Защо не беше слънце

1

ЗАЩО НЕ БЕШЕ СЛЪНЦЕ (стихотворения) 1992-2010

СЪДЪРЖАНИЕ I.В запустялата градина на разлюбената (1992-2002)..............................5 Благодаря, любими-7 Ще дойдеш, смърт, навярно ти-8 Мой приятел ме съветва-9 Щом мелодия затрогваща и нежна-10 Изтръгнах само тази обич-11 Отмина празникът-12 Когато питам се дали не те измислих-13 Приятели от близо и далече-14

II. Дървото на живота ми е в есента (1993-2004) ................16 Преваля вече есента - 17 Дървото на живота ми е в есента - 18 И слънцето, и ветровете - 19 Благодаря ти пак - 20 Какво ни срещна - 21 Изгряло, слънцето внезапно - 22 Подлъга ме и днеска слънцето - 23 На Г. - 24 2

Душата ми била в затвор-градина - 25 Не много чакана и без покана - 26 Стегни, момче, юздата - 28 Няма да погребвам своето желание - 29 Аз не плача - 30

III. Нежност (2002-2008)......................31 Нужна ми е всяка твоя дума - 32 Триптих - 33 Нежна сила - 35 Сонет -36 Съвсем до мене си сега - 37 Съдба - 38 По уличките малки на града - 39

IV. Защо не беше слънце (2004-2005) .............................................40 Защо не беше слънце - 41 Кажи ми, някога обича ли? - 42 Замаяни от твойта красота - 43 Песничка за мъжа, който ме спаси от себе си - 44 Метеор излетя - 45 Утре отлитам - 46

V. Прозрения (1997-2010)........................47 Започва животът през пролет - 48 За какво ли ни пари болката - 49 Ако подрежеш розовия храст - 50 Към един непознат - 51 3

Вълните и брегът - 53 Изворна водица - 54 Спокоен и тих е часът - 55 Били са чудесата в древността ни седем - 56 Корени - 57 Във огледалото на вечността - 59 В душата ти е мрак и прахоляк – 60 Тази сутрин – тяхна вечер - 61

VI. Тежко ми е (2002-2010)..............................62 Вечерна молитва - 63 Защо ме, Господи, наказа? - 64 Осъдена на слънце и цветя - 65 Тежко ми е - 66 Колко кратко беше пак, мое топло лято - 67 Достигнала до полувек - 68 Къде си, мой любими - 69 О, хладна Самота, добре дошла - 70

VII.”Приателски” закачки (стихчета към приятели от сайт „Приятел”) (2002-2007).......................................................71 На Рокси - 72 Никовете на Габанди - 73 Дочаках го - 74 Пътнически влак София – Пловдив - 75 „Нямате непрочетени писма” - 77 Дойде и съботата - 78 И ти ще се завърнеш в този сайт - 79 На Ганчо - 80

4

В ЗАПУСТЯЛАТА ГРАДИНА НА РАЗЛЮБЕНАТА 1992-2002

5

Защо някои поети са ни така близки и любими? Защото те изразяват - по един неповторим начин нашето светоусещане. „Мислим еднакво” – ми каза веднъж един приятел. С любимите си поети мислим и чувстваме по един и същ начин. Поетесата Станка Пенчева аз открих доста късно – от нейната стихосбирка „ В градините на любовта” (1996). В този период си купувах книги от български поети, каквито ми попадаха: имах нужда от тях. Преди това бях чувала песен по неин текст – но не ми беше харесала. Била съм малка, ученичка още, и представа съм си нямала какво изразява и защо. Обикнах стиховете ѝ толкова много, че нося нейни книги със себе си, в САЩ, където живея сега.

Когато четях стиховете на Станка Пенчева - стигнах до извода, че сме изживяли съвсем едно и също по съвсем един и същи начин; че и двете сме писали за това. Моите стихотворения са - повечето – от 1992, когато вече болката от това, че бях изоставена, беше понамаляла до толкова, че бях в състояние вече да пиша за нея. Човек не е способен да говори и споделя чувствата си, когато те го връхлитат и са много силни; трябва му малко време да отшумят, за да може вече да ги осмисли и опише. Някои от моите стихотворения са не много лоши, но и с просто око може да се забележи, че при нея се е получила поезия - а при мене - не дотам.  И все пак се осмелявам да направя аналогия, пък дори и за малко забава.

6

Руми Тренчева:

Станка Пенчева

***

***

Благодаря, любими, все пак благодаря за всичиките години на обич и тъга, за силни те ми чувства, които греят в мен... И нищо, че е пусто без тебе всеки ден; и нищо, че е трудно, когато те съзра, ръце да не протегна и тебе да допра; и нищо, че е болно, когато си до мен, защото тъй е тежко без тебе нощ и ден; и нещо, че жестоко бе аз да разбера, че ти целуваш друга и шепнеш й слова, които си повтарял единствено за мен, защото беше с мене и в лош, и в хубав ден; и нищо, че ме мъчат и обич, и тъга... Защото имам нашите две хубави деца, защото аз познавам какво е любовта и пазя я години, и моя си е тя! И всичко това, любими, на тебе аз дължа! Благодаря, любими, все пак благодаря!

1992

Бях разточителна скъперница: каквото имах – беше твое, а всичко в този свят – на двама ни. Пари все нямахме, но наше беше златото на листопадите, брокатите на снеговете и светещите перли на зъбите, и допира атлазен на телата ни, и съвършеното съзвучие... Понякога намирах време да помисля: Господи, до края на живота си ще съм владетелка на спомена за чудото, което ме споходи! Сега ми казваш, като брадвата невинен, че чудото е повторимо. Че душата ти от друга шепа пие същото сияние. А аз стърча сред моите съкровища,

тъй хубави, че ме боли сърцето, тъй скъпи, че очите ми изгарят, тъй много, че полека ме премазват...

7

Руми Тренчева:

Станка Пенчева:

***** Ще дойдеш, смърт, навярно ти, когато най ми се живее, когато времето лети и неусетно ме владее, и няма да ми стига пак да свърша всичко и успея: и работата ще спори, и аз ще влагам радост в нея, и във живота, може би, ще имам обич и закрила, децата си ще глезя чак и някому ще бъда мила...

