Виж! Vol. 125

Автор: Светослав Тодоров Един от последните плажове след Дуранкулак, снимка:

Камелия Величкова

ПОСОКА СЕВЕР

Северното Черноморие като че ли от години е във времева капсула. Не толкова защото пейзажът му не се променя, колкото защото в съзнанието на хората от другите части на страната то не е очевиден избор. Приятелите, фестивалите, инфраструктурно по-лесният достъп, обещанието за нещо едновременно близко, но и различно – всички тези фактори накланят везните към юга.

Така в един момент Северът се превръща в място, забулено в мъгляви спомени, но в тази форма на самодостатъчна изолираност започва и да се създава една мистерия. Като че ли той е пространство, което е подвластно на свои правила. Място, на което се живее, и което не е толкова пригодено за бързи и интензивни пътувания за някой уикенд. През последните години витае едно все по-изразено и подновено любопитство към Северното Черноморие. Можем да го видим

дори и в туристическите статистики – през юни тази година има 18 процента повече посетители на север, а увеличението на юг е 4 процента.

Дори хората, които не минават през Синеморец и Варвара, са чували за легендите за Севера.

Там, където знаците къде и какво да преживеем не са толкова очевидни.

Там, където местата се разкодират

само когато ги посетим. И ако за някой те може да са последното, което открива в България, то през последната година за десетки хиляди хора това беше първото, което виждат от страната – Дуранкулак, Балчик, курортите в близост до Варна

и самият град се превърнаха в убежище за няколко вълни на украински бежанци.

Има и още нещо любопитно – морето е притегателна сила по един неочевиден начин, в по-обезлюдените зони е почти като в “Зоната” в “Сталкер” на Тарковски, за която не си сигурен дали те привлича за добро или лошо. Това усещане не е за сметка на живота, който се случва дълбоко в градовете. В гимназиалните години разказите на Труман Капоти, в които той описва безвремието на американския Юг, ми напомняха повече за Варна, отколкото която и да е типично морска история. С някои редакции неговият

Southern Gothic лесно би могъл да се превърне в North Coast Gothic.

В новия брой открехваме няколко

истории на хора, неразделно привързани към Северното Черноморие. Поняга по избор, понякога по съдба.

Автор: Тодор Карастоянов Фотограф: Боряна Пандова

Много държим българското

Черноморие, при все неговите няма и

400 км брегова ивица, да го делим на северно и южно, без никакво географско или геоложко основание, но с фундаменталистка маниакалност.

Това разделение има такава силна емоционална убеденост, че е по-пълнокръвно от ляво – дясно, наука – конспирации, война и мир и от всички модерни безпочвени убеждения от света на алтернативните факти. И всъщност е убедеждение от съвсем различен порядък.

С годините брегът на север от нос Емине се превърна в изкуплението на Юга, прегазен от бетонения “Люлин“ пласт на местната представа за туризъм, със заличеното минало на носталгичната безметежност на 70-те и 80-те, “Златният Орфей“ и Балкантурист менюто за тежки соц носталгици, които ходят на море в Гърция. И Северът, притаен в своята насечена от гледки “бедност”, с натежалата Добруджа за гръб и една война през полагаемата морска шир за перспектива. Настойчивите отлики между Севера и Юга всъщност са предимно в човешките усещания, придошли с вътрешното море, затова описанието на Севера би минало най-добре през личности, склонни да го вградят в думи от тези три много специални северни точки.

Карадере , плаж на север от град Бяла, Варненско. Такива плажове на българска територия вече не съществуват – говорим за последния представител на вида, представляван тук от Биляна Вучкова, цигуларка, обиколила света с музиката си. Тя е

един от двигателите на движението за импровизационни композиции Echtzeitmusik в Берлин. Безкраен

музикант, който винаги се завръща на плажа, за да набере още микротонове

и тишина в себе си, които да разпръсне

в други сезони и часови зони.

Камен бряг, едно от малкото села на север, които се намират на самия морски бряг. Кръстено е буквално, без грам чувство за хумор, на огромната скала, върху която е стъпило.

Представлява го Радослав Чичев, водещ в програма “Христо Ботев” и в подкаста за радиодокументалистика “Градски детектив”. Човек на словото в множеството му форми и твърд кестенов поглед.

Шабла, град на невъзмутими рибари до нефтени кладенци, замрял снишен

соц, подходящ за киноистории, на 10 км северно от Камен бряг и 6 км навътре в сушата. Често влиза в новините със заседнали кораби заради плитчините, които го опасват. През 1999 г. имахме възможността да наблюдаваме едно от най-дългите пълни слънчеви затъмнения над България именно от Шабла. Представляван от Мартин Петров, учител, преводач, антрополог, социолог, философ и хуманист, с когото можеш да си мълчиш дълго и качествено, преди думите да дойдат в точната си уместност.

Карадере Биляна Вучкова

На плажа, където пясъците текат в обратна на вълните посока, стои човек, който ще ви убеди, че между до и ре има хиляди други тонове, а музиката се е разтекла по гръбнака на цялото време.

Творческият път на цигуларката Биляна Вучкова минава през Лос Анджелис, Ню Йорк, остров

Доминика, Берлин, а музиката ѝ често се среща с други форми и течения. В този импровизационен дух е и следващият проект – курирането на програмата “Shared Space: споделено пространство на свободния звук“, която ще включва аудиовизуални инсталации, дискусии, вечерни концерти, следобедни импровизирани сесии с международни музиканти и ще се случва между 5 и 7 септември в “Топлоцентрала“.

Разговорите с Биляна, под белия

шум на Черното море, са разговори за музика, за избухнали артистични

неща тук и там по света, за пораснали деца, за смалени

родители, за приемственост, скорост, свобода, за импровизационните способности

на природата, вградени в околните гледки. И естествено, обикновени

лиготии на чист въздух във възхвала на самото Карадере. Продължават, докато се превърнат в облак на

хоризонта, върху който е кацнала малка черноглава чайка.

