Бизнес и емоции by Румяна Тренчева

СЪДЪРЖАНИЕ: 1. Драконът на щастието - 3 2. Наградата - 8 3. Разказ за Теди и Къдли - 12 4. Днешния ден - 17 5. Американски старчета - 21 6. Хелуин - 31 7. Най-известният българин - 45

ДРАКОНЪТ НА ЩАСТИЕТО

07-08-2006

На Радето – с благодарност и уважение.

Пол и Стив са най-готините американци, които съм срещнала до сега. Единият ми е колега, другият – хазяин. Имам си късмет. Пол е страхотен специалист, страхотно остроумен, страхотно отговорен, страхотно отзивчив, страхотно грижовен…Всичко в големи количества. И малко неуверен в себе си. Започва да ми се струва, че това качество е присъщо на истински интелигентните мъже. Ирония на живота. Поредната. Изглежда по-възрастен от своите 36 години, може би защото вдъхва авторитет и създава уважение към себе си. Вдъхва доверие. Такова е впечатлението и на моята племеница. И тя се изненада, като научи на колко е години. Възрастта не му пречи да се грижи за мене по много мил начин. И не само за мене – за всеки, който би се нуждаел от вниманието и помощта му. На стената до компютъра си е закачил снимки на две дечица – момиченце и момченце. Напомнят ми снимките на децата на Eternity, направени от Harry_s, когато бяхме на Карандила по Гергьовден. “Това твоите деца ли са?” – любопитствам. “Не, това са кръщелничетата ми, аз нямам деца. Нотката на мъка в гласа му трае някаква част от секундата, но трябва да си абсолютно глух, за да не я чуеш. 3

И пак питам аз: защо имено този мъж: и интелигентен, и образован, и с престижна професия, и отговорен, и добър, и грижовен…Защо именно той не си е намерил още подходяща съпруга, че да са си народили поне две-три дечица… Ирония на съдбата. Поредната. Отдал се е изцяло на работата. Сума ти часове допълнително работи: понякога се прибира да се навечеря и пак се връща… “Отпуска ли? Какво беше това…” – смее се – ама май наистина не е бил отдавна в отпуска… За родителите си казва, че живеят някъде около Ървайн, че баща му много чете… И че никъде не са ходили през живота си, не са пътували. Казва го с малко насмешка и се изненадва на моя коментар, че това е хубаво. “Хубаво ли?” – не вярва на ушите си. “Да, хубаво!” – повтарям. Всъщност хората, които са щастливи, рядко изпитват нужда от промени. Живеят си - може би малко скучновато, но спокойно…Хубаво. Може би и Пол си живее достатъчно хубаво, за да не прави усилие да промени нещо… Виж, в това отношение като че ли се различава от Стив. Малка разлика… колкото един татуиран дракон.

Стив е на 42, но той пък изглежда доста по-млад. Твърди, че това не е добре за бизнеса му. Той е дизайнер, работи вече съвсем самостоятелно, у дома си, но се оплаква, че новите му клиенти понякога подхождат към него с предубеждение, приемайки го първоначално за по-млад и неопитен. Американците явно имат моето предубеждение към “младоците”. Тука възрастта и опита се ценят. Той е изпълниил дълга си към човечеството: има си две дъщери и един син. Когато веднъж става въпрос за това, че ако преди години някой ми беше казал, че аз ще съм в Америка и че ще съм разведена, изобщо не бих му повярвала, кимва разбиращо с глава: казва, че само преди пет години и той самият не би повярвал, че бракът му ще се разпадне. А той просъществувал седемнадесет години. Не знам каква е причината за развода му, но усещам, че в резултат той е бил много наранен и потиснат. Докато е срещнал Кирсти. ...Седим тримата в столовата и си приказваме, когато погледът ми попада на татуировката на ръката му. Висока околко сантиметър, тя подвива към двуглавия му мускул, като изображеният дракон почти захапва опашката си. “От тийнейджърските години ли е?” – питам. “Не, от преди две години” – отговаря ми. - “Чувствах се много зле и исках нещо да променя…Това е Драконът на щастието.”

(Стив каза, че попроменил доста от това, което му предлагали за татуировка. И наистина, никъде не видях като неговата. Подобна беше на тази, но драконът просто се завърташе около ръката му хоризонтално, като кръгът се затваряше в меката част от кожата на ръката му, отвътрешната ѝ страна.) От преди две години? Значи съвсем малко, преди да срещне Кирсти. “Ние се запознахме във влакчето.” – казва Кирсти.- “Всяка сутрин пътувахме заедно до Сан Диего… Тогава той работеше там… И естествено, ходеше с дрехи с ръкави – изобщо не знаех, че има татуировка…докато не я видях, много покъсно. Позагледах я и си казах, че за разлика от другите, тази ми харесва… Ама наистина за разлика от всички други, които съм виждала. ”И аз не харесвам татуировките – с изключение на тези, които носят щастие” – усмихвам се. Смеят се весело и дружелюбно. “Чувствам как Руми ще си направи татуировка” – казва Кирсти. “Нее, о, не! Не бих направила такова нещо – аз съм един съвсем обикновен стандартно мислещ човек.” С дланите си очертавам квадратна рамка във въздуха, за да покажа колко съм ограничена. “Не, ти не си обикновена” – спори с мене Кирсти – “Как иначе си дошла тука, на другия край на света?” Опитвам се да обясня, че това изобщо не е нещо, което да е затруднително за моята психика. Че разликата дали пътувам седем часа до морето, или дванадесет със самолет до океана, не е напълно осъзната от мене – така, както не откривам разлика между морето и океана. Изглеждат ми еднакви и познанията ми по география не са достатъчни, за да усетя колко океанът е по-необятен. А животът в САЩ е устроен по правила, създадени от европейци. Не съм някъде из дивите племена на джунглите или пък из арабските страни…Виж това би било наистина нещо друго. А сега се чувствам както ако бях заминала да работя в нашия Слънчев бряг. Психически в Солана бийч не е много различно. Не съм направила нещо, което да е странно, или нехарактерно, или недопустимо за мене… “И аз съм обикновен!” – възкликва Стив – “Именно за това направих тази татуировка: веднъж и аз да направя нещо необичайно.”

Стив не само не е обикновен: той е едно рядко изключение. Според хазяйката е изключение за американец, но според мене е изключение въобще. Но като си помисля какво го прави толкова рядък мъж, стигaм до извода, че той притежава точно тези добродетели, който е общоприето да се считат за добродетели и за това хората да не се обръщат с изненада след тях: той е мил, добър и сърдечен, внимателен и услужлив, усмихнат и приветлив, чистофайник и работяга… Няма нищо, което да е оригинално, неповторимо, привличащо вниманието, само негово…Нищо, което да е “необикновено”… Странно, но факт: възприема се като обикновен именно защото е възпитан в стандартните човешки ценности и ги е усвоил. А според мене и Кирсти е рядко изключение именно по тази същата причина. Защо ли всъщност са толкова малко мъжете, които са “стандартни” по неговия начин? И все пак в поведението му има нещо типично американско: не се е оставил съвсем бездеен на течението на съдбата, дори когато се е чувствал нещастен и потиснат. Разочарованието не го е спряло да продължи да търси щастието си. И като не се е сещал иначе как… Татуировката е нещо обикновено за много хора, в много случаи – дори задължителна за определени професии, или пък да обозначи принадлежност към някои групировки… Но не говорим за това. А за човек, за който тя си остава нещо странно, необичайно, белязващо го до края на дните му. И си мисля, дали пък Драконът на щастието, с уши, презаглушени от всички вопли, тъпани, кряцъци, молитви и ругатни, с които милиардите хора се обръщат към него, някак си успява да почувства и да обърне внимание единствено на тези, които правят нещо наистина различно, нещо наистина нехарактерно за тях… Спокойните, разсъдливи – нещо щуро; глупаците – нещо умно, неуморните – нещо продължително и кротко, а любителите на силни усещания и приключения - да заседнат продължително, привлечени от някое тихо и спокойно кътче? И си давам ясна сметка, че аз не съм от хората, които биха могли да излезат от собствените си ограничения, от своето АЗ, за да направят нещо такова. А вие?

