Issuu

СЪДЪРЖАНИЕ: 1. Америка и американците – 3 2. Трябваше ли да ходиш толкова далече – 9 3. Лесно ли се живее в Америка – 16 4. За шофирането – 29 5. Нови уроци - 34

АМЕРИКА И АМЕРИКАНЦИТЕ 14.5.2006 г.

(първите от тях, с които се запознах) Това е една от темите, която ми е все още неизвестна, любопитна и която ще се опитвам да запълня постепенно. Разбира се, предварително ми е ясно, че едва ли може да има обобщения за тази невероятно разнообразна страна, заселена с най-невероятното множество от хора, каквото съществува на тази земя. То едва ли мога да направя обобщения за това що е то българин – дето съм живяла петдесетина години, та тука ли. Да, какво всъщност е характерно за българина? Според мене: устойчив, дружелюбен (отворен към другите хора), любознателен, възприемчив, дребнав, нетактичен...нещо такова. Казано набързо. Все пак може би и за американците би могло да се направи обобщение. Стремя се да не робувам на предварителни представи от сорта на: дебели, тъпи, скъсващи се от работа, ограничени... Като начало: не са дебели. Не и масово, а тук-там, като изключение. Интересно ми е и що е то "Съединените амрикански щати".... Много се говори за "бодрячеството" на американците. За непрестанната им усмихнатост. Дори май има словосъчетание „американска усмивка”, както има и „крокодилски сълзи”. Пример за ещо неискрено. Не е необходимо да живееш много време тука, за да разбереш, че това, което е описано там като "бодрячество" е просто най-обикновеното, стандартно американско възпитание. Да те попитат дружелюбно как си влиза в най-елементарните им обноски и си е част от поздрава. 3

Правят го продавачите в магазините, хора, с които сте просто спътници в транспорта... Естествено, че и отговорите са стандартни, а не очакват от тебе да им обясняваш затрудненията си с преминаването от Моделното в Листовото пространство при чертане с AutoCAD или проблема ти с жлъчката, ако си имаш такъв. В България има въпрос :"Какво правиш", стандартният отговор за който беше: "Добре съм". Чувала съм го по селата на майка ми и баща ми. Така че и ние сме си американци. Бодряци. И за мене все още е затруднително да им отговарям всеки път навсякъде, направо си ми е досадно, но няма как, ще трябва да си подготвя една-две стандартни фрази. Всъщност и само "добре" е достатъчно. И също ми е странна тази стандартна и непрекъсната американска усмивка. Защо на всички снимки задължително трябва да са озъбени, дори на най-официалните? Щеше ми се Влади, като израстнал в Америка да ми го обясни, но за моя изненада почти в отговор на това ми желание той пристигна един ден с тетрадчицата си за домашни работи, за да му помогна по темата "Защо усмивката е важна", по която трябваше да напише и поемка. От което ми секна усмивката. Това, че обучават още десетгодишните деца на ценностната им система е хубаво, ама да им го бяха поразяснили първо, вместо да ги пращат при родителите (в случая нещо като бабите им от България) за помощ. Е, то аз си имам ученически навици да отговарям на въпроси, които са ми дълбоко неясни (разчитайки, че са също така неясни и на изпитващия ме), та на бърза ръка му спретнах там няколко причини, колкото да си напише поемката детето. Хубава стана, звучна. "Smile" се римуваше с "awhile" – толкова помня. Ама малко се притеснявам дали Влади ще израсте с правилно американско мислене по въпроса. "От къде си?" – ме попита веднъж пазачът на една компютърната зала, а после продължи: "Аз пък съм от Иран. Е имам американско гражданство вече де, ама съм роден в Иран" ... за да стигне накрая до заключението:"Иран е хубав, България сигурно също е хубава, всички страни са хубави, но най-хубаво е в Америка". "Е, точно това съм дошла да проверя" – усмихвам му се в отговор. С българската си усмивка. "Това е страна, която не признава никоя друга, никакъв чужд опит..." – ми каза веднъж пък Енчо – Сами си създават правилата, сами си анализират грешките, сами си ги поправят: на база на собствената си практика... А Живко пък твърди: "Това е страна, в която добре се чувстват котките, жените и старите хора". Ми то това за мене е добре Супер даже: аз съм и ''котка'', и жена, и годините ми почват да се понатрупват...

И така, 14-05-2006 15:04 започвам да ви разказвам за американците, които срещам. Номер едно е разбира се, Надето – моята племеница. Тя е дъщеря на мой първи братовчед, но за мене е и нещо средно между мой гид, ангел-хранител, грижовна и придвидлива американска майчица.... Надето още няма американско гражданство, със зелена карта е, но ще го получи след две-три години. Надя съзнателно е станала американка; обмислено. Та се чувства отлично в Калифорния. Вече близо осем години не се е връщала в България и не й липсва. Няма и помен от носталгия. Помня, че това много ме изненадваше, когато братовчад ми го разказваше. Но тя определено се чувства щастлива. На една от снимките е с калифорнийски кравички. Нарочно си я направи, защото тука имало реклама в стил: "Доброто сирене става от хубаво мляко. Хубавото мляко се получава от щастливи крави. Това са нашите калифорнийски крави". И тя искаше да изпрати една снимка на приятелките си и да им напише: "Аз съм една щастлива Калифорнийска крава". Надето живее много активно. Тя работи и учи едновременно, грижи се за Влади, води го по уроци и курсове, играе тенис, кара ски, ролери... Тука се е научила. Според нея просто хората тука имат по-различен начин на живот: докато в България седят по маси, пият и пушат, тука спортуват и водят здравословен начин на живот. А общуването им е по време на спортуването, или непосредствено след това: и тя сяда да изпие по чаша вино с приятелите, които току-що е изиграла партия тенис. Когато ме заведе за пръв път на океана, тя ми показа големите лъскави коли и ми каза, че тяхните собственици са най-внимателните шофьори, които е виждала. Отначало си мислела, че пазят колите си, но после променила мнението си: колите им имали огромни застраховки, които биха покрили всяка причинена вреда – те просто пазят животеца си. "Виждаш ли това стегнато дупе" – дискретно кимва към току-що преминалата жена: тколко ли пластични операции е преживяло! Боре се за живота и тази бабка, а кой знае на колко години. Но когато човек живее добре и е щастлив, цени живота и се бори за него. По всякакъв начин се стреми да го удължава." Надя още няма гражданство, но мога да я считам за американка. Тя и приятелката ѝ Илина определено се чувстват тука по-добре, от колкото в България. Изобщо не изпитват носталгия. Тя се старае да възпита сина си като американец. Твърди, че разликата в манталитета е много голяма. Американците са позитивно настроени, не са мрънливи, отговорни са, работливи, предприемчиви... Това е според нея, де. И много грижовни към съпругите си. На мене Надя направо ми забрани да мисля за някой, който говори български.Но накрая се посмили малко и каза, че може, ама ако е живял вече поне 39 години в САЩ. Не знам как я измисли тази цифра. Такива директиви са ми дадени. 5

Според нея още разликата е огромна и по отношение на влагания в думите смилъл. По-точно в това, че ние масово използваме груби и обидни думи (да не говорим за ругатни и псувни); много често го правим механично, без да си даваме сметка за реалната стойност на думите, които употребяваме. Това особено се отнася за мъжете, но не само. При Американците това не е възможно: едни недобре премерени думи могат да развалят дори дългогодишно приятелство. Американците (пак подчертавам, това е мнението на племеницата ми, създадено през последните седем години) са хора на действията, ние - на приказките. Един от примерите, които ми даде, беше как най-добрата й приятелка тука, Илина, непрекъснато й повтаряла, че карането на ски е голямо удоволствие и че и тя трябва да се научи. Но нищо повече. А когато казала на един свой американски приятел, че се е заинтересувала вече от карането на ски, той направо казал: ''Ми хайде, кога ти е удобно да отидем?'' И ги научил да карат ски: и нея, и сина й Влади. Неприятно ми е, когато ги хвали а наша сметка. Ама пък ние си обичаме да се хвалим колко сме интелигентни, пък те - тъпи. Това май е другата крайност. Абе да си призная, и аз си имах едно на ум колко сме по-интелигентни и умни от амертиканците... и все още ми се ще да е така... Ама май не е. А и от къде да се вземе? Та тука са хора, дошли от целия свят - естествено, че има и интелигентни, и то много. Такива ме заобикалят. ХАЗЯИНЪТ МИ. Според хазяйката, която е германка, дошла преди десетина-петнадесет години, той е изключение за американцвите. Според мене си е въобще изключение. Какъвто и да беше по националност, просто рядко се срещат толкова чувствителни мъже, така възпитани, така отворении към другите хора, готови да ги разберат, да им помогнат... Той е просто един фин човек. И наистина е много странно да е американец. Някак не се връзва с представата ми за американското възпитание:''Стреляй пръв'', ''Бърз или мъртав''' ''пръв на всяка цена'', ''семейството само на първо място, другите не те засягат''... Работи като дизайнер - промишлен дизайн - има чудесно чувство за красота, работлив е...

