Provo #11 by PROVO BG

/ Списание с послание

БУНТАРИТЕ #11 Година 4 (2015)

Брой 11, Година 4 (2015)

/ Списание с послание Брой 11, Година 4 (2015) www.provo.bg Редакция Стилян Манолов – директор Владислав Христов – редактор Автори на броя Владислав Христов Владимир Набоков (в превод на Искра Журбенко) Данило Киш (в превод на Атанас Игов, Людмила Миндова, Соня Андонова) Манол Глишев Мая Ценова Росен Кукушев Христо Карастоянов Гости на броя Бьорк (в превод на Заря Божкова) Гари Каспаров (в превод на Манол Глишев) Иво Христов

Марина Абрамович (в превод на Заря Божкова) Куентин Тарантино (в превод на Василена Георгиева) Пина Бауш (в превод на Василена Георгиева) Степан Поляков Чарлз Буковски ((в превод на Заря Божкова) Ървин Уелш (в превод на Заря Божкова) Фотографи на броя Timeout Jutarnji.hr Интернет Личен архив

Тема на броя БУНТАРИТЕ Тема на следващия брой ЕмигрантиТе Тема на по-следващия брой Отговорен редактор за брой 11 Владислав Христов

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЯ: провъзгласи

пропътуване

/44

промисли

просъществуване

ВИВИАН УЕСТУУД – КРАЛИЦАТА НА ПЪНКА Владислав Христов

ВУЛГАРНИТЕ ХОРА И ПОШЛОСТТА Лекция на Владимир Набоков Превод: Искра Журбенко

/12 провидение

МАРИНА АБРАМОВИЧ: ВИНАГИ СЪМ БИЛА БОЕЦ Превод: Заря Божкова

/18

КУЕНТИН ТАРАНТИНО: НЕ БИХ ГЛЕДАЛ ФИЛМ ЗА ЖИВОТА СИ Превод: Василена Георгиева Източник: the-talks.com

/22

ПИНА БАУШ: ГОЛЯМОТО ДОВЕРИЕ СЕ СЪСТОИ В ТОВА ДА СИ ПОКАЗВАМЕ ТЕЖКИТЕ НЕЩА Превод: Василена Георгиева Източник: pinabausch.org

/26 пространство

БАНКСИ – ХВАНИ МЕ, АКО МОЖЕШ Владислав Христов

/32

ДВАМАТА БУНТАРИ – ФРИДРИХ II И ЛАРОШФУКО Манол Глишев

ОБСАДЕНАТА СТОЛИЦА Мая Ценова

/52 про100

ЕРИК КАНТОНА – ЖИВОТ С ВИСОКО ВДИГНАТА ЯКА Владислав Христов

/58 произход

ЧАРЛЗ БУКОВСКИ: ГЕНИАЛНОТО СЕ СЪСТОИ В ТОВА, ДА КАЖЕШ НЕЩО ДЪЛБОКО, ПО ПРОСТ НАЧИН Превод: Заря Божкова Източник: Bukowski.net

/66 прозрение

МАХМУД ДАРУИШ – ВТОРИЯТ АДАМ МЕЖДУ ПРОРОЦИТЕ Росен Кукушев

/74

пропозиция

/80

профили

ИВО ХРИСТОВ: ВОЕВ ИСКАШЕ ДА ЖИВЕЕМ ДОСТОЙНО И РАБОТЕШЕ ЗА ТОВА Интервю на Владислав Христов с Иво Христов

/110

ИВО ХРИСТОВ: ВОЕВ ИСКАШЕ ДА ЖИВЕЕМ ДОСТОЙНО И РАБОТЕШЕ ЗА ТОВА Интервю на Владислав Христов с Иво Христов

протон

/112

/86

/114

БЬОРК: ТОВА, КОЕТО ПРАВЯТ ЖЕНИТЕ Е НЕВИДИМО И ЧЕСТО ОСТАВА НЕДООЦЕНЕНО Превод: Заря Божкова Източник: pitchfork.com ДЖАКО ПАСТОРИЪС – ЛУДОСТТА НА ГЕНИЯ Владислав Христов

/90 проводник

ГАРИ КАСПАРОВ: АКО СТАВАШЕ ДУМА ЗА ШАХМАТ, ЩЕШЕ ДА МИ Е ПО-ЛЕСНО Интервю на Виталий Портников с Гари Каспаров Превод: Манол Глишев Източник: svoboda.org

/100

ИВО ХРИСТОВ: ВОЕВ ИСКАШЕ ДА ЖИВЕЕМ ДОСТОЙНО И РАБОТЕШЕ ЗА ТОВА Интервю на Владислав Христов с Иво Христов ИВО ХРИСТОВ: ВОЕВ ИСКАШЕ ДА ЖИВЕЕМ ДОСТОЙНО И РАБОТЕШЕ ЗА ТОВА Интервю на Владислав Христов с Иво Христов

/118

възгласи

ВИВИАН УЕСТУУД – КРАЛИЦАТА НА ПЪНКА Владислав Христов Вивиан Уестууд се ражда на 8 април 1941 г. в малкото селце Тинтуистъл, в областта Дербишир, Великобритания. Родителите й Гордън Суиър и Дора Суиър сключили брак по време на Втората световна война. Баща й е бил нает за склададжия в самолетен завод а преди това е работил като продавач в магазин за зеленчуци. За своето детство Вивиан споделя „Това, което помня още от дете, беше, че на другите деца

Брой 11, Година 4 (2015)

на им пукаше за страданието. А мене ме беше грижа. Когато за пръв път видях картина на разпятието, аз изгубих уважение към своите родители. Изведнъж разбрах, че това е именно светът на възрастните – пълен с жестокост и лицемерие. Бях толкова разстроена от онова, което се случваше по света. Просто не можех да понеса мисълта, че хора биват измъчвани и че има такива неща като войната. Ненавиждам по-старото поколение, което не направи нищо в това отношение”. През 1958 г., семейството й се премества да живее в Лондон. Вивиан се записва в художественото училище по мода, но напусна след края на първата година, като казва „Не знам как момиче работническата класа като мен би могло да си изкарват прехраната в света на изкуството“. След това, малката бунтарка постъпва на работа в шивашка фабрика фабрика а после учи в колеж за учители. Известно време тя преподава в начално училище. През този период, тя създава първите си собствени бижута, които продава на една сергия на улица Портобело. През 1962 г. Вивиан среща Дерек Уестууд. Двамата сключват брак още същата

възгласи година 1962 г. като младата дизайнерща, сама ушива брачната си рокля. След, няколко години бракът й с Дерек се проваля, и в живота й се появява студентът по дизайн Малкъм Макларън. Бунтар по природа и обитател на лондонските рок клубове, той е известен като откривател на най-известната пънк група Sex Pistols. Повлияна от популярното по това време течение, Вивин започва да създава своите първи модели и в началото на 70-те години и бързо се превръща в кралица на пънк модата. „С нещата, които правя протестирам срещу неправдата и да се накарат хората да размислят дори ако това е свързано с неудобство. В този смисъл ще остана завинаги поддръжничка на пънк културата. Защитаването на идеи ме прави щастлива”, признава тя. Двамата с Макларън отварят своя първи магазин Let It Rock в Лондон. Магазинът се задържа с това си име едва три години, докато не бива сменен на Sex. Именно Вивиан Уестууд е дизайнерката, дала мощен тласък на модата на безопасните игли, карето и антиполитическите щампи. „Хората никога не са изглеждали толкова грозни, колкото днес. Целта ми е да накарам бедните да изглеждат богати, а богатите бедни.

www.provo.bg Ако носите дрехи, които не ви подхождат, значи сте жертва на модата. Трябва да носите дрехи, които ви придават по-добра външност. Ако сте твърде големи, за да се поберете в модата, значи просто трябва да си създадете своя собствена мода”, твърди Уестууд. Бунтарката с морковена коса винаги е провокирала обществото с нестандартни изяви. През 2013 г. тя скандализира обществото като позира чисто гола пред обектива на Юрген Телер. Днес Вивиан Уестууд споделя живота си с 25 години по-младия от нея Андреас Кронтхалер, който е неин бивш ученик. „Не е възможно един мъж да бъде елегантен без нюанс на женственост”, заявява Вивиан. Дизайнерката има двама синове – Джоузеф Коре, който е известен в модните среди като създател на Agent Provocateur и Бен Уестууд, който пък работи като еротичен фотограф. Като награда за заслугите й в модата, антиконформистката Уестууд, получава рицарска степен от британската кралица. Вивиан от своя страна отдава почит на принц Чарлз с дефиле по време на Седмицата на модата

възгласи в Милано, като показва колекция, включваща блузи с неговия образ. Уестууд предпочита да не крие истините за съвременния свят „Най-малко приемам това, че хората може да се задоволяват толкова лесно. Още повече хора с талант. Има толкова много неща, които хората приемат просто като даденост”. Пънкарката не крие пристрастията си към биологичния начин на живот. Като реакция срещу навлизането на ГМО, тя изпраща петиция до Даунинг Стрийт в Лондон, в която изразява опасенията си от консумацията на генетично модифицирани храни. Според нея хората трябва да намалят количеството на изядена храна, а не да избират по-евтината алтернатива. Уестууд обясни, че не всеки може да си позволи да купува биологична храна, но генетично модифицираните продукти са отговорни за наднорменото тегло. „Тези храни не ви дават сила и енергия, а килограми. Аз не ям месо, вярвам, че то е лошо за мен. Храня се с повече плодове и зеленчуци“, издава тайната на доброто си здраве тя. Вивиан нарича себе си щастлив човек и споделя своя опит в 10 правила, с които според нея може да се постигне щастливия живот: 1. Стреми се към невъзможното. Винаги! “Вдигни летвата високо над всички останали. Никой не ми е казвал, че ще се превърна в това, което съм днес. Аз не съм го и очаквала. Просто винаги съм знаела, че съм родена, за да бъда необикновена.” 2. Приемай обстоятелствата! “За мен животът е постоянно преминаване през различни етапи. Наясно съм, че всичко има начало и край. Срещаш някого, той те прецаква, не ви се получава. Стиснете си ръцете и продължи напред. Това просто не е твоят човек, няма смисъл да се тръшкаш.” 3. Не бъди моралистка! “Оу, моралистите са най-страшни. Трудно ми е да общувам с моделите, журналистите са досадни, снобите са скучни, гейовете ме дразнят, на съучениците ми вече им хлопа дъската, но моралистите ме плашат най-много. Моралът е обиден като среден пръст. Всички размахват своя, когато решат, че нещо не е наред.”

Брой 11, Година 4 (2015) 4. Не отлагай! “Не спирай, не почивай, не отлагай. Утре може да припадна в колата или да се удавя във ваната. Затова днес е денят, в който трябва да свърша всяка глупост, която ми мине през главата.” 5. Не давай обяснения! “Никога не гледам назад, никога не искай от мен да се откажа. Не харесвам историята, тя и без това е написана на хиляди страници. Моето време никога не е минало, живея в настоящето.” 6. Хич да не ти пука! “Страхът няма да те спаси от гадостите, само ще направи по-неприятен вкуса на обяда ти, преди да се върнеш в офиса, за да откриеш, че смятат да те уволнят.” 7. Не спестявай! “Харчи колкото можеш. Да спестяваш е да си като мишка в ресторант – имаш достатъчно храна около себе си, но ти хапваш колкото мишка. Няма нужда да даваш обяснения.” 8. Пътувай! “Парите ми са вкъщи, в гардероба ми, в излизанията ми вечер, дори във фалшивите ми приятелства. Но богатството ми е в пътуванията. Не бих могла да разкажа за тях. Не ти ли се иска да започнеш да планираш своите?” 9. Любовта трябва винаги да бъде лесна! “Никога не съм правила опит да получа любов. Тя не е трофей. Любовта трябва да е лесна и да идва от само себе си. Другото е преследване и изнасилване, което обикновено завършва със самоубийство или в най-добрия случай с рецепта за по-силни успокоителни.” 10. Обичай себе си! “С надеждата тази любов да бъде споделена. Защото тя е най-голямата любов в живота. Обичай се, глези се, разхождай се гола, гледай се с часове в огледалото.”

възгласи

www.provo.bg

мисли

Брой 11, Година 4 (2015) е само вулгарно, но и маниерно. Буржоата – това е самодоволен и величествен еснаф. Еснафите се хранят със запас от банални идеи, прибягвайки до кухи фрази и клишета, техният

говор

изобилства

неясни

неизразителни думи. Истинският еснаф е изтъкан от тези обикновени, бедни мисли, освен тях той няма нищо. Но трябва да признаем, че във всеки от нас живее тази клиширана същност и всички ние в ежедневния си говор използваме думи щампи, превръщайки ги в знаци и формули. Това не значи, че всички хора са еснафи, но предпазва от машиналния обмен на любезности. В задушен ден всеки втори минувач непременно ще ви попита:”Не Ви ли е горещо?” От това не следва, че вашият събеседник е вулгарен

ВУЛГАРНИТЕ ХОРА И ПОШЛОСТТА

тип. Той може да се окаже обикновен папагал или словоохотлив чужденец. Когато ви питат: Как сте?” – отговорът „Прекрасно” може да прозвучи като унила щампа, но ако започнете да разказвате за здравето си, вие рискувате да се окажете педант и досадник. Понякога баналността е добра защита или уловка срещу разговора с глупаците. Срещал

Лекция на Владимир Набоков

съм образовани хора – поети, учени, които

Превод: Искра Журбенко

в кафенето използват две, три думи: ”да,

Еснафът – това е възрастен човек с практичен ум, користни, общоприети интереси и низки

не, благодаря ви”. Персонажът, който се подвизава под името „величествен вулгарен човек” не е просто еснаф-новак, не, той е

идеали за своето време и своята среда. Той

професионален позьор от глава до пети,

може да бъде наречен ”благовъзпитан” и

завършен тип на благопристоен буржуа,

„буржоазен”. Благовъзпитаността предполага

всемирен продукт на посредственността

галантерийна изискана вулгарност, която

и инертността. Той е конформист, който

понякога

простодушната

се е приспособил към средата си. Присъщи

грубост. Да се оригнеш в обществото е грубо,

са му лъжеидеализма, лъжесъстраданието

но да се оригнеш и да кажеш „Извинете” – не

и лъжливата мъдрост. Измамата е верен

по-лоша

от

мисли

www.provo.bg

съюзник на истинския еснаф. Великите думи

вижда в ролята на пленителна, руса и румена

Красота, Любов, Природа – звучат в устата

секретарка. Еснафът не различава авторите,

му фалшиво и печалбарски. Такъв е Чичиков от

чете малко и винаги с определена цел, но може

„Мъртви души”, Скимпо от „Студеният дом”

да стане член на библиографско дружество и

и накрая Оме от „Мадам Бовари”. Еснафът

да се наслаждава на прелестните книги. Не се

обича да пуска прах в очите и обича, когато

интересува от живопис, но заради престижа

това правят и другите, затова винаги

ще окачи в хола си репродукция на Ван Гог или

навсякъде по петите го следват измамата

Уислър, като тайно ще предпочита Норман

и мошеничеството. Еснафът с неговата

Рокуел.

неизменна

страстна

потребност

да

се

приспособява, да се приобщава, се разкъсва

В своята привързаност към утилитарните

между стремежа да постъпва като всички

материални ценности той лесно се превръща

и да получава тази или онази вещ, защото

в жертва на рекламния бизнес. Сама по себе си

я имат милиони и страстното желание да

рекламата може да бъде много добра – някои

принадлежи към избран кръг, асоциация, клуб.

клипове се издигат до истински височини в изкуството, но не за това става дума

Той копнее да отсяда в най-добрите хотели, да

сега. Същността е в това, че рекламата

пътешества в първа класа на океанския лайнер

винаги се заиграва с еснафската гордост

с капитан в бяла униформа и с обслужване на

да се притежават вещи. Например в къщи

най-високо ниво. Съседството с главата на

се появява радио или телевизор. Току-що са

компанията и с европейски аристократ може

ги доставили от магазина. От удоволствие

да му завърти главата.Често той е сноб.

майката пляска с ръце, възбудените деца се

Богатството и титлата го карат да изпада

въртят наоколо, най-малкият заедно с кучето

във възторг ”Скъпа, днес си побъбрих с една

се дърпа към мястото, където са издигнали

херцогиня!” Вулгарният човек не се увлича и не

Идола, даже бабата със своите лъчезарни

се интересува от изкуството, в това число

бръчки се показва някъде там отзад, а

и от литературата – цялата му природа е

отстрани, сложил ръцете си в джобовете на

враждебна към изкуството. Но той лакомо

жилетката, с победоносен вид се извисява

поглъща всякаква информация и е отлично

Бащата, това същото Татенце, същият този

трениран в четенето на вестници и списания.

Горд Дарител. Момчетата и момичетата от

Той е ревностен читател на „Сатърдей Ивнинг

рекламата са винаги луничави, а момчетата

Пост” и докато чете вестника обикновено се

винаги нямат предни зъби. Нямам нищо

отъждествява с героите от първа страница.

против

луничките

(те

наистина

много

отиват на младите създания). Но аз смятам Представителят на силния пол си представя

за невиждана пошлост това, което направиха

себе си като симпатичен съдебен изпълнител

с тях рекламните агенции. По разкази на

или друга важна птица, да кажем затворен

очевидци, ако момче без лунички или с малко

ерген с детска душа, който е и играч на голф.

лунички трябва да се появи на телевизионния

Ако е читателка – една типична еснафка се

екран,

му

налепват

изкуствени

лунички,

мисли минимум 22 – по осем на всяка буза и по 6 на носа. Ако луничавите млади герои се играят от руси или рижи красавци, то младите красиви мъже по правило имат тъмни коси и гъсти черни вежди. От шотландеца до келта – такава е еволюцията. Най-голямата пошлост, изтичаща от рекламата не е в това, че тя придава блясък на полезната вещ, а в самото предположение, че човешкото щастие може да бъде купено. Разбира се, сътвореният в рекламата свят сам по себе си е безвреден – всеки знае, че е сътворен от продавача,на когото винаги помага купувачът. Най-забавното е не в това, че тук не е останало нищо духовно, не, найзабавното е – че това е сенчест, илюзорен свят и в реалното му съществуване тайно не вярват нито продавачите, нито купувачите, особено в нашата мъдра, прагматична и мирна страна. Руснаците имат, по-точно, имаха специално име за самодоволното величествено еснафство – пошлост. Пошлостта – това не е само явна, неприкрита баздарност, но като цяло лъжлива, подправена значимост, подправена красота, подправен ум, подправена привлекателност. Когато наричаме нещо с думата „ пошлост”, ние съдим не само естетичски, но и нравствено. Всичко истинско, честно, прекрасно не може да бъде пошло. Твърдя, че простият, недокоснат от цивилизацията човек не може да бъде вулгарен, тъй като пошлостта предполага външен вид, фасада и лустро. За да се превърне във вулгарен човек, селянинът трябва да дойде в града. Ръчно изработената вратовръзка трябва да прикрие мъжествения ларинкс, за

Брой 11, Година 4 (2015) да възтържествува неприкритата пошлост. Възможно е руснаците да са намерили тази дума така удачно, защото в Русия някога е съществувал култ към простотата и добрия вкус. В съвременна Русия – страната на моралните уроди, усмихващи се роби и тъпоглави бандити престанаха да забелязват пошлостта, тъй като в Съветска Русия са се развили свои разновидности на вулгарния човек, съчетаващи деспотизъм и подправена култура. В миналото Гогол, Толстой, Чехов в търсенето на простотата и истината великолепно са изобличавали вулгарността, както и показното дълбокомислие. Но вулгарни хора има във всяка страна – и в Америка, и в Европа. И все пак в Европа са повече, отколкото тук, въпреки старанията на американската реклама.

мисли

www.provo.bg

“

Понякога баналността е добра защита или уловка срещу разговора с глупаците.

“ 15

видение

МАРИНА АБРАМОВИЧ: ВИНАГИ СЪМ БИЛА БОЕЦ Превод: Заря Божкова Марина Абрамович е родена през 1946 г. в Белград. Тя е един от най-преданите на изкуството хора има зад гърба си 40-годишна кариера, която със сигурност промени тона на съвремието. Абрамович използва тялото си като основно средство да тласка себе си отвъд физически и психически граници и създава пърформанси, които провокират емоционално и разширяват съзнанието. Наричана „бабата на пърформанса“, неразбирана от поколения, кръщавана с всевъзможни нелицеприятни епитети, днес тя е недолюбвана в родната Сърбия и изведена в култ в големите европейски културни столици.

Брой 11, Година 4 (2015)

Г-жо Абрамович, съмнявали ли сте се някога, че сте човек на изкуството? Когато преподавах изкуство винаги ме питаха: „Как знаете, че сте артист? Какво ви прави артист?“ А за мен това е като дишането. Не се запитваш дали да дишаш, просто трябва да дишаш. Така че, ако се събудиш на сутринта и трябва да реализираш една идея, а има и друга идея, и друга, може би наистина си артист. Това не те прави велик артист, а просто артист. Да станеш велик е огромно начинание! Така че, наистина е важен този инстинкт. Трябва ти инстинкт, за да го направиш. Как се проявява този инстинкт в живота Ви? Как идват нови идеи при Вас? Мразя студито. Студиото е една черна дупка. Никога не използвам студио за работа. За мен е много неестествено да отида в студио, за да създавам нови идеи. Трябва да черпите нови идеи от живота, а не от студиото. После отидете там, за да ги реализирате.

видение За мен най-важните пространства са тези по средата – като летища или фоайета на хотели – когато си тръгваш от едно място и стигаш до друго. Преди да започнете да си създавате нови навици, тогава сте наистина отворени за съдбата, по-възприемчиви сте, виждате по-добре около себе си. Ако попитате някого, който пътува до работа всеки ден в продължение на 25 години, да опише собствената си входна врата, той вероятно може и да не успее. Но ако вземете същия човек и го заведете в Япония, и след това го помолите да опише нещо, той ще може да го направи, защото възприятията му ще са отворени. Вашата популярност нарасна значително в последните години, особено сред по-широката общественост. Считате ли за странно, това да се случи толкова късно в кариерата Ви? Знаете ли, ако си на 25 години и това се случва на теб, за ден ставаш уважаван и си във всички вестници, това наистина може да те зашемети и да станеш много нарцистичен. В живота си съм виждала толкова много хора на изкуството във възход и падение за кратък период, но за мен това винаги е било цел. И така, това че постигнах успех на 65 години не променя нищо в живота ми, но много ме забавлява факта, че се е случи толкова късно. Да те има в списание, когато си на 20, е добре, но когато го правиш на 65 е много по-забавно! Звучи така, сякаш изпитвате удоволствие от това. Наистина много се наслаждавам. Истории от корици на модни списания, отивам в хотела и някой се грижи за дрехите ми, аз нося само ръчен багаж, хората мислят за мен – получаваш всички тези малки екстри. Аз наистина се радвам на всяка минута. Но това е просто суета. Дали е само суета или модата има нещо общо с изкуството? Имам отговор за това! (Изважда личния си iPad) Това е снимката, която направихме с

www.provo.bg Марио Тестино за Списание V, а след това направих и една за Списание Pop… Но това, което исках да ви покажа е от Списание Visionaire. Рикардо Тиши, дизайнерът на Givenchy, беше гост-редактор и той ме покани да работим съвместно по един арт проект. Аз казах: „Добре Рикардо, признаваш ли, че модата е популяризирането на изкуството, че модата винаги черпи идеи от него?“ Той каза да. И аз казах: „Добре, тогава ще направим колаборацията: Аз съм изкуството, ти си модата, смучи гърдата ми.“ Така че това е, което направихме. (Обръща своя Ipad и показва снимка, на която Riccardo Tisci, смуче гърдата й). Гениално. Аз наричам тази работа „Договорът“ и това е точно така: договор между модата и изкуството. Просто трябва да разбереш какво означава това, така че, когато аз вляза в модата, аз наистина да вляза съзнателно. Както и да е, той беше много нервен, докато работихме над това. (Смее се) Изглежда сякаш има нещо в комерсиализма на модата, което изкуството трябва издигне. Да, но какво да кажем за комерсиализацията на изкуството? Всичко е едно и също. Деймиън Хърст и Джеф Кунс и всички тези момчета са се превърнали в стоки. Но аз никога не съм правила отстъпки в името на моето изкуство. Никога не съм направила нищо, само за да се продаде, така че моето съзнание е много ясно. Аз съм жена и обичам да нося дрехи, какъв е проблемът! (Смее се) Притеснявате ли се, че представата на обществото за вас като популярна фигура може да промени ефекта на вашето изкуство? Те казват: „Как може тя да носи подобни дрехи от висшата мода?“ И аз казвам: „Защо не?“ Разбира се, всяко положително нещо има своята негативна страна, като ин и ян. Този вид конфликт се появява постоянно и трябва винаги да знаеш каква е целта ти като артист. Какъв е твоят дълг, каква е твоята истина.

видение

Брой 11, Година 4 (2015)

И каква е вашата цел като артист?

подтикна да го направя. Това и Лейди Гага.

Всичко в моята работа има за цел да издигне човешкия дух. Ние можем да принизим човешкия дух толкова лесно. Изкуството, отразяващо обществото каквото е днес, не е отговор, защото то вече е омърсено, така че защо да замазваме още върху него? Трябва да се намери начин действително да се издигане духа, така че това да представлява един вид кислород за обществото. Да се въведат понятия и информираност, да се задават правилните въпроси. Не винаги са важни верните отговори, а правилните въпроси да бъдат зададени.

Лейди Гага?

Как едно произведение на изкуството може да постигне това? Изкуството трябва да бъде многопластово. Изкуството не е просто поредната красива картина, която стои добре в трапезарията. То трябва да тревожи, да задава въпрос, да предсказва бъдещето. Изкуството трябва да може да постига всички тези неща. Една арт концепция трябва да има толкова много слоеве, така че всяка част от обществото да може да извлече това, от което се нуждае. Мисля, че вашата работа в MoMA (Museum of Modern Art, Ню Йорк), където бяхте седнала в атриума през работното време на музея в продължение на три месеца, беше толкова успешна, защото беше много достъпна, защото имаше много слоеве. Как достигнахте до тази идея? За представянето в MoMA искахме да покажем само работата, където буквално присъствам физически, и оттам идва заглавието The Artist Is Present (Артистът присъства). Аз наистина исках да създам ситуация, чрез която, наблюдавайки изкуството на пърформанса, може да се постигне наистина важен опит, но също така и да бъде разбрана като основна форма на изкуството. Тъй като пърформансът винаги е бил алтернативна форма на изкуство, аз искам да го превърна в мейнстрийм. Така че това е, което ме

Лейди Гага стана толкова голяма част от тази промяна, защото тя влезе в музея, за да види представянето. Тя не седна с мен, защото опашката беше прекалено дълга, но в момента, в който тя влезе, имаше Twitter постове навсякъде, че тя е в музея. Така децата от 12-14-годишна възраст до около 18, публиката, която обикновено не ходи в музеи, на която не й пука за изкуството на пърформанса или дори не знае какво предствлява, започна да идва заради Лейди Гага. Видяха представянето и след това се връщаха отново. Така достигнах до една изцяло нова публика. Този пърформанс изглежда като истинска повратна точка за вашата кариера. Това наистина достигна до мейнстрийм публиката. Много интересно. Това е работата, която промени живота ми – всеки възможен елемент, всяка физическа емоция – защото три месеца са колкото един живот. Колко време ви отне да направите изкуството на пърформанса мейнстрийм? 40 години. Аз наистина чаках дълго време. Но моята истинска цел в живота е да споделям това, което правя. Аз се възприемам като модерен номад и същевременно като боец. Да стана мейнстрийм няма да ме промени, защото ако имам нещо, което трябва да изпълня, някаква задача, тогава ставам боец. Винаги съм била боец.

