програмата #977

лупата и разнищваме последните 12 месеца на няколко човека от различни социални сфери в детайл. Какви точно са малките неща, които осмислиха (или вгорчиха) годината на блогъра Мария Илиева, писателя и илюстратор Ясен Григоров, рекламиста Йордан Жечев,

ШОКОЛАДОВОТО ВИНО

Свикнали сме да съчетаваме бисквит ките Орео с мляко (облизваш, потапяш и така нататък), но от Barefoot ни изненадват с червено вино. Вкусът му включва нотки на череша, къпина, нюанс на дъб за приятен завършек и, естест вено, познатия шоколадов вкус на Орео Чували сме, че виното и шоколадът вървят добре. Какво пък, при толкова много странни винени смеси, тази може и да се окаже супер.

КОЛЕДНОТО НАСТРОЕНИЕ С наближаването на Коледа Сам вкъщи започва да ни преследва буквално отвся къде. AirBnb яхват вълната и предлагат прословутата къща, в която Кевин Маккалистър прекара една незабравима Коледа (докато останалата част от се мейството замина за Париж), под наем за празниците. Къщата се намира някъде в Илинойс, САЩ. Далеч ни е, слава Богу, но кой знае?

МЕМЕТО Запознавали сме ви с Xavier, комедиант и автор на ме мета, но сега насочваме вниманието си към конкретна негова „творба”, достойна за... ами, не знаем. Ако не за лайтмотив на живота като цяло, то поне за заглавия на определени периоди от него. Това не е най-мотивира щото нещо, което можем да ви кажем преди настъпва нето на Нова година, но знаете – самоиронията е висша проява на чувството ви за хумор.

ПЪТЯТ ДО РАБОТА През изминалите 24 ме сеца се нагледахме на доста странности, затова приемаме нови ната спокойно. Преди броени дни германски съд постанови, че мъж, подхлъзнал се, докато се придвижвал от лег лото до бюрото си в режим на хоум офис, има право на обез щетение за трудова злополука. Имайте го предвид.

какво ще ни грабне окото, защото, както знаете, сме луди по науката и отговорни към природата.

ПОДКАСТЪТ Познаваме я като ак триса, познаваме я през музиката (Овъртолихме се , Край на света или Писмо в бутилка ), по знаваме я и през соци алните мрежи (помним разказите є за бретона и неговия собствен живот или обясненията на редки думи като перделък), а наскоро открихме и подкаста є. Свободно падане на Лили Генова е в Spotify. За по-приятна сряда. РЕМОНТЪТ

След 30-годишно прекъсване, самолетите отново ще порят въздуха над Русе. Гражданските полети София-Русе (и обратно) ще бъдат въз обновени, след като започна ремонт и реновиране на сградата на летището край русенското село Щръклево. Полетите ще стартират най-веро ятно през идната пролет, а дотогава имаме време да си измислим причина, за да проверим как се каца на обновеното летище.

ХАРИ ПОТЪР РИАЛИТИ ШОУТО По случай

20-годишнината от излизането на първия филм за световноизвестния магьосник, Хари Потър: Турнир на домовете в Хогуортс

ЕМОДЖИ МИКСЪТ Хрумвало ли ви е да създадете шантава сме сица от емоджита, за да илюстрирате по-спе цифичните си емоцио нални състояния, като например: всичко ни е ток, жица, чук и бомба. Е, вече имаме късмет да проверим как би изглеждало това, като комбинираме емотикони чрез Emojimix на Tikolu . Опциите са две – гене рираме микс по произ волен начин или сами из бираме кои емотиконки да слеем. Резултатите са “ток, жица, чук и бомба”, заклеваме се.

ограниченията и забавянията, колелата на индустрията продължават да се въртят неуморно. През изминалата година солиден брой заглавия видяха голям екран, но някои така и не успяха да срещнат публика. Откриваме ги послушно да чакат реда си в списъка ни с 12 от най-обсъжданите филми на 2022, наред с още няколко потенциални боксофис шампиона, които тепърва излизат от производствените студиа. ТЕКСТ ТАНЯ ТРЕНДАФИЛОВА

Още на 17-и мултивселена та на Marvel се разкъсва по шевовете и всички алтерна тивни реалности се изсипват в краката на Питър Паркър (а.к.а Човека-паяк), когато последният задига без разре шение една от магиите на Доктор Стрейндж. Спайдърмен: Няма път към дома е върволица от близки срещи с добре познати суперзлодеи, които идват като мета реверанс към предишните филмови адаптации на коми кса и извор на неизчерпае ма радост за феновете на настоящата. На 22 декември се завръщаме в Матрицата (някои ще поспорят, че изобщо не сме излизали) с четвърти епизод от сайбер сагата на фамилия Уашовски –Възкресения , в която Нео

МОРБИУС (MORBIUS)

Откакто през 2015 Sony и Marvel си стиснаха ръце те за правата над комикса Спайдър-мен и прилежащите му (анти)герои, чудовищно-за бавният Венъм се материали зира цели два пъти на екран, а сега най-сетне редът си дочака и Морбиус – ученият, който се превръща в подо брена версия на Дракула, след като опитва да се самоиз лекува от рядка болест на кръвта. Вътрешната борба между герой и злодей започ ва на 28 януари с домакин Джаред Лето.

СМЪРТ КРАЙ НИЛ

(DEATH ON THE NILE)

Кенет Брана се разкъсва между режисьорския стол и костю ма на най-прочутия белгиец в литературата – Еркюл Поаро, докато оркестрира

Агата Кристи. От 11 февруари, със специалното участие на любовния триъгълник Гал Гадот-Арми Хамър-Ема Маккей.

БАТМАН (THE BATMAN)

След Бен Афлек Робърт Патинсън поема щафетата на маскиран отмъстител и едно личен изкоренител на престъп ността в Готъм Сити, перио дично разтърсван от мегало манските прояви на психично обременени персони като Пингвина и Гатанката. Батман сигналът изгрява в кината на 4 март, а Зоуи Кравиц (в котешки костюм) също е там, за да поеме част от светлината на прожектора.

запътила с бодра крачка към успешна кариера във Вашингтон и ни се ще да вяр ваме, че 20 години по-късно е стигнала поне до Белия дом. Малкото, което знаем за тре та глава от приключения та є в света на правото обаче е, че можем да я очакваме по някое време през май и освен Рийз Уидърспун, в кадър ще се завърнат още няколко познати физиономии. Играем.

