Литературен алманах "Музи в залива 2021", бр. 1 2021

Page 1

Литературен алманах

Музи в залива 2021


©Литературен алманах

Музи в залива 2021

Издателство Кария2020 ©Съставител Роза Максимова ISSN 2738-8409 Българска, първо издание Бургас 2021


Литературен алманах

Музи в залива

2021


Съдържание

Поезия Маргарита Генчева........7 Георги Георгиев..........................8 Весела Славева...........................9 Петя Апостолова.......................10 Ирина Митева........................... 11 Мария Илиева...........................12 Силяна Щилянова.....................13 Неда Илиева..............................14 Мадлен Дечева..........................15 Веселин Веселинов..................16 Атанас Янев...............................18 Галина Григорова......................20 Иван Тодоров............................21 Златина Тенева..........................22 Антонина Гюрова.....................23 Василена Стефанова.................24 Костадинка Костадинова.........26 Поля Желева..............................28 София Милева...........................29 Мира Тошева.............................31 Мартин Спасов.........................32 Юлия Красовска.......................35

Проза Анамария Коева........................... 36 Пролетина Палова....................... 38 Калин Баев................................... 41 Анна Чонгарска........................... 45 Георги Георгиев........................... 47 Калоян Чобанов........................... 49 Боян Боев..................................... 53 Мартин Колев.............................. 60 Таня Мир...................................... 62 Елена Георгиева.......................... 66 Жана Лайт.................................... 74 Снежана Ташева.......................... 76 Любляна Славенина.................... 80 Кристина Митева........................ 83 Надежда Динева.......................... 85 Надя Михайлова.......................... 92 Александра Вал........................... 96 Йоана Вълчева............................. 99 Милена Пламенова................... 102 Петя В. Димитрова.................... 104 Таня Шомова............................. 107 Станислава Белева.................... 114 Катина Лукова........................... 118


Картините в броя са на

Юлия Красовска


6

Музи в залива


7

Музи в залива

Маргарита Генчева Бакалавър в сферата на националната сигурност. Занимава се с футбол не професионално. Повечето си свободно време давам на приятелите ми, а в късните часове на книгите. Намирам уют и достигам баланс в себе си в писането на поезия. Дете на морето съм, но живея в планината. Често бягам от реалността, за да се заредя. Вярвам, че любовта е навсякъде, а времето не съществува! Влагам страшно много чувства във всеки стих и се стремя да заразявам с щастие и любов.

*** Кътам думи между зъбите си между пръстите в джобовете и където се сетиш понякога ги преглъщам но те винаги засядат в сърцето от него нищо не убягва и то все ме издава повдигна ли очи към теб

*** Заразата която ме събори има красиво име разтапяща усмивка и нежни длани от нея получавам камерна контракция

*** Небето тази нощ тъжи пуска своите рожби те падат върху кожата ти нежно обхождат всяка част тялото целуват устните ти галят косите ти обгръщат те цяла В дни като този не искам да съм нищо повече от една малка капка дъжд пръсната по тялото ти


8

Музи в залива

Георги Георгиев Два пъти участник и победител в #ПрочетиМи. Започва да пише поезия на 16 години, вдъхновен от стихотворението на Дамян Дамянов „Когато си на дъното“.

Писмо до януари Не спи градът. Излъгаха го, че сънува. Отдъхнах си. А още се бунтувам. Замислен, впрочем, съществувам. И тая нощ се връщам там, където погледите ни заглъхваха неистово. Светът наоколо е вече ням, а липсата е повече от любопитството. Посрещай ме из тъмносиньо, издишваща живот в листа с очи – вселени на безвременното минало, където „някога“ е все „сега“. Ще се разхождаме, ще помълчим, осмивайки избягалите от олтара през изстиващите им мечти от дим, прегърнати без време за цигара. Не спи градът. Създава те в плутоновите мисли. И жилото им сочи мойта плът отровно влюбен в рикошетен изстрел.

По нея

(За вчера) Светът ми е само обвивка от гръден кош кости, стиковани в златно лепило фарс, разбунтувал ножа в разкош, умиращ в екстаза на женско светило. В лятно разпятие пръстите чупят се. Дишат на скреж, разливат се восъчно. Tu es dans toutes mes pensées* макар и понякога там да е облачно. Бесен е бичът, но честно поискан е. Пали гърба и превръща го вишнев. Какво ли си чакала там, зад клавишите? Мусоните юнски не раждат затишия.. Фино разбутани, думите скърцат в мен. Стръмно е само от кръста надолу. - Мръсен е огънят. Казах ти, мръсен е. - За кой кръст говориш? Не беше ли гола? (*Tu es dans toutes mes pensees – ос-


9

Музи в залива

Весела Славева Родена съм в град Бургас и съм на 20 години. Изучавам специалност „Ландшафтна архитектура“ в Лесотехнически университет. Създател и организатор съм на литературното събитие за изявени и неизявени творци – #ПрочетиМи. Пиша главно поезия от пет години, но имам опити и в кратката проза.

Момина сълза (Convalaria majalis)

Пролетно момиче, обляно уж в капчици роса, то не било Кокиче, а Момина сълза. Скрито между две 2-3 добри ръце прегръщат го, а то с любов расте. „Пази се от мен, страннико, аз съм самодива в широколистна гора. Не се подмамвай от моята красота силна отрова съм за твоята уста.

Ще бъда дълго при теб, само в шишенце от парфюм. Под кожата ти ще дефилирам, докато пленявам твоя ум.“

*** галя я с перо от думи потича мастило и изписвам блянове тя бързо ги трие с ръка по любимите ми места ето – сбъдват се


10

Музи в залива

Петя Апостолова Думи

Вълни от думите напразни разбиват се във пустите скали, когато хора, знайни и незнайни заговорят ясно чрез лъжи. Но когато сам самичък убеден си, че те на теб принадлежат, не си готов и не очакваш в миг един да излетят. Един поет в кошмара си погубен, сега остава сляп и глух. Какво си ти без твойте думи, без дарбата една мъниста да редиш и живота от мастилените шепи със следи от спомена за теб да украсиш. Дали ме гледаш във очите и ме лъжеш, и се лъжеш, че и ти познаваш тази празнота или наистина едва сега разбираш, че само в думите намирам свобода.

Среднощна молитва

Нощта обвита е във тъмнина, а аз съм боса, Краката ми студени тичешком докосват пода, разтеглят времето, отпуснало глава в просъница дълбока. Замислена лежа в постелята си мека, дъжд меланхоличен вън вали, градът спокойно е заспал и усеща се като утеха. Минава час, минават два, дъждът не спира да вали и жаждата ми за надежда в утрешния ден се утолява досущ като молитва, но без икона и без свещ, мира в душата крехка възцарява.


11

Музи в залива

Ирина Митева

Дългове Актьор Сцената очаква те, приятелю! Ролята ти е божествена можеш да си всеки щом утихне залата. А роли много, няма да ти стигне времето. Но ти избираш да си просяк, грешник или клоун. Да бъдеш бог за теб е ежедневие, нали разбираш, ти си имаш ореол от ярки светлини, прожектори. Отразяваш се в хиляди очи. А ролята ти е една-единствена да бъдеш бог. Дори и в дрипи, стига ти и само сцената. Падащи завеси и хиляди очи.

Този стих не е за теб. Той си няма дом и няма си адрес. Не е написан да те натъжи. Но го притискат дългове. И ако със сълзите ти ще ги плати Плачи! Той е бездомен, не му търси стреха. Свикнал е със скотския живот така намира своята утеха. Бавно, бавно ще се завлече до чуждото легло за тази вечер, после… има време. А дълговете се множат; той пие много. Не е за теб, но ти плачи все пак! Дано не се събуди моят стих бездомен просяк.


