Nula32 Magazine, December 2021 by Nula32 Magazine

брой 26

декември 2021

СЪДЪРЖАНИЕ 04

Редакторски думи / Защо... „Антракт“? КРИТИКА

Литература / за „Жена на вятъра“ от Александър Секулов

Кино / за „Февруари“ от Камен Калев ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ

Документалистика / Александра Караджова-Айя

Младежки политики / Мария Бадева и Ангел Митков ТЕМА НА БРОЯ

Народът, който си направи театър Разговор с Кръстю Кръстев, директор на Драматичен театър – Пловдив.

Имало едно време… Театър „Люксембург“ Откъде започва всичко?

„Да разширочаваме полето на изкуствата“ Стенографските протоколи от историческото XIII заседание през 1881 г.

„Всичко беше насочено към целта“ Из ръкописа на актьора Георги Миятев.

Да се довериш на мечтите Крикор Азарян и „Младежка сцена“ в Пловдив.

Възходът през 70-те на 20. век Или когато Пловдивския театър нямаше равен.

Вкусът, този паднал ангел „Животът трябва да бъде критикуван, за да бъде подобрен“ - Любен Гройс. Кристал от полилея Репортерски бележки от първо лице.

48 54

Човекът зад кулисите / Кого не виждаме в театъра? 32-ТА ПРИЧИНА

5 мнения / Градски проблеми и въпроси без отговор ХУДОЖЕСТВЕНА РУБРИКА

Опит за ново начало / Разказ от Валентин Вълканов

Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактор Илия Димитров Консултант Здравко Дечев Корица Сезон 1927-28г. Архивна снимка-колаж

Автори в броя Камелия Гарева Мартин Касабов Катерина Георгиева Валентин Вълканов Светла Бенева

Визия Рами Хамуд

Илюстратори Стефани Неделчева

Печат ПК „Жанет 45“

Адреси ул. „Леонардо да Винчи“ №16 4000 Пловдив, България

ISSN 2683-0329

www.nula32.bg linkedin/Nula32 Magazine facebook/Нула32 instagram/@nula32magazine

Реклама Признателни сме на нашите партньори, с които вече шест години растем и се развиваме заедно. Компаниите и брандовете, които избират Нула32 и подкрепят с реклама идеята ни за независима печатна медия за стил и култура в Пловдив, превръщат списанието в ръцете Ви в издание без аналог в България. ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33 *Материалите в това издание са обект на авторско право и се забранява използването им във всякаква форма без съгласието на „Нула32“ ООД. Издателят не носи отговорност за съдържанието на публикуваните реклами.

Нула32 стил и култура /„Защо...Антракт“?

Защо...„Антракт“ На Владимира, която ни гледа от небето Това е брой, посветен не само на вековната културна институция Пловдивски драматичен театър, жив спомен за най-чистия стремеж на българите към духовност, не само на 140-те сезона, хилядите представления, грамадите от думи, действия, жестове, музика, светлина и аплодисменти. Новият брой на Нула32 е и светъл щрих за онези няколко часа от нашите кратки животи, в които се отказваме от ежедневието си и се качваме нервно по стълбите на театъра. Търсим моментите, когато след представление всичко губи основанието си за съществуване, когато мълчанието ти отеква след репликите за някаква голяма тайна, която само в театъра и само за малко си успял да узнаеш. Брой за всичките пъти, когато само аплодисментите не стигат. В следващите страници няма как да разкажем голяма част от историята на Пловдивския театър. Няма да изчерпаме имената на всички, вградили живота си в сцената и заслужили безсмъртието си в изкуството. Ще се опитаме да очертаем важността на театъра за нашия живот, която невинаги осъзнаваме напълно. Ще Ви разходим из задкулисието в свят, където тази дума не е мръсна. Ще разкажем за вечната роля на човешкото. Антрактът на Нула32 е онази пауза в бутафорната сериозност на дните ни, когато излизаме във фоайето и започваме да си говорим за сезоните, за вятъра, за смъртта и за котките следобед. После дълго се търсим в мрака на сцената и си тръгваме. В брой 26 разказваме още за книгите, филмите, хората и проблемите, които ни провокираха в последното тримесечие. Промените в редакционно и визуално отношение, които разработихме в отиващата си година, са резултат от качественото обновление на списанието, случващо се сякаш напук на естетическото отстъпление на всички нива. „Животът трябва да бъде критикуван, за да бъде подобрен“– пише Любен Гройс в свое есе от 1980 г., което имаме привилегията да публикуваме тук. Признателни сме на всички, които го правят между кориците на Нула32. |32

Панайот Стефанов Илия Димитров

Този брой нямаше да бъде възможен без абонатите на списание Нула32. Виктор Цонев Йорданка Донкова Виктория Каравасилева Нино Аврейски Биляна Ганева Десислава Цвяткова Мария Лискова Даниела Артинян Нина Йончева Атанас Апостолов Николета Андреева Огнян Янков Стефан Давидов Християна Русева Атанас Атанасов Ася Шумелова Стоян Георгиев Ана-Мария Димитрова Ангелина Донгова Любомир Дренски Деница Димитрова Чило Попов Божана Юрганджиева Пламен Дамасков Ваня Мерджанова Ангел Стоянов Георги Лисков Галерия 28 Силва Доникян Арто Дердерян Асен Козарев Димитър Пейчинов Иван Джамулов Никола Сивков Марияна Панайотова Рене Георгиева Любомира Дончева Атанас Тодоров Пламен Попов Стефан Иванов Мария Главчева Иван Иванов Йосиф Хамуд Ая Въжелиева Петя Костова Добромир Добчев Мартина Петрова Андреана Павлова

Анастас Стефанов Христо Славков Георги Кралев Асен Белев Илияна Аризанова Нели Огнянова Нери Терзиева Ралица Братанова Татяна Гълъбова Ангел Митков Ина и Меги Христо Симитчиев Георги Куманов Спаска Стефанова Атанас Николов Таня Георгиева Димитър Димитров Розалия Горанова Иван Кисьов Петър Велев Благовест Илчевски Николинка Дудова Мария Бадева Димитър Тенов Йорданка Тодорова Васил Караджов Калина Иванова Бонеслав Митев Десислава Молева Иван Петров Иван Фратев Петя Видолова Вероника Пейчева Здравко Дечев Антония Чолакова Мариана Вълкова Мария Сапунджиева Радостина Стоянова Радослав Тонев Гергана Дамянова Георги Велев Мартина Стефанова Диана Манолова Георги Кусеров Росица Георгиева Даниел Калинов Константина Панова Петър Георгиев

Благодарим Ви за подкрепата! Кристина Динева Огнян Малинов Лилия Теофилова Теодора Георгиева Лора Тошкова Лъчезар Стоев Ивелина Живкова Ива Младенова Деница Соколова Саша Коцева Здравко Хубенов Валентина Мачорска Благовест Попов Симеон Славов Деница Димитрова Нгуен Ле Величка Тодорова Тодор Михайлов Христо Господинов Димчо Димитров Александра Божанова Марина Маринова Камелия Величкова Йовко Ламбрев Весела Ганева Printed Bulgaria Велина Филипова Румен Русев

Екатерина Парпулева Адриана Диканчева Огнян Георгиев Симеон Тонев Регина Хинчева Божидар Ангелов Кристиян Найденов Катерина Георгиева Преслав Янков Мария Вълканова Антоанета Христева Владимир Димов Райна Гаврилова Лазарина Тасева Рая Иванова Йорданка Петкова Деметра Куздова Радостина Ганева Светлана Апостолова Рангел Сотиров Елена Политова Георги Георгиев Таня Бизерова Стоил Стоилов Мария Колева Елена Калпакчиева Екатерина Илиева © Николай Няголов

nula32.bg/subscription

Рекламно съдържание

65 ГОДИНИ „МИХАЛКОВО“ Разговор с Димитър Дългъчев – изпълнителен директор на „Михалково“ АД, председател на ТПК „Михалково“, председател на Управителния съвет на Асоциацията на безалкохолни напитки в България Г-н Дългъчев, през 2021 г. се навършват 65 години от бутилирането на първата бутилка с естествено газирана вода в България. Как ще отбележите повода? Цялата 2021 г. минава под знака на годишнината. Благодарни сме за този природен дар. Официално празникът отбелязахме на 25 юни с нашите партньори и служители. През пролетта засадихме 65 фиданки около фабриката, за да се възстанови и защити биологичното разнообразие в местността и да върнем жеста към природата, която е дарила селото с това голямо богатство – естествено газираната минерална вода. Но всъщност юбилеят е още един катализатор да работим здраво. Още по време на първото си изложение през 1956 г. „Михалково“ печели медал на Пловдивския панаир. Какво е най-голямото Ви постижение на днес? Нашето най-голямо постижение са лоялните клиенти, които се доверяват на нашите продукти вече толкова много години. Отдаваме дължимото за успехите и на нашия екип и неговата ангажираност. Всеки, който работи със страст и вдъхновява колегите и партньорите си, допринася за успеха на фирмата. Какво остана същото и какво се промени за компанията? Качеството на нашите продукти не се променя, променя се обликът на фирмата. За тези 65 години подмладихме производство си с нови високотехнологични машини и линии, нов цех, а в момента стартираме изграждането на нова производствена база. Построихме модерен Логистичен център в Пловдив, открихме чешма пред фабриката, от която тече естествено газирана вода за хората.

Какво предстои за Водата на Родопите? Оптимисти сме и вярваме, че най-хубавото предстои. Важна цел за компанията е усъвършенстване на търговската структура и разширяване на пазарите – особено в регионите на Западна България, където продуктите ни ще бъдат по-активно представени. Външните пазари изискват по-различен подход – там работим с малки количества, които се надяваме да увеличим. Голямото предизвикателство за нас е създаване на затворен цикъл за РЕТ бутилките чрез рециклиране „от бутилка в бутилка“. От 2021 година 30 процента от материала на нашите опаковки се рециклира. В момента работим по създаване на капачка, която да е неразделна част от бутилките. От една година използваме слънчева енергия, за да подгряваме водата, необходима за производството. В момента подготвяме проект, който ще ни даде възможност парата, която сега добиваме от газьол, да я добиваме от биогориво – дървесен чипс. Котелът за дървесен чипс ще е снабден с пожарогасителна система и модулиран кислороден контрол, с управление чрез интегриран екран, който ще е снабден с циклонен пречиствател за дима. Така с непрекъснатите подобрения в производството ние допринасяме за запазване на природата чиста за идните поколения. Планираме до фабриката в с. Михалково и изграждане на информационен център и музей на водата, както и инвестиции в нови лаборатории и административна сграда. Искаме хората да се гордеят, че са избрали „българското“ – българската минерална вода.

Нула32 стил и култура

Одисей се спасява

/критическа рубрика/

„Жена на вятъра“ от Александър Секулов (ИК „Хермес“) е книга, писана бавно, но и същевременно говореща с чувство за неотложност, сякаш се опитва да предаде последните думи на удавник. от Мартин Касабов

Едно от най-разпространените правила за писане (по думите на Ърнест Хемингуей или Марк Твен) е, че писателите трябва да разказват за това, което познават. Съвет, който до ден днешен отеква в полупразните помещения на всеки семинар, работилница или друг вид измамническо събитие, обещаващо бързо овладяване на творческия импулс за оформяне на истории. Много често „правилото“ кънти на кухо, но в други случаи, като например в новия роман на Александър Секулов „Жена на вятъра“, важи в пълна сила. От него става ясно, че Секулов оче12

видно познава Гърция, морето, Господ, лодките, жените и спасението на човешката душа. Написана в първо лице, книгата е свидетелство за едно пътуване в Егейско море, обшито с думите на човек, който се учи да живее за втори път. Заглавието е донякъде подвеждащо. То обещава романтична книга или портрет на героиня, с която читателят ще се запознава постепенно в по-голямата част на романа. В действителност тя се появява за кратко по средата и разделя повествованието и самия герой на две. Тя

„Одисей се спасява“

е катализатор на промяната, ангел, който отключва в мъжкото сърце по-високо самосъзнание, което го отделя от баналното, жалко съществуване, вторачено в ежедневни тревоги. Успокояващо е, че „Жена на вятъра“ не е книга за ревливото увлечение на възрастен мъж към младо момиче, в който капан често попадат писатели на средна възраст, търсещи нова аудитория и малко „странично действие“. Свобода и светлина се откриват по страниците на романа, смехове се чуват и... много пръски, които мокрят лицето. Слънцето напича силно, докато мъжете опъват въжета и почистват лодката, която ще ги отведе до недокоснати хоризонти. Промяна също, постепенна и нежна, като пръсти, които разтварят хортензия. Мъжете на Секулов са открити, в своите скришни мотиви и желания те са като глупави деца, видели рапан в пясъка, който се опитват да прикрият с крак и да откраднат зад гърба на другия. И тази честност не е геройство, климатът не позволява друго. Писането на Секулов е прецизно и изящно, без разхищение и суета, както подобава за роман, който говори толкова за смирението пред Бога, за проявената милост. Ако читателят не се ангажира особено с историите, които мъжете си разказват, с вътрешното пътешествие на героя или с ветроходството, то вниманието, вложено в построяването на изречения в „Жена на вятъра“, ще бъде светлината, която ще го преведе до края. Когато някой борави с думите така умело, подобно градинар, който с любов обгрижва цветя все едно са негова невеста, неизменно и душата на четящия започва да се подрежда сред хаоса. Особено сега. Особено в това време.