WORLD

(JURASSIC

DOMINION)

Динозавърското нашествие на големия екран, започнало в далечната 1993 с култова та Спилбъргова екранизация Джурасик парк , достига апогея си на 10 юни с един финален (дали?) грандиозен сблъсък на еволюционно равнище. След като в предната част десетки праисторически видове (някои – генно моди фицирани) запъплиха на сво бода сред градската джунгла, новият филм не предвещава нищо добро за човешкия род, освен тайната надежда, че завръщащият се оригинален каст (Лора Дърн, Сам Нийл и Джеф Голдблум) все пак ще намери изход в последна

IN THE MULTIVERSE OF MADNESS)

За тези, които следят изкъсо сложната хро нология на действието в Отмъстителите , уточ няваме, че вторият филм с главен герой мистичният Доктор Стрейндж е времево разположен след събитията в телевизионните разклонения на историята – Уандавижън и Локи. Останалите е важно да знаят, че Бенедикт Къмбърбач отново събира мъдростта на вековете в посребрените си слепоочия, за да предпази древната магия (и Земята, по съвместителство) от вещерските домогвания на стар приятел, превърнал се в поредния мощен враг.

(FANTASTIC BEASTS: THE SECRETS OF DUMBLEDORE)

Трета глава от хубавичко напоената с магия пред история на Хари Потър започва следващото лято, десетилетия преди нашият млад магьосник да стъпи на територията на Хогуортс Под ръководството на Албос Дъмбълдор неговият любо знателен предшественик Нют Скамандер се изправя срещу армиите на черния маг Гринделвалд, за чиято роля Мадс Микелсен бе рекаснат на мястото на предишния злодей Джони Деп.

ЧЕРНИЯТ АДАМ (BLACK ADAM)

2022 се очертава и като годината на антигероите с още една комиксова личност, добрала се до филмови права. През юли Черният Адам (по-из вестен като смъртния враг на Шазам) се освобождава от 5-хиляден наказателен пре стой в Чистилището и доли та право от страниците на DC в образа на Дуейн Джонсън, за да въздаде собствената си представа за правосъдие. И да стане повод за редица пече ливши кросоувър интеракции в този ред на мисли.

АКВАМЕН И ИЗГУБЕНОТО КРАЛСТВО (AQUAMAN

AND THE LOST KINGDOM)

През декември Джеймс Уан –режисьорът с афинитет към съвременни хорър класики, се завръща в Атлантида, придружен от внушителния Джейсън Момоа и крехката Aмбър Хърд за още един рунд от перипетиите на Аквамен. Изгубеният континент

отново е декор на битка за надмощие, а Черната Манта все така мъти води те на нашия герой от смесен човешко-морски произход.

СВЕТКАВИЦАТА (THE FLASH)

Запознахме се с Бари Алън, ста нал нарицателен сред „колегите“ си от Лигата на справедли востта като Светкавицата, още през 2016 в Батман срещу Супермен, а следващия ноември DC Comics ще му посветят мини мум 2 часа собствено екранно време, само за да си намерят повод да ни върнат в епоха та, когато Брус Уейн все още носи физиономията на Майкъл Кийтън. Както се очаква, нару шаването на пространстве но-времевия континуум е обър кващо на всякакви нива и пълно с непредвидени последствия.

(AVATAR

стари врагове ги принуждава да потърсят нов дом, а присъствието на Кейт Уинслет в настоящия каст без съмнение ще подтикне много от нас да потеглят към салоните от 16 декември нататък.

които се събират под имена като Happier Than Ever на Били Айлиш, Solar Power на Lorde или пък Chemtrails Over the Country Club на Lana Del Rey. Превъртяхме ги от слушане достатъчно и споделихме повечето от тях с вас, но това е само нашия вкус. Сега дойде време да си викнем музикални хора, които подредиха саундтрака на годината си в песни по редове.

все още не съм го спукал от слушане. Но както знаем, кавърите са нов прочит на нещо старо, а това ми се връзва добре с голяма част от 2021. Devitza: Или Nuni, или Евелин Малезанова, която ни прикова с цветни парти късове като Burberry и Chu$Hlenca. Те излизат от канала на Druga Planeta и никак не крием, че доста ги харесваме.

MARINA – Man‘s World

Една от най-слу шаните ми песни тази годи на е Man’s World на MARINA. Песента е на болезнената тема за равенството между половете, плакала съм на нея много пъти, но в същото време осъзнах, че не искам жените да

да имаме смелостта, която не би трябвало да е мъжко качество изначално. Искам да не се страхуваме да правим това, за което копнеем и да не слушаме ничие мнение. Това е и цялата идея на моето начинание с музиката. Ако слу шах мнения, нямаше и да го правя и също, ако нямаше силни мъже около мен, щях да имам само една песен.

Тино: Познаваме го от Гласът на България от преди няколко сезона, но умело играе с мелодиите и добрите клипове в Искам още и Повтаряш Последната е част от цял албум – Може ли да кажа нещо?

Limp Bizkit – Dad Vibes Dad Vibes от новия албум на Limp Bizkit! Първо, защото енергията є е в контраст със застоялостта

последните две години и е добър отдушник. Второ, защото група, която е била револю ционна в звученето си преди 20 години, показ ва как се прави нещо, което хем е актуално, хем с почерк. Алан: Той е вокалът на група ALI, които дойдоха от бъдещето с добрите попадения като I Come From the Future и Bliss + Blasphemy и както винаги присъстват с хармонични

теми, както и много несъгласие с всякакви общоприети и общозаплюти мнения. IDLES ми показаха как мога да адресирам по адекватен за 2021 начин мнението си, като покажа, че нищо не е напълно черно или напълно бяло (как то всеки около нас се опитва да ни натъпче в главите). Че понякога агресивните действия и език са решение, а понякога не са. Че е важно да си пич, независимо в какво тяло живееш. Че няма нищо лошо в това един ден да си на едно мнение, а на следващия – на коренно раз лично. IDLES са супер! И все пак, ако трябва да извадя една-две песни по-напред: 1. Samaritans 2. Never Fight A Man With A Perm Илко Биров: Музиката за него е едно от найсмислените неща още от 8 клас, а днес вече е мултиинструменталист, който композира мелодии за филми между собствените си парчета, последните от които влязоха в едноименното му EP.

