ВИЖ! Vol. 141

СТРАШНИ МАСКИ МАЛКА НОЩНА МУЗИКА

БЕЗПЛАТНО МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ

ФЕВРУАРИ 2025

#141

ПРОБЛЕМЪТ С НЕМСКИЯ ХОРЪР

В И Ж! Т ЕМА

Какво се крие зад червените завеси В часовете след смъртта на Дейвид Линч като че ли всеки, който усеща близко киното му, водеше един и същ разговор в личните си съобщения: как някои от най-първите спомени за ужас, страх, изправяне пред нещо голямо, сюрреалистично и непознато са свързани с Twin Peaks (един от първите западни попкултурни фактори у нас след 1989 г.) или с филми като Mulholland Drive и Lost Highway. Подобни паралели между това какво ни е плашело преди и сега, донесе и новата адаптация на “Носферату” от Робърт Егърс, в момента в кината. В новия брой проучваме защо това, което се случва в мрака и понякога ни плаши, всъщност ни учи да се справяме с трудното, да си обясним необяснимото и носи силата да трансформира усещания, които обществото иска да избягваме, но ние искаме да рационализираме. Независимо дали говорим за “Викът” на Едвард Мунк, нео-ноар кино, нов прочит на класики или съвременни тенденции като Molchat Doma да са саундтрак към всяко видео в TikTok на порутена сграда в Източна Европа. Ухапванията имат и лечебен ефект. Според актьора Леонид Йовчев страшното е “нещо неясно, което може да е там, а може и да не е там. Онова, което е на границата на човешкия опит”. За Йорг Бутгерайт, първо отдаден фен на хоръра и чудовищата, а от късните 70-те години насам и един от основните европейски ъндърграунд режисьори, хорър филмите са реакция срещу цензурата на фалшвия морал и провокират въпроса кое е изкуство и кое не е.

А ВТО Р – С ВЕ ТО СЛ А В ТО ДО Р О В

Френският фотограф Шарл Фреже, привлечен от фолклора и документирал българските кукери, открива културен обмен в начина, по който различни малки общности прогонват злите духове: “Традиции се създават и пресъздават постоянно”. Проследяваме и начина, по който музикални жанрове като готик рока, пост-пънка и даркуейва са в ренесанс. Стефан Стоев, основателят на проекта Snakeatsnakе, сравнява параметрите на стила като “машина с ограничен набор действия, която ти като автор трябва да манипулираш с оскъдни средства, за да извлечеш новото.”

ВИЖ ПОВЕЧЕ Повече съдържание и разширени материали ще откриете на

vijmag.bg

БЪДИ ПАТРОН “ВИЖ!” e безплатна независима медия за изкуство и култура. Станете патрон на списанието с едократен или месечен абонамент. Вашата подкрепа е важна за нас. Тя помага не само на развитието на медията, авторите, художниците и фотографите, но и на съществуването на качествена културна журналистика и независим печат в България.

Или както казва веднъж Дейвид Линч в своите “прогнози за времето” (поредицата си от заснети в ателието му кратки видеа в YouTube, която започна по време на локдауна): “живеем в чудесно време, особено ако обичаме театъра на абсурда”.

1

В И Ж! Т ЕМА АВТО Р – Й О Р ДА Н ТО ДО РО В

Jörg Buttgereit Privatarchiv

… и други истории за цензура, клане на зайци и масови убийци от Йорг Бутгерайт – легенда на немското ъндърграунд кино и режисьор на култовите филми Nekromantik I и II 2

Преди две години легендарният германски режисьор Йорг Бутгерайт издаде богато илюстрирана автобиография, озаглавена Nicht Jugendfrei!: Tagebuch aus West-Berlin. В нея той разказва за филмите на ужасите, които гледа като дете в кварталните кина на Западен Берлин, описва първите си концерти на групи като Queen, Kiss, The Clash и Led Zeppelin и субкултурната музикална и арт сцена на Западен Берлин след пънк революцията от 70-те. Бутгерайт си спомня за първите т.нар. “среднощни филми” на режисьори като Джон Уотърс и Дейвид Линч, които гледа в кината на Западен Берлин и които го вдъхновяват да заснеме своите ъндърграунд класики Nekromantik 1 и 2. Двата филма му донасят световна слава, като същевременно с това разширяват жанровите граници на хоръра, навлизайки в тревожните територии на сексуалността и отчуждението и го превръщат в мишена на германската цензура. Бутгерайт е роден в Западен Берлин през 1963 г. и ранните му години са оформени от социалните и политическите сътресения на следвоенна Германия, когато нацията се бори с неспокойната си история и тежестта на миналото. Той започва да снима първите си филми през 1977 г., когато е едва четиринадесетгодишен, но истински големият пробив идва през 1988 г. със скандалния Nekromantik, който култовият американски режисьор Джон Уотърс провъзгласява за “първия еротичен филм за практикуващите некрофилия.” Самият Бутгерайт твърди, че Nekromantik е “филм за любовен триъгълник между млада двойка и… труп”. Филмите на Бутгерайт, често описвани като гротескни или противоречиви, изправят публиката пред неудобни истини за човешкото състояние и предизвикват конвенционалния морал с огромна доза черен хумор. Те са не просто шок за сетивата, а изкусна конфронтация с границите на приличието и предизвикателство към нормите на популярното кино. Освен режисьор, Бутгерайт е автор на комикси, театрални постановки и радиопиеси, както и на една книга за историята на филмите с Годзила. На 9 февруари Бутгерайт ще представи ново издание на биографията си в култовия берлински бар “Мадона” и това беше поводът “ВИЖ!“ да се срещне и разговаря с него.

В последните години се появиха доста лейбъли като Deaf Crocodile, Radiance Films и The Vinegar Syndrome, които издават стари независими филми. Вие работите с английската компания Arrow Films, които неотдавна направиха колекционерско издание на всичките Ви филми. Каква е причината за този интерес към издаването на независими филми на DVD и Blu-ray? Една от причините е, че независимите филми не са скъпи за лицензиране. Проблемът е, когато искате да направите нещо наистина добро. Преди време френска компания откупи правата за Nekromantik 1 и 2 за стриймване. Казах им, че трябва да издадат и DVD, но те отговориха, че нямат такава практика. В крайна сметка се свързаха с друга компания и издадоха филмите в сътрудничество с тях. Получи се много добро издание – когато отворите кутията, от нея излизат леглото на главната героиня и трупът, направени от хартия, като в детска книжка. Понякога компаниите трябва да бъдат притиснати, за да издадат нещо, което е привлекателно за феновете.

Значи Вие сте твърд привърженик на т.нар. “physical media”? Да, защото съм стар. (Смее се.) Имам романтични чувства към прожекциите на 35 мм. Аз дори направих собствено 35 мм копие на Nekromantik в края на 90-те. И това копие все още се върти по фестивали. Съхранява се в архив в Мюнхен и хората могат да го наемат от там. Пътувах с това копие до Лос Анджелис, където местната Американската филмотека организира прожекция на филма в киното “Еджипшън тиътър”. Беше наистина сюрреалистично, защото филмът е сниман на Super 8 мм, а аз го представях в кино, в което са се въртели филмите на Чаплин. Когато филмът беше нов, не ми пукаше особено за фестивали. После, когато се прочу, заваляха селекциите от фестивали. Така след няколко години бях принуден да направя първото и единствено копие на 35 мм. Това “удоволствие” ми струваше около 10 хил. евро в днешни пари, защото трябваше да се работи с оригинала, който е на Super 8 мм и да бъде увеличен.

3

ВИ Ж! Т ЕМА Йорг Бутгерайт (вляво) и Дактари Лоренц по време на снимките на филма Nekromantik 2 (1991). Jörg Buttgereit Privatarchiv

През ноември бях в Музея на киното в Берлин, точно преди да го закрият…

Събирате ли предмети, свързани с различни филми?

И видяхте камерата ми Braun Nizo от 80-те? (Смее се.)

Събирам плакати на японски филми с чудовища още от дете. Имам някои реквизити от мои филми, които бяха показани на изложба в Грац, Австрия, както и тук – в Берлин, на летището Темпелхоф, където изложиха главата от Nekromantik.

Да. Как се чувствате, когато Вашата камера, на ъндърграунд режисьора на хорър филми, е изложена в Музея на киното между костюми от филма “Криле на желанието” на Вим Вендерс и макет на кораба от “Фицкаралдо” на Вернер Херцог? Първоначално не знаех, че са включили камерата в постоянната изложба, но един приятел ми направи снимка. Преди време заех камерата на музея, защото работеха върху апликация, с която можете да видите местата, на които са снимани различни филми в Берлин. И когато сте в квартала Кройцберг, пред легендарния клуб SO36 можете да видите същата тази камера, с която през 1982 г. снимах документалния филм за него. Преди две седмици си я прибрах, защото разтуриха музея.

4

Какво се случва с германските хорър филми по време на Втората световна война и след нея. През 20-те всичко изглежда толкова обещаващо със заглавия като “Носферату” и “Кабинетът на д-р Калигари”, но германският хорър след войната на практика престава да съществува? Когато идват на власт, нацистите искат чист екран. Не искат трупове в кината, както и нищо страшно по време на войната. А след войната хората не искаха да говорят или мислят за нищо, свързано със смъртта и други екзистенциални теми. Проблемът и днес е, че за да направиш хорър филм в

Германия, трябва да имаш доста добро оправдание. Защо иначе ще се занимаваш с тези болни теми? Ако питате някоя майка на улицата дали трябва да има хорър филми, тя най-вероятно ще ви каже, че те трябва да бъдат забранени, защото могат да навредят на децата. Така започна цялата цензура. Когато се появиха т.н. “video nasties” във Великобритания (нискобюджетни филми на ужасите, разпространявани на видеокасети в началото на 80-те години, критикувани от медиите и различни религиозни организации заради насилието в тях – б.а.) настъпи голяма истерия. Моите филми бяха вид реакция на тази цензура. Когато филмите бяха забранени на VHS, започнаха да ги дават по кината. На никого не му пукаше, защото всички мислеха, че не можеш да отидеш на Cannibal Holocaust, ако си дете. Просто няма да те пуснат. И децата, разбира се, успяваха да се вмъкнат на тези филми. Родителите бяха особено загрижени, ако откриеха видеокасета с някой от зомби филмите на Лучио Фулчи. И се паникьосваха, защото не знаеха нищо за този тип кино. Моето поколение се образова, ходейки на т.нар. детски матинета (прожекции за деца, обикновено в утрините и следобедите на уикенда – б.а.) с евтини хорър филми или филми за чудовища. Баща ми ме водеше на тях като дете. Той приемаше всичко, защото беше пристрастен към гледането на телевизия. Гледаше буквално всичко, по цял ден. И когато поисках да отида на някое матине, за да гледам хорър филми на английското студио “Хамър”, филми за Годзила или пък “Планетата на маймуните”, баща ми идваше с мен. Понякога дори ме будеше посред нощ, за да гледам някои от тези филми, когато ги показваха по телевизията. Което беше веднъж на всеки няколко месеца, защото по онова време в Западна Германия имахме само три канала. Това бяха доста безобидни неща, като “Франкенщайн“ на Джеймс Уейл от 1931 г. или пък “Кинг Конг“ от 1933 г. Имаше голямо публично недоволство, когато “Кинг Конг“ беше показан в Западна Германия един следобед през 80-те. Когато отидох в Ню Йорк за първи път през 1985 г., гледах “Кинг Конг“ по телевизията следобед и си помислих, че това е раят.

