До Ървайн и...

СЪДЪРЖАНИЕ: 1. До Ървайн и... – 3 2. В страната на гигантите - 24 3. „Повярвай” - 37 4. Един Гети – два музея – 53

2

ДО ЪРВАЙН И...

10-03-2006 20:07

• Първия полет. И така, започвам разказа си за пътуването ми до Ървайн, град в Орандж каунти, Южна Калифорния, и първите ми впечатления от този край на света. Съвсем хронологично.

Cедя до прозореца на самолета и София остава мъничка под нас… Каква ти София, съвсем скоро прелитаме Балкана на височна 11 километра, със скорост над 900 км/ч…И не мога да повярвам на очите си: нима това е цяла Северна България? Цялата да се вижда от един поглед? Не може да бъде. Ами да, тази лента е Дунава, просто няма какво друго да е! И това е така характерната извивка, дето е при Видин, която се набива в погледа от всяка карта. Изумена съм. Българийке, колко си ми мъничка, би трябвало да можем бързо да си те оправим. Дали? Една седалка пред мене автоматично се пуска табло, на което се редува карта на полета с данни за скоростта на самолета, на вятъра (140-150 км/ч насрещен през повечето време на полета), височината , времето (часът) в летищата на тръгване и пристигане и времето, което ни остава да летим. Картата е много готина – на Европа първо – показвайки целия полет и къде сме, после става все по-детайлна. Мъничко самолетче се движи на нея и показва точно къде сме в момента. Лондон се стига за три часа и петнадесетина минути. Нищо работа. Едва хапваме (кой казваше, че английската кухня не я бива!) и пием кафе (о, боже! Как забравих дето казват, че английското кафе нищо не струва и да си поръчвам чай!); позяпвам малко насам-натам – и надолу! (а бе много си е подредена Западната Европа – и от самолет се вижда, да му се не види!) – и вече кацаме на летище Хиитроу.

3

Летището. Като всяка грамадна комуникация си е много добре уредено и пълно с достатъчно количество насочващи и ясно разбираеми надписи. Които не чета, просто следвам тълпата Всъщност някогашните притеснения как ще се прехвърлям и от къде и дали ще разбера всички съобщения, които са на английски, отпадат. Изобщо не ги разбирам, естествено, но това не е пречка за нищо. Проблем се явяват по-скоро километри дългите коридори, по които пъхтя задъхано. Добре, че ръчния ми багаж е 9 кг, а не 20. Тук-таме има хоризонтални ескалатори, на които стъпвам с удоволствие, като опирам чантата си на движещата се ръкохватка. Със сигурност не е редно. Те се движат доста бавно и хората покрай мене потичват, но аз не бързам за никъде. В края на крайщата също достигам до паспортните и имиграционни власти и шашвам служителката с незнанието си какво работи моята приятелка, при която отивам. При което пък тя отива при шефа да се консултира да ме пусне ли в Лондон, или не. Явно имигрантската ми виза за САЩ задоволява напълно невидимия началник, защото се връща бързичко с изписани усмивка и видимо облегчение на лицето й. Бие ми печат за транзитен 24-часов престой. Защо черен? Сигурно за по-официално, както и да е. Върши работа. И скоро се шмугвам в нови тунели, водещи към Лондонското метро. От огромни плакати по стените ми се усмихват всякакви негърчета и китайчета, а надписи се опитват да ме убеждават,че светът би бил скучно място, ако всички хора мислят еднакво; че различните възгледи са богатство, а ако някой е на друго мнение, той просто идва от друго място. За самолюбивите англичани тези мисли са навярно доста авангардни , но за мене са така до болка познати, че започват да ми навяват известно съмнение. Дали пък не е точно обратно и дали не би било безкрайно интересно, ако цялото човечество, като един, мислеше еднакво? Леле, каква сочна глупост бихме съчинили и реализирали дружно! Нещо безкрайно по-могъщо от “дръж се земьо, шоп те гази” Дали от тази ни обща измислица Земята ни би станала по-хубава – или обратно, бихме я унищожили за нула време? Доста по-ми хареса това, че мислещия различно идва от друго място. Така си е – пък ако щеш – и в преносен смисъл.

4

Метрото Нищо особено. То си ми е стар познайник – от Ленинград, Москва, Париж и… София. Ами да, и на нашето се качвах – като го откриха, да го разгледам. Иначе не ми е трябвало. Между другото – най-обърканото ми се виждаше парижкото, там не можех да се оправя, ако не държа карта в ръка. Та и за тука си бях разпечатала.

Е, все пак хубаво, че си имах опит. По-спокойничко си е. Ама се качвам, сядам си, и по някое време забелязвам, че на стената на вагончето тече светлинен надпис, осведомяващ ме, че влакчето е за cookfosters. От която дума с хващам само множественото число на края. Брей да му се не види, не я знам тази дума какво значи. И сега – и за мене ли е този вагон: аз кукфостерка си съм, или не съм кукфостерка. Гледам – предимно азиатци и индуси разни се качват, седят си спокойно – е не може пък те всички да са кукфостери, само аз да не съм. Докато нааай-накрая ми просветва някак, че това било названието на последната спирка по това направение. Браво, Румито, супер си, мноого си интелигентна, свръх, Само на другите не казвай, че ще ти се смеят. Ми да, странно е чувството за хумор у някои. Първата и третата част от мертрото са надземни, а централната – подземна. Пътувам повече от час и половина, с едно прехвърляне. Покрайнините на Лондон ми напомнят за Русия. Строено е солидно, здраво и грозно. Северни народи, какво да ги правиш. От панелките е по-зле. Ама сигурно поне е качествено. Може би.

5

При Нели Нелито, дъщерята на една от най-добрите ми приятелки (живееща в Габрово), този week-end е сама в триетажанта къща, която иначе разделя с още двама приятели. Абе триетажна, ама горе-долу с по една стая на етаж И междуетажна дървена стълба с толкова стръмни и високи стъпала, че биха ме оплюли из Българията, ако съчиня такова нещо. На първия етаж са дневна, кухня и баня-тоалетна. Хлапето тича два етажа надолу по оная ми ти стълба, когато й се припишка. Според мене трябва да внимава какво се храни. Но все пак благоразумно се въздържам от подобни майчински съвети. Прекалено нагло би било – вярно, че я познавам почти от самото раждане, ама все пак ме прютява, при това много гостоприемно. Оказва се, че отново е проработил късметът ми – скоро се е преместила в тази къща; преди е живяла на толкова тясно, че не би имала къде да ме разположи. Дневната е с еркер с начупени ъгли и стаята изглежда петоъгълна. За това пък в таванската стая на хлапето (то е 25 годишно, де)

е с капандура и няма ни един прав

ъгъл, даже май вратата не е правоъгълна ) То обаче вече почти плътно е усвоило всякаквите причудливи ниши и наклони в стените.

Къщите са еднакви - и съседните, и на отсрещната улица. Много е практичо. Криеш се на топло в твоята, а през прозореца я разглеждаш как изглежда отвън. Все едно си на улицата.

6

Връщане до летището. То съвсем не става по същия път, защото се оказва, че вече е събота – един от двата дни, в които по метрото правят ремонти. Добре че винаги в нета има актуална информация за това. Тя задава на компютъра въпроса кога да тръгна от нашата спирка, така, че да стигна до летището в 9 – и той изплюва невероятния отговор, че трябва да потегля с влакчето в 7:14, за да се прехвърля още четири пъти и с невероятни заобиколки, докато се добера горе-долу в уреченото време. Ми какво да правя. Станах си рано-рано и с бодра крачка… Да, ама се оказа, че го няма асистънта, дето подава билети. Автоматите са с монети, а аз си имам хартиени банкноти само. Ами сега? Времето за влакчето ми застрашително наближило. Следващото – след 20, или 40 минути – нещо такова. Много по-късно. Това е почти крайна спирка, там са по-нарядко. Питам единствения англичанин, чакащ на перона – той ме насочва към жената, облечена в предпазно светещо облекло, с каквото у нас обличат работниците по улиците. Негърка. Женицата се притеснява и се хвърля да ми услужи, като намира автомат, който работи и с банкноти. Ама пет-паундовата ми банкноте е толкова смачкана, че не я поема. Такава ми я върнаха предишния ден. Добре, че си имам и десетачка. Тя минава някак си, стискам билета и рестото и тичешком скачам в дошлото вече влакче. До тук добре. След една спирка слизам и зачаквам друго влакче, за друго направление. Вече съм се изучила достатъчно, за да следя по картата как се казва крайната му спирка . Обаче – тц. Доста чакам, такова няма. Пак си питам – този път бяла служителка – дали влакчета с такова направление спират на тази метростанция. Успокоявам се от положителния й отговор, макар да не разбирам баш съвсем последната й фраза. Тя отминава – да разбирам, проблемът си е мой. Минават още две-три минути преди аз – по характерния за мене интелигентен начин – да си спомня, че е кимнала глава в някаква посока и да тръгна по нея. Ми да, другата линия си е - естествено, друга - и на няколко крачки от мене едно влакче гостоприемно е отворило вратите си. Един–два мощни скока ме оправят, след секунда вече пътувам отнова. Първото прехвърляне. И следващите са чат-пат успешни, особено след като при едно от тях цял вагон индийци и араби сърдечно ме упътват.

