__MAIN_TEXT__

Page 1

38

014


Йоши Ямазаки / Yoshi Yamazaki

Кутията на Пандора се отвори Pandora’s box has been opened снимки Токио Маруяма / photos by Tokio Maruyama

Размисли след аварията във Фукушима Thoughts after the accident in Fukushima

Йоши Ямазаки (Токио, 1966) Архитект. Живее в София от 2007. След като получава магистърска степен от университета Уаседа в Токио, Ямазаки изучава в Москва руския авангард и постсоциалистическата архитектура след края на ерата СССР. По метода, създаден благодарение на това проучване, той пише статии, изнася лекции и представя създаването на архитектура. Публикува в a+u, World Architecture, kenchiku bunka. Наскоро премества основното си ателие в София и започва работа по проекти в България. Yoshi Yamazaki (Tokyo, 1966) architect. Lives in Sofia, Bulgaria, since 2007. After receiving master’s degree at Waseda University. In Tokyo, he has researched Russian avant-garde and post-socialist architecture in Moscow after the end of the USSR Era. In a method created by this research and analysis he has written articles, lectured and presented the creation of architectures. Published in a+u, World Architecture, kenchiku bunka. Recently he moved his main studio to Sofia and started work on Bulgarian projects.

11 март 2011, сутринта. Последно суетене преди плануваното ми работно пътуване до Япония. Сядам пред компютъра да проверя информацията за полета от летище София и в този момент получавам съобщение в чата от сестра ми: „В североизточна Япония имаше голямо земетресение. Мама е сама в Токио и не мога да се свържа с нея. Опитай ти, моля те”. Веднага звъннах и успях. Майка ми беше добре, но много паникьосана. Къщата се люлеела, сякаш ще рухне, а тя си мислела, че ще умре. Успокоих я, че заминавам и след един ден ще съм там, и така приключи разговорът. Пуснах телевизора и видях, че по Си Ен Ен предават на живо от хеликоптер настъпващото цунами. Виждаха се оризови полета и пътища с хора, опитващи се да избягат от вълната. Погледът отгоре не даваше много ясна представа за реалния мащаб на бедствието. Гледайки репортажа, ми мина през ума, че по тихоокеанското крайбрежие на Япония има няколко атомни централи, и се притесних. След малко излезе информация от японския телевизионен канал Ен Ейч Кей, че аварийната система на атомната централа „Фукушима” се е задействала, нещата са под контрол и няма място за безпокойство. Така след последните кадри с устоялата централа тръгнах към летището спокоен. Все пак земетресенията в Япония са ежедневие и хората са подготвени за такива ситуации. Когато кацнах в Токио обаче, разбрах, че прогнозата ми е била прибързана. Транспортът не работеше, залата на летището беше пълна с блокирани пътници, които спяха върху велпапе на пода. Успях да се кача на един от малкото движещи се влакове и след доста перипетии стигнах до дома на майка ми. Книгите от библиотеките бяха паднали, имаше няколко откъртени плочки от фасадата, но къщата беше издържала, и то без големи щети. Усетих, че нещо се беше случило, нещо различно от бедствията досега. Без да си разопаковам багажа, започнах да търся информация за това, което се беше случило. По всички канали предаваха едни и същи кадри от цунамито и далечни изгледи на атомната централа във Фукушима. Правителството декларира на специална пресконференция, че ситуацията е под контрол, и призова гражданите към спокойствие. Това се повтаряше непрекъснато. Следях и информацията на чуждестранните медии в интернет. Започнах леко да се успокоявам, че нещата са овладени.