Може би обратната страна на всичко това е, че малко по-лесно губи дух, може би по-лесно му писва... Ама тука страхотно се комбинира с жена си-немкинята; тя и ще го приласкае, ако трябва, или хубава бодра музика ще пусне, когато се поизморят нещо... И не само е фин, но и извънредно интелигентен, ерудиран... Тука четири броя дечица го стрелят с не много лесни въпроси, той добре се справя.... И пак се чудя: защо се имаме за по-културна и интелигентна нация от другите? Всъщност в България рядко се срещат наистина ерудирани хора; повечето сме с псевдо знания, или почти никакви. Били сме по-знаещи по времето на Симеон Първи може би. На работата са архитекти...Ми какво да ви кажа, бива си ги. Както и нашите, между впрочем. Виж тука не намирам едните да превъзхождат другите... Та си мисля, че и тука си зависи от средата, човека, професията....и т. н. Кaто у нас. Като навсякъде. Нахално е да гледаме другите отвисоко. Точно толкова нахално, както когато те си позволяват да го правят спрямо нас. Мисля си, че ВСИЧКО се дължи на интелигентност. И че когато я има, тя си проличава в действията. Не съм точно като в онова американско кафене, на стената на което имало надпис: ''Като си умен, къде са ти парите?'' Макар парите да са наистина някакъв вид мярка за нещата, те далече не са ЕДИНСТВЕНАТА мярка. По-скоро бих попитала: ''Като си интелигентен, какъв ти е живота'' – нещо такова. КОЛЕГИТЕ-АМЕРИКАНЦИ Почвам по старшинство с шефа. Ако сте отваряли сайта на фирмата: www.morrisandbrown.com , там в историята й е записано, че фирмата е създадена през 1982 год., като преди това 8 години Уилиам Ф. Моррис е работил самостоятелно. Този точно Уилиам Ф. Моррис е нашият шеф, когото всички наричат просто Бил. Много го уважавам за това, което е направил. Създал е един цветущ бизнес, дори вече се е отделил отново от Brown: макар фирмата да е все още една, Brown си е останал в Reno, Nevada (произнася се ''Рино'', като наш Рино), където е бил първоначално офисът им, а Bill е открил нов в Solana Beach, в хубав офис почти на океанския бряг. И продължава да го разширява. Виждала съм сини очи да излъчват ирония, или да блестят от веселие, или да те пронижат с хлад... Май дори не знаех, че могат да са пълни с такава доброта. Първо ми обясни, че това, което се чува, са птичите песни на покрива. Признавам, занемях от изненада. 7

После, когато другите ми казваха да ги питам без да се притеснявам всеки път, когато ми се наложи, той се показа, за да каже: ''Но не и мене – аз нищо не разбирам''. Тогава ми стана много забавно, но скоро разбрах: всъшност този човек ми съчувства. Започнали сме работа горе-долу по едно и също време, преди тридесетина години, но той продължава да си е класически архитект, който и представа си няма от чертане на компютър - не му се и налага: има кой да чертае вместо него. Даже да ми го каже веднъж. И ме пита как се справям, как се чувствам. И специално се заинтересува да разбере дали ме забавлява работата. Имала съм добри началници. Но, боже, признавам си: не съм и очаквала шеф да зададе такъв въпрос: ''забавляваш ли се''. Дори не си спомням персонално да се заинтересува как съм - освен ако наистина са се създали някакви по-приятелски отношения. И друго: той лично ми връчи първия чек с фразата, че са щастливи, че работя с тях. Колкото и да е въпрос на добро възпитание, направо си беше приятно. Ми бива си ги американците в отношенията. Или пък аз, с моят късмет, попаднах сред хубави хора? А, и нещо съвсем момчешко, накарало ме да се усмихна вътрешно: още от първите дни ме качи на колата си да ме закара до гарата Нямаше как да не му обясня, че никога не съм се возила на такава. При това то излезе, че наистина малко хора са се возили, колата му е ''Кобра'', имало 20-30 такива. Много бърза, спортна кола - за какво му е по града да го пита човек и отговор да не иска. На другия ден го видиш с Форда, който бил на жена му - ми тъй де, човешка си кола, доста по-удобна... Когато шефът ме пита загрижено как се оправям с пустото му чертане на компютър, от което той нищо не разбирал, аз го успокоявам, че питам Травис. Той е един от тримата млади - 35-40 годишни колеги, които са направо супер. ''Че какво пък трудно има в това име - пита той още първия ден и произнася съвсем чисто: ''Румяна''. ''Ама това е, защот знаеш испански'' - реагират останалите. И много други неща знае Травис. Много е весел, извънредно музикален, и дори когато ръмжи шеговито някоя песен, си личи, че има отличен слух. Тази неделя - 18.06., тука беше ''Денят на бащата''. По този повод разбрах, че Травис за първа година ще го празнува - има си малко детенце. Той е цар на шегите, каламбурите (де да разбирах всичко, когато останалите си умират от смях). Но най-голям цар е на компютрите. Всички го питат, не само аз. Охотно обяснявя, показва... Леле, колко знае...и с каква бързина работи. ''Десет години ще ми трябват, за да те настигна'' - казвам веднъж. ''Аз работя от дванадесет'' - спокойно ми отговаря. ''Травис, знаеш ли за първите хора, които са обитавали пещерите?'' - питам го съвсем внимателно, щото американците са тъпи и невежи и нямат нашата висока обща култура. ''Пещерните хора ли?'' - пита ме той извънредно учуден. 8

''Да, за тях говоря. Е, ти правиш да се чувствам от тях'' - усмихвам се - ''Особено като се прибави, че не успявам да се изразя добре на английски'' ''О, много съжалявам!'' - възклицанието му е искрено. ''Ама вината си е моя'' - бързам да прибавя. ''Ти се свправяш все по-добре'' - казва. Брей, тези американци - много са мили! ОТКЛОНЕНИЕ ЗА МИЛОТО ВЪЗПИТАНИЕ Това,че Tравис бърза да ми каже нещо приятно и окуражаващо, мu напомня за разговора, който водих с Надето по повод на внимателния ми шеф Бил. Според нея да е внимателен към служителя и загрижен за проблемите мy, влиза в служебните задължения на тукашния началник. Подчинените трябва да се чувстват добре и да нямат притеснения, за да могат да са по-концентрирани в работата и по-работоспособни. Аз чувствам истинска загриженост и истинско човешко отношение от негова страна. Даже си мисля, че ако се наложи да ме уволнява, едва ли би имал сили да го направи лично: ще прати съдружничката си, Дениън )) Но ако това е система, която прави така, че началниците задължително да се проявяват като добри хора, евала на системата!!!! МАЛКО СТАТИСТИКА. Колежките ми са осем, като включвам шефката и секретарката - едно съвсем младичко момиченце с вид на ученичка, която си живее, естествено, с майка си. От тях 5 са омъжени (включително шефката - съдружничка въф фирмата), една живее с приятеля си ''на съпружески начала'' както се казва, и само една (секретарчето не го броя) е неомъжена и май живее с майка си – не съм сигурна за последното. Но и тя е само на 23-24 години. И леля им Руми - сама и разведена - '”за цвят” ) Тука наистина не е така горещо, времето е наистина приятно... Обаче хазяите си прибраха лаптопа (е, то не може да им го ползвам безктрайно...); Надето си прибра компютъра, дето й го задръстих с вируси... И на всичко отгоре на работата сървърът гръмна (((( Ама и да не беше, от нея не мога да пиша дълго, че сутрин пристигам 10 минутки преди началото на работното време, а вечер бързам за влакчето... Ама не бойте се, деца, ще дойде ден пак да ви пиша по-дългичко )) Стига да има кой да чете.

“ТРЯБВАШЕ ЛИ ДА ХОДИШ ТОЛКОВА ДАЛЕЧЕ...” (преди) 2.4 2007 г.) “Веднъж четох едно интервю с момиче от чужбина, (мисля, че беше от Австрия) което живее в България. Та тя казваше: "Тук е много по-интересно (от Австрия), защото дори когато отивам до пощата, никога не се знае как ще завърши посещението ми. Могат да ме обслужат моментално, да си почакам или въобще да няма възможност да си свърша работата" ” Из писмо на Янко За лошото обслужване в Българските учреждения сами си разказваме легенди. И сме убедени, че то е специфичен нашенски синдром. В Австрия, да кажем, такова нещо няма. Изключено е. За Австрия ще ви разказват други. Убедена съм, че би имало какво. И че въпросната австрийка преиграва мъничко. Аз ще се заема с Америката - от гледна точка на моя едногодишен житейски опит тук. (“О, ти си тук само от година!” – изненада се вчера един американец – “Та ти си още бебенце! Добре дошла в Америка!”) 10

Когато пристигнах в Ървайн, една от първите ми радости беше наличието на два ирански магазина за хранителни стоки, в които се чувствах, все едно съм си у нас. Българско сиренце и кашкавалец, олио, лютеничка, кисели краставички, мариновани чушчици, сокове с български надписи “Ябълка”, “Праскова”, “Кайсия”... швепсове, сокове, коли... всякакви благинки, все едно си в български супермаркет. То и така се казва единият магазин: “Супермаркет Ървайн”. О – тука нямаше да остана гладна! Когато споделих празничната си емоция с Габанди, той неочаквано обля ентусиазма ми със студена вода. “Че тогава защо трябваше да ходиш толкова далече” – попита ме, – “ако ще е същото?”

