Войната by PROVO BG

/ Списание с послание

ВОЙНАТА

#13 Година 4,5 и 6 (2015, 2016, 2017)

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

/ Списание с послание Брой 13, Година 4, 5 и 6 (2015, 2016, 2017) www.provo.bg Редакция Стилян Манолов – директор Владислав Христов – редактор Автори на броя Антоний Димов Виктор Пасков Владислав Христов Д-р Любомир Калудов Златко Ангелов Лидия Делирадева Манол Глишев Мая Стоилова Мая Ценова Нанси Борисова Проф. Александър Кьосев Росен Кукушев Силвия Томова Станчо Пенчев Степан Поляков

Гости на броя Бела Тар

(в превод на Виолета Рускова)

Виктор Ерофеев (в превод на Владислав Будников)

Ивайло Иванов

Светлана Алексиевич (в превод на Ангелина Александрова)

Степан Поляков Умберто Еко

(в превод на Виолета Рускова)

Юрген Тоденхьофер (в превод на Росен Кукушев)

Фотографи на броя ARD bulgarica.com Claudia Daut/Reuters Getty Images Guliver Photos Joseph Eid/AFP/Getty Images Goguide It.sputniknews.com reper.net.mk Robbie Fimano 3inSpirit Photography Анелия Николова Владислав Христов Интернет Личен архив

Тема на броя Войната Тема на следващия брой НадеждаТа Тема на по-следващия брой Отговорен редактор за брой 13 Владислав Христов

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЯ: провъзгласи

ЗАПАДЪТ ПОСЯ СЕМЕНАТА НА ВОЙНАТА В БЛИЗКИЯ ИЗТОК Юрген Тоденхьофер Източник:juergentodenhoefer.de; aljazeera.com Превод: Росен Кукушев

/6 промисли

НЕЩО СЕ СЧУПИ Златко Ангелов

/14 БУМЕРАНГЪТ НА ИСТОРИЯТА и МУЗИКАТА НА ИСТАНБУЛ Владислав Христов

/16 МУЗИКАТА НА ИСТАНБУЛ Владислав Христов

/17 КЮРДСКИЯТ ВЪПРОС И ТУРСКАТА „СТРАТЕГИЧЕСКА ДЪЛБОЧИНА“ и ГОРЕЩОТО ЛЯТО Росен Кукушев

провидение

УМБЕРТО ЕКО: ПАМЕТТА Е НАШАТА ДУША Източник: interviewmagazine.com Превод: Виолета Рускова

/30 КАКВО РАЖДА УТОПИИТЕ Станчо Пенчев

/38 пространство

ЗА БЪДЕЩЕТО БЕЗ СТРАХ Златко Ангелов

/44 пропътуване

ПРИКАЗКА ЗА ПРИКАЗКИТЕ Антоний Димов

/58 просъществуване

ЕСЕТА Виктор Пасков

/18

/64

НЕСЛУЧИЛАТА СЕ ТУРЦИЯ Манол Глишев

СТЕПАН ПОЛЯКОВ: КАСТРО СИ ТРЪГВА КАТО ПОБЕДИТЕЛ Интервю на Владислав Христов със Степан Поляков

/22 FOOD IS EVERYTHING Проф. Александър Кьосев

/26

/86 ЗАПЛАХАТА ДАЕШ Мая Стоилова

/90

про100

ВОЙНАТА ЗА СПАСЯВАНЕТО НА ЗЕМЯТА и ОЦЕНЗУРЛЯВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ Владислав Христов

/96 ИЗ ЧЕРНОБИЛСКА МОЛИТВА „ХРОНИКИ ОТ БЪДЕЩЕТО“ Светлана Алексиевич Превод: Ангелина Александрова

/102

проводник

ЦЕНАТА НА СВОБОДАТА Мая Ценова

/128 профили

БЕЛА ТАР: СВЕТЪТ Е ЧУДЕСЕН, ЩОМ БОГ Е СЪЗДАЛ ТОЗИ ГОЛЯМ КИТ Източник: indiewire.com Превод: Виолета Рускова

/134

произход

КРАЯ НА ДЖИХАДА ИЛИ ПРОГРАМА МАКСИМУМ Манол Глишев

/108

/140

МОЯТА МАЛКА РЕЧ НА ОМРАЗАТА Степан Поляков

прозрение

КОГАТО ЕДНО ПРОСТОЛЮДИЕ СРЕЩА ДРУГО Ивайло Иванов

/114 ВСИЧКО СЕ ВРЪЩА Лидия Делирадева

/118 пропозиция

ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ ЛИ ТУРЦИЯ В НОВИЯ ГАЗОВ ГОЛЯМ БРАТ Силвия Томова

/122 ПРОТЕСТЪТ И МУСТАФА Д-р Любомир Калудов

/124

ВИКТОР ЕРОФЕЕВ: РУСИЯ ТРЯБВАШЕ ПЪРВА ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИ КЪМ ЕВРОПА Източник: echo.msk.ru Интервю на Ирина Воробьова Превод: Владислав Будников

/148 КАК ЗАВИНАГИ ОСТАНАХ НА 76 Степан Поляков

/154 ИВАЙЛО ИВАНОВ: СЪВРЕМЕННИТЕ ВОЙНИ СА ЗА ЧОВЕШКИТЕ ДУШИ Интервю на Стилян Манолов и Владислав Христов с Ивайло Иванов

/156 ВОЙНАТА С ЛИЦЕ НА ЖЕНА Нанси Борисова

/162

възгласи

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

ЗАПАДЪТ ПОСЯ СЕМЕНАТА НА ВОЙНАТА В БЛИЗКИЯ ИЗТОК Юрген Тоденхьофер Източник:juergentodenhoefer.de; aljazeera.com Превод: Росен Кукушев Д-р Юрген Тоденхьофер е роден на 12 ноември 1940 г. Повече от 18 години е депутат в германския парламент и говорител на ХДС/ ХСС. Юрист по образование, той е общественик с изразена гражданска позиция, журналист и автор на много книги и публицистични текстове. Участва в изграждането на домове за деца в Афганистан и болница в Конго, както и в проекти за деца-бежанци в Ирак и израелскопалестински център за възстановяване. Юрген Тоденхьофер е противник на американската политика в Афганистан и Ирак след 2001 г. През декември 2014 г. Тоденхьофер посещава

контролирания от ИДИЛ иракски град Мосул. Впечатленията си от това пътуване той описва в публикуваната през 2015 г. книга „ИДИЛ отвътре – 10 дни в Ислямска държава”. Който има сърце, днес в мислите си е с жертвите от Париж. И скърби и плаче заедно с техните семейства. Убийството си е убийство, независимо от това, кой го е извършил. Днес аз съм французин. За тероризма няма извинение, но има причини. Не Ислямът е причината за терора на ИДИЛ, а войните на Запада. Преди всичко това

възгласи е войната в Ирак на Джордж Буш-младши, която още през октомври 2003 г. доведе до създаването на групировката. Не бива да забравяме, че Западът убива в Близкия изток от десетилетия. Измъчва и убива милиони мюсюлмани, жени и деца. Повечето хора от Запада не се интересуват истински от това. Нали там умират само мюсюлмани. Всеки ден американците, руснаците и французите в Сирия избиват безброй мирни граждани. Скърбим ли за тях? Западът пося семената на войната в Близкия изток. Сега войната се завръща обратно в Европа. И ние не можем да разпознаем собственото ни насилие, което се връща към нас като бумеранг. Сартр предсказа това преди десетилетия. Едва когато анализираме истински ролята на Запада, ще можем да прекъснем спиралата от насилие. Франция не е Германия. Френското правителство има особено тъмно минало в региона на Близкия изток. Като колониална сила и като военен агресор. Германия напротив. Когато е ставало дума за военна намеса в мюсюлманския свят, Франция винаги е била в предните редици. Французите са избили 1 милион алжирци. В Суецкия канал, в Либия, Мали и много други държави френските военни сили са се намесвали брутално. Расистката политика на интеграция на Франция се провали. Предградията на френските градове са люпилня за престъпността и тероризма. За ИДИЛ е много лесно да намери привърженици във Франция. Вината не е на обикновените французи. Вината не е и на невинните жертви в Париж. Но вината в голяма степен е на хора като Саркози. Обичам Франция и съм учил там. Децата ми са френски граждани. Но аз отхвърлям агресивната външна политика на Франция. Германия не трябва да претърпи същата трагична съдба като Франция. Ако ръководството на нашата страна се застъпи за справедливи и разумни решения в Близкия изток, ако престане да доставя

www.provo.bg оръжия в зоните на военни действия, ако правителството и ние самите започнем да се отнасяме към мюсюлманския свят и нашите мюсюлмански съграждани по начина, по който искаме да се отнасят към нас самите. Магическата формула в борбата срещу тероризма е „справедлива интеграция”. Около 99,9 % от живеещите в Германия 5 милиона мюсюлмани отхвърлят ИДИЛ. Тази групировка разглежда демократично настроените мюсюлмани в Германия като смъртни врагове. Непрекъснато ми повтаряха това, докато бях на територията на „Ислямска държава”. От близо 9 000 германски салафисти най-много 3 000 са склонни да извършват насилствени действия и поради тази причина са потенциални привърженици на групировката. Това означава, че в борбата срещу тероризма нашият най-верен съюзник е огромното мнозинство от мюсюлмани. Затова и днес отправям следния призив към онези салафистки, които отхвърлят насилието, и към 99,9 % умерени мюсюлмани в Германия: „Моля помогнете да не се случват събитията от Франция и Великобритания на територията на Германия. През последните десетилетия нито един „ислямист” не е убил германец в Германия. Помогнете това да си остане така! ИДИЛ не е заплаха само за немюсюлманите. Тя е заплаха за самия Ислям. Не бива да оставате безучастни. Германия е и ваша родина. Помогнете да съхраним мира и спокойствието на нашите улици.” Призовавам и германците, които не са мюсюлмани: „Не възприемайте нашите мюсюлмански съграждани и приятели като колективно цяло. Те са толкова отговорни за извратените терористични действия на ИДИЛ, колкото и вие за извратените терористични действия на десните радикали, които подпалват домовете за настаняване на бежанци и след обединението на Германия са убили по жесток начин 180 души.” Ще кажа на атентаторите от Париж следното: „Вие сте богохулници! Самонадеяна обида към Бог е, когато при убийствата на

възгласи невинни се позовавате на Аллах, който в Корана е наречен „всемилостивият и милосърдният”. Кой ви дава правото да осквернявате Бога с вашите налудничави фантазии? Коранът трябва да бъде четен със сърцето, а не с автомат „Калашников”. Само така може да достигнете до прекрасните напътствия на Бога. В тази посока трябва да насочите своя живот. Коранът казва: 1.) „Покайте се и вършете добри дела” (25:70). Аллах обича благодетелните”. (2:195). 2.) „Аллах възбранява покварата и отреченото, и гнета.” (16:90). 3.) „Отблъсквайте с добрина злината.” (13:22). 4.) „И не сейте развала по земята, рушейки.” (2:60). 5.) „Да помирявате хората.” (2:224). 6.) „А който извинява и се помирява, неговата отплата е при Аллах.” (42:40). 7.) „И не убивайте сами себе си!” (4:29)(забрана на самоубийството). 8.) „Който убие човек не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора” (5:32). Господ забранява категорично убийството на невинни. С Вашите варварски убийства вие никога няма да отидете в Рая. А заедно с Джордж Буш-младши ще горите в Ада. Вие сте изгубени души. Както за този свят, така и за отвъдното.” От 14 години Западът води „война срещу тероризма”. Какъв е резултатът: вместо стотина днес сме изправени пред над 100 000 опасни международни терористи. И над 1,3 милиона загинали. Понастоящем някои политици искат да победят ИДИЛ чрез още войни срещу тероризма. Колко е глупава тяхната политика? Замислял ли се е някой от тези политици, че Европа един ден може да се запали по същия начин като Близкия изток. Алтернативата на войната срещу групировката е следната: 1). Западът трябва да спре доставките на оръжия от държавите в Персийския залив към Ирак и Сирия;

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) 2). Трябва да се спре напливът на нови бойци от Запада към ИДИЛ. При това трябва да се подкрепи Турция при защитата на нейната граница със Сирия; 3). Западът трябва да се застъпи за помирението между сунити и шиити. ИД черпи жизнени сили от вътрешната разпокъсаност на Сирия и Ирак. Ако се стигне до национално помирение в тези държави, с ИДИЛ ще бъде свършено веднъж завинаги. Като с рибата, на която сме източили водата от аквариума. Идват трудни времена за Европа. Не бива да допускаме невежи политици да тласнат нашия континент към същото нещастие като Близкия изток. Трябва да предотвратим Германия да участва в нови военни авантюри. Войната е най-глупавата от всички стратегии за борба срещу „Ислямска държава“. С атентатите в Париж ИДИЛ иска не само да всее паника и да провокира Запада към разгръщане на неговата „война срещу тероризма”. Групировката се стреми да забие клин в нашето общество и да разпали омраза срещу нашите съграждани-мюсюлмани. По време на моето пътуване в „Ислямска държава” открито ми заявиха това. Не бива да попадаме в този капан. Германия още помалко. Богатството на Германия е в нейното разнообразие и отвореност към света. Без нашите съграждани-мюсюлмани нашата страна би била много по-бедна. В този момент си мисля за моите турски и кюрдски приятели от футболните уикенди – Ахмед и Хюсеин, които през седмицата заемат високи длъжности във БМВ. Както и за афганистанеца медицински техник Шоейб, който е най-добрият приятел на моя син. Или за моя палестински лекар Захи Ибрахим. Навсякъде нашите съграждани-мюсюлмани са важни стълбове на германското общество. Няма значение дали са зъболекари, търговци на зеленчуци, пекари или инженери. Заедно с мюсюлманите успяхме да станем световни шампиони по футбол.

възгласи Това е моделът на Германия, заради който светът ни завижда. Затова и трябва заедно да го защитим. Мюсюлмани и немюсюлмани – рамо до рамо. Също по този начин ще можем да се изправим срещу терора на ИДИЛ. „Никой не прави промени в печелившите отбори.” Никой не се отказва от успешните модели. Въпреки че досега нито една война срещу тероризма не е довела до намаляване, а до увеличаване на броя на терористите, днес Германия участва в бомбардировките над Сирия. С участието си в това военно безумие, което продължава вече 14 години и нито веднъж не успя да прогони талибаните от Афганистан, федералното правителство увеличава заплахата от тероризъм в Германия. И то без да повлияе на събитията по какъвто и да било положителен начин. Просто правителството не разбира същността на въпроса. За пореден път ще повторя – къде досега войната срещу тероризма беше успешна? Бомбите убиват преди всичко мирни граждани. След всеки загинал мирен гражданин обаче се появяват 10 терористи. ИДИЛ е създадена през 2003 г. преди всичко като реакция срещу бомбардировките на Буш.

www.provo.bg възможността на групировката да оказва подкрепа на дискриминираните сунитски групи от населението. Трябва непрекъснато да втълпяваме тази политическа алтернатива на Запада. Политиците са, за да правят политика, а не за да водят войни. Подобно на случая с Украйна, в рамките на една стратегия за мир и помирение, федералната канцлерка и министърът на външните работи на Германия могат да играят ролята на „честен посредник”. Това е историческата роля на Германия, а не сляпата подкрепа за Оланд, който се страхува да не остане в историята като пълен неудачник. Не мога да разбера, защо германската външна политика е толкова глупава в момента. Интервю на Ал Джазира с Юрген Тоденхьофер Германският журналист Юрген Тоденхьофер, на 74 години, прекара 10 дни в Мосул в северен Ирак с бойците на ИДИЛ. Тоденхьофер е първият западен журналист, който е посетил тези райони и е оцелял, за да разкаже за преживяното.

С военните си удари над Ракка френският президент Оланд уби невинни мирни граждани. Това подхранва нов тероризъм. Групировката отдавна се е преместила от Ракка в по-сигурни райони. В Ракка в момента има не повече от 2 000 нейни терористи, а не 20 000 бойци.

ИДИЛ даде тържествено обещание да убива всеки, който не приеме Исляма, и не приветства с „добре дошли” чуждестранните журналисти. Как Тоденхьофер е оцелял в такава трудна ситуация, пътувайки в териториите, контролирани от групировката.

ИДИЛ е идеология. Идеологиите не могат да бъдат унищожени с бомби. Те трябва да бъдат опровергани и да им бъде отнета почвата за развитие. Много по-разумно би било: 1. Най-накрая да се спре доставката на оръжия от основния спонсор на тероризма, Саудитска Арабия, към свързаните с Ал Кайда бунтовници в Сирия; 2. Да помогнем на нашите турски приятели да подсилят границите си с „Ислямска държава”, така че да не могат хиляди нови бойци всеки ден да се вливат в редиците на ИДИЛ; 3. Да се застъпим за националното помирение в Сирия и Ирак, с което да се отнеме

Ал Джазира: Как се свързахте с подходящите хора, за да осъществите контакт с ИДИЛ? Юрген Тоденхьофер: Писахме на всички германски джихадисти, които успяхме да открием във Фейсбук: те са около 80 души. Попитах ги, дали мога да направя интервю с тях за причините, които са ги подтикнали да напуснат Германия и да се присъединят към ИДИЛ. Получихме 15 отговора…един от тях ми сподели, че не му е разрешено да говори от името на ИДИЛ, но може да ме свърже с някой от техния медиен отдел.

възгласи Близо седем месеца водихме дискусии с този човек, най-малко по 20 часа. По време на дискусиите обсъждахме различни идеологически въпроси, военната обстановка и екзекуцията на Джеймс Фоли. Говорихме и за гаранциите, които мога да получа. Казах, че ще отида на място, само ако получа реални гаранции за сигурността си по време на престоя ми там. Може би това беше техният начин да открехнат вратата към Запада или да покажат, че са предприели първата стъпка, защото убийството на журналисти не е много разумна стратегия. Не можех да знам, дали печатът (от административната служба на Халифата) върху споразумението е истински и беше трудно да установя това. Най-накрая, след няколко разговора, му повярвах и не виждах причина, защо ще си губят толкова много месеци от времето само за да ме заловят и да ми отрежат главата. Нямаше логика да постъпват по този начин. Те знаеха за моите отрицателни коментари, които бях правил за тях преди това. Знаеха, че съм се срещал с Асад. Заявих им категорично: „Не съм на ваша страна”, а те ми отговориха: „Да, това не е наш проблем. Не ни е грижа за твоето мнение. Искаме да разкажеш какво си видял тук, а не мнението си от преди това.” Ал Джазира: Как налагаха цензура? Тоденхьофер: В смисъл, дали имаше цензура. Понякога не ни разрешаваха да снимаме. Например, докато пътувахме с автомобил, не ни позволяваха да снимаме, за да не насочваме вниманието към себе си. Извършваха контрол над всички снимки. Взеха всички 800 снимки и изтриха 9 от тях поради техни причини. Например, изтриха една от тях, защото показваше семействата на бойци от ИДИЛ, а това би застрашило живота им, ако снимката бъде публикувана. Ал Джазира: Кой беше най-трудният разговор, който сте водили, или най-неприятният проблем?

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) Тоденхьофер: Всичко беше неприятно. Понякога нямаше храна и вода. Последния ден нямаше какво да ядем. Всичко беше много опростено, защото те избираха само къщи, в които никой не смята, че може да се намираме. Трябва да се крият, защото наоколо има американски бомби. Една от най-тежките ситуации беше в Мосул, когато един дрон идентифицира човек от нашата група и бяхме атакувани с бомби. Също така беше много неприятно, когато се върнахме в Ракка след няколко дни, прекарани в Мосул. Бяхме закъсняли три дни, а два дена преди това апартаментът, в който бяхме настанени, бе унищожен от сирийски бомбардировачи. Нямаше нито прозорци, нито врати. Навсякъде имаше изпочупени стъкла. Знаехме, че ако се бяхме върнали навреме, вече щяхме да сме мъртви. Пресичането на границата също беше много неприятно. Няколко дена преди да пресечем границата, имаше престрелка в близост до границата. Трябваше да пробягаме близо 1 километър, заедно с багажа и цялото оборудване, за да стигнем до сигурно убежище. Да пробягаш 1 километър, когато животът ти е застрашен, а наоколо има въоръжени мъже, които стрелят по теб, изглежда голямо разстояние. Що се отнася до нашите срещи с бойците от ИДИЛ, разговорите бяха много тежки. Чел съм много пъти Корана в неговия превод на немски език, и затова винаги ги питах за значението на милосърдието в Исляма. Не виждах милосърдие в тяхното поведение. Нещо, което не проумявам, е целият ентусиазъм, който те проявяват в плановете си за религиозно прочистване, плановете да убиват неверниците…те също така избиват и демократично настроените мюсюлмани, защото вярват, че мюсюлманите, които не принадлежат към ИДИЛ, поставят човешките закони над повелите на Бог. Имахме много тежки разговори, особено когато говореха за броя на хората, които искат да избият. Говореха за стотици милиони. Бяха

възгласи ентусиазирани от това, а аз не можех да го проумея. Ал Джазира: Какви са впечатленията, с които се върнахте, и не можете да забравите? Юрген Тоденхьофер: Имам три силни впечатления от ИДИЛ. Първото е, че ИДИЛ е много по-силна отколкото си мислим. Те успяха да завладеят територия, която е поголяма от територията на Великобритания. Ежедневно стотици нови ентусиазирани бойци пристигат там. Има невероятен ентусиазъм, какъвто не съм виждал в други военни зони, които съм посещавал до сега.

www.provo.bg срещу ИДИЛ, но ако правителството на Ирак и американското правителство се погрижат за интеграцията на иракските сунити в обществото на Ирак…те ще бъдат готови да се сражават срещу ИДИЛ. Така че заявявам, че западните държави няма да победят ИДИЛ. Само арабите, само иракските сунити могат да ги победят. Но този път ще бъде много дълъг.

/ Списание с послание

Второ, бруталният характер на религиозното прочистване, към което те се стремят, е на съвсем ново равнище. И трето, смятам, че стратегията на западните държави към мюсюлманския свят е напълно погрешна. Никога не сме били успешни в бомбардировките, които извършихме. Не бяхме успешни в Афганистан; не бяхме успешни и в Ирак. Бомбардировките са програма за отглеждане на нови терористи. Имаше много по-малко терористи преди 2001 г. и бомбардировките, които само доведоха до гибелта на стотици хиляди души, и предизвикаха ръст на тероризма. Ал Джазира: Как предлагате да се борим срещу тях? Тоденхьофер: Трябва да се отнасяме към тях (мюсюлманския свят) по справедлив начин, да гледаме на тях като на равни. В западните държави и общества мюсюлманите трябва да бъдат разглеждани като сънародници. Второ, трябва да спрем с бомбардировките; не можем да спечелим нищо от бомбардирането на арабския свят; той не е наш. Трето, смятам, че само иракските сунити могат да победят ИДИЛ. Те сториха вече веднъж това. През 2007 г., когато ИДИЛ беше много по-слаба. Но това е единствената възможност и перспектива. Но сунитите в Ирак са дискриминирани и изключени от обществото и това е огромната грешка на предходното и новото правителство в Ирак. Докато тези сунити не бъдат интегрирани, те няма да се борят

мисли

ЗЛАТКО АНГЕЛОВ:

НЕЩО СЕ СЧУПИ

(Brexit = Break-it) Никога вестниците не са остарявали толкова бързо колкото през миналата нощ. Внезапно „добрата стара Англия“ изчезна. Промени се завинаги. Надделяха простотията, страхът и политическите калкулации. И вече никой не може да ме убеди, че твърде много демокрация – референдуми и други заигравания с „работническата класа“ – е за добро. Когато светът се отваря и обединява, Великобритания се затваря и разединява. И за сетен път потвърди

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

истината, че социалните конфликти са между образовани и необразовани, атеисти и религиозни фанатици, индивиди и маса, дълбоко погледнато – между можещи и неможещи. Можещите съдават. Неможещите се възползват. Говорилнята в самата Великобритания, а и по света не е имала по-добър повод да се развихри. С оглед на социалните и икономически последствия за Европа и света, всички повтарят едно и също: Великобритания (разбирай, тъпите британци от долните класи) ще страда дълго, Европа ще бъде заразена от вируса на “излизането”, световната икономика не може още да предвиди колко пагубни ще бъдат щетите, които й нанася Брекзит. Засега само един сериозен политически негатив не е обсъждан: че Русия ще засили подривната си дейност за разтрогване

мисли на Европейския съюз. А той може да се окаже най-страшният в дългосрочен план. Колкото по-обединен е Западът срещу руската агресия, толкова помалки са шансовете тази агресия да успее. Референдумът беше хазартен ход на Камерън и той вече си понася последствията като политик. Лошото за самата Великобритания е, че от другата страна между торите няма нито Чърчил, нито Тачър, а – само един демагог като Борис Джонсън. Лейбъристката партия се ръководи от Джереми Корбин, един полувидиотен марксист. Дефицитът на личности – а Камерън е личност – ще се отрази найзле на Великобритания. Но светът едва ли се интересува от това. Демагогията и неработещата “работническа” класа водят държавата към залез. В индивидуален план ще пострадат точно онези, които гласуваха за излизане от ЕС. Защото бяха залъгвани с нещо, което няма как да се материализира: че икономиката, а следователно и техният малък живот, ще бъде подобре, ако Великобритания е сама. Аз, пришълецът в Англия, от самото начало на пребиваването ми там, чувствах във въздуха, че ние не сме желани, че сме постоянно наблюдавани да не нарушим Техните правила, усещах, че съм контролиран. Тъкмо по обратния начин се чувствам в Испания. Ето защо съм убеден, че в дълбинната психология на англичаните е заложена ксенофобията. Тяхното усещане за величие идва не от самите им завоевания, както е при американците, а от това, че с тези

www.provo.bg завоевания те се показват по-висши същества от останалите народи. И тази надменна ксенофобия естествено беше използвана от демагозите да внушат на простотията в Англия – която е преобладаваща – че ще продължават да бъдат велики, дори още по-велики, когато са сами. Но поне сега тяхната ксенофобия излезе наяве и най-сетне хората, които се натискат да идват тук за работа, би трябвало да разберат, че са нежелани. А и не след дълго границата за тях ще се затвори. Трусът е сеизмичен. Постепенно шокът ще отстъпи пред трезвото осмисляне, развалините ще бъдат разчистени и в края на краищата човешката способност да се приспособява към всичко ще надделее. Въпросът е да си направим правилните изводи от ненужно предизвикания трус!

/ Списание с послание

мисли

БУМЕРАНГЪТ НА ИСТОРИЯТА Владислав Христов През 1907 г. в Париж се провежда грандиозна изложба за постиженията на колониалната икономика. Като експонати били доведени и изложени в зоопарка негри, папуаси, пигмеи и бушмени. В тази епоха затварянето на представители на “примитивните народи” в зоологическите градини билo обичайна практика в Европа. Зоопаркът с чернокожите в Париж е посетен от 1 милион зрители. Френското правителство докарва от Африка 300 негри и ги затваря в обстановка, наподобяваща родните им домове. От тях за една година от заболявания и студ са починали 27 души.

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

Френските ученици имали специални научни посещения в зоопарка, за да се уверят с очите си в различията на расите. Учените експериментирали върху аклиматизацията на черните и капацитета им да привикнат към северния климат. За да се избегнат спекулации, френското правителство дебело подчертавало, че чернокожите са добре нахранени и към тях се отнасят с необходимото уважение. Зоологическите градини с чернокожите изчезват едва в началото на 1930 г. и причина за това е пробуждането на хуманизмa в белите страни. Друга по-достоверна причина е започването на икономическата криза, довела до Великата депресия. Хората останали без пари и спрели да посещават човешките зверилници. Последни изчезват изложенията в най-богатите по това време страни – Швейцария и Швеция. Бумерангът на историята може понякога да се бави, но винаги се връща. 109 г. след грандиозната изложба за постиженията

мисли на колониалната икономика, един наследник на затворените експонати почерни цяла Франция. 31-годишният тунизиец Мохамед Бухлел се вряза с камион в гражданите, събрали се да празнуват националния празник на страната. При кървавото меле в град Ница загинаха 84 души, а стотици бяха ранени. Какви са били точните причини за извършеното, разследващите все още не могат да кажат. И да разберат, всичко вече е свършило, за една нощ празничните камбани се превърнаха в траурни. Камбани, които дълго ще отекват в ушите на цяла Европа.

www.provo.bg Днес парижката зоологическа градина, където са държали негрите, е в развалини. Сградите са унищожени и районът е обрасъл с гора. Неотдавна кметството на града реши да отпусне 6.5 милиона евро за неговото възстановяване като парк. Дали тези средства са достатъчни за измиването на мръсната съвест на „цивилизования човек”, едва ли. Достатъчно му е да проумее, че всеки бумеранг рано или късно се озовава при този, който го е хвърлил.

/ Списание с послание

МУЗИКАТА НА ИСТАНБУЛ Владислав Христов Тази година отбелязахме Часа на Земята доста по-рано, вместо в 20.30 ч, той започна в 11 ч., когато в Истанбул се случи поредният бомбен атентат. Да, Земята е болна, и това е нейният истински час. Довечера, когато угасим светлините, за да покажем своята загриженост към климатичните промени, ми се иска в мрака да свети по една запалена свещичка, за да покажем, че сме съпричастни и към замърсяването на човешкото в нас. Този път света плати за него с 5-ма загинали и 30 ранени, след като само преди седмица, при бомбен атентат в Анкара загинаха 35 души. Казвам света, а не Турция, защото проблемът засяга всички нас, тук различната география или религия, не ни оневиняват. Позицията на щрауси със заровени в пясъка глави, може

да ни даде само временно успокоение, до момента, в който на няколко метра от нас избухне бомба. Тогава от спокойния щраус, ще остане само перушината. Живеем във времена на възраждане на репресивните режими. Към Русия и Северна Корея, в последните няколко години смело се присъедини и Турция. Реакцията от натиска на правителството върху кюрдите, не закъсня, жертвите обаче не са от властта, те са случайни граждани или туристи от съвсем други народи. Така проблемът с атентатите, се превръща от локален в глобален. Опитите за асимилация на кюрдите и поставянето им в подчинено положение, не са от вчера. Наближава 21 март, кюрдската Нова година ( Невруз ), опасенията на всички са, че това ще бъде повод, радикалната групировка „Ястреби за свободата на Кюрдистан“, приближена до ПКК, да засили напрежението в страната с нови

мисли бомбени атентати. От друга страна, Анкара не може да свикне с мисълта за отделянето на автономната област Кюрдистан, като самостоятелна кюрдска държава. Турция се страхува, че това ще накара кюрдите да последват примера на Северен Ирак. По същата причина Сирия и Иран отхвърлят идеята за независима кюрдска държава. Западът също е резервиран към начинанието. Той се опасява, че промените на границите ще доведат до дестабилизация на целия регион. Автономната област в момента е единственото място, където мирно съжителстват сунити, шиити, християни, язиди и шиитски алевити. Подобен работещ модел, може да бъде използван успешно в района, но на кой му трябва мир?

[

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) Кой ще покрие милиардите загубени от търговията с оръжие? Нестабилността трябва да се поддържа на всяка цена. Турското правителство, умело налива масло в този огън, но до кога, и с цената на колко още атентата? Помня, когато през 2005 г. по екраните се появи филма на Фатих Акин „Музиката на Истанбул”. След прожекцията, излязох с една-единствена мисъл: „Искам да живея в такъв град!”, сега след поредния атентат, имам една-единствена мисъл: „Дано звукът от взривени бомби, не се превърне в Музиката на Истанбул”.

/ Списание с послание

КЮРДСКИЯТ ВЪПРОС И ТУРСКАТА „СТРАТЕГИЧЕСКА ДЪЛБОЧИНА“ и... Росен Кукушев Атентатът в Истанбул от 19 март 2016 г. се случи в кулминацията на един от поредните епизоди от привидното надмощие на Турция в регионалните международни отношения. Успешните преговори с ЕС, които отреждат водеща роля на Анкара при решаването на бежанската криза срещу съответните финансови компенсации, неотдавнашните политически консултации на високо равнище с Техеран относно бъдещето на Близкия изток и доставките на енергийни ресурси към Европа, както и икономическият подем на страната на фона на неотслабващата глобална финансова криза са на път да подкрепят прогнозата на Джордж Фридман, директор на един от водещите американски институти за геополитически анализи, че през първите 20 години на XXI век Турция ще се превърне в „растяща и относително стабилна в икономическо и военно отношение сила сред море от хаос”.

Терористичните действия в центъра на Истанбул и предходните атентати в Анкара демонстрират слабости на вътрешната политика, и не само, що се отнася до сигурността, а в още по-голяма степен засягат проблеми на турската държава с хроничен характер. От една страна, нееднократно през последните години сме свидетели на това, как подемът на външнополитическата линия, следвана от Ердоган и Давутоглу, е съпроводен с репресии срещу кръгове от политическата и обществената опозиция. Затварянето на опозиционния вестник „Заман” и неговата транссформация за едно денонощие в проправителствен медиен говорител е само пореден индикатор за това, че либерализмът по западноевропейски образец не е сред приоритетите на управляващите в Анкара, но е в пълно съответствие с една политика на овладяване на лостовете на легитимността като обществен ресурс. При това тези действия се извършват с „железен юмрук в кадифена ръкавица” и съответстват на гъвкав подход, който

мисли

изключва абсолютния тоталитаризъм, но умело съчетава авторитета на политическата власт с принадената стойност на нейния „човешки образ” в съзнанието на привържениците й. От друга страна, атентатите отразяват директното въздействие на външната политика на Турция в Близкия изток и Европа върху динамиката на вътрешнополитическите процеси. И ако действията на Ислямска държава на територията на Турция, причина за съботния атентат, са сравнително ново явление, свързано с проникването на терористични елементи през границите с Ирак и Сирия, то кюрдският въпрос е едно от основателните притеснения за носителите на доктрината на „неосманизма” и източник на неконтролируемо реакционно поведение към официалните действия на турската държава. Днешният 21 март, кюрдската Нова година (Невруз) поражда опасения за ескалация на напрежението с радикалните кюрдски групировки и нови бомбени атентати.

www.provo.bg

Въпросът за националното самоопределение и самостоятелното държавно устройство на кюрдския етнос има исторически корени и далеч надхвърля статуса на елемент от вътрешната политика на Турция, както много често се подчертава в медийните коментари. Началото е поставено в контекста на обществен и политически кипеж, свързан с развитието на либералните доктрини сред народите в Османската империя, в края на XIX и началото на XX век. През 1908 г. в Кайро е създадена първата политическа организация на кюрдите, която издава вестника „Кюрдистан”. Активност на кюрдите през следващите години в навечерието на Първата световна война и интересите на великите сили, основно на Англия и Франция, свързани с поделянето на сфери на влияние в разпадащата се Османска империя, са ознаменувани с успех чрез Севърския мирен договор през 1920 г., който създава международноправните възможности за създаване на национална държава. Съпротивата на Ататюрк срещу решенията от Севър водят неминуемо до крах на въжделенията на политически

мисли неукрепналата кюрдска общност през 1923 г., но залагат основите на вътрешнополитически проблем, който придобива хроничен характер през следващите десетилетия. Разпокъсването на кюрдския етнос, от друга страна, основно на териториите на Турция, Сирия, Ирак и Иран, придават на въпроса международен характер, като в същото време предопределят различия в развитието на отделните кюрдски общности и сблъсъци между привържениците на тенденциите в спектъра от ляво до дясно, както и в пряка зависимост от предпочитанията към един или друг международен фактор или регионална сила. Във фундаменталния си труд за насоките на съвременната турска външна политика настоящият министър-председател на Турция, Ахмет Давутоглу, признава значението на кюрдския въпрос като кръстопът на геоикономически, геополитически и геокултурни противоречия. Районите, населени с кюрдско население, са „най-критичният участък” от сухопътния маршрут по оста изток-запад, по който се осъществява връзката с Кавказ, и едновременно с това е в центъра на окръжността Черно море-Каспийско море-Персийски заливИзточно средиземноморие. Освен това тук е едно от основните направления, свързващо петролните полета в Кавказ и Каспийско море и богатите на водни ресурси територии в Ирак. Това предопределя геополитическото съперничество на САЩ, Русия и европейските държави за сфери на влияние. Кюрдският въпрос има и не по-малко значимо геокултурно измерение, тъй като развитието му протича в активната среда на взаимодействие между турския, арабския и персийския етноси. Отсъствието на единна политическа структура, наличието на множество обществени, религиозни и политически авторитети и директното и индиректната намеса на външните фактори предопределят проблемите в идентичността на новите поколения кюрди. А оттук крачката към радикалните ислямистки идеологии и терористичните действия е неминуема. От гледна точка на турската държава кюрдският въпрос е повод за притеснения както поради стремежите за национално обособяване

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) на турска територия, на фона на сравнително успешния модел в Северен Ирак, така и заради използването на „кюрдската карта” в международен план. До скоро Европа възприемаше кюрдския въпрос като един от елементите от преговорния процес за присъединяване на Турция към ЕС. С атентата от 19 март т.г., този въпрос напомни отново за себе си, на фона на шумно прогласения успех на преговорите между Анкара и Брюксел за решаване на бежанската криза. Може ли обаче да очакваме през следващите години да бъде създадена кюрдска държава върху част от териториите на днешна Турция? Със сигурност не с цената на сепаратизъм, терористични действия и остри политически разногласия относно бъдещия път за развитие на общността. И със сигурност не без намесата на външни фактори, които са заинтересовани от дестабилизацията на Анкара като регионална сила. В същото време, опитите на турските правителства да намерят разумно решение за приобщаване на кюрдите през последните няколко десетилетия не са се увенчали с успех. Едва ли може да очакваме нещо по-различно през следващите години, на фона на темповете на икономическа изостаналост на Югоизточна Турция и ангажираността на Ердоган и Давутоглу с нарастването на външното влияние на Турция в съседните размирни региони. В дългосрочен план следва да си зададем няколко по-дръзки въпроси. Ще се превърне ли кюрдският въпрос през XXI век в явление, съизмеримо с израелско-палестинския конфликт през миналия век? И ще доведе ли това до непреодолим разлом и „кухина” в амбициите на турската външна политика за „стратегическа дълбочина”? Предвид близостта до Балканите и относителния дял на кюрдите сред мигрантите, кюрдският въпрос едва ли ще продължи да бъде само „вътрешен” и „регионален” проблем, но може много лесно да се превърне в грижа на повечето европейски държави, в това число и България.

мисли

www.provo.bg

... ГОРЕЩОТО ЛЯТО Росен Кукушев Горещото лято на българската демокрация или … на политическата халтура, на самата действителност около нас! Стрелбата в „Слънчев бряг” и народните „тежнения” за битието и житието на една криминална мутра в балканско-черноморски сюжет, както и трагедията с българската състезателка по художествена гимнастика, отразени медийно, политически и обществено коректно като „инциденти”, са само псевдобароковите щрихи от по-мащабната картина на всеобщата българска безпътица. Материалът за журналистически и обществени пустословия, разбира се, винаги е налице! Тлъстичък и добре угоен като източнобалканска свиня, но оставящ усещането за безвкусица и горчивина под небцето и в съзнанието. Вакханалията на т.нар „морални устои на обществото”, които допускат борбата за оцеляването на един криминален имбецил и човешка въшка да се превърне в основна новина в страната, а безхаберието и жестокостта на шепа дегенерати от спортни треньори да съсипе живота на младо и психически неукрепнало момиче, води началото си от една историческа клоака. Историческата клоака на комунистическото ни минало и неговото изродено дете, наречено български преход! Нека само си припомним кои са основоположниците и кръстниците на българската мафия през последните 25 години и кои сили диктуват, по сталински и макаренковски, развитието на българския спорт, и сами ще стигнем до техния всеобщ уродлив произход. Същите сили днес се опитват да ни се представят и като флагмани на важна и значима обществена и политическа промяна и проводник на „пряката демокрация” под формата на призивите за задължително гласуване на избори и провеждане на всевъзможни референдуми. Без да се влага и грам мисъл или милилитър знание, без да се преценяват правилно ефектите,

приложимостта и последиците на българска почва на практики и институти, заимствани от вън и развити при други и коренно различни обществени и исторически условия. Започвам да си мисля, че в България общественото съзнание е стигнало до такова низко равнище, че по толкова сложни, консервативни и фини материи, каквито са конституционализмът и институционното изграждане, единственото право на изява и коректив е дадено на представители на медийната олигархия. Също така водещи началото си от уродливия комунизъм и проектирания от него български преход! На всички, които наивно гласуват доверие на въпросния медиен идол и други подобни нему същества от политическия ландшафт, бих припомнил историческата аналогия с първото въвеждане в България на задължително гласуване и първия референдум – в годините на управлението на Александър Стамболийски. Печален епизод, останал в новата ни история и като първи опит за народна диктатура и пример за грубо и безцеремонно потъпкване на граждански и политически свободи. С други думи, един от ранните предвестници на комунистическата диктатура, довела България до най-голямата й национална катастрофа, продължаваща и до ден днешен! На този колективен фон – в индивидуален план и за мислещите човеци, който са в интелектуално малцинство тук, България си остава и за дълго ще бъде едно от най-ужасните и проклети места за изява във всяка сфера – за живеене, работа, творчество и прочие. Промискуитетът в мисленето и действието се просмукват навсякъде, дори и при първоначално много добри, чисти и искрени намерения. След всичко туй и в очакване на горещото лято … нека си отворим широко и по единично … очите.

]

/ Списание с послание

мисли

НЕСЛУЧИЛАТА СЕ

ТУРЦИЯ Манол Глишев Опитът за военен преврат срещу Ердоган не успя. Още не знаем дали е бил постановка на президента, но знаем какво следва: край на светския кемализъм. Турция е страната, за която българите мислим по най-страстен начин. Да, ние обичаме идеята за Македония и в някакъв смисъл я смятаме за свое „дете“. Да, гледаме на Русия ту като на освободителка, ту като на фактор на хаоса и разрушението. Да, изпитваме смес от завист, възхищение и недоверие към повечето западни нации. Разбира се, чувстваме известно превъзходство над

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

Сърбия, Гърция и Румъния – както и там вероятно мислят са нас, когато изобщо се сещат, че съществуваме. Но Турция… Как да имаш лошо мнение за нея? Тази богата страна с огромен излаз на няколко морета, владееща великия Град, на който всички други и на Балканите, и в Близкия Изток са само сенки? От друга страна – как да я харесваш? Турция е страната на петстотинте години мълчание в собствената ни история. Пет века чужда власт, без България самостоятелно да участва в Ренесанса, в Новото време и в Просвещението. Ние носим тази липса в себе си и го усещаме. Същевременно живеем добре със самите турци, когато политиката на някое безумно правителство не ни разделя. Но пък понеже много се гордеем, че сме част от християнството и от западната цивилизация, често ни обърква това, че толкова много си приличаме с тези средиземноморски мюсюлмани. И не знаем как да се отнасяме към Турция. Лесно ни е да я мразим, но не ни е изгодно.

мисли

www.provo.bg

технологическия напредък.

“

чиято днешна култура-идентитет е абсорбирала всичко от миналото. Има континюитет и поради това такива нации

Да поговорим още малко за култура в контекста

изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които

на това, че България (заедно с Италия и Гърция)

историческото развитие е продължило кратко (САЩ,

е в тройката на Европа по културно-историческо

около 240 години) и е нямало време за висококултурни

наследство, а за Америка се говори като за

натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава

„безкултурна“. Кое предопределя чертите в

с динозаврите, но не и със стари човешки култури.

характера на двете нации?

С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на

За да бъда разбран правилно при предишния си отговор

въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на

и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл

българската и американската нации, не може да се

употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като

търси във високата култура. Но аналогията е интересна

исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н.,

и показателна: България лежи върху дебел слой минали

които характеризират облика на една общност – континент,

култури, но е една изостанала икономически и социално

държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я

общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада

наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и

нация, но води света. В смисъла на висока култура и

качество на познанията ни за света, което в английския език

двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата

се обозначава като “висока култура” – за да се различи от

разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е,

ниската култура на хората без образование, които не са

както казах в началото, насилствено занимание – е, че

чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски,

в Америка елитите са организирали обществото чрез

начини на ползване на придобивките на цивилизацията и

Конституцията и разделението на властите. Там елитите

т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като

ръководят държавата, чието население в културно

отнасящ се до културата-идентитет на определена общност

отношение съвсем не е пример за подражание. Америка

и отговорих в този смисъл.

има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен,

Турция се завръща в Азия. Все по-рядко ще чуваме позовавания на Конституцията, свободата, демокрацията и Републиката, а все почесто – за религията, традицията, здравата ръка, Отечеството.

“

Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое

маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното:

определя чертите в характера на двете нации” отново връща

елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се

нещата към културата-идентитет.

самозадоволяват с обяснения и преживяване на вината си,

Културна нация няма. Във всяка нация има културни

докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила

индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът

лостовете на управлението. Затова и това управление е

културно-историческо наследство ми напомня за

така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува

дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от

да начертае план за бъдещето. Повечето американци

реално съдържание. Наследството е историческо, точка.

нямат висока култура, но културният им идентитет включва

Явно имате предвид археологическите находки, които

подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за

свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските

принадлежност към една велика държава. Повечето българи

и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока

също нямат висока култура, но културният им идентитет се

култура на населението, което днес ги намира, още повече

определя от социалния хаос, презрение към закона и липса

че това население в този исторически момент няма никакъв

на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал

принос за миналите култури.

отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен

Същността на проблема е в това, че има нации, при които

на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на

е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и

никого и нищо друго.

мисли Самата Турция никак не ни улеснява. Битовата симпатия не е достатъчна, тя често ни подвежда. Търговията, туризмът и добрата кухня са чудесни неща, но те могат да бъдат пометени с незначителен жест било от наш безотговорен националист, било от арогантен турски чиновник. Богатството, демографията и силата на Турция будят тревога у нас. Българите обикновено се чувстват неспокойни до този понякога приятен, но никога предвидим съсед. Особено ни карат да се замислим арменският геноцид, потискането на кюрдите и окупацията на Северен Кипър, както и собствената ни гузна съвест за онзи с нищо неоправдаем „възродителен“ процес. Неоосманистката политическа доктрина на сегашния режим също не ни успокоява, защото представите ни за султанската империя продължават да се формират под истеричните крясъци на пропагандата. За българите Турция е неспокойно дремещ вулкан. Ето защо снощните новини от Анкара и Истанбул изправиха на крака тази част от публиката ни, която винаги следи новините – и то не тези на БНТ, а от международните медии. Опитът за преврат на част от армията срещу президента Ердоган за няколко часа стана повод за бързи припомняния на историческата роля на армията като гарант на светската Конституция. Светският кемализъм е това, което българите харесват в съседната страна. Дори най-убедено религиозните българи предпочитат Турция да е секуларна държава, защото изпитват недоверие към самия ислям и винаги го подозират в склонност към радикализация. А и повечето от нас, въпреки че ползват етнорелигиозен маркер, за да изразят кои са, всъщност са изцяло светски хора, реално непрактикуващи религията си и подозрителни към всяка форма на публично благочестие. Новината, че част от армията се опитва да свали от власт демонстративния мюсюлманин Ердоган, беше посрещната с надежда. Секуларен преврат щеше да бъде в най-добрите традиции на конституционната роля на турското офицерство и потвърждаване на светския кемализъм.