На летището пристигам доста рано, купувам си кафе, с което си хапвам набързо приготвения за мене предишния ден сандвич от Таня. Малко след като на светлинното табло обявят регистрация за полета, авторитетно се запътвам да влеза. Не става. Бордовите карти ги издават на друго гише. Запътвам се на където са ме насочили. Двете опашки, които се вият от ляво и от дясно са доста дългички, за да ги чакам, без да съм сигурна, че е тука. По средата стои красиво усмихваща се блондинка. Питам я. Тя ме изпраща на майна ми райна, зад завоя някъде си. С голямо учудване се запътвам натам. На половината път все пак се усещам да попитам една не чак толкова атрактивна служителка къде е регистрацията за моя полет. Тя убедено ме връща на изходна позиция – на гишета “джи”. Че аз от тази буква идвам! След кратко колебание се връщам към русокосата хубавица и я уведомявам какво са ми казали. “А, така ли – ми наредете си тогава на опашката” - все така сърдечно усмихната ме съветва тя. Очите ми вече се разхождат там, където би трябвало да е челото ми. Ама не може да няма надпис и

7

да трябва да ходиш някъде си чак, за да разбереш на кое от двадесетината гишета е регистацията за твоя полет. Че дори и седящата там служителка да не знае. Всъщност за какво служи тя? Аааааа, може би са я сложили за красота, към интериора. Става, върши работа. Плакне очите. Идва моя ред и от три служителки едновременно се освобождават две – азиатка и мило усмихната блондинка. Въпреки горчивия опит и макар да виждам колко бързо работи китайката, тръгвам към нашето си момиче. Ех, сърце! Боже, как я затруднявам, явно съм ѝ нестандартен случай. Подробно ме разпитва имам ли си билет, след като съм й го подала, и имам ли си виза, след като е държала доста дълго паспорта ми именно на тази страничка, и от нея е записвала данните за мене. После се обажда - явно на някакви служби по мобифона си, като продължава да лепи стандартната си мила усмивка. Службите доста дълго не отговарят, пият си некъде кайфето… Леле, ама то не е полезно чак така да си разтяга лицето, ще й се набръчка бързо. Може и заради служителката от предишния ден да го прави. Да й е наредено да съобщи, ако съм рачила все пак да си тръгна от прекрасния им Лондон. Ама не ми се вярва. По-скоро е заредена с несигурността на некомпетентния глупчо. Не, повече не се подвеждам! От тук нататък – само на цветни и по-грозновати служителки ще давам да ме обслужват! И пак по безкрайните коридори… Чак сега ми стана ясно защо международните полети ги регистрират два часа по-рано – на летище София това няма особен смисъл… Втория полет – 1).

19-03-2006 17:10

И ето ме вече – излитам над Лондон. Моята приятелка, блондинката, ми е дала място Б, при условие, че А до прозорците остава свободно - и аз го заемам за голямо разочарование на седящата на С нигерийка. Тя се утешава, като се разполага и на седалка Б. Съвестно ми е малко, ама си ми е късмет, това си е.

А местата до прозореца на всеки ред са само две на десет колони седалки, разделени от два коридора – три, четири и пак три. Синът ми на времето имаше умален модел на такъв самолет и с удоволствие го разглобяваше и сглобяваше.

8

(Нашият беше по-шишкав от този на снимката Нещо такова изглеждаше:

)

Висоговорителите озвучават бавно правилата за безопастност, а стюардесите ги онагледяват със синхронни движения. В нашия салон са две, застанали в началото на двата коридора. Демонстрират ни как се слага кислородна маска и надуваемата жилетка. Последната е навита под седалката. Навеждам се от любопитство да видя къде точно. Абсурд! Не само защото съм все още вързана с предпазния колан, но и защото седалките са икономично разположени една зад друга на такова малко разстояние, че не мога да си представя да се навра някъде отдолу. Е, то аз съм си доста понапълняличка в последно време, ама въпреки това не мога да си представя кой от околните би могъл. Не знам как са ги поставяли. Имам чувството, че са ги монтирали едновременно със столовете. Очаквам самолетът да полети над океана, но този остров сякаш няма край! И едва когато отпускаме коланите и започват програмите по екранчетата на облегалките на предните седалки се оказва, че тука също, освен 16-те сателитни програми, има такава за карти и данни за полета – и какво беше моето изумление, когато се оказа, че летим не по права линия, а като една огромна дъга: прелитаме на север през почти целия остров, Ейре, Гренландия, Канада (през Хъдзоновия залив) и едва тогава плавно завиваме на юг! Като че да избегнем Бермутския триъгълник!

))))

9

Втория полет – 2) Англия – е, това си е Европа – подредени правоъгълни кръпки, различно оцветени и подредени селищни образования…

(нещо такова)  после земята се скрива в облаци и аз с любопитство прехвърлям програмите – за всекиго по нещо – и мултифилмчета, и серията за Хари Потър с нашето момче, и серия от “Приятели”, екшъни, и научно-популярни филмчета….готино. Почти веднага почвaт да сервират и храната, така че възможностите за занимания нарастват )… но по едно време облаците се разкъсват отново и под нас блесва Гренландия. Естествено, изобщо не отговаря на името си по това време на годината, но и изобщо не мога да си представя, че тази земя може да бъде зелена. Ледени хълмове с остри била, назъбени като нож за плодове, но с неправилна форма и ледници между тях…

10

Изобщо не мога да си представя как едно време изследователите са минавали по такива места, направо ми се вижда физически невъзможно… Дълбоки фиорди, като излязли от учебниците ни по география… Страховито.

Набързо прецепваме през Атлантическия океан, тука е май най-тясното му място. Този полет е с километър-километър и половина по-нисък от предишния, но пък скоростта е по-голяма – повечето време надвишава 1000 км.(сега внимавам много в нулите) А вятърът…изобщо го няма! – да, едноцифрово число, а понякога и нула! А когато го има, обикновено по посока на движението Може би това е обяснението за толкова северния ни маршрут… Цяла северна Канада е гола и блатиста. С часове не се вижда никакъв живот, а на картата няма означени селища. Това са огромни територии! Земята е пълна с малки езерца, които, колкото по-на юг летим - постепенно разтапят ледената си покривка, а самата тя все повече променя цвета си от бял към кафяв и сив. http://www.flickr.com/photos/14944738@N07/2226924242/ http://www.flickr.com/photos/tudorbarlow/3656765089/ И вече летим над планина…всъщност огромно, безкрайно плато с тук-таме бели върхове…и тук пустиня – сиви, черни, червени и кафяви пясъчници…Неочаквани разседи… господи, това е невъзможно да се извърви никога! Човешко същество не би оцеляло, прекосявайки тази пустинна планина! Къде се тикам аз – в някакъв затвор между планина и океан – еднакво непреодолими! Как ли е била заселена тази земя? О, да сетих се – Калифорнийското злато – златната треска… Е при това положение човек няма спирка, ясно е. Някои хора, де.

11

Скоро се показва голям самотен град. Не мога да се ориентирам съвсем по картата – може би Солт Лейк Сити? Не, май не е той. Както и да е. Добре де, от какво се препитава този там народ? Не е много ясно.

Пътуването още продължава. Лошото е, че някъде насред Атлантическия престанаха да дават колко е часът в изходното летище, а остана само този в Лос Анджелис. Обърквам се – 11 – или 12 часа? Така или иначе от Лондон излитам в 12 без 5, а кацането е в 14:55. Толкоз. И всичкото време греее обядно някакво слънце. Та са ни раздали – освен слушалките, одеалца, възглавнички, чорапчета – да си обуем и да не си цапаме своите – и калъфка за през очите, за който иска да спи. Наближаваме. По радиоредбата ни приканват да видим Лас Вегас, от дясно на самолета, но аз съм от ляво и няма как. Не върви да вдигам или заобикалям 10 реда пътници. Няма как. И вече сме над Лос Анджелис. Огромно образование от къщички и паркинги се точи.

12

Кацаме. И така – кацаме. Минава стюърд, събира слушалките. Смъкваме служебните чорапчета от краката си, обуваме се… Оставям си, естествено, четката за зъби, комплектована с малка пастичка в защитен футляр. Малко преди това, още докато летим, практично са раздали на всички митнически декларации – зелени за граждани на ЕС и разни други за нас – което спестява максимално времето за обработка. Макар и почти последна на опашката, благоразумно се нареждам на гише, обслужвано от служител с азиатски произход. Правилен избор! Е, това е - в този свят на “белите мъже - господари”, издигнатия на някакво ниво цветен – или жена – са обикновено на значително по-компетентни от съответния бял служител. Опашката се придвижва бързо и един бегъл поглед му е достатъчен да го ориентира и да ме изпрати на гише 17. Е, хайде сега пак отначало! Замъквам се към това гише, то е последното, в края на залата. “Ха-ха, от кога те чакам” – това пък е служител от индийски произход, открил два реда бели зъби.

– “От далееече видях, че си за мене. Ми какво – добре е да си очакван. Единствената обслужвана съм на това гише за емигранти, накоето скучаят още двама служители. Бели. Охотно оставили работата в ръцете на колегата си. Обслужена съм толкова сърдечно и качествено, че след няколко дни получавам на указания от мене адрес ТРИ служебни писма за добре дошла и информация, че документите ми са им препратени от граничните власти. ТРИ! Съвсем еднакви пликове, еднакви – до последната запетая! -писма в тях! Брей, много ми се радват тези служби, направо ме умилиха ) Аз изобщо си пазя писмата, ама тези ще са ми особено скъпи. Чак пък такава радост да предизвиква пристигането ми в официалните служби , не съм и очаквала. Чудех се дали няма да получа и три зелени карти, както и три номера за социално осигуряване, но за сега ми изпратиха само по един от тези артикули. Не знам защо. Ма може и още да пристигнат – вече няма да се изненадам особено. Опитът си е опит. Излизам в залата за посрещачи. Всички други пътници са се източили вече, аз съм последната. И посрещачите са понамаляли значително. Останали са всъшност един-двама, размахвайки надписи с имена и разхлеждайки ме с надежда. Горките - разминали са се, или техните хора не са излетяли. Никой от тези посрещачи не прилича на Надето, макар да не сме се виждали десетина години. Но тя ми е написала съвършено подробно под кое табло ще се чакаме, дала ми е инструкции от къде точно да й се обадя на мобилния, ако се наложи… Никой не би могъл да е по-ценен гид в тази страна от нея. Адски ми провървя в това отношение. Да не говорим, че в последствие ме подслони и на пълен пансион. Като уреждането на всички сметки априори оставя за след като си намеря работа. Ясно ми е как ще ги оправя и тогава.

