Nula32 magazine, June 2021 by Nula32 Magazine

брой 24

юни 2021

Съдържание

Защо... Все още млади?

Езикът на записките

За една променлива

12 срещи с все още млади

от Илия Димитров

от Здравко Дечев

разговор между Илия Димитров и Панайот Стефанов

от Ина Иванова, Владислав Христов и Панайот Стефанов

„Ние сме романтични пънкари“

Мелодията на града

Керана за космонавтите

от Владислав Севов

от Антония Александрова

от Керана

Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактор Илия Димитров Консултант Здравко Дечев Корица Омана Кацарска Визия Рами Хамуд Печат ПК „Жанет 45“ Реклама ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33 Нула32 оnline www.nula32.bg www.issuu.com/nula32 www.facebook.com/nula32 www.instagram.com/nula32magazine

Основен рекламен партньор на „Нула32“.

Този брой нямаше да бъде възможен без членовете на Клуб Нула32. Благодарим Ви за подкрепата! Виктор Цонев Йорданка Донкова Виктория Каравасилева Нино Аврейски Биляна Ганева Десислава Цвяткова Мария Лискова Даниела Артинян Нина Йончева Атанас Апостолов Николета Андреева Огнян Янков Стефан Давидов Християна Русева Атанас Атанасов Ася Шумелова Стоян Георгиев Ана-Мария Димитрова Ангелина Донгова Любомир Дренски Деница Димитрова Чило Попов Божана Юрганджиева Пламен Дамасков Ваня Мерджанова Ангел Стоянов Георги Лисков Галерия 28 Силва Доникян Арто Дердерян Асен Козарев Димитър Пейчинов Иван Джамулов Никола Сивков Марияна Панайотова Рене Георгиева

Любомира Дончева Атанас Тодоров Пламен Попов Стефан Иванов Мария Главчева Иван Иванов Йосиф Хамуд Ая Въжелиева Петя Костова Добромир Добчев Мартина Петрова Андреана Павлова Анастас Стефанов Христо Славков Георги Кралев Асен Белев Илияна Аризанова Нели Огнянова Нери Терзиева Ралица Братанова Татяна Гълъбова Ангел Митков Ина и Меги Христо Симитчиев Георги Куманов Спаска Стефанова Атанас Николов Таня Георгиева Димитър Димитров Розалия Горанова Иван Кисьов Петър Велев Благовест Илчевски Николинка Дудова Мария Бадева Димитър Тенов

Йорданка Тодорова Васил Караджов Димитър Тенов Калина Иванова Бонеслав Митев Десислава Молева Иван Петров Иван Фратев Петя Видолова Вероника Пейчева Здравко Дечев Антония Чолакова Мариана Вълкова Мария Сапунджиева Радостина Стоянова Радослав Тонев Гергана Дамянова Георги Велев Мартина Стефанова Диана Манолова Георги Кусеров Росица Георгиева Даниел Калинов Константина Панова Петър Георгиев Кристина Динева Огнян Малинов Лилия Теофилова Теодора Георгиева Лора Тошкова Лъчезар Стоев Ивелина Живкова Ива Младенова Деница Соколова Саша Коцева Здравко Хубенов

Валентина Мачорска Благовест Попов Симеон Славов Деница Димитрова Нгуен Ле Величка Тодорова Тодор Михайлов Христо Господинов Димчо Димитров Александра Божанова Марина Маринова Камелия Величкова Йовко Ламбрев Весела Ганева Printed Bulgaria Велина Филипова Румен Русев Екатерина Парпулева Адриана Диканчева Огнян Георгиев Симеон Тонев Регина Хинчева Божидар Ангелов Кристиян Найденов Катерина Георгиева Преслав Янков Мария Вълканова Антоанета Христева

www.nula32.bg/membership

МЕСТАТА, КЪДЕТО ЩЕ НИ НАМЕРИТЕ ул. „Гладстон“ №1 0877 20 06 07 clubfargo

club.fargo

ул. „Княз Александър I“ №36 0894 69 85 17 templebarplovdiv templebarplovdiv

ул. „Гладстон“ №8 0888 20 92 86 barthepost barthepost

бул. „Източен“ №69 0899 19 18 81 PivovarnitzaKamenitza pivovarnitzakamenitza

ул. „Абаджийска“ №8-10 0888 93 80 75 whiskybarsandak

ул. „Абаджийска“ №6A

whisky_bar_sandak

0886 88 78 59 MultiCultiPlovdiv multi.culti.gastro.pub

ул. „Даме Груев“ №34А 0876 35 00 74 tart.plovdiv tart.bakery.plovdiv

ул. „Перущица“ №8 0885 96 34 34 mallplovdiv mallplovdiv

ул. „Железарска“ №28 0889 51 83 85 gallery28kapana gallery28

* За да се включите в разпространителската ни мрежа, пишете на ads@nula32.bg

Нула32 стил и култура/ „Защо… Все още млади“?

Защо… Все още млади? На Владимира, която ни гледа от небето

Заради ясното осъзнаване на това списание като следствие от младостта ни. И заради досещането, че и други хора правят нещо поради същата причина. Поради кратката наивност, че точно в теб е скрито всичко, необходимо за справяне с въпросите, които ни вълнуват в началото на всеки живот. И заради онзи момент, когато за пръв път изпиташ необяснимата нужда да създадеш нещо по-трайно от теб самия. Защото на младостта ни ѝ предстои все повече да се превръща в минало, а онова, което странно, незнайно защо, безсмислено, непрактично, безперспективно, сме сътворили през нея – в искрено основание, че сме били. Този брой не работи с поколенчески клишета от едни отминали времена, не претендира да картографира вълни и течения, да маркира по важност, да е каталог за качество, нито пък да актуализира вечните конфликти на „млади и стари“. Брой 24 е кратко вглеждане из улиците, сред които виждаме все по-малко познати лица. Те създават музика, кино, театър и литература. Рисуват, снимат или разказват по някакъв напълно различен начин. Вълнуват се от живота, който ги заобикаля, понякога не са съгласни с него, понякога му се смеят, друг път – той на тях. Общото между нашите герои в този брой е това, че са избрали да създадат нещо в свят, който изглежда си има всичко. А младостта е декор, сред който, както знаем, всичко е възможно. Все още млади е брой за всички нас, които пораснахме в бързо променящия се свят. За кратко време трябваше да разберем традицията, за още по-кратко – да я срутим. Да живеем с миналото, но и някак си да го бутаме напред. На кръстопътя на всичко сменяхме посоките, бъркахме, тръгвахме отначало. Нашето „все още“ звучи леко тъжно, малко неизбежно, безсмислен протест към времето. Но то е и едновременно заявка, че може би направихме някакви хубави работи, а и ще продължим, надяваме се. Това е брой, който трябваше да го има, най-малкото защото след време хората от тези страници ще отговарят на умните питания на идващите млади, ще им говорят мъдрости за живота и ще ги потупват ентусиазиращо по рамото. Просто няма кой друг. |32

Илия Димитров

Слушай музиката, а не хладилника си. Когато имаш настроение за хубава музика, уредите на Либхер няма да ти попречат. Уредите от нашата нова серия за вграждане са по-тихи дори от шепот. Открийте новите уреди за вграждане на home.liebherr.bg

Хладилници и фризери

Нула32 стил и култура

ЕЗИКЪТ НА ЗАПИСКИТЕ

За книгата „Записки из губернския град Филипопол (1878 – 1879)“ от Емил Стоицов /критическа рубрика/ от Здравко Дечев

Воденето на записки невинаги предполага споделяне. Разказвачът в записките е не само наблюдател, самият той става обект на внимание, защото записаното често изобилства от личните му размисли и терзания, често прераства в откровение, което не би споделил гласно. Излишно е да ви уверявам, че няма по-истински думи от онези, които отправяме към себе си. Те ни напомнят, че ние сме мяра за всички неща и имаме способността да общуваме със себе си. Затова си мисля, че воденето на записки се прави не толкова, за да улови моменти от биографичното време и непременно да съхрани паметта за преживяното.

Записките, от една страна, са свидетелство за това, което е отвъд самите нас. Но от друга страна, те задават частното отношение към света, а така разкриват и самоличността на записващия. 12

Ето защо „освен към паметта записките имат отношение и към собственото ни Аз“ (Ракьовски 2004: 245)1. Те са рефлекс, който проявяваме преди всичко към себе си. Те са непринуденият щрих, без който образът ни не би бил възможен. Та нали с думите, които остават върху белия лист, проправяме най-сигурния път към себе си! Именно тази съкровена същност на записките разкрива новата книга на Емил Стоицов Записки из губернския град Филипопол (1878 – 1879). Записващият не ни е представен единствено в ролята на посредник, който споделя чутото и видяното от позицията на очевидец. Чрез образа на записващия в тази книга осъзнаваме за пореден път, че всеки един от нас може да е само винтче или пък колелце в глобалния механизъм на своето време, но то добива стойност именно когато не сме само негови свидетели, но и участници в него. Неслучайно и читателят на тази книга е призван да бъде 1 Ракьовски, Цветан. Образи на българската памет. Историята. Поборниците. Записките. Велико Търново: Фабер, 2004.

„Езикът на записките“

Нула32 стил и култура

(съ)участник в една съдбовна ситуация, присъща за значимите исторически открития. Разбираме това още с въвеждащите повествованието думи: „Държах с вълнение... трите тетрадки и все не ми се вярваше, че съм ги открил... Ръцете ми трепереха, докато ги разгръщах“. Ревниво ще бъде опазена тайната как точно трите тетрадки с дневните записки на руския офицер полковник Александър Афанасиевич Боголюбов, пребивавал в Пловдив от май 1878 до юни 1879 година, са окрити. Според мен не е и толкова важно да знаем къде, а и защо повече от век тези записки са били обречени на безмълвие. Колкото и странно да прозвучи си мисля, че около това откроено мълчание, се крие истината за тези записки. Поначало те са реализирани като текст не за другите. Авторът им – Александър Боголюбов – ги изоставя на дъното на един сандък, който остава непотърсен, забравен. Дали това не е преднамерено? От какво е искал да освободи душата си 35-годишният Александър Афанасиевич Боголюбов? Да се поддадем ли на съмнението, че в ръцете си държим всъщност книга-мистификация, в която не всички лица и събития са действителни?! Или да вярваме, че записките наистина са открити от друг, който доволно впечатлен от находката си грижливо ги преписва и орисва с днешната им съдба? Немалко интригуващи възприемателски нагласи може да провокира тази книга. Тя не остава само в зоната на съкровено личното, което премълчаваме. Тя е отражение на силата, вярата и надеждите, но и на безсилието, разочарованията и болките в онова преломно историческо време след 1878 година. Време, когато „българският народ – по свидетелството на Боголюбов – макар да има всичките заложби за по-нататъчно умествено, нравствено и материално развитие, в този момент по своето образование, начин на живот и занятие не е подготвен къмто съзнателен политически живот. Поради това би 14

било голяма грешка изведнъж да му се даде широко пълномощие в една толкова важна работа. Съставянето на основните закони на новата държава и установяване на формите на представително управление самостойно на една страна, която току-що се е освободила... е невъзможно.“