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) Превратът не успя. Дали е бил замислен от самия Ердоган с някаква азиатска перфидност, като план президентът да се отърве от военната опозиция – не знаем. Мощното присъствие на властите в медиите и най-вече в Интернет по време на самия опит за преврат може би показват точно това. Но понякога опитите за преврат просто са неуспешни. Ефектът обаче е ясен: Ердоган ще стегне контрола си още построго. Държавният глава, който арестува журналисти, ще втвърди и реториката, и действията си. Дори чисто формалната заявка за присъединяване към Европейския съюз ще загуби всякакво значение: Турция се завръща в Азия. Все по-рядко ще чуваме позовавания на Конституцията, свободата, демокрацията и Републиката, а все по-често – за религията, традицията, здравата ръка, Отечеството. Диктатурата израства пред очите ни. Какво означава това за България и за нашите контакти със съседите ни – още не можем да преценим. Публичната икона Ататюрк няма да изчезне от употреба, но все по-често ще стои редом с портретите на Мехмед Завоевателя, Селим Първи, Сюлейман Великолепни… и самия Ердоган. Можем да се сбогуваме със светска Турция. Преди десетина години забрадени жени в Истанбул почти нямаше. Сега те са обичайна гледка по улиците, а след още няколко може и да доминират. Чуждестранните преподаватели вече започват да напускат турските университети, а отношенията на Турция с Русия показват плаха тенденция към подобряване след последната минусова точка от свалянето на руския самолет през ноември. Всъщност дори не е изключено това да се бе случило поради действия на военната опозиция срещу Ердоган. Съединените щати и Великобритания бързо демонстрираха, че ще продължат да общуват с оцелелия и посилен от всякога режим в Анкара. Старият светски, кемалистки елит или ще изостави родината си, или ще се затвори в домовете и университетските зали (ако това му бъде позволено). Няколкостотин перспективни, но нелоялни офицери ще бъдат екзекутирани и

мисли Турция за известно време ще придобие зловещ международен облик. Ако новата тенденция за подобряване на отношенията между Кремъл и Анкара се запази, ще е интересно да се проследи как ще започне да се отнася Ердоган към руския съюзник Асад. Тези събития засягат България пряко: националистите и политическите представители на етническите малцинства гледат с еднакъв интерес, но с – поне засега – напълно противоположни идеи към югоизточната ни граница. По време на самия опит за преврат българските национални медии и Министерството на външните работи реагираха крайно пестеливо. Специално за медиите може да се каже: дори прекалено пестеливо. Нашето посолство в Анкара не реагира с достатъчна и навременна информация, за разлика от посолствата на много други

www.provo.bg страни. Некомпетентността е само част от обяснението: не бива да забравяме, че в момента Народното събрание обсъжда т. нар. „антитерористичен“ законопроект, идващ точно по време на атентата в Ница и на турските събития. Липсата на прозрачност в действията и мотивацията на нашите власти поставя България в много тревожно положение. Много е възможно „антитерористичният“ законопроект да бъде насочен срещу досега законни форми на недоволство, но да не обхване активността на съществуващите паравоенни формирования точно в Югоизточна България. Би било опасно, ако те компрометират отношенията ни с все по-мрачната Турция.

/ Списание с послание

мисли

ападната цивилизация, към която периферно се числим, извървя успешно вековния път от „Не само с хляб ще живее човек, но със Слово…” до лаконичното “food is everything“. Последното току що видях като реклама на доста апетитен, не-диетичен сандвич с яйце. Но там то стоеше някак не на мястото си, изглеждаше откраднато. Хитрите рекламисти знаят откъде да крадат – винаги от най-разпространените и най-хипнотични, ирационални и маниакални Фантазми (само до преди 10 години крадяха от еротичната сфера и порно-индустрията, на тази мода мина). Всъщност днес food is everything е Фантазмът на eпохата – лозунг на нашето „здравословно“ време. В него човекът, като не може се погрижи за душата, се грижи за тялото по особено налудничав и перверзен начин. Food is everything е върховото life style заклинание – слоган на всички съзвездия от диети, йогийстки, дзен-будистки и други кичозни new age идеологии, на всяко фанатично движение за здравословно, още по-здравословно и найздравословно и съвсем най-здравословно хранене. Какво хипертрофирано внимание – какво слагаш в устатата си!, при това с претенция за някаква „духовност“ и дори аскетизъм! Сякаш диетите ще ти разрешат житейските проблеми или ще те направят по-добър човек! Колкото по-елементарно, колкото по-просто и сантиментално-наивистично-русоистко, колкото по въображаемо зелено и близо до някаква също така въображаема „природа“, толкова по-добре. И толкова повече налудничави последователи маршируват след него – и мъчат децата си да правят същото. Погледнато исторически, вместо да се възхищаваме на „благородните диваци“ като Русо, днес гризем семена, ядем изпопадали гнили ябълки, поемаме със

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) самоотвержено благоговение сурови, благородни, диворастящи коприви и лапади. А неразбираемото за масовото съзнание ГМО, или ужасяващата Coca Cola са Фобос и Деймос, имената на най-големия ни страх, ужас и отврата. Макар че никой не може да обясни защо именно (по-точно – има хиляда и едно конспиративни обяснения). „Био- магическата манта на днешния ден.“ И как да кажем на тези хора – и имайте

IS EVER предвид, че аз не съм вярващ, нямам нужда от традиционното Трансцендентно, осветена от една или друга църква – че не с само хляб живее човека? Нито само с отрицанието на хубавия човешки хляб, обявен за отрова. Човек не живее, представете си, само със здравословна храна. Дори ако става дума за вселечебен чесън, ядки, семена, тайнствени корени, гинкобилоби, мистични отвари,

мисли вегански прозрения и разновидности на суровоядството. В някакъв смисъл да се каже „food is everything“ е кощунство към процеса на цивилизация – то е предателство едновременно към сократическата традиция, от векове предписваща „грижа за душата“, но и към не по-малко старата изтънчена кулинарна традиция, която се е грижила за тялото, но с виртуозността на изкуство.

RYTHING

Проф. Александър Кьосев

Манията по здравословно хранене се очертава като един от няколкото масови ирационализма на XXI век. Последният изглежда ще бъде фобиен век, пълен със страхове, лудости и предателства към здравия разум и свободата. В него, за всеобщо учудване огромен брой био-хора ще умират здрави, незнайно защо – без да са поели никога нищо вредно през устата. Моят личен съвет: яжте, пийте и се

www.provo.bg веселете, не ставайте фанатици на храната, но не слушайте и нейните идеолози. Докато се храните, си говорете, използвайте словото, грижете се за душите. Признавам, малко закъснял съвет – София вече е пълна с разни вегански fast foods, в които се свещенодейства около сандвичи с хранителна, автентична маруля, с мрежа от био-магазинчета, където ти продават незабравим боб за 6 лева килото и тичала на свобода коприва, чийто ултраприродност има своята „достойна цена“, както би казал Иванчо Йотата. Така че не знам дали от този съвет вече има някаква нужда. Но какво пък, оправяйте се суровоядци, аз съм лесен, от друго поколение съм. Отивам да вечерям. Проф. Александър Кьосев е преподавател по история на българската литература и по история на културата в Софийския университет от 1988 до сега. Доктор на филологическите науки, доцент по философия на културата, политиката, правото и икономиката с труда си „Опити върху културната история на прехода“ (1999) и професор по Европейска културна история ХІХ – ХХ в. Специализирал е в Чехословакия, Великобритания, Франция, Унгария. Бил е лектор по български език, култура и литература в Гьотингенския университет „Карл Аугуст“ и в университета на Саарбрюкен. Преподавал е история на културата в НБУ и в Пловдивския университет. Бил е член на управителния съвет на фондация „Отворено общество“, София, (19982001). Директор е на Културния център на Софийския университет от 2009 г.

видение

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) неудачник. Тази тема, особено забележима в

„Лоана”(със

заглавие

на

български

„Тайнственият пламък на кралица Лоана“, б.м.), присъства във всички Ваши творби – интелектуалният живот, животът на тези, които четат, е за сметка на живота, който живеят. Еко: Разбира се. В случая с Колона се опитах да опиша герой, чийто живот е пълен провал. Той живее повече в литературните си фантазии, отколкото в истинския живот. Вашият въпрос ме накара да се замисля, че дори героите от „Махалото на Фуко” са група интелектуалци, изгубени в своите литературни фантазии, които не са в състояние да се справят с реалността.

УМБЕРТО ЕКО: ПАМЕТТА Е НАШАТА ДУША

Уолъс:

Абсолютно.

Ето

защо

се

идентифицирам с тях. Еко: Което не е мой проблем! (смеем се и двамата) Пиша истории за конспирации и

Източник: interviewmagazine.com Превод: Виолета Рускова

параноични герои, но всъщност съм много скептична личност. През целия си живот съм

Крис Уолъс: Когато бях в Милано миналия

бил включван в политически афери, така че съм

месец, се лутах като героите от „Махалото

стоял изправен пред реалността. Понякога

на

намеря

не е вярно това, което казва Флобер: „Мадам

издателството (редакцията, б.м.) на „Нулев

Бовари – това съм аз”. Понякога моите герои

брой”, но уви … (смеем се и двамата)

и аз не сме едно и също.

Умберто Еко: То не съществува. Измислих

Уолъс: Така че къщата Ви в провинцията не е

улицата.

мястото, където се извършват друидните

Фуко”,

опитвайки

се

да

ритуали в „Махалото на Фуко”. Тя не е Уолъс: В „Нулев брой” има едно изречение: „

мястото, където Ямбо пази комичните

Колкото повече знае човек, толкова повече

си

се объркват нещата.” Колона изпитва

кралица Лоана”. Това е измислица, въпреки

тревогата

че хора като мен се опитват да видят

на

свръхзнаещия

човек.

Той

шеговито се отнася към себе си като към

книги

„Тайнственият

автобиографичното

във

пламък

всичко,

на

което

видение

www.provo.bg

пишете. Като говорим за това, Вие много

в „Нулев брой”. В много от работите си ни

се забавлявате за сметка на вестниците, на

показвате как обществото непрекъснато

медиите в „Нулев брой”. В книгата един от

пренаписва историята, проверява фактите

редакторите пита реторично: „Вестниците

ли следват тенденциите на хората, или

реконструира историята на Мусолини в „Нулев

те ги създават?” Скритият отговор е, че

брой”. Ние винаги променяме историята,

вестниците контролират начина, по който

актуализираме я, пишем я в полето. По същия

интерпретираме историята.

начин постъпваме и с нашата собствена,

нея,

отменя

ги,

както

Брагадоцио

лична история. Ние променяме спомените си, Еко: Точно така. Както знаете, посвещавам

интерпретираме ги, както интерпретираме

статии и есета на вестниците в продължение

сънищата.

на много години. Така че вестникарската критика е нещо, което практикувам дълго

Еко: Винаги съм се възхищавал от параноичните

време. В един момент реших да превърна

хора и тяхната представа за конспирациите.

това в роман. Един от проблемите, които

Възхищавам се по критичен начин. „Махалото

винаги съм обсъждал, е отказът да се прави

на Фуко” е гротесков пример за този вид

разграничение между коментар и факт.

хора, докато в „Кода на Да Винчи” Дан Браун

Вестниците опаковат всеки факт в коментар.

ги взема насериозно. Дан Браун е като един

Невъзможно е да се даде самият факт, без

от героите ми в „Махалото на Фуко”. (смее

да се създаде гледна точка. В този смисъл

се) Лично аз винаги съм писал срещу този вид

очевидно е, че вестникът създава гледната

културна параноя. Прав сте, като казвате, че

точка на читателите. Един вестник може да

ние винаги преправяме историята. Нашата

следва натрапчивите желания на читателите.

памет е интерпретативна реконструкция

Вземете английските вечерни вестници – те

на миналото. Но героите ми са тези, които

следват читателските желания, когато се

пренаписват историята. (смее се ) Аз се

интересуват само от клюките за кралското

опитвам да я пиша по правилния начин.

семейство. Но дори и най-обективният и сериозен вестник в света проектира начина,

Уолъс: Защо мислите, че попадаме под

по който читателят може или трябва да

влиянието на тези теории на коспирацията?

мисли. Това е неизбежно.

Нашите неврози в ерата на тревожността като че ли ги правят особено привлекателни.

Уолъс: В едно списание, за което Вие често пишете,

„Еспресо”,

неотдавна

изтече

Еко: О, да,

ако отворите интернет, ще

изказване на папата за промяната в климата

откриете много неща от този род. Това

и това предизвика сензация. Не съм сигурен

е вид социална болест. Преди 60 или 70

дали най-маловажната част от ситуацията

години големият философ Карл Попър написа

повлия на най-важната или обратно. Но това

забележително есе за всички конспиративни

проектиране на нашите мисли, на нашия

теории, което показва, че те винаги са били

прочит върху историята е централна тема

начин да избягаме от нашите отговорности.

видение

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

Това е важен вид социална болест, чрез която избягваме да разпознаем реалността такава, каквато е. Така бягаме и от нашите отговорности. Ще ви дам един елементарен пример: в събота следобед отидох с колата си на магистралата, а там имаше ужасен трафик. Казах си : „Кой е виновен за всичко това?”. Отговорните сме аз и всички глупаци като мен, тръгнали по магистралата в събота следобед. Но, за да избягам от отговорност, си мисля, че някой друг е отговорен.

Уолъс: Тайните общества, които са или призовани, или отговорни за контролирането на конспирациите във Вашите творби, ме привличат по същия начин както тези в творчеството на Борхес или Кубрик. Всички тайни общества, които се появяват във фантастиката, ме привличат – заради копнежа да принадлежиш към група от избрани, посветени в тайната на живота. Но в реалния живот не бих искал да участвам в такова тайно общество.

Конспирациите и всички теории за конспирацията са също част от канона за

Еко: Тайните общества, като заговорите, съществуват. Имало е заговор за убийството

фалшификациите.Чрез всичко, което съм написал, публицистика и романи, аз също съм замесен в създаването на фалшификации. Моята колекция от редки книги съдържа само книги, които не казват истината. (смее се) Например, нямам Галилео, защото той e казал истината, но имам Птоломей, защото не e бил прав. Винаги съм се интересувал от фалшификациите, защото като философ се интересувам от истината. Но да установиш истината е трудно. Често по-лесно е да установиш неистината и минавайки покрай нея, е възможно да разбереш нещо за истината – това е философско твърдение.

на Юлий Цезар. Имало е много тайни общества през XIX в. Единственият проблем е, че след известно време те биват разкривани. Независимо от това, дали са успешни – като заговора срещу Юлий Цезар, или неуспешни – като този срещу Наполеон III, те биват разкривани.

Уолъс: Спомням си, че описвате красотата по същия начин; казвате, че по-лесно е да опишеш грозотата, отколкото красотата. Еко: Това е така, защото грозотата е поизобретателна от красотата. (смее се) Красотата винаги следва определени установености. Мисля, че грозотата е позабавна от красотата.

Същото се отнася и за тайните общества. Ние знаем, че в Италия имаше нещо като тайно общество, ръководено от Лицио Джели, което се свързва с много от фактите и събитията в италианската политика. Проблемът е, когато си представяте тайните общества такива, каквито не са. Има много статии и сайтове в интернет – да кажем Билдърбъргската група (група от политически, финансови и културни лидери от Северна Америка и Европа) и техните годишни срещи, които изобщо не са тайна. Хората се срещат, разговарят. Президентът на САЩ не е длъжен да отиде в Давос, за да направи таен план с президента на Франция, например. Те правят това по телефона.

видение Хората си представят, че тези групи решават съдбата на света. Но да си представяш тайни общества и конспирации е начин да не реагираш на социалния и политическия живот. Защото казвате: „ Ние не знаем кои са те. Не можем да реагираме без причина.” Това е начин хората да се държат далече от политическия живот. Уолъс: Това е нихилистично, фаталистично. Всъщност най-големият номер, който би могъл да погоди едно тайно общество, е като убеди хората, че тайните общества съществуват. Това поражда безсилие и апатия. Колко важен е за Вас Хорхе Луис Борхес? Еко: Изключително важен. Има двама автори, които са ми повлияли. Единият е Джойс, за когото съм написал книга. Другият е Борхес, когото обожавам. Преди около десет години в Испания се проведе симпозиум, на който се обсъди идеята за връзките между мен и Борхес. Там беше съпругата на Борхес, Мария Кодама. Борхес ми повлия много. Уолъс: Имате феноменална памет. Говорите за „двореца на паметта” – концепция, от която съм удивен. С колко много неща може да се насели този мнемоничен дворец! Може би някога хората са имали много по-голяма памет, отколкото имаме ние сега. Всъщност, в определени моменти от историята е имало хора, които са държали в главите си цялото човешко познание. Каква е Вашата памет? Еко: Имам добра памет, но бих се интересувал от паметта дори и ако имах лоша памет, защото вярвам, че паметта е нашата душа.

www.provo.bg Ако загубим паметта си напълно, ще останем без душа. Прави ми впечатление един генерален, планетарен феномен – загубата на паметта, особено при младите поколения. Хората от моето поколение знаеха много добре какво се е случило петдесет години преди нашето раждане. Следя внимателно всички програми за тестване на паметта на младото поколение – младите хора са в състояние да си спомнят всичко, което се е случило през живота им, но не знаят какво се е случвало преди това. Понякога не си спомнят дори за събития от собствения си живот. Това е като да си осъден на вечно настояще. Вероятно интернет има важно значение за това състояние на младите, защото показва вечно настояще. Вярно е, че чрез интернет, ако го използвате добре, може да реконструирате историята, но трябва да имате дарбата на критик, за да го направите. Изглежда, че в рамките на вечното настояще, хората губят паметта си. Веднъж написах статия, за да покажа, че ако Буш беше прочел внимателно всички документи за руснаците и британците в Афганистан през XIX в., не би допуснал да се случи това, което направи през XXI в. Той щеше да знае колко трудно е да контролираш тази територия. Но той вероятно не ги е чел. (смее се) Това е загуба на паметта в политиката. Ако Хитлер беше обмислил внимателно какво се е случило с Наполеон при нахлуването му в Русия, той не би нападнал Русия толкова лесно. Винаги е имало загуба на памет, но изглежда, че това е най-голямата болест на нашето време, затова съм загрижен. Наблюдавам внуците си дали се учат добре в училище и дали знаят какво се е случвало, преди да се

видение родят. Има и друга причина, заради която се интересувам от паметта. В колекцията ми от редки книги има стари наръчници за т.нар. мнемотехника, които били много важни през Ренесанса и Барока. Уолъс: Казвате, че паметта е нашата душа. Това е интересно. Очарован съм от начина, по който хората днес правят онлайн аватари на самите себе си. С други думи, те показват на света не себе си, а символ, превръщат себе си в марка.

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) Уолъс: Вие онлайн ли сте? В Туитър? Каква е Вашата диета по отношение на медиите? Еко: Не, не. Аз съм стар потребител на вестници. Не мога да се въздържа от четенето на вестници всяка сутрин. Използвам телевизията, за да гледам новини, викторини и понякога някой хубав филм. Не ползвам Фейсбук и Туитър, защото се стремя да избегна съобщенията – получавам твърде много съобщения от цял свят. Използвам интернет, електронна поща, защото са ми необходими.

Еко: Изтъкват се? Уолъс: Да, нещо такова. Личността, която те показват на света е като лого, символ. Еко: Зигмунт Бауман, полски социолог, има много убедителна теория за променливото общество. Живеем в общество, което на много места е загубило идеята за държава и нация. Големите партии в Италия – християндемократическата и комунистическата – се разпаднаха. Липсват обществени клубове и единственото място, където някои обществени личности могат да се покажат, е телевизията. Там те са готови да разкажат дори за изневерите си или за други подобни неща. (смеем се и двамата) Нещата, които някога бяха пазени в тайна поради срам, днес се излагат публично. Всички блогове, Фейсбук, Туитър са направени от хора, които искат да покажат личния си живот. За целта те създават фалшификати, показват се такива, каквито не са, изграждат друга личност, губят своята идентичност.

Понякога надничам в Туитър и блоговете, за да проследя творческите постижения на някои хора. На една пресконференция неотдавна бях запитан за интернет. Отговорих, че сред седемте милиарда души на земята има едно неизменно количество идиоти. Ако преди тези хора можели да се изявят само пред приятели и в бара, след две-три чашки, то сега имат възможност да се покажат и в интернет. Така че в това виртуално пространство, наред с посланията на интересни и важни хора – дори папата пише в Туитър – има и премного изяви на идиоти. Големият проблем на интернет е как да филтрира информацията, как да изхвърли това, което не е важно, и да остави само важното. Не можете да си представите какво негодувание имаше в италианските вестници по повод на това мое изказване. Уолъс: Неотдавна във фокуса на общественото внимание в САЩ беше знамето на Конфедерацията. В отговор на стрелбата в Чарлстън беше премахнато знамето на Конфедерацията от сградата на Конгреса на Южна Каролина – символичен жест за

видение

www.provo.bg

отстраняване на друг символ. (Знамето

важни произведения. Казвал съм, че когато

на Конфедерацията за много американци е

станеш на петдесет, трябва да спреш да

символ на робството и расовите конфликти.,

се интересуваш от настоящето и да пишеш

б.м.)

само за поетите от Елизабетинската епоха. Но никога не съм писал за поетите

Eко: Остатъци от расизъм има по целия свят.

от тази епоха. Това, което исках да кажа,

Живеем в глобално общество, хората се движат

е, че моите студенти, младите хора, са по-

и срещат. По италианското крайбрежие всеки

подготвени да разбират това, което се

ден идват стотици африканци. В страната ни

случва сега, но когато станат по-възрастни,

има възраждане на расизма. На подсъзнателно

би било добре, ако могат да говорят не само

ниво в Щатите винаги е имало расизъм. Има

за настоящето. Не следя много новите

и още един елемент – във вашата страна има

продукции на комикси, които ми изглеждат

твърде много оръжия. Тук, ако някой полудее,

прекалено трудни. (смее се) Продължавам да

най-много да вземе колата и да се опита да

следя популярната литература, но за лично

убие някого с нея. В случая с младежа, който

удоволствие. Ако не мога да спя през нощта,

уби хората в черквата в Чарлстън – той е

чета детективски роман, както прави всеки

получил пистолета от баща си като подарък

нормален човек. През 60-те писах за масовата

за рождения си ден. Така че това е проблем,

култура и си послужих със същия критически

характерен за вашата страна.

инсрумент и за високата култура. Това беше скандално. Някои ме питаха: „Как можете да

Уолъс: Едно от нещата, с което сте известен

анализирате Супермен със същия инструмент,

в Щатите, е, че смесвате високата и

с който анализирате „Божествена комедия”?

популярната

Отговорих, че достойнството на научното

комикси, Граф Монте Кристо с Аристотел

изследване не се състои в обекта, а в метода.

– всичко това е по страниците, които сте

Използвах правилния критически метод, за да

написали, и живее заедно. Излиза, че сме

анализирам това, което за мнозина беше само

достигнали до една миш-маш култура.

боклук.

Еко:

Уолъс: Вие написахте, че Супермен е нов поглед

култура.

Скоро

Тома

Аквински

бе

отбелязана книга

върху религията и че днес супергероите са

Публикувах

може би най-популярните митове в Америка

я през 1964 г. ,така че честването беше

– вселените на Ди Си Комикс и Марвел

миналата година, но току-що получих книгата

Комикс. Всичко това е много Умберто Еко. По

с многото дискусии, които е породила. Да,

този начин ние подкрепяме нашите любими

със сугурност не съм първият , който се

марки. През 1994 написахте, че Макинтош

интересува от масовата култура. Писал съм

(Mac) е католически, а Ай Би Ем (IBM) –

за Супермен, Чарли Браун и т.н. Винаги съм

протестантски, а днес те са култове,

се интересувал от популярната литература,

нашите нови божества.

петдесетгодишнината „Апокалипсисът

на

моята

отложен”.

като „Граф Монте Кристо” и дори по-малко

видение

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

Еко: Да, да. Във всяко време е имало популярна литература. Има една стара римска история. Представяли трагедия. Някой разбрал, че в един цирк има борещи се мечки и всички хора изоставили трагедията, за да отидат да видят мечките. (смеем се)Това е обичайно за всяка цивилизация и култура. Не го намирам за толкова трагично. Мисля, че във вашата страна хората не гледат само супергерои, но и нещо друго. Нашата телевизия е препълнена с боклук. Берлускони се води от принципа, че неговите шоу програми се гледат предимно от дванадесетгодишните.

дисертации на моите студенти откривам бележки под линия, препращащи към други докторски дисертации. Това означава, че в баровете и кръчмите студентите обменят идеи. Имайте предвид, че същите неща са се случвали и в зората на европейските университети през Средновековието. Пеели са се песни в кръчмите. Голяма част от нашия живот, живота на моето поколение, протече в кръчмата. Да бъдеш с някого, да си бъбриш с него е изключително важно. Безпокоя се за днешните хора, които прекарват вечерите си в интернет, вместо да отидат на бар.

Уолъс: Във всички Ваши книги след работа героите отиват в кръчмата, в траторията (вид италианско заведение, б.м.), в бара, където разговарят за живота, за политиката и това изглежда чудесно. Там се посяват семената на разказа, хората биват омагьосвани, опияняват се, създават връзки, забавляват се, кроят заговори. Това случва ли се в живота Ви наистина? Днес след работа ще седнете ли със студентите си или с колегите си на чаша вино, за да поговорите за дънки и политици, за тайните владетели на вселената?

Уолъс: И още едно нещо винаги ме е впечатлявало във Вашите работи – напрежението, балансирането на рационалното, на логиката със силата на символа. Това е някаква магия. Всичките Ви герои търсят своята идентичност, търсят смисъл, балансирайки между тези два свята. Така ли е в живота Ви? Как търсите смисъла?

Еко: Това е важно да се изтъкне. Сега посещавам по-малко такива места, защото съм на диета. Винаги съм бил щастлив, че преподавам в Болонския университет, защото Болоня е град със стар исторически център, в който има много аркади. Наличието на аркади означава, че хората, стари и млади, могат да се разхождат дори и при дъжд. Под аркадите има много ресторанти и барове. Студентите отиват там, както някога правех и аз. Винаги съм оценявал това, че в докторските

Еко: Правя го по цял ден. Когато чета вестник или книга, когато наблюдавам хората край мен … Ролан Барт казва, че семиотикът или „семиологикът”, както го наричали тогава, е човек, който върви по улиците и докато другите хора виждат нещата, той вижда смисъла. Това е истинското отношение – да виждаш смисъл във всичко, дори и в маловажните неща, да доказваш нещо, дори и по-големите загадки. Като професионален философ бих казал, че човек се чувства истински, когато мисли и за малките, и за големите проблеми. Това е истинското удоволствие. (смее се)

11.02.2015 г.

/ Списание с послание

видение технологическия напредък.

“

www.provo.bg чиято днешна култура-идентитет е абсорбирала всичко от миналото. Има континюитет и поради това такива нации

Да поговорим още малко за култура в контекста

изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които

на това, че България (заедно с Италия и Гърция)

историческото развитие е продължило кратко (САЩ,

е в тройката на Европа по културно-историческо

около 240 години) и е нямало време за висококултурни

наследство, а за Америка се говори като за

натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава

„безкултурна“. Кое предопределя чертите в

с динозаврите, но не и със стари човешки култури.

характера на двете нации?

С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на

За да бъда разбран правилно при предишния си отговор

въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на

и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл

българската и американската нации, не може да се

употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като

търси във високата култура. Но аналогията е интересна

исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н.,

и показателна: България лежи върху дебел слой минали

които характеризират облика на една общност – континент,

култури, но е една изостанала икономически и социално

държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я

общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада

наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и

нация, но води света. В смисъла на висока култура и

качество на познанията ни за света, което в английския език

двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата

се обозначава като “висока култура” – за да се различи от

разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е,

ниската култура на хората без образование, които не са

както казах в началото, насилствено занимание – е, че

чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски,

в Америка елитите са организирали обществото чрез

начини на ползване на придобивките на цивилизацията и

Конституцията и разделението на властите. Там елитите

т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като

ръководят държавата, чието население в културно

отнасящ се до културата-идентитет на определена общност

отношение съвсем не е пример за подражание. Америка

и отговорих в този смисъл.

има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен,

Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое

маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното:

определя чертите в характера на двете нации” отново връща

елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се

нещата към културата-идентитет.

самозадоволяват с обяснения и преживяване на вината си,

Културна нация няма. Във всяка нация има културни

докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила

индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът

лостовете на управлението. Затова и това управление е

културно-историческо наследство ми напомня за

така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува

дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от

да начертае план за бъдещето. Повечето американци

реално съдържание. Наследството е историческо, точка.

нямат висока култура, но културният им идентитет включва

Явно имате предвид археологическите находки, които

подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за

свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските

принадлежност към една велика държава. Повечето българи

и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока

също нямат висока култура, но културният им идентитет се

култура на населението, което днес ги намира, още повече

определя от социалния хаос, презрение към закона и липса

че това население в този исторически момент няма никакъв

на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал

принос за миналите култури.

отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен

Същността на проблема е в това, че има нации, при които

на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на

е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и

никого и нищо друго.

Имам добра памет, но бих се интересувал от паметта дори и ако имах лоша памет, защото вярвам, че паметта е нашата душа.

“

видение

КАКВО РАЖДА УТОПИИТЕ Станчо Пенчев Какво ражда утопиите? А антиутопиите? Човечеството се лута в своите представи за справедливост и несправедливост, ред и тирания, истина и идеология, и най-вече за земно и небесно. Мнозина от светлите умове са се питали възможен ли е небесния град на Земята или човешката цивилизация е само едно злокачествено образувание в космическия организъм? Нашият разсъдък напомня пружина на часовник, която някой е навил, но е

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

забравил да премести стрелките. Ние се движим, волю или неволю, по пътя на истината, но не познаваме законите на това движение. Виждаме цифрите на циферблата, които показват значение и последователност, но не и закономерност. Тогава нашето съзнание изприда от усещанията си нишката на предчувствието и се опитва да отгатне бъдещето като математически сбор, в който липсват стойностите и операциите, които го произвеждат. Ние виждаме обикновено или неговия антипод. Копнеем или се страхуваме. Надяваме се или се отчайваме със същата сила, с която довършваме сградата на света в представите си. Всъщност трябва да направим нещо много по-просто и естествено.

видение Да обичаме творящото начало в нас и да не се боим от привидната непредсказуемост на битието, което се подчинява, както телесен пулс на сърцето, на същото начало… ******************* Историята на народите напомня по нещо живота на пчелния рой. Докато майкатапчела е една, кръговете на организация в роя са подредени според мястото им в хранителната и възпроизводствена верига на общността. Те се движат като зъбчатите колела на съвършен механизъм. При хората, които все още не познават йерархията на тази организация, идейният център са морала и обичайното право, втвърдяващо се в юристпруденцията и конституционната матрица. Когато правото на власт е от Бога, то може да бъде оспорено от единици и то в привилигировано положение. Когато властта произтича от народа, той се разделя най-малко на две половини, а после се атомизира и неговото право губи силата си пред организацията на финансовия ресурс. Обществото се рои, но вече не може да възпроизведе достатъчно мощен център на своя живот. Организацията се усложнява, става високо разходна поради нарастващия брой посреднически звена, залинява от центробежната си тяга и постепенно се разпада. Новият пчелен рой търси ново местообитание, за да се преорганизира, а човешкия – новото лице на своя Бог. **********************

www.provo.bg Защо човешката представа за история няма почти нищо общо с усещането ни за справедливост? Великите сили са могъщи и несправедливи, а малките държави – слаби и зависими от тях. Сблъсъците между големите отравят света с омраза и страдание и разстройват живота на много човешки общества. Империите обикновено имат по няколко пъти по-дълъг живот от малките държавни образувания, въпреки че противно на моралните норми, потискат милиони и използват плодовете на техния труд безвъзмездно или с изтънчен цинизъм. В основата на тази загадка е човешкото съзнание. То е устроено като механизъм с махало. Затова за него изглеждат важни крайните положения, а не пътят между тях. Човешката история е, всъщност, история на съзнанието, което постепенно осъзнава действието вътре в себе си. Човек не се учи от грешките си, защото не прозира достатъчно ясно основните значения в живота си. Не разбира, че е на Земята, първо по своя воля, тоест трябва да приеме живота си и най вече хората около себе си като единствено възможните. Те не могат да му навредят, нито да го накарат да страда, защото всичко, което му се случва е избрано от него доброволно преди да облече телесните си одежди, а когато ги свали, той или душата му пак ще трябва да изберат и е по-добре да не повтарят най-простите упражнения на житейското изкуство. Превъплъщението на душите не е приумица на източните съзерцатели, а закон, който всеки в Новата епоха ще прозре и изпита със съзнание. Насила

видение или драговолно. В края на краищата изборът е личен и необвързващ еволюционния закон. Закон, който както твърдят старите писания, напомня хромел. Смила всички зърна със студената сила на камъка и оставя брашно – бяло и питателно. **************************** Съзнанието на модерния човек ще се връща постоянно към въпроса за идеологиите, дори когато му се струва, че ги е преодоляло като обществена болест. Какво ги създаде, защо? Отговорът не е прост и може да бъде даден поне от три гледни точки. Първата е на философа на историята: Идеологиите са плод на преобръщането на обществения организъм, който може да уподобим на съд с течност. Дъното овладява повърхността, но не може да запази своята хомогенност без наличието на примитивни начала на организация и духовно взаимодействие в хоризонтален ред. Идеологиите заместват религиозните учения за определен/обикновено кратък/ период от време. Те се раждат, когато структурата на обществото се смие и центърът-връх на пирамидата губи значението си за държавния ред. Масите овладяват властовите лостове, но не познават в дълбочина историята на човешката организация и я заместват с надисторически псевдоуниверсалии. Втората гледна точка е на антрополога. Тя обяснява всичко с подсъзнателния импулс на масата към уравниловка. Принципът за равното разпределение на благата в първобитните общества

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) създава устойчивост в отношенията на общността и организация за нейното опазване и възпроизводство. Равнопоставеността е ограничение на свободния избор и не позволява висока специализация на труда, тъй като неговото количество не може да се измери. Важен става единствено материално видимия вид труд. Затова Петър Дънов нарича т.н. “комунизъм” религия на труда. Истината е, че масата рядко мисли чрез институциите, тоест чрез опита на човешкото общество да постигне максимално ефективна организация. Тя търси равновесие, за да не се атомизира. Третото гледище е на религиозния мислител и според него в определени моменти човечеството губи връзката си с Духовния свят, а оттам и с висшите центрове в съзнанието си. Тогава разумът създава своя схема за овладяването на действителността. Всяка разумна схема, обаче, е времево ограничена, затова репресията се опитва да удължи нейния живот до максимална точка. ************************** Мнозина задават въпроса: Какво е бъдещето на света, с тайната надежда предсказанието да ги освободи от вътрешните им страхове и тревоги. Човекът прилича на дърво, което живее чрез корените си, но диша и усеща с листа. Крехки сетива, които губи и отново връща по някакъв непознат нему закон. Можем да сравним човешката история с природния кръговрат и това не е красива метафора, а формула на

видение съществуването и движението на Духа. Сега е зима и ние живеем по нейните закони. Студено ни е, страхуваме се от глад и болести, но това е само един от духовните сезони. Сега съзнанието ни, лишено от своите тънки усещания и трепети не може да си представи картината на истинското природно и човешко обновление. А може би не трябва, защото студът е справедлив и безжалостен и не прощава ако изгубиш силата на жизнените си сокове и спреш усилието на Духа си да полети. ******************* На невярващите в преображенията ще разкажа следната притча: Един могъщ владетел, постигнал върховната си власт още на младини, пожелал да изучи пътя на безсмъртието. Повикал при себе си всички земни мъдреци и ги помолил да му предадат знанията си за вечния живот. Сред мъдреците веднага избухнал спор кое знание е по- истинско. Тогава царят плеснал с ръце и извикал: - Ще заповядам да отнемат главата на най-умния от вас, само ми го покажете! Настъпило гробно мълчание. Царят поклатил глава и казал тъжно: - Щом животът е по-ценен и от найголямата мъдрост, то всичко започва и свършва с него. - Не, царю – обадил се един старец, – просто пътят до смъртта е найкратък, а ние познаваме само него.

www.provo.bg Станчо Пенчев е роден на 13.02.1962 г. в град Шумен. Завършил е философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите „Късна жена“ (роман; 1993, 2014), „Отблясъци от капка вода“ (фрагменти; 1995), „Слабостта на спасения“ (притчи; 1995), „Сънни светилища“ (разкази, притчи, сънища; 1997), „Властта на очите“ (разкази, притчи, фрагменти; 2001), „Лунен купол“ (роман; 2002) и „Сянката на вдигнатата ръка“ (разкази, притчи, фрагменти; 2004), Голяма книга на българските владетели (2013), Голяма книга на великите личности на България (2014), Триада (притчи, фрагменти, 2014). Негови текстове са превеждани на немски и френски езици.

/ Списание с послание

*******************

странство

ЗА БЪДЕЩЕТО БЕЗ СТРАХ Златко Ангелов “Опиянени от мрака в душите си хора се движат към мрака на юнивърса, защото мрак при мрак отива …” Мила Искренова, хореограф Парадоксът на нашето време … … е, че постиженията на науката се използват за религиозна пропаганда и водене на религиозни войни. Едно време “бог” е бил локален: в лицето на облечените в църковна власт свещеници се е явявал на вярващите от амвона на местната църква. Днес “бог” е глобален: проповядва и набира слаби мозъци за стадото си чрез

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

световната електронна мрежа, която е продукт на най-модерните технологии, осъществени и станали масово достъпни благодарение на постоянно напредващата наука. Това сякаш не прави впечатление на никого. Не прави впечатление и че, противно на очакванията на светлите и просветени умове, вместо да се оттегля в тъмнините на обезсмислените човешки идеологии, религията се завърна в центъра на световното внимание. Това състояние на нещата е объркващо. Милиарди електронни думи се изчукаха и изчукват по компътюрните клавиатури от хора, които реагират първосигнално на различните опасности, за които се съобщава от хиляди медии – самозвани, самонадеяни, непрофесионални – по начини, които рядко имат нещо общо с обективните факти и авторитета на класическите информационни агенции. Все повече хора знаят други езици освен родния си и безкритично поглъщат информация от всякакви сайтове. Лъжата, измислицата, манипулацията и абсурда

странство придобиха нечувани, гигантски размери. Объркването се увеличава многократно от факта, че с тези лъжеинформация и лъжеинтерпретации са бомбардирани и се самобомбардират все повече и повече необразовани, повърхностни, уплашени и преобладаващо религиозни хора. Нарастващият дразнещ шум увеличава хаоса, вместо да внася онзи порядък, който вярната интерпретация по правило въвежда в мисленето и поведението. Вярна е интерпретацията, която е подчинена на историческата и човешката логики. Фалшива е интерпретацията, която употребява стряскащи думи, шок, скандали и сензации. Тя презира логиката. И минава безнаказано, понеже се крие зад завесата на вездесъщата свобода на словото. За писателя, който съзнава отговорностите, произтичащи от свободата на словото, алтернативата е да замълчи. Едно, че няма кой да го чуе. И друго, онези, които се опитват или биха желали да го чуят, вече нямат време да го слушат. Ала мълчанието е бягство. Ето защо, когато получих покана да напиша този текст, “в който да каж[а] неща, които са [ми] на сърцето на тема атентата в Париж, ситуацията в Сирия и изобщо световното положение,“ реших, между бягството и участието, да избера по-малката вреда: съгласих се да го напиша. Пиша го не като историк, политолог, социолог, културолог или антрополог, а като писател, с разум в сърцето: едновременно участник и наблюдател. Разликата между нашето време и епохата, която приключи с края на 20 век, … … е, че, заблудени от водещата политическа парадигма на капитализма – Демокрацията, масите придобиха самочувствие, че могат да изместят елитите от управлението на обществото. На много места елитите и масите сякаш си сменят местата. Разумът, ръководен от знанието,

www.provo.bg отстъпва на безумието, подхранвано от глупостта. А още не е намерена по-добра хранителна среда за глупостта от религията. И това е процес, който тече, въпреки че масите не се стремят съзнателно да станат елити. Те просто искат да бъдат на трапезата, но както са си тъпи и безотговорни. Те дори не знаят, че трапезата с нейните научни обяснения за света и политиката, все по-проникновено знание за света и нейната материалистична философия, е резултат от Просвещението и Реформацията, с които европейските елити започнаха промяната на възгледите ни за света през 18 век. Увеличеното дълголетие на вярващите, ако щете, не е паднало от небето, а е дошло в резултат от знанието придобито с методите, родени от материалистичната философия. И не е за чудене, че в този интелектуален вакуум сякаш внезапно, без да сме очаквали, се появиха ал-Кайда, Путин и Даеш; случиха се Крим, Украйна, потокът от бежанци, кръвопролитията на тунизийския плаж, над Синайския полуостров и по средата на свободолюбивия Париж, столицата на световната култура, Сан Бернардино и … нищо чудно докато четете този текст нещо още по-зловещо, но вече предвидено, но непредотвратено, да ги е изместило в краткотрайната памет на човечеството. И всичко това заради сляпата, безмозъчна вяра на някакви архаично мислещи чудовища в писанията на техния Пророк, който бил предрекъл че халифатът е територията, на която ще настъпи Последният ден, Апокалипсиса, когато армията на правоверните ще разбие и унищожи завинаги армиите на неверниците от Рим. Светът гледа на миналата история от разстояние … … и поради това я описва с груповите й проявления. Колкото по-далеч от нас е миналото, толкова по-малко подробности за живота на малкия човек остават видими и толкова повече ролята на водачите или престъпниците се преувеличава. Методологичният недостатък,

странство който историята като наука не може да преодолее, е, че и настоящия момент тя описва като групови сблъсъци и интереси без да се интересува от преживяванията на малкия човек. Обаче в настоящето малкият човек е както действащо лице (в зависимост от гледната му точка, интелектуалния хоризонт и близостта му до събитията е или наблюдател, или потърпевш), така и консуматор на тази медийна информация, която утре ще се превърне в историческа. С една дума – онова, което става днес в Украйна, Ирак, Сирия, Даеш, Израел, Турция и околните държави, придобива почти митични очертания в съзнанието му, постоянно облъчвано от медиите, които отразяват повече или по-малко едностранчиво, с повече или по-малко подробности случващото се. Вездесъщият надпис “Breaking News” почти не слиза от екраните, но той рядко е етикет на събития, които наистина налагат прекъсване на всекидневието ни и заслужават да им се отдаде сериозно внимание. Ако масовите отстрелвания на невинни граждани и деца в затънтени градчета на Америка или всекидневното бомбардиране на конвои с петрол в Близкия изток ни се показват през ден, те постепенно но сигурно стават част от всекидневието. Дори и кръвопролитията в Париж извършени в интервал от 11 месеца, са нещо, с което свикваме. Но онова, което виждаме по телевизията или за което четем в интернет и хартиените издания, ние не сме преживяли. То ни плаши без да разбираме причините, които са го предизвикали. Ние можем само да изпитаме властта върху тялото и мислите ни на първичните ни инстинкти, които всячески ни подсказват, че (може би) сме заплашени. Дори и да сме на хиляди километри разстояние от мястото на горещото събитие. Рационалното ни мислене е обезсилено от гледките на взривове, обезумяли от страх хора, младежи с черни забрадки, които размахват калашници и думи, които са изречени, за да всяват страх. Рядко чуваме звуковете и никога не усещаме миризмите: на пот, на кръв, на изгоряло месо, на пушек от димки, на разлят

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) петрол. Не можем да съпреживеем ужаса, който падащият от взривения самолет невинен и нищо не подозиращ пътник изпитва от момента на взрива до момента, в който мозъкът му престава да работи, но въпреки това се опитваме да го усетим, защото може да се случи и на нас. В същото време нашият собствен живот продължава да тече, сякаш безразличен към ставащото някъде там, надалеч. И това ставащо, конфликтите по света, речите на политиците, некохерентните събития и пазарният рефлекс на медиите да драматизират нещата, за да ги следваме, ни се донася с различни думи, от различни позиции, пречупено през различни интереси. Всекидневното, тривиалното, радостното, щастливото, доброто – те не се продават. Продава се драмата. Продава се ужаса. Продава се войната! Във война ли сме наистина? Политици и коментатори все по-често злоупотребяват с тази страшна дума, всяваща сама по себе си ужас. Дали сме във война или не зависи, както всичко, от дефиницията за война. Но преди да предложа своята дефиниция, искам да отбележа втория сериозен недостатък на описанието на съвременността от медиите и политиците. Те смятат, че най-силен и убедителен е анализът на настоящето, когато употребяват аналогии с подобни исторически събития от миналото. Аналогиите са инструмент на логиката, който ни помага да прогнозираме, но тяхната недостатъчност е в невъзможността да се сравнят всички фактори, повлияли на миналото събитие, с факторите на настоящия контекст. Обикновено се вземат известните фактори от миналото – начина на водене на войната, изходът от нея, последствията през следвоенния период, икономиките на участвали държави и т. н. – и се пренасят механично, сякаш войната става при същите военни действия, същия вид военна техника, участие на същите по икономика и устройство държави, същите метеорологични фактори и др. п.

странство Може би най-съществената разлика между известните от историята войни и днешните въоръжени стълкновения е, че нашата основна представа за война е между армии за завоюване на територии, докато днес не воюват армии/държави една срещу друга и много рядко, както в особения случай с Крим, става дума за завоюване на територии. Другият вид познати войни са гражданските, при които част от населението се бие срещу правителството. От проучване на продължителността на гражданските войни през периода 1945-1999 се е установило, че в началото на периода те са траели средно 2 години, докато в края му – средно 16 години. Най-продължителни са онези граждански войни, например в Колумбия, където партизанските сили намират начини да се самофинансират. Обратно, граждански войни започнали с преврат, по правило траят по-кратко. Студената война беше война на нерви и шпиони, завършила с победа на икономически по-силната западна страна. Тя би могла да бъде обяснена и като война на идеологии, завършила с крах на идеологията на тоталитарния комунизъм. Четвърти вид войни са колониалните, когато в търсене на ресурси западните държави са настанявали армия и администрация в слабо развити, практически неуправлявани страни в Третия свят и са налагали своята власт и култура над местното население. Според привлекателния възглед на Тимоти Снайдър, дори Сталинова Русия е била колониална империя, която е включила колониите си в своите граници – нещо като вътрешно колонизиране, а и Хитлерова Германия е имала за цел да колонизира Европа, включително и европейската част на Русия. Тези две колониални системи се сблъскаха в класическия тип война, Втората световна, и след нея се роди проектът Европейски съюз, който е точно обратното на имперската структурна максима “разделяй и владей”. Колонизираните държави и съветските

www.provo.bg републики бяха слаби единици. Европейският съюз е интеграционен проект на силни национални държави; те стават силни поради самия факт, че са интегрирани на принципа на търговията и военното сътрудничество, а не на принципа на силната наднационална власт. Посткомунистическа Русия е точно обратното: нейният raison d’être e разделянето и отслабването на съседните държави, което се проявява като политика, целяща да доминира над Европа като предизвика нейната дезинтеграция. На какво най-много приличат днешните въоръжени конфликти в Украйна и Близкия изток? Отговорът не е труден: на граждански войни. Но нито една предишна гражданска война не прилича на тях и аналогиите с миналото са безполезни. В Сирия действително започна гражданска война срещу правителството на Асад. Но хаосът, който тя донесе, подсказа на хора, отделили се от ал-Кайда или радикализирали се след войната в Ирак, че е настъпил сгоден момент да използват неуправляемите територии на части от Ирак и Сирия за установяване на царството на Пророка. Съществуващите въоръжени отряди се превърнаха в подобие на армия на Даеш, която стриктно следва жестоките методи на геноцид, препоръчани от версията на корана, която според тях е единствено правилната. Към територията обявена за халифат започнаха да се стичат подмамени чрез интернет вярващи от цял свят, повече от Европа, по-малко от Австралия и САЩ. Даеш вече не се бори против Асад, а за себе си. Те не се интересуват какво правителство ще има в Дамаск, стига да бъдат оставени да живеят според законите на шариата. Но онова, което те изнасят в западния свят като тероризъм, не е война, още по-малко гражданска. То е чиста пропаганда, за да покажат на своите последователи – масата от набожни мюсюлмани, които доброволно са се присъединили към тях – че са силни и че ще предизвикат посочения от Пророка враг. Те мотивират този тип изнесен тероризъм

странство с предписанието поне веднъж годишно да убиват неправоверни. В Украйна хората от Майдан извършиха преврат и това щеше да бъде една съвсем кратка гражданска война, ако Путин не беше видял възможност за себе си: да присъедини Крим към Русия и да подкопае гражданския мир в основната си бивша колония, Украйна, със стратегическата цел това да бъде форма на непряка атака срещу Европа. Путин изпрати “зелените малки човечета” като отряди от наемници да водят партизанска война срещу редовна армия. Но това вече не е гражданска война в пълния смисъл, понеже е форма на пълзяща агресия от чужда страна срещу суверенна държава без да е обявена война. Контрастът между двете “войни” е показателен. В Украйна, където поради наличието на достатъчно ресурси няма масова бедност и има централно управление, военните действия бяха прекратени, поне засега. В Сирия, където населението масово гладува поради четири последователни години суша, битките продължават. Така че не бива да пренебрегваме климата като фактор в кризисните райони на света. Но никъде в останалата Европа, нито в САЩ или в страните на Австралия и Океания, да не споменаваме Япония, не се води война. Има терористични инциденти, но населението живее в мир и жертвите от терора са помалко от жертвите от природни бедствия, да не говорим за пътно-транспортните произшествия. В САЩ, за всичките години след 11 септември 2001, включително и Сан Бернардино, жертвите от доморасъл ислямски тероризъм са 45, докато убитите от “бял” тероризъм са 48 при 200,000 конвенционални убийства. Терористичните инциденти от ислямски тероризъм обаче имат драматичен психологически ефект: кой е онзи, който си позволява да нарушава нашите свободи и човешки права, между които правото на живот е първостепенно? И с какво право?