и на места уморява, въпреки кратките глави. Това се дължи донякъде на отказа от конвенционален сюжет и донякъде на фрагментарното разказване на няколко човешки съдби. Дължи се и на скрития смисъл, на фразите, които говорят една с друга през трите части на романа и предизвикват желание за повторен прочит след последното изречение. Книга, писана бавно, но и същевременно говореща с чувство за неотложност, сякаш се опитва да предаде последните думи на удавник. Красиво е, че някой в Пловдив все още пише толкова добре и твърде ценно, за да бъде отминавано с бърза ръка. В последните години познаваме Александър Секулов повече с работата му в театъра, но може би трябва да бъде по-обичан заради работата си като поет. Понеже „Жена на вятъра“ е проза, която улавя едно поетично чувство. Както водата улавя светлината на слънцето. Вече знам, че морето и молитвата са едно и също нещо. Много пъти съм се опитвал да опиша усещането, когато тялото ти се плъзва във водите на Егея. Сякаш се сливаш с мирозданието, сякаш Господ те прегръща. Сякаш си помилван. Но на онова въже, пред шумните, а и напълно безсрамни шеги на Киро към Панайотис (…), проумях, че морето не е Бог, а молитва. Че молитвата е вълна, която винаги идва за теб и отнася бедата ти; че вълните са думите, с които Бог се моли за нас. По всички брегове и океани. Безспир. („Жена на вятъра“, Александър Секулов) |32

Хубаво е, че книгата е кратка, едва 150 страници, което при по-опитните разказвачи, какъвто е Секулов, означава компресия и плътност. „Жена на вятъра“ не е обемист роман, но изисква внимание 13

Нула32 стил и култура

Захвърлени в природата „Февруари“ на Камен Калев изглежда като истински филм – комплимент, който се появи през последните години в контраст на пластмасовите стрийминг продукции. от Мартин Касабов

„Февруари“ на Камен Калев е филм, който може едновременно да се хареса и да дотегне. За много зрители има опасност прожекцията да се превърне в скучно, дискомфортно преживяване. Дали заради бавното темпо или своята интроспективност, това е произведение, което отделя човек от „естествената“ технологична среда и го връща в естествената природна. Въпреки потенциалната игра с търпението, това е един от най-красивите, чувствителни и съзерцателни филми, правени някога в България. „Февруари“ е поетичен триптих, който разказва живота на един човек – като момче на 8, младеж на 18 и старец на 82. Този нестандартен портрет е на самия дядо на Камен Калев, който по думите на режисьора е живял „скромен живот в село в Източна България“. Пътят му е предопределен и монотонен. Започва във високите треволяци на паметта, където помага на своя дядо овчар, продължава през службата в морското училище и свършва в старческа самота, потънала в снеговете на минало, по чиито пътеки хрупти светлото чудо на живота. Живот без страхове и без надежди, както съобщава (малко грубо) гласът зад кадър. Живот, в който нищо не се случва, но който побира целия космос. „Февруари“ изглежда като истински филм – комплимент, който се появи през последните години в контраст на 14

пластмасовите стрийминг продукции. Във всички свои интервюта Калев уточнява, че желанието му е тази история да бъде усетена в киносалон и това не е меркантилна прищявка. „Февруари“ не би работил в домашна среда. Сниман на 16 мм лента, като екзистенциално преживяване, в българския контекст той се доближава единствено до А̀га на Милко Лазаров. Като допълнителна метавръзка Лазаров участва в самия филм като капитан Касабов (неумело дрънкащ на китара пред огъня). Двата филма са повече от любопитни, тъй като оформят ново течение на бавното кино у нас. Снимани с малки екипи, изключително прецизно, съобразени със световните образци, те не търсят да се харесат на човека, свикнал да консумира сюжети. „Февруари“ очевидно стъпва върху няколко примера от европейското кино, като моряците от втората част са директно вдъхновени от разголените мъжки тела на фона на скали в Beau Travail на Клер Дени. В тези моменти филмът работи на пълни обороти и демонстрира естетиката на истински голямо кино. Друга опорна точка е Торинският кон на Бела Тар. Кадрите, в които възрастен мъж кара своята каруца към края на света, както и тези с мълчаливото хранене на двама души, изолирани в бедна селска къща, която може да съществува както преди 200 г., така и сега, говорят за добре осмислена концепция. Филмът не е

„Захвърлени в природата“

труден за разбиране, тъй като, подобно Огледало на Андрей Тарковски, отказва да използва опростена символика, а борави предимно с образи. Източни пиеси на Калев бе първият филм след 1990 г., който влезе в официалната селекция на фестивала в Кан. „Февруари“ също бе там миналата година.

Отзивите на критиката във Франция са изключително добри, което е заслужена награда за петте години труд, които са стрували на малкия екип да запечата живота на един обикновен човек. И именно в нищо-не-случването да ни изведат към тиха мъдрост, приемане и спокойствие, които днес толкова ни липсват. |32

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“

Нула32 стил и култура

/срещи с млади артисти/

Александра Караджова - Айя

/видеограф/

Запознахме се с Айя на представянето на първия ѝ документален филм, в който разказва за аналоговата фотография и приятелите ни от 7 Films Lab. Скоро след това попаднахме и на предишните ѝ работи, сред които експерименталният проект „I Choose the Heart“ и филмите ѝ, свързани с пътувания до Киргизстан и Кения. На въпроса като каква се самоопределя, Айя отговаря, че мрази рамките – занимава се с фотография, видео, понякога е оператор, понякога режисира. „Шарена птица съм“ – обобщава в края на изречението, а ние продължаваме с въпроси за цветовете. Стигат ли ти 24 часа? Повечето пъти не. Когато снимаш постоянно, понякога виждаш един малък детайл, който може да ти отвори съзнанието за много вдъхновение. Искаш и това да снимаш, и онова да снимаш и можеш така да си снимаш до края на живота. Просто времето спира да тече. Дори и когато си легна да спя, понеже аз имам много ярки сънища, дори тогава все едно гледам някой филм на кино. Какво записа последно в бележника си? „Сънищата са послания от дълбоки светове.“ Така започва „Дюн“. Защо избра документалистиката? Осъзнах, че на нещата, които правех преди, им липсва дълбочина, а аз по принцип се имам за дълбок човек, с много емоции за изразяване. Исках това нещо да се види и 16

в работата ми, затова започнах да черпя вдъхновение от места, различни от източниците, които консумираме всеки ден. Не да разказвам само повърхността на една история, но да задълбая в нея. Колко много подготовка трябва да имаш. В следващите ми проекти се стремя да направя точно това. Каква е ролята на социалните мрежи в документалистиката – пречат или помагат? И двете бих казала. Хубаво е да имаш публика. Те са нещо като портфолио, в което може да се види какво правиш. От тази гледна точка помагат ти да достигнеш до хора, до които не си подозирал. Пречат с това, че постоянно гледаш едни и същи неща. Всеки се стреми да имитира другите и да го направи по по-добър начин. Всъщност тези неща ти се запечатват в ума и после се усещаш как и ти започваш да

„Все още млади“

кадрираш като този човек, който следваш повече. Тогава си казваш: „О, не. Аз трябва да избягам за малко от това“. Затова за видео по-скоро обичам други места. Кои са тези по-външни вдъхновения?

Киното, да кажем. Не говоря за конкретни филми. Например филмовите фестивали в Lucky, които ги няма по традиционните кина. Такива неща са ми по-интересни за гледане – по-неизвестните проекти и какво всъщност е накарало този автор да ги създаде. От големите Кристофър Нолан ми е любим в това как успява да направи такъв огромен пъзел, в който се чудя как самият той не се губи понякога. Това е вече майсторство. Колко струва вниманието на един човек днес? Струва много време и мисъл. Трябва да инвестираш много от себе си. Понякога дори може да се загубиш. За внимание, което трае секунди. Струва ли си? Опитът е да го направиш повече секунди. Според мен да, но пак казвам – не да стигаш дотам, че да си изцяло вътре. Трябва да запазиш част от себе си, която е само за теб, да внимаваш да не се подведеш от цялото това изкуствено нещо и да си храниш егото по този начин. Трябва да знаеш ти кой си всъщност и ако Instagram утре изчезне кой ще бъдеш без всички тези неща. Можеш ли да продължиш да си добър творец без всички тези неща? Ако отговорът е „да“ – супер, продължавай така!

Какво искаш да постигнеш? Иска ми се да мога да вдъхновя повече жени и момичета да се занимават с кино. Да, доста мъжка индустрия е и понякога това може да е плашещо. Но определено, ако мога да вдъхновя повече жени също да видят тази част на това изкуство, ще е супер. *** Ще откриете Айя в Instagram на @lostinayaland.

Ако Instagram изчезне... Това ли е най-големият кошмар на създателите на съдържание днес? Може би за някои да. Затова е важен личният контакт. 17

Нула32 стил и култура

Мария Бадева и Ангел Митков /Младежки делегати към Организацията на обединените нации (ООН)/ Мария Бадева и Ангел Митков са двама от абонатите на Нула32, които може би често сте засичали по събития на списанието. Тази година, тъкмо покрай излизането на юнския ни брой „Все още млади“, двамата бяха избрани за български младежки делегати към Организацията на обединените нации (ООН). Позицията съществува в едва 40 от 193 държави членки, с което страната ни се нарежда сред лидерите, разпознаващи младите хора като равностоен партньор в процесите по вземане на решения. Тази и други случайности станаха повод да ги поканим в новосъздадената ни рубрика. Докато са все още младежки делегати, разговаряме с Мария и Ангел за ролята и плановете им до края на мандата.

Какви качества трябва да притежава един младежки делегат на ООН? Мария: Комплексни – креативност, емпатия, трудолюбивост. Ангел: Свобода, основна за ООН, толерантност, със сигурност. Ценностите на ООН се разширяват постоянно, но специално за нас като младежки делегати: 18

ние сме представителите на младите в тази институция, ориентирани сме повече към тях. За какво се борите? М: Да представим гласа на младите на национално ниво и пред институциите на ООН.

„Все още млади“

Чия отговорност е гласът да бъде чут? А: Чисто юридически, освен тези на Съвета за сигурност, резолюциите на ООН нямат задължаващо действие за държавите. Те са по-скоро с препоръчителен характер. Все пак тези резолюции се взимат предвид в политиките на много от държавите. Кои са проблемите на младите, които бихте посочили на първо място? А: Агресията и насилието. М: Проблеми, свързани с психичното здраве и градската среда, които често имат общо помежду си. Психологическите проблеми се увеличават заради затвореността от пандемията и това все по-често излиза на преден план, включително и в анкетата, която проведохме. Разкажете за нея. А: В анкетата участваха над 1000 души, в момента обработваме данните. Правим дълбочинни интервюта с цел подробен анализ върху основните проблеми на младите хора към този момент. На база резултатите, изготвяме програма за разрешаването им, която ще представим през февруари пред Комисията за социално и икономическо развитие на ООН в Ню Йорк.

А: Има си и своите недостатъци. Някои неща, които в София се приемат за даденост, тук са си лукс – да имаш автобус до вкъщи след 21:00 ч. например. Ако се абстрахираме от ограниченията, свързани с Covid-19, това спъва много от младите хора да водят активен социален и културен живот, който е концентриран в центъра. Ако живееш в крайните квартали, вечер разчиташ само на такси, което оскъпява преживяването, а това демотивира. Как се справяте с ограниченията? М: Честно казано, мисля, че съм по-интровертна личност и сякаш ограниченията не ме затрудняват толкова много, даже мога да кажа, че през този безпрецедентен период най-после намерих малко време за себе си и за нещата, които обичам да правя. А: Най-зле беше в началото. Казвах си: „Не мога да живея с това нещо. Това затваряне и отваряне не е живот за мен“. Аз не съм интроверт, не мога така за дълго време, но се справям засега. Песните на Керана и космонавтите ми повлияха много добре. Аз съм ѝ голям фен. *** Програмата „Български младежки делегати към ООН“ се координира от Дружеството за ООН в България с подкрепата на Министерството на външните работи на Република България.

Да се върнем на локално ниво: какви са проблемите на младите хора в Пловдив? М: Мисля, че е доста добре да си млад човек в Пловдив. Ако си в София или друг по-голям град, някак си изпускаш всичко около себе си, казваш си: „Има толкова много събития“ и накрая никъде не отиваш. Докато тук, ако има и едно събитие, то е концентрирано и по-лесно създава среда. Мисля, че това е плюс на града, мащабът му е компактен. Има специален дух, който не е разпокъсан. 19

„Народът, който си направи театър“

НАРОДЪТ, КОЙТО СИ НАПРАВИ ТЕАТЪР „Театри са създавани от царе, князе, вождове, богати хора. В Пловдив театърът е създаден от гражданите.“ Разговор на Нула32 с Кръстю Кръстев, директор на Драматичен театър – Пловдив Какво се случва по време на един антракт, г-н Кръстев? В съвременния театър все по-рядко има нужда от антракт. Начинът на живот, ритъмът на времето предполага представленията да протичат на един дъх. Антрактът е имал значение в други времена, когато хората са търсили различни възможности да общуват помежду си, играел е ясна обществена функция. Съвременният свят предполага по-трудна концентрация и рискуваме зрителят да изпусне нишката на театралното преживяване. А и новите технологии спестяват много от времето необходимо за промени в сценичната среда. С какво друго ускорението на живота променя начина, по който се прави театър? Театърът е живо изкуство. Може би единственият храм, където петстотин души могат да затаят дъх и да преживяват живота, обединени с други хора. И този храм ще бъде все по-необходим, все по-спасителен. Представлението, независимо колко пъти е изиграно, никога не е едно и също, защото и хората, които го създават, и хората, които го гледат, всеки ден са с различна нагласа и енергия. Какво иска да каже Пловдивският театър на публиката днес? Онова, в което вярваме и за което работим, е да бъдем нормални, мислещи, интелигентни, духовни хора, да имаме

сърце, отворено към проблемите не само на човечеството, но и на човека до себе си. Много е важно да не забравяме, че театърът не е само послание, но и тайна. И тази тайна ние трябва да я занесем внимателно до всеки зрител, трябва да го посветим в тази тайна. Голямото изкуство винаги остава неизяснена територия. И тази тайна всеки зрител отнася със себе си след края на спектакъла. Ако на другия ден си спомня за това, което е гледал предишната вечер, то ние сме изпълнили мисията си: да пазим тайната и да я предаваме на онези след нас. Известно е, че работите по организиране на архива на театъра, по изграждане на виртуален музей. Кога осъзнахте необходимостта да съберете паметта на театъра? Ние, хората, забравяме и това е великото качество на човека, животоспасяващо понякога. Но ние, работещите днес в Драматичен театър – Пловдив, се опитваме никога да не забравяме, че сме временни и блажени във веригата от наши предшественици под този свод, че гласовете ни се омесват с гласовете на хиляди актьори, режисьори, драматурзи, сценични работници, които са живели, работили, възторгвали и плакали от чудото „Театър в Пловдив“. Създаването на първия професионален театър в България в сърцето на този античен и велик град е огромен знак. В онази 1881-а година хора, които са избрани 21

Кръстю Кръстев © Илия Димитров

Нула32 стил и култура

„Народът, който си направи театър“

от жителите на града, са осъзнали и взели решение, отстоявали са го, отделили са средства, за да го създадат. Театърът е бил сред първите им необходимости. Зов на сърцето, решение на ума, сила на волята. И това е прозряно няколко години след Освобождението. Пловдив трябва да живее с гордост от тези хора. Театри са създавани от царе, князе, вождове, богати хора. Тук го е направил народът, направили са го гражданите и това е уникално. Създали са го обикновени хора с чувство за необикновена мисия. На какъв етап е виртуалният музей? Слава богу, в града има добре работещи институции като Държавния архив, като Народната библиотека, където се пазят достатъчно артефакти, важни за историята на първия професионален драматичен театър. За първи път от основаването на театъра събираме, класифицираме, подреждаме и показваме на света нашата история. И можем вече да обявим официално, че за 140-годишния юбилей ще издадем книгата „Пловдивска театрална хроника“, която представлява огромен принос в историографията на българския театър, осветяваща първите години от професионалното му съществуване. За този период няма почти никакви материали и в този смисъл откритото е с огромна стойност. Готвите и летопис на театъра? След неговото издаване паметта за пловдивския драматичен театър ще има своята здрава основа, дори ние самите не можем да си представим как до този момент това не е направено. Но слава богу, имало е хора, които са работили през всичките тези години, като Пенка Калинкова например, за да опазят всяко зрънце информация. Ние се опитваме всичко това да го обединим и направим достъпно за хората. Това да остане след нас – ще сме изпълнили дълга си.