12

Музи в залива

Мария Илиева Мария Илиева е студент по медицина, музикант и автор. Родена в Пазарджик, живяла в Пловдив, Плевен и София. Винаги вдъхновена от любовта към книгите, музиката и хората – цели да развълнува, замисли и мотивира читателя. Дебютира с първата си стихосбирка „Как миришат книгите”, която носи нюансите на ежедневните терзания, допълнени от мелодията на най-фините човешки емоции. Многопластова и завладяваща поезия, която те превръща в мечтател, философ и творец.

Приключение

Удари часът

Изпод тежестта – желязото изтрака, по нажежените релси, вагонът следващия гони.

Сега вече удари часът, каляската стана тиква и всеки на съдбата си откликва. След полунощ животът е труден и за всеки час по един приятел е загубен.

Изморен пасажер, нещо на себе си говори, а двойка влюбени, в купето чака началото на своето приключение.


Музи в залива

13

Силяна Щилянова

PRIMULA VERIS Оставяш под прозореца на дръзката си младост смирено да се перчи стрък от похотлив Верис – със жълт калпак, почти неразпознаваем, люлеещ се от морски бриз. И тихо е в душата на софиста, отдолу, до Вериса се поклаща мъдростта от платонските съчинения нима не знаеш, без критика ще съществува ли светът? А мъдростта краде на Вериса калпака, тя стига до прозореца и висва там,

като пуловер с кръпки, правени от непозната разтегнат, стар и побелял. И нейде изведнъж се чува трясък, ти видиш ли било е от отсрещния балкон – жена в разцвет на буйна младост простира нов, излъскан панталон, по него няма кръпки, нито топли жената пък се учи как да води спор. Балконът се мени, мазилката ехтящо пада по листата и мъничък човек върви, извръща към прозореца главата, една жена стои, намъкнала върху си някакъв пуловер какъв – не си ли личи от кръпки е загубил в себе си лъскавината.


14

Музи в залива

Неда Илиева

Пролет

Морска гара На морската гара в късните часове на нощта запалихме по цигара, а взе, че пламна искра. На морската гара, срещнаха се две души, разочаровани от любов стара, споделящи общи съдби. На морската гара отчаяно се поискахме, ала загасна нашата цигара, колкото и силно да се опитвахме. На морската гара, която толкова надежди разби, дойдохме двама, но си тръгнахме сами...

Полъх хладен гали нежно голите ми крака, подръпва небрежно копринената ми пола. Клонките бавно люлеят разцъфтяващите им деца. Птиците звучно пеят песента на пролетта. Във въздуха се носи мирисът на дъжда. Мечтите ми ходят боси по зелената трева. Косите ми се волно веят, а в тях преплитат се цветя. Облаците страхливо не смеят да закрият цялата тази красота. Слънцето грижливо целува раните от зимата люта. Съзнанието ми в мисли плува, умът мълчи, сърцето тупа. Всички нетърпеливо чакат да дойде нашата майчица една. На гърба ѝ да поплачат, да ни отнеме насъбралата се тъга. Пред пролетта всеки глава свежда... Само едничка си ни е тя! Носи със себе си всяка година надежда, вдъхва живот на остаряващата ни земя.


15

Музи в залива

Мадлен Дечева

Огън Само дърво в камината не гори… За огън трябват две. Любовта да тлее и в двете души е нужно да има цяло сърце. Две половини да се слеят в едно, да свържат съдбата си двете тела… В пламтящо-изгаряща вечна любов по-силна и цветна от пепелта. Огън да пари, да има искри, да гори, да бушува, да изкушава… Огън и обич едно са почти, да тлеят е нужна жарава. Да поддържаш огън е лесно, щом веднъж си го вече запалил. Не го загасяй словесноот думи боли и ще пари…

Негатив На снимки всички сме щастливи, а в душата носим празнота. Привидно външно все красиви, а вътре – пошлост, грозота. Усмивки в поза, в сцена и на фокус лъжат за завидна топлина. Скули, устни, много ботокс, а в сърцата – хлад и сивота. На първи прочит мили, ласкаят те измамно и без жал. Своята злоба хитро скрили и пипат по сърцето ти със кал. Казват, че не лъжели очите, а най-излъгаха ме те. Кога ли ще ме срещнат дните с хора истински като дете…


16

Музи в залива

Веселин Веселинов Роден през 1989 г. в Сливен. Преподавател по философски цикъл и английски език в София. Носител на множество награди от национални литературни конкурси. Публикува в списание за литература и изкуство „Кула”, младежките литературни вестници „Музи в залива” и „Teen`s paper”, вестник „Литературен глас”, литературен клуб „Отвъд кориците”, електронно списание „Литературен свят”, алманах за литература и изкуство „Огнище 2020” и в сборниците „Изкуство по време на пандемия” и „Лято след пандемия”.

Вечно разминаване

Когато бесните ни радости приключат остава ни да се научим да изтърпяваме безропотно смаляващите се сезони... Калин ТЕРЗИЙСКИ

Сънувам първия си сън след теб, след нашия нетраен допир на сърца, на бесни радости, на вкоравени шепи, и на подпухнали клепачи: пиян и трезвен до несбъдване, привиждат ми се виолетови пчели и златен мед разсипан покрай тях, като гланциран, светлочел, луната, закачена на ревера ми, подобно бледен огън, течен, в такава душна нощ, разстилаща се над сложна, абсолютна истина


Музи в залива

оголена, и отделяща се там, от вътрешните складове на душата ми. А край черната от сенките река, отразила в себе си небето стръмно, аз лежа статичен и мисловен, позаслушан в тишината на светулките, де под мене сухите треви, дозакърпват вишневочервените ми рани, твърде бавно заздравяващи. Май забравил съм престъпната суетност, размотала своето кълбо гримирано, сред инерция човешка, всекидневна и въпиеща. Търся думите тънеещи, в гърлото заседнали като куршуми, нека цял да се разкажа, да споделям древните мълчания и отложените срещи някъде във времето (те ме наболяват смазващо – сякаш на спасителя очите изкълвани са от чапли уловени). Да призная за сълзите – тътрещи се просяци, върху скулите на восъчното ми лице, разлюлени от треперещ въздух; за трохите гняв и отчуждение, от които ми омеси пита, без да питаш – гладен ли съм; за присъстващото ти отсъствие, със пропуснати цигари, питиета и целувки; за смаляващите се сезони до оная кулминация – Смъртта. Вечното ни разминаване ме събуди...

17


18

Музи в залива

Атанас Янев Атанас Димитров Янев, български поет, писател, публицист и киносценарист, е роден през 1993 г. в град Казанлък. Има отличия от различни литературни конкурси, както и две издадени стихосбирки. В края на 2015 година излиза първата му книга с поезия – „Мъгла от стонове”. През 2017 година печели Първа награда от Националния конкурс за млади поети „Димитър Бояджиев“, Втора награда от Единадесетия национален литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“ и Трета награда от Шестнадесетия национален конкурс за поезия „Искри над Бяла“. През 2018 година от печат излиза и втората му стихосбирка, озаглавена „Лазурът се разлисти”. Сценарист е на документалния филм „На прощаване” (2018), посветен на Христо Ботев.

Истина Не търся път от други, отдавна извървян: аз имам своя болка – щастлива и логична. Единствената истина в моя светъл блян, последен документ за самоличност. Тя често ми говори, понякога замлъква. Обича да ме чака, когато се прибирам. Обича да ме гледа как тихо се промъквам към моето отложено умиране. Не ме предава никога – тя не е като вас. Презира зли моралчета, заучените фрази. И всяка нощ превръща се в красив иконостас, пред който коленича и не мразя.