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) Ето че стигнахме до малкия човек. Европейският човек желае да живее в свободни общности, според ценностите си, и реагира, когато някой иска да наруши този живот заради други ценности или заради омраза към неговите. Европейците са създали закони, гарантиращи свободите на индивида – особено свободата на движение и на словото – и ги спазват. За мюсюлманина не съм компетентен да направя каквото и да било обобщение, но две неща показват неотклонни тенденции. От една страна, той не търси свободите и правата, които са така скъпи на европееца, и се чувства щастлив, когато следва правилата на племето, на което принадлежи. Той има малък или почти никакъв афинитет към националната държава – неговата лоялност е към племето. А племената живеят според различните версии на ислямската религия – повечето са умерени, но радикалните са неуморни в убеждението си, че трябва да наложат своята версия над другите. От друга страна, поради агресивността на последните и поради липсата на образование и/ или работна заетост, огромни групи от малки хора, напълно зависими от вождовете си, се оказват а) бедни; б) застрашени от екзекуция и в) пушечно месо в кръстосания огън между враждуващите ислямски фракции и кралства. Поставете се на мястото на тези хора и ще видите, че онова, което ги кара да бягат от родните си места, е нагонът към живот. Те си нямат идея от западния свят и няма от къде да дойде каквато и да е враждебност спрямо него. Те никога не са имали намерение да убиват или да предизвикват криза на ценностите в Европа. Мнозинството бягат наблизо – Турция, Йордания, емиратствата, които все още ги приемат. Израел не ги приема по понятни причини. По-интелигентните и по-смелите от тях чуват, че в Европа се живее добре, и се опитват – с риск за живота си, което говори колко безнадеждно е положението им у дома или в бежанските лагери на съседите им – да стигнат до нея. Така е било от край време: от местата, където

странство царят мизерията и страхът от унищожение, хората търсят спасение в местата, където животът е спокоен и уреден. Големият, неизречен (и неизбежен, неразрешим) проблем за приемането на тези хора е класов: те идват от най-долните слоеве на обществото, необразовани, без професии, без системни знания и елементарна култура. Ако бяха хора поне от средната класа, те щяха веднага да се включат в пазара на работната сила и отношението към тях щеше да бъде много по-емпатично. Освен всичко, те са продукт на една идеология, която е чужда на ценностите на западната цивилизация. Идеологиите, а не армиите или ислямският тероризъм … … са причината очакваният след края на Студената война нов световен ред да не се състои. Грешката на Фукуяма, който прибързано обяви края на историята през 1989, беше в прекалената му вяра в ценностите на западната цивилизация, които надделяха в Студената война. Ценностите, които са винаги нещо повече от опитите да бъдат адекватно назовани като демократични или либерални или либерално-демократични, стоят над идеологиите. Като система, те са логичният прогрес на хуманизма след провала на последната голяма идеология – марксизма – родена в Западния свят и провалена от лишения от тези ценности славянски Изток. Свободата на личността, свободата на словото, правото на живот, труд и равенство, правото на търсене на лично щастие без то да е в ущърб на общността, закрилата на човешкото достойнство от закона и институциите, свободата на движение, разделението на държавата от църквата и организиране на обществото според законите на науката и еволюционното обяснение за света – това са само най-общо дефинираните ценности, според които живее и се управлява западната цивилизация.

www.provo.bg Системата от тези ценности отхвърля и, нещо повече, създава предпазни механизми против която и да е идеология. Тази система не е предписание за живот, а условие за свободен избор на живот. Противно на нея, всяка идеология, която познаваме от историята и съвременността, е начин да се упражни власт върху големи маси от хора – същевременно и преди всичко върху малкия човек – чрез заместване на свободния избор с предписания, произтичащи от идеологията. Наивната илюзия, споделяна от мнозинството хора, живеещи според либералните ценности в западните демокрации, е, че ценностите ще изместят идеологиите някакси от само себе си. Износът на демокрация се превърна в крайъгълен камък на консервативната западна политика. Уви, недоглеждането на процесите, тлеещи в до вчера колонизираните племена в Африка и Близкия и Среден Изток, днес се заплаща скъпо. За тези племена моделът на социална организация и държавно управление, основано на хуманистичните ценности, който им предлагаше Западна Европа, се оказа неразбираем и поради това неприемлив. Обединяващият принцип на националната държава нямаше как да се възприеме от хора с племенна лоялност и верска подчиненост на единствената организирана сила в техния свят: ислямската религия. Принципът на организация за тях е религиозната идеология – предписанието! По друг начин хуманистичните ценности са изопачени в бившия комунистически свят, където западният модел също не се случи веднага. Вместо това сме свидетели на културна и идеологическа съпротива, поради което присъединените към Европейския съюз източноевропейски народи възприемат бавно правилата и принципите на социална организация, която почива не на идеологически предписания, а на свободен избор, структуриран в институции и опазван от върховенството на закона. Употребих съзнателно думата “народи”, а не държави, за да подчертая, че не управлението пречи на европеизацията на източните страни, а самият малък човек в тези общности, който

странство не е обучен да живее според ценности, дърпа се назад и не подкрепя политиките, които ги въвеждат и защитават. По отношение на бежанците, трябва да се опитаме да го разберем: идват някакви напълно непознати, културно чужди, съмнителни индивиди и искат да се настанят в съседния двор, докато моят двор е все още неограден (без протекцията на правото и институциите), аз се страхувам за спокойствието си, за хляба си, дори за живота си, а няма кой да ми предпише – няма вече идеология – как да се справя с тези пришълци. Тенденцията е очебиеща: колкото по на изток се отива, толкова по-бавно се извърша промяната. И тази промяна тотално спира, умъртвена от идеологическата стена, издигната от Путинова Русия. Ето защо е необходимо да осъзнаем, че … … две идеологии застрашават световния ред днес: Великоруският панславизъм и Даеш-версията на исляма. Тъй като Русия е позната на българската публика, за моята теза е достатъчно да цитирам Нобеловата лауреатка за литература през 2015, гражданката на Белорусия Светлана Алексиевич: “… руснаците получиха свободата и се върнаха по собствена воля обратно в робството. Те обичат Путин, защото страната им уж отново била уважавана и от нея се страхували. За съжаление руските елити, за разлика от полските например, нямаха никакъв план за ново начало след комунизма. Руската свобода беше просто брътвеж, руските елити могат единствено да крадат.” На руснаците им е било винаги тясно в тази огромна и неуютна държава. Но не защото им липсва пространство, а защото им липсват народи, върху които да доминират; народи, които трябва в своята подчиненост да признават колко Русия е велика. Величието на Русия руските елити виждат единствено в себедоказването й като световна сила. Но тъкмо дълбоката културна недостатъчност – служенето на идеологии, подчинението на

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) върховния Баща, цар или Генсек, все едно, или “силен” вожд като мачо-то Путин, и непонятността на западните ценности – им е пречила винаги да станат такава. Опитаха с марксизма и се провалиха. Сега опитват с нещо, което наподобява на ислямския радикализъм: шовинистично тълкуване на панславянските философи от 19 и 20 век, което изисква бащицата управител – забележете, не народа, а върховния му повелител – да следва предписанията на идеологията. Това тълкуване е великоруската идея за “специалността” на славянския руски народ, призван от съдбата да определи бъдещето на света. Тази идеология се поддържа от единствения тип управление, което Русия, откакто съществува, познава: управлението на тайните служби (Geheimdienstregierung). Няма как, нито исторически, нито социологически, нито психологически, нито икономически, този народ да направи промяна, нежели “революционна”, към управлението, подчинено на хуманистичните ценности, което е управление на правото (Rechtregierung). За българската аудитория звучи не само странно, но невероятно, че хората, които от западните страни се стичат в халифата са искрено ръководени не от интереса си, а от вярата си. Още по-чудновато ще й прозвучи, че Даеш не се стреми да създаде държава с граници, а си представя халифата като територия, където е създал своеобразна социална организация с безплатно образование и здравна помощ, но и с морална полиция. Тази територия не е избрана случайно: тя е гола и неплодородна земя, но включва градът Дабик в северна Сирия, в полята около който се очаква да пристигнат войските на неверниците и да се разрази последната битка преди мохамеданите да се отправят към рая на вечния живот. Халифът алБагдади се е самообявил за такъв и е бил приет от масата правоверни, защото се е заклел да спазва стриктно правилата, предписани от Пророка Мохамед през 7 век. Но той има моралното право да бъде халиф, защото е от племето Куреши, същото от което произлиза и Мохамед. Той отговаря и на другите две условия: до бъде морално

странство чист и физически и умствено здрав, както и да има авторитет. А последното значи да бъде надарен с харизма, сила на личността и безупречна репутация на последовател на Пророка, чрез които да налага ислямския закон. Неговият обет е обвързан със задължението да се самоотлъчи, ако не налага стриктното практикуване на шариа. А шариа е създаден от Мохамед във времена на войни – самият той е бил жесток и безмилостен пълководец – поради което включва разпъване на кръст, обезглавяване и владеене на роби. Интересно е да се отбележат и запомнят две важни съпоставки между исляма и християнството, които обвързват техния произход и разкриват общата им същност: едната е, че реалният Христос е бил обикновен човек, поради това миролюбив и благ, а другата – че Мохамед е използвал текстовете на Стария завет, за да ги “претвори” в корана, поради което жестокостите на шариа всъщност имитират жестокостите, проповядвани от старозаветния християнски бог. Средновековието се е завърнало в модерността. Модерността му пречи да се състои в пълната си правоверност и порядъчност и поради това трябва да бъде нападана и жестоко наранявана; не само хората, а и паметниците и постиженията на науката й. Но модерността налага и някои приспособявания: населението не произвежда самo храната си, както е било по времето, когато се е пишел корана; бързината на света изисква комуникациите да са мигновени, а не предавани от вестоносци на коне; модерният свят е натъпкан с оръжие и враждебен на ислямската идеология; ръководен от своите сметки и интереси, той употребява военното си превъзходство, за да смачка в зародиш предписаното от Пророка земно царство. Всичко това изисква средства, екипировка и технологическа организация. Едно сигурно доказателство, че целта на Даеш е да въведе порядък в ислямския свят като установи възможно най-чистата и най-правоверна ислямска общност според предписанието на Мохамед, е отношението на

www.provo.bg идеолозите на халифата към Израел. В своето първо и единствено публично изявление, Абу Бакр ал-Багдади е дал да се разбере, че конфликт с Израел не представлява приоритет за Даеш. Той и неговите идеолози подчертават по различни поводи, че водещият им приоритет е т. нар. “близък враг”, т. е., арабските режими, които те смятат за недостатъчно ислямски. Война с Израел не е на дневен ред. За тях сунитските режими, които не следват уахабизма, са найголемите грешници. След това идват шиизма и неговите привърженици, които според тях са извършили най-големия грях спрямо Пророка, като са се опитали да го поправят. Писанието на Мохамед е толкова съвършено, че всяка поправка означава отхвърляне, а това е смъртен грях. Това обяснява защо в териториите, на които се разпореждат, бойците на исляма колят безпощадно повече мюсюлмани от не тяхната марка, отколкото християни. Но има и нещо друго. Уахабистите на 18 век, които, след Османската империя, са направили единствения опит от три века насам да създадат халифат, са били заобиколени само то мюсюлмани и поради това са завоювали само ислямски земи. За разлика от тях Даеш праят всичко възможно да имитират найранното мохамеданство. Тогава войските на Мохамед са отвоювали земи от неислямски народи и това кара хората от Даеш да се чувстват в същата ситуация, дори и в тяхно съседство да няма немюсюлмански земи: изпращат бойците си в Европа и САЩ. Но странно – не и в Израел. Още по-силна възбуда и очаквания предизвикват у тях съобщенията, че американски войници ще участват в битките по суша. След такова съобщение, техните туитър комуникации избухват като спазъм от удоволствие, сякаш много скъп гост ще пристигне на тяхното празненство. Фашизъм, сталинизъм, уахабизъм, ислямизъм от каквато и да е марка – всички те се харакеризират с вярващи тълпи, които

странство

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

следват вожда си-идеолог. Но освен идеология, той им предлага битки, опасности и смърт – а това е емоционален повик, на който е трудно да се устои. Бойците на Даеш вярват, че са призвани да извършат нещо, което не е само земно; те са въвлечени в битка, която е по-важна от собствения им живот. Затова са готови да се радват на собственото си изтребление, защото са убедени, че, дори и когато бъдат обкръжени и обезоръжени, ще получат благословията на Пророка, ако му останат верни.

Преди да премина към заключението, смятам за необходимо да подчертая, че анализът ми дотук почива на информация от възможно най-достоверните източници, с които светът днес разполага. Тази информация е логично неуязвима и помага събитията, които вълнуват малкия човек, да бъдат интерпретирани в съответствие с човешката логика и с логиката на социалната еволюция на човечеството. Тази интерпретация е стриктно рационална и необременена от лични или идеологически пристрастия, поради което не води до катастрофически изводи. Тъкмо обратното, тя помага да разберем кои са силите, въвлечени в конфликтите, природата на самите конфликти и евентуалните решения, които можем да очакваме. Няма военна идеологията.

сила,

която

да

победи

Борбата с тероризма е концептуална глупост, все едно да се бориш с гранатите. Alain Deneault, philosophe et sociologue, Université de Montréal, Québec Нека си представим, че Даеш беше миролюбив култ, който не изпраща бойци да всяват страх в Западния свят. Щяхме ли да го нападнем? Щяха ли безотговорни кандидати за президент в САЩ да размахват томахавката до момента, в който не отговарят за действията си и не ръководят армия от американски момчета, които ги чака много по-добро бъдеще от това да бъдат заклани от някой последовател на Мохамед? Щеше ли

Франсоа Оланд да се кълне тържествено, че се намира във война – с кого? – и че ще унищожи врага – кой? Нека си представим, че Русия не съществуваше. Щеше ли Украйна да бъде проблем – за себе си, за Европа и за Русия? Щеше ли България да се колебае относно своето европеизиране? И щеше ли цивилизованият свят да бъде въоръжен до зъби, за да се брани от източното чудовище? Да, в един утопичен свят без култове и без напъните на Русия да стане велика хегемония щеше да има мир и военното превъзходство нямаше да бъде първият избор на средство за решаване на сериозните международни конфликти. Но ние живеем в реалния свят, където съществуват ограничен брой опции за излизане от кризите и решаване на проблемите. Лесната опция, както за проблема Сирия (който включва два противостоящи проблема: Даеш и Башар-ал-Асад), така и за проблема Украйна, е военна интервенция. Логиката зад тази опция е: ние сме силни, достатъчно е да хвърлим бомбен килим върху територията, където е Даеш (точните думи са на ултраконсервативния кандидат за президент Тед Круз) и ще ги изтрием от лицето на земята; достатъчно е да въоръжим добре Украйна, и тя ще се отбранява успешно срещу руската инвазия. Но това е и късогледата опция. Тя не се съобразява с констелацията от интереси и сили, която е завързала ужасния средноизточен възел. Тя не отчита фундаменталната истина, че една окупационна армия трябва да остане в окупираната територия и да я управлява – т. е., да се намеси в хилядолетната история на територии, които живеят по правила коренно различни от тези, по които живее страната-окупатор. Ирак е жесток и горчив провал точно в това отношение. Няма държава в света, която да иска – и да може! – да притежава окупираната територия по-дълго отколкото трае окупационната

странство война, когато тази територия е далеч и не застрашава пряко жизнените интереси на окупатора. Тази истина обаче не е валидна за Украйна. Украйна е съсед и културен брат на Русия. И е в непосредствено съседство. Да изпратиш войски там, за да я защитиш от руска инвазия, означава да обявиш пряка война на Русия или, в по-мекия случай, да предизвикаш нова надпревара във въоръжаването. Русия е посилна в своя периметър на действие и особено когато защитава жизнените си интереси, а Украйна не е жизнен интерес за Америка. Както е казал Обама на едно заседание на Националната служба за сигурност, “ако аз искам да презвема Канада или Мексико, никой от света няма да се засили да ги защити”.

“Да заявиш, че понякога се налага използването на сила, не е цинизъм. То означава да признаеш смисъла на историята, несъвършенството на човека и границите на разума. Нациите трябва да се придържат към стандарти, които управляват употребата на сила и справедлив мир трябва да бъде постиган само при спазване правата и достойнството на всеки индивид. Но Америка не може да действа сама, освен ако не са нарушени жизнените й интереси. Сблъсъкът с репресивните режими понякога е лишен от удовлетворителната чистота на негодуванието, но нито един репресивен режим не може да продължи по нови пътища, ако не сме му оставили вратата отворена.” Барак Обама, из Нобеловата лекция по случай получаването на Нобелова награда за мир, декември 2009. Един ден ще разберем какъв късмет светът е имал от това, че Обама, с неговата въздържаност и дългосрочна стратегия на съобразяване с местните условия, е бил президент на САЩ през трудния период между 2009 и 2016, унаследил две неуспешни окупационни войни в Афганистан и Ирак и командвал американската армия през международните кризи в Украйна и Сирия. И, колкото и да изглежда методично правилно и

www.provo.bg емоционално привлекателно, аз не пиша този анализ, за да направя прогнози или да дам препоръки как цивилизованият свят да излезе печеливш от тези кризи. Но съм неотклонно убеден, че, когато фактите от историята и настоящето са изложени вярно и в логичната им взаимовръзка, всеки може да се ориентира за себе си. Лесни решения няма! Сигурни прогнози няма! Обаче съчетанието от системна концептуализация, критично мислене и достоверна информация са достатъчна гаранция, че мислим за света в съответствие с неговите реалности. Това са реалностите, които всеки политик, независимо на коя страна в конфликтите се намира, трябва да отчита, когато взема своите решения. И колкото с по-голяма мощ разполага и ръководи, толкова неговите решения са по-съдбоносни за милиони хора, които не са непосредствено застрашени от или ангажирани в кризите. В този смисъл контрастът между решенията, които взема Обама за външната политика на САЩ, и решенията, които взема Путин, са пълен контраст на отговорност срещу безотговоност, на загриженост за света срещу загриженост само за собствените, не дори национални, но лични интереси. На фона на този контраст трябва да осъзнаем, че Украйна и Сирия са горещи точки на света, където локалната история се оказа по-силна от рационалните стратегии, които външни, независимо колко военно мощни държави прилагат, за да разрешат конфликтите, да защитят себе си и да успокоят света, че световният ред не е фатално застрашен. Нещо повече, недостатъчно е те да бъдат интерпретирани само като елементарна конфронтация между два отколешни съперника – могъщата демократична Америка и отчаяно аспириращата към могъщество авторитарна Русия. Стана така, че конфликтът в Украйна беше замразен с икономически санкции, без дрънкане на оръжие, а конфликтът в Сирия е на път да включи съперниците в една обща коалиция

странство поради ироничното “съвпадане” на интересите им по отношение унищожаването на Даеш. Както Обама, така и Путин съзнават много добре, че изпращането на сухопътни войски в Сирия е капан, от който няма измъкване. Но Сирия даде възможност на Путин да изглежда като равностоен партньор, като играч в световните дела. Неразрешимият засега ребус е в това, че САЩ и Русия имат за съюзници различни локални играчи. Русия е в една линия с Иран и режима на Асад, САЩ е в една линия с Ирак, Йордания, Турция и Саудитска Арабия. И ребусът е още по-заплетен като отчетем историческите реалности: помежду си тези т. нар. коалиционни партньори и различни техни по-малки прокси-организации като Хизбула, кюрдите, туркмените и т. н. имат конфликтни интереси. Турция на никаква цена не иска кюрдите да бъдат силни; Саудитска Арабия (сунитска) и Иран (шиитска) са съперници за влияние от векове. И още, и още. Племенната култура не може да бъде надиграна от армии и политики, които почиват на национални култури и национални интереси. Ето защо като че ли най-добрата от наличните лоши стратегии за справяне с Даеш е култът да бъде оставен бавно да се самообезкръви. Нежелателните последици от неговото съществуване – бежанската криза и терористичните акции на единици муджахидини сред западното население – могат да бъдат ограничени до един неизбежен минимум, но те не могат да застрашат съществуването или дори националните интереси на европейските и североамериканските държави. Сирия, освен всичко, е начин Путин да се измъкне от тресавището, в което го беше завлякла Украйна, и дори да се надява, че Западът може да смекчи икономическите санкции. Решението на проблема Украйна обаче все още не е забележимо на хоризонта. Поскоро Украйна ще бъде винаги обект на руските интереси, дълго след Путин, и няма да стане никога жизнен интерес за Америка, поради това стратегията на Европа би трябвало да е да

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) играе непрекъснато гъвкава дипломатическа игра на едновременно стабилизиране на икономиката и демократичните институции на държавата без да я изцяло придърпва в своя обсег на интерес. Украйна няма никога да стане член на НАТО и/или на Европейския съюз. Този анализ трябва да се има предвид и от малка и стратегически незначителна страна като България, която е в обсега на руските интереси. Предимствата на България пред Украйна са три: а) тя не граничи с Русия; б) тя е малка и нейната загуба не е от жизнено значение за Русия; в) тя е вече член на НАТО и на ЕС. Ако България успее да разреши вътрешните си проблеми, това нейно положение ще й помогне да се развива без страх от руска инвазия. Нестабилната вътрешнополитическа обстановка в България само помага на Русия да я смята за свой заден двор. А Америка никога няма да я включи в своя списък от интереси. Силата и оптимизмът на цивилизация е в ценностите.

западната

А западните – преди всичко високо морални – ценности са причината тези държави да са водещи в икономическо и военно – следователно и в политическо – отношение. С тези ценности може да се създадат сериозни стратегии за справяне с другата, непричинена от сблъсъка на национални или религиозни интереси криза, която тревожи човечеството: промяната в климата и изчерпването/прекомерната употреба на вългеводородното гориво. Западната цивилизация, освен това, е все по-секуларизираща се – а в моите очи това е показател за все повече всестранно образовани индивиди, които вярват в законите на еволюцията.

/ Списание с послание

странство технологическия напредък.

“

Да поговорим още малко за култура в контекста

изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които

на това, че България (заедно с Италия и Гърция)

историческото развитие е продължило кратко (САЩ,

е в тройката на Европа по културно-историческо

около 240 години) и е нямало време за висококултурни

наследство, а за Америка се говори като за

натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава

„безкултурна“. Кое предопределя чертите в

с динозаврите, но не и със стари човешки култури.

характера на двете нации?

С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на

За да бъда разбран правилно при предишния си отговор

въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на

и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл

българската и американската нации, не може да се

употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като

търси във високата култура. Но аналогията е интересна

исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н.,

и показателна: България лежи върху дебел слой минали

които характеризират облика на една общност – континент,

култури, но е една изостанала икономически и социално

държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я

общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада

наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и

нация, но води света. В смисъла на висока култура и

качество на познанията ни за света, което в английския език

двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата

се обозначава като “висока култура” – за да се различи от

разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е,

ниската култура на хората без образование, които не са

както казах в началото, насилствено занимание – е, че

чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски,

в Америка елитите са организирали обществото чрез

начини на ползване на придобивките на цивилизацията и

Конституцията и разделението на властите. Там елитите

т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като

ръководят държавата, чието население в културно

отнасящ се до културата-идентитет на определена общност

отношение съвсем не е пример за подражание. Америка

и отговорих в този смисъл.

има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен,

Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое

маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното:

определя чертите в характера на двете нации” отново връща

елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се

нещата към културата-идентитет.

самозадоволяват с обяснения и преживяване на вината си,

Културна нация няма. Във всяка нация има културни

докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила

индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът

лостовете на управлението. Затова и това управление е

културно-историческо наследство ми напомня за

така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува

дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от

да начертае план за бъдещето. Повечето американци

реално съдържание. Наследството е историческо, точка.

нямат висока култура, но културният им идентитет включва

Явно имате предвид археологическите находки, които

подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за

свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските

принадлежност към една велика държава. Повечето българи

и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока

също нямат висока култура, но културният им идентитет се

култура на населението, което днес ги намира, още повече

определя от социалния хаос, презрение към закона и липса

че това население в този исторически момент няма никакъв

на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал

принос за миналите култури.

отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен

Същността на проблема е в това, че има нации, при които

на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на

е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и

никого и нищо друго.

Две идеологии застрашават световния ред днес: Великоруският панславизъм и Даеш-версията на исляма.

“

пътуване

ПРИКАЗКА ЗА ПРИКАЗКИТЕ Антоний Димов Пишейки това, навярно следва да дам обяснение защо един поет, филолог, който работи като журналист, с ресор изкуство и култура, смее да коментира политически, военни, обществени казуси, като каквито разчитат най-често „войната” с Ислямска държава, извършените терористични атентати от страна на ислямски фундаменталисти, публичните реакции на общества и медии към тях. Правя го, защото смятам всички тези събития за извънредно важни, за развитието на глобалния свят, за глобалните

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

институции, които би следвало да го координират, управляват или формират, както и за отношението на личностите, индивидите и обществата спрямо тях. Както и поради факта, че касаят редица локални общества и общности, които са със специфично отношение по линия на релацията глобално – локално, дали поради силния си регионален или континентален уклон, дали поради визията за развитие, която преследват. Не на последно място осмислянето и решаването на казуса едва ли е възможно да се случат единствено с военни, политически или икономически инициативи и ресурси, което налага към проблематиката да се подходи и от гледна точка на хуманитаристиката, която има възможността да посредничи в разбирането, без претенцията да бъде съдник, финална инстанция на смисъла или ратифицираща инстанция. Просто монополът на политическото и военното визионерство над бъдещето и обществения живот е доказано непродуктивен и следва

пътуване да бъде провокиран. Зад действието на терора, войната, атентатите или политическата реторика стоят интересите на отделните субекти, лични или колективи, а зад тях пък прозират ценностните модели и поведения, които различните общества ползват, прокламират или налагат. Затова и коментарите за случващото се около конфликта в Сирия, около Ислямска държава, около терористичните актове през 2015 г. във Франция, Турция, САЩ и редица други страни, следва да отчитат динамиката не само по линия на действието и прагматиката на ставащото, но да държат сметка и за ценностното ниво. А когато говорим за ценности, винаги следва да се търсят минимум 2 действия: осъзнаване и отграничаване на собствените ценностни модели, дистанциране от собствената идеологическа рамка, възстановяване и анализиране на другите ценностни модели и тяхната вариативност и динамика. По отношение на това дискурса върху Ислямска държава търпи редица критики, мотивирани от непознаването на ислямската религия, на традиционализма в ислямските общества, на скоростната модернизация и навлизането на национализмите през XIX и XX век там. Максимумът, който постига към момента медийният поток е да разчита конфликта единствено на базата на противопоставянето на шиити и сунити, но това е крайно недостатъчно. За западното общество ислямската култура и общество продължават да се разчитат монолитно, в образите на стереотипите, което е предпоставка за редица прибързани реакции и действия. Като например изказването на Доналд Тръмп, изискващо забрана на мюсюлманите

www.provo.bg да посещават САЩ, което свободно би могло да бъде разчетено и в контекста на националсоциализма от XX век, само че на мястото на евреите се полага друг етнически или религиозен друг. Теорията на Хънтингтън за конфликта на цивилизациите, която възстановява актуалност около конфликтите между Запада и ислямските фундаменталисти, не би следвало да се сочи като оправдание за политическите и военните действия в този им вид в ни най-малка степен. Защото онтологизирането на войната и конфликтното начало, което е възможно, в същата степен, в която и мира, не предписва какво би следвало да е отношението между антагонистите. Тоест оставя в пълна степен политическата свобода на избор за осъществяване, потискане, разрешаване на конфликтите. И ако Хънтингтън полага мотивите за конфликтността между цивилизациите в религиозното, то не предписва изхода от конфилкта чрез религиозното или през него, затова и разчитането на конфликта на Запада с Ислямска държава не е необходимо да става единствено и акцентно през отношението християнство – ислям, въпреки че би могло да го отчита. Наместо да се изготвят индекси на драматичните събития, отнели човешки живот, наместо да се броят и изброяват убитите и ранените, наместо да се прокламират едни или други частични или непълноценни решения, наместо да се ровим в личните истории на извършителите на атентатите, е може би далеч поползотворно да потърсим какво атакуват те, как променят ситуацията, какво се опитват на наложат и какво оспорват или се опитват да отменят. С други думи — каква е визията на света, която преследват, кои са моделите, които я

пътуване правят възможна или вероятна, какви са пречките пред това, но и как се реагира спрямо нея от страна на антагонистите й. Казано с най-ненаучна терминология — как си представят хепиенда на приказката, кого и в какво възпитава тя и кой вълшебен предмет с какво помага за постигането му. Казано другояче — коя от страните в конфликта каква приказка разказва и на кого. Речено по трети начин — какви са условията, за да чуем даденият разказ и да открием неговите смисъл и послание. Отчитайки основателните забележки, че историческият разказ, политическото изказване, медийният текст, държавните документи, поведенческите актове и действия, са от различен порядък, със своя специфика и сфера на въздействие. Всяко от тях определено има своята правилност и валидност, своя изказ и стилистика, своята „жанрова” диференцираност, но това в никой случай не им пречи да имат и точка на пресичане, общ хоризонт на въздействие, взаимна мотивираност в дискурса, който касае света и нас. Без да са съгласували теоретично изказването си с Хънтингтън, приказката, която пишат фундаменталистите е кървава, обагрена с насилие и екзалтация, основана на религиозното. Тя претендира да наложи разграничение на света и хората в него, на базата на религията им, без реално да има позволение или санкция от страна на религиозното съзнание или религиозните институции за това. Тъкмо напротив, повечето ислямски духовни водачи се дистанцират публично от актовете на тероризъм и агресия. Едновременно с това приказката на ислямския фундаментализъм рисува един свят с една религия, с едно общество и една държава. По същество такъв свят е утопичен. Той е идеализиран, не прагматичен, решен безкритично и

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) достатъчен сам по себе си. Затова и не се усеща нуждата той да бъде мотивиран, доказан, рекламиран, споделен с другите. Той е в качеството на рай, предпоставен за всеки носител на даденото религиозно съзнание. Ислямистката приказка е утопична, за разлика от тази на Запада, която е по-скоро антиутопична, без монолитна визия на бъдеще, без свръхценност в него. Спорно е въобще дали Западът пише една или няколко приказки и какво е отношението между тях вън от общото изискване да нямат поука и да не морализаторстват. Да не говорим за отношението на източната към западната приказка. Към момента двете май не се разказват от един разказвач и нямат общ реципиент. Те принадлежат на два свята, които не се докосват. Затова и в тях никъде няма първо лице множествено лице. Няма и възможност приказките да отвеждат една към друга, по модела приказка в приказката, както е в „Приказки на Шехерезада”, модел, който тъкмо Изтокът разгръща. Претенцията на фундаменталистите да осъществят глобално единствено своята визия за развитие е тоталитарна, само че не в традицията на тоталитаризмите на XX век, които откриваха своята целевост и оправдание по-скоро в сферите на политическото и социалното, а на базата на религиозното, така както то е мотивирало „идеологически” да речем кръстоносните походи в средновековието. Европа и европейските общества излизат от традицията на инквизицията, кръстоносните войни и догматизма по пътя на секуларизацията и реформацията. Ислямският свят тепърва ще отграничава сферите на религиозното и светското. Тепърва му предстои да извоюва автономията на второто от първото. Лошата традиция

пътуване на авторитарните държави със „светски” уклон в региона не са добра база за случване, поради неосигуряване на културната автономност в тях. Без изграждане на светски държави, светско образование и културна автономност в рамките на ислямското общество, но вън от догматиката на религиозната традиция, успехът на близкоизточните общества във вписването им в глобалния свят е съмнителен. А това, че много от тях към момента не го целят и предпочитат да положат локалното и регионалното / което може да бъде точно толкова универсализиращо, колкото и глобалното/, като основа на идентичността си, също би могло да се разчете като ценностен проблем. Но такъв съществува и в самата Европа и в редица още антиглобалистки топоси по глобуса. А интеграцията в глобалното е възможна, когато е целена и ценена, когато локалните общности и идентичности не я отричат и не й се противопоставят и не я саботират. Доколко узрели за глобалното са континенталното европейско съзнание, руската политическа амбиция на Путин, американската визия за суперсила, китайската концепция за тиха сила, ислямисткото агресивно самоотстояване, е основателен въпрос, без ясен отговор към момента. Дали ще видим повече стратегии, планове и анализи, свързани с интеграция, вписване, съжителство, опознаване, развитие, с търсене на позитивна визия, а не такива, акцентиращи мерки за сигурност, репресивни действия, актове на агресия, бомбардировки, война, смърт, бъдещето ще разкрие. Работа на политиката обаче е да доставя позитивни алтернативи за бъдеще. Когато ни кара да избираме между негативни визии – значи просто политическото пространство не си върши работата. Изборът на

www.provo.bg загубата на личната и обществената свобода за сметка на сигурността, който се опитва да рекламират на запад, не е сред позитивните визии. Нито смъртта на другите, за сметка на собствената автономност, както прокламират фундаменталистите. Докато чакаме нещо различно, си струва да си сравняваме утопиите и антиутопиите, митовете и десакрализациите и да опитваме да си разказваме приказки. Всъщност тъкмо приказките не са „празни приказки”, за разлика от действията и медийния шум по казуса.Методологичният недостатък,

/ Списание с послание

съществуване

ЕСЕТА Виктор Пасков Виктор Пасков е роден на 10 септември 1949 г. в София. Завършил гимназия в София и консерватория в Лайпциг (1976). Свирил е в джазови формации, работил като композитор, оперен певец и музикален критик в Германия. В периода 1980-1987 г. е редактор в „София прес“ — в излизащия по онова време на чужди езици седмичен вестник „Софийски новини“. От 1987 г. става редактор в Студията за игрални филми „Бояна“. В началото на 90-те години живее в Париж. Като литератор Пасков дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Публикува разкази и новели в литературните периодични

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

издания. През 1987 г. прави сензация с повестта „Балада за Георг Хених“, която е едно от найзначимите произведения на съвременната българска литература. Разказва се за реална личност – чешкия лютиер Георг Хених, живял в София, където прекарва в самота и бедност последните си дни. Романът е преведен на всички европейски езици, печели много български и европейски награди. Пасков е автор и на книгите „Невръстни убийства“ (1986), „Ций Кук“ (1991), „Германия – мръсна приказка“ (1992), „Алилуя“ (Събрани произведения, 2001), „Аутопсия на една любов“ (2005), „Гледната точка на Гоген“ (2008). По негови сценарии са заснети филмите „Ти, който си на небето“, „Индиански игри“, „Пльонтек“, „Духове“. На два пъти е назначаван за директор на Българския културен институт в Берлин. През последните години от живота си заема поста съветник по културните въпроси в българското посолство в Швейцария.

съществуване БЪЛГАРСКОТО ПЕРПЕТУУМ–МОБИЛЕ Големият проблем на България не е беднотията, мизерията или безработицата. Дори и демокрацията не е най-големият ѝ проблем. Има един такъв израз: гледаш го – нищо човек, а то – голям идиот. Ето този „нищо човек“ или нищожество, е най–големият проблем на България. На всичко отгоре той е извънредно усложнен поради факта, че майката на нищожествата е вечно бременна. Не е важно дали говорим за външно или вътрешно политическо нищожество, за културно или финансово, юридическо или парламентарно: във всяка една от тези области то създава такива поражения, в сравнение с които Тунгуският метеорит е като кротка светулка в юлска нощ. Нищожества разбира се има във всички страни, та дори и в Съединените Американски Щати. Никъде обаче не ги торят и поливат толкова усърдно както в България, за да пораснат, да разцъфтят и да се размиришат и да ги поставят в Голямата Държавна Ваза като най–свидна икебана. След като бъде ръкоположено, коронясано или акредитирано, нищожеството се озърта и забелязва колко е красива земята и колко дребни са хората. Вярно е, че са го карали да чете някакви приказки за някакви стълби, но те са писани от интелигенцията, която му е особено противна. Нищожеството открива неописуемата сладост на беззаконието, аристократизма на недосегаемостта и свободата на пълната безотговорност. Тогава, по силата на бруталната си сила, то провъзгласява коня си или друго превозно средство за сенатор, посланик или паметник на културата. Или заделя еди колко си милиона от държавния бюджет за преместването на Кьолнската катедрала на улица „Дондуков“. Блазни го мисълта да научи английски и да обяви някому тоталната война. За целта нищожеството започва да се самопроизвежда и да се обгражда с още по–нищожни нищожества, което е невероятно, но факт. Те викат „ура“, „страхотен си“ и „ще останеш в българската история“. На нищожеството не му се остава вече в българската история и почва да върши

www.provo.bg зулуми от междудържавен мащаб, за да остане в световната. На това място някъде се събужда интелигенцията и става авангард на народните маси (споменатите дребни хора). Те опищяват известно време света по своя си специфичен начин, докато на нищожеството му свърши мандата или бъде принудено да се оттегли. Междувременно майка му отново е родила. И всичко започва отначало.

*******************

ВЪВЕДЕНИЕ В ПСИХОАНАЛИЗА Откъдето и да я гледаме – властта е по– сладострастна от морала. Нищо чудно, че тя е крайната цел на всички политици–негодници, които по принцип са похотливи хора. (Дори когато се прехласват по цветята, ходят в неделя на църква и не са месоядни). Абсолютно не е вярно, че политикът е индивид с хладен разум и аналитична мисъл. (Има и такива, но те се казват Уинстън Чърчил и Вили Бранд). А политикът–негодник е човек, чието его е в състояние на денонощна ерекция. Зловещото му и във висша степен безсмислено сладострастие, рано или късно го довежда до пълно мозъчно затъмнение. Обикновеният човек в такива случаи влиза в лудницата. Политикът –негодник – в територията на забравата. Целта на похотливия политик–негодник не е да демонстрира действителна сила и градивна мощ, а да обладае, да унизи, да изнасили съответния субект, обект, структура, държава. Тъй като и при най–добро желание негодникът не може да извърши това сам– самичък, му се налага да създаде една мрежа от помощници некадърници,които по подобие на своя идол се пърчат с дарби, с които природата не ги е надарила. Некадърниците се структурират около негодника, водени от похотливата идея, да станат някой ден по– големи негодници и от него. Но едно е да си сластолюбив и съвсем друго – да си потентен. С каквато и идеологическа виагра да се тъпчат негодник и некадърници, те никога не ще бъдат в състояние да предизвикат нежни

съществуване чувства в потърпевшите, а още по–малко – да оплодят една абстракция каквато е бъдещето например, за да се самовъзпроизведат в него. Негодникът издига некадърниците в сан на мандарини в областта на външна и вътрешна политика, медии, изкуство и т.н. Те, горките, не разбират чисто символното значение на непознатите им длъжности и започват да вършат глупости, по–големи дори и от тези, които биха извършили ако го разбираха. (Справка: НСРТ, посланници с нежни наклонности, маниакално–депресивни посланици и т.н.) Негодникът е извършил това с цел да умножи и сюблимира властта, разбирана като част от сексуалната революция. В един момент, незадоволеното, но превъзбудено общество праща негодник и некадърници по дяволите, което също е част от играта. Тогава започва голямото „ох“ и голямото „ах“. Ужасно е, да те прекъснат, когато ти си убеден, че дори не си и започнал. Идва ред на комплекси, фобии, травми и екскурзии в обремененото детство, (за което са виновни комунистите). И къде е добрият, стар Фройд за да обясни, че все пак в началото е морала, с всичките му там табута?

*******************

ЗА ЗООНИТЕ И ПОЛИТИКОНИТЕ Според древния грък, човекът е „зоон политикон“: обществено животно. Това негово откритие ние, българите, трябва особено бурно да аплодираме, защото се чувстваме най-големите обществени животни на света. (Което не ни прави да сме по човеци от другите). Причината е, че едните от нас са повече обществени, а другите – повече животни. Никой не е и двете наведнъж. Ето защо се делим на полуобщественици (политикони) и полуживотни (зоони). Това положение е извънредно дразнещо за полузооните, които са мнозинство. Те

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) непрекъснато поставят изисквания пред малцинството да се усъвършенства до своя абсолют, без да си направят простата аритметика, че ако онези бяха абсолютни политикони, то ние респективно щяхме да сме абсолютни животни. Ако онези обаче бяха абсолютни политикони – като Чърчил, Кисинджър, Рузвелт, де Гол и другите неприятни типове, то те щяха през глава да избягат от нас – абсолютните животни, и да си потърсят един истински зоон политикон – народ, който не цепи понятията на две, не е обзет от едипов антагонизъм и който би се замислил дали е разумно от историческа, геополитическа и фолклорна гледна точка да тегли един шут на своя цар и да сложи на негово място една свиня или свинар – все едно. Слава богу, полуполитиконите плюят на воля по воплите на полузооните и не им хрумва и насън да поставят и те своите изисквания за промяна в зоопсихологическата ситуация. В противен случай, срещу тях щеше да се изправи едно – ако не и грамадно, то достатъчно едро и застрашително обществено животно – космато, накървавено и жадно за полуполитиконска кръв като въшка, увеличена осем милиона пъти. Пред подобна перспектива българският полуполитикон предпочита да си има работа с осем милиона микроскопични хаотични въшки, да потропва върху тях Ганкиното и да се наслаждава на нежния пукот, който произвеждат счупените им главички. Ние, полуживотните, не обичаме да ни чупят главите, но вътрешният ни конфорт е последната грижа на развеселения полуполитикон. Също и външния. Ние живот нямаме, подозирам, че дори не сме заченати, защото не съществува идиот, който ще се отдаде на съмнителното полуудоволствие да зачева полузоон. Ние сме само понятие, а понятията нямат право на претенции. Обаче и като такова ние сме извратено отклонение от менталното и профундното, защото полуполитиконът е заченат именно

съществуване от нас. Кръвосмешението се е осъществило в похотлива, пиянска нощ, сред крясъци, пушеци и насилие в локва, близо до Народното събрание. Полуполитиконът е наша рожба. Но защо не ни е свидна? Той е произведение на примитивното ни изкуство, което се саморазнася и самоизлага навсякъде по света. Но защо не му се възхищаваме? Нима мръсникът не е излязъл от нашите недра, каквото и да означава това? Нима сам не се позовава ежедневно и лицемерно на този неоспорим факт? Не ходи ли на Женския пазар между нас, полуживотните, да види какво храносмиламе, не ни ли подарява магарета в тежки мигове?

******************* МОНОЛОГ НА ГАРВАНА

Дами и господа животни! Между вас виждам един бивш вълк, който вече не е вълк. На нищо не прилича. Козината му е окапала, зъбите му са изгнили, от години не съм го чул да вие срещу луната. Наистина ли мислите, че ще влезем в Европейския съюз с такъв вълк? До нещастника клечи и нещо, което напомня на лисица. Що за лисица си ти, препарирано, унило чучело, в което няма капчица хитрост и остроумие и което даже не е и кокошкар? Ето там пък една пародия на пор, без всякакъв цвят и мирис. Напълно обезличен. Да не говорим за Ежко Бежко с тъпите му игли. Нито пък за Катеричката Рунтавелка, на която и през ум не и минава мисълта за лешник и зимнина, нито за напълно глухият дългоушко Заю Баю, нито за дивото прасе, което си е чисто и просто свиня. И гората ни вече не е гора, а Хайд парк. И що за гарван съм aз самият, който съм кацнал върху тази обърната кофа за боклук и се опитвам да ви грача грозно, зловещо? Къде ми е достойнството? Къде ми е черният блясък, каква ми е идентичността? Хайде да попитаме онзи наш министър, с очи на бухал, уста на акула и брада на тригодишен

www.provo.bg павиан: като скиташ насам-натам по света, трупайки международно недоумение, виждал ли си някъде по-тъжен и по-амортизиран народ, загубил природните си качества и характерните си черти? Всички аплодираме усилията ти да ни продадеш на Прерията барабар с тези плешиви храсти, които някога бяха гора и отечество. Продай ни! Тогава вълкът няма да е вълк, а койот и аз няма да съм гарван, а кондор. Ще живеем в резерват. Ще си имаме училище, в което индианци ще ни преподават родния език, а индианки ще ни учат да играем народни танци. Но чуй как кукувичка кука, че ще ни продадеш на куков ден. Ах, как ми иде да разперя криле и да отлетя в Булонския лес! Или в Шеруудската гора. Как ми се ще да кацна върху вековен бор в Саксонска Швейцария и да извия трели като славей, какъвто всъщност някога бях. Вместо това, аз съм кацнал тук, върху обърнатата кофа за боклук, и ви грача безсмислено, уважаеми дами и господа животни, а на вас въобще не ви пука. Не сме народ, не сме народ, а мърша. С туй започнах и с туй ще свърша.

*******************

КОЕТО МРАЗИМ В СЕБЕ СИ Никой не ни обича. Всички ни мразят. Всички ни се присмиват. Някакъв чех се гаври с нас, че сме кенеф. Изобразил ни в инсталация пред Европейския съюз. Прав е човекът. Точно това сме! Отникъде светъл лъч. Дотук ни докараха комунистите. Да се избият до крак! Полицаите, организирани от ДС, не ни оставиха да пометем онези курви в публичния дом, на който пише, че съединението и така нататък. Серго, гей такъв, го хоум! Гоце има трипер. Мразим шибаното правителство, мразим турците! Всички турци на кол. Циганите на сапун. Няма да гласуваме! Да се разкарат всички в Русия. (Нея пък как я мразим.) Гадния Путин и другия там. Лили Иванова също мразим.

съществуване

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

И те ни мразят, гадните комунета… Никой не ни обича. Ето сега и чехите. Чифути! И Европейският съюз, и онова негро в Щатите – всички ни мразят. Всички!

напредък на страната, произвеждаща такива чадъри. Забравил България. Бил типичен швейцарец, чието мислене свършвало до желязната завеса.

Боже, наистина ли никой не ни обича? Не се живее така… Никакъв живот не е, никой да не те обича! Толкова ли сме скапани? Толкова ли сме грозни? Толкова ли сме прости? България – на три морета! На три морета, ама като ти врътнат кранчето, студуваш… Ако някой все пак ни обича, трябва да е ненормален…

Марк е запален по спортното ориентиране. През 1991 година в планината Юра се запознал с трима българи от Търговище, които били част от международните отбори по дисциплината. Опънал палатката си до техния москвич, За първи път през живота си виждал москвич. Валял проливен дъжд. Марк – в палатката, българите – в москвича, където се хранели с консервирано в буркани месо. Предложили и на него. Видяло му се вкусно. Поканил ги вкъщи да се изсушат, измият и да спят на чаршафи. Първият му сблъсък с българския манталитет бил по пътя за неговия дом в Берн: новият му приятел изключвал мотора по стръмните места, да пести бензин. Това би ужасило всеки швейцарец.