*** Кой бе крив, кой – прав? Вече е безразлично. Може би - моят опак нрав. Може би – твоята мъжка себичност. Ти си тръгна почти бежешком, аз те гледах с очи разширени. На любовта опустелият дом вече гореше зад мене... Бе късно за милост, рано за плач. Лешояди в небето се рееха. Но напразно чаках своя палач – бях наказана да живея.

Тогава, смърт, ще дойдеш там, а беше тук така желана... ...А ти ще се завърнеш, знам, когато равнодушна стана.

1992

8

Руми Тренчева:

Станка Пенчева:

*****

***

Мой приятел ме съветва да забравя любовта и внимателно, и нежно стиска моята ръка “Нямаш шанс” – ми казава – “Твърдо. С нея да се раздели той при теб не ще се върне с друга ще е, може би. Може други да те лъжат, но от мене запомни: той при теб не ще се върне, всичко старо забрави. Може да звучи жестоко, но добре ме резбери: гледай смело във живота и на ново започни!” Вярвам в този реализъм че не стават чудеса, знам, че грижи се за мене, че не иска да тъжа и не иска вече вяра аз да губя, да боли.... Как обаче да живея? Да не дишам, може би... Как отново да обичам, щом забравя любовта и на ново да се вричам – само да не съм сама; и на ново да се лъжа и да лъжа, може би? Искам да не вярвам в чудо, но душата ме боли – колкото да я отпъждам, там надеждица струи; колкото да не признавам, пак ослушвам се дали няма да се върнеш вече, пак да е като преди... Знам, че туй е невъзможно. И все пак... А може би?

1992

Подир летните оргии, подир тежките гроздобери иде късната есен като монахиня. Прегоря златното, прегоря синьото свършиха страстите, изневерите. Иде време за болести и за безсъния, за билков чай, подсладен със спомени... А душата ми, несврътница и бездомница, още слуша ехото на летни мълнии, още вратите си не заключва, тайно се гледа в огледалото, още пази сребърните си сандали... Не се ли умори, душа, като куче все по старата диря да тичаш? Не си потребна вече никому! “Може – каза тя – някога да ме повика, ако няма кой да го обича”.

9

Руми Тренчева:

Станка Пенчева:

***** Щом мелодия затрогваща и нежна печално зазвучи аз виждам твойте гъсти вежди и хубави очи.

*** Разменяхме си най-скъпи подаръци: пера от птици, пълни с вятър и висина, камъчета, странно нашарени, запазили глъбинната хладина, зелени клонки и жълти листи, цели есенно тихи гори, на лампите нанизите мънистени и пустите улици призори; подарявахме си с жест на владетели на Александър Невски златното кубе и целият град, и самолетите, а с тях – и самото небе...

Щом двама с докоснат с обич, невиждащи света – усещам твойте топли устни до моята уста. Щом страници с любов, с копнежи отново зачета пак споменът за твойта нежност изгаря – и скърбя. Щом някъде във този свят безкраен любов пак заструи – аз чувствам тебе там и зная любов – това си ти.

1992

Не ми връщай нищо, ако раздяла настигне и нас някой ден – нека тревичката, земята цялата да ти напомнят за мен.

10

Руми Тренчева:

Станка Пенчева:

****** Изтръгнах само тази обич от сърцето – да не страда; потъпках само тази нежност във душата – да не моли; зачеркнах само твоя образ в паметта си – да не мисли загубих само твойто име устните да не изгаря -

*** Свърши се. Беше като умиране. Всичко у мене тежи, сякаш каменно. Няма да ме подириш. Няма да те подиря. Няма.

а нищо в мене не остана: изчезнала и мойта младост, пропаднали и всички чувства, животът леко се изнизва...

1992

Беше като умиране. Трябва да се зарадвам, че свърши. Очите да си избърша да те отсека от мен като със брадва. Трябва най-после да се зарадвам! И никога нищо да не припомням. Дори на сън да не те срещам. ..Каква тишина огромна! Какво спокойствие весело! Липсват ми само тамян и свещи.

11

Руми Тренчева:

Станка Пенчева:

Отмина празникът

Предделнично

Мефистофел: “Да, истината явна става – не е било, което отминава!” Гьоте – “Фауст”

Имам чувството, че празникът вече свърши. Изгоряха или угаснаха книжните фенери, виното е изпито, цветята висят като прекършени, а аз в тънката си дрешка треперя...

Отмина празникът, отмина. По улиците вятър разпиля боклуци – книжни знаменца, обвивки от бонбони смукани и дрипи от балони спукани, парчета от играчки на деца. Не казвай, че безмислен бил е тоз празник наш на пролетта, че няма вяра в тези знамена, че вредни за зъбите са бонбоните, че пълни с въздух са били балоните, че сме пораснали за таз игра.

Тъй е направено, че оставаш и подир края – наивна надежда, че т в о я т празник е вечен. Младост ли бе? Любов ли бе? Не зная. Само усещам, че утрото не е далече, че ще се събудя трезво и деловито, ще погледна навън – а там вече ще валят дъждовете... Хубаво ли беше? – може някой да ме попита. Да, ще кажа. Душата ми ще свети

Когато празникът отмине, не казвай, че не го е имало, че е илюзия, измама, което във душата вече няма.

2002

12

И още: Руми Тренчева: ***** Когато питам се дали не те измислих, дали не те самичка съчиних, пред погледа ми веднага изниква градът, във който те открих. Ти спомняш ли си, запозна ни Вили, едва пристигнал в този хубав град – сега наричат го Санкт – Питер, тогава беше просто Ленинград. Тогава бяха черни, януарски дните, но любовта ни ярко в тях изгря и все по-светъл ставаше Санкт – Питер, накрая даже нощем засия. Дали приятелите ми, посрещнали ни с обич, засилваха във тебе любовта и раждаше се твойто благородство от светлото във тяхната душа, или пък бяхме просто чудно млади и с толкоз обич в този светъл град... Сега е вече той Санкт – Питер и вечно ще ми липсва онзи Ленинград.