БИЗНЕС И ЕМОЦИИ

НАГРАДАТА

07-05-2006 09:39

Един ден племеницата ми Надето тръгна с десетгодишния си син Влади да получи наградата, която той й е извоювал. Отзовавайки се на апела на бижутерийна фирма, е написал съчинение на тема: ''Защо мама заслужава диамант.'' И е награден с камъче за мама. Все ощe не е диамант, но един малък червен гарнет. Който детето самичко избира пинсетка измежду цяла кутия еднакви камъчета и слага на дланта на мама. После, изчервено и притеснено, прочита съчинението си.

(победителче в състезанието чете своето съчинение)

Босът обещава да издаде тези мили послания за майките в книжка. Така Влади ще види първата си публикация. Всичко е така мило и емоционално…

(доста книжки с детски съчинения по темата са издадени... )

''Но аз бях подготвена, Руми” - в ъгълчетата на красивата й усмивка се прокрадва горчивина.- “Естествено, знаех, че това е бизнес. Няма да си сложа камъчето в джоба, я. Предложиха ми да ми го направят на пръстен: гарнета, символизиращ Влади, с две диаманчета отстрани - мама и тати... За което доплатих триста долара. E, аз бях готова за това. И изобщо не си позволих да коментирам пред Влади, че това е бизнес, исках да запази радостта си, удоволствието си от подаръка, който ми е направил''. Вече не веднъж ме е поразявала изключителната толерантност на Надя. И сега е така. Кощунството така да се възползва някой от синовното чувство на малките дечица,

тя се опитва да оправдае някак си. Собственикът на бижутерийния магазин уж бил осиновен. Не познавал изтинската си майка. За това искал по някакакъв начин да обърне внимание на дечицата върху ценността на майките.

(това е преуспелият бизнесмен)

Като безплатен подарък е прибавил книгатa си ''Осиновен като мене''. С автограф.

Не вярвах вече нито дума от това. Странно е устроен наивният човек: усетя ли лъжа в нещо, просто преставам да вярвам за всичко останало. И веднага ме загложда подозрението, че господин бижутерът просто е платил на някого, за да напише тази книжка от негово име. За да бъде историята посърцераздирателна и да кара хората да бъркат по-надълбокичко в кесиите си. А пръстенът наистина стана красив. Семпъл и елегантен.

(такъв, като този  )

(Надето с новото пръстенче  )

Доста ме позатрудни да намеря къде точно са ''мама и тати'' Диаманчетата бяха съвсем малко по-големи от прашинка. ''Влади'' - гарнетът се открояваше значително, като Гъливер в страната на лилипутите. Ама те са акселератчета децата, може и така да стане един ден. А бе хубавичко си беше пръстенчето. 10

(с героя от състезанието за написване съчинение на тема „Защо мама заслужава диамант” и книжката – подарък в ръка се завръщаме вкъщи след хубава разходка наоколо и много снимки)

БИЗНЕС И ЕМОЦИИ

РАЗКАЗ ЗА ТЕДИ И КЪДЛИ

07-05-2006

Една сутрин виждам, че ръба на пижамата ми се е закъсал. ''Наде, в Америка намират ли ви се игли и конци - или тука не е приет такъв вид дейност, а се купува всичко ново?'' - питам племеницата си. Тя отваря едно чекмедже и вади метална кутия. Подава ми я. Пълна е до ръба с разни шивашки принадлежности. ''О, какво хубаво малко иглениче!''

То запълва една четвърт от шепата ми, червено пепитено сърчице, пухкаво и нежно на допир. Харесва си ми. Толкова е сладичко! Ми какво да правя, като съм подвластна на пустата му инфантилност. Оказва се - дори повече, от колко си мислех. На креслото в спалнята се разполагат три-четири меки играчки, очевидно любими на синът й Влади от по-ранната му детска възраст. Между тях са Теди и Къдли.

Къдли е сивичка коала със черно носле, бял надгръдник и рошави бяли уши. А Теди си е типично мече - изцяло бяло, със синьо носле и черни малки очички. На краката му са обути кафяви пантофки, оформени като мечешки муцунки. Надето ги донася. ''Помниш ли Дисни даунтаун - там, където ходихме първата неделя?'' - пита ме, макар това да е нещо, което не иска питане. - ''Между многобройните кафета и магазини там има един, в който продават кожите на тези играчки.''

''Кожите ли?'' - изненадвам се. ''Да, празните кожи. От тях започва всичко.'' Децата си избират кожата на това животно, на което ще вдъхнат живот. Сами натъпкват пълнежа... е, с малко помощ от родителите, където се налага.

Избират му сърчице - едно от тези малки червени или пепитени сърца такова, каквото видя в кутията с шивашки принадлежности.

Една чаровна и словоохотлива какичка ги омайва, поставяйки избраното сърце в ръчичката им. Кара ги да го погалят, да му вдъхнат обич… Това става сърцето на избраното животинче. Сами го слагат в тялото, Преди да зашият, се избира още нещо: ''гласа''. Когато стиснеш долната му лапа, Теди неуморно повтаря: ''Обичам те!'' А гласчето на Къдли се крие в дясната му горна лапичка. Стиснеш ли я за поздрав, той започва да се смее. Малко истерично или иронично, ако питате мене. Но това си е. Неговият глас. Няма друг такъв. След това играчката придобива напълно готова форма. Всяка различна. Единствена.

Но това съвсем не е всичко, напротив. Магазинът е препълнен с дрешки за играчките. С обувчици. Слънчеви очила, сърфчета, ски… Може да му се придаде съвсем специфичен стил: спортен, официален… какъвто си го представя детето. Да му построи дом и да го обзаведе. Разбира се, всичко това се плаща отделно, допълнително. Едно по едно.

Кафявите домашни пантофки на Теди са пет долара. Затова пък крачетата му никога няма да измръзнат И накрая се съставя акт за раждане. Детето само сяда да го попълни на компютър.

Ново същество се е появило на белия свят. Има си вече име. Има си форма, глас, дрешки, всякакви принадлежности... И най-важното: има си сърчице! То тупти от обич към детето - негов създател! Нали самото дете е погалило това сърчице, нали самото то му е вдъхнало тази обич!

''Ама ти да не вземеш да си помислиш, че този акт за раждане е измислен просто така, да радва детето? Съвсем не – тук е Америка! В компютъра им остава адреса му. И познай дали пощенската ти кутия не се затрупвa в последствие от рекламни предложения на този магазин… Всякакви намаления, промoции…''

Презаситени деца, Руми - това са децата на Америка. Стаите им са пълни с всякакви играчки, най-сложна електроника…И за да се привлече вниманието им вече, трябва да събудят техните чувства. Тогава бизнесът има голям успех. И не само сред децата… В този магазин идват тийнейджъри. Идват и млади двойки - влюбени. Заедно вдъхват обич на едно сърчице. Заедно си създават любимец. Пишат акт за раждане. Това става първата им рожба.'' 15

Очите на Надето блестят весело ''От цяла Америка се стичат хора в прочутата Калифорния и прословутия Дисниленд, Руми. Какво си мислиш: работили са цяла година и имат десетина дни почивка. Представи си например: в самотна ферма, далече от всички… И бързат да наваксат, да опитат, да си купят…'' Нагледно ми показва с ръце огромните пакети, които носят. Много е артистична.

