Кой, ако не ти
Повече съдържание и разширени материали ще откриете на vijmag.bg
Като че ли всичко, което се случва с нас и около нас е някак… достатъчно. Измислената история, художественото ѝ проявление, губи гравитацията си като източник на фантазия, бягство, забавление. През последните две десетилетия, световният литературен пазар е все повече
запълнен от (авто)биографии и мемоари, а в
полето на романа автофикцията има особен
момент на популярност, междувременно статии и разследвания се превърнаха във филми и
сериали, навлизането на подкастите съвпадна с
възхода на true crime жанра, дори най-новите
звезди на времето ни не идват от полето на Instagram или TikTok канали. Израз, който
понякога си намира път в обхващането на тези проблеми
от водещите при
създаването и анализирането на изкуство.
Превърнала се е сама по себе си в изкуство.
Певецът и съвременен артист Иво Димчев разказва за предизвикателствата да допусне напълно режисьорката Кристина Николова във наградения в Сараево
“ВИЖ!” e безплатна независима медия за изкуство и култура.
Станете патрон на списанието с едократен или месечен абонамент.
Вашата подкрепа е
важна за нас. Тя помага не само на развитието на медията, авторите, художниците и фотографите, но и на съществуването на качествена културна журналистика и независим печат в България.
с това и фоторепортер на атмосферата наоколо. Докато раздава
подаръци и се снима с “възрастните деца”,
че не е от Лапландия, а “от
местния клон в Железница.” Майка му,
настанена след тежък инсулт, е последният обитатател от настанените, на
който Дядо Коледа (или Дядо Мраз за
поколението ѝ) дава подарък.
“Получи се своеобразна размяна на
ролите – в тон с кръговрата на живота, с
процеса, в който някой се е грижил за теб,
а сега ти се грижиш за него”, споделя
Михов. “Тогава направих около двеста
снимки, но не с идеята за артистичен
проект, а по-скоро в движение. За да мога
ги дам на хората. Затова и кадрите са
малко гонзо, с директна светкавица и не
са кой знае колко изпипани.” С времето за
него се появява един “хаотичен порив” да
направи нещо с тази дълбоко лична
история.
Събирането, на което Никола и близки
приятели разпръсват праха ѝ на Витоша,
дава живот на друга фотосерия (“Под
небето”), снимана от Михаил Новаков и
издадена под формата на зин. “Може да не
си достатъчно силен сам да преживееш
нещо, но когато общността около теб
функционира, успяваш. За мен като човек,
който нямаше семейство отвъд майка си, приятелите са дори повече от роднини“, споделя Михов.
Проектът е представен за първи път в
изложбата Self-splaining (a Triumph of Empathy), в рамките на биеналето “Манифеста 14” в Прищина през 2022 г., на първото издание на фестивала БУНА
във Варна (заедно със серията на
Михаил Новаков), както и на “Международни фотографски срещи” в Пловдив през 2023 г. (заедно с инсталация от Християн Бакалов). Във фотокнигата серията е съпътствана от текст, по който Михов работи заедно с Димитър Кенаров, а графичният дизайн е на Андреа Попйорданова.
, че това е интересна история. “От Варна е, но дълго време не го е знаела.” Мистериозна жена, която веднъж причаква Антония след училище, ѝ разкрива, че баща ѝ (Никола, на когото е кръстен Михов) всъщност не е биологичният ѝ родител. По-късно се запознава с истинския си баща, който е от
Стара Загора: разбира, че е родена “в
нелегалност“ край някогашните казарми в
края на града, като по това време той е партизанин, а майка ѝ – ятачка. Варна обаче остава официалното място на раждане в
документите ѝ.
Родовата му история
за мен.” Това е отключило в него и един по-феминистичен възглед към семейните роли: детството му е формирано от жени, които се справят въпреки трудностите, а фигурата на изискващия баща-тартор просто липсва.
Антония завършва френска филология, участва в младежка бригада в Бирмингам, работи по дисертация в Париж през 1969 г., а после – като преводачка през по-голяма част от живота си, често по международни, дипломатически и важни публични събития: присъства на откриването на паметника на Бузлуджа като преводачка на лидера на Френската комунистическа партия Жорж Марше, докато е бременна. След смъртта ѝ, докато подрежда дома
съм писал,
така и своеобразна семейна археология спрямо пластовете на нейната история. Оказва се, че с уважение
към “младия поет” в мен, грижливо е
написала на машина стиховете, които
пишех като дете, нещо, което не е
направила за собствените си стихове. В средата на 90-те беше започнала да пише
– от стихове до просто мисли и поговорки, – които понякога измисляше сама.
Намерих десетки тефтери и записки, които планирам на свой ред да
публикувам като стихосбирка, която да
отразява нейната самобитност."
Никола не крие, че семейството му е от
тези, които са живели комфортно по
време на режима, но внася уточнението, че политическите ѝ виждания не са били
свързани със сляпа вяра в партията,
идеологията или структурата: “Макар да
идваше от семейство на идеалистично
вярващи в строя, тя винаги беше на
страната на честността и солидарността, дори и да е била под влияние на известна
заблуда и наивност. Със сигурност
нейното ляво не беше това наше си
сготвено ляво, което имаме
слиза
по френски.
се
за семейството си и напълно го подкрепя в решението му да се реализира като фотограф.
