Issuu

СЪДЪРЖАНИЕ

1.Хубави неща те очакват.........................................3 2.За виното.................................................................4 3.Северния парк Северния парк – предпролетно 4.Сватбата

7 11 14

1 част : ДЕЙСТВАЩИТЕ ЛИЦА И ПРЪСТЕНЪТ.................18 2 част: ОБРЯДИТЕ........................................................................31 3 част : МОЯТА СЕЛСКА СВАТБА..........................................38

5.Маги – „нощнамагия” ............................................49 6.За живота и смъртта на малкото кученце ..........52 7.Вратата на Габанди.................................................59 8.За късмета и съдбата ............................................63 9. Pаздялата..............................................................116

ЗА ВИНОТО

22-02-2005

(Мисли по повод на изложбата “Винария”, пък и Трифон-Зарезан си беше почти вчера

))) Историята на Гроздовия сок и Виното, естествено, започва са тази на Лозата. И на

Гроздето.

Затова Гроздовият сок си мисли, че вече много е живял и преживял. Обича да повтаря: “не питай старило, а питай патило”. Ами то си има нещо такова. Поизживял е. Вече не е това мъничко зелено твърдоглаво неузряло и киселичко зрънце от грозда. Нито дори сочният и вкусен плод. Сок е – значи животът го е понамачкал оттук-оттам, за да го поизцеди. Ама... си е редичък. Даже да изключим тези случаи, когато си е направо “гола вода”. И да е вкусен - си е сок – и толкоз. Представа си няма колко крака има да го тъпчат, докато му извадят и последната капка шира. Колко има да ври и кипи душата му, да се разбърква, задъхва, задушава, проклина, отчайва, отрича, отказва... Да чувства края си... И пак да кипи – дори след усещането, че не би издържало тази болка и миг повече... Така става виното. Трудничко става. За да стане, гроздето трябва да е било добре узряло. Да е събрало топлина и доброта от Слънцето. Да е добило висок процент захарност. Тази сладост трябва да си му е присъща, да се съдържа в него. Иначе просто не става вино. Вкисва. Става на оцет. А и така вината стават различни. Има сухи, полусухи, пенливи, горчиви, кисели, сладникави... Наистина различни... Има винца, които трябва да се пийнат набързо, докато са съвсем младички. До към Нова година. До тогава са все още само резливички, приятни на вкус. А после стават нетърпимо кисели...

И още нещо са ми разказвали винарите. Идва момент, когато виното трябва да се прочисти от “калта”. Това е утайката в него – остатъци от “майката” - джибрите, насъбраната мърсотия... Преточва се - изтегля се с маркуч отгоре, а утайката се изхвърля и бурето хубавичко се измива, преди да се върне отново в него... Без тази манипулация виното става “кално” и има лош дъх и вкус. Без да е прочистило по някакъв начин натрупаните в душата си отпадъци... Пили ли сте хубаво, ама наистина хубаво младо вино? На мене ми се случи веднъж. Ники, синът ми, беше не една-две години – значи е било през 1978 или 1979 г. Домашно червено вино беше – бившите ми свекър и свекърва го бяха правили. В Санданския край. Ех, приятели, ееееееееееееееех... Каква беше тази лоза, какво беше това вино – никога преди и никога след това не ми се е случвало чак такова чудо! Може би беше последното грозде на двадесетгодишната лоза, садена в годината на раждането му и расла заедно със сина им... Ами то те омайва още от разстояние. Опойва те. Изведнъж, всред студа и снега, неочаквано те лъхва дъх на лято, на ливади с полски цветя, на десетки аромати... Припомня ти слънцето, цветчетата, пчелите... Да, имах чувството, сякаш самата лоза иска да разкаже за себе си, за живота си, за това, как е цъфтяла и именно за пчеличките, кацали по цветчетата й... И всичко това само докато се пълнят чашите, толкова беше силен този аромат... Отпиваш смело глътка – още си млад и не очакваш разочарования... И вкусът наистина не те разочарова! Казват, че било хубаво да опиташ всичко от живота – поне по веднъж. Дали е така? Дали неудовлетворението не е по-голямо, когато веднъж си опитал, и знаеш, че го има, и знаеш точно какво изпускаш – но то е свършило, изпило се е вече - и такова не успяваш да намериш никога повече... А от друга страна – това си е било младо вино. Младото вино си е за младите години. Тогава и трябва да си се изпие – до дъно, до последна капчица! И то стига, за да живееш с усещането, че младостта ти не е минала напразно, че си живял точно тогава, когато най ти се е живяло... И да си благодарен на живота за този безценен дар, и да се чувстваш от малцината избрани... Пък нищо, че после махмурлука може да си е големичък...

А най-вкусно на света, казват, е отлежалото вино. Многогодишното. Помъдрялото. На една среща в “О Шипка”, “среща” твърдеше, че всички хубави вина ги изнасят, пък за местна употреба остават некачествените... Ама на мене не ми се вярва. Сигурно и тука си имаме изби, в които си лежи-отлежава такова винце. Е, за такова сигурно трябва да си много богат. Но не пречи човек да се стреми, или да си мечтае... Щото преди, като чуя, че някой се стреми и си мечтае – и си викам: този пък какво се е застремил и замечтал – не знае ли, че – ако не друго, то краят е един и същ – изпива се. Или се зарязва, ако ти подгорчи или подкиселее прекалено. Ама то и на живота краят един и същ, пък някои тук-туме се бутат, та живеят... И дори някак успяват с това си начинание. Браво на тях, възхищавам им се. Но самата аз май не бързам. То всъщност няма и за къде. И си пийвам най-често водка или бира. Те не са така хубави, като виното, но пък не са и така разочароващи, като него.

СЕВЕРНИЯ ПАРК Снимки: Hel

Ако попиташ моите съграждани къде е Северния парк - повечето ще направят само бегло предположение, че е някъде в северната част на столицата. За Западния, Южния или Борисовата градина, дето беше ''Парк на свободата'' - всички знаят. Но за него - не. За това и никога не питам. Самата аз го научих преди двадесет години, когато се преместихме да живеем в ''Надежда''. Тогава хората се подсмихваха, че източните комплекси на София се наречени ''Младост'' и ''Дружба'', а западните ''Надежда'' и ''Свобода''. Точно с последните два граничи паркът. Обичах да водя децата си на разходка в него. Поразяваше ме красотата и спокойствието му.

Тогава беше чист и добре поддържан. След централната алея посрещаше езеро, в което се оглегждаше красива бяла ротонда. Ръката на виден районен партиен деец огради езерото с най-невероятно грозната ограда. Сега тя ръждясва, ротондата грознее надраскана, а то седи безводно, тъжно и мръсно.

Оградките са дело на Зам. Председателя на ИК (заместник Кмета) другаря Илия Киров. След 10 ноември 1989г. той беше първият, захвърлил партийния си билетот БКП и преминал в новоучредената Зелена партия. Вярвам, че ще дойде денят, когато отново ще бъде напълнено с вода и отново водните лилии и други цветя ще намерят в него своя дом. И като преди - ще има чудна водна градина.

Около него все още се виждат кръговете, в които - по замисъла на паркоустроителите - водната градина продължаваше на брега. Засаждаха невероятни цветя. На състезания се събираха цветарки от цяла България. Опитвах се да запомня имената на тези, които не гонеха бърз ефект - и може би не получаваха награди и поощрения. Но в кръговете, засадени от тяхните ръце, цветята растяха от пролет до есен - като цветовете им се съчетаваха по невероятен начин.

Тези снимки са от по-ново време; има напредък, появили са се някакви цветенца, макар и да е далече от светните гами, в които преливаха цветята в 80-те години. В дъното се вижда надраскана безводна чешмичка. Едва когато ми се случи да се запозная с проектантите на този парк - те тогава работеха в ''Софпроект'' - с изненада научих, че есенната красота на парка - това вълшебно съчетание на дървета, които жълтеят, оранжавеят, червенеят, кафявеят - с вечно зелени видове, е плод не на природата, а на съзнателната човешка мисъл. В последните години и този ефект се заличи. Навлизайки от централната алея погледът се сблъсква с фургони за кафе, ръждясала въртележка, стрелбище и циганки на столчета, продаващи семки и балончета. Навярно в последните години са прораснали нови дървета, задушили 9

някои от предишните. Чешмите са повредени и не работят, пейките и перголите изпочупени и гният. Слънченият часовник - самотен и надраскан...

Тъжно ми е, като си спомня за загубената красота. И все пак паркът още диша с някакво особено, свое дихание. Напомня ми Екзюпери с неговата пустиня - ''Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети...'' И в него има нещо такова - нещо неуловимо, някакъв мирис или пък спомен... Губила съм се там - уж малък - пък алеите се вият плавно и неочаквано за самия тебе се оказва, че се въртиш в кръг, без да излизаш на вярната пътека... И някак неусетно преминава в истинска гора... Излизаш, вървейки направо, между дърветата, само ако си наясно с правилната посока... И сега вече само ако навлезеш - истински - в неговата есенна красота - те дарява с букета от червени, оранжави, зелени, жълти и кафяви листа, които успяват да променят до неузнаваемост атмосферата в до болка познатата иначе стая...

23/10/20043

СЕВЕРНИЯ ПАРК – ПРЕДПРОЛЕТНО На приятелите ми – с души, богати като гората Събота е. Последният зимен ден - според астрономическия календар. Но пролетното слънце топло блесва в прозорците. Упорито ме мами навън и някак успява да победи дори моята инертност. А това значи много. Тръгвам към Северния парк. Всъщност слънцето отново ме е подлъгало - с добри намерения, надявам се. Не съм стигнала още до парка, а тъмни облаци закриват набързо всяко синьо късче. Припръсква. Поколебавам се дали да не се върна, но вятърът продължава забавлението си и поразчиства отново. Става приятно - дори дъждецът в парка носи някакво веселие. Крача по алеите с бърза крачка - имам нужда от това движение, от тази разходка.

Дърветата са съвсем голи - но и сега така различни, така колоритни. Огромна върба е отпуснала жълти клони. Редят се сиви, кафяви, дори червени корони. На пръв поглед е така забавно, хубаво. Но съвсем скоро усещам тяхната тъга и безразличие. Не е и тъга. По-скоро някаква неосъзната печал и примирение. Дори вечно зелените, изглеждат посърнали и прашни. Никога гората не е била така рядка. Погледът ми се провира надалече между стволовете. Любимите ми тайни местенца - малки полянки, където съм чела с часове, закътана в зеленина, не съществуват. Дърветата, служещи ми преди за удобна облегалка, са видими от далече. Вятърът ги огъва и те пращят застрашително, като че всеки момент ще се прекършат. Катеричките са се изпокрили, няма птичи песни. Чува се само грач на сойки и гарвани. Унила е гората Навлизам в нея без пътека. Намирам места, където тя като че се е предала вече напълно. Кората на дърветата е изцяло покрита с мъх, лишей и гъби. Бръшлянени полянки внушават със зеленината си усещане не за живот, а за бъдеща смърт. Бръшлянът вече е полазил по кората на дърветата наоколо и жадно изсмуква соковете им.

И другите дървета са изпълнени с недоверие, самота и сковани от студ. 12

Вървя сред тях, забавила крачка. Чувствам духа на тази гора. Толкова е живяла, толкова е лъгана, толкова дълго я е сковавал студът. Надежда е припламвала в нея с всеки слънчев лъч - и винаги се е оказвала напразна. Престанала е да се надява, да вярва, примирила се е. Макар да не приема, че всичко хубаво е останало назад, в миналото, все пак я гложди някакво подобно подозрение. И дори се мисли за поостаряла. Крача сред нея, и се чувствам мъничко човече с душица, скована в рамка. Толкова е по-широка нейната душа. Толкова е по-велика, могъща и силна тя самата. Толкова е очевидно превъзходството й, че притихвам мълчалива. Чувствам се малка пред нея. А някак ми се иска да мога да я прегърна цялата и да я утеша. Макар че тя изобщо не се нуждае от моята утеха. Просто изживява такъв период. Винаги е най-трудно, самотно и тъжно малко преди пролетта. Всеки път си мислиш, че е дошла - а променливото време ти носи нов студ. И отново, и отново... Но ти не тъгувай, гора! Не мечтай за идването на птичките и не си мисли, че те на тебе носят пролетта. Всъщност е обратно - в тебе е и силата, и животът, и щастието. Ти ги носиш вътре в себе си, някак неосъзнавайки още това. Но аз, малкото човече, ги чувствам. И знам, че ти отново ще отключиш тази сила, която ще изненада и тебе самата дори. Отново ще избуи твоята зеленина, насочена към слънцето и простора. И отново тази мощ, твоят дух и твоята душа ще привлекат растения и животни около твоите дървета. Ще се разлистят и храстчетата, и тревите, и цветята. Ще припнат животинките, ще полетят пеперуди, насекоми и птички. Но не те ще носят пролетта и живота, гора - всъщност им ги даваш ти! А сега така ми се иска да бих могла да те прегърна, да можех да си говоря с тебе и да ти кажа всичко това - аз, малкото човече, което крачи из тебе. Но може би това не ти е нужно изобщо. Ти просто си малко самотна, малко печална, малко уморена. Навярно и това е необходимо да изживееш, за да можеш да усетиш отново твоя си дух и твоята сила. Ти пак ще бъдеш пролетна и щастлива, гора! И аз ще се радвам тихичко, крачейки из тебе.

21/3/2005

СВАТБАТА “Който се мъчи - той ще се пъчи” Народна мъдрост Сватбите взеха да стават все по-уникални явления… Много млади хора съжителстват, без да са преминали през тази церемония, деца гледат, съвместно домакинство поддържат... Пък и по-възрастни също, естествено. Особено, ако са понапарени от предишни бракове. „Бракът си е брак” – се подсмихват младежи, радвайки се на двусмислието на думата. В младите си години самата аз не бях особено голям привърженик на брака. Причината, може би, беше в това, че много се влияех от чуждото мнение. Естествено – тогава още не бях изградила своето. Но аз бях едва навършила двадесет години, когато заминах да следвам в Ленинград и Съветския съюз – както се казваха тогава. В общежитията имаше много двойки, които си живееха на семейни начала. В средите на колежките ми българки преобладаваше мнението, че може да се влезе в сексуални отношения и без брак, ако връзката е сериозна. Наблягаше се все пак на „сериозността”. Така бешe. За пълнота на изложението бих споменала и това, че имаше и много бракове на руснаци, сключени веднага след завършване на училище. Това не беше характерно за българите по това време, а и въобще. Когато веднъж стана дума, че по време на моята младост не беше прието да се съжителства без брак, и даже се преследваше, синът ми недоверчиво възкликна: „Не може да бъде”. Толкова се е изменило обществото за двадесетина години. Опитвайки да разбера какви са аргументите против брака, обикновено намирам отговора, че „няма разлика” и че той е „просто една формалност”. Тези аргументи, които напълно ме устройваха, когато бях 20-30-годишна, не ми звучат вече 15

толкова убедително. Като „няма разлика” и е „формалност” – защо пък да не се изпълни тази формалност? Изобщо не вярвам и на мнението, че ако няма брак, съжителстващите си биха били много по-внимателни един към друг, за да не би да отблъснат партньора си. Първо, имам личен опит и смея да твърдя, че нищо подобно не е вярно. Всеки си реагира така, както диктуват характера, темперамента, обстоятелствата – и почти никъде това не се диктува от страха – а именно на Страха – страха от загубата на партньра – залагат в случая. Това е точно толкова меродавно, колкото и твърдението, че човек става по-добър благодарение на страха си от Бога. Не ми изглеждат да са много тези хора, които да се спират от подобен страх. По-скоро важи какви добродетели и каква ценностна система са си изградили. И бих казала, че е дори обратното: именно в брака човек се старае повече: за да го запази, пък дори и за да избегне разправийте по един развод и нови лутания и почване от начало. Да, няма гаранция за това колко дълго ще просъществува един брак. Но той понякога запазва едни отношения дори когато са в криза, а в последствие се намират пътища за преодоляване на търканията и за разбирателство, докато в съжителството си готов да си грабнеш шапката при първото недоразумение или по-сериозни разногласия – каквито винаги има в човешките отношения. За мене бракът си остава, освен всичко друго, един прекрасен и романтичен жест на пълно доверие; една церемония, в която посвещаваш себе си на любим човек, с когото да градиш нещо невидимо за очите, но съвсем реално: семейството. Отдаване и принадлежност. Обич и пълно доверие. Прекрасни са. Не завиждам на този, който не е способен да ги изпита – или пък „вече” не би могъл. Не осъждам ни най-малко, просто не бих искала аз да съм на такова дередже.

В първите години на моя брак срещнахме в медиите разказ за банскалии – за това, как в това градче няма нито един развод. И като интервюирали една женица по въпроса, се оказало, че нейното кредо било: „Калпав, ама мой” Новоизбраният ми съпруг се подсмихна, а аз поклатих глава в несъгласие и го обърнах на: „Мой, ама калпав”. Била съм много млада и неопитна, за да разбера посланието на тази банскалийка. Тогава си мслех, че и минута не бих седяла до някой, който ме е разочаровал. Местоимението „мой” не означава собственост, както го възприемат мнозина, включая и мене тогава. То е още и за принадлежност, привързаност. „Моят град”. „Моята улица”. „Моите приятели”. Та дори: „Моята любима песен”. И бих дала пример с отношението родители-деца. Когато „моят” син ме обиди, и през ум не ми минава мисълта, че вече не ме обича, или нещо подобно. Просто почвам да търся с какво аз съм предизвикала огорчениeто му, на което се дължи обидата. Подобно следва да е, в идеалния случай, и отношението между съпрузите. И през ум не бива да им минава, че биха могли да се разделят, като решение на проблемите им. Ако и двамата знаят, че са спътници „докато смъртта ги раздели”, много неща изглеждат различно. Има много малко изключения - когато бракът застрашава физическото или психическо здраве на единия – или дори и на двамата; само тогава раздялата е оправдана. Най-важната и съществена разлика между брака и съжителството: Бракът от самото начало е израз на едно много сериозно отношение, докато при съжителството може да е сериозно, а може и да не е.

А сега и самият разказ.

ноември-2005 СВАТБАТА -1 част : ДЕЙСТВАЩИТЕ ЛИЦА И ПРЪСТЕНЪТ И така, “наше момче”, син на една от най-добрите ми приятелки, си взе американка. То и той си живее там, де. Събрахме се един ресторант народ - предимно роднини и приятели на родителите на младоженеца... Всъщност това беше ''българското повторение'' на сватбата: ''оригиналът'' беше минал предишната седмица в САЩ... та не присъстваше нито един гост от американска страна. И си беше по нашенски, по славянски разточително - таткото обикаляше през цялото време да следи да не би нещо да липсва и недостига... Единствен син женят за пръв път все пак )) Тук съм изкушена да открия една скоба, за да разкажа малко повече за родителите (нали всяка сватба все пак от там почва) МАЙКАТА Честно да си призная, бях едновременно и малко разочарована, и много, много очарована от това, че изобщо не бях толкова уникален гост, колкото мислех предварително, че ще бъда. Та с майката сме приятелки от детинските години - от 12-13годишни (били сме и съученички, и в една група І и ІІ курс в Института), с таткото се знаем вече от 30 - той е наш колега, състудент... При това тя е истинска работяга, от тези, дето работят без никой да ги кара ) (аз това не го разбирам) и не й остава никакво време за ''светски живот'' ) И пак е успяла да си създаде толкова приятелства, хора, които искрено я обичат и уважават! Ще речете - какво толкова, какво пречи работата. Ами все пак едни отношения, за да не загинат, за да не ''замръкнат'', изискват да им се посвети известно количество време... Това е най-малкото, но не най-маловажното. И значи тя дори това е смогнала! 18

Аз завиждам на тази моя приятелка. Завиждам й за ума, за задълбочеността, за характера, за умението да си остава едновременно честна и тактична, за рядкото чувство за мярка... Възхищавам й се. Някак ''априори'' още в ученическите години реших, че просто не всеки може да бъде такъв. Това ми спести усилията, които може би не беше зле да хвърля, за да усъвършенствам своят интелект и характер. Или може би те наистина биха били безсмислени? И човек си е такъв, какъвто се ражда? И двете бяхме отличнички, но докато аз не си давах и прашинка повече усилие от необходимия минимум, за да си изкарам бележките, та набързо ставах ''готова'' и отивах да я търся за игра, то с учудване установявах, че тя не само още не е свободна, но се е забила я в някоя енциклопедия, я в някоя дебела книга - при това - без да я карa никой.

Или пък като се захване с някоя задачка - може три дни и три нощи да мисли...Спомням си за Ойлеровата теорема - тази, която доказва, че пресечната точка на медианите, ъглополвящите и височините в триъгълника са разположени на една права... Изобщо не бях чувала за нея (ми като не ни я е задавала другарката...) и покрай тази моя приятелка и една друга моя подобна съученичка така, поопитах малко да я докажа...пък като не стана от раз, я захвълих, естествено. Не е в природата ми да се мъча от непосилни задачки... Ама тях, кое ги кара тях? Е, това до ден днешен не мога да разбера. Кое кара някои хора да се мъчат, да горят в работата, сами да си я създават... с една дума - за работят без никой да ги зори.... Ще ми се да бях от тях. Определено умеят да живеят по-интересно. Но аз продължавам да си минавам с номера: ''не всеки го може''. И само веднъж, в един-единствен случай изпитах срам от себе си. Пак беше свързано с тази ми приятелка. Обади се да ме покани на защитата на докторската си работа. Попитах я на каква тема е. Тя ми отговори: ''Адаптивни урбанистични структури''. Честна дума, едва се въздържах да не извикам: ''Моля?''... Обикновено не се въздържам и си питам, когато не знам. С поредното оправдание, че човек не може да знае всичко. Но това си е оправдание. 19

Има неща, които си е направо непростимо да не се знаят. А в случая - занемях: как и защо се получи така, че дори не мога да разбера веднага за какво иде реч! Уж всяка дума позната, а съчетанието - дълбоко неясно! Та ние сме връстнички - с десет дни разлика. Съучнички. Състудентки. Имаме еднакви професии. Как така, защо, тя е напреднала така несравнимо много? Как така, защо, аз съм така изостанала? И слабо утешение ми беше да разбера, че един от професорите в Университета по архитектура, строителство и геодезия, се отказал да пише рецензия за труда й. Толкова сложен му се видял. Че друг беше написал - ама явно не беше съвсем схванал смисъла на темата. Че въпросите, които се опитваха да задават на защитата, бяха толкова завързани и объркани, че се налагаше понякога тя самата тактично да разяснява на запиталите какво точно я питат , а чак след това да отговаря

Да, аз поне мога да разбера, мога да оценя, мога да застана до знаещия, до можещия - и да го подкрепя според силите си. Но не мога да създам. Или не? Или просто не съм се старала достатъчно, не съм се трудила, колкото трябва? И когато се обръщам, вече 51-годишна, назад към живота си, си казвам: много неща не съм видяла, изживяла, усетила. Но това, което всъщност съм изпуснала не са чувствата, не е секса, не са гледките, не са приключенията, не са емоциите, не са приятелствата... Всичко това съм имала в някаквo количество, общо взето, достатъчно за мене. Но не съм се мъчила достатъчно. Много простичко и хубаво го е казал народът: ''Който се мъчи, той ще се пъчи''. 20

ТАТКОТО Няколко думи и за него - макар той да заслужава много повече. Той е наш колега, а значи и с него се познаваме от 18-годишна възраст. Но, да си призная, лично на мене ми беше дълбоко неясен. Никога не коментирам съпругите/зите или приятелите/ките на моите приятелки/ли. За мене те са си нещо свещено и неподлежащо на коментар. А и обикновено те са такива, че просто бързо се сприятелявам и с тях. До като тук ми трябваха много години. Говорили сме си много - но някак ми е липсвало ''усещането'' за този човек. И дори имаше период, когато се чувствах много неудобно вътрешно, защото с годините неговото отношение към мене ставаше все по-топло и ласкаво, докато за мене той някак си оставаше ''терра инкогнита''. Вече имам и ''усещане''. Той е рядък мъж. Не се притеснява понякога да поеме, в известен смисъл, ролята на ''втора цигулка'' - да съдейства, организира и опазвазва нейната работа. Като казвам ''да опазва'', то е във всички смисъли. Защото например едно от многобройните им първи места международни и наши конкурки беше за градоустройство на едни от южните територии на София. Там има най-много апетити за имоти. И дори имаме колега, който работеше из подобен квартал, където неминуемо се събират интересите на дебеловрати инвеститори, който изчезна безследно преди няколко години. Та той се стараеше - и успяваше до голяма степен - да я защити от това. Сам поемаше контактите с инвеститори и поръчители. Което до ден днешен си е не найприятното мероприятие, меко казано. ''НАШЕТО МОМЧЕ''

Младоженецът. Не го бях виждала поне 8-9 години. Замина да учи след като тук беше първи курс. От малък си беше много интелигентно и общително дете. Майка му се смееше, че я отсрамвал, като правел компания на по-продължително останалите гости, в случаите, когато на нея й се затваряли вече очите от умора. (Имаме един съученик, който в онези дни имаше проблеми с чувството си за мярка. Вече няма - съвсем го изгуби. Но това е друга история.)

Особено ми се е запечатал един случай, когато ми правеше компания на мене, докато чакахме да се прибере майка му. Беше съвсем малък - на не повече от 5-6 години. Подробно ме разпита за семейството ми, за ''детето ми'' - тогава то беше само едно... Така по детски искрено се зарадва на шоколадчето, което му занесох, че събуди желанието ми да се превърна още веднъж в добрия магьосник, и като го изяде, извадих още едно и му го подадох... Но той ме погледна страшно внимателно с детските си очички и каза: ''А, не, ти каза, че също си имаш момченце. Това сигурно си купила за него.'' И сега това е един не по малко мил и внимателен млад мъж, който на сватбата успя на всеки да каже по някоя добра и любезна дума, включително да изрази радостта си колко е хубаво, че не ни е виждал отдавна, а всичко си е същото и ние сме си съвсем същите, съвсем не сме се променили... Е, ами какъв да е. Та това е тяхният син! И той си е същият! Съвсем не се е променил! ''НАШЕТО МОМИЧЕ''

(и тя беше така красива, само че роклята...ще прочетете по-надолу  )

Младоженката. Очарова ни от пръв поглед. Такава прелестна усмивка, толкова хубаво и мило момиче... Нашето момче, компютърен специалист, си е взел политоложка. Специалистка по европейските въпроси. Наскоро е започнала работа към правителството на САЩ - като е заела длъжността след конкурс, измежду 300 кандидати! Е, мисля че напълно отговарят на изискванията, които народът ни формулира с: ''да са си лика-прилика, като два стръка иглика'' Такива са. Дали това е достатъчна предпоставка, за да са щастливи? Е, най-малкото - има си значение. Дано са.

ДНИТЕ ПРЕДИ СВАТБАТА.

Два дни преди сватбата я завели в Копривщица. Приятелката ми и съпругът й отседнали на квартира. Младите си избрали най-скъпия и луксозен хотел. Вечерта спрял тока. На сутринта нямало вода. ОЩЕ ЗА ''НАШЕТО МОМИЧЕ''- А И ЗА НЯКОИ ДРУГИ НЕЩА. Естествено, преди да дойдат младите в апартамента в столичния ''Младост 1'', таткото почистил около блока. И също така ''естествено'' скоро отново било мръсно. Но особено силно впечатление на американката направила една шахта на улицата с откраднат капак - гледка, с която май сме свикнали. Колите си я заобикаляли и подминавали, хората - също... А тя се спряла, почти ужасена, и казала: ''Но това е много опасно - някой човек може да пострада! Няма ли от къде да вземем две дъски, за да я покрием?''

А ТАКА РЕАГИРА ''МАСОВИЯТ БЪЛГАРИН'' Цитатът е от персоналните дискусии на Сузи, сайт www.priatel.net : ''Естествено, че не е наша работа! 03-11-2005 10:22 Когато плащаш, очакваш да получиш нещо насреща! Щом плащаш за чистота, значи трябва да я получиш, а не да чистиш ти! Когато си платиш за построяването на апартамент, например, да не би ти да го строиш!? 23

А за САЩ не знам и не ме интересува. Нямам представа как е уредено това в тяхното законодателство, но не ми се вярва да чистят просто ей така. Вероятно има някакъв стимул.'' На вас оставям да откриете десетте разлики в манталитета ни. И ''стимулът'' който кара една американка да се хвърля към конкретни действия за нещо, което ''изобщо не я засяга'' и ''не е нейна работа''. И който ние не притежаваме. Вече. Едно време го е имало. Не много отдавна. Обедняли сме жестоко с това, че сме го загубили. Е, аз определено не съм от тези, които не си харесват народа и го оплюват. Харесвам си го. През 2001 година, участвайки в преброяването, за кратко време се срещнах със стотици хора, ''нахълтах'' в десетки различни семеиства... И самата аз останах възхитена от нашата доброта, отзивчивост, отвореност и гостоприемство, които някак не ни правят впечатление, защото сме свикнали, що ли... И възприемам нацията ни като интелигентна, а американците - ''тъпи'' (писано е 2005 г. – вече не мисля така). Но точно за това ме боли от някои неща... БЪЛГАРИ И ЧЕРНОГОРЦИ. Все в тази връзка ми се ще да ви разкажа впечатленията на една приятелка на дъщеря ми от Черна гора. Приятелят й е от там и му била на гости. Едно от нещата, които ''кой знае защо'' й направили голямо впечатление, било това, че никой не се опитва ''да те мине''. В порциите - огромни; в съдържанието на предлаганите стоки и услуги, в цените... А в същност, реално погледнато, с нашата си типична ''андрешковщина'' ние надлъгваме самите себе си. И както всяко нещо на света, ни се връща по някакъв начин, защото всичко е взаимно свързано и в крайна сметка ''кой каквото прави - за себе си го прави''. А и още нещо за там - няма кражби. Спокойно си оставяш колата незаключена, или пък багажа на плажа... Дори имало един такъв куриозен случай. Докато се къпели в морето, някой без да иска изпуснал 20 евро на хавлията й. И те си седяли там, когато излязла от морето. Никой не си ги бил ''познал''. Какво ви говоря - куриоз. Нали?

