Nula32 Magazine, December 2022

10 16

Редакторски думи / Защо… Plovdiv Calling?

Литература /„Хагабула“

Кино /„Нямаш място в нашия град“ – Николай Стефанов

Образование / Марина Узунова

По стъпките на минувачите

Градът през погледа на чужденеца преди и сега

Следваща спирка – Пловдивъ

Шест важни истории след Освобождението

„По-големи българи от българите“

И ще бъдеш вече „един от нас“...

Проф. Мария Шнитер за „прага“ между тук и там

От Пловдив с любов

Или „чешката културна инвазия“ Петима чужденци, които отдавна вече са местни

Мобилност /

СЪДЪРЖАНИЕ 04 08 14 22 26 34 40 44 58 59

Нонстоп /

Издател „НУЛА32“ ООД

Главен редактор Панайот Стефанов

Редактори Илия Димитров Камелия Гарева

Консултант Здравко Дечев

Корица Рами Хамуд

Визия Рами Хамуд

Печат ПК „Жанет 45“

ISSN 2683-0329

Тираж 2000

Автори в броя Мария Шнитер Мартин Касабов Владислав Севов Кристина Христова

Илюстратори Дона Джоглева Йоана Русева Стефани Неделчева

Адреси ул. „ Леонардо да Винчи“ №16 4000 Пловдив, България www.nula32.bg linkedin/Nula32 Magazine facebook/Нула32 instagram/@nula32magazine

заедно. Компаниите и брандовете, които избират Нула32 и подкрепят с реклама идеята ни за независима печатна медия за стил и култура в Пловдив, превръщат списанието в ръцете Ви в издание без аналог в България. ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33

Списание Нула32 се издава с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Едногодишен грант“.

Защо... Plovdiv Calling?

На Владимира, която ни гледа от небето

Може би е

|32

безсмислено да влизаме в този разговор за град, известен с „другостта“ си във всеки смисъл на думата, но тъкмо сега почувствахме вътрешната провокация да го направим. Без тези истории рискуваме разказът ни да остане непълен. Разказът ни за „другостта“ на мястото, която обаче не крещи самоцелно, за да привлича внимание, нито се натрапва, защото е модерно, а която тихо и еле гантно те приласкава към себе си и те прави пловдивчанин. Победа на духа, за която не е нужно друго, стига само да обичаш тук. Не характерната шарена народност на Пловдив обаче е централна тема на книжката в ръцете Ви, а перспекти вата на чужденеца, когото градът по щастлива случайност е извикал, за да хване в капана си. За само 25 издигания с балон или за онази много светла лична кауза, оставила го верен на пейзажа тук за вечни времена. В Plovdiv Calling търсим погледа на човека отвън, който много често улавя красо тата и абсурда, които ние, отвътре, пропускаме или сме неспособни да съзрем в мащаб; който интерпретира и раз ширява хоризонта по непосилен и съвършено различен начин; който не се бои да вижда отвъд хълма. С тези очи разказ ваме в настоящия брой. Оглеждаме се с тях не от излишна суета, а в опит да избя гаме от удобни самозаблуди и ограничения, които на свой ред ни правят чужди сред свои. Очи, през които имаме шанса да прекосим познатото пространство по различно време само за да открием същите стари истини. Съвпаденията нататък го доказват. Казано иначе: не е важно защо идваш, а защо оставаш. Подписваме се под тази идея с надеждата, че и страни ците на Нула32 някой ден ще останат в паметта на града, въпреки препятствията, които срещаме по пътя дотук. Благодарим на всички, които не остават равнодушни и които ни подкрепят по този път вече тридесет броя подред. Посоката остава непроменена, вървете с нас. Панайот Стефанов

Петър Чапанов

Георги Аврамов Ваня Вълкова Гергана Бонева Мария Бекирова Десислава Велева Ангелина Донгова Огнян Георгиев Елена Галева Николай Каракашев Александра Божанова Мария Вълканова Благовест Илчевски Атанас Тодоров Петя Видолова

Георги Велев Любен Банев Димитър Димитров Захарина Савишева Андреана Павлова Андреана Павлова Николета Андреева Антоанета Христева Регина Хинчева Камелия Величкова Радостина Ганева Ивелина Живкова Петър Георгиев Любомира Дончева Пламен Дамасков Виктор Цонев Рангел Сотиров Елена Политова Мариана Вълкова Огнян Янков

Владимир Гешев Александра Борисова

Мариян Мърхов Арто Дердерян Мануела Узунова

Антония Кюркчийска

Александър Йовев

Екатерина Парпулева

Петър Велев

Мина Стоилова

Адриана Диканчева

Васил Фотинов Ралица Братанова Даниела Матейчева Славина Николова

Десислава Шишманова Радослав Тонев Божидар Ангелов Георги Кралев Пламен Лисков Емилия Къндева Владимир Димов Симона Върбанова Ангел Митков Християна Русева Асен Белев Христо Симитчиев Константин Обретенов Йорданка Тодорова Йорданка Донкова Йовко Ламбрев Гергана Дамянова Нери Терзиева Димитър Тенов Ана-Мария Димитрова Васил Паскалев Екатерина Илиева Мария Бадева Мария Главчева Кристина Главчева Кристиян Найденов Илияна Аризанова Нели Огнянова Преслав Янков Силва Доникян Лазарина Тасева Любомира Костова Христо Проданов Катерина Михайлова Виктория Каравасилева Михаил Червенков Борис Иванов Александрина Стоева Гроздана Кискинова

„Хагабула“, Тодор П. Тодоров, изд. „Жанет 45“

Освежаващо

ната

постепенно напуска очертанията на историческото и започва да се лута из коридорите на множество идеи.

Действително мисловният експери мент „какво би станало, ако…“ е любо питен, такава е била и първоначалната идея. Какво би станало, както Таран тино ни показа на големия екран, ако таен отряд разстреля Хитлер или ако после дователите на Чарлс Менсън обър кат къщата на Роман Полански. В случая какво би станало, ако конкистадорите се провалят. Това обаче не е достатъчно за Тодоров, който сякаш се чувства на тясно в художественото пренаписване на историята и започва да добавя всевъз можни философски, приключенски и феми нистки елементи.

„Хагабула“ е първи роман за Тодоров след два сборника с разкази. Любовта към лекотата на кратката форма проличава, тъй като фрагментарното представяне на наратива, нехронологичното преска чане от една в друга сюжетна линия (по „1001 нощ“), предоставят гъвкавост в започването и изоставянето на сюже тите. Присъстват и разкази в разказите, които допълнително объркват. Жените, въпреки амбицията за феминизъм, подо зрително си приличат, приключенските наративи не стигат до никъде, а паралел ните гледни точки към едно и също съби тие остават недоразвити. Има герои, които впоследствие разбираме, че са един и същи човек, които са навързани с бели конци, за да добият цялостност. За всички любопитни първата стра ница на романа е достатъчно красноре чива. Още от нея си личи, че преди всичко „Хагабула“ е демонстрация на стил. Пое тични сравнения, кратки, ударни изрече ния, които подобно бързите движения на опитен боксьор удрят въображението на читателя и го притискат в ъгъла без въз можност да диша или време да се потопи в красивите и нежни образи, които без

спорно присъстват. Изглежда Тодоров е чел „Кървавият меридиан“, в който Маккарти доказа, че с достатъчно въоб ражение сравненията могат да бъдат безкрайни, но все пак там образите очер таваха една плътна апокалиптична кар тина, докато тук остават разхвърляни и произволни. Множество красиви фрази присъстват просто защото са красиви. Думата „хагабула“ е мистерия, която произлиза от вещерския език и озна чава няколко неща едновременно, някъде между отмъщението и началото на един нов свят. По-търпеливите ще трябва да почакат до втората половина на романа, за да разберат накъде води сюжетът, но могат да разчитат на утопичен и пре тупан финал, който не успява да опра вдае старателното навързване на герои, сюжети и историческа действителност. Така обръщането на очакванията накрая увисва като оправдание.

„Хагабула“ пренаписва историята, но вместо да предложи различен прочит и да ни накара да се замислим за посоката, в която вървим, ни захвърля в опиянено пътуване, в което самовлюбеният стил изпъква над яснотата и задушава иначе вълнуващата концепция. |32

Да хванеш жаба с въдица

„Нямаш място в нашия град“ е филм с далеч по-интересна мисия и притежава нюансирана гледна точка, която за всеки разумен човек е очевидна – да се запознаем, да осмислим, да спрем да си затваряме очите.

Провокативният филм „Нямаш място в нашия град“ на Николай Стефанов про следява живота на няколко души от агит ката на ФК „Миньор“ – Перник и тъй като е първата съвместна българска про дукция с HBO Max, обещава качество или най-малкото – успокоение, че няма да про повядва идеологията, която разглежда. Лесно могат да се открият коментари от рода на „Хайде, пак ще ни занимават с футболни запалянковци“ или „Свършиха ли се другите теми, че ще гледаме объркани нацисти?“. Други етични притеснения са дали филмът няма да възпламени желание в податливи млади хора да се присъе динят към някоя агитка и да започнат да възпроизвеждат начина на живот, уловен от Стефанов. „Нямаш място в нашия град“ е филм с далеч по-интересна мисия и притежава нюансирана гледна точка, която за всеки разумен човек е очевидна –да се запознаем, да осмислим, да спрем да си затваряме очите. Освен сцените от стадиона и ули цата, вплетените архивни кадри на помнят за индустриалния център, който Перник е бил в миналото. Благодарение

на лозунгите и приповдигнатото на строение, мръсните лица са щастливи да копаят за общото благо, гордеят се с труда, който вършат и с хвалбите, които получават от Партията. Това ми нало е заровено далеч в архивите, сега жи вотът е друг.

Стефанов споделя, че екипът на терен се е състоял само от него, което е очевид но за всеки, който е гледал интимния сблъ сък със суровите персонажи. Изграждане то на взаимоотношения с тях не става от днес за утре и за разлика от мнози на режисьори у нас, които се опитват да разкажат социален проблем с няколко снимачни дни, Стефанов прекарва месе ци с хората от Перник. Това му помага да избегне лесните клишета и да разкрие изненадващите и трогателни вътрешни противоречия на героите си. Стефанов не обръща поглед от възгле дите им, но не забравя, че това са бащи, майки, деца, братовчеди – хора, които търсят любов и приемане; хора, изо ставени от държавата, които намират семейство единствено в сплотената агитка. „Нямаш място в нашия град“ не

ги оправдава, не ни прави съучастници на престъпленията им, напротив, сце ните, в които се поражда агресия, са ужасяващи и отблъскващи, насилието е извън кадър, за да не стимулира воайорско любопитство.

От друга страна, камерата влиза в болницата, където един от главните герои – Цецо, се лекува от COVID-19 в продължение на месеци, има дори опас ност за живота му. Цецо е сам и раним, откъснат от света, и в тази интимна обстановка чуваме гласа на човек, който въпреки агитката и приятелите си, не може да разчита напълно на никого. За се кунда сякаш погледът му достига отвъд пределите на племето и пердето на илю зията, че това е най-доброто, на което е способен. Цецо е сърцето на филма. Той признава грешките си, като в един от парадоксал ните моменти споделя, че не иска синът му да мрази хора от други раси, макар че ако го влече нататък, щял да му помогне. И синът му действително изглежда много далеч от баща си. Двамата ходят за риба, обсъждат може ли да се лови жаба

с въдица. Няма напрежение, няма агресия. Любовта променя човека. Така живеят хората пред обектива на Николай Стефанов – в непрестанен дисо нанс със себе си и със света. „Нямаш място в нашия град“ е рядка възможност за хора, които, благодарение на образованието, културата и тесния си кръг приятели, са избягали от този свят, да си припомнят, че има и друго. Ако търсим дълготрайна промяна и различни резултати на избо рите, ще е нужно да запретнем ръкави и да влезем в калта така, както Николай Стефанов е направил във филма си.

„Харесваше ми да си измислям колички, ро ботчета, самолетчета – всякакви неща,

степен по живопис.

Марина Узунова

Марина Узунова стои на онази горчиво-сладка гра ница в живота, когато вече не си дете, но не си и съвсем възрастен. Тази година Марина е 12. клас в ЕГ „Пловдив“. Каним я от позицията ѝ на редактор на училищния вестник „Делта Те“. Разговорът ни обаче надхвърля границите на училището и поставя много по-важния въпрос за гражданското съзнание.

