и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр. 18, ноември 2021 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Михаела Димитрова Звездина Иванова Димитър Мавров ПРОЗА
Александра Вал Николай Петков КАРТИНИТЕ
в броя са на децата от Ателие по рисуване и приложни изкуства към НЧ „Просвета 1927“ Бургас
Александра Вал
ISSN 2738-8395
Николай Петков
Лед в ушите Животът на Фи Като свирепи усмивки се стрелкаха поривите на зимния вятър - хем галеха, хем режеха лицата на бързащите минувачи в парк „102 уши“. Точно ушите измръзваха най-силно в подобно време. Но утрото настъпваше, минувачите изчезваха и се промъкваше надеждата, че идва нежността на деня, а с нея и положителните температури. Дядото на Ян остави вестника на коляното си и донамести очилата с лявата ръка. – Ех, че бяла цигулка! – замечтано промърмори той под мустаците и се загледа в прозореца. – Каква цигулка, дядо? – засмя се Ян, облечен с най-топлите си дрехи като космонавт – Излизам да се пързаляме, вече има сняг до носа ми! Дядото се усмихна, а Ян тръшна вратата след себе си и полуобут, с капак от тенджера в ръката, се озова на улицата пред парка.
Продължава на стр.8
Продължава на стр 6
Димитър Мавров
***
сънищата ми ме разрязват на парченца и винаги ти си тази която в ръката стиска нож ще се срещнем отново в кошмарите ми лека нощ лека нощ
Фи се опитваше да задържи ту единия, ту другия си крак върху повърхността на желязната табуретка, но така и не успяваше, понеже и двата трепереха. Той беше в коридора - на две крачки от гостната и на три или четири от спалнята на баба си. От тавана стърчеше малка ръждясала кукичка, върху която бе окачено въже. Надолу то продължаваше и завършваше със средно широка примка, достатъчна Фи да промуши главата си през нея. Въжето не беше дълго; подбрано бе точно за целта, която му се възлагаше. Веднага насреща, до бюфета пред кафеникавата стена, беше опряно огледало със завити краища на дървената рамка. Стъклото му бе зацапано и прашно; цялото беше на петна и човек едва би успял да различи неясното си отражение върху блатистия му лик.
***
Още на стр.3
в житейската ми автобиография и до ден днешен присъства неизменно вечната анафора изчукал съм повече душѝ отколкото тела и това не е метафора
2 стр.
Музи в залива
Звездина Иванова
г.
Литературно студио „Митични птици“ към НЧ „Л. Каравелов 1940“ арт педагог Роза Боянова
Вкусът на морето Все още усещам сладостта от соления вкус на морето От детски глъч и летни трепети обзето, Запечатало спомени от невинни целувки, Безброй обещания, блянове, нежни милувки. Все още усещам под краката песъчинките топли И приглушено чувам на вълните ехтящите вопли. По пръстите ми остават парченца от раковини, Рисувайки по кожата дребни драскотини. И макар да падат вече листата И песента на август да е отдавна изпята, Морето си остава безкрайност в миг необятен, Превърнат в спомен – отлетял, безвъзвратен.
Говоря на вярата В детския спомен Си облечена в рокля, Изтъкана от копнежи и очаквания. Носиш огърлица – Перлите на надеждата. Образът ти е красив, ясен. Но всяка година оставя Отпечатъците си върху теб. Роклята ти бавно се разнищва, Обувките ти се късат. Превръщаш се в скитница, Избледняваш, Сливаш се със сенките. Но чуеш ли шепота на Някоя посивяла душа, Веднага се втурваш към нея. Даваш й част от единственото, Което си успяла да опазиш от пръстите на времето – перла надежда. Макар да си мислим, че сме те заключили В стаята си от детството, Ти безшумно се промъкваш през ключалката, Заслушваш се в шепота ни, Предвещан от отчаянието И се появяваш, за да ни вдъхнеш цвят, Да ни напомниш, че винаги си тук… Стига да имаме очи да те видим.
