__MAIN_TEXT__
feature-image

Page 1

#10 СРЕЩУ СТЕНАТА / Списание с послание

Година 3 (2014)


/ Списание с послание Брой 10, Година 3 (2014) www.provo.bg Редакция

Фотографи на броя

Стилян Манолов – директор Владислав Христов – редактор

Анджела Медзикян БТА Владислав Христов Вяра Петева Костас Анастасиу Николай Петков argumentia.com bild zeitung gulfnews.com 3inSpirit Photography

Автори на броя Ани Рускова ФилиповаКаменова Антоанета Попхлебарова Владислав Христов Дивиана Дилян Тотев Иво Илиев Нанси Борисова Стилян Манолов Стоян Трашлиев Доц. Д-р Гергана Славова Гости на броя Димо Алексиев Ивайло Добрев Жанет Орфану Начо Каменов-Кубето Отец Николай Ража Рене Карабаш Росен Карамфилов Христо Карастоянов


Тема на броя СРЕЩУ СТЕНАТА Тема на следващия брой БУНТАРИТЕ Тема на по-следващия брой ЕмигрантиТе Отговорен редактор за брой 10 Стилян Манолов

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЯ: провъзгласи

пространство

СРЕЩУ СТЕНАТА Ани Рускова Филипова-Каменова (призьор в конкурс за есе)

„ЩЕ СТАНА ЧОВЕК, ОБЕЩАВАМ ТИ“ Антоанета Попхлебарова

/6 РЕНЕ КАРАБАШ: ПОЗНАВАМ ФАЛШИВОТО ИЗКУСТВО ПО ТОВА, ЧЕ ВСИЧКИ ГО ХАРЕСВАТ Интервю на Владислав Христов с Рене Карабаш

/8

/34 пропътуване За суфи, религиозната (не) търпимост и още нещо... Стоян Трашлиев

/38 промисли ОТЕЦ НИКОЛАЙ: ВСЯКО ВРЕМЕ СИ ИМА СВОЯТА СЛАМКА ЗА КОЯТО ДА СЕ ХВАНЕ Интервю на Владислав Христов с Отец Николай

/14 СРЕЩУ СТЕНАТА Нанси Борисова (призьор в конкурс за есе)

/18 провидение ДИМО АЛЕКСИЕВ: ЗАБРАВЯМЕ ДА СМЕ ЧОВЕЧНИ Интервю на Стилян Манолов с Димо Алексиев

/24

просъществуване РОСЕН КАРАМФИЛОВ: ЖИВИЯТ АРТИСТ Е РОДЕН ЗА ДА БЪДЕ НЕРАЗБРАН Интервю на Владислав Христов с Росен Карамфилов

/42 СРЕЩУ СТЕНАТА Дилян Тотев (призьор в конкурс за есе)

/48 про100 СТЕНАТА, КОЯТО ПОМНИМ. СТЕНАТА, КОЯТО ЗАБРАВЯМЕ Владислав Христов

/56


произход

ТРАУРНО-АДМИНИСТРАТИВНА КАЛ

ЖАНЕТ ОРФАНУ: СТЪПАЛА НЕ СЕ ПРЕСКАЧАТ Интервю на Дивиана с Жанет Орфану

/96

Стилян Манолов

/70

СРЕЩУ СТЕНАТА Иво Илиев (победител в конкурс за

И СТЕНИТЕ НИ ГОВОРЯТ Дивиана

есе)

/79

/98 пробектив

прозрение ИВАЙЛО ДОБРЕВ: ПОЕЗИЯТА Е ЗА МЕН Е СЪЗДАВАНЕ НА РЕАЛНОСТ Интервю на Владислав Христов с Ивайло Добрев

/84 пропозиция ХРИСТО КАРАСТОЯНОВ: ИЗПРАВЯМ СЕ СРЕЩИ АБСОЛЮТНАТА НЕЧУВАЕМОСТ Интервю на Владислав Христов с Христо Карастоянов

/90 СРЕЩУ СТЕНАТА Доц. Д-р Гергана Славова (призьор в конкурс за есе)

/94

НАЧО КАМЕНОВ-КУБЕТО: ФОТОГРАФИЯТА Е ОБМЕН НА ДОБРИ ЕНЕРГИИ Интервю на Владислав Христов с Начо Каменов-Кубето

/104 протон РАЖА: БУНТУВАМ СЕ НАЙ-ВЕЧЕ СРЕЩУ БЕЗДЕЙСТВИЕТО Интервю на Владислав Христов с Ража

/108


възгласи


възгласи

СРЕЩУ СТЕНАТА Ани Рускова Филипова-Каменова (призьор в конкурс за есе) Бъдещето принадлежи на онези, които знаят мястото си и са открили собственото си призвание. Това са хората, пред които стената не е пречка, а малко препятствие по пътя към победата. Обикновено, когато чуем думата стена буквално, ние си представяме висока, обикновено каменна или тухлена ограда. В преносен смисъл думата тълкуваме като пречка, преграда или препятствие. Ако обърнем поглед към историята ще видим, че стена е поставяна и за съжаление все още се поставя, и в буквален, и в преносен смисъл. Пример за буквалност

6

Брой 10, Година 3 (2014)

е Берлинската стена, която впрочем можем да тълкуваме и в преносен смисъл (още преди тя да бъде построена „преминаваше“ и „разделяше“ Германия). Не бих искала да наблягам на исторически събития, по-скоро смятам да покажа стената, пред която попаднах аз… Тази на дискриминацията. От съвсем мъничка исках да покажа и докажа, че съм различна от преобладаващия “обществен образ“ на ромите в България, като хора с ниско образование, често без работа, мизерни условия на живот и лоша хигиена. Първоначално срещнах доста трудности, децата ме отбягваха и обиждаха. Бях едно малко разстроено момиченце, което се беше свило в себе си, което не разговаряше с никой и седеше само на чина. Огорчена и наранена бързо реших да се предам, не исках да уча, не исках да ходя на училище, но благодарение на семейството ми, което беше силно мотивирано да уча и един ден да стана „Човек“ – продължих. Въпреки всички трудности и материални, и социални аз не се отказах…


възгласи Постепенно започнах да уча, оценките ми бяха добри. Учителите ме обичаха и ценяха, даваха ме за пример, а аз имах нужда точно от това. Тогава децата започнаха да общуват с мен и аз разбрах, че тази промяна се дължи именно на знанието, и че то е изходът от този лабиринт. Започнах да се изкачвам по стената нагоре към мечтата си, да търся и откривам, да любопитствам и споделям новите си открития. Вървях по необятния път на знанието, обичта и мечтите, и търсех истинските неща със сърцето си! Съзрях красотата на общуването, приятелството, вниманието и доверието. Започнах да живея в един приказен свят изпълнен с приключения и чудеса – светът на знанието и мечтите! В него аз се чувствах свободна, намерих широки хоризонти и възможности за развитие и прогрес. Този приказен свят аз съзрях зад стената… Там открих мечтаната свобода, приятелството и доверието, което ми бе така нужно, за да успея да „разруша“ моята фикционална стена. Зад тази стена аз виждам мечтата си за промяна, за хармония и единство. Минавам не просто през спомена, а през ясно виждащите одухотворяващи очи на детето, където изчезват различията между действително и приказно, между някога и сега, между сън и наяве. Стената е перипет, разделящ двата свята: реалния и вълшебния. Опозиция между красиво и грозно, добро и зло, реално – вълшебно. А зад нея е светът на мечтите, на приказното начало и хармонията, на знанието и свободата. Не искам обаче да се бърка свободата със свободия. Аз мисля, че истински свободен е не този, който извършва всичко, което желае. Тъкмо обратното, такъв човек не е свободен. Страстта към преяждане, препиване и блудство толкова дълбоко поробва човека, че го превръща в напълно зависимо същество, безсилно да се освободи от пороците си. „Свободните“ хора трудно се лекуват от „свободата“ си. Истинската свобода според мен  е душевната. Аз мисля, че човек трябва да познава вътрешният си свят и да се стреми към неговото външно реализиране. Хубаво е да

www.provo.bg увеличим кръгозора си от знания, да се научим да „работим“ освен за своето собствено благо, но също и за това на другите. Мисията на всеки е да остави своя следа. Това е което осмисля и дава удоволствието… И си мисля, че когато си обграден от хора, които те подкрепят и насърчават, дори и най-малкият ти напредък и победа ти дава страхотни сили и не позволява да се обезкуражиш. Натрупаните знания, уменията да променяш заобикалящия свят към добро изравнява хората от към престиж и място в обществото, различията по кожа, религия, и обичаи фигурират понятието Човек в смисъла на индивидуалната пъстрота. Днес мога да кажа, че съм постигнала своята детска мечта, намерих исканото, търсеното отношение към мен и така успях да разруша невидимата стена, която бе пред мен. Получих  необходимите знания, научих се да бъда силна и самостоятелна, да бъда независима и да се справям сама, научих, че е важно да съм честна и трудолюбива, да съм щедра и да давам на другите безкористно, да съм емоционална и открита, да ценя душевната свобода, справедливостта, мира и хармонията. Аз съм силна и вярвам в себе си, не се предавам и знам, че мога и успявам. За мен успехът няма етнически оттенък – той стъпва върху знанието. Той е пътя, който младия човек трябва да извърви, за да се реализира в социален и в професионален план.

Истинската свобода не идва, докато не престанем да доказваме свободата си. Нека бъдем свободни! Есето на Ани Рускова Филипова – Каменова е едно от отличените в конкурса на онлайн платформата provo.bg за есе на тема „Срещу стената“. 

Ани Рускова Филипова – Каменова е от град Враца, на 28 години, студентка в 3 курс на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ – Филиал Враца. През 2014 г. е отличена с приза „Студент на годината – 2014 – в сферата на хуманитарните науки. За есето си „Защо избрах учителската професия“ печели 1-во място. В момента е доброволен учител в ОУ „Васил Левски“ – Враца, на деца, които изпитват затруднения.

7


възгласи

Брой 10, Година 3 (2014) книга. В момента работи върху следващата си постановка, която отново се очаква да изненада зрителите с нестандартно пространство и провокация. Скоро се завърна от Франция, какво остави там и какво донесе тук? Оставих там онази Рене, която си мислеше, че слънцето грее различно навсякъде и че щом сме се родили с криле, непременно трябва да сме прелетни. Прибрах се в България осъзната, с любимото ми френско козе сирене.

РЕНЕ КАРАБАШ: ПОЗНАВАМ ФАЛШИВОТО ИЗКУСТВО ПО ТОВА, ЧЕ ВСИЧКИ ГО ХАРЕСВАТ Интервю на Владислав Христов с Рене Карабаш Рене Карабаш е на 25 и малко. Завършва Приложна лингвистика във Великотърновския Университет. Преводачката осъществява няколко успешни „бягства” във Франция, след което се връща към дългогодишната си мечта – театъра. В момента е магистър по Театрална режисура. Режисьор е на „Театър в колата” и автор на арт инсталации „Аномия“, била е стажант на Г-н Пунтила и неговия слуга Мати (Постановка на Маргарита Младенова в Младежки театър „Николай Бинев”) и на оптимиста Кандид (Постановка на Теди Москов – „Карай да върви…”). Псевдонимът й повече се свързва с писането й. Тя е автор на поезия и проза, публикувана в редица литературни електронни списания. Скоро й предстои издаване на първата й поетична

8

Би ли емигрирала завинаги някъде, какво би те накарало да го направиш? Не. Мисля, че мястото, на което сме родени не е никак случайно. Смятам, че човек е свързан културно и духовно с родното си място, и дори откривам една особена свобода в тази принадлежност. Истински съжалявам тази „булимия” на непременното емигрантство, което за мен е безцелно лутане по чуждите държави, без да се задава въпроса „С цената на какво съм тук?” Може би сме прекалено обезверени, че можем да направим велики неща в България, и че можем да бъдем смислени и тук. А можем. Изборът ми, да остана и да творя тук, за мен е истинско предизвикателство, тъй като всеки знае, колко е трудно в България, да се реализира изкуство на европейско ниво, особено за „свободните радикали” на независимия театър. Завършвам тази дълга емигрантска плеада с един любим цитат на Йордан Радичков от „Опит за летене”: „Дано Бог ни запази от чужди държави! Какво биха казали чуждите държави: Нямате ли си вие държава да хвърчите из нея, ами сте се юрнали, ще кажат, да хвърчите по нашите държави!“ Вярваш ли в глобалния свят, и докъде може да ни доведе той? Глобалният свят за мен е съвкупност от идентичности и принадлежности, които трябва да се смесват и да се обменят умерено. Прекалената глобализация би изместила всяка идентичност от остта й и би я размила. Знам,


възгласи че звуча като Никола Саркози или Меркел, но предпочитам да съм Карла Бруни :( Идва зима, къде зимува театъра? Студена София сега ми носи приятното усещане за времето, в което бях асистентрежисьор на Теди Москов за пиесата „Карай да върви…” миналата година по това време. Репетициите бяха в Младежкия театър, започвахме много рано сутринта, навън беше много студено, а вътре много топло, от ресторанта миришеше на свинско със зеле, в залата, в която репетирахме беше хладно, но актьорите бързо затопляха сцената и се създаваше приятен уют, който ухаеше на чай, кафе, а понякога дори на вино. Така зимува театъра. Поставяш пиесите си на необичайни места, след кола и автобус къде да търсим следващата? В някое от индустриалните помещения на Фабрика за градско изкуство или на бъдещата сцена на Communication room. В момента силно ме вълнуват празните промишлени и изоставени пространства в София. Имам идея и за още едно място, но зрителите ще разберат за него непосредствено преди представлението. Провокацията за теб е?  …успешна, когато предизвикаш видима реакция в зрителя, била тя положителна или негативна. И не само. Провокацията е нож с две остриета. Всеки може рязко да влезе в личното пространство на другия, въпросът е, дали това интимно навлизане в „чуждото квадратче” е адекватно и всъщност каква е неговата задача. Цели ли то само да провокира или се случва, за да задвижи скрити механизми и смисли у човека? Какво трябва да знае един актьор, ако се явява на кастинг при теб? Как си представяш идеалния актьор? Актьорът за мен трябва да бъде пунктуален,

www.provo.bg да виждам у него желанието за игра, а не суетни и прагматични подбуди. Разбира се, това е трудно да се пренебрегне в тази професия, но хъсът за игра и енергията, която го придружава са съществено важни за една сполучлива постановка. Идеалният актьор е разтегливо понятие, което може да съществува единствено при наличието на добър режисьор. Това е симбиоза. Едното не може без другото. Актьорът може да бъде много добър, но ако режисьорът не съумее да изкара неговите актьорски качества, ако не го направи органичен, и не му даде подходящите средства за игра, понятията идеален актьор и режисьор ще отпаднат. Какъв ще бъде според теб театърът след 100 години? След сто години вероятно всички модерни средства за правене на театър ще са се изчерпали и театралите ще се върнат към класическия, античен театър и изначалните техники за поставяне на пиеси. И сега модерният театър често черпи от люлката, но може би след 100 г. тази тенденция ще се наложи изцяло, като някакво Възобновление. Марина Абрамович сигурно ще е умряла при нещастен случай в последния й пърформанс, аз ще съм поставила „Театър в колата” в самолет, дирижабъл или балон….Чакайте, след 100 г. няма да съм жива. Нека да поговорим за театъра днес!

„Имам една мечта…” беше казал Мартин Лутър Кинг, каква е твоята мечта? „Имам много мечти…” казвам аз. Коя е стената, срещу която всеки ден заставаш? Нещата, които не мога да променя. Това е стена през която не можеш да минеш. И трябва ли? На какво отдаваш бумът на хора, които се занимават с изкуство в последните години? Страда ли качеството за сметка на количеството?

9


възгласи

Брой 10, Година 3 (2014)

Определено качеството страда за сметка на количеството. Времето, в което живеем дава голямо поле за изява, и всеки може свободно да покаже своето изкуство, дори то да не се вписва в понятието изкуство. Трябва да се обръща сериозно внимание на оценката на авторитетните критици и на доказаните хора на изкуството. Публиката не е достатъчен показател за успех и качество на продукта. По какво познаваш фалшивото изкуство? Всички го харесват. Театър и поезия, как ги съчетаваш, какво си дават едно на друго тези изкуства? Те са като два скачени съда. Често търся поезията в пиесите, а някои от стихотворенията ми ги пиша като сценарии за театър. Интересно е как тези две толкова различни изкуства могат да си отдават качества едно на друго. Вярваш ли в това, че за да бъде добър един писател, първо трябва да бъде добър читател? Абсолютно. Трябва да се учиш и да се вдъхновяваш от най-добрите. Да взаимстваш от тях техники, структури, теми. Трябва яко четене. Стилът на един писател не пада от небето, като таланта, той се изгражда, с много четене и писане и наблюдение. Помниш ли първото стихотворение което написа? Спомням си два реда от него: „кучето на Гого има и яде пастет от гъби“

бели

зъби

С кой/я писател/ка би искала да излезеш на вечеря? С Хулио Кортасар или Маргьорит Дюрас.

10

Ако си министър на културата и имаш само един ден власт, какво би направила? Бих отделила голяма част от бюджета за независимия театър и литературата и бих направила повече фондове за финансиране на изкуство, на физически лица. Какво ти е отношението към протестите срещу правителството? Трябва ли хората на изкуството да са социално активни? Хората на изкуството трябва да са социално активни, чрез своето изкуство. Мисля, че революциите не се случват само на улицата. Не смятам, че хората на изкуството трябва да се обременяват политически, като под това да се разбира да бъдат партийно ангажирани или да си присвояват функциите на политолози. То е като да накараш политик да напише стихотворение. Ами не е красиво! Един писател, режисьор или художник трябва да направи своя бунт тихо, ангажиран със своето социално изкуство. Ще нарека това „тиха революция”. Как хубаво звучи… Какво забравих да те питам? Дали съм влюбена.


възгласи

www.provo.bg

След сто години вероятно всички модерни средства за правене на театър ще са се изчерпали и театралите ще се върнат към класическия, античен театър и изначалните техники за поставяне на пиеси.

“ 11


мисли


мисли

ОТЕЦ НИКОЛАЙ: ВСЯКО ВРЕМЕ СИ ИМА СВОЯТА СЛАМКА ЗА КОЯТО ДА СЕ ХВАНЕ Интервю на Владислав Христов с Отец Николай Отец Николай Петков Иванов е роден на 15.07.1971 г. във Велико Търново. От 1989 до 1995 г. учи във Великотърновския университет – българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г.  преподава Антична философия във философския факултет на ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”. По това време написва книгите „Архе” – сборник за Антична и Средновековна култура и „Божествените имена във философията на

14

Брой 10, Година 3 (2014)

Прокъл Диадох”. През 2002 г. е ръкоположен от великотърновския митрополит Григорий. От края на 2003 г. досега е свещеник във Варненска епархия, храм „Свети пророк Илия” в кв. Дивдядово, Шумен. В момента освен свещеник е и редовен докторант в процедура на защита към катедра „История и теория на литературата” в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. Темата, по която работи е „Образите на пътя и възрожденския наратив”. В литературата предпочита прозата, автор е на книгите „Стадионът на Старата госпожа” и „Кирил и Хипатия“. Има две деца – Велислава и Йоан. В свободното си време обича да кара велосипед. Имаш две издадени книги, и пишеш нова, какви паралели би направил между тях? Какъв е свързващият елемент? И в трите книги поне един от главните герои е свещеник, който трудно се вписва в социалните стандарти, защото е ерудит и юродивец едновременно. След Софроний и неговото “Житие” в българската литература не се е появявал


мисли подобен персонаж – шестващ между Живота и животеца, между Чудното и чудовищното. Липсват самоироничните визии към расото, които редопоставят не само образите на шутовската мантия и шапката-невидимка, но и Покрова на Божията милост. Някой би решил, че това съчетание е не просто странно, а абсурдно. Сигурно са прави, но ако си спомнят детските си години, ще се сетят, че децата си играят на смешници, само когато са под нежно-строгия поглед на родителите си. Точно тогава те се и крият – защото вярват, че има Кой да ги потърси. Какво да очакват читателите от новата ти книга? Много лудост и немалко психопатия. В мярата, в която ги сдържаме в ежедневието си, героите ще отпуснат юздите в разказите. По какъв начин съвместяваш писателството и работата ти в църквата? Свещеникът е преди всичко проповедник на Божието слово. А за това освен Дух трябва и Език – усет за думите, за обратите на значенията, за парадоксите на контекста. Нали никой не забравя, че Нашият Бог е Самото Слово, а нашият Дух – Самият Утешител. Затова и крайната цел на литературното слово е да бъде, доколкото и както е възможно, икона на Словото, Което е станало плът и съответно да носи утеха. И ако тази връзка бъде прекъсната, то литературата би се уподобила на нарисувана чаша с вода, от която жадуващите колкото и да пият, никога не биха утолили жаждата си. Коя е стената, срещу която ежедневно се изправяш? Знаете ли, аз съм от онова поколение, което отрасна със “Стената” на Пинк Флойд. И като че ли бих могъл да се идентифицирам с онази ъндърграунд култура. Може би защото и моите лични стени бяха зидани с подобни тухли. Разбира се, днес всичко това е минало. Стената я няма, но за съжаление моята интелигентност и образованост се оказаха зазидани в нещо, което вече го няма. И това прави процеса на отбетониране още по-труден. Труден до

www.provo.bg границите на невъзможното. Сигурно застанал на тази гранична бразда, и аз като късния Хайдегер освен несмислено да повтарям: “Само Бог може да ни спаси!”, друго не мога да направя. Всъщност – мога. Мога учтиво да Го помоля за това. Май именно поради тази причина станах свещеник. Друг е въпросът доколко едно благочестие може да се крепи на “Пинк Флойд” и на Хайдегер, но в края на краищата, кой казва, че сме благочестиви. Как започва твоята молитва? Е, аз съм прост селски поп. Нямам нито време, нито ум да си измислям молитви. Ползвам вече написаните. А те обикновено започват с тази към Светия Дух - Господи, Утешителю, Душе на Истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата и подателю на живота, прийди и се всели в нас, и очисти, Благий душите ни.    В бездуховни времена ли живеем? Вероятно те са толкова духовни или бездуховни, колкото и всички останали. Едва ли времето на Нерон, Чингиз хан или на Сталин е било по-духовно. Друг е въпросът, че никое време не е единно. Нали Нерон и апостолите са живели по едно и също време? Провален ли е съвременният свят? Къде виждаш искрицата надежда? Всяко време си има своята сламка, за която да се хване. Ето в нашето – събития от преди две десетилетия са сякаш от древни библейски времена. Затова хора от моето поколение, които в началото на деветдесетте са били студенти и имат почти непосредствен допир до атонските старци Паисий и Порфирий, благодарение на електронните медии,  добре знаят, че тези наскоро починали (преди има-няма двайсетина години) старци са вече светци. Истински. И чудесата, които стават при техните мощи също са истински. Същото, и то в превъзходна степен, може да се каже за починалия преди «цели» 50 години руски хирург и епископ – Лука Войно – Ясенецкий. Днес вече никой не се осмелява да каже името му без думата «свети» в началото. А е имало време – и то е било времето, в която баба ми е била здрава и читава, когато епископът е