13

Има пак да се мъча да измислям адекватна отплата, поднесена по начин, на който не може да се откаже. Макар че адекватно не бих могла да й се отплатя. Тя просто променя живота ми. Като фея. Но за сега само се появява на вратата, огряна от слънце, което конкурира успешно с ослепителната си усмивка. Прегръща ме и ме поздравява с добре дошла. Вече съм в Америка. Около четири след обед е. Абсолютно съм загубила представа колко точно е в Лондон или София. Тук грее слънце и всичко наоколо цъфти. От двете страни на булеварда се редят впечатляващо високи палми със зелена корона, опряла някъде в небесата.

Напомня ми „Полицаят от Бевърли Хилс” на Еди Мърфи. Колите – в много редове – си се движат бързо, но някак спокойно. Надя навлиза в крайното платно отляво. Наричат го карпул и е означено с бяло ромбче, а има и надпис на платното.

Това е специална полоса, която Америка отделя за шофьори, превозващи поне още един пътник за компания. Така се опитва да реши проблемa на огромните харчещи много бензин коли, в които се движи самотен шофьор. И очевидно не успява. В нашето платно е най-свободно и се движим бързо. На никой от “единичните” шофьори не му и хрумва дори да влезе да кара в карпула. Е, наистина не мога да си представя в България такова нещо. Бат Бойко затвори “Витошка” в София – удачно, или не – и се наложи да мобилизира по един-два взвода катаджии да спират нарушителите… Изобщо, ама изобщо не мога да си представя в България някакви правила да се спазват от всички. Тука правилата не се подлагат на съмнение и коментари. Не са чак толкова

14

интелигентни хората. Просто ги спазват. Вметка Когато ви разказвам впечатленията си, не забравяйте, че Надето живее в Университетско градче, на изключително спокойно, красиво подредено и поддържано място.

15

(някои от снимките, които си направихме в Университетския хълм и Университетското градче в един щастлив ден – 9 април 2006, за който ще ви разкажа повече в „Бизнес и емоции”)

Младенчо, синът на моя брат, който преподава в Калифорнийския Технологически в Пасадена, на стотина-двеста километра от тука, беше казал, че тя е под похлупак. Навярно има и други места, където негри, бели или “латинос” да не ги спазват така стриктно. И да си живеят весело като у нас. Така или иначе, където и да сме ходили до сега, определените места за паркиране на инвалиди си седят свободни, независимо колко са заети останалите; лентите за колоездачи по улиците никога не биват дори частично заети от минаващите коли, ако и да няма кьорав велосипедист на мили наоколо.

(първата ми снимка в Америка – Надето ме заведе в Даунтаун Дисни на следващия ден след пристигането ми – 5 март 2006)

“Влади, що не пресечем улицата на червено, никаква кола няма от никъде” – опитвам се да вдъхна малко нашенско възпитание на десетгодишното хлапе на Надето. “Забравиии” – по американски накъдря и проточва думата той – “Сградата на полицията е зад нас, точно от другата страна на улицата.” Поглеждам натам – вярно, бе! Ама не може да е навсякъде тази полиция, че така да ги е наплашила всички. На всичко отгоре зеленият сигнал за пешеходците трае броени секунди – едва стъпила на платното и той започва да премигва предупредиделно. Налага се да подтичвам. Изразявам възмущениетоси от този факт пред хлапето. „Ми тука е студентско градче, пешеходците са студенти” – подхилва се то. Да не намеква нещо?

16

Апартаментът, който обитаваме, е на втория етаж на двуетажана къщичка, разположена на Университетският хълм. Минава се през портали , по които цъфтят храсти японски рози, а от прозореца се виждат цъфтящи дръвчета.

(2013C Los Trancos Dr., Irvine, CA 92617) Само още да ви разкажа за поразителния контраст между Университетският и съседния му хълм – единият – потънал в зеленина, цветя, храсти, дървета – а другият, все още не усвоен, демонстрира оригиналната природа тук – той е съвършено гол и от него стърчат само сухи пръчки, като стърнище.

22-03-2006 23:10

В събота и неделя Надето и Влади бяха на ски с приятели. После, като разглеждах снимки от тяхната почивка, открих, че някои от тях дават много добра представа за вида на пустинните пясъчни планини, които виждах от прозореца на самолета. Само че снежните върхове бяха рядкост, да не говорим за такъв планински снежен курорт, в какъвто те са били. Изобщо тука са много доволни от близостта си едновременно с океан и планина; на практика те могат сутринта да се попекат на плажа, по обяд да му ударят едно бързичко кормуване и след обяд да покарат ски. На планината, макар че има дълбок сняг, температурата денем е около 10-15 градуса. Всъшност тоси курорт е близо само по тяхните представи - 350 мили са си колко? повече от 500 км; по принцип това и в България е постижимо, ако имаше такива магистрали навсякъде. Макар че май няма сезон, когато едновременно да може и да се къпем в морето, а и да има сняг по планините - по на север сме, а пък и планините са по-ниски. За пътищата:

17

Въпреки 8-10 ленти в една посока, стават голями задръствания. Силвия, художничката, живее в Сан Диего - най-южния град в Калифорния. На около два часа е май от тука - нещо такова. Та тя дойде веднъж и с влизането се тръсна на стола и се оплака: ''Уф какъв ужасен трафик беше!'' И аз, кой знае защо, си помислих, че става дума за много неприятно движение, когато разни коли те притискат, префучавайки отляво и дясно... Пък ''трафик'' означавало обратно: НИКАКВО движение. Дълги колони от замръзнали на едно място коли, безкрайно задръстване.

(“трафик”) Това е смърт за американците се чудят какво да измислят. Като пътувахме са Ривърсайд, едно съседно градче, освен карпула, на някои участъци от пътя отляво имаше и по две отделни, ПЛАТЕНИ ленти. И в зависимост от натоварването на другите платна от пътя, цената за преминаване по платените се вдига, или смъква. По това време в неделята, когато ние пътувахме, движението не беше много натоварено, и цената (тя е записана на светлинни табла) беше 1,90, но иначе стига и до 10-тина долара. Но по това време в карпула и платените платна се караше почти еднакво бързо. Та докъде бях стигнала? Да, вече съм в Ървайн. Чудесна слънчева пролет. И едно от първите впечатления: ужасно странна растителност. Първо се набиват палмите и другите дървета с корони, разперени по начини, невиждани от мене до сега, след това – цъфтящите храсти и дръвчета…И накрая странните пълзящи растения, които покриват земята… На пръв поглед нищо не е същото, като на друга планета е. За разлика от птиците– макар че всъщност ме посреща една-единствена: черен гарван е кацнал на дървото до прозореца ми и разнася надалече дрезгавата си прокоба… Ха, в България също има грач, но и птичи трели. Защо ли тука не чувам нищо подобно? Подготвена съм от разказите на братовчед ми и племенника, че тука е земяоблагородена пустиня с чудесен микроклимат: зимата около 20 градуса, лятото – до 30, винаги приятно, дъжд не пада… И наистина слънчо грее примамливо. Прогнозата, предвиждаща бури и дъждове, прииждащи откъм океана, като че не се отнасят за това благословено късче земя – Орандж каунти. Облаците се скупчват, но не пада и капка, макар в недалечния ЛА, а и в Сан Диего да се изливат поройни дъждове. Но не минават и два дни и природата се предава. Слънцето се скрива, опитът му се да се бори с тъмните облаци пропада, дъждовете зашумяват и на тази земя. Застудява. През нощта чувам барабанене по прозореца - може би градушка? Нещо не ме хареса от пръв поглед тази Калифорния - със студ, бури и злокобен

18

грач ме посреща. Не мога да й помогна - ще й се наложи да свикне с мене - няма избор. Така че обявявам гарвана за свещената си птица. Без друго не съм първата - нали те са и пазителите на Лондонската крепост и английската монархия. Времето, обаче, не знам за какво да го обявя. Целия март и вече почти половината Април е необичайно студено, обикновено под 20 градуса, макар да има и хубави слънчеви и топли дни понякога. Единственото пуловерче, което си взех от България (добре, че тръгнах посред зима), взе вече да просветва. Надявам се това наистина да е изключение и що са дни напред да бъдат наистина слънчеви и топли - като за една лъфица. Което ми напомня да продължа пак за животните. През следващите дни се появи птичи хор- като че ли в отговор на моето учудване. Не, гарванът съвсем не бил единствената птица - зачуруликаха косове, синигерчета... Всякакви съвсем ''нашенски'' душици. Докато един хубав слънчев ден видях първото колибри. Направо не повярвах на очите си. Не знаех, че в Калифорния има колибри. Вече нямаше да се изненадам и ако някой алигатор ми се усмихне от близкия канал.

