и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр 4, юли 2020, Бургас В броя днес четете:
Елена Георгиева
ПОЕЗИЯ Атанас Янев Димитър Мавров ПРОЗА Елена Георгиева Жана Лайт ИНТЕРВЮ Димитър Мавров КАРТИНИТЕ в броя са на
Иво Йорданов гр. Велико Търново
Среща номер три (откъс)
Еленор с е с ъ буд и обезпокоена от страшен кошмар. Навън все още бе тъмно, Майкъл спеше до нея. Помилва лицето му и притвори очи, но не успя да изтрие остатъчния спомен от съня. Чувството на самота не ѝ даваше покой, макар и в реалността да чувстваше топлината му до себе си. Тихо се изправи, за да не го събуди. Отиде в кухнята и си стопли вода за чай. Седна на дървения висок стол на кухненския плот и започна да пише. Описа всичко, което си спомняше от съня, след това го
прочете. Няколко изречения предизвикаха вниманието й: Ще го няма,но ще бъде твоя сянка. Ще го виждаш и чуваш отново и отново. Самотата ще бъде времето, в което ще платиш цената. Думите си ще изпиташ на свой собствен гръб. Дълъг път те чака. Очите ѝ се насълзиха. Вече не бе сигурна, кое е реалност, кое е лъжа. Насоки ли бяха сънищата ѝ, или просто проекции на страхове, изплували дълбоко от дълбините на неизказаните ѝ въпроси? Продэлжава на стр. 6
Жана Лайт
Формулата за спасение
(откъс от роман)
В залата пристигат още хора, странни, облечени различно с характеристиките на определени епохи. Сякаш наблюдавам заснемането на филм, но без режисьори, сценаристи, оператори, камери и техника. Още не мога да повярвам, че в някакво мазе се крие цяло подземие с мраморни облицовки, красива зала и странни хора. – Има ли още помещения тук? – обръщам се към събеседничката си – Колкото са необходими, толкова можем да холографираме – отговаря Мария Магдалина. – Какво означава тази дума „холографирате“? – Нещо като възпроизвеждане, само че
образите, обектите, предметите и всичко не съществуват в реално време. Те съществуват някъде, в някоя епоха, но чрез „холографията“ ние ги преместваме там, където са ни необходими. Важното е добре да сме изчислили пространството, в което предметите могат да се поберат. Това, разбира се, е работа на специалисти, които се занимават с това. Предметите и обектите всъщност не изчезват от техните места, те само се пренасят като двойници в друго време. Това е разликата между холография и телепортация. Продължава на стр. 3
Музи в залива
2 стр.
Атанас Янев Атанас Димитров Янев, български поет, писател, публицист и киносценарист, е роден през 1993 г. в град Казанлък. Има отличия от различни литературни конкурси, както и две издадени стихосбирки. В края на 2015 година излиза първата му книга с поезия – „Мъгла от стонове”. През 2017 година печели Първа награда от Националния конкурс за млади поети „Димитър Бояджиев“, Втора награда от Единадесетия национален литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“ и Трета награда от Шестнадесетия национален конкурс за поезия „Искри над Бяла“. През 2018 година от печат излиза и втората му стихосбирка, озаглавена „Лазурът се разлисти”. Сценарист е на документалния филм „На прощаване” (2018), посветен на Христо Ботев.
ИЗКУСТВО Народът ни замина на гурбет – това е нещо повече от драма. А тук мнозина плачат за Шевкет, превключвайки поредната програма. Овце, облечени във вълчи кожи, те всеки ден се пробват на лотария. Кой пръв ще се досети да заложи наместо левче своята България? Не губи нищо... А добра награда го чака – куп пари за нова къща. За къщата обаче кой ще страда, изобщо – кой във нея ще се връща? Но аз оставам и не търся слава, защото тук различно грее свода... Защото виждам, че по Дунав плава “Радецки” с един велик войвода! Защото съм богат – луната в длани държа, макар да нямам и петак. Защото не забравям, че изклани над нас стърчат героите от Батак! Родино моя, знам че неуместни изглеждат днес описаните чувства. Но имам само своите думи честни, а днес да бъдеш честен е изкуство!