Музи в залива А дойде ли денят – политва в изгрев бял, измива синевата, очернена от сажди: стоя на място своите години изживял, съзнал едва сега защо се раждам. В живота няма време за радост и разплата, за опити да местиш бреговете. Ала помни добре: със сигурност в скалата все някога ще цъфне малко цвете. Ще процъфти, поставено по вази, сърцето му в пръстта ще се разложи. Или пък някой гневен чичко ще го сгази пред блока ни, защото просто може. Ранимият тъгува смело с тиха нежност, а силният търгува, преднамерено ранява. Но виждам ясно болката ми белоснежна от чистия простор да се задава! Аз имам нея! – пътят ми сега е извървян. Човекът всъщност трябва да обича. Единствената истина в моя светъл блян, последното пораснало момиче.

19


20

Музи в залива

Галина Григорова

Клечица кибрит Аз съм клечица кибрит. С дървено телце и лесно запалимо връхче. Живея в кутийка с много други като мен. Не. Не живея. Съществувам. Аз съм клечица кибрит, която просто чака да бъде избрана. Привидно еднаква. По случайност забелязана. И когато най-после бъда запалена, чак тогава оживявам. Изпълвам дълга си. Следвам призванието си. Аз съм клечица кибрит. По вид не се различавам. Но различно горя. Различна топлина отдавам. Различно се разпалвам. И различно изгасвам. Аз съм клечица кибрит и малко искам. Само шанс да бъда това, което съм, в ръцете на някой, който от мен се нуждае. Само очи, които с интерес в пламъка ми да се загледат. Само възможност да не седя в кутия. Аз съм клечица кибрит. Исках. Горях. Изгаснах.


Музи в залива

Иван Тодоров

Esprit Която и да си, дух безимен на сладка страст, от теб остава само спомен, сърцето ти е лед И помня аз нощите, в кои седял съм да редя, ред под ред, с нежни краски да крася портрет, за теб Но отлъчи ме да скитам самотен и нерад и все не мога да те питам защо се хвърлих сам във този ад И в хладка стая вече бавно тлее тихото сърце ми и иска пак да ти попее сетната ми песен.

21


22

Музи в залива

Златина Тенева *** Валяло е. Прозорецът е син и заскрежен. От тапетите статични зяпат ромбове. Луната се е завъртяла и сега е ден.

Мълчанка Тази вечер е среща на мълчанията и двамата лежим отгоре им намръщени. Обещахме си да ги оставим някъде, ама празни обещания: поредна вечер си мълчим за същото. Дано пък падне нещо на земята, да се тръшне целият кашон с домати, да си подпалиш със цигарата косата, банята да се напука по всичките квадрати... Ама, е на, отново нищо няма да си кажем и светът ще свършва по-бавно отколкото го искаме. Отгризвам ядно ъгъла на своето мълчание и кашлям, задавена от малко истини.


23

Музи в залива

Антонина Гюрова Есен Студ прокрадва се през процепите тесни, сладко зазвучават есенните песни. Шеговито ветровитата игра в дует запява с пъстроцветните листа, Носталгията ляга в унисон с човешките сърца!

Тъмно Доверието хлипа глухо и нямо, Дълбоко заровено в дънер изгнил, сълзи от смола прокрадват се тайнствено. Между шума на листа тихо шепне дъждът. Засилена яркост проблясва, привижда се, за миг изпари се тя на брега… Черният гняв от тъмното минало събира се хладно и властва в нощта…


24

Музи в залива

Василена Стефанова

***

чуй песента ѝ, удавнико! тогава, когато времето спира морето превръща се в жар лъчите танцуват безжизнения си танц корабокруширали във вълните а ти плаваш ли, плаваш търсещ утопична реалност шепнеш „невъзможно“, а тя се е скрила на дъх разстояние от тебе обвита в мъгла, подплатена от спомен, не намерила пристан и покой чуй песента ѝ, удавнико! заслушай се в тишината тя говори без думи сирена тъжна песен припява, разкриваща поредна погубена младост


Музи в залива

***

Студ, мрак, самота... Топлота, светлина, споделеност... Грях и още нещо....

***

Такава опозиция и при нас се наблюдава на чувства, които са отдавна изхабени, но помнещи онези нощи пламенни, които сгряваха сърцата ни (иначе) каменни.

***

Какво е любовта за мене? Какво е любовта за тебе? Любов и още нещо...

***

Лесно е, за мен – споделена безкрайност За теб – адска хегемония на жената. Но можехме обединени да докоснем Ада, или съединявайки се да се извисим високо.

***

Аз, ти, празна стая... Ти, аз, а всъщност място в Рая... Страст и още нещо...

***

Пръстите ми преплитат се в твоите, пулсът ми твоя копнее да чува, косите ми с твоите танцуват, заедно създаваме вълшебство…

***

Грях Любов Страст И вече нищо...

25


26

Музи в залива

Костадинка Костадинова

*** Мирише на идваща пролет и на солени вълни на нови цветни спомени претворени мечти. На алкохолени вечери и пясъчно-мокри нозе, на зеленчуци препечени и вино с дъх на море... Погледи шеметно влюбени усмивки и смях до сълзи. Време съвсем не загубено Отвсякъде песен звучи Мирише на идваща пролет, с топъл летен привкус надежди за слънчеви мигове, температурата вече е плюс. Очаквам и пролет и лятото с желание, усмивка и плам с надежда поглеждам през рамото В мечтите си връщам се там


Музи в залива

За мене си... За мене си часовника и чашата с кафето ми приятеля, любовника заплатата в портмонето ми. За мен си огледалото и филмът по телевизията чаршафът, столът, одеялото и по стихотворението усилията. Ти си въздухът, парфюмът ми и хората в метрото и тролеите звукът и нотите от струната и блясъкът в полилеите. Червилото ми, чантата и ризата, обувките, коланът, закопчалките дори от морето бризът си, децата в парка по пързалките. Учебникът и химикалката, сандвичът, прозореца дори, където седна облегалката и новите ми обеци. Морето, пламъкът, цигарата, вкусът на виното по устните, на първенството надпреварата и лекциите ми пропуснати. За мене ти си ежедневие и много повече, уви най-топлото и слънчево крайбрежие за мене любовта си Ти!

27


28

Музи в залива

Поля Желева Изгрев Приветстваха ме летните утра съ изгрева аз лесно се събуждам. Единствена е тази красота, която топли чувства в мен пробужда. Слънцето изгрява веч така, сякаш за последно се сбогува Изгрява то над нашите лица и топли с нежни ласки на лъчите. Залязва най-голямата звезда белязвайки сърцето с умиление.

*** Хладен, мразовит и жалък, в затишие, лъжлив покой. След топли жари от зората, забил е поглед в тъмнината, очаквайки буен порой. Изпълва бавно и мъглата, убива мене прокълнат и губя аз във тоз двубой. Утихва всичко в мрачината, смирява се мъглявината. Изчезвам аз във тишината с последен дъх и тихий вой.


Музи в залива

29

София Милева София Тодорова Милева е на 29 години от град Хасково. Завършила е българска филология в университет „Проф. д-р Асен Златаров“, град Бургас. Има награди от различни национални конкурси като „Море“, „Есенни щурци“, „Усещане за любов”, „Любовта...” „Биньо Иванов“, „Владимир Башев“, „Вино и любов, любов и вино“. Поетичен конкурс на името на Пенчо Славейков“, „Георги Давидов“ – Шабла, „Нова Загора“, „Дамян Дамянов“ и др.

Кръстът Тази сутрин те бесят, Василе... Виж смъртта как наточи си ножа... Майка плаче от гняв и безсилие. Да те гледа на кръста не може. Чак войводите страшни треперят и от ужас в Балкана се крият. Ако днес те обесят, печеля... Ако те пуснат, оставам робиня... Ще угаснат очите ти сини, после с дни ще валиш от небето. Ще те виждам в хайдушките дири и ще биеш отляво, в сърцето. Ще е страшно, очите си крия да не видя дъха ти последен. Майка плаче от гняв и безсилие. Кръстът е само за тебе...


