"Музи в залива", бр. 33, март 2023

и з у

Музи в залива

М

1

а в ли

а з в

Младежки литературен вестник, год. III, бр. 33, март 2023 ISSN 2738-8395

В броя днес четете: ПОЕЗИЯ

Ия Кива Ева Гочева ПРОЗА

Елиа Тилева Боян Боев

ОЧАКВАЙТЕ ПРЕЗ АПРИЛ 3 бр. на алманах

Музи в залива ISSN 2738-8395

Ия Кива

Ева Гочева

*** няма с какво да ям главата ти, смърт, няма с какво сърцето ти голо да зърна калейдоскопът даже крив откъм лицето като жив се раздвоява докато ходя от небе до небе няма да стигна в дома си а там загрятото мляко моли да живее далеко и го вливам в облака на този ден за да поиска огънят мен за да не пия и аз повече себе си на крачки любовта да не разделям и да вися като лист на зелена река като памет да плувам в тънката ѝ ръка а когато дървото запее то името мое ще надене

ще оставя това стихотворение да се движи самó по повърхността на Средиземно море да се носи да се поклаща да се разпада докато вълните чертаят по него кардиограмата на света тогава може би ще разбера че морето не е спасение а какво остава за едно стихотворение

Още стихове - на стр.4

Още стихове - на стр.2 и 3

Елиа Тилева Розата, която се превърна в шипка

Тя бе посята в хубав майски ден. Меката и влажна пръст я прие в обятията си като любяща майка, с топлота и ласка, а над нея с бащинска загриженост, заблестял от радост, се наведе

Боян Боев https://karia2020.com/ e-mail: muzivzaliva@gmail.com

***

Архангеловден беше, когато Тодор докара черния вълк в селото. Пет месеца се скита със стадото си горе в Балкана и никой нямаше вест за него толкоз време. А като се върна в началото на зимата, водейки туй величествено животно с овързано около врата въже, хората си казаха, че от самотия Тодор си е изгубил ума.

един пукнат компотен буркан. С тези грижи тя растеше, като дишаше въздуха и гълташе светлината под своя стъклен похлупак, докато не стана време той да се отмести, за да стори път на малката розичка в порива ѝ към небето.

Продължава на стр.5

Варда̀р

Продължава на стр.6

2

Музи в залива

Ия Кива, Украйна

Ия Кива е родена през 1984 г. в Донецк, заради руско-украинската война се премества първо в Киев през 2014 г., а след това през 2022 г. в Лвов. Преводач и редактор на детски книги в проекта „Пижамна библиотека“. Автор е на две стихосбирки: „По-далеч от рая“ (2018) и „Първата страница на зимата“ (2019), както и на сборника „Ще се събудим други“ (интервюта с беларуски писатели). По нейни стихове Алла Загайкевич създава музикалното произведение Sign of presens. Стипендиантка е на проекта на министъра на културата на Полша Gaude Polonia, програмите на Дартмудския колеж и Documenting Ukraine. Участвала е в поетични фестивали в Украйна, Беларус, Полша, Белгия, Финландия, САЩ, Германия, Естония, Латвия и Гърция. Стиховете ѝ са превеждани на 30 езика.

Свидетел на безименност ***

***

аз: казва Марина: съм човек-беглец ювенално море на срама на войната на обвиненията настъпващо към тялото на спящия град

когато бях на тридесет и три лекарите казваха че никога няма да ходя без бастун а днес мога да пробягам шест километра макар да нямам ни най-малка заслуга за това

аз съм заек танцуващ на един оцелял крак цирков хороводен чуваш ли как скърцат подовите дъски на времето лапите ми захвърлени до самите корени се кръстят не на място аз :продължава тя/то: съм човек-ад нощта в очите ми проби зеница аз стоя на световните везни и разклащам отчуждаемите свидетелства актът на насилие започна толкова отдавна че даже младите клонки на всяко действие гранките въстанаха аз: твърди то: съм възпалена костилка в устата на пламенеещото грозде планова дефлорация на жлезите аз не познавам говорещия в лице, но в тези пустини преди се въдеха животни с много езици и ходеха пеша под уродливия сияещ калпак и ето вратите на тревата се затварят по гръб летят ленти светлина аз се оказвам в корема на безкрайната пътека тук под всяка граница блести кухненски живак и предателски мирише на изгорена захар от вкъщи и като свещ гори на снега изстиналата ми следа

аз тичам само ако животът е топъл към мен когато слънчевите лъчи ме вземат на ръце и ме носят как голяма плюшена играчка меколапа коала, нейното дете (в здрача от лед и от мъгла болката изтисква тялото като сух парцал разточва го като дъска за гладене) аз тичам и тичам по пътеките на парка на ленинския комсомол по кръгове около несъществуващия стадион „Локомотив“ тичам с момичетата от Гладковка („у нас в Гладков всяка втора я изнасилваха“) докато слънцето не остави на кожата ми мръсни отпечатъци от деня, в който тичането е единственото достъпно усилие аз тичам и тичам под слънчевите удари на това време когато можеш само да тичаш и плачеш тъпчейки в белите дробове въздуха като стерилен памук размотавайки осветената лента на пътя като че ли тези евтини маратонки от секънд-хенда могат да стъпчат физическите и менталните травми да ги накълват с изобразените на тях петли да ги закопаят в асфалта, както биха казали през деветдесетте, когато започнах да тичам без да се спирам денят, свит в юмрука на болката, тича на място, главозамайващ като ефекта вертиго мъртъв, като белезите, пробили дупки с крака в корема на моето жизнено пространство

Превод от руски: Денис Олегов

Музи в залива

Свобода, равенство, братство

3 (Писма от мъртви хора)

Писмо I.: Exegi monumentum

Писмо II.