Как действаше цензурата през 80-те? Обикновено след сигнал. Филмите, показвани в Западна Германия, трябваше да бъдат сертифицирани за прожекция от регулаторен орган, наречен Freiwilliges Selbstkontrolle,

Немският филмов плакат за Nekromantik 2 (1991 г.)

който го гледа и казва – не можете да покажете това, трябва да отрежете определени сцени или кадри…

Предполагам Вие никога не сте изпращали Ваши филми за сертифициране? Разбира се, че не. Проблемът беше, че кината не прожектираха филми без сертификат от Freiwilliges Selbstkontrolle.

Значи прожекциите Ви са били доста ъндърграунд? Премиерата на Nekromantik се състоя в култовото кино Sputnik в берлинския квартал “Вединг”. Нямаше никаква реклама освен малко каре в местното списание Zitty. Също така го показахме в киното Xenon, където работех като прожекционист. И направихме всичко това само с две копия, но не последва нищо. Властите реагираха едва през 1991 г., когато конфискуваха филма след прожекция в Мюнхен. По онова време обаче Nekromantik 2 беше вече излязъл и се прожектираше

5

В И Ж! T EMA

в кино, наречено Werkstattkino, което въртеше всички мои филми. Това кино имаше проблеми с местния областен прокурор, с ироничната фамилия Фройнд (от немски – “Freund” – приятел – б.а.), защото прожектираше филми без сертификат. Което разбира се не е престъпление само по себе си, но господин Фройнд не харесваше това и започна да създава проблеми. Преди моя филм да бъде конфискуван, господин Фройнд беше иззел копие на “Тексаско клане 2” на Тоби Хупър, както и някои други заглавия. Аз бях първият германски режисьор, който попадаше на мушката му. Тоби Хупър беше в Америка и едва ли му е пукало, че ще конфискуват копие на филма му, който дори не беше официално разпространяван в Германия. Това беше добра реклама за него, но аз имах какво да губя. Опитвах се да си върна обратно парите, които бях похарчил за Nekromantik 2 и затова заведох дело в Мюнхен, което накрая спечелих. Един специалист по история на киното бе повикан като вещо лице от съда и каза, че Nekromantik 2 е изкуство. Нещо повече, заяви че това по същество е любовен филм, с две по-шокиращи сцени. Извадих късмет, че въпросният киноисторик не ме смяташе за престъпник. Най-страшното беше, че

освен че се опитваха да унищожат копието на филма, властите направиха обиск в апартамента на продуцента Манфред Йелински, както и във филмовата лаборатория, която изработи трийсет и пет милиметровите копия на филма. За щастие, ние бяхме достатъчно хитри и бяхме наели един апартамент точно на съседната улица (интервюто с Бутгерайт е в ресторант на улицата “Фазаненщрасе” в берлинския квартал Шьонберг – б.а.), където започнахме да крием всичко по-ценно. Там снимахме и друг мой хорър, наречен Schramm. Когато обискираха апартамента на Манфред, той им каза, че негативите на филма, които искаха да унищожат, са в Америка, защото списанието Film Threat планира да пусне филма на VHS. Когато отишли в лабораторията, служителите ги завели в архива, където имало стотици кутии с филми и им казали, че негативът може би е “някъде там”.

Едно от най-дългоочакваните киносъбития този сезон е “Носферату“ на Робърт Егърс. Гледахте ли го вече? Да, и ми хареса. Направен е много добре. Не ми хареса единствено мустака на Носферату. Темата ми е доста близка – преди години направих театрална постановка по

Моника М. в сцена от филма Nekromantik 2 (1991). Jörg Buttgereit Privatarchiv

6

“Носферату” в Дортмунд, наречена Nosferatu lebt (от немски - “Носферату е жив” - б.а.).

Германското общество не е много ентусиазирано по отношение на хорър филмите, но в същото време спокойно можете да разказвате страховити истории в радиопиесите и в театралните постановки, на които сте автор… Струва ми се, че хората приемат, че театърът е изкуство, така че не са изкушени да търсят мръсотия там. Много е трудно да се забрани театрална пиеса. Едно нещо, което винаги е било проблем, е, че театрите се финансират от правителството. И ако там се случва нещо, което е против властите, то все още може да бъде прието за изкуство, но театърът вероятно няма да получи същото финансиране следващата година.

Имате театрална пиеса за Ед Гейн, американски сериен убиец и осквернител на гробове през 50-те години. Какво ви вдъхнови за написването ѝ? Ед Гейн е фигура от която се интересувам от много време. През 2012 г. дори отидох на гроба му в Уисконсин, където заснех късометражния филм A Moment of Silence at the Grave of Ed Gein. Гейн е в основата на американската култура на филмите на ужасите. Той е вдъхновение за създаването на филми като “Психо”, “Тексаско клане” и “Мълчанието на агнетата”. Тоест това не е привнесена от Германия култура на ужасите, а нещо, зародило се на местна почва, в Америка. Този факт ми позволи да направя радиопиеса за Гейн, в която работих с много добри актьори, които са немските гласове на Антъни Хопкинс и Робърт де Ниро. И която по-късно се превърна в основа на театралната пиеса.

Ако някой Ви предложи да направите високобюджетен хорър, бихте ли приели или все още се придържате към пънкарското отношение към правенето на филми от началото на кариерата Ви?

ТОП 10 НА ФИЛМИТЕ С ГОДЗИЛА СПОРЕД БУТГЕРАЙТ Освен режисьор Йорг Бутгерайт също така е известен и като един от най-големите фенове на филмите за Годзила. На 3 ноември миналата година феновете на японското чудовище отбелязаха 70-годишнината от излизането на първия филм от поредицата. По този повод в Нюрнберг е организиран фестивал, на който са показани шест филма, като Бутгерайт представя всеки един от тях преди прожекциите им. Ето личната класация на Бутгерайт за най-добрите филми с Годзила.

Frankenstein Conquers the World (1965) Godzilla vs. Hedorah (1971) King Kong Escapes (1967) Matango: Attack of the Mushroom People (1963) Gamera vs. Guiron (1969) Mothra (1961) Goke, Body Snatcher from Hell (1968) Godzilla (1954) Gamera 3: Revenge of Iris (1999) Godzilla, Mothra and King Ghidorah: Giant Monsters All-Out Attack (2001)

7

В И Ж! T EMA

Йорг Бутгерайт в края на 60-те, сниман с истинско лъвче. Jörg Buttgereit Privatarchiv

Това никога няма да се случи. Знам, защото съм работил за високобюджетни продукции. Работих като втори режисьор на Killer Condom, голяма швейцарска продукция, с декори на легендарния Х. Р. Гигер. Така че знам, че ако един филм е високобюджетен, ще има много хора, които да ми казват какво да правя и ще ми е трудно да изпълня всички желания. Начинът, по който започнах да правя филми, беше по-артистичен. Само няколко души на тази планета успяват да правят филми по този начин, но в по-голям мащаб. Дейвид Линч беше един от тях. На него понякога му се налагаше да прави собствените си филми с малка дигитална камера, защото никой не му даваше пари.

Има ли червена линия, която не бихте прекрачили с филмите си? В първия Nekromantik има сцена, в която показвате заколване на жив заек. За мен беше важно да не убивам животно в името на филма. Този заек така или иначе беше убит, аз просто бях с камерата си там, за да покажа на хората нещо, което така или иначе ще се случи. Но това, че тази сцена в днешно време вече изобщо не е проблем, е наистина странно за мен. Защото в миналото зрителите реагираха на нея много чувствително и понякога дори агресивно. С течение на времето

някои филми стават все по-безобидни и дори нелепи. Моите филми днес са по-достъпни от всякога и хората все още ги гледат. Нещо повече – днес ги гледат повече хора, отколкото през 80-те и 90-те години на миналия век. И не знам защо – това са филми от друго време с послание, което вече не е необходимо. Кой се оплаква от цензура в Западния свят? Никой, защото тук няма цензура, защото можеш да видиш всичко в интернет. Преди време на фестивала в Ситжес, Испания, където имаше ретроспектива на мои филми, се срещнах с един продуцент, с когото бях работил върху сериал, наречен Lexx. Той ми каза, че всеки говори за това колко отвратителни и подривни за добрия вкус са моите филми, а това не било вярно. “Ти винаги си имал този арт подход като оправдание, като авариен изход. Ти си прекалено интелигентен, за да правиш филми с насилие заради самото насилие”, каза ми той. Това, което всъщност искаше да каже, е, че съм страхлив, понеже не съм имал смелостта да направя филм като Cannibal Holocaust. Но именно това ме спаси от това да бъда разглеждан в негативна светлина в днешната атмосфера на “събуденост”. Защото, ако гледате филмите ми, ще забележите, че в тях има силни женски герои.

ЦЕЛИЯТ РАЗГОВОР С ЙОРГ БУТГЕРАЙТ Е ОНЛАЙН НА VIJMAG.BG. 8

А ВТО Р – СВ Е ТО СЛА В ТО ДО Р О В

“Интересът ми към страшното е като към нещо неясно, което може да е там, а може и да не е там. Онова, което е на границата на човешкия опит. Там е интересното, там е непознатото. То не е в очертаните изображения, колкото и страшни и понятни да са те.” Като актьор, Леонид Йовчев владее преминаването между тези сиви граници. “Темата за страшното ми се струва и свързана със смешното. Понякога колкото по-смешно е нещо, то е толкова по-страшно.” Независимо дали го свързвате с един от първите му сценични успехи – “Хамлет” в прочита на Явор Гърдев, с превъплъщенията в спектаклите и във видеата на колектива “Метеор”, или с

Актьорът има афинитет към роли, в които мрачното, необяснимото и странното доминират. За него това е безкраен процес по (себе)познание

ролите му във филми като “Януари” на Андрей Паунов, присъствието му винаги носи особена нетипичност. Променя температурата в стаята, носи изненада. Винаги е последвано от себераздаване. Но ако го попитате как е минала последната премиера с негово участие, “Тартюф или Лицемерът” на Лилия Абаджиева, отговорът му е просто “прилично”.