30

Музи в залива

На Ботев Днес е ден за венци и дълбки, фалшиви поклони... Кой посмя да излъже, че Ботев е всъщност забравен? Ето, идват мъжете във черно от долу до горе... за да смажат народа си пак, поруган и разграбен... Със скъпите, черни коли... и нахално се снимат потомците Ботеви, вчера страната продали, пред паметник свят, спомен скъп за последната истина... А после вратите ни блъскат за кръвния данък... Свободни сме само на думи, в душите сме роби... Днес даже и храмът Господен за нас е заключен... И сякаш навсякъде бие сърцето на Ботев... България с тебе започна и с тебе приключи... Сирените, сякаш сърцата на хиляди мъртви, без дъх ме оставят. Земята под мене застива. И сякаш завръщат се четите страшни на Ботев, а после целуват земята и в нея заспиват.


Музи в залива

31

Мира Тошева

***

В липсите и пълнотите, в търсене на човешкия фактор, в преоткриването на собствените граници, къде се скрихме от самите себе си?

***

Аз ли съм, не съм ли, в нечии други обувки, побирам се в чужди кожи, влизам в чужди пространства. Износвам(се).

***

Между многото хора, между многото от всичко, в промеждутъци oт време. Ти!

***

В тишината се чува. Дори разстоянието между думите. Чува се. Като въздишка. И тежи. Като неизказана дума, тежи и тегли надолу.


32

Музи в залива

Мартин Спасов

*** Първородна болко, успокой се. Ти ще си останеш най-любима. Помня те, когато тича боса върху всеки парещ недоимък. Как нарече всичко озверено с нежни имена и се засрами. Как приличаш, мамка му, на мене. Ами ако утре теб те няма?! Как ще разбера, че не работи вятърната мелница отсреща. Остани след вятъра, защото искам да ти изповядам нещо. Другите от теб са по-невзрачни. Но не го приемай за злорадство. Има ли обаче лесен начин — да те понеса, че бързо раснеш.


Музи в залива

*** Аз бях щастлив във всеки тих момент. Усмихвах се дори след панихиди. Приемах всичко, тръгващо от мен. Наясно бях – и ти ще си отидеш. Не съм задържал никого и аз си заминавах, за да дойда после. Когато ти изгаряше от страст, сърцето устоя на холокоста. Рисувал съм море със сух пастел и после ме е давел щрих от листа. Но аз от тишината ти съм взел и мога да започна пак на чисто. Да помълчим за идната тъга, която ще изтръгне вик от други. Доволен съм от своя урожай, пожънат от сърдечната ми угар.

33


34

Музи в залива

Художник Юлия Красовска


35

Музи в залива

Юлия Красовска Юлия Красовска е родена в Украйна. Завършва архитектура, но рисуването е нейната страст. В Бургас среща своя съпруг. Преди 3,5 години се ражда тяхната дъщеря София. Основната тема на работата ѝ е, разбира се, архитектурата, но не само. „Правя и концептуални проекти, в които показвам историята на града в картини“, разказва тя. Юлия е автор на две изложби за Стария Бургас. Член е на Дружество на художниците в Бургас, отличена за убедителни резултати в изложба „Млади автори“ 2020, 2021 г. Редовно участва в изложби в България, а също така в международни изложби в Турция, Китай, Украйна. Юлия преподава на тийнейджъри в собственото си училище Krasovska Art School, в което ги подготвя за постъпване в университет.


36

Музи в залива

Анамария Коева

Стоножки Ние сме семейство стоножки. Купувахме си толкова много обувки, че за да успеем да ги носим, си пожелахме да се превърнем в стоножки и то взе, че се получи. С новите си крака можехме да носим едновременно обувки, боти, ботуши, сандали, маратонки, а мама и аз – и високи токчета. Впоследствие обаче се досетихме, че стоножките могат да носят и много чифтове дрехи наведнъж – за всяко от чифтовете крачета по един тоалет. Щастие неземно! И се започна едно модно ревю… Най-накрая облякохме целите си гардероби наведнъж. Къси панталонки, полички, гащеризони, кожени якета, кожуси, рокли… - всичко от гардероба накуп. Само дето имахме само една глава и не можехме да се похвалим с набора си от шапки. Излязохме да се изфукаме с всич-

ките си дрехи и открихме една още по-добра страна на това щастливо стечение на обстоятелствата: цялото семейство винаги получаваше комплименти, защото все нещо от гардероба ни се харесваше на познатите ни. А ако някоя дрешка не им допадаше, стигаше само ни огледат по-обстойно – все някъде по тялото ни имаше други дрехи, които да са по вкус на приятелите ни. И драма нямаше. Получавахме безброй лайкове в социалните мрежи. Впоследствие така свикнахме с това удобство, че гардеробите ни започнаха да празнеят. И започнахме да ги пълним. Като ти хареса някоя дрешка, можеш да си я позволиш и има къде да я сложиш, ти ще си луд да не си я вземеш! Нали! Скоро вече носехме само сезонни дрехи. Лятото – само летни обувки и къси панталонки, поли, рокли,


Музи в залива

памучни ефирни тоалети… Тати носеше страхотни ризки и всякакви кожени сандали, включително и чифт, останал му от младежките му години. Като го има, защо да не го носи. Мина се - не мина година и гардеробите ни пак се напълниха. Все пак съхраняваха три сезона дрехи… плюс излишните за този сезон. След още година започнахме да трупаме и по столовете. Вече колкото и да се молехме, телата ни не се удължаваха – явно Дядо Боже също има лимит на дизайна. Закачахме дрехи по вратите, пред огледалата, мятахме ги върху телевизора, върху дивана, а когато нещо от споменатите неща

37

ни потрябваше – ги слагахме временно на земята и после пак ги връщахме, примерно, на леглото. Впоследствие започнахме да оставяме и дрехи по земята – където имаше свободен квадратен метър, събирахме цял куп потничета. И вместо да добавим още някой-друг квадратен метър тяло, трябваше да се справяме по друг начин и лавината продължи да се увеличава, увеличава, увеличава… Докато един ден не ни затрупа. Сега вече не сме стоножки, а хлебарки, щастливо съществуващи в купчина боклук. Дядо Боже за всичко има решение.

Още (ли) не сме съвършени На съседната маса двама тийнейджъри се карат, когато баща им ги скастря с остро „Шшшшт“. Единият от тях повишава фалцетния си глас, веждите му се извиват и едва не се срещат по средата, устата и очите му се отварят широко. Лицето му придобива изражение на жертва в мига преди нападение. Изпитвам леко отвращение, което съзнанието ми не регистрира напълно. – Не бях приключил с книгата, Дом! – изписква момчето. Бащата спира да шъшка и става. Докато върви с бавен ход, осъзнавам, че

идва към мен. – Знаеш, че се борим за равни права за жените и мъжете и за отхвърляне на социално конструирания пол, но езикът на тялото ти показва, че ти съдиш мъже, които показват уязвимост или слабост. Въпреки че мъжът не се изправи и че тази реплика не беше изречена, се почувствах засрамена. Погледнах отново към тях, очаквайки да видя как бащата дава мъдри съвети на синовете си, а не ги кори с „Мъжете не мрънкат“. Но и това не се случи – те просто четяха.


38

Музи в залива

Пролетина Палова

Зарът Представлението започва. „Зарът” е нова постановка, която за първи път ще се играе. Авторът ѝ е Жокера – писател, за когото се говори, че се е побъркал. Той не разбираше защо хората се подиграват на дрехите му, направени от карти. Това просто си беше неговият личен стил. Залата е пълна. Жокера е нервен и не спира да си бърше потта с цикламена кърпичка. Завесите се вдигат. На сцената са млада двойка и врачка. Руса девойка се оглежда неспокойно. Мъжът я прегръща успокоително. – Е, ще ви гледам ли бъдещето или сте страхливци? – циганката се усмихва нагло, разкривайки златния си кучешки зъб. – Да, вади картите! – сопва се мъ-

жът. – Карти ли? Не, моето дете. Прави се със зар. И то не с какъвто и да е зар а със Зарът. Само шарлатаните ползват карти. – Добре, прави каквото ще правиш. Не разбирам от такива глупости, а и не ми трябва. Врачката отваря един шкаф и вади зар, голям колкото юмрука ѝ. – Трябва да се хвърли три пъти, за да видим какво ви очаква в бъдещето. Тя го хвърля по старата дървена маса. Падат се нарисувани деца. Втори път. Къща. Третият – дърво. Мъжът и жената се споглеждат с очи, изпълнени с надежда. – Щастието. Падна ни се щастието, скъпи! – възкликва девойката с грейнало от щастие лице.


