Зона на дистрес
Този брой е провокиран не от желание за
ревностно заемане на страна в сблъсък, а
от все по-малкото възможности да го
видим в целостта му, да влезем в диалог
за него и да не забравяме, че колкото
фактори ни разделят, толкова ни и
свързват.
Основата, върху която обикновено
анализираме по-широки теми –
изкуството и културата – във все повече
моменти се оказва недостатъчно
стабилна. Като че ли някои определени
културни маркери на ХХ век си отиват
пред очите ни, иронично, почти като
ценностния залез, описан в мемоара
“Светът от вчера” (1942) на Стефан Цвайг.
Призивите за солидарност към
разрушената Палестина и критиката към
режима в Израел създадоха
разделителни линии в музиката (с
тенденция сегашното поколение често да
развява палестинското знаме, докато
по-голямата част от по-старото да избягва
темата), киното (един от първите
критикувани за призивите си за
прекратяване на огъня беше режисьорът
на “Зона на интерес” Джонатан Глейзър –
след Оскаровата си реч), литературата (сред хората, употребили думата “геноцид”, е известният израелски
писател Давид Гросман). Понякога това
води до цензура и опит за
маргинализиране в реално време, независимо от статут и етнос. Днес няма форма на изкуство, което да може да
накара всички страни да проявят саморефлексия, дори и в същото време да запазят фундаменталните си различия.
Това “ново нормално” донесе и
Тези теми са неразривно свързани и със счупените механизми, които филтрират информацията.
“Ние сме тези, които трябва да отсеят кое от това, което виждаме, е истина, да го обясним на аудиторията и да даваме глас на страдащите от бруталните конфликти.
Струва ми се, че се проваляме в тази роля и
неслучайно гражданите изпитват толкова
силен гняв към медиите”, казва на следващите страници Мария Черешева, един от малкото журналисти у нас, в чиято работа винаги проличава чувството на емпатия и поглед отвъд очевидното.
В новия ни брой американо-китайският фотограф с над 30-годишен опит Алън Чин разказва за подхода си към конфликтните зони, и то само дни след като се е завърнал от Украйна. Понякога изводът е, че няма тайна съставка: както той отбелязва, да се качиш в кола с пиян шофьор може да е по-опасно от това да си близо до фронта.
За други активността и откритостта в позицията е форма на семеен дълг. Режисьорът Константин Божанов обяснява
участието си като преводач в сборник, който обединява младата палестинска проза, като подтикнато от неговите спомени за баща му, който у дома си е открит в несъгласието си с комунистическия режим, но навън е негов пасивен наблюдател: “Казах си, че никога не бих искал да живея в подобен страх. До ден днешен се опитвам да се придържам към този принцип.”
Петя Кокудева обикаля из старите травми на Босна
Опитът ѝ като журналист е не
просто на автентичен наблюдател на
събития, но и на човек, който съпреживява видяното и го съчетава с отговор -
ността да разказва за него честно и
премерено. От години в ролята на
съосновател и председател на Асоциа -
цията на европейските журналисти –
България тя следи отблизо състоянието
на медийната среда у нас и отстоява свободата на словото. Като междунаро -
ден разследващ репортер на свободна
практика работи и по Проекта за
отразяване на организираната престъп -
ност и корупцията (OCCRP), Балканската мрежа за разследващи репортажи (BIRN) и Lighthouse reports, прави репортажи за ZDF, Balkan Insight, Deutsche Welle, BBC и е един от малкото български журналисти, разговаряли с
хора, пострадали от войната в Газа.
Преди това е отразявала теми, свързани със Сирия, Украйна и бежанските кризи, като в нейния поглед към войната няма герои и лозунги, а по-скоро съдби, страх, изгубени домове. Като част от
екипа на АЕЖ работи активно в
областта на медийната грамотност като
обучител и редактор на платформата за
ученическа журналистика sCOOL Media.
Разговаряме с нея за това възможно ли
е да предаваме страданието, без да го
превръщаме в зрелище, какво е
“геноцид по Instagram“, за това как се
изкривява езикът, както и за крехката
граница между журналистиката и
активизма.
Войните
променил журналистическият поглед към войната днес?
Прави сте, че войните се водят по нов начин, като все по-водеща роля заемат дроновете и изкуственият интелект. Човешката намеса намалява, с което –сякаш и отговорността, но жертвите остават едни и същи – хора. Мъже, жени, деца. Ефектът от това дали ще взривиш
нечий дом с танков снаряд или
безпилотен самолет е един и същ –погубени човешки животи. Новото на информационното поле е, че за разлика от предишните големи конфликти –Югославия, Ирак, Афганистан, в момента гледаме войните на живо. С два клика в Telegram можеш да намериш безброй кадри от фронта в Украйна. Веднъж един познат ми каза, че прекарва свободното си време там, за да гледа кадри на убити руски войници. Това ми подейства доста смразяващо, защото аз съм се възпитала да гледам такова съдържание единствено и само когато работата ми го налага. В Газа пък наблюдаваме феномена “геноцид по Instagram”. В тази среда журналистическият поглед също се изкривява. Ние сме тези, които трябва да отсеят кое от това, което самите ние виждаме, е истина, да го обясним на аудиторията и да даваме глас на страдащите от бруталните
конфликти. Струва ми се, че се
проваляме в тази си роля и неслучайно гражданите по целия свят изпитват толкова силен гняв към медиите.
През последните години Вие сте сред малкото
израелската армия и от това се
възползват ограничен брой журналисти от големите световни издания. Липсва
баланс в гледните точки. Липсва
разследваща журналистика. Когато
българският хуманитарен работник
Марин Маринов бе убит от израелски
танков снаряд, първоначалната версия
бе, че отбранителните сили на Израел
нямат нищо общо. Но разследване на
Washington Post, позоваващо се изцяло
на информация от отворени данни и
източници на медията, категорично
доказа обратното. Можеха ли
българските медии да се постараят
повече да изкарат истината наяве –
мисля, че да.