Това, уважаеми дами и господа сънародници, е дъното. Така говори. Така изглежда. Така чувства. Стигнали сме до колективното дъно и нищо по-добро не може да ни хрумне, освен да изобретим колективен тирбушон и да си пробием по-долно дъно – още по-дълбоко, още по-грозно, още по-безнадеждно. Омразата, която ни дави, е следствие на самоомразата, която сме развили и усъвършенствали. Мразим се тъй чистосърдечно от медицинска гледна точка, сякаш сме добили това чувство в лабораторна епруветка. Когато някой ни се присмее, когато ни наругаят и санкционират, ние извратено започваме да обичаме този, който ни мачка и сме готови да подкрепим гаврата му с още погадни плювки. Ние сме перфектния бек вокал на плювките. Просто защото не ставаме за солисти. И все пак, надявам се, да имам възможност да ви разкажа за мои швейцарски приятели, които не ни мразят. Марк Летау, например. Марк е 47 годишен, журналист, редактор във вестник „Дер Бунд“, един от найстарите и авторитетни швейцарски ежедневници. Неговия ресор е швейцарската външна политика. За първи път е срещнал думата „България“ в един английски вестник при първото си посещение в Англия. Бил 15-годишен. Ставало дума за някакъв чадър. Спомня си, че силно се е удивил на техническия

Малко след това Марк пристига в град Търговище, където се сблъскал с целия ад на онези години. Това, което видял и преживял, го променило завинаги. Осъзнал, че вече не може да живее както досега. Разбрал, че затворен между Алпите в сигурната Швейцария, е загубил социалния си рефлекс за себеподобните, живеещи по коренно различен начин. Разбрал и друго: че би могъл да живее между тези хора и в тази страна. Марк започнал да пише ежеседмична колонка в „Дер Бунд“ – „Един прозорец към България“. Скоро се включили и други автори. Седмици наред висели на телефоните да организират дрехи, храна и помощи за България. Годините минавали. Марк ставал все повече и повече българин. Така и до днес. Марк е създал швейцарскобългарското дружество „Вариант 5″. Издава вестник на български и немски със същото име. Организира ежегодни посещения на български отбори по спортно ориентиране, на детски хорове, намира спонсори, изпраща помощи, дори си е купил апартамент в Търговище, защото не понася хотели, а знае отлично как

съществуване се живее в двустаен апартамент с кашлящ в кухнята дядо и шестчленно семейство. Марк познава България така, както много българи не я познаваме. Приема я такава, каквато е. Обича я. Защо, по дяволите, я обича, след като я познава? Защо върши всичко това? Ами защото не го разяжда нито омраза, нито самоомраза. Българите, смята той, биха направили всичко за децата си и за семейството, но би трябвало да разберат, че човек е длъжен да направи нещо и за хората, които са извън семейството. Че човек трябва да инвестира в малката стъпка, за да направи голяма. Марк знае колко тесен може да бъде швейцарският перфекционизъм и колко стягащ – мисловният му корсет. Той е вложил част от себе си в България, но и тя се е реванширала – променила е светоусещането му. Той има право да ни критикува, защото не е безразличен към нас. Има право да се дразни от факта, че всичко тук е гръмогласно: политиците, телевизорите, музиката, псувните, вестниците, а от друга страна над всичко това се разпростира гръмогласно мълчание. Мълчание за противоречията. Ние, които разбираме езика, трябва да разберем и логиката му: защо правим това, а не онова? Защо реагираме по този, а не по друг начин? За да разберем Марк и неговата любов към България, трябва да осъзнаем първо докъде ни е докарала пълната десоциализация на обществото. Колективаното безсъзнание. Проклетото чувство за липса на значимост. Политиката може да реши или да не разреши някои проблеми, но е напълно безпомощна при тежкия проблем със собствената ни същност. Силата на едно общество се изразява в отношението му към слабите. Падналите. Необичаните. Това не е буржоазен хуманизъм.

www.provo.bg Който ни разбира и подкрепя в мрачния момент, е силен. Ако му повярваме и разберем мотивите му – промяната е започнала. Ще се оттласнем от дъното. Защото трябва да разберем накрая, че това, което другите харесват в нас не е на всяка цена онова, което мразим в себе си.

******************* КАКВО НИ ПРАВИ ДА ( НЕ ) СМЕ ШВЕЙЦАРЦИ Попитали Алберт Айнщайн къде би искал да бъде в мига на свършека на света. Той отговорил: „В Швейцария. Там всичко се случва малко по-късно“. Ако си представим, че свършекът на света е утре и предприемем едно социологическо проучване къде би искал да се намира средностатистическият българин, ще останем силно изненадани. Ще се окаже, че за първи път от десетилетия насам той ще иска да си е в България. За да види със собствените си очи как Енергото се превръща в куп камъни, стъкла и дървье, как небесният огън поразява Народното събрание, Министерския съвет и Президенството, как олигарси, цигански барони, етнически партии – ах, какво ти! всички партии! – загиват в нечовешки мъки. (Да не забравяме и медиите. Те – в още по-нечовешки). Здравеопазване, образование и полиция се изпаряват като в нуклеарен взрив…. Последното, което средностатистическият българин ще иска да се срути, е МОЛ-а. Защото в деня на Големия взрив той ще е в него като в бункер. Ако в Швейцария всичко се случва малко покъсно, то в България е точно обратното. По-рано от всички други ние си срутихме държавноста, законността, основанието да бъдем, респекта от общовалидното. Ако където и да е в Швейцария паркирам неправилно, полицаят вежливо ме глобява. От 40 до 250 франка. Неправилно паркирани автомобили там няма. Онзи ден пред Съдебната палата

съществуване гледам как един Иван Петров е паркирал БМВто си точно до трамвайната линия и то на завой. Надлъж и шир няма пукнат полицай. Защо тогава Иван Петров мрази полицията и всички институции, след като никой не го санкционира? Не проумявам. Ако някой някога реши да предприеме инвазия спрямо Швейцария, точно за два дни минираните още при строежа им магистрали, мостове, железопътни линии и тунели могат да бъдат взривени, а населението да се изтегли в планините. Това обезмисля всяка инвазия. (Пък и никакъв агресор не се задава. На агресора Швейцария му е необходима такава, каквато си е.) По това си приличаме с Федерацията. Та дори я изпреварихме. Разрушихме си тунелите, магистралите, улиците, пътищата, мостовете. Дори и сградите ни се срутват от само себе си. Е, не можем да се изтеглим да живеем в планините, защото и тях ги развалихме. Изсякохме горите и ще сме видни отвсякъде. Могат да ни изтрепят с фунийки. Всичко това направихме превантивно. Да ядосаме агресора с военно-статегическия си гений. Само че и тук, както и в Алпите, не се вижда никакъв агресор. Чувстваме се прецакани. Адски ни се иска в един момент агресорът да дойде и да ни спаси от самите нас. Да ни построи магистрали, пътища, тунели, мостове…Изглежда обаче, че въобще не му трябваме. Защо? Езера ли си нямаме? Балкан ли? Крави? Според писателя Мартин Зутер, това, което обединява швейцарците, е по-скоро онова, което ги разединява от големите им роднини. Тесинците не искат да са италианци. Романците не искат да са французи. Немско говорящият швейцарец не иска да е немец. И ние сме така. Не искаме да сме румънци, сърби, гърци и турци. Всички са ни ощетили. (А македонците не са българи, защото ако имаше начин, и ние нямаше да сме). В замяна

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) на това много искаме да сме немци, италианци и французи. Още по-хубаво – англичани или испанци. Съвсем добре – да сме американци. Важното е да не сме комунисти. Тук малко се различаваме от швейцарците. Те нямат нищо против комунистите, абстракционистите или фаготистите. Важното е да са богати. Извод: швейцарците са безчувствени и безидейни прагматици. Ние не сме. Волфганг Бортлик, немски писател: „Швейцарците са неспособни да преживяват драми, но са също тъй неспособни да се вживеят и в комедии. Те не разбират големият жест в името на едно Нищо“. Е, тук сме на контрапротивоположни позиции. Без драми животът ни е по-безсолен и от швейцарски шоколад. Драмата започва с кафето и сутрешния блок по телевизията, където неквалифицирани идиоти ти вдигат кръвното. Драмата е, че не сме котки и змиорки да лазим и да се гърчим по покривите на колите, защото не можем да ходим по тротоарите. Драмата е в сиренето – менте, салама – менте, питието – менте, бизнеса – менте, изкуството – менте, членството в ЕС и НАТО – менте и въобще в живота – менте. Странното е, че във всичко гореизброено се съдържа и комедията. Това ние си знаем и разбираме. Швейцарецът мига на парцали и не схваща симетрията на хаоса. Колкото до това, че не разбирал големия жест в името на едно Нищо, ние непрекъснато правим големи жестове в името на много по-голямо НИЩО. Като например, да сключим неизгоден договор за газ, да си затворим 3 и 4 реактор, да изпратим солдати в Ирак, да арестуваме видни мафиоти, да се загрижим трогателно за здравето им и пак да ги пуснем. Все големи жестове в името на нищо. Още един яростен критик на Швейцария – Жан Циглер, социолог, журналист, публицист: „Швейцария е един изумителен социален и културен експеримент, напълно неразбираем за рационалните хора, но въпреки това –

съществуване ефективен. Федерацията непрекъснато прави точно обратното на онова, което вършат съседните народи. По време на феодализма са републиканци, във времената на националната държава – клетвено дружество, а днес, по средата на обединена Европа, са изолиран, твърдоглав таралеж.“ И ние правим точно обратното! По време на феодализма слагаме за цар един свинар. В края на ХХ век, за потрес на всички, си връщаме царя и го правим премиер и съвсем не знаем монархия ли сме, какво ли. Още по-малко пък той. Вярно, за разлика от Швейцария, влязохме в обединена Европа, която обаче ни деградира в изолиран, твърдоглав Ежко. По това последното очевидно си приличаме с швейцарците. Не е зле да го имат предвид на референдума на 08.02.09 по отношение на свободното придвижване на хора от България и Румъния. Защото ние също сме един изумителен социален и културен експеримент. Много по-изумителен. Ние сме като Големия взрив. И ако рационалните хора искат да им се случим малко по-късно, да постъпят като Айнщайн. 01.02.2009 г.

*******************

П Р А В И С А Ш В Е Й Ц А Р Ц И Т Е Миналата неделя, когато златните стрелки на средновековния часовник на Цитглоке в Берн показаха 14 ч. и камбаните на катедралата Мюнстер забиха, приключи поредният швейцарски референдум. Много вицове има за швейцарските референдуми. Доминантата е, че се правят с повод и без повод. Примерно – колко дупки да има в швейцарското сирене. Колко петна по кафявите и колко – по черните крави. Референдум за това колко референдума да се провеждат годишно. Вицовете са импорт. Произвеждат ги съседите на швейцарците,

www.provo.bg при които референдумите са рядкост. Самите швейцарци гледат на своя патент с абсолютна сериозност, независимо дали става дума за дупките в сиренето или за интеграцията в Европейския съюз. Участието е масово. Да спести гласа си, да не изрази мнението си, когато държавата има нужда от него – това за един швейцарец е немислимо. Все едно часовникът на Цитглоке да тръгне назад или да спре. Ако това някога се случи, то бъдете убедени, че цялата Конфедерация е тръгнала назад или е спряла. – Добре, Франц! – казвам на моя приятел Франц, картофения цар на Берн. Ти живееш в Еставайе дьо Лак, но трябва да гласуваш по адрес в Берн. Наистина ли ще се вдигнеш с колата и ще минеш осемдесет километра, само и само да гласуваш дали българи и румънци имат право на свободно движение в Швейцария или не? – Но, Виктор! – изумява се Франц, – нали ако не го направя, ще упълномощя държавата да решава от мое име каквото и както си иска? Франц смята, че чрез своя глас упражнява контрол над държава и правителство. Още 7 милиона и половина швейцарци смятат като него. И ето: референдумът, който вдига порядъчен шум в алпийската държава и извън пределите ѝ, вече е минало. Българи и румънци могат да се движат свободно по кривите улички на Берн и по луксозните авенюта на Женева, Лозана и Цюрих. Могат да бъдат наети на работа или пък да открият фирма. (Което го можеха и досега, ако мислим обективно.) Добре де, някои трудности и формалности отпаднаха, но заслужаваше ли си цялата дандания с гарваните и позорните плакати, с демонстрациите, с дискусиите по медиите, с обидите, които трябваше да понесем? Да. Мисля, че си заслужаваше. На първо място, швейцарците доказаха, че са по-прагматични и по-широко скроени от мнозина от съседите си. Ето ви пример как една нация, съставена от три нации, предлага

съществуване

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

мисловен модел на много по-големи държави, състоящи се от еднородна маса.

защото икономическата криза им обезмисли гурбета).

Вярно е, че Народната партия в Швейцария развива масивна антипропаганда в разстояние на месеци, че сме точно онези свирепи гарвани, които само да прелетят над Алпите, и Швейцария вече е оглозгана.

Референдумът отмина. Случи ли се нещо от гледна точка на българите?

Вярно е също така, че над 60% от обществото не им повярва. По принцип, това е поредното тежко политическо поражение на Народната партия и един интелигентен урок за всички европейски грандове, които виждат в нас единствено мафията, циганската инвазия, крадльовците, подчовеците. Die Untermenschen. Турският кенеф. Филмът на CNN. Ще кажете, може би, че швейцарците просто не са искали да рискуват още един скандал с Европейския съюз, с който си имат достатъчно търкания. Вярно е, що се отнася до политическата класа. Само че тя се държи под контрол от гласа на Франц и неговите себеподобни, на които Европейският съюз не е най-голямата грижа. Народната партия не успя да истеризира швейцарците, че варварите ще дойдат и ще изядат и дупките на сиренето. Едва 2 200 българи живеят в Конфедерацията. Те са част от нейния елит. Това е оперната прима Веселина Кацарова от Цюрихската опера, абсолютен идол на цяла Швейцария. Това е почти целият хор на Бернската опера. Лекарите. Зъболекарите. Младите компютърни специалисти. Художници като Стоимен Стоилов. И нито един бандит с хищно разчекнати челюсти между тях. С референдум или без българите няма да наводнят Швейцария. Защото и ние сме прагматични. Това просто е найкапиталистическата и най-скъпата държава в света. Безкрайно трудно е, да не кажа – направо невъзможно, да работиш тук на черно. Няма кой да те наеме. Ако го направи – законът ще му смаже бизнеса. Не е като в Германия и Испания. (Само че гурбетчиите в тези държави масово се връщат в България,

Просто нямам представа. В неделната вечер събитието се нареждаше на пето място в емисиите на телевизиите. След убийствата, мутрите, катастрофите и дегенератите и, разбира се, след ББ. Ами, ако ни бяха отхвърлили? Боже, какъв вой щеше да се вдигне! Каква истерия, какви псувни и клетви, какви призиви за незабавен метеж! Какъв звезден миг за разединената опозиция! А най-вече за онези, които изпитват садо-мазо удоволствие, когато някой от Европа ни удари шамар, когато един пишман журналист от Германия гастролира в София да ни разясни какви сме боклуци, каква сме мафия и колко безвъзвратно сме загубени за Европа. Когато един чешки келеш ни изобрази като кенеф. Прави са хората да ни бият шамари! Прав е човекът (келешът)! Това заслужаваме! Мръсни боклуци сме! Дотук ни докараха комунистите и ченгетата! – крещят по форумите неидентифицирани летящи обекти, които никога в скромния си живот не са помирисали ченге и комунист. И не пенсионерите, циганите и турците са калпавият материал, а точно те. Познайте за кого ще гласуват. Ако въобще го направят. Те мълчат за референдума. Дума не обелват. Ослушвам се – нищо. Ами нека аз тогава да извикам: Прави са швейцарците! Прав е Франц. Не сме боклуци! Тези, които са, няма да идат до Швейцария. Просто няма да ги разберат, когато се натегнат да крещят по-грачещо от всички гарвани, че България е клоаката на планетата 09.02.2009 г.

*******************

съществуване

www.provo.bg

АНТИ- ЕПОС …Накрая се убеждавам в една много странна особеност на швейцарската психика: тези хора са в състояние да възприемат чужди понятия, чужд бит, история, митология, само ако могат да ги съпоставят с нещо сходно в собствената си. Нещо, което макар и бегло да наподобява едно спасително дежа вю, случило се в рамките на Конфедерацията. За да си обясни околния свят, на швейцареца на всяка цена му трябва такова дежа вю.

да пожертват живота си за султана. Че са загубили своята идентичност и гледат на саможертвата със самочувствието на избраници.

Това разбира се не е валидно за швейцарските артисти, джазмени и художници. Нито за банкерите. Светът, в който те живеят, е с прости и с ясни закони. Никакво дежа вю. Никакви сантименталности. Днес вече е късно.Утре ни изпревари. Темпо!

Онемявам от възмушение. Какви ги плещи?

Не става дума за тях, а за моя приятел Франц, на който по никакъв начин не мога да обясня думата „яничарин“. Просто не я проумява. Не разбира какво е кръвен данък. Не иска (или не може) да си представи как в алпийското село пристига аскер и ти взема първата мъжка рожба. Как да си го представи, когато въпросното алпийско село е въоръжено до зъби от време оно? Всеки швейцарец има топ под леглото. Какъв кръвен данък. Каква мъжка рожба. Рожбата стреля перфектно от десетгодишна. Защо въобще занимавам Франц с яничари? Честно казано, нито съм капацитет в областта, нито темата ми е интересна. Франц – безмерно любопитен като всеки истински швейцарец (за нищо на света няма да си го признае!) – иска да научи колкото може повече за българския епос, митовете, легендите, народните песни, легендарните фигури. Единствената, за която се сещам, е Индже войвода. Инджето е яничарин. Обяснявам, че яничарите са най-елитната част от султанската войска и негова лична охрана. Че са били готови във всеки момент

Звезден миг за Франц. Той моментално открива своето дежа вю. Светът отново е наред. Франц пръска вътрешна светлина и е извънредно доволен. – А-ха, Виктор! Сега разбирам. Вашите яничари са нашата швейцарска папска гвардия!

– Всяка швейцарска майка-католичка ще даде с радост мъжката си рожба на римския папа. Рожбата минава през тежко военно обучение и е предана на папата до гроб. Къде е разликата? – Франц е озадачен. – Вашата папска гвардия е формация в три четвърти такт, с декоративна цел! Яничарите са убийци! – И гвардията са убийци. Какво стана с Индже? Разказвам, каквото си спомням. Индже бяга от службата при султана (Франц категорично не одобрява това), организира банда и напада богатите. Трепе ги и раздава злато на бедните. Става техен закрилник. Влюбва се в една селска красавица и тя забременява. Инджето не се жени за нея. Красавицата ражда мъжка рожба, гърбава. Оставя я до някакъв кладенец. Намират го добри селяни, кръщават го Найден и го отглеждат. Впоследствие Найден убива баща си със сребърен куршум. Преди да умре, Индже го дарява с кесия жълтици. – Да-да… – мърмори Франц. – Индже е италиански бандит, който завардва проходите във високите Алпи. Нещо като разбойника Гаспароне. Ама чак пък епос и народни песни… Отново си е намерил дежа вю, за да си обясни фолклорната ми абракадабра. – Хайде да говорим за Вилхелм Тел – предлагам аз. – Съгласен ли си с мнението, че той е първият политически терорист?

съществуване – Чие е това мнение? – Франц се настройва подозрително. – Михаил Бакунин. – Бакунин е яничарин-левичар. В три четвърти такт, с декоративно предназначение. И Ленин е яничарин. Съвсем друг тип. Обединява ги факта, че са живяли по луксозните вили на Цюрихското езеро с неизвестно какви пари и неизвестно при кого на служба. – Добре. А Вилхелм Тел? Вашият национален герой? – Той не е наш национален герой. Подарък ни е от немците. – Не от немците. Ако трябваше да ви подаряват национален герой, щяха да ви пробутат Глупавият Ханс. Подарък ви е от Шилер. – Нека да е Шилер – Франц губи търпение. – Виж, Виктор, в споменатото историческо време австрийците окупират Швейцария. Геслер съществува. Нищо чудно, наистина да е бил дебел и противен. По-лошото е, че слага австрийски митнически стражи от двете страни на прохода Готхард, контролира търговията с Италия и налага мръсни данъци. Швейцарецът не търпи да му налагат данъци отвън. Виж какво става с Европейския съюз. В един момент един грамаден на ръст швейцарец с рижа брада, къси кожени гащи и арбалет го гръмва, а народът помита австрийците. Ние нямаме нищо против да го наричате Вилхелм Тел. Може да се е казвал и Франц. Във всички случаи е от немско говорящата Швейцария. Ние нямаме народни песни за Вилхелм Тел, няма епос, няма легенди освен това, което ни е предоставил Шилер. Нямаме нищо против Тел. От търговска и туристическа гледна точка се продава добре. – Където и по света да кажеш Швейцария, се подразбира Вилхелм Тел. Като деца си играехме на Вилхелм Тел. Собственоръчно си

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) бях изработил ластичен арбалет. Добре, че преди да пратя стрела по главата на детето на комшията, ластикът се скъса. Баща ми счупи арбалета и всички участници в пиесата „Вилхелм Тел“ ядохме бой. – Ето едно позитивно швейцарско преживяване. Горният разговор водим с Франц на 1.08.2008г. на борда на неговата яхта по средата на Нюшателското езеро. Националният празник на Швейцария. Яхтата е петметрова, десетгодишна, моторът кашля – ра-тата, ра-та-та, смърди на бензин. Пием бяло швейцарско вино с много лед и замезваме тънка като крило на пеперуда селска шунка. Цялото езеро е побеляло от яхти – десетметрови, двайсетметрови, тук-там прошляци като нашата. Красиви бронзови мъже и жени ни махат за поздрав и надуват сирени. Гърмят музики. Откъм брега на Нюшател припламват огньове. Небето става мастилено. Изведнъж отвсякъде избухва заря – разточителна, разхитителна, неописуема. Не съм виждал такава заря. В дъното на небето се образуват сияйни цветни холограми. Красиво е! Красиво и френетично. Тези, дето си нямат национален герой, умеят да си празнуват националния празник. (Не само че си нямат, но и когато им е сервиран по най-щедър начин, те продължават да са с едно на ум) Най-голямата гордост на швейцареца е, че не е горделив. Олимпиецът Шилер ти подарява цял събирателен образ на нацията, ти се държиш дистанцирано и твърдиш, че не е важен Тел, а народът, който помита австрийците заради нетърпимата данъчна политика. Какво ли би станало примерно, ако Шилер ни беше разработил и подарил сюжета за Индже като национален герой? Вместо Вилхелм Тел на неблагодарните швейцарци? Навсякъде по света, като чуят „Индже“, щяха да знаят, че гордите и свободолюбиви българи…, че ние, българите… Иван Шишман…, Вълчан войвода…, уфф!

съществуване Давам си сметка за какво дребнотемие става дума. При Вилхелм Тел всичко е просто и ясно: имаме окупатор, тежки данъци, недоволен народ. В следствие на това – политическо убийство, въстание, нация-герой, национален герой. Какво имаме при Индже? Кражби, нападения, бандитизъм, бременни, копелета, сребърни куршуми, предопределение. Може да е ефектно, но е незначтелно. От такъв сюжет не можеш да съчиниш история. Виж, за народна песен става. Шилер си е знаел работата при избор на сюжети. И въпреки това се питам – тези хора празнуват педантично всяка година своя Ескалад. Своя национален празник. Защо се отнасят тъй хладно към горкият Вилхелм Тел? Защо не искат да се идентифицират с него? Ето, аз цял живот се идентифицирам с Индже, Вълчан, Желю войвода, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Левски….. Дали да продължавам? Легитимно ли е да обичам България, без да се идентифицирам с героите? Ето в такава дилема ме хвърля приятелството ми с швейцареца Франц. 23.02.2009 г.

******************* ШВЕЙЦАРСКИ КАПИТАЛИЗЪМ Всички колеги живеем в предградието Ваберн под връх Гуртен. Гуртен е висок 828 м. С него започват ниските Алпи. Ваберн е кокетен квартал, осеян амфитеатрално с блокове. Швейцарски панел. Тръбите на топлото минават под пода и можеш да си ги изключиш когато пожелаеш, без комшията да страда от това. Под всеки блок има огромен подземен гараж. Сградите са строени осемдесетте години на миналия век. Но не това ми е темата. От хола има прекрасен изглед. Пред погледа ми се е ширнала една щедра, сочна, безкрайна

www.provo.bg поляна, която завършва на хоризонта с кокетна горичка. Въобще не можете да си представите колко красива поляна. Колко зелена! Само художник може да си въобрази такова зелено. Не ми хрумва друг начин да я опиша, освен с думите на принц Леон от пиесата „Леон и Лена“ на Георг Бюхнер: „Тревата е толкова зелена, че на човек му се иска да е вол, за да опасе тази зеленина и после отново човек, за да изяде вола, пасъл толкова зелена трева.“ На поляната трийсетина крави пасат зелената трева. Всяка си има звънец, всеки звънец има различен звън. Неописуемо красиви са. Разресват ги с четка като арабски жребци, кичат им рогата с цветя, ходят бавно, като кокетки и задните им крака небрежно се кръстосват като на модно шоу. Светски крави с високо самочувствие на алпийски труженици. Два грамадни песа – „бернер зененхунд“, ги пазят и облайват. Поляна, песове, крави и горичка принадлежат на местния фермер. Фермата му…просто нямам какво да кажа за фермата му. Нито за лъскавите му червени трактори на зелената ливада, нито за всичките му селскостопански машини. Всичко е като илюстрация на някаква модерна андерсенова приказка. Докато аз се прехласвам по пасторала, между колегите ми е станало мода да ходят при фермера със стъклени бутилки и да си купуват прясно издоено мляко. Нали се сещате? – току-що издоено мляко в Предалпието с гарантиран произход от тези суперкрави. Не е ли атрактивно? Модното течение ме повлича и мен. Ето ме при фермера с куп стъклени бутилки в багажника. Той е едър, брадат, носи гумени ботуши, пуфти лула. На главата – шапкаидиотка. Абсолютна класика. Разказвам му как всеки ден гледам от прозореца на хола чудната поляна с чудните крави. Сигурно малко се увличам във възторга

съществуване си. Също и кучетата и цялата трогателна пощенска картичка. Той пуфти, кима. Приятно му е, въпреки че едва ли разбира всичко (цялата поезия, имам предвид). Накрая му казвам, че съм дошъл да ми продаде прясно издоено мляко. И ето какво прави този швейцарски капиталист: – Разбира се, че мога да ти продам прясно мляко – казва той и вади лулата, – въпреки че можеш да си го купиш от супера. Аз ги снабдявам. Имам едно предложение: виждаш ли Гуртен? Поемаш към Гуртен и като излезеш от Ваберн свиваш веднага вдясно. Попадаш на същата ливада като тая. Там пасат съшите крави. Държавата е построила един дом за бавноразвиващи се деца. Общежитие и училище. Учат ги на селско стопанство. Отглеждат лук, картофи, зеле, домати… всичко. И се занимават с кравите. Иди си купи мляко от тях. Няма да съжаляваш. „Добре, капиталист!“ – казвам си, докато пътувам за Гуртен. – „Ще направя, както казваш, въпреки че е малко странно“. Ливадата е точно толкова голяма и зелена, колкото моята. Общежитието и училището за бавноразвиващите се малки фермери е ниска и дълга постройка. Чиста, без претенции. Кравите са в обора. Оборът е фехтовална зала, само дето е без огледала. Опашките им са вързани за една метална щанга на тавана, да не се цапат. Разресани са, вчесани са, украсени. Звънците им тихо звънтят. Излизам пред обора. Там виждам един голям примитивен апарат с едно копче. Разбирам, че трябва да натисна копчето и ще потече мляко. Вадя бутилките, натискам. Потича димящо и пенливо мляко. До апарата има бележка, че литър и половина струва един франк. Под бележката – медено котле, пълно наполовина с франкове. Вадя моите, пускам ги в котлето. Същото се повтаря с лука и картофите. Излишно е да казвам, че са изрядни. И фермерът не може да ги постигне по-изрядни.

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) Меря ги на един старовремски кантар, чета бележката и си пускам франковете в котлето. Занасям всичко в багажника и отивам да видя цветята. Трябва да знаете, че най-скъпото нещо в Берн са цветята. Един мижав букет лалета струва двайсет франка. Лехите са опнати като по конец. Стройни като редици на Наполеоновата пехота и като тях – пъстри и екзотични. Разпознавам лалетата, розите, фрезиите, маргаритките и слънчогледите. Другото ми е непознато. Под един навес има няколко големи ножици и хартия. Тръгвам между лехите с ножиците и ме напада непозната лакомия. Режа от тази леха, режа от онази, накрая съм прегърнал сноп цветя – абсолютен фантазъм. Оставям ги на масата под навеса и сега започва сложното. Всички цветя във вълшебната градина са снимани и на снимката им е сложена цената. Вдигам цвете по цвете, търся ги във фотогалерията и пускам парите в котлето. Това трае около половин час, но въобще не съм изнервен. След което се оказва, че целият разкошен, превъзбуждащ букет (сноп) ми излиза около десет франка. Малките фермери ги няма. Сигурно ги обучават в училището. Отдолу идват други клиенти. Махаме си весело и те плъзват из лехите. Вкъщи правя страхотна икебана в петшест вази. Млякото, разбира се, е в повече и утре нито ще е прясно, нито ще дими. И зеленчуците са в повече, но кой да пресмята. Важното е преживяването. Това, в което съм напълно убеден, е, че когато са откривали училището никой не е рязал ленти, никакви кметове не са държали речи, никой не си е разчесвал косматата гръд. Държавата инвестира, реализира без много приказки и дандании. В крайна сметка, учениците излизат от училището като пълноправи граждани със солидна и добре платена професия. Без чувството, че са втора ръка. Всеки фермер ще ги вземе на работа.

съществуване

www.provo.bg

Спомням си, че като бяхме в отделенията се опитваха да ни обяснят комунизма горе-долу така: всичко е безплатно. Влизаш в магазина и си вземаш, каквото ти трябва. Добре звучеше, дявол да го вземе. Е, човек не бива да е максималист. Много ми се иска обаче, някой умник да ми обясни мистериите на швейцарския капитализъм. 02.03.2009 г.

******************* СКУКАТА КАТО АЛПИЙСКА СТРЪВНИЦА Когато стягах куфарите за Берн, приятелите жив ме ожалиха.“Най-скучният град в цяла Европа“ – бе всеобщото мнение. „Две мечки и един трамвай“ – обобщи най-големият капацитет, който бе ходил няколко пъти в швейцарската столица. Познавах донякъде Женева. Бях давал интервю по телевизията. Видя ми се динамична, лъскава и хаотична. Но Берн? Заминах вкиснат. След двегодишно пребиваване бих искал обобщя чрез сравнителен анализ понятието „скучен град, скука“, съпоставяйки столицата София, която прекрасно познавам, и столицата Берн, която опознах. Да започнем с мечките и трамвая. Мечките са налице. Кафяви, огромни. Живеят в своя мечкарник до най-старата катедрала на града – „Гидек“, построена през Х век. Те са символът на Берн, чието име произлиза от немското „Бер“ – мечка. Мечките са артисти: седят на задни лапи, молят с предни, тълпата ще се избие да ги снима. Най-вече японците. Из целия град са поставени каменни скулптури на мечки, по които туристите се катерят. Това, разбира се, е банално. Ако София имаше за символ някакво животно – коза, овца, свиня, мечка, лъв – със сигурност

нямаше да се стигне до баналности. Софиянци и най-вече техните производни периодически щяха да си изконсумират символа. В условията на криза или просто за джумбуш. Ако пък символът изконсумираше някой софиянец или негово производно, то новината (и в двата случая) щеше да обиколи света – BBC, CNN и т.н. В София щеше да има съспенс и екшън. В Берн – скука. Трамваят. Той, разбира се, не е един. Берн е най-малката столица на Европа – 375 000 души, но пък е разпрострян на територията на цяла София. Трамваи – бол. На всяка спирка има електронно табло, където се съобщава с точност до минута кога идва и кога тръгва трамвая. Ако се случи невъзможното и той закъснее с 1 минута, всички швейцарци от спирката се събират вкупом пред кабината на ватмана (испанец) и съкрушено клатят глави още една минута. После се качват. Трамваят тръгва. Ватманът е сломен. Пътниците са изпълнили гражданския си дълг. На другата спирка трамваят е точен. Но не за този трамвай става дума, а за увеселителния. Той е модел 1920 г., има два зелени вагона и върви на пара. Кара го ватман във фрак и цилиндър. Пътуващ ресторант – атракция, който обикаля цял Берн, пресича линиите на другите трамваи и е много трудно да се снабдиш с билет за него. Това е опит на общинските власти да създадат атракция и да разрушат скуката. Вместо това създават кич и дребнобуржоазен еснафлък. Предвид пътно-транспортната ситуация в София, ако на общинарите им хрумнеше да пуснат по релсите на града ретро-трамвай, щяхме да ги пометем с революция. На всички задръствания и произшествия един такъв вагон-ресторант да ти се мотае из София, да предизвиква още по-страшен хаос, да пуска гадната си пара и да замърсява и без това мръсния въздух (а вътре да седят някакви и да плюскат и пият, все едно, че нищо не се случва) – как ще реагира софиянецът и неговото производно? Ами за броени минути ще разфасова антиката и ще натика

съществуване цилиндъра на ватмана, знаете къде. И отново ще има екшън, съспенс, полиция, бой, оставка на правителството, BBC, CNN, Дойче Веле, Ню Йорк Таймс и Европейски съюз. Ето сега например, цяла София е потънала в боклук. Ако я интерпретираме творчески (креативно), София е една възхитителна боклучена инсталация, надхвърляща далеч мащабите и артистичните амбиции на Недко Солаков, Кристо и оня скапан чех (как му беше името). Някакви концесионери не си получили милионите, общината е бойко-тирана от всички като в тотална война, а софиянецът, стиснал злорадо зъби, си изхвърля найлоновата торба с боклука със замах върху върха на планината от другите найлонови торби, натрупани от производните. Боклучената инсталация като пример на колективно изкуство? Това е вълнуващо. Опитайте се да обясните на скучния столичанин от Берн как изведнъж пред блока му изчезват разпределителните кофи за боклук. Разкажете му за съществуването на концесионери, община, устойки, неустойки, конфликти на интереси и т.н. Същият безфантазен тип ще мига на парцали и ще повтаря: „Ма аз нали съм си платил данъците“. И няма да му хрумне и за секунда да участва в масова инсталация и поне за един път в скучния си живот да се изяви като артист. Подобно фентъзи ще го разбие повече от междузвездна война. Безнадеждната скука на Берн, а оттук – на цяла Швейцария заема размерите на сибирска пустош, като се изправим лице в лице с факта, че тези хора си нямат нито Лили Иванова, нито Мартин Карбовски. Те, представете си, си нямат дива, която е завладяла зала „Олимпия“ в Париж, както на времето Д’Артанян е завладял самия Париж на петнист кон. Нямат си биографа Мартин, който да води средновековни рицарски турнири с други биографи, да ги събаря в галоп от коня и да им реже главите със секира. И с тези си активитети – дива и биограф – да държат в напрежение седмици наред цялата

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) страна, членка на ЕС. Съспенс! Екшън! На кого му е скучно? Добре, де! Като си нямат Лили и Мартин, какво въобще имат тези швейцарци? Ами имат. Например – Тина Търнър. Тя също е своеобразна дива като Лили. От години е с швейцарско гражданство и живее в една къща около град Веве. Та същата тази Тина решава да даде благотворителен концерт в град Веве. (Което напълно я развенчава като дива. Да сте чували Лили да дава благотворителни концерти?) Какво правят обаче общинарите – мъдреци от гр.Веве? Събират се, обсъждат предложението и единодушно го отхвърлят. Пресметнали са, че строежът на подиума, техниката, прожекторите, охранителите и всичко, съпътстващо благотворителния концерт, ще им излезе много скъпо, т.е. през носа. Ето как по пътя на сравнителния анализ стигаме до заключението, че скуката ще сковава все повече и повече красивата Швейцария и столицата Берн. Докато в София и производните ще става все по-интересно. Да не говорим, че ние си имаме много повече молове на глава от населението, където можем да се разхождаме и комуникираме, докато на швейцарците не им остава нищо друго, освен да се врат по глетчерите си и да студуват. А там ги дебне единствено алпийската скукастръвница. 09.03.2009 г.

*******************

ДОРИ САМО ЗА ЕДИН ДЕН Един от най-светлите, почти хипнотични спомени от далечното ми детство са панаирите. Бяхме няколко деца от махалата под улица „Дондуков“, чиито бащи – музиканти, свиреха в операта, филхармонията и

съществуване оперетата. През летния сезон, който траеше около три месеца, музикалните институции в София имаха ваканция. Тя съвпадаше с училищната. Очаквахме я в някакво диво състояние на еуфоричен транс: бащите ни тръгваха из България да свирят по панаири. Традиция бе да вземат със себе си и семейството – седмица, най много десетина дни. За повече организаторите не отпускаха пари. – Официалната версия . Неофициалната беше, че бащите ни свиреха с различни местни банди от сутрин до късна нощ. Лееше се вино и ракия, нравите бяха леко разюздани и майките ни първи не издържаха на сенчестите страни на музикантския живот. Панаирите, разбира се, са изтъркана тема. Кич, носталгия, слаби стихове и още по слаби естрадни песни. Само че аз не си спомням въртележките и захарния памук, нито фокусници, нито стрелбища. Не си спомням даже музиката, което е много жалко – те свиреха банда срещу банда, виртуоз срещу виртуоз, стил срещу стил и накрая всички банди се съединяваха в едно грандиозно общо изпълнение, от което публиката изпадаше в екстаз. Страхотен джем-сешън. Не, не помня какво свиреха... Помня обаче хората – мъже и жени, тълпи, тълпи! – обзети от някаква колективна, панаирна еуфория, като че ли въздухът беше пропит от тайнствено вещество, райски газ на безгрижието, прозрачен еликсир на лекомислието, на пълното отпускане и разтапяне в атмосферата на празника. Тези хора, идващи най вече от околните села, работеха тежкия си селски труд през цялата година. Познаваха се един друг, знаеха си и кътните зъби. Сигурно имаха и конфликти помежду си. Напрежение. Тежки грижи. Сигурно мъжете пиеха вечер в хоремага, за да не им гръмнат главите от чувство за неудача, незначителност и безконечна грижа за хляба и децата. Сигурно жените им безропотно понасяха женската си орис и тихо проклинаха. Сигурно бяха озлобели срещу живота. Но!

www.provo.bg Всички знаеха, че през лятото ще има една седмица, когато всичко това отпада, смъква се от кожите им, лющи се, изчезва и настъпва времето, когато са други. Съвсем различни. Щастливи. За тази седмица те се готвят цяла година. Шият си празнични дрехи. Изкарват от скриновете и чекмеджетата дрънкулки и украшения. Лъскат ги. За да идат накрая натруфени на панаира, всички да ги видят и да викат „гледай колко им е добре“. Такива са детските ми спомени, които обитават най-малкото и най-светло кътче на душата ми. Сами са се наместили там. Защо въобще ги вадя от убежището им? Защо е тази дълга увертюра? Просто защото неотдавна попаднахме с моя приятел Боян Биолчев и жена му Мариана в едно швейцарско село. Заведе ни Петьо Василев, бившият консул на посолството в Берн, и жена му Верка. Ако някой познава Швейцария както призраците – своя замък, това са Петьо и Верка. Блуждаеха из най-тайнствените кътчета на алпийската страна и ги познаваха по-добре от всички туристически справочници. Селото беше безлюдно в десет сутринта. Изблизано, наконтено с гирлянди – пощенска картичка. Къде обаче са селяните? Селяните се бяха събрали в една гигантска палатка на шест реда дълги маси. Мъжете – в къси панталони и шапки с пера, жените – в национални носии. Разнасяха се подноси с халби бира и печени вурстчета. Поздравиха ни сдържано. Направиха ни място. Дадоха ни вурст и бира. И отново се втренчиха в подиума. Там, почервенели и силно притеснени, момчета и момичета от областта си даваха състезание по народна музика и танци. Алпийски рогове, акордеони, йодлери. Йодлерите бяха аматьорски, но селяните – щастливи. Доколкото един щвейцарец си разрешава да изрази щастие.

съществуване Готвили се цяла година за своя си празник. Годината хич не им е лека. Швейцарският селянин бъхти като всеки друг селянин с разликата, че знае защо. Нищо не му е спестено. Но ето че идва един или два дни в годината, когато той зарязва всичко и иска да празнува. В колектив. Всички заедно. През тези два щастливи дни той/тя е друг. Облечен е другояче, държи се по друг начин, освободен е и във въздуха се носи райският газ на безгрижието. Боян и аз, като две бели врани във вратовръзки, седим, гледаме се с незнайно защо гузни очи и правим паралели тук и там. Само че бащата на Боби не е бил музикант. Аз имам някой спомен в повече и току що съм се върнал в детството. Попадам в град Солотурн, на шейсет километра от Берн. Искам да видя бароковата катедрала. Но преди да видя катедралата, изведнъж, като във фентъзи филм, древните улици на града са буквално наводнени от някакви странници – мъже и жени с щеки. Внезапно целият град се изтърсва в шпалир по тротоарите, а тези с щеките започват бесен маратон. Възраст – от 12 до 80. Безумна гледка. Точно до мен дъни ударна група, чиито инструменти са тенджери и кофи за боклук. Облечени са като джедаи, произвеждат шум като стадо питекантропи и всички се забавляват безумно. Целият град е блокиран от щеките. Еуфория, масово безгрижие. По стените на къщите, по тротоарите и от древния градски часовник тече безсмислено щастие. Щастие! Аз стоя, гледам и плахо се питам – забавлявам ли се, или не. Разрешава ли ми житейският опит да се забавлявам? Скептицизмът? Луди ли са тези? И какво ги кара да правят в един и същи момент едно и също нещо? Зашо са толкова доволни, когато … когато какво? Когато са просто доволни и нищо извън това? И като капак – карнавалът в Берн. Масово организирано безумие, което се подготвя цяла година и трае един ден . Присъствал съм на карнавала в Мюнхен. Изумителна гледка, но твърде професионално

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) режисирана с лек оттенък на държавност. Този в Берн няма равен на себе си . Представете си всички банкови чиновници, лекарите, юристите, продавачките, собствениците на фирми и т.н., които всеки божи ден, стриктно на секундата, са на работните си места с любезни, непроницаеми лица. Те се трудят с интензитет, който ни е трудно да възприемем. Те се връщат вечер по домовете си, вечерят и отново се трудят , защото трябва да изкарат пари за летния круиз по Нил. Или защото въобще трябва да се правят пари. Те не са политизирани. В Швейцария няма какво да се политизира. И да имаше, би било непростима загуба на време. Те бъхтят като швейцарския селянин. Всеки в своя индивидуален периметър. Всеки бута по стръмнината нагоре своя индивидуален камък. А светът им завижда. Паралелно с това, тези необясними хора цяла година се готвят за своя карнавал. В този ден ще бъдат други. Със сменена самоличност. Между множество други, също със сменена самоличност и безкрайно доволни от това. Цяла година във всеки квартал и всяко селце около Берн духовите оркестри, съставени от отчайващи и усърдни аматьори тренират средновековни маршове или нещо, което им звучи като средновековен марш. В деня на масовата лудост Берн е залят от клоуни, крале, извънземни, хора-паяци, чудовища, джуджета и великани, надуващи тръби, фанфари и реферски свирки. Валят конфети. Нон стоп. Паважът е покрит с дебел слой, от който утре няма да има и следа. Всички са други. Всички са масово щастливи, сякаш въздухът е примесен с райски газ и невидимият еликсир на безгрижието, та било то и моментно. Седя отстрани, смесен с тълпите чужденци, които ахкат, охкат и снимат с камерите си. Нищо около мен не е реално. И затова – толкова опияняващо и хубаво. Стоя, а на перваза на душата ми с омацани пръстчета се надига спомен в сандали и къси панталонки. Панаири. Музики. Наконтени мъже и жени

съществуване с дрънкулки. Весели и щастливи. Щедри и добри. Всички заедно. Дори и кучатата лаят щастливо и превъзбудено. Макар и за една седмица, макар и за един ден. Може би всичко това е носталгия? Неадекватна на времето сантименталност? Неточни паралели и лошо тълкуване на традиции и национален характер? Може би. Триста и шейсет дни бъхтиш. Лицето ти навъсено. Ситуацията е нечовешка. Челюстите ти стиснати до краен предел. Не се готвиш за никакъв хепи дей. Самата мисъл за това е недостойна. Няма хепи дей. Има хард рок. Няма щастие. Има късмет. Щастието е фармацевтичен продукт за глупаци. Но ако все пак, все пак! през оставащите ти четири-пет дни от годината отпуснеш стиснатата челюст… може би на лицето ти ще се появи някакво подобие на усмивка. Извън всякаква логика. Извън обстоятелствата. Извън разстояния и граници. Извън текст и контекст. Защото някой там, през девет планини в десета, току що е направил същото. Отпуснал е лице и наблюдава усмивката си с недоумение. После с удоволствие. И не разбираш ли сега, че между вас няма разлики? Няма вчера, няма днес и утре. Едни и същи сте. Еднакво опростени и еднакво усложнени. Просто защото има само един вид човещина. И ако си разбрал, тогава знаеш колко е човешко, че не си сам. Та ако ще и за един единствен ден. 18.03.2009 г.

******************* ИМА НЕЩО ГНИЛО С купищата поща (предимно рекламни материали) този път получих и безплатното местно списание за изкуство, което излиза два пъти месечно и упътва читателя къде,

www.provo.bg кога и какво се случва в сферата на културния живот в столицата Берн и окръг. То ми напомня на непретенциозната книжка „Една седмица в София“, която излизаше по тоталитарно време и информираше читателите за същото, но хайде да не ставам дребнав. Като начало, бернското списание ви осведомява за всички драматични и оперни постановки в градския театър. Как човек да не стане дребнав: при цялото ми уважение, местната опера е далече зад нивото на Цюрихската. Това не им пречи да си ангажират за гострежисьор на спектакъла „Възход и упадък на град Махагони“ (Брехт-Уайл) самия световен корифей Хари Купфер. Купфер струва милион (евро, не франкове). Филхармонията пък ангажира солисти и гост-диригенти, чийто имена красят афишите на Ковънт Гардън, Ню-Йоркската филхармония, Бостън и т.н. Аз мога да отида при шефа на отдел „Култура“ както в общината, така и в парламента и да направя едно невинно разследване (запитване, проучване, обмяна на опит) – как става тази работа и откъде тези пари. Но като си представя лекцията, която ще последва, а именно – колко е важна културата за душевното здраве на швейцарските граждани и как от нея не трябва да се пести, предпочитам да се откажа. Заради собственото си душевно здраве. По-натам пише, че Джон льо Каре ще има среща с почитателите на неговите книги в аулата на Бернския университет. Следва биографична справка, на колко езика е преведен, милионните тиражи, великолепна снимка в тренчкот и с пудел и нито дума за хонорара му. Няма нужда. Имам представа за хонорара на Джон льо Каре. Знам, че съвсем издребнявам. Но малко по-нататък пише, че еди-кой си швейцарски писател ще има премиера на новата си книга в салона на книжарница „Щауфахер“ („Щауфахер“ е мощна верига книжарници, нещо като “Хеликон”). Той ще чете откъси и ще дава автографи. Цена на книгата – над 40 франка. Отделно вход.

съществуване От опит знам, че премиерата на колегата е тотално разпродадена и няма да има място и за правостоящи. Също така от опит знам, че книгата няма да ми хареса. Славните времена на Фриш и Дюренмат са в небитието. И какво като не ми хареса? – швейцарските читатели си я купуват и четат. Критиката ще ѝ отдели подобаващо място както в пресата, така и по радио и телевизия. Добре за издателството (над което не тегне данък-убиец), добре и за колегата. Той ще тръгне по турнета из цяла Швейцария, което означава солидни хонорари (не от гледна точка на един мениджър, лекар или адвокат, но все пак). После Сдружението на писателите ще му осигури серия сказки, после издателството ще сключи договори със съседните германски, италиански и френски издателства-партньори… Ето така е канализиран творческия живот на един швейцарски съвременен писател, който не фигурира в списъка на стоте най-четени книги на българската телевизия. Добре. Дотук списанието не ме изненадва с нищо. Изкуството и културата са продукт като бонбоните „Линдт“ и са също така вкусни, бих казал аз в качеството си на консуматор. Не знам само дали са вечни. Силно ме изненадва обаче един форум, в който участниците обсъждат качествата на уличните музиканти. Първо, самият факт: а бе, тези хора знаят ли какво е форум и какво се практикува в него? Нямат ли си политици за псуване? Нямат ли си президент, министър-председател и правителство за оплюване? Или омразни идеологии за демаскиране? Какво са се хванали с уличните музиканти? Ще се опитам да ви предам приблизително съдържанието на диспута: „Хей, на „Марктгасе“, точно до магазина за парфюми, се е появил един нов с акордеон. Кантората ми е отгоре. Влудява ме.“ „Чух го. Пълен некадърник. Свири с три пръста, не разбрах какво.“

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) „Знам го. Май че е румънец. Няма да събере и два франка.“ „Идете на „Хелвеция плац“. Там един румънец свири на цигулка. Жесток е. Джанго Райнхард.“ „Добре де, аз какво да правя с тоя? Подлуди ме.“ „Обади се на полицията да го разкарат.“ И ето че (виждал съм го с очите си) пристига музикалният полицай и разкарва музикалния некадърник по обвинение в просия. Това е един от редките случаи. Иначе по средновековните улици на Берн си дават среща невероятни музиканти – най-добрите идват от консерваториите в Москва и Санкт Петерсбург и спокойно могат да седнат на стола на концертмайстора на Бернската опера. Слушал съм цигулари, които свирят Чайковски-концерт с майсторството на елитни солисти. Най-популярните са групата перуанци, които всички знаете. Те са монополисти и капиталисти. Свирят перуански комерсиални торти и страхотно се харчат. Имам чувството, че в един и същи миг са на двайсет различни точки на европейската карта. После идват шотландците с карираните поли, които цепят въздуха на ленти със своите гайди. По тях си падат домакините с малки деца, умилени пенсионери и кой знае защо – ученици и японски туристи. Малка, но вярна снобска тълпа събират и джазмените от Америка и Германия, вариращи от Дюк Елингтън до фрий джаз. На многобройните фестивали на уличните музиканти в Берн, Монтрьо, Цюрих и Локарно те са фаворитите. Моят любимец е Пийт. Пийт всъщност е Петър и е завършил Софийската консерватория със специалност концертна китара. Разхождах се с българска делегация веднъж в Женева покрай катедралата „Свети Петър“. Изведнъж чувам изумително изпълнение на

съществуване етюдите на Паганини. Тълпа. Всред тълпата – Пийт, за когото още не знаех, че е Петър. Свири като магьосник. Абсолютен любимец на публиката. Запознахме се, пожелахме си пак да се видим и наистина малко след това се видяхме в Берн. После – в Солотурн. Взех да мисля, че където и да мръдна в Швейцария, Пийт ще е там и ще шашка публиката с Бах, Паганини, Мигуел де Файа и собствени композиции. И май така си беше. По едно време изчезна. Оказа се, че е направил дълго улично турне във Вапшава, Берлин и Барселона. Последния път, като се видяхме, заминаваше за Сардиния. Хиляди пъти съм се питал: този човек става за солист на най-реномираните оркестри. Издава компакт дискове с известни европейски музиканти. Има си меценати. Може да печели луди пари. Какво прави на улицата? Пийт смята, че улицата е най-добрата концертна зала. Виждал съм го да свири през зимата с ръкавици с изрязани пръсти. Виждал съм го, дявол да го вземе, с две полушубки една върху друга. Пийт си има идеология. Той е в най-висшите редици на уличните музиканти. Това са странни хора. Те не говорят за свобода. Те изглежда я произвеждат. Никога не са кисели на живота и никога няма да ги чуеш да мрънкат. Те крият фанатизма си, но са абсолютни фанатици. Аз им симпатизирам безрезервно, защото не мога да съм като тях. Тръгнахме от Хари Купфер и стигнахме до уличните музиканти. Последните също са упоменати в списанието за изкуство – кога имат мащабни акции, кой къде свири и как ще се проведе следващия фестивал. Те са точно такава важна (и уважавана) част от културата на Берн, както и виртуозите в операта. Без тях тя ще е много по-постна и размита. Под това швейцарско небе има място за всички (само не и за фалшификатори). Тук

www.provo.bg можеш да свириш и на устна хармоника и пак да събираш възторжени тълпи, ако си на ниво. И като капак – обсъждат те по форумите. Да, моля ви! Обсъждат музиканти, а не политици и олигарси. Къде са им социалните отдушници? Къде мога да напсувам, размажа, разфасовам, оплюя, оклеветя някого от сърце? Къде мога да му стъжня живота? Има нещо гнило в Швейцария. Или в мен? Или в културата? Знам ли… 23.03.2009 г.