Музи в залива – Не бързайте толкова, може и да е нещастие – лукаво отвръща циганката. – Не ни урочасвай, врачке! Съвсем ясно е, че ще е щастие, откъдето и да го погледнеш. Ще имаме деца, къща и сигурно градина. Какво по-хубаво! – извиква мъжът. – Вие си знаете, но не подценявайте силата на Зара ... – Скъпа, тръгваме си – той хваща русокосата жена за ръката и бързо тръгва към вратата. Врачката само ги наблюдава със присвити очи и тихо промърморва: – Глупави деца! Завесата се спуска. Следва втората сцена. Луната над летния театър свети с успокояваща бяла светлина, която огрява заинтригуваните лица на зрителите. Жокера се оглежда самодоволно. Второто действие започва с русата жена, коленичила на земята. Тя поглежда към публиката и със сълзи в очите започва кратък монолог: – Знаете ли какво е чувството да знаеш, че никога няма да бъдеш майка? Да дадеш живот?!? Това ми е била мечта от малка... Да си имам две дечица – момче и момиче... Как ще кажа на мъжа ми??? Да, осиновяването и сурогатното майчинство също са вариант, но... Не е същото! Каква полза има от една жена ако тя не може да роди? Само жени в моето положение биха разбрали! Преди две години с мъжа ми ходихме при врачка да ни каже какво ни очаква... Там имаше деца!!! Спомням си как първо се паднаха деца, а после – къща и дърво. Къща с голям дъб до

39

нея купихме наскоро, сега трябва да е редът и на децата... Мъжът влиза. Тя набързо му разказва за мечтата си за деца, която никога няма да се сбъдне, и му припомня за врачката. – Тя говореше безсмислици! Ще видиш, че след като приключим с ремонта на къщата, всичко ще се нареди. Ще имаме деца... Обещавам ти! Да не мислиш, че един малко по-голям зар може да се изправи срещу любовта ни? Трета сцена. Жената хлипа, а мъжът я е хванал за ръката и я води към къщата им, до която има истински дъб. Жокера все още се чуди как успя да уреди да бъде построена къща за представлението, а било то и от дърво, и да донесат дъб от един парк наблизо. Предимствата на това да те мислят за луд – хората ги е страх, че ако не ти угодят, ще им направиш нещо лошо. Докато всички гледат запленено към сцената, над открития летен театър се скупчват черни облаци, предвещаващи буря. Става задушно и започва да гърми, но никой не забелязва. Изведнъж една светкавица пронизва короната на дървото и то пламва в аленочервени пламъци. Актьорите вече са влезли в къщата без да подозират за случващото се отвън. Чува се пукащ звук и един голям клон от дъба се сгромолясва върху покрива на дървената къща. Публиката гледа с възхита. На никого не му минава през ума, че огънят не е част от сценария. Чуват се умопомрачителни пи-


40

Музи в залива

съци отвътре. Огънят опустошава бързо и безмилостно всичко по пътя си. Врачката отново излиза на сцената и се опитва да отвори вратата на къщата, но тя не помръдва. Когато пламъците застрашават и нейния живот, тя хуква зад кулисите, търсейки безопасност. Някакви хора с кофи с вода ту излизат на сцената, ту потъват някъде зад нея. Публиката става на крака и ръкопляска. Какво шоу само! Как ли са направили огъня да изглежда толкова истински? От небето не падна нито една капка. ... Два часа по-късно, когато всички са се прибрали, вече е дошла пожарна, която е овладяла огнената сти-

хия, но не достатъчно бързо, Жокера се обажда на линейка да прибере двата трупа... При вида на двете изгорели тела той се засмива радостно. „А дори не се намесих”. Някак всичко това му напомняше за смъртта на майка му, причинена от него преди десет години, но този път си нямаше никаква представа каква е причината за разрухата. На другата сутрин всички вестници гласят: „Зарът” уби двама от най-обичаните актьори” Нямат си идея колко са прави! ... А ти ще се осмелиш ли да хвърлиш Зара?


Музи в залива

41

Калин Баев

Коледа Оставаха още няколко дни до поредната шибана Коледа. Още една Коледа на напразни надежди и неизпълнени обещания. От години за Асен 25 декември не беше най-светлият християнски празник, а просто омразна дата, на която трябваше да изрича куп нелепи лъжи към сина си – Димчо, за да оправдае липсата на мечтаните подаръци. Вече сам се оплиташе в измишльотините си – по-миналата година му каза, че дядо Коледа объркал адреса и оставил играчките на Димчо на друго дете, а миналата пък обвини пощите, които изпратили писмото на малкото момче прекалено късно – когато добрият старец вече бил приготвил подаръците. „Щеше да е най-добре дните от 24 декември до 1 януари да ги няма в календара, и без това кой ли празнува в тази мизерия...” – мислеше си

Асен, но въздъхваше тежко, осъзнавайки невъзможността си да превърне това свое желание в реалност. Младият мъж не искаше нищо за себе си на този ден. Единственото, което щеше да го направи щастлив, беше най-после да осигури една нормална Коледа за детето си. Толкова болно му ставаше, когато Димчо разправяше какви подаръци са получили другарчетата му. Тъгата и разочарованието, които се долавяха в гласа на малчугана бяха толкова неподправени, че в тези моменти унизеният баща искаше да избяга някъде за две-три седмици, докато отминат вълненията около празника. Асен имаше славата на изключително честен, принципен и работлив човек. Не беше от най-ученолюбивите, но за сметка на това от малък


42

Музи в залива

беше свикнал на тежък физически труд. Баща му – бай Ангел, беше събрал строителна бригада и взимаше невръстния си син да му помага, винаги, когато не е на училище. След като завърши средното си образование, Асен се отдаде изцяло на строителния занаят. В началото всичко вървеше добре – имаше работа, съответно имаше и пари. Не след дълго се ожени за Петя – негова стара любов от тийнейджърските години, роди им се прекрасно момче – Димчо... Както става в повечето случаи обаче, след всяко хубаво нещо следват две лоши. Така беше и този път. Неочаквано за никого, бащата на Асен се разболя тежко. Сума ти пари пръсна отчаяният син по лекари и болници, но напразно. След година ходене по мъките, бай Ангел си замина от този свят, неуспял да дочака 56-ата си година... Горе-долу в този период и работата рязко намаля. Кризата в строителството неминуемо засегна и Асен. Все по-рядко се намираха обекти, все по-често си оставаше вкъщи... Това не се промени и през следващите две години. Междувременно Петя започна работа в шивашката фабрика накрая на града. Първите три месеца всичко беше наред, но след това започна един сякаш безкраен период на забавяне на и без това нищожните заплати. Често ѝ се случваше да губи бройката на месеците, в които не е получила и стотинка за труда си. Адска непоносимост изпитваше Петя към тази отвратителна съборетина и противния