15


мисли вземал богослужебни одежди от местния театър. Защото само комическите актьори е можело да се обличат като попове. Интересуват ли се младите от вярата? Как посяваш зрънцето в тях? Ако позволите дискретна логическа шега – за младите вярата е интересна не като субект, а като предикат. Може ли да се да се вярва в Любовта? Как? Доколко? На какво се крепи подобна вяра? Между курс “купува” и курс “продава” има ли друга реалност, не от този свят, на която могат да градят дом, обич, бъдеще – с една дума – битие. Иначе и млади, и стари – тоест всичко около мен знаят, че както се съотнасят гроздовият сок и виното, така се съотнасят животът ни тук и сега и Животът в Бъдещия век. И ако позволите да разгърна тази аналогия – добре знаят, че много често, да не кажа почти винаги, онова, което е полезно за гроздето, вреди на виното. Та нали, за да узрее, на доброто вино му трябва време, за да се роди отново,време под земята, там където корените на лозите засмукват студената, влажна варовикова почва. И точно поради тази причина добрите изби изискват ниска температура, влажност, миризма на пръст и на корени. А въздухът, светлината и топлината, които са безценни за растежа на гроздето, вредят на виното. И както то не може да узрее, ако не се върне в земята, при корените си, като в майчина   утроба, така и ние – християните не можем за узреем за Божията любов,  ако не се върнем в утробата на Църквата. Между другото нейните овални форми, липсата на остри ръбове в интериора на храма, недвусмислено налагат подобна аналогия. И за да бъде съвсем ясно, че това не е моя измишльотина, бих препоръчал освен към доброто вино, вашите читатели да се обърнат и към “Мистагогията” на свети Максим Изповедник. При теб идвам много хора с проблемите си, с какво почваш и завършваш един разговор? Какво най-много му тежи на човек в днешно време? Не че знам всички езици – от ангелските до английските, но – опитвам се с всеки да говоря на неговия собствен език. Въпрос на импровизация, нямам речник на готовите истини. А иначе, най-

16

Брой 10, Година 3 (2014) тежко е унинието. Защото, както би признал и човекът от подземието – уморява не многото труд, уморява безсмисленият труд. А първото нещо, което човек губи с появата на унинието е именно Смисъла. Но не е невъзможно да е точно обратното – първо изчезва Смисълът и на негово място идва унинието… Понеже (казват): “В природата празно няма”. Би ли казал, че Словото е в забвение? Как може да се засили интереса към книгите? И колкото по Го забравяме, толкова по-безсловесни ставаме. А ако сме забравили Бога, как и с какво ще помним книгите? И какъв ще е смисълът от историите, които те ни разказват? Защото ако пет пари не даваме за Христос и разказа за Него, колко ли ще дадем за колебанията на Хамлет или за драмата на Ана Каренина? Дори няма да имаме ум и сили да попитаме: “Каква ни е Хекуба?”, защото преди това трябва да сме прочели “Хамлет” и да сме си отговорили на въпроса “Какъв ни е Хамлет?” . Така че – едно по едно. Като християни, първо трябва да бъдем с Христос. След това – със самите себе си. Тогава, ако се страхуваме, че можем да полудеем за екстремно кратко време, можем за кратко да бъдем и с Крал Лир, и с Макбет, и с Отело. Защото както омаломощените вируси могат да се използват като ваксини, така и литературните истории могат да ни ваксинират срещу излишното тшеславие, което лесно се трансформира във врява и безумство. И обратно – ако човек не знае пътя от Макбет към Фокнър, в неистовата си потребност да върви напред – бързо и без да спира, лесно би се объркал. И търсеното на живителна енергия, като нищо, в бързината би смесил пестицидите и хранителни добавки. Българската литература е разделена на групи и сфери на влияние, така ли е и с българската църква? Някои от тези “партии” ги има от древни, библейски времена. Не говоря за фарисеи, есеи и садукеи, а за делението на “политици” и “зелоти”. Защото спорът за това какви компромиси с вярата могат да се правят, за да се съхрани самата вяра, не е от вчера. Има тънки, неуловими и неосезаеми граници, спорът около които поражда и партийни,


мисли и дори “партизански” движения. Защото парадоксът на бръснаря освен в логиката работи и в Църквата. Добре известно е, че човек, изгубил косъм от косата си, не може да се нарече плешив. Същото важи и за човек, изгубил два косъма. И за човек, изгубил четири или пет, или шест, седем… 100… 200 косъма. И тъй като броят на космите по главата е краен, и то обозримо краен, въпросът е кога тази загуба се превръща в плешивост? Какво може да се подобри в държавната политика спрямо църквата? Убеждението, че нашата вяра е надживяла всички политически доктрини – като се почне от потопения в Червено море фараон, продължи се през Асирия, Вавилон, Персия, Елинизма на Антиохите, Рим… Османската империя, Съветския съюз… Така че ще преживеем и Брюксел, и “Европейските” ценности. Защото Баба (или Църквата) знае две и двеста. Въпросът е дядо да научи, че три плюс пет прави осем. Без значение дали купуваш или продаваш. И когато дядо научи тази простичка истина, ще знае, че има Вечни истини, различни от нашите истинки. Твоето виждане за хомосексуалните скандали, които периодично разтърсват църквата? Преекспонирани ли са от медиите или са реално съществуващ проблем? Педерасти има навсякъде, включително и в Църквата. Но аз лично по се дразня не от тях, а от онези бабаити, които вадят нож на умрял вълк. Я да ги видим дали ще отворят дума за гейдружинките в прокуратурата или в  парламента? И `кво – ако си посланик или депутат – може, ама ако си християнин – не може. Всъщност, прави са -точно така е. Както би казал Иван Карамазов – ако няма Бог, всичко е позволено. Но тогава, нека тези които съдят, да не съдят с двойна мяра. И по-добре, нека въобще не съдят. Иначе (мисля си аз ) по-страшна е онази другата педерастия, която евфемистично може да се нарече “пирон работа” – увереността, че за да вървиш напред, трябва да те чукат отзад. И че така е било откакто свят светува. От тая гледна точка – няма голямо значение дали историята е педерастка или курвенска. Но, Слава Богу, когато подобни истории ги забелязваме в Църквата, все още се дразним. От което следва, че Църквата  (все пак) е наймалко осквернената институция. Именно поради факта, че злото в нея, най-много ни дразни.

www.provo.bg Същото онова зло, което в други общества и общности е неразпознаваемо като зло. Има ли все още призраци от държавна сигурност в църковния гардероб? Е, понамирсват Авгиевите обори, но да се надяваме, че един ден тези лайна ще се превърнат в благодатна тор, от която ще прораснат цветя на опрощение и покаяние. Пък и смъртта подтиска всяка симптоматика. Голяма част от тези хора вече са с единия си крак при Господ и сега точно те най-добре биха обяснили, че старостта, болестите, безсилието се дават за опрощаване на греховете. Убеден съм, че тези осемдесетдеветдесетгодишни старци вече отдавна не са същите келеши-семинаристи, които за паница леща биха продали майка си баща си. Какво си отиде от българската църква със смъртта на Патриарх Максим? Едно наистина патриаршеско време. Неудобен ли беше за някого митрополит Кирил? Каква е твоята версия за кончината му? Премълчават ли нещо разследващите случая? На Страшния съд всичко ще стане съвсем ясно. А дотогава – мъничко търпение. Какво би казал на всички, за които православието е нещо чуждо и непонятно? Ох, нямам някакви специални мъдрости за подобни случаи. Добре, де – и Бог е чужд и непонятен. Него кой Го разбира и кой ще Го изясни? Но това не му пречи да бъде Бог. А от друга страна Божията любов сближава. Прави нещата близки и понятни. Да! Обичта трябва да предшества разбирането. И когато човек усеща (а умните, рано или късно не могат да не го усетят) че нищо не са и никой не ги обича, тогава, биха могли да се сетят за Онзи, Който ни говори само когато шумотевицата наоколо позаглъхне. И тогава – като нищо – скръбта им ще превърне в радост. Защото ако Бог не бе самото Слово, никой нищо не би могъл да ни каже и никой никого не би могъл да изслуша. Между другото, точно така свети Исак Сириеца описва ада – като място, където никой никого не вижда и никой никого не слуша.

17


мисли

СРЕЩУ СТЕНАТА

Брой 10, Година 3 (2014)

Новина от последната минута! Трима маскирани нападатели превърнаха в истинска касапница редакцията на сатиричното списание «Шарли Ебдо» в Париж. Жертвите на клането са 12 – десет журналисти и двама полицаи. Повод за нападението са карикатури, но капката, която прелива чашата на гнева на терористите, е последната рисунка с образа на лидера на терористичната организация «Ислямска държава» Абу Бакр Ал Багдади, направена от изданието. Това може да ни доведе само до една мисъл.

съвременна Европа все още не може да се похвали с превръщането на свободата на словото и личността във всеобща ценност. Събитията в Близкия изток сякаш предвещават създаването на нова разделителна линия. Всъщност за толкова време хората така и не разбраха, че най-опасните стени са тези в собственото ни съзнание, които ограничават полета на мисълта. Те повече от всички останали пречат на възраждането на културата и образованието, възпират развитието на икономиката, не дават решения на проблемите в социалната сфера, нито идеи за опазване на околната среда. Те блокират личностното развитие и обществения процес, не дават възможност на промяната! И докато над, под, през и около стената на политическите режими и религията все някак можеш да минеш, то за тази в съзнанието ти остава само едно – да се изправиш сам срещу нея!

Двадесет и пет години след падането на Берлинската стена, а заедно с нея и на един жесток и антихуманен политически режим,

Знаете ли, че има психологическо заболяване, наречено Mauerkrankheit, или в превод „стенна болест”. Страдащите от нея се страхуват

Нанси Борисова (призьор в конкурс за есе)

18


мисли от затворени простанства. Заболяването е типично за гражданите на Източна Германия, а симптомите включват депресия, мания за преследване и опити за самоубийства. Изглежда стената в нашето съзнание е твърде здрава и не може да бъде разбита като бетонни плочи. Човекът е странно същество и трудно се учи от грешките на историята. Днес отново сме на прага на Студената война, а политиците все по-настойчиво се опитват да изградят въображаема стена между Европа и Близкия изток. Предвид ескалиращия тероризъм, олицетворен от групировки като Ал Кайда и ИДИЛ, това е обяснимо. На карта е поставено оцеляването и запазването на изконните ни ценности. Но нека се замислим името „Ислямска държава”  не навежда ли ни на мисълта за   истинска държава с гражданско общество? Но дали човекът в редиците на тази страна има реална стойност или е само средство по пътя към целта за световно господство за власт? Това е интересен казус, който твърде много се доближава до този за свободата на личността по времето на социализма. Нека проверим това. Най-напред как стои въпросът с културата и образованието? Джихадистите се привличат още от невръстна възраст в редиците на групировката. Най-често се вземат неуки сираци, защото техният ум е като бял лист хартия, на който можеш да напишеш каквото поискаш.   Беззащитни са и са тотално зависими от „благодетелите” си, което неизменно води до безропотно подчинение. Така те се обучават да бъдат верни на идеята до смърт. Тази идеология завзема цялостно живота им и с грозните си пипала обхваща всеки аспект от него.  Двадесет и пет години по-рано зад една друга стена ситуацията е напълно аналогична. В ГДР, а пък и в останалите социалистически тоталитарни страни масата чистосърдечни наивници е най-важна. Те са възпитавани като обикновени простосмъртни, чиито живот е безполезен, ако не е в полза на партията. Дотук за образованието. Ами културата? За каква култура можем да говорим по тези места, където всеки творец, който прекрачи сивата стена на клишетата, бива осъден на смърт или изгнание. Интелигенцията не

www.provo.bg се състои от интелигентни, иновативни и изобретателни хора, а от механизирани същества, създадени с цел възхвала на идеята. Тази псевдоинтелигенция е издигната в култ, защото хем по този начин хората няма да се оплакват от липса на култура, хем истинските творци няма как да се изявят. А как ли стои въпросът с развитието на спорта отвъд стената? Ооо, той поне си е добре! Ислямистите се грижат за усъвършенстването на спортисти – войници. Дисциплината убийци е най-престижна. Като при тоталитаризма. Всичко в държавата се прави в името на спорта (Адела Пеева има страхотен едноименен филм!). А всички Олимпийски надежди рано или късно се превръщат в мутри и биячи. Социалната сфера я няма никъде никаква и на двете места. Забравена е. За какво са на джихадистите и на нацистите жени, деца и сираци?!? Те не могат да се бият, пък и с нищо не помагат на Идеята. И все пак могат да ги използват да вършат някакъв къртовски труд, нали затова са граждани! Човешката маса няма никакво значение сама по себе си тя е само средство, чрез което да се върви по пътя за осъществяването на „великата цел”. Индивидът може да бъде потъпкан, смачкан, захвърлен, но той не трябва да спира да действа в полза на идеята. А що се отнася до околната среда, кой ти мисли за нея? Джахидистите, на изток от мисловната все още стена, са твърде заети да рушат и грабят, а социалистите на изток от Берлинската стена предпочитаха да строят гигантските си заводи, защото са източник на солидна печалба и… на работни места. А на какво е източник природата? А, да, на живот! Но нали вече споменахме, че животът сам по себе си е безполезен щом той не води до никакви дивиденти за богопомазаните дейци на разрухата. По темата може да се говори още много. Стените са страшно нещо! А аз продължавам да си мисля, че нито Берлинската, нито

19


мисли потенциалната Ислямска стена, щяха така да ограбят световното гражданско общество, ако не бяха мисловните ни стени. Всячески се опитваме да минем под, над, през, около тях, или просто да се престорим, че ги няма, но на никого не му хрумва да се изправим срещу стената, срещу всички тези предразсъдици, срещу всеобхватния страх и срещу цялата тази апатия,  срещу  всички тези политически, културни, религиозни разделения в ума ни. Вече не сме жители само на собствената си държава, глобализацията ни превърна в граждани на света. Нашата роля като такива е най-вече да бъдем активни и смело да се изправим срещу стената – найголемият враг на съзнанието ни. Стените не правят нищо друго освен да ограничават полета на мисълта и личностното ни развитие. За толерантните хора, тези, неограничените като в затвор от собственото си съзнание, няма разделения, няма предразсъдъци, няма

20

Брой 10, Година 3 (2014) спотаена злоба, има само пълна и безусловна свобода. Това е необходимата промяна за всички нас. Само тя може с лекота да разруши не само Берлинската, Ислямската, но и множество други стени. В името на един по-добър живот на гражданите, да се изправим срещу стената!

Есето на Нанси Борисова е едно от отличените в конкурса на онлайн платформата provo.bg за есе на тема „Срещу стената“.  Нанси Борисова учи в Природо-Математическа гимназия „Св. Климент Охридски” гр.Монтана и от три години посещава клуб „Медии“ към ОДК „Ние, врабчетата“ с ръководител Нели Василева. Интересува се от литература и журналистика, участвала и отличена в десетки конкурси за есе на национално и регионално ниво.


мисли

www.provo.bg

А всички Олимпийски надежди рано или късно се превръщат в мутри и биячи.

“ 21


видение


видение

ДИМО АЛЕКСИЕВ: ЗАБРАВЯМЕ ДА СМЕ ЧОВЕЧНИ Интервю на Стилян Манолов с Димо Алексиев Димо Алексиев е роден на 29 юли 1983 г. Завършил е  125-то СОУ „Боян Пенев” – профил Френски език, а през 2006 г. завършва „Актьорско майсторство” в НАТФИЗ „Кр. Сарафов” с наградата „НайНайНай”  в класа на доц. В. Ранков. От 2006 до 2009 г. е в ДТ ”Стоян Бъчваров” Варна, където изиграва последователно ролите на: Стоян в „ Български работи’’ с реж. Пламен Марков; Чичо Раздавач в „Коледна Приказка” с реж. Дафинка Данаилова; Ралф във „Време да обичаш, време да умреш“  с реж. Гергана Димитрова; Хоров в „ Службогонци” по Иван Вазов, с реж. Пламен Панев; Ромео в ”Ромео и  Жулиета“ по У. Шекспир, с

24

Брой 10, Година 3 (2014)

реж. Деси Боева; „Какъв прекрасен свят”мюзикъл; Калигула в „Калигула” по А.Камю, с реж. Явор Гърдев  (Награда АСКЕЕР  2009  за Изгряваща звезда за ролята на „ Калигула”); Банко в „Макбет” по Х. Мюлер, с реж. К. Шарков.  В  Театър „Сълза и Смях” изиграва Монаха в „Завещанието на стария женкар” с реж. Й. Цонев. От 2009 до 2011 г. е в Народен театър „Иван Вазов“, където играе: Ньойд в „ Госпожица Юлия” с реж. Л. Абаджиева; Валвер и Граф Дьо Гиш в „Сирано Дьо Бержерак” с реж. Т. Москов; Чарлз в „Убийството на Гонзаго“ с реж. Недялко Йорданов; Пощенския началник в „Ревизор“ с реж. Мариус Куркински. Филмови участия: в „ Магна Аура”; в “Dream City” с режисьори Димитър Гочев и Тери Уилкинс; в „ Дзифт” с реж. Явор Гърдев; в „Още нещо за любовта” с реж. М. Ралчева; в  „Лора от сутрин до вечер” с реж. Д. Коцев-Шошо; в „7 часа разлика” с реж. Магърдич Халваджиян; в „Секс, лъжи и Tv“ на Дрийм Тийм Продъкшън; в „Живи легенди“ с реж. Ники Илиев. Тази есен предстои излъчването на  най-новия сериал на БНТ  с участието на Димо Алексиев  -  „На границата“.  Сценарият на историческата


видение поредица е създаден по военните разкази на Йордан Йовков в цикъла „Край Места“. Освен автор на режисьорски есета, Димо Алексиев е и режисьор на независимата постановка „Буря“ на Островски, където е и актьор. Освен като актьор, в някои от филмите участва и като каскадьор, за което му помагат уменията по акробатика, фехтовка и езда, а ските, кънките на лед, волейбола, танците и пеенето оформят една истинска мултидисциплинарна личност. Какви са стените в българския театър и различни ли са те от тези в българското кино? Прашни, многобройни, изникват отвсякъде и никога не можеш да знаеш от къде ще ти дойде, като в кошмарен сън… Има различни видове стени, стените които сам си слагаш, които са ти зададени и онези, които ти ги слагат без да знаеш, особено когато си бил по-дълго някъде. Понякога ти се налага да се изправяш пред стени, които се появяват заради неща, които си направил в миналото и си забравил, но те продължават да те преследват, и ти влияят на всичко, до което могат да се докопат. Твърде малки, дребни, душите им са на паркетни кученца, които винаги налитат на по-големите кучета за да докажат нещо пред  се-ебе-ситоси, комлексарско, но често срещано и се получава така, че нещата са много странно навързани в тази малка град – държавица, като свински черва, както се казва. Мнението ти за театралната реформа? Това е един страхотен начин да се усвояват едни пари, но що се отнася до изкуството мисля, че не му е в услуга и пак нищо хубаво няма да му донесе. Театърът е училище за плач и смях, и свободна трибуна, където хората могат да онагледяват застарели  и погрешни морални възгледи. Да изясняват с живи примери вековните норми на сърцето и на човешкото чувство. Народ, който не помага за развитието на своя Театър, ако не е умрял, той е на умиране. Театър, който не напипва пулса на обществото, пулса на историята, драмата на своите хора и чистата окраска на своя край, и на своя дух,

www.provo.bg със смях или със сълзи, няма право да се нарича Театър, а игрален салон или място, където се върши онова страшно нещо, което се нарича „Убиване на Времето”. Театърът трябва да се наложи на публиката, а не публиката на Театъра. НО няма вече такъв авторитет, нито самопожертвователен дух, който да се наложи над публиката, която трябва да се покорява от висота и да се спори с нея, и да се напада в много случаи. Публиката е като децата, тя може да се учи – забележете, че казвам публика, а не Народ, може да се учи. Това не са мои думи, а на Федерико Гарсиа Лорка в разговорът му за Театър . Нещо, което може да се направи е тези няколко листа да се разлепят из Театрите в България, ама някъде около програмата, иначе блестящите частици на Театъра може и да го пропуснат. А родната ни реформа (несъмнено плод на гений) набира сили точно в обратна посока. Убива всичко, което не се субсидира от държавата. На Алтернативният Театър никой не му пълни касичката, че е вкарал в салона си X на брой зрители. Публиката върти синджира и това няма да доведе до нищо хубаво. В каква посока трябва да бъдат направени стъпки за промяна? Първо трябва да се стабилизира държавата, aма, като им е по-изгодно друго… Но дори и когато една държава е дестабилизирана, изкуството трябва да работи непрекъснато, защото изкуството е туптящото сърце на нацията. За съжаление българите могат да съществуват без това сърце и дори добре да си живеят, те нямат никаква нужда от Изкуство, самата истина е че телевизорът им е напълно достатъчен, това което ги дразни го сменят с едно докосване на бутона, меткат каналите нагоре – надолу, новини, спорт, чалга, порно… всичко, което ги вълнува е там. Мислиш ли, че имат право тези, които твърдят, че много актьори в киното играят слабо, защото играят театрално? Много хора играят театрално, но ти е приятно да ги гледаш. А като се върнем от по света, та у нас, театрално е синоним на гадно. Щото такъв ни е Театърът в момента.

