"Музи в залива", бр. 31, януари 2023

и з у

Музи в залива

М

1

а в ли

а з в

Младежки литературен вестник, год. III, бр. 31, януари 2023 ISSN 2738-8395

В броя днес четете:

Елиа Тилева

Димитър Драганов

ПОЕЗИЯ

Елиа Тилева Димитър Драганов ПРОЗА

Калин Баев Чуждестранни победители в конкурса “Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

Полет на гладно Сутринта ми отпива от нощната горест като тъмна утайка кафе… и катран. Сънувам те всяка нощ. Дръзко. До болест, за която ни билки, ни цярове знам. С раменете подпирам звездите си горе и луната си кръгла безмълвно крепя. Съчиних небеса, на които се моля, и земята презрях изпод свойте крака. Изпи сутринта ми среднощната горест и чудя се: как ли не ѝ загорча? Светлината щом вдигне звездите ми, мога за кратко поне да разперя крила…

Още стихове - на стр.2

Калин Баев ISSN 2738-8395

https://karia2020.com/ e-mail: muzivzaliva@gmail.com

Пълнота 3-та награда в конкурса „Никола Вапцаров“, Благоевград Рангел Ларжа беше пословичен със своята свидливост. В махалата се носеха легенди за него. Как ли не го наричаха – стипца, скръндза, скъперник… „На оня свят ли ще ги носи тези пари?“ или „Ами как да си хване жена, тя ли ще плаща, ако отидат на ресторант…’’ бяха редовни реплики, които се носеха по негов адрес. И не че беше лош човек или нещо подобно, просто си беше стиснат. Но свидливостта му не беше само по отношение на другите хора – той не

Момиче, пленено от страх Тя се грижи за двете момчета и ги гледа с любящи очи. Тя е тяхната майка – планета, но от мъка не може да спи. Тя излива тъгата си рано, но отново усеща – боли. Тя си мисли – сърцето е ра̀на, а животът гори и кърви. Тя нанася и грим, и червило. На душата скръбта ѝ личи. Синоним е на женската сила, но в очите ѝ слабост крещи! Николай и Валери обича. Океан ще преплува за тях! Тя е тъжно априлско кокиче и момиче, пленено от страх. .

...

Още стихове - на стр.3

угаждаше и на себе си. Ще кажете: „Браво на човека, умее да цени парите, все пак с труд ги е изкарал!’’, което си е напълно вярно, но едно е да си прагматик и да си правиш сметката, а друго – да износваш обувките си две години, докато съвсем не се разпорят, при положение че в гардероба имаш чисто нови…

Продължава на стр.13

2

Музи в залива

Елиа Тилева Казвам се Елиа Тилева и съм на 19 години, родом от Казанлък. Завършила съм природо-математическата гимназия с отличен успех и лауреатско място на националната олимпиада по български език и литература. Понастоящем съм студентка във Великотърновски университет ,,Св. св. Кирил и Методий’’ със специалност ,,Психология’’. Пиша поезия още от малка и споделям част от стиховете си в социалното пространство. Наскоро издадох първата си стихосбирка - ,,Незабравка’’! Участвам като доброволец в инициативи за защита на животните; веган съм по морални причини. Мечтая за спокоен, балансиран живот в хармония с природата. В академичен план съм се насочила към изучаване на клинична психология и психоанализа. Вярвам, че литературата и поезията винаги ще бъдат неизменна част от дните и духовния ми свят!

Измислица Днес написа ми, че ме обичаш. Но не е ли още много рано? Може би неволно ме измисляш с лъчезарие от свойте блянове. Мислиш, че съм крехка и невинна, но прерязващи в очите ми звезди късат нишки от вина и ги заплитат във прилежно сресаните ми коси.

Ничия градина Можеш да се подслониш при ме тук, да. Но не идвай прекалено близко. Свикнала съм да обичам свойта самота, тя е безопасна и стерилно чиста. Ръката ми да подържиш- ще позволя, но внимавай да не би звездите с острите си ръбчета да разранят до кръв вярата, че ме обичаш. Мога и до теб усмихната да повървя, но в посоки без лица отивам. Разцъфтяват сред косите ми цветяне виреят в ничия градина.

За да ни има За ръцете, които познават мастилото по-добре от топлината на други ръце. И за думите, които безсънни заспиват в хартия с неслучен куплет. И за мислите, които се блъскаха диви като птици в страха на измислен кафез. За дните, които ми бягаха сиви, винаги щом не съдържаха в себе си теб. За изписаните гори и преродените дървета в рими. И за раните, които вече са следи. За да ни има.

Миглите ми натежават от лъжите, премълчани, неизречени пред друг. Непреживяното като че най тежи ми и криле пречупват се в простора груб. Чуй как пее влакът- безусловно. Казах ти- внимавай, щом пресичаш. Аз отдавна не говоря с пешеходци и битувам само в свойто ,,винаги“. Нямам смелост да говоря- даже в рими. Тъмнина се спуска в звездния порой. Днес написа ми (дали?), че ме обичаш. Може би измисляш ме в копнежа свой?

Музи в залива

3

Димитър Драганов Казвам се Димитър Драганов Драганов и съм роден на 20 май 1999 г. в град Ямбол. Родом съм от град Стралджа, в който в най-ранните си детски години вдъхнах живот на своята поезия – пъстроцветната магия, която ме прави щастлив и ми помага да повярвам, че целият свят е едно красиво и безбрежно измерение. Започнах да пиша стихотворения от 10-годишен и с течение на времето поезията стана моят най-добър и верен приятел, с когото и до ден днешен се намираме в прекрасни, хармонични отношения. Носител съм на награди от различни поетични конкурси. Автор съм на дебютната стихосбирка със заглавие „Моят глас“, излязла от печат през месец юни на 2021 г. Втората ми книга със заглавие „Портрет на живота“, излязла от печат през месец януари на 2022 г., включва 75 стихотворения на любовна и социална тематика.

Неразказаната история на Майка България Сълзите на Майка България Двама сина родих и ги кръстих Николай и Валери в зори. Пред икона на Господ се кръстих и помолих вовеки да бди над чедата, които обичам – две орлета в небесната вис, за които сърцето събличам и пътувам към залеза чист. Те растяха щастливи и смели и играха на воля игри. Опознаха света без предели и разбраха, че много боли, ако някой обидиш със слово, ако някой по пътя раниш и превърнеш делата в отрова, а доброто със злоба смениш. През години на мъка и радост ги отгледах самичка добре. Аз забравих за своята младост, за да бъда родител небе. Ще ви кажа какво ми се случи и животът кога ме рани. Той в сърцето с куршум ме улучи. То не спира до днес да кърви. Аз загубих баща им злощастно и останах зловещо сама, а годините наши, прекрасни, се стопиха в бездънна тъма. Николай и Валери растяха и тъгата растеше у тях – черен гарван над родната стряха. Да им бъда баща, не успях...

Майчино откровение Николай и Валери растяха. Те ми бяха опора добра. Без баща за живота узряха. Не успях да им бъда баща... Щом зората целуваше всичко и цветята танцуваха валс, се любувах на милите птички и си спомнях за Гьоте и „Фауст“. През градина преминаха бързо и последва познатият чин. С мен Валери остана си свързан. Той растеше достоен. Раним, Николай се отдръпна полека и прописа на белия лист. Той плетеше словесна пътека и твореше по залез златист. Времената летяха в душата. Днес децата са вече мъже. Те си имат жени на сърцата, а и всеки си има дете. Николай се изучи, замина за чужбина, която не спи. Той си идва веднъж на година, но редовно ми праща... Пари... Две дечица Валери отгледа. Той се труди неспирно за тях. Той надмогва съдбата си бледа и по пътя си пее: „Живях!“. Николай и Валери успяха да запазят сърце и душа, но се питам: нима не разбраха, че ги чакам сама през нощта?

Вашата Майка България Аз ви чакам. Къде сте, момчета? Вчера готвих до късно храна. Ще ви чакам, любими орлета, мои скъпи, големи чеда! Аз говоря. Луната ме чува. Ще почакам отново сама. Аз със своята мъка будувам и рисувам дъга над дома. Аз ви чакам така от години и не спирам да мисля за вас. Аз милея за думата „сине“ и с любов я повтарям на глас. Тъмнина. В тъмнината се крие самота. Тя е цвете. Азалия. Николай и Валери сте Вие! Аз съм Вашата Майка България!

4

Музи в залива

IX Международен литературе

„Който спаси един човешки ж

Категория „Чуждест ПЪРВА НАГРАДА

Антонина Василевска Бидгошч, Полша

Антонина Василевска живее в северната част на Полша. Тя е почти на 17 години, посещава уроци с разширена програма по математика, география и английски език. Въпреки че изучава повече числа и факти, интересът ѝ е насочен и към миналото, към историята на хората, изпълнени с важни събития и дати. Именно заради това е решила да участва в Деветия международен литературен ученически конкурс на „Алеф”. Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена

Моше Тирош като Mиечо Кенигсвайн и неговият спомен за Антонина Жабинска Казвам се Антонина. По няколко причини. Една от тях е интересът на майка ми към историята на полските евреи и преди всичко към тяхната съдба по време на Втората световна война. Освен това майка ми е била очарована от образа на полякинята Антонина Жабинска, една от многото Праведници на света, спасявали евреи – оттам е името ми. Аз, следвайки мама, реших да се поинтересувам от нейната история, тоест да погледна важните събития през очите на една жена. Тези два факта – общото име и един и същи пол, ме накараха да се опитам да разкажа за госпожа Антонина. Но аз не съм била там, когато тя е излагала на риск себе си и семейството си всеки ден, за да спасява... Затова нека се опитаме да затворим очи и да си представим, че сме малко момче на около пет години. Името му е Моше. Фамилията му е Keнигсвайн. Вярвам, че можем да го направим и това не е прекалено трудна задача. Непрекъснато се крием. Първо живеем на улица „Новолипки“ в гетото, но аз съм все по-гладен, а едногодишната ми сестра Стефча все повече плаче... Татко Самуел, макар и толкова известен боксьор, при пълни рафтове с купи от клуб „Макаби“, ходи тъжен и главата му е все по-наведена... Майка ми Регина се притеснява с какво да ни нахрани и често прескача в арийската страна да намери нещо за ядене. Арийската страна е по-добрата – там живеят поляци, които до неотдавна бяха наши съседи и където доскоро си играех с няколко полски момчета... Беше страхотно! Сега, за съжаление, те са ТАМ, а ние сме ТУК. Един ден майка ми се върна разплакана – закачали я някакви хулигани и викали, че е „еврейка“. Наистина не разбирам какво точно означава това, но предполагам, че е нещо обидно, нещо ужасно, по-добре е да си никой, отколкото „евреин“. Мисля си, че щом майка ми Регина е еврейка, и аз съм евреин, и цялото ми семейство трябва да е еврейско... Мама избягала от онези поляци, които ѝ крещели, помогнал ѝ един мил господин. След това той често ни посещава, винаги носи малко храна. Казва се Зигмунт, има добри очи и не ме е страх от него. Когато наближи пролетта на 1943 г., същият този любезен господин носи мен и малката ми сестра Стефча в чувал на гърба си. Страхувам се от тъмнината и ми е задушно, а Стефча отново започва да плаче, но за щастие чувалът скоро се отвори и се оказа, че и родителите ни са с нас. Намираме се в някакво жилище. То е в по-добрата Варшава, сред поляците, от арийската страна. Седя в скривалището през цялото време, мога и да стоя изправен, но ми е толкова скучно. Жилището е на семейство Рачек, на които баща ми плаща за това, че ни крият. Стефка постоянно плаче и накрая домакинята ни казва да си тръгваме. Дори парите на родителите не могат да помогнат... Къде да отидем? Много е студено и тъмно, точно както в сърцето и душата ми. Спомням си, че е декември, наближава Ханука и си мисля само за този празник – че може би пак ще е цветно, топло и уютно? Ще получим ли подаръци, ще въртим ли дрейдел, ще ядем ли пържено, ще запалим ли

ханукията, родителите ни ще бъдат ли усмихнати, а ние весели? Междувременно се движим с конска каруца към моста, охраняван от германски войници. Дъжд вали, господин Зигмунт седи до каруцаря и преди да стигнем до този мост, той му заповядва да излее много водка върху себе си и конете. Мирише много на алкохол, но идеята се оказва страхотна! Германците са убедени, че пътуват пияни поляци и ни пускат да минем, като подвикват нещо за полските свине. Те не харесват никого, но нас, евреите, някак много силно ни мразят. Вече сме от другата страна на реката и чувствам, че родителите ми са по-спокойни. Каруцата изведнъж спира пред варшавския зоопарк. Никога преди не съм бил в зоопарк, но знаех, че това е място, където хората идват да видят различни животни, да научат нещо за тях, да им се любуват. И аз така исках! Ние (Стефча и аз) обаче, вместо да посетим зоологическата градина, отиваме в тъмното мазе, а родителите ни се скриват в клетка, която преди е принадлежала на маймуни или на лъвове. Не знам къде са се дянали, но клетката е празна и мама и татко могат да се скрият в нея. Не се страхувам от нищо. Не се страхувам нито от тази тъмна изба, нито от раздялата с родителите си. Когато се отвореше вратата на вилата, построена на територията на зоопарка, веднага разбирах, че госпожата, която я отваря, е ангел и че ще ни спаси. Тя стои изправена, облечена в прекрасна рокля на точици с една такава бяла изгладена яка. Косата ѝ е светла, леко вълниста, като на ангел, неземна. Усмихва ми се със сините си очи, различни от моите черни... Тази усмивка ми дава увереност, че всичко ще бъде наред. Това е госпожа Антонина Жабинска. Тя води мен и Стефча в мазето, сгушени сме в една бетонна ниша, клечим там в ъгъла ден и нощ. Госпожа Антонина ми обяснява, че трябва да мълча, но аз го знам много добре. Досещам се, че е моя отговорност да мълчи и малката ми сестричка Стефча. Понякога съм принуден да ѝ запушвам устата, защото тя често плаче от тъга по мама. Госпожа Антонина има син Ришьо, може би на десет години, той е много мил с мен. Той ни носи храна, вече не гладуваме както преди в гетото. Мазето е тихо и празно. Едва години по-късно разбрах, че семейство Жабински е укривало много хора. За това се изисква не просто смелост, то си е истински героизъм. Господин Ян Жабински има пропуск за влизане в гетото и благодарение на него може да извежда евреите оттам. Той урежда фалшиви документи за тях, прехвърляне и транспорт между гетото и по-безопасната арийска страна. Евреите, като всички хора, изглеждат различно – има и такива с руси коси и сини очи като госпожа Антонина, има и такива като мен – тъмнокоси и чернооки. Нашият ангел пазител, госпожа Тошя, когато за първи път видя тези мои очи, същите като на майка ми, само въздъхна. Нищо не може да се направи с тях, не можеш да ги пребоядисаш. Но косата е друго нещо... Един ден госпожа Антонина отведе мен и Стефча горе, в нейното жилище, в банята. Там беше приготвила една купа с някаква течност, четки,

Музи в залива

5

ен ученически конкурс на „Алеф“

живот, спасява цяла вселена“

транни участници“ гребени и ножици. Тя каза, че ще се опита да промени цвета на нашите коси. Спомням си как втриваше това мазило в главата ми, тананикайки под носа си някаква полска мелодия. Тя никога не изглеждаше уплашена. Може би няма време да се страхува – тя работи през цялото време. Готви ястия за много „гости”, т.е. скритите обитатели на зоопарка, прави кухненски заготовки, за да има храна „в резерв”, грижи се за сина си, почиства къщата. Помага ѝ една прислужница, но нея не я виждам. Не мисля, че тя знае за пребиваването ни във вилата на Жабински. Колкото по-малко хора знаят истината, толкова по-безопасно е тук. Връщам се в спомените си в онази баня и боята на главата. Седим със Стефча и чакаме косата ни да смени цвета си и все си мисля, че ако успеем, ще излезем навън, при мама и тате, и отново ще е както преди, но ще е по-сигурно. Изведнъж Ришьо, който асистираше по време на цялото начинание, започва да се смее много силно, а майка му, госпожа Антонина, трябваше да го накара да млъкне.

— Катерици, катерици! – вика Ришьо и сочи мен и Стефча. В огледалото на стената видях какво толкова го беше развеселило. Боята върху черните ни коси си беше направила шега с нас и вместо красиви блондини ни беше направила червенокоси. Ние сме рижави като лисици, като моркови и катерици. Аз самият първо започвам да се смея, а после да плача. Мечтата ми за предишния ни живот се изпари заради приликата с рижа катерица. Госпожа Антонина ме утешава, гали ме по рижавата коса и накрая ме убеждава, че прякорът „катеричката” е хубав, защото те са симпатични и умни животинки. Помислих си, че освен това катеричките са щастливки, защото винаги могат да се скрият в хралупа на дървото в случай, че възникне опасност. Засега и ние сме като в хралупа – във вилата на госпожа Антонина, под нейните нежни и добри грижи. Имаме уговорка в случай, че възникне опасност. Когато госпожа Антонина е обезпокоена от нещо, например, непознато лице звъни на външната врата или германски войници се навъртат близо до вилата, тя сяда на пианото и свири една предварително уговорена мелодия. Веселите звуци са от някаква оперета. Нещо за красивата Елена, а музиката е написана от Офенбах. Освен това този композитор е бил евреин. Всичко това знам от госпожа Антонина, която много се радваше да каже, че Офенбах е евреин и именно той има силата да ни предпазва от лошите германци. Харесваше ми това жизнерадостно произведение и в същото време не го обичах, означаваше страх, означаваше да закрия устата на сестра ми, означаваше вътрешно треперене – смътен страх... Госпожа Антонина често ми занимава ума. Когато седиш на едно място без почти никакво движение, можеш или да спиш много, или да мислиш много. В главата ми се въртят хиляди различни проблеми, засягащи родителите, нашето бъдеще, а и това какво ще се случи след една година по това време? Дали изобщо ще има „след една година“? Една от тези често повтарящи се мисли е мисълта за госпожа Антонина и за нейния живот. Какво я е накарало да реши да помага на хората? Дали това е въпрос на взето решение или просто човек действа спонтанно? Надига се от удобния фотьойл и започва да помага? Когато родителите ми решиха да отидем в зоопарка, за да се спасим, майка ми каза следното изречение: „Там, при госпожа Антонина Жабинска, е точно като в Ноевия ковчег“. Сега, като се замисля, бавно осъзнавам, че Ноевият ковчег е един сигурен пристан. В Библията четох за Ной – той е спасил животните от потопа. Госпожа Тошя спасява както животни, така и хора. Във вилата ѝ има много четириноги приятели - рисове, ондатра, арктически заек и дори язовец! Откъде знам за тях? Когато Ришьо Жабински идва да ни донесе храна в нашата изба, ни разказва за тези домашни любимци. Можех да слушам тези историйки с часове, но синът на госпожа Антонина има много задължения. Помага на родителите си с каквото може, а работа има много – все пак много повече хора живеят под покрива на вилата, отколкото германците си мислят! Трябва да се нахранят всички, може би да им се намерят топли дрехи, или поне с всеки от тях да пошепнеш малко. Името на Ришьо не е случайно – родителите му са го нарекли така, защото майка му Антонина се е грижила за рисовете непосредствено преди да се роди момченцето. Като гледам момчето Ришьо, ми се струва напълно зрял, такъв един сериозен и умен. Той също трябва да бъде много внимателен, никога да не забравя, че не бива да казва никому нито дума за това кой живее в къщата му.

