Неотдавна министърът на вътрешните работи Даниел Митов обясни случаите на
насилие, свързани с т.нар. “локални” (наричани още “локали“ в медиите), като резултат от “десетилетия култ към
мутрите, култ към чалгата, култ към скъпите коли и вещи, които водят до това”. Но когато мутрите са станали политици, а
чалга звездите в повечето случаи говорят по-интелигентно от самите политици, това трудно може да е обяснение.
И докато на местно ниво проблемите често се изговарят през публични
престрелки от думи и твърдения, въпросът за образованието е световен проблем, който най-често се разисква в контекста
на изкуствения интелект, все по-трудното развиване на когнитивни умения, все
по-голямата пропаст между обучение и
професионални перспективи. Когато учим, за миналото или за бъдещето се
подготвяме?
На 24 май професорът по теория на
литературата в Софийския университет “Св. Климент Охридски” и декан на
Факултета по славянски филологии Амелия Личева каза в своята празнична реч, че “българският език е част от европейското семейство, на него говорим за родното, но и за Европа, за света, с него защитаваме националното в контекста на универсалното. И диалогът е счупен. Можем ли да го възстановим?” Точно този въпрос ще се опитаме да разплетем на следващите страници. В процеса ще се
опитаме да открием какво означава образование на бъдещето. И не на
последно място, как всичко това влияе върху нас – като зрители, читатели, създатели и автори.
В новия ни брой проф. Личева подчертава нуждата от интердисциплинарното знание, д-р Женя Лазарова очертава променящата се роля на учителите и какви компетенции изисква от нас бъдещето, начертавайки пътя към нови педагогически парадигми. Анна Бодакова, студентка по социология, поглежда със смесени чувства назад към опита си в образованието. Представяме художника Антон Терзиев и серията му за болезнения процес на порастването Quiet Riots. Разговаряме и с различни поколения професионалисти в образованието. За преподавателя по философия и водещ на подкаста inter alia Васил Лозанов
опасностите днес се крият в “постепенното притъпяване на
любознанието и бавното изтъняване на човечността”. Според Нора Гавазова, основателка на фондация “Калейдоскоп“, образованието има свойството не само да предава знания, но “може и да
обезчовечава: да възпитава в покорство, конформизъм, ниски очаквания, заучена безпомощност.” Има ли как да сме пълноценни в систематизирането и прилагането на знание, но без да сме “просто още една тухла в стената”?
Лазарова работи в сферата на
когнитивното и
социално-емоционалното развитие и
зелените комуникации, изпълнителна
директорка е на Neuroeconomics Labs, първата лаборатория в България, която
прилага принципите на поведенческата икономика и невроикономиката. Преди
да създаде този нов модел у нас, тя работи като консултант по бизнес стратегии в Лондон, като завършва
магистратура и прави докторат по невропсихология в Оксфорд.
Тя също така е автор на два проекта в
подкрепа на социални каузи, които се
основават на научния ѝ опит: книгата
“Жените, които променят света”,
насочена към деца без родителска грижа,
както и на настолната игра и пъзел
Replantica, базирани на поредица нейни
проучвания за ефективно зелено
образование и как то може да възпита
отговорно и грижовно отношение към
животните и природата. “Тези нагласи за
устойчив живот ще са ключови в
бъдещето“ , изтъква тя.
“ВИЖ!“ разговаря с Лазарова за начина, по който се променя грамотността, за това какво е необходимо за
изграждането на личността днес, кои са
факторите, които влияят негативно на
образователната ни система в момента и
какви са възможните решения.
Наблюдаваме ли днес ценностно
преобръщане в понятието ни за
образование
Политически идеологии като
взимат разумни, информирани решения за него.
В този контекст мястото на религията в образованието е сред субективните хуманитарни предмети, които ни учат на различни исторически уроци, на толерантност към разнообразието на човешки преживявания и гледни точки. Православие, католицизъм, ислям, юдаизъм, будизъм би трябвало да се изучават заедно, във философски и исторически контекст, под формата на сравнителна религия. Пътят към толерантността е плуралистичният.
Какво е да си грамотен днес
От една страна, все повече говорим за приложими умения и функционална грамотност, така че дефиницията се отдалечава от чисто академичните знания. От друга страна, се разширяват сферите от живота, в които съвремието изисква такива базови функционални умения – освен езикова и математическа грамотност, вече имаме здравна, дигитална, медийна, финансова, научна, предприемаческа и гражданска. Така че най-общо:
Училище в София през 1977 г. Източник: Български визуален архив.