25


видение

26

Брой 10, Година 3 (2014)


видение Болничък е малко. В „Подслон” примерно, филма на Драго Шолев, актрисата, която е в главната роля играе момче и прави такава плътна роля, че не се сещам да се намери друга актриса по „върховете“, която ще изиграе толкова категорично този образ. Остана абсолютно невидяна и нечута, за Ирена Христоскова някой да е чувал? Никой не я отбеляза, защото е неприятно да си толкова добър на такъв фон. Не говоря за награда, въпреки че абсолютно заслужава. Според мен такова превъплащение отдавна не е виждано по нашите географски ширини и е много жалко, че се случи тук, а не другаде. Играеш в нестандартни роли, ти ли ги избираш, или теб те избират за тях? Зависи, много отдавна не играя роли, които не намирам за интересни. Много стени съм разбил по този начин с главата си, защото не съм се съгласявал да играя едно или друго (Дългото занимаване със стени силно вреди на Вас и на хората около Вас и води до затъване и затъпяване). Ако не намеря нищо в ролята, просто не я взимам, т.е. появя ли се някъде значи съм намерил нещо в тази роля. Какво се случи всъщност с ролята на Левски? Ролята на Левски… След първия снимачен ден, изгубих вярата си в този проект. Честно казано не подписах договора, който ми предложиха сутринта преди самите снимки, защото имах против да ме режисират  хора, тънещи в духовна нищета. Син и баща Генчеви. Имам сериозни съмнения относно случването на този проект, поставям под сериозни съмнения стойностите на този филм, ако въобще някога види бял свят. Това начинание е пирамида, която функционира по абсурден и нелеп начин, възползвайки се от тези последни капчици патриотизъм останал в българите. Всеки един, колкото и да е прост и да вика на стадиона „кур за Левски”, в крайна сметка, когато стане дума за България първо се сеща за Левски и се държи за сърцето. Това е странно, но на фона на абсурдната ни държава изглежда абсолютно нормално. Когато един човек каже аз ще направя филм за човека на народа, народа винаги ще се бръкне да извади едни

www.provo.bg пари и така се започва, но част от даренията, разбира се, се отклоняват и потъват, въобще не се отчитат и осчетоводяват за да може един паразит-човек да се опита да направи филм за човека, който се е борил и с такива като него. „Народе????” Не случайно имаме четири въпросителни след Народе в историята и сеир с герой на пангара за бесене. То си е било празник и повод за пийване, и хапване, после почти всички са си легнали да спят, нали? Как те възприемат във Варна, когато играеш гол в постановката „Калигула”? Първо искам да кажа, че в момента Варна страда, намира се в лош период, защото някакви хора са го окупирали и го третират по погрешен начин. Другото е че представлението е със 100 места и във Варна не винаги е пълно, защото не се продава. Хората имат проблем да гледат неща, които ги карат да се замислят. От друга страна е твърде скъпо за да бъде пренесено някъде на друго, по-духовно населено  място в България и си е обречено на доизживяване. Мисля, че ще го умъртвят умишлено, за да няма сравнение и следи. Мисля, че събличането ми в тази пиеса е ужасно оправдано, но всъщност всеки сам може и трябва да си възприема това, което вижда. По света го възприемат различно. Ходили сме на различни места с тази пиеса и се вижда разликата. В чужбина хората познават пиесата, занимават се с проблемите й, с погледа на режисьора, а не толкова с голотата на един или друг артист. Това е част от, а не най-интересното. Театърът е място, което те познават и за което се подготвят, за разлика от България, където хората рядко познават пиесата и не разбират проблемите й, какво остава за някакви други неща, които са по-необичайни и дълбоки. Отдавна е изгубено нивото и не само, че не наваксваме, а и не искаме – „тъй си ний дубре”, което е отчайващо . Предстои старта на нов тв сериал с твое участие – „На границата”, какво ни показва той? Тъпотията на Войната. Лошия избор. Това, че забравяме да сме човечни. Красотата

27


видение на България, не само като природа, а и в постъпките. Нещо загубено и позабравено. Ролята, която искаш да изиграеш? Аз съм лаком. Много ми се играе и си обичам работата. Готов съм да се боря. След като казваш, че да се занимаваш с алтернативен театър е трудно, защо тогава напусна Народния? Да се занимаваш с алтернативен театър е и трудно, и твърде амбициозно. Предпочитам да се появявам в по едно представление през определен период от време и през другото да си правя мои си неща. Много по добре, отколкото да стоиш на 550 лева и някакви хора да се изживяват като властелини, да се гаврят, с личността ти творческа и човешка, да ти определят какво да правиш, или да не правиш за 550 лв. „сигурни пари на месец”, да ти спускат постоянно едни стени, с които да си се занимаваш… Освен това, да напуснеш Народния не е кой знае какво. Това е място като всички останали, място още по-прогнило, по-прашно и по-задушно (защото там всичко е По-…), същевременно по-лъскаво отвън, хубава сграда със златничко, но и някак фалшивичко седи всъщност… Защо да стоя на място, между едни топли стени с уши, където ако могат винаги ще те прецакват, с изгода или без, но няма да ти помогнат, ако няма защо… Какво трябва да правиш на такова място? Да доказваш какво? На кого? Там има много хора, които ужасно много искат да се докажат, че те самите са много големи и същевременно забравят, че те основно трябва да помагат на публиката да изживява и съпреживяват заедно с другите актьори в представлението, да направите магия, илюзията, защото ако ти играеш ще ме увлечеш и мен да играя с теб… Как ти се вижда днес българската социална интрига? Безидейна. Да убием днес и да дойде утре. Ужасно малко хора искат да направят нещо полезно за обществото, а още по-малко са хората, които въобще искат да направят

28

Брой 10, Година 3 (2014) нещо. Масата е станала като циганите, които само чакат. Правят по 8-10 деца и започват да чакат някой да им помогне. Да искат, защото трябва да получават от държавата, без нищо да дават.  Ама – Нищо. Нищо. Съвсем нищо. Ама не може само да искаш да получаваш и нищо да не даваш. Аз вече с нетърпение чакам Времето, когато ние ще станем малцинство и само ще им искаме, полегнали удобно на субсидийки . Да видят тогава на тарикатлъка ще ни смогнат ли … За какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад? Ние всъщност вече сме умрели от глад. Душевно сме измрели, а тези, които все още не са, са обречени на ужасната храна, която масово преобладава и с която ни тъпчат и нямат никакви други намерения. Цензурата или автоцензурата считаш за пострашна? В изкуството автоцензурата е пагубна, защото никога няма да можеш да полетиш. В живота е хубаво в някои ситуации да имаш автоцензура, защото има хора, които тотално са се самозабравили. От друга страна обаче, хората мислещи по този начин са и ужасно търпеливи. Тази черта е вродена и селектирана в българина. И не ни е в услуга, Времето на Цензура появява едни непримирими и мислещи хора, като Стратиев, Радичков, които с творчеството си искат и успяват да Я надхитрят. Сега какво се случва? Надхитряването изплитня.  Днес нито музика се случва, нито филми се случват, тук – там се появяват някакви откъсляци, постоянно с компромис, викаме си „за България – стават”, „за нас си е супер” и други подобни, но да не сме толкова черногледи… Цитирам писателят Милен Русков „В България ако държиш малка част от малкия ресурс, то ти имаш голям проблем”, съотносимо ли е това и за българския театър? Според мен много хора са се вкопчили в малкия ресурс, впили са се в него, защото знаят, че под тях има пропаст, знаят че изтърват ли го


видение

www.provo.bg

29


видение има напълно реална възможност никой, никога повече да не чуе за тях. Така е навсякъде у нас, България е толкова малка, че всички, ако не са братовчеди са баджанаци примерно и така функционираме „уреждайки се”- „Имаш ли връзки там?”. Така се случват нещата тук. Как ще характеризираш гражданското ни общество? Плачевно. Нищо не се прави. Не може театъра да ти е зле, а обществото ти да цъфти. Има дисбаланс. Преди, преобладаващата част от хората в свободното си Време четат, просвещават се, членуват в клубове, участват в различни читалищни самодейности, правят нещо… Трябва нещо да се прави, да се работи, човек да се развива… В момента нищо не се прави, тотален застой и тотална простота, като мухъл е попъплила. Ослушайте се . Мнозина посочват Терминала като единствен възможен изход, пред теб стои ли такава дилема? С удоволствие при първа възможност ще емигрирам. Отдавна го мисля. И то не за друго, а защото вече имам дете. Когато съм с нея на различни обществени места, налюдавам държането и на децата, и на родителите. И проблема не е в децата, а в родителите. Когато стигнем до родителите, осъзнавам, че и родителите на родителите също са проблемни, и ако следваме тая зависимост нещата няма да стават по-добре, затова хващаш куфарите и потегляш по пътя си към света. Сега е отворено.

30

Брой 10, Година 3 (2014) Кое смяташ, че е определящо за да сме найбедни, гладни и болни в ЕС? Алчността на определен кръг от безскруполни хора, които обслужват личните си интереси. За всичко останало сме си виновни ние, защото чакаме и защото не сме народ, а една купчина хора… Кога ще се отървем от нагласата да чакаме някой от някъде да дойде и да ни оправи? Когато се поизправим и си вдигнем кафявите гащи. После ще се перем, първо да спрем оправянето… Илюзия ли е правото ни на избор? Не.  Но, не винаги имаме силите и желанието да си застанем зад Избора, защото не всички избори са удобни. И пак сам си правиш избора… Фикция ли е свободата? Не. Свободата може да се намери и постигне във всяко нещо, в което участва въображението и положиш достатъчно труд и търпение в усвояването, и подчиняването му. Важно е също да не се занемаряваш душевно и да си добър. За какво мечтае Димо Алексиев? За Времето, когато ще мога да се занимавам с каквото си поискам, без да съм зависим от нищо и никого. За това е мечта, нали…


видение

www.provo.bg

Първо трябва да се стабилизира държавата, aма, като им е поизгодно друго… Но дори и когато една държава е дестабилизирана, изкуството трябва да работи непрекъснато, защото изкуството е туптящото сърце на нацията. За съжаление българите могат да съществуват без това сърце и дори добре да си живеят, те нямат никаква нужда от Изкуство...

“ 31


странство


странство

ЩЕ СТАНА ЧОВЕК, ОБЕЩАВАМ ТИ Антоанета Попхлебарова

Да нямаш дом и да няма дом за теб. Освен магистралата. В България. Да го намериш в Aнглия. Да станеш мениджър по продажбите в престижен магазин. Докато пиша този текст, Сание се явява на интервю за работа. Преминалa е първи кръг по документи и са я покaнили на втори в компания, която заявява, че избягва каквато и да е дискриминация. За тях Съни е просто един български емигрант и потенциален лоялен служител с амбиция да постигне много. За нас не беше.

34

Брой 10, Година 3 (2014)

За бившата директорка на дома за сираци във Варна, Сание бе „готовa за магистралата“. Когато избяга. Обиденa от бездушието на чиновниците, не сторили дори жеста да се появят на Коледното тържество, което детето само бе организирало. Съни бе написалa сценария, бе режисирaлa и репетирaлa децата да пеят химна, да играят пиеса, да пеят и рецитирaт в продължение на час и половина. Деца, които не могат дори да четат. Пред публика от трима души. Защото било неделя. А социалните „работници“ не работят в неделя. А „работят“ ли изобщо? Работа ли е да направиш коледно тържество за „мани ги тия, те не могат името си да прочетaт, пък камо ли едно стихче да научат“? И Съни избяга. Преди да стане на 18. Но не отиде на магистралата, както сестрите си по съдба от домовете. „Ще стана човек, обещавам ти!“. И почна да работи нощем,


странство

www.provo.bg

а денем да се опитва да ходи на училище.

добри хора, всякa вечер прави диктовки,

Да плаща наем и ако остане нещо, да се

води си дневник нa английски, вече има

храни. Не издържа, не завърши. Но ще

редовни документи и добре написано CV,

завърши един ден! От близо година и половина е на Островa. Мина през ада на нелегaлнaтa работа в турска фурна, анемия от недохрaнвaне и престой в болница, афганистански ресторант и какво ли още не, за което не зная. Но един ден ми се обади на перфектен

мечтае за собствен дом и семейство. И ще ги има! Но не в България, разбира се! Защото сме били на изчезване, раждали сме мaлко, младите не искали да остават тук. Ромите ни били виновни. А българите, питам аз? Тези, които социaлнaтa държaвa

английски и щастливо ми разказа, че гледа

нарича свои „работници“? Ние, хората?

едно момченце на добра жена, която я е

Има сложни истории със щастлив финал.

покaнилa в дома си. Сега живее при още по-

Все по-малко в България. …

35


пътуване


пътуване

За суфи, религиозната (не)търпимост и още нещо... Стоян Трашлиев „Ако си истински и думите ти ще бъдат истински. Неистинската личност не може да изрече правдиви думи“ Юнус Емре 1238-1320 Суфи, мистик, поет и човек Това прочетох пред гробницата на Шейх Табдук Емре, известен духовен водач, суфи и учител на Юнус Емре в село Емре, на 150 км от Измир. Обичам да пътувам, да се срещам с

38

Брой 10, Година 3 (2014)

нови и интересни хора, да научавам нови неща. Към това място ме насочи друг интересен човек, когото срещнах при храма на Артемида в старата столица на Лидийското царство Сардес, за когото може би ще разкажа друг път. Село Емре е закътано сред височини близо до град Кула, известен със запазени стари къщи с типична архитектура. Самото село много прилича на наши села в Балкана и Родопите – стари каменни къщи с чардаци, смесени с ново строителство, тесни криви улички, мегдан с няколко дюкяна и неизбежната чайна, любезни хора, които ме упътиха към тюрбето (гробницата). Около самата гробница – чиста и подредена градинка и до нея огромен паркинг, където имаше спрян бус с младоженци и приятелите им, които си правеха снимки. Пред тюрбето беше приседнал възрастен дребен човечец, омотал главата си с шал, за да се пази от бръснещия вятър. Дотук нищо необичайно. Приближих се, той ме посрещна с „Добре дошъл“, придружи ме до гробницата, влезе вътре с мен, каза няколко думи за Шейх Табдук Емре. Дотук като навсякъде… Но не съвсем. Различен беше този човек.


пътуване Не знаех какво е това различното, но беше различен. Оставих фотапарата отвън, не съм американски турист. Човекът се обърна към мен и ми каза – „Аз ще излеза отвън, ще те оставя да се помолиш“. С известно неудобство му казах, че не съм мюсюлманин. Той отвърна – „Тук е свято място, всеки може да се моли“. Помълча и каза –  „Нали знаеш че Бог е един? “. „Знам“ – отговорих.  „Тогава се помоли. Тук е свято място“ и излезе. Отидох при него след като излязох, поговорихме малко за Юнус Емре, за учителя му, за мен, той каза –  „Тук съм донесъл няколко неща от къщи, малко грозде, яйца, ако имаш нужда… Гроздето е със семки“.  Опитах гроздето – зряло и сушено на слънцето на Анатолия – земята на слънцето, поело от дъхавите билки по височините. Помолих го да се снимам с него, той го прие като нещо нормално, само си оправи шала. Накрая го попитах как му е името. Той отговори – „Хората  ме наричат Хаджи Сюлейман Йълдъз“. През целия път обратно се опитвах да определя какво беше

www.provo.bg различното в този човек. Продължих да превъртам в съзнанието си лентата на краткия ни разговор. Анализирах думите, начина по който ги изричаше, разликите от обичайното поведение на селяните в Анадола. После нещо ми светна. По същия начин се бях почувствал при срещата си с един будистки монах в Япония преди 26 години. Същото безметежно спокойствие, равновесие, същите простички думи зад които се криеше дълбоко познание и приемане. И спрях да анализирам.

Стоян Трашлиев е роден преди 56г. в Елхово. Живял е в Ямбол, Бургас, Велико Търново и София. Завършва английска филология във Велико Търново и турска лингвистика в София, в момента учи редовна магистратура, специалност Визуална култура в Тракийски университет – Одрин. Пътувал в чужбина – от Албания до Япония. От 1967г. не се разделя с фотоапарата, има награди и участия в изложби в България и чужбина.

39


съществуване


съществуване

РОСЕН КАРАМФИЛОВ:

ЖИВИЯТ АРТИСТ Е РОДЕН, ЗА ДА БЪДЕ НЕРАЗБРАН Интервю на Владислав Христов с Росен Карамфилов Росен Карамфилов е роден на 20.11.1992 в София. Средното си образование завършва във Втора немска гимназия. В продължение на една година живее във Виена, където учи сравнително литературознание, но впоследствие разбира, че това не е неговият въздух за дишане и се връща в България. Тази година започва следване в Пловдивския университет, специалност приложна лингвистика с два чужди езика – английски и немски. Автор е на стихосбирката „Орелът и

42

Брой 10, Година 3 (2014)

детето”, която излиза през 2011 г. Росен е и най-младият поет, включен в американската антология на българската поезия “The sеason of delicate hunger” – проект, организиран от издателство ACCENTS PUBLISHING. Втората му книга „Стерео тишина” излиза през август 2013 г. от издателска къща ЖАНЕТ 45, като същата година получава номинация за наградата „Николай Кънчев”, а документалният разказ „Между зимите”, публикуван също в нея, е отличен с първото място на конкурса „Рашко Сугарев” 2014. Близо 8 месеца след смъртта на баща ти, какво ще му кажеш, ако сега го срещнеш? Ще му кажа, че го обичам и ще замълча, за да чуя какво ще ми каже той. Прави ли те тази загуба по-силен или помъдър? Какъв е твоя стимул да продължаваш напред? Загубата е вселенска. Всички го знаят. Кончината на татко падна като атомна


съществуване бомба над земята. Малцина оцеляха, а някои заживяха без сърце. Колкото до силата и мъдростта мога да кажа, че твърде много пъти съм бил смазван от реалността, за да не си науча урока. Стимулът ми е любовта. Имам невероятен човек до себе си. По какъв начин би се запазило най-добре творчеството на Кольо Карамфилов? Мислил ли си за създаването на постоянен музей или фондация за подпомагане на млади таланти? Зависи от съвестта на колекционерите му. К.К. имаше малцина истински колекционери. Дано опазят тази същина, която той остави. Колкото до втория въпрос – навярно ще направим нещо такова, когато му дойде времето.

www.provo.bg Коя е стената, срещу която ежедневно се изправяш? Парализата и суетата. Суетата и парализата. Сякаш вечер им чупя вратовете, но на другата сутрин те чинно ми носят джойнта в леглото, сякаш нищо не се е случило. Пишеш роман за баща си, в същото време пишеш и стихове, какво ти дава едното и какво другото? В прозата се чувствам като княз. Без поезията не умея да живея. Затова си позволявам и двата наркотика. Свръхдоза при мен няма. Какво да очакват читателите от романа и какво да не очакват?

Защо в страната ни един артист трябва да загине за да му бъде обърнато внимание? Поради какви причини това не се случва приживе? Навсякъде е така. Живият артист е роден, за да бъде неразбран. Световната история показва, че няма жив гений. Признанието винаги идва твърде късно. Нямам представа защо се случва по този начин, но според мен това е каратов цинизъм. Кои качества си наследил от Кольо Карамфилов, тези, които не би искал никога да изгубиш? Баща ми ме научи да чувствам с отворени сетива и да не се страхувам от капките кръв, които проливам в името на изкуството да оцелея. Изпитвам прекалено мощен респект към него, за да говоря за качествата му. Патосът е лош алкохолизъм. Какво според теб искаше да каже Кольо на всички хора с творчеството си? Искаше да изкрещи пред света, че има Бог. „..не бойте се деца за утрешния ден”, боиш ли се от нещо в твоя утрешен ден? Боя се да не умра тъпо.

43


съществуване

Единственото, което биха могли да очакват е стопроцентова истина. КОЛЕНЕ е найотговорната книга, която съм писал някога. Занапред също ще е така. С нетърпение чакам да сложа точката, защото работата по този роман ми източва всичката кръвна плазма, отне ми предпоследния грам здрав разум. Сигурен съм, че си струва. Правя го изцяло за Кольо. След „Стерео тишина” за каква следваща книга с поезия мечтаеш? На кого би я посветил? В интерес на истината имам почти готова стихосбирка, която ще издам след години. Ще я посветя на своята любима. Йо, жената до теб също е поет, кой кого учи на поезия? Поезията не се учи. Тя е религия. Колкото до Йордания – мълча. Най-прекрасното при нея е, че още не си вярва. Аз бях този, който първи забеляза за какво сияние става въпрос. Маково

44

Брой 10, Година 3 (2014)

сияние, напоено с болка и красота. Така бих описал нейните стихове. Последните години все повече хора пишат поезия. Мислиш ли, че това ще доведе до девалвиране на този жанр и понижаване на качеството на текстовете? Твърде късно е за този въпрос. Вирусът отдавна е зомбирал болшинството драскачи, които си въобразяват, че са добре с главата. Отдавна никой не търси качество, лошата стока преобладава, съответно и читателите не са реални. Дори не бих ги нарекъл читатели, а лайкъри. Те лайкват, без да четат. Пародия. Ако трябва да кажа имена в българската поезия, които ме разтреперват, бих споделил само три – Иво Рафаилов, Елин Рахнев и Сапфира Ангелска. Изгуби ли се функцията на поета в днешно време, в поетични или непоетични времена живеем? Функцията на поета е да бъде проводник.


съществуване

www.provo.bg Някои

човек е склонен да драматизира и има чуплив

успяват , други ги удря тока. Живеем в лайняни

дух. Чуплив ли стана духът на хората? В

времена. Както искате го разбирайте.

каква държава искаш да живееш?

Защо според теб книгата и книгоиздаването

Човекът

в страната ни са в такова незавидно

Българинът пък е аморфно същество, което

положение? Какво би направил по тази въпрос,

постоянно се оплаква и нищо не прави. Не

ако имаше нужната власт?

е окей така. Способните хора отдавна са

Проводник

на

Божието

послание.

е

най-чупливото

същество.

си хванали самолетите. Бих емигрирал на ядат.

секундата, ако ме публикуват навън. И тъй

Благодарен съм, че работя с единственото

като съм максималист изборът ми ще е между

адекватно

Амстердам и Ню Йорк. Може и от двете по

Културата

загнива.

Червеите

издателство

в

я

България.

Артистите в нашата родина са обречени

малко.

така или иначе, но би било чудесно ако някой от време на време им носи тютюн и уиски.

През октомври ни очакват избори, какво би

Минимум.

казал на всички политици?