А на океанския бряг - гларуси, жълт пясък, скалички... като у нас. Само че е препълнено с къщи в значително по-голяма степен, а водата е по-студена - трудно се затопля това безкрайно чудовище дори и по крайчеца си; дори и в най-горещо лято.

(първата ми среща с Тихи океан в Нюпорт Бийч – 14.03.2006 г. Пипвам водата! Надето мене обвинява за нехарактерното разочароващо ме студено ветровито време: била съм го донесла от България.)

Диви зайчета се разхождат свободно наоколо. А веднъж видях и едно животно, което първоначално помислих за катерица, но опашката му беше тънка и гола, макар и дълга, и се скри в дупка в земята. Това се случи близо до Мейсън Парк - едно разкошно спокойно място, където Влади охотно ме заведе, защото във водите на голямото езеро, разположено в него, се виждат костенурки, а по повърхността му плават диви патици, лебеди и жерави, неподозиращи за птичия грип и мъките на Европейските си събратя. А растителността около него си е преобладаващо нашенска в по-голямата си част - кленове, ябълки, върби, диви кестени, борове... http://www.flickriver.com/photos/paddyspig/sets/72157623869536993/

19

И седейки така изненадана и занемяла от разнообразието на живата природа в тази земя, внезапно ми хрумна, че това всъшност е просто един човешки чудовищен експеримент; че тази пустош е преобразена изцяло от ръцете на хората - ръце, самите те събрали се от почти всички крайща на земята, като всеки е създал, донесъл, посадил нещо свое... Тревата, зеленината до последното малко стръкче са старателно подредени и поляти, храстите - подстригани (градинарите са мексиканци)- и ВСИЧКО това е създадено като една напълно изкуствена огромна структура Калифорнийците са създали един малък изкуствен рай, подреден и изпипан, по невъзможен начин съчетал дървета, животни, птици и хора. Обикновено северните народи са обединявали усилията си срещу природата, отводнявайки земи, или оцелявайки при тежки условия. Като в резултат са създали развити общества. Калифорнийците са направили същото, но на една топла и южна земя. Победили са пустинята, докарвайки вода от хиляди километри, от съседните щати. Евала им. За земетресенията

19-04-2006 08:39

Земетресения не е имало големи през последните 10-тина години поне (което си е страшничко - значи предстоят), но въпреки това, докато е бил в детската градина Влади спял следобедния си сън с обувки на крачетата. Както и всички други дечица, за да имат учителките им време да ги изведат бързо навън в случай на земетресение. Парти на езерото Mission Viejo.

03-05-2006 03:14

В събота бях на веселба в Mишън Виехо. Чете се по испански - защото е една от многобройните испански мисионерски колонии, в случая е разположена на брега на едноименното езеро; близо е до Ървайн.... Та.Испанските свещеници май отдавна вече ги няма (поне никой не се навърташе наоколо) , но това място си е останало резервирана територия за живеещите в къщите около езерото... Представяте ли си? Има си ограда, охрана и Надя влизайки каза, че е гостенка на Лилиан незнамкояси и ни пуснаха, след като провериха, че наистина фигурира в списъка. Инаше не можеш и да припариш до езерото, плажа, барбекюто, лодките.... А Лилиан е нейна колежка, която организира празнуването на рождения ден на Зейн. Зейн също е работела с тях в библиотеката, но мъжът й е към службите за сигурност и сега са в посолството на САЩ в Египет. Дошли са си с двете си момиченца за ваканция. И, понеже е рождения й ден, Лилиан й го организира. Тука така е прието: тържеството се организира не от този, който има рожден ден, а от негов приятел. И е с елементи на изненади. А рожденикът не само получава подарък, но и той раздава малки подаръчета на гостите си. Другата им колежка, Хайди, която е майсторка в ръкоделието, е обшила покривката, - подарък - с красиви разноцветни парчета. Супер е станало. На някои от тях са извезани пословици и поговорки за приятелството. На двете най-големи парчета са две български пословици, написани на перфектен български език ( и преведени отдолу). И всеки нарисува и дописа по още нещо. Стана много мило. За храна всеки беше донесъл по нещо: кой отговаряше за плодове, кой - за зеленчуци, кой за сирена...Предварително се бяха договорили. Мъжете пекоха меса барбекю... И като се прибираха неизядените неща, всеки просто прибра каквото той беше донесъл. И толкоз. Возихме се на корабчета... Снимките от тази веселба са затрити, а иначе на дбе от тях гледам ужасно притеснено. Возя си се на корабчето и гледам - една лодка се обърнала; едно момиче пляска с ръце във водата, ама си личи, че не може да плува, а само се държи над водата...

20

Спасителния скутер пристигна за броени минути. Ама притесненията ми не спират: единият спасител продължава да се гмурка... дали пък не е потънал вторият човек от лодката...Изкара ми акъла . ''Ха-ха-ха - смее ми се Надето - ми то това очевидно е учение. Ти представяш ли си какво би станало, ако е наистина! До сега да са дотичали пожарникари, линейки...'' Ми аз от къде да знам. Вярно, че другите не проявяваха голям интерес и емоция, ама може да са си такива американците - знам ли Ървайн и Южна Калифорния

14-05-2006 13:08

Вече ви описах първите си впечатления от релефа, растенията и животните. Калифорния е всъщност едно ужасно място, пякъчна пустинна област, затворена между огромен океан и не по-малко огромен – от човешка гледна точка – пустинен и гол планински масив. Казват, че на тази земя си е имало някои естествени оазиси. Изобщо не мога да позная къде са били. Навсякъде от земята наоколо изкачат малките тръбички на огромна, невероятна напоителна система. И навсякъде, където човек е пипнал,е един чудесен оазис. Сещам се за нашeнската приказка, че на България й е хубаво всичко, което не е направено от човешки ръце. Е, то не е съвсем така, естествено – но все пак ме поразява сравнението, защото тука единствено човешката ръка е създала хубавините. За Ървайн ще ви разкажа още неща, но сега ми се ще да направя сравнението с поюжните градчета, разположени между него и Сан Диего: Оушънсайд, в който живея и Солана биич, в който работя. Орандж каунти Областта Орандж каунти, в която е се намира Ървайн, е разположена непосредствено от юг на Лос Анджелис. Всъщност отдавна вече няма ясна граница между него и съседните градчета, както и между самите тях – обикновено само картата показва до къде е едното и от къде започва другото, като граница е някоя улица – също като районите на София, да речем.

Тази област е създадена от богатите хора на Калифорния, те са се изнесли от пренаселения и замърсен мегаполис в една област с прекрасен микроклимат. Изобщо ивицата до океана има специфичен и уникален климат: зимата е около 20 градуса, лятото – не повече от около 25, а валежи не падат. Тука не познават снега, калта

21

и кишата. Най-намръщена и неприятна е пролетта, дори зимата е по-слънчева. На мене обаче ми е малко студено при тези 20 градуса, явно съм извънредно зиморничава. Понякога се случва да съм почти единствената, облечена с дълъг ръкав. Докато често чувам мнението, че тази температура е чудесна – човек не се поти, а не му е и студено. Тази година е една от тези изключителни, в които имаше и няколко дъждовни дни. Очакваше се да вали и на техния Великден, който беше една седмица преди нашия. Надето се смееше, че разговорите за времето, които се водели на работата й по този повод, били нещо уникално: за разлика от англичаните, калифорнийците нямат тази тема за поддържане на светски разговор, до такава степен времето е постоянно хубаво. Но.... “Няма нищо съвършено на този свят” – както е открила и Лисицата в “Малкия принц”.

Калифорнийците и не подозират за липсата на нещо така вълшебно, което има у нас: топлите летни вечери. Софийски, “Бургаски”..... Тука е пустиня. Земята изстива на минутата, в която слънцето се скрие. И Надето често дава за пример прочетен от нея разказ, в който героят, разхождащ се по ризка с къс ръкав в топлото време, изведнъж бива пронизан от остър студ. Така е и тука. И едно от нещата, за които тя винаги майчински следи, е дали съм си взела дреха, когато се предвижда да сме навън след свечеряване – дори и всред най-топлите слънчеви дни. Другото е да сме заредени с шишенца с вода в горещите дни, за да не се обезводним и да ни прилошее. И така, богатите хора си създават една спокойна и защитена област: Орандж каунти. Защитена с много неща, но и предимно с цените на имотите в нея, които растат непрекъснато и вече са непосилни дори за средната класа хора. Единствено на територията на Университетското градче, където са жилищата на служителите и преподавателите, се дотират и поддържат по-приемливи цени, но затова пък имотите там не се предпочитат като вложение. Едни българи, например, са си купили преди десетина години там къщичка за 300 000 долара, а други, почти по същото време и за същата цена – още по-малка и в непрестижен квартал на града. Когато тръгнали да се местят в друг щат и да ги продават обаче, първите, които живеели в Студентското градче, продали своята за 390 000 (поради спeцифичната политика на Университета, който контролира цените на имотите си), докато цената на другия имот била скочила вече двойно. Когато тръгнах да се пренасям в по-южната област – Сан Диего – хазяинът ми, който е от Ървайн, ми каза, че Сан Диежко е по-дружелюбно място за живеене. Може би наистина е така, но едва ли ще забравя ужасът, който изпитах по пътя натам. В интерес на истината, когато за пръв път съм минала този път, за да се явя на интервю, съм била така залисана да си чета разни материали и да слушам последните напътствия на Надето, че изобщо не съм и забелязала от къде минаваме. Но когато пътувах вече да си търся квартира, природата ми подейства ужасяващо. При това бях с едни мои прекрасни приятели – семейството, което през 2000 година ми беше на гости в България. Непосредствено след Ървайн следваха хълмове, в далечината се извисяваше планина. Помислих си, че напомня релефа на България – би било съвсем същото, ако хълмовете и планината нямаха такава необичайна форма на билото и върховете. “Тука прилича на България” – приятелят ми сякаш беше прочел мислите ми. “Какво говориш, България е красива” – не се съгласи жена му. Но ако там не й се виждаше красиво, то какво да каже човек за последващия ужасяващ див и старховит декор от пустинни буренясали пясъчни хълмове...