''Ех, Наде, ако само някой можеше да напише така интересно и артистично за всичко това! Чудесен разказ би се получил!'' - не сдържам възхищението си. ''Какъв ти разказ, Руми, трябва да започнеш да мислиш по американски!'' широката й бяла усмивка светва в стаята - ''Това е бизнес, страхотен бизнес! С това бих се занимавала, ако се върна eдин ден в България.'' ''Ми…то и разказът, ако е добър, може да се продаде…'' – мърморя притеснено и машинално въртя Къдли в ръцете си, като неволно стискам лапичката му. Стаята се изпълва с ироничния му смях.

ДНЕШНИЯ ДЕН

7.05.2007 г.

На Вал, на Слънчицето...и на приятелите ми Разкошен беше! Може би първият истински летен ден тука. Скочих към седем сутринта: рядко се будя толкова рано. Макар в последните дни да ми се случва. Кафето си изпих в дворчето пред прозореца ми. Чудесна е градинката на Феи, цъфтят какви ли не цветя – сега има най-много мушкато и рози – и пеят птички... а е едно малко дворче.

Вече беше топло и приятно, денят навярно щеше да е много горещ, но сутринта беше чудна – приятна, мека, ароматна... Разходих се с огромно удоволствие. Чувствах се щастлива. След обяд тръгнах към басейна. Слънцето беше толкова силно, че седях на сянка. Към четири и половина отидох до самия басейн; две момченца на около 3-4 годинки се плацикаха на плиткото с дрешките. Те и татко им бяха последните останали посетители. Не че другите ми пречеха преди, просто аз трудно се наканвам-натутквам. Опитах водата: беше топла! Заплувах бавно и с удоволствие. Там, където беше 9 стъпки (1, 80) нямаше съвсем никой. Само аз. По едно време ми доскуча и тръгнах да излизам... но все още ми беше топло и приятно, та реших, че от плуване се отслабва и може пък да съчетая приятното с полезното и да се поподготвя за посещение в НюЙоркско. Няма да излагаме Калифорния, я! Тука нямаме дебели. ) Въобще не бях мислила, че ще влизам в басейна, та не си бях взела дрехи за смяна – изтегнах си после на горещия шезлонг по характерния за нас, котките, начин...

Когато се прибрах, установих, че съм адски гладна! Край, отиде отслабването, язъък за плуването Реших да си направя таратор, ама установих, че съм си изяла краставицата

И по рафтчетата на Фахиме нямаше. Тази жена изобщо не знае какво да пазарува! Преди два дни ми се приядоха яйца и тя нямаше; сега и двете имаме, ама пък няма краставица, нито дори тиквички, с които бих експериментирала! А какви ли не други зеленчуци ѝ се въдят, някои от които дори не са ми познати! За това пък чесънът ми беше започнал да се разваля, та го обелих и нарязах ситно всичкия. “Нека да позная: ти обичаш чесън” – изпробва враческите си способности една от дъщерите на Феи. Пък аз си мислех , че ще предположи, че няма да се целувам тази вечер. Което я разсмя весело. И така аз си направих таратора и без краставица, щом е такава. Пак става. Вкусно си е. Беше шест вечерта и термометърът показваше 79 градуса на сянка. Какво е това – 25-26? Точно като за мене. Направих и една вечерна разходчица. Нея пък съчетах с разни мисления.

Мисления по време на привечерната разходчица. “Толкова хубав беше днешният ден, една истинска неделя! И какво, да не му се радвам, защото не познавам още Калифорния? Не съм изяла една торба сол с нея – в нея де – и тя може неприятно да ме изненада? С някое Калифорнийско земетресение, да речем. Да, тя направо е в състояние да ме разори, унищожи дори... И за това да не си изживея деня? Да бъда предпазлива, да не си позволявам да се радвам на слънчицето, защото то може и да ме изгори? Не, о не! Днес ще бъда толкова щастлива и весела, колкото пее сърцето ми. А ако утре тъжа – ще си тъжа. Но не и минута порано, от когато ми се случи нещо лошо.” “И ще разкажа на всички приятели за днешния си ден. Те ме обичат и ще се зарадват, когато разберат колко ми е било хубаво. И ще ми пожелаят винаги да се чувствам така.” “Това се нарича “споделяне”. Веднъж чух мнение, че “споделям” била женска дума, употребявана от жените... Хм, възможно е. Има “споделени чувства”. “Споделени мисли”. “Споделен живот”. Може пък мъжете да не ги разбират много тези неща. Има и народна поговорка : “Споделена радост – двойна радост; споделена мъка – половин мъка.” Жена ще я е измислила, сигурна съм. Наистина жените са тези, които ценят споделянето. Така било на Венера: това е една от най-големите ценности.” И така и аз си споделям с вас: чудесен ден беше! Една истинска неделя. Първият от летните дни, които ни очакват.

АМЕРИКАНСКИ СТАРЧЕТА

10-062008

На lusinda на коня, или на коня на lusinda... – (както е там по-правилното)

Американските старчета...повечето са си стопроцентови американски работливковци; от тези, за които Aldous Huxley казва: “They intoxicate themselves with work so they won’t see how they really are.” (“Те така са се натровили с работа, че не биха разбрали как са в действителност.”) Цял живот са препускали, нещо са вършили, нещо много важно, много нужно, много ценно... Надзиравали са и другите, командвали са ги, давали са напътствия, принуждавали са и тях да работят, да спазват правилата... И сега, когато вече са на преклонна възраст, почти напълно приковани към креватите и инвалидните столове, са нещастни в неудачните си опити пак да работят нещо, пак да са “полезни”... И често ги обхваща гняв, че не могат – гневът на еднодвегодишното дете, съзнаващо своята безпомощност и безсилие да се изрази – с действия и думи... Понякога в замъглените им от старост вече мозъци пак нахлува чувството за отговорност, принуждаващо ги със сетни сили да скачат и да се опитват да направят нещо... ...При което са склонни буквално да прегазят околните. Изобщо не се съобразяват с никого и нищо извън себе си. Личи си, че повечето са свикнали да не им се отказва. А аз ги гледам и се чудя: било ли е наистина толкова важно – и за тях, а и за другите – да се съсипват от работа, почти без ваканции, почти без почивен ден... Били ли са наистина толкова “полезни”, така необходими... Какво са изпуснали, когато не са намерили време за почивка, за природата...за душата си, ако щете... И ми се струва, че единствено Олив – моята безспорна любимка – носи в душата си една по-голяма широта и човечност... Единствено тя - все повече и повече губеща паметта си – ми разказваше за детски игри и торнадо в Айова, за красотата на Аляска, и за голямата къща в Северна Дакота, заобиколена от гора и доверчиви животни, и самата тя изпълнена с веселие и глъч на хора, кучета и котки... Почти единствено тя се интересуваше дали не съм гладна, жадна...караше ме да й правя компания, докато се храни... Затова и моят разказ, предполагам, ще е главно за нея. Другите са като че ли по-еднотипни, колкото и да са различни. Дори сега, когато пиша тези редове, някои от героите на разказа ми няма да са вече живи. Кати Риикмен и Джулия Терс така и почти не видях – плащаха ми да си чета книжка или да си се занимавам с компютъра докато те спяха, а дъщерите им излизаха за няколко часа. Просто да не са сами.

