architecture
Йоши Ямазаки
project
Моята борба – архитектурен експеримент в Балкана снимки Йоши Ямазаки / photos by Yoshi Yamazaki
Проектът на студио Ямазаки+Иванова архитекти спечели награда на конкурса SD Review на най-голямото архитектурно издателство „Каджима” в Япония A project by Yamazaki+Ivanova Architects has been awarded in Japan at the SD Review contest, held annually by the leading architecture publishing house Kajima.
156
017
емонтирам вилата си”, отговарям , когато в Япония ме попитат с какво се занимавам напоследък. И усещам как отговорът ми буди лека нотка на завист у събеседника ми. За обикновения японец да имаш вила е почти несбъдната мечта, далеч по-скъпо удоволствие от това да си купиш нова кола. „Преди десетина години купих една къща на цената на един компютър”, продължавам да изумявам събеседника си и го оставям направо без думи. „Едва напоследък стана възможно да се обитава. Като сметна какво съм вложил в нея, може да се каже, че вече е безценна.” Къщата, за която става въпрос, се намира в едно балканско село и е на повече от сто години. Погледнато от улицата, се редуват къща, двор, плевня и малка зеленчукова градина. Това е бил домът на селския овчар. Модернизацията беше подминала тази къща и там нямаше вода, от което се подразбира, че липсваха и тоалетна и баня. Идеята ни беше да я трансформираме в едно съвременно пространство за живеене.
Р
Дотук всичко беше добре, но липсата на добро решение ни накара почти пет години да я оставим на произвола на съдбата. Къщата започна бавно да се руши, на места покривната конструкция гниеше от течовете. Дворът и градината заприличаха на джунгла и от уличната порта стана невъзможно да се влезе. „Нали си архитект, направи нещо! И без това такива къщи стават все по малко, ще я оставим да падне ли?”, започна да ми се кара жена ми. „Нали и ти си архитект!”, исках да й отговоря, но премълчах търпеливо. В този дух имаше няколко семейни скандала. И така, преди пет години реших: ще действам! Макар че не виждах особен смисъл и логика. Започнахме да обследваме къщата отвсякъде. Чувствах се като на археологически разкопки. Неусетно работните ми инструменти – моливът и линията, бяха заменени с мотиката и лопатата. Съкровище не намерихме, но радостта да видим отново каменните плочи, с които е застлан дворът, беше голяма. Как този прекрасен двор да стане част от ефектно
Yoshi Yamazaki
My battle – an architectural experiment in the Balkan Mountains am renovating my second home,” I reply when asked in Japan
I about my latest projects. And I see a slight sign of envy in the eyes of the person answered. Having a second home is an almost unachievable dream for the ordinary Japanese person; a l uxury far more expensive than buying a new car. “Some ten years ago I bought a house for the amount I would pay for a computer”, I continue to amaze the person and leave them speechless. “Only recently it has become possible to live in the place. When I calculate what has gone into it, I don’t think you can put a price on it now.” The house I am referring to is located in a village in the Balkan Mountains and is more than a hundred years old. If you look at it from the street, you would see a house, a yard, a hayloft, and a small vegetable garden. This used to be the home of the village shepherd. Modernity had obviously bypassed this place and it had no running water, and respectively, no toilet or bathroom. Our idea was to transform it into a contemporary living space. So far, so good, but the lack of an appropriate solution made us leave it to the mercy of the weather for over five years. The house slowly started to crumble; the roof was rotting because of the leaks. The yard
and the garden slowly turned into a jungle and it was impossible to enter through the gate. “You are an architect, why don’t you do something! Old houses like this are becoming more and more rare, we can’t leave it to collapse”, my wife started scolding. “You are an architect as well!” I wanted to reply, but I patiently kept silent. There were a few family rows in this vein. So, this is how five years ago I decided: it was time to act! Although I have to admit I did not see much sense or logic at the time. We started to examine the house from all sides. It felt like being part of an archaeological expedition. Before I knew it, the tools of my trade – the pencil and ruler – were replaced by a hoe and a shovel. We did not find any treasure, but the joy of seeing the original flagstones covering the yard again, was enormous. Turning this lovely yard into an impressive space was my first task which gave an impetus to the whole project. That was going to be our living room, a living room-cum-square, with the house and the barn opening onto it – this was the initial master plan. We wanted to keep the old house as a more isolated area and have the bedrooms there.
017
157
Йоши Ямазаки (Токио, 1966) Архитект. Живее в София от 2007. След като получава магистърска степен от университета Уаседа в Токио, Ямазаки изучава в Москва руския авангард и постсоциалистическата архитектура след края на ерата СССР. По метода, създаден благодарение на това проучване, той пише статии, изнася лекции и представя създаването на архитектура. Публикува в a+u, World Architecture, kenchiku bunka. Наскоро премества основното си ателие в София и започва работа по проекти в България. Yoshi Yamazaki (Tokyo, 1966) architect. Lives in Sofia, Bulgaria, since 2007. After receiving master’s degree at Waseda University. In Tokyo, he has researched Russian avant-garde and post-socialist architecture in Moscow after the end of the USSR Era. In a method created by this research and analysis he has written articles, lectured and presented the creation of architectures. Published in a+u, World Architecture, kenchiku bunka. Recently he moved his main studio to Sofia and started work on Bulgarian projects.