И така, госпожа Антонина има своя Ноев ковчег. Ние плаваме в него, но не знам за къде. Отново си мисля какво би могло да накара човек като госпожа Тошя – със собствен дом, с нейния любим съпруг и син, с толкова много изследователски планове за животни и писане за тях – да реши да рискува всичко заради непознати хора. Рискът е огромен, германците осъждат на смърт за укриване на евреи, прочетох веднъж съобщение за това във вестник. Семейство Жабински обаче поемат този риск и не искат нищо в замяна. Семейство Рачек например, където се криехме в стената зад бюфета, искаха пари и ги получиха. Същевременно госпожа Антонина не иска нищо и продължава да дели всичко с другите. Не само храната и покрива над главата си, но ми предава част от положителното си настроение, вярата си, че всичко ще бъде добре. Само като я гледам, в мен се надига убеждението, че ще оцелеем някак си – мама , тати, Стефча и аз. Веднъж господин Ян Жабински дойде за малко в мазето ни. Осмелих се и тихичко го попитах защо помага на евреите, поемайки такъв голям риск. Той ми отговори без да се замисля, като ми се усмихна: „Поемам риска и давам подслон не защото сте евреи, а защото сте преследвани. Ако германците бяха преследвани, щях да постъпя по същия начин с тях. Защото става дума за хора, които са осъдени, без да са направили нищо лошо. Това е ужасяващо. Мой човешки дълг е да помогна. Просто от благоприличие.“ Дълго се чудех какво е това „приличие“. Мама понякога ми казваше: „Седни прилично!“, „Чети прилично“. Това означаваше, че трябва да седя изправен и елегантно, да се постарая да чета колкото може по-добре. Господин Ян сигурно е искал да каже същото – да се държи някой прилично, това означава, че се държи добре, както трябва, в съответствие с очакванията на другите. Мечтая всички хора да искат да живеят така – прилично! Ще се опитам да направя живота си приличен и никога няма да съдя за хората само по това като какви са родени. Това е много мъдро. Никога не съм питал госпожа Антонина защо помага. Може би тя щеше да отговори по същия начин като съпруга си, а може би просто щеше да се усмихне тайнствено и ще ми каже да спра да задавам тъпи въпроси? Възрастните често казват това, когато дете ги пита нещо... Не мога да кажа точно колко време останахме в мазето на Жабински. Вероятно няколко седмици. Дойде обаче денят, в който „катериците” трябваше да напуснат безопасната си хралупа и да тръгнат към неизвестното. Най-напред господин Ян изведе баща ми Самуел. Родителите ми бяха решили да се разделят, за да увеличат шансовете за оцеляване. Така дочух.... Някакъв господин прие сестра ми, а аз отидох да живея при госпожа Вера. Беше мила, имаше дъщеря на моята възраст, но по нищо не приличаше на госпожа Антонина. Усещах нейния страх и непрекъснато угризение на съвестта, че ме е взела при себе си. Като ненужен товар, като бреме ... По-важна от моята история е историята на госпожа Жабинска. Тя продължаваше да укрива евреи и вероятно мястото в мазето сега беше заето от други, които се нуждаеха от помощ. Съпругът ѝ Ян много скоро се включи във въстанието, тя остана при Ришьо и със сигурност имаше повече работа от обикновено. Не знам как е оцеляла до края на войната, но по-късно разбрах, че тя първа се е върнала във вилата си и е започнала да се бори за възстановяването на варшавския зоопарк, за възраждането му. Определено е била непреклонна – такава я помня, винаги готова за борба. Ако беше животно, сигурно щеше да бъде лъвица. Винаги ще ми напомня човек, готов на саможертва, но не покорен, а храбър, смел, който гледа заплахата право в очите. Бих искал да приличам на нея.... През есента на 1968 г., когато бях на 31 години, прочетох във вестника, че в института Яд Вашем в Йерусалим госпожа Антонина и господин Ян Жабински са засадили свое маслиново дръвче на Мемориалния хълм. Това означава, че техните усилия, старания и отдаденост са признати и оценени. Те са Праведници сред народите. Връчиха им красив медал с цитат от Талмуда: „който спаси един живот, спасява целия свят”. Този медал трябва да им напомня, че са специални. Не всеки можеше да направи онова, което направиха те. Чудя се обаче дали като гледа този сувенир от Йерусалим, госпожа Антонина може да види мен и Стефча. Останахме ли поне за миг в мислите ѝ, в сърцето ѝ? Мечтая да е така. Вярвам, че срещата на нейните сини, светли очи и моите черни, тъмни очи, не е била само мигновена. Надявам се, че и тя я помни, както я помня аз. Ясно. Сякаш е била само преди миг, е, най-много вчера.

Превод: Мира Костова

6

Музи в залива ВТОРА НАГРАДА

Нофар Ейлон Кирят Бялик, Израел

„Ние, третото и четвъртото поколение оцелели от Холокоста, спасителите и праведниците имаме задължението да бъдем гласът на тяхното наследство, особено пред лицето на нарастващите гласове, които твърдят, че никога не еимало Холокост. Освен това трябва да подкрепим оцелелите от Холокоста и да възхваляваме благородните забележителни действия на спасителите. Броят на живите свидетели постепенно намалява и ако не разкажем тяхната история, споменът за Холокоста ще започне да избледнява“, казва 17-годишната ученичка от Израел.

Дневникът на Гертруда Бабилинска Октомври 1934 Помня първия си ден във Варшава преди 13 години. Много се вълнувах да напусна родния си дом в Староград и да се преместя в големия град, във Варшава. Отново и отново преглеждах съдържанието на куфара, за да проверя дали не съм забравила нещо – най-вече – снимките на моите родители и на седемте ми братя и сестри (пет сестри и двама братя), които са с мен и до днес. Във Варшава работя като бавачка в едно еврейско семейство. Аз отговарям за отглеждането на децата им, чистенето на дома и готвенето. Моята майка винаги е казвала: “Обичай съседа си, както обичаш себе си.” и винаги се грижеше за другите. Аз следвам нейния пример, затова и нямаше значение дали ще бъда настойница в християнско или в еврейско семейство. Всички са равни в очите ми. През годините успях да спестя достатъчно средства, така че да мога да изпращам пари на родителите си и да бъда самостоятелна. Много обичах семейството и децата, за които се грижех, мисля, че и те мен. Предложиха ми да се присъединя към тях в Ерец Израел. Не познавам тази страна, не знам езика, който се говори там (мисля, че е идиш или иврит). Тази страна е много далеч от Варшава, от Полша и би било много трудно да запазя връзката със семейството си. Наистина, не се омъжих и още съм необвързана, но ми е трудно да си представя преместването в страна с толкова различна култура и толкова горещ климат. Възнамерявам да откажа предложението им и обмислям как да го направя внимателно и учтиво, за да не нараня чувствата им и специалната връзка, която изградихме през годините. Взех решение да водя дневник, защото усещам, че заминаването на моите работодатели в Ерец Израел е важен момент в моя живот. Трябва да реша дали да си потърся нова работа като бавачка или да се захвана с нещо друго. Добра съм в шиенето и готвенето, може би ще променя насоката в живота си. Декември 1934 Какъв късмет имах само. Съдбата ми помогна да си намеря ново семейство, където да бъда бавачка, след като не успях да си намеря друга работа. Семейство Столовецки, също еврейско семейство, още по- състоятелно от предишните ми работодатели. Домът им е хубав и чист, изпълнен с множество предмети на изкуството и Юдеика. Госпожа Лидия Столовецки роди прекрасно момиченце преди няколко месеца. Бебето има прекрасни сини очи и пленяваща сърцето усмивка. Вече постоянно се смее. Много съм доволна от работата при семейството, вярвам, че ще ми бъде добре тук. Април 1935 Какъв ужасен ден! Сладкото бебе почина. Имаше треска и нищо не помогна. Лекарят я прегледа, но не успя да стори нищо. Госпожа Столовецки си изплака очите. Опитах се да я утеша безуспешно. Наложи се да ѝ дадем успокоително, чак тогава утихна и заспа. Как въобще ще може да се справи с подобна трагедия? Защо ни сполетя това? Въпреки всичките пари, които семейството притежава – нищо не помогна. Какъв жесток свят!! Не мога да възприема случилото се, усещам само болката на Лидия. Запалих свещ в църквата, в памет на бебето. Бог обича всички, без значение от коя вяра са. Вярвам, че прекрасното бебе се намира на хубаво място. Януари 1936 Какъв щастлив ден! Роди се момченце! И днес, след обрязването, се реши името му да бъде Михаел. Госпожа Столовецки е много щастлива, въпреки оставащата тъга в очите й. Може би не може да се отърси от спомена за починалото бебе или пък й е тежко да се справи с притеснението

покрай обрязването. Толкова малко бебе, което преминава през операция, изисквана от еврейската традиция. Михаел плака много по време на обрязването, както и в часовете след това. Чак привечер се успокои и заспа. Въпреки цялата радост наоколо, съм сигурна, че на госпожа Столовецки ѝ е много трудно и тя постоянно извиква в спомените си малката си дъщеричка, опитвам се да я подкрепям, доколкото мога и да споделям радостта от подаръка, който получи – Михаел. Октомври 1939 Много време не съм писала... Вече близо две седмици полската армия воюва с германците, но днес се предаде. Германски войници наводниха улиците на Варшава. Чувам постоянно тропота на ботушите им от постоянното им маршируване придружено от ръмженето на танковете им. Войниците дойдоха с кучета – големи и вечно лаещи. Не си представях, че положението ще е толкова лошо. Господин Столовецки пътува по работа в Париж. Как ще се прибере у дома? Как да му съобщим какво се случва с нас? Дори да му пратим писмо, то ще се забави. Какво да сторим? Зимата започва скоро. За щастие, все още имаме хранителни продукти и дърва за огрев, но не за дълго. Лидия е много разтревожена. Започна да кашля и да се оплаква от слабост и главоболие. Опитвам се да й помогна и да я отменя в грижата за Михаел, за да може да си почива. Тя спи много. Бог да ни помага, за да се справим в тези трудни времена! Януари 1940 Семейство Столовецки реши да се премести във Вилнюс. Господин Столовецки остана в Париж, защото по никакъв начин не успя да получи разрешение да се прибере обратно в Полша. Той се надява, че във Вилнюс положението за Лидия и Михаел ще е по- добро. Според слуховете, от Вилнюс е възможно пътуването към други държави в Европа. Господинът се надява да успее да ни прехвърли от там към някое сигурно място в Европа, където отново да заживеем като едно семейство. Прислугата напусна дома на семейството и само аз останах. Знам, че много други бавачки напуснаха еврейските семейства, при които работеха, защото германците заплашват всички, които по някакъв начин помагат на евреи. Аз силно се привързах към Михаел и неговите родители. Не мога да ги изоставя. Точно сега, когато положението е ужасно и госпожа Столовецки е болна и сама, решавам да остана с тях, защото никоя друга бавачка не би се решила сега да работи при тях. Януари 1941 Измина една трудна година за всички ни. Бягството към Вилнюс бе изпълнено с проблеми и ужасни събития. Автомобилът, с който трябваше да пътуваме се повреди по пътя, наложи се да продължим с кон, впрегнат в каруца. Това бе нетърпимо преживяване. Пътят бе много лош, времето – бурно. За малкия Михаел беше особено трудно. Прегръщах го силно, близко до сърцето си, стараех се да не настине, при всяко спиране му давах храна и вода, за да не отслабне прекалено. Множество бегълци, облечени в извехтели дрехи, уплашени и недохранени, се скитат по пътищата. Някои в каруци, други пеш. Някои ни молят да ги вземе с нас, но това не е възможно. Госпожа Столовецки отслабна много по време на пътуването. До нас достигна слух, че господин Столовецки е бил изпратен в Аушвиц. Не знаем, в какво състояние е, кога ще се върне, дали въобще ще се върне? Тъжно ми е, защото Михаел, изглежда, ще расте без баща, но тая надежда, че ще се срещнат някога в бъдеще. Април 1941 Смъртта отново навести семейство Столовецки. Лидия почина. Току що бяхме пристигнали във Вилнюс, след едно изтощително пътуване и аз веднага си намерих работа, за да мога да издържам Лидия и Михаел. Наистина, Лидия изглеждаше изключително болна и отслабнала при пристигането ни, но не вярвах, че ще ни сполети най-страшното. Състоянието ѝ още повече се влоши, когато научи, че съпругът ѝ е загинал. Преди да се спомине, тя ме закле да се опитам, по всеки възможен начин, да стиг-