Какво друго ще направи театърът, за да отбележи годишнината си? Пандемията промени много от плановете ни, но за нас е важно, че ще празнуваме с неща, които трайно и истински ще останат след нас: издаването на мемоарите на Георги Миятев за първите 40 години от съществуването на Драматичен театър – Пловдив, издаването за първи път на летописа за дейността на театъра и показването на окончателния проект за мемориалния център на театъра. В деня на юбилея е премиерата на спектакъла „Коприна“ по романа на световноизвестния италиански писател Алесандро Барико под режисурата на Диана Добрева. Говорихме за краткосрочните приоритети на театъра, но сега има конкурс за следващ мандат, в който пак ще участвате. Каква е визията Ви за бъдещето на театъра? Ще участвам в този конкурс, защото имаме неща за довършване и неща за започване. Един етап се затваря със 140-та годишнина. Ще започне друг – сложен, поради създалата се ситуация – и ние трябва да преминем през изпитанията. Дошло е времето, в което пловдивският театър трябва да се появи на европейската сцена. Спектаклите ни го доказват, мнението на зрителите и критиците. В сградата ни трябва да се случват много международни проекти и това ще е оценка за качествата на хората, които работят тук. Наистина в нашата професия не е задължително да си луд, но понякога не само помага, а и спасява. Защото театърът е преди всичко спасение на духа. Път към небесата.|32

Нула32 стил и култура

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… ТЕАТЪР „ЛЮКСЕМБУРГ“ Театър „Люксембург“ с неговите 17 ложи, червен плюш, абажури и скрити гримьорни се превръща в емблематичен приказен знак, който подхранва и отглежда стремглавото и авантюристично препускане към дверите на магиката театър. от Катерина Георгиева

Преди около три години, когато започнах работа в театъра, не съм предполагала, че толкова ще се обсебя от едно-единствено име. Историята на първия професионален театър не е малка, съвсем истински 140 години. Как селектираш важното, какви са мотивите за преценката ти? Не бих се и опитвала да Ви дам реалистичен отговор. Убедих се, че историята на нещо толкова мигновено и едновременно вечно като театъра може да е единствено вярна на неговото изменчиво поведение – суетно, леко напудрено и много гръмко. Така, както самото театрално изкуство, и историята му е шумна. Понякога е подозрително скандална, друг път се опитва да се побере в измамна дипломатичност, но така или иначе винаги се връща при корените си – темперамента на чувстването. И така. Имало едно време... Имало едно време едни кални улици, в един още по-кален град, намиращ се в Източна Румелия. В този град (в който аз съм родена), който някак своенравно се пъчи почти в центъра на България, се разхождат турците, оглеждащи къде подозрително, къде с подмустачен присмех българския гражданин със селска душа. Той все още не иска да бърза към Европата, нали току-що е извоювал свободата си. Той тепърва ще се върти около оста си 24

като опиянен петел и ще се опитва да се назове. Този автентичен герой от градската сага, все още приличаща на село със своите пазари, животни и набити от климата обитатели, ще се опита да пробуди тъй рано един дух, който напусне ли бутилката, няма връщане назад. Именно тук, в Пловдив, едва три години след Освобождението ще се положат основите за това днес да говорим за професионален български театър. С уговорката, че думата „професионален“ не означава в случая художествено-качествени отношения. Всъщност театралният дух в Пловдив е започнал да будува над хората още преди официалната в историята ни 1881-а година. Данни за такива смели и дръзки театрални опити има още през 1866 г. Другият път, когато се разхождате в Стария град, спрете се пред известното Жълто училище, погледнете нагоре, вижте първо надписа на стената, непокътнат и достолепен, а след това чуйте как ученици от Епархийското училище на Йоаким Груев с плам играят „Многострадална Геновева“. Тогава училището се е казвало „Света Троица“ и според историческите данни е било подходяща основа за подбуда на копнеж по театъра. Ето какво пише Георги Миятев, един от актьорите в първата театрална трупа и всеотдаен „ръкописец“ на историята, в своите спомени:

„Имало едно време... Tеатър„Люксембург“ © „100 години Драматичен театър - Пловдив 1881-1981“ ЦПИП

Грундрис на сцената и партера на „Люксембруг“ заедно с ложите и беноарите, както са направени в моливната скица на артиста Георги Златарев.

През пролетта на 1866 г. група младежи – ученици и граждани, под ръководството на учителя Матевски представили в салона на училището драмата „Многострадална Геновева”. Ето какво разказва по този случай тогавашният ученик Вълко Иванов, сега книжар, роден в 1843 г.: „Бях писар в Земеделската каса и същевременно ученик в училището на Йоаким Груев. Училищни настоятели бяха Душо х. Дяков от гр. Чирпан, търговец на дървен строителен материал, Димитър Матевски от с. Меричлери, учител, и Петраки Аврадалията от Пловдив, търговец на галантерийни стоки. Ученици от същото училище и други лица под ръководството на учителя Матевски представихме в салона на новопостроеното училище „Св. Троица“ драмата „Геновева“, та от прихода да се покрие дългът по постройката на училището. Аз играх поп в пиесата и дрехи взех от гръцкия свещеник Георги Сакелари от гръцката църква „Св. Марина“.

От това представление, както и от лицата, участвали в него, едва смътно си спомням само за Иванчо Гешов. Училището е построено с дарения от гражданите. Голяма част от дървения материал е била дадена даром от Душо х. Дяков“. Споделям тази извадка, за да подготвя почвата за последвалите събития. Няма да разказвам как следващите години българската пловдивска „интелигенция“ в лицето на учители, книгоиздатели, просветители и революционери са забивали първите пирони в дъските на сценичното изкуство, било то и с благотворителна цел за пострадалите от Освободителната война или за построяване на важни сгради. Разбира се, през това време представленията на чужд език не спират. Една предпоставка в 1881-а година будната пловдивска общественост да започне нехамлетовски да пита: „А нашето де е?“. Името, което така и не успях да забравя, а придобивам романтически вид само щом чуя да се споменава, е Люксембург. Сега, ако ме питате, не знам къде точно на кар25

Нула32 стил и култура

тата се намира и нямам намерение да пия кафе там, но свалям шапка на французина Бусе, (някъде това са двама французи Босси и Брюн, някъде е един човек Бруссе, а истината е някъде там) който се заема да построи първата театрална сцена, предназначена специално за дейността. Чуйте колко приказно започва всичко: Център на града е площад „Джумая“. Всички локали и кафенета са около него. Там, наблизо в подножието на Сахат тепе, е и първият новооткрит „хотел“, разположен в ремонтирана и приспособена стара бейска къща, наречен така за разлика от многото турски ханища и наименован „Люксембург“. Големият терасообразен двор е превърнат в градина, в която през празнични дни свири военната музика. Долният етаж е ресторант и бирария. Там посещава елитът на града, там се дават банкети за посрещане и изпращане на консули и при други тържествени случаи. Притежателят – някой си французин Brausset, движим изключително от интереса да противостои на конкуренцията на новооткритите два хотела „България“ и „Адрианопол“, построява в двора, по подражание на по-големите европейски градове, театрален салон, който автоматично приема името на хотела „Люксембург“. Той станал международен театър, достъпен за всички външни и местни трупи. И така, в Международний театър „Люксмебург“ започват да гостуват всякакви чужди трупи и да изнасят концерти, представления, да организират балове. Арменски, гръцки, италиански, руски, френски, турски, всички те дават цвят на „културната“ програма на първия салон, докато един ден не гръмва патриотичното: Някои без работа хора са се юрнали да пишат таквиз праздни работи: трябва26

ше ли театър? Ако трябваше – то еллински ли театър беше необходимостта ни? Ако беше еллински – то нашите еллини защо не го посещават? Ако еллините, които съществуват само на име не го посещават, българската интелигенция ли трябваше да го поддържа? Ако тази интелигенция, тази младеж го посещава не е ли по-добре да си прекръстят имената на Станчиди, Добриди, Георгопуло, Илионуло, Брадовалиди и пр. Не е ли срам за тази младеж? Ний оставяме на тази младеж – сама да отговори“ (Марица бр. 270 от 20 март 1881 г.). Такива статии започват да се появяват периодично, като задават необходимия тон на недоволство и бунт. Те са немалка предпоставка обществеността да се събуди и да започне да „надава вик“ за българското, и то не къде да е, а в измеренията на едно изкуство, което тепърва ще проговаря. Мислите ли, че това е случайно? Аз съм убедена, че не е, защото именно театърът е онази трибуна, от която през епохите на своето развитие човекът е изказвал своите вечни тревоги и се е осмелявал да предизвиква публиката към катарзиси. Също така неслучайна е датата 8-и декември 1881-а година. Вдъхновени от подкрепата на жадуващите българска култура народни нагласи и от няколко благотворителни представления на офицери и ученици („Светослав и Невянка“ от Константин Величков, „Михалаки Чорбаджи“ от Иван Вазов, „Насила оженване“ от Молиер), работниците от печатарското дружество на Христо Г. Данов образуват културно-просветно „учреждение“, което избира театъра за осъществяване на своите цели: За първото представление на печат. д-во, в. „Марица“, бр. 343, 8-й декемврий 1881 год. оповестява: „Тая вечер в Международния театър ще се представи по български язик от любители: Стоян Вой-

„Имало едно време... Tеатър„Люксембург“

Стефан П. Попов, назначен за първи управител на трупата през 1881 г.

Константин П. Сапунов, помощник-управител на трупата през 1881 г.

вода и Завистта на Барбуе, с благотворителна цел“. Местните вестници отделят доста място за театралния отдел пишат снизходителни рецензии и се силят да поощрят и популяризират театъра, да го направят място за изящна наслада и поука. Така „Народний глас“, бр. 248, вторник 8 декемврий 1881 год. за представлението на пиесата „Стоян Войвода“ и „Завистта на Барбуе“ пише: Пиесата се изигра крайно сполучливо. Повечето актьори изглежда са истински талант. В първата сцена публиката не се уморяваше да ръкопляска. Г. Г. Ал. В. Луков и Татарчев играха ролите си като същи актьори. Г. Татарчев се отличи не помалко във втората роля, която има да играе като ранен войник. И по дикцията, и по жестовете изпълнението на ролята не оставяше нищо да се желае. Г-жа Милчо Попова, която изпълни важната и печална роля на Княгиня Милена с пълно разумение и твърде сполучливо. Г. М. Попов беше истински тип на турчин в ро28

Шенка Попова, актриса

лята на бея похитител. Г-н и Г-жа Попови заслужават най-големи похвали за любезната готовност, с която, без да гледат на жертвите на време и на труд, са дали своето съдействие, за които сега така и в представлението на „Невянка и Светослав”. Ще бъдем несправедливи, ако не споменем тук и името на Г. Краварев, който твърде искустно изпълни ролята на Стоян войвода. По незнание имената на другите актьори ний си запазваме правото да поговорим за тях след второто представление на същата пиеса, която с удоволствие се научаваме ще да се даде в неделя вечер. Тази извадка от вестник „Народний глас“ е един от първите опити да се даде критична оценка на актьорска игра. Имайки предвид историческите и политически условия на времето, тя е фундаментална, защото не просто отразява едно бурно отношение към театъра, но и предвещава неговата психологическа посока на развитие. 140 години по-късно това е основният класически метод за усвояване на актьорското майстор-

©„100 години Драматичен театър - Пловдив 1881-1981“ ЦПИП

Нула32 стил и култура

„Имало едно време... Tеатър„Люксембург“

ство – вживяването и реалистичното психологическо представяне на играния персонаж. Ще го видим и в много други рецензии, които продължават ревностно и безкомпромисно да следят първите стъпки в създаването на българско театрално изкуство. Ето защо театър „Люкемсбург“ с неговите 17 ложи, червен плюш, абажури и скрити гримьорни се превръща в емблематичен приказен знак, който подхранва и отглежда стремглавото и авантюристично препускане към дверите на магиката театър. Друг вълнуващ факт е, че основите на този копнеж по професионален театър са положени от любители, работници и ентусиасти. Много от участниците в първата трупа са били хора, които през деня работят на пазара, полето, и след „същинската си работа“ отиват да репетират пиеси до късно вечерта. При все че този факт по никакъв начин не може да ги спре, дейността на любителите артисти бива щедро обрисувана от местната преса, която едновременно я подкрепя и мотивира, и едновременно отбелязва своите забележки, изненадващо точни предвид отсъствието на образование и театрално възпитание. Драматургия, костюми, цялостно оформление на сцената, актьорско поведение – това е само началото на едно вдъхновяващо и активно местно участие в полагането на началото на професионалния български театър. Чуйте какво отбелязва вестник „Марица“ бр. 344, петък 11 декемврий за тези първи представления: Предначинателите на блестящата театрална трупа, вярва се да бъде тази, която представи завчера в международния театър: драмата „Стоян воевода“ и Молиеровата комедия „Завистта на Барбуе“. Не сме от тези, които всичко да хвалят, стига чрез това да се даде насърдчение, но длъжни сме да изповядаме, че миналия вторник вечер публиката се разотиде очарована от общия

резултат на играните роли. Драмата „Стоян воевода“ не е някое изящно произведение, носи отпечатък на съществующата слаба българска драматура и на четение едвам позволява на човека да я изкара до края. Изтъркани фрази, ненуждни повторения и много глаголания, ето едни от нейните не вече драматически, а литературни слабости. При таквози произведение изисква се от разумният актьор сам да преправи или изхвърли някои работи. Това прави ролята двойно трудна. Дрехите на актьорите и актрисите бяха опрятни и доста съответствуущи със събитията, които те представляваха, с изключение на изкуствените брада и мустаци, които да си кажем правото, по-добре бе да не съществуваха. Лицата, които особено удоволствие доставиха на зрителя бяха турчинът Хасан, войниците Боян и Каран, Княз Владислав, Княгинята и двамата арапи. Много пъти се случва у нас, когато някой играе скръбна роля да я обърне на комическа и публиката вместо да съжалява, да се смее. Този път ние не забележихме подобно нещо. Нежният и печален глас на Княгиня Мария, прочувственните движения и трогателен тон на ранения Боян, пренасяха зрителите в действителността и той неволно захващаше да страда пред печалното зрелище. Първата сцена е налице, първите ентусиасти също, остава някой да възкликне: „А няма ли да подкрепим първата театрална трупа финансово?“. И това се случва. Датата е 10-и декември, събитието е историческото XIII заседание на Областното събрание, на което за пръв в театралната ни история се гласуват средства за образуването на една движима театрална трупа. Епопеята започва. Първият професионален български театър е възможен. Следват 140 години история. До днес. |32 29

Нула32 стил и култура

„ДА РАЗШИРОЧАВАМЕ ПОЛЕТО НА ИЗКУСТВАТА“ Под впечатлението на събитията в театър „Люксембург“ Областното събрание на Източна Румелия от 10 декември, 1881 г. взема решението да предостави на Дирекцията за народно просвещение сумата от 750 турски лири за образуването на българска театрална трупа. Още на следващия ден в започналия борбата в-к „Народний глас“ Иван Вазов заключава с перото си: „Значи положи се вече здрава основа на българский народен театър“. Предлагаме на вниманието Ви стенографските протоколи от историческото XIII заседание на III редовна сесия на Областното събрание в Пловдив. Председателят (Г. Груев, б. м. Б. Ст.): „... Има още една глава, притурена от комисията, а именно: „Гл. 21. За съставлението на движима театрална трупа 75 000.“ (Гласове: не е нужно!)“ Величков: „Г-да! Оставете докладчика на комисията да каже мотивите, по които се е приела тая сума. Не зная дали тук му е мястото да се разправя много, но ако не се разправи, мисля на мнозина ще остане непонятна нуждата на една трупа. (Воденичаров: Цървуле няма, гайда иска.) Има някои, които възразяват, но аз ще им докажа. Моля, защо да отлагаме това нещо, когато сме убедени, че е добро и полезно за всичките хора. В другите държави хората съставляват нарочни министерства за изкуствата, защото хората не се хранят само с хляб и не живеят само да печелят пари, но имат нужда и от душевна храна. Ако искаме доброто на нашия народ, трябва да разширочаваме полето на изкуствата. Един народ, който знае само земята да работи, той не ще може да извърши голяма работа. Заради това комисията вписа тая сума, която догодина да се увеличи най-щедро за развитието на едно изкуство в нашата страна и за развитието на съществующий у нас театр.“ 30