Ако на този плаж нещо е север по подразбиране, то това е бавната

природа наоколо, която настойчиво

превзема територии от човеците, изолирана срещу шумотевичното

ни присъствие с въпросния

безкрай, дето не съществува и

понякога му казваме “на север“.

Пътуваш по целия свят. И за теб ли Северът е север?

Посоката за мен не е координирана с компаса. Навътре в себе си е, рефлектираща околната среда, единствената постоянна величина от тийнейджърските ми години.

Един необичаен и силно необходим уют чрез тази постоянност, осмоза в

необятността на свободата навътре в морето, на топлия пясък под слънцето.

Банката за сетивно зареждане на батериите (пиша това на берлинската спирка Гезундбрунен, пътуваща натам, към Севера, от север на юг).

Морето е един от първичните примери за синестезия. Как преминава през теб?

Физически, през всяка една възможна отвореност в мен, ежедневно потопена и плуваща дълго в него. Творчески подсъзнателно, но осезаемо, освобождаващо неизчерпаемо

вдъхновение и изненадващи пориви. Гледам да ги преведа в артистичната си работа и с изминаващите години все по-буквално.

Кога свършва Северът?

Никога, в безкрая… не съм стигала до този край – май не съществува.

“Посоката за мен не е

координирана с компаса”

Камен бряг

Радослав Чичев

Освен с гласа му като водещ, отдадените читатели познават Радослав Чичев и с вътрешния му глас. Автор е на поетическите книги “От прашинките на деня”, “Сърцето на ловеца е лисица”, “5.6”, “Светкавици”, както и на пиесите “Колекционерката”, “Траевремене“ и “Звездата на Планк“.

Но като истински радиочовек, Радо не иска писмени въпроси и отговори, редактиран словоред и впръскана многозначност. Предпочита да разлее морския си взор на глас, директно върху моменталната твърдост на скалата, върху която е стъпил каменният му

бряг, сам протегнал столична невъзмутимост под сянката на добруджанските сливи и липи в двора си.

Вятърът разпределя градусите на един от най-горещите дни на 2023 г. (през юли) в

поносими порции, докато Радо ни развежда между дърветата в градината си с трудно

прикрита гордост и любов. Разговорът се клатушка плавно около самотата. Самотата, която не е мрак и депресия, а съзнателен личен избор и своеобразен тест за северност.

На север не се говори за курорти.

Не че ги няма. Просто Северът изисква жеста на съзнателната самота, през който да откриеш своята си граничност, полагаемата ти се гранична самота, която често пада

рязко като скала, 20 метра надолу в циментовото синьо на водата, или лети с пчелоядите над ръждясалите камъни.

“Скалата ги плаши“, обобщава Радо по повод липсващите курортисти. На север са по-скоро тези, които са дошли да намерят понятията, а не да се спъват в аквапаркове. Които са склонни да опишат морето с думи като “сурово”, “твърдо”, “диво”, “рязко”, вместо с “шезлонг”, “барче на плажа“, “караоке”, “Инстаграм”. Северът разбърква речника и върти мислите на шиш, но да чуеш самотата, описана не като безнадеждност, а като емоционално постижение, действа облекчаващо.

“Войната и тук, и в София се усеща еднакво близо”, обобщаваме. Поради географски

“Войната и тук, и в София се усеща еднакво близо”

причини първите украински бежанци след 24.02.22 г. попадат точно на север и Северът им е помогнал не малко с каквото е могъл. Вътре в тази конкретност обаче, каменният ръб пълзи пред очите ти – наляво и надясно, север и юг, както е пълзял от края на последната ледникова епоха и ще допълзи дълго след милитаристичните напъни на модерните честолюбци. Ако искаш, можеш да вървиш и напред през този ръб, за да се превърнеш в протеинов шейк долу в мокрото. А можеш да се излегнеш върху вятъра на Добруджа и да зачакаш

Северът да се превърне в нещо повече от понятие.

От добре организираната

самота минаваме през икономическата

несъстоятелност на този наш

Север – огледалният Юг от румънска страна. Делтата на Дунав

и Северна Добруджа са едни от

най-богатите региони на съседите, докато брегът тук е дамгосан с тази същата икономическа черна магия, с която цяла Северна България

направо си се гордее.

Минаваме през десетки други черти и характеристики на усещането за север, колкото да стигнем до географски точното определение, че Северът всъщност не съществува, ако нямаш думите за него. Времето

беше чудесно за плаж.

Шабла и нейните пирати (рибари) – това е отделна история за закъсали в рифове кораби, изплуващ от морето кокаин, червено “Марлборо”, най-стар и в най-източната на страната ни точка, най-красиво боядисан фар, а също и

истории за хора с големи като житото сърца. Но затова е нужно да направим отделен брой.

Мартин Петров, от своя страна, е толкова много неща в едно. Възможно е да сте го виждали да превежда думите на някой известен режисьор, който гостува на

“София филм фест”, но този му път не е бил предопределен. Завършва философия, а после е докторант в катедра “Социология”

в Софийския университет. Докато

пробиеш през всичките му качества и

умения, за да стигнеш до усмивката под брадата му, вече се чувстваш като на

организирано посещение с гид в музея на саркастичното любознание. Чудесен фон

за едно сурово обяснение на Севера.

Какво е “на север”?