Ilko Birov –Japanese Dolls Песента на моята 2021 е Japanese Dolls  –първият син гъл (от общо четири) от последното ми EP. За пръв път издадох колаборативна песен и се радвам, че беше именно тази. Миналата година с Иван Алексиев се събирахме да пишем текстове/музика и на една от сесиите се роди Japanese Dolls . Беше готова след около 30 минути и все още си спомням вълнението за новата песен, която звучеше по-различно от всичко, което сме писали. Оттогава парчето премина през няколко аранжимента и се мате риализира във финалния си вид с помощта на Magga. Едно от нещата, които Japanese Dolls символизира за мен, е промяната. През тази година правя музика по коренно различен начин и съм много по-отворен към работа с други артисти и нови проекти. Имах за цел да раз нообразя звуковата си палитра и смятам, че се получи в четирите сингъла, които издадох. В момента работя по няколко вълнуващи про екта, които нямам търпение да споделя, но ще е през 2022.

Мария Илиева

е малък семеен магазин, а в 20-те си е минала през още повече професии: била е зад бар, на рецепция в казино, преводач, рекламист, работила е за туристическо списание за Карибите... От над 10 години обаче името є е все по-добре познато заради LaMartinia.com – личен блог, в който Мария споделя честните си мисли по всякакви въпроси, публикува разговорите си с интересни хора и разказва еднакво увлекателно за далечни пътешествия и за спокойни дни на село. Освен това интернет адресите є са чудесна спирка за всеки родител, а дискусионната група, оформила се около Мария ( LaMartinia клуб) е свеж полъх в морето от фалшиви новини и интернет сплетни. Понеже винаги ни е било интересно да се потапяме в мислите є, този път хвърляме въдица, за да уловим впечатленията є от 2021 и настроенията, с които гледа напред към следващите 365 дни.

Книгата, която прочетох на един дъх тази година, беше Разпилян ум на Габор Мате. Отвори ми съзнанието и задоволи жаждата ми за логика и причинно-следствена връзка. Научих много неща за родителството, за връзката между поколенията, за ролята ми на дете и майка, за мотивите ми да действам и мисля по определен начин, за елементарни ежедневни навици и мисли. Страшно много ме промени тази книга, колкото и клиширано да звучи. Успокои ме, едновременно с това ме провокира, отговори ми на куп въпроси. Харесвам д-р Мате заради човешкия тон, липсата на менторска назидателност и това, че признава собствените си грешки по най-естествения и несуетен начин. Ароматът на току-що цъфнали липи ме връща към трудното лято-урок. Избрах да помня от него именно това – уханието, нахлуващо през прозореца на болничната стая като впръскване на ексклузивен парфюм. Новото хоби, което подхванах, е да не бъда толкова категорична и самонадеяна. Да подлагам собствените си мисли на проверка. Да се вслушвам повече – във вътрешните си гласове, в мнението на хората, в по-мъдрите от мен, в чуждата позиция и причините тя да е именно такава, каквато е, а не каквато ми се иска. Да не се опитвам да моделирам света по мой начин. Все трудоемки хобита. Открих, че работя най-добре, когато ползвам работата като отдушник, като паралелна реалност и начин да се абстрахирам от текущите колебания и тревоги. Работата като пенкилер и оазис, независимо дали е доброволчески труд, срещу хонорар/заплата, или нещо мое си, по което човъркам.

Изобщо не смятам, че лошите дни са такива сами по себе си. Ние им предаваме значения и настроения. Денят е възможност и често зависи само от нас с какво ще го напълним. Всеки момент е ценен. Вярвам в успеха на добрите намерения, дори понякога да не изглежда като успех. Доброто винаги си проправя път. Трябваше да се науча да проявявам търпение – нещо, което доскоро не беше сред топ уменията ми, още го усвоявам. Исках всичко бързо, сега, веднага. Тази година разбрах, че понякога се налага да преминеш през редица изпитания, за да успокоиш малко дуендето; да те изритат отзад жестоко, за да се отърсиш от очакванията си как всичко се случва по твой план и желание; да се откажеш от много в името на нещо по-значимо и важно. Научих се да слушам тялото си – преди този израз ми звучеше като кух кепшън. Научих се да ценя живота в цялата му палитра. Времето ми стигна за всичко. Свикнали сме да се оправдаваме, че вечно нямаме време, но истината е, че за това, което искаме, винаги намираме – колкото и да ни е трудно, тегаво, дори невъзможно на пръв поглед. Би било добре да спрем да обвиняваме и изтезаваме времето. Хората се измориха от борби и битки –вътрешни, с ближните си, с околните, със света, с ежедневието. Постоянното делене на такива и онакива, на умни и глупави, на адекватни и неориентирани, независимо от коя страна си, доведе до такава апатия и инерция,

примесени с агресия и истерия, че трудно ще се измъкнем от лепкавата тиня. Все пак съм оптимист. Най-хубавия си ден прекарах вкъщи, на 17 август. Имах рожден ден, но се възстановявах след операция и наруших дългогодишната традиция да сме някъде на празника. Моят човек ми беше подготвил специално меню, а децата – подаръци. Малката ми дъщеря беше избрала обеци и почти се разплака от емоция, вадейки кадифената кутийка зад гърба си. Сестра є пък беше изплела подложка за чаша и гривна. Най-хубавият рожден ден. Почувствах се като у дома си в една болнична стая, с няколко напълно непознати жени, които без да искат ме спасиха от психически срив. На един бряг с обли камъни, до кучето ни Ерик, с мокрите си лапи и смачкания си солен и пясъчен нос, забит в хавлиената кърпа. В септемврийското злато на село, на припек под току-що обруления орех. На ръба на реката, докато разпръсвах урната с праха на баща ми, 6 години след като си отиде. В залата, където 12-годишната ми дъщеря излезе като воин на сцената и танцува зашеметяващо. На плажа, където сестра є се научи да плува. В лодката, от която трите слязохме в дълбокото, в буквален и преносен смисъл. Един винаги трябва да стои на палубата, за да не ви отнесе течението. Ново любимо място, което открих тази година, е езерото в Дружба 1, край което, вярвате или не, никога не бях стъпвала, а съм живяла в другата част на квартала. Беше красива ноемврийска събота, слънцето точно преваляше и осветяваше ренесансово колоните на Дома на културата в съседство. Деца ловяха риба, двойки се разхождаха усмихнати, патиците прекосяваха достолепно водната повърхност, двете църкви светеха нависоко, жена равняваше лехите си, облаците се багреха в седефени оттенъци. Като платно. Като надежда. Като поздравителна картичка.