Михаела Димитрова Литературно студио „Митични птици“ към НЧ „Л. Каравелов 1940“ арт педагог Роза Боянова
***
Юлското море цъфти. Изкъпани, ние се превръщаме В изродени семена на солта. Пропукваме черупки, По-тънки от чувство за страх. Пластиката на дъното е недостижима, А ние – бъдещи частици от ребуса му.
***
Върнах се към старите си навици от саксията, В която сухожилията боляха, рязани като стар хляб. Отдавна бях забравила вкуса На онзи пестицид, който ме изхранваше навремето с цена по-висока от заслужената, настървяваща ума ми за награда. Сега греба с ръце в пръстта, потъвам, Но не изграждам ципи по инстинкт. Последната молба, преди да се втечня До първичната маса, е да бъда единствен виновник в самопогубването си. Защото аз сама избрах да се завърна.
Художник Гергана Славова
Музи в залива
Димитър Мавров ***
„ще се видим в ада...“
някой я бе попитал дали може да опише как изглежда домът й и тя бе готова да го обрисува в детайли но осъзна че я питат за място а не за същество но мястото не си играе с косата ти като вятъра не те завива като подпъхва крайчетата на одеялото и не ти носи топли дрехи когато ти е студено не ти разтрива гърба и краката когато е необходимо или пък просто така мястото не хапе вътрешната част на бедрата ти и не подпалва душата ти не те гъделичка до припадък и не поема товара на сивото ежедневие вместо теб мястото няма да се появи в момент на нужда няма да изпепели костите ти с прегръдка няма да излекува раните с отровната си целувка нито пък ще те върне към себе си само с поглед и може би мястото ще те опознае донякъде ще узнае къде държиш ластичките си за коса гримовете и лосионите за тяло но никога няма да те почувства както зеленото в очите му никога няма да узнае къде държиш мечтите си какво те разсмива и никога няма да узнае какъв е проблемът когато казваш че няма проблем и да местата се превръщат в топли жилища но някои същества са вечни някои същества са по-трайни и по-уютни подслони от купчина бетон и малко мазилка
наречи ме психопат, но среща с тебе в ада няма да е ад.
---------------------------------------
*** всичкото това туптене ще ги накара да си мислят че се чукаме но майната му на всичкото шушукане това е просто туптежът на сърцето ми опитващо да намери смелостта да докосне лицето ти опитващо да намери смелостта да целуне устните ти опитвам да намеря смелост да прокарам пръсти през твоите коси oпитвам да намеря смелост да съм повече твой отколкото свой както преди почти почти
***
“дива кръв” може да съм нищо повече от прах и кал и дивото във мен да не признава ничия кралица ничий крал но разкриеш ли ми себе си и твоите бодли ще ти разкрия душа готова да кърви
***
косването ми гали белезите прави те по-малко износена от войните които си спечелила и от онези които си загубила и дори да не си напълно убедена какво точно е мирът знам че го намираш в дивото в мен в сладката болка на захапката ми в омагьосания кръг който образува прегръдката ми в парещият ми дъх който нежно пълзи по гръбначния ти стълб и заповядва на кожата ти да настръхне и дори да сринеш до основи всички къщи по алеята на здравия разум ще се убедиш че другите прегръщат скучно ще се убедиш че топлината на докосването им трае колкото ползата им от теб ще се убедиш че музеите на разкаянието изглеждат добре само отвън а отвътре тлее хлад а аз съм вечно горящата къща отвъд алеята на разума и отвъд алеята на лудостта в която искаш да гориш завинаги
стр. 3
4 стр.
Музи в залива
Ателие по рисуване и приложни изкуст
Александра Йотова
Виктория Ракова
Марина Янкова
Музи в залива
стр. 5
тва към НЧ „Просвета 1927“ Бургас
Кристиян Златков
Марина Янкова
Мария Йоргова
6 стр.