Моят поглед към
войните, които съм
отразявала (Сирия,
Украйна, сега Газа),
винаги е насочен не
толкова към фронта, а
към периферията, към
жертвите, към бежанци-
те, към човешката цена
на войната.
Затова се старая, доколкото мога, да
разказвам за съдбите на хората от Газа.
Да им давам глас, който бива изкуствено
заглушаван. Това, уви, идва с
определена цена.
Възможно ли е журналистиката да предаде
с неговото страдание?
не мисля, че това е реалистично, а и не е
нужно. Добрата журналистика
документира, защото, както казват, тя е
първата версия на историята. Но и
следва да го прави по чувствителен, емпатичен начин. Това е моят личен
прочит на нашата работа. Вероятно има колеги, които не биха се съгласили.
Къде според Вас минава границата
между журналистика и активизъм и има ли случаи, в които двете се пресичат?
Много често журналистиката, отразяваща темата за човешките права, се бърка с активизъм. Но това е просто журналистика. Тя показва какво се е случило – военни престъпления, изтезания, без излишни лозунги. Според
мен е допустимо да се преминава границата на активизма тогава, когато жертви са наши колеги. Когато са таргетирани умишлено. Когато
журналистите са представяни като легитимна военна цел.
Като председател на Асоциацията на европейските журналисти –
България, как гледате на начина, по който българските медии говорят за война и страдание? Излязохте
например с ясна позиция за убийствата на палестински журналисти,
от
големи организации като “Репортери без граници”, Европейската федерация
на журналистите и много други, ние
стоим твърдо зад мнението, че
убийствата на журналисти трябва да
спрат и информационната завеса трябва
да бъде вдигната. Незабавно. Нямаме
притеснения да защитаваме тази
позиция и няма да се поддадем на
нападки.
Кои са най-честите изкривявания, които наблюдавате: в езика, в
изображенията или в избора кои човешки истории да бъдат показани? И има ли у нас чувствителност към тази граница между емпатия и зрелищност?
За мен най-притеснителни са
изкривяванията на езика, така че той да
се превърне в средство за
дехуманизация на цели народи.
В историята няма
военни престъпления, етнически прочиствания
или геноцид, които да
са се случили без предварителна кампания за
дехуманизация.
Руската армия не може просто така да избива украински граждани. Затова тя се
срещу “нацисти”. На палестинците
страна и да я браниш с плам
като на стадиона. За съжаление, наблюдаваме как журналисти и медийни професионалисти някак комфортно
влизат в тази роля.
Вярвате ли, че журналистиката има силата да лекува – не войната, а начина, по който я разбираме и
преживяваме като общество?
Все още наивно вярвам в това и затова в момента работя по една документална
история, посветена на войната в Газа, която поне на мен ми дава надежда и успокоение. Искрено се надявам да
повлияе така и на аудиторията. Лечебна роля имат и поезията, изкуството.
Напоследък все по-често чета поезия за войната. Тя ми помага да преработя
емоциите си и да продължавам да търся баланс в журналистическата си работа. В
тази връзка – прочетете “Човешки животни” на Димитър Кенаров.
Алън Чин: от
Пекин до Киев,
няколко негови международни и местни
Въпреки това Алън не иска да си
придава образ на фотограф, който
преминава през немислими
предизвикателства. Казва, че щом е
оцелял през нивата на престъпност в Ню
Йорк от 80-те години, значи може да
премине през всичко. И не се шегува.
“Истината е, че има не по-малка опасност
за живота ти, ако се качиш в кола с пиян
шофьор, играеш американски футбол,
където има вероятност от мозъчни травми,
или правиш много други неща в иначе
мирна среда. Вероятности има много. Има
и нещо иронично в това да си говорим за
риска – винаги го правим, след като вече сме преминали през опасността, така че
се намесва и малко вината на оцелелия.
Истинските жертви не биха могли да
говорят. Така че преценяването на риска е
неточна наука.”
Чин отбелязва очевидното: ако си
по-близо до фронтовата линия, рискът е
по-голям, отколкото ако си далеч от нея.
Не се описва като пристрастен към опасността. “За над тридесет години опит
съм бил сравнително малко пъти в
непосредствена близост до бомбардировки
хора в света, които познавам, са доброволците в Украйна, които евакуират хора под непрекъснатата опасност от снаряди и дронове, съвсем близо до фронта. Бях с тях една сутрин преди две седмици и ангажиментът ми с тях беше за точно този един път.
Първите значими снимки, които правите, отразяват насилствено
памет: примерно фотографиите на
от Бирмингам, Алабама от 1965 г., в които
полицията отблъсква протестиращи
чернокожи ученици с водно оръдие, или снимката на Ник Ут на бягащата гола Фан
Тхи Ким Фук след атака с напалм в Транг
Банг, Южен Виетнам през 1972 г. Те остават
фундаментални за колективното разбиране
на нашата история.
Така че, откакто се помня, бях много увлечен по обстоятелствата около тези
снимки и се чудих какво ли е да си в
разгара на самата ситуацията, какво ли е
чувството да уловиш тези моменти. Когато
отидох в Китай през 1989 г. вече имах
известен опит като фотограф, въпреки че
бях тийнейджър – в гимназията проявявах черно-бели филми и копирах, а вкъщи имах тъмна стаичка, която баща ми ми
помогна да обзаведа. Той бе талантлив фотограф и може би щеше да се отдаде на
това в професионален план, ако не бяха расовите, класовите и езиковите бариери, пред които се е изправил като беден
китайски имигрант в Ню Йорк. Но
независимо колко си подготвен
технически, да се озовеш на върха на
острието е тотално друга реалност. Тогава
посетих селото на родителите ми в Южен
Китай и бях изщракал около 30 филма със
снимки, които и до ден-днешен смятам за
напълно издържани.
