Животът и песните на баба Кирана

ДЕШКА РАХНЕВА

ПЕСНИТЕ НА БАБА КИРАНА

В тази книга ще намерите не толкова лиризъм и поезия, колкото истина” – е написала Дешка Рахнева. Всъщност в книгата има и лиризъм, и поезия, и силни чувства. Авторски. Буца засядаше на гърлото ми неведнъж, докато четях, а после препечатвах този разказ от оригиналния ръкопис. Изпълваше ме и някаква гордост от интелигентността, силата, работливостта, почтеността, моралната чистота и патриотизма на обикновената българка – силата, която е запазвала България толкова векове наред до сега... и която, боя се, взе да изчезва заедно с повъзрастните поколения. Румяна Тренчева

Рисунката на корицата е от Георги Петров. Илюстрациите са копия на картини от художниците Павел Митков, Георги Петров, Владимир Димитров – Майстора, Стоян Венев, Илия Бешков, Борис Ангелушев и др. Подробен списък е даден като приложение в края на книгата.

2

НА МОЯТА МАЙКА В тази книга ще намерите не толкова лиризъм и поезия, колкото истина. Ще намерите живота на една твърда жена, устояла на всякакви бури, вихри и виелици. Тука ще се срещнете лице в лице с ужасната сиромашия, с мизерията, с измамата и подлостта, с грубостта, но и с героизма, фантазията, веселието и бодростта. Тук ще се срещнете с голямата любов, незасенчена от никакви външни или вътрешни раздори, от никакви коварства, никакви средства за погубване на младостта. Но тука ще срещнете и силната омраза след загубването на любовта, пламнала тъй силно, както на времето самата любов.

3

Тя беше средна на височина жена, но доста слаба и това ѝ придаваше по-висок външен вид. Вървеше силно изправена и до деведесетата си година не взе нито бастунче, нито тояжка, с която да се подпира. Обичаше да стои права. Можеше да изкара въпреки напредналата си възраст по цял ден да стои права на поляната около патетата. Много хора като минаваха край нея се чудеха каква е тази сила, гдето не чувства умора и нужда да седне. И когато вече я налегна умората, тя вече беше захванала деведесетата си година. Изведнъж в нея отпадна всичко. Първо мозъкът отказ да ѝ служи, като на времена объркваше всички понятия за света и хората. И вече не се появи на улицата, нито на полянката. Никой не вярваше, че „баба Кирана”, както я знаеше цялото село, е вече западнала. Всеки казваше: „Как може, та аз я виждах на полянката да стърчи като свещ около патетата.” Но баба Кирана вече не излезе навън от къщата. Дори и когато беше добре, тя пак не излизаше. Тя повече лежеше и чакаше на леглото да дойде спасението. Кога съзнаваше целия си живот, кога не помнеше нищо, но си лежеше и чакаше. Тя се беше освободила от всички тягости на живота и не можеше да мисли за нищо. Тя беше вече на 90 години. Но кой би могъл да определи точната възраст, която човек може да прекрати всичко и да си почине. Кой би могъл да определи начина, по който човек трябва да привърши с всичките радости, които съдбата му е предопределила. 4

ЖИВОТЪТ И ПЕСНИТЕ НА БАБА КИРАНА И БАБА ДЕШКА КАКТО ТЕ СА ЗАПОМНЕНИ ОТ МНОГО СТАРИ ВРЕМЕНА И ОТ МНОГО СТАРИ ХОРА, ПЕЯНИ СА ПО ТЛЪКИ И СЕДЯНКИ, А ПЪК ЛЯТНО ВРЕМЕ ПО ЖЪТВА 5

Тук ще срещнете с най-голямата любов и най-голямата омраза, с най-твърдата жена – само имайте търпение. Хората си отиват от тази земя и този свят, само песните остават вечни.

6

1. СТОЯНОВАТА Тази песен е много стара. Знам я от майка си. Много е дълга иска търпение да се изслуша до край, пък не знам и на мене до къде ще ми стигнат глас и сили. Но да опитаме. Стоян майно ле думаше: „Майно ле, стара майно ле, аз ша са моля на тебе, пък ти се моли на тейка, пък ти се моли на тейка, тейко сарафин (войник) да иде, тейко сарафин да иде, сарафин сара башия, че ми е мило булчито, мило ми и да го оставя, мило ми и да го оставя, дваш мило да го заведа, дваш мило да го заведа, в аскеря хора всякакви, 7

и турци, мамо, и българи, и трета вяра цигани, те ще го, мамо, изневерят, изневерят да го потурчат.” „Казах му, сино, молих са, баща ти и, сино, стар чиляк, стар чиляк, сино, стар запрял, ни можи кончи да езди, ни можи кончи да езди, и остра сабя да върти.” Булчи по двора ходеши, бистри си сълзи ронеши, дето му сълзи капеха, всякакво цвете никнеши, всякакво цвете никнеши, никнеши и си цъфтеши. Булче си цвете береши, и го на китка правеши и го на Стоян подава: „На ти, Стоене, таз китка, диня я носи на калпак, нощя я слагай на роса, нощя я слагай на роса. Кога ти китката увяхни, тогава ша ми и мената” (годежа). Пръстен от пръста извади, пръстен от пръста извади и го на Стояна подади: „На ти, Стояне, тоз пръстен, деня го носи на пръста, нощя го слагай в жобове,

8

кога му падне камъчи, кога му падне камъчи, тогава ще ми и сватбата.” Стоян си войник замина, служил ми и малко ни много, цели ми девет години. Се му е китка весела, се му е китка весела, и му и камъче на пръстен. Станало ми е три дена, как му е китка увяхнала, камъчи от пръстен паднало. Стоян се тъжба натъжи, по двора ходи кахърен, в яхъри (обори) влягва се плачи.

Де го е царя съгледал и си на Стояна думаше: „Стояне, кардаш бе юлдаш, станало и девет години, станало и девет години, как си при мене ти служиш, 9

по двори ходиш се весел, в яхъри влягваш - се пееш. Станало ми е три дена по двори ходиш кахърен, по двори ходиш кахърен, в яхъри влягваш – все плачеш. Да земиш да ми убадиш, убадиш, да ма не лъжеш, каква ти и холан мъката, мъката ощи грижата да ти са душа отвори, да ти на сърце улекни.” „Царю ле, царю честити, кога на насам аз тръгвах, фиданка в градинка посадих, сяка и година цъфтяла, цъфтяла ни завързвала, тази и година цъфнала, тази и година цъфнала, цъфнала и завързала. Мене ми хабер довтаса да ида да я обера, да ида да я обера, хората ша я оберат.” Чуди са царят, маи са, каква ша да и таз фиданка сяка година да цъфти, да цъфти, пък да ни вържи, тази година да вържи, хората да я оберат. Че при царица утиди и на царица думаши: „Царице мари пашице, дошъл съм, мари, при тебе 10

нещичко да та попитам, дано ти да ми го кажеш. Каква е тази фиданака, дето я и Стоян посадил сяка година да цъфти, да цъфти, пък да не върже, тази и година вързала, хората да я оберат.” Царица царю думаше: „Царю ле, царю честити, честито да ти и царството, царството, господарството. И туй ли да та науча, не е фиданка посадил, булче под було оставил. Булче под було оставил девет е була скъсало, десетото е изтъкало. Днес му са жени булчето, кахърен, още жаловен. Булчи от всичко най-мило, пусни го, царю, пусни го, да си при булчето иде, да не го вземат хората, чи грях на теби ша падни две сърца млади да делиш.” Царя си при Стоян утиди, И си на Стоян думаши: „Стояне кардаш бе, юлдаш,

11

да влезеш в мойте яхъри, което конче поцвили, него, Стояне, да взимеш, него, Стояне, да взимеш, че си при булчето върви.” Стоян си рипна, подскочи, че влезе в тъмни яхъри, не взима конче коет поцвили, най взима кончи храняно, най взима кончи храняно, храняно, ни възсядано. С дребен го ориз назоби, с руйно го вино напои, дор са на конче примятии, конче си порти прескочи, дор са на седло нагласи, до сред са пътя стигнали.

Кога през поле минаха,ь сред поле нива неорана, на нивата оре старец. Стоян на старец думаше: „Старче ле, стара старийо, 12

днеска е Света Неделя, защо си ореш на нива?” „Върви си юначе по пътя, и аз имам сина кат тебе, станало и девет години как си на царя той служи, днес му са жени булчито. Ни мога, синко, да гледам, затуй съм дошъл да ора.”

Стоян си кончи посбута, че си при село стигнаха. При село чешма каменна, каменна, калдаръмена, а на чешмата бабичка, хем пере баба, хем плаче. Стоян на баба думаше: „Бабо ле, стара престара, днеска е Света Неделя, защо си переш и плачеш, нямаш ли хора край тебе, да те уперат и утешат” 13

„Върви си, юначе, по пътя, и аз имам сина кат тебе, булче под було остави, та си воиник замина. Днес му се жени булчето, ни мога сватба да гледам, затуй съм дошла на чешма, хем пера, сино, хем плача.” Стоян си глава наведе, а че си пътя продължи. Кога край къщи пристигна, конче на пътя посвърза, на пътя, покрай портите, че си в дворовете влезе, на край трапеза приседна,

таман са кръста сбираше, кой пусна пара, кой по две, Стоян си пусна пръстена, пръстена годежарския, че го на булка занесли. Кат видя Марийка пръстена, пръстена, годежарския, бързо на навън изкочи, че се из ясно изпровикна: „Яжте и пийте, сватове, и всеки у тях да си иде. За мен си и дошел млад Стоян, млад Стоян, първо венчило, 14

за мен си и дошел млад Стоян, млад Стоян, първо венчило.” Щях да пея тази песен на юбилея 60 год. На юбилейната вечер тази песен щеше да се пее от мене, ако нямаше музиката, но не остана време от музиката, тъй като вечерята завърши в 1:30 часа пез нощта.

15

2. ХАН –ТАТАР Хан-татар хабер провожда в Габрово село голямо, да колят крави ялови, да пекат пещи хлябове, че ще на гости да иде и още да му намерят едно ми бяло девойче, с него да си вечеря, вечеря и пренощува. Сбрали се габровски кметове, кметове, още попове, чудят се, още маят се, кой ще си чедо кандиса, при хан-татар да го проводи, с него да си вечеря, вечеря и пренощува. 16

Най-подир са намислили край село има колиба, в колиба седи сираче, за него няма кой да заплаче. Че са при Марийка отишле и си на Марийка думаха: „Марийке, мома хубава, събличай дрехи скъсани, обличай дрехи сърмени, сърмени, хем копринени. Ще те при хан-татар водиме.”

Кат видя хан-татар Марийка, той си Марийке думаше: „Марийке, мома хубава, как та кандиса майка ти, майка ти, още баща ти, да та при мене проводят, да си със мене вечеряш, вечеряш, още нощуваш?” 17

Марийка дума хан-татар: „Кога мурабе (клане)* ставало, майка ми като бягала мене във трънето хвърлила, чужди ма хора найдали, чужди ма хора гледали, затуй съм клето сираче, за мене няма кой да заплече.” Тогаз са хан-татар усети, че има сестра хвърлена. Бързо роклята разкъса, видя на рамо белега и на Марийка думаше: „Марийке, бяла българко, до сега си била злочеста, от сега ще бъдеш честита – ти си ми сестра, Марийке!” Малко описание: Хан-татар е бил яничарин и си спомнил, че има сестра, хвърлена като бебе, но той знаел, че тя има белег на рамото. Яничари са били българчета - момчета, които турците отвличали. Правили ги войници да се бият с българите през турско робство. *мурабе – според българите – клане ; murabe (турски) – усмиряване (бел.ред.)

18

3. ТУРЧИН РОБИНИ КАРАШЕ Турчин робини караше, робини – бели българки. Най-подир върви Тудора, мъжка си рожба носеши. Турчин след нея вървеши, с кон ѝ краката тъпчеши и на Тудора думаши: „Хвърли си, мъри, детето!” Че се Тудора разплака, плачешком място търсеше да си Иванча остави. Видяла дърво кичесто, на нея люлка вързала, че си Иванча накърми и го е в люлка сложила, 19

че му е песен запяла: „Нани ми, нани, Иванчо, когато ветрец повее, той ша та, Иванчо, люлее; кога кошута премине, тя ша та, Иванчо, накърми; кога дъждец завали, той ша та Иванчо, окъпи.”

20

4. ВИНО ПИЯТ ПЕТДЕСЕ ЮНАКА Вино пият петдесе юнака, вино пият в механе широко, вино пият – вярна клетва дават. Кой са закле в жена и в дечица, кой са закле в жена и в дечица, кой са закле в първо си либе, само Марко няма що да кълне, чи са закле в кон и във сабя, а дружина вяра му не хваща, че кон било кучешка наслада, сабя било студено желязо... 21

Натъжи се Марко, бре, гидия, натъжи се Марко, бре, гидия, че отиде при стара си майка и на майка Марко тихом дума: - Ой та мале, ой та стара мале!... Що не си ма, мале, породила, я с братец, я с мила сестрица? Събрахме се вярна дружина, вино пихме в механе широко, вино пихме и се закълнахме. Кой се закле в жена и дечица, кой се закле в първото си либе, кой се кълне в братец и сестрица... Само ази няма що да кълна, че се заклех във кон и във сабя, а дружина вера ми не хваща – че кон било кучешка наслада, сабя било студено желязо...

22

5. ЯНКА ПРЕЗ ГОРА ВЪРВЕШЕ Янка през гора вървеше с крушово листо свирше и на гората думаше: „Горо ле, горо зелена ти като стоиш и гледаш кой ще да мине през тебе, видя ли, горо, хайдути, през тебе, горо, да минат и мойто братче да водят?” Никому гора не дума, ала на Янка продума: „Видях ги, Янке, видях ги, вчера от тука минаха и твойто братче водеха, твоето братче Иванчо. Иванчо напред вървеше, та си дружина водеше и им байрака носеше.

23

6. СНОЩИ Е ЯНКА ОТ БАЛКАН СЛЯЗЛА Снощи е Янка от Балкан слязла от Балкан слязла, във село влязла, във село влязла, байрак побила, байрак побила, турчин убила, хем го и убила, хем го и скрила във бащини си тъмни зимници. Дорде петлите три пъти пропяли три пъти Янка на съд викали. Все една дума Янка думала: „Юнак съм била – убила съм го, ербап съм била, че скрила съм го.”

24

7. РАЗБОЛЯ СЕ МОЙТА МИЛА Разболя се мойта мила, аз отидох да я видя. Тя поиска туй, що няма, туй, що няма посред зима: жълта дюля цариградска, бяло грозде резекия. Па въседнах врана коня, за ден ойдох – за два дойдох, срещнах либе на носило, на носило, без венчило. „Двеста давам сложете я, триста давам – открийте я, да ѝ видя бяло лице, бяло лице – черни очи.” Отговарят поповете поповете и владиците: „Български закон не дава умрелия да се открива.”

Тя била българка, а той турчин и му погодили номер – тя била жива.

25

8. ДИМАНОВАТА Седнал е Диман да яде, да яде още да пие, с свойте девет синове, с свойте девет снашици и трийси и двама унуци. Най-малка снаха Янчица – ни яде Янка, ни пие. Диман на Янка думаше: „Янке мо, снахо най-малка, защо ни ядеш, Янке,ни пиеш дали ти и вино горчиво, дали ти и агне сурово, или ти и хляба ръженик?” Янка си свекре думаше: „Кат питаш, тейко, да кажа, да кажа, да та ни лъжа: нито ми вино горчиво нито ми агне сурово, нито ми и хляба ръженик. Снощи на нива доженах, доженах, друга заженах, 26

по път си, тейко, змръкнах, че ма сеймени срещнаха. много ме, тейко, мъчиха, мъчиха, още питаха кой е в селото чорбаджи. Най-подир, тейко, им казах: Диман е в село чорбаджи.”

Докато Янка издума, пътната врата изхлопа: „Тук ли и Диман чорбаджи, бързо навън да излезе.” Сеймени в двора нахлуха и на трапеза седнаха. Хем ядат турци, хем пият, Янка под око гледаха и на Димана думаха: „Димане, селски чорбаджи, като си в село най-велик, ха да те видим, Димане, имаш ли сребро и злато, да си снахата откупиш.” 27

***** Я помълчете, я послушайте мома ли пее в дворове, агне ли блее в кошари? Нито е мома в дворове, нито е агне в кошари: сеймени мъчат хубава Яна. „Я казвай, казвай хубава Яно свекровото си тежко имане.” „Скоро съм дошла, нищо не зная, пък туй, що зная, ще ви го кажа: свекърът ми има сребърно рало, сребърно рало, златна коприля, свекърва ми има сребърна хурка, сребърна хурка, златно вретено”.

28

9. ВИЛИЧКИНАТА Виличка на стол сидеши, бяла тантела плетеши, любовна песен пееши и на надолу гледаши. Кога нагоре погледна, отгоре идат войници, войници люто ранени и на Виличка думаха: „Не пей, Виличке, любовни, запей, Виличке, тъжовни твоето либе, Виличке, падна, мъри, убито. Кат зачу Виличка тез думи, право си у тях си утиди, ручнала и стифа голяма, с черни са дрехи облече, с черна се кърпа пребради. Викна Виличка да плачи: „Стоене, либе, Стоене, защо ма, Стоене, остави, ни мома, Стоене, ни булка?”

29

10. СТАР СВЕКЪР ЯНКЕ ДУМАШЕ Стар свекър Янке думаше: „Янке ма, снахо най-малка, я викни, снахо, запей ми от едно гърло – два гласа.” „Не мога, тейко да пея, че имам либе хайдутин, той ще ме, тейко, зачуе, мене в гората ще вземе, вази ще ви изколи.”

30

11. ЯНИЧАРИ ХОДЯТ Яничари ходят, мамо, от село на село, мъжки рожби взимат, мамо, яничари правят. Взели кого взели, мамо, взели са Стоила, а Стоил ми беше, мамо, едничък на мама. Плакала е много годин Стоилова майка, плакала е много годин три пъти по седем, коси вече побелели, очите изтекли, коси вече побелели, очите изтекли.

31

12. МЪРИ ТУДОРО, НАЗЛЪН ТУДОРКЕ Мъри Тудоро, назлън Тудорке, що нощем правиш, мъри, та деня дремеш, кой овчар любиш мъри, че се не връщаш?” „Мър мамо, мамо, мър стара мале, мащеха ли си, мале, че ми не вярваш? Я стани, стани, мамо, сред нощ, в полунощ. Ази си либя овчар гидия, с вакло стадо, мамо, с меден кавал, с меден кавал, мамо, с черни кучета. От далече иде овчар с кучета, при мене дойде, мамо змей крилат стане. При него нощем ходя, мамо, пък деня дремя.

32

13. МАМА НА ПЕНКА ДУМАШЕ Мама на Пенка думаше: „Пенке ле, мила мамина, макар да съм ти мащеха, на добро ща та науча: днес петък, утре събота и други ден свята неделя – тогаз ша ти и, Пенке, сватбата. Кат са сватове зададат, не гледай горе гората, най гледай долу земята, да та ни, Пенке, разберат, че си хайдушка дъщеря.”

33

14. ИЛЯ НА РАДКА ДУМАШИ Иля на Радка думаши: „Защо ма, Радке, не рачиш не рачиш и все плачиш дали съм черен и грозен, дали съм сетен сиромах, или не зная да се шегувам със турци и със българи?” Радка на Иля думаше: „Нито си черен и грозен, нито си сетен сиромах, хем знаеш да се шегуваш със турци и със българи, ала си, Иля, друговерец, друга са вяра изпълняваш, на други се богове ти кланяш.”

34

15. ПИТРАНКИНАТА Мама Питранке думаше: „Я ставай, ставай, Петранке, я ставай, стига си спала. Всичките булки станали, станали, за вода ходили, пък ти, Петрано, още спиш, още спиш, не наспа ли се.” „Стига си, мамо, мъмрала, мъмрала, още гълчала. Снощи съм на хоро ходила, редом мъжете гледала. Всичките мъже хубави, наш Тодор, мамо, най-грозен, най-грозен, мамо, най-черен.” „Я не му гледай грозното, а най му гледай парите, парите, още имота.” „Пуст опустял му имота, ръжда му яла парите, пуст опустял му имота, кога не му е живота.”