При Джоан Олсън бях само веднъж... Така и не можах да проверя дали е вярно първоначалното ми впечатление, че е капризна и свикнала да й се угажда бивша красавица...Все пак добре си спомням големите й сини очи...и как едното ми намигна... Синът й ми каза после, че навременната ми реакция – да извикам “бърза помощ” посред нощ, е спасило животът й... Не за дълго – тя починала в болницата няколко дни по-късно.

Има и други старчета и старици, при които съм била еднократно и вече почти не си ги спомням...Но Донали Бейтмън помня добре, макар и от едно посещение. Тя беше най-“младата” ми пациентка – на 67, но вече с много болести, основно я мъчеше диабетът...Виж, тя също беше много внимателна и притеснителна, стараеше се минимално да ме ангажира...Беше й много неприятно от нейната пълнота и безпомощност. “Не остарявай, никога не остарявай!” – каза ми тъжно. Не е възможно, нали? Няма как.

А най-възрастното семейство бяха Майкъл и Астрид Брезция. На 99 години. Или май той на 99, а тя на 98. Нещо такова. Класическо семейство. С класически разговори по между си. И от време на време – класическо “сдъвкване”. Примерно – тя смотолевва нещо не съвсем ясно. “Какво каза?” – пита той високо и строго. “Нищо” – отказва се да му обяснява тя. “Е щом е нищо – не говори нищо!” – сопва се дядкото. Но иначе с гордост ми обяснява, че тя била Мис Швеция на времето. Не знам дали е истина, или просто художествено описание, но от старите снимки гледа истинска красавица. А и той е бил хубавец. Интересно как деградират поколенията – направо неясно защо: единствената им дъщеря е приятна, без да има красотата на родителите си... а внуците са просто сладки симпатяги...и нищо повече. Бил е военен и се е пенсионирал от армията 1965 като командир на дивизия. После е бил дедектив в Ню Йорк – с гордост ми показва значката си...бил е Шериф и Кмет и на някакъв град (забравих му името) във Флорида... ”Много години съм живял, та имаше време за много неща” – подсмихва се. 22

В ъгъла на дневната има огромен интересен стенен часовник...красива антика. Доближавам се да го разгледам и откривам плочка с гравиран надпис, че е направен от Майкъл през 1980 г. “Ама ти ли го направи?” – питам невярващо. “До последната сглобка – само ...купих” – отговаря гордо. Думата ми е непозната – може би топузите или нещо друго? Бе всичко ми изглежда купено, но нейсе. Няма да ме лъже човекът. Наближил 70-те години, станало му скучно, и тръгнал часовник да прави ) Че той и на 99 се оправя доста добре – е, с корекциите на очилата, слуховия апарат и изкуственото чене, ама все пак... Идва време за следобедния сън на жена му (тя определено е по-отпаднала и по-зле със здравето) – и той тръгва да излиза. “Къде бе, джанъм?” – “Ми да пошофирам малко” - “Каквооооооо?” – “Аха”. А сега де? Да го спирам ли, да го пускам ли, какво да правя? В паника се обаждам на мобилния телефон на дъщеря му – тя ме успокоява от другия край на Америка, можело. Пали си колата и си изчезва, пустият му дядко. Връща се след два-три часа и обещава повече никога да не си прави вече такива експерименти. Загубил се. Сигурно всеки път обещава така, чувала съм, че и друг път се е губил. “Ми то аз като мина две преки и вече не помня как да се върна” – самоиронизира се. – “Пък и направили едни улици – караш, караш, и пак на същото място стигаш.” “Че то и аз имам същите проблеми и с ориентацията, и с улиците” – признавам си. Ама наистина са ги направили тези улици като лабиринти – въртели са ги както им е хрумнало. Нали е било гола поляна... “Добре дошла в отбора” – смее се той. Ще го запомня аз този “Джери” (прякор ли беше това, що ли) с три неща. Чувството му за хумор – много интелигентно и тънко, суетността му и жаждата му за живот. Всъщност тя и суетността му, и това, че “сваляше” дори мене – си бяха част от жаждата му за живот. Имаше си и любими шегички и фразички... “Давам ти този съвет - аз изобщо не го ползвам”, или пък: “ Мъжът трябва да прави каквото правят мъжете” (което е фраза от някакъв филм, вече не помня кой) – “А какво правят мъжете?” – “Нищо.” Изобщо обичаше ефектите. Дали и прочувствената фраза, която хвърли на Астрид: “ Без тебе животът ми щеше да е пуст”, беше само ефект? Обикновено такива неща не се говорят в присъствието на трети човек. Но дали пък помнеше и обръщаше внимание на моето присъствие в този момент? Все пак грижата му към нея си беше непресторена. “Пак ли спи?” – питаше ме. “Да, добре е за нея да си почива” – отговарях му. “Не знам, не ми харесва тази нейна индеферентност, притеснява ме”. “Дядо, ти много се грижиш и притесняваш за нея” – каца му веднъж внучката му. “Седемдесет години сме преживяли заедно” – отговори й. 23

Този път нямаше съмнение в чувството, с което го каза. Тя го търсеше непрекъснато, едва отворила очи: “Джери! Къде е моят приятел?” – питаше. Че и го ревнуваше дори. Опасна бабка. Беше. Чух, че е починала. Все се канех да го навестя – но, типично по американски – всички други проблеми и задачки изтикаха някъде много на заден план това желание. По-нататък в повествованието ми следва една серия старчета-работливковци (то всъщност предимно бабки ми се случиха), жива мъка за себе си и околните. В частност за мене. За Пат Гнадт вече или хубаво, или нищо. Бе то има и хубаво, естествено, но наистина ме измъчи. Но и на самата нея не й беше леко, де. Уилма Вермилион - едва диша, дето се вика, кожа и кости станала – ама рипа от кревата, все да става иска... и да пуши. Що не й дават поне това накрая, не ми е много ясно. Мъчат я, а тя мъчи околните. И я е страх, и е капризна, и ... Ужас. Ту това иска, ту онова... И е от тези, дето не са свикнали да им се отказва... “Искам...” Вика ме. “Какво искаш?” – питам я. “Не знам” – свива рамене. “Е, това е наистина трудно.” Но един от най-голямите зорове беше с Мари Торпе (а не “Тропе” както ми се искаше.) “Лудата бабка” – както си я нарекох. Две нощи дежурих при нея, ама си бяха впечатляващи. И двете се развиха по подобен сценарии. Пристигам вечерта към 9, тя спи. Всичко мирно и тихо. Може би и през деня е спала. Наближава 12 – събужда се и започват изпълненията. Иска да се облича, да я водя навън в магазина за обувки (работила е в такъв) и май ме счита за част от персонала си. Обикаляме с инвалидната количка. Мрази ме, че не изпълнявам желанията й и не работя добре. Изобщо не се справям с подреждането на обувките. Лекарствата я притискат, но тя просто не им се дава. “Ох, много съм сънлива, трябва да се разсъня, че работа ме чака.” Не трябва, бе бабке, лягай там да поспинкаш, че и аз да си поотдъхна от тебе! Не, не и не!