АПОСТОЛ Погледнах те през стъклен похлупак, потърсих те край спомени предишни, в усмивката на онзи слънчев мрак, пред който всяка дума бе излишна. Повярвах в теб след всички празни речи, с които този свят ни деформира. Да бъда друг така и не понечих, но и до днес не спрях да те намирам в прегръдката на мак червеноок, във вярата, че може да е просто – ако след време се превърнеш в Бог, то аз ще се превърна във апостол.
ПОТЪРСИХ ТЕ В ЦВЕТЯТА СНЕЖНОБЕЛИ Потърсих те в цветята снежнобели, в сълзите на отлитащите птици, в камбаните отдавна занемели, в последната запалена искрица, в душата неспокойна на номада, в очите на изгубени народи, в идеалите, изгарящи на клада, в множеството нежни небосводи, в страстното жужене на пчеличка, в пепелта от пламнали огнища... Намерих те, за да ми бъдеш всичко. И те изгубих, без да кажа нищо...
ИСТИНА Не търся път от други, отдавна извървян: аз имам своя болка – щастлива и логична. Единствената истина в моя светъл блян, последен документ за самоличност. Тя често ми говори, понякога замлъква. Обича да ме чака, когато се прибирам. Обича да ме гледа как тихо се промъквам към моето отложено умиране. Не ме предава никога – тя не е като вас. Презира зли моралчета, заучените фрази. И всяка нощ превръща се в красив иконостас, пред който коленича и не мразя. А дойде ли денят – политва в изгрев бял, измива синевата, очернена от сажди: стоя на място своите години изживял, съзнал едва сега защо се раждам. В живота няма време за радост и разплата, за опити да местиш бреговете. Ала помни добре: със сигурност в скалата все някога ще цъфне малко цвете. Ще процъфти, поставено по вази, сърцето му в пръстта ще се разложи. Или пък някой гневен чичко ще го сгази пред блока ни, защото просто може. Ранимият тъгува смело с тиха нежност, а силният търгува, преднамерено ранява. Но виждам ясно болката ми белоснежна от чистия простор да се задава! Аз имам нея! – пътят ми сега е извървян. Човекът всъщност трябва да обича. Единствената истина в моя светъл блян, последното пораснало момиче.
Худ. Иво Йорданов
Жана Лайт
Музи в залива
стр. 3
Формулата за спасение (откъс от роман) правят неправилния избор, силата на злото се увеличава и това дава право на Луцифер да действа. Доброто намалява и планетата Земя се дисбалансира, като се появяват нови нелечими болести, природни катаклизми, глад, войни и пр. В твоя век, например, съотношението „добро – зло“ е 50 на 50, но в следващия век това съотношение ще стане 40 на 60, като докъм 5000 година ще бъде 10 на 90, една много трудна година и епоха за човечеството, през която континентите ще започнат да потъват и почти няма да съществува суша. Неверието ще бъде нормалното състояние на хората, а вярата в Бога въобще няма да съществува като понятие. Едва през 8000 година всичко отново ще започне да се възвръща и нормализира. Това е една благодатна година и именно затова ние избрахме 8888 г. за действие, въпреки че 20 милиона не са хора, а клонинги и това затруднява мисията ни, защото тяхната свободна воля е предварително програмирана, какво да избира и какво не. Все пак ние изобретихме система, чрез която да проникваме в съзнанието на клонингите и да блокираме центъра на избор, когато той е неправилен и в полза на злото. Тази система, обаче, не можем да я приложим на хора, защото ние, хората, нямаме предварително зададена програма и предначертан път. Имаме качества, способности и дарби, с които Бог ни е благословил, за да извършим или да не извършим най-доброто. Ако имахме предварително зададена програма, тогава нямаше да бъдем по Божии образ и подобие, каквито са клонингите. Ти знаеш, че Бог е свободна Личност и не би допуснал Неговото Творение, което обича безкрайно много, да бъде роб или с вградени предварителни програми за избор. Това не би могло да се нарече любов в такъв случай, защото истинската любов е свободата. Любовта не може да се случи по принуда! Много неща е възможно да се случат принудително, но точно любовта – не! – Затова Бог е любов! – продължавам мислите на своята събеседничка.
