Provo #1 by PROVO BG

/ Списание с послание

БГ СЕЛЕКЦИЯ

#1 Година 1 (2012)

/ Списание с послание Брой 1, Година 1 (2012) www.provo.bg Редакция Стилян Манолов – директор Огнян Антов – главен редактор Иван Цонев – редактор Автори на броя Велина Илиева Владислав Петков Горан Стефанов Добо Мързов Иван Цонев Елена Димитрова Любомир Любомиров Оля Боянова Орлин Стефанов Протуберанс Антонова Стефан Щерев Стилян Манолов Фотографи на броя ANDARI Борислав Чонков Георги Карамфилов Добрин Кашавелов Любомир Клисуров Робърт Кройзингер Росен Донев 3inSpirit

Гости на броя Антоанела Петрова Григирий Кюлев-Гого Евгени Братанов Ивайло Данаилов Иван Шопов Иво Христов Людмил Ангелов Мариета Печанска Милена Михайлова Нико Николов Петя Добрева Теодосий Спасов Христо Йорданов

Тема на броя БГ СЕЛЕКЦИЯ Тема на следващия брой ЕдинЕние Тема на по-следващия брой БРАЗИЛИЯ

Съдържание на броя: прово

профили

КЪМ СВЕТЛИНАТА

БЛИЦ. ЕПИЗОД 1

Блиц портрети на Антоанела Петрова, Григорий Кюлев-Гого, Ивайло Данаилов, Людмил Ангелов, Милена Михайлова, Петя Добрева

провидение А НИЕ ТАКА ОБИЧАМЕ БЪЛГАРИЯ

Редактор на броя Огнян Антов

Интервю на Стилян Манолов с Мариета Печанска

/39 пробектив

/12

МЕСЕЦ НА ФОТОГРАФИЯТА

промисли

/54

ДА ПРОВОКИРАМЕ ОБРАТНАТА ВРЪЗКА ИЛИ ЗА КОГО БИЕМ ТРЕВОГАТА

просъществуване

Иван Цонев

Орлин Стефанов

БАБА ЗЛАТА И НОВИЯТ НЕСТИНАР

/20

Горан Стефанов

прозрение РОДИХ СЕ! Велина Илиева

/66 проводник

/24

ТЕОДОСИЙ СПАСОВ: АЗ СЕ НАУЧИХ ДА ИЗТРИВАМ ВЧЕРА

пространство

Интервю на Стилян Манолов и Владислав Петков с Теодосий Спасов

В Мека видях грандомания, в Хаити културата за строене е нула, а ако имах неограничен бюджет, бих построил наново държавата

/77

Интервю на Оля Боянова с Евгени Братанов

/28

ИВО ХРИСТОВ: МОСТЪТ МЕЖДУ ТРАДИЦИИ И МОДЕРНОСТ – ТОВА, КОЕТО ПРАВИМ ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ Интервю на Стилян Манолов и Владислав Петков с Иво Христов

/85 ИВАН ШОПОВ: СПРА ЛИ ДА МЕЧТАЯ ДНЕС – СПИРАМ ДА ДИШАМ УТРЕ Интервю на Стилян Манолов и Владислав Петков с Иван Шопов

/89 произход ДА ПРАВИМ, КОЕТО ИСКАМЕ, ЗАЕДНО Интервю на Стилян Манолов с Нико николов

/94

пропътуване

протон

ШАМАРИ

ФЕСТИВАЛНА БЪЛГАРИЯ. СЕКТОР МУЗИКА. 1-ВА ЧАСТ

Протуберанс Антонова

/103 пропозиция ПРОТЕСТИ Велина Илиева

/110

Добо Мързов

/128 про100 BG: ПОЛОЖИТЕЛНА СЕЛЕКЦИЯ Стилян Манолов и Елена Димитрова

провъзгласи

/139

ГРАДИНАТА НА КРЪСТОПЪТ: CROSSROADS GARDEN

3inSpirit

Любомир Любомиров

/116

КОЛОВОЗИ ПО ПЯСЪКА И ВЪВ ВОДАТА Стефан Щерев

/142

/ Списание с послание

ИДЕЯТА Вярвайки в свободните и неподсказани форми на гражданска активност създадохме онлайн платформата PROVO – в подкрепа и защита свободата на словото и личността. Списание PROVO е открита, свободна и независима медия. Целим да информираме своите читатели и да провокираме гражданското им самосъзнание, да пробудим народа от летаргията, да го извадим от бездействието, да го накараме да повярва, че заедно можем повече. Подкрепяме добрите каузи и новите идеи, даваме гласност на истински значимите прояви и креативните личности, показваме другото, различното, човешкото лице, насочваме вниманието на обществото към възраждането на културата и образованието, към възпитателната и здравната роля на спорта, към проблемите в социалната сфера, към опазването на околната среда, в частност към ПРОмяна за по-добър начин на живот. Изправяме достойнството си срещу безверието и духовното бедствие, защото е време да разтърсим празните погледи по улиците и да напълним душите, защото сме отговорни за бъдещето на подрастващите и за съдбата на тази малка синя планета, защото все още има надежда, както и около няколкостотин кубрилиона мерни единици любов, която чака да бъде усвоена.

Редакционен екип:

Стилян Манолов

CEO, основател на PROVO, автор и водещ на рубрики stilyan_m@provo.bg

Стефан Н. Щерев (3inSpirit)

Фотограф, основател на PROVO, автор и водещ на рубрика 3inspirit@provo.bg

Янина Петрова

Художествен редактор yanina_p@provo.bg

Към светлината

Брой 3, Година 2 (2013) от роботизираното ежедневие, което не позволява да се види цветето, поникнало между руините. Малкото цветенце, което се е борило с почвата, зимата, арматурата, роднините си - тръните, урината на кварталните кучета и подметките на чичо Васко, пазача, но все пак си е проправило път и със заслужена доза самочувствие всяка сутрин кокетно се измива с росата. И руините са покрасиви. Защото То е там. И ако не мога да науча всеки един да бъде цвете, то поне искам всеки да го вижда.

коро ще се родя. Избрах да бъда неодушевен предмет с душа. Ще бъда мъничък, вероятно трудно ще проходя, но това не ме плаши. Твърде дълго чаках, плаках и мислих. Реех се из пространството все още като идея, ставах свидетел на пошлост, социална несправедливост, грозни улици и грозни души, самотни деца и животи, лишени от смисъл. За нероден събрах много гняв. Реших още щом се появя да променя нещо. Да излекувам куче, да почистя поляна или да се усмихвам всеки път на онзи, сърдития съсед. Скоро ще се родя. Ще бъда джобен формат, но с голямо сърце. Идвам, за да раздавам. Информация, любов, надежда. Идвам, за да ви провокирам. Да Ви извадя

Искам да покажа на хората, че да подадеш ръка си струва много повече, отколкото да забиваш нож. Искам да науча децата да ме четат и да откриват нови светове, а не зомбирани пред компютрите да пропускат най-важните моменти от детството си. Да раздават играчките си, защото толкова много деца нямат нищо. Да рушат стени и да строят мостове. Да покажа на майките им, че един плод е стотици пъти по-полезен от един чипс. Да инвестират в образование, а не в гримове. Да слушат музика, създадена с душа, а не такава, която ги учи да са евтини. Тялом и духом. Искам да разкажа за спорта. Как той възпитава истински воини и обединява нации. Искам да се гледа ‘’Без дом’’ и да се мисли и съпреживява, а не да се заучават безсмислени битки по безсмислени анимационни канали. Искам всеки да знае за гениалността на Микеланджело, който не е костенурканинджа и за достолепния Фелини, без да се мисли че това е вид паста. Скоро ще се родя. И имам толкова много да разкажа.....За Слънцето, което се измори да гледа толкова несправедливост. За Земята, която стене, задушена от човешка дейност и раздирана от войни и алчност. За Дървото, което иска да

www.provo.bg носи кислород, а не да бъде скъпа мебел. За Човека, който е съвършен и който в следствие на собствената си глупост и его бавно, но сигурно потъпква светлината у себе си. Искам да говоря за култура, за изгреви и стойностни книги. Искам да говоря за Невидимото и да помогна да виждаме. Искам да разкрия скритата прелест на България и да задържа хората тук, защото само тук от целия свят е нашия дом.

Толкова много неща имам да кажа... когато се родя. А всъщност ще говоря само за Любов. Във всичките и форми. И ако накарам само един човек да промени мисленето си и да избера нов път - то моята мисия ще бъде успешна. Аз ще съм списание. И скоро ще се родя...за да Ви заведа малко по-нагоре.

Към Светлината.

видение

А ние така обичаме България Интервю на Стилян Манолов с Мариета Печанска Ето – аз дишам, работя, живея и стихове пиша (тъй както умея). С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога. (Никола Вапцаров, „Вяра“) Мариета Печанска е завършила режисура в Университета Complutense в Мадрид, където работи с една от найизвестните певици – Мала Родригес, прави й клиповете, документални филми и визуални ефекти за концертите. Разкажи ни за работата си, какво се случва с киното у нас и по света, посоката, над какво работиш в момента? Oбичам да разказвам истории, впечатления от ежедневието, сънища, мисли, чувства, обрисувани с думи и кадри… Обичам да показвам живота чрез моя поглед. Музиката е моята голяма страст, киното е моето

Брой 1, Година 1 (2012) изразно средство. Творчеството ми е разнообразно и разновидно като същността ми и като реалността. Харесва ми мисълта, че Бог гледа Живота през нашите очи. Моят е изпълнен със страст, щастие и много силна обвързаност с това, което се случва, аз не оставам непричастна. Влагам цялото си същество в моята работа и не разделям работа и почивка, защото когато същността ти е да си творец, не можеш да почиваш. В момента главната ми задача е да пиша. Това е може би най-ценното запълване на времето ми, прекарано в България. Когато имам възможност и вдъхновение, снимам музикални видеоклипове или късометражни филмчета. А в чужбина? В чужбина творческата обстановка е много по-активна. Освен организираните събития, които са толкова много, че трябва да избираш измежду различните опции, хората са настроени също по-активно. Тръгнеш ли да снимаш, имаш дузина хора, които са готови да помагат безвъзмездно. Тук главно снимаме реклами и сериали. Всички искат да правят пари, а в България пари за свободно изкуство няма. А от снимане на реклами не остава време за нищо стойностно. Уви, след дълги години “преход” нищо не се е променило за добро. Критиката ми към днешното развитие на културата в България е сурова. Хората са същински жертви на дългогодишни психоатаки, създадени целенасочено от управляващите. Загубили са каквато и да е било ценностна система, “овълчили” са се и чалгата е станала начин на живот. Останали са малко истински творци, които са активни, но публиката им е шепа хора. Това се получава в държави,

видение

в които не се подкрепя културата от управлението. Медиите са покварени, покваряват и народа. Като си пусна телевизията и ме хваща истински срам от това, което гледам и от това, което забавлява хората днес. Залагам на тези хора в България, които с ясно съзнание работят за развитието на обществото, а не на тези, които слизат на нивото на консуматорския критерий.

www.provo.bg

Няколко думи за филма “Вяра”? Късометражният ми филм “Вяра” е един експеримент, вдъхновен от едноименното стихотворение на Никола Вапцаров. Това е една лична история, която имах нужда да разкажа, за да продължа напред. Сниман е изцяло на добра воля от малкото участници в него.

Киното у нас?

С какво ще запомниш посещението си в Кан?

През последните години в България се снима кино. Има първи стъпки и е логично резултатите да са често не напълно задоволителни, но все пак аз се радвам, че има интерес от публиката, сякаш българинът само чака да има причина с нещо национално да се погордее. Това означава, че отговорността на режисьорите, които имат възможност да снимат в тази обстановка, е огромна.

На фестивала в Кан представихме филма “Островът” на Камен Калев, в който аз участвах като координатор на художествения департамент. Кан беше глътка свеж въздух, а работата ми с екипа от филма е едно от малкото неща, които осмислиха престоя ми в България. Ще помня снимките на острова като едно от най-прекрасните и утопични преживявания в целия ми живот.

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

Живяла си немалко време извън България, възможен ли е балансът между носталгията по България с порицанието на българите?

В България сме свикнали да чакаме някой от някъде да дойде и да ни “оправи”, докога ще чакаме щъркела да ни донесе промяната?

Не за дълго и само с чести излизания извън България. Трудно е човек да запази духа си чист, ако не е пълен аутсайдер. А ние толкова обичаме България!…На мен ми е невъзможно да съм “социален аутсайдер” повече… Защитните ми функции към “замърсения въздух” започнаха да отслабват.

Ако дойде някой да ни “оправи”, ще е чудесно, защото явно нашите управници си имат друга работа, ама няма да дойде никой, така че всеки сам като личност трябва да поеме отговорността си за това как живее, как комуникира, какъв пример дава, как изразява общественото си мнение, как възпитава децата си – това изисква много усилия.

За какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад? За 5 лева.

Как виждаш българската социална интрига – мелодраматична, сантиментална, цинична?

видение Цинична. За какво мечтаеш? Да променя света. Да се усмихвам. Да карам другите да се усмихват. Вдъхновението? Любовта, хуманизмът, Бог , музиката; мисля, че всичко би могло да ме вдъхнови, но вдъхновението е вечното състояние на будния ми дух. Емоцията? Много по-необуздана, отколкото бих искала. Любовта? От сутрин до вечер… дори когато критикувам, пак е от любов. Свободата? Есенцията на нашето съществуване. Началото и краят. Мисля си, че се раждаме свободни и умираме свободни, през другото време се борим за свобода. Защо се борим, като сме се родили с нея? Защото свободата е извън материята, а материята е за разнообразие. А това го забравяме, ставаме роби на материалния свят и оттам вечният вътрешен конфликт. Въображението може да бъде унищожителна сила, твоето? Съзидателна… Понякога, когато се ядосам, въображението ми ражда и деструктивни неща, но май никога не ги осъществявам, освен

www.provo.bg автодеструктивните, но се надявам, че и те имат градивна функция. Най-яркият ти спомен свързан с киното? “Меланхолия” на световната премиера в Кан (уточнявам къде, защото, с хубав звук и картина, този филм е като да изживееш живота наново и отвсякъде). Филмът, в който искаш да участваш или да заснемеш? Един от филмите, които бих искала да заснема, е моята история от Куба. Когато човек се намира в обстановка с много конфликти, тогава е най-трудно да запази духа си, тогава се раждат наярките истории. Затова и в България всеки ден е интересно. Късометражно кино ли е животът? Животът е низ от безброй късометражки, които формират един дълъг филм, който би могъл да бъде екшън, мелодрама, трагикомедия… Но в крайна сметка „хепиендът” ни е гарантиран на всички. Твоето послание за читателите на PROVO? Четете повече! Благодарим ти!

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

мисли

Брой 1, Година 1 (2012) ако римата „гладка-ядка” е „апетитна” и при рециталите си авторът Г. Константинов я натъртва с особено упоение, аз ще попитам възможно ли е по-голямо несъответствие, след като ореховата ядка е образец за неравност и винаги е кафява?

Да провокираме обратната връзка или за кого бием тревогата Орлин Стефанов В интернет е трудно, а без интернет – още по-трудно. (Неизвестен съвременен анонимен никнейм) Понякога чета съвременни поети, които са твърде рекламирани, и недоумявам. Това ли е предназначението на литературата? Да задоволява съчинителски амбиции, да се трупат заглавия, които будят конфузни усещания? Боя се, че примерите могат да са твърде много, но ще спомена сравняването на бялата кожа гладка с … орехова ядка. Но

Разбира се, от екрана на телевизора ни заливат далеч по-скандални имитации. Като с комичното се приравняват пъченето на неприлично затлъстелите актьори, преправянето им на похотливи махленки, грубото гримасничене, непристойните намеци. Парадоксът е, че няма кой да бие тревога, няма цензура срещу безвкусицата, а свирепства отрицателната селекция. В политиката тази проверка се осигурява чрез свободните избори, които пресичат желанието на веднъж добралите се до властта хора да продължават пребиваването си в нея. А има и задължителна мандатност за възлови постове. В бизнеса проверката е найкатегорична заради финансовите измерения, дадени са правила срещу монополното положение и картелните споразумения. Задължителни са публичните процедури, следи се за конфликти на интереси. Не че предписанията винаги се спазват, но нарушенията са под наблюдението на неправителствени организации, на независими медии. Уви, в сферата на литературата, културата, изкуството нещата са оставени на „откуп” на изключително затворени и недиалогични вътрешни кръгове. Няма регламентация за проветривост и сменяемост на експертите. А даже преди демократичните промени имаше норма материалите, които се поместват в даден печатен орган да не са само на редакторите. Повече от половината статии трябваше да

мисли са възложени на външни автори. Ползваха се таблици за хоноруването на различните жанрове, като се гарантираше долната граница. После тези таблици бяха обявени за излишни и се отприщи възможността авторският труд да не бъде хоноруван. Това гарантира своеобразния геноцид на самостоятелно мислещите автори. Искаш да си видиш името на хартия – може, но без възнаграждение. Щом не те владее графоманската страст, замълчаваш и оставаш анонимен. Разпределянето на възнаграждения за участниците в културния живот тръгна през одобряването на „проекти”. Те пък са само за посветени. Сесиите се обявяват потайно, одобряването се гарантира чрез лобистки похвати, а за застъпничеството се полага компенсация. Нищо по-лесно: на следващата сесия оценяваният ще се окаже оценяващ. Само че по този начин обсадното положение затваря омагьосан кръг.

www.provo.bg Какво щастие е, че настъпи епохата на Интернет! Сега текстовете ми се поместват в престижни сайтове като се почне от Торонто, мине се през Калининград, Санкт-Петербург, Москва, Уфа, та чак до Якутск. Инак новите прочити за Едип тиранина и Антигона, за катарзиса на Аристотел, тоталитаризма на Русо, вложеният от Сервантес смисъл в Дон Кихот и много други разработки биха потънали в нашенската си ентропия. Затуй си струва да пожелаем на новото списание, което ще излиза в електронен вариант: На добър час и нека PROVO да бъде гарант за ОБРАТНАТА ВРЪЗКА в толкова деликатната, но податлива на задкулисни въздействия сфера на духовността…

http://orlinstefanov.blog.bg/

Спомням си за мое неуспешно кандидатстване в програма „Мобилност” на Министерство на културата. Бях поканен в Могильовския университет за четения по проблеми на културата на Древна Елада, но сред одобрените „проекти” бе пътуването на колега-театровед до Модена, Италия за „осъществяване на контакти”. Помолих в блога си, ако някой е разбрал какъв е бил резултатът, да съобщи на всеослушание, за да разберем, че парите ни не са отишли напразно. Всуе, а за себе си ще кажа, че петте ми лекции протекоха с голям успех. В очакване на декемврийските Поспеловски четения в МГУ „Ломоносов” през миналата година отново посетих Могильов с нови шест лекции пред предишните си слушатели и новите студенти от първи курс на филологическия факултет…

зрение

Брой 1, Година 1 (2012) Но най-после се родих. Крясъците и напрежението около появата ми бяха малко в повече, но съм абсолютно убедено, че заслужавам цялото суетене. Сега съм любопитно. Кой ще ме види, какво впечатление ще оставя… Суетно съм, пък и в предишен живот си спомням, че веднъж закусих с Нарцис и може би ми е повлиял. Интересно ми е какво ще ям и с какво ще ме обличат, но това идва от баба ми (по бащина линия), която е била брошура в скъп хипермаркет. По майчина линия всички са аристократи – афиши от Болшой театър, даже има слух в рода ни (поскоро непотвърден), че самият Николай II е скъсал наш братовчед. Оттам идва любовта ми към изкуството. И към хайвера от белуга. Това са моите първи часове живот. Те са най-важните, защото ще предопределят Съдбата ми. Родих се, за да служа. На Човека, а не на определен кръг от хора.