Наскоро са й оперирали ръката, би трябвало да не я движи дори, но превръзките я дразнят и тя напира да ги сваля. Пречат й на ръката да се движи и да работи. Непрекъснато обикаля из стаята, нещо поправя, вдига, сваля, опъва, подрежда – при това все залита да падне и едва я удържам. По едно време започва да се жалва колко е безцелен животът й. Иска да работи, иска да е полезна. А бе, бабке, едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш. Липсва ти Хайтов – ама и друга книжка едва ли си прочела някога през живота си. Едва изкарвам до сутринта. На другата вечер идвам – тя пак си спи кротко. “Аз я разхождах много, изморих я, капнала е – ще спи до сутринта” – казва ми женицата, от която поемам “поста”. Лицето й е посивяло от умора. Ама май само нейното. Ще спи бабката – как не. Наближава 12...А бе уж не е още часът на вещиците, ама знам ли. Тука е една от най-западните точки на континента – може и да е поразместено малко времето... Скача кошмарът ми от кревата, нахлузва чорапките и започва да нанизва с настървение и обувките си. - Къде бе, жена? - На работа! – заявява категорично. Ох, леле! Цял живот се бях възхищавала от неуморковците-работливци. Половин живот съм се тюхкала що не съм и аз такава – да ме грее вътрешния огън на вечния двигател. В началните класове ни караха да играем едно хорце и за пеем:

“Дума ми Лило, гайдарят, да стана, да му пристана. Как да му стана, пристана, като ме мързи да стана. Вечер ме бият да лягам, сутрин ме ритат да ставам.” Не съм сигурна дали и аз самата не съм се подхилвала глуповато, пеейки песничката осъдително, но при всички случаи съм изпитвала чувство на вина, че съм от категорията на хората, които вечер работят по-добре от сутрин, лягат си късно и 25

предпочитат сутрешния сън. И на радост, че към моята особа не се прилагат такива крути, но справедливи мерки. Леонардо да Винчи бил казал някъде, че след повечето хора остава само купчина лайна. След повечето от работливковците остават и купища непреработваеми боклуци, замърсяващи околната среда! Досадни, а и вредни и за себе си, и за другите! И понеже силно си се харесват, определено не приемат друго мнение за меродавно и така успяват да повлияят на околните... Ако сте забелязали ограничените искрено вярващи си хора (а то всяка вяра си е едно ограничение) съумяват да повлияят околните и насадят вярата си доста нашироко. “Залудо работи, залудо не стой!” Как не!!!

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА МЪРЗЕЛА Един от първите трезвомислещи писатели по въпроса, които съм срещала, беше Андре Мороа. Той има една много симпатична книжка за лападундите и тънкофините - http://www.prikazki.com/t.php? p=657&PHPSESSID=dabe98f98db5a47ac00fad277fa547c7

където е успял майсторски да разкаже за основните различия между тях, уви, без да взима страна.

Моят приятел Янко в едно писмо пък беше първият, който ми обърна внимание, че самообвинявайки се в мързел, всъщност си правя самокомплимент. “Мързел”, според него, е неслучайна думичка; в нея мърка и извива гръб котката... А за мързеливите просто времето тече различно, забавено... Беше интересна теория, друг път ще ви я цитирам цялата. Само че той правеше разлика между “мързел” и “ленивост” – докато за мене това са си синоними, с български и славянски произход - и теорията му важи и за двете. Бая години ми трябваха да поживея, за да оценя спокойствието, сигурността, ведростта и уюта, който носят наедрелите коремчета и да почна да ги харесвам. Щото и тука “тънкофините” са успели да насадят своите представи за красота като единствен световен модел. Бедата е само, че има маскирали се. Самата аз доста поотслабнах в пустата му Калифорния, но с надежда си се поглеждам в огледалото и май коремчето си ми стои добре. А има и тънкофини с наедрял корем – не ги е срам! То ги е срам, естествено, ама не поради правилната причина, за която следва да се срамуват. ;) И още по-голяма беда е, че противоположностите се привличат, та преобладаващото количество мои приятелки са заклети тънкофинки! (е, поне не ме тормозят много, като се изключи, че някои ме принуждават да извършвам тежък физически труд, каквото е писането)  За гаджетата пък да не говорим. Единствено сред приятелите ми от мъжки пол има тук-там някой от “нашите”. И това си е. Е, рекох си го. А сега за Олив Олив е доста здрава старица – храни се добре, няма някакви видими проблеми с вътрешните органи, зъбите са си нейните... Мъчат я предимно намалените слух и зрение. И почти пълното отсъствие на памет. Не помни вече дори на колко години е. 27

Но не забравя рождената си дата, няколко пъти ми я казва: 18 февруари. Дори ми я показва на календара, доколкото вижда. “18 февруари коя година?” – питам, без особена надежда да получа отговор. “1911.” “1911???” – та това са 97 години! (Тогава още не познавах Астрид и Майкъл, но и сега тази година ми се вижда доста впечатляваща.) “Олив, та ти си на 97 години!” “На 97?” – гледа ме почти учудено и ми се струва, като че ли й е малко неприятно, че е толкова стара. – “Че как съм успяла да ги стигна?” “Да, наистина си е впечатляващо. След три години ще станеш на сто. Не всеки може да се похвали с такова нещо” “ Какво съм направила, което другите не са? Не съм правила нищо особено. Не съм следвала никакви инструкции.” Позамисля се малко и си обяснява: “Може би защото съм имала много кучета и котки. Животните поемат болестите на хората, прочистват някак си.” От време на време става дума за възрастта й и вече Олив е все по-горда, че я е достигнала. И все пак не пропуска да ме попита, чисто по женски: “Изглеждам ли на 97?” А сега де! Че аз от детските си години все със столетнички съм играла на гоненица, та имам голяма база за сравнение – как изглеждат! “Не, изглеждаш ми само на 83.” – ми иде да й кажа, но някак си успявам дасе въздържа и да и обясня, че не само изглажда добре, но и е много здрава за възрастта си. “Като се изключи, че не мога да чувам добре, виждам добре, говоря добре... съм в доста добра форма. Всъщност...в каква форма съм? Опитвам се да си представя. Със сигурност не е такава – описва с ръце извивките на формата на женското тяло, по скоро е такава: кръгличка, с две тънки крачета.” Ох, ами тя нали почти не вижда – не се и гледа в огледалото. Зрението я мъчи наймного, за слуха има апаратче, за това, че краката й почти не я държат – инвалидна количка... Но зрението й не може да се корегира с очила, не си спомня зашо. Казвам й, че трябва да прави повече упражнения и ходене, че съвсем ще се обездвижи, на което моментално реагира: “А ти самата правиш ли упражнения?” - и се възползва от сконфузеното ми държание, за да ми обясни, че не мога да изисквам от другите хора неща, които сама не правя. Шах.

Вече ви казах, че паметта й е почти нулева. “Blank” – казва и маха с ръка пред лицето си. Празно, пусто. “Олив, всички забравяме, и то не малко” – усмихвам й се. “Но не и всичко.” – реакцията й е моментална. Не мога и не мога да й се начудя! Паметта й деградира почти окончателно за два-три месеца; вече не си спомня колко деца и внуци има, имената им... А логиката й е безупречна, реакцията й – бърза, чувството й за хумор – непокътнато! Как е възможно – та те също се базират на някакъв житейски опит, на някакъв обем знания, който следва да сме запаметили... Не ми е ясно. “Знаеш ли, аз имам памет” – казва ми. – “но представите минават през главата ми като светкавици – и изчезват. Не мога да ги облека в думи.” Подобно нещо ми се е случвало сутрин, като се събудя. За няколко секунди – или части от секундата, не знам – помня съня си, а после картината напълно изчезва, забравям го. “Смешно е как нещата се въртят из главата ми” – споделя ми друг път. – “Опитвам се да ги подредя – те не се подреждат; опитвам се да събера парченцата заедно – те не се събират. Нещата скачат в мозъка ми – и изкачат отново, преди да мога да ги спася (запазя).” “ И все пак в паметта си мога да виждам картини.” През февруари все още ми разказваше за трите си дъщери и внуците си; за красотата на Аляска, където животът е отвел една от дъщерите й... За първото си впечатление от планината, която видяла там – оцветена в розово и синьо...Това ми припомни Санкт Петербург: на различна географска широчина цветовете на небето, планините, залезите, са съвсем различни...