Продължение от стр. 1 При телепортацията предметите, обектите и хората напълно изчезват от мястото и времето, в което се намират. Това, което ти обяснявам, е част от твоето обучение, през което трябва да преминеш. Ще те научим да разпознаваш предмети, обекти и хора, които са пренесени чрез холография и такива, които са се телепортирали. Дори ще можеш да установяваш от коя епоха и година идват. Това е важно, защото враговете доста добре владеят различни способности и боравят с тези знания, биха могли да те объркат и отклонят от целта и да осуетят Божия план. Повярвай ми, със сигурност ще го направят, а и вече го правят. Отклонили са безброй души от тяхната мисия на земята, дори някои са спрели да вярват. Ние се опитваме непрекъснато да противостоим на тези тъмни сили и да върнем хората обратно, поне във вярата. Понякога успяваме, понякога не! Все още не бива да се разкриваме на човечеството, а само на отделни хора, които са важни и необходими за тази дейност. Разкрием ли се напълно, това означава, че сме си свършили работата, злото е победено, а Христос управлява всичко и всички. – Но злото е победено на Кръста при Разпятието – възразявам аз. – Да така е, но то продължава да действа. Все още има власт на Земята, защото хората правят неправилния избор. Всеки път, когато хората
4 стр.
Музи в залива
СВОБОДНИЯТ ДУХ НА ПОЕЗИЯТА
Димитър Мавров
Свободният стих не спазва никакви рамки, никакви правила на поезията. Той просто лее красота дума след дума. Свободните стихове, въпреки че съществуват от дълбока древност, стават все по-популярни и има защо! Цяло изкуство е да побереш голямата душевност на всеки стих в една свободна форма на изказ, която не следва никаква логика, освен нейната собствена. Силата на тази поезия е именно в простотата, в нейната лапидарност и фрагментарност, в извайването на образи с обширни празни пространства между тях, където читателят сам открива липсващото. Днес ще Ви представя един млад писател и невероятно талантлив творец. Димитър Мавров е кръстен на дядо си и носи името му с гордост. Започнал е да пише стихове, когато е бил на почти 20 години. Но, според мен, е станал писател доста по-рано, когато е оформял наум кратки стихове, без да ги записва. Близо 10 години покъсно той вече е един от четените и следените творци. Неговите свободни стихове докосват душите на хората. Те носят силен заряд, вдъхновение, живот и фина еротика. Може да се насладите на неговото творчество в страницата му Words that undress you или да закупите негова книга с поезия.
Интервю на Катина Лукова с Димитър Мавров – Думата поет подхожда ли ти? С кои други думи би обрисувал себе си? – Според мен, хората трябва да определят дали ми подхожда. Лично аз не се възприемам като поет, понеже ми звучи доста възвишено, а все още имам доста да уча. Бих се описал като забавен, саркастичен, циничен хлапак и старец-воин. Но ще се радвам хората да виждат в мен образа на творец, на писател, на поет. – Каква според теб трябва да е ролята на поезията днес? А каква е ролята на твоята поезия? – Ролята на поезията винаги е била да пресъздаде онези чувства и копнежи, които човек трудно изрича на глас. За всеки поезията и съответно ролята ѝ е различна, точно затова трябва да се чете насаме. Само тогава истински я усещаш и чувстваш. А ролята на моята поезия е да покажа и да подсетя хората, че любовта е най-силното чувство в света – движещата сила на вселената! – От кое винаги си бягал в поезията, независимо дали пишеш или четеш? – Не бягам от, а КЪМ. Независимо – пишейки или четейки, бягам към онова чувство на лекота, което изпитвам, когато прочета или напиша нещо; към чувството, което да ме вдъхнови и освободи, защото понякога
неизказаните думи натежават. Четейки (без значение проза или поезия), намираш нещо – изречение, словосъчетание или просто дума, които те карат да не се чувстваш толкова сам. Пишейки, се надявам хората, които ме четат, да изпитват същото. Че има някъде там някой, който мисли и чувства по същия начин – че не е сам. – Кое е по-важно в едно стихотворение – римата, ритъма или смисъла на думите? – Винаги смисълът. Не съм фен на римуваните стихчета, въпреки че имам няколко такива, но отново точно смисълът прави стихотворението, римата е поскоро за благозвучие. – Ако днес трябваше да поканиш в дома си някой от авторите, които вече не са сред нас, кого би поканил? – Хм… Може би Ботев, Далчев и Буковски. Джек Лондон, Хемингуей, Едгар Алън По и Стайнбек също. – Какво те вдъхновява и имаш ли муза? – Музата идва и си отива. Понякога я хващаш, понякога отлита прекалено бързо. Вдъхновяват ме най-различни ситуации, жестове, малки актове на любов или липса на такива. Понякога пиша за това как би ми се искало да бъде. Странно е. Думите просто те връхлитат, както се разхождаш или както си стоиш. Виждам снимка или картина, или просто нещо и решавам, че трябва да пиша. И пиша. – Кои са най-трудните думи за казване? А има ли такива, когато пишеш?