35

16. ИЛЬО ВОЕВОДА Събрали ми са, събрали все отбор млади юнаци на юнашката механа, вяра и клетва сторили да ходят да хайдутуват, народа от робство да отърват и ощи ина клетва сторили: когото срещнат най-напред, с кръвта му ша се пречистят, от тялото нафор ша вземат. Решили са и са тръгнали, минали поле широко, стигнали гора зелена, наели през гора да минат, но преди в гора да влезат, двама се души задали мъж и жена двамата, в ръце си рожба държали. 36

Ильо дружина думаше: „Това са бати и кака у дома си на гости отиват, в ръце си държат Иванчо. Ако си бате заколим, кака вдовица ще стане, ако си кака заколим, бати вдовец ще остане, хай да си Иванчо заколим, те ще си друго добият.” Бързо си Иванча измъкна, че му глават отряза. Глава се търкаля, говори: „Вуйчо ле, вуйчо Иляне, какво ти сторих, направих, че ми главата отряза?” Вярна сговорна дружина ред са по редом минали, с кръвта са се пречистили, от тялото нафор вземали, Ильо се много умъчни, нито са Ильо пречисти, нито пък нафор си взема, най си при кака и бати отиди, право ги в очи погледна, та си им прошка поиска: „Това е клетва юнашка.” А те си мълком поеха пътя, де бяха тръгнали.

37

Ильовата сговорна дружина в гора зелена навлезе. Ходили, хайдутували цели ми девет години, ала се разболя млад Илян, млад Илян – млада войвода. Нали е дружина вярна, вярна, още сговорна, от пръти носилка стъкмили, та са го на ръце носили цели ми девет недели, че си на Иля думаха: „Байно ле, байно Илия, много та, байно, носихме, вече са уморихме” Ильо дружина думаше: „Много ма холан носихте, ощи ма малко носете, край нащо село да минем, край село, нива бащина, сред нива - крушка-дребнушка. Под нея ме холан оставете, се ша ма някой намери.”

38

Туй, що са говорили, тъй са го и сторили. Ильо във нива оставили, в бащина нива край село. Заранта рано в понеделник Ильовата млада невеста и неговата мила сестрица рано на нива отишли да си нивата оплевят. Плевили, що са плевили, нещо им се дочуло, нещо да стене и охка там нейде под крушата.

39

40

ПОВЕСТ ЗА МОЯТА МАЙКА

41

Баба Кирана на 70 години

Тя никога не чувстваше пустота в душата си, макар да беше самотна и бедна в живота. В душата си беше много богата. Умееше да мечтае и това умение го предаваше и на децата. По цяла вечер край джамала си приказваха за разни минали и бъдещи неща. Нейните мечти бяха един вид планове. Какво ще засеят по нивите. Как ако се роди добра реколта ще я приберат, излишната ще продадат и ще си купят с парите неща за училище – есента като тръгнат за училище да са готови.

42

1. Дядо Ангел Димов – баща на дядо Станчо – дошeл от с. Белица колиби „Иван Димови”, Белчинската община в 1879 год. Къщата на Станчо Ангелов беше в долната махала на селото Горски Сеновец, край главното шосе. Беше оградена с високи дувари и чемширени порти. Вътре дворът беше уреден като на добър стопанин. Пред къщата имаше хубава градинка с най-различни цветя. Имаше и кладенец с дебел вал, на който се навиваше въжето с кофата. Покрит беше с голям покрив от керемиди. Дядо Станчо седеше подпрян на герана, гледаше хубвото време и си мислеше, че трябва вече да се засяват нивите. На портичката се почука и се чуха гласове: – Бате Станчо, излизай, посрещай гости!

43

Бяха дошли роднини на баба Деша от село Кованлъка, градинари в Унгария. Искаха да им пусне сина си Станю чираче в Унгария. На дядо Станчо не му се много искаше да си прати чедото толкова далеко. Та те бяха само пет сина и две дъщери. Другите имаха по десет – дванадесет деца и пак не ги пращаха по гурбет. И момчето беше само на единадесет години. Ех, малко ще му е трудничко, но нека си опита и той късмета. За едно лято нищо няма да му стане. Станю, който се разхождаше около тях, рече с молба: - Пусни ме бе, тате, за едно лято нищо няма да ми стане. А пък де да знаеш – може да стана и аз някой „газда” – и се засмя по детски. Всички се разсмяха. – Не се смейте, може и да стане „газда” (главен) – рече някой през смях. Дядо Станчо погледна Станю, погледна роднините си и рече: - Пък щом е мераклия, нека дойде. Няма пък да е при чужди хора, я. Дето ще да е овчарче в село, нека да е газда в Унгария. И на другия ден Станю замина в Унгария на градина. Новият живот се хареса на Станю и той изкара в Унгария до осемнадесетсодишната си възраст, но през това време все си мислеше за България, за Горски Сеновец, за овчарлъка си и за едно хубаво момиче, което пасеше на баща си овцете, но си казваше: „То беше хубаво и се е оженило вече”.

44

Когато си отиде на село беше есен. Грабна една кошница и отиде за гозде на лозето. Пътят му минаваше край къщата на дядо Цоню, а тя беше до поляната на горния край на селото. Лозята бяха на баира край селото.

45

Керанка изхвърляше боклук на поляната. Станю като я видя, сърцето му претръпна и си каза: „Туй ще да е тя вече. Щом не се е оженила, ще направя всичко възможно тя да бъде моя.” Керанка и тя го позна и като се върна в къщи, каза на техните: - На Ангел Станчев брат му си дошел от Унгария.

46

2. Дядо Станчо е бил много сладкодумен. Някои дори казвали, че като приказва, мед капе от устата му и за това много хора, а след време и цялото село взели да му викат „Сладкия Станчо”. Цоню Ненков беше трудолюбив и заможен човек, надарен с ум и способности. Баща му – дядо Ненко – бяха дошли в Горски Сеновец от Присово. Бяха заможни хора. Цоню няколко пъти беше избиран за кмет а селото. Беше и патрон на църквата. Някога беше дори кмет и патрон едновременно. Ползваше се с голямо уважение всред хората в селото. Избиран беше и в църковното настоятелство. За по-важни неща хората винаги си казваха: „Абе дайте да попитаме дядо Цоню, та каквото каже той, това ще е”. Селяните някога са карали с керван (пет–шест каруци заедно се казвало керван) жито като наряд за селото. Карали са го в Горна Оряховица през село Драганово. Но един ден реката била придошла и отвлякла моста. А воловете не искали да минат през реката. Дядо Ненко се събува бос и повежда първите

47

волове, а другите минали след тях и от тогава започнали в село да му викат: „Ненко босия”, „Ненко босия”. Така останала цялата фамилия „Босите”.

Дядо Цоню Ненков имаше четири деца: две момичета и две момчета: Каля, Керана, Петър и Петко. Каля се ожени за Косю Тошков, Керана – за Станю Станчев, Петър за Ирина Колева и Петко – за Деша Христова.

48

3. Къщата на баба Рада беше спретната, измазана отвън с вар. Макар и нисичка, тя се кипреше между двата ореха, засадени някога кой знае от кого. Те я пазеха от бури, ветрове и снегове през зимата, а лятото ѝ пазеха сянка в горещото. Вътре беше наредено уютно и топло. На веригата, която висеше над огнището, беше закачено бакърче с вряла вода, от която баба Рада ще направи мамалига, за да почерпи седенкарите. А те, вътре в голямата одая, насядали на каврачени възглавници, пълни с ечемяна слама, се смееха шумно, като си правеха различни задявки. Киранка беше най-малката мома, но беше най-хубавата. Тя беше за пръв път на седянка, за това баба Койка, майка ѝ, не я беше поверила на никога, а самата тя беше отишла с нея. Ергените, които седяха на възглавници до момите, не можеха да скрият задоволството си, че на седянката има такава хубава мома.

49

Тя беше облечена с хубава бяла дрешка и надиплен фистан от кадифе. На раменете ѝ се беше свалил белият толупан (забрадка), но тя не бързаше да го забради. Майка ѝ няколко пъти я поглеждаше, за да ѝ подскаже да се забради, защото е още малка, но тя се правеше, че не я вижда. Косата ѝ беше завита на доале около главата. Очите и светкаха като въгленчета. Китка от зимен шибой на челото ѝ допълваше красотата на лицето ѝ. Тя шиеше риза за дари. От време на време поглеждаше на около си и си мислеше кога ли ще дойде и при нея някой да седне, както при другите моми.

50

4. Ангел беше много самонадеян момък. Вървеше гордо, с уверена походка. Винаги беше чисто и спретнато облечен. Ходеше с перчатки (ръкавици) на ръцете, с колосана яка и маншети. Една вечер Ангел едва дочака да хлопне вратата и зад нея да се появи хубавата мома, и още не седнала на възглавницата, той веднага отиде при нея и я запита вежливо може ли да седне до нея. - Ами сядай, щом си дошъл да сядаш – рече Керанка и се изчерви цялата. - Ти защо не идваш на седянка? – рече той, за да разсее свенливостта. - Ами че кака още не се беше омъжила и мене не ме пускат, за да не я захлупя под коритото. - Ха, така ли било? Сега нали вече ще идваш? - Ще идвам, та аз вече станах мома – рече Керанка и погледна свенливо майка си. Райка, която беше слугинче при Петър Ненков – брат на дядо Цоню – беше първа приятелка на Керанка и като видя братовчеда си да седне до Керанка, засия от радост. Дано само да се разберат, иначе си подхождат добре. Той е изискан, тя също.

51

5. Ангел вече редовно ходеше на тази седянка у баба Рада и винаги бързаше, до като не го е изпреварил някой да седне до Керанка, защото имаше много мераклии. Една вечер, наместил се вече до хубавата мома, поглеждаше с гордост другите ергени, че е съумял навреме да се навърти около нея. В това време стрина Вачковица донесе пуканки и се провикна: - Я ма, стига сте прели и шили, я елате да похапнем пуканки - и настана общо оживление в седянката. По-малко ядяха, повече се замерваха. Една пуканка падна на главата на Керанка, после друга и друга, но никой не можеше да разбере от къде идват те. - Керанке, имаш обожател – каза Стойка – който ти праща хабери. - Ами – отвърна Керанка, като не обръщаше сериозно внимание на това. - Ти не се прави, че не виждаш – рече пак Стойка, явно за да подразни Ангела. Защото знаеше, че на другата седянка го чака Мария, която той ухажваше, но окото му беше паднало тука.

52

Не му се изпускаше такава хубава мома, а пък баща ѝ и кмет на селото. - Не се стеснявай, че до тебе има друг. Да не те е откупил, че да седи само той до тебе – продължаваше Стойка. Другите се разсмяха, за да ядосат Ангела, но той беше решил да запази спокойствие.

Тази вечер седянката се развали по-рано. Ангел се сбогува с момата си и си тъгна малко ядосан. Не му се прибираше толкова рано в къщи и се отби на другата седянка в баба Бочковица, която му беше на път към тях. Той влезе, приседна и потърси с очи Мария, но тя си беше отишла. Той поседя, позадяна се с някоя мома, поприказва с някои свои другари и си отиде. Съблече се набързо и си легна, но цялата нощ не спа спокойно. Кой знае защо му идваха все някакви натрапчиви мисли. Дали да чака това момиче да порасне, та тя е едва на шестнадесет години.

53

6. Като се събуди заранта беше вече съмнало, но нали беше зимен ден и никой не бързаше да става, а пък и защо да горят дървата бадева. А дърва имаше за десет зими, не за една. Но дядо Станчо си беше малко скъперник. Все ще рече някоя дума, колчем мине покрай огнището, че много дърва са натръшкали, или ще сгълчи момчетата, че не отиват по двора да свършат някоя работа, а все край огъня се въртят. Тази зима си беше дошъл и Станю, за да отслужи военната си служба и да се види със семейството си. Той стана, попита баща си за някаква работа, поразходи се из двора да посвърши нещо и след обяд излезе към дюкяните да се види с някой приятели от детството. 54

Той вече веше беше разбрал къде правят седянки, че Керанка ходи на седянка у баба Рада, видял я беше предишната вечер да седи до брат му и той беше хвърил някоя пуканка, за да се обади, че и той е там. Когато седянката беше свършила и Ангел беше отишъл да изпрати Керанка, Стою се беше прибрал замислен. Тя вече си имаше друг, и то неговия брат, но щеше да падне борба, нямаше да му я отстъпи току-така лесно. Започна да прави планове как да я отнеме от бате си

55

7. Беше хубав априлски ден. Въздухът ухаеше на зелена трева и цветя, игликите се кипреха из градинките, а край тях лалета и зюмбюли. В подредената градинка на добрата стопанка винаги има какво цвете да цъфне всеки сезон. Дворът също беше прореден. Керанка тъкмо привършваше с метенето, когато дойде Райка да я вика да идат на шивачка, за да си ушият новите фистани (поли). Идват Великденските празници. А пък им бяха купили еднакви платове - нали са другарки, нека бъдат еднакво облечени. - Мамо, - провикна се Керанка от двора – да идем с Райка при баба Стаматица да ни ушие фистаните. - Вървете, но внимавайте да не ги скрои тесни и да вземе от плата. Трябва да бъдат много надиплени.

56

- Добре, мамо – зарадва се Керанка и припна да се облече и да вземе плата. - На пробата ще дойда и аз – тъй ще ѝ кажете – провикна се майка ѝ след тях, когато вече бяха до портата.

Пътят до Стаматица шивачката не беше далече и минаваше край селския мост. Те двете вървяха весели и си приказваха как ще си ушият фистаните. Изведнъж чуха стъпки зад тях. - На къде сте тръгнали, хубави моми? – запита Ангел, като ги настигна. - Ще си шием нови фистани за Великден – отвърна му Райка и смигна на Керанка, но на нея много не ѝ се нравеше Ангел и реши да се позабавляват с него. - Абе свато (бяха някакви далечни сватове от пето коляно), вярно ли е, че ще си имаме сватя?

57

- Може и да е вярно, но щом знаете едно, трябва да знаете и друго – коя е тя. - Ами че... – позапря се Керанка, но беше решила да го подразни и отиде до края – чухме, че си щял да се жениш за Мария Ангелова. - Кой ви каза? – кипна малко Ангел, но се съвзе навреме. - Не е толкова важно кой ни е казал, но нали знаем. - Аз за Мария никога няма да се оженя! - Не приказвай така, защото ще ѝ влечеш цървулите. - Ще видим – рече Ангел, и от тогава реши сериозно да се залови с Керанка. Когато те отминаха, той дълго стоя като замаян, но вече твърдо реши, че война ще води, но Керанка ще вземе.

58

8. На Великден се събраха цялото цело на хоро на поляната край големия бряст (дърво). Виеха се кръшни хора под звуците на гъдулки и гайди. Имаше поставени малки масички и столчета, върху които бяха сложени кофи или котли с шербет. Продаваха го срещу няколко рупчета или срещу едно червено яйце. Около тях се трупаха малчугани, които успели да изпросят от майките си по едно червено яйце за шербет. Пиеха го с наслада. Имаше и шекер, и бонбони, и всичко, което можеше да залъже младежите, а пък и старите купуваха понякога за внучетата. С това се допълваха веселите Великденски празници, които траеха три дена: неделя, понеделник и вторник. Гайдата свиреше хоро на пояс. Ангел Станчев водеше хорото с кърпа в ръка, натъкмен с белите си перчатки, и поглеждаше с едно око към Керанка, която играеше по средата на хорото.

59

Като свърши хорото, Ангел отиде при Керанка и я запита малко с гордост на човек, който е почти уверен в себе си: - Керанке, какво ще кажеш, ако ти пратя довечера сгледници (сватове). - Какво приказваш ти! Сега време ли е за женитба? Толкова работа има по къра, а той взел да мисли за женитба! И за да не привличат вниманието на хората, тя отиде при другите момичета и взе да им разказва за предложението на Ангел. Всички се засмяха, че е имал кураж сам да се сватосва. Но в себе си всяка си казваше: „Защо не дойде за мене – хич няма да му мисля. Ами че той е ерген на място: винаги ходи докаран, натъкмен, горделив - какво по-хубаво от това. Пък и воденица има баща му.” Като си отиде в къщи Керанка каза на майка си за предложението на Ангел, а тя рече: - Абе то не е лошо, ама жътва иде – ако иска да чака до назима. Сега баш по жътва сватби не се правят.

60

9. След един месец започна жетвата. То жетва ли беше, то чудо: полето ехтеше от жетварски песни. Пееха моми и невести, пееха и по-старите; пееха – и сякаш им се виждаше по-лека жътвата. А момците току се провикваха: „Хей, по-бързо женете, че ще почва вършитбата!” Когато житото беше пожънато и започнаха да возят снопите, Керанка по-рядко излизаше на полето. Ходеха братята ѝ Петър и Петко, а тя помагаше на майка си вкъщи да ошетат, да сготвят, пък и платно бяха затъкали – и то ще трябва за дари, и него трябва да изтъкат.

61

10. Започна вършитбата. Житото се разстилаше по двора на хармана, който беше подготвен: затъпкан, за да не се рони пръста като минава диканята. Започнаха от всякъде да се чуват гласове, подвиквания: „Хайде, дий, Сивушке... Белчо... Пенке... Карай, Арап...Рижо...” и още разни имена на волове и коне.

Диканя

62

Керана и там прояви хитрост, когато една вечер бяха спорили с Ангел кой ще стане по-рано да насади хармана и да почва да окарва. Тя още като стана и си изми лицето, за да се разведри, започна да пее и да вика: „Диииий...” „Бре” – сепна се Ангел, който също току-що беше станал – „кога Керана насадиха хармана и взе да окарва!” И веднага взе да вика братята си да насаждат хармана: - Хайде, ставайте, че Керана пак ни изпревари. И така тази игра започваше всяка заран и свършваше около обяд, когато започваха да скърцат веялките. Като се отвееше житото и се прибираше от хармана, сламата се нанасяше в плевника и всеки можеше малко да си отдъхне – мъжете по дюкяните за малко, а момите, ергените - всеки си намираше ходене до някъде - уж до чичо или леля – за да могат малко да се видят. Виждаха се от време на време и Ангел с Керана, за да поспорят кой е станал по-рано и кой е прибрал житото понапред. Така, докато овършеят с диканите, минаваха около две-три седмици. Започваха да събират от къра разни бобове, мисири - и есента идваше незабелязано, а и тя си имаше своите хубости. Скърцаха корабите, пълни с грозде, което се тъпчеше с крака и шерата се наливаше в бъчвите, за да прекипи и стане на вино, да има през зимата за сватби, празници и гуляи, а те не бяха малко.

63

11. Когато вече привършваше кърската работа, започваха пак седянките. Момите с е редуваха в коя да бъде седянката, но наймного ставаха в баба Рада. Тя имаше най-много моми. Започнаха пак да шият ризи за дарове, като се шиеха по особен начин на ръка. Една вечер седяха на седянката много моми и ергени. Ангел беше седнал на възглавницата до Керана. Вратата се отвори и влезе Станю. - Добър вечер – поздрави той и се усмихна на всички. Беше хубав, напет, пременен с новия си костюм, когото го беше донесъл от Унгария. Ходеше без калпак. Имаше много хубава коса, беше леко къдрава. Ергенин на място, а пък и не беше вече селско момче – беше виждал по нашироко света. Той беше на осемнадесет години, върнал се от Унгария, за да отбие военната си служба, а после щеше да види какво ще прави. „Стига ми толкоз гурбетлък – мислеше си той – а пък може и да 64

се позадомя.” От как беше видял, че Керанка още не се беше оженила, сърцето му се беше изпълнило с радост.