Воденичаров: „Г-да! Предлага ни се да се впише в нашия бюджет 80 000 гроша не зная за какво нещо – театр дето го казват де. Г-н Величков гледа какво правят хората. Хората правят много работи, г-да, но трябва да гледаме дали ние сме в състояние всичко, каквото правят хората. Ние имаме много работи, които трябва да направим, имаме и много работи, които не трябва още да правим. Ние никога не трябва да отстъпваме по 1000 лири за кефа на някого, и защото щели да се възнаграждават няколко лица, занимаващи се с това изкуство. Ползата никой не отказва, но преждевременно е да се дават такива суми на ония, които се занимават с това изкуство. Тия господа, които искат да се занимават с театрални работи, могат да поискат малка една помощ, която да не е по-много от 100-200 лири, и тя може да им се отпусне. Но сега, когато още нямаме такива любители на това изкуства, не разбирам да се отпущат 1000 лири. Според мен, ако има празно място за даване на пари, то е това място. Аз съм против вписването на тая сума. Нека почакаме, когато му дойде времето. Нека потърпим още една-две години, додето се улучши икономическото положение на нашата страна.“

„Да разширочаваме полето на изкуствата“

Нейчов: „Г-да! Думите на г-на Воденичарова са наистина много добри… (Шум. Не се чуе.) Страната трябва да знае икономическото си положение. Но ние как можем да отпуснем една малко патриотическа помощ, за да се развива това изкуство в нашата страна.“ Д-р Хаканов: „Отказвам се.“ Д-р Янкулов: „(Гласове: Изчерпано е!) Тоя въпрос има две страни. Истина е, че г-н Воденичаров се въодушевлява от едни чувства, доста патриотически. Наистина трябва да се простираме колкото ни стига чергата, то е добро, но человек, както каза г-н Величков, не живее само хляб да яде и вода да пие, но той иска да живее охолно и възвишено, за да постигне онова, което трябва да бъде. Г-да! Работата не се състои само в парите и само с пари никога нищо няма да направим... (Шум. Гласове...) Положението ни е незавидно и населението ни е бедно, но за 80 000 гроша не трябва да се закопават дарбите на нашите драматисти, които имат нужда от поощрение и насърчение.“ Д. Бояджиев: „Моля почитаемите ми събратя, които тъй добре и тъй красноречиво развиха тоя въпрос, да не мислят, че не споделям тяхното мнение, но работата е, че всяко нещо трябва да е на времето си. Тая година още от началото на сесията поразително бие в очите дефицитът. Сега г-н Янкулов, който беше щедр и при закона за заплатите предлага да се отпуснат 1000 лири. Тогава каква е тая икономия! Г-да! Не трябва да сме тъй щедри. Нека тая година останем така и идущата година, ако видим, че финанциалното положение ни позволява, можем наместо 80 000 гроша, и 180 000 да отпуснем. Не че не оценява някой това изкуство, но че положението ни засега не ни позволява.“ Стамбулов: „Аз мисля, че всичките присъствуващи тук господа се разубедиха

от думите на г-на Воденичарова и Бояджиева, които мислеха, че ще разубедят събранието. Нека не се страхуват, защото тая театрална трупа не ще стои всегда в Пловдив, а ще отива и в Сливен, и Бургас.“ Св. Тилев (свещеник, б. м. Б. Ст.): „(Д-р Янкулов: Нека дядо поп благослови трупата.) Г-да! Нека останем една година по-после в това отношение. Ако такова нещо е необходимо за Пловдив, нека си основат пловдивчане, а другите градове могат и една година по-сетне да се сдобият с това нещо. (Ив. С. Гешов: Ще провеждаме театрална трупа и в Пазарджик!) Ние нямаме нужда от театрална трупа. Направете си и имайте си я за вас.“ Величков: „Аз не зная защо всякога споменуваме градът Пловдив, когато се касае работата за кредит. Що е Пловдив, г-да? Най-после Пловдив е наша столица. В коя държава ще намерите хора, които да не искат да направят нищ за своята столица? Столицата е диамант на едно място. Щях да подкрепя силно Дирекцията на Просвещението, ако беше поискала например кредит за съграждането на един театр. Щях да я подкрепя силно със съзнанието, че върша нещо патриотическо, въпреки думите на г. г. Воденичарова и Бояджиева. (Бояджиев: Да отпуснем за кефа ви 80 0000 гр.) Ако те са патриоти, нека знаят, че и ние сме патриоти.“ Исмаил Ефенди (говори по турски): „Ния нямаме време и състояние да даваме пари за театр. Нека се минат няколко години, да се разберем где сме и ако видим, че сме добре във финанциално отношение, ще направим театр.“ (Гласове: изчерпано е! Да се гласоподава! Шум.) Предс.: „Комисията предлага да се отвори една нова глава. Думата има Г-н Гирджиков.“

Нула32 стил и култура

„Да разширочаваме полето на изкуствата“

Гирджиков: „Моля да ми се позволи да кажа няколко думи в отговор на някои лица. Много е лошо да се разправя човек с тъпи умове (нетърпение, шум). Г-н Исмаил Ефенди каза, че не сме достойни за театр. И действително зарад него не трябва театр, но карагйозе. Ние, господа, трябва да земаме пример от околните държавици. Ние виждаме, че Влашко и Сърбия, които имат свои театри, не са изгубили достолепието си. Влашко е похарчило десят милиона франка за театр. А че г-н Воденичаров не знаял що ще каже театр, от това не следва, че у нас не трябва да има театр. (Гласове: Да се гласоподава!)“

Предс.: „Комисията е намерила за добре да внесе в бюджета на Просвещението една нова глава със 75 000 гр. за движима театрална трупа. Които приемат предложението на комисията, да станат прави. (Болшинство.) Приема се. (Силни и продължителни ръкопляскания отдясно. Гласове: Браво!)“ Д. Бояджиев: „С колко гласа се прие?“ Воденичаров: „Искаме да ни каже бюрото с колко гласа прие това предложение?“ Наумов: „Първо се съгласихме без гласуване, и сега да се съгласим.“ Предс.: „Бюрото няма да лъже г-на Бояджиева. (Гласове: Да се дигне заседанието.“) Златаров: „Предлагам да се дигне заседанието.“ (Конец в 7 часа и 30 минути.) Подписали: председател Г. Груев, секретар: Д. П. Минков, стенограф: Хр. П. Константинов. Стенографско бюро на А. Безеншек. (Вж. цит. „Дневници...“ стр. 1022).

Нула32 стил и култура

„ВСИЧКО БЕШЕ НАСОЧЕНО КЪМ ЦЕЛТА“ През сезон 1903/1904 г. театралните дружества на Георги Миятев и Никола Попов се обединяват в постоянната професионална група „Театрална дружина“. В града обаче липсват достатъчно актриси, които да попълнят състава. В търсене на решение Никола Попов пътува до София и успешно преговаря с актрисата Роза Попова, наскоро уволнена от „Сълза и смях“. Заедно с нея привлича още Евлампия Петкова, Фроса Николова и любителят Тачо Танев. Подготовката може да започне. За развитието на този епизод от историята и изобщо за атмосферата на тези първи, но все още дълбоко несигурни години на Пловдивския театър черпим богата информация от над 500-страничния ръкопис на едно от главните действащи лица в събитията – актьора Георги Миятев-Грим. Напълно непознатият за широката публика участник и свидетел събира на едно място документи и публикации в пресата оттогава, които на свой ред допълва с личните си спомени. Резултатът е впечатляващ с обема и подробността си: автентичен разказ за първите 70 години театрално дело в града, проследяващ етапите му преди и след Освобождението, през периода на любителския и самодеен театър, до институционализацията и подкрепата му от Общината. Нула32 има удоволствието да публикува откъс от ръкописа, който за радост на изкушената аудитория предстои да бъде официално издаден под името „Пловдивска театрална хроника“.

Из ръкописа на актьора Георги Миятев Голяма беше радостта ни, че се сдобиваме с една актриса, която можеше да бъде гордост за всяка трупа, и че най-после отдавнашната наша мечта се осъществява. Стори ни се, че ние изведнъж пораснахме в собствените си очи и добихме голяма самоувереност. Обсъждаме, проектираме бъдещата дейност и всичко замисляме в голям мащаб. Блянове какви ли не, едни от други по-примамливи, но непостижими. Дойде месец юли. От София подсещат, че ангажираните хора вече се готвят. Дойде август, същите питат и искат да тръгнат, но чакат да им пратим пари. А ние нямаме. Трябват им за пътни, а и тук, 34

щом дойдат – за квартира, за храна и др. А пари все още не можем да намерим. Според направената сметка нужни са на първо време поне 300 лева. За времето си те бяха голяма сума. Мнозина приятели, към които се отнесохме и които посветихме в тая благородна инициатива, всички я одобряваха, но щом дойде работата за парична услуга, вдигаха рамене. Вече сме в първите дни на септември, а пари все още не можем да намерим. От София бързат и пишат нетърпеливи писма. Кореспонденцията води Атанас Петков, съпруг на Евлампия Петкова, наш приятел и голям театрал.

„Всичко беше насочено към целта“

Какво да се прави? Тая хубава работа, замислена след толкова труд и грижи, клони да се осуети. Как ще погледнем тия хора, с които сме водили преговори, обнадеждавани, принудени да похарчат пари за тоалети и пр., и изведнъж?! Не, връщане няма, трябва на всяка цена да се свърши! Мъчно бихме понесли този срам и безчестие! Всички грижи и мъки лежаха върху мен и Никола Попов, които бяхме начело. Най-после след дълги блъскания и търсение изход сетихме се за приятеля Светослав Калчев, наш съученик, и решихме да направим последен опит. Отиваме у дома му трима: Н. Попов, аз и Димитър Илиев, който беше определен за касиер на бъдещата дружина. Намерихме го разположил се на миндера, наметнат с останалий от покойния му баща чохен кюрк със самурени боази1, а до него лежи цигулката му. Посветихме го в начинанието и целта на нашето идване. Не стана никаква нужда да го уговаряме – отиде в съседната стая и след малко донесе 60 петолевки сребърни. Те решиха съдбата на Пловдивския театър и поставиха неговото начало! Тежък товар се сне от плещите ни! Отдъхнахме си! (...) Работата тръгна тихо, спокойно, всеки се задоволяваше да изпълнява каквато роля му се определяше и не жалихме нито труд, нито умора. Всичко беше насочено към целта. Репетициите ставаха в театър „Люксембург” вечерно време и продължаваха до късно, защото освен Н. Попов и Т. Такев всички останали мъже бяха на служба или частна работа. Това обаче не пречеше на работата, а нам само струваше повече труд и умора, която ний леко понасяхме. 1 Чохен кюрк със самурени боази – дълго вълнено палто с ревери от самурова кожа (кожа от дребния бозайник самур, която е много ценна и скъпа) – б.р.

За първа пиеса, с която на 20 септември открихме сезона, бе избрана „Празникът в Солхауг“, драма в 3 действия от Хенрик Ибсен, заедно с едноактната комедия „Шестото чувство“. Пиесата се посрещна добре, изпълнението – задоволително и естествено. Най-добро впечатление направи г-жа Р. Попова. След нея се заредиха сѐ тъй с успех една след друга както следва: на 4 октомври „Родина“, драма от Зудерман; на 11-ти „Нора“, драма от Ибсен; на 23-ти „Епидемия“, драма от Разсудов, с комедията „В цивилни дрехи“; на 1 ноември „Сватбата на Кречински“, комедия; на 15-и „Чест“, драма от Зудерман; на 22-ри „Христос възкресе“, драматичен етюд от „Епидемия“; на 27-и „Монна Ванна“, драма от Метерлинг; на 6 декември – „Чест“, играна в Пазарджик; на 7-и „Епидемия“, играна в Пазарджик.

Посетители на театъра бяха изключително живущите в центъра на града, по чиито улици, макар и мрачни, но все пак тук-там блещукаха по-начесто газови фенери и ги улесняваха по пътя за театъра и обратно за вкъщи. В крайните квартали обаче уличното осветление беше много по-слабо и цареше мрак непрогледен. Малцина, и то ревностни любители, биха се решили на тоя подвиг да излязат от дома си нощно време из грапавия калдъръм на пловдивските улици. Всеки смелчага рискува да си строши краката или главата. Първите представления, случили се при лунни нощи, бяха добре посетени и благодарение на това можехме да отделим и върнем на Светослав Калчев заема от 300 лева. Макар че в града се заговори вече за новообразувания театър благоприятно, от това приходите не се увеличиха. Пловдивската публика се изчерпваше още на първото представление, така че при пов35

Нула32 стил и култура

торение на дадена пиеса приходът едва покриваше разхода. Принудихме се да даваме всяка неделя нова пиеса, но от тази прибързаност страдаше чувствително изпълнението. Сами ние виждахме и разбирахме, че е невъзможно в 6-7 дена да се приготви и най-леката пиеса, но разчитахме изключително на приходите, които не бяха достатъчни и за най-скромно преживяване на дошлите от София. По тези съображения и за да се даде възможност на хората от крайните квартали да посещават театъра, реши се да се дават неделни дневни представления. Първото такова бе на 17 ноември 1903 г. в 2 часа следобед при цени най-достъпни: 1 лев, 50 ст. и 25 ст. То беше „Епидемия“ от Разсудов. Разгласихме го чрез афиши големи и малки. В тези последните се пи-

шеше за значението на театъра и че той е училище за народа. Но дали поради хубавото слънчево време този ден, или поради слабия интерес на публиката толкова слабо бе посетено, че не се покриха разноските. Приход 17.50 лв., разход 50 лева – 25 лева наем салона, афиши, газ една тенекия и др. дребни. На 14 декември с.г. бе обявена пак дневно същата пиеса, но не се даде, защото в трупата се беше вече загнездил бацилът на разложението. Преди това бяхме решили да се ознаменува нашето дело с една фотографическа снимка за спомен, нещо, което направихме в ателието на фотографа Велебни. Тук се случи първата неприятност и повлече затруднение в работата ни. При подреждане и заемане места преди снимката стана спречкване между Хр. Галунски и

Фотографията, за която става дума в разказа. Отляво-надясно: Георги Миятев, Йордан Негенцов, Евлампия Петкова, Димо Сотиров, Коста Стоянов, (седнали) Дим. Илиев - касиер, Петрана Банчева, Роза Попова, Никола Попов, Иван Вълкович, Ефросина Николова, Парашкева Горанова, Тачо Танев, Петър Манджуков (легналия долу). Ръководител и режисьор на театъра - Роза Попова.

„Всичко беше насочено към целта“

Тача Танев. Първият болезнено честолюбив, а вторият – упорит и непреклонен, предизвика първия да напусне снимката и да си отиде. И от този ден той повече не се яви в театъра. Стана нужда да търсим заместник на ролите му. Полегналият отпред на снимката младеж Петър Манджуков пожела да го замести в драмата „Чест”, но се оказа човек съвършено негоден, дори и ролята не можа да научи. Той няма нищо общо с театъра, а безцеремонно се присламчи при снимката.