22

“Господи, къде попаднах” - изпълни ме възклицание, съвсем забравило, че съм атеистка. И едва когато се появиха нови градчета, къщички и цветенца, природата утихна победена, променена и облагородена. И все пак не беше така богаташко като в Оранж каунти – често се срещаха бунгала, бараки или невзрачни къщета. В София преди време бях в НДК на представянето на “Мъжът в мене” – първата издадена стихосбирка на една млада поетеса – Ния Димитрова. Тя прочете няколко стихотворения, от които най-впечатляващото за мене беще точно това, любимото й, което беше дало и заглавието на стихосбирката. В него представяше България и Австралия (където учи и живее), като две жени, които се борят за нейната любов, и в крайна сметка я имат и двете. Та така и завършваше стихотворението: че този път тя щяла да бъде мъжът, тя щяла да бъде копелето: и двете ще ги обича. Толкова странно ми беше тогава – а и все още - че това момиче е успяло така да обикне и Австралия. Гледам сега наоколо и красотата, и пустинните скали, в които също има своята дива привлекателност и си мисля: сигурно след време ще свикна с всичко това, може би ще се привържа дори, но дали ще дойде час да го обикна? Дали ще успее и тази земя да събужда топлината, която предизвиква в мене ласкавата и уютна България? Бих искала.

23

СТРАНАТА НА ГИГАНТИТЕ На dipebo: да хиляди като секвоите.

Калифорния. Думата идва от „Las sergas de Espladián“ ('Приключенията на Спладиан') — роман от 16 век на Гарси Ордонес де Монталво — в който се разказва за райски остров с това име. Калифорния – мечтата на американеца...

24

Поне с такова впечатление съм останала от книгите и филмите, които са ми попадали. Мръзнещи бездомници, мечтаещи си за нейната топлина...надарени гърли, с мечти за кариера на филмови звезди... дечица, мечтаещи за прегръдката на Мики маус... И аз. Без никакви подобни мечти, комай без никакви мечти изобщо. Зяпаща из Холивуд и Дисниленд. Наготово получаваща топлината. Е, нея определено ценя. Готино си е да ти е топличко и да е слънчево. И все още тази земя ми е чужда. Липсва ми мекото разнообразие и уюта на нашата природа, така добре пригодена за дребномащабното човече. Тука, в тази си част Южна Калифорния ми изглежда прост сбор от различни по височина пустинни, обрасли с бодливи треви и храсти пясъчни хълмове, спускащи се почти до морето. Винаги съм се чудела от къде идва страстта на американците към огромни, скъпи и неикономични коли. Тук започнах да си мисля, че заобиколени от тази величествена природа, създала най-гигантските образования и организми (дори и мамонтите на времето в Калифорния са били по-огромни от събратята им в другите части на планатата), човек просто се опитва да си създаде някаква психологическа защита и да се впише по някакъв начин в този мащаб. Пътувайки на юг, към Сан Диего, направо бях ужасена от дивия полупостинен пейзаж – тясна, безводна ивица земя, притисната между голи планини и океана, покрита със сухи треви и храстчета.

И уважението ми е насочено по-скоро към хората, които успяват да ги превърнат в прекрасни, целогодишно цъфтящи оазиси. В България имаше шега, че всичко ни е хубаво, което не е направено от човешки ръце - дори децата ни били красиви, защото не ги изработваме ръчно. А тука е точно обратно: природата е ужасяваща, а създаденото от човешки ръце – 25

прекрасно. Дори водата е докарана принудително, от три съседни щата. Огромни тръби, преливащи във все по-малки, докато достигне до всяко дръвче и цветенце. Изумително. Потърсих да прочета повече за хората, сътворили и реализирали тази величествена идея... но не намерих нищо за сега. Склонни сме да създаваме герои от убийци – пирати, генерали, бандити – но не и от умните и работни хора. Това си е. Очевидно обаче съм в положението на героите от от стихотворението-притча на Джалаладин Руми, всеки от който в тъмното напипали различна част от тялото на слона– от което всеки добил различна представа за него. Не знам дали е превеждано на български; сигурно, но не го намерих. СПОР О СЛОНЕ Из Индии недавно приведен, В сарае тесном был поставлен слон, Но тот, кто деньги сторожу платил, В загон к слону в потемках заходил. А в темноте, не видя ничего, Руками люди шарили его. Слонов здесь не бывало до сих пор. И вот пошел средь любопытных спор. Один, коснувшись хобота рукой: ''Слон сходен с водосточною трубой!'' Другой, пощупав ухо, молвил: ''Врешь, На опахало этот зверь похож!'' Потрогал третий ногу у слона, Сказал: ''Он вроде толстого бревна''. Четвертый, спину гладя: ''Спор пустой Бревно, труба... он просто схож с тахтой''. Все представляли это существо По-разному, не видевши его. Их мненья - несуразны, неверны Неведением были рождены. А были б с ними свечи-при свечах И разногласья не было б в речах. Така и моят слон – Калифорния – е прекалено голям, за да мога да го обхвана набързо. Липсват ми „свещи”. Само календари и снимки ми показват невероятно разнообразие на природата в тази част на света. Има нещо все пак, което и аз знам: един от световно известните Калифорнийски обекти е Секвоя парк. Учили сме за секвоите в Сиера Невада– най-голямото дърво на планетата. В четвърти клас май беше.

26

„Националният парк Секвоя (и националният парк Каньонът на царете) се намират в южната част на планината Сиера Невада, в щата Калифорния, САЩ. Секвоя парк е обявен е за национален заедно (на същата дата) с Йосемити. (За Йосемити ще ви разкажа отделно.) В парка се намира най-високият връх на територията на 48-те континентални щата - връх Уитни, висок 4 421.1 метра. В близост до този парк се намира националният парк Каньонът на царете (Kings Canyon National Park). Общата им площ е 3 504 км² и двата парка се третират като един. Най-голямата забележителност са няколкото вида гигантски секвои, най-голямото дърво на планетата.” Паркът е доста на север от нас. В северна Калифорния е, а ние сме в южна. Разликата е огромна. Не само в климата. Ставаме по средата на нощта. С две коли сме. Надето, племеницата ми, шофира нашата. Невероятна е. Много грижовна, на всичко отгоре. Великодушно ни разрешава да си доспим с Влади, сина й. Което ние и правим. А тя кара. С широко отворени очи. И на връщане дремехме също. Както и родителите и сина на Илина, приятелката й. Та Надето трябваше да говори и по мобилния с нея, за да не й разреши да задреме над кормилото. И успя да я разсъни. И нас успя – ама когато вече пристигахме. Доста е застудяло. И сравнение на може да става с това, което сме свикнали. Планина си е, висока. И хем ни беше предупредила да си вземем дрешки – моите пак не са достатъчни. Добре че Надето придвидливо е взела един чисто вълнен пуловер повече. Него разхождах из Секвоя парк.

27

Пътят криволичи така, както навсякъде по света, където са планини. Качва се нагоре. И секвоите почват да се редят пред погледа ни. Огромни дървета.

Спираме колите на първото удобно за целта място и възгласи на радост и удивление излизаме навън. Хващаме се за ръце в опит да обхванем стволовете им. Несполучлив опит. Голяма забава си е.

28

Е, това е то. Secwoya sempervirens. Среща се единствено тука, в тясна ивица по калифорнийското крайбрежие в националния парк ''Секвоя''. И никъде другаде по света.

У нас също имало няколко представителя на този вид /изкуствено засадени/, но те са все още бебета въпреки внушителните си размери. Такива представители имало в двора на Боянската църква, в двора на Лесотехническия институт, в Борисовата градина... – това прочетох наскоро. Не знаех. Никога не бях обръщала внимание на нашите секвои. Не съм и знаела, че ги има. Паркираме колите и се запътваме по алеите.

Пълно е с туристи като нас. Има място за всички. Планината не се бои от посетители. Не ги и забелязва. Дърветата също. Гора. Има бебенца секвои, юноши, лели и чичовци, баби и дядовци, прабаби и прадядовци, пра-пра...не знам колко пъти.

29

30

Хилядолетни дървета. Цезар е водил легионите си - тях вече ги е имало. Държави са възниквали и изчезвали, сменяли са границите си. Те са продължавали да растат. Робовладелство се е сменяло с крепостничество, ренесанс с „ново време”, инквизиции, тирании, демокрации, войни... На всичко са съвременници. Забранено е да се кърши или откъсва каквото и да било. Забранено е и да се изнася каквото и да било. Боят се хората да не се наруши екологическото равновесие. Че как ще изтърпи българско сърце юнашко да не си вземе поне няколко шишарки за армаган? Не е възможно. Две подарих на децата си, една на приятеля си, но и тя си е тука, при моята. Правят си компания. Четири бяха. Дано не съм нарушила много равновесието. Макар че, наистина, ако всички си вземат по четири...