видение

www.provo.bg

“

Трябва да черпите нови идеи от живота, а не от студиото.

“ 21

видение

КУЕНТИН ТАРАНТИНО:

НЕ БИХ ГЛЕДАЛ ФИЛМ ЗА ЖИВОТА СИ Превод: Василена Георгиева Източник: the-talks.com

Бунтар по природа, Куентин Тарантино е от режисьорите, в който се влюбваш от пръв поглед или намразваш завинаги. Той е роден на 27 март 1963г. в градчето Ноксвил, щата Тенеси (САЩ). За човек, който не е ходил в училище по изкуствата, той се справя много добре и е забелязан в ранните 90-те. Във филмите му винаги присъства огромно количество насилие и жаргонен език. Също така неотделима част е леката нотка на ирония, съпътстваща героите му. Главните персонажи на Тарантино са гангстери или злодеи. Тарантино е известен

Брой 11, Година 4 (2015)

с това, че сам подбира музиката към филмите си. „Когато започвам да правя филм, когато вече имам идеята в главата си, аз започвам да ровя личната си колекция от музика, за да намеря точното съвпадение между персонажа и музиката, духът на филма“. В голяма част музиката към филмите му е от 70-те и 80те години, типични гангстерски блус- и рокпарчета, рокабили и сърф рок. Сред филмите, с които Тарантино остава в историята на киното са: Глутница кучета, Криминале, Джаки Браун, Убий Бил, Гадни копелета, Джанго без окови. За тайната на успеха си, Тарантино споделя”Питат ме, ходил ли съм на киношкола, казвам им – не, ходех на кино”. Мистър Тарантино, съдейки по филмите ви трябва да попитам: обсебен ли сте от женските крака? Не е нещо, от което се смущавам. Ако помислите за режисьорите, които са обвинени в мания по крака, това ще са Алфред Хичкок, Бунюел, Самюъл Фулър – общо взето добра компания. И се предполага, че са били доста добри в занаята, защото са знаели

видение къде да поставят камерата си. Но мисля, че за краката и задниците е отделено еднакво време във филмите ми. Както и за насилието. Аз просто разказвам историите си и правя моите си неща. Харесва ми да навлизам в определени жанрове и поджанрове. Жанровете, с които съм се занимавал имат сетивен, изпълнен с насилие характер – като филми с престъпност, Кунг-Фу филми, самурайски филми, филми с ужаси, с преследване на коли – така че те по естествен път си служат с насилие. Когато става дума за вълнуващи филми, тези жанрове служат за правене на спиращо дъха, изпълнено с насилие кино. Това ми харесва. Но както е в случая с Джаки Браун, там няма насилие, всичко е до героя. Каква е рецептата ви за написването на толкова ярки образи? Това по никакъв начин не е шеговит отговор, но: аз съм и сценарист. С това се занимавам. Работата на сценариста не е да пише за себе си, а да се вгледа в хората около него и да ги изучава – начинът по който говорят, фразите които използват. А главата ми е като гъба. Слушам какво говорят хората, наблюдавам типичното поведение, разказват ми виц и го запомням. Разказват ми интересна история от живота си и я запомням.

www.provo.bg Наистина ли? Бих казал, че е единственото нещо, което ме обезсилва. Ако имаше плъх на тази маса, аз щях да съм в скута на някое момиче. Найвероятно щях да съм седнал на раменете и да крещя като луд. Понякога сънувате ли кошмари? Не съм сънувал кошмари от много, много време. Когато си дете и сънуваш кошмар, обиновено се промъкваш в леглото на родителите си, но майка ми беше строга с мен. След определена възраст ме отпращаше обратно в моето легло и осъзнах, че не мога повече да си позлволя лукса да сънувам кошмари, защото не можех да отида при мама. Така че след това престанах да ги сънувам до голяма степен. Искате ли да имате деца някой ден или те само биха отнели от енергията ви за правене на филми? Ще видим какво ще се случи, но не смятам да правя филми завинаги. Иска ми се спра около 60. Сигурен ли сте?

Тогава най-вероятно не си е струвало да я запомня. Работата е там, че, тя си остава – дали ще е след шест месеца или петнадесет години по-късно, когато започвам да описвам новите си герои, химикалката ми е като антена, получава тази информация и изведнъж образите придобиват форма. Аз не пиша техния диалог, а правя така че да разговарят.

Не, но донякъде това е планът. Не искам да съм старец- кинодеец, правейки старчески филми, който не знае кога да си тръгне от купона. А и не искам да развалям филмографията си с някакви старчески работи. Бих могъл и да си променя мнението. Ако искам и мога да направя филм, когато съм на 62, ще го направя. Но искам да напусна ринга триумфиращ. Искам този човек, който сега стои пред вас, да е правещият филми, не този от късната есен. По това време бих искал само да пиша, да съм човек на словото. Да пиша сценарии, разкази, да имам деца.

Ако се върнем на насилието, от какво се страхувате вие самият?

Какъв брой филми сте гледали през живота си по ваши изчисления?

Без да се замислям, страхът номер едно – може би единственият голям страх който изпитвам, е този от плъхове.

Нямам идея, не бих се осмелил да отгатна. Но когато бях на 17 докъм 22 правех списък на всеки филм, който съм гледал по кината в определената година. Ако беше нов филм

А ако не я запомните?

видение закръглях цифрата. Също така избирах фаворитите си и раздавах мои си малки награди. Бяха еднакви като количество, 197 или 202. И това беше по времето, когато бях разорен и плащах от моя джоб, за да ги гледам. Така че тогава, когато бях най-ненаситен за кино, 200 беше средният брой. Мисля, можем да кажем, че цифрата е висока. Кои са трите ви любими филма? Ако ме питате днес, точно в тази ситуация, ще ви кажа три. Ако ме попитате утре, или след шест часа, ще бъдат други. Кои са в този момент? Бих казал Абът и Костело срещат Франкенщайн, защото го гледах, когато бях малко момче и това беше любимият ми филм по това време. Отчасти причината беше комбинацията от жанрове. Абът и Костело са доста забавни, а когато се появява Франкенщайн си е страшно. Не съм знаел, че разграничавам жанрове, когато съм бил на пет години, но е било така. Но това е което съм правел през цялата си кариера, комбиниране на жанрове. Бих добавил и Шофьор на такси към един от любимите филми. Малко ми е трудно да кажа защо. Не можеш да сведеш въздействието на Шофьор на такси до две изречения. Бих казал, че е найописателният, комплексен анализ на образ в историята на киното, по мое мнение. Само в романите се намират такива герои. Но в същото време, филмът е много забавен. Има смешки по време на целия филм. И последният филм, както винаги казвам, е Добрият, Лошият и Злият. Има ли жанрове, които не ви харесват? Не харесвам всичко. Харесвам историческите филми, но не съм фен на костюмираната драма. Друг жанр, който не зачитам, е биографичният филм. Той е просто извинение за актьорите да печелят Оскари. Това кино е опорочено.

Брой 11, Година 4 (2015) Защо? Дори най-интересният човек – ако разказвате живота му от начало до край, това ще бъде ужасно скучен филм. Ако ще го правите, трябва да е като комикс-версия. Например, ако правите филм за Елвис Пресли, не трябва да е за целия му живот. Направете филм за един ден от живота му. Направете филм за деня, в който Елвис Пресли влиза в Сън Рекърдс. Направете филм за деня преди да влезе в Сън Рекърдс и филма да свърши, когато той престъпва прага на тази врата. Това вече е филм. Ако направят филм за живота ви – и той ли ще е скучен? Сигурно ще съм поласкан, но не бих го гледал.

видение

www.provo.bg

“

Питат ме, ходил ли съм на киношкола, казвам им – “не, ходех на кино”.

“ 25

видение

ПИНА БАУШ:

ГОЛЯМОТО ДОВЕРИЕ СЕ СЪСТОИ В ТОВА ДА СИ ПОКАЗВАМЕ ТЕЖКИТЕ НЕЩА Превод: Василена Георгиева Източник: pinabausch.org Пина Бауш е родена на 27.07.1940 г. в Солинген, Германия. Тя започва да изучава танцово изкуство на 14-годишна възраст във Folkwangschule в Есен при един от влиятелните хореографи в Германия Курт Йос, един от основателите на немския експресионистичен танц. След дипломирането си през 1959 г. , Бауш напуска родната си страна и продължава обучението си в престижната танцова школа

Брой 11, Година 4 (2015)

в Ню Йорк „Джулиард”. Пина Бауш е автор на известните спектакли „Кафе Мюлер” (1978), „Пролетно тайнство”, „Две цигари в тъмното” (1985), „Мазурка Фого” (1998), „Нефес” (2003), “Vollmond” (2006) и много други. В историята Пина Бауш ще остане като най-влиятелната творческа фигура в следвоенния театър, превърнала се във вдъхновение за много хореографи, създатели на танцов театър. След смъртта си през 2009г. Бауш остава богато наследство и множество последователи. В нейна памет през 2011г. Вим Вендерс създава 3D фима “Pina”. Когато през 1997г. получихте Берлинската награда за театър, Петер Естерхази говори за това, че има нова дума на този свят: bauschen (от немски: издувам, придавам форма чрез въздух – игра на думи с името Bausch, бел.прев.) Случи ли ви се да се събудите една сутрин и да си кажете: Аз съм класик? Не знам какво си представяте, но когато се събудя сутрин си мисля за всичко, което трябва да свърша и как да го организирам. Дали съм

видение класик не са ме питали никога. Успехът не е ли важна тема за вас? Нямам друга тема на разговор, освен работата. А тя се състои в това, че танцовият театър е представление на живо. Тук е трудността и красотата. Дори когато вечерта е била прекрасна и споделена, тя си остава единствена и не може да се повтори. Моята работа е направена от тази живост. И това, че играем толкова много представления – също и на този фестивал с единадесет игрални продукции, като всички трябва да бъдат подготвени. Това е нашето ежедневие, има и много пътувания. Репетираме една или друга пиеса – доста експериментиране има. Всичко се състои от безброй малки неща, трябва да се погрижим за тези детайли, за да го има правилното чувство. Не може да има почивка за това. Реалността е такава: понякога един или друг е пострадал и всичко трябва да бъде измислено по друг начин. За това са нужни много сила и желание. Аз през това време се страхувам, вълнувам се и понякога се радвам, че се е получило нещо хубаво – и след това поемам глътка въздух, непосредствено след представление или репетиция. Някога се изправихте срещу големи протести, които през годините съвсем се размиха. Стигна се до една прегръдка, дори и с целия свят. Не поражда ли тази прегръдка и едно чувство на потиснатост? Определено има известно напрежение. Но аз го възприемам по различен начин. Поради нашите много прекрасни, щастливи пътувания, всички подаръци, поради възникналите приятелства, се чувствам така, че искам да отвърна на всичко, което съм получила. Но това никога не стига. То е само една малка част от това, което желая да изразя. Оттам идва напрежението.

www.provo.bg първи път го направихме в Рим, тогава възникна „Виктор“, 1986г.. Когато ме попитаха, дали бих направила представление за Рим, бях отначало уплашена. Не може да направя представление за Рим, за историята и всичко останало. Накрая се случи така, че ни повлияха: Мястото като основа, но и всичко друго. Разчиташ на много, много хора, които правят града по-близък. Не в туристическия смисъл. Хора, които искат да се знаят и трудностите или неща, които никой не знае. А и ние не се движим като група заедно насам или натам. В повечето случаи всеки отива някъде и носи своите идеи, създал е връзки. Аз тогава задавам съответните въпроси. Първоначално разполагаш с огромен материал. Тук във Вупертал се продължава. От събраните материали после търся малките неща. Дълъг, дълъг процес. След това е вълнуващо да пътуваме за премиерата на място и да покажем какво се е получило. Това води до повече от приятелства във всички градове, възниква съвсем ново разбиране за много неща, така че човек се чувства близо по друг начин. И едно такова представление остава в репертоара ни. Превръща се в нещо като семейно представление. Случва се и любовта с един град. Откъде идват при толкова радост тъжните моменти, болката? Голямото доверие се състои в това да си показваме тежките неща. Не мога да направя хореография за сграда или забележителност. Мога да правя само представления, в които опознавам хората. Разчитам много на това. Понякога това трае толкова, докато намериш нещо. И чувстваш, колко си приличат хората по начина по който чувстват, по който са докоснати, смеят се, плачат, плашат се. За тези неща няма разлика никъде по света. Пристрастена ли сте към хората?

Какво се случва по време на тези триседмични гостувания на състава, дали в Япония, Бразилия, Португалия или Турция? Как от тези срещи се поражда енергията, която после е отразена в представленията?

Всъщност не. Обикновено ги избягвам. Но с голямо желание бих искала да показвам нашата работа. По този начин мога да изразя найдоброто от себе си. Това е част от мен. И също има нещо общо с публиката.

Винаги има места, където сме играли и преди. Срещали сме се при тези представления. За

Когато човек ви преживява по начина, по който ние сега, се чувства голямата ви сила

видение да се радвате, детска сила. Дали несравнимата форма на представленито, която сте постигнали през десетилетията, не е попречила на непосредственото преживяване? Тази ваша позиция не отнема ли и свободата? Съвсем забравям за това. Вярно е, че мога да подхождам като дете, да адресирам всички тези неща по този начин. Аз мога да отида на някое място, да се удивлявам и да направя нещо с това, тази наивност е важна. От тази гледна точка е просто. Мога да се възхищавам, мога и също толкова бързо да почна да скърбя. Може би съм… (Пина Бауш завърта глава в едната, после другата посока, сякаш търси нещо. Накрая поглежда с широко отворени очи в нищото. Настава дълбока тишина.) Не знам какво съм – наистина. Нямам представа, принзавам. Това е лудост, да. Нямам книга, талисман, нищо. Всичко опира до нашия състав и вярата, че ще се случи. Има ли нещо като техника – може би това не е правилната дума – с която по време на репетициите предизвиквате определени процеси, напасвате се на своеобразието на танцьорите и техните преживявания, техника, с която карате нещата да се случват? Няма никаква техника. Ако знаех по-добър начин да правя представленията си, щях да го използвам. Няма принцип. Важно е доверието. Задавала съм толкова въпроси по време на работа, като не ми хрумва нито един в момента, ако искате да чуете някой. Танцьорите трябва да имат вяра, да казват това което чувстват, в групата, пред всички. И трябва да имат доверие, че ще подходя правилно и ще стигна дотам да ги питам за всичко. Всеки има еднакви шансове, изведнъж някой става по-важен в едно представление, друг път друг, това изкристализира. Нямам ансамбъл от солисти. И когато някой направи нещо глупаво, всички се смеем. Накрая става дума за това да се намерят малките нещица. Идва и този момент, в който танцьорите трябва да са много търпеливи с мен, когато се опитвам да направя нещо с извлеченото. Тогава съм настоятелна и дребнава и правя всякакви глупости, изпробвам всичко възможно. Не вярвам на това, което си

Брой 11, Година 4 (2015) мисля, вярвам само на това, което съм видяла. Толкова е просто. Понякога си мисля, че през цялото време задавам грешните въпроси. Някак си знам каква посока съм поела, това не е нещо което мога да назова. Когато после намериш формата, знаеш, че принадлежи на мястото си. Запознатият с танцовия ви театър зрител забелязва промени. Има ги хората от старото поколение, Доминик Мърси, Хелена Пикон итн. Освен това ги има и младите, които много повече се изразяват чрез танц, по-малко чрез думи и кратки истории. Потребността да се движиш със сигурност е станала по-голяма. Но тези начини на движение са възникнали от въпроси, а не просто така. Това са съвсем други, сложни форми на движение, които другите преди време не биха могли да направят. Това е и един друг път, той може и отново да се промени. Заради това, че продължаваме да играем тези много представления, е станало трудно да се търси друг път; но аз мисля че е хубаво и здравословно да се търсят нови идеи, защото ние представяме старите представления постоянно. Има хореографи, които взимат найхубавите си постановки и ги представят и в следващото произведение. При нас това отпада, защото ние винаги играем всичко. Когато някой попита: „Защо не направиш нещо като Sacre“, казвам: но ние вече сме го ирали. Взимате ли всъщност нещо от културната сцена тук в Северен Рейн-Вестфалия? Всъщност вземам много малко наистина, не защото не искам, а защото нямам време. Не само защото пътувам – много време сме и тук. Но ги има организацията, планирането на следващата година – и самите репетиции, всяка сутрин от 6 до 10. Няма къде да отида. Добре, че има някои хора като Доминик Мърси, които ме отменят. Но той предпочита да преподава в Есен. Защо все още сте във Вупертал - нямате ли отдавна собствена къща в Ню Йорк или Париж? Това да си другаде. Толкова години съм била с куфарите – не буквално, а като усещане, и

видение съм си мислела, винаги съм само за една година тук, сключвала съм договори за по една година. Но в крайна сметка осъзнавам, Вупертал е нашият роден град. 30 години, направо си е лудост. Не мога да проумея колко бързо мина времето. Не мога и да се изнеса от жилището, а бих искала да имам по- уютно и голямо място. Но нe стигам до нищо, освен да влагам усилия време в работата. Имало е предложения да се преместим. Обсъждали сме със състава и аз си мислех, че всички искат да се преместим, тук винаги толкова вали и е сиво и безрадостно. Но всички пожелаха да останем във Вупертал. Защо? За мен е все едно къде съм – не става дума за това да съм тук. Но това, което намирам за хубаво във Вупертал и важно за нашата работа е чувството, че живея във всекидневието. Има градове в които настроението е такова сякаш винаги е неделя. Аз обаче намирам за важно да си конфтонтиран с действителността, и без това сме толкова малко навън. Когато отивам в репетиционната, между пийп шоуто и игралните авотмати, има и една автобусна спирка с толкова тъжни хора. Тук ние сме наред. – Трябва да омагьосваме с работата си. В момента игнорираме обстоятелствата тук, строежа, финансовото положение, но колко ще трае това, не зная. Да се върнем към „Три седмици с Пина Бауш“: С удивление усановяваме, че групи като Dumb Type се уповават на Пина Бауш, много по-млади хора, от Япония! Вие сте един вид майка на две, три поколения танцьори и хореографи. Фестивалът не е ли и един вид семейно събиране? Семейството е много голямо. – Не става дума за това. Има толкова други неща, които са съвсем различни от моята работа, но също толкова важни. Например аз намирам формированието на Dumb Type – архитекти, техничари, музиканти и танцьори за сензация. Или Вим Вандекибус или Саша Уолц с „Тела“ – важни хора. При тях имам чувството, че ще има продължение, а не две години и край.

www.provo.bg Къде може да бъде маркирана позицията, която вашата работа е поставила, от която е било възможно да се развият и други? Не мога да съдя за другите. Бих могла единствено да кажа за себе си, че исках да изразя нещо, което думите не можеха да изразят. Това, което непременно трябваше да кажа, но не вербално. Това са чувства. Или въпроси – никога нямам отговор. Занимавам се с това, което всички чувстваме, което занимава всички, с еднакъв език. Аз съм и зрител. И бих искала да чувствам, във връзка с това което виждам, и във връзка с музиката. Мога да изхождам единствено от собствения инстинкт. Когато наистина се доверявам на чувството си, не вярвам, че е само мое. Споделям го с другите. Когато човек общува с вас пред обществеността, дори и тук, излъчвате една нежна сила. Аура на недостижимост… Може би си въобразявате. Да, може би. Но може би това впечатление има общо с това, че устоявате на асимилацията? Целият свят ви нарича Пина. В същото време човек не си и помисля да преодолее дистанцията. Има респект. Известна ли ви е тази двойственост на общественото възприятие? Вие искате да ми отнемете наивността! Сега размишлявам върху това и следващия път ще се чуствам комично, докато не съм се освободила от това. Когато заедно със състава излизате за аплодисменти на сцената, изглеждате съвсем изтощена. Не изтощена, а облекчена. След това огладнявам.

2004г.

Наблягате на различния път, който другите са поели. Въпреки това има и една изходна точка.

странство

БАНКСИ – ХВАНИ МЕ, АКО МОЖЕШ Антоанета Попхлебарова Банкси далеч не е от първите улични артисти, но може би е първият познат в целия свят. Неговата арт революция краси стените на много сгради в Европа и Америка. Световноизвестни личности притежават негови творби, а от „терорист”, който „драска” по стените на музеите Метрополитен и Тейт, той е нареден заедно с Анди Уорхол в обща изложба. Анджелина Джоли е похарчила близо 1 000 000 паунда за неговата творба, а много от тях се разпродават на търгове за 6 цифрени суми. Колкото и да бяга от славата, с безупречната си дотук анонимност, тя изглежда сама го застига.

Брой 11, Година 4 (2015)

Банкси умело ползва платната, които градът му предоставя. Негови творения можете да видите в малки пукнатини по стените, върху паднали телефонни бутки, в горните части на занемарени постройки или… по най-недостъпните и невзрачни места. Те са дълбоко социални и изразяват позицията на голяма част от обществото днес. Освен графити артист, Банкси е и бунтар. Известен е случаят, в който успява да проникне почти незабелязано в Лувъра и да постави там своята интерпретация на Мона Лиза, както и няколко други свои картини. Някои от тях стоят там и до днес. Посланието му е ясно: обичайте се едни други, бъдете себе си, не позволявайте системата да ви смачка, вървете срещу нея. Бристолският художник е оплюван, нехаресван и гонен от полицията, но въпреки това неговото изкуство продължава да съществува. Не се опитвайте да разберете самоличността му. Ще ви бъде трудно, а и тя не е от значение. Вслушайте се в думите му или по-точно „вгледайте се в тях”! Колко струва Банкси? Банкси обявява, че през целия октомври

странство 2013г. ще рисува произведения по улиците на Ню Йорк в рамките на акцията си „По-добре навън, отколкото вътре“. Самият творец описва октомврийското си шоу като „изложба върху стени“ по улиците на Ню Йорк. Първото творение на Банкси в Манхатън изобразява две момчета, които не се подчиняват на забраната за рисуване на графити. Надписът на творбата гласи: „Графитите са престъпление“. Творбата му „Улицата играе“ с двете момчета, държащи флакон с боя, обаче е унищожена само ден по-късно. На 2 октомври се появява друг графит на гаражна врата в Манхатън. На нея Банкси е написал „Това е нюйоркският ми акцент“. Оттогава феновете на Банкси започват истински лов за нови творби на графити художника в Ню Йорк, които да снимат и после да качват в „Инстаграм“. На 10 октомври в Източен Бруклин се появява поредната творба. Дошлите да я заснемат обаче се сблъскали с неочакван проблем – графитът бил скрит с картони и желаещите да го видят и снимат трябвало да платят по 20 долара,

www.provo.bg защото трима „предприемчиви“ американци решили по този начин да спечелят бързи пари. Много скоро обаче те били принудени от полицията да махнат картоните. На 13 ноември, художникът с остри социални послания обявява по интернет разпродажба на оригинални свои творби в Сентрал парк – срещу скромната сума от 60 долара. За да са доволни ценителите, всяко от платната носи подписа му. Това е наполовина социален експеримент, наполовина шокираща новина. Ако хората не знаят какво точно да търсят от световноизвестен артист, тогава защо изобщо да им пука? Бански пуска видео от разпродажбата, събрала някои от найизвестните му и разпознаваеми творби на най-обикновена маса за пикник в парка. Там виси табела „Спрей Арт“. Амбулантният търговец – възрастен мъж, нахлузил найобикновена шапка за бейзбол, стои насред тълпите туристи. Малцина се спрат за позадълбочен поглед. Скрита камера улавя всички реакции. Първият купувач се появява няколко часа по-късно – едва в 15:30 часа следобед.

странство

Оказва се жена, която взе две малки платна за децата си, както самата тя обяснява. Дори се споразумява за отстъпка от 50 процента и така плаща само 60 долара. Половин час покъсно идва и вторият клиент – мъж от Нова Зеландия, а след него жител на Чикаго, който се оглежда за украшения на стените в дома си. При всяка покупка продавачът дарява клиента с прегръдка или целувка по избор. В 18:00 часа разпродажбата приключва с оборот от едва 420 долара. А тримата, които се сдобиват с автентични творби на Банкси, вероятно са направили сделката на живота си. Само един пример – през юни 2012г. произведението на Банкси „Love Is In The Air“, изобразяващо млад мъж, който хвърля граната от цветя, бе продадено на търг за 249 000 долара. Акцията в Ню Йорк е класически пример за изкуство без рамки, който подвига важния въпрос доколко способността ни да оценяваме изкуството зависи от обстоятелствата. Втренчваме се дълго в Мона Лиза, когато е окована зад дебело стъкло в Лувъра, но иначе я подминаваме в хилядите й копия около нас. Контекстът прави разликата.

Брой 11, Година 4 (2015)

Експериментът на Бански е разиграван и преди. През 2007 г. световноизвестният цигулар Джошуа Бел влезе в ролята на уличен музикант насред пиковия час на нюйоркското метро, събирайки подаяния от пътниците. В условията на пълна анонимност може да познаете резултата – малцина се спряха да го слушат. Историята, разказана от в. Washington Post под заглавие „Перли преди закуска“, бе отличена с наградата Пулицър. По повод акцията си Банкси дава интервю по електронната поща за Village Voice, в което обяснява, че разбира главоломното оскъпяване на графити произведенията, една от найбързо развиващите се културни сфери. Той твърди, че иска да направи изкуство, свободно от клишето на цените. По думите му – втора подобна акция няма да има. На печелившите – честито! Телефонни любовници На 17 април 2014г. охранителна камера улови Банкси и негов помощник, докато поставят последната творба на артиста край спортен клуб в Бристъл преоблечени като строителни работници. В неделя рано сутринта Банкси

странство и негов помощник са поставили картината „Phone Lovers“ („Телефонни любовници“), на която двама души са прегърнати, докато всеки от тях гледа към светещия дисплей на смартфона си. Преди да премахнат творбата, собствениците на клуба прибирали по 5 лири от всеки, желаещ да я види, като на всичко отгоре нарекоха този чисто търгашески акт „спасяване на фреската от възможните актове на вандализъм“. Пред медиите мениджърът на клуба споделил, че картината на Банкси е подарък за неговия клуб, който е заплашен от закриване. „Ще продадем картината и смятам, че ще успеем да се спасим и да не затваряме клуба“, коментира собственикът на заведението. Да откраднеш Банкси Откраднати графити на Банкси бяха експонирани в края на април 2014 г.в незаконна изложба, а след това и на търг за продажба. 7-те творби на Банкси са били свалени от стени в Лондон с цел да бъдат продадени на аукцион. До момента на търга графитите бъдат изложени на мини изложба

www.provo.bg под откровеното заглавие „Да откраднеш Банкси“ (Stealing Banksy). Stealing Banksy е нагъл проект, създаден и занимаващ се с (уж) изучаване на социалните, юридически и морални проблеми, свързани с продажбата на стрийт арт. The Sincura Group пък е организацията, която извършва отделянето на произведения на изкуството от градски стени, без да бъде нарушена целостта на изображението. Групата дава и първоначална оценка на стойността на откраднатите графити – между $250 хил. до $1 милион за отделните работи. Реакцията на Банкси не закъсня. На своя официален сайт художникът написа съобщение, че организираната в Лондон изложба е организирана без негово участие и разрешение. „Това шоу няма нищо общо с мен и смятам, че е отвратително на някакви хора да им се разрешава да показват чужди произведения без разрешение на автора“, заяви Банкси. Фалшивият Банкси или как да произведем новина Банкси е арестуван на 20 ноември 2014г.