И все пак, когато отидох в Пекин дори не
можех да разговарям с хората (там се
говори мандарин, а в моето семейство –
кантонски и тайшанесе, различаващи се и сами по себе си) и докато ставах свидетел
търсещ, едновременно да снимаш и да се движиш. Може би не трябва да съм толкова критичен към този
човек,
тогава. Няма нищо рационално в това усещане.
Тези първи опити може би имат общо и с това, че съм първият член на семейството ми, роден в САЩ. През цялото ми детство ми е било напомняно какъв късметлия съм, при положение че родителите,
ми са
японската инвазия, гражданската война между комунисти и националисти, глад, революции, степен на насилие между хората, която дори не мога да си представя и все още не мога напълно да осъзная.
Дядо ми е бил войник, който се е сражавал с японците. Майка ми, останала сирак от ранна възраст, е емигрирала към Малайската федерация, тогава британска колония, сега независима Малайзия.
Предполагам, че част от мен е искала да им
докаже, че не съм просто разглезено и привилегировано дете, което няма идея за ужасите, на които е способно човечеството. Макар че, разбира се, те
биха предпочели да бях следвал право и
телеграма или съобщение по телекс.
Толкова обикновени неща тогава, които са
вече изчезнали.
Да, онлайн средата днес ти дава
мигновено достъп до източници, но все
още много журналисти и фотографи не
четат достатъчно. Както тогава, така и днес.
Интернет не замества четенето на
исторически книги и литература за
съответните места и хора. Колкото до
бивша Югославия, препоръчвам “Yugoslavia: Death of a Nation” на Лора Силбер и
Алън Литъл, както и – въпреки
недостатъците им – “Black Lamb and Grey
Falcon” на Ребека Уест, “Conversations With Stalin” на Милован Джилас, “Мостът на
Дрина” на Иво Андрич. В моя случай
пак се натрупва доста знание, или поне би трябвало.
де факто,
показва как на едно базово ниво има нещо
неестествено и неразумно в това, че са
били част от едно по-голямо цяло. Чудя се
дали не би могло да се каже същото в САЩ
за Калифорния и Мисисипи, Върмонт и Тексас.
През 90-те много чуждестранни наблюдатели подхождаха погрешно в
анализите си към региона, тъй като групираха Украйна с Русия в една сходна
категория страни, а не със западните славянски държави като Полша, Чехия, Словакия и тези от бивша Югославия. Руските и едновремешните имперски
представи повлияха на гледните точки дори на критиците им. В Украйна разпознах
много от същите културни черти, както положителни, така и отрицателни, които бях
видял в бивша Югославия. Ключов фактор
е, че с изключение на сърбите и българите, почти всички в Източна Европа имаха
много негативно мнение за руснаците и съветското влияние поради десетилетия –
а в някои случаи и векове – на окупация и
колониална история. В този ред на мисли
украинците не са аномалия, те се
възприемат и до известна степен винаги са се възприемали като западнославянски народ.
През 2014 г. в Донбас все още можех да снимам като американски журналист и да
видя проруските сепаратисти (задържаха
ме, но това е друга история), и лесно можеха да се забележат паралелите със сръбските части в Хърватия, Босна и Косово.
Също така Украйна е независима страна, за разлика от Босна и Косово по време на активните конфликти на тези територии. Но наистина се забелязва това, което описвате като “общество в развитие” и “преосмисляне” –и то по начина, по който чехи, поляци, унгарци и италианци се дефинират през XIX век, по време на “пролетта
без цинизъм.
Бях в Украйна и през 2015 г., и точно преди руската пълномащабна инвазия през 2022 г., която отразих през 2023 г. и сега през 2025 г. Като изключим целия дисбаланс, който войната внася в живота на хората, обществото действително развива по-силна идентичност, такава, която е и видима, и различима и отвън. Украинците често казват, че би било хубаво да не трябваше да има война, за да се осъзнае това напълно, но какво да се прави. Ако не друго, поне сега тя не изглежда по-малко “собствена” от тази на Полша или Чехия.
пълния с цимент въздух и да кашляме”.
Така звучи палестинската писателка Рауан Яги в превода на Константин Божанов, по-познат като режисьор в киното (“Аве”, “И после светлина”, “Безсрамните”). Той е сред доброволците, които се включват в
българското издание на сборника с кратки разкази “Газа отвръща с думи”.
“Не се заблуждавам, че една книга с къси
разкази може реално да промени нещо, но
вярвам, че мълчанието в лицето на
геноцид е равносилно на съучастие и смятам за свой дълг да добавя гласа си към
милионите гласове в подкрепа на
Палестина”, споделя Божанов.
У нас “Газа отвръща с думи” излезе малко повече от десетилетие след англоезичното си издание Gaza Writes Back, тогава
реакция към петата годишнина от края на
операция “Лято олово” (Operation Cast Lead). В контекста на настоящите събития, българското издание пък излиза като част
от призивите за спиране на огъня след
десетките хиляди жертви и значителни разрушения в Палестина – резултат от
отговора на израелската армия след атаката на терористичната групировка и
основна политическа сила “Хамас” на 7
октомври 2023 г. и продължителното
укриване на израелските заложници. В сборника са събрани 15 млади автори
под менторството на поета, преподавател по литература и съосновател на
организацията “Не сме числа” Рифаат Аларир, автор и на поемата “Ако трябва да умра” (2011),
на книгата малко след като прочита за
обстоятелствата около смъртта на Аларир. Тогава тя гледа и едно от последните му интервюта по независимото предаване Democracy Now!, към момента с над милион гледания.
“Прочетох книгата на един дъх и веднага реших, че искам да излезе на български, защото има потенциал да разклати дехуманизиращия публичен дискурс в
България по отношение на палестинците.
За мен беше шокиращо да се сблъскам с толкова потресаващи стереотипи, с арабофобия, двоен аршин и селективна емпатия дори сред писатели и преводачи”,
казва Делева.