Родих се! Велина Илиева Всяко начало е утъпкан край и всеки край е забравено начало. (Сун Зи Пян) „Още малко! Потърпи! Не излизай. Хайде сега. Помъчи се, де… Напъвай! А не, почакай още! Може би утре… Няма да е днес, заспивай.“ Ето това слушах през последните месеци. Обърках се напълно. Ще излизам ли или завинаги ще остана голяма мечта с недоразвит потенциал?

Дойдох, за да задоволявам и никога да не изневеря. На себе си на първо място. Тук съм, за да Ви събуждам и PROвокирам преди изгрев и да погалвам косите, когато затваряте очи. Това е моят PROщъпулник, на който аз хванах четкатамоливапалитратакомпютъраистор иятанаазърбайджанновиятвогеднатюркоаз енонамигващамида и един палет с Вашите сърца. Усещам, че ме чакате и ще ме подкрепяте. Ще тръгнем заедно по един трънлив и неизвестен никому път. Това е лошата новина. Но хубавата е, че може би ще видим рядък вид дърво. Или

зрение бръмбар. Че след завоя има спираща дъха гледка. Че разкървавените нозе ни учат на много повече, отколкото сигурността и меките подметки. Че камъните в живота ни могат да направят огън. И че Алиса хич не е била глупава, когато е скочила в заешката дупка, защото винаги там, зад ъгъла, има нова Вселена, която чака да бъде открита. Стига да имаш мъничко смелост, повече въображение и хипотетично да бягаш побързо от мечка, което пък винаги е било риска на трънлив и неизвестен път. Еха, отнесох се, но все пак съм бебе, а на нас всичко ни е позволено. Исках само да обявя раждането си и да пратя по една беззъба усмивка на всички. Оттук нататък започваме заедно. Първи стъпки. Първи уроци. Първи бушон на главата и първо изядено ако, защото

www.provo.bg в реалността не всичко е (да кажа по модерному) гурме, но дори и този вкус след време ще се превърне в мил спомен, който ще си припомняме с блеснали очи (било то от умиление или от „Перно“). Подкрепете ме и аз ще Ви се отплатя. С Любов. Защото това е единствената конвертируема валута в моя свят. А когато всички започнат да я използват, ще изчезне суетата, границите, невъзможното и религиозните обяснения на едно и също нещо. И само тогава ще бъдем безсмъртни. Уморих се. Ех, още съм бебе. Сега ще затворя очи и ще се усмихна. Усещам, че ни очаква а-гу, а-гу…а гуууд лайф!

странство

В Мека видях грандомания, в Хаити културата за строене е нула, а ако имах неограничен бюджет, бих построил наново държавата Интервю на Оля Боянова с Евгени Братанов „Къщата, също като човека трябва колкото е възможно повече да бъде само стабилна, да има собствена характерна черта и също така самочувствие, красота и хармония“ Бъкминстър Фулър/1932г

Евгени Братанов е роден на 15.05.1983 г. в град Варна. След завършване на средното си образование в математическа гимназия „Д-р Петър Берон“ - Варна заминава през 2002 год. за Германия, записвайки специалност архитектура в Университет Stuttgart. Завършва в началото на 2009 год. и оттогава работи като фрийленсър по специалността си.

Здравей Евгени. Благодаря, че се съгласи да дадеш това интервю. Искаме да научим малко повече за теб, за твоята история, страсти, вълнения… Като деца бяхме

Брой 1, Година 1 (2012) доста лудички в математическа гимназия, малко хулигани даже и изведнъж ти записа да учиш архитектура. Какво те накара да се ориентираш към тази специалност? Интересен въпрос като за начало. В гимназията се озовах съвсем целево, защото още като дете първите ми спомени са от работата на майка ми в проектантска организация, където тя чертаеше едни много сложни чертежи за моето петгодишно съзнание. Още тогава знаех, че това не е за мен (смее се). После разбрах, че тя е зависима и върши работата, след като получи някакви „картинки“ на къщички с покривчета, прозорчета, дръвчета, хора, стаи и тя трябваше да сметне конструкцията на тези къщи. Това за мен беше много сложно, аз само виждах какво се случва на чертожната дъска и бях сигурен, че това не е моята страст. На мен ми бяха много по-интересни тези „картинки“, които тя получаваше с къщичките и аз започнах да си ги прерисувам, да си ги оцветявам, да се занимавам… все пак съм бил 1-2 клас. И така по някакъв начин с течението на времето поисках да стана архитект. Точно както някои хора искат да станат космонавти, шофьори на камиони за боклук… какви ли не. Нямах си представа как може да стане това и как ще се развие един човек след като стане архитект, дали ще му е добре или не, но така целенасочено влязох в математическа гимназия с цел да се подготвя за кандидат-студентските изпити – специалност архитектура в София. За съжаление единственото място в България, където може да се учи архитектура, за която в последствие разбрах, че е с доста остарял начин на преподаване на неща, които вече са на десетки години… но по стечение на обстоятелствата се озовах в Щутгарт и сега съм много щастлив, че това се е случило…

видение

www.provo.bg

След като учиш в чужбина, можеш ли да кажеш какво би те провокирало да се върнеш в България, да продължиш образованието си или да работиш тук?

България, но основно ще работя по проекти в Германия.

Грешен въпрос (смее се). Аз завърших преди 3 години. Още по време на обучението ми в университета в Германия си бях намерил работа в едно архитектурно ателие, където работех през времето, докато не бях на лекции. Това ми даде много добър старт и не изпаднах в ситуация да уча, да завърша и тогава да кандидатствам за работа. Всичко се случи in the mix и продължиш да работя там, след като се дипломирах. Беше ми много интересно и имах голямо желание да си намеря работа в България, която да върша от Щутгарт, но разбрах, че от финансова гледна точка това няма никакъв смисъл. Принципно съм ентусиазиран да правя нещо в България, да строя сгради и хората да са щастливи, като живеят в тях. Имах късмета да направя няколко малки къщички в

Не мога да кажа на 100% за един архитект, но японската архитектура много ми харесва, колко практично минималистични са. Един мой любим архитект е Тадао Андо, който е направил неща в целия свят. Много съм впечатлен от Швейцарската архитектура. Заедно с Германия, Холандия и Скандинавия тези страни винаги се развиват в такт с времето и, разбира се, от архитект до архитект има разлика, но като стил архитектура за мен това са водещите страни в света. Пример мога да дам с Herzog & de Meuron, които са нечовеци за мен.

Кой ти е любимият архитект?

Кой ти е любимият архитектурен обект? Има много интересни неща, но не мога да кажа, че е един конкретен обект. В Копенхаген

видение

видях един силоз, направен на жилищна сграда, огромна, която представляваше празно помещение с едно стълбище, отгоре с прозрачен покрив, а жилищата бяха наредени от външната страна, като огромни балкони. Мен ме радват такъв тип архитектурни изпълнения, където не е задължително да се започне от нулата за да се получи нещо чудесно. Коя ти е любимата сграда в България? В България любимата ми сграда е Дворецът на културата и спорта във Варна. Мисля, че за мен това е най-радостната сграда, която съм виждал в България. Представи си, че ти я дават безвъзмездно, какво би направил с нея?

Брой 1, Година 1 (2012)

Спортната зала си остава спортна зала. Разбира се, може да се санира по чудесен начин и това трябва да се случи, защото сгради от този тип на всеки 15 години имат такава нужда. Знаем, че си работил по проект в Мека. Разкажи ни за Мека? (Дълго мълчи.) Това, което съм чувал от моите шефове и колеги за там е доста скандално за мен, защото хората, които печелят от петрол, са най-големите грандомани в днешно време и тази грандомания се изразява в архитектурата. В желанието си да покажат власт и надмощие строят огромни неща, безсмислени неща, струващи безсмислено много пари и по този начин правят много голяма пропаганда. Аз работех по изграждането на макет на една грандоманска сграда.

странство

www.provo.bg чашата и оттам загубихме всякаква тръпка да правим този макет, защото това беше много сложна и интересна работа за нас, независимо че правехме такъв архитектурен абсурд, който е под всякаква критика. Колко беше голям този макет? Макетът беше висок 6 м, мащаб 1:50, не знам колко тежеше и доста от частите му бяха позлатени, вътре имаше 4 атомни часовника, всичко беше hand made и беше направено така, че да се сглоби, след като бъде транспортирано с контейнери до крайната си дестинация. Сградата значение?

има

ли

някакво

религиозно

Разбира се, че има. Тези хора са фанатици и живеят, за да се молят. Вярвам, че чрез тази сграда те са искали да се извисят колкото се може повече до Аллах. Колко струваше този макет? Много, никой не може да си представи, но само с парите от този макет могат да се построят много истински сгради. Проблемът е не че хората са искали да се направи позлатен макет на часовниковата си куличка, която е висока само 600 метра, проблемът е самата куличка: защо!? Както казах обаче, грандоманията няма лечение. Кое е най-шокиращото в проекта Мека? Аз не мога да дам такава глобална оценка, след като говорим за толкова много инвестиции и труд, хвърлен за нещо, което не им трябва, освен да се показват колко са велики и колко близо до бога могат да стигнат до върха на куличката. Проблемът е в това, че тези хора си поръчаха не един макет, а четири, което вече за мен беше капката, която преля

Вярно ли е, че за да работиш с тях и по такава поръчка, ти също трябва да си мюсюлманин? За да се развие човек в този бизнес и за да може да ходи до местата, където се случват тези неща, разбира се, че трябва да си мюсюлманин. Там златото е издигнато в култ и абсурдът е навсякъде, дори и в басейна на шефа на корпорацията, намират се в едно малко селце до Щутгарт в Германия, направен от златните плочки, от които е строено в Мека. Аз работих с такива хора. За голям мой късмет прекият ми началник не беше от фанатично вярващите хора, но дълготрайно не бих работил в тази насока, въпреки че от финансова гледна точка там е изворът на парите. Говорим за реални персонажи като чичо Скрудж, които наистина плуват във злато.

странство

Брой 1, Година 1 (2012) но важното бяха материалите, които бяха качествени и по-скъпи. Не си представяйте две дъски и пирони, това бяха къщи със соларни панели, начини за събиране на дъждовна вода, всичките му техники вътре, готова да функционира. Колко такива къщички ще са им нужни? Много. В Хаити просто е невъзможно да се направят такива къщички навсякъде. Условията там са по-зле от най-голямото гето, което сме виждали, а къщичките ставаха да се поставят там, където е по-високо на острова. Във височината се изявява йерархията в обществото, колкото си по-нависоко, толкова си „по-добре“. Не се стреля около теб, по-спокойно е. Къщичките основно бяха предназначени за хора с работа – чиновници и т.н, но не за най-ниската класа хаитяни. Каква ти беше дипломната работа?

Разкажи ни за Хаити… От медиите разбрах и видях какво се случи. Такива неща се случват навсякъде, но конкретно за там имахме възможност да помогнем с един проект за сглобяеми къщички, за да могат хората да си получат с контейнери готови къщи и да могат да се подслонят. В Хаити културата на строене е нула, там нямат ресурси, всичко идва с кораби от САЩ най-вече. Нашата цел беше да направим супер low cost сглобяеми къщи от различни големини и за различни ситуации и обитатели. Колко струва една такава къщичка? Нашият бюджет беше до 50 000$ за къща с включен транспорт. Имаше различни видове,

Един „уж“ реален проект в София. Цялото задание беше отпреди 2009. Защо „уж“? Защото Lehmann brothers спукаха балона. Проектът беше за малък небостъргач на 54 етажа, който трябваше да е в началото на град София до един зелен оазис. Това беше мастърпланинг на кв. Младост, където са панелни блокове и граничещ с “Цариградско шосе“, близо до двореца Враня. Проектът беше за бизнес сграда, но аз си го направих покомплексен заради дипломната работа и го промених да е и градоустройствен. Развитие на въпросния квартал, инфраструктура с много зелени площи, с една „зелена“ ограда между “Цариградско шосе“ и квартала, за да може да се изолира шума и частично замърсяването, което отива към блоковете. Бях направил research за бъдещото

странство развитие на София, за замърсяване, за шумонатоварване, минаващи самолети, какво се случва с Кремиковци, в кои посоки се развива градът, какви нови квартали се образуват и как се свързват с града. Според теб какво ще стане със София? За да може да се развива и да съществува като европейски град, в София трябва да се намалят задръстванията и времето, което хората прекарват в тях. За тази цел трябва да се инвестират адски много пари, които няма кой да даде, защото нямат пряка възвръщаемост, а в България няма пътеки, по които да се развиват големите градове с големите си проблеми, всичко се прави частично и непълно. А бизнес сградата от дипломната работа? Бяхяпредвидилдае„зелена“сграда,свътрешни оазиси между всеки 5 етажа, където хората могат да слизат. Не говоря за стаи, а за цели огромни отворени пространства, които не са запълнени с железобетон и стени. Всичко е отворено и конструкцията се вижда, защото София е в много силно земетръсна зона. Това също беше сметнато и конструктивно издържано и тези зелени оазиси трябваше да функционират като един микроклимат в сградата, с много вода и зеленина. Исках, след като хората прекарват един цял работен ден в тази сграда, да могат в почивките си да се озоват на съвсем различно място, вместо да слязат до кафето и да пушат по 2 цигари. Много е важно за възприятието на един човек в каква сграда е, къде живее, къде работи и как се чувства там, защото от това зависи целият му ден, в какво настроение ще е, колко ще е изморен и т.н. Аз мисля, че това е работата на архитекта и моето призвание – да карам хората да се чувстват по-добре от колкото те биха си представили.

www.provo.bg Какво мислиш за българските архитекти, които работят в България? Според мен, грубо казано, има три вида архитекти. Едните са от „старата“ школа, вече на възраст, но не пускат кокала и продължават да бълват социалистическа old-school отвратителна архитектура за 2012-2015 година. Тези хора не могат да бъдат изместени от по-младите – те са налазили навсякъде. Другият вид са що-годе по-млади – между 30-40г. Повечето от тях са учили в София и са научили това, което хората са разбирали преди 30-40 години. Тези архитекти, за да могат да бъдат по-актуални, се абонират за списания от Западна Европа, разглеждат в интернет, харесват си нещо, късат си страничката, преначертават и са „хора“. В медиите те са хората, защото публиката, която им се радва тук, няма ни най-малка представа, че те са плагиатствали, културата ни не е такава, че ние да знаем какво се случва в Европа или света. Третият вид архитекти, за съжаление най-малката част, са млади хора, които са завършили в чужбина, имат потенциал, но носталгията или други причини са ги върнали в България и те се пробват с иновативни средства, немислещи толкова за пари и хонорари, колкото за бъдещето и развитието на архитектурата и начина на мислене в нашата държава. Тези хора са капка в морето, но все пак ги има. Борят се за иновации и по-различното възприятие на архитектурата в България. Ако имаш възможност да направиш нещо с неограничени средства в България, какво би направил? Неограничени средства няма (смее се) – бих построил наново държавата. Да се съсредоточим върху един град, ако разполагаме с БВП на страната, бих инвестирал в един град, който да бъде така

странство измислен, проектиран и осъществен, че да функционира от само себе си. Хората, които живеят в него, да не се увеличат двойно за кратко време, а да е така планиран, че да се развива териториално по такъв начин, че прииждащите хора, които искат да живеят в него, да могат да се чувстват точно толкова добре, колкото и хората, които са били в началото. Обратно на ситуацията в столицата, където хората, прииждащи от провинцията, са принудени да се задоволяват с мизерни опции, само и само да си намерят работа. Бих построил град като космически кораб – да може да е енергийно независим. Това е много важно нещо, град, който да е в хармония с природата, да е един зелен град с чист въздух и малко коли, малко товарни коли. Всичко да се случва по друг начин. Логистиката трябва да се случва по друг начин в един модерен град, да не се разчита на автомобили и камиони. Какво мислиш за архитектурата във Варна, за плажа, за морската градина? (Въздиша.) Доста интересен въпрос, актуален при това, доколкото разбирам от медиите, това е доста нашумяла тема. Не искам да се задълбочавам, защото това е политически въпрос, за град Варна е хубаво брегът да се укрепи и да се предпази от ерозията, с която морето непреклонно и все по-агресивно всяка година изяжда брега. След определени години може и да я няма половината от морската градина. Това, че най-накрая започнаха укрепителни работи, е много правилно, но идва другият проблем, че има намесени лични интереси и така създалата се ситуация може да се използва да се изградят и други обекти и това вече има и позитивни, и негативни последствия. Според теб кое е по-добре – да изглежда като Сен Тропе или да остане така, както е?