си шеф, но търпеше и не смееше да напусне, защото в малък град като техния липсваше каквато и да е алтернатива и всеки пазеше със зъби и нокти работното си място. Отчаян от безпаричието, настанило се като неканен гостенин в дома му, Асен реши да пробва късмета си в чужбина. Отиде в Германия, но там се застоя кратко – едва 4 месеца, след което се върна, защото не издържа да е далеч от сина си и любимата жена. Както можеше да се очаква, тук нищо не се беше променило. Мизерията и безработицата бяха навсякъде, затова и не бе чудно, че когато парите, спечелени от Асен зад граница свършиха, безизходицата отново се изпречи пред семейството му... Така се стигна и до наближаването на тази Коледа. С намаляването на дните, които оставаха до настъпването на светлия празник, все по-голямо отчаяние налягаше угрижения баща... Все по-често си задаваше въпроса какъв родител е въобще, щом не може да купи на детето си подаръците, за които то копнее... Изведнъж неочаквана вълна на оптимизъм се надигна у Асен. „Не знам какво, но ще измисля нещо!” – каза си наум той, твърдо решен този път да осигури на любимите си хора една истинска празнична вечер. Но какво... какво можеше да направи младият мъж? Заеми вече, освен че му беше страшно унизително, не можеше и да иска, защото колкото и да го уважаваха, приятели и съседи отказваха да му дават, понеже Асен не успяваше да ги връ-


Музи в залива ща... Какво, какво, по дяволите, да стори... И тогава му хрумна налудничава идея. В съзнанието му изникна образът на единствения денонощен магазин в града. В малкото павилионче изборът не беше голям – цигари, алкохол и захарни изделия почти изчерпваха списъка с предлаганите стоки. Персоналът се състоеше от всичко на всичко две жени на възраст между 40 – 45 години и Соня – собственичката на нонстопа. На смяна винаги беше само едната от тях... Малко след полунощ, когато се убеди, че Петя е заспала, Асен се измъкна от леглото и отиде в кухнята. Направи си кафе, изпуши една цигара, втора... Пусна телевизора и започна да сменя каналите, без да търси нищо конкретно. След това запали нова цигара и стана рязко, насочвайки се към един от вградените в секцията шкафове. Оттам изкара торба, в която имаше стари домашни дрехи. Асен се преоблече, отиде до терасата, взе нещо оттам, спря телевизора и с тихи и неуверени стъпки напусна семейното жилище. С плахи крачки нервният мъж се запъти към магазина, оглеждайки се постоянно да не би някой да го забележи. Павилионът беше наблизо и след три-четири минути Асен видя табелата Non-stop. Тогава той извади от джоба на якето си черна плетена шапка, с изрязани около очите кръгове; нахлузи я под качулката на връхната си дреха; приближи се бързо към вратата на магазина

43

и я отвори рязко, размахвайки нож и крещейки на все още неосъзнаващата какво се случва, продавачка: – Давай парите! Веднага! Веднага давай парите! Мъчеше се да изглежда и звучи страшно, но гласът му трепереше, ръцете – също. Потта обливаше лицето му, а паниката го принуждаваше да се озърта наляво-надясно като параноик. Асен не беше откраднал и една стотинка през живота си, а сега ограбваше цял магазин... Продавачката използва това, че очевидно неопитният крадец не гледа постоянно към нея, и натисна паникбутона, монтиран предвидливо точно до касата. След това нарочно се забави още около минута, под предлог че в чантата си има други пари, които също ще му даде... Автомобилът на охранителната фирма явно е бил наблизо, защото още щом прекрачи прага на магазина, Асен беше посрещнат от хиляди ритници, псувни и закани. – Ще крадеш ли, куче, а, ще крадеш ли? – беше последната реплика, която чу преди да загуби съзнание, придружена с удари по главата, корема и всяка свободна част от тялото. На другия ден се събуди в болницата. Първото нещо, което видя, беше Петя, заспала на стола до леглото. После леко се изправи – цялото тяло го болеше. Устата му беше пресъхнала, затова посегна към бутилката с вода, която стоеше върху шкафчето. Когато сграбчи шишето, той видя до него лист хартия, взе го


44

Музи в залива

и зачете наум: „Скъпи дядо Коледа! Моля те, забрави за предишното ми писмо! Вече не искам кола с дистанционно и футболна топка! Искам само татко да оздравее и да се върне вкъщи! Само това искам за празника! Моля

те, дядо Коледа! Много те моля! Димчо.” Асен дори не отпи от водата. Отпусна се назад в леглото и си представи, че сънува.


Музи в залива

45

Анна Чонгарска

Обредна неделя Пред църквата се бе заформила суматоха. Младото семейство и поканените на кръщенето в 13 часа бяха подранили и се налагаше да почакат венчавката да свърши. Продан, бащата на едногодишния Калин, не спираше да псува на ум. Ядосваше се за тия грешни пари, дето ще се хвърлят за няма нищо. Не понасяше почти цялата рода на съпругата си Дора, която се беше изсипала по повода. Смисъл не виждаше в това събитие, но жена му му изяде главата, че било хубаво да се направи кръщене, за да може синът им да има ангел хранител, пратен от Господ. „Ха! Че да не би Господ да е някаква откачалка, която ще нарани това детенце, ако не е кръстено?! Или ще го обича по-малко от всяко

друго свое творение?! Тъпотия голяма! Мама ви сбъркана!” – си мислеше той. Нямаше търпение всичко това да свърши, да се прибере и да си сложи шортите, да се обади на Данчо от долния етаж и да седнат на беседката пред блока с каса бира и мезенца. – Аре бе! К`во направиха тия сватбари, баси моткането! – не се сдържа и се размуча. – Продане бе, тихо! Ще те чуят… Трай сега малко! Женят се хората все пак. Ти к`во?! За пет минути не стават тези работи, не помниш ли как е… – Добре бе! Стига и ти да ме нервираш… хората-мората… Укорителните погледи на присъстващите в градинката пред църквата се впериха в Продан, но той не


46

Музи в залива

почувства никакъв срам. Само ги изгледа свирепо – да си знаят, преди някой да реши да му прави забележка. А Дора искаше да си закопае главата в земята или поне същата да се отвори и да прибере тоя крив човек, мъжа ѝ. „Хората го чуха! Как може да е толкова прост! Кръщене правим на детето, а той само излагации ми поднася…” – безгласно му се ядосваше тя, докато се озърташе, за да измери мащабите на унижението в очите на тълпата. Сетне се зачуди дали ще ѝ излезе сметката – щяха ли гостите да подаряват подаръци, или пликове с пари. Вирна нос, след като се убеди колко класна е тя самата и не намери никой, който да я превъзхожда визуално. Така избута на заден план срама от мъжа си. От църквата се заизнизваха сватбарите. Булката беше като торта, по която се стича бита сметана от воали и дантели, а червената ѝ уста беше черешката, кацнала отгоре на тортата. Каквото можеше да се клъцне по лицето и тялото ѝ, беше клъцнато и „подобрено”. Прегърнал я през кръста, младоженецът, с 20 години по-възрастен от нея, крачеше горд и наперен до сполучливата си инвестиция. След тях вървяха кумовете, които отвориха бутилка уиски и започнаха да я въртят с младоженците. Правеха си снимки, за да увековечат този момент. Лека-полека сватбената делегация се натовари по колите си. На излизане от паркинга колата на мла-

доженците се размина с катафалка. Булката се нацупи, неприятно ѝ стана, че тия хора не са могли да се досетят, че има сватба днес. А наистина катафалката беше подранила половин час. Покойникът трябваше да почака, докато приключи кръщенето. И без това не бързаше за никъде. С погребалната кола пристигна още един автомобил, в който пътуваха само двама души – синовете на мъртвеца. Други скърбящи не се появиха. Братята излязоха да изпушат по цигара, докато дойде редът на баща им. Тежко им беше заради раздялата, но и леко едновременно с това, защото най-после старият се беше освободил след дълго и мъчително боледуване. Болестта бе стопила тялото му. Малко преди края сякаш човечецът се прибираше в себе си, все едно се опитваше да се свие в изходяща позиция, но успя само до размерите на дванайсетгодишно дете. Единият от синовете му запали втора цигара. – Дани, хайде, гаси я – каза по-големият на другия, понеже забеляза, че гостите от кръщенето започнаха да се точат през църковните двери. – Наш ред е. Шофьорът на катафалката и един църковен служител им помогнаха да придвижат ковчега в църквата. Не беше тежък и бързо го пренесоха. А в храстите до портите на Божия храм две улични кучета се бяха заклещили в любовен акт


Музи в залива

47

Георги Георгиев

Да бъдеш майка Таня взе големия нож от поставката му и го огледа въпросително. – Този май ще свърши работа. – кимна на себе си и го остави на плота. После взе една голяма глава лук и я постави на дървената дъска за рязане. – Май е големичка, но те обичат с повечко лучец. Ще им хареса – мърмореше си, докато го белеше. Сетне започна да го реже на ситни парчета. Тя включи котлона и сложи една тенджера на него. – Малко олио и лукът влиза вътре. Само леко ще го запържа. Ще сложа и моркови. Домакинята много старателно наряза и картофите, разтвори си едно кубче зеленчуков бульон в купичка гореща вода и побърза да я прибави в тенджерата, преди зеленчуците да са загорели. След това включи и втори котлон, на него постави едно тиганче.