Чувствах се като герой на Алмодовар – в непривична роля, с трагикомични реплики, в сюрреалистична обстановка, в безизходица и на мисия едновременно. Видеовизитката на 2021 ще представлява сезон на Brother

2021 в едно меме изглежда ето така: През 2022 се надявам на по-малко глупост във философскообществен план. На повече здраве – в личен. На спокойствие –в световен. Личното ми откритие за годината е, е деструктивен двигател за много сътворени глупости. Проектът, който нямам търпение да започна, diva.reka.project – профил от и за жените. Не ми се иска да издавам повече, но е нещо, чийто момент дойде естествено и го започвам с голямо желание и вдъхновение. Съвсем скоро ще се разкрие в пълнота, надявам се. Първото нещо в списъка ми със задачи за 2022 е да не натоварвам годината с очаквания, да я приема като дар, възможност и съюзник. И въпреки всичко 2021 беше хубава година – като сюрреалистичен скок от ръб на пропаст с обезопасително въже.

Ясен Григоров

Всичко във вселената се движи от физични сили, закони, магия и „наративий“. Така Тери Пратчет шеговито нарича нуждата от разказани истории в което и да било кътче от неговия Свят на диска. Тук, в нашия кръгъл като балон свят, „наративият“ също е един от най-важните елементи, а разказвачите на истории са на пиедестал. Особено добрите разказвачи, какъвто е Ясен Григоров. Познаваме го като режисьор, художник и автор. Завършил е комикси и разказвателни изкуства във Франция, визуална комуникация в Швейцария, илюстрация в НХА и режисура в НАТФИЗ. Тази година завърши и новата си книга Ако бях цвят, която разказва една по-различна история по един по-различен начин. Ако бях цвят ще намерите в книжарниците, а от страниците на Програмата можете да се заредите с малко от „наративия“ на Ясен Григоров и неговата история за отминаващата 2021.

ТЕКСТ

Отпечатъкът, който 2021 остави e последната ни прегръдка с приятеля ми, поета Марин Бодаков. Беше облечен с моряшка тениска, леко потен от отиващото си августовско слънце, миришещ на морето, в което е бил през деня. Разговаряхме, мечтахме, писахме, представяхме си, порадвахме се, пооплаквахме се, играхме игри. И той си отиде… няколко седмици по-късно, гравирайки в мен тези моменти завинаги. През изминалите 12 месеца най-много ми се искаше да се намеря.

В моменти на затишие и

е

си

го

и

Най-хубаво се чувствам, когато в главата ми „кънти“ нищо друго освен тишината… дори и да е шумно наоколо. Не четох

много през тази година, изговорих много, писах и рисувах. Нямам в мен останал и прокънтяващ цитат… Започвах и спирах много книги, започнах Шалимар Клоунът на Рушди и спрях, Шаманизмът и архаичните техники на екстаза от Мирча Елиаде и пак спрях; започнах с много радост и любопитство Сътворението на Гор Видал… и спрях. И още доста такива спонтанни начала на книги поставях в качеството ми на читател, и спирах… Иначе съм много голям почитател на Етгар Керет, Итало Калвино и Дино Будзати, разказвачи от висока класа и според вкуса ми. Собствената ми изненада е провокирана от възможностите, които един графичен таблет успя да добави в рисуването ми. Не вярвах, че мога да се почувствам така, рисувайки дигитално. Половината от последната ми издадена книга Ако бях цвят (изд.  Точица) нарисувах по този начин. Не се стремя в работата ми към пробиви. Аз се движа в свободното пространство, лишен съм от желание да „пробивам“. Свободното пространство е неприкосновена територия на всеки, който дълбоко възприеме работата си като опит да прави и/или да се докосне до изкуство(то). В това пространство няма оценка, няма постижения, шедьоври, няма битки и конкуренция, няма пари, няма политика, няма реклама, излишен блясък и слогани. В това пространство трюфелът е просто една от гъбите, които може да бъдат открити в гората, и с която гладът да бъде утолен.

На някои гладни ще им хареса, на други ще им стане гадно и дотук. В сферата ми се случва всичко, което аз пожелая. Това е част от свободата ми. Аз определям през изключително лични, понякога абстрактни параметри обхвата на тази сфера. Затова в нея не се случват само нещата, които аз не искам да се случват. И не изпитвам съжаление. Една от любимите ми миризми е тази на стара къща. Това е миризмаистория. Носи със себе си следи от строеж в минали и щастливи години, изпълване с живот на няколко етажа, през няколко поколения. Носи миризма на напускания и завръщания, рождени дни, кавги и любов. Детски плачове, смехове, крясъци и шепот на възрастни; носи история, моя, наша, на всички. Старите къщи са семейни паметници.

Отдавна знам, че музиката е важна за работата ми. Предпочитам да рисувам, да пиша, да мисля, докато звучи музика. Тишината не ми пречи, не ме товари, но музиката, определен вид според проекта, по който работя, ми добавя нещо като инерция на движенията, на мислите. Лошите и добрите дни са като вагоните на влакова композиция. Иска ми се моята композиция да е лъскава като тази на влак, принадлежащ на Швейцарската железопътна компания – нов, поддържан, модерен и бърз. Обаче не е. Имам лоши дни, научих се да преминавам през тях, точно както бих преминал през вагон на „бедежето“ – поклащайки се, нестабилен, опитващ се да се придържам, но гнусливо да не пипам много-много; да усещам също натрапчивите миризми на мръсно и старо от тапицериите на седалките; да ме сковава режещ студ от време навреме, когато студеният вятър отвън нахлуе през незнаен процеп. Скърцащи, опасни дори, това са лошите дни… Важното е да помня, че те се движат в същата посока като добрите ми дни…

И това ми носи спокойствие. Просто са неудобни.

Пред нас винаги имаме готови за отваряне

три порти – тази на Свободната воля, тази на Доброто и тази на Любовта.

Всичко, което премине през някоя от тези три големи порти, носи безусловно успех. Понякога той идва мигновено, друг път изключително се бави, но пък е неизбежен.