Казваш, че държавата става опасна, ако

Да го дух…

45


съществуване

СРЕЩУ СТЕНАТА Дилян Тотев (призьор в конкурс за есе) Стените са незаменим елемент в изграждането на материалната ни действителност. Като всеки друг физически обект, те са неутрални по природа. Единствено човекът им приписва положителни или отрицателни характеристики според начина, по който може де ги използва. Какво може да прави една стена? Тя те прикрива, осигурявайки ти сигурност, безопасност, уют. Скривайки теб от света (в защитната си роля), тя скрива и света от теб, ограничавайки зрителното ти поле, светогледа ти. Винаги ли стените ограждат хубавото от опасното? Не, в затвора например е обратното, стените са необходими, за да предпазят обществото от злонамерени хора. Тогава сигурно човешката общност е „хубавото“ нещо в  уравнението? Абсолютно не. Ако разгледаш ценностите, нормите и механизмите, управляващи съвременното ни обществото, всичко, което правят членовете му един на друг и на планетата, то „доброто“ в него е многократно по-малко от „злото“. Тогава лош ли е човекът? Отговорът е същия както при въпроса, зададен за една стена, покривка или патица. Човекът има потенциала да прави и добрини, и злини, но за разлика от всички други одушевени и неодушевени творение, той има невъобразимо повече възможности за въздействие върху света и самия себе си. Хората могат да живеят прекрасен съвместен живот, съзнателно, отговорно, ползотворно. В благоденствие, себеусъвършенстване, чиста любов и хармония, както със самите себе си, така и с всичко около тях.  Но, уви, не това са принципите, които управляват нашия човешки род, а точно обратните на тях. Ако трябва да се направи модел на съвременното ни общество, обобщен в един индивид, който

48

Брой 10, Година 3 (2014) да носи отличителните характеристики, какъв ще бъде този човек? Здрав, щастлив, усмихнат? Не. Ще е душевно и морално болен. Много болен… Интелектуално развиващ се, а личностно деградиращ. Унищожаващ хубавото в себе си и извън себе си. Бягащ от себеанализ и отговорност, но устремен, когато той трябва да раздава правосъдие и да се меси навсякъде, където не му е работата. Боравещ си отлично с науката и техниката, а почти неспособен да даде малко добрина, грижа, нежност. Незнаещ какво е благодарност, уважение и готов да напада и руши всичко, което му се изпречи в. Повърхностен, жаден за власт, привилегии, пари и предимно материалистични цели. Осъзнаващ собствената си опасност и отказващ да се поправи. По-скоро ще игнорира всяка мисъл, която го подтиква към подобряване. Ще я затвори зад здраво изградени механизми от стени и вериги… Стените са не само около нас, но и в нас под най-различна форма и с най-различни функции. Стени са трудностите от външния свят, грешните ограничаващи те убеждения (вкл. предразсъдъци, предубеждения или цели парадигми); вредни модели на мислене или поведение. Стена може да бъде и личностната черта. Например стена-пречка пред изграждането на пълноценна връзка са чертите егоцентричност, безотговорност, неблагодарност и т.н. Както физическия си еквивалент повечето от стените в живота имат двойствена функция – съдържат потенциала и да са полезни, и да са вредни. Ако избереш, те ще ти пречат, ако избереш, те могат да ти помагат в живота. Стените ще стават стълба за следващи по-големи стени. Като при бягането с препятствия, постепенно се научаваш да прескачаш все по-високи и повисоки.. Не случайно йероглифът за криза и за възможност/шанс е един и същ. От кризата можеш да излезеш по-силен, по-здрав, поуверен, опитен, знаещ.. както и обратното. С твоето отношение и поведение направляваш  много събития в живота си и най-вече посоката на личното си развитие и общата ти житейска удовлетвореност.


съществуване „Срещу“ не значи със зло. Правилното отношение към каквото и да е няма как да е враждебност, злонамереност, напрежение, защото така вредиш на себе си и ограничаваш възможностите си за справяне със ситуация. „Срещу“ е да не се примиряваш, да отстояваш себе си. Ползотворното (здравото) „срещу“  (нещо в живота) не означава да се съпротивляваш, нито пък да се примиряваш.  Примиряването е предаване, отказ от нещо, което можеш да направиш, но не правиш от страх, мързел, слаба воля… Примиряването е за слаби хора с мислене на жертва. Докато при приемането, ти осъзнаваш, разбираш нещата от живота (в нашия случай всички ‚стени‘), просто ги приемаш такива, каквито са и се освобождаваш от вътрешното напрежение, породено от неспособност да промениш всичко, което не ти харесва. Приемането те прави свободен, примиряването – роб. Съпротивляването е повече импулсивно, първично (най-вече биологично обусловено) поведение, подобно на давещ се във вода. Човекът  в еволюцията си е получил и способността първо да обмисли вариантите за реакция в ситуацията и чак след това да избере как да действа. Не непременно да направи първото, което му идва и което в повечето случаи е лишено от всякакъв разум и отговорност що се отнася до трудностите, където се изисква най-много мислене. Да се съпротивляваш на стената е да се блъскаш в нея, да крещиш, да скачаш, виждайки, че няма как да я прескочиш. Съпротивлението те изморява и изхабява, докато накрая не се и примириш, и откажеш. Да, понякога можеш да преминеш през трудност и само със съпротивление… в частни случаи, изискващи по-скоро физическа сила, елементарна мисъл  и никаква креативност.  Това е типичното отношение/поведение на човека със слаба воля, неизяснен смисъл на живота (Защо живее? Какви цели, принципи, приоритети, главни правила има?) и най-вече с повърхностно мислене или просто с нежелание за такова. Повечето  хора правят какво ли не, за да избегнат оставането за малко в усамотение . А ако им

www.provo.bg се наложи, те бягат всячески от един дълбок, искрен, анализиращ разговор със самите себе си. По този начин  пропускат възможността да са съзнателни строителите на своя живот и остават роби на самите себе си. Каква е разликата между това да си роб или господар на самия себе си? За форми на шизофрения ли става дума? Не. Отговорът е в това, че човекът е сложно многостранно развито същество (интелект, афективност, воля) и то на няколко нива (съзнателно, подсъзнателно и междинни), които често или постоянно са в конфликт, противоречие. В човека винаги властват егоистични нагони, желания, механизми, които го влекат към получаване на удоволствие и избягване на болка, напрежение без каквато и да е отговорност за последици. На друго по-високо ниво той има и морал, представляващ система от лични правила, ценности, норми за социално отговорно зряло поведение. Личната ценностна система е в голяма степен отражение на ценностната система на обществото, в което се развива детето.  Общественият морал  се интегрира автоматично във всеки индивид в процеса на социализация, възпитанието, обучението (както от семейството, така и от институциите), общуването. И тъй като обществото е болно, получаваш и не толкова здравословни  елементи  в психиката си. От една страна човек се съобразява с правилата и нормите на средата си (и играе социални роли по необходимост), от друга спазва своите лични, от трета се бори с егоистичното в себе си (ако го прави), от четвърта му влияят подсъзнателни процеси, за които и представа си няма… Не всякога е лесно да управляваш себе си. За мен да си роб на себе си означава да се подчиняваш на един тип принципи, влечения, механизми, докато в същото време искаш да реализираш други. Например когато интелигентен човек, притежаващ стойностни идеи и силен морал, се поддава на моментно удоволствие (особено неполезно), съзнавайки, че така губи от времето си, нужно за сериозна работа по своите цели. Или робуването на всякакви вредни навици. Да си господар, творец на себе

49


съществуване си изисква да управляваш ефективно и трите си компонента: мислене, афективност, воля, запазвайки хармония със света около теб. Можеш да имаш силен ум, да умееш да осъзнаваш емоциите и чувства си, но нямаш ли желязна воля да следваш собствените си правила и принципи, когато изпитваш трудности, ти си роб на себе си. А този, който не може да управлява себе си е най-лесен за контрол и подчинение от другите. Не просто отделният човек, ами цялото общество е изградило всевъзможни стени срещу съзнателното интелигентно мислене и примерите за човечност. Затъпяваш пасивно в социалните  мрежи, пълниш си главата с интригантски, негативни и манипулативни материали по медиите… Препълнено е с банални и повърхностни книги, имащи хубави корици и незаслужено  хвалещи рецензии,   които  намаляват значително възможността ти да уцелиш от първия път една оригинална, ползотворна значима книга.  Ценностите в общуването също се изменят в негативна посока. Хората заменят живата и пълноценна комуникация с ползването на различни технологични средства. А това да си любезен, добър, загрижен към непознат изглежда толкова странно днес, че се бърка с престореност. Каква ирония.. да те приемат за неадекватен, когато спазваш нормите и правилата, които самото общество изисква от теб. И ако някои хора си изграждат стени, ограничавайки се от добротата, загрижеността, отговорността, то в това отношение политиците и други групи направо са си построили замъци. Ценностите се променят, но не към добро… За много млади днес е нормално и дори се хвалят с това, че не учат, че имат слаба памет, че не ходят на училище (ВУЗ). Науките рушат стените в незнанието и се развиват стремително за сметка на човечността и духовността, които биват блокирани като в затвор (и в обществен аспект нямат положително развитие). Самата социална среда, подходяща за култивиране на доброто в човека, става все по-ограничена и застрашена. Няма как един интелигентен осъзнат и

50

Брой 10, Година 3 (2014) талантлив човек да живее пълноценно и щастливо в среда от материалисти, интриганти.. зомбита. Може да им повлияе донякъде положително, но той самият ще се мъчи в тези условия, ще е ограничен и блокиран. Ще изгуби възможността си да развива целия си потенциал и да живее пълноценния живот, който би могъл в по-добра среда. Да, има изключения.. много силни личности, които лека полека променят към добро околните и така си приобщават (създават и/или привличат) „себеподобни“ (близки по ниво, интереси, начин на живот), но те са най-голяма рядкост сред хората. Да вземем за пример едно добро, възпитано, скромно момиченце… то няма да променя другите, то ще страда от тяхното въздействие и в повечето случаи ще го „развалят“. Слагайки на определени места стени и събаряйки други, ти строиш собствения си живот и самия себе си. Но за нещастие не е наложена в образованието тази наука „житейска архитектура“, която да те учи как да живееш пълноценно, в  хармония със себе си и света, да знаеш как да се справяш със трудностите и къде и как да поставяш ограничения… Много от тези неща влизат в предмета на Психологията (която е съвкупност от най-различни дисциплини), но липсва единна, систематизирана и общоприета наука, която да ги обедини и да бъдат преподавани на хората още от училище. Но психология се изучава в училище, нали? Да, но онази там няма почти нищо общо с живота и в никой случай не те учи и поне малко как да го направиш по-добър.  Дори изучаващите психология в университет за 4г. не получават много от необходимите за това знания. Курсът им просто служи като добра основа в тази насока и нищо повече. Съществуват разни глуповати учения, че нямаш никакви ограничения, освен тези, които сам си поставяш, че всичко е възможно…  Ясно е, че човек е способен на многократно повече отколкото си мисли и представя, но разбира се, че не притежава безгранични сили, неподвластни на вселенските закони (които си действат без значение дали ги


съществуване познаваш, признаваш или не). А убеденост във всемогъществото на личните мисли, които нямат нужда от реални действия, за да материализират нещо, е една от черите на невротика, не и на здравия човек. Хората не спират да градят и поддържат стени в битието си. Стена за чернокож е например да попадне в расистка група, с която иска да изпълни някаква цел. Той просто ще си остане извън условните й стени. За щастие днес расистките стени не са толкова големи както в миналото. Но все още съществуват, изразявайки стените в умовете на хората… Понякога стената е нещо необходимо в живота. Например ограниченията, които сам си поставяш при постигането на цел. По точно положителните ограничения като израз на добър самоконтрол, които те насочват по пътя.  И разбира се един от най-важните принципи в ефективността – концентрацията, съсредоточеност. А тя ако не е пример за поставяне на стени… Друг път е по-добре да се дистанцираш и да не се занимаваш с безсмислени или зле въздействащи ситуации. Така слагайки стена, ти правиш добро на себе си. Прекратяването на безполезен спор също е пример за поставяне на стена. В този случай помагаш и на другия човек.   Примерите са безброй, въпросът е в общия принцип – да се познаваш добре, да знаеш какво искаш, какво е вредно и полезно за теб и съответно да насочваш живота си към добро, направлявайки себе си. Да знаеш къде и как да поставяш стени и къде да ги премахваш.

Стена е да се родиш (или в последствие да станеш) глух, сляп, без някой крайник или други сериозни анатомични и физиологични проблеми. Или пък психични. Всъщност е трудно и за повечето от  т.нар. „здрави“ хора да се каже, че наистина са такива в  психосоциално отношение. Въпреки това има хора, които са се изправили пред тези си стени и са постигнали неща, немислими дори за здравите в това отношение…

www.provo.bg Дали не съм прекалено критичен и негативен към хората? Да, така изглежда, защото сега съм се фокусирал върху недостатъците и защото винаги ги сравнявам с това, което са хората способни да правят, но не го правят. А именно да живеят съзнателно, целенасочено, отговорно, хармонично, осъществявайки пълния си потенциал, помагайки си един на друг. В чистота – не занимавайки се с каквито и да е всички вредни, ненужни, замърсяващи неща. Как изобщо човек може да постигне нещо стойностно в съвременното ни общество ако не е критичен? Ако тези социални гадости не го възмущават и не изгаря от желание да промени нещо. Да, казах по-горе, че не става като си враждебен.. и не съм такъв. Но нормално ли е човек да се ядосва, дразни, погнусява понякога от мръсотиите на хората? Да! Наивните гурута те учат да игнорираш негативните мисли или да си повтаряш техните противоположности, с което още повече губиш увереност и контрол и отиваш далеч от реалността и възможността от нужното себепознание. Негативната мисъл трябва да се разгледа и чак тогава да се реши дали да се игнорира при следващото и появяване. Това преразглеждане за един съзнателен и познаващ себе си човек може да трае и секунди. Но то е необходимо пред това да се вманиачаваш и да се страхуваш от негативните си мисли и емоции, които са нормална човешка реакция към съответните им стимули. Не значи непременно, че ще „материализират“ нещо негативно. Наивният просто слага стени, които го ограничават, мислейки си, че така става „позитивен“ и привличащ благоденствие в живота. В неговото мислене няма искреност, естественост, спонтанност и познание. Той става робот, който просто генерира позитивно звучащи мисли и избягва, контрира негативните. Това може да е всичко друго, но не и здраво и полезно поведение. Такъв ум е ограничил достъпа си до истинските си мисли и възможността да ги използва за свое добро. Те са зад лъжовно необходими стени и бивайки игнорирани дълго време, избиват под формата на болести. По този строящ уж полезни стени начин, ти си докарваш реални

51


съществуване вредни. Така е, защото невежеството е на мода, а психологичната култура и доброто себепознание са нещо много рядко срещано и силно избягвано. Вредящи на теб и на другите са различните механизми в мисленето, когато не се използват коректно. Например грешна индукция, при която от несъществените характеристики на няколко обекта правиш обобщение за целия клас. Например „всички мъже са…“, „миналият път не успях, значи няма да успея и сега“ и други ограничени съждения. А нима човек, който подценява членове на цяла една раса, или фамилия, или професионална рупа и т.н., не притежава вредни стени в ума си? Притежава, да. И те го правят неадекватен на реалността, наред с това, че е неприятен. Баналното клише „животът е труден“ е вярно, но не винаги. Има някои, на които им е лесно от самото им раждане или просто нямат съществени трудности. Но не вярвам да има интелигентен човек, стремящ се към стойностни дела в живота си и държащ се човечно, на който да му е лесно. Човек, който умее да мисли и да вижда какво се случва, на когото му „пука“ за себе си и света, няма лесен живот, но и не се оплаква от това. Защото преодоляването на трудностите носи многократно повече удоволствие и други положителни чувства, които са недостъпни за един пасивен, самодоволен, незаинтересован индивид. Негативният опит учи повече… Човек в добро настроение, но не силно заредено, се обучава по-ефективно отколкото в неприятно. Но в живота повечето важни уроци са свързани с болка, усилие, напрежение, страх… Който бяга от трудното, неизвестното, нежеланото   всъщност ограничава много  възможностите си за разнообразен, полезен уникален опит.. преживявания, емоции. Лишава се от ценни житейски уроци и тренировки. При важните и големи цели първо трябва да преминеш през определени трудности (стени) и да ги надскочиш. Тогава вече, бидейки обогатен, подобрен, ти ставаш способен да получиш това, което си искал и много други дарове на живота, за които не си и

52

Брой 10, Година 3 (2014) предполагал… и е нямало и как в тогавашното си ниво. Пианистът натиска хармонично и белите, и черните клавиши на пианото, за да възпроизведе завършена мелодия във всичките и тонове. Също и ти, за да създадеш един достоен пълноценен човешки живот, трябва смело да се докосваш и до „бялото“ и до „черното“ му. Но смело не значи безразсъдно. За да се бориш успешно срещу трудностите, ти трябва да се познаваш добре, да си наясно със собствените си стени и да се адаптираш адекватно. Да се ограничиш. Да, да ограничиш, т.е. фокусираш живота си до постигането на своята лична мисия и цели, чрез своите ценности и правила, и нищо излишно. Защото животът минава бързо и е невъзможно да постигнеш всичко. Ако си разпилян, ти ще го докоснеш само повърхностно. За дълбочината се изисква концентрация и постоянство, целенасоченост и страст. Да си горяща факла, не тлееща свещица. Бъдещето е непредсказуемо и така трябва да бъде. Но едно е сигурно. Можеш да поемеш чертежите, плановете и строежа на своя живот още сега. И какво ще се получи зависи главно от теб.

Та, какво искаш да построиш?

Есето на Дилян Тотев е едно от отличените в конкурса на онлайн платформата provo.bg за есе на тема „Срещу стената“.  Дилян Тотев е на 22 г. (почти 23) от Русе, учи Психология във Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Обича да пише и целта му е в бъдеще да пише книги и учебници.


съществуване

www.provo.bg

Човекът е найчупливото същество.

“ 53


100


100

СТЕНАТА, КОЯТО ПОМНИМ. СТЕНАТА, КОЯТО ЗАБРАВЯМЕ Владислав Христов Историята След Втората световна война Берлин е поделен между страните-победителки (СССР, САЩ, Великобритания и Франция) на 4 окупационни зони. Източната зона, контролирана от съветските войски, впоследствие става столица на Германската демократична република. В 3-те западни зони контролът е осъществяван съответно от окупационните власти на САЩ, Великобритания и Франция. Отсъствието на физическа граница между зоните довежда до конфликт и масово

56

Брой 10, Година 3 (2014)

преминаване на специалисти и граждани от Източен Берлин във ФРГ. На 13 август 1961 г. в период на усилено противопоставяне и изостряне на отношенията между СССР и САЩ, започва изграждането на стената (Berliner Mauer). Строителството и преоборудването й продължава от 1962 до 1975 г. Напълно построената стена се е състояла от 45 хиляди бетонни блокове 3,6 на 1,5 метра, със закръглен връх, чиято цел е да затруднява опитите за бягство. Найизвестните от тях са: масовото бягство по тунел, дълъг 149 метра, полет с делтаплан, промушване между прозорците на 2 съседни апартамента. Бащата на стената Заповедта за нейното изграждане е подписана от Валтер Улбрихт. Фактически това е в нарушение на следвоенното споразумение на страните-победителки, съгласно което Великобритания, Съветският съюз, Съединените щати и Франция имат равни права върху управлението на цял Берлин. Кой е издал нареждането за построяването


100 на Берлинската стена? Основателят на ГДР Валтер Улбрихт или шефът на Кремъл Никита Хрушчов? Двамата  са се познавали още от Сталинград, където през 1942 г.са се сражавали на една и съща страна. Синът на украински миньор е организирал отбраната на града срещу войските на Вермахта, докато германският изгнаник е призовавал по високоговорителя своите сънародници да сменят фронтовете. Това са проверени факти, както е доказано също, че двамата никога не са се обичали – импулсивният Кремълски диктатор Никита Хрушчов и предвидимият основател на ГДР Валтер Улбрихт. Това не пречи те да са близки съюзници по времето, когато в един и същ период са определяли съдбата на своите народи.  Кой от двамата обаче е отговорен за това, чия е била идеята една част от бившата столица на Райха да бъде опасана от дълго 165,7 км заграждение от бетон, бодлива тел, наблюдателни кули и системи за автоматично откриване на огън? Дали този зловещ граничен режим е дело на Улбрихт, загрижен от това да не се

www.provo.bg обезлюди неговата държава на работниците и селяните, както са свидетелствали по-късно бивши съветски дипломати в Берлин? Или все пак изграждането на стената е наредено от Хрушчов – шефът на единствената източна суперсила? От години историците се опитват да си отговорят на този въпрос. Днес те изглеждат много близо до истината, която може би се крие в един документ, открит през 2009г. в Москва от Матиас Ул от Института по история на Германия в Мюнхен. Става въпрос за неизвестен досега протокол от проведен разговор между Хрушчов и Улбрихт на 1 август 1961 г. Тогава усилено вече вървяла подготовката за строителството на стената. От протокола става ясно, че Хрушчов е изпратил съветския посланик в Берлин при Валтер Улбрихт, за да му предаде намерението на съветския ръководител за изграждане на „железен обръч около Берлин“. Аргументите му – много инженери били напуснали ГДР и срещу това трябвало да бъде сторено нещо. Тогава Студената война била в разгара си и двамата другари не се съмнявали,

57


100

че изходът от нея ще се реши в Германия. Но сметките им за бърз икономически възход на ГДР, която трябвало да изпревари Западна Германия до 61-62 година, просто не излезли. Улбрихт хвърлил вината за това върху Полша и България, които не изпълнявали задълженията си да доставят въглища и стомана. На този фон Хрушчов посъветвал Улбрихт да изготви комюнике, в което да обяви, че се забранява преминаването в Западен Берлин, че ще бъдат изградени охранителни и контролни постове, и че преминаването на границата ще става само със специални разрешения.“ Според Хрушчов гражданите на демократичната република щели да проявят разбиране, ако им бъде внушено, че стената е тяхната защита срещу западните шпиони. Чекпойнт Чарли В сърцето на Берлин е разположен някогашният граничен пункт, разделял дълги години столицата на две части. Този исторически паметник, който е известен като Чекпойнт Чарли (Checkpoint Charlie) или просто Чекпойнт

58

Брой 10, Година 3 (2014)