През април вече беше забравила, че има дъщеря в Аляска. Не знаеше колко дъщери има, не си спомняше имената им...

Но имената на брат си и сестра си помни все още.Макар по едно време да се пообърка колко братя и систри е имала. “Олив, как се е казвал съпруга ти?” Сама се смее на себе си - малко притеснено. Ясно й е, че такова нещо не би трябвало да е забравила. “Името на брат ми?” Дали наистина чак толкова не помни – или се опитва да хитрува? “Не, на съпруга ти” – забивам немилостиво. “Сега, ще опитам да си спомня. Какви мъжки имена има въобще?” – пита ме. И започва да си изрежда: Джон, Марк...опитвайки се да стигне до нещо познато. Интересен начин на спомняне. Все пак си спомняше и разказваше за съпруга си; за това, че е бил брат на съпруга на по-голямата й сестра. “Къде се запознахме ли? В кухнята на сестра ми. На много романтично място.” – шегуваше се тогава. “Не можеш са си представиш на какво ме подлагаш.” – казва ми по време на едно от нашите упражнения по спомняне. Много ми се искаше да я снимам някой път така – напрегнато мислеща, със съсредоточен поглед... Цялото й лице се променя. Често губи търпение и спира да се измъчва. “Много отдавна, твърде далече, много неща отминали...” Или пък ме пита: “ На колко години казваш че съм? Е, сама разбираш колко отдавна е било: как искаш да си го спомням.” Наистина е преживяла много неща, наистина е живяла на много различни места... “Олив, защо си се местила толкова много?” “Не съм се местила сама – просто съм следнала семейството си.” – отговаря ми. Американска съдба. Обикновено си спомня имената на родителите, на брат си и сестра си... Разказва някои неща от детските години... Понакога си спомня началото на едно стихче, “I’m only a drop in the bucket, but every drop will tell…” (Аз съм само една малка частичка, но всяка частичка ще каже...) Запомнила го е защото брат й я е дразнел със стихчето: “О, ти си само една малка частичка” – и тя се е ядосвала. Казваше ми, че брат й е бил винаги добър към нея, но и той, и сестра й са били 7-8 години по-големи и не са си играели или контактували много заедно... 30

Опитах се да го изгугъля, да намеря цялото, за да я зарадвам – и може би припомня нещо – но не успях... Редуват се и други спомени от ранното и детство: пикникът с баща им, торнадото, минало през гпада, но не засегнало къщата им, войната – Първата световна (за Втората не ми е споменавала никога), момченцето, което я е харесвало, когато била на 7 години... Ех, сърце... И наистина май се забравя отзад-напред. Олив е много артистична. Веднъж става дума за косата й и тя блещи очи, уж учудено: “Коса ли? Че аз още ли имам такова нещо?” Друг път, говорейки за гостите на дъщеря й, недоволно се намръщва: “Те ме разглеждат така” – и се опулва срещу ръката си, в която уж държи нещо, разглеждайки го учудено. Че как да я гледат хората – някаква си недочуваща старица. То трябва доста внимание да й се обърне, за да поговори човек с нея и да се наслади на логиката и хумора й. С глас се смях на бързата и реакция, когато веднъж, след като я попитах дали помни имената на кучетата или котките си, ми заби: “Ха, че то аз на децата си не помня имената, а ти за котките питаш.” Като имате предвид, че за “деца” – употреби “кидс”, а котки са си “кетс”. Харесвах си я аз Олив. Толкова, че май попрекалих с разказа си за нея. Много още историйки мога да ви разказвам за американските старчета и старици... докато ги забравя и тях. Струва ми се все пак, че това няма да е толкова бързо и че за доста време ще запазя спомените си… И доста след като тях вече няма и да ги има, пред погледа ми ще грее набръчканото от годините, но изпълнено с кокетство лице на Олив Аманда и ще звучи нейният въпрос:

''Изглеждам ли на 97?” 31

АМЕРИКАНСКИ ПРАЗНИЦИ И ТРАДИЦИИ Въпреки, че САЩ са сравнително млада държава, американците са си изградили вече доста празници и традиции, които си празнуват по техен си начин. За един от тях е следващият ми разказ.

HALLOWEEN – “денят на вси светии” 8.11.2012

Направо си ме възмущаваше отначало. Празникът. Приемах го като конщунствена пародия. Гавра с мъртвите. Чудех се от къде се е пръкнал – дали е далечно наследство от американските индианци, с тяхното безразличие към живота и човешки жертвоприношения? Не, оказа се с келтски произход – донесен от ирландци и шотландци... Изненада ме това откритие. Правило ми е впечатление, че българите доста добре се разбираме с въпросните нации. Като че ли имаме доста близка душевност... Та ме загложди любопитството да науча повече. Празнуването на Вси светии било в същността си езически ритуал, идващ от древните келти, които празнували Samhain, („Края на лятото”) и началото на тъмния сезон. (Келтите деляли годината на два сезона – светъл, т.е. летен и тъмен – зимен). Това е бил пастирски и земеделски празник на огъня, който започвал през нощта. Келтите вярвали, че по това време се отваря границата между живите и мъртвите и сенките на починалите се връщат по домоветеси итърсят живи тела, за да поживеят още малко на земята. За да се пазят от тези зли духове хората палели огромни огньове, а гасели огъня в огнищата си и се маскирали в страшни животински кожи – за да уплашат нашевствениците и те да си отидат от тях.

До началото на ноември приключвало и прибирането на реколтата и започвали приготовленията за зимата, а тя при северните народи неизбежно се свързва със смъртта. После римляните завзели келтските земи и се насложили техните празници Фералия (в памет на починалите, ден за помен) и този в чест на богинята на плодовете и дърветата Помона, чийто символ е ябълката. Когато християнството станало господстваща религия по тези земи, се вмъкнал денят на Вси Светии - ден за прослава на всички християнски светци и мъченици. Така Църквата заменила езическия празник на смъртта с нещо доста сходно, но християнско. Макар нищо християнско да не се е появило в празнуването: то изобщо не е през деня, а вечер и нощем. Но е добре, че по този безкръвен метод Църквата се е опитвала да промени почти всички езически празници – та те са се запазили в почти непокътнат вид до наши дни. Ако се върнем отново на Хелоуин, именно вследствие на този винаги работещ метод, изведнъж се появили три последователни празника за празнуване – деня на светиите, деня на обикновените мъртви и езическия празник. За да е всичко точно и да няма дразги и препирни, на този ден място са намерили и ябълките, орехите, идващи от изобилието на Помона; и черните котки от магията на Самхейн, привиденията, скелетите и черепите от нощта на оживяващите мъртъвци, та и тиквения фенер на пияницата Джак. Само от християнските традиции не виждам нищо и „денят за прослава на християнските светци и мъченици” ми се губи, но може би в преди години да е бил официален празник и през деня да са ходили на църква.Така езическата мистика се синхронизирала с християнската и почти всички останали доволни. Възрастни хора и деца се радват на такива колоритни събития, още повече като става въпрос за маскиране и обличане на шантави дрехи и най-вече майсторството да направиш тиквен фенер.