March 11, 2011, the morning. Last minute preparations before my planned work trip to Japan. I sit at the computer to check the information on my flight from Sofia airport when I get a chat message from my sister: “There has been an earthquake in north-eastern Japan. Mom is alone in Tokyo and I can’t get through to her. Can you try please?” Immediately I called and I got through. My mother was alright, but very scared. The house had shaken as if it would collapse, and she thought she would die. I managed to calm her when I said that I would be leaving soon and would be there in one day, and ended the conversation. I turned on the TV and saw that CNN were broadcasting the rising tsunami live from a helicopter. You could see rice fields and roads with people trying to escape the wave. The view from above did not give a very clear idea of the real scale of the disaster. Watching the report it crossed my mind that the Pacific coast of Japan has several nuclear power plants and I got worried. After some time I heard that the Japanese television channel NHK informed that the emergency system of Fukushima nuclear power plant had been triggered, but things are under control and there is no need for concern. So after the last shots of the power plant still standing I went to the airport more relaxed. After all, earthquakes in Japan are common and people are prepared for such situations. When I landed in Tokyo, however, I realized that my forecast was a rash one. Transportation wasn’t working and the hall of the airport was full of stranded passengers sleeping on cardboard on the floor. I managed to get on one of the few trains and, after quite some trouble came home to my mother. The books had fallen out of the library shelves, there were some tiles missing from the facade, but the house had held out without major damage. I felt that something had happened, something other than the disasters so far. Without unpacking my luggage, I started looking for information about what had happened. On all channels were transmitting the same footage of the tsunami and distant views of the power plant in Fukushima. The Government stated in a press conference that the situation was under control and urged citizens to remain calm. This was being repeated incessantly. I was monitoring the information from foreign media on the Internet. I started to calm down slightly, that things were under control. At this point my wife came online in Skype and told me very nervously to immediately come back to Sofia. Her concern seemed slightly extreme, and I had only landed a few hours ago. “There’s an explosion at the nuclear power plant! The situation is like a war!” – were her words. I tried to calm her down, confident in the accuracy of 014

39


Последна пролет за това село, попаднало в зоната, април 2011 The last spring for this village which found itself in the zone, April 2011

40

014

В този момент по скайп се включи съпругата ми и много притеснена ми каза да се връщам веднага в София. Безпокойството й ми се стори пресилено, при това бях кацнал само преди няколко часа. „Има експлозия в атомната централа! Ситуацията е като при война!” – бяха нейните думи. Опитах се да я успокоя, уверен във верността на изявленията и анализите на специалистите по телевизията. Атомните централи в Япония са построени на различен принцип и авария, подобна на тази в Чернобил, е невъзможна. При това едва ли жена ми в България може да знае повече за случващото се от мен, нали бях в центъра на събитията. Така си мислех, а навярно и повечето японци. Но нещо ме загложди и след истерията на жена ми реших да сравня информацията в различните медии. И тогава се натъкнах на нещо странно. Японските медии показваха на живо атомната централа във Фукушима, но кадрите с експлозията липсваха. По Би Би Си тя се виждаше съвсем ясно, даже и звук имаше. Чак след известно време коментаторите от японския канал казаха, че нещо има промяна в изгледа на централата. Специалист по ядрена енергетика обаче успокои зрителите, че това е просто малка хидроексплозия, а не експлозия на реактора и няма изтичане на радиация. Нямало проблем. Тогава вече съмненията ми за информационно затъмнение се засилиха. Усетих, че в сравнение със земетресението и цунамито се случва нещо много по-голямо и страшно. След два дена имаше още една експлозия в трети реактор на същата централа. Издиг-

на се черен дим на 500 м в небето. Изглеждаше като след атомна бомба. И този път беше съобщено, че е хидроексплозия и няма опасност за населението. В Токио имаше режим на тока, надземното метро почти не се движеше, но хората отказаха да променят своя ритъм и се държаха, сякаш нищо не се е случило. Отиваха на работа, децата играеха в училищните дворове, а в парковете и спортните центрове младежите се забавляваха. След няколко дни отчетоха завишаване на стойностите на радиация във водата и въздуха над града, но и това не попречи на ритъма на живот. Компетентните органи уверяваха: „Засега няма опасност за здравето на гражданите”. Данните от разпространението на радиацията на територията на страната бяха публикувани един месец след експлозията. Закъснението си оправдаха с това, че не са искали да предизвикат паника. След време Министерството на образованието, културата, спорта и технологиите съобщи, че увеличава максимално допустимата стойност на радиоактивно облъчване двадесет пъти. Докато се лутах между различните информации в медиите в търсене на истината, отново се обади жена ми и с още по-песимистичен глас ми съобщи, че „Япония вече никога няма да е същата”. От тези думи ме заболя, а усещането ми беше, че съм загубил нещо завинаги. Реших да променя датата на полета за България. Тъгата и болката ми бяха примесени с благодарност към съдбата, че имам къде да отида. Свърших, каквото можах, и след около сед-