Като влезе на седянката и видя пак бате си Ангел седнал до нея, нещо го жегна за сърцето. „Сега ще има борба, но няма да му я оставя. Дано само тя да не го е обикнала. Та аз от единадесет годишен си я любя, а сега да му я оставя: ни-ко-га! Война ще водя, но няма да му я оставя.” Цялата вечер стоя само на нея седянка. Забавляваше момите и ергените с весели унгарски истории и шеги. Хвърляше от време на време някоя пуканка към Керанка. Но тя нищо не подозираше. Шиеше си както винаги и си приказваха с Ангел, който беше решил тази зима да се ожени за нея. Като наближи да свършва седянката, Станю се сбогува със седенкарите и си излезе по-рано, за да не се издаде пред другите, пък и да привлече вниманието на Керанка. През деня бате му не подозираше нищо. Той не знаеше за плановете на Станю. На другата вечер Ангел пак седна до Керанка и си приказваха весело. Станю, като влезе в стаята, поздрави учтиво всички, поогледа се и рече: 65

-Брей, че то няма свободна мома, до която да седне човек! Поогледна пак към Керанка и бате си, позамисли се дали да почва борбата, но Керанка беше легнала на сърцето му и реши да започне, а пък каквото излезе. Позасмя се и рече: -Ей тука ще седна – при бате и тази хубава девойка. Керанка се отмести малко към Ангел да му стори място. На Ангела му стана хубаво, че се доближи до него. Така той усещаше всеки неин дъх, но не подозираше каква опастност го грози. Станю седна малко в края на възглавницата, но и толкова му стигаше. Началото беше започнато, а за после ще си покаже с времето.

66

12. От тогава всяка вечер Станю ходеше на тази седянка. Борбата още не беше започнала, но това седене на двама братя до една мома като че ли озадачи всички. „Тука вече ще става нещо – ще има борба” - и момчетата започнаха да се делят на две групи: едната към страната на Ангел, а други, по-младите, на страната на Станю. А пък Керанка си предеше спокойно. Тя още не беше влязла в тази борба и не взимаше отношение ни към Ангел, към когото нямаше кой знае какви симпатии, нито пък беше завързала нещо със Станю. Бялата къделя памук си придаваше отенъка на лицето ѝ и то ставаше още по-бяло и похубаво. Това не можеше да остане незабелязано от прецизните погледи на ергените. А в най-голям захлас беше Станю и както си седеше, той изведнъж запя:

67

„Седем извора студена вода, девет планини пълни, пълни с лед – турете ги на сърце ми и пак няма да угасне моята любов.” А другите подеха в хор: „Трендафилът мерише, бодилата боде, а любовта говори: „Люби ме от сърце” Ах, мила, мила моя, на колене ти падам и теб се моля – и ти ме залюби!” А Станю си мислеше, че няма много време за любов – напролет ще замина войник, а Керанка няма да го чака да се върне. И Станю реши да действа по-сериозно: както седяха двамата на възглавницата, срита уж неволно краката на бате си. - Ти защо ме риташ, бе! – сопна му се Ангел, който се ядосваше, че Станю се задява с неговата мома. Станю не му остана борчлия: - Аз пък мисля, че ти ме риташ. - Не те е срам, по-малък си от мене! - Ако съм те чакал да се раждаш, няма да те чакам да се жениш пък, я! - рече Станю. Ангел разбра, че Станю ще му направи въртел с Керана и на другия ден ѝ прати сватове, но тя ги върна. Баба Деша се ядоса много, че Керана е върнала сватовете на Ангел. „Тя пък да не би да чака царския син!” – рече си тя и сърцето ѝ се сви от злоба кък Керана. На седянките пак стояха двамата на една възглавница до Керана, но тя вече обръщаше внимание само на Станю. 68

Ангел, като разбра каква е работата и се ожени за Мария Ангелова Душкова и намрази Керана.

69

13. Станю вече се залови сам с Керана и между тях пламна голяма любов. След известно време взема свако си Иван и бате си Съби и отидоха на годеж в Керана. Тя ги прие с радост. Баба Койка прати годежни пешкири, но като ги занесоха в Станюви и ги дадоха на баба Деша, тя ги захвърли зад вратата: - Пусти да останат – от Цонювчината дъщеря ли са! Ангел и той още не се беше примирил и каза: - С пушката ще я гръмна, само да дойде у дома! Навсякъде приказваше, че няма да разреши на Станю да я заведе у тях. А по-големият брат щом не разрешава, сватба не може да стане. Натрупа се голяма омраза между двете семейства. В дядо Цоню почнаха да кандардисват Керанка да се ожени за други, а тя имаше много кандидати, но тя не искаше. Станю ѝ беше легнал на сърцето. Тя вече не ходеше на седенки, стоеше си вкъщи и шиеше ризи за дари. Станю понякога ходеше в тях на гости – нали е годеник, не оставяше годеницата си сама да скучае. Станю понякога ходеше в тях на гости – нали е годеник, не оставяше годеницата си сама да скучае.

А любовта им още повече се разгаряше.

70

14. Дойде пролетта. Ангел все още не се примиряваше. Станю замина войник. Керана му обеща, че ще го чака да се върне и да се оженят.

Така ходиха две години сгодени. Но през 1913 година се обяви война. Събраха се дядо Цоню и дядо Станчо и се разбраха, че войната не се знае колко ще продължи, но да вземат да ги оженят Керана и Станю. Ангел и той вече се беше попримирил. Вдигнаха голяма сватба.

71

15. Венчели – булка завели. Станю го вземаха войник на войната. Керана остана млада булка в къщи. Ангел вече почти се беше примирил. Другите в къщи – Митю, Марко, Велика, Гана и наймалкият, Боню – всички я обичаха. Боню беше на четири години, все след буля си вървеше и все ѝ приказваше. Керана и тя се беше привързала много към него. След като се ожениха Керана и Станю, Ангел нито веднъж не ѝ подметна за старата им любов. Беше се примирил напълно.

72

16. Когато войната свърши и Станю си дойде в къщи. Лятото ходеше на работа в мини Перник, зимата беше в къщи. Започна да прави планове да си направи къща. Каза на баща си, че иска да си направи къща, но няма двор и баща му му каза: - Вземи двора на дядо си Ангел край село до могилата, давам ти го. На другия ден Станю отиде да обиколи двора. Хареса му и веднага тръгна да търси тръни, които растяха в изобилие в Колчашката поляна. Насече тръни, загради двора и започна да прави къща. Беше пазарил дядо Белчо майстора. Той си водеше работници. Започнаха я в понеделник и до другия понеделник я свършиха. Беше много хубава. Измазаха я, стъкмиха я и си излязоха, но всяко нещо си искаше своето.

Сега пък геран (кладенец) трябваше. Решиха да си направят и него. Събра Станю майстори, но те бяха малко неопитни и изкопаха такава голяма дупка, че после влязоха тридесет коли камъни, до като го иззидат. Копаха около десетина метра и някой извика отдолу: „вода!”. Всички се надвесиха, но беше още тиня, 73

която изкарваха с помощта на макара и кофи, докато се избистри. Вратата хлопна и влезе кака им Каля. Като видя вече водата, тя извика: - Ха да е честито, Станю, дай да я опитам. - А, не искам да бъде серт като тебе, нека Керанка да я опита първа, нали тя ще я употребява най-много. Последва общ смях. - Станю, недей така, ще обидиш кака си – рече Нейко, който им беше първи братовчед, като видя, че Каля малко се понамръщи. - Тя пък да си признае, че е по-остра от Керанка – рече Станю. - А бе я не се наддумвайте, ами я елате да видите пък аз с какво ще ви почерпя – рече Керана и покани работниците на обяд.

Хапнаха си добре от печената кокошка и си пийнаха от винцето, което Станю беше запазил за тази цел и до вечерта не рачиха да работят от радост, че е излязла вода.

74

На другия ден взеха още работници, изкопаха го още един метър надолу, изчистиха го и започнаха да го зидат. Като направиха и кладенеца, на новия дом трябваха още много работи. Станю се запретна вече като истински стопанин. Огради двора с плет от тръни, които беше отсякал от Колчашката поляна. Те там растяха в изобилие и много новодомци си намираха първата ограда от там. Прегради го на две: половината за двор, половината за градина. Но всяко стопанство си искаше своето. Трябваха им ниви. Дядо Цоню им даде една нива четири декара в Марвец, помогна им да купят още една в „Топръклъка”, четири декара също. Но за да се обработва всичко се искаше и добитък. По онова време минаваха през селото джамбази, караха добитък от Стражица за Чаир (Камен) и обратно. Станю често отиваше в чаршията да оглежда, или да поръча на някой джамбазин да му докара хубави крави.

75

17. Един ден Станю се провикна още от пътната порта: - Стопанке, излизай и посрещай! Керана се зачуди кого ли ще води. Тя знаеше, че той току така не се провиква. Изскочи бързо на двора. Един джамбазин държеше две крави. Те стояха спокойно на двора. Отиде при тях, огледа ги набързо – едната беше бяла с тънки извити рога, а другата малко по-сива с по-дебели и прави рога. - Да не си ги купил – рече възхитена тя.

76

- Още не съм. Доведох ги да ги видиш и ти и да си дадеш съгласието. Нали всичко, що вършим, все двама го обмисляме – рече той и я погледна ласкаво. - Ела, госпожа – рече циганинът, който водеше кравите. Мина до тях, поглади ги, попипа ги по вимето – ни мърдат, ни скачат, нито пък бодат, кротки са, госпожа. Керана отиде до тях, помилва ги: -Миличките, колко са хубави! На колко години са?

- Госпожа, без да лъжа ще ви кажа: едната е на три и половина, а другата няма още три. От една майка са, госпожа. - Керанке, аз много пъти съм му поръчвал да ми доведе хубави крави и сега дано не ме е излъгал. - Виж, чорбаджи, по зъбите си личат. - Добре, добре – и се пъхна и мина първо под едната, а после под другата. Подръпна ги по рогата, по опашките – не мърдат. - Ето виж, кротки са – рече пак циганинът. – А тази, сивата, още се дои. Ще я доиш, госпожа, още поне три – четири месеца. А другата ще се отели към есента. - Какво ще кажеш? – погледна я Станю. – А пък не са и много скъпи. - Ами какво да кажа – все ще трябва да се купуват. Дано пък да излязат добри, а най-важното – млечни.

77

- Млечни са, госпожа. Тази, бялата, още не се е телила, но от млечна майка са, госпожа, а майка им такова мляко даваше – ум да ти зайде, вярвай ми, госпожа. - Варен гьоре, пет нагоре, пет надолу. – каза циганинът. – Дай си ръката, чорбаджи! Хайде, от мене да мине, отстъпвам ви малко щом ще ги вземете и двете, а пък виждам, че вие сте новодомци. Дадоха му парите, вързаха кравите под сайвантчето, сложиха им малко сушена люцерна да ядат. - Има ли нещо да нахраним човека? – попита Станю. - Все ще се намери - рече Кирана и отиде да види какво да приготви набързо. - Добра стопанка имаш, чорбаджи, ако беше някоя друга направо щеше да ме изгони, а тя колко добра душа има, дори се съгласи да ме нахрани я нещо, което е рядкост в другите жени. - Аллах да ви поживи – рече джамбазинът като се нахрани и си тръгна. - Ние не вярваме в аллах – рекоха те. - Абе то да ви кажа аллах или господ все едно, но вие си знаете господа, а ние – аллах, но кое е вярното и ние не знаем. – Благата душа е вярната – рече Керана, доволна от учтивостта на циганина. - Ха, виж, това е най-вярно, госпожа – и си тръгна доволен, че джобът му и стомахът му бяха пълни.

78

18. В селото имаше двама-трима колара, които правеха коли от старите.

А Ганчо Петков правеше вече каруци. Беше много изкусен. Направеше ли каруца, дрънченето на колелата ѝ се чуваше чак до съседното село. Направеше ли друга – тя дрънчеше съвсем различно от всички останали. А пък съндъците украсяваше с найразлични фигури. Селяните казваха: „Бай Ганчо две еднакви каруци не е прави – нито по боята, нито по дрънкането.” И започнаха младите да си правят каруци при него. Вярно е, че една кола е много по-евтина от круцата, но младите, които си купуваха коне, не можеха вече да ползват колите на бащите си, а пък каруцата става и за коне, и за крави, и за биволи.

79

Един ден Станю отиде при него. - Бай Ганчо, ще те помоля за нещо, но те моля да не ми отказваш. - Как може да мислиш, че ще ти откажа – рече Ганчо, като го погледна с малък укор. - Та аз зная дори за какво ще ме молиш. - Не знаеш, бай Ганчо, ти се досещаш, но не е точно за това – посмънка малко Станю. Погледна встрана, постоя малко, без да каже нещо, после пак погледна Ганчо, но все още не се решаваше да му каже. - Е хайде казвай, аз вече ти дадох дума, че няма да ти откажа – подкани го пак Ганчо, който губеше търпение. „За какво ли ще е дошъл, ако не за каруца.” - Точно това ме измъчва, рече Станю, който не беше свикнал ни да лъже, ни да хитрува. - Кое те измъчва? - Че ти ми даде честна дума, без да знаеш за какво ще те моля. 80

Ганчо го изгледа изпитателно: - Слушай, знаеш, че сме приятели; знаеш, че мога да жертвам много за тебе, какво го усукваш – казвай направо! – и го изгледа така настойчиво, че Станю вече не издържа: - Наистина, бай Ганчо, дошъл съм за каруца. - Е нали си знаех аз – усмихна се Ганчо. - Но не бързай, тука има по-заплетени неща. Аз искам да ида да поработя в мината. - А ти нямаш ми доверие - че ако отидеш в мината няма да ти направя каруцата ли? - Пак не позна – позасмя се вече Станчо, ободрен от смелата отзивчивост на Ганчо. – Зная, че кауца ще ми направиш дори и утре да я искам. Но не зная дали ще ме чакаш за парите до есента, защото сега си нямам нито грош – дадох ги за крави. А ми се иска преди да замина да оставя Керана горе-долу подредена. - Я по-добре ти ми кажи каква каруца искаш, за една седмица ще ти я направя. Ще дойдеш да си я вземеш през другата седмица в четвъртък с кравите, няма да я теглиш на ръка. Така си давам всичките каруци.

81

19. Тази зима не беше много мразовита и рано се развесели природата. Стопиха се снеговете и запяха птичките. Ухаеше на пролет. Една каруца минаваше през селото с много тънък остър и приятен звън, като че бяха закачени звънчета на колелата и пееха необичайно хубава песен. Някои хора дори излязоха навън да видят коя е тази напозната каруца. - Станю, Станю си купил крави и каруца! - Бре това момче, трудолюбиво излезе, като започна да се съвзема и бързо се подреди. - Ето, къща си направи, ниви купи, крави купи, а сега и каруца кара. - Скопосен е Станю, каквото хване, все отръки му идва. Селяните го уважаваха. Не беше нито горд, ни кавга-джия, пък и услужлив.

82

20. Радваха се двамата на хубавата пролет, но с малко свити сърца. Оставаха още две седмици до заминаването на Станю в Унгария. Беше решил пак там да си опита късмета, а пък може и да спечели и още някой лев. Той ходеше по двора и все гледаше да подреди товаонова, че като остане Керана сама да ѝ е по-лесно. Един ден отиде в Цвятко Тодоров, да го помоли да пусне дъщеря си Вела да иде лятото при Керана за другар в къщи, да не е сама. - Вярвай ми, бай Цвятко, не за слугиня я искам, а за другар, да не е съвсем сама Керана, че сам човек не е хубаво. С рожби не ни е сдобил Господ, та пусни Велка от Гергьовден поне за другарче. Няма да е бадева. Наесен като си дойда, ще ѝ платя нещо за това. Разбраха се, че Вела ще отиде от Гергьовден да помага на Керана.

83

21. Станю довършваше още някои работи из двора, изора градината, насея я с люцерна да има за кравите ядене, а пък щяха да изсушат и за зимата.

Беше тиха пролетна вечер, слънцето клонеше към залез, но още не му се откъсваше поглед от земята. И то се наслаждаваше на земните красоти. Овчарите започнаха да прибират стадата. Само в Керанината къща беше някак радостно и нерадостно. Тя бързаше да достъкми още нещо от приготовленията на Станю. Цяло лято ще го няма. Той се въртеше около нея, любуваше се на чевръстата ѝ походка, с която тя му събираше багажа в едно дървено куфарче.

84

- Хайде, време е да тръгвам. – каза той, взе куфарчето, в което имаше един костюм, бельо и няколко ризи и нещо за хапване му беше приготвила милата му стопанка. - Ще те изпратя до могилата – му каза тя. Навлече набързо по-новата си дреха и тръгнаха. Минаха през градините, за да стигнат крайния път на селото, който беше през една градина от техния двор. Не искаха да излязат през портата, за да избягнат погледите на комшийте. Вървяха, хванати за ръце и всеки си мислеше по своему за едно и също. „Дали ще успее тя сама да се справи с цялата тази работа?” – си мислеше Станю – „не е малко за една жена да оре, да копае, да жъне и вършее сама. Добре, че пазарих Вела поне да ѝ помага в къщи, пък и за другар.” – Толкова години като бях из Унгария все за тебе си мислех – рече той, като я прегърна леко. – Ето, вече имам те, моя си и пак съдбата ни кара да се разделим. Но ти нали няма да тъжиш. Едно лято ще хвръкне като птица и пак ще сме заедно.

85

- Не зная дали да тъжа, дали да не тъжа – погледна го малко с укор тя и малко се притисна до него – като си помисля само с колко работи трябва да се справям сама. Кой ще ми помогне – нито твоите братя и сестри, нито моите. Няма да ми откажат, ако отида да ги помоля за услуга, но то се моли единдва пъти, а после... - После – сама – засмя се Станю да разсее тъгата, която напираше в гърлото и го душеше. Още малко и да остави всичко и да се върне назад. Но не, тръгнал е вече, връщане назад няма. Унесени, те не забелязаха кога минаха мостчето на малкото дере и бяха стигнали до могилата. Станю се спря. Тя изведнъж се захлупи на рамото му и захлипа.

86

- Недей – рече той с мъка, изпусна куфарчето и я притисна силно до себе си. – Не плачи, недей наранява душата ми; не мисли, че на мене като съм мъж не ми е мъчно, че се разделяме, но то е за малко. Ще мине неусетно лятото и пак ще сме заедно. - Много те моля, бъди твърда; аз ще ти пиша всеки ден – рече той с въздишка и я отстрани леко от себе си, грабна куфарчето и тръгна с бързи крачки към шосето, което отиваше до Стражица. От там щеше да вземе влака и да замине за Унгария. Тя остана дълго като вцепенена и гледа след него, докато той се затули зад завоя. Маха му с ръка, най-сетне отпусна ръката си надолу и тръгна бавно към дома си, като че ли не ѝ се искаше да се връща – та кой ли я чака там. Деца нямаха, бяха пазарили една слугиня за другар и да ѝ помага в къщи. Но това истински другар ли беше – да дойде чак за Гергьовден, а до тогава Керана да стои сама в къщи. Като си отиде в дома, там всичко я чакаше: пиленца да ги нахрани, прасе, кокошки, овце, крави. Тя ги прегледа, нахрани и прибра. Прибра се и тя в къщи. Мъка ѝ беше свила душата. Беше сама. И друг път Станю беше ходил в мината да работи, но тогава тя беше при свекъра си и никога не беше оставала сама. Сви се на леглото, но не можеше да заспи. Мислите ѝ неканени идваха една след друга.

87

22. Мина ѝ през ума как по-първата година като отиваха със зълва си Гана за дърва да возят гората от корията, бяха малко закъсняли и препуснаха конете да могат поне да натоварят каруцата до де не е залязло слънцето, пък после лесно. Изведнъж, както препускаха, конете се поуплашиха от нещо, свиха в един синор и притуриха (обърнаха) каруцата. Гана изхвърча на една страна, а Керана попадна под колелата и каруцата мина през нея. Наоколо нямаше никой. Гана се съвзе бързо от удара и викна: - Буле, къде си, има ли ти нещо? - Нищо ми няма – пъшкаше Керана – ти иди хвани конете, виж, те са се спряха, и ги заведи в къщи. Кажи на тате да дойде да прибере каруцата. - Ами ти, буля, какво ще правиш?