От тогава насам в доста случаи си припомням тази фраза и навярно изненадвам американците с ухилената си физиономия... Седя, например, на гарата в Оушънсайд, където едно семейство негърчета (то толкова стига) си оставя по пейките кутийте с недоядена храна и боклуците... а влакът закъснява и е препълнен до степен да няма къде да се седне...

Той въобще този влак – “Амтрак” – закъснява. Не знам защо. Не съм сигурна дали в България тези возила не са вече по-точни. Но веднъж ми се случи, чакайки го на една гара, да 11

чуя следното съобщение по висоговорителя: “Изненада! Изненада! Изненада!... “Амтрак” пристига по разписание!”. В петък вечер е нагъчкан до безобразие и понякога седим прави. На никого не му и хрумва да пусне допълнителен влак – или пък да увеличи композицията, ако това е технически възможно... За това пък понякога отварят само две врати за влизане – за удобство на кондукторите, които проверават билетите още на вратата...а ние се скупчваме да си чакаме с багажчетата под ръка... Удобство и комфорт. Ремонтаджийските услуги... То въобще тази страна като че ли нарочно е направила така, че да се постига максимален оборот на стоките. За сметка на този вид услуги. Когато заразявам комптъра на племеницата с вирус и изпадам в ужас, се оказва, че съм напълно безпомощна. Въпреки доброто им желание да ми помогнат, хазяите ми не са достатъчно компютърно грамотни. Засилвам се да викам специалист... което те не ме съветват. Този вид услуга се заплаща на час по 115 долара. Преинсталирането трае часове. Поевтино би ми излезло да си купя нов компютър. Хазяинът ме довършва окончателно с разказа си за това, как веднъж имал проблеми с програмата, която ползува за своя бизнес; съответният така наречен специалист дошъл, стоял два часа, не оправил нищо, но си прибрал двеста и тридесет доларчета! Изобщо не мога да го разбера този мой хазяин: как така ги е платил? Може би действа някаква специфична американска логика – загубил си е специалистът два ценни часа – значи заслужава. Нещо такова. А компютърът го оправят наши момчета – две българчета, които изобщо не им е това занаята. Без пари. Новата ми хазяйка пък скоро смени кабелния оператор. И по едно време се оказа, че телевизорите не работят. Този в хола хваща сателитнита телевизия, но не и кабелната. А другите ептем ги няма. Пристигна едно момче от сървиса. Тръгна да обикаля по стаите и да докладва по мобилния си телефон: “ Телевизори има в хола и стая едно и две. В хола е свързан с разпределителна кутия едно. В стаите са свързани с кутия две. Телевизора в хола номерирам с едно. В стаите са телевизор номер две и три. Телевизор номер едно не работи. На телевизор номер две не работи дистанционното. Дистанционните са тип едно и две. Телевизор две работи с дистанционно тип две. Взех такова дистанционно от телевизор три и го пригодих за телевизор две”. “Ох”, - чува се измъчен женски глас отсрещната страна - “съвсем се обърках. Телевизор номер две в хола ли е?” “Не, телевизор номер две е в стая номер едно” – бодро я поправя техникът и продължава с обясненията си в същия дух. От централата получава съвети и напътствия как да процедира. “Ти знаеш ли какъв е резултатът от посещението на техника?” – пита ме на следващия ден хазяйката. – “Аз трябваше да излеза и оставих Ширин (една от дъщерите) с 12

него. И тя подписала документите, без въобще да погледне. А телевизорът в хола не приема вече и сателитните програми, не само кабелните.” Смея се гръмогласно (може би до някъде и защото обитавам стая номер едно с телевизор номер две, свързан с разпределителна кутия номер две, който, след като му смениха дистанционното номер две с това от телевизор номер три, си работи нормално), но тя не споделя много чувството ми за хумор: “Една служителка се обади да ме попита наред ли е всичко вече и доволна ли съм от услугата. Остана и да съм доволна. Та техникът ще дойде пак в неделя”. Брей, неделя! Поне нямат умора. А и питат. И на мене веднъж звъняха по вечерите да ме анкетират доволна ли съм от услугите на фирмата Kinko’s, която ми потвърза аблумите-портфолио. Много бях доволна – наистина. И, което е типично за човешката психика, просто щях да забравя за съществуването им без това обаждане. За нула време изключваме тези, които са били перфектни и не са създали проблеми. Елементарно. На първите два-три въпроса от телефонната анкета обясних подробно и вежливо. Насвятках им десятки по всички показатели. За американците това е много важно. При тях оценките трябва да са “изключителни” – иначе все едно си им поставил двойка. Нататък обаче взе да ми писва. “Ама лейди, много съм доволна от всички аспекти на услугата” – казвам й. – “Направо им напишете десетиците.” “А, не, аз трябва да се убедя, че сте разбрали смисъла на всички въпроси” – любезно ме уведомява в отговор. – “Бяха ли усмихнати по време на обслужването?” След което аз самата чувствам, как усмивката започва да изчезва от моето лице. “Бяха не само усмихнати, ми направо озъбени” – ми иде да отговоря. Тука всички са такива. Не скъпят белотата на зъбите си. Отделна е стойността, която имат тези усмивки. Тя е малко спорна, като се замисли човек. Как да е, успявам възпитано да запазя любезния тон. Но все пак се опитвам да й понамекна, че се е обадила на моя мобилен телефон и всяка минута ми се таксува по 10 цента: най-високата тарифа (но за това пък нямам задължителни месечни такси)...Така е тука – таксува се не само този, който се е обадил, но и този, на когото се е обадил. Като си говорим понякога, че в България са най-скъпите услуги на мобилните оператори, имайте го предвид. Струва ми се, че тя все пак ми влиза в положението и се поразбързва малко. Което не ме спасява от това подробно изясняване накрая, дали бих препоръчала фирмата на други колеги от моя бизнес. Обещавам да я препоръчвам горещо на всичките си колеги от всичките си бизнеси и най-после успявам да се откача от досадната анкетьорка.

По нагоре ви споменах за влака... То транспортът като цяло тука си заслужава отделен разказ... Ама сега ще се ви опиша за таксито. Веднъж опитах да ползвам такси. Обадих се, поръчах си и в уреченото време зачаках, убедена, че ще дойде някоя и друга минута по-рано. Да, ама не. Звъня на фирмата – пуска ми гласа на автомат и музика. Аз, ако исках да слушам музика, да съм отишла на концерт, не да подскачам нервно из стаята. Почаквам още малко, звъня пак. Гласът на операторката ме пита любезно как съм - въздържам се от искрен отговор, и на свой ред се опитвам да подразбера какво, по дяволите, става с моето такси. При което пак съм включена на музика и гласът на автомат, спокойно и равно обясняващ ми как да си запиша поръчката и как да обясня, ако имам особености на адреса. А часовничето си тиктака. Имам среща в агенция за намиране на работа. Вбесявам се. Звъня отново и със значително повишени децибели информирам диспечерката, че не желая повече да слушам музика, а да разбера кога ще дойде таксито ми, което трябваше да е на адреса ми преди петнадесет минути. Че имам важна делова среща, за която закъснявам. Налага се още веднъж да и изричам буква по буква името и адреса си. При което тя зачезва на проверка...и отново ми пуска автомата с инструкциите и музиката. Крещя и псувам на български. Цялото ми същество се пронизва от съжаление, че не съм кобилка и не мога да хвърлям къчове – защото това е единственото желание, което ме изпълва. Звъня за пореден път и с максимално спокойния възможен за минутата глас подробно се информирам как се казва диспечерката. Десембър (Декември)? Е, да не се чудя, тогава - тя просто още спи своя зимен сън. Отчаяно любопитствам защо пак ми е пуснала музика. Оказва се, че отреденото за мене такси нещо се повредило (вятър и мъгла, но нейсе) и тя е уреждала друго такси, което в момента е на Юниверсити и Кампус. Точно на още десет минути от мене - ама няма как. Просто нямам друг изход, освен да го изчакам мирно. Негърчето-шофьорче, на което си изливам проблема с ясното съзнание, че то за нищо не е виновно, освен че служи към тази фирма, ми влиза в положението и духва по магистралата с пълна сила. Обещава ми закъснение с не повече от десетина минути. Все пак в уречения за срещата ми час сме все още на същата магистрала и аз съвестно звъня във фирмата, за да се извиня на служителя, представяйки си как ме чака, поглеждайки към часовника. Андре обаче го няма. Любезен секретар ми обяснява, че той още не се е върнал от обедната си почивка и ми предлага услугите си. Не мога да повярвам! Бързам, нервя се и се притеснявам, а Андре изобщо не ме и чака, дъвчи си някъде. Боже господи! Така и не идва. Чакам си вече в чакалнята на фирмата, няма Андре, няма дявол. Друг служител ме приема – с по-висок ранг. Е, това вече не е мой проблем, да си се оправят. Вечерта разговорът със Сайръс, приятелят на хазяйката, се завъртява около изкопа в двора й. Разширават Кълвър в тази и част и на това място излиза някакво подземно съоръжение от комуникациите. Строителите са му обещали да го завършат и да възстановят 14

двора до средата на февруари, а вече доста сме понавлезли в март. Те и улицата са били обещали да завършат през декември, после станало март... Разказът ми за това, как съм дошла с очаквания, че в САЩ бизнесът е организиран така, че върви по часовник, направо го развеселява. “От седемнадесет години съм в строителния бранш” – казва – “и знаеш ли колко обекта сме завършили в определения пусков срок?” Прави пауза и сам отговаря: “Един!” И дори разказва случаи, в които с дни са седяли, без да работят, чакайки нещо си... само са ходили на време, за да се отбележат присъствие и са бездействали...