Марина Узунова © Симеон Марков

Къде се чувстваш най в свои води? Мисля, че има няколко места. От една страна, едното е било училището, защото там напоследък се създадоха много полета, в които се срещаш с хора, в които можеш да промениш нещо, в които намираш себе си, и това безкрайно ме радва. От друга страна, често се чувствам по този начин и когато съм сама. Няма значение къде, стига да имам пространство, където да остана насаме със себе си, тогава някак си се разбирам със своето аз по много по-искрен начин. Това се усеща може би защото на учи лището му се вижда краят? Не мисля, че ще бъде край. Да, в момента завършваме една страница, но човек про

дължава да получава знания през целия си живот и знам, че това винаги ще остане голям и значим етап от моя живот –годините в Английската. Tова e едно начало, един преход. Разкажи ни за ученическото самоупра вление. Доскоро беше и председател на ученическия парламент. Според мен младите хора през последните години имат по-голяма смелост и искат да бъдат част от процесите, които се случват в училище, да търсят по какъв начин да ги реализират, ако досега не са имали такава възможност, и до голяма степен всичко идва и от взаимността между ученическите парламенти. Сякаш това доверие, което се изгражда между хората, които са фактическите членове,

подпомага доверието между ученическите съвети, ученическия парламент и уче ниците. Според мен със сигурност хората от гимназията усетиха каква е ролята на ученическия парламент и въобще на уче ническото самоуправление, защо то е важно и се надявам нашият парламент да е имал поне малка роля за това, защото най-важното в цялото нещо е прозрач ността и искреността с всички ученици. Ученическият съвет работи заради уче ниците, работи за учениците, работи с учениците.

Как обяснявате какви са смисълът и ролята на ученическия парламент на един осмокласник или човек, който не е запознат с тях?

Основната роля е да възпитава граж данско участие, което да не е просто, защото някой ти казва „прави това, прави онова“ или защото това те прави част от гимназията, а по-скоро реално да дава въз можността да разбереш защо е важно да си активен и да се превърнеш в част от нея, да я обикнеш. Защо му е нужен вестник на едно училище днес? Не е ли по-лесно да имаш Фейсбук група?

Ученическият вестник е едно от найважните звена на училището, защото той, както и ученическото самоупра вление, търси искреност с всички ученици, търси начини, по които да даде отговори на въпроси, търси начини, по които да представи различното, дори да прави промени, които да останат, да запази нещо. Несъмнено традицията за издаване на вестник, която може да се запази през следващите поколения само и единствено, когато се създадат нови пътища, по които тази традиция да бъде продължена, е изключително красива. Има много голяма взаимност във всички години, в които се издава вестникът. Той позволява не толкова да изразяваш себе си, защото е

банално – ти можеш да се изразяваш всеки ден в социалните мрежи. По-скоро изразява духа на това, което се случва в гимназията и търси отново едно сплотяване. Това е може би едно от най-хубавите неща и конкретно в нашия вестник „Делта Т“. Какво искаш да надградиш като главен редактор тази година? Искам вестникът да получи нови посоки. Нещото, над което тази година е важно да се поработи, е възможността за твор чество, което да бъде включено. Хубавото на вестника е, че всеки човек от училището може да получи възможност да изяви себе си, да изпрати свои произведения. Иска ми се тази година да наблегнем на това. Със Симеон Марков експериментирате в блога „Либра“, искате да сближите двете гимназии. Какво ги разделя? Идеята е, че открай време се развива една твърде голямо и видимо напрежение между Английската и Руската. Може би, защото двете училища делят едва ли не един и същи двор и съответно има съперничество. Недостатъчната свър заност от гледна точка на това, че може би не сме достатъчно обединени, но всъщност „Либра“ беше една идея това да се промени. Всеки ученик, който учи в Английската или Руската, усеща или е усещал напрежението между двете гимназии. Това не е непременно лошо или негативно, но на нас ни се искаше като училища, които са близо едно до друго и физически, и като поставени цели, да бъдат по-близки особено в период, в който все още имаше проблема с Ковид. Със Симеон искахме да покажем наяве тъкмо тази емо ционална връзка между гимназиите, която ни се струваше и продължава да е много силна, затова и избрахме да го направим по един толкова емоционален начин – чрез писането, дори и в периода на физическа дистанция.

Никола Николов

Въпреки че е известен като вокалист на една от най-успешните български ъндърграунд групи – ТДК, Никола Николов се занимава с още куп неща, сред които музикалния фестивал Wrong Fest и радиопредаването „Град под града“. Скорошното пътуване в Канада и навършването на 10 години от създаването на ТДК са поводът да го поканим на разговор за дебрите на алтернативната сцена и всичко, което витае около нея.

Още ли сте млада банда?

Да, до известна степен. Ако един път има определена дължина и по дължината му може да се съди дали си юноша, дали си пораснал, дали си възрастен, дали вече си стар, може би по този път, ако е кра тък, оставаш вечно млад в някакъв смисъл. Конкретно за пътя на развитие на бандата – тя се развива, но все едно е достигнала своя завършен вид и единственото, което можем да правим оттук нататък е само музика. Няма вече какво толкова друго странично да се направи. Какъв е стереотипът днес за музи кална банда от ъндърграунда? Честно да ти кажа, нямам никаква идея хората отвън какво си мислят за ъндър граунд бандите. Аз си мисля, че просто не знаят за тях, нямат никаква представа, че има един отделен свят, в който същест вува една цяла екосистема. Просто няма информация. Преди 10 години не бях по никакъв начин част от каквато и да е сцена, тоест аз нямах връзките с клубовете, не познавах абсолютно никого. Тогава бях първи курс „Право“ в Пловдивския уни верситет и някак нормален човек, който иска да стане адвокат и да има семейство, къща, да има стабилна работа и следва щото голямо събитие в живота му да е смъртта. Обаче нещата се попромениха. Спомням си, че в първите ми сблъсъци с организатори, критиката към нас, освен че

първоначално не можехме да свирим (бяхме много леви), беше „Вие как си мислите да правите музика на български и да ста нете популярни? Това никога няма да се случи.“ Смешното е, че наскоро имах раз говор с Насо Русков от Babyface Clan, който каза, че през 90-те години на 20. век, когато те са започнали, са им казали „Вие как смятате да станете популярни, като пеете на английски?“. Тоест има кръ говрат и смятам, че скоро ще се затвори самоцелното пеене на български като при знак на ъндърграунда и ще се премине може би най-накрая към съобразяване изцяло с музиката, защото в нашия свят музиката е Господ. Ти нищо не определяш. Ти я след ваш, тя извира.

ТДК пътува все по-често и навън. Какъв е поводът?

Занимавам се с много неща извън ТДК и далеч не съм само певец в групата. Всички връзки, които имам покрай фестивала Wrong Fest, в един момент реших да ги при ложа за ТДК. Тези концерти, които правим извън страната, са практически кеши ране на социален капитал. Исках да видя, да се убедя с очите си, за да съм напълно сигурен в усещането си, че бандата не би могла да има културно влияние, където и да е другаде в Европа. На теория това беше напълно ясно за мен, но исках да се убедя, че тези неща няма да станат и убеждението ми до момента е такова.

Отидохте и до Канада, за да прове рите дали това е така? За Канада беше друго. Просто не мисля, че контекстуално пасваме на това, което се случва в Европа. Това не е и голяма загуба, защото в крайна сметка е важно да съз даваш музиката, която те кефи. Дали ще свириш пред 50, 500 или 1500 души във Франция за мен особено голямо значение няма. Финансово значение има, но за дру гите неща… Пак ще се прибера в Пловдив и ще искам да изпия една бира на Джумая. На какво се дължи контекстуалното несъответствие?

Нашата музика едно, че е на български, второ, че е повлияна много от местния контекст. Например вокалната част, за която мога да говоря най-много, е силно повлияна от църковно-славянското пеене и българската естрада, която има тези фолк елементи, които са дълбоко в основата и впоследствие на сценичната музика, типична за Франция и Германия.

Но все пак е доста вклинена в българския културен контекст, защото човек вижда толкова, колкото знае, а ние много се доверяваме на публиката, когато става въпрос за разбиране на нещата, които правим, тъй като те не са праволинейни. Ние не пеем „Отидох до магазина, купих си еди-какво си, почувствах се еди-как си, после дойде нощта, бях с моята любов“ и приключваме. Тук става въпрос за наистина малко по-екзистенциални неща и тревоги, и паники, които обаче пак са създадени чрез примерите в музиката, чрез звуците, макар да използваме страшно много изразни средства от западни и от източни групи, от групи извън България генерално. Те пак остават пречупени през българския културен контекст, тоест човек отново вижда, колкото знае, и това въздействие според мен точно заради това не може да се пренесе в Европа. Това е една от причи ните музиката ни да остава неразбираема, тя остава без контекст. Никола Николов

Преди няколко години променихте със тава. Как се отрази на ТДК? На мен ми е много трудно да кажа кога точно се случи промяната, но мога да кажа, че беше много естествена. Когато си приятел с някого, много по-лесно можеш да го разбереш, когато ти каже: „Просто това не е нещото, което искам да правя с живота си.“ Първата промяна дойде още през 2015 г., когато сменихме барабаниста си. До ден днешен сме с втория си барабанист. Първият ни барабанист в момента свири с „Керана и космонавти те“ – Димитър Пенчев, страхотен човек. Вторият ни барабанист е Здравко Дочев. Следващата промяна беше в началото на 2016 г., когато Звездомир Михалев ни напусна. Тогава дойде Джей Дишлиев, с когото сме до ден днешен и вече след като издадохме първия си албум през 2017-а. Оттам нататък нещата започнаха да се променят чисто житейски. Вече не бяхме пънк децата, които просто искат да вдигат шум и да крещят в лицето на колкото се може повече хора. Започнахме да мислим за малко по-плътни и малко по-разтеглени във времето неща. Тогава Марио и Весо, другите двама основатели на групата освен мен, казаха, че това вече става малко по-голямо и отнема малко повече време, и не е нещото, което искат да правят. Тогава останахме аз, Джей и Здравко. Направихме абсолютно целия албум „Успех“ и към края на направата на албума дойде Росен Петров, който свири на бас. Записахме албума и през октомври 2019 г. дойде Васил Бракалов, който е вече втори китарист на групата и оттогава сме в този постоянен състав. А самочувствието на пловдивска банда ли имате? Пловдив е неизменна част от творчест вото ни. Голяма част от звуците и нещата, които сме преживели, сме ги преживели тук. По принцип се самонаричаме банда от Сепаратистка република Добрина, тъй

като принадлежността към определено физическо пространство ограничава въз приятието, когато става въпрос за музика. Тоест има определени форми, които стра дат от това да наречеш нещо „местно“. За самите нас е много по-адекватно да се въприемаме по този начин, да сме от едно място, което е по-скоро в сферата на въображението, отколкото в сферата на действителността.

Заради условностите, които дава и взима едно място? Не, не, нас въобще не ни засяга какво се случва в Пловдив като някакъв тип негати визъм или позитивизъм. До голяма степен ние само живеем тук, приятелите ни са тук. Културната среда още в самото зачатие на групата малко или много ни отхвърли от своя естествен хабитат. Намерихме хората в Пловдив, с които искаме да рабо тим и сме си приятели с тях и днес. Ние сме си в малко или много затворен кръг на някакво предпазване. Може би самоизола ция до известна степен. Какво ви дава Пловдив като вдъхновение? В Пловдив има едно специфично тече ние на времето и това е идея, за която Сашо Секулов ме светна преди шест или седем години – че тук времето тече много, много, много бавно и това ти дава въз можност за разгръщане на какви ли не идеи до техния или reductio ad absurdum, или до някакъв много прекрасен свят, който можеш да изградиш, да си го помислиш. Това е в опозиция на София, където нещата са толкова бързи, че не можеш да излезеш на спокойствие да се разходиш, без да стане някой социален катаклизъм или без да трябва да се озовеш спешно на някое място, за да видиш някой, който прави нещо. И в двете има и позитиви, и нега тиви. Такава скука, каквато съм изпитвал в Пловдив, не съм изпитвал никъде другаде, но знам, че всъщност това е обратната

страна на свободата и възможността за креативно вдъхновение. Тук, макар и да е малък градът, мога да се разхождам с часове и да не видя никой познат, да не ми звънне телефонът. Преди 5 години написа един текст за Нула32, в който ставаше дума точно за ограничението на града, за отликата с прекаленото предлагане в София. Ще го цитираме: „Такава тенденция се наблю дава, но все още местните банди са запазили статута си на атракция, а клу бовете в града подобаващо ги обгрижват, като редките видове, каквито всъщ ност са. Пловдив неусетно, посредством ограниченията на размера си, извлича най-доброто от това и се превръща в люлка на един автентичен ъндърграунд алтернатив.“ Още ли смяташ така? Има го това, да. Все още съм съгласен с него. За съжаление, не са се добавили много нови артисти в алтернативната рок сцена, защото в електронната музика има доста добри представители, които

взимат превес. Когато пловдивска банда прави концерт на пловдивска земя, съвсем друго е отношението. Не че отношението към банди от други градове или държави е лошо, напротив, но има едно такова усе щане, че е доста по-празнично. Все едно си се събрал с приятели години по-късно и празнувате това, че въобще се познавате. Но е много, много красиво. Последният пример е концертът на Gabana, на който бях. Бандата е вече на 20 години и там все още се е запазило това и е просто пре красно. Местното обгрижване си го има и е много, много хубаво.