например, защото той вече харесва себе си. Той няма нужда да си придава
добавена стойност и идентичност чрез
скъпи дрехи, защото знае, че е
достатъчен и с по-обикновени. Три възможни пътя на развитие
получават нужната им подкрепа, за да се развиват.
В японските училища например няма санкции. Те просто не са нужни, защото
от ранна възраст се възпитават общи
социални правила, а за учителите е
немислимо самите те да нарушат някое
от правилата, тъй като осъзнават важната си роля на модел на поведение – и в училището, и в обществото.
Втората важна промяна е в подготовката на учителите. Преподаването на
предметни знания ще става все по-маловажно в ролята на учителя, а менторската му роля на отговорен, доверен възрастен ще става все по-значима. Все по-важно ще бъде учителят да може да насочва, стимулира и формира социално-емоционални компетентности, да изгражда самостоятелност и мотивация за учене и работа, както и мултидисциплинарно, критично, научно, хуманитарно мислене.
За да може училището да изгражда тези умения у децата, са необходими учители,
които вече ги имат.
Третият важен аспект е целите, методите
на преподаване и оценяване, както и
самото образователно съдържание, да бъдат ориентирани към развиване на
компетентностите на бъдещето. Вече разполагаме с валидиран български
компетентностен модел с 18 базови
компетентности в следните области:
социално-емоционално развитие;
интелектуално развитие и умения за учене; физическо и здравно развитие; езикови и комуникационни
компетентности; логическо и критично
мислене; математическа и финансова
компетентност; природни закони, екология и научно мислене; културно-естетическо и хуманитарно познание; умения за живот (гражданска, медийна, предприемаческа, технологична компетентности).
Всички тези компетентности формират личността, но социално-емоционалните и хуманитарните компетентности
все по-ценни, тъй като ще поддържат човешкото измерение,
реформа, насочена не просто към академични знания, а към изграждане на осъзнати и ангажирани личности, способни да допринасят за едно по-добро бъдеще.
Преподаване в бъдеще време
Човешкият пример, менторството, доверителната връзка, отношенията на уважение, равнопоставеност и реципрочност, социално-емоционалните умения, както и способността да формират самостоятелно мислене в
децата. ИИ не може тези неща и според мен още дълго няма да ги умее, нито ще може да ги преподава, а те ще стават все по-важни и търсени. Ученето на езици обаче, както и базови математически умения, логика и програмиране, са много подходящи за учене чрез дигитални игри и ИИ. Това позволява постоянна обратна връзка, персонализирана ескалация на трудност и достатъчно целенасочена практика.
За уважението и грижата
Наскоро видях фотографската изложба на Боряна Пандова, озаглавена “Мръсно“. Тя
ме накара да се замисля как и защо определяме нещо като боклук. Снимките ѝ улавят “автентична, случайна мръсотия“ – фасове, пластмасови отпадъци, люспи от семки, камъчета, изсъхнали листа и
клечки, заснети в градска среда. Те ме провокираха да се замисля защо възприемаме едни и същи елементи като листа и клечки – като част от природата в гората, но като нежелани в града. Замислих се и как това влияе върху отношението към градските дървета, които сякаш са принизени до някой умишлено изхвърлящ
Каква е основната разлика между
студентите, когато започнахте
академичния си път и сега?
Този месец водих едни поетически
работилници с ученици и понеже пак си
говорихме за училището и
преподаването, на финала си казах –
какви страхотни деца, които са такива
въпреки клишетата, които училището се
опитва да им натрапи.
Не съм от тези, които ще кажат: “много се
промениха поколенията, вече не е
същото.” Да, децата са различни,
по-прагматично са ориентирани, но и
светът е друг и трябва да се съобразяваме с новите предизвикателства. В епохата на
изкуствения интелект е нелепо да
преподаваш наизустени неща. Борбата е
за вниманието, за интереса им и ако успее
човек да ги запали, те му отвръщат
стократно. Но трябват усилия, не може да
се лежи на идеята, че нещо си го знаеш и
просто ще го изпееш. Важно е да става диалог. И знаете ли, още нещо, което е
много силно в днешните поколения – те
не понасят тези преподаватели, които се
опитват да ги унижат и да им посочат, че
не знаят. Впрочем и аз не понасям онези, които от амвона на възрастта и
натрупаното се опитват да смачкат
самочувствието на младите.