– Най-трудните думи за казване винаги са били „Обичам те“. Някаква измислена, изфабрикувана сила тегне над тези думи, просто защото светът и системите на власт, изредили се в него, някак си те убеждават от първия ден на живота ти, че това са най-важните думи за казване. За мен не са. За мен тези две думи се крият измежду редовете и измежду буквите в обикновения разговор: „Добре ли си?“, „Гладна/гладен ли си?“, „Студено ли ти е?“, „Облечи се“, „Обади се или пиши като стигнеш“, „Взел съм ти сладолед“, „Нека ти помогна“... И още много, много такива примери. „Обичам те“ се крие измежду редовете, стига хората да могат да четат. – Напоследък много хора пишат стихове. Как си обясняваш това? – На първо място си мисля, че пишат, защото е модерно. Търси се някаква фалшива известност във всяка сфера на изкуството. Разбира се, не говоря за всички. Надявам се и със сигурност има такива, които пишат, за да им олекне и за да бъдат пример към всички подрастващи. Обществото ни отчаяно се нуждае от примери за подражание, различни от тези, които са по телевизията. – Кое е по-важно за поета – с творчеството си да измени света около него или да изрази вътрешния си свят? Може ли според теб поезията да промени света? – И двете неща са важни за поета – те са взаимосвързани. А дали може да промени поезията света – не мисля. Светът ще се промени само и единствено
когато хуманоидният вид осъзнае, че не е най-великото същество на този свят. Когато се научи на уважение и смирение към всички живи същества на планетата, независимо от цвета на кожата, независимо дали имат лапи, пипала, криле или перки. Всички сме свързани. Всички споделяме общ дъх. Животни и хора, и всякакви други същества – всички сме равни и взаимосвързани. – Доколко, според теб, е важно, възможно и нужно да разголваш душата си, да изразяваш себе си и преминаващата през теб стихия? – Не мисля, че е важно. Важно става, ако писането ти стане хоби. Тогава изпитваш нужда. Иначе смятам, че всеки може да разголи душата си, но не всеки може да намери правилните думи. За мен е важно да изразя стихията, която преминава през мен по необикновен начин. Мой си начин. – Нека поиграем на асоциации. Кажи ми за какво се сещаш, когато чуеш: Живот: Любов Смърт: Неизвестност, прераждане Поема: Начин да изразиш бушуващите в главата ти мисли Вдъхновение: Навсякъде и предимно вътре в теб самия Жена: Partner in crime, уважение, извор на живот, необходимост, нужда Нива: Труд, храна Огън: Любов, смирение *Стихове на Димитър Мавров четете на стр. 5
Музи в залива
стр. 5
6 стр.