Нищо с „трябваше“ не ми е присъщо. Не харесвам тази дума – в нея има минали несгоди, има слабост и недостатъчно мисъл навреме, има съжаление и усещане за нещо неслучило се. Ако усетя, че съм направил пропуск в миналото и много ми се иска да наваксам, ще действам. От известно време успях да се справя с времето. Спрях да се състезавам с него и да го приемам като условие. Така вече имам време за много неща и успявам да намирам време и за любимото ми „нищоправене“. В собствената ми глава бих „колажирал“ един идеален мой ден от изминалата година, като го оформя от парченца хубави моменти от найразлични дни. И в колажа ми ще има: прегръдки с децата ми, краката ми в топлия пясък на брега на морето, очите ми, откриващи нови и невиждани от тях неща, ще има една усмивка на жената, която обичам, и сините є очи-морета, ще има малко кучешки лай на дакела Реге, ще има едни особени розово-сини облаци, ще има изгрев над тихия хоризонт, ще има боя по пръстите ми и острене на моливи, ще има шум от щриховането на сина ми по време на уроците му по рисуване, ще има изненадата и захласа пред разгръщата се фантазия на дъщеря ми, която споделя с мен новите си идеи за филм. Любимото място, което открих тази година, е един черен път до бостан с пъпеши и дини на остров Крит. Да, чувствах се на моменти като герой от филм или от книга… Но такъв като от някакво невиждано досега произведение, принадлежащо по

дух и стил на Тарантино, но в същото време и чернобяло, претенциозно до болка и пусто като артхаус филм, но и нямо, старо, припукващо и пуснато на бързи обороти с подложена смешна музика. За всички франкофони, препоръчвам да последват канала в YouTube на група френски комици, които се подписват под името Les Deschiens Вярно е, че най-силните им години са в края на ХХ век, през 90-те, но и днес остават актуални и ми носят много смях. 2021 е година, която повече разделя, отколкото свързва. В която повече неща намериха края си, други започват, но някак невидимо. Потайна и прикрита като зло създание, така я видях, така я усетих – каквото можа –взе ми, каквото можах – опазих. Личното ми откритие за годината е колко много ми харесва да разреждам фреш от портокал с газирана вода. Не изпитвам нетърпение към нищо, още по-малко към собствените ми проекти. Най-важното за мен е знанието, че проектите ми не са общонародна необходимост. Никой не умира от липсата им, нито пък стои в очакването им. С нещата, които правя, радвам определен кръг от хора и съм им изключително благодарен и всеки път трогнат, когато ми се случи да посрещна думите на подкрепа и поздравления за направеното от мен. Приемам ги със сърце и душа. Но не бързам за никъде, не дължа на никого нищо. Работя спокойно, не спирам. Работя по няколко проекта едновременно. По всички с радост и любов. Сред тях има филмов, документален, има музикален клип, има книги – за големи и за деца. Всеки ще порасне и ще се случи – по един или друг начин. През 2022 си пожелавам спокойствие и фантазия, удоволствие от разговорите с мен самия, достигане до личната ми сила –все по-близо и по-близо до нея. Първото нещо в списъка ми със задачи за 2022 е да изхвърля подобен списък, ако вземе да ми хрумне да си направя такъв.

Йордан Жечев

Йордан Жечев е регионален творчески директор на guts&brainsDDB и партньор в Tribal Worldwide Sofia и във всяка статия, в която става въпрос за него, се натъквахме неизменно на факта, че пие МНОГО вино. Е, освен че явно пълни достатъчно обилно винената си чаша, разговорът с него ни подсказа, че пълни стабилно и емоционалните си преживявания и душевност. За повечето хора 2021 е годината, в която „на мен креватът ми е офис“, но за Йордан Жечев тя май е била претъпкана от хора, музика, проекти и уау моменти и моментчета.

Отпечатъкът, който 2021 остави, е брашнена следа, защото тази година с пандемични приятели основахме малка пекарна за страхотен хляб и безобразни печива (минутки за реклама: &хляб е на Екзарх Йосиф 69, там е и посолството на канлета в София – малко френско изчадие, което се пече в медни форми и е грубо-хрупкаво отвън, но меко, почти течно отвътре). На repeat в слушалките ми звучеше… Cleane на Criolo. После The Lotion Song на Pan Amsterdam. После Dancing на Keith Jarrett Trio, но усилено адски много. Накрая Run The World (Girls) – Pt.2 на Ibrahim Maalouf. И пак отначало. Иначе, на дълъг път, ако пътувам сам и не слушам подкаст: целия Hamilton The Musical от-до-пак-и-пак-и-пак. Още ми кънти в главата цитат от Григовор: „Красивото не е невидимо, то си остава красиво, ако не е поискано от никого“. Книгата, която

почти хич нищо не четох. Да, да, посипвам се с пепел. Онзи ден взех и преполових СамуилПеткановата Съвременна българска митология и се смях от сърце. Иначе, по-често чета списания, като последните два брoя на MacGuffin -а са великолепни. Технологията тази година успя да ме убеди, че хората винаги можем да сме льохмани. Дори след две години пандемия, видеото на презентации пак често е без звук. Най-големият пробив в моята сфера беше наградата от Кан приятели и колеги, и конкуренти, и колеги, и приятели от Sofia. В крехката история на българската реклама никога не се беше случвало тукашна идея да е отличена на най-голямата сцена за индустрията ни. Това, което така и не се случи в сферата ми, е да се изненадаме истински.

много по-малко от миналата, а миналата

работа в guts&brainsDDB ) успя да ме накара да ахна. Хубавото е, че след известно количество облаци в нашия офис, виждам как се просветлява – погледите на хората се избистрят, енергията се връща, вярата в работата е налице. Идва само по-добро.

Открих, че работя най-добре, когато съм на светофар. Доскоро мислех, че само под душа или в екстремен стрес се раждат неочаквани мисли, но тази година някъде между червеното и жълтото се оказа, че има цяла вселена с решения. Изобщо не смятам, че лошите дни остават лоши. Дори когато изглежда, че нищо съществено не се е случило, някаква пролука е просветнала или гайка се е завъртяла. Страдам от хроничен наивизъм и упорито вярвам, че няма бездънност или прекалено тъмна яма. Всичко е или въпрос на време да се уталожи, или на усилие, за да потръгне, или, най-често, и на двете. Та, няма непоклатим стълб, точно както няма всепомитащо гюле. Вярвам в успеха на хората около мен. Тази година видях много хора от близкия ми кръг да сменят индустрията или работата си. Двама души (Ивелина Гичева и Иван Хадживе ликов), с които сме работили рамо до рамо доскоро, сега са творчески директори на Огилви и им желая всичкия успех на света. Трябваше да се науча да свиря на барабани ївреме. Изумява ме как хора, които никога не са се виждали и говорят неразбираеми един за друг езици, могат да седнат с инструментите си и да се разберат веднага. Но, пусто да остане. Иначе, в контекста на разговора ни – наложи се да се науча да намирам все повече чорапи на все повече деца в библиотеката ни. Мхм, и аз не знам защо.