През последните месеци сте един от
гласовете, които призовават към
реформи, но и са критични към
сегашните идеи за по-широко присъствие на религията в учебната
програма и въобще
по-консервативната реторика, която
съществува около образованието у
година след поправките
МОН ни заля с почти ежедневни идеи за реформи, без да се концентрира върху нещо конкретно, и към момента сигурна е май само
промяната, която засяга въвеждането на часове по религия и добродетели. Няма да спра да повтарям, че добродетелите, първо, не се преподават, а се усвояват чрез пример, и второ – ценности се култивират чрез обучението по литература, философия, гражданско образование. В учебниците по философия и в момента място имат и религиите, всички, не само православието и ислямът. А действащите учебници по гражданско образование са изключително добри. Ако вкараме и повече книги – и световна класика, и съвременни, които отговарят на въпросите на днешния човек, които говорят за проблемите в момента, за човешкото и страховете и предизвикателствата, това също е начин да стимулираме у децата емпатия, толерантност, а и да развиваме критичното им мислене, също и въображението им. Но не, ние искаме да ги фрустрираме с текстове, които те не разбират. За мен опасно е и това преиграване с идеята за робството, героичната смърт, корените. Не казвам да не се учат Ботев и Вазов, но казвам, че те трябва да се учат в последните класове и с нужния обяснителен контекст. Иначе ще задълбочим културата на възстановките, веенето на байраци и лозунгите „Булгар, булгар“. Пещерният патриотизъм ражда комплексари. Колкото до религията, в XXI век училището трябва да представя знания за всички религии и ролята им за развитието
Отвъд това, имам огромни резерви към патриарх Даниил и
русофилските му уклони, както и към
непригодността на голяма част от
православните свещеници да говорят разбираемо и с емпатия на вярващите.
Истерията около ЛГБТ пропагандата, която
започна още с неприемането на
Истанбулската конвенция, е опасна игра
със страховете на хората. Глупостите за
смяна на пола лесно пуснаха корени в
едно общество като нашето, което в
своите около 70 процента вярва в
конспиративни теории. Излишно е да
обяснявам, че училището трябва да
култивира толерантност, включително към
различните деца.
Най-страшното, което в момента избуя, е
насилието сред младите. Това няма да се
реши с тези нелепи предложения за
добродетели и религия. Убиецът от Хасково
в профила си в Instagram има цитати от
Библията. Няма да се реши и с оценки по
дисциплина. Трябва да се опитаме да
направим обучението атрактивно, полезно, да задържим интереса на децата, да върнем живия диалог, реалното
общуване.
Но най-вече като общество да започнем да
излъчваме други послания, а не агресия, вечни скандали, пълно морално разложение в политическата класа. С последното отговарям и на въпроса ви
защо завихме към тези националистически идеи и нелепи предложения
една приповдигнатост, една вълна на национална гордост. Въпреки че е
българин. И тук искам да подчертая добре това “въпреки”, защото трябва да си
даваме сметка, че България има доста
негативен образ по света и да си българин дори когато си много талантлив,
вярвам. Нямаме воля като граждани да
не
преобърнем тенденциите, да покажем, че знанието и моралът са тези, които трябва да бъдат водещи, а
моралното разложение на политиците нямат място в публичността.
Другата е със самото училище. Нужно е
учителите да приключат с готовите модели, наизустените факти и да започнат да
преподават през въпроси, които ангажират децата. Не искам да звуча абстрактно и ще
кажа, че така се преподава литература в много европейски държави. През
текстовете децата започват да си отговарят на въпросите, които в момента ги вълнуват. Но за да стане това, бързата промяна на
обучението по литература примерно изисква вкарване на съвременни книги,
Европа до степен, в която
съществуването им е вече заплашено.
Как виждате бъдещето на
преподаването на литература и
въобще на хуманитаристиката?
Задача на хуманитаристите е да покажат, че без този тип знание няма как да има
пробиви в природните науки. Все повече по света, но вече дори и в България, се
говори за медицинска хуманитаристика.
Защото и най-доброто лечение с
най-модерната техника няма да е успешно,
ако лекарят не умее да комуникира с
пациента.
Писатели като изключително нашумелия
Бенхамин Лабатут показват как физиката и
математиката стигат донякъде, но после идва територията на въображението, а то
се развива чрез четене на литература и философия. Ковид демонстрира, че
антиутопиите и фантастиката са
предсказали пандемията и това накара
френското министерство на отбраната да
събере писатели и да им възложи да дават своите прогнози, които политиците да
превръщат в политики. Давам тези
примери, защото те показват ролята на
интердисциплинарното знание и се надявам, че това все повече и повече ще се осъзнава.