ГОДЕЖНИЯТ ПРЪСТЕН Порасналите деца обикновено търсят родителите си само когато имат проблеми и грижи. То това си е естествено. ''Ами аз се радвам, че не се обаждаш, майче'' - казвала майката на един мой приятел. - ''Значи си добре.'' И моята щерка така - като замина на студентска бригада, успя да ми се обади от летището във Вашингтон, че никой не ги посреща, с което, естествено, ме хвърли в невъобразима паника. Казах й да се обърне към дежурния полицай. След това два-три дни не се обади. Наистина, то нямало и от къде - в най-цивилизованата част на Америка я бяха настанили в нещо като общежитие, където още не им бяха пуснали телефоните, служебни коли ги водели само до работните места и обратно; компютри с интернет в местния хотел изобщо нямало - а и никъде наоколо... Като в джунглите на ... не знам и аз коя точно държава и не смея да напиша каквото и да било - да не излезе, че там има и телефонна връзка, и компютри... Естествено, една притеснена българска майка успя да се свърже и да се накара на боса ѝ - работодател, но това е друга история. Просто си спомням как ме успокояваха, че щом не се обажда, значи просто всичко вече е наред. И моята приятелка беше забранила на сина си да й се обажда с проблемите си да я тревожи - както и да звучи това. Щото той си звънне от Америката - ама само когато нещата не са му наред, което ще рече - не много често, но достатъчно, за да разстрои напълно и за дълго чувствителната си майка, докато на самия него си му мине бързо, или дори се окаже, че ''дяволът не е толкова черен, колкото изглежда''. ...Та един ден, сравнително скоро преди сватбата, я заварих отново силно притеснена и обезпокоена. Оказа се, че синът им се обадил да изрази притесненията си от годеницата си, която поискала да й купи пръстен за 4 000 долара. ''Ами казвахме ти ние, да си вземеш българка, за да е по-скромна в претенциите си'' - викали родителите му. Не знам дали може да се направи такова обобщение, но все пак наистина малко българки биха си купили чак толкова скъп пръстен - биха похарчили парите си доста по-рационално. Но аз не се съгласих с тях, че това е добре. И мисля, че американската ни снаха е права в случая.

СВАТБАТА НА БРАТ МИ И СКРОМНОСТТА На 16-то число, след около седмица, се навършват точно 30 години от сватбата на брат ми - всъщност тя беше няколко месеца преди моята. Тя си беше типична ресторантска сватба - с тостове и наздравици.

В своя тост, баща ми, между другите каза и следните думи: ''Мариана и Мирослав, вие сте деца на скромни хора. Бъдете и вие скромни!'' ''Ха-ха'' - смях му се после аз - ''Как може да кажеш за себе си, че си ''скромен'' бе, татко - това само по себе си звучи нескромно''. ''Ама аз не в този смисъл'' - защити се той. -''Имам предвид: скромни като претенции''. И това беше веруюто, в което сме възпитавани не само ние, но и значителна част от обикновените български деца. И ние си станахме скромни. Повече от необходимото, ако ме питате мене. Изобщо не може да ме зарадва никаква материална придобивка; нови дрехи, обувки, вещи, се купуват само при крайна необходимост. Не съм сигурна, дали бедността е причина за този манталитет, или, обратно, той поражда бедност. ''Завиждам ти'' - казах веднъж на моя приятел от САЩ, когато с толкова емоция ми описваше бъдещия джип, с който възнамерява да замени колата си. 26

Той се стресна леко. ''За какво - за джипа ли?'' - пошегува се усмихнат. Не. Завиждам и ценя всеки стремеж на човека, който го кара да се движи, стреми и развива. Който му поражда емоция и го прави човек. И който е най-важната му отлика от животните. Които си живеят само с минимално необходимото, биз суети и страсти.За мене няма голяма разлика, дали тези стремежи са в областта на духовната сфера - където хората си поставят и се опитват да решат някакви задачки в областта на науката, на техниката, на политиката, на културата. Или е стремежът към по-добър, по-богат, по-красив живот - лично за тях. Знам, че този, последният, се ''оплюва'', но аз не съм съгласна. Той също е източник за развитие и усъвършенстване на личността. Вярно е, че може да се достигне до крайна суета, или крайна алчност, или жестокост, или дори престъпления в този стремеж. Но това просто е ''обратната страна на медала'' - каквато може да се намери и за всяко найвъзвишено по начало дело. Или пък за ''пътя към ада'', ''послан с добри намерения''. И ако аз произнасям реч или давам съвет, той би бил: ''Не бъдете скромни! Искайте повече - стремете се да достигнете повече работете за това.''

''РАЗЧИТАЙ САМО НА СЕБЕ СИ” Тази седмица се видях с моите приятели. Бяха ми поръчали да ги разпитам повечко за сватбата в Америка – дали е имало нещо от техните церемонии и традиции, или си е била типична църковна. Оказа се второто. Между впрочем те там нямали граждански ритуал – в църквата присъствал представителка на гражданските служби и бракът служебно се регистрирал в гражданските им регистри. Темата все пак им напомни за някои не до там приятни преживелици, създали се от различията по начина, по който възприемаме нещата – ние и те. По-нагоре стана дума за това, че те проявяват нехарактерна за нас загриженост и отговорност по отношение на извършване на някои видове работи, които не се отнасят пряко до работата и служебните им задължения, но все пак свързани с околната среда, с организация на местата, в които работят и живеят. Но в отношенията между хората е също коренно различно. В деня преди сватбата сватята казала на приятелката ми, че имат запазени часове за фризьор за сутринта на другия ден – първо те, няколко роднини, а накрая и младоженката. И толкова. Вечерта младите се измъкнали на някъде. Оказало се, че си взели хотел. Оправдано било от гледна точка на това, че в апартамента им била станала една малка лудница от временно пребиваващи. На всичко отгоре синът им ги предупредил, че има важна и спешна работа и по възможност никой да не го безпокои няколко часа, за да може да свърши навреме. И от рано сутринта заседнал на компютъра. Това в самия ден на собствената му сватба! И те, каквито са си съвестнички, не посмели да го отвлекат и за минута. А приятелката ми се притеснявала за фризьора. Изобщо не й било ясно – сватята ли ще я закара с колата си, кой ли… Някъде към десет и пет ''хлапето'' се освободило. И тя най-после му задала въпроса си – какво да прави – някой ще я закара ли, такси ли да вземе… При което той проверил и се оказало, че часът й бил от 9.45 и тя вече е закъсняла. И се развикал: ''Ама как не си е проверила сама такова нещо, ти вече си го изпуснала…'' Никой нямал и най-малката грижа да й обясни, да я уведоми поне… Все пак идва от далечна страна и не са й напълно ясни порядките там. Казала, че сама ще си направи косата – ще си купи една бира, ролки си носела от България…

Но синът й поговорил нещо с бъдещата си съпруга, провели някакъв телефонен разговор… И я откарали на фризьор. НО ТОВА НЕ БИЛО ВСИЧКО Притесненията й за деня изобщо не свършвали с това. Църковната церемония била насрочена за 17 ч. Църквата се намирала на около 500 м от дома, в който били. И те си представяли, че ще тръгнат към 16-16,30… А и при сина им имало някакви приятелчета, май нещо помагали, заедно работили сутринта. И тя решила да им направили обяд; разкъсали едно пиле, задушили зеленчуци… Честно казано, направо слюнки ми потекоха, като го чух. Толкова вкусно готви. Е, този път тежестта паднала повече на мъжа й, че тя била и на фризьор. Но и той е добър кулинар. При тях няма строго разграничение на функциите – свикнали са вече всичко да вършат заедно. Към 13-14 ч. все още си хапвали вкусно, а ''хлапетата'' (ние си ги наричаме така, въпреки че отиват към 30-те) все още се разхождали по къси панталонки, когато видяла, че сватът е вече в смокинг. Вдигнали се двамата да ходят и те да се приготвят, макар да им се видяло раничко. Не минало и половин час – едва успяла да се измие и си сложи чорапогащника – и се чул вик: ''Хайде, готови ли сте, тръгваме!'' Не били готови. Ни най-малко. Особено тя. И страшно се притеснили. Особено тя. ''Ама хайде, трябва да ви караме, хората са ангажирани.'' – чуло се отново. Казала, че другите могат да тръгват, а тя ще дойде по-късно. Пеша, ако трябва. Макар че на високите токове тези 500 м биха я затруднили. Ама ако се наложи – ще ходи по чехли – а обувките ще си ги носи… И толкоз. Не е готова за тръгване. Не е облечена. ''Ама там ще се облечеш!'' ''Как ще се обличам там бе, сине?!!'' Ами така. То това си било в реда на нещата. Хората отивали в църквата, носейки си дрехите. Там си имало специално наети хора, които им помагали за обличането, и специално наети професионални гримьори. Ама никой не си бил направи труда да им го каже предварително. Сами трябвало да се интересуват. Да питат предварително.

Останалите тези неща си ги знаели. 29

ТОЙ УСПЯ ДА МЕ ИЗНЕНАДА Все пак едно от хлапетата, приятелчетата, се смилило над тях, казало, че то вече е готово и ще ги изчака и откара. Довършили криво-ляво приготовленията си, настроението й се смачкало порядъчно, тръгнала доста смазана, почти в нервна криза вече… Естествено, приготовленията на другите там не били още привършили, наложило им се да чакат… И единствено нейният грим си бил направен от нея самата… ''Беше най-добре гримираната жена там.'' – усмихна се мъжа й – ''Другите бяха като маймуни, неприятно ми беше да се доближа до тях…'' И я погледна нежно. Бога ми, порази ме. И преди ви казвах – той е рядък мъж. Усещам обичта и уважението, което изпитва към нея. Чувала съм мнението, че мъжете не обичат умни жени. Мисля, че това се отнася предимно за глупавите мъже. Умните естествено се насочват към умни. (говоря за НАИСТИНА умните мъже, които се насочват към ИСТИНСКИ, а не псевдоумни жени. И едното, и другото, си е рядкост.) И истински умните жени в повечето случаи си имат отлични семейства. И да, в конкретния случай - тя наистина има вкус и умели ръце. Много е възможно наистина да се е справила по-добре от онези професионалисти – все пак не са най-добрите майстори от Холивуд. А той е в състояние да оцени всичко това. Архитект с добър вкус. Но ми е просто невероятна тази нежност, след тридесет годишен брак и при условие, че това са двама души, които почти не се разделят. Много невероятни неща има по белия свят. И някои от тях са хубави.

ноември-2005 СВАТБАТА -2 част: ОБРЯДИТЕ Е, да продължим нататък с обрядите. Вече ви казах, че основното тържество и церемониите са си били в Америка. Бяха ужасили приятелката ми с това, че предварително й бяха определили... дори цвета на тоалета, в който трябва да бъде. ''Сватята'' - в зелено или резеда, пък тя - едва ли не в розово, нещо подобно Но в никакъв случай не червено - не подхожда. На всичко отгоре, когато я видях преди сватбата, бях изненадана колко е понапълняла. И на нея стресовите ситуации й се отразяват така - като на всички нас. Е, само след месец-два, на тържеството, тя беше в чудесен костюм в ...не знам как да обясня цвета, много особен - най-близо е да кажа ''морковен'', но всъщност отенъкът е доста по-виолетов...и ОТСЛАБНАЛА, ама невероятно много! Сигурна бях, ама абсолютно сигурна, че няма да допусне да се изложи и по никакъв начин да изложи детето си )) Пак да си призная - ама много под секрет - само между нас - на нейно място щях да си измисля хиляди оправдания, за да продължа да си изглеждам така хубаво пухкавичка... Че какво пък, да не би това да е най-главното... А това ми напомня как из ученическите години - някъде 8-9 клас, беше ходила на гости в ГДР на приятелка, с която си пишеше. На една от вечерите гарнитурата била СЛАДЪК зрял фасул. Тя съвсем възпитано си го изяла, но когато я попитали дали иска още, побързала да откаже. Ама нали си говори тихичко, а и нашите жестове на отказ с глава са обратни на техните, и сипали отново. Ами хапнала си го и това. До последното зърно.

Е, случвало ми се е да си размишлявам около тези мои свръхвъзпитани приятелки. Добре ли е да си чак толкова възпитан? Лошо ли е? И ако е добре - то за кого точно... Не създава ли понякога затруднения в общуването? Ама то винаги могат да си възникнат затруднения и недоразумения - а истинското възпитание е, ако не друго, поне доста рядко явление... Чувам или чета понякога: ''С възпитаните съм възпитан, с простаците простак, щото и да бъда възпитан, те от възпитание не разбират'' - нещо подобно. А мене от ученическите години са ме заобикаляли такива приятелки и приятели, които просто НЕ МОГАТ да са простаци - с никого. 31

Но да довърша с тоалетите. Булката беше в дълга красива рокля без презрамки. Черна. Отиваше ѝ. Черният цвят често придава голяма елегантност. Жалко, че пре нас е прието той да е траурен.

Естествено, имаше не малко тълкувания, ''шеги и закачки'' по повод на тази рокля. Но, също така естествено, всички бяха дружелюбни. САМА СРЕД НОВИ Как ли се чувстваше това момиче - съвсем само, само с един близък човек сред всички нас тази вечер? По начало такива тържества асоциативно носят спомена за собствената сватба. И съвсем естествено, и мене успя да ме върне тридесетина години назад. …Вече се свечеряваше, когато влакът ни пристигна в Благоевград. Един пърпорещ син ЗАЗ от по-старите модели ни чакаше чинно пред хотел ''Ален мак''.

Потеглихме през Кресненкото дефиле - за пръв път минавах оттам. 32

Скалите се изправяха пред нас като сурови и неотлъчни стражи, откривайки нови гледки след всеки завой.

След Гара Пирин отбихме през мостта на Струма. Пътят стана коларски, пресичан от поточета и вади. Вече беше съвсем притъмняло, щурците се надсвирваха все по-силно във високите треви, притича див заек... Беше така неочаквано диво и с девствена природа... В селото токът беше спрял. Запалиха някакви лампи, огън... Започнаха да идват разни роднини, да ме запознават... Светлината хвърляше причудливи, странни сенки. Приличаха на герои от картините на Оноре Домие... ) СВАТБАТА ТОГАВА. Такива ми се видяха през онази привечер скалите на Кресненското дефиле – сурови и внушаващи респект; такова ми се видя това странно парче земя – диво и девствено; такива се появиха в спомена ми за тази първа вечер тези непознати до тогава хора – с причудливи фигури, странни лица и възлести пръсти. При това аз не идвах от далечна страна, по цяло лято в детството си съм живяла в някое от подбалканските селца, от които са моите родители, дори някои от найранните ми детски спомени са свързани с гостуването при една моя леля, която живееше в къща без ток и с геран, от който водата се носеше с кобилица и два котела.

Беше ми мъчно, че сватбата ми ще бъде ''селска'', а не като ''на другите''- в ресторант насред града – представяте ли си? Тук някак не мога да мина без извода за собствената си ограниченост. Всъщност, то всеки човек си е ограничен по някакъв начин, но аз като че ли особено трудно излизам от предварително създадените си представи за нещата. Животът не веднъж ме е глезил, предлагайки ми невероятни подаръци. А аз се мръщя и цупя: ''Аааа, не, това не го искам…'' Или пък се назландисвам. Да приема ли, да откажа ли… ''Ама опитай само, де, може пък и да ти хареса'' – моли ме той. И аз, щото съм си добра душа, не особено охотно, ама все пак се съгласявам. И занемявам – едновременно от очарование и от осъзнаване на собствената си слепота. С известно количество срам си спомням, че по това време не харесвах и да се говори на диалект. Това няма връзка със сватбата ми, споменавам го за да добиете представа за нивото на мисленето ми тогава. (''Литературен език - добро; диалект – лошо.'') Изобщо имаше всички предпоставки да не успея да оценя какво точно ми се предлага. Въпреки навременния съвет на един от чичовците да приема всичко като едно представление и да се забавлявам с моята роля. Но аз не можах да го направя, не успях да отпусна сърцето си напълно. Някои от ритуалите ми се видяха странни, унижаващи достойнството. Като например особеното внимание и поклоните, с които всички дружно, но с нас, младоженците на чело, умолявахме да се върнат ''избягалите'' от сватбата кумове. При това не само аз го усещах така тогава. И до сега ме пари погледът на една от младите гостенки от София, отправен към мене в този момент, изпълнен със съжаление и съчувствие.

Понякога съм си мислила, че животът не ме е научил на нищо, не ме е променил и дори съм се радвала, че не може да се повтори, защото това не би променило нищо в него. Но явно, че все пак има някои детайлчета, които все пак биха били поразлични. Сега със сигурност бих изживяла с максимално голямо удоволствие от всичките тези церемонии и табиети, бих изиграла ролята си пълноценно и с наслада. Все пак, за мое оправдание, трябва ви кажа, че аз просто и представа си нямах какво ме очаква. Вече ви казах, че от дете съм расла на село по цяло лято – но това бяха ''окултурени'' села, болшинството от младите хора отдавна ги бяха напуснали и намерили препитание по градовете, ''традициите отдавна не бяха това, което са били едно време'' – на практика те вече не съществуваха - и сватбите представляваха просто едни дълги маси, наредени с храна, духова музика, дарове от комбинизони и носни кърпички и трикрил гардероб, подарен от кума на младоженците. Нещо такова. А в това малко селце, до което тогава все още не достигаха ни водопровод, ни асвалтов път, и в което във всяка къща все още имаше по три, че и повече деца, сватбата беше ритуал, траещ три дни и три нощи, изпълнени със странни и очарователни обичаи. В списъка на изживяните, но безвъзвратно загубени скъпоценности в моя живот, е песента на девойките, с която ми слагаха булото. Винаги съм харесвала ''мистерията на българските гласове'' от всякакви краища на страната и във всякакви съчетания – трио, вокална група, хор… Но никога, нито преди, нито след това, не съм чувала нищо поне малко наподобяващо тази приказна песен… Това си беше обрядтайнство, на което не се допускаше абсолютно никой, освен неомъжените девойки и булката… Гласове на девици, преплитащи се каноничн на два-три гласа; песен, изпълнена и с радост, и с болка, и с мечта…

Бях решила да си я запиша на всяка цена. Една от девойките, които пееха тогава, беше моята зълва – тя има прекрасен глас. Щеше ми се да я помоля да вземе магнетофончето ми, за да ми остане поне един любителски запис. Но някак не се получи. На следващата година тя беше младоженката, а аз, с бебе в ръце, бях ангажирана по-скоро с дипломната си работа… А после и това село постепенно се ''окултури'' – прекараха водопровод и път, младите се разпръснаха…Някак съвсем неусетно дори къщата отсреща, в която от ранна сутрин се чуваше музика и гласовете на семейство с шест дъщери и един син затихна – момичетата се изпоомъжиха и излязоха от селото… 35

Да, нееднократно тези дни се забавлявах истински и много пъти веселието успяваше да победи предубеждението и притеснението. Но все пак напълно успях да отпусна сърцето си едва на третия ден след обед, в неделята, когато вече веселбата отвън се беше развихрила до степен, в която ние не й бяхме необходими; ролята ни приключи, и ''младите'' - ние, зълва ми, няколко приятели – се отделихме на маса в нашата стая. Поканихме си и двама вуйчовци и една леля, разликата в годините с които ни беше не повече от 10-12. Много харесвах хората от рода на свекърва ми – каквато беше и тя – красиви и външно – високи, стройни, тъмнокоси, с големи кафяви очи, и същевременно много будни, изключително природно интелигентни, с бърз усет за новото… И веселбата ни естествено премина в буйни македонски песни, изпълнявани с пълен глас и ентусиазъм, изпълнени в промеждутъците от веселия глас на младоженеца: ''Хайде бе, не ви ли стана горчиво? Сега горчица ли да слизам да ви нося, че да се сетите най-после!'' ...И двамата вуйчовци вече не са живи. Единият се самоуби, някъде едва надхвърлил четиридесетте, другият също почина без време от бързо развил се рак на белия дроб… Но в моите представи те си остават такива, каквито бяха тогава, преди почти тридесет години – млади и красиви като богове, с топли очи, и обърнати към нас предизвикателно блестящи усмивки, с които ни подканят: ''Защо не пеете – и тази песен ли не я знаете? Ама и тази ли не знаете? Че какво знаете вие, младите!''… И със силни, волни гласове, които се носят из простора, преминават равнината, в която Струма влачи водите си, и се отправят към синеещият в далечината Пирин.

СВАТБАТА СЕГА И сега, на сватбата на сина на моята приятелка, гледайки младоженката се опитвах да си представя как ли се чувства това притеснено момиче, предприело толкова далечно пътуване заради любимия човек, сред толкова много непознати хора, сред толкова непозната страна. Дали и ние й изглеждаме такива странни и неугледни, колкото, кой знае защо, ми се видяха първоначално моите нови роднини, дали успява да се забавлява и да получи удоволствие от тържеството, или не. Май усмивката й доста секна, когато я заведоха на хорото… То пък едно хоро… Така ми липсваха приятели от купоните, ама как можахме на тази сватба да се съберем преобладаващо такива вързани в краката… тe хубаво приятелите се бяха захванала да ме обучават на хорца, докато бяхме на хижа ''Иглика'', ама явно един урок ми е недостатъчен... В сценария влизаше и младоженката да каже няколко думи – в нейните уста дори традиционното изявление с каква радост се е сдобила с нови родители, братовчедки и баби, прозвуча мило и сърдечно. ''О, много'' – отговаряше възторжено от своя страна на типовия въпрос дали ѝ харесва България - ''много е красива, а хората са много мили''. Ми как да не й повярваме, като си е така

СВАТБАТА -3 част : МОЯТА СЕЛСКА СВАТБА

И ПАК ЗА ТОГАВА Действието на моята сватба се развиваше в с. Горна Крушица. Това е едно малко селце, но съвсем не чак толкова малко, че да го няма на картата. А го нямаше - поне дълги години. Не знам сега. И не защото е секретно. А защото, най-вероятно, новите карти се правят, преписвайки стари такива, заедно с грешките им барабар. Никой не си дава труда да ги поправя при “актуализиране”. Или поне много рядко. А и селцето беше ново, ако може така да се каже. Създадено било някъде между 50-та и 60-та година “на миналия” вече век, когато на някакво партийноадминистративно събиране се решило да се премести едно цяло голямо село, каквото било то преди, от височините на Огражден планина, да се раздели на три и да се засели по поречието на Струма, в ниското, което до тогава било незаселено, за да се обработва земята там.

Речено-сторено. И хората оставили къщите си, и тръгнали да си строят нови. Свекърва ми не веднъж с болка разказваше, как тъкмо се оженили и построили голяма и хубава къща горе, и се наложило да я изоставят. И да строят нова - долу. А Горна Крушица се разделила на Сливница, Горна Крушица и Каменица. Не знам дали така е станало по-добре за хората. Във всеки случай, лятото им осигуряваха ежедневно камиони, с които се качваха да обработват и нивите си в планината. Препитаваха се от животновъдство и земеделие. Тютюнът, естествено, си беше останал основният поминък на хората. За това и децата им бяха естествена необходимост камионите пристигаха обратно към обяд, берачите лягаха да си понаваксат малко сън в най-голямата горещина, а после и най-малките се включваха в низането. И така завършваше денят - в окачване на низите да съхнат. След Кресненското дефиле, пътят преминаваше през мостта при Гара Пирин. По-късно преименуваха това градче в Кресна. И на западния бряг на Струма бяха нанизани Сливница, Крушица и Каменица.

(На съвременните карти Горна Крушица се е появила )) А още по на юг имаше друг мост чак в село Микрево. То пък се сля със съседното - Огражден и сега ги наричат Струмяни. След още десетина километра е Сандански.

Както вече ви казах, асвалтиран път нямаше. Стигаше само от Кресна до Сливница, където имаше военно поделение. От там нататък беше коларски - чак до Струмяни.

(от изток на р. Струма преминава шосето. От запад пътят беше асвалтиран само до Сливница, а по-нататък – криволичеше коларски)

И природата си беше останала дива и девствена. Покрай градинките избуяваха високи треви, напомнящи каубойските филми за прерията. Прилепи се стрелкаха вечерно време. Диви зайчета пресичаха пътя, често заслепявани от фаровете. И бягаха, диво уплашени, без да могат да излязат от светлата пътика, ако колата не спре и ги загаси. Диви прасета бяха нападнали нивите по едно време. Имаше и фазани - но те, макар и свободно движещи се наоколо, мисля, че бяха все пак отглеждани от ловно стопанство и хората имаха някаква грижа за тях, не ги оставяха съвсем сами да се грижат за прехраната си. И все пак допълваха картината на привлекателна дивост. Самото село беше изградено с почти еднакви двуетажни къщи и приличаше на американски град с няколкото си улички, пресичащи се под точен прав ъгъл и правоъгълните си парцели. В центъра му бяха, естествено, училището с голям двор и двуетажна сграда, приютяваща кръчма, магазин и кметство.

(по тази уличка се виеше процесията от „моята” къща към тази на свекъра, в къщата живееха родителите на свекърва ми и брат ѝ. От другата страна на уличчката е училищният двор.)

(и къщата на свекъра ми беше с такава „планировка”, само че първият етаж беше по-висок и беше измазана)

На около километър от изток течеше Срума, а от запад се извишаваха голи песъчливи хълмове, лете покрити само с изсушени треви и бодили, предвестници на планината Огражден. На най-близкият от тях се извисяваше самотно дърво. Естествено, нямаше църква. И в това село, където изобщо във вярванията на хората се преплитаха традиционното и езическото, църковните празници се пренасяха под това дърво. Там се извършваха богослуженията им. До колкото си спомням, без да съм напълно сигурна, тези ритуали си спазваха предимно от жените. И на Богородица, например, по хълма се извиваше далго шевствие от хора, облечени с най-красивите си дрехи, криволичещо по козята пътечка. Навярно така са изглеждали в древни времена процесиите, качвайки се по кривите пътечки на нажежения хълм към Акропола. Сега, когато спомените ми се връщат към него, към това самотно и величествено дърво, неволно се сещам за едно стихотворение от Иван Цанев, което мой приятел ми беше изпратил миналата година, когато разговорът ни, по друг повод, беше стигнал до тази тема: Дърво на хълма. Нека ме обича и не забравя никога за мене. То е безименно, ще го наричам търпение и тишина зелена. Дърво - тъй стройна плът на мисълта ми! стои на хълма, с облаците слято, заслушано във приказките тъмни, които му нашепва вятъра.

И - знае ли някой - може би тези хора наистина са стигали по-близко до бога си под това дърво, от колкото ако биха били в черква.

ВЯРВАНИЯТА ИМ Преди няколко години, вече в “наше верме”, от един от вуйчовците, за които вече ви разказвах, разбрах, че в селото тръгвали да си строят истинска църква. Първата копка дала повод за тържество, както си е редно, и буйна веселба. Но какво било разочарованието на тези хорица, когато дошлият от града свещеник им се накарал за закланото животно и ритуалната кръв, която се изляла на мястото на строежа, дори ги накарал да изкопаят и изчистят всичко това. “Гледай ти” - тюхкаше се вуйчото - “Правели сме нещо лошо, а ние и не знаем - толкова години винаги сме си го правели...Пък то било лошо...”

С едно от вярванията, водещо началото си от някакъв много далечен изток и много древните векове, се сблъсках от непосредствена близост един ден, когато синът ми беше бебе. Първият етаж на къщата беше на нивото на терена, отделен от него с невисок праг. Състоеше се от голямо помещение “салон”, от което, през три отделни врати, се влизаше в три други помещения - на запад в килер, на юг - в кухня, а на югоизток имаше неизмазана стая, дебелата каменна зидария на която поддържаше хлад,. Служеше за нещо като изба. От нея се чу приглушен удар на паднал на земята предмет и шум. Отворих вратата и погреднах. Една змия се извиваше на пода.

Мисля, че беще паднала от гредите на тавана на помещението. Няма да ви описвам с каква скорост си грабнах бебчето и извръкнах навън нея може да си я представитне и сами. Повече би ви затруднила представата за дивия писък, защото който ме познава, знае, че гласът ми е твърде слабичък - ама тогава мисля, че се представих неочаквано добре и в това отношение. И когато най-после ми повярваха, че не преувеличавам и не страдам от душевни заболявания, се оказа, че змия не бива да бъде убивана в нечий дом - това води 42

до страшно нещастие. Не, не и не! Свекърва ми беше непреклонна. И ми се наложи допълнително да си умирам от страх за момчетата, защото тя просто изпрати двамата си сина да се справят с проблема със строгата заръка змията да си остане жива и невредима! Е, справиха се, макар влечугото да се беше опитало да се скрие из многобройните бъчонки, бутилки, сандъчета и какво ли още не. Косъм не пъдна от главицата на неканената ни гостенка. Изнесоха я навън, вързаха я и доста жестоко си поиграха с нея, преди да я умъртвят. Но не и вътре в къщата.. Един от приятелите ми, прочел този разказ до тук, кой знае защо си припомни руската дума „краевед”. Не знам точно означава тази дума, но мисля все пак, че е свързано с опознаването на родния край. А аз разказвам за място, в което бях своего рода чужденка. Надявам се да съм успяла да предам сегашното си уважение и интерес към тяхния ''бит и душевност''. Но изобщо не си мислете, че така съм ги възприемала на млади години. Явно съм се считала за много по-умна от тях. Нe знам дали това е присъщо на младостта, на тогавашния ни начин на възпитание - а въобще различията, поне на теория, май започнаха да се ценят много по-късно...Както и да е. Все пак си мисля, че възрастта си има своето значение; това не веднъж съм го споделяла по различни поводи, но първата серия на живота си го гледаш като ням и черно-бял филм (и всичко ти е ясно и си има определени, точни места), и едва през втората започваш за възприемаш все повече цветове и звуци...

(селянка от Горна Крушица)

Та. Застанеше някоя стринка да разправя, как задължително трябва да направим ''погача'' на бебето, щото иначе няма да се ожени като порасне...Такива вярвания винаги са свързани с няколко романтични истории - как на еди-кой-си по еди-каква-си причина в детството не направили ''погача'' и как си останал стар ерген...ама кой знае защо и не искал погача...ама майка му тайничко...и не минала и година и той се оженил...И т. н. Е, трябваше пък някой да ме дърпа за езика, за да обяснявам, че в родните крайща на моите родители, например, няма подобен обичай... След което да получа страшно изненаданият отговор: ''Ама там хората женят ли се?''... 43

Обичайте им разглеждах с око на чужденец. Някои ме изненадваха - други направо дразнеха... ...сега да продължа за техните суеверия.

Писнало ми беше свекърва ми да ме преследва по петите и да пищи колко страшни неща с пагубни последици извършвам: дрешките на бебчето се простират не така, а онака, щото иначе...имало опасност за животеца му; хлябът не де оставя обърнат наопаки, щото от това се обеднява (чунким иначе много богати, ма нейсе), а найпагубното от всичко май беше да не изоставим някоя вещ (дреха, играчка) на детето през нощта навън, на двора – е, те тогава урочасването и омагьосването му бяха неминуеми. С това, че креватчето и количката приличаха на тенджера с манджа, пълни с чесън и найразнообразни други мерудии, се примирявах по-лесно. Ама иначе ми идваше до не знам къде да се врат в ръцете ми и да ме поправят – Лъв ли съм, в края на крайщата, или да! Чак сега мога да си представя, какво и е било на свекърва ми с такава неинформирана и нескопосна снаха. Горкичката. А много други неща си бяха направо забавни. Поради пола си и статута си на полу-чужденка имах достъп и до чисто женските мероприятия и забави, а и до тези, в които, ако се допускаха изобщо жени, то беше само в ролята на глухи и неми прислужнички (в македонско имаше, а сигурно и йощ си има, и такива). Така че аз с интерес и любопитство присъствах, например, на женското тържество в петък, първия ден от сватбата.