ТДК © архив Никола Николов

Това, което имаме, от една страна като глобална шапка – календар със събития, които корпорацията пред вижда като екзистенц минимум, който да даде на служителите си, и всъщност да даде т. нар. „единен опит“ – независи мо в коя точка на света се намират. От друга страна, на локално ниво създава ме събития, които са адаптирани за на шата публика. Най-новата

защото, от една страна, търси компе тенцията, инженерните умения и човека, който разбира производствените про цеси, от друга страна, търси познаване то на технологиите в Innovation Hub-а От трета страна, това е позиция, коя то изисква свободно

Пловдив през погледа на другия – на външния човек, на чужденеца, е образ, който едновременно остава не напълно обяснен, но някак цялостно по чувстван. Минаващите оттук и през 16. и 21. век много бързо усещат, че се намират на необикновено място. Много несъвършено, разбира се, с всичките недостатъци от съжителството между антично високомерие, ориенталски бит и българско колебание. Град, който превръща всички ни в минувачи. Едва ли има ден, в който да не включим телевизора и да не попаднем на човек, бил на някакво различно и ново място и раз казващ своята история – какво е видял, срещнал и научил по света. Пътуващите хора открай време са предизвиквали ин терес, понякога не толкова със себе си, колкото с местата, които са посетили. Разбира се, някога пътуването далеч не е било толкова лесно и достъпно, колкото днес, когато след няколко секунди взиране в телефона разбираме всичките ни прия тели къде са, какво правят и дори как се чувстват във всеки край на света. Назад във вековете обаче пътуването е приви легия, позната на малцина. И ако тези мал цина, заедно с пътуването, са хващали белия лист, те могат, понякога дори слу чайно, да намерят място в историята. Съдбата на града му е отредила кръс топът. Място, откъдето няма как да не се отбиеш по древните пътища, поня кога да останеш и почти задължително –да си тръгнеш. Римляните са си отишли, гърците и османците също, всичките те, разбрали, че хълмовете и реката може би не им принадлежат, неуспели никога да подчинят времето и изтекли по течение то на историята, оставили ни само някой друг камък да напомня, че и те са живели тук. Нещо подобно навярно ще се случи с нас и някога, много напред в дните, бъ дещите пътеписци ще ни наредят сред многото култури, минали оттук. Поред ните минувачи от миналото.

От десетте ключови града в Европей ска Турция, първи е Одрин, който е вто ра столица. След него иде Солун. После Сер, Лариса, София, подобният на рай Белград, мюсюлманската отбранителна крепост Буда, богатият град Сараево, чудният укрепен град Скопие и най-по дир иде Пловдив, който е най-хубав от всичките – възкликва Евлия Челеби при ид ването си в Пловдив през 1660 г. Потокът от минувачи в Пловдив не спира от Древността до днес. Попадат европейските дипломати сред това чуд новато място и се дивят на щрихите, неволно начертани от природния релеф. Първата, може би напълно несъзнател на асоциация, която пътешествениците преди няколко века правят, е уподобява нето на Пловдив с някои от познатите им европейски градове. Австрийският дипломат Волф Андреас фон Щайнах виж да в града любимата му Виена, в хълмове му други пък разпознават Будапеща, Ма рица напомня на много от пътеписците на река Лоара, Тибър, Търнава. Евлия Че леби разказва как часовниковата кула бие толкова силно, че звукът ѝ откънтява на разстояние от два дни път. Очевид но е, че сред първите пътеписци, разка зали на съвременниците си за Пловдив, най-често срещаното впечатление е кра сотата на града и природните даденос ти. И нещо повече – в техните предста ви Пловдив е равен с другите европейски градове, те не споделят каквато и да е

снизходителност, нито пък подхождат с източна екзотичност към града. За пъте шествениците от миналото Пловдив е неизменно свързан с Европа, а население то му е европейско и цивилизовано.

Още при влизането си в Пловдив около Ламартин започват да се тълпят десет ки хора само за да видят именития гост. Като отсяда в пищния дом на Маври дис на върха на Джамбаз тепе, френският поет е толкова впечатлен от европей ската мебелировка и пищната градина, че възкликва: „една от най-хубавите глед ки на света“1. Голяма част от неговите пътеписи обаче са свързани не толкова с градския пейзаж, колкото с живота и нра вите на обикновените хора. Ламартин описва българите като „кротки, трудо любиви, пълни с уважение към своите све

щеници и ревност за своята религия“ и ги сравнява с швейцарските и савойските селяни. Веднага забелязва, че българките не ходят забулени като туркините, „виж дат се свободно с мъжете и се отличават с красота и грациозност“ – настроенията сред българите спрямо несправедливите данъци на империята впоследствие ще се превърнат в силен коз при политическите му речи във Франция в защита на бълга рите под робство. Друг пътешественик – Том Алон набляга на гостоприемството на българите и разказва как, когато чуж денец пристъпи входа на някое село, ця лото село се събира при него, за да му по могне и да се поинтересува кой е, откъде идва и от какво има нужда. Райнхолд Лу бенау още през 1587-а сравнява българите с немците и ги нарича войнствени хора и борци. Така за някогашните пътешестве ници не само Пловдив е част от европей ския градски пейзаж, но и българите не са 1Цит. по: Балчев, Владимир. Пловдив – другият бряг на Европа: Жанет 45, 2014 г.

диви и чорлави балканци, а цивилизовани и отзивчиви хора. Далеч от днешните времена на турис тическите екскурзии и лайфстайл, кога то цели институции работят с идеята да покажат града в най-добрата му свет лина, минувачите от миналото не са се сблъсквали единствено с хубавите стра ни на Пловдив. Според писанията им, след магичния земен релеф и богатото исто рическо наследство, на преден план из лизали лошото управление, разбитите пътища и дори липсата на такива, мръсо тията по улиците, разбойническите бан ди, които периодично вилнеели из града и неговите околия. Нерядка гледка били за стояли със седмици трупове на умрели животни, а в някои дни гъста кал прави ла улиците на града непроходими. Пъте шественикът Адолфо Бланки през 1840-а година едва не се пребива в Марица, след като опитва да премине с каруцата си през разбития мост. Всъщност сюжет, който до болка познаваме и днес.

Така през вековете и хилядолетията безброй минувачи идвали и си отивали, хвърляли по някой друг спомен за истори ята, насищали се с емоции, после ги забра вяли и продължавали по пътя си. За някои Пловдив се превръщал в дом, за други – в поредния град от картата на света. По литическите оттенъци рядко променяли ритъма на града. Древните градове успя ват някак си да смилат в себе си ежедне вието, да го игнорират и претопяват в хода на времето. И ако ни се струва все по-трудно да си представим как пътешествениците от преди векове са прекрачвали неясните граници на града, захласвали са се по някой хълм или гръцки камък, а после ужасени по бягвали от българските ни неуредици, то днес съвременните пътеписци имат дос та повече възможности да разказват. Ня колко века напред от горната картинка ни пренасят в наши дни, където да пъту ваш се е превърнало в социална норма за оползотворяване на живота. Пътуваме

достъпно и за часове, знаем всички марш рути, подозираме какво има зад близкия ъгъл и имаме едновременно ужасът и при вилегията да планираме всяка стъпка. Пъ туването е лесно и бързо, каквито вече са и доста от достиженията на техника та. Напълно всеки с минимални средства може да си купи камера, да отиде до дру гия край на Европа и в модерния жанр на „травъл“ влога да покаже всичко, което му се случва на новото място. Десетки дигитални пътеписи се появя ват всяка година за Пловдив, а в послед ните две-три години Пловдив си е ис тинския рай за травъл влогърите, които, в търсене на някой нов последовател, да покажат един малко известен, но пък не заслужено подценен град. Новите пъте шественици, водени може би от напълно същия импулс, с който преди четири века Евлия Челеби тръгва из Балканите, усмих нати и щастливи, ще Ви разкажат всичко, което им се е случва – какво ядат, къде спят, какво е времето, каква котка са срещнали из улиците. Ако направим бърз преглед на видеопътеписите из Пловдив, може би ще се окаже, че няма да открием кой знае какви съществени разлики от първите впечатления на чужденците от преди няколко века. Ухилените западняци попадат в някакъв град, в който няма кой знае какви тълпи от туристи и привидно не изглежда като да има нещо особено интересно. Няколко минути по-късно обаче всичките те ос тават страшно учудени защо тук липсва потокът от хора, присъщ на Рим напри мер, като можеш да видиш почти също то, каквото и във Вечния град. В някой момент редица от тях възкликват нещо от рода на „не си губете времето със Со фия, просто идете в Пловдив“. Те също са впечатлени от наслояване то на култури и епохи, от повсеместните руини и останки от цивилизации, мигат умно пред Римския стадион и Античния

театър в недоумение как всичко това някога е било зарито, а накрая с нескри то щастие констатират колко е вкус но и евтино едновременно всичко. Джак и Габ, двойка американци от Сан Диего, за почват видеоисторията си от Пловдив с чаша розе от върха на Небет тепе, после споделят колко им е трудно да се качат догоре, заради едрия калдъръм, оплакват се, че са наядени от дървеници, а накрая изтръпват от притеснение, което един от безсмъртните местни луди по Глав ната им нарушава неприкосновеното за падно лично пространство. Друга двойка, именували се Дабъл енд Травъл, пък чаров но прекарват доста минути на Небет тепе, като се опитват да изкарат тепе тата на хоризонта седем на брой, поне же така прочели някъде. Преди десетина години в пътепис за Ню Йорк Таймс дру га американка – Карън Лей, като се раз хожда сред познатите ни улици, стига до може би фаталистичното заключение, че „местните не могат да пренебрегнат ми налото си, дори да искат“. Пловдив през погледа на другия – на външния човек, на чужденеца, е образ, който едновременно остава не напълно обяснен, но някак цялостно почувстван. Минаващите оттук и през 16. век, и през 21. век много бързо усещат, че се намират на необикновено място. Много несъвър шено, разбира се, с всичките недостатъ ци от съжителството между антично ви сокомерие, ориенталски бит и българско колебание. Град, който превръща всич ки ни в минувачи, без значение колко силно се опитваме да откраднем част от хиля долетното му

СЛЕДВАЩА СПИРКА – ПЛОВДИВЪ Някъде сред праха на времето и паметта на града стоят шестте личности, които представяме тук. Това са шест истории на чужденци, някои от които останали тук до края на живота си, а други за не повече от двадесет и пет издигания с балон, но всички от тях участници в някои от най-запомнящите се събития в годините между 19. и 20. век. от Камелия Гарева

1840

град Обон, разположен

Лозана, се ражда

ще пре мине

градините

и

дворците на османския

ните земи

сметка –под

тепета. Любовта на Люсиен Шевалас към растенията го от вежда в Париж, където завършва инже нерно-лесовъдния институт и когато е на двадесет и четири години вече рабо ти в градините на император Наполеон III. Няколко години след това младият гра динар с авантюристичен дух заминава за

Бразилия, а през 1876 г. става придворен градинар на султан Абдул Азис. Шевалас смята, че идва в Пловдив за кратко, но съдбата има други планове. През 1879 г. пловдивският конак, който се намира на мястото на днешното военно поделение до пл. „Съединение“, става ре зиденция на Александър Богориди. Води те на прииждащата река често пълнят сградата и генерал-губернаторът реша ва да превърне 51 дка в близост до реката в градина. За помощ се обръща към султа на, който изпраща Шевалас в Пловдив, за да научи българите на изкуството на ев ропейските паркове. Градинарят идва с втората си съпруга, френската графиня

Софи дьо Бросар, и създава „Княжеската градина“, която, за съжаление, е закрита след Първата световна война. Но Бого риди остава толкова очарован, че кани швейцареца да заеме поста на главен гра динар в Пловдив. След построяването на Дондуковата и Княжеската градина, озеленяването на града започва да набира скорост и в началото на 80-те години на 19. век Шевалас решава да построи разсадник. „Пепиние рата“, както бил известен, била издигна та на мястото на днешната Сточна гара и осигурявала растения за градините в цяла България. Едва завършил тази зада ча, Шевалас се захваща с друга – изграж дането на нов парк на мястото на ста рите турски гробища. По план през 1892 г. тук трябва да се състои и Първото бъл гарско земеделско-промишлено изложение. За по-малко от година Шевалас успява да преобрази терена, като строи парк с над 300 дървета, 3 езера, водопад, малък хълм и пещера, а статуята на Деметра, дело на прочутия италиански скулптор Ар нолдо Дзоки, посреща посетителите на Цар-Симеоновата градина и до днес.