от самото начало в нашата среда влизаше сестрата на Никола Попов – Ана Попова, възрастна госпожица, която обичаше театъра, но не се решаваше да стъпи на сцената от страх да не се хвърли петно на моминската ѝ чест, защото много желаеше да се задоми. След дълги уговаряния и от съчувствие към настъпилото тежко положение на дружината най-после се реши, още и затова, че с участието на брат ѝ Никола Попов ще се парират зловредни критики.

Работата спря, за да вземат връх разправиите. Не някакви си принципни художествени или репертоарни различия внесоха раздора и обтегнаха взаимните отношения до нетърпимост, не! Всичко се разви около подозрителната болест на една от актрисите – госпожица. Намеси се във вътрешния живот на театъра Стоян М. Попов, дошъл на гости при жена си Роза Попова. Тази последната взема страната на мъжа си в разправиите му с Никола Попов, после взаимни обвинения, обиди и пр., всичко стигна дотам, че не беше възможна вече съвместна работа между тия кръвни врагове.

Нейното идване привлече още едно младо момиче – Ана Андонова, много повърхностно, свършило едва четвърти клас, на думи свенливо, но затова пък чувствата си показваше с кратки бележчици зад кулисите. Покрай тях предложиха помощта си и учителките от града г-жи Донка Велкоте и Мара Тихчева. С този състав се приготви новата пиеса „Мещане“ от Максим Горки, чието име след „На дне“ стана доста популярно у нас, и се представи на 1 февруари 1904 година. В нея участваха: г-да Никола Попов, Георги Миятев, Йордан Негенцов, Тачо Танев, К. Анастасов, г-жи Евл. Петкова, Парашкева Горанова, новопристигналите г-ци Ана Т. Попова и Ана Андонова, г-жи Донка Велкоте и Мара Тихчева.

При новосъздаденото положение за нас, неволни зрители, предстоеше да решим кого от двамата да освободим от театъра: да се лишим от Роза Попова – ще пострада чувствително трупата, да се лишим от Никола Попов, един от най-дейните инициатори – би било жестоко и несправедливо. Най-после, на 20 декември 1903 г., дружината взема единодушно решение да освободи Роза Попова. Преди нейното излизане замина си обратно г-жа Петрана Бончева, която беше дошла временно; освободена бе и г-ца Фроса Николова, единствената виновница за раздора в театъра.

В споменатия по-горе състав дружината продължи дейността си и до края на сезона представи пиесите: „Иванко“ от В. Друмев; „За короната“, драма от Франц Коппе; „Мечка“, комедия в 1 действие от Антон Чехов; „Женитба“, комедия от Н. Гогол. С последната на 10 април 1904 г. се закри сезон 1903/1904 година.

Останали само с една актриса – г-жа Евлампия Петкова, и две любителки не можахме да се спрем на никаква пиеса. Още 37

Нула32 стил и култура

ДА СЕ ДОВЕРИШ НА МЕЧТИТЕ Крикор Азарян и Младежка сцена в Пловдивския драматичен театър. от Светла Бенева

Крикор Азарян Ако имаш представа какъв театър искаш да правиш, имаш съмишленици артисти, готови да те последват, и срещнеш правилните хора, за да ти окажат съдействие и помощ, защо не! Така се случва в живота на Крикор Азарян в началото на творческия му път след завършване на ВИТИЗ през 1966 г. и привличането му на работа като режисьор в Пловдивския драматичен театър. Това е времето, когато в българския театър започва приобщаване към европейската модерност. Дотогава на преден план е предимно актьорското изкуство, но идва ново поколение, което поема ролята на режисьора като концептуален инициатор, като човек, който намисля някакъв уникален свят и след това го реализира. Самият Азарян е необикновен, нестандартен образ, оформен човешки и духовно в разноликата и бохемска среда на космополитния Пловдив. Идеята да работи със съмишленици го завладява още от 38

студентските години, когато актьорските класове на проф. Боян Дановски и Методи Андонов имат високо оценен художествен резултат и пожелават да продължат да работят заедно като група , а не по разпределение в различни театри. За да постигнат целта си, студентите предизвикват дискусия, която започва на страниците на в. „Пулс“, продължава на бурно събрание във ВИТИЗ и се пренася в Пловдивските вестници „Отечествен глас“ и „Комсомолска искра“. Освен това те правят и подписка, която изпращат до Комитета за изкуство и култура и настояват да бъдат разпределени като група. Предприетите действия стигат дотам, че когато Тодор Живков гледа дипломния спектакъл „Кавказкият тебеширен кръг“ от Б. Брехт на класа на М. Андонов, студентите повтарят молбата си пред него и пожелават да отидат в Пловдив. Той казва: „Защо не? Трябва да подкрепим младите!“. Оттам нещата тръгват по веригата и се взима решение

„Да се довериш на мечтите“

Соня Маркова и Руси Чанев в „Уестсайдска история“ 1967-68 г.

– безпрецедентен случай по онова време – да се отпуснат нови 18 щатни бройки, за да може в Пловдив да се създаде Младежка сцена“(от проведен документиран разговор с Кр. Азарян, С., 2002). Дейността по реалната организация на Младежка сцена се стоварва върху ръководството на Пловдивския театър с директор сценографа Св. Генев. Той възлага на режисьора Кр. Азарян да направи списък на актьорите, които да бъдат привлечени в театъра. В състава на Младежка сцена влизат Руси Чанев, Стефан Мавродиев, Стефан Данаилов, Елена Райнова, Северина Тенева, Соня Маркова, Добромир Манев, Георги Георгиев, Адриана Палю-

шева, Тодор Колев, Елена Баева, Стефан Германов, по-късно са назначени Катя Паскалева, Марин Янев, Илка Зафирова, Нина Стамова и др. Младежка сцена не се организира като автономно поделение на Пловдивския театър. Статутът ѝ не предвижда самостоятелност в рамките на театъра. Тя е профилирана единствено в репертоарно отношение – да играе пиеси с младежка проблематика. Програмният знаков спектакъл, който изцяло представя единството на групата, е „Уестсайдска история“ по А. Лорънс и Ъ. Леман. Режисьорът Кр. Азарян прави свой вариант на текста, съчетание от 39

Нула32 стил и култура

пиесата и сценария за мюзикъл по нея. В работата по обработката на песните и цялата композиция се включва и поетът К. Павлов, също и актьорите Р. Чанев и Т. Колев. Сценограф е Св. Генев. Пиесата е одобрена репертоарно, защото се разчита на нейното съдържание, разобличаващо „язвите“ на капиталистическото общество, което нашето отхвърля.

Привидно и на сцената върви този разказ, но насложеният чрез режисьорската партитура е друг. В него актьорите разказват за себе си и своето време. Тях ги занимава проблемът за насилието и деформациите на личността в общество, което се крепи на него. Насилието се олицетворява и от тукашната система и нейната йерархия, която съзнателно мачка индивида на всички нива и всява страх и безверие. Едно поколение според тях е изоставено на собственото си отчаяние и опасения за безперспективност. На сцената е разработена неговата масова психология на поведение. Индивидуалните характеристики, дори на главните герои, са изоставени на заден план. Играта е подчинена на общия екстаз, в който актьорите се задъхват от протест срещу жестоката машина, която безмилостно и системно убива човешкото у човека. Тяхната позиция е страстна защита на онези млади, които искат да живеят по свой начин и в справедливо уредена система. Сценичната провокация към обществото е споделеният и до обезумяване жесток вик на душата. Този вик е колективно произнесен и замислен да подейства като шок. Постигат го и с ефекти на ослепяваща бяла светлина (многобройни, мощни фарове на коли покриват огромна сценична конструкция), с нечувани децибели на джаза и рокендрола, със задъхващи от страст или настървение танци, с ри-

тъм, темпо и пластични движения, които действат взривяващо и на залата. Спектакълът „Уестсайдска история“ много категорично откроява истинското лице на младежката група и професионалната висота на режисьора Кр. Азарян. Големият и шумен успех насърчава „групарите“ към нови самоинициативи. Пак на бурно събрание актьорите говорят за автономност, за репертоар по техен избор, за свой художествен съвет и управление. По този повод ръководството на Драматичния театър освобождава Т. Колев и И. Зафирова. В знак на протест режисьорът Кр. Азарян подава оставка, последвана и от други актьори, и групата се разпилява в различни посоки. Постиженията и на другите спектакли на Младежка сцена – „Автостоп“ и „Петрол“ от Ив. Радоев, „Път през ада“ от Ив. Остриков и „Пътеки“ от Н. Хайтов – се измерва с дързостта, чрез която те разбиват кодовете на фалша и примирението. Заявен от сцената е обликът на злото и на антиморала, израснали върху социалните деформации и ограбването на човешката идентичност. Това впечатление остава и в съзнанието на публиката, която разпознава себе си на сцената. Към нея принадлежи и моето поколение (тогава в пубертетна възраст), публика многобройна и млада, но запаметила до днес модерния жест на своите идоли от театъра и от улицата, защото те го проявяваха смело и последователно. |32

„Възходът през 70-те на 20. век“

ВЪЗХОДЪТ ПРЕЗ 70-ТЕ НА 20. ВЕК Когато Пловдивският театър няма равен на себе си. от Панайот Стефанов

Цветана Манева и Георги Василев в „Нора“ от Хенрик Ибсен, постановка Любен Гройс

След залеза на Младежка сцена Пловдивският театър не изпада в ситуация на криза, а дори напротив – десетилетието, което го очаква, остава в театралната памет на града като Златен период. Натрупванията затова са налице. През 60-те и 70-те на 20. век в Пловдив работи плеяда от ярки творчески индивидуалности, която обновява и на свой ред разширява възрожденската представа за града като духовен център. За немалка част от имената и процесите тогава вече е ставало дума по страниците на Нула32. Общуването и синергията помежду им несъмнено оказва влияние и ражда своите плодове. Това обаче, което досега може би съзнателно сме пропускали в разказа си, е тъкмо случващото се на сцената на театъра. В настоящия текст прибавяме следващото парченце

на пъзела от годините, в които градският театър няма равен на себе си. 1970 – 1971 г. В началото на сезона на гастрол е поканен режисьорът Любен Гройс, работил дотогава в новосъздадения Смолянски театър, според някои – за назидание. Малка биографична скоба от значение за събитията: като дете на ликвидиран от „народната власт“ детството и юношеството му са осеяни с предизвикателства. На два пъти му е отказано да следва висше образование, а когато най-после е приет във ВИТИЗ, настъпват Унгарските събития от 1956 г. и е изключен заради унгарския произход на баща си. Гората обаче не може да спре да се разлиства. Гройс печели конкурс за създаване на пиеса и е възстановен като сту41

Нула32 стил и култура

дент. Когато завършва, е разпределен в Родопите, далеч от блясъка и суетата на столичните сцени. Честа практика за отстраняване на хора в онези години, която обаче има и своето голямо предимство – отдалечеността от прекия контрол и цензурата на репресивния апарат, съсредоточен в София. Така в края на 50-те години на 20. век се ражда явлението Бургаски театър, това се случва и в Пловдив, а по-късно и на други места в страната. Както пише в своите „Уловени мигове“ Атанас Бояджиев, директор в периода 1975 – 1982 г., Пловдивският театър тогава е освободен от догмите, не се вълнува от соцреализма, а гледа преди всичко доколко пиесата предоставя възможност за ярка театрална и духовна интерпретация. „Не ни плашеха пленуми и идеологически съвещания. После ни гълчеха, но какво от това?“ Първата постановка на Любен Гройс е Шекспировата „Комедия от грешки“. В юбилейната книга „Сто сезона“ драматургът Стефан Янков отбелязва работата на режисьора по следния начин: „Зрялост на утвърден майстор, който в интерпретацията на произведението е далеч от традиционния „прочит“ и по съдържание, и по форма“. 1971 – 1972 г. Постижението на сезона е „А утрините тук са тихи“ от В. Василев, поставена от стажант-режисьора Пантелей Пантелеев. Още първата изява на дебютанта постига безапелационен успех на Националния преглед на постановки с младежка проблематика. Пантелеев е отличен за режисура, Светослав Генев – за сценография, а артистите Иван Златарев, Цветана Манева, Мария Стефанова, Мая Драгоманска, Величка Георгиева и Паша Берова обират актьорските награди. И макар да знаем, че медалите през социализма, а впрочем и днес, невинаги са най-добрият критерий за стойност42

та на даден артефакт, през следващите години трупата на Пловдивския театър се окичва със завидно количество. Пресата не пести суперлативите си, но не посредством познатата ни днес пиар активност, а със съждения и дълбочина в рецепцията, каквато днес не просто липсва в медиите, но без която културният живот сякаш е осакатен. 1972 – 1973 г. В началото на сезона Пловдивският театър гостува в Познан и Варшава. Представени са вече споменатата „Комедия от грешки“ и „Майстори“ на Рачо Стоянов с режисьор Асен Шопов (50 години по-късно „Майстори“ отново е част от репертоара със същия режисьор). За главния драматург на театъра в Познан тогава – Анджей Ванат – интерпретацията на Гройс може да се сравнява с най-прочутите по отношение на режисурата спектакли. Следващото сериозно завоевание на Любен Гройс е „Мизантроп“ от Молиер, в което блестят актрисите Цветана Манева (Селимена) и Димитрина Савова (Арсения). Тандемът между Гройс и Манева дава заявки за обещаващото си бъдеще. 1974 – 1975 г. Сезонът е богат на премиери – цели десет на брой, но големите театрални събития са постановките на Любен Гройс и на младия Иван Добчев, който е поканен на гастрол. Претърпял качествен етап в развитието си, Гройс вече е доказал, че не се бои от експерименти и посяга към „Нора“ на Ибсен – спектакъл, който според Стефан Янков бележи един от творческите върхове на театъра. Участието на Цветана Манева в главната роля е високо оценено. „Тя трябваше да се срещне с образа на Нора, за да разгърне цялата сила на своето дарование“ – пише проф. Гочо Гочев в книгата си „Изкуството на актьора“.