*******************

ИЗКУСТВОТО ДА СИ БОКЛУК Един немски актьор пътува от месеци насам от град на град, на Запад и Изток, по училища и интернати в страната Германия, която е в сърцето на Европа, ако не и самото сърце. Той играе Зад, иракски бежанец, продавач на рози, който не се чувства уютно в Германия и който обръща презрението и омразата на околните срещу самия себе си: „Името ми е Зад“, крещи той. „Аз съм едно лайно. Аз нямам право на живот. Аз съм арабин. Не кюрд. Арабин. Семит. Терорист“. „Точно така!“ – чува се от залата. „Вярно е!“ На филмовия актьор Нилс-Даниел Финк му се е приискало отново да излезе на сцена, четири на четири, сам и без реквизит, освен един стол. Искал е да пропътува страната, да опознае източната и част и немските ученици като цяло. За целта избира монологичния спектакъл „Боклук“ на автора Роберт Шнайдер, писан след войната в Персийския залив. Нещата обаче се развиват по доста по-различен начин. Публиката реве, станала на крака: „Ти смърдиш, ти ни писна! Разкарай се от тук!“. И ето, че идва 11 септември и на Нилс Даниел Финк му става ясно, че всъщност е предприел едно пътешествие из немската душевност. Две седмици след атентата Финк играе в Марбург. Сред зрителите се намира двайсетгодишен мюсюлмански студент. Слепец. „Въпреки, че вече не виждам, чувствам,

съществуване че в очите на немците аз съм терорист. Атентатът ме изолира още повече“ – казва той по-късно. Фрайбург. От тъмнината на залата се чуват крясъци: „Ти си рушител на нашата цивилизация! Вие ни отнемате ценностите, вярата. Пукнете, кучета!“ – това се случва на онова на онова място от монолога, където Зад говори за себе си: „Аз съм чужденец! Нелегален! Не съм кюрд! Не съм чуждестранен приятел! Не ме наричайте чуждестранен приятел! Не си го и помисляйте! Кажете го! Човек и човек не е едно и също. Лодката е препълнена!“. Понякога учениците се смеят, понякога напускат залата. Или крещят: „Арабите на линч! Да ги набутаме в кенефа и да пуснем водата!“ – и изпъват ръце в поздрав. Много често в дискусиите след представлението на Финк му се налага да обяснява, че не е арабин, че не се казва Зад, а Нилс Даниел, че е актьор и играе арабин, както се играе арабин или немец, или Натан мъдреца. Но те не искат Финк артиста, те искат арабина. Искат да ругаят, да обвиняват, да изхвърлят страха си. Разбира се, има и изключения. Като в малкото градче Гьорлиц на полската граница, примерно. Там учениците са замръзнали по местата си и монологът се сипе над главите им като страшна и непозната стихия. А после търсят дни наред в дискусии обяснението на феномена „ужаса да си чужденец“. Че Запад и Изток се различават, актьорът констатира след 27 спектакъла в страната. „Когато играя на изток, срещам любопитство, откровеност и диференциране. На запад се сблъсквам с надменност, всезнайковщина и цинизъм“. Което не опровергава факта, че 50% от десните радикали в Германия идват именно от Изток. Тези дни страната бе потресена от резултатите на престижното, международно изследване „Пиза“, което нареди немските ученици на едно от последните места по

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) образованост. Искат се реформи и пак реформи. Немският ученик не чете. Обаче гледа телевизия. А оттам перманентно се зъби някое арабско лице на куче, боклук и терорист.

*******************

НИЩИ ДУХОМ Не че ми се връща към темата, но и аз принадлежа към умниците, които си закопаха три часа от живота да гледат финала на унилото шоу, наречено „Голямото четене“. Бързам да кажа, че съм от малцината националисти, патриотари, закостенели някъде в седми клас аналфабети, които са напълно удовлетворени от финалния резултат. Кое тогава ми се вижда унило? Покрай всичко друго, „Голямото четене“ показа, че всичко, което хвърчи над Англия, може да се яде в България. Унило е да гледам например как този разлят рубенсов ангел, тази „аристократична“ отломка с втръсналата на всички папйонка – Гого Лозанов, се превзема с демодираната си лексика („знаци“, „семантично“) в пуст опит да ми обясни колко си пада по „Малкия принц“. Абсолютно не му вярвам. Пада си по командировката до Сахара, от която ни въртяха достатъчно кадри, за да ни откажат завинаги от повторна среща с Гого сценариста, Гого главния актьор, Гого режисьора… Нали вече няма да ни пускате филмчето, колеги от телевизията? Благодаря. Можеше да е и по-лошо. Можеше естетът Гого да си бе харесал книгата на Жюл Верн „От земята до луната и обратно“. Няма да се формализирам за средствата за такава командировка. Подскоците му по лунната пустиня щяха да са обаче къде-къде повълнуващи от маломощното му драпане по Сахарската пустиня.

съществуване Но и Гого, както се казва, с мед да го намажеш. Ами колежката Севда Шишманова, скитаща се в размирната Богота по следите на изгубения магически реализъм? На времето, в края на шейсетте, когато „Сто години самота“ се появи на български, гениалният литературен зевзек Владо Свинтила констатира, че на българския еснаф след сто години тъпота сто години самота му идват истински дюшеш. Както и да е. Всяко грандиозно намерение е застрашено от ергенски пъпки в пубертета си. Каква ергенска пъпка е обаче порасналата в тежки идеологически люшкания Копринка Червенкова, която в състояние на демократично отвращение обяви, че от романа на Антон Дончев „Време разделно“ ѝ се повдига, повръща, обзема я потрес? Всъщност, точно за това ми е думата. Много важно, че някой се забил в Сахара или Богота. От това няма да последва нищо значително. Много по-неприятна, отвратителна и малоумна е точно такава реакция от дадена книга: „повръща ми се“. Защо ти се повръща, о, Червенкова, необятен литературен капацитет? Може би, защото направи анализ на литературната техника, използвана от автора, или защото потърси аналогии между езика на романа и този на библията, или защото се опита да разгадаеш тайнствената поезия и магията на музиката, заключена между страниците на книгата? И всичко това те доведе до гореописаното отвращение? Или защото в последните години куп аналози на Червенкова се изпробваха с тежки идеологически ъперкути върху тази най-истинска и найбългарска книга от последните шест-седем десетилетия? (Едностранно водени мачове, но добре платени. Палми Ранчев може да ви ги обясни, но вие си знаете и без това) Номинирането на „Под игото“ и „Време разделно“ съответно на първо и второ място в класацията е закономерно, успокояващо и логично.

www.provo.bg Сега стигам до кухия патриотизъм (национализъм) и как българският народ отново е доказал, че е недорасъл, че е прочел Вазов в седми клас и оттогава не е чел нищо друго. (Дончев идеолозите са му набили в чутурата насила). Такива интонации натрапчиво се появиха в българската преса. Куп недоволни заради Вазов и Дончев. Ние, българите сме некултурен, бамбашка народ; хората ни предлагат камерни шедьоври като „Малкия принц“, ние – Вазов та Вазов. Боже, колко е тягостна тази строго българска черта! – да принизиш, да омаловажиш, да осмееш големите произведения на българския дух. Реабилитацията ни пред света като културна нация! Да се слагаш, да се подмазваш, да си нихилист и предател спрямо най-светлите умове от близката българска история. Няма да ви говоря за Антон Дончев, нищи духом. Ще ви говоря за Вазов. За уважението, което света декларира пред българския „poeta laureatis“. Уважение, което най-добрата част от душата на българите продължава да култивира и до този момент, но мършата взе да доминира над стадото. Ето, убедете се сами: на 22.9. 1921 г. Иван Вазов си тръгва завинаги от света, който е обичал с цялата страст на писателското си сърце. Не минава и месец и най-уважаваният швейцарски вестник „Дер Бунд“ (неделната културна притурка) превежда и отпечатва на цели две страници есето in memoriam на проф. Иван Шишманов за големия български поет. Огромна чест, която се оказва само на най-великите писатели. И не го правят, защото Вазов посещава често Швейцария и е написал стихотворение за връх Пилатус. Правят го в чест на един световен автор на 20 век. Нещо, което швейцарските културни среди от 1921 г. осъзнават добре, а българските такива през 21 век бърчат нос, защото Вазов им мирише на нещо неевропейско.

съществуване Та не е работата в голямо четене, голямо зомбиране, големи разходки или голямо самоотвращение. Работата е, че литературата си е литература – дали е Маркес, Дончев, Екзюпери – все тая. Всякаква мравка може да се покатери на врата на тези литературни слонове, с цел да ги удуши. Българските мравки са особено кръвожадни. В крайна сметка – как би могло да бъде другояче – те се самоизяждат патетично. И чакат овации. По възможност – от Европа. Но от там идва само Голямото хладно мълчание.

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) Само не ги мислете за предубедени европейците. Погледнете факсимилето. 30.03.2009 г.

*******************

Текстовете са предоставени на provo. bg от Пепи Михайлова, писани са в последните месеци от живота на писателя. / Списание с послание

СТЕПАН ПОЛЯКОВ:

КАСТРО СИ ТРЪГВА КАТО ПОБЕДИТЕЛ Интервю на Владислав Христов със Степан Поляков Със смърта на Кастро си отива една епоха, след 49 години негово управление с какво се промени Куба? Ето това е изначалният, основният въпрос. Встрани от всички клишета за сини лагуни, салса, ром, мулатки и дрън-дрън. Отговорът е зашеметяващ – НИЩО! Откакто двамата Кастро са на власт, а това е половин век, Куба не е помръднала нито като икономика, нито като стандарт на живота /естествено/, нито като манталитет. Обратно, върви надолу и надолу. Националната пропаганда рекламира някои научни постижения, но, доколкото ги има, те са въпреки режима. За каква наука може да говорим в страна с 1012 долара месечна заплата? Където хлябът и бензинът са основен проблем, проблем, с който те буди ранното тропическо слънце. В същото време Куба може да се похвали с най-

много рецитатори на глава от населението в света на стихове, възхваляващи Че Гевара. Наричаха Фидел Кастро „бащата на кубинската революция”, има ли сили и желание Куба за нова революция? Освен на кубинската революция той е баща на една купчина некадърници, на една дъщеря, избягала от него при най-големите му врагове в Маями и на едно безкрайно човешко море, готово да се хвърли в, другото, Карибско море само за да се отърве от неговия Рай. Опустошение е навсякъде край този човек. А времето за революция отмина с неговата смърт. Когато си отиде и брат му, ще настане време за аритметика, не за драматични репортажни фотоси. Неумолимите закони на икономиката ще се разстелят върху Острова, макар те да бяха държани под ключ за един доста дълъг период. Прагматизмът и цинизмът, които вървят ръка за ръка в такава ситуация, внезапно ще разтресат тези икономически доста невинни хора. За тях

съществуване

съвършенството на бизнес модела е бащата продава дъщеря си, а братът я кара с ладата до адреса. Съществуват ли все още дисиденти в Куба, които след смъртта на Кастро биха се заявили по-открито с желание да променят статуквото? Това вече е въпрос към някой, който непрекъснато живее там. Аз съм се виждал с дисиденти в Куба. С дисиденти се видя и президента Обама при посещението си там. А председателката на дисидентската група „Жени в бяло” Мириам Леива каза, че „най-важното от тази среща, е самата среща”. Което ми напомня на блудкавите благопожелания на нашите „дисиденти” с президента Митеран. Питам се – това ли са хората, които трябва да говорят, или има някои други на които официалните дисиденти са им отнели думата. Както стана с Илия Минев у нас. Историята е такава, повтаря си се.

www.provo.bg

Кой ще замени Кастро на поста му? В каква посока ще поеме държавата оттук натам? Брат му Раул си управлява и сега. После, малко по-късно, ще се окаже, че бившите комсомолци, търговски началници, шефове на дирекции, офицери от Държавна сигурност отдавна са подготвили почвата за капитализъм – бърз, яростен, безпощаден капитализъм. А кубинците са безкрайно по-неподготвени от нас през 89-а. Източна Европа все пак заедно и в някакво партньорство със Запада пое към пазарната икономика. Тези хора са изостанали с 30 години и от тези тенденции, при това на остров. На остров без интернет, без чужди канали, с 8-часовите речи на Ел Команданте срещу САЩ и антрефилетата на вестник Гранма. Общо взето това им е икономическата подготовка. Накъде ще поеме островът? Може би надолу. Но и милиардите на отсрещния бряг не са за подценяване. Във всеки случай предстои тежък сблъсък – американската Куба срещу комунистическата Такава.

съществуване Какви са митовете около личността на Кастро, които упорито се премълчават? Да си го кажем, Кастро ще остане сред найзнаковите личности на 20-и век. И освен това си тръгва като победител. Днес той и Смъртта си тръгнаха под ръка, измамвайки милионите жертви, самата Справедливост. Оттук нататък неговият образ ще се доизчиства и митологизира единствено в положителна посока. Както се случи с кръвожадния му приятел Че. Десетките хиляди политически противници, избити от братята Кастро, разбитите им семейства, принудените да напуснат родината си – за всички тях никога няма да има възмездие. Оцелелите ще бъдат принудени да слушат отвсякъде за гения на един от най-великите мъже в историята на 20-и век. Само стойте и гледайте какво се случва. Но не може да му се отрече – той се държа като победител и спечели. Както се казва, никой не ни е обещавал да е справедливо. Освен Джей Еф Кей, но той съвсем не разбираше от тези неща. Имам любима фраза, която набързо описва голяма част от живота, а вече и смъртта, на Първия: „В буйната младост собственото ни чувство за справедливост може и да ни е изневерявало. Разбира се, че не убивахме, защото трябваше да спасим Революцията, а заради чисто човешкия кеф, че наказваш…” Ф. Кастро Докато в САЩ празнуваха Деня на благодарността в Куба се лееха сълзи за Фидел. Как предвиждаш, че ще се развият занапред отношенията между двете държави? Да прогнозираш бъдещите икономически планове на САЩ точно в този момент е рисковано, нали? Мога да кажа какво биха искали повечето кубинци, поне според спомените, които са им останали. Защото на тях им е забранено да излизат извън Куба без изходна виза. Та те, според спомените от времето на Батиста, малко повече идеализирани вече, биха желали американците

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) да се върнат и да се чувстват като у дома си, както е било преди. Да пристигат сенаторите организирано със самолета от Маями, тези сенатори да изкарват по една луда нощ в Хавана, а на сутринта да се обадят вкъщи с дрезгав глас „Наложи ми се да остана цяла нощ в офиса, скъпа. Вие добре ли спахте?” И всеки един от тези сенатори да е с 1500 долара по-малко, отколкото е пристигнал. Биха желали отново да отворят врати десетките конга и салса клубове, а не всички да се въртят край комсомолизираната „Тропикана”, където третата трупа танцува със скъсани чорапогащници, защото найдобрите са на турне в Париж да изкарват пари за Брадатия. Биха желали сами да си определят съдбата – кой келнер, коя крупие или… О, Боже!, проститутка. Да, но да е въпрос на избор. Сега си проститутка и край. С песнички за Че в училище – толкова! А, забравихме да споменем за изключителната му образователна система, нали? И сега един изключително фаталистичен въпрос в американско-кубинските икономически отношения. Както стана дума по-горе, Кастро не съгради нищо през този половин век. Не построи и жилищни сгради. Просто настани в баровските къщи на изгонените от страната по десетина семейства. Да, но на отсрещния бряг във Флорида живеят около 2 милиона етнически кубинци. Мнозина от тях синове и внуци на изгонения кубински елит. Тези къщи са техни, по дяволите. Но и настанените вътре вече трето поколение никога не са имали други представи за свой дом. Какво ще стане, когато се върне Анди Гарсия например? Ами сред най-големите врагове на Кастро са шефовете на мафията в Малката Хавана в Маями. Те и на сън не могат да преглътнат социмпровизациите в жилфонда на Ел Хефе. При младите поколения в Куба тече американизация, ще се задълбочи ли този процес след смъртта на Кастро? Това зависи от предната тема – докъде ще се отвори страната към Америка. И да не се окаже, че САЩ пак нахлуват някъде без да

съществуване са особено желани. Което ще си е ирония на Съдбата, случвайки се след смъртта на найсимволния американски враг. В представите на голяма част на останалия свят Куба е само една екзотична туристическа дестинация, свързана с пури, музика и ром. Какво стои под всичко това, кое е скритото лице на Куба, което не познаваме? Глад, чудовищен глад, прикрит с тежкия грим на крачещата призори уличница. Това е скритото лице на Куба. Ако искаш, няма да го видиш, властите са се погрижили. Но ти, ти можеш ли да си затвориш очите за глада на майката, която е легнала с теб, за да нахрани детето си. И че дори да си я завел на вечеря, нейните мисли пак са при глада на онова малко същество, което я очаква някъде. Благодаря, това не е моят купон. Това по отношение на забавите с купона – пурите, музиката, ромът и, онези, митични, кубински жени. Останалите хора – музикантите, продавачите, таксиметровите шофьори, всички също са гладни. Куба внася захар. Плодове няма, сирене – също, за месо да не говорим. Това води до тежки хронични болести. И за да затворим кръга на прогандната литературна фигура – най-доброто здравеопазване в света лекува най-болните хора на света. Живеем във времена, в които чакаме физическата смърт на диктаторите да ни раздели с тях. Защо народите в които има диктатури предпочитат да кротуват вместо да се бунтуват? Има няколко места на света, където свободата се възприема, ако не като даденост, като задължителна цел. Това са държави, изградени върху смесицата от християнство и просвещение – Европа, Австралия, Канада, САЩ и още няколко. В Африка, Близкия и Далечния Изток свободата на личността изобщо не се възприема като някакъв приоритет. Виждате какво стана с ЮАР, след като някой реши, че местните ще управляват републиката по англосаксонски модел. Дъно, дупка, чистилище. Поставяш на върха на властта

www.provo.bg един примитивен главатар като Мандела, караш Стинг и други политически въздухари да го обявят на „Уембли” за икона и след две години от държава със съвършено действащи институции имаш най-много убийства на глава от населението в света. Какво е Ирак? Бесиш Саддам и шиити и сунити потъват в кървава вакханалия с десетилетия. Самите коренни жители по тези места знаят, че така ще стане, като се отслаби /демократизира/ държавата и предпочитат по-твърдата ръка. Ако е от тяхното племе тая ръка – най-добре. Свободата, о Боже, свободата в Близкия изток! Поради католицизма си Южна Америка е малко по-различна тема само. Кастро си отиде, в същото време се раждат нови диктатори, може ли да се каже, че живеем във времена в които има реновация на диктатурите и тоталитарните режими? За три четвърти от света диктатурата е по-добрият начин на управление. Ние трябва да гледаме поне пет диоптъра подалече от харманлийските правозащитнички. Разберете, хората не само не са равни, те са и на различни исторически етапи. Афганистанецът няма работа в Щатдс Опер. А без нея атмосферата във Виена подсъзнателно му навява и винаги ще му навява враждебност. Той няма работа във Виена, това е. За около четиридесет години от Земна градина Афганистан остана без нито едно дърво. О, да, знам, че ти трябва някой, който ще ти почиства евтино къщата. Но не се учудвай, когато установиш, че ти пикае в килера с обувките. На това съвременните стратези му казват „културно обогатяване”. Северна Корея остава бастион на авторитарното управление, какви паралели могат да се направят с управлението в Куба? Може ли да се яви смъртта на Кастро начало на краха на авторитаризма? С Кастро си отиде една епоха… Що за баналности говоря! Добре, да започнем отново. Едва ли може да се говори за край на тоталитаризма. Огледайте се, произволно –

съществуване

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

Оман, Мавриций, Дубай, Малдивите… Всички тези държави са тежки автокрации, фризирани от приятелските западни медии като някакви светски туристически дестинации. Така че, по-голямата част от света е автократичен. И по-добре да си остане такъв. Друг е въпросът, че на тези автократи трябва да им се забрани да припарват до световната политика. Защото те знаят едно – износ на тероризъм и човешки потоци. Със Саддам стана точно обратното – забраниха му да се меси в собствената си държава, а го оставиха да се развява навън. Е, грешка – трагична грешка. Колкото до Северна Корея, там вече

е ад, пъкъл за обикновените хора. Но защо този Шишо е оставен да си прави ядрените опити, нямам обяснение. Освен че е карта в колодата на Китай, разбира се. А, за Китай ли заговорихме – да спрем тук някъде.

/ Списание с послание

ЗАПЛАХАТА ДАЕШ - арменците смятат, че от тази широка

Мая Стоилова

международна коалиция трябва непременно От всичко, което изчетох през изминалата седмица относно възможните сценарии за елиминиране

на

заплахата

ДАЕШ/ИДИЛ,

разбрах със сигурност само едно: всеки коментатор си има любим играч, любим противник и съответно любимо решение, което е фокусирано върху този любим играч и

да бъде изключена Турция, защото вместо да бомбардира ДАЕШ тя бомбардира кюрдите – единствените естествени и изключително успешни врагове на ДАЕШ; - руснаците/русофилите смятат, че Русия взема най-непопулярните и ефективни мерки в борбата с ДАЕШ за момента (а именно – за

неговите „приятели“.

една седмица бомбардира ред стратегически

Първо ще обобщя позициите на FB-познатите ми от цял свят: - прогресивно мислещите българи смятат, че ДАЕШ трябва на всяка цена да бъде победена без участието на Русия; - французите (верни на Оланд) смятат, че ДАЕШ не може да бъде победена без широка международна коалиция, включваща Русия (най-правилната позиция засега според мен);

за ДАЕШ позиции като петролни кладенци и

тренировъчни бази, нещо което американската авиация не направи за една година). Като се изключи фактът, че иззад всички тези позиции прозират исторически обоснованите страхове и амбиции на коментаторите, всички те казват част от истината и имат известно право – и точно в това е проблемът.

съществуване

www.provo.bg

Това многогласие, според мен е точно това,

се вслушате внимателно в това, което

което стратегията на ДАЕШ се надява да

казва, ще разберете, че той изобщо не

постигне, тоест силните държави или да

говори за пасивност, а за по-обиграна военна

спорят помежду си, или да бъдат пасивни, или

стратегия,

да се ръководят от собствените си тесни

ислямския тероризъм в дългосрочен план или

интереси. Това, което ДАЕШ НЕ очаква (и за

иначе казано за хибридна война. Аз дори не

съжаление засега с право) е да се постигне

познавах термина „хибридна война“, докато не

широка международна коалиция и координирани

го прочетох в изказването на Плевнелиев. След

единни действия. Не ме разбирайте погрешно,

което открих, че двата класически примера

аз всъщност намирам, че това многогласие би

за хибридна война, които Уикипедия дава

могло да бъде изключително ценно и смятам,

от днешната действителност, са именно

че именно то може да даде ефективен и

ДАЕШ и САЩ, тоест Америка явно е научила

дългосрочен отпор на ислямския тероризъм

нещо от враговете си и от собствените си

в световен мащаб (а не само на ДАЕШ), НО

грешки по време на дългогодишното си военно

САМО в рамките на международна коалиция.

присъствие

която

да

Близкия

реши

проблема

Изток.

Цитирам

Обама: сухопътна операция срещу ДАЕШ би Сега ще илюстрирам какво имам предвид.

била грешка, „не защото нашата войска не

1. Мнозина критикуваха Обама за привидната

може да превземе Мосул, Ръка или Рамади и да ликвидира временно ИДИЛ, а защото те ще изплуват, освен ако не сме готови да

му пасивност и отказа му да изпрати сухопътна войска в Сирия. Но ако всъщност

съществуване окупираме тези страни перманентно. Да предположим че изпратим 50-хилядна армия в Сирия. Какво правим, когато терористичните атаки започнат да се организират от Йемен? Изпращаме още войски там? А може би и в Либия.“

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) бъдат предпазливи и да не преминават към

прибързана

директна

атака.

Друга

причина, която Гари Каспаров много уместно отбелязва в статията си (виж линка долу), е, че за всяка невинна жертва на въздушните атаки на САЩ или Русия вероятно ДАЕШ печели поне едно, а и повече нови попълнения.

Горчивият ни опит само от изминалата

Тоест въздушните атаки, които безразборно

седмица ни доказва, че той е прав. В деня

отнемат човешки животи, подхранват ДАЕШ

преди атаките в Париж загинаха 40 души, а

с това, от което те имат най-голяма нужда

при атентата на ДАЕШ в Ливан, във вторник

– нови бойци. Тук прилагам и линк към едно

и сряда, Боко Харам, които официално се

потресаващо интервю с немски журналист,

идентифицираха с ДАЕШ, убиха 50 души при

който още преди месеци успя официално да

атентати в Нигерия; последваха атентати

посети ДАЕШ, да разговаря с лидерите й

в Южен Йемен и Мали (също с голям брой

и да се върне у дома жив. Той самият казва,

жертви). Тоест ДАЕШ вече не може да бъде

че е военен журналист с дългогодишен опит,

локализирана географски и жертвите й само

който е присъствал на почти всички големи

за една седмица са в пет различни държави.

конфликти от Виетнам досега и за пръв път през живота си е изпитал страх. Още през

2. Проблем e и това, че мнозина не си дават

януари, той каза, че най-голямата грешка на

сметка, че ДАЕШ не e държава, както се

света е че подценява ДАЕШ.

самонарича, а по-лошо – това е една голяма и много опитна армия. Т.е. създателят на

3. Защо смятам, че Русия не трябва да бъде

ДАЕШ, както и местните му последователи

изключвана от една широка международна

не са обикновени хора като повечето от нас.

коалиция: защото не виждам как мащабните

Те са „деца на войната“. И това съвсем не е

и координирани действия, необходими за

литературен израз. Прочетете биографията

преодоляването на един толкова мащабен и

на създателя, както и на сегашния лидер на

сложен международен проблем, какъвто се

ДАЕШ (Абу Бакр ал-Багдади) в Уикипедия и ще

опитах да опиша дотук, биха били възможни

разберете какво имам предвид. Те са родени и

без

са живели целия си съзнателен и несъзнателен

съюзник. Ето един пример. Като оставим

живот по време на война и ако има нещо, което

настрана стратегическите бомбардировки

знаят как да правят, то е война. Така че не

през изминалата седмица, руското интернет

бива да се подценява дългосрочната им военна

приложение за чат и съобщения Телеграм,

стратегия и обиграността и мащабността

което е било основното средство за вътрешна

на действията им. Това вече не е Ал-Кайда,

комуникация на ДАЕШ, е блокирало десетки

а групировката, която се e учила от Ал-

акаунти на терористичната организация. Да,

Кайда и е имала време да подобри тактиката

както казва Гари Каспаров, би било неморално

й. Та Великите сили може и да са прави да

светът да се обедини с диктатор като

участието

на

един

толкова

голям

съществуване Путин, но според мен залогът е прекалено голям за да играе светът едновременно на два фронта – руския и ислямския. В крайна сметка ДАЕШ са разбрали и прилагат много успешно една стара и простичка тактика, „разделяй и владей“, само че я прилагат в новата формула „разделяй, всявай смут и хаос, и завладявай“. Не смятам мнението си за единствено меродавно. Напротив, надявам се да получа

www.provo.bg смислени коментари и опровержения от всички вас, за да видя аз самата пропуските си. ДАЕШ е сложна тема и трябва да се третира като такава дори и във Facebook. Иначе си губим времето…

/ Списание с послание

100

ВОЙНАТА ЗА СПАСЯВАНЕТО НА ЗЕМЯТА Владислав Христов Кипящите от новини за атентати и бомбардировки медии, някак изтласкаха в страни една друга война, засягаща ни не помалко – войната за климатичното спасяване на Земята. На методичността, с която убиваме зелената планета, сигурно биха завидели и най-опитните терористи. Лъч светлина в тунела беше климатичната среща в Париж. Представителите на 195 държави приеха на 12-ти декември първото глобално споразумение за борба срещу покачването на световната температура, което е източник на растящи заплахи за човека и природата. „Сред участниците на конференцията няма никакви възражения.

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

Парижкото споразумение за климата е прието“, обяви председателят на конференцията на ООН за борба с климатичните промени – френският външен министър Лоран Фабиюс. Някои делегати се просълзиха, а други се прегърнаха. С приемането на документа от 31 страници страните се задължават да ограничат средната температура на глобалното затопляне до под 2 градуса по Целзий спрямо прединдустриалната епоха. Необходимо е да се намалят емисиите на парников газ (GES) с 40 до 70% до 2050 г.,за да се надяваме да останем под 2°C, и да се съкратят със 70 до 95%, за да останем под 1,5°C – това са изчислили експертите от междуправителствената група за климата (Giec). С това споразумение за пръв път се иска от всички страни да ограничат своите емисии парникови газове. По него се водеха преговори в продължение на четири години, след като предишни опити за постигането му не успяха. Текстът предвижда преглед на всеки пет години на националните планове за ограничаване на затоплянето.

100 Определен е таван от 100 милиарда долара финансиране за развиващите се страни до 2020 г. От друга страна на срещата в Париж Бил Гейтс обяви, че ще основе мултимилиарден фонд за зелена енергия. По думите му това ще бъде най-големият екофонд в историята. Той ще финансира проучвания и разработка на нови технологии в сферата, както и нови източници на енергия. Във фонда ще участват и други милиардери, филантропи и организации. Въпреки оптимистичните нагласи след подписването на споразумението във френската столица, то най-вероятно ще се окаже поредният несполучлив опит да бъде променено към добро бъдещето на Земята. Учените от своя страна твърдят, че независимо от афишираната „загриженост” на световните лидери, времето не работи за положителните климатични промени. В момента на планетата има такова огромно количество въглеродни емисии – под формата на изгорели газове от работещите с въглища електроцентрали, от автомобилите, горските пожари и т.н., че атмосферата няма да може да ги абсорбира, преди да се стигне до трайни последствия за планетата, цели региони от която могат да станат потенциално необитаеми. Затоплянето на Земята е недвусмислено констатирано на всички континенти и е трайна тенденция от 80-те години насам. Доклад на британската Метеорологична служба сочи, че 2016 г. ще бъде по-гореща от 2015 г., която вече отбеляза рекорд. Средните температури догодина ще бъдат с между 0.72 и 0.96 градуса по Целзий по-високи от средната температура за периода 1961 – 1990 г., която беше 14 градуса. До края на 2016 г. ще сме преживели три поредни години, които или са били рекордни по отношение на температурите. 15-те най-горещи години за последните 150 г. са регистрирани през последните 2 десетилетия. За 40 г. средната температура на Земята се е повишила с 1 градус, а нивото на световния океан – с 10 сантиметра. Прогнозите на учените са, че до

www.provo.bg края на столетието средната температура на планетата може да се покачи с до 6 градуса, а водното равнище – с до 10 метра. Върху повишаването на температурите и климатичните катаклизми голямо влияние оказва и явлението „Ел Ниньо“. Неговата циĸличнocт e мeждy двe и oceм гoдини. To пpeдcтaвлявa зaтoплянe нa вoдaтa в изтoчнaтa eĸвaтopиaлнa чacт нa Tиxия oĸeaн, „Eл Hиньo” пpeдизвиĸвa oт cтpaxoвити бypи и нaвoднeния дo cyшa в paзличнитe чacти пo cвeтa. Явлението вече пpичини нaй-тeжĸия зимeн ceзoн в иcтopиятa нa Beлиĸoбpитaния пpeди шecт гoдини. САЩ cъщo ca в oчaĸвaнe нa cepиoзни пpoблeми. Замърсяването на въздуха е не по-малко тревожно. От началото на индустриалната ера до 2015 г. количеството въглероден диоксид в атмосферата се е увеличило с 40%. Това не се е случвало от 800 000 години. За първи път в историята на човечеството през миналата година концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата на Земята e надхвърлила равнището от 400 части на милион. Климатичните бедствия са се повишили с 60% след 1987 г. Тайфуните, ураганите, цунами, наводненията, засушаването зачестяват по цял свят. В световен мащаб от климатичните промени най-засегнати са екосистемите и биоразнообразието – 2/3 от флората и фауната са в риск от изчезване. 160 млн. души в момента са климатични емигранти заради недостига на вода и ресурси за изхранване. Само в Етиопия 4.5 млн. души се нуждаят от хранителни помощи. Ако не бъдат взети спешни мерки, броят на климатичните емигранти може да достигне 2.2 милиарда в следващите десетилетия, алармират експертите. В Париж богатите държави обявиха, че ще отделят 100 млрд. долара за справянето с климатичните промени до 2020 г. Какво обаче могат да направят бедните държави? Анализите на Международния институт за околна среда и развитие, сочат, че 48-те найбедни страни в света ще трябва да съберат 1 трилион долара между 2020 г. и 2030 г. , за

100 да изпълнят поставените цели за борба срещу изменението на климата. За всички е ясно, че за тях това е непосилна задача. Изчисленията показват, че за да има шанс да бъде спасена планетата, до 2050 г. въглеродните емисии трябва да намалеят с 80%. Един от главните начини е при производството на ток да се повиши драстично делът на възобновяемите енергийни източници и да се вземат спешни мерки за енергийна ефективност. Проблемът с климатичните промени може да бъде овладян единствено, ако държавите отделят за борба с тях между 1 и 3% от брутния си вътрешен продукт. Ако не го направят сега, след 50 години ще трябва да отделят 20% от БВП за същата цел. В момента Индия, Китай и САЩ инвестират най-много, а Европейският съюз забавя ръста на инвестициите. САЩ, Европа, Китай и Индия са най-големите източници на въглероден диоксид. На срещата в Париж Германия и Франция си измиха ръцете, заявявайки, че ще отделят по 3 милиарда евро годишно за страните от Африка за развитие на възобновяемите енергийни източници в периода 2016 г. – 2020 г. Докато във френската столица световните лидери се надпреварват кой колко дълбоко ще се бръкне в джоба за да „спасява” Земята, в България джобовете ни са отдавна празни. Още през ноември 2013 г. Европейската комисия съобщи, че ни спира плащания на стойност 900 млн. евро по оперативна програма „Околна среда“. Причината за това са открити проблеми при системата за обществени поръчки и контрола върху тях. Напук на рестрикциите се оказва, че страната ни дори ще бъде на печалба от еко проблемите. „Глобалното затопляне може да се окаже добра новина за летния туризъм и да удължи активния сезон”, заяви министърът на околната среда Ивелина Василева, с нея се съгласи и зам.-министърът на туризма Ирена Георгиева. И всичко това на фона на продължаващото незаконно застрояване по българското Черноморие и решението

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) ва Административния съд във Варна да разреши строителството в Карадере. Едва ли министър Василева мисли за всичко това докато чопли семки в кабинета си. Тук идват въпросите: защо човек завършил английска филология е назначен на длъжността – министър на околната среда? Навярно дългогодишният опит на Василева като дистрибутор на мобилните телефони Ериксон е наклонил везната в нейна полза. Или е била предпочетена защото е изпълнявала проекти във ВиК ЕАД. Очевидно е, че за Василева “няма” тайни в опазването на околната среда. В свое изказване тя твърди, че България е територия с умерена уязвимост към климатичните промени. Истината обаче е съвсем друга. Страната ни попада в найрисковата зона – на държавите, най-силно засегнати от промените на климата. Изследванията сочат, че в близко бъдеще от тях ще пострада до голяма степен земеделието ни. От друга страна България е една от малкото страни в Централна и Източна Европа, в която горските територии намаляват с обезпокоителни темпове. Унищожаването им е сред най-значимите екологични проблеми. Всеки ден в България се изсича гора с площ от 100 футболни игрища. Само в периода от 1992 г. до 2005 г. площта на горите е намаляла с приблизително 15 %. Годишно се изсичат над 6.5 млн. куб м дървесина за огрев. Около 1/3 – 2 млн куб. м., се добиват незаконно. Над 50% от естествените гори в страната не попадат в защитени територии, което означава, че те не се ползват с висока степен на закрила и всеки ден биват унищожавани. Загубите на горски фонд неминуемо води до климатични промени. От 80-те години насам тенденцията към покачване на температурите на въздуха е ясно изразена и у нас. 18 от най-горещите години в България са регистрирани след 1989 г. Т.нар. горещи вълни с температури от 32 до 38 градуса стават все по-чести. По замърсяване на въздуха също държим челните места в ЕС. Актуалните данни от Националния доклад за състоянието

100 на околната среда, сочат, че над 90 на сто от населението на България е засегнато от замърсяването на въздуха с фини прахови частици над допустимите норми, което е четири пъти повече в сравнение с средни нива за Европа – 22%. България е с ограничени водни ресурси, които са крайно неравномерно разпределени. На човек от населението се пада средно по 2100 куб. м. В категорията – силно замърсени, вече влизат почти всички големи наши реки – Огоста, Искър, Вит, Тунджа, Марица, Янтра, Камчия и Арда. Същевременно за последните 10 г. валежите в равнините са намалели с 30 – 40%, което автоматично води до спад на речния отток. При липсата на достатъчно подхранване на реките ще бъдем изправени пред криза в напояването и воден режим, оттам земеделието попада в сериозен риск. В момента най-засегнати от засушаването са териториите на север от Стара планина,

www.provo.bg които бавно започват да опустиняват, докато климатът южно от нея става все по-средиземноморски. Това от друга страна създава предпоставки за възникването на горски пожари. През последните години в България се наблюдават все по-дълги периоди на засушаване, следвани от бури и тежки наводнения с разрушения и жертви. Може би всичко изброено дотук не е от съществено значение за министъра на околната среда Ивелина Василева, навярно това са прекрасни новини за летния ни туризъм и ще удължат активния сезон. А докато чакаме това да се случи, защо всички вие от уважаемото еко министерство не сторите едно добро дело и не си подадете вкупом оставките?

/ Списание с послание

ОЦЕНЗУРЛЯВАНЕТО НА

БЪЛГАРИЯ Владислав Христов

Годината е 1791-ва. Във Франция от ръка на ръка се разпространява карикатура на Луи XVI, на която кралят е изобразен със свинска опашка и тяло на прасе.Само след две години, по време на революцията, той е арестуван и отстранен от власт. Съден е от Народното събрание, признат за виновен в измяна и екзекутиран. Ако приемем, че свинските опашки са

предвестник на падането на една власт, то би трябвало съвсем закономерно да очакваме българският народ да отстрани от власт управляващите. Дотук добре. Нека обаче не забравяме една съществена подробност – става въпрос за България, а не за Франция. У нас изменниците на родината са не само модел за подражание, но народът постоянно ги избира, за да го управляват. В такава среда появата

100 на патрули от мутри, които „пазят” границите ни от мигранти и ги връзват със свински опашки, е нещо съвсем нормално. В реда на нещата е и министърпредседателят да ги похвали за действията им. Те все пак са от неговата кръвна група, „мъжки момчета”, спортни натури, говорят на същия език, ежедневният им костюм е облеклото на успяващата класа в страната – анцугът. Динковците са носители на новия национален идеал. Освен, че карат скъпи коли, те са хора на действието, антипод на инертното общество. Правят неща, които много хора си мислят, но никой не си позволява и автоматично печелят народната любов. Моделът „Динко” има и политическо бъдеще, тази народна любов сама ще поиска своята практическа реализация. Динко е подобрената версия на Бойко Борисов. В случай, че ямболкият бабаит и приятелите му регистрират партия, без съмнение на изборите ще минат от раз четирипроцентната бариера. Как премиерът да не потупа по рамото тези “пазители” на границите, тези “българи юнаци”? Да, но на подобни потупвания Европа не гледа с добро око и българският министър-председател, заедно със свинските опашки, влязоха в новините на международните агенции. Още по-лошо, попаднаха в полезрението на българските карикатуристи. В тази жанр свинската опашка има многогодишна история. През 1968г. излиза скандалната за времето

100

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) си книга „Люти чушки“ с епиграми на Радой Ралин, гарнирана с карикатурите на Борис Димовски. Към текста „Сит търбух за наука глух“ художникът е изобразил прасе, чиято опашка всъщност е подписа на Тодор Живков. Книгата бива веднага цензурирана, тиражът й иззет от книжарниците и унищожен. 48 години по-късно, бодигардът на Тодор Живков и настоящ министър-председател, Бойко Борисов, е изобразен от карикатуриста Ч а в д а р Николов като предводител на група мутри, развяващ знаме със свинска опашка. В и д е о т о „Свинска опашка vs Конска опашка“, излъчено по Нова телевизия, беше веднага цензурирано и премахнато. Освен това 90 карикатури на Николов са заличени от сайтовете на „Нова броудкастинг груп“ и „Нет инфо“. Всичко това, разбира се, не беше достатъчно и шефовете на Нова телевизия – Силва Зурлева и Дидие Щосел прекратиха договора си с карикатуриста. Чиста работа, изцяло в добрите традиции на тоталитарната цензура. От своя страна, попитан за случилото се,

100

www.provo.bg

премиерът „най-чистосърдечно” заяви: „Аз имам предположение, но ще си го запазя за мен. Искам с ръка на сърцето да кажа: Нито съм звънял в Нова телевизия, нито съм им се сърдил, толерирам ги и като знак на солидарност с карикатуристите, ако Чавдар Николов продължи да си пуска карикатурите във вестниците, ще си ги слагам на моя Фейсбук”. Трудно е да не се разридае от умиление човек при проявата на такава емпатия. Погледнато извън комизма, който струи от изказването на премиера, случващото е много лош знак за връщането на похвати типични за тоталитарните режими. В такива моменти е редно да се запитаме какво точно в свободата на словото и на изявата на творците се е променило по време на прехода? Мисля си, че не само не се е променило, но и са се развили нови форми на цензура. Цензурата на партията-майка е разнообразена с много други видове и подвидове – да му е драго на човек да каже някоя истина против управляващите. Веднага ще му бъде предложен цял пакет

от цензурни „услуги” с бонус екскурзия за Великден до Гърция. Цензурата ни е жизненоважна, за да оцелеем като народ. Може да звучи парадоксално, но се оказва, че ние нямаме нужда от свобода на словото и себеизразяването. Казусът със свинските опашки въвежда едно ново понятие, ние минахме отвъд цензурата и навлязохме в ценЗурлата. Това е фазата на тоталното цензурно освинване, груба, директна и непризнаваща никакви аргументи цензура. Нека не бъдем лоши пророци. Нека приемем, че шумът и активността в социалните мрежи покрай случая с Чавдар Николов са предпоставки за положителна промяна в мисленето. Пропуснахме ли нещо в този шум? Ирина Бокова изнесе реч пред Общото събрание на ООН в Ню Йорк като кандидат за генерален секретар на организацията. Да, същата Ирина Бокова, дъщеря на Георги Боков, убиецът на карикатуриста Райко Алексиев. През март 1945 г. майсторът на шаржа е осъден посмъртно заради “антисъветска” и “прогерманска” пропаганда от т. нар. „Народен съд“. Кандидатурата на Бокова е подкрепена от правителството и лично от министър – председателя на страната. Сигурен съм, че никой от управляващите няма да бъде осъден за „антибългарска” пропаганда. На нас „Народен съд” не ни трябва, стига ни, че сме българи.

/ Списание с послание

101

100

ИЗ ЧЕРНОБИЛСКА МОЛИТВА „ХРОНИКИ ОТ БЪДЕЩЕТО“ Светлана Алексиевич Превод: Ангелина Александрова

Светлана Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на белоруската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод, грижливо да създава колажи от човешки гласове.