Музи в залива
Николай Петков Николай Димитров Петков е роден на 29.07.2003 година в град Бургас. До 7-и клас учи в ОУ „Петко Рачев Славейков“, а от учебната 2017/2018 – в Английската езикова гимназия „Гео Милев“. Носител е на 39 литературни награди на училищно, общинско, национално и международно равнище. Някои от тях (спечелени през учебната 2020/2021) са: • Първо място в НЛК, посветен на Никулден – Бургас 2020 • Второ място в 29 Национална конференция по литература, история и философия на тема „Битие и време“ 2021 • Трето място в НЛК „С Ботев в сърцата ни“ 2021 • Първо място в НЛК „Моето училище – моят свят“, организиран от АЕГ „Гео Милев“, 2021 • Голямата награда в 16 Международен конкурс за литература и изобразително изкуство „Звезди обсипват свода небесен“, посветен на Ботев • Трето място в НЛК “Петя Дубарова” - Бургас 2021 • 11 Национален конкурс за българска драматургия „Иван Радоев“ - Плевен 2021, Награда „Млад автор до 40-годишна възраст” • Конкурс „И добри ще са хората“, организиран от Община Димитровград, Трето място във втора възрастова група и Наградата на Дом музей на Пеньо Пенев • Второ място в Трети философско-исторически конкурс „Македония и България - близките далечни“, организиран от СУ „Вела Благоева“, град Велико Търново 2021 • Първо място в Международния конкурс „Пътят на българите към Освобождението“, Никозия 2021. Пише разкази, есета и драматургични произведения. Негови текстове са публикувани на сайтовете на различни литературни списания, а в периодичния печат Николай е включван в два броя на „Литературен вестник“ през 2020 година под редакцията на професор Пламен Дойнов. Също и в още два през 2021 с редактори Амелия Личева и Пламен Дойнов. През октомври и ноември 2020 получава две писма рецензии от известния български драматург Стефан Цанев. През януари 2021 става най-младият съставител на брой 3 на литературно списание „Текстил“, в което ще излезе от печат негова лирика отново в края на 2021.
Животът на Фи Продължение от стр.1
На възраст Фи не беше на повече от трийсет. Беше слаб и с нерешителен вид. В главата му се щураше напосоки рояк от различни мисли, които нямаха нищо общо помежду си, но жужаха заедно. Младият човек продължаваше да опитва да се качи на табуретката, като през това време неотклонно се взираше в огледалото. Сякаш беше омагьосан. Макар да не различаваше дори и силуета си върху мръсното стъкло, той не можеше да откъсне очи. Може би е усещал, че нещо ще се случи? Изведнъж нещо неусетно привлече вниманието му и го накара да изпъне врата си малко напред, за да вижда по-добре. В огледалото се бе появило отражение, при това съвсем ясно - сякаш и петната, и прахът никога не бяха съществували. – Помощ! Помогнете ми! Елате, елате, помощ! – беше се чул високо и както обикновено, пронизително гласът от задната стая малко по-рано. Дали той не беше разсеял Фи достатъчно, че да му се привиди образът? Викът беше на бабата на Фи. Тя бе магнетична и властна жена, с което едновременно привличаше и отблъскваше хората. Трудно живееше под един покрив с нея. Освен това тя никога не излизаше от стаята си и се налагаше Фи да я обслужва като слуга, но в замяна на това баба му му осигуряваше покрив над главата и посвоему „го обичаше“. Пък и след смъртта ѝ той щеше да получи къщата като наследство. Единственото условие беше да се грижи за нея докато е жива. Напоследък обаче отчаянието му бе започнало да взима превес над надеждата, понеже старата жена твърдеше, че си
До татко