странство

Брой 11, Година 4 (2015)

странство сутринта от лондонската полиция, гръмнаха някои интернет агенции и дори показаха предполагаемата снимка на Банкси, направена в полицейското управление. Според други медии информацията не е вярна. Американският сайт Nationalreport.net, който разпространява пародийни новини, съобщи, че след часове разпити и обиск на ателието на Банкси неговото истинско име най-сетне е било разкрито. Легендарният графити художник бил 35-годишният Пол Хорнър, роден в Ливърпул. Самоличността му била „потвърдена” от Джо Брукс, пиар на Банкси. Сайтът пише още, че шефът на лондонската полиция Линдън Едуардс е изнесъл специална пресконференция по случай арестуването на художника. Справка показва обаче, че комисар на лондонската полиция е съвсем друг човек – Ейдриън Лепърд, който заема този пост от декември 2010 г. Според непотвърдената информация, Банкси е бил арестуван в Уотфорд – градче в графство Хардфордшър, на 30 км северозападно от британската столица. На следващия ден лондонската полиция излезе с официална позиция, че такъв човек не е бил арестуван. Газа Банкси често се появява в най-горещите конфликтни точки по света. През март 2015г. той заминава за Ивицата Газа и оставя почерка и изкуството си, но никой – както обикновено – не го хваща. „Ако си измиваме ръцете от конфликта между силните и слабите, ние не оставаме неутрални, а се съюзяваме със силните“, гласи надписът, който Банкси е оставил. Банкси е бил в разрушените райони на сектора Газа и е направил там серия от рисунки върху руините. Сред тях са на коте, което си играе с кълбо от арматурно желязо, а също на деца, които се люлеят на люлка, направена от наблюдателница. Заснет е и 2-минутен документален филм, качен на интернет сайта на твореца: banksy. co.uk. Това коте показва, че не му достига радостта в живота. То не е намерило с какво да си играе и е приспособило за целта кълбо от железни пръчки. А децата? – се казва във видеозаписа за проекта на Банкси. На сайта си художникът обяснява, че е изобразил именно

www.provo.bg коте, тъй като интернет ползвателите сега се интересуват само от снимки на тези животни. В документалния филм, започващ с облаците, които се виждат от прозореца на самолета, Банкси с много сарказъм рекламира туристическите възможности на сектора Газа, обкръжен от три страни с бетонни стени, а от четвъртата с море с въоръжени кораби. Изход през магазина за подаръци Дебютът на Банкси като филмов режисьор „Изход през магазина за подаръци“ (Exit Through the Gift Shop) става световна сензация и е номиниран за „Оскар“ за найдобър документален филм през 2010 г., От ръководството на Американската академия за киноизкуство обачепредупреждават, че не биха наградили с престижното отличие човек, който отказва да разкрие своята самоличност. Със своя филм, Банкси се опитва да убеди публиката, че играе по правилата. Лентата проследява кариерата на един уличен артист от френски произход, Тиери Гуета, който живее в Лос Анжелис и заснема на видео всичко – или поне така ни се казва във филма. Когато Гуета и камерата му се оказват случайно въвлечени в света на уличното изкуство (в сцената го въвежда братовчед му, парижкият уличен артист Space Invader), страстта му към заснемане на всичко възможно съвпада точно с желанието на уличните артисти да документират инак тъй краткотрайното си изкуство. Той заснема величията на уличната сцена като Шепард Феъри и Swoon, докато те работят по улични покриви и тъмни улички под прикритието на нощта. Всичко това изглежда като естествена тема за един документален филм. Но непрекъснатите записи на Гуета се оказват напълно негледаеми, дори и когато, след години на непрекъсната работа, в края на краищата той успява да монтира някакво подобие на филм. „Може би той просто беше човек с психически проблеми, който по случайност имаше на разположение камера“, казва Банкси във филма. И така, Банкси решава да се заеме със събрания материал сам – или поне така ни се казва. Лишен от камерата си и подстрекаван от Банкси, междувременно

странство Гуета сам става уличен артист, измисляйки си псевдонима Mr. Brainwash и организирайки своя първа изложба в Лос Анжелис, която го превръща в сензация – като всичко това бива представено в Изход през магазина за подаръци. Самият филм се превърна в сензация на фестивала Сънданс, особено след като творбите на Банкси (включително и стилизирани изображения на оператор, заснемащ цвете) започнаха да се появяват по стените на сгради в парк Сити, Юта, където се провежда фестивалът. По-късно, по време на Берлинския филмов фестивал, Банкси се съгласи да участва в пресконференция, само за да откаже в последния момент, като вместо това беше показан видеозапис, на който той се появява в сянка и с променен глас, също както във филма, гарантирайки за неговата достоверност. Работата е там, че както Банкси, така и Гуета са доста недостоверни разказвачи на истории. Незабавно започнаха да се разпространяват слухове, че Гуета изобщо не съществува, че работи в конспирация с Банкси, или че това е самият Банкси. Дори познавачите на сцената не знаеха какво да мислят. Но всички участници във филма се кълнат в истинността му. „Разбира се, че колкото повече твърдя, че всичко това е истина, толкова повече ще изглежда, че съм участник в някаква конспирация“, заявява г-н Феъри, който е приятел на Банкси. Самият Гуета отказва да коментира – макар че той наистина съществува и в живота е същият особняк, какъвто е и във филма. „Не знам защо толкова много хора са склонни да мислят, че този филм е измислица“, писа Банкси или някой, използващ неговото име, в едно съобщение по електронната поща. „Това е истинска история, основаваща се на реални видеозаписи. Дали ме интересува това, че хората не му вярват? Никога не бих могъл да напиша толкова смешен сценарий.“ Както казва Марк Шилер, собственик на Интернетсайта woostercollective.com, занимаващ се с улично изкуство: „Това е един от случаите, при които Банкси открива чрез изкуството си, че истината е по-странна и от най-странната измислица, която някой би могъл да си представи.“ „Банкси

Брой 11, Година 4 (2015) прави филм, който е 100% като изложба на Банкси“, заявява Шилер. Банкси от своя страна твърди, че е пресилено филмът да бъде наричан негов режисьорски дебют. „Не поемам отговорност за режисурата, тъй като считам това за нечестно“, писа той. „Всъщност редакторите сами направиха цялото нещо, а аз просто се отзовах на продуцента за сцените, в които се появявам – инак само подбрах кадрите, в които силуетът ми изглежда добре.“ И все пак, добавя той, създаването на филма при всички случаи е било „много ангажиращ процес, в резултат на което моят вандализъм със сигурност пострада.“ Шилер добавя, че Банкси е бил „ангажиран при всеки детайл или аспект на създаването и маркетинга на филма.“ (Банкси казва, че го е финансирал сам, а за премиерата на филма в Лос Анжелис се появиха нови графити). В края на краищата, въпросът дали „Изход през магазина за подаръци“ е истина или не, може да се окаже без значение. При всички случаи филмът задава истински въпроси: за стойността на автентичността, от финансова и естетическа гледна точка; за това какво означава да бъдеш суперзвезда в една субкултура, изградена на избягването на мейнстрийма; за това доколко разумно тази култура оценява и възнаграждава талантите. Запитан дали един филм, който се присмива на комерсиализацията на уличното изкуство, ще намали стойността на собственото му творчество, Банкси писа: „Изглежда ми подходящ фактът, че един филм, поставящ под въпрос света на изкуството, е бил финансиран с приходи, идещи директно от същия този свят. Може би заглавието му би трябвало да бъде - Не хапи ръката, която те храни“.

странство

www.provo.bg

странство

Брой 11, Година 4 (2015)

странство

www.provo.bg

пътуване

ДВАМАТА БУНТАРИ – ФРИДРИХ II И ЛАРОШФУКО Манол Глишев Много трудно e да се избяга от клишето когато става въпрос за бунтарството. Самата дума „бунтарство“ може и да се е поизтъркала. Говорейки за бунт, най-често имаме предвид всъщност хипита, може и хипстъри със смътна политическа и никаква историческа култура, а да не говорим за физическа решителност. Признавам си, влизам грубиянски в темата, защото ми е

Брой 11, Година 4 (2015) омръзнало от празните приказки на тези хора, които отказват да възмъжеят на каквато и да е възраст. Но самата тема е благодатна, стига човек да я подхване добре. И някак естествено ми дойде на ум разпределението на Томас Карлайл: героят като божество, героят като пророк, героят като поет… Не всеки бунтар е герой. Има хора, способни на недоволство просто ей така, а това не буди симпатии. Но има и друг вид недоволство – защото бунтът винаги е резултат от недоволство. Няма доволен бунтар. Но и самото недоволство може да дойде от неочаквани хора. Бунтът, страстната воля, целенасоченото усилие за голяма промяна може да има сложни причини и да се появи у всъщност доста сложно устроени хора (всъщност това май е дори задължително). Парадоксът е, че способният да мисли сложно човек, интелигентният човек може в един момент да започне да действа по елегантно прост начин. Впрочем, това именно отличава истинската интелигентност (и истинската воля за промяна) от празното дърдорене. И ми се прииска по карлайловски да представя двама изключително неочаквани, сложно устроени и просто действащи бунтари. Мисля, че те въплъщават два човешки типа, от които е приятно и полезно да се възхищаваме. І. Бунтарят като владетел Звучи невъзможно, нали? Политик е този, който е станал в най-висока степен част от съществуващата обществена система. Държавник е този политик, чиито действия влияят върху посоката, в която системата се движи. А владетел е този държавник, който контролира скоростта и завоите. Нито един от тримата не би трябвало да е бунтар. Те могат само да загубят от успеха на какъвто и да е бунт. Но това невинаги е така и Фридрих ІІ фон Хоенщауфен е великолепно доказателство за това. Не го бъркайте с пруските крале от ХVІІІ-о столетие. Говоря за средновековния носител на няколко разпилени по цяла Европа и по цялото Средиземноморие корони. ХІІІ в. е. Цивилизацията едва-едва е започнала да се възстановява над варварска

пътуване Европа. Слънцето все още не е изгряло, но вече започва да се развиделява. И един от първите бледи лъчи над хоризонта е именно Фридрих. Това звучи неясно като написано от немски романтик, нали? За биографичните детайли ще си позволя да насоча читателя към англоезичната Уикипедия – и към прекрасната биография на Фридрих от прекрасния историк Ернст Канторовиц (на английски или немски, според предпочитанията). Но ето какво ще споделя. Моят герой (и владетел-бунтар) е с германски произход, както подобава на истински принц, но е рожба на Апенините. Впрочем, той е крал на Италия, крал на Сицилия, крал на римляните, крал на Германия, крал на Йерусалим и „свещен“ римски император. И още много неща. Най-интересното при него, за щастие, изобщо не са гръмките титли, с каквито всеки късметлия може да се сдобие просто по наследство. Важното е, че той е променил своя свят – и то може би за добро. В ХІІІ в. не е невъзможно да живееш в мир с друговерци. Само е доста трудно. На някои места и на някои позиции – особено трудно. Кралят на Сицилия царува над наистина мъчна за овладяване смес от поданици. Островът е заселен с арабимюсюлмани, гръкоезични православни, евреи и романоезични католици. Благородниците начело на кралството са от също доста странен френско-скандинавски произход. Сицилия винаги е била загадка и сцена на трагедии. Който иска да научи повече за нея, може да прочете или историята на острова от Жан-Ив Фретинье, или чудесния роман „Гепардът“ на . По някакъв невъзможен начин Фридрих ІІ издава закони, които всъщност са обичаите на различните му поданици, съобразени все пак с интересите на господаря. Придворните и войските му са от всички вери и езици. Арабските му стрелци от време на време се появяват по бойните полета на размирна Италия. Фридрих всъщност не се тревожи от това кой му служи и как изглежда, а това е новост за епохата му. Ако отворите Ларус, речникът ще ви съобщи, че този монарх е може би първата модерна личност в историята. Модерна по индивидуалистичната

www.provo.bg

си преценка за всичко. Безразличието на Фридрих към различията, ако ми бъде позволена игрословицата, никога не е грубо – напротив, той винаги подчертава свободите и не оскърбява вкусовете на подчинените си. Но това безразличие прави толкова силно впечатление в един свят, разкъсван от спорове, че всякакви авторитети са си задавали въпроса дали императорът случайно не е атеист. Атеизмът просто не е възможен у един свещен римски император и крал на Италия, увенчан с безценната Желязна корона, в която са вложени гвоздеите от Христовото разпятие. Не че Фридрих пропуска служба или не взима причастие – просто никой не е сигурен дали този така любезен с арабите и гърците мъж действително вярва в светостта на олтара. Самата търпимост в случая е донякъде скандална, макар и безспорно полезна за всички. Два века и нещо след Фридрих един относително кротък интелектуалец, Томас Мор, се опитва да замести бунта с мълчание като просто не дава израз на възгледите си. Въпреки мъдрото си решение е обезглавен. Няма обаче съд,

пътуване който да издаде присъда срещу човек, който успява да събере различни народи и езици под знамето си. Така че Фридрих не дава особен израз на религиозните (или нерелигиозните) си предпочитания. Дотук това би било просто ексцентрично или неблагочестиво като за средновековен католически монарх. Но Фридрих няколко пъти поред просто отказва да замине на кръстоносен поход. Дори не точно отказва. А не заминава. Средствата са събрани, бижутата са заложени у лихварите, папската благословия е получена, корабите са в пристанищата, войските са готови… но господарят така и не тръгва да възвръща Светите земи от неверните сарацини. Не му е в дневния ред. Вместо това той издава закони, основава медицинска академия в Соренто, потушава бунтове във владенията си, съчинява забавен трактат за изкуството на лов със соколи, отпуска издръжка на различни учени, включително и на арабски логици и картографи и изобщо се държи като че няма никакви грижи на света. Естествено, вбесените римски прелати отлъчват императора от Църквата. Отлъчването на практика освобождава васалите от клетвата им за вярност. Фридрих не се впечатлява особено. Може да си го позволи и точно това допълнително изнервя Рим. Най-сетне, след много протакане, владетелят пришива кръст на рамото си, натоварва армията си на галерите и заминава за Палестина. Сетне, вместо да влезе в бой с неверниците по примера на, да речем, Ричард Лъвското сърце, Фридрих влиза в преговори със сарацините. Дори се среща с египетския султан. И вместо да извърши безумни геройства, издейства Йерусалим мирно да стане християнско владение, всъщност нещо като открит град. Разбира се, хардлайнерите и от католическа, и от ислямска страна са шокирани от такова безчестие. Но императорът и султанът си стисват ръцете и се разделят като приятели. Най-неприятно за папската Курия е, че несъмнената религиозна заслуга

Брой 11, Година 4 (2015) е постигната по начин, който никак не се вписва в идеята за „войнстващата Църква“, при това от един учтиво, но и непоколебимо нечестив император. Почти всичко, което Фридрих прави, е в полза на любимата му Сицилия и откровено дразни папите Григорий ІХ и Инокентий V. Поданиците му понякога го наричат „чудо на света“, за враговете си е „половин сарацин“, „еретик“, „предшественик на Антихриста“ и „притежател на харем, пазен от евнуси“, макар че всъщност сякаш дори е щастлив в брака си. Съвременниците му трудно възприемат факта, че владетелят получава Йерусалим без да воюва с мюсюлманите, но е напълно способен да обсади всяко италианско градче, което се опита да премине от негова на папска страна. Най-необикновеното е това, че Фридрих дори не е някакъв внезапно полудял катар, готов да тормози католици или открито да се подиграва с религията. Той просто сам взима решенията си. Оставя всеки да вярва в каквото иска и като истински сицилианец е готов и на мирно споразумение, и на война. На фона на каноското покаяние на Хайнрих ІV, Фридрих ІІ е още по-необикновен с това, че дори не се самоосмисля като системен противник на Светия престол. Самочувствието му се основава може би само на собствените му сили и лична съвест – а не в покорство или в противовес на външен източник, какъвто и да е той. Ако това е така, то Фридрих е една от първите наистина психологически автономни личности в историята. Снори Стурлусон пише горе-долу по същото време, когато живее Фридрих, че век-два порано, в смутното време на покръстването на Норвегия, някои прочути хора не вярвали вече в боговете и още не вярвали в Христа, а се уповавали само на себе си. Възможно ли е Фридрих да споделя това състояние, толкова рядко за магическото и религиозното съзнание на Средновековието? Възможно ли е за него да се отнася стихът: „Рече безумец в сърцето си: няма Бог“? Или императорът е намерил

пътуване някакъв начин да примири в себе си вярата в Бога и пренебрежението към църковния авторитет? Няма как да го знаем. Но знаем, че и един крал може да се окаже бунтар. При това бунтар, който не руши света, а изгражда образа на един нов свят, в който лъвът и агнето могат да легнат рамо до рамо – както легендарният Артур показва кратък миг от един жадуван и невъзможен мир сред хаоса на един притъмняващ, варварски свят. ІІ. Разочарованият бунтар По своему Фридрих ІІ е успешен бунтар. Поне в рамките на живота си той постига това, което иска. Разбира се, Йерусалим пада; разбира се, следващите сицилиански крале и германски императори отново са обикновени средновековни принцове, очарователни в простотата на примитивната си рицарска гордост. Но все пак името на Фридрих и удивлението от него се запазват векове – дотам, че Канторовиц пише за него като за първия представител на мощния немски романтичен дух. Но хора като Фридрих са рядкост. Много по-често се среща типът на разочарования бунтар. Уви, мнозина на младини се бунтуват или поне си въобразяват, че се бунтуват срещу някакви недобре формулирани несправедливости, а в един момент махват с ръка и се превръщат във вкиснати старци – понякога още преди тридесетата си година. Но почти никой не е като Франсоа дьо Ларошфуко. За подробностите, както казва любимата ми учителка по история, има справочници, така че пак ще ви насоча към англо- и френскоезичната Уикипедия, която не е лошо да бъде ползвана, макар и с необходимите проверки. За себе си запазвам само няколко интересни акцента. Франсоа VІ, дук дьо Ларошфуко, принц дьо Марсийак, е симпатичен френски благородник от ХVІІ в. Великия век на Франция. Да си припомним „Тримата мускетари“ на Дюмабаща: кралицата, Анна Австрийска, съпруга на Луи ХІІІ и майка на бъдещия Луи Велики, едва се спасява от аферата с диамантите, замислена от Арман-Жан дю Плеси, кардинал

www.provo.bg и дук дьо Ришельо. Историйката е почти истинска – в смисъл, че кралицата мрази кардинала. Младият Ларошфуко, провинциален благородник с войнишки амбиции, идва в Париж (почти като д’Артанян), за да си търси щастието, тоест офицерски чин. Кардиналът щедро му предлага командуване, съответстващо на титлата му, но в изблик на налудничаво рицарско чувство към Анна (типично за епохата), Франсоа отказва. Нищо ново в подобен епизод. Има нещо сладостно в това да отхвърлиш възможността за слава заради жената, станала причина за смъртта на самия Бъкингамски херцог (поне според Дюма), но тук можеше и да приключи кариерата на бунтаря. И тогава той може би нямаше да стане бунтар. Но Ришельо и Луи ХІІІ умират, възцарява се младият Луи ХІV, който все още не е никакво Слънце, а вместо него управлява омразният чужденец Мазарини. Парижани и френските принцове не издържат на това унижение; започва метежът, наречен Фронда. Без да е нелоялен към новия крал, Ларошфуко изведнъж се оказва щастливо въвлечен в събитията. Никой не обича да го управляват италианци (дори самите италианци). Франция се бунтува, кълнейки се във вярност на своя непълнолетен монарх. Принцовете не допускат, че някакъв си пришълец ще ограничава старите им свободи така, както си го е позволявал Ришельо. Ришельо поне е бил един от тях. И ето го Ларошфуко, излязъл от обичайната си меланхолия, с шпага на кръста и генералски шарф на гърдите, обсажда крепости, от бойното поле диктува забързано писма до приятелите си в подражание на Анри ІV, събира запаси. Хубаво е да си млад, да си заговорник и пълководец. Хубаво е да имаш кауза. В края на краищата, жените понякога харесват бунтари, особено успешни бунтари, а и у дома на село е ужасно скучно. Животът невинаги дава втори шанс за войнишки подвизи. Тук обаче предателството, протакането и липсата на идеали отвращават Франсоа. Принцовете предават каузата на старите свободи. Постепенно приемат подаръци

пътуване

Брой 11, Година 4 (2015)

и титли, и се оттеглят в именията си. Фрондата се саморазпуска, французите се отегчават от собствените си вълнения (а не изпитахме ли и самите ние досадата от необходимото постоянство?). Още преди всичко да е приключило, може би меланхоличната страна на Ларошфуко взима връх у него и той, огорчен, изоставя каузата, за която е бил готов да рискува живота си може би дори без особен фанатизъм, а от едното чувство за чест… или за удоволствие. Тези френски герои от ХVІІ в. са малко трудни за разбиране днес. Станали сме прекалено практични, малко нечувствителни, а и доста страхливи. Впрочем, Франсоа би казал, че и съвременниците му са такива.

Като философ-моралист, Ларошфуко може би е по-опасен за противниците си, отколкото като военачалник. Той непрекъснато изобличава самолюбието и първоначално анонимно разпространяваните му „Максими“ непрекъснато предизвикват тревога и скандали, защото не спестяват прозрачни намеци за никое от съвременните големи имена. Най-хубавото е, че постоянно допълваната и преиздавана книга се запазва като чудесен паметник на тогавашните нрави и се чете с удоволствие днес, макар то да е примесено и с известен кисел привкус. Но колко книги не са станали скучни след триста години четене?

Е, всеки има нуждата да се затвори у дома понякога. Да се отдаде на мрачни мисли, самота, лов и съдържанието на бъчвата в килера. Ларошфуко го прави, но пък тогава старият му дух се събужда у него. О, не, той повече няма да се занимава с политика. Но той ще използва политическия си опит и разочарованието си от липсата на идеализъм у другите, за да се върне в Париж, да заживее там съобразно с ранга си и да се превърне в литературна знаменитост. Запознава се с най-важните жени на деня (Анна Австрийска ли? Коя беше тя? Ланшен сняг). Особено близък става с мадам дьо Лафайет. Платонически близък, естествено.

Ларошфуко намира себе си, намира призванието си в нещо като къса сатира. Оказва се не политик, а писател. Популярен и дразнещ. Може би нещо като съвест на поколението си. Едновременно неприятен за цензурата и подмазвачите в двора и много талантлив коментатор на ежедневието. Наложило му се е да си създаде тази малко неудобна слава, след като се е провалил в далеч по-героична кауза. У разочарования бунтар може би винаги остава усещането, че гроздето е кисело. Но и от това има нужда, защото иначе за епохата на Луи ХІV щяхме да знаем много по-малко – и то откъм скучно официозната страна, пълна с перуки, бюстове и фанфари.

Но той е духовит, язвителен и мрачен, а тя е чувствителна, наблюдателна и спокойна, така че не могат да не си допаднат. Мъдростта й лекува сърцето му (винаги е приятно да лекуват сърцето ти), а острият му език възпитава стила й. И двамата стават писатели. Вдъхновяват се един друг. Докато тя пише романи („Принцеса дьо Клев“, „Принцеса дьо Монпансие“, „Заид“), дукът се отдава на „Максими и размисли“. И двамата не са особено ласкави към човешкия род, но мадам дьо Лафайет все пак е изпълнена с разбиране към слабостите, които Ларошфуко остро напада. Може би това е нормално за разочарован член на една не точно победена, а самопобедила се фракция.

Ето ги моите двама бунтари – кралят и писателят. Държавникът и проваленият политик. Агностикът (или атеистът) и наблюдателят на нравите. И двамата от благороден произход, и двамата смели по своему, и двамата доста странни като фигури именно на недоволството и стремежа към промяна. Привилегиите не само не ги заслепяват, а им позволяват да търсят своите промени, своите каузи съзнателно и с пълно отдаване на силите. В крайна сметка, това е свободата – да можеш да се отдадеш на каузата си по пълноценен, независим начин. Това само по себе си е повод за радост.