Музи в залива
Елена Георгиева
Среща номер три
Продължение от стр. 1 мястото. Някога, когато бяха деца, идваха тук, за да карат колела. Изкуствено създадено велотрасе в стария му квартал. Намираше се Часът бе 06:00, след няколко часа всичко в началото на алея, която водеше до морето, приключваше, връщаха се в своя малък а от двете ѝ страни дърветата напомняха Бургас. малка гора. Отвличаха вниманието от шума Приказката ѝ бе към своя край, но ѝ оставаше на града и човек можеше да остане насаме с още една роля. Още една среща, която щеше да природата. бъде кулминацията в нейния първи сценарий, Засмя се сам на себе си, когато подтикнат от завършекът на неговия подарък. Гризеше я нейните думи, си спомни онова самоуверено съвестта, мъката я галеше по гърба, готова хлапе с голямото колело. Тогава твърдо да я обгърне в прегръдка. Необясним страх вярваше, че може да направи онази каскада, и напрежение в областта на слънчевия сплит но резултатът се оказа гипс, върху който я подтискаха и хиляди въпроси блъскаха по приятелите му да рисуват. стените, които бе издигнала в ума си, в опит В началото на трасето бе закачен транспарант, да защити щастието си. върху който с големи букви пишеше СТАРТ. Кога заминава? Какво прави тя? Какво ще се Там бе най-високият хълм, както и двойното случи с нас? Има ли въобще нас, или всичко дърво. Покатери се и се вгледа. В лявата му това е просто история, родена от моята страна имаше вдлъбнатина, а в нея с габарче фантазия? бе закачена малка бележка. Разтвори листчето Мислите ѝ не спираха атаката, колкото и и прочете написаното: да ги умоляваше, в крайна сметка просто Дотук се справи чудесно. А сега продължи. капитулира пред тях. Отговор не можеше През мрака върви и нека морският бриз те да даде на нито един от въпросите, но води напред. реши,че каквото и да ѝ струва, ще завърши Към края на алеята ще чуеш детски смях и започнатото. За момент дори прие, че тази ще видиш светлини. история не тя, а някой друг управлява. Там се спри и си спомни коя бе твоята Взе отново бележника си и написа любима игра. инструкции, които по-късно щеше да предаде 73 крачки назад направи. на Майкъл. Търси ме там, където няма път. Ще бъда добра, жокер ти давам още сега. *** Оглеждай се за дяволските рога! Когато ги видиш, до десет преброй... и Майкъл остави багажа в стаята си, легна думичките от играта кажи! на леглото и извади от джоба на якето си, бележката която по-рано Еленор му бе При първи прочит се засмя. Истинско заръчала да прочете щом остане сам: удоволствие му доставяше тази игра. Прочете отново бележката и започна да разшифрова Подготви се за последната среща – номер скритите символи. Към морския бриз, това бе три. лесно. Трябваше да върви напред към морето, Тя ще отговори на всичките ти зададени и тя щеше да го чака някъде там в 22:00 часа. незададени въпроси. Неговата любима игра, като малък, бе Носи единствено същността си. криеница, това също не го затрудни. За да достигнеш до нея, ще трябва да Щеше да я търси, това вече го бе предвидил, откриеш следите. но какви бяха тези дяволски рога... Първи насоки давам ти аз. Избра още докато е светло да провери Търси там, където някога, когато бяхме деца, маршрута, за да се подсигури, че ще се справи почти не строши своята глава. със загадката ѝ. Тръгна напред. Прочете още Насред малка гора е скрито трасе. Стартът веднъж бележката: Към края на алеята.. смях негов е и твой за нощта. Хълмовете и светлина. Мислеше,че е стигнал мястото. наподобяват вълни, спускахме се и се Имаше малко дървено заведение с детска изкачвахме по тях. Отговора търси на най- площадка. Това трябваше да бъде. високото, там където едно дърво се разкроява Но по-напред има хотел. На втория етаж има сякаш в две. Лявата половина, в кръга, там ще ресторант, може и това да е имала предвид откриеш следващите насоки към нея. – Седна на една пейка, за да поразсъждава. Тя ще те очаква точно в 22:00 часа. Мислено пресмяташе разстоянията. Реши първо да провери дали не е ресторантът. Прибра бележката и самодоволно се Заоглежда терена. От лявата и дясната му усмихна. Знаеше отговора на загадката. страна имаше полянки с дървета и различни, Искаше още сега да се убеди в правотата разпръснати една от друга мраморни статуи. си. Хапна набързо на крак и тръгна към Тогава го осени изведнъж. Изправи се доволен поредното родено от фантазията й. от себе си. Там, където няма път. – мислено си *** повтаряше. Тя щеше да бъде скрита зад някоя от статуите, въпросът бе от лявата или Както и предполагаше, оказа се прав за от дясната страна. Отново се разсмя щом