Всичко това не значи, че в Америка не работят добре и не строят бързо. Но просто няма земя, в която да няма некомпетентни служители; администрация, която не само да организира и създава уловия – но и да задържа и спира... Никой не е застрахован от грешки, както казва народът ни: “който не работи – той не греши” – а където има сложни отношения и колкото по-сложна е организацията, толкова повече грешките се мултиплицират и отразяват... Но самата аз продължавам да робувам на представата си, която ме препраща към спомена за България, когато нещо не е наред тука. И всеки път в главата ми звънва гръмограсният смях и гласът на Габанди: “Че защо ти трябваше да ходиш толкова далече, ако ще е същото!”

ЛЕСНО ЛИ СЕ ЖИВЕЕ В АМЕРИКА (първи впечатления)

15.8.2007 г.

“Заповядай в http://rumi.my-place.us Би ми било приятно ” “Посетих те, ама нещо ми е едно никакво... Пишеш за хубави неща, а при мен колорита е нажежен ” Пиша за хубави неща? Да, с удоволствие при това. Че няма да пиша за боклуците по пътя ми към пустошта, наречена “Сан Бернардино Каунти” и заемаща площ колкото четвърт България. Е, тази там земя наистина ме изуми с неподдържаността си и разби представите ми за богата, чиста и подредена Калифорния. Влакът – Метролинк – минава през пустинни територии, на места затрупани с боклуци – досущ като у нас! - и покрай промишлени територии и складове с ръждясали огради и натрупани безразборно вехтории... Явно парите са си пари, и където ги няма – и гледката е доста по-различна. Но тази реплика на Harry_S все пак ме кара да ви разкажа за друго – лесно ли се живее в Америка; по-лесно ли е, от колкото у нас? Аз просто ще ви разкажа какво виждам, пък вие ще си прецените сами. И – този си разказ посвещавам на Harry_S, но и на Flight–505 - едно момче, мечтаещо си за Америка. Надявам се да е инересен и за останалите. Животът на американеца и просто - как да кажа – някак предварително изживян. Спомням си един научно-фантастичен разказ за една бъдеща цивилизация, в която консумирането е задължително, колкото по-висок ранг имаш, толкова повече блага си задължен да консумираш, да правиш кредити, заеми, с които задължаваш децата, та и

внуците си дори... Беше от разказите на Шекли или Айзек Азимов... Когато го четох преди години, ми се видя едва ли не забавен ... но сега го възприемам по съвсем друг начин. Чувала съм да казват, че животът в Америка е регламентиран, че се живее по правила... Това е така в голяма степен. Какви са правилата? Първото правило е да бъдат колкото се може по-бързо прибрани всичките пари на американеца – минали, сегашни и бъдещи. Ако изкарва малко пари – прибират му малко, ако изкарва средно – прибират му средно, пък ако изкарва много – прибират му много. (Нивото на живот е различно, и разходите са задължителни за съответното ниво.) И има случаи, когато изкарва по-малко, пък му прибират повече. (Сигурно има и обратни, за равновесие – ама те са някъде много нагоре по върховете и аз не ги познавам.) За целта има безкрайно количество различни методи. Първо и най-основно. Една съвършено разработена система на данъци, такси, заеми, кредити и застраховки. По всякакъв начин американецът бива стимулиран да тегли заеми и кредити. Отпускат се за жилище, за кола, за стоки... Всяка по-голяма търговска верига си има. Банките отпускат кредитни линии – за пазаруване. За една година моята – в Банк оф Америка нарастна от 300 на 800 долара. Прибави се кредитната карта от Мейсис – верига за облекло, мебели и покъщнина, където работих известно време. Кредитна линия от 2000 долара ми е отпусната от Амазон... и пощата ми се състои предимно от писма-предложения от банки за нови и нови кредитни карти – кои за 2-3, кои за 5000 долара... Неусетно си въвлечен в една съвършено разработена система, от която няма отърваване. Особено опасна за младите хора, току-що навлизащи в нея. Награбват по две-три - че и повече кредитни карти и тръгват да пазаруват. “Много изгодно”, “с големи намаления”, “ на разпродажба” и “само този път, после няма да го има”... Или нещо “безплатно” само дето с условие, че... Неизброими са. По всякакъв начин гледат да те омагьосат да купиш. Повечето им магазини вечно са с “ с големи намаления и разпродажби” – изглежда това е една от неустоимите уловки за американеца. “Ризи с 50% намаление на цената – това ми харесва!” – възкликна веднъж пред очите ми един американец. Ама колко е т. н. “оригинална цена” и колко става след прословутото намаление, вярвайте, изобщо не погледна. В “Мейсис” например – верига за облекло, мебели и домашнш потреби: продават ти стока – ама понякога ти казват: ако дойдеш да си я вземеш след пет дни, примерно, ще ти направим намаление. Белки като дойдеш пак си харесаш нещо друго. Или ти идва имейл от някъде – купи си безплатно лаптоп. Отварям от любопитство и се заигравам... върти ме безкрайно дълго из лабиринти, където трябва да си избера други стоки, на свой ред предлагани “много изгодно” от фирмите им –спонсори... Че ти ако си купиш всичко това, и по толкоз пъти, колкото те кара – то този уж безплатен лаптоп ще ти излезе златен! А не е ясно и ще го получиш ли накрая. 17

Абе уловки хиляди, ама милиони. Но се опитвам да карам по ред и сега съм на кредитирането. Хазяйката ми се оплака наскоро, че племеницата й, дошла миналата година студентка, се хванала на сравнително добре платена работа; работила повече от месец, парите й превеждали дирекнто на сметката й в банката... и накрая се оказало, че балансът й е отрицателен. Защо? Ами ползвала преди това кредитни карти, плащала само минималната месечна вноска – която обикновено е 15 долара – колкото да демонстрираш на банката, че знаеш за задължението си... а останалата част, се оказало, че връща с лихва 38%! 38! От такъв порядък са лихвите на кредитните карти. Голямо изкушение са – да си купуваш сега, пък да плащаш някога си – но все пак трябва да си плащаш. Изкушават се не само младите хора – изкушението е за всички. Моите приятели - семейство от Сиатъл – казваха, че заплатите им стигат точно от заплата до заплата...и като си харесаха нещо в България, а си бяха похарчили вече парите, изтеглиха пари от кредитната си карта, за да си го купят. Аз им завиждах, а те точно обясняваха, че като се приберат, ще им излезе през носа. Всеки, абсолютно всеки, се е изкушавал от тази възможност – да си харчи свободно в рамките на отпуснатия кредит. Пък после... Ама оборотът е направен вече. Най-голямият заем, най-голямия кредит, - съответно най-големият разход е за дом, жилище. Всъщност - грешка! Най-голямият, естествено, са данъците – федерални, щатски, градски (на каунтитата) и т.н. Бройте за автоматично заминала около една трета от това, което сте изкарали. В Калифорния има и местен ДДС – 7 и нещо процента върху всички стоки и услуги. И цените навсякъде са БЕЗ този данък. Никога не знаеш точно колко пари струват стоките пред очите ти – само приблизително. После идва къщата. Докато бях в България, и аз бях впечатлена от възможността за бързо закупуване на къща тука. Това може да стане и на втората година от пребиваването ти.