Писмо III.

когато монтираха главата не поставиха очите на мястото им без да мигнем ние се уморявахме но за поклон заставахме о как на тях им ставаха на смърт на мрак за черни дни за скок стоманен и гаден сигнал и тебе аз любима моя с месото живо от опашката изтръгнах от танците на сенките по гранитните глави танцувах степ в техните редици и не влязох в партията навреме в оназ година хладна предвоенна когато аз гонѝм от теб курвеех в прегръдки на прозрачни мършави тела а ти, гълъбице, за никъде не отлетя и на Вълтава наша дивата вода вече биеше по слепоочията ти аз сладкарски син съм и тебе ще предам на забвение от пясък и от сол там където средноевропейска горест подронва грохналия титанизъм като подземен вопъл и протестен онанизъм любов моя аз ги ненавиждам и пия сливовица в нозете на вождове и редници от пиедестала слизащи в рова направо да плашат борците с режима и кравите и тайната на тази среща със себе си ще отнеса за да се представя в съдния бой последния вой на архангелите които се целят в очите на слепите но аз не всичко казах как страшно е да умираш жив любов моя но на потомците ще завещая саркофага, от който ще извира гражданска война, към който не зараства пътят на народа уж за свободата никой още не умираше така и ние неведнъж ще разкажем за борбата на цялата планета, генерале мой и градските стени подхващат тази вест казват, имаше народ, пи кафе, излезе

кой ще каже братко мой че бяхме двама че даваха преди войната имена на онзи другия прекрасен бряг където биха нас за Крим и за Донбас и гледаха очите синьото небе прозряваха тъмата многоцветна настъпваха последни времена със цяла армия от излишни хора казано накратко от затворници мен в плен тъй жарко ме целува огънят опазвайки от крачките ми срамни превръзки гнойни и от болния ескорт със тежестта на седем одеяла държавни докато ти песните в строя пееше докато жените от селата любеше ден от ден от храброст ставаше по-плитък и вкарваше в мазето всичко живо как те обичах, как в тебе виках, като чайка ранена от кея отлитаща, небесната твърд в стърготини превърнах и педалите червеноармейски хранех със звезди изригвах огън по греховете и главите докато ти безстрашно клетви нарушаваш докато във въздуха шептиш обиди, аз се разучих имперски да разбирам ще те помоля само за едно не говори ми на езика с фалшиви слова той ми е познат какво ли още исках да ти кажа смъртта ще победи, ти знаеш сам космите и гласовете ни са преброени за всяка твар ще има по сълза и ако наистина не вземат всички ни в ковчега то нека те забравят мамка ти, но аз не ще мълча и във смъртта излизайки по изгрев със месо и със пикня аз до последно ще крещя до тъмни дупки и до нарове на ада води ме ти, мой комисарю другарю мой началнико прескъп на съден бой

какво му е на името ми според теб когато песни строеви година шеста вече пеем и в боя морски такъв прекрасен водоем профукахме ти казваш, приятелко, подбирай думите си че Крим не е ни ваш ни наш а уж на гърците това са толкова културни хора че там не ни очаква ни слава ни звезда а – да но колко може с тази кримска каша да мажем лицата си като с маска и все да бистрим тази гнила тема това е абсолютен фейк компютърна игра и думи по сметка не като думите по любов че съм глупачка и неправа само че чуваш ли не разбирам съвсем тази позиция ето, просто стоим кучешката или това е вече проституция тактическа капитулация и още защо тези уж игри всеки ден бълват живи кримски татари и пак не са те не сте вие само че наричат вече не по бащино име а по отечество така че знаеш ли, братче, защо не вървиш на майната си с твоето казачество за тебе там жените вият в хор със бедни старци и църковници децата плашат с грехов е такова разпростира се в главите мракобесие че откъде е тази евтина имперска арогантност не съм ванга3, наистина, но при всички положения от този чатал няма да получиш ни ласка ни нежност защото при нас вече има нова гражданска нация право цивилизация и не ми навирай твоето ръждясало желязо твоята шибана свръхдържава P. S. когато времето не дава гаранция за думите –––––––– 3 ванга – гадателка (вангую – гадая)

Соф пен вяла като нами Ви сане мент стих

4

Музи в залива

Ева Гочева **** виждам един човек да се разхожда по покрива на отсрещната сграда представям си как се спъва и пада осем етажа надолу от това сърцето ми в сърцето си скача а ми се случва толкова рядко че се налага да си измислям всякакви неща за да ми се случва по-често ето сега например си представям как в обедната почивка отивам до книжарницата там няма каквото търся и си тръгвам вървя обратно и си мисля какво би могло да пише в книгата която не съм си купила: в нея главният герой се спъва и пада осем етажа надолу докато от прозореца на отсрещната сграда го наблюдава непозната жена сърцето ми в сърцето си скача когато се оказва че това няма почти никакво значение за нея и за никого

****

наблюдаваш пулса ми как кожата трепти над извивката на рамото как потъва над ключицата и оживява шията макар там да няма сърце но това е без значение защото сърцето винаги гостува на някого