(това е голяма шишарка – моите са съвсем мънички) 31

Минаваме покрай повалени дървета – има няколко такива. Те ни дават представа за дебелината на гигантите. Огромна е.

Има едно изкорубено дърво, през което се провираме свободно, без никой да се навежда, дори и най-високите от нас. Като в тунел.

32

Оказва се, че секвоите не само отделят някакви химикали, действащи антибактериално, като антибиотици, с които се защитават от другите организми; но имат и специфично вещество, което ги прави негорими. Доста добре са се защитили в процеса на еволюцията.

Тук-там има табелки с надписи. Погрижили са се хората. Раздали са и имена на найзначителните дървета. Нарекли са ги на щатите (има си и дърво „Калифорния”) и на разни генерали. Ужас. Генерал Шърман...кой ли глупак е измислил това име? Оказва се, че е наречено така от натуралиста Джеймс Уолвъртън, който служил като лейтенант под командването на Шърман предводител по време на Гражданската война в САЩ. Е, и тука, за пореден път човркът е демонстрирал своята дребничка душица; дребничкия си възторг, мъничките си геройчета...Кой помни генерал Шърмaн? Как може да бъде сравняван с това велико хилядолетно създание, найогромното живо същество на планетата? Забавно направо. Като казвам „най-огромното живо същество на планетата”, нека да направя едно уточнение. Гигантските секвои не са нито най-старите, нито най-високите дървета. Към момента за най-старото дърво на планетата се смята американския бор от вида bristlecone pine “Метусалем”, растящ в Белите планини в Калифорния, чиято възраст се изчислява на 4 768 години. (Според Reuters в северозападната част на Швеция местни учени открили норвежки смърч на възраст до 8000 години, но не знам колко официално е това.). Секвоите не са и най-високите – първенството е на редуд. Националният парк Редууд (английски: Redwood, в превод „червената гора“) се намира още по на север, покрай северното крайбрежие на Калифорния. Редуд е дърво подобно на секвоята и е най-високото на планетата. На 8 септември 2006 година е измерен най-високият представител. Това е дървото наречено Хиперион, чиято дължина е 115,55 m За секвоите е останало да бъдат „най масивните”; дърветата с най-голям обем. Дървото „Генерал Шърман”е идентифицирано като най-голямо през 1931 година в спор с намиращата се наблизо секвоя с име „Генерал Грант”, след който спор дървесния обем е широко приет като определящ фактор.

33

През януари 2006 година най-големият клон на дървото се отчупва. Няма свидетели на този инцидент, но клонът – по-голям от стволовете на повечето дървета – с диаметър повече от 2 метра и дължина над 30 метра! – смазва част от заобикалящата ограда и прави кратер в павираната алея. Това отчупване не се счита като нещо индикиращо здравословен проблем или ненормално, предполагат, че е естествен защитен механизъм срещу промените в атмосферните условия. И с тази загуба „Генерал Шърман” си остава най-големият гигант на планетата, тъй като размерът му се изчислява на базата на стволовия обем, изключвайки клоните. Височина от 112 м., дебелина на ствола в основата около 7 м и с възраст около 2300-2700 години. Това казва справочника. А ние стоим в подножието му и не мерим. Немеем. Често се тюхкам, че по една или друга причина не записвам веднага впечатленията си. С времето спомените избледняват, много детайли се губят... А когато чета след време това, което съм разказала напосредсвено след събитието, понякога самата аз се пляскам по челото с възгласа: „Вярно, че беше така!...” За секвоите пиша вече доста по-късно. Дано остават найинтересните, най-значимите спомени... Макар никак да не съм убедена в последното. И все пак има някои, които поразяват, врязват се в паметта и вълнуват отново и отново... Такива ще останат за мене тримата мексиканци – мъж и две жени, по-възрастна и помлада – и тяхните песни. Застанали пред най-гигантското живо същество на планетата, втренчени в него, като омагьосани, те извиваха тригласието на типичните мексикански трели. И тази песен, излязла от дълбините на вековете за тяхния народ, беше може би съизмерима за нас, хората-еднодневки, с представите за древност и вечност... Не бяха коленичили, стояха прави пред дървото и му пееха. И толкова. Хората около тях се им серадваха, ръкопляскаха, или просто ги слушаха; но по никакъв начин не успяваха да привлекат и най-малката частичка от вниманието им. То принадлежеше единствено и само на Генерала.

34

Беше като старинен ритуал, като преклонение, като поклонение. Заслужено. Не обръщаха внимание на никого. Така, както тяхната песен не можеше да привлече вниманието на огромното дърво. То се извисяваше нейде нагоре, към небето, и не подозираше навярно за малкоте дребосъчета в подножието си. Но аз още потръпвам при този спомен. След като обиколихме на воля из гората и алеите, се спуснахме надолу по планината. Хапнахме, поразходихме се...

Пътешевствието ни приключи при това езеро – поприседнахме като за снимка, но не за дълго – студеният остър вятър не се издържаше.

35

Сиера Невада беше първата ми среща с един от десетките прекрасни национални паркове на САЩ. Изпитвам дълбоко уважение към създателите му и всички, които по някакъв начин участват в поддръжката им и допринасят за възможността на хиляди и хиляди хора да ги посетят. Хареса ми и патриотичният повик в листовките, напомнящ на американците, че това е тяхната земя и призоваващ ги да я опазват. Не винаги успяват, естествено. Някой разказа, че една от пещерите в съседния „Канион на царете” е била изпотрошена от вандали.Не разбирам удоволствието от разрушението. Никога не съм го разбирала. А вие? Може би ми липсва излишък на енергия? Както и да е. Жалко е все пак. Но за гигантските секвои и това е нещо дребничко и незабележимо. На тях човечетата като че нищо не могат да причинят. Нито да ги зарадват, нито да ги огрчат. Нито другите дребни животинки, които лазят или пъплят наоколо. Нито дори кафявите мечки, от срещата с които благоразумно се предпазвахме. Не им пречат. Те сякаш са от друг свят. Светът на великаните.

15-12-2010

36

"ПОВЯРВАЙ!" Разказ за парка Sea World (Морски свят) в Сан Диего Лариса Юзефовна Огинская и Александр Павлович Карасик са от най-близките и обичани мои приятели от тридесет години насам. Боян, бившият ми съпруг, ги беше омаял за нула време по време на самолетния полет от Москва до София почти така, както беше го направил и с мене няколко месеца преди това. До такава степен, че тези сериозни възрастни хора – юрист и уредничка в музея на Пушкин в Москва – бяха повели 14-15 годишната си дъщеря с един вечерен влак от София до Гара Пирин (Кресна) – в непозната им чужда държава, на гости на някого, когото бяха виждали един-единствен път...Още се възхищавам на проявеното от тях доверие. Но това е приятелството: чувство и доверие. До това време и аз си бях взела вече изпитите и се бях прибрала за ваканцията, така че отидохме заедно да ги посрещнем. Да си призная, бях позабравила тази подробност, че сме били закъсняли да ги посрещнем и влакът ги оставил – единствени пътници – на малката гара. За това пък се оказало, че още първият човек, когото попитали, познавал Боян. А скоро след това сме пристигнали и ние. И това беше началото. Гостували сме им в Москва при всяка възможност, синът им идва у нас на гости...

37

Когато емигрираха в САЩ преди десетина години си казах, че едва ли ще се видим повече. Но, както казват руснаците: “чем черт не шутить” – по какъв ли начин не се шегува дяволът. Сега сме на два-три часа път: те – в Санта Моника, почти до Лос Анжелис, а аз - в Ървайн, Орандж каунти - съседната област. През юли – тогава живеех малко по на юг, в Оушънсайд - празнувахме заедно седемдесет и шестият рожден ден на Лариса Юзефовна. Съпругът й е на 82. Възрастта не е променила духа, интелигентостта и чувството им за хумор. Но докато Лариса все още посещава колеж (тук за това няма възрастови ограничения), занимава се с английски, математика... и макар че твърди, че вече не помни, е доста добре с английския, то Александър Павлович още с идването си е решил, че на 72 му е вече късно... и така и след десет години не разбира изобщо английски: слуша си руски програми, чете си само на руски... Това е. На този празник се уговорихме със сина им Павлик да отидем заедно в Сан Диего. (Вече знаете, че това е най-южният американски град на Тихоокеанското крайбрежие: огромен и уникален. В Галерия 1 (http://trencheva.my-place.us) има снимки от парка Балбоа и полуостров Коронадо. След този полуостров е вече Мексико. В Галерия 2 съм качила снимки от парка “Морски свят”, за да илюстрирам този разказ.) Речено-сторено... макар и месец по-късно. С голяма изненада установих, че подбирайки какво да посетим измежду трите обекта: парка Морски свят (Sea World) в Сан Диего, Зоопарка на Сан Диего (San Diego Zoo) и Парка за Диви животни (Wild Animal Park) при Ескондидо – доста близо до Оушънсайд, Павлик силно наблягаше на първия – морския, докато за животинските не беше много убеден – твърдеше, че в зоопарка са същите животни, които и в другия парк, но са по отблизо и се виждат по-добре. А аз не проявявах голям интерес към океанската фауна, чужда ми е някак. Вече бях ходила заедно с други мои приятели – семейството на състудента ми Толик (съдба - те пък живеят в Сиатъл, но бяха планирали пролетната ваканция да почиват в Калифорния и с тях се видяхме на втория месец от пристигането ми в САЩ) – та: вече бяхме ходили в “Аквариума на Пасифика” в Лонг Биич и се бях нагледала на какви ли не цветове и образци от животински и растителни видове, обитаващи под повърхността на водата... И наистина предпочитах животинския парк, в който животните се движат свободно, а не са ограничени от клетки. Един мой приятел от Германия ми беше описвал впечатленията си от такъв парк и аз умирах от желание да посетя нещо подобно... Та накрая решихме, че ще се освободя от работа още петък, за да може да отделим по един ден и на трите... Ама защо ви го разправям това? Ами защото всъщност, ако останеше на мене, изобщо не бих отишла в този “Морски свят”. И толкоз. Но Павлик настоя. В интерес на истината, той беше вече ходил в него преди петнадесетина години, когато бил на гости на роднини. ПАРКЪТ “МОРСКИ СВЯТ” 38

Паркът “Морски свят” в Сан Диего е първият по рода си в света. Уникален. Изключителен. Невероятен.