Без да пренебрегва сериозността на описваното историческо време, езикът на Записките ни позволява да се потопим в динамиката на историческите процеси по друг начин. Записките в случая изпреварват официалната историография и заговарят непринудено например за това как при Негово Превъзходителство Княза се явили чуждите консули, намиращи се във Филипопол: „Князът не беше получил никакви указания как да се отнася с тях – пише Боголюбов – прие ги на частна аудиенция, което предизвика същия още ден дипломатически скандал! Консулите протестираха пред Високата порта. Вечерта по телеграфа из Петербург на Княза беше изпратено предписание да признава консулските им компетенции във всички градове на България, заети от нашата армия. Препоръчано му бе да утвърди специален отдел къмто канцеларията си.“ Отеква въпросът дали дипломатическият гаф може да бъде разчетен просто като човешко отношение или политическият протокол някак задължително обезсилва възможния човешки жест. Поразяващо е как разказвачът в Записките представя историята именно през такива неподозирани ракурси на личната гледна точка. Боголюбовите дневникови записки произвеждат ефекта на натрупване на сюжети като в „съседство“ се оказват наблюдения от невъзможни за обединяване аспекти на живота. Покрай дипломатическите игри по време на Берлинския конгрес

„Езикът на записките“

Записките разкриват и това как всъщност „турците не гледат на русите като на свой постоянен враг. Те са привикнали да се срещат с нас – споделя Боголюбов – на полето на битките. Не са злопаметни. Турчинът помни, че московецът го е бил в частен бой и значи на Аллах е било угодно да направи московеца победител. Но никога турчинът не забравя коварството на тези нации, които като лични приятели на султана, без бой, с едната хитрост само са откъсвали парче по парче от Османската империя. Открият му ум не се помирява с такова коварство.“ Постигнатото и по-нататък в Записките внушение е категорично: същността на историята не е в грижливото изработване на клишета за отделни исторически процеси и упорито отбягване на непринудения човешки поглед към случващото се. Мисля си, че след това четиво от Емил Стоицов, все по-малко ще разбирам историците, които погълнати от идеята за сакралността на историческите факти не виждат понякога потенциала на по човешки разкритата истина за отминалото. Като че ли само записките могат да уловят многообразието на живота, защото за владеещия езика на записките „нивото на очите е и ниво на устата“ (Ракьовски 2004: 180 – 181)2 . През погледа на Боголюбов ще видим Филипопол като типичен ориенталски град, като истинско преддверие на Изтока. „Къщите – разказва Боголюбов – ... почти всичките във високата част са двукатни или трикатни, а долу са повечето еднокатни... Фасадите си имат цветна украса с красиви орнаменти. Богатите имат големи салони с дървени резбовани тавани, някои са и оцветени. Има и трогващи с наивността си рисунки от иностранни градове. Краищата на стаите са по-високи и са наредени с килими, на тях се седи. 2 Ракьовски, Цветан. Образи на българската памет. Историята. Поборниците. Записки те. Велико Търново: Фабер, 2004.

[...] Подобни такива къщи съм виждал и другаде в Ориента – от Далмация до Константинопол. В някои от тях има красиви бани.“ И още детайли от градския филипополски пейзаж ни предлагат Записките: „Като всеки град и Филипопол си има и добри, и лоши миризми. В дворовете ухае на разни цветя, но навънка по улиците е една воня, майко мила, на гниещи купища боклук и гюбре3, струпани тук и там. Има и други разни мръсотии от кучета, магарета, волове и щъкащи всъде домашни птици. Особено в Рилската част отвъд Марица – Кършияка.“ Оставаме с впечатление, че в Записките не е уловено само това, до което погледът не е достигнал. Няма да е пресилено, ако обобщя, че боравеното с историческите факти в тази книга се основава на лично изведени от записващия сюжети за историческото време, при това без да бъдат натрапени като категорични и неизменно правдиви. „Това е книга – подчертава и редакторът й Йордан Велчев, – която за пореден път доказва, че разказът за големите събития, видени през погледа на човешкото сърце, внушава много по-дълбоки истини, от която и да е баталия на всяка голяма история.“ Записките се превръщат в среда, която не дели събитията на важни и второспепенни и лесно може да съвмести дребнавостите от ежедневието с исторически значимото. В своите граждански записки Александър Боголюбов едновременно разкрива самоличността си на старши офицер за особени поръчения към Централното руско управление по нашите земи след Особождението, но и самоличността си на гост, който свиква с особеностите на чуждата среда. Така покрай високата историческа цел – да се установи самостойно национално самоуправление в България – се потапяме в ежедневието на онези паметни дни на

Оборски тор. 3 15

Нула32 стил и култура

промяната и ставаме свидетели на укорителни битови неудобства: „21 май. Още в първия ден от пристигането ни във Филипопол започнаха и проблемите... – отбелязва в дневниковите си записки Боголюбов – В „богатата къща“ няма тоалетна – в задния двор има някакъв дървен клозет. Но аз си имам „нощна ваза“4... А нощта беше – майко мила, дървениците хапеха ужасно! Спах отвратително!“. Цитираният откъс е подходящ пример за това, че записките винаги водят до отпускане в подробности, които е видно, че понякога могат да бъдат и твърде неудобни. Но на езика на записките може да изговорим себе си, времето, другите – и така. Защото записаното „описва света, който влиза в окото, но се отмерва според ума и сърцето...“ (Стефанов 2000: 150)5. Само тогава сме способни да приемем идеята, че историческото знание не може да се гради по изключително право

от някого. Голямата история е абстрактен, но все пак мислим набор от лични прочити на случващото се, които представят частното и универсалното в тяхното взаимопроникване и трансформация. Така миналото ни се представя в неговата процесуалност, а не като застинали архаични руини. Така историята е следствие от умението жизненият материал да се сбере в своето невъобразимо многообразие, което винаги подлежи да дописване. Неслучайно Записките поддържат усещането за незавършеност. Записаното винаги предполага продължение. Важна е именно тази незавършеност на записките, защото именно тя извежда очакването, че младите ще дописват книгата на живота. Книга, в която разказването не може да има край. Книга, според която човек си остава мяра за всички неща. |32

4 Разбирайте „нощно гърне“. 5 Стефанов, Валери. Участта Вавилон. Лица, маски и двойници в българската литература. София: Издателска къща „Анубис“, 2000.

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“

Нула32 стил и култура

ЗА ЕДНА ПРОМЕНЛИВА Няколко редакторски писма, в хода на които се опитваме да отговорим на част от въпросите на броя. разговор между Панайот Стефанов и Илия Димитров

П: Защо изобщо тръгваме да правим брой за младостта в един град, на чиято визитна картичка пише „най-старият жив в Европа“? Не рискуваме ли този разговор да се окаже безпредметен?

И: Защото визитната картичка е за туристите, а всеки град е жив точно защото младостта го поддържа такъв. Изобщо си мисля, че преди да започнем да говорим за неща като младост, трябва да си кажем, че става дума за малко по-сложна тема, отколкото си мислим. Преди всичко младостта е възрастова мярка, макар и често да се използва в емоционален и духовен смисъл. Ако приемем зрелостта като антипод на младостта и всичко, което произтича от тази опозиция, то веднага се сещаме, че често можем да окачествим действията на някой млад човек като зрели, но много рядко и почти никога не бихме казали, че възрастен прави нещо младежко. Затова пък в повечето случаи се хващаме за детско, детинско и производните му, което навярно е друга тема. Но броят не е за лингвистика. Опитвам се да кажа, че младостта е променлива величина. Немного отдавна хората над 30 не са били възприемани за особено млади, докато днес все по-често чуваме как тази условна граница стига 40, дори 50 години. Желанието да сме млади, да се наричаме така, да си внушаваме

„За една променлива“

жизненост (впрочем етимологично млад идва от нежен, крехък) става все по-плашещо. Своеобразен forever young, който отказва да умре млад. Народ от трудноподвижни млади старци, които лайкват в инстаграм, препиват с двуседмичен махмурлук и изглеждат нелепо в странни дрехи. Нещо такова ни очаква някога. Но и едновременно младите искат да правят зрели неща, да се държат зряло, каквото и да означава това. Поредният тъжен стремеж на модерния човек да бъде всевъзможен или може би битка между отдавна изпразнени от съдържание думи. П: Така е, не сме лингвисти, но все още сме млади и можем да сме несъгласни с каквото не ни харесва. Може би дори е наложително. На свой ред ще ти възразя за това, че възрастните рядко действат като младите. Самият ти неведнъж си цитирал поети по тези страници, които твърдят тъкмо обратното: не знам какви се раждаме/ умираме деца (Иван Кулеков). Сигурен съм, че можеш да продължиш списъка, както и да се съгласиш, че изкуството е в известен смисъл вдетиняване, с всички предимства и недостатъци, които произтичат от процеса. Разбира се, без да имам предвид инфантилните възрастни тук, а един по-рафиниран вид подмладяване, за нещо междинно и може би по-уравновесено като състояние, в което обикновено се случват великите неща. Предполагам, че търсим хората за този брой на това гранично място, като, разбира се, младите по

документи с предимство. По твое мнение какви са хората, които определят творчески поколението ни в града в момента? И: В града, на село или в София, то е едно и също. Ориентира се около все повече новите неща, които могат да минат за творчество, но никой не решава да пита в тях има ли творческо начало, или са просто удобно политкоректно оправдание, че не ставаш за нищо друго. Разбира се, от другата страна, навярно има и творци, дарени с възможността да създават, сътворяват и да проявяват сетивност на по-високо ниво. Все повече си мисля обаче, че те умишлено отказват да се пробутват в инфлуенсърския комсомол на 20-те години на 21 век. Изкуството като че ли изгуби почвата и традицията и остана само претенцията и подобието. Остана върхът, медийният образ, представата… и дотам. И самозаявяването, разбира се – непрекъснато срещам хора, които държат да се наричат някак и да принадлежат към някакъв творчески или артистичен професионален кръг: актьор, поет, фотограф, художник. Всъщност точно тези и някои други думи са излезли от областта на призванието,

Нула32 стил и култура

в което се вкарваш целия и не очакваш аплодисменти в замяна, и са се превърнали в тагове в социални мрежи. Наясно съм, че това винаги го е имало, но днес тази група „творци“ е много по-шумна от другата, за която ми се ще да стане дума тук или някъде другаде. Защото вярвам, че творци продължават да се раждат и от нас зависи да създадем среда, която да не ги отвращава. Но е толкова трудно. Още по-трудно е да ги забележим, защото, както нашият приятел Йордан Велчев каза в едно телевизионно интервю: „тук някой и да напише „Декамерон“, никой няма да разбере“. П: Така е, масовото потупване по рамото създава илюзията, че всеки малко по-упорит и добре маркетиран бездарник заслужава внимание, а ако не и обществено признание. Все повече се оказва, че лайковете определят стойностите, а тях всеки може да си ги купи или поне да ги притежава за момент, да ги изтъргува. Изкуството днес е все повече предприемачество, способност да се продадеш, в добрия случай, без да губиш от достойнството си, без да изневеряваш на творческото си начало, както пишеш. Да му останеш верен. Лабиринт, в който съвсем естествено се лутаме и ние в неволите си покрай Нула32, но с едно наум. Заблудата винаги може да е за наша сметка. Иначе казано, в този брой искаме да представим хора, в чийто талант сме се убедили и без да са го търсили по телевизията. Донякъде, защото е и наше задължение да го направим. По старомодния начин, далеч от екраните и оглушителния авторекламен вой, със стремежа към дълбочина и от чисто любопитство. С някои от тях вече сме се запознавали тук, с други работим заедно, с трети може би предстои да се срещнем. И понеже твърде често за удобство разделяме времето поколенчески, предлагам да опитаме да поставим хората, за които си мислим, под общия знаменател на младостта. Младостта тук 20