пътуване

www.provo.bg

съществуване

ОБСАДЕНАТА СТОЛИЦA Мая Ценова

В началото беше… Фатима Джабер. Палестинка е, но се представя като „дъщеря на лагера“ – като че ли има един единствен палестински бежански лагер… Трябваше да мине време – немного – за да разбера какво всъщност означава това. Миналото лято Фатима с гордост показа безценния виртуален подарък, който беше получила – снимка на деца от лагера „Ярмук“, които – като няма как иначе да й кажат, че я обичат, просто й го бяха написали заедно с името й върху листове,

Брой 11, Година 4 (2015)

откъснати от ученически тетрадки… В един момент Фатима сподели и идеята – да организираме концерт – по „скайп“ на един палестински пианист от обсадения лагер. Сетне дойде Лагерът (с главна буква – амалгама между нарицателно и собствено име). В огнения ад на лятото, в потока сирийски бежанци от дамаските квартали в съседство, в разговор по телефона с деца на нейни близки стана ясно, че момчетата спят на улицата – защото в стаите им „спят жените и момичета“ от новодошлите („Да оставим тях да спят на улицата ли?!“). Постепенно образът на „Ярмук“ започна да се изпълва със собствени имена. „Децата на Лагера“ – които, независимо от възрастта си, обичайно се обръщат

съществуване към Фатима с „мамо“. После сред тях взеха да се открояват поети, художници, музиканти.. Поетите… Абдул Рахман Калак. Сигурна съм, че с радост щеше да участва в подготвяния от нас импровизиран концерт. Но нямаше как – „Ярмук“ е в обсада. А колкото и да се опитваме, ние дори не можем да си представим битието такова, каквото го живеят там. При втория ни – виртуален – разговор Абдул Рахман ми писа: „Извини ме, опитах се да не те карам да чакаш, но по пътя имаше малко трудности, докато стигна до вкъщи, Има много бариери, на които те спират за проверка. Претърсваха ме, но търсеха единствено куршуми и бомби. Не разбират какво нося по листовете си. Или както казва писателката Гада Самман: „Ако бяха претърсили главата ми, щяха да я конфискуват.“ (нека добавя: Абдул Рахман е 18 годишен!)

www.provo.bg Художниците: „Ярмук“ започна да разговаря с нас и от Норвегия – там живее в момента синът на лагера Анас Саляма. А тези дни той излага свои работи в Берлин, изложбата му се нарича „Приказка и чаша кафе от „Ярмук“, а по програма точно докато ние в София ще слушаме пианото на Айхам, Анас Саляма би трябвало да има среща със своята берлинска публика – на която да разкаже отново за „Ярмук“ – да добави слово към образите от своите картини. Поантата обаче сложи Омар Ахмад, художник карикатурист от „Ярмук“, когото „бежанството и войната са отвели в Индия“: „Искам да ти кажа нещо за палестинската същност на „Ярмук“ – писа ми той. – За нас лагерът „Ярмук“ е кътче от Палестина. Той е люлката и опората ни до деня на завръщането. Той представлява Палестина с всичко, което сме наследили от бащите и дедите си.“

съществуване

И тук се вмести образът на Айхам Ахмад. 27-годишен, пианист и учител по музика, повече от две години обсаден със семейството си в лагера. Параметрите на тази обсада – колкото и да ги повтаряме: стотици дни с прекъснато водоснабдяване, ежедневно спиране на тока – години наред, по няколко месеца недопускане на хранителни продукти, изобщо не бихме могли да си представим. Но още потрудно е да си представим, че в такива условия човек може да оцелява, като свири на акордеон и на пиано, за да изпраща – на околните и на света – посланието: „Жив съм и обичам живота! Пея за вас, за родината, за любовта, за красотата.“ (Айхам започва всеки свой ден, като пише това отново и отново на стената си във „Фейсбук“. А как се добира до „Фейсбук“ – с динамо за електрически ток, снабдено с педали, чрез което се зарежда акумулатор за автомобил…

Брой 11, Година 4 (2015)

Идеята дойде от Движението за спасяване на обсадените в „Ярмук“, организирано спонтанно в страните в света, където има бежанци от лагера: да се направи символичен пробив в блокадата на „Ярмук“ чрез концерти, предавани по „скайп“ директно от обсадения лагер до различни точки на земното кълбо. Не преувеличавам: досега такива импровизирани концерти са осъществени за Швеция, Германия и Газа – от обсадения от две години „Ярмук“ за обсадената от 8 години Газа. Подготвят се концерти и за Испания и Италия. Миналата неделя с вдъхновението, помощта и участието на Фатима Джабер ние от Форума за арабска култура дадохме възможност песента на „Ярмук“ да достигне и до софийска публика. Не знам как да благодарим също на Магдалена Малеева и Тенис център „Малееви“, които ни отвориха вратите си, предоставяйки ни всичко необходимо за осъществяване

съществуване на замисъла. Оттам насетне дойде ред на развълнуваните слушатели, които не просто слушаха, а съпреживяваха и песните, и думите на Айхам, 10-годишната Шухд и 11-годишния Мохаммад. В очите на всички припарваше от болка и безсилие, че през екрана няма как да им подадем нито хляб, нито цвете. Но искреността се предаде и в двете посоки и Айхам не престана да се усмихва и да повтаря, че песента вдъхва вяра и сила, топлина в студа и смелост под снайперистките куршуми. И че няма да остане недопята. Накрая слушателите се подредиха на опашка пред камерата на лаптопа, за да разменят лично дума или усмивка с изпълнителите. На опашката стояха и милата Вяра Деянова-Иванова, която снима за бТв целия концерт, и 4-годишният Тимур, който държеше малко тефтерче, отворено на страница с детска рисунка, а майка му ни обясни, че по време на концерта Тимур нарисувал тази къщичка за хората в „Ярмук“, чиито къщи са разрушени – да заживеят в нея с децата си… На хиляди километри в един бежански лагер, потънал в разруха, тъмнина, студ и убийствен глад, един палестинец намери усмивка и благодарност за всеки от

www.provo.bg опашката в София. А аз си мислех: ето, това е „Ярмук“ – лагера, който наричат „столицата на палестинската прокуда“. Толкова много любов, жизнерадост и воля за живот са обсадени в него вече втора година. Но може ли обсадата да бъде посилна от тази огромна съзидателна енергия! Пианото на Айхам Ахмад, което звучи от вътрешността на обсадата, измежду разрушенията, не е просто изкуство. Не е просто себедоказване. То е въплъщение на „явлението „Ярмук“. За него Мина Иванова, пианист и преподавател по пиано, каза: „Звучи вселенски симфонично, Майче.“ Но нима това не значи, че самата Палестина звучи като част от вселенската симфония? И че и за нея трябва да има място във вселенската симфония? Ето, така явлението „Ярмук“ се оказва тъждествено с явлението Палестина. За мен то е нещо като магнита – на каквито и парчета да го разрязваш, всяко от парчетата съхранява свойствата и качествата на цялото… Така миналото лято „бяхме Газа“, в тоя момент „сме „Ярмук“, но в това няма капчица противоречие. Има много любов. И тя е споделена…

100

ЕРИК КАНТОНА – ЖИВОТ С ВИСОКО ВДИГНАТА ЯКА Владислав Христов Да носиш високо вдигната яката си не е просто мода, това е начин на живот. Това е да не се примиряваш с порядките и установените правила, да ги нарушваш за да създеш свои собствени. Ерик Кантона го направи във футбола, доказвайки, че всеки човек може да го поститне стига да тръгне по пътя на смелостта. „Аз не играя срещу конкретния отбор. Играя, за да се боря срещу загубата”, след тези думи няма как да не бъдете на негова страна. От пещерата до зелената трева Ерик Кантона е роден на 24 май 1966 г. в

Брой 11, Година 4 (2015)

Марсилия. Израства в квартал, намиращ се до планински масив. Къщата му някога е била пещера в подножието на масива. По време на Втората световна война нацистите са я превърнали в база. През 1955 г. дядото на Кантона пристига от Сардиния и преустройва пещерата в дом. В последствие около пространството е построена къща. Ерик живее живот на момче, което тича из планините и преследва кокошки. Кантона започва футболната си кариера в SO Caillolais, неговия местен отбор. Първоначално Кантона започва да върви по стъпките на баща си и често играе като вратар, но неговите креативни инстинкти се проявяват и той започва да играе по-често на предни позиции. Кантона изиграва повече от 200 мача за SO Callioais. Със своите 188 см. и завидни технически способности, той става юноша на прочутата футболна академия на „Оксер“. Дебютира за първия отбор през 1983 г. и до 1988 г. записва 82 мача и 23 гола там, като през сезон 1985/86 е под наем в „Мартиг“ (15 срещи и 4 попадения). През 1988 г. преминава в гранда „Олимпик“ (Марсилия) за рекордна за

100 времето си трансферна сума от 22 милиона френски франка. След като се забърква в няколко скандала, е преотстъпен първо на „Бордо“ (11 мача/6 гола), а след това на „Монпелие“ (33/10). По време на благотворителен мач между „Олимпик“ Марсилия и „Торпедо“ Москва през 1989 г. Кантона подивява, заради това, че треньорът го е сменил. Той изритва топката в публиката, след което символично захвърля и фланелката на „Олимпик“ на земята. Кантона вбесява ръководството на клуба. Той бива отстранен от отбора за месец, след което е отдаден под наем в „Монпелие“. Там пък хвърля обувка в лицето на свой съотборник, който се осмелява да го критикува след един мач. През 1990 г. се завръща в родния си град и помага за спечелването на титлата, но постоянно се кара с треньора Раймонд Гьоталс и президента Бернар Тапи, така че в крайна сметка е трансфериран в „Ним“. В „Олимпик“ общо записва 40 мача и 13 гола и два пъти става шампион (1989 и 1991). Като играч на „Ним“ има 16 срещи и 2 попадения. През декември 1991 г. в един мач на отбора хвърля топката по съдията и е привикан на среща с Дисциплинарната комисия на Френската футболна федерация, където е наказан да не играе един месец. Реакцията на футболиста е да отиде до всеки от членовете на комисията и в лицето да го нарече „идиот“. Тогава санкцията е удължена на два месеца. По време на своето наказание Кантона се откъсва напълно от футбола. Вместо да тренира той предпочита да се разхожда по плажа и да рисува. Ерик обявява оттеглянето си от състезателна дейност на 25-годишна възраст. Националният треньор по това време Мишел Платини успява да го убеди да преосмисли решението си, а по съвет на тогавашния помощник на селекционера Жерар Улие и на своя психоаналитик Кантона решава да заиграе в Англия. Един луд французин на Албиона През 1992 г. Кантона отива на проби в „Шефийлд Уензди“. В един приятелски мач той вкарва три гола за победата на своя отбор с 4:3. Французинът очаква моментален договор, но мениджърът Тревор Френсис

www.provo.bg решава, че трябва да го наблюдава още, за да му предложи договор. Естествено Кантона няма никакво намерение да се доказва допълнително на някого и в крайна сметка преминава още същата година в „Лийдс“. Докато играе в отбора Кантона живее в малка къща в краен квартал заедно със своята съпруга и 5-годишния си син. Повечето му съседи са индийци, пакистанци и имигранти. Кантона обаче споделя, че всеки един от тях е бил много топъл човек, винаги проявяващ уважение към него: „Домът ми определено не беше луксозен. Съседите ми обаче бяха топли и щедри хора. И до днес бих предпочел онази малка къщичка с хубава градина, пред онези огромни викториански имения, които сигурно бързо щяха да ми омръзнат“. В „Лийдс“ той допринася за титлата на отбора преди всичко с асистенциите си към голмайстора Лий Чапман, но отбелязва и два хеттрика – при победата с 4:3 срещу „Ливърпул“ за трофея „Чарити Шийлд“ и за разгрома над „Тотнъм“ с 5:0 в първенството. Общо за „Лийдс“ прави 35 мача с 13 гола. Ерата Юнайтед Кантона пристига в Юнайтед през 1992 г., а тогава ситуацията в клуба не е никак лека. „Червените дяволи“ са на 9-то място в таблицата, а нападателят Дион Дъблин, който Алекс Фъргюсън е купил през лятото си чупи крака. Мениджърът иска да привлече Алън Шиърър, но той отказва. По време на един разговор между Фъргюсън и директорът на клуба Мартин Едуардс, в председателския офис се обажда представител на Лийдс, който пита за евентуален трансфер на Денис Ъруин. Едуардс контрира с въпрос за евентуален трансфер на нападателя на Лийдс Лий Чапман. Фъргюсан обаче написва на една салфетка друго име, за което кара директорът да попита. Става въпрос за Кантона. След един час сделката вече е уговорена и французинът отива на „Олд Трафорд“ за сума от 1,2 млн. паунда и се превръща в една от най-големите легенди на клуба за всички времена. За „червените дяволи“ той записва общо 185 мача и 82 гола във всички турнири, печели 4 титли във Висшата лига (1993, 1994, 1996, 1997), 2

100

Купи на ФА (1994, 1996) и 3 трофея „Чарити шийлд“ (1993, 1994, 1996). Рой Кийн разказва интересна история за времето си с Кантона в Манчестър Юнайтед. Преди всеки играч е получавал чек по 800 паунда за работата си с клубната телевизия и клубното списание. Футболистите имали традиция в края на месеца да пускат всички чекове в една шапка и да разиграват томбола. Състезателят чийто чек бъде изтеглен последен прибира всички пари. В играта не участвали повечето от юношите на клуба, сред които Дейвид Бекъм и братята Невил, които не можели да си позволят да загубят парите. Веднъж Кантона спечелил 16 000 паунда. Той обаче не ги прибрал за себе си, а веднага ги разделил с Ники Бът и Поул Скоулс, поздравявайки ги за това, че се осмелили да участват в играта, въпреки, че към онзи момент не са можели да си го позволят. Бляскавата кариера на Кантона в Юнайтед е частично помрачена от инцидента на 25 януари 1995 г., когато със скок изрита псуващ го фен на „Кристъл Палас“ на стадион „Селхърст Парк“, за което

Брой 11, Година 4 (2015)

е наказан да не играе 8 месеца, а граждански съд го осъжда на две седмици поправителен труд. Кантона шокира всички като вместо да се извини, заявява, че съжелява, че не е ударил привърженика на „Кристъл Палас“ по-силно. По-късно футболистът признава, че никога не е съжалявал за стореното и че този ритник е бил от най-щастливите моменти в живота му. „След мача стана страшно около дома ми. Навсякъде имаше журналисти.Направиха голяма драма, а аз бях актьорът в нея. Не мисля, че е станало кой знае какво. Исках да го направя и го направих. Не се смятам за модел за подражание. Не съм добър пример и го знам. Животът е цирк и всеки прави каквото си иска“, твърди французинът. След изтичане на санкцията, Кантона се въръща и помага за поредната титла на „Манчестър Юнайтед“. Сбогом на футбола На 18-ти май, 1997 г. точно седмица, след като е спечелил своята 5-та титла на Англия, Кантона обявява, че възнамерява да се оттегли от футбола. Тогава е на 30 години.

100 Това е края на една звездна спортна кариера, пълна с мрачни периоди и моменти на огромен триумф. „Топката е като жената — обича ласките”, твърди Ерик и с тази своя мисъл остава в сърцата на феновете си. Кантона постига огромни успехи на клубно ниво, но не така стоят нещата с националния отбор на Франция. За страната си французинът има 45 мача и 20 гола в периода 1987 – 1995, но никога не успява да участва на Световно първенство. Последната му среща с екипа на „петлите“ е прочутата загуба от България с 1:2 в квалификациите за САЩ’94. Въпреки всичко, Пеле включва Кантона в своя списък с най-великите 100 футболисти на всички времена. Кръвта вода не става Независимо, че Кантона напуска демонстративно футбола, той не остава далече от великата игра. Плажният футбол бързо обзема живота на французина. Само месец, след като се оттегля от професионалния футбол, неговият брат го подтиква да поиграе професионално малко плажен футбол. Впоследствие той става треньор и през 2005 г. извежда националния отбор по плажен футбол на Франция до световната титла. Това е едва втория случай, в който тя се печели от отбор, различен от Бразилия. Според него плажният футбол е начин, подценявани професионални футболисти да покажат реалния си потенциал. „Това са атлети от най-високо ниво. Те идват от футболните академии и за тях плажният футбол е начин да поправят грешките, които са допуснали като футболисти“ . През 2010 г. Кантона се завръща в света на футбола, поемайки поста футболен директор във възродения „Ню Йорк Космос“. Да слушаш сърцето си През годините, Ерик Кантона при всеки удобен случай показва, че не го е страх от това да изказва своите твърди политически позиции, така често влиза в полезрението на медиите. Както той самият обича да казва “Когато хората говорят за теб, това значи, че съществуваш”. Кантона не се свени да

www.provo.bg критикува банките, ФИФА и държавите с ниски нива на спазване на човешките права. Ерик дори обмисля да се кандидатира за президент на Франция през 2012 г., след като участва в кампания за хвърляне на светлина върху живота на бездомниците. Доста често работи и с „Амнести Интернешънал“. Кантона атакува и организацията около Световното първенство във Бразилия, като заяви, че е било по-честно всички милиарди за нови стадиони да бъдат дадени за училища и болници. Решението на ФИФА Световното първенство по футбол през 2022 г.. да се проведе в Катар той определя по следния начин: „Когато дадоха Световното първенство на Катар, те показаха на света , че не им пука особено за спорта“. В края на 2013 г. Кантона заявява, че не би работил като селекционер на френския национален отбор по футбол. „Да стана треньор на Франция? Не, благодаря! Трудно се ръководят футболисти, които се събират само веднъж за една седмица на два месеца и не играят в един отбор. В този план е понятна силата на Испания – в отбора на тази страна има осем футболисти на Барселона, които тренират заедно през цялата година. Ако говоря за работа в големия футбол, то аз с радост бих поработил в някой малък клуб. Например в „Сент Етиен“, шеговито отбелязва Кантона. В същото време, той не оставя далече и от събитията, които се случват в неговата родина. По повод терористичната атака в хумористичното издание „Шарли Ебдо“, Кантона призова хората да не се настройват срещу мюсюлманите. „Това, което стана преди дни, не трябва да бъде използвано срещу исляма. Мюсюлманите са хора като нас, а фанатици има във всяка религия. Трябва да се мисли дългосрочно по тези въпроси, а не да се съдят група хора. Те може да са провокатори, но не трябва всички да страдат заради тях. Всичко е икономически проблем. Знаете ли каква криза е имало преди Хитлер да вземе властта? Хората изпадат в отчаяние, когато животът им е труден. Тъжно е, че някои намират надежда в това, но тези хора не са виновни. Ако в обществото има повече примери за подражание, младите няма да си

100 мислят за такива лоши неща“, коментира Кантона. Като на кино Паралелно с футболната си кариера, Кантона проявява голям интерес към реализирането си като актьор. След като приключва с футбола той играе ролята на френски посланик в историческата сага „Елизабет“, а след това се снима във френския екшън „Муки“. Впоследствие се отчита с различни роли в разнообразни филми и сериали.„Чувствам се наистина щастлив в света на въображението. Може би така усещам по-добре и реалността. Според мен футболът, киното и фотографията винаги са представлявали начини, по които мога да изразя себе си. Важно е да научиш различните техники, но не смятам, че те са най-важни. По някога е добре, когато нещо не е чак толкова перфектно. Като красотата е. Когато нещо е твърде перфектно, то престава да е красиво“. В края на март 2015 г., стана ясно, че Кантона, изявяващ се през последните години като актьор, ще играе в комедия, озаглавена The Mermaid Man (Мъжът русалка). Британският филм ще разказва за приключенията на мъжки отбор по синхронно плуване (каквато дисциплина за мъже всъщност няма). Героят на Кантона е вдовец, който събира няколко безработни несретници и сформира отбор, за да се яви на международно състезание в Лондон. Той прави това в памет на починалата си съпруга, приживе шампионка в дисциплината. Както си му е реда, мъжете русалки в крайна сметка ще оберат аплодисментите на публиката и ще получат признание от съдийското жури. Действието се развива през 80-те години на XX век във Великобритания, когато в резултат на новата икономическа политика на Маргарет Тачър много британци загубват работата си. Малко или много, всеки може да си направи сам сметката, от 1997 до 2015 г. Кантона е участвал като актьор или режисьор в 30 филма. Кой футболист би се похвалил с това? Интелигентният бунтар Легендарният футболист изпитва необяснима

Брой 11, Година 4 (2015) любов към книгите и това едва ли някога ще се промени. Любимите му книги са „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд и „Нарцис и Голдмунд“ от Херман Хесе. „Това са книги за желанията и малките гласове в нас, които ни казват да не ги следваме. Това са историите за битката между личностите, които се борят вътре в нас. Целият ми живот представлява това. Наистина обичам дебелите класически книги. Дориан Грей може да е и забавен“, заявава с усмивка интелигентният бунтар.

100

www.provo.bg

“

Когато хората говорят за теб, това значи, че съществуваш

“ 63

изход

Брой 11, Година 4 (2015) и неспестяващ истините човек. За Буковски Жан-Пол Сартр заявява, че е най-големият поет на Америка, а Хемингуей просто: „Проклетата гениалност…“. Много неща са казани за него – и хубави, и лоши. Буковски или ще го обикнеш, или ще го намразиш. Най-добре произведенията му описва един коментар на в. „Обзървър“: „Във времена на конфронтизъм Буковски пише за онези хора, чието съществуване никой не желае: грозните, самотните, лудите.“ Кога започнахте да пишете? На колко години? На кои автори се възхищавахте?

ЧАРЛЗ БУКОВСКИ:

ГЕНИАЛНОТО СЕ СЪСТОИ В ТОВА, ДА КАЖЕШ НЕЩО ДЪЛБОКО, ПО ПРОСТ НАЧИН Превод: Заря Божкова Източник: Bukowski.net Чарлз Буковски е не само символ на бунта срещу всяка една система, но и автор, който с творчеството си освободи милиони свои читатели. Поет, бохем, пияница, женкар, побойник, комарджия, но преди всичко искрен

Първото нещо, което си спомням, че съм написал някога, е за един немски пилот с изкуствена стоманена ръка, който застрелял стотици американци, докато е бил във въздуха, по време на Втората световна война. Това беше написано на ръка с химикалка и зае всички страници от един огромен бележник със спирала. Тогава бях на около 13 и бях в леглото, покрит с циреи – найтежкият случай, който докторите някога са виждали. Тогава нямаше писатели, на които да се възхищавам. Оттогава това са: Джон Фанти, Кнут Хамсун, „Пътешествие до края на нощта” на Селин; Достоевски, разбира се; Джефърс – само дългите поеми; Конрад Ейкън, Катул… не много. Вдъхновявах се предимно от момчетата, които правят класическа музика. Беше хубаво да се прибера вкъщи от фабриката вечерта, да си сваля дрехите, да се покатеря на леглото в тъмното, да се напия с бира, и да ги слушам. Как пишете? На ръка, на пишеща машина? Преработвате ли текстовете? Какво правите с черновите? Вашите стихотворения понякога създават впечатление, че не са мислени прекалено дълго. Така ли е наистина? Колко страдание и пот на човешкия дух са хвърлени в писането на едно такова стихотворение? Аз пиша директно на пишещата машина. Наричам я моят „автомат“. Удрям клавишите силно, обикновено късно през нощта, докато

изход пия вино, слушам класическа музика по радиото и пуша индийски цигари бийди. Правя промени, но не много. На следващия ден отново напечатвам поемата и автоматично променям едно или две неща, махам някой ред, или събирам два реда в един, или един разделям на два отделни, такива неща – за да стане поемата по-силна, по-балансирана. Да, писането идва на момента, рядко знам какво ще напиша, когато седна. Не хвърлям много страдание и пот в това. Писането е лесно, живеенето понякога е трудно. Когато сте навън носите ли тетрадка със себе си? Записвате ли набързо вашите идеи, в момента, в който се появят, или ги съхранявате в главата си за по-късно? Аз не нося тетрадки и не съхранявам съзнателно идеи. Опитвам се да не мисля за това, че съм писател, и съм доста добър в това. Аз не харесвам писателите, но същевременно не харесвам и застрахователните агенти. Какво влияние е имал алкохола върху работата ви? Хм, не мисля, че съм написал стихотворение, когато съм бил напълно трезвен. Но съм написал няколко добри или няколко лоши под чука на смъртоносен махмурлук, когато не бях сигурен дали още едно питие или острие е подобрият избор.

www.provo.bg опитвам. Почти винаги мога да напиша велико стихотворение, стига да съм загубил някъде между 150 и 200 долара. Нуждата от изолация? Работите ли найдобре, когато сте сам? Повечето от вашите стихотворения са свързани с преминаването от състояние на любов/секс към състояне на изолация. Това съвпада ли с начина, по който трябва да стоят нещата, за да пишете? Обичам самотата, но аз не се нуждая от нея, до такава степен, че да изолирам някого, за когото ме е грижа, само и само да мога да нипиша няколко думи. Предполагам, че ако не мога да пиша, при всякакви обстоятелства, то тогава аз просто не съм достатъчно добър за това. Някои от моите стихотворения показват, че съм ги писал, когато съм бил сам, след раздяла с жена, а аз съм имал много раздели с жени. Имам нужда да съм сам поскоро, когато не пиша, отколкото когато пиша. Писал съм, докато деца са бягали из стаята и са ме пръскали с водни пистолети. Това по-скоро помага, отколкото да пречи на писането: част от смеха влиза в написаното. Има едно нещо обаче, което наистина ме дразни: да чувам силния звук от нечий телевизор, от някаква комедия с изкуствен смях. Изглежда, че има тенденция да ви възприемат като водачът на поетите-отшелници.

Случвало ли ви се е да имате сухи периоди, където да не пишете изобщо? Ако е така, колко често? Какво правите по време на тези периоди? Има ли нещо конкретно, което Ви помага да се върнете обратно в ритъм?

Не мога да се сетя за други поети-отшелници освен за един вече починал – Джефърс (Робинсън Джефърс). Останалите искат да се лигавят и да се прегръщат един друг. Струва ми се, че аз съм последният от поетите-отшелници.

Сух период за мен означава, може би, две или три нощи без да пиша. Може би имам такива периоди, но не ги осъзнавам и продължавам да пиша, само където написаното вероятно не е много добро. Но понякога ми е ясно, че не върви както трябва. Тогава отивам на хиподрума и залагам повече пари от обикновеното, и крещя и злоупотребявам с моята жена. И най-добре е, да загубя на хиподрума без да се

Мислите ли, че се пише прекалено много поезия днес? Как бихте характеризирали, и каква според Вас, е лошата поезия? Какво представлява добрата поезия днес? Има прекалено много лоша поезия, която се пише днес. Хората просто не знаят как да напишат едно право изречение. Това е трудно за тях; това е като да се опиташ да задържиш

изход ерекцията си, докато се давиш, не всеки може да го направи. Лошата поезия идва от хора, които сядат и почват да мислят. Сега ще напиша стихотворение. И то се получава по начин, по който те си мислят, че едно стихотворение трябва да да стане. Вземете една котка. Тя не си мисли, добре, аз съм котка и сега ще убия тази птица. Тя просто го прави. Добра поезията днес? Ами, такава пишат два котарака, наричат се Джералд Локлин и Роналд Кордж. Въпреки, че Вие пишете стихотворения с дълбоко значение, те рядко излизат извън периферията на вашите собствени психосексуални размишления. Интересува ли Ви политиката, международните отношения, съзнателно ли ограничавате нещата, за които ще пишете, и тези, за които няма да пишете? Аз снимам и записвам това, което виждам, и което ми се случва. Аз не съм гуру или водач, по никакъв начин. Аз не съм човек, който търси отговор в Бог или в политиката. Ако някой друг иска да свърши мръсната работа и да създаде един по-добър свят за нас, и този човек може да го направи, бих го приел. В Европа, където моята работа се приема доста добре, различни групи ме обвиняват, революционери, анархисти, и така нататък, за това, че пиша за обикновения човек от улицата, но в интервюта, които съм давал там, аз трябваше да се отрека от съзнателна връзка с тях, защото няма такава. Аз съчувствам на всякакви хора по света, в същото време, те ме отвращават. Какво мислите, че един млад поет, който тепърва започва, трябва най-вече да знае? Той трябва да разбере, че ако напише нещо, което го отегчава, то също би отегчило и много други хора. Няма нищо лошо в поезията, която е забавна и лесна за разбиране. Гениалното се състои в това, да можеш да кажеш нещо дълбоко по прост начин. Той трябва да стои далеч от часовете по творческо писане и да разбере какво се случва около него. За младия поет лош късмет би бил да има богат

Брой 11, Година 4 (2015) баща, ранен брак, преждевременен успех, или способността да прави много неща добре. През последните няколко десетилетия в Калифорния живеят много от нашите найнезависими и свободомислещи поети като Джефърс, Рексрот, Пачън, дори и Хенри Милър. Защо е така? Какво е отношението ви към Изтока, към Ню Йорк? Ами, тук има малко повече пространство, дълга плажна ивица, много вода, усещане за Мексико, Китай и Канада, Холивуд, слънчев загар, звезди превърнали се в проститутки. Не знам, наистина, предполагам, че ако задникът ти замръзва за определен период от време, е по-трудно да бъдеш свободомислещ поет. Да бъдеш поет, който не го е страх да изрази това, което мисли, е голям риск, защото изкарваш себе си на показ, а това предизвиква много по-силна реакция, отколкото ако пишеш, че душата на майка ти е като поле от маргаритки. Ню Йорк, не знам. Пристигнах там със 7 долара, без работа, без приятели, и без професия, освен като общ работник. Предполагам, че ако бях започнал от по-високо ниво, вместо от дъното, можеше да се смея повече. Останах три месеца, сградите и хората ме плашеха ужасно много, а аз съм скитосвал из цялата страна при същите условия, но Ню Йорк беше някакъв ад, тотално. Начинът, по който интелектуалците на Уди Алън страдат в Ню Йорк, е много по-различен от това, което се случва на хора като мен. Никога не съм правил секс в Ню Йорк, дори жените не ми говореха. Единственият път, когато съм правил секс там, беше когато се върнах след 30 години и бях взел жена със себе си, ужасна жена, останахме в Челси, разбира се. Сега един изтъркан въпрос. Кой е найвеликият жив поет? Не е изтъркан. Труден е. Ами, имаме Езра… Паунд, имаме Т.С. Елиът, но и двамата спряха да пишат. От все още пишещите поети бих казал… А, Лари Айгнър. Наистина ли?