Тиквеният фенер се нарича Светещият Джак. Кръстен е на ирландски пияница, който успял три пъти да надхитри Дявола. След последната им уговорка да живее спокоен живот още десет години Джак внезапно починал. Тъй като бил грешник не можел да отиде в Рая, а заради сделката си с Дявола не можел да отиде и в Ада. На прага, Дяволът му дал въглен от Ада, който 33

Джак поставил в издълбана тиква, след това тръгнал да скита по света в очакване на Страшния Съд. Та горе-долу това е историята на Хелоуин, или каквото е останало от религиозното в този празник. Днес, почти навсякъде това е празник на маската, на купона, на забавлението, на сладките неща и на радостта. Малко странновато чувство за хумор ми се виждаше, въпреки всичко.

Години минаха, докато запомня най-после, че - за разлика от повечето американски празници – за този си има фиксирана дата: 31 октомври. И докато почна да му се радвам.

Първата година в САЩ някак не го усетих. Точно се местих в нова квартира от първи ноември. Събирах багаж (не че имах кой знае колко за събиране) и опаковах. Беше последният ден от съжителството ми с племеницата ми Надя и синът ѝ Влади в Университетското градче в Калифорнийския Университет в Ървайн. Там не живеят много деца и празникът не се почувства особено. По едно време през вечерта те се приготвиха за излизане. А на мене поръчаха да не отварям, ако някой звъни на външната врата, защото ще ми искат шоколадчета, пък аз нямам. Тогава Влади беше още десет годишен и обикаляше да събира бонбони и сладкиши. Не си спомням, обаче да имаше някаква маскировка. Но навярно не съм запомнила: всички деца, а и доста от възрастните имат. Това си е просто задължително, ако ще са участници в празника. А те масово са. 34

Та от тази вечер ми остана единствено впечатлението, че възрастните се крият по домовете си на тъмно, когато не им се дават шоколади и бонбони. Доста от тях наистина правят така. Но не и моята нова хазяйка, иранката Фахиме (Феи). Женицата едва поддържаше огромната си скъпа къща в Търтъл Рок – един от аристократичните квартали в южната, по-аристократична част на Ървайн. Но това не ѝ пречеше да отвори врата за всички дечица, които се бяха преобразили в чудни костюми и да пуска в пластмасовите им кошнички във вид на тиква по някое лакомство. Та това всъщност не са кой знае какви разходи – огромни пликове с бонбони, шоколадчета , сникерчета и прочия лакомства са около 2-3 долара. Тука ще отворя една малка скоба само, за да споделя впечатлението си, че с годините като че ли намаля делът на шоколадчетата и се увеличи този на захарните бомбони и по-евтините марципанчета. Мисля си, че кризата даде своето отражение – но може пък и да е това, че аз се преместих да живея в Анахайм. А в богаташки Ървайн Влади се върна с две торби шоколади и бонбони – имаше опасност за зъбите ни. И така, Феи отваряше на всяко дете, почти пищеше от възторг колко са красиви и оригинално облечени, снимаше, възхищаваше се... а аз слушах и ми беше малко неловко, че не съм участник във веселабата. Вече ви казах, че тогава все още този празник направо си ме дразнеше с „украсата” на домовете с паяжини, призраци и духове, градините – с надгробни плочи, скелети, кости и подобни веселби. Сега вече нищо от това не ме дразни и притеснява. За 6-7 години Америка успя да ме приобщи напълно. Още в Търтъл Рок ме изненадаха чудно красивите костюми на дечицата. С българското си мислене се чудех на избретателността и сръчността на майките им. Оказа се, естествено, че в Америка е развита огромна индустрия и има безкрайно, буквално безкрайно! – разнообразие на стоки, свързани с кой да е празник. Освен в районите супермаркети и по-голями магазини, които преустройват щандове в непосредствена близост с входа (много са мобилни, подвижни, пустите му американци!), си има специализирани огромни магазини, каквато е, например, веригата Party City.

Там можеш да си намериш каквото ти трябва за който и да е празник. А за огромно мое учудване в близкия център за пазаруване миналата година наеха и откриха специален магазин за Хелуин! Огромен. Преди това седеше празен и го даваха под наем. Отвори врати и обяви 20% намаление на всички цени, за да привлече клиенти. Естествено, цените му бяха надути, в ставнение с другите подобни магазини и с намалението си ставаха нрмални. Но оредполагам, че доста народ се подведе, като прочете за „намаление”. Имаше си не малко клиенти. Чудех се какво ще стане от него след като мине празникът. Ми нищо. Изпразниха го отново. Оказа се, че са го наели само за два-три месеца. После си намери друг стопанин. В този, а и в другите специализирани магазини , още от вратата посрещаше мистична атмосфера. Въздухът се изпълваше с „мъгла” (в украсата на някои къщи също имаше съд, от който излиза шумящ бял газ), носеше се гробовна, странна музика. Имаше най-различни части – един, посветен на гробища, паяжини, скелети, духове, кости и черепи, дрехи с „рани” – имитацията беше пълна и доста зловеща...е , за това ми трябваха години да посвикна и да почне и мене да ме забавлява...

Продаваха всевъзможни, ама невероятно много украси, маски, аксесоари... „Тикви”... Кутии и пакети с бонбони и сладки... Осветителни тела... Неизброимо е. А костюмите са стотици – всяка година все нови и нови идеи; от къде им хрумват - да се чудиш направо. Тази година една наша сънародничка спечели конкурс за реализация на идеи: даваха ѝ картинки – как искат да изглеждат, а тя ги изготвяше от конкретни материали.

***** След като украсят домовете и градините си,

приготвят тиквите, сладките и курабийките, американците се маскират и тръгват да водят децата си от дом на дом, за да събират бонбони и сладости. Последните три години поред вече минавам вечер през Мола в Орандж – празникът и празничната атмосферата там много ми допадат. Пред всички магазини застават продавачи с чувалчета или делвички с бонбони.

А в много магазинчета така и не излизат. Стоят си зад щандовете. Там без друго се продават бонбони или сладкарски изделия.

В центъра на мола се вие отделно опашка от родители и дечица, които получават лакомства. Условието е да са маскирани. В мола е много по-спокойно и сигурно, от колкото да обикалят по къщите. Макар то да не пречи да се съчетаят и двете.

И тъй като това е празник, който никой родител не би желал детето му да пропусне, а дечицата - както добре се знае – растат всяка година все повече, всяка година се налага да им се купува нов костюм. Рай за търговията. 38

***** За това пък гледката е неописуема. Едно малко весело шарено влакче звънка и развежда дечицата по коридора.

От всички входове прииждат малки феи, калинки, животинки, суперменчета, приказни и филмови герои – ама каквото, каквото се сетите.

Всички те държат празни „тикви” – обикновено пластмасови – и обикалят по коридорите, редят се на опашка в центъра... а ако желаят, присядат на специално приготвените маси, на които ги чакат фулмастри, боички и книжки за оцветяване.

Очичките на малките дечица...не, това направо трябва да се види! Те са пълни с изумление, учудване, страх или възторг понякога... все такива силни емоции, на които само децата са способни. Една малка принцеска се спъва, преплита крачета и пада на земята – но и не се сеща да плаче, или дори да стане! Очичките ѝ продължават да се въртят и с изумление да разглежда приказния свят, в който е попаднала!