и сега. Мисля, че има кой да изпълни тези думи със съдържание, или поне дава заявки за същото, с надеждата нататък поне отчасти да го докажем. Можем ли да твърдим нещо такова, или е прекалено смело? И: Да, разбира се, малко след създаването на списанието осъзнахме необходимостта да издирим точно тези хора, да ги познаваме, да знаят, че ако има какво да кажат по някоя наша тема, могат да го направят напълно свободно. В резултат на това беше и конкурсът ни „Невъзможното тук“ през 2016-а, много от хората, които там написаха първите си текстове и заснеха първите си клипчета, вече се развиват на съвсем друго ниво. А и неведнъж сме казвали, че освен да бъбрим по разни теми на всеки три месеца, важна наша цел е създаването на общност от хора, които споделят интересите, ценностите и светогледа на списанието. Тази общност далеч не е конкретно членската група на Клуб Нула32, но и непредставима абстрактна група от хора, които не познаваме, но ни четат, и дори да не им харесва понякога какво пишем, оценяват факта, че го правим. Така се случи, че това са предимно млади хора (не само, разбира се). Странно е, защото са страшно различни: вълнуват ги противоположни неща, споделят различни възгледи относно култура, политика, изкуство. Но общото е, че те разбират нуждата да се говори за това, да се разказва, да се съхранява памет за неща, чужди на бързото смарт ежедневие. Тези хора не са много и е лесно да бъдат изгубени сред хаоса на модерното ни живеене,

„За една променлива“

често те сами се губят там, ако някой не ги потърси. П: Предлагам да ги потърсим или поне да опитаме, без това да прилича на онази страница за постижения в училищния вестник.

Но да обобщим: младостта е променлива величина, старите хора също могат да действат младо; интернет изкривява представата ни за стойностите, което не означава, че тях ги няма. В общи линии, както при всяко начало на брой, хал хабер си нямаме с какво се захващаме, но да видим докъде ще стигнем. |32

Нула32 стил и култура/ „Защо… Все още млади“?

и Камен Донев представят ЛЕКЦИЯ 3 Възгледите на един учител ЗА СИЛАТА НА СЛОВОТО Съдържанието, формата, намеренията и видоизмененията *** Всички наши копнежи, желания и надежди често потъват в бездната на времето или повяхват в задуха на ежедневната дребнавост. И така, човекът, попреминал зрялата възраст, един ден се събужда и пита сърцето си: „Успях ли да направя това, което исках… щастлив човек ли съм… спокоен ли е духът ми…“ Има едно огънче в човека, което винаги го кара да прави това, което трябва. То не се интересува от логиката, дали е правилно или не, днес ли да го сторя или утре… Това огънче напълно безотговорно и честно просто гори, осветявайки същината на дадения човек. В крайна сметка се оказва, че единствената утеха на човека е добрата дума. Връщайки се назад в живота си, виждаш колко важно е било да бъдеш чут и да чуеш човека срещу теб. Разбираш силата на словото, която е несравнима с която и да било друга сила. Осъзнаваш величието на човешкия дух, издигнал се високо благодарение на словесността. Камен Донев Участват: Людмил Стойнев, Петър Миланов, Димитър Тишев, Ева Перчемлиева-Тъканова, Кръстина Кокорска – Криста, Александра Борисова, Ива Григорова, Виолета Донева, Ивайло Иванов, Росен Чепилски, Патриция Пъндева, Красимир Василев и Камен Донев. Билети на tickets.dtp.bg, на касата на театъра (ул. „Александър Батенберг“ 38) и в Галерия 28 (ул. „Железарска“ 29)

12 СРЕЩИ С

Въпросите зададоха Ина Иванова, Владислав Христов и Панайот Стефанов илюстрация Омана Кацарска

Нула32 стил и култура

Велислав Балдев /фотограф/

Със сигурност сте виждали поне няколко негови фотографии в социалните мрежи. Характерни за него са нестандартните перспективи, обърнатия с главата надолу или удвоен образ на града, но най-вече акцентът върху уличните светлини. Познат още и като Lyon Visuals, Велислав Балдев е може би най-популярният нощен фотограф в България. И има защо.

Прибрал си се от чужбина, нали? Да, завърших и живях в Копенхаген 5 години, но колкото повече време бях там, толкова повече ми ставаше ясно, че ми се стои в България. На север хората се затварят, не беше за мен. И денят е по-къс там, а ти снимаш основно нощем? Там започнах и си купих първия фотоапарат точно поради причината, че се чудех какво да правя през свободното си време и нямах много приятели, с които да излизам.

Фотоапаратът ми стана приятел и започнах да излизам с него, предимно през нощта. Влечението ми към фотографията обаче се корени по-отдавна. Още като карахме скейтове като малки и се занимавахме с графити, се снимахме как караме и какво сме нарисували. Майка ми имаше една стара лентова камера, снимахме с нея на площада, 26

после монтирахме. Но в Копенхаген това се прояви особено силно и разбрах, че искам да се занимавам професионално. Не ти ли е тясно тук? За мен това е стереотип, на мен ми беше тясно там. Полето за изява е по-голямо, но като нямаш контактите – пак се стеснява. Затова ли толкова често дублираш образа на града? Снимал съм прекалено много неща в Пловдив и вече търся различен начин да презентирам обектите, които хората са виждали по милион пъти. Най-интересното е, когато човек се отпусне и започне да снима идеите си, а не се опитва да повтаря чужди кадри. Така се откриват новите гледни точки. Кое е любимото ти откритие? Знакова за мен е фотографията ми от Безистена. Още бях съвсем в началото, с непрофесионална техника и без претенции.

„12 срещи с все още млади“

Излязох през нощта, както в Копенхаген, за да видя какво ще се получи в Пловдив. В тунелчето имаше зелена светлина, която му придаваше странен вид. Понеже бях сам, а исках в кадъра да има човешка фигура, оставих апарата буквално над една локва, образуваха се отражения и застанах отпред. На първо четене не бях доволен, но след като обработих се появиха интересни цветове и в един момент заприлича на страница от комикс. Хареса ми страшно много и разбрах, че това е моят тип фотография. Може би оттам тръгнах в посока на по-тъмната улична фотография.

Наистина има нещо супергеройско в кадрите – светлините, хората без лица... Искам все пак да изглежда реално, но може би с малко да излиза от тази рамка, затова засилвам цветовете. На кадрите найчесто съм аз, обичам да съм сам, когато снимам, откъсвам се от абсолютно всичко. Първоначално си махах лицето, защото не обичам да се показвам, но по-късно това се превърна в нещо обичайно за стила ми, с което продължавам и сега.

Нула32 стил и култура

Елин Стоянова

/актриса/

Отскоро, като част от трупата на Държавен куклен театър – Пловдив, можем да гледаме Елин в представленията „Приключение с маймунка“ и „Бомбето“. С още пресните ни впечатления от последното заглавие с Елин разискваме трагикомичната Радичкова новела и разбира се, проблемите на нашето време. Между другото горещо препоръчваме „Бомбето“.

Какво определя нашите възгледи днес? Медиите, социалните мрежи, технологиите. Може би това са новите шапки, те са най-достъпни. Каква е шапката на главата на съвременния човек? Според мен в момента сме без шапки. Не можем да се обединим около едно нещо. Бомбето или каскетът определят стремежа към някакво единство. В момента сме много разделени и не мисля, че има шапка, която да ни определя, по-скоро сме с голи глави. В гологлаво време. Каква е разликата в играта за деца и възрастни? Обичам да играя за деца, защото те са много сетивни и първични в реакцията си, в наивността си да защитават някой герой, да му подсказват, докато гледат и т.н. Това винаги ме е радвало много, те нямат спирачка, това са най-чистите емоции. При възрастните ми харесва да виждам как публиката започва да разсъждава. Виждаме хората от сцената и следим дали това, което се опитваме да им кажем, стига ли до тях, дали води до асоциации, дали ги кара да мислят, което пък е тотално обратното на играта за деца. В повечето пъти до края на преставлението вече има разбиране, има обмен. 28

Ние даваме, но отсреща ни се връща, което е много хубаво. Ти си по-скоро млад или по-скоро възрастен човек? По средата. Не се възприемам като голям човек по никакъв начин. Все още се чувствам като на 16 или 18 години. Една твоя мечта? Да имам хубави задачи и да успявам да се справя с тях. Имаш ли хубави задачи сега? Имам, да. Когато излезе един спектакъл, той не свършва с премиерата, не застива такъв, какъвто е. Вътре в себе си, малко по малко, всеки го развива. За мен това е много голям кеф в момента. Ние продължаваме да развиваме „Бомбето“, да човъркаме детайлите, да добавяме нюанси, да го обогатяваме. От чие мнение се влияеш? Мнението на публиката е много важно, но няма как всичко да се хареса на всеки, не можем да се влияем от това. Имаме един прекрасен режисьор, двигател на всичко, който най-добре познава материала, задава посоката и с когото вървим напред. Това, което той иска да покаже, е водещо.

„12 срещи с все още млади“

Нула32 стил и култура

„12 срещи с все още млади“

Крис Димитрова

/доброволец/

Ако помолите Крис за кратко био, тя изпраща файл „Who am I“. От него ще разберете, че е родена във Варна, но е възпитаничка на Руската гимназия в Пловдив, че в момента учи психология и от години е доброволец. Пише статии за култура и изкуство. Най-новото около нея е, че през 2021 г. е и координатор на фестивала „Пловдив чете“. Крис дори не подозира колко е различна и колко мека светлина струи около нея.

Какво е да си доброволец? Призвание.

Това е като редене на пъзел – хем ти се забавляваш, хем се нарежда голямата картина. Пък и винаги можеш да поискаш помощ от хората или организациите, с които работиш, при планиране на събитие най-трудно е да започнеш. Всъщност да съм доброволец е част от личния ми пъзел. Голямата ти мечта? Да стана арттерапевт. Тя дойде точно от един доброволчески проект – „Цветно“, който беше рисуване с деца от малцинствени групи или домове. Рисувахме групово с пръсти – това е терапевтичен метод. В момента съм на практика при психолога в един център за обществена подкрепа за деца. Каква искаше да станеш, когато пораснеш? Основната ми мечта беше да съм моден дизайнер и да имам време да чета книги. Но реално доброволчеството винаги е било част от мен. Леля ми работи в център за деца и като малка често ходех там, със сигурност пораснах при тях и никога не съм ги чувствала различни.