Петък, първия ден на сватбата беше забранен за мъже не случайно, ами защото се извиваше едно типично женско парти, с всичкото му хапване, пийване - ама и с основно почистване и подреждане на къщата на младоженеца; наготвяне на два казана манджа; а зълвата правеше едни специални обредни дръвчета, които украсяваше като суровачки - със собственоръчно направени от нея нанизи пуканки (никой нямаше право да й помага, освен ако има сестри - така поне ми отговориха, когато се бутах натам) ; пийваха си - както вече отбелязах пееха девойките търсеха скрит от свекърва ми пръстен (коя ще е следващата) : и люлееха свекърва ми като бебе в едно...нещо като черга, одеало, пеейки й.. Много ми беше забавно и интересно. Събота, втория ден, се ходеше да се канят кумовете. Аз, като младоженка, още нямах роля. Ходеха младоженецът и родителите му - с ракия.... и не помня още какво. Кланяха се там, молеха се...пееше се... Кумовете там са наследствени. Те се поназландисваха за авторитет, но приемаха. И процесията се връщаше в къщата на младоженеца да си дояде и допие. На този ден - или на предишния - не си спомням вече точно - се поставяше байряк на покрива на младоженската къща: грамааааден, съшит от различни парчета. Феруглица.

По него отдалече се виждаше коя е къщата, където е сватбата...Може би едно време така са привличали дори случайно минаващи през селата пътници... Всеки е бил поканен. Щото иначе малки братовчедчета с бъклици и здравец обикаляха селото и канеха всички наред. Сваляха го на третия ден сутринта - ролята беше за сестрата на младоженеца; тя и повеждаше сватбеното хоро!... и го...изгаряха ли, унищожаваха по някакъв начин. Булката не трябваше да го види. (та за това и не знам начина)

По-късно прочетох нещо за символиката: дървото,от което се изработват фуруглицата и кумовото дръвце трябва да е непременно ДРЯН! За фуруглицата(феруглицата) - право без израстъци, а за кумовота дърво- с три разклонения правилно разположени! дрян - символ на здравина, жилавост и здраво семейство украсата : - бръшлян, символика- както се увива бръшляна така да се увиват /държат заедно/ младите -здравец - да са здрави -червени/живот,дълголетие/ и бели/светлина, благополучие/ цветя -червено знаме (от чрвена кърпа) -бяла панделка-радост, благоденствие, късмет -ябълка- символ на любов, брак и мъдрост

Аз съм виждала само феруглица, нямаше „крумово дръвце”, а масите бяха окрасени – както ви казах - с погачи със забити клончета с нанизани на тях ябълки и нанизи пуканки... не се сещам каква е символиката на пуканките, но някой ден може и до това прозрение да достигна. Всъщност то и суровачките се правят така – с дрян, ябълки, пуканки и червени конци. Същата символика. На третия ден – неделята - започваше с процесия от танцуващи хора, които тръгваха от дома на младоженеца към ''моя'' (една леля ме приюти); та братовчед на младоженеца, който играеше уж ролята на мой брат, ме продаде буквално за жълти стотинки (предател) после търсеха скритата ми предварително скритата ми обувка и я пълнеха с пари, докато кажа ''стига''... Процесията се завърташе обратно и със същите хора, песни и танци (хоро, ама без да се държат един за друг) се връщаха при младоженската къща. Там май се покланяхме ли, що ли (съвсем взех да забравям вече) на свекъра и свекървата, стъпвахме на бял чаршаф и тя ни даваше да близнем мед, като със сина си си 46

поигра малко, отдръпвайки лъжичката от устата му малко преди да близне...а не мене не го направи.

Дадоха ми едно бебе - момченце, да вляза с него в къщата, като свекървата ни беше преметнала през раменете и на двамата една кърпа и се движеше заднишком...

Свекърва ми разстилаше и показваше даровете... После минах през дългите маси и „целувах ръка” на гостите и ги дарявах (мисля, че свекърва ми определяше на кой какъв дар и ми ги подаваше), пък гостите ми даваха пари... така беше, до колкото си спомням. Май нямаше други подаръци, пари бяха. Само нашите приятели от София и Търново ни бяха донесли сервизи, които почти никога не употребяваме и още пазя.

По едно време се оказа, че кумовете нещо се „обидили” ли, що ли – ама си отишли, та се изви процесия да ходи до дома им да им се моли да се върнат... 47

Имаше и едно специално, бавно хоро, на което кума разби бутилка вино в краката ми и изпръска красивата ми бяла рокля...Съжалих за нея, но все едно нямаше да я обличам повече. После харването и пийването си продължи, а ние бяхме освободени от роля и се качихме в стаята си, заедно с приятелите и най-най-близките роднини. Разни такива веселби... Е, все пак веднъж се жени човек за пръв път

МАГИ – “НОЩНАМАГИЯ”

28/4/2005

28 април е. Днес тя би навършила 50. Мисля си понякога за нея. И почти винаги, когато отварям книжката със стиховете на Станка Пенчева. Което ми се случва не рядко. МАГИ – И ДОВЕРИЕТО Беше ми харесала. Това е нещо, което може да ти дадат дискусиите от сайта – да харесаш някого, без да го познаваш лично и да се радваш, когато се запознаеш с него – още от първия миг на запознанството. Изненада се малко от прегръдката ми при първата среща на “приател”ком. Заговорихме се - с нея, Пул, маяам, Лусинда и Илинда - от обяд – та до малките часове на следващия ден. Почти веднага аз й подадох ръка – в преносен смисъл, разбира се. Тя я пое с доверие. Не каза: “Ама ти си жена – има ли изобщо приятелство между жени…” Не каза: “Ама аз не те познавам – чакай първо да те поопозная, и тогава, евентуално, може би, да ти се подоверя тук-таме…” Нито дори: ” По начало човек не трябва да се доверява много даже и на приятелите си. Никой не е кристално чист. И никога не можеш да знаеш, кой ще ти забие ножа.” (цитат от една дискусия за приятелството от 2005 г.) Просто се усмихна – и я пое. …Беше ми на гости... В един момент от разговора ни самата аз се почувствах неудобно: имах ли право да задавам въпроси за нещо толкова лично… и дори побързах да й обясня точно от какво е предизвикан интересът ми… като че ли това имаше някакво значение… Да, имах право. Тя ми го даваше. Кимна усмихнато – с нейната незабравима усмивка – позамисли се – и ми отговори, като се стараеше да формулира отговора си така, че най-пълно да обхване това, което бих искала да зная… Аз подадох ръка. Тя я пое с доверие. 49

Пое я с доверието, присъщо за децата. Пълното доверие. Нещо така простичко. И така велико. Какво повече, какво по-голямо от това би могъл да ти даде човек? Не се сещам друго. “Така съм създадена, че предпочитам да се усмихна – вместо да се намръщя, да погаля – вместо да ударя, да повярвам щом ме погледнат в очите. Много пъти са ме лъгали. Даже най-скъпите, най-близките. Обичта ми са тъпкали, с думи са ме оплитали – и пак ме гледаха в очите. Може още сто пъти да ме излъжат. Нека. Едно не искам: заради стоте измами веднъж да не повярвам само на очите, които наистина са били искрени.” МАГИ – И СИЛАТА ДА ЗАПОЧВАШ ОТНАЧАЛО Беше ми харесала още от дискусиите – без да я познавам лично. Каквото и да се казва, каквото и да се пише – много неща си се усещат и си проличават още от тях. Всъщност дори този, който играе някаква роля, в крайна сметка играе себе си. Просто защото не би могъл да излезе от собствените си разбирания за добро. За лошо. От своето чувство за хумор. От своята същност. През 2004 година в “приател”ком имаше период, когато дискусиите “изчезваха” почни всяка седмица, преди да се “срине” изцяло сайтът за известно време.. Повечето мислеха, че това се прави нарочно. След едно от тези “изчезвания” някои от юзерите обявиха, че това си е гавра и повече няма да се появяват по форумите. Но не и Маги. Тя заяви, че колкото и да ни трият, или недоволстват – тя винаги ще започва отначало. И веднъж написа първите десетина дискусии след поредния срив. И заяви – че отива “на почивка” , но като се върне, ще напише още десетина Когато се видяхме – споделих с нея колко ми e харесало това - и че десетте й дискусии са били все умни и забавни…(за мене това си е упоритост и оптимизъм, и способност за “ново начало”…) Тя се усмихна и ме поправи: “Не бяха десет, а тринадесет”… Маги поразяваше точно с това – със способността си да започва всичко отначало – когато е била разбита до основи. А животът й е поднасял това изпитание не 50

веднъж. Така и не разбрах кое е първичното – на болестите ли се дължеше нейната силна жажда за живот, или те бяха резултат на изчерпващия до край начин, по който живееше. Животът натрупва страхове. Страхът от болката. От нова болка. “Парен каша духа” Но всеки страх си е страх. Жалко е, ако го оставим той да определя животът ни. Страхът и гневът са лоши съветници. А в нея нямаше страх. Беше от твърде малкото хора на нашата възраст, които нямаха. Тя беше смела – изключителна. Виждаше ми се направо невероятно да може да преодолее толкова бързо – по моите понятия – болката от загубата на любимия човек – и да търси не “заместител” – не някакъв компромис – а истинския живот. Тя търсеше нова любов – и нищо по-малко. Според мене верността – искрената – е характеристика на инертните хора. А верността към мъртвия – крайност. Маги не беше инертна. Беше искрена, истинска, жива. “Очаровай ме – и ще видиш” – пишеше в имфото й. О, сигурна съм, че имаше какво да покаже на очаровалия я. И че - колкото и да беше живяла – щеше да е все така – пълнокръвно, безстрашно, пълноценно. “Аз съм най-щастливата жена. Нищо в този свят не ме отмина: ни смъртта, ни материнството, ни раздялата със дом изстинал, нито срещата ми късна със единствения… Трудила съм се като копачките, докато се схвана от умора; и съм ходила с летяща крачка, със небето съм говорила! Гледам всичко с мъдро снизхождение, с кротко опрощаване. Гледам със очите на новородена, ту възторжени, ту безпощадни, и се смея тъй, че се обръщат и като зверче, завряно в пущинака, наранена се заключвам в къщи… Пълна е душата ми с добро и болка, много пях и много плаках. Но не казвам “стига толкова”. Ах, какво ли има по-нататък?”

ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА МАЛКОТО КУЧЕНЦЕ 27/10/2004

Лу! Вдъхновено от тебе -завършено, благодарение на тебе -посветено на тебе!

Ако успея изразя тъга – тогава можете да бъдете сигурни, че тя не е много дълбока. Човек не умее да изразява силните си чувства - те го преизпълват и той дори не може да ги осмисли, да ги разбере - и едва в последствие, много по-късно, успява да схване че са го издигнали като балонче, пълно с топъл въздух – или пък смачкали така жестоко, все едно че валяк е минал отгоре му. И чак когато отслабват – или пък ако въобще не са били така силни – може да ги сподели, може да плаче или да се смее... Но тогава те всъщност не са същите... изобщо вече не са същите... ако изобщо са били дълбоки. Искам да ви разкажа малко за живота и смъртта на нашето кученце. Странна си е моята съдба и моята орис – толкова пъти почти на сила ми са ми напъхвани в ръцете неща, които не съм искала – а за които десетки други са мечтаели... И които в последствие са се оказвали наистина неоценимо богатство... от което аз – едва ли не – съм се дърпала отначало... Защо ли е така – не умея да живея, или лош вкус? Или и двете? И защо ли съдбата нееднократно благосклонно си е затваряла очите? Не мисля, че има справедливост. Прибирала е неща, за които съм си мислила, че съм си ги извоювала сама и си ги заслужавам... Но определено ми е давала повече, правила ми е подаръци. И за Линдичка е така – най-простият пример. Като се изключи детската възраст, никога не съм искала да си имам домашно животно. И определено харесвах повече котките. Тяхната интелигентност. Тяхната елегантност. Тяхното достойнство – те няма да дотичат като кучето да те целуват, ако ги обидиш. Като кучето-глупака. Подмазвача. Безкритичния тип. И си мислех, че сигурно не случайно хубавото момиче е “маце”, пък “кучка”... А малките породи кученца си бяха недолюбвани и от децата ми. Петнадесетгодишният ми син ги определяше като “кучешка перверзия”. Десетгодишната

дъщеря направо им се мръщеше. И дружно мечтаеха за немска овчарака. Докато аз си мечтаех да надраснат по-скоро тази мечта. Но... Тя беше пекинез. Малка лъвска главичка с разкошни клепнали уши, елегантно тяло, красиви панталонки на задните крачета и разкошна опашка, гордо вдигната нагоре. Има хора, които си мечтаят точно за тази порода, а не могат да си го позволят. Скъпичко им е да си купят такова кученце. При нас тя дойде “по линията на заместничката” ми. Жената, с която вече живееше бившият ми съпруг, отглеждаше и развъждаше пекинези. И той донесе шестседмичното кученце като коледен подарък за дъщеря ми. Почувствах ужасно разочарование – едно, защото предния ден след невероятни икономии бях успяла да й взема една движеща се и лаеща играчка - която, естествено – моментално беше забравена, и второ – защото имах чувството, че внася “нея” на ръце в дома ми. А то седеше на задните си лапички – малко, колкото шепата ми – с навирено право нагоре носленце, за да ни вижда – от което главичката му заставаше перпендикулиарно на телцето му – притеснено и изплашено – отделено от майка си в един чужд и непознат свят, населен с непознати същества... а мене ме мъчеха и ревност, и болка, и злоба, и беснеех, и – не знам, не бих могла дори да опиша това, което ме изпълваше. Мъчех се да не го обикна. С всички сили се стараех да да не го приема, да не го докосвам дори. Невъзможно беше. Такова беше мъничко, невинно, добричко и безпомощно. Децата – продължавайки да си мечтаят за овчарка – искаха да го задържим “за малко”. Обясних им, че не може. Не може малко. Сега е времето му да си намери стопанин, който да си го обича и гледа. После, като порасне, ще е по-трудно. Е, успях да спретна един скандал на бившия. По тази дисциплина съм си много оправна – пък да не говорим за онова време – постигах непостижимите висоти. Години ми трябваха, за да го докарам до сегашното си безразличие към него и делата му. Та – изясних му - че с никого не се съобразява, нито с желанията на децата, нито с каквото и да било, че е егоист, нетактичен... и всичко друго, подходящо за случая, което се сетих. Пък дар-слово – дал господ, особено за такива случаи. Той се притесни. Беше периодът, в който изпълняваше всички прищявки на децата – сравнително скоро ни беше напуснал и те му липсваха. Донесе немска овчарчица. Двете кученца не се “сработиха” – казваха даже, че по-едричката овчарка успяла да изкълчи рамото на Линда. За това си я прибраха. Но и немската овчарка не живя дълго у нас. Разболя се от гана – а уж беше купена ваксинирана. И до като се чудех как и къде ще я погребвам – оказа се, че синът ми приключил с церемонията. Тогава много осезателно почувствах какво е да има някой, който да те отмени – поне за едно нещо, да поеме поне една твоя отговорност. Друго си е.

Така минаха няколко месеца, докато се оказа, че Линда не си е намерила нови стопани и се чудят какво да я правят. Донесоха я пак у нас. Тя се хвърли с бурна радост към мене. Изненада ме. Стори ме се невъзможно да ме помни – та тя беше бебче, когато живя у нас. Реших, че е много любвеобвилно кученце и се радва на всички. Не беше точно така. Оказа се, че ме помни. Паметливо излезе кученцето. Бившият ми съпруг и приятелката му също помнеше години наред и винаги посрещаше с радостен лай колата им в редките случаи, когато им се налагаше да дойдат за нещо. Не само паметливо излезе. Гальовно, нежно, любвеобвилно, умно... Найдоброто куче на света! Най-привързаното към нас... Веднъж го оставихме на моя приятелка – съседка, с която много пъти го бях извеждала на разходка... Просто беше спряло да яде – наложи се да го прибираме след два дни... С най-силното достойнство... Изобщо не съм била права, че котките имат достойнство, а кучетата – не. Мога да ви разказвам поразителни случай, когато по безкрайно изразителен начин демонстрираше своята обида. И да, ще ви разкажа един особено ярък. ...С дъщеря ми успяхме да се измъкнем за една седмичка на море. Линда остана със сина ми – вече знаехме, че трябва да се редуваме с почивките. Посрещна ни с безумен, радостен лай. Като стрела тичаше към нас по коридора. ...Но... На сантиметри от нас спря, обърна ни гръб и отиде да се свие в краката на сина ми. Това е. И друг път ме е гледала с печал и укор, когато се е чувствала пренебрегната. Но винаги ни е прощавала. Умееше да прощава. Защото умееше да обича. Обичаше ни. Обичта няма количествени измерения – “обичам много” и “обичам малко” са безсмислени съчетания. И като обичаш – не гледаш колко даваш, колко вземаш – това също става безсмислено. Просто обичаш. И – за разлика от кой да е човек – никога не се насити на нашите ласки. Винаги ги търсеше и винаги даваше своите. Дванадесет години. Необяснимо ми е. Винаги отговаряше и на желанието ни за игра – вдигаше се голяма олелия – но понякога имах чувството, че го прави заради нас, за дъщеря ми, например. Никога не ни охапа – дори в най-бурните веселби не се самозабрави – “пострадваха” си само нашите ръкави и крачоли.

Разбираше невероятно много – и понякога и двете оставахме доволни, когато разбирателството ни беше така очевидно, като да сме си разменили реплики. Често успяваше да намери начин да се изрази – ясен, очевиден начин. Беше стахлива. Или може би не? Сега вече ми е трудно да отговоря категорично на този въпрос. С годините се научи да не се бои от хората. Дори от непознатите. Може би защото се убеди, че предизвиква симпатия. Беше дружелюбна и с другите кучета. Забавление беше да я гледам как тича редом с огромни колита, сетери – без да изостава, правейки десетки мънички крачици на един техен подскок. Уличните помияри за броени секунди успяваха да завоюват симпатиите й. И никакви напомняния за аристократичния й произход не помагаха. Дори – в последните си една-две години – за мое голямо учудване – започна да си играе и с немските овчарки. Винаги до тогава си мислех, че просто и кучетата си имат симпатии и антипатии към определени породи. И ако й изяснявах, че немските овчарки са добри и благородни – то беше по-скоро защото обичах да си говоря с нея, не за друго. Но може би тя просто надживя ужаса и антипатията си от бебешката си възраст, която й беше създала нашата немска овчарка. И беше успяла да прости и на всички немски овчарки. Типично за нашето добро кученце. Най-доброто в света. Но... Никога не се примиряваше със злите. Никога. Къде изчезваше инстинктът й за самосъхранение? Това и до днес не мога да разбера. Не мога. Вижда ми се безкрайно неестествено. Това добродушно, кротичко и незлобливо малко същество се хвърляше с вичка сила и ярост към булдози, догове, питбули... Тези, които са възпитавани да бъдат пазачи. Да бъдат зли. Да бъдат злобни. Да бъдат безскрупулни. Да мразят. Защо се хвърляше така неистово? Нямам отговор. Така дойде и неговото фатално, тринадесето число. Когато, бързайки за работа, го изведох, без да съм стегнала добре каишката. Когато съседския булдог излезе – както винаги – без намордник и на дълга каишка. Схватката беше кратка. Тогава разбрах значението на съчетанието “безумно смел”. Тогава видях как изглежда “безсмисленият героизъм”. Смеличко излезе, милото мое малко кученце. Геройче ми беше.

Защо, защо миличко? Ти беше вече старичко – муцунката ти побеля, зъбчетата ти падаха. Но можеше да си поживееш още някоя и друга годинка, да ни посрещаш с твоята непресторена радост, да завираш телцето с меката си козинка под мишницата ми за галене, да размахваш красивата си опашка... Защо, защо ти трябваше този безсмислен край! Безсмислен ли беше? Дали и хората изглеждат така, когато се хвърлят сами да защитават идеалите си? Така ли са слаби и безпомощни? Така ли лесно може да бъдат прекършени, ако наистина нападнат злото? Сигурно. Може би за това единственият начин е обединението им. Скоро беше, когато по друг повод си спомних за думите на Санчо, че “найголямата лудост, която може да направи човек, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга, без никой да го убие, без чужди ръце да му скъсят дните”. Нашето кученце сякаш споделяше това разбиране за живота и смъртта. Иначе просто не мога да си обясна случилото се. Вдигнах го на ръце - колкото се може по-внимателно, но явно недостатъчно, защото то изпищя и ме ухапа – за първи път в живота си. И за последен. Движеше си краката – и задните, и предните. Въртеше си главата. Някак просветна надежда, че може и да се оправи. Да му мине – като на кученце! Събудих децата – синът ми запали колата и го откарахме във градската ветеринарна лечебница. Тя е наблизо. Дори лекарят ни даде някаква надижда. Бяхме почнали да се успокояваме – уж се разведряваше – когато дойде рентгеновата снимка. Гръбнакът му беше пречупен. И прешлените – разместени. Нямаше надежда. Изборът беше наш – мой – дали а поживее още малко, или да го умъртвим. Не се колебах дълго за решението си. Избрах това, което счетох за помилостиво. И тогава направих най-жестокото и егоистично нещо, което можеше да бъде направено. Разплаках се, галейки я. Не бих си го позволила, ако пред мене беше човек. Никога до сега не съм си го позволявала в подобни случаи. Всъщност никога не съм била в подобна ситуация. В редките случаи, когато съм срещала мъката, тя е била от този тип, който те смачква и изсушава, а не обратно. А може би просто старея?... Студентчетата-стажантчета се свиха по ъглите на стаята. Синът ми направи няколко крачки и застана до прозореца, с гръб към нас. Лекарят, който до скоро с 56

нескриван садизъм – поне на мене така ми се беше сторило – беше разказвал как постепенно рзместването на гръбначните прешлени ще става по-голямо и костите ще прекъснат гръбначния мозък – и как коремната мускулатура ще се отпуска все повече – от което ребрата ще се впиват в дробовете – дори и той се прегърби някак и се защура безцелно насам – натам. Сигурно все пак не е лесно да си Доктор Смърт – дори когато си ветеринарен лекар. И Линда разбра. Изведнъж спокойствието и доверието, които светеха в очичките й, се замениха с ужас. Телцето и се опъна и тя безпомощно се замята в желанието си да се изправи. Отново и за пореден път бях подценила интелекта й и способността й да разбира. Колебание ме изпълни до краен предел. Дали взех правилното решение? Трябваше ли да отнемам живота на това същество, което така отчаяно си го желаеше? Не би ли трябвало да има избор в такава минута? Всеки би трябвало да има. Мисля, че и хората приемат различно решение в подобен случай. Едни сме категорични, че не бихме желали да продължаваме искрицата на живота си на всяка цена - въпреки болките и страданията - и да тежим емоционално и физически на ръцете на близките си с едно напълно безсмислено съществуване. А други – за които животът сам по себе си е висша ценност, са съгласни на всичко за едно дихание повече. От кои ли би била тя? Дали би предпочела ужасяващата болка на съществуването пред безболезнената смърт? С удоволствие бих си я погледала - макар и неподвижна – още толкова време, колкото й бъде отредено. Бих се грижила за нея и това би ми доставило радост. Може би дори би ме подготвило по-добре за предстоящата раздяла... Но дали това би било по-добре за милото малко кученце? Не можех да си отговоря. Мобилният ми телефон извъня. Дъщеря ми. Бях забравила за нея. Господи, как ли ще се почувства това така дълбоко чувствително и обичливо дете? Дали да не остане настрани от всичко това? Казах ѝ истината. Пожела да дойде – поръчах й да побърза. И тук синът ми, който до този момент мълчаливо, но но твърдо беше приемал моите решения, се възпротиви. Обади й се да не идва. Обясни ѝ, че няма време и смисъл. Не се намесих. Бях загубила свойствената си категоричност. Бях загубила представата си за правилно и не правилно. Случва ми се понякога. Много рядко. Приспаха кученцето. То някак се противеше – оставаше в съзнание. Наложи се втора доза преспивателно. И после му вкараха инжекцията – венозно. Когато го изнасях на ръце, очичките му бяха полуотворени, телцето – топло и козинката мека – почти по нищо не си личеше, че е мъртво. Само главичката му увисна безжизнено, докато го вдигах от масата. 57

Навън валеше – един от онези мрачни и тъжни октомврийски дни. Прибрахме се. Синът ми отиде за лопата и нещо, в което да я увием. Аз останах да го чакам в колата. Дъщеря ми не беше послушала – беше излязла, за да дойде при нас. Опако дете. Не слуша батко си. Добре, че има мобилни телефони... Излязохме по един кален коларски път, свързващ “Надежда” с “Обеля”. Близо до гробищата – Бакърена фабрика. В буренясалото поле. Там погребахме нашето героично кученце. Отгоре натрупахме камъни и парчета тухли. Все още правим неволни грешки. Синът ми влиза отвън, високо вдигнал пицата над главата си... Или пък аз задържам вратата на кухнята със стол... Навик. Линда не можеше да я отваря отвътре. За това я държахме винаги отворена. И все още сутрин очите ме се пълнят със сълзи. Защо сутрин – не знам. Няма логика. А и това са само сълзи. Те сигурно означават, че скоро ще забравя. Скоро ще се успокоя. Такъв си е смисълът на сълзите. Свърши историята на малкото кученце. Каквото и да се говори и каквото и да си измисляме за утеха и успокоение – смъртта е единственото безвъзвратно и фатално събитие. Тя е краят.

Така изглежда тя осем години по-късно. Е, като новичка беше по-хубавка, но и сега върши работа. 

“ВРАТАТА НА ГАБАНДИ" 08/12/2004

Тя е най-новата забележителност в София. Металната врата на нашия вход. Каня ви да я посетите. Всички мои приятели. Трябваше да стане още миналата година. Тогава касиерката ни започна да събира парите. Реши се да я поръчаме, когато собствениците и на последният апартамент ги дададат. Горчив опит. И цяла година се точи. Пак не ги събрахме. Някои дори си ги взеха обратно. И този път се очертаваше една предварително загубена кауза. Но... си просто имаме късмет с касиерката ни. 59

Тя е несменяема вече доста години. Щото никой не иска да я смени. Не му се занимава. Не му се губи време. Не му се влиза в допълнителни разправии. Защо да си хаби нервите. А е една от най-възрастните във входа – отдавна мина седемдесетте. Не й личат. Има си дух – повече от младите. Работливост. Чистница. Сладкодумница. Добър човек – обичен. С ударение на първото “о”. Свестен. Защо започва да ми се струва, че тези работливи, ангажирани и “обществено активни” хора си отиват с предишното поколение? Дори в нашето са значително понамалели. Все бързаме, все сме “заети”... По-скоро бихме седнали пред телевизора (или компютъра)... Не че тя не седи пред него също, ама... Не знам. Та. Всред всеобщата бедност в нашия вход има едно-две семейства, които са по-добре материално. И тя влезе в перговори с едно от тях да “спонсорират” с две-три вноски (стотина лева) – пък тя ще досъбере и им върне – друг път. Или просто ще престанат да плащат вноските си за входа, докато си ги възвърнат. Съгласиха се. После помоли за помощ – още един човек поне да се ангажира. Навих се. И аз съм от тези, които не им се много занимава. Даже хич. И – казвала съм ви го и друг път – не мога да бъда Дон Кихот. Но за Санчо - ставам. Определено. Стига да се появи Кихот вече в пълно снаряжение, възседнал Росинант. Пък то си е рядка гледка. И започнах да търся фирмата, която да напарви вратата – “като на съседния вход”. От лятото – да до есента. Щото цените, както може да предположите, се бяха вдигнали. И парите не стигаха. Та така опрях пак до жокера, “помощ от приятел”. До фирмата на Габанди. Направи я. Даже ни я монтира. После моят син я боядиса с два пласта блажна боя и постави стъклата. Сръчен и работлив мъж е станал. Много си се гордея с него. Тъй като имам богат опит с “комитетски дела”, приятно ме изненадват всички положителни мнения, които чувам, когато работата е вече свършена. А тук те бяха едно значително количество: -демонстрация на познавач: че вратата е направена от добър материал – 1 бр. -добросъседска злобничка радост: че наШта врата е по-хубава от тази на съседите – 2 бр. -взети думи назад: че вратата не е чак толкова грозна, колкото се е 60

сторило от начало – 1 бр. -успокоение: че във входа е станало по-спокойно, от както е сложена вратата – 1 бр. (абе падаме си ние по сериозни врати и решетки. Спомням си, преди 13-14 години, като ми се смееха как се чувствам с новопоставените решетки на прозорците. Най-сериозно ги усведомих, че вече съм свикнала вече с всякакъв вид решетки и ми е значително по-уютно с тях). Включително и -намек: че още върша работа – изказан внимателно, за да не би да тръгна да се възползвам – 1 бр. -констатация: че съм сериозен човек, на който може да се разчита – 2 бр. Всичките те всъщност се отнасят за Габанди, включая последните две. А, и още едно: “Ганчо, благодаря ти.” Може би си изненадан да го чуеш. Ама си е така. Но и това не е всичко. После един съсед тръгна да ни поставя автомат и електронна брава и да ни оправя звънците и домофоните. Много добър и мил човек. И жена му – досущ като него. Което ме подсеща за една дискусия на Илинда – че добрите попадат на лоши половинки. Не винаги. И той по приятелски. И на него – срещу заплащане “на половин цена”. И отново с пари на заем – този път от другото семейство. И тях ще трябва да досъбираме. После касиерката подкачи едно младо съседче. Казала му: “Абе, не те ли е срам! Съседът, дето не ни е никакъв, нправи толкоз неща, а ти не се сещаш едни капачета на пощенските кутии да направиш. И той ги направи. Станаха си ни за чудо и приказ.  “ВРАТАТА НА ГАБАНДИ” Нещо, с което нашият малък свят стана мъничко по-добър. По-спокоен. Поздрав. По-сигурен. Не е съвършена. Дори не е напълно довършена. Има още да се циментира около пяната и под долния винкел - и да се направи праг – малко е разместена и отваряемата част е закачена сантиметър-два по-високо от колкото трябва, от което отдолу подвява. Да се поставят табелки на пощенските кутии. Сега само номерата на апартаментите са написани с блажна боя. Има още поле за изява на добрите. 61

Но доброто рядко е съвършено (както и злото). То просто трябва да се създава – независимо от това. Победата му не е окончателна (както и на злото). Това си е борба без начало и без край. Знам, че механизмът за затваряне ще се повреди един ден. Или електронната брава. Случайно, или умишлено... Пак ще я поправим. Ще поправяме и подменяме всичко, което се налага. Иначе нашият вече двадесетгодишен панелен блок ще се разпадне. А ние живеем в него. Нямаме си друг. Просто трябва да има един – като нашата касиерка – за да започне. После се намират и други да го последват. Но чак после, след доста време, когато се убедят, че има какво да следват. И че не са единствените “минати”. Така се ражда доброто.