Маскирани са предимно дечицата, но има и някои възрастни. (Имам голяма вещерска конкуренция - поне няколко сме.) Магазините не правят никакви разграничения. Всякакви размери костюми и маски им се намират.

*** Преди три години видях как се забавлява едно приятелско семейство: мъжът се преобрази на лекар, жената – на медицинска сестра. Не си купиха цели костюми (той май си взе някаква бяла престилка), а само аксесоари, каквито в магазините има всякакви: слушалки, медицински принадлежнсти, куфарчета и какво ли още не. Размениха си и доста закачки по случая. Тогава все още не бях готова за празнуване, но вече се попромъкваше идеята. При това все още се заканвах, че американската индустрия няма да ми прибере обратно паричките по този начин, ама... поддадох се. Първо си купих от Уолмарт – една верига от магазини, предлагаща сравнително евтини стоки – оранжева тениска с висока островърха шапка и напис: „Аз съм добрата вещица”. Реших, че ще си бъда с нея само, дънките надолу. После отидох в специализирания магазин да си купя шапка. Изборът беше зашеметяваш. Като в шапкарски магазин. Имаше луксозни, ежедневни, делови и какви ли не шапки за вещици с най-различен вкус. Взех си една луксозна. Купих си още дълъг нос (поколебах се, защото той и моят би ми свършил добра работа в случая), огромни черни нокти, всевиждащо око... Реших, че ми стига толкова. 42

След като се поразходих в мола, се спуснах към Ървайн. Там, в къщата на едно познато българско семейство, се вихреше празник с маскен бал. Беше претъпкано с макирани възрастни и деца. Така, като бях с шапката, носа и моите си очила, трудно ме познаваха – почти никой не успя.  Всички бяха маскирани, един от друг по-интересно – което тука не затруднява никого, Както вече може би разбрахте.

Вечерта се очертаваше да е весела и забавна, но и тъпканицата беше много голяма, та направих само няколко снимки, и си тръгнах.

Още на следващия ден, 1 ноември, специализирания магазин за хелуински стоки обяви ликвидация и 50% намаление на всички стоки. Та така се сдобих с истински костюм с втора, по-обикновена шапка  и метла. Тогава и започнах да разказвам тази хелуинска история...лелеее – врътна си се още един Хелуин и това си е. Тази година пак минах през Оранджския Мол, но и през Даунтаун Дисни. В Мола едва успявах да снимам дечицата. Повечето, като ме виждаха, рязко променяха посоката си на движение, обръщаха се с гръб към мене, или дори се поскриваха зад гърба на придружаващите ги възрастни. Само някои от родителите им си поискаха да си направят снимки с мене и децата си. Така беше – възрастните ми се усмихваха, а дечицата се плашеха. Това постигнах със своя честен вещерски труд. В добавка получих и един бонбон, който в момента си дъвча. „Мене не ме е страх от вещици” – извика в лицето ми един 10-12 годишен супермен. По-скоро май искаше себе си да убеди. Обясних му, че съм добрата вещица. Ми да, като за вещица, си мисля, че съм на-добрата в света. (Миналата година приятелят ми си позволи да изрази известна доза съмнение, като му се показах с тениската си с надписа, дето съм уж добрата вещица. Оправдах се, че това си е маскировка – всеки се маскира както може.) Е, а Дисниленд малко ме разочарова. Дори и да имаше нещо специално, направено за тази вечер, не му личеше особено. Пак си имаше естради, песни, изпълнения, маски – то това си го има там всяка вечер. Може би това е рискът на безкрайния празник – не успяваш да изживееш другите празници като такива. Всичко се слива в едно. И все пак със светлините и витрините си и тази огромна, почти пълна луна, той беше подходящ декор за вечерта. 44

Вечерта, в която се отваря границата между реалното и вълшебното, като се разбърква малко оранжево и топло от тиквите и се прибавя изумление на ококорени детски очички.

НАЙ–ИЗВЕСТНИЯТ БЪЛГАРИН 11-12-2011

„Пловдивският университет е присъдил званието доктор хонорис кауза на пословично неграмотния футболист Христо Стоичков. След връчването на званието "Доктор Хонорис кауза" на Стоичков, речникът на академичните термини се обогати с два нови: "Алма ти матерна" и "Хонорил съм ти каузата". –От България си, казваш? – усмихна се мъжът. – Тука сме се събрали от целия свят. Приятно ми е, аз пък съм роден в Мексико. Е, тука съм израсъл, довели са ме малко момче. Тука съм учил в училище и колеж. Не се изненадах да чуя това. И от досегашния ни разговор не беше трудно да се разбере, че е интелигентен и образован, приятен човек. –България имаше много добър отбор по сокър през 94-та. Много добри играчи имахте. Кристо Стои... – позатрудни се. -Христо Стоичков – помогнах му с усмивка. Той също се позасмя. 46

–Много съм запален по сокъра – каза. - И май всичките ми познания за другите страни са доколкото участват в световните първенства... Личеше си, че се чувства доста неловко. –Кой е всъщност най-известният българин? Световно известен? Дойде и моят ред да се почуствам неловко. Много, много по-неловко. Не знаех. Едно време твърдяха, че това е Георги Димитров, че е прославил родината ни по време на Лайпцигския процес. Веселин Ханчев го беше възпял в стихотворение, разказващо как един бедуин-пустинник черпел българите с вода насред пустинята, раздаващ и последните си капчици заради великия им и известен сънародник. То вече Втората световна война е забравена, камо ли по-ранни събития. А и това, което се помни, се третира по коренно противоположен начин. -Имаме много добри оперни певци – промърморих. Николай Гяуров? Това име е непознато дори на дъщеря ми, камо ли на хора от други националности. Децата ми, които са вече трийсетина годишни, са позачували Тримата тенори, Сандро Бочели, Сара Брайтмън...Всъщност това са и световно известни имена. Кой от нашите певци е толкова популярен? Неволно ме хваща и яд на всичките видове политици и железни завеси, които са причина за намалената популярност на нашите изпълнители. Все още може да се намери, например,запис на прочутото изпълнение на „Аида” в Ла Скала (1986) с Лучано Павароти, Николай Гяуров, Мария Киара... и Гена Димитрова, името на която дори и не е споменато на обложката! Как да го запомни някой, като не го е и чул, нито прочел! Помислям си за Джон Атанасов... но него, дори и да го бяха чували, едва ли биха го обявили за българин. Американците са си американци, независимо от къде и по каква причина са емигрирали дедите им. И изобщо не мисля, че успелите в чужбина, емигрирали нашенци, славят България. По-скоро бих приела за нейна слава някой чужденец да емигрира в нея и да се развива и успява там. А напусналите я каква слава могат да й бъдат? Освен лоша – че не са могли да се развият в нея, а се е наложило да я напуснат. Имаме ли си световно известен писател, или композитор, или художник? И ето, пак се връщам на Стоичков. Популярен и у нас – а това вече е много. Макар и обект на десетки вицове от сорта на:

„Ицо Стоичков, човек, който е обикалял насам-натам, естествено разбира от кино, изкуство, култура... та разглеждал една изложба на световно известен художник. По едно време дошъл уредника на изложбата и го попитал: - Мистър Стоичков, да ви помогна с нещо? - Не, благодаря. Знам, че това е известната картина "Селянин люпи семки" от 17век. - Не, мистър Стоичков, това е венецианско огледало от 15 век” „Пословично неграмотния”... Но... Той е най-известният българин.