В рапорта си от Изложението белгий ският консул споделя, че няма да се изне нада, ако швейцарецът „завинаги остане в тоя хубав град“ и се оказва прав. Въпре ки че Шевалас има големи заслуги за озеле няването и на други български градове, животът му остава неизменно свързан с Пловдив, чийто почетен гражданин той става през 1901 г.

Йожен Годар и първият полет с балон над България

Първото изложение е свързано и с друго събитие, което събира Пловдив и Европа. Голямата сензация е френският балонист Йожен Годар-син, чийто баща също е известен въздухоплавател. Годар лети за първи път с баща си още като дете, а на втория му полет с тях лети и Жул Верн. Следват участия в Световното изложе ние в Париж, полети в Барселона и Чикаго. Годар идва в Пловдив, за да извърши първия полет в България, а въздействи ето в съзнанието на града, е толкова голямо, че на следващата година в-к „Балканска зора“ пише, че „въздухоплава телят Годар беше в продължение на три месеца галеното дете на румелийците.“

Йожен Годар идва в Пловдив на 26 юли 1892 г. и започва подготовката по издига нето на балона, която не минава съвсем безпроблемно. Балонът има обем 400 куб. м, но в страната липсва газ и на Годар не му остава друг избор освен сам да се зах ване с производството ѝ, което му стру ва 16 380 франка. Справил се с трудности те, Годар е готов за изложението, което е открито на 15 август. Рано сутринта на 19-и балонът La France започва да се пълни. В късния следобед княз Фердинанд пожелава успех на Годар и спътника му Ни кола Генадиев – редактор на в-к „Балкан ска зора“ и политик, и те се понасят във въздуха. Излитането им от Данов хълм е посрещнато с огромен възторг от хиля дите хора, събрали се да видят паметно то събитие.

Годар, когото Генадиев описва като „28-годишен момък, красив и симпати чен, остроумен като парижанин, сърдечен като французин и сериозен в работата си като немец“, извършва още 24 издигания с 27 пътници за общо 75 дни.

Французинът не остава в България, но и не забравя престоя си тук. В началото на 1893 г. в пловдивската преса излиза но вината, че „г. Годар, когото читателите ни навярно не са забравили, е обнародвал в Париж една брошура на француски вър ху издиганията си с балон в Пловдивско то изложение.“ В малката книжка, която излиза на 1 януари, пише: „След края на из ложението журито ми връчи най-високо то отличие – Почетен диплом. Негово Царско Височество княз Фердинанд ока за специалната чест саморъчно да ми връ чи почетния знак „Кавалер на ордена „Св. Александър“. След Пловдивското изложение Годар лети в Кайро, Александрия, Лисабон и Дю селдорф, а десетилетия след това бало нът La France става лого на ПОТВ.

Димитър Молле и неговият ресторант-градина-дансингъ В началото на 20. век албанецът Дими тър Молле е може би най-известната фи гура в сферата, която днес бихме нарекли „хотелиерски бизнес“. Молле започва като съдържател на бюфета при Централна гара, а през 1902 г. става собственик на хотел „Фелер“. Още тогава името му е „гаранция, че хотелът и гостилницата в него ще задоволяват и най-взискателни те посетители“.

През 1908 г. албанецът напуска хотел „Фелер“, но не се отказва от хотелиер ството. В новогодишната нощ на 1911 г. е тържествено открит най-бляскавият хотел в града по онова време. Сградата се намира на ул. „Княз Александър I“ №39 и е дело на италианския архитект Мари ано Пернигони, който проектира Цен трална гара, както Ректората на Пло вдивския университет и Семинарията, в които тогава се е помещавал Френ ският колеж. Хотелът и ресторантът към него, които носят името на Молле, са известни не само с пищните си тър жества, бляскавите приеми, знатните гости и безупречното обслужване, но и с много нововъведения. Тук бил инсталиран първият асансьор, първият генератор на електричество и първото самостоя телно парно отопление в Пловдив. Споменът за хотел „Молле“ все още блести сред историите на града. Тук през 1920 г. Иван Вазов посреща 70-я си юби лей, а в разгара на Втората световна война японецът Йошинори Маеда се за познава с брата на бъдещата си съпру га, което дава началото на една от леген дарните любовни истории в града. След Димитър Молле хотелът сменя собстве ниците си няколко пъти, а през 1947 г. е национализиран, преименуван на хотел „Република“, след което става част от „Балкантурист“.

С

годините славата и блясъкът на хо тела бавно угасват. Днес в сградата се помещават офиси и магазини, а изящна та фасада сякаш все още пази спомена за славните години. Колкото до Димитър Молле – смята се, че албанецът се влюб ва, връща се в родния си град Корча, къ дето се жени и остава там до края на живота си.

Антон Безеншек – първият бързописец на България

Докато хотелът на Димитър Молле е център на светския живот в града, нае мател в дома му на ул. „Велико Търново“ № 67 е друг чужденец, който трябвало да прекара в Пловдив едва две години, а ос тава тук за двадесет. Словенецът Антон Безеншек усвоя ва стенографията, когато е на деветна десет, а година по-късно, през 1874-а, по стъпва в университета в Загреб, където таланта му на лингвист намира подходя ща почва. В следващите години животът му е неразривно свързан с метода за бър

зопис – Безеншек води множество курсо ве и издава различни материали за сте нографията. През 1878 г. в Любляна се запознава с основоположника на българ ската метеорология и сеизмология Спас Вацов, който през следващата година го препоръчва за стенограф в новоосвобо дена България, където липсват добри пи сари. След едномесечни преговори с ми нистъра на финансите, Безеншек приема поканата, като се съгласява на по-малко от обичайното възнаграждение, поради положението на младата държава. В столицата Безеншек работи като стенограф и преподавател, а наред с това публикува адаптираната от него към българския език система за стеногра фия. В автобиографичните бележки, кои то Безеншек публикува още през първа та си година в София, той пише: „Моят принцип е да служа на общото дело.“ Бе зеншек определено го постига, като из гражда стабилни връзки между южносла вянските култури. Първият му престой в София обаче трае само пет години –

уволнен е по донос на ученика си Дико Йо вев, известен по-късно като „разбойника на перото“, който твърди, че Безеншек се занимава с политика. Вместо да приеме поканите на Хърва тия и Словения, Безеншек приема пред ложението на Константин Величков да организира стенографско бюро при Об ластното събрание на Източна Руме лия, да стане негов ръководител и да преподава в Пловдивската мъжка гим назия. Първоначалната уговорка е била да остане в града две години и полови на, но той прекарва тук много повече. А и прави много повече. Въпреки че стено графията е основният мотив в живота му, интересите на Безеншек се прости рат отвъд нея. Преподава немски, ло гика, психология и гръцки, развива усиле на изследователска дейност, участва в театралната комисия, основава учител ска библиотека и академична книжарни ца, участва като член на журито по време на Първото българско изложение, а през 1896 г. дава идеята за основаването на

най-стария светски хор в страната. Така на Учредителното събрание през съща та година любителският мъжки хор е пре именуван на Пловдивско певческо друже ство, а Антон Безеншек става неговият пръв председател. За да е пълен портре тът на Безеншек, сред многостранните му интереси трябва да споменем и пчел ните кошери, за които се грижи в двора на мъжката гимназия. През 1904 г. словенецът напуска Пло вдив и се връща в София, където про дължава да преподава стенография и да развива изследователска и преводаческа дейност. През 1911 г. става лектор в Со фийския университет, където преподава до смъртта си четири години по-късно. Такела – три поколения от едно италианско семейство в Пловдив Любопитна следа в историята на гра да оставя и италианската фамилия Таке ла. През 1868 г. 37-годишният Доменико Такела, търговец на зърно, който работи между Пловдив и Константинопол, се за селва тук. Смята се, че къщата на Такела се е намирала на мястото, където днес е НБ „Иван Вазов“ и че всъщност тя е пър вата жилищна сградата на ул. „Иван Ва зов“, която някога носи името „Стан ционна“. След това там строят къщите си и други чужденци, помещават се много от чуждестранните консулства, както и известното Дойче шуле, в чиято сграда сега се намира Музикалното училище. Така първият Такела, заселил се в Пловдив още преди Освобождението, става част от зараждащото се итали анско общество в града. Доменико оказва голяма помощ на пострадалите по време на Априлското въстание и Руско-тур ската война. През 1882 г. обаче бизнесът му запада и той предлага услугите си на наскоро учредения Областен музей и биб лиотека, където започва да отговаря за все по-нарастващата нумизматична ко

лекция. Заедно с него постъпват и двама чехи, които преподават в гимназиите, Херман Шкорпил и Вацлав Добруски.

В Пловдив, а по-късно и в София, къ дето също отговаря за нумизматичния отдел на Народния музей, Такела систе матизира колекциите, води изрядна доку ментация и успява значително да увеличи сбирките. По прищявка на съдбата синът на Доменико – Атилио, се забърква в голям скандал именно с монетите от пловдив ския Областен музей, където с извест ни прекъсвания заема поста на директор между 1890 и 1901 г., когато е сменен от Борис Дякович.

По време на управлението си Ати лио Такела извършва големи измами имен но с нумизматичната колекция на музея, от която е установено, че си присвоява повече от 1 500 монети. Това отприщ ва голям обществен скандал, който дава добра представа и за отрицателните настроения към чужденците, които се срещат сред част от българите. В опит да защити сина си Доменико Такела нарича скандала „Аферата Драйфус в България“ и се опитва да прехвърли вината на но вия директор на музея. В крайна сметка в-к „Балкански новини“ съобщава, че „де лото на Атилио Такела, което от някол ко време се разглеждаше пред тукашния съд за липса на някакви монети и за кое то бяха изпитани за свидетели повече от сто души, едва вчера даде своя край.“ Атилио е осъден да изплати почти 90 000 лева, както и на седем години строг тъм ничен затвор и десет години лишаване от граждански права. Присъдата не е из пълнена, защото княз Фердинанд го по милва, а това хвърля още по-мрачна сянка върху чужденците, които се ползват с не говото покровителство.

През 1894 г., преди скандалът с моне тите да се развихри, се ражда синът на Атилио, който още веднъж преобръща семейната история. Звездата на Енрико

Такела, по-известен като Енрико ди Ма зей, изгрява на европейската оперна сце на само за да залезе, преди да достигне своя апогей. Италианският тенор ста ва най-известен с участията си в париж ката Opéra Comique, но при посещение в България по време на Чирпанското земе тресение получава шок, който прекъсва оперната му кариера. След това Енрико живее в Женева, където умира през 50те години на 20. век.

по из

колеж. Училището е основано на 3 януари 1884 г. от братя та Александър и Жак Шилие и въпреки че започва с едва десетина ученици, бързо се превръща в едно от най-престижните

средни училища, а сред възпитаниците му се нареждат Цанко Лавренов, Александър Николов и Енрико Такела. В края на 19. и началото на 20. век ко лежът е духовно и културно средище, а в него се обучават ученици от всякакви ве роизповедания. Сред многото забележи телни личности от историята на Колежа се откроява швейцарецът Херман Гислер – преподавател и заместник-директор в Колежа. Роден през 1873 г., Гислер получава духовното си обучение във Франция и ид ва в Пловдив през 1895 г., където започва да преподава немски език и вокална и ин струментална музика. Той е водеща сила в музикалния живот на училището, къде то ръководи първия ученически духов ор кестър, създаден за Изложението от 1892 г., а по-късно превърнал се в задължител на част от културния живот в града. Негова е и заслугата за въвеждането на игрите с топка в Колежа. Особено любим на учениците става футболът. Отборът на училището участва в първия междуг радски мач в България, провел се през 1912 г. в Пловдив.