изход Да. Знам, че никой друг не е казвал това. Това е, което мога да се сетя. Какво мислите за поетите хомосексуалисти? Хомосексуалистите са деликатни и лошата поезия е деликатна, а Гинсбърг промени нещата като направи хомосексуалната поезия силна поезия, почти мъжка поезия. Но в дългосрочен план хомото ще си остане „хомото“, а не „поетът“. Писали сте къси разкази, романи. Те идват ли от същото място, от което и вашите стихове? Да, няма голяма разлика – само формата и дължината на редовете. Късият разказ ми помогна да си платя наема, а романът беше начин да изразя колко много различни неща могат да се случат на един и същи човек по пътя към самоубийството, лудостта, старостта, естествената и неестествената смърт. Припознавате ли се в лирическия герой от вашите стихотворения, и до каква степен смятате, че той отразява Буковскичовекът? С други думи, Вие ли сте човекът, който ни представяте във вашите стихове? Нещата са се променили малко: това, което е било някога, не е това, което е сега. Аз започнах да пиша поезия на 35-годишна възраст, след като излязох от спешното отделение на окръжна болница в Лос Анджелис, и то не като посетител. За да накараш някого да прочете твоите стихове, трябва да бъдеш забележим, така че аз започнах да бъда непослушен. Пишех гадни (но интересни) неща, които караха хората да ме мразят, които ги караха да бъдат любопитни да знаят, кой е този Буковски. Пикаех върху полицейски коли, подигравах се на хипитата. След второто ми литературно четене във Венеция, Калифорния, грабнах парите, скочих в моята кола, пиян, и карах по тротоарите с 90 км/ч. Правил съм купони вкъщи, които бяха прекъсвани от полицаи. Един професор от Калифорнийския университет ме покани в дома си за вечеря. Съпругата му беше сготвила хубаво ястие, което изядох, а след това отидох

www.provo.bg и счупих порцелановия им сервиз. Постоянно бях пиян. Една жена ме обвини в изнасилване, кучката. Междувременно, аз написах за повечето от тези неща, беше моята личност, това бях аз, но не бях напълно аз. Както си минаваше времето, проблемите и действията идваха от само себе си и не се налагаше да ги предизвиквам, писах за това и то е по-близо до моята личност. Всъщност, аз не съм труден човек, а сексуално, в по-голямата част от времето, съм душица, но много често съм отвратителен пияница и ми се случват много странни неща, когато съм пиян. Не мога да го обясня много добре и отнемам прекалено много време вече. Това, което се опитвам да кажа, е, че колкото повече пиша, толкова по-близо съм до финалната права към ада. Аз съм на 93 % човекът, когото представям в моите стихотворения. Другите 7% идват оттам, където изкуството е по-добро от живота, наречете го музика за фон. Вие често споменавате Хемингуей, изглежда, че имате някакво отношение към него, към творчеството му. Някакъв коментар? Предполагам, че за мен Хемингуей е това, което е и за много други: пасва добре, когато сме млади. Гъртруд Стайн го научи на много неща в писането, но мисля, че той се подобри много след това. Хемингуей и Сароян знаеха как да пишат, да омагьосват. Проблемът беше, че Хемингуей не знаеше как да се смее, а Сароян беше сладникав. Джон Фанте също пишеше добре и беше първият, който знаеше как да вкара страст, емоция, без да й позволи да разруши идеята. Аз говоря за съвременници, които пишат просто. Наясно съм, че Блейк някога беше важен. Така че, когато пиша за Хемингуей, то понякога е на шега, но аз може би му дължа повече, отколкото бих искал да си призная. Ранното му творчество беше много плоско, не можеше да се извлече нищо от него. Но сега получавам много повече като чета за живота и провалите му, а това е почти толкова добро, колкото да четеш за Дейвид Хърбърт Лорънс. Да преминем към по сериозни въпроси, според Вас какво влияние има Мики Маус върху Американското въображение?

изход

Брой 11, Година 4 (2015)

Трудно. Трудно, наистина. Бих казал, че Мики Маус е имал по-голямо влияние върху американското общество отколкото Шекспир, Милтън, Рабле, Шостакович, Ленин и/или Ван Гог. Те не говорят нищо на американското общество. Дисниленд остава основната атракция в Южна Калифорния, но гробището остава нашата реалност.

правило, е полу-човек, женчо, не е истински човек, той не е способен да води истински мъже, когато става дума за кръв или смелост. Знам че тези неща звучат анти, но аз трябва да кажа какво мисля. Ако задаваш въпроси, трябва да получиш отговори.

Защо не харесвате хората?

Не, разбира се, че не. В по-универсален смисъл, ние получаваме само едно. Сещате се… надгробен камък, ако имаме късмет. Ако не, зелена трева.

Че кой ги харесва? Покажете ми този човек и аз ще ви покажа защо не харесвам хората. Точка. Междувременно, трябва да си взема още една бира. Колко пъти са ви арестували? Откъде да знам? Не много, 14-15 може би. Аз си мислех че съм жилав, но всеки път като ме прибират, ме стяга стомаха, не знам защо. Буковски, как виждате бъдещето сега, когато всички искат да публикуват Буковски? Преди се напивах и лежах по улиците, и сигурно пак ще го направя. Буковски, кой е той? Четох за Буковски и няма нищо общо с мен. Разбирате ли? Мислите ли че ние всички ще бъдем взривени скоро? Да, мисля че ще бъдем. Проста математическа задача. Вземете потенциала, а после вземете човешкия ум. Рано или късно, някъде там ще се появи някой глупак или луд, който просто ще ни взриви директно към ада. Това е всичко, задачата излиза. А според Вас каква е ролята на поета в този световен хаос? Не ми харесва начина, по който е зададен въпроса. Ролята на поета е почти никаква… съвсем никаква. А когато излезе от ролята си и се опита да бъде твърд, както нашия скъп Езра (Паунд) направи, неговия малък розов задник ще бъде напляскан. Поетът, по

Трябва ли да получаваме отговори?

В такъв случай да напускаме ли кораба, да се откажем и напълно да загубим надежда? Няма да напускаме кораба. Бих казал, колкото и сълзливо да звучи, че чрез силата, духа, огъня, смелостта, и риска на няколко мъже, можем да спасим трупа на човечеството от удавяне. Пламъкът не изгасва, докато не изгасне. Нека да се бием като мъже, не като плъхове. Точка. Нямам какво да добавя.

изход

www.provo.bg

“

Аз не харесвам писателите, но същевременно не харесвам и застрахователните агенти.

“

зрение

МАХМУД ДАРУИШ – ВТОРИЯТ АДАМ МЕЖДУ ПРОРОЦИТЕ Росен Кукушев Един от поетите на палестинската национална революция или поет на изгнанието и на изгубената родина. Съумял да улови в мрежа от тънки нюанси и самородни метафори превратностите в историческата и политическата съдба на своя народ, но в

Брой 11, Година 4 (2015)

същото време не останал неподвластен и на вечните теми за любовта и самотата на твореца и неговия неравноделен път през света. Много редки са примерите в световната поетична история, когато поет или писател съумява, в пределите на своята творческа биография, да съедини в непротиворечиво и хомогенно цяло хронологията на своите интимни и най-съкровени преживявания и летописа на една човешка общност. Лирика и епос, изпепеляване и възкресение, „кафето на мама, милувката мамина..” и „минувачи в думи мимолетни”, призовани да си вървят, – в това е част от силата на големия палестински поет Махмуд Даруиш. Махмуд Даруиш се ражда на 13 март 1941 г. в палестинското селце ал-Бируа в Западна Галилея, в семейството на бедни земеделци.

зрение След като през юни 1948 г. селцето е завладяно и унищожено от израелските сили, семейството бяга в Ливан. Година по-късно се завръща и се заселва в селцето Деир алАсад. Даруиш учи първоначално в гимназията на Кафр Йасиф, а по-късно се премества в Хайфа. Първата си книга „Птици без криле” той публикува, когато е на 19 години. През 1970 г. Даруиш заминава за Москва, където учи една година, след което поема дългия път на емиграцията, първоначално в Египет, а впоследствие в Ливан, Тунис и Франция. В Кайро работи за ежедневника „Ал-Ахрам”, а в Бейрут е редактор на месечно издание, посветено на палестинската национална кауза. През 1973 г. се присъединява към Организацията за освобождение на Палестина, и поради тази причина получава забрана за пътувания до Израел. За периода си на изгнание извън родината Даруиш пише: „Изгнанието има множество имена и две лица: вътрешно и външно. Вътрешното изгнание е отчуждението на човека от собственото му общество и култура, дълбоко самовглъбяване заради различията между неговото гледище за света и за смисъла на собственото му съществуване от гледищата на другите, поради които той се усеща различен и чужд. В този случай изгнанието няма пространствени граници. То битува в душата, лишена от собствената й лична свобода на мислене и изразяване, поради насилието от страна на политическата власт или властта на традициите. Това се извършва в антипространството като дефиниция на изгнанието. Това се извършва вътре в отечеството.” И въпреки че през 1995 г. той получава разрешение да се засели в Рамалла, до края на живота си през 2008 г. се чувства като изгнаник. През творческия път Махмуд Даруиш публикува над тридесет книги с поезия и осем книги с проза и публицистика, преведени на над 20 езика. Когато на 1 май 1965 г. младият поет рецитира поемата си „Карта за самоличност” пред многолюдна публика в Назарет, реакцията е спонтанна

www.provo.bg и неочаквана. Буквално за няколко дни повтарящият се мотив в поемата „Запиши: арабин съм” придобива огромна популярност сред палестинската общност и във всички арабски държави. И в действителност темите за „самоличността” и „националната принадлежност” имат ключово значение за разбирането на неговото творчество. Но не само това… Поезията на Махмуд Даруиш е многопластова и носи послания поне на няколко равнища на човешкото възприятие. Дали в противен случай родината би била „да пийнеш майчиното си кафе, и жив и здрав да се завръщаш привечер…”, както пише той в друго свое стихотворение? Любовта към родината преминава през любовта към човека, към майката и любимата, „като малко кафене на улица за странници”, та дори и през погледа към света и представите на онзи, който ти е отнел най-скъпото. Поради тази причина и съпротивата на твореца си е избрала не острието на меча, стоманата и огъня, а оръжието на поезия, която носи в нежната си, но твърда сплав на „фантазия за флейта” или „две маслини” посланията за човечност на култури и цивилизации отвъд настоящето. Съпротивата, бунтът за преображение на себе си и другите вървят по тънките разделителни линии на Ерусалим, между посланията на пророците, като „втори Адам”, в диалог с вражеските войни или в очакване на други варвари. Няма да бъде пресилено, ако сравним достиженията на Махмуд Даруиш с поетичното наследство на големите ни национални поети Христо Ботев и Никола Вапцаров, и не само, за да го направим поблизък на българския читател или поради сходни мотиви в творчеството им. Според мен водещото в подобен необичаен на пръв поглед паралел е в способността на тези творци за вътрешно съ-преживяване и пресъздаване на тежненията на своя народ или общност. В процеса на съ-преживяване творецът се е слял напълно със своя народ и всеки един от този народ може да се самоопредели индивидуално чрез своя творец. Махмуд Даруиш, подобно на нашите български национални поети, участва

зрение активно в революционните движения на народа си, но прави и една не по-малко значима революция в поетичния език, използвайки до съвършенство възможностите на свободния стих. Само така той е в състояние не само да изрази личните си мисли и чувства, но и да придаде най-удачната форма на стремежа си към свобода. Защото истинският творец е и модерен пророк, в чиито думи собственият му народ живее истински, пълнокръвно и свободно. Махмуд Даруиш е познат автор за знаещия и търсещ български читател. Само преди броени дни, на 12 март в НДК, бе представянето на второто допълнено издание на антологията с негови стихове в превод на поетите и преводачи

Брой 11, Година 4 (2015) Мая Ценова и Азиз Таш. Месец и половина порано, в рамките на близкоизточния филмов фестивал в София, се проведе и прожекцията на филма „Запиши: арабин съм” на младата режисьорка Ибтисам Мараана Менухин. Винаги ще свързвам тези събития, освен всичко останало, най-малкото с един факт от поетичното наследство на Махмуд Даруиш: великолепните изпълнения по негови стихове на палестинската певица с български корен Мира Ауад. Може би това е случайно уловено впечатление, но, според мен, и то по свой начин съумява да докаже способността на истинския творец да достига чрез думите си до неподозирани места отвъд времето и пространството.мен.

зрение

www.provo.bg

позиция

ДАНИЛО КИШ – СЪВЕТИ КЪМ МЛАДИЯ ПИСАТЕЛ Източник: Киш, Данило. Homo poeticus. Избрани есета Редактор: Георги Борисов, Издателство: „Факел Експрес“ Превод: Атанас Игов, Людмила Миндова, Соня Андонова Ако има бунтари в сръбската литература, то един от тях със сигурност е Данило Киш. Той е едно от най-значимите имена в европейската литература от втората половина на ХХ век. Роден е на 22 февруари 1935 г. в Суботица. Основно училище и първите класове на гимназията завършва в Западна Унгария – родния край на баща му. През 1944 г. баща му е отведен в Аушвиц, откъдето не се завръща. Данило Киш, заедно с останалата част от семейството, е репатриран чрез Червения кръст в Цетине, където завършва гимназия. От 1953 г. сътрудничи на много вестници и списания. През 1954 г. се

Брой 10, Година 3 (2014)

дипломира в Групата за обща литература във Философския факултет в Белград, а през 1962г. излиза първата му книга, съдържаща два кратки романа: „Мансарда” и „Псалм 44”. Пише разкази, романи, драми, есета, полемични текстове и превежда от руски, унгарски, френски и английски език (Есенин, Цветаева, Ахматова, Петьофи, Ади, Петри, Молиер, Корней, Верлен, Лотреамон, Превер, Кьоно и много други). Най-забележителните му творби са „Гробница за Борис Давидович” и „Енциклопедия на мъртвите.” Носител е на множество литературни награди. От 1979 г. живее в „джойсовско изгнание” в Париж, където умира на 15 октомври 1989 г. Погребан е в Белград. СЪВЕТИ КЪМ МЛАДИЯ ПИСАТЕЛ Съмнявай се във властващите идеологии и принцовете. Стой по-надалеч от принцовете. Внимавай да не замърсиш говора си с езика на идеологията. Вярвай, че си по-силен от генералите, но не се мери с тях.

позиция Не вярвай, че си по-слаб от генералите, но не се мери с тях. Не вярвай в утопични проекти освен в онези, които сам създаваш. Бъди еднакво горд към принцовете и към тъл пата. Пази съвестта си чиста по отношение на приви легиите, които писателският занаят ти дава. Проклятието на личния си избор не бъркай с класовия гнет. Не позволявай на историческата бързина да те обсеби и не вярвай в метафората за влаковете на историята. Не скачай, с други думи, във влаковете на ис торията, защото това е само глупава метафора. Винаги си имай едно наум, а именно: Който по стигне целта, пропуска всичко. Не пиши репортажи от страните, в които си бил като турист; не пиши въобще репортажи, ти не си журналист. Не вярвай в статистики, в цифри, в публични изявления: действителността е онова, което не се вижда с невъоръжено око. Не посещавай фабрики, колхози, строителни площадки: напредъкът е онова, което не се вижда с невъоръжено око. Не се занимавай с икономика, социология, пси хоанализа. Не се увличай по източни философии, дзен-бу дизъм и прочие; ти имаш по-умна работа. Съзнавай факта, че фантазията е сестра на лъжата и затова – Не залагай и на вечността, защото ще се разкайваш. Не бъди доволен от съдбата си, защото само идиотите са доволни. Не бъди доволен от съдбата си, защото ти си избраник. Не търси морално оправдание за онези, които са извършили предателство. Пази се от ужасяваща последователност. Пази се от лъжливи аналогии. Повярвай на онези, които плащат скъпо своята непоследователност. Не вярвай на онези, които осребряват скъпо своята непоследователност. Не проповядвай релативизъм на всички ценнос

www.provo.bg ти: йерархия на ценностите съществува. Наградите, които ти дават принцовете, приемай с равнодушие, но не прави нищо, за да ги заслужиш. Вярвай, че езикът, на който пишеш, е найдо брият от всички езици, понеже ти друг нямаш. Вярвай, че езикът, на който пишеш, е най-ло шият от всички, макар да не би го заменил за който и да било. Така, понеже си хладък и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си. (Откр. 3:16) Не бъди сервилен, за да не те вземат принцовете за паж. Не бъди високомерен, за да не приличаш на паж. Не позволявай да те убедят, че твоето писане е обществено безполезно. Не си мисли, че твоето писане е общественопо лезен труд. Не си мисли, че и ти самият си полезен член на обществото. Не позволявай заради това да те убедят, че си обществен паразит. Вярвай, че твоят сонет струва повече от речите на политиците и принцовете. Знай, че твоят сонет не значи нищо пред реториката на политиците и принцовете. Имай свое мнение за всичко. Не казвай за всичко своето мнение. На теб думите ти най-малко струват. Твоите думи са най-скъпоценни. Не прави изявления в името на нацията си, защото кой си ти, че да представляваш друг, освен самия себе си! Не бъди в опозиция, защото ти не си срещу, ти си долу. Не бъди с властта на принцовете, защото ти си над тях. Бори се срещу обществената неправда, без да правиш програма от това. Не позволявай борбата срещу обществената неправда да те отклонява от твоя път. Опознай чуждата мисъл, а после я отхвърли. Не прави политическа програма, не прави ни каква програма: ти твориш от магмата и хаоса на света. Пази се от онези, които ти предлагат окончателни решения.

позиция Не бъди писател на малцинството. Започне ли някоя общност да те присвоява, преразгледай поведението си. Не пиши за посредствения читател: всички читатели са посредствени. Не пиши за елита, елитът не съществува; елитът си ти. Не мисли за смъртта и не забравяй, че си смъртен. Не вярвай в безсмъртието на писателя, това са професорски глупости. Не бъди трагично сериозен, защото това е комично. Не бъди комедиант, защото болярите са свикнали да ги забавляват. Не бъди дворцов шут. Недей да мислиш, че писателите са съвест на човечеството: видял си вече толкова гадове. Не позволявай да те убедят, че си никой и нищо: видял си вече, че болярите се страхуват от поетите. На смърт не отивай за никоя идея и не нагова ряй друг да загине. Не бъди страхливец и презирай страхливците. Не забравяй, че геройството иска голяма цена. Не пиши за празници и юбилеи. Не пиши похвални слова, защото ще се разкайваш. Не пиши надгробни слова за народните герои, защото ще се разкайваш. Ако не можеш да кажеш истината – мълчи. Пази се от полуистините. Когато има всеобщ празник, няма причини и ти да участваш в него. Не прави услуги на принцовете и болярите. Не искай услуги от принцовете и болярите. Не бъди толерантен от учтивост. Не влизай в напразни спорове за истината: с идиот недей да спориш. Не позволявай да те убедят, че всички сме ед накво прави и за вкуса не си заслужава да се спори. Когато двама събеседници грешат, това все още не означава, че и двамата са прави. (Попър) Да позволиш другият да има също право, не те предпазва от една друга опасност: да повярваш, че може би всички имат право. (Idem)

Брой 10, Година 3 (2014) Не спори с невежия за неща, за които за пръв път чува от тебе. Недей да имаш мисия. Пази се от онези, които имат мисия. Не вярвай в научната мисъл. Не вярвай в интуицията. Пази се от цинизма, включително и от своя. Избягвай идеологическите общи места и цитати. Имай смелостта да наречеш стихотворението на Арагон в прослава на ГПУ безчестие. Не

търси

за

това

смекчаващи

вината

обстоятелства. Не позволявай да те убедят, че в спора Сартър – Камю са прави и двамата. Не вярвай в автоматичното писане и в съзна телната неяснота – ти се стремиш към яснота. Отхвърляй литературните школи, които ти натрапват. При споменаване на социалистическия реали зъм напускаш всеки по-нататъшен разговор. На темата за ангажираната литература мълчиш

като

риба:

оставяш

това

на

професорите. Сравни ли някой концентрационните лагери със Santé, прати го по дяволите. Твърди ли някой, че Колима е била различна от Освиенцим, прати го сто пъти по дяволите. Твърди ли някой, че в Освиенцим са изтребвали само въшки, не и хора – същото като по-горе. Segui il carro e lascia dir le genti.* (Данте) 1984 * „Върви след мен. Те нека си говорят.“ – Цит. по: Алигиери, Д. Божествена комедия. Превод: Иван Иванов и Лю бен Любенов. С., Народна култура, 1975. – Б. пр.

позиция

www.provo.bg

“

На теб думите ти най-малко струват. Твоите думи са найскъпоценни.

“

тон

БЬОРК: ТОВА, КОЕТО ПРАВЯТ ЖЕНИТЕ Е НЕВИДИМО И ЧЕСТО ОСТАВА НЕДООЦЕНЕНО Превод: Заря Божкова Източник: pitchfork.com

Бьорк (Бьорк Гудмундсдотир) е родена на 21 ноември1965 г. в Рейкявик, Исландия. Освен изпълнителка, тя е композитор, текстописец и актриса. Артист, който неизменно застава зад правата на жените. Номинирана е дванадесет пъти за Грами. С всеки албум, Бьорк продължава да изненадва и провокира верните си почитатели. Осмият й студиен албум „Vulnicura“, който излезе през февруари 2015г. не прави изключение.

Брой 11, Година 4 (2015)

Какво е чувството да издадеш един толкова личен албум? Малко съм нервна. Определено. Особено след албум като Biophilia (Биофилия), който беше за Вселената. Този е по-традиционен от гледна точка на певеца-композитор. Когато започнах да пиша, аз се борих срещу това. Мислех си, че е твърде скучно и предсказуемо. Но през повечето време, то просто се случваше. Няма какво да направиш. Трябва да го оставиш да бъде това, което е. Знаехте ли, че от Вас ще излезе точно този албум? Не, не. При повечето от албумите ми, аз наистина не знам какво правя през първата година. Всичко се случва след това, когато албумът е почти готов и започна да миксирам и да правя снимките. Тогава вече мога да го видя такъв, какъвто е. Този албум беше голяма изненада. Когато чух песните, прозвуча почти като дневник.

тон Звучи като албум за партньорство, майчинството, и семейството – неща, които ни свързват – и Вашите най-големи страхове свързани с тези неща… (Просълзява се) Съжалявам. В минутата, в която твоите деца се родят, вътрешно всяка твоя мисъл е: Как да ги защитя? Как да запазя семейство си, заобиколено от любов? После много бързо осъзнаваш, че не винаги можеш да ги защитиш. Всичко това е в този албум, много разголено. Ето защо бях нервна. Аз никога не съм правила албум като този. В Biophilia, бях като Кофи Анан – аз трябваше да бъда пацифистът, който се опитва да обедини невъзможното. Може би това беше една странна, лична работа между мен и мен, за да покажа как мога да надхвърля себе си като жена. Единственият начин, по който можех да изразя това, беше като го сравня с Вселената. Ако можете да направите природата и технологията приятели, то тогава можете да сприятелите всички, да запазите всички непокътнати. Това е, което жените правят често – те са лепилото между много неща. Не само като артисти, но каквато и да е професията им: в офиса, или като домакини. Biophilia представляваше моята лична буфонада, показвайки колко далече трябваше да достигна, между слънчевите системи, да свържа всичко. Това е като финалната сцена в Мери Попинз, когато тя сприятели всички, и бащата осъзна, че децата са по-важни от парите, а след това тя трябваше да си тръгне. (Просълзява се) Това е един странен момент. Жените са лепилото. Това, което правят жените е невидимо и често остава недооценено. Когато направих този албум, всичко просто се срина. Нямах нищо. Това беше най-болезненото нещо, което някога се е случвало в моя живот. Единственият начин да се справя с това беше да започна да пиша за струнни инструменти. Реших да стана маниак на тема цигулка и да аранжирам всичко за 15 струни, и да направя нещо повече от това, което съм правила

www.provo.bg досега. Имаше поне 20 различни техно елементи, които можех да разработя, но албумът не трябваше да бъде футуристичен. Трябваше да бъде от певеца-композитор. Старата школа. Трябваше да бъде откровен. Някак си се пренасях във филмите на Бергман с Лив Улман, в психологическите моменти на самосъжаление, където сякаш правиш операция на самия себе си, и после се питаш: „Какво се обърка?” Тогава бях голяма късметлийка. Аз не съм религиозна, но трябва да съм натрупала добра карма, защото в момента, в който едно нещо ми бе отнето, Алехандро Герси (известен още като Арка) се появи. (усмихва се, просълзява се). Не искам да се хваля, но аз получавам много предложения да работя с различни музиканти, и в повечето пъти отговарям: „Много съм поласкана, но това не е правилно.“ Но той се свърза с мен преди почти две години, и това беше наистина най-точният момент. Бях написала ужасно много песни и тези струнни аранжименти, а темата беше толкова трудна, че исках да се махна от нея. Тогава той дойде в Исландия, и си прекарахме наистина страхотно. Той е най-благородният, забавен човек, когото някога съм срещала. Това беше толкова контрастно изживяване – найзабавното правене на музика, което някога ми се е случвало, по най-тъжната тема. Някак си, той просто можеше да го направи. Обикновено правя половината от бийтовете, а след това взимам някого като Матю Хърбърт, за да ми помогне с припева на песента, или някой друг, който да ми помогне с различните части. Но този път, може би защото това е албум за една връзка, за двойнствеността между теб и другият, създаването на един цял албум само с един човек изглеждаше логично. Към края, имахме нужда от някого, който да го миксира, така че единственият друг човек, който се включи в това, се наричаше Хаксан Клоук. Буквално бяхме само ние тримата. Много просто. Беше много забавно. Алехандро знаеше всичките ми албуми от неговото детство – явно съм популярна във Венецуела (смее се). Той знаеше моите

тон песни по-добре от мен. Аз му казвах: „О, можеш ли да направиш третия бийт като …” А той: „О, искаш да кажеш като третия брейк на пета песен от втория албум?” Той беше като библиотека на моята музика. В началото, бях доста предпазлива. Аз не се справям добре с хора, които са ми фенове. Но изобщо нямаше такава енергия. Имаше една наистина здравословна енергия, като ученик. Изведнъж, аз трябваше да бъда един странен тип учител. Аз буквално седях до него за първите няколко песни, сърцераздирателните песни, бях инструкторът на задната седалка. Описвах всички бийтове, а след това той ги правеше и добавяше някакви неща. Направихме го заедно. Никога не съм правила това преди. Така че, аз просто седях до него в продължение на седмици, и заедно създадохме целия албум. Никога не съм работила толкова бързо. Той е невероятно талантлив и с огромно желание да учи. Това е един от онези луди моменти в живота, когато хора от противоположни краища се срещат, и имат толкова много да научат един от друг. Има баланс между това колко даваш ти и колко получаваш от отсрещната страна. Това е един странен албум – най-болезненият, който съм правила, но и най-магическият. В първите две песни от албума, пееш за желанието да намериш яснота. Дали написването на една песен за нещо, което се е случило, допринася за по-голяма яснота в отсрещната страна? Да, така мисля. Когато се получава. Много често излизам на разходка и пея. Това е, когато откриеш ясна перспектива за нещата, и когато има смисъл в този конкретен момент. Става дума за това усещане. В известен смисъл, аз преоткрих музиката, защото (просълзява се) – съжалявам – толкова е магически начина, по който може да ти въздейства; когато преживявате много труден момент, тя е единственото нещо, което може да ви спаси. Нищо друго. И това е така, наистина е така. Надявам се, че албумът е успял да документира пътуването през това. В крайна сметка, той представлява освобождаването. Появява се

Брой 11, Година 4 (2015) като оздравителен процес, защото така го преживях аз. Наистина е успял. В края на албума, има будистки настроения за препятствията олицетворяващи пътя. Вие пеете: „Не премахвайте болката ми, тя е моят шанс да оздравея.”