Сборникът, който излиза онлайн на 29 ноември миналата година в Деня на солидарността с Палестина и на хартия през май 2025 г., е най-вече портрет на
страховете и надеждите на поколение, лутащо се между отдадеността си към родното място и вероятността да
емигрира. “Десетки, стотици хора крачеха
наоколо, всички превити надве под багажите на гърба и раменете си. Без да
знаят накъде са потеглили, те вървяха ли вървяха. Знаеха само, че денят е черен, защото някой бе дошъл и ги беше принудил да оставят своите домове, стопанства, маслинови дръвчета, а ако откажеха, към лицата им се насочваше оръжие, за да ги заставят да напуснат; и те напускаха с надеждата да се върнат някой ден. Как – не знаеха”, пише Мохамед Сулиман, в
“Това е книга, която улавя в художествена
форма реалността, на която са подложени
хората в Газа, написана от преждевременно
узрели млади автори.”
Делева успява да се свърже с американската
издателка и бързо организира кампания за
набиране на средства, включително за
откупуване на авторските права и дарения
към семейството на Рифаат Аларир.
Следващата стъпка пред нея е намирането на доброволци-преводачи.
“Пуснах съобщение във “Фейсбук“, на което
за моя изненада се отзоваха около десет
души. В крайна сметка екипът ни стана от 14
преводачи, не всички професионални,
затова беше особено важно книгата да има
отговорен редактор. Останалото е
колективна история и колективно усилие:
екип от съмишленици, няколко Zoom срещи,
безброй имейли и брейнсторминг върху
превода на заглавието.”
Сред тези, които се отзовават, въпреки че
нямат професионален опит с литературния превод, е и
евентуалните
ако името им се асоциира с изданието”, разказва режисьорът.
За сбъдването на българското издание се включва екип от професионални
преводачи, писатели и поети, съпричастни към каузата: в него са още Ана Благова, Бистра Андреева, музикантът Герган Ценов, Деница Видолова, Димитър
Камбуров (също така отговорен редактор), Димитър Кенаров, Добромир Славов, Йоана Стоянова, преподавателят по
философия в Софийския университет Огнян Касабов (също така редактор),
издаваната в САЩ писателка от български произход Софи Стамбо, Цена Сарандева и съиздателят Виктор Лилов.
За Божанов проектът е важна и лична мисия на още едно ниво. “Всичко това ми напомни за баща ми, който по времето на така наречения “социализъм“ всяка вечер, след като се прибираше от работа, се затваряше в кабинета си, залепваше ухото
Илюстрация: Anna Karakalou
Светлината над концлагера
От Аушвиц II (Биркенау) си спомням
граховата чорба в музейната столова. И
каква вина изпитвах, че ям толкова вкусна
супа – тъкмо там, където преди няколко
десетилетия човешки същества са загивали
от глад. От S21 – страховития затвор от
времето на Пол Пот в Камбоджа – са ми
останали пърхащите птичета по телените
мрежи, неудържимостта на живота, разцъфнал право върху спомените за
смъртта. Винаги, неотменно изпитвам
странна вина заради днешното
спокойствие по тези зловещи места.
Заради меката слънчева светлина, огряла
като дете, неподозиращо за миналото.
В края на септември 2025 г. едно бавно
пътуване през Балканите ме отведе в Босна
и Херцеговина. Тъкмо бях завършила
документалната книга на журналистката
Тайна Тервонен – “Стопанките на масовия
гроб”. И ето ме в Мостар, Херцеговина. И
ето я пак неприлично красивата слънчева
светлина, която безпаметно пада върху
прочутия Стари мост – варварското му
разрушение във войната можете да гледате
в реално време на видео, в Музея на
геноцида в този град. По-лошото е, че
можете и да чувате – гласовете на онези,
които удрят по него и надават победоносни
възгласи при всяко грохотно бу-у-ум.
Повечето лични истории, разказани тук, принадлежат на мои връстници (родена
съм през 1982 г.). Войната между 1992 и 1995 г. ги заварва деца. Докато аз съм
тичала под баскетболния кош, те са тичали
под снарядите. През 1991 г. населението на
Босна и Херцеговина е 4,3 милиона, след
войната – 3,4. Над 1 милион души се
превръщат в бежанци. Не си давах сметка и
концентрационни лагери е имало на
на страната: Omarska, Dretelj, Batković, Manjaća…
е свършено.” Десетилетия по-късно, когато вече са емигранти в САЩ, майката на Назиф изпада в истерия всеки път, щом той пусне от тяхната музика по радиото: “Какво искаш, да ни заловят ли?!“, крещи му тя, обсебена от старите кошмари.
Понякога за децата се намират и малки, крехки спасения като в историята на Ясна М: “В нашия град Fojnica прииждаха бежанци от Сараево – главно майки с деца. Аз от малка обичах модата, но не можах да завърша такова образование. Един ден реших да извадя старата шевна машина, завещана от майка ми. Брат ми беше убит преди дни и трябваше да сторя нещо, което да ни повдигне духа. С децата бежанци замислихме модно ревю! За всяко ми се искаше да ушия дреха, но уви, нямахме платове. И тогава! Хората от градчето започнаха да ни даряват торби, одеяла, стари пердета... От тях уших дрехи за
децата, а модното ревю организирахме в един хотел. Дойде дори телевизионен екип да снима.”
Повтарящи се мотиви
Много често в разказите на оцелелите шокира присъствието на буквално
идентични истории – това разкрива по-ясно същинския мащаб на бедствието. Един повтарящ се сценарий е в семейство с две деца по-голямото да е ранено и да се нуждае от спешна помощ. Майката
емигрира с него, за да го спаси, а през това време бащата или други роднини остават с по-малкото дете, което в крайна сметка живее
Действаш, без да мислиш
На едно голямо гробище в Мостар
дочувам случайно местен да пита група чужденци: “Вие на колко погребения сте били общо в живота си?”. Следва
мълчание, хората се мъчат да пресметнат. 10, 20...? Просто за да си представите –продължава без следа от укор човекът –
тук хората са били за един месец на толкова погребения на колкото вие за цял живот.