За Гислер, а и за много от преподава телите в Колежа, България се превръща в родина. През 1919 г. габровският индус триалец Пенчо Семов дава 300 000 злат ни лева на Херман Гислер и тогавашния директор Жерве Кенар, с които те да по крият разходите си за пътуване в Евро па. Целта на пътуването е Гислер и Кенар да използват връзките си, за да смекчат условията на Ньойския договор. Твърди се, че в резултат на усилията им Бълга рия не губи териториите на юг от Ста ра планина. От политически съображения на 1 сеп тември 1948 г. Колежът е затворен, а с него са прекъснати и традициите на об разованието и духа, които мястото но си. Преподавателите са принудени да на пуснат страната. Последен от тях си тръгва именно Херман Гислер. Според ле гендата, когато влакът му вече потегля, той се сбогува с хората, събрали се да го изпратят, с вика „Да живее България!“. |32

оркестър при Френския колеж, ръководен от Херман Гислер © ДА „Архиви“

„ПО-ГОЛЕМИ БЪЛГАРИ ОТ БЪЛГАРИТЕ“

Приносът им в изграждането на следосвобожденска България е толко ва голям, че се стига дотам да бъде обобщаван като „чешка културна инвазия“. Пловдив е едно от местата с най-голямо съсредоточие, като измежду всички чужденци, чехите са най-многобройни и отдадени на на предъка на младата държава. от Панайот Стефанов Едва ли, когато се качва на влака на гара та в Прага, младото семейство Мърквич ка подозира в какво приключение се забър ква. Съпровождат ги преподавателят по химия и физика Лудвик Лукаш и географът и историк Вацлав Добруски. След дълго пътуване най-сетне прекосяват Дуна ва при Лом, където обаче два дни чакат напразно файтон за София. Накрая тръг ват с една „разпасана бричка“ и селска каруца, теглена от волове. По пътя спи рат в малък хан да пренощуват – вътре обаче е пълно с облаци дим, а в дъно то мержелеят „обрасли фигури на мъже, облечени солидно в живописни намета ла“. Чешката група решава, че може би е по-добре да остане под открито небе, а и дамата в компанията не е състояние да възприеме този див фолклор. По иро ния на съдбата, това е и импровизирано то сватбено пътешествие на младожен ците. За стаята им на следващата вечер се минава през конюшнята, в която на метър височина е натрупан оборски тор. От него ги дели само тънка врата. Спят върху нарове. В София заварват площади, пълни със слама, мръсни и разкаляни улици, дървени и неугледни къщи. „Нямаше съм нение, че това голямо село, израснало за една нощ в столица, никога не е предпо лагало за себе си такова бъдеще“, пише художникът в спомените си1. Тук все още няма бомбета и цилиндри, няма универ 1 Цит. по: Балчев, Владимир. Пловдив – други ят бряг на Европа: Жанет 45, 2014 г.

ситети, опера, театър, музеи и библио теки, с каквито чехите са свикнали вече поколения наред.

По покана на приятеля си Лукаш, 25-годишният Мърквичка идва в Пловдив, за да смени някакъв грък, чийто метод на преподаване бил „примитивен и стра нен“. Изпълнен с любопитство, още при пристигането край Марица градът му въздейства с магия и чар. Реката, хъл мовете, архитектурата, тихите улич ки с остъклени къщи блестят в очите на художника, а дълбокото южно небе му придава още по-голяма фееричност. Така Мърквичка описва впечатленията си от Пловдив. Въпреки близката среща с бал канската действителност и сблъсъците със суеверието и невежеството, които тепърва му предстоят, в него започва да се развива топло и съкровено отношение към новия свят, в който попада. В десе тилетията напред Мърквичка рисува този свят, както никой дотогава. Година та е 1881. Точно пет години преди първа та му самостоятелна изложба в Пловдив и петнайсет години преди основаването на Рисувалното

Първата асоциация, разбира се, е, че са страхотни пивовари. Може би ще се дос етим и за още няколко фамилии – Иречек, Прошек, Шнитер – но те са само върха на айсберга. Какво имаме предвид? При носът им в изграждането на новата дър жава е толкова голям, че се стига дотам изследователите да го обобщават като „чешка културна инвазия“2. Обяснимо, Пловдив е едно от местата с най-го лямо съсредоточие, като измежду всич ки чужденци, чехите са най-многобройни и отдадени на българската кауза. Следи те им във всички области на обществе ния живот ни провокират да се задълбо чим повече. В основата на тези процеси обаче не стоят печалбарство или скрити наме рения за превземане на Цариград, а наби ращата популярност в онези времена идея за славянска взаимност, която е от голямо значение за симпатията между двата народа. Историческата свърза ност датира още от Моравската мисия на светите братя Кирил и Методий. Близостта в езиково отношение улеснява културния обмен, а той има своите интензивни моменти още в периода 1830 – 1840 години, когато в чешката книжнина се появяват художествени произве дения с българска проблематика, които отразяват надеждите за освобождение3 Темата е близка на чехите, които също са в сянка на имперско потисничество и заплаха от германизиране, и предизвиква съчувствие към българското национално движение. Не на последно място – жела нието да се опознае живота в една

Чешките учители в българските училища

Най-голям е делът на включилите се в образователната система. Малкото български учители отпреди Освобожде нието вече са политици или участват в управлението, а учениците им са наме рили чиновническа служба. Тези обстоя телства принуждават правителството на Източна Румелия да потърси чужденци, които да попълнят високите учителски постове. По препоръки на български сту денти и интелектуалци в Прага, почти без изключение чешките специалисти пристигат в града по покана на дирек тора на просвещението Йоаким Груев4. В пловдивските гимназии тогава започват да преподават известните археолози и музейни дейци Карел и Херман Шкор пил, диригентът Антон Тайнер, първият капелмайстор на града Франц Швестка, основателят на духовия оркестър Йозеф Цалдър, споменатите вече Иван Мърк вичка, Лудвик Лукаш, автор на едни от първите учебници по химия у нас, Вацлав Добруски, който преподава и латински, математиците Антон Шоурек, Франти шек Сплитек, Иван Хейрек, гимнастикът Иван Хейдук, овощарят Вацлав Стри бърни и още много, много други. Почти не може да се намери училище, в което да няма чешки педагози – тъкмо те възпита ват следващото българско поколение в европейски дух.

2 Върбанова, Валентина. Чешки приноси в кул турно-историческото наследство на Бълга рия: Парадигма, 2018 г.

3 Пак там.

От спомените на проф. Антон Шоурек обаче научаваме, че този развой на съби тията не се е понравил на руския консул в Източна Румелия – Александър Соро кин, – който веднъж заявил, „че чешките гимназиални учители са по-големи бъл гари от българите и че трябва да ги за менят с истински руснаци, или с такива българи, на които Русия може да има дове рие, защото всичките административни

4 Минчев, Емил. Чехите в Пловдив (1860-1945). Университетско издателство „Паисий Хилен дарски“, 2014 г.

места трябва да са в руски ръце.“ По този повод Сорокин упреква и Йоаким Груев, задето е попречил пътя на руснаците към гимназиите. Архитектът на новия град Разбира се, не можем да пропуснем и де лото на легендарния архитект Йосиф Шнитер. Пристигнал в България като доброволец през 1877 г., участва в Ру ско-турската война, а по-късно и в Сръб ско-българската през 1885 г. Много е пи сано за архитектурното наследство на Шнитер – църкви, камбанарии, общест вени и жилищни сгради, но едва ли ня кога ще е достатъчно. Най-значимото му творческо постижение обаче остава първия регулационен план на Пловдив от 1896 г., който решава много от комуника ционните и инфраструктурни проблеми на града. На посветилия 37 години от жи вота си на България Йосиф Шнитер дъл жим и идеята за озеленяване на хълмо вете и най-вече запазването на ценните антични, средновековни и възрожденски сгради, които превръщат Пловдив в ур банистичен феномен на прехода от ос манско средновековие към европейска модерност. Съвсем неслучайни господа

Недотам известно е чешкото участие в изграждането на правосъдната система. Представител на един от най-знатните европейски родове, през 1880 г. докто рът по право Рудолф Турн-Таксис заема поста първи адвокат на главния прокурор на Източна Румелия. Две години по-късно друг чех с аристократично потекло и също доктор по право – Антон Бернкопф – застава начело на общественото обви нение. Тук следва да споменем и замест ник главния прокурор Франтишек Хитил, спечелил уважението на местните найвече с разрешаването на убийството на Олга Скобелева, и окръжния прокурор на Пазарджик Хинек Майер, който ръководи

процеса срещу убийците на Алеко Кон стантинов.

Чешките юристи обаче имат и други специални заслуги, свързани с идеята за Съединението. Според изследователя Владимир Балчев, вероятно блянът на българите за обединение и мечтата на чехите да видят родината си като неза висима държава повлияват на убеждени ята на прокурорите, които смятат, че решенията на Берлинския конгрес за раз покъсване на България са несправедливи. Позициите на Турн-Таксис и Бернкопф не са случайни – те са активни привърженици на правото на чешко самоопределение и на идеята за националната самостоятел ност и споделят същите възгледи от носно българския въпрос. Последното, което ще направят, е да използват зае мания от тях пост за възпрепятстване на това възраждащо държавата съби тие5. Прокурорите действат според съвестта си и това проличава неколко кратно в решенията им – в аферата „Кур тев“6, в отказа да се повдигне обвинение срещу Захари Стоянов и БТЦРК, както и в отказа да се санкционират пловдивски опозиционни вестници. Поради нарасна лото напрежение между властите, в на вечерието на Съединението Бернкопф е преместен в Стара Загора, където до чаква обявяването на акта. Повече свет лина върху ролята на чешките прокурори в процеса хвърля актьорът Явор Милу шев, потомък на Бернкопф, в чието се мейство все още се пази паметта и се 5 Милушев,

и обществената му дейност за десетиле тията напред. През 1923 г. в Прага худож никът оглавява Дружеството за чехосло вашко-българска взаимност, а през 1929 г. по инициатива на съоснователя му Вла димир Сис, тогава главен редактор на вестник „Народни листи“, семейството

участва активно и в благотворителна кампания по набиране на средства за въз становяването на Пловдив след опус тошителното Чирпанско земетресение. Така с дарението от 160 000 чешки крони и с безвъзмездния труд на трима пло вдивски архитекти – Христо Пеев, Васил Златарев и Никола Овчаров – в полите на Сахат тепе се издига сградата на Дома на изкуствата и печата, където днес се помещава Радио Пловдив и разговорите за култура продължават. Не по-малко интересна е личността на самия Владимир Сис, един от най-страст ните българофили сред чехите. Журна лист, военен кореспондент и писател, той е свидетел и участник в някои от най-тежките моменти по фронтовете на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Никога не прес тава да пише и да информира общест веността в родината си за събитията в България. В своите дописки от Меж дусъюзническата война той разсъждава: „Иначе навсякъде владее учудващо спо койствие. Българите са еднакво велики както в щастието, така и в нещастието

или казано по-точно: те са по-велики в не щастието, отколкото в щастието. Ако в тези дни някой срещне българин, би си казал, че той е апатичен и че с ориентал ско спокойствие се е примирил със своята съдба. Но той сигурно се лъже: всеки бъл гарин тежко носи своето нещастие, той търпи, без да въздиша сантиментално като германеца или да плаче истерично като румънеца. В общи линии българинът е чужд на чувствата и затова не си губи главата даже в такива ситуации. На друго място би избухнала вътрешна револю ция, би се установил хаос, ужас и тревога, тук обаче хората запазват равновесие и

наши/ превръща се във ваш триумф“. В края на произведението с типичния си 7 Сис, Владимир. Критичните дни на България: Българска история, 2019 г.

патос поетът пита: „Ще видя ли деня неоценими,/ на вашата борба, света, о, братя,/ кога за тази ви любов, симпатья/ с кръвта си вам ще отплатиме?“.

56 години след риторичния въпрос на Вазов обаче се случва обратното – иде ологическите ветрове изпращат части от българската армия да застанат срещу свободолюбието на чешкия народ. Лю бопитна подробност е, че по улица „Ан тим I“, на метри от пловдивския дом на народния поет, студентът по история от Софийския университет Валентин Радев разпространява позиви, които ос ъждат нахлуването на войските на Вар шавския пакт в Чехословакия през 1968 г8. Подготвени с неговите колеги Едуард Генов и Александър Димитров и разпрос транени по пощенски кутии в София и Пловдив, тези няколкостотин позива ос тават единственият акт на съпротива у нас срещу намесата на България в поту шаването на Пражката пролет. В наши дни

През 50-те на 20. век новото чехосло вашко правителство е отправило по кана към разселените из Европа чешки и словашки колонии да се завърнат като им предоставя възможности за живот и работа в Прага, Бърно и Братислава9. Значителната част от семействата в България приемат, особено след нацио нализацията на имуществото им. Посте пенно за западните славяни България се превръща предимно във ваканционна дес тинация. В Източния блок културният обмен между двата народа променя ха рактера си, но чешките следи на всички нива в обществения ни живот все още са навсякъде около нас и чакат да бъдат осмислени.

8 Праматаров, Веселин. На конци. 1968. Една действителна история: Кибеа, 2021 г.

9 Върбанова, Валентина. Чешки приноси в кул турно-историческото наследство на Бълга рия: Парадигма, 2018 г.

Без излишна идеализация, със знанието, че в отделни случаи и по различно време изявени представители на общността са били обект на незаслужена непоноси мост10, наследството на „българските чехи“ си заслужава да бъде разказвано. На следството на чужденците, които пос ветиха сърцата си на младата държава, така както никой друг, без да искат нищо в замяна. Които обичаха родината си, но бяха влюбени и в българската идея. Така както малцина българи са влюбени днес –с непоколебима вяра и просветено себе отрицание.

Мога да кажа, че чехите споделяха мла дия и буден възторг на българския народ. Мисля, че този възторг, който у тези чехи не беше лишен от жертвоготовност – и това бих подчертал, – даваше вяра на целия чешки народ в собствените му сили и в собствените му възможности. Несъз нателно в тях нарастваше самоувере ността, която след това незабелязано и ненадейно се разпространяваше сред целия чешки народ….