тон

www.provo.bg

“

Това е, което жените правят често – те са лепилото между много неща.

“

тон

ДЖАКО ПАСТОРИЪС – ЛУДОСТТА НА ГЕНИЯ Владислав Христов Името на Джако Пасториъс е свързано с много легенди заради пиянството му и ексцентричното му поведение, но със сигурност това, с което остава в историята е музиката му. Един от най-елегантните, иновативни и оригинални басисти. Според мнозина най-великият. В музиката си е опериран от всякакви комплекси – не слапи, а се губи във флажолети, странни хармонии, гоуст ноти и уникален тон. Освен невероятен инструменталист е и силен композитор и аранжор. Понякога обаче не свири добре – резултат от заниманията му с алкохол и наркотици, в които той е изключително постоянен. Поради тази причина Джони Мичъл по някое време се отказва от общата им работа, както и много други. Джако е страдал от биполярно разстройство, което може да обясни до голяма степен поведението му, а и

Брой 11, Година 4 (2015)

някои от „най-забавните“ случки около него. Джони Мичъл разказва, че преди да се прецака от наркотиците е бил много чист дух, живеещ за момента и с позитивно отношение. Бил е силно привързан към децата си и обичал животните. Веднъж жена му се обадила и му казала, че детето му е бясно, тъй като никога не си е вкъщи. В отговор Джако споделил: „Това е добре, показва, че хлапето мисли“. През живота си е свирил с кой ли не – Джо Завинул, Хърби Хенкок, Пат Матини, Джони Мичъл, Ал Ди Меола, Maйк Стърн, Дейвид Сенбърн и много други. Джон Франсис Антъни Пасториъс III е роден на 1 декември 1951 година в Нористаун, Пенсилвания, като първото от трите деца в семейството на Джон и Стефани-Катрин Пасториъс. Във вените му тече финска, германска, шведска и ирландска кръв. Баща му също е музикант – певец и барабанист, който му оказва голямо влияние. Малко след раждането му семейството се мести във Форт Лодърдейл, Флорида. Джако получава образование в католическо училище в Уилтън

тон Майърс, Флорида, като по това време е иподякон – момче, което помага на свещеника при службата. От дете е много добър спортист, запален е по бейзбола и баскетбола. Именно от бейзболиста Джоко Конлън идва и прякора му. Конлън бил по произход от Франция и приятел на Пасториъс го подвел, че се произнася Джако. Другият му прякор е Маугли по Киплинг. Джако първоначално започва да свири на барабани като баща си, но спортна контузия го отказва от инструмента още на 13 години. По-късно той продължава заниманията си с палките в ръце, като дори свири на барабани в оригиналната версия на „Teen Town“ на Weather Report. По това време е част от бандата Las Olas Brass и след като басистът на групата напуска, Джако решава да се прехвърли на баса. След това гостува и в триото Woodchuck, където израства много като музикант. ( Джако свири на Fender Jazz Bass модел от 1962 г., кръстен от него „Bass of Doom“. Първоначално твърди, че сам е махнал праговете му, но по-късно казва, че го е купил фретлес. На няколко пъти е минавал през солидни поправки, но е запазен и до днес. През 1986 г. оригиналният бас е откраднат. Покъсно се появява и в момента е собственост на Роберт Трухильо от Металика ). Някъде по-това време споделя на брат си Рори, че се смята за най-великият басист. В това отношение Джако е много противоречив, като се губи от подобни гръмки самооценки до скромност. По-късно казва, че единственото, което представлява в музиката си е лоша имитация на Джери Лемът. Истината обаче е, че тежестта да отговори на етикета „найвеликият басист“ го смазва през по-голямата част от живота му. Джако продължава да свири с много местни банди и участва в различни записи, но прави за пръв път голямо впечатление като част от Wayne Cochran and the C.C. Riders. През 1970 г. се жени за Трейси, а малко по-късно се ражда дъщеря им Мери. През 1973 година се ражда и второто им дете Джон Франсис Пасториъс IV. На 22 години, през 1973 г., преподава за кратко бас в Маями, но бързо се отказва. Скоро започва

www.provo.bg да свири с Пат Матини (участва в албума „Bright Size Life“) и се утвърждава на джаз сцената. През 1976 г. издава първия си албум, продуциран от Columbia Records – едноименния „Jaco Pastorius“. Джако е забелязан за лейбъла от барабаниста на Blood, Sweat & Tears Боби Колъмби. Той се среща първо с Трейси, която споделя, че съпругът й е най-великият басист на света. Така се стига до албума, в който свирят Хърби Хенкок, Майкъл Брекър, Дейвид Сенбърн, Уейн Шортър и други. Между сесиите за албума Джако отива на концерт на Weather Report, където се представя на Джо Завинул като „най-великият басист на света“. След като чува демо парчета на Джако, Завинул го усеща и привлича в групата. Той се присъединява за записите на Black Market (1976). От това време някъде започва да пие много и да се друса с кокаин. През 1979 г. се развежда с Трейси, което допълнително го травмира. Джако казва за пънк джаза: „Пънк не е лоша дума. Става въпрос за някой, който уважаваш, тъй като има достатъчно топки да следва пътя си. Това няма нищо общо с пънк движението от Англия, където някакви хора си слагат игли през носовете. Наричам моята музика Punk Jazz много преди да дойде тази музика“. По ирония обаче Стенли Кларк веднъж го определя като Сид Вишъс на джаза. През целия си живот Джако изгаря от желание да създаде семейство и да е добър баща, но така и не се получава. След раздялата с Трейси той се жени за Ингрид Хорн-Мюлер, която му ражда двама близнаци, един от които – Феликс, става известен басист. Двамата обаче бързо се отчуждават със задълбочаването на проблемите му с наркотиците и алкохола. Джако остава в Weather Report до 1981 г. След напускането си започва соло проект с биг банда – „Word of Mouth“ и продължава да свири в албумите на различни изпълнители. На 30-я си рожден ден прави грандиозно парти във Форт Лодърдейл, на което свири заедно с музиканти от биг бандата, Майкъл Брекър, Дон Ейлиъс и други. Концертът е записан от приятеля му и звуков инженер Питър Янилус и е издаден през 1995 година. През 1982 година заминава

тон на турне в Япония, където поведението му става все по-странно. Тогава той бръсне главата си, изрисува лицето си, и си хвърля баса в морето. В началото на 80-те Джако е диагностициран с биполярно разстройство, но много от признаците на заболяването са били налице отдавна. Джако не понася лития и състоянието му се влошава.„Нещо в неговата психика, вътре в него, не му позволяваше да бъде щастлив. Той страдаше от ментална болест и отказът му да получи помощ беше само още една проява на болестта“, казва Боби Колъмби. По това време изгаря мостовете с всичките си приятели и роднини. Той става напълно неконтролиран, като в последната част на живота си живее като бездомник по улиците на Ню Йорк и често залага баса си, за да има пари за алкохол. Отхвърлен е изцяло от музикантските среди, като не е допускан и до повечето клубове в града. Обладан е и от самоубийствени пориви. Пие до припадък, след което пада на влакови релси или влиза в някой бар и започва бой с най-едрия тип вътре. През 1987 г. заедно с приятелката си Тереза се завръща в родния Форт Лодърдейл. Съвсем малко по-късно той завършва нелепо живота си десет седмици преди да стане на 36 години. След като изпаднал в мозъчна смърт, но с все още биещо сърце, баща му се сбогувал с него така: „Знаех, че Джако има чувство за ритъм, но това вече е прекалено“. Един от последните хора, с които се вижда Джако Пасториъс, е Карлос Сантана. Джако минава през негов концерт вечерта преди да влезе в Midnight Bottle Club, който и става негово лобно място.„Свирихме във Форт Лодърдейл, когато Джако дойде в бекстейджа. Мисля, че имаше разправия с охраната или нещо подобно, но той обичайно бе като покана за проблеми. Поговорихме малко и излезнахме да свирим. След солото на Алфонсо Джонсън Джако излезе на сцената и вдигна ръката му все едно е някакъв шампион… и охраната отново започна да се разправя с него“, разказва Сантана. Когато Сантана напуснал клуба, видял Джако да седи на някаква ограда и разменили още няколко думи. На 11 септември 1987 г. Джако Пасториъс – пиян, както обикновено, влиза в нощния клуб Midnight Bottle Club в малкото градче Уилтън

Брой 11, Година 4 (2015) Майърс, Флорида. Охранителят Люк Хейвън обаче не го харесва. Започва бясна разправия и го смазва от бой. Джако Пасториус е приет в болница с различни лицеви фрактури и наранявания. Няколко дни по-късно изпада в мозъчна смърт и си тръгва едва на 35 години. Люк Хейвън твърди, че просто е изгонил Джако от заведението, след което той сам е паднал. Въпреки свидетелските показания в обратна посока Хейвън успява да убеди съда и лежи едва четири месеца в затвора. Джако влиза в Залата на славата на джаза на Даун Бийт през 1988 г. Той е едва един от общо седем бас-китариста, които получават това отличие (както и единственият електрически бас-китарист). Ще има ли продължение бас геният? Феликс Пасториъс 23-годишният син на Джако и Ингрид Пасториъс вече успешно се изявавя на джаз сцената. Феликс вече реализира нов запис със саксофониста Джеф Кофин, свирил е и с Бела Флек и Виктор Утън, а дали ще достигне върховете на своя баща, само бъдещето може да покаже. Мери Пасториъс „Татко, просто татко за мен“ Мери, първородната дъщеря на Джако Пасториъс, през 1994 г. написва писмо, което разтърсва света: „За мен е трудно да пиша това. Отлагах го, въпреки че знаех, че трябва да го направя. Виждате, че думите, които използвам, за да пиша, говорят за най-болезнените събития в живота ми. Първоначално бях ентусиазирана, когато ми предложиха да напиша нещо за баща ми. Чувствах се силна и нетърпелива да имам моята действителност, моите истини, обикалящи покрай недоразуменията и разните глупости, съществуващи всъщност дълго преди моят татко да умре. Има неща, които трябва да бъдат казани, а аз не чувам никой да ги казва. Има неща, които исках да изкрещя, но не го направих; така че се чувствах задължена и, за щастие, написах този откъс. Аз чувам много „истории за Джако“. Пасториъс не е обикновено име, така че когато презимето ми е налице, когато осребрявам чек или

тон

използвам библиотечната си карта, има вероятност да чуя „история за Джако“. Това могат да бъдат много положителни срещи, когато хората, които срещам, са внимателни и чувствителни към факта, че мъжът, за когото говорят, е мъртъв и че човекът, на който говорят, е неговата дъщеря. Аз се наслаждавам на тези хора. Те изглеждат искрено трогнати от музиката на баща ми и само искат да говорят с мен за минута или просто да ме погледнат, опитвайки се да намерят прилика. Разбирам това. Моят баща остави незаличима следа на този свят и дълбоко повлия на много хора. Щях да съм тъжна, ако никой не разпознаваше фамилията ми, защото съм поразително горда с баща ми и неговите приноси в музиката. Може би съм пристрастна, но най- красивите песни, които някога съм чула, е написал баща ми. Никой не може да ми предложи по-заразително красиви мелодии от тези, изсвирени в „Las Olas“, „Village of the Angels“, „Portrait of Tracy“, ако трябва да назова няколко. Аз съм смаяна от музиката, повече от когато и да било, защото беше нормално да порасна с нея. Мислех, че всеки свири така. (Право на грубо пробуждане?)

www.provo.bg

Така че, разбирам напълно, когато хората ме срещат и се шашват, защото и те все още са слисани. Те просто искат шанс да изразят признателността си, или въздействието, което той има в живота им, и е радостно да чуя тези неща. Не мога да кажа, че имам същите възвишени преживелици като всички „фенове“, които ме доближават. Срещала съм хора, които ми разказваха най-грозните истории, опитвайки се да докажат, че са приятели на баща ми, или че са били наистина близки с него, защото са прекарали няколко дни заедно в Ню Йорк Сити. Това, което ме шокира, е безразличният начин, по който са казани или преразказани тези истории. Равнодушието. Хората всъщност ще ми кажат своите „истории за лудия Джако“ с усмивка на лице, приемайки, че съм щастлива да срещна някой, който е „познавал“ баща ми. Не мога да приема нито една от тези истории. Те не са ми забавни. Те са страшно болезнени. Хората просто не знаят какво наистина се случваше с моя татко. Дори ние не знаехме. Джако Пасториъс беше човешко същество. Излагам очевидното, но понякога очевидното

тон

трябва да бъде изложено отново. Моят баща е представян по най- нечовешкия начин. Подобно на обект. Той стана икона, това Джако „нещо“. Да, той беше феномен, но не е „нещо“. Не е машина. Не е бог. Историите, обграждащи неговото все повече изменчиво поведение през по-късните му години, станаха фолклорни, почти митични. Но истината е, че моят баща беше само човек, понякога много болен човек, който имаше нужда от помощ. Няма мит в това. Не е вълнуващо, нито романтично, освен истината такава, каквато е. Мога да си спомня, че съм забелязала промени в баща ми в началото на 80-те, въпреки че те бяха едва доловими. Също така е трудно за преценяване, защото аз не бях с него всекидневно заради скорошния развод на родителите ми. Не стана преди падението през 1982 г., когато прекарах известен период от време с него. Това беше по време на турнето на бигбенда в Япония, когато разбрах, че нещо не е наред. Всъщност беше очевидно, още преди да сме стигнали до летището, когато той ме вкара в бял Ролс Ройс „Silver Cloud“, облечен в носия на

Брой 11, Година 4 (2015)

индианците микосуки. Цялото това пътуване беше като присъствие в тематичен парк в зоната на здрача.Тогава аз бях едва на 12, така че навярно не съм знаела какво е причинило такава невероятно драстична промяна в личността му. Всичко, което знаех беше, че татко не е татко повече. Той донякъде изглеждаше като него, но този човек беше странен, безотговорен, ненавременен и имаше странен поглед в очите. Моят татко беше противоположността на тези качества, така че тази внезапна промяна беше особено смущаваща. Сега бих свидетелствала за нещо дори далеч по-странно, каквито бяха неговите лудории по време на това турне. Моят баща минаваше безнаказано с доста скандално поведение, защото беше Джако. На „обикновен“ човек никога няма да му е позволено да бъде извън контрол и все още да получава свободите, които той получаваше. Това изглежда работеше в негова полза, но погледнато след време, аз вярвам, че е работело срещу него. То му попречи да получи помощ, от която отчаяно се нуждаеше.

тон Мисля, че много хора отписаха моя татко, отпращайки го в категорията „саморазрушителният гений/ джаз музикант, който не може да понесе славата или собствената си креативност, така че се обръща към алкохол, наркотици и накрая се побърква, и т.н., и т.н.“ Тези елементи определено разлагат на множители уравнението, но не го решават. Аз не се съгласявам с теорията за обречения джаз музикант. Това не беше татко, въпреки че открито и повърхностно той изглежда пасваше на описанието. Истината е, че баща ми беше душевно болен. Той страдаше от сериозен химически дисбаланс, маниакална депресивна болест. Не беше направил нищо, за да я хване или причини, въпреки че определено я влоши с много неща. Неговите изкривени представи за действителността и всички странни поведения, които ги съпътстваха, могат да бъдат отдадени на маниакални епизоди, които понякога стигаха до висините на лудостта. Някои хора не могат или не искат да го повярват. Някои хора го поставят на пиедестал и не могат да го приемат „напукан“. Някои хора, от друга страна, мислят, че баща ми е бил некадърник, който не може да си събере акъла, и така е „родил“ маниакалнодепресивното „извинение“, за да оправи някои объркани спомени. Е, уверявам ви, тази болест съществува. Тя е тежка и аз знам това от първа ръка. Виждате, освен дългите ръце на татко ми, огромните устни и усетът за мода, аз също така наследих и неговия химически дисбаланс. Тъй като той не може да направи своя собствен разказ, бих искала да ви разкрия маниакалната депресия чрез мои собствени лични преживявания. Искам да напиша това специално за хората, които сами страдат от това, защото аз бях там и знам колко сериозно беше за мен да се идентифицирам с някой друг, който е минал през това, жив е и може да го каже. Първият път удари неочаквано, без предупреждение. Всичко, което знаех, беше, че аз не съм аз повече. Бях напълно отделена от себе си. Несвързана. Нищо не изглеждаше истинско, с изключение на много истинското присъствие

www.provo.bg на нещо ново и чуждо в мен, което не ми принадлежеше. Чувах термина „маниакална депресия“ подхвърлен няколко пъти, когато моят татко беше жив, но не знаех какво значи. Никога не беше обсъждано. Несъмнено той никога не го спомена, така че не беше направена никаква връзка. За разлика от баща ми, моето въвеждане в света на обърканите настроения беше клинична депресия, а не мания. Няма никакви думи, нито език, които да изразят точно лудостта, изгубеността и напразният страх, които са клиничната депресия. Аз мисля за това като за място. Това е мястото, където вие сте оставени да скитате безцелно, след като всичко, което сте били, е смъкнато от вас и душата ви е била сграбчена от невидими мародери. Ясно си спомням кога осъзнах, че това трябва да е мястото, където е живял татко. Това само усили моя винаги присъстващ, вечно-растящ страх. Нямам обяснение защо това мъчение сполетя мен. Аз не функционирах изобщо. Работа и училище дори не бяха в областта на възможното. Не можех да ям или спя. Скитах из къщата плачейки, ридаейки, докато не дойде денят, в който дори не можех да плача повече. Седях, парализирана, когато всичко друго в света продължи да върви напред без мен. Вече не знаех коя съм. Бях ужасена 24 часа, 7 дни в седмицата, погълната от страх с неизяснен произход. Страхувах се да напусна къщата. Страхувах се, че някой ще погледне в очите ми, ще види лудостта и ще ме заключи (спомняте ли си Франсис?). Нямах никакви чувства. Аз бях зомби. Аз бях нищо. Можех смътно да си спомня, че трябва да съм някой, който съществува. Имах снимките, облеклото и тетрадките, за да го докажа, но тя беше заминала. Тя беше бързо напуснала и забравила нещата си. Болестта изглежда се хранеше от само себе си, взимайки живот от себе си (или по-скоро, заграбвайки този на домакина), колкото по-дълго сте в нея. След цели два месеца в ада, моите психични нарушения бяха правило. Повече не можех да правя разлика

тон между сънуване и действителност. След това реших, че трябва да съм мъртва. Как иначе можех да продължавам да съществувам в напълно безжизнено състояние? Иронично, мисля че тези откачени мисли ми помогнаха да се запазя жива, защото ако вече бях мъртва, нямаше да мога да се самоубия. Бях погълната от смъртта. Нещо се опитваше да ме убие отвътре и не можех да си представя някога да живея отново. За щастие, след някои мъчителни преживявания с някои неподходящи доктори, майка ми извика доктора, който лекуваше татко ми в Белвю и той ме прати при един доктор в Маями. Беше през ноември 1988 г., когато бях приета в Центъра по Неврология в болницата „Св. Франсис“, където официално ми поставиха диагноза – биполярно афективно разстройство. Не бях магически излекувана, но сега поне знаех какво не беше наред с мен и това там беше лекуване. Дадоха ми литий и антидепресанти. Тези малки хапчета ми спасиха живота. Но дори с медицината и новооткритите познания на моя страна, все още трябваше дълго време, за да се възстановя. Трудно е да се отърсиш от това болно чувство. Оттогава взимам литий. Бих искала да спра да взимам медикаментите и да видя как функционирам без тях, но не мога да поема риска да се разболея отново, без предпазна мрежа. Знам на какво е способна тази болест. Знам какво ми направи тя. Видях какво е направила на баща ми. Имах още два епизода след първоначалния, въпреки че съм добро момиче. Взимам моя литий всеки ден, не пия, не пуша, не взимам наркотици – дори не пия кафе! И все още се разболявам. Признавам, не е много лошо, но все още се случва; и макар че вече съм минала през него, дори след втория и третия път, то все още ме сритваше отзад. Всеки път мислех, че никога няма да се подобря. Това е природата на болестта и разумът може да е безполезен. Опитвам се да понеса силата на това заболяване. След като е потиснато, е под контрол и се бори да си върне контрола отново. Можеш да се бориш със симптомите, но лично

Брой 11, Година 4 (2015) аз вярвам, че всичко, което наистина можеш да направиш, е да чакаш епизода, когато ще се обърне неговия курс и междувременно да се опиташ да се запазиш жив. Но по време на този междинен момент, медицината определено е първата линия на защитата. Не мога да изразя достатъчно добре сериозността на маниакалната депресивна болест. Но колкото и да е сериозно, трябва да подчертая, че не е непременно постоянно състояние. Епизодите се въртят ту вътре, ту вън, съобразно индивидуалната химия. Има хора, които реагират толкова добре на литий, че техните епизоди изцяло спират. Други се нуждаят от комбинирано лечение. Няма единна формула. На разположение са много успешни лечения. Така че, дали сте високо в небето или в дълбините на ада, също така можете и да излезете. Няма никакво съмнение за мен, че баща ми можеше да се подобри. Щеше да му е необходимо много време да се възстанови след химическата война, която причини поразии в ума му в продължение на толкова много години, но той дори не е имал този шанс. Той трябваше да има време приживе, за да оздравее и да се учи. Да, баща ми продължи да прави грешки“ всеки прави. За нещастие, ако живееш с мъките на маниакално-депресивната болест, вашите грешки ще стават с много поголям размер и с далеч по-големи последствия. Всъщност, маниакалната депресия не уби моя баща. Това също не мога да подчертая достатъчно. Моят баща беше убит от човек, който му отне живота, използвайки голи ръце. Няма абсолютно никакво оправдание за жестокостта, с която беше убит баща ми и все пак неговият убиец лежа в затвора само четири месеца. Живеем в общество, което осъжда душевно болните и опрощава насилието срещу тях. Отвратително е. Аз не мога да помогна, освен само да се чудя колко болни хора, моите хора, са убити по улиците и никой никога не е чул за тях, защото не са известни. Сигурна съм, че баща ми е бил възприет от убиеца си просто като безделник. Вероятно никога не е минало през ума му, че може би убива

тон брилянтен човек. Съпруг. Баща. Брат. Син. Има толкова много от нас, които загубиха толкова много и този човек никога не изрази каквото и да е разкаяние, извинение, или да се опита да помогне на семейството ми по някакъв начин. Двама от моите трима братя никога няма да познават собствения си баща. Баба ми и дядо ми трябваше да гледат как слагат първородния им син в земята едва след 35 години живот. Някой ден аз ще се оженя, но няма да вървя гордо по пътеката под ръка с баща си. Някой ден аз ще имам деца и те никога няма да се запознаят с дядо си. Но въпреки загубата, болката и трагедията, аз все още имам своите красиви спомени за татко“ пълни с живот и смях. Катерихме се по дърветата, крадяхме манго, играехме фризби на плажа, спомням си моето първо пътуване със самолет, бисквитите по пътя към Сентръл Парк, слушането на Стиви Уондър, софтбол игрите през уикенда, плуването и тениса на маса при баба, пощенските картички от целия свят, криенето от гъделичкащото чудовище. Слушах баща ми, свирещ на пиано, слушах го, свирещ на барабани, слушах го, свирещ на каквото и да

www.provo.bg е, всичката храна зад кулисите на концертите на „Weather Report“, гледането на „Стар Трек“. Спомням си как режеше ноктите на ръката ми, почистваше ушите ми, ходехме в „Burger King“ в петък, учеше ме как да пея с микрофон, донесе вкъщи кученце, купуваше пинаколада, как изпълни соло на завършването ми на 4-ти клас за деня на професията, държах се здраво за него, когато ме вземаше от училище на мотоциклета, целуваше ме за лека нощ. Това са някои от спомените ми и никой не може да ми ги отнеме. Тях ще предам на децата си, така че те ще знаят за него чрез мен и чрез музиката. Обичам те, татко!