ЗА КЪСМЕТА И СЪДБАТА 63

1. Единственият мъж не, ами единственият човек, който всяка година се сеща да ме поздрави и на 8-ми март, и на рождения ми ден, е Боян. Докато беше в България, ми носеше цветя – всяка година. От както замина, се обажда по телефона. Поздравлението за рождения ми ден – иди-доди. Ама това, осмомартенското, много ме е дразнело. Та нали точно той е мъжът, който в крайна сметка промени оценката ми като жена от “шест” на “две”. Някак неадекватно ми се вижда. Ама не само това ме дразнеше. Бяхме я докарали до там, че гласът му да ме дразни. Дълги години при това. Със сигурност си спомням за 2000 – десетина години след като се разделихме - защото тогава един наш приятел от студентските ни години ни беше на гости. И му го казах, по повод на един негов коментар за някои си, които имали чудесни отношения след развода, “като при на с Боян”. Изненада се. Явно не беше го усетил по начина, по който съм отговаряла на телефона. Пък аз си мислех, че всичко ми личи. Направо си ме възмущаваше какво изобщо има да си говори с мене. Ей му децата, да си контактуват. “Много набързо ме прехвърляш” – отбеляза веднъж. Ами какво иска – приказки по телефона ли да му разказвам? Да не съм Джани Родари. Докато започнах да потискам това раздразнение и да му отговарям с шеги. В интерес на истината той винаги е оценявал компромисите ми и богато ги е възнаграждавал. Дори много често е усещал кога вече съм решила да му отстъпя – и само по себе си това му е било достатъчно, за да ме изпревари и отстъпи той. Един приятел се смееше, че съм му намерила цаката: приемала съм и найвърховно глупавите му идеи с: “Добре, съгласна съм”, а едва после се появявало: “Ама няма ли да е по-добре ако…” Не е било нарочно, за съжаление. Била съм искрена. ...Докато дойде и денят, в който стигнахме до ситуация, в която нито един от двамата да не може да отстъпи, без да загуби нещо основно, определящо неговата личност.

2. Всъщност наистина той вечно си е имал много странни идеи, плод на оригиналното му мислене, и характер, при който всичко е трябвало да бъде реализирано на часа, без секунда отлагане. Утрешният ден не съществува и той не мисли за него изобщо – целият му живот е съсредоточен в днешния. “Той не вижда повече от 15 минути напред от носа си” – възмущаваше се една позната от мъжа си. И при него е така. Това води до динамичен живот, изпълнен с всякакви изненади – върховно приятни, и обливащи те като със студен душ. Изобщо не съм скучала през съвместните ни петнадесетина години. Никак даже. Един приятел се опита да ме“зариби” за чалгата с една песен на Ивана, в която тя умолява гаджето си да извършат поне една вечер нещо необикновено и лудешко. Като според нейните представи “лудешкото” е да префучат с колата на червено или да се поцелуват, седейки на масичка в кварталната кръчма. Усмихвам се на ум и си мисля, че просто не е попадала на батко й Боянчо. Средно от шест до девет месеца, в зависимост от здравината на нервите й, биха й били напълно достатъчни, за да обърне плочата и запее: “Ама моля ти се, дай и ние поне за една вечер да се кротнем като нормалните хора”… Не знам дали да се похваля, или оплача от този живот. Мисля, че и двете едновременно. От една страна мога да кажа: живяла съм – и то точно когато човек е млад и издръжлив – тогава и трябва да се живее. От друга страна – много е изморително –и психически, и емоционално… Години спокойствие ми потрябваха в последствие, за да “реанимирам” и се възстановя. Но ако има истински потърпевши, обикновено са децата.

3. Преди две-три години, когато живееше в Инстамбул, ме покани на гости. Изпрати билети за отиване и връщане за мене и дъщеря ни, посрещна ни на автогарата… Прегърнаха се с нея. Те сравнително по-често се виждат. После се обърна към мене. Поколебах се. Това много рядко ми се случва в отношенията с хората. Обикновено съм съвсем наясно със себе си. И тогава бях. Исках да го прегърна, но ме притесняваше дали няма да ме разбере неправилно. Аз бях сама, а в този период и той беше сам. И не го бях виждала години. Не знаех какво чувства в момента и как би реагирал. Както се оказа в последствие, това са били съвсем напразни притеснения. За пореден път имахме съвсем еднакви възприятия и възгледи. Занеше, че аз съм му просто една гостенка, нищо повече. И в цялата история на нашите взаимоотношения тази полупрегръдка си остава единственото, за което съжалявам. От всичките тези безкрайно много неща, които никога не се повтарят и никога не се връщат назад.

4. Обади се един път да ме пита искам ли да ми купи и изпрати нещо си. Изобщо не ме вдъхнови с предложението си. Нямах желание за подобно нещо. “Защо?” – изненада се силно. “Не заслужавам” – видя ми се по-лесно да изстрелям, от колкото да излагам надълго и широко аргументи по време на международен разговор по телефона. “Ха-ха-ха” – гръмна слушалката в ухото ми – “че кой в този свят получава по заслуги?” “Всеки.” – това беше нещо, в което искрено вярвах в онези дни – “Може някой да си въобразява, че заслужава повече, но всъщност животът безкрайно справедливо ни въдворява на заслужените места.” Мислех го. С пълна сила го чувствах за себе си. Но с времето вече не съм толкова уверена. И фактът, че го мисля за себе си, навярно означава, че съм имала повече късмет, от колкото съм заслужавала. “Ти имаш някакъв странен късмет дори в лошото, което ти се случва.” – каза ми веднъж една приятелка. Така си е. Според мене има две много важни неща, които са в голяма степен определят съдбата на човека като човек и на жената като жена. Едното е да си расъл като щастливо и обичано дете. Тогава цял живот намираш в сърцето си щастие и обич, независимо от всичко. Другото е да си изживяла споделена любов в младостта, огнена, вихърна, от която да са се родили деца. Много хора се женят и имат деца. Само част от тях биха разбрали за какво говоря, а и от тях не всички са имали шанса да я изживеят. Така или иначе аз съм имала и двете. Не мисля вече, че нещо от това е моя заслуга. Късмет си е. И то рядък. Както всичките други не малко късмети, които са ме спохождали. Наред с някои сосни разочарования, за да е по-реалистична картината. 67

5. Познавам вече доста хора, към които животът не беше така благосклонен и справедлив. Не мисля, че те са заслужили участта си. Не казвам, че техния характер и действия нямат значение за съдбата им. Това, което твърдя е, че животът ги наказа пожестоко, от колкото заслужаваха. Сред тях според мене е Петя, най-добрата приятелка на Боян. Истинското й име не е такова, но поради естеството на разказа ми смятам да го променя, а съпруга й да нарека Ваньо. Макар че ако тези редове бъдат прочетени от тези, които ги познаваха, за тях не би имало съмнение за кого говоря. Тогава защо всъщност ги променям? Нищо, нека бъдат Петя и Ваньо. Когато Боян постъпи на работа в една от най-големите столични проектантски организации, тя беше в отпуска по майчинство със второто дете. Родило й се беше второ момченце. Посрещнато от мъжа й с думите: “Ех, немА късмет баба Станче да се порадва на внучка”. Баба Станче беше свекървата й. Това беше четвъртото й внуче. Не се очертаваше да има повече. И Петя добре беше запомнила тези думи. Има си хас. В такива моменти те се врязват за винаги. Съгласно нашето законодателство по това време, майката получаваше заплатата си в пълен размер до навършване на двегодишната възраст на детето си, при което работата й се запазваше. И тя се беше върнала на работа след изтичане на този срок, черпейки колегите си за рождения ден на синчето. Та още тогава беше започнал продължилият с години сериозно воден (със сърденици дори) спор между нея и Боян, кой е по-красив: „феичката на тати” (дъщеря ни беше на година и половина), или „юначето на мама”. И до ден днешен устните ми се разтягат в усмивка, като си припомня подобни моменти на тяхното общуване, достойни за някоя детска градина - макар че те бяха изключение, а не правило. Но и те явно са им създавали емоция, от която и двамата са имали някаква нужда. 68

6. С годините вече мога да правя обобщения, определяйки приятелството като обич, близост, доверие... Но не бих могла да кажа от какво всъщност се поражда тази близост и емоцията, която изпълва тези отношения. Започвайки по хронологичен ред, самата аз имам чудесни, изключителни приятели от ученическите години. За една от тях стана вече дума в “Сватбата”. Но другите са не по-малко достойни за описание и обич. А после идват две студентски години, първи и втори курс тука, от които нямам нито един приятел или приятелка. Събираме се понякога (особено на кръгли годишнини) с голямо удоволствие, приятно ми е с тях, имаме и теми за разговор, и голяма близост по начина на възприемане на много неща... Но не знам, просто не мога да си обясня защо приятелство изобщо не възникна. Нито едно. А когато заминах за трети курс в Ленинград...Е, там вече отново попаднах сред хора, които просто будеха възхищението ми и всичко, което може да се събуди при едно приятелство... Но това си е тема на отделна история. “Всичките ти приятели са чудесни, просто изключителни!” - установи и Боян, след като ги поопозна. “Ами естествено, приятелите човек си ги подбира, това не е като роднините - каквито се паднат. Защо, при тебе не е ли така?” - попитах го. “Не, моите са по-обикновени” - отговори ми. И сега си мисля, че и в това отношение аз съм с късмета си. Не всеки среща такива хора, не и в толкова ранна възраст, не и толкова много.

7. Веднъж, когато сме си говорели за ревността, Боян ми каза, че е изключително ревнив и я изпитва дори когато просто разговарям с някой мъж. “Не може да бъде” - изумих се аз. “Ако щеш вярвай”. Не ми се вярваше много. Ако наистина е било така, той с нищо не я е показвал и напълно я е потискал. Както си е и редно да бъде. И двамата намирахме за съвсем естествено между моите приятели да има мъже, а между неговите - жени. Тогава си мислех, че това е защото аз имам брат, а той сестра, с която много се обичат. Не знам дали това е обяснението наистина. Но има мъже и жени, които го могат, и други - които не. Мисля си също, че Петя беше най-добрата приятелка, която е имал. Подобра и по-вярна от всички други, включително приятелите му мъже. А в крайна сметка и от него получи предателство и унижение.

8. Бяха колеги, отначало работеха в една стая, а скоро дори семейството й получи жилище в един блок, много наблизо до нашия. Тогава “Надежда” се застрояваше и училищата и детските градини се препълниха с деца - защото апартаменти получаваха предимно семейства с две деца. И нашите бяха връстници - големите ни синове станаха съученици, малките деца бяха раждани в една година, но ходеха в различни детски градини. Само че за да го получат това жилище, Ваньо беше захвърлил високо квалифицираната си работа като строителен инженер, и беше станал строителен работник за една година (или две - не си спомням точно). Имаше тогава такава една глупост, някакъв „комсомолски набор в строителството”, или както там се наричаше, и понеже не достигаха строителни работници, а жилищната криза в София беше ужасна, разрешаваха на млади хора да прекъсват работата си, като местото им се запазваше, и да стават зидари или мазачи и т. н. срещу получаване на жилище. Какво печелеше и какво губеше държавата, прекъсвайки развитието на своите кадри, за чието безплатно образование беше изхарчила маса пари - не се наемам да коментирам. Но така или иначе получиха правото да си купят тристайно жилище. Избраха си този апартамент, имайки предвид и нашето познанство.

9. И Боян, и Петя се прибираха от работа у нас или у тях - мисля, че редувахме гостуванията си; във всеки случай всяка вечер бяхме заедно - и изчаквахме Ваньо, който свършваше по-късно работа. Понякога, внезапно влизайки в хола, след като съм била в кухнята, заварвайки ги тихичко да си говорят с доближени една до друга глави, изпитвах известна досада. Усещах, че им преча, но просто ми беше скучно и пет минути да съм сама, когато вече сме се събрали. Всъщност глаголът “преча” не е съвсем точен, аз не съм пречила на общуването, то продължаваше не по-малко приятно и искрено, когато включваше и мене. Но пределно ясно ми е, че приятелите си споделят и говорят така, както с никой друг, че те си имат някаква специфика на на контактуване, която неминуемо се променя в присъствието на кой да е друг “външен”, дори и най-близкия. Съзнавах това и нямах нищо против това им общуване, но си мислех толкова ли пък не са се наговорили на работата цял ден. Чак по-късно, когато и аз започнах работа в същата проектантска организация и видях как се работи там... Е, хайде тук да не правя повече отклонения, макар че като ми заприказват как по “онова време” изобщо не се е работило и строяло, а по проектантските сме си пиели кафето и ни е било плащано да си съчиняваме пpoектчета, които изобщо не са се изпълнявали на практика... Та като видях с какво напрежение се работи и колко има време за общуване и контакти, съвсем съзнателно започнах да си понамирвам повече време за работа в кухнята или около децата... В известни граници, естествено.

10. В интерес на истината като правило съм получавала съм същото отношение - уважение и разбиране - от съпругите на моите приятели. Жените като че ли имат доста по-силно развит и правилен усет кога да ревнуват и кога не. Никога няма да забравя например как пристигнах на една екскурзия в Ленинград, без да предупредя моите приятели предварително. Изненадата наиситна беше тотална. Сварих първият от тях на вратата, излизайки със съпругата си. Имаха билети за концерт на “Московските солисти”, което наистина изискваше невероятни връзки. За голямо тяхно разочарование им обясних, че съм само за два дни в града и просто нямам време за концерт, дори и такъв, дори и ако си намеря билет за него с международния си паспорт. В крайна сметка жена му ни закара и остави пред вратата на един ресторант, като отиде сама наконцерт. Жест, който все още ме оставя без дъх. Подобно беше и отношението на американската - втората - съпругата на този приятел. Той дойде през 2000-та с нея, деветгодишната си дъщеря и тъща си. Самият факт, че - след като не се бяхме виждали 16 години - беше успял да убеди семейството си да прекара три седмици в напълно непознатата им България, при това след като от Американското консулство изрично ги бяха предупредили, че това е страна с висока престъпност и много ниско ниво на медицинско обслужване, говори сам за себе си. Тя също успяваше понякога да се измори до степен, че да отиде да си почива с майка си и да ни остави да си говорим насаме. И да сподели накрая колко се радва за това пътуване, не само защото било най-чудесното от всичките им пътешевствия дотогава, а и защото на съпруга й в САЩ наистина липсвали приятелите.

11. Години наред се събирахме двете приятелски семейства, почти всеки божи ден. Заедно ходехме на почивки на море...Дори сутрин, преди работа си пиехме кафето заедно... Та като ви казвам, че тяхното беше едно от най-добрите у нас през периода на развития социализъм и студената война, може да ми вярвате, като на източник от найпърва ръка. Всичко се беше развило като по ноти. Пет години бяха следвали строително инженерство в една група.

Как той аргументираше избора си за тази специалност, вече не си спомня добре. Май беше плод на случайност. Баща му беше военен, а майка му – продавачка в една сладкарница. Не бяха го те насочвали. За разлика от Петя. Там беше избран от родителите й. Тя била послушно дете, което определило бъдещето й. И беше ако не точно “послушна”, то определено гъвкава, съобразяваща се с мнението на съпруга си, склонна към това да бъде ръководена…и той да се определя и чувства “главата”…което пък определяше настоящето й тогава. Майка й я хвалеше, че била умеята като баба си – и да сготви, и да замеси, и да ушие, и да оплете… Така си беше. Може би малко вкусът й не се открояваше с финес...но не беше фрапиращ или откровено лош. 74

12. Връзката им започнала в първи или втори курс, продължила с годеж и изчакване – по решение на разумния Ваньо - докато се дипломират и започнат работа...Тогава това беше рядко явление, студентите масово се женеха, пълнеха общежития и апартаменти с по едно, че и две деца…Но той беше такъв – предвидлив, умерен, не понасящ рискове...

Задълженията си бяха разпределили съвсем умерено и точно: на негови и нейни - сиреч имаше си мъжка и женска работа… Но определено си имаше и двете, не само единият да е натоварен. И преди да се преместят в “Надежда” бяха живели с майка му в малко апартаментче в “Западен парк”... та тя се беше занимавала в първи клас със сина им и той дойде определено по-подготвен от нашия... И дори после, докато бяха в основното училище, четеше много повече и, доколкото си спомням, в някои предмети беше по-силен ученик.

13. Когато казвам, че Петя имаше мек характер, склонен към съгласие и избягване на противоречията, си мисля, че вероятно значение е имало и това, че те с Ваньо всъщност нямаха съществени причини за спорове. Единственото противоречие, на което съм била свидетел за всичките тези години беше някъде в началото на нашето запознанство и беше породено от неодобрението, което той първоначално проявяваше към новите приятели на Петя: Боян и една друга тяхна колежка, да я наречем Камелия. И това беше разбираемо, особено по отношение на Боян. Двамата мъже бяха съвсем различни в изявите си, поне на пръв поглед.

Ваньо изглеждаше спокоен, сериозен, отмерен, възпитан, предвидлив, справедлив до степен, в която справедливостта преминава в дребнавост. Държащ на думата си, дори за най-дребните неща. А Боян – динамичен, невротичен, със светкавични реакции, необмислящ подробностите, нехаещ за бъдещето, способен да “върже тенекия” не от зла умисъл, а от елементарна разсеяност– ако в момента е увлечен от нещо друго... а вечно увлечен не, ами направо ОБЛАДАН от някаква идея, мисъл, действие... С пълно отсъствие на всякакво чувство за мярка. Различаваха се също по това, че Ваньо не обичаше пътуванията, промените, включително екскурзиите зад граница. “И тук дървета, къщи, хора – и там дървета, къщи, хора.” – обобщаваше той. А Боян, както лесно може да се досетите, беше луд по шофиране и пътища.

14. Различията между мене и Петя бяха значително по-малки. Бяхме родени с десетина дни разлика и расли горе-долу на едно и също разстояние от “идеалния център на София”, само че аз в южна (на “Ален мак” и “Криволак”), а тя в северна (на “Братя Миладинови”) посока. Тъй като югът в столицата си е бил винаги “по-престижен”, Петя и Ваньо обичаха при всеки удобен повод добродушно да ме подкачат на тема, че съм била “от жълтите павета”. “Не, всъщност съм от сивите” – опонирах им, горда с остроумието си. А и наистина в детството ми и “Ален мак”, и “Евлоги Георгиев”, и “Граф Игнатиев”, и “Любен Каравелов”, и “Патриарха” – а по-далече аз почти не ходех – бяха покрити със сиви павета. Тук е мястото на едно поредно отклонение. Когато тръгвах да се омъжвам, избирайки си Боян за голям ужас на родителите ми, измежду многобройните си аргументи, изтъкнати от тях, буквално на последно място (не случайно на последно) беше този, че аз губя нещо, което не ценя, защото ми е дадено на готово, но към което другите хора се стремят и за което се борят, защото то има своето значение в живота. Социалното положение, което те са ми извоювали. Били са съвсем прави, но и до ден днешен не мога да разбера в какво точно са ме упреквали. Та всъщност ТЕ се гордееха със себе си, че са ни възпитали в техния идеалистичен и демократичен дух. От къде съм могла да зная, че средата, в която живее човек, дори мястото, в което живее, имат такова голямо значение за качеството на живота му? В края на крайщата съм родена в страна, в която хората са относително равни и не е имало аристокрация от около шест века насам. Десетина години по-късно все още изобщо, ама изобщо не ми пукаше, че след Центъра на София-Лозенец-Ленинград-Семейните общежития в Студентски град се премествам в “Надежда – ІІІ”.

Макар на шега да заявих на един колега от Смолян, който наскоро беше получил софийско жителство и беше много горд с новия си апартамент в “Младост” до Окръжна болница, че “животът постепенно ме изтласква към периферията си”. “Не бива да го възприемаш така!” – възкликна той с живо участие, но после се усети, погледна ме внимателно и заключи: “Но ти всъщност не мислиш така”. 77

Запомнила съм го, защото реакцията му много ме изненада и ме наведе на мисълта, че не само има хора, които НИСТИНА биха го възприели така на мое място, но че и той би бил от тях. Харесвам си “Надеждата” и според мене в София има само няколко поприятни за живеене места, разположени непосредствено до паркове – от рода на озелененото кварталче “Изток”, блоковете на “Иван Вазов” и “Стрелбище”, които са до южния парк и още едно-две. И намирам за пренаселен и “презастроен” до безобразие така приятния в тиинейджърските ми години “Лозенец”. Но в осеметажния ни вход има двама доста агресивни пияници и двама с психически отклонения, единият от които го докара до там от безделие и липса на интереси - докато в “Лозенецкия” наистина живеят малко по-друг тип хора. И още нещо ми направи впечатление напоследък. И друг път съм споделяла спомени от младежките години – както знаете, това хората на възраст го правим с голямо удоволствие - когато мъжете се качваха ПОСЛЕДНИ, а не първи в транспорта и когато често ми се случваше запъхтяна и със засилка да се хвърлям към почти “отлепващия” вече трамвай, винаги последните качващи се двама-трима мъже да се отдръпват, да ми помагат – и едва след това да влизат и те. И дори съм се оглеждала дали промяната не се дължи на факта, че тогава съм била на двадесет, а сега – на петдесет. И да се убеждавам, че и младите мацетата са безцеремонно изтиквани от мъжката сила.

Каква беше изненадата ми тези седмици през октомври, когато ходих във ВИАС на курс по аутокад и качвайки се от същата спирка на площад “Журналист” установих, че мъжете отново не само не бързат да се качат първи, ами не се и бутат да седнат, отстъпвайки на мене! Значи не “времето” е било причината (макар че наистина през последните години някои неща бая позагрубяха), а средата и възпитанието! И кварталът има значение! Споделям с почти 23-годишната си дъщеря тези си открития. “Браво бе, ти напредваш в опознаването на живота” – окуражава ме тя.

15. Та и двете с Петя бяхме расли в горе-долу еднаква среда. От детските ни снимки гледат момиченца с коса, вързана по един и същи начин – на “Кукуригу”, с едни и същи колосани бели панделки, посещавали подобни “английски забавачки” с еднакви картонени куфарчета – подобни училища и гимназии, по подобен начин писали стихове в тиинейджърските години, които никой никога не е виждал и вече няма и да види… Може би дори сме се разминавали по коридорите на ВИАС в годините, които сме били първи и втори курс, макар че сме били в различни специалности... И двете с по две деца и съпрузи – строителни инженери, и двете работещи в проектантски организации... За различията ще ви оставя да прецените сами. Само ще ви помогна с фактите, че беше по-добрата домакиня от двете ни – но не по-добра от устремния, сръчен и работоспособен Боян, който в тези години нямаше много търпението да изчаква едната или другата да свърши нещо, а с вик: “Това не се прави така, дай на мене”, изземваше съответното оръдие на труд в свои ръце. Тя се сърдеше в такива случаи (докато на мене ми беше добре дошло) и успяваше да се разгърне напълно предимно когато ни канеха на гости по някакъв повод, та не присъствахме по време на приготовленията. Определено беше с по-кротък и сговорчив, отстъпчив характер. И за да допълня картината ще ви кажа, че беше и доста привлекателна външно: висока, стройна, с големи кафяви очи, буйна чуплива тъмна коса, красиви скули и блестящи равни зъби.

16. A Ками беше по-възрастна от нас, разведена с 14-15 годишна дъщеря, доста смела в изказванията си, ако това е наистина проява на смелост (във всеки случай беше причина Ваньо да се понамръщва от време на време); малко грубовата, но добра по душа. Тя беше чест гост при нас. Тук ще открия една скоба, за да ви кажа, че в последствие, когато и аз се преместих на работа в проектантската организация, в отдела, в който бяха Боян, Петя и Ками, установих, че изборът му съвпада с моя и това са наистина единствените приемливи колежки там. Останалите като че ли бяха избирани с конкурс по злоба, а в някои случаи и тъпотия; направо до тогава не бях виждала такова нещо, събрано на едно място. В началото Ваньо наричаше Ками “парясница”, притесняваше се, че Петя се влияе лесно и че ще се промени в отрицателна посока от това приятелство, като че ли ставаше дума за дете, а не за тридесетгодишна жена с вече изграден характер. А характер наистина имаше, защото в крайна сметка Петя този път – единствения, който ми е известен - не отстъпи, успя да защити правото си да си избира сама приятелите и Ваньо постепенно замълча – и прие добродушната и искрена Ками, а с Боян след известно време дори станаха добри приятели, толкова добри и близки, че даже... ...Но да не изпреварвам събитията.

17. Разказах ви за единственото им по-голямо противоречие, а сега ще ви изклюкарствам и за най-сериозният им “емоционален шок”, ако може да се нарече така. Комай също единствен през тези години. Той също се случи някъде към началото, някъде още из първата година на нашето запознанство.

В отдела, който работеше Боян, се проектираха пречиствателни станции за промишлени отпадни води за предприятия от най-различно естество из цялата страна. И много често се налагаха командировки за решаване на текущи въпроси, възникнали по време на строителството, особено от конструктори, технолози, а веднъж на колежката по КИПиА (което значи “контролно- измервателни уреди и автоматика”) седя един месец – в ПС (пречиствателната станция) за отпадни води... за Дебелт мисля -докато накара цялата автоматика да заработи! А, между впрочем и тя беше от умните и готини хора в отдела, зло да я забрави. И обект а злобата на тези, които активираха дейността си предимно когато се разпределяха пари от частно или премии. И Боян беше недолюбван от доста народ там. С известно право, защото той още с появяването страхотно вдигна летвата с начина си на работа. Неистов беше. И по начало не е редно човек да работи по такъв износващ начин и с такова напрежение. Но той просто си беше суперработохолик. Радост за окото на началниците. Ама си търсеше адекватност за възнаграждението де. “Този Боян, вечно зинал една уста за МНОГО.” – коментираше една колежка: “Ако е работа – да е много, ако са пари – да са много”… И съответно и командировките и до най-отдалечените кътчета на страната, за които другите си ползваха полагаемите се три дни (пътуване и преспиване (ден първи)явяване на обекта – свършване на работа – (ден втори) – връщане – по късни доби и почивка (ден трети), при него изглеждаха така: ставане към 4-5 сутринта, ако трябва и порано; бръмване с колата до съответния обект, свършване на работата (“зацепваше” адски бързо и оперативните решения на момента определено бяха силната му страна) и връщане до среднощ (или по-късно) НА СЪЩИЯ ДЕН – а след това на сутринта – на работа още с първите петли, да не би да закъснее пет минути случайно.

18. Докато веднъж се организира ПЕТДНЕВНА командировка за авторски надзор за обекти в различни градове, на която с една кола тръгваха Боян, Петя, Камелия и още двама колеги. Голяма емоция, наред с другото. Ваньо поизръмжа доста, хич не му хареса нито мероприятието, нито предстоящата необходимост да се справя с двете малки деца, макар да имаше две баби и един доста помагащ дядо в наличност. Естествено, в негов си стил хиперболично представяше такава командировка като безкрайна сексуална оргия, но успяхме да го убедим, че ако Петя реши да му изневерява, не би било необходимо да пътува толкова надалече. И да ги остави да “живнат” малко. И всъщност не бяха необходими чак кой знае какви усилия, за да бъде убеден.

Та значи - убедихме ние Ваньо, да пусне и Петя. Железен си беше аргументът, че ако има нещо да се случва, то ще си стане и в Сф-то. Но все пак не може да се отрече, че пътуванията-промяната-вечерите “некъде си”-обстановката и т.н., създават условия за по-романтични изживявания. И на тази командировка наистина се беше получил един „роман”, състоящ се в следното: Една от вечерите под луната Петя беше тръгнала на разходка с един от колегите и той й се бил обяснил, казвайки й, че “му е много приятно с нея”. А на последвалият от нейна страна въпрос в стил: “и какво следва от това” –затрогнал сърцето й с: ”Нищо. Просто искам да знаеш.” И толкоз. Не падайте – понякога на човек му е нужно и още по-малко от това. 82

19. Искал човекът ТЯ да го знае, ама след нея го бяха узнали първо, май всички останали на командировката, а после и Ваньо, че и аз. Защо и Ваньо? Ми защото по-добре да научи случката от нея, от колкото от Боян или Ками. И двамата не задържаха нищо в себе си, дори и да се уговорят да “не казват” нещо, уговорката им не траеше и от ден до пладне и в най-неочакван момент някой от тях го изръсваше. Петя ми се беше оплаквала от подобни изпълнения на Боян, злепоставил я един-два пъти пред Ваньо, като, след като изрично я бил помолил да не му казва някакви си неща, отнасящи се по-скоро до него, от колкото да нея, и тя си замълчавала с верността на приятел, самият Боян ги изстрелвал след време, от което излизало, че тя не казва всичко на мъжа си и ставало кофти. А пък един от гвоздеите на програмата на Ками беше един весел разказ за това, как самата тя се опитала на времето да излъже нещо си бившия си съпруг, но много скоро се изпуснала и издала. Но всъщност не съм сигурна, че само това съображение беше причина Петя да му разкаже тази случка. Тя по начало си беше човек, който си споделяше абсолютно всичко с него, ама то и нямаше какво да крие, животът й си течеше равничко и спокойничко. съвсем “човешки”, бих казала. И с нас си споделяше, като по-скоро описваше мислите, чувствата, състоянията си – защото каквито имаше действия, те се развиваха почти изцяло пред очите ни, особено след като и аз започнах работа при тях с Боян. Та мисля, че би спестила нещо на Ваньо, само ако чувството й за такт го наложеше; за разлика от нас с Боян тя притежаваше голяма тактичност и я проявяваше към всички наоколо. И когато споделила и Ваньо усетил колко е развълнувана, той явно е решил, че и тя е увлечена и започнал да я успокоява, че е естествено един човек да се увлече понякога; разказал й, как на него това му се е случило преди време, как се бил увлякъл по една своя колежка. Но успял да преодолее това чувство, това увлечение. Накрая я прегърнал и заключил: “Ти не разбра ли, че ако някой от нас излезе от този апартамент, то ще е само с краката напред!”

И тя побърза да ни препредаде всичко това, и ние направо си занемяхме; единодушно обявихме Ваньо за номер едно между нас: най-зрелият, най-сериозният, на който най-много може да се разчита и всичко подобно, което можете да се сетите. 83

20. Самата Петя беше много горда с него, единственото й неудовлетворение беше от факта, че е нямала представа от неговите изживявания. Това, че не е усетила нищо и че такова съществено негово чувство й е убягнало, я потискаше. Той беше оставил без отговор въпросът й коя е тази колежка и дали тя я познава, предпочитайки тя да си остане анонимна за нея – а съответно и за нас – защото Петя си разказваше всичко. Едва след години се запознах с една друга колежка на Ваньо от това време (светът е малък, особено София, и особено проектантските организации в нея), която ми даде повече информация за този случай. Напомнете ми да ви го разкажа, ако забравя, защото и той ми изглежда поучителен. Но просто нека всичко си върви хронологично. Та с това историята приключи и то беше най-големият “емоционален потрес” в семейството на Петя и Ваньо през тези всичките години.

21. Но мисля, че Ваньо грешеше, като предполагаше някакво увлечение по колегата от нейна страна. За мене беше очевидно, че преобладаващото чувство беше удоволствието от това, че е станала обект на някакво ухажване; ако имаше “потрес”, той беше продиктуван по-скоро от необичайността на случката за нея, от колкото от каквото и да било друго. “Добре де, мислиш ли, че този колега е чак толкова влюбен в тебе?” – излюбопитствах с известна доза недоверие. „Ми не зная” – отговори ми с някаква странна тъжна усмивка, вживяла се в ролята на “фаталната жена” – “Заради самия него бих искала да не е чак толкова силно”.