88

- Аз ще видя... ще постоя малко да си отдъхна, а после ще ида в мамини, нали е тука наблизо. Гана отиде, хвана конете и ги заведе към тях. - Буле, да можеше да яздиш, щях да те сложа на единия кон – каза ѝ тя полушеговито с мъка. 89

Керана постоя малко, помъчи се да стане, не можа; погледна до майкини ѝ беше далече, а пък се стъмваше. Започна леко да се провлачва; почине малко и пак се влачи. Започна да вика: „Мамо. Мамо...” Случайно баба Койка излязла на двора и чува нещо като че ли плаче ли, ръмжи ли... Тя се връща веднага в къщи: - Цоню, излез да видиш някой ли плаче – чувам нещо, но не мога да го разбера. Излязал дядо Цоню на улицата, а от там на поляната. Тръгнала след него и баба Койка. – Това е човек! – чули те гласа, и като чули: „мамо, мамооо”, познали родната си дъщеря и двамата се затичали и чак към чаирския път намерили Керана едва се влачи по земята и не може да стане. Дядо Цоню я слага на гръб и я занася в тях. През цялата нощ не спали, заклали няколко заека и с кожите наложили натъртените места. До заранта от дядови Станчови никой не я потърсил. Помислили, че тя е станала и полека-лека е отишла в майкини си. Заранта Гана отишла да я види. – Буля лежи на легло, наложили я с кожи – разказала тя като си отишла. Но всички били заети с превозването на гората и не отишли да я видят. Станю тогава бил в мина Хасково на работа. След няколко дена Керана поукрепнала и си отишла в свекъра си.

90

23. Какви ли не още мисли не ѝ минаваха през ума тази вечер. Мина ѝ мисълта когато с Боню ловяха зимата врабчета да отговяват с тях. Тя свари Боню на четири годинки и той все след нея вървеше. Една заран той ѝ каза: - Буля, хайде да наловим врабчета за Коледа да отговяваме с тях. По това време старите хора по още по-стар обичай отговяваха (връщане към хранене с месо след пости – бел. ред.) за Коледа с врабчета, после ядяха свинско месо. Тя много-много не му мисли: – Хайде, тръгвай.

Взеха една дъсчена рикла от колата, сложиха я върху пухкавия сняг в легнало положение, после повдигнаха единия край с колче, завързано на въженце и насипаха откъм повдигнатия край жито, трохи и др. Скриха се под сайванта, като държаха въженцето и като се натрупат врабчета да кълват, те 91

дръпват с въженцето колкчето и риклата пада и затиска врабците в пухкавия сняг. Те отиваха, събираха ги в една торба, която завързваха да не изхвръкнат. Бяха наловили доста врабчета. Храниха ги два-три дена до Коледа. После ги заклаха и цялото семейство отговя с врабчета. И унесена в мисли, тя не усети как заспа.

Не знаеше колко е спала, но беше се съмнало. Скочи веднага: - Божке, овчарят ще излезе!

92

24. На другата вечер някой похлопа на портата. Керана излезе да види кой ли ще е по мръкнало. Беше Вела Цвяткова. - Буле, бати замина ли? – рече ѝ тя и я погледна с хубавите си очи. - Замина, защо? - Ами тати чул, че е заминал и ме прати по-рано да съм ти за другар. Казва, че не е дошло времето още на пазарлъка, но ти, казва, иди при нея, та тя е съвсем сама и там на оня край на селото. - Влизай тогава – дръпна я Керана радостно за ръцете и двете жени се прегърнаха като сестри.

93

Зараната Керана се разшета като за гости. Вела се въртеше около нея и току все казваше: „Дай и аз да ти помогна”. - Ти сега седи и само гледай кое как се върши, та да се научиш и ти на домакинство. – Аз не искам ти да си ми слугиня, а искам да си ми другар. Ще те имам като дъщеря. И те двете бързо свикнаха една към друга. Керана не изискваше много от Вела, а тя беше пъргаво момиче, помагаше ѝ във всичко: дърва ще донесе, огъня ще накладе, ще сготви...

Когато биваха на нивата, Керана я пращаше по-рано да си иде да може да ошета на време, а пък имаше и доста моми в махалата – да може и Вела да си живее по момински.

94

Случи се така, че се отели и бялата крава – едно хубаво бяло теленце заприпка из двора. Развесели се къщата: няколко агънца, пет-шест квачки с по петнадесет–двадесет пиленца, сега и теленце – всичко това запълваше душата на двете и те бяха весели и доволни.

95

25. Есента като си дойде Станю, донесе за двете плат да си ушият по една градска рокля, стига са ходили и делник, и празник се с тъкани рокли; плати на Вела полагаемото ѝ се и тя си отиде, но не преставаше зимата от време на време да ги навестява, вече като гостенка. През зимата нямаше много работа – жените предяха и тъчаха, мъжете се суетяха по дворовете и из кръчмите и чакаха да дойде пролетта: да закапят капчуците, да запей коса, та да започват пак работа. Станю беше постъкмил още някои неща из къщата.

96

26. Рано пролетта беше се оправило едно хубаво време, само за работа. - Керано, сърбят ме ръцете вече за работа – рече той на жена си през едих хубав февруарски ден. – Ще ида в Стражица да купя лозови пръчки. Там има един лозар, много хубави пръчки прави, а пък и не излъгва. Та да вземем да насадим лозето. - Много добре ще направиш – рече му тя - и след три години ще си имаме грозде. - Дай Боже да има и кой да го яде – погледна я той дяволито. Но тя беше загубила вече всяка надежда.

97

27. Но в един хубав ден дойде кака ѝ Неда Редочката и рече: - Станю, чула съм една церачка. Искам да заведа Керана – ще я пуснеш ли? Кирано, хайде да идем в Ердуанлии, там имало някаква церачка за бебета. - Бактисах, како, да ходя вече – рече ѝ тъжно тя. – Изгубих всякаква надежда. Вече дванадесет години къде не изредих – няма цяр. Разбрах, че няма деца. - Нищо, нека да опитаме и там, пък вече ако искаш. - Иди, Керанке, де да знаеш от къде може да дойде късмет – рече ѝ Станю. Тръгнаха двете една заран рано пеша да могат да стигнат до там и да се върнат вечерта.

Намериха жената. Беше стара и си стоеше в къщи. Обясниха ѝ защо са отишли. Тя изгледа Керана от главата до петите и рече: 98

-Млада си, може да си родиш дете. - Млада съм, но не е било писано. Вече дванадесет години не ще и не ще. - Ще, ще. Сега ще ти донеса едни билки и ще видиш, че ще забременееш. Тя излезе и донесе някакви билки.

- Тия билки ще ги свариш, но ще ги пиете и двамата и ще видиш няма ли да забременееш. Та вие сте колчави и затова не можете да имате дете. - Той няма да иска да пие – рече Керана. - Ще го накараш! Слушай, ма – обърна се тя към кака ѝ Неда, - ти за какво си дошла – ти ще го накараш. Керана взе с два пръста, колкото да не е без хич. - Вземи да, вземи. - Бабоо, ако не съм ги пила и пила... - Нищо де, ти пак пий. – рече старицата. – Е хайде, че си имам работа. Взеха да им плащат, а тя им каза: - Сега пари не ща! Когато родиш, ще ми пратиш риза. - Ох, две ще ти пратя – въздъхна Керана.

99

28. Варяха и пиеха билките всеки ден и все се надяваха дано нещо стане. Насадиха и лозето. Една вечер Керана каза на Станю, че е бременна. - Трябва да се откажа от ходенето си в Унгария. - Охо, чакай де, че то ще дойде чак есента. - Ще потърся пак някоя слугиня и щом казваш, няма да се отказвам. Но не стана нужда да я търсят, един ден тя сама дойде. Беше пак Вела. - Како, ако бати ходи пак на работа, да знаете друга да не търсите – като бързо погледна и двамата. – Щете ме, не щете, ще дойда. Доволна съм и ще дойда. - Добре, - казаха и двамата в един глас, - няма да търсим друга. -Но ти да не би да се ожениш, та да се отметнеш – рече шеговито Станю, - че нас сега ни трябва сигурен човек. - Ох, няма, бъдете сигурни.

100

29. И като замина Станю пак за Унгария, тя отиде в кака си Керана – както я наричаше: - Ти ще си ми кака. Аз у дома съм най-голямата и нямам кака, затова те имам като истинска кака и съм доволна, че си имам кака.

И пак цялото лято ѝ помага. През това време Керана беше бременна, но стегнала се с пояса си, тя не чувстваше нищо и ореше, копаеше и жънеше редом с другите. Не им беше голямо стопанството и тя се справяше добре с него. Радостно ѝ беше, че най-после и тя ще си има рожбица от сърце.

101

30. Есента Станю знаеше, че има още време, до като се роди малкото детенце, но знаеше, че тя е вече в напреднала бременност и ще ѝ бъде тежко да се справя с всичко, и за това си дойде по-рано, още през октомври. Най-сетне на 16 ноември 1924 год. им се роди момче. Бяха минали цели дванадесет години от оженването им и сега радостта беше неизмерима.

Правиха му питка, каниха всички роднини и близки, а дойдоха канени и неканени и всеки носи по нещо за бебето и за майката. После на кръщенето беше същото. В църквата бяха почти цялото село.

102

- В неделя ще кръщават на Керана и Станю детето – носеше от уста на уста и всеки искаше да види дванадесет години чакания щастливец. Кръстиха го Цоню, защото преди него в същата година Велика, сестрата на Станю, бяха кръстили сина си Станчо, а пък не било хубаво две бебета да се кръщават в една година на едно и също име. В къщи на гощавката дойдоха само роднини, но и те бяха достатъчно, за да се препълни къщата. И трите стаи бяха пълни. Всеки носеше по едно шише вино и по една печена кокошка. Падна ядене и пиене. До вечерта всички бяха вече малко пийнали, викаха – да се знае кога Керана е родила син.

За кръщенето пратиха на бабата от Ердуанлии една риза, плат за дрешка, престилка и забрадка. Бяха много радостни, найвече, че е момче. Каниха я да дойде на кръщенето, но тя отказа.

103

31. Пролетта Станю не отиде никъде на печалба. Остана при семейството си. То се беше увеличило, бяха вече трима. Нае ниви да работят наполвина. Синът им беше вече на пет-шест месеца. Качваха се на каруцата, люлката с люлчилата (няколко колове, изгладени за целта), забиваха ги в земята под крушата, вържеха люлката на тях и бебето си спеше и растеше спокойно и на въздух. След две години им се роди момиченце. Кръстиха го Дешка на баба Деша. Тя се беше вече поуспокоила от първата омраза и много се зарадва. Имаше пет сина и пет внучки Дешки. Ден след ден времето си върви, годините също.

104

Децата станаха на по две-три години. Станю като си поуреди дома, реши пак да отиде в Унгария. Може да спечели повече пари, че вече семейството им беше поголямо, а пък и тия борчове трябва да се плащат. Няколко години Станю ходеше всяко лято на башче в Унгария, а зимата се връщаше в къщи. Така и Керана вече беше свикнала със работата. Не ѝ тежеше нищо. Радваше се на семейството си.

105

Всяка година пазаряха слугиня. Вела се беше вече оженила. Пазариха Гица Ангелова. На другата година – Пенка Генова, тя стоя две лета; после Недка Пашова – и тя стоя две лета. Изпомежду идеше и Кънчо Косев да помага на леля си. Шеташе на кравите – ще им изрине, ще им почисти, ще им даде ядене, а те се отплащаха добре – мляко даваха в изобилие, по два котела доеше Керана сутрин и вечер. Продаваше теленцата, понякога продаваше мляко и сирене на село Чаир (Камен), пък и работата ѝ вършеха. Ореше с тях, прекарваше си снопите и всичко друго, що се касаеше до каруца.

106

32. Но всяко нещо си отива към своя край. Кравите взеха да стареят. Станю искаше да ги подмени с нови, но Керана не се съгласяваше: - Кой знае какви ще се случат, а с тези съм вече свикнала.

Една пролетна вечер говедарят докара сивата крава със счупен рог, който висеше на главата ѝ и кръвта продължаваше да тече. - Сбориха се – каза той - и нито едната отстъпва, нито другата. - Но ти къде беше, че не ги разтърва! - Мъчих се, но не можах – като си сплетоха рогата, иди, че ги разтървай. А оная излезе по-силна.

107

-Божке ами сега какво да правя, кой ще ми помогне – затюхка се Станювица. – Цоню, бягай във вуйчови си Петкови да дойде у дома, кажи му, че е спешно. Цончо изтича плачешком във вуйчови си и едва можа през сълзи, като се задавяше, да му разкаже какво е станало. - Ти иди във вас и кажи на майка си, че ей сега ще доведа ветеринарния лекар – му рече Петко, нахлузи набързо цървулите си и се затича към ветеринарния лекар. За щастие той се оказа у тях. На въпроса му с какво може да му бъде полезен, Петко разказа набързо това, което му беше казал Цоню и се затюхка: - Моля те бай Ташо, помогния на тази жена, тя кога ли е прокопсала. - Добре, добре – рече Ташо. Събра си набързо лечебната чанта, сложи в нея инструментите за операция ако се наложи и тръгна с бързи крачки към Станювица. „Бедната жена” - си мислеше той – „ само и това ѝ трябва”. Но мисълта му беше как ли ще протече тази операция. И докато мислеше, стигна. Влезе без да хлопа – кучето беше вързано. Двама мъже Петко и един комшия, вече чакаха. Като видя Ташо, че работата ще иска рязане на рога, каза да донесат едно въже, за да може да я звалят на земята. Намериха въже, завързаха единия преден и единия заден крак и с доста усилие я повалиха на земята. Тошо отряза увисналия рог, проми с карбол, сложи му лекарство и го обинтова. - Сега я отвържете, тя сама ще си стане. – Една седмица няма да я изкарваш – каза той на Керана. – Аз утре пак ще дойда да я превържа. А за плащане ще дойдеш да ми жънеш, или вършееш – каза той, защото знаеше, че тя няма от где да вземе пари, а пък е работна, ще си плати.

108

Така и стана. За две седмици кравата оздравя. Ташо беше идвал да я преглежда още няколко пъти. Накрая дойде да и махне бинта от главата. Беше я обинтовал като човек. С две думи беше положил доста грижи, но кравата оздравя напълно. Не след дълго време кравата оздравя напълно, дори изникна някакво рогче около десет сантиметра. Но когато я впрягаше така, че рогът оставаше от външната страна и кравата като си извие главата, рогчето се изваждаше от хомота. Керана взе да я впряга от другата страна, със счупения рог отвътре да не се изважда от хомота. Но когато се наложеше за по-тежък товар или надолу из баира, тя вземаше някоя крава от съседите да не стане някоя беля с пълна каруца.

109

Лятото Станювица му жена цяла седмица, ходи и да му вършее. Той беше най-богатият човек в селото. Като влежеше вършачка в тях, не можеше да овършее за по-малко от седмица. А беше и скъперник толкова, че ако трябваха петнадесетшеснадесет души за вършитба, той откупуваше само седем-осем. Хората се изпотрепваха, но нали нямаше в селото друг, който да откупува работници, все пак се изпреварваха кой да отиде да вършее в Ташо Събев за една седмица; все ще вземе някой лев да има за сол, газ, ориз и др. И Керанка си плати борча за кравата.

110

33. След време кравите бяха умрели от старост. Братята ѝ много не обичаха да ѝ помагат; те почти се ненавиждаха, от както бяха продали каруцата, за да плащат дълговете към кредитната кооперация. Когато започнаха от кооперацията да напират за борча, Станю си беше из Унгария и пет пари не даваше какво става из дома му. Керана нямаше откъде да вземе нито лев и все се молеше на членове от управата да отсрочат още малко. От кооперацията я съжаляваха, че е останала сама, а пък мъжът ѝ си живее из Унгария дори и пари не ѝ праща за борчовете. Но работата дойде до край, наблегнаха на поръчителите да платят, а те да се оправят със сестра си, а пък най-сетне братя са ѝ. Те двамата се двоумяха какво да правят, да вземат да продадат каруцата - „тя и без това няма крави, защо ѝ е”. - Не е много хубаво от наша страна – подвоуми се Петко. - Не е, ама няма аз да му плащам . 111

- Но тя ще го понесе трудно. - Ами ния да не го понесем лесно – да не мислиш, че някога ще ни върнат парите. Все един трябва да понесе. Една вечер отидоха двамата в кака си Керана, седнаха, поприказваха си, най-сетне ѝ казаха защо са дошли. Петър понабра кураж и рече: - Виж какво, како, вече няколко пъти ни викаха в кооперацията за дълга. Не искат да чакат вече. - Ами аз няма от къде да взема за в къщи, децата плачат: това им трябва за училище, онова им трябва – аз от къде да взема. Той не праща нито лев, да му опустеят борчовете, натеглих се с тях. А той грижа си няма – отиде уж да спечели, есента се върне пак без пари. На всичко отгоре почна и да зимува там, ястъци (тунел, малък парник за производство на расад – бел. ред.) расади трябвало да прави, нали е станал газда, а тука кой. - Како, тази работа няма да се оправи, ще вземат да идат както от банката – да събират всички вещи и да ги продават на търг, а знаем, че на търг се продава много евтино. Петко я погледна с умиление, постъкна съчките на огъня и решил вече да настъпва, рече: - Ами виж какво, Йордан Иванов търси да купи каруца. Той ни прати да те питаме дали ще се съгласиш да му я продадеш за две хиляди лева. - К-А-К! Да си продам каруцата – ами после? То до сега без крави, а сега и без каруца. - Но защо ти е каруца без крави! - Нали имам едно теленце, то ще порасте за догодина и ще го спрягам с някои други, а дай боже да се отели за другата година и като порасте малкото пак ще си имам две крави. - Трай коньо за зелена трева – обади се на свой ред Петър. То до тогава бате може да си дойде и да донесе повече пари и пак ще си купите каруца. 112

- Размисли добре, иначе ние трябва да ги дадем тези две хиляди лева. - Ния така си приказвахме да не се разпространява много. Ния двамата ще изкараме от тука каруцата. - Ами парите? – сепна се изведнъж Керана. - Парите утре ще ги внесем в кооперацията. И те станаха и тръгнаха към сайванта, където беше каруцата. - Нали се съгласяш – рекоха те, като започнаха да теглят каруцата. Единият отвори вратника и я изтеглиха на ръце, а тя се раздрънка така звънливо, като че искаше да извести на всички, че излиза от този дом вечер късно и никога вече не ще се върне.

113

А Кирана затвори вратника след тях, захлупи се на него, хванала се за тачките и зарида. Когато се опомни не знаеше колко време беше минало, но децата дойдоха и я заведоха в къщи. - Мамо, недей плака, - мъчеха се те да я успокоят. – Ще порасне малката Сивушка, ще се отели и ще си имаме две крави, а пък дано и татко да прати пари; тогава, нали ще нямаме борч, ще си купим каруца.

След като се поуспокоиха, децата заспаха, а Керана не мигна цялата нощ, все за каруцата и кравите си мислеше. Мислеше си: „той хубаво ме викаше да отида там при него, но аз защо, че защо не се съгласих. Жал ми беше за нивите, за кравите, каруцата и всичко – на ти тебе сега, стоя тука сама, само с децата и нивите.”

114

34. Но времето си върви незабелязано, дойде есента и децата пак трябваше да тръгват на училище.

Един ден Керана беше отишла в Чаир да плаща данък и да купи нещо на децата за училище – дрехи, обувки. Цяло лято беше пестила от всичко. Като продаде някои яйца ще скъта парите в сандъка; есента продаваше малко картофи и някоя кокошка; ще отиде да поработи на някого с надница – и пак ще скъта парите за зимата. И сега беше отделила малко от тях да купи нещо на децата. Купи чепици за Цоню, плати вноската за борча и видя едни хубави сандалки за Дешка, но не ѝ стигнаха двадесет лева, а пък нямаше много от тях, боеше се да не свършат и трябваше да си отиде на село за още пари и пак да се върне. Както вървеше из пътя, тя срещна дядо попа.

115

- Дядо попе, - викна му тя, - можеш ли да ми дадеш двадесет лева, ще ти ги донеса още щом си ида на село. Купих на децата нещо, но не ми стигнаха двадесет лева да купя и на другия. А пък на единия да купя, а на другия да не купя не бива, ще се сърдят.”

Дядо поп я погледна от високо и си помисли: „ти с твойта сиромашия я ми ги донесеш, я не” и го заусуква: - Ами Станювице, виж да ти кажа: аз тази заран не съм тръгнал по покупки и не съм вземал никакви пари в себе си; може да не вярваш, ама истина е – нямам никакъв лев в джоба си – смънка той, без дори да провери дали има пари в джоба си и отмина. „Божееее, и това ми било божи човек” – заплака в себе си Керана и сълзите ѝ взеха да капят без нейното желание. „Е, няма що” – реши набързо тя – „не е кой знае колко далеч, ей сега ще си ида, ще взема пари и ще се върна. Сега поне съм скътала някой лев, не дай си боже да му бях искала на заем.” И тъкмо да прекрачи десетина крачки с разминаването си с дядо поп и гледа в земята нещо лъщи. Наведе се и го взема, изтри го от калта и що да види – монета от двадесет лева.