1992

13

Руми Тренчева:

Станка Пенчева:

***** Приятели отблизо и далече, които тайно аз боготворя... Повторихте извършеното вече познато Боже чудо на света –

*** Не съм ограбена, опустошена. Нима се свършва огънят, защото някого е грял? Нима пресекват изворите чисти, защото някой ожаднял е дълго пил и тръгнал си, нехайно е свалил във кладенчето камъни и листи?

застанали тревожни и смутени над смачканата ми загинала душа, изливахте полекичка във мене по струйчици от живата вода, боклуците, отломките събрахте на означените места, прочистихте, измихте ми душата и нещо ваше в нея засия... Не се отвориха пак там цветята, но зеленее прясната трева, израснала за чудо по местата, където всичко вече прогоря.

Избистри се душата ми. Изтласка мътното и гнилото. И бликват пак водите ласкави с предишна сила. Не се прощава. Но се надживява. Ако на този свят са вземали от тебе – значи си богат. А взелият е беден.

Не съм Христос – защо ли нужно беше? Сама на себе си почти за смях на вас дължа това: възкръснах вече. И оживях.

2003

14

Станка Пенчева: *** „ Добра е онази архитектура, която оставя добри развалини.” Хубави развалини ми останаха, хубави развалини – камъкът още излъчва слънцето на онези дни, нежно запълва пукнатините мека трева... Благодаря ти, Господи за всичко това! И за дрехата ми, съшита от думи и ветрове, и за чашата пресушена на любовното питие, за покрива над главата ми – небесния свод, и за дадения – назаем живот.

Е, такова нещо пък да се спукам не бих могла да напиша! Но така го чувствам, точно така! Имам си хубавите развалини, и топлината, и меката, нежна тревица... И благодарността: така, както казва Маркес: ''Не съжалявай, ако нещо е свършило... Радвай се, че си го имал.'' Пък ако ще да е дрешка, съшита от думи и ветрове! :)))

15

16

***

Преваля вече есента със багрите богата. В очакването на смъртта смълчани са листатa. Потръпват нежно в трепет тих, измити от дъждеца и без да щат пораждат стих в сърцето на певеца. ...Дали и в моята душа, навлязла в свойта есен ще има толкоз красота и тъй прекрасна песен.

29.12.1993 г.

17

ДЪРВОТО НА ЖИВОТА МИ Е В ЕСЕНТА Дървото на живота ми е в есента. Листата багриш му със цветове от топла гама: червеното на любовта и аленото на страстта, оранж от обич, жълто - нежността, кармин от радост, охра - благодарност, краплак от щастие, цитронено веселие и кадмии жълт - безмерното доверие – какво ли просто няма, какво ли няма! И толкова красиво става то, и чувствам се така богата, и радвам се на своите листа, дори разглеждам ги в почуда няма нима това съм аз, нима такава съм? Почакай само: зелено има още моето дърво и то ще бъде също оцветено... Не се страхувам аз да разбера студена гама има също в тези чудеса ултрамарин за чувствата несподелени и виолет - копнежи неосъществени, лилава мъка и небесно синя самота и турско синьо - ревност и тъга... В невиждана премяна променени се оцветяват моите листа... Обагрени във гама най-богата, смълчани ще трептят, трептят листата и нищо, че кафяво най-накрая ще стане всичко туй и ще изгние, зная.

18

***

И слънцето, и ветровете, даряваха ме в моя път със любовта си, дето свети, когато мълнии блестят, и с бури, и със страстни ласки на топли и на хладни ветрове, и палещи лъчи, и щастие, и със безкрайни светове – докато ме разбиха цяла, че недостойна бях за тях, изхвърлиха ме обгоряла, обрулена… Но оцелях. Сега водата – третата стихия ме мами в мощните вълни, със тайните, които крие, с богатство, чар и красоти, Заля ме и отново сякаш ще поиграе с моята съдба, увличайки ме на дълбоко в мрака… Но аз отново пак ще устоя и може би – като награда за силата ми – този път да ме изхвърли без пощада на земната корава твърд.

19

*** Благодаря ти пак, благодаря! Но не на господа зъхвърлил ме ненужна и сама, благодаря на Тебе, мили! За твойта обич и за нежността (незабравима!) за радостта да съм потребна. Какво ли по-голямо от това съдбата би ми отредила? Благодаря на Теб, благодаря сега не съжалявам, че съм се родила!

20

*** Какво ни срещна? Просто летен дъжд. И време калпаво през лятото студено а срещнах най-прекрасния и нежен мъж, обикнах го и той обикна мене. Какво ни чака? Просто топлина. И близост на сърцата, обич тайна. Сега съм аз щастлива и обичана жена и ти обичан си от мен безкрайно.

21

**** Изгряло, слънцето внезапно пронизва моята душа, завръща се пак топло лято, изгонило тук есента, лъчи пронизват всяко кътче и мракът свива се смутен със тайна мисъл да се върне отново в нея някой ден, но прахолякът се разнася, откривайки зеленина и неочаквано разцъфват прекрасни есенни цветя. Какво, че “циганско” е мойто чудесно лято и добро, така то няма да прегаря, ще топли само меко то. …А теб, изгряло мое мило прекрасно слънчице добро, да стигне таз благословия през бъдещия ти живот.

22

*** Подлъга ме и днеска слънцето проблясна мило във прозореца и аз набързо се приготвих за топъл ден от сутринта… Но после пак се скри зад облаци и стана хладно и нарочно пак със мене то се подигра – защото някак тайно в себе си си мислех, че за мене грее то и вярвах, че е вече минало и мракът зимен, и студа а всъщност то ме само мамело, нарочно сякаш ме подлъгвало да вярвам в своята съдба. Дали било е просто глупаво да мисля, че към мене слънцето било е топло и усмихнато когато грее то СВЕТА, или пък се е скрило то, защото просто е усетило страха ми да не изгоря. Подлъга ме и днеска слънцето, не беше трудно да го стори то, че дълго мъчи ме студа, така за слънце зажадняла съм, за топлина и за разнасяне на облаците обковали ме, за радост и за светлина.