С. Днес тук е отворил врати и един от найвпечатляващите музеи в страната, посветен на Берлинската стена. Негов основател е Райнер Хилдербранд, който още през 1962 г. започва да се занимава със заснемането на успешните и неуспешните опити на хората, желаещи да живеят свободно извън пределите на Берлинската стена. Чекпойн Чарли е една от основните атракции на града, която е посещавана от туристи от цял свят. Името на някогашния граничен контролнопропускателен пункт, което всъщност в превод на английски е Чекпойнт, няма нищо общо с човек на име Чарли. Той е бил означен с буквата С, а из града за били пръснати и други ГКПП-та, които са били обозначени с А и В. Именно на този пропускателен пункт обаче са се случили някои исторически значими събития, поради което той става популярен, а буквата С е тази с която започва едно от най-известните американски имена Charlie. В следвоенните години и след разделянето на Германия на Източна и Западна Берлин е сполетян от същата участ. Чекпойнт Чарли е


100 бил пропускателният пункт на американците, през който се е следяло за преминаването на коли от ГДР и ФРГ и обратно. Според спогодбата между двете новообразували се държави военни части са могли да преминават свободно от едната страна в другата. По време на Студената война обаче, през есента на 1961 г., източните отказват да допуснат до страната си своите западни колеги, които тогава били американците. Това става повод западните военни да окупират въпросния ГКПП и в продължение на 12 часа военните да държат спусъка на оръжията си с треперещи пръсти. От едната страна били американците, отговарящи за ФРГ, а от другата руснаците, управляващи ГДР. Това бил изключителен момент в историята на Германия, тъй като в рамките на само няколко часа е било възможно избухването на Трета Световна война. В крайна сметка конфликтът е потушен и никой командващ от двете страни на Берлинската стена не дава нареждане за стрелба. Разположилите се само на 30-тина метра един от друг

www.provo.bg войници успяват да си отдъхнат, но тази случка със сигурност остава запечатана в главите им. Правилото за свободно пътуване на западните военни повече не е нарушено, а малко след този инцидент тогавашният президент на Америка Кенеди прави визита на Берлин и пред Чекпойнт Чарли казва своята реплика „Аз съм берлинчанин!“, която остава една от най-култовите фрази в историята на Германия и САЩ. Краят на една епоха Германия през 1989г. – държава, разделена на две, като всяка е измъчвана от икономически проблеми. Западната част се е превърнала в “Болния човек на Европа” заради отказа на Хелмут Кол да провежда болезнени реформи и непрестанната й задлъжнялост, а източната й част е един де факто фалирал икономически блок. Изненадващо и за двете страни на 9 ноември 1989г. е дадена свобода на движение на източногерманските граждани и само часове по-късно те буквално срутват стената. Подготовката за отварянето

59


100

на границите всъщност започва още през октомври. На 29-ти западноберлинският кмет Валтер Момпер се среща с шефа на соцпартията в Берлин Гюнтер Шабовски и източноберлинския си колега Ерхард Крак. Тримата договарят отваряне на граничните пунктове през декември. До този разговор се стига, след като източногерманци окупират посолствата на ФРГ в Унгария, Чехия и Полша с искане да бъдат приети в Западна Германия, а Австрия направо отваря границата си. ГДР решава да регулира постоянното напускане на свои граждани към Западна Германия, като промени Закона за пътуване в чужбина и улесни значително процедурата. Вече всеки има право да получи в най-кратък срок пасаван, с който да излезе и да се върне обратно в ГДР. Неволна грешка на Шабовски обаче предизвиква истински наплив към Стената много по-рано от планираното. На пресконференция вечерта на 9 ноември той представя новия закон. Не е уведомен обаче, че той още не е в сила. На въпрос на журналисти откога се разхлабва законът за пътувания, той кратко се замисля

62

Брой 10, Година 3 (2014)

и казва: “Доколкото знам… от този момент.” Пресконференцията се предава на живо и десетки хиляди източногерманци я гледат. В момента, в който чуват думите на Шабовски – часът е 18,57, към Стената се стичат огромни маси хора. Властите в Източен Берлин са в шок. Позволяват на граничните войници да пропускат, но само срещу проверка на паспорта. Някои офицери по КПП-тата обаче се притесняват, че огромната маса хора ще нападне подчинените им войници и за да предотвратят инциденти, просто отварят границата. Трабанти и хора поемат по железния мост Bornholmerstrasse – това е първият граничен пост, който е отворен на 9 ноември в 23,30 ч. До 00,15 ч. в Западен Берлин преминават над 20 хиляди източноберлинчани. За политиците и от двете страни на Стената събитията са огромна изненада. По-късно днешният канцлер Ангела Меркел ще признае, че в същата вечер е била на сауна с приятелка и излизайки, разбира, че Берлинската стена е паднала. Същата вечер в Бон заседава западногерманският парламент. В Бундестага


100 научават за пресконференцията и прекъсват дебатите си, за да поздравят решението на ГДР. Развитието след отварянето на граничните пунктове е мълниеносно. На 1 юли 1990г. влиза в сила валутният съюз между ГДР и ФРГ, по чиято сила източната и западната марка се изравняват 1:1 С това започва истинската икономическа криза за новата Германия. ФРГ приема 17 милиона нови жители, чиито заплати, пенсии, здравни и социални осигуровки са поети де факто от тяхната каса. Става дума за разход от 1 билион (1000 милиарда) западни марки. ФРГ и правителството на Хелмут Кол решават да финансират ГДР до изравняване на стандартите, но те дори и не подозират, че балансите на страната са писани с розови очила и тя е в дълбок фалит. Въпреки това през първите години след 1989 г. западната икономика преживява възход заради новия пазар. 17 милиона източногерманци купуват автомобили, дрехи, храни и всякакви други

www.provo.bg продукти от Запада, пренебрегвайки изцяло родното производство. Източногерманските предприятия се сриват. Гладът за западни стоки обаче в един момент утихва и държавата се изправя пред огромно предизвикателство. За разлика от ФРГ в ГДР жените масово работят и имат право на социални и пенсионни застраховки. Висшистите също са повече. За да финансират тези разлики, западногерманците трябва да плащат. Облагането на доходите се вдига от 35 на 42% в рамките на 8 години. ФРГ е изправена пред предизвикателства, за които останалите държави в Европа все още дори и не помислят. Нужни са строга социална реформа, вдигане на данъците, намаляване на публичните разходи, повишаване на конкурентоспособността, тъй като Германия се оказва заобиколена от вече свободни източноевропейски държави, които имат достъп до общия пазар. Още през 2002 г. западногерманските икономисти и политици подготвят концепция за тотално

63


100 реформиране на икономиката. С него се нагърбва в крайна сметка правителството на Герхард Шрьодер. Така днес Германия се оказва единствената държава, която е напълно готова да посрещне без пробойни финансови и икономически кризи. Реформите, които страни като Франция и Италия са отлагали с години, при немците са вече факт и това е причина за небивалия икономически възход на страната. От “Болния човек на Европа” за 25 години тя се превърна в моторът на икономиката и. Wind of Change На 21 юли 1990 г. Роджър Уотърс (плюс Брайън Адамс, Scorpions и Ван Морисън) прави грандиозен концерт между Барнденбургската врата и площад Potsdamer (където преди това се е издигала Берлинската стена). В шоуто между публиката и групата се издига огромна стена, която на финала бива взривена. Емблематичната песен на рокгрупата Скорпиънс, изсвирена

64

Брой 10, Година 3 (2014) по време на концерта „Wind of Change“, става символ на политическите промени в Източна Европа от края на 80-те и началото на 90-те . Песентта е записана и на руски и на испански език, а през 1990 г. е избрана за песен на мира по целия свят. Това я превръща и в един от найпродаваните сингли в музикалната история с над 14 млн.копия. Скорпиънс са поканени лично от президента на СССР и генерален секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов през 1990 г. да свирят в Кремъл, като стават единствената западна група, която до този момент е изнасяла концерт там. Новите реалности Към днешна дата са се запазили само няколко секции от стената в района на Потсдамер Плац, недалеч от река Шпрее (East Side Gallery) и на Бернауер Щрасе. Ако от „източната“ страна на Берлинската стена до самия край тя остава уродлив символ на отчуждението, то на Запад стената е място за творчество


100

на много художници. През 1989 г. Берлинската стена се превръща в километрова „изложба“ на графити, в това число и много от тях с висока художествена стойност. След разрушаването на Стената фрагменти от нея бързо се превръщат в обект на търговия. Много от късовете от Берлинската стена са купени в САЩ, например в корпорацията „Майкрософт“, в щабквартирата на ЦРУ и други. На 16 май 2006 г. на София е дарен сегмент от Берлинската стена, изложен до Мемориала на жертвите на тоталитаризма. Познатата и непозната стена Берлинската стена, която първоначално представлявала ограда от бодлива тел, била изградена буквално за една нощ. Това се случило през нощта на 13-ти август 1961 г. Хората в източната част на Берлин изобщо не подозирали, какво ги очаква на сутринта. Бетонната стена била издигната чак през 1965 г. Властите в Източна Германия публично отрекли, че възнамеряват да построят стената около месец и половина

www.provo.bg

преди да го направят. Около 20% от населението на Източна Германия напуска страната в годините преди построяването на Берлинската стена. Всички сгради близо до Берлинската стена били разрушени, а в зоната около стената, така наречената Мъртва зона, били поставени мини. Около 5 000 човека успяват да преминат стената и да избягат за общо 28-те години на нейното съществуване, 245 са убити. Има психологическо заболяване наречено Mauerkrankheit, или в превод Стенна болест, страдащите от което се страхуват от затворени пространства. Заболяването е типично за гражданите на Източна Германия, а симптомите включват депресия, мания за преследване и опити за самоубийство. Хората в Западна Германия използвали стената, за да се отърват от своите боклуци. Ако нещо не им трябвало просто го хвърляли от другата страна на стената. През 2008г. е осъществен проект за електронен гид. Чрез сателитната система GPS, всеки може да проследи виртуално символа на разделението на Европа.

65


100

25 години малко или много? Стотици хиляди посетители се събраха на 9 ноември 2014г. в Берлин за празненствата по повод 25-годишнината от падането на Стената. Канцлерът Ангела Меркел, която е израснала в Източна Германия ръководи тридневните чествания. Тя определи като чудо това, че преди 25 години Берлинската стена е паднала без нито един изстрел. Край мемориалния комплекс „Берлинска стена“ на улица „Бернауер“ се състоя възпоменателна церемония, в която цветя освен канцлера положиха и кметът на Берлин – Клаус Воверайт а така също и германската държавна министърка по културата и медиите Моника Грютерс. В разположения наблизо Параклис на помирението – част от мемориала,

66

Брой 10, Година 3 (2014)

бе извършено богослужение в памет на загиналите при опит да се прехвърлят през стената. Меркел откри в изложбените зали на комплекса нова постоянна експозиция – „1961-1989. Берлинската стена“. Канцлерът подчерта, че на този ден трябва да си спомним за всички, които бяха подложени на репресии от страна на министерството на държавната сигурност на бившата ГДР. „ГДР бе държава, в която не се спазваха правата на човека и в която управляваше силно идеологизиран режим, добави тя. „Годишнината от падането на Берлинската стена е сигнал на надежда за хората, оказали се в горещи точки. Ние можем да променим положението към по-добро – това е посланието от падането на стената.


100

То е насочено преди всичко към жителите на Украйна, Сирия и Ирак, а също така към много други региони на нашия свят, където основните права и свободи се намират под заплаха или се потъпкват“, отбеляза още Меркел. В главен символ на празника се превърна инсталацията „Светеща граница“, която се простира на 15 км по протежение на някогашната стена. Тя представлява светещи балони, поставени върху стойки на височина 3,60 метра, колкото е била височината на стената. Общият им брой е 8000. На всеки 150 метра от инсталацията са поставени стендове за архивни фотографии и текстове, разказващи истински истории, случили се на същото място. Вeчерта балоните полетяха над Берлин като символ за изчезването на Стената. Инициаторът на перестройката – светът е пред нова студена война! „Светът е изправен пред нова студена война

www.provo.bg

заради Украйна”. Това заяви последният президент на СССР Михаил Горбачов в Берлин, където беше на посещение по повод 25 г. от падането на Берлинската стена. Той обвини Запада в “колапс на доверието” и в недалновидност. Според него доверието било потъпкано още през 90-те години, когато западните лидери поискали монополно лидерство в света. “Те бяха ударени в главата от еуфория и триумфиране”, каза Горбачов. Инициаторът на перестройката посочи още, че събитията в бивша Югославия, Косово, Ирак, Сирия, плановете за противовъздушна отбрана и разширяването на НАТО са отворили “кръвотечаща гнойна рана”, от която страда Европа. „На първо място трябва да възродим подкрепата на обществените среди към идеята за изграждането на общоевропейския дом. Дом, а не сцена на военни действия. Това е най-важното. Трябва да привлечем към идеята хората и институциите на гражданското общество”, заяви още той.

67


изход


изход

ЖАНЕТ ОРФАНУ:

СТЪПАЛА НЕ СЕ ПРЕСКАЧАТ Интервю на Дивиана с Жанет Орфану Жанет Орфану (по баща Kараджова) е дамата, която хвърля мост между предишната ни тема „Българи (от старо време) и настоящата „Срещу стената“. Чувайки темата на броя, първата й реакция беше: Защо „срещу”? Излишно е да рушим и да се борим със старото, по-добре да го заобиколим и да създадем своето, новото! Автор на книгата „Седмата посока”, претърпяла няколко преиздавания и

70

Брой 10, Година 3 (2014)

съставител на сборник с поучителни истории и притчи, тя е родена на 25.08.1963 в Асеновград, завършила е МИО, икономист с различни специализации в сферата на бизнес ориентирането и психологията, по-късно се ориентира към курсове за развитие на различни умения – рефлексология, йога, танци. Всичко, с каквото се захване й се отдава – сама се учи да свири на двуянка (вид кавал), да върти дом (12-тия по ред), да се грижи за коне и градина, изхранвайки се със собствено производство, без да е имала предварителна подготовка и знания за това. По-голямата част от съзнателния си живот пребивава в Кипър, завръща се преди 2 години, за да заживее в България, „но не така”, както масово живеят хората сега. Тя е започнала една ненасилствена борба за промяна и като силен, волеви човек иска да поведе и другите по пътя на мечтата си… Заедно със своя партньор Христо Райков създават родово имение, което въплъщава представата им за един нов (или стар, но добре забравен) начин на живот.


изход Как би представила себе си и целите си? Всички откакто сме се родили винаги имаме усещането, че не сме само това тяло и като деца го знаем, но с годините го забравяме и започваме все повече да се вживяваме в носителя на нашата душа, т.нар. човешко тяло. Това, което бих искала да подчертая е, че истинският двигател в живота ни би следвало да бъдат нашите мечти! Какво всъщност искаме? В какъв свят искаме да живеем? Ако този свят тук ни харесва, това е най-лесното. Аз познавам много такива хора, които са си добре, намерили са си някаква работа, получават някаква заплата, имат си апартамент, купуват си нова кола и вече нищо повече не искат. Мислиш, че тези хора нямат мечти ли? Имат, но са материални. Продължават да имат желания – да ходят на фризьор, да си сложат ноктопластика и т.н., но за тази група хора няма да говорим, колкото и голяма да е – за тези, които са доволни от живота, напълно удовлетворени от материалните неща, този разговор не би бил интересен и е важно това да се каже, за да не си губят времето да четат по-нататък. Ще говорим за хората, които чувстват, че каквато и своя мечта или желание да реализират в своя живот, онова празно място вътре остава незапълнено – едно чувство за неудовлетворение, че има още нещо, че нещо ти се изплъзва, сякаш минава между пръстите или под езика, сякаш е на една мисъл разстояние и го преследваш с години, а все не стигаш до него.

www.provo.bg „себе” е нещо необятно – ние сме частици от този Творец, който иска да опознае себе си, а той е безкраен. Той няма начало и няма край. Т.е. себеопознаването е един процес, който никога няма да свърши, но достатъчно е само да почувстваме изцяло, че ние не сме нещо отделно, не сме се случили случайно, че ние участваме в една прелестна картина и всички помежду си сме свързани. И най-важното е да можем да съхраним, да направим всичко възможно да запазим топлината в сърцето си, да се събуждаме сутрин с радост, с усмивка и да се питаме, постоянно да живеем във въпроса „какво бих могъл да направя тук, в този момент, с този човек, който е до мен и на това място, на което съм попаднал (тъй като никога не знаем колко дълго ще бъдем на едно място или с един човек) – какво бих могъл да направя, така че да му донеса радост, да му събудя усмивката, защото няма по-голяма радост от това да видиш, че си предизвикал радост в очите на другия човек. И тази пълнота, която получаваш, не може да ти я даде нито един подарък, колкото и голям да е, ако ще и да е самолет… Според теб запълването на празнотата става чрез служенето и мечтата? Нещата са свързани. Ако мечтата ни е откъсната от цялото, ако ние мечтаем за нещо мъничко, само за себе си - това е мечтата на егото, даже то не е мечта, а една лъжа, в която сме попаднали и пак няма да бъдем щастливи. Не, че има нещо лошо в това да искаме да живеем в една хубава къща с китно дворче и кола отпред -  в това няма нищо лошо,

Усещането, че не си намерил мястото си? Точно така. Не си на точното място и в точното време – избързал или закъснял, едно такова усещане, че не си в синхрон… Много тежко се живее така. Това усещане за празнота идва от разминаването ни с истинската ни дълбока вътрешна мъдрост, с връзката ни с първоизточника, с този, който е сътворил този свят, защото той също има мечта и тя е да опознае себе си… и понеже най-трудното нещо в този свят е да опознаеш себе си, колкото и хиляди животи да изживеем, те няма да стигнат. Нашето

71


изход

Брой 10, Година 3 (2014) храна. Ние сме човешки същества, а ни хранят, подчертавам хранят ни – защото ние, градските хора, нищо не произвеждаме – с храна за биороботи и ние малко по малко се превръщаме в това, което ядем, и това не е моя мисъл. Разкажи ни по-конкретно за твоя личен път и за това, което правиш?

стига да осъзнаваме, че всичките тези неща ни се дават, за да можем да изживеем живота си в радост, да не си изгубим усмивката, възхищението си, възторга от всичко, което се случва! И как във всеки един момент нещата се подреждат така съвършено в зависимост от това на каква вълна сме, накъде са ни насочени мислите – такива хора ще привлечем от пространството, с такива интереси и насоченост, затова мъдрите хора са казали: концентрирай вниманието си върху това, което искаш да се случи, а не в това, което не харесваш. Какво правиш тук, в Горско Косово, каква своя мечта осъществяваш? Всеки човек има право на нов шанс, право на алтернатива, право на избор, а пък системата избор не дава – само илюзия за избор. Свободата, която ти дава е измислена – избираш на кого да бъдеш роб, на този или на онзи. Истинският избор е да кажеш „аз няма да я играя тази игра, аз ще отида някъде, където ще имам възможността да се свържа с природата по възможно найблизкия начин, да й се доверя, че тя ще има грижата за мен, ще ме храни и приюти. Не искам да кажа, че идеалният вариант е къща с газова печка и т.н., но вярвам, животът ми е доказал, че е много трудно, почти невъзможно да се прескачат стъпала, не може от 8-мия етаж в панелен блок изведнъж да скочиш в колибата в гората. Има преход. Ние сме загубили връзката си с природата, ние не си произвеждаме храната, ние ядем не само ГМО, ни е ядем химическа, пластмасова

72

Моята мечта е хората, които ще се съберем и се събираме, ставаме все повече, за да живеем продължително време заедно, като една общност… Ако може да се създадат такива места навсякъде, но да речем, че сега прохождаме, тук в родово имение Радост. Та, за хората, които ще се съберем заедно, основният ни стремеж да е съвършено да познаваме вселенските закони – да ги зачитаме, да ги спазваме, за да не се налага да плащаме глоби. В живота е точно като в уличното движение. Необходимо е да познаваме вечните закони, да виждаме причинно-следствените връзки, които засягат морала, добротата, взаимопомощта. Да правиш на някого добро – това е като да внасяш пари в банката, само че във вселенската банка, която не може да фалира – да инвестираме по този начин и в себе си, да се грижим за тялото си, да отделяме време за практики, прочистване, правилно хранене. Моята мечта е да се съберем на едно място хора, които осъзнаваме, че без това знание няма път напред. Необходимостта да се отделите от другите, които не спазват законите като вид защита, ограждане на пространство? Нека го кажа по друг начин, защото думите отделям, разделям, ограждам не ме привличат, не ми харесват. За съжаление на този етап е така, защото нашето пространство е ново, различно, светло, стремящо се към различни ценности за разлика от пространството навън и се налага да го защитавам, но аз бих искала да поведем хората в тази посока! Да си кажат „да, уморих се да ме е страх: 30-4050 години живях в страх и какво получих? – една мизерна пенсия, един апартамент и 10 рецепти с лекарства да ходя в аптеката… значи не е добър тоя вариант, отказвам се от страха, избирам покоя вместо тревогата своя, започвам да търся алтернативен


изход начин на живот”… най-лесният път е да изучим живота на хората, които вече са го постигнали. Най-светлият пример за мен е Махатма Ганди, защото всичките му действия са толкова скромни, човечни. Няма героични постъпки, но понеже всичките му избори са красиви, добри, с желание да помогне на хората около себе си, той се превръща в легенда. Прекланям се пред  хора, които имат семейства и деца и въпреки всичко могат да вървят по духовния път. Много е лесно да вървиш по тоя път, когато никой не зависи от теб, никой не те дърпа, не ти вика „мамо, мамо” или пък нямаш все още човек до себе си, който има нужда да бъде изслушан, да бъде подкрепен, побутнат там, където е зациклил – т.е. когато голям процент от вниманието ти е върху близкото обкръжение и в същото време да намираш капацитет в себе си да мислиш за мащабното, за общочовешкото. В сайта на общността  www.gorskokosovo. com  са описани определени правила за пребиваване в имението, можеш ли да кажеш нещо повече за тях? Правилата са синтезирани от 10-те божи заповеди, само тях да спазваме! Разбира се, че можем да се задълбочим в това, могат да се дават много примери за кармата или закона за привличането… Нека си представим, че животът ни е като една пирамида, разделена на 3 етажа. На първия етаж са 90% от хората – там те учат по пътя на болката и страданието, на втория са 9%, които учат като наблюдават какво правят другите и просто не го правят, вникват в живота чрез поука и само 1 % хора намират сили в себе си да тръгнат по най-благородният път – пътят на служенето. За да стигнеш до този път, ти трябва да имаш абсолютна силна и здрава връзка със своята вътрешна мъдрост, иначе на кого служиш?

www.provo.bg той не се бърка в нашите дела. Ето само това ако можем да запомним! Не можем да запълним празното място в себе си, не можем да вървим напред, ако ние не се сещаме да Го повикаме. Как става повикването? То също не е сложно… сложните неща не са от Бога, те са измислени, за да ни отвличат от тази връзка, за която говорим, те са предизвикателство към нашата концентрация… Всичко в този свят, което е божествено е просто и общодостъпно.  Ако един човек ти говори и ти иска пари за това, каквото и да ти казва, не го слушай – това му е бизнесът, мотивите му са други! Друг е въпросът, че ако ти каже нещо толкова хубаво, ти ще получиш някакъв вътрешен подтик да му платиш с каквото можеш -  с пари, с продукти, с каквото и да е… И другото, когато един човек ти говори и то е толкова сложно, че ти не го разбираш, това също не е от Бога, защото божествените неща са толкова прости,  че и едно 5-годишно дете може да ги разбере.  И така: първото задължително условие, за да се свържем е да го искаме! Да кажем: Боже, толкова дълго живях без тебе, видях какво е, благодаря за този начин, хайде сега да опитаме по другия, от сега нататък искам да сме заедно, да си подадем ръка и да бъдем партньори… И Той ти казва „хайде” -  ти ще започнеш или да го чувстваш вътрешно, или постоянно ще получаваш подсказки, защото понякога толкова сме се откъснали от вътрешната си мъдрост, че в началото ни трябва външна помощ…  някъде ще ти попадне материал за вегетарианството например и ти веднага разбираш: какъв морал, какви  5 лв. като ти участваш във веригата на убийството и

Как се засилва тази връзка, връзката с Бога? Хората някакси не много добре разбират думата Бог, затова аз използвам думи като вселенска или вътрешна мъдрост, космически разум… истината е, че ние сме безкрайно обичани, като деца на Бога… Винаги, когато Го повикаме, Той идва, но не го ли повикаме,

73


изход

Брой 10, Година 3 (2014) Как би мотивирала един човек, един свой гост, който пие, но не се напива и умее да се контролира, да спре да го прави?