Тази случка отпраща мислите ми към историята на Хюсеин от Сараево. Един
да се справим – да заклеймим или оправдаем. Истината е, че
военните истории нерядко са
противоречиви и дори преживелият
“До войната живеехме всички заедно –разказва Фатима А. – Никой не гледаше кой
какъв е, от каква религия, каква
националност. Щом убийствата
нахлули другите ни близки съседи: Раджа и Смиля. Затова не мога да се върна у дома, не толкова заради убийците, а защото
най-близките ни съседи са ни ограбили.”
Фикрет също има история с недотам
обясними и за самия него очертания. “Висок
и рус нов надзирател ни съпровождаше към
лагера – спомня си той. – Минавахме покрай
едни крушови дървета, когато ни попита: "Измъчват ли ви? Бият ли ви?" Ние с моите
другари затворници се смълчахме. Не ни
беше позволено да говорим за това – щяхме
да загазим здравата. Но един от нас все пак
призна: да. Тогава новият надзирател се
обърна към нас сериозно: "Ще спрем тук. Можете да се наядете
преживява три концлагера, Индин оцелява и емигрира. Днес на мястото на
напълно разрушената му бащина къща е построил тройно по-голяма. Нарекъл е къщата Инат.
Петя Кокудева върви по стъпките на различни любопитни истории, понякога измислени, понякога съвсем реални. Разказът ѝ за "ВИЖ!" е създаден след едно бавно, по думите ѝ, пътешествие из Балканите в края на септември и началото на октомври тази година. Тя е най-добре позната като пътешественичка (книгите “Поздрави от синята палатка” и “Патагонци,
През 1924 г. един 30-годишен германец на
име Ернст Фридрих публикува книга, която
шокира Европа и я потапя в мълчание.
Krieg dem Kriege! (Война срещу войната!) е
нещо, което никой дотогава не е виждал.
На 110 страници са събрани
нецензурирани фотографии на осакатени
мъже от окопите на Първата световна
война: лица, разкъсани от шрапнели,
изкривени мъртви тела, деца, останали сираци след бомбардировки.
В текстовете под снимките на четири езика
(немски, английски, френски и
нидерландски) прозира горчива ирония
(“Героична жертва за отечеството“).
Фридрих изправя читателите лице в лице с
гротескната реалност зад патриотичните
лозунги. Книгата му не е художествено
произведение, а оръжие, насочено
директно срещу илюзиите на
милитаризма. Посланието ѝ е категорично:
вижте какво всъщност е войната – и никога
не го забравяйте.
Ернст Фридрих има бурна и превратна
съдба. Роден през 1894 г. в Бреслау
(днешен Вроцлав, Полша), тогава част от
Прусия, той е пацифист, анархист и
приятел на Карл Либкнехт и Роза
Люксембург. През 1914 г., в самото начало
на Първата световна война, Фридрих
отказва да участва в бойните действия и е
въдворен в психиатрия.
Година след публикуването на Krieg dem Kriege!, през 1925 г., Фридрих основава
първия антивоенен музей в света – в
Берлин. Когато нацистите идват на власт, музеят бързо се превръща в трън в очите
им, а Фридрих е обвинен в национално
предателство по няколко
френско
и продължава да се бори за антимилитаристичната кауза до смъртта си през 1967 г.
Наследството на Фридрих обаче оцелява. През 1982 г. неговият внук, Томи Шпрее, възстановява Антивоенния музей в Берлин. Нещо повече – Krieg dem Kriege! вдъхновява създаването на друга, също толкова силна критика на войната. Три десетилетия след излизането ѝ един друг германски автор поема щафетата от Фридрих, но със съвсем различни цели. През 1955 г. Бертолт Брехт публикува легендарната днес книга Kriegsfibel (”Военен буквар”). Подобно на творбата на Фридрих, тя също се състои основно от фотографии – но този път не на трупове от бойното поле, а на сцени от Втората световна война: политици на митинги, войници в сражения, цивилни сред руините. Всяка снимка е придружена от кратко четиристишие, в което Брехт коментира, разсъждава и иронизира –като превръща зрителното възприятие в акт на критическо мислене.
“Не онези, които забравят миналото, ще го избегнат, а тези, които се осмелят да се
изправят лице в лице с него. Тази книга
има за цел да ни научи на изкуството на четенето на изображения“, пише редакторката на Kriegsfibel Рут Берлау в предговора към първото издание. Kriegsfibel е издадена през 1955 г., година преди смъртта на Брехт, от източногерманското издателство Eulenspiegel. Работата по книгата обаче започва много по-рано, още по време на изгнанието
XX век фотографията вече не е носител на
обективна истина. Снимките се
възприемат и разпространяват от
медиите с ясни политически цели.
Епиграмите му пронизват тази фасада и с
остра ирония разкриват лицемерието,
манипулацията и идеологическите
механизми зад военните образи.
Например фотография на Хитлер, седнал
на маса, е съчетана със стиха:
Виждаш ме тук, ям проста яхния.
Аз – роб на никое желание, освен едно:
световно завоевание;
това е всичко, което искам.
Към теб имам само една молба:
дай ми синовете си.
В началото на XXI век
огромният поток от изо-
бражения от военни зони
в новинарски сайтове,
телевизия и социални
медии поставя нов
въпрос: какво се случва,
когато виждаме прекалено много?
През 2011 г. артистите Адам Брумбърг (р. 1970) и Оливър Чанарин (р. 1971) публикуват War Primer 2 (”Военен буквар 2”) – своеобразен “ремикс“ на първото
Посланието е ясно: потокът от образи на войната никога не секва, а само се пренасочва. Общото между оригинала на Брехт и римейка на Брумбърг и
Чанарин е дълбокият скептицизъм към начина, по който медиите циркулират изображения на войната. Признанието не закъснява – през 2013 г. War Primer 2 получава престижната Deutsche Börse Photography Prize, която в миналото е присъждана на автори като Андреас Гурски, Сюзън Мейселас и Софи Кал.