23

***

На Г. Голяма маса снощи сбрала ни, ”другарска среща” – както казва се и всеки нещо свое казваше, към друго съпричастен бе когато срещнах аз мечтата ти и нуждата ти от разбиране, почувствах смисъла в шегата ти и трепна моето сърце. Когато гледаше усмихнато поисках аз да съм причината, ти хвърляше “случайни” реплики и остроумия дори: отваряше се там сърцето ти, отваряше крила мечтата ти, съзвучна толкоз много с моята, че чак сърцето ми се сви. И като малко нежно охлювче, показващо се от черупката душата ми надникна плахо, протегна своите рогца към теб насочи пипалцата си, готова бързо на обратно при нужда да се скрие пак. Но…гледал си през мойто рамо и друга е била причината за твойта радост и за думите, тъй сгряли моята душа неволно просто съм получила писмото, писано за другата, неволно гря и мене топли ме открадната от теб мечта. Макар да съм разочарована, спокойно срещам пак съдбата си и тайно свойта благодарност бих искала да изразя разбрах, че вече съм очакваща, че вече към живот стремяща се, за радости и скърби пак се готви моята душа.

05.2004 г

24

ДУШАТА МИ БИЛА В ЗАТВОР-ГРАДИНА Душата ми била в затвор-градина, зазидана със каменни стени; прекрасна иначе, неповторима, изпълнена със красоти. Спокойна ли ми е душата, не чувства този свой затвор доволна броди из цветята и слуша своя птичи хор. Но ти, любими, я направи да бъде птица със крила и блъска се с гърдите право във каменната му стена.

25

***

Не много чакана и без покана, и някак изведнъж пристигна тя, усмихна се доволна и захвана да шета палаво из моята душа. Нима израсна от копнеж неясен, от стари белези, забравен звук? Завехнала е старата ми рана, надраснато живяното до тук а тя самата толкова красива, тъй млада, жизнена, щастлива и добра, така самоуверена, че се опива от собствената мека светлина и някак да я върна аз не мога, а и не искам просто да я спра, макар да зная вече колко несподелена и без бъдеще е тя, но как да кажа й какво я чака 26

и как без време да я състаря? Тя вече свети и разпръсква мрака със ореол от мека светлина и нека радва се и е щастлива, и нека бъде мила и добра от себе си дори да се опива не ще се сърдя или противя ще спирам сълзите, ако във мен напират и ще споделям нейната съдба, и ще се радвам колко е красива и колко млада, жизнена и тя а тя ще шета палава и нежна, и ще разчиства моята душа и в нея ще се разпорежда, и в нея дом ще си създава тя та може би, когато вече усети, че без бъдеще, уви, загубва и последната надежда, готова цяла да се вледени да я прегърна нежно, с благодарност, за щастието й, ''за миналите дни'' и аз да й даря парченце вечност и кътче, дето да се подслони.

27

*** “Да , права си! Дали не отпускаме юздите на коня повече, от колкото трябва?” Стегни, момче, юздата здраво я стегни! Врежи на коня във устата ще го заболи, ще потече кръвчица малко, но той ще спре! Дали ще мисли: “Колко жалко!” не ще се разбере! Та той бе толкова спокоен преди да яздиш ти сега копнее в път незнаен да се устреми и чувства сили да препуска възторжен и щастлив... Юздата просто не отпускай не можеш другояче ти... Така навярно в свойта младост в подобен час бих сягала юздата здраво самата аз.

28

*** Няма да погребвам своето желание ще си го кътам там, където си е то. То не се ражда всеки ден, нито дори всеки месец, нито година всяка толкова рядко си имам желание, толкова рядко... И то също ме прави богата. Ще си го кътам съвсем тайничко и няма да си признавам на никого. Ще те поглеждам съвсем спокойно когато мога да те видя и няма да разбираш нито жест, нито дума дали то все още е там, там, където си е то. Докато само изчезне, до тогава ще си го кътам – там, където си е то.

29

*** Аз не плача, когато раздяла е едничкото, дето ни свързва и когато с душа опустяла съм разсякла последния възел. Аз не плача, не плача, не плача, неподвижно стоя занемяла, а ръцете ми просто намачкват непотребната кърпичка бяла, а краката не могат да мръднат, и сърцето ми – просто е спряло, недостатъчна – глътката въздух и изпразнено – моето тяло… Но не плача – очите са сухи и излишна е кърпата бяла… Като нея и аз съм ненужна… Аз не плача дори на раздяла.

30

31

НУЖНА МИ Е ВСЯКА ТВОЯ ДУМА Нужна ми е всяка твоя дума, всяка мисъл, но не те насилвам да говориш, мили, почини си. Отдъхни и почини си в таз безбрежност, а към мене обърни се за разбиране и нежност. Нужна ми е всяка твоя ласка, внсяко чувство, но не искам повече за мене от това, което чувстваш. Отдъхни и почини си, мили. Ще почакам само. ... Как бих искала възглавница да бъде мойто рамо.

32

ТРИПТИХ 1. ИСКАМ ТЕ. Не напористо те искам искам те кротко и нежно. Тебе целувам мислено и си мечтая за тебе. Искам те за дни няколко, месеци, или години не говоря „завинаги”: „винаги” няма нас да ни има. Трепкат листата тук есенни, не подозират за зима. Свети в душата ми чувството; зная, че тебе те има. Слънцето грее ласкаво, нощем е само студено. Аз търпеливичко чакам те и си мечтая за тебе. Искам те просто и искрено, вярно – тъй както го мога. И съм виновна наистина: чакам те. Искам те много.

2. Искам да съм твоя жажда не “да ми обръщаш внимание”; искам да съм твоя нужда не отговорност, нито състрадание. Искам да съм твоя помощ не да съм ти притеснение. Искам да съм твоя радост, не да съм ти огорчение. Искам да съм твоя обич, не да съм просто позната. Искам да съм ти усмивка и балсам за душата.

33

3. Когато аз съм много изморена, когато просто нищо не върви, ела и тихо приседни при мене, и погали ме, и ме прегърни. И топлината ти полека ще отнеме тревоги, грижи, стреса от деня... Как иска ми се ти да си до мене и как ми липсва тази топлина.

ян/февр08

34

НЕЖНА СИЛА Обгръщам те със обич постоянно и все за тебе мисля си сега и иска ми се с тази моя нежност от всичко лошо да те защитя; да те обгърне мойто силно чувство, да те обвие като облак нощ и ден и ти до себе си да го почувстваш и да се чувстваш защитен – така със тази нежна сила да победиш умора и тъга... Не ще ти давам талисмани, медальони, а с моята прегръдка ще те защитя.