отива поне по три пъти на ден, а когато Фи влезеше в стаята ѝ, я намираше да лежи в леглото си, както обикновено, простряла ръце настрани сякаш бе под властта на болезнен пароксизъм. Тогава тя караше внука си да ѝ мери кръвното или да ѝ прави компреси с гореща вода „за дълголетие“… Вярваше ли тя в това, или се опитваше да се подиграва с него? Какъвто и да беше отговорът, трудно бе да се определи дали той – който сам бе избрал да живее така – буди повече присмех, или съжаление. „Не! Няма да отида! Нека вика! Поне този път да си заслужава, че съм я оставил...“, помисли си Фи последния път, когато баба му го призова, докато той беше в коридора. И точно тогава, докато се готвеше за решителната стъпка с единия, а после и с другия си крак върху табуретката, младият човек съзря собствения си образ в огледалото; той беше по-ясен и правдоподобен от снимка или портрет, от отражение в кристалните води на езеро. В началото отражението беше съвсем далечно и Фи мислеше, че е халюцинация от умора или шум – особено след предхождащия я крясък на старицата. Пък и рядко спеше добре. Но после разпозна самия себе си! Беше по-сух и даже с бръчки по лицето – но той, от плът и кръв! Имаше брада, чийто край беше извит като на козел. Косите му бяха побелели и той чешеше и галеше брадата си с една ръка. С другата придържаше главата си, която бе наклонена на една страна като върху възглавница за сън. Погледът му се бе спрял точно върху Фи и в него имаше изпитателен пламък. – Помощ! Помогнете ми! Помоощ, отивам си! – гласът кънтеше
стр. 7
Музи в залива в къщата като сигнал за бойна готовност. – Нима ще го направиш? – иронично, сега обхванал лицето си с ръка, попита огледалният Фи. Той изглеждаше като човек, готов да разсъждава, докато не изпита болка – със същата лекота, с която и гледаше към Фи. В очите му имаше отсянка на съчувствие. Приличаше на някого, готов да поругава крепостните храмове на хората и след това да се просълзи пред развалините на илюзията, която сама по себе си е патологично изкушение, но в един чужд свят може да е крепител на космоса… Пък и всеки намира нещо, с което да се самозалъгва: дори с това, че не го прави. Фи се смути не толкова от самия образ в огледалото, а от казаното от него... Щеше да го направи, разбира се, и още как! Този път щеше да се откаже от всичко! А само да можеше да събере смелост и да поднови живота си – далеч, някъде много далеч оттук... – Да – отвърна той, но след миг се разколеба. – Защо? Ти как мислиш? – Няма да успееш. – Не можеш да знаеш. – Давай! – образът в огледалото настояваше. Фи понечи да стъпи здраво върху табуретката първо с единия си крак и после да се доизкачи с другия, но инстинктивно се спря и каза: – Ако не го направя, ще бъде заради теб! Кога най-после ще ме оставиш!? Не мога да продължавам така цял живот: разчитайки на държавните помощи и на... – той кимна към стаята на баба си. – Няма да се грижа за нея до живот! – в гласа му имаше горчивина и страдалчески потрес. – Помооощ! Елате, елате, моля ви! Помоощ! – гласът отново се намеси. – Но аз не съществувам. Тоест не можеш да докажеш за мен. Аз съм последната ти възможност. Твоят безкраен вопъл за живот. Младият човек не беше очаквал да чуе това и остана изненадан. Някъде дълбоко в себе си той наистина съзираше мъждукащото пламъче на виталността. По същество животът е лабиринт с два изхода в една и съща стена. И в самото желание да умреш се крие жизнелюбие. То е капитулация пред живота, за който си се борил, за който си мечтал. – Какво трябва да направя тогава според теб? – попита Фи и без да разбира как, като в сън – сякаш нещо го буташе, той стъпи с два крака отгоре на табуретката. – Знаеш какво е положението ми. Дай ми съвет. Моля те. Фи усети как като че ли някаква твърда закръглена повърхност се вбива във врата му и го прекарва през примката, спускаща се от желязното ухо на тавана. Привично, без да мисли, той надигна леко стъпалата си и застана на пръсти. Хладното въже нежно докосна врата му. Той усещаше странно затопляне зад себе си – сякаш студът в коридора беше изчезнал. Една мисъл напречно пресече ума