– Малко мазнина. А сега, да направим и топчетата. Тя отвори пакета кайма и много сръчно я омеси с черен пипер и сол, на малки кюфтенца, които веднага слагаше във вече нагорещения тиган. – Мъничко! За загар. Надявам се да им харесат – продължаваше да си шепне докато обръщаше топчетата. Вече готови, тя ги пусна в тенджерата, заедно с картофите, след което добави още вода и подправки, сърбайки от чорбичката постоянно, докато ѝ допадне на вкус! Щом това се случи, тя сложи капака отгоре, оставяйки малко местенце отворено. – Нека да поври – подпря се на плота и впери поглед в супата, сякаш очаквайки това да се случи. Цялото време тя прекара там, гледайки тенджерата и от време на време бъркайки гозбата, да не загори. Когато беше готова, Таня из-


48

Музи в залива

ключи котлона и побърза да сипе от още горещата супа в две купи и ги остави на масата, която бе в средата на кухнята. После взе един хляб, изкара няколко филийки отвътре и сложи до всяка купичка. – Хайде, семейство! Можете да идвате вече, обядът е готов – тя седна в другия край на масата и се загледа в празните места срещу нея. Таня остана така повече от час, седейки и чакайки, но никой не се появи. Разбира се, че не се появи. Как би могъл? Малката ѝ дъщеричка бе умряла преди година, а съпругът ѝ се поболя от мъка по загубата на единствената си рожба и бързо я последва, оставяйки съкрушената майка сама. Напълно сама. – Майната ви! – изкрещя тя, помитайки всичко от масата с ръка. – Като не ви харесва, нищо вече няма да готвя! Умрете от глад! Не ми пука! – продължи да крещи. В яростта си жената мина през строшените парчета порцелан по земята с босите си крака, взе тенджерата с храната и я запрати в стената. – Гответе си сами! Цял ден седя в шибаната кухня, за да ви зарадвам, а вие… „Мамо…“ Някакъв познат детски глас долетя отнякъде в ума на Таня и я закова на място! – Съкровище! – каза стреснато

тя. – Тук съм, скъпа! Ето, идвам! Съжалявам, че се развиках, миличка. Мама идва! Тя се затича, към детската стая, оставяйки кървави следи навсякъде след себе си, от раните по краката ѝ. – Мила? – майката отвори вратата на празната стая, но единственото, което намери в нея, бе парцалената кукла на покойната ѝ дъщеричка, която бе оставена на леглото. „Мамо…“ – Съкровище мое? Къде си? Не те виждам! – сълзи започнаха да капят от зачервените ѝ очи. „Тук съм, мамо!“ Таня се хвърли на леглото и сграбчи парцалената кукла, вглеждайки се в кафявите копчета, които ѝ бяха сложени за очи! – Милинка моя! Ти се върна при мама! Знаех си, че не си ме изоставила! Извинявай, че се разкрещях! Не беше на теб! – жената започна да милва куклата по главата и да я прегръща с все сила. – Знаеш ли какво? Хайде, да идем до магазина, да ти купим шоколадче. Може да се отбием и до люлките. Хайде, скъпа – тя погледна през прозореца – Но навън е малко хладно, трябва да ти облечем едно якенце. Таня взе от гардероба малкото розово яке на дъщеря си и го сложи на куклата…


Музи в залива

49

Калоян Чобанов

Виновен – Не, не, не! – направо се усещах как започвам да крещя. Бях се докарал до онези състояния, при които надвикването играеше ролята на аргумент. А че всички на беседката слушаха запаления спор, беше без значение. И аз не спирах: – Не може да струваш три милиона и за десет мача да нямаш нито едно свястно центриране. – Май забравяш нещо много важно, а!? Адаптация, липса на опит в чужбина – та той е само на двайсет, за бога, а това е Бундеслигата. Какво си седнал да го съдиш – дай му време! – Щом ще определяш някого като звезда, такива оправдания няма как да важат. В същия момент усетих близостта на Сияна. Беше се отделила от мен, понеже времето започна да за-

хлажда, а якето ѝ бе останало в стаята. Тя прокара ръка под лакътя ми и потърка главата си в рамото ми. – Много се забави! – Липсвах ли ти? – Тъкмо преподавам урок по футбол на Пецата – засмях се гръмогласно, защото знаех, че на спорещия ще му стане неприятно. – Офф, пак ли футбол! Не я виня, че няма интерес към играта, както и тя не ме винеше, че аз не проявявах такъв към мода, шопинг и тем подобните ѝ хобита. Но пък се обичахме, въпреки несходните си интереси. – Добре бе, кажи ми един двайсетгодишен футболист, който да се е наложил още в първия си мач. Боже, Пецата съвсем се беше побъркал. Можех да му изреждам имена до утре сутрин. Именно на такива играчи се лепваха етикети като


50

Музи в залива

феномени и звезди. А футболистът, който обсъждахме, най-малко заслужаваше подобно призвание. Само заради десетина гола в родния шампионат и едно посредствено представяне в новия отбор. Оправдано с адаптацията, разбира се. Затова реших все пак да го предупредя, макар че Сияна за момент ме прекъсна: – Обичам те! – И аз, мила – целунах леко челото ѝ, след което се провикнах: – Пеца, сигурен ли си, че искаш да ти отговоря на глупавия въпрос!? – Прегърни ме и ти – каза Сияна и отново затърка глава в рамото ми. Приличаше на малко невинно пале, което се умилква около стопанина си. Сигурно защото ме видя колко се бях разпалил и искаше да ме разсее или просто не я свърташе на едно място, тя ме покани да слезем до реката. Бяхме се събрали сериозна компания от над двайсет души в една планинска хижа. Някои, като мен и Сияна, бяха по двойки, а такива, като Пецата и Станимир – по сами. Нарочно споменавам последния, защото ме дразнеше също толкова, колкото и „разбирача“ по футбол. През цялото време не откъсваше очи от Сияна. Идеше ми да му се развикам пред лицето: „Какво си я зяпнал, не виждаш ли, че е с мен“. Една от причините да не правя това бе, че не исках да развалям вечерта на всички. Но сякаш главната бе, че се чувствах раздразнен от нахалството му, но по никакъв начин застрашен. Станимир беше всичко друго, но