116

- Боже, миличък, ти ли ми я пусна, или дядо поп я загуби, но това е голямо чудо. Как така също като че някой е чул, че ми трябват и ми ги пусна. Тя изтича, купи сандалките, и от радост и вълнение не усети кога стигна в къщи. Със същото вълнение разказа цялата история на децата и те дълго се смяха. - Сигурно дядо Господ ги е взел от джоба на дядо поп и ги е пуснал на тебе – смееха се те през сълзи. - Но как така пък точно двадесет лева – още се чудеше тя.

117

35. Децата тръгнаха на училище. Цоню беше в трето отделение, а Дешка – в първо. Тя тръгна много малка на училище, защото беше родена на 26 декември 1926 година. Заранта се премени с новото фистанче от тъкан домашен плат с пресукани жички, ушито специално за училище, обу си новите сандалки, взема си торбичката (чантичка), ушита от една възглавница по специален начин, но все пак беше чантичка, нищо, че е от възглавница – които торбички излязоха на мода чак след десет години – и тръгна с радост с другите махлянски деца на училище. Тя беше много трудолюбиво дете и искаше всичко да научи и разбере. От бате си тя знаеше дори да чете и пише. Когато учителят разказваше урока, тя гледаше само него и запомняше всяка негова дума и винаги излизаше все на нов урок. А когато имаха ръкоделие, момчетата правеха дърворезба от шпертплат – с някакви пилички изрязваха разни фигурки. Момичетата плетяха дантелки и когато на някое момиче се сплетяха конците, все Дешка им ги оправяше; беше много сръчна и затова може би покъсно стана плетачка на машина.

118

Но най-много се радваше, когато учителката – а тя беше братовчедка на баща ѝ – ѝ кажеше: „Дешке, вземи ключето, отвори чекмеджето на масата и ми донеси дневника”...или нещо друго. Но въпреки, че беше малка, Дешка се обръщаше с думите подходящи за училище: - Добре, госпожа. - Ето, заповядайте, госпожа Желева. И това по-особено внимание може би да насърчаваше момичето и то упорито работеше над уроците и всяка година завършваше с „отличен 6”. Цоню и той всяка година беше отличник. Накрая завършиха училище и двамата с „отличен 6”. Много хора казваха на майка им да ги прати във висше училище. - А от къде да взема пари? – казваше им тя. – Аз ще ги изпратя на занаят. И така и стана.

119

Цоню намираше книги за трактори, вършачки и комбайни и все ги четеше в къщи. Най-накрая се яви на изпит за трактористкомбайнер и го взе. Дешка отиде при Кирана Дачева Писарова да се учи за машиноплетачка, ходи пет години за стаж. Яви се на изпит и тя стана майстор-плетачка. По това време се образува занаятчийската кооперация и събраха всички занаятчии – шивачи, плетачки, дърводелци и др. Кирана и тя с още една плетачка отидоха с машините си. Дешка като се върна с майсторското свидетелство, отиде при тях вече като работничка. Плащаха ѝ надница. След време се образува в Горна Оряховица държавно предприятие „Труд” и Кирана Дачева отиде там да работи. Обади се на Дешка и тя отиде там на работа. Цоню се беше хванал на работа в МТС в село Камен.

120

36. Добруджа се смяташе житница на България и тази година се беше родило толкова много жито, че не можеха да го приберат. Започнаха да търсят комбайнери от цялата страна. Един от тия щастливци беше Цоню. Като му казаха, че търсят комбайнери за Добруджа и той каза на майка си, а тя не се възпротиви – тя не искаше да ги спира от мечтите им. Щом той е решил, нека да върви. И той отиде. Жетвата трая три седмици. Бръмчаха комбайни, камиони... След дълъг упорит труд комбайнерите се завърнаха у дома си. Когато Цоню влезе в къщи, сестра му се смая: - Бате, какъв си черен, само очите ти светят – приличаш на някой негър! - Че как си я мислиш ти тая работа – я да беше ти на оня пушиляк, та да те видя нямаше ли ти да заприличаш на кадънка. - Ух, чакай да ти сложа вода да се измиеш, че не мога да те гледам такъв черен. - Черен, ама ще видиш колко чувала житце ще ми пристигне тия дни – усмихна се Цоню. - Бате, ами много ли работа имахте? – започна да го разпитва Дешка. - Дал Господ колкото щеш. 121

- Ами добруджанки имаше ли? - То добруджанки може и да има, ама де време да ги търсиш. Отишле сме на ония големите блокове, с километри няма село наоколо. Там ни карат и хляба, и водата. - Ами къде спите – продължаваше да го разпитва сестра му. - О, имахме си легла-комфорт, пухени възглавници. Постелиш чергата върху куп слама, завиеш се с другия край – и ето ти тебе пружинено легло – засмя се Цоню. - Олее, ама всички ли така спяхте? - А, не, половината. - Ами другите? - Другите пък: облече си антерията, завре се в куп слама и си дремне, докато петли пропеят. - Е, разправяш, че нямало село наблизо, а пък и петли чувате. – Там е толкова тихо, че наистина се чуват петлите като пеят. А сега да се измивам, че да вървя да спя.

122

37. Преди да си дойде Цоню от Добруджа, една заран Керана беше излязла да си вземе хляб и да купи нещо за ядене от магазина, че Цоню може скоро да си дойде. Още не излязла от портата и я среща някаква комшийка: - Добър ден, како Керано, как си, къде отиваш? - Ще отида да взема нещо за ядене, че Цоню може да си дойде тия дни – отвърна ѝ Керана и отмина. Още не отминала няколко къщи, и насреща ѝ леля ѝ Цана. – Къде мъри Керано, си тръгнала по сабалем – поспря се тя, сложи ръката си на кръста, за да може да се поизправи малко и погледна учудено Керана. - На магазина да си купя нещо, лельо. Ами ти как си? - Как да съм, не ме бива за нищо вече, нали виждаш: привела съм се до земята... ама не се умира когато искаш – рече тя и побърза да се отдалечи, защото сълзи бликнаха в очите ѝ. 123

На връщане от магазина още няколко роднини и приятелки ѝ пожелаха добра среща и си размениха по някоя дума. Като наближи до тях я срещна съседката Гергина: - Къде си ходила, како Кирано. - Я слушай, ма – не се стърпя вече Кирана, - какво сте ма запитали днес всички какво правя, къде отивам, от къде се връщам. - От обич ма, како Кирано. - Не е тъй то – който не ма срещна, само той не ма запита какво правя. - Ох, как да ти кажа – възкликна трогателно Гиргина. – Ама какво е станало, кажи де – сепна се вече Кирана. – Ти по-хубаво иди в Бонюви, той ще ти обясни по-добре.

124

38. Съдбата продължаваше да си играе с изтерзаната душа; както орел – така се спускаше и впиваше нокти в нея, държи я известно време и пак я пусне. И днес беше дошла тая дебнеща съдба. Беше се получила телеграма: „Деша Станчева брат ти почина Боню.” Вечерта в селото младежите си бяха устроили танцова забава. Салонът беше пълен с млади и стари, които бяха дошли да погледат младите и да им се порадват. Вечеринката беше в найголемия си разгар, когато изведнъж се понесе като мълния от уста на уста: „Цоню Станев умрял. Цоню умрял.” Никой не разбра от къде дойде тази приказка. Като по даден сигнал и музиката, и танцьорите спряха. Всички се гледаха учудени, събираха се на групи, питаха „кой каза?”; от къде е дошла тази мълва. Някой каза - телеграма се получило в съвета. По-нетърпеливите мъже отидоха в съвета да проверят дали е истина. Телеграмата беше със следното съдържание: „Деша Станчева брат ти почина Боню”. Но никой не се сети в тази 125

суматоха да разшифрова телеграмата, че Боню - чичо им - беше на село и не може да прати телеграма от Добруджа. Други пък си помислиха, че може би чичо му Боню да е отишъл да го види и тогава е станало нещо нещастие.

В салона настъпи суматоха, някои дори започнаха да плачат за племеника-приятеля-съседа си. Други пък направо си тръгнаха без охота. Музикантите и те си тръгнаха с известно съжаление: „язък за младото момче”. До заранта мълвата се беше пръснала из цялото село. През това време чиновниците в съвета прочели няколко пъти телеграмата и адреса, тъй като се касае само за една буква: Станева, или Станчева. Деша Станева Станчева беше сестрата на Цоню, а Деша Станчева беше баба им Деша и нейният брат Боню беше починал в Трявна. От там идеше телеграмата и грешката. И повече хора в селото вече знаеха, че на баба Деша братът е починал, а не Цоню.

126

39. Марийка Бонювица си шеташе из къщи, когато Боню връхлетя като вихър в къщи, тръшна се на леглото и зарида. Марийка отиде бързо при него, обърна му главата с лице към нея и го попита премаляла: - Какво се е случило, Боньо? - Цоню... - Какво Цоню? – недоумяваше Марийка. - Цоню... горката буля как ще понесе всичко това? - Но кажи бе, какво е станало? – Телеграма...телеграма... – пънеше се Боню и не можеше да свърже нищо. Марийка вече досетила се, че е станало нещо лошо, продължаваше и продължаваше през сълзи и тя да пита: - Но кажи най-сетне какво се е случило! През това време повика пощаджията и двамата изхвръкнаха навън да видят какво става. - Телеграма – рече пощаджията и като знаеше каква голяма грешка се беше допуснала, побърза да обясни – До баба Деша, брат ѝ Боню починал в Трявна. Боню приседна на дворчето прималял и вече не можеше да се крепи от мъка и радост, че не е Цоню. В това време влезе буля им Станювица – тя не влезе, а направо връхлетя. Насмалко да не забележи, че Боню и Бонювица бяха до вратата. 127

- Буле – извикаха и двамата в един глас, защото знаеха защо идва. - Не бой се, ето телеграмата, на мама брат ѝ - вуйчо Боню - починал. - А ние как се изплашихме – рече Боню, – аз си дойдох направо от вършачката. И той работеше на вършачка, само че в село. - Там всички разправяха, че Цоню починал. А те в Съвета объркали телеграмата. Нали не са я носили във вас? – попита Боню. - Не са – отвърна тя и чак сега на свой ред се уплаши дали не е Цоню. - Брей, драгинко, да не ме лъжете нещо – рече през сълзи тя и описа подробно срещите и разговорите с роднини и комшии. – Но никой нищо не ми казва. Най-сетне ми казаха да дойда във вас, но защо и аз не зная. 128

- Това е, буле, добре, че не са ти казали, а на мене направо ми казаха, че Цоню починал. – Ето, тази телеграма объркали. Вместо да я прочетат, че тя не е за Дешка, а за мама, но нали и двете са едноименици и презименици и те хората се изплашили отведнъж, без да обърнат внимание на една буква. А пък ние нали имахме снощи вечеринка, и бързо пламнало селото от тази вест. На връщане тя си повтаряше хиляди пъти на ум: „И все пак съм родена под щастлива звезда.”

Въпреки, че не беше Цоню починал, нямаше смърт, нямаше погребение, нямаше вече сълзи, но две-три седмици селото не можеше да се успокои. „Горката жена, само това ѝ трябваше” – съжаляваха я хората в село, - „като че всички злини трябва тя да ги преживее. От къде взима толкова сили да се бори със всичко това?”

129

40. А нейната сила бяха децата – тя правеше всичко за тях. Някога като станеше дума за мъжа ѝ, тя казваше:

- Моята стълба е желязна и аз отивам нагоре. Децата са моята стълба. Те никога няма да ме изоставят. А неговата е дървена, ще изгние и ще се срути, и той ще се намери на земята. Той от как си идва последния път децата ходеха още на училище. Нито си е идвал, нито пари е пращал поне за децата, но аз няма да ги оставя така. Ето, и занаяти изучиха, и полека-лека ще си поемат пътя и без баща.

130

41. Една зимна вечер Цоню си беше в къщи и Дешка си беше дошла от Горна Оряховица, бяха се навечеряли. Дойде им на ум за песните на майка им. - Мамо, изпей ни нещо – казаха ѝ те. - Не ми се пеи ма, баш в тази мразовита вечер. - Ама ти отдавна не си ни пяла – настояваха те. И тя, както се беше замислила за Станю, изведнъж запя: - Съдбо, моя невернице, защо си тъй решила аз да ходя, съдбо, да се скитам по чужди земи непознати... Изведнъж кучето Мурджо лавна няколко пъти, после пак повтори – а то беше голямо и умно куче. – Тука има нещо, не е току-тъй – погледнаха през прозореца: Мурджо лае и ръмжи. Децата извикаха в един глас: - Мамо, гледай, две големи кучета! - Та това не е кучета, а вълци – ще дигнат някоя овца – извика уплашено тя изкочи навън. - Ууууу, дюууууу – завика, колкото ѝ глас държи, но животните си стояха на едно място. През това време изкочиха и комшиите и всеки вика: - Ууууу – дюуууу бре, ууууууу.... Разлаяха се и махлянските кучета и неканените гости, без много да бягат, поеха обратно.

131

Дядо Цаню, който живееше най-близо, се провикна: - Какво мари, комшийке, какво има, защо викаш? – Два вълка – не ги ли видя? Отидоха си през градините. Бяха на сред двора, че и не бягат пусти, чак когато се развикаха хората поеха назад и то бавно. Още малко и щяха да ми дигнат някоя овца, ами добре, че Мурджо е опитен, че ги усети навреме. На заранта цялата махала се събраха да видят какво е било туй викане нощес. Дядо Малчо ги беше видял вълците и той като бягали вече през градините. - Като чуете, ще излизате всички да викате – казваше той, защото като се настървят, утре не се знае пък в кой двор ще влезат. - А ти, Кирано, не се страхувай – ние сме тука, пък и се чува като викаш. Изглежда нейният двор им е най на път – веднъж беше видяла пък лисица.

132

42. Цялото село беше в изумление от тази жена - каква безстрашна жена да живее там, на оня край на селото, сама с две деца.

А пък беше и работна. Работеше тридесет декара нива съвсем самичка. Ходеше да копае или жъне на някого, да преоре нивите, за да ги засее пак занапред. 133

Вечер тя си лягаше късно, децата вече спяха. Топлеше си краката на джамала, унасяше се в дрямка и в мисълта ѝ идваше неволно песента „Съдбо, моя невернице”. Тя си спомняше за Станю и все се надяваше, че все един ден ще замилее за роден край и ще се завърне, пък и с каква любов се вземаха навремето, не е ли останало поне малко в сърцето му, или пък да замилее поне за децата. Малка ли беше радостта, когато чак дванадесет години след като се ожениха ги завъдиха. Спомни си за ергенските пари на Станю; когато той се върна от Унгария на осемнадесет години, баща му тъкмо беше 134

пазарил една воденица край селото, но нямаше достатъчно пари, за да я купи. Станю му даде сто напалеона златни, които беше спечелил в Унгария; остави и за него си, нали може и да се поожени.

Воденицата беше купена с още двама ортаци: Иван Тошков, който водеше сестра на дядо Станчо и Марко Петров, който пък му беше кръстник. Позатегнаха я, смениха някои валцови и тя заработи усилено. Идеха от селата да мелят брашно на Станчовата воденица, че тя хубаво брашно прави. Дядо Станчо изплати борча на ортаците и тя остана само за него. За Станювите пари не стана дума, нали му е син, защо да му ги връща – дал ги е на баща си, не на друг; той имаше достатъчно други борчове за ниви и други.

135

43. Когато дядо Станчо почина, след една седмица се събраха братята и сестрите, а те не бяха малко – Ангел, Станю, Митю, Марко, Боню, Вилика и Гана – да видят какво да правят с имота и борчовите, а те се бяха натрупали бая. Някой предложи да продадат част от нивите да платят борчовите, другите да си поделят; други не се съгласиха – защо да продават такива хубави ниви. Дълго спориха и най-накрая решиха да разделят борча на нивите – на един декар толкова борч се пада, и кой колкото ниви вземе, толкова борч ще поеме. „Ще изплащаме борча постепенно, а нивите ще си останат за нас.” Така и направиха. – Ами воденицата? - Нея няма да делим, тя ще остане орташка. 136

- Как няма да я делим, защо ще я изпускаме – рече Ангел. – Аз съм съгласен да я поема. И решиха да остане орташка, като Ангел ще бъде найглавният, а ще делят печалбета. Решиха и сториха. Ходиха в Общината, в банките, и узакониха всичко. Колю, мъжът на Вилика, Ангел, Митю и Марко взеха наймного ниви, съответно и най-много борчове. Най-малко взеха Станю, Боню и Гана. Те не се решиха да се натоварят с много борчове. Воденицата я пое Ангел. Тя работеше пълноценно, правеше много хубаво брашно. Но минаваха година-две, а нищо не се виждаше на яве. - А бе то много се взема, ама и много се дава – оправдаваше се Ангел, като го запита някой от братята му няма ли някой лев печалба. Така вървя още няколко години, братята започнаха да негодуват: - Че каква ни е файдата от воденица, по-добре да я продадем, та да си вземем парите – казваха те.

137

138

44. Един ден Колю отиде в Маркови. Беше решил и той да опита, може пък да излезе нещо, защо да бързат да я продават. – Бай Марко, какво ще кажеш, ако аз взема да се грижа за воденицата? Марко го изгледа недоумяващо и с малко насмешка: - Хайде сега пък други мераклия – рече му той. - То печалба не ще видим, ами гледайте да не се натрупат още борчове от тая воденица, че кой ще ги плаща. - Ех, до борчове чак няма да се стигне, но дано даде Бог и печалба – зарадва се Колю, като разбра, че Марко не ще има нищо против. „А пък то един-двама като се съгласят, другите са лесни” - и реши да действа по-бързо. - Виж какво – рече той на Марко вече с по-сериозен тон – срещни се с бай Митю и му кажи за моето предложение. Ще гледам да не загубим, пък ако спечелим макар и малко, ще ви го раздавам по равно. Ще позатегна това-онова.

139

- Е добре, - съгласи се Марко – щом си решил и ти да си опиташ късмета. Аз ще говоря с другите и ще дойда да ти кажа резултата. - За сега бате Ангел да не знае – каза на тръгване Колю. - Добре, всички ще пазим тайна. И Марко го изпрати до пътната врата. Пусна овците, които си бяха дошли, затвори ги в кошарата и им даде ядене. - За какво идва Колю? – запита го Марковица, която шетъше вече за вечеря. - Хм – каза само Марко и излезе. Марковица разбра, че тука има нещо заплетено. Тя познаваше добре мъжа си. Когато имаше нещо сериозно да се решава, той не говореше много. Но и от нея не скриваше нищо. Дори често се съветваше с нея. Тя беше дъщеря на богат и начетен човек – Байчо Велков. Също като баща си тя беше умна, умееше в много неща да насочва правилно мъжа си и сега не бързаше да го пита, а щеше да чака той сам да ѝ заговори. Тя виждаше, че Марко се вълнува нещо, пресмята, но не казваше нищо, но ще изчака. Като се прибраха децата и си легнаха, Марко се изтегна на леглото и каза на жена си: - Питаш ме защо е идвал Колю и тук работата не ми мирише на хубаво. - Но за какво става дума – запита на свой ред вече Мария. - Ами сега пък той иска да вземе воденицата от бай Ангел. Да не мислиш, че Колю се е загрижил за нас. За никой няма да се загрижи. Те са най-големите хитреци, гледат всеки да си натъпче патката, а на другите им майната. Колю е по-хитър и от бай Ангела. Аз утре ще отида в бай Митю, пък тогава ще видим какво ще правим. След няколко дена Марко отиде в Митюви, обадиха се и на Боню. 140

Беше привечер. Разговаряха дълго и решиха да отидат някой ден в Ангелови. Така и направиха. След някой ден уж случайно, един по един се събраха в Ангелови. Мария, жена му (те бяха четири етърви и все Марии) донесе винце и някоя пражола запечена от бута. Ангел наля в чашите вино и каза: „Ха наздраве” и „добре дошли”. Той още не подозираше защо са дошли, но си казваше: „Тука има нещо, не е току-тъй.” - Наздраве – казаха и другите и се чукнаха. Колю, като отпи от чашата, сложи я на масата, взе от пражолата и каза: - Вижте какво ще ви кажа: бай Ангел си опита късмета с воденицата, някой друг ако иска да я поеме да каже, иначе аз съм съгласен да я купя, ще ви дам парите в брой. Беше лятото и Станю беше в Унгария. - Само че не можеш да я купиш без Станю, или пълномощно от него. Решиха да искат адреса му и да му пишат да им прати пълномощно. 141

45. Керана имаше една съседка Ана, която си пийваше доста винце. Един ден тя дойде в тях на приказки. Керана източи малко винце в таса, сложи някое печено парче месо на масата – да я почерпи и да ѝ развърже устата. Тя беше бая клюкарка – ходеше тук-там из селото и всички я почерпваха, защото знаяха, че си попийва и да научат някоя новина. -Свате, кажи някоя новина – рече ѝ Керана. -Новина не зная, но чух, че деверите ти щели да продават воденицата - каза Ана, която си пийваше винце направо от таса.