Банално, но иска казване: Северът е суров. Ако Югът е красив, то Северът е възвишен. Обичайният

йовковско-радичковски

романтичен персонаж тук е може би една идея по-социопат и със

сигурност има по-различен декор. Една идея по-социопати сме може би, от една страна, заради тази суровост на климата (вятър, преспи, суша), а може би и защото земята е богата. Има и море, и нефт, та може като легендарния

шабленец Тръцко да кажеш: “Тръц, нито давам, нито взимам!“. И

напълно да се затвориш в имота и семейството си.

А декорът е по-различен, защото тук е единственото място в България, където естествената растителност не е гора, а степ – крайчето на голямата степ, от която всички азиатски конници, включително и нашите, се забиват в гората. Останало е мъничко покрай

брега и може би има шанс да се запази. Има и море – открито, без заливи. Само тук борсук и язовец са две различни животни. “Борсук“ тук се нарича японското енотовидно куче тануки. То е свещено за японците, но и монголците си го харесали, та го пренесли със себе си през степта. Имало е тюлени, чат-пат все още има дропли (минищраусове), има паткани (огромен плъх), както и много йоркепета (животно, с чиято намеса се обясняват множество инак необясними явления). Пазете Севера! Никакви МПС-та извън асфалта!

“Банално, но иска казване: Северът е суров. Ако

Югът е красив, то Северът е възвишен”

Северът за някой е Юг за някой друг.

Ами да. Северът в крайна сметка е по-малко Юг. Струва ми се много погрешно на Севера да се приписва някаква друга природа, различна от Природата – някакъв откъснат от материята Дух. Духът е убежището на алтернативните факти, т.е. на чистите лъжи. И на север си имаме смокини, просто малко по-малко. А чичо Митко прави вино, което се преточва на втория ден, инак става на мастило.

Що се отнася до тия, за които е Юг, все още се разправят повече истории за чехкини, отколкото за румънци.

От Шабла до Херсон по права линия са по-малко от 500 км.

Слава на Украйна! Слава на героите! Мога само да се възхищавам на смелостта им. В нашия свят много липсва смелост, а това значи, че липсва вяра в каквото и да било. Пандемията го показа много ясно. Пожелавам на украинците победа и щастлив живот след нея! А на руснаците (до голяма степен важи и за нас) пожелавам освобождение от този зомби-соц, зомби-царизъм, въобще култ към немъртвата плът, към силикона, ботокса,

напомпаните мускули, дебелите вратове, вратните пържоли, кюфтетата, шкембетата, дупетата, сланината; култ към неживата плът, към властта, авторитета, към фалоса, който обаче е отдаван спихнат, та трябва да се замества с дилдота, дула и пилони. Нека зомбитата почиват в мир! ***

Многоточието в заглавието не е случайно. Опитите ни да търсим географски разлики могат да

завършат или като “война”, или като “мир”, или като “любов”, или като друг някакъв мисловен Франкенщайн. Северът побира всякакви неща и всякакви неща идват при него, всякакви хора се разхождат по хоризонталите и вертикалите му, докато магнитните полюси позволяват.

ЕМОНА, ДИВОТО ЗОВЕ

Автор: Мая Стефанова

Нос Емине, Фотограф: Георги Величков

Велика Прахова ни вкарва в детските си спомени

и

настоящи отношения с Емона, емонитите и що е то

джозарник

Дори “Уикипедия“ знае, че липсата на качествен път възпрепятства достъпа до Емона и нос Емине и това е може би една от основните причини селището все още да пази автентичния си вид. Няколкото километра, които се отбиват от пътя за Иракли, са истинско изпитание за механиката на всеки автомобил, дори най-високопроходимия. “Лунен пейзаж“ е може би дори слабо определение за начина, по който изглежда и се усеща придвижването дотам, защото на моменти наистина губиш гравитация, подскачайки от дупка в дупка и от коловоз в коловоз. Затова и малцина знаят, че изпитанието си струва всеки потенциален бъдещ ремонт на автомобила, а още по-малко се навиват да го извървяват пеш.

Село Емона през миналия век, снимки: архив на сем. Прахови

“Липсата на път продължава да е загадка. Дълго време си мислехме, че причината е точно превенция на наплива от хора, но вече все повече си мисля, че просто липсва съответната нужда на управляващите там да има път. Ние самите дълго време се чудехме как е по-добре и при повечето продължава да преобладава идеята, че е по-добре пътят да е кофти, за да се защити мястото. Дотам сме го докарали – разчитаме на един скапан път, за да не могат да се качат тълпите. Цената е, че си изпотрошихме колите и зъбите, тръгвайки натам. Като бяхме деца и ходехме пеша, беше наред, но сега вече е по-сложно.“ Така започва разговорът ни с Велика Прахова, художник, скулптор, дигитален артист, сценограф, автор на костюми, а в последно време все повече и творец със социална насоченост, който активно работи в услуга на SOS Детски селища в село Дрен. Там от няколко години трайно тя живее със съпруга си, музиканта Росен Захариев – Роко и сина им Мартино.

Село Емона през миналия век, снимки: архив на сем. Прахови

От Варвара до Емона

Пътят към тази култова Емона всъщност тръгва от Варвара и базата на художниците от НХА и Морския клуб, обяснява Велика. “Тогава нашите родители, още младежи, надушват това място и си го обживяват. Събират се голяма банда художници и там се заражда тази форма на “Дивото зове“, в която ние сме израснали – бесен купон и всекидневни пърформанси, които тогава не са се наричали така, а са си били под формата на маскиране, алкохол, изкуство – едно доста хипи живеене, изпълнено с танци, диви плажове, нудизъм, кеф – абе, пълна свобода. Дълги години това нещо се случва всяко лято, докато в един момент започват да се пръкват децата, или ние, които започваме да щъкаме наоколо и купонът се видоизменя. Та това ядро се разтроява, като една част отива в Синеморец, друга част остава на Варвара, а третата отива на Емона.“