102

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите й са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата, семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университета в Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете й е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката на комунизма“. Предстои издателство „Парадокс“ да публикува на български три нейни книги – „Време секънд хенд: Краят на руския човек“, „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“, като последните две ще излязат в един том. *******************

100 Глава 9 – Войнишки хор Артем Бахтияров, редник; Олег Леонтьевич Воробей, ликвидатор; Василий Иосифович Гусинович, шофьор – разузнавач; Генадий Викторович Деменев, милиционер; Виталий Борисович Карбалевич, ликвидатор; Валентин Комков, шофьор, редник; Едуард Борисович Коротков, летец на хеликоптер; Игор Литвин, ликвидатор; Иван Александрович Лукашук, редник; Александър Иванович Михалевич, дозиметрист; Олег Леонидович Павлов, майор, летец на хеликоптер; Анатолий Борисович Рыбак, командир на охраняващия взвод; Виктор Санько, редник; Григорий Николаевич Хворост, ликвидатор; Александр Васильевич Шинкевич, милиционер; Владимир Петрович Швед, капитан; Александр Михайлович Ясинский, милиционер „Вдигнаха полка ни по тревога… Пътувахме дълго. Нкой не казваше нищо конкретно. Едва в Москва, на Белоруската гара ни съобщиха направлението ни. Един, май от Ленинград, се възпротиви: „Искам да живея.“ Заплашиха го с трибунал. Командирът ни така и каза пред строя: „Или в затвора, или разстрел.“ Аз чувствах по друг начин. Всички наопаки. Исках нещо героично. Да изпитам характера си. Може би е било детински порив? Бяхме събрани момчета от всички краища на Съветския съюз. Руснаци, украинци, казаци, арменци… Беше тревожно и някак забавно. Е, докараха ни… Докараха ни до самата гара. Дадоха ни по един бял халат и бяла шапка. Марлени маски. Прочиствахме района. Един ден стържехме долу, един ден – горе, на покрива на реактора. Навсякъде с лопата. На тези, които се качваха горе, им викаха „щъркели“. Роботите не издържаха, техниката се побъркваше. А ние работехме. Понякога от ушите, от носовете ни потичаше кръв. Гърлото драска. Очите болят. В

www.provo.bg ушите постоянно кънти монотонен звук. Пиеше ни се, а апетит нямахме. Забранени бяха физзарядките, за да не дишаме напразно радиация, а на работа ни караха в каросериите на открити камиони. Но добре работехме. И много се гордеехме с това…“ „Влязохме… Имаше знак „Забранена зона“. Не съм бил на война, но усещането беше за нещо познато… От някъде в паметта… От къде? Нещо общо със смъртта… По пътя срещахме подивели кучета, котки. Понякога се държаха странно, не разпознаваха хората, избягваха ни. Не разбирах какво им става, докато не ни наредиха да ги застрелваме… Къщите – запечатани, колхозната техника – захвърлена… Интересно е да се види. Няма никой, само ние, милицията, патрулираме. Влизаш в къщата – снимки висят, а хората ги няма. Търкалят се документи: комсомолски билети, удостоверения, похвални грамоти… Взеха на заем един телевизор от една къща, временно, но не съм забелязвал някой да си носи нещо вкъщи. Първо, защото имахме чувството, че хората ей сега ще се върнат… Второ… по някакъв начин е свързано със смъртта… Ходихме и до блока, до самия реактор. … Снимахме се… Искахме да се изфукаме в къщи… Имаше страх, но и някакъв непреодолим интерес: какво е това? Например, аз отказах, жена ми е млада, не посмях, но момчетата удряха по двеста грама и отиваха… Така… (Млъква за кратко.) Щом се върнаха живи – значи всичко е наред. Застъпваме нощната смяна. Патрулираме… Пълнолуние. Виси фенер. Селска улица… Нито един човек… В началото къщите все още светеха, но после изключиха тока. Вървим – и от входа на училището върху ни изскача глиган. Или лисица. Животните се бяха заселили в домове, училища, клубове. А вътре висят

103

100 плакати: „Нашата цел – щастието на цялото човечество“, „Победа на световния пролетариат“, „Идеите на Ленин ще живеят вечно.“ В колхозните кабинети – червени знамена, новички флагчета, купчета с грамоти с профилите на вождовете на революцията. По стените – портрети на вождовете, по масите -гипсови бюстове, техни. Навсякъде военни паметници… Други не видях. Набързо вдигнати къщи, сиви бетонни хамбари, ръждясали силажни кули… И пак, и пак – малки и големи мемориали на славата… „И това е нашият живот?“ – попитах аз у дома, като погледнах всичко с различни очи -Така ли живеем?“ Все едно племе по време на война си е тръгнало от временен лагер… На някъде… Чернобил взриви мозъка ми. Започнах да мисля. „Изоставена къща… Заключена. На прозореца – коте. Помислих, че е керамична фигурка. Отивам да видя: живо. Опасло всички цветя в саксиите. Здравец. Как се е озовало там? Или са го забравили? На вратите – бележки: „Скъпи минувачо, не търси скъпи вещи. Нямахме такива. Използвай каквото искаш, но не граби. Ние ще се върнем.“ На другите къщи съм виждал надписи с цветни бои: „Прости ни, роден дом!“ С къщите си са се сбогували като с хора. Надписи: „Тръгваме сутринта“ или „Тръгваме надвечер“, с дата и даже часовете, и минутите. Бележки с детски почерк на листове от ученическа тетрадка: „Не бий котката. Плъховете ще изядат всичко.“ Или: „Не убивайте нашата Жулка. Тя е добра „. (Затваря очи.) Аз съм забравил всичко… Помня само, че отидох там, и повече нищо не помня. Забравих всичко… На третата година след уволнението нещо се случи с паметта ми… Дори лекарите не го разбират… Не мога да си преброя парите – обърквам се. Скитам по болници… казах ли ви вече за

104

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) това, или не? Приближаваш и си мислиш – празна къща. Отваряш – само котка… Е, и тези детски бележки…“ „Викнаха ме в запас… Запасната служба беше такава: да не се пропускат в изселените села местните жители. Стояхме в засади до пътищата, копаехме землянки, строяхме наблюдателни кули. Наричаха ни по някаква причина „партизани“. Животът си тече мирно. А ние стоим… във военни униформи. Селяните не разбират защо, например, не могат да си вземат кофата от двора, триона или брадвата. Да съберат реколтата. Как да им обясним? Действително, от едната страна на пътя войниците не пускат, а от другата крави пасат, бръмчат комбайни и вършеят зърно. Жените се събираха и плачеха: „Момчета, пуснете ни! Това е нашата земя… къщите ни… “ Яйца и сланина носят, самогон. Пуснете… Плачеха за отровената земя. Мебелите… покъщнината… А нашата задача е такава: не пускаме. Бабичка някаква носи кошница с яйца – да ги конфискуваме и да ги закопаем. Издоила кравата, носи кофа мляко. С нея върви войник. Да погребат млякото… Извадила си лука – да го вземе. И цвеклото, и лука, и тиквите. Да го погребе… Според инструкциите… А реколтата беше славна, за завиждане. И красота наоколо. Златна есен. Лицата на всички бяха като на луди. И нашите, и техните. А във вестниците тръбяха за нашия героизъм… Какви юнаци сме… Комсомолци – доброволци! И кои бяхме наистина? Какво правехме? Бих искал да знам за това. Да прочета. Въпреки, че аз бях там …“ ….

/ Списание с послание

100

www.provo.bg

105

изход

МОЯТА МАЛКА РЕЧ НА ОМРАЗАТА Степан Поляков Снимал съм филми и съм писал репортажи в Сирия, Ливан, Египет, Тунис, Алжир, Мароко, Турция и в поне още два пъти толкова страни от Субсахарска Африка. Което означава, че имам стотици случки с местни хора по тези каменисти терени. Започвам с това, защото очевидно днес подобно уточнение, е необходимо. Кървящите сърца на онези, които крещят „Добре дошли, бежанци!” и пишат страстно из интернет, са виждали пясък само на Майорка и по българското Черноморие. В образованите им колежански глави е такава неуправляема вихрушка, че дори хабубът, мощната пустинна буря, не

108

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

може да се мери с нея. Учудващо е, че дори хора, които съм смятал за разумни, също лесно се повлякоха по общия хор на давещо състрадание към пътуващите мюсюлмани. Като казваме давещо, а, да – едно детско тяло лежи мъртво на гръцки плаж. Нали така? Да започнем оттам тогава. Много, много вопли чухме за това дете. Убеден съм обаче, че този кадър е замислен някъде в Анкара, Аман или Берлин /последното не съм го споменавал/. Но да не влизаме чак в такива теории, може бащата просто да е импровизирал. В Арабския свят детето принадлежи на бащата, такъв е изразът – принадлежи. Какво поблагородно за ислямската кауза да принесеш детето в жертва, особено ако ще има такъв потресаващ ефект. Нали Голда Мейр беше казала, че мир между Израел и Палестина може да има едва когато палестинците започнат да обичат децата си повече, отколкото мразят израелците. Естествено, че този, бащата, е физическият убиец на детето. Той е жив, а то мъртво. Подлец! И сега да стигнем до една подробност, която никога не се споменава. Арабите не могат да плуват, негрите също

изход /да сте виждали някой Хасан, световен в дисциплина кроул?/ Мнозинството от тях изпитва страх и отвращение към морската вода. Чувам вече неолибералното ръмжене – „расист”. Може, аз пък мразя баскетбола. Десетина огромни черни мъже се блъскат и скачат под някаква мрежичка. Не, не мисля, че имам бизнес там. Пак аз съм расист, нали? Няма логика, никаква здрава логика, стотици хиляди хора, които не само не могат да плуват, но за първи път виждат море, да препълват лодки и гемии и да се втурват да плават със страст сякаш са Колумб или Магелан. Може би и тях научните открития ги влекат към морето? Да бъдем честни, те не бягат от война, както е известно, идват от Турция. Но искали по-добър живот. Че кой не иска, я стига! Но точно тези, които в Европа наймного крещят, че всеки има право на щастие /о, Боже, нима!/, после най-оглушително мълчат, когато става дума да свършат нещо, освен, разбира се, да поднасят цветя пред лобното място на невините в Париж като Боно, а после, няколко часа по-късно, да крещят в Белфаст „Отворете границите си, отворете сърцата си!” Има убити невинни хора, а ти пак за пари мислиш, хей, Боно! Но пресата ни задължава да се прехласваме на тъпите му бели рози, които дори сър Елтън вече смята за демоде. Поне по мъжките сватби. И, естествено, сещаме се сега за приятеля им свети Боб Гелдоф. Преди два месеца мултимилионерът обяви, че ще прибере у дома си четири семейства бежанци и със скверни думи заклейми всички нас, които не го правим. Е, няма репортер от цялата световна преса, който да се е докопал до отговор къде са тия клетници, дето свети Боб щеше да ги настанява. Няма, нито дума. Тишина! Или съвършено нахалният Къмбърбач, който вместо да се радва на подаръците, които напоследък получава от Съдбата /той в Бог не вярва/, на края на всяко свое представление на „Хамлет” изисква от публиката си да дари пари за „тези, които са също бащи, майки, братя, сестри – също като нас”. И тогава идва звучният му шамар „Политиците да се шибат!” След като току що е бил Хамлет. О, скъпи – толкова пънки!, толкова старомодно!

www.provo.bg Само че, тук става дума за едни хора, които не са бащи и братя точно като нас. Бащата, който даде безброй интервюта и се превърна в световна шоу звезда, след като преди петнайсет минути беше удавил сина си, не е баща като нас. Не, ние щяхме да се борим до последен дъх за детето си, за чуждото, предполагам – също /помните българина на корнуелския плаж, който извади детето на англичаните и загина/. Не сме и братя като братята на онези, мореплавателите. Европейците обикновено защитават до последно родината си – а родината означава нещо просто, далеч от представите на кресливците в парламента – това са просто майка ти, баща ти… Тези мъже, които идват от Сирия на тълпи са дезертьори, най-презряната категория във вековната философия на Европа. Страхливецът , отказал да защити децата си, родителите си, възрастните си съседи… Избягал. Разбира се, в търсене на по-добър живот, според новите нрави, които позволяват всякаква свинщина, стига да е в името на това и стига да е от определени хора. „Добре дошли, дезертьори!”, така е по-правилно, нали, Кървящи сърца? Дезертьорите имат и още едно оправдание, понеже не били съгласни да се сражават за един режим, който мразят. Сигурно е така. Но да помислим, ако преди 89-а ни беше нападнала Югославия, Турция, Албания, какво щяха да очакват близките ни от нас, войниците, в армията? Да вземем оръжието и да ги защитим или да обясним, че мразим режима и имаме право на лично щастие. След което набързо да се изметем при милозливите студентки от Гьотеборг или Барселона. Обратно е, първо защитаваш страната си, после сваляш режима. Поне така беше преди. Сега да отидем за малко в Сирия, онази отпреди революцията. Един от първите признаци, по които разбираш, че си попаднал в тоталитарна държава, е Министерството на информацията. Всеки журналист трябва да се регистрира там. Процедурата обикновено ти къса нервите, също и ужасните малки сатрапи, обслужващи тези ведомства.

109

изход Диктаторите са крайно параноични по отношение на всякаква чужда преса. И, разбира се, мразиш, мразиш всичко това. Особено когато е на 45 градуса в задушна, спарена канцелария. Какво следва после? Ами например нощно пътешествие из Сирийската пустиня. Да, можеш да си го позволиш. Пътувахме само двама към Палмира, във вътрешността на страната. Малко след полунощ видяхме бедуински палатки встрани от пътя, навътре в каменистата пустош. Спряхме и отидохме на гости. Сега, невъоръжен, и на космически кораб не бих прелетял над тези места. Дали нещо се е променило в съзнанието на тези хора. Не вярвам особено. В техните очи ние сме безумно богати. И у тях има две чувства – ненавист към тази несправедливост или просто желание да вземат и те нещо. Тези чувства при тях се удовлетворяват с насилие. Още помня дамаскините, запретнати в гълъбиите им. Но помня и още нещо – топлината от дългата ръка на тайните служби в мразовитата пустинна нощ. С две думи, цялото население на тази страна живееше в постоянен страх от прословутата полиция на семейство Асад. Дали това трябваше да се променя? Не мисля. Демокрацията за хората от този регион, та чак до бреговете на Атлантика откъм Мароко, означава едно единствено нещо – да те снабдяват с оръжие и да издевателстваш над колкото може повече различни от теб – по вероизповедание, пол, цвят на кожата, възраст, ако щете. Демокрацията обаче, предполагам ще се съгласите, е нужна за други неща. Когато се създава наука, изкуство, пълноценна образователна система… Тя е функция, не доктрина. И сега е редно отново да припомним, че през последните хиляда години нито една важна за човечеството книга не е написана на арабски. Нито една. 1000=0! Днешната арабска математика. Вероятно това ще прозвучи като омраза. За мен не е, но ОК, нека бъде омраза. Само че, омразата престъпление ли е? Да, знам, че по някакъв европейски член има подвеждане под отговорност заради „Реч

110

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) на омразата” и той важи единствено и само за коренните европейци. „Реч на омразата”, забележителна конструкция. А нали речта, каквато и да е тя, е просто реч – сбор от образи, граматически конструкции, думи. Просто думи. Кой тогава има власт над думите? Е, как кой, имамът, разбира се. И неговите наместници в Европа – Кървящите сърца. И още нещо. Ако ние кажем, че „бежанци”, които не могат да плуват , нямат място в претъпкани лодки заедно с децата си, е реч на омразата. Но когато Хамлет Къмбърбач крещи от сцената „Политиците да се шибат” е Реч на любовта, така ли? И то, само защото е в подкрепа на същите тези от лодките. Я, стига! Съзнателно следя политическите събития още от времето на „Солидарност”. И никога не съм виждал Европа така объркана, така гледаща като един Живков на 10-и ноември. Знам, че нещо става, че липсва информация. И просто заради това свърхточният анализ ни се изплъзва. Само че, има подробности, които са сигурни. И понеже не ни се казва всичко от медии като Би Би Си /”Ислямская правда”, както би трябвало да се нарича вече/ бихме могли да се опрем на това, което сме си проверили сами. Кое е то? Най-мощният пропаганден слоган на неолиберализма, неодемократизма, неолевичарството в Европа през последните две десетилетия – десетилетията на мултикултурализма беше – „All Different – All Equal” / Всички различни – всички равни!”/ Как ви звучи? Намирам го за потресаващо. Тоест, ти като един Къмбърбач, може да си най-добрият Хамлет на сезона, но трябва да си равен с всички останали хамлетовци – от Цинценсен в Бавария до Народно читалище „Просвета” в Стралджа. И да получаваш , колкото тях, разбира се. Как ли би го приел Бенедикт Къмбърбач? А да, сещам се какво би ни изкрещял, ако му го наложим. Своята Реч на любовта. Между другото, онези които демонстрират най- глобалистичните съждения за милосърдието , обикновено са най-строги към чуждото, различно мнение.

изход Половината ми либерални английски приятели безцеремонно ме изтриха от ФБ, само когато си позволих веднъж да им обясня, че, да, австралийците са прави, като не допускат нито една „бежанска” лодка на своя бряг и европейските лидери трябва да се вслушат в Тони Абът. Изтриха ме преди да мога да напиша, че именно това спести на Австралия снимки от плажовете й като онази, за която стана дума по-горе. Както и да е. Какво още знаем? Че старите френски и британски дипломати от кариерата предупреждаваха и Саркози, и Блеър да не разбутват автокрациите в Близкия Изток – по никакъв начин и в никакъв случай. Но те го направиха. По-щастливи ли са местните хора там? Разбира се, че са по-щастливи, сега вече всеки може да отреже главата на всеки. Казвам го, за да съм политкоректен. Иначе, ще излезе, че не им признавам правото да се освободят от режимите на Асад, Хюсеин, Кадафи. И, след като нашите западни либерални приятели въведоха израза Умерена опозиция, ние трябва да си отговорим какво означава тя. Ами просто някой, който се е уморил да убива и вече е решил да поживее на социални помощи в Европа. Преди 14 години бях написал текста „Жена за 40 камили. Ако не ви се живее като робиня, не желаете дъщеря ви също да е робиня, а синът ви ислямски фундаменталист, не заминавайте с арабския си съпруг за родината му”. В редакцията на списание „Тема” стана страшно. Български говорещи араби от София и Пловдив до Дамаск и Аман започнаха да сипят заплахи към редакцията. Какви заплахи? Ами обичайните – и през 2001а те обещаваха взрив. Собственикът доста се притесни. Мирясаха чак когато им се закле, че никога повече няма да напиша нито дума в списанието му. Тогава с тях все още можеше да се преговаря. Днес нещата са извън контрол, както помним от една френска редакция. И ние трябва да върнем статуквото поне отпреди 14 години. Когато зачеркването на някой репортер, все пак може да спаси редакцията. Иначе, както би казал Хамлет, „Сами ще се шибаме!”

www.provo.bg А дали това тук е Реч на омразата. Разбира се, че е. Защото:

- Мразя, когато бащи използват децата си за живи щитове. - Мразя, когато някой убива жена си с камъни. - Мразя, когато някой се жени за деца. - Мразя, когато някой забранява „Моята борба”, както и всяка друга книга. - Мразя, когато се стреля в редакции и театри, вместо в Близкия Изток /това е полушега/. - Мразя, че е крайно неприлично да наричам Белия дом Чичо Томовата колиба. Според мен е смешно, макар да не е изискано. - Мразя концепцията, че някой можел да се обиди от написан текст и затова не бива да публикуваме този текст. - Мразя, че някой се грижи за човешките права на убийците повече, отколкото за жертвите им, а накрая Боно ще цъфне на лобното място с бели рози. - Мразя /по-скоро се дразня/, когато наричат Ислямските държави средновековни. Не, те не са дори средновековни. В Европа Средновековието е родило Рицарския идеал. - Мразя, че ей сега някой, който не знае какво е Рицарски идеал, ще ме нарече „расист” и „фашист”! Мразя всичко това. И така нататък.

/ Списание с послание

111

зрение

Ивайло Иванов:

КОГАТО ЕДНО ПРОСТОЛЮДИЕ СРЕЩА ДРУГО И кой ни провокира да бъдем „простолюдив” контингент

Ивайло Иванов е роден през 1972 г. в гр. Троян. Завършил е специалност Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работил е като редактор във в. „Литературен форум“ (1997-1998) и като вътрешен рецензент в

114

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

издателство „ПАН ВТ“. Автор е на книгите: „Хензел и Гретел“ (поема, 1995), „Искри от воденичните ми камъни“ (сатира, 1997), „Очи на дете“ (ранни стихове, 2005), „Филологически поеми“ (2006), „Пастирът на мухи“ (2008), „Песен за Бащите на Прехода“ (2010) и „Брачни песни“ (2013), „Светогорски пътеписи” (2013) и „Нов сън за щастие” (2015). Публикува поезия, сатира и литературна критика в периодичния печат. Умира на 30 май 2016 г. в родния си град.

ъществуват няколко теми, в българското обществено и медийно пространство, на изключително нагло говорене, на говорене, което е парекселанс издевателство срещу всички хора, които са интелигентни, фини, чувствителни и добри по сърце. Тоест – които нищо друго,

зрение освен едната доброта не могат да понасят и, действително, поради детската си непристореност и тази доверчивост, с която се отнасят към битието, тях ги боли от всички степи и форми на проявата на злото. Та, ако ще, на някои като претенция да им звучи това. Такива теми, за последните двадесет и шест години, в нашата Родина са: турците и какво те искали да направят от България – как те искали да отщъпнат част от нея за своя автономия или поне, културна автономия в Кърджалийски регион на първо време и, въобще, всичко, в което тези наглеци и мизантропи им хрумне да ги набедят; Западът – като вместилище на Злото и поощрител на всички човешки недъзи (Европа като „Гейропа” и Америка – като износител на насилие, хаос и едва задържан от „добрата” Русия потенциален световен хегемон), хомосексуалистите – и явното желанието да бъда пребит, едва ли не, всеки, който публично се обяви за хомосексуалист и дръзне да се бори за ощетените /според тях самите – не според мен/ техни права, или това – че „махат Ботев и Вазов от читанките”. Нескрит добичешки възторг – да, именно възторг: българинът много обича да издевателстват над него; като всеки темерут и деспотичен човек, той много държи на това: да бъде поруган и обиден – се разнася винаги, когато някой пусне този партенка – че „от учебниците махат Ботев и Вазов”, и още много други теми от подобен характер. Добре, де, Ботев има 28 стихотворения. Като на всеки две години се разнася този дъх на застояло /бликва тази микро-кампания – че го махат/, то за 26 години преход би трябвало да са останали само две? И още: как ние, които сме „за” Запада и съставляваме хората, изграждащи либералния сектор от българския обществен климат, сме били заплатени от Запад, че протестите срещу Орешарски и окупацията на Университета били заплатени от Запад и, въобще, всеки опит да се противопоставиш на мафията, която е обгърнала България и чийто метастази са проникнали толкова надълбоко в организма на родината, бил заплатен. И как сме били казали, че било нямало

www.provo.bg турско робство – а само турско присъствие, и как „соросоидите” – и пак, „соросоидите” – били слуги на чужди колониални интереси / срещу заплащане, разбира се!/ и как всеки вик на болка, отчаяние и разтерзание от лумпенската демодернизация на България, бил – по сърцето си навярно съдим? – заплатен. А от Дявола ли е заплатен е лекарят, който ти каза, че си болен и трябва да се лекуваш? Интелигенцията има това право – и това призвание – да се произнася по морални и социални въпроси, които са от изключитена важност за общественото здраве. Насила тя обаче никого не би могла да излекува. Така че, ако искаш – и ако толкова държиш на тъмната си безпросветност – върви по нанадолнището, което води към спираловидните дълбочини на Края. Недей да увличаш покрай себе си и здравите хора обаче – недей да ги насъскваш или набеждаваш – и по детски чистата им душевност – с 26-годишни упреци и клевети – да я разтерзаваш. Всичко това съвсем не са маловажни въпроси. Обратното – тъкмо защото са проблематични и важни, то повече от подобаващо и естествено би било тяхната проблематичност да бъде обсъждана между мен и люде като Кристиан Таков. Не между Румен Овчаров и мен! Не между Валерия Велева, Кеворк Кеворкян, Драгомир Драганов, Петко Бочаров, неизброимите слуги на българската мафия – и който и да било нормален. Ами обратното – между нормален и нормален; тогава и шансът да се намери решение по някои от обсъжданите въпроси би бил по-висок. И диалогът – по-добронамерен и интелигентен, и спокоен… Когато на масата на някоя благочестива компания в западен ресторант влезе и седне някой квартален пияница или мутра, онези правят неприязнена физиономия, иронична гримаса, изражение на погнуса – и си тръгват. Те не се занимават да обсъждат дали това, което той казва, е „вярно” /при все че, без съмнение, то би могло да бъде и вярно/ и, изобщо, какво той с толкова неистова енергия и обсебваща сила „иска” от тях. Найвероятно, иска любов. „Иска” да ги изнуди да получи грам внимание и капка обич. Замислете

115

зрение се – това са дълбоко травмирани хора! Това са зависими, и нагли и цинични, себененавиждащи се хора. Кой – от нещастия и алкохол, кой – от руските финансови и квазимафиотски метастази в България, а кой – от своите приятели от бившата Държавна Сигурност. Изобщо, #Кой! И медиите на субекта #Кой… Дотам ли опряхме, да общуваме с нашенските криминали? И с хората, обслужващи махленските им, все тъй криминални интереси. Не влизайте в диалог с българските пияндета, дилъри на нищетата или медийни отрепки – в противен случай, току-виж, че се окаже изнасилена – емоционално! – цялата компания и, респективно, изтерзано и озлочестено цялото ни общество. Между темите, които си превърнаха в обект на изключително нагло говорене, бе и онази с наплива на бежанците. С широкомащабната вълна от бежанците, която се разби в бреговете на Европа и доста сериозно ни поопръска – ако не с друго, то с ежедневната си битова култура, която е доста различна, и доста неприятна, за нас. И нямаше и начин другояче да бъде – българинът не е много „навит” да понася другия, той се отнася с недоверие към чужденеца, по принцип, та камо ли, ако този чужденец бъде арабин и мюсюлманин. И то, на фона на все по-засилващата се световна несигурност /за атентатите – след малко; атентати станаха след „това”, след периода, за който говоря в момента и в който беше пикът на споменатото обругаващо говорене/, на всичкото отгоре, българинът е класически комплексар и обсебващ духа многознайко – тъкмо по темата за бежанците – тъкмо по тази и без това истеризираща тема, той всичко знае и, просто ей така, на две – на три, той всичко на мига ще ти го обясни. А аз нищо не знам – освен това, което медиите ми предлагат и онова, което собственото ми мислене и дедуктивна възможност ми позволяват. И, с оглед тези кратички гносеологически способности, бих искал да уточня още тук. Не съм против това, бежанците да бъдат възпряни. Не съм против това, да бъдат върнати обратно, при все че законодателството на Европа тъкмо в момента не го позволява… Буквално

116

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) – стоварват се войски по границите, издига се стена /стени/ и Европа ги спира. Аз съм против това – срещу бежанците, и срещу което и да било малцинство, да се говори нагло – да се говори срещу тях така, все едно току-що са влезли в къщата ти и са изкормили джигерите на сестра ти. Но, атентатите, ще кажете, атентатите не потвърдиха ли правотата на ония, които тъкмо по този начин говорят? Не, не потвърдиха правотата им, но дори и да я бяха потвърдили, пак бих държал на своето, а именно – аз съм за начина, по който съдията говори с подсъдимия, и го осъжда на доживотен затвор, и го осъжда на смърт, ако престъплението се докаже и ако законодателството в съответната страна го предвижда и неминуемо го изисква, а не – за начина, по който една махленска клюкарка се упостосва със своята комшийка-уроспия. По много и много причини – като се начене от стилистическите и морални – и се стигне до ония, свързани с Общото благо. Все пак, при ситуацията с упостосването, полза за никого няма. Та, верно е, че преживяхме 26 мафиотски години на преход и някои от нашенските хора се поозлобиха. Но пък, други живяха при същите скотски условия – и не се озлобиха. Защо да бъдем като първите? Защо да бъдем темерути по характер и осъждащи без съд, и наглеци? И – като онзи, който сяда в благочестивата компания, за да получи грам внимание и капка обич? Та той е онзи, същият, който в други случаи ще тъпче беззащитните и издевателства над слабите, ще се умилква пред властта на силния и ще деспотизира своите съграждани, вселявайки в душите страх и паника, и вероломно отношение към другия. Страшно е, когато едно простолюдие среща друго, а дваж по-страшно е – когато негова простотия е катализирана от Кремъл / прашецът от катализаторите толкова добре е паснал на сърцето им…/. Но ние няма да започнем разговор с тях „на масата”, не, ние няма как да им дадем изнудено наше уважение, и техните характери ще си останат все така неудовлетворени – без грам внимание и без частицата от сурогата на любов… 6 януари 2016г.

зрение

“

технологическия напредък.

Да поговорим още малко за култура в контекста

изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които

на това, че България (заедно с Италия и Гърция)

историческото развитие е продължило кратко (САЩ,

Интелигенцията има това право – и това призвание – да се произнася по морални и социални въпроси, които са от изключитена важност за общественото здраве.

е в тройката на Европа по културно-историческо

около 240 години) и е нямало време за висококултурни

наследство, а за Америка се говори като за

натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава

„безкултурна“. Кое предопределя чертите в

с динозаврите, но не и със стари човешки култури.

характера на двете нации?

С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на

За да бъда разбран правилно при предишния си отговор

въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на

и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл

българската и американската нации, не може да се

употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като

търси във високата култура. Но аналогията е интересна

исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н.,

и показателна: България лежи върху дебел слой минали

които характеризират облика на една общност – континент,

култури, но е една изостанала икономически и социално

държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я

общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада

наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и

нация, но води света. В смисъла на висока култура и

качество на познанията ни за света, което в английския език

двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата

се обозначава като “висока култура” – за да се различи от

разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е,

ниската култура на хората без образование, които не са

както казах в началото, насилствено занимание – е, че

чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски,

в Америка елитите са организирали обществото чрез

начини на ползване на придобивките на цивилизацията и

Конституцията и разделението на властите. Там елитите

т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като

ръководят държавата, чието население в културно

отнасящ се до културата-идентитет на определена общност

отношение съвсем не е пример за подражание. Америка

и отговорих в този смисъл.

има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен,

Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое

маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното:

определя чертите в характера на двете нации” отново връща

елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се

нещата към културата-идентитет.

самозадоволяват с обяснения и преживяване на вината си,

Културна нация няма. Във всяка нация има културни

докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила

индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът

лостовете на управлението. Затова и това управление е

културно-историческо наследство ми напомня за

така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува

дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от

да начертае план за бъдещето. Повечето американци

реално съдържание. Наследството е историческо, точка.

нямат висока култура, но културният им идентитет включва

Явно имате предвид археологическите находки, които

подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за

свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските

принадлежност към една велика държава. Повечето българи

и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока

също нямат висока култура, но културният им идентитет се

култура на населението, което днес ги намира, още повече

определя от социалния хаос, презрение към закона и липса

че това население в този исторически момент няма никакъв

на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал

принос за миналите култури.

отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен

Същността на проблема е в това, че има нации, при които

на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на

е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и

никого и нищо друго.

“

117

зрение

ВСИЧКО СЕ ВРЪЩА Лидия Делирадева

е идват да си вземат онова, което е било ограбвано през вековете от колонизаторите. Алжир, Сирия, Либия, Тунис, Гвинея, Мали, Сомалия, Ливан, Кения, Того, Намибия… Много са. Подчинени, крадени, експлоатирани. Тези хора, както и ние, българите, имат историческа памет. Европа днес се опитва да се помири със своята съвест, като се оправдава, че е искала да цивилизова този свят. А той е бил хармоничен и без нея. В

118

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

природата няма дисхармония. Тя се създава само от хората. Дисхармонията, която алчността на колонизаторите причини на страните от Африка (и не само, да не забравяме Индия), направи тези хора бедни. Докато белият свят произвежда оръжия, поглъща скъпи деликатеси и носи Прада, другият се бори с глада. Нима войните, които днес се водят под предлог, че им помагат да станат демократични, не са войни за влияние и ресурси? Никоя несправедливост не остава ненаказана. Дори когато е маскирана като добро намерение, като урок по светско живеене, рано или късно съзнанието на крепостния се пробужда за истината.

зрение Това е просто една различна гледна точка. Но ме кара да се замисля, когато говорим за цивилизация, а тя е изградена върху ограбването богатствата на други държави, дали пък не ни се връща… Един пример, за който се сетих в тази връзка – през 1850 г. французинът Огюст Мариет е изпратен от Лувъра в Египет, за да издирва древни свитъци за музея. Тогава, съвсем случайно, открива Серапеума в Александрия – Алеята на свещените бикове (Апис, Бухис и Мневис). В продължение на четири години Огюст Мариет прави археологически изследвания в Египет и изпраща всички находки в Лувъра, за което е бил обявен за куратор. Чак през 1958 г., след като е провъзгласен от египетските власти за изследовател на древността, той започва да се бори за оставането на находките на територията на Египет. Историята е много интересна. Но по-важното е, че много исторически богатства са били докарвани в Европа, често без съгласието на държавите, чиято собственост са. Иначе казано, Лувърът не би бил това, което е, при друга политика на „цивилизования” свят. Подобна е и историята с Розетския камък, открит от наполеонов войник. Камъкът покъсно дава възможност на Франсоа Шамполион да разчете египетските йероглифи. През 1801 г. французите предават този камък на англичаните, заедно с много заграбени ценности, защото са победени от англичаните. На територията на Египет – битка за влияние и собственост върху чужди богатства. Днес камъкът се пази в Британския музей и е найпосещаваната атракция. От която печели музеят, а не Египет. Или греша? С написаното не искам по никакъв начин да оправдая тероризма и убийствата. Но смятам, че трябва да изследваме причините за този тероризъм, възникването му, кой го снабдява с оръжие и и т.н. Само тогава ще можем да се борим с него. Тази информация обаче надлежно се крие или изопачава.

www.provo.bg ни казва да се избиваме помежду си, поради това, че го зовем с различни имена. В този тъмен миг на човешката нецивилизация, виждам реклама по телевизията на играта World of tanks. Игра, в която се стреля и убива. Игра, която играят нашите деца. Сякаш Луцифер се е преобразил в невинна девица и убива наужким. И наужким се лее кръв и се рушат цели градове. Ислямска държава не е причината. Тя е фанатичното кърваво следствие. Отговор на действията на онези, които запалиха мирозданието заради своите икономически интереси. Не, днес аз не съм Париж. Днес аз съм целия свят, който не желае повече човекоубийства. Историческата истина ще ни направи не само по-толерантни към другите култури и вярвания, но ще ни помогне да променим себе си, за да променим и света. Ще ни развиват всевъзможни теории за причините за атентата. За да ни объркат и видиотят. И най-вече, за да ни накарат да мразим още по-силно. За да има още войни и още нови оръжия. А нещата са толкова простички.., човеците сме забравили да бъдем малки принцове с големи сърца. Бог да прости човечността…

/ Списание с послание

Париж е почернен. Но е почернена и цялата човешка раса. Няма значение как наричаме своя Бог, защото той е изначална любов и не

119

позиция

ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ ЛИ ТУРЦИЯ В НОВИЯ ГАЗОВ ГОЛЯМ БРАТ Силвия Томова Недалеч от границите на България се води война. Тя е война за ресурси, война за територии, а не война на идеологии, а още по-малко война на религии. Който вижда идеологическа захапка в Ислямска държава би трябвало да отвори учебниците по история и да ги препрочете. Докато размахват отрязани глави по видеозаписите, терористите продават петрол. Те търгуват с всички, които биха имали интерес. И могат да разчитат на закрила по същия начин, както преди векове техните предшественици са разчитали на закрила в езическа Мека. Преди появата на Пророка Мека е бил кръстопът за търговците. Там, край статуите на езическите божества, всеки пътник е бил свободен да остави дарове пред своя бог и да измоли от него безопасност по пътя. Кой е богът на терористите? Онзи,

122

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

който държи пачката. И Аллах няма нищо общо с това… Каква е играта обаче на Турция и какво общо има с всичко това България… Русия е изолирана от Европа. Върху нея има търговско, но и идеологическо клеймо. Специалистите по пропаганда на Брюксел отлично знаят на какво реагират масите. На призрака на Русия от ерата на комунизма, която държеше под опека Източна Европа и я повлече към дъното. На освободеното от нея място по-късно дойдоха западните демократи, които наред с пазарното стопанство трябваше да ни научат какво е това животно демокрацията. 25 години по-късно ние или една част от нас късно, но все пак прозряхме, че за никакви демокрация не е ставало дума. Териториите, освободени от лошия комунизъм, бяха опоскани, производствата, които хранеха хората затворени, а прехвалените чужди инвеститори не се оказаха такива добри стопани, каквито ни убеждаваха в началото. Ние, българите изпаднахме до най-бедните в Европа. Отказахме да се опълчим на санкциите на Русия в интерес на нашите търговци,

позиция отказахме да се опълчим на ЕС за Южен поток, а днес клекнахме на Турция в желанието й да хване в енергийна хватка Европа. Защо това е така? Да отворим картата. Русия е възпрепятствана от Брюксел да построи Южен поток, няма да има и Турски такъв, но за старата госпожа ЕС два северни потока със синьо гориво от Русия не са достатъчни. Дупката не може да бъде запълнена и с горивото от Норвегия, на което разчита Скандинавието. Румъния има нужда от газ, Италия има нужда от газ и вече изпитва недостиг, Унгария има нужда от газ. Строеж на тръба от фиордите до Средна Европа е освен скъпо, но и оскъпяващо горивото начинание. А къде наблизо има газ и кой може да я достави, ако овладее Ирак, ако държи под контрол Кюрдистан и докато не участва в бойни действия срещу ИДИЛ има свободен ресурс. Точно така, Турция. Терористите са необходими на южната ни съседка, защото те й гарантират онази нестабилност, която в някакъв бъдещ момент може да й гарантира контрол върху находищата в Близкия изток. А овладее ли тези находища Турция е овладяла Европа. Не съвсем неволно именно България й става съучастник в това. Но да се върнем на картата. Турция е зависима от Русия по същия начин, както е зависима Германия. Но Анкара държи на прицел Ангела Меркел с бежанската вълна. Турците имат интерес да стигнат кюрдския газ на Северен Ирак и затова воюват с онези, които единствени се противопоставят на терора, а именно кюрдите. В същото време Турция също иска газ от поне няколко находища. Именно това е причината да цака Европа и България (барабар Петко) с азерския газ. И ние, волю-неволю, ще трябва да се съгласим. Европа иска диверсификация и ние ще й легнем като пуснем връзките с Гърция и Турция, но отново отказвайки се от своя самостоятелна политика. Тъй като можехме ние, а не Анкара да бъдем разпределител на Балканите. Доколко опасна е тази игра обаче зависи от терористите. Защото начело на ИДИЛ може да има гениални маркетолози, но надолу по

www.provo.bg веригата изпълнителите са чистокръвни убийци. Те заплашват сигурността не само в съседна Турция, където също имаше атентати, а и Европа. Газовата война, оказа се, е с гарнитура от много кръв и пресни гробове. Ако Европа, страхувайки се от бежанците, позволи на Турция и то на неосманисткия й елит да заеме мястото на Русия, като изцяло поеме доставките на газ, то тогава Европа не просто може да се прости с идеята за ЕС, а директно да я погребе. Защото Турция трябва да покрие онези критерии, за които ние източноевропейците платихме много сурова цена. И защото истината в един момент рано или късно ще лъсне. А тя е, че зад газопровода Баку-Джейхан най-вероятно стоят американски инвеститори. Иначе американският посланик в Гърция не би бил толкова настоятелен пред Атина да търси алтернатива именно в Каспийско море… Къде сме ние? Никъде. С идеалното си геостратегическо значение ние ще загърбим Русия в името на приятелството с ЕС, за да клекнем пред Турция, зад която наднича чалмата и неоосманските апетити. А междувременно да се опитаме да се научим да живеем в един ужасно несигурен свят. Който не търгува чисто, не воюва чисто, но затова пък има почти гениални манипулатори на обществено мнение и ужасно сервилни политици. Но в цялата тази история, колкото и да са добри западните пиари, все по-ясно се очертава действителният нов фактор в Сирия – Русия. И в случая няма значение нито русофилството, нито русофобството… В наш интерес е да се надяваме именно Русия да постигне необходимото равновесие на влияние и позиции, защото това ще е гаранция, че може би България и страни като нея най-сетне ще отвоюват интересите си.

/ Списание с послание

123

позиция

ПРОТЕСТЪТ И МУСТАФА Д-р Любомир Калудов Днес си написах името и се подписах, че подкрепям протестите против министър Москов и московизма. После влязох в залата. Оперирахме мъж с рак на дебелото черво, после още 2-3 по-дребни случки. Междувременно приех момченце с болки в корема. Майката беше много притеснена, преди време загубила девет годишното си дете. Нямаше време за обед, в поликлиниката прегледах десетина души, после се върнах и оперирах Мустафа от апендицит. Тези неща върша повече от 30 години. Опитах се да преброя колко министри са минали през главата ми, но се обърках – 12 или 21. За първи път ми се случва

124

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

министър, който мрази еднакво болните и колегите си. По едно време ги сменяха през три месеца, пък аз съм си все същия. Преглеждам и оперирам. Само това мога. Не съм непогрешим диагностик, хирург с брилянтна техника и перфектни резултати. Като си помисля, май такъв няма. Но не съм и злонамерен некадърник, корумпиран злодей или невеж простак. Не ме е срам и не съжалявам, че съм лекар. С тези няколко изречения искам да обясня на хората какво се случва. Главите им са замаяни от медийни термини и терминологии: Национален рамков договор. Клинични пътеки. Здравна карта. Седмични лимити. Основен и допълнителен пакет. Листа „чакащи“. Отпечатъци от пръсти или други части от тялото… Мили мои пациенти! Помислете за себе си! В какво сте се превърнали? Системата ви е превърнала в мишки… Зависите от амбулаторната си карта, от „талон №3“ или „№8“, от „направление за хоспитализация“ и

позиция от рецептурната си книжка. Редите се покорно на опашка в аптеките. На гишето „рецепти по каса“ ще ви направят отстъпка от 4 лева. Почти като във всяка голяма търговска верига. При постъпване в болница попълвате и подписвате между 8 и 12 документа, които не четете. Давате си личните карти и пръстови отпечатъци, за да се лекувате. Като престъпници. Лечението ви има определен срок, който трябва да излежите. Като присъда. Смачкани сте от наредби, правилници, точки и подточки. Парите, които добросъвестно сте внасяли в някаква необяснима система изведнъж не стигат. Обясняват ви, че лекарите ги крадат. Много крадат и източват милата здравна каса. А вие познавате ли лекар, който има бензиностанции, футболен отбор, собствена банка, вестник, завод или два хотела на Слънчев бряг? Задайте си въпроса – защо след операция от херния ви се полага 1 ден болнично лечение, а за изследване на дебелото черво трябва да излежите 3 дни. Кой е измислил тези правила? Аз ли? Детето ви не беше ли лекувано от пневмония в малката районната болница, а сега трябва да чакате за талон и да търсите специалист детски пулмолог в университетска клиника? Защо обвинявате за това личния си лекар, той ли е закрил болницата в Карнобат? Драги мои пациенти!

www.provo.bg пари?“, „бой и доживотни присъди за некадърниците – лекари“ и пр. Мили всичкомразци (хейтъри), когато ви повали инфарктът или старият ви баща си счупи крака, отворете своите собствени постове и си ги прочетете. Спомнете си, че всички сме смъртни. Лекарят не дава и не отнема живот. Докато вие спите в топлите си легла, някой шие раните от циганска сватба, друг пътува с линейката към катастрофирали пияници. Общество, което демонизира определени професии е обречено. Лекарите са некадърници, учителите са простаци, полицаите – подкупни, артистите – педерасти и курви, журналистите – блюдолизци, богатите са мутри… Да ги избием всички, няма нужда от тях. Ще си останем само ние – честни и трудолюбиви, еднакво бедни, неуки и лесно управляеми. Децата ще ни пращат пари от Германия, Гърция или Испания. Сутринта трябва да погледна оперирания Мустафа. Ще успокоя майка му, че няма да го загуби. Ако аз не го направя, кой ще може? д-р Любомир Калудов хирург

/ Списание с послание

Скочете, вдигнете се и протестирайте за правата си! Ние с вас не сме врагове. Аз искам да ви лекувам, доколкото ми позволяват знанията и уменията. Професията ми е свободна, а лекарското изкуство е познание за малцина. Лекарят не е едноличен търговец, болният човек не е талон или пръстов отпечатък. Интернетът е привидно анонимно пространство. Представата за неоткриваемост дава смелост. Прочетох коментари: „какво искат тези хрантутници, пак ли

125

водник

Цената на свободата Мая Ценова

ризнавам си, че и аз чух името на Ашраф Фаяд за първи път, когато на 17 ноември саудитски съд го осъди на смърт по обвинение разпространяване на атеистични идеи и обида на Божествената същност. Всичко, което се разбра, бе, че Фаяд е бил арестуван от т.нар. „Комисия за повеляване на одобряваното и възбраняване на отвърляното“ и обвинен на базата на свидетелски показания, че ругаел Пророка, Исляма и Саудитска Арабия, както и въз основа на текстове от неговата стихосбирка „Упътването – вътре…“, издадена през 2008 г. от престижното бейрутско издателство „Дар Ал-Фараби“. При това първоначалната присъда срещу него е била

128

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

4 години затвор и 800 удара с камшик, но след протестиране на присъдата тя е била променена на смъртна. Стана ясно също, че семейството на Фаяд живее в Саудитска Арабия повече от 50 години, самият той е роден там, но няма саудитско гражданство. Първоначалната ми реакция бе: „още един палестински поет е на път да сподели съдбата на мъчениците на своя народ…“ Но след като само надзърнах в думите му, вече бих написала: „още един свободен човек е на път да бъде угасен от мракобесието“. Не мога да бъда сигурна, че има начин да се направи нещо за изтръгването на Ашраф Фаяд от съдбата, която са му приготвили негодите „съдии“. Но помните ли Раиф Бадауи – саудитския блогър, осъден на публично бичуване с 1000 удара, разпределени по 50 всяка седмица след петъчната молитва? След като изтърпя първите 50 удара, довели до рязко влошаване на здравословното му състояние, групи в негова подкрепа се

водник създадоха навсякъде по света, в негова защита писа и „Амнести Интернешънъл“ и засега второ публично бичуване все още не е имало – седмица след седмица всеки петък съпругата му съобщава, че „и този път е отложено“… Затова си позволявам да мисля, че съдбата на Ашраф Фаяд е наша обща отговорност – на всички ни. Неговата надеждата е в това, да не си затворим очите, да не замълчим, да кажем, че човечеството от началото на Третото хилядолетие има нужда от своите поети. Ашраф Фаяд, стихотворения: *** Мустаците на Фрида Кало Ще пренебрегна мириса на глина, упреците на дъжда и спазъма, задълго спрял в гърдите ми, и ще потърся подходящо утешение за положението си, което няма да ми позволи да разтълкувам устните ти, както бих желал, или да махна капките роса от червенеещите твои венчелистчета, или пък да смекча страстта, която ме връхлита всеки път, когато осъзная, че не си до мене в тоя миг и няма и да си…, когато аз ще съм принуден да се оправдавам пред мълчанието, чрез което съм наказан от нощта. Престори се, че земята е безмълвна, както виждаме я отдалече, и че всичко случило се между нас бе само лоша някаква шега и тя не биваше да стига чак дотам! *** Каква представа имаш ти за дните ми, които свикнал съм без тебе да прекарвам, и за думите ми, дето изпаряваха се бързо и за тежката ми болка, за комплексите, отложени в гърдите ми като изсъхнал мъх. Забравих да ти съобщя…, че аз практически привикнах с твоето отсъствие, че пожеланията пътя си объркаха към твоите желания, и паметта ми взе да се разяжда! И че аз все тъй преследвам светлината – не

www.provo.bg в желанието си да виждам, колкото заради туй, че мракът си остава страшен…, даже ако свикнали сме с него! *** Стига ли ти извинението ми? За всичко станало, докато се опитвах да измисля подходящи извинения за тебе, всеки път, когато някъде в гърдите ми възбуждаше се ревност… всеки път когато разочарование разваляше поредния от мрачните ми дни… и всеки път, когато ти повтарях аз, че правдата ще продължи да страда от дискомфортите на месечния цикъл и че любовта е примитивен мъж, достигнал есента в живота, със смущения в ерекцията! *** По принуда ще излъжа паметта си, ще твърдя, че спя добре, ще скъсам всичките оставащи въпроси въпросите, които вече търсят аргумент, за да получат отговори убедителни, след като снеха всички обичайни знаци препинателни по причини чисто лични! *** Остави на огледалото да ти разкаже колко си красива! Думите ми, наслоени като прах, махни, дълбоко дишай, припомни си колко те обичах, сетне как се трансформира всичко в проста волтова дъга и щеше тя да причини пожар огромен… в празен склад! *** Слънцето е изключително възпитано, когато става дума за това, да си отвори устата, докато се прозява! Слънцето не знае как да наложи своята пълна власт над земята – точно както е и с мрака, като се има предвид, че слънцето няма друг избор, освен да се съпротивява на мрака… въпреки че Плутон не е в състояние да оцелее в неговата поразена от (свето)въртеж система.

129

водник Луната е на друго мнение относно налагането на властта й над морето – морето е способно да погълне колкото може повече твари…, да увеличи своя дял от повърхността на земята… под предлог парниковия ефект…, под предлог продупчения озон… и правото на жените да носят бикини… и да примамва птиците със своето рибно богатство! *** Никога повече няма да бъда хапчета успокоителни за неразположенията на месечния ти цикъл… Няма да се насладя на привилегията да разговарям с теб, докато се подготвяш за дълга смяна сън, или докато изпитваш желание да се разтовариш от силния си гняв, или прекарваш приятни мигове в зала ,претъпкана с джаз-фенове. Няма да мога да спя достатъчно… нито да обоснова мустаците на Ницше… нито дори да те убедя да погледнеш Имад Баарур като изключителен художествен експеримент! Ще се позанимая с нормализирането на отношенията между водата и пръстта, за да пресека пътя на огъня в неговия план да бъде посланик на добра воля, и тогава вятърът ще престане да се опитва да се покаже в подобаващ вид…, докато суши твоето бельо, простряно на въжето за пране. *** Вървя по улицата, неспособна да се изрази… провеждам разпит на безразличните капки дъжд… И се опитвам да отмахна полепналата по гърлото ми ръжда. Колко пъти ще трябва да прочета наръчника за вятъра…, за да успея да разтълкувам острите промени в твоето настроение? Колко са думите, които принудих да замълчат…, за да не доловиш миризмата на разочарование, която се разнася от дима на моята американска цигара? Няма да бъда твоята касичка, която ти счупваш всеки път, когато свършат спестяванията ти… И няма да добавя

130

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) възпяването на очите ти към списъка с моите поетични цели… защото очите ти – в края на краищата – са по-пагубни от онези, сразили разума на Джарир, и попоетични от палмовите горички на АсСайяб. Очите ти са… точно… като коленопреклонението на ангелите пред Адам…, при изхвърляне на Сатана от сцената… с риторична цел! *** Светът тази сутрин прилича на моя стомах, измъчван от киселини, прилича на главоболието, което си прекарва уикенда в главата ми, прилича на купчините строшени стъкла… изпълващи паметта ми. Светът вече не е както трябва… Откакто престанах да се тревожа за стъклата…, и задето вече повече от десет минути не съм получил отговор на смс-а си…, и за провала на г-жа Клинтън да оглави Демократическата партия! Не ме търси – аз ще присъствам във всяка глътка кафе, която отпиваш, и в отпускането ти по време на рутинен сеанс за почистване на кожата, и в желанието ти да се смееш или да плачеш…, и в хвърлянето ти в нечии обятия, и в безсилието ти да се бориш с безсънието, което добре познавам, и в незвъненето на мобилния ти телефон в продължителните часове на съня ти, и в изпадането ти в комата на писането, и в нежеланието ти да говориш, когато гледаш филм независимо от художествената му стойност, и в гъделичкането ти на земята по време на джогинг, и в слушането ти на нашата песен… която все още не сме се договорили да определим!

