Issuu on Google+

Забравеното време

Христо Христов септември 2012 г.


„Здравейте, считано от понеделник 06.08.2012 г. до 20.08.2012 г. ще бъда извън офиса за картък отдих. При необходимост можете да се бръщате към моите колеги, които са в течение на всички мои проекти и ще Ви окажат необходимото съдействие.“ Ето с тези две изречения започна моята отпуска. За някои хора те са изпразнени от съдържание, но за офисния служител те отбелязват всяка година символичното начало на един по-различен начин на живот. Живот, лишен от ежедневната рутина на препядствията, които трябва да преодолява, за да заслужи месечното си възнаграждение. Последва последен клик с мишката върху правоъгълния бутон Shut down и всичко бе задгърба ми. Въпреки че с нескрит ентусиазъм очквах цяла седмица този момент, часовникът на бюрото ми вече отбелязваше час и половина след края на работния ден. Улисан в желанието си да подредя всичко така сякаш няма да ме има не две седмици, а с месеци, не бях усетил как се е изнизало времето. Закрачих бавно към изхода на сградата със задоволство от количеството работа, което бях отхвърлил, но и да си призная вече наистина имах нужда от почивка. Плановете ми бяха скромни и не включваха шумни забавления по заведенията на плажната ивица, нито пътешествия извън страната. Отивах на село. В комерсиалния град, изпълнен с бездушност, селото се бе превърнало в отдавна забравена дестинация за масовия гражданин. Поколението, което бе заменило коравите буци пръст за удобството на града, бе създало свое поколение, а то от своя страна се бе трансформирало в безлична маса, за която миналото не съществуваше - важно бе само настоящето и бъдещето. Крайната цел на пътуването ми бе северната ни граница река Дунав -селото на моята приятелка, с. Загражден. Отпуската й започна няколко дни преди моята и тя вече бе там.За мен посещението на това село щеше да бъде първото. Познавах родителите й, но с бабата и дядо й щях да се срещна за първи път, което допринасяше за адреналина на предстоящото преживяване. Вечерта ми премина в събиране на багаж и изключване на електро уреди, защото рано сутринта трябваше да тръгна. Знаейки, че ги очаква нещо интересно обаче очите ми до късно не се затвориха. Пътят до там ми отне почти четири часа. Въпреки че наближах 30-те, бях млад шофьор. Докато бях сам така и не намерих за необходимо да се сдобия с личен автомобил, а книжката ми се струваше безполезна без него. Сега вече нещата бяха узрели. На входа на селото през отворения ми прозорец в колата премина бяло-сивкав дим. Погледнах на ляво и видях запалено огнище в един от дворовете. Над горящите пламъци бе поставен голям казан, от който бълбукаше червена смес. Веднага познах вече изчезналата (за децата на иднустриалния) технология за правене на лютеница. Като малък си помням, че и в нашия селски двор възрастните ми родители приготвяха от същата вкусна смес. Нещо друго обаче привлече вниманието ми – ароматът на дима. Бе мек, топъл и някак си естествен. В града често можеш да се натъкнеш на гроящи предмети, запалени кофи за боклук и какви


ли не импровизирани огнища, но острият и кисел дим, идващ от изгаряща пластмаса или автомобилни гуми, моментално те сграбчва за гърлото, а лютият му мирис прогаря очите. Този дим на входа на селото не бе такъв. Вместо да те задушава в прегръдките си, той сякаш галеше сетивата и за секунди ме накара да си спомня за безгрижните детски лета, прекарани в сърцето на Златна добружа. Намерих лесно къщата и паркирах пред нея. Моторът загасна и аз отворих вратата на колата. Приятелката ми ме чакаше на портата, за да ме прегърне. Приятно. След няколко мига на прегръдки успя да се отдели от мен, а баща й ми подаде ръка: -

Добре дошъл. Как пътува? Беше ли натоварено много движениете? Само на магистралата, но всички отиваха към морето и насам нямаше почти никакво движение. – отговорих аз. Да, на сам не идват много, хайде да вземем багажа и влизай.