Велика помни времето, когато Емона е “един бесен чукар, където сред празни, пусти баири имаше седем разпадащи се стари къщи – Каменната къща, Къщата на Дама Пика, Дон Корлеоне, разположени по баира в пущинака, Къщата на Въла, Къщата на бай Генчо.“

Когато родителите ѝ, керамикът Буря Стефанова и скулпторът Любомир Прахов, се пренасят там, тя е едва на две, а брат ѝ – на три години. В селото има само седем местни жители, повечето от които вече не са сред живите. Компанията от

Село Емона през миналия век, снимки: архив на сем. Прахови

художници започва да бивакува на тенти, създадени от брезенти и опънати колове, а всичко се държи от купона – маскирането, дивите плажове и строенето на тъй наречените къщи, някои от които продължават да чакат дострояването си и до днес. “В началото се строи с камъни, с по една торба цимент на гръб и тъй като няма път, няма майстори, няма камиони, няма коли, а купонът е голям, къщата на Буря и Любо се строи едвам-едвам. В началото е навес, или подпорна стена от камъни, която се намира до дерето. Със силната воля на Буря и широтата на Любо, тази стена се сдоби и с покрив, който се превърна в убежище за много хора и за още повече бесни купони“, разказва Велика.

Маскети в джозарника

Забавленията се изразяват в нестихващи танци, рокендрол, блусарски парчета и безкрайни “маскета“, или маскени балове с чаршафи, бижута, като същински

индианци. “В джозарника, или при джозите, както наричахме майките, постоянно се маскираха – правеха се гердани, дълги до земята, обеци, тюрбани на главата, гримове, увити чаршафи, дълги бедра, боси крака. Беше много красиво. Всичките все пак бяха художнички и всичко беше много пипнато. Имаше цялостни дизайни –завършени модни колекции от нищо. Децата пък си правехме поли от сплетени

треви, слагахме си пера, мажехме се с кал.“

Сред ядрото от първите емонски преселници тя изброява имената на Христо Йонков от Троян, майстор керамик

и дългогодишен директор на троянското НУПИ “Проф. Венко Колев“, Марина и

Димитър – Дими Гачеви, Георги Липовански – Жожо, Емо и Галя Златанови, Боян и Еленка Тилеви. Под покривите на всеки един там има и ателие, допълва Велика.

Към днешна дата към тях и техните

наследници са се присъединили и нови заселници. Старата банда от децата на емонитите продължава да е стабилна и лятото да се събира там, вече със своите деца, макар Велика да предпочита

безвремието на по-ранните и по-късните

месеци от април до юни или от септември до декември, когато Емона има съвсем различен дух.

През суровата и пуста зима обаче там остават само шепа местни хора. Сред тях

вече от години е и майката на Велика.

През последните две десетилетия, като

“много силна емонитка“, тя успява да

укрепи къщата със зимно крило, за да живее там постоянно, въпреки

напредналата си възраст. И няма намерение да го напуска.

Културен вместо туристически център

Едно от събитията, които са изключително ценни за селището, е фестивалът “Арт Емона“, за чието създаване и поддържане основна роля имат Марина и Димитър –Дими Гачеви. Първо му издание се провежда през 2010 г. и до днес продължава да събира в селото шарена палитра от хора на изкуството. Фестивалът има благотворителна насоченост и със събраните средства от концертите и

търговете на живопис и керамика през годините местните успяват да възстановят от основи църквата, а след това и

манастира, който е към фара. “Не знам дали държавата е разбрала колко ценен културен център е всъщност Емона, но си мисля, че тя никога не би разбрала и какво да стори с това място. Ако властите се намесят, вероятно ще направят туристически център, но това няма да има общо с културата на това място. Туризмът може да е допълнение, както е по света, но

ние сме далеч от това“, казва Велика.

За нея времето, когато възниква “Арт Емона“, обаче съвпада с възрастта, в която започва да има нужда да смени обстановката и формата. “В един момент там вече всички се знаехме. Освен това ние, децата на първите емонити, сме малко като секта и сме консервативни по отношение на купона – разбирахме го точно като нашите родители и залагахме на танците, маскирането, общението. Ние бяхме по ”Бийтълс“, блуса и Джеймс Браун, а младежите, които дойдоха по-късно, донесоха пънк, метъл и по-различни форми на купон и музика. Получиха се лагери, което може би е естествен процес.“

Дивото продължава да зове

Велика с носталгия си спомня и

по-ранните дни, когато изкарват цели лета на плажа, без въобще да се прибират до селото. Готвят на плажа, а сладката вода и къпането с нея въобще не са на дневен ред. “Постоянно влачехме едни туби, правехме големи огньове. Нямаше кой знае какви спални чували, така че често изкопавахме по една дупка в пясъка,

хвърляхме отгоре сух пясък и си лягахме като сардинки под открито небе. Сега това ми се струва екстремно и това ми настоящо състояние ме притеснява, защото нищо не се е променило под откритото небе там, освен че стресът ни се е засилил и сме започнали да се защитаваме от нещо, което е само в главите ни.“

За известно време тя се мести в Синеморец, където е барманка в “Кораба“, а после създава и свое творческо кътче за деца. След раждането на сина ѝ се измества изцяло в село Дрен, където в момента я вълнуват последните ѝ експерименти в създаването на глина от изцяло местен материал, а междувременно в главата ѝ напират безброй идеи за това как творчеството да е в полза на децата.

Все по-рядко стига до Емона, или Дивото зове, както тя я нарича. “Аз просто нямам вече пространство в себе си за Дивото зове. То си ме зове, обаче аз, докато стигна до него, докато му позволя да влезе в мен, докато се почувствам сигурна и спокойна

под звездите, ще трябва да отделя повече време, което в момента нямам, за съжаление.“

Лазар Лютаков за

над 20-годишната

история на “Мазето на баба Васа” в Шабла

”Всъщност, когато говоря за “Мазето на баба Васа”, предпочитам да говоря за “нас”, защото това е енергията на много хора, която беше канализирана във времето”, казва съвременният художник Лазар Лютаков, активен от години най-вече във Виена и с богата на международни участия биография.