(поглед към парка от самолет)

Разположен е на огромна територия от крайбрежна ивица, широко отворен към красив Тихоокеански залив – Мишън Бей.

Създаден е през 1964 г. от випусници на Лос Анджелиския Калифорнийски Университет. Първоначалната им идея, естествено, била значително по-американска: искали да изградят подводен ресторант със стъклени стени в океана. Как от тази технически неосъществима мечта се е стигнало до комплекса от езерни “садиони”, атракциони, аквариуми и съоръжения... Всъщност и това ми се вижда нещо типично американско: действано е с размах и въображение; тук-таме малко кич – но и величие... Това не е просто зоопарк за морски животни. Това единственото по рода си място, където човекът навлиза сред тях. Където общува с тях. На равна нога. Невероятно е.

39

Още на входа получаваш карта на обектите и програма за шоутата и събитията. А те са много и най-различни. Представления, всяко от които си заслужава да бъде видяно. Атракции и приключения, които си заслужава да бъдат изпитани. Невъзможно е това да стане за един ден.

(Входа)

(Въжена линия)

(Поглед от високо....)

(...и отблизо )

40

http://www.4adventure.com/_swf/swc.html Това е линк за картата на парка. Поразгледайте я – ще добиете предства. Ще видите многобройните амфитеатри, сгради, съоръжения... Кулата в центъра, с въртящ се ресторант на върха. В дъното, към океана, цилиндрична огромна сграда без прозорци – там е пътешествието на ужасите за хората със здрави нерви: Къщата на духовете. Но най-отблизо и отляво е амфитеатъра, където представят “Вярвай” – новото шоу на Шаму. От там започнахме обиколката си този ден. От там ще започна и аз.

ШАМУ Шаму – това е името, което тук са дали на косатката. Не дотам услужливата ми понякога памет и този път отказва да ми припомни кой точно известен писател – Екзюпери, или Жул Верн...или пък може би Стивънсън...- започнал да пише приключенски романи още от десетинагодишна възраст, като, когато стигнел, да кажем, до битката на човек с лъв, прекъсвал действието, отварял биологията и преписвал дума по дума всичко, което е написано за лъва, от названието на вида на латински, до последната дума в описанието – и едва след това продължавал повествованието. Колкото и това да звучи куриозно, имам желание да постъпя точно като него. Защото допускам, че има и други като мене, които представа си нямат какво точно е косатката. И биха я приели за добродушно огромно същество, нещо от рода на делфините. Е, тежи там 56 тона, но какво от това. За това пък е игрива – често се подава наполовина над водата, плува с около 50км/ч и скача на височина 9-10 метра във въздуха.

41

А тя е всъщност безпощаден хищник. Страшилище. Названието й на английски е буквално “кит-убиец”. Един цитат все пак: “Първото описание на косатка е дадено в Естествена история на Плиний Стари, писана около 50 пр.н.е. Още по-това време е добре изграден образът на непобедимост на хранещата се с всичко косатка. След като наблюдава убиването на кит, изхвърлен на сушата близо до Рим, Плиний пише: "Косатките, видът на които не може да бъде описан другояче, освен като огромна маса дива плът със зъби, са враг на [другите китове]... нападат ги и ги пробождат като тарана на боен кораб." http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%BA %D0%B0 Огромна маса дива плът със зъби! Хищник. Непобедимо, хранещо се със всичко животно. Включително със себеподобни. Това е косатката.

“ПОВЯРВАЙ!” Хайде да извикаме Шаму!” – предлага водещият. - “Да пляскаме с ръце и викаме: “Шаму! Шаму! Шаму!” Пляскаме и викаме с пълно гърло, до един. Тук е мястото да ви кажа, че американските зрители са пълноценни участници в шоутата. Ама няма пет-шест при тях. Те следват водещия устремно. Той може да ги раздели на групи и да даде на всяка различна роля – и те ще я изпълнят без капка притеснение, или критицизъм, или негативизъм... ще викат, ще пеят, ще махат... а ако не им е зададено от конферансието – пак ще го правят, но по свой си начин... Няколко огромни екрана се отварят над сцената и изпълват с красиви картини. Гръмва вълнуваща музика... И невероятното шоу започва.

42

Вратите се отварят и косатките изстрелват на високо във въздуха огромните си тела с елегантна прецизност и грация.

Номерата се усложняват все повече. Хората се включват. Мънички човечета, несравними по размер с туловищата на животните. Облеченив черно-бели костюми – досущ като Шаму. Животните ги возят, подхвълрят, играят си... Изчезват под водата - и изведнъж ефектно се появяват: Шаму се е полуподала изправена над водата, повдигнала една от треньорките на муцуната си нагоре – като продължение на тялото си. Красиво.

Приближават до първите редове и пляскат с мощните си опашки. Вълните, които изстрелват, достигат някъде почти до двадесетия ред на амфитеатъра. Това влиза в каймака на шоуто: местата, които се напръскват са означени предварително с надписи и, естествено, са тези, които се запълват най-напред. Гореш летен ден е, а и емоцията е повече от забавна: децата дори пищят от възторг. Таблата на стената показват кадри от една история: историята на малко момченце, живеещо на брега на океана – като повечето Калифорнийци. От далече то наблюдава играта на делфините, скоковете на косатките...и вярва, че ще дойде денят, когато ще се сприятели с тях. А за сега просто издялква от дърво и закачва с връвчица на шията си едно медалионче – опашка на косатка. И изведнъж филмчето спира – лицето на детето с дървената фигурка на врата застива... а на друг екран показват отблизо лицето на един от треньорите на Шаму. Зяпваме от изненада: няма съмнение, това е лицето на същия човек! Пораснал вече, дори пооплешивял малко... но същият! И на врата му виси същото медалионче.

43

Не знам как са го направили – снимали са сина му в ролята на малкото момче – или по някакъв друг начин... но едно е ясно: малкото момче е постигнало мечтата си! То общува с косатките.

На сцената излиза малко момиченце, поздравява и прегръща Шаму. Очевидно то е бъдеща треньорка. И дървената фигурка преминава на нейните гърди. Вълнуващо. А треньорите с гордост разказват за силната връзка, която са съумяли да изградят с животните. За пълното разбирателство, царящо между хората и опитомените вече хищници. За това, как могат да прочетат в очите им кога са напълно разбрали какво се изисква от тях и готови да изпълнят съответното упражнение. Една наистина удивителна, уникална работа! Тези, които са се заинтересували повече от косатките и са отворили линка от свободната енциклопедия, който бях дала по-нагоре, са прочели и за някои трагични инциденти в историята на общуването между човека и тези хищници. За мене те с още по-голяма сила подчертават стойността на направеното в парка “Морски свят”. И гордостта, с която треньорите говорят за себе си и труда си, и риторичният им въпрос: “Можете ли да повярвате”, и заключението им, че трябва да има вяра, доверие, за да се осъществи всичко това – ми се виждат съвсем естествени и закономерни. Дано ви се отвори това видео клипче с рекламата на шоуто. То би ви дало доста добра представа за някои от изпълненията, а и за идеята на представлението. http://www.swc-parkevents.com/shamu/believe/video2.htm “Щом ние можем да направим това с животните, които се наричат “китовеубийци”, значи много неща са възможни”. КАКВО КАЗВАТ ТРЕНЬОРИТЕ Бярвам, че като прочетете следващите истори ще разберете защо толкова много се иска да ви преразкажа накратко какво казват треньорите. За всеки от тях е дошъл моментът, когато са почуствали пълно разбирателство от страна на косатките. Взаимност.

44

–(Тъкър)

Тъкър бил командирован няколко седмици в един по-нов подобен парк, изграден в Сан Антонио. Когато се завърнал и отишъл за пръв ден на работа, Шаму била готова за сутрешните тренировки и упражнения и бавно плувала към другите треньори. Изведнъж тя го забелязяла, рязко променила посоката на движение и се устремила към него. Устата й се полуотворила в нещо като усмивка! Очевидно било, че му се радва, изразявала нещо подобно на: “Хей, ти се върна!” Спряла точно пред него и застанала готова за игра, все едно никога не се били разделяли. Така, както когато се срещат стари, добри приятели. Дали има или е имало в този свят някой друг човек, който да е предизвикал усмивката на косатка?

(Беки)

Беки била в помещението за посетители. Тука ще отворя една скоба, за да ви кажа, че и “Морски свят” и Зоологическата градина на Сан Диего, са изградени така, че до всяко животно има визуален достъп поне от три различни точки. Специално косатките могат да се видят отгоре, от точка над басейна с вода. Но стръмна, силно наклонена рампа води и на долно ниво, където хората са от страни на басейна и наблюдават през стъкло.