35

СОНЕТ Ако загубил вяра си във мене, ако не чувстваш вече, че сърцата ни са близко, ако си вече толкоз променен, не мога нищо аз от теб да искам. Тогава само, моля те, прости! И приеми, че всичко грешка е било голяма, и забрави ме, просто забрави. Доверие на половинки няма. Ако ми вярваш и си ми простил, ако лъчи ще пусна в мрака, мъчещ те до вопъл, тогава пак бъди, какъвто с мен си бил, до болка искрен, и добър, и топъл. Да сгрея с обич твоята душа ранима тогава само смисъл има.

36

*** Съвсем до мене си сега, сами стоим и само обгръща твоята ръка със нежност мойто рамо. Мълчим. В очите ти - тъгa. Нима ме жалиш мене? Недей. Съкровище е любовта, макар несподелена. Или за себе си тъжиш, с ръка на мойто рамо, че късно тя се появи, или пък много рано, та старото да заличи и тебе да опие; че твоето сърце мълчи, че сме отделни и сами, макар че заедно сме ние. И в тази ласка и тъгa, изпълнени със нежност, крещи отчаяно нощта със вик на безнадежност.

37

СЪДБА И двамата били сме “трети”, а станали сме “втори” съдбата някак уж опитала нещата да повтори; съдбата, уж еднакво взела ни, не знам защо решила на тебе дала е да страдаш, а мен е защитила. На мене дала после пътища, които не жадувах, а тебе само те оставила в мечтите да пътуваш; като студентка не забравила да подари ми обич, радост, а теб жестоко те оставила без нежност в твойта младост; и просто мене ме закърмила с наивен оптимизъм, а теб отново те захвърлила сред мрак и песимизъм защото даже интелектът ни от нея пак разпределен е на теб – задълбоченост, повърхностност – за мене. Създала те и те измъчила с душа така ранима, а мене ме устроила тъй лесно защитима... Не мога, ах, не мога, съдбата да обръщам, а само с много обич и нежност те прегръщам.

38

***

По уличките малки из града разсеяно и без посока крача. Изпълва ме отново вечерта и мекото спокойствие на здрача. Харесва ми сред тях да съм сама, забравила за дневната умора. Луната за компания изгря, а вече се прибраха хората. Привлича ме безмълвната Луна, тъй светла, нежна и огромна е. Непостоянна и променлива е тя, а аз съм безкомпромисна. Но пак към нея вечер се стремя – макар че вече знам: недостижима е тя пак опива ме във вечерта и радва ме, че има я.

3/4. 12. 2004 г.

39

40

ЗАЩО НЕ БЕШЕ СЛЪНЦЕ Защо не беше слънце, слънчице ти мое мило че и мене да ме грееш, в мене мрака да разсееш, страховете да разпръснеш, със лъчи да ме погалиш, да ме милваш, да ме стоплиш... Така си ми нужен, така си ми нужен... Защо не беше вятър, вятърко непостоянен, с топъл полъх да ме лъхаш, и невидим, и нечуван да ми шепнеш нежни думи и да ме окуражаваш, силата си да ми даваш... Така си ми нужен, така си ми нужен... Защо не беше облак, облак тъмен, начумерен, със дъждец да ме измиеш, всичко тежко да отмиеш, после тъй да ми олекне, че дъгата седемцветна да ме поведе нататък... Така си ми нужен, така си ми нужен...

41

КАЖИ МИ НЯКОГА ОБИЧА ЛИ? Кажи ми някога обича ли?... Горя ли слънцето поне веднъж запалено от тебе и свети ли от теб щастлив деня, а нощем звездопади ненагледни създаде ли със своята мечта? Копнял ли си да бързаш да я зърнеш, да я докоснеш нежничко с ръка, и просто лекичко да я прегърнеш, а вече да почувстваш вечността; и даже не страстта да движи твойта мисъл, а нуждата ти да се раздадеш, и себе си забравил ти да искаш на нея най-доброто да дадеш... Кажи ми, че поне преди обичал си, че някога обичал си така, кажи ми, че поне веднъж oбичал си тъй, както те обичам аз сега.

42

***

Замаяни от твойта красота очите ми са, чувствата и мислите – на теб обречени са до една, макар – уви – от тебе не поискани. Очите ти – с какво да ги сравня? Банални са сравненията – всичките. и думите – банални до една, освен тез най-банални две: обичам те. За мене ти си несравним, дори в мечтите си не съм те срещала. Изглеждаше ми ти недостижимИ значи просто вярно съм усещала.

43

44

*** Метеор излетя, във небето изгря светла ивица метеоритна. После бавно се спря и потрепна едва разпилявайки огнени вихри. Метеорът-мечта… Тя в душата разля светлина, заслепила очите. И разпадна се пак и дълбокият мрак пак изпълни дълбочините. Метеор излетя, във небето изгря, но останаха само следите. Появи се едва и заспа, и заспа там, където заспиват звездите. Метеорът – мечта тя сърцето раздра и изчезна, и бързо стопи се. И изгасна така: не заспа - а умря, там, където умират Мечтите.

45

*** Утре отлитам. Днес се сбогувам. Помня очите и ги целувам. Аз те обичам. Дето да бъда ще те закрилям, злото ще пъдя. Аз съм дървото. То не забравя. Страда, защото го подминават. И да тъгувам, де си – не питам. Днес се сбогувам. Утре отлитам.

46

ПРОЗРЕНИЯ 1997-2010

47

*** Започва животът през пролет и всичко е буйно зелено, безстрашно стреми се нагоре към слънцето неопетнено. (Зеленото радва очите, расте, избуява, нехае... Но идва ден, в който отчиташ, че всъщност ЗЕЛЕНО това е.) Пристига горещото лято, листата жестоко прегаря, безводна се сбръчква земята и сякаш за миг остарява... (Видял си как гине тревата как съхне цветът и жълтее... Пък то се наливат житата и зърното в тях големее.) Животът си мислил за свършил, а всъщност ти бавно си зреел... ...Берат в ЕСЕНТА плодовете. Ще дойдат и твоите с нея.