„Как пристигнах в България. Спомените на проф. Иван Мърквичка“

10 Милушев, Явор. Чешки профили в общест веното развитие на следосвобожденска Бъл гария: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2009 г.

И ЩЕ БЪДЕШ ВЕЧЕ „ЕДИН ОТ НАС“…

„Всеки трябва сам да си заслужи доверието на Града, даже и ако в центъра има улица с името на дядо ти…“, разказва проф. Мария Шнитер, на която зададохме няколко от въпросите на настоящия брой. Богатата история на фамилията на „прага“ между България и Европа предлага отговори, от които има какво да почерпим. от проф. Мария Шнитер © Стефани Неделчева

Винаги съм се усещала като българ ка; това усещане се засилва, когато съм в чужбина. Макар да нося „чужда“ фами лия, никога не съм имала чувството, че съм „дошла отвън“. В моето детство (родена съм във Велинград) семейство то ми беше естествена част от „ели та“ на малкия град, където възрастните хора не бяха забравили ролята на дядо ми – адвоката Йосиф Шнитер – за модерни зирането на Чепинската долина и превръ щането ѝ в курорт по време на кметува нето му там в периода 1934-38 г. Баща ми (Антон Шнитер) беше учител по немски и английски в местната гимназия и поко ления негови ученици запазиха спомена за понякога ексцентричната му академич ност. В тази семейна среда ние с брат ми израснахме естествено носейки фами лията Шнитер като нещо, с което човек неизбежно се съобразява… Аз съм по-голя мата и на мен се падна да приема от дядо ни спомените, документите и малкото останали предмети, свързани с името и делото на архитекта Йосиф Шнитер. Бях 5-годишна, когато дядо за първи път ме доведе на „посветително“ посещение в Пловдив, помня, че отседнахме в дома на Каблешкови, с които от поколения семей ствата ни са близки. За няколко дни посе тихме повечето от важните Шнитеро ви сгради, както и гроба на архитекта – и така бях запозната с част от фамилна та история, която в следващите години ставаше все по-важна за мен. Когато през 1980 г. пристигнах да след вам в Пловдив, отначало наистина се почувствах като пришълец. Не заради немската си фамилия, а защото Пловдив по принцип трудно приема идващите отвън хора и бавно ги допуска до места та, където наистина се случват важни те неща и се вземат важните решения за града. Имам предвид не официалните институции, а невидимите пловдивски „втори мрежи“, които дърпат конците на

„първите“. Сигурно е правилно да е така – всеки трябва сам да си заслужи доверие то на Града, даже и ако в центъра има ули ца с името на дядо ти… Родова памет Чешкото е съвсем малко всъщност, защото архитект Шнитер се жени за германка – Елиза Бауман, от едно малко градче в Бавария, и „домашният език“ на семейството от век и половина насам е по-скоро немски. Омама, както я нари чат всички у нас, до края на живота си не успява да научи добре български (тя уми ра през 1951 г.), но все пак след смъртта на съпруга си предпочита да остане в Бълга рия и да отгледа сама, с много труднос ти, четирите си деца, вместо да се вър не в Германия. И досега сме в интензивни контакти с немските си братовчеди, а за съжаление, още преди десетилетия изгу бихме преките връзки с чешката част от семейството.

От дядо си помня неговия разказ как –след построяването на пловдивската пивоварна Каменица (на Фрик и Сулцер), чехите се събрали да опитат прясното пиво. Дали и на момчето да отпие – нали е и той чех, мъж ще става! И то глът нало първата си глътка и казало „Горчи… дай още!“. А иначе – аз съм в третото поколение от семейството, родено в България. Три поколения не са малко, особено в динами чен век като нашия – съдбата на фамили ята в 20. век е повече от драматична и изцяло обвързана с българската и евро пейската история и култура. Всичките четири деца на арх. Шнитер пътуват и работят или учат в чужбина и всички по различни начини превръщат делото и живота си в мост между България и Евро па. Юрист, архитект, музикантка, фил мов режисьор, всеки от тях превежда и пренася – в буквален или преносен смисъл – европейското в България.

Ще напомня само един пример – през далечната 1936-37 година дядо ми Йосиф Шнитер, тогава кмет на Лъджене, ини циира изграждането на първия минерален басейн с олимпийски размери в Лъджене и така поставя началото на сегашната СПА столица на Балканите. Проектът е посрещнат с ужас и неразбиране от на селението на консервативния помашки край, църквата е готова да отлъчи ви роглавия кмет, който организира дори национален конкурс за „Царица на плажа“, отразен в медии и кинопрегледи тогава… Да, може би трябва да бъдеш по някакъв начин чужденец и различен от околните, за да успееш да погледнеш в бъдещето от неочаквана гледна точка и да раз береш къде е правилният път. И ще бъдеш вече „един от нас“…

Да кажа първо един интересен факт от фамилната история: арх. Шнитер прис тига в България през 1877 г., а кандидат ства за българско гражданство почти две десетилетия по-късно – през 1895 г., когато вече е построил много от ембле матичните си сгради, създал е градоу стройствения план на Пловдив, женен е и има три деца. Указът за гражданство то му се забавя още цели десет години – до 19.04.1905 г. Защо австро-унгарски ят поданик решава да предприеме тази знакова стъпка именно в този момент? Дали точно тогава той се е почувствал „местен“? Като оставим настрана вероятните чисто формални причини, най-вероят но окончателното усядане, вкореняване то, изисква не само време. Необходимо е да се прекъснат невидимите нишки, кои то те дърпат назад, да се изплете нова мрежа от знания и познанства, от уме ния за справяне с всекидневните предиз викателства, вкусове, аромати, звуци, спомени – за да можеш да прекрачиш гра ницата между своето вчера, в което си бил някой-друг-някъде-другаде, и своето

утре, в което ще си ти-тук-и-сега. И ще бъдеш вече „един от нас“…

Живяла съм в чужбина и познавам това усещане на постепенното избледнява не на останалото назад – лицата, гласо вете, събитията, новините, звуците… И постепенното срастване с новото мяс то – с неговите улици и със светлината му, която никога не е същата като вкъщи, с новите вкусове, различни от домашни те, с различния звук на трамвая, с кален дара на празниците, които не са нашите празници – и които постепенно стават наши. За годините ми в чужбина не стиг нах дотам да прекрача окончателно пра га между „тук“ и „там“, но мисля, че усе тих как това се случва и сигурно така се е случило и с моите предшественици, а се случва и днес с толкова много българи, които стават „местни“ някъде другаде. Ние и другите

Трудно е да се обобщава – и не бива. Българското общество обича да се кичи с етикети като „толерантност“ и „гос топриемство“, но дефиницията за това кой е чужд съвсем не винаги включва само етнически чуждите. Тези, които са раз лични от мнозинството – по произход, по религия, по сексуална ориентация и дори понякога по политическа и социална пози ция – често са приемани като чужди, дори когато са етнически българи.

Разбира се, в миналото българите са давали неведнъж примери за съпричаст ност и подкрепа към етнически различ ните, попаднали в беда – приемането на арменците след геноцида в 1915 г., спася ването на българските евреи по време на Холокоста – това са моменти на уникал но единение между морален императив и мисъл/действие в историческа перспек тива. Доброволческите

И

в същото време отношението на обществото към „своите други“ – бъл гарските роми – съвсем не показва жела нието ни да живеем заедно с различието; по-скоро предпочитаме да го игнорираме или да се опитаме да го лишим от негово то своеобразие, пъстрота и богатство. Под „стъкления таван“

Да си чужденец дава така наречената „привилегирована гледна точка“ – възмож ността да запазиш граничната си пози ция, оставайки с единия крак отсам, а с другия – отвъд „прага“. Тази позиция поз волява да видиш случващото се с друга степен на ангажираност – едновременно като пряк участник и дори потърпевш, но и като неутрален наблюдател. Така, ти винаги си оставаш на прага и все не можеш да го прекрачиш.

Цената, която плащаш, ако избереш да останеш по-дълго в тази лиминална пози ция, е невъзможността да се почувстваш докрай част от цялото на приемаща та те общност. Дори когато си изучил езика ѝ, дори ако познаваш историята ѝ по-добре от родените тук, дори и да си готов да воюваш, за да я защитиш – вина ги ще усещаш „стъкления таван“, който ще ограничава изкачването ти от прага към първия етаж. И тогава ще трябва да дойдат следващите поколения, за които да са родени точно на този праг няма да бъде пречка в изкачването по етажите, а по-скоро ще им дава допълнителна начал на скорост. И които може да изберат да станат чужденци някъде другаде. © Стефани

променят средата тук. от Панайот Стефанов и Владислав Севов Кийт Кели Първото посещение в България на дас кал Кийт Кели, както го наричат учени ци и приятели, е още като студент през далечната 1988 г., когато идва на едно месечна образователна обиколка, за да учи руски. „Впечатленията ми бяха мно го позитивни – раздаваха мартеници по улиците, беше много цветно и празнич но“, разказва Кели. Спомена за топлото преживяване отнася обратно в Англия, но само до 1993 г., когато попада на обява във в-к Guardian – търсят се доброволци, които да преподават английски в стра ните от Източна Европа. Не му трябва

за да подготви документите си и да избере България. Оттогава насам Кели учителства в Математическата и Английската гимна зия в Пловдив, а през 2007 г. основава и своя частна езикова школа в града. Пър вият му приятелски кръг още през 90-те на 20. век са учениците му, един от които по-късно става и негов кум. „Все още сме заедно с тях – отбелязва Кели, – бях мно го добре приет в първите си години.“ За себе си казва, че се чувства като „половин майна“. Възприема българския език като важна част от своята идентичност тук – „колкото повече знаеш за езика и култу

рата, толкова по-лесно можеш да се уста новиш и интегрираш.“ Хората разпозна ват, че е чужденец, издават го сините му очи, луничките, рижавата коса, но харес ва, когато в София някой се оплаче от и-кането му. „Затова не знам доколко съм българин, но със сигурност съм пловдив чанин“, шегува се учителят. Истински те му корени тук обаче са неговите деца, които заедно със съпругата му решават, че искат да пораснат в България.

Кели се определя като късметлия да живее тук, предвид историческия избор на родината му да напусне Европейския съюз: „Защото се чувствам като евро пейски гражданин в България, за което много британци имат ограничения сега.“ Станал свидетел на почти целия българ ски преход, много неща са се промени ли пред очите му, но според него все още хората тук не са разбрали напълно, че техният глас има значение в живота им, колкото и трудни да са условията. Бълга рия продължава да е най-бедната държава в ЕС, но Кели вижда богатството ѝ дру гаде – в климата, в живота навън, в отно шенията между хората, в малкия устой чив подход към нещата. „Много български семейства са живели толкова устойчи во в миналото, произвеждали са собстве ни продукти. Тук има много опит в тази посока, иска ми се това да продължи“, споделя англичанинът, който сам прави лютеница и зимнина. „Не мисля за Балка ните като за нещо старомодно, мисля, че това е бъдещето“, казва Кели. Надеждата му е свързана с младите, които иска да видят стойността на това да създават нещо в страната си. „Всички посетители на моите междуна родни курсове не знаят почти нищо за Пловдив, но се връщат вкъщи влюбени в града. България е страна като всяка дру га – със своите аромати, вкусове, исто рия, култура. Нужно е само добър мар кетинг. А това малко куца“, завършва на български той.

Бадиа Абурабиа

„Обичам мислите ми да се губят в пей зажа над Античния театър“ – разказва Бадиа Абурабиа в ноемврийски следобед в уютното Jazz Café Plovdiv (зад Истори ческия музей), което поддържа с половин ката си вече над година. В този момент на прага застава редовен посетител, който ги поздравява на английски. Среща та е типична за кафенето, което, заедно с Ирландския бар и Baba Yaga от другата страна на булеварда, е едно от местата за неформално общуване между местни и чужденци в града. „Атмосферата в тях напомня на вкъщи“ – отбелязва Бадиа. Тя е французойка с марокански произ ход, живяла е 16 години в Лондон, къде то среща Светлозар Ангелов и с кого то заедно решават да се преместят някъде край морския бряг. Спират се обаче на Пловдив, откъдето Светлозар е родом. Озовават се тук в началото на 2021 г. и само след няколко месеца отва рят кафе-бара, което сбъдва мечта и на двамата – да имат пространство, което да създава общност. Тъкмо community e една от първите думи, на която попадаш, когато потърсиш повече информация за мястото. Всяка сряда тук се провежда седмична среща на експатобщността1 в Пловдив, на която идват и немалко бълга ри, живели дълго време навън, на които им липсва общуването с чуждестранни прия тели. Два пъти месечно Бадиа и прияте ля ѝ организират танцови суинг вечери с Lindy Hop Bulgaria. Имат и книжен клуб, който се събира веднъж месечно. Послед ната дискутирана книга е „Карай плуга си през костите на мъртвите“ на Олга Токарчук, следва „Вино от глухарчета“ на Бредбъри. Сред плановете им за място то са и събития с музика на живо и джем

1 Expat (съкр. от expatriate, англ.) – човек, кой то живее в страна, различна от родината си; чужденец. Често се използва за квалифицирани професионалисти, специалисти или артисти, които живеят в чужбина. (бел. ред.)