****

**** дъждът едър като зеници по устните ни защото това не е само притискане на твоите устни до моите устни това е съзерцаване на нещо зад тях и дъждът го знае малката маса до радиатора също кристалните чаши бутилката чиниите с десерти почти недокоснати балдахините над главите ни се поклащат като опашки на дремещи котки докато мустаците им са антените на вселената не спирам да мисля за мислите ти това между нас е непосилно за един ноемврийски ден като днешния в който искам да разплетеш плитката ми да освободиш косата ми докато си говорим кой какво чете в момента хайде разплети я както се разплитат бедра на любовници пръсти устни разплети ме но това не е еротично стихотворение ние просто седим в един ресторант докато наоколо си поръчват обяд всъщност това не е стихотворение изобщо само няколко минути от живота ми след които оцелях като по чудо

**** с часове наблюдавам олющените последни етажи на блока отсреща като петнисти мъртви коне с гриви от антени и кабели някогашните прозорци са очите им без ябълки пещери в които има стълбища и тавани може би е имало хора и вещи конете са били живи и самоубийци са се хвърляли от тях но сега и това не се случва този блок е мъртъв дори за смъртта целият квартал е мъртъв и градът не е убежище тролеите метрото небостъргачите на изхода на София всичко стърже стърже стърже износва се или се разпада под това капещо небе похлупак над главите ни за да гнием и да не мирише толкова все пак космосът не заслужава това тези неща са верни в дните в които те няма

дъждът едър като зеници по устните ни защото това не е само притискане на твоите устни до моите устни това е съзерцаване на нещо зад тях и дъждът го знае малката маса до радиатора също кристалните чаши бутилката чиниите с десерти почти недокоснати балдахините над главите ни се поклащат като опашки на дремещи котки докато мустаците им са антените на вселената не спирам да мисля за мислите ти това между нас е непосилно за един ноемврийски ден като днешния в който искам да разплетеш плитката ми да освободиш косата ми докато си говорим кой какво чете в момента хайде разплети я както се разплитат бедра на любовници пръсти устни разплети ме но това не е еротично стихотворение ние просто седим в един ресторант докато наоколо си поръчват обяд всъщност това не е стихотворение изобщо само няколко минути от живота ми след които оцелях като по чудо

Музи в залива

5

Елиа Тилева Казвам се Елиа Тилева и съм на 19 години, родом от Казанлък. Завършила съм природо-математическата гимназия с отличен успех и лауреатско място на националната олимпиадата по български език и литература. Понастоящем съм студентка във Великотърновски университет ,,Св.св. Кирил и Методий’’ със специалност ,,Психология’’. Пиша поезия от малка и споделям част от стиховете си в социалното пространство. През 2022 г. издадох първата си стихосбирка - ,,Незабравка’’. Мои стихотворения са поместени в различни поетични сборници и алманаси, но освен лирика, макар по-рядко, пиша и проза. Активист съм за животните към организация ,,Невидими животни” и съм веган по морални причини. Мечтая за спокоен, балансиран живот в хармония с природата и себе си. В академичен план съм се насочила към изучаване на клинична психология и психоанализа.

Розата, която се превърна в шипка Продължение от стр. 1

Тя продължи да расте, устоявайки вече на вятъра и жежкото слънце, на сушата и синята безпристрастност на същото това небе, втренчило святкащи очички в нея. От мъничката роза стана силен розов храст, прегърнал близката ограда като стар приятел. Но дните- тежки, гладки зъби в лукавите уста на годините- отнеха човешката ръка и грижа от закътаното дворче, наклониха старата ограда и завиха чистите лехи с плътна дрипа плевели и тръни. Още дълго в своя изоставен и пустеещ дом розата продължаваше да поздравява утрото и залеза с нежността на свежите си пъпки, които бързаха да разцъфтят, алени като зората. Но един ден- вече пореден септември- покрай розата и двора минаха момиче и майка. Двата дребни, тънки силуета носеха един до друг пълни съдове с вода от извора наблизо, но в душите им те-

жеше тежест, по-мъчна от тази на водата и жажда, по-неутолима от жаждата за нея. Момичето се спря до розовия храст и погледна с тих копнеж и болка оредяващите цветове, примесени с изсъхнали загнили шипки по дебелите и пожълтели клони.

- Виж- каза то на майка си- била е роза, но ще стане шипка... И с тези думи сякаш бе изрекло цялата си мъка, толкова горест и горчивина звучаха в тях. Другата жена, спряла на няколко крачки встрани, не продума. Нейната тъга не можеше да се изкаже с думи.

- Цъфти като роза, ала ражда почернели шипки... Но може би сега, ако някой я подреже, тя ще се превърне пак на роза...- въздъхна с надежда малкото момиче. След това две угрижени души продължиха по пътя си. И една роза продължи да се превръща в шипка.

6

Музи в залива

Боян Боев Боян Боев е роден на 21 март 1993 година в град Ямбол. От ранна детска възраст изкуството го е съпътствало в живота – първо музиката, а после и литературата. Към този момент живее и твори в град Бургас. Пише от ученическите си години, като първият му публикуван разказ се казва „Тъмна вечер“ и е част от литературния алманах „Изгреви над Тунджа“ (2009 г.). Автор на романите „Сайбиевата невеста“, „Последна молитва“ и сборника с разкази „Двайсет гроша“. В интервю за алманах „Музи в залива“ Боян споделя: „винаги съм знаел сякаш, че писането е мое призвание, смисъл в живота ми“.