Как. Ами със заем, естествено. Да, обикновено се изискват 20% от стойността кеш, но и това може да се уреди със втори заем. Та май често отпада като изискване. Хората трябва да продадат домовете, които строят със страшна бързина и да извлекат максимална печелба. Строителството е невероятно некачествено, направо смешно. Къщите масово са една малка бутафория – като Холивудски декори – състояща се от дървени колонки и дървени плоскости почти шперплат, измазани отвън, че понякога дори облепени с каменна облицовка – смях! 18

Заемите са най-често 30-годишни и месечната вноска е висока – 2-3 -4 000 долара. Моята племеница и съпругът й плащат 3000 месечно. Това са значителни пари! Лихвата найчесто е плаваща, зависи от пазара... и май последно време “плава” само нагоре. Банките са едва ли не винаги готови на рефинансиране – да покриваш стари заеми с нови, още поголеми. В резултат мойта хазяйка например, е започнала да изплаща къщата си с по 2 300 долара на месец, към които се пребавили месечно още около 700 за данък сграда и такси за общината. Сега, след едно рефинансиране, и след едни осем месеца, всеки от които лихвата (плаващата) се вдигала с по сто долара месечно, плаща общо 5000 долара на месец: 4 000 лихви (и нито цент главница по заема!) и 1000 данъци и такси. 5000 долара! Това са 60 000 годишно. За 30 години. Кой в България плаща такова нещо? Ама ще кажете – те и заплатите не са същите. На са. Но 60 000 годишно е вече към високите (средно високи) доходи. И не забравяйте моментално да махате една трета данъци. 60 000 годишно отговаря приблизително на 35 долара на час – ми да ви кажа, малко емигранти ги имат. А и малко американци въобще. Най ниската ставка е 7 долара на час. 8-8,50 до към 12 е нещо доста масово из емигрантските среди. Всякакви услуги от сорта на сервитьорски, продавачи и въобще всички нискоквалифицирани работи са толкова ниско платени, че се заемат предимно от новодошли емигранти, които още не са се осъзнали. Пък тези, нелегалните, изобщо им се чудя за какво са тука и как живеят. Освен ако са умирали от глад в родината си. Работа се търси на две места, за да се насмогне поне малко. Или пък се работи “овъртайм” – “свръхвреме” – за повече часове. (Нашите студенти на бригади работят и обикновено успяват да си спестят парички, защото по никакъв друг начин не се свързват със системата за прибиране на парите обратно: нямат собственост, нямат коли, и са тука временно.) Имаш ли къща със заем 30 години, изобщо не ми казвай, че тя е твоя. Животът е невероятно променлив, никой бизнес или работа не са напълно гарантирани... Твърдят, че американецът сменя работата си средно веднъж на пет години. “Сменянето” често изисква време, месеци, за нова адаптация или намиране на нова работа – а заемите си текат! Как плащаш – нови кредити... Не знам.

Мнозина вече взеха да губят къщите си. Банките взеха да се чудят какво да ги правят. Продават ги по остатъчна стойност... Не мога да си го представя. Да плащаш толкова години по толкова пари...Да си свикнал... И т. н. “Толкова си обикнах къщата, не знам какво ще стане, ако не мога да я задържа” – проплака по телефона наскоро бившата ми зълва. И тя си купила къща – макар в Канада, ама май няма голяма разлика. Повикала поголемият си син, който още не е женен, да живее при нея, в стаята за гости на първия етаж, за да й помага с изплащането... Но да се абстрахираме от това – считаме, че си купил и си имаш къща (или друг недвижим имот). Първо ти е определен данък: 1 % от пазарната стойост. Това са поне 4-5 000 долара годишно. Сравнете с нашите данъци! Плащат се на две части – два пъти годишно. Какво става, ако не можеш да си платиш данъка? До 13 юни излиза списък кой не е платил. На 30-ти, ако си още в този списък, къщата се отнема. Взима се! Имаш право да си я възстановиш, в петгодишен срок, ако платиш всички данъци със съответните лихви. В противен случай изобщо губиш собствеността си върху нея. В България общината – така ругана и оплювана от “масовия зрител”, поема всички разходи по изграждането и поддръжката на техническата инфраструктура – пътища, ток, водопроводи, канали, топлофикация (газофикация), телефони и т. н., както и подръжката и ремонтите им и поддръжката и почистването на околните пространства около блокове, къщи и по улици. Тука тези разходи се поемат от собствениците на имоти! За това тука отиват почти 1000 месечно! Както и за градинките – разходите за градинари на съседите са също 12 000 годишно. И тези и други подобни разходи са задължителни. Няма “не искам”, няма “не мога”. Който “не иска” – на бърза ръка бива осъден да плати всичко с лихвите, че и с разноските за съдебна система. Който “не може” – напуска, продава. След данъците и таксите, идват застраховките. Те са задължителни! Размерът им се определя от застрахователя и не зависи от желанията на собственика. Къщите се застраховат срещу пожар, термити и какво ли още не. Задължително. Застраховките на колите са също много високи отново поне една-две, че и повече хилядарки годишно. Увеличават се значително при наличие и на най-дребен инцидент. 20

Може би тука е мястото да опиша нещо, което ми правеше впечатление още от самото начало: как стриктно се спазват пътните правила и закони. Първо, наистина контролът е много строг и проверките са си непрекъснати. И второ – то не е необходимо да те хващат често. Веднъж ти стига. В моето ръководство за начинаещи шофьори е дадена “Цената на изпита порция алкохол” – 5 263 долара. Макар че четивото ще стане много дълго, няма как да не го препиша – и би ми било приятно, ако го разгледате внимателно. 1. Буксировка и съхраняване на МПС – 187 долара. 2. Такса за завеждане на дело, вземане на отпечатъци от пръстите и фотографиране – 156 долара 3. Такса за възстановяване на шофьорската книжка – 125 долара 4. Увеличаване стойността на застраховката на МПС – 2 700 долара! (забележете – застраховката скача значително и това е задължително и за години напред! И никой не те пита за желанието!) 5. Глоба за управление на МПС под въздействие на алкохол или наркотик (DUI) – 480 долара 6. Оценка за съдебната система – 816 долара 7. Районна такса за обслужване – 44 долара 8. Вноска във фонда на жертвите от водачите, осъщестили управление на МПС под въздействие на алкохол иби наркотик – 100 долара 9. Вноска във фонда за просвета за злоупотребата с алкохол – 50 долара 10. Занимания за лица, осъществяващи управление на МПС под въздействие на алкохол или наркотик (DUI) – 550 долара 11. Участия в събрания за оказване на въздействие от страна на жертвите на водители, осъществили управление на МПС под въздействие на алкохол или наркотик (DUI) – 20 долара 12. Такса за заплащане на изгубено време – 35 долара Обща сума – 5 263. Значителна! А ако решиш до ползваш адвокат, приготви още 2 000 долара. Адвокатските услуги и таксите по съдебната система също за невероятни – не дай Боже! Моята хазяйка е платила 40 000 около развода си.

Точки 10 и 11 също са задължителни, естествено. При условие, че просто са те хванали да шофираш пил – не и да се е случило някое проишeвствие, което да те отведе на друго място, малко по-различно от тези занимания и събрания. Пишман да стане човек от една чашка Но така и трябва – по всякакъв начин се стараят хората да въздействат. “И пак има пили шофьори” – както казва и seafarer в една дискусия. Има. Първо – защото няма развит обществен транспорт – нито таксита и няма как иначе да се приберат от заведенията – където, общо взето не седят дълго и наистина изпиват обикновено по една чаша. И второ – защото животът е много стресов – просто човек има нужда да разтовари понякога, а за мъжете явно това е един от начините. Колко висока е здравната осигуровка дори и не знам блажено. (Господ да ме пази). Но никак не е малка и тя. И също - въпреки нея – се плаща по 20 долара за явяване при доктора, дори колкото да ти даде направление за друг специалист. За скъпотията на зъболекарите сте чували – на българите им излиза по-евтино да си отидат до вкъщи за зъболекар. Качеството на масовите стоки е много ниско. На дрехите, на обувките... Има и добри стоки, но те са много скъпи – и не до там достъпни.

Ниско е качеството на техниката и домакинските уреди - всичко е направено да се поврежда скоро след като изтече гаранционния срок, поправката съзнателно излиза толкова много, че да е по-изгодно да се купи нов предмет... За храните им пък да не говорим. Не само са боклук, но и вреден дори. От както ме боля стомахът от едни техни картофи – ама жестока болка! – гледам да съм си предимно на нашенски или поне източно европейски стоки. Колкото и да се опитват да мошеничесват производителите на храни у нас, не могат до бъдат и бледо подобие на това, коетосе вихри тук. Моята племеница, която учи в Ню Йорк, изрично ме беше предупредила да си купувам задължително “органик” храни. Но те не само, че са много скъпи, но дори за тях няма гаранция, че са действително екологично чисти. Иначе храната е общо взето относително евтина, но не и зеленчуците. Мойта приятелка скоро ми се обади, за да ми каже нещо “смешно” – както се изрази. Съпругът й се върнал много доволен от пазар, успял да купи “много на сметка” 2 (два!) броя чушки за 1,50 ! Две чушки – долар и петдесет! И това е “евтино” и “много на сметка”! Доматите са също между 0,79 (парниковите) до 3-4 долара паунда (254 гр). Чувам, че и в България отивали натам. Месото също не е много евтино, пък ако е “органик” – да не говорим. Мошеничествата на дребно при продажбите – като у нас . Но при нас поне уж има “Комисия за защита на потребителя” – пък тука не знам какво има и дали въобще има нещо аналогично. 22

Пример: Купувам пакет кайма в един от веригата магазини “Грейт Американ”. И “Великият Американец” ми продава нещо, което, както се оказва в последствие, само отгоре е покрито с пласт каймица: от вътре е една огромна замръзнала топка от нещо синкаво на цвят, което може миналото столетие и да е било с органичен произход – но не е доказано.