Разказвам го с известна доза ирония, защото и тогава ми беше странно доста преувеличеното, както ми се виждаше, значение, което тя придаваше на една фраза, родена под въздействието на лунните лъчи. Разбирам, ако беше нещо по-продължително и видимо сериозно. Но в случая имаше възможност да е някакво моментно настроение. ‘ Както се и оказа в последствие. 84

22. И от това – и от нейните разкази за отношенията им с Ваньо в началото на тяхната връзка - с голяма изненада научих, че тя никога не е била ухажвана, не е била изгаряна от неговия поглед, не са й били шепнати страстни, нежни думи; не е получавала незабравимите малки жестове на внимание и обич, не е чувствала нетърпението му да си я види и почувства до себе си… нещо толкова странно за едни съвсем младежки отношения… почти необяснимо за мене. И очевидно това беше някаква липса, която не беше заситена в душата й. Не че тя някога се насища напълно. Но все пак има разлика, когато такова нещо е било изживявано, и когато не е.

23. И двамата бяха доста красиви, високи, стройни, той синеок с руса къдрава коса, тя тъмна и с мургава кожа; естествено е било, че са се харесали още в първите студентски години.

Тя си къташе малките бележки, изпращани й от Ваньо по време на лекциите, гласящи например: “Днес си неустоима външно и много ленива вътрешно”… с подобни някакви текстове. …И точно когато уж започвали сериозни отношения, той неочаквано й казал, че всъщност това е грешка, че между тях нищо няма да излезе и следва да се разделят… Тя плакала цяла нощ, а по-големият й брат я галел по главата и питал кой е този проклетник, причинил това на малката му сестричка… нещо което обичаше да разказва, защото умееше да цени и търсеше в живота такива жестове на покровителство и внимание.

24. Питала съм се до колко разводът на родителите му е имал роля за това. По друг повод Петя ми беше разказвала, че свекърът й, към когото тя се отнасяше с голямо неодобрение поради тежкия му характер и не до там душевна тънкост, тормозел жена си и й изневерявал. Но чак когато Ваньо, по-малкото им дете, станал на 21 години пълнолетен по едновремешните разбирания – тя се развела. И макар че вече бил толкова голям, макар че самият той си имал вече приятелка в нейно лице и макар да съзнавал колко зле живеят родителите му, според Петя той изживял страшно тежко този развод, било невероятен стрес за него. Което винаги ме е карало да си мисля, че няма леко за децата в подобна ситуация.

25. Но в последствие Ваньо отново променил решението си, обявил нещо като годеж, обяснил й, че още не може да се ожени за нея, защото не може да издържа семейство, но й предложил тя да се чувства ангажирана и да се оженят като завършат образованието си.

Което тя приела – и нататък вече знаете. Бяха си направили едно чудничко социалистическо семейство – “основна клетка на обществото”, както се казваше тогава. Така си беше тогава. Изглеждаха еднакво непоклатими. И социализмът, и семейство Върбанови. И никой и за миг не допускаше дори, че ще рухнат в една и съща година и по един и същи начин.

26. Ударът дойде внезапно и неочаквано. Една нощ - посред нощ -Петя дотича вкъщи и ми каза, че иска да говори насаме с Боян. Естествено, прибрах се в спалнята, оставих ги в хола. И вече не си спомням кога точно - същата нощ, или на следващия ден разбрах и аз. Ваньо я беше напуснал. Отишъл при друга. Гръм от ясно небе. Защото беше Ваньо. Защото му имахме безкрайно доверие.

27. А иначе последните месеци беше зачестил оставанията си в службата - по работа. Във връзка с частните. Дори веднъж, когато се бяхме събрали четиримата, и нещо му бяхме отговорили не така, както му харесва, той внезапно стана, отиде да се обажда по телефона, а после ни осведоми, че е възникнал някакъв проблем и отива на работата. “Петя, ако това не беше Ваньо, а кой да е друг мъж, бих казала, че си има любовница” - изкоментирах аз, мислейки си, че се шегувам. Защото Ваньо беше сериозен. Принципен. Непоклатим. Канара.

28. Е, имал си. И Боян е знаел. И - с чисто мъжка солидарност - го беше прикривал понякога. Беше му правил параван.

“Ама аз от къде да знам, че той ще тръгне да се развежда” - оправдаваше се пред мене той. Жената, при която Ваньо отиваше, имаше славата да е събрала богат сексуален опит с всички подходящи за целта мъже в огромната им проектантска организация. Счита се, че такива не могат да развалят семейство. С тях просто се прави секс. Не и в този случай. Но никой не знаел. Не предполагал. Не допускал дори. “По-скоро съм очаквал вие с татко да се разведете” - беше коментарът на моя син. За разлика от Петя и Ваньо, ние доста често и бурно се карахме. Но това си е друга история. А тука... на вас оставям да си представите как се почувства Петя, предадена едновременно от съпруга си и най-добрия си приятел. И да прецените какви основания, какво право са имали - всеки за себе си - за да го направят.

29. Но това не беше всичко. Скоро след като я напусна, се оказа, че не може да си и с двамата едновременно - според Ваньо. Или той, или тя. И Боян избра него, готов да я захвърли! Но преди това да стане, Ваньо захвърли него. Просто автоматически го причисли към нейните приятели. Което си беше съвсем логично - въпреки сприятеляването, което беше станало между двамата мъже. Само че Петя разбра, той беше успял да й съобщи вече избора си, преди да разбере, че е отжвърлен от Баньо. Боже, какво още й трябваше - небето ли да падне и да се стовари върху нея! Да оставим за момент настрана брака й, но какво ли не беше направила за това приятелство - тя всъщност нямаше грешка в него! Дори не веднъж ми е давала повод да се замисля колко са по-толерантни приятелките от съпругите. А не би трябвало да е така, нали? Един малък пример. Ама най-малкият. Колеги от технолозите си бяха направили събиране в стаята по някакъв повод и си пийваха. Боян беше влязал при тях и се беше поотпуснал - което друг път на работата не беше му се случвало, а и въобще страшно рядко се случваше. Но аз като го видях в този вид, да излиза точно от тази стая едва държащ се на краката си и не до там адекватен, побеснях - и то не само за това, че се е наквасил така, ами че го е направил и точно с тези, които най-много го плюеха зад гърба му и най-много го мразеха. Направо им се даваше на тепсия!

И си тръгнах възмутена! Ама изобщо не ми пукаше за него. И после това беше една от любимите истории на Петя как го “претъркаляла” през трамвайната линия, за да го качи в превозното средство и прибере; дори “претълколването през трамвая” си стана лафче в компанията. Само че тогава приятелката се погрижи за него, аз го изоставих на сред път.

30. Та остана той приятел с нея - макар и по този малко принудителен начин но още няколко пъти беше успял да я унижи и обиди. И след всичкото това, в малките часове на една нощ даже й се беше обаждал по телефона, на фона на силния шум от пиянска компания, да й заповяда да отиде на часа при него. Както се оказа после, хванал се на бас, че само да й свирне, и тя ще дотича. Е гати говедото! То пък трябва да знае човек какво има, и какво може да загуби. Защото наистина в нейно лице имаше приятел, готов да тича към него по всяко време на денонощието. Но това е последното нещо, с което човек трябва да злоупотребява. Ама тогава и Боян беше в такъв период: “време разделно”, който го раздели с много от действащите до тогава лица и приятели и промени корено животът му. Но и това е към другата история. 90

31. След няколко месеца се разчу, че Ваньо вече чака дете. И веднъж дори започнаха да го подиграват - намираха, че това е за подигравка! - как обикалял около жена си, носел й сокчета и се притеснявал: “Миличко, лошо ли ти е? Миличка, добре ли си ми?” Петя направо пребледня: “Той НИКОГА, нито веднъж не се е държал с мене така по време на нито една от двете ми бременности” – промълви тя, а очите й се изпълниха със сълзи.

Беше си го обяснявала с неговата сдържаност. Дълги години го беше мислила за по-малко чувствителен от самата нея и така си беше обяснявала поведението му. И се чувстваше сравнително добре и спокойна в създаденото от тях семейство. А сега разбра, че всъщност не е била обичана. Не можеше ли поне това откритие да й бъде спестено?

32. И кажете ми, вие разбирате ли го това? Ясно ли ви е защо един 20-25-годишен мъж не бил привлечен към младата си жена така, че да трепери над нея, да загуби ума си, да изживява романтични трепети … А му се случи на 35 години с друга не много по-млада (разликата им беше не повече от 3-4 години) и не по-красива? По какви природни закони е ставаше това? 91

И какво е любовта? „Хубаво чукане”, казват някои мъже. А семейството не се разпада, докато има пари и секс – обобщават други. Ами в тяхното семейство не липсваха пари, имахме си в достатъчно количество. Тогава в проектантските имахме и сериозни допълнителни доходи от премии и частни. Дори мъка ме хващаше после, като си спомня как изхвърляхме цели претъпкани кошчета за боклук с недоядена първокачествена храна. И сексът не им липсваше. Пустият му Ваньо, беше го правил и с двете. Дори в последните месеци били зачестили изпълнения със секс на фона на шампанско и свещи. Гузна съвест, или опит за преборване с другата връзка? Или пък опит за сравнение? Кой знае. Така или иначе, Петя разправяше, че през нощта, когато я събудил да й каже, че в живота му има друга жена и си тръгва (защо ли е трябвало да й го признава през нощта и защо да я буди, след като - най-малкото - преди това цяла вечер са били заедно...), тя си помислила, че я буди, за да правят секс. Дааа. КАКВО Е ЛЮБОВТА... И кога се разпада едно семейство...

33. И ОЩЕ: не е ли трябвало да си я изчака, да дочака тази любов? Хубаво е обяснил на Петя още в самото начало, че следва да се разделят, защо не е устоял на решението си, след като не я е обичал? Много, страшно много хора тръгват на такава важна, такава изключителна стъпка, без да са сигурни в себе си, в чувствата си. Може би, докато са млади, си нямат представа какви биха били последствията. Може би разчитат на някакъв вид специфичен късмет, някаква случайност... Понякога наистина такива бракове си траят “доживот” и горе-долу съумяват поне да осигурят някаква сравнително нормална среда, в която израстват децата... А когато са по-възрастни, може би хората търсят някакво спасение от самотата, някаква дружка в живота... Ама това ли е начинът? Все още не го разбирам. И все още ми се струва, че това е от нещата, с които “компромисите” завършват, като правило, доста зле. Ако не чувстваш в себе си такова желание, такова чувство към някого, че да изгаряш за него - просто не го прави свой съжител. Противоречи ли това на твоите представи за нещата? И на моите противоречеше - тези, които бях изградила в младите си години. Но такъв е моят житейски опит.

34. И ОЩЕ: не е ли можел ли е да се спре, да заглуши чувството, както твърдеше, че бил направил при увлечението с колежката си? Може. Но само съвсем в началото. Докато пожарът е съвсем малко пламъче, а духът-джинът е още слаба струйчица дим, която току е започнала да се изнизва от гърнето, в което е била запечатана. Разгори ли се този огън - той се разраства в пожар; отвори ли се тапата слабата струйчица дим си превръща в могъщ дух, който изпълва небето до хоризонта. И вече никакви усилия на волята не са в състояние да го приберат обратно. Като земетресение, като водна стихия то помита всичко останало в душата, правейки го несъществено, дребно и незначително. И когато в разните умни творения научни работнички определят “една година” за трайността на любовта, може би имат предвид точно този период - когато сетивата са отворени единствено за любимия човек и за нещо друго. Но това е само първата фаза на една любов.

35. По-нагоре ви обещах да ви кажа няколко думи за анонимната колежка на Ваньо, по която бил увлечен, но се въздържал. Дето Петя страдаше, че не е знаела, не е почувствала нищо. Не е била права да го мисли. Защото се оказа, че става дума за тъкмо за тази колежка – „Ани”, за която тя ни беше вече разказвала. Ваньо й я беше представил като приятелка, но в разказа й се чувстваше някакво интуитивно недовотвлетворение. Което заглъхнало с прекратяване на отношенията, прекратяване, в което Петя нямаше никаква роля. Та разбрах аз защо в началото той мрънкаше срещу приятелството на Петя с Боян и твърдеше, че такова не можело да съществува между мъж и жена и че поне единият би следвало да има чувства. По себе си е съдел - като почти всеки човек. Щом при него не е имало, значи и при другите не може да съществува. Ясно и категорично. И още нещо разбрах - колко много развитието на едни такива отношения зависи от “другия”. Тази Ани е била почтен човек. Не е дала и дума да се издума от страна на Ваньо - мъж женен и баща - за някаква връзка. Даже се преместила да работи в друг отдел. И край. И друг път съм била свидетел на подобни случаи, когато жени са се отказвали да изиграят ролята на “фаталната” за някой мъж, когато са могли да го сторят. 94

С което са заливали с вода огънчето, докато то е било съвсем мъничко и са запечатвали делвата с духа, преди той да излизе и да се представи на света с цялата си мощ. И всичко е приключвало, след време и споменът за това се е заличавал. Но в интерес на истината, до сега съм срещала само такива жени. Мъже, които да се откажат от някакви свои чувства и отношения с омъжени жени в името на такива отживели абстракции като морал и почтеност... просто не се сещам в момента. Може и да има. В тези отношения реципрочността е често срещано явление.

36. И ОЩЕ: сигурно да имаш дете от любимата жена е за мъжете е изживяване подобно на това, което е за жената да роди от любимия, единствения… И Ваньо позна това щастие. Но имаше ли право и въобще можеше ли да изгради щастието си върху нещастието на трима, включая две деца? Как им се отрази всичко това? Ами накратко: организмът на Петя реагира на ситуацията по най-типовия и неоригинален начин: не минаха и няколко месеца и тя просто напипа бучка на гърдата си.

Стресът (ах, тази модерна дума!) на големият син, който точно беше навлязъл в пубертета, не ми се и описва! За разлика от много синове, привързани в по-голяма степен към майките си, той обожаваше баща си – източник на безкраен авторитет за него. “Голям, добър и топъл” – това било определението, което дал в детската градина за него. И този “голям, добър и топъл” татко изведнъж ги заряза! Направо ги захвърли, престана да се вижда с тях, да се грижи за тях – все едно не съществуват изобщо! Че това будно и интелигентно дете захвърли училище, изненадва ли ви? Едва завърши гимназия след доста години, вечерна. А бях ви казала, че беше по-добър ученик от моя син. Слава Богу, че не стана наркоман! Но чувах, че яко си пийва. Няма приятелка, според сина ми – има проблеми в общуването с хората… 95

Все пак взе да учи нещо в Нов Български Университет, има бездетен вуйчо в Канада… Дано и се обърне някак съдбата му един ден. По-малкото му братче като че ли изживя по-леко – беше по-малък, а и под психическата закрила на батко си... Но знае ли човек какво се е случило и в неговата детска душичка. И как ще си отрази и то по-нататък...

37. И започнаха едни дела... “Дела, дела, и пак дела”. Започна Ваньо да я преследва до дупка. В буквален и преносен смисъл. С всички сили да се стреми да вземе всичко, а да не даде нищо. Първо заведе дело за развод. И не се посвени да я омаскари. Обяви, че малкият му син не е негово дете. Малко нещо свидетел не можа да си намери. Дори неговите приятели от детинство, дори този, който им беше станал кум, застанаха на нейна страна. И бяха отлюспени на бърза ръка. “Време разделно” - така го нарече за него адвоката му. И той се раздели с всички. А тяхният кум и негов приятел от детинство стана и кръстник на децата. (беше време на масови кръщенета). После той подкрепи Петя и й намери работа след операцията. Често идваше със семейството си при тях. Помагаше им и по ремонтите на апартамента. А след време разказваше, как срещнал веднъж Ваньо на улицата и преминал на другия тротоар. “Защо?” - изненадахме се ние. “Ами какво да си кажем?” - отговори на въпроса с въпрос. Приятели от детските дни. В съседни дворове живяли.

38. Петя беше съгласна да се направи кръвна проба на детето. Но се оказа, че не може. Юридически такива претенции можели да бъдат представяни докато то навърши една година. После вече се приемало, че съпругът е баща на детето - и край. После започна дело за делба на движимото имущество. Той представи в съда списък, съдържащ описание на отдавна изпотрошени сервизи. Всичко, каквото се сети, че са имали някога - включително нейни лични подаръци от рожденни дни. Поиска “Трабант”а и холната гарнитура - единствените що-годе прилични вещи, които притежаваха. Получи ги. Петя беше доста индеферентна към това дело, а и сили нямаше. После започнаха дела за апартамента. От начало го присъдиха на Петя с децата. Направиха му седморна или деветорна експертиза - все не беше доволен от оценката. Защото тя трябваше в едногодишен срок, на равни вноски, да му изплати половината. И тук пак я постигна лошият късмет. Даде парите за първата вноска на адвокатката си - нямаше здраве да се разправя сама с тези процедури - по вноските и т.н. а адвокатката й отиде на почивка на море и пропусна срока за внасяне! Сега вече не съм сигурна, дали не го направи нарочно. Това даде основание делото да се възобнови. Дори да закъснееш само с една вноска - апартаментът вече се присъжда на другия бивш съпруг. Ако и той не може да изплати половината в срок - държавата го продава, взима полагаемите й се такси и комисионни и им поделя по една втора от останалата сума. Такъв беше законът тогава. И на негово основание съдът анулира нейното дарение - беше прехвърлила апартамента на двете деца - и го присъди на Ваньо. В цялата тази история децата изобщо не бяха вземани предвид - все едно не съществуват! Или може би само до толкова, че да й присъдят отначало апартамента на нея - но откъде ще намери пари да изплати половината в толкова кратък срок - дори за това никой нехаеше. „Кажете ми кой закон, коя институция защитава интересите на децата?” беше запитала тя. Съдиите бяха замълчали.

39. Е, той продаде веднага апартамента на новата си приятелка - така и не сключи брак с нея, дори когато вече имаха дете, за да може да тя да ползва значително поголямите детски и помощи, които държавата отпускаше на самотните майки. Но изглежда за това пък - него или нея - ги дразнеше фактът, че тя така и не носи неговото име. И един ден някой буквално беше изтръгнал табелките с надпис “Семейство Върбанови” отпощенската кутия и вратат на апартамента, а Ваньо поведе дело да я съди за това, че “уронвала престижа му” с факта, че не си е променила фамилното име, съгласно решението на бракоразводното дело, на сметките за ток и парно! А делата за издръжка си станаха буквално “класика”! Непрекъснато обжалваше присъдените суми, с което делата не приключваха и се точеха с години; не го намираха да му връчат призовки - и какво ли не, но той така и не плати на практика почти нито лев за тези дечица!

40. Ваньо напълно разби представата ми за “почтен човек” - защото по начало той беше такъв! Винаги съм си мислила, че има хора, които просто не могат да не бъдат почтени и принципни не заради другите, а заради себе си, като вътрешна тяхна необходимост. А и наистина има, за един такъв човек ще ви разкажа по-надолу. Мислех си, че тези хора не се променят, независимо от обстоятелствата. А той се промени, при това коренно. И очевидно за всичките си действия си е намирал някакво оправдание. За вещите, които искаше по онзи странен и смешен списък - ами той си беше дребнав! Вече ви казвах – „справедлив” до дребнавост. И явно съвсем справедлива и честна му се е виждала подялба, при която получава “Трабант”а и единствената посвестна и неразбита мебел в апартамента им, като оставя за компенсация на бившата си съпруга и децата отдавна строшените сервизи и счупения гардероб, заедно с дрешките им в него. За апартамента очевидно е смятал, че си го заслужава, та нали той работи в строителството, за да го получат. За тормоза над Петя също си е намерал оправдание. Но не разбирам номера с издръжката. Дори да не е считал за свое едното дете, той остави гладно и другото, които пък му беше одрало кожата! Е, тука направо нещо ми се губи тотално. И веднъж разправям по някакъв подобен повод на Боян: “След като Ваньо можа да е такъв, значи всеки може, включително и ти” А той се чумери и отговаря: “И дума не може да става да ни сравняваш! Защото Ваньо е нормален, а аз не съм!” И може и да има нещо вярно. Тези, дето уж нормални, уж спокойни, уж не много чувствителни - те като избият на някъде, не мож ги стигна никога! 99

41. Та може би и за това за Ваньо цялата тази история не се размина даром. Дали го изгори злобата към Петя, която непрестанно подържаше в себе си не без помощта на новата си жена, която - колчем нещата поутихваха - му изиграваше сценката: “олеле, пак ми се обаждаха по телефона да ме наричат “курва” , а детето ти “копеле” - с което го довеждаше до нови висоти в излиянията против бившата си съпруга и тъща ... Нито една от двете нямаше този речник, присъщ, между впрочем, за самата псевдообидена... която се беше обаждала на майка му с такова обръщение. А леля Станче не само беше безкрайно далече от курвите по характер и действия, но и беше искрено обидена... Хеле пък, когато й беше предложена сделка - да й „върне” сина срещу една Боянска ливада... Беше се оплакала възмутено на Ваньо, а той я беше обвинил, че го лъже. Тя да лъже! Този човек наистина не беше с всичкия си! Та: дали го изгаряше тази перманентно поддържана злоба, или все пак дълбоко в душата си е чувствал своята несправедливост и падението си... Но той се разболя и за две-три години почина от бъбречна недостатъчност. Тогава дъщеря му - детето на тази, която беше казала: “Не мога да си представя, че моето дете ще страда заради някакви чужди” - като “чуждите” - бяха другите му деца - тогава това дете беше на 6-7 години - толкова, на колкото беше по-малкият му син, когато ги изостави... И когато моят син каза: “Е, какво пък, ако леля Петя не се беше развела, сега щеше да е вдовица”, страшно убедено му отговорих, че ако не се беше развела, чичо му Ваньо щеше да си е жив и здрав и да си живеят така доволно и хубаво, както и преди - не по-хубаво и не по-лошо. Наистина съм убедена в това! А така - със смъртта си той беше значително по-полезен за нея и момчетата защото най-после им отпуснаха пенсия, с което поне държавата почна да им помага в издръжката - нещо, което той така и не беше направил, докато беше жив.

100

А Петя се повъзстанови, доколкото беше възможно, след време се поотърси от миналото и намери сили за нова връзка, този път с един стар ерген, дето живееше с баща си, докато последният почина, и който стана причина да пролее не малко сълзи...поради типичния за този род мъже егоизъм. Не й провървя на тази жена с мъжете.

42. След като Петя загуби апартамента си и се премести, започнахме да се виждаме все по-рядко. Естествено беше. Независимо от добрите ни отношения и добрите чувства, които питаем една към друга, все пак Боян беше нейният приятел и на него се дължеше притегателната сила на нашия апартамент за нея. И тук бих написала още едно съвсем простичко изреченийце за приятелството. Познаваме се от дълги години, изживяхме много неща заедно, тя винаги би ми помогнала, ако има тази възможност и аз на нея също. Но всичко това не ни прави приятелки. Не зависимо дори, че много може да си разкажем и споделим - ама ако се срещнем почти случайно. Не се привличаме, не се търсим. Не знам защо не чувстваме точно “приятелство” една към друга. И приятелството, и любовта – и съответно отсъствието им – са си необясними за мене. Но малко по малко нашите срещи съвсем се разредиха и замряха, за разлика от тези на големите ни синове, които поддържат приятелските си отношения. И от моя син научих, че отново й предстои операция от рак, този път на щитовидната жлеза, после й правиха химиотерапия и косата й беше опадала…

101

43. Ники, синът ми, я беше видял наскоро. “Как е?” - попитах го с искрено участие. “Ами зле ми се видя.” - отговори ми лаконично. Позвъних при майка й - където има телефон - и за своя радост най-после попаднах на нея! Защото бях звъняла миналите години, когато чух, че има повторен рецидив на тумор в щитовидната жлеза и химиотерапия, попаднах на майка й и тя така ме отряза, че просто останах с впечатление, че гости не са желани в тази ситуация. И си прибрах приготвеното подаръче. В последствие все й поръчвах да й предаде да ми се обади, но дали тази възрастна жена забравяше, или желанието на Петя да ме види не е било чак толкова голямо, но тя така и не ме беше потърсила. Но не мисля, че е нарочно, че изобщо не е искала да ме види, освен ако се е чувствала потисната без коса. (Тя си е малко суетничка - истинска жена.) Иначе отношенията ни са си били винаги съвсем нормални. И в слушалката на телефона гласът й наистина прозвуча радостно, така че на бърза ръка уговорих аудиенцията си при нея.

Взех си нароченото от преди подаръче, написах картичка, напазарувах както ставаше в студентските години, когато всеки си носеше пиенето и мезето; от домакините – само „терена”...

102

44. Тя живее под наем в една съборетина-къщичка, разположена в съседство с тази на майка й. Боже, в каква мизерия е изпаднала! Токът й беше спрян, всичко износено, западнало, повредено. Момчетата уж подработват нещо, но явно едва им стига за тях самите, та не успяват да подпомогнат майка си. И тя отслабнала от недояждане... Диша тежко, на пресекулки, но продължава да пуши почти непрекъснато... Химиотерапията понесла добре, макар и със всичките й странични ефекти но като се опитали да я продължат се оказало, че вече и съвсем слаба не могат да проведат - хемоглобинът й съвсем паднал... Ама пак се държи, бори се - ходи на работа в една фирма за недвижими имоти... която се ръководи от едно момче, майката на което е починала преди време от рак... И се извинява, че в момента е така безпарична - но буквално на следващия ден я чака реализацията на една сделка, от комисионната на която ще реши текущите финансови проблеми... Подаръчето ми приема точно с този възторг, който съм и очаквала - тя обича такива неща. И картичката ми предизвиква предполаганата реакция - почти с тези думи, които съм очаквала... Предсказуема е малко. И си е добросърдечна. И не е в състояние да спретне интрига. За това ли, бе хора, за това ли...

103

45. Същата вечер телефонът иззвъня. Боян. Като че ли е усетил, че мисля за него. “Как си” – ме пита. Ами как да съм, добре съм си. (Много даже добре, мисля си. Жива и съвсем здрава.) “И все пак?” – настоява той. Разказвам му, до колкото може по телефона, за срещата си с Петя. Звъни ми пак след няколко дни да ми рапортува, че й е изпратил петдесет евро. Толкова имал възможност. Ми хубу. На мене и децата в този период и толкова не можеше да изпрати. “Пред нищото е нещо” – казваше едно време майка ми. Но не ми се гадае как е посрещнала този му жест. И тя си е гордичка. Дано й е напомнил повече за хубавите години, които сме изживяли заедно, от колкото за каквото и да било друго.

104

46. И си мисля: ”Господи, добре, че не вярвам, че съществуваш. Толкова дребнички неща искаме ние, човечетата, а ти, Всемогъщи, си затваряш ушите и запушваш очите. Какво би ти струвало, Господи, какво са за тебе тези желанийца! Един иска пари – ми че дай му ги: напълни му една сметка с колкото иска милиони, няколко милиарда му дай. Той цял живот даже не би могъл да ги изхарчи, после пак ще останат за тебе. Какво ти пречи да го зарадваш, да си гледка сметката, да й се любува… Бижута му дай – и те ще го надживеят… Нито ще ти ги развали, нито нищо… Друг иска къща – направи му я, замък му направи! И тя ще премине към някой друг после. Или пък красива жена да го обича: та има милиарди жени, защо точно него държиш самотен… Сами се обиждаме, Господи, сами си даваме обяснения, че сме били ненаситни… А всъщност нашите желания са така дребнички и скромни, и толкова за кратко… Как мислиш да учиш хората на щедрост и благородство, когато самият ти си така дребнав и стиснат… Че аз сред хората намирам десетки души поблагородни и по-щедри от твоята… А тази жена, Господи, тя не искаше ни пари, ни замъци, нито дори силни страсти. Тя имаше нужда просто някой мъж да я поглези, да я поухажва, да я поноси на ръце, да й прави съвсем скромни, съвсем мънички подаръчета, изненадки, да проявява внимание… Да се погрижи за нея… И дори може би не през целия живот, дори просто да й беше дал да изживее десетина такива години да я топлят… Много ли ти се видя, Господи? И това ли ти се стори много?”

105

47. И се опитвам да разбера с какво тя заслужи тази своя участ. Миналата седмица почина от инфаркт един мой първи братовчед. На 57-8 години. Ей на, поредната ирония на съдбата. На него пък, горкия, много му се живееше. Все разправяше как било нормално продължителността на човешкия живот да е 300-500 години, пък ние сме го скъсявали зорлем. “Братчед, за какво ти е толкова много, бе” – подхилвах се аз. Ми хубаво си било. Много хубаво даже. За миналия рожден ден ми подари една книга на Норбеков и все по неговите теории се движеше. И ми обясняваше колко е добре вече със здравето и зрението, присвивайки силно очи. Пък мене чак мъчно ми стана, като видях как се е изръсил с осем лева за тази книга. Да ми ги беше дал на мене, за да си избера някоя по мой вкус... После една приятелка ми я поиска и аз особено охотно й услужих…и едва на скоро си я взех обратно, и то защото зъболекарят ми похвали автора и ме заинтересува… Та по поредната ирония точно нея четях, година и половина по-късно, когато синът му ми се обади… А според Норбеков единствено характерът определя съдбата. Трябва да си самоналагаме образа на човека-победител. И от нас самите зависи дали ще сме здрави, реализирани и щастливи. Съгласна съм в известна степен. Наистина нашите качества и характер имат голямо значение за живота ни, по-голямо, от колкото се струва на някои, които просто не могат да преценят как сами вредят на здравето или отношенията си, считайки се за ощетени от другите хора или външния свят. Но и другите хора и външния свят си имат значение. Късметът също определя съдбата. Характерът създава предпоставки, но късметът е необходим, за да бъдат те реализирани. А и характерът е до голяма степен наследствен или изграден в детството ни, а значи зависещ от късмета. Комплексно е. Така си мисля вече. 106

48. И сега за Петя: защо? Веднъж Боян разочаровано възкликна: “Ти си била глупава като Петя!” Кога пък го реши това, че тя е глупава. От начало май не му и хрумваше подобно нещо, говореше за нея със суперлативи. Възможно е Ваньо да му беше повлиял; той до едно време демонстрираше самочувствието си на мъж, значително по-издигнат от коя да е жена, в частност от Петя. Нещо, което, разправяха, изцяло било секнало в присъствието на новата му жена; разказващите ни това изпадаха във възмущение от безочието на последната в дадения случай, защото тя си позволявала да критикува проектите на Ваньо, без да притежава дори необходимото образование. А то и самият факт, че Петя беше завършила “промишлено и гражданско строителство” –най-сериозната инженерна дисциплина в нашия институт, а тя - само “пътно строителство”, в което се и влизаше по-лесно, а и си беше по-простичко, си е показателен. Ваньо и Боян се отнасяха доста от високо с Петя от професионална гледна точка. А тя просто не обичаше да влиза в спорове, и макар да не създаваше някакви шедьоври, си изпълняваше достатъчно съвестно и компетентно работата. Трябваше ли нахално да се бута и да спори, че да я оценят като “умна”? Но май мъжете обичат предизвикателствата, каквото и да говорят на теория. А и наистина да беше глупава – какво би била виновна за това и каква причина е това да бъде така безмилостно зарязана? Не е била по-умна когато са се женили за нея и са й се клели в доживотна вярност.