Варда̀р Продължение от стр. 1 Отдалече се чуваха звънците на многобройното стадо, дето младият животновъд имаше. Като лавина сякаш се спускаха овцете от баира към селото и колкото по-близо идеха, толкоз повече хора излизаха да видят туй шествие. Весела глъчка се чуваше, а децата тичаха нетърпеливи напреде да видят чичо си Тодор. Ама щом зърнаха, че идеше с черен вълк от Балкана, всички се отместваха от пътя и предпазливо го гледаха. Кимаха му само за поздрав, ама с някакъв страх бързаха да отместят погледа си от него. А той вървеше наперено сред овцете си, овързал за дясната си ръка единия край на въжето, щото не знаеше дали вълкът няма да се уплаши като види толкоз много хора. Самодоволната му усмивка личеше между гъстата черна брада и мустаци, дето бяха обрасли по лицето му през тез дълги месеци на странстване. Кехлибарените му очи се местеха наляво и надясно, дирейки погледите, с които селяните го гледаха. Голям имот имаше Тодор, беше му останал след смъртта на баща му. На два ката беше къщата, опасана с висок дувар и плодни дървета. А отстрани беше агъла, готов да прибере за зимните месеци всичките овце от стадото. Заредени бяха поилките с вода, сламата беше постлана под навеса, а храна за добитъка имаше толкоз много, че да може да си събере силите след дългия преход, дето бе изминал. Жената на Тодор се казваше Фидана. Само на двайсет години беше. Тя за малко щеше да излезе босонога навънка да посрещне мъжа си, щом чу стадото да иде към кошарата си. Ама се подсети да се обуе, оправи си кърпата на главата, прибра си два-три разпилени кичура от катраненочерната коса. И щом излезе на двора да види с небесносините си очи своя Тодор, тя застина на прага. Не можеше да повярва на онуй, дето виждаше. Трите кучета, дето имаха от толкоз години и пазеха стадото, че и Тодор от диви животни, ги нямаше. Вместо тях, идеше един голям и черен като нощта вълк, редом до мъжа ѝ, от който сякаш за миг Фидана изпита страх.

- Фидано! - Извика радостно Тодор като я видя. - Фиданчице моя! Той чакаше сякаш жена му да тръгне към него, че да я прегърне, да я целуне. Ала тя остана на мястото си, вперила невярващ поглед в звяра, дето идеше към нея. Побоя се, когато Тодор влезе в двора с черния вълк и затуй направи крачка назад. Влезе в къщата и се затвори вътре.

Присмя се Тодор на боязливата ѝ женска същност. Огледа се из двора, пък отиде в единия му край, дето стърчеше ябълковото дърво. Посивяло беше, заради зимната си голота, ала достатъчно здраво му се стори, че да върже за него въжето, дето държеше черния вълк. Животното го гледаше с почуда, не разбираше що го докара Тодор тука. Ала той го погали нежно по главата с грубата си десница. Приведе се към муцуната му и ласкаво му рече някои успокоителни думи, та вълкът с друг поглед го изгледа, сякаш го разбираше. Чак като видя, че животното е по-спокойно, Тодор тръгна да влиза в дома си. С облекчение се притисна Фидана в обятията на мъжа си. Толкоз дълго го беше чакала, че сякаш не месеци, а години бяха изминали от неговото заминаване. Тодор за миг се отскубна от силната ѝ прегръдка и направи крачка назад, за да я огледа хубаво. С усмивка установи колко по-закръглено е станало лицето ѝ, как хубаво са се налели гърдите ѝ и колко голям е станал синът му в корема ѝ. Трудна беше Фидана, когато Тодор се готвеше да замине със стадото в Балкана. Тя му казваше, че има много силно чувство, че ще роди мъжка рожба. Веднъж вече беше пометнала, още първата година след сватбата им. Ама от тогаз много илачи беше изпила, дето бабите в селото ѝ казваха, че ще помогнат да задържи бебето в утробата си. Та затуй Тодор тръгна на път с мисълта, че като се върне пак в селото в началото на зимата, Фидана ще го посрещне с голям корем, в който ще е опазила сина им жив.

- Какъв е тоз дявол, дето си докарал с тебе, Тодоре? - Запита го тя, когато се опомни след всички целувки и милувки, дето той изля върху нея.

- Мой верен другар стана Варда̀р през тез месеци – обясни ѝ той, сваляйки тежкия си ямурлук от раменете. - Беше бебе като го намерих в Балкана. Майка му беше умряла и той бозаеше от мъртвото ѝ тяло. Сигурно се е сбила с друг звяр, ама с тежки рани се беше сдобила. Сърце не ми даде да го оставя там. И той щеше да умре. Сякаш за моя син, дето ти ще ми родиш, ми напомни туй малко черно вълче. С мляко от овцете го хранех, докато порасне. После той почна да ходи из горите и да си намира плячка. Ама от стадото ни едно животно не пипваше! А с кучетата наедно лягаха при мене край огъня. С дни го нямаше понякога, ама всеки път се връщаше.