водник

ГАРИ КАСПАРОВ: АКО СТАВАШЕ ДУМА ЗА ШАХМАТ, ЩЕШЕ ДА МИ Е ПО-ЛЕСНО Интервю на Виталий Портников с Гари Каспаров Превод: Манол Глишев Източник: svoboda.org Гари Кимович Каспаров (роден като Гари Вайнщайн) на 3 април 1963 г. в Баку, бивш СССР. Той е 13-тият световен шампион по шахмат, най-младият в историята на този спорт, притежавал е титлата 15 г. Носител е на най-високата награда в шаха „Шахматен Оскар“ рекордните 11 пъти. Считан е за найсилния световен шампион по шахмат за всички времена. Известен е с интуитивна визия на дъската, както и с промяна на стратегията в средата на партията. Каспаров се отказва от шахмата на 10 март 2005 г., след като заема

100

Брой 11, Година 4 (2015)

разделеното първо място с Веселин Топалов на турнира в Линарес, Испания. В последствие се отдава на обществено-политическа дейност в Русия. Той създава опозиционното движение „Обединен граждански фронт“, чиято главна цел е „да работи за запазването на изборната демокрация в Русия“. Участва активно в създаването на коалицията „Другата Русия”. Бившият световен шампион по шахмат е сред най-отявлените противници на президента Путин и живее в самоналожено изгнание в САЩ. След убийството на руския опозиционен ледер Борис Немцов, на 27 февруари 2015 г., Каспаров заяви: ”Всичко това ще продължава, докато на власт е Путин, който, за да поддържа имиджа си на силен лидер, се възползва от идеологията на омразата, който не признава компромиси и използва сила, както за потушаването на изблиците на недоволство, така и външна агресия. Няма никакво значение дали Путин е знаел за подготвяното убийство, дали го е извършил някой от близкото му обкръжение, в крайна сметка този акт е резултат от фашизирането и милитаризирането на

водник обществото, което всеки ден се чувства в състояние на война. Руските опозиционни активисти имат твърде ограничено поле за маневри, а още по-малко – да разработят политическа стратегия. Песимист съм за мирен преход от диктатурата на Путин към демократично управление в Русия”. Виталий Портников разговаря с Гари Каспаров за политическото устройство на съвременна Русия и украинско-руската криза Виталий Портников: Това че записваме предаването в Киев след безбройните Ви посещения в нашия московски офис – а както, естествено, разбирам, няма пак да се появите там скоро – до някаква степен това сякаш има символно значение за началото на разговора ни? Гари Каспаров: Безусловно. Реших окончателно да напусна Русия преди две години, през февруари 2013 г.. В момента, когато потеглих по работа, още не бях взел решението. Но когато получих „покана“, ако мога да я нарека така, от Следствения комитет да се явя като свидетел по едно от безбройните политически дела, които се фабрикуваха тогава, поговорих с приятелите и колегите си – на първо място с Борис Немцов, който ми обясни, че появата в Следствения комитет завършва в превръщането на съответния човек от свидетел най-малко в заподозрян – и реших, че е по-добре все пак да остана свободен, да продължа политическата и обществената си дейност, дори да е зад граница, но да е там, където сам мога да решавам съдбата си. Виталий Портников: Предвидихте ли партията, която се разиграва сега? Има ли на дъската ходове, които не сте можели да видите в 2013 г.? Развива ли се нещо по друг сценарий? Гари Каспаров: Ако ставаше дума за шахмат, щеше да ми е по-лесно, защото в шаха има правила. Знаем, че в самото начало и двамата съперници имат еднакво количество фигури, те играят по правилата и печелиш, следвайки тези правила. За съжаление, в Путинова Русия още отначало правила нямаше. По-

www.provo.bg точно – беше ясно, че единственото правило, по което трябва да се живее, е, че Кремъл променя правилата, когато си поиска. Но, от друга страна, ако се отдалечим от шахматните паралели и се опитаме да говорим за възможните варианти, които имат исторически аналог, то някои неща може и да бъдат предвидени. Защото историята не е точна наука като математиката, но все пак много неща – ако си представим историческата спирала – се повтарят. Може би в друг исторически ландшафт, но, така или иначе, съществуват закономерности, които никой диктатор няма да успее да избегне, колкото и да му се иска. Изобщо, на този етап на противопоставянето си със свободния свят диктаторът винаги има преимущество – а такова преимущество е имал и Хитлер – защото нарушава правилата. Още повече, той притежава политическа воля, а тя на даден етап превъзмогва всяка възможна съпротива на западните демокрации. Точно защото хората, избирателите не искат да чуят каквото и да било за конфликт, съществува желание да се поддържа статуквото. И в момента ефектът се проявява изцяло, макар това да е ясно: ако помислим за съотношението на силите през трийсетте години спрямо Хитлер или в края на четирийсетте и петдесетте със Сталиновия Съветски съюз, реалните военни заплахи са били неизмеримо по-големи отколкото са сега. Но западното общество, което седемдесет години се е радвало на комфорт, в момента още не е готово да схване Путиновата действителност в цялата й отвратителна голота. Тоест – Путин е заплаха, но тази мисъл много дълго и мъчно ще стигне до съзнанията, защото каква е тая заплаха? Някъде си в Източна Европа е станало нещо си, но то не ни засяга. Виталий Портников: Знаете, че тук в Украйна хората живеят със съзнанието за тази заплаха, с доста по-сериозно усещане от хората на запад. Гари Каспаров: Тук загиват хора, води се война. Проблемът все пак е не толкова в Киев, колкото в Западна Европа и най-вече, естествено, във Вашингтон. Именно там виждаме болезнения процес по формиране на

101

водник новия дневен ред. Не трябва да забравяме, че Путин в това отношение, по алгоритъма на действията си, много прилича на Хитлер. Той води интелигентна от своя собствена гледна точка, а и доста успешна политика по разрушаването на системата на международната сигурност, която беше създадена в предишния период. Хитлер е разрушил Обществото на народите. Не са го интересували никакви междинни договорености, интересувал го е тъкмо чист лист хартия: да започнем на чисто, а после който е по-силен, ще грабне всичко. Ето – и Путин очевидно се стреми към ситуация, в която правилата, по които светът живее от 1945 г., ще бъдат отменени. Въпросът опира не само до Крим, Източна Украйна или до някаква си там митична „Новорусия“. Въпросът е за цялата координатна система. Всеки месец забавяне в изработването на стратегия за това означава, че расте цената, която ще платим за финалната конфронтация с Путин – точно защото неговият дневен ред противоречи на всичко, с което сме свикнали, с реалиите на света, в който живеем. Виталий Портников: Тогава защо западният политически свят, западният елит не усеща това, което в същината си е елементарно за хората, живеещи в тези реалии? Гари Каспаров: Когато чета – а аз обичам да чета исторически книги – се опитвам да разбера логиката на събитията и наистина ми се струва невероятно, че английското и френското правителство сякаш не са разбирали каква заплаха се е формирала близо до тях. Че рано или късно немските бомби са щели да се изсипят над английските градове, а немските танкове – да влязат в Париж. При демокрацията съществува такъв проблем: настроението на хората, спрямо което политиците са принудени да реагират. Чембърлейн е бил министър-председател на страна, която не е искала дори да мисли за война. Белезите от Първата световна война са оказали по-голямо влияние в Англия и Франция, точно защото те са спечелили войната. Докато за Германия войната е загубена, изгубени са територии. Виталий Портников: Да, но на висока цена…

102

Брой 11, Година 4 (2015) Гари Каспаров: Въпреки това, Германия е била мотивирана. Германия е пострадала по-зле и по време на Голямата депресия. В Англия и Франция настроението е било такова: може и някак да се договорим. Освен това Източна Европа е далеч. В чист вид сега се повтарят думите на Чембърлейн: защо английските войници трябва да гинат за страна, която дори не можем да намерим на картата? Е, на картата по-скоро могат да се намерят Крим и Украйна, на така или иначе – това пак е далеч. Западният жител в Бавария, в Англия или в Северна Италия не желае дори да мисли, че може да възникне реален конфликт. Така и не се появява разбирането, че мирът не може да бъде купен, именно защото Путиновият дневен ред не предвижда мирен договор. Цялата вътрешна руска пропаганда на Путин е изградена върху външната експанзия. Сегашните руски новини са седемдесет процента за Украйна, в тях за самата Русия на практика нищо не се говори. Това означава, че на Путин като на наркоман му е нужна все по-голяма и по-голяма доза, за да поддържа в обществото тази еуфория и параноя. Кримската еуфория изчезва, ефектът от Крим постепенно намалява – това означава, че той трябва да се придвижи по-далеч. Найвероятната територия за продължаване на агресията, разбира се, е Украйна. Но при това съществува газовият договор, който сега започна да се осъществява, туркменско-азербайджанският газ. За Путин това е подобно на смърт. Появата на всеки алтернативен газов източник за снабдяване на Европа означава, че „Газпром“ губи главното си оръжие, истинското оръжие за влияние над европейската икономика. Плюс това съществуват още възможности за устройване на разнообразни провокации в Естония и Латвия, където където има доста компактни анклави с руско население – не само с цел агресия, но и за подриване на цялата система за безопасност. Да бъде спрян диктаторът сега, колкото и висока да е цената, е по-евтино, отколкото би било утре. Разбира се, че противопоставянето на Хитлер в 1938 г. също е можело да доведе до война, защото той по-скоро е щял да продължи с

водник нападението срещу Чехословакия – и тази война би била кръвопролитна, историците щяха да пишат, че са загинали един милион души… но не петдесет милиона. Цената се променя и при това винаги се покачва. Настоящата аргументация на Путин в много отношения е направо изкопирана от аргументацията на Третия райх. Единственото, което според мен ги отличава, е, че Хитлер е рисувал картинка на бъдещето (както и Сталин). Каквато и да е била тази картинка, тя се е базирала на напълно човеконенавистнически идеи – но все пак, за хората, които е трябвало да следват вожда, тя е била представяна като „светло бъдеще“. В Путинова Русия няма даже и такава картинка. Виталий Портников: Затова Путинова Русия е крепост, принудена да се отбранява – защото всички само я нападат. А Хитлеровият Райх не е бил чак такава крепост. Гари Каспаров: И Сталиновият Съветски съюз, и Хитлеровият Райх са твърдяли, че ще настъпи ден, в който жертвите ще се изплатят. А в Путиновата пропаганда изобщо няма идеал за бъдещето. Според мен това е уникален случай в историята – когато цялата пропаганда е построена върху отрицание, това е чудовищен съсирек от омраза. И ето всичко, което предлагат там: „Като сме заедно, и смъртта е хубава“. Идеята на „руския свят“ стана съвсем ефимерна, тя никого не грабва, тя е опит обществото да пребивава в състояние на маниакално бълнуване. Това не може да продължава дълго време без резки действия. Затова движението на Путин по периметъра на бившия Съветски съюз в изострена форма или където е възможно по света – под формата на подкрепа за иранските аятолласи или за някакви там терористи в Латинска Америка и Африка – това е просто неизбежен процес. В противен случай той е свършен, ако вземем аналогия от игра на карти, ръката му е празна, няма какво да играе. Виталий Портников: Ако говорим за състоянието на здравомислещата част от руското общество, на която винаги са възлагани надежди… Забелязах колко различни бяха реакциите към убийството на Борис

www.provo.bg Немцов тук, на запад и в Русия. На Запад сметнаха, че това убийство ще доведе до някакво отприщване на емоции от страна на тези хора, които разбират, че вече се е стигнало до крайно откъсване на режива от реалността и че той е готов да унищожава противниците си направо пред очите на Кремъл. А от друга страна, в Русия видяхме униние. Хората, които скърбяха за Немцов, бяха именно унили, бяха потиснати. Това са съвсем различни настроения. Гари Каспаров: Бих казал – униние, примесено със страх… Макар че демонстрацията в памет на Борис Немцов на първи март беше огромна, там имаше десетки хиляди хора, при това дошли спонтанно. Мнозина решиха, че е техен дълг да излязат, защото не може да не го направят. В този изблик на енергия Русия и Украйна се различават принципно. Не зная доколко са уместни историческите аналогии, но, общо взето, Украйна винаги е реагирала на всеки опит за утежняване на авторитарния режим с протстестни изблици. В Русия това става постепенно, това е доста дълъг процес, но той протича, струва ми се, със съгласието на целия руски елит, там няма истински исторически противоречия. Условно наречените „либерали“ и също така условно наречените „силоваци“ – и едните, и другите искат, общо взето, намаляване на влиянието на множеството хора в политическите процеси. Руският режим се научи да манипулира чрез влиянието си в различни обществени групи. При Елцин бяха положени основите, но при Путин системата достигна съвършенство. Путиновият режим беше невероятно устойчив, точно защото за него стана възможно да апелира и към съветските идеали, към съветското минало, но да използва и либерална терминология. Още повече, че не особено големи икономически реформи позволиха създаването на илюзия за либерално придвижване напред. Виталий Портников: Това става в периода на Медведев или изобщо? Гари Каспаров: Изобщо, цялостно погледнато. В началото на Путиновия период, в първия му мандат. От една страна – разгромиха ЮКОС, от друга – проведоха реформа. Със Запада

103

водник имаше прекрасни отношения, тоест Путин играеше напълно по правилата, приемаше гости: всички тези снимки на Путин с Блеър, Буш, Берлускони, Ширак, Шрьодер…Това създаде определени настроения в обществото. Това беше особено важно в либералните среди, където антипутиновите настроения бяха потушени. Имаше възможности да се изпусне енергията. Тези псевдоизбори, които в Русия станаха начин за канализиране на протеста: вие гласувате, имате възможност да изразите възмущението си. Но постепенно процесът на каквато и да е сменяемост на властта беше сведен до нула. Руската опозиция се оказа в положение, при което никакво движение напред не е възможно, точно защото навсякъде има опозиционни огледала, навсякъде са се съхранили някакви илюзии, че може и да се постигне нещо без кръв. Да вземем например протестите от края на 2011 г. – мисля, че това беше единственият момент, в който режимът можеше да бъде ако не свален, то поне принуден към по-сериозни отстъпки. Ситуацията явно беше излязла от контрол, в Москва по улиците излязоха десетки хиляди хора. Първо се измени съотношението на силите: ако дотогава беше десет към един против нас, то вече се оказа десет към един в наша полза, тоест ситуацията рязко се промени. И в този момент от нищото възникват всички тези разговори: движение на белите лентички, дайте да сме креативни, дайте да търсим такива форми на протест, които ще позволят на властта да се оттегли с чест, дайте да търсим такава ситуация, в която на всички да им е добре. Всичко завърши с това, че властта се организира. В благоприятни моменти като 10 декември и особено на 24 декември, когато на проспект „Сахаров“ имаше сто и двайсет хиляди души, властта явно беше в паника, в този момент след думите „ние сме властта“ всички взеха отпуск. Следващия път ще се срещнем чак на 4 февруари. Тогава пак имаше много народ, но властта вече беше подготвена. За разлика от Украйна, в Русия никога не е имало мощно опозиционно ядро, пък и в Украйна винаги е имало хора, които да са депутати в парламента и имат възможността да излязат

104

Брой 11, Година 4 (2015) пред телевизията. Виталий Портников: В този период самите те бяха властта. Гари Каспаров: В Украйна винаги се запазваше точка на напрежение, защото опозиционерите във властовите структури и част от елита през цялото време се стремяха към някакви промени. В Русия беше постигнат уникален консенсус, който можеше да бъде разклатен в края на 2011 г., но уви, властта отново развали всичко по доста ловък начин, защото пак се появиха нови опозиционни глашатаи: дайте да влияем върху властта, не трябва да я сваляме, трябва да й влияем, дайте да търсим форми на взаимодействие. Бяха направени минимални отстъпки, които после, разбира се, бяха оттеглени до една и всичко свърши на площад „Болотная“, на 6 май, когато Путин играеше вече с пълна програма. Между другото, за трагедията на Майдана: снайперите, цялата тази операция – това, струва ми се, са найвече сценарии от и за Москва, подготвяни за 4 март, защото властта тогава се готвеше за най-лошото. Путин се готвеше за много по-масови протести от тези, които реално се случиха, но през март те приключиха. Когато пък започна първият Майдан през ноември 2013 г., мисля, че Путин не просто препоръча, а изиска от Янукович той да не позволява да стане като в Москва през 2011 г., че трябва бързичко да разчисти, викайки на помощ когото трябва. Виталий Портников: Как мислите, на фона на Крим не се ли получи такова разделение между украинското общество и Русия от гледна точка на взаимното разбиране, даже ако говорим не за Путинова, а за една не-Путинова Русия? Ето че много опозиционни дейци, които тух се радваха и още се радват на симпатия, говорят така: Крим не е сандвич със салам, не трябва да се отказваме от него, не трябва да се дава оръжие на Украйна, защото всичко това е опасно за нас. И ето, това звучи вече не от устата на властите, а от устата дори на опозицията. И, разбира се, с всяко подобно изявление, доверието към Русия намалява – имам предвид некъм съществуващата Русия, а към тази, която би могла да съществува. Това също е опасност.

водник Гари Каспаров: Това е несъмнена опасност и тя е резултат от Путиновото управление. Това е не само политически, а и кагебейски метод. Обществото и значителна част от опозицията се оказаха развратени от този процес. Радикалната опозиция говори за смяна на общественото устройство – това, което ние в Обединения граждански фронт нарекохме „демонтаж на режима“, но това така и не се превърна в истински дневен ред на опозицията. Моите противоречия с тези, дето говорят, че Крим не бил сандвич и че процесът изобщо щял да да отнеме десетилетия… Това е съзнателна или несъзнателна грешка, защото престъпленията на Путиновия режим и всички антиконституционни актове трябва да бъдат отменени наведнъж. Няма никакви разлики – вътрешни ли са или външни. Съществува такъв брой факти, които представляват най-грубо нарушение както на руските закони, така и на руските задължения, поети за две десетилетия с различни договори. Всичко това трябва незабавно да се отмени. Ако в Русия се събере свободен парламент, той на първо място трябва да възстанови законността. Ясно е, че процесът на самото възвръщане може да се окаже технически… Но това е друг въпрос, това не е въпрос за юридическото възвръщане. Юридически трябва да се прекрати всичко това, а после вече да се опитаме да намалим последствията от такъв преход за тези, които живеят там, за да няма такива катастрофални сценарии, каквито е имало в Европа през 1945-46 г.. Разбираме това, но юридически всички тези актове са нищожни. Премахването на който и да е раздел от руската Конституция, анексията на Крим и многото други беззакония на Путиновия режим трябва да бъдат квалифицирани като престъпления и да бъдат незабавно отменени. Струва ми се, че опитът на някои от знаковите руски опозиционери да смесват политиката и борбата с диктатурата, е път към нищото. Не можете да се противопоставяте на диктатурата и при това да си мислите, че на следващите избори ще трябва да отговаряте на изискванията на групи от населението. Борбата с диктатурата не включва подразбирането, че непременно ще участвате

www.provo.bg на следващите избори. Напротив, трябва да постигнете резултат именно чрез демонтаж на режима. Андрей Дмитриевич Сахаров, разбираше, че задачата се състои именно в демонтирането на режима – и затова смело говореше за най-страшните му престъпления, без да се замисля какво ще става нататък. Сегашният опит да се политиканства на фона на превръщането на диктатурата в откровен фашизъм, за съжаление, оставя сериозен отпечатък не само върху бъдещите руско-украински отношения, но и върху цялостния образ на Русия пред света. Всички тези заявления създават сътветния образ далеч не само в Украйна. Създава се впечатлението, че в Русия всички, даже и опозиционно настроените, пак не са готови да играят по световните правила. Виталий Портников: Често казват, че Путин се е боял от резултатите на Майдана, защото те водят към това, че в Украйна, на руската граница, възниква нормална, цивилизована, демократична държава. Но има и един друг въпрос: ами ако не възникне? Експериментът, чието начало бе поставено от Майдана, дава шанс за преобразование на държавата, но и за много повече. Ами ако не се получи? Гари Каспаров: Смятам, че преценките на Путин нямат дългосрочен стратегически характер. Разбира се, възникването на свободна, независима, демократична Украйна е смъртна присъда за Путиновия режим. Това не е площад Тахрир в Кайро. Става дума не само за географски близка държава, но и за пряк сигнал за всички, които живеят в Русия, че може да се живее и така. Че има и рускоговоряща Европа. Но смятам, че Путин повече се вълнува от факта, че един диктатор може да бъде свален. Самият този факт, че властта може да се смени не в резултат от някаква сделка с елемент на избори, както стана в 1999 г. или както стана с Медведев… Властта е нещо сакрално. Самата мисъл за това, че народът ще излезе и ще прогони законно избрания си президент… Виталий Портников: Но това стана в 2004 г. и тогава нямаше такава безумна реакция. Гари Каспаров: Реакция имаше. Виталий Портников: Но не такава.

105

водник Гари Каспаров: Работата е там, че тогава всичко свърши с онзи нов етап от изборите. Въпреки това не трябва да забравяме, че Путиновият режим тогава още не бе пресякъл определена граница, Путин тогава караш едва втория си мандат. Тоест не му се налагаше да играе ва банк, той, както и по-рано, беше пълноправен член на всякакви демократични институции, уреждаше приеми в Санкт Петербург, трябваше да приема „седморката“ и „осморката“. Виталий Портников: Той и сега прави приеми, приема „седморки“, „осморки“. Гари Каспаров: Задачата на Путин е да се задържи на власт. За диктатор, който управлява вече второ десетилетие, властта е като еквилибристика. Винаги има нещо конкретно на дневен ред. В 2004-2005 г. Путин се радваше на голяма стабилност, цените на нефта вървяха нагоре. Ако си спомним протестите, които ставаха тогава – там, за монетаризация, пенсионерски искания – нямаше истинска политическа заплаха. А сега, в 2013-2014 г., когато започна Майданът и всички тези събития, Путин вече помни 2011 г., в Москва вече хората са излизали по улиците. Освен това, той знае, че икономиката съвсем не е тази, която беше по-рано. Потенциалът, заложен по-рано с високите цени на нефта, с ръста на руската икономика, най-вече благодарение на реформите, все пак осъществени в 90те години – този потенциал вече е изчерпан. Вече е невъзможно да използва икономическия фактор, за да обяснява безкрайно дългото си стоене на власт. Трябваше му друг мотив и този мотив, разбира се, се оказа свързан с външна агресия. В онзи момент той се чувстваше на върха след олимпиадата в Сочи. При Хитлер от олимпиадата в Берлин до аншлуса на Австрия има двайсет месеца. Ето го това усещане, че морето е до колене, че сега може всичко… Освен това, струва ми се, Путин беше психологически готов за това. Мисля, че той за всеки случай планираше действията си за 2015 г.. Ако изборите се бяха случили по план, Янукович спокойно можеше и да ги загуби. При тези условия Путин би могъл да разгледа такъв вариант:

106

Брой 11, Година 4 (2015) отново преходен момент, властта се сменя, а ние ей сега бързичко ще я възстановим… Виталий Портников: Защото са победили националистите, които унищожават нашите нещастни рускоезични братя. Гари Каспаров: Всичко стана доста организирано. Като знам хаоса, който цари там, не мислех, че всичко ще стане така. Виталий Портников: А аз мисля, че се бяха заели с Крим от първия ден на Майдана (поне с такава информация разполагам). Хората от администрацията на президента са се занимавали детайлно с Крим. Гари Каспаров: Смятам, че военният план е бил разработен по-рано именно за да е готов към 2015 г. Виталий Портников: Може да е бил разработен още в 1991 г., защото такива опити имаше и през 90-те. Гари Каспаров: 2012 г., Путин се завръща, площад „Болотная“, работата започва, тоест се променя целият пейзаж на Путиновия политически живот в Русия. Очевидно е, че в този пейзаж вече няма защо да се срамуваме от каквито и да е агресивни действия. Може някъде в Генералня щаб да са разработвали такива планове и по-рано, но ми се струва, че точно в 2012 г. те започнаха да придобиват характера на стратегически планове. Просто Майданът до известна степен ускори този процес. Преди всичко, Путин трябваше да започне каквото и да било агресивно действие по периметъра. Виталий Портников: Смятате ли, че можем да излезем от тази ситуация не с война, а с мирно уреждане? Гари Каспаров: Докато Путин е в Кремъл, няма никакви шансове за мир, защото за Путин мирът означава край на властта му. Путин е принуден да поддържа властта си в обстановка на тотална агресия. За него всеки мирен договор е само междинна гара, тай като целта му е да разруши световната система за сигурност. Нужна му е дори не просто мътна вода, нужен му е хаос, в който козовете му, а негови козове в момента все още са известни финансови запаси, ядреното оръжие и руската армия – каквато и да е, тя все още е практически дееспособна. Но

водник тези козове не струват нищо при нормална икономическа конкуренция. Виталий Портников: Можете ли да конкретизирате разбирането за война? Войната – тя е това, което схващаме под това понятие, това, което знаем като война. Втората световна война, войски настъпват, авиацията бомбардира – или имате предвид войната на чекистите? Гари Каспаров: Разбира се, хибридната война, защото целта не е завладяване на големи територии. Целта е да се докаже, че сегашният световен порядък е обречен. Защо, според мен, са възможни провокации в района на Нарва? Ясно е, че няма никакъв смисъл да се пресече границата на НАТО-вската страна Естония с танкове. И Путин чудесно го разбира, защото тогава ще си има работа с НАТО. Но пък ако се опита да разиграе кримската карта: някакви вълнения, появяват се доброволци от Русия… Ако в този момент не се задейства целият защитен механизъм на НАТО, тоест член пети, не се съмнявам, че всичко това ще протече в компилация с Путиновото лоби на запад. Те ще говорят: това не е агресия, това е проблем, който трябва да се реши. Ако дори само една НАТО-вска страна бъде подложена на хибридната агресия на Путин и НАТО не намери политическата воля да я защити напълно, като просто застреля по периметъра всички, които са се захванали с тези провокации, значи Путин е постигнал целта си. Сега, за съжаление, има много възможности да се раздухва пожарът по света.

www.provo.bg Няма място за съмнение, че в близко бъдеще Иран ще стане ядрена държава. Политиката на администрацията на Обама, която е готова да подписва всякакви договори, означава, че Иран съвсем скоро, в най-близка перспектива ще се превърне в ядрена сила. Това пък значи, че на първо място Саудитска Арабия ще се опита да закупи бомба от Пакистан, а Турция ще започне да я разработва. Кремълският главатар дава сигнал на всички: възможно е дори светът да бъде шантажиран със заплаха от ядрена война. Това дава колосален запас от въодушевление – на ей такива, на венецуелската диктатура, на семейство Ким в Корея – те разбират, че Америка и Западна Европа сега не са в състояние да обуздаят руския диктатор. И това дава на подобни хора нови козове за всичките им регионални провокации. А точно това е нужно на Путин. Той вижда именно такава картина на света. И затова, докато той е в Кремъл, мир няма да има никъде.

107

фили

ИВО ХРИСТОВ: ВОЕВ ИСКАШЕ ДА ЖИВЕЕМ ДОСТОЙНО И РАБОТЕШЕ ЗА ТОВА Интервю на Владислав Христов с Иво Христов 50 г. от рождението на Димитър Воев, какво трябва да преосмислим на тази годишнина? Това, което трябва да преосмисляме често и не само на тази годишнина, е отношението ни към несправедливостта, пошлостта, злобата и отчуждението. Дали имаме чувство за непримиримост и срам. И престанали ли сме да вярваме в доброто. Били сте близки приятели с Митко, какви спомени остават в теб за него? Той присъства и е съществена част в моя живот – един истински приятел, учител и вдъхновител.

110

Брой 11, Година 4 (2015)

Какво не успя в краткият си живот да свърши той, което ние е нужно да продължим? Воев свърши това, което много други въпреки дългия си живот не успяха. Той ни остави музика и стихове. Ние сме тези, от които зависи дали ще направим тъмната земя около нас по-светла и чиста – такава, в кавато той би искал да живеят децата му. Защо младите хора е добре да познават творчеството и живота му? Будните млади хора добре знаят кой е Воев и познават много добре творчеството му. Времето е това, което ще накара останалите да го открият. Има ли аспекти, в които е подценявано неговото творчество? Не мисля – може и да има хора в литературните кръгове, които смятат творчеството му за незначимо, но това не би го засегнало. Той стоеше много високо над дребните неща и дребните хора. Стиховете му са доказателство за това.