От вече 21 лета той се връща в Шабла, кани художник или куратор да оформи програма или самостоятелно участие, и така превръща къщата на баба си в нещо средно между арт резиденция, галерия, сцена и културен център.

Проектът започва по идея на Лютаков и негови тогавашни колеги от Виенската академия за изящни изкуства. В началото на 2000-те мазето от 11 кв.м. представлява полуизоставено и влажно пространство, което впоследствие той ремонтира с помощта на приятелите си в Шабла и превръща в галериен “бял куб”.

Казва, че в началото дори не е имало амбиция за някаква международна програма. Събитието е било фокусирано към самите жители на града, в който Лазар е роден през 1977 г. Публиката на първите издания е изцяло от местни, преди повече хора от страната (и предимно обвързани със съвременното изкуство у нас) да започнат да пътуват към къщата.

Викенти Комитски, "ами ако реалността е незавършена?", 2021 г.

За Лютаков подобен сблъсък между съвременно изкуство и публика, която не посещава галерии и може да е напълно незапозната с контекста на случващото се, доказва, че съвременното изкуство може да установява нови връзки и вид комуникация.

Въпреки че голяма част от семейството му са художници, животът на баба му е на пръв поглед далеч от изкуството: преселница е от Румъния, а след установяването си в Шабла става краварка. Винаги е посрещала с гостоприемство и любопитство идеите и хората, които Лазар ѝ води всяко лято. “Тя беше невероятно фин човек, който винаги посрещаше топло, търсеше неща отвъд битовото. Остави ярка следа във всеки. Няма човек в Шабла, който да не я познаваше – ако попиташ който и да е на улицата “Къде е къщата на Васа?”, веднага ще ти кажат.” Васа си отива през 2020 г., на почти 92-годишна възраст.

Няколко от тези сюжетни линии се смесват в участието тази година: на 28 юли в мазето младият поет и съвременен артист Александър

Габровски представи инсталацията

“Невидими машини”, в рамките на която той проведе и работилница по творческо писане. Габровски е роден във Варна в годината, в която мазето отваря врати в сегашния си вид (2002), а в момента живее във Виена и следва във Виенския университет по приложни изкуства. Неотдавна той имаше и участие в пространствата Posta и Punta в София с изложбата “Вечно завръщане”, в която художничката Калина Димитрова създаде работа по негов стих.

До този момент десетки чуждестранни художници са излагали работи в Шабла по линия на “Мазето на баба Васа”, често вдъхновени от начина, по който пространството и средата около него са пълен контрапункт на това, което познават. Това, разбира се, важи и за художници от по-големите градове на страната, които пристигат в Шабла.

Горе: Бабинство (непреброимо), 2022 г. Долу: Баба Васа и пианиската Дора Делийска, 2015 г.

Как Лазар Лютаков си представя

мястото в близко бъдеще?

“Всъщност не искам това, което правим, да се разраства. Не

градим чрез мащаб, а чрез това, което е интересно, експериментално”, казва

Лютаков, който през 2019 г.

представи България на

Венецианското биенале, в

съвместно участие с Рада Букова.

“Получава се алтернатива на

типичния “професионализиран”

художествен живот. Среда, която

ни държи близо до самата работа, чистото удоволствие.”

“Мазето на баба Васа” е в Шабла на ул. Марица” 22.

Повече за историята на пространството на baba-vasa.blogspot.com

и Baba Vasa’s Cellar във Facebook.

Рисунка на Александър Габровски, част от изложбата му в “Мазето на баба Васа”, 2023 г.

“За девет години успяхме да се развием много. На пръв поглед фестивалът е един и същ, но с малки и последователни стъпки успяхме да изградим сплотен екип, да създадем една вдъхновена и обичаща късометражното кино публика.” Това е равносметката на екипа на фестивала за късометражно кино “Карантината”, който се провежда всяко лято на едноименното рибарско селище в кв. “Аспарухово”, Варна (в началото на ХХ век моряците, за които е имало съмнения за холера, са били изолирани в местността, преди да бъдат допуснати града).

Новото, девето издание ще се проведе между 1-5 август. В петте вечери на плажа в “Аспарухово” зрителите ще видят 44 късометражни филма (както игрални и документални, така и анимационни) от 22 държави.

Пред организаторите стои предизвикателството дали могат да запазят линията на все по-голям интерес. По

всички личи, че ще успеят: “Започнахме с около 200-300 души на вечер при първите издания на фестивала. Докато миналата година в някои от вечерите имаше над 1 200 души”, казва Георги Кръстев, един от основателите на “Карантината” и част от школата за изкуства “Дедал”, селектор на програмата, а извън работата си по фестивала – оператор и фотограф.

Как се създава публика за късо кино

“Беше изключително трудно при голямата конкуренция на високобюджетните

холивудски продукции да предложим нискобюджетни малки независими филми”, спомня си Георги.

В един момент интересът към заглавия с “обикновени и прости сюжети, но с дълбоки послания” става все по-устойчив. Георги казва, че не му прави впечатление толкова разрастващият се брой хора, колкото как се променя културата им на преживяване.

Фестивалът се появява в момент, когато късометражното кино е с по-слаба популярност у нас, а подобни събития

липсват остро във Варна. “От една публика, която не знаеше какво да очаква в началото, зрителите започнаха да обичат и разбират все повече съвременните късометражни филмови форми.”