statements and assessments by experts on television. Nuclear power plants in Japan are built on different principles and accidents similar to Chernobyl, are impossible. Even so, it’s unlikely that my wife in Bulgaria can know more about what is happening than me, after all, I was right in the middle of the events. So I thought, and perhaps, so did most of the Japanese. But something started troubling me and after my wife’s hysteria I decided to compare the information in the different media. And then I came across something strange. Japanese media were showing the nuclear power plant in Fukushima live, but lacked shots of the explosion. On the BBC it was clearly visible, and even had sound. It was only after some time that the Japanese channel commentators said that something has changed in view of the plant. A specialist in nuclear energy, however, reassured viewers that this is just a small hydro-explosion rather than an explosion of the reactor and there was no radiation leak. There was no problem. Then my doubts about an information blackout increased. I felt that in comparison with the earthquake and the tsunami something much worse is happening. After two days there was another explosion in the third reactor of the same plant. Black smoke rose to more than 500 meters in the sky. It looked like the cloud from a nuclear bomb. Once again it was reported to be a hydro-explosion and there is no danger to the public. In Tokyo there were power outages, above-ground rail-networks hardly moved, but people refused to change their rhythm and behaved as if nothing had happened. They went to work, children played in schoolyards, in parks and sports centres, and young people entertained themselves. A few days later they reported an increase in

the values of radiation in the water and air over the city, but that did not stop the rhythm of life. The competent authorities assured – “Currently there is no danger to public health”. Information about the spread of radiation throughout the country was published one month after the explosion. They justified the delay by saying that did not want to cause panic. After some time the Ministry of Education, Culture, Sports and Technology reported that it was increasing the maximum acceptable amount of radiation by twenty times. While I was browsing through the various pieces of information in the media in search of the truth, once again I called my wife, who with an even more pessimistic voice told me that “Japan will never be the same”. These words hurt, and my sense was that I had lost something forever. I decided to change the date of the flight to Bulgaria. Sadness and pain were mixed with gratitude to fate that I have somewhere to go. I did whatever I could and around one week later I took off back to Sofia. I continued to monitor the internet for information about the accident in Fukushima and tried to piece together the truth, but the more I read, the more I felt like I had got into a maze that I couldn’t find my way out of. For example, data on the situation at the plant was changing constantly. What one day was presented as fact, the next day was denied. Eventually in May they said, that in March the fuel rods in the first reactor were completely melted down and had fallen to the bottom of the reactor, where they had formed holes. From there, they had destroyed the concrete foundation and what is going on from here is unclear.

Начало на евакуационната зона на около двадесет километра от атомната централа във Фукушима, април 2011 Beginning of evacuation zone, about 20 km away from the nuclear plant in Fukushima, April 2011

014

41


Цъфнали вишни в зоната с повишена радиация, април 2011 Cherries in bloom in the zone of increased radiation, April 2011

42

014

мица излетях за София. Продължавах да следя в нета информацията около аварията във Фукушима и се опитвах да сглобя истината, но колкото повече четях, толкова повече се засилваше усещането ми, че съм попаднал в лабиринт и не мога да намеря изхода. Например данните за ситуацията в централата се променяха непрекъснато. Това, което предния ден беше изнесено като факт, на другия ден се отричаше. В крайна сметка през май се оказа, че още през март горивните пръти в първи реактор са били напълно стопени, паднали са на дъното на реактора, където се е образувала дупка. От там са разрушили и стоманобетоновия фундамент и какво се случва нататък, не е ясно. Последва серия от алогични действия като това да се зареждат ученическите столове с продукти от района на Фукушима. Така подпомагали производителите от областта, но по-скоро се демонстрираха безопасни нива на радиация в храните. Завишена радиоактивност обаче се отчита ежедневно в най-различни продукти: мляко, месо, риба, зеленчуци. Дори в майчината кърма. Интересното е, че колкото тези данни стават по-тревожни, толкова с времето интересът на хората към тази тема отслабва. Половин година след аварията тези, които искат да разберат повече за истината, по някакъв начин остават изолирани от обществото. Усеща се умора и безразличие у населението от безперспективността и липсата на яснота относно случващото се в атомната централа. Над