142

-То е от когато са я запродавали... -Ама сега нещо са се заяли един друг – заекваше вече малко пийнала Ана – и щели да я продават. -Пуста да остане макар, че тя изяде на мъжа ми ергенските пари! Огън да я изгори! -Защо ма, свате, какви пари? -Огън да я изгори макар и вятър да духне да издуха и пепела, че и той да не остане – продължаваше да кълне Кирана. – Ами кой ти каза, че ще я продават? -Абе не помня кой ми каза, но ти следи, че да не я продадат без тебе – то за тебе кой ли мисли, ама за децата да дадат поне нещичко – нали са на брат им.

143

46. Колкото и да се мъчеха братята, не можеха да продадат воденицата без Станю. Той трябваше да си дойде – чак тогава. Но те решиха: кога ще го чакат да дойде, ами да искат да им прати пълномощно, за това да поискат от Станювица адреса. Един ден децата казаха на Керана, че чичо им Ангел я викал да иде в тях, когато тя се върне от нивата. -Защо ли съм му притрябвала на чичо ви, дали не са заговорничили пак нещо. Добре, ще ида, но вие пуснете овцете като си дойдат и накладете огъня, че да видя какво ще сготвя като си дойда, няма да се бавя. Тя си изми ръцете, плисна два-три пъти на очите си, забради си новата забрадка и без да си сваля цървулите тръгна. По пътя срещна Марковица, която отиваше да набере коприва за прасето. - Къде си се затекла, како? – попита я тя с тон, че уж нищо не знае. - Ами то не ми е за ходене, ама бат Ангел нещо ме викал. Сигур ще е пак за таз пуста воденица. - Аааа, ще искат пълномощно от бай Станю. Сигурно за това ще е. - Ще ида да видя – рече Кирана и отмина бързо с горди стъпки. „Опряха ли пак до мене” – мислеше си тя, докато стигне до тях – „А се криеха и не казваха какво ще правят. Поналапаха се всичките, но не можаха да я подкарат.” „Сега ще видим, ако не им дам съгласието си и пълномощно не могат взе от брат си” – с тези мисли тя стигна до Ангеловата къща и дръпна звънчето, което той си беше поставил, за да бъде по-различен от другите. Влезе, без да чака да я посрещнат. 144

- Седни ма, буля – рекоха ѝ те, а вътре се бяха събрали всичките и чакаха тя да дойде. - Ще седна, но няма да се бавя, защото не съм шетала – рече тя, и седна на края на стола, за да покаже, че много бърза.

- Като бързаш толкова, ще ти кажем за какво сме те викали – започна без заобикалки Ангел. – Не можем да продадем воденицата без Станю. Та да ни дадеш адреса да му пишем да ни прати пълномощно. - Това пък какво е? Какво пълномощно ще му искате? - С него той ще даде съгласието си за продажбата. - Но вие ми кажете, аз ще му пиша – отвърна Керана, явно недоволна от новите кроежи на деверите си. „Кой ги знае каква ще я объркат.” - А бе ти ни дай адреса, а пък ние ще му пишем – ти не знаеш какво да му пишеш – поде сега пък Митю. 145

– Тъй ли? Да му поддържам къщата зная и да му плащам борчовете зная, а да му пиша не зная – сопна се Керана вече бая обидена. - Но ти не се обиждай – рече ѝ леко Боню. - Аз не се обиждам, ама защо да не му пиша аз – пак се заопъва тя, явно не искаше да им повери такава сложна работа, та знае ли ги какво ще направят.

Боню взе стола и седна близо до нея. Той напълно я разбираше, че тя се бори като вълчица, само да запази дома и децата.

146

- Слушай, буле – рече ѝ той меко, – тука няма нищо за извъртане. Ще прати бате пълномощното, ще продадем воденицата, ще разделим парите и толкоз. Кирана още не се примиряваше - нали беше свикнала все да я лъжат. – Добре, ами кой ще я купува? - Или бат Ангел, или бат Колю – пришушна ѝ Боню тихо да не чуят другите. - Който ни даде парите още в съда, на него ще я дадеме. Като чу, че още в съда ще си получи парите, Керана малко поумекна. - Е, добре, ще ви дам адреса, но той пак до мене ще го прати и аз, ако искам, няма да ви го дам. - Ти пък от къде си сигурна – рече малко с насмешка Ангел. - Сигурна съм и твърдя, че аз ще получа пълномощното. - Хайде пък да видим: та на нас, на родните си братя ли няма да има доверие. Митю го посбута и той млъкна. - Той доверие може да ви има, но ще прати пълномощното до мене – рече тя и стана да си върви, но те я спряха: - Кога да дойде някой за адреса? - Когато искате, но да е след пладне да съм си в къщи – рече тя и си тръгна. Никой не я спря. Тръгнаха си и другите. Остана само Колю.

147

47. Ангел не знаеше, че и Колю е мераклия за воденицата. Той скришом от Ангела беше посетил другите си шуреи и им беше обещал да им даде парите в брой, докато Ангел искаше да я вземе на изплащане. Той беше обещал да даде на Колю осем хиляди лева, само да го подкрепи. На другия ден Боню отиде в буля си за адреса. Беше седнал на масата и си пийваше винце, докато тя донесе адреса. Поприказваха си и той си отиде доволен, че буля му само на него имаше доверие, защото той често я спохождаше.

Керана даде адреса на деверите си, но още на другия ден написа писмо на Станю, пълно с недоверие в братята му. Описа му всичките им истории и увъртания и го помоли да прати пълномощното до нея да не би ония да направят нещо – та поне заради децата. Минаха седмици – две – три, никой не получаваше писмо. Всички напрегнато следяха писмата още от пощата. Един ден се получи препоръчано писмо до Керана. Още вечерта пратиха Боню, защото и те знаеха, че тя на него има най-голямо доверие. Когато Боню им каза, че пълномощното е пратено на името на Керана, всички останаха като гръмнати. Нали му бяха писали, че парите ще ги дадат или на Керана, или ще ги пратят на него в Унгария.

148

Тук Станю размисли по-трезво – от къде да има доверие на братята си, че ще дадат парите на жена му, или ще ги пратят на него – ще има да чака, като им развърже ръцете веднъж, те си знаят. Ще продадат воденицата и... да има да взема. На времето и баща му тъй го завлече с ергенските му пари, щеше да му ги връща и тъй си остана. И реши да прати пълномощното до жена си – той все пак изпитваше още симпатии към нея, имаше ѝ доверие. А пък и заради децата, които той не можеше тъй леко да отдели от сърцето си, макар и да беше далеч от тях, но заради жена си беше изоставил и тях. И сега не можа да постъпи другояче; беше ѝ писал дори докато не ѝ дадат парите, да не им дава пълномощното и това тя го прочете на Боню. Сега вече работата се усложняваше, трябваше и и тя да идва в съда, не можеха да скрият нищо от нея. – Не ви ли казах, че пълномощното ще дойде до мене – казваше им тя, когато се срещнеха и заговореха за пълномощното. И тя беше горда, че не я беше унижил мъжът ѝ пред братята си. Все пак ѝ има доверие.

149

48. Едно такси се носеше със шеметна бързина през кортена. В него седяха четири души – трима мъже и една жена. Другите бяха заминали с влака. Колю беше наел такси. Жената, която за пръв път беше влязла в такава кола, беше Керана. Тя знаеше само бързината на крави, биволи и коне. Найголямата бързина, която знаеше, беше на конете. Сега ѝ се струваше, че летят, а шосето ѝ се виждаше като тънка ивица. Не успяваше дори да види дърветата около шосето, които се мяркаха като светкавици. Сърцето ѝ се беше свило на копче и тя само това си мислеше – кога ще стигнат, да да слезе от това хвърчило. Не дай боже ей сега ще полетят надолу из башчитчките, а кокалите им ще се разпилеят навсякъде. Тя се беше свила и не смееше да мръдне да не се разклати колата, че да се обърне. Тя имаше страх още от когато се беше обръщала с конете и каруцата да мина през нея. - Станювице, кога друг път щеше да се возиш на такова такси? – не изпусна случая да я гавне Ангел. - Да съм знаяла, хич не ми е трябвала такава хала; току-виж ни се разпилели кокалите из целия кортен. Шофьорът ги погледна през огледалото, позасмя се и каза учтиво:

150

- Бъдете спокойни, със същата бързина ще ги съберем. Ако Ви е лошо, госпожо, да спра за малко. - Мен не ми е лошо, ами ти както си се засилил да не изхвърчиш през стъклата. - Те са затворени – усмихна се шофьорът.

Най-сетне стигнаха.

151

49. В съда всичко беше готово. Имаше преди тях някои бракоразводни дела. Седнаха на пейките. През това време Керана се посъвзе малко от пътуването. Дойде при тях Михаил адвоката. - Всички ли сте на лице? – попита той. - Всички – каза му Ангел. - Тая ли е жената с пълномощното? – погледна той към Станювица. Ангел беше ходил няколко пъти преди да дойдат да пита не може ли да продадат воденицата без Станю, но му казаха, че не може.

152

- Да влязат наследниците на Станчо Ангелов – извика портиерът. Всички тръгнаха. Сърцето на Керана биеше до пръсване. „Божке, това ли доживях - в съд да вляза.” Тя може да беше пребледняла, защото Колю и Митю я подкрепиха леко и влязоха заедно да не би да се уплаши. Но тя нали все пак си беше умна жена, седна по-близо до адвоката. Та той е държавен човек, може да го попита какво да каже, ако някъде срещне трудност. „Какъв разкош” – си мислеше тя, загледана в зелената плюшена покривка на масата. Съдията почна да ги извиква по имена: – Ангел Станчев – тук, Митю Станчев – тук, Марко Станчев – тук, Гана – беше дошъл мъжът ѝ, 153

Вилика – на нейно място беше Колю, Боню Станчев – тук, Станю Станчев...

- Жена му е тука с пълномощно – обади се адвокатът, пое от Станювица пълномощното, което тя му подаде с треперящи ръце и го даде на съдията. Той го погледна, прочете го на глас и рече: - Добре, седнете всички. Започна церемонията по продаването. От начало обявиха воденицата на търг. Първата цена беше 42 000 лева, която си бяха уговорили наследниците. Ангел стана и каза: - Давам 42 000 лева. - Кога ще ги дадеш парите? – попитаха останалите. - На изплащане, нека съдът да определи вноските – рече Ангел. - Аз не съм съгласен – обади се Марко. – Нали приказвахме, че ще ги получим в брой. 154

- Че как се събират в това време толкова пари в брой? -Нас това не ни интересува, ние сме дошли да продадем воденицата и да си вземем парите – отсече Марко. -Ха намерете някой да ви ги плати в брой. Вие толкова време не намерихте, че сега ли. -Ти не се запъвай - може и да намерим. Съдията издрънча със звънчето: - Вие да се карате ли сте дошли, или да узаконявате нещо? Колю стана и рече: - Аз давам 42 000 лева в брой още сега тука. - Как така, носиш ли парите? – смая се Ангел. - Нося ги – рече с нескривана гордост Колю. „Мошеник” – помисли си Ангел. - Какво ще кажете? – попита съдията останалите. Всички като че ли зарадвани, че ще си получат парите още сега, извикаха почти единогласно: - Колю ще вземе воденицата. - Добре – каза съдията – излез напред и започвай да броиш. Всеки ще се разписва, че си е получил парите. - Колю, 8 000 съм ти давал, осем ще ми дадеш – рече Ангел още преди Колю да стигне до масата. - Как така? – зачуди се адвокатът. – Какви са тези осем хиляди? Бай Ангеле, аз водя делото, а не знам това. - То си е наша работа. - А, значи тайни сте имали помежду си – казаха другите братя – И ние искаме по осем хиляди. - Тихо! – звънна пак съдията – Колю, ти трябва да обясниш защо ще дадеш на другите по шест хиляди лева, а на Ангел осем. - Аз не съм му обещавал да му дам осем хиляди. Но той, когато се събирахме да решим да продаваме воденицата ми казваше, че ако го подкрепя, ще ми даде осем хиляди лева. - Значи един вид заговор! 155

- Не е заговор, защото той не знаеше, че и аз искам да я купувам. Колю преброи на Ангел шест хиляди лева и той се върна на мястото си позеленял от яд. После един по един минаха и другите. Когато Станювица отиде до масата, съдията я погледна малко съчувствено и рече: - Срещу твоите пари има запор. Ти или трябва да получиш парите срещу разписка, че внесеш 4 000 за борча в Стражица, в банката, или ние трябва още тук да ги удържим и ще си получиш разписка от Стражица. Тогава тя, като нямаше доверие на никого, се обърна към адвоката: - Ти си държавен човек, на тебе имам доверие, кажи ми какво да направя да не сбъркам нещо. - Няма да сбъркаш нищо, в срок от една седмица ще си получиш разписка от Стражица, че са внесени парите. Дори ще си спестиш труда да ходиш до Стражица – обясни ѝ адвокатът, поласкан от доверието. - Добре, съгласна съм – рече тя и отиде до масата. Получи си двете хиляди лева, а останалите четири хиляди Колю даде на секретарката на съда. С това делото приключи. Узакониха Колю като собственик.

156

50. Със същото такси се върнаха обратно. Сега вече Колю беше поел ангажимента около пътните и другите разноски. Някъде посред пътя Ангел се започна пак с Керана: - Станювице, много хитруваш, ама взехме ли ти пълномощното – явно да се заяде, защото в него още нещо кипеше защо така подло да го изиграе Колю и всички бяха на Колюва страна. Тя не каза нищо, само прехапа устни: „Ами сега? Ако рекат, могат и къщата да продадат, пълномощното е в ръцете им.” Тя хиляди пъти се упрекна защо не се сети в съда да попита адвоката какво ще стане с пълномощното, или да си го поиска. Тя за пръв път влизаше в съдилище и беше толкова объркана, че не се сети там за нищо. Ами ако са го взели те? – Бай Ангеле, защо се заядаш, то нали си остава в съда – погледна го с укор Митю. - Не се заядай поне с нея. Керана така и не можа да се успокои. „Опустяло им и пълномощното, и главите им” – нареждаше си тя на ум – „От къде ми допиляха и това на главата с тая воденица! Огън да я изгори и вятър да духне, че и пепел да не остане, че от нея тегля цял живот!” 157

След няколко дена тя ходи в Желеви и даскал Ангел – те бяха братовчеди на Станю, но въпреки, че той беше забягнал – както казваха мнозина в селото - те я уважаваха и помагаха, а тя им се отплащаше с работа. „Те са учени хора и все ще знаят нещо.” -Няма нищо страшно – успокояваха я те – пълномощ-ното е на твое име и само ти можеш да го изтеглиш от там. -Как ли не ще тръгна да ходя чак в Търново за него! Майната му, да стои там, ами тези тука да не направят нещо да вземат с него да продадат и къщата, че тогава хептян ще я втасаме. То не стига, че оня нехранимайко се запиля и ме остави сама да тегля тука, ами да ми останат и децата на пътя. През деня Керана се залутваше в работа и времето си минаваше неусетно, но вечер, като се върнеше в къщи, все това пълномощно ѝ беше в акъла. От децата си тя не криеше нищо, дори им беше разказала всичко с подробности- и за таксито, и за осемтях хиляди на чичо им Ангел, и за пълномощното. Но тревогата си тя никога не разделяше с тях – нека поне те да не се тревожат и си гледат училището. А пък те се учеха добре. Вечер, като се приберяха около джамала,

158

налягали на големия пат (легло), те често караха майка им да им пее народни песни, които те много обичаха да слушат, а тя тъй хубаво пееше, като че ли оплакваше някого. - Мамо, от как сте започнали да продавате воденицата знаеш ли, че не си ни пяла. - Не ми се пее ма, само до песни ми е сега, нямам глас. – Но ти лекичко. „Двама се братя дялба делят, Петър и Павел двамата. делили, що са делили, ниви, къщи, градини, останали два бели атове – тях не могат да си разделят.” Но неволно съзите ѝ потекоха и тя спря.

- Мамо, започни друга, тая не ни харесва. - Че коя друга да е? - Макар и много жална да е – настояваха те. - Амче коя друга – всичките съм ви ги пяла. - Нищо, те пак са хубави. И тя се наведе, поунесе се и подхвана като в дрямка: 159

„Стоян на Станка думаше: -Станки ле, либе Станки ле, ази съм, мъри, намислил да ида да се удавя, или далеч да забягна. Мене ми, Станке, додея (дотегна) от таз пуста сиромашия. Както го Стоян казваше, тъй го Стоян направи, отиде Стоян, забягна долу ми в Мала Азия, остави Станка вдовица с четири дребни дечица, петото Иванчо най-малко, него го в люлка кърмеше. Че ходи Станка, че проси, по парче хлебец носила, на децата го раздавала, за нея нищо не оставяла.” Тука тя почваше да се вживява в песента и мислите ѝ отиваха по нейния забягнал съпруг и я оставил сама да се оправя. „Как хубаво пее, а казваше, че не може! Тя туй хубаво извиваше глас” – мислеха си децата, но те не знаеха, че тя на глас пее, а на ум плаче. Тя си изплакваше мъката в песента. И така унесена, си лягаше и заспиваше.

160

51. Заранта пак работа, шетня, но дълго време не можеше да забрави приказката на Ангел: „много хитруваш, ама взехме ли ти пълномощното”.

Един ден отиде в кака си Неда да сподели с нея мъката си и да се поразтуши малко. – Не можа ли да го скъсаш и да не им го показваш! – гълчеше я тя на свой ред. – Ами нали все добро да правя. - Добро правиш, ама добро не виждаш. Те много ли ти мислят доброто? Само Митю дето ти помага. - Виж, от него не мога да се оплача – помага ми човекът и децата съжалява. –Ти да вземеш да видиш Стефан бабин Донин – той нали е инженер в Търново? Той може да провери тая работа. - Виж, за него не съм се сещала. Още сега ще ида в стрина Дона да ѝ искам адреса и ще му пиша писмо, а пък той, ако има милост, нека стори нещо поне заради децата.

161

Беше минало доста време от как беше пратила писмо на Стефан Димитров в Търново, когато един ден получи успокояващ отговор. Писмото беше кратко и гласеше: „Буле, бъди напълно спокойна. Ходих в Съда, пълномощното си е там и е прибрано в архивата. Исках да ми го покажат, видях го и го прочетох. Не може никой да го вземе, само ти или бати. Бъди спокойна и твърда. Много поздрави на децата: Стефан”

Сега тя вече напълно се успокои, но не преставаше да кълне воденицата: - Огън да я изгори и вятър да духне, че и пепелта да издуха.

162

52. Станю си живееше спокойно из Унгария; не пращаше дори пари. Из селото се носеха най-различни слухове: че вече бил забягнал и не ще се върне; носеха се и слухове, че вече си има и там жена. Постепенно в Керана пламна такава омраза, че тя не искаше да го види дори и на снимки. От омраза беше му издраскала очите на всички снимки и цялото му лице беше издрано. Тя вече толкова го мразеше, че не искаше да чува името му.

Веднъж внукът ѝ Стоян беше казал: „Тъй и не можах да видя лицето на дядо Станю.”