Брой 1, Година 1 (2012) Зависи много… За икономическото развитие на град Варна е много по-хубаво така да се случат нещата. Да има инвестиции, туризъм, по-богати хора да идват, ако визията наистина е толкова добра, но това винаги е свързано и със самата държава и бизнес климата и, разбира се, архитектурата винаги играе важна роля. Тя е свързана с тези всички важни аспекти, един понеграндомански проект би бил много по-добре за Алея Първа, отколкото нещата, които въпросните архитекти от „старата школа“ са измислили и смятат да реализират. Това е жалко от друга страна, защото в днешно време да се строят такива неща с такива стари проекти е доста абсурдно – това може да се случи само в България. Последен въпрос. За какво не те попитах, а искаш да разкажеш? Искам да кажа нещо на хората в България: Обичайте се, не се мразете, не гледайте лошо, не завиждайте! Не се занимавите с проблеми, които не можете да решите и само ви натоварват допълнително ежедневието, спрете да гледате телевизия (не позволявайте да ви промиват мозъците), четете книги, интересувайте се какво пише в интернет, какво пишат независими журналисти в чужбина за нашата държава… и не на последно място: Правете деца, възпитавайте ги добре, научете ги на ценности, слушайте музика с тях (а не чалга), водете ги на театър и не забравяйте, не се стресирайте, бъдете спокойни! Благодаря за последния въпрос.

“

...а в България няма пътеки, по които да се развиват големите градове с големите си проблеми, всичко се прави частично и непълно.

“

фили

Кажи ми няколко думи и аз ще ти кажа какъв си!

ДИСТАНЦИОННИ БЛИЦ АНКЕТИ

1 Д О З И ЕП

фили

www.provo.bg 2. Кой би могъл да ни каже останалото? Приятели, познати, близки, врагове, аз. 3. Колко често се поглеждаш през очите на другите? Предпочитам да не го правя, ставам неуверен. Не съм съвършен. 4. Какво се вижда от твоята „камбанария“? И всичко, и нищо. 5. Ако има смисъл в нещо то е…? Животът.

Портрет на Григорий Кюлев – Гого През 1994 започва работа при стилист Капанов, майстор фризьор на Занаятчийска камара. Специализира в Кобленц,Германия, завършен курс към централата на L’OREAL – Париж Шампион на България в дисциплина мъжко подстригване за 1996 и 1997 и Фризьор на 2004 година. Преподавал модни прически и дизайн в Нов Български Университет и грим и прическа в Националната Художествена Академия. Реализирани проекти: ARLET FOR ART/2005, Never Stop/2006, The end of fashion/2008, We Celebrate Fashion/2012. Награда от 12 Festival international de la coiffure et de la beute, PERSONALITY of the YEAR INTERCOIFFURE Paris-2010 и призове от Wella Professional trend vision awards и Фестивал на прическата Бургас. В момента – Арт директор на салони „Арлет ” и „ART ACADEMY ARLET”. 1. Какво знае Гугъл за теб? 3000 резултата излизат на Григори Кюлев и Григори Кюлев – Гого .

6. Най-дразнещото за теб е…? Безсмислието. 7. Кое би променил в себе си? Ако имаше смисъл,бих поработил доста по въпроса. 8. А в другите? Също . 9. Колко често казваш: Не мога? Рядко. 10. Кое е най-провокативното нещо, което си правил? Проектите „Never stop“2006 и “The end of fashion“2008 за „АРЛЕТ“ . 11. Каква е най-голямата провокация спрямо теб? Интелигентността. 12. И какво направи? Замислям се. 13. Ти си про… Просто човек

фили

Брой 1, Година 1 (2012)

Портрет на Людмил Ангелов Людмил Ангелов е завършил Националната музикална академия “Панчо Владигеров” в София. Отличен с “Виртуози на клавирната музика” (Чехия, 1973), Сенигалия (Италия, 1976), “Фредерик Шопен” (Полша, 1985), Международен конкурс Палм Бийч (САЩ, 1990) Piano Masters (Монте Карло, 1994) и World Piano Masters Tour (Франция, 1997). Изнасял рецитали, концерти c камерна музика и е солирал с всички български и с много реномирани чуждестранни оркестри, под диригентството на Лорънс Фостър, Джеймс де Прист, Жан-Бернар Помие, Maрк Aндре, Фьодор Глушченко, Джордж Пехливанян,Жoзeп Понс, Педро Халфтер, Енрике Гарсия Асeнсио, Руслан Райчев, Михаил Ангелов, Емил Табаков, Георги Димитров, Владимир Гяуров, Росен Миланов и др. През сезона 1987/1988 Людмил Ангелов представя събраните творби на Шопен за пиано в цикъл от дванадесет рецитала и получава отличието “Млад музикант на годината” в България. Участвал е и в някои от най-значимите Шопенови фестивали.

През 1999 изпълнява с Интеграла с музика на Шопен в Мадрид и други градове в Испания.Дебютният му рецитал в Ню Йорк е през 1990 в Линкълн Център. Свирил е също така и в залите на Берлинската филхармония, “Плейел” и“Гаво” в Париж, “Херкулес” в Мюнхен, “Концертгебау” в Амстердам, Операта в Монте Карло, “Брукнерхаус” в Линц, “Аудиторио Насионал” в Мадрид, “Аудитори” в Барселона, “Палау” във Валенсия, концертните зали на Московската и Миланската консерватория, Двореца на музиката в Атина, KBS в Сеул и др. Живее в Испания, където е основател и понастоящем артистичен директор на Международния музикален фестивал в Толедо. С рецитали на Международния клавирен фестивал La Roque d’Antheron във Франция и на Международния Шопенов Фестивал във Варшава. През 2002 Людмил Ангелов дебютира на Фестивала в Нюпорт (САЩ). Пианистът има записи за RСА, Gega new, France Classique, Pentatone, Danacord. Компактдискът му с

фили Ронда и Вариации на Шопен е награден от Международния Шопенов институт във Варшава с “Grand Prix du Disque Chopin”. Реализирал е няколко световни премиери на произведения от Николай Капустин на Международниямузикален фестивал в Толедо, а заедно с цигуларя Веско Ешкенази интегралното изпълнение на Моцартовите сонати за пиано и цигулка в Хихон, Толедо и Мадрид. Осъществил е Интеграл от 6 концерта с музика на Шопен в Испания и България, концерти в Белгия, Италия, Франция, Германия, Полша, Сърбия, Словения, Южна Корея и САЩ, както и запис на 5-те клавирни концертана Панчо Владигеров за английската компания Toccata Classics. Носител е на наградата „Аполон Токсофорос” на фондация Аполония и е член-кореспондент на Кралската академия на изкуствата в Толедо. Маестро Людмил Ангелов е основател и артистичен директор на фестивал “Пиано Екстраваганца” с основна цел - възстановяването на световното музикално наследство, в смисъл на пропагандиране на музикални произведения с висока художествена стойност от композитори, които не са придобили популярност или са останали в сянката на общоизвестните и вече утвърдени гении на класическата музика.

www.provo.bg 5. Ако има смисъл в нещо то е…? Изкуството. 6. Най-дразнещото за теб е…? Комбинацията от невежество и големи претенции. 7. Кое би променил в себе си? Прекалената толерантност. 8. А в другите? Агресията. 9. Колко често казваш: Не мога? Всеки път когато наистина не мога... 10. Кое е най-провокативното нещо, което си правил? Изборът на професията си. 11. Каква е най-голямата провокация спрямо теб?

1. Какво знае Гугъл за теб? Че съм влюбен в инструмента си. 2. Кой би могъл да ни каже останалото? Пак Гугъл. 3. Колко често се поглеждаш през очите на другите? Често, защото аз съм много късоглед от малък... 4. Какво се вижда от твоята „камбанария“? Безкрайния океан на музиката.

Да бъда на една сцена с хора, които в последствие доказаха, че не заслужават да сме там заедно. 12. И какво направи? За съжаление, приех я. 13. Ти си про… Екологист.

фили

Брой 1, Година 1 (2012) 3. Колко често се поглеждаш през очите на другите? Старая се всеки ден във всяка ситуация дори и ежедневна случка. Това е част от моето разбиране за хармония. 4. Какво се вижда от твоята „камбанария“? Всепо-далечвъввреметоипространството… надявам се! 5. Ако има смисъл в нещо то е…? Децата, да вършиш това, което обичаш, да се опиташ да разбираш хората…

Портрет на Петя Добрева Родена на 28.10.1959 г. във Варна, завършила Гимназия по туризъм, колеж по туризъм и ИУ Варна със същата специалност. Професионалната й кариера стартира от 1977 и включва Златни пясъци, Гранд хотел Варна, и Св.Св. Константин и Елена. В момента има собствен бизнес. Управлява Тур агенция БУЛ ХОТЕЛ ТУР ООД и Про Адвайс ООД (експертни оценки). Дълга кариера и това съвсем не е всичко – „какви планове имам!“ Професия мениджър в туризма, фирма БУЛ ХОТЕЛ ТУР ООД.

1. Какво знае Гугъл за теб? Име, професия, основни позиции в професионалното ми развитие, някои лични данни като семейно положение, дата на раждане (защото мисля, че първите две числа са важни, за да ме разбират правилно , а и възрастта е предимство). 2. Кой би могъл да ни каже останалото? Много хора много различни части от останалото. Истината само аз.

6. Най-дразнещото за теб е…? Посредствеността. 7. Кое би променила в себе си? Да съм по-търпелива. 8. А в другите? Да уважават постиженията на другите. 9. Колко често казваш: Не мога? Вярвам, че всичко, което ми „сервира“ съдбата, е в моите възможности. 10. Кое е най-провокативното нещо, което си правила? Това не е силната ми страна, а и не виждам причина да се правя на провокативна. 11. Каква е най-голямата провокация спрямо теб? Вероятно не предизвиквам провокативно поведение. Тези ситуации са тест за търпението ми и до колко умея да разбирам хората. 12. И какво направи? Опитвам се да овладея ситуацията да насоча събитията в желаната от мен посока. 13. Ти си про… Аз подкрепям правилата (про-правилата!).

фили

www.provo.bg Любимият ми албум. 6. Най-дразнещото за теб е…? Липсата на смисъл. 7. Кое би променил в себе си? Нищо. 8. А в другите? Безразличието. 9. Колко често казваш: Не мога? Без такива.

10. Кое е най-провокативното нещо, което си правил? Е сега, няма да се излагаме.

Портрет на Ивайло Данаилов

11. Каква е най-голямата провокация спрямо теб? Веднъж в Пловдив пред едно РПУ се опитаха да ми продадат амфетамини.

Ивайло Данаилов е завършил Американския колеж в София през 2012, понастоящем е първа година студент в Newcastle University, School of Law. Басист на Random Fact, The Cabinets, Silva Method, Voor de Wind. Песента “Love” na Random Fact е класирана в българския финал на Евровизия 2012.

12. И какво направи? Казах им, че не са достатъчно тежки. 13. Ти си про… ...сто ненормален на моменти.

1. Какво знае Гугъл за теб? Все още нищо, бърка ме със Стефан Данаилов. 2. Кой би могъл да ни каже останалото? Злите езици. 3. Колко често се поглеждаш през очите на другите? Старая се да е рядко. 4. Какво се вижда от твоята „камбанария“? Музика в цветове. 5. Ако има смисъл в нещо то е…?

фили

Брой 1, Година 1 (2012)

Портрет на Антоанела Петрова Антоанела Петрова е родена на 07.09.1982 г. в Добрич. На 10 години започва да свири на флейта и участва в различни музикални конкурси, оперети и фестивали. Завършила е езикова гимназия „Гео Милев” в Добрич и Икономически Университет – Варна. През 2005 г. заедно с брат си Нейчо Петров–Реджи работи като пеещ сервитьор в Joker’s Club – Варна. Музиката обаче е приоритетна и запознаването й с музикантите Страцимир Павлов, Валери Ценков (Каффе), Чавдар Гочев-Чарли (Акага), Стоян Роянов – Я.Я. и др. затвърждават позицията й като една от прогресиращите млади певици в град Варна. Сред основателите на първия госпъл спиричуъл хор в България „GO+SPELL“, като впоследствие той се разраства и приема името „Gospel Chorale“. Създава свой собствен проект с името MOODS . През 2010 г. заедно с брат си, участва в най-гледания и нашумял музикален риалити формат „X Factor“. Ко-

сценарист и участник в „Титаник бенд 100″, подготвя бъдещи авторски проекти и превръща „Moods” в основен културен елемент на арт обществото във Варна. През 2012 г. представя първата си авторска песен „In You” на форума на Варненско лято, а през октомври месец заедно с Нейчо Петров(Реджи) представят на Варненската публика спектакъла „Посоки:Париж”, на който е съпродуцент, режисьор, съсценарист, организатор и изпълнител. 1. Какво знае Гугъл за теб? Не знам какво знае Гугъл за мен:) Може би, че съм певица! А може би е достатъчно…или не?! 2. Кой би могъл да ни каже останалото? Брат ми, семейството ми и приятелите ми! Но най-вече аз самата:)

фили

www.provo.bg

3. Колко често се поглеждаш през очите на другите? Зависи в каква ситуация се намирам и дали съм преценила, че мнението на другите е важно в момента! Зависи за какво и в кого се оглеждам! Старая се да слушам интуицията си и същността си, но мнението на другите не бива да се подценява. В себичния свят който живеем, всеки си мисли, че той знае най-много и е наясно с всичко. Това е просто его, а не самоопределяне или мъдрост!

Рядко, но дори когато го кажа, не съм много

4. Какво се вижда от твоята „камбанария“? От моята „камбанария“ се вижда много красота, много самоанализ и много мечти! Както и борба – най-вече с мен самата!

провокация, зависи към кого е отправено…

5. Ако има смисъл в нещо то е…? В същността ни… В Бог. 6. Най-дразнещото за теб е…? Лицемерието и себичността…

съгласна със себе си и не знам от кое се ядосвам повече, от това, че не мога или, че съм помислила, че не мога! 10. Кое е най-провокативното нещо, което си правила? Честно казано не знам… Може би всяко действие

може

да

се

тълкува

като

11. Каква е най-голямата провокация спрямо теб? Може би, когато съм била инициирана да се погледна честно… Понякога е много страшно, но съм благодарна за това! 12. И какво направи?

7. Кое би променила в себе си? По-малко да мисля…

Ами погледнах се… и го преживях, заобичах и

8. А в другите? Може би същото… и да се вглеждат честно в себе си, за да може да има прогрес!

да променям!

9. Колко често казваш: Не мога?

Аз про-дължавам пътя си!

което не ми хареса, до ден днешен се стремя

13. Ти си про…

фили

Брой 1, Година 1 (2012)

Портрет на Милена Михайлова Милена Михайлова е родена на 16.07.1985 г. Магистър по мениджмънт от Икономически Университет – Варна. Професионално се занимава с франчайзинг и онлайн бизнес. Понастоящем специализира докторантура и провежда изследване в областта на франчайзинга в Columbia University в Ню Йорк. 1. Какво знае Гугъл за теб? В Гугъл за мен може да се открият няколко неща: Милена Михайлова от Варна, завършила френска езикова гимназия, магистър по мениджмънт и настоящ докторант, с професионално развитие в областта на франчайзинга, собственик на малък онлайн бизнес.Ако можех да изтрия информацията от Гугъл и да напиша нещо за себе си, далеч нямаше да звучи толкова суховато и ПРО. Щях да напиша, че Милена Михайлова е просто един обикновен човек с всички свои добри и лоши страни, която се опитва да живее в хармония според простите закони на собственото си светоусещане.

2. Кой би могъл да ни каже останалото? Всеки, който някога е контактувал с мен, защото се стремя да съм максимално открита. Интересно ми е колко цветен става пъзелът, когато парчетата от информация се съберат. За колегите ми може би съм напориста и педантично ориентирана към постигане на цели, за приятелите сигурно съм онази, която постоянно ги ръчка да излизаме в търсене на бохемски удоволствия, за семейството си все още съм малкото момиче на мама и татко, за някой мъж може би съм абсолютен инвалид в кухнята, но пък страхотен партньор в живота… 3. Колко често се поглеждаш през очите на другите? Не обичам да го правя, така или иначе нито искам, нито мога да се харесам на всички. Намирам за твърде изморително да живея съобразно критериите на някой друг и досегашният ми житейски опит ми е доказал многократно, че това ограбва

фили най-ценния ми и невъзобновим ресурс – времето! Но нищо човешко не ми е чуждо и ми става приятно, когато чуя отнякъде нещо хубаво за себе си или обратното, което за мое щастие се случва рядко. 4. Какво се вижда от твоята „камбанария“? От моята камбанария небето е по-синьо и безоблачно и дъждът не мокри, а те кара да излезеш и да танцуваш в локвите. По природа съм непоправим оптимист и се мъча вместо да се ядосвам на гюрултията от чуждите камбанарии, да се старая моята винаги да е изметена, камбаната да е лъсната, акордите да не са в дисонанс и да бие всеки ден, подобрена от вчерашната мелодия. Не ме притеснява фактът, че понякога моята камбана не бие в съзвучие с останалите, щом винаги бие в тон с пулса ми и ме ПРОВОкира да продължавам да търся и чувам музиката.

www.provo.bg толкова много се дразня. Оттогава се опитвам да запълня вакуума на дразненето с моменти, гледки и хора, на които можеш да се възхищаваш: да вдигна чужд боклук на улицата и да ПРОВОкирам учудени погледи, да се усмихна на непознат и да ПРОВОкирам любопитството му, да ПРОВОкирам гълъбите да ядат трохите на съседката и да заглуша фолк ритмите с по-високи децибели, ПРОВОкирайки всички съседи да си направим караоке. Някакси нещата сработват!