Той не вижда нужда събитието да се разраства повече, отколкото естествено му е заложено като тематика и фокус. И все пак увеличаващата се публика носи някои промени: по-голям екран, нов проектор и озвучителна система, допълнителни места, а в чисто организационен план: подробно планиране и добра логистика, съвместна работа с доброволци, безкористна мотивация. Все по-често той забелязва и зрители от чужбина, групи хора, които пристигат от други градове. И същевременно фестивалът продължава да е предимно местно явление, създадено на мускулите на общността около школата.

“Като всяко начинание, свързано с изкуство, има много проблеми и всичко е изключително трудоемко за създаване и финансиране”. Но Георги припомня, че “задържиш ли се достатъчно дълго време на едно място, светът сам ще мине през очите ти.”

За тези девет години до екипа стигат хиляди международни заглавия, поради което с времето те развиват и все по-селективни способности. “Заехме се с нелеката задача да отсеем и селектираме идеите и посланията на света, които считаме за важни и искаме да покажем. От екология и опазване на автентични култури, от истории за екстремни места, хора и събития, до социално значими теми за човешките отношения.”

Хоризонтът от плажа

Ако има място за амбиция, то е в развиването на дълготрайни отношения с режисьори и продуценти, както и откриване на млади таланти, които впоследствие оставят следа в световното кино. В селекцията той вижда нужда от творчески подход. “Все пак дори и най-големите режисьори са започнали своя творчески път именно с късометражни филмови форми. С годините станахме свидетели на цялостно израстване на

определени автори, проследихме

развитието им от техните първи опити. Други успяхме да мотивираме и толкова

им хареса тук, че започнаха да създават

нов филм всяка година, за да присъстват на фестивала.”

Сред важните качества на “Карантината”

е и че отнася стотици на място, което те рядко посещават. Варна не прави изключение от начина, по който се движат културният и нощният живот в София и по-големите градове на

страната: почти всичко е съсредоточено в центъра на града.

Това, че “Карантината” се провежда открито, също носи риск от непредвидени обстоятелства.

“Необходимо е да се планират възможни

рискове като дъжд или силен вятър и да се разработят планове за бързо и ефективно реагиране при нужда.”

бори за опазването на рибарското

селище, около което има засилен строеж, а в миналото неведнъж е било

застрашавано от събаряне. “Едно от нещата, в които вярваме, е, че имаме заслуга за негово запазване в сегашния му вид. Заедно с местната рибарска общност успяхме да го превърнем в международен културен център, място за творчески изяви и обмен.”

Изкуството на бавното, но сигурно развитие

Следващата година “Карантината” ще отбележи десето издание, но екипът не отдавна особено значение на този факт. Целта е просто да останат отдадени на идеята да се развиват бавно, но сигурно с всяко следващо издание. Това се случва най-вече с развиването на паралелни събития и повече разнообразие в програмата.

Извън “Карантината”, екипът на Георги и школа “Дедал” е ангажиран и с музикалния фестивал Q Jazz, който между 13-15 юли отбеляза второто си издание. Въпреки, че се провеждат по различно време, те търсят определена симбиоза между двата фестивала. Общото е в желанието на екипа да не се допускат компромиси в качеството.

“Всяко разрастване трябва да става поетапно и с мярка. Едно от важните неща е да успеем да запазим чара на фестивала и романтиката на самото място. Фестивалът няма търговски характер, не продаваме храни и напитки. Опитваме се да утвърдим собствената си идентичност и да запазим алтернативния характер на събитието – без червени килими, скъпи тоалети, коктейли и фанфари.”

И все пак “Карантината” си има дрескод: нищо повече от “безгрижно-лятно, синьо-бяло райе”.

Една от каузите на фестивала е да се Цялата програма и всички детайли около тазгодишното издание са на thequarantine.org. Фестивалът ще има и музикална част, като в рамките му публиката ще види Funkaround, S&GH Acoustic, Three Man Orchestra, Innerglow, Teddy Velvet Band.

Винаги прохладно вътре и без телефонен сигнал, ReBonkers – най-голямата сцена за съвременно изкуство във Варна, се гордее не само с богатата история от своето минало, но вече уверено присъства и в настоящето. За

по-малко от 2 години пространството е домакин на над 100 събития със съвременна

насоченост – от театър и танц, през кино, експериментална музика и литература, до разнообразни дискусии на социални теми, като основен акцент в програмата си остава съвременното визуално изкуство.

Специфичното пространство има формата на

каменен тунел, отвън покрит с естествен зелен покрив и обширен двор. Именно тази необичайна архитектура и акустика е

вдъхновение за повече от 300 български и международни артисти, участвали в програмата на ReBonkers досега.

Каменната постройка тази години става на 2 века и е най-старата напълно запазена сграда в инак древната Варна. Изградена е през 1823 г. от османските власти като склад за барут. През 90-те години там се помещава и култовият клуб “Bonkers”, който е сред първите сцени за алтернативна музика в

Ляво: Сара Бъргър (Щвейцария) Sofia Art Week 5, снимка: Ангел Жечев Дясно: Куентин Алкайна / Фондация Вачева-Брезунек за форум БУНА и дворът на ReBonkers

България и е ключов за развитието на редица български банди. За жалост с настъпването на Милениума пространството запада и се превръща в буренясало обиталище на бездомници.

За обновяването на сградата основна заслуга има сдружение “Таляна”, чиято дейност е чрез иновации и изкуство да активира творческия потенциал на Варна и да среща публиката с нови и различни форми на културното потребление. Процесът по възстановяване на ReBonkers започва през 2017 г. и приключва едва в края на 2021 г.