Музи в залива на с Михаел в Палестина. Сега аз съм всичко, което Михаел има на този свят. Един ден, той ми каза: “Нямам майка. Ще бъдеш ли ти моя майка?” В гърлото ми заседна буца. Не можах да му отговоря веднага. Бях на 40, неомъжена католичка, как да отгледам еврейско дете? След няколко дни му обещах, че ще живее с мен и той толкова се зарадва, разчувства се и ме запрегръща силно. Реших, че аз ще му бъда и майка, и баща. Той много ме обича, понякога ме нарича “Мамуша Гертруда”. Сърцето ми пораства и се стопля, когато ме нарича така, но ми е мъчно за него. Той постоянно ме пита – “Къде е мама Лидия? Кога ще се върне? ”. Баща си не помни много много. Показвам му снимки и му разказвам това онова за баща му, затова как е отпътувал за Париж, когато Михаел е бил малък. Германците дават близалки на децата, за които подозират, че са еврейчета – близалки с отрова. Постоянно напомням на Михаел да не приема близалки от германските войници. Ако настояват, най-много да си я прибере в джоба и да я изхвърли по-късно. Юни 1941 Не вярвам, че отново ни се случва. Немската армия нахлу във Вилнюс. Гледките, звуците и миризмите, които съпътстваха пристигането им във Варшава отново са тук и ги усещам като безпощадни удари. Поглъща ме усещането, че няма къде да избягам и че нещата се влошават. Бог да пази малкия Михаел и мен. Момчето преживя толкова много. Не го заслужава. Той ми казва на полски “Мамуша” и аз усещам, че съм му като истинска майка. Не мога да го изоставя или да го разочаровам. Ще се боря, колкото е необходимо, за да го спася от ноктите на германците. Септември 1941 Много бързо направиха гето за евреите. Разказват, че това е квартал само за евреи и че всички те са длъжни да се преместят там. Трябва да отида там веднага. Има такива, които се опитват да се укрият, но техните съседи ги издават и тогава германците пристигат и отвеждат евреите в гетото. Не разбирам защо се налага да отделят евреите от техните съседи. Не знам и каква ще е тяхната съдба. Гетото е оградено с непристъпни огради, през цялото време обикалят германски войници. Мястото не изглежда достатъчно голямо за всички евреи в града. Как ще се оправят всички там? Какво да правя аз с Михаел? Дори за миг не мога да си представя, че бих могла да го изпратя в гетото, където друго семейство да се грижи за него. Може би никой няма да го поиска и ще остане самотен сирак. Въобще как ще се оправи? Бързо трябва да измисля решение. Немците лесно биха разбрали, че той е еврейско дете. Нали е обрязан. Михаел ме пита отново и отново кои са тези хора, които отиват в гетото и какво се случва с тях. И двамата чуваме германците, които минават от апартамент в апартамент в нашата сграда. Блъскат по вратите или ги разбиват и изкарват живущите навън, на улицата и ги подкарват под стрий към гетото. Германците са на всякъде денонощно. Обикалят с огромните си ужасни кучета. Михаел ме пита “Ще се случили това и с нас?”. Опитвам се да го успокоявам, но дълбоко в сърцето ми е загнезден страха, че някой може да ни издаде, но бях взела решение – да лъжа, да правя всичко необходимо, за да защитя Михаел. Когато някой ме попита кои сме ние, винаги казвам, че момчето е мой племенник и че аз съм католичка от Варшава, потърсила по-добър живот във Вилнюс. Октомври 1941 Запознах се с един младеж от Съпротивата, който успя да ме снабди с фалшиви документи за Михаел. Платих не малка сума за документа, а също и за вписването на Михаел в общинския регистър като мой племенник. Дори успях да му осигуря кръщелно свидетелство. Сега дори да пристигнат германците няма да е задължително да заподозрат, че момчето е еврейче. Не бива да събуждаме подозрение, не бива германците да правят проверки. Това би било катастрофа и за двама ни. Постоянно се опитвам да се осведомявам за съдбата на евреите в гетото, тъй като там се намират няколко семейства, които познавам. Всяка неделя се старая да ходя на църква. Михаел научи различните молитви и дори получи пост в църквата олтарно момче. Това беше единственият начин да го защитя, но винаги съм знаела, че някой ден ще му разкрия, че той е евреин. В подходящ момент. Кога ще настъпи този момент? Това не знам. Декември 1941 През последните два месеца успях на няколко пъти да влезна в гетото. Положението на евреите там не е добро. През тайна дупка в стената успях да прехвърля храна и лекарства за моите еврейски познати. Не знам още колко дълго ще мога да продължавам да го правя. Ужасно е да виждам еврейските си приятели толкова отслабнали, тъжни, затворени в гетото. Два пъти идваха войници от Гестапо у дома. Изглежда, посещават мен, така както и други хора, пристигнали от Варшава във Вилнюс. Изглежда са наясно, че много от новопристигналите във Вилнюс са евреи. Затова ме разпитваха за Михаел и неговите родители. Въпреки че сърцето ми биеше лудо и усещах коленете си слаби, успях да ги излъжа без да ме хванат. Михаел говореше чудесен полски, а аз на безупречен немски им обяснявах как това е синът на сестра ми. Казах им, че аз го отглеждам, защото съм неомъжена, а сестра ми има да се справя с много деца. За мое щастие

7

най-често Михаел спеше в леглото си, когато гестаповците минаваха на проверка. Страхувах се да не да решат да го събудят, да вдигнат завивката и да видят, че е обрязан. Макар и още малък го бях научила да разказва, че е мой пленник. И без това вече ми викаше мамуша. Моля се някой да не ни издаде и да не ни хванат. Ще продължа да вкарвам храна и лекарства в гетото, но трябва да съм много внимателна. Февруари 1942 Огромен късмет е, че говоря немски. От сегашната си работа не успявам да изкарам достатъчно пари, а ми трябват средства, за да осъществя обещанието си, което дадох на Лидия – да заведа Михаел в Палестина. Намерих си работа като преводачка на молби, отправени към германската администрация. Не получавам много пари, но получавам хранителни продукти, които трудно се намират във Вилнюс. Тази работа има и още едно предимство – чувам много слухове, които описват бъдещите планове на немците. Така научих за плановете им да съберат евреите и да ги изпратят в лагери. Също така постоянно научавах за различни доноси срещу еврейски семейства, които се укриват. Донякъде се чувствам по-спокойна, че от тази позиция мога да защитя по-добре Михаел. Наложи се с Михаел да се преместим да живеем в малка стая срещу гетото. Гледките, на които ставахме свидетели плашат и двама ни. Михаел ми разказа как е видял камиони, докарващи още и още хора на различни възрасти. Гетото отдавана е претъпкано. От време на време от гетото излизат камиони пълни с хора. Камионите ми напомнят онези, с които съм виждала да карат добитък на пазарите и кланиците в Полша. Не са подходящи за хора, а германците ги пълнят до краен предел. Хората плачат и изглеждат много изплашени. Страхувам се, че тези камиони отивам към лагерите, за които различните слухове разказват – лагерите на смъртта. После си казвам, че човек трудно може да вярва на слухове. Септември 1945 За първи път от няколко години пиша в дневника. Изключително трудни години, не исках да обличам в думи, това което очите ми видяха, нито да записвам слуховете относно съдбата на евреите. В гетото във Вилнюс избухна бунт и то бе изгорено. Никога няма да забравя плача, виковете и мириса на изгоряло. Михаел беше много болен и не знаех какво да направя. Ако се обърнах към полски лекар той веднага щеше да разбере, че Михаел е евреин и веднага щеше да ни предаде на немците. За щастие успях да намеря еврейски лекар, който продължаваше да работи тайно и успя да излекува Михаел. Това което ме крепеше през всички трудни моменти бе чувството, че някой се моли за нас и че молитвата му ще ни спаси. Надявам се, че сега когато германците си тръгнаха ще можем да се възстановим и да се изправим на крака. Работя непрестанно, за да събера пари и да можем заедно с Михаел да отплаваме към Ерец Израел. Опитвам се да намирам хубавите неща и да бъда силна заради Михаел, но трудните истории и картини не ми излизат от главата. Юли 1947 Двамата с Михаел сме много развълнувани. Качихме се на кораба Екзодос и пътуваме към Ерец Израел с още хиляди еврейски бежанци. Михаел е на 11. Здрав е, висок почти, колкото мен и се държи зряло за възрастта си. Почти не пита за родителите си. Продължавам да му разказвам за тях и да му показвам снимки – те бяха прекрасни хора и е важно синът им да се гордее с тях и да знае кои са били. Много се вълнувам, че сбъдвам последното желание на Лидия. Винаги съм знаела, че един ден ще разкрия на Михаел, че той е евреин и че ще отплаваме към Палестина, където той ще може да порасне като евреин без страх. Вярвам, че сега след всички трудности най-после ще ни бъде добре. Септември 1947 Какво разочарование – против волята ни и след борба ни откараха в лагер в Хамбург. Корабът ни бе прихванат от британците. Вече пристигахме в пристанището в Хайфа, виждахме зеления Кармел, но ето че британците ни прихванаха и веднага решиха да ни прогонят – качиха ни на три различни кораба и ни върнаха във Франция. От там лагер в Хамбург. Евреите на кораба, заедно с бойци от еврейската съпротива Ферец Израел се противопоставиха на британците, но това не помогна. Какви смели хора! След всичко, което преживяха все още имаха сили да се борят и да се противопоставят. Връщането в Европа и в Германия плаши и двама ни. Опитвам се да бъда силна за Михаел и да го окуража. Моля се да не се прекараме много време в претъпкания и студен лагер. Условията са лоши. Ние ще преживеем и това. Септември 1948 След година в лагера в Хамбург мечтата ни да стигнем в еврейската държава се сбъдна. Лидия ми беше разказала за свои роднини в Палестина, които успях да открия. Те ни подслониха в малка стая, в много трудни условия. Платиха за половин година обучението на Михаел, а от мен поискаха да се върна в Полша. Ако не – казаха, че ще спрат да плащат за обучението на Михаел. Той много плака. Казваше ми “Ти си моята майка! Тези