„Възходът през 70-те на 20. век“

Нула32 стил и култура

С дълго замислената си работа по провокативната пиеса „Обърни се с гняв назад“ от „сърдития“ Джон Озбърн Иван Добчев затвърждава намерението на ръководството на театъра да го привлече за постоянно в трупата си. Зарядът на двамата режисьори през сезона обаче не се изчерпва дотук. Гройс започва работа по „Ромео и Жулиета“ и с прочита си предизвиква вълна от противоречиви отзиви сред критици и публика. Иван Добчев поставя „Чичовци“ по драматизацията на Методи Андонов и отново впечатлява с категоричната си режисура. Двете поставени заглавия през сезона заедно с „Дървеница“ от Маяковски два сезона по-късно Добчев окачествява като най-важните му в Пловдив, определили естетиката му за дълго време напред. 1976 – 1977 г. Режисьорската колегия е съставена от Юлия Огнянова, Уляна Матева, Иван Добчев и Любен Гройс. „И четиримата са заредени с неизтощима творческа енергия, с различен опит, художническа нагласа, с различни, дори взаимоизключващи се работни методологии“ – разказва Стефан Янков в очерка си за сезона. За мощта на колектива свидетелстват и думите на Атанас Бояджиев: „Ако за всеки актьор сме водили битки, то за всеки режисьор, когото искахме, сме отваряли войни“. За изкушените от театралната история е ясно – с такива имена няма как да не очакваш резултати, но какво предизвикателство са те за артистите? Можем само да се възхищаваме на умението им да се приспособяват към изискванията на всяка от тези сложни творчески индивидуалности. В онзи период на пловдивската сцена се изявяват актрисите Цветана Манева, Илка Зафирова, Северина Тенева, Соня Маркова, Мая Драгоманска, Елена Райнова, Елена Баева, Петя Колчева, Лили 44

Йосифова, Димитрина Савова, Кина Мутафова, актьорите Георги Василев, Илия Секулов, Мариус Донкин, Явор Милушев, Никола Тодев, Георги Пенев, Стефан Бобадов, Ненчо Йовков, Стоян Миндов, Иван Златарев, Димитър Панов и още много др. Пловдивският театър се е превърнал в гара, на която слизат стотици артисти, привлечени от ръководството и талантливата млада режисура, членове на която вече са били Христо Христов, Кръстьо Дойнов, Крикор Азарян, Пантелей Пантелеев, Николай Колев. Привлечен от работата на Любен Гройс през 1977 г. е и актьорът Стоян Сърданов, част от трупата на театъра без прекъсване и до днес. „Имах щастието да работя с най-добрите!“ – споделя пред Нула32 Сърданов, който играе в някои от най-запомнящите се заглавия в репертоара тогава. През годините участва още в постановки на Крикор Азарян, Николай Ламбрев, Здравко Митков и десетки други режисьори, но най-високо цени работата си с Любен Гройс. „Репетициите с него бяха празник. Невероятно добронамерен, учтив и внимателен, таеше огромна любов към артистите, която беше признак, че това, което работим, ще се получи. Вършеше всичко като в най-красивите приказки, представленията му излъчваха истина и любов“ – спомня си с благодарност актьорът. Заедно с актрисата Ивана Папазова през 2004 г. основават школа за актьорско майсторство на името на режисьора за деца от 8 до 12 клас. На реторичния въпрос за избора на патрон Сърданов не се замисля: „Това е еталонът“. 1978 – 1979 г. За Националния преглед на българската драма и театър Добчев предлага да постави романа „Антихрист“ на Емилиян Станев като сам го адаптира за сцена. Твърди се, че след реализацията му

„Възходът през 70-те на 20. век“

Нула32 стил и култура

„Възходът през 70-те на 20. век“

представлението се превръща в най-рецензираното, предизвикало най-много отзиви и изказвания в историята на театъра към онзи момент. Успоредно Любен Гройс подготвя „Босилек за Драгинко“ от Константин Илиев. Изборът на двата текста, с които Пловдивският театър се явява на прегледа, е резултат от последователната политика на ръководството да представя съвременната българска драматургия – в афиша на театъра присъстват още Коста Странджев, Йордан Радичков. Линията на работа по български текстове е оценена на всички нива – „Антихрист“ и „Босилек за Драгинко“ си поделят първите места и на регионалния, и на националния етап на прегледа. През същата година Цветана Манева изиграва за 150-и път пред публика своята „Нора“. След превъплъщенията ѝ в някои от най-великите женски роли под режисурата на Гройс, сред които още „Ромео и Жулиета“, „Двама на люлката“, „Двамата веронци“, „Албена“, идва време и на „Медея“ от Еврипид. Постановката бележи кулминацията на симбиозата между режисьора и актрисата. Легендарна е срещата на спектакъла с великия Уилям Сароян в София, след която писателят определя изпълнението на Манева като най-доброто от всички, които е гледал в ролята на древногръцката богиня. Няколко години по-късно, през 1982 г., с възстановен от

актрисата вариант на постановката се открива сцената на Античния театър, а във в. „Народна култура“ театроведът Никола Вандов пише: „Съизмеримо древни текст и сцена по време на спектакъла си подават ръка и търсещи и намиращи опора един в друг, с лекота преодоляват вековете“. 1979 – 1980 г. След Националния преглед през 1979 г. немалка част от основното ядро на театъра поема в посока София, вследствие на което трупата се разцепва, а афишът значително обеднява. След десетилетие съвместна работа на пловдивска сцена в театър „Сълза и смях“ преминават Любен Гройс и Цветана Манева. Според самооценката на режисьора, периодът под тепетата съвпада с изцяло с неговото „най-завършено, най-осмислено, най-щастливо творческо време“. Заслуга за тази златна страница в историята на театъра имат и редица други имена, които може би е рисковано да изброяваме в нашия кратък „Антракт“ – списъците никога не са завършени докрай. През следващия сезон Пловдивският театър отбелязва своя стотен юбилей. Започва нов век: очакванията към най-стария професионален театър на България са заслужено високи. |32

Нула32 стил и култура

ВКУСЪТ, ТОЗИ ПАДНАЛ АНГЕЛ Съобразявам връзката между театър и вкус. Вземам предвид бързото, ускорено развитие на театъра, допущам успоредната промяна на вкуса. (...) Но провокацията не бива да достига степента, където тотално се скъсват връзките между артисти и публика. от Любен Гройс По някои от сцените на света, а напоследък тук-таме и у нас се забелязва активен процес против романтичното, поетичното и философското начало. Най-общо казано – против високите категории, психологически и нравствено-етично. Примитивизиране на духовния живот, лумпенизиране на поведението, огрубяване на фактурата. Преди това явление да стане неприемливо, то е имало свои основания, свой „бунт“. Причините сигурно са много или поне – сложни. Да се спрем на тези, които най-лесно могат да се открият. До крайност се стига, когато се отрича друга крайност. Фалшивата патетика, сладникавата красота, студеното мъдруване, представяни съответно като романтика, поезия и философия, стоят в основата на този протест. Явлението не е ново, веднъж то се осъществи, да речем, в края на 50-те и началото на 60-те години. Но сигурно недостатъчно резултатно, за да се наложи след двадесет и пет години да се повтаря. А може би всяко поколение преразглежда стойностите, предлага свои правило по свой вкус. Нова представа за романтично, поетично, философско. Склонен съм да се присъединя в критичното отношение към остарялото, „демодираното“ и да приема новата тенденция. Но… донякъде. Според мене подобен бунт има смисъл само тогава, когато засяга изразните средства и театралните похвати, защото те са, които остаряват и престават да въздействат. И ако се стига до крайност на пренебрегване, заличаване на стойности от съдържанието, на прекрасни душевни пориви и човешки 48

качества, то е, защото животът на остарелите средства и похвати нерядко упорито, изкуствено се удължава до онзи момент, в който те се изпразват от съдържание. Тогава всъщност „бунтът“ нищо не унищожава, тъй като липсата на едно съдържание се замества с липса на друго съдържание. Нарушената театралност е трябвало да бъде възстановена и в най-добрите постановки „след бунта“ процентите романтика, поезия, мисъл са запазени. Употребени са само нови средства и похвати, понякога груби, наистина „неглижирани“, съответстващи на откровеността на съвременния живот. Нека употребим друго понятие вместо „огрубяване“, може би „естественост“ е по-точно. Под нея благородството на вълненията и съвършенството на мисълта остават непокътнати. Но веднъж уточнен по този начин, принципът поставя допълнителни въпроси и един от тях е: „Чия откровеност върши най-много работа?“. „... императорският Бургтеатър беше за виенчанина, за австриеца повече от проста сцена, върху която играеха актьори; той беше микрокосмос, който отразява макрокосмоса; пъстрият отблясък, в който се оглежда обществото, единичният верен „кортиджиано“ на добрия вкус – пише Стефан Цвайг в „Светът от вчера“ – По дворцовия актьор зрителят виждаше как да се облича, как да влиза в стаята, как да разговаря, коя дума бива да употребява като човек с вкус и коя да избягва; сцената вместо да бъде само място за забава, беше говорно и пластич-

„Вкусът, този паднал ангел“

но ръководство за доброто държание, за правилното произношение и ореол на почит окръжаваше всичко, което беше дори в най-отдалечена връзка с придворния театър…“ Днес след вглъбената, дъблоко духовна задача, която Станиславски отреди на театралното изкуство, след социалната просветеност, внесена от Брехт, подобно предназначение на театъра, като описаното от Цвайг, звучи смешно, даже „гардеробно“, „банално“. Усилията да се разкраси животът на сцената не са театрални по природа. Достолепното поведение може да бъде обект на изследване, и то на комедийно-сатирично, но не и препоръчано за подражание.

Животът трябва да бъде критикуван, за да бъде подобрен. Съобразявам връзката между театър и вкус. Вземам предвид бързото, ускорено развитие на театъра, допущам успоредната промяна на вкуса. Може би онези представления наричаме „етапни“, които пораждат напрежение у публиката, носят ново „подобрение“ на вкуса. Но провокацията не бива да достига степента, където тотално се скъсват връзките между артисти и публика. Подобен вкус не може да опосредства желаната идея, напротив – свеждайки до минимум общуването, той я прави ненужна, мъртва. Като спазва едно капризно равновесие между „приятно“ и „неприятно“, вкусът е в правопропорционална зависимост от желанието ни да бъдем убедителни и разбрани. Противопоказен е онзи вкус, който откъсва сцената от залата. Преди повече от десет години, когато за пръв път се срещнах с изкуството на Любимов, моите представи не само за вкус и мярка, а и за театър изобщо претърпяха истински трус. В постановката му „Пугачов“ по Есенин мужиците на сцената се блъскаха, тичаха, биеха, влачеха тежката „автентична“ желязна верига. По големите им тела се лееха потоци

пот. Гласовете им бяха груби, дрезгави. С много страдания и неизразим копнеж те воюваха за отнетата свобода. По същото време гледах пиесата на Марлоу „Едуард II“, представена от Кеймбриджката театрална трупа. След представлението потърсих в пиесата как е описано екзекутирането на Едуард. Ремарката се състои от едно кратко изречение. В иначе сдържаната, аскетична постановка актът на екзекуцията беше осъществен подробно, разтърсващо. Отново не бях подготвен за подобно зрелище, нямах подстъпи да го възприема веднага. Доста по-късно се приближих до идеята за потресението на човешката жестокост и нейното гневно отрицание. Самата екзекуция като проява на вкус беше извън обикновените представи, но за нея не биваше да се съди откъснато. В съчетание с всичко до нея и след нея тя не оставаше само с въздействието, което оказва грубата действителност, а се превръщаше в изкуство. С други думи, влизаме в нормите на вкуса. Театърът наистина е ярко, дръзко, „плебейско“ изкуство, но то не е „просташко“. Вкусът е тънка мярка между извисеното и грозното, която трудно се улучва. Понякога за вкуса по нашите сцени може да се говори като за паднал ангел. В тази връзка има изказани редица съображения и възражения от срамежливи театроведки, нравствени ритористи-театроведи, бунтарстващи режисьори-прощъпалници… Не е това, не е това. Въпросният вкус е някъде сред пластовете на съвременната интелигенция. На най-безкористната, най-целенасочената част от нея, чужда на тщеславие и празен шум, способна да види всичко на сцената, но можеща от намек, от знак да си изгради сложна, богата асоциация. От типа на Чехов и Горки. Без да си срамежлив – да бъдеш съществен, с изискан профил.

7 октомври 1980 г. 49

Нула32 стил и култура

КРИСТАЛ ОТ ПОЛИЛЕЯ „Театърът, който правите, вписва града ви в книгата на бъдещето.“ Репортерски бележки от първо лице. от Десислава Шишманова

Сутринта, малко след осем, се чу воят на пожарникарските сирени. Със звука им дойде и новината: Театърът гори. Първият театър. В двора заварихме всички: артистите, сценяците, хора от театъра. Кръстьо Кръстев сякаш нямаше очи, а огромни тъмни дупки. Симо Алексиев ми подаде нещо – блесна като диамант. „Кристал от полилея… – каза Симо. От високата температура са се стопили връзките между кристалите и са падали по пода“. Даваше ми парче от театъра, камъче от храма. Докато пожарникарите водеха битката с огъня, сякаш целият град се събра в театъра. Гледах лицата на артисти, художници, писатели, журналисти, човешки лица, познати и непознати. Не знам защо си спомних как хората от Батак през 1876-а са потърсили спасение зад стените на храма. Беше 22 август, 2013 година. Върху режисьорската масичка на Иван Добчев остана недокоснат от огъня режисьорският екземпляр на „Възвишение“. С онзи надпис от училището в Котел, който по-късно беше изписан върху фасадата на сградата от страната на Главната: ГОСПОДИ, ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ1 ! Театърът събра града. Не си спомням друго събитие в последните десетилетия, което толкова еднозначно и позитивно да е обединило инак сложните и многогласни градски нрави. Театърът, точно както е възникнал преди хилядолетия, преди още да се обособят групите 50

на артисти и зрители, събра Пловдив. Последвалата поредица акции и благотворителни събития показаха главното: театърът на Пловдив е важен за всички. Театърът е в основата на обществения живот в един град, в една държава. Не театърът като театрална зала, като отделен спектакъл. Театърът като събирателна точка и мерило за това доколко обществото е общност. Двадесет дни след пожара премиерата на „Възвишение“ препълни залата на Дом „Борис Христов“, а няколко месеца по-късно спектакълът беше отличен с награда „Икар“ за режисура за Иван Добчев, номинация за „Икар“ в категория „Дебют“ за Краси Василев и с „Аскеер“ 2014 г. за изгряваща звезда за Бойко Кръстанов. Възвишение е началото на един от най-градивните и интересни процеси в по-новата история на театъра в Пловдив: обръщането към българската литература, драматургичната преработка на значими български произведения и оживяването им на сцената. Зад него стои ключова фигура – на драматурга Александър Секулов. Дали Сашо е знаел, че именно този процес ще заяви театъра като лаборатория за търсене на смисъл, която обществото поддържа2? Или с интуицията на творец и чувствителен човек е следвал инстинктите и знаците 1 Надпис на училището в Котел, за който разказва Милен Русков в романа „Възвишение“. 2 Цитат от разговор за БНТ Пловдив.

„Кристал от полилея“

по пътя? Отговорът на тези въпроси е запазен в част от наш разговор, състоял се по време на снимките на филма на БНТ Пловдив Българска трилогия: „Според мене на хората трябва да се обяснява, че театърът наистина е място, където се търси смисъл. Където се преосмисля националната история, където се преосмислят обществените процеси, където се търси посока, в която обществото да върви. На сегашното усилие на пловдивския театър това му е и основният патос. Едно на ръка е какви са художествените резултати, по тях може да има винаги спор, дебати, едни ще харесват, други няма да харесват, но че това е опит да се осмислят големи категории на българското живеене, е безспорен факт. И когато това продължава няколко последователни години, самото общество в Пловдив, а според мене – българското театрално общество взима участие, следейки този процес. И тогава вече имаш не само една премиера и един

спектакъл, а имаш един процес, който ти си развил пред очите на всички. И всички тогава казват – да, театърът изследва някакви важни неща в нашия общ и обществен живот. И според мен това е жизненоважно за българския театър! За да излезе той от омагьосания кръг на разговорите колко билета продаваме и колко субсидия получаваме. Големият проблем е какво като смисъл даваме на обществото.“ След Възвишение на Милен Русков (драматургия Иван Добчев и Александър Секулов, 2013 г.) на пловдивска сцена последваха премиерите на Сестри Палавееви от Алек Попов (драматургия Алек Попов и Деляна Манева, 2015), Няма ток за електрическия стол от Александър Секулов, 2015 г., режисьор Лилия Абаджиева; Вълци по Трънски разкази на Петър Делчев (драматургия Александър Секулов, 2016 г.). Връзката между тези постановки по български произведения е опитът на театъра да поведе дебат за начина, по 51

Нула32 стил и култура

който ние като общество се изправяме срещу важните неща. И ако с Възвишение пловдивската драма изследва взаимоотношенията на българския народ с голямата тема за Свободата, то сценичната интерпретация на Елена Панайотова по романа Сестри Палавееви чрез сатирата и гротеската задава въпроса за осмислянето на Историята. Българската среща с онази история, която през големите събития, променя личните съдби на отделните хора и в крайна сметка – тази на българския народ. Спектакълът роди определението за непознат до този момент театрален език: партизански комикс. Този много смешен и много страшен комикс за отряда на другаря Медвед беше оценен с три номинации за „Аскеер“ и награда „Икар“ за дебют на Боряна Братоева и Мила Люцканова, двете сестри Палавееви.