Ситуацията на верижен локдаун генерира ли тревожност у младите хора? Абсолютно. Ставаме по-затворени, много от нас предпочитат вече да прекарват времето си сами или вкъщи. Първичната реакция към живите срещи често е отказ – защото са отвикнали. Трябва да им помогнем отново да тръгнат по културни събития, на театър, да стоят до късно в компания дори. Лично аз си почивам от смартфона, когато разхождам кучето си – австралийската овчарка Айра. Море или планина? Живея в Пловдив от седем години, учих тук в Руската гимназия и в началото ми беше трудно да свикна в град без море. Да се адаптирам от къщата във Варна да живея в апартамент, в който учех по цял ден. Тогава започнах да доброволствам в събитията около „Европейска столица на културата“, после в „Пловдив чете“, фондация „Голям брат, голяма сестра“ – които имат менторска програма за деца в домовете – и всичко се нареди. Но Пловдив е много специален и сега вече все по-често отговорът е „и планина“. С какво асоциираш твоите градове? За мен Варна е свобода. Там никой не обръща внимание как си облечен или как се държиш. В Пловдив пък първото, което ме впечатли, бяха уличните котки. За мен Пловдив е улична котка, която се погалва в ръката ти. 31

Нула32 стил и култура

Димитър Кутманов

/режисьор/

Попаднахме на работата на Димитър във филмовия-омнибус „7“ от 2019 г.,в който седем български режисьори заснеха истории, вдъхновени от Пловдив. Сниман изцяло на лента, в един почти празен от хора град и без нито една изговорена дума, неговият „Дом“ беше може би найпловдивското нещо, което успяхме да гледаме тогава. По-късно открихме и Ecce Homo и нямаше как да не го потърсим сега. Един човек се опитва да се върне в къщата от детските си спомени. Продължаваш ли и ти все още? Не е някаква кой знае колко дълбока метафора, но като се върнеш отнякъде, винаги го има усещането, че всичко ти е много близко, но същевременно и далечно. Усеща се тежестта на неуморния поток на времето, едно особено носталгично чувство, което съм се опитал да въплътя във филма. Историята в „Дом“ не е толкова шифрована, това са просто определени образи, които, така да се каже, са ме очовечили тук. 32

Опитах се да вкарам спомените за тези настроения. Парадоксално е, но един от най-гледаните филми за миналата година отново разглежда темата за завръщането и е сниман в Пловдив. Образът на града в него обаче е съвсем различен – рекламен, туристически. Да, той е доста по-различен като жанр и намерение, но не съм го гледал и не мога да коментирам. Това е готиното на киното, че насочвайки камерата, ти самият

„12 срещи с все още млади“

конструираш пространството, а не го вземаш на готово. Например в „Дом“ интериорите са от 3-4 различни къщи, но чрез монтажа се създава усещането, че те са едно. Същото е и с града, въпросът е какво ще види човек, как ще го кадрира, какво е за него Пловдив, защото за някой е Капана и т.н. Какво те ядосва? Това, което и ме вдъхновява най-често – хората. Ядосват ме ситуации, в които си проличават определени човешки недостатъци, включително и мои.

Ядосват ме несправедливостта и наглостта, които все още задават тона в обществото; неравенството, въобще цялата криза на Прехода.

От чие мнение се влияеш? От мнението на хора, които са авторитети за мен. Макар и съвременният авторитет да е малко девалвирало понятие, всеки човек все пак си намира хора, на чието мнение държи. За мен това са и определени колеги, които са доста по-напред с материала, като например Милко Лазаров, с чиято продуцентка ще работя в бъдеще. Той е един доста смислен човек и е много полезно, когато дискутираме с него. Авторитети за мен са и приятелите ми, на чието мнение особено държа. Какво предстои? Следващият ми късометражен филм ще е трагична история за момиче, което тайно гледа едно куче, но не мога да издавам повече. В момента пиша и пълнометражен филм, но все още опипвам територията.

Унижението, загубата на достойнство – това са неща, които ме дразнят при всички случаи.

Кадри от филма „Дом“, Димитър Кутманов

Нула32 стил и култура

Мартин Касабов

/писател/

Изкушен от киното и литературата, Мартин сякаш организира живота си около търсенията си в изкуството. Ако не сте го засичали да дискутира последните филмови заглавия в Lucky – Дом на киното, то не е изключено да ви е посъветвал в една от големите градски книжарници. Все пак най-добрата среща с него си остава дебютният му сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ (Жанет 45) от миналата година, за която си говорим тук. 34

„12 срещи с все още млади“

Какво те впечатлява? Идеите, въображението. Оригиналните като подход творби, авторският начин да разкажеш история. Това ми се струва, че намалява в света – нещата стават по-колективни, има по-малко пространство за личности, които насърчават хората да бъдат индивидуалисти, да отстояват себе си.

Това ме впечатлява много – човекът, който не се страхува да каже какво мисли. Какво сънува последно? Снощи за пръв път сънувах починал човек, когото познавах. Прехвърлянето на това усещане от съня в изкуството също ме впечатлява – когато някой успее да заключи този ефект в художествено произведение, дори чисто визуално. Понеже този сън имаше много силен ефект върху мен, без дори да го анализирам. Харесвам нюансите, които объркват съзнанието. Каква част от творческия импулс при теб се основава на съня? Началото, винаги. Но не баналното, което хората си представят: „О, той го е сънувал и го е записал“. В съня харесвам неконтролираната чистота на образа. Ако съм влюбен в тези образи, ми харесва да остана в тях. Това е като да хванеш за опашката съня и да го задържиш за по-дълго. Например един невероятно красив залив, облян от лунна светлина, или някакъв вълшебен архипелаг от острови. Писането е опит да остана там за повече време, нещо като daydreaming. Сънят е най-близкото, което мога да използвам като алегория на това състояние. Изгубваш се и започваш да плуваш в тези образи.

Как се отрази ситуацията на непрестанно безпокойство на работата ти? Почувствах се самотен и потиснат – имах свободно време, но не можех да пиша, бях като с вързани ръце. Нямах усещане за бъдещето, не го виждах. Дори да е тихо около теб, нужно е да знаеш, че в един момент тишината ще спре. Това е част от спокойствието. Както някой бе казал, най-добре се пише, когато вечерта имаш уговорка с приятели. Затова оставих написаното да отлежи, изчаках края на света да се отложи. Сега със сигурност е по-лесно да продължа. Няколко думи за следващата ти книга? Обособява се като кратък роман приказка. Темата за болестта ми беше интересна, както и един спомен от 90-те години, когато съм израснал. Става дума за обир, който преживяхме вкъщи. Обвързах го с болно дете, чиято майка му разказва приказка, за да го успокои, но напрежението навлиза в самата приказка. Има човек, който мрази чехли, птици, цветове и едно момче, което иска да завърже луната за земята, но това е, което мога да споделя засега Нещо за финал? Животът в Плодвив е прекалено дълъг, затова не се оставяйте да ви замесват в глупости. И друго - рокендролът е прекрасно нешо, но също и карането на колело.

Нула32 стил и култура

Николай Христов

/пианист/

Започнал занимания с пиано още на 4-годишна възраст, днес вече пълнолетният Ники се чувства на сцената съвсем като у дома си. Усеща се в свои води както в джаз, така и в поп музиката, а упоритостта му вече носи множество признания. Преди две години заедно с още няколко пловдивски таланти, младият пианист представи страната ни на „Kitee International Art and Music Festival“ в Норвегия. 36

„12 срещи с все още млади“

Как започна твоят музикален път? Всичко започна от много ранна възраст, бих казал, че през целия си съзнателен живот съм се занимавал с музика. Сигурно съм бил 4-годишен, когато започнах уроци по класическо пиано в читалище „Христо Ботев“. Прекарах десет години там ежеседмични уроци при Росица Грозданова, която и до ден днешен продължава работата си с деца. Тя е човек, който дава старта, не претендира, че може да те направи световна класа музикант, но нейната голяма дарба е способността ѝ да работи с деца. Тя улавя къде има зрънце талант, защото в началото все пак някой трябва да ти нареди пръстите. Това е важно, защото после в джаза на никой учител не му се занимава с ученик, който няма изградени навици. Затова ранната музикална основа е определяща за доразвиването на способностите. Какво ти даде „Aрт Войс Център”? В „Арт Войс Център” създадох ценни контакти, там намерих среда – млади хора, които искат да се занимават с музика. Получи и възможност за изява, защото когато започваш от нищото, намирането на сцена е едно от най-сложните неща. Румяна просто ни даваше места за изява, едни от най-хубавите участия, които сме имали са били плод именно на нейните усилия. В каква музикална сфера искаш да се развиваш? Всичко при мен е на периоди. Джазът ми беше голям мерак, защото ние с брат ми вървим по сходен път, аз се движа по стъпките му, облагодетелстван че съм по-малък от него и се уча от грешките му. Брат ми първи започна да се занимава с джаз и аз си казах: „Щом батко свири джаз и аз ще свиря джаз“. После започнах да ходя на уроци по джаз пиано при Мирослав Турийски. На Пловдивския джаз фестивал за младите набързо събрахме една група, освен мен се

включиха Никола Панчев – китара, Живко Иванов – барабани и Елена Илчева – бас. Определено участието ни беше добра възможност да се усетим като музиканти заедно, но и да бъдем сред професионалисти, с които да седнеш и да ти отделят едни три минути, да те изслушат и да ти пояснят някои неща. Чувстваш ли се в Пловдив в добра музикантска среда? Не ми е чужда средата в Пловдив още повече, че имаше кой да ме представи сред музикантите в лицето на брат ми. Пловдив и София са градовете, в които наистина има джаз сцена както за по-младите, така и за утвърдените имена. Да кажем, Живко Петров е един много вдъхновяващ за мен творец. В по-малките градове има единични много добри музиканти, но нямат сцена и среда за развитие. Какво би посъветвал своите връстници, които тепърва ще излизат на сцената? Моят начин да се чувствам добре на сцената, е да знам защо правя всичко това.

Ти излизаш не да се харесаш пред някого, ти се харесваш на публиката, когато не се опитваш да ѝ се харесаш. Бих ги посъветвал да не правят нещо, защото е добре прието. Например – ето джазът е висша музика – свирете само джаз. Рокът е за бунтари – свирете само рок. С времето намираш своята музика, стил, инструмент и начин на изразяване. В крайна сметка всяко изкуство е начин на изразяване. Откриваш си своя най-близък формат, който е правилен за тебе, и просто го правиш, за да може ти да се чувстваш добре и удовлетворен. Тогава цялата сценична треска спира да има смисъл. С едно изречение – правете това, което ви харесва и ви е най-много на сърце! 37

Нула32 стил и култура

Пламена Пенчева

/съвременен танцов артист/

Пламена е един от немногото хора в града, които активно се занимават със съвременен танц. Завършила „Театър на движението“, от няколко години насам участва в различни танцови и театрални проекти, популяризиращи изкуството пред по-широка публика. Пламена е и един от основателите на проекта Bodygraphics, който има за цел да разшири и развие мрежата от танцови артисти Пловдив. С какво съвременният танц е по-различен от класическия? Много по-свободен е, можеш да експериментираш повече – и физически с тялото си, и емоционално. Балетът има конкретни правила. Съвременният танц е по-всеобхватен като понятие и обсег, абсолютно свободно поле за импровизация. В същото време разполага с конкретни техники, чрез които можеш да го разпознаеш. Как се запали? Гледах Анна Салазар в Баня Старинна. Бях много изненадана, не бях виждала допреди съвременен танц. Правеше нещо на земята, на 4 крака, както казваме, имаше някакъв много жив, първичен животински елемент. Вече цялата беше доста мръсна, прашна от пода. Гледах я и сякаш усещах себе си, сякаш винаги съм искала това да съм аз. Мисля, че много хора изпитват подобно чувство на много силен вътрешен екстаз. Има ли сцена за съвременния танц в Пловдив?