Качеството все пак влияе и върху начина, по който се формират
сегашните и бъдещите автори,
специалисти, читатели, лидери. Кои
са книгите в българската литература
от последната година, които успяват
да обхванат местните конфликти, противоречия, дилеми?
Българската литература все повече и
се чете. Както много пъти съм
възможност да кажа, Георги
Господинов превърна четенето на
“Малки грехове“ се
върху дълбаенето в психологическите противоречия, които терзаят съвременния човек.
Това, което като цяло ми се вижда важно, е, че съвременната българска литература разширява посоките си, че надскочи цикленето в темите за миналото и прехода и че – което не е никак маловажно –представя интересни стилове и почерци.
НОРА
ГАВАЗОВА
Основател на “Детската къща“
във Варна – център за ранно
детско развитие, вдъхновен от
подхода Реджо Емилия
Образованието
като огледало на душата
Вярвам, че добрите образователни
практики имат силата не само да
извеждат на преден план най-доброто от
личността на детето, но и да променят
нас, възрастните, че и цялото общество.
Защо “безгласните букви” в класната
стая са най-големият пропуск на
системата
Все по-важно ми се вижда да имаме
учители, които ясно отстояват ролята си на професионални застъпници за
пълноценно развитие и истинско учене: за правото на децата да участват, да
задават въпроси, да търсят, да разговарят... Въобще – да бъдат потопени
нормални човешки отношения, да се
конформизъм, ниски очаквания, заучена безпомощност и мълчаливо съгласие с насилнически отношения.
Учителите трябва да разбират, че институцията може да им е работодател, но те служат на най-добрия човешки интерес. И когато има противоречие между двете – винаги да намират начин и глас да отстояват правилната страна.
Най-важното умение
за утрешния ден Да живеем в мир и да го търсим – вижда ми се особено важно в момента.
Клик или търпение: губим ли способността да
Всяко нещо може да бъде научено Човешката част в преподаването е наистина важна, всеизвестно е, че учениците имат нужда да изграждат връзка с учителите си и ако тази връзка е здрава, положителна –учениците учат по-добре.
Учи се чрез опит. Университетът
влизаме в училище равни сред други учители, но всеки млад учител има нужда от формален
му помогне да осъзнае какъв е пътят до учениците, какво от нещата, които
не. Някои колеги казват,
Да гориш в професията
Вярвам, че в образователната сфера
трябва да работят хора, които не просто
обичат децата, но и хора, които се
развиват непрестанно, за да се уверят, че могат да отговорят на нуждите на
съвременните деца. От семейство на
учител съм, през целия си живот наблюдавам какво е да гориш в това, което правиш. В образованието резултатите не идват веднага, но когато
Комплектът за оцеляване: как да
подготвим децата за един променящ се свят
Училището днес има отговорност да
за учене. Съвременните деца е много по-вероятно да трябва да са адаптивни към промени – технологични, социални, климатични и пр.
Фотограф: Николай Трейман.
Класната стая като общност
Възпитан съм от родителите си в ценности,
преди всичко общочовешки, сред които
най-силно изпъкват любовта към знанието,
благородството, щедростта и
съпричастността. Няма друга сфера, която
да предлага възможността всички те да се
разгърнат така пълно, както образованието. Да влизаш всяка седмица
в класна стая, изпълнена с младежка
енергия, неопетнена от разочарованията,
които естествено идват с годините, вряща и кипяща с мнения и съмнения, където
един тъкмо напъпил творчески
за онези, които все още не са се научили на самоконтрол. Потокът от информация отнася по течението порива към истинско научаване, към задълбочаване, а възхититата от
изкуствения интелект и масовото общуване в социални мрежи, полека преминаващо от
активна текстова комуникация към пасивно възприемане на видеоматериали, нарушават онова автентично човешко свързване, което само живият разговор може да даде. В училище имаме възможността да адресираме и двата проблема и да покажем на
подрастващите както искрената радост от отвоюваното знание, така и екзистенциалната утеха, която ни носи разговорът с Другия.
Най-голямото предизвикателство, което разпознавам, е един безразличен свят, който твърде плахо търси устойчиви решения. Да правиш нещо с оглед собствения си интерес, без да отчиташ, че делото ти един ден ще бъде
поето от следващото поколение, е пречка за последното да получи добро наследство, една стабилна основа, от която да продължи да гради. Младите имат нужда от повече
окуражаване и от истински отдадени ментори вън от класните стаи.