Сред най-успешните ходове в развитието на естетиката и търсенето на нов, оригинален поглед към театралното за пловдивския театър в този период е привличането в трупата на режисьора Стайко Мурджев. Преди срещата му с пиесата на Камен Донев Турбуленции през

есента на 2016, публиката вече познаваше мащаба и неконвенционалната визия, внушителната сила на спектакъла Крал Лир; поразителната красотата в магичното пътуване Евридика в подземния свят, за чието визуално въздействие особено допринесоха сценографията и костюмите на Марина Райчинова и интерактивна среда, дело на Петко Танчев. Турбуленции е спектакъл, създаден на пловдивска сцена, в който литературната основа е от български автор, но режисьорската логика и прочит на Стайко Мурджев поставят универсална категория в центъра на спектакъла. По време на работата ни върху филма Театърът. Безкраят, 2016 г. Стайко я формулира така: „В спектакъла всеки един от персонажите преминава през различна житейска турбуленция. Интересуваше ни жанра на тези турбуленции. Как рязко можеш да смениш жанра на живеенето си. Тръгнахме от това прословуто празно пространство на Питър Брук, в което е нужен един човек, който да действа, един човек, който да гледа и оттам тръгна и сценографията, от празното пространство… Защото за мен този спектакъл е посветен на актьора.

„Кристал от полилея“

Той е спектакъл, посветен на чистата актьорска игра... Затова беше много важно той да бъде разположен в една черна кутия и когато бъде пуснат в тази черна кутия да наблюдаваме и да откриваме какво той всъщност прави през играта си.“ Играта и Актьорът са в центъра на още едно важно заглавие за пловдивската драма: Глас от Елена Алексиева. За първи път преживях тази запомняща се среща в атмосферата на Литературния салон Спирт&Spirit, във все по-малко срещания формат „Театър на маса“. Няколко месеца по-късно той вече беше завършен моноспектакъл на Ивана Папазова, в който най-мощното и въздействащо средство е актьорското майсторство. Роля, с която Ивана Папазова ще остане в историята на театъра, която предшества невероятното й превъплъщение в „Слава“. Постановката Глас е сред най-награждаваните заглавия в репертоара на театъра (Годишната награда за 2014 на Обществото на независимите критици, номинация „Икар“ 2014 за драматургия – Елена Алексиева, номинация „Аскеер“ 2014 в категория „Водеща женска роля“ – Ивана Папазова, Награда „Пловдив“ в категория „Театър“). Спектакълът на Диана Добрева Вълци е нейната първа режисьорска среща с български драматургичен текст. Съдбоносна и щастлива, тази първа среща роди една хипнотична и мистична притча, която вдига над бита най-същностната жизнена категория: как ние живеем с Вярата и с Бога. Блестящият кастинг и напълно неочакваното решение ролята на свещеника да повери на Иван Костадинов, пазача на театъра, е театрално честен жест – да, това не е роля, тя не се играе. Жест отвъд сценичната игра, силен и символно значим. Театърът продължаваше да е невралгичната точка, която събира града и задава важните въпроси, а професионалната оценка на театралите дойде с три награди „Аскеер“: за режисура

на Диана Добрева, за поддържаща женска роля на изключителната Ивана Папазова и за оригиналната музика на Петя Диманова. Постановката Вълци се оказа съдбоносна за появата на един творчески тандем: първата обща работа на Диана Добрева и Александър Секулов. Както се оказа в следващите години – едно от повратните събития, без аналог в биографията на театъра. Година след Вълци по необикновен и вдъхновяващ начин започна работата по спектакъла, донесъл пет „Аскеер-а“ на създателите си: за съвременна българска драматургия – на Александър Секулов, за сценография – на Мира Каланова, за изгряваща звезда – на Ненчо Костов, за режисура – на Диана Добрева и за най-добър спектакъл – Дебелянов и Ангелите. Постановката е сред онези преживявания, които не оставят съмнение за ангелското присъствие на Музата на това велико изкуство – Театъра. По време на снимките за документалния филм на БНТ за Дебелянов и Ангелите Диана Добрева ни разказа, че по план в началото на творческия сезон е трябвало да подготви премиера на друго заглавие. Но в края на лятото прочитането на едно писмо от книгата на проф. Валери Стефанов Слепият градинар, посветена на Димчо Дебелянов, променя необратимо плановете. След кратък разговор с Кръстьо Кръстев решението е в ход: Пловдивският театър започва да готви премиерата на постановка за Дебелянов. Александър Секулов все още не знае, че в следващите две или три седмици ще трябва да напише пиесата. Спектакълът се ражда с изключителна лекота. Премиерата на 25 февруари 2018 година е само началото на театралния живот за Дебелянов и Ангелите. Публиката в Пловдив, София, Варна, Бургас, в цялата страна продължава да преживява тази емоционална и разтърсваща среща с изкуство, което трудно се поддава на жанрово определе53

Нула32 стил и култура

ние. Може би най-близко до естетиката и заряда му е театрална поема. За поезията, която не губи битката с живота. Уникален почерк на тандема Диана Добрева – Александър Секулов, нов театрален език и свят. На същия театрален език, в света на неговото тайнство се роди и най-мащабното театрално събитие в рамките на проекта „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“. Спектакълът Одисей е голям, комплексен, истински европейски проект.

Европейски, защото в този Одисей се оглежда европеецът: с всичкия си скепсис, съмнения, копнежи, търсене на себе си, изстрадани, сбъднати и несбъднати светове и любови, готов да изпълни съдбата си. Дали Боговете искат да бъдат хора, а хората, дори и безсмъртни – могат ли да са Богове? Колко е трудно да си син, какво е да си баща? Когато дълго чакаш, как да познаеш този, когото чакаш? Ако искате да почувствате какво е европеецът, без значение – Бог или смъртен, можете да го направите и през този театрален спектакъл. Голям и комплексен, защото няма изкуство или изразно средство, което да не е намерило органичното си място в мащабната и въздействаща визия на спектакъла. Мистична като в съновидение е изпълнената на живо музика от гръцкия музикант и реставратор на старинни музикални инструменти – Янис Пантазис. Той постига един особен ефект на отделяне от реалността. Звуковата картина и ритъмът на говорене, пластиката на движенията, динамиката на картините – всичко е част от един енергиен театър. „Следете ритъма!“ е една от репликите, която е сред скритите кодове на текста. Ритъм, който е сходен с прииждането и отдръпването на морски вълни. Долавя се шумът на вятъ54

ра, проскърцването на такелажа. Детайли от сетивното възприемане на света, които приобщават всичкото отминало отдавна време към нашето време. То отива далече отвъд митологията и като в транс ни води през действието, отвъд архетипите. На бащите и синовете, любимата жена, пътуващия човек, завръщането, морето, островът. Възхитително постижение на режисьорската логика – да създаде тяло от светлина и звук на темата за Вечното завръщане. В сегашно време. Станът на Пенелопа е самата Пенелопа. Пенелопите са десет, красиви, млади, подредени като в антична фреска, сечива от стана, който тъче вълните на морето и съдбата. Сценографията, изчистена от каквито и да било битови и конкретни детайли, с лекота се преобразява с картините на визуалния артист Петко Танчев: от каменна пътека на брега – в сребристо безкрайно море; от кораб – в разбушувано бездна, от скъпа билярдна зала на върха на Олимп – в подземното царство на Хадес. В тази среда е решена една от най-силните сцени – слизането на Одисей в подземното царство и срещата с майка му. Ивана Папазова е възхитителна в ролята на майката, с много пестеливи средства, емоционално внушава безусловната мисия на майките: да извеждат към светлината. Театър в много измерения, със свръхестествен мащаб на внушенията, същевременно – невероятно красив, тих и интимен (сцената на прощаването между Пенелопа и Одисей). Няма да ви се иска да слезете от носа на кораба, хипнотизирани от нощното море и светлината, ще се смеете в сцените с Fashion Vision Боговете. В техните забавления, между омръзналата им до смърт игра на билярд, се появяват танцуващи артисти, наети евтино от богинята Цирцея. При внимателно вглеждане се вижда, че не странстващите артисти, а бог Хадес движи телата им и говори през тях. Впрочем – няколко от най-известните личности от историята на човечест-

„Кристал от полилея“

вото, не без чувство за хумор наречени „Карл“ и „Сигизмундо“, са част от същите „артисти“, чиито прозрения и действия идват от царството на Хадес. Това е видимо и без далекогледа на бога на изкуствата – Аполон. Далекогледът! Много важен малък-голям детайл, който борави с „видимостта“ между света на хората и света на боговете. Зевс е загубил рояка си пчели и това много го разстройва. През далекогледа на Аполон двамата търсят златния рояк. Пчелите не трябва да изчезнат. Преди да узнаят съдбата на пчелите, далекогледът показва на боговете пристигането на героя. Завръщането му към първото му сърце – към брега на Пенелопа, към себе си. Открил истината за себе си, той ще тръгне отново. В спектакъла известното от митологията е само повод за цялото театрално приключение. И ако митът за Одисей остава жив и продължава да вълнува днешните хора, то вероятно е защото Одисей е символ на самия живот. Обобщен образ на човечеството.

В голямото предизвикателство пред Пловдив – да добави България в мрежата на градовете, столици на Европейската култура, спектакълът на Пловдивския театър „Одисей“ е сред категоричните жестове. За него най-точно свидетелстват думите на гръцкия изследовател на митологията Янис Пантазис: „Театърът, който правите, вписва града ви в книгата на бъдещето“. Пазя си кристала от големия полилей в залата на театъра. И се надявам в книгата на бъдещето Театърът и Градът да останат Заедно. |32

Нула32 стил и култура

ЧОВЕКЪТ ЗАД КУЛИСИТЕ „Човек трябва да има уважение към театъра. Поколенията трябва да знаят какви актьори все пак е имало в този театър.“ Роберт Манчев е сред настоящите служители на Пловдивската драма с най-дълъг стаж – 30 години.

от Камелия Гарева

Гонгът бие, светлините угасват, погледът се отпуска и прозата трудно ще намери път, поне в следващите два часа. Един срещу друг застават работата на множеството от трупата, техническите екипи, ръководството на театъра и очакванията на другото множество от също толкова мимолетни хора, заели местата си в залата. Всички в търсене на някакви отговори. Накрая получават само нови и нови въпроси. Мъкнейки въпросите си на гръб, в театъра срещаме върха на айсберга от труда на толкова много и непознати хора, които са превърнали тези два часа за нас 56

не просто в работа, а в живот и смисъл за самите тях. Докато пулсът ни се успокоява, те се движат из безкрайните коридори, етажи, подземия, асансьори на Пловдивския театър. Цял малък свят, скрит зад завесите, със своя собствена кръвоносна система, със своя конституция, отстранен сякаш от времето и пространството, за което се твърди, че съществува извън представлението. Един от тези хора, чиито лица обикновено не виждаме, е сценичният работник Роберт Манчев. Срещаме се с него в една мъглива петъчна сутрин, за да ни разкаже повече за тази друга страна на театъ-

„Човекът зад кулисите“

Нула32 стил и култура

ра. Роберт постъпва на работа в подножието на хълма през 1991 г., когато се отбелязват 110 години от създаването на културната институция. Тази година той посреща 140-я юбилей, но този път като част от екипа, който отговаря за реквизита.

Като много други българи през смутните времена на 90-те, Роберт смята да замине на Запад, но съдбата е приготвила други планове за него. „Щях да ходя в Канада и вместо в Канада, дойдох в театъра. Викам си: „Хайде, ще дойда за малко!“. После щях да ходя другаде, а останах цял живот.“ Роберт е сред настоящите служители на Пловдивската драма с най-дълъг стаж – 30 години. По негови сметки – време, в което са се сменили около 10 директори. 30 години, в които има възможността да работи с някои от най-добрите български сценографи, художници и пр. създатели на светове от нищото, невъзможни без хората, които ежедневно ги реализират технически. В първите години Роберт си спомня, че в театъра все още работи големият сценограф Веселин Ковачев. Разказва ни история, случила се по време на гастрол в София. „Казва ми: „Премести това само с 2 см. Дръпнете го малко напред.“ Ние естествено не го направихме, но му казахме: „Ето, бате Весо, всичко е готово“. „Идеално, много хубаво!“ – имитира го Роберт с преправен глас и почти театрални жестове. „Ковачев умееше да предразположи човек. Беше спокоен.“ Роберт е и човекът, който спасява част от архива на театъра през 2013 г., когато дни преди началото на „Сцена на кръстопът“ Голяма сцена изгаря и се налага временно театърът да се премести в Дома на културата. Нищо обаче не може да замести чувството, когато театърът е у дома си, смята Роберт. В разчистването след пожара попада на множество архивни материали – брошури, плакати, пиеси, книги.

„Човекът зад кулисите“

Уважението към актьора – това сякаш е определящо за работата на Човека зад кулисите. Ден след ден, сезон след сезон, в безкрайния низ от заглавия. И ако за нас, зрителите, всичко приключва с аплодисментите, хората зад сцената остават там – развалят декори, изключват прожектори, подготвят всичко за следващия ден, за следващите хора с въпроси за отговаряне. Знаят всичко наизуст – реплики, действия, траектории на светлината, затихвания на музиката и може би всеки път очакват в познатите думи да чуят онова, което и те търсят. Не знаем дали с времето репликите стават рутина, претворяването на театралната действителност – ежедневие, режисирането на чужди думи – просто работа, но за тихото изкуство на всички, които населяват малкия невидим свят на пловдивската Драма дължим не по-малко признателност и аплодисменти. |32

„Вместо да ги хвърлим, събрахме всичко. Човек трябва да има уважение към театъра. Поколенията трябва да знаят какви актьори все пак е имало в този театър.“

Благодарим на фотографа Георги Вачев, който ни прави съпричастни с моменти от задкулисния живот на театъра.

Нула32 стил и култура

/градски проблеми и въпроси без отговор/ Изпратете ни вашия отговор на въпроса „Какво не харесвате в Пловдив?“ в обем от 300 думи на адрес team@nula32.bg, а ние ще дадем гласност на най-справедливите и критични мнения в следващите ни броеве.