Да се увеличаваме, да имаме повече творческо време и да срещаме с танца все повече публика. Мечтая си да излизаме по-често от кожата си, в добрия танцов смисъл. Да си доставяме това удоволствие. Защото много често хората казват, че не могат да танцуват, но моята позиция е, че не е свързано с можене. Може би някой не е професионален танцьор, но всеки може да танцува.

Не е възможно някой да не може да танцува, това просто не е вярно. Не мога да си представя, че има човек, който съзнателно е решил, че не иска да изпита удоволствието от движението. Дори и ако само леко се поклаща в ритъм, то вече е в теб. Една сватба, ако си представим – едни хора танцуват лудо по средата на дансинга, другите стоят и гледат в мълчание. Какво им пречи на всички да танцуват? Не разбирам. Може би е въпрос на срам или задръжки. Това по сватбите танц ли е?

съвременен

Сцена може да се създаде, но някой трябва истински да се ангажира с това. Анна често танцуваше и на улицата, търсеше всякакъв вид връзка с хората, независимо къде. Публиката е навсякъде, стига да имаш смелостта да се срещнеш с нея.

Ха-ха-ха, определено може да се види и съвременен танц, а когато погледнеш по-отдалече си е направо танцов филм.

Какво си пожелаваш да се случи в танцово отношение в Пловдив?

За мен не. Тишината понякога е един от най-завладяващите партньори.

Задължително ли е да има музика в този филм?

„12 срещи с все още млади“

Нула32 стил и култура

Емил Наджеклиев и Рами Хамуд

Вече може би познавате Рами като автор на някои от най-запомнящите се корици на Нула32. Заедно с Емил Наджеклиев в края на миналата година спретнаха скромната провокация „A Man от Кретени“ в градска среда, която включваше илюстрация, ситопечат, аналогова фотография и въобще все неща, които харесваме, но преди всичко – добрата идея.

В какво се състои проектът? Е: Искахме да направим една къса изява, да изразим конкретна идея, за която не знаехме дали след 5 минути ще ни е все тая, или ще продължи 3 години например. В последните година-две се случват някакви масови тъпотии, след които положението просто се замазва с нещо и това се повтаря до безкрай. С проекта засягаме това. Р: За мен лично има социална мисия и отразява събитията от края на 2019 г. насам. Допреди това ръцете сякаш ни бяха 40

по-развързани и изведнъж „щрак“, сложиха ни се някакви символични белезници. Как го реализирахте? Р: Аз бях само принтерът, Емо направи дизайна, който за мен е супербунт, провокация. Ситопечатът като медия ни позволи да я тиражираме в по-голямо количество. Е: Заглавието е игра на думи: разделихме турското „аман“ на английското „a man“ и получихме човек. Човек, изграден от идиоти.

„12 срещи с все още млади“

До известна степен, колкото и да искаш да се отървеш от тази история, ти си част от нея и добре знаеш, че вътре в теб имаш едно идиотче, което все някога ще излезе. Само едно ли? Е: Може и да са 500 000, няма значение, но само от избора ни зависи дали ще го превърнем в нещо позитивно, или ще последва купчина от негативизъм. Р: Много е лесно да станеш лош и да вършиш лоши неща, да кажеш „пичове, мразя ви, ще водя война“. Особено в сегашната ситуация. Гняв ли е това, какво ви дразни в ежедневен план? Р: Гневът е твърде силна емоция, по-скоро разочарование. Хората станаха още по-антисоциални и озлобени, започнаха да правят нещата през ръце, влязоха в калта. Иска ми се повече хора да работят

в името на една обща цел. Ако аз бях сам, нямаше да съм човекът, който съм. Има ли артистът политическа роля? Е: Няма как да не си изцапаш ръцете. В крайна сметка това, че си художник или поет, не означава, че не си човек, че не пиеш вода, че не пушиш цигари, че след време няма да създадеш семейство. Битът е еднакъв и няма как тези неща да не те засегнат. Въпросът е как ще реагираш. Трябва ли да го направиш тема в изкуството си обаче? Е: Може би е препоръчително, но не и задължително. Всеки има здрав разум и решава кое е правилно за него и кое не е, всеки е индивидуална личност. Да радикализираш чрез изкуство не е лошо, но може да се изтърка много бързо. Ако имаш намерението да произведеш цялостна идея, винаги можеш да положиш усилията да я изразиш.

©А Man от Кретени

Нула32 стил и култура

Симеон Марков

/ученик/

Макар и най-младият ни събеседник в тази поредица, десетокласникът Симеон Марков вече е поел повече отговорности от много възрастни. Председател на наскоро основания Младежки съвет в Пловдив, разпитваме го за разностранните му интереси и за това как успява да ги организира в името на най-важната му кауза – тази на младежкото самоуправление.

Кой те заведе в театъра? Отидох сам, в трети клас. Жестът беше абсолютно осъзнат. Бил съм над 500 пъти на театър, но вече спрях. Да гледам една постановка повече от 10, 20 пъти ме възпита на търпение и на способността да се вглеждам в детайлите, да търся различното в повторението. Беше малко обсесивно, медитативно преживяване, което ме кали изключително. Театърът беше врата за мен. 42

„12 срещи с все още млади“

Занимаваш се с изкуство по всевъзможни начини. Откъде се открехна всичко? Натрупа се. От театъра, през участието ми в изложби и купуването на съвременно изкуство. Всичко това кристализира. Това, за което най-много се радвам, е блогът ЛиБРА, по идея на моята класна г-жа Елена Вързилова. Тя беше създала блог за ученическа литература и търсеше на кого да го повери, тогава се появих аз. С Марина Узунова, един от най-близките ми хора, си казахме, че искаме да пишем заедно, през училището. Тъй като тя учи в Английската гимназия, решихме, че трябва да свържем двете гимназии през литература и започнахме един много интензивен диалог. Опитваме се да свържем двата контекста, двете среди през писането, в някои случаи доста експериментално. Кои са проблемите, които искате да решите с Младежкия съвет? Младежкият съвет цели да повиши интереса към училищното самоуправление. Мога да обобщя така: хората мислят, че в ученическия парламент се възпитават само лидерите, работи се само с елита. Не. Ученическото самоуправление възпитава гражданска активност, тази до болка позната фраза, възпитава и социална адекватност. Моята цел е да покажем, че към политиката може да се подходи и по друг начин. Не истерично, а с търпение, спокойствие и уважение, на практика. Защото, когато някой ти говори каква е политическата обстановка, това резултира в агресия и болка, която прераства в мълчание, в недоизказване. Но когато от малък си поставен в сходна симулационна среда, в теб се пробужда чувството, че си част от една политическа среда, задаваш си въпроса как ти би стоял в нея, в обществото изобщо. По тези теми може да се подходи и по друг начин, без поколенчески болки, без насаждани проблеми. Може да се подходи смело, но спокойно.

Кои са твоите съратници? Всеки човек, в когото съм успял да събудя нещо, се превръща в мои съратник. Има някои млади и ученици, които просто не знаят, че имат мнение по дадена тема. Когато се появиш, ангажираш ги и те разбират, че имат мнение, което споделят, това е най-голямата награда. Тогава те се превръщат в съратници, това е истински ценното. Бързаш ли да пораснеш? Не, никак не ми се иска. Притеснявам се, че когато изляза извън училищната среда, ще спра да бъда толкова критичен към нея. Не бих оставил всичко това на вятъра и ще продължа да се занимавам с него по един или друг начин. В посока философия на образованието и всичко друго, което вече съм загатнал. Каква е разликата между младите и старите? Може би опитът, но опитът е нож с две остриета. Много лесно можеш да се обърнеш назад и да се радваш на свършеното, но е много трудно да сменяш посоките. Един млад човек, който търси себе си, е способен да погледне от различни ъгли на това, което прави, и мисля, че това е много благоприятно, не само за него. Може би това се губи с опита.

Нула32 стил и култура

„12 срещи с все още млади“

Марчела Апостолова

/моден дизайнер/

Възпитаничка на Сорбоната, с течение на времето Марчела Апостолова започва да проектира интересите си към визуалните изкуства върху дрехите, които създава и печата собственоръчно в малкото семейно студио в Пловдив. Така се ражда Fold Your Mind – брандът, в който влага положителната си нагласа и идеята, че може би все някога ще пречупим мисленето си в правилна посока.

Какво взе от Париж? Любопитство. Към другите хора, култури. Научих се да бъда по-отворена в общуването си, да приемам нови проекти, да се впускам в приключения. Какво друго се изисква, за да бъде моден дизайнер днес? Богата обща култура, афинитет към естетиката, малко философски познания, ако щеш. Любопитство и към това, което виждаш около себе си – понякога вдъхновението идва от околната среда, от книга или от някоя сграда. Винаги е индивидуално, изисква се и внимание към детайла. Какво за теб е красотата?

Откривам красотата в семплите неща. Стремя се и дрехите ми да са такива изчистени, понякога само с надпис или малък детайл, който да носи смисъла. От университетските години е и влечението ми към минимализма, естетиката на семплото, геометричните форми. Абстрактни са, в тях всеки може да види и да прочете каквото иска.

Откриваш ли тази красота в града? Често в архитектурата, било то в елемент от ограда, комбинация от шахти или друго, което по-късно ме вдъхновява и създавам нещо ново. Това, което ме дразни, е прекаленото визуално замърсяване от всички реклами, цветове, натруфени и кичозни неща, които ни пречат да оценим културното ни наследство. Стоиш и зад онлайн претворяването на Галерия 28? Много вълнуващ за мен проект. Каузата да защитим българското и да покажем, че тук можем да правим хубави неща, за мен винаги е била на сърце. Включих се, без да се замислям, просто защото съм от страната на авторите. Патриция е от страната на галерията и вижда от какво имаме нужда. Заедно решихме да създадем общност от български творци, с които да си помагаме. Да защитим българското от кого? Защита в смисъла на подкрепа. Защита от големите брандове в модата, козметиката, бижутата, които имат много по-голяма популярност и развитие и съответно смачкват по-малките. Надявам се, Галерия 28 се явява в този момент и насочва вниманието към независимите автори.