Уменията на бъдещето
Те също са много, но ще опитам да дам само
два приоритетни според мен примера. Едното умение непременно е това да се борави с
изкуствен интелект и други технологични решения по начин, по който те остават само
инструменти, а не заместители на човека в дейностите му. Цял океан от творчески потенциал се изплъзва на
Ранното детство като ключ към
развитието в ученическите години
Нашата организация се занимава основно с ранното и предучилищно образование и
грижи – една твърде незаслужено
пренебрегвана и все още малко позната
област от ранното детско развитие. Тя
обаче е ключова, тъй като 90% от мозъка на
детето се развива до 5-тата година, тоест
потенциалът, който дава силен старт в
живота, зависи от това как ще подкрепим
децата в тази възраст. У нас все още се гледа с известна несериозност на ранното детство,
цяло. Винаги съм смятала, че образованието е висша форма на хуманизъм, на любов към човека и че ако обичаш някого
създаване на качествено съдържание, съвместна работа, комуникация, творчески иновации, критично мислене, увереност –мисля, че те изчерпват практическата страна на нещата, но отделно от това ми се струва, че в свят, който става все по-технологичен, човешкото и хуманното ще имат нужда от много повече защита и разпознаване като висши ценности, които никога няма да бъдат изместени от изкуствения интелект и машините, или поне не по начин, за който няма да съжаляваме. Затова няма нещо специално извън познатите ни добродетели на свободата, справедливостта, ценността на човешкия живот и признаването на разнообразието като същности, които ни правят повече хора и по-добри хора. Няма нужда нещо да бъде иновация, за да бъде правилно и вярно. Необходимо е просто да не се забравя това, което винаги е било
КРИСТИНА
ЧЕШМЕДЖИЕВА
Силата на личния пример
Има много неща, които не харесвам в
съвременното образование – остарели методи, липса на практически умения,
неглижиране на емоционалната интелигентност. Но именно това ме
мотивира – да съм част от промяната.
Вярвам, че ако всеки вложи себе си там, където е най-силен, можем заедно да
създадем среда, която възпитава свободни,
осъзнати и адаптивни хора. Избирам да
оставя следа именно чрез образованието, защото то оформя бъдещето. А най-силният инструмент, с който разполагаме като учители, е личният
с учениците. Качествата, които имат значение Образованието трябва
развива
мислене, креативност, медийна, финансова и
дигитална грамотност, умения за екипна работа и адаптивност. Освен това смятам, че
едно от най-важните умения, които трябва да се изградят в класната стая, е способността на
ученика да формулира и представя своите идеи пред аудитория. Учениците трябва да са
създатели и съзнателни участници в
дигиталния свят. Емоционалната
интелигентност също ще бъде решаваща –
колкото повече автоматизираме, толкова
по-ценна става човешката съпричастност.
Персонализирано обучение
Една от най-съществените ползи от
интеграцията на изкуствен интелект в
образованието е възможността за
персонализация на учебния процес според когнитивния профил и стила на учене на ученика. В психологията това се свързва с концепцията за учебни стилове, най-широко
популяризирана чрез модела VARK – Visual, Auditory, Reading/Writing, Kinesthetic.
За едни водещо е визуалното възприятие, други спадат към аудиален тип, който трябва да чуе и изговори. Кинестетичните деца, които често наричаме непоседливи и учат най-добре чрез движение и накрая лексикалните, които трябва да прочетат концентрирано или да “мине през ръката” им това, което възприемат като информация.
В реалната класна стая е изключително трудно един учител да адаптира преподаването си към всички тези стилове едновременно. Тук идва ролята на AI – чрез анализ на поведенчески и учебни данни, изкуственият интелект може да идентифицира предпочитанията на всеки ученик и автоматично да адаптира съдържанието спрямо тях. От психологическа гледна точка тази адаптация към стила на
смислено информацията от необятния дигитален поток, до който имат достъп.
Предизвикателства пред развитието на новите поколения Пренасищането от информация, непрестанното сравнение в социалните мрежи и липсата на тишина. Децата живеят в свят, който непрекъснато изисква внимание, реакция, перфектност. Най-голямото предизвикателство за тях е да са свързани със себе си и останалите, да са естествени, да изградят вътрешна устойчивост и да се научат да филтрират важното от шума. Образованието трябва да ги подкрепи в това.
Отвъд оценките Образованието не трябва да пречи на хората да мечтаят, да пробват, да виждат резултат, да поемат отговорност за постъпките си. Иначе казано, креативност, самоинициативност, аналитично мислене, рефлексия.