/ Списание с послание

водник

“

технологическия напредък.

Да поговорим още малко за култура в контекста

изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които

на това, че България (заедно с Италия и Гърция)

историческото развитие е продължило кратко (САЩ,

е в тройката на Европа по културно-историческо

около 240 години) и е нямало време за висококултурни

наследство, а за Америка се говори като за

натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава

„безкултурна“. Кое предопределя чертите в

с динозаврите, но не и със стари човешки култури.

характера на двете нации?

С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на

За да бъда разбран правилно при предишния си отговор

въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на

и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл

българската и американската нации, не може да се

употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като

търси във високата култура. Но аналогията е интересна

исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н.,

и показателна: България лежи върху дебел слой минали

които характеризират облика на една общност – континент,

култури, но е една изостанала икономически и социално

държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я

общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада

наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и

нация, но води света. В смисъла на висока култура и

качество на познанията ни за света, което в английския език

двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата

се обозначава като “висока култура” – за да се различи от

разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е,

ниската култура на хората без образование, които не са

както казах в началото, насилствено занимание – е, че

чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски,

в Америка елитите са организирали обществото чрез

начини на ползване на придобивките на цивилизацията и

Конституцията и разделението на властите. Там елитите

т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като

ръководят държавата, чието население в културно

отнасящ се до културата-идентитет на определена общност

отношение съвсем не е пример за подражание. Америка

и отговорих в този смисъл.

има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен,

Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое

маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното:

определя чертите в характера на двете нации” отново връща

елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се

нещата към културата-идентитет.

самозадоволяват с обяснения и преживяване на вината си,

Културна нация няма. Във всяка нация има културни

докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила

индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът

лостовете на управлението. Затова и това управление е

културно-историческо наследство ми напомня за

така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува

дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от

да начертае план за бъдещето. Повечето американци

реално съдържание. Наследството е историческо, точка.

нямат висока култура, но културният им идентитет включва

Явно имате предвид археологическите находки, които

подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за

свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските

принадлежност към една велика държава. Повечето българи

и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока

също нямат висока култура, но културният им идентитет се

култура на населението, което днес ги намира, още повече

определя от социалния хаос, презрение към закона и липса

че това население в този исторически момент няма никакъв

на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал

принос за миналите култури.

отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен

Същността на проблема е в това, че има нации, при които

на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на

е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и

никого и нищо друго.

Затова си позволявам да мисля, че съдбата на Ашраф Фаяд е наша обща отговорност – на всички ни.

“

131

фили

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

БЕЛА ТАР:

най-известните му филми са „Сатанинско танго“ (1994) (с времетраене повече от 7 часа), „Веркмайстерови хармонии“ (2000) и „Торинският кон“ (2011). Още преди премиерата на „Торинския кон“ Тар обявява, че това ще е последният му филм. Филмите му често са определяни за шедьоври от критиците а режисьорът им за последния жив киногений. За „Човекът от Лондон“ е номиниран за „Златна палма” на кинофестивала в Кан. Тар преподава във филмовата академия в Сараево. През 2016 г. е официален гост на „София Филм Фест“

Източник: indiewire.com Превод: Виолета Рускова

*******************

СВЕТЪТ Е ЧУДЕСЕН, ЩОМ БОГ Е СЪЗДАЛ ТОЗИ ГОЛЯМ КИТ

Бела Тар е филмов режисьор от Унгария, известен с експерименталните си и арт филми. Те се отличават с философски теми и песимистична гледна точка относно бъдещето на човечеството. Често използва дълги непрекъснати кадри и непрофесионални актьори за да постигне силен реализъм. Сред

134

Макар че работите повече от тридесет години, сте направили само шепа филми. Оставате любимец на критиката. Защо спирате да правите кино, когато сте все още на върха на своята кариера? Прав сте. Работата на режисьора е приятна и сигурна, но не искам да я върша. Аз не съм истински режисьор. Винаги съм работил

фили заради хората, просто исках да кажа нещо за живота им. През тези тридесет и четири години казах всичко, което искам да кажа. Мога да го повторя, мога да направя стотици неща, но не искам да ви отегчавам. Не искам да преповтарям филмите си. Това е всичко. Спомняте ли си кога за пръв път решихте, че искате да спрете? Мисля, че беше през 2008-ма, когато давах интервю за „Кайе дю Синема”. Имах чувството, че мога да направя само още един филм -„Торинският кон”. След това списанието беше закрито. Така че, докато снимахте „Торинският кон”, си мислехте за него като за последен филм? Всеки знаеше това. Целият екип знаеше, че „Торинският кон” ще бъде последният ми филм. Разбира се, опитаха се да ме убедят да работя още, но не мога. Това е мое лично решение. Не мога да кажа повече от това, което вече съм казал. Когато хората говорят за вашия режисьорски стил, обикновено насочват вниманието си към периода, който започва с „Проклятие”(1988 г.) – използвате дълги черно-бели кадри, разказвате гневни истории. Но телевизионната версия на „Макбет”(1982 г.), направен с два кадъра, експресивно колоритният “Есенен алманах”(1984 г.), както и дебютът ви, реалистичната семейна драма „Семейно гнездо” (1979 г.), показват вашия по-широк диапазон. В началото на кариерата бях насъбрал много социален гняв. Исках да разкажа колко прецакано е обществото. След това започнах да разбирам, че проблемите не са само социални, а по-дълбоки. Мислех, че са само онтологични, но се оказа, че са много посложни. Разбрах това, когато отидох по-близо до хората. Тогава проумях, че проблемите не са само онтологични, те са космически. Това беше нещо, което трябваше да разбера във времето, и то стана причина да се промени

www.provo.bg стилът ми. Колкото повече слизах надолу, към хората, толкова по-прост и изчистен ставаше стилът ми. Беше ми интересно да откривам нещата стъпка по стъпка. Това обяснява изместването на фокуса, който в по-ранните ви филми е насочен изключително върху героите. „Семейно гнездо” е почти изцяло съставен от близки кадри, но в по-късните филми поставяте поголям акцент върху заобикалящата среда. Но ако гледате всичките ми филми, ще видите, че те са дело на един и същ човек. В „Семейно гнездо” вече може да чуете дългите монолози. Началният кадър на „Торинският кон” е обсъждан надълго и нашироко от много критици. Камерата разглежда коня и неговия водач от различни гледни точки, движейки се успоредно с каруцата, която се тегли с усилие от животното. Как ви хрумна тази встъпителна сцена? Когато правите филм, трябва да въведете всичко. В този случай – коня, водaча. „Торинският кон” се базира върху апокрифна исторя за Ницше, който изпитва състрадание към един пребит кон. Филмът е потопен в повтарящи се цикли и оскъден диалог. Това изисква тълкуване. Защо не се опитате да го направите? Не бъдете толкова софистичен. Просто слушайте сърцето си и се доверете на очите си. Това е достатъчно. Когато правя филм, аз знам всичко още преди да съм го заснел. Имам много силна визия за всичките си филми. Знам много ясно как и какво ще направя. В „Проклятие” един от героите казва, че всички истории водят до разрушение. „Торинският кон” изглежда като завършена реализация на това твърдение. Историите не ме интересуват. Никога не съм правил истории. Ние нямаме нови истории, а просто повтаряме едни и същи.

135

фили Когато правиш филм, не трябва да мислиш за историята. Филмът не е историята. Той е преди всичко картина, звук и много емоции. Историите само покриват нещо. Ако сте в холивудско професионално студио, бихте могли да разкажете историята от „Проклятие” за двадесет минути. Тя е проста. Защо я направих толкова дълга? Защото исках да покажа живота на този мъж. Вие не обичате да наставлявате актьорите. Когато правя сцена, аз създавам истински ситуации и знам как ще реагират актьорите. Вие трябва да знаете каква ще бъде тяхната реакция. Само тогава можете да видите истински чувства в очите им. Сигурно ви е омръзнало да ви питат за голямата продължителност на вашите филми… Да, дразня се от този въпрос. Отговарял съм на него хиляди пъти. Голямата продължителност може да бъде същата като малката продължителност. Разликата се редактира в камерата. Поставяте близкия и широкия кадър заедно. Създава се специално напрежение между актьорите и камерата и това ми харесва. Дигиталните камери позволяват по-голяма продължителност. Обмисляли ли сте някога да снимате с дигитална камера? Не, предпочитам тридесет и пет милиметрова камера. Да снимам на филмова лента е важно за мен. Мислите ли, че има основателни причини другите режисьори да снимат своите проекти дигитално? Да, разбира се, но те не трябва да претендират, че това е кино. Могат да кажат, че това е нова технология и че новата технология трябва да има нов език, но да не казват, че това е филм. Видеото трябва да намери нов език, защото то е нова технология.

136

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) Как се чувствате, когато хората гледат вашите филми не на широк екран, а на други, различни платформи? Мразя това. Например, чух, че някой гледал „Сатанинско танго” на мобилен телефон. Това ме наранява. Той е планиран и е сниман за широкия екран. Филмите ви са тихи, почти медитативни преживявания. Това чувства ли се и на снимачната площадка? Не! Там няма медитация. Трябва да държите всичко в ръцете си. Режисирането е ужасна работа – непрекъснато се борите със състоянията на природата, със сроковете, с финансовата ситуация. Когато сте на филмовата площадка, нямате време за интелектуално усилие. Трябва да знаете какво искате и да не спирате, преди да сте го получили. Преподавате ли тези уроци на студентите си? Създадох филмово училище в Хърватия. Когато преподавам, студентите ми, млади хора, снимат свои собствени фими. Аз само им помагам да развият нещо вътре в себе си, което нямат достатъчно кураж да осъществят или не знаят как да си обяснят. Подтиквам ги да намерят свой собствен език. Никога не им преподавам моя филмов език, защото всеки режисьор има различен език, различна култура, различен произход, различна история, различен бюджет. Тези неща не могат да се сравняват. Аз ги окуражавам да бъдат себе си и да създадат нещо свое. Помагам им, ако имат някакви съмнения. Често казвате, че сте искали да бъдете философ. Мислите ли, че правите философско кино? Не. Когато исках да бъда философ, бях на шестнадесет, а когато исках да отида в университета, бях на двадесет. Спряха ме по политически причини, защото направих 8 мм

фили филм за група цигански работници в Унгария, които бяха изпратили писмо до ръководителя на комунистическата партия. В писмото се казваше: „Бихме искали да напуснем страната. Бихме искали да отидем в Австрия, защото не можем да живеем повече тук. Нямаме работа, нямаме храна, нямаме нищо.” Писмото приличаше на това, изпратено от руските мужици до царя. После кандидатствах. В кинематографско училище? Не, в университета. Исках да следвам философия, но веднага ми казаха: „Не може, защото това, което сте направили, е невярно.” Причината беше наистина абсолютно политическа. После започнах друг късометражен филм – за работническо семейство, което живееше незаконно в едно жилище. Полицията изпъди семейството брутално и агресивно. Исках да снимам на 8мм лента, но бях задържан. След този случай кандидатствах за пари от малкото независимо унгарско студио „Бела Балаш”. В него работеха млади режисьори, които разполагаха със средства за експериментални цели. Обясних им, че искам да направя филма за работническото семейство, а те ми казаха: „Добре, ще ти дадем малко пари. Снимай два дена и после ще ни покажеш какво си направил. Ако ни хареса, ще ти дадем още пари, за да довършиш филма.” Това беше първият ми филм. Не кандидатствах повече в университета. Не съжалявам, че не станах философ, и не искам да правя философски филми. Не харесвате ли, когато критиката определя филмите ви като метафизични? Никога не мисля за теоретични неща, когато работя. Ако злото съществува, мислите ли, че то идва от друго място, извън човека? Мисля, че човешката отговорност е голяма. Огромна. Не вярвам в Бог. Ако вярвах, щях да си мисля, че Той е отговорен за всичко.

www.provo.bg Главният герой във „Веркмайстерови хармонии“ казва: „Този кит е Божие създание. В него има нещо хубаво.” Чия е тази гледна точка? Той вярва. В Бог ли вярва? Не. Той вярва в нещо голямо, по-голямо от човешкото, и казва: „Може би.” Може би Бог съществува. Светът е чудесен, щом Бог е създал този голям кит. Можете ли да разкажете накратко за „Веркмайстерови хармонии”. Филмът е екранизация по романа на Ласло Краснахоркай „Меланхолията на резистентността”. С Ласло Краснахоркай работя повече от дванадесет години. Срещнах го, след като прочетох „Сатанинско танго” - неговия пръв роман. Исках да направя филм по романа веднага, но беше 85-та година. Имахме държавно студио, в което филмови режисьори работеха заедно, но то беше зависимо от управляващите. Политическата ситуация не ми позволяваше да направя „Сатанинско танго”, но попаднах на комерсиално студио, което обеща да ми съдейства за друг, пократък филм. Обадих се на Ласло и му казах: „Не можем да направим „Сатанинско танго”, но имам друга идея – за едно момиче, което работи в бар и с което се случват гадни неща. Моля те, ела и работи с мен отново, но не по твоята история, а по моята идея.” Така се роди „Проклятие”, който имаше голям успех. След това отидох да живея в Западен Берлин. Когато падна Берлинската стена, ме поканиха да се върна отново в Унгария. Съгласих се при условие, че новото унгарско правителство ми даде пари, за да направя „Сатанинско танго”. След десет години най-сетне направих този филм. През това време Ласло написа втория си роман „Меланхолия на резистентността”. Прочетох книгата и много я харесах, но му казах, че не искам да правя филм по нея. Няколко години по-късно в Берлин срещнах Ларс Рудолф и реших веднага: „имам вече Валюшка”.

137

фили Съобщих на Краснахоркай, че съм намерил найподходящия за ролята на Валюшка и искам да направим филм, като използваме романа. Но филмът е различен от книгата, затова има друго заглавие. Колко време ви беше необходимо, за да направите сценария? Около две седмици. Никога не използвам сценарий. Използвате ли сторибордове? Не. Това са глупости. Никога не използвам сценарий. Той ми е нужен само дотолкова, че да го показвам пред фондации и продуценти, когато търся пари. Подготовката на един филм не е нещо сложно и отнема около година. Имам история, но мисля, че историята е само малка част от целия филм. Не обичам филми, които мога да гледам в театрите. Те са като комиксите – разказват едни и същи истории. Според мен след Стария завет нямаме нови истории. Нямаме новини. Ако искате новини, гледайте телевизия или четете вестници. Историите от филмите не са нови. Историята е само част от филма и е важна заради времетраенето, ритъма, звука и т.н. Музиката? И музиката, разбира се. Опитвам се да намеря онзи комплекс, който представя целия филм и който в никакъв случай не е само историята. Ето защо прекарвам толкова време, за да търся място за снимане. Може да съм открил актьорите за главните роли, но мястото също трябва да бъде главен герой, както и времето. Изграждате сцените, след като намерите мястото? Да, необходимо ми е да събера много впечатления. Дори да съм събрал актьорите, не правим сценарий, преди да съм огледал местата за снимки. След това слушам музиката, която се композира, преди да започнем работа. И когато всеки елемент е готов, изработваме сценария. Но не го използвам, защото вече знам всичко. Разбира се, по време на снимките някои неща се променят, защото могат да възникнат финансови или практически

138

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) проблеми. Макар че винаги имаме някакви предварителни теории, преди да започнем снимките, никога не знаем какво може да излезе наистина. Планираме движенията на актьорите, но когато погледнем заснетите сцени на монитора, разбраме, че те трябва да бъдат направени по друг начин, за да изглеждат по-добре, и променяме всичко. Как се чувствате, когато личности като Сюзан Зонтаг нареждат филмите ви сред най-добрите през последните десетпетнадесет години? Това е важно. Когато работя, аз съм абсолютно сам. Боря се за пари, за куп други неща. Снимането винаги е съпроводено с проблеми, на които трябва да намериш решение. Така че нямам време да мисля за публиката, докато работя. Но това понякога е много важно. Винаги имаш нужда от някого. Който да подкрепи идеята ви? Чието мнение е важно за мен. Може би има десетина души в целия свят, на които бих искал да кажа: „Моля те, гледай това и ми кажи какво мислиш”. Не мога да си представя цялата публика, защото тя е твърде голяма – хиляди хора, които живеят в различна културна и социална среда. Моят филм може да докосне всеки, който има душа и чувства. Въпреки това не мога да кажа: „Ще направя този филм за цялата публика”, защото не я познавам. Но има няколко човека, чието мнение е особено важно за мен, и Сюзан е една от тях. Тя е гледала всичко, което съм направил и за мен е важно какво казва. Има и други важни хора, разбира се… Как се приемат филмите ви в Унгария? Имате ли голяма публика? Печелите ли награди? В Унгария ме харесват, добре известен съм. Печелил съм и национални награди. Но винаги се случва нещо странно – официално никой не ме харесва. Винаги съм встрани от стандартната култура. По време на комунизма имах проблеми с политиците. Сега ситуацията не е по-различна – пак съм извън официалната система и от глупавата, дребна, буржоазна филмова индустрия.

фили

www.provo.bg

Какво мислите за унгарската култура като цяло? За унгарското кино? Мисля, че съм истински унгарец и не следвам никакви международни стандарти, но не се възприемам и като част от унгарската филмова индустрия, защото съм встрани от нея. Споменавате за влиянието на Питер Брьогел върху вас. (фламандски художник от 16 -век) Харесвам го много. Гледал съм почти всичките му картини. Когато имам възможност, винаги ги гледам. Има ли други художници с такова влияние над вас? Художници? Не. Брьогел е с най-голямо влияние. Ранният Бош също има доста голямо влияние върху мен. Възхищавам се и на някои местни художници, но не помня имена. Тарковски споменава Брьогел много често. Мислите ли, че сте повлиян от него? Няма пряка връзка. Много харесвам някои филми на Тарковски, но има и такива, които не харесвам, например филмите, които е правил извън Русия. Според мен един от най-хубавите му филм е „Андрей Рубльов”. И „Сталкер”. Най-често снимате черно-бяло. предпочитате да работите така?

Защо

Много просто. Ако искате да направите цветен филм и излезете на улицата, за да създадете атмосферата, трябва да боядисате цялата улица, защото всяка къща е червена, синя, зелена и т.н. Истински цветен хаос. Цветният филм е някакъв вид натурализъм, докато черно-белият предлага по-голяма стилизираност и възможност за дистанциране от реалността, което е важно. Чел съм, че Касаветис е имал голямо влияние върху по-ранните ви филми, а визуално той е много натуралистичен. Тази идея принадлежи на Джонатан Розенбаум. Много харесвам Касаветис. Според мен той е един от най-важните американски режисьори, но между нас няма пряка връзка. Когато

направих първия си филм, това, което можеше да се гледа по кината, беше пълно с лъжи. Затова реших: „Ще снимам на 16 мм лента, черно-бяло, с непрофесионални актьори, без диалог, напълно импровизирано. Ще вървя и ще показвам какво се случва на улицата.” След това гледах някои филми на Касаветис и силно се впечатлих, но не съм мислел за неговото творчество, когато направих следващите си работи. Какво мислите за Ангелопулос, с когото критиците често ви сравняват? Това също ми е странно. За първи път гледах негов филм преди пет години. Не знам защо винаги съм пропускал възможността да гледам неговите филми. Знаех за него и филмите му, но не бях гледал нито един от тях. Чувствате ли връзка с Миклош Янчо – унгарски режисьор от по-ранно поколение? Когато бях млад, много харесвах филмите му. Той е един от най-големите унгарски и европейски режисьори, защото има свой собствен език. Другите източноевропейски режисьори бяха зависими от политиката. Много от унгарските филми, правени в началото на 60те, са напълно безстойностни, защото бяха силно политически. Когато политическата ситуация се промени, се оказахме без бащи, срещу които да се бунтуваме или които да следваме, за да оформим свой собствен език и стил. Израснали сте в годините след Унгарската революция от 1956-а. През този период историята беше съзнателно заглушавана. Това отрази ли се върху творчеството ви? Роден съм през 1955-а. Революцията от 1956-а не беше съществен момент в моя живот. Живеехме нормално. Бях почти на шестнадесет, когато направих първия си филм на 8 мм лента. По това време започнаха да работят мозъкът и сърцето ми и у мен се породи интерес към социалните проблеми. Това няма връзка с историята. Тогава младата интелигенция беше силно лява.

/ Списание с послание

139

фили

Манол Глишев:

КРАЯ НА ДЖИХАДА ИЛИ ПРОГРАМА МАКСИМУМ Ами ако Европа отиде на война? Непопулярната позиция на „ястреба“ Кога се отказахме от големите идеи и голямото мислене? Кога „станахме баби“ и чиновници, разсъждаващи само над дребното и реалното – но „реално“ само в смисъла на „познато“? Нито България, нито Франция, нито изобщо Европа са градени така, на дребно. Напротив, всички стари европейски нации и цялата ни цивилизация са създавани с едри щрихи, със

140

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

смели движения. Европа е истинска само тогава, когато кипи от енергия. България е себе си, само когато се опълчва срещу по-силни противници (поне такъв е историческият ни опит от 1885-94, 1912-13, 1915-18 и 19972001). А Франция е Франция само когато води. Ето защо е истинско безумие да се смята, че толкова мощен военен блок като НАТО или дори само Европа „не може“ да води „сама“ война срещу убийците, разпореждащи се в Близкия Изток (и опитващи същото в Париж). Няма такова нещо, което могъщи и цивилизовани нации като Франция, Германия и останалите да не могат да направят – при това заедно. Какво значи това, че Обединена Европа е „сама“? Ние не сме сами. Всички сме част от един и същ съюз. За първи път в историята толкова много свръхсили са в близки съюзни отношения. Редно е Старият континент със своята гигантска икономика и впечатляващ опит да има голяма визия, голяма стратегия и голяма геополитическа идея, а не да се гуши в сянката на периферни сили… или в унизителен страх от няколко хиляди диваци, снабдени с трофейно оръжие.

фили Не е възможно и не е естествено да не разполагаме с програма максимум, колкото и гръмко да звучи това. Ето защо настоящата статия ще предложи „оптимистична теория“ за европейската политика на изток. Тази визия обаче е обективно неизпълнима за европейските лидери с тяхната досегашна, чисто администраторска, мирновременна нагласа. Културата на следвоенния период е прекалено дълбоко навлязла в умовете на политическите ни елити и те не могат дори да допуснат, че може изобщо да им се налага да взимат решения, свързани с реалната отбрана на континента. Нужна е или смяна на типа избирани лидери, или поредица от зловещи събития, които да променят водещия начин на мислене. И е възможно неслучването на първото да доведе до второто. Войни се печелят с поглед напред – а ние вече сме във война, която не сме искали, но която е съвсем реална, защото сме нападнати и има истински жертви. Нации и съюзи се управляват с идеи, а не с ослушване, макар че чиновниците и пацифистите имат навика да не забелязват реалността. Разбира се, такъв поглед за мнозина днес ще изглежда помпозен и неуместен. Геополитическата амбиция е мръсен израз за европейските интелектуалци и политици. Но мирновременните водачи вече се провалиха, а рисковете пред нас са прекалено големи, за да си позволим да бъдем срамежливи. Друг въпрос е защо Европа досега е била срамежлива винаги към чисто политическите, но никога – към финансовите перспективи, дори в ущърб на собствения си морален облик. Днес отново са нужни лидери с размаха на Дьо Гол, Чърчил, Аденауер, Рейгън, Кол и Тачър. За съжаление пак са необходими герои. Това не е отказ от свобода, а е нейна защита. Свободата включва и способността да се отбраняваш, а не само сълзливите обяснения, че не се страхуваш и няма да промениш начина си на живот. Когато залогът са собствените ни столици и животите на милиони европейски граждани, вече няма място за такова кокетничене.

www.provo.bg В края на този необходим увод ще си позволя и едно оправдание: такива текстове неминуемо остаряват бързо. Те се запазват най-вече като знаци за тревогите, надеждите и страховете на своето време. И това остаряване е двойно. От момента на нападенията срещу Париж, които предизвикаха написването на настоящата статия изминаха вече много дни и температурата на западната преса и политика постепенно спада. Вероятно настъпателната политика, всъщност войната, която предлагам тук, няма да се осъществи – и това ще струва още много невинни животи на Европа, а същевременно ще накара мнозина да гледат с присмех на тона на „ястребите“. Това е може би неизбежно и то няма голямо значение. Вторият тип остаряване е по-различен. Както и да се развият сегашните събития, някога ще настъпи нова нормалност, нов период на спокойствие в историята на света. Не знаем каква ще бъде обликът на този нов свят, макар да се надявам, че в него ще я има старата, силна Европа (а дали ще я има, зависи от готовността й за самозащита, при това не само на бойното поле). В този нов свят отново ще има щастливци, които ще вярват в края на историята и няма да допускат за възможно някой да ги нападне. И те, разбира се, отново ще грешат, защото всъщност войната е естествено състояние на нашия месояден вид. „Халифатът“ трябва да изчезне ДАЕШ/ИДИЛ са именно убийци. Масови убийци. Автори на геноцид. И просто няма да бъдат спрени с послания за ненасилие и толерантност. Точно както и Хитлер не е бил спрян от политиката на умиротворение от късогледия Невил Чембърлейн. Всеки, който жертва някоя Чехословакия в името на мира днес, ще се види принуден утре да се сражава за някоя Полша. Това го казвам не заради тези, които са наясно с простия исторически факт, а за онези мнозина, които смятат, че дори само отбранителната война е несъвместима с европейския дух. Напротив, съвместима е. Европейският дух не е в това да търпим и да бъдем унижавани, докато

141

фили безобидно се усмихваме. Така че ДАЕШ следва да бъде заличена от лицето на Земята – и то тъкмо в името на мира. И, да, между другото – докато тези диваци все още съществуват, те трябва да бъдат наричани именно „ДАЕШ“, а не „ИДИЛ“. „ДАЕШ“ е същото съкращение, но на родния им арабски и това ги обижда. В този език съкращенията са рядкост, която звучи омаловажаващо. Всичко, което дразни и потиска тези престъпници, е добре дошло, защото към тях трябва да се демонстрира всяческа твърдост, агресия, воля за съпротива и презрение. В крайна сметка ориенталските умове и фанатиците разбират добре точно този език. Така че – ДАЕШ. И трябва да съкратим периода, в който се налага изобщо да произнасяме това омразно име. В противен случай може да се случи най-лошото: ДАЕШ да оцелее. Ако това стане, след десетина години някои държави в ООН ще започнат да разменят посланици с „халифата“, който ще се превърне в нова версия на ранния СССР – успяла да се закрепи революционна държава, източник на хаос за света. Защото, нека не се лъжем – дори в момента ДАЕШ вече действа като реална държава: контролира територия, осигурява ток, вода, съдилища, издава валута, събира данъци… и води война. А някои истерични хора като лейбъристкия водач Джереми Корбин дори са започнали да призовават към „преговори“ с ДАЕШ, явно забравяйки максимата, че с терористи не се преговаря. Това трябва да се пресече от корен, заедно с цялата колеблива култура на политическа несмелост на Европейския съюз. Всяка неизползвана възможност се обръща срещу този, който я е пропуснал и Европа ще научи това по един или друг начин. Удари от всички страни Винаги най-добрите методи на действие са комбинираните. Тоест привържениците на финансова блокада, на въздушни нападения и на сухопътна операция всъщност нямат за какво да спорят. ДАЕШ трябва да продължи да понася бомбардировки, но към това, разбира се, трябва да се прибави и международна сухопътна операция. Ако (или, надявам се, когато) това се случи, то ще бъде истинска

142

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) война и общественото мнение в Европа трябва да бъде подготвено за непопулярни новини за истински сражения със стотици убити, включително от собствените ни армии. Нов Париж, но този път не само убийците ще са въоръжени. Това би било голямо изпитание на волята за оцеляване и победа на европейците. Същевременно сухопътната операция би позволила съхраняването на животите на много цивилни сирийци и иракчани, както и опазването им от включване в редиците на ДАЕШ. Макар че и тук има рискове, разбира се – не се знае кой местен в тила на настъпващите съюзнически сили ще се окаже фанатизиран шахид. Суровата версия на хуманизма Тук е мястото да се отбележи, че гостоприемно и милосърдно приеманите в нашите държави бежанци трябва да бъдат учтиво, но твърдо асимилирани. Секуларизацията на новите малцинства в Европа няма алтернативи и всички трябва да разберем това – и самите бежанци, но и европейските елити. Наличието на голям брой успешно секуларизирани европейски мюсюлмани рязко би намалило влиянието на ДАЕШ в предградията и съответно – рисковете в нашите градове. Това също не е жертване на свободата, защото секуларизмът на Европа е единственият истински гарант за чиито и да е свободи. Разбира се, че свободите на мюсюлмани, християни, юдеи и атеисти на нашия континент трябва да бъдат съхранени: просто трябва да се има предвид, че индивидуалната свобода стои над груповата, както и че моята свобода завършва там, където почва чуждата. Ето това засега найтрудно разбират мюсюлманите, защото културата им не набляга на индивидуализма. Е, ще трябва да го научат. Секуларизмът, рожба на Античността, християнството и Просвещението, е по-ценен от исляма и ще трябва да вземе връх над него. „Разрешеният“ европейски ислям би следвало да бъде една много мека версия на тази иначе несъвместима със светския живот вяра. В това отношение за мюсюлманите в нашите градове би могъл да бъде много полезен примерът на българските

фили помаци, които обикновено са добри хора… защото са лоши мохамедани. Отделно – парите на ДАЕШ трябва да бъдат спрени, включително с твърда политика към страни като Саудитска Арабия. Голяма част от финансирането на джихадистите идва именно от Рияд и Европа не може да си затваря очите за това. Джамиите и Кораните, идващи със саудитски пари, не са необходими тук. Саудитска Арабия не е съюзник Държавата, управлявана като частно владение от династия дегенерирали и порочни принцове; където обичайно наказание според примитивния Шариат са обезглавяванията и членовредителните наказания – съвсем като на териториите, завзети от ДАЕШ; откъдето произлезе голяма част от водачите на АлКайда; и откъдето наистина идва сериозен процент от финансите на джихадистите… тази държава не може да се радва на доверието на Европа. Спадането на цените на горивата е още един повод зависимостите на Стария континент от „любителите на портокалов сок“ (както покойната Ориана Фалачи наричаше потомците на Сауд, които формално не пият алкохол) да спаднат сериозно. Саудитска Арабия не прие нито един арабски, ислямски бежанец на своя територия, макар че демонстрира потьомкиновски тип лагери с шатри и климатици, но без хора. За сметка на това страната от десетилетия изнася салафитски проповедници и няма нищо против да издигне нови джамии в Германия. Джамии. А не болници или училища. Не, благодаря. Колкото по-твърд курс има Европа към пустинното кралство, толкова по-вероятно е да секнат поне част от парите за ДАЕШ. Търсене на партньори Най-големите приятели на Европа на изток са или биха могли да бъдат: кралство Йордания, Ливан, Израел и кюрдските бойци в Сирия и Ирак. Силите на сирийската светска опозиция (Сирийската свободна армия) и на иракското правителство също могат да бъдат полезни. Други съюзници чисто практически не са нужни на Европа, макар че вероятно могат

www.provo.bg да бъдат привлечени. Разбира се, нейната резервирана политика към Израел трябва да се промени. Тел Авив непрекъснато укорява Европейския съюз за излишно хладното му отношение – и това, за щастие, е поправимо. Особено на фона на общата опасност, на огромния антитерористичен опит на израелците и на постепенно подобряващите се техни отношения с модерната йорданска монархия това е просто необходимост. Между изредените страни има страшно много противоречия, но точно в момента състоянието на Близкия изток е такова, че всяка сила, която се нагърби с лидерство, ще има шанса да влияе на връзките между местните фактори. И е добре за всички тази сила да е Европа, а не някоя друга. Добри приятели, лоялни конкуренти… и мръсни играчи САЩ, разбира се, могат да бъдат безкрайно полезни, стига да го искат. Но президентът Обама за добро или зло продължава политиката си на ненамеса по земя. Донякъде той разчита, че с това печели поддръжка за Демократическата партия у дома. Но не бива да се забравят огромните американски капитали, изливащи се непрекъснато в абсолютно незаслужаващия доверие саудитски режим. Особено грозно беше, че непосредствено след парижките атентати Конгресът разреши сключването на оръжейна сделка на стойност 1,29 милиарда долара със Саудитска Арабия. Ясно е, че Щатите няма сами да развалят отношенията си с Пазителя на двете свещени джамии, защото разчитат той да продължи да сваля цените на горивата в ущърб на Русия. Но част от американските оръжия за саудитската армия след известно време могат да се озоват у джихадисти (и го казвам, въпреки че съм убеден американофил), а и в момента саудитците извършват зверства в Йемен. Така че вероятно само американската авиация и разузнаване биха помагали на една европейска коалиция. Толкова по-добре за онези европейски водачи, които биха се нагърбили с това да наследят част от международните ангажименти на оттегляща се Америка. „Форин афеърс“ вече писа за залеза на Pax Americana, дължащ се на абсурдната политика на сегашната администрация – и може би на една по-дългосрочна, но и бързо

143

фили започваща да се изхабява американска визия за многополюсен свят. В това има и риск, но и шанс за Европа. Щатите, в крайна сметка, не биха допуснали да увредят и отношенията си с Европейския съюз, особено сега. Турски гамбит На Турция до съвсем скоро не можеше да се разчита, защото авторитарният режим в Анкара първо би се заел да унищожи кюрдските бойци на своя територия, в Сирия и в Северен Ирак (вместо да се бие с ДАЕШ) и това не е въпрос на мнение, а обикновен факт. А кюрдите са ценни – не само като особен народ със своя култура, но и като активни и успешни противници на джихадистите. Но руската наглост доведе нещата дотам, че Анкара се принуди да свали руски самолет. Истината е, че Турция предупреждаваше руските военновъздушни сили да престанат с провокациите си в турско небе и точно затова московското протеже Асад говореше против Анкара напоследък. Стана така, че Турция се „балтизира“, тоест зае спрямо Русия позициите на Полша и балтийските републики и въпреки авторитарния си характер при една бъдеща операция срещу ДАЕШ може да се окаже „нашият кучи син“ от гледна точка на една по-активна европейска политика на изток. Това обаче може да струва много на пешмергите и дори да накара част от тях да симпатизират на Русия. Истината е, че Турция е онова, за което мислят русофилите и европейските пораженци: авторитарният, опасен съсед, без който би било по-добре да можем да се справим, но с когото може и да се окажем партньори – но за кратко и по сметка. От Русия без любов Руската „помощ“ винаги струва прекалено скъпо. Сегашният кремълски режим не се различава съществено от Брежневия, така че на всяка цена би съхранил властта на окървавения Асад в Дамаск. А властта на Асад означава нови кланета над цивилни, нови варелни бомби, нови мигранти към Европа и нови радикализации на населението. Асад е престъпник и в най-добрия случай трябва да бъде свален от власт.

144

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) Поддържането на съюз с Русия е немислимо, въпреки че непрекъснато се чуват неразумни гласове в тази посока. Това означава да забравим Украйна (Крим и Донбас), Молдова (Приднестровието) и Грузия (Абхазия и Южна Осетия), където Путин извършва чудовищни неща. Това е все едно нов съюз със Сталин, който отново би довел до Желязна завеса над част от Източна Европа, а този път – и над Леванта. Трите балтийски републики вече заявиха, че не биха участвали във формат, в който е включена и Русия. Не е изключено Полша и дори Румъния да повторят такова мнение. За съжаление, тези разумни гласове от Източна Европа не се чуват достатъчно добре в Париж, Лондон и Брюксел, а това може да струва много и на Близкия Изток, и на самата Европа. След Унгария и Чехия, вече дори Полша започва да демонстрира евроскептицизъм, а това е много сериозен сигнал към Брюксел и Берлин, които не могат точно сега да си позволят да ухажват други недоволни съюзници освен Лондон. Неколкократните руски нарушения на турското въздушно пространство и отказът на руското командуване да изпълни турски нареждания доведоха до свалянето на руски самолет. Това изправи журналистите по целия свят на нокти, защото руската пропаганда е създала очакването, че Москва е готова на бързи, безпощадни и безразсъдни действия. В действителност обаче Кремъл се оказа в ступор. Режимът на Ердоган се оказа по-дързък по логиката на теорията на игрите и изпълни предупрежденията си, а след това се обърна към НАТО. Генералният секретар Столтенберг потвърди, че всяка страна-членка на Пакта може да разчита на помощ, ако бъде заплашена от чужда държава. Това за пореден път демонстрира, че НАТО съществува само заради Русия, била тя съветска или не. Всички идеи за сътрудничество между НАТО и Русия се оказаха несъстоятелни и същевременно се доказа, че Сеерноатлантическият договор не е точният инструмент срещу ДАЕШ, която поне засега все пак не е смятана за истинска държава, а само за терористична организация, присвоила си контрола върху определени територии. Междувременно проектът за

фили „Турски поток“ става немислим, а статусът на Русия като свръхсила е сериозно накърнен. Тя няма полезен ход срещу Турция. От няколко седмици британските пилоти над Ирак и Сирия вече са упълномощени да стрелят по чужди самолети при самоотбрана, а такива самолети могат да бъдат само руски. Съществува възможността руските рейдове срещу ССА, кюрдите и тюркмените да бъдат ограничени. От това печелят всички истински противници на ДАЕШ. Отделно от всичко това за Европейския съюз, НАТО и Турция е немислимо да си сътрудничи с Русия, докато тя поддържа свои бази на брега на Средиземно море. Разбира се, това е аргумент от позабравения в Брюксел геополитически речник, но геополитиката е език, който Турция и Русия разбират много добре и който Брюксел ще трябва да си припомни, ако иска да да бъде център на сила, а не на слабост. Европейските интереси Една демонстрация на самоувереност от страна на Европейския съюз би го укрепила вътрешно и би показала на Русия нуждата понякога да отстъпва от агресивните си намерения. Не трябва да се забравя, че Путин желае отслабването на Обединена Европа и е добре да бъде разубеден в реалистичността на тези си намерения. В този смисъл процесите на деволюция и крайна децентрализация в Белгия, Испания и Великобритания са крайно тревожни. Една по-активна обща външна политика би могла донякъде да ги смекчи, както и да възстанови нещо от разбираемо колебаещата се лоялност на страни като Чехия, Унгария и Полша. Изобщо, добре би било Европейският съюз да спре да бъде толкова вегетариански, както основателно го беше нарекъл бившият чешки военен министър Александър Вондра. Великобритания по-скоро би следвала плътно американската политика на съдействие само с авиация и информация, макар че Дейвид Камерън съобщи за сформирането на два британси корпуса от по пет хиляди души за

www.provo.bg нуждите на евентуални бъдещи действия. Обединеното кралство има огромен опит в Близкия Изток, но има и лоши спомени от провала на коалицията без американско съучастие в Египет през 1956. Отделно от това, самата дума „Европа“ бди неприязън в островното обществено мнение, макар че сегашното правителство се опитва да смекчи английското недоверие и дори говори за образуване на пехотни корпуси за участие в Близкия Изток (терминологично „Среден Изток“ от британска гледна точка). Степента на евентуално участие по суша на Великобритания остава неизвестна величина. Кой да свърши мръсната работа? От европейските сили в момента Франция има най-боеспособна и тренирана армия, колкото и невероятно да звчи това на българската публика, живееща с представи от миналото. Чуждестранният легион има огромен опит от Западна Африка. А и Франция е най-пряко засегната от последните атентати. Но страни като Германия и Белгия също могат да бъдат полезни в сухопътна операция, макар че на германското военно присъствие навън се гледа с недоверие – а това също е остарял и вече загубил смисъл предразсъдък. Отделно от това, Франция има и исторически опит в управлението на Сирия, а в Ливан френският и досега е нещо като втори официален език. Коалиция от Франция, Германия, Белгия, още желаещи да се включат европейски страни, кюрдите, Йордания, Израел, ССА, Ливан и Ирак по земя с помощта на САЩ и Великобритания по въздух биха били способни да разчистят ДАЕШ, Ан-Нусра, Хизбулла, Хамас и останалите джихадистки организации в Леванта за около година. Това, заедно с твърдо поведение към Саудитска Арабия би било полезно за Европа и Близкия Изток, защото най-сетне ще доведе до възможност за истински мир и край на бежанската криза. Разчистването на картата би могло да позволи дори решаването на стари проблеми като палестинския въпрос. Особено полезно би било да се обърне внимание и на Йемен, където също текат размирици с опасен за Европа заряд. И тъй като по-горе стана дума

145

фили за наследяване ангажиментите на оттегляща се Америка, няма кой да поеме функциите на световен полицай освен едно обединено европейско командуване с дневен ред, задаван от малко по-решително поколение парижки и берлински визионери. Африка също поставя много проблеми с кървав въпросителен знак – и също е източник на неконтролирана бежанска вълна, далеч надминаваща скромните нужди на европейския трудов пазар и отъняващите възможности на европейските социални системи. А вече беше споменат френският опит в Африка, макар че Черният континент е тема за друг път. Големият въпрос е дали сегашните администрации на Германия и Франция могат да постигнат съгласие за операция по суша в Близкия Изток. Бъдещето: мръсните думи „реколонизация“, „интеграция“ и „асимилация“ Иракски и сирийски Кюрдистан вероятно ще трябва да станат държава. Справедливо е кюрдите най-сетне да получат независимост след всички свои борби и жертви. ССА ще трябва да се превърне в новото сирийско светско правителство, а Асад да бъде свален, заловен и съден извън Ориента. Мирът в Ирак и Сирия относително дълго време ще трябва да бъде гарантиран от европейски (главно френски, а може би и германски) сили с военни части и инструктори, присъстващи на място, както след Първата световна война. Създаването на устойчиви, светски, демократични нации-държави в Леванта ще бъде изключително трудна, непопулярна и скъпа задача, изискваща огромни инвестиции и много хора, но тя или трябва да бъде решена, или ДАЕШ ще оцелее и ще се превърне в истинска държава във вреда на всички ни. А победата, мирът и непопулярната идея за реколонизация все пак струват поевтино от погребенията в Париж. Отделен въпрос е, че Париж си струва една литургия: но, казано в съвременен смисъл, това означава, че, както беше споменато по-горе, мюсюлманите в цяла Западна Европа трябва да преминат през процес на относително мека културна асимилация, за да се превърнат

146

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) в секуларизирани граждани и да излязат от гетата, генериращи само проблеми. Само това ще намали напрежението между старите и новите европейци и ще спести на света ужаса от възхода на нови националистически движения в Европа. Това трябва да се избегне – и най-добрият начин за това е като се изоставят и крайностите на досегашния безотговорен, заслепен либерализъм. Време е Европа най-сетне да осъзнае мястото и отговорността си на свръхсила в света. Дали е способна на това и дали има лидери с такъв интелектуален и волеви потенциал – това времето ще покаже.

/ Списание с послание

фили

“

технологическия напредък.

Да поговорим още малко за култура в контекста

изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които

на това, че България (заедно с Италия и Гърция)

историческото развитие е продължило кратко (САЩ,

Руската „помощ“ винаги струва прекалено скъпо.

е в тройката на Европа по културно-историческо

около 240 години) и е нямало време за висококултурни

наследство, а за Америка се говори като за

натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава

„безкултурна“. Кое предопределя чертите в

с динозаврите, но не и със стари човешки култури.

характера на двете нации?

С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на

За да бъда разбран правилно при предишния си отговор

въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на

и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл

българската и американската нации, не може да се

употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като

търси във високата култура. Но аналогията е интересна

исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н.,

и показателна: България лежи върху дебел слой минали

които характеризират облика на една общност – континент,

култури, но е една изостанала икономически и социално

държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я

общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада

наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и

нация, но води света. В смисъла на висока култура и

качество на познанията ни за света, което в английския език

двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата

се обозначава като “висока култура” – за да се различи от

разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е,

ниската култура на хората без образование, които не са

както казах в началото, насилствено занимание – е, че

чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски,

в Америка елитите са организирали обществото чрез

начини на ползване на придобивките на цивилизацията и

Конституцията и разделението на властите. Там елитите

т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като

ръководят държавата, чието население в културно

отнасящ се до културата-идентитет на определена общност

отношение съвсем не е пример за подражание. Америка

и отговорих в този смисъл.

има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен,

Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое

маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното:

определя чертите в характера на двете нации” отново връща

елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се

нещата към културата-идентитет.

самозадоволяват с обяснения и преживяване на вината си,

Културна нация няма. Във всяка нация има културни

докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила

индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът

лостовете на управлението. Затова и това управление е

културно-историческо наследство ми напомня за

така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува

дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от

да начертае план за бъдещето. Повечето американци

реално съдържание. Наследството е историческо, точка.

нямат висока култура, но културният им идентитет включва

Явно имате предвид археологическите находки, които

подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за

свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските

принадлежност към една велика държава. Повечето българи

и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока

също нямат висока култура, но културният им идентитет се

култура на населението, което днес ги намира, още повече

определя от социалния хаос, презрение към закона и липса

че това население в този исторически момент няма никакъв

на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал

принос за миналите култури.

отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен

Същността на проблема е в това, че има нации, при които

на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на

е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и

никого и нищо друго.