С напредването на възрастта Антония запазва не само всичките си интереси и любопитството си към живота, но и решителността си да се впуска в нови преживявания. Често говори с поговорки, обажда се с пожелания за рождени дни в рима, “все едно е рапър”. Типично за нея е било да се впусне в асоциации за символиката на чуто име при запознанство, да размишлява върху привидно малък детайл, примерно колко е красив облакът над нея. “Общуваше с най-различни хора, обичаше планината.”
Един от любопитните факти е, че тя става част от изпълнителския екип на имерсивния спектакъл PURE на хореографа Християн Бакалов и дори участва в неговия спектакъл в KANAL –
Centre Pompidou в Брюксел, малко преди здравословното ѝ състояние да се влоши.
Фотоапаратът като щит
Никола разказва, че след инсулта в
Антония “имаше промени в характера. Така
и някои пререкания, които имахме, изчезнаха. Реално трябваше да се
запознаваме отново.”
За него основният елемент в проекта е
актът на споделяне. “Едно споделяне,
което е едновременно терапевтично,
лечебно, но и много човешко. От
артистична гледна точка, за мен се добави и един слой, който досега не бях усещал:
как реагира публиката на тази искреност, която може би е някак оголена. Имах много специални моменти и разговори с хора, които почти не познавам”, казва Михов,
освен фотограф, част от кураторския екип
на галерия “Синтезис”. Той е също така
съосновател на платформата за фотокниги
“ПУК!“ и отдаден автор в този конкретен формат: сред книгите му е добре познатата
му серия със снимки на неподдържани паметници от времето на социализма Forget Your Past и
смъртта.
старите чаршафи, които
хосписа,
вероятно всеки чуждестранен читател няма да забележи, защото не би предположил, че тук си носим чаршафи от вкъщи.”
Какво всъщност провокира Никола да
преработи точно така надвисващата загуба и реалността след нея – през артистични проекти, през обмен с публиката, през черен хумор.
“За мен е важно винаги да има и доза хумор, все пак той е неизменен в театъра на живота, в абсурдността. Когато разбрах, че майка ми е починала, веднага взех фотоапарата, може би той ми беше нещо като щит в тази ситуация”, казва Никола, който успява да намери емоционална
дистанция по време на резиденцията Akademie Solitude в Щутгарт, за да завърши
дългата работа по книгата. “А и във фотографията има традиция да се
документират загубата и смъртта. Опитвам се да гледам на живота с отворено артистично око.”
вижда последната
Снимки от проекта "The Last Gift". Фотограф: Никола Михов
ленти
Светослав Драганов разказва истории от
повече от четвърт век. Започва кариерата си през 2000 г. като режисьор на
документални филми, колкото интимни, толкова и завладяващи. Бързо си
спечелва репутация на чувствителен документалист с дебютния си филм
“Животът е прекрасен, нали?“ (2001), който разказва историята на фризьора
Александър, мечтател въпреки
Филмът разказва историята на австрийския му чичо Франц Хорнер (1949 – 1987), който
столицата на Мали. След поредното си
приключение
купува
решава
Тибет,
мъртъв в палатката си, като официалната
версия за смъртта му е височинна болест.
Близо 40 години по-късно Светослав
Драганов събира парчетата от болезнената
история на Снежа и Франц в деликатен
диалог между живите и отсъстващите, използвайки архивни материали, за да
върне приключенски настроения си чичо към живот на екрана. “Снежа и Франц“ не е
просто филм за едно семейство, а
размисъл за любовта, загубата и
спомените, които продължават да ни формират дълго след като нашите близки са си отишли.
преди години споменахте,
шантави неща и всеки път те са ставали все по-екстремни, за
разбере докъде може да стигне. Но
накрая, когато се замислих, леля ми е тази, която остава
също толкова интересна.
“Снежа и Франц" работите с доста архивни материали. На някои от
Виена до читалища в малки градчета.
Показвал е тези филми пред хора, които не са могли да пътешестват, и дори е събирал
вход за прожекцията. Той е искал тези
да бъдат видени. Имам три
братовчедки и две от тях не искаха да
във филма. Казаха, че не са
съгласни да бъдат използвани дори
архивните кадри с тях. Аз рискувах и
монтирах въпросните кадри и
братовчедките ми, след като гледаха филма, дадоха разрешение те да бъдат
използвани в него. Ако не се бяха
съгласили, трябваше да изрежа тези кадри.
Освен снимки, диапозитиви и филми, Вашият чичо оставя и множество
дневници…
Нещо повече, той пише цели книги. Има една книга за Памир, в която
чете, човек остава с впечатление, че той просто е искал да бъде разбран. Впоследствие пише много за номадите, които винаги са го вълнували. Другите му
книги също са доста интересни, но не са издадени. Включват негови лични наблюдения, социология, политика…
Открихте ли нещо изненадващо в архивите на чичо Ви?
Попаднах на кадри на много от местата, за които бях чел в книгата му за Африка. В нея той пише, че е снимал Super 8mm филми, но такива не открих. Знаех от сестра му, че в мазето на къщата ѝ има архиви на Франц от пътешествието им до
Сахара, които не са дигитализирани.