сешъни, на които да дават поле за изява на млади изпълнители. Експатобщността в града е активна в социалните мрежи, които са главното място за организация – най-голямата гру па наброява около 6000 души, но според Бадиа, от нея живеещи в града са едва 60%. „Някой идват само за ден или два, други са дигитални номади и минават за седмица или месец оттук, трети се пен сионират тук или решават да останат за цял живот“ – обобщава тя. Макар с члено ве от цял свят, общността е сплотена и поддържа и още няколко по-малки групи за свободно време, родителство, предпри емачество и др. Като най-голямо препятствие за себе си Бадиа изтъква

тези и други проблеми в комуникацията между местни и чужденци. „Ако уважаваш средата, ще намери начин да се адапти раш“, казва Бадиа. „Това не е място само за експати, това е място за всички.“ Марк Фаулър

Историята на австралийския тенор Марк Фаулър в България започва пре ди 17 години в София. За пръв път посе щава Пловдив по работа през 2013 г. и не след дълго се събужда една сутрин и каз ва на бъдещата си съпруга: „Нека се пре местим в Пловдив или е време да се пре местим от България?!“. За Фаулър градът е различен – „жителите му носят духа му в сърцата си и са отговорни за него, пер фектен микс от старо и ново, мулти културен, млад, с красив център и много паркове, но по-важното

да решава

ва активно в издигането на институция та на водещо място не само в България, но и в Източна Европа. „2019 г. беше кул минация за много пловдивчани, но сега е важно да не губим устрем и да продължим да вдъхновяваме бъдещите поколения“, смята Фаулър.

В по-общ план голямата разлика с роди ната му, която все още не успява да раз бере, е липсата на национална гордост. Тук обаче няма предвид „най-добрата скара и най-вкусните домати на Земя та“, които обича безкрайно, а възпита нието в културното наследство, което несъмнено страната притежава в изоби лие. За Марк това е повод за голямо без покойство и почуда. „Трябва да се горде ем, че сме българи и да се съсредоточим върху позитивите. Окей, можем да плюем политиците, 21. век е и много от тях си го заслужават, но не плюйте страната си! Подкрепяйте „своите“ повече, неза висимо бизнеси или таланти, дарявайте повече, обичайте съседите си, виждате се всеки ден. Обичайте себе си повече. Не плюйте там, където се храните!“, призо вава тенорът, който отдавна не смята себе си за чужденец тук. „Когато самоле тът кацне в София, приемам, че вече съм вкъщи. А съм вкъщи, когато имам увере ността, че мога да променям средата, в която живея.“

А необходимостта от промяна е осеза ема. За Фаулър липсват основни елементи на ежедневния живот като инфраструк тура и удобства, които „всеки данъкопла тец има правото да изисква през 2022 г.“ Голямата му болка за вече осемте му годи ни в Пловдив обаче е фактът, че Операта няма свой дом. В същото време ремон тът на Концертна зала в град със звание то Европейска столица на културата продължава да среща административни препятствия. „Когато нещо е нужно, но счупено, а ти отказваш да го поправиш, може да ти повлияе много деморализира що и депресиращо“, отбелязва той. Все

пак вярва, че това са проблеми, които скоро ще бъдат решени.

При все че отдавна вече се чувства мес тен, Марк изпитва носталгия по Австра лия и скъпи за него хора там, която бори с доброто си чувство за хумор – планира да засади евкалиптово дърво в градина та си и да си осинови коала. „Българските закони не са толкова стриктни за живо та с екзотични животни“, шегува се той. „Честно казано, единствената австра лийска традицията, която все още спаз вам, е да издигам австралийския флаг пред къщата ни на 26-и януари, Денят на Австралия“, разказва Марк. Ако утре оба че се наложи да си тръгне от България и да заживее някъде другаде, със сигурност ще продължи да си прави лютеница и тур шия: „Пристрастен съм до живот!“.

Марк Фаулър © Alexander Богдан Thompson

Мич Брезунек

Художникът Мич Брезунек живее и работи в Пловдив от 2016 година. Тук го довежда любовта, която, по думите му, е най-важна за изкуството. Съпругата му Мартина Вачева е една от най-ярки те млади художнички в България. Двама та си помагат и влияят, а скоро основа ха и своя фондация, с която представят не само собственото си творчество, но имат идея да подкрепят независими млади автори. Мич е много рефлективен към заобика лящата го среда, към актуалните проце си и колизии. „Коментира“ ги в обичайния си гротесков и повлиян от фензинкулту рата визуален език. Действителността в България се оказва много подходяща за неговия стил. Често го впечатляват явления, които ние, привикналите към абсурда, не открояваме. Прави скулптури от намерени в гората животински скеле ти и строителни отпадъци, рисува с

първичните инструменти на Paint живо та в българския град по време на изола цията, разказва в късометражен филм смущаваща история, развила се сред полето с боклуци край река Марица. Най-новата му и най-мащабна досега работа е поредицата „Призрак“, посве тена на комунистическата пропаганда в страната и нейните съвременни прераж дания, особено сетивни след началото на войната в Украйна. В първата част на поредицата – „Призракът е тук“ – 12 монумента, посветени на съветските „освободители“ са претворени в крат ки видеа, първо, пресъздаващи реални 3D версии на паметниците, после разгражда щи героизма във визия, която представя истинската история, коренно различна от пропагандната. За да се изявят тези истински истории, е важно присъствие то на проф. Евелина Келбечева в проек та. Нейните знания и способи за работа с архиви дават историческата основа на всяко видео. Централният „призрак“ бе,

естествено, надвисналият над Пловдив Паметник на незнайния съветски войн, или така известният Альоша. Същи ят той е обект и във втората част от проекта, наречена „Влез в призра ка“, в която чрез виарочила в своеобраз на видеоигра с пет нива посетителите взаимодействат с различни символи на комунистическата пропаганда. Мич и екипът му работят седем месеца за създаването на тези образи и усеща ния. NFT1 с всяко от 12-те видеа излиза през определен период на сайта ghost.bg Там са и текстовете на проф. Келбечева, както и поетични миниатюри, написани от Мич към всяка визуална творба. Сред ствата от продадените енефтита се разпределят за подпомагане на български и украински независими художници. Имен но войната в Украйна възпламенява много от способите на пропаганда, характер ни за комунистическата епоха в Бълга рия. Тогава Мич вече е започнал работа та по своя проект, но войната му дава нов контекст. Вдъхновява го и филмът на Евелина Келбечева „Второто осво бождение“. „Аз обичам България, искам да живея тук, обичам културата и мисля, че има много какво да направя тук като худож ник. Но дойдох в България с идеята, че ще живея в европейска страна с европейско бъдеще“ – споделя Брезунек.

Третата част от проекта ще бъде реална намеса в монумента Альоша. Символно са подбрани и датите на трите етапа: 9 септември – 9 ноември – 9 май. За последната част е необходи

1 NFT (non-fungible token, англ.) – Незамени мият токен, по-известен като NFT, е уника лен запис в блокова верига (блокчейн), който се използва за представяне на цифрови файлове. Цифровото изкуство е пример за употреба на NFT. Токенът предоставя на собственика доказателство, че го притежава, но дава дос тъп до цифровите записи на всеки потреби тел. (бел. ред.)

мо разрешение от най-високо ниво, а в настоящата управленска безтегловност може и да се наложи намесата да се отло жи. Мич е готов да почака повече, стига страната ни да се върне към проевропей ския си път. Все още не може да гласува в България, вероятно ще има право след три години. Редовен гласоподавател е в родната си Франция и вижда, че призра кът на пропагандата броди днес с особе на сила из цяла Европа, включително в родината му. Но вярва, че тази тенден ция може да се противопостави негово то поколение – способно и взискателно към информацията и знанията. Наталия Елис Украинката Наталия Елис идва в Пловдив през октомври 2015 г. Заед но със съпруга и децата си, с животни те и бизнеса. Като Ноев ковчег, както сама казва, пристигат тук, където живе ят майката и сестрата на съпруга ѝ. В близкото село Марково Наталия разви ва своето хоби и бизнес – отглеждането на кактуси. Препоръчва на всички роди тели да купуват на децата си такъв тип растения. Кактусите не се нуждаят от много грижи и така у детето се развива усещане, че може да е отговорно. Разбира се, след 24 февруари животът на семейството ѝ се променя кардинал но. Първо при тях идват роднини и прия тели, които бягат от войната в Украйна. Приютяват над 150 души само за първи те 24 часа от началото на руската агре сия. В първата седмица отваря Област ният кризисен щаб за подпомагане на бежанци от Украйна и Наталия веднага е присъединена към него. Съдейства дено нощно за всичко необходимо. Впослед ствие е двигател на ремонтирането на помещения за буферни дневни центрове за украинските деца, а после – и на превръ щането на бившата Белодробна болни ца в център за временно настаняване на бежанци, който наричат „Втори дом“.

Той се превръща във втори дом и за Наталия, която всекидневно пребивава там дълги часове и съдейства за всичко. Докато провеждахме краткия си разго вор в залата за обучение, деца често ни прекъсваха и ѝ задаваха най-различ ни въпроси, а телефонът ѝ сигнализи ра за поредните апели за настаняване на новодошли бежанци. „Последният етаж от зданието още не е доремонтиран, но там могат да се поставят матраци на пода“ – обмисля на глас възможности те Наталия. Другият вариант е отно во да ги приюти у дома или в жилището на майка си. Няколко пъти от началото на войната пътува до Украйна със собстве ния си бус. Носи турникети и лекарства. Следващото ѝ пътуване до там ще бъде, за да донесе за библиотеката на „Втори дом“ книги на украински език. От Народ ната библиотека „Иван Вазов“ са полу чили голямо дарение с книги на български, руски и английски, но за тях е много важно да поддържат родния си език. „Както бесарабските и таврийските българи в Украйна пазят езика и традициите си

повече две столетия“ – напомня Наталия. И отбелязва, че нейната родина несъмне но е една от най-толерантните в света. Над 140 народности съжителстват само в Одеса допреди войната. Повече от 20 вероизповедания имат свои действа щи храмове. Като пловдивчанка Наталия е съпри частна и към местните обществени каузи и се радва, че тук има силно граждан ско общество, което в последните годи ни успява да предотврати ред непри емливи управленски и бизнес намерения. Заедно с научната общност от Аграрния университет и други активни граждани тя е един от двигателите на добровол ческата инициатива за възстановяване на запустялата Ботаническата градина в Пловдив. Наталия вярва, че всеки тряб ва да отделя поне по час на ден за полез на кауза. Така усещането за общност ще се развие, а враждите няма да са толко ва яростни. |32

НУЛА32 МАГАЗИН

Всяка покупка подпомага издаването на следващите броеве на Нула32. 2

nula32.bg/shop

„Град на художници“ част I

март,

Текстилна чанта „Напред-назад“

Липсва Ви брой? Няма страшно, вече може да попълните поредицата си в новата секция в електронния ни магазин „За колекционери“, където ви очакват и някои от най–редките ни заглавия. Побира всичко необходимо за дългия следобеден тигел по Главната.

Празнична кутия Събрахме седем от любимите ни продукти за перфектния коледен подарък на сп. Нула32: Календар„Безвремие“ Чанта „Напред-назад“ Актуалния ни брой Лист стикери Комплект пощенски картички Книгоразделител „Капана“ Пъзел „Над нещата“, 88 части

4 Кутята е с включена безплатна доставка до офис на куриер

60 лв.

9 Безплатна доставка при поръчки над 60 лв. nula32.bg/shop

Компактен портфейл Брандиран ръчно изработен портфейл в тъмнокафяво, който развива автентично винтидж излъчване с употребата. С два слота за по две карти от едната страна и монетник с копче от другата, малкият практичен размер на портфейла побира и най-едрите банкноти.

8 х 9,4 cm Естествена crazy horse кожа 65 лв.