70 000 души, които бяха евакуирани, нямат никакви планове за своето бъдеще. Запитах се в тази мрачна реалност аз като архитект какво бих могъл да направя. Навярно бих могъл да дам идея за възстановяване на пострадалите от цунамито градове или за изграждане на качествени временни жилища за хората, останали без дом, но пред проблема с радиацията съм безпомощен. Досега архитектурата винаги се е развивала паралелно с индустриализацията, или поне така се смята. Дали това не е погрешно, се запитах. Дали основните теми в теорията на архитектурата на модернизма не са загубили смисъл? По-удобно, по-комфортно, по-безопасно бяха все критерии, които бяха водещи в архитектурната и строителна техника за създаване на по-висок стандарт на живот. Сякаш модерното общество се изкачваше по стълба, на която не й се виждаше краят. Една от ролите на архитектурата беше да сътвори тази стълба. Според мен основното й предназначение беше поставено сериозно под съмнение след аварията във Фукушима. Тази катастрофа би трябвало да ни накара да преосмислим ценностите си в живота и какво означава изобщо човешкият живот. Да се създава архитектура за бъдеще без надежда е трагедия. Не ми остава друго, освен да се взирам и търся дори и малка такава, и това ме кара да се чувствам човек. Като в края на древногръцкия мит за кутията на Пандора: след като се отворила и излезли всички беди, пороци, нещастия, накрая останала само Елпида – т.е. Надеждата.


Then there came a series of illogical actions such as stocking the school canteens with products from the region of Fukushima. That was to support manufacturers in the area, but rather tried to show safe levels of radiation in food. However, increased radioactivity is reported daily in a variety of products: milk, meat, fish, vegetables, etc. Even in breast milk. Interestingly, the more serious this information becomes, the less people showed interest in this topic. Half a year after the accident, those who want to understand more about the truth, somehow remain isolated from society. I feel the fatigue and indifference among the population due to the lack of perspective and lack of clarity about what is happening in the nuclear power. Over 70,000 people were evacuated, and have no plans for their future. I wondered, in this bleak reality, as an architect what can I do? Perhaps I could give an idea for restoring the towns destroyed by the tsunami, or to build high-quality temporary housing for homeless people, but regarding the problem with radiation, I’m helpless. Until now, architecture has always evolved in parallel with industrialization or so it’s considered. “Is this wrong?” I began to wonder. Have the main themes in architecture theory of modernism lost their sense? More convenient, more comfortable, safer were all criteria that were leading architectural and building techniques to create a higher standard of living. As if modern society was climbing a ladder, which did not end in sight. One of the roles of architecture was to create this ladder. I think its basic purpose was seriously in doubt after the accident in Fukushima. This disaster should make us rethink our values in life and what human life means to us all. Creating architecture for a future without hope is a tragedy. I don’t

have anything else left, other than to stare and search, even for a small piece of hope, and this makes me feel human. Just like the end of the ancient Greek myth of Pandora’s box: once opened, all troubles, defects, misfortunes poured out, and finally only Elpis was left – i.e. Hope.

Последен пролетен пейзаж, април 2011 Last spring view, April 2011

Токио Маруяма (Токио, 1956) е мултидисциплинарен артист, който се изразява чрез живопис, фотография, пърформанс и видео от 1979. Завършил е Университета за изкуства и музика в Токио със специалност живопис. Работите му са вдъхновени главно от градската среда, където той намира „знаци спомени”. Методът му включва деконструкция на фрагменти от средата и последващата им реорганизация на място, създавайки творба, която говори за човешката дейност в променящия се свят. Негови работи са показвани в Япония, Великобритания, Германия, Турция, Иран, Канада, Гърция, Камерун. Tokio Maruyama (Tokyo, 1956) is a multidisciplinary artist who has expresses himself through painting, photography, performance and video since 1979. He has graduated from the University of Arts and Music in Tokyo with a specialty in Painting. His works are mainly inspired by the urban environment where he finds “marks-memories”. His method includes deconstruction of elements of the immediate environment and then their reorganization on the spot, thus creating a work which speaks about the human activities in the changing world. His works have been shown in Japan, Great Britain, Germany, Turkey, Iran, Canada, Greece, and Cameroon. http://members.jcom.home.ne.jp/martokio

014

43

Profile for YAMAZAKI+IVANOVA architects

Abitare issue 14  

PANDORA'S BOX HAS BEEN OPENED Japan Now

Abitare issue 14  

PANDORA'S BOX HAS BEEN OPENED Japan Now

Advertisement