163

53. Децата вече си бяха взели занаята и започнаха да мислят за женитби. Дешка се ожени за Минчо Стоянов Рахнев; имат си две деца – Дианка и Стоян. Цоню се ожени за Радка Енчева от Сушица; родиха им се две деца – Кръстинка и Емил. Като минаха няколко години Цоню си купи къща понавътре в селото, да не са съвсем накрая. Но баба Керана не отиде при тях; тя си остана в нейната къща да си живее сама. Тя беше още държелива: копаеше си из градината, нивите бяха дадени в ТКЗС.

164

ЕПИЛОГ Ние с Минчо си бяхме направили апартамент в Горна Оряховица, когато някой казал на Минчо, че баба Керана нещо не е добре. Отидохме си с колата. Тя не можеше да стане. Вземахме я в Горна Оряховица, закарахме я в болницата, казаха, че е тетанус; пратиха ни в Търново. Тя стоя там в болницата две седмици; спасиха я и си я взмахме, но се разбрахме с батюви, че ще я вземат в тях, защото тя вече не можеше сама. Настаниха я в сутеренна стаичка с две стъпала. Тя се съвзе бързо и все пасеше патетата на полянката до тях. Беше вече по-безгрижна. Нямаше я ни воденицата, ни разни разправии около нея. Свако Колю добре се справяше с воденицата, но времената поскъпнаха и той я продаде. Беше се появил купувач Петко Пъшев и той му я продаде – и добре направи, защото след време тя беше национализирана.

165

Тъй приключиха големите разправии около воденицата. Мама си живееше вече спокойно в старческа възраст. Един ден отидох с Боби да я видя. Бяхме вече на село. Тя не можа да го познае и ме пита: „Това дете кое е?” Казвам ѝ: „На Дианка”, а тя ме пита коя е тази Дианка. Разбрах, че нещо е станало с нея. После ми вика: „Какво става с мене не знам, ама забравих имената на всичките хора в селото и на твоя мъж не помня как му беше името.” После взе да ми приказва нещо и казва: „Като дойде Дешка ще съберем вече багажа за мрене”. Казвам ѝ: „Та нали съм дошла!”. „Че коя си ти?” – ме пита тя. Казвам ѝ: „Дешка, твоята дъщеря Дешка!” Тя гледа бати и ме пита: „Ами този какъв ти е на тебе?” Казвам ѝ: „Нали е бате Цоню!”. Но тя не ни позна. Стана ми много мъчно родната ми майка да не ме познае, сълзите ми протекоха и си тръгнах. После пак ходех вече по-често и тя свикна да ме познава. Тя беше вече на 90 години. Но кой би могъл да определи точната възраст, която човек може да прекрати всичко и да си почине. Кой би могъл да определи начина, по който човек трябва да привърши с всичките радости, които съдбата му е предопределила. Тя някога идваше на себе си и помнеше всичко. Но на времена гледаше и нито познаваше някого, нито помнеше нещо. Не помнеше нищо от целия си живот. Лежеше и си чакаше спасението. Когато из село се разчу, че баба Кирана не е добре, всеки казваше: „Как може, та аз я виждах на полянката да стърчи като свещ около патетата.” Но баба Кирана вече не излезе навън от къщата. Дори и когато беше добре, тя пак не излизаше. Тя повече лежеше и чакаше на леглото да дойде спасението. Кога съзнаваше целия си живот, кога не помнеше нищо, но си лежеше и чакаше. Тя се беше освободила от всички тягости на живота и не можеше да мисли за нищо.

166

Така отиде повече от година. Тя беше вече една сянка, в която не беше останало нищо от миналия героизъм. Той беше останал много назад в годините. Най-сетне на 11 април 1984 год. Баба Кирана се прости с този свят. На 91 години свърши земния си живот. Тъй приключи един живот, пълен с героизъм и твърдост.

167

168

ПРИЛОЖЕНИЯ

169

СНИМКИ: ИЗГЛЕДИ ОТ С. ГОРСКИ СЕНОВЕЦ

170

171

ДЕТСКИ ДОМ В С. ГОРСКИ СЕНОВЕЦ

КМЕТСТВОТО В С. ГОРСКИ СЕНОВЕЦ

172

ПАМЕТНИК В С. ГОРСКИ СЕНОВЕЦ

173

ЦЪРКВАТА В С. ГОРСКИ СЕНОВЕЦ ПРЕДИ РЕСТАВРАЦИЯТА

ЧЕШМА В ДВОРА НА ЦЪРКВАТА

174

ПРАЗНУВАНЕ НА ТРИФОН ЗАРЕЗАН В С. ГОРСКИ СЕНОВЕЦ БИТОВИ ПРЕДМЕТИ, ОБРЕДНИ ПИТИ И НОСИИ ОТ С. ГОРСКИ СЕНОВЕЦ

175

176

177

178

179

180

181

182

Жътва

Вършитба

183

Оран и вършитба през миналия век

184

СТРАНИЧКИ ОТ РЪКОПИСА НА ДЕШКА РАХНЕВА:

185

186

187

ДЕШКА РАХНЕВА на 84 години със съпруга си МИНЧО ноември 2010 год.

188

ДЕШКА И МИНЧО РАХНЕВИ със сина си СТОЯН – „Така и не можах да видя лицето на дядо Станю...”

189

Песента ще започне всеки момент

190

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА: Февруари 

Дядо Ангел Димов, баща на Станчо и уч-л Димитър Ангелов от село Белица Колиби. „Иван Димови” дошли в 1879 год. Белчинска община (из книгата на уч-л Георги)



Петър Нейков като училищен настоятел дълги години Първото училище в Г. Сеновец отворено през 1878/79 год. и 1879/80 год.



Дядо Никола (турчина Мехмед), съсед на дядо Цоню, получил заедно с жена си Елена и част от двора като зестра от дядо Марко, баща на Ганчо Марков и на Елена.



Женското движение - описано във в-к „Работническо дело”, бр. 264 от 21.IX.1957 год. под заглавие: „Женски бунтове в с. Камен начело с Рада Големанова”. Баба Керана е била байрактарка.



Съби Влаха Димитър Събков (на Григор Димитров баща му)



Присовчани: дядо Манчо Новаков дядо Косю – дядо на Марко и Косю Ненкови дядо Рачо – дядо на учителите Марко и Д. Дачеви и др.



Присвояване на „Закъвските земи”. Дядо Колю (баща на Атанас Килифарски) издава удостоверение, че сина на някой си турчин (Исааадоли) ги е продава на безценица на Григор Минчев от Горна Оряховица и той като приятел на дядо Колю Кмета ги дава евтино, защото им е играл „в кръчмата с букаи”.

191

РЕПЕРТОАР НА ПЕСНИ: 1. Стоян на Станка думаше: „Мене ми Станке додея да гледам Станке децата голи и боси да ходят. Аз ще си, Станке, забегна долу ми в Мала Азия. 2. И тамо има божи свят и тамо има радостен живот. Желая тамо да загина, а ти – ти забрави ме веч. Далеч съм аз, далеч си ти, не можем да се съберем, съдбата е тъй решила и гроба с бурен ще обрасне, до кат си спомниш ти за мен. Може би съдбата е тъй решила да сме вечно разделени. 3. Прощавай ний сме разделени, дълбока пропаст ни дели, дълбока пропаст раздели ни, омраза люта се всели.

След тази песен винаги следваше въздишка по изгубената любов и за това, че тя не можеше, или не искаше да отиде там при него.

4. Двама братя дялба делили Петър и Павел двамата

Децата винаги се чудеха как така хубаво пееше майка им, особено тъжните песни. Късно после, като пораснаха, разбраха смисъла на тези песни и че тя си е изпяла мъката в тях.

5. А, хора, хора, хора, що ли да пея кога ми сърце плаче, плаче, ридае. Бонювата песен 6. Черню Петранке думаше

Гинка много обичаше тази песен и често караше вуйна си да я пее.

7. Люби Никола Малинка, люби я малко ни много, люби я девет години, лъга я половина, лъга я, че ще я вземе 192

8.Нощта е тиха, тиха и ясна, тиха и ясна за любов прекрасна. Реката тече бистра, игрива и мълчалива. На брега стои вдовица с четири дечица, двете болни лежат и двете умират. „Съжали ме, Боже, умори ме, Боже да не гледам четири дечица, двете болни лежат и двете умират.”

193

ПЕСНИТЕ И ПРОЗАТА НА ДЕШКА РАХНЕВА “Само имайте търпение”, „иска се търпение да се излуша до край” – неведнъж предупреждава Дешка Рахнева. Признавам, че дълго време такова търпение ми липсваше. Копието от нейния ръкопис, с който се запознах през 2010 година при гостуването ми в дома ѝ, си стоя почти непокътнато близо пет години. От оригинала бях вече изчела повестта, посветена на живота на майка ѝ – Керана Цонева Станчева - и бях оценила майсторството на разказа. Но песните не бях погледнала. И едва след като се залових с напечатването и се запознах със съдържанието им, останах изумена и потресена. Пред очите ми една след друга се редяха картини на неописуемата мъка и страданията, през които е преминал народът ни векове наред. Майка-робиня, чийто крака турчинът тъпче с копитата на коня си и недоволствайки, я принуждава да захвърли детенцето си насред пътя – а тя връзва люлчица и полага последни нежни грижи... Чорбаджийска снахичка, която сеймените измъчват, за да разберат къде е златото на свекъра ѝ – защото те са могли безнаказано да грабят, мъчат и убиват... Единствен син на майка, отвлечен за еничарския корпус, по когото тя изплаква очите си, не спирайки да жали повече от двадесет години... Хайдути и техните изгори и сестри, вдигнали поглед към гората... Девойка, търсеща братчето си - хайдутин из гората... Българки, плачейки, или хитрувайки, за да не пристанат на друговерец... Хан-татар, който по всяко време може да прати известие до които и да са големци, принуждавайки ги да го посрещнат, нагостят и да му изпратят „бяла българка” да вечеря и пренощува с него... Тази песен е изключителна и с това, че девойката, която му изпращат, е останала сираче още като бебе, след едно „мурабе”. Според народа ни думата „мурабе” означава „клане” – а всъщност буквалният превод от турски е „усмиряване”... но, очевидно, този е бил единственият начин да се усмирят дедите ни... Бягайки от турците, майката я захвърля в тръните и фактът, че не се връща повече за нея, а я намират случайни хора, показва как е завършило „мурабето” за майката... По-голямото братче, което е тичало с нея, е било взето от турците и е станало хан... големец... Да, това е още една поредна гавра – момченцата са отнемани от родителите си и възпитавани и тренирани за еничари, а после изпращани да безчинстват точно по родните си места... И така неочаквано се срещат хан-татар и неговата сестричка – бяла българка... Изумителни песни. Повечето са проточени и певците извиват гласа си... Кой ли да ги слуша в нашето забързано ежедневие... Да, знаех, че златен диск с песента „Излязъл е Делю хайдутин” в изпълнение на Янка Рупкина лети в космоса със совалката „Вояджър”, избрана от жури, за да представлява човечеството и неговите найвръхни достижения... и че „Претури се планината” е песен, която след аранжировка става хит в Холивуд... но това, за което до сега не си бях давала

194

сметка е, че българката е пяла, вместо да плаче, защото мъката ѝ е била така непоносима, че сълзите ѝ са пресъхвали и това е било единственият начин да я излезе от гърдите и гърлото ѝ, за да не я задуши... Често се чуват обиди към народа ни – колко е търпелив и овчедучен... Никога повече не бих ги допускала в мое присъствие. Малко са народите, страдали толкова много и живяли в такава безнадежност. Мурабе. И най-малкото съпротивление е водило до „усмиряване” И вече приемам с пълно разбиране поговорките от рода на: „Преклонената главичка сабята не я сече” или „Надай се на роб, не и на гроб”... Що се отнася до авторската проза, написана така живо и образно - тя е направо блестяща. Природните картини и описанието на селския бит от първата половина на миналия век са умело вплетени в повествованието. Те са по Ботевски лаконични и създаващи представа за багра и звук: „Беше хубав априлски ден. Въздухът ухаеше на зелена трева и цветя, игликите се кипреха из градинките, а край тях лалета и зюмбюли. В подредената градинка на добрата стопанка винаги има какво цвете да цъфне всеки сезон. Дворът също беше прореден.” Или: „Беше тиха пролетна вечер, слънцето клонеше към залез, но още не му се откъсваше поглед от земята. И то се наслаждаваше на земните красоти. Овчарите започнаха да прибират стадата.” Цялото повествование е изпълнено с подобни бисерчета, с умело изграден диалог и динамика на действието, а езикът притежава свой, вътрешен ритъм. Бях изумена от таланта на една българка, нямала възможност да завърши образованието си. Но може би и тука важи хубавата народна пословица: „Всяко зло за добро”. Речта се лее плавно, така, както се и говори. Стегната от изкуствено наложените ми рамки, според които в художествената реч не бива да се допускат повторения, а при глаголите следва да не се смесват времената – минало свършено и несвършено със сегашно историческо – почнах да правя малки редакционни промени в текста. Те веднага накърниха неговата красота и вътрешен ритъм. Оказа се също, че смяната на времената си има своя логика – и от минало се преминава в сегашно историческо в най-важните и напрегнати моменти. От всичко това извадих за себе си извод, че в българската литература са наложени изкуствени правила, които не спомагат за красотата му. Следователно постарах се да не променям текста и начина на изписване на думите и имената от авторката – със съвсем малки изключения. Потърсих в интернет да намеря песните на баба Кирана и баба Дешка. Някои намерих, в приложение давам линковете към тях и текстовете, които се различават - в това е богатството на народната песен. Други не открих. Надявам се все пак и те да съхранени и записани. Защото, както казва самата Дешка Рахнева: „Хората си отиват от тази земя и този свят, само песните остават вечни”.

195

ПЕСНИТЕ НА БАБА КИРАНА И БАБА ДЕШКА В ИНТЕРНЕТ Кой и защо променя песните, свързани с турското робство? Този въпрос се въртеше в главата ми, когато се оказа, че „Димановата” – една толкова силна песен - е напълно окепазена, като е премахнато нахлуването на сеймени в Димановия двор, натрапването им на трапезата и измъчването на снахичката му, за да разберат къде е скрито имането му и да го оберат – всъщност, найважната част на песента. Променен е текста и на песента „Жълта дюля, бяло грозде” – като е изчезнало нежеланието на девойката да се ожени за друговерец. Премахнат е текста за хайдутина на края на „Стар свекър Янки думаше”. Едно копие от песента „Еничари ходят” е премахнато! Имало е много „докладвания” за песента!!!!! Дори „Турчин робини караше” – една песен, която трудно би могла да се трансформира в нещо като „българки танцуваха в съвместна дружеска забава” - също се оказа, че е с орязан край, съдейки по коментар в Интернет. По време на моите ученически години се смени текста на „Стани, стани юнак Балкански”, като „срещу народа Отомански ти българите поведи”, беше заменено със „срещу изедници душмански...”. „Актуализирани” бяха и други песни. Ето това наистина е един начин да бъде унищожена народната памет. 1. СТОЯНОВАТА Не намерих дори нещо подобно из Интернет 2. ХАН-ТАТАР https://www.youtube.com/watch?v=dSeMBcHP3qA https://www.youtube.com/watch?v=P2nw8hDlNwc

196

3. ТУРЧИН РОБИНИ КАРАШЕ https://www.youtube.com/watch?v=45fG5k4VGlk Турчин робини караше, робини,бели българки, най -напред върви Тодорка, Тодорка,бяла тракийка, с мъжка рожба на ръце. Турчин ,подире вървеше и на Тодорка думаше: „Мари, фърли си детето". Вървяли, що са вървяли, стигнали гора зелена, Тодорка дърво избрала, разпаса колан копринен, разпаса колан копринен, на дърво люлка вързала, в люлка дете турила, люшнала и заплакала. „Нани ми,нани, Дамянчо, когато вятър повее, той ше те сино, залюлей, когато,дъждец зароси той ше те сино,окъпе, кога,кошута замине тя ше те сино,накърми да раснеш ,да ми пораснеш". Коментар: Текста на песента не е целият! Краят е "...да раснеш да ми пораснеш, турци да колиш, майка си да оттървеш!" Не се срамувайте от народните си песни българи! Същото е при "Излел е Дельо хайдутин" на която също скъсяваме текста, а той е " Че кога в село да слезна много ща майки да плакнат и още по млади невести" или "...кога в селоно слезна много ще глави да паднат и много щат майки да плакнат!" 4. ВИНО ПИЯТ 50 ЮНАКА https://www.youtube.com/watch?v=N5AFzKKBLFE 197

(продължението е взето от интернет) Майка Марку тихом проговаря: - Не си, синко, едничък на майка! И ти имаш братец и сестрица. Първо - братец Бега Андреаша, а по него - сестра Ангелинка... Кога беше размирна година, надойдоха турци анадолци, та ми рожби, синко, заробиха, заробиха, далеч откараха във далечна земя анадолска... Скочи Марко на нозе юнашки, та възседна коня шарколия, че отиде в земя анадолска. Сутрин, вечер във джамия ходи, турски кланя, български се моли. От джамия в кафене отива, дека турци кафето си пият и си пушат тютюн тюмбакия. Седи Марко, седи и сеир струва. Че го питат турци анадолци: - Хвала тебе, непознат юнако! Я ни кажи от коя си земя, от коя си земя и коляно що не пушиш тютюн тюмбакия и не пиеш кафе шекерлия? Отговаря Марко, добър юнак: - Ой ви, вазе, турци анадолци, анадолци, турци еничери мойта земя много е далеко... Аз си пия сал върла ракия, я ракия, я вино червено. Я ми дайте вино за жълтица! Аз да пия и кон да напоя... Отговарят турци анадолци: - Ой та тебе, непознат юнако, тук се вино нигде не продава. Вино има Бега Андреаша. Ала той го за пари не дава, най го пие на облог с юнаци. 198

Ако пиеш вино на облога, ще увлезеш в Бегови дворове... Че ги пита Марко, добър юнак: - Де са двори Бегу Андреаша? Отговарят турци еничари: - Двори му са лични и прелични! Плетове му - от кости човешки. Портите му - от глави юнашки, що са облог стрували със него... Скокна Марко, коня си възседна, че отиде на Бегови порти. Хем почука, хем се изпровикна: - Излез, излез беговице млада! Излез, излез, порти да отвориш че съм дошъл вино да си пия, хем да пия, хем да се надпивам... Че отвори беговица млада, заведе го на високи диван, да си пият вино с Андреаша... Ако Бегу Марко си надпие, да му земе глава от рамена, да му земе хранената коня, коня хранен, сабя дипленица и му земе тежка боздугана... Ако Марко Бега си надпие, да му земе беговица млада... Па са пили ни малко, ни много пили ми са три дни и три нощи... Сън обори Бега Андреаша, обори го, на земя събори... Че продума Марко, добър юнак: - Хайде, тръгвай, беговице млада, да те водя във моята земя, в моя земя, у Прилепа града!... - Седи мирно, непознат юнако! Не ме води във твоята земя че там имам юнак над юнаци, юнак Марко, брат на Андреаша... Като зачу Марко тия думи, рипна горе, на нозе юнашки, та прегърна Бега Андреаша. 199

Прегърна го и така продума: - Ставай, братко, братски да ядеме, да ядеме, братски да пиеме!... Па са пили ни много, ни малко. Яли, пили цели три недели...

5. ЯНКА ПРЕЗ ГОРА ВЪРВЕШЕ https://www.youtube.com/watch?v=9_c0v9BtRQ0 Янка през гора вървеше, с крушево листо свиреше и на гората думаше, на гора, още на вода: — Горо ле, горо зелена, и ти, водице студена, вижда ли, горо, хайдути, с Кара Танаса войвода, из тебе, горо, да ходят, и мойто братче да водят, моето братче Иванчо? Птичка горница пееше, и си на Янка думаше: — Янке ле, булка хубава, макар и да си хубава, ала си много глупава! Ако би гора думала, не би я секли дървари, не би я пасли овчари, не щеше да крий хайдути под нейни листи зелени. Едва си птичка издума, ето че иде дружина: Кара Танас я водеше, Иванчо байрак носеше. Дълги им пушки на рамо, златен ятаган на пояс, от чисто злато паласки 200

и чифте кобур пищови — не можеш да ти познаеш кой им бе юнак войвода. Като ги Янка видяла, отри си Янка сълзите и на гората думаше, на гора, още на вода: — Горе ле, горо зелена, и ти, водице студена, развивай листе широки, изкарай клони високи, направи сянка дебела, под тебе юнаци да седят, студена вода да пият! 6. СНОЩИ Е ЯНКА ОТ БАЛКАН СЛЯЗЛА https://www.youtube.com/watch?v=9n0bCSiacwE https://www.youtube.com/watch?v=OxQP2as_qXU 7. РАЗБОЛЯ СЕ МОЙТА МИЛА Най-близката до тази е „Жълта дюля, бело грозде” https://www.youtube.com/watch?v=QOEYwH0tl2s Вариант на текста в Интернет: Любили се двама млади от мънички до големи. Дошло време да се женат, да се женят, да се годят. Легна мома - разболя се, разболя се, поболя се. Та отидох да я видя, да я видя туй що иска.