Взех на рамо големия си сак и всички тръгнахме към двора. Къщата бе обградена от зеленината. Почти по цялото протежение на входната пътека бяха разположени игъсти редове грозде. Пред тях покрай пътеката бяха насяти различни цветя. Пред самата къща стоеше чешма, на която майката на моята приятелка миеше чинии, а пред чешмата се извисяваше висока асма, под която бабата и дядото стояха на сенчестата маса. Щом ме видя майката спря водата и бързо избърса ръцете си, за да ме поздрави. Възрастните също очакваха моето пристигане и дядото веднага стана от масата и се запъти към мен с протегната ръка. Последва топло посрещане, след което нямаше време за почивки, а само да оставя сака си и да седна на масата, за да разказвам за себе си и за пътя. Времето сякаш спря, а часовете започнаха да се изнизват един след друг. От малки ни учеха, че на село утрините винаги са приветствани от раздиращият се рев на петлите. Мен обаче ме посрещна камбанен звън. Веднъж, два пъти, три.После отново и отново, и отново. Погледнах към прозореца, а той светеше. Леглото до мен бе празно. Протегнах се за часовника си – стрелките бяха се заковали на 7 и 15. Половин час преди рутинното ми делнично време за ставане. Въпреки пътя и дългото посрещане, очите ми бяха свежи. Облякох се. Погледанх отново часовника на ръката си и го свалих. Не бързах за никъде и нямах време, което да спазвам –не ми бе нужен. На вън ме посрещна приятелката ми. -

Защо си станал толкова рано, наспи се, нали си в отпуска? Не ми се спи вече. А ти защо си станала толкова рано? – попитах аз. Трябва да помогна на мама да обелим и проготвим доматите, за да ги направим в буркани. Баща ми е в горния край на двора. Оправя нещо по кошерите си. Ако искаш отиди да му помогнеш, докато ние оправим тук и направим закуската.

Закрачих нагоре по пътеката. Редовете с грозде, които ме бяха посрещнали, свършиха и градината продължаваше с няколко реда картофи, краставици, боб, зеле, чушки, лук и


какво ли още не. От другата страна на пътеката бе пълно с колчета домати. Те бяха наймногобройни в малкия селски двор. Веднага ми направи впечатление, че вискоте почти метър и половина растения бяха обсипани със зеленчуци. Измежду растенията обаче имаше и такива, които бяха на половина изсъхнали, а на някои плодовете се разваляха. -

Охо, наспали се? – приветливо ме посрещна бащата. Да. Тук бързо се наспива човек, а и камбаната ме събуди. Някой е починал, биеше на умряло. Не останаха вече хора в това село. Всички лека полека окапват. Защо се развалят доматите, от сушата ли? – попитах аз с интерес. Ами и от сушата, и от това, че презряват. Няма кой да ги обере. Тук всичко на мен разчита, а и моите години не са малко. Майка ми получи удар в началото на годината и едвам седвижи. Баща ми сега прекарва и той повече време покрай нея да й помага и останах сам. Кое по-напред да гледам: пчелите ли, двора ли, къщата ли и аз не знам вече. Иначе преди помагаха и двамата.

В работата ми постоянно ме е съпътствала икономическата максима за оптимално разпределение на ресурсите, за добро планиране на работата, на графика, на бюджета. Всичко до последно трябваше да се премисля, така че да не се пилеят излишни средства, време и труд. Именно това ме накара да се изненадам от липсата на време, водеща до развалящите се домати и пропиляването на плода. Мащабите на двора обаче не ми се струваха толкова големи. От единия край до другия да имаше 150 - 200 местра, а ширината около 50 м. -

Е, че колко е то да обереш едни домати? За час – два работа. – изказах своето наивно заключение.

Възрастния човек ме погледна и се усмихна. -

Така си мислиш. Като го гледаш може и малко да ти се струва, но започнеш ли да го работиш... Трябва всеки ден да минаваш и да обираш готовите домати. Те нямат срок и конкретно разпределение в кой ден кои ще станат. След това, трябва да ги направиш в буркани, за да ги запазиш за по-дълго и да имаш зимнина иначе след няколко дни се развалят. Те не са като купешките в града да стоят по седмица и повече. Дворът обаче не са само те. Ами краставиците, бобът. Те също са готови, трябва и те да се събират и правят. Лукът са го нападнали попови прасета и с тях се боря. Виждаш ли онази трева до теб? Миналата седмица цял ден скубах трева от двора и сега е поникнала отново навсекъде. Ако я оставя ще задуши всичко посято. А и пчелите си искат своето.

Не беше малко работата, която ми описа, но все ми се струваше, че целият този труд можеше да се оптимизира и олекоти.


-

-

Ами защо не засееш по-малко? Така или иначе част от продукцията ти се разваля. Не е ли по-добре да засееш половината на това и ще имаш достатъчно време да го обработваш, а натоварването ти ще бъде по-малко. – дадох своят професионален съвет, почиващ на икономическата логика, с която се сблъсквах в моето ежедневие в града. Не става то така тази работа. Борейки се със земята разбираш, че ден с ден не си приличат. Тук зависиш от онзи горе. Решили, ще те удави от жега или ще ти изпрати порои и ще умре почти всичко. Ето сега имам попови прасета и не мога да се оттърва вече колко месеца от тях. Изядоха картофите и лука. Всяка година реколтата е различна. Другата година може да бъде и на половина от тази, а може и по-зле. Затова когато сееш, го правиш така, че да си подготвен за най-лошото. Ако земята ни се разсърди и колкото и малко да ни даде, да може да ни стигне за зимата, а и на Вас да дадем нещо. Тук не е като в града. Няма всичко на магазина, каквото си направиш сам, това е. Ако пък годината е много плодородна дори плодът да изсъхне той отново ще отиде там откъдето е дошъл – в земята.

Погледнах отново към двора. Дори и след всичко, което ми каза, продължаваше да ми се струва малък. Мислих си: „Е за колко няма пък да стане. Ако се хвана само за час ще обера доматите. Още толкова да ми отнеме да ги измия и нарежа. След това ги слагам в бурканите и хоп, да се варят.“ -

Добре, дай да ти помогна сега. – решително заявих.

Въпреки енергичността на младостта ми, сметките, които си правих на ум не излязоха. Няколко дни работих редом до възрастния човек в градината. Работата не ми бе съвсем чужда. Като малък помагах на родителите ми в нашата, но да си призная не бе много. Бях само на няколко годинки и въпреки ентусиазмът ми те не ми даваха да прекалявам много. В последствие, когато поотраснах малко и вече можех сам да се справям, връзката ми със селото се прекъсна. Сега работата ми тук ме връщаше в онези безгрижни детски години, изпълнени с приключения и любопитство. Спомних си как се опитвах да обясня нещата, които не разбирах тогава с фантазията си. Днес познал вече света, тези детски разсъждения ме караха да се усмихвам. Така се изтъркулиха неусетно няколко дни. Преценката, формирана от града, се оказа безполезна тук. Бях свикнал да оразмерявам работата си в количестово. Конкретен брой изпълнени задачи, направени справки, подадени отчети, извършени изчисления. Така всеки месец отчитах на своя началник труда, койт съм положил за фирмата. Прибирах се вкъщи, удовлетворен от себе си, че днес съм отметнал толкова много задачи и докато очитеми не сезатваряха вечерта нареждах новите за следващия ден, търсих решения на поставените ми казуси, които трябваше да реша. Случвало се е понякога дори напрежението от тях да не ми дава покой по цели нощи.Градинският труд обаче ме накара да почувствам в това си ежедневие като в бездушен затвор. Поглеждайки се от страни


виждах, че животът ми в града ме бе превърнал в добре дресирано куче. Стоящо на пост до своя началник и винаги изпълняващо задачите му. А те бяха като хвърлени пръчки. Скачах и тичах след тях с все сила. Накрая винаги ги носих и махах доволно с опашка, изпълнен с гордост и удовлетворение, че този път съм надскочил себе си. Ако в града работното ми време рано или късно ме освобождаваше след 8 часа, тук на село трудът ме бе сграбчил до късно вечер. След като оставях на страна лопатата и се измивах, изтощеното ми тяло сядаше на масата. Жените поднасяха вечерята, а с бащата на приятелката ми си сипвахме по чаша ракия. Ръцете ми бяха в безтегловност от умора, а упоритото напрежение в слепоочието ми от напрегнатия делник липсваше. Съзнанието ми бе прочистено и необременено. Говорихме си до късно, за жиота преди, сега, смеехме се и планирахме задачите за следващия ден така, че всеки да знае отговорността си. След това си лягахме и още със затварянето на очите, клепачите ми ставаха безжизнени. Спях непробудно цяла нощ и посрещах утрото точно в 7 ч. Ни минута повече, ни по-малко. Тялото ми се съживяваше без дежурния часовник и изпълнено с енергия. Една от вечерите, докато се суетях около масата,нареждайки прибори, дочух глас от към портата. -

Ей, тука ли сте всички?

Погледът ми бе прикован в сух възрастен мъж. Брадата му бе набола от няколко дни. На главата си носеше протъркана зелена шапка, чийто цвят времето не бе пощадил. Косата му бе побеляла и стърчеше изпод шапката. Видът му излъчваше една особено чудатост, която не можех да определя в момента, но бе толкова магнетична, че ме гризеше от вътре въпроса на кого ми прилича този човек. Сигурен бях, че го виждам за първи път, но не и това излъчване. -

О, Мишо влизай. Защо си застанал пред тази порта като изпъден? – излезе от къщата бащата на приятелката ми. Откъде да знам дали ще искаш да ме пуснеш. – отвърна човекът и се изсмя.

Гласът му свистеше и ясно показваше, че годините тютюнев дим не бяха пощадили гласните му струни. Той се поздрави с домакина си и двамата се запътиха към масата и мен. -

Да те запозная сега. Това е Мишо, мой приятел. Жевее малко по-нататък. – представи го той.

След няколко минути вече всички бяхме се събрали около масата. Въпреки че слънцето почти се бе скрило, гроздовете над главитени не пропускаха последните последните му лъчи.


-

-

-

-

-

-

Днес разширих оранжерията. – каза Мишо. Тази година всичко изсъхна, ама есента ще стане идеално време. Лятото може и да не ядох краставици, но поне зимата ще ям. Кисели краставици нали? – попитах аз. Как кисели? Пресни. Кой ще си играе да ги прави при положение, че в оранжерията стават. Аз целогодишно имам краставици. Много ги обичам и само от тях садя в оранжерията. – на това изречение той се засмя сякаш бе казал шега. Е, как така стават в оранжерията през цялата година? Ами като паднат температурите? – с недоверие попитах аз. Те може и да паднат, ама моята оранжерия е специална. Покрил съм я с една мошама. То не е точно мошама, но като такова изглежда. Прозрачна е. От външната страна е гладка, а от вътре е грапава. Това е, за да може хем да пропуска светлината, хем да не дава на топлината от вътре да излиза. Не е като найлона или стъклото. Така без значение колко градуса е навън, вътре си държи температурата. В това нещо всичко можеш да сееш по всяко време. Е стига да има слънце. – тук той отново се засмя сам на себе си. - Бях я купил на времето от Съюза. (Тук явно имаше предвид времето преди демокрацията и промените, а Съюзът бе прозвището на днешна Русия.) Остави ти оранжерията. Я кажи как ти е гроздето. – насочи разговора в друга посока бащата на приятелката ми. -Моето виж как изсъхна. Тази година както е тръгнало, ако и петдесет литра вино направя ще съм доволен. Абе не е добре. Моето не изсъхна чак толкова, но много малко се роди. Друга година не можеш да видиш двора от грозде, тази на половин метър по един два грозда. То не беше слана, то не беше суша. И го пръсках и пак нищо. Аз изобщо не съм го и пръскал. То да взема един препарат 30 лева. За едно пръскане заминава, а трябва поне 3-4 пъти през годината да го мина. Е ти много се извхърляш с това пръскане. Аз с една бутилка цяла година изкарвам и ми остава. – похвали се Мишо. Е как така? - попитах аз не толкова като рабиращ разговора, колкото от любопитство. Моята пръскачка е специална. – отново гордо заяви Мишо. Сложил съм й дюза от двигателя на колата. – изсмя се отново той. -Нали беше дизел и сега като пръскам прави направо препарата на облак.

Тогава се сетих на кого ми приличаше образът му. Забелязвали ли сте как във всички приключенски филми и разкази, винаги има по един чаровно луд изобретател или учен. Той винаги си живее в свой собствен трудно разбираем свят, измисля странни машини и дава нестандартни идеи. Прибавя необходимата нотка хумор в историята и става любим герой, без който тя ще изглежда незавършена.


Всичко, което говореше, ми се струваше толкова интересно и някак си съвършено допълваше образа, който бе придобил в съзнанието ми. Той бе толкова силен и хармоничен, че инстиктът ми за самосъхранение веднага пробуди чувството на съмнение. В града бях свикнал с това всеки да прибавя по нещо от себе си към всяка история, която разказва. Да представя същността си пред непознатите не такава каквато е, а каквато иска да бъде в очите на другите. Това спускаше бариера пред моето доверие, защото като писател, срещнал на живо толкова интересен и силен образ, не исках да се разочаровам, изпаднал в заблуждението на своето желание да видя това, което ми се иска като затворя очите си за реалността. След като няколко чаши ракия прогориха рърлата ни, спомените за отминалото време нахлуха на масата. -

-

-

-

-

Преди Мишо е бил хладилен техник. Отговаряше за сервиза на хладилна техника за цяла северна България. – разказа бащата на прятелката ми. Тогава бяха други времена. – каза Мишо. Партията като каже и изпълняваш. „Партио любима щом си решила, не си сгрешила.“ – последва отното смях. Работиш там и утре ти казват, че трябва да отидеш да живееш в друг град, стваш и тръгваш без да задаваш въпроси. Няма ама аз не искам. Но пък имаше пари тогава. – допълни възрастният. Да така е. – съгласи се Мишо. Това не можеш да го отречеш. Заплатите си бяха заплати. Е за онова време де. Не бяха милиони като днес, но бяха достатъчни за всичко, което ти трябва. Вярно нямаше и толкова неща като днес по магазините, но хората имаха пари. А сега гледай какво стана. По магазините има всичко, а хората нямат пари за нищо да си купят. Толкова години ни караха да спазваме реда, а тези, които не го спазваха накрая доведоха демокрацията и се напълниха с пари. И пак не го спазват реда. Хората обедняха. Тук селото беше пълно с хора и всеки си имаше работа, сега няма никой. Заминаха за града и извън страната, за да търсят работа. Не знам за Вас младите какво бъдеще ще има. Ние живяхме в години когато нямаше право на избор, но пък ти се поднасяше приличен живот. Днес имате много възможности за избор, но този свят не отива на добре. Ето даже демокрацията настъпи дори и в кошерите на пчелите. При тях е най-върлият „комунистически строй“. Всяка си знае маястото и си изпълнява задълженията. Не го ли прави другите я убиват. И при тях обаче настъпват промените. Тази година 5 кошера ми отлетяха без никаква причина. Е как така? – зачудих се аз. Това е някакво явление от няколко години. По всички краища на земята пчелни семейства напускат кошерите и повече не се връщат. Никой не може да определи


-

-

-

-

защо се случва това, но ако това продължи светът ще загине. Докато събират нектар, пчелите спомагат за опрашването на растенията. Когато спрат да го правят, растенията ще изчезнат. Хубав ли е медът тук? Какъв е? – полюбопитствах аз. О за нашето село медът беше чисто злато. Дунава си има свой специален микро климат и около него растат много разнообразни растителни видове, за това и медът, който се получава е букет. Събира в себе си нектарът на всички цветя и растения. Някои от тях се срещат единствено около Дунава. Освен, че е вкусен е и полезен за здравето. Окрепва организма и те прави силен. Тук в село всички ядем по една лъжица мед на ден. Така е останало още от едно време. Вярва се, че именно заради медът в наше село хората живеят много по-дълго. Не знам дали е така, не съм сравнявал с всички останали градове и села в страната, но повечето живеят над 90 г. Еха! - възхитих се аз. А защо не произвеждате и да го продавате? Така хем ще спечелите, а и ще има работа. – икономическата мисъл в мен веднага проговори. Произвеждаше се. Преди комунизмът това е било основния поминък на почти цялото село. Баща ми ми е разказвал, че са идвали чужденци от всички краища на света само и само да си вземат от нашия мед. След това всички трябваше да работим за „партията“. Тя изкупуваше меда. Нямаше право да се пазариш за цената. Колкото кажат, толкова. Парите, които получавахме все пак не бяха малко за онова време. Сега дойде демокрацията и се появиха прекупвачите. Те унищожиха всичко. Как така? Ти за колко пари купуваш меда в магазина в града? Ами зависи. По пазарите съм го срещал на 8-10 лв. за буркан. Иначе този, който е по магазинните е по-скъп. Но не майточно чист мед, а е с някакви други примеси и есенции. Да, а от нас производителите, прекупвачите го взимат на 3,5 – 4 лева за килограм. Ти за тези пари не можеш да си покриеш само разходите, които имаш за поддръжка на кошерите през годината, да не говорим да остане нещо за теб. Прекупвачите искат от нашия труд да спечелят повече и от самите нас. Ами нали освен моя мед, той ще продаде и този на съседа и на още други хора. И какво става на края, той печели повече от всички производите взети заедно, а не е положил никакви усилия да го произведе. А като сложим и че някой го разреждат, за да получат по-голямо количество. Именно това, че те крадат от нашия труд и не ни дават почти нищо накара много от хората в село да спрат да се занимават с пчеларство. В града намират по-по проста работа и печелят повече. Ето за това в града ядете мед само по етикет. На вкус и мирис са го направили да прилича, но каквато и есенция да използваш не можеш да замениш сокът от природата.


-

-

А, я кажете има ли риба по Дунава. Да ида до града и да си заверя билета. - реших да насоча разговора в друга посока. Няма нищо. – веднага ми отговори стопанинът. Идват и я бият с ток. Защо ти е този билет? То от тези бркониери за цяла година не можеш да наловиш риба, колкото да си платиш билета. Преди беше пълно с каквто се сетиш. Сега някое малко рибе ако хванеш се радваш. Нищо аз не съм толкова за рибата, а за усещането. Никога не съм ловил риба до сега на Дунав. Какви такъми ще ми трябват? Нямаш проблеми за това. – намесисе Мишо. Ще дойдеш до нас и ще ти покажа какво трябва.

Разговорът вечерта продължи, подскачащ от тема в тема. От спомен в спомен и поучителни истории за нас – младите. Мишо не спираше да разказва за своите малки изобретения и да се смее след всяко свое изречение. Времето се изниза неусетно до следващия ден. Обедите на село бяха време за почивка. Никой не смееше да излиза в градината до следобяд, защото парещите лъчи на лятното слънце не само прогаряха кожата, но и застрашаваха здравето на всеки дръзнал да се опълчи срещу тях. По това време селото сякаш опустяваше. Всеки се залавяше да свърши къщна работа или лягаше тялото му да отпочине, защото знаеше, че след това работата ще продължи до късно. -Ще дойдеш ли с мен? – обърна се към мен стопанина след като обедната маса бе вдигната. - Къде? – попитах аз. - Трябва да вземем сирене. Ако искаш ела и ще ти покажа селото. Бяха изминали вече няколко дни от както бях пристигнал, а не бях излизал от двора на къщата. Въпреки че се чувствах добре на прохладната сянка у мен се надигна любопитството какво ли се крие зад портата. Вечерите,когато всички бяхме събрани около масата бях чул някои истории за младите години на селото, които бяха провокирали интереса ми. Ето защо парещото обедно слънце не успя да надвие моето любопитство. Още с отварянето на портата погледът ми бе посрещнат от високи дървета простиращи се успоредно на къщата. Гъсто обсипаните им с листа корони хвърляха дебела сянка, от която се носеше прохлада. Земята под тях бе завзета от храсти и бурени. Под тревата проблясванаха бетонни основи на ограда, а посредата се издигаха няколко железни пръта. -

Това някакъв канал на селото ли е? – попитах аз. Не. Това е парка на селото. Поне преди беше. – поправи се той. Сега е обрасъл от всякъде, няма пари да го поддържат. Така поне казва кмета. Преди тук се събихаме като малки. Виждаш ли онези железа, които стърчат? Това е беседката. Там правихме вечеринките. От страни имаше като онези плетове деги дават по


телевизията. Които са като животни. Като бяхме малки един от село, Бог да го прости той почина вече, беше взел лозарските ножици на баща си беше оформил от тази страна един заек от плета. С уши, с опашка ... Абе всичко си му беше направил. Цялото село тогава минаваше и се забавляваше с този заек. И ние да си имаме като по телевизора. Но постепено всичко западна. Сега тези храсталаци са пълни със змии. Крачихме бавно. Докато ми обясняваше всичко това въображението рисуваше в съзнанието ми онези картини и само можех да си предсавям колко интересни спомени е създало това малко късче земя. Дърветата свършиха, но бурените не. Само на няколко метра след парка се издигаше голяма 3 етажна сграда. Въпреки че беше заградена отвсякъде с тухлена ограда, бурените и тревата я бяха превзели, а тухлите се разпадаха. Следи от червения цвят на сградата можеха да се видят от многото люспи по стените й. Стъклата на прозорците липсваха на почти навсякъде, а там където ги имаше бяха счупени. Бурените и тревата почти бяха погълнали първия етаж. -

А какво е имало тук? – попитах аз? Това беше училището. Така ли? – възкликнах аз с очудване. То е доста голямо.

Наистина сградата напомняше по размер моето собсвено училище в града, в който бях израстнал. А в града винаги е имало повече деца, отколкото по селата. -

Ами селото бе много голямо. Освен това деца имаше и от съседните села, които идваха да учат тук. Имаше поне по 15 деца във всеки клас. Имахме, кабинет по пеене с пияно, физкултурен салон, лекарски и зъболекарски кабинети. Зад сградата има и футболен стадион. Голям като истинските. Абе всичко, както си му е реда. Сега вече не остана кой да ходи на училище и преди 20 години затвориха училището. Децата ги пращат в града да учат. Който има деца де, другите просто отидоха в града и там си живеят. Всичко се разграби. И сега още разбиват врата и влизат да крадат. Взимат чиновете, за да ги горят през зимата.

Погледнах тъжно пустеещата сграда. Лекият летен ветрец посвирваше между счупените прозорци на сградата. Пред нея в тревата стоеше последният й ученик. Ниско кафеникаво магаре, което жадно късаше сочна трева. Годините му не бяха малко. Преклонната му възраст си личеше от далеч по прошарената козина. Къщата не бе далеч от центъра на селото и бързо се озовахме на него. От лявата ни страна бе разположена голяма едноетажна сграда, която си личеше, че не бе поддържана от години. През спластения прах, обгърнал прозорците се прокрадваха силуетите на маси и столове. „Местният Хоремаг“ веднага си помислих аз. (Нали знаете онова място, в което влизат хора, а излизат магарета.)Всяко българско село, в което съм бил някога през живота си има такава сграда. Кръчмата, която е събирала всички. В тази сграда винаги са


се решавали най-важните въпроси на селото. Пред сградата имаше малко площадче с поддържана зелена градинка. В края му бе разположен пясъчник с лъскави детски катерушки. -

-

Виждаш ли? – посочи ми ги той. Преди нямаше ни една катерушка в селото, а бе пълно с деца, сега имаме чисто нови катерушки, а няма кой да си играе на тях. Единствено през лятото, който е от село и живее в града изпраща децата при бабите и дядовците и тогава се посъбират малко. На този площад и главната улица преди бе пълно с хора. Помня моите родители как вече като се върнат от нивата, се измиваха, обличаха си новите дрехи и излизаха на „движение“. На „движение“? – повторих неразбиращо. На разходка, - поясни ми той. Така се казваше тогава – да излезеш на „движение“. Тук не можеше вечер да се ми��е от хора. Цялото село излизаше.

На другата страна на улицата имаше малка невзрачна къща на стената, на която стоеше голям избелял от времето надпис „Магазин“. Ние обаче продължихме напред. -

Този магазин не е ли за хранителни стоки? – попиитах аз. Да. Той е за всичко общо взето. В селото има два магазина, в които има всичко. Тук няма такива отделни магазини, както в града. Аха, значи ще вземем сирене от другия. – заключих на глас. Не, няма да го взимаме от магазина. Ще отидем до една жена. Тя го прави сама. Има една крава и продава от време на време по някой друг килограм на хората. Първо обаче ще се отбием тук.

Той се спря пред оградата на една къща, а от другата страна в двора се чу кучешки лай. -

Тук живее Мишо. Ще спрем за малко при него да ти обясни какви такъми ти трябват.

Вместо да извика, както негласно бе прието, преди да се прекрачи прага на всяка селска къща, той натисна копчето на мраморно бял звънец. Кучето не спираше да лае. След малко Мишо се появи и отвори портата. -

О как сте? Влизайте, влизайте.

Подкани ни той. -

Ние идваме само за малко. Да кажеш какви такъми ще му трябват на момчето за риба на Дунава. – поясни моят водач. Абе няма проблеми, влизайте сега. Не, не, няма давлизаме. Само за малко, че сме тръгнали за сирене. – опитваше се да поуспокои ентусиазма му той, но все пак вървяхме към двора.


-

Влизай тука сега като ти казвам. Няма на улицата да се разправяме, я. – продължи настоятелно и ние не можехме да откажем.

Къщата му бе странна и чудата също като него самия. Да си призная до последно не посмях да повярвам напълно на историите му за всички измайсторени от него машини, машинки и приспособления. Това, което ме посрещна зад портата обаче отскубна напрягащото чувство на съмнение, което витаеше в мен и някак си вътрешно се почувствах спокоен. На широка маса в двора бяха разхвърляни болчета, гайки, пружинки, отверки и какви ли не инструменти и машинки. Сред тях веднага разпознах два карборатора от мотор Балканче. Още като ученик с мои приятели майсторяхме такъв мотор и часовете прекарани в ремонти по него изплуваха в съзнанието ми. Селският двор бе подреден на различни бесетки с циментови пътчета между тях. Къщата от своя страна бе също толкова разхвърлена колкото и масата, която ме посрещна. Покани ни в една стая, която трудно можеше да разбере човек дали бе днвена, спалня, работилница или стая за гости. В единия край бяха разположени две единични легла като върху едното имаше смачкано одеало, сякаш някой е лежал на него. Пред тях стоеша маса, върху която бе разположен странен електро мотор, кутия с отверки и пепелник пълен с фасове. Срещу нея работеше стар телевизор, върху който гордо се разчиташе надписа „Велико Търново“. -

-

Влизайте, влизайте. Аз оправях тук мотора на пералнята. Нещо... какво й стана ... изведнъж спря, както си работеше. Още го мъча, ама ще му видя сметката аз. Чакайте да пием по бира докато си говорим. – Мишо ни остави за малко и започна да носи чаши на масата. Ние дойдохме, за да кажеш на момчето какви такъми да си вземе сега като отива до града. Ти нали си по-печен рибар. Да, да веднага. Наздраве!

Надигна без да сяда чашата и отново изчезна в другата стая. След малко се върна с куп въдици в ръцете. Бяха толкова много, че неможех да ги преброя. Остави ги на маста и започна да обяснява. -

-

Ето тази е немска. Купих я като бях в Съюза. Вече 30 години няма грешка. А тази ми я донесе един приятел от Америка. По онова време да идеш там си беше почти невъзможно. – засмя се той. Аз обаче нали имах хора навсякъде и намерих долари, да му дам да ми я купи. Но това са скъпи въдици. Имам ги още от онова време и не са мръднали. Днес по магазините само боклуци продават. Вземеш го и то ти се счупило в ръцете. Аз въдица си имам. Не съм ловил риба на река обаче и не знам какви такъми ми трябват за дъно или за плувка. – конкретизирах целта на посещението ни. О, плувка. – възкликна той и отново потъна в стаите на къщата.


-

Ето сега, аз имам всякакви плувки. – заяви гордо след като донесе със себе си 3 дървени кутии.

В тях наистина бе пълно с всякакви размери и големини плувки. -

Плувките аз си ги правя сам. Не купувам от магазина. За какво ми е? А така си знам.

След още няколко мои въпроса масата вече преливаше от най-различни рибарски приспособления. Наистина не останахме дълго. Една цигара време и малко. -

Не се притеснявай за такъми. Няма да купуваш нищо. Ти само си поднови билета и отиваме за риба. Въдици, такъми ... имам всичко.Каквото трябва ще ти дам. – с тези думи Мишо ни изпрати и ние продължихме пътя си.

Останах изненадан от думите му. Виждах възрастния човек за втори път, а той бе готов да сподели с мен своята собственост. В града почти никога няма да чуеш някой, било то и познат, да изрече думите „ще ти дам“, когато имаш нужда от нещо. „Ще ти продам“, да, но не и „ще ти дам“. В града максимата „няма безплатен обяд“ се бе сраснала с ежедневието на хората и някак си бе неестествено някой да я произнася. Толкова неестествено, че ако я чуеш то явно нещо не е наред.Автоматично заключваш, че човекът срещу теб не ти мисли доброто и иска да те измами. Времето прекарано тук обаче ме караше да вярвам на думите му. Дори се почуваствах гузен, че през главата ми се прокрадна мисълта за измама. Хората тук нямаха много, но бяха готови да го споделят с другите без да искат нищо в замяна. Годините ги бяха накарали да си вярват един на друг, че при нужда ще си помогнат. Малко след къщата завихме по една тясна пътечка. Асвалт по нея вече почти не личеше, че е имало някога. Вдигайки глава виждах как тя свършва в самия Дунав. Вървяхме бавно. Въпреки парещите лъчи на слънцето не бързахме. От двете страни на пътя вече няше къщи, а зелени поля. Покрай тях високи дървета опасваха поясите на селските ниви разстилащи се по протежението на реката. Накрая стигнахме и до нея. Дърветата я обграждаха. Мекият и топъл вятър, който се разливаше по лицата ни се смени с прохладен бриз. Никога до тогава не бях виждал Дунава. Другият бряг ми се струваше измамно близо. Сякаш само две дължини плуване ни деляха от Румъния. Сушата не бе пощадила дори и тази река. Брегът свършваше далеч от водата, а показалото се на повърхността дъно бе обсипано с песъчлива кал и корени на дървета и храсти. -

Рибата също си отиде. В тези жеги тя обича да стои на прохладно на дъното, но водата се стопли. Виж го, някога величествения Дунав сега изглежда като локва. Когато бях малък реката стигаше чак ей до там. – той се обърна с гръб към реката и ми посочи едно възвишение в нивита, покрай което бяхме минали. Тук, на това място преди години искаха да правят мост. Щеше да е вторият. Щеше да има


търговия с Румъния. Там зад онези храсти е Корабия. Голям град. Селото щеше да стане град,но времената се промениха и хората се смениха. Малко по малко с надеждите за моста и храта си отидоха. Взирах се как слънчевите лъчи се давеха в лакатушещите се вълни на реката. За тези няколко дни прекарани там не бях спрял и за секунда да се удивлявам на съвършената хармония, с която хората от селото живееха с природата. За тях не надмощието един върху друг бе водещото, а битката с природата. Бориха се всеки ден с нея. За тях натрупаното богатство не се измерваше в пари, а в това да изживеят хубави моменти в живота си, за които един ден да си споменят и да разказват.Не търсиха начин да решат глобалните проблеми на света, защото техните им бяха достатъчни. Вярваха някак отвътре, че никога няма еднозначно решение на всичко лошо и затова не го и търсиха. Всеки помагаше на другите, а не ги оставяше в стремежа си да изпъкне пред тях.Не забравяха миналото, приемаха настоящето и се страхувахаот бъдещето, към което ги водеше съвременното общество. В този миг виждах как в просто устроения и обикновен живот на тези забравени от съвременното общество хора, има много повече стойност, отколкото във фалшиво създадените потребности да бъдеш добре обучено куче, изпълняващо номера, за да си набави изкуствена генномодифицирана храна от добре украсени хамбари, да носи дрехи, които някой друг определя за хубави, да посещава заведения, които някой друг смята за хубави. Да преследва цели, които няма как да постигне, но очакването да придава някакво голямо значение на затворената измислена реалност, в която живее. Да заспива вечер с проблемите на света (въпреки че няма как да ги реши) само и само, за да бъде част от него.Заставайки тук, на брега на реката, сякаш оковите на съвремието ни, изградени от измамното надмощие над природата и фалшивите потребности, се чупеха и потъваха в тъмната зелена вода.


Забравеното време