Не ми стигна времето за Арсенал (и приятелите

на мандаринени корички оставени на радиатора, и на очила, вързани с ластик. През 2022 се надявам на повече хора като Павел и Дария, които правят бонбоните La Fè ve. Двамата са един от най-ярките лъчи на годината – хора, които правят продукт на световно ниво, тук. Не „ОК като за българско“, а „страхотно като за навсякъде“. Изключителни хора, които с пот, кръв и дращене с нокти по стената успяват да слаломират измежду всекидневните драми и произвеждат безкомпромисен продукт. На сайта им пише: „Мисията на Павел и Дария е да си докажат, че България може да е приют за новаторското, за екстравагантното, за добавено-стойностното и за добре-премисленото.“ Повече такива хора и рязко ще разцъфтим. Проектът, който нямам търпение да започна, е. В guts&brainsDDB – Back to Magic – eдно нещо, което, надявам се ще вземе да се получи за Sofia International Film Festival. Малко е на кантар, така че няма да го издавам, за да не се изложа зверски, но watch this space, дето се вика. В извън – Grow Taste  – нещо като земеделски проект, който с помощта на наука, адекватни хора и безкрайна вяра в експерименти се опитва да отгледа култури и сортове с фокус вкус. Имаме засята пшеница от позабравени и занемарени заради по-малкия добив сортове, опитваме се да направим подбор на странни бобови, а скоро ще задвижим и градината ни, в която по първоначален списък трябва да има над 14 вида домати (и стотици, стотици видове и сортове зеленчуци). Личното ми откритие за годината е сутляшът на Ирина Купенска нa 24-ти април вкъщи. На следващия ден писах в чата ни това: „Когато бях колкото Савата (големия ми син, бел. от бъдещето), ходехме в къщата

на чичо ми в Розино. Стогодишна турска къща на два етажа с чардак, който гледаше към два ореха в края на двора, а след тях, към Балкана. В Розино татко ми се чувстваше найдобре, затова ходехме рядко. В Розино научих колко много родителите ми ме обичат и как светът и времето не са нито добри, нито лоши – те просто се движат, докато ние избираме дали да ни е добре, или зле. В Розино се влюбих в сутляша (и в дъщерята на Цветан Тодоров, но, за разлика от сутляша, не съм се сещал за нея от 30 години). Помня как ме пратиха да взема мляко от една полусъседна къща, където гледаха крава и отидох с ролковите си кънки без да подозирам, че ще ми дадат тенджера, а не затворена бутилка. Дете с тенджера, пълна догоре с прясно издоено мляко, е лоша комбинация откъдето и да го погледнеш, но дете с ролкови кънки по баир с тенджера, пълна догоре с прясно издоено мляко, е масло по фланелка. Сутляшът, който майка ми правеше, беше с това мляко. Въртеше в една кастрюля, сипваше в паничките, които чичо ми беше донесъл от остров Крит (преди Мария да ни носи зехтин от там, други хора са носили други неща), и ги завиваше с нещо средно между чаршаф и одеяло на хладно в приземния етаж. Всеки път, когато ям мляко с ориз, се пренасям в Розино. Вчера Ирина направи мляко с ориз. И не се пренесох, както обикновено, на долния етаж на къщата на чичо ми, откъдето се излизаше под асмата, където пък чичо ми често играеше табла с чичо Кольо. Пренесох се на баира, по който едно момченце с очила, с ролкови кънки и с капеща тенджера, пълна догоре с мляко, се изкачваше бавно. Спрях го за малко. Говорихме. Питах го неща, той ми отговаряше. Като се разделяхме, му завещах, че е хубаво да помни хубавото, но е най-хубаво да живее не в търсене на спомените си, а в намирането на нови. Разделихме се и всеки пое натам, накъдето. Момченцето, сигурен съм, ще забрави тази среща, докато един ден, не знам как, защо или къде, нещо ще го накара да се сети за нея“. Първото нещо в списъка ми със задачи за 2022 са несвършени неща от 2021. Винаги всичко закъснява, никога нищо не става, без да му се обърне внимание. И въпреки всичко доброто побеждава.

ТЕКСТ ВИОЛЕТА ИВАНОВА

Отпечатъкът, който 2021 остави, беше на показалец върху машина за гласуване. За съжаление прекарахме повече време в училищата от децата през тази година. През изминалите 12 месеца най-много ми се искаше да не слизам от планината. Почти всеки уикенд бях над 1500 м надморската височина, над която няма лоши хора, но ми се искаше да не се връщам в София. Казвах си „уау“ всеки път, когато попадах на спорове „за“ и „против“

преди да направя

Открих, че работя най-добре, когато не съм вкъщи. Просто има твърде много източници на разсейване и възможност да легна да спя по всяко време. Моята работа на копирайтър изисква да мога да седна с хора и да обсъждаме идеи, което онлайн е най-малкото досадно. Изобщо не смятам, че лошите дни са толкова лоши. Но пък аз съм обграден със страхотни хора, така че може и да живея в балон. Вярвам в успеха на науката над човешката глупост. Трябваше да се науча да готвя. От години си го казвам, но така и не го правя. Може да откриете тенджерата ми на опашка пред Бюрото по труда. Не ми стигна времето за упражнения по пиано. Маня, ако четеш това, съжалявам. Много искам да се науча, ама минутите са ми кът. Покрай празниците обещавам да пробвам повече. Хората се измориха от неадекватно измислени и представени обществени мерки, които водят само до разединение и повишават ентропията.