5. Ако има смисъл в нещо то е…? Да спреш да търсиш смисъл винаги и навсякъде. Нещата ПРОсто трябва да се случват със или без смисъл. Единствено намирам смисъл в това нещата, които мисля, които казвам и които правя, да са едно и също нещо. Оттам насетне не е важно дали има смисъл или не.

7. Кое би променила в себе си? Да не съм толкова припряна и прибързана, да натискам паузата на дистанционното почесто, за да мога да се насладя и на миниатюрните детайли. Опитвам се всячески да тренирам търпение: редя кубчето на Рубик, чистя фуги в банята плочка по плочка, бих ПРОшила и гоблени сигурно… До момента, в който не се появи резен диня на масата, който трябва да се унищожи преди другите да посегнат към него или не си купя дреха, която да облека още от съблекалнята в магазина с етикета. Имам цяла торба с недостатъци и странности. Но освен върху търпението, работя върху това съм по фокусирана, да не съдя хората, а да се опитвам да ги разбирам и това да не давам съвети, ако не ми бъдат изрично поискани.

6. Най-дразнещото за теб е…? До преди няколко години много се дразнех. В България винаги има за какво да се дразниш, стига да имаш достатъчно време, което да изгубиш в подобно настроение: на чистотата, на предразсъдъците, на омразата, на властта, на съседката, която си изтърсваше покривката на терасата ми, на съседа, който ми разваляше вечеринките на терасата с любимите си фолк ритми и голо шкембе. В един момент достигнах до абсолютната градация да се дразня на цялата система и направих заключението, че е време да се издразня на себе си, че

8. А в другите? Нищо не искам да променям в никого. Всъщност не вярвам, че хората се променят, освен ако нямат дълбок стимул или вътрешна мотивация да го направят. Отказала съм се наивно да вярвам, че хората се променят заради някого или нещо. Подобни промени са или мимолетни, ала „докато ти замажа очите”, или инертни: винаги избиват – или след време, или в друга посока (разбирай нежелана). Така че всеки да си живее живота, както намира за добре. Ще ми се понякога обаче, хората да виждат света от малко повисоки камбанарии. Но това го могат само

фили

9. Колко често казваш: Не мога? Не съм съвършена, не съм и машина; случва ми се понякога да кажа: „Не мога да огрея навсякъде”, „Не мога да спра да се хиля”, „Не мога да бия бекхенд като хората”, „Не мога и една мусака да направя, ама знам едно страхотно място, където да те заведа да ядем”, „Не мога да чопля семки, това е храна за животни и е против аристократичните ми обноски”. 10. Кое е най-провокативното нещо, което си правила? Преди 2 години имах отчайващата нужда от свеж рестарт в живота си: нещо което да ме накара не да презаредя батериите, а да мина на съвсем ново захранване. Реших да замина за Китай за половин година, намерих си работа и тръгнах сама. Събрах всичко стойностно в куфар, който така и не пристигна (да са живи и здрави Катарските авиолинии). Озовах се сама сред милионите диаметрално различни от мен хора, с няколкото книги от ръчния ми багаж и достатъчно време да ПРОВОкирам всичко, което бях научила за живота дотук и да ПРОпътувам най-дългия път – към себе си. 11. Каква е най-голямата провокация спрямо теб? Да се опитвам да надскоча себе си. Никой друг не може да ме провокира толкова добре, колкото отражението в огледалото. Никога не съм страдала от нереализираните амбиции на родителите си или от състезателната завист към приятел или познат. Имам един дългогодишен ритуал, който спазвам винаги в периода между Коледа и Нова година от 2002 насам. Взимам един лист А4 и от едната му страна правя равносметка на всичко значимо за изминалата година, а на другата страна си поставям цели за следващата. Накрая на годината преглеждам какво съм постигнала

и какво съм пропуснала. Радвам се, че всяка година надминавам очакванията си, така отказах цигарите, купих си кола, научих се да карам ски и сърф, спечелих тази невероятна стипендия за Ню Йорк, както и много други прости малки човешки победи. 12. И какво направи? Резултатът от всички ПРОВОкации, които си отправям е, че никога не се отказвам да отговоря на предизвикателството и да вдигна ръкавицата – тогава, когато преценя, че усилията си заслужават и няма да пожертвам себе си. Не знам дали се превръщам в по-добрата си бета версия, но смело и убедително мога да твърдя, че съм един щастлив и реализиран човек. 13. Ти си про… ПРОсто щастлива и непоправимо влюбена в живота.

“

ПРОфесионалистите!

Брой 1, Година 1 (2012)

Нещата ПРОсто трябва да се случват със или без смисъл.

бектив

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

Месец на фотографията Иван Цонев

бектив

дна очарователна инициатива, множество красиви събития, широкообхватна естетика, насочен поток от съмишленици, ненасочен поток от мисли и безценните усилия на организаторите – Andari photography and communications – Анатолий Радев и Дария Василева. Творчески екип от двама фотографи, благодарение на който град Варна имаше несравнимото удоволствие да вдиша полъха на вече случващи се културни програми с доказано качество и идеална цел – да обедини усилията и ентусиазма на радетелите за развитието на фотографското изкуство в България. За първи път град Варна беше част от Месец на фотографията

www.provo.bg 2012. Тази година участваха над 400 автори в 101 събития, 43 локации в 6 различни града: София, Варна, Бургас, Велико Търново, Смолян и Севлиево. През месец юни се проведе третото издание, организирано от Национално Сдружение Фотографска Академия “Янка Кюркчиева”. Имаше разнообразни изложби и събития, представящи всички жанрове на фотографията през гледните точки на фотографи от цял свят. Бяха представени доайени и млади фотографи,безкомпромисни класици и смели експериментатори, носталгичноромантични проекти и будещи размисъл социални изследвания. Месец на фотографията се случи във Варна с 10 фотографски изложби с 5 съпътстващи

бектив събития. Изложбените пространства бяха Галерия 10 – основно средище на Месец на фотографията във Варна – Мол Варна, Арт Галерия Ларго, Културен дом Хармония, Галерията на Ева и Галерия Актив Арт. Официалният старт на събитието във Варна се състоя в Мол Варна на 1 юни с емблематичната изложба „НАСЛЕДЕНО – Фрагменти от архитектурната история на Варна“. Проектът „НАСЛЕДЕНО” представя забележителни примери от архитектурното наследство на град Варна. Наред с широкоформатни детайлни фотографии бяха показани и оригинални чертежи на някои от знаковите архитектурни паметници на града. Акцентът бе върху зелената

Брой 1, Година 1 (2012) система, богатата растителност и потъналите в зеленина улици, толкова характерни за Варна. Експозицията е мултимедийна и пресъздава едно виртуално градско пространство от емблематични елементи – фасади на известни сгради, зеленина, звуци и аромати. Изложбата „Наследено“ е гостувала в културната столица на Европа 2010 – Истанбул. Куратор на проекта е арх. Веселин Василев, заедно с екип от видни варненски архитекти, писатели и историци. Изложбата ясно показва стремежа на варненските архитекти да пресъздадат способността на градските къщи да поглъщат слънце и да излъчват ведро настроение, което се сменя наистина

бектив

всеки сезон, но винаги си остава варненско, топло и гостоприемно. Заедно с това в Галерия 10 се откри изложба на ученици от Първа езикова гимназия под наслов „Един безкраен свят“ и изложбата на Любомир Клисуров „Светът на мълчанието – подводна фотография“ в Галерията на Ева. Любомир Клисуров е подводен фотограф, професионален водолаз и морски изследовател. Той е стипендиант на ЮНЕСКО в САЩ по въпросите на продължителното пребиваване на човек под водата. Има 11 самостоятелни изложби. Автор е на поредица „Очи в очи с подводния свят“ в списание „Морски свят“ и на множество научнопопулярни статии и материали за подводната фотография, илюстрирани с

www.provo.bg

негови снимки в български и чуждестранни списания. През 2008 г. издава първия и засега единствен фотоалбум „Черно море под водата“, представящ флората и фауната на Черно море. На 05 и 06 юни извадихме старото желязо от скрина с вечери – базар и ревю на аналоговата фотография в Културен дом „Хармония“. На 6 юни се насладихме на красотата на женското тяло със сборната изложба „Акт Арт“ 2012 в Галерия Актив Арт. Изложбата „Акт Арт“ 2012 е организирана от Ангел Ненов – „Кино-фотоклуб Варна“. Участниците са 15 и всеки от тях се представи с 4 произведения, които са включени в луксозен каталог. Преди създаването на изложбата „Акт Арт“ нейните

бектив фотографи участваха в едноименния семинар през месец май, по време на който имат лекции по студийно осветление, запознават се с достижения на световни автори в актовата фотографията, наблюдават демонстрации по осветление и композиция с модел и участват в групов пленер на Белославските Побити камъни. На следващия ден – 7 юни, се пренесохме в Арт Галерия Ларго, за да се докоснем до „Духът на Варна“. Едноименната фотографска изложба бе организирана и показана по инициатива на организаторите на събитието за Варна ANDARI photography and communications с подкрепата на OLE Print и Арт Галерия “Ларго”. Изложбата акцентира и показва животворящия, творчески

Брой 1, Година 1 (2012) дух на Варна, отразен във всички сфери на обществения живот. Създадена е специално за първото издание на „Месец на фотографията“ 2012 във Варна с участие на автори от всички възрасти, които изпратиха снимки по темата, след което се проведе открит подбор на 116-те фотоса. Във фотоизложбата участват 24 избрани фотографии на 19 автора: АНДАРИ – Анатолий Радев и Дария Василева, Адриана Вотей, Венцеслав Русев, Георги Карамихайлов, Гергана Чакалова, Даниел Аврамов, Дария Петрова, Диана Димитрова, Димитър Дачев, Звездица Стойчева, Зорница Ковачева, Йордан Пройков, Катя Пиндикова, Любомир Бенковски, Миладин Миладинов, Ралица Живкова, Тодор Чавеев, Трендафил Димитров и Цвета Убчева.

видение

Търсенето на нови посоки, изразни средства и съмишленици в развитието на визуалната култура продължава. Ако една дванадесета част от годината е толкова пъстра и динамична, остатъкът от нея заслужава да се замисли за собственото си очарование. Очакваме будната публика отново на следващото издание на тази прекрасна инициатива, която, убедени сме, ще придобие огромна и заслужена популярност. Съвсем ясно стана за всички, че съвременното Аз (пък

www.provo.bg

и ти, и той, и ние) има потребност от ведри оптически начинания, разкриващи красотата на широкодостъпното като занимание, но омагьосващо като изкуство и незабравимо като усещане докосване до фотографията. Нека видим накъде върви светът при такова изобилие от красота. Снимки и материали: ANDARI photography and communications, www.andaribg.com

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

съществуване

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

Баба Злата и новият нестинар

главни консултанти на поредицата филми. Между снимките, които правихме с екипа, ми оставаше и свободно време, което оползотворявах с разглеждане на близки обекти и правене на лични фотографии.

Горан Стефанов

Първото място, което посетих, беше храмът „Св. св. Константин и Елена” в центъра на селото. Когато влязох в църквата, все още не беше започнала утринната служба за празника. Не след дълго се появи свещеникът в богослужебно одеяние, няколко момчета с народни носии донесоха три икони и един метален кръст и започна утринната служба. След отслужването на службата момчетата с носиите взеха трите икони и ги изнесоха през страничния вход на храма. Двама гайдари и двама тъпанджии чакаха икононосците пред

Заедно с доктор Атанас Орачев и снимачния екип на Светослава Тадаръкова пристигнахме в село Българи на 03 юни 2011 г. към 9 часа преди обед. На този ден се провеждаше и традиционният събор на селото заедно с нестинарските игри. Нестинарството беше включено в поредицата предавания „Мистериите на Странджа”, които екипът на телевизия ББТ трябваше да заснеме. Аз и Атанас Орачев, доктор на историческите науки, бяхме поканени от г-жа Тадаръкова като

съществуване входа и поведоха процесията към конака, столнината, който се намираше на около 50 м от храма. Музикантите спряха пред дворната врата на конака и останаха отвън, а икононосците вкараха иконите вътре, където чакаха две жени – отговорничките на конака. Те започнаха трескаво да надяват върху иконите червени кърпи, обшити с множество старинни сребърни пари и странни мотиви. Знаех, че в момента „обличат” иконите, но не бях наблюдавал този обред досега. Бях „посветен за нестинар” преди година, но за първи път идвах в село Българи. Трябва да се отбележи, че обичаят за празника на св. св. Константин и Елена с пълния цикъл от обреди е запазен единствено тук – в село Българи. Малкото помещение на конака беше опушено от запаления в камината огън. Беше доста задушно, защото точно с влизането на икононосците с иконите вътре бяха влезли и значително количество журналисти и зяпачи, които снимаха и явно пречеха на хората да си свършат спокойно работата. Накрая и трите икони бяха облечени и икононосците ги изнесоха навън, където чакаха гайдарите с тъпанджиите. Процесията заедно със свещеника, епитропа, нестинарите, голямо множество хора и журналисти се отправи към аязмото „Св. Костадин”. Там свещникът извърши водосвет над водата от аязмото, изми иконите и за да си „отдъхнат”, икононосците ги поставиха на дървено одърче, построено в близост до аязмото. След това музикантите засвириха и епитропът поведе хоро, на което се хванаха всички присъстващи. Когато танцът приключи, иконите си бяха вече „отдъхнали” и

www.provo.bg икононосците ги понесоха към конака. Там двете жени свалиха ризите от тях и поставиха иконите на дървена поставка, закрепена за източната стена на сградата. След това жените се заеха с приготвянето на курбан. Аз попитах: - За кого е курбанът? - За нестинарите! Първо те трябва да ядат, а после който свари ще яде! След това се заех да разглеждам конака и сред множеството инвентар в него открих две сребърни гривни и един странно изглеждащ цилиндричен предмет с широк отвор от едната страна, покрай който бяха закрепени листоподобни сребърни пластини с множество малки отвори по тях. Целият цилиндър беше направен от масивно сребро. Повиках доктор Орачев, за да му съобщя за откритието си. След като разгледа обстойно на слънчева светлина двете гривни, д-р Орачев констатира, че според изображенията върху тях могат да се датират не по-рано от 18 век. Но цилиндричният предмет си оставаше загадка. Към нас бавно се доближи непозната жена, която след като видя двете гривни и цилиндричния предмет, възкликна учудено: - Аз от толкова време се занимавам с нестинарството и специално с този конак, а тези предмети ги виждам за пръв път. Въпросната дама, с която така и не се запознах, също не успя да изкаже становище относно предназначението на сребърния цилиндър. Тогава аз случайно надникнах в отвора на цилиндъра и извиках от учудване, когато видях вътре

съществуване парче проядено от годините дърво. Цилиндърът всъщност беше обков на дръжка на икона. Може би същата онази икона, за която се разказва в легендата за обидения от неблагодарните селяни нестинар, който, щом докоснал иконата, тя се счупила на парчета, а в ръцете на нестинаря останала само „опашката” й. Според преданията в деня, когато ще играят, нестинарите се смятат за хора, стоящи в непосредствена близост до Бог. Те извършват странни, налудничави действия, често говорят неразбираемо, несвързано или издават нечленоразделни звуци като „въхкания”. Ако в такъв момент някой от присъстващите си позволи да обиди, критикува или да се присмее за нещо на нестинар, казват, че все едно на Господ се е присмял и Го е заплюл в лицето. Нямахме представа от къде и защо тези предмети са тук. Д-р Орачев и г-жа Нейкова ми разказаха, че хора от близо и далеч носят сребро като дарение за обков на иконите. Направих няколко снимки на предметите, след което ги внесох обратно в конака и ги оставих на местата им. Излязох навън и видях нестинаря Михаил и сина му Иван от село Ясна поляна, които подреждаха дърветата за „уалията” – нестинарския огън. Познавах Михаил от миналата година, защото по време на летния си стаж в ММЦ Приморско го бях интервюирал относно нестинарството. Притекох им се на помощ и с общи усилия успяхме да ги подредим. Запалихме огъня с помощта на газова горелка към 14.30 часа. След това бях зает с филмовия екип. Отидох отново в конака към 19.00 часа. Там вече се бяха събрали няколко

Брой 1, Година 1 (2012) непознати за мен хора, явно местни, както и един телевизионен екип на „Канал 0”, които усърдно вземаха интервю от присъстващите. Аз се чувствах странно. Усещането ми беше познато, макар че знаех какво ми е, не можех да се примиря с него. Прихващаше ме. Изследователите описват прихващането като специфична екстаза, при която се променя психосоматичното състояние на човек. Трудно е за прихванатия да опише точните усещания на състоянието, в което се намира, защото е комбинация от чувства. Според мен телесният статус е подобен на симптомите при грип. Леки болки в корема, гадене, усещане за обща отпадналост, обливане на топли и студени вълни, сухота в устата, тръпки по крайниците и гърба, изпотяване, телесни халюцинации, изразяващи се в усещания за докосване от несъществуващи ръце. Настроението е приповдигнато и може да се опише като очакване да се случи нещо, нервно нетърпение. Тези усещания идват на вълни и преминават през неопределен период от време в продължение на няколко часа преди танца в огъня. Когато влязох в конака и седнах на един от столовете, журналистите интервюираха нисичка женица с народна носия, която стоеше на стол на около два метра от мен. Тя с тънък и тих гласец обясняваше пред камерата как цял живот е правела добро: - Аз винаги добро съм правила на хората, никога услуга не съм отказвала на никой! – достигна до ушите ми. И така, както говореше спокойно на микрофона, жената се изправи, обърна гръб на камерата, приближи се към мен и

видение

аз видях как изражението й се промени. Очите й се отвориха широко, устните и промениха формата си и сякаш цялото й лице се смени с друго. Заговори ми с плътен и груб женски глас, напълно различен от онзи, с който само преди секунда разговаряше. - Тази вечер ти ще играеш в огъня! – ми каза тя. Аз не можех да сваля поглед от нея. Бях стъписан. Насилих се и отговорих: - Ами ако св. св. Константин и Елена са казали, ще играя. А тя сякаш не чу отговора ми и продължи : - Не ми ли вярваш!? Ела при мен на огъня да те прекадя и ще влезеш да играеш вътре!

www.provo.bg

След това тя рязко се обърна и излезе от конака. Журналистите от „Канал 0” явно видяха новата си жертва в мое лице. Веднага ми тикнаха пред очите обектив и микрофон и ме заразпитваха. Не се чувствах в кондиция да давам интервю, а и само допреди няколко минути трябваше да отговарям на подобни въпроси пред камерата на Тадаръкова. Беше ми любопитно да разбера коя е тази странна жена, която току-що разговаря с мен, сякаш ме познаваше отдавна. Станах, изоставих досадните журналисти и последвах жената навън. Заварих я да стои пред конака с поглед, насочен по посока отблясъците светлина, които хвърляше догарящият в центъра на селото нестинарски огън. Приближих се към нея:

съществуване - Коя си ти ?