фили Срещу какво се бунтуваше Димитър Воев? Воев искаше да живеем достойно и работеше за това. Неговия бунт е творчеството му. Има ли дефицит на личности като Воев в днешните времена? Виждаш ли негови продължители? Да, има дефицит на личности и за съжаление не откривам истински негов продължител. С какво според теб би се занимавал Митко през 2015г.? С това, което обичаше да прави – да пише стихове, да създава музика, да рисува. Нормалното адекватно поведение за всеки артист. Какво трябва да направи държавата за да бъде опазено културното наследство на личности като Воев? Прави ли изобщо нещо? Държавата като администрация не обича да прави неща за хора като Воев. Гражданите в нея са тези, от които зависи запазването на културното наследство, както и на неговата памет.

www.provo.bg Какво предстои оттук нататък? Има идея да покажем изложбата в други градове и в момента работим по реализацията. Освен това вероятно ще издадем и луксозно издание с част от творчеството на Воев. И както се казва във филма, който показахме на изложбата: Революцията продължава! Завинаги!

Иво Христов е част от историята на българския музикален бизнес през последните 20 години. Дизайнер, собственик е на бутиковия лейбъл „Кукер Мюзик“. С „Кукер“ издава 10 албума без нито един спонсор, като този на Иво Папазов, печели наградата на БиБиСи за уърлд мюзик албум на годината – в конкуренцията на Gotan Project, Ojos de Brujo и много други.

Ти беше един от организаторите на изложбата по случай 50 г. от рождението на Димитър Воев, разкажи ми повече за това. Как се стигна до идеята, доволен ли си от резултата? За мен бе по-скоро организиране на празник на скъп приятел и ние трябваше да се погрижим за гостите. Една лична среща, в която да се опитам да поставя комуникацията по начин, където зрителя да не забележи неговото отсъствие, и същевременно да се забавлява. Затова обсъдих идеята с Албена Баева – един изключителен визуален артист, чието име няма аналог в съвременното българско изкуство. Така чрез интерактивните инсталации на Албена и фотографиите на Нели Воева за около месец приключихме с реализацията и успяхме да осъществим проекта “Само двама”. Това, което използвахме беше архивен видео-материал, малко известни интервюта, ръкописи и фотографии – изходна точка, за създаването на една лична среща. Сигурен съм, че Воев го е харесал.

111

фили

Брой 11, Година 4 (2015)

ЗА АТАНАС СЛАВОВ:

ТЪЙ ШЪ‘Й ТЯ Христо Карастоянов

мътното и възторжено време на зимата на `89 – време на ентусиазми и надежди – жена, която не познавах и повече не съм виждал, ми даде книгата „С трева обрасли” от Атанас Славов. Неугледно парижко издание от 1983, (Пеев & Попов, № 6 от „За вашата библиотека”), вече почти разпаднато от нечие четене. Изчетох я така, че дадох и своя принос в разпадането й: бях като обсебен от дъха, който излъчваше тая книга – усещане за помръкнал вече гняв и за печал. От което пък разбрах, че авторът е мъдрец. Когато след това щях да чета „Оловното кълбо” или „С точността на прилепи”, щях да разбера, че освен с гняв и печал, Атанас Славов пише и с много обич. И добронамереност. Няколко години по-късно той цъфна в редакцията на вестника, където работех, попита делово: „Кой тук е Карастоянов?” – и тъй започна едно дълго другаруване, което не вярвам да забравя някога. То няма и как да го забравя, защото има и книги, останали от това другаруване. Например „Въведение в пропедевтиката”. Аз я странирах, той рисуваше картинките направо с мишката, и от тая книга човек може да научи, че през Възраждането главите на статуите са ги дялали несъразмерно големи, понеже Микеланджело и там другите скулптори знаели, че по тази начин, гледани

112

отдолу, главите ще изглеждат точно каквито трябва да са. („Въведение в пропедевтиката” я има възпроизведена в четвъртия том на избраните му работи; и слава Богу, понеже в първото си издание тя беше в тираж от точно сто номерирани бройки. Както и да е.) После беше „Светът на циганите: Кратка история”, а после „На Запад и на Запад”… Тая книга е поособена. Беше тръгнал по маршрута, който баща му си бил изписал в тефтерчето – сиреч последва мечтата му да обиколи планетата. Атанас Славов наистина обиколи света, написа книга, и накрая ми я посвети. Така и така, „С благодарност към Христо Карастоянов, без когото тази книга нямаше да я има”. „На Запад и на Запад” сто на сто щеше и без мен да я има, но работата е там, че ми пишеше от всяко място, където се намира; писмата му пристигаха с точността на едно обещание и марките върху пликовете можеха да хвърлят в трепет дори и заклет домосед като мене, та затуй преди да отворя плика – първо вземах атласа… Написа и предговор за моята „Кукувича прежда”, където казваше тъй: „Питаха по него време на нашата улица циганката Дуда, като я хванеха попийнала, какъв го обича – дебел ли, тънък ли, дълъг ли, закривен ли, кафалия ли, а тя викаше: „Да фърга, да фърга ми дайте на мeня!” Карастоянов хвърля като кит.”

фили Написа книги, за които не съм сигурен дали са побрани напълно в някоя библиография. Бяха книги за каквото се сетите. Задълбочени изследователски книги на истински познавач на изкуството; романи; литературоведски и краеведски… Но не само. Да речем състави песнопойка със стари тарикатски песни, където всяка от песните беше съпътствана с по няколко негови думи и само тия думи я превърнаха в същински труд по народопсихология – нищо че кипваше само като чуе тая дума. Или книгата му с рецепти за приготвяне на зеленчуци, която беше на тънкия ръб между майтапа и еротиката… – и нея не я виждам в библиографиите му. И тъй нататък, и тъй нататък. Той просто живееше с книгите си и заради книгите си. Затвори се за три месеца в ямболския хотел „Тунджа” и написа първия том от биографията на Петър Дънов. „Пътят и времето. Началото: Светска биография на Петър Дънов”. Половината дъновисти го помислиха и него за дъновист и го критикуваха, че не знам кое точно в биографията не било баш както го е написал, а другата половина скочиха отгоре му, че работа ли му е да пише за техния Дънов. Въобще не го бяха разбрали. Веднаж се скарахме люто и не си говорихме година и три месеца. После се появи и каза: „Не знам какво ти казвам, но да знаеш, че е точно така, както ти го казвам!” По-безпардонно преобръщане на онова капризно изречение на Сократ, (че знаел, че нищо не знае), не съм чувал, но не е там работата. Накрая седнал да убеждава Веселина Седларска да инсценират смъртта му. Така и така, той щял да се скрие някъде, тя щяла да напише некролога му и така щял да преброи с точност колцина са му приятелите на тоя свят. Веселина, разбира се, не приела да участва в жестоката му игра, което вероятно никак не е било игра, защото

www.provo.bg точно по това време получих най-странното писмо. В събджекта пишеше: „Старостта дóди!”, а писмото – празно. Само „Старостта дòди!” и нищо друго. Не знам какво ми е казвал с това, но вече знам, че е точно така, както ми го е казвал. През юни в годината, когато Атанас Славов след месец щеше да стане на 80, сливенската регионална библиотека „Сава Доброплодни”, където вече имаше фонд „Атанас Славов” и където по онова време директорката Росица Петрова му беше отделила самостоятелен кабинет в библиотеката, организира (ако така се казва) честване на юбилея му. Камерната зала на тамошния театър беше претъпкана, ще прощавате за тъпото клише, но точно така беше. Тоз говори, онзи говори, аз говорих, а накрая Насо каза, така и така, тука съм написал нещо и ще го прочета, а вие ще ме слушате, щот` нали за тва сте тука. В залата не знам защо беше тъмно, пуснаха малко светлина, но пак си беше тъмно, обаче той четеше с точността на прилепите… Онова, което беше написал и което прочете, си беше чисто теглене на чертата. Прочете го и каза това, което винаги казваше след добре свършена работа: „Ай готово!”… Когато си тръгвах, към Насо се виеше ли виеше безкрайната опашка от хора с букети и подаръци, а Атанас Славов стърчеше над всички, както винаги е стърчал. Повече не го видях. ПП: Когато вече бяхме другари, му показах онази книга, дето ми я даде непознатата жена през зимата на `89. И му викам: „Напиши ми нещо…” И той ми я надписа тъй: „На Книжара Христо Карастоянов – хей ура! – за спомен от автора! Тъй шъ`й тя! А. Славов” Тъй шъ`й тя, наистина…

113

фили

ЪРВИН УЕЛШ: ПРОВАЛЪТ Е ПО-ИНТЕРЕСЕН ОТ УСПЕХА Превод: Заря Божкова Източник: the-talks.com Ървин Уелш е роден в шотландския град Единбург на септември 1958 г. Неговото семейство се мести от Лийт в Мурхаус, Единбург, когато той е четиригодишен. Майка му работи като сервитьорка, а баща му, поради влошеното си здравословно състояние, става продавач на килими. Той умира, когато Ървин е на 25 години. Уелш напуска училище на 16г. и се записва на курс по електрическо инженерство. По-късно започва работа, поправяйки телевизори, но приключва с това занимание, след токов удар. През 1978г. се премества в Лондон, където окупира пънк сцената свирейки на китара и пеейки из нощните клубове. В края на 80-те 27

114

Брой 11, Година 4 (2015)

години Ървин Уелш често сменя заниманията си, от градски съветник до ДиДжей, промоутър и продуцент на Хаус музика. Големият му пробив в литературата идва през 1993 г. с излизането на скандалния му роман „Трейнспотинг”. Книгата описва епизоди от живота на група младежи, подлагащи се на разрушително приятелство, свързано със зависимост към хероин, опитващи се да избягат от скуката и бруталността на заобикалящия ги свят. Творбата му предизвиква както шок и отвращение в някои среди, така бурни аплодисменти в други. Sunday Times определя романа като „найдоброто нещо, случило се на британската литература от десетилетия“. Три години след излизането си, книгата се появява на екран, режисирана от Дани Бойл, като прави Ървин Уелш световна звезда. Следват не помалко провокативните романи – „Кошмарът Марабу” (1995), „Гавра” (1998), „Лепило” (2001), „Порно” (2002), „Креватните тайни на майсторите готвачи” (2006), „Престъпление” (2008) и др. С тях Уелш продължава да вади неприятни истини за съвременното

фили обществото, нещо, което малко писатели си позволяват да правят. Уелш пише за всичко това „от другата страна“ на ценностите и нормите, извън приетото и толерираното. „Липсва стремеж към какъвто и да е вид социално действие. Така, че ако напишеш нещо за деградация и болка, всичко, което правиш, е да затвърждаваш буржоазните ценности на хората, които казват: „Аз не съм в тази позиция. Доволен съм от живота си. Това няма нищо общо с мен“, твърди Уелш. Г-н Уелш, как израстването Ви в работническата класа в Шотландия Ви оформи като писател? Много е трудно да бъдеш обективен за себе си и собствените си обстоятелства, но това, което знам, е, че аз израснах заобиколен от разказвачи. Всички в моето семейство са страхотни разказвачи. Баща ми и неговите братя просто не спираха, те можеха да разказват невероятни истории. Мисля, че това е свързано с келтската традиция на разказването от уста на уста. Хората са били склонни да разказват приказки. Когато пораснах, започнах да ходя по кръчми и това ми хареса. Да слушате как хората разказват историите си в кръчмите? Да, да излезеш и да прекраш една луда вечер, а после да седнеш в кръчмата и цяля неделя просто да говориш за това, което си правил през уикенда. Това бяха едни от най-хубавите дни. Всъщност, мисля, че основното нещо, което ме информира беше… това усещане за общност. Историите са важни. Научих толкова много за другите поколения, слушайки как хората разказват тези истории, слушайки родители, баби и дядовци, лели, чичовци, които ми разказваха как е било. Как биха се развили нещата, ако бяхте отишли в престижен университет да учите литература?

www.provo.bg Вероятно бих бил много по-различен тип писател. Щях да съм наясно, че стоя на раменете на тези гиганти. Но тъй като първоначално ориентацията ми беше предимно слухова, аз много се интересувах от музика, мисля, че го използвах като някакъв вид отдушник, с цел да бъдa част от тази общност и култура. Аз не отричам съзнателно големите писатели на нашето време, но не се позовавам на тях по начин, по който бих направил, ако идвах от повисоко ниво в обществото. Какво е по-важно за един писател: житейският опит или многото писане? Мисля, че трябва да се намери баланс между двете. За да бъдеш добър писател, трябва да си добър четател, трябва да се интересуваш от литература, трябва да се интересуваш от някои от най-великите класически книги, трябва да изпитваш непрестанно удоволствие от книгите, и да се наслаждаваш на работата по тях. Наистина трябва. Но същевременно трябва да си подготвен да излезеш навън и да правиш различни неща, да се огледаш и да общуваш с хора. Трябва да ангажираш сетивата си. Ти живееш твоя живот, и по този начин можеш да предложиш нещо ново, защото в противен случай си просто един съставител или редактор на случките на другите хора. Бих си помислил, че поставяте по-голям акцент върху опита, съдейки по вашите книги. Те вървят заедно ръка за ръка. Спомням си, един приятел ми каза, по времето, когато направих Трейнспотинг – „Ти ми открадна шибаната книга!“. Той беше наркоман в продължение на много години, повече време от мен, но аз бях този, който написа книгата, нали разбирате? Трябва в действителност да го направиш. Трябва наиситна да седнеш и да го направиш, няма как да е само житейският опит. Много хора имат страхотни преживявания в живота, но нямат никакво желание да ги напишат на хартия.

115

фили Идеята не е достатъчна. Именно. Идеята не е достатъчна. А найдразнещото нещо за мен като писател е, когато хората идват при мен и казват: „Хей, аз имам страхотна идея за книга. Аз не съм писател, но имам чудесна история.“ (Смее се). Това е много мило от тяхна страна, но аз им казвам,“ Вижте, аз имам страшно много шибани истории. Имам цял един шибан склад, пълен с идеи.“ Идеите никога не са били проблем за мен. По-скоро е това, да седна и да пиша за тях. Това винаги е било най-трудното нещо за мен. Има едно предаване, което се споменава в най-новата Ви книга ”Сексуалният живот на сиамски близнаци”, където хората трябва да напишат три страници в поток на съзнанието всеки ден. Правите ли подобно нещо, за да поставите началото на Вашия творческия процес? Не! Не, изобщо. Аз не използвам тези методи, но обичам подобни неща, този тип „помогни си сам” и различни начини за самоусъвършенстване. Обичам културата около тях. Харесва ми идеята, че не можеш просто да седнеш и да напишеш една хубава книга, трябва да преминеш през идиотска програма за това. Разбира се, ако това работи за вас, направете го – аз не се опитвам да критикувам или да се присмивам на никого – просто ми се струва доста смешно. Тези хора, които просто минават на следващата програма, следващата диета. Това е консуматорското общество, в което живеем. Ние винаги търсим следващия продукт, който ще промени живота ни, вместо просто да излезем от това и сами да променим живота си. До каква степен книгите Ви са базирани на вашите собствени преживявания? Ранните ти книги винаги са малко или много автобиографични, повече отколкото покъсните. КнигитеСкаг Бойс и Трейнспотинг, по специално, съдържат много от мен в

116

Брой 11, Година 4 (2015) себе си. Основните герои в последната ми книга са две американки, на възраст около трийсетте, но жена ми я прочете и каза: „Ти си тези две героини!“ (Смее се) В някои отношения твоите герои са снимки на това, което се случва в живота ти по това време, но понякога оставаш и изненадан. От шокиращите неща, които Вашите герои правят? Да, но ако се опитваш да шокираш, никога няма да ти се получи. Всичко, което пишеш, трябва да излиза от твоите герои. Харесва ми да влизам в героите, които са замърсени с техните проблеми. ВТрейнспотинг Рентън е в много лош момент от живота си, той се опитва да откаже хероина… Вие го срещате, когато той е в една много лоша ситуация, и тези лоши обстоятелства водят до драма. Брус Робъртсън в Гавра, можете да видите, че той е имал различен живот, преди да получи нервен срив. Тези неща са много конструктивни за мен, и те са свързани основно с провала, и как се проваляме като човешки същества. Вие се интересувате от провала? Провалът просто е по-интересен. Успехът идва само в една форма. Той не ви учи на нищо. Провалът се случва по най-различни начини, и ви учи на най-различни неща. Човек се учи, когато греши. Може би това е просто шотландския начин на мислене, но дори когато съм постигнал нещо с огромен успех, винаги успявам да намеря грешки в него. Това често е свързано със смисъла на живота, провала. Най-големият провал е, че ние остаряваме и умираме. Това е ужасно. Може би, но другите неуспехи, които имаме по някакъв начин предвещават това. Те ни казват за състоянието на човека. За мен, когато наблюдаваш този тип страдание и упадък, по някакъв де факто начин, поставяш красотата на живота на фокус.

фили Кои са провалите в живота Ви? Провалил съм се в много неща – не успях да стана музикант, не успях да се себеизразявам артистично по никакъв друг начин. Ето защо си казах, че ще напиша роман и си дадох 18 месеца, за да го направя. Казах си: „Не ме интересува какво ще излезе накрая, аз ще завърша това копеле.“

Оттогава казвате, че откриването на това, какво искате да правите с живота си, е било ощипването, което сте търсел, когато сте вземал хероин.

www.provo.bg Наистина ли? Аз едвам ставам от леглото, когато имам тежък махмурлук, още по-малко да направя нещо продуктивно или творческо. Сега вече не се притеснявам. Просто си лежа в леглото и се самосъжалявам! Преди можех да препивам и да имам махмурлук от миналата вечер, да се чувствам много зле, почти освободен, да излизам от болката, която изпитвах. Сега вече не мога да правя това. Когато остарееш и имаш махмурлук, си прецакан. Когато си млад можеш физически да останеш в добра форма, ако препиеш, но ако го направиш, когато си вече на възраст, това сериозно те афектира. Особено, когато имаш работа, и седиш на бюрото по цял ден…

Да, стигнах до момента, когато вече наистина изпитвам удоволствие от това, което правя. Обичам да излизам, да се срещам с хора, но аз вече не съм шибана заплаха. Наскоро се срещнах с Андрю Инс от рок-бандата Primal Scream, и ние пием чай, денят навън е прекрасен, наслаждаваме се, говорим си с хората, които идват в кафенето, птичките пеят. И най-често, в подобна ситуация, ние бихме отишли направо в кръчмата, но нямахме желание за това. Това е нещо като, да си бил насран толкова дълго време, че трезвеността е всъщност новото насиране. Това освежаващо ли е? Да, наистина е така. Това е като да ти падне голям товар от раменете. Когато остаряваш, наистина не се тровиш така, както си го правил преди. Не се тровиш по този еуфоричен начин, защото си го правил толкова много пъти, че емоциите не са същите. Нивото на интоксикация просто спада. Мисля, че когато остаряваш, започваш да си мислиш, че има определен брой оставащи дни. Това е по-добре от времето, когато си можел да прекарваш седмици в пиянство, нямайки представа за собствената си смърт. Когато остаряваш, си много по-наясно: „Това е нещото, което обичам да правя, това ме въодушевява“. Преди наистина обичах да пиша пиян.

117

фили

СТЕПАН ПОЛЯКОВ: ЧЕ ГЕВАРА Е АМБУЛАНТНА ТЪРГОВИЯ И МИТ Интервю на Владислав Христов със Степан Поляков Куба през 2015 г. какво не знаем за тази държава, какво премълчават българските медии? Българските медии са заели изключително, смайващо, угодническо поведение спрямо кубинското посолство. Телевизиите правят сладникави интервюта с леличката, настанена там, наречена посланичка. Никога, ама нито един път, нито една журналистка не си позволи да попита нещо за политическите затворници в страната й, ей така покрай сладникавите

118

Брой 11, Година 4 (2015)

комплименти за Йорданка Христова, или за това как се е запознала с българския си мъж. Тази история вече наистина наизуст я знаем, с всичките й вариации. Между другото, радвам се, че предишния посланик Росадо го изритаха оттам заради мен. Той допусна непростимия за правителството му грях да излезе книга, която разказва истината за революцията им. И ми беше издал журналистическа виза. Между другото българските журналисти ходят с туристически визи и после се появяват репортажи за салса и плажове, чийто жанр обаче е жанрът „туристическа брошура”. И пак да се попитам – защо почти всички спестяват истината за ужасяващия глад, милиционерски репресии и средновековна неграмотност, които царят там. Само не ми казвайте, че имат страхотно и безплатно образование – да, ако искате да завършите като магистър по песнички, възхваляващи Че – такова е! Та, нямам обяснение. Изкривена ли е представата в страната ни за Куба, защо за повечето хора тя е само пури и музиката на Буена Виста?

фили Това е част от проблемите с медиите ни. Същото се отнася и за по-заможните интелектуалци, които ходят там. След като се върнат, те предпочитат да запалят пура, да си сипят чаша 12-годишен ром и да разказват пред очарованите си гости тропически сънища. Вместо да разкажат поне на българите каква е истината. Но не искат да рискуват следващото си ходене там. Защото пък Острова наистина е прекрасен, сам по себе, а – и ако си с две хиляди долара в джоба. Би ли нарекъл Фидел Кастро последният голям диктатор? Каква ще бъде според теб съдбата на държавата след неговата смърт? Докога ще властва династията Кастро? Според мен той се е заинатил да ни надживее всички. И е добър в това, дяволите го взели! Брат му е същото инатливо старче. Но! Те всъщност са едни хора, родени през 1926-а и 1928-а. Да речем, ще управляват още колко – 5 години. Тогава ще са на около 95. Всъщност да им пожелаем здраве, та да видим 100 годишни диктатори. Но извън мрачната шега върху гърба на кубинския народ, нека се замислим. След тях всичко ще си дойде на мястото. Куба ще се върне там, където е била преди тях. В света на стоково-пазарните отношения. Ще си отидат ладите, зиловете, петилетките, опашките за гориво и хляб… И тогава какво – просто едни хора 60 години са живели и умирали съвършено напразно. Тъжно точно като след нашия комунизъм, но малко по-дълго. Страхувам се за тях. Не само че са съвършено неподготвени за новия живот, който неизбежно ги очаква /ние все пак живеехме в Европа/. Те дори интернет нямат, компютри – също. За тях частен бизнес е братът продава сестрата на улицата, а баща им ги кара с ладата до адреса. В Хавана /огромен град/ почти няма нови постройки. А отсреща в Маями чакат милион и половина гневни, много гневни, кубинци, за да си върнат имотите. В които сега са настанени по петдесет семейства в къща. Ще бъде страшно. И за какво? За какво бе, мамка му!

www.provo.bg Правителствата на САЩ и Куба обявиха в началото на декември, че ще възстановят дипломатическите си отношения, които са прекъснати от 1961 г. Кубинските власти пуснаха на свобода голям брой политически затворници. Това значи ли някакво затопляне или е политически ход целящ друго? Ще се американизира ли постепенно Куба? А какво друго? Тези хора обичат да са келнери, крупиета, компаньонки, музиканти. Но това са все професии, които повече отговарят на американския лайф-стайл, нали така? А комунистите им бяха казали – вие ще сте шлосери, кранисти, изобщо първенци в трудовото съревнование. Е, видяхме докъде стигнаха в това съревнование. Куба винаги е била американизирана, но в съчетание с карибския начин на живот, придава онзи неописуем чар, който дори майстор като Хемингуей дълго не знаеше как точно да разкаже. Е, до „Старецът и морето”. Има ли вероятност някога Куба да стане демократична държава, какво трябва да се случи за да стане това реалност? В тропиците демокрацията е условно понятие. А католицизъм, примесен с вуду /в случая сантерия/, дава различни ароматни плодове. При всички случаи обаче ще е нещо по-добро от сегашната ситуация. Но, пълно е с топли държави, в които няма нищо весело. Че Гевара ръководи разправата с 6 годишното антикомунистическо въстание в Куба. До началото на 70-те години на миналия век в страната са разстреляни над 14 000 души. Човекът, който нарежда екзекуциите и поема отговорността пред ООН за това, е самият Че Гевара. Какви са митовете около личността му? Масов убиец или революционер е той? „Не стреляйте! Аз съм Че Гевара! Жив ви трябвам!“, това са думите на Гевара преди да се предаде в ръцете на не особено опитната боливийска армия. Това са думите, с които той трябва да бъде запомнен. Толкова. Другото

119

фили е амбулантна търговия и мит! Че Гевара е страхливец и подмазвач, но при убийствата на невинни хора това обикновено е свързано. А последният въпрос е оскърбление за всеки нормален човек. И трябва да спрем да го задаваме, моля! Зaщо по света все още шества някаква романтична представа за Че Гевара, че е революционер с благородна кауза? Кой има полза от това? Тези, които произвеждат тениски, пепелници и ключодържатели. Но също и онези, които все още не са отишли да хвърлят сто бомби върху Ислямска държава и да приключат със случая. А вместо това гледаме „Игра на дронове” (“Game of Drones”). Нали така? Бизнесът с лика на Че Гевара продължава да носи милиони долари годишно? Липсват ли новите идоли за младите, които да го изместят от тениските? Съществува ли дефицит на истински бунтари и революционери в днешно време? Не само младите, има и възрастни, които се прекланят пред Че. А, както знаем, от стария глупак, по-голям глупак няма. Така че, да видим сегашните млади, като остареят, какво ще мислят. Това е по-интересно. А, колкото до дефицита – да, пълно е с лигльовци и психопати. Горките съвременни жени. Какви паралели би направил между Куба и Северна Корея? Те са различен тип комунистически режими. Както има кон на Пржевалски, товарен кон, арабски кон… Но все е кон, в случая коМ. В Северна Корея е нечовешко, там е Адът. В Куба все пак, сред танци и палми – оцелява се. Какво се случи с лявата идея, след като историята показа, че тя най-често се изражда в тоталитарни режими? Има ли бъдеше и приложимост подобна идея в съвременния свят?

120

Брой 11, Година 4 (2015) Лявото и дясното отдавна се смесиха. Става нетърпимо дори. Моите десни приятели в някои отношения в момента са по-либерални от закоравели комунисти. Те са и най-опасни в момента. Но всичко зависи от това ще я бъде ли Добрата стара Европа. Защото Баба ни не е добре. Никак.

Степан Поляков е писател, журналист, филмов продуцент и режисьор. Автор е на 8 книги, сред които „Царят на късия разказ”, „Viva la revolucion – Куба 50 години тръстика, пури, смърт”, „Приказки от Гвинейския залив”, „Нежна революция Ltd.”, „Етиопия – краят на последния бог”. Автор и продуцент е на над 50 документални филма, снимани из цял свят. Режисьор е на най-гледания филм за столицата ни „Sofia the History of Europe”. Работил е за някои от най-влиятелните медии у нас. Заради книгата му „Viva la revolucion – Куба 50 години тръстика, пури, смърт”, която излиза през 2003-а, кубинското посолство отзовава посланика си у нас тогава Хосе Росадо Амадор. При своите пътувания из Куба Поляков прави редица интервюта с дисиденти и политически затворници, бивши командири от революционните колони на Кастро, низвергнати по-късно от диктатора, предпоследното интервю в живота на капитан Грегорио Фуентес – прототипа на Стареца от „Стареца и морето” на Хемингуей. Сега е творчески директор на международната телевизия DANUBE TV.

фили

www.provo.bg

121

/ Списание с послание

видение

Брой 11, Година 4 (2015)

„Асоциация на учени, артисти и спортисти“ – сдружение с нестопанска цел регистрирано в обществена полза на 17 май 2010 г. – издател на provo.bg

124