нарушаваш една от заповедите, 8 кг. зърно е нужно за производството на 1 кг. месо! Затова да се изпращат помощи на гладуващите деца в Африка е висша форма на лицемерие – в момента, в който месоядните в целия свят престанат да ядат месо, няма да има глад на тази планета. Истината е много простичка -  застанете пред огледалото и ако челюстта ви може да се движи хоризонтално, значи сте преживни, като тревопасните животни. Алкохолът? Ако алкохолът ни беше полезен, Творецът щеше да се погрижи тук-там да има изворчета, където да блика вода с малко алкохол… в естествени условия това го няма… Първото и основно нещо, което прави алкохолът, дори само една глътка вино, е да започне едно отпускане – започват да падат бариерите, приспиваме именно вътрешната си мъдрост, пазителите на доброто и почтеността в себе си, притъпяваме чувствителността си – привидно ставаме весели и безгрижни, но в действителност – безотговорни, отдалечаваме се  от дълбоката си вътрешна същност.  Заменяме едни страхове и притеснения с илюзии. Да не се употребява алкохол в нашето имение е въпрос на осъзнат избор. Ние всички, които сме тръгнали по този път, не винаги сме били осъзнати, но постепенно започваме да разбираме отговорността си да бъдем тук и сега. Когато пиеш алкохол, ти все едно бягаш, отказваш да живееш тук и сега, плъзгаш се по реалността, все едно никъде не живееш и си губиш времето.

74

Нещата ги виждам много свързани – има неща, които са добри, правилни за нас, и такива, които не са… и всички се съгласяват като кажа например: добре де, ако мъжът ти дойде и ти каже „аз не спя с други жени, само по празници, от време на време, на Великден и Коледа ходя при съседката, ама аз нямам чувства, ей така, само за половин час… това прави ли го верен човек? И защо всеки съвсем спокойно, с усмивка приема: „ей, ама той пие само по една ракия, не е кой знае колко и пуши от време на време”, а пък никой не е съгласен половинката му от време на време да ходи при друг… или си избрал да бъдеш чист и откровен на 100%, да бъдеш верен и честен към себе си, или… Аз искам да бъда отговорна за постъпките си. Много хора биха възкликнали „прекаленият светец и Богу не е драг”? Изгубена е чувствителността! Ако вземем един човешки ден, само ден, и разгледаме извършените постъпки или пропуски, всяко не-направено добро, всяка извършена грубост, разсеяност, занемареност, както когато си вършиш работата през пръсти, без сърце… взети поотделно, те нищо не означават, на всеки може да му се случи да не поздрави, да не отстъпи място, да не помогне и никой няма да каже, че само заради тази постъпка ти си лош човек, но когато целият ти ден е преминал под знака на тези малки некрасиви простъпки, само по себе си е малко камъче, но малките камъчета обръщат каруцата. Ние първо малките камъчета трябва да оправим! От нас не се иска да станем сега и да направим една общонационална стачка, за да направим промени в тази страна, да свалим това правителство и да изберем друго. Другото ще е същото и най-вероятно по-зле, ако не оправим ние в себе си, един по един, малките камъчета. Проблем са дребните избори, пред които си затваряме очите. Защо не можем да правим добро? Защото сме отровени, не можем да мислим ясно, необременено. Влез в един супермаркет и след като застанеш и разучиш съдържанието,


изход произхода, качеството на всеки един продукт, кажи ми честно има ли нещо, което спокойно можеш да купиш? Ако ти си честен човек, не можеш да си купиш с чиста съвест нищо. Как един отровен човек да мисли адекватно!? Има един дълъг период на самозалъгване, че в града можем да останем чисти, здрави, да се чувстваме добре. Не случайно в думата град има „ад” – това е мястото, където се правят експерименти доколко може да се превземе една душа, доколко може да й се отнеме правото на свободна воля и да бъде използвана като марионетка за чужди цели. Практически градските хора участват в този експеримент, сред тях има такива, които се опитват да излязат от този експеримент, но още не са намерили пътя. Именно за тях, за всички нас, сме създали тази общност, за да има къде наистина да работим със себе си, с Духа, и да подкрепяме децата си. След като не си готов да напуснеш града, поне не се отравяй допълнително сам! Какви са твоите камъчета тук, в имението, какви трудности срещаш? Ако започна да изброявам още колко неща си имаме останали в раницата… неизброими са! Първо на първо засега ние не можем сами да си произведем повече от половината продукти – не можем да си отгледаме ориз, кафява захар и толкова много неща. Понякога си казвам: все едно нищо не съм направила, аз съм още на старта – къде сме ние? -  в къща с всички удобства, с пералня и постоянна топла вода, с река наблизо… просто живеем на чист въздух, пием жива изворна вода и ядем пресни, чисти (непръскани) плодове и зеленчуци, яздим си коне, правим си истинска йога всяка сутрин, грижим се за градината, стараем се взаимоотношенията ни да бъдат приятелски и хармонични. Това, което ни липсва и трябва да продължим да работим в тази посока е повече випасана, повече мълчание, повече концентрация. Много си говорим, малко мълчим, но имаме разбирането, че тук можем още много да направим.   Отказването от алкохол, месо и цигари е като да преминеш от първия към втория етаж като спазваш простото правило „първо: не вреди!” Колко много други неща има, не по-малко сериозни от тези на физическо ниво. А какво да

www.provo.bg кажем за осъждането, за гнева, завистта, прикритостта и т.н. – те също никъде не би трябвало да бъдат добре дошли, но докато на всичкото отгоре, на физическо ниво, си пълен с токсини от месото, цигарите, алкохола… аз не си представям как може един такъв замърсен, отровен човек да има чисти мисли, емоции и мечти – те пак се завъртат около егото, което е взело управлението и е оставило душата в ъгъла. Функционирате и като място за селски приключенски туризъм, и за доброволчески труд, и като детски лагер, направили сте специална база за игра на децата с въжен мост, спускане на скоростен тролей, тарзанско въже и най-различни приспособления. Това е едно развлечение и за децата от селото, но тук няма училище, използва ли се активно? Това е най-голямата ми болка. Не обичам думата разочарование, защото то е налице само тогава, когато има очаквания, но аз имах очаквания за много родители, които си обичат  децата по правилния начин. Детето се обича по правилния начин , когато му създадеш подкрепяща среда – чист въздух, чиста вода, чиста храна, много природа наоколо, много забавления и игри навън… както се казва „някога имаше само една мрежа и тя се наричаше „навън”, това е начинът да обичаш детето си! Разбира се и с разговори вкъщи, но да му дадеш компютър и телефон, за да ти се махне от главата – това не е обичане. Има моменти, когато болката ми е непреодолима от това, че такива чисти и качествени деца идват… ето, излязох да поиграем на една игра и едно дете-гостенче със светнали очи казва:

75


изход

„каква добра майка си, как излизаш навън и си играеш със своите деца, а пък аз моята майка я виждам само вечер, като се стъмни, и то не винаги…” Най-вероятно тази майка и много други, които се прибират вечер по тъмно и почва да чисти и готви, си мислят, че си обичат децата, кой ще си признае обратното? Но „по делата им ще ги познаете”! Звучи така сякаш този път е безкомпромисен, поне що се отнася за важните неща, но изглежда, че малко хора са си подредили приоритетите така, ако изобщо са ги подредили? Не знам защо се случва така, но отида ли в града, аз не мога да ставам вече по-рано от 6:30-7 часа всеки ден. А тук мога да ставам и в 5. Има една такава инертност, в която попадаш в града, засмуква те нещо сиво, обвива ти мозъка в мъгла и ти не знаеш на кой свят си, ходиш като сомнамбул, едно много странно усещане, тежко, обаче пък с него много лесно се свиква… поне аз свиквам лесно, защото дълго време съм живяла в град и то ми е познато… и аз много се пазя от тази среда, защото не съм развила резистентност… вляза ли в контакт

76

Брой 10, Година 3 (2014)

с някой човек, дори да ходи на йога, по планини, ти виждаш как е засмукан от материята, целия му ден на какво е подчинен, искат от него да върши неща, с които той не трепти, не ги иска, но пък си е дал силата, знанията, уменията за някаква сума и той се занимава се цял ден с нещо, което не му е присъщо и няма силите да излезе от матрицата… Пътят не е да вземеш една раница, да напуснеш града и да кажеш „край”, пътят е да започнеш да се чистиш от отровата. Никой градски човек няма извинение за това, че не си е разработил 300 кв. м. някъде в някое село, където да ходи да се свързва със земята, защото това, което ще си произведеш сам, никой друг не може да ти даде. Всички са тръгнали да търсят чиста храна, но как така чиста храна на нивото на това съзнание? Това е бизнес в момента. Ако се съберат всички пророци от всички векове на една маса, те няма да намерят нито един повод за разногласие, но ако на същата тази маса седне по един от техните ученици или последователи – те няма да намерят нито един повод за съгласие. Ето това се случва: царят дава, пъдарят не дава! Пак ще кажа: стъпала не се прескачат! Можем да напускаме града през почивните дни, да общуваме повече


изход с природата, да си потърсим работа, която е по-близо до нашата същност. Каква е възможността ни да запълним празнотата, да освободим душата чрез любима дейност, чрез изява на някакъв вид талант, творчество? Ако хората намерят тази възможност, тогава е съвсем различно. Има и такива щастливци, за тях всичко казано дотук не се отнася, когато човек намери онова местенце в себе си и открие таланта си – започва да се храни от тази творческа енергия, тогава няма значение за тялото какво е яло, няма значение какъв е въздуха, това е друга фаза, както Моцарт например. Защо толкова рядко се случва? Защото малко са хората, които идват тук с един или два таланта, идват с много таланти. Има разлика между това дали ще запалиш свещ в стаята или ще насочиш прожектор към една точка. Къде ще видиш по-добре точката на стената? Цялото объркване тръгва от училището. И от родителите, разбира се, но те не знаят, те са невежи, няма училище за родители. Стигаме до следващата инстанция, там би следвало да се помогне на детето, да се види и да се развие неговият талант, така че то да започне да изпитва радост от него и пътят на това дете вече ще бъде отворен, открит. Нас ни гледат под общ знаменател всички, ние всички сме уникални и към всеки би трябвало да има индивидуален подход. Бих искала родители, които си обичат по правилния начин децата, търсейки подкрепяща среда, където те могат да изявят талантите си неограничавано, да дойдат тук, при нас. Това е пътят, макар и трънлив на моменти – създаване на малки сплотени общности, в които да се предлагат любящи условия за децата, за да намерят себе си, пряк път за връзка с висшия аз. В града няма такава среда, компромисни варианти са спортовете. А концерти, изложби, изкуства? Ами много по-редки са ми нуждите от концерти и изложби отколкото нуждата

www.provo.bg да дишам чист въздух. Всички имаме коли и можем да се разходим за някой концерт до града. Да, нямаме условия за пиано, но има други инструменти, можем да си запълним една музикална вечер. Този, първият, който се е научил да свири на даден инструмент, него кой го е научил? Ние мечтаем да срещнем хора, които да подкрепим, които искат да дойдат тук с децата си и да вложат всичките си таланти и умения на това място, тогава ще се разраснем и взаимно ще си помагаме и с уроците, и с всичко, тогава какво повече ти е нужно? А как да открием талантите си, ако си още в началото и не си толкова сръчен и умел, липсва ти вяра, и практика? Тук идваме до една друга много важна тема – тази за смирението. Ако дойдеш скромно и смирено и кажеш: аз съм объркан, аз съм изгубен, не знам нищо за нищо, не мога почти нищо, но не искам повече да живея така, искам да се науча на всичко, което ми е нужно в живота, бихте ли ми помогнали? Познай какво ще му отговорим! Аз бих му казала: човече, заради тебе сме го построили това място! Искам такива места да има около всеки град, десетки такива малки общности от по 1015 семейства… и 5 семейства може, тогава можем да си ходим на гости, да правим общи мероприятия, да ходим заедно по планини, да сме си взаимозаменяеми, да си помагаме… Аз искам да се обърна към четящите хора, защото те са най-застрашени. Докато четем една книга, която чувстваме като хубава и полезна, ние се пренасяме в друг свят и постепенно се пристрастяваме към пребиваването в тази имагинерна реалност. Аз съм живяла така. Бих го нарекла книгохолизъм. Това е не по-малка зависимост от алкохола. Тук постоянно идват такива хора – знаят всичко теоретично, но имаше една такава крилата фраза: знание е само това, което е приложено, останалото е информация, затова вие сте едно информирано, но незнаещо общество. Много хора са сега на този етап –четат и искат да знаят още малко за това, още малко да прочетат за онова, но докато четат се отварят още 6 нови теми, по които също искат да научат нещо и докато се ровят из тях се откриват още 10 други… В един

77


изход момент усеща, че има петнайсетина книги по различни въпроси, всичките интересни, а той само стои и чете и нищо не прави… В тази ситуация са зациклили много хора днес. Затворете книгите и идете навън, с раница, сред природата – като първа стъпка. Като втора стъпка – д а отидат да помогнат на съседката, която има градина, да оплевят или да я питат това как се прави – искам да го правя, покажи ми! Нищо, че не е неговата градина и най-много да му дадат едно кило ябълки. Това, което той ще е свършил, докато е ровил в земята, тази връзка между Духа и подсъзнанието, която се извършва посредством досега до земята, не може никоя книга да ти даде. Едно е да ядеш храна втора употреба и всички знаем как се нарича, друго е да я черпиш от извора, дори това, което говоря сега е никому ненужно, аз го казвам по една причина – приятели, не слушайте никого, нито мен, нито когото и да било, вслушайте се в себе си, но за да чуете себе си, за да чуете онзи любящ, мек, нежен глас, който винаги е там, винаги е готов да подаде ръка и да ви помогне, трябва да се изчистите… малко от малко поне! Да разберем, че няма врагове, а само такива точно толкова объркани хора като нас или самодоволни, които не са в по-добра ситуация. Сред какви стени живееш? Личните ми вътрешни стени ги осъзнавам, докосвам, когато срещам затруднения във взаимоотношенията с даден човек… към много хора не намирам пътя, не успявам да се свържа с тях, дори емпатично… не разбирам как да говоря с тях, така че да не се озлобят и само си мълча или говоря повърхностно… негативният начин на мислене толкова дълбоко е навлязъл в дадени хора, че… определено аз не съм им доктор. Стената като защита или пречка се явява? Знаеш ли понякога се люшкам между две различни чувства. Едното е „не прави непоискано добро, не се бъркай, това не е твоя работа”, а от другата страна е „нали искаме да живеем в един нов свят, в който всички да се обичаме и да си помагаме един на

78

Брой 10, Година 3 (2014) друг и на нас не ни е безразлична болката на другия човек. И пак първият глас казва: добре, ама човек, когато го боли отива на доктор – докторът не тича по улиците, който е готов, отива да го търси. Стигнах до извода, че пак всичко е в мярката, да търсим баланса. След като човек толкова ожесточено брани своята позиция, наистина нямам право да правя нищо там, освен да го оставя да си извърви пътя колкото време е нужно, докато си каже „да, това опитах, видях резултатите, не ми харесват, ще опитам сега друго”. Теоретично звучи лесно, но когато този човек ти е в къщата и виждаш дебелата иззидана стена, дебел каменен зид, и виждаш как би могъл да го преодолее, какво е нужно да направи – простички стъпки, за да се срути, а той стои и го пази този зид… ти трябва да приемеш това, да замълчиш и да го оставиш толкова дълго, колкото му е нужно, докато той сам не се откаже от него - ей това вече е висш пилотаж!  И ето тук аз не бих се наела да давам акъл, защото всеки ден се провалям за дребни неща. Някои хора просто не са се навоювали, трябва да се измориш да се блъскаш в стената, да ти станат твърде много белезите и тежки оръжията… Все още търсим прекият път през стената…


изход

www.provo.bg

И СТЕНИТЕ НИ ГОВОРЯТ

Дивиана На стената можеш да си окачиш картина, етажерка с книги, цитати, надписи… Стената всъщност е витрина! Услужлива като огледало – тя е нашето сметало… Броим украшенията и си мислим, че я виждаме изцяло. Стените са съставна част на дома такъв, какъвто го създаваме, но не и на усещането за дома. Те ни позиционират, ограждат и складират. Заобикалят и затварят. Как се минава през стена? Дали когато си мислим, че сме срещу нея, не сме се врязали фронтално в нея? Можем ли също така да застанем над или под нея, да я погледнем отстрани? Всяка врата си има своята стена и във всяка стена се търси врата или кухина, някъде в основата. Стената е нашата ахилесова пета – и победоносен белег, и смъртна слабост. Тя е нашият обществен договор в едно общество, което заменя единството и свободата за шепа „животоспасяваща” сигурност. Всяка стена е граница – и препятствие, и брод към другия. Да се изправиш срещу нея е като да застанеш срещу човека, който я

създава. Показва ни колко безгранични, колко открити можем да бъдем и повдига (или спуска) въпроси. А нужно ли е всичко да става наяве като се превръща в общо достояние? Чистотата на мисълта определя и свободата на себеизразяването. Символният език и скритите послания всъщност са входа, служещ като тайник, в сърцето на другия, невидимия дом. Стената е израз на чувство и състояние, решимост на духа да остане или да премине… От колебанията се срутва. Затова се нуждае от пролуки, ниши, подстъпи, мостове. Защото стените реално и „самостоятелно” не съществуват – извън негласното ни споразумение, биха се разпаднали на съставните си кварки – те са поправими, кухи и чупливи. Ерозират от влагата на спомена. Panta rei, не можеш да се изправиш два пъти срещу една и съща стена. Общите стени са нашите уроци, също като пръчките, извадени от снопа на хан Кубрат.

79


изход От птичи поглед: къде има стени? В природата не съществуват стени или ако ги има, тяхната функция е опростена, еднозначна и съвършена. Маркиране на територия – с това се занимава сякаш всичко живо. Само при Човека изглежда се получава и принадена стойност. Стесняваме, за да се разширяваме, че иначе безграничността ни идва в повече. А така само тъпчем на едно място и постепенно се сковаваме. Как да се поправи после тази липса на гъвкавост ако не с революционно настроение!? Стената е предизвикателство – повод за инвазия! Оплювана, преиначавана, и радушно, и тягостно приемана… ние просто залепваме за нея. („Първо те игнорират, после ти се присмиват, после се борят срещу теб и после ти побеждаваш” – Ганди) Самата мисъл е пространствена и поражда множество „виртуални” разминавания – няма как да се срещнеш с някого, ако не можеш да проумееш неговите мисли, ако нямате допирни точки. „Всеки живее в собствен свят“… До голяма степен ние общуваме посредством своите „стени”. Стени, които хвърлят сенки. Тези сенчести страни, към които така сме се привързали, често са израз на една обсебеност, която задържа човека в тъмнината, в ъгъла, възможно най-далеч от центъра. Дотолкова сме се идентифицирали с тях, че сме започнали да вярваме (или не) изкривено, да отдаваме силата си в пустота, напразно, да „подхранваме” слабостта. Ето така се стига до ограниченото съзнание – онова, срещу което всеки жив и знаещ би се разбунтувал, а пък то шества безпрепятствено и по улицата, и в дома, и в „изкуството”… Обвивката маскира съдържанието (или липсата на такова) вместо да го разкрива.  Кому е нужно да се развиваме чрез заблуди и развиваме ли се изобщо така? Не може ли да се развиваме с истина, директно от Първоизвора? След преминаване на инерционния ефект удобството да не се мисли се превръща в

80

Брой 10, Година 3 (2014) неудобство и зависимост. Освобождаването от вменени модели започва тогава, когато спрем да си затваряме очите и да бъдем „адвокати на дявола”. Когато спрем да се задоволяваме с половинчати решения и взаимоотношения! Интензивност на чувствата или решимост на духа са потребни за превземането на една стена – не е нужно вече да събаряме и да рушим, а само да творим! Докато личната неприкосновена територия се измерва в квадратни метри, по елинпелиновски, индивидуализмът ще надделява над алтруизма, самоунищожавайки се… Но същият този индивидуализъм може да бъде впрегнат в противоположна посока, като се постави на мястото му – пред каруцата, а не зад юздите. Защото в мисълта или порива за отделеност е ограничеността, несвободата, програмираността. Вместо да се блъскаме в стената от чужди модели, нека открехнем прозорец в съзнанието си към другостта. Всички растем на една обща стена и всяка клонка има  потенциала да бъде плодоносна – това не е състезание кой първи ще стигне до „прозореца”, а щафета, която си подаваме… „Защото донейде знаем…, но кога дойде съвършеното знание, тогава това „донейде” ще изчезне… Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.” (Св. Апостол Павел)


изход

www.provo.bg

Ние мечтаем да срещнем хора, които да подкрепим, които искат да дойдат тук с децата си и да вложат всичките си таланти и умения на това място, тогава ще се разраснем и взаимно ще си помагаме и с уроците, и с всичко, тогава какво повече ти е нужно?