48

*** На Станка Пенчева За какво ли ни пари болката, за какво радостта ни разнася като балонче във небесата? Всичко е вече изказано, всичко е вече познато, а във градините тичаме с откритията на децата... Благодара ти, Господи за неведението на душата!

49

*** Ако подрежеш розовия храст, да не премръзне зиме от студа, за него ако грижиш се тогаз, когато прецъфтял и грозноват, от него вече те боли глава – то нова пролет ще дочакаш ти и пак прекрасен храстът ще цъфти.

50

КЪМ ЕДИН НЕПОЗНАТ Самотен ли си във нощта и ничий, никому не нужен? Да можех просто ей така да те погаля и изслушам. Така си крехък и раним, изпълнен с нежност и лиричност, от доброта незащитим и слаб от свойта романтичност, загубил скоро може би наивната си детска вяра, че правдата ще разцъфти и че доброто побеждава – и от “голямото дете” към “младо старче” май отива… О не! Не бива туй сърце да предадеш без съпротива и продължавай все така дълбоко скътал свойта “слабост” да действаш с дързост и шега тъй, както беше в твойта младост, но без илюзии и мечти, че винаги ще побеждаваш… Как иначе ще бъдеш ти което “зрял мъж” назовават, 51

как иначе ще продължиш да бъдеш силен, горд и искрен и всичко туй да издържиш, което да те смачка иска? Понякога ми липсваш ти и иска ми се да те срещна, че знам – не в моите мечти, а има те в живота днешен. Пред мен отворил би душа и споделил би свойта нужда от нежност и от красота… Нали не би ме чувствал чужда? …Едва ли ще те срещна, знам случайностите ни разделят, огромен е светът, голям. безкрайна – нашата инертност, но моля те, бъди такъв, какъвто вярвам, че те има, и вярвай в мен – от плът и кръв ако съм ти необходима.

52

ВЪЛНИТЕ И БРЕГЪТ Повърхността е топла. И позната. Брегът се къпе в плитката вода, поглеждайки със страх дълбочината, че мътна и студена тя била. Понякога се случва буря. И обръща морето своята дълбочина, и бият се вълните страстно, лудо, и мятат се със сила към брега. Но той със страх и ужас ги посреща и скрива се уплашен всеки път, не чакал тяхната любов гореща, боейки се, че ще го разрушат. И те утихват и назад се връщат отнесли страстите си в свойта гръд… Дали са ледени, или горещи, така и не разбира ги брегът.

53

ИЗВОРНА ВОДИЦА Всред гниещия куп листа, затрупал всичко чисто, всред клонки и боклук едва струи водица бистра. Извира някъде оттук, от дълбините чисти и среща горския боклук със първите си мисли. Каква ли участ я грози всред кал, дъжд киселинен? И тя отчаяно тъжи защо въобще я има. Дори не е поток голям та всичко да разчисти и път да си проправи сам към другите рекички, а нежно някак си струи, изобщо не бълбука и малко странно, може би и смешно, че е тука. Край нея горди дървеса високо, страстно, смело към слънчевите небеса издигат свойто чело и сякаш в други светове се буйно извисяват... Не я и забелязват те. А тя им дава влага.

4.10.1997 г.

54

“Но уж часът спокоен е тих и мисълта ми уж е примирена...” Валери Петров Спокоен е и тих часът умът печален е, но с мисъл примирена и утешението на мига потъва потъва бавно нейде в мене, но мисля си - защо така една и съща орис ме преследва дали поне спасява ме сега разочарование да не последва... Умира бавно моята мечта оставяйки в душата болка тъпа. Не ми е трудно да се примиря, че ти за мен така си недостъпен, но уж часът спокоен е и тих и мисълта ми вече уж е примирена, а е отчаян малко моят стих и болката събира се във мене – една изгубена мечта за малко щастие и постижимо... Дали бе пречка само младостта, че безкомпромистност във нея има, или такъв ще е до края твоя свят – така и няма да узная... И с болката човекът е богат, и с радостта, които той познае.

55

*** Били са чудесата в древността ни седем. А колко много ли са те сега? Строи човекът кули до небето и стига до невиждани неща. И в този век на техника, компютри, ракети и строежи – чудеса в сърцето ти внимателно се вслушвам за мене то е първо чудо във света. Човечност, нежност... болка и обиди... и пак човечност... блика топлина... Така прекрасно си ти, мило чудо не осмо, а единствено в света!

56

КОРЕНИ На Петър Добрев Славяните са съзерцателни по дух, спокойни, любознателни и без амбиции страстни. Потомка съм на тез, които Аспарух да пазят проходите по Балкана ни изпраща. Науката, легендите и песните мълчат, дали със меч дедите ми били са покорени, но аз от тез съм, дето най-ценят и дават път на всеки, по-добър от мене. Насила, или с договор поели своя път, 57

славяните от него не са се отклонили. Застанали са плътно зад гърба на тези българи, които са ценили. Във изпитания жестоки проверен, удачен се оказал изборът велик на Кана, че верни до последния си ден и храбри са били защитниците на Балкана. … Потомка на славяните от северния рид на планината съм а предани, когато вярват, те са. Но още е пред мен големият въпрос открит – на Аспаруха мъдрите наследници къде са.

58

*** Във огледалото на вечността лицето си сама оглеждам и във душевна самота горчиви мисли аз нареждам. Да, стара съм, но знам това – добре изглеждам и съм вечна и заслужавах любовта във времето и аз да срещна. Студена съм и вече зла, че никой мене не обикна и никой ме не пожела, а само временно ме искат. Един опита ли, дали със обичта си ще ме стопли – изцяло да ме промени един опита ли изобщо? Във вярност всички се кълнат, попаднали във мойто царство, но аз в сърцата им чета и виждам тяхното коварство – че аз съм вярната жена – приемам ги и им прощавам, а те към други се стремят и бързо ми изневеряват. А после връщат си при мен, лекуват раните си нови, но чакат пак да дойде ден, да сложат новите окови. И нищо, че съм вече зла, сърцата им съм утешаваща… Аз Самотата съм – жена до болка вярна и прощаваща.