Музи в залива Една вечер, когато огънят вече догаряше и се унасях в дрямка, видях, че нещо добитъкът почна да става неспокоен. Разшаваха се овцете, кучетата си наостриха ушите и почнаха да ръмжат срещу тъмното. Варда̀р го нямаше от няколко дена и си викам, сигурно той пак идва. Ама не! Други вълци идеха и бяха решили да нападнат стадото. Станах аз бързо и изкарах пушката от дисагите. Кучетата тръгнаха да събират стадото, че да го опазят от онез дяволи. Страшно лаене почна, ръмжене! Тогаз единият вълк тръгна да напада. Видях му аз черната сянка и насочих пушката към него. Стрелях, че да го подплаша. Ама онуй животно не се отказа. Сякаш още по-решено беше да се нахвърли върху овцете. Тогаз едното куче тръгна срещу него. Сбиха се. Настана суматоха. Шашардисан бях! Не знаех какво да сторя. Другите и те почнаха да се бият. Овцете се разтичаха подплашени. Аз се мъчех да стрелям срещу вълците, ама беше тъмно и трудно се прицелвах. Изведнъж от гората изскочи Варда̀р. Хвърли се срещу вълците, за да варди стадото. Не знам колко време е траело всичко, ама беше страшно. И още по-страшно стана, като видях единия звяр да иде към мене. Не можех да сваря да зареждам пушката и да стрелям натам, отдето виждах блесналите му очи да идат. Докато вдигна оръжието към вълка, той вече беше скочил върху мене и ме събори по гръб на тревата. Мислех, че ще умра, Фидано! Че ни тебе ще видя вече, ни нашия син ще доживея да посрещна на тоз свят. Ама тогаз, Варда̀р сграбчи звяра за врата и го изхвърли на една страна. Почнаха да се бият ожесточено и след малко натрапникът побягна към гората квичейки. Изправих се аз задъхан и се мъчех с присвити очи да огледам наоколо. Вълците ги нямаше. Бяха си отишли вече. Ама пораженията... Кучетата... убити бяха. Една овца се гърчеше ранена, та затуй трябваше да я спася от мъките ѝ. И чак накрая, Фидано, помислих за мене си. Спасен ми беше животът от тоз черен вълк, дето гледаше вярно към мене. Сякаш с очите си ме молеше да му простя, че толкоз дни го нямаше, че гаче, ако беше тука, тез вълци нямаше да дойдат да нападат. От тогаз мой вардарин стана той. Затуй носи и името – Варда̀р.

- Ах, Тодоре! - Зарида Фидана и се сгуши пак в обятията на мъжа си. - Можел си да умреш!

- Ама съм тука, Фиданчице! Заедно ще дочакаме идването на сина ни. И туй е благодарение на моя Варда̀р. На моя черен вълк!

- Ох, то и ти на вълк си тръгнал да ставаш, Тодоре – погледна го Фидана към лицето и се помъчи да се засмее. - На животно миришеш. Сега ще сложа вода да ти стопля на огъня, че да се окъпеш. На другия ден, още от ранни зори, комшийските деца се бяха покатерили по дувара на Тодоровия имот, та да зърнат с очите си черния вълк. Някои го гледаха с голям страх, други с благоговение. Ала щом очите на Варда̀р с цвят на огнени пламъци се насочеха към децата, те всички скочиха от дувара и се разтичаха в различни посоки. По-възрастните хора от селото пък говореха, че туй диво животно не може да бъде държано в селски двор. Казваха, че ще побесней и ще вземе невинни жертви. Една баба пък, за която думаха под сурдинка, че има нечисти работи с дявола, беше рекла, че тоз черен вълк е пратеник на злото и не е дошъл за нищо хубаво тука. Но въпреки всички неща, дето се говореха отвъд стените на дома на Тодор, днеска той беше решил да сбере другарите си тука, та да им разкаже за преживелиците си горе в Балкана и за своя Варда̀р. Затуй от рано беше се захванал да помага на Фидана с разтребването на къщата, зареждането на огнището, приготвянето на яденето, пълненето на дамаджаните с ракия. Не можеше да я остави сама да върши всичката таз работа, щото казваше, че бебето в корема ѝ е отговорност не само за нея, а и за него. Затуй гледаше да я къта, колкото можеше, та да не се преуморява хубавата му булка. А пък през тоз ден, колкото и пъти да се налагаше на Фидана да излезе на двора, тя все поглеждаше към черния вълк, дето лежеше под ябълковото дърво. Сякаш все проследяваше с очите си дали въжето е добре завързано, та да бъде сигурна, че няма да се освободи звярът и да дойде при нея. Няколко пъти Тодор я приканваше да отидат заедно до Варда̀р, за да се убеди, че той е добър и много го слуша, но тя не щеше и да чуе. С недоверие гледаше към животното и не мислеше, че някога туй ще се промени.

- ...и той ми уварди живота, та затуй му дадох името Варда̀р – разказваше разпалено Тодор на приятелите си за случката с вълците в Балкана.

- Едно време и моя дядо ми разправяше, че намерил вълче – обади се един от мъжете край софрата. - Взел го в селото и искал да си го гледа, ама хората скочили срещу него от страх и той отишъл да го върне там, отдето го докарал.

- Те хората от всичко ги е страх – рече Тодор, отпивайки глътка ракия. - Всяко нещо, дето им е непознато, ги плаши до смърт. Нали ги виждах всички как ме гледаха като умопобъркан, като идвах в село с Варда̀р.

- А ти не мислиш ли, че може да стане опасен тоз вълк бе, Тодоре?

- Опасен за кой? За всички зяпачи, дето надничат над дувара ми ли? - Засмя се гръмко той. - За тях може да се окаже най-страшния звяр,

7

ако рекат да влязат в двора и да го гледат все едно е някой змей. Фидана се беше отделила на миндера край огнището с жените. Едни везаха с цветни конци край пламъците, други плетяха и си припяваха тихо някоя песен. Но те всички се бяха заслушали в тоз момент в разговора на мъжете край софрата. По едно време Милка, най-младата булчица, дръпна домакинята за ръкава на ризата и ѝ рече тихо: - Баба каза, че не е на хубаво, дето тоз вълк е дошъл тука. Лошо вещаел черният звяр.

- И какво да сторя аз, Милке? Рекох му на Тодор, че не искам туй животно в имота си, ама той не ще да ме чуе.