107

Беше привлекателна, беше добра, беше кротка и нежна, беше от жените, нуждаещи се от опора и закрила; не търсеше някаква лидерска роля - какво й липсваше, за да си намери мъж, който да гори по нея, да я обича истински, пък макар и в началото само? А не намери нито един в този живот. Но поне имаше добро семейство. И можеше да си изживее живота относително доволна, без да подозира дори какво точно не й е открил животът. И само рядко, много рядко, да бъде неясно развълнувана от нечий глас и нежна дума; от филм, книга или песен... Беше вярна и почтена, беше грижовна и добра домакиня, беше отговорна… С какво заслужи да бъде така захвърлена, да бъде разрушено семейството й, да бъде изтормозена до смърт, до физическо унищожаване? Беше отлична приятелка – защо трябваше и тук да понесе такива разочарования? Може би някои от вас имат готови отговори: за миналите и бъдещите й животи или нещо друго? Аз нямам.

108

49. И все пак тя беше имала поне щастливо детство, изпълнено с обич и радост, чудесни студентски години и спокойствие и сигурност в брака, докато съществуваше… Горе-долу половин живот. А за нейната свекърва, майката на Ваньо, не можеше и това да се каже. Нейното име вече ви го казах и няма да променям. Тя ще си остане Станка. Никое не би било по-подходящо. Тук ще отворя една скоба да си призная, че тогава, преди двадесет години, имах силно предубеждение срещу всякакви бабички. Точно каквото сега изразяват някои млади хора.

Съдбата винаги ме е “наказвала” за подобни предубеждения по-най-приятен и забавен начин: след детската ми неприязън към немците, породена от многобройните филми и книги за Втората световна война, ми изпрати една тийнейджърска романтична любов с немец… и така нататък, да не изброявам, много са; включително и равнодушието ми към домашните любимци, разбито от Линда, за която ви разказах. А тогава просто ми изпрати по едно и също време три “бабички”, които напълно промениха представата ми за тази категория жени. Моите “три любими бабички”. Когато после съм споделяла с дъщерята на една от тези бабки, моя приятелка, учудването си от това поредно свое ограничено мислене, тя ме е успокоявала с обяснението, че аз не съм имала баба в детството си, а майка ми е починала доста млада, около 60-тата си година, та за това съм била предубедена. Възможно е да е така.

109

50. С баба Станче се запознах по-отблизо на една Нова година. Може би сме се виждали и преди това и разменяли по някой поздрав… Но вече ви казах, не бях й обръщала много внимание. И, срам, не срам – ще си призная, че доста се понацупих, като разбрах, че тя ще разваля хубавата ни празнична компания. Сега напразно се опитвам да си спомня дали съм имала нахалството по някакъв начин да запазя този израз на лицето си и в нейно присъствие? Нищо чудно, аз не съм особено добре възпитана. Може би с годините се понаучих все пак да не демонстрирам чак така явно неудоволствието си в подобни случаи… А може би и не – по скоро успях да устроя живота си така, че да сядам на маса или на празник само с тези, с които ми е наистина приятно… И те да го знаят и да вярват в моята искреност. Но всъщност и тогава е било така… Събирахме се все компании от състуденти и млади хора… Просто това беше едно изключение. Просто тя беше майката на един от нас. И нямаше как. Та не зная дали аз съм дала повод, или самата тя се е чувствала не особено комфортно, но едва ли не ни се извини за присъствието си. Била с нас, защото съседите иначе щели да я питат дали е сама и да я канят у тях. Явно все пак съм изпитала голямо неудобство, за да се е врязало така силно в паметта това обяснение и начина по който го направи. Много ми се прииска да не съм аз дала повод за него. Когато я опознах по-отблизо, имах не една възможност да оценя гордостта на тази жена. По-скоро щеше да умре, от колкото да допусне някой: съседите или някой друг – да разбере какво всъщност чувства и – не дай си Боже! – да й посъчувства или да я съжалява. Никога! И в празничната вечер не стоя много с нас, да не би да ни досади – извини се по някое време, че й се е доспало, и отиде в спалнята да си легне… И както й се беше доспало, с часове още лампата й светеше, а тя си четеше книга. Е, то се разсънва човек понякога, докато си легне... Но още в началото на вечерта тя привлече вниманието ми и ми хареса с един такъв жест. Влезе в стаята на децата и започна да си говори с тях и да им разглежда подаръците. А единият беше метални стрелички, които се забиват в окачена на стената мишена. И тя започна да се състезава с момчетата, ама съвсем сериозно, влагайки жар в играта и с видимо удоволствие! 110

51. Много обикнах тази жена. Тя много четеше, гледаше, много беше преживяла... Беше приятен събеседник. А сините й очи пробляскваха с някаква доброта, увеличени от лупите на очилата й. Смеехме се на едни и съще неща. Нейният смях беше звънък, младежки... То въобще сърдечният смях е дар на младостта. Веднъж бяхме извели дечурлигата в междублоковото пространство зад супер “Фантастико” (тогава той си беше просто един обикновен супермаркет). За това ми харесват блоковете в “Надежда”, макар че комплексът е панелен имат широки зелени площи между тях, просторни, децата свободно си играеха... Беше някакъв празник и на естрадата бяха поканили артисти и певци. Така се правеше тогава - разни профсъюзи и какви ли не организираха подобни мероприятия, артистите идваха “сред народа”, а дали въобще някой им плащаше нещо за това... Както и да е. Децата си тичаха и играеха наоколо, а ние бяхме една тумбичка хора, които гледахме представлението... Иван Балсамаджиев имаше изпълнение... и по едно време усетих, че ни гледа и се усмихва точно на нас двете - ама не случайно, ами защото и двете се смеехме с най-гръмкия смях, който се чуваше наоколо... без да се притесняваме и на йота от другите хора, които се пообръщат към нас частично или изцяло, в зависимост от възпитанието им... Просто си стояхме една до друга и се радвахме и на хумора му, и на нашето единодушие, и разбирателство, и съпреживяване - нещо такова. А и на него очевидно трябва да е била приятна оценката ни, поднесена по такъв спонтанен и искрен начин. Никога преди и след това не съм го виждала да се вихри и импровизира така, както го правеше тогава... Та и сега остатъците на тази изпотрошена вече и ръждясала платформа, издигащи се над буреняците наоколо, ми напомнят за този безгрижен весел ден, каквито тогава имахме много.

111

52. Но те свършват все пак. И при нея свършиха така, неочаквано, с напипване на бучка в гърдата. (Или поне аз си мислех така - че тогава са свършили. Пък - както се оказа в последствие - те май не са били чак до там и започвали.) Но тогава семействата си бяхме още семейства, сестрата на Ваньо също дойде от Плевен и пое част от дежурствата; операцията завъши успешно, и макар да бяха открили разсейки в два от изрязаните наоколо лимфни възли, химиотерапията помогна и след време тя изглеждаше съвсем възстановена. И едва сега, като виждам и други подобни случаи, та мога да сравня, едва сега разбирам, че това бързо нейно възстановяване не е нещо така естествено, както ми се е струвало тогава, а резултат на нейната воля и дух, които бяха изключителни. Знаете ли какво прозвище й беше дал Ваньо, родният й син? Наричаше я “Железният светилник”.

И тя наистина беше двойничка на Султана по отношение на силата на характера, на морала и принципите, които неотклонно следваше. И когато дойде денят, в който той напусна семейството си, тя първа се изправи срещу него. „Ти пък какво основание имаш да ми приказваш, та ти самата се разведе” изрепчил й се той. Но тя била твърда и неумолима: “Ваньо, добре знаеш, че аз се разведох едва когато ти стана на двадесет и една година. Е, когато Петърчо стигне тази възраст, тогава и ти ще бъдеш свободен да променяш живота си както пожелаеш. Но сега имаш семейство и деца и си отговорен за тях.” Не знам дори дали Ваньо е посмял и пред нея да мине с номера: “Петърчо не е от мене”; мисля, че тя не би го и допуснала дори, такова възмущение я обземаше. “Какви глупости ги говори той” - викаше разпалено - “Та нали тогава живееха при мене, пред очите ми - как въобще ги измисля тези глупости!” А то не беше нужно човек да е живял с Петя, стигаше само добре да я познава, за да му бъде напълно ясно какви глупости са това. А когато Петя се разболя и я оперираха, познайте кой се премести при нея да я гледа! Майка й и баща й? Не. Майка й обясни, че има много грижи с баща й - а той наистина вече не беше добре със здравето - и леля Станче, същата тази леля Станче, която 112

сравнително скоро сама беше оперирана и болна, пое товара на болната си снаха и двете си внучета - изцяло!, включително до прането на долното бельо и подмиването на снаха си, която отначало имаше усложнения и не се възстановяваше чак толкова бързо. И това беше достатъчно за Ваньо да престане да я вижда, абе направо си се отказа от нея, а и тя не погледна ни веднъж новата си снаха - та така и не видя внучката си - а така беше мечтала за внучка!

53. Но това беше време, когато ние двете се виждахме често, та имахме възможност и да си говорим, да ми разкаже много неща... които тази горда жена не беше споделяла с никого, дори с лекаря, когато й се беше наложило да потърси неговата помощ! Така, с усмивка, като шега ми разказваше как я питал дали има някакви житейски проблеми и тя му отговорила: “Не, никакви.” А всъщност толкова била изнервена, че само като прекара пръст по кожата си, тя пламтяла в червено... Това бил периодът, когато имала проблеми в брака. Мисля, че вече ви споменавах накратко за тях - за изневерите и тормоза от страна на съпруга й. Но има и един случай, който Ваньо споменаваше, колчем ставаше дума за храненето на домашните любимци, но който всъщност беше много показателен за мизерията, в която този мъж военен по професия - ги е оставял да живеят: котката им веднъж била изяла парцалчето, с което си миели чиниите, само защото миришело на мазничко! Не се изисква богато въображение, за да си представите останалото. И да разберете защо на тази жена и през ум не й минаваше да търси повече каквито й да било отношения с противоположния пол. Не мразеше, не отправяше критики... Просто си живееше сама, като определено се стараеше да не пречи на децата си, а само да помага, когато имат нужда.

113

54. А какво е било детството й? Сега ще ви разкажа с няколко думи и за този неин късмет. Съдбата я е оставила полусираче. Майка й починала, когато е била малко момиче. И баща й, селянин от Бояна, който притежавал доста земи и ливади в полите на Витоша, побързал да си намери друга жена. И да я изгони от къщи! Изгонил детето си! От малка тръгнала по чуждите къщи да слугува. И си беше една такава чистичка, подредена, и готвеше отлично... Всякаква домакинска работа вършеше. А след време, когато той се разболял тежко, можете ли да познаете кой го е гледал? Е, това е. До самата му смърт е стояла дъщеря му до леглото му - месеци наред. Само тя. Всички други го напуснали. Какъв живот, каква странна съдба... И тя никога не се оплакваше, никога. Само веднъж каза: “Получих удари от тези, от които най-малко съм очаквала - от мъжа си и сина си”. И дори не спомена за баща си! А всъщност бяха я предали и тримата ѝ най-близки мъже - баща ѝ, съпругът ѝ и синът ѝ.

114

55. Последните си дни изживя в Плевен, при дъщеря си. Бяха ѝ вече върнали имотите в Бояна, и тя ги продаде, милата женица, с надеждата да осигури внучетата си. Направи им детски влогове. И доживя, за съжаление доживя и това, да разбере, че хиперинфлацията е изяла тези пари, че е отново разорена и че надеждите и радостта й, че поне е помогнала на децата, са били напразни! Когато почина, дъщеря й предаде на Петя една от последните й молби: да не ходи на погребението, за да не стане причина за това Ваньо да не дойде. За Петя това беше един пореден удар, много й примъчня. Разбираше я, уважаваше майчинските й чувства, не се сърдеше... Просто й беше много мъчно. А Ваньо... Той не отиде на погребението. Слава Богу, че майка му беше вече мъртва и не можеше повече да чувства мъка и разочарование. Веднъж и тя да има късмет.

115

116

РАЗДЯЛАТА lusinda: ''Смисълът на живота не е в това как ще го изживееш, а в това как ще го разкажеш, така че и за теб като разказвач, и за слушателя ти, всичките грешки, въпросителни и съмнения, да придобият значение''. Има един виц, който са съчинявали, имайки ме предвид (то май не е само един такъв, ама този ще ви го кажа). Лежи си едно негърче под банановото дърво, излежава си се безгрижно на сенчица, значи, и си чака бананчетата, дето ще паднат направо в устата му. Минава един бял и почва да го поучава: ''Абе ти що не се надигнеш, малко да се пообразоваш, да почнеш да работиш, да научиш как се организира бизнес...'' ''Че защо ми е?'' ''Ами ето, така би могъл да станеш собственик на тези бананови дървета... че и цяла плантация да придобиеш.'' ''Че защо ми е?'' ''Ами ще станеш богат.. ще си имаш пари, много пари...'' ''Това пък защо ми е?'' „Ами тогава може вече да не работиш... Ще си лежиш на сянка под дърветата...'' ''Ами аз сега какво правя!'' Не си давам труда много да се бутам, да се старая - ама не защото съм скромна (макар това да ме прави и скромна), а защото съм си мързелива, а и почти 117

никакви желания за нищо не ми се появяват. Много рядко - ама и тогава не се бутам много, че може да вземе да стане ) И както съм си по природа човек, обичащ спокойствието и скуката, така да си зяпа насам-натам и да се движи едва-едва, така установявам, че - без да съм търсач на силни усещания - съм ги имала вече в немалко количество; - без да обичам пътищата и промените - и те не са ми убягнали; - без да съм особено работлива - съм имала не една безсънна работна нощ; - без съм полагала усилия - животът ми е давал... и продължава да ме притеснява, гадината, и да ме кара все пак да се движа, да се мъча, и даже да пътувам... Има хора, които твърдят, че успяват сами да предизвикват събитията, да не чакат съдбата да ги постави прид свършен факт. Пък аз моите едва успявам да ги следвам - животът сам си ме носи нанякъде... Абе носи, носи - пък като ме подпука... Изведнъж се оказвам в някой бързей, блъскана от скали, едва поемаща въздух всред заливащата ме студена вода, задушаваща се... Току ми се стори, че виждам “светлина в тунела”, уж ми даде да си поема въздух - но не, наново ме подхваща, и върти в бързей и водовъртежи, и едва оцелявам някак си... И тогава течението на реката ме избутва на страни някъде, в спокойничкото, почти ме залоства на едно място и вече си викам: край, толкова, каквото било - било - до тук! И ближа рани, и просто си засядам неподвижно и това е! И така си минават години една след друга... Но насъбира се пак подлата водица, пак почва да прелива, да ме избутва към устието, и пак ме изкушава да кажа: защо пък не! И знам какво ме очаква, и знам колко съм безпомощна, и знам как боли - и знам до какво води всичко - та като знам, и сама се чудя на себе си - накъде бе, Румяно, да не си мазохистка, м? Но просто то си идва момента, водата прелива, и колкото да си рецитирал “never more” - тя отново се кани да ме отнесе. Животът си продължава с нова сила. По-силен дори от моята инертност - а това вече наистина значи: МНОГО! Ама едновременно се научих също да си вземам каквото ми предлага, дори да ми се вижда тъпо и да не ми харесва предварително. Не говоря за отношенията с мъжете - там правилото е точно обратното. Взима се само това, единствено това, което страшно те привлича и ти харесва (ако ти го дава някой, де) - че поне да не се чудиш после защо си ручал жабетата. 118

Но иначе - животът успя да ми предаде урокът си: “просто опитай” - и до сега ми е доказвал, че винаги има защо. Когато беше малък нашия син и в менюто му се появяваше някяква нова храна, която той наблюдаваше с израз на недоверие и отвращение, с го убеждавахме с баща му: “Ама опитай поне мъничко, близни поне - може пък да ти хареса”. И ако той продължаваше да не иска и да се цупи, детските му сини очички се ококорваха до кръгло от изумление, когато порцийката му безцеремонно и за броени секунди изчезваше в устата на някой от гладните му родители и после и да се усетеше да си поиска, се чуваше единодушно: ”няма вече, свърши”. И той наистина се научи да опитва - макар и с предварително изкривена физиономийка на лицето - която не веднъж преминаваше в пълната си противопоположност още след първата хапка. А аз се бях заседяла на едно място дълго време - наистина дълго. Разправях ви за Петя и Ваньо, и Боян... Ми като се огледам - само аз съм си на същото място, в същата стая, приблизително същата работа, със децата - само аз не съм променила нищо - не и по своя воля - от тогава. Но знаете ли, за мене и от това е имало смисъл. ''Насъбрала съм в себе си толкова много неща - образи, звуци, светлини и думи. Настроения и усмивки, аромати и спомени.... Твърде много време ги трупах хаотично и леко небрежно. Сега, като ги поподреждам отвреме-навреме и започвам да ги редя - дума по дума, невероятно е.'' - казва една приятелка. Тя не е засядала, напротив, страшно подвижна е. И доста по-млада от мене. А аз си мислех, че тази зрялост, това удоволствие от живота, което чувствам, ''от нищото'' - просто от натрупването - и преработката - е въпрос на възраст. Защото при мене определено дойде след 45-тата ми година. И без нищо (почти нищо) да правя, и без нищо (почти нищо) да се е променило - само вътрешно - се чувствам направо нов и щастлив човек. И вече съм готова и за промени, ама НАИСТИНА промени. И на мене ми се е случвало да получавам разни предложения, и понеже не обичам промените и не обичам да пътувам - да се дърпам и да не ги ща. Но по някакъв странен начин - някой или нещо - в последния момент успява да ме убеди да приема - и никога не съм съжалявала, никога!

119

Друг е въпросът, че аз и за неприятните неща и мъките вече не съжалявам ама вече, след като съм ги преодоляла вече и болката е утихнала - не преди това. Защото и те са ми дали нещо ценно в крайна сметка. И сега животът ми поднася поредното предизвикателство - спечелих зелена карта за САЩ от лотарията. Взех си визата тази есен - и лотарията вече я закриват. Ми тя мене била чакала - и вече си е свършила предначертаната цел. А ще се изненадате - или не, зависи от начина, по който живеете - колко случайно стана. Та аз изобщо не харесвам Америка, начина им на живот, отношенията им, изтощителния начин, по който работят - и относителната им бедност, поне на повечето хора там. Такива са поне предварителните ми представи за нещата. Пуснах една снимка, ама много смешна - бих ви я показала, ако не ме беше срам от нея. Викам си - на америанците може и да им хареса - те имат перверзни вкусове ха-ха-ха. И пристигна един плик: “Поздравления - печелите”. “Ама тия хора са нахални, та чак нагли!” - възмущавам се аз - “Кви са тези “поздравления”! Голяма работа, като са американци. Аз пък съм си българка. С кво точно ме “поздравяват”? “Ти си нахалната в случая” - вика ми щерката - “че те от къде могат да знаят, че си една несериозница, дето си прави бъзик. Естествено е да мислят, че сериозно искаш да спечелиш. Това си е лотария - печели се. И с това те и поздравяват.” “Хм, тъй ли” - мисля си аз много умно. - “Че тогава що пък да не проверя на място що за “късмет” е това? И се реших. “Накъде бе, Руми, че то това за Америката имаше смисъл преди десетина години, когато ние се бутахме да ходим натам - пък ти се дърпаше.” - подсмихва ми се един приятел от детските години. - “Сега нещата се помениха, ние се отказахме, пък ти се запъти”. “Ми аз съм си бавно развиваща се” - констатирам за пореден път. Той света може и да не ме очаква, ама пък аз що да не му се хвърля на врата!

Намекват ми нещо за възрастта. Възраст, как не. Не ви ли разказвах за тъщата на моя приятел, която дойде с тях в България? Тогава беше на 72, три пъти седмично играеше тенис - и ни сложи всички в малкото си джобче - и то не с друго, а с това, че ЖИВЕЕШЕ, ама истински. И си водеше дневник, какво е изживяла - бая странички изписваше. И на 75 се омъжи (беше вдовица), продаде къщата си в Сиатъл и замина за нов живот в 120

Минеаполис - на две-три хиляди километра, нещо такова. 75. Че аз съм си направо малка на моите 51! Да не говорим, че аз моята старост си я взех психически от 35 до 45. Тогава бях рухнала по всички линии, и отчаяна, и депресирана, и разочарована (предимно от себе си, но не само) и в пълно недоумение от живота. Единственото, което ме беше ясно беше, че не го умея и не ми и много понася. И наистина ги извегетирах тези години, просто ги сведох до оцеляване на себе си и децата. Ама пак интуитивно съм била на прав път - точно като едноклетъчните организми, които в неблагоприятните периоди изпускат част от жизнените си сокове, изолират се от външния свят с плътна обвивка - и така изчакват да дойдат благодатни условия. Не че изчаках някакви особени външни промени - но дочаках нещо много по-важно - вътрешните си. Но като разбирания за живота – идеи, мироглед...не можех да мръдна и да се променя и на йота. Опитах се – когато дойде „демокрацията” и възгледите тотално се промениха...и успях, като че ли, мъъъничко да променя политическите си възгледи (сиреч, да установя, че политиката и икономиката са прекалено сложни за мене, така че да не се бутам да разбирам света)... но моралът, етиката, възпитанието си – не успях да променя. Единствено попрестанах да се гордея чак толкова със себе си – като преди, и да се считам за много ценна с моите искреност и вярност. Те не били чак такава универсална ценност, оказа се. Много по-важно е, например, как успяваш да общуваш с другите хора (найблизките си, например) и как успяваш да ги накараш да се почувстват. Хрумна ми, например, че богатите старчета изобщо не са толкова глупави, колкото изглеждат на пръв поглед, когато са захласнати по някоя млада лисичка и ѝ угаждат всячески. Навярно и не са чак толкова захласнати. Пари у тях бол и те си позволяват да похарчат малко за жена, която успява да им създаде и поддържа усещането, че свирят първа цигулка. И съм убедена, че тези жени си заслужават до последна стотинка полученото. Ама не били искрени, ама не обичали въобще. Че какво от това? След като умеят да се представят добре, така че да не излагат въпросния господин в обществото (за което се изисва и вкус, и финес, и бърза мисъл, реакция); след като успяват да създават у партньора си винаги добро настороение и самочувствие... Е, какво повече. Ролята им никак не е лесна. И сделката си е съвсем коректна и равностойна. Ей такива и много подобни разбирания се появиха, но в крайна сметка си надделя възпитанието и разбиранията ми от преди – че по-лесно.  Не успях да се променя, то за това много ум си трябва  Реших, че не е чак толкова лошо да съм си такава, каквато съм си. 121

Така че ще ви разкажа за моя семеен опит така, както го разбирам. Почвам с ГОСПОДИН БИВШИЯТ. Има една приказка: “Натоящата съпруга е до развода, бившата е до смъртта”. Би трябвало да важи и за бивши съпрузи. Както и да е. Трудно ми е да направя обобщение за такъв човек като него. А и аз го взех малко момченце - току-що навършило 20. Естествено е, че с годините се промени - макар човек в основата си да остава, общо взето, един и същ. Бих казала, че е човек на крайностите. От една страна - благороден, великодушен, нежен, човечен, доверчив, състрадателен. А от друга - непреклонен, груб, дори дребнав. Като че ли не е същият човек. То всеки човек има нещо подобно, но при него отклоненията в едната и другата посока бяха много големи. Единият ме очароваше. Другият направо беше в състояние да ме побъка, вбеси. Веднъж ми каза, че дори когато се караме, ме обича. “Да те обичам в такъв момент ли?” - възкликнах искрено - “Не само не чувствам любов тогава, ами съм в състояние да те застрелям, ако имам пистолет в ръката; да те размажа по стената така, че да потече” Беше шокиран. Има две неща, които много пъти съм си казвала - но и до ден днешен не мога да ги последвам. Едното беше: “Не го слушай какво говори, гледай го какво върши”. Защото каквото и да говореше през време на кавгите и разправияте ни, с каквото и да ме възмущаваше - в крайна сметка, когато дойдеше време да направи това, за което е ставало дума, винаги надделяваше благородството и великодушието му. Ама ако можеш да му изтърпиш приказките преди това. А то никак не беше лесно. И второто, което още не владея - тридесет години вече! - е да приемам думата му като пожелателно изречение. Примерно - обади се, като си говорим и каже: “Ще ти изпратя пари.”. При това - без аз да съм искала - да речеш, че аз го сварвам неподготвен - и за това така се получава. Е, не мога и не мога да се науча, че това негово изречение, преведено на езика на дедите ми значи: “Имам голямо желание да ти изпратя пари, и ако ми се появи възможност, ще го направя.” Защото съм расла сред хора, за които: “Ще ти изпратя пари” - означава: “Камъни да падат от небето и по корем да се 122

влача, ще ти пратя пари”. И които по-скоро ще изпратят, без да кажат предварително - и чак тогава ще се обадят - от колкото да кажат нещо, а да не го изпълнят. Направо ме побъркваше с лекотата, с която забравяше ангажиментите. При мене - и пак да кажа - при тези, с които съм расла - “печели” първият ангажимент. След това може и да се появи и най-прекрасната възможност, но се казва: “Съжалявам (колкото и голямо и искрено да е съжалението), но имам друг ангажимент за тогава.” При Боян “печелеше” последният. И аз занемяла от изненада чувах, как той възторжено приема някое предложение, когато вече се е разбрал с някой за нещо. И ми се налагаше да влизам в ролята на нетактичния човек, който му припомня, така че и хората да ме поглеждат леко подозрително дали не си измислям нещо, за да отклоня тактично тяхната покана. Такъв завеян заплес беше в това отношение. И всъщност той никога и не правеше планове и за ден напред. Движеше се само в настоящия момент Имаше и качества, които не се променяха в своята противоположност. Много интелигентен, бързо схватлив, направо гениален в отношение на поемане и обработка на информация - просто без някакви видими усилия, “пътьом” успяваше да я получи по някакви неведоми пътища и да я обработи, без да се замисля. Наблюдателен. Имам приятел, който разказваше че жената му се възмущавала от това, че “гледа бавно” - и тя си умира от неудобство когато върви до него, а той изглежда от глава до пети някое маце, та чак се обръща след него.  Боян определено “гледаше бързо” и никога не ме е поставял в такова положение. Не веднъж се е оказвало, че е успял подробно да разгледа всичко наоколо, докато за мене е било необходимо да се “втренча” специално - даже още по-бавно от въпросния ми приятел. Няма да забравя как веднъж бяхме на плажа, той почти веднага захлупил очи по корем, за да му се пече гърба (това негово печене не продължаваше дълго - бързо му писваше от топлината) - а аз - все още наместваща се на мястото си и оглеждаща се насам-натам. И изведнъж погледът ми падна на едно приказно създание, изключително красиво, явно от северните страни, с дълга руса коса и страхотно тяло, по монокини, с бяло долнище на банския... Тъкмо ставаше и тръгваше към водата на морето. “Бояне, погледни, това заслужава поне да се види, ако не друго!” А той, без да отлепва глава от ръцете си и без да се обръща, ме попита: “За бялия бански ли говориш?” Направо занемях. И повече не съм споделяла такива “открития”. Темпераментен, спонтанен, искрен. Това хубаво ли е? Както в повечето човешки качества - зависи от ситуацията. Страхотно, изключително, ако ти се обясняват в любов. И гадно, отвратително, когато се карат с тебе.