Сега и до края на настоящия сезон ReBonkers ще е обиталище на куп интересни неща. Сред тях са: изложби на колектива Rosa Stern от Мюнхен, Ина Добрева, Матю Никол от Париж заедно с ПУК!, Никола Стоянов и Аарон Рот, както и световната платформа за дизайн арт Pictoplasma от Берлин. Междувременно от акустиката му ще се възползват бурните КАКЕ?, DYI-pop изпълнителката DENA, както и експерименталните trohi, Hypochondriac Resonators & Changing Perspectives.

ReBonkers е във Варна, ул. "Барутен погреб" 4. Повече за историята на пространството и програмата на @ReBonkers.varna и на rebonkers.com.

МИР И ХВЪРЧИЛА Когато вятърът в поляните до Сухото дърво, Дарданелите и Крокодилите край Варвара се засили дотолкова, че да напомни, че лятото скоро ще си ходи, ще настъпи време за голямото дневно пускане на хвърчила и фестивала Varvara Kite Fest. На 21 август третото издание на инициативата ще опъне в небето над емблематичната южна точка от Черноморието ни десетки фигури на всевъзможни познати и непознати, реални и чудати образи и създания. Родена от искрената любов на режисьора и аниматор Андрей Кулев и съпругата му Ася Кованова, инициативата се осъществява традиционно с подкрепата на кметство Варвара, но отскоро и на Wake Up Varvara и Община Царево. Сред пилотиращите гости тази година ще са “Въздушни чудеса“, Kite.bg, Kostaa Flykites, Marti Kite Club, Michael Wengenmayer, Валентин Василев, MIR, Мартин Кърнолски, както и домакините от Varvara Kite Team. “Хвърчилата променят ландшафта, правят го временен, а въздушните артисти са невидими – виждат се само душите им, които изпълват с вятър хвърчилата”, каза ни преди две години Андрей Кулев. А ние му се доверяваме, защото е пускал не само хвърчила, но и няколко търчила.

21 АВГУСТ I СУХОТО ДЪРВО, ДАРДАНЕЛИ И КРОКОДИЛИТЕ I ВАРВАРА

ОЩЕ 48 ЧАСА ВАРУША

Пет сцени, галерии и пространства ще са домакини на изложби, срещи и дискусии с архитекти, урбанисти, както и представяне на работилници и резидентски програми, но и на Триеналето на съвременните изкуства от Източните Балкани. Всичко това е само част от богатата програма на второто издание на фестивала “48 часа Варуша юг“. Организаторите му са изпълнили двата дни от 18 до 20 август с близо 80 събития, сред които ще е представянето на работата на няколко съвременни визуални артисти като Михаил Михайлов, Калоян Илиев – Кокимото, Ганчо Ганчев – Гана. Архитекти, урбанисти и граждани пък ще си направят среща, за да дискутират опазването на културно-историческото наследство на Велико Търново, както и възстановяването, макар и за кратко, на крайбрежния маршрут в старата част на града, с изследване на зоната около реката и връзката на улица “Крайбрежна“ с квартал “Асенов“ и Художествената галерия “Борис Денев“. Специално за фестивала ще отвори врати и Йоновият храм, както и къщата близо до Бейския мост, построени в стил сецесион. Организаторите ще задействат и дарителска акция за реконструкцията на църквата “Свети Никола“, а художниците от кръга “Дупини“ ще преоткрият за гостите руините на старата църква “Свети Спас“, като я почистят и прожектират върху нея снимки, предшестващи нейното събаряне при земетресението от 1993 г.. 18 – 20 АВГУСТ I КВ. „ВАРУША” ЮГ I ВЕЛИКО ТЪРНОВО

ДОМ на нашите забави

Макар да отвори врати преди броени месеци, клуб ДОМ вече даде стабилна заявка, че ще е мястото, където качественият до педантичност звук и безкомпромисната

музикална селекция ще диктуват правилата и ритъма на партито.

Още в рамките на първите им два активни

месеца оттам минаха имена като Carlos Valdes, Raphael Carrau, Maayan Nidam, Silverlining, Ferro, Mathias & So-Fi, Sugar free, Praslea, а зад пулта застанаха и немалко български артисти, част от които млади и дори дебютиращи.

И докато всички са се пръснали някъде из лятото в търсене на забавления и танци под открито небе, екипът използва времето, за да си вземе поуки от първите си два активни месеца, да изглади вътрешните процеси и да формулира истинската си същност, за да може през септември да ни посрещне със силен нов сезон.

НОВО НАЧАЛО

Една от новостите, които предстоят наесен в ДОМ, е ярка промяна в програмната

политика. От септември клубът ще бъде не само пълнокръвен ДОМ на електронната музика в България с програма, която обещава да събере под един покрив почти всички

значими промоутъри на електронна музика в страната, като не пропуска и доказаните чуждестранни музикални формати. Така от екипа си поставят цел с качествена селекция,

но без жанрови ограничения, да достигнат до колкото се може по-голяма и широка публика.

Удобствата на атмосферата в ДОМ ще служат и на немузикални събития, какъвто е един от най-утвърдените афтъруърк научни формати. Ще има също поп-ъп събития, някои от които ще са добре опазена тайна, която да изненада приятно онези, които се навъртат достатъчно често там.

КУЛТУРЕН ДОМ

И тъй като иска (а и може) да е нещо повече от нощен клуб за електронна музика, ДОМ прави всичко възможно да погледне на себе си като хъб за модерна култура. Затова през есента той ще е партньорска локация на събитието Digital Аrt Festival, провеждано под егидата на Националната художествена академия. Към средата на сезона там ще бъде представена и културна трилогия, в която екипът ще въвлече интересни визуални артисти и музиканти.

Вратите на ДОМ остават широко отворени и за нови интересни идеи за проекти, младежки инициативи или експериментално изкуство, което гали и извисява душата. Ако имате такива, потърсете ги, защото ДОМ се създава с отношение, а душата на точно този са най-вече неговите обитатели. Дайте му душа през септември и се чувствайте у ДОМа си.