Брой 1, Година 1 (2012) кой

Тя се обърна рязко към мен, погледна ме с широко отворените си очи и ми каза: - Аз съм баба Злата! След това отново се загледа или към огъня, или в нищото. Аз прецених, че ще е добре да я оставя и отново в конака. След няколко минути жената, която се беше представила като баба Злата, се появи заедно с още няколко други жени, облечени с народни носии. Стана ми ясно, че това са нестинарки. Те говориха шумно за различни неща. Аз реших да подновя разговора с баба Злата: - Бабо Злато, ти откъде си? А тя продължаваше да говори с другите жени за това, че си била загубила забрадката и сега няма с какво да играе, и сякаш не ме чуваше. Аз повторих въпроса си. Тогава тя се обърна към мен, погледна ме с такова учудване сякаш ме виждаше за първи път и ми каза с тих и тънък глас : - Казвам се Веска и съм от село Бродилово. Бях много учуден защо ми беше казала друго име преди малко, но не задавах повече въпроси. Не след дълго дойдоха и другите нестинари, заедно с икононосците и епитропа. Аз никого не познавах и затова просто си седях, слушах и наблюдавах. Изведнъж се появи Михаил и започна да определя организацията – кой след кого ще върви на процесията по обикалянето на църквата след малко и

кога ще влиза в огъня. Според неговите думи той бил главният нестинар на село Българи, макар че е от село Ясна поляна, и е негова работа да определя реда на нестинарите по време на игрите. Никой не му противоречеше. Всички се наредиха на двора на конака в колона както Михаил ги беше разпределил. Първо стояха музикантите, епитропът, иконононосците, двете жени отговорнички за конака, нестинарите мъже, предвождани от Михаил и сина му Иван, нестинарките. Понеже мен ме беше пропуснал в разпределянето на местата, аз се наредих най-отзад. Много исках да играя и за това бях облякъл и народна носия. Тогава Михаил се обърна, за да провери дали всичко е изпълнено според неговите заръки, и ме видя.

съществуване - Какво правиш там? Защо си се наредил при нестинарите? Като по команда две от нестинарките, стоящи пред мен, застанаха от двете ми страни, а баба Злата или Веска заговори вместо мен: - Мишо, тук имаме един нов нестинар, трябва да го пуснем да играе с нас. - Не мога аз да пускам така хора! Нито го знам откъде е, нито го познавам! Да отива да си гледа телевизията! – отговори троснато Михаил. Беше ме видял през деня с екипа на Тадаръкова и знаеше с какво се занимавам. - Ти ли си сайбия на огъня? – му отвърна Веска. – Огънят е на всички, аз тъй знам! Не си по-голям от св. Константин, че да определяш кой ще играе и кой не! Това момче днес ще играе в огъня и толкова! Аз така казвам! Хайде тръгвай напред, че всички тебе чакаме.

www.provo.bg След тези думи Михаил се обърна и даде знак на музикантите да свирят и процесията тръгна напред. Пред нас имаше огромно множество хора, през които трябваше да си проправяме път. Те ни блъскаха и настъпваха, беше нещо ужасно. Държахме се за ръце, защото никой не трябва да пресича пътя на нестинарите. Успяхме с много усилия да обиколим три пъти църквата, но когато трябваше да влезем в оградения с въже кръг, в който гореше огън, се случи нещо непредвидено. Около няколкометровия кръг се беше събрало голямо множество хора, а в него няколко полицаи пазеха да не се навлиза зад загражденията. След като чуха тъпаните и гайдите, хората се раздвижиха, полицаите повдигнаха въжетата, но вътре успяха да влязат само музикантите, икононосците и епитропът. Точно пред нас плътната маса народ се затвори и ние останахме извън кръга. Изминаха няколко минути преди стоящите отпред да си пробият път до загражденията. С много усилия успяхме да обясним на полицаите, че сме нестинарите и ние трябва да играем в огъня. След като разбраха каква е работата, ни допуснаха. Музикантите отново засвириха, обиколихме три пъти запаления огън по посока, обратна на часовниковата стрелка, от дясно на ляво, и застанахме в изходна позиция. Михаил, с дълъг търмък, заразстила жарта в различни форми. Първо на кръст, после на звезда и накрая в равен плътен огнен кръг. Гайдите замлъкнаха. Всички застинаха като вкаменени. Тогава чух как тъпанът отмери четири равни такта, като на петия писна отново гайдата.

Нестинари около мен се раздвижиха

видение

като по команда и затанцуваха. Навярно същото се е случило и с мен, но не помня добре. Първи в огъня влезе Михаил. След него един след друг започнаха да влизат наредените в редица нестинари. След известно време Михаил дойде при мен, тупна ме по рамото и ми рече: - Хайде, ти си! Аз отидох до Веска и я помолих да ме прекади, както ми беше поръчала в конака. Тя взе ръчна кадилница, накара ме да коленича пред нея и започна да я върти над главата ми, като изговаряше тихо някакви думи, които не успях да разбера. След това ме подкани да стана, взе една икона, заведе ме до огъня и ми рече:

Брой 1, Година 1 (2012)

- Виждаш ли пътеката? Ще минаваш там, където виждаш пътека. Св. Константин я прави. Аз наистина виждах как в средата на огъня жарта беше с по-различен цвят от останалата. Минах точно от там и прекосих огъня благополучно. Когато излязох от огнения кръг и се обърнах, за да се върна отново по същия път, пътеката вече я нямаше. Тръгнах около жарта и отново видях отворена пътека, през която се върнах при Веска. Тя ме подкани отново да вляза в огъня. Бях изгубил представа за времето и не знам колко продължи това, но се опомних едва когато музиката спря. Всички тръгнахме към конака, за да се измием и преоблечем. Към мен се приближи една от нестинарките и попита Веска:

съществуване - Кое е това момче? За първи път го виждам. - Това е нашето момче! – отвърна Веска. – Нашият нов нестинар. По-късно разбрах, че тази нестинарка се казва Калина и е от село Веселие. След това седнахме на трапезата, за да хапнем от курбана. Последната потомствена нестинарка, баба Злата Даскалова, умира през 1970 г. Тя е била и главната нестинарка на село Българи. Старите хора в селото разказват, че някога палели огън от 12 волски коли дърва и ставала неописуема горещина. Когато наближавал моментът баба Злата да влиза в огъня, земята се тресяла. Нестинарите в момент на екстаза, или както те се изразяват „когато ги прихваща”, придобиват различни дарби. Някои от тях могат да предсказват бъдещето и пророкуват, други да лекуват различни болести. Има случаи, в които разговарят с хора, които вече са напуснали този свят.

www.provo.bg Добре е да се уточни, че нестинарите не са свръххора. Напротив, те са като всички останали и нищо човешко не им е чуждо. Просто са успели да преминат границата на съвременното битие, на съзнавано чрез науката познание. Благодарение на силната си вяра в Бог те са достигнали състояние, позволяващо им пряко общение със светиите и синергия с Господ, непознати на съвременния човек. Когато си спомня за случката в село Българи, си задавам въпросите: Дали в действително напускаме този свят след смъртта си? Възможно ли е душите да остават тук, а просто ние да не ги виждаме? И ако това е така, дали Господ все още се разхожда по земята, а ние, обвързани от материалното си ежедневие, оплетени в електропроводници, кабели и интернет, заслепени от блясъка на изгарящите горива, заглушени от тътена на автомобили и самолети, не сме загубили способността си да Го чуем и видим?

водник

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

водник

Теодосий: Аз се научих да изтривам „вчера“ Интервю на Стилян Манолов и Владислав Петков с Теодосий Спасов Кавалджията на Вселената! Милчо Левиев Теодосий Спасов е роден на 4 Март 1961 година в Исперих. Завършил е Средно музикално училище „Филип Кутев“ в Котел и Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. Познаваме го като виртуозен изпълнител на кавал, който може да изсвири стилно всяка народна мелодия. Още по-известен е с оригиналните си идеи за проекти, които събират музиканти от различни жанрове. Теодосий Спасов беше първият, който започна да свири джаз на кавал, а смесването на народна музика с елементи от джаз и класика са в основата на почти всичките му авторски пиеси. Разработва собствен, уникален стил на свирене, а изпълненията му са необикновен синтез между традиционен фолклор, джаз, класическа музика. В последните години композира филмова и театрална музика и творби за симфоничен оркестър и кавал. Има издадени над 30 компактдиска със солови изпълнения и с различни музикални състави. Свири с фолклорни, джазови и класически оркестри и състави, с именити български и чужди музиканти, между които Музикалните състави на Българското Национално Радио,

www.provo.bg Хор „Мистерията на българските гласове“, Ансамбъл „Филип Кутев“, Иво Папазов, Георги Янев, Петър Ралчев, Милчо Левиев, Йълдъз Ибрахимова, Симеон Щерев, Веселин Николов, Петър Петров, Анатоли Вапиров, „Акустична версия“, групата на индийския перкусионист Трилок Гурту, Раби-Абу Халил, Глен Велез, Дейв Лийбман, Глен Мур, Мино Синелу, Пол Макендлез, Били Кобъм, Марк Джонсън, Казуми Ватанабе. Три години свири в световно известното ирландско музикалнотанцово шоу „Riverdance“ . През 1995 списание „Нюзуик“ го нарежда между най-талантливите музиканти от Източна Европа. В рубриката „най-доброто от Изтока“ е отбелязано: „Спасов не просто оцелява в посткомунистическата културна пустош – той създава нов музикален жанр.“ Освен концертните си изяви, участва в записи за филми и театрални спектакли. Работи с имена като Енио Мориконе и Карло Селиото. Носител на много отличия и награди, между които наградата на Международната академия за изкуства в Париж (1996), „Музикант на годината“ (1997) и (2002), Статуетката на Аполон Токсофорос за дългогодишното му ярко присъствие в българския музикален живот и успехите му на световните сцени (2001), награда за филмова музика на Националния филмов център (2007), наградата за принос в Българската култура „Добри Чинтулов“ (2009). През 2011г. получава най-високото отличие на Министерството на културата „Златен век“. Наградата е за големия му принос в развитието и популяризирането на българската култура и традиционен фолклор.

В късния следобед на 19 август, заедно с Теодосий Спасов, Иво „Кукер“ Христов и Иван Шопов-Балкански правим вертикална дегустация в една от градините на „Двореца“ Балчик, който

водник

Брой 1, Година 1 (2012)

е домакин на първото издание на Етно Арт фестивала „ЕдинЕние“, събрал за три дни едни от най-впечатляващите артисти на Балканите. Разговора ни започва с коментар за достойнствата на вината на Анна Колева и Дамян Монев от „Queen’s Wine House“ и тъй като тече последният фестивален ден, съвсем естествено продължава в тази посока.

си се родил, а небето, под което си се родил, защото земята винаги те прибира при себе си, където и да си. Земята се краде, продава, за нея се убива. Небето те произвежда чрез целия този конгломерат от звезди, излъчване от на пръв поглед съвпадения оформят твоята принадлежност. Небето остава за мечтателите, за свободните духове, там отиват душите ни, защото Бог не се интересува от това чии са парцелите земя, кой колко парцела има…

Твоето мнение за фестивала „ЕдинЕние“ и как виждаш твоето участие в него?

Какво те вдъхновява?

Бил съм на много фестивали по света и мога да кажа, че идеите и намеренията ви са на световно ниво. Сигурен съм, че ако имате подкрепа, най-вече финансова, за в бъдеще този фестивал ще стане една от ценните духовни придобивки на България с международно значение и със специалното участие на специалната публика тук, имайки предвид и пространството, където се намираме („Двореца“, гр. Балчик) . Тук каквото и да правим, не може да бъде масово посетено, като на стадион например, където аз не бих желал да свиря, не се виждам като стадионен изпълнител. Предпочитам интимни места като това, където човек може да бъде близо до своите почитатели, да обядва заедно с тях, да се чуват разговорите им и хората да те виждат такъв, какъвто си, без стадионни предрешения и маскаради. Аз съм много ентусиазиран и вярвам в този фестивал, като позиции и присъствие винаги ще бъда сериозна подкрепа на тази инициатива. Самата идея да се срещат културите и да се единят, а не да се разединяват, и да се прави разлика коя е по-добра, силна, както в България е характерно да се надсвирваш, надпяваш, надиграваш, надритваш… Тук се сливат нещата, обединяват се. В последно време ме интересува повече не земята, на която

Вчера в рамките на 10 минути ми се случиха толкова различни неща. Излязох от стаята си и видях Валери и Страци (Валери Ценков и Страцимир Павлов, музиканти от групата „Ла Мигра“) и Страци ме попита: „Как се чувстваш като си толкова известен?“ Смятам го за част от професията си, чувствам се като на село, всички ме познават и аз ги познавам и органично. В този момент се чу възклицание от семейство наблизо: „Да дойдеш да видиш „Двореца“ и да видиш и Теодосий Спасов едновременно“. Жената ме попита: „Може ли да ви снимам отдалече?“, аз й казвам: „Защо отдалече, заповядайте да се снимаме заедно.“ Оказа се, че жената е от селото на майка ми и познава рода ми, заговорихме се за Гложево и тя каза: „Вашата махала бяхте заедно с турците, ние бяхме в „Балканджийската“, по към центъра.“… Моите братовчеди говореха перфектно турски, майка ми също, именно защото съм раснал в такава среда, знаех вкуса на сладкишите на съседите, мириса на къщите им. Децата можехме да ходим навсякъде, ходихме си на гости през оградата, през плета в църквата, от там в джамията. 5-6 годишен видях как се молят християни, мюсюлмани. Присъствах на сватбите им, това нещо е вътре в мен, картините са в мен, това е органичната

видение

ми натурална среда. След снимките със семейството, тръгнах към ресторанта; в момента, в който влизах през вратата, една жена питаше охраната кой е свирил предния ден, че не успяла да присъства, човекът й отговори – Теодосий Спасов, а тя отвърна: „Оооо, тоя ли, тоя пари да ми дават , няма да го слушам!“ В този момент аз пресичам и човекът й казва: „Ама ето го Теодосий“. Тя ме видя и много се сконфузи. Няма значение, аз уважавам нейното мнение, живеем в такава среда. Когато си известен, трябва да си готов да чуваш и такива неща… Какво се вижда през твоята „камбанария“? Аз нямам камбанария, без камбанария съм и не бия камбани, за да ме чуят. Почитам пътя. Движението по пътя. Чувстваш ли нещо по-особено, когато свириш, усещаш ли вибрации, енергия?

www.provo.bg

Хора, които присъстваха на снощното ти изпълнение, си говореха, че по време и след свиренето ти се чувстват изчистени? В българската традиция единствено кавалът има право да свири на погребение, защото е прието, че той гони дявола. Има и притча за овчаря, кавала и дявола. Когато един омайно свирещ кавалджия овчар седнал да си почине под едно дърво, където овцете пладнували, той заспал, дяволът се приближил и му пробил дупки в кавала, за да му развали свиренето (затова се наричат те дяволски дупки). Когато овчарят се събудил обаче, той отново засвирил, още по-хубаво от преди, а дяволът от злоба избягал. Оттогава се счита, че кавалът гони дявола и той не се връща. Затова и когато се освещава къща, а и при погребение, за да се очисти душата, свири кавал. За мен кавалът е средство за общуване, пътуване, забавление. Игра на мисълта, авантюра, докосване.