8

Музи в залива

не ги искам за мои родители.”, а на своите роднини казваше “Не искам да съм от вашето семейство! Искам да остана с майка си! Където отиде тя – там ще отида и аз!”. В този момент много се разчувствах и бях щастлива за възможността да бъда част от неговия живот. Същевременно се питах дали не е по-добре за момчето да порасне при роднините си. Преместихме се да живеем в град на име Тел Авив. Успях да намеря малка квартира на улица “Визел” и да работя като чистачка. Отглеждам Михаел като евреин. Той учи да говори иврит. В училище учи с деца, които като него са пристигнали от Европа. Празнуваме еврейските празници като същевременно продължавам да бъде вярваща католичка. Ходя на църква всяка неделя.

Празнувам католическите празници с приятелки, които намерих в Ерец Израел. Благодаря на Исус и вярвам, че той ни спаси и ми даде сила да се грижа за Михаел и да преживеем заедно трудните години. През юни 1963 Институтът “Яд Вашем” обяви Гертруда Бабилинска за праведник на нациите и да е сред първите, в чиято чест бяха засадени фиданки на Алеята на праведниците на света. “Бог да ми помага да продължавам да помагам на другите.”

Превод: Даниел Хубеш

ВТОРА НАГРАДА

Кевин Хорват

Спишска Бела, Словакия Кевин е на 19 години и в училище посещава часове по история под надслов „Съседите, които не сме забравили”. Интересува се от историите на хора, оцелели през Втората световна война и Шоа. За него е важно тези хора да не бъдат забравени, защото техният живот ни учи на толерантност, независимо от произхода, расата или религията.

История от рудника под Кральова Хола Казвам се Кевин Хорват и съм ученик в 11 клас на Професионална туристическа гимназия в град Горни Смоковец във Високите Татри. Реших да взема участие в конкурса, защото се интересувам от тайни и истории на хора, които са преживели нещо толкова невероятно, каквото ще ви представя в следващите страници. В историята става дума за двамата братя Павел и Гейза Шпицерови, както и за онези, които по времето на Втората световна война са помагали безкористно на техните семейства, с което рискували и собствения си живот. Своите удивителни, болезнени и автентични спомени с нас споделиха Михал – синът на Гейза и Марианна – дъщерята на Павел. Може би ще ви бъде тежко за четене, но въпреки това се разположете удобно и елате с мен на пътешествие в историята. Историята на Михал Шпицер (Миша) започва през 1933 г., когато се ражда в град Попрад в семейството на Гейза (род. 1897 в Долни Дубови) и Цецилия Паукерова (род. 1902 в Попрад). Израснал в своя дом заедно с брат си Юрай (Дюра), който бил по-голям с шест години от него. Братът на Гейза Павел (род. 1899 в Драговце) се оженил за Янка Шейберова (род. 1904 г. в Ловашовце) и също създали прекрасно семейство в Попрад. Родили им се две момичета, Зузана (род. 1926 в Нитра), която наричали Жужа, и Марианна (род. 1930 в Нитра), която наричали Мая. Семейната история на двамата братя започва още преди 1918 г. в Попрад, когато техният баща Алберт Шпицер (1867 – 1936, Попрад) със съпругата си Фани Бакова (1869 – 1936, Попрад) се преместват в планинското градче, за да открият в него своя нов дом и да започнат отначало, след като тяхното селце Драговце било разграбено от местните жители след Първата световна война. Кръчмата на баща им не паднала жертва, понеже Гейза познавал някого от погромаджиите, но въпреки това бил разочарован и решил да се махне от там. В долния край на улица Зимна в Попрад те взели магазин под наем от немеца Флейшер и го нарекли „Алберт Шпицер и синове“. Започнали скромно и от нулата. Постепенно под ръководството на Павел и Гейза фирмата си спечелила добро име, създала много контакти и постоянна клиентела не само в града, но и в цялата област, в мрежата на татранските хотели и дори извън границите на Попрадска околия. През 1936 година чичо Павел построил на улица Железнична, близка пряка, водеща до главния площад, двуетажна къща с плосък покрив, която за времето си изглеждала доста модерно и всички ѝ се възхищавали. Архитект бил инж. Артур Сингер, а къщата била изградена от попрадската фирма Шашинка. На приземието се намирал магазинът. На първия етаж живеел чичо Павел със семейството си, а на втория Гейза със своето семейство. Спомените на Михал за триезичния предвоенен Попрад, в който произходът и религията нямали значение за общественото положение, са само хвалебствени. В близкия кръг приятели на Юрай и Михал спадали момчета от семействата Лихтенщайн, Луци, Фриеш, Ердели и Маурер. Бащата на техния приятел Ян Фриеш, когото наричали Бай Янчи, им бил за пример. Той ги научил да обичат Татрите. През лятото ги водел на походи, а през зимата на ски и не само преди войната, а дълго време и след нея. И тъй като били истински спишаци (от област Спиш), за тях нямало разлика

дали общуват на немски, унгарски, словашки или пък на местното спишко наречие. През онези години Михал, който се радвал на детството си с пълна сила, изобщо не осъзнавал еврейския си произход. Никой не му се присмивал, никой не го ругаел, майка му дружала с попрадските немкини, пиела си безгрижно кафето с тях и обсъждали културния и обществен живот. Тогава в магазина се продавали качествени хранителни стоки и всички попрадски дами го посещавали на драго сърце, за да се насладят на аромата на свежо чаено масло или на вкуса на луксозен швейцарски шоколад. Намирала се и свежа пражка шунка, която произвеждал месарят господин Крейза в Кежмарок. През 1934 към бизнеса се присъединил Войтех Коленка, когото чичо Павел довел от Прешов, защото имал нужда от надежден управител, на когото и двамата братя да разчитат. Бела, както го наричали всички, бил изключително работлив и весел човек, с автентичен характер и неповторимо чувство за хумор. Всеки, който го срещал, го харесвал на секундата. Освен това веднага го харесвали и всички жени, но така и си останал неженен. Както сам казвал с усмивка: „Не мога заради една да изоставя всички…!“ Влюбил се в Татрите. Неговото голямо добро сърце, отворено за всички, се проявило малко по-късно, когато се разгоряла войната. От самото начало Бела станал неотделима част от семейство Шпицер. Чичо Павел беше много проницателен и още в края на трийсетте започна да подозира, че светът върви към следващата голяма война. Знаеше, че ситуацията за неговото семейство и това на брат му ще се усложни и предприе някои важни мерки. Първата беше още преди обявяването на Словашката република (1939 – 1945) двете семейства да приемат християнството. През 1939 гръко-католическият свещеник Петер Дудински извърши кръщението в Ходермарк (днес Иглани). Чичо Павел го познаваше много добре, свещеникът посещаваше магазина ни. Второто голямо решение беше целият бизнес да бъде прехвърлен на Бела Коленка, който въз основание на придобиването на концесията стана работодател на братята. С връзките и помощта на Бела Коленка семействата на двамата братя успяха да се сдобият и с още един много важен документ, държавно разрешение, което уредиха чрез епископ Петер Гойдич. Когато той още служил, Бела като момче му бил и подякон на утринните литургии. И един ден, когато войната вече била започнала, чичо Павел отишъл при епископа в Прешов и го помолил за помощ. Епископът ги приел много любезно, изслушал молбата и накарал чичо Павел сам да я напише на пишеща машина, за да изтъкне всички важни подробности. Епископ Гойдич отнесъл молбата до президента Тисо чрез своя свещеник господин Кърличка, който познавал лично Тисо още от годините в семинарията. Епископ Гойдич показал смелост и в деня, когато Прешов бил нападнат от представители на Хлинковата гвардия, тръгнали да издирват евреи. Чичо Павел и епископът тъкмо пресичали площада, епископът хванал здраво чичо под мишница, без да се колебае и миг, отвел го на сигурно място. Да, такъв човек бил Гойдич. За ближния бил готов да пожертва живота си. Когато в Попрад започнала конфискацията, отнемането на еврейските фирми и магазини, определеният за конфискатор на магазина на братя Шпицер останал с празни ръце, понеже собственик вече бил Бела Коленка. И по време на войната магазинът запазил добрите си обороти, Бела не преустановил работата и това се оказало решаващо за оцеляването им. Братя Шпицер присъствали в бизнеса като неотменим фактор, защото знаели всички тънкости на търговията, имали голям опит, връзки и държавното разрешение. В списъка на евреите в Попрад от 1941 г. Гейза