123

С богато въображение. Способен да мечтае. “Всички мечтаем, но само Боян има смелостта да го прави на глас” - беше казал един приятел. А пък аз не съм и убедена, че всички мечтаем. На мене доста рядко ми се случва. Той наистина имаше големи мечти, искаше МНОГО. За това вече стана веднъж дума. И аз от живота си с него научих, че стремежите на всички хора се изпълняват в някакъв еднакъв процент - да речем, една четвърт. И като се стремиш към “многото” - и получаваш много, макар то да е една четвърт от всичките ти стремежи. А дори да си поставиш за цел само да платиш сметките за тока и парното за един ден - на каквото ниво бяха, общо взето моите стремежи - и пак не винаги ставаше: кога срещна табелка: “санитарен ден”, кога нещо друго ми попречи и възпрепятства... Та от малките ми планчета се получаваха още по-малки резултатчета... Но това си е някак до човек - не се учи: “роденият да пълзи не може да лети”. Щедър, услужлив. Не една от две ризи, ами и последната си може да даде. Съвсем в началото на нашата връзка попитах Валя, съквартирантката ми: “Как ме виждаш като мадам Тренчева?” “Честно да ти кажа, Руми, изобщо не те виждам.” - позасмя се тя. - “И двамата сте страшно широкопръсти. То поне единият трябва да е с по-сериозно отношение към парите и вещите - вие един мебел няма да може да завъдите, как ще гледате деца”. “Абе то това и мене малко ме притеснява” - отговорих - “но забелязах, че всеки от нас е много критичен и става спирачка ...на другия )))))))” Пък после направих откритието, че старея. Валя щеше да падне от смях. “Как достигна до това заключение?” - ме запита. “Ами преди за нищо не ми беше жал. А сега започват да се появяват неща, за които ми е жал” - отговорих й. Боян съвсем наскоро със щедър жест беше подарил двутомника ми със стихове на Яворов. “Съвсем естествено е, не намираш ли? С мъж като Боян просто поне единият трябва да стане такъв”. Та - общо взето – аз станах по-дребнавата и стисната в семейството. Но по принцип ми харесваше, че той е такъв услужлив и помага на всеки, макар и да мърморех от време на време “ти дом, семействно нямаш ли” и т. н. Ама и неговата широта понамаля, в интерес на истината, когато свърши студентският живот, почна да работи и да става дума за неща, изкарани с неговия труд. Особено пък като стана виден столичен бизнесмен. Докато я докараме до гъбаря, последната реплика на когото била: “Ей такава гъба до сега не бях ял”. Не е въпрос, не е съмнение, а направо грешка, що ли... Все още си имам въпроси и съмнения, които не са осмислени достатъчно. Но мисля, че основен си остава фактът, че изобщо не чувствам някакъв жал за живота си, за брака си в частност; някакво желание да го изживявам отново... 124

Странно. И тука съм някак на този принцип - и утре да се гътна, не бих казала “рано е”, и още 34 години да живея - не бих се отказала ...Както и да е. Много неща вече взех и да позабравя. Но бая трябва да ме хване склерозата за да ЗАБРАВЯ Боян. Още повече - при нея се забравяло отзад-напред, последните събития първо. Но иначе съм го “забравила” вече, колкото и на самата мене да ми е странно и необяснимо. Да, чудя се: към брат му и сестра му, например, изпитвам..направо топлина; особено пък към сестра му...много си се обичаме с нея. А към него - не. Разказвах ви как се дразнех дълги години от гласа му - давам си сметка, че до това време е било все още обратимо. Докато е имало раздразнение - е имало чувства. А сега вече не ме дразни, леко приятно ми е дори. Ама това си е форма на тотално безразличие. И така съм отвикнала, че никога за нищо не го търся, нищо не си споделям с него. Даже когато децата имат проблеми, споделям си ги с приятелите, не се и сещам да му звънна. А това, последното, е - меко казано - нелогично. Но...това е. А че си го бива - бива си го. Че аз да не се давам току-тъй на кой е, я )) Но пък аз притежавам това качество, което разправяха, че уж било характерно за зодия Стрелец - първо стреляш, а после отиваш където се е забила стрелата и си очертаваш мишената така, че да излезе, че си улучил десятката. СИНУСУИДАТА Lusinda ми каза (по повод горните описания): “Странно е как някои положителни черти започват да изглеждат с обратен знак след известно време съжителство. Нали?” Това подлежи на много специален коментар. Не съм съгласна и сега ще обясня защо. Прието е да се счита, че “началото” е супер - там, първият месец е “меден”, първата година нам каква си - и после започва да става все по-зле, настъпва изтрезняванеразочарование-безразличие - горе-долу в този ред. И че семейните отношения се развиват като една низходяща права. Започнала от високо - отиваща все по-надолу, като само дължината и наклонът на тази права са специфични. Моят опит не е такъв. Семейният ми живот беше една синусуида, редуваха се периоди на възходи и кризи. И дори в дребните неща се редуваха щастливи дни с дни, които носят неприятни преживявания. Така че “обратният знак” се получаваше не “след известно време” - а “периодично”. 125

Ту плюс, ту минус. А от друга страна - частично такъв е. Всичко започна като вълшебна приказка, развиваща се на фона на приказен декор - Ленинград. И на един празничен купон - Нова година. Преди точно тридесет. Месец след месец минаваха - и дните ставаха все по-дълги, красиви и блестящи - докато изместиха нощите. Прословутите “бели нощи”. Аз ги изживявах за втори път - бях втора година в Ленинград. Но тогава, тази пролет, си мислех: “Ето как се появявали белите нощи! Ето как се раждала тази красота! Всяка година тук има някой като нас, който ги създава. И тази година сме ние с Боян. Тази година ние сътворихме белите нощи, от това, което е в гърдите ни, от това се родиха те.” Не съм го казвала на глас. Но наистина го чувствах, наиситна го мислех, наистина го вярвах. Чувствах се като богиня. Така се чувствах. Бяхме богове. И по наша воля изгряваше слънцето. Някаква странна смесица от вълшебство и реалност.... Стоях до прозореца и гледах отсрещните сгради - една от друга по-красиви, обляни от слънце... “За какво мислиш?” - попита ме Боян.“За това, че никога вече няма да е толкова хубаво” - признах си аз. “Грешиш, все по-хубаво ще става” - усмихна се и ме прегърна той. И аз стоях занемяла и невярваща на ушите си за пореден път - нима е възможно да има по-голям оптимист дори и от мене! По същия начин шанатав, по същия начин вярващ, и също така доверчив, и по същия начин отворен за възприемане на света по същия начин! Но - както беше казала една от мъдрите ми по-голями братовчедки: “ако си мислиш, че няма да се скарате с мъжа ти на втория ден след като заживеете заедно...” Та си бях теоретично подкована и си се движех точно по това нейно правило ) Карахме си се - бурно, сдобрявахме се (мммм, като си спомня по какъв начин...) “Блажени години рокендролът беше млад” ) А после си дойде това, което си било съвсем нормално да се случва в едни отношения: първата криза. Ама като не знаеш - и кой знае защо няма и кой да ти каже...В много умните книжки после прочетох, че първата криза идвала след първата година. Това си е глупост - защото вероятно се има предвид появата на бебче и огромното натоварване - психическо и физическо -около отглеждането му. Ама това не е задължително да стане още първата година. Тъй като ние се позабавихме малко с бебочето, а преди това, в студентските години, не се чувстваха битови и подобни проблеми - при нас кризата дойде доста по-късничко. Имахме си две-три “медени години” първо. И за сведение на “химиците”, които четат това (сещам се за подобни дискусии) - абе отделяха си се всички необходими 126

за целта химикали през цялото това време. И Боянчо си се прибираше с цветя почти всеки ден - а като пътуваше, спираше колата и береше полски. Ммммммммм... Готино си беше. И като започнах работа и ми писваше от отношенията и еднообразието в проектантската, помня, мислех си: “само в къщи ми е хубаво”. Но все пак вече с бебчето, с еднообразието на работата (каторежим и ритъм), с умората, се проявяват все повече “отрицателните” черти. Появяват се разочарования от характера на партньора. За него също важи всичко това - стрес, умора, разочарования. Престанахме да се изживяваме като богове. Дойде си депресията. Същата, която съм чувствала и в репликите на други млади майки. Дано да разбират, че е нормално е млада майка да се чувства потисната, неудовлетворена... и т. н. А и младият татко. И да не се притесняват, а да се опитват се по всякакъв начин да се разнообразяват! Ние си нямахме на кого да го оставяме и така се натоварихме и се натрупаха негативите - покрай тази огромна радост, която е “родителството” - да го наречем обобщено. Иначе Боян си беше супертатко и много си се грижеше и си обичаше бебочетата. Но по едно време все пак депресия и хлад надделяха. И разочарование. Като капак на всичко това - или може би като резултат от всичко това - Боян се и увлече по една жена - една студентка, която живееше в същия блок на студентското общежитие като нас, но на друг етаж. ОТРИЦАТЕЛНАТА ГЕРОИНЯ Не помня дали съм ви казвала, но ние двамата, общо взето, харесвахме и респективно не харесвахме едни и същи хора. Та първоначално тази колежка хареса и на двама ни. Тя беше красива, занимателна, имаше някакво чувство за хумор и притежаваше голяма доза искреност. Само че това се оказа някакъв странен род искреност: в нея преобладаваше удоволствието да не се спести нещо неприятно; да се окарикатурят, осмеят, изкривят хората и тяхните отношения. Със сигурност сте виждали карикатури и “дружески шаржове” на известни личности - например във в-к “Стършел”. Изрисуваното там лице си е съвсем “истинско” веднага се познава за кого иде реч. Но така, както са леко преувеличени някои негови черти, както е акцентирано на някои неостатъци и те са подсилени, то е същевременно гротескно и смешно. И предава неправилно това как НАИСТИНА изглежда въпросната личност. Само на пръв поглед това е истина. А всъщност не е. Мисля, че такива хора наистина имат нещастието да възприемат света и хората в него по доста изкривен и гротескен начин. Да омаловажават красивото, чистото, човешкото. 127

Със всички сили да се стремят да доказват на себе си и на другите, че то не съществува. Те са тези, за които Андерсен разказва в “Снежната царица” , че в окото им е попаднала частичка от огледалото на дявола. Всеки човек, когато се намира в депресия, страда в известна степен от това заболяване. Но за повечето хора това е едно временно състояние. Изживяват го като вътрешни разочарования. И не тръгват да вредят и да го доказват с всичка сила на останалите - дори когато никой не ги и пита. В романите като правило “отрицателните” герои са си много по-готини и интересни от вялите и безлични “положителни”. Но в живота за мене не е така. По принцип “лошите” изобщо не ме привличат - в смисъл: не будят интерес. За разлика от “добрите”. И на млади години, пък особено един възрастен и вече зрял човек, има достатъчно основания да стане зъл, кисел , песимистичен, интригант и т. н. Приемам го като естествена реакция на лошото в живота. И не преставам да се изумявам и възхищавам на тези, които противно на всяка болка, мъка и скръб, които са преживяли, си остават добри и човечни. Те са чудото, което винаги ме е вълнувало и интересувало. Виждам неща, които от моя гледна точка са тяхни недостатъци, но те ми се виждат несравнимо по-дребни и незначителни от доброто в тях. И обратно, виждам и хубави неща в някои хора - че кой няма - но ако като цяло не ми харесват, аз просто ги подминавам като хора. Не се занимавам с тях. Не ме интересуват. Не искам да кажа добро ли е това, или лошо - то си е просто моя особеност. Не ми се губи житейско време с тях.

Та тази бивша колежка, тази жена, това младо момиче, с всичка сила се спускаше да вреди там, където съзираше нещо хубаво. Опитваше се да всее разногласия между хората. Или пък да изиграе някаква псевдосъблазнителска роля. Естествено, успехът й зависеше от ситуацията. Семейството, което живееше непосредствено до нейната стая имаше почти току-що родено бебче. И целият свят за тях все още беше концентриран в това трио. Там тя изобщо нямаше никакъв шанс. Дори не я забелязваха. И тя направо беснееше. До такава степен, че дори пред мене се изпусна веднъж да каже със стиснати зъби и гледайки ги с неприкрита злоба: “Не мога да ги гледам тези! Само това бебе съществува за тях” После се усети и се опита да позамаже нещата, но аз комай си стоях занемяла и втрещена от учудване. 128

Обясних си го до някъде с факта, че самата тя беше направила спонтанен аборт. Докато при нас успя в голяма степен. Подхвана Боянчо по съответния начин и успя да му внуши, че е нещо като репресиран в нашата връзка. Между впрочем това си е един класически начин за свалка - или за вкарване на клин в отношенията между двама души - да вземеш страната на единия и да започнеш да му съчувстваш. В интерес на истината мога да се похваля - защото намирам, че това си е за хвалба - че аз никога не съм допускала да ми се повлияе по подобен начин. Колчем са се опитвали да говорят срещу Боян и за това колко лошо и несправедливо и грубо и т. н се държи с мене - много спокойничко, но достатъчно кратко и ясно съм обяснявала, че нашите отношения просто не са тяхна работа. И толкоз. Всъщност не: допуснах веднъж една стринка да ми повлияе - като използвах лошите й думи срещу Боян, като механично му ги повторих, когато той ме ядоса и вбеси. Но това е малко по-различно, а и си остана инцидент, от който самата аз се ужасих. Но все пак не е било опит за свалка – тях си ги парирах без проблем. И така - беше естествено да си му хареса да е той добрият и правият, а аз по-лошата и виновната. И още по-естествено това на часа да рефлектира в отношенията ни. При това тя наистина успяваше - почти винаги без изключение - да ме ядоса и докара в разговорите и споровете до там, че да се държа лошо - което беше неприятно за мене самата. Дори Боян чувстваше нейната несправедливост и някак се опитваше да заглади нещата, да се държи по-мило с мене - ама чак след като тя си тръгнеше. “Този Боян трябва да е голям лицемер, за да може да е в добри отношения и с двете” - ми каза веднъж тя, като подчертаваше думите, за да не би да разбера, че става дума за това, че държанието на Боян е предателско зад гърба ми. “Ами просто една от нас си въобразява, че е за него повече, от колкото е всъщност” - отговорих й. В момента още вярвах, че това е тя. И в крайна сметка се оказа, че съм била права, макар постепенно да позагубих тази увереност. Между впрочем Боян беше всичко друго, но не и лицемер. Просто като че ли е малко по-слаб по характер в някои отношения, влияе се. “Е добре, защо допускаш тя да се държи така с мене?” - попитах го. “А, това са си ваши отношения” - отговори ми. “Как така наши - че тя твоя приятелка?” Ми наши си били. 129

Тъй ли било? “Лесна работа тогава” - казах му - “Имай си каквито искаш отношения с нея където и колкото пожелаеш. Но у нас кракът й повече няма да стъпи.” И бях непреклонна по въпроса. Сега виждам, че всъщност - почти без да искам - съм взела правилното решение по въпроса. Единственото правилно. Не се наложих на Боян да прекъсва тази връзка, това приятелство, така че в него завинаги да си остане някаква неудовлетвореност и чувство за изпуснато, загубено. Но след като нямаше повече достъп до нас, тя просто нямаше как да вреди. Оставаше й само демонстрацията на приятелство и добри чувства към Боян - нещо, което май си беше особено досадно за нея. Той не я интересуваше особено в нито едно отношение. А приятел тя не можеше да бъде. Та го използваше предимно за партньор за карти или игра на зарове. Всъщност се оказа, че е направила все пак един последен опит... Тогава имахме една обща позната, доста голяма клюкарка, която с особено удоволствие разнасяше кой какво за кого казал. И веднъж тя ме изненада, като ми предаде, че - когато я подкачила за отношенията й с Боян, въпросната “приятелка” й отговорила - с голямо разочарование и неодобрение - нещо в смисъл, че само така изглеждало, че Боян я харесвал, ама всъщност държал на жена си и семейството си. Изобщо не я разбрах, защото - ако това е “да държиш” на някакви отношения, хич не ми е ясно кое е да не държиш на тях. Какво е имала предвид ми се изясни чак след години - когато, вероятно пак по повод на някаква наша криза - знам ли - не помня точно - Боян се хвана да ми обяснява “какъв глупак е бил” , че е имал толкова възможности да ми изневери, а не го е направил. И между другите се оказа, че веднъж тя му се била съблякла дебидюс да му показва някаква раничка между краката си. А той не бил отреагирал съответно. Глеееедах го тогава... И въобще не се и опитах да му обяснявам, че точно благодарение на това, че в крайна сметка е един почтен мъж с някаква си ценностна система, се е спасил от това да се направи в онзи случай на стопроцентов глупак. Защото тя не го харесваше не, ами направо я отвращаваше физически. Аз съм жена и мога съвсем точно да преценя отношението на друга по въпроса. За нея външността беше от първостепенна важност, над всичко останало. Наистина, Боян беше много красив, но но имаше физически недостатък. За нея това беше определящо. Всъщност тя недоумяваше как може да ми харесва - не го е казвала гласно, но ме е разпитвала за началото на нашите отношения и може би и донякъде и оттам тръгна да си доказва и да ни доказва, че такова нещо не може да бъде и “те такова животно нема”. 130

Сигурна съм, че нямаше да допусне секс с него. Просто щеше да се почуства изцяло “победителка”, ако беше успяла да го съблазни. Щеше да триумфира, а и напълно да задоволи желанието си да се възприема като Жена Номер Едно. Подобно на :” Огледалце, огледалце на стената - коя е най-красива на земята?” А той щеше да си остане подигран и унижен. А така отношенията им просто закърняха постепенно. КРИЗИТЕ В СЕМЕЙСТВОТО Но самата аз вече бях тотално разочарована. Хлад и болка изпълваха сърцето ми. И депресия - до краен предел. И си казах: “Е, добре, Боян беше грешка. Край. Сбърках”. Беше ми неприятно, че ще ми се наложи да го призная пред родителите си. Гордостчица си ми щеше да бъде накърнена и в това отношение. И като размислих, реших, че няма за къде да бързам. Боян си нямаше подкрепа от никъде. Родителите му се бяха вече превърнали в алкохолици - за голям мой ужас, когато го разбрах. (Моите бяха абсолютни трезвеници. У нас се пиеше най-много бира на празниците.) И ми се видя много вероятно и той да се пропие, ако се разделим така. Той си беше чувствителничък и някак лабилен. И в никакъв случай нямаше да завърши и образованието си - търпението и постоянството не бяха от силните му страни. Не веднъж съм казавала и повтарям - той беше и е гениален тактик; имаше невероятно бързи реакции и точни решения за текущите проблеми, огромно въображение, размах - и разни такива неща.Но не действаше в по-далечна перспектива. Обикновено не виждаше гората от дърветата. Кой знае на къде щеше да го отвее вятъра и да се залута - той не предвиждаше изобщо последствията от постъпките си в по-дългосрочен план - не че това е възможно винаги, но и когато беше, той не го разбираше. А всичко това не беше в интерес на детето, на което той все пак беше баща. Имаше смисъл да поседя още до него, до като завърши и стъпи на крака. А след това - при първия най-малък повод, какъвто бях убедена, че неминуемо ще ми бъде даден, щях да се разведа.И това бяха доводите, които ме оставиха тогава до него. Иначе да бяхме разделени от много повече години. И тука му е мястото за едно такова отклонение: колкото и каквито и да са кризите, те могат да бъдат преодолени с търпение, желание и постоянство. 131

“Преодоляни” - това значи: едно ново начало! Странно нещо е любовта - уж ти се струва, че огнището е вече угаснало, че сърцето ти е вече хладно и че всичко е свършило... Няма огън, няма жар, само сива пепел... Мине време и се окаже, че въглените са още живи под тази пепел; че незнайно как те се разгарят и същият този огън пламва с нова сила! И тук изобщо не става дума за “навик”. Говоря за ново желание, нова страст, за нови истински отношения! Разликата между двете ни деца е пет години и половина. Големичка е и не случайно. Аз не съм жена, която би родила от кой да е при каквито и да са отношения. И двете деца са плод на върхови моменти в любовта ни, разделени от дълбока криза. Можеха да бъдат четири - или поне три. Сама не знам как след време всичко възкръсваше отново. И така идвам до въпросите, които общо се формулират така: “колко наймного може да продължава една любов” Моят отговор е: много. За силните хора. А иначе - докато един ден ти “писне”. Докато не издържиш. Докато се откажеш. И още нещо: ако се бях отказала от Боян в онзи момент, щях да бъда един много по-беден човек. Чувствам се много по-богата от това, че можах петнадесет години да съм до един мъж, да го опозная много по-добре, да го разбера и усетя по-цялостно - от колкото ако бях имала отношения с пет различни мъже за по три години, или пък с петнадесет - за по една “медена”. Щеше ми се годините ни да са тридесет, а не петнадесет. За една поредна криза - може би втората - искам да ви разкажа, защото тя е много характерна с някои неща. Едното - за тоталното разминаване, понякога, между възприемането на нещата от мъжа и жената. Или може би - между хората. И другото - от фаталните последствия, които биха могли да имат гордостта и нежеланието за споделяне. Вече ви казах, че Боян имаше голямо въображение, обичаше да представя понякога някои желани неща за действителни, да се вживява искрено в ситуациите. Това си беше нещо, което граничи с лъжата - но са някак си “безобидни” лъжички. 132

Майка ми беше разбрала веднъж по случайност за една от тях и се беше възмутила до дъното на душата си: “той те лъже”. Опитах се да обясня причината за подобна лъжа, но тя не приемаше диференциацията им. За нея лъжата си беше лъжа. “Днес те лъже от едно, а утре ще е отдруго” - твърдеше тя. За да ви дам известна представа за какво ставаше дума, ще ви разкажа, как той “пътуваше” с децата. Вече се бяхме разделили, той пристигаше при 9-10 годишната ни дъщеря и 14-15 годишния ни син и между другите неща най-сериозно заявяваше, че другия месец заминават на екскурзия за някоя чужда държава, конкретно коя. Разтваряха атласи, карти, книги, избираха маршрути, спореха, говореха - ама с такава емоция, с блеснали очички... Аз много се ядосвах вътрешно, сега какво ги лъжоти, не са толкова малки децата, големи са, ми нали ще се разочароват, ако не тръгнат следващия месец. Но събитията от това време се движеха толкова главозамайващо бързо за него - а това се отразяваше косвено и на децата - натрупваха се в такова количество, възникваха толкова много нови неща и емоции - че те направо си забравяха предишното решение за пътуване еди къде си, появяваха се някакви нови възможности и перспективи -и те отново дружно засядаха над атласи и програми на агенции за пътувания... Комай половината свят обиколиха така - и това не беше на уж, а “истински” - и тримата участници изглеждаха да си вярват стопроцентово! И да си изживяват така купища хубави емоции. С мечтаенето на глас. Та по принцип не бяха чак така лоши подобните по род лъжи - ако и да си бяха лъжи. Забавни си бяха. Но просто се научават - за определен човек не са в такова чак неизчерпаемо количество. И сравнително скоро след като заживяхме заедно, му казвах със смях: “Сега защо ме лъжеш, като те познавам вече толкова добре, че знам кога го правиш”. Той ми отговори нещо в смисъл, че това, че аз зная, не загубвало вкуса на лъжата - но явно я губеше, защото постепенно престана. До като веднъж схванах, че ме е излъгал по съвсем друг начин - с конкретна цел. Толкова много беше искал да пътува с някаква корабна екскурзия по средиземноморието, че ме излъга за едни пари - по всяка вероятост с мисълта да си ги възстанови тайно и аз и да не разбера. Но аз схванах - макар и по типично моя си начин със закъснение; проверих и се убедих напълно. Е, това ме потресе. То беше някъде към осмата година на брака ни - приблизително. И си казах, че не е допустимо да имаме две деца и толкова ми ти живот заедно, а той да продължава да ме лъже. Недопустимо е. Край. 133

А и още нещо ме беше страхотно огорчило и засегнало, но за съжаление не мога дори да си спомня какво. След малко ще разберете защо. И пак ме стисна нещо хладно в сърцето, и реших, че няма смисъл вече и да говоря с него. Край. Точно по това време получихме възможност да придобием второ жилище. Законите бяха такива, че за целта трябваше да се разведем. Иначе на едно семейство се полагаше само едно жилище. И аз си рекох в себе си: разгеле. Развеждаме се, без да правим циркове; по едно жилище на всеки и толкоз. И така си го осъдих аз, без и дума да му спомена, без да му дам възможност нещо да обясни, да се оправдае... Край ви казавам! Но по това време у нас идваше един приятел на Боян, който много го обичаше. Възхищаваше му се. И веднъж, като си говорехме с него, някак разговорът се плъзна натам, че аз изказах разочарованието си от въпросната постъпка на Боян. Така, както снаха ми се оплаква на мене от брат ми, защото не може да сподели с никой друг външен, пък аз си го обичам и това да се оплаче пред мене не го чувстваме като “предателство” - нито тя, нито аз. Никога няма да забравя изумлението в погледа му. “Така ли си обясняваш причината, за това което е направил? Така ли си го разбрала?” - чудеше се той. – “Без претенции да променям мнението ти, само като възможност да погледнеш нещата от един друг ъгъл, чуй просто едно друго възможно обяснение”. И ми даде едно такова обяснение, от една такава мъжка гледна точка, за което цял живот да се бях старала, нямаше и да ми хрумне дори. Тогава най-осезателно почувствах разликата в психиката между мъжете и жените. Това обяснение напълно оневиняваше Боян, дори излизаше, че е действал със съвсем благородни помисли. За това и съм забравила вече какво точно беше: нещо като престане да ми тежи, като разбера от какво е предизвикано, и обикновено вече бързо след това забравям, че изобщо е било. Но добре запомних, че има страхотно разминаване между начина, по който различните хора възприемат едни и съще неща, че едно и също действие може да бъде 134

мотивирано по два съвсем различини начина и не би трябвало да осъдиш човек, без да си му дал право на защита. Тогава вече - след известно колебание дали има смисъл - казах на Боян и за това, че съм разбрала за това, дето ме е излъгъл. И реакцията беше повече от неочаквана: бурна радост! Голям фурор произведох с това, че съм я разбрала. Направо не вярваше на ушите си. Та тук пък му е мястото за това мое поредно гениално откритие - за резултатите от кризите. Всяка криза - ако бъде преодоляна - в резултат води до по-голямо разбирателство и сближаване. Очевидно се сблъскват непримирими неща - но единият (или пък двамата по малко) отстъпват и достигат до някакво ново разбирателство. Първата криза, за която ви разказах, покрай всичко друго, ме беше довела до разбирането, че е естествено и възможно Боян да се поувлече, но че в крайна сметка аз си оставам номер едно за него. И наистина това се случи още веднъж-дваш, а и наистина отмина така, сякаш не е било. Но не мога да кажа, че беше особено приятно докато траеше, де - мия си аз чинийте, например, а Боян стои и ме гледа начумерен, и е очевидно, че нищо не правя както трябва - чинийте не ги държа както трябва, сапуна не го употребявам правилно, дори не дишам както трябва - защото съм аз, а не е “тя”. Гадничко си е. Само си седя и си изчаквам резултата то цялата тази история - без да съм съвсем сигурна какъв ще е той... В такива моменти съм си мислила, дали не бих предпочела другият тип мъже - тези, които си се изчукват някъде - и се връщат усмихнати и щастливи у дома... И винаги стигах до извод, че не; предпочитам си точно този мъж, който ми е ясен, близък като човек, когото мога да разбера и почуствам... и с когото знам точно до грам “къде съм” - защото в него няма преструвка и притворство... Та тогава, след първата криза, някак си аз съм отстъпила, аз съм направила компромиса. А след другата криза Боян просто разбра, че не мога да приема - и че никога няма да приема - лъжата между нас. И това беше последната. Не само че аз не съм доловила никоя повече. Но е ставало дума за това след като се разделихме - и неговата фраза беше:”старал съм се никога да не те лъжа повече”. 135

Е то пък едни старания... На мене ми се вижда лъжата даизисква по-големи усилия. Ама не знам де, може пък да са му били необходими. Само че за да се преминават тези кризи, за да се обръща плюсът в минус, а минусът - обратно в плюс, трябва да си плътно до дадения човек, да живееш с него, да не се разделяте. В най-гладните години, когато имаше стагнация, която се отрази на строителството и проектирането и един приятел беше хукнал да заминава супервайзер за Германия, жена му му беше казала: “Първо се разведи, а после заминавай.” Мъдра жена! И той се отказа. И успяха и тука да оцелеят някак си, да си изучат децата, а вече си имат и добри доходи. И да са едно от най-добрите семейства, които познавам. „С ЛЮБИМИМИ НЕ РАССТАВАЙТЕСЬ” Чела съм мисли по темата “какво е за нас брегът”, където по вълнуващ начин един капитан беше описал как се е чувствал, завръщайки се след дълго плаване. И аз съм изживявала това, макар и “от другата страна”. Ама всъщност каква друга - реално тя си е същата. Боян работИ в Либия на два пъти. Проблемът изобщо не е в това да дочакаш любимия си човек. Хеле пък за мене с моя бавен и флегматичен характер и консервативността ми. Изобщо не ми е проблем това. Проблемът е, че чакаш този, когото си целунал на прощаване, а посрещаш съвсем друг, като на всичко отгоре изобщо си отвикнал да се съобразяваш с неприятните черти на характера му. И в крайна сметка - нещо, което напълно мога да оценя едва сега, от дистанцията на годините - промените в него са били големи, съществени. Резултат на един напълно различен живот, изживян в една напълно различна среда - нещо, за което не съм имала и най-малката представа. Разбира се, бях прочела в писмата му, че е ужасен от това, което е около него, че се е нагледал на бруталност в отношенията, на загубата на човещината в печалбарите наоколо; че жените -без изключение - се продават за пари - като единствената разлика е, че някои го правят с българи, а други - с араби. Че психически натоварването му е толкова голямо, че оцелява само благодарение на мисълта за нас. Но трудно е да разбереш и почувстваш неща, които не си изживял, от което си бил така далече. Едва с промените на живота в последните петнадесетина години започнах да схващам за какво е ставало дума. И сигурно не би било така, ако бях заминала и аз с него. Голямо значение щеше да има всичко да се развива пред очите ми - дори и да не бях съвсем непосредствен 136

свидетел на конкретните събития, все пак да можех да следя настроения, впечатление, реакции... Но тогава не можеше, при второто му заминаване опитахме, дори беше ми намерил работа, но трябваше да замина с децата, нямаше на кого да ги оставя (а то и деца не е хубаво да се оставят) и милицията ми отказа. Мога да се водя репресирана, значи. А не случайно е казано: “където мъжа - там и жената. В богатство и бедност, в болест и здраве - и докато смъртта ги раздели”. “С любимими не расставайтесь, С любимими не расставайтесь, С любимими не расставайтесь – Всей кровью прорастайте в них. И каждый раз навек прощайтесь, И каждый раз навек прощайтесь, И каждый раз навек прощайтесь, Когда уходите на миг.” Отдавна вече не всички разбират руски, та ще се опитам да преведа: “С любимите не се разделяй, с любимите не се разделяй, с любимите не се разделяй, със цялата си кръв се враствай в тях. И всеки път си взимай сбогом и всеки път си взимай сбогом, и всеки път си взимай сбогом, излизайки и за единствен час.” Какви силни, мъдри, вярни стихове! ВСЕЙ КРОВЬЮ ПРОРАСТАЙТЕ В НИХ. Е те това само руснак може да го каже така

))

Работата на Боян в чужбина се отразяваше благоприятно на два компонента от съвместния ни живот - на финансите и секса. Тогава около тридесетгодишна, не съм чувствала непосредствени сексуални желания по време на отсъствието му, месеци наред. Но явно нуждата се трупа по някакъв начин и когато се върнеше - след един сравнително кратък период на повторна адаптация, на ново свикване на телата едно с друго - започваше фиеста, надминаваща дори младежки студентски дни, пълни си безгрижие и свободно време. 137

Та се оказа, че и “добродетелите” (не бих ги нарекла така, защото при мене си е нещо естествено и природно обосновано, а не резултат на морал или принципи) са добре възнаградени на този свят, по-добре, от колкото повечето хора си мислят. И ако парите и сексът бяха наистина най-важните неща... Макар че не мога да се въздържа да не направя още едно отклонение по темата. Правеше ми впечатление, че периодите, когато сме се разбирали най-добре, когато сме имали най-голяма духовна близост, се характеризират и с отличен секс. И обратно - при неразбирателства сексът или е отсъствал, или е бил с несравнимо по-лошо качество. Дори съм се опитвала да проследя кое е първичното. И не съм успявала. Мисля, че няма “първично”. Грешим, като разделяме и разкъсваме нещата. Човек е сложен организъм, в който всичко е цялостно и взаимосвързано. И изобщо не възприемам деленето на “душа” и “тяло”. Изкуствено е. Но - който му харесва, да си възприема света по какъвто си желае начин. Аз ви казвам своя - и не мисля да споря, да доказвам недоказуеми неща - или да ви убеждавам колко сте глупави и ограничени, щом не споделяте материалистичните ми възгледи. Така или иначе със сигурност мога да твърдя единствено това, което си е плод на конкретния ми житейски опит - и то е, че няма нищо вярно в това, че с годините една връзка става рутинна и скучна. Скучно става сигурно с някой скучен човек, който бързо се изчерпва и не умее да се променя. Боян беше всичко друго, но не и скучен. И като човек, и като мъж. Дори ми се е искало да е по-спокойничко, по-рутинничко и по-скучно. Естествено, това се отнася за всичко, включително и секса. С годините настъпваха промени, появяваха се нови неща, стари се забравяха, особено ако омръзваха и не даваха ефект; той си беше естествен експериментатор, а рутината помагаше до толкова, че да завършваме по някой познат, но винаги даващ резултат начин, ако опит за нещо ново не се получаваше добре. Обаче изобщо не искаше да се учи по книжка; веднъж му дадох едно четиво: бе отвори го така, отгоре-отгоре и ми съобщи, че ако искам да го направя импотентен, да продължавам да го образовам с такава литература. Та познайте от три пъти дали му предложих нещо подобно втори път. Години по-късно прочетох в “Мъжете са от Марс, жените от Венера”, че докато жените търсели усъвършенстването, за мъжете това представлявало знак, че изобщо не си доволен. Ако тръгнеш да поправяш нещо, това значело, че то въобще не работи. Доста погрешен знак съм била подала тогава с това си действие, ако наистина те възприемат нещата така. А сигурно и не само с това, защото един ден, когато се заяждах с него пред Ваньо и последният му каза, че зад гърба на Боян го хваля (не говоря вече за секс, а 138