“

147

фили

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

ВИКТОР ЕРОФЕЕВ:

РУСИЯ ТРЯБВАШЕ ПЪРВА ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИ КЪМ ЕВРОПА Източник: echo.msk.ru Интервю на Ирина Воробьова Превод: Владислав Будников

Според рейтинга на най-популярните в Русия книги за 2015 г. на първо място е Борис Акунин с „Планетата на водата“, но в ТОП10 все още е „1984“ на Оруел. С какво е свързано това? Все пак, това е отдавна издадена книга, която мнозина са чели. А през 2015 г. влиза в ТОП10. Защо? Разбирам. Първо, да поздравим Акунин за високото му място в литературата у нас, макар и физически да не е с нас – замина за Европа и живее там. А колкото до Оруел – настъпи наговото време, това е един вид инструкция как да живеем, как да оцеляваме, какво да мислим и какво да не правим. Нима едва сега настъпи времето на Оруел? Е…, то приближаваше, приближаваше и найнакрая настъпи. Както и някои други книги, като например „Градът на обречените“ на братя Стугацки, които винаги дават за пример и казват: „Е, настъпи 19984 година“, „Ето ти „Градът

148

на обречените““ или ето ти „Портокал с часовников механизъм“… Не мога да си обясня защо и до сега са така популярни. Вярно ли, че сме в „1984“-та? Всъщност, разбираемо е. Просто човечеството няма чак толкова много възможности да живее различно, има всичко на всичко няколко варианта. Един от тях е предложението на Оруел – да се живее в пълен тоталитаризъм, който е забележително описан от него. Между другото, ако внимателно се прочете книгата, даже Оруел с доброто му познаване на Съветския съюз, не е отчел докрай целия този ад – със селективните екзекуции в Соловки през 20-те и 30-те години: разстрелваме там 100 човека … или 200. До такова той все пак не стига даже и в „1984“. Той е писал, ориентирано към бъдещето – писал е в края на 40-те, а е описал бъдещето. И ето един от вариантите на бъдещето – авторитарната държава. Оруел пише, естествено, за Съветския съюз, но в същото време е разбирал, че има механизми, които западните страни биха могли също да

фили използват, за да осъществят до, бих казал, такова промиване на мозъците – нещо, което в определена степен се и случва. Разбира се, тук хоризонтите са различни. Западния начин на промиване на мозъци е свързан с практиката всички да бъдат като извадени от един калъп, направени такива бели и пухкави: неагресивни, меки, вечно усмихващи се, здравословно живеещи – без много захар в менюто, непиещи, ползващи презервативи при всеки случай и т.н…. и въобще – със шлем и в спалнята, и във ваната. Но това е такъв един… мек начин за утрамбоване на човека. А твърдият – това е властовата пирамида. Това получихме ние през тази година, по пълната програма, година, която вероятно може просто да бъде определена като лоша за Русия. Таке че, ето – сливането на 2015-та с 1983-та се отразява в рейтинга. Заговорихме по темата „Съветски съюз“, вероятно знаете, че в понеделник в Пенза е открит сталински център. Местният областен комитет на КПРФ е пробил и ето – открили са центъра. Разбира се, това няма нищо общо с наказателната отговорност, защото няма такъв закон, който би забранил откриването на сталински център. Но какво правим, след като в Пенза е открит сталински център и всички там просто наблюдават това. А лозунгът все пак е „Да изчистим честното име на Сталин от лъжите и всичко останало“. Да. Но, между другото, при вас в ефир Миша Барщевски каза нещо много правилно – че Сталин е нанесъл на Русия повече ущърб, отколкото фашизма. Там се сплотили, тук – се разложили. Сплотоли се против Хитлер и се разложили при Сталин. Разбира се, този център е част от раковия тумор, покриващ страната. Това са ракови клетки. И хората, които вдигат музей на Сталин, които се гордеят със Сталин, са разбира се, душевни извратени. Жал ми е за тях, защото найобщо казано, това са хора, които всъщност се превръщат в анти-човеци, които до такава степен бъркат плюс и минус, добро и зло, че виждат главния престъпник в световната

www.provo.bg история като герой. Аз също съм говорил за това, че това е друг Сталин. Това е симулация на Сталин, Сталин-симулация. Копие, което няма оригинал. Това не е онзи Сталин. Тоест, това е изчистеният, филтрираният Сталин – победителят във войната, Сталин, който завоювал половин Европа, половината свят и пр. Това не е Сталин от 37-ма година, това не е Сталин на колективизацията, не е Сталин на смъртта, а Сталин на величието. Но такъв Сталин не е съществувал. Тъкмо исках да попитам, дали е възможно Сталин да бъде почистен. В съзнанието може да бъде направено всичко. Да се почисти може, разбира се така, както се почиства в съзнанието на хората и останалата измет. Да си кажем направо, нашата страна, доколкото не е провела реална десталинизация, не се е пречистила от комунистическия бацил и разбира се, няма какво да се изненадваме. Това е една от формите на политическо съществуване на страната ни. Разбира се, това е душевно заболяване. Сталинизмът е душевно заболяване. Това лято бях в Соловки. И разбира се, просто изумях – ето къде трябва да се направи сталинския център, да му се постави там паметник, и паметник на Дзержински и на цялата тази шайка – с разстрелите на абсолютно невинни хора. Отидох на остров Анзер, който се намира северно от Соловки и работещите там, които възстановяват параклиса, ми казаха, че когато започнали да копаят пясък, за да напълнят пожарната кутия – за да има пясък в случай на пожар, де, започнали да се показват кости, женски кости, Женски лагер. Тоест там, в пясъка са закопавали женски трупове, от които сега са останали само кости. И тези, които правят този музей, са такива, които биха могли по времето на Сталин да се окажат на мястото на жертвите от Соловки, макар че можеха да бъдат и вохровци – Шаламов за това е написал много добре. Да, това е онова, което няма да даде на страната ни възможност да живее, ако по оперативен път не се изрежат тези метастази. Когато умре Сталин в душата

149

фили и на последния руски човек, тогава можем да кажем, че страната ни има бъдеще. Исках да попитам и за Библиотеката за украинска литература. Която се готвеха да закриват и имаше страховити истории, свързани с библиотеката, с директора на библиотеката… А днес властите вече казаха, че няма да се закрива. Изобщо, когато става дума за ареста на директора, за закриването на библиотеката – не Ви ли се струва, че вървим в някаква много странна посока? С политическите партии всичко е ясно така или иначе, с борбата на политическото поле, но това е литература, това е библиотека. Да, това е поредната противна история, на която се подхлъзна руския ПЕН-център, защото сто и малко отгоре човека написаха протест срещу ареста и закриването на библиотеката. Ръководството на ПЕН се отказа да сътрудничи с тях. Това беше представено като частно мнение и досега продължава скандалът в ПЕН. Това е като в билярда: удрят по едната топка, а се търкулва друга. Разбира се, това е позор. Все по-често и по-често попадаме в ситуация, когато всичко, което се случва е позор. Ето, изгониха полския журналист от „Газета Виборча“. Познавам го много добре – опитен и силен човек. Но го изгониха, или май го смениха… След това написаха чудовищна гадост – Министерството на външните работи. Гадост, наистина. Миризмата в обществена тоалетна е по-приемлива, отколкото смрадта от този прес-релийз… МВнР искаше да изясни своята позиция, но някак странно се получи. Да. Ето това е просто мерзост. И случилото се с библиотеката е също мерзост. Защото, когато вече един вид дискусиите са завършили и всички хора, притихнали вече мислят, че може да започнат обиски при всички, обиски против тях самите и т.н., но за външно потребление такива новини са чудовищно явление. Как може човек да си представи, че в библиотеката ще бъде съхранявана

150

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) някаква такава литература?! Изобщо, цялата световна литература … – ако е добра, то тя е взривоопасна. Цялата литература, от Омир до 21-ви век е подривна литература. Това е мощна ваксина, от която боли, но помага да живееш, т.е. това е ваксина. Как да си представи човек, че занесли нещо някъде, на някакъв фон някаква си значка и прочие – това означава, че или хората пълзят на колене пред началника, заявявайки своята сервилност, своето робство или просто чувствайки се безнаказани, получават удоволствие от всеки жест, особено от антикултурния такъв. Защото, разбира се, културата винаги диша чрез свободата и силоваците трябва задължително да я притиснат и задушат. Така че всичко си е в реда на нещата – в смисъл, че ние действително се намираме в някакво невероятно положение, когато … антагонистите започват да се разбират взаимно. Ето, сега ще Ви изненадам, Ира. Някога, в едно предаване Проханов каза за мен, че съм единственият човек, когото трябва да разстрелят в Русия – ето, това е Ерофеев, ето трябва да го разстреляме… Вярно, отдавна беше. А после се срещнахме в Красна поляна и намерихме общ език… И тази беда идва от властта или идва от обществото? Тази беда идва от различни посоки. Тази беда идва от властта, идва от много ниското политическо съзнание на населението. Тази беда идва от закостенялата във възгледите си интелигенция и от нашия, бих казал, лекомислен либерализъм, който приема, че е достатъчно да се изреже този цирей, наречен Кремъл и всичко ще се нареди. Но там бедата е много надълбоко проникнала, т.е. трябва да се предприеме сериозна операция. И въпреки всичко, аз и досега съм убеден и затова стоя тук сега с Вас в едно студио – имам предвид не в Лондон и не в Ню Йорк – че Русия може да оцелее и даже нещо повече – да се върне в лоното на европейската и световната цивилизация. Но това, че сега се прави всичко, за да не се случи това, за мен е очевидно. Т.е. сриват се и последните мостове, свързващи ни

фили с цивилизацията и то съзнателно се сриват – с радостната подкрепа на населението и след това, ще късаме и последната си риза. И това население не можеш да го стреснеш нито с километричните опашки или пък с това, че ще се преустанови транспорта или пък че ще скочат цените и прочие… Тоест, няма да имаме „хладилника срещу телевизора“? Хора, които досега малко или много мълчаха, започнаха да мърморят. И мърморят около мен и не защото аз съм такъв, особен, а просто защото започна да се носи ропот… Но това мърморене е мърморенето на хора, които нито се самоорганизират, нито някой ги организира. А има забележителен по мощта си напор на пропагандисти, които ще ги „разпропагандират“. Затова тази история ще продължи дълго. Но главното е, че у нас, на самия връх се е събрало такова доисторическо началство – това са хора, които не живеят в историята; и хора, които поразиха целия свят, защото не се съобразяват не само със законите на международното право, а просто със законите на историята. И ето – срещнаха се архаичното население с доисторическите хора. Това, разбира се, е тема благодатна за писателя, но как да живееш , как да оцеляваш в тази ситуация си остава загадка. И ето, доисторическите пластове реинкарнират Сталин… Сталин се надига като Бог, като герой някакъв, доисторически, а не като политически деятел – мерзавец или нещо подобно. И всичко това е в подем – издига се паметник на Дзержински в центъра на Москва и какво още там. Разбира се, има някакъв си там противовес, защото по своята същност културата е свободна. И ние си знаем, че и Ахматова в самия разгар на сталинизма е била посрещана с аплодисменти в Политехническия… И въобще, има у нас някаква много силна и могъща култура – може би и ще оцелеем. Имам предвид, че няма да се задавим в този силноотровен поток безусловно. Но е тежко.

www.provo.bg Днес бяха публикувани резултатите от допитването на „Левада-център“ как реагира обществото на филма „Чайка“. Въобще, самият факт, че Левада-център проведе такова всенародно допитване е сам по себе си изненадващ. Но цифрите са интересни. За това пише Алексей Навални. Интересното е, че 82% от анкетираните считат, че историята с Чайка – въпросът е бил „Това единичен случай ли е или типично явление?“ – и 82% казват, че това е типично явление, проява на разложението на властта в Русия. Очевидно е, че за това се говори съвсем спокойно. Тоест, хората са привикнали да вярват в това. Тази цифра не Ви ли се струва страшна и че хората даже на са и шокирани? Струва ми се забележително, че примерно е еднакъв процента на гласувалите доверие на Путин и считащите, че властта е проядена от корупция. Ето онова двойно съзнание, това е поразителното в руското население вече дълги, дълги десетилятия. Защото ние, как… – ние обичаме и не обичаме началството. Ние ненавиждаме корупцията и в същото време ако ни падне сгоден случай, то разбира се, ще се облажим. Имам предвид „Ние“, с главна буква. Както Достоевски е казал – „всичкост“ (всички ние сме такава всичкост). Забележителна думичка за обозначаване на колективното съзнание. И така нататък. В смисъл, че се случва някаква невероятна поляризация, не бих казал цинизъм. Цинизмът, все пак, е форма на егоцентризма на цивилизования човек, когато ти, най-общо казано, използваш другите в името на своето… А това не е цинизъм – това е усещане за безизходността на положението, когато нищо не може да се направи, и ти се струва, че ще дойде нещо друго – по-лошо. Ето тази боязън, че ще стане по-лошо – сега е лошо, но ще стане по-лошо – и интересно, че когато дойде „по-лошото“, пак се сгушваш в „лошото“, сгъшваш се в него до смърт: може да умираш и въпреки това да се опираш на това „лошо“, да пълзиш, да умираш и въпреки това да се успокояваш, че все пак не са те разстреляли. Това, струва ми се, са някакви форми на не докрай изученото съзнание. Но

151

фили основното съзнание е все пак онова, за което говорихме в първата част на нашия разговор, Ира – това е то, което е действителното, някакво историческо съзнание, което не може да се справи – и в дадения случай няма нищо обидно и оскърбително в това, не може да се справи изобщо с онова, което се нарича съзнание. Т.е. доисторическо съзнание, което не може да се справи със съзнание, в което се разпадат разни елементи, и като цяло, логиката не участва. Просто така и така… Ето защо тук се възражда и сталинизмът и ще продължава да се изповядва….Поразително е, когато съвсем близо до нас, се появяват кълнове на човешките ценности, като например в Украйна, където иди и се опитай да събереш сталинисти – няма и няма. Няма ги там, защото там съществува думата: „Гладомор“ и виновникът за него е посочен. Имам предвид там, с изключение някои места в източната част. Иди де, иди и събери сталинисти. И затова там започва разцвет на такова цивилизовано съзнание, което ние наричаме „бандеровци“ и „фашисти“ – ние, всички ние. Но националистите там са били на почит повече, отколкото в Русия, още преди събитията. Националистите… През това минава всяка нация. Националистите са първата стъпка към политическото самосъзнание. На някои места това преминава безследно, като в Канада. Нищо не се е случило в Канада, а там е имало националисти. Навремето се занимавах с канадската литература, затова имам представа какво говоря. А някъде национализмът е бил болезнено и страшно явление – като в Германия, например. И ето, ние попаднахме в този национализъм. Това са нашите първи стъпки, първите стъпки на страната ни. И в Украйна нацинализмът се събуди. И там има отвратителни явления. Там, казано между другото, националистите буквално хапят моите приятели – украински писатели, заемащи либерални позиции. Безусловно е така. Но какво може да се каже тук? Може просто да кажем, че ние така

152

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) пуснахме вирусоносителя на Съветския съюз, че заради него ще се справяме всеки по своему. Но тези цифри, разбира се, са цирк. Цирк – когато с едната ръка гласуваш за властта, а с другата показваш ето така, надолу, като в гладиаторските боеве, че властта е прогнила… Може би защото „царят е добър, а болярите лоши“? Не, не мисля, че е така. Това е вече минал етап. Мисля, че в съзнанието на народа всички са виновни. Но, само и само да не става по-лошо. А после – не знам вече колко опъти съм го казвал – нашата социология е така, кухненска, домашна социология. Защото, идват и те питат – а руският човек има едно на ум, че ако отговори против властта, то след това може да му го припомнят и да го опандизят. Това е в кръвта му и още много подобни примери. Ние не познаваме своя народ, до безобразие. И затова загубихме 90-те, които след това хулехме – и ние, и нашите мили приятели в Кремъл. Но кой можеше да очаква, никой не е очаквал, че Украйна ще бъде наречена фашистка и бандеровска хунта и ще се случи това с Крим. Невъзможно е. Не зная… Нашите либерали са абсолютно убедени, че живеем в окупирана страна. Властта ни е окупирала. Сега ще се „раз-окупира“ и значи, всичко е ОК. Но вместо това се открива музей на Сталин. И цялата тази либерална интелигенция, която мечтае за освобождението на народа, ще бъде заклана, до крак. И затова някой някъде ще каже с цинична усмивка „А у нас не всичко е толкова лошо, у нас началството все пак не провежда масови арести. Е, разбира се, бие първите със замах…“ За това също говорихме. Искам да Ви попитам, забелязахте ли, че порано казвахме „Само да няма война.“, а сега казваме „Само да не стане по-лошо“?

фили Това е едно и също, защото ние вече се вкарахме във война. И реално, тази година беше първата военна година. Защото и преди това, и Украйна някак съществуваше в представите ни, но през тази година ние някак осъзнахме, че войната е вече в ход, и действително – започна Третата световна и тя може само да се разгори и да стане и пострашна, а може и да остане локална. В такъв случай Третата световна ще е локална. Сирия ли визирате? Говоря не само за Сирия, и за Украйна също. И това – че там през цялото време върви информационен конфликт е също война. И това – че самолетите летят по границата, имам предвид там, на запад – е също война. Това е война на нерви. Има война информационна, има война пропагандна. Но има и кървава война. И това, струва ми се, е същото това доисторическо съзнание. Ето, ние с Вас дружим и дружим и в един момент Вие ме настъпвате по някакъв начин, може би без нарочно да искате да ме настъпите, и аз Ви обявявам тутаткси за враг, пожизнен враг. Ето това е, което се случи в Турция – на всекиму е ясно, че това щеше да се случи. Затов и предупреждаваха, и казваха, след това бомбардираха онези там туркмени, които са техен роден народ… А след това – свалиха самолета. И разбира се, повече от всичко ми е жал за пилота, защото той не е виновен за нищо. Но все пак можеше всичко това да се предвиди. Защо така се получава?!

www.provo.bg щяха да тръгнат всички – както когато след мама-патица вървят всички патенца. А то, всички патенца хукнаха към Европа,а мамапатица закряка „Връщайте се!“. Тогава те казаха „Защо да се връщаме? Беше ни зле с теб.“ – „Не, връщайте се!“ И тогава те помолиха да ги защитава друга патица. Обявиха, че тази патица е „бойна антипатешка патица“, тя въобще… и ето, налице е НАТО. И така нататък. Това са такив прости, детски ходове. А на нас тук 25 години ни разказват, че НАТО иска да воюва на изток… Не, просто патетата бягаха „Защитете ни!“ Колко говориха там, в Думата, че е достатъчен един полк, за да се прегази Литва. Е?! Какво да прави Литва?! И така нататък… Струва ми се, че не сработи онова, което сработва в историческото съзнание – именно стратегическото разбиране за това, което трябва да се прави. А стратегическото разбиране се състои в разбирането, че ние първи трябваше да тръгнем и да се присъединим към Европа и тогава щяхме да имаме много повече приятели, отколкото врагове. 23 декември 2015 г., Москва

/ Списание с послание

Но можеше ли да се предвиди, че толкова крехки биха могли да са културно-историческите връзки между Русия и Украйна? Мислехме си, че сме едно цяло, а изведнъж се оказва, че не – и Украйна сега ни е враг-враг-враг… Да. Някъде прочетох, че тя вече е неприятелска страна, както обикновено така се говореше за Западна Германия, например. Поразителни процеси, които говорят за глупостта на политическото съзнание. Защото, все пак, на всеки му беше ясно, че да върви към Европа трябваше преди всичко Русия. Тогава след нея

153

фили

Степан Поляков:

КАК ЗАВИНАГИ ОСТАНАХ НА

Пловдив, зимна вечер. Между седем и осем вечерта. Някакъв бордюр на някакъв тротоар на някаква закътана уличка в самия център на града. Пада сняг на парцали, но не е студено. Тоест, горещо е. Петър и аз пием бърбън от бутилката. Правили сме го и преди. Но този път е различно. Той кашля. И знае защо съм дошъл. Сбогуваме се. Аз се сбогувам с Петър, той си пие с мен. През последните двайсет и три години някои от по-важните периоди в живота ми бяха свързани с него. Неговите важни периоди – не бяха свързани с мен, понякога

154

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

този едър белобрад мъж е егоистичен. Така че, това по-долу е лично. То няма общо с Петър. Днес на погребението му не го попитах какво мисли за този текст. Ако бях попитал, той щеше да се надигне, да прочете и да отсъди – пускай го! Напоследък, бяхме му дотегнали. Написаното по-долу няма общо и с медиите, които никога не намериха време да разгадаят един доста необичаен език, неговият език. Колко необичаен? Ангели, тези даскали обезверени, осакатени още на вашата възрасти довършени в университетите и живота, мислят шаблонно от страх... Нямайте съмнение, той така говореше. Дори на онзи бордюр. И така… Седим, ние двамата с Петър, на пловдивския бордюр. Бордюрът, останал сух от снега, където ние двамата седим. И той казва, например …Тези даскали, тези сенки на хора – също са хора, но още не са получили инструкции с илюстрации какви хора са нужни на бъдещето и дали на бъдещето изобщо му трябват хора! Слушам и виждам, че е против всякакви правила… Против всякакви правила е Петър

фили да седи по тротоарите на 76 насред снега и да кашля лошо… И аз също да седя с него и да не го карам да се прибере у дома. Но, момичета и момчета, повярвайте, в онези минути беше горещо, по-горещо дори от предното лято на Иракли, където е Пешова колиба.

www.provo.bg

О, наивни хипита, които вечно питате, на кого е Пешова колиба – някой ден ще ви разкажем цялата история за нея, но не тази вечер, не и тази гореща снежна вечер. На Петър му остават още малко дни на този свят и нямаме време да ви говорим за хипарски имоти на плажа.

започнахме. Но аз видях нещо в бистрите му зелени очи. Страх… Страх от смъртта. Но не много страх. Прахчета страх в зелените очи… А тези очи се усмихваха. И тогава вече бях спокоен, спокоен почти колкото Петър. Та, това беше един самотен човек. Колко съм общувал с него? Да, двайсет и три години. И през цялото това време съм се питал наистина ли той е бил това, за което го представяха медиите на Запад. Да не би да се е чувствал сигурен заради световната известност, която би трябвало да го пази дори насред комунистическия режим? Да не би еди какво си… Подли гробищни червеи говорят /това по него, вероятно…/

Двамата, той и аз, знаем защо съм дошъл да пием на тротоара в Пловдив, посред тежка зимна нощ. Защото Петър се сбогува с живота, а аз с Петър. И изведнъж започваме да се смеем. Стига бе, голяма работа – нещо такова казва Петър. Да, с това

Ха! Но нали помним? Сняг, бордюр, Смъртта идва. Тя е край нас. И Петър се засмива – Не казвай на майка си къде сме пили! Ще ни убие… Казах. Но и също, че вече не съм на 46, а на 76. Заедно с Петър. Завинаги на 76. Ще седя, на който си бордюр искам!

На 7 февруари в Пловдив на 76-годишна възраст почина поетът Петър Манолов, един от малцината действителни български дисиденти. Той е роден в с. Садово, Котелско. Завършва Философскоисторическия факултет в СУ “Кл. Охридски”. Работил e като възпитател, журналист, метеоролог на фара на нос Емине, през 1968 г. се заселва постоянно в местността УрбаньИракли в землището на Емона. Той имаше смелостта да заяви публично несъгласието си с комунистическия режим и стана съосновател през 1988 г. в гр. Септември на Независимото дружество за защита правата на човека, заедно с политическия затворник тогава Илия Минев и няколко смелчаци от различни краища на страната.

Гладната стачка на Петър Манолов продължи 32 дни под денонощна охрана, поставена от режима, и властта се видя принудена да отстъпи и да му върне архива. Междувременно Петър Манолов се застъпи в поредица интервюта пред западни медии за спасяване на Илия Минев, който в затвора обяви гладна стачка с искане да бъде разрешена дейността на правозащитното дружество. През май 1989 е екстрадиран със семейството си от България и се установява във Франция. Там активно участва в различни проекти и колоквиуми под наслов „Свободата на духа“. Пак там се ражда идеята му за създаване на фондация „Болната планета“. Сътрудничи активно на списания с правозащитна тематика, включително и на „Pеnsee russe“ и на парижкия клон на „Амнести интернешънъл“.

Властта първо мълчеше и само ги следеше, после – в началото на 1989, опита да пречупи и спре Манолов с домашен арест. Последваха обиски от Държавна сигурност на неговата квартира и изземване на архива му, едновременно с яростна клеветническа кампания срещу него в „Работническо дело“. Паралелно с това в страната се провеждат партийни събрания срещу него, трудови колективи заклеймяват поезията му и пишат до София възмутени писма. Манолов обявява гладна стачка с конкретно искане – да му бъде върнат архивът. В негова защита застават публично поети и писатели - Блага Димитрова, Валери Петров, Радой Ралин, Едвин Сугарев, Георги Величков, Димитър Коруджиев, Евгения Иванова, Йордан Василев и други. Благодарение на гласността, която се разпростря на Запад за гладната стачка, Петър Манолов получи и международна подкрепа от чуждестранни писатели и журналисти, сред тях и доказани творци – Алън Гинсбърг, Айзък Азимов, Кърт Вонегът, Норман Мейлър, Рене Таверние, Уилям Стайърн и други.

През 1991 се връща в България и фондацията му продължава да се занимава с правозащитна дейност като разгласява в чужбина случаи на репресирани писатели и общественици в други страни – поет в Йемен, над сто учени в Грузия, от които някои със смъртни присъди, и други. Пет години /от 1997 до 2002/ ръководи издателство „Народна култура“. През ноември 2014 г. присъства на откриването в София на паметника на убития писател Георги Марков. Манолов каза тогава, че есето на Георги Марков „За благодарността“ му е дало идеята за фондацията. Остана неизкушен от политиката и не криеше разочарованията си. По повод 25-годишнина от началото на демократичните промени Петър Манолов беше един от наградените от президента Росен Плевнелиев с орден „За граждански заслуги“. Последните години от живота си той прекара в Пловдив – града, от който беше прогонен. В последното си интервю казва: „Живеем в режисирана свобода, но силата на нашата памет е неотразима.“

155

фили

ИВАЙЛО ИВАНОВ:

СЪВРЕМЕННИТЕ ВОЙНИ СА ЗА ЧОВЕШКИТЕ ДУШИ Интервю на Стилян Манолов и Владислав Христов с Ивайло Иванов

Ивайло Иванов е роден през 1972 г. в гр. Троян. Средно образование завършва в родния си град, а висше – Българска филология, във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като стажант-редактор във вестник „Литературен форум”, като вътрешен рецензент в издателство

156

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

„ПАН – В. Т.” и като разпространител на печатни произведения. Автор е на книгите: „Хензел и Гретел” (поема, 1994), „Искри от воденичните ми камъни” (сатира, 1996), „Очи на дете” (ранни стихове, 2004), „Филологически поеми” (2005), „Пастирът на мухи” (2007), „Песен за бащите на прехода” (2010), „Брачни песни” (2013), „Светогорски пътеписи” (2013) и „Нов сън за щастие” (2015). От началото на 90-е години на миналия век сътрудничи на централния и местния печат със свои стихове, сатира, критика и есеистика. Печелил е награди от различни национални и регионални конкурси. Негови стихове са превеждани на немски, руски, унгарски и литовски език. Член е на Сдружението на българските писатели.

*******************

фили Светът се разтресе от новогодишното нападение на бежанци от Близкия Изток и насилието им върху германски жени в Кьолн? На какво отдавате случилото се? Каква би трябвало да бъде адекватната реакция на един християнин? Трезвата, спокойната… Тази, чийто поглед произхожда от предполагаема психологическа дълбочина /стига, разбира се, личността му да притежава такава/. Не твърдя, че съм тъкмо такъв човек, но, все пак, има няколко неща, които не можем да не отчетем. Първо, какво точно е станало? Казват ли медиите самата истина и могат ли да кажат медиите самата истина, след като живеем в „зрелищно общество” /хубаво е да се видят по този въпрос теоретизациите на френския философ Ги Дебор/ и за истина, на практика, се приема не това, което непосредствеността на сетивата ни е открила /разбира се, сериозни гносеологически проблеми съществуват и тук/, а онова, което медиите са изявили в своето „зрелище” и „спектакъл”. Не говоря за никаква корист – при все че тъкмо тя е – в страни като нашата – общият знаменател. Дори да бяха абсолютно безкористни медиите обаче, те виждат с електронните си сетива и журналистите в тях – инерпретират / пак да допуснем най-добрия вариант – че те безкористно интерпретират…/. Гносеологически проблеми, както виждате – преди да дойдат най-отчайващите и същинските – твърде е опосредствана връзката между съвременния човек и света. След терористичните атаки в Париж станахме свидетели на протести, който бяха наречени гневен отговор на „християнска Европа“, не е ли това шаблон, лишен от съдържание? Това е едно напомняне, че някога Европа е била християнска, а сега не е. Не виждам нищо смущаващо в тия културно-исторически развития и процеси…

www.provo.bg Доколко е християнска днес Европа? Не, Европа не е християнска – и не бива да бъде… будистка, юдаистка, ислямска или християнска. Европа днес е континент на мултикултурния елементаризъм и на „секуларния разум”. Причастието обаче го дава Църквата – а не Държавата. Като човек, който вярва в една-единствена Вяра, изповядва се и се причастява, аз приветствам едно такова раз-решение на нещата. Нека бъде така!… Какво мислите че е бъдещето на вярата в секуларизираната съвременност? Маргинално, смачкано, компрометирано и екс-центрично – тоест, извън центъра на обществените умонастроения и интереси. Има и нещо положително в тая ситуация обаче – секуларната, ако ли не и подигравчийска „преса”, която перманентно му оказва обществото, всъщност ще възвърне християнството към неговите първооснования и младенческа свежест. Знам, че отвънка не се забелязва, но в наши дни християнството се обръща лице в лице към отделната личност – не към империя, общество или отделна държава. И в това има нещо много по-стойностно и достойно. Все пак, ако даден човек има сърце и интуиция за Бога, той много по-лесно ще приеме реалните, интелигентни очертания, които Трансцедента впечатляващо е оставил в богословски мотивираната вяра, докато един „официален” Бог може да бъде и искрено неприятен, ако „гносиса” за Него бъде налаган чрез император, покръстител, чрез съвременен демагогски държавен глава или посредством институционални структури на обществото. Вижте, хипарите от 60те, например, казваха: „Христос е хипи!”. Апостол Павел също ги допълва и, донякъде, апострофира: „За любовта няма закон!”… И макар между двете, по-издълбоко погледнато, да няма нищо общо, аз мисля, че сега тъкмо сега се връщаме към онова ранимо, ранно време – към времето на езическата Римска империя, която е обхванала пределите на целия цивилизован

157

фили свят /сега – Обединена Европа/ но и към нещо по-дълбоко, добродушно, парадоксално ведро, леко и фриволно, което сякаш че се спотаява, дишайки сред нея – християнската свобода. Вижте, ние знаем какво предстои на света – а не него му предстоят неща, по-тежки дори от положението най-засегнатите региони, върху които се е стоварвал ужасът на Втората световна война – и продължаваме да си свирукаме, и продължаваме да се повдигаме на пръсти, отказвайки да се страхуваме и да се ангажираме с каквато и да е тегоба, а другите не вярват в тези откровения /имам предвид, най-вече, книга „Откровение”/ и вече се усещат разтерзани, в препирни са или се страхуват. Нали не вярвахме на откровения? Защо?… От времето на Просвещението в Европа постепенно се налагат отделянето на църквата от държавата, светското образование, свободата на вероизповеданията и на словото, равенството на жените. А днес, за да бъде толерантна, Европа допуска забрадките, бурките и никабът, много западноевропейски градове, начело с Брюксел, дори се отказаха от коледните елхи, въпреки че те отдавна са загубили много от религиозния си смисъл. Регрес ли е това? Пущай го да върви!… Днеска са ги разрешили, утре ще ги забранят, и човекът все така на сухо – в бездуховност – ще се мята. Истинските водоеми, водещи началото си, както казваме, от Изворите на Живота, са малко по-встрани от тоя вечно актуален път. Видите ли нещо, че е излъскано, покрито с лустро и е със висока котировка, да знете, че в него няма истина. Че то самото не истинско. Така е и с някои въпроси, по които обича да дебатира либералния свят. Все пак, Йордан Йовков се е родил в Жеравна – а не в Червената къща или в Литературен клуб „Перото”. Пък и житейските му топоси, където той е пребивавал, не ги синонимизираме с тях. Какво мислите за твърдението на Юрген Тоденхьофер, че: „ИДИЛ е идеология. Идеологиите не могат да бъдат унищожени с бомби. Те трябва да бъдат опровергани.”? С това твърдение, аз предполагам, в повисока степен е съгласен главният мюфтия на Република България – (негово благоговейство?) г-н Мустафа Хаджи, който наскоро изнесе

158

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) публична лекция на тема – „Методологични и доктринални проблеми в идеологията на „Ислямска държава“ – критичен анализ”. Вижте как се застраховал още в началото обаче – „критичен анализ”. Докато студентите, които завършват богословските факултети и пишат дипломна работа, да речем, върху идеологията на сектата на Мун, не слагат в подзаглавието си това „критичен анализ” – не само защото той се подразбира, но и защото в никаква близост не могат да бъдат набедени. Има нещо конформистко в жеста на главния мюфтия. Все едно е изпълнил поръчката на деня. Ако преди войните са били за ресурси, за какво са съвременните войни? Започна ли третата световна война? Съвременните войни не са обдарени с такава корист, каквато мнозина им „набелязват”. Съвременните войни са за човешките души. Тоест, те крият още по-голяма корист, която е, без съмнение, абсолютна. Дали да бъде оставена на себе си душата, ерго – на свободата, и оттам – да се докосне до шансовете си да се спаси, или – да се погрижим и потрудим тъй, щото да сторим всичко, с оглед нейната погибел. Това е кървавата и червена нишка, чиято кървава и животинска жила трасира всички по-големи геополитически размествания, а вероятно, и някои локални войни. Наричат Путин и Ердоган диктатори, дошло ли е времето на новите диктатори? С какво може светът да им се противопостави? Диктатор /или, в по-свободна синонимия, деспот/ е всеки човек, който причинява огорчения на другите около себе си – търсейки им слабата страна, поставяйки ги в губеща позиция, опитвайки се подреди живота им / подразбира се, по свой тертип/ и, въобще, учейки ги какво да правят. Всеки комплексиран човек е един деспот, всеки, който не е бил обичан в своето детство или няма достатъчно сериозни, осъзнати основания да се самоуважава. Нашата нация и не е преживяла Ренесанс /в Западноевропейсия смисъл на тия слова/ – поради което, за съжаление, това е една нация, в която Личността не е утвърдена. А това е изключително важно, според мен. Затова сме и една такава нация –

фили хем изключително симпатична, автентична, истинска и жива, хем преобладаващо изпълнена от комплексари. Особено, в мъжката нейна част… На Путин и Ердоган светът никак не може да им се противопостави, защото и той не е много далеч от техния акъл. И, изобщо, доколкото мога да осезавам, всичко официално е прогнило. На Путин мога да се противопоставя, като продължа да събирам вторични суровини по троянската река – така няма да бъда икономически зависим от него. Докато Светлана Шаренкова, да речем, тая висока свобода не я постигна. Нито БСП, нито ДПС, нито „Атака”. За Румен Овчаров и Георги Първанов – да не говорим… Виждате ли как един човек може да бъде по-силен от цялата нагла половина на една закърняваща вече държава. Те и затова много от младите и амбициозни хора избягаха на Запад – не им се играе до края на живота им все с тоя, по същината си, спаринг-партньор… Спекулира ли руският държавен глава с Православието, за да привлича симпатизанти в страните от бившия соц. лагер? Кой е по-голяма заплаха за идентичността на българите – Путин или Обама? Най-голяма заплаха за националната идентичност представляват тия българи, които твърдят, че Обама е въплъщение на Злото. Докато тия, които критикуват Путин, й помагат на тази пущинска идентичност – да се намести и си клопне по местата – и по тоя начин най-подир да се успокои. Спекулира Путин с Православието, но той е ВКР-то в казармата спекулираше с Православието /без да се е допитвал лично до Путин/, такава им е школовката на кагебистите и кадесарите – те друго не могат. Това е един изключително нагъл житейски урок и – крайно безсрамен. Моята утеха обаче е, че е и потресающо бездарен. Дори и те не се втурват да го защитават с изключителен патос – поскоро: вяла, служебна защита. Вероятно ще разочаровам мнозина, но на мен както путиновата пропаганда ми е омръзнала, така и анти-путиновската реторика – също. От тия двама козлоноги субекти, немахме време да се запознаем с Витгенщайн.

www.provo.bg Крие ли предизвикателства европейският начин на живот за морала на мюсюлманите? Един изтънчен, образован и високо нравствен интелектуалец е сто пъти по-голям дразнител за обикновения български простак. Няма спасение от Злото!… /Особено, когато то съжителства с тебе всред панелния квартал…/ Сега пък плъзнаха и по богаташките квартали на Европа. Но, помнете ми думата /като че ли в моята дума има особена важност/, Европа ще умре не от тях, които идат да я провокират, да я огорчат или разбъркат – Европа ще умре от собственото си бездарие и от собствените си изчерпани залежи. Кой беше последният европейски философ и какво той ни каза? Извинете, но аз – за последните 5060 години – не виждам такъв… Европа показва ужасяваща способност да се „прегрупира” – да се трансформира от либерална общност в тоталитарна държава. Това също е нещо, което би трябвало да се има предвид… Престара ли се Европа с мултикултурализма? Има ли опасност от радикализиране на християтите срещу мюсюлманите? Мултикултурализмът ми прилича на пластмасова йоника – твърде е плоска, и звуците, които излизат от нея, са плоски – а някога светът приличаше на някакво дълбоко темперирано пиано. И други партитури свиреше Животът върху него. За жалост, няма да се върнат тихите класически и осезаемо по-автентични времена… Да, може да се радикализира всичко срещу всичко. Много по-трудно е да се успокои обаче… Болшинството хора и без това живеят в някаква перманентна душевна размирица – с твърде неясен произход и летален характер и дух. Ще поживеем – и ще видим, както казваха руснаците отпреди Путин, освен ако не дойде някой като него и изведнъж не се окажем със затворени очи… А, знаете ли, другото име на йониката е синтезатор (да се върнем пак на темата за Западна Европа). Тя няма собствен глас, а синтезира гласовете на различните музикални инструменти – класически образ на постмодерната доскорошна световна ситуация и на понятието „симулакър”. И, още нещо – тя свири такава (псевдо)музика /„програма”/, каквато ръцете на Програмиста й зададат…

159

фили Сиреч, теорията за световната конспирация не е нещо, което съвсем се изключва от моя разум. Искам да кажа, със сигурност в световната история имаме поне един пример за конспирация от обществен порядък, призната – за наше улеснение и общо удивление – и от хуманитарните и научни среди: вие я знаете, Велчовата завера… За ционистка конспирация (или: завера) не е прието да се споменава в наши дни. Мнозина твърдят, че липсва авторефлексия в западноевропейските общества по отношение на имигрантите, така ли е? Имам чувството, че на този континент животът е изцяло подменен и само европейски „лиги” и интелектуални „лекета” биха могли, относително безметежно, да съществуват. Погледнете тумбите и стадата на европейците… Само като им погледнеш усмивките, очите и лъщящите зъби, ти виждаш, ти на момента осъзнаваш, че това не са хора. Ами какво са тогава?… Кукли от пластмаса и целофан, чиито предци още през 11-и век са се откъснали от Бога. И това не е да не е вярно. Оттогава, цели 10 века, на духовната територията на днешна Европа се раждат духовни мъртъвци. Е, как след такъв богат, но и твърде оскъден откъм святост поколенчески опит, съвременна Европа да не бъде такава?… Имаш ли прагматик – нямаш човек. /Не знам, може би и обратното да е вярно…/ А съвременните хора на Европа са прагматици – и това е, за жалост, един от най-малките техни проблеми. Изчерпана ли е Западна Европа като идеологически и ценностен ресурс? Има ли алтернатива и коя е тя? Каква е ролята и мястото на България в европейския пъзел? Да, Европа е изчерпана като идеологически и ценностен модел. Имам чувството, че дори по отношение на злото, което е абсорбирала в себе си, не би могло повече да се напредва. Пък и този модел, практически и теоретически, удари на камък. Не виждам накъде би могъл повече да се разгръща. Дали ще бъде узаконен във всички страни, или само в някои страни гей-бракът, това би било само един малък нюанс. Дали ще имаме празник не снега, на целувката и на усмивката, или

160

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017) към тях ще прибавим празник на изварата и сярната киселина, това също не ще ни обдари с увенчаваща радост. Важното е, че вече няма да имаме празници, през които се провижда Небе! Съвременна Европа и всичките континенти /по единия усет погледнато/ отдавна са се изпрошнали от своите първооснови и вървят към своята погибел. Може да бъде спасен само отделният човек. Аз и ти, нашите близки и по-далечни познати. Тя и той – непознатият – и всички, на които имаме шансовете и дарбата да говорим. Опитите да се спаси човечеството, и преди не са се оказвали най-високият негов успех. Но, виж, баба ми, която от цялата Втората световна война е преживяла страдания три или четири минути – и то, емоционални страдания, виждайки орляк самолети да прелита в посока на София и чудейки се какво с тях да прави… все едно тия самолети са част от нейната собственост…, вижте, баба ми се е оказала спасена. Понякога ние четем чудовищни текстове, доживяваме времето, до което те се отнасят, и виждаме, че то се е оказало леко. Времето се е оказало леко!… Това е, защото текстовете, включително и апокалиптичните, за които неведнъж стана дума, освен съдържание, имат и своя стилистика. Да не се поддаваме на стила – не всичко, което хвърчи, се лапа – включително, и пророкуваните доста поотдавна самолети. Нали така са назовани в „Откровение” тези бръмчащи откровения, прелитнали дори над баба ми – „железни скакалци”. Но скакалците минаха – и отлетяха, а пък човечеството си остава все тъй същото – отказващо да се смути, невъзмутимо. Това е то – човечеството има нерви на бизон! Какви поуки можем да си направим ние българите от случилото се в Кьолн? Че да си маргинален и да си „никой” на световната геополитическа сцена, понякога е най-голямо щастие. Дивеевският манастир е по-маргинален дори и от нашата периферна и малка Родина. Е, тъкмо над Дивеевския манастир Антихристът няма няма да има власт.

/ Списание с послание

фили

“

технологическия напредък.

Да поговорим още малко за култура в контекста

изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които

на това, че България (заедно с Италия и Гърция)

историческото развитие е продължило кратко (САЩ,

е в тройката на Европа по културно-историческо

около 240 години) и е нямало време за висококултурни

наследство, а за Америка се говори като за

натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава

„безкултурна“. Кое предопределя чертите в

с динозаврите, но не и със стари човешки култури.

характера на двете нации?

С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на

За да бъда разбран правилно при предишния си отговор

въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на

и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл

българската и американската нации, не може да се

употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като

търси във високата култура. Но аналогията е интересна

исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н.,

и показателна: България лежи върху дебел слой минали

които характеризират облика на една общност – континент,

култури, но е една изостанала икономически и социално

държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я

общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада

наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и

нация, но води света. В смисъла на висока култура и

качество на познанията ни за света, което в английския език

двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата

се обозначава като “висока култура” – за да се различи от

разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е,

ниската култура на хората без образование, които не са

както казах в началото, насилствено занимание – е, че

чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски,

в Америка елитите са организирали обществото чрез

начини на ползване на придобивките на цивилизацията и

Конституцията и разделението на властите. Там елитите

т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като

ръководят държавата, чието население в културно

отнасящ се до културата-идентитет на определена общност

отношение съвсем не е пример за подражание. Америка

и отговорих в този смисъл.

има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен,

Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое

маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното:

определя чертите в характера на двете нации” отново връща

елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се

нещата към културата-идентитет.

самозадоволяват с обяснения и преживяване на вината си,

Културна нация няма. Във всяка нация има културни

докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила

индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът

лостовете на управлението. Затова и това управление е

културно-историческо наследство ми напомня за

така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува

дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от

да начертае план за бъдещето. Повечето американци

реално съдържание. Наследството е историческо, точка.

нямат висока култура, но културният им идентитет включва

Явно имате предвид археологическите находки, които

подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за

свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските

принадлежност към една велика държава. Повечето българи

и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока

също нямат висока култура, но културният им идентитет се

култура на населението, което днес ги намира, още повече

определя от социалния хаос, презрение към закона и липса

че това население в този исторически момент няма никакъв

на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал

принос за миналите култури.

отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен

Същността на проблема е в това, че има нации, при които

на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на

е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и

никого и нищо друго.

На Путин мога да се противопоставя, като продължа да събирам вторични суровини по троянската река – така няма да бъда икономически зависим от него.

“

161

фили

Брой 13, Година 4,5,6 (2015, 2016, 2017)

Нанси Борисова:

ВОЙНАТА С ЛИЦЕ НА ЖЕНА O

блича униформата. Поставя шлема на главата си. Качва се на самолета и след секунди ще полети в небето с еднаединствена мисия – да брани родината. Това е Поли Петкова. Миналата година тя постъпи в Националния военен университет „Васил Левски“ във Велико Търново. Мечтае да стане летец-пилот. Продължително се подготвя за кандидат-студентските изпити, като в една от физическите дисциплини дори поставя рекорд. Момичетата като нея не са много. Факт е, че дори почти няма жени, които доброволно биха се включили в подготовка за военни действия, но историята познава и не малко случаи, в които именно жените се превръщат в главни действащи лица във войната. И тук не говорим за хубавата Елена, която погубва Троя, а за жените като бойци.

представителките на нежния пол понякога са се сражавали по време на война, а и когато не са участвали пряко във военните действия, често са подкрепяли военни цели. Въпреки че огромното мнозинство от военачалници са били мъже, съществуват исторически случаи, когато жени са предвождали войниците на бойното поле. Два от най-известните примери са Бодис, британската воюваща кралица, и Жана д‘Арк, предвождала френските сили срещу английските през XV век.

Войната винаги е била предимно мъжка дейност. Навсякъде мъжете са били личният състав на воюващите сили или армиите. Войнските ценности, поставящи ударение върху приключенията, смелостта и “esprit de corps” (чувството за принадлежност към хора, различни от семейството, за преследване на общи цели) винаги са били свързани повече с мъжете, отколкото с жените. И все пак

По-късно тя постига нова победа като принуждава англичаните да бягат от страх, което й донася огромен успех. След военните действия тя не само си печели място до новия крал, но и е посветена в рицарство заедно с цялото й семейство. И все пак нейната история завършва пагубно след като тя е продадена на англичаните, захвърлена в тъмница и изгорена на кладата. Жана д’Арк е жена, чиито идеи са

162

„Девицата от Орлеан“ не само превръща армията си в една огромна воюваща единица, тя вдъхновява със своята смелост и самоотверженост. Дори, когато е ранена от множество английски стрели, тя продължава да води битката, въпреки болката.

фили дошли прекалено рано. В исторята остават само вдъхновяващят й хъс да бъде част от войната и изключителната женска ярост, с която се хвърля в битка. През Втората световна война, САЩ издава марки с лика на Жана. И до ден днеше тя все още е тема в книги, филми, музика и статуи. Същото може да се каже и за друга жена, чийто живот несъмнено е преплетен изцяло с войната. Жени-монарси като кралица Елизабет I Английска са поемали върховното командване на въоръжените сили на страната си и не са се колебаели да зъстъпват милитаристичните си ценности. Сравнено с Жана д’Арк, Елизабет I е от другата страна на монетата. Не само в английската, но и в световната история тя оставя блестящ пример за военен водач. По нейно време Англия изживява своя златен век, превръща се във водеща световна сила и многократно разширява земите си. Изглежда не само мъжете са родени да бъдат пълководци, нали? Израелските жени-войници участват в бойни единици, а по време на Втората световна война съветските жени редовно са участвали в бойните действия. Около 8% от военно активния личен състав през 1943 г., времето на върховната мощ на съветските въоръжени сили по време на войната, са били жени. Един съветски бомбардировач, Надя Попова, описва военния си опит по начин, силно наподобяващ безчетните мъжки описания на войната. – „Убих много хора, но останах жива…Войната изисква способността да се убива заедно с други умения. Но не мисля, че убиването и жестокостта са едно и също. Мисля, че рисковете, които поемахме и жертвите, които правехме един за друг ни правеха по-добри, а не по-жестоки“. Днес жените образуват по-голям процент от въоръжените сили в повечето западни страни, отколкото когато и да било. Съединените щати имат най-високия относителен дял на женски военен персонал – 10%. Между по-военнолюбивите има силен натиск да се премахнат ограниченията, които не им позволяват да служат в бойни единици. Съгласно анкетите, мнозинството от жените в американските въоръжени сили силно подкрепят подобен ход. Заслужава да се отбележи, че множество съвременни терористични групи включват активни членове жени, чиито роли не се различават от тези на мъжете.

www.provo.bg Да вземем например жените в редиците на Ислямска държава. Те също стрелят и убиват. Приветстват публичните екзекуции, извършвани от групировката. Джихадистките са 10% от бойците на ИД и са на средна възраст между 16 и 24 години. Някой от тях са начело на женски бригади. Част от задълженията им са да надзирават бордеи с жени-роби. Някои от жените се повишават във висши кадри на групировката. Бригадата Хансаа има за задача освен да се грижи за бордея и да играе ролята на нравствена полиция на ИД. Жените от този отряд са известни с жестокостта си. Говори се, че измъчвали със средновековни уреди за мъчения жени, чието ислямско було не било достатъчно плътно или ръцете им не били покрити с ръкавици. Всички те обаче се страхуват от други женибойци. Това са „ангелите на смъртта“ или жените от кюрдската армия. Почти половината от редиците на кюрдските бойци пешмерга са представителки на нежния пол – факт, който скандализира фанатиците. Несрин Абдула, командир на кюрдски отряд пешмерги, казва: „Жените са участвали в много революции в човешката история. Това се случва дори в Арабския свят. Но продължава да има хора, които не подкрепят това. А една революция не може да бъде успешна, ако в нея участва само половината общество. Ние сме най-силната брънка, преживели сме много ужасяващи неща. Постигнали сме и много успехи. Дали сме и много жертви, но сме освободили повече от 30 хиляди квадратни километра сирийска територия“. Истината е, че на жените войната също никак не им е чужда. Тя не е нещо, заложено в мъжкото начало. Войната е породена от цялото общество и въвлича в себе си всички. Тя е като черна дупка, която ни засмуква. Същото е направила с младата жена в началото на нашия разказ – Поли. Поли едва ли не се бои от войната, но всеки ден навлиза в нейната същност. Едва ли иска да убива или да пуска бомби от своя самолет, но би го направила за родината. Тя е жена, но това не й пречи да е боец. Има много други жени като нея и ще продължава да ги има, а докато ги има войната ще продължава да бъде и с лице на жена.

/ Списание с послание

163

/ Списание с послание

„Асоциация на учени, артисти и спортисти“ – сдружение с нестопанска цел регистрирано в обществена полза на 17 май 2010 г. – издател на provo.bg