59

****** В душата ти е мрак и прахолях, които да разчистиш ти не пожела, да ми отвориш там така и не можа, а носех обич, вярност, топлина. В душата ти е студ и тъмнина, че няма мъдрост, прошка – а тъга… И нищо не можах да променя, а носех обич, вярност, топлина. Потънал сам във своята съдба, покорен роб си на гнева и на страха, напразно се опитах да ги победя не стигна огън, слънце и мечта, а носех обич, вярност, топлина.

60

***

Тази сутрин - тяхна вечер чакам пак във Skype или щерка, или гадже да ми се покаже. Брей, нощта преполовява, а пък тях ги няма: много други зеленеят те не светят само. Щерката се появява, ама ми се мръщи: "За какво е тази врява имах гост във къщи." И иконка тя ми праща с зачервени бузки уж засрамена е нашта... Просто да я схрускаш. А какво да мисля само: тя била със гадже. Що ли моето го няма за иконка даже.

17.06.2008

61

62

ВЕЧЕРНА МОЛИТВА О, Господи, помилуй и прости, и сън ми дай, омая и забрава... Защо така жестоко ме наказваш ти, с какво ли прегреших, какво направих. Защо такава ти ме сътвори, че мъката расте, не намалява; отнел ми вяра, и надежди, и мечти, защо не пращаш ми поне забрава. Защо така направил си ме ти, че толкоз трудно мога да забравя, защо със силни чувства ме дари, несподелени щом ги в мен остави. Добре, измъчи ме. Сега какво – боли. Доволен ли си, или още има? Още. Животът отминава си, нали, какво че пращаш тези тежки нощи, какво, че мъчиш ме – така ще разрушиш и тялото по-скоро и ще свърши всичко. Така че още нещо измисли, ако жесток по-дълго ти да бъдеш искаш. Или пък може би ще се смилиш и мъката не ще увеличаваш. Отказавм се от щастие и от мечти за днес спокойствие и днес забрава.

12-13.7.2006

63

ЗАЩО МЕ, ГОСПОДИ, НАКАЗА Сънят ми бяга от очите кого ли някъде приспива – и крача бавно всред стените на мойта стаичка красива. Перденца бели се увиват, спокойствие и нежност вдъхват и сякаш че дори стените ме молят мило да отдъхна. Защо ме, Господи, наказа да крача в стая чиста, мила, защо отново ми показа уют и обич, чужда сила; защо ме, Господи, натири всред хора умни, отзивчиви, към мене винаги любезни и със колеги талантливи? Какви ли грехове, горкана изплащам всред цветя и птици, всред палми, пясък, океана, събрани в моите зеници? Защо ме, Господи, наказа?

10-11.7.2006

64

ОСЪДЕНА НА СЛЪНЦЕ И ЦВЕТЯ Осъдена на слънце и цветя, осъдена на вечно лято… Дано във раят не премина след това, когато дойде краят вече някак.

65

ТЕЖКО МИ Е Тежко ми е, мамо, тежко, тъжно, тежко, мила мамо, утеши ме, позволи ми да склоня глава на твойто рамо... Но те няма, моя майко, тъй отдавна теб те няма... Няма мама, мойта майка, майка аз отдавна нямам. Тежко мие, Боже, тежко, тъжно, тежко, мили Боже, помогни ми, ободри ме, дай ми радост, близост, обич – чуй ме, Боже! Не, не чува. Няма Бога, Бог го няма само аз самичка страдам.

18.2.2007

66

***

Колко кратко беше пак мое топло лято, колко кратко... Блестеше слънцето горещо и прекрасно, и сенките изчезнаха, а тъмнината идваше след приказната вечер да ни подкани да се отморим... Шумеше буйната трева в сърцата ни, разтваряха се цветове, жужаха хиляди животи и се радваха... Прекрасно беше пак, прекрасно беше мое топло кратко лято! И как внезапно месецът със буква “р” нахлу със бурен вятър и студен и всичко притъмня... Тревите пожълти попарени, уби животите и никой не пожали. А после заваля...

67

******** Достигнала до полувек се влюбих в точния човек и тоз човек в прекрасен ден уби детето в мен. То беше време да умре – едно чудовищно джудже, едно дете на петдесе – е, крайно време да умре. Услуга ми направи, знам, да нямам глупав детски плам, илюзии, розови мечти – тъй инфантилност се топи. И щом сърцето ми, уви, ме малко пак понаболи – аз знам, че вече е това присъщото за възрастта.

68

*** Къде си, мой любими със който да делиме дните и нощите, доброто и лошото, смеха и ласките, радост и щастие? Ти закъсня, мой мили, ти много закъсня. Сърцето ми се вече свило и няма сили, няма сили да се измъчва и боли ме, че стига мъки, стига грешки, че пак е тежко, много тежко, със пепел вече се покрива, то просто вече прегоря; дори и днеска да те срещна едва ли ще ми каже нещо, ти закъсня, момче любимо, ти просто много закъсня. Къде бе, мое слънчице, защо не блесна ласкаво, къде бе, мое щастие, защо не ме откри, защо остави, мили, така да съм грешила, защо ли други срещах, защо не беше ти; защо остави, мили сърцето ми без сили, защо не ме намери, защо не ме позна... Ти много закъсня, любими, дори и да те има, не казвай свойто име, там стой, не ме намирай ти много закъсня.

16.02.2010

69

*** О, хладна Самота, добре дошла! Най-вярната си ти любима. Но като тебе съм жена и малко странно ми е да те имам. Е, нищо! Обгърни ме ти поне, навсякъде ме докосни и ме целувай. Догдето тялото ми не умре при мене остани, не се сбогувай. Студена си, защото необичана си, Самота, но аз със свойто тяло ще те сгрея и твоя свят до край ще наситя със всичко, във душата ми което зрее. Не ме оставяй на илюзии и мечти, не позволявай пак да се забравя. Прости ми изневярата, прости, че бързах да те изоставя. Отново си при мене, Самота. В студа си постоянство ти внушанаш. И може би защото си жена, така си вярна и така прощаваш.

12.01.2003 г.