изобщо), Боян отвори изумен очи и попита невярващо: “Какво, Руми да ме хвали? Да хвали мене за нещо?” - при което аз направо загубих ума и дума, ама не можех да допусна, че този човек, който до ден днешен ми харесва с много свои качества, а тогава и обичах дълбоко, е загубил представа за това. Само че аз като съм развълнувана, губя връзка на езика с мозъка; и пак ако блокирам в посока замълчаване добре, но ако проговоря, излиза най-нелепата и неудачна шега, която в случая беше: “Е, не се възгордявай толкоз де - било е някаква случайност.” Ама де това да беше само когато съм развълнувана... А то въобще реакциите са си ми глупави и повърхностни. Изобщо съм си повърхностна. Толкова късно се появява някоя мисъл - ако въобще се появи - тоооолкова късно...Върна се Боян от Либия - поозадачиха ме някои неща - ама изобщо не им обърнах нужното внимание... Всъщност имаше нещо, което почти ме беше потресло още преди да се беше върнал. Дойде си в отпуска една от неговите колежки там и се отби да вземе от нас един колет с кайма и консерви с месо, нали там няма свинско. И между другото ми разказа как една вечер се събрали на хапване-пийване и мъжете отворили темата кой какво би направил, ако жена му му е изневерила. Един викал: “Аз само да разбера нещо такова, извивам й шийката на моята като на пиле”, друг - нещо друго, от този род, де - нашенци били все пак, а Боян се изцепил: “Аз такъв проблем нямам и никога не съм имал. От където и по което време да се прибера, изобщо не изпитвам притеснение по въпроса: знам, че жена ми ме чака.” “Ти си луд, бре” - обединили се останалите около тази мисъл - “На жена вяра има ли се!” “Не говоря за “жена”, а за МОЯТА жена” - заключил окончателно Боян и с това темата била изчерпана. И като ми разказа, си дръпнахме по един взаимно изпитателен поглед с тази колежка - тя изучаваше мене, как съм могла така да излъжа един мъж, пък аз - нея, опитвайки се да я поставя в някоя от категориите жени, описани ми от Боян. Нейсе. Но за да разберете колко бях поразена - а сигурна съм, че и след това няма да го разберете напълно - трябва да се опитам да ви обясня колко нехарактерно беше такова едно изказване за Боян. Той никога, НИКОГА не беше правил такива. Изобщо не беше в наш стил. Умирахме си от кеф да ги плещим едни такива, дето събираха очите на компаниите, в които сме - особено ако не ни познаваха по-отблизо. А и да ни познаваха когато приятелите ни от Ленинград се опитаха да ми обясняват колко Ники прилича на 139

Боян, на часа ги уверих, че това просто не може да бъде - физически е невъзможно. Освен ако е нещо от възпитанието.  А дори си имах документ по въпроса. Бяха ми издали медицинска справка за срока на бременността, от която излизаше, че съм забременяла около две седмици покъсно - от което пък следваше, че е станало СЛЕД като съм заминала за да следвам в пети курс в Ленинград и без участието на Боян. Той, като я видя, се позасмя и попита: “Какво е това, а?” “Как какво - медицината е точна наука” - отговорих му. - “И след като са определили ТАКЪВ срок на бременност, значи е такъв и толкоз!” Той се усмихна и си ме прегърна. Та така си разговаряхме и помежду си дори, камо ли пред“външни”. Вече ви казвах как се блещеха, когато правехме “най-сериозни и отговорни” публични изявления по въпроса. И само веднъж, след някаква особено сочна шега на Боян, всред занемялата компания, един тип го изгледа внимателно и каза, че за пръв път в живота си вижда мъж, така сигурен в жена си, че да може да си прави гаргара с тези неща. И когато затръгва за Либия, с най-сериозния си глас и най-отговорна физиономия обясни на Ваньо, че ме поверява на него и че разчита на него да се грижи за мене във всяко едно отношение. “Е, Бояне, във всяко едно пък чак” - запритеснява се не на шега Ваньо, щото той тогава си беше още с високо чувство за отговорност. “Във ВСЯКО ти казвам! Приятел в нужда се познава! Ще се поозориш малко, ако трябва” - не мирясваше Боян - “Аз моята жена я искам доволна и спокойна като се върна”. И изведнъж - такова изказване да направи. Помислих си аз: “горкичкият”. Помислих си, че може би в тези ненормални условия, в тази чужда страна, под въздействието на някакво вечерно настроение се е отпуснал сред своите, сред сънародницине си... И толкова. А явно не е било така. Това е било нещо като заклинание, произнесено на глас. Борил се е. Лутал се е. А нещо в него вече се е ронело... Когато попаднеш в свят и в период, когато всичко около тебе те се вижда зло и черно, започваш да губиш вяра в това, че изобщо има някъде нещо красиво, нещо светло, нещо чисто. А не бива. Не би трябвало да го допускаш. 140

Мислех си аз, че е нещо, временно, някаква случка. Но и след като си дойде, получих една нова изненада от този род. Аз преди вицовете за Иванчо и Марийка ги разказвах за Боянчо и Румянка и той си се подхилваше доволен. И както си бяхме седнали на масата - заедно с Петя и Ваньо - реших да разкажа един. Започнах: “Тръгнал да заминава Боянчо на гурбет в Либия и поръчал на Ваньо да се грижи за Румянка.” И едва стигнала до тук, Боян се смръщи и протегна ръка с възпиращ ме жест. “Ама защо, хубав е вицът” - изненадах се аз. Естествено, не последваха обяснения. Е, началото твърде много приличаше на истината. Ама... ТОВА НЕ БЕШЕ ПРЕДИШНИЯТ БОЯН. Наложи се да го разкажа както е в оригинала: с Гарабед и Киркор. Тръгнал Гарабед на гурбет и поръчал на Киркор да се грижи за жена му. Върнал се и Киркор му се похвалил: “Гарабед, аз спасих жена ти от изнасилване”. “Браво, Киркор, ти си истински приятел. И как успя?” “Ами навих я и тя се съгласи.” Такива едни, дребнички промени. Дребнички... Мислех си, че ще си “отшумят” с времето... И дори се бях захванала с облагородяването на един рецидивист

)))))))))

Ми какво да правя от скука. Отсъствието на Боян ми отвори маса свободно време и неизползвана енергия. А пък това беше и процес, започнал още преди неговото заминаване. Още тогава той се беше обърнал към мене, като начало, за малко заемче пари. Разбира се, издеби момент, когато останахме на саме. Но също така се разбира, че Боян долови този момент. “Даде ли му?” - ме попита много възмутено. “Че как няма да му услужа!” - отговорих. И той замълча - макар да не харесваше този човек, нямаше какво да ми отговори. То и аз не го харесвах. Но имаше семейство с две деца. Наистина не можеше да не му се услужи. А самият Боян по това време беше все още - не знам как да го определя повече от човечен. Ако някой му поискваше заем и той нямаше, намираше пари от друг, но пак услужваше. 141

Самата аз до тогава не бях чак такава. Можех да дам последните си пет лева, но ако нямах, просто си казвах. А онзи тип направи принципна стратегическа грешка, като се обърна към мене, а не към Боян. Ама обикновено беше разчитал на женското състрадание. И на чара си. Считаше се неотразим мъж. И когато Боян вече беше заминал и той почувства освободено поле за действие, а и като видя, че продължава да получава всякаква подкрепа от моя страна финансова, логистична ) и т. н. - ми хвърли веднъж един достатъчно красноречив поглед, в който лесно се четеше: “ Имаш ли си представа колко бързо ще се отзовеш в хоризонтално положение”. При което - без да знам какво се е четяло в моя - си мислех: “Има да вземаш, драги. Ти просто не знаеш с кого си имаш работа. По-скоро аз ще те върна в пътечката, ако не е вече съвсем късно. Ако не си изгнил окончателно. Което не може да се прецени на пръв поглед”. Харесваше ми как се грижеше за децата си. Как беше влюбен в жена си. Това рядко се среща из нашата татковина. “Тя каза” - изразяваше някаква истина от най-последна инстанция. Наиситна рядко. И се чувстваше силният страх, който имаше да не попадне пак в затвора. Това е единственият път в живота ми, когато съм виждала страхът да играе някаква положителна роля. Иначе обикновено е лош съветник. Но понеже разказът ми не е за него, а за Боян, ще се огранича само в това, че - за моя голяма изненада - когато се прибра, той изобщо не се заинтересува и включи в тази ми игричка. А аз очаквах, че ще ми помогне. Той априори реши, че не си заслужава. Че на онзи мястото си му е в затвора и да си ходи там. И ме обяви за “глупава като Петя”, че съм започнала да се занимавам с него изобщо. Всичко това, гарнирано с голямо разочарование. И с куп отрицателни емоции, които тогава си обяснявах с ревност. А за съжаление не било. Бяхме почнали да се разминаваме в основни понятия. Петя дотича веднъж (тя си му беше истинска приятелка!) и ми каза, че пишман станала, дето ни запознала с въпросния тип; че знае какво правя и защо - още повече всичко се беше развивало почти изцяло пред очите й; че ме разбира, но че не може да гледа Боян такъв печален. И че не бива да развалям отношенията си с най-близкия си човек заради някой си, който на всичко отгоре не си заслужава. Отговорих й, че това ”най-близък човек” не е някаква табелка, която да поставиш на врата на някого. Че и аз съм си мислила, че Боян е най-близкият ми човек. Но 142

че ако наистина е така, ТОЙ трябва да ме разбере. Иначе и да отстъпя този път, винаги ще се намери някой друг или някоя друга, които ще станат причина несъгласията ни да пламнат отново. Чувствала съм се огорчена и обидена, а излиза, че АЗ не съм го разбирала тогава. Че самият той е имал нужда от моята подкрепа и помощ. Че не е бивало да го възприемам като предишния Боян и да се чудя така. Той просто не е бил вече същият. И ако съм разбирала това, ако съм го възприемала, съм могла да му помогна, да възстановя част от предишното, а да се адаптирам към останалото. Вместо да чакам да стане "пак като преди". Та все пак в основата си това си е бил Боян. Обикновено са ме отвращавали разни тъпи дебелаци, готови да стъпчат всички наоколо и с един-единствен интерес - за себе си и за семейството си, доколкото то е пак нещо като тяхна собственост. И двамата с Боян не бяхме такива, и двамата живеехме отворено към околните. Той също винаги реагираше по подобен начин. Единствената, комай, разлика беше, че обикнобено той беше главното действащо лице и получаваше емоцията, а в тази ситуация се получи така, че беше отстрани. Не е същото. Пак казвам, много сглупи онзи господин, че не се обърна директно кън него. Но тогава някак си почуствах, че всичко е толкова свързано в този свят, че толкова са мънички нашите силички... Просто се почувствах все едно сме на билото на някаква висока планина, обкръжени с пропасти, на малка скална площадка... И когато искаме да изтеглим някой друг от пропастта и правим няколко крачки назад, издърпвайки го - като резултат без да искаме бутаме в нея най-близките си, тези, които са с нас на тази малка площадчица... И че каквото правим е по някакъв начин за тяхна сметка... Като че ли може да си го позволи само сам човек. Само ако си е самичък, може да гъделичка самолюбието си, като си играе на господ за някой друг. Такова някакво усещане. Че май са по-прави тези, които гледат само семейството си. Поне него. Щото разпилееш ли се на повече места, не става. Нямам предвид некви си там дребни услугички, дето ги правиш, колкото да си мислиш, че правиш нещо... ИЗБОРЪТ Два пъти най-близките ми са ме изтормозвали тотално - единият път моите родители ме поставиха пред избор “или-или” по отношение на Боян. Направо си бях 143

възмутена и потресена - като че ли не можех да си имам и двете - и родители, и него. Та на пръв поглед това са две неконкуриращи се по между си връзки! И това беше вторият път - пак бяха несъвместими: отношенията ми с Боян или моята същност, това, което ме определя аз да съм си аз - и което в никакъв случай не противоречи на тези ми отношения! И двата пъти аз се чувствах огорчена - а в жертва падаха близките ми. И в двата пъти уж оставях времето да постави нещата на място, пък то не пожела, пущината му... Просто не ми се даде. Нямаше време. Майка ми почина 3-4 години след сватбата ми; с Боян се разделихме 4-5 години след тази история. Тя не стана причина, но беше сериозен индикатор на явно неразбирателство. И съм се питала, сега, като вече са минали толкова години; като знам какво са причинили тези мои действия, как бих изживяла живота си отново, ако бих могла? И си мисля, че егоизмът ми - т. е. “моето аз” - отново би надделяло; че не бих отстъпила да не се омъжа за Боян - нито пък да не подам ръка на този човек, който се свличаше в пропастта... и ме помоли за помощ. Та слава Богу, че изживяното не може да се върне още веднъж! Защото това бяха действия, които просто се предопределяха от нашата същност, от това, което сме. И може би наистина от гледна точка на моите родители бързата ми и необмислена на пръв поглед женитба да си е вид “духовно предателство” към тях - та те ме бяха възпитавали да действам бавно, разумно, бракът да е резултат на добро опознаване, на продължителни отношения преди това... и не им и хрумваше дори, че моят изобщо не е само на еротична основа, че този човек ми харесва и интелектуално, и като светоглед... Виждаше им се невъзможно да съм преценила такива съществни неща толкова бързо. А Боян изобщо не им харесваше като зет, ама с нито едно свое качество. И се притесняваха, че за мене могат да настъпят непоправими промени... И също така като някакъв вид предателство Боян възприемаше да съм обърнала усилията и помощта си не към него, а към съвършено друг, “външен” човек. И дори наистина да са били предателства, те са били съвсем неволни. И всъщност са могли да бъдат възприемани по друг начин, ако просто близките ми са имали повече доверие в моя разум, в моята упоритост и постоянство. Та въпреки всичко си и мисля, че ако майка ми не беше се разболяла и починала, а ми беше дала време, може би щеше да ми даде известно право - или дори да разбере защо съм си избрала “последният човек в България” и да приеме моят брак? И беше много вероятно и с Боян да излезем отново от тази поредна криза ние всъщност бяхме тръгнали натам.

144

ПРОПУКВАНЕТО Но не бяхме я още напълно преодоляли, когато светът започна да се променя още повече... Боян направи еднолична фирма, после - с още четирима колеги - първата в България Колективна фирма - с гордост показваше съдебната регистрация с номер 1 найотгоре... даваха ги по телевизията, другите четирима единодушно обявиха, че той е моторът и сърцето на фирмата, че е най-способният да рискува човек... Самият той твърдеше, че “първите или печелят, или губят”. Винаги е бил от новаторите - това си е неговият дух... Страшно бързо възприема новото и се чувства в него като в свои води - докато аз съм ужасяващо бавна и консервативна... И преди из годините си бях мислила, дали не служа като топуз на крака му, дали не го спирам и ограничавам... Но се оказваше, че малко да освободя моята хватка, и той тупва по нос... Просто нямаше никаква мярка. По тази причина той имаше нужда от мене тандемът ни се получаваше железен. Стигнахме до там, че към края аз просто изказвах всичките си страхове, всички рискове, които очаквах и всички предвиждани бъдещи бели, което той изслушваше с очевидно внимание. Но ако въпреки моите аргументи правеше нещо, аз вече бях спокойна - той ги е взел предвид, но е преценил, че рискът си заслужава. И тогава вече обикновено преценката му беше правилна. Но това беше в предишната епоха (и на сегашната – в интерес на истината пак започна да ми звъни и да търси моето мнение за идеите си). В тогавашните нови промени обаче аз се чувствах абсолютно безпомощна, не ми бяха ясни, нищо вече не можех да му помогна. Както казваше една приятелка: “Нас са ни учили, че нещо е нахалство и безочие, пък сега му викат “инициативност”. Казвала ви бях, че в нашия тандем аз бях стратегът, а той -тактикът. Но това се наруши. Напълно загубих тази си способност. И станах безполезна. Друг е въпросът, че самата аз дяволски се нуждаех от помощ в този период. Нямаше кой да ми я даде. Добре че поне брат ми ми помогна да осмисля произходящото, но пак доста време ми трябваше, за да изградя света си отново. А Боян продължаваше вихрения си танц - ЕООД, ООД, АД.... Завъртя бизнес за милиони... Това само по себе си е интересна история, но ще я оставя за някой друг път... Интересна и с промяната на психиката, действията... Предишните приятели почти изчезнаха около него. 145

Определено вирееха добре подмазвачите... явно вече психически не издържаше никакво натоварване - дори и най-дребното... Както и да е - наистина има много за разказване и то не безинтересно. Но няма да е сега. Само още веднъж ще потвърдя това, което ви казвах и преди - съвсем друго е, когато живееш с някого, съвсем друго. Той имаше вече напълно различен живот, работеше по 14-16 часа, често пътуваше - просто физически не би могъл да ми разкаже какво прави, как се чувства... Доста се отчуждихме наистина. Но все пак и от малкото, което успявах да проследя, да усетя, да чуя и видя; от това, че познавах хората, които го заобикалят, имах някаква представа за много неща . Наистина цял роман мога да ви напиша. Като се пенсионирам А, още нещо - не определям представата си за богатите хора от впечатленията си през този период, макар и те да ми разкриха доста неща. Не мисля, че богатите хора по света се различават много. Човешката природа е навсякъде една и съща. Пак зависи, разбира се, дали работят за богатството си, или ползват наготово някакви спестрени от дедите им пари. Но във втория случай, ако не положат усилия, те доста бързо ги разпиляват, за което се погрижват безбройните заобикалящи ги. А когато работят, то са изцяло обсебени от тази занимателна и забавна за тях игра и нямат време и сили за нищо друго, за никакъв личен живот. Съзнателно или дори не много осмислено приемат всички около себе си като някакъв обслужващ персонал. По тяхната си логика: “гледай само какви усилия правя, колко се старая, какви пари печеля, какъв живот осигурям - а какво ПОЛУЧАВАМ в замяна?” И дори понякога да успеят да схванат, че всъщност те ги правят всичките тези усилия предимно ЗА СЕБЕ СИ, за свое удоволствие (кой каквото прави - за себе си го прави - както и да мотивира своето действие: “за децата” - или нещо подобно...) , и че с отсъствието си физическо и психическо - ощетяват партньора си... пак на бърза ръка отхвърлят тази мисъл и надделява убийственото за всякакъв род истински, нормални човешки отношения: “давам, пък кво получавам”... Но нищо де, има си жени и за тази цел правени - на които им харесва показността, да са в центъра на вниманието на “обществото”, да блестят с красота и красив начин на живот... Хубаво си е... Да го гледаш отстрани. Но честно казано веднъж наиситна се затрудних от хипотетичния въпроса как бих похарчирла 200 000 долара, ако ги имам... по-скоро ти бих разпиляла... И дори намирам за пагубно за себе си да ми се създаде възможността да не работя. Сигурно бих се изкушила от сутрин до вечер да ходя по пижама и бих деградирала напълно... Мене пътувания и покупки не ми създават особени емоции. Сигурно има такива, които ще си помислят: “лелеее, как лъже тая. Прави се на праведница.” 146

Пък то какво праведно има в това човек да е така незаинтересован и инертен. Небрежен. Нищо особено хубаво няма. На мене ми харесват хора като Боян - бясни, ненаситни, неспиращи, търсещи, пътуващи, искащи от живота, променящи се. Щото ако е останало до такива като мене, още да сме по пещерите - че на мене малко огънец и топла супичка си ми стигат. Е, и други типове хора ми харесват, де, стига да са умни и добри едновременно. Съчетанието не е чак толкова често срещано. Но това вече е съвсем пък друг въпрос. Много си падам по отклоненията, а времето тиктака. КЛУБ „ПЪРВА СЪПРУГА” Веднъж една приятелка ми даде няколко книги с подобна тематика: “Клуб “Първа съпруга” и още няколко за жени, които приключват брака си изоставени - и реакциите им след това. Интересно, че тя си е съвсем омъжена - не знам от къде у нея тези интереси. Както и да е. Та коментирах с моята приятелка Таня колко съм типова и в това отношение, но тя не се съгласи с мене. Каза, че Боян ме е напуснал доста преди да дойдат годините за така наречената криза на средната възраст и не заради по-млада жена, а защото са му са се появили пари. Възможно е и така да изглежда отстрани, но мисля, че не е вярно. Наиситна той страшно гордо размахваше куфарчета с пари - всеки на неговото място би се възгордял и малцина се биха въздържали да не се почувстват велики. Ако въобще има такива. Наистина всичко това се отрази отрицателно на отношенията ни. И дори сестра му, която го обожава, а тогава беше около нас, ми каза веднъж с голяма мъка в гласа: “Добре се случи, че бях тука. Иначе цял живот щях да мисля, че ти си виновна за вашата раздяла.” “Че аз съм си виновна”- отговорих й искрено. Тя не ме разбра - помисли си, че има нещо, което не знае. А то си имаше много, много неща. Много причини се натрупаха, страшно много. И двамата не издържахме. Макар че като че ли все пак се счупи той. Крехки създания са си мъжете - разбрах тогава. Не го бях знаела преди. Мисля, че успях да ти разкажа защо не възприемам Боян като “лош”. Не че нямаше и “лоши” страни. Но в нашите отношения той беше цялостен, искрен, истински... Какво повече от това бих могла да искам? Не се сещам. 147

А, и още нещо: като четете толкова мъдрости да не си помислите, че съм поумняла нещо, променила поведението си, по-зряла? Вятър и мъгла. С дъщеря ми, например, която има много подобен на неговия характер, си се караме по същия бурен начин, сдобряваме, обясняваме периодично в омраза и любов... И в последствие сама дори се чудя: абе следваше едната от нас да е повъзрастната, по-зрялата, по-разумната... Да поотстъпи нещичко някога.... Тц. Няма такава. И съвсем наскоро дори ми се отдаде случай да установя печалната истина, че съм си все така прибързана, необмислена... и всичко останало - да не изброявам, че то много и все не до там лицеприятно. А и голяма мъка си е да захвърлиш някого и не най-приятното преживяване. Случи ми се веднъж в пубертетските години, но много ми се иска наистина никога повече да не се повтори. И натам върви, де Та в подчертаването на факта, не аз съм го зарязала, си звучи зле прикрита гордост  От една страна. А от друга, точно изоставеният тотално губи самочувствие. Интересен психологически феномен. Разбира се, че имам своят си дял в развитието на събитията. Обстановката жестоко се изнерви. Станахме нетърпими един към друг. И на мене също ми писна. «Писна ми.» Това е нещото, което не трябва да се допуска да надделее в едни отношения. Никога. Това, че не съм потърсила - а аз наистина не потърсих изобщо! – своя дял от действия, които да омекотят, да предразположат, да променят...е моя голяма вина. Някак си а приори решихме – комай и двамата – че вече няма смисъл, че не си струва, че не може... А всъщност имало е и голям смисъл, и е могло... Но търпение и спокойствие в такива сибирски размери не ни беше присъщо. Аз определено бях по-търпеливата, но пък точно в този период, както вече ви казах, светът ми се срина и бях безкрайно смачкана и объркана: цялостната ми ценностна система изгледаше погрешна; професионално кризата ни създаде впечатление, че вече сме стари и излишни (строителството замря); просто се почуствах като че краят на света е дошъл. И имах страшна нужда от помощ, от подкрепа. 148

А за Боян сякаш започваше началото на нов свят... и аз очевидно му станах ненужна. Боян хвърли веднъж една мисъл, която тогава ми се видя много разумна. (А аз въобще бях оставила всички решения в неговите ръце в този период). Каза, че трябва да се разделим, за да не допуснем да деградират окончателно отношенията ни. Може би това беше правилно, може би наистина, ако ги бяхме продължили, щяхме да я докараме до “Войната на семейство Тренчеви”. Възможен е обаче и другият вариант - да излезем от тази жестока криза така, както се излиза от кризи: още по-добре опознали се и още по-близки един с друг. Това вече никой не може да каже. Но когато той вече говореше за раздялата - а не предприемаше нищо, което не е характерно за действен човек като него (иначе - обратно, той имаше навик първо да действа, пък после да сподели какво е възнамерявал да направи) -и с тези си приказки още повече ме ядосваше, си мислех: дали той само си говори, или наистина иска да се разделим, а няма сили? Щото, ако е второто, аз мога да му помогна, ама така качествено, че свят да му се завие. Но вероятно на самия него не е било напълно ясно кое от двете е вярно. Защото то наистина никак не беше лесно да се разкъса това, което беше по между ни. В нашите отношения непрекъснато късахме някакви нишки от свързващите ни но и със същата почти скорост се създаваха нови... И наистина бяхме “прорастнали”. Кръв капеше, когато ги режехме. Та тогава имах някакво чувство, че бих могла да се преборя за Боян, за нашите отношения. Но наистина взе да ми писва. “Заслужава ли си да се биеш за една службица, за един мъж” - питах се тогава. “Заслужава си, Руми” - беше отговорът на един приятел - “За всичко си заслужава да се пребориш - за кое повече, за кое - по-малко, според приоритетите ти, но в тази борба е смисълът на живота”. Понякога ми се струва, че е бил напълно прав... друг път, че не е... Така или иначе никога няма да разбера вярно ли е било това мое усещане, че мога да се преборя, или съм си въобразявала. Аз просто не го направих. И въпреки това, въпреки това, изобщо не мисля, че аз съм желала нашата раздяла, а той е извършил действието. Напротив. 149

Оказа се, че каквото да говоря на глас и каквото и да чувам, дълбоко в себе си, ама някъде наиситна много дълбоко, аз всъщност съм вярвала, че ние НИКОГА няма да се разделим. Наистина съм го вярвала. И много от моите действия - по-скоро бездействия - когато съм си чакала времето да постави нещата на вярното им място - са били, значи, дълбоко погрешни. Времето само по себе си, без да се полагат усилия, само разделя, не събира. Времето не изгражда, то руши изграденото. А и изобщо не го е имало това време, както се оказа. ЗАГУБАТА Когато броя какво съм изгубила от това време, какво се е разрушило в душата ми, това е едно от нещата, които се боя, че вече не притежавам. Едва ли бих могла да изпитам отново такава тотална, непоклатима вяра в някого и отношенията ми с него. Мога да повярвам, може би, но за “текущия период”, не за “въобще”. На почти всички хора може би това се струва естествено - то си е съвсем реалистично. Хората и животът се променят с времето. Това си е било вид илюзия. Но аз намирам, че тази загуба е много съществена за мене и е много голяма. Съжалявам за нея така, както и за загубата на вярата си в прогреса и развитието на човечесвото по възходяща линия Другото ми - почти вече подсъзнателно убеждение - е, че правилото, че трябва сам да се харесваш, за да се харесваш и на другите е универсално. Ограничени жени с голямо самочувствие се котират доста високо на «женския пазар» )))))))). Мисля си, че това си е много важно за отношенията с другия пол: мъжете като че ли търсят точно този коректив, точно някакво ограничение, което да им дава някаква стабилност в безкрайното разнообразие на този свят. Може да се съобразят с него, може и да направят «обратното» («слушай какво казва жената и прави обратното»), но все пак от това имат нужда. И когато се «загубиш» и объркаш по някаква причина, мястото до тебе автоматически се овакантява. Не мисля, че това е някаква «вина», или че го правят осъзнато: в такива периоди ти самият не успяваш да подадеш адекватен сигнал какво става с тебе и от какво имаш нужда; падайки в дупката изведнъж се отзоваваш на тъмно, непознато, боли те – а не ти е още ясно къде си точно и как се излиза от там. То ако успееш да осмислиш всичко си е половината от излизането. Навярно в тези случаи е необходимо да има все пак някаква дистанция, поглед отстрани, ( а и много вяра в моята особа) )) - защото помощ съм получавала единствено от приятелите си. 150

Така или иначе мога да направя обобщението, че никога не съм имала толкова близък мъж, който да ме разбирал и помагал в такива моменти. И не знам дори дали е възможно да има. Позагубила съм и тази вяра като че ли. Но...”след толкоз жертви, толкоз жетви/ не можеш все да бъдеш млад”. ) Много тежко изживях раздялата. Тя съвпадна с раздялата ми със стария начин на живот. Цялият ми предишен свят рухна; всичко, в което бях вярвала до тогава се разпадна. Хайде представата за света успях да си я изградя на ново, по някакъв си подходящ за мене начин. Ама това, дето не мога да си имам въпросната илюзийка си е много неприятно. Щото какво печеля то това, че не мога да вярвам като преди - знам, че всяка връзка си има край и няма да се разочаровам ли? Как не. Разочарова си се човек по един и същ начин като го захвърлят, без значение дали отношенията са били петнадесет години или месец и половина. Нищо не печеля. Недоверчивите хора въобще са по принцип губещи. Нещастници. Добре, че не съм напълно от тях. Но... Не може пък и да вярваш по поръчка. След като се изнесе, той идваше отвреме-навреме. Това беше един от основните ми аргументи, за да могат децата да останат при мене, щото той си ги искаше. Като да са негови ) Та бях му обещала напълно свободен достъп у нас по всяко време. Възползваше се не само да види децата. Мисля, че идваше всеки път, когато му ставаше особено нанагорно, а дори и когато му е домъчнявало за това, което бяхме “ние”. Но и пет минути не минаваха, когато нещо го подразваше - или може би той мене с някоя фраза. Моментално се развихряше нов скандал, от сочен по-сочен. И си помислях: “Ама какво прави този тука!” Той вероятно вече се тюхкаше: “Ама какво правя аз тука изобщо!” И бесен затръшваше входната врата зад гърба си. “Ух, слава Богу” - беше първата ми мисъл след това му действие - “Найпосле!” “Ама аз съм направо ненормална да страдам за този мъж! Мазохистка направо!” - беше следващата. До трета мисъл не стигах. Заливаше ме мъката по него. Направо ми се мреше. 151

ВЪЗКРЪСВАНЕТО Държаха ме отговорностите към децата... и приятелите. Няма да ви разказвам колко ми помогнаха те - във всяко едно отношение. Макар че нищо друго не би ми доставило такова удоволствие като този разказ. Но не бих искала да злоупотребявам повече с вашето внимание... Не, не мога да се въздържа: една дума само ): за един от приятелите ми, с когото работим заедно частно вече десетина години. Тъй като работата ми минава през неговата фирма - респективно парите също - му казах, че той само ще води сметките, няма смисъл от двойно счетоводство. Имах му пълно доверие, че няма да ме измами при тези сметки. Оказа се, че греша. ИЗМАМИ МЕ! Започна да ме мами от самото начало и при всяка възможност. Да ми дава ПОВЕЧЕ. Все имам да взимам нещо, все не ми е изплатил докрай хонорарите. С мълчаливото съгласие на жена си, която е шеф на фирмата им. Обръщам се към нея - тя ми вика: “аааа, не знам, аз тези неща - за парите - съм ги оставила на него, той да ги следи”. Ама веднъж, когато се случи така, че тя не беше в стаята, когато той ми даде някакви поредни пари, го попита после, да не е забравил да ми ги връчи. И той й хвърли един такъв убийствен поглед ... ))))))) А на мене ми се смее и вика: “Не се притеснявай, Руми, всичко пиша в тефтера - нали знаеш: “Чисти сметки - добри приятели”. Подхилва се. Не го е срам, лъжец такъв.  Един от моите приятели. Всъщност съжалявам, че стана дума за пари точно - просто ситуацията ми се видя особено уникална - а иначе всеки един от тях направи толкова за мене, за самочувствието ми, за оцеляването ми, за възстановяването ми... И то не само тези, които бяха около мене. Писмо, дошло от хееееееей некъде си - от хиляди километра, я от Ленинград (дето е вече Санкг-Петербург), я от Сиатъл - дето си е точно другият край на земята... а в тях точно тези думи, които така са ми били необходими - повече от въздуха! Докато точката над и-то постави пристигането на американските ми гости. От там започна новият живот за мене Та... ”Господ здраве да им дава”. 152

Написан през декември 2005 година, този разказ е израз на вярванията и разбиранията, които съм имала тогава: около петдесетата си година. Създаден на границата между живота ми в България и заминаването ми за САЩ, той спомогна

за раздялата ми с миналото, с някои от предишните ми идеи и с предишния ми живот.

153