му: „Съжалявам, съжалявам наистина, че не проговорих, когато толкова скъпи хора ме гледаха, че стоях неподвижен пред опашката на мига, че проклинах старицата онази вечер, яд ме е дори сега…”. Огледалният Фи бе вече под него. – Бягай! – бяха последните думи на образа, преди да се стопи в блатото си от стъкло. Едва в онзи момент Фи разбра, че отражението му бе на негова страна. Тогава табуретката се наклони първо съвсем леко и после желязото тромаво се удари в земята; звукът от падането прокънтя и постепенно се разсея в тишината, а тялото на Фи увисна като дълго и безформено махало на часовник между стените на коридора. 2. Дежурният полицай не прояви каквото и да е определено чувство към прекратяването на случая. Тялото на Фи вече бе оставено за съхранение в моргата на градската болница. То трябваше да остане там докато не изчезнеха подозренията, посети от неговия приятел. Той не можеше да приеме така естествено версията със самоубийството, макар да знаеше, че Фи немалко пъти бе обмислял това в миналото. До полицията обаче не бяха достигнали каквито и да било доказателства или улики по случая с обесването и служителят на смяна се наложи да обобщи положението с думите: – Тъгата идва когато се сблъскаш очи в очи с обезоръжаващия лик на истината – той погледна приятеля на Фи. – Както е този път. Когато го изпращаше от участъка, полицаят добави: – Съболезнования. И не го забравяйте. 3. – Тук! Не! Не там. Ето тук – да! Точно така - бабата на Фи седеше в леглото си. Гърбът ѝ бе изправен на облегалката. Над нея се беше навела жена на възраст малко над петдесетте, с притеснения и силно объркан израз на неграмотна, която държеше в ръце лист хартия така, че да може бабата на Фи да го вижда. След като внимателно огледа окончателния вид на документа, подписан от по-младата, старицата кимна и я отпрати с жест. После за момент се обърна към бастуна, опрян до задния край на леглото ѝ. В долната си част той бе кръгъл и необикновено твърд. Беше ѝ подарък от внука ѝ. Колко жалко, че той бе свършил така! И то толкова скоро, след като тя му бе препоръчала да пие от нейните успокоителни, подсилени с шампанско за по-осезателен ефект... Няколко минути бе тихо. – Милааа, помощ! Милааа! Елаа! Помооощ! Ех, можеше ли онази объркана жена, която мислеше, че получава цяла къща като дарение за гледане, да знае, че всъщност преподписва договор за кабелна телевизия с по-голям брой забранени канали. И още повече – че под възглавницата си, на късо разстояние от бастуна – старицата държи нож: за всеки случай; тогава, когато „Мила“ реши, че повече не може да продължава…
На мама Неясна сред облаците, за теб диша многото свят. Неочаквано птиците спират, летейки, и към тебе загледани, леко размахват криле. А от земята къртиците, рязко заинтересовани, подават глави над пръстта и гледат как стъпваш наоколо, как тъй земно летиш. И кой те научи, отрано сама, че луната е шарена и как тревата шепти, и как безумно сме влюбени в чувството си за самота.
И И изтичаме. И вече няма да се надбягваме. И звездите над нас са осъмнали. И слънцето си вари кафе. Ние се спускаме по тръбите и се разделяме из каналите; и само тичаме. И се пресрещаме?
Болка Ноктите пораснаха и отново ме разчоплиха. Лодките изчезнаха, а водите сградите погълнаха. На дъното, за щастие, под потъналия град болката се връща.
8 стр.