- Ела утре при баба. Тя ще ти каже как да постъпиш. Фидана нищо повече не ѝ каза. Постара се да заговори за друго с булките край себе си, докато мъжете си бъбреха около софрата вече за зимата, дето се задаваше и затуй колко мразовита е била предишната. Няколко дена бяха минали, откак Тодор се беше върнал от Балкана. Колкото и да се радваше, че е в дома си, при жена си, той сякаш трудно можеше да си намери място. Все се чудеше с каква работа да се захване я при овцете, я из двора. Понякога просто излизаше навънка при Варда̀р, почваше да го гали, да му говори и като че неговата компания му беше съвсем достатъчна. На спокойствие и любов се надяваше Фидана като се завърна мъжът ѝ, ала сякаш само тревога оттогава усещаше в сърцето си. През прозореца го наблюдаваше как все ходи при черния вълк и сякаш по-мил му беше от нея и от сина, дето щеше да му роди. Туй мира не ѝ даваше и още повече притеснения я обгръщаха. Колкото и да отричаше пред самата себе си, тя вярваше във всички лоши неща, дето се говореха за черния вълк. Не можеше да спи вече колко време, заради мисълта, че беда ще споходи таз къща, заради звяра от Балкана. Не щеше да го нарече с името му, щото ѝ бяха казвали, че имена не се дават на злото – то така става още по-силно. Мисли, мисли, пък накрая се реши да отиде при бабата на Милка. Знаеше, че всички я смятаха за луда таз старица, ама не пречеше да научи какво според нея бе нужно да се направи. Облече си топли дрехи, че студът все повече прииждаше по тез земи и рече на Тодор, че отива да се види с Милка по една женска работа. Той не я разпита нищо, беше пак при своя Варда̀р и сякаш в тоз момент друго не го интересуваше. Старата беше настанена в една одая, откъм задната част на къщата. Тя от там не излизаше. Тука спеше, тука ѝ носеха храната и си имаше мангал, дето да я топли в студените дни. Бяло перде беше спуснато пред очите ѝ, та цветът им трудно можеше да бъде определен. Но макар да не виждаше, старата имаше добър слух и сякаш се беше научила да разпознава всички шумове край себе си.

- А, Милке, кой ми водиш на гости, чедо? - Попита тя, извръщайки главата си, покрита с черна шамия към вратата.

- Мойта приятелка Фидана е тука, бабо.

- Оная, дето сега живее с черния вълк?! Милка не отговори. Направи път на Фидана да влезе в одаята. Тя се огледа и с присвито сърце тръгна към миндера до прозореца, на който беше седнала старицата.

- Не можеш да спиш, нали, чедо? Мира не ти дават тез черни мисли, дето са те обладали?

- Да, тъй е. Кажи ми какво да сторя! Молех моя Тодор да закара туй животно в Балкана, откъдето го е взел, ама той не ще и дума да чуе. Казва, че всичките ми страхове са глупави и нищо лошо не може да донесе тоз черен вълк, дето му е спасил живота.

- Спасил му е живота? - Учуди се бабата.

- Да. Една вечер вълци са нападнали стадото, а един от тях е щял да разкъса и Тодор. Но черният го е спасил.

- Туй е друго. Те са вече свързани, чедо, и не можеш да ги разделиш.

- Как тъй са свързани? - Недоумяваше Фидана и инстинктивно погали корема си, дето носеше своята рожба. - Тодор е свързан с мене и с детето, дето нося в утробата си. А не с някакъв... дявол!

- Ако вълкът се спомине, Тодор ще си замине.

- Глупости говориш! Туй животно не е по-важно за него от жена му и сина му!

- Ако вълкът се спомине, Тодор ще си замине – повтаряше бабата. Фидана не искаше да я слуша повече. Стана от миндера и тръгна към вратата. Милка я гледаше с угрижено лице, а старата зад нея не спираше да повтаря: - Ако вълкът се спомине, Тодор ще си замине. Тази вечер Фидана заспа. Толкоз дълбоко беше заспала, че Тодор трудно успя да я събуди. Беше я хванал за раменете и я тресеше, за да я накара да си отвори очите, да я измъкне от тоз комшар, който я измъчваше. Гледаше я да се премята в постелята, да стене жално и да притиска с ръце корема си, сякаш за да предпази бебето в него. И когато най-после тя си отвори очите, беше цялата обляна в пот, а сълзите се изливаха като поточета по страните ѝ.

- Махни тоз вълк от къщата, Тодоре - рече тя на един дъх. - Махни го!

- Лош сън си имала, Фидано. Успокой се!

8

Музи в залива

Тя разбра, че Тодор няма да я послуша. Стана на крака и го остави да спи сам, без нея. Луташе се като побъркана из къщата до края на нощта. Не можеше да си прочисти съзнанието от всички ужасяващи картини, които бяха останали да витаят край нея от съня ѝ. Сякаш още можеше да види огромните зъби на черния вълк, които блестяха от зейналата му паст и разкъсваха нейното новородено бебе... На Мечкинден заваля първият сняг. Под бяло одеяло осъмна селото, а снежинките не спираха да се сипят от небето и сякаш нямаха намерение скоро да спрат. Фидана се събуди късно, че пак не можа да заспи от своите тревоги до ранните часове. Усети в тоз момент как бебето в корема ѝ помръдваше и тя го погали нежно, за да го успокои. Огледа се и видя, че Тодор вече бе станал. Надигна се от постелята и отиде до прозореца. Надникна на двора и го видя там – пак при Варда̀р. Двамата се радваха на белия сняг и понякога като че със собственото си дете виждаше Фидана да играе Тодор. През целия ден те двамата стояха край запаленото огнище. Фидана плетеше топло елече за бебето си и мислеше за всичката обич, която изпитваше към още неродената си рожба. И беше сигурна, че щом зърне очичките на момченцето си след два месеца за първи път, никога повече няма да иска да се отдели от него. От време на време хвърляше кос поглед към Тодор. Той дума не продумваше. Замислил се беше за нещо, гледайки към пламъците в огнището и сякаш се беше отнесъл далече от тука.