Образованието като отражение на обществените ни недъзи Всички проблеми, които имаме като общество, могат да се видят и през образованието ни. И много от тях нямаше да съществуват, ако не си ги бяхме подготвили още в класната стая. За мен това е най-добрият начин да променям – нагласи, качество на живот, общности,
Образование
съм рисувала лястовичките и ченгелчетата по-умело от тях, нито
защото съм рецитирала “Опълченците на Шипка” с по-голям патос или съм
подвързвала тетрадките си
по-прилежно, а защото съм се родила в
различни обстоятелства.
Още преди първия учебен звънец
можех да говоря, чета и пиша (макар и с
грешки) на български език. Това може да
изглежда очевидно, но за много деца, чийто майчин език не е български и не
са имали достъп до качествена
предучилищна грижа, нещата стоят различно. Повечето от тези деца остават
изгубени в превода и отпадат от
класната стая още в началното училище.
Докато у дома родителите ми отделяха часове наред в разговори, образователни игри,
етап се преместих от 38
“Васил Априлов“ в квартално училище, поради проблеми със социалната среда и качеството на образованието по балообразуващите предмети рязко се понижи. За да се
подготвя за матурите в седми клас, отново се опрях на подкрепата от семейството си и – за първи път в училищния си път – на частните уроци.
Всяка седмица посещавах школа по
математика, а приятелка на родителите ми идваше вкъщи, за да ми помага индивидуално със задачите. Ходех и на уроци по български, макар и по-спорадично. Въоръжена със знанията от часовете, прекарани над сборниците
по математика и стотиците пробни тези (надлежно проверени от родителите ми), шоколад и пет сини химикалки, отидох на матурите и получих резултат, който ми даде пълна свобода в избора на
гимназия.
Често обсъждаме резултатите на матурите и обвиняваме децата, че не се справят. Но докато на самата матура
детето е само, месеците, а понякога и
годините подготовка преди нея са
основата, която му е необходима, за да се справи в изпитния ден. Тази основа
не зависи от него – и понякога дори от родителите му, които нямат друг избор, освен да направят каквото им е по силите в ситуацията, в която се намират. След седми клас отидох в 164 ГПИЕ “Мигел де Сервантес“, по-познато като “Първа испанска“.
способността да се справям с материала.
После дойде ковид и онлайн обучението. За мен това беше
възможност да наваксам, да се
задълбоча в материала и да
структурирам сама времето си за
учене така, че да разбирам материала
истински. Давам си сметка, че и това
беше въпрос на шанс – разполагах с
необходимите устройства, лично
пространство и достатъчно стабилна
домашна среда, така че пандемията, макар и шокова, да бъде шанс, а не
пречка. Родителите ми запазиха
работите си, а екипът на гимназията
ми се адаптира бързо и едва две
седмици след обявяването на
локдауна, учебният процес се
възобнови в пълна сила през Teams.
Година по-късно, все още в пандемия, но при отслабени мерки, моят випуск
стана първенец в резултатите на
зрелостните изпити.
Във всеки момент от държавното ми
образование нещата можеха да се
объркат – и нищо от това нямаше да
зависи от мен. Можех да се родя в
семейство, в което не се говори
български. Родителите ми можеха да
нямат възможност да ми помагат с
уроците или да плащат за частни
учители и школи. Можех да попадна в
гимназия, която няма ресурсите да се
справи с предизвикателствата на
глобална пандемия. И както
обстоятелствата ми не са моя заслуга, така и липсата им не е провал на
онези деца, които не са ги имали.
Една наистина успешна
образователна система трябва да дава
възможност на всички ученици –независимо от социалния им статус – да се справят.
А когато настъпи времето за външни оценявания, резултатите трябва да
отразяват постиженията и знанията на учениците, а не задълбочаващата се неспособност на системата да се справи с неравенствата – вместо да ги
възпроизвежда.
Тези проблеми няма да изчезнат с
въвеждането на “Религия и
добродетели” в училище. Религията е
много личен въпрос за всеки и този текст не може, а и не цели да обхване
дълбочината на дебата. Но ще кажа нещо за добродетелите – те се
преподават най-добре на практика.