Граници и метаморфози

ФОТО ГРАФ – БОР Я НА П АД НОВА

Леонид Йовчев взема най-доброто от края на света

41-годишният актьор бяга от бързи равносметки за изминатия път до момента: “Не знам как съм се променил за това време, кое се е изменило за добро и кое за лошо в мен. В предишни

9

В И Ж! T EMA

етапи съм бил друг човек и тези други хора са работили, както те са смятали за добре. Не мога да ги съдя. Ако кажа, че във всеки проект се чувствам като новородено бебе или че с моя опит съм много по-наясно, ще излъжа и в двата случая.” Ако има промени в себе си, които може да опише, то те са онези, които се дължат на съвместната му и дългогодишна работа с Ани Васева и Боян Манчев в “Метеор”. Среща, за която казва, че го е запознала не просто със сериозни автори, но и със взаимовръзките между тях. “Така постепенно се промени разбирането ми за мрачното, както и вкусът ми в разбирането. Практическият опит в работата ме приближи до това, което не познавах житейски.” Дава за пример Хауърд Лъвкрафт (1890 – 1937), един от най-влиятелните писатели в хорър жанра, чийто литературен път и живот екипът пресъздаде като “пърформънс лекция” за първи път през 2016 г. Впоследствие под знака на “Метеор” през 2022 г. се появи и “Произведения 1: Сънища във вещерската къща”, съставен от Боян Манчев и преведен от Ани Васева том с избрани творби на Лъвкрафт, определен от тях като “създател на метода на абсолютния реализъм или безкрайния космизъм.” Последно те представиха погледа си към творчеството му и в декемврийското издание на платформата за научни и интелектуални теми Ratio, посветено на “Необяснимото”.

10

“Подобни имена за мен бяха извън популярната литература, дори и да можем да говорим за прилики с ужаса на Стивън Кинг и Едгар Алън По.” Казва, че е преминал през “подобен процес на откриване на топлата вода” и когато са работили по текстовете на Е.Т.А. Хофман. “Пред мен се разкри линия на писатели, въобще артисти, които са се занимавали с темата за страшното, дори и никога да не са го упоменавали като “ужас” или “хорър”. Преди не бях обръщал внимание на тези хоризонти, а в хода се промениха и възгледите ми какво може да е страшно. Сега, през опита, вече си обяснявам и защо някои неща са ме докосвали, притеснявали, повече от други.” Това означава, че постепенно той е станал и по-добър зрител, а за него това е задължителна част от целия процес. Казва, че винаги си дава сметка, че в публиката ще има хора, които са по-добре образовани или информирани от него по тема, която засяга през играта си. “Така че ние на сцената трябва да сме на нивото на публиката, вместо да си мислим, че я просвещаваме, дори и да има такива случаи. За да си добър артист в каквато и да е област, трябва да си добра публика, да можеш да наблюдаваш, оценяваш.” Какво дава това? “Тогава имаш много по-широк кръгозор, по-голям толеранс на какво можеш да понесеш, какво не искаш да зачеркваш бързо.”

В хаоса всичко е свързано

Dum spiro, spero

Леонид казва, че с времето е рационализирал по-голямата част от страховете си, “поне тези с ясен човешки произход, но ако се замислим колко е крехък балансът между всички нас, лесно може да се побъркаме”. Не се определя толкова като апокалиптичен”, а като постапокалиптичен: “много е по-интересно какво става после, какви врати ще се отворят”. Според него сме свикнали да разсъждаваме за края като глобално явление, което идва едновременно за цялата жива природа, вместо поетапно.

В манифеста на “Метеор” пише: “Вярваме, че силата на мисълта се нуждае от смелост и непримиримост, както и от воля за форма: воля за експериментиране с форми, неограничени от доминиращите символни порядъци…” Как се култивира тази смелост и непримиримост? Според него благодарение на всичко, което ги заплашва. “Няма момент от човешката история, в която нещо приключва и друго рязко започва. Това са процеси, които се самозахранват. Може да приложим и тук теорията на физиците, че енергията никога не се губи, тя се трансформира.”

“Сигурно ще кажа голяма глупост и някой е разсъждавал повече от мен над тези теми, но имам чувството, че се движим в някакво безумие. Само постигнатият цивилизационен напредък – култура, образование – ни задържа за известно време. Буфер, който не разпознаваме напълно поради неясното, неопределено, непълно осъзнаване за начина, по който текат промените днес.” Според Йовчев твърде много неща се случват едновременно и има нещо приятно в мисълта, че някога всичко ще е все едно не ни е имало. “Човечеството е един пълен абсурд. Всички ние сме късмет на съществуване тук и сега. Или както казва Лъвкрафт, “инцидент в историята на тази вселена”. Ако въобще може да говорим за история, тя избледнява във времето.”

Сред последните му изяви с “Метеор” е видео работата “Вълшебната гора” (“Гората е онази територия между природата и културата, в която времето е омагьосано...”), както и режисираното от Васева представление “Метаморфози” по Овидий, част от поредицата им “Да играем литература”, в която класическите текстове са представени осъвременени чрез театралните методи. Пред колектива предстоят няколко бъдещи проекта, които се намират в ранен етап на развитие, включително “Йокай” – дума, която реферира към свръхестествени същества в японската митология, “Фауст” на Гьоте и Омировата “Илиада”. Все повече го вълнува героят като понятие в литературата: изглежда ли някак инфантилен като фигура в изкуството, как героичното определя начина, по който

11

В И Ж! T EMA

виждаме света и хората, въобще какво е или не трябва да бъде героизирано, може ли това да ни амбицира по грешен начин. “Няма интересно и неинтересно време.” Йовчев казва, че подхожда еднакво към работата по съвременен или класически текст. “Имам един потискащ детски спомен: как на рафтовете стоят дебелите томове, непипани от кой знае кога, но ако посегнеш към някоя книга, винаги някой по-възрастен ти казва: “Още си малък за това, недей”. Това те оправдава да гледаш на определени творби и автори като на неразбираеми, на елитарни, само за избрани, не за теб. А че има такива произведения, от които не можем да извлечем нищо, е лъжа, мистификация”, казва Йовчев, който наскоро е прочел посветения на темите за войната и смъртта роман “Хамлет, или краят на дългата нощ” на Алфред Дьоблин – книга, за която казва, че навярно е щяла да му бъде полезна при работата му по образа на Хамлет преди години. В какви теми и роли му се влиза в близко бъдеще? Той е категоричен: “Всякакви. Всичко ми се прави. Вси-чко.”

Кадри от “Малдорор” и “Атлантида” на “Метеор” (реж. Ани Васева) и “Януари” (реж. Андрей Паунов).

12

Освен в бъдещите проекти на “Метеор”, може да видите Леонид Йовчев в репертоара на Малък градски театър “Зад канала”. В момента той играе в “Шекспирин по време на пандемията” и “Хайде да се трепаме” на Теди Москов, “Обществен враг” на Крис Шарков, “Портокал с часовников механизъм” на Стайко Мурджев, “Случаят Джем” на Бина Харалампиева, “Джъмпи” на Стоян Радев, “Есенна градина” на Юрий Дачев, “Тартюф или Лицемерът” на Лилия Абаджиева. Йовчев има и роля в предстоящия тв сериал “Терапията”.

А ВТО Р – СВ Е ТО СЛА В ТО ДО Р О В

МАЛКА НОЩНА МУЗИКА: КАКВО ВДЪХНОВЯВА НОВАТА МРАЧНА ВЪЛНА

Даркуейвът, пост-пънкът и готическата естетика са навсякъде по оста между ъндърграунда, миймовете и модата. Защо всяко ново поколение се разпознава в тях?

13

В И Ж! T EMA

Не е случайно, че саундтракът на зимата и преходът от 2024 към 2025 г. се оказа новият албум на The Cure – Songs from a Lost World се появи след 16 години чакане, но това не е единствената причина, която го направи внезапно едно от най-коментираните музикални събития. Като че ли светът имаше нужда от саундтрак към “изгубения” си свят, на фона на политическите сътресения и приближаването на факта до фикцията. Публиката на концертите и партитата, в които даркуейвът и пост-пънкът доминират, е все по-млада, а групите, които излизат на преден план, понякога са като директно извадени от предишна епоха. Това не е вълна, която подминава местната сцена: имаме все повече музиканти и диджеи, които изследват различните аспекти на по-мрачните субкултури или вплитат части от тях в други жанрове и среди. През последните години у нас гостуваха имена като Lebannon Hannover, Molchat Doma, The Soft Moon, She Past Away, The KVB, Whispering Sons, а през август очакваме и Ник Кейв. Влиянието на “Нова Генерация“ и “Ревю“ пък е все по-отчетливо върху най-младото поколение местни групи. Без да се е случило събитие или завой, които да можем да проследим, изведнъж – по един естествен начин – факлата се предаде към най-новите музиканти и слушатели.

Изследване на тъмната материя Румънската певица, модел и (поне според биографиите ѝ в социалните мрежи) вампир Корина Сукаров (Corina Sukarov) е представителка на тази тенденция. Отвъд личната си популярност в TikTok и Instagram, на музикалната сцена тя става все по-разпознаваема покрай даркуейв групата си +SHE+. Ако ги видите на живо, лесно може да си помислите, че сте се върнали с машина на времето и сте в лондонски клуб от 1980-те. За нея музиката е нещо повече от просто спиране на времето за момент. “Завръщането на готическите и мрачните изразни средства е едновременно отражение на носталгията и ново превъплъщение на безвременните човешки емоции”, казва Корина, която заедно с групата си намира отдадена публика в Румъния и като че ли е въпрос на време проектът да се развие и на международно ниво. “От една страна, имаме нещо като оплакване на изгубеното минало: романтиката на Викторианската епоха, субверсивната острота на пост-пънка през 80-те, мрачният блясък на ранното кино. Елементите от тези периоди прокарват нишка към поколението днес, защото те предлагат дълбоко и артистично изразяване на тягостното и меланхоличното, а точно това липсва в хиперизчистеното, забързано настояще на света.” За Корина, това е естествен отговор към всички безпокойства, които носи съвремието. “Теми, които са централни за готик културата – изследването на смъртността, екзистенциалният страх, красотата в мрака, като че ли ни дават поле, през което да преживеем колективните несигурности днес и отчуждението между хората.” За нея всичко това е повече от естетическо упражнение. В размислите ѝ тези влечения звучат като част от лична философия: “Това е начин да се изправим през собствените си сенки, да прегърнем индивидуалността, да намерим сила в уязвимостта.”