В какво вярваш? Вярвам в Бог. Искам да цитирам Йордан Радичков: „Дори и да няма бог, ние трябва да живеем така, че все едно той съществува“ Разбрахме, че си бил в Рим, но не си видял Папата? Да, това е една интересна българска история, която дава възможност за доста размисъл, интерпретации, импровизации… Бях поканен от министъра на културата Вежди Рашидов като част от неговата квота заедно с други дейци на културата в българската делегация за посещение при Папата в Рим. Аз съм живият пример за това как може човек да отиде в Рим и да не види Папата. Делегацията беше съставена освен от нас

и от депутати, кметове на малки и големи населени места, тръпнещи в очакване на нови мандати. Отидохме, подготвихме се, аз се чувствах горд, че съм избран в делегацията и че ще видя и новия Папа, тъй като предишният папа Йоан Павел, когато беше в България, аз участвах в концерта, организиран в негова чест, и притежавам знака му. Беше много вълнуващо да видя какво излъчване има новият папа от немски произход, тъй като предният беше от славянски, но в последния момент плъзна слух в групата, че има ограничение в бройката за достъп за среща с Папата. В един момент, влизайки с автобуса в двора на двореца, се разбра, че едни ще влязат при Папата, а други ще останат в двора. Оказа се, че с предимство се ползват хората от парламента, както и

водник представители на местната власт, така шансът ми да се срещна с папа Бенедикт бе отнет. Предимство получиха хора, които искаха да се снимат с Папата, за да могат да сложат снимката си с него на билборд за предстоящите тогава избори и така да бъдат преизбрани от своите съселяни. Изчакахме папоизбраните избраници в двора, снимахме се с лека тъга и носталгия. На излизане делегацията беше развълнувана, но побързаха да прикрият вълнението си и така се сляха с нашата тъга, и така заедно потеглихме в конфузна тишина, едните си мислиха за срещата си с Папата, другите си представяха срещата си с Папата. Благодаря на съдбата, засега поне нозете ми са стъпвали в двора на Ватикана… Мечтата ти? Когато бях на 14 години си пожелах „Моля ти се Боже, помогни ми да стана музикант, който да може да свири с всички музиканти по света. После целият ми живот се нареди по тази мечта. Мечтите само трябва да ги разпознаеш и поканиш да дойдат. Няма нужда да ги насилваш за да се реализират. Просто виждаш нещо и казваш: „Добре дошъл, слънчев ден! Добре дошъл, мрачен, поетичен ден!“. Мечтите са реализация на човешката прегръдка. Идвам от среща с моя старшина, който е на 70 години, който ми каза: „Нямаш ли гръб, нямаш ли човек, който да те подкрепи – нищо не става от тебе!“ Всичко става с хора, и за погребение пак ти трябват хора… Българите сме свикнали да чакаме някой от някъде да дойде и да ни оправи, как ще коментираш този феномен? Чакането е правилно, то е кармично за българите, но не да ни оправи, а да ни поведе в новата заявена посока. Самото ни идване тук, ако сме отнякъде, със сигурност голяма

www.provo.bg част сме от тук, от Тракия, и сме се събрали през годините с толкова много етноси на базата на древните, съществували по тези земи , защото ние обхващаме най-голямата Тракийска територия от Беломорието до Дунава. Всички, които са дошли по-късно на коне, с месо под седлата, със сабя в ръка, с кобилешко мляко и други азиатски атрибути, други, дишайки със сламки в езерата да изненадват врага, с бели дрехи и топори и са се обединили и са приели организацията на Византийската религия; и тези всички етноси обединени, единила ги е и са се оформили наследниците на Магнаурската школа на други хора, преживели Златния век. Това е България. Мюсюлмани са се влюбвали и са оставали тук, после Константинопол става мюсюлмански, земите ни стават част от империята и се изпълняват новите указания. По-късно историята претърпява доста фалшификации, но кармата ни, на този конгломерат от етноси, е да посрещаме и изпращаме новите империи. Ние сме неделима част от тях, ние сме много адаптивни, съхраняваме се при всякакви условия и имаме кратък, но щастлив живот. Десетина години преди рухването на всяка империя при нас има голям купон, всеки казва – отивам в България един-два месеца малко да купонясвам; това е нашата карма, ние имаме талант за комуникация, трябва да залагаме на него. Аз в момента съм тук, това вече се знае в Америка и то не със средствата за масова комуникация, а просто един казва на друг, аз го видях, той е там и така до Америка. Предимството обаче да сме такива, да се адаптираме толкова към нови условия и да оцеляваме не ни прощава възпитанието, защото ние сме възпитани в незачитане на йерархията, в нас има някои много грозни неща – „кой е тоя, ма това и аз мога да го

водник направя, с какво той е по-голям от мен, да не би неговите черва да са по-дълги от моите?“ Цитирам поговорки от България, това го имат и македонците. Аз съдя за тия неща от музиката в Сърбия. Ако питаш как пее Мирослав Илич, ще ти кажат: „Оооо, брате, ово е много добар!“, а за Шабан Шаулич: „Ооо, брате, ово е господ!“. В България като питаш за някой как свири или пее, много често отговорът е: „Еее, той свиреше, ама нещо остаря напоследък…“ Посланието ти? Аз не пращам послания, аз съм артист. Пътят? Процесът на летене е вечен, ние не сме го открили, той е даденост някъде и присъства при определени индивиди. Има и такива хора… Има ги. Този процес им е вграден, ако се съберат, стават ято; други плуват долу, ако се съберат, те пък стават пасаж, но е важно да се разграничават. Значи ако аз съм риба, не мога да ти покажа как да летиш. Трябва сам да търсиш пътя към теб самия, ти се самонаблюдаваш и ако те обвинят, че прекалено много се интересуваш от себе си – радвай се! Защото ще разбереш кой си! „Балкански“? Аз съм в триото „Балкански“ не за да уча Иван, а за да се уча от него, защото той е

Брой 1, Година 1 (2012) по-млад от мен и е по-близо до днес. („Но ти си по-близо до вчера“, апострофира го Иво Христов). Аз се научих да изтривам „вчера“. (Иван Шопов допълва: „за да има място за утре“.) Евентуално. Опитът е относително нещо, аз съм в музиката от дете и сигурно така ще си отида, целия свят го опознавам и откривам чрез музиката, всички въпроси, неща, които ме интересуват, аз се вглеждам в музиката и намирам отговорите чрез музиката. В музиката има моменти, в които дори да имаш 1000 концерта зад гърба си, в дадения момент не струваш, първолак си. Ако имаш много опит, понякога може и да минеш метър, можеш да оцелееш, както се казва, използвайки рефлексите, които си придобил по пътя. Имах ден, казват някои, но когато става въпрос за полет, за летене, за авантюра, за открития, тогава е съвсем друго. Там тия неща не помагат, ти си толкова възрастен, колкото съм и аз, той е млад и ти си млад. Виждам и откривам, че младото поколение има голям процент знания, те се раждат „готови“, неща, които ние сме усвоявали като пчелички с годините. Знанията дават фира, защото днес знанията ти от вчера могат нищичко да не означават.

“

Опитът е относително нещо, аз съм в музиката от дете и сигурно така ще си отида, целия свят го опознавам и откривам чрез музиката, всички въпроси, неща, които ме интересуват, аз се вглеждам в музиката и намирам отговорите чрез музиката.

“

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

водник

Иво Христов: Мостът между традиция и модерност – това, което правим вчера, днес и утре Интервю на Стилян Манолов и Владислав Петков с Иво Христов

...Нещо, което въобще не харесвам у българина, е, че е свикнал да омаловажава успехите на другите. Съдя по моята работа. Не ми пишете името, но когато нещо изглежда добре, изглежда красиво - напишете го, това не е реклама; ако имам един - добре, но аз имам дизайн на 150 обложки на албуми, каква реклама да искам повече... какво толкова ще ми рекламираш... това ни е манталитетът. Балкански? Когато работим в посока да сме общество, тогава можем много лесно да се водим по прекия път и да си помагаме, което пък е смисълът на обществото, житейският опит,

www.provo.bg общуването, трябва да сме съпричастни, трябва да се споделя, да тече и в двете посоки, трябва да се подкрепя моженето, желанието да се учи. Това е и причината да сме заедно в “Балкански”. Оренда? Като много древен народ, идващ от Изток, прабългарите почитали енергиите, властващи в природата и влияещи пряко или индиректно върху човека. Те вярвали, че цялата Вселена е изпълнена с една особена, свръхестествена сила, която не представлява винаги едно точно определено божество и се крие по някакъв начин във всички предмети. Тази сила обитава главата и кръвта и може да преминава от човек в друг човек или от човек в предмет и обратно. Наричали я оренда. И до днес във фолклора е запазено твърдението, че ако повтаряте като мантра колкото може по-често тази дума, нещата в живота ви ще придобият позитивен обрат – ще започне да се случва това, което искате, ще сте силни, здрави, непобедими... Две години след огромния успех на “Кукер”, представяме новия си студиен албум „ОРЕНДА“ . Официално като съавтор за новия проект се присъедини и уникалният музикант, известен като “кавалджията на планетата“ , Теодосий Спасов. Гости са ни неповторимата Янка Рупкина, изпълнителят на традиционния инструмент уд - Хайг Язджиян от Армения, пианистът Милен Киров и гайдарят Иван Георгиев. Записвахме го в периода 2011 – пролетта на 2012 в студиото БALKANSKY. Резултатът е 10 композиции, обединяващи в себе си традиционен фолклор и модерен електронен звук – мост между минало и настояще. За нас е чест и привилегия, че Теодосий повярва в това, което правим, и мисля, че заедно сме един прекрасен екип.

водник

Брой 1, Година 1 (2012)

Българската музика през погледа на Иво Христов, днес? Има ли посока, накъде върви? Всеки български музикант сам избира посоката, в която да твори. Ако ние се върнем към корените си и разберем кои сме и от къде

сме, то тогава много по-лесно ще успеем да направим тази музика интересна и за света около нас. Говоря за моста между традиция и модерност – това, което правим вчера, днес и утре с БALKANSKY. Нова Българска Музика!

Пълните текстове на интервютата очаквайте в специалния 2-ри брой на PROVO, посветен на фестивала „ЕдинЕние“!

“

Нещо, което въобще не харесвам у българина, е, че е свикнал да омаловажава успехите на другите.

“

видение

www.provo.bg

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

“

Първо трябва да се запитаме защо хората не се интересуват от изкуство.

“

водник

Иван Шопов: Спра ли да мечтая днес – спирам да дишам утре Интервю на Стилян Манолов и Владислав Петков с Иван Шопов Продуктивният музикант Иван Шопов е известен под множество псевдоними, Balkansky е Dubstep и IDM псевдонимът му в денс музиката. Появява се с издания за лейбъли като Кукер Музика, Z Audio, Wicky Lindows, Dubsaw, Ad Noiseam, Dub Monkey, Hollow Point, Subtrakt и Ohm Resistance. Първият му албум с този псевдоним излиза през 2009 г. и носи името „КУКЕР“, където за първи път смесва електроненен звук с българска традиционна музика заедно с легендата на етноджаз музиката Теодосий Спасов и арт директора на лейбъла Кукер Музика – Иво Христов. Вторият му албум „Храмът“, излиза за американския лейбъл Ohm Resistance през 2011та година.

Теодосий каза, че е открил своята мечта на 14, ти твоята? Аз моята я открих на 6 (Т.Спасов: „Значи си по-възрастен от мен.“) Баба ми ми е разказвала, че на прощъпулника си съм казал, че искам да стана художник. Това е мечтата ми – и да пътувам. Когато бях малък, брат ми ми показваше в атласа различни места по света, тогава разбрах, че Троян, Варна, България не е всичко, което може да ми се случи… мечтаех да видя „атласа“… Не мога да си представя, че мога да спра да мечтая, това за мен е все едно да спра да дишам… Вдъхновението? Компютърът за мен е вид скицник за правене на музика, мога да се вдъхновя във всеки момент от нещо, което виждам, всяко нещо може да бъде обект на внимание и

www.provo.bg вдъхновение. Пиша на момента, за мен не е важно „да ти е мека седалката“, поглеждам го като през микроскоп и започвам да го изпълвам със звуци, картини… Като малък, пътувайки във влака, много обичах да сядам до прозореца… Оренда? Когато се запознах с концепцията, се оказа, че по време на целия си път до момента аз съм се движил по нея, поемал съм енергията, достигнал съм момента, в който нещото да се случи… да го изразя… Колкото до албума „Оренда“, той се „случи“ през октомври, ала всъщност вече се бе случил, всъщност „случката“ бе в нас на харда, в телефоните, а булката си показа роклята на 19 октомври. Кога България ще стане едно по-добро място за развитие на изкуството? Първо трябва да се запитаме защо хората не се интересуват от изкуство. Може би защото предпочитат да си дават парите за скъпи коли и бързо остаряваща техника, вместо в нещо много по-вечно, като картина или скулптура например. Може да е и заради факта, че в България е много трудно да се изхранваш с изкуство. Все помалко млади хора искат да го изучават и да се занимават с нещо толкова несигурно, вместо да станат адвокати и банкери за да изкарват достатъчно пари. В България ще има място за изкуство, когато повече млади хора повярват, че могат да променят света с него. Със сигурност има начини как да стигнеш до по-високо ниво на развитие, ако неуморно се бориш и не спираш да твориш с цялото си сърце Пълните текстове на интервютата очаквайте в специалния 2-ри брой на PROVO, посветен на фестивала „ЕдинЕние“!

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

изход

Брой 1, Година 1 (2012)

Да правим, което искаме, заедно Интервю на Стилян Манолов с Нико Николов Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката и извика: - Има ли някой в къщи? Отвътре се чу трополене и после – тишина. - Питам има ли някой в къщи? – извика силно Пух. - Не! – обади се един глас и после добави: - Няма защо да крещиш толкова! Чух те много добре още първия път! - Жалко! – каза Пух. – Ама съвсем никой ли няма? - Никой! (Алън Милн, „Мечо Пух“) Нико Николов ‘бобъра’ а.к.а Боб Ра е 36-годишен, семеен с едно дете – Беатрис, на 3 години. Завършва Океанография през 2006 г. в Автономния университет на Баха Калифорния, Мексико. Специалист е в подводното позициониране и се занимава активно с екстремни спортове и музика. Родом е от София, живее във Варна, пътува по далечни дестинации, свързани с проектите, в които участва и преследването на перфектната вълна, чувства се наполовина мексиканец.

лесно го намирам в моретата от музика, в които плавам ежедневно. Все пак като всяко чувство и то има нюанси, сила, яркост и дълбочина. Мисля, че има нещо сюрреалистично в цялата работа поради фактора време, който някак си не може да стои под един знаменател със свободата. Щастието Е свързано със свободата, но съвсем не е задължително. Тук също намирам фактора време за съществен, но по друг начин, защото идва да отсъди колко сме щастливи. За разлика от свободата, може да се търси по изкуствен път, но сякаш така чувството би било някак изкривено и непълно. Мисля, че истинското щастие се чувства само по пътя на любовта, по пътя на Бога. Семейството Моята формула за градивност е невалидна без тази стойност. От друга страна, за мен семейство е може би малко по-широко понятие от общоприетото. Любовта

Свободата Е мимолетно чувство, заради което хората са готови на всичко. Някой ми каза, че го усещал, докато седял на плажа… Аз най-

Това вече е големият въпрос! Най-важното нещо, което гради всичко останало. Сложна и многопластова, любовта не се влияе от транскурса на времето, стига да е истинска. Не е свързана и с щастието и свободата,

видение

www.provo.bg

макар и на пръв поглед да изглежда натурално да е точно обратното. В момента най-ярко усещам това в близост до дъщеря си.

големият ни учител? В наши дни неумението на концентрацията е една нова могъща първопричина.

Страхът

Заблудата

Е нещо, което всички ясно познаваме и никой не се гордее с него. Интересно е, че много хора намират страха като пътя към безопасността или за чувство, което може да бъде полезно. В моя опит не съм наблюдавал това да е така, запознат съм с други методи за третиране на риска и опасностите, както в професионален, така и в личен план. Разбира се, не твърдя, че не изпитвам страх, просто не виждам нищо ценно в него и се опитвам винаги да го преодолявам. Искам да имам единствено страх от Бога.

Е свързана, мисля, с повърхностното, с лесното и лекото. Именно затова смятам, че е наша отговорност да внимаваме и да не пестим време и средства за набавянето на нужната за целите ни информация.

Грешката Е в самата същност на човека, но не е ли най-

Бягството Е задължително за всеки търсещ човек и е в пряка връзка с фактора време. Тук старата философия качество/количество е в пълната си сила. Но е скъпо и опасно да се разчита на бягството с надеждата за едно ново и качествено завръщане.

изход

Брой 1, Година 1 (2012) толкова огромни количества информация! Странно е, че без прословутия фактор време сякаш не може да има и спомен, но в момента на самия процес на спомнянето сме в безвремие. Визия

Целта Е движение напред в пространството и времето в хармония с любовта. Емоцията За мен емоцията е вкусът на съзнанието. Вдъхновението Бих добавил като много важна и идеята, за да го изпитвам, освен характерните причини, които всички споделяме – любовта, здравето и хубавите неща в живота. Истината Е факт, който ни дарява с чувството на свобода. Твърде скъпа от край време, а в наши дни си е чиста рядкост. Последното ме изумява крайно, тъй като истината е в самата основа на реалността. Споменът Е все още мистерия. Как можем да си спомняме

България е светло име. Не познавам нито една причина за срам, свързана с нея, освен някои аспекти на посткомунистическите години, които обаче се наблюдават при всички други държави, опитали да реализират комунизъм. Имам чувство, че нещата ще се поосвежат, ако мотото над парламента „Съединението прави силата” започне да се прилага изобщо. Изхождайки от тази теза, аз лично имам визия и работя по приобщаването ми в различни организации и дейности. Като океанограф поддържам контакти и планирам общи бъдещи дела; като сърфист поемам секретарски пост в Българската асоциация по екстремни водни спортове и съдействам активно за нейната реконструкция, обновяване и бъдеща дейност; като музикален любител представям новите си търсения на публиката като DJ. И планирам организиране на фестивал, който ще събере по-голямата част от талантливите артисти в лятна Варна, хората с доказан вкус в музиката и изкуството, ще се опитам да създам мост с дейността на Асоциацията. За мен младите са бъдещето ни и ако сме обединени в това, което поддържаме и не поддържаме, ако сме обединени в идеите и дейностите си, ще им подготвим една посвежа реалност, от която да се върви все по-напред. Затова да правим това, което искаме, но да го правим заедно!

“

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

пътуване

видение

102

Брой 1, Година 1 (2012)

пътуване

Шамари Протуберанс Антонова

Момичето с костюма на зебра, човекът покрай спирката на хотел Плиска и Лина са единствените истински персонажи в разказа.