Музи в залива е представен като чиновник, а Павел като член и търговец във фирмата на Бела Коленка, собственик на бизнеса. Мнозина от попрадските конфискатори били подлеци. Когато отнемали имуществото на евреите, в същия ден издавали цялото семейство на нацистите, за да го натоварят на най-близкия влак. Такъв бил случаят с бездетните съпрузи Армин и Бориска Браун, които имали железарски магазин в центъра. За жалост с периода на войната са свързани много тъжни спомени. Улица Железнична била преименувана на Хитлерова и всички еврейски семейства трябвало да я напуснат. Така си тръгнали оттам и братя Шпицер. Същото се случило и с евреите от централния площад, който бил преименуван на Хлинка. Гейза се преместил със семейството си под наем при господин Лабай. А на семейството на Павел помогнал благородният и смел попрадски бизнесмен и архитект инженер Ладислав Хитс. Марианна до днес си спомня за него с голяма любов, по същия начин като за епископ Гойдич: „Господин Хитс беше много възпитан човек. През войната в най-лошото време нае на работа много евреи. Даваше им и жилища под наем, за да не ги дава на нацистите, които никак не обичаше. Беше единственият такъв човек в Попрад, да не кажа в цяла Словакия. И хората затова го уважаваха много. Живяхме у тях чак до края на войната, понеже нямаше как да се върнем на улица Хитлерова. Той даваше под наем апартамент и на аптекаря, който се казваше Ото Волф.“ Но съдбата на смелия господин Хитс приключила за съжаление трагично, когато по време на въстанието в началото на 1944 попаднал в ръцете на немското гестапо. Измъчвали го дълго, а накрая го убили край Спишска Теплица. Благодарение на неговата помощ била спасена още една част от света. И Михал ни разказва още един спомен от войната, когато бил ученик. Той като малък вече не посещавал еврейско училище за разлика от брат си Юрай. Дори не си спомня семейството му да е спазвало еврейските традиции. Напротив, животът им не бил набожен и от малък го възпитали по християнски. Ходел в римокатолическо народно училище в Попрад, преподавали им монахини, които се отнасяли мило с всички деца. Но е жив един спомен: „Вече живеехме в словашка държава. Един ден на вратата ни затропа някакъв инициативен гражданин, който бе дошъл да се оплаче, че евреите продължават да посещават училище! Една от монахините излезе навън и известно време се разправя с него. Когато се върна в класната стая, каза, че аз и съученикът ми Редай трябва да си отидем вкъщи. Не знаехме каква е причината, но и не ни вълнуваше много.“ Когато бащата на Михал разбрал какво е станало, съобщил за случилото се в общината и на следващия ден момчетата отново били в училище. Семейството на Михал също разполагало с държавно разрешение. Феро Редай не бил евреин, но майка му живеела с господин Грьошлер, който имал бензиностанция в Попрад. Чичо Павел и бащата на Михал обаче уредили и той да посещава училище. В края на август 1944 в Словакия избухнало Словашкото народно въстание. И всички изключения за покръстени и собственици на разрешения престанали да важат. По това време семействата на двамата братя били вече с фамилия Лукач, което уредил чичо Павел. Да напуснат града и да се укрият също било негово решение. Родителите му Алберт и Фани Шпицер вече не били живи. Бела Коленка осигурил скривалище за родителите на съпругата на Павел Карол и Малвина Шейбер. Откарал ги в Швабовце, в къщата на племенницата си Ета Глясер, а по-късно в санаториума Кветница заедно със съпрузите Самуел и Гизела Едерли. Там се грижели за тях чак до освобождението в края на януари 1945. По време на укриването на братя Лукач важна роля отново изиграла проницателността на чичо Павел, който се грижел за цялото семейство. Взел твърдото решение да напуснат Попрад, защото там били застрашени от депортиране. Осигурил на всекиго чифт здрави обувки, топли дрехи, раници и голяма палатка. От Попрад братя Лукач най-напред отишли във Викартовската мелница при семейството на Карол Ковач, който бил техен стар приятел, сестрите на Карол работели при Шпицер като готвачки. Децата на Павел и Гейза редовно идвали преди през лятото в мелницата и изкарвали незабравими ваканции с децата на Ковач. Обаче немците напредвали бързо от Кежмарок и се наложило да си тръгнат и от там. Намерили убежище в горските стопанства край Липтовска Тепличка. Семейството на чичо Павел в Голямо Бруново, а семейството на Михал в Ровиенки. Били на разстояние четвърт час пеша едни от други. Издържали там известно време, после заминали за Погорела, където заживели в друга мелница. Бела Коленка ги снабдявал с провизии. Немците продължили настъплението от Червена скала и те дочували тътена на оръдията. Намерили човек, който да ги закара към Банска Бистрица, територия, завладяна от въстаниците. Но в Хелп един партизанин ги върнал обратно, което спасило живота им. Иначе щели да свършат в Кремничка или Вапенка. Върнали се обратно през Погорела, където натоварили в раниците си най-важните неща и отново се върнали в гората, където се укривали в купите сено до края на декември 1944. Гейза зад една замаскирана стена, а Павел в един малък плевник, чиято врата прикривал със стар чувал. Не се показвали на никого. Никой от местните в Липтовска Тепличка не предполагал, че са се върнали. За семейството на Гейза знаел само дървосекачът Зубек, а за Павел горският Сотоняк. Немците претърсвали горите за партизани. Решили да подпалят горските стопанства. Най-напред запалили всички в Ждиарска долина. Там се укривало семейство Вейс от Попрад, както и бабата на Михал Лина Паукер, която накрая била заловена и разстреляна безмилостно в Спишска

9

Теплица от попрадския немец Шутор, син на месаря. Да останат в стопанството било опасно. Стопанката Сотонякова от страх за мъжа си Йозеф също настоявала да си тръгнат. Тогава помолили господин Бахерник, който работел като дървар в гората, да им помогне да изнесат няколко чувала картофи и необходими вещи, за да оцелеят. От страх за живота си двете семейства навлезли дълбоко в горите по посока на Кральова Холя. Всяко от децата Зузана, Марианна, Юрай и Михал носело по една тухла, за да има на какво да готвят майката на Марианна и Гейза, бащата на Михал. Когато стигнали удобно място, господин Бахерник им помогнал да изкопаят яма за осем души, дълбока около двайсет сантиметра. Постлали отдолу борови иглички и войнишки брезенти, а отгоре опънали голямата палатка. Имали късмет, че през зимата на 1945 паднал голям сняг, който скрил всички следи. За този цял месец в палатката, в която се укривали четирима възрастни и четири деца, Марианна си спомня със сълзи на очи: „Бяхме натъпкани плътно един до друг. Спяхме по двама под едно одеяло. И трябваше заедно да се обръщаме на другата страна. Лежахме по цял ден и цяла нощ. Със сестра ми се биехме. Всяка от нас искаше да спи с мама. Как се справяха Дюри и Миша? Също воюваха. Но след известно време всички отслабнахме, изтощени от студ и глад. Обувките ни бяха под нас, под кръста, за да не замръзнем. И постоянно се страхувахме. Бахерник ходеше с цървули. Не го чувахме, когато идваше да ни докара малко скрит под торта хляб. И той се страхуваше да не го застрелят, че помага на партизаните. Всеки път почти припадах от страх, когато той се появяваше пред палатката. Но татко ме успокояваше, че няма защо да се плаша, ако са немците, щяха да стрелят по нас от далече.“ А за последните дни в това скривалище Марианна споделя: „Изкарахме в гората на палатка целия януари. На 28 януари в Попрад влязоха руснаците. Господин Бахерник дойде да ни го съобщи още същия ден, но настояваше още да не се връщаме, за да не ни заловят немците случайно. Обаче ние бяхме гладни, измръзнали, мръсни. На 30 януари слязохме на шест километра в долината. Там срещнахме Дежко Адамув, племенник на Бела Коленка и едно момче от семейство Ковач от Викартовската мелница. На 31 януари баща ми нае шейна с коне и така приключи укриването ни в гората, върнахме се в Попрад. На този ден мама имаше рожден ден, навършваше 41. Вкъщи опече орехова торта, не знам точно кога се случи това, но Миша и до днес помни тази торта.“ Завръщането у дома в Попрад било невероятно. Още повече, че в Кветница открили старите на Марианна, Карол и Малвина Шейбер, живи и здрави. С тях била и Гизела Ердели, бабата на Марика Ердели, приятелка на Зузана. Нейният съпруг Самуел Ердели умрял още преди фронтът да стигне дотук. След войната животът си продължил. Бела Коленка станал отново управител на бизнеса, но и партньор на братя Лукач. Режимът одържавил предприятието им през 1948, без да им даде една стотинка. Обаче Бела си останал управител на магазина с наименование „Суровини“ и през социализма. Мнозина попрадчани си спомнят за него, аромата на хлебчета и какао, носещ се от витрината, дори днес. Семействата на братя Лукач със своето свидетелство се погрижили в началото на 2009 г. Бела да спечели най-голямата израелска награда „Праведник на народите на света“. Много еврейски семейства след войната емигрират. На въпроса защо и Михал не го е сторил, той отговаря просто: „Аз съм си от Спиш. Другарите от Попрад и познатите на татко ми говореха на три езика. Заедно ходехме на походи в Татрите, карахме ски. Нямах причина да си тръгна. Имах и добри колеги, които обаче се броят на пръстите на едната ми ръка. Но ги имах. Така че нямаше защо да заминавам. Домът ми е под Татрите, които обичам и тук е моето семейство... .“ Какво да добавя в заключение? Взех си всички поуки от тази история. Полът, възрастта, етносът или цветът на кожата не са най-важното. Ние сме просто хора, които грешат и не бива да го забравяме. В личния си живот се опитвам да се ръководя от принципа, че мога да извадя поука от всичко. Нерядко и от лошото. Бих искал да насърча всекиго да е готов да помогне винаги и навсякъде на другия. Не знаем дали самите ние няма да имаме нужда от помощ – вие и аз. Затова нека бъдем мили един към друг, толерантни и отзивчиви. Това е всъщност пътят, който води до мотото на конкурса – да спасиш един човешки живот означава да спасиш целия свят. Историята на чичо Миша ме засяга лично и поради това, че съм от ромски произход и от страна на другите често забелязвам присмех и предразсъдъци по отношение на ромите. В живота си все още не съм преживявал нищо толкова лошо. Но историята на Михал ме зарежда със смелост да продължа да живея честно живота си, да бъда за пример за другите, без значение от произхода им, религията или расата.

Превод: Николай Фенерски

10

Музи в залива ТРЕТА НАГРАДА

Дениса Петрова

град Бардейов, Словакия Творческото писане е голямата любов на Дениса. Когато пише, забравя реалността и мислите ѝ „заживяват“ само в текста. Така обогатява знанията си за миналото и настоящето. За да създаде разказа за конкурса, е използвала интервюто си с Том Томаш, който ѝ е предоставил достоверна информация. Помогнала е и нейната учителка Яна Лешкова, посветила много години на живота на евреите в град Бардейов. Осемнадесетгодишната Дениса вярва, че нейният разказ ще трогне сърцата на читателите така, както е докоснал душата на младата авторка.