Goth е да сме двама Ако има нещо, което отличава сегашната вълна изпълнители в тези жанрове, то за Корина това е в съчетанието на различни влияния въпреки ясните препратки към 80-те и 90-те години, както и в разбирането, че всеки може да бъде част от тази сцена.

“Въпреки че като че ли всички спазват фундаменталните елементи – тайнственост, отнесени вокали, динамична бас линия – виждам все повече съвременни техники в продукцията, както и различни влияния, както музикални, така и провокирани от съвременните културни и житейски безпокойства: примерно вплитане на елементи от шугейз и дрийм попа. В самите песни все повече се намесват темите за притесненията около климатичните промени, колко дигитализиран става животът ни. Все повече на преден план е мисията ни да запазим автентичност, когато сме едновременно толкова свързани и... толкова разделени. В наши дни има и повече внимание върху социалния аспект: това е музика, която трябва да приобщава, не да отчуждава.” Това, че по едно и също време толкова изпълнители и групи от различни места изследват подобна територия, за нея е знак, че сме свидетели на нова вълна, която пази и обогатява традицията дотук. “Да, сега има ривайвъл, но не всичко се ограничава до това да погледнеш назад – става въпрос да спазиш и продължиш етиката на тези жанрове, да си отдаден на интроспективността, да развиваш музиката по начин, по който тя е жива и будна за сегашното поколениe.” Темите за отчуждението и това какви връзки създаваме в толкова противоречиво време са интегрална част и от музиката на българското даркуейв дуо ВАС. Джулиано Василев и Алесандър Методиев дебютираха

през 2023 г. и бързо издадоха албума “Ново”. Междувременно свириха на една сцена с She Past Away, една от ключовите съвременни групи в жанра, както и с обещаващите Dark Venus от Виена. През изминалата година те записаха няколко сингъла – “Мърви цветя”, “Вечери”, “Мрак” и Digi-an, а звукът им като че ли обитава територия от влияние от “Нова Генерация“ и първите албуми на The Cure. Двамата изграждат свят, в който “просмукани са мечтите”, “смачкани са дните” и “остават зазидани онези опити да бъдеш някой, без да подражаваш всякак”. “Определението за мрачност се универсализира с всяко нещо, което се създава и бива причислено към него. От първите ни срещи с мрачни творби разбираме, че те са в контраст спрямо установения ред в ежедневието – казва Джулиано Василев. – Общоприето е, че в тъмното, където не виждаме, може да има всичко и се случват неща, за които не знаем. Затова винаги остава едно любопитство какво може да излезе оттам.” Той определя като интересен феномен и белег на нашето време, че музикалните стилове в тези сфери са толкова устойчиви и преоткривани от нови и нови публики. “Интернет, в ролята си на най-големия архив, предлага невероятни възможности за хората да преоткрият интереси, които да оформят личността по един или друг начин.” Джулиано вижда и нещо естествено в този процес: “По-младите поколения, родени и отгледани с интернет, растат с архива и историята на

15

В И Ж! T EMA Snakeatsnakе / Фотографи: Александър Пенджуров и Patrice Rault

изкуството, музиката. Започват да оформят вкус с възрастта заедно със светогледа си.” В следването на добрите примери той вижда и известни рискове: “Липсата на влиятелни и актуални течения в момента води до предъвкване на стари неща и често в музиката се чува как някоя нова песен има звучене като от конкретен период. Може би защото много хора се чувстват по-добре в миналото, затова се опитват да го търсят и задържат, без концептуално да се ражда нищо ново.” Какво прави за него определени жанрове и артисти, музика създавана преди десетилетия, актуални и днес? “Чрез създаденото от тях можем да усетим и разберем повече за човешкия предикат. Възможността да почувстваме това, което ни прави и винаги ни е правило хора. Да бъдем щастливи, спокойни, гневни, недоволни, тъжни точно в този момент, когато се докоснем до творбата и тя резонира с нас самите.”

Индустриалният комплекс “Неизбежно, илюзията за злото е част от природата ни и липсата му би нарушила контраста и баланса в нея. Не смятам, че съществува някакво движение, като ”приближаване“ или „сливане“, и аз лично нямам потребност да подхранвам несигурността в неизвестното – нито за себе си, нито за някого другиго. Освен в кръга на роулплея.”

16

SNAKEATSNAKЕ е проект на Стефан Стоев, увлечен по наследството на ранния индъстриъл и EBM (electronic body music) жанра, започнат от сформирани през 80-те групи като Nitzer Ebb, DAF, Front 242. В случая на Стоев, във визуалния му и музикален свят има и нещо от киберпънка, хоръра и ретрофутуризма, а когато го видите на живо, веднага се усещате като отвлечени в различно пространство. Затова и в неговия прочит EBM означава electronic bunker music. Вътрешният хумор също е съставна част. Какво продължава да го провокира в точно тази част от електронната и DIY музика? “Първо, директността. Ударът е точно там, където боли, и откъдето искаш да усилиш потока на нарастващата в теб агресия. Второ – границата. Рамките, в които стилът работи. Машината с ограничен набор действия, която ти като автор трябва да манипулираш с оскъдни средства, за да извлечеш новото. И не на последно място – танцът. Бързото, задъхващо темпо”. За тези, които го следят от години, проектът е и нещо като завръщане: преди около две десетилетия той изгради специфичен свят около музиката на Shemale Zero, проект, чиято “смърт” беше обявена през 2010 г. Първото ЕР под името на SNAKEATSNAKЕ излиза през 2020 г. и оттогава проектът само расте. През 2023 г. се появи и цялостен албум, последван от още едно мини през 2024 г. – Concrete. Освен из България, през последната година Стефан представи

едновременно минималистичните си и интензивни живи изпълнения в Германия, Гърция, Холандия, Полша, Унгария, Италия, Испания и Франция, понякога в съвместни турнета с Voyvoda. “В моята музика голяма част от вдъхновенията идват както от смесица от различни стилове, така и от статични или динамични визуални елементи, както от тази реалност, така и от измислените, в които пребивавам. Няма да ги назовавам, защото там хаосът е неконтролируем. От бункери през кросдресъри до алтернативни реалности, други животи, котки и киборги.” Има ли нещо ограничаващо в следването на най-високите примери в тези жанрове? Според Корина Сукаров някои граници в естетиката или трендовете в съответния момент могат да донесат усещане за конкретен лимит докъде може да стигнеш. “Но вярвам, че става въпрос повече за личното ти отношение накъде ще отнесеш естетиката, вместо да я спазваш стриктно. Стилът може лесно да изпадне в едно повърхностно кодифициране, където ако правиш едно или две конкретни неща, все едно всичко минава.” Тя се опасява, че така се губи флуидността, разнообразието и разбирането, че в ядрото си тези жанрове трябва да освобождават. “Те са празненство на бунтарството и онази красота, за която не всички имат очи и често се пропуска. В себеизразяването откриваме креативността в ограниченията – дали ще е интерпретация на утвърден мотив, или пък отхвърляне изцяло на определени граници.” За нея ключът към оригиналността е да използваме даденото като средство, не като правило. “В крайна сметка, готическото никога не залязва – то може да се скрие някъде за момент, докато нещо не го извика отново. И така то се завръща със свежа и нова притегателна сила в свят, който мечтае за дълбочина и мистерия.” Стефан Стоев вижда няколко качества като основни, които вероятно са и причината актуалността да не се губи: “Широкоскроеността, добрият черен хумор и търсенето на алтернатива, върху чийто ритъм да маршируваш, захапал парче арматура, са универсални във времепространството – и тогава, и сега.”

ПАРЧЕТА МРАК Книга: The Art of Darkness: The History of

Goth. Обемната книга на Джон Роб, басист на гостувалата и у нас група The Membranes и също така журналист, преминава през всички линии на историята на по-тъмната част от музикалната сцена, с по-голям фокус към събитията във Великобритания. Ще я намерите в книжарница Mahala в София.

Видео: Molchat Doma – Live at Panorama Hotel. Беларуската група пусна в YouTube черно-бяла лайв сесия, заснета пред бруталистичния хотел в Братислава, познат от обложката на втория им албум “Этажи” (2018). Концерт: Clan of Xymox на живо в София. Холандската група с 40-годишна история Clan of Xymox и гръцкото дуо Selofan ще бъдат на сцената на Sofia Live Club на 21 март, по покана на Der Circle. За Clan of Xymox това ще бъде първо гостуване у нас от 2008 г. насам. Албум: Les Animaux Sauvages – Futurespective. Компилация със селектирани парчета и ремикси на българската група ще се появи за първи път на винил през март, под знака на испанския даркуйев лейбъл Oraculo Records.

17

А ВТО Р – Й О РДА Н ТО ДО Р О В

Страховито изглеждащият актьор от култовия хорър The Human Centipede 2 се оказа впечатляващо скромен човек и голям киноман

Лорънс Р. Харви: “Всички сме торби от плът, пълни с мазнини и мускули” Лорънс Р. Харви е многолик актьор, с десетки роли в кино – но една от тях оставя незаличима следа в кариерата му, както и в хорър жанра. През 2011 г. 31-годишният тогава британец се превърна в едно от най-разпознаваемите лица на ужаса с главната роля във филма The Human Centipede 2. В него Харви играе нощен пазач социопат, на име Мартин, обсебен от оригиналния хорър филм. Това, което прави изпълнението на Харви особено страховито, е, че героят му не просто е фен на първия филм – той се опитва да сглоби своя собствена “човешка стоножка” с цената на всичко. Ако вече се чудите що е това “човешка стоножка” и как точно се сглобява, не очаквайте да научите нито от това въведение, нито от интервюто

18

по-долу. Трите части на The Human Centipede са типични “high concept”-филми, но каква точно е шокиращата концепция зад тях трябва да откриете сами. Ако все пак решите да сторите това, чувствайте се предупредени – правите това на собствена отговорност. “Харви е толкова очарователен тип и такъв джентълмен,” казва режисьорът Дик Дейл, който работи с актьора в нискобюджетния хорър “Ribspreader”, преди да ни запознае. Както се убеждавам впоследствие, тези два суперлатива са крайно недостатъчни да опишат Харви. Освен очарователен тип със страхотно чувство за хумор, той също така е ерудиран киноман и учудващо скромен за актьор с такава култова слава.

Доколкото разбирам, току-що се връщате от прожекция на “Носферату“. Хареса ли Ви филмът? Да, хареса ми, но беше малко… дълъг. Мисля, че се опитва да изглежда епичен и продължителността му вероятно е част от това. Хареса ми визията на филма. Напомни ми на оригинала на Фридрих Вилхелм Мурнау, както и на Vampyr на датския режисьор Карл Теодор Драйер.