Когато дойде време да работя с тях, тя ми даде един огромен сак с филми от пътуването от Виена до Дакар, което те правят със старата му кола през 1982 г. Качеството на филмите беше невероятно, но най-важното беше, че успяхме да чуем и гласа му. Не съм използвал много от тези архиви, защото основният герой във филма все пак е леля ми.
Споменахте , че сте разполагали със запис на гласа на Франц, но във филма използвате актьор, който чете откъси от неговите дневници. Защо?
Открихме гласа на Франц накрая. Направихме записа с актьора в края на март 2020 г., в първите седмици на
пандемия, когато всичко беше затворено. Тогава исках да монтирам трейлър, защото вече бях снимал някакви неща. Трябваше ми човек, който да озвучи Франц, и си спомням,
това наистина е Франц. На мен, като на
човек, който не знае добре немски, този
глас ми звучи като музика.
Франц казва, че пътешествията му са
пътуване към самия него. Какво е
посланието на филма за това вечно
противоречие, за желанието да
вървим по своя собствен път, което често е в конфликт с отговорностите ни като партньори, родители и т.н.?
Франц се е опитал да балансира тези две
крайности, но пътешествията му стават
все по-екстремни. В Австрия, когато един
мъж стане на тридесет и няколко, той
трябва да създаде семейство, да построи
къща… Чичо ми не се е интересувал
особено от тези условности – той купува
къща няколко дни преди да замине на фаталното пътешествие и тя дълго време
остава незавършена. Той е направил това,
което се очаква от него – искал е освен
пътешественик да бъде и семеен човек, което е много интересно. Когато
пише бестселъра “Седем години в Тибет”, който е екранизиран през 1997 г. с Брад Пит в главната роля. – б.а.) Но през 80-те Тибет продължава да е неизследвана територия и за него няма никакви карти. Приятелят на чичо ми, който тръгва с него, но
впоследствие се отказва, е геодезист и
намира карта на Тибет в някаква
библиотека. Двамата използват именно тази карта при пътуването си. Година по-рано, през 1986-а има политически
протести, предвождани от монаси в столицата Лхаса. Това е причината китайците в продължение на доста време
мой асистент във филма и която живее във
Виена, открихме този човек, той е по-млад
от Франц. Знаехме името му, инженер
Ервин Краус. Ива откри десет души с това
име в телефонен указател от 1990 г. Третият
номер, на който звънна, се оказа неговият.
Първите му думи бяха: “Очаквах да ме
потърсите”.
Срещнахме се с него, но не казах на леля
ми, че съм го намерил. Заснех интервю с
Ервин Краус и той разказа цялата история:
как китайците не са ги пускали и как
прекият път в картата им се е срутил, което
ги кара да заобиколят и ги забавя още
повече. Ервин Краус се отказва и се връща, но чичо ми продължава. Чрез група
германци, които среща край свещената
планина Кайлаш, изпраща последното
писмо до леля ми, което е цитирано във
филма. След това е намерен мъртъв в
Шигадзе, на две трети от планирания
маршрут. Трябвало е да стигне до Непал и
оттам да се върне в Австрия с полет, за
който е имал отворен билет. Китайците връщат единствено колелото на чичо ми,
което и до днес се пази от леля ми, но не
връщат нито филмовата лента, нито
аудиозаписите, които чичо ми прави.
Казват, че не са открили нищо. Според мен
китайците са конфискували лентата, за да
видят какво има на нея. Правих опити да
намеря нещо, но не успях. Сестрата на чичо
ми отива да вземе праха му. Китайците ѝ
дават колелото и палатката му и ѝ казват, че е починал
70-те и 80-те години. В голямата зала ще има палатка, върху чиито стени ще бъдат прожектирани кадри с чичо ми, ще се чуват гласът му и музика, а по стените ще бъдат изложени гоблените на леля ми. Цялата мултимедия продължава около 7-8 минути. Изложбата ще върви през цялото време, докато филмът се показва в кината.
Човек има билет за “Титаник”, оцелява след корабокрушението и после “му се случват разни неща”. Историята хрумва на Виолета Радкова през 2016 г.,
от
филизите на личната история (какво всъщност означава “лична история”?),
които постепенно се разлистват в художествена литература. С Виолета си
говорим какви са предизвикателствата
и последствията.
Да посееш история, да пожънеш
история
Сам по себе си животът е крайно
недостатъчен ресурс за разказване, смята Виолета. “Всеки човек има своя
история, лична и тежка. Тя не стига –това е материал, но трябва да има още: умение да се води разказът, да строиш свят, да поканиш читателя и да
направиш времето му с тази история
интересно. Ако разказваме тежка
история с цел да шантажираме
емоционално читателя, това ми се струва като евтин трик.” Процесът на
писането на романа я държи в продължение на десетилетие.
През 2022 г. “Гардиън” публикува
материал за бума на мемоарния жанр: фирми предлагат на обикновени
че всеки носи
история в себе си (sic.). Американският редактор и
още през 1998 г.
Според анализите BookScan на “Нилсън” (една от най-мащабните
организации за статистически
проучвания и измервания в сферата на
медиите) общите продажби на
мемоарна литература са се увеличили с
над 400% между 2004 г. и 2008 г.
Личната история може да бъде всичко –от биография до основа на художествен роман, или да роди етикети като misery porn и trauma porn (букв. травма порно); да бъде мост към историята на “другите” или tokenism, демонстративна пародия на екзотика и другост, разказана през призмата на трагичното.