Което ме навежда на мисълта за честността и доверието. “Честния бизнес”. Спомням си как в България, като ругаем нашенското, и някак механично народът повтаря, че на Запад имало правила, че нечестният излизал от бизнеса и т. н. Правила, естествено, има. Мошеничеството е взело толкова големи размери, че някои неща са регламентирани със закони. Какъвто е например прочутият Truth in Lеnding Act (Нещо като: Закон за истината при отпускане на заеми), наричан още с почти криминално звучащото “Regulation Z”, ЗАДЪЛЖАВАЩ кредитиращите институции да информират ползувателите за това, колко ще плащат за кредита (за да могат те да направят сравнение между различните кредитни източници); както и да изразят всичките съпътстващи финансови разходи като процент – годишна процентна вноска. Не се изисква голямо въображение да си представи човек какво е предизвикало появата на този закон, изискващ предоставянето на най-обикновена и необходима информация по кредитите. (Не че и сега, предоставяйки я, банките не се опитват да го напарвят по най-неразбираемия за неспециалиста начин). Но съвсем не всичко може да се регламентира със закони и дори най-уважаваните и ползвани институции се опитват по всякакъв начин да ти измъкнат някакви сумички – колкото мине. Отначало бах тръгнала да махам с ръка, когато става дума за 25-30-35 долара, но хазяйката ми ме научи да се боря и за такива суми. И те се трупат и ощетяват значително като цяло. Измъкват се по много и различни начини, най-често е някое условийце, промъкнало се със ситни буквички в “срокове и условия”. Затова вече чета дума по дума всички срокове и условея – реални и виртуални – колкото и дълги и досадни да са. И пак не успявам да се предпазя. “Искаш ли да пазаруваш само с едно кликване на мишката” ме пита Amazon, една сериозна верига за пазаруване по интернет. Че искам, защо да не искам. Вече съм пазарувала от там книги и други неща, имам акаунт, дала съм си всички данни... Защо да ги пиша по сто 23

пъти. Кликвам с мишката веднъж – и за нула време от банковата ми сметка са изтеглени 79,95 – годишна вноска за “прима купувачка” – чест, за която не съм и мечтала. Отварям да прочета условията за “прима купувачи” – е там вече си е написано, че една от привилегиите на примакупувачите е да пазаруват с едно кликване. Ама чак там! И един куп други такива примери мога да ви дам – много! Опитват се да те прецакат от всякъде! Понякога ти връщат сумите, като реагираш, но понякога не смогваш да си ги отвоюваш обратно. А много заетите хора сигурно нямат и време и сили да се занимават с това. На което вероятно се и разчита. Но определено всички се стараем да сме внимателни и да си отваряме очете на четири. Аз все още съм най-назад в тези занимания, естествено – най-малко опит имам. Но достатъчно, за да разбера вече това, което ми каза един българин, жевеещ тука от десет години: опитът тука се трупа задължително гарниран със загуба на пари! За този опит се заплаща от джоба!

Като забавна илюстрация на развитото внимание и усетът към мошеничества от всякакъв род бих ви разказала, как дъщерята на една приятелка ми изпрати в пощата покана за участие в един доста съмнителен сайт, уж за запознанства. В пощата ми пишеше, че тя ме кани в този сайт и ме питаше: “Приятелка ли ви е Нели?” – по начин дето да те е срам едва ли не да отговориш с “не”. “Абе не ми е много приятелка” – викам си наум, - “ама майка й е една от най-добрите ми приятелки и тя сигурно ме свързва с нея чрез този сайт.” И набързо кликвам, че приемам сроковете и условията му, без много да ги чета този път. Е, да – ама не! Оказва се нещо като нахален шпионин, който си присвоява цялата ми листа с адреси, и на всички изпраща покани от мое име да се регистрат в него, като всеки пита по същия нахален начин: “Приятелка ли ви е Руми?” И знаете ли – живеещите в Америка българи до един не се хванаха на уловката! Първа ми се обажда Силвия, художничката – така всъщност разбирам, че писма са разпратени от мое име! “Руми, какъв е този сайт?” – пита ме тя, - “Има някакви много неясни срокове и условия”. 24

Изпадам в ужас. Моментално изпращам на всички адресати от списъка си писмо със заглавие да не се регистрират в този сайт. Звъня на когото мога... Обаче изобщо не знам как да се откача от това чудо. “Подлото животно” продължава да изпраща периодично такива писма от мое име. При което вече някои от приятелите ми се хващат – ужас. Но не и живеещите в Америка. Нито един от тях. Изпращам не само имейл до въпросния сайт – че желая моментално да бъда отписана – но и писмо с обратна разписка до пощенската кутия, дадена като адрес на сайта. Това най-накрая дава ефект. – след като поне още 2-3 пъти писма са разпращани от мое име. Получавам имейл, че съм отписана с прискърбие и нахалното предложение дали не бих размислила... С което се надявам историята да е приключила. “В тази страна никой никому няма вяра” – ми беше казала Силвия още в самото начало. За мене лъжата е повсеместна и е норма на поведение. Започва с прословутата “американска усмивка”, минава през поздрава: “Как си” – “Добре” – “А ти как си” – “Отлично” (“Добре” и “Отлично” отговарят дори на лекарите, когато са отишли на преглед, превивайки се от болка...) , през задължителното условие да се представяш за изключителен, съвършен, непогрешим и ентусиазиран за всичко, свързано с работата и бизнеса ти; през повърхностните псевдоприятелски и псевдосърдечни отношения... та до почти всичко останало. Американците са дружелюбни и дори услужливи, но те забавят на часа, в който погледът им не пада на тебе и изобщо не им пука за никой извън най-тясното им обкръжение... Те просто нямат сила, време и нерви за нормални приятелства. Животът ги изцежда до край. Цялата им система е направена така, че да ги създаде самостоятелни и непривързващи се индивиди... От тримесечни бебета ги разделят от работещите майки (а сега условията са такива, че повечето жени работят). После всяка година сменят учениците по паралелките – не се заседяват с години заедно, като при нас. Влади, синът на племеницата ми Надя, има късметът да е трета (последна) година заедно с едни и същи деца, защото учи по специална програма в специално училище с деца, избрани с конкурс – но и те ще се разделят догодина, на 12 години. А някои вече напуснаха и с един от най-добрите си приятели се раздели буквално завинаги – родителите му се преместиха да живеят и работят в друг щат. Така се разделят и със семействата, в които са израсли – събират се само на кръщенета и сватби... и то рядко, защото често ги разделят огромни територии. Америка е страна за самотни хора. Толкова заети, че да не чувстват самотата си.

Вече ви казах, че това е и страна на хора, които не притежават пари. Плащат с кредитните си карти и теглят заеми и после всички усилия отиват да изкарат достатъчно пари, за да ги изплатят. Липсата на пари и сигурност е характерна за болшинството американци. За това и най-близките обикновено не могат да ти услужат при нужда: те или нямат, или стискат, защото не знаят какво ги чака следващия ден. Когато Чък, приятелят и вече съпруг на българката Илина остава без работа, той просто няма към кого да се обърне – макар да си е роден тука и да има огромно семейство. Разходите си посреща с кредитните карти – плаща само минимума, който, както вече ви казах, е обикновено 15 долара на месец, независимо каква сума си ползвал. А после, като си намира работа... знаете вече: тридесет и няколко процента лихва! Бая се озорва, докато излезе от дупката – коч-коджа ми ти инженер с натрупани години стаж и опит! Всеки може да остане без работа, когато най-малко очаква, за един ден! Имам познат, българин, който работи седем дни в седмицата, за да може да покрие разходите си и да отдели някой долар. Прибира се в България – а там – софри (поне както му се вижда) . Седят си хората на пийване и приказки – и едва ли не всеки на него чака я за някой подарък, я за някой заем...я просто да му плати сметката в някое заведение... Но това вече, както и за подъръците, които тука е така трудно да се намерят! (аз преди се чудех тези хора от САЩ и Канада стиснати ли стават, че носят такива буклуци за подаръци) - са други теми. Сега пиша за живота в САЩ. И честно да ви кажа: не бих искала моите деца да емигрират. Ако биха могли да устроят нормално живота си в България, макар и небогато, но с прилични доходи, бих предпочела да са там. И тука идвам до това: защо емигрираме, защо сме тук. Защото все пак тази огромна и многолюдна страна има наистина много голям капацитет, много големи възможностти за работа. Възможностти за учене и развиване, без значение на възрастта. С годините всеки по някакъв начин поустройва живота си, понамества се, не остава гладен... Разбира се, ако е склонен на здрав труд. Страната разчита на този емигрантски труд и не 26

допуска изключения. Мнозина от дошлите тука са се върнали обратно още първите години. Счита се, че си преодолял трудностите, ако изкараш пет години. Това е срокът за получаване на гражданство – неслучайно. Адаптацията е по-трудна, от колкото изглежда на пръв поглед. Веднъж разговарях с един британец, възпитаник на Харвард, работил в големи и престижни фирми в Англия. Той ми каза, че дори за него, който не е имал проблеми с езика, са му били необходими две години, за да се устрои. И при това устройване изобщо не търсете някаква обиктивност и справедливост: няма. И тука си има и завист, и отношения, и връзки, и каквото се сетите. Борба голяма. Общо взето това са някои от основните ми впечатления от живота тука – натрупани за около година и половина.