“Разглеждахме нашата задача като война срещу тероризма – започваща с 11 септември и завършваща с убийството на Бин Ладен“, казват Брумбърг и Чанарин. “Метанаративът всъщност е за това как фотографията, особено тази на военни конфликти, се е променила през последните 60 години.“
Взети заедно, тези три взаимосвързани книги формират вековна дискусия за това как да гледаме на войната. Фридрих настоява да гледаме директно, без цензура, Брехт ни предупреждава да гледаме критично, със скептицизъм към властта, а Брумбърг и Чанарин ни питат дали изобщо е възможно да гледаме в свят, наситен с конкуриращи се и
манипулирани образи. Всяка книга отговаря не само на предизвикателствата на
Истинският въпрос, зададен от тези
книги, не е просто как се води войната, а
как тя се вижда. Повече от век след
публикуването на Krieg dem Kriege!
живеем в свят, в който образите
достигат незабавно до нас. Някои ни
На снимките: Корица на първото издание на
War Primer 2 - “римейк” на Kriegsfibel и
факсимиле от книгата, в което снимка от
изтезанията в Абу Гариб е наложена върху
оригиналната страница на Kriegsfibel, която
показва снимка на морков, наподобяващ женски крака. © MACK Books
Портретен кадър на Адам Брумбърг (вляво) и Оливър Чанарин. © Goodman Gallery
Зад дулото на
обектива
– авторските проекти стават все по-сериозно ангажирани с политически, социални, хуманитарни
Много от професиона-
и
мира : Бележки от германската фотография от 20-те до 60-те години на
“Според Манучер Дегати съвременното поколение военни фотожурналисти
често се колебае в смисъла на своята
. Павлова дава пример с изказване на родения
посттравматичен стрес, обяснява Павлова, докато в миналото сякаш са
по-устойчиви и по-лесно се справят с
видяното и преживяното от първа ръка.
Старите и новите “обективи“
Според Дегати основна роля в тази разлика играе фактът, че в миналото фотожурналистите работят по конкретни цели, поставени от вестниците, списанията и изданията, които следват
някаква конкретна линия на дадена страна и поставят ясни задания.
“Репортерът знае за какво е изпратен и
какво трябва да заснеме. Той няма за
задача да интерпретира и да прави
фотоесета, нито да разказва историята от всички гледни точки. На него му трябват
, разказва
посочва, е фотокнигата “Habibi” (FotoEvidence, 2020) на италианския
документален фотограф Антонио Фасилонго. В нея са проследени семейства в Палестина, чиито млади мъже изтърпяват дълги присъди в израелски затвори, но успяват контрабандно да пренасят сперма до
съпругите си и чрез ин витро да създадат поколения. “На фона на
актуалните събития и убийствата на деца в Палестина, “Habibi” възприема чисто хуманистичен подход, показвайки ненасилствен отговор на
потисничеството“, казва тя.
Друг впечатляващ проект е “The Dream” на Фабио Бучарели, посветен на бежанците. “Той се вдъхновява от интервю на български социолог с бежанци у нас, които казват, че заспиват тук, но сънуват, че са там, откъде идват“, разказва Павлова. “Бучарели пътува с тях
и книгите
“Украйна: Война и престъпления“ и
“Украйна: Любов + война” по идея на
фотожурналистката, документирала
българския преход и войната в Косово –
Светлана Бахчеванова. Първата от тях
обединява снимки, но и кратки текстове,
които служат като свидетелства за военните
престъпления, а втората се фокусира върху
личните истории на хора, които се събират след войната, връщат се при семействата си, женят се. “Това е книга на надеждата,
защото в нея историите са разказани по
някакъв щастлив начин“, казва Павлова.
Женският поглед
Разликата в онова, което “уцелва” дулото на
обектива, произлиза понякога и от пола на
гледащия. “Докато мъжете често са на
самата бойна линия и документират сраженията, жените насочват обектива си към хуманитарните последици от войната –
страданието на цивилните, живота в периферията на конфликта.“
Тя дава пример с Робърт Капа и Кати Хорна – “голямата любов на живота му“, както той я нарича. Заедно с други журналисти двамата заминават да отразяват Гражданската война
в Испания. Докато Капа създава кадри, превърнали се в икони на героизма, Хорна снима ежедневните трудности на майките и децата. “За нея простото документиране не е достатъчно – тя създава фотоколажи с ясно изразено
в резултат на което му е ампутиран кракът. Спасява го
един канадски журналист и той се мести в
Америка, защото след тази ситуация вече не може да живее във Виетнам, но и там има доста сериозни проблеми.“
Затова и Адамс казва по-късно, че би
предпочел най-познати да са снимките му
на виетнамските бежанци, които
тайландските власти връщат и които, отивайки в морето, не винаги оцеляват.
Тази негова история е изнесена в
Американския конгрес и благодарение на
нея се взема решение да се отворят границите на САЩ и да бъдат допуснати над 3000 виетнамски бежанци.
Друга морална дилема предизвиква снимката на Робърт Капа “Падащият
войник“, за която до днес се спори дали е
инсценирана. “Независимо от това тя
остава символ на безсмислената човешка загуба по време на война и представя един друг много важен въпрос за истината във фотографията и дали нещо
инсценирано може да постигне същия ефект, както и каква е в крайна сметка целта“, казва Павлова.