(откъс)
прочете бележката ѝ. – Дяволските рога. Е, време е да броя. Едно, две... седемдесет и едно, седемдесет и две, седемдесет и три – заоглежда се към дясната си страна, но не откриваше нищо, но отляво... – Бинго! – тогава ги видя. Сякаш подаващи се изпод недрата на Земята рогата на дявола, излети от мрамор. В ума му проблясна мисъл, кой ли някога ги е сложил там и каква е била идеята му за това, а после друга започна да го човърка, тъй както червей дълбае ябълка. Какво ли бе намислила тя? *** Часът бе десет без десет. Дърветата със своите корони образуваха тунел от тъмнина, Майкъл вървеше през него и поглеждаше часовника си. Изведнъж чу зловещ писък, идващ някъде от далечината. През ума му премина мисъл: Дали това не е тя? Разтревожен ускори крачка. От лявата му страна се намираше голяма бяла сграда, за душевно болни, изгубили се по пътя си души. От малък знаеше, че през нощта не бива да минава по тази алея. Плашеха го с истории за избягали хора. Не бе приемливо само момиче да бъде там. Още по-малко Еленор. Реши да ѝ се обади, за да провери дали всичко е наред, но тя не му вдигаше. Лошо предчувствие го обзе. Адреналинът запрепуска по вените му и макар да му харесваше тази игра, страхът за нейната безопасност проговори. Почти бе стигнал. Мислено си повтаряше: Еленор, Еленор...Има нещо много откачено в теб. Просто бъди там. Моля те, бъди там. Когато пристигна, нея я нямаше. Това трябваше да бъде мястото. Сигурен бе. Но ако бе сбъркал, ако някъде по-напред имаше нещо друго, което повече приличаше на дяволски рога? Или ако наистина нещо ѝ се бе случило. Извади телефона си и отново набра номера ѝ, няколко свободни сигнала и никакъв отговор. Затвори, светна с фенера си, но нищо не виждаше. Нямаше и следа от нея. Тогава си спомни. Бележката ѝ. Отвори я и прочете последното указание. До десет преброй и думичките кажи. – ...осем, девет, десет! Излез, излез, където и да си! – тогава я видя. Иззад близкото дърво се показа черната ѝ дълга коса. Бе загърната с тъмен шлифер и със ситни крачки се приближаваше към него. – Бау! Поздравления, успяхте да ме откриете – гласът ѝ бе променен. Дрезгав и тих. – Еленор! Изкара ми акъла. Чух писък, не ми вдигаше... – Чудесно, но аз не съм Еленор. – Не сте. Тогава, коя сте Вие? И какво целите, да ме плашите ли?! – Скоро ще разберете, но не тук и не сега! Последвайте ме – тонът ѝ бе повелителен. Тръгна напред, но когато видя, че Майкъл не помръдва, се спря. Обърна се към него без да казва нищо, тогава той проговори.
стр. 7
Музи в залива – Как бих могъл да Ви следвам без дори да знам името Ви? – скръсти ръце, твърдо решен да вземе контрол над ситуацията. – Изборът е Ваш дали ще ме последвате, или оставате тук сам, незадоволил любопитството си, но аз тръгвам, нямам време да водя излишни спорове. – тогава тръгна отново, още по-уверена, знаеше, че този път бе победила. Тя самата трудно се противопоставяше на любопитството си. Съдейки по себе си, знаеше,че той ще направи същото. Оказа се права, Майкъл я изравни и попита: – Къде ме водите? – Все още не мога да Ви кажа. Търпение, господинТърнър. – Ох това търпение... – – О, и още нещо. Без излишни въпроси! – Това е непосилно за мен. – Постарайте се тогава. – Казаха ми, че Вие ще отговорите на въпросите ми, а Вие сега ми казвате точно обратното. Объркан съм. – Отново ще повторя. Тър– Търпение... Ясно. Повървяха няколко минути в тишина и стигнаха до паркинг със спрели автомобили. Еленор стартира двигателя и го помоли да закопчае колана си. Караше бързо, адреналинът бушуваше в кръвтта ѝ и я караше да полудява. Бе влязла в ролята си успешно. Чувстваше се мистериозна, опасна, непредсказуема. – Явно много бързаме –Майкъл се държеше за дръжката над вратата си. – Да. – Вие не сте много по приказките, май? Нищо не му отговори.