ДОПЪЛНЕНИЯ: 17 години от моя трудов стаж в България преминаха в община, за което много се гордея. Работих като главен специалист "Архитектура", а после - главен специалист "Градоустройство и териториално-селищно устройство". Считах себе си за добър професионалист, компетентен и съвестен. И виждах, че работата ми - прилагането и развиването на градоустройствените планове - е необходима и полезна. Що глупости и оплювания съм излушала на работното си място! Като се започне от това, как другите ми изкарват заплатата, колко съм порочна и родкупна - та се премине до това как незаконно нарушавам правата на собственост на горките собственици на имоти, като ги зъдължавам да спазват някакви зонирания и плътности и височини на застрояване... Пък това - да обясня на някого, че когато имотът му влеза в регулация и от една без извинение! - лайняна нива му дават парцел с прекарани път, ток, вода, канал и т. н., който макар и по-малък по размер е с многократно по-висока цена от оригиналния му имот и за това никакви права не са му нарушени - е това беше направо почти абсурд! Е, тука, в САЩ, понятието "Police power" цитирам: "includes the govrment's rihgt to enforse land use controls, such as zoninng, munipical codes, rent control, and subdevision codes, without compensation to property owners. Remember it is eminent domain that requires compensation, not police power". (Понятието "Полицейска власт" включва правото на правителството да налага контрол на ползването на земята, като например зонирането, общинските нормативи, контрол на рентите и нормативите за парцелиране, без компенсациа на собствениците. Запомнете, че отчеждаването е това, при което се изисва компенсация, не и Полицейската власт". ) И това са си съвсем нормални, макар и прилагани с необходимата строгост, правила и нормативи, слещу които никому и през ум не минава да скача и негодува.

Съгласно Uniform Vendor and Purchaser Risk Act от 1947 година (закон за поемане на риск при покупка), притежателят на собственост не се освобождава от задължението си дори когато имуществото му е унищожено от някаква форма на бедствие! Alienation Clause (Due-on-Sale Clаuse) - Условие при отпускане на кредит - заем за покупка на имот, което застопорява условията на заема само за покупката - в смисъл, че ако Джон си купи имот със заем 200 000 долара с лихва 8% и след време поиска да го продаде на купувач, който е съгласен да му поеме и задълженията по кредита, банката (кредитната институция) спокойно може да каже: "да, ама не: това е условие, свързано с покупката едно време, пък сега за новия купувач вдигаме лихвата на 10%" Има си и Acceleration Clause, и Assigment orf Rents - и куп други записани условияправила-закончета, които стриктно защитават правата на кредитора, ма няма да ви ги разказвам всичките, за да не ви затормозявам. Като последно ще ви разкажа само за Prepaiment Penalty - НАКАЗАНИЕТО!!!!, което се полага, ако си върнеш заема (или част от него), изтеглен за жилище (1 до 4 жилищни единици) ПО-РАНО!!!! Налага се на посмялия да си изплати заема изцяло преди изтичане на 5 (пет) години от изтеглянето му и е в размер на 6 (шест) месечна лихва от предплатената сума (всяка година), което, цитирам учебника: "което превишава 20% от оригиналната главница по заема. Обаче, наказанието варира сред кредиторите. След преговори, кредиторът може понякога да се откаже от него, ако заемащият изтегли нов заем от същата институция(!!!!!! - удивителните са си мои, не са от учебника) , или ако пазарът е стегнат и кредиторът се нуждае да използва парите за кредит с по-висока лихва". Край на цитата. Без повече коментар.

ЗА ШОФИРАНЕТО  Из мое писмо от 3.11.2007 г.:

''Ами, ''заронила в четене''! Де да бях! Нали ви казах, че от понеделник тръгвам на обучение към фирмата за продажба на имоти. Пътя ми по принцип е по 55 магистрала. А аз въобще не съм карала по магистралите им тука и си ме е страх (не че по улиците им не ме е, де). Особено се притеснявам от включването в движение, пристрояването от лента в лента... изходът като че ли е по-лесен. Но самото начало - да се мушнеш между коли, движещи е със 100-120 км/ч...абе...Веднъж само ми се беше случвало преди, хазяйката ми тогава беше с мене в колата, та спирах после при първа възможност, че много й се беше припишкало на жената. И значи тръгнах аз в понеделник - шофьор с кола на 10 дни няма още - и там се бумнах някак си в магистралата, макар да заобиколих от начало не от където трябваше.... ама и за това ще ви разкажа по-подробно, с риск да стана досадна, но да получите пълна представа за емоциите ми. Значи аз бях видяла на картата, че мога да изляза на магистралата по улиците Кампус и МакАртър, ама хазяйката каза, че е по-лесно не от МакАртър, а от Бристол. И аз тръгнах уж към Бристол, ама не бях хубаво разгледала предварително пътя си, на едно място реших, че вече съм подминала, направих обратен завой, качих се по една стръмна рампа... и се оказа, че по грешка съм излязла на същия този МакАртър, ама от по-от юг. Ми нищо – само дето загубих 5-10 минути, вместо да си мина, както първоначално си бях наумила. От него навлязох на 55-та – без инциденти . Обаче...започнах да се притеснявам от надписите с цифра 5. Мислех си, че не може да е 5 магистрала, че на картата тя съвсем не е тука, ама знам ли? И хайде – хоп, излязох от магистралата на един изход, пък то се оказа, че си е била точно 55, ама на този изход правеха ремонтни работи и не можеше да се влезе пак на нея, подходът беше 29

затворен, та хората ми обясниха от къде да мина, че пак да изляза на 55.

Минах, излязох, пак благополучно, и подкарах. На едно място пишеше, че скоро ще има отделяне към 5 магистрала и два платна са за нея, две – за 55-та. Аз уж карах в тези, които за за 55-та; направих едни лупинги по една висока рампа – път на по-високо ниво... и се оказа, че се включвам към 5-та – най-натоварената основна магистрала тука, дето води от ЛА до Сан Диего. Излязох на първия изход, замотах се из едни улички, опитах се по картата да се ориентирам къде съм...Една жена от мексикански произход излизаше от една къща, попитах я – оказа се, че тя отива точно по 55-север и карайки след нея влязох за трети пореден път на магистралата. Подкарах си по нея, един огромен тир ми пречеше от дясно да гледам надписите и се оказа, че съм си изпуснала изхода. Усетих се чак след около половин час, още повече, като видях, че моята магистрала вече от 55 е станала 91 и ме води към Ривърсайд – съседната област!!!!! Пътят дори се промени и стана вече по-планински. На едно място видях, че пише “Тол роуд” и че води за Ървайн; бях чувала от Надето, като сме ходили в Ривърсайд, че има по-кратка магистрала, но платена (това е значинието на “Тол-роуда”) и се отклоних по нея. Спрях там, дето се плаща – слава Богу беше само 2 долара и нещо – и попитах момичето на гишето дали наистина това е магистрала за към Ървайн. Оказа се, че е и този път не съм сбъркала посоката, ама като разбра, че всъщност ми трябва Санта Ана, то ме посъветва да си отклоня по 261-ва магистрала. “Абе маце, - викам си наум – какво има АЗ да се отклонявам – то самичко ще си ме отклони, както винаги до сега, когато от магистралата, по която си движа, отивам някак си на друга.” И понеже тази магистрала платена, - а и времето вече доста отдавна станало работно, та движението не беше много натоварено, някак си успях и да си се отклоня навреме, и да се върна... е, естествено в Ървайн, почти на изходна точка, ама ... Спрях на един паркинг, близо до бензиностанция (израдвах й се), да разбера как от тука да продължа нататък. И се опитах да загася колата напълно: не става; да запаля – пак не ще. Заклещил се оня ми ти ключ и не мърда (а не съм ви разправяла, че още при едно от първите си излизания успях да си заключа колата с ключа вътре и запален мотор; добре, че хазяйката ми беше там и повика пътната помощ, за която е абонирана (аз още

не съм), та ми я отвориха.) Помотах се малко, обадих се в офиса, че ще закъснея, защото имам технически проблеми с колата (в този момент това си беше самата истина) и в края на крайщата помолих един възрастин китаец от обслужващия персонал да погледне колата ми и защо не работи страртера. Човекът ми обясни, че посмъртно няма да мога да го завъртя този ключ, след като съм на скорост “РИВЪРЗ” (R), а на на “ПАРКИНГ” (P). Коя от тези двете е нулева - така и не знам, ама навярно няма и да науча. Заредих бензин с кредитната си карта (при третия опит и след милото напътстване на една женица), потеглих с отворена капачка на резервоара – та по пътя ми бибипкаха, да ме подсетят и - този път по едни улици - благополучно пристигнах за първата кафе-пауза към 11 часа, вместо в 8:30.