Новата реалност
Според нея обаче съвременните морални дилеми във фотографията са доста
по-малко. “Когато снимката на Робърт
Капа е отпечатана в сп. Life, това е първата фотография изобщо някога публикувана,
МЕЛБА. От 6 до 16 ноември той отново се позиционира като важна пресечна точка на световните тенденции, вдъхновяващите идеи и иновативните решения. Черешката на мелбата, разбира се, ще бъде еднодневният Симпозиум (8.11. в “Топлоцентрала”), който ще ни срещне с актуалните имена в областта на илюстрацията, графичния, продуктовия и мебелния дизайн. Лектори на събитието ще бъдат специалисти от над
ѝ форми. Националната галерия – “Квадрат 500” (в сътрудничество с
Фондация “Кристо и Жан-Клод“), открива мащабна експозиция
“Опакованият Райхстаг, Берлин, 1971–1995“, с куратор Гергана
Михова. Тя не само отбелязва 90-годишнината от рождението на
двамата творци, но и представя първата придобивка за
музейната колекция на Националната галерия – оригинален
колаж от 1986 г., свързан с емблематичния проект в Берлин,
който превръща сърцето на германската столица в обгърната от
плат скулптура. Ще бъдат включени архивни колажи, скици и
документи, които представят различните им смели и въпреки
всички трудности, реализирани идеи: от “Портите“ в Сентръл
Парк (2005) до “Чадърите“ (1991), “Обградените острови“ във
Флорида и “Опакованият Пон Ньоф“ в Париж. Официалното
откриване на 4 ноември съвпада с две важни годишнини: 30 години от реализацията на берлинския проект и 40 години от
опаковането на парижкия мост Пон Ньоф.
4 НОЕМВРИ
Отдавна следим работата
очакваме самостоятелната
Емануилова“ през ноември. FANGIRL (с куратор Ренета Георгиева) е интимен архив, където вманиачаването, обожанието
разочарованието са дестилирани в сурова и хиперреалистична форма. С богат арсенал от медии (от рисунка
текстил, слово и музика) Екимова прави смел
за да прегледа собствения си емоционален пейзаж. Резултатът е картография на вътрешната територия, обитавана от
мъжки фигури: бащата като първи обект на
обожание и психологическо формиране, мимолетните идоли от
и зрелостта и галерията от мъже и момчета, в които тя се е оглеждала и влюбвала, от които
Гданск. Сред
участници са доц. д-р Регина Далкалъчева, проф. д-р
От 14 до 30 ноември в рамките на “Киномания“ в София, Пловдив, Варна и Стара Загора, отново ще гостува Фестивалът на френския филм. Програмата му преплита класическото очарование и съвременния разказ във внимателно подбрана селекция
от най-актуалните и обсъждани заглавия от
Франция и франкофонския свят.
Фестивалният маратон започва с “Цветовете на времето“ на режисьора Седрик Клапиш (14.11. в кино “Люмиер“). Този поетичен и
визуално впечатляващ филм с лекота свързва епохите на 1895 и 2024 г., като
проследява група наследници на стара
къща в Нормандия, които откриват семейни тайни чрез силата на импресионизма и
паметта.
Сред акцентите тази година е и лентата на Диан Кюрис “Когато те обичах“ (23.11. в кино “Люмиер“) – емоционален и задълбочен
Vague – Жан-Люк Годар.
На фокус е поставен и блясъкът на парижкия стил в “Мода“ на Алис Винокур с участието на Анджелина Джоли (22.11. в зала 1 на НДК). Филмът умело вплита лична драма с високата мода и отвежда зрителите за първи път зад кулисите на ателието на Chanel.
Специално внимание заслужава и биографичната драма “Едит Пиаф: Животът в розово“ (La Vie en Rose) на Оливие Даан (30.11. в кино “Люмиер“) – филмът, донесъл “Оскар“ на Марион Котияр.
В програмата ще видим още и силна
селекция от съвременни открития, като “13 дни, 13 нощи“ на Мартен Бурбулон, “Да си тръгнеш някой ден“ на Амели Бонен и анимацията “Арко“ на Юго Биенвеню. За първи път в рамките на Black Sea Animation Workshop ’25 публиката ще има възможността да види и специални късометражни анимационни програми за деца и възрастни, курирани от Весела Данчева (”Компот Колектив”).
Bob Dylan – The Times They Are A-Changing (1964)
Може да изберем поне още няколко други
албума, включително предишния в
дискографията му, The Freewheelin' Bob Dylan, и последния, Rough and Rowdy Ways. Но в третия на Боб Дилън протестният дух на 1960-те е като че ли най-запазен, поетично
преразказан и със сигурност една от причините за широко коментирания му Нобел за литература.
Marvin Gaye – What’s Going On (1971)
Марвин Гей е от изпълнителите, за които може да имате различна представа, ако съдите само по най-популярните сингли. What’s Going On
Pink Floyd – The Wall (1979)
познати и превърнали се като че ли в тривиален рок стандарт, че може лесно да се пропуснат всички нюанси в
антивоенния двоен албум и последвалия филм на Алън Паркър от 1982 г. Почти
половин век по-късно “стените”, които изграждаме около себе си, изглеждат дори по-здрави. Към днешна дата музикалното наследство на Pink Floyd остарява спорно покрай критиките на Роджър Уотърс (основната креативна фигура в света на The Wall) към Украйна, често разчитани като негласна подкрепа към режима в Русия.
This Heat – Deceit (1981)
Една от скришните и експериментални пост-пънк класики, която
Depeche Mode – Construction Time Again (1983)
ироничният поглед на групата към собствения им комерсиален пробив в Everything Counts, наивистичният призив
за мир в And Then…, екологичната тематика
в The Landscape is Changing, експлоатацията на работническата класа, подсказана
в Pipeline и би-сайда Work Hard. Всичко това е обединено от обложката на фото-
графа Брайън Грифин, в този период често
заиграващ се с естетиката на соцреализма.
Групата се завръща към тази тематична
територия чак със Spirit от 2017 г.
Кино – “Группа крови” (1988)
През 80-те и на фона на надигащата се
вълна съветски дисидентски рок групи, “Кино” на Виктор Цой (1962-1990) бързо
успява да събере около себе си хора с
правилната “кръвна група”. Едноименната
песен става един от най-популярните
протестни химни в Източна Европа, а по
време на появата си – и в истински саундтрак на Перестройката (заедно с излязлата
следващата година “Хочу перемен!”).