– Ясно... Разбирам от намеци. Когато измина повечето разстояние, а часът бе 23:30 се успокои, намали скоростта и реши, че е време най-после да го въведе в историята. – Знаете ли защо сте тук, господинТърнър? – Защото Вие ме повикахте, госпожице... – направи пауза. – Не знам как да Ви нарека? – Името ми е Одет. – -Красиво име. – Питам Ви, знаете ли защо аз и сестрите ми избрахме Вас? – Защото имам хубава усмивка. – Пробвайте пак. – Вие сте третата ми среща. Одет... наистина хубаво име, но какво прикрива то? Ако мисля правилно, моля, поправете ме, ако греша, Вие сте тази, от която всички се боим, защото след срещата си с Вас напускаме тази Земя. – Сестрите ми бяха прави за Вас. Умен сте, но това бе твърде предвидливо, за да се досетите. Бих казала дори очевидно. Любовта. Времето и… – Смъртта. – Същата. Бих казала, че ми е приятно, но да си спестим любезностите. Никой не обича срещите си с мен. Любов е сладката, милата, желаната винаги навсякъде. Тайм е мистерията, която хората от векове се опитват да разгадаят, а аз.. аз съм тази, от която всички се страхуват и избягват дори да споменават името ми. – Е, Одет... Приятно ми е да се запознаем. Не лъжа. Любопитен съм за всичко, което имате да ми кажете. – Не винаги срещите с мен завършват с фатален край. Понякога идвам просто за да
Ви събудя. – Уфф – въздъхна с облекчение. – Да Ви призная колко ми олекна. Еленор се разсмя. – О, можете и да се смеете. Правете го почесто. Имате красив смях. – Господин Търнър, да не би да флиртувате с мен? Не осъзнавате ли опасността? Прекалено съм първична, не мога да гарантирам сигурността Ви... Нека продължа. Трите единодушно избрахме аз да бъда последната Ви среща, завършекът на Вашия подарък, вестоносецът на истината. – Подаръкът по повод предстоящия ми рожден ден. – Именно. Имате потенциал, който ще е твърде жалко да бъде пропилян. – Кажете ми какво видяхте в мен? Какъв е потенциалът ми? – Невъзможно. Това ще означава да се намеся в съдбата Ви. Ако Ви кажа нещо тотално грешно, но Вие го приемете за истина и започнете да го повтаряте отново и отново под формата на мисъл, познайте какво ще се случи. Рано или късно, ще го превърнете във Ваша истина. Сам трябва да го откриете. – А Вие какво ще ми покажете тогава? – Спомняте ли си детските си мечти, господин Търнър? Спомняте ли си малкия Майкъл? – Не... А Вие? – Аз ли? – Да. Кажете ми за себе си. – Не съм толкова лоша колкото ме описват... В детските филми ме рисуват като мъж с... как се казваше острият му уред? – Коса. На стр. 8
Акварелите в броя са на Иво Йорданов от гр. Велико Търново. Сега художникът е на 34 год., но рисува от малък. За в. “Музи в залива” споделя, че през последните 5 години е започнал сериозно да се занимава с акварели. “Тази техника ме плени и особено реализмът, който може да се постигне с нея” - казва Иво.