Бях само момиче, което искаше да оцелее! „То в а повече не ти трябва, ЕВРЕИН мръсен!“ Нощ е, хладният и мразовит ноември на 1938. На улицата изглежда сякаш от небето вместо капки дъжд падат парченца натрошено огледало. Ах, не бяха обаче огледалца, бяха НАШИТЕ вещи, витрините на НАШИТЕ магазини, прозорците на НАШАТА синагога. Сред целия този грохот, шум и плач се опитвах да заспя, бях малка, беззащитна и нищо от случващото се още не стигаше до ума ми. Мислех си за мама, която почина и така заспах в обятията на нощното зарево. Въобще не подозирах, че през тази нощ е започнала най-голямата катастрофа в модерната история… Колко съм разсеяна само, в суматохата съвсем забравих да ви представя главната героиня на историята. Нарича се Агнес Томашова и наистина беше калена от съдбата жена, изправяла се очи в очи срещу смъртта с цялото си семейство неведнъж. Причината? Съвсем банална. Просто казано, не се беше родила под щастлива звезда, напротив, житието ѝ преминало под знака на онази другата – жълтата. Точно така, отгатнахте. Агнес и цялото ѝ семейство бяха от еврейски произход. Периодът на Втората световна война преобърнал живота и на триста и шейсет градуса, но не само нейния, а на още десетки милиони евреи по целия широк свят. Така се случило тогава, че хората спрели да възприемат другите хора като нещо живо и нужно. Никакво съчувствие, никакви добросъседски отношения. Гледали на тях като на второ качество, паразити, от които искали да се отърват, колкото по-бързо, толкова по-добре. Емпатията и любовта към ближния тогава просто се изпарили. Невинната кръв се леела като река, във въздуха се носела миризма на трупове, плач и скърцане със зъби съпътствали последния дъх на безкрайно множество хора. И не мога да премълча и да не спомена ония, които тогава намерили сили дълбоко в себе си да проявят разбиране и да рискуват живота си, за да помогнат, да спасят „поне“ едно еврейско семейство. Това са Човеци с главна буква. Благодарение на тях разбирам, че ангелите на земята не са древногръцки митове. Скъпи мои, чуйте сега историята на Агнес, семейството ѝ и хората, на които не им липсвало присъствие на духа и любов към ближния дори тогава, когато за подобни постъпки се заплащало със самия живот. „Казвам се Агнес. Родена съм през 1930 в един от най-красивите словашки градове, чаровния Бардейов. Родителите ми Катка Гросманова и Едмунд Гросман се запознали в Левице. А после, че са се преместили в Бардейов си било чиста случайност. Татко бил зъболекар и приел предложението за работа на другия край на Словакия с респект. Още в началото идеалният на пръв поглед живот на семейството ми бил белязан от смъртта на мама. Починала, когато съм била само на две. Толкова малка е нямало как да схвана какво е станало и чак до седмата си година не знаех, че нея наистина я няма. Въпреки това усещах присъствието ѝ, след смъртта си тя

беше станала мой ангел-хранител. Година по-късно татко се оженил повторно. Мащеха ми станала Шарлота Нойманова. С идването ѝ в семейството след година се сдобих с братчето си Иван. В началото на 1938 словашките автономисти успяха да постигнат целта си – автономия на страната. На прага на войната Словакия затънала в хаос и резултатите от катастрофата през последните няколко години довели до грабежи на магазини, кражби на имущество, погроми и нападения. Цялата ситуация спрямо евреите се изостряла. Превърнахме се в означена мишена, жълтата звезда грееше на гърдите и ни пареше. Познатите ни обръщаха гръб, приятелките ми в училище спряха да играят с мен. Съучениците ми ме наричаха „чифутка“ и ме гонеха да си отивам вкъщи. Това беше ужасно смазващо за детската ми психика. Опитвах се да проумея – какво лошо съм сторила? Но не бях сама, всички евреи се бяха превърнали в обект за ненавист. А онова, което ни сполетя през март на 1939 и после на 9 септември само затвърди убеждението ни, че съдбата ни вече не е в собствените ни ръце. Еврейският закон ни заклейми като абсолютното зло, отне правата ни и ни забрани най-обикновените дейности без оглед на възраст, пол или обществено положение. Жълтата звезда за мен като дете, което не разбира, бе повод за гордост! Като брошка. Семейството ми беше опората, татко като лекар имаше известни привилегии, защото изпълняваше належащи услуги. Но детството ми придоби съвсем различно измерение, завиждах на другите деца за игрището, пътуването с влак, киното. Никъде не ни пускаха, на вратите обикновено имаше надписи „ВХОД ЗА КУЧЕТА И ЕВРЕИ ЗАБРАНЕН!“ После дойде следващата година и от училището, което обичах, ме преместиха в училище само за евреи, но това не продължи дълго и отново ме преместиха в общото училище. Омразата към мен и приятелката ми Вера Гросвирт, чиито родители също имаха привилегии, защото също бяха лекари, растеше всеки ден. През междучасията се криехме в тоалетната, където дочаквахме звънеца за часа, за да не ни набият. Брат ми Иван посещаваше същото училище и всеки ден заедно се прибирахме у дома. Веднъж не го открих на обичайното място, беше стигнал чак до пощата, където другите го млатеха жестоко и му викаха „чифут“. И това продължаваше с дни, седмици и месеци... През април 1944 Червената армия напредваше към източните ни граници, властите в градовете бяха принудени да евакуират цялото население, включително и последните еврейски семейства, които бяха избегнали транспорта. Татко намери жилище в Липтовски Клачани. Жителите на селото не знаеха, че сме евреи, животът ни стана малко по-поносим. Преструвахме се на християни. През октомври събитията се стекоха така, че се озовахме в землянка в гората. Партизаните първи ни приеха като свои, за наша безопасност ни препоръчаха да останем с тях в планините. За жените и децата отвориха една малка хижа. Заспах мокра и премръзнала. Сънувах родния Бардейов и нашата къща, уютната ми стая. Събуди ме мащехата ми, която искаше да се върнем в селото. Разказах ѝ съня. Беше като предупреждение. По-късно научихме, че евреите, които се върнали тази сутрин в селото, били разстреляни от немците. Мама от небето ли ме предупреди? Благодаря ти! Помагаха ни и селяните. Рискуваха живота си, немците обикаляха

Музи в залива навсякъде. Носеха ни картофи, дърва за огън, тенджери… В бункера беше страшно, спяхме на дървени нарове, натъпкани един до друг. Веднъж брат ми Иван намери обелка от сланина, която дървосекачите бяха изхвърлили след себе си. С него я облизвахме два дни. Компания в бункера ни правеха въшките, гладът и студът. С времето ни се наложи да въведем правила. Избирахме по един представител от всяко семейство – представителите трябваше да носят вода, дърва, да отскачат до селото за храна. Когато заедно с мъжете минавахме през гората, винаги забелязвах в снега пресни следи от други укрити някъде евреи. В онзи ден видях само приятелката си Алица от другото скривалище, но никакви други следи. Следобед, когато отново излязохме навън, още нямаше следи, не можахме да се сдържим. Гледката, на която се натъкнахме, беше най-страшната, която някога съм виждала. Вратата беше отворена и по земята лежаха мъртвите тела на семействата, които живееха там – шестнайсет деца, родителите им, старците. Навярно ги бяха убили вечерта. Май ги бил издал партизанин, който шпионирал за немците. Стана напълно ясно какво е разделението в обществото и че за евреите душат не само външни неприятели, но и вътре, сред хората, на които се доверяваха. Мнозина изгубиха желанието си за живот, налегна ги депресия, не виждаха изход. Повечето познати се върнаха в селото, рискуваха да бъдат депортирани към концлагерите. Партизаните ни преместиха в планините край Брезно над Хрон. Немците приближаваха. Спомням си думите на един партизанин. Предупреждаваше ни, че ако останем, дните ни са преброени. Но и предупреди и за тежкия път, който ни чакаше в планината. От 150 укрити от нас 120 решихме да тръгнем. Следвахме партизаните, имахме им доверие. В групата ни цареше единодушие и синхрон. След тежкия няколкодневен преход стигнахме селото. Една двойка от Полша реши да отиде на разузнаване, след като ги чакахме много дълго, решихме, че вече са мъртви, но накрая се върнаха. Със сълзи на очи ни казаха, че сме свободни. Свобода – дума, която звучеше толкова странно за нас. Възторгът и еуфорията във въздуха можеха да се пипнат с ръка. Но също така страхът и несигурността. Какво ли ни чака? Не знаех нищо за татко, жив ли е? Последната информация беше отпреди седем месеца. Освободили Бардейов на 19 – 20 януари 1945, от скривалището под централния площад излезли седмина евреи: Нойман, Грусгот… Някои се завърнали от горите: Атлас, Гросвирт, Алтман… Всички селяни се събрали на площада – мъжете служеха в армията, бяха останали само жените, свещеника и Едмунд Гросман – татко. Това се сторило подозрително на руския началник. Закрещял на татко защо е там. Кротко му отговорил, че е евреин и се е укривал в дома на свещеника. Руският офицер се разплакал и го прегърнал. Само изрекъл: „Идвам от Москва и по пътя си видях само мъртви евреи. Ти си първият жив!“ Животът на татко бил спасен от Андрей Жидишин – гръкокатолическият свещеник от район Решов. Спасил няколко семейства, като ги укривал в дома си до идването на Червената армия. Жидишин предоставил на татко собствената си стая, която била в дъното на къщата, където никой не стъпвал. Когато при свещеника идвали други хора, татко дори не дишал, никой не трябвало да разбира, че се крие. За благодарност лекувал зъбите на цялото семейство на свещеника. Винаги, когато си спомняше това време, татко се усмихваше. Отнасяли се към него с уважение, не му задавали никакви излишни въпроси. Просто присъствал в дома им и те го смятали за част от семейството. Гестапо редовно правели проверки за укриване на евреи.