Връщането ми беше малко по-малко драматично: влязох си на магистралата, излязох уж нормално... ама по грешка се престроих за завой надясно, вместо наляво, както ми трябваше. При първа възможност направих обратен завой... и излязох отново на магистралата! Втори опит за измъкване от пустата му магистрала: не! Не ще да ме пусне: опита се да ме прехвърли на 5-та! Та в ужас видях едно отклонение към едно летища и се наложи половин час да пълзя едва-едва из летището, само и само да изляза най-после! На другия ден хазяйката ми каза как да изляза на Бристол и да карам по него. Е завих аз уж по Бристол – пак ме изхвърли на магистралата! Подкарах си аз печено по нея, не се подведох по знаците, че е 5-та; взех си правилната лента при разделянето на 55-та и 5-та, намерих си верният изход – всичко! Абе Калифорнийка ли съм, или да! На следващия, след края на работното време, по молба на племеницата ми Надя трябваше са отида в еден търговски комплекс да й прибера един запазен костюм. 31

Този комплекс близо до моята работа. Абе близо, ама като го видях на карта, изпаднах в ужас. От всякъде обграден с магистрали, само от едната страна Мейн, която си е като магистрала. Карам по Мейн – и виждам надписи: за 5-та север – не знам кое си платно, за 5-юг – друго си....Леле, пак няма да мога да се пристроя навреме и пак ще ме захапе някоя магистрала. И бам – свих по първата възможна вляво. Влязох в един голям паркинг и попитах – оказа се, че от него имам лесен изход точно към тази част на търговския комплекс, която ми трябва... Свърших работа, излязох на Мейн, карам по средно платно, и се моля Богу да не се отклоня нито вляво, нито вдясно по магистралата... Чу молитвата ми. И така се прибрах някак си. Вкъщи открих по картата, че имам път по нормални си улици, който също води до Санта Ана, където ми е курса. Ми да ви кажа, то няма много разлика между тях и магистралите. И те са с по няколко платна и бързи – с по 45-50-55, едната си е даже с 60 мили/час – скоростта на магистралите. Само дето има светофари и повече конфликтни точки. Ама аз все още ги предпочитам, защото поне знам къде съм и не губя ориентация, като по магистралите. Но иначе май магистралите са дажи по-безопасни. Абе безопасни – как не. Вчера един закъсня като мене първия ден, ама то защото имало катастрофа от няколко коли по магистралата. Тогава тя се задръства, колите спират – и ни напред, ни назад. “Трафик”. Иначе тука без кола си е невъзможно – чувствам се като дете, което е проходило най-после. Но си ме е страх и зор. Ама опитът ми се върти – 300 мили имам вече за две седмици. Това са си 500 км, нещо такова. Цял ден съм на занятия – и сутрин, и след обяд. Три вечери и събота сутрин съм на колеж. Вечер гледам да не си лягам много късно, дори да не чувствам да ми се спи, за да не се успя. Вече закъснях веднъж – втори път не бива! А имам още една седмица – пет сутрини! – да стигам до там. После продължавам в местния офис, който е наблизо. Там ще си поотдъхна малко. С шофирането, де, не иначе.''

(Глас от другия край на САЩ): "Тази синя лампичка, дето се чудиш защо ти свети, означава, че караш на дълги светлини. Кой знае как ги заслепяваш хората! Дръпни лостчето с мигачите към себе си." (Хазяйката): "Не, Американците не са тъпанари с бавни реакции. Те просто не тръгват на зелено, докато не се убедят, че и последната кола, която би могла да пресече пътя им на кръстовището, не е спряла." Лелееееееееее Ми има резон: улиците им са със скорости от 60-70 км/ч; при такава засилка не винаги се спира лесно и понякога колите преминават и на жълто вече към червеното Та те предпочитат да поизчакат някоя друга секунда по-добре. Лелееееееееее Добре, че ми се е разминало до сега.

НОВИ УРОЦИ

25.11.2007 г.

(първите) Навлизайки малко по-навътре в същността на нещата, започвам да правя някои корекции. Първо - не съм била права, че американците са самотници. Просто принципът на общуване при тях е друг: като този на глутницата. Ако влезеш в някоя ''глутница'' - там те приемат точно както се приемат приятели. И се държат точно така с тебе. Вече го изпитах два пъти: един път, влизайки в системата за обучаване на безработни вишисти - как да си намират работа и как да се подпомагат един-друг; и втори път - сега, започвайки работа в Тарбелл - една фирма за продажба на имоти. Умни, опитни и дружелюбни колеги - и предимно НАЧАЛНИЦИ, ама станали такива благодарение на личните си качества - се скъсват да споделят опита си с мене. Чувсвам се напълно подкрепена - от всякъде.

За кратко време главата ми е препълнена с нови уроци, които още не съм усвоила, та за тях - по-късно. А тука само ще напиша за едно от нещата, направило ми впечатление - то не е конкретно свързано с работата...но все пак го прочетох във фирмените материали.

****** 17 неща, по които се различава мисленето на богатия човек в сравнение на това на беден (или от средната класа) 1. Богатите хора вярват: :Аз създавам своя свят”. Бедните хора вярват “Случва ми се”. 2. Богатите хора играят играта на парите, за да спечелят. Бедните хора играят играта на парите, за да не загубят. 3. Богатите хора се посвещават на това да бъдат богати. Бедните хора искат да са богати. 4. Богатите хора мислят на едро. Бедните хора мислят дребнаво. 5. Богатите хора се фокусират върху възможностите. Бедните хора се фокусират върху пречките (спънките, препятствията). 6. Богатите хора уважават и се възхищават от богати и успели хора. Бедните хора негодуват и се възмущават от богати и успели хора. 7. Богатите хора се събират с позитивни успяващи хора. Бедните хора се събират с негативно настроени неуспяващи хора. 8. Богатите хора са изпълнени с желание да представят себе си и цената си. (to promote themselves and their value) Бедните хора са настроени негативно относно продаване и промоция. 9. Богатите хора са по-големи от своите проблеми. Бедните хора са по-малки от техните проблеми. 10. Богатите хора са отлични получатели. Бедните хора са слаби получатели. 11. Богатите хора избират заплащането да се базира на резултатите. Бедните хора избират заплащането да се базира на времетраенето не работата. 12. Богатите хора мислят двустранно. Бедните хора мислят “или-или”. 35

13. Богатите хора се фокусират върху цялостното си богатство. Бедните хора се фокусират единствено върху доходите си от работата. 14. Богатите хора управляват парите си добре. Бедните хора прахосват парите си добре. 15. Богатите хора правят техните пари да работят здравата за тях. Бедните хора работят здравата за своите пари. 16. Богатите хора действат въпреки страховете си. Бедните хора оставят страховете им да ги спрат. 17. Богатите хора непрекъснато се учат и растат. Бедните хора мислят, че вече знаят.

****** А нас продължават периодически да ни ''подковават идейно'', както се казваше едно време. Скоро имахме семинар; някои от идеите му: - ''Ти имаш потенциал'' - тази фраза изобщо не е комплимент! -Не си пожелавай животът ти да е по-лек: пожелавай си ТИ да си по-добър! ***** -Значение има това, върху което си се фокусирал. Фокусирай се върху това, което искаш, и ще го постигнеш. Фокусираш ли се върху това, което не искаш - ще имаш него! (нещо, което е много типично за нас, българите) Има 3 точки, върху които следва да се фокусираш: 1. Надеждата. 2. Какво можеш да контролираш. 3. Какво можеш да направиш. (Върху позитивните аспекти на живота ти; най-доброто използване на силата и ресурсите ти; възможностите, а не границите).

-Възможно е да спечелиш от лотарията много пари, да ги пропилееш и пак а останеш беден. Зашо? Защото фокусът ти е само върху парите. Парите не променят нищо - те само демонстрират какъв човек си. Възгледите, отношението към нещата, начина на живот - това е от значение. -JUST DO IT - просто го направи. (В нашия офис е във вариант: ''престани да мислиш и започни да действаш''). Работи и напредвай. -Ако ще се променяш, започни от личната си философия...най-лесно е да се обвинява. и т. н. в този дух: такава е основно американската житейска философия.