В нобеловата си лекция полската писателка Олга Токарчук казва, че живеем в свят на полифоничен шум от разкази от първо лице.
Аз-повествованието може да поощри емпатията, да пренапише (лична)
история и да помогне за свързването, но може да бъде и упражнение по
надвикване, както и да отгледа читател, който не се интересува от дадена
история, ако тя не може поне малко да се съотнесе към него – т.нар. relatability –свързване, идентифициране.
Отдавна мисля върху превръщането на авторите и литературата в набор от
калъпи и жанрове, които изпълняват
по-скоро пазарна функция. Но
същевременно трябва ли авторът да
бъде направен от вина, задето гради разказ върху личното или историческото, и трябва ли задължително това да е
жанрова принадлежност? Стеснява ли
това хоризонта на повествованието,
както твърди Токарчук? Литературно
богатство ли са жанровите деления, или
ограничение? Гаранция ли е истинската
история за добра литература? А липсата ѝ?
Факт и фикция
Както романът на Виолета, така и
“Направени от вина” (ИК “Жанет 45”, 2021 г., ред. Георги Господинов) де факто е
измислена история. Просто тази
измислица е налепена върху скелето на
истината като абстрактна конструкция;
върху голямата и малката история, от
която е направен светът. Аз го наричам
подреждане на света, Виолета –
“светостроене”. Но в същината си
процесът е един и същ: всяка история, от
най-фантастичната до най-тясно фактологичната, е опит на автора да
подреди себе си върху листа.
Виолета подчертава, че автор и
разказвач са две различни неща. Прави
проверка на фактите, за да е убедителна сама на себе си като читател, а не за да
постигне пълна достоверност. Работата ѝ включва огромни проучвания, защото например няма
адрес в книгата си, който читателите проверяват в
Google Maps. Същевременно и двете
получаваме въпроси как е възможно
сравнително млад човек, който никога не е живял през комунизма или в Чикаго в началото на XX в., да предаде
историческото време и хората му достоверно.
Журналистиката разчита на фактите.
Случва се обаче фактът да се размине с
реалността, която преживяваме през
други сетива – понякога съвсем наистина, понякога просто така ни се струва.
Литературата разчита не само на факти, история и личното, а на пречупването на всичко това и още много през нещо друго.
Една от най-големите съвременни литературоведки, проф. Ейми Хънгърфорд, казва, че литературата не се познава по наличието на “лична” или “истинска” история, а по креативното
преподреждане, подбиране, превръщане на историите в нещо отвъд хронологична, реална, проверима серия събития. Виолета казва същото с други думи: “Когато стъпиш в полето на художественото, това не е автофикция, терапевтично писане, мемоар – това е твоят материал и ти играеш с него. Откъде ще дойде този материал и какво искаш да направиш с него, зависи от автора.”
Защото какво е литературата, ако не висшият пилотаж на жанровете на
времето, на жанра, на времето. Карл Уве
Кнаусгор, Рейчъл Къск, Георги Господинов
са примери за литература, в която Аз-ът е
в центъра на повествованието. Първите
двама трудно могат да бъдат набедени за
не-литературни автори. А Господинов не
може да бъде обвинен в липса на
съзнаване за свързаността на
аз-разказвачът с целия свят, независимо
дали броди из лабиринтите на миналото
си или баща му се превръща в градина.
Ако не вярвате на мен, повярвайте на
Токарчук – нейните думи стоят върху
различни издания на “Градинарят и смъртта” в чужбина.
Задавам на Виолета последен
банално-досаден въпрос, нарочно: “Ще
има ли нова книга?”
“Зависи какво ще ми заговори. Вероятно
няма да бъде същото, защото не обичам
да правя едно и също нещо. В тази книга
има материал за още десет книги, мога да
направя продължение с всеки един от
героите. Но не искам, струва ми се лесно
и евтино. Най-важното е на мен да ми
бъде интересно.”
Българският куиър артист Иво Димчев е
от онези личности, които трудно се
побират в дефиниции и жанрови рамки.
Певец, пърформър, композитор,
провокатор – за него сцената е и лична
изповед, и територия на обществен
коментар. В края на август новият
документален филм на Кристина
Николова “В ада с Иво“ (копродукция
между САЩ и България) взе специалната
награда на журито на кинофестивала в
Сараево, а след световната му премиера
в Мюнхен (през май) му предстои и
първа среща с българската публика в
рамките на Sofia DocuMental (в края на
септември). Лентата проследява пътя на
Димчев от софийските изяви и
домашните концерти по време на
пандемията до нюйоркските клубове и световните сцени, както и как той черпи
вдъхновение от личната болка и
сблъсъците със стереотипите, превръщайки ги в дръзки и интимни спектакли.
Танц между смелостта и уязвимостта
Основните теми, които преминават през
живота и изкуството му, са
сексуалността, идентичността, вярата, активизмът и това, което най-силно го
характеризира – безкомпромисната
откровеност. Филмът обаче показва и
една различна страна на артиста –уязвимостта. Тя се проявява не само в
личните му признания, но и в начина, по
който се свързва с публиката.
Пандемията става повод да направи над
400 безплатни концерта в домaшните
условия на различни хора. “За мен
пандемията беше възможност да скъся
рязко дистанцията с публиката и да
вляза в домовете им,“ казва Димчев.