“ 81


зрение


зрение

Брой 10, Година 3 (2014) Кога поглеждаш през ключалката и какво се вижда през нея? През ключалката се вижда малък отрязък от света, това стеснение ми дава възможност за изследване на моето парче от пъзела. Парчето, което изследвам, мисля съдържа до известна степен, носи информация и за останалите си братчета, това опитвам да разбера, мога ли от едно парче да си съставя пълна картина без да е нужно да обхождам всички останали. Помниш ли първото стихотворение, което написа, а последното?

ИВАЙЛО ДОБРЕВ:

ПОЕЗИЯТА ЗА МЕН Е СЪЗДАВАНЕ НА РЕАЛНОСТ

Първото написах, когато бях на 7-8 години. Някаква римувана щуротия естествено, но чистичко, наивно, детско. Прочетох го гордо на баща ми. Четири реда бяха. Той ме поздрави и каза, че е прекрасно. После започнах да се зачитам по неговите неща, които в един момент смятах за велики, вълшебни, когато интересът ми към поезията се засили, бързо го развенчах. Имам предвид стиховете на баща ми. Сега вече му казвам – да, имаш някои добри неща. Последното, което написах беше вчера и започваше така – Тази бучица гняв заседнала в гърлото ми… и т.н. …, не съм доволен от него, за нищо не става – имам и добри неща.

Интервю на Владислав Христов с Ивайло Добрев

Поезията за теб бягство от реалността ли е или завръщане към нея?

Ивайло Добрев е роден през 1983 г. в Русе. Публикува стихове в Литературен вестник, Dictum, Кръстопът, Litclub – Литературен клуб, Public-Republic и др. Автор е на поетичните книги „Жозефин” (2008), „Тихотворения“ (2013) и „Птица в ключалката“ (2014). Носител на III’та награда от поетичния конкурс по случай 130 години от рождението на Сирак Скитник и 40 години от първата емисия на Радио Благоевград (2013).  Живее в София и е горд носител на титлата – баща на Ясен.

Поезията за мен е създаване на реалност. Не съм сигурен обаче доколко и как това създаване служи на тази реалност. Понякога си мисля, че всеки опит за създаването на реалност е напълно излишен и необоснован, че всеки опит да бъде изразено нещо чрез език е обречен на провал, и оттам започва всичко, от провалът, написвайки нещо, ти в някаква степен вече си се провалил, изразходил си неговата животоспособност в предаването му, и сега трябва да намериш оправдание за това. Едно е сигурно, опитай оправданието ти да е наистина добро.

84


зрение А прозата какво е?

www.provo.bg

Прозата ми дава друга перспектива, ако поезията е горене, то прозата е тлеене, голямо музикално произведение, обичам да чета и да пиша в проза. Според мен добрата проза е поезия в действие.

После дойде и пречистването, като съзнание, че книгата, която е излязла вече не е част от мен, има си свой живот, в момента на писането на нещата сме преживели някаква интимност, и това е всичко. Следващата ми искам да бъде по-концентрирана, смятам да е с предимно кратки форми, една идея по-тиха.

Как ти повлия бащинството и семейния живот на писането?

Доколко поезията има място в социалните мрежи, какво й дават те и какво й отнемат?

Всичко стана значително по-интензивно. Породиха се нови въпроси. Наблюдението на това ново същество, всички трудности свързани с отглеждането му, това са ежедневни предизвикателства, нещо, което те кара да се надскачаш непрестанно, да ставаш все по-гъвкав, страхове за чието съществуване не си подозирал излизат наяве, имаше моменти, в които исках да си тръгна, ей така, просто да избягам, но стигах наймного до входната врата, бащинството и семейния живот в някакъв степен те правят по-добър човек, а това смятам има пряка връзка с писането. Не можеш да си абсолютно говедо с хората около теб, и да пишеш добре, можеш, но писането ти ще е просто една лоша терапия и нищо повече. И какво ще им предадеш – нечистотиите си ли?

Щом поезията вирее в социалните мрежи по един или друг начин, значи трябва да бъде и там, значи определен брой хора имат нужда от нея, и тя все пак е и някаква чисто социална необходимост, наред с котенцата и ай лав ю, това колкото я обезличава, толкова и отваря нови погледи към нея, даже виждам и някакво естествено назидание в това, справедливо, малко извратено, но провокиращо – хайде, ето ти светът на тепсия – пиши поезия, ама котките събраха сто харесвания, а аз 2, сигурно си велик, и малко хора те разбират, или пък снимката с миличките, пухкави котенца е по-ценна от поезията ти, и да знаеш – тя не е повече от тези котенца и любовници с чаша шампанско в ръка, на една нога са. Надскачай, ако можеш. Че ти не си нищо повече от тях. Или се смяташ за повече? Изобщо, самоопредели се, кое е вярното, или защото имаш 500 харесвания на един свой стих, та това значи ли, че си написал нещо ценно, по какво разбираш кое е ценно, по броят на хората, които го харесват, или по това кои са тези хора, и какво значение по дяволите има всичко това. В крайна сметка играем една електронна игра, и който може – нека се изкефи. И какво ще си я кътаме поезийката, ние великите, в шкафа и ще я издадем след 50 години в 10 копия от по 2000 лева? Дано построят още Молове. Глупости. Пози. Не вярвам в разпространението на поезията само от ръка на ръка, някак тайно, като светите братя, понеже има и недостойни люде, които ще я опошлят, а ти – човек вникнал в дълбините на нещата, разбира се, си силно загрижен за хармонията, тук идва и егото, все пак важно е отношението, което имаме към езика, и то си мисля трява да бъде нито

С какво можеш да сравниш излизането на нова книга? Каква искаш да бъде следващата ти? Бих го сравнил с раждането на нов живот. Не случайно книгата ИЗЛИЗА. Но какво става след това? Кой си ти след това, и какво е книгата? След излизането на моята нова книга преминах през много етапи, за които не подозирах. И всички бяха верни според мен. Хора, които я прочетох ми споделиха, неща, които са прочели, видели, за които и представа си нямах, чрез тях успях в някаква степен да стана читател на книгата си, а те да влязат в ролята на автори. Прекрасен процес на обмяна. След което се почувствах тотално разорен. Все едно ми бяха взели долните гащи и ги мятаха в студия и пред микрофони, мятах ги и аз, и ги обяснявах. Какво падение!

85


зрение твърде уважително, нито пренебрежително, но уважително, и толкова. А и всеки може да избира какво да чете в социалната мрежа, никой не те бие през пръстите да четеш Сашо Цонковскипеев, а после да ревеш – ей, колко пошли неща има. Защо според теб в българската литература има враждуващи лагери, на какво се дължи това разделение? Защото има много интелигентни хора, и шепа духовни такива. Интелигентните има знания, а духовните – познания. Интелигентните боравят с отрицателната страна на Егото. Духовните – с положителната. А и някак ако няма конфликт, какво ще правим, представяте ли си момента, в който всички се прегърнем братски, и нямаме вече кавги и свади, ами тогава е дошло време да мрем, да ходим в рая на литературата. Отделно от това някои хора се вземат твърде насериозно и издигат поезията, писането до нещо повелико от живота, и забравят да живеят, или живеят през крив макарон, твърде вторачени в себе си, в постиженията си, в кой къде публикувал, и къде са му публикували нещата, не бива поезията, писането, да ти е всичко на света, да няма, да нямаш друго, тогава ставаш просто един обидчив и самодоволен

86

Брой 10, Година 3 (2014) маниак, поет ли, писател ли, слагаш елека, и тръгваш да просвещаваш по села и паланки. Би ли нарекъл сам себе си поет, какво мислиш за категориите и етикетите? Бих нарекъл себе си – Тапет. Но поет не бих. Категориите са все още нужни на много хора, за да се категоризират, да се приобщят, да блеят в един глас. А – този е поет – значи е еди-що си, онзи е инженер – значи – такъв е. Дразня се от определенията и етикетите, те убиват. Правят нещата статични, обездвижват ги, обезсмислят ги. А като чуя за себе си – Ивайло Добрев – Поет, получавам нервни гърчове, затова си измислих и нещо като прякор – Ивко – контрапункт на свръхважното обявление – Поет, че и с две имена отпред. Коя е твоята лична стена срещу която се изправяш? Моята лична стена се нарича Аз – понякога я удрям с рога, знам, че няма да я съборя, но поне ще е опитала ударите ми, и ще знае, че има нещо насреща, пък било то и една куха глава. В редки моменти на кратки прозрения си припомням, че тя все пак е създадена от мен.


зрение

www.provo.bg

Поезията за мен е създаване на реалност.

“ 87


позиция


позиция

ХРИСТО КАРАСТОЯНОВ: ИЗПРАВЯМ СЕ СРЕЩУ АБСОЛЮТНАТА НЕЧУВАЕМОСТ Интервю на Владислав Христов с Христо Карастоянов Христо Карастоянов е роден през 1950 г. в Тополовград, но по-късно се премества със семейството си в Ямбол. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. Работил е като драматург и като директор на кукления театър в Ямбол. Член е на Съюзa на българските писатели. Автор е на близо 30 книги – белетристика, публицистика и поезия. Първата му книга „Пропукан асфалт“ е издадена през 1981 година, а последният му роман е „Една и съща нощ”, за която получава наградата „Дъбът на Пенчо”. Има седем номинации за наградата „Хеликон”, а през 2012 г. я печели за романа „Името”.

90

Брой 10, Година 3 (2014)

След назначението на Слави Бинев за председател на Комисията по културата и медиите хората на изкуството с няколко протеста успяха да го накарат да си подаде оставката, защо според теб в други случаи същите тези хора мълчат? В летаргия ли е българския творец или просто няма достатъчно силна мотивация и желание за промяна? Чакай само да ти кажа първо какво най-ме притесни в цялата тая работа. Притесни ме това, че Слави Бинев посочи като едничък начин да си подаде оставката партийният му началник да му я наложи. Това си е направо страшно. Светът да се срути от протести, всичко живо да излезе на площада, Народният театър да остане без трупа… – не! Ако началството каже! Никой друг! И това ако е диалог… Но майната му на диалога! Поважното е, че думата, викът, вопълът, гневът на онези, чийто хал божем ще оправя като председател на пустата му комисия в парламента, не значат нищо за него. Нищо! Ами ако Валери Симеонов не беше решил


позиция накрая така, както все пак реши?!… За какви протести ми говориш? Ето това ме уплаши: протестите не важат! Важи партийното решение. Пък ония отвън като не щат – ами да напускат. Оставката на Морфов е помаловажна от оставката на Бинев! А за летаргията, не, не е летаргия. Апатия е. Имплантирана апатия. За двайсет и пет години ни убедиха, че от нас нищо не зависи. Докараха ни до въздишката: „Ми тъй ще е тя!… Кво мога да им направя…” Чух например мрачни възклицания, че издигането на Слави Бинев за председател на комисията било провокацийка. Глупости! Никаква провокация не беше – много ги интересуват тях хората, че чак и да ги провокират… Беше си тяхно раздаване на постове: те дори не са си и помисляли как ще реагират хората. Просто защото хората не ги интересуват. Ама никак! Имат ли място българските творци в политиката? Хм… А ти помниш ли колко творци имаше във Великото народно събрание? Радичков, Валери Петров, Петър Слабаков… И какво? Радичков се махна първи от там, а Валери Петров направо си го разкараха… Виж, чувал съм една от най-парадоксалните, ама и найубедителната мъдрост. Че в смутни времена народите се обръщат за съвет към своите поети, а в мирни и спокойни – към своите генерали. Кажи ми сега в какви времена живеем! Ако си представиш, че ти си министър на културата кои са първите три неща, които ще направиш? Не искам и да помисля, че съм министър на каквото и да било. И знаеш ли защо? Защото вече съм бил директор на театър. И първото нещо, което направих, беше да получават всички в театъра повече. Но повече само според работата си!  Имаше една такава пролука тогава: в тъй наречения колективен трудов договор вкарах правото на всеки да получава процент от приходите, които е осигурил. Според приноса си. И да ти кажа ли?

www.provo.bg Цял сезон се радваха на труда си хората… После пролуката я запуши един назначен в министерството комисар (не му казвам името, защото съм го забравил, честно), и не само я запуши, ами искаше да ме вкарва в затвора. Имаме ново правителство, има ли всъщност нещо ново в него? Е, ти пък! То там има и хора, които са били в по-предното, хем буквално… Сигурно за да си довършат разсипията… Своята разсипия, а и разсипията на тия, дето междувременно им седнаха на столовете… Някои от българските писатели бяха доста активни по време на протестите срещу предишното правителство, други изобщо не се появиха. Какво би казал на едните и какво на другите? Е аз например не излязох на нито един протест. Просто защото си мислех, че пред компютъра мога да свърша още нещо със същата цел – с целта на протестите… Интервюта давах, после тия интервюта тръгваха и в социалната мрежа… Е, и моите текстове свършиха точно толкова работа, колкото и протестите. Ти нали не мислиш, че Орешарски подаде оставката на правителството заради протестите? Или че Пеевски не стана бос на ДАНС, понеже площадите се взривиха?! Апропо, продължавам да не вярвам, че е имало платени протестанти. Плащането, както виждаш, дойде отсетне: за добре свършена работа вероятно… Каква според теб в днешните времена трябва да бъде литературата, за да стига до читателите си и да ги променя за добро? Какъв е твоят начин да се случва това? Каква да бъде… Не знам. Искрена, може би. А инак – как да стига до читателите… По различни причини, чисто икономически, книгата злобно беше направена недостъпна за повечето от хората. И комай един от сигурните начини все пак да стига до тях е личната среща на

91


позиция автора с неговите евентуални читатели. Общо взето се върнахме във времената на Стойко Владиславов и Матей Миткалото… Какво спъва порастването на българската литература? Какво мислиш за литературната завист и образуването на кръгове и кръгченца на влияние? А, не – на този въпрос няма как да ти отговоря накратко. Тя дълга и широка… Пък и въпросът ти всъщност е и отговор. Знам само, че при това положение няма как да говорим за някакъв единен литературен процес. Стана малко като едно заглавие на Виктор Самуилов – „Глутница от единаци”. Лоша работа. Завистта ни пък не е въпрос на лично предизвикателство, един вид, „леле, скивай тоя пич какво готино нещо е написал – дай сега аз да го изпреваря!”, а е „защо тоя бе, мамка му!”… Е как да порасне тогава литературата? Със стъпване върху главата на другарчето ли да порасне?! Защо не се пише добра хумористична проза? Изгуби ли хумора си българския писател? Не, защо да го е изгубил… Според мен обаче проблемът не е, че не се пише. Проблемът е, че няма къде да се публикува. Помисли си колко хумористични издания – хем не само вестници, ами и списания – си умряха през годините. Остана само „Стършел”. А защо погинаха… – то вече е отделен и много голям въпрос. Ако е поради липса на интерес, тогава става страшно. То ще значи, че не писателят е изгубил чувството си за хумор, а неговият читател го изгубил. И да ти кажа, цензурата е истински стимулатор на готини гаври. Имаш ли представа как сме се надлъгвали с нея?! Сега няма цензура (уж де!) и нà: налага ти се да задаваш този напълно законен въпрос, като този, дето ми го задаваш… И ако нещо все пак е изгубено, то е добронамереността. А без добронамереност никога няма да се появи нещо като „Чичовци”, не мислиш ли?! С какво поддържаш високия си боен писателски дух? С разгневяване.

92

Брой 10, Година 3 (2014)

Срещу коя стена ежедневно се изправяш? Страхотно!… Евалла за този въпрос! А стената, срещу която наистина всеки ден се изправям, става все по-непоклатима. Става въпрос за абсолютната нечуваемост. Такава стена от нечуваемост не помня, да знаеш! Имаш ли вяра в бъдещите литературни поколения? Да. А който не им вярва – значи чете само себе си. Вече не помня от колко години съм в журито на един много готин конкурс, „Душата на един извор” е озаглавен. Младежки конкурс. И си нямаш представа какви текстове сме чели! Впрочем доста от участниците през годините дръпнаха яко и сега са част не от бъдещите, а от сегашното поколение. Няма да ги спомена, за да не ги урочасам, но ти казвам, че наистина присъстват в днешната литература! И са добри. Журналистиката пречи ли ти или помага за художествените текстове? Майтапиш ли се?! Помага не, ами… Наймалкото с това, че те държи здраво на земята. Да не говорим за дисциплината в езика – да си точен и ясен, всяка дума или конструкция да е убедителна, това малко ли е?! Ти си сред майсторите на кратката проза, какво ти дава краткостта и какво ти взема? Дали съм сред майсторите на кратката проза – не знам – но знам, че късият разказ е висшият пилотаж в тая работа, литературата. Пък нали казват, че висшият пилотаж е въпрос на свръхнапрежение и самообладание. Дето се вика, един миг невнимание и… – нали знаеш какво следва! Ама хайде да не се правим на мъченици. Късият разказ е и голяма забава! Да побереш в хиляда и осемстотин знака цяла история и това да е наистина история, не просто някаква картинка или някакво усещане, а да си е история, с начало, с герои, със сюжет, с поанта… – то си е хубава игра, не мислиш ли? Стига да я играе човек по правилата.


позиция „Една и съща нощ” е последният ти роман, какво не знае българският читател за Гео Милев? Кои са неудобните истини скривани за него? Ами дано не съм прав, но си мисля, че за Гео Милев знаем твърде малко, да не кажа почти нищо… Всъщност нашето поколение като чуеше „Гео Милев” се сещаше за какво… „Септември”, „Полицейска критика” и горедолу това беше. А той е бил изключителен публицист. Дори и в уж чисто литературните си текстове – пак е пишел с публицистичен патос, ще прощавате за клишето. И е бил откровен, безпардонен и точен чак до наивност. По наше време трябваше да повтаряме, че е бил едва ли не комунист, че „Септември” е едва ли не репортаж за „първото в историята антифашистко въстание, вдигнато от комунистическата партия”… – обичайните лозунги. И въобще хабер си нямахме тогава, че неговото „Без Бог, без господар!” е така да се каже слоганът на анархистите по целия свят. Но още покретенското беше, че не знаехме почти нищо за човека Гео Милев. Гледахме му портрета със спуснатия кичур, със затъмненото дясно стъкло на очилата, знаехме за чудовищната рана – Боже, рана, то едва ли не една трета

www.provo.bg от черепа му я е нямало, там дори и кост не са успели да му сложат, само кожа е имало и отдолу е пулсирал мозъкът му… И никой не се питаше: а боляло ли го е?! И аз не съм се питал, а когато се запитах… – то всъщност от там и тръгна книгата, от този въпрос… Впрочем не е само Гео Милев, върху който да тежеше оловната сянка на нечестивата иконизация. Случайно ли сега се вдига такава олелия около Вапцаров? Старите клишета още си стоят и се задействат яростно, колчем някой реши да заговори за човека Вапцаров… Всъщност това си беше елементарна цензура – да знаеш само това, което върши работа на конюнктурата. Бил казал Антон Страшимиров, че клали народа, както и турчин не го е клал. Казал го е, но в същото изречение е казал тежки думи и за онези, които са подлъгали народа и след това са избягали… Но аз май се отплеснах, ще прощавате… Какво би казал на своите читатели преди коледните празници? Ами какво… Същото, което напоследък ми се налага да повтарям ужасно често. Хора! Четете умни книги днес, за да не ви се налага утре да четете забранени!

93


позиция

СРЕЩУ СТЕНАТА Доц. Д-р Гергана Славова (призьор в конкурс за есе) Напоследък усещам, че все по-често си задавам един въпрос: Защо заминават децата ни зад граница? Защо нашето мило отечество не успява да им осигури мечтаните от тях бъдещи, слънчеви дни? Иронично се усмихвам на думата осигури, нима има такова понятие при пазарно ориентирана икономика? В страната ни отдавна социализма се смени с капитализъм, така че „осигуряването” е понятие, което трябва да се замени с думичката постигане, успяване, изграждане… Тези думички за младите хора понякога се оказват по-трудни за приемане, особено когато виждат, че все пак в България роднинските и приятелски връзки са онова, което ти позволява да заемеш дадена позиция, а не собствените ти възможности. Тяхното мислене е следното:”… завърших своето образование, значи трябва да имам работа и да работя в направлението за което съм учил”. „Да, ама не” и е много просто… невъзможно е в една икономика, всички да са висшисти, има нужда и от хора със средно специално образование, има нужда и от работници. И тук стигам до друга много болна темасбърканият модел на образование в страната ни. Във връзка с това бързам да изразя становището си: Не е правилно да изпитваме децата на тестове в средните и висши училища, без да ги учим да мислят, да разсъждават и да анализират. Да вярно е, най-често лесно се възпроизвежда наученото на изуст, но това ли искаме всъщност от бъдещото поколение на България? Финансирането на държавните ни университети на бройка приети студенти е много грешно, финансиране трябва да се получава на база успешно реализирани студенти и не една група да е от 45 души

94

Брой 10, Година 3 (2014) студенти, а да бъде от 15, максимум 20 души, както е в елитните западни и Американски университети. Да, темата за заминаващите ни деца е много болна, но бързо става ясно, че тя се преплита с редица наболяли още въпроси в страната ни, а именно, образование, реализация, шуробаджанащина… А всъщност това, което аз бих искала да кажа на всички младежи, които тръгват за да си търсят място под слънцето в широкия свят е: „Разчитайте на себе си, както в чужбина, така и в България, не чакайте някой да ви „вреди на работа”, знайте много добре, че зад границите на България вие сте чужденци, емигранти, вие сте „Немили, Недраги”, както отдавна писа патриарха на българската литература Иван Вазов и помнете България ви е издържала, и забележете осигурявала здравно и социално за да завършите своето средно и висше образование тук, в страната ни, не за да отидете после да работите за други страни. Да вярно е, че живеем в демократичен свят и всеки има право да прави своя избор, но колко от вашите родители са доволни от това, че остават сами в старините си тук в България. Не за това много наши предци, национални герои и революционери са дали живота си за да спасят България. Нима не им е било и на тях по-лесно просто да избягат в Русия, Италия, Франция, Англия, Америка или някъде другаде по широкия свят, а са се върнали тук създавали са комитети, правили са въстания, създава ли са революции… И в заключение искам да припомня само още един значим според мен факт, България е имало, много преди да има по-горе изброените страни, когато там е имало племена и стаден живот, ние сме имали държава, имали сме царе, толкова ли не остана в кръвта на някой от потомците на тези велики и древни родове искрица родолюбие, пламъче национална гордост,   за да спре това безогледно унищожаване на културните ценности в тази страна, да спре това текучество на млади и можещи хора и да направи България


позиция дом и родина за своите чеда. Аз все пак вярвам, че има и други будни и мислещи като мен млади българи, които ще устоят на изкушението да бъдат егоисти, да гледат преди всичко собствения си живот и неговото уреждане и ще изберат да бъдат българи в България, които могат да бъдат полезни за отечеството си, кой с каквото може, и покакъвто начин може най-добре. Аз избрах да остана и да уча българските младежи, да им кажа, че правилното решение е не да бягат, а да се отстояват, не да се предават, а да побеждават, всеки ден в своя собствен живот,

www.provo.bg като създават, а не рушат, като възпитават и градят, а не като унищожават.