Нула32 стил и култура

Теодор Караколев

/журналист/

Тео се появява често по страниците на списанието, но в този случай нямаше как да го пропуснем като представител на новото поколение културни журналисти в града. Освен като публицист, заедно с Васил Макаринов стои и зад изследователската инициатива на фондация „Български архитектурен модернизъм“, която през последните години свърши ценна работа в опознаването и популяризирането на междувоенното архитектурно наследство у нас. 46

„12 срещи с все още млади“

Младите днес по-готини ли са от младите вчера? Понякога си мисля така. Със сигурност обаче всяко поколение си мисли обратното за следващото. Свързано е с някаква носталгия по собственото минало и същевременно с естественото разкритикуване на по-младите. Защо правят това, защо не правят онова и т.н. От моята гледна точка сегашните млади със сигурност ще усвояват по-бързо всякакви по-нови технологии, без да губят способността на общуват помежду си, да играят навън, да спортуват, физически да откриват нови места. Помагат или вредят социалните мрежи за дебата в обществото? Имат си плюсовете и минусите. Едно време имаше форуми за определени игри, футбол, политика. В този смисъл, предимствата днес са още по-големи, по-лесно можеш да се събереш с хората, с които споделяте общи интереси, но налице е и обратното – разделяме се много повече, затваряме се в балони, които се стесняват с времето. Ако по сто теми имаме сто мнения и по 2-3 от тях се различаваме с някого, много по-лесно тези различия се превръщат в проблем, докато в живото общуване това сякаш се преодолява. И не само, прагът ни на внимание се ограничава, концентрираме се все по-трудно… Не смятам, че това е търсен ефект, но така се получава. Скролваме непрекъснато, не се замисляме в детайл – това истинска новина ли е, шега ли е или лъжа, умишлена или не, или просто некачествена информация. Проблемът е, че задържаме вниманието си върху дадена тема за много кратко, а я споделяме и се изказваме по нея. Необходимо е първо да инвестираме време, за да си изградим мнение, за да сме компетентни и да извлечем позитиви.

На фона на тези условия, как се прави по-задълбочено изследване като вашето за архитектурния модернизъм? Технологиите ни позволяват да достигаме и до хора в Испания и Аржентина например, които също се интересуват от темата. Имали сме случаи, в които тъкмо такива хора знаят неща, които ние не, и са ни от полза. Фокусът е извън онлайн активностите – реалната работа на историците е да обикаляме архиви, правим всички възможни видове изкуствоведски проучвания.

Събираме един изгубен пъзел. Надяваме се, че работата ни е различна от някакво моментно лайкване на нещо в инстаграм. Проучваме и проследяваме процеси, и също толкова важно: популяризираме ги. Какво те притеснява? Унищожаването на културни ценности – сгради или части от сгради. Освен самия факт, че това се случва, ме притеснява и защо се случва. Личната ми гледна точка е, че е по-важно да се акцентира не върху ограниченията, а върху причините. Ограниченията не решават самия проблем, макар и понякога да са нужни. Ако някой иска да събори една къща, която е ценна, и ти го спираш само с регулации и закони, той пак няма да я оцени, просто ще изчака удобния момент да я събори в друг ден. Важната работа е все повече хора наистина да оценяват защо този паметник трябва да се пази. Да го чувстват ценен наистина, а не само защото някой в Министерството го е разписал.

Нула32 стил и култура

Кирил Иванов

/художник/

На 41 г. Кирил Иванов казва за себе си, че се намира точно в средата на живота: „вече не младеж, но не и застарял“. В търсене на границите на младостта, ако изобщо има полза от такива, разговаряме с художника за невидимото вътрешно натоварване зад картините, за тишината и спокойствието, което му носи природата, и за пожеланата самота. Кога един човек става стар? Човек може да се роди стар. Може да бъде стар цял живот, може да бъде и млад. Познавам хора на доста години, които са абсолютни тийнейджъри. Това е вътрешна нагласа, не е закономерност. В картините ти има много детски играчки. Какво означават? Сестра ми има две момчета, на които често ходя на гости. Играчките са техни и ме провокираха чисто художнически. Видях материал за картина в тях – много цвят, подсказки, философия. Това е хубавото в изкуството – всеки вижда нещата различно, голяма красота. Къде другаде виждаш красота? Напоследък заживях в къщата на баба и дядо във вилната зона „Отдих“ в Средна гора. Допреди няколко години никой не ходеше там, но усетих, че мястото ми импонира много и започнах да рисувам там, на двора. Обичам да рисувам на открито. Привлича ме много природата. Да си художник е много самотно занимание, а мястото там ти дава пълна концентрация. Какво по-хубаво от това да застанеш насред нищото, да чуваш само как пеят птичките. Там няма магазин, няма улици. Само природа. Как съчетаваш градските блокове, спирките и колите с природата в картините си? Харесвам и града. В даденото място обичам да търся нетипичното за него. 48

Питат ме имам ли картини от Стария град, а аз нямам. Завърших и работих над 20 години там, но никога няма да седна да го рисувам. Дори да направя нещо от Стария град, няма да се разбере че е оттам, ще избера нещо, което хората биха подминали. Нещо абсолютно незабележимо, в което обаче виждам сила за картина. А картина не става винаги. Това е такъв процес, който не може да се обясни с думи – няма никакво насилие. Всичко се излива свободно. Преди месец разчиствах служебното си ателие и видях колко много работи съм направил. Някой път даже се плаша от това, че създавам толкова много изображения. Днешният свят е пренаситен от всякакви видове изображения, информация и прочее, понякога се питам трябва ли и ние да го задръстваме допълнително? Не мога да си отговоря на този въпрос, но си давам сметка, че съм направил тези изображения, защото това е пътят, по който е трябвало да мина. Художник не се става с една или две картини. Работа си е. Какъв беше последният ти възторг? Възторзите ми са безкрайни. Всичко, свързано с духа, е любопитно само по себе си. Мисля, че по някакъв начин съм закърмен с природата. Ако ме питат къде живея, отговарям между Стара планина и Родопите. Впечатлявам се само докато вървя по ливадата, по хълмчетата, седя и си казвам „Боже, каква красота“. Неописуемо е. Човек по всякакъв начин трябва да следва връзката си с природата. И никога няма да сгреши, защото всичко е пред очите ни.

„12 срещи с все още млади“

Комедиен Европейски Филмов фестивал за първи път в Пловдив Знаете ли, че това лято в Пловдив за първи път ще се проведе истински кино фестивал? Да, точно така – като тези в „Кан“ и „Венеция“, само че в любимия ни град под тепетата. Уникален по рода си, „КЕФФ 2021“ ще включи игрални филми от комедийния жанр, продуцирани в Европа през последната година. Благодарение на вашия интерес, това може да се превърне в невероятна традиция, която да продължи през годините и да установи фестивала сред водещите в Европа. А кой не би искал да види Хавиер Бардем или Жулиет Бинош в Пловдив? Прожекциите ще се проведат в рамките на 8 фестивални дни в Лятно кино „Орфей“ и „LUCKY Дом на киното“. Ще видим повече от 15 специално подбрани комедии, много гости от чужбина и страната, включително режисьори, актьори, продуценти и сценаристи, които ще ни разкажат повече за филмите. Тях ще видим извънредно и на специално организирани медийни събития и срещи със зрителите. Международно жури ще определи най-добрите заглавия, а наградата на публиката, разбира се, ще бъде изцяло във ваши ръце. А защо комедии? Защото вярваме, че след последните две години имаме нужда от повече слънце и оптимизъм, а какво по-добро от красив испански или италиански филм, който със силата на смеха да върне надеждата ни в бъдещето. Фестивалът не е само за киномани, а за всеки, който иска да се почувства част от европейската общност на споделен хуманизъм и любов към изкуствата. За първи път Пловдив се нарежда сред големите културни центрове на Европа и света с амбициозен кино проект, който е първа стъпка в дългия път на града към установяването му като кино-столица на стария континент. В прохладните вечери на Лятно кино „Орфей“ и удобните модерни зали на „LUCKY Дом на киното“ зрителите и гостите ще отпразнуват уникално по рода си събитие, в което ще вземат дейно участие и което имат възможност да подкрепят от първото му издание. А това са най-хубавите истории. Надяваме се да ги споделим с вас. „КЕФФ 2021“ ще се проведе от 04.07 до 11.07 в Лятно кино Орфей и LUCKY Дом на киното.

Нула32 стил и култура

„НИЕ СМЕ РОМАНТИЧНИ ПЪНКАРИ“ Младите художници на Пловдив не се възприемат като продължители на традиции и на десетилетния имидж на града. По-скоро предпочитат да живеят във времето си и да се изразяват спонтанно. от Владислав Севов

Младите художници на Пловдив имат свое общество (или общества) и се подкрепят. Мнозина от тях самите вероятно ще са резервирани към подобно твърдение, тъй като е сложно взаимодействието между силата на индивидуалността и все пак пребиваването в някаква общност. Но всъщност всички си помагат за проектите, участват в съвместни изяви, ателиетата на част от тях са населили и една от най-мистичните сгради в Пловдив – бившата Окръжна болница, собственост на ефория „Зограф“ до Пешеходния мост. Младите художници на Пловдив не се възприемат като продължители на традиции и на десетилетния имидж на града. По-скоро предпочитат да живеят във времето си и да се изразяват спонтанно, водени единствено от собствената си природа, таланта и уменията. На фона на бясно конкурентната среда в София например, в Пловдив младите художници не си съперничат, уверен е един от тях – Вълко Чобанов. Тази година той е куратор на FLUCA – австрийския културен павилион и в програмата му участват някои от неговите пловдивски ко52

„Ние сме романтични пънкари“

Димитър Шопов е един от най-разпрострените в жанрове и похвати автор. И той е носител на БАЗА (за 2016 г.), но също и на литературната награда „Южна пролет“ – за своята хроника за художника Милош Гавазов, на когото, заедно с изкуствоведа Вера Млечевска, посветиха поредица изследвания и артистични акции. Другото присъщо изкуство на Шопов е киното – там жанровете на творбите му са трудно обозначими, най-известни сред тях са „3D Dogs“, който пресъздава спомен от детството му и „Ново село“, посветен на Ново село. Димитър Шопов е работил и по академичната си специалност – сценография – в театър „София“ и в „Сфумато“. Още по-трудно се описват интересите и нагласите, които показва в творчеството си – освен от изследване на забравени български класици, той се интересува още от примитивно изкуство, както и от използването на „примитивни“ компютърни технологии за претворяване на стари снимкови албуми в живописни

леги. Заел се е със задачата с ентусиазъм, макар и да признава, че работата е много и е за сметка на създаването на собствено творчество. През септември му предстои изложба в Института за съвременно изкуство – като част от наградата БАЗА, която спечели през 2019 година. Другата част от наградата – резиденция в САЩ – той оползотвори по много особен начин – карантиниран в Ню Йорк. Нелепо стечение на обстоятелствата с особена ирония на съдбата, предвид интереса на художника към изследване и критика на културни нагласи на Америка, които щеше да му е любопитно да изучи отблизо. Докато чака следващия шанс, Вълко Чобанов продължава да получава много важни признания и покани. Предстои най-престижното му международно участие досега – в биеналето Art Encounters в Тимишоара, където е поканен от кураторка от Tate. Вълко е и сред номинираните тази година за Наградата за полет в изкуството „Стоян Камбарев“.