Почитател ли сте на режисьора Робърт Егърс? Егърс е един от онези режисьори, които винаги са ми били интересни, но всъщност не обичам нито един от филмите му. Мисля, че той е режисьор, на когото по-скоро трябва да се възхищаваме, отколкото да се прехласваме по него, ако разбирате какво имам предвид. “Фарът“ наистина ми хареса, както от интелектуална, така и от естетическа гледна точка, но това не е филм, който обичам.

Как бихте сравнили другите две версии на “Носферату“, режисирани от Мурнау и Вернер Херцог, с филма на Егърс? Мисля, че и трите филма са много добри. Херцог обаче е режисьор, който обича да прави физически неща като това да влачи кораби през планината във Фицкаралдо или да пуска плъхове по улиците на града в “Носферату – Призракът на нощта“. Докато Егърс винаги изглежда малко резервиран – в неговия ”Носферату” също има плъхове, но тяхното присъствие е доста неосезаемо и липсва това усещане за опасност.

Какви филми гледахте като дете? Аз съм от Уигън в северозападна Англия, близо до Манчестър. Когато бях тийнейджър, имаше само един телевизионен канал – Channel 4. По телевизията нямаше много хорър филми. Късно вечер обаче даваха двойка филми на студиото Hammer или пък стари заглавия на студиата Amicus и Tigon, като Witchfinder General, The Wicker Man и други подобни. След като се прочу с филма си Repo Man, режисьорът Алекс Кокс водеше поредицата Moviedrome по BBC Two от 1988 до 1994 г., в която представяше култови филми.

Това бяха филмите, които харесвах като тийнейджър. След това ме приеха в колеж по изкуствата и открих френската Нова вълна, и научих повече за световното кино. Но аз дори като тийнейджър се интересувах много от френско и японско кино. И досега помня, че в неделя следобед по Channel 4 даваха самурайски филми.

Кога се преместихте в Лондон? Завърших висшето си образование в Кардиф, след което се преместих в Лондон и живях там в продължение на 15 години. Там завърших и магистърската си степен. През 1993 г. започнах да работя за една детска телевизия.

Значи сте се преместили точно след затварянето на култовото кино Scala? О, не, аз хванах последните месеци на Scala.

Какви филми гледахте там? Гледах всичко в програмата. Един от най-запомнящите се филми беше Dust Devil на Ричард Стенли. Имаше и други филми, за които разбрах благодарение на Scala, и когато киното фалира, ги гледах в British Film Institute или в Institute of Contemporary Arts. Като Thundercrack! например. В Scala показваха и някои от еротичните филми на Ръс Майер.

В началото на 80-те и 90-те години Scala организира два фестивала на Ед Ууд. Имате ли любим негов филм? Бих казал Glen or Glenda просто защото харесвам Бела Лугоши в ролята на Провидението. По някакъв начин ми напомня на главния герой в “Гумена глава“ на Дейвид Линч, който продължава да сменя предавките и зрителите никога не са сигурни дали това е част от вътрешното съзнание на някой от героите, или е олицетворение на съдбата. Тоест никога не сме сигурни дали нещата се случват на психологическо или на мистично ниво.

В едно интервю казвате, че сте израснали в годините на т.нар. “video nasties“, в които пазарът е бил залят от евтини филми с насилие, разпространявани на видеокасети.

19

Да, но по това време семейството ми нямаше VHS плеър. Сдобихме се с такъв едва след като законът беше приет през 1984 г. Спомням си, че ходех в кварталните магазини, които имаха собствена видеотека и разглеждах крещящите обложки на различни италиански и филипински нискобюджетни филми.

Казвате, че навремето сте имали “академичен интерес” към т.нар. “video nasties“, но изведнъж сте се озовали “в окото на бурята“. Какво имате предвид? Аз израснах в ерата на т.нар. “video nasties” и бях абониран за филмови списания като Starburst, в които се говореше за този тип филми. По същото време прочетох книгата на Мартин Баркър A Haunt of Fears, в която се разказва за британската кампания за забрана на американските хорър комикси. (През 1953 г. във Великобритания се създава група за натиск, която цели да ограничи разпространението на американски комикси на ужасите като The Vault of Horror и The Haunt of Fear, за които се смята, че влияят негативно на британската младеж. – б.а.) Баркър също така има и книга, посветена на явлението “video nasties”. Интересното в случая е как се зараждат тези кампании срещу различните видове развлечения за работническата класа. Сякаш има страх от достъпа на работническата класа до определени неща. Това може да бъде проследено назад във времето чак до частните библиотеки за заемане на книги през XIX век, където плащаш едно пени, за да си вземеш книга, защото средната класа не е искала слугите им да четат. Винаги съм се интересувал от свободата на словото. Винаги са ме вълнували организации като Article 19, международната група за защита на свободата на словото, основана през 1987 г. Освен това в началото на кариерата си се занимавах с пърформанси, които бяха доста екстремни. Интересувах се от филми, които тестват границите на естетическия вкус. Ето защо беше адски вълнуващо да участвам в два от филмите от поредицата The Human Centipede, която стана мишена на медийна кампания и която The British Board of Film Classification (британска организация, занимаваща се със сертифициране на филми, основана през 1912 г. - б.а.) отхвърли без никакви основания. Намирам за особено любопитно това, че човек може да си купи

20

Blu-ray диск на “Сало или 120-те дни на Содом” на Пазолини, издаден от British Film Institute, но не може да си купи The Human Centipede 2. Така че, да, за мен беше интересно да бъда “в окото на бурята“.

Първият Ви филмов кредит в IMDb е от 1987 г. във филм, наречен The Flood, където сте глас зад кадър. Какви роли изпълнявахте в онези ранни години? Влязох в колеж по изкуствата с намерението да се занимавам с кино. После установих, че съм много неумел в използването на камери и зареждането на филми. Така че в крайна сметка започнах да се занимавам с пърформанси, защото в тях имаше по малко от всичко, което ме интересуваше – имаше живопис, графика, скулптура, имаше и чисто времеви компоненти като видео и звук. И така, докато бях в колежа, правех пърформанси в различни галерии и други неща, а след това работех за други артисти, сред които и телевизионните водещи Стивън Тейлър Удроу и Питър Кокс. По-късно те ми дадоха малки герои в различни телевизионни предавания, като например What’s Up Doc?. След това Питър и половината от продуцентския екип на What’s Up Doc? отидоха да правят предаването Parallel 9 в BBC. И така получих ролята на Малкото зелено човече в Parallel 9. Предполагам, това може да се нарече първият ми досег със славата.

В едно интервю казвате, че сте знаели за първия The Human Centipede, но сте го гледали едва часове преди кастинга за втория филм, на специално организирана прожекция. Какви бяха първите Ви впечатления от филма? Допадна ми смесицата от препратки към високото изкуство и нискобюджетните филми. Допадна ми и това, че ти отнема половин час чудене, докато разбереш дали филмът е сериозен, или се гъбарка със зрителите, дали е просто лош филм, или се подиграва на лошите филми. Видях препратки към “Сало“ на Пазолини, а началото, където действието се развива на магистралата, ми напомни за филма The Vanishing. Също така, когато д-р Хайтер внася упоения японски турист в къщата си, нещата започват да приличат малко на скеч на Монти Пайтън.

ЦЕЛИЯТ РАЗГОВОР С ЛОРЪНС ХАРВИ Е ОНЛАЙН НА VIJMAG.BG.

Харви в ролята на психопата Мартин Ломакс от The Human Centipede 2, която му донася световна слава

Споменавате The Vanishing – това е един от най-смущаващите хорър филми, които съм гледал през живота си. Друг доста смущаващ филм, който гледах наскоро, е Bad Boy Bubby на австралийския режисьор от холандски произход Ролф де Хеер. Имате ли теория защо холандците са толкова добри в психологическия хорър? Обожавам Bad Boy Bubby. Това беше един от ключовите филми, когато се опитвах да разбера как да изиграя Мартин. Според мен холандската култура е доста либерална и желанието да кажеш това, което искаш, да ти бъде позволена този вид свобода, е нещо, което помага при правенето на смущаващи филми.

Поредицата The Human Centipede често е причислявана към поджанра “body horror“, който изглежда е във възход в последните години със заглавия като Titane (2021) и The Substance (2023) с Деми Мур. На какво се дължи популярността на този тип истории? Струва ми се, че покрай епидемията от COVID животът на хората до голяма степен се пренесе онлайн. Има все по-голямо откъсване от физическото. В този смисъл винаги е добре да си припомняме, че всички сме торби от плът, пълни с мазнини и мускули. Също така – в резултат на това, че живеем все повече и повече онлайн и

благодарение на социални медии като Instagram – всички започват да изглеждат еднакво. Вижте например холивудските актьори, не тези от висшата лига, а онези от средните и по-ниските нива – всички те изглеждат по един и същи начин. Днес си говорих с приятел за това как актьорите в следвоенната епоха като Джеймс Кобърн и Джеймс Стюарт изглеждат толкова различни един от друг, имат индивидуалност и са интересни за гледане.

В едно онлайн видео казвате шеговито, че сте методичен актьор (актьор, който остава в роля дори в паузите между заснемането на два кадъра - б.а.)… Такъв ли съм наистина? (Смее се.) Не бих казал. Аз идвам от изкуството на пърформанса, което е доста противоположно на актьорството. Това значи, че ако искаш да изглеждаш пиян, трябва да се напиеш.

Има ли роля, която мечтаете да изиграете? Има не толкова роли, които бих искал да изиграя, а режисьори, с които бих искал да работя, защото харесвам тяхната чувствителност. Попитайте който и да е актьор и той ще ви каже, че мечтае да работи с Мартин Скорсезе или Дейвид Линч. Аз обаче искам да работя с Гай Мадин или Бертран Мандико. Този тип режисьори са много по-интересни за мен.

21

В И Ж! T EMA

УЖАСИ НА БЪЛГАРСКА ТЕРИТОРИЯ АВТОР : М АЯ СТЕ Ф А Н О ВА

Нов филм на ужасите, заснет у нас, и хорър фестивал в София доказват, че жанровото кино има своята публика и на българска територия

През годините са се появявали български заглавия, които са се описвали като филми на ужасите и са пробвали да се впишат в определението хорър. Запознатите обаче твърдят, че там ужасът е от съвсем различно от обичайното за жанра естество и по-скоро е предизвикан от несполучливия опит. В България, оказва се, традиции в хоръра генерално липсват. Вероятно това се дължи на факта, че в годините на соца киното у нас е идеологизирано, несвободно и “под ръководство“, заради което качествените жанрове на западното кино са били немислими, или са били допустими само тук-там: в комедията, историческото и социалното кино. В следващия месец на родния екран предстои да тръгне “Скрити в мрака“ (Hidden in the Dark), който ще е първият подобен проект в жанра, заснет изцяло у нас, но с международен екип. Англоезичната продукция е режисирана от италианеца Кристиано Гато, а негова основна движеща сила е сценаристът и продуцент Франческо Фратини. От

22

българска страна са изпълнителният продуцент Тодор Мацанов, операторът Димитър Тенев и режисьорът на монтажа Бохос Топакбашиян. В смесения актьорски състав влизат и български имена като Мак Маринов, Борислав Чучков, Орлин Павлов, Ромина Божинова, Донка Аврамова, Димитър Касабов, Антон Николов, Велизар Бинев. За Франческо Фратини най-голямото предизвикателство, но и изкушение в жанра е оригиналността, защото много неща като зомбита, вампири, демони, убийства са прекалено експлоатирани. Според него днешните тийнейджъри предпочитат сплатер филмите на ужасите, защото там има повече зрелищност с кръв, отрязани глави, близки планове на разпорени кореми, извадени очи и прочее, както и по-малко нужда от мислене. Фратини обаче предпочита съспенса, какъвто е и “Скрити в мрака“, защото в него напрежението се наслагва и зрителят може сам да търси решението. Това се отразява при създаването на атмосферата на съспенс с подходяща музика, звукови

ефекти, приглушени светлини и дигитални ефекти, заради което и постпродукцията продължава осем месеца. Според италианеца отсъствието на хоръра на българска почва идва от там, че 90% от филмите у нас се финансират от държавата и ужасите изобщо не са на хоризонта на никой в гилдията. Публика и интерес обаче явно има. Отчита го и режисьорът по монтажа Бохос Топакбашиян, който изтъква наличието на поне два хорър филма в програмите на кината. Доказва го и боксофисът, както и фактът, че младите българи обичат повече филмовото забавление и търсят по-разнообразно жанрово кино. “Страхът е силна емоция, сравнима със скачането с парашут или с качването на влакче на ужасите, а емоциите са отключващият фактор, който води до гледането на тези филми“, коментира и Фратини, за когото е показателно, че във Facebook има българска група, в която над 65 хиляди души споделят и обменят мнения и опит за заглавия от този спектър. Другото голямо доказателство за интереса към жанра е първият фестивал за хорър кино у нас, чието пилотно издание се провежда през 2023 г. в София. Зад “It’s Alive“ стоят трима заредени с ентусиазъм души – Ана-Мария, Стоян и Станислав, чиято идея е да запълнят една “учудваща“ празнина в културния живот на столицата, предлагайки конкурсна програма с награди – статуетки “Дървен Франки“, дело на Изабела Манолова. В селекцията си съчетават както по-алтернативни представители на хоръра, така и класически заглавия, някои от които досега не са показвани на голям екран у нас. Миналата година фестивалът им включваше не само прожекции, но и тематични куизове, арт инсталация, музикално парти, срещи с част от личностите зад филмите, както и дискусии на видяното с екипа на "Психонализа и кино". В третото издание на “It’s Alive“през 2025 г. планират да продължат допълнителните инициативи и да включат като подтема “екохорър“, който изследва влиянието на човека върху околната среда и нейния често негативен отговор. Тримата допълват, че едно от нещата, които ще се опитат да докажат тази година, се съдържа в казаното от Джордан Пийл в едно негово интервю: “Хорър филмите са един от малкото начини

Плакат на хоръра It's Alive (1974 г.), вдъхновил името на фестивала. На съседата страница: кадър от “Скрити в мрака” – международен проект, заснет в България

да се адресират кошмарите на истинския живот по забавен начин.“ А дали според тях съставките на филмите на ужасите са се променили? По-скоро не, защото жанрът се опира на едно доста атавистично чувство, каквото е страхът. “Новите лица на страха са проблемите на настоящето. Това са например технологиите, но страхът от развитието на науката присъства и във “Франкенщайн“, така че желанието да намерим нещо ново в полето на страха е може би най-сериозното предизвикателство за хорър киното“, казват от екипа на фестивала. И те отчитат липсата на традиции в жанра у нас, но са оптимисти, че тепърва ще се появяват попълнения. “Съдейки по нашия фестивал, по боксофис резултатите и по дискусиите в социалните мрежи, българите категорично обичат да гледат хорър кино. Става дума обаче за три различни групи зрители с често доста различен вкус. Жанрът търпи развитие, развиват се и вкусовете и вече със сигурност има публика и за филми, отиващи отвъд клишето за поредния слашър. От друга страна, желанието да се видят с нови очи стари заглавия на голям екран е подценявано дълго време от българските киноразпространители.“

ПОВЕЧЕ НА VIJMAG.BG 23

ОТ БЕРЛИН ДО СОФИЯ: CURSES НОСЯТ МРАЧЕН НЮ УЕЙВ В MIXTAPE 5 Пионерите в съвременния пост-пънк, ню уейв и EBM звук (electronic body music – смесица от индустриална, синт-пънк, диско и електронна музика) Curses ще се качат на сцената на Mixtape 5 на 18 февруари, за да представят новия си албум, издаден под крилото на култовия лейбъл Italians Do It Better.

Another Heaven е завладяваща комбинация от мрачен, романтичен ню уейв и меланхоличен пост-пънк, с отчетливи влияния от готическата култура на 80-те. В него Curses си колаборират с артисти като Мари Дейвидсън и Скелесис, които внасят още повече дълбочина към саунда на берлинското дуо. От създаването на групата през 2016 г. досега, Лука Венеция (китара и вокали) и Дейм Бонет (бас) не спират да си проправят път на световната музикална сцена, като създават мрачна атмосфера от кинематографични звукови пейзажи, загадъчни китарни рифове, призрачни вокали и пулсиращи бас линии. Лука Венеция има зад гърба си няколкото десетилетия клубен живот в Ню Йорк и Берлин, а през годините Curses са били част от музикални фестивали по целия свят, сред които Berghain в Берлин, Nuits Sonores в Лион и Ombra Festival в Барселона. Културното им влияние обаче съвсем не се ограничава само с музикалната сцена. Известни със своя жанрово-независим и експериментален подход, те успяват да пробият и в света на модата, а композициите им се използват в кампании на водещи брандове като Saint Laurent, Dior и Calvin Klein.

18 ФЕВРУАРИ I 20:00 Ч. I MIXTAPE 5 I СОФИЯ

СОФИЯ ДИМОВА В ОГЛЕДАЛОТО НА МИНАЛОТО Отдавна следим с интерес работата на мултидисциплинарната артистка София Димова, в която основен фокус са връзките между лични, фундаментални и социополитически проблеми. В своята нова изложба “Woulda, Coulda, Shoulda“ в галерия “Октопод“ (в подлеза на Министерството) Димова този път се впуска в търсене на отговори в огледалото на миналото и изследва болезненото ехо на фразата “Бих, можех, трябваше“ – израз, който ни преследва, когато се обръщаме назад към отминали събития и разбити връзки. Инсталацията, създадена специално за пространството на галерията, е наситена с личните, често травматични преживявания на художичката. В нея тя не просто разказва своята история, а ни провокира да се потопим в собствените си лабиринти от спомени и да преоткрием неизчерпаемите възможности, които миналото крие. В центъра на изложбата е мащабен колаж, в който Димова събира образи и моменти от миналото си, в опит да го пренареди и направи по-приемливо. Тя съчетава стара аналогова фотография с парчета плат и малки рисунки и текстове, изпълнени с лични мисли и откровения. Водещ елемент в инсталацията е човешката фигура, лежаща с гръб към публиката, а авторката споделя, че с избраната поза иска да ни насочи към въпроса дали всичко, което виждаме, се случва единствено в съзнанието ни. Изложбата е с куратор Весела Ножарова и ще бъде в галерия “Октопод“ до 2 март. ДО 2 МАРТ I ГАЛЕРИЯ “ОКТОПОД“ I СОФИЯ

В И Ж! ADEVRTO RIAL

ТРИ ПРИЧИНИ ДА ПОСЕТИШ LUMINA PARK ДО КРАЯ НА СЕЗОНА Най-големият светлинен парк в България е идеалното място да се потопиш в приказка от светлина и да създадеш незабравими спомени За втора поредна година светлинното царство на Lumina Park се превърна в задължителна зимна дестинация на столицата. Тя предлага преживявания за всички възрасти и сетива и вълнуваща комбинация от изкуство, технология и празнично настроение. В първите месеци на новата година паркът ще продължи да озарява зимните нощи със серия от специални събития, които ще добавят допълнително блясък и магична атмосфера.

Празник на любовта и виното

По традиция през февруари Lumina park ще се превърне в романтично убежище за влюбени. В три последователни дни между 14 и 16 февруари (от петък до неделя) паркът ще блести със специална тематична декорация, която ще създаде топла и романтична обстановка за Деня на влюбените. Ще има и допълнителни изненади, които да направят празника на любовта и виното още по-незабравим.

Традиции, озарени от светлина

На 1 март Lumina park ще почете българските традиции с творческа работилница за мартеници. В нея ще могат да се включат посетители от всички възрасти, които да развихрят въображението си и да научат нови начини за изработката на традиционни амулети, носещи здраве и късмет през годината.

Намаления за края на сезона

Добра новина има и за онези, които все още не са посетили Lumina Park, защото до закриването на парка на 2 март ще може да се насладите на светлинната магия на парка на специална цена. Всички билети, предлагани онлайн и на място, са с 25% отстъпка. От 1 февруари Lumina Park работи от вторник до неделя (между 18 и 22 ч.) в Ботаническата градина към БАН на “Околовръстен път“ 22 и предлага над 200 безплатни паркоместа.

ЗА АКТУАЛНА ИНФОРМАЦИЯ СЛЕДЕТЕ НА LUMINAPARK.BG И

LUMINAPARK_BG

МОРСКИ КИНО ХОРИЗОНТ За седма поредна година инициативата “Киноклас Бургас” (интензивен курс по киноизкуство под ръководството на режисьорката Надежда Косева) отваря врати за млади ентусиасти, които искат да изследват света на седмото изкуство. Програмата предлага възможност на младежи на възраст между 12 и 22 години да се потопят в процеса на създаване на филм – от първоначалната идея до завършения продукт. Курсът се провежда като част от програмата на “София Филм Фест на брега” и обхваща ключови аспекти на кинопроизводството – участниците ще се запознаят с историята на киното, ще усвоят основите на киноезика и сценарното писане, ще работят в екип, ще се научат да боравят с камера и да режисират, ще се докоснат до актьорското майсторство и ще преминат през целия процес на заснемане, монтаж и постпродукция на късометражен филм. Програмата по традиция е структурирана в три етапа: първият (1 – 28 февруари) се провежда изцяло онлайн и включва гледане и анализ на филм, лекции, разпределение на ролите в екипа, завършване на сценария и подготовка за снимки. Вторият етап (1 – 19 март) е посветен на практическите занимания – снимки и монтаж. Третият етап (20 – 28 март) съвпада с провеждането на 23-ото издание на “София филм фест на брега” и включва гледане и обсъждане на филми от фестивалната програма, присъждане на награда от младежкото жури. За втори път участието в “Киноклас Бургас” ще има индивидуален състезателен елемент, а един от участниците ще бъде изпратен на европейски филмов обмен.

1 ФЕВРУАРИ – 28 МАРТ I БУРГАС

СЪЗДАЙ ПЪРВОТО СИ ПОРТФОЛИО С DESIGN CLASS Ако си ученик между 9 и 12 клас, имаш афинитет към визуалното и искаш да създадеш проекти, които да включиш в портфолиото си, то Design Class е точно за теб. Независимо дали си начинаещ или вече имаш опит, този курс ще те научи на основите на съвременния графичен дизайн: как да създаваш лога, опаковки, постове за социални мрежи, цялостни бранд идентичности и да изградиш собствено портфолио. Design Class е разделен на 4 съботни модула (всяка събота в дните между 22 февруари и 15 март), по време на които ще научиш какво означава да бъдеш графичен дизайнер, какви са основите на графичния дизайн и важните програми за графична обработка, за да добиеш практически дизайн умения, с които да изготвиш свой проект за визуален брандинг, кампания в социални мрежи и впечатляващо портфолио за кандидатстване и стаж. Design Class ще те подготви и за избор на подходяща специалност във висшето образование и ще ти даде достъп до специализирана pop-up читалня, оборудвана с популярни книги и списания, свързани с темите на обучение. Местата са ограничени до 10, а записването е до 20 февруари на www.linktr.ee/teendesignclass. До 4 февруари можеш да участваш в томбола за пълна стипедия, създаден в партньорство с Burgas Open Space. Повече информация ще откриеш на @teendesignclass.

22 ФЕВРУАРИ – 15 МАРТ I МЛАДЕЖКИ ЦЕНТЪР I БУРГАС

В И Ж! ADEVRTO RIAL Фотографи: Panos Kefalos и Nick Knight

СВИРЕПАТА НЕВЕЖА СТЪПКА НА ХРИСТОС ПАПАДОПУЛОС Най-новият проект на хореографа Христос Пападопулос “Моята свирепа невежа стъпка” ще бъде представен на 30 май в рамките на предстоящото издание на One Dance Festival в Пловдив. Познат като един от честите гости на водещите европейски танцови фестивали и театри и определян като най-открояващия се хореограф от новото артистично поколение на Гърция, Пападопулос отново ще срещне българската публика със своя неповторим творчески почерк, и то в годината, в която е един от четиримата номинирани хореографи за The Roze International Dance Prize на авторитетния британски театър Sadler’s Wells. И ако досега той бе познат с минималистичните движения и строга хореография, вдъхновени от процесите на трансформация в природата, сега, 10 години по-късно, Пападопулос поема в нова

творческа посока. В “Моята свирепа невежа стъпка“ гръцкият артист разгръща по-богат и пищен танцов език, както в изразните средства, така и в сценографията и музиката. За първи път работи и с текст, като изследва пулсациите, които думите предизвикват в телата – подобно на ефекта на поезията, може да накара кожата да настръхне, плътта да изтръпне, а ръката неволно да се протегне. Отправна точка в новата му работа е въздействието, което има върху него монументалната творба на един от най-значимите гръцки композитори Микис Теодоракис “Axion Esti”, познат с музиката си към филма “Зорба гъркът” (1964). Произведението на Теодоракис е посветено на поезията на Одисеас Елитис, лауреат на Нобелова награда за литература. Затова и Христос Пападопулос търси енергията в думите, която се предава директно на тялото като вибрация и абстракция.

Копродукцията на One Dance Festival “Моята свирепа невежа стъпка“ ще бъде представена в Пловдив на 30 май в Дом на културата “Борис Христов”. Билетите за спектакъла са вече в продажба на касите на EasyPay и онлайн от EPAYGO. Повече информация за програмата на onedance-festival.com

В И Ж! A D EVRTO RIAL

Фотограф: Тан Жеков, @tan_visualz

СЕДЕМ ИСТОРИИ Най-мащабният проект на фондация “Кикимора и Кикимора“ от изминалата година създава мост между поколенията, като представя в различни формати историите на седем лесбийки, израснали във времето на Прехода

Вече втора година фондация “Кикимора и Кикимора“ работи за заздравяването на разнообразната и понякога фрагментирана ЛГБТИ+ общност у нас. След ежегодния фестивал за куиър и феминистко изкуство “Призма“, който се провежда преди Прайда и се превърна в тяхна запазена марка, фондацията представя и най-мащабния си проект, правен досега – “Лесбийски истории“. Създаден като мост между поколенията в лесбийската общност, той включва поредица от шест интервюта със седем лесбийки на възраст над 40 години, достъпни онлайн във видео, аудио и текстови формат.

28

Въпросът за възрастовата граница – защо точно над 40 години? – е едновременно сложен и прост. Подобно на много жени на тази възраст, лесбийките над 40 години често остават извън публичното пространство и радара на по-младите членове на ЛГБТИ+ общността. Макар да е ясно, че жени като тях винаги са съществували, следите им често са изтрити, умишлено или неволно, оставяйки въпроса “Къде са те?“ без отговор. Проектът “Лесбийски истории“ се стреми да запълни тази празнина, като изследва с какво се занимават лесбийките над 40 години в България, какво ги вълнува, разплаква, разсмива.

В своите истории те разказват за какво са благодарни, какво искат да се промени в държавата, както и за какво мечтаят. Така тези седем автобиографични разказа се превръщат в огледало и на това какво е да си жена, която над 40 години се справя с българската действителност. Седемте истории разкриват детайли и за личните преживявания и пътя към себепознанието във времена, в които примери и ролеви модели почти липсват, а единствената възможност остава просто да бъдеш себе си. В интервютата присъстват разкази за детството и младостта през 80-те и 90-те години на миналия век, които сравняват личното и общественото минало с настоящето. Засегнати са и темите за любовта, израстването, промяната и грижата за себе си. Сред представените жени попадат познати лица като Деси Петрова – Солджъра и Галя Петкова, които си спомнят за първия Прайд в България и атмосферата на легендарния клуб “Спартакус” от първо лице. Интервютата ни срещат още с една от модераторките на лесбийския форум BGLES – Ева, със спортистката и кинезитерапевт Надя, със Зина и Надя, които са двойка от цели 17 години и с художничката и активист Теодора Дончева – Теч. Всъщност “Лесбийски истории” изгражда мост, който не само свързва поколенията лесбийки в България, но дава на тези на възраст над 40 години възможност да бъдат видими и да оформят сами наратива за това кои са всъщност те. Книгата със същото заглавие, чийто тираж се изчерпа за броени дни след представянето на изданието през ноември, ни кара да се замислим колко много общо има между всички ни, независимо от различията в обстоятелствата и нюансите на житейския ни път. Затова и от “Кикимора и Кикимора“ подготвят втори тираж, а през 2025 г. ще продължат да търсят героините за развитието на проекта си, готови да разкажат, включително и анонимно, за това какво е да си лесбийка на възраст над 40 години в България.

Фотограф: Габриела Илиева, @gabrielailieva.ph

Пълните интервюта от 2024 г. са в канала на “Кикимора и Кикимора“ в YouTube и в Spotify, или на един QR код разстояние.

ЗА ВРЪЗКА С ФОНДАЦИЯТА ПИШЕТЕ НА INFO@KIKIMORA.BG ИЛИ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ НА @KIKIMORAFND. 29

В И Ж! A RTI ST ’S CO R N ER А ВТО Р : МА Я СТЕ Ф А Н О ВА

СТРАШНИ МАСКИ Френският фотограф Шарл Фреже обикаля света и документира различни общности, които се маскират, за да плашат злото и да гонят зимата, но най-вече, за да бъдат заедно 30

Шарл Фреже живее и работи в центъра на френския регион Нормандия - Руан, но е роден и израснал на село. Баща му е фермер и самият той пет години учи агрокултура, преди да отиде в училище за изящни изкуства. Интересът му към различните малки общности и техните униформи започва успоредно с първите му стъпки във фотографията, но вече трайно ходи по следите на малки провинциални общности, които правят свои необикновени костюми и маски. “Това прогресивно премина в онова, което хората наричат фолклор. Аз обаче никога не го наричам така. Намирам думата за напълно неподходяща“, казва Фреже и разяснява, че когато говорим за национален балет например, не го наричаме фолклор. “Защо? Каква би била разликата между това, което се случва в центъра на Париж, и онова, което става в провинцията? Идеята за фолклора е създадена през XIX в. като описание на нещо типично за даден регион, което е трябвало да обобщава културата на народа като смесица от традиционни танци, храна и дрехи. Целта на това обикновено е смесица между туризъм и национализъм. Затова и аз много внимавам с употребата на думата фолклор.“

Разговаряме с Шарл Фреже за това как ритуалите на маскиране обикновено са облечени в митологията на гоненето и плашенето на злите духове и сили, докато в действителност са най-вече повод за събиране и сплотяване на общността. Той е пред поредното си пътуване. Този път към Румъния, където ще снима нови местни групи, които се маскират. След това в графика му го очакват пътувания до Южна Италия, Австрия, Германия и Молдова. През май ще е в Борнео, а за края на годината планира снимки в Чехия, Унгария и Нидерландия. Тези постоянни обиколки на света и снимките на подобни общности не спират от 2010 г. насам, когато за първи път започва да проучва ритуалите на маскиране в проекта си Wilder Mann. За него прекарва две години, обикаляйки Европа в търсене на образа на дивото, съхранен в местните популярни традиции. През 2012 г. този негов проект излиза под формата на фотокнига, в която герои са и българските кукери. Изданието има огромен успех и с Фреже започват да се свързват все повече подобни общности с въпроса дали би снимал и тях. Междувременно за 15 години книгата му Wilder Mann е отпечатана в осем тиража и е преведена на пет езика.