И @CLUBDOMBG

ГОЛЯМАТА МУЗИКАЛНА СПИРКА

Фестивалното лято може и да е в разгара си, но едва ли през август ще се намери друга по-гореща музикална спирка, която да предложи по-богат и разнороден избор от стилове и актуални имена, от поредицата Burgas Summer Live на Морска гара в Бургас. Тя започна в края на юли с The Architects и ще се засили още по-стремително към ушите и душите ни на 6, 11 и 13 август. Фактът, че не се събира под традиционната фестивална шапка на залепени една за друга дати с обилен лайнъп, всъщност може да се окаже и по-добрата формула на организаторите от Fest Team, която да ни позволи да имаме по няколко дни за глътка хладен въздух в жегата, разтоварване на мускулната треска от танци, както и за отлежаване на емоциите от музикалните натрупвания.

На 6 август всичко ще започне нежно и красиво с помощта на четири силни дамски гласа. Ако Деси Андонова от Phuture Shock може да накара всички да припяват “Don’t Let Go”, веднага след нея ще се нареди Sophie Ellis-Bextor, която ще направи “Murder On The Dancefloor”. И всичко това ще е само прелюдия към начина, по който Skye от Morcheeba ще ни гмурне в “The Sea”, за да разкаже как “Rome Wasn’t Built In A Day”. После Róisín Murphy ще се погрижи нощта да стане още по-diva, като ни припомни своя Moloko заряд, станал още по-взривоопасен в нейната солова кариера, която не спира да бълва нови музикални експерименти, както в плавния, така и в по-енергичния танцов спектър.

След този силен дамски коктейл ще имаме само четири дни, за да се съвземем и на 11 август да се отдадем на мощните инди рок емоции, които ще пристигнат с шотландските знаменитости от Глазгоу Franz Ferdinand и актуалните знаменитости от английския Есекс Nothing But Thieves, за които ще бъдем подобаващо подготвени от местните звезди в жанра Hayes & Y.

След ден за събиране на силите ще се върнем отново на Морска гара, за да “монтираме“ 13 август по възможно най-подходящия начин с Editors, които вече две десетилетия проправят пътя си към върховете на британския рок звук. За това основна роля изиграва не само емблематичният баритонов глас и завладяващо сценично присъствие на Том Смит, но и способността им никога да не правят това, което се очаква от тях. Като последния им албум, който прави завой към електро-индустриалния рок. Тяхната енергия ще бъде допълнена и от китарните рифове на британците от Temples, чийто четвърти албум от началото на тази година е продуциран от Шон Оно Ленън и предлага песни, на които едновременно да танцуваш, но и да размишляваш. Вечерта ще бъде допълнена “безсрамно“ и от лондончаните от Shame, както и от българското алтернативно рок явление ALI, които точно тази година готвят издаването на дебютния си албум.

Иначе казано, сложете първата половина на август на пауза, защото в Бургас лятото ще е Burgas Summer Live и ще е паметно.

6, 11 И 13 АВГУСТ I МОРСКА ГАРА БУРГАС

ИЗДАТЕЛ

Камелия Величкова

ВОДЕЩ РЕДАКТОР

Светослав Тодоров

РЕДАКТОР

Мая Стефанова

КОРЕКТОР

Йордан Константинов

ФОТОГРАФ

Боряна Пандова

РЕКЛАМА

Камелия Величкова office@vijsofia.bg

Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com

Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg

Здравка Раева zdravka.raeva@vijsofia.bg

АВТОРИ В БРОЯ

Тодор Карастоянов

Мая Стефанова

Светослав Тодоров

ФОТОГРАФИ Ангел Жечев I стр. 31

Боряна Пандова I стр. 2-17

Георги Величков I стр. 18

Иван Енчев I стр. 24

Камелия Величкова I стр. 1, 23

КОРИЦА Боряна Пандова www.borianapandova.com @pandova_portraits

ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА И РАЗШИРЕНИТЕ

МАТЕРИАЛИ

ОТ БРОЯ ЩЕ ОТКРИЕТЕ НА WWW.VIJMAG.BG

“Виж!” се осъществява и с безценната подкрепа на всички тези хора в платформата

Patreon. Ако харесвате работата ни, можете да ни подкрепите списанието на: WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE

Ана Благова

Андреа Попйорданова

Ася Мункова

Бояна Райчева

Боря Шапшалова

Ваньо Димитров

Венцислав Лалев

Вероника Аристархова

Виктория Стайкова

Владимир Драгоев

Гергана Георгиева

Гергана Рабаджийска

Дамяна Димитрова

Деница Димитрова

Десислава Станчева

Димо Господинов

Добрина Кисьова

Екатерина Ангелова

Елина Самарджиева

Елисавета Ангелова

Жени Дечева

Златина Димитрова Златомира Тодорова Ива Мечкунова Иван Кашлаков Иванка Тодорова Ина Добрева Йордан Жечев Калина Павлова Катерина Татарлиева Кристиян Велков Лора Йорданова Любомир Бабуров Любомир Попйорданов Любо Чолаков Марина Матеева Мария Змийчарова Мария Вълкова Мила Янева Мина Карабахчиева Михаела Добрева Николай Иванов

Параскеви Карагеоргу

Петър Стоянов

Радостина Ганева

Рая Раева

Румяна Екимова

Светина Уейгант

Светлана Апостолова

Светла Дамянова

Светлозара Христова

Симеона Манова

Снежана Янева

София Попйорданова

Теодор Ушев

Фани Цветкова

Христина Мангелова

Ценко Христов

Явор Димитров

Яна Бюрер Тавание

Ясмина Якимова

Ashira Morris

Studio Komplekt