България
присъстват в живота му от най-ранни години. “Всяко гости у нас, когато бях
дете, беше някакъв вид вариететна
програма – преобличах се, слагах перуки, токчета, рокли и забавлявах всички около масата.“
Не всички обаче приемат тези прояви с
лекота. “Предполагам, че понякога им е
идвало нанагорно – дори ако минеше приятелка на майка ми на кафе, трябваше да изтърпи артистичната ми програма.“ В училище историята се повтаря: “Когато ме изкарваха пред
дъската да ме изпитват, пак започваше цирк и често бивах изгонван от час.“ Едва на 11 години, когато влиза в театралния състав на Двореца на децата, Димчев успява да канализира тези пориви.
“Артистът в мен си намери сцена и
всичко тръгна по каналния ред,“ казва той.
Личното и фикцията
В творчеството му личното и фикцията се преплитат органично. “Личното е на първо място, но още от дете обожавах фантастика и френски сюрреализъм. За мен е естествено да заплитам личното с абсурд или фикция.“ В повечето случаи фикцията е метафора, често по-истинска от реалността, защото се свързва със скритите пластове на подсъзнанието.
Миналото го интересува единствено през призмата на изкуството. “Обичам да се връщам към неща, които съм създавал като по-млад, и да им давам нов поглед, нова перспектива. В личен план предпочитам да се гмуркам в дълбокото на днешния ден и да инвестирам енергия в близкото бъдеще”, казва Димчев, който почти
Ключов елемент в подхода му е
импровизацията. Определя я като
композиране на живо. “За мен публиката
е толкова силен фактор, че автоматично
става част от произведението. То е
завършено само когато публиката
остави своя отпечатък върху него.“
Димчев описва срещата между артист и
публика като “почти любовно
взаимодействие“, при което всеки свят се разпада в ръцете и очите на другия.
Филмът “В ада с Иво“ не избягва
трудните теми – в него се виждат и
сложните му взаимоотношения с
неговите родители. “Бях много против
тези отношения да станат основна
линия. Не вярвах, че имат
кинематографична стойност, защото ги
намирах за банални. Чак когато успях да вкарам родителите си в работата и да ги третирам като публиката, тези
отношения станаха изкуство. При мен, ако личното не мине през призмата на творческото и не се сблъска с фикцията, ми е дълбоко безинтересно.“
В Ада или в Рая
Заглавието на филма е вдъхновено от въпрос, който Иво често задава на
концертите си: “В ада с Исус или в рая с
Доналд Тръмп?". Повечето хора избират ада, както и той самият. “Имам песен, в която пея, че ще отида в ада, но ще го
превърна в рай. В крайна сметка никой ад не е точно ад и никой рай не е точно рай – и слава Богу.“
Поканата на режисьорката идва скоро
след началото на домашните концерти. “След второто видео, което публикувах в социалните мрежи, Криси ми писа и предложи да правим филм. Казах си –
окей, няма да ми пречат, аз ще си снимам с моя асистент и телефона, а те ще снимат за филма. После проектът се
разрасна, станахме по-близки и
разбрахме, че трябва да бръкнем
по-дълбоко.“
За Димчев провокацията не е самоцел.
“Колкото повече един артист узрява,
Според артиста, когато човек се отличава
с талант, с мисленето и поведението си
той автоматично предизвиква реакции в
средата, която или проявява
резистентност, или бива привлечена.
“Всички тези реакции на обществото са
прояви на неговата природа и характер.
Когато една личност има динамично и
дългогодишно взаимодействие с дадена среда, неговата биография става не само
коментар, но и огледален портрет на
средата и обществото.“
Отговорност към културния контекст
Въпреки че има възможност да обикаля света и е търсен на различни сцени, той
непрестанно се връща в София. Преди
няколко години избира именно столицата
ни, за да основе пространството MOZEI, от което обаче се оттегля, защото по
думите му “хубавите жестове имат
давност“ и когато се превърнат в
задължение вече “не е същото“.
У нас го привличат още семейството,
приятелите, но и отговорността към
културния контекст в България.
“Ако мога да допринеса той да стане
по-цветен, смел и европейски, ще
направя каквото мога, а то е да показвам
музиката и спектаклите си на българска сцена колкото мога повече.“
Натовареният график обаче не
потърпевши. Банда от пет човека ми е лимитът на логистична поносимост.
Успяхме да вдъхнем нов акустичен
живот на много от песните ми, а интересът на международните фестивали показва, че сме на прав път и професионалистите в музикалния бранш оценяват този весел синтез.“
Последните години го свързват и с
киното, което вероятно ще намери място в по-следващ етап от творческия
му път. “Музиката обаче винаги ще
бъде приоритет номер едно, защото там съм най-близо до себе си. Само
когато пея, мога да си позволя лукса да съм мил и уязвим. Да бъдеш мил и уязвим е огромна сила. Засега имам
достъп до тази сила само когато се превръщам в музика.“
Синовният дълг
на Тахир Шах
Тахир Шах е роден
избира Казабланка за свой дом.
Миналата година, по случай стогодишнината от рождението на баща си, Тахир Шах публикува
осем тома, в които са събрани малко известни снимки, писма и документи. Това е жест, който е колкото литературен, толкова и синовен –той е отдаване на почит към наследството на
Идрис Шах, както и напомняне, че суфизмът, със своята толерантност, любов и състрадание, е повече от необходим в днешния проблемен свят.
Интервюто по-долу е проведено в три телефонни разговора, състояли се в рамките на
месец. Тахир Шах говори от библиотеката на
Дар Халифа, която нарича своето “любимо място”.
Г-н Шах, защо решихте да живеете в Казабланка?
Една от причините да обичам Казабланка е, че
тук почти няма чужденци, както и туристи.
Освен това като писател прекарвам много
време на закрито и затова копнея за чист
въздух и светлина. Това е една от причините да
живея в Мароко. От Казабланка мога да стигна
с кола до Сахара за около шест часа или да
отида на пазара за камили в Гелмим. Обичам тази свобода и усещането, че съм в близост до
необятни пейзажи.
Какво Ви привлече в Дар Халифа?
Около 2003 г. живеех със семейството си в
източната част на Лондон. Къщата ни беше
доста малка, а аз мечтаех за простор и
светлина. Освен това за мен Англия винаги е
била малко скучна, дори посредствена. Една
нощ сънувах, че живея на топло място, в
голяма къща, изпълнена със слънчева светлина и градини. Този сън ме подтикна да започна търсенето на къща в Мароко.
Разгледах доста къщи в Маракеш, Фес, Танжер,
и други градове. Единственият град, в
Израснали сте
Да, Лангтън Хаус. Родителите ми са се
преместили там, когато съм бил бебе, и аз и сестрите ми израснахме там. Едва когато пораснах, разбрах, че лорд Бейдън-Пауъл се е катерил по същите дървета в гората край къщата. Напуснахме Лангтън Хаус през 1989 г., когато бях на 23 години.
Какво беше влиянието на баща Ви
Идрис Шах в личен и интелектуален
план?
Баща ми беше много сложен човек.
Винаги се стремеше да остави ярко
впечатление, което правеше живота около
него много интензивен. Учеше нас, децата, но не по обичайния начин. В нощта преди
изпит, когато бях стресиран, ми
разказваше истории за герой на име
Настрадин, доста комична фигура. После ме караше да пиша. Веднъж ме накара да
напиша едно-единствено
наш семеен приятел, който ни гостуваше в Лангтън Хаус. Един ден, след като той си тръгна, попитах баща ми: “Защо Селинджър пише?“. Баща ми отговори: “Г-н Сeлинджър пише, защото ако спре, ще се превърне в камък.“
Имали сте
Робърт Грейвс и писателката
Дорис Лесинг…
Една дребна старица винаги сушеше
билки в градината – това беше
писателката Дорис Лесинг, която през 2007
г. бе отличена с Нобеловата награда за
литература. Дорис беше важна част от
живота на семейството ми чак до смъртта
си през 2013 г. Тя беше израснала в
Родезия, днешно Зимбабве, и ме насърчи
да замина за Африка. Това, което харесвах
в Дорис, беше нейната философия –
никога не следвай модата. Ако всички
правят едно и също нещо, направи нещо
различно, намери своя път.
Най-известната книга на баща Ви
“The Sufis” (1964), не се сдобива с
успех веднага и ѝ трябват няколко
години, за да стане популярна.
В миналото имаше само един модел за
публикуване. Спомням си, че баща ми
постоянно говореше за това. Той и дядо ми
Икбал Али Шах се оплакват от
издателската индустрия в писмата си от
40-те и 50-те години на миналия век. През
1960 г. на баща ми най-накрая му писва и
основава свое издателство, наречено Octagon Press. Миналата година започнах
издателска инициатива, наречена Idries
Shah Media. В много отношения това, което правя, е отражение на това, което
правеше баща ми през 60-те години. Но благодарение на днешните технологии
повече
Idries Shah Media
творби на стотици автори, което означава, че произведенията на даден писател са разпръснати из целия каталог. С тази инициатива създадохме внимателно обмислена структура за работите на баща ми, по теми и области.
Всичко започна в началото на миналата година с поредица книги, по материали от неговите архиви. В Дар Халифа съм заобиколен от ръкописи, бележници, писма и всякакви други документи, свързани с баща ми. Първоначално планирах да издам един
– четири. Преди да се усетя, томовете бяха станали осем.
Планирате
През юли излезе “Idries Shah Remembered“ – сборник със спомени за баща ми от хора, които са го познавали, като Дорис Лесинг например. Доста от книгите на баща ми никога не са били добре преведени на
други езици – да кажем, немските преводи често са ужасни. В момента работя върху превода на 25 от книгите му на немски, испански, френски, италиански, руски и бразилски португалски.
Баща ми посвети живота си на това да преведе древната мъдрост от творбите на Руми, Хафез,
и Жлъч, Trombobby, Charlie и много други. В ефира на предаването са звучали и
Ohms, Dolenz и Sumgii
мрачното си звучене, съчетаващо индустриален
саунд с елементи на дръм енд бейс, idm и счупени бийтове, те
определят като “независима
занимава с ремонт на музика“. След тях на сцената ще излязат “Лютеница“
VIDENIE:
Videnie, първото по рода си имерсивно
пространство за дигиталното изкуство в
България, отваря врати през септември с
обещанието да съчетае в едно общо
преживяване динамична програма, VR
инсталации на местни и международни
автори, детски програми, образователни уъркшопи, както и имерсивни концептуални
вечери и аудио-визуални ембиънт концерти.
А преди посетителите да се потопят във
всичко това, те ще влязат във Videnie Café –
място, което ще се превърне в социално
пространство за срещи, разговори и идеи.
Срещаме се с Владислав Илиев – Vladzen
(един от създателите на Videnie и основател
на студио Pormatik.), за да ни разкаже
повече за дългогодишната си мечта за
подобно пространство, което да се
превърне и в платформа за нови медии,
дигитални експерименти и артистични
колаборации.
София на европейската карта
на дигиталното изкуство
Вярвам, че София отдавна носи потенциал
за силно културно присъствие, особено в сферата на дигиталните изкуства, но често липсва конкретна платформа, която да
изкуство може да бъде преживяване – не просто показ, а съвместно създаване на емоция. Но най-силният импулс да създадем Videnie дойде от усещането за липса. Това отсъствие роди желание – да го изградим тук, по наш начин, с нашия усет и естетика.
Различната роля на зрителя
Имерсивното изкуство превръща наблюдателя в участник – от дистанциран зрител, ти ставаш съпреживяващ, понякога дори съавтор. Това напълно променя логиката на възприятието – вече не си
просто пред картината, ти си вътре в нея. Харесваме изложби, в които технологията не просто “показва“, а разказва и създава интимна атмосфера. Един от любимите ми
примери е “Gaudí Dreams“ – имерсивна видео инсталация в Casa Batlló в Барселона. Ще открием Videnie с мащабна експозиция от три имерсивни изложби, продуцирани от студио Phormatik. Специалната изненада в основната ни
година Sofia DocuMental ще представи
България заглавия, отличени
престижни международни фестивали в сферата на документалното кино. Филмите са организирани в няколко тематични секции, сред които “Демокрация под прицел“, “Израел и Палестина на фокус“, “Супержени“, “Лични революции“, “Минало преразгледано”, “Човек – природа”, “Изкуство на съпротивата” и “Бъдещето е сега”. Посетителите ще имат възможност да се срещнат с
режисьорите и да присъстват
фестивала Sofia
SOFIA ART FAIR
За пета поредна година фестивалът Rebel
Rebel събира на една сцена групи, които
носят независимия дух. На 13 и 14
септември във Vidas Art Arena в София ще
чуем смелите и различни гласове на
алтернативната музика, а хедлайнер във
втория ден ще бъде легендарната
британска група The Sisters of Mercy. По
повода се срещаме с китариста и вокалист
на групата Бен Кристо, за да ни разкаже
повече за свободата като движеща сила в
творчество и музиката, която вдъхва
кураж.
Диалогът с публиката
В музиката и текстовете на групата ни
определено има политически заряд. Една
от най-важните черти в етиката на The Sisters of Mercy е усещането за “сигурно
място“. То е отворено за всички, които
някога са се чувствали социално
пренебрегнати. Радваме се да виждаме
колко разнообразна е нашата публика – по
пол, поколения, жанрови интереси. Именно това е истински ценното.
е да бъде себе си, без срам.
Песни, които вдъхват кураж
The Sisters of Mercy често са описвани като тъмна и мрачна група, но мисля, че това е погрешно схващане. И аз самият го имах, преди да се присъединя към бандата.
Голяма част от музиката ни е завладяваща и вдъхва кураж. Когато мисля за музиката на The Sisters of Mercy, не мисля за това как седиш в ъгъла и плачеш, а как ще облека коженото си яке, ще вървя по улицата и ще
180° е динамична, иновативна платформа
за сътрудничество
дисциплини – експериментална музика, съвременен танц, пърформанс, визуални
изкуства, литература и други. В рамките
на три дни участниците създават и представят свои проекти пред публика
под формата на инсталации, концерти, работни процеси или хибридни формати, като основен фокус
КРИСТОФЪР
Кристофър Кем е уличен артист. Сценичен
образ на Кристофор Първанов. Той е
солист и лауреат на конкурси от
ученическа възраст, а доскоро и един от
последните студенти на патриарха на
цигулковото майсторство – проф. Йосиф
Радионов. Разговаряме с Крис по повод
предстоящия му концерт на 13 септември
във Vivacom Art Hall Oborishte 5.
Кой е Кристофър Кем?
В равни части академичен и уличен
продукт, квалифициран да утоли жаждата за бягство от реалността в сърцето
по-големи от мен. Ще открия с Баховата “Чакона“ – колосална полифонична творба, тонален израз на цялото величие на сътворението. Преди да посегнем към останалата музика на масата, Чаконата трябва да прозвучи като молитва. После ще се
придвижа към следващи епохи с виртуозни пиеси от автори като Бетовен, Сарасате, Паганини и Владигеров. Всеки от
подготвените шедьоври е предизвикателство, без нито секунда за поемане на дъх. В малко повече от час ще вместя екстракта от две години труд. С обещание да създам илюзията, че това е
лесно като детска игра. Да прозвучи със същата свобода на ръцете и сърцето, характерна за една улична репетиция.
Залата Vivacom Art Hall Oborishte 5 е най-подходящият декор, който може да рамкира идеята на спектакъла. Слабо
популярна сред колегите ми, бившата зала на
музикалното училище се отличава с
ексклузивно реноме, венецианска естетика и акустично превъзходство. Точната
атмосфера, точният екип и не на последно място, точният роял. Не пропускам да съобщя за участието на забележителните пианисти Зорница Радионова и Виктор Янакиев.
Риск печели, риск губи
Входът за концерта е дарение. Както на улицата, но с червен килим и кристални полилеи.
Биографично трио
Животът на господин
дьо Молиер
Автор: Михаил Булгаков Издателство: “Нике”
Докато пише книгата за Жан-Батист Молиер, Михаил Булгаков започва кореспонденция с отдела за опазване на паметниците в Париж, за да получи информация точно от какъв материал е
произведения в историята на литература и да разгърнем страниците на “Животописи” на Плутарх. Писани около втори век сл. Хр., текстовете разказват за животите на част от великите хора от Древността, които са създали нашия свят. Тук са историите на Александър Велики, Цезар, Демостен, Цицерон, като Плутарх създава текста си по двойки, за да сравни римляните и гърците – техните силни и слаби страни. Плутарх извлича причините и мотивацията за техните действия, а книгата се превръща
от
исторически текстове за живота на титаните от отминалите времена, синтезирайки
Разговори
с Маргарита
Младенова
Автор: Стефан Иванов Издателство: “Кота 0“
“Тази книга е плод на осемнайсет часа разговори от 2016 година. Всяка част е отделен диалог помежду ни. Премахнал съм по-голямата част от собствените си думи, коментари и допълващи въпроси, за да може потокът на нейното говорене да тече свободно и да върви нататък безпрепятствено. Сигурен съм, че тази книга е само подготовка, първа изследователска експедиция
BELGRADE SOFIA BUCHAREST STREET ART
BSBSA (Belgrade Sofia Bucharest Street
публични изяви, сътрудничества и диалог. Неговата мисия
Първи щрихи от Балканите
До момента BSBSA вече е оставил своя
отпечатък в Букурещ, Румъния, където
бяха създадени два стенописа.
Първият е дело на сръбската художничка Яна Данилович, а вторият
– на българския артист Алекси Иванов.
И двамата проведоха работилници, на
които запознаха местната публика с
техники и способи, свързани с
изкуството в градска среда.
Като част от програмата на BSBSA, в
румънската столица се проведоха и
три допълнителни работилници, водени от местните художници Ortaku, Sandi и Pisica Patrata, както и групова
изложба с участието на артисти от
трите държави.
В София
образователни тура за изкуство
градска среда, водени от Алекси Иванов и фондация “Visionary“. Паралелно с тази инициатива, Николай Петров – GLOW проведе работилница, в която участниците изрисуваха стена в столицата и научиха повече за техниките на стенописта.
Бъдещи артистични маршрути
Програмата на BSBSA продължава през септември, когато румънският художник
Pisica Patrata ще пристигне във Варна. Той
не само ще създаде нов стенопис в града, но ще проведе работилница и отворена
дискусия с публиката.
До края на 2026 г. очакваме и създаването на стенопис от сръбски
автор в София, а цикълът ще завърши с групова изложба в столицата. През
есента на следващата година фокусът ще се премести към Белград, където ще гостуват артисти от Румъния и България, продължавайки мисията за културен обмен, който превръща градските стени в платно за общи истории.
ИЗДАТЕЛ Камелия Величкова
ВОДЕЩ РЕДАКТОР
Светослав Тодоров
РЕДАКТОР Мая Стефанова
РЕДАКТОР И КОРЕКТОР Иван Димитров
ФОТОГРАФ Боряна Пандова
РЕКЛАМА Камелия Величкова office@vijsofia.bg
Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com
Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg
АВТОРИ В БРОЯ
Йоанна Елми
Йордан Радичков
Йордан Тодоров
Мая Стефанова Светослав Тодоров
ФОТОГРАФИ Боряна Пандова I стр. 12-15, 24
Кирил Станоев I стр. 31
Никола Михов I стр. 2-6
Орлин Николов I стр. 28
Росина Пенчева I стр. 24
КОРИЦА
Михаил Новаков www.mihailnovakov.com
Кадърът е част от серията Under the Sky – проект, издаден като зин и концептуално свързан с
включената в броя история на
Никола Михов и майка му Антония.
“ВИЖ!“
Александра Недева
Андреа Попйорданова
Ася Мункова
Биляна Брайкова
Благовест Йорданов
Боря Шапшалова
Велислава Желева
Вероника Аристархова
Владимир Драгоев
Гергана Георгиева
Гергана Рабаджийска
Деметра Георгиева
Даниел Томов
Деница Димитрова
Десислава Станчева
Димо Господинов
Еви Карагеоргу
Екатерина Ангелова
Елица Иванова
Жени Дечева
Златина Димитрова
Златомира Тодорова
Ива Мечкунова
Ина Добрева
Йордан Жечев
Калоян Колев
Лора Йорданова
Любомир Бабуров
Любомир Попйорданов
Мария Байчева
Марина Матеева
Мария Змийчарова
Мария Вълкова
Мина Карабахчиева
Михаил Иванов
Николай Иванов
Петър Стоянов Рая Раева
Светина Уейгант
Светлана Апостолова
Светла Дамянова
Светлозара Христова
Теодор Ушев Цветан Цонев Ценко Христов Явор Димитров Ashira Morris iniakick