(поглед към Шаму през стъклото)

45

Там била Беки, без да е облечена със специалното облекло или водолазен костюм... Просто наблюдавала как плува и си играе Шаму, при това зад гърбовете на два реда хора. Но и животното я забелязало. Доплувало до стъклото и спряло; загледало я през него. Хората от първите редици се обърнали и я попитали: “Познава ли ви?” Беки им обяснила, че е треньор. “Какво направихте, за да я спрете да плува?” – попитали отново. Нищо не била направила – просто Шаму я познала. Беки й помахала с ръка и се затичала нагоре по рампата. Шаму я следвала от вътрешната страна на басейна. И когато стигнала до горното ниво, до повърхността на басейна, косатката доплувала до нея, подала се от водата... и получила една гореща целувка по муцуната. Защото тогава Беки с пълна сила осъзнала, че това е нещо повече от професия и че тя е нещо повече от треньор... Тя била приятелка! Приятелка на кита-убиец.

(Робин)

Робин е треньор от седемнадесет години и разказва за изграденото разбирателство между него и животните, ясния напълно понятен и за двете страни език на тялото... За пръв път го почуствал, когато изкочил на платформата след едно бързо плуване с Шаму. Обърнал се, а тя вече стояла до него нетърпелива и все едно питала: “Е, какво искаш да направя сега? Хайде де, хайде казвай, какво следва нататък?” Тогава за пръв път усетил връзката по между им. Колко е доволна и развълнувана да бъде с него, точно както и той с нея. Та треньорите прекарват с животните повече време, от колкото успяват да отделят на собствените си семейства!

(Стефани)

А Стефани... тя наистина е реализирала детската си мечта, точно като момченцето в шоуто... Само че в истинския живот. Когато била малко момиче, в училище им задали съчинение на тема какви искат да станат като пораснат. Момченцето, което седяло до нея, написало, че иска да стане мозъчен 46

хирург и родителителите му ужасно се гордеели с него. А тя написала, че иска да стане треньор на Шаму, с което предизвикала заучено учтивата усмивка на майка си. “Моята дъщеря иска да плува заедно с рибите” – присмивал й се баща й при всеки удобен случай. “Не, тя по-скоро иска да язди Шаму” – не му отстъпвала и майка й. А Стефани пораснала, наистина станала треньор на Шаму, създала и свое семейство... И се случило така, че била бременна по едно и също време с Шаму. Само че нейната бременност била, както знаете, девет месеца, а на Шаму – осемнадесет. Когато Лили, дъщеричката на Стефани се родила, тя просто нямала търпение да я отнесе и покаже през стъклото на Шаму. А когато пък Шаму родила своето “момиченце”, малката Шаму – и Стефани дошла да ги види - тя избутала бебчето си така, че да застане до стъклото точно пред треньорката си – и преградила пътя му, за да може Стефани хубаво да го разгледа! ШОУТО НА ДЕЛФИНИТЕ, “РИСКОВАНОТО СПАСЯВАНЕ”, ШОУТО НА АМФИБИИТЕ...

(Шоуто с делфините)

Това са само три от представленията, които посетихме след Шаму. След емоциите, които предизвика “Вярвай”, след тази буца в гърлото и парене в очите (май наистина вървя към пенсия) – наистина имахме нужда от другите леки и предимно комедиини шоута... всяко от които продължаваше по около час и свършваше тъкмо навреме, за да успеем да притичаме до мястото на следващото...

(Шоуто с делфините)

Делфинчетата подскачаха, пръскаха, играеха, изпълняваха най-сложни акробатични номера – а “невнимателна” и “случайна” разсеяна посетителка падна в езерото при тях в желанието да си поиграе...

47

(„Рискованото спасяване”)

Тюлени и морски лъвове, клоуни и секси мацки забавляваха публиката в “Рискованото спасяване” (на английски дори самото название звучи забавно: “риски рескю”). Животните бяха дресирани така, че умееха да повтарят едновременно с хората тяхните движения: тези на телата, тези на ръцете – с предните си крайници–перки; тези на краката – със задните си крайници... което даде на Павлик повод да ме попита какво мисля, дали животните могат да осмислят тази аналогия и наистина съзнателно да движат съответните си перки... а аз не знаех вече какво и да мисля: този ден животните ми се виждаха способни да направят и най-сложните абстрактни обобщения.

(Шоуто на амфибиите)

А когато насядахме на брега на океана в очакване на шоуто на амфибиите, сцената за което беше изградена на платформа на повърхността на океанската вода, май нямаше да се изненадам много да видя двойнодишащите животни да изпълзяват... Почти всичко ми се струваше вероятно. Но “амфибиите” бяха хора в костюми на гушероподобни същества с ярките цветове на маркерите: отровнозелен, яркочервен, жълт... Качеството на акробатическите им номера поизоставаше от това на морските животни...но не беше лошо, ефектно беше. Особено на фона на океана и притъмняващата вечер, в която костюмите им се открояваха още по-силно. Предполагам, излишно е да казавам, че бизнесът и емоциите вървят ръка за ръка в този парк... като се започне от произведенията на хранително-вкусовата промишленост и се премине през всякакви магазинчета... На много от вратлетата на дечицата висяха

48

медалиончета с косатска опашка – символа на Шаму...В парка се организира празнуването на детски рождени дни…И какво ли още не.

СРЕЩА С АКУЛАТА Това също е една от атракциите, която успяхме да посетим.

В една от сградите е изграден аквариум – или много аквариуми – не знам как е поточно да се каже. И тука вървиш по рампа, която се спуска все по-надолу, а от двете ти страни са аквариуми с най-разнообразни представители на океанската флора и фауна. Разглеждахме ги без да бързаме. Пред нас се движеше жена на инвалидна количка. Тука наистина е осигурена възможността за свободен достъп на инвалидите абсолютно на всякъде. До колкото разбрах, това е станало след войната във Виетнам. Но така или иначе улици, автобуси (въобще всякакъв обществен транспорт), магазини,обществени сгради, плажове... абсолютно навсякъде те могат да достигнат и без придружители. Всички паркинги имат специални места за паркиране, всички обществени сгради – специални тоалетни клетки... Рампата водеше все по-надолу, докато попаднахме в стъклен тунел. От всичките ни страни беше гигантски аквариум; отстрани и над нас плуваха най-различни риби.

49

Една от тях беше голяма бяла акула. Изведнъж усетих, че студеният й жесток поглед ме пронизва. Не, не се заблуждавах, гледаше ме внимателно. Не се учудвах много. Компанията около мене се състоеше от невероятно слабия и сух като чироз Павлик, жената в инвалидната количка и две-три дечица. От всички тях единствено аз представлявах по-закръглена и сочна хапка. Почуствах внезапен силен научен интерес колко всъщност е здраво това стъкло, което ни разделяше. Дали би могла да го разруши, ако го атакува с мощното си тяло. Тогава водата ще изпълни тунела и ще попаднем изцяло в нейното царство... Или пък как би му се отразило едно внезапно Калифорнийско земетресение с малко по-голяма степен... Но като излязохме от това място, кой знае защо, поизоставих този си род мисловна дейност.

“БЯЛАТА ВОДА” И все пак направихме едно научно откритие. Беше вече към осем часа вечерта (един час преди затварянето на парка) и доста беше притъмняло, когато установихме, че километричната опашка от желаещи да си спуснат в “бялата вода” направо се е стопила. През целия ден периодично бяхме преминавали на различни места покрай обикалящия през по-голямата част от парка пенлив и буен поток, в който се въртяха кръгли плавателни съдове с пищящи деца и хора, обсипвани с пръски вода. Решихме, на прощаване, да се спуснем и ние. Всички на опаки, ние на терсене.

50

Цял горещ ден на всякакви шоута всякакви видове дружелюбни морски животни пляскаха с опашки и се опитваха да ни разхладят, но ние все не можехме да заемем подходящи за това места. Огромен колкото цяла стена кораб (декор) се проби в шоуто “Рискованото спасяване” и нахлулата в него вода окъпа почти цялата публика – но не и нас, както бяхме седнали. Е, наваксахме си. “Бялата” вода не само ни напръска, но при един от водовъртежите плавателния съд силно се наклони и огромна вълна ни заля буквално целите. Мене поне, както бях седнала. Притесних се за документите във велурената си чантичка. Сутринта, по пътя към парка тъкмо бях взела набързо теоретичния си изпит по кормуване и ми бяха издали временно разрешително за шофиране. За него ме беше най-страх. В последствие се оказа, че някак си е оцеляло. (“Вие пуснахте ли се в бялата вода”? – ме попита после Надето. Отговорих гордо, като все пак от скромност спестих разказа за това, колко ме беше страх от начало и как дълго, но безуспешно търсех извинителна причина, за да се откажа. Оказа се, че тя не е посмяла до сега. При което гордостта ми неимоверно нарастна.) И така, най-после бях измокрена до бельото. Но вечерта беше все още топла, приятна. Все пак тръгнахме към колата – по нашенски бяхме паркирали доста надалече, за да спестим таксата за паркинг. Достатъчно, за да имаме време да изсъхнем.

51

Отдалече се чу се музиката от шоуто “Вярвай”. Шаму беше започнала своето вечерно представление. И аз се разтреперах не от студ. Вълнението от внушението на това шоу прониза отново тялото ми: “Приятелю, повярвай! Вярвай в силата на човешкия разум, на интелекта, на дружелюбието, на приятелството, на доброто! Следвай ги с търпение и упоритост, не се отказвай никога от тях! Това е силата, която може да превърне в мил другар и найсрашното, най-огромното, най-кръвожадното животно! Вярвай!”

52