- Какво си се умилил, Тодоре? - С въпроса си Фидана гаче го стресна и той подскочи на мястото си.

- Трябва да измисля някакъв навес, дето Варда̀р да спи под него. Не може цяла зима да изкара тъй, вързан за ябълковото дърво. А и още една овца ще трябва да заколя до края на седмицата. Той много яде сега като е студено.

- Пак за него мислиш... Все тоз черен вълк ти е на тебе в главата. Сякаш друго, за което да мислиш няма! По-добре в Балкана да си беше останал с него, щом друго не ти трябва!

- Ми да бях останал! - Изрева срещу нея Тодор и тя се изненада сякаш, че тоз път ѝ отговори. Тя си остави плетивото встрани и заплака. Тодор стана от мястото си и тръгна да си облича тежкия ямурлук.

- Отивай пак при твоя вълк! Ума ти е изпил той!

- В кръчмата отивам, кукумявко! Да не слушам как по цял ден само да ме гълчиш можеш! - И затръшна вратата на дома им той.

- Ще го убия! - Изсъска през зъби Фидана. - Ще го убия! Стана тя от мястото си и отиде до прозореца. Видя как Тодор излизаше през вратника и беше сигурна, че до късно няма да си дойде. През туй време тя беше решена да действа. Хвърли една дебела цепеница в огнището, че да бъде топло като се върне. Облече си топла антерия и излезе навънка. Докато минаваше през двора, се спря за миг. Вгледа се във Варда̀р. Той лежеше на снега до дървото, но за миг се изправи, когато тя остана втренчена в него. Очите им се срещнаха. Фидана в тоз миг усети, че тоз черен вълк е най-голямото зло, дето можеше да ѝ се случи. И беше напълно решена да се отърве от него. Още днес! Отиде тя в къщата на Милка и поиска да говори пак с баба ѝ. Но насаме. Старата се зарадва да я види, щото рядко можеше да поговори с външен човек. Ама се изненада, когато Фидана почна да я разпитва с притихнал глас за туй дали знае някаква силна отрова, дето на мига може да убие някого.

- Мъжа си ли ще убиваш? - Присмя се старицата.

- Не, вълкът!

- Че то е едно, чедо. Не разбра ли?!

- Знаеш ли такава отрова или не? - Губеше сякаш търпението си Фидана. Старицата не каза нищо. Стана от миндера и поклащайки се тръгна нанякъде. Опипваше с треперещите си ръце всичко, покрай което минеше в одаята. Накрая стигна до раклата, която беше в кьошето. Отвори я и почна да опипва вещите, дето държеше в нея. Разнесе се аромат на различни билки, които до скоро тя беше брала, сушила и правила разни мехлеми и отвари с тях. След малко откри туй, дето ѝ трябваше. Беше дървен мускал, който тя отвори и допря до носа си, за да се увери, че е точно за каквото го мислеше. После затвори раклата и се върна при Фидана на миндера.

- Туй е силен зехир. Може да убие всеки, който го изпие.

- Дори и вълк? - Попита сякаш с недоверие Фидана. Старата само ѝ кимна в потвърждение. Като се върна у тях си Фидана, изкара от зимника останалото месо, дето Тодор беше заделил за Варда̀р. Взе едно голямо парче и го посипа цялото с отровата от мускала. Беше готова да излезе и да се престраши да доближи черния вълк. Щеше да му подхвърли отровеното месо и да гледа как той ще умре пред очите ѝ. Не искаше да губи повече време. Но сякаш искаше да се почувства още по-сигурна за своята безопасност. Затуй взе един нож, за да можеше да защити себе си и бебето си, ако нещо в плана ѝ се объркаше. Излезе на двора. В едната си ръка държеше суровото месо по-

сипано с отрова, а в другата – големия нож, с който Тодор колеше агнета. Снегът толкоз бързо се трупаше, че стъпките, дето по-рано Фидана беше оставила, бяха вече заличени. Беше тихо, небето сякаш бе толкоз ниско над селото, че можеше да докоснеш сивотата му, ако се протегнеш. Фидана тръгна към Варда̀р. Той се изправи от снега. Черната му козина беше посипана с бели снежинки и той се отърси за миг. Беше учуден, че Фидана вървеше с плахи стъпки към него. Тя никога досега не беше го доближавала и туй го озадачи. Очите му бяха вперени в нея и следяха всяко нейно действие. Фидана също не откъсваше поглед от него. Колкото повече се доближаваше, толкоз по-силно почваше да блъска сърцето в гърдите ѝ. А очите му... Очите му сякаш можеха да изгорят душата ѝ! В тоз миг в съзнанието ѝ се върнаха картините от лошите сънища, дето не ѝ даваха покой толкоз нощи поред. Зъбите на черния вълк. Зейналата му като паст уста. Бебето, което звярът безмилостно разкъсваше. Нейното бебе! Силна болка прониза корема ѝ. Фидана се преви на две, но все още успяваше да се задържи на краката си. Отново сякаш някой я прониза като с нож. Тя сподави вика си и изпусна всичко, дето носеше в ръцете си. Погледна към нозете си. Снегът между краката ѝ се беше обагрил в алено. Кръв! Тя реши да се върне вътре. Искаше да легне край огнището, за да опази бебето си. Беше още рано да го ражда. Но не можа да направи и крачка назад. Падна на колене в снега и започна да плаче, да се превива от болка. А кръвта излизаше топла от тялото ѝ заедно с недоносеното бебе, дето не проплака ни веднъж... Не знаеше колко време беше стояла там. Но никой не беше чул сподавените ѝ викове, никой не беше видял сълзите ѝ, никой не дойде да спаси детето ѝ. За миг тя вдигна очите си от кървавия сняг, който беше край тялото ѝ. И пак срещна онези очи като огнени пламъци! Варда̀р я гледаше от мястото си, изправен с величествената си осанка, докато снежинките продължаваха да се сипят върху него.