Есето на Гергана Славова е едно от отличените в конкурса на онлайн платформата provo.bg за есе на тема „Срещу стената“.  Гергана Славова  е  икономист по професия и лирик по душа, както самата тя се определя. Преподава в Икономически университет Варна, доцент по икономика, с над 50 публикации на икономически теми. Пише също и поезия, в момента подготвя първата си стихосбирка.

95


позиция

ТРАУРНО-АДМИНИСТРАТИВНА

КАЛ Стилян Манолов 23 юни е обявен за Ден на национален траур в памет на жертвите от бедствието във Варна и Добрич. Да помълчим в памет на жертвите… се казва обикновено. Днес обаче няма да мълчим, а ще говорим/ пишем, защото съвсем случайно, може би, е Ден на държавната администрация (Отбелязва се от 2003 г. с Резолюция на ООН, приета на 20 декември 2002 г., за утвърждаване приноса на държавното управление в развитието на обществото). За утвърждаване на какво? Премиерът Пламен Орешарски: „Виждате как понякога времето прави неприятни шеги“; Вицепремиер Цветлин Йовчев: „За кратко време е паднало голямо количество дъжд.“;

96

Брой 10, Година 3 (2014)

Вицепремиер Даниела Бобева: „Може би и за това трябва да ни се поиска оставката, че не можем да спрем дъжда“; Кмета на Варна Иван Портних: „Абсолютна непригодност на държавата към подобни бедствия“ Непригодност на Кой? Областен Управител и Кмет на Община са териториални органи  на изпълнителната власт, в кратце – държавни служители. Организират отбранително-мобилизационната подготовка на населението, ръководят защитата му при бедствия и аварии и отговарят за спазването на обществения ред.   Кмета провежда превантивни мерки за недопускането или намаляването на последиците от бедствия, планира в проекта на общинския бюджет финансови средства за осигуряване на дейностите по плана за защита при бедствия в общината, както и резерв за неотложни и непредвидени разходи, свързани със защитата на населението и представя на областния управител ежегоден доклад за дейността по защитата при бедствия, създава със заповед щаб за изпълнение на


позиция общинския план за защита при бедствия. При възникване на бедствие на територията на общината кметът въвежда със заповед в изпълнение общинския план за защита при бедствия. Областният управител и кметът на община, когато осъществяват ръководство и координация на спасителните и неотложните аварийно-възстановителни работи, са длъжни да изпращат на МВР писмена информация за тяхното протичане. Подръжката на канализацията, отводнителните съоръжения и контрола над незаконните постройки е отговорност на местната власт. В България обаче, цари унаследената колективна безотговорност, узаконена през годините на криминализиран преход. Виновни – няма. Две години след трагедията в с. Бисер, отново всички сме в дерето… Чезнем безследно в този нелеп социален конструкт, в който на мястото на Уста Кольо Фичето, днес специалист по хидромелиорации е  кандидата на философските науки и научен сътрудник в Института по философия към БАН - Ахмед Доган. На 20 август 1951 г. над Варна е валяло в продължение на 9 часа. Следва обилен валеж и на 22 август. За тези два дни в метеорологичната станция във Варна е измерено количество 292 l/ m2. По същото време в курорта „Св. Константин и Елена“ падналият дъжд е в рекордното количество – 389 l/m2. по време на тази стихия на земята се изливат около 150 милиона куб. метра вода, жертви – няма. За разлика от днес обаче, през 1951 г. не е имало свлачища. Защото дърветата не са били изсичани безконтролно. Койотнаснеевиждалкаруцитесизсеченидървета? Кой от нас не е виждал камионите с трупи? Койотнаснеевиждалкорабитесдървенматериал? Кой от нас не е чувал за „дървената мафия“? Кой издава разрешителните за „контролираната сеч“? Кой следи за „неконтролираната сеч“?

www.provo.bg Кой е отговорен за незаконните постройки? Кой е отговорен за законните постройки и защо не са съобразени/обезпечени инфраструктурно? Въпроси – много, отговори – няма, слушаме словесни институционални престрелки в стил „Кой е по-по-най?“, а портрета на Апостола и завета му „Дела трябват, а не думи!“ виси все по-гротескно в кабинетите им. Толкова за държавната администрация. И – не, не са виновни „мангалите“! Те не са причина, те са следствие. Следствие от престъпната безотговорност на няколко управления в последните десетилетия в България. „Те“ са угодни, жизнено необходими по време на избори, веднъж на четири години, през другото време са обект на „толерантност“. Хиляди хора се отзоваха на призивите за помощ, самоорганизираха се и помогат. Лопати, кирки, гумени ботуши и жива сила тръгнаха в посока от цялата страна.  Фондация „Помощ за благотворителността в България“ обяви, че към 12:00 часа на 23.06.2014 г.  са изпратени общо 624 930 sms за спешната дарителска кампания за областите Варна, Добрич, Велико Търново и другите пострадали от стихията населени места. В профила на доброволец в социалната мрежа четем: „Днес за поред път осъзнах, че варненци имаме недовършена работа от миналия февруари. Грешни сме пред паметта на тези, дето изгоряха. Аспарухово, 20 юни. Смърт и болка! Много кал. Калта и боклуците се чистят най-добре, когато много хора хванат лопатите. Варненци, да довършим започнатото през февруари 2013. Да хванем лопатите.“ България има нужда от ДоброВолци, Държавата това сме Ние, ако нея я „няма“, значи и Нас ни няма. Бог да прости загиналите в потопа на безхаберието!

97


позиция

СРЕЩУ СТЕНАТА Иво Илиев (победител в конкурс за есе) От всички стени, които ни заобикалят, найтрудно преодолимите са онези, които сме изградили сами около себе си. Берлинската стена се срути, но очертанията й продължават да витаят вътре в нас. Дали войниците, които са нареждали първите тухли на Берлинската стена, са осъзнавали, че полагат основите на цяла една метафора? На 13 август 1961 година се случва нещо повече от обикновен строеж. Новоизникналата преграда, която трябва да демаркира границата между съветската и американската зона в окупиран Берлин   неусетно прекрачва материалните си измерения и навлиза в колективното

98

Брой 10, Година 3 (2014)

съзнание като обобщение.   Тя опредметява абсурда на геополитическия ред от втората половина на ХХ век, иззидал върху руините на две световни войни една разделена Германия насред разделена Европа. Старият континент в продължение на десетилетия страда от раздвоение на личността.   Всяка една от двете му половини води отделно съществуване във вселена със свои закони, своя социална система и своя пропаганда. И всяка една твърди, че е по-добра от другата. Но в края на краищата не сляпата вяра в собствената безалтернативност става причината да се градят стени. Изначалният импулс за себезатварянето е страхът, вътрешната несигурност. Социалистическият Изток се изолира от мнимия капиталистически враг с бетон, наблюдателни кули и бодлива тел не защото се бои от нахлуването му (както пропагандният евфемизъм  antifaschistischerSchutzwall  се опитва да вмени), а за да спре бягството на собственото си население „оттатък”. Тази отчаяна предпазна мярка ще коства между


позиция 1961 и 1989 живота на над 200 души, втурнали се главом да щурмуват прегражденията. Днес, повече от 25 години след падането на Стената в Берлин не е останало много от нея. Някогашните заграждения са премахнати, на тяхно място се простира широка и лъскава търговска зона; тягостните олющени соц фасади са санирани; Чекпойнт Чарли се състои само от емблематичната табела и един ухилен младеж, преоблечен като войник, готов срещу няколко евро да се снима с всеки ентусиазиран турист. Както много други спомени, и този е набързо разкрасен и преобразуван в пазарна стойност. Но има и повече: пространствените и идеологическите разделения на междублоковия конфликт вече не съществуват, и в обединена Европа цари небивало по размери свободно движение на хора, стоки и идеи – всичко това, което Стената трябваше да предотврати. И все пак белезите, които болезненият спомен оставя в паметта, се заличават далеч

www.provo.bg по-бавно от материалните му изражения. Нашата европейска култура, традиционно предпочитаща явлението пред същността, погрешно отъждестява овъншностяването на травмата – премахването на видимите прояви – с нейното окончателно лечение. За да се разделим с безумието, което Берлинската стена ни завеща, не е достатъчно да я разградим тухла по тухла и да заместим ограниченията със свободите на демокрацията и пазарната икономика. Стената рухна в основите си, но не изчезна от умовете, а остави след себе си множество малки невидими прегради от комплекси, по няколко за всеки от европейските народи. И нас, българите, тя не е подминала. Тя беше нагледен пример и постоянно припомняне за това, че отсам сме неповратно напъхани в съветския блок, който трябваше да стане рай на земята, но все не беше дотам, а от другата страна е недостижимият Запад, на вид толкова примамлив, благоденстващ и безоблачно щастлив. Благодарение на

99


позиция това, че толкова време символизираше това въображаемо разделение на „първи” и „втори” свят, Берлинската стена успя да завещае конструирания образ на „Запада” като безбрежно проекционно поле за копнежи и като свръхкомпенсация на колективния комплекс за малоценност.  Всичко „западно” дълготрайно се покри с ореол на възхищение. Страхопочитанието към чуждестранните стоки постепенно утихна, след като повечето от тях станаха широко достъпни и у дома. Но остана дълбоката убеденост, че „чужбина” е място, където охолният живот се получава даром, докато „ние тук” сме a priori обречени на тежко и несретно съществуване. Изолацията на българите зад Желязната завеса е травма с фатални последствия, тя е възпитала у тях мислене в опростенчески дихотомии. Докато виждат света поделен на фантасмагорно щастлив консуматорски Ханаан далеч отвъд и тягостно битие непосредствено отсам, те не могат и няма да добият трезва представа за заобикалящата ги действителност, нито пък да дефинират своето място в нея.  Да вървиш срещу Стената в днешна България значи на първо място да се опълчиш срещу царуващата биполярност на възприятието.  Масова  е тенденцията да се различават само чернобели краски, да се прескача постоянно между дръзка самонадеяност и пълна резигнация, между митологична идеализация на миналото и всепоглъщащо отчаяние от настоящето. Който притежава здраво и премерено чувство за себеутвърждаване и самокритика, е принуден да блъска главата си в Стени от неведение, ден след ден. Второто, което сякаш е останало зазидано отвътре в българския дух, е съзнанието за автономия. Ние сякаш не искаме да повярваме, че животът, който водим, е нашият собствен, и че отговорността за него се намира изцяло в нашите ръце. Индивидуалната свобода се упражнява с умора и неохота и е пропита от латентното усещане за еднаквост на всички алтернативи. Самото право на избор ни изпълва с ужас. Дали не се дължи  на това, че тук зад Стената дълго време сме били същества без избор? В социалистическия

100

Брой 10, Година 3 (2014) строй по съветски модел няма място за избиране: дотолкова праволинеен е неговият монизъм, че толерира само Една истина, Една партия, Един път, по който обществото да върви. Това създава една удобно усещане за безопасност и защитеност (Geborgenheit), за смисленост и целеустременост на социалната динамика. Но тази комфортна телеология има и обратна страна: абсурдът на това на всеки няколко години да ти поднасят бюлетина, на която има само Една възможност и редом с това ехидно да ти вменяват, че имаш избор.Тази дълголетна подигравка е износила българина дотолкова, че той днес доброволно да се отказва от правото си да избира и да практикува масова електорална абстиненция с оправданието, че „всички са маскари”. А в действителност с това извинение прикриваме парадоксалния факт, че по свое желание, тоест свободно, се отказваме от идентичността си на свободни хора и предпочитаме да се самозазидаме в старата безволева инертност. Но такава саморазрушителна постановка на духа трудно се подлага на рефлексия и разбиране. От всички Стени, които ни заобикалят, найтрудно преодолимите са онези, които сме изградили сами около себе си.

Есето на Иво Илиев е отличено с I-ва награда в конкурса на онлайн платформата provo.bg за есе на тема „Срещу стената“. Иво Илиев е на 23 години, завършил е 91 НЕГ „Константин Гълъбов“ в София, от 4 години следва политически науки, немска филология и философия в Тюбингенския университет, Германия. Специализира в насоките класическа немска литература и европейска политика и следи отблизо и политическите събития в бившите югославски републики и Източна Европа. От 2014 г. работи като научен помощник към Хайделбергската Академия на Науките. В свободното си време се занимава с музика, свири на китара, а доскоро е и преподавал.


позиция

www.provo.bg

101


бектив


бектив

Брой 10, Година 3 (2014) на всеки, пожелал да се потопи в магията на фотографията. За своята работа той казва „Жената е висше божествено творение. Във всяка една жена е заложено красивото по природа. Работа на фотографа е да отключи тази природа. Едно от най-важните неща за актовата фотография е пълното доверие на модела към фотографа. Това е вид отдаване, което трябва да го има, за да се получи добрата снимка. Това са добри енергии, които се „въртят” в една орбита. За мен е важен детайла и формата, светлината и езика на тялото. Тук цветът няма място. Позволявам си го само, когато усещам снимката като картина“. Помниш ли първата снимка, която направи, а последната?

Начо КаменовКубето: Фотографията е обмен на добри енергии Интервю на Владислав Христов с Начо Каменов-Кубето Начо Каменов-Кубето е един от доайените на актовата фотография в България. Той е сред най-известните имена в сферата на рекламната фотография. Макар и да е от старата школа професионални фотографи, възпитан с лента, Начо Каменов продължава и в днешно време да е актуален и интригуващ, вдъхновяващ и провокиращ. Има много свои ученици и продължава да дава знанията си

104

Първата ми „снимка“ никога няма да я забравя. Баща ми ми подари една новичка „Байрета” с филм в нея. Докато я разглеждах, съм натиснал копчето и се оказа, че първата ми снимка е чудесна композиция от гардероб и полюлей!  Последната все-още я помня, беше преди малко. Какво няма да забравиш от началните си стъпки във фотографията? Никога няма да забравя голямата тръпка в началото. Тази тръпка продължава и сега – всяка нова сесия е едно ново начало… Имаш ли свой учител в това изкуство? Самият ти обучаваш ученици, какво е първото нещо, което им казваш? Човека, който вкара вируса „фотография“ в главата ми за цял живот е Страхил Гичев, лека му пръст. По цели нощи седяхме в кабинета му и говорехме за фотография, за светлина, за материали, за проявители, за композиция… Първото нещо, което казвам на моите ученици е: „Ако не сте готови да осъзнаете, че тепърва ви предстои адски много работа, изобщо не се захващайте!“ Ти си от доайените на актовата фотография в страната, бил ли си цензуриран в тоталитарните времена? Не, нямах проблеми с цензура и тогава.


бектив

www.provo.bg

Работил си със стотици модели, кои са първите признаци, че работата между фотограф и модел ще потръгне?

Идват избори, ще се промени ли нещо след тях? Какъв е според теб пътя към положителната промяна?

Никога не снимам с нов модел, преди да се срещнем и да разговаряме. За мен фотографията е обмен на енергии, на добри енергии… Ако ги има, ако ги усетя, нещата ще станат добре!

Според мен, предстоящите избори няма да променят нищо. Просто едни политици ще заменят други във властта… За мен основният проблем е във всеки един от нас. Политиците, от който и цвят да са, не могат да променят съзнанието, самоконтрола, отговорностите на българина… Мога до утре да изреждам примери за абсурда, в който живеем! А политиците също са българи…

Доколко едно изображение трябва да се обработва, къде поставяш своята граница? Внушавам на учениците ми да снимат с мисълта, че няма Photoshop.  Да експонират правилно, да кадрират правилно, да ползват светлината правилно… То, за Фотошопа не остана много  Жив ли е още спора между цифровата и аналоговата  фотография? Не виждам спор. Когато снимам за работа и за спомен – снимам с цифрова камера. Но, когато искам да си направя кефа -снимам с аналогова камера. Голямата тръпка е да проявя филма, да копирам на хартия… Незаменимо е! Бумът на цифровата фотография доведе ли до качествен бум или количеството е за сметка на качеството? Качеството е в главата на снимащия… Накъде върви съвременната фотография? Не мога да дам адекватен отговор за съвременната фотография. Аз съм от старата школа. Умишлено не гледам фотографски сайтове, не ми се ще подсъзнателно да се повлияя от нещо видяно. Музикант къща не храни, а фотограф храни ли я? 40 години работя това. Семейството ми е доста голямо  Коя е станата, срещу която ежедневно се изправяш? Простотията на хората.

105


тон


тон

РАЖА: БУНТУВАМ СЕ НАЙ-ВЕЧЕ СРЕЩУ БЕЗДЕЙСТВИЕТО Интервю на Владислав Христов с Ража Ража е палестинка родена през 1989 г. в Кувейт.  През 1992 г.  семейството й се мести в България. Учила е 10 години в арабско частно училище, после в българско държавно училище за да завърши  в 81-во училище в  София. Записва Финанси в  УНСС, а от  октомври 2013 г. свири и пее с бандата си на различни столични сцени, като Terminal 1, Mixtape 5, Maze и други. Кой те запали по музиката, помниш ли първата песен, която си изпяла? От малка обичам да пея и винаги си тананикам нещо, ако не на глас, то ще е в главата ми или на сън. Последните години отвориха врати много клубове, според теб връща ли се интереса

108

Брой 10, Година 3 (2014)

към живата музика? О, да със сигурност, даже точно това си говорих с един приятел преди няколко дена, че хората през последните години предпочитат да ходят на лайв концерти, отколкото просто на парти. Трябва ли един музикант да мине през кавър версиите за да стигне до собствените композиции? Не е задължително, зависи какво предпочита самият музикант. Някои предпочитат да не правят кавъри, а направо да започнат с авторска музика. Според мен кавърите направени в собствен стил и характер са полезни, защото така може да постигнеш много по-голяма аудитория. Кой е най-краткия път към сърцето на публиката? Естествеността. Свириш на китара, на кой друг инструмент би искала да свириш?


тон Свиря на китара, малко на пиано, бих свирила на цигулка/чело. Изгуби ли в днешно време рок музиката своя бунт, срещу какво се бунтуваш ти? Не го е изгубила, но със сигурност не е като преди. По-скоро е друг тип бунт, което не е лошо, а напълно нормално, времето не е същото и всичко се променя непрестанно. Бунтувам се най-вече срещу бездействието, бунтувам се срещу бедността, но не материалната, а емоционалната. Коя е стената срещу която се изправяш? Стената, която сама изградих, сама ще разруша. Друг тип стени няма. Каква трябва да бъде една жена в съвременната музика за да бъде забелязана? Естествена, със собствена харизма, магнетична, предизвикателна и смела. И естествена във всичко изброено до сега. Има ли звезди в българската музика? Кога един музикант става звезда? Има ли звезди в черно море?  Разбира се, че има български звезди, но самата дума звезда вече се ползва много често и в повечето случаи не на правилното място, затова и не я харесвам. Звездите бяха по-ярки преди време, сега са леко замъглени  от облачетата, които си мислят, че са звезди, но рано или късно вятъра ще ги разнесе. Много от големите музиканти са си отишли рано заради злоупотреба с наркотици или алкохол. До каква степен те помагат в музиката? Какво е твоето отношение към тях? Явно са им помогнали, или просто това всичко е било в главите им и всъщност им е пречило и са си тръгнали. Но със сигурност има една част във всеки човек, която всеки отключва по различен начин, някои просто го правят с помощта на алкохола и наркотиците. А аз, аз

www.provo.bg и без това не смятам да остана тук много. Какво би казала на Еми Уайнхауз, ако един ден я срешнеш? What kind of fuckery is this? Сипи сто на едно място. С кой музикант или група мечтаеш да излезеш на една сцена? Edward Sharpe & The Magnetic Zeros. Лятото е време за фестивали, има ли нужда страната ни от един голям рок фестивал, който да събира младите български групи и изпълнители? Страната ни има нужда от един голям фестивал, без значение в какъв жанр е. Иска ми се да има един фестивал, който събира много български музиканти на една сцена това лято. Има много фестивали, но някак си са разпръснати и нямаме един истински голям фестивал, който да побира най-различни музиканти. Съчетаваш две толкова различни култури, помага ли произхода ти  в музиката? Би ли правила музика с ориенталски елементи? Не мисля, че произходът ми има общо с музиката, която избирам или ще правя, поскоро ми е помогнал да стана такъв човек, какъвто съм в момента, събрал е ценностите на културата на близкия изток и свободния дух на българина. Бих направила музика с ориенталски елементи с голямо удоволствие, много съм слушала и продължавам да слушам… Имаме много богата музика, която ни дава големи възможности да се учим. Какво ти предстои в музикално отношение? Кога публиката да очаква твои авторски песни? В момента работя над три песни, едната е в процес на записване и скоро ще направим и видео клип. Силно се надявам да я пуснем преди да е дошла есента.

109


/ Списание с послание


видение

Брой 10, Година 3 (2014) „Асоциация на учени, артисти и спортисти“ - сдружение с нестопанска цел регистрирано в обществена полза на 17 май 2010 г. - издател на provo.bg

112

Profile for PROVO BG

Provo #10  

Provo #10  

Profile for provo.bg
Advertisement

Recommendations could not be loaded

Recommendations could not be loaded

Recommendations could not be loaded

Recommendations could not be loaded