Certi. Недашов, Чехия / На съседната страница: Крампус. Бад Митерндорф, Австрия. / От серията WILDER MANN

31

След нея идват още много предложения за проекти в Япония, Южна Америка, САЩ, Панама, Гватемала, както и появата на нови издания, сред които Yokainoshima за Япония, Bretonnes за Франция, Cimarron за Централна и Южна Америка и последната Aam Aastha за Индия. Всяка една от тях разкрива различни аспекти на маскарада. Докато Wilder Mann е за опита на хората да пресъздадат животинското, Yokainoshima отива в съвсем друга посока, смята Фреже. “Във Wilder Mann например не виждаш лицето на никого. Често носят и ръкавици, така че да не ги познаеш. Дори не говорят. Затова ми беше странно, че хората в България пушеха цигари зад маските. Ако се върнем към Япония и техните намаги, които имат обичая да обикалят къщите, там маските се намират на върха на главата, така че лицата се виждат, дори и след поставянето им. За мен това е много театрално. При тях също така няма животински кожи, козина или пера. Всичко се прави или от текстил, или от пръчки и слама. Изключение прави един от маскираните, който носи лисича кожа, но той е единствен. Във Wilder Mann има много кожи – основно от кози и овце, дори от мечка. Използват и кости.“ В Cimarron, където Фреже изследва свободата и маскирането в 14 държави от Централна и Южна Америка, също няма животински кожи, а вместо това се използват папиемаше или листа от бананови палми. “На островите Мартиника се преобличат например като мечки, което е всъщност някаква мигрирала традиция, пренесена заедно с колонизацията и робството. В Cimarron се говори именно за това как маскарадите идват с колонизаторите от Европа и са особена смесица между тях, местните и робите, докарвани от Африка. Тази смесица е толкова комплексна, че понякога е трудно да разбереш за какво става дума. На много места част от костюмите пресъздават образа на дявола, който не е универсален и има различни вариации, повлияни от миграцията.“

Книгата като наръчник “С времето започнах да виждам влиянието на Wilder Mann върху някои общности. Миналата година например посетих Италия, където снимах 12 групи. От тях пет познаваха

32

книгата и работата ми. Някои притежаваха книгата и бяха вдъхновени от фотографиите, за да създадат нови костюми. Когато започнах, нямаше толкова много социални мрежи и връзки между държавите, докато сега някой в – да речем – Южен Тирол в Италия познава групите и традициите в България, Белгия или Испания. Това е ново за мен“, казва той и допълва, че появата на нови групи не подминава и България, където от видеа и снимка забелязва, че има нови костюми, нови стилове и поведение, което е доказателство, че тези традиции, макар и представяни за вековни, не спират да се актуализират и променят. “Сериозно се замислям дали да се върна отново да снимам в България, но трябва да открия нещо наистина много конкретно. Не бих снимал отново кукери.“

Традициите като съвременно творение Част от групите по света, които се свързват с него, съществуват от много отдавна, а други са съвсем прясно основани, тъй като в някои села не е имало подобна традиция и хората там са си я създали. “Те се наричат “традиционни“, но всъщност традиции се създават и пресъздават постоянно“, коментира фотографът и допълва, че на места такива се зараждат в началото на XIX в., на други – след Втората световна война, но общото между всички са костюмите, танците и историята, обвита в митология. Дава за пример Белгия, където има няколко типа фолклорни групи. Някои от тях са доста стари – основани са преди 80-те и 90-те години, докато други са създадени съвсем наскоро. Те вече се делят на категории и говорят за нов фолклор и традиционен такъв. “Това е много интересно, защото групите, които съществуват отдавна, имат усещането, че имат повече право и са по-легитимни. Но това е въпрос на свобода“, казва той. Според Фреже по-важен е въпросът не дали българската традиция на кукерите е уникална, а защо е толкова важна за хората в дадени райони, както и как се поддържа – дали се е предавала през поколенията, както и как е съществувала по време на комунизма. “В Испания например карнавалите са били забранени по време на диктатурата. В определени системи са давали пространство за подобни обичаи,

Каседори. Каминояма, префектура Ямагата, Япония. От серията YOKAINOSHIMA (2013-2015). В проекта YOKAINOSHIMA (в превод – остров на чудовища) Фреже изследва богатия фолклор и традиции на Япония и по-специално онези, свързани с йокай (свръхестествени същества) и местните фестивали. Той пътува из страната, за да документира различни ритуали и церемонии, в които хората се преобразяват в сложни костюми, създадени често от естествени материали като слама, за да пресъздадат божества, духове и митични същества.

33

докато други – не. В етнографския музей в София видях портфолио с рисунки на сурвакари от 50-те и 60-те години. Имаше един костюм на “Спутник“, което означава, че някой от управляващата партия е вярвал, че тази традиция допринася за имиджа на страната навън и вътре в нея. Ако няма политическа причина нещо да съществува, то обикновено не остава задълго. Ако в дадени държави тези групи не получават субсидии или ако нямат подкрепата на местната община, на кмета, на селото, ако общността в това населено място не иска нещо такова, то ще замре много бързо.“

Все по-големи, все по-шумни, все по-тежки Въпреки че подобни на нашите кукерски групи има в Румъния, Гърция и Северна Македония, дори в Словения, Италия и Германия, за Фреже сурвакарите, както той предпочита да ги нарича, както и бабугерите, които снима в България, се различават със сложността на своите костюми, които са уникални посвоему. Навсякъде костюмите са еволюирали с времето. В Австрия например използват рога, каквито няма в техния регион и всъщност са взети от Африка. Друга основна промяна е, че костюмите стават все по-големи и по-големи в желанието си да са по-впечатляващи и зрелищни. Като пример дава индианците на Марди гра в Ню Орлиънс, които вече едвам носят маските си. “В Сардиния тежестта на звънците, които някои носят на гърбовете си, често надвишава 35 кг. Какъв е смисълът в това?“

Митология и туризъм Макар навсякъде обяснението на този ритуал да е свързано с гоненето и плашенето на злите духове, според Фреже много от празненствата нямат общо с това. Някои са се превърнали във фестивали, които са по-скоро туристическа атракция. “Снимал съм вероятно стотици групи в Австрия, Япония, Америка и Югоизточна Азия и навсякъде туризмът е много важна причина. Привличането на туристи не е нова идея и често създаването на тази традиция цели точно това. Тогава обаче

34

Рен момчета. Дингъл, Ирландия / Боес. Отана, Сардиния, Италия. От серията WILDER MANN (продължаващ проект от 2010)

наративът за гонене на злото или на зимата е просто история. Според мен хората по-скоро имат нужда да прекарват време заедно и това е една много добра причина да го правят.“ Връщайки се към сравнението с балета в центъра на Париж, Фреже прави паралела, че за да привлича публика, някой създава сюжет и измисля история и за този танц. За фотографа най-привлекателни са моментите, когато този пърформанс в селата е свързан с посещението на различни къщи и плашенето на децата, но целият процес сплотява общността. “Съседите споделят помежду си храна, напитки и това е по-автентично. Някои не свалят маските си през цялото време като в Швейцария, където са стриктни и никога не разбираш кой седи зад костюма. Това обаче наистина те трансформира в нещо друго, макар и за кратко, независимо дали е животно или нещо между човека и животното.“

Не етнография, а фотография Това как ги виждаме на снимките и във видеклиповете до голяма степен зависи от онова, което човекът зад обектива проектира в образа. “Аз самият проектирам себе си в тях, защото не показвам онова, което са, а по-скоро ги снимам по начина, по който бих искал да изглеждат – насред природата, в открити пространства, за да изглеждат мистериозно. Никога не ходя на фестивалите. Избягвам ги. Виждал съм част от тях, харесват ми силуетите им насред града, но никога например не бих отишъл в Перник. Предпочитам малките села, където мистерията ми е по-интересна.“ В момента Фреже работи по нов проект, който се фокусира върху олицетворението на осмиването. Той още няма заглавие, защото книгата към него няма да излезе преди 2027 г., но ни разкрива, че във фокуса е Азия в района на Филипините, Малайзия, Индонезия и Борнео.

Бабугери. Банско, България / Мендън. Iô jima, Кагошима. От серията WILDER MANN и YOKAINOSHIMA.

Целият материал е на vijmag.bg. Повече за работата на Шарл Фреже ще откриете на сharlesfreger.com.

35

АВТОРИ В БРОЯ

Камелия Величкова

Йордан Тодоров Мая Стефанова Светослав Тодоров

ВОДЕЩ РЕДАКТОР Светослав Тодоров

ФОТОГРАФИ

РЕДАКТОР

Александър Пенджуров I стр. 16 Боряна Пандова I стр. 9 – 12, 24 Тан Жеков I стр. 28 Габриела Иванова I стр. 29 Чарлз Фреже I стр. 30 – 35 Panos Kefalos I стр. 27 Nick Knight I стр. 27 Patrice Rault I стр. 16

Мая Стефанова

КОРЕКТОР

Йордан Константинов

ФОТОГРАФ Боряна Пандова

РЕКЛАМА

VIJMAG.BG I @VIJ.MAGAZINE

ЕКИП

ИЗДАТЕЛ

КОРИЦА

Камелия Величкова office@vijsofia.bg

Шарл Фреже Сербул. Корлата, Румъния От серията WILDER MANN

Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com

www.charlesfreger.com @charlesfreger

Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg

Александра Недева Андреа Попйорданова Ася Мункова Биляна Брайкова Боря Шапшалова Вероника Аристархова Вероника Белчева Владимир Драгоев Гергана Георгиева Гергана Рабаджийска Даниел Томов Деница Димитрова Десислава Станчева Димо Господинов

Екатерина Ангелова Жени Дечева Златина Димитрова Златомира Тодорова Ива Мечкунова Ина Добрева Йордан Жечев Лора Йорданова Любомир Бабуров Любомир Попйорданов Мария Байчева Мария Манолова Марина Матеева Мария Змийчарова

Мария Вълкова Мина Карабахчиева Мирена Младенова Николай Иванов Петър Стоянов Рая Раева Светина Уейгант Светлана Апостолова Светла Дамянова Светлозара Христова Теодор Ушев Ценко Христов Явор Димитров Ashira Morris

“Виж!” е независима печатна медия за изкуство и култура и се осъществява с безценната подкрепа на всички тези хора в платформата Patreon. Ако харесвате работата ни, подкрепите списанието на: WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE

ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА, РАЗШИРЕНИ И НОВИ МАТЕРИАЛИ ЩЕ ОТКРИЕТЕ НА VIJMAG.BG

© ВИЖ! 2012-2025

ПАТРОНИ

“ВИЖ!“ БЛАГОДАРИ НА:

ПОДКРЕПЕТЕ НИ И СТАНЕТЕ ПАТРОН С ЕДНОКРАТЕН ИЛИ МЕСЕЧЕН АБОНАМЕНТ