201

Тя поиска жълта дюля, жълта дюля с листата, /2/ бяло грозде от лозата. Та се качих аз на коня, че отидох там отдолу, /2/ там отдолу - в Анадола. Че потърсих туй що няма, туй що няма посред зима жълта дюля с листата, бяло грозде от лозята. /2/ По пътя срещнах аз гробари, гробари и носачи. Двеста давам свалете я, триста давам открийте я. Да и видя бяло лице, бяло лице, черни очи. И вече и тази песен е в доста осъвремен вариант: Любили се двама млади от мънички до големи. Дошло време да се вземат легна мома- разболя се. Дошло време да се вземат легна мома- разболя се. Поиска ми жълта дюля, жълта дюля ,бяло грозде. Всичко туй е посред зима, посред зима туй го няма. Всичко туй е посред зима, посред зима туй го няма. Па се качих аз на коня, та отидох в Цариграда. Там намерих бяло грозде, бяло грозде тъкмо озряло. Там намерих жълта дюля, жълта дюля с листата. Щом се върнах от Цариград найдох либе на носило. 202

Мойто либе веч го няма, вече няма да се върне. Мойто либе веч го няма, вече няма да се върне. 8. ДИМАНОВАТА Подобна песен намерих - дори с различни мелодии но нито едно изпълнение не е с уникалния текст на Дешка Рахнева Не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че промяната на текста на тази толкова красива и тъжна песен е преднамерена! От едно свидетелство за безправието на народа ни през турско робство, тя се е превърнала в безлична историйка. https://www.youtube.com/watch?v=Eiz4yC1kjIQ https://www.youtube.com/watch?v=UXoigCEC5x4 https://www.youtube.com/watch?v=LH6qhxWNpqM https://www.youtube.com/watch?v=b16nIIavG9E 9. ВИЛИЧКИНАТА С друг текст – и пак само началото съвпада. https://www.youtube.com/watch?v=eUdLjk6xiTw https://www.youtube.com/watch?v=0qWAuj0_w8c

10. СТАР СВЕКЪР ЯНКЕ ДУМАШЕ И отново орязан край на песента. https://www.youtube.com/watch?v=rixeVQQu3Dc https://www.youtube.com/watch?v=xoRo0DULZiE

203

11. ЯНИЧАРИ ХОДЯТ Едно от копията на тази песен е УНИЩОЖЕНО след „докладване” https://www.youtube.com/watch?v=MK-WQapo_Qg terminated !!!!!!!!! https://www.youtube.com/watch?v=-PyVN1a1VS4

12. МЪРИ ТУДОРО, НАЗЛЪН ТУДОРКЕ https://www.youtube.com/watch?v=M9NC0alG-Aw https://www.youtube.com/watch?v=TvaP1Fw8hJQ

13. МАМА НА ПЕНКА ДУМАШЕ http://vbox7.com/play:ab6f2288e9 Мама на Пенка думаше: — Пенке ле, мила мамина, макар да съм ти мащеха, наука ще те науча. Кога ти дойде свадбата, като пред свадба излезеш, хубаво да се премениш, лекичко да се поклониш на кумът и на кумата, на свекър и на свекърва, и на по-стара етърва, най на малкото деверче! Очите да не издигаш, гората да си погледнеш, 204

че те сватове познават, че си с хайдути ходила! Пена мами си думаше: — Аз ще се моля на тебе, пък ти се моли на тетя — прикия да ми прикьоса моята мъжка премяна, моите чифте пищове, моята сабя френгия, и дълга пушка бойлия; че аз ще мъжа да водя я два дни, мамо, я три дни, я пък ли до три сахатя. Аз ще на Балкан да ида, в Балканът със хайдутите. Там ме юнаци чакаха — под секо дърво и юнак, в сека долчинка и байряк! Като си Пенка издума, облече мъжка премена, запаса чифте пищове и остра сабя френгия, че влезе в тъмни яхъри, извади конче хранено, че си кончето възседна. Пенка в Балканът отиде, в Балканът при хайдутите, да си юнаци дарува заради сватба Пенкина — на секи юнак по ялък, и в ялъкът жълтичка; да знаят, йоще да помнят, кога се й Пенка женила!

14. ИЛЯ НА РАДКА ДУМАШИ 205

Иля на Радка думаши: „Защо ма, Радке, не рачиш не рачиш и все плачиш дали съм черен и грозен... Вариант, намерен в Интернет (само като текст): Засвирил Алил с кавали покрай Радкини дувари. Кавал му свири, говори: - Защо ме Радке не рачиш, дали съм грозен, умразен или не мога да думам. Радка Алила думаше: - Рача те, либе, и плача, ала ме мама не дава, че ви е грозна вярата. Този вариант е записан от Петър Далдов, р. 1887 г. в с. Табачка през 1976 г. във В. Търново. 15. ПИТРАНКИНАТА https://www.youtube.com/watch?v=tWl2egB6tD4 16. ИЛЬО ВОЕВОДА „Събрали ми са, събрали все отбор млади юнаци на юнашката механа” Така започват много хайдушки песни, но тази уникална песен, записана от Дешка Рахнева не намерих. ПЕСНИ ОТ БЕЛЕЖКИТЕ НА ДЕШКА РАХНЕВА: СТОЯН НА СТАНКА ДУМАШЕ: 206

https://www.youtube.com/watch?v=ZMZycWNfwQ8 Стоян на Станка думаше: „Мене ми Станке додея да гледам Станке децата голи и боси да ходят. Аз ще си, Станке, забегна ДВА БРАТЯ ДЯЛБА ДЕЛИЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ ДВАМАТА https://www.youtube.com/watch?v=ZF60_qkEoR8 https://www.youtube.com/watch?v=GGyhGjBnmcI https://www.youtube.com/watch?v=7x-jOeA_wlo Два братя дялба делили, два брата, дор два близнака, Петър и Павял двамата. Петър на Павли думаше: - Павле ле, братко по-голям, айде ми, братко, айде ми да са сабайле разделим! Павял на Петър думаше: - Петре ле, братко по-малък, сега е време пролятно, сега са дялба не дели. Петър на Павли пак дума: - Айде ми, братко, айде ми, че векян ми е додяло йората с нас да са смеят. Почнали дялба да делят: Нивити дюлюм делили, лозята редом по редом, ливади с тънки синджири. Сичко са равно делили, 207

за нищо не са скарали; останало е да делят дор два ми сиви атове и два ми пилци сокола. Атове да си разделят, един за други цвилеха, соколи да си разделят, един за други пищяха, не можат да ги раделят. Тогаф са двама скарали. Ранил е Павял в неделя и си атове въссенна, и зема пилци соколи, и на Петранка заръча: - Петранке, либе Петранке, я ще да ида, Петранке, в бащини росни ливади. тебе ще нешо наръчам: Сладки ручоци да сготвиш, в ручок ютрова да туриш. Кога са Петър събуди, Петъра да си ютровиш, имане нам да юстане и два ми сиви атове, и два ми пилци сокола. Като ми Павял заминал в бащини росни ливади, Петранка по дор одяше, дребно си сълзи роняше и си са чудом чудяше как ще Петъра ютрови. Като са Петър събуди, и на буля си думаше: - Бульо ле, братовице ле, дали ти, бульо, дотегна меня бекярин да гледаш? Петранка Петър думаше: - Драгинко, драги Петре ле, 208

нали ме питаш, да кажа: Не ми, драгинко, дотегна тебя бекярин да гледам, най ми бате ти наръча тебе, драгинко, да ютровя, имане нам да остане. Нещичко жа та помоля, хатър да не ти остане жив мъртав да те престора. Като си Павял отиде в бащини росни ливади, пуснал е сиви атове, соколи в ръце държеше. Като нагоре погленна, в небе се йорле вияше. Пуснал е сиви соколи, йорле на земя свалили, бяли му меса късаха, черни му кърви пияха. Йорленце пищи, гоори и си мама си кълняше: - Проклета да си, мале ле, три пъти пилци пилеше, едно ми братче не отрани, на меня ярка да изляйни! Като го Павял, бре, зачу, по-скоро атове улови, по-скоро соколи улови и си яв село ютиде. Петранка, булка хубава, със черна кърпа на глава. Павял на порти продума: - Петранке, булка хубава, я ти на шега продумах, ти го навярно извърши! Опустяло ми имане и два ми сиви атове, и два ми пилци соколи, 209

кога самичък юстанах! Петър под платно, бре, стана, Петър си братец пригърна и си на Павле думаше: - Павле ле, братко по-голям, алал да ти е имане и два ми сиви атове, и два ми пилци соколи. И във друг вариант: Два брата делба делили, Петър и Павел двамата. Всичко по братски делили: парите с кантар мерили, лозя и ниви със виже. Петър е брат по-голям, по-голям Петър, по-алчен, иска всичко да е у него: ниви, ливади и лозя. Той си на булка думаше: - Станке ле, любе хубаво, аз ще на нива да ида, то сготви манджи хубави, па сложи силна отрова. Денеска пладне кат' стане, ти девер си Павел повикай, та го нагости, напои долу във тъмни зимници никой, Станке, да не разбере, че сме го, Станке, отровили. У нази да си останат парите, Станке, имота. Станка на Петър думаше: - Грехота е, Петре, не бива! Ази съм сама на майка, няма си ни брат, ни сестра, много е, Петре, лошо и тежко! 210

Той си на нива отиде. Като е пладне станало, седнал Петър да почине. Кога към небе погледна, орле се вие на небе, па го нападна сив сокол, с нокти си орле държеше, с човка го в глава кълвеше. Дойде на помощ друг орел, та брата да си отбрани. Петър се в чудо удари: - Видя ли какво направих! Пиленце, що е пиленце, и то на помощ отива, а аз като сами остана, от нигде защита да нямам! Веднага дома отиде, от порти плаче и вика: - Любе ле, Станке хубава, свърши ли, какво заръчах? Станка на Петър думаше: - Влези долу в зимници брата си мъртъв да видиш. Като слезе Петър в зимници, Павел на софра седеше и на брата си думаше: - Хайде бе, братко, чакам те заедно да обядваме откакто сме се разделили, заедно не сме се хранили. Петър се много зарадва, (че). брат му Павел е жив, а още се чуди и радва, че има булка разумна, че е хубаво сторила, та Павел не отровила.

211

А, ХОРА, ХОРА, ХОРА, А, хора, хора, хора, що ли да пея кога ми сърце плаче, плаче, ридае. ЧЕРНЮ ПЕТРАНКЕ ДУМАШЕ https://www.youtube.com/watch?v=02sYXRNHcvI ЛЮБИ НИКОЛА МАЛИНКА Люби Никола Малинка, люби я малко ни много, люби я девет години, лъга я половина Намерено в нета: ИВАНЧО РАДКА ЗАЛЮБИ https://www.youtube.com/watch?v=adqioTVL2zw http://www.4shared.com/file/191600466/14cfedbe/_2__Boris_M ashalov_-_Ivancho_R.html Иванчо Радка залюби люби я Иванчо лъга я/2/ цели ми девет години Либи я Иванчо лъга я цели ми девет години Иванчо Радки думаше Радке ле либе Радке ле Таз вечер у вас ще дойда голям ще годеж да правим/2/ Седяла Радка чакала първи са петли пропели пропели и повторили 212

да дойде Иванчо - няма го/2/ Майка на Радка думаше: - Лягай си Радке лягай си. Тебя та Иванчо излъга излъга още подмами/2/ Втори са петли пропели, Радка си хабер получи. Че са турци Иванчо хванали, хванали и затворили. Че ми бил Иванчо хайдутин, хайдутин баш байрактар. НОЩТА Е ТИХА, ТИХА И ЯСНА Нощта е тиха, тиха и ясна, тиха и ясна за любов прекрасна. Реката тече бистра, игрива и мълчалива. На брега стои вдовица с четири дечица, двете болни лежат и двете умират. „Съжали ме, Боже, умори ме, Боже да не гледам четири дечица, двете болни лежат и двете умират. Не намерих аналог на тази песен.

213

СПИСЪК НА ИЛЮСТРАЦИИТЕ: 1. Корица – Георги Петров – “Добруджанска пролет” 2. Илия Бешков – „Разпятие” ПЕСНИТЕ НА БАБА КИРАНА И БАБА ДЕШКА: 3. Владимир Димитров – Майстора – „Жътва” 4. Боян Донев – „Китка” 5. Джордж Морленд – „Конюшня” 6. Корнелия Хараланова – „Дръвче” 7. Боянският майстор - „Десислава” 8. Илюстрация към приказка 9. Борис Ангелушев – „Оран” 10. Сватбена трапеза 11. Михаела Фенерева – „Хоро” 12. Реконструкция на Първо българско царство – костюм 13. Мария Илиева – „Женски портрет” 14. Падане на България под турско робство – илюстрация към учебник по история 15. Иван Пенков – „Майка” 16. Борис Ангелушев – „В механата” 17. Сабя от ХIХ век 18. Портрет на хайдутин 19. Георги Данчов – Зографина – „Свободна България” (детайл) 20. Мила Василева - „Над камината” 21. Йосиф Обербауер – Илюстрация към „Под игото” 22.Владимир Димитров – Майстора – „Момиче” 23. Готфрид Зибен (Gottfried Sieben– „Balkangreuel") - „Балкански ужас” 24. Серафим Володин – „Убит войник” 25. Димитър Гюдженов –„ Ангел Войвода” 26. Б. Григоров и Б. Данков – „Кръвен данък” 27. Никола Кожухаров – „Мене ме, мамо, змей люби” 28. Веселин Чакъров – „Румена войвода” 214

29. Илюстрация към „Изворът на Белоногата” 30. Алексей Кулаков – „Четата на войводата Илия Марков Малешевски” 31. Борис Ангелушев – „Хайдутин” 32. Стоян Венев – „Хайдути” 33. Борис Ангелушев – Илюстрация към поемата „Септември” 34. Никола Маринов – „Майка с дете” ПОВЕСТ ЗА МОЯТА МАЙКА 35. Георги Петров – „Приближаване” 36. „Момче на пътя” 37. Теофан Сокеров – „Есен” 39. Владимир Димитров – Майстора – Скица 40. Илюстрация към приказките за Хитър Петър 41. Антон Митов – „Връщане от гроздобер” 42. Петър Хаджиев – „Къща в Орешака” 43. Мария Илиева – „Българка” 44. Василий Кандински – „Композиция VII” 45. Седянка в с. Крепост, Димитровград 46. Павел Митков – „Зимно вълшебство” 47. Традиционно българско народно облекло 48. Павел Митков – „Пролет” 49. Джон Джонстън (John W. Johnston) – “Каменен мост” 50. Ласло Наги - Илюстрация към превода на унгарски език на “Romane romancura” (“Orpheusz könyvek”) от Федерико Гарсиа Лорка 51. Стоян Венев – „Хоро” 52. „Хоро” – рисунка 53. Борис Шаров – „Жътва” 54. Ярослав Вешин – „Вършитба” 55. Диканя 56. Гроздобер в Западните Балкани – Австрийска рисунка от XIX век 57. Ризи, бродирани с народни шевици 58. Хурка и вретено – рисунка 59. Никола Кожухаров – „Седянка” 60. Илия Бешков – „Свекърва” 61. Славчо Славчев – „Интимно” 62. Балканската война 1912 г. в картина на участник във войната 63. Владимир Димитров – Майстора – „Целуване на ръка” 64. Къща в Дряново 65. Стоян Венев – „Празник” 66. Геран в Лясково 68. Рисунки на крави 69. Иван Пенков – „Кола с впрегнат кон” 215

70. Рисувана каруца от Варна - фотография 71. Владимир Наумов – „Зима” 72. Камил Писаро (Camille Pissaro) – „На полето” 73. Георги Железаров – „Пастир със стадо” 74. „Любов” - фотография 75. Александрина Караджова – „Огнен мост” 76. Войтек Квятковски (Wojtek Kwiatkowski) - „Уплашен кон” – фотография 77. Илия Бешков – „При болната” 78. Врабчета през зимата - фотография 79. Анонимен художник – Рисунка от XVIII век 80. Мария Илиева – „Приятелки” 81. Бяла крава с теленце – фотография 82. „На двора” – рисунка 83. Павел Митков – „Есен” 84. Георги Железаров – „Събиране на реколта” 85. Владимир Димитров – Майстора – „Рисунка” 86. Билки 87. Билки 88. Петър Хаджиев – „Жетварки” 89. Васил Стоилов – „Българска мадона” 90. Погача за прощъпулник – фотография 91. Виктория Янчева – „Люлка по жътва” 92. Владимир Димитров – Майстора - „Семейство по жътва” 93. Дечко Узунов – „Композиция” 94. Иван Манойлов – „Говедар” 95. Лечение глава на крава – скица 96. Владимир Димитров – Майстора – „Жътварка” 97. Джон Вилхелм (John V Wilhelm) – „Крави” 98. „Чакаща майка” 99. Иван Хаджидимитров - „Минало и бъдеще” 100. Старец Никон Сушкинский – рисунка от края на ХIХ век 101. Монета от 20 лева 102. Рисунка на кесип със златни монети 103. Училищен звънец със здравец - украсен за първия учебен ден 104. Пъка на пишеща ученичка – форография 105. Свидетелство със завършен успех „отличен (6)” – фотография 106. Жътва в Дунавската равнина – фотография 107. Комбайн по време на жътва – фотография 108. Владимир Димитров – Майстора – „На мегдана” 109. Чудомир – „Клюкарки” 110. Спускащ се орел – фотография 111. Иля Репин – „Селски празник” 216

112. Бланка за телеграма 113. Енчо Пиронков – Картина 114. Васил Стоилов – „Одумвачки” 115. Метална стълба към небето 116. Два вълка – фотография 117. Христо Лозев – „Оран” 118. Иван Крамской – „Обичай когато можеш” 119. Стари златни монети – фотография 120. Владимир Цоневски – „Воденица” 121. Златю Бояджиев – „Воденица” 122,123. Борис Ангелушев- Илюстрации към „Бай Ганю” 124. Чудомир – „На приказка” 125. Тас – фотография 126. Георги Каназирски – Верин – София преди 50 години 127. Ръчно рисувана картина, молив и мастило, на възрастна жена 128. Ласло Наги - Илюстрация към превода на унгарски език на “Romane romancura” (“Orpheusz könyvek”) от Федерико Гарсиа Лорка 129. Крис Майнард (Kris Maynard) – “Перата” 130. Стоян Венев – „Чичо” 131. Такси – фотография 132. Габриел Панев – „Велико Търново” 133. Скица от съдебен процес 134. Георги Каназирски – Верин – София преди 50 години: „Стражар” 135. Стоян Венев – „Чичовци” 136. Поле – фотография 137. Джамал – фотография 138. Йохан Хайнрих Тишбайн Старши (Johann Heinrich Tischbein the Elder) “Alcestis on her Deathbed (detail) 139. Георги Пенчев – Графика 140. Елена Чоклу и Диана Генча – „Арабеска” 141. „Омраза” – фотография 142. Владимир Димитров – Майстора – „Майка ми” 143. Коро (Francis Demont (d'Après Une Oeuvre De Camille Corot) – „Буря” 144. Ана Михайлова – „Хоро” 145. – В „Бележки от автора”: Владимир Димитров – Майстора – „Песен” 146. Задна корица: Вероника Вълчева – „Тъпан бие, гайда ручи” Стоян Венев – „Жътва”

217

218

219

220