- Взе ми детето – прошепна срещу него Фидана. - Взе ми го... Надигна се тя омаломощена и успя да извика срещу черния вълк: - Вземи и мене тогаз! Тръгна към него поклащайки се. Дори сякаш не мислеше какво върши в тоз момент. Беше се устремила към животното и оставяше след себе си кървава диря по белия снежен килим. Отиваше все по-близо и по-близо до Варда̀р. А той... не помръдваше от мястото си. Фидана сякаш не можеше да разбере какво се случваше. Той не реагираше по никакъв начин на нейното присъствие. Само я гледаше с горящите си очи и дъхът му излизаше от големите ноздри. Фидана беше вече до него. Можеше да усети мириса му, да види колко голям и величествен бе той отблизо. Тя падна на колене и заплака. Варда̀р направи крачка към нея. Доближи главата си до рамото ѝ и сякаш искаше тя да го погали, да го прегърне. Той искаше да я утеши... Пронизителен вик разкъса гробовната тишина на снежния ден. Фидана изкрещя тъй силно, когато наръга с ножа Варда̀р в сърцето, че чак враните, дето бяха накацали по ябълковото дърво, полетяха уплашени от клоните му. Тя погледна с дивашки поглед животното, което се беше озъбило от болка в лицето ѝ. Но очите му не издаваха никаква злоба, а по-скоро неразбиране, тъга. Черният вълк издаде последен тих стон. Вадичка от кръв бликна от устата му и се свлече пред жената, която му отне живота. Фидана отряза въжето от врата му и продължи да крещи като обезумяла, заровила пръстите си в черната като нощта козина на Варда̀р. Комшиите дойдоха веднага като чуха виковете, за да видят какво се случваше. Гледката ги потресе – кръвта по снега, недоносеното мъртво бебе, убитият черен вълк и обезумялата жена, която не спираше да крещи и плаче едновременно. Едно момченце беше притичало да доведе Тодор от кръчмата. Причерня му като видя онуй, що беше се случило в двора му! Съкрушен беше от непоносимата болка, дето раздра сърцето му и сякаш дъх не можеше да си поеме. Като че ли в тоз момент нещо се скърши в него и той знаеше, че никога повече няма да бъде същия човек. Мина повече от седмица, когато Фидана дойде на себе си. През туй време тя все лежеше на одъра в полусънно състояние. Ни ядеше, ни вода пиеше. Гледаше само към тавана и сякаш никога нямаше да възвърне разсъдъка си. Никой не я разпита никога за онуй, което се беше случило в тоз злощастен ден. Хората решиха, че Варда̀р е разкъсал въжето и е уплашил Фидана. От туй предполагаха, че тя е родила преждевременно и никой не е могъл да спаси бебето ѝ. А за отмъщение към черния звяр, тя е тръгнала с всичката си ярост да го убие. Само Тодор сякаш не вярваше на тез думи, дето всички му ги разправяха. Че е виновен за всичкото нещастие, му казваха очите на всеки срещнат.

- Какво беше бебето? - Попита го Фидана.

- Мъжко – рече той.

- Погребахте ли го?

- Да. Заровихме го до...

- Не ща да знам – прекъсна го тя.

- И Варда̀р погребах. Фидана го изгледа с недоумяващ поглед. Ала не каза нищо повече. Зави се пак през глава с одеялото и потъна в дълбок сън.

Музи в залива В един ден през пролетта, когато вече беше минал Великден, Тодор сбра стадото си. Готов беше да тръгне на път и пак щеше да изкара няколко месеца с добитъка в Балкана. Там, сред тучните поляни и диви гори, той се чувстваше най-щастлив и сякаш нищо друго не му трябваше. Едва беше дочакал да си отиде таз пуста зима, та да може да се махне от селото. Сбогува се вяло с Фидана. Те двамата сякаш вече трудно можеха да се гледат даже в очите. Тоз път и тя не изпитваше оная тъга, с която го беше изпратила предишната година. Толкоз много се бяха променили и двамата през последните няколко месеца! А в началото на зимата, когато вече студовете бяха тръгнали пак

9

да върлуват по тез земи, Тодор не се завърна. Фидана го чакаше, както и неговите другари. Ама от него нямаше ни следа. Тръгнаха да го търсят хора из Балкана. Намериха само стадото, пръснато из ливадите и сякаш отдавна се скитаха овцете без стопанин тука. Никой повече за Тодор нищо не чу. За него само се разказваше историята из селото, че е докарал в имота си черен вълк, който му е почернил живота. След няколко години Фидана се омъжи пак. Още беше млада и хората казваха, че не може цял живот сама да остане. След сватбата, един сън дохождаше при нея три вечери поред. Нейният Тодор ѝ се явяваше, редом до своя черен вълк. Молеше я да стане кръстник на сина ѝ, та да го варди през целия му живот. Не след дълго, Фидана роди бебе - здрава мъжка рожба. Даде му името Варда̀р.

10

Музи в залива

Очаквайте през април 2023 3 брой на алманах

Музи в залива