Най-хубавия си ден прекарах на хижа Амбарица с приятели. Времето беше на филия да си го намажеш и нямаше никой

ново и да

Първото

ми

я

И

Дора

Иванова

Научихме за нея покрай един TED чак тази година, но отдавна се бяхме ослушвали да чуем за човек, който гори за Бузлуджа така, както и ние. Дора Иванова е архитект, родом от Монтана, с диплома от Техническия университет в Берлин (който завършва с отличие през 2014). Точно дипломната є работа я среща с въпроса за Бузлуджа –как така един невероятен паметник е оставен да се разрушава, въпреки огромния интерес към него и у нас, и по света? И какво може да се направи, за да бъде спасен? Дора започва с проучвания, после основава фондация Проект Бузлуджа и, докато работи в архитектурно бюро в Берлин, намира време да действа и по каузата за спасяването на паметника. Днес вече е в България, а Проект Бузлуджа върви с пълни сили: мозайки се „осиновяват“, предпазват от лошото време и, малко по малко, възстановяват с помощта на доброволци. Какво е палило Дора през 2021 и какво осветява пътя є напред към следващата година? Ето, сама ни разказва.

През изминалите 12 месеца най-много ми се искаше да спася мозайките от външния кръг в паметника Бузлуджа от разруха, защото виждах как най-голямото мозаечно произведение от ХХ век, дело на найдобрите български художници буквално се разпадаше пред очите ми. Затова заедно с община Казанлък, Bar Dak и Монти организирахме благотворителен фестивал Open Buzludzha Fest в края на юли под мотото Музика за мозайка. Успяхме да генерираме голям интерес и да поставим началото на един фестивал, в чийто фокус е културното наследство. Нямам търпение за следващото издание през 2022. След това продължихме и събрахме липсващите средства чрез дарения

и запазим мозайките от разруха.  Казвах си „уау“ всеки път, когато посрещах хора от цялата страна и чужбина, идващи да работят като доброволци на Бузлуджа въпреки студа, вятъра и дъжда. Казвах си „уау“ и когато

ги изпращах, безкрайно впечатлена от тези страхотни личности. Най-големият пробив в моята работа беше, че проведохме тези мерки чрез финансиране от хората и то почти изцяло от България. Малко са проектите за културно наследство у нас, финансирани чрез дарения. Малко са проектите, които обединяват и намират решения чрез граждански инициативи. Пожелавам такива и по-големи успехи на гражданския сектор и на културното наследство в страната ни. Възможно е! Новото хоби, което подхванах, е аз самата да съм доброволец. През изминалата година над 150 човека се включиха в Проект Бузлуджа както с работа на терен, така и с онлайн задачи по проекта. Понеже съм очарована от хората и процеса, реших, че и аз искам да бъда доброволец и да помогна някому да осъществи своята кауза. Така сега подготвям хора за речите им в българско издание на TEDx Удоволствието, удовлетворението

и познанствата от доброволчески дейности са изключителни. Бих препоръчала на всеки да си хареса кауза със смисъл и да я подкрепи. Ще се учудите от резултата. Не ми стигна времето да почивам. Работейки за кауза и за това, което искам, аз нямам нито един работен ден. Това обаче означава, че нямам и нито един почивен, нито пък начало и край на работното време. Концепцията да имаш време да почиваш произлиза от това работата да отнема времето ти и да те изморява. Дейностите, които правя за каузата, често по 16 часа на ден, всеки ден, не ме уморяват, а ме зареждат. Всеки ден разполагам с времето си и колкото и неща да върша и колкото и да съм натоварена, аз осъзнато давам времето си за това, което наистина искам, и всяка минута е изпълнена със смисъл и енергия. Ако когато работех в архитектурно бюро в Берлин постоянно планувах следващата си почивка, то сега постоянно планувам следващия си проект.

ще го отвори за посетители, надявам се още идното лято. Дори в сегашното си състояние паметникът привлича 50 000 души годишно, които искат, но не могат да влязат в сградата, защото е опасна и се охранява. Нашата цел е да премахнем отломките, да почистим сградата, да изградим обезопасени пътеки и да позволим хората да видят и да научат повече за мястото. Бузлуджа е трудно наследство и точно заради това трябва да помним и да позволяваме диалога. Разруха и забрава не са решение на никой проблем. Първото нещо в списъка ми със задачи за 2022 е да довършим Плана за опазване и управление на паметника Бузлуджа и да го представим публично. Този план представлява двугодишен труд на широк екип от доказани български и чуждестранни експерти и включва обстойно техническо проучване, стратегия за опазване и визия за бъдещето на сградата. Целта на плана е дългосрочното устойчиво развитие на обекта, така че той да носи приходи, развитие и позитиви на региона. През 2022 се надявам на все повече ангажирани хора, които да се включват в процеса Проект Бузлуджа. Всеки е добре дошъл.

на поколенията и въпреки

конкурсната програма на Лондонския международен фестивал за анимационни филми)

Отпечатъкът, който 2021 остави, беше работа, пак работа и все още работа. През изминалите 12 месеца най-много ми се искаше да изляза... по-далеко! Казвам си „уау“ всеки път, когато се събудя. През 2021 на repeat в слушалките ми звучеше Amiina  – исландска група от Рейкявик. Още ми кънти в главата цитатът от един стар виц: „Ммммммм, даааааа...!“.

Книгата, която прочетох на един дъх тази година, беше Козичката на господин Сеген от Алфонс Доде.

Открих,

Изобщо не смятам, че лошите дни са дъждовните. Вярвам в успеха на българската политика. Е, не съвсем, но все още се надявам да повярвам. Трябваше да се науча на толкова много неща! Едва ли ще успея в този живот. Не ми стигна времето за децата. Хората се измориха за 200 години напред! Най-хубавия си ден прекарах на село, това лято. Жалко, че беше само един. Почувствах се като у дома си навън. Ново любимо място, което преоткрих тази година, беше една висока поляна на Витоша. Много зареждаща. Чувствах се като герой от непубликуван роман. Мемето на 2021 изглежда така:

Ако 2021 беше анимация, щеше да представлява абстрактно разлята живопис под камера с елементи на монотонен глас зад кадър. През 2022 се надявам на повече работа. И на по-малко също. Личното ми откритие за годината е, че човек може да се храни и седнал. Все още обаче не го практикувам. Може би догодина? Проектът, който нямам търпение да започна, е нов анимационен кратък филм с работно заглавие: Добрият дядо, който полива цветята и други истории Първото нещо в списъка ми със задачи за 2022 е да завърша илюстрациите за една започната книга. И въпреки всичко, здраве да е! Пожелавам го на всички!