Няма ме отдавна. Сънувам бюреци с ракии и истински кюфтета. Напук на всичките ми дипломи ми се иска да ровя с пръсти в буркана с туршията на баща ми и да се оригвам на цаца. Кацам. Мръсен въздух. „Айде де, на летище си!“, се опитва да ме дзенне асцендентът ми, защото знае, ах, колко добре знае какъв културен шок ми предстои. И аз го знам и май преигравам. Добре, че е асцендентът, но и той ще отиде на море по някое време, копелето, и ще си останем аз, културата и шокът. Излизам с багажа – никой не ме чака. Никога никой не ме чака. Всички приятели ме чакат на бара. Летището е на психологически светлинни години „извън града“. Кво да се разкарват – има таксита. Жестът се губи някъде в културата. „Има ли кой да те вземе?“, питат те само навън. Чуждите. Не че им пука, но от възпитание. Твоите чакат на бара. Да почерпиш, все едно си спечелил от тотото здрав разум, да си биеш камшика от тука. Абе навън ли си – уреден си. Имаш да черпиш.

www.provo.bg И черпиш, щото имаш чувството, че ако не демонстрираш материално състояние, няма да има с кого да си прекараш отпуската. Радват се, гледат те като кореком, глътка свеж въздух, обещават да ти дойдат на гости, но предпочитат да дадат 365 по 5 лв. за цигари всяка година. Виждам тълпата, чакаща гурбетчии. Сиво и черно. В лицата и косите. Между тях едно момиченце в костюм на зебра. Яко, кого ли чака? Отзад я снимат с телефони, смеят й се, нервно надяващи се това да е последният интересен и различен човек, който да налее малко джин в блудкавите им, скучни, предвидими и стереотипни като чист тоник животи. Забравих горчиви. Anyway. Зебрата ме спечели. Усмивка и въъъъъз за такси. Старо рено, обелена кожа, вътре се пуши, дори и в момента, няма колани (те, полицаите, не ни спират…) и някво китайско дисплейче показва вечерните новини на живо с кабулско качество. Решавам да се update-на какво става в БГ, така и така трафикът пълзи по Цариградско. …Еди-коя-си поп-фолк звезда е обявена за найбогатата жена на годината. Изкарала пари от продажба на музика и участия на VIP купони. Имала дете от собственика на половината туризъм по Черноморието – и други 2 певици имали деца от него. Престижната награда била връчена в сградата на Народен театър „Иван Вазов“… …Витоша гори за не знам кой си ден, подозират умишлен палеж, някой от кабинета казва, че е овладяна ситуацията, ама не била; предлагат помощ от чужбина – отказваме помощ; жива гора, частни интереси, протести, лифтове… …Дупка на магистралата за Варна, толкова голяма, че хвърля кола в насрещно и челен удар

103

пътуване с тир… Младо семейство, тръгнало на море, стои и гледа как детето им издъхва смазано на задната седалка, докато дойде линейка по същата разбита магистрала. Тя се строи от много години, по 5-6- километра на година, но нямало още 1 милиард лева да се завърши… Гледам през прозореца с останало лепило от фалшива лепенка за аларма и едвам сдържам сълзата си за нелепата смърт. Асцендентът мълчи… и след малко вика с несигурно сопрано: „Това са само новини… знаеш как е с медиите!“ Вечер е, минаваме покрай спирката зад хотел „Плиска“ и ми се стори, че някакъв човек си е свалил гащите и клечи като по голяма нужда. Беше за секунда, но човекът си акаше откровено в 8:30 вечерта. Изглежда спътникът ми усети депресията в купето и реши да разведри атмосферата: „Тея педераси как карат! Дошли от село и се бутат, кво се буташ, не виждат ли, че сички бързаме. Оня ден некъв с регистрация У, ти представяш ли си… У!!!… ми спрел на местото, дето винаги си паркирвам пред блока. Как ше спреш там бе, да ти еба майката, аз от 17 години живея в тоя блок!… И не издържах и му вкарах един тупаник, да знае друг път на чуждо место да не спира. Не синя зона – ЧЕРНА зона е пред моя вход, къде и с пари не мое си купи место.“ Стигнахме, отдъхнах, премигнах и докато си свалях куфарите, видях как майка тероризира детето си на улицата. „Колко пъти да повтарям – не пипай от земята!!!“, стискаше го за ръцете и го раздрусваше яко, зло и беше на път да му изкара някоя кост от ставата. Неописуем гняв се надигна в мен, лампите на улицата притъмняха. Детето беше на около 3 годинки, с пълни очи със сълзи, неразбиращо защо мама е толкова зла. Някак си тъжно и примирено я гледаше, сякаш това не беше първият път, сякаш

104

Брой 1, Година 1 (2012) я съжаляваше, защото знаеше, че тя го прави, защото това получава самата тя… Дали мъжът й се държеше по същия начин с нея, дали за детето това беше ежедневие? Замислих се – тези, дето са се блъснали от новините, дали са се карали на детето си и дали съжаляват сега. Обърнах се и тръгнах, асцендентът крещеше зад мен: „Затова сме на такова дередже в тази държава, щото всички се обръщат и си тръгват!“ Излязох, исках да ям качество и хубавото на столицата беше, че можеш да седнеш да вечеряш в 22:00, без да се притесняваш за работно време. Отидох на най-доброто място, което можех да си позволя – беше пълно с костюмчета и потракваха прибори над дивеч и други извращения, които хората си мислеха за лукс. Двама напудрени чичковци стояха на съседната маса и обсъждаха съдбата на трети. - Абе аз може да нямам, ама и той няма да има. Покрил се е като мишка и се чуди как да си изпере парите. Или ще го пусна на „вътрешно“, или ще му взема всичките пари, мама му алчна. Не може само той да взима, в тая държава за всички трябва да има. - Кво разследване, бе – изръмжа вторият, – ще киха яко, ти гледал ли си на морето къщите по колко са, веднага ще си вземем по една. Само оня, дето му е дал парите за гората, да не се окаже по-голям, отколкото си мислим, не е лесно такъв инцидент да си купиш. – И другият си отпи от непознаваческия бърбън, с който демонстрираше класа. И двамата съгласувано млъкнаха, защото усетиха, че ги чувам. Хем говореха високо да демонстрират сила ли, да ги забележат ли, хем млъкнаха, щото ги чух. Парадокс с кофти бърбън. Има го навсякъде. Исках да се гръмна. И да отида на море.

пътуване На другия ден срещнах Лина, тя беше един от много добрите хакери с мизерна дневна работа в интернет провайдър в БГ и майка, умираща от рак. Имаше сенки под очите си, не беше спала или беше плакала. Беше плакала. Попитах какво се е случило. - Точно застъпих на смяна преди час и ми звънна телефонът. Някакъв тип, на който му спрял интернетът, първо ме заплашваше, че имал депутатски имунитет, после ме псува на майка… после ме кле деца да нямам, мъж да не видя и ме нарече курва към петнайсет пъти. Ти разбираш ли, че през слушалката усетих какъв гад стои насреща. Направо ме удари от оная гадната енергия, дето ти се свива коремът от нея. Аз просто работя на тоя телефон, бе пич, chill-ни малко, агресор нещастен. Нямал бил интернет. Пуснах му интернета. Копирах му всички сесии от онлайн банкирането, влизания и излизания от интересни местенца, тоя тип май е правил измами с документи и бая е окрал. Мисля да го пратя в телевизията анонимно, навреме за вечерните новини. Мисля, че е голяма глечка, името му излиза в търсачките. Сигурно имам бял косъм от него - изсумтя Лина и запали фас от джойнт в градинката пред „Иван Вазов“… Не знаех какво да й кажа, но отмъщението щеше да я успокои по някакъв извратен начин. Асцендентът беше потресен – бяхме много далеч от теологически разговор за прошката. Един български депутат стана същата сутрин, не беше спал. Не знаеше какво да прави с трите милиона, които получи, за да остави една гора да изгори. Беше се покрил добре, но подозираше двама колеги от парламентарната си група, че знаят. Пресмяташе колко ли щеше да му струва мълчанието им. Тези пари нямаше как да ги изкара зад граница. Нямаше и как да се наспи. Беше се покрил в отпуска като мишка. Очакваше всеки момент да

www.provo.bg започнат да го издирват. Караше евтина кола с чужда регистрация, дето никой нямаше да я забележи. Толкова смотана, че някакъв бакшиш вчета му би един тупаник, защото му паркирал на местото пред блока. Депутатът нямаше как да се саморазправя, тъй като беше инкогнито и его-то му направо се сговни. Прибра се в тайната си квартира в същия блок и цяла вечер мисли за парите и за бакшиша. Повече за бакшиша, защото не можеше да преживее унижението да не злоупотреби със службата си и статуса си. Стана кисел с деструктивни пориви. Пак нямаше интернет. Вдигна телефона и псува четири минути, без да спре. Малко му олекна. Жена му точно излизаше с детето – поиска му пари. Депутатът й вдигна луд скандал пред детето и й заби един шамар дето и в CHANEL не можела да си го купи. Детето видя, но вече не беше учудено. Гледаше баща си с ненавист и съжаление. Излязоха на разходка и оставиха депутата да гледа порно. Беше сигурен, че нашенските поп-фолк изгряващи звезди изглеждат и работят много по-добре от тези във филма. Щеше да си вземе една ако успееше да усвои парите. Искаше оная богатата. Не заради друго, а щото беше богата, по-богата от депутата. Той мразеше по-богати от него. Тая певачка беше любовница на оня нещастик, дето си поръча пожара. И сега заради него депутатът не можеше да спи. Цялата злоба към бакшиша, към страха, към по-богатите, към жена му, към интернет доставчика, към другите депутати щеше да се излее в един зъл секс за пари. Така щеше да я оправи, че всичките му проблеми щяха да минат. Нямаше търпение да я оправи. Облегна се и реши да дремне преди да е станало време за вечерните новини. Навлизайки в алфа ниво, точно преди да заспи, го тресна адреналинът, че може да се види по новините, но заспа безкористно.

105

пътуване Отидох на море, беше евтино и гостоприемно. Всички бяха млади, пясъкът беше пълен с фасове, а храната беше адски вкусна. Хванах новини в хотела и се оказа, че пожарът на Витоша е поръчан, а някой нарочно не го е изгасил, сапунен сериал се вихреше в праймтайм и всички бяхме част от него, а Витоша си плащаше цената на ефира. Тръгнах си и нещо в мен вреше. Исках да се върна за дълго. Исках да използвам това, което знам, мога и имам, за да направя нещата по-добри. Асцендентът мълчеше, беше съгласен с мен. Не може да обикалям напред-назад, да черпя всички и да мърморя с черните си очила. Не може да съдя нещо, без да се опитам да го

106

Брой 1, Година 1 (2012) променя. Тук имаше нещо, което адски много ме запалваше и ми се искаше да дойда и да ги разкъсам тези, дето създават новините всеки ден. Малко, по малко ентусиазмът ми се изпари някъде на Schiphol. Има нещо в тези холандци, дето искам да го копирам и да го пастирам у нас. Ама те са сухи, нямат го оня пламък в очите, дето свети дори и в очите на малката зебра от летището. Знаех, че ще се върна. Но ме беше страх засега. Страх да не стана част и олицетворение на една система, простираща се като ракови клетки, чакаща да ми забие един шамар, за да почна и аз да бия околните и детето си. Трябваше ми PROVOкация. Трябваше само да се огледам.

“

Вечер е, минаваме покрай спирката зад хотел „Плиска“ и ми се стори, че някакъв човек си е свалил гащите и клечи като по голяма нужда. Беше за секунда, но човекът си акаше откровено в 8:30 вечерта.

“

позиция

ПРОТЕСТИ Велина Илиева Светослав Минков в един свой разказ („Това се случи в Лампадефория“, 1934) бе предложил всички безработни да се изпратят по тучните поля да пасат трева, а като се превърнат в овце, това ще доведе до автоматичен стопански разцвет на държавата Какъв протест бе, хора на Овчария!? Това абсолютно може да бъде новото име на туморното образувание върху картата на Европа. Точно така. Тумор, който кара хановете и царете ни да се обръщат в гробовете си и то ако: а) не са изровени от кучета и изядени поради високата степен на опазване на културното ни наследство; б)ако в гробовете им не е напъхана някоя си леля Димитрина поради грешка в отвъдния регистър (разбирай мазния тефтер на Гошо Гробаря); или в) ако все още не са последователи на новите най-популярни течения в България след абсолютния хит Паулу Коелю (нямам нищо против човека, трябва да е горд, че е накарал и малоумните да четат), а това е Енергията във всичките й форми. Ако е така, хановете и царете не се обръщат в гробовете, а спрели да пият кокакола и изхвърлили микровълновите си печки, просто се реят някъде в пространството, носени от въпросната (и да не забравяме така модерна) Енергия. Защото вече и курвите не искат да се чукат, ако „не им влизат енергийно“. А то е чиста физика: влиза-излиза, триене и произвеждане на чиста топлина. Отплеснах се малко: от Велика България през гробища и сифилитичен

110

Брой 1, Година 1 (2012) полъх, но мисля, че основната ми идея е ясна. Какви протести, какви халюцинации?! Всички сме с членове в гърлата, но не влезли по законния орален, а по конституционен път. И отново нищо не правим. Майките и бащите ни са по кофите, някои от тях са способни да направят пълен химичен анализ (благодарение на трите си висши , които не струват толкова, колкото да си бил на третата маса отляво в кафето, където има отпечатък от потната мишница на… [името на чалга певицата е спестено поради политиката на редакцията - б.ред.], когато се е протягала да си вземе чантата) на плесента на кифла, изхвърлена преди 3 седмици под ъгъл от 27 градуса при влажност на въздуха от 78%, а те просто се хранят с нея. И те не протестират. И ние не протестираме. И аз съм в това число, не ме разбирайте погрешно. Но поне не се паля излишно (във фейсбук, естествено), че ще променям и че ще присъствам някъде, където изобщо нямам намерение да отида. Нямам и желание, защото вече не вярвам. Не вярвам на такива псевдопрояви, които са лошо организирани, почти никога реализирани и рядко с резултат, различен от кочината от пластмасови чашки и фасове, оставени от борците за „Чиста Варна“. Полудявам, като видя „поствания“ и „шервания“ на осакатен кълвач, коленичил пред Община Варна, и всяко негово „лайкване“ ще донесе по 50 стотинки в сметка за реконструиране на гнездото му, както и ортопедична чанта за клюна му. Абе ей, хора, я да се съвземем. По света отделили 300 евро коледна премия вместо 400 и народът е готов да изяде парламентите им тухла по тухла, а тук им поднасяме осакатените отсега бъдещи години на децата си и все още стоим. Търпим. Мълчим.

видение

www.provo.bg

111

позиция

Брой 1, Година 1 (2012)

До скоро. От скоро не вярвам. Което е възможно найлошото за човек и идеалите му. Последната ми капка вяра си отиде с последния хит на… [името на чалга изпълнителя е съкратено по гореспомената причина - б.ред.], докато операта играе в студ и с костюми от 2 лева и унищожената за броени дни нова детска площадка близо до нас. Какви протести, какви неща? – Всичко е ужасно трагично.

“

Крайно е, черногледо е (странно… а съм непоправим оптимист), но така ги виждам нещата. Сигурно има много Красота, Любов и Надежда… по света. Но тук и сега ми се повдига и започвам моя личен протест. Без еонски ток – с вибратор на китайски батерии. Без Морска градина – ще тъпча по мушкатата на съседите в блока (и без това кметът ме убеждава, че едни мушката стигат за Варна). И без въздух – дробовете ми не са си платили местните данъци.

Абе ей, хора, я да се съвземем!

112

“

Аз съм безумен националист. От тези, които изпитват физическа болка в корема, когато напускат или са извън страната си. От тези, които винаги са вярвали и виждали надежда.

възгласи

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

Градината на кръстопът: Crossroads garden Любомир Любомиров

116

“

Няма там, аго, по вази, няма там стени таквизи, зиме със здравчец обрасли, лете със сива лиляка; няма там бяло кокиче, ни теменужка дъхава между къдрави шубрачки; в поля чернока аглика на всяко рано пладнище злат минзухарец в равнище, ни ален божур в странище… В моята мала градинка доста е мене, що имам: всякакви ружи шарени, шарени жълто, алени, дребен босилчец черночък, син кремък, жълта латинка, бял кремък чисто сребърен, бисерно, росно леденче, крехка върбица клоната, стволяста камха рехата, червен седянко вечерен, синкави рохли ранници, карамфил зимен и летен, ширбой ми кичест ператен и морав стратул бархатен. . . Тез живи цветя няма ги в ваште, аго, градини!

“

(Петко Славейков, „Изворът на белоногата“, 1873)

възгласи

ко потърсим ПРОизхода на думата кръстопът, ще попаднем на следното определение – “място, където се пресичат улици или пътища.“ Какво още може да се пресече? Дали това не са идеи, култури, съдба. Кръстопътят е не само територия на сблъсък, нека го разгледаме като поле на срещи и взаимствания, на протегнати ръце с… мурсалски чай. Да, именно за чай си мислеше един български градинар по време на самолетния полет за Лондон. И по-точно за Хемптън Корт Палас. Хемптън Корт е стар английски замък, в чиито градини се провежда найголямото изложение на цветя и градини в света. Англичаните са интересни люде и въпреки (а може би именно поради тях) мъглите и дъждовното време са съхранили желанието си да се ограждат с красиви гледки. И са решили цветята да се състезават по хубост пред техните очи.

Брой 1, Година 1 (2012) Hampton Court Flower Show е събитие, което едва ли има еквивалент в Европа. Изложението се радва на огромен интерес и за времето, през което се провежда (първата седмица на юли) посетителите са десетки, дори стотици хиляди. Медии като BBC има специални екипи, създадени с цел да отразяват неповторимото излъчване на десетките градини. Сред всичките участници, сред многото концепции има и една от далечна България. Нейният създател се казва Христо Йорданов. Христо Йорданов е градинар вече четвърто поколение. Един от малцината, които изтъкват този факт без притеснение. В нашата страна работата „навън“ не е повод за гордост и градинарството е неглижирано до отглеждането на продукти за лютеницата и салатата. Отношението към храната и цветята – тези природни дарове, тук е своеобразно, типично нашенско и едно такова първично. Затова когато Христо казва по интервютата, че е градинар – следва мълчание. Мечтателите са странни хора, те не обръщат голямо внимание на делничните условности и ограничения, следвайки някакъв си свой път. Нашият герой е точно такъв – малко отвеян, с блясък в очите и усмивка, която изрива някъде от дълбините. Той е човек с мисия и то не каква, а специална. Христо иска да създаде градина, която ще участва в най-престижното изложение за цветя. Как ви се струва това? Това е все едно кварталният шампион по картинг да желае да се състезава във Формула 1. И не само да мечтае за места като

118

видение

www.provo.bg

Защото господин Йорданов прави точно това – сяда и пише писмо до мъгливия Албион и до Кралското градинарско общество. В резултат на това през 2011 се ражда +359 Bulgarian Garden или първото участие от Източна Европа на Hampton Court Flower Show. Фурорът, който предизвиква христовото творение обаче, е нищо пред следващия проект – Crossroads Garden или Градината на кръстопът.