Музи в залива
Александра Вал Лед в ушите От цикъла „Приключения в парк „102 уши“
Продължение от стр.1
Като свирепи усмивки се стрелкаха поривите на зимния вятър хем галеха, хем режеха лицата на бързащите минувачи в парк „102 уши“. Точно ушите измръзваха най-силно в подобно време. Но утрото настъпваше, минувачите изчезваха и се промъкваше надеждата, че идва нежността на деня, а с нея и положителните температури. Дядото на Ян остави вестника на коляното си и донамести очилата с лявата ръка. – Ех, че бяла цигулка! – замечтано промърмори той под мустаците и се загледа в прозореца. – Каква цигулка, дядо? – засмя се Ян, облечен с най-топлите си дрехи като космонавт – Излизам да се пързаляме, вече има сняг до носа ми! Дядото се усмихна, а Ян тръшна вратата след себе си и полуобут, с капак от тенджера в ръката, се озова на улицата пред парка. Капакът не беше точно капак, а гумена похлупалка за всякакви тенджери и тигани, която майка му донесе от Канада, за да покрива храната в хладилника. За Ян обаче беше любимата играчка за пързаляне, когато натрупаше сняг и всичко замръзнеше точно като днес. Пред блока вече нетърпеливо чакаше най-добрият приятел на Ян – Кики Секундата. Той държеше в ръката си найлонова торбичка от Billa, а до него подскачаха близначките Ива и Ивайла. – Ян, Ян, Ян – започнаха да пищят те като го видяха, – спаси ни! Кики се опитваше да нахлузи торбичката върху главата на Ива. Ян леко побутна с крак отзад крака на Кики и той се заклатушка, загуби равновесие и падна. – Ааааа – изрева Кики и се изтъркаля по стълбите пред входа на кооперацията. – Днес трябва да спечелим – сериозно погледна всички Ян и преди Ива и Ивайла да мигнат отново, той вече крачеше в парка. Децата се втурнаха след него и не след дълго всеки се беше покатерил върху любимото си ухо. През зимата циментовите отливки на ушите се изпълваха с вода, листа, забравени вещи, боклуци и когато температурите паднеха под нулата като днес, ушите се превръщаха в малки ледени пързалки. Всяко дете в квартала си имаше собствена ледена пързалка! Ех, къде по света можеше да се случи това? Ян беше извоювал правото да се пързаля върху най-широката пързалка - ухото на главния счетоводител на общината. Почти със същата големина, точно до него, беше и ухото на експерт „Човешки ресурси“. Кики Секундата се плъзна по корем върху него и изхриптя от щастие. Децата не знаеха какво означават думите „човешки ресурси“, „главен счетоводител“ и „юрисконсулт“, които бяха прикре-
пени с табелки до ушите, но бяха забелязали, че колкото по-дълъг е надписът на табелката, толкова по-голямо е ухото. Ян седна върху гумената похлупалка и с всички сили се завъртя върху нея. – Юхууууу – носеше се от радост гласът му между клоните – юхууууу… Ива и Ивайла също пищяха от щастие, скачайки по ушите на младшите експерти от общината. А Кики седна върху торбичката и така се засили, че пред очите му всичко започна да се размива в цвета на дъгата. Но ето че се чу свистене от снежна топка, което спря в главата на Ян. – Спри и слез веднага от моето ухо! – чу се хриптящият глас на 12-годишния Бран. – Колко пъти съм казвал, че само аз мога да се пързалям по това ухо? – Ха! – изсмя се Ян, като махаше снега от шапката си – сега ти си отвори добре ушите и запомни, че това не е вярно! Тези уши са на всички деца! Бран погледна мрачно Ян и тръгна към него със заплашителна крачка. Блъсна го по рамото веднъж, блъсна го втори път. Ян седеше на леда неподвижно. – Добре – каза Ян, чудейки се как да спечели време, докато пристигне дядо му или някой родител. - Предлагам, който от нас най-дълго успее да се върти в една посока по леда, той да спечели ухото. – Хе-хе – почеса се по главата Бран – това е лесно – хайде, разкарай се! – Няма! Нека видим колко си добър! Или не си? – инатеше се Ян. Бран гледаше вече много мрачно. Изведнъж скочи върху ухото на счетоводителя, изблъска Ян и започна да се върти. Ян се усмихна, видя погледите на ужасените близначки и започна да развива шала от врата си. С поглед показа на Кики да направи същото с неговия шал. – Дайте ми и вашите шалчета – почти шепнешком подхвърли Ян на близначките. Той навърза всички шалове и се получи много дълъг и шарен шал. Докато Бран се въртеше все по-бързо и по-бързо, Ян ловко закачи за едната му ръка началото на шала и за секунди Бран се оказа като завързан. Загуби равновесие, падна върху мекия сняг и се превъртя няколко пъти. Падането и виковете му събраха погледите на всички деца и родители в парка. Те се втурнаха към него, за да разберат какво се случва, а Ян, Кики и близначките се разкихаха от смях. – Апчих! – Апчих! – Апчих!