А добродетелите, които съм научила в училище, винаги са били извън учебните програми. Няколко кратки
примера... На зелено училище в трети
клас госпожа Татяна Нинова търпеливо стоя с мен цял час, въпреки че беше безкрайно очевидно че имитирам
зъбобол, защото бях уплашена да съм
далеч от вкъщи за пръв път. Когато
госпожа Виктория Крумова купи на целия клас от профил “История” торта, изобразяваща Симеон Велики, за
последния ни час. И когато няколко месеца след завършването ми, минавайки през изключително труден период, помолих учителя ми по етика и право Васил Лозанов да се видим, защото имах нужда да поговоря с
възрастен, на когото вярвам – и той се отзова. Това са уроци по добродетели, които няма как да бъдат записани в учебни програми, а ще ги помня цял живот.
Ако минавате през двора на Софийския
университет “Св. Климент Охридски“, няма
как да не забележите двуметровата
отворена книга, извисяваща се пред Университетската библиотека. Поставена в
навечерието на 24 май, тази инсталация
далеч не е просто произведение на
изкуството. Тя е покана, отправена към
студенти, преподаватели, ученици и граждани, да се включат във визията за нов
тип обучение по литература. Книгата е
централна част от кампанията “Литературата не е музей“, която цели да провокира
обществения разговор за неотложната
нужда от осъвременяване на учебното
съдържание по литература.
От Факултета по славянски филологии на СУ
че тази книга не е статичен експонат.
и
литературата като
повече от поредица от задължителни уроци.
Като част от “Литературата не е музей“, на 3 юни, от 11:00 ч., в Централното фоайе на Ректората ще бъде открита и едноименна изложба. В нея ще вземат участие някои от най-известните съвременни български автори, сред които Теодора Димова, Георги Господинов, Деан Енев, Здравка Евтимова и други. Инициативата е подкрепена от бранда Queen’s като част от тяхната дългосрочна кауза за създаване на по-качествено и ангажиращо образование за децата в България.
В по-широк контекст, “Литературата не е музей“ е визия за бъдещето на образованието и приканва към участие, дебат и споделяне. Защото литературното
Вече 14 години Sofia Pride Film Fest е утвърдена платформа за различно и
качествено кино от всички краища на света. С послание за съпричастност и единство в
многообразието на човешкия опит, десетте дни на кинопрожекции са притегателна сила не само за ЛГБТИ+ общността, но и за широката публика. Тази година, между 3 и 12 юни, фестивалът събира в Дом на киното
най-актуалните заглавия от престижните световни кинофоруми, а ние разговаряме с
организаторите от сдружение “Действие” за
задължителните спирки в програмата и
емпатията като ключова човешка ценност.
Какви са акцентите в програмата на Sofia Pride Film Fest тази година?
Очакват ни ексклузивни прожекции на 11 пълнометражни и 13 късометражни филма от
четири континента. Те са премиерни за
България и са отличени на най-големите
световни форуми в Берлин, Кан и Венеция.
Откриваме фестивала с тайландския филм “Трънлив рай“ – история за отдадена гей
двойка, чийто живот поема неочаквани
обрати след внезапната смърт на единия
партньор. Документалният филм “Сали“,
определян от критиката като “произведение,
което оставя дълбока следа“, е вдъхновяващ
разказ за първата американска жена
астронавт от NASA и тайния ѝ живот с
нейната партньорка. Британският филм
“Бърд“ е изненадваща и проницателна
история за съзряването с всичките му
странности, режисирана от носителката на
Оскар Андреа Арнолд, позната с филмите
“Аквариум“ и “Американски мед“. Специален
акцент в програмата ни са две късометражни прожекции, представящи филмови бисери от съседни държави, Пакистан, Иран и Южна Корея. За финал сме
SOFIA PRIDE FILM FEST
това
резултат на това, че едни политически лица решиха да си направят предизборните кампании на наш гръб… отново.
Образованието в България има нужда от модернизация много отдавна. И вместо да вървим крачка по крачка към осъвременено мислене, към разбиране
ANIVENTURE COMIC CON
видяното. За по-големите (9–13 г.) е създадена категорията #кинопъзел. Филмите в тази селекция засягат теми, свързани с осъзнаването на тяхната роля в света и провокират размисли
е последната книга от балканската четирилогия на Касабова,
“Граница“ (2017), “Към езерото“ (2020) и “Еликсир“ (2023).
Касабова
Незадължителен
Лятната ваканция!