Нула32 стил и култура

пана в лично негова дигитално-аналогова техника; откривател е още на техниката подувна живопис. Той е един от обитателите на „попското здание“, както наричат сградата с многото художнически ателиета. Но не всички млади художници имат страст към създаване на нови похвати. Има няколко, които работят изключително в класически визуални техники и развиват уменията и посланията си в тях. Димитър Генчев, също разположил работното си студио в зданието, използва обемните помещения, за да разгърне максимално форматите на своята свръхусърдно извайвана фигуративна живопис. Той се е посветил на постигането на съвършена картина. „Опитвам да рисувам големи платна, които да са безкомпромисни – споделя Димитър Генчев. – Искам да извлека максимума на изображението, независимо колко време и усилие ще ми коства. Все пак това, което правим, е с идеална цел и ако има компромис, 54

то просто се обезсмисля.“ Този стремеж се затвърждава след голямата му изложба в Museum De Domijnen в Ситард – Нидерландия. Той е един от пловдивските млади автори с най-много самостоятелни изложби – в галерии в Амстердам, Утрехт, София и разбира се, родния Пловдив. Художникът е носител на наградите за живопис на Bunning Brongers, Амстердам; Награда на Национален конкурс на Международната фондация „Св. Св. Кирил и Методий”, на голямата награда на Societe Generale Expressbank, София. Привличат го гледките от бивши индустриални зони, в чиято запуснатост открива красота при определена светлина. Често поставя и някакъв логично несъвместим със средата елемент или направо съчетава разнопосочни сюжети в една композиция. Забележителен живописец е и Явор Костадинов. Напоследък той експериментира и с видео творби. В картините му има влечение към фантазното, към неочакваните съчетания и широки възможности за интерпретация. Рисува с размах,

„Ние сме романтични пънкари“

експресивно, също фигуративно, но образите му често изглеждат като видения, фантоми или знаци, понякога са и съвсем абстрактни. Провокират го проблемите на времето, но винаги извежда момента тук и сега към универсални размисли. Не държи на класическото живописно платно, често работите му са на малки листове, чиято подредба понякога създава обща композиция. Явор Костадинов съвсем скоро бе на двумесечна резиденция в Сите дез ар в Париж. И той улучи не най-благоприятния момент – затворени музеи и много рестрикции. „Все пак през по-големия период частните галерии работеха и това беше ценно като опит – да видя изложби и да се запозная с изложбените практики – разказва Явор. Музеите липсваха, усещах, че изпускам нещо много съществено. Но успях да поработя, включително и навън в самия град – излизах със скицник и рисувах в непосредствен контакт със средата“ – споделя още Явор за своята резиденция. Преди нея други важни негови отличия са: награди за млад автор от Националните

изложби в Габрово (2017), Сливен (2018), Монтана (2018); награда за живопис от конкурса на „Алианц“ – България за 2018; номинация за наградата за изкуство „Сирак Скитник“; награда за живопис на ХГ „Димитър Добрович“ – Сливен (2018); Награда „Анастас Стайков“ като дипломант от НХГ „Цанко Лавренов“ (2012). В потвърждение на приятелската нагласа на пловдивската артистична атмосфера, към нея се приобщават и образи от най-неочаквани места. Така например вече имаме пловдивски художник на име Еруан, a.k.a. Мич Брезунек. Той е французин, живее в Пловдив от няколко години и е признателен за това на съдбата и на половинката си Мартина Вачева. Във Франция е членувал в колектив за графични фензин издания, като комиксови похвати остават част от творчеството му и днес. Той също работи с разнообразни медии – керамика, животински кости, живопис, принт, късометражно кино… Сега трескаво подготвя новия си филм “Recycle 55

Нула32 стил и култура

Life”. Това ще е центърът на предстояща изложба, с която ще кандидаства за награда БАЗА (той е сред номинираните тази година). Този негов проект, както много други, има екологична тема. Той представя психиката на хората, които изхвърлят боклуците си сред природата и нагласите на различните поколения към проблема. Изложбата ще включва още инсталация от гуми, населена с миниатюрни скулптури, които пресъздават ситуациии, свързани със замърсяването. Както казва самият Мич, работите са направени с любов и ирония. „НИЕ, пловдивските художници, сме едни романтични пънкари, които обичат да живеят. Без суетата как бихме изглеждали и какво биха си казали за нас, просто си измисляме наши правила и се забавляваме.“ Това кредо на Мартина Вачева, с цялата си хъшлашка небрежност, представя – и като стил, и като съдържание – философията на младите творци. Споделено е по повод изложбата „ФОН: Млади авто56

ри от Пловдив“, в която галерия Сариев представи селекция от млади художници през 2019 година – част от програмата на Пловдив “Европейска столица на културата”. Тогава за първи път толкова обхватно бяха представени визуалните артисти от това поколение. Мартина Вачева е едно от най-колоритните присъствия сред тях с многостранен артистичен опит не само в областта на визуалните изкуства. На фона на цялата ироничност на изказа в работите ѝ, тя често пътува в древността и пренася символи и образи в съвременността. Интересуват я митовете, фолклора, приказките, но и съвременната попкултура, влиянието на медиите. Материалите, с които работи, са най-разнообразни, често са органични – животински екскременти често изграждат нейни пластики или платна за живописване. Мартина Вачева открива самостоятелна изложба в галерия „Сариев“ през юни тази година. Сред многото ѝ международни участия се открояват

„Ние сме романтични пънкари“

експозиция в Музей Фолкванг в Есен, Германия; Биеналето на графиката в Любляна през 2019, където спечели Research Residency Award - отличие, получавано преди от Хуан Миро, Виктор Вазарели, Дейвид Хокни, Деймиън Хърст и още ред световни имена. Едно от най-новите попълнения в младата пловдивска група е Александра Милева – Лекси, чието присъствие обещава много ярки и необичайни провокации. Живяла е в Париж, още като ученичка организира в София фестивала „Терра Номадика“. Преди месеци най-спонтанно решава да остане в Пловдив, като локдаунът ѝ ограничава обратния достъп до Швейцария, където учи. Запознава се с друг пришълец, избрал града – Мич Брезунек. И сега готвят съвместен проект за FLUCA, където ще направят „Чалга храм“. Много от артистичните ѝ акции са спонтанни пъформънси на форуми за изкуство, където тя не е сред официалните участници, или на места, където провокацията ще е

най-стъписваща. Като най-често тя бива изгонена от съответната локация. Което не е невиждано, но Лекси премисля всичко през основния си интерес – взаимоотношенията между балканската и западноевропейската култура и какво може да се случи при срещите помежду им. Авторка, която несъмнено ще допълни подобаващо своеобразието на пловдивската артистична сцена. |32

Нула32 стил и култура

МЕЛОДИЯТА НА ГРАДА Освен град на художници, Пловдив днес е и място, на което си дават среща немалко количество качествени музиканти. от Антония Александрова

Фокусираме се върху по-младите музиканти в града, или иначе казано върху „новата смяна“, която все по-често звучи по концерти и в слушалките ни. Всички те са млади, ентусиазирани и заели се с нелеката задача да изградят присъствието си в музикалното изкуство. Срещаме ви с Александра Иванова, Преслав Пеев, Иван Мелин, Ясен Димитров, Николай Бобчев, Ивелина Събева, Илин Папазян, Илин Илиев, Константин Христов, Кристиан Желев и Момчил Атанасов, за да разберем какво ги вдъхновява, как се справят тук и какво ги свързва в музикалните им търсения. Любопитна подробност за всички тях е, че освен в собствените си соло проекти, активно участват в поне още три формации, много от които съвместни помежду си.

възможността да се изявяваш на сцени като Античен театър си е привилегия и аз лично го приемам много присърце, а и в самия град изначално кипи много силна творческа енергия“ – споделя Александра Иванова. Любовта ѝ към града я вдъхновява и ѝ помага да се впуска в различни каузи, свързани с него. Александра, както и всички в тази поредица, участва в не един проект (макар тя самата да не обича тази дума). Споделя, че наскоро в няколко радиа е звучал първият ѝ дует с Дани Милев и в момента работи усърдно върху реализацията на първата си самостоятелна песен „Reasons“. Към музикалната палитра на Алекс добавяме и работата ѝ с Момчил Атанасов в Галерия 28, където заснемат акустични варианти на любими техни парчета и развиват своя ютуб канал.

„Има нещо изключително магично в това да бъдеш музикант в един от най-древните градове в света. Да имаш

Но да си музикант тук, в Пловдив, невинаги е толкова лесно… Ясен Димитров ни разказва перспективата на уличните

„Мелодията на града“

изпълнители, които често пъти срещат вместо подкрепа – пречки и ограничения. „В Пловдив се срещат дадени репресии от страна на Общинска охрана, полицията, зам.- кметове и кмета по повод уличните изпълнения, но същевременно срещаме огромната подкрепа на публиката и индивидуални лица от съответните институции.“ Въпреки трудностите, все по-често можем да се насладим на джаз стандарти, които звучат закачливо из централния площад и ни подканват, ако не да се спрем за малко, то поне да забавим крачка по Главната. Освен в джаз квартета (заедно с Иван Мелин, Николай Бобчев и Преслав Пеев), Ясен разработва свой авторски дет-метъл проект – Roots of disease. Междувременно, получава покана за още два метъл проекта – Bez Okovi и ученическата банда Loners of the hill и тайно се надява да про-

съществува и хип-хоп бандата, в която участва, но все още си няма име. Съвсем логично стигаме и до няколко души, които активно са присъствали, помагали и подкрепяли всеки в тази поредица. Става дума за добре познатите музиканти Венелин Георгиев, Александър Леков, Мирослав Турийски, Николай Карагеоргиев, Начо Господинов и Димитър Льолев. „Венелин Георгиев ми е помогнал най-много и ме е ограмотил като музикант. Веселин Солаков е саксофонист от Варна, който беше до мен през ученическите години, в първите ми стъпки със саксофона. Отделно много други са ми помогнали да се изградя като музикант през времето“ – споделя Преслав Пеев, който бързо се превърна в един от най-отличителните саксофонисти в града. Него може да откриете най-често по джемсешъни, джаз концерти или свирейки разпа59

Нула32 стил и култура

лено на улицата. Освен като саксофонист в „Керана и Космонавтите“, Преслав прави успешна колаборация и с ИлинХ2 (Илин Папазян и Илин Илиев). Стигаме и до песента „Дай ми свобода“, която отново събира музикантите и изважда наяве най-доброто от тях. За песента, Илин Папазян споделя: „От самото начало си представях „Дай ми свобода“ да бъде записана с живи инструменти и всичко се нареди съвсем естествено. Още преди да започнем работата по аранжимента, бях говорил с Преслав Пеев за соло на саксофон в някое мое парче. Записите и аранжимента направихме с Георги Зайков, който изсвири и тромпета в песента. Отначало ползвахме семплирани инструменти, но липсваше живец. И така всъщност поканих Елена Илчева (бас) и Кристиан Желев (барабани). Мисля, че най-ценното в проекта беше колаборативния аспект. Нека не забравям и момента в студиото на Александър Леков, при когото записах вокалите – супер любима сесия в процеса!“. 60

Какво е да срещнеш човек, който носи твоето име и е също толкова запален по музиката във всичките ѝ форми? В кой момент решавате, че вашите суперсили трябва да се съюзят, за да създадат нещо уникално? Илин Илиев отговаря с лекота: „На едно мое участие в Пловдив, лятото на 2019г, Илин младши беше наблизо и го поканих да направим една импровизация. Той свиреше на китара, аз на кавал. Имитирах тромпет с уста и поддържах ритъм с лууп машината. Получи се страхотно. Преди да навлезем в 2020 се свързах с него, Керана и Le’Push и успяхме да направим жесток концерт в Би Боп – Пловдив. Разприказвахме, че трябва да направим банда с работното заглавие: „Илин на квадрат“ и всъщност така и си остана, което ни харесва много: ИлинХ2. Най-вече се допълваме темброво. Той има страхотна бленда и фалцетът му е прекрасен. Моят глас е по-нисък и това ни дава възможност да бъдем в синхрон. И двамата сме класически обучени китаристи, което

„Мелодията на града“

също е фактор в преплитането на музиката ни. Харесваме и слушаме доста сходни стилове, но същевременно композираме по различни методи. Радвам се, че го познавам и го наричам приятел. Чувствам го като малкия брат, който никога не съм искал (смее се) „Халоу, Джуниър!“. Освен в колаборация с „Джуниър“, Илин отделя най-много внимание на собствения си проект INDY, а наскоро сформира дуо и с талантливия кавалджия Георги Добрев. Любопитен факт за Илин е, че е част от ‘London Philharmonic Choir’. Лондонският хор е основан през 1947г. и е сред най-добрите състави в Англия. Инди често редува родния град с чужбина, но Пловдив завинаги остава негов дом. Подобна е ситуацията и при тромбониста Иван Мелин, който макар родствено свързан с Чехия и завършил музикалното си образование там, предпочете да се върне в Пловдив. „Липсваха ми приятелите и семейството ми“ – споделя той.