Radiohead – OK Computer (1997)
концертите
Radiohead с
Nine Inch Nails – Year Zero (2007)
Когато дойде време за 20-годишнината на Year Zero, със сигурност ще има реакции колко актуален е той спрямо събитията около втория кабинет на Тръмп. Издаден по средата на изключително продуктивен период за групата на Трент Резнър, концептуалният албум си представя една дистопична 2022 г. на постоянно следене, държавен контрол и ограничение на гражданските права в САЩ.
Fontaines DC – Skinty Fia (2022)
Няколко
“Рим – открит град“ (1945) Реж. Роберто Роселини
Основополагащ филм за италианския неореализъм и абсолютен шедьовър, който определя пътя на следвоенното европейско кино. Сниман с оскъдни средства сред руините на току-що освободения Рим, филмът пресъздава суровото ежедневие под нацистката окупация. “Рим – открит град“ е част от “военната трилогия” на Роселини (заедно с “Paisà“ от 1946 г. и “Германия, година нула“ от 1948 г.) –кинохроника на европейския морален и физически колапс след Втората световна война.
“Срам“ (1968) Реж. Ингмар
В “Срам”, един от по-малко познатите филми на Бергман, режисьорът се фокусира върху психологическото въздействие на войната, не толкова върху нейното материално
заплаха ерозира личността и предизвиква морални противоречия. Сюжетът се развива на отдалечен шведски остров, където героите се опитват да оцелеят в неидентифициран конфликт, но в крайна сметка са унищожени от страха и унижението. “Срам“ задава въпроса какво остава от човека, когато
“Коса“ (1979)
Реж. Милош Форман
Милош Форман пречупва войната през културния
сблъсък в Америка през 60-те и 70-те години на
XX век. Мюзикълът улавя духа на хипи движението, протеста срещу наборната служба и копнежа за свобода и мир, превръщайки се в символ на
антивоенната контракултура. Саундтракът му
завинаги остава емблема на едно поколение, което отказва да бъде пожертвано.
“Гробът на светулките“ (1988)
Реж. Исао Такахата
Един от най-емоционално въздействащите
антивоенни филми, създавани някога от майстора на
анимацията Исао Такахата (съосновател на “Студио
Гибли“, заедно с Хаяо Миядзаки). Чрез историята на
брат и сестра, опитващи се да оцелеят в Япония в края на Втората световна война, Такахата рисува ужасите на конфликта, които унищожават детството. Филмът е чисто и болезнено отражение
“Пианистът“ (2002) Реж. Роман Полански
Животът на Роман Полански винаги се е свързвал с
обрати и скандали, но трагичните моменти в него започват още в детството му в Краковското гето, белязано от Холокоста. Това прави историята за полския евреин Владислав Шпилман една от най-личните за него в близо 60-годишната му кариера. “Пианистът” е емоционален портрет на оцеляването, в който музиката на Шопен убедително демонстрира, че изкуството може да бъде спасителна сила.
“Единствена земя“ (2024) Реж. Базел Адра,
Малки животи, големи
битки
се появява още в първите страници и редове на най-важното произведение в историята: “О, музо, възпей оня гибелен гняв
Конармия
Автор: Исак Бабел Издателство: “Нике”
Няма как да не започнем с войната, за
рядко се говори, и с
от писателите, за които напълно незаслужено още по-рядко се говори. “Конармия” е сред най-потресаващите книги за една от най-кървавите конфликти, запомнени с ужасните и безсмислени кланета. Кланета просто ей така. Това е Полскосъветската война. Исак Бабел тогава още прохожда като писател (макар
Употреба
на човека
Тишма Издателство: “Аквариус“
Сръбският писател Александър Тишма обръща поглед към голямата война – Втората световна, за да нарисува картина на раздяла и унищожение на човека. Защото каквото и да си мислиш, когато дойде войната,
ИЗДАТЕЛ
Камелия Величкова
ВОДЕЩ РЕДАКТОР Светослав Тодоров
РЕДАКТОР Мая Стефанова
РЕДАКТОР И КОРЕКТОР
Иван Димитров
ФОТОГРАФ Боряна Пандова
РЕКЛАМА Камелия Величкова office@vijsofia.bg
Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com
Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg
АВТОРИ В БРОЯ
Йордан Радичков
Йордан Тодоров
Камелия Величкова
Мая Стефанова
Петя Кокудева Светослав Тодоров
ФОТОГРАФИ
Алън Чин I стр. 6 – 10
Красимир Димитров I стр. 2 Петя Кокудева I стр. 14 – 17
Росина Пенчева I стр. 26
Smile G Photography I стр. 28
ХУДОЖНИЦИ
Мила Янева – Табакова I стр. 24
Anna Karakalou I стр. 11, 13
КОРИЦА
Алла Георгиева @allaballahalla "Пейзаж с брезичка", 2022 г. 24 х 32 см, акварел върху хартия
“ВИЖ!“ БЛАГОДАРИ
Александра Недева
Андреа Попйорданова
Ася Мункова
Биляна Брайкова
Благовест Йорданов
Боря Шапшалова
Велислава Желева
Вероника Аристархова
Владимир Драгоев
Гергана Георгиева
Гергана Рабаджийска
Деметра Георгиева
Даниел Томов
Деница Димитрова
Десислава Станчева
Димо Господинов
Еви Карагеоргу
Екатерина Ангелова
Елица Иванова
Жени Дечева
Златина Димитрова
Златомира Тодорова
Ива Мечкунова
Ина Добрева
Йордан Жечев
Калоян Колев
Любомир Бабуров
Любомир Попйорданов
Мария Байчева
Марина Матеева
Мария Змийчарова
Мария Вълкова
Мина Карабахчиева Михаил Иванов
Николай Иванов
Петър Стоянов
Рая Раева
Светина Уейгант Светла Дамянова Светлозара Христова
Теодор Ушев Цветан Цонев Ценко Христов Явор Димитров
Ashira Morris
Vangel Imreorov
iniakick
Mila Mars