Процесът
Автор:
Писма
Автор: Райне Мария Рилке Издателство: “Ерго“
“Никой не може да ви посъветва и помогне, никой. Има само едно средство. Влезте в себе си. Изследвайте причината, която Ви кара да пишете; проверете дали корените ѝ произлизат от
глъбините на Вашето сърце, признайте си дали ако Ви забранят да пишете, ще умрете. И преди всичко: запитайте се в най-тихия час на Вашата нощ: ”Трябва ли да пиша?”. Още един гигант на XX
век, толкова странен, колкото и интересен, толкова задълбочен, колкото и красив. Рилке и неговите писма също са част от учебните програми в някои европейски училища. Една кореспонденция, която започва като съвет и прераства в едно от най-задълбочените изследвания и наблюдения върху човешката душа. Едва ли има по-добро време за прочит на писмата
младостта. Себепостигане, съмнения,
е гений или поне толкова близо до гений, че няма значение, че не е. Малко за него – полски евреин, спасява живота
Quiet Riots 6: I Don't Jump On Command, I Command The Jump, 2023
Защо
Изпитах желание да рисувам сина ми в
момент на необходимост да разбера
поведението на баща ми, с когото ми
липсваха нормални отношения. Без
илюзията, че това е възможно да ги
компенсира със закъснение. По-скоро с
облекчението, че съм намерил начин как: като сложа сина ми в моите собствени
обувки и пренасоча в полето на изкуството
един травматичен спомен.
Споменът е следният: някъде, когато съм трети клас, прибирам се вкъщи от 55 СОУ
шибаният пречупен кръст приковава
вниманието на баща ми, тогава уважаван илюстратор на художествена литература в издателство “Просвета” и на доста
средношколски учебници. Майка ми
категорично липсва в картинката, може да е
била оттатък, може да е била навън, може
да е гледала от метър дистанция, все едно. Някъде над твърдо забитите ми надолу в ням ужас очи баща ми крещи с пълно гърло и тресе злополучната ръка, която ме злепоставя. Секунди по-късно трийсетте ми
Quiet Riots 5: You Might Settle For Less But I Won't, 2021
Quiet Riots 7: The Life That You Prepared Me For Won’t Be The One You’ll Be Living In, 2024
младежите от всяко следващо поколение. Училището
поле, а вкъщи –
за презареждане на мунициите/ телефоните. Апатията на учителите, гарнирана с родителската безпомощност, е
песимистичен, но действителен сценарий, който отваря врати за лъскавата шайка
платени гурута на деня, които нямат скрупули да атакуват електронно душите им 24/7.
Рисковано е да си добър, да състрадаваш, да си щедър. Изпитвам неприязън от
движението и мисленето в колектив, а
децата, за да оцелеят в детството си често
действат инстинктивно, по най-ниското съпротивление и абдикират доброволно от
самостоятелност – ако си навлечеш
неодобрението на класа, цяло десетилетие
може да бъде ад (то може да е ад и без да си
оригинален, така че жестовете по вертикала си струват риска). После плочата пък може
да се завърти и да се окаже, че в
изолацията си формирал характер, прочел си книги, имаш познания, интереси,
възгледи даже. Или пък не…
Не трябва да се отвръща поглед от
проблема с възпитанието. Отговорността е
обща и колкото и да изглежда сизофовски труд, залогът е безкрайно по-значим.
А може би виждам повече опасности,
защото с годините, а и като родител, страхът ми е станал по-голям. В крайна
сметка всичко трябва да се разбърка
отново, за да остане същото.
Художникът е това, което рисува
Внимавам какво рисувам. Всеки опит за “атака“ върху платното се пласти върху предходния. В това напластяване резонира,
серията, наред
нужда от удовлетвореност. Има смисъл да се култивира чувство на самоотстояване в една неукрепнала психика – не задължително детска, разбира се.
Серията се занимава и с проблема с адресирането на тийнейджърския бунт. Той е camera obscura на обществените неврози през дериватите им: страхове, предразсъдъци, агресия. Хаотично или режисирано вихрещи се, вследствие от колективно споделената неспособност за
самокритичност, анализ и артикулация. Политическото обаче, колкото и да е
обтекаемо, има граници. По-интересното започва след тях.
Животът като “тук и сега“ няма трансцедентален хоризонт, а без такъв струва ли? Както казва Бела Тар – the shit is cosmic. Така или иначе, заниманията с
изкуство са съпротивителен акт априори, а неподчинението на статуквото винаги е здравословно и полезно.
Предварително не знам дали серията ще има продължение, докато композиция/сюжет за следващата не ми хрумне – обикновено в момент, когато най-малко я очаквам или търся. Достатъчно е да поддържам интереса си към идеята жив и да не отслабвам фокуса.
Работата в серия ми помага да помня, преразглеждам и да работя с убежденията си за