8 стр. От стр. 7 – Да,точно така. Страхуват се, плачат след мен, проклинат ме... А не разбират, че дори не са живели истински живота си, чак накрая някои се събуждат от упорития сън. – Упоритият сън? – Животът, господин Търнър. Животът е една упорита илюзия. Миналото, бъдещето, настоящето. Всичко, това е просто рамка. Живеете вечно между трите, но никога не оставате достатъчно дълго в настоящето, за да разберете истината. Животът преминава покрай Вас, а Вие будни спите. Страдате по отминалото минало или се тревожите за несигурното бъдеще. – Да... – Тази нощ искам да разчупя рамката на Вашите страхове. Аз не съществувам, за да всявам смут, паника и ужас, а за да придавам смисъл. Истината е, че тук... на Вас, човеците, нищо истински не Ви принадлежи. Вечно отлагате за утрешния ден, а смешното е, че дори не знаете ще има ли такъв. Как бихте живели, ако всеки ден се будите с мисълта, че днес е последният Ви ден? – спря автомобила. – Тук слизаме. – Тук? На средата на нищото?! Разбирам, че искате да разчупвате страховете ми, но това ми напомня за погрешен завой. Тук няма нищо. – Последвайте ме. Подлагайте дори собствените си сетива на съмнение, невинаги нещата са такива каквито изглеждат. Еленор излезе от колата, отвори багажника и извади черна раница. Колата бе паркирала в банкета на пътното платно. От двете страни на пътя имаше дървета. Извади от раницата си фенер, включи го и тръгна първа напред. Майкъл я следваше. Не след дълго той сам разбра къде се намират. – Германката! Господи, с години не съм идвал тук! Някога скачахме от скалите –
Музи в залива Германката бе скалиста местност на известно разстояние от Бургас. Името бе известно сред местните, родени до морето. Някога млада жена с немски произход бе скочила от една от скалите и се бе удавила, оттогава те носеха това име. – Хайде, следвайте ме. – Водите ме към ръба на лудостта! Еленор погледна часовника си – имаше още седем минути. Реши, че дотогава ще импровизира. Свали обувките си, покатери се на една от скалите, разкопча копчетата на шлифера си и с едно движение го остави да се свлече на земята зад нея. Остана единствено по ефирна черна рокля с тънки презрамки. Обърна се към него. Той стоеше и я изпиваше с поглед на няколко крачки разстояние. – -Господин Търнър? – Да! – Знаете ли, че минута е достатъчна, за да преобърне целия Ви свят? – отмести презрамките, остана по дантелено бельо, погледна надолу. Височината бе около пет метра, даде няколко крачки назад, да се засили и скочи във водата. – НЕ! – изкрещя Майкъл. – Да не си посмяла! – хвана ръката ѝ и я придърпа в прегръдката си. – Този вид страх е един от най-трудно контролираните. За живота не скъпите ни хора. Нямах намерение да скачам... Еленор си играеше с психиката му, но не разбираше, че експериментирайки с него всъщност експериментира със себе си, че всички неволни думи, малки шеги и предавани уроци после ще изпита на свой собствен гръб. – ТИ СИ ТОТАЛНО ОТКАЧЕНА, ЗНАЕШ ЛИ? – стискаше я в ръцете си. – Съжалявам, но аз Ви предупредих. Понякога трябва да се изплашим, за да се събудим за живота – облече отново роклята си. Слезе на земята, разкопча раницата си и извади пакет. Отвори го, извади съдържанието, което приличаше на малка ракета, взе запалка, постави го на една от скалите, насочвайки го
Худ. Иво Йорданов
към пълната луна и се обърна към Майкъл: – Отдръпнете се – запали фитила и застана до него. Зарята експлодира, небето се изпълни с цветове. – Когато сте влюбени или печелите, енергията Ви свети..., но когато дните Ви са по-еднообразни, изпълнени с рутина и сякаш без цвят, посивявате и Вие. Човеците търсите вечно стимул отвън, за да бъдете щастливи, а не разбирате, че Ви трябва само малко цвят, за да съживите и най-тъмното кътче от себе си. Погледнете небето, не трябваше много за тази красота нали? – каза тя. – Но това е донесено отвън госпожице. – Прав сте, но първо е било вътре. Първо съм го видяла чрез въображението си... Всеки човек носи различни неща, които първо вижда сам в себе си, а после създава. Не е ли изумително? Светът Ви е пълен с всякакви чудеса, в природата, в магазините, сред хората... Творите и създавате неща, които можете да използвате, за да добавяте по малко цвят към сивата картина и така всеки ден да Ви бъде шедьовър! Майкъл се усмихна и я прегърна. Искаше да ѝ каже толкова много неща, но думите му отказваха да се подредят в достойни изречения. Вместо това прошепна: – Благодаря! – Ще Ви помоля нещо. Не забравяйте срещите си с нас... – на свой ред каза тя. – От тъмно не се страхувате. Нормален сте, от загуба на близък човек Ви е страх... Въпросът ми, най-важният и последен от мен за вечерта... От собствената си истина страхувате ли се? Защо сте тук? – Отскубна се от прегръдката му. – Време е да си вървя. Запомнете едно от мен. Животът си струва само ако бъде живян според Вашата собствена истина – тръгна напред. – Почакайте! – Срещата ни приключи. Сбогом, господин Търнър – отговори му без да се обръща. Направи още няколко крачки напред, спря се и се обърна. – Открийте кой сте и имайте куража да се превърнете в този човек!