Иван завършва бакалавърската си степен по джаз в академията на изкуствата „JAMU“ в Бърно, Чехия. Участва в „Lucas Oravec Orchestra“ и „Cotattcha Orchestra“. Тук музикантът може да бъде чут в компанията на джаз квартета, за който говорихме по-рано, както и с бандата Acoustic Corporation. Тромбонистът сподели и наблюденията си от минувачите по Главната, които стават свидетели на техните сесии: „Като цяло не сме имали някаква кой знае колко куриозна ситуация. Може би най-интересното и отличаващо се са реакциите на хората и децата, когато ни чуят за пръв път. Много от тях никога не са чували на живо акустичен джаз и не са виждали инструменти като контрабас, саксофон, тромбон и особено на Яската хибридните барабани“. Като стана дума за деца, музика и мечти, всеки втори е искал да бъде космонавт като малък, но малцина са успели. Илин х2 и Преслав Пеев (вдясно) © Антония Александрова

Нула32 стил и култура

За това си говорим и с Николай Бобчев, част от групата „Керана и Космонавтите“: „Човек винаги трябва да мечтае и да преследва целите си. Аз съм благодарен на това, което ми се случва и вярвам, че с много усилия нищо не е невъзможно, както и че най-доброто тепърва предстои“ – разказва той. Ники, също като другите ни събеседници, е развил умението да свири на няколко инструмента. Споделя, че контрабасът го кара да се чувства най-щастлив, но признава, че китарата и саксофонът са го развили най-много като музикант. Затова и честичко редува инструментите, когато свири с квартета на ул. „Княз Александър I Батенберг“. Говорейки за много инструменти, може би една от най-големите музикални формации, имаща общо в тази поредица е FreeStyle! „Осем страхотни музиканта, с които музицирането е удоволствие, забавлението е на max, а енергията на сцената е неописуема! Сбъднах си мечта!“ – споделя Ивелина Събева. Тя е сред люби62

мите пловдивски певици и взима участие в редица проекти като Compact Voices, Freestyle, както и наскоро стана част от проекта СЕТИВА на Ангел Дюлгеров. Така стигаме до Константин Христов, който също е активна част от СЕТИВА. „Подготовката за „Сетива“ със сигурност е между приоритетите сега, тъй като наближава представянето на албума. Опознаването на репертоара и начина на работа на бандата е много готин процес и чакам с нетърпение да свирим на живо!“ – разказва той за Нула32. Отделно от това, китаристът работи усилено заедно с бандата си Two Hours Away, по подготовката на следващата им авторска песен „Въпрос на време“, която предстои да излезе това лято. Време е да намесим и следващия музикант в тази поредица, а именно – Кристиан Желев. Заедно с Константин Христов, той работи над всичко, което някой от двамата предприеме. Преди около половин година започват най-мащабния си проект – Architecture Productions, къде-

„Мелодията на града“

то реализират най-големите си музикални желания. В колектива участват също Александър Данев, Евелин Демирев и Симеон Гърнев. Крис представя и другата гледна точка, според която пловдивските музиканти не са толкова много. Макар и да преплитат проектите си, понякога се усеща жанрова липса на кадри. „Привидно сме много, но всъщност, повечето сме силни в определени стилове, които невинаги се припокриват. Например, ако става дума за рок или пънк изпълнение, няма да бъда аз, а по-удачен избор ще бъде Никсъна или Владко“– споделя той. Историята ни отвежда и до Момчил Атанасов, който заедно с Кристиан Желев и бандата Le’Push подгря Asian Dub Foundation и Nouvelle Vague през юни, 2021 г. „Фестивалът Music Daze! беше интересно преживяване, предвид изпълнителите, които участваха в него. Беше малък празник. Имахме честта и удоволствието да посвирим заедно с утвърдени на българската сцена музиканти – Константин Христов – китара, Александър Леков

– бас и Кристиан Желев – барабани. Представихме предимно песни от втория ни албум, който е в процес на записване.“ В края на разказа ни се връщаме обратно в началото… Освен увлечен по работата върху втория албум на Le’Push, Момчил споделя, че с удоволствие работи с Александра Иванова, с която записват свои интерпретации на известни парчета. Китаристът разказва, че всичко се реализира с помощта на Мирослав Трифонов, който заснема видеата в галерията. А певицата е първият човек, когото Момчил среща, когато започва да учи в АМТИИ преди 8 години и двамата бързо се сприятеляват. Останалото е история. И така, в този брой ви запознахме с малка част от актуалните музиканти в Пловдив и заедно прехвърлихме нотните листи на тяхното развитие и съвместна работа. Много вече преминаха през страниците на Нула32 и на много тепърва им предстои! |32

|32

Нула32 стил и култура

КЕРАНА ЗА КОСМОНАВТИТЕ Нямах представа какви бяха тези хора. Нито ги бях огледала, нито се бях вгледала в тях, дори и думата не им бях дала, но останах. Останаха и те – Елена Илчева, Павел Видов, Димитър Пенчев, Николай Бобчев, Преслав Пеев, Стоил Иванов. от Керана

Цял живот търся нещо. И аз не бях много сигурна какво, обаче го търсех. И то с каква отдаденост, прилягаща само на нещо, дето не го знаеш какво е. Отдадеността ми към „търсенето“ беше толкова силна, че един пореден ден, се намерих да търся не в Кичука, а на улица „Сукумвит“ 66/1, Бангкок, Тайланд. Спомням си, че в същия този ден, оцених подвизите си на търсач като леко позагубили своя център и поотплеснали се от изконната си цел. Което... не беше задължително твърде лошо. Например по път натам, минах от доста други места и намерих доста други неща, които май не ги търсех, ама като се намериха, защо пък трябваше да ги връщам? И така си ги взех. Някой друг спомен, някой друг сувенир, някой друг урок (това последното не беше особено забавно, но определено се оказа най-полезно), малко слънце, малко пясък, живописни гледки, агресивни хранителни разстройства и най-интересното: хора. Винаги съм намирала хората за особено интригуващи, с техните нелогични навици и странни прически, с които се възприемат единствено и само те. И най-невероятната забележителност, която съм откривала, не ме е озадачавала така, както човешкото поведение. Много любопитно, страшно увлекателно. Толкова силно ме привличаха човеците, че започнах да се замислям 64

да не би това, което така упорито търсех, не беше измежду тях. С това си мое, ново откритие, просветлена и помъдряла, като всеки средностатистически човек на двадесет и..., смело пренасочих търсенето в нова, по-обещаваща посока. Човеците! И взех да се вглеждам в тях, да ги разглеждам, да ги оглеждам, да ги преглеждам, дори от време на време им давах думата (което, трябва да знаете, и до днес смятам за най-високото си постижение). По едно време, взех да откривам. Откривах хора, които много ми харесваха, такива, които много не ме харесваха. Интересни хора, скучни хора, хора толкова скучни, че всъщност бяха интересни. Изненадващото е, че в цялата тази навалица успявах да открия и приятели. В никакъв случай много, но винаги добри. По-изненадващото обаче е, че те по никакъв начин не задоволиха моя копнеж в „търсенето“. Това беше неочаквано, тъй като винаги съм смятала приятелството за най-висшата форма на междучовешки отношения. Бях доста разочарована от посоката на развитие в моето „търсене“. Не достатъчно, за да го прекратя, но определено след този знаков, тайландски ден на просветление, търсенето ми придоби по-умърлушен и скептичен вид. И понационален.

„Керана за космонавтите“

Нула32 стил и култура

Много смешно нещо е животът. Един смешен парадокс. Докато аз бях толкова заета да обикалям света в цялото това „търсене“, то взе се случи така, че аз бях „открита“. А за да е още по-парадоксално, се случи точно там, откъдето бях тръгнала. Трябва да си призная, малко ме е яд, тъй като след натрупването на такъв дългогодишен и интернационален опит като моя, се имах за доста веща по въпросите с „търсенето“. Но явно въпросите по „търсенето“ и тези по „откриването“ бяха в много далечни отдели. За пръв и последен път казвам тези думи, но се радвам, че в живота, не всичко зависи само от мен. Защото, ако беше така, хладнокръвно щях да подмина това, което търсех. Лице в лице да го бях срещнала, нямаше да го разпозная. А каква загуба щеше да е това и какво петно можеше да се окаже върху моята биография на „търсител“. Но да оставим настрана моето търсене и да обърнем внимание на моето откриване. То пристигна превъплътено във формата на едно човече, доста смотано според тогавашните ми възвишени критерии на „майстор търсач“. Предложението на това човече към моята особа ми се видя също толкова смотано, но тъй като кариерата ми в „търсенето“ беше попреминала годините си на разцвет, прецених, че мога да си позволя участието в подобна авантюра. Човечето ме заведе при други човечета, които моето зорко око с ловкост и без време оцени на същото ниво на „смотаност“ като всичко представено ми до момента. Бога ми, още си спомням точно какво си мислех тогава. Целият ми здрав мозък и останалата му по-голяма половина, не разбираха какво се случва и защо съм там. Нямах представа какви бяха тези хора. Нито ги бях огледала, нито се бях вгледала в тях, дори и думата не им бях дала, но останах. И те останаха. А това „оставане“ доведе до следното развитие на събития: Осъзнаването, че за да откриеш нещо, първо и основно трябва „да го има“. А за 66

„да го има“, някой или нещо трябва да го е създал. Тази хрумка може да ви се струва очеизвадна и безсъдържателна, но за мен беше съдбоносна (ангелски хор за драматичен ефект). С тези човеци, чиито имена на този етап определено не знаех, правехме точно това. Ние създавахме. Превръщахме нищото в нещо. Празнотата в цялост. Тишината в музика. Създавахме неща, които да бъдат търсени и откривани. Точно с тези хора. С тези човеци, с които не само, че не бях близка, а откровено не познавах. Не само, че не знаех какви са или кои са, а дали изобщо ще харесам. Дали те ще харесат мен.

Тези човеци не бяха мои приятели. Но нещо много повече. Те са това, което търсех, това, което ми липсваше, за да бъда пълноценна. Те са мои съмишленици. Те завършиха моя кръг и днес заедно с тях създаваме. Създаваме неща, които други като нас да търсят и откриват. Неща, с които други като нас могат да завършат своя кръг. |32

„Керана за космонавтите“

nula32magazine

Нула32 стил и култура