много. И с формата си, и с цветовете на растенията, дори с избора на различните цветя. Христо харесва идеята, защото вижда в нея част от планинската сурова красота, ширналите се поля на Тракия и… градините на своите предци. И типично в своя стил се захваща веднага за работа. Интересен факт е акцията за събиране на миди. Бели, черноморски миди, досущ като логото на „Шел“. Те са нужни за „пътеката“ на Градината на кръстопът. Морските хора са отзивчиви, но и Христо си е варненец, така че няколко чувалчета, пълни с бели черупки се запътват към Хемптън Корт.

Crossroads Garden е концепция на няколко талантливи млади дами от студио „Див Рошков“. Техният проект се спира на символа на безкрайността, тази „легнала“ осмица, която няма начало и край. Това е една малка градина, но пък говори

Заедно с типичните за нашата татковина босилек, бегония, лавандула, ралица… Всички тези зеленини, заедно с един наръч върбови клонки и огромния христов ентусиазъм потеглят една сутрин за „Хийтроу“, за да се

Хунгароринг и Силвъртоун, но и да се свърже с организаторите и да поиска да участва.

119

видение

трансформират няколко дни по-късно в още една „оживяла“ мечта. Мечтателите са странни хора. Те не са егоисти и в техните картини има място за всички. Христо обаче реши да открие един специален човек, толкова специален, че е направо единствен на този свят. За негово щастие този човек е българин и се казва… Йордан Йовчев. Същият Йордан Йовчев, който докара сълзи в очите на всички нас с участието си на шеста (!) поредна олимпиада. Защо точно той? Просто защото мечтателите се познават един друг, виждайки се със сърцата. Данчо е мечтател, защото кой, ако не е такъв, ще пожелае да се бори за присъствие на най-високия форум цели 24 години поред? Ей така стана духовен патрон Йордан Йовчев на една градина, разцъфтяла на няколко километра от

120

Брой 1, Година 1 (2012)

Олимпийския Лондон. А пък Христо си отдъхна за момент като човек, намерил нов и прекрасен приятел. Crossroads Garden просъществува близо две седмици и за това време позволи на десетки хиляди иностранци да й се възхитят. И не само да цъкат с език, ами и награда да връчат. Нашата българска градина взе приз в категорията „Малки Градини“. Христо Йорданов се прибра в България със същия блясък в очите, с неизменната усмивка и с краткото: - Направихме я. В тези две думички се крият отчаянието от трудностите и неразбирането на един съвременен Дон Кихот, вълнението от първите успехи и онова чувство, което хиляди поети и писатели се опитват да опишат – оживяването на една мечта.

възгласи Обърнахте ли внимание на множественото число? Дааам, както вече казахме, мечтателите не са никак егоисти. Това трябваше да е историята на една градина, но май не стана точно така. Те, историите са коварни разкази, защото следват своя си логика и колкото да се

www.provo.bg опитваме да ги напъхаме в някакъв сюжет, те си текат по техен си смисъл и път. Та тази история е за една мечта, мечтата на един градинар да покаже колко красиви са нашите цветя. Обикновена история, нали. Като всички чудесни неща под слънцето.

121

възгласи

Христо, лаконичен си? – Да. Интервю на Стилян Манолов с Христо Йорданов За какво мечтаеш? България и по-специално София да стане домакин на зимни олимпийски игри . Вдъхновението? Жена… Градината? Ненаправена . Емоцията? Усмивка . Любовта? Любовта е най-важното нещо, без нея не може . Свободата? Голяма отговорност . Въображението е унищожителна сила, твоето? Е, аз не мога да кажа, че е унищожителна за хората около мен. Това, че имам страхотно въображение, е може би трудно за издържане в дадени моменти, но мисля, че без въображение не може. Любимото ти цвете? Божур .

122

Брой 1, Година 1 (2012) Българската градина днес изобилства от плевели, с какво да ги напръскаме? С любов. Докога ще чакаме щъркелът да ни донесе промяната? Щъркелът не носи нищо, дори и деца… Това, което носи нещо, е трудът, станали сме мързеливи, чакаме наготово нещата да ни се случат… Ако трябва все пак да се изразя метафорично, това, което трябва да ни донесе щъркелът, е трудолюбието. Гражданското общество в България ? Дълъг път ни чака… „Паметта ражда надежда“, ще ни помогне ли тя да си върнем ценностите? Ценностите ни не са загубени, просто са облечени в други дрехи и са маркирани много карнавално. Надеждата и истината… тя е една, утре на нашата улица пак ще изгрее слънце. Какво да помним и какво да се опитаме да забравим? Да помним кои сме и от къде идваме, а да забравим моделите, които ни се налагаха дълги години… Твоето послание за читателите на PROVO? Благодаря ви, че ви има. А, щях да забравя… А кой ти е най-силният спомен от Англия? Освен градината – това е, че отидох да видя Abbey Road, там където е записан последният албум на The Beatles!

видение

www.provo.bg

123

видение

124

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

125

тон

Брой 1, Година 1 (2012)

Фестивална България. Сектор музика. 1-ва част Добо Мързов Festum, festus (лат.) – празник Българският календар е осеян с празници – от няколкото национални (и естествено неработни дни) през десетките именни дни до Джулай морнинг и Ден на парашутиста. Че българинът знае как да празнува (каквото и да било), не подлежи на съмнение. Но ако погледнем на един музикален фестивал като на празник, какъвто той е в своята същност, би следвало да си зададем въпроса, отнасят ли се хората в страната ни към него като към празник или като към, да речем, чинията с агнешко пред себе си на Гергьовден? Възприемат ли тези музикални форуми като нещо свое, искат ли да бъдат част от тях или ги „изяждат“ заедно с останалата събитийна маса, блъскаща се хаотично в българското информационно пространство? За да отговорим на тези въпроси в три поредни издания на PROVO ще разгледаме по-отблизо найпопулярните музикални фестивали в България: SPIRIT of Burgas, Elevation, Sozopol Fest – July Morning, ParkLive Fest, Беглика Free Fest, Jam On It, Varna Summer Jazz, ДЖАZZ +, International Jazz Festival BANSKO и A to JazZ.

SPIRIT OF BURGAS http://spiritofburgas.com/ Кога? 3-5 август 2012 Къде? Централен плаж на Бургас

128

Това е най-мащабното музикално събитие в България. То като че ли успява да поддържа темпото на развитие на Бургас – града, в който се случва вече пет години, и чийто кмет, Димитър Николов, е със статут на суперзвезда. Неприятният момент тук е неистовото желание на пиар екипа на фестивала да стане ясно на всички, че той се провежда “под патронажа на кмета на Бургас Димитър Николов”. Този соцелемент в подкрепа на култа към личността никак не се вписва в характера на подобен музикален форум – поне не и през 2012. Иначе имената, броят на сцените и количеството изпита бира по време на предходните четири издания наистина будят уважение – както към организаторите, така и към феновете, които утвърдиха Spirit of Burgas като един от най-посещаваните български фестивали в последните години. Moby, Faith No More, The Prodigy, Skunk Anansie, Fun Lovin’ Criminals, Leftfield, DJ Shadow, Asian Dub Foundation, Gorillaz, Gotan Project, Kosheen, The Sisters of Mercy, Grandmaster Flash – това са само част от артистите със световна слава, стъпили на бургаския пясък през последните четири години. Организаторите обещаха тазгодишното пето издание на Spirit of Burgas да е наймащабното досега. И удържаха на обещанието си. За целта те обединиха сили с най-големия фестивал за електронна музика в България – Solar, който обогати стилово музикалната програма с едни от най-големите звезди от света на електронната музика, както и със собствена сцена – Solar Dance Arena. Другите сцени, които отвориха врати за първи път това лято, са BraZZoBraZZie (наследник на досегашната джаз и блус сцена) и HipHop (чието име говори достатъчно ясно за стиловата й линия). Сред нововъведенията бяха и зони за игри, забавления, почивка и разходка; обособено място за храни и

видение

напитки; специална шатра за представители на медиите, разположена в непосредствена близост до главната сцена. Участниците в петото издание на фестивала по традиция бяха с популярни имена (Busta Rhymes, Ms. Dynamite, Korn, Armin van Buuren, The Prodigy, Sum 41, Gentleman и още около десет пъти по толкова), което донякъде предизвести и голямата посещаемост на фестивала. Разбира се, от чуждестранните артисти трябва да посочим и няколкото актуални имена (Chase & Status, Popa Sapka, Richie Hawtin, Dubfire, Mark Knight, Caspa, Tinie Tempah), както и най-интересната за мен сцена – BraZZoBraZZie, която приюти отдадените на джаза и съседните му стилове музиканти (и фенове). Още преди началото на Spirit of Burgas беше сигурно едно: че той ще бъде сред водещите музикални събития в България за 2012 г. Което нито тогава, нито сега е новина.

www.provo.bg

ELEVATION http://www.elevation.bg/ Кога? 23-24 юни 2012 Къде? Военното летище в с. Доброславци Това беше втори опит за издигане, след като преди година по време на дебютното издание на фестивала край Разлог във въздуха се издигна само сцената. Локацията вече бе различна и като че ли по-безветрена – военното летище в с. Доброславци близо до София. Всъщност второто издание на Elevation е не по-малко амбициозно от първото. Списъкът с артистите, които се качиха на сцената, е

129

видение

Брой 1, Година 1 (2012)

наистина впечатляващ: Fatboy Slim, Cypress Hill, Erykah Badu, Sean Paul, Groove Armada, Pendulum & Verse, Parov Stelar Band, Walk Off The Earth, Roni Size & Dynamite MC, Rev Run (от Run DMC) & DJ Ruckus, Kosheen, Nneka, Chambao, Ed Solo, Breakbot, Mickey Moonlight, Breakage, Walk Off The Earth и българските групи Gravity Co., Skre4, Der Hunds, Milenita, Kottarashky, Ogi 23, The Top Stoppers, Rubikub, Southwick, Roots Rocket Band, диджейският колектив Camp Sessions.

рилакс, скейт парк, къмпинг и паркинг.

“Нашата мисия е да създадем традиция, като утвърдим и наложим фестивалната култура в България” – това съобщава фестивалният сайт, от което личи, че фиаското от миналата година не е разколебало хората, които правят Elevation. Напротив, новата локация и новият лайн-ъп говорят точно обратното. Фактът, че този път се проведе близо до столицата, бе гаранция и за по-добрата посещаемост. Сцените бяха три, като бяха обособени още зони за забавления,

SOZOPOL FEST – JULY MORNING http://www.sozopolfest.bg

130

Никой не иска да си спомня за първото издание на Elevation – както феновете, така и организаторите. Безспорен факт е, че този тъжен спомен можеше да бъде заличен единствено от едно успешно второ издание, на което всички се надяваха – както феновете, така и организаторите. За щастие на всички, то се случи.

Кога? 29-30 юни 2012 Къде? Къмпинг “Градина” Това също е фестивал, роден миналото лято. Ако трябва да се опише първото издание с

тон едно изречение, то би било нещо от сорта на: страхотна музикална селекция (с еднодве изключения), перфектна организация, 4 бара без никакви опашки пред тях, бармани, които връщат ресто, безброй огнени фенери в небето, момчета и момичета, въртящи огън на земята, чисто море, мек пясък под краката и 2 хиляди усмихнати лица. А ако трябва да изтъкна някои от артистите на сцената, това биха били Incognito, The Sweet Vandals, Kraak & Smaak, Nik Weston, Onur Engin, Белослава и Dirty Purchase. Ако пък трябваше да се дават препоръки (макар че никой не ги е искал), моята би била във второто издание на сцената да се качат повече групи и диджеи с афинитет към живото натурално звучене, защото, както показа и дебютното издание на фестивала, точно той успява да се доближи най-близо до

www.provo.bg сърцата на хората. Което не се случи, тъй като в списъка с тазгодишните участници бе засилено присъствието на електронни музиканти и диджеи, ориентирани към хаус звученето. Не че има нещо лошо в това, но балансът между електронния и живия звук, който организаторите почти постигнаха миналата година, е нещо рядко срещано за български фестивал и е жалко, че не се случи и тази година. А и все пак би било добре съотношенията в основните стилови съставки, описани в сайта на феста – хаус, соул, фънк и лаундж, да бъдат в съизмерими съотношения. Все пак едно име от съвременната фънк сцена се откроява в лайн-ъпа на Sozopol Fest – July Morning: японските фурии Osaka Mon-

131

видение

aurail. Освен тях посетителите видяха и чуха на живо DJ Spinna, Black Coffee, Bucie, Tortured Soul, DJ Aaron Dae, Raphael Coz, както и българските артисти Tri O Five, Белослава, Dirty Purchase, George Quest, DJ Ilko, DJ Ihou, Ramsey Hercules, Emil Prize и Sirius & Methodikal. Водещ през двата фестивални дни беше Michael Fleming от Tri O Five. Всички участници представиха изключително качествени изпълнения, а жалкото бе, че бяха видени от твърде малобройна публика. Което отново отваря темата за начина, по който българският фен гледа на един музикален фестивал. А той неминуемо е обусловен както от клубната и музикалната му култура, така и чисто от музикалния му вкус. Напълно логично е име като The Prodigy да привлече повече зрители отколкото Black Coffee, да речем. Не бива да забравяме обаче, че музикалният фестивал е нещо много повече от няколко концерта, събрани в юмрук. И Sozopol Fest – July Morning е идеалният пример за това.

132

Брой 1, Година 1 (2012)

Това са три от фестивалите, оставили следа в мокрия пясък на лято 2012. Можем да направим няколко извода. Първо, популярните имена привличат по-голяма публика (логично и работещо от много време насам – с малки изключения). Второ, локациите във или непосредствено до голям град са предпочитани пред по-отдалечените местности (тенденция, която се надявам с времето да се промени). Българският фен все още не е готов да приеме музикалния фестивал като едно комплексно изживяване, от което концертът е само част. Пътуването, природата, социалното общуване, откъсването от ежедневната рутина са останалите аспекти, които превръщат едно такова събитие в неповторимо и необходимо преживяване за съвременния градски човек. И трето, Варна липсва от фестивалната карта на България – поне що се отнася до популярната музика. Всъщност направи ли ви

тон

www.provo.bg

впечатление, че два от трите най-значими фестивала на това лято се проведоха във и край Бургас? Има и четвърто, но за него – в следващия брой.

“

http://funkybites.blogspot.com/

Българският календар е осеян с празници – от няколкото национални (и естествено неработни дни) през десетките именни дни до Джулай морнинг и Ден на парашутиста.

“ 133

видение

134

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

135

100

видение

138

Брой 1, Година 1 (2012)

100

BG : Положителна селекция Стилян Манолов и Елена Димитрова Тоя въпрос позатрудни момичето. То попримигна, за да си докара на ума отговора, зина да каже, но се спря несамоуверено и готово да се смути. Огнянов му помогна: - Нашето А, Б, Райно, кой го написа? Детския поглед светна. Райна простря голата си до лакът ръчица, без да каже нещо. Тя показваше на Кирила и Методия, които благосклонно гледаха към нея. (Иван Вазов, „Под игото“) ШЕСТИЯТ сърдечен тон е наречен „тон на Митев“, защото откривател e българският педиатър-кардиоревматолог проф. Иван Иванов Митев. Откритието му е признато през 1980 г. и в негова чест е издадена единствената по рода си марка в света, свързана с кардиологията, наречена „VI тон“.

www.provo.bg ПЪРВИЯТ ръчен цифров часовник в света е бил създаден от българина Петър Петров. ПРОТОТИПЪТ на съвременния телефонен секретар и първата в света въздушна възглавница, създадена да предпазва пилоти и автомобилисти, са дело на българина Асен Йорданов. РЕАКТИВНИТЕ двигатели на лунарния модул Eagle, позволил на астронавтите Армстронг и Алдрин да кацнат на Луната, е бил изобретен от българина д-р Иван Ночев. АВТОР на дизайна на германските евромонети e българката Снежана РусеваХойер. ОТКРИВАТЕЛЯТ на т.нар. браунов газ – Юл Браун, всъщност е професор Илия Вълков, един от най-големите български и световни химици на всички времена. Роден и израснал край Варна. Създаденият от него генератор използва водата като гориво. Като разделя молекулата на водата и после пак й позволява да се събере, генераторът създава енергия, която може да изпари дори волфрам. Достижимите температури са над 6000 градуса, каквато e температурата на повърхността на Слънцето. Няма друг контролируем процес на Земята, койт о да достига подобни температури.

ДВЕ от двадесетте най-стари дървета в света се намират на територията на България. Това са дъбът край село Гранит и Байкушевата мура.

Илия Вълков бяга по политически причини в Турция през 1952 г., където е арестуван по обвинение в шпионаж и е освободен след 6 години от агента на ЦРУ майор Браун. Именно заради това сменя името си на Юл Браун. Умира в бедност в Австралия.

ЕДИНСТВЕНАТА въоръжена сила в света, която никога не е губила бойно знаме, въпреки че активно е участвала във всички големи европейски войни от края на 19-ти век насам, е Българската армия.

АВТОР на системата за регистриране на ядрените експлозии, разработена върху основата на физичния феномен ЕМП (електромагнитна пулсация), е българинът проф. д-р Кръстьо Кръстев.

139

3inSpirit

КОЛОВОЗИ ПО ПЯСЪКА И ВЪВ ВОДАТА Стефан Щерев

142

143

видение

144

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

145

видение

146

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

147

видение

148

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

149

видение

150

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

151

видение

152

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

153

видение

154

Брой 1, Година 1 (2012)

видение

www.provo.bg

155

видение

156

Брой 1, Година 1 (2012)

„Асоциация на учени, артисти и спортисти“ - сдружение с нестопанска цел регистрирано в обществена полза на 17 май 2010 г. - издател на provo.bg