158
017
пространство беше първата задача, която си поставих, и даде тласък на целия проект. Това ще бъде нашата дневна, площад дневна, а къщата и плевнята да се отворят към нея – беше началото на генералния план. Искахме старата жилищна постройка да остане като по-изолирана зона и в нея да се разположат спалните. В съществуващия си вид къщата представляваше типична за района двуетажна сграда със зимник на първо ниво и малки стаички на второ. Решихме да обединим двете нива в едно, така че да има усещане за цялост на пространството. Оставихме основния скелет и внимателно отстранихме ненужните преградни стени. Като хирург със скалпел в ръка, потънал в прах и пот аз правех отвори, през които нахлуваше светлина и усещах как започна да циркулира в пространството. Този феномен ме мотивира още повече. Оттук насетне предстоеше да се захвана с новото дизайнерско решение, но бях затруднен. Никъде нямаше нито една вертикална или хоризонтална линия, всички греди и колони бяха криви. Да се направи заснемане и точен чер-
теж беше невъзможно. Така с подръчни средства, въоръжен с маркуч с вода започнах да маркирам линията на хоризонта и поставих основите на координатна система, върху която трябваше да стъпят новите елементи на дизайна. Бях замислил всички те да са самостоятелни и да бъдат имплантирани в плътта на къщата. Това беше методът, който реших да използвам. Другото условие беше да направя всичко сам, без чертежи. Така новото пространство се раждаше в диалога между мен и къщата. Пръстта, която свалихме от разрушените стени, разкиснахме с вода и с нея измазахме стените. Стогодишната слама, кал и тор възкръснаха и отново станаха част от къщата. „Тоя проект ще ме умори”, си мислех, когато се захванах преди няколко години, но постепенно всичко започна да придобива голям смисъл за мен. Без да усетя как, този дом стана като част от моето тяло. Освен че доста позаякнах и намерих рационалния фитнес, инстинктът ми се обостри и се доближавах все повече до природата. Моята борба – това не е борбата ми с къщата или с природата, това беше борбата ми със самия себе си. Този архитектурен експеримент през есента спечели една от наградите на конкурса SD Review, който се провежда ежегодно от най-голямото архитектурно издателство „Каджима” в Япония и в него участват проекти в процес на строителство. Избраните петнадесет проекта бяха показани на изложба в Токио и Киото. Конкурсът е много популярен сред младите архитекти в Япония и се явява като дебют за повечето от тях. Тадао Андо, Кадзуйо Седжима, Йоши Ямамото, Шигеру Бан са сред печелилите приза през годините. На изложбата един от посетителите ми каза: „Вложили сте съвсем различна енергия от другите представени проекти”. Стана ми много приятно да чуя тези думи. Точно това исках да покажа на младите японци.
In its original form, the house was a two-storey building typical for the region, including a basement on the first level and several small rooms on the second level. We decided to combine the two levels so that we achieve a sense of oneness of the space. We kept the main structure and carefully removed the unnecessary partition walls. Like a surgeon equipped with an operating knife, all covered in dust and sweat, I cut openings which let the light in and I felt it moving around the space. This phenomenon motivated me even further. From here on I had to deal with the new design, but was somewhat challenged. Not a single straight horizontal or vertical line was to be found in the house; all the beams and columns were askew. It was impossible to have a proper surveying or an accurate plan. So, using what was easily available, armed with a hose pipe, I started levelling, thus laying the frame in which the new design elements would fit. I had planned for all of them to be independent and implanted into the house’s flesh. That was the method I decided to use. The other condition was for me to do everything by myself, without any plans. Thus the new space was being born in the dialogue between me and the house. The earth we took off the walls that we tore down was soaked into water and then used as plaster. The hundred-year-old straw, mud, and manure were resurrected and once again became part of the house. “This project is going to finish me”, I was thinking in the beginning, but gradually everything started to make sense to me in a big way. Without me noticing, this house has become part of my body. Not only did I grew physically strong and discovered a meaningful type of exercise, but my instincts grew stronger and I came closer to nature. My battle – this is not a battle with the house or nature, but a battle with my own self. This autumn my architectural experiment won one of the prizes at the SD Review contest held annually by Kajima – the biggest architecture publishing house in Japan; it is a contest for projects currently under construction. The fifteen selected projects were exhibited in Tokyo and Kyoto. The contest is very popular among the young architects in Japan and is often used as a debut event by most of them. Among those who have won prizes over the years are Tadao Ando, Kazuyo Sejima, Yōji Yamamoto, and Shigeru Ban. One of the visitors at the exhibition said to me, “The energy that you have put here is very different from that of the rest of the projects.” I was delighted to hear these words. This is exactly what I wanted to show to the young Japanese people
017
159