11

При една от тях при татко пристигнали евреи, укривани в съседното село. Къщата имала два изхода и татко заедно с останалите успели да минат в съседната постройка, скрита в слама, там не ги открили. Обаче си забравил зъболекарската чанта и тя му създала проблеми. След проверката повече не можел да остане в къщата и свещеникът му осигурил ново скривалище. Не се изплашил, дори след като знаел, че ако го разкрият, смъртната присъда му е сигурна. Името на Андрей Жидишин заедно с имената на още шестима е записано върху бардейовския Паметник на Холокоста. Наричат ги седмината справедливи от Бардейов. Заради оказаната смела помощ на евреите по времето на Втората световна война. Паметникът обръща внимание на индивидуалните примери за нравствена смелост в безнравствена епоха. Тези хора рискували не само своя живот, но и живота на семействата си само поради причината, че притежавали в себе си нещо важно – милосърдие. И проявили без компромиси своята смелост, кураж, любов към живота. Хора като свещеник Жидишин не са били рядкост в Словакия. Не са били и много, но въпреки това ги имало. Те били последното пламъче на надежда за хората, на които държавата била произнесла смъртни присъди. Да се опомня от шока и да проумея, че съм свободна и не е нужно повече да се крия, ми отне известно време. Реших да открия татко, знаех, че е жив. Срещата ни беше болезнена, но и радостна. Заживяхме „стария“ си живот, за съжаление, без хората, които изгубихме. Вярвам, че са протегнали ръка над нас да ни пазят. След тези тежки времена влязох в университета. Там се запознах със съпруга си, с когото после създадохме двете си деца – Томаш и Катка. В съвместния ни път ни се наложи да преминем през още тежки препятствия, но в сравнение с това, което вече бях преживяла, те бяха нещо съвсем дребно, което преодолявах с лекота. Никога не се върнах в спомените си при времената, в които преживях, както се казва, своите най-хубави години. Обикаляхме институции, съдилища, където съдиха съпруга ми Йозеф, неведнъж ме нарекоха мръсна еврейка. Винаги обаче вдигах гордо глава и кротко отвръщах – да, такава съм. Еврейско момиче, което искаше да оцелее и оцеля.“ Това е една от историите, които докоснаха сърцето ми. Смелостта и твърдостта на Агнес са достойни за възхищение. Заедно с нея оцеляло и цялото ѝ семейство. Нейния живот и животът на други евреи бил спасен от хора, които намерили човещина в себе си. Не се страхували да излязат от тълпата и да подадат ръка за помощ на беззащитните. Това е най-голямото, което можем да сторим. Не на думи, а на дело. И това давало начало на нови силни приятелства между семействата. Спасителите се погрижили моралните устои в словашкото общество да бъдат положени наистина високо. Затова, както споменах в началото, ангелите съществуват. Може да не изглеждат като на картинките бели и с криле, но са хора, които са доказали с делата си, че притежават в себе си милост, спусната им направо от Онзи, който е най-високо. Поведението ни и отношението ни към другите в обществото, които по нещо се различават, е критерий за моралните ни качества. Критерий за зрялост на това общество. И не на последно място – трябва да сторим всичко, за да не се повторят повече в историята подобни зверства, извършени от една социална група спрямо друга. Ако някой чуе някога свидетелство на оцелял, е длъжен да разкаже за това свидетелство и на други. Особено актуално е това днес. Можем ли да бъдем спасители? Да спасим живот не само като изпратим храна, но и като подадем ръка с риск за живота си?

12

Музи в залива ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА

Теодор Иванов Бремен, Германия

“Този, който не помни миналото, е осъден да го повтори” е написано на блок4 в Аушвиц. Уроците на историята трябва да пренесем в бъдещето, проблемите и споровете трябва да се решават с думи, не с насилие и оръжия. Войната погубва човешки животи и няма истински победител. Всички са губещи. Хората трябва да са толерантни и да показват уважение един към друг, независимо от цвета на кожата, религията и националната им принадлежност. В тези постулати вярва 17-годишният Теодор и желае да бъдат прилагани от всички. За съжаление настоящето показва, че тази утопия е прекалено оптимистична, отчаяно коментира младежът.

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“ Спасяването на българските евреите по време на Втората световна война е героично дело, запомнено и почитано, незабравено до днес. Много хора проявяват стоицизъм и не се поддават на тогавашната напрегната обстановка, а се опитват да спасят човешки животи, без да делят хората. Българската нация също протестира срещу мерките, предприемани от властта, като се опитва да спаси евреите от смърт и депортиране в концентрационни лагери. Ако аз бях на мястото на някого, живял през онези години, щях също да се обявя в защита на евреите и да протестирам срещу приетия „Закон за защита на нацията“, съгласно който са ограничени гражданските права на евреите. Според мен всеки живот е еднакво ценен, няма значение каква религия или цвят на кожата имаш. Важно е само да имаш национално чувство на доброта. Ако има убити българи, само защото са евреи, не бих бил съгласен с такава постъпка спрямо тях. Щях да се опитам да събера повече съмишленици и заедно да протестираме спрямо решението, дори да рискуваме живота си за нашия народ. Въпреки, че не успяват да спасят около 11343 евреи от Македония и

Тракия, откарани в Катовице, Аушвиц и Треблинка през 1943 г., множество българи, щом разбират за екстрадацията на евреите, пътуват като делегация до София и полагат усилия да спасят останалите. Сред тях са и известни личности – пловдивският митрополит Кирил, председателят на Народното събрание Димитър Пешев, софийският митрополит Стефан І Български, лидери на професионални съюзи на адвокати, писатели и още много известни и будни граждани на републиката. Тогава цар Борис ІІІ изпраща телеграма до Германия, че евреите ще останат в България и ще работят по строежите. Достойна постъпка на българския цар. По-късно 20 българи са удостоени с почетната титла Праведник на народите по света заради саможертвата и смелото им дело да се противопоставят на приетия закон и да спасят хиляди човешки животи. България се противопоставя на решението да убива собствения си народ и успява да подари живот на 50 000 евреи. Делото на българския народ е изключителен исторически пример за доблест, показващ решимостта на тогавашното гражданско общество да се противопостави на една репресивна, несправедлива и диктаторска политика.

Музи в залива

13

Калин Баев

Пълнота* Продължение от стр. 1 А какви представления изнасяше пред наборите си, когато искаше да го почерпят в кварталното кръчме! „Пешка, черпи една цигара, че моите ги забравих.“ – „Абе, ти май всеки ден ги забравяш…“ – това беше от диалозите, които можеха да се чуят всеки път, когато Рангел и компания се събираха на по чашка. След което следваха демонстрации по актьорско майсторство от най-висок клас – то не бяха обръщания на джобове, за да докаже, че не си носи цигарите или портмонето, то не бяха клетви по повод истинността на думите му… А обещанията, че ще се отплати за почерпките, когато получи заплата, бяха запазена марка за стиснатия мъж: „Вземи ми едно малко сега, а като ми преведат парите, имаш цяла бутилка от мен!“ и „Само да дойде 15-о число и ще видите бай ви Рангел колко е ларж!“ бяха реплики, които се чуваха по-често от „Наздраве!“ в заведението. Разбира се, дойдеше ли 15-и, а и последващите го няколко дни, Ларжа не си и помисляше да стъпи в кръчмата, а когато го стореше – обикновено на 18-и или 19-и, започваше с разнообразния си арсенал от оправдания: „Знам, че бях обещал, ама на – дъщерята ме помоли за заем, искала да купува колело на малкия…“ или „Скъса ми се жилото на съединителя, че ходих да ми го сменят… Направо ме одраха тия мошеници!“ На този 15-и обаче Рангел беше решил наистина да почерпи „момчетата“ – къде от неудобство, къде от това, че му беше писнало да търпи подигравките им, къде – от желание да види изцъклените им физиономии, когато той тръгне да плаща сметката. Дръпна сто лева от картата и се запъти към супермаркета, сгушен в дебелата си шуба – беше страшна зима и всичко се пукаше от студ. В магазина Ларжа не се бави особено – накупи хляб и някоя друга консерва с храна, след което се запъти към касата: – Един стек от моето Боро! – поръча гордо той, мислейки си: „Една цигара всеки може да почерпи. Аз черпя с кутии!“. След като плати и излезе, Рангел сви надясно и тръгна с бързи крачки към кръчмата, превит под напора на безмилостния декемврийски вятър. „Добре че е наблизо“ – каза си наум той, докато постепенно скъсяваше разстоянието до любимото място. И тогава го видя… Почти прегънат на две човечец, облечен в дрипави дрехи, се беше сврял в пространството под терасите на един от блоковете. Лицето на клетника не се виждаше, защото беше навряно до челото в опърпаното му яке, в опит да се предпази от нечовешкия студ. До него имаше две торби, от които се подаваха разни вехтории. Изведнъж Рангел забрави за кръчмата. Забрави и за свидливостта си. Приближи се към окаяния мъж, потупа го топло по рамото и каза: – Изчакай ме малко, друже, ей сега идвам! След което се обърна назад и тръгна забързано по пътя, който бе изми-

нал току що. Подмина магазина и продължи към дома си. Щом стигна, Рангел захвърли покупките, които бе направил преди малко, и влетя директно в спалнята, без дори да се събува. Отвори гардероба и измъкна от него възможно най-топлите дрехи – пуловери, дебело яке и прочее, взе една вълнена шапка и чифт ръкавици, натъпка ги в две огромни пазарски чанти и тръгна да излиза от апартамента. На вратата се спря – беше забравил нещо. Върна се и грабна картонена кутия, която напъха в една от чантите. Новите обувки, които дори самият той не беше слагал… После заключи, хвана асансьора и изхвърча от входа. Вятърът продължаваше да брули все така безмилостно, но това не правеше впечатление на мъжа, който беше устремен към своята цел – супермаркета. Когато стигна до него, той си остави багажа и се насочи първо към щанда с готвена храна.

– Напълни ми една кутиийка с мусака! Я сложи и половин килограм от това… ориза със зеленчуците! Я и малко от тази салатка… – поръчваше с вълнение Рангел, сякаш пазаруваше за внуците си, а не за напълно непознат човек… След като свърши с кулинарната витрина, той тръгна да обикаля различните щандове, взимайки от тях какво ли не – два хляба, консерви, разни пакетирани храни, сок и естествено – пластмасови прибори. Свършил най-накрая с покупките, Рангел застана пред касата.

– Четирийсет и два и осемдесет – изсумтя натемерутено продавачката.

– Готово! – отвърна мъжът и бръкна за парите, без грам да се впечатлява от киселата физиономия насреща. – Ама че късмет, тамън толкова имам! Виж, ако не вярваш! – допълни той и извади две банкноти от двайсет лева и три монети от по левче, при което показа портфейла си. Беше празен. За разлика от душата му...

* Разказът е спечелил трета награда в конкурса на името на Никола Вапцаров, раздел „Проза“ гр. Благоевград

14

Музи в залива

Очаквайте през април 2023 3 брой на алманах

Музи в залива