Shell in Love

Крис Захариев и Крис Макаров Свикнали сме бегло да чуваме думите „села“ и „обезлюдяване“ в едно изречение, но рядко засягаме този проблем с мащабите, с които той се търкаля в малките селца година след година. Защото това значи изолация и самота за възрастни, за които ние от големия град избягваме да мислим. По тази причина момчетата Крис Захариев и Крис Макаров прегръщат идеята за стрийтбранда Храбър* Той иска да е мост между градските хора и селските проблеми, а 10% от приходите се насочват за определена кауза, до която стигаме чрез отпечатания сериен номер. Двете момчета се обръщат и към древната традиция грамотарство, в която стари парчета се пришиват към нови дрехи, а за това лично отговарят няколко баби, чиито грамотари са ръчно тъкани. Познаваме Крис Захариев от известни видеовлогове, сега държи камерата за историите на Храбър, а дизайните излизат от негови идеи. Крис Макаров пък отговаря за логистиката между работата си на актьор, която го позиционира във филми като Българска Рапсодия и Пътуващо кино. В края на годината ги дърпаме настрани и ги питаме за големите пробиви, любимите аромати и моментите, в които работят най-добре. ТЕКСТ КРИСТИНА ЙОРДАНОВА

споделям и израст вам във вярата си, да съм по продуктивен, да

на Antoine Bradford, но останалите 4 от топ 5 са все на руски рападжии, които наистина се побърках да слушам тази година. Може би най-слушаната песен е Минута вечера на Tima Belorusskih и Просто Лера

Още ми кънти в главата цитатът от…. К.З: Върджил Абло: Всичко, което правя е за 17-годишния ми аз. K.M: Нещо от любимият К.С Луис, което много шепти на сърцето ми напоследък: „Ако търсиш истината, накрая може да намериш утеха; ако търсиш утеха, няма да полу чиш нито утеха, нито исти на, а само мек сапун и пожела телно мислене да започнеш и накрая – отчаяние.“ Книгата, която прочетох на един дъх тази година, беше… К.З: The Artisan Soul на Ървин Макманъс. К.М: За мой срам, не успях и една да прочета от кора до кора. Само разка зи, много поезия и зачита не с обещание „някой ден да довърша“. Технологията тази година успя да.... К.З: Ме обърка още повече. Тъкмо разбрах как се прави NFT, сега вече трябва да мисля и за Metaverse. К.М: Не че

без крайно ме вълнува.

Това, което за мен беше най-големият проект, косвено свързан с технологи ческият напредък на човешката раса тази година, е музиката, която правим с Молец Най-големият пробив в моята сфера беше… К.З: По-скоро личен. Успях да се запоз ная и работя със Саломон Лайтхелм –един от любимите ми американски режисьори както и да гледам премиерата на Френският бюлетин в Кан, заедно със самия Уес Андерсън в залата. К.М: Като цяло годината беше удивително силна. Моментът, в който прохладен септемврий ски вторник в КЕВА се напълни с над 250 човека и опашка отвън, поради препълване, за да се докоснат и видят творение, в което не само имам пръст, а до голяма степен е коинициира но и сътворено от мен. Дори ароматът на.... К.З: Букет от сергията на някоя баба, ме кара да спра всичко, което правя. К.М: Дъжд ме кара да се чувствам уютно. Открих, че работя най-добре, когато… К.З: Съм вдъхновен. Открих още, че от мен зависи да търся вдъхновението. Да гледам красиви филми, да слушам красива музика, да виждам нови хоризонти. Никой друг не е отго ворен за това освен аз самия.

К.М: Слушам музика и съм си направил голяма кана леко разредено американско кафе, което често да посръбвам.

Не ми стигна времето за… К.З: Да се науча да ми стига времето. И повече кино.

К.М: Най-близките ми хора. Това време никога не стига.

Хората се измориха от… К.З: Бързия ритъм на живот сякаш. И с причина. К.М: Хората се измориха от душевна хибер нация, от пластмасовост, от порнография, от неестественост, от пиянство, от мора лен упадък, от това да гледат София ден и нощ  – ден и нощ. От това да им се сменя или изобщо да липсва главата, държавната, а и не само. От това да им се диша, а все да тичат нанякъде и единствената глътка въздух, която поемат да е най-отровната в Европа и въпре ки това, като се приберат вкъщи, да изпушат една кутия цигари преди лягане. От това баби те им да нямат зъби и да преживят на супички от бульон. А, бе, като цяло май Ковидът е про блемът. Да, Ковидът ще да е… Почувствах се като у дома си в… К.З: Родопското село Косово. Там сякаш време то е спряло. Аз съм на половина родопчанин и винаги в прегръдките на тази магична планина се чувствам у дома. К.М: Като бях на морето и ми миришеше на сол и водорасли, в лявата си ръка имах студена бира, а в дясната блага цигарка, и около мен куп приятели. А също дните, в които усещах

Храбър* е на: www.wearhrabar.com wearhrabar wearhrabar

смисъла на нещата, които правя, когато чувах, че има записани доброволци за програмите, които подкрепяме с Храбър*. Ново любимо място, което открих тази година, е… К.З: Вкъщи. Бавни сутрини и късни вечери. Друго любимо място е едно малко кварталче в центъра на Москва, което се казва Хлебзавод Специалното е, че са преобразили стар хле бозавод в пространство за съвременно изку ства, както и китни хипстърски магазини и кафенета. К.М: У дома. Не знаех, че толкова обичам. Чувствах се като герой от... К.З: Властелинът на пръстените. Пускам се в някакви приключения, често без да знам къде отивам и какво въобще правя. К.М: Малко като главния герой от книгата Лабиринтът , дето търчи по един лабиринт и всеки път стига до по-далеч, а това дали ще намери изхода, някак зависи от цялата купчина младежи. Личното ми откритие за годината е… К.З: Абас Киаростами – ирански режисьор, чиито филми са толкова семпли, но толкова докосващи. Ще ми се да го бях открил по-рано. К.М: Че това, което те дели от постигане на мечтите и целите, е един миг на взето реше ние с цяло сърце. Първото нещо в списъка ми със задачи за 2022 е... К.З: Първото, което беше и в списъка ми тази година – да се наспя. Но май ще го оставя за по-късно. К.М: Да се подредя и да си почина, ама не мно го. Почивката е едно от най-важните звена за добре свършената работа, но не трябва да се прекалява, че може да еволюира в мързел, а от там в плужекоподобие.