се пеша, вярно сега, че 3 км не са много, ама нали... Това ме тормози ежедневно. Не можеш да планираш времето си, не можеш да разчиташ на подобието на градския транспорт, дори и сутрин, когато трябва да е най-редовен! Навсякъде е ад от коли, трафик, задръстване, няма места за пар киране и хората продължават яко да се движат в кола по един. Това не е гъзария, хора, от много време, а точно обратното. Не намирам логика как вместо да има все повече градски линии и по-редовен превоз за 1 лв... 1 ЛЕВ и да не е най-предпочитаният вариант. Такси също е почти невъзможно да си намериш вечер и осъзнавам, че стигам до момента, когато няма да излизам зимата, защото ще ми е почти невъзможно да стигна до центъра и об ратно. Как хората ще имат желание да излязат от кварталите, абсолютна мъка е?! Как хората да ходят на театър, на лекция или за по едно вино в центъра? За мен Пловдив в момента е несоциален град, някак си сме се върнали назад-назад,

НОНСТОП

от Кристина Христова Кристина Христова се занимава с писане. Предим но на преводи и искови молби срещу Топлофикация, а в добри дни – на разкази и сценарии. Понякога режисира разни неща.

Адриана мразеше тематичните 90-тарски партита. Всеки път едни и същи скапани парчета в една и съща поредност. Не че музиката имаше значение. През 2022 г. хо рата не танцуваха. Повечето идваха само за да попаднат в обектива на фотографа. Освен това предполагаше, че през 90-те не са си оставяли кожените якета на гар дероб, а направо са ги мятали на пода.

Е, да си гардеробиерка имаше и плюсове. За няколко месеца Адриана изчете двай сетина книги. По време на акустичните вечери си пускаше стари тави на Black Flag на слушалки. Друго не ѝ трябваше. Днес беше топла септемврийска вечер. Имаше само три тренчкота1. В джобовете нищо интересно. Тампон и червило. Едно обаче не можеше да си обясни: защо шефът ѝ настояваше чак толкова на тая тъпня. Човекът, неприятен типаж с прякор Бин гото, от днес не беше измежду живите. Инфаркт. В завещанието си беше помолил да вдигнат парти в негова чест. Фактът, че беше посочил точната дата, го правеше леко зловещо.

/художествена рубрика/ Самото завещание беше още по-инте ресно. Клубът отиваше при Калоян от охраната. Всички бяха изненадани, а най-из ненадан беше самият Калоян. Той не беше близък с шефа, а и не разбираше от музика. Смяташе, че Skindred e кожен проблем, а „италодиско“ е вид пица. Говореше се, че имало някакво условие, за да получи клуба, но само той знаеше какво е. Както и да е, към полунощ два от тренчо вете се изнесоха заедно с подпийналите си притежателки. Адриана ги последва. За проправя си път през тълпата, която се поклащаше мудно като гора от тополи. Hey Boy, Hey Girl, каква скука само. Тя стигна до входа и се натъкна на Калоян. Охранителят я щипна по бузата: – Ооо, Ади? Къде така? Адриана не му отговори. Излезе до любимия си нонстоп2. Зад витрината продавач ката, симпатична възрастна жена, четеше книжка с мускулест варварин на корицата. – Любовно романче, а, адашке? Жената вдигна глава и остави книгата. 1 Реално, шлифери.(бел. а.) 2 Познат още като „нагъзинчето“. (бел. а.)

–

Здрасти, Ади! Всъщност е книга игра. Адриана ѝ хвърли още един поглед. Наис тина беше книга игра.3

– „Битка за бъдещето“? Не съм я чувала. Искам дъвки. Взря се във витрината и метна пари на тезгяха:

– А, Love is… Не съм ги виждала от дет ските ми години! Дай двечки.

– Не са ли ти множко? – отвърна продавачката.

– Като малка хапвах по две накуп. Майка ми казваше, че ще ми излязат през носа.

– Била е права – смръщи се жената. Подаде на Адриана три дъвки – две Love is… и една с марка Шок4 и ѝ намигна:

– Тази върви в пакет с другите. Като им мине сладкото, а то бързо минава, Шокът ще те върне в реалността.

Адриана ги взе колебливо и помаха на про давачката. Обели първата Love is. Вътре имаше картинка – момче и момиче дър жаха календар. Отдолу пишеше Love is… timeless. Тя налапа дъвката, обърна се и се сбута с Калоян. – Опа, ше черпиш! – каза охранителят, сграбчи другите две дъвки от ръката ѝ и се шмугна в клуба. Копелдак, помисли си Адриана. Голяма ра бота, де. Дъвката беше сладка. Тя бръкна в джоба си, но телефона ѝ го

3 Адриана може и да е била малка през 90-те, както впрочем и авторката на този разказ, но добре знаеше какво представляват книги те-игри. Беше тествала всички маршрути в „Принцът на Алкирия“ по няколко пъти. (бел. а.)

4 Най-киселото лакомство на планетата, според едно независимо проучване на Агенцията по храните. (бел. а.)

нямаше. Сети се, че го беше зарязала в гардероба. Напипа червилото, което беше свила от единия тренч. Начерви се и влезе в клуба. Заедно с нея се вмъкна някакъв пич с цигара в уста. – Ей, махни я! – Адриана светкавично из дърпа цигарата от устата му и я метна на земята.

Младежът я погледна изненадано. Окей, беше симпатяга, но си беше разделил ко сата на път. Какви усилия полагаха тия хора да имитират времена, в които са ходили прави под масата…

– Нещо си ми позната. Беше ли на стач ката през януари?

– Само на летния протест – отго вори Адриана.

– Какъв летен протест? Той се наведе, взе фаса и опита да го запали повторно, но Адриана го спря. – Виж, на мен не ми пука, но глобата после ни я прихващат от заплатите. Момичето продължи навътре, където се танцуваше здраво. Бичеше Prodigy, а ди джеят крещеше по микрофона: „Поздрав от Фристайлъра за Деси от Червена звезда“. Добре, тоя път колегите бяха се поста рали. Като никога изглеждаше весело.5 Някой даже беше докарал машина за дим, която не успяваше да прикрие факта, че поне 30 души пушеха. Адриана нямаше да успее да спре толкова много нарушители, затова просто се насочи към гардероба. Да, обаче него го нямаше. Беше се изпарил заедно с телефона ѝ. Тя затвори очи, вдиша дълбоко и ги отвори отново. Никога не си оставяше чашата без надзор от страх, че някой може да ѝ

5 Правило № 1 на нощния живот: Излез за ми нута и ще завариш коренно различен купон, ко гато се върнеш. (бел. а.)

сипе нещо. А тоя път дори не беше пила. Объркана, гардеробиерката се върна на дансинга. Няколко човека бяха оформили кръгче. Трима брейкъри се въргаляха в центъра. Адриана отбеляза със задовол ство, че независимо дали полудяваше, или се беше върнала назад във времето, през 90-те хората наистина си хвърляха яке тата на пода. Изведнъж музиката заглъхна и настъпи мрак. Мъжки глас се провикна: „Спрете ни тока“, друг му отговори с: „Не искаме вода“. Адриана усети как някой преметна ръка през рамото ѝ. Обърна се и видя усмивката на младежа със смешната приче ска, осветена от огънчето на цигарата му.

– Какво става?

– Искаш ли да те водя в един гараж играем на Кадилаци и динозаври? Не, чакай! Имам по-добра идея. Хайде на бинго!

Бингото беше във входа на някаква панелка, пред която мургава дама дишаше бронз в пликче. Адриана я зави с тренча, който беше свила от гардероба и който в тези обстоятелства минаваше за шлифер, и последва новия си приятел. Взеха си карти. Седнаха на плюшени зелени столове.

–

Спря токът. Айде да те водя на по-яко място. Няколко минути по-късно двамата вър вяха по улицата. Беше тъмно като в рог, изпочупени нощни лампи се редуваха с ог ромни телефонни автомати, на които бяха разлепени ръкописни обяви за „курсове по манекенство“.

– Тая дискотека хич не беше зле – каза Ад риана и се разсмя.

– Защо се смееш? – Заради думата „дискотека“.

– Значи си от наш’те. И аз не си падам по дискотеки. В Хаоса е друга бира. Ще ти хареса. Двамата стигнаха до някакви калища, сред които се мъдреше съмнителна постройка с решетки по прозорците. На входа ги посрещна висок пънкар с жива игуана на рамото. Вътре беше върховно. Слязоха на долния етаж, където дънеше хардкор. Пиха водка в пластмасови чашки и куфяха. По едно време токът пак спря. Младежът прошепна на Адриана:

– Ако спечеля, ще те черпя ролца от раци6 – каза той. – Ако спечеля, ще купя дискотеката, в която се запознахме. Нямаш идея колко ще печели след 25 години. Муден женски глас изреждаше букви и ци фри. На Д17 в залата влезе Калоян. Тъпият охранител седна най-отзад, отбягвайки критичния поглед на Адриана. – Познаваш ли го? – попита младежът. – Колега ми е, пълен копелдак. След малко Калоян събра смелост и доближи Адриана. Подаде ѝ дънковото си яке. – Ади, тия ненормалници нямат тоалетна. Отивам навън да пикая. – Е, мен какво ме интересува? – из репчи му се тя. – Ми нали си гардеробиерка. Пази го – на реди ѝ Калоян и излезе. След малко Адриана зачерта цяло редче и изкрещя „Бинго“ с пълна сила. Двамата с младежа се целунаха и се наредиха да си по лучат печалбата, която се оказа огромна.7 Точно прибираха плика с парите, когато Ка лоян се върна. Той грабна якето от ръцете на колежката си, потупа я по рамото, за да 6 Съмнителен деликатес от 90-те, който всъщност не съдържа раци. (бел. а.) 7 Особено за 1997 г., когато дори буркан стерилизирани краставички е бил истинско съкровище. (бел. а.)

© Дона Джоглева

ѝ честити, а после изчезна. На Адриана ѝ отне минута да осъзнае, че парите ги няма. Копелдакът ги беше взел заедно с якето. Изведнъж всичко ѝ се изясни. Прякорът на шефа, приликата му с охранителя, дъв ките, условието в завещанието… Калоян просто е трябвало да я последва в 90-те и да открадне парите. Тя хукна навън, докато младежът търсеше плика по земята. На улицата нямаше и следа от тъпия ох ранител, обаче се случваше някакъв екшън. Пиян мъж с анцуг на ВИС-2 беше насочил пистолет към пънкаря с игуаната от Ха оса, обвинявайки го, че се изпикал върху колата му. Калоян прецакваше целия свят с глупостите си.

– Ей, остави го! – Извика Адриана – Друг беше, не той. Мутрата насочи пистолета към нея. – Млъквай, кучко. Адриана си пое въздух. Спомни си думите на продавачката и бръкна в джоба си. – Приятел, не закачай момичето – каза пънкарят, галейки опашката на игуаната, която беше впила нокти в рамото му, ся каш усещаше заплахата. Адриана извади дъвка Шок. Естествено, беше преджобила якето на копелдака, за да си я вземе. Сега вместо билет за 2022-а,

Калата щеше да намери тампон и да си остане тук. „Никога не се доверявай на гардеробиерката“, подсмихна се тя, до като белеше дъвката.

– Тебе ше те гръмна, а нея ше продам. –Мутрата завъртя дулото към пънкаря, който вдигна ръце. Адриана се замисли. „Не може винаги да по лучаваш каквото искаш“.8

– Дръж – тя метна дъвката към пън каря. – Изяж я. Той я гепи и я налапа. Изчезна за миг. Добре, че не беше гнуслив. Вероятно сте го виж дали из центъра с игуаната му тези дни. Мутрата се изплаши. Метна се на ко лата и избяга.

Младежът изтича при Адриана. Не беше намерил парите. Уличната лампа пре мигна и угасна.

– Все тая – тя махна с ръка - Пак режим на тока, а?

– Не, сутрин ги спират. Развиделяваше се. Младежът я за веде в нонстопа, който принадлежал на покойните му родители. Отключи и я под кани навътре:

– Заповядайте, госпожице…?

– Адриана.

– Приятно ми е, Тодор. Разполагай се, оти вам за закуски.

Тодор я целуна и отиде до хлебарницата. Влезе за кифли, но забеляза нещо инте ресно. Нещо от царски времена, за което баба му беше разказвала… Адриана го чака дълго. Има-няма 25 години. Сигурно и нея я чакаха там, в бъдещето.

Майка ѝ се оказа права. Ако си взимаше само по една дъвка, това нямаше да се случи. Е, голям праз. С познанията си от 21. век можеше да стане пишман ясновидка. Или пък не. В магазинчето имаше кашон с дъвки Love is и още един с Шок. Срокът им изти чаше чак през 8035 г. Адриана мислеше да пробва някоя от киселите дъвки, но така и не го направи. През годините ги продаваше на хора, които изглеждаха сякаш се нуждаят от приключения. Кой знае, може би сте по падали на малкия нонстоп, в който кънти музиката от съседния клуб. Е, работата тук си има предимства. Можеш да четеш по цял ден, а по време на акустичните ве чери да слушаш Black Flag на слушалки. Друго не ти трябва. ***

Краен срок за изпращане на кратки разкази за мартенския ни брой: 15 февруари. Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира