Последният разказ

Последният разказ

2013 г. Христо Христов

-

Ей тъпанар, гледай къде караш! – извика едър мустакат мъж, който едвам бе успял да притича през пешеходната пътека. Едър не бе точното определение за него, но от учтивост да не бъде нарече дебел, всички така се изразяваха. Усилията, които му бе коствало да раздвижи мигновено наднормените си телеса, бяха избили в пот по цялото му тяло. – Мислиш се за велик зад волана ли? Я, слез да те видим, отворко. – продължи да вика след син автомобил, който профуча покрай него с доста висока за града скорост, като бе на косъм да превърне дебелия мъж в размазан на улицата пудинг.

Слънцето бе преминало вече зад короните на високите тополи и сянката им спускаше прохлада на градския парк. Улицата пред него бе пълна с жужащи автомобили. Движението бе натоварено, а виковете на едрия мъж само допълваха витаещото във въздуха напрежение. Тази улица някак си разделяше малкия град на две части. Едната на нервното и забързано ежедневие, а другата на отпускащото спокойствие. Сякаш две паралелни вселени съжителстваха в хармония, разделяни от тази малка улица. Очите на Ралфи играеха от място на място. Той бе седнал на третата пейка от началото на входа на парка. Обичаше тази пейка, защото тя му позволяваше, да не изпуска от погледа си случващото се на улицата, а и зад нея, и това в парка. Изборът му на точно третата пейка бе свързан с това, че смяташе числото три за късметлийско. Не бе суеверен, но имаше няколко такива малки неща, които спазваше сам за себе си. За него именно тази пейка бе границата, на която можеше да усети едновременно напрежението и спокойствието. Първата пейка бе прекалено близо до улицата, като се криеше само зад един жив плет и имаш чувството, че си седнал буквално по средата на напрегнатата улица. На втората пейка вече се усещаше спокойствието на зеленината, но шумът от свиркащите автомобили и ядосаните им минувачи не даваше възможност да се усети изцяло обликът на парка. Ето защо третата пейка се оказа най-добрата за Ралфи. След нея вече ревът на автомобилите заглъхваше. Очите на Ралфи се бяха вторачили в едрия мустакат мъж и случката, на която бяха станали свидетели. През главата му профучаха следните думи.„Хм, дебел мъж премазан от автомобил. И какво от това. Нищо интересно, малко кръв, малко вътрешности. Кой изобщо го вълнува. На когото му се чете за нещо подобно просто ще си купи вестник и готово. Пълно е с премазани, убити и изнасилени. Даже и със снимки“. След това погледът му се измести. Паркът започваше с дълга алея с пейки от двете страни. Между тях се простираше градина с цветя, които обсипваха в цветове погледа на минувачите. От всички страни паркът бе обграден от високи тополи, които създаваха впечатлението, че напускаш града и се пренасяш някъде другаде. Ей така, просто сякаш влизаш от една стая в друга и затваряш след себе си вратата. Алеята също бе обградена от жив плет, от който млади ентусиасти бяха изваяли различни фигури. Имаше голяма амфора, мечка, бухал, слон и дори куче. Рано сутрин, когато имаше мъгла тези фигури сякаш

оживяваха. Мъглата разстилаше бялата си пелерина по градината и прекъсваше видимата им връзка със земята,a тишината и въображението на посетителите вдъхваха живот на илюзията. Огромната мечка нападна очите на Ралфи. Той се взираше в продължение на няколко минути в нея. „Не! Какво, фигурите от живите плетове оживяват през нощта и преследват посетителите. Не, не, не. Звучи глупаво. Всъщност не просто глупаво, а банално. На кого ли би му харесал подобен разказ? С подобна история не можеш да накараш дори и пет годишно хлапе да се подмокри, а какво остава за някой друг. Не!“. Отсече на ум той и очите му отново поеха на поход. В дъното на алеята се виждаше голяма чешма. Никой не можеше да определи точно дали е била тук преди парка, или е била поставена в последствие. Основите на самия парк са били положени преди повече от 120 години и от тогава не е останал никой жив спомен за първоначалния облик на това малко парче кислород в града. Чешмата бе висока почти 2 метра, а водата течеше от четирите й страни. Камъните, от които бе изградена бяха бели и заоблени от всички страни. Те нямаха определен цвят, а сякаш бяха създадени от хиляди песъчинки и издялани от морските вълни. В ниската й част чешмата бе обсипана с драсканици на стотици деца, които през годините са решили да оставят своя отпечатък във времето на нея. Ралфи не правеше изключение. Може би нямаше човек, когото познава, който да не е драснал поне няколко завъртулки или да е написал остроумна мъдрост, струваща му се в онзи момент като нещо, което трябва да бъде съхранено за идните поколения.Нагоре тя се разгръщаше като разцъфнало цвете, което посреща слънчевите лъщи и събира от утринната роса. Сякаш водата не извираше от недрата на земята, а идваше направо от небето. „Чешмата на тайните“ - помисли си Ралфи и продължи - „Чешма, която пази зловещата тайна на парка. През деня е обикновена чешма, на която всички се радват и от която отпиват жадно, а вечер е част от окултно гробище. Разположена е така, че при пълнолуние светлината на луната я облива цялата и тя започва да свети в искрящо зелен цвят. Сякаш е коледна елха. Четирите места, от които извираше водата от нея, се изпълваха от снопове бяла светлина, която осветяваше пейките, а отражението й в тях образуваше кръг около нея. В чешмата се събират духовете на предците ни построили този парк. Всяка вечер при пълнолуние те излизат и убиват някой случаен посетител на парка.“ На лицето на Ралфи бе започнала да се прокрадва усмивка на задоволство. Изведнъж лицето му отново се вкамени. „Е, и за какво ще ги убиват? Няма смисъл. Интересно е като идея, но всяка идея лишена от смисъл, колкото и добре да бъде описана си остава ... безсмислена. Не, не, не.“ Веждите на момчето се набръчкаха отново, а погледът му се изпразни. Ралфи бе на 23 години. От далеч си личеше свободолюбивия нрав на гъстата му черна коса. Няколко кичури със собствено мнение стърчаха по главата му, а реещият се поглед допълваше вида на недоспал си младеж, който току що е бил насила изритан от майка си от леглото. Носеше къси дънкови панталони до под коляното, които бяха леко изсухлени. Също като на тийнейджърите, които се криеха в междучасието в храстите, за да поемат белите им дробове първите глътки цигарен дим. От протритите гуменки му стърчеше единия пръст. Единствено

младоликите скули на лицето му позволяваха на полицаите да го разпознаят като младеж бунтар, смятащ, че по този начин изразява свободната си воля, а не като бездомен скитник, който трябва да бъде прибран в приют. До дясната му ръка на пейката стоеше малко джобно тефтерче със стърчаща от него химикалка. Страниците му бяха почти изписани, а времето бе заличило надписа на корицата му. Ралфи бе писател. Поне смяташе себе си за такъв. Пишеше кратки страховити разкази. В тях той преплиташе ужаса и смъртта, като напояваше всеки свой разказ обилно с кръв. Темата за ужаса и всяването на страх у читателя му се струваше някак си мъжествена. Не харесваше онези лигави разказчета за любовта или за живота. За него те бяха просто като много събрани думи на едно място. Безсмислена загуба на време да ги прочете човек. А и какво ти остава след тях? Какво научаваш? Четеш за измисления живот на някого. Голяма работа. „Та хората ако искаха да научат за живота на някого, ами просто да се погледнат в огледалото и да видят своя.“ Това бе неговото отношение към всички други жанрове. Фантастични разкази – куп глупости, които хем са безинтересни, хем показват развинтено въображение. Приключенски разкази – истории за деца. „Само ужасът те кара да изпитваш чувства от думите. Кара те да те побият тръпки. Да се напикаеш в леглото, защото те е страх да прекосиш тъмната стая нощем, за да отидеш до тоалетната. Зловещият спомен за яростно разчленено тяло да се загнезди в съзнанието ти и да прекара там от тийнейджърските ти години до дълбоки старини.“ Като малък не смееше да покаже на някого свой разказ, защото го беше страх какво ли ще си помислят за него хората. Как ли ще го погледнат след като го прочетат. Дали няма да го възприемат като садист, умствено изостанал или малък психопат? Ръката на нормално момче не би написала подобни истории. Дори не му се струваше нормално те да минават през съзнанието му. Като тийнейджър ги показваше на свои приятели. Някои му се възхищаваха и го насърчаваха, а други просто повече никога не му се обаждаха и започваха да странят от него. Сега след като завърши гимназия, разказите му останаха единствения шанс да се измъкне от малкия град, който го задушаваше с монотонното си еднообразие. Ужасът бе билетът му към истинския живот, който заслужава. Въпреки неугледното си облекло Ралфи обичаше известността и уважението. Мечтаеше си да стане прочут писател и навсякъде, където мине, хората да шушукат: „Вижте, вижте, това е Ралф. Онзи на когото чета всички книги. Той е страхотен.“ Да крачи с високо изправена глава по улицата, малки групички момичета да го заглеждат, а когато той ги удостои с внимание, да свалят вежливо погледи към земята и да го поглежда засрамено изпод вежди. Книгите щяха да му донесат скромно състояние. Не голямо, но достатъчно, за да може да влезе в някой ресторант, да заговори красиво момиче и в края на вечерта да купи ресторанта за нея. Ралфи често си се представяше успял писател. Тази мечта запълваше почти цялото му свободно време и нощите, в които не можеше да заспи. Представяше си какъв ще бъде животът му без лишения, с уважение и възхита у всеки към него. Именно тези моменти сякаш презареждаха батериите му и даваха нови сили да продължи да преследва тяхното осъществяване. Ралфи не успя да стане студент след гимназията. Провали се на всички изпити и се наложи да си потърси работа. Всичките му приятели вкупом излетяха от града в различни университети. Той се бе заканил, че следващата година отново ще кандидатства и този път ще потегли и той по своя път,

но колкото и клиширано да звучеше, животът го завъртя. Намери си работа и нови приятели. Бе нощен пазач в една от фабриките в града. Заплащането не бе високо, но пък целият му ден бе свободен и само за него, а и живееше при родителите си и заплатата си харчеше само за себе си. Ралфи разпери ръце на пейката и погледна към небето. За писателския му инстинкт то бе също толкова магнетично и изпълнено с въображение и идеи колкото и мрака. След хиляди думи на белия лист, той смяташе, че може би няма нищо по-ужасяващо за човек от това той и неговото въображение да бъдат затворени в тъмна стая. Тогава всички кошмари оживяваха. Чудовищата изскачаха от стените, проблясъците в очите от прекомерния мрак се превръщаха в размахвани ножове, а кръвта се лееше в тъмното. Небето имаше своя магнетизъм. То придаваше необходимият нюанс на всяка ситуация. Веднъж бе изпълнено с кърваво червени облаци от залязващото слънце. Друг път задаващата се свирепа буря поглъщаше в своя мрак всичко и те караше да настръхнеш от ужас за предстоящото. Облаците днес бяха снежно бели. Разстилаха се на няколко нива и това създаваше триизмерна проекция на един паралелен свят. Лъчите на слънцето се подаваха из зад един голям облак и придаваха усещането, че нещо се случва на него. Нещо далеч от земните погледи. Очите на Ралфи се взираха все по-силно нагоре сякаш всеки момент ще прескочат тази гравитационна преграда. Усмивката на лицето му отново започна да се прокрадва. „Неее“ профуча като стрела през главата му. Силите на въображението му не достигнаха, за да се изкачи на онзи тайнствен втори етаж и то полетя надолу с все сила към пейката. Въпреки че творчеството на Ралфи не успя да излезе от границите на градските книжарници, той все пак не бе останал като онези десетки (, а може би и хиляди) наричащи себе си творци, на които все нещо не им бе достигнало, за да се реализират. Онези, които винаги имаха готов отговор, за това кой и как им е попречил да станат велики. „Какъв е този писател? Та това книга ли е? Аз сто пъти по-добри неща мога да напиша ама нямах време. Нали някой трябва да работи.“, възкликваха често те. Друго не по – рядко срещано възклицание бе „Аз съм написал страхотни разкази, но не искам да ги издавам. Пазя си ги за мен. Е, иначе ако ги издам, ще засенча всички, но аз не искам.“. Ралфи не бе от този тип. Той се бореше. Въпреки че всички, които се занимаваха с издаване на книги в града му бяха отказали (някои дори по няколко пъти) той не спря и за миг. Всеки нов разказ го носеше под мишница, за да им го покаже. Така един ден Роджър Полсън реши да ощастливи младото момче. Направи го не толкова от добри чувства, колкото просто, за да спре да го вижда толкова често. „Червен сняг“ така кръстиха първата книга на Ралфи. Тя съдържаше дванадесет смразяващо шокиращи разказа. Роджър не харесваше насилието и ужасът в тях, но реши да експериментира с нестандартен ход. Книгите за самопознание и самообучение вече изчерпваха читателите си. Хората бяха спрели да се вълнуват от това как да контролират шефа си или как да разпознават кога човека пред тях ги лъже. Десетките подобни книги преповтарящи съдържанието си станаха просто безинтересни. Сапунките имаха своята твърда женска аудитория, но за малката издателска къща на Роджър бе почти невъзможно да се пребори с големите и добре подплатени в бранша конкуренти, които можеха да си позволят да платят хиляди за реклама на своите автори. Той

много добре разбираше, че в комерсиалното общество, в което живееха днес, не толкова стойността на написаното, от колкото рекламата продават. Разказите на Ралфи не пожънаха успеха, който авторът им очакваше, но все пак успяха да спечелят вниманието на малка група тийнейджъри. Продажбите бяха толкова минимални, че за Ралфи остана само славата, а Роджър едвам успя да възвърне инвестицията си в творчеството на младежа. Малката група от почитатели на страховитите истории на Ралфи се разрасна. Тенденциите в читателските предпочитания започнаха цялостно да се изместват и да търсят теми, които до този момент оставаха табу за тях или съзнателно бяха игнорирани. Именно това накара Роджър да поеме нов риск и да издаде втора книга с разкази на младежа. Вълнението на Ралфи от възможността да влезе в книжарница и да види своето име изписано на твърдите корици зад витрината, бе достатъчно силно, за да не кара новака писател да търси материални стимули, за да твори. Харесваше му чувството, че е направил нещо повече от другите... че вече е някой. Това го въодушеви да продължи, а разказите му ставаха все по настървено страховити. Втората книга имаше своя малък успех. Ралфи дори успя да спечели скромна сума, с която си купи велосипед, за да ходи на работа. За съжаление, колкото и да се стараеше Роджър, нямаше как двамата с момчето да припечелят в малкия град. Публиката бе малобройна, което свиваше продажбите. Това подтикна издателят да се обърне към свой стар съученик от университета, който имаше издателска къща в столицата. Той издаваше само няколко автора, но с добрите си контакти успяваше да им осигури места в книжарници в цялата страна. Конкуренцията бе убийствена и без правилните контакти, нямаше значение колко интересно и увлекателно пишеш. И най-големият некадърник можеше да бъде направен велик писател, а дори и най-гениалният творец можеше да бъде подминат и стъпкан. Ето защо неговият приятел бе единствения шанс за успех както на момчето, така и на него като издател.

-

Да Хари, залагам си главата, момчето ще бъде следващия хит. От историите му няма да спиш със седмици. Хайде ела, за да оцениш на място третата му книга с разкази. Ще се запознаеш с него, ще си поговорите. Нали получи първите му две книги, които ти изпратих?

Опитваше се Роджър да убеди своя приятел по телефона. Ралфи стоеше на удобния стол зад бюрото и не смееше да издаде и най-малкия звук, за да не провали усилията на Роджър. Найнакрая той успя. Убеди старата си дружка да дойде и да прочете лично третата му книга. Ралфи се вълнуваше, защото знаеше, че ако новите му разкази се харесат щеше да яхне жребеца на славата и да препуска по пътеката на успеха. Този Хари щеше да му уреди място във всяка книжарница в страната, да го представи на пресата, да го заведе в най-гледаните телевизионни предавания. Тогава хората щяха да знаят кой е. Щеше да може да разкаже своята история и мечтите му да се осъществят. До срещата с Хари оставаха броени часове. Рано сутринта на следващия ден Ралфи трябваше да представи ръкописа на новия си сборник с ужасяващи истории. Имаше обаче един малък проблем. Последната история липсваше. Ралфи прекара изключително много време в шлифоване

на своите нови истории и не успя да завърши цикъла на страха. Без последната история, книгата изглеждаше без финал, а това със сигурност щеше да отреже пътят му към успеха. Трябваше цикълът да се затвори с точно тринадесет разказа. Това злощастно число имаше ключово значение за цялостната спойка между всички разкази. Ето защо стоеше отчаян на пейката и се опитваше да намери своя финален разказ. Ралфи взе малкото бележниче в ръце. На протритата корица можеше едвам да се прочете „На моя обичан син Ралфи Кобълпот. Улавай всяка идея.“ Погледна бялата страница, която очакваше да запечата зародиша на новия му разказ и просто го затвори. Отчаян започна да драска по надписа на бележника. Първоначално просто, за да движи ръката си, а после яростта обзе синята му химикалка. Той ненавиждаше името си. Като станеше известен писател щеше да използва псевдоним. Мразеше фамилията си – Кобълпот. Още когато бе малък децата му се подиграваха, защото не само им звучеше смешна, но и той самият не успяваше да я произнесе правилно. Това допълнително му навличаше смехът на всички. Когато поотрасна и съучениците му започнаха да намират други форми за забавление като първите любовни трепети, дойде онзи филм. Втората серия от поредицата за супергероя – Батман, го съсипа. Човекът-прилеп трябваше да се пребори с лошия човек-пингвин. Ралфи никога нямаше да забрави сцената, в която Пингвинът се изправи пред събралите се журналисти и каза: „Аз съм човек. Имам си име. Осуалд Кобълпот! Аз бях техният първороден син, а те се отнесоха с мен все едно съм втори. Но на човек е присъщо да се страхува от необичайното. Може би, когато съм държал моята детска дрънкалка с плавника си, вместо с ръка с пет пръста, те са изпаднали в паника. Но аз им прощавам.“ В този миг животът на Ралфи сякаш бе прекършен.Подигравките в училище не стихваха. „Ей, пингвин!“ се чуваше от всички страни, когато Ралфи се появеше. Тийнейджърите не пестяха нито думите, нито въображението си в измислянето на всякакви остроумни подигравки по негов адрес. За съжаление на Ралфи филмът се превърна в касов хит, който не само не слизаше за дълго време от екрана, но и всички го бяха гледали и говореха за него. Винаги, когато се представяше на някого, след името Кобълпот в главата на неговия събеседник изплуваше образът на Пингвина и той леко се усмихваше. Ралифи веднага прочиташе в очите му, за какво си мисли и се ядосваше, но бе безсилен да промени това и просто стискаше зъби. Прякорът се повтаряше толкова често и дълго, че в един момент никой вече не си спомняше името му и всеки го наричаше Пингвин. Това накара Ралфи да промени стилът си на обличане като всячески се опитваше да не се набива на очи. Рошавата му коса и раздърпани дънки станаха неговото убежище. Започна все по-рядко да се появява пред групи от хора, защото дори и голяма част от младежите да бяха забравили този му прякор, имаше винаги по един човек, който го разпознаваше, посочваше с пръст и гръмко се провикваше: „Ей вижте, това е Пингвинът!“. Когато завърши и почти всички негови връстници бяха приети в различни университети в цялата страна, а той се провали, си помисли, че всичко е свършило. Нямаше ги вече младежите, които му се подиграваха. За негова злощастна участ много от тях обаче имаха по-малки братя и сестри,

които продължаваха да му подвикват по улиците. Прякорът, който му бяха сложили преди години го преследваше и се прераждаше на ново и наново. Всичко това караше Ралфи да желае толкова много да се измъкне от града. Да отиде някъде, където да започне на чисто. Известността също бе неговия нож на отмъщение. Тогава не само щяха да го уважават, но и всички да съжаляват, че са му се подигравали. Да ги е срам от това, което са му сторили и публично да бъдат осъждани. Това му даваше сили и желание да продължава да се опитва. За него животът в този малък град беше свършил. Но Ралфи имаше и друга причина, която го караше да бяга. Той криеше ужасяваща тайна в себе. Не само имаше талант да пише, но и използваше една скрита съставка, за да създава ужасяващите истории, които се харесваха. Всичко започна преди около 8 години. Ралфи бе излязъл на среща с едно от момичетата, които харесваше и бе му коствало много усилия да преодолее себе си, за да я покани. Подигравките го бяха накарали да се затвори в себе си и го бе страх да заговори, когото и да било (особено момиче), за да не прочете в очите му присмеха. Вечерта докато вървяха хванати за ръка към дома на момичето, се чух пронизващ вик в тъмнината: -

-

Ей Пингвин, това госпожата ли е?- От другата страна на улицата стоеше младо момче, доста по-малко от Ралфи. - Чуваш ли ме, Пингвин? Ще си народите малки пингвинчета. Продължи да му подвиква момчето. Момичето се смути. Аз по-добре да се прибера сама. Благодаря за хубавата вечер. Ще ти се обадя да излезем пак някой път. - каза тя и забърза крачка.

Ралфи дори не успя да изрече и дума, а и виковете: „Пингвин. Пингвин. Ей, вижте всички това е пингвина.“, не му позволяваха да бъде чут. Наближаваше единадесет часа, а по малката уличка единственият признак на живот, който се усещаше бе безумното повтаряне на „Пингвин, пингвин, пингвин...“ -

Ела ми тук малък нещастник такъв! – каза Ралфи на момчето и побягна към него. То обаче отскочи в страни и се втурна в мрака. О, не знаех, че пингвините могат и да тичат. Вие не се ли клатехте само? – хилеше се момчето докато Ралфи го гонеше. Ей сега ще видиш ти, кой се клати, само да те хвана. – закани се той.

Детето се кикотеше с всяко изричане на думата пингвин. Нямаше определена причина да се държи така грубо и непристойно. Ралфи дори не го познаваше. Беше го виждал в малкия град как си играе в парка или в някой от кварталите, в които е бил, но не му бе сторил нищо, което да провокира подигравките. Детето не можеше да спре да се забавлява. Бе на видима възраст около 10 годишно. На тази възраст децата можеха да бъдат много жестоки неосъзнавайки, че това което ги забавлява без конкретна причина или просто звучи интересно, наранява другите. Не разбираха значението на думи като толерантност, сдържаност и любезност. Бяха до болка искрени и пускаха всяка своя мисъл на свобода без каквито и да било угризения.

Гонитбата не трая дълго. Ралфи бе по-висок и по-бърз от детето. Той се протегна и след поредното изпищяване на „Пингвин!“ го сграбчи за врата. След това бързо го препъна и свали на земята.

-

Пингвин, а? Аз ли съм пингвин? – започна да процежда през зъби Ралфи и удари с юмрук момчето. Не, не, извинявай. Недей. Остави ме, моля те. – започна да хленчи детето, а очите му освен със сълзи се изпълниха и с ужас. Забавната игра за него, се бе превърнала в среднощен кошмар.

Очите на Ралфи светеха в тъмното. Той бе ядосан не само на момчето, че бе провалило срещата му, но и на всички, които безсмислено и подигравателно повтаряха винаги „Пингвин“, когато го виждаха. Всички, които изпитваха извратено удоволствие от това да му съсипват живота.

-

-

-

Извинявай? Сега ми се извиняваш, а до преди малко се хилеше безумно, келеш малък. – яростно отсече Ралфи. – Искаш и да те пусна на всичкото отгоре. Защо? За да ми подвикваш утре пак ли? Нееее, моля теее. – процеди през сълзи момчето. То осъзнаваше, че думите му може да имат неприятни последствия за него и от това изпадаше в панически страх. Хленчеше с надеждата, че по този начин всичко ще се му се размине и двамата отново ще продължат по пътя си. Молиш ми се? – възкликна Ралфи. Огледа се и бръкна в джоба на якето си. Вдигна ръка и на лунната светлина проблесна острието на малък нож. – Не само ще ми се молиш, но и сега ще видиш какво е да те боли.

Очите на детето се уголемиха. То не успя да разбере какво всъщност се случва и преди да е издало и писък, Ралфи заби ножа в корема му. Топла кръв обля ръката му. Детето започна да вика от болка, но Ралфи веднага запуши устата му с другата си ръка.

-

Значи съм пингвин, а? – яростно изрече той и отново заби ножа. – Пингвин съм и ти е много забавно това, а? – продължаваше да пита и да забива ножа отново и отново в тялото, докато от него и последните капки живот изтекоха.

Ралфи спря за миг. През главата му се прокрадна мисълта „Господи, какво направих.“, но лицата на десетките деца, които му се подиграваха я прогониха. В ушите си той продължаваше да чува пищене: „Ралфи пингвинът, Ралфи пингвинът, Ралфи пингвинът ...“ и омразата го сграбчи. Виждаше усмихнатите лица пред себе си. Тогава отново вдигна ножа и го заби в гърдите на момчето. В тишината се чу как въздухът от белия дроб на изсвистя от тялото. Този път вместо да продължи да наръгва безжизненото тяло, Ралфи хвана с две ръце ножът и го издърпа към себе си. Ножът бе прекалено слаб, за да строши ребрата и разряза само кожата, след това се заби в мекия стомах и го разпори. Ралфи вдигна отново ножа си и го заби в другия край на тялото. Отново го дръпна към себе си и кръстоса разрезите.

-

На кого ще викаш пингвин? Аз съм бил пингвин, така си? Я се виж ти сега на какво приличаш? – неспираше ядосано да повтаря той.

След това Ралфи заби ножа си в едното му око. Острието се плъзна през меката тъкан като в масло. Кръвта от тялото изтичаше на струи от разрязаната плът. Коленете на Ралфи бяха обагрени в червено. Точно преди да се надигне от трупът, той отново хвана нервно ножа и преряза гърлото на детето. Изправи се и се огледа. Не изпитваше страх в този момент, а просто задоволство. Сякаш бе наказал всички, които му се подиграваха. Трупаните болка, гняв и омраза бяха излезли от него и сега се чувстваше облекчен. След това хвана за яката на дрехата мъртвото дете и го задърпа към храстите. Огромна и напоителна следа кръв вървеше след него. Остави тялото в един гъсталак и си тръгна. Ралфи се прибра спокоен. В малкия град хората си лягаха рано и в минутите след полунощ нямаше дори и кучета, които да надушат напоените му с кръв дънки. Съблече дрехите си и ги напъха в торба. След това си взе дълъг горещ душ и просто заспа. Спа дълго и спокойно. Събуди се почти на обяд и отиде на училище. Денят му мина като пореден номер от календара. Вечерта докато вечеряше със семейството си, той дочу новинарската емисия. „Уважаеми зрители, прекъсваме предаването, за да ви съобщим за ужасяваща новина. Моля ако има малки деца пред телевизора те да бъдат изведени от стаята. Днес следобед полицията откри зверски убито дете. Обстоятелства около смъртта му са неизвестни за момента, но детето е намушкано многократно с нож и напълно обезобразено...“ В този миг спокойствието на Ралфи изчезна. Лицето му пребледня и едри капки студена пот избиха по челото му. Той помоли да бъде извинен от масата с претекст, че може би настива и иска да си легне. Сърцето му биеше с ужасно много удари в секунда. Дишането му започна да става все по - учестено и да се задъхва. Затвори се в стаята си и незнаеше какво да прави. Изведнъж осъзна ужасът на изминалата нощ. Спокойствието, което бе изпитал снощи имаше днес висока цена. Започна да се притеснява, дали някой не го е видял и разпознал. Започна да си задава хиляди въпроси и да разиграва отново предходната нощ в съзнанието си. Всеки път бе все по страховита и по-страховита. Ралфи никога нямаше да забрави това, което изпита тогава. Днес всичко бе чистото и неподправено усещане, че си жив. Със седмици този кошмар го преследваше и денем и нощем. Искаше да сподели с някого за случилото се, за да изпита поне за миг облекчение. Да сподели на някого, който да му каже, че е бил прав, че това което е извършил не е толкова лошо, а е трябвало да го направи. Да намери някакъв смисъл в действията си, за да се оправдае пред себе си. Искаше да изкрещи всичко, което се случваше в него, но неможеше, а това го прояждаше отвътре без да спира. Все едно бе погълнал плъх, който изяждаше вътрешностите му в опита си да се измъкне. Така една вечер Ралфи седна пред компютъра си, отвори един бял лист и започна да разказва своята история. Знаеше, че някога някой може да я прочете и за това я променяше като втъкаваше ужаса в своите измислени герои. Така се родиха неговите първи страховити разкази, които намериха място в книгата му. Пишеше за ужаса от първо лице. Познаваше и него и точните думи, с които да го разкаже. От тази злокобна нощ Ралфи създаде пет от своите истории като разказа от различни ъгли случката и я постави в центъра на разнообразни сюжети и събития. Всичко това отново го

успокои и по един извратен начин, душата му успя да намери покой. Намери смисъл в деянието си. След като написа и последната дума от своите разкази Ралфи искаше още. Искаше да продължава да пише. Даваше си сметка, че само това може да го измъкне от града и да се превърне в това, което винаги е искал да бъде. Ето как се стигна до следваща обезобразена жертва намерена на релсите на железопътната гарата, а Ралфи написа още 4 нови истории. Това бе неговата тайна, от която също толкова силно искаше да избяга. Плащайки тази висока цена, той успя да направи двете си книги. Да накара читателите си да изпитат чистия и неподправен ужас и страх. Ралфи осъзнаваше ясно, какво прави. Знаеше, че плаща висока цена, но смяташе че един ден всичко това ще остане зад гърба му и ще се превърне в спомен, който ще забрави. От онези, за които не искаш да се сещаш и те бавно избледняват и изчезват. Разбираше, че трябва да спре да черпи вдъхновението си по този начин. Ако Хари хареса неговите нови истории, прожекторите на славата ще го осветят и вече няма да бъде незабележимия скитник в парка. Трябваше да докаже на себе си, че може да се справи и да бъде добър писател, без перото му да бъде напоено с кръв. Идеите за последния му разказ обаче не идваха. Бе лесно да пише за смъртта, която бе я видял със собствените си очи, но не и да я сътвори в детайли с въображението си. Кракът на Ралфи подскачаше нервно докато главата му се въртеше на всички страни от пейката в парка. Бе изпаднал в творческа абстиненция. Потта му се стичаше не само по лицето, но и бе напоила тениската му. „Какво ще правя, какво? Срещата е утре, а аз не съм готов. Всичко е тъпо. Нямам никакви идеи и не знам от къде да ги взема. Всяка идея, за която се сещам ми се струва по-глупава от предходната.“, мислеше си Ралфи. Ноща вече бе обгърнала улиците на града. Ралфи стана от пейката и тръгна с ръце в джобовете си. Погледът му бе забит в земята, но и там нищо ненамираше. Той вървеше бавно, сякаш очакваше всеки момент неговият разказ да изскочи из зад ъгъла, а той не искаше да се размине с него. Усещаше как с всяка крачка времето му изтичаше и това не само го отдалечаваше от мечтите му, но го ужасяваше. Може би един ден всички тези убийства щяха да бъдат разкрити и той щеше да бъде публично линчуван и затворен в тъмните и хладни стаи на затвора. За това трябваше да избяга далеч, така никой нямаше да го свърже ужасните с деяния. Но нищо не му хрумваше. Почти бе стигнал до своята улица, когато в мракът до него спря сив автомобил.

-

Хей момче, извинявай. – провикна се мъж от прозореца на колата.

Ралфи се приближи и наведе. През сваленото стъкло, той видя на предните седалки мъж и бременна жена.

-

Момче извинявай, можеш ли да ни упътиш към хотел „Парадайс“? – каза мъжът.

Ралфи поогледа колата преди да отговори. На задната седалка се виждаше голям сак, а до него тенис ракета. „Ето това е твоята последна история. Давай шансът все пак ти се усмихна след дългото чакане.“ помисли си веднага Ралфи, но не закъсняха и укорителните му думи – „Не,

стига. Обеща си веднъж нещо. Приключи вече с убийствата. Можеш и сам да измислиш историята си, все още имаш цяла нощ на разположение. Не се поддавай на изкушението. Трябва историите ти да се харесват без да има смърт.“ Аргументите на другата теза също не бяха слаби и веднага го обзеха противоположни мисли – „Само веднъж и край. Въпросът е веднъж да те харесат, а после колкото и посредствено да пишеш те пак ще смятат, че си невероятен. Двама повече или по-малко, какво значение има. А и тези са явно някакви сноби, на никого няма да лисват. Жената е бременна, това ще накара всички да се напикаят от страх.“ -

Да. Всъщност аз самия живея близо до него и се прибирам. Ако ме закарате ще ви го покажа къде е. Страхотно, качвай се. – каза мъжът.

Ралфи се настани удобно на задната седалка и накара мъжа да завие в обратна посока. В една от малките и тъмни улички, ножът на Ралфи проблесна отразявайки малкото прокрадваща се лунната светлина. Нощта бе дълга за Ралфи. Клавиатурата на компютъра му трудно успяваше да догони устрема на неговата мисъл. Историите се раждаха една след друга, но той си избра най-страховитата от всички. Потракваше на клавиатурата с такава лекота, все едно свиреше на пиано и създаваше своя шедьовър. На следващата сутрин, Ралфи бе разпечатал черновата на книгата и радостно си подсвиркваше по улицата. По лицето му нямаше и следа от безсънната нощ. Бе уверен в себе си, че тази нига е нещо, което никой друг не бе създавал до този момент. Устните му предвкусваха успеха. Той вече не се криеше, а поздравяваше всеки, който срещнеше на път за офиса на Роджър. В точния час Ралфи прекрачи прага на малкия кабинет.

-

Здравей Родж, ето ни и нас. 300 страници смразяващи истории. – с тези думи той остави черновата си на бюрото му и седна на удобния диван. Ралфи ела насам. Седни на стола. – Роджър му посочи стола пред бюрото си. Лицето му бе бледо и потно. – Не знам как да започна? – продължи той с нисък и равен тон. Какво, за Хари ли? Отказал ли се е? Няма да дойде? – попита стреснато Ралфи. Не точно. Как така не точно? Ще дойде ли или няма? Нали имахме уговорка с него? – нервно повиши тон младежът. Ралфи, Хари няма да дойде. Тази нощ с жена му са били убити в колата им. Жена му бе бременна и очакваха следващия месец момченце.