70

„ПРИАТЕЛСКИ” ЗАКАЧКИ (СТИХЧЕТА КЪМ ПРИЯТЕЛИ ОТ САЙТ WWW.PRIATEL.COM И WWW.PRIATEL.NET )

2004-2007

71

НА РОКСИ Дата на подаване: Tue Jun 22 15:58:45 2004

Дори когато не отнасят се за мен, дори поднесени "изискано", вулгарностите в този сайт, признавам си - потискат ме. На младите обидите към възрастта, макар така естествени, и опитите да поучат зрелостта признавам - не харесват ми. Макар и на теория да знам, че има нужда във живота от агресия, цинизмът, злобата, нетолерантността понякога ме водят до депресия. ...Защо със теб споделям аз това? Защото тъкмо тръгвах си от сайта натъжена, когато като слънчице ти, Рокси, ме огря и всички, влезли в таз дискусия пред мене. И настроението пак се повиши, и пак израдвах се на сайтчето, в което участват те, аа също, Рокси, ти. И пак усмивка аз почувствах на лицето.

72

luboadar; Дата на подаване: Wed Jun 30 13:17:40 2004 Може да е вярно - ама ти не се притеснявай толкова от това. Например сега ще ти разкажа набързо за НИКОВЕТЕ НА ГАБАНДИ На Ганчо пък горките никове... нали сами не могат да извикат, захвърлени понякога скучаят, какво да правят - траят ли си траят... Но изведнъж отново той за някой се досеща и бързо праща го към нас на среща, но толкова пък характерен той е, че повечето се досещат на кого е. Да, всички са с картинки характерни, допълващи, създаващи представи верни при него всички никове са специфични и израяват образи в дискусии различни, че на Габанди е душата многопластова, та всеки си намира (какво да не хареса)*, от какво да се захласне, и всеки пласт май с другите се конкурира и своят образ търси - и намира. Понякога се случва - стават грешки, (които, както знаем, са човешки)и образът му (никът) неточно изразява, че го Габанди просто домързява да сменя вечно образите си във нета, нали за него всички са в сърцето и "злият" казва нещо добродушно, пък "романтичният" изцепва се ненужно... Но пак създава супер-атмосфера, каквато друга няма да намериш и не че никовете тъй се размножават, а нетприятелите ни се умножават (това, поставеното в скоби и означеното със звездичка след това - моля да не се чете)

73

*** Дочаках го! Дочаках твоя ден рожден и вече поздрави, цилуфки имаш и от мен! Да бъде като твойто име животът светлолик, а също топъл, ароматен тъй както твоя ник! Да бъде пълен с много радост и сбъднати мечти... ...и хапчетата да забравяш да вземаш ти! :)))) 1/2 08.2004

74

ПЪТНИЧЕСКИ ВЛАК СОФИЯ - ПЛОВДИВ Веднъж, не зная просто как, попаднах в пътнически влак. Случайно – просто грешка бе – не бях пътувала тъй от дете. Но както винаги е то – тя, грешката, е за добро – най-важното пък от което си бе компанията на ЕГЕто На второ място... - да, догадка верна е пак: компанията на Таверна ) Но имаше и трето, да ви кажа: спокойничко разглежда се пейзажа – забавено и гледки се въртят, и малки гари бавно се редят, минават плавно китните селца, разглеждаш ясно хорските лица... И всъщност сещаш се, че ей така не си пътувал май от младостта – и тоз красив и шарен свят е преминавал като в кръговрат, а – бързо щом се цветовете завъртят – във сиво те се сливат всеки път.

75

Ти, пътник, бързащ по света на самолет със скоростта – към теб обръщам се сега и бих ти казала така: Поспри! Намаляй скоростта – би чувствал по-добре света. Животът кратък може би е за човешките мечти, ти искаш повече неща, да правиш своята съдба... Но спри! Където си поспрял, там всъщност само си живял, а иначе редиш лица, размазани от скоростта, полузабравени мечти, полуразбраните души, полуживяните неща, несподелената съдба и чувства – вечно под табу, и страсти някакви полу... Не бързай. А веднъж и ти билет за бавен влак вземи. Изгубеният точно час се връща щедро пак при нас.

08.12.2004 г.

76

“НЯМАТЕ НЕПРОЧЕТЕНИ ПИСМА” Приятелю, защо така, в зелено надписа не свети... Тежат ми твоята тъга, безсилничките ми съвети... Не само, че ми липсваш ти, но просто място не намирам, че роля ти ми отреди да ти помагам и разбирам и много, много ми тежи, че с ролята си не се справих. Затворен си като преди... За тебе нищо не направих. Приятелю добър и мил, съкровището ми, кажи ми в какво ли си се приютил? Нескопосна съм аз. Прости ми. Дано щастлив си в твоя свят, изпълнен с твоите богатства и вътрешната красота. Дано намериш твойто щастие.

16.06.2004

77

*** Дойде и съботата - и спокойно на мойто място ме постави, прегледа седмицата, месеца и ето - рекапитулация направи. Желала бих да беше просто вторник, макар и нищо да не се повтори но - невъзможно е - и вече календара отново седмицата ще отвори. И пак ще дойдат понеделник, вторник... И пак ще ниже нощите и дните. И пак ще гледаме с копнеж нагоре, където не достигаме звездите.

16/10/2004

78

*** И ти ще се завърнеш в този сайт, във който седмици сега на влизаш, когато пак усетиш самота и пак ти липсва нашта близост. Ти пак ще се завърнеш в този сайт, за да получиш близост и родина и пак ще си припомниш ти за нас, когато надалеч от нас заминеш. Ти пак ще се завърнеш в сайта, тоз, за който просто вече нямаш време – ще търсиш отговор на нов въпрос, когато те носталгия обземе. Да, ти ще се завърнеш в този сайт, надявам се все още да го има, но ще ги имаш ли приятелите, тез, които днес забързано отмина.

79

***

На Ганчо Най-силна птица би издъхнала по пътя от мен до теб по който се завръща; тук слънцето наднича през стъклото, а тъмна нощ теб в пазвите обгръща. Но колкото да съм сега далече във миг един ме спомeнът завръща към вкусна миризма на гозба, музика, шеги и топлина, и радост изпълващи до край сърцето в твойта къща. (и стомаха)  3.2.2007

80