За средищата и локациите Представата, че културно средище е единствено мястото, където се представя културен продукт пред публика (срещу заплащане), е разочароваща. Културното средище е мястото, където се създава, а не се продава култура. Това въобще не е нужно да е нова сцена. Може да е стара кръчма, може да е експозиционно пространство, като галерия или музей – с каквито градът ни разполага в изобилие. Но ако ги няма хората, носители на културата, то нямаме културно средище, а локация. Но и тук ще си позволя да перифразирам думите на проф. Александър Фол, културата не е само концерт на Мирослава Кацарова, а е и начин на поведение. И ако искаме градът да има действителен културен облик – трябва да се съсредоточим именно върху това. не е част от града. Ние всички правим града такъв, какъвто е – любим. от Екатерина Илиева

За бизнеса в Капана Съществуването на места за изкуство не е финансово възможно поради вечно покачващите се цени на наеми в квартала и липсата на каквато и да е бизнес логика и опит в евентуалните културни оператори. Без грантови програми и БИЗНЕС ОБУЧЕНИЕ за артистите и ентусиастите подобно нещо няма как да се случи. Пилотният проект „Капана – квартал на творческите индустрии“ доказа именно това. Артистичната общност няма опит в управление на бизнеси, дори и малки. Почти всички проекти бяха изместени от кръчми и кафенета, които днес определят лика на квартала.

Опознай града си!

от Атанас Динчев

Дали си пловдивчанин обаче не трябва да е въпрос единствено на адресна регистрация, напротив – всеки един истински пловдивчанин трябва да се опита да направи града, в който всички ние живеем, по-добър. Засаждай поне едно дърво на година – колкото по-зелен е нашият град - толкова по-добре ще живееш в него! Регистрирай колата си в Пловдив и плащай данъците си тук, макар и да са по-високи сравнено с други градове - все пак тук живееш! Не се опитвай да спестиш 2 лева за синя зона, като паркираш на бордюр или пък на аварийни на неподходящо място - евтиното винаги излиза по-скъпо с времето. Опознай града си и неговата история - колкото повече знаеш, толкова повече ще го обичаш, а никога не може да знаеш достатъчно. от Димитър Димитров 60

„32-та причина“

Мечтата за релсов градски транспорт И тук идва въпросът за лидерството и визионерството. Откакто се помня тук няма кмет, политик, неформален лидер, който да си позволи да мечтае извън рамката на общоприетото, извън хоризонта на собствения си управленски мандат. Залагат се твърде скромни цели, защото няма амбиция за по-големи… Може би няма и капацитет. Винаги, когато се престраша да споделя на някого мнението си за нуждата от релсов градски транспорт, който на места да минава подземно, срещам ококорени очи, а отговорът в 90% от случаите е: „Това е невъзможно тук!“. Има археология – в Атина и Рим също има. Твърде скъпо е – финансиране винаги може да се намери. Истинската причина, поради която това в момента е невъзможно тук, е липсата на визионерство и капка въображение. Когато от десетилетия обществото е снишило глава и гледа в краката си, за да не се спъне в дупка на тротоара, или да не настъпи боклук, докъде ще стигне то?

Ефектът Алваджиев

от Ангел Митков Назаем от mediacafe.bg

„...От издаването на Хрониката до днес се явява една особена категория творци, цяла плеяда следовници, които заимствайки от стила на сладкодумно и вълнуващо представяне на информацията, съчетан с изобразителен материал, се опитват да привлекат вниманието на читателската аудитория. Основните фундаменти за това са тънките струни на местния патриотизъм, който би могъл да осигури авторска популярност, подплатена със съответните приходи. Това аз наричам „Ефект Алваджиев“. Неговото отражение е дотолкова повсеместно в културните пластове на Пловдив, че в продължение на десетилетия качествените научни изследвания за миналото на града се броят на пръсти. Защото магията на неговото слово е по-силна от примера на академичната наука за местните изследователи. В никакъв случай не трябва да се търси отговорност за това от автора, той надали си е представял такова развитие, а и никъде в текста не личи да има претенции за научно изложение и разрешаване на дискусионни въпроси. Този негов пример обаче, за разлика от стиловото подражание, изобщо не се възприема. Напротив. Пловдив е пълен с „изследователи“, „документалисти“, някои от които дори работят в сериозни институции, парадиращи със статута на авторитетни познавачи на миналото на града и дори учени. Любим прийом на тези родолюбиви филибелии, които обаче използват тези чувства, за да пълнят джобове и банкови сметки, е да публикуват множество снимки и различни елементи от стари вестникарски статии и други издания, от една страна – поради интересното им ретро оформление, от друга – защото малко са тези, които могат да се мерят с литературната дарба на Алваджиев, от трета – защото снимки и вестници се откриват най-лесно. Всички тези чудеса са извън света на научната общност, вътре в нея те не съществуват, макар че някои от тях са в удивително дебели томове. Тези автори не се спират пред нищо в търсене на материална изгода и понеже баницата е голяма, а каузата изглежда благородна – знание за любимия град – те често привличат спонсори от средите на бизнеса или политиката, разбира се, всеки в търсене на собствена изгода. Срещу тази порочна употреба не бива да се мълчи, защото обикновено елитната наука е носител на истинското познание. Хрониката е голямото изключение, което потвърждава правилото.“ от Видин Сукарев *Гледните точки, представени в „32-та причина“, може да не изразяват редакционната позиция на Нула32.

Нула32 стил и култура

/художествена рубрика/

ОПИТ ЗА НОВО НАЧАЛО

от Валентин Вълканов

Валентин Бойков Вълканов – роден в Пловдив, в чиято защита често повишава тон, социолог, докторант в НБУ, понякога говори много и рядко излиза от страната, без да има концерт.

Опитвах се да свърша нещо, а копеленцето не млъкваше. Бучеше като шарнир на Лада. Дали, чудя се, носи на удари с острото на брадвата.

оправих – халосах го и от другата страна. Бях леко изненадан, че сработи, направих го предимно, защото се ядосах на себе си и на факта, че съм го изтрещял първия път.

„Добре, че си зарязах въздушната пушка на вилата, нещастник такъв, иначе щеше бързо да се озовеш до казана за боклук. Да те душат котките и да те серат гълъбите.“

„Просто искам да си свърша работата, нещастник!“

Ама и това внимание му беше много, не го заслужаваше, знаеше, че не го заслужава и затова ме тормозеше, за да се занимавам с него. Истината е, че в това нямаше нищо ново. И преди беше мрънкал, например когато го халосах с прахосмукачката, та чак се беше изкривил. Но тогава лесно го 62

Ставаше по-лошо. Пробвах да се успокоя с чай, но ми отне толкова време да го приготвя, че се изнервих още повече. Гледах празната страница на екрана на лаптопа и лека болка пронизваше слепоочията ми. Пробвах и с клипове в Ютуб. Разни екстракти от стендъп. Посмях се, но през цялото време го чувах как скърца с изтърканите си зъбки. Звукът се вклиняваше в съзнанието ми още по-надълбоко

„Опит за ново начало“

и натиснах хикса на Мартин Лоурънс толкова силно, че мишката изпищя. Бях започнал бавно да потъвам в мисълта за това как ще го нападна с тесла и ще го смажа веднъж завинаги, когато вратата иззвъня. – Валка, как си, братле? – Бива да го... бива, влизай. Бъндев все още не беше напуснал апартамента си тогава и живеехме оня странен съседски живот, който ни беше превърнал почти в съквартиранти. Вместо почукване ни деляха две ключалки, от които и двамата имахме ключове. Нали знаете – за всеки случай. Ако на единия му се запали хладилника, огладнее му котката, дойде инкасатор, техните, или някакъв подобен апокалипсис. – Ето го! Пресен от фурната. Плънката се топи в устата. – Изглежда като обикновен кекс, като на баба ти. – Реално е на баба ми, аз просто добавих малко подправка. – Изсипал си пет грама трева в сместа за кекса на баба ти с нейно разрешение? – Не точно. Трябваше първо да го изграйндя, щото тъкмо го бях взел от Заека. Иначе тя не разбра какво е. Казах ѝ, че искам да пробвам нещо и си го ръснах, както си го бъркаше. – И тя не те попита какво е? – Че какво да ме пита, нали съм ѝ внук... важното е да съм щастлив, пък ако искам и стрита тухла ще си сложа вътре. Бъндев не беше кулинар. Затова помоли баба си да му направи кекс с условието, че иска да пробва нова подправка – сорт сатива от на Заека продукцията – отгледана, изсушена и пакетирана в полите

на Родопите. Носеше балканския дух на борбата за свобода и независимост и по-точно халюцинациите за свобода и независимост. На нас друго не ни беше останало. Аз лично теглех към писане на драматични разкази, обаче оня шибаняк от няколко дни не ме оставаше на мира и исках да го взривя само и само да се успокоя и да седна да напиша нещо. – Аре, Валка, оставям те, гледам, че си се разписал. – Хич не съм се разписал, не мога да се съсредоточа. Тоя нещастник... – обърках се дали да му споделя зашеметяващо нелепия си проблем. – Абе да не ти се е пръснала някоя фреонова тръба на хладилника? Нещо яко бучи... – Не е! Дай кекса и ще ти звънна после! – Да, бе няма пр... – затръшнах вратата пред носа на Бъндев и с биещо сърце се отправих към бокса. Трябваше да направя нещо. Оставих кекса на барплота, взех метлата с металната дръжка от шкафа, насочих се към масата и я преместих с шут. Вече имах идеална позиция за атака. Застанах отдолу и започнах да го налагам с все сила. Разхвърча се прах, филтрите паднаха на земята, а гадината, изкривена и със скъсани мембрани, се строполи на земята. Натроших пластмасата на капака и корпуса със силни, премерени удари. – ТИ ЛИ! ЩЕ МИ СЕ! ОТВАРЯШ НА МЕН, БЕ! НА МЕН! БЕ! ТИ ЛИ, БЕ?!? Налагах климатика с изненадваща и притеснително остра злоба. Така не съм удрял и стената, когато отваряхме хола към кухнята, за да изникне тоя просторен и модерен панелен апартамент, който обитавах вече второ десетилетие. Чували сте – отворена концепция, пространство, 63

Нула32 стил и култура

зеленина, светлина, ама, че си пак спънат скъсаняк, това интериорният дизайнер не ти го вае с дъски от Юск на стената. Налагах го поне половин минута. Млъкна. Мисля, че млъкна. Поне спрях да го чувам. Май всичко беше наред. Хвърлих метлата настрани и се насочих към бюрото с лаптопа. Дишах като побеснял муфлон. По пътя минах и забрах едно огромно парче от кекса, което настървено натъпках в устата си. Седнах пред белия екран и започнах да пиша нещо, каквото и да е. Текстът вървеше бавно и безидейно. Нямах представа накъде отиваше. Имах главен герой, на който сега, след като го поопознах, не бих се доверил. За жалост обаче не знаех по какъв начин искам да го изтезавам, затова реших, че ще му се развали бойлерът. Никой не харесва да му се разваля бойлерът. Особено сутрин преди интервю за работа. Нали Ванка? Не ти е гот, нали? На никого не му е гот, Ванка! Ванкаа, погледни ме, Ванкаа! Не те харесвам! Нямам ти доверие! Ще се къпеш със студена вода, нещастник! Да видиш на нас какво ни е! Цял живот да се къпем със студена вода! Чатках по клавиатурата безсмислено. Не знам дали пишех разказ, поема или както се оказа после – горе-долу популярна публикация в блога на един формат за „къси литературни откровения“, както си го бяха кръстили. Беше последното, което пишех за тях. Вратата звънна. Бъндев. – Как е, братле. Тая вечер сме на трите части на Матрицата, нали така? Явно бяха минали поне два часа, защото Бъндев дойде, за да гледаме филми. Това беше всекидневието ни вече пета седмица, откакто държавата реши, че ще ограничи 64

движението на глистите по улиците и ще ни затвори в карантина, заради вирус, който науката не можеше да пребори, а според някои умници щеше да им вкара чип и да им отнеме изконното право да бъдат ходещо главоболие на публични места. – Леле, кво се е случило тука? Бъндев беше направил няколко крачки навътре в апартамента и беше видял трупа на климатика. Нищо не бях изчистил, защото онова огромно парче кекс ме беше запердашило доста здраво и не можех да се махна от клавиатурата и стола си. – Що така сега? – Бучеше. Много. – Значи не е бил хладилникът... Не беше. Климатикът стържеше. Ама пък кексът е доста добър. Братле, тая трева май е доста здрава... аз ще ида да си сипя нещо и ще дойда... Погледът на Бъндев беше като погледа на героя ми. Без грам доверие – нито получаваше, нито предоставяше. Изнесе се бавно, без да ме изпуска от полезрение. Затворих вратата след него и отидох в кухнята. Чакаше ме голяма тава със спейс кейк и стол с клавиатура. Не мислех, че Бъндев ще се върне. Вероятно беше решил, че нещо съм превъртял играта от кулинарния му стънт. Или от нещо друго, като например, че съм изолиран вкъщи като в кофти филм. Седнах пред лаптопа, захапах още едно парче от тавата и насочих вниманието си към копеленцето с разваления бойлер. Ванката. И тогава го чух. Бавно, но уверено, гадината надигаше вой от другия край на стаята. След точно минута скърцането се беше превърнално в симфония от циркуляри. Побеснях. Изхвръкнах от стола, с две крачки стигнах до кухнята, взех метлата,

„Опит за ново начало“

която бях захвърлил на земята и замахнах към трупа на климатика, потопен в собствените си течности. „Не си заслужаваш, нещастник! Виж се колко си жалък! Смазан и пребит, с изтекли води и изпръхнали вътрешности още продължаваш да бучиш! Не си заслужаваш! Мъчи се! Стой си тука и се мъчи! Викай колкото си искаш, не ме интересуваш! Ти си никой и аз повече няма да се занимавам с теб!“ Реших да оставя климатика да гние в

собствената си мъка. Да крещи, колкото си иска, аз нямаше да му спестя ужаса, както той на мен не ми спестяваше циркулярната си симфония. Върнах се на стола, погледнах страницата с написаното. Аз наистина мразех героя си, дори мислех да му счупя и пералнята... може би дори и климатика. Нещастник. Не можех вече нищо да направя. Трупът на оная гад издаваше последния си вой, а кретена от лаптопа не исках да го

виждам. Пуснах си телевизия. Вървяха новините. Няколко души умрели във верижна катастрофа, а държавата теглила външен дълг. Имало съмнения за корупция по високите етажи на властта, а единственият дом за изоставени деца в еди-коя-си-област затварял. Кексът ме запердаши още по-силно, погледнах трупа в кухнята, погледнах лаптопа и реших, че просто не си струва. Станах, отидох в спалнята и си легнах. Друго наистина не си струваше. Освен утре пак да го пробвам тоя живот, за който говорят. С ранното ставане, адекватното поведение, доброто психическо състояние и продуктивните часове. Ще пробвам. Утре.

*** Краен срок за изпращане на кратки разкази за мартенския ни брой: 15 февруари. Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен. Очакваме текстовете Ви, придружени от Ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg

�� Нула3222222222222222222222222222 222222222222222222 22222222222222222 �22��2�22��2�2�22�222��222�22��22�2�22�22�22�2�22�2222��2 ��22�2��22222222222222��22��2�22�22��2��22�222222222 �222�22�222�222�22222��22�2222 nula32.bg/shop

�� 22��22222222�2�22��2 �222222222222 ��2222�222�22222�2��2222�2�� 222�22222 �2�2��22�222222�2�2�22��2�2222��2�22��2�22�22�2222�2 �2�222��2222�2�2�2�2222��2�2�222�222�22�22