не и красавец. От онзи тип хора, на които им се чудиш как въобще са си хванали приятелка. Цялото му лице ми се струваше някак безформено – като се започнеше със сплескания нос и се стигнеше до ужасната изкривена усмивка. Имаше и някаква пъпка на челото, която си личеше, въпреки жалкия опит да бъде скрита. А и се беше докарал с една плетена жилетка, с която приличаше повече на професор, отколкото на хижар. За сметка на това пък аз бях с добре тренирано тяло, с което се гордеех и стараех да показвам във всеки удобен момент. Дори сега, когато повечето бяха с дълги ръкави, аз си седях по тениска. А и фактът, че бях на особена почит във facebook лайковете, ме караше да се чувствам сигурен във визуалното си превъзходство над Станимир. Може би, докато разсъждавах върху това, не обърнах внимание на Сияна, на която ѝ се наложи да ме попита още веднъж: – Хайде, ще слезем ли до реката? Но къде ми трябваше да чувам брътвежите на Пецата, който пак се обясняваше като професионален коментатор. Дори не знаех темата, която е подхванал. Дочух само, че говори за спорт, и бях убеден, че е невъзможно да е прав. Извиках на момчето, пред което Пецата се обясняваше: – Каквото и да ти казва, въобще не го слушай. Последното, от което разбира, е спорт. – Омръзна ми да те питам едно и също. Ще отидем или не? – от тона на Сияна разбрах, че е почнала вече


Музи в залива да се дразни. – Къде да отидем? На реката ли? – Оф, остави, наистина! – тя скръсти ръце и нацупи долната си устна. – Не ме карай, моля те! Знаеш, че цял ден съм бил на работа и искам да си почивам. – Не искаш да почиваш – искаш да говориш за футбол! Последното каза, без дори да ме погледне. Донякъде беше права. Но всъщност изпитах странната параноя, че стана ли от мястото си, и Пецата веднага ще заубеждава останалите в извънредно добрите си познания по футбол. Затова и се заформи едно повторно надвикване, в което се стремях не толкова да изтъквам собствените си знания, колкото липсата на такива у него. Исках да го сразя! Между разпаления ни спор само бегло ми се счу как Сияна казва: – Отивам със Злати. На което аз отвърнах нещо от рода на: – Да, да, отивай, мила! Не усетих колко време мина. Нито засичах, нито ме интересуваше. Не усетих и липсата от близостта на Сияна – просто временно отсъствие! В този момент най-значимото беше да не правя компромиси с ината си. Типичен Козирог! Сияна и Злати се върнаха. Не бяха сами – с тях се върнаха още няколко момчета и момичета от компанията, които въобще не съм разбрал кога са ги последвали към реката. Когато Сияна седна до мен, лицето ѝ сия-

51

еше. Очите ѝ блестяха като звезди; усмивката ѝ бе широка и лъчезарна. Сякаш сърцето ѝ беше пълно с щастие. В този момент ми приличаше на малък ангел... Моят ангел! От непрестанното ѝ подсмиване ясно се виждаше колко е радостна и доволна. Бях убеден, че нещо са си разказвали със Злати, което още я кара да се смее. Спорът с Пецата бе приключил в моя полза и сякаш нямаше друг по-горд от мен. Вече имах цялото време на света за този ангел до себе си. Протегнах ръка да обхвана раменете на Сияна, но тя рязко се дръпна. Едва ли не щях да ѝ причиня нещо неприятно. – Топло ми е, недей! Това ме озадачи, та само до скоро ѝ беше студено. Не можах да я разбера. В същия момент видях, че Станимир тъкмо сядаше на мястото си. И той е бил с тях, и него не съм усетил кога е станал от беседката. Неговото лице също светеше. Той се усмихваше, дори по-широко от останалите – дори по-широко от Сияна. С една такава доволна усмивка на победител. Всички, които се върнаха от реката, се забавляваха и смееха, но аз виждах смеха само на моето момиче и Станимир. В ума ми започнаха да се будят неприятните спомени от вечерта. Как Сияна потреперваше от студ, как настръхваше кожата ѝ, как търкаше длани да се сгрее. А аз даже не се сетих да ѝ сваля якето от стаята. Не се сетих дори да я прегърна. Как искаше от мен само частица внимание – просто една разходка, просто една прегръдка. Но сякаш бях твър-


52

Музи в залива

де зает да угаждам на себе си. Цяла вечер на беседката Сияна стоя ту със скръстени ръце, ту с подпрени лакти на масата; ту облегната назад; ту надвесена напред... само не и сгушена в мен. Сякаш не изпитваше необходимост. Вече може би минаваше три посред нощ. Всички бяхме по стаите уморени и чакащи следващия ден. Сияна лежеше по гръб, гледаше към тавана, вглъбена в някакви свои мисли. Тя ме попита: – Обичаш ли ме? – Разбира се, че те обичам! – Тогава защо ми го казваш толкова рядко? Нямах отговор, нямах и време да измисля подобаващ – трябваше да импровизирам, макар импровизацията никога да не е била от моите силни страни. – Това е силна, дори вълшебна дума, не искам да я хабя, като я казвам твърде често. – Знаеш ли, в началото ми казва-

ше, че ме обичаш всеки ден. Също така каза, че ако можеш, би ми го повтарял по сто пъти на ден, защото го заслужавам – след което ме погледна с очи, в които се четеше единствено студено безразличие. – Тогава ли си ме излъгал, или сега? След двадесетина минути тя заспа. Аз останах буден. Не мислех за футбол, не мислех за работа, не мислех дори за Сияна. Мислех за Станимир! Той вече не ми се струваше толкова отблъскващ. Вече и облеклото му не ми изглеждаше смешно, а дори стилно. Не беше красавец, но държанието му беше улегнало и зряло. Вечерта не игнорира никого, особено момичето, което не спираше да гледа. Дори успя да открадне смеха ѝ. А аз!? Аз успях да накарам да ме гледат с безразличие очи, които доскоро ме гледаха с любов ... Не – Станимир не беше противен. Ако тази вечер имаше някой противен, то това бях аз! Само аз!


Музи в залива

53

Боян Боев

Сайбиевата невеста Първа глава Беше пролетта на 1890 година. Слънцето още не беше се подало иззад Балкана, когато на поляната в края на село Стомна започнаха да се приготвят софрите. Огънят за печените агнета беше запален, а дамаджаните с ракия се изстудяваха в кладенеца. Жени сновяха насам-натам и се вайкаха, че не знаят как ще съберат толкоз много хора тука. Музикантите се сбираха да разпеят инструментите си, преди да са тръгнали със сватбарите към къщата на булката. Караславовите живееха в малка къща с двор и обор, дето от ранни зори бяха заблеяли двете агънца, родили се наскоро. Кольо Караславов беше от рано на крак, за да нахрани добитъка, да изчисти и премете двора, че като знаеше колко хора щяха

да се юрнат у тях днеска, не искаше да заварят мръсотия. Той цяла вечер не можа да си намери място на одъра. Шаваше наляво и надясно, та покрай него и Караславовица не можа да подремне. Спомняше си как Цветана беше малка и тичаше край него да си играе. Къщата беше огласяна от детски смях и песни. А днеска щеше да я даде за булка. Очите му се насълзяваха само при мисълта, че неговата единствена рожба ще си замине от бащиния дом. Вярно, че нямаше да си иде от селото, само в друга махала щеше да живее. Ама при друго семейство, ще има нови роднини. Ах, как го мъчеше таз мисъл, че за последно става по изгрев слънце и ще види очите на Цвета в къщата! Сърцето го болеше него. Не зна-


54

Музи в залива

еше с какъв акъл се беше съгласил да даде Цвета за булка на Сайбиевия син. Толкоз много да мразеше тоз сиромашки живот, дето му беше писано да има, че проклинаше деня, в който се беше родил. Ако не беше тоз недоимък, нямаше да натрупа толкоз борчове към бъдещия си зет. Че нали Сайбиевите бяха чорбаджии в селото, та от тях често селяните ходеха да искат заеми. Вече толкоз много беше задлъжнял Кольо, че не знаеше как ще се разплати със Сайбията. И на, пустото му пиянство една вечер вместо него говореше, та предложи дъщеря си за булка. Сайбията хич не се поколеба. Хубавка му се струваше Цвета, млада беше – скоро направи осемнайсет години. А той нали вече минаваше трийсетте, та за стар ерген го имаха другарите му. Още щом се съгласи да вземе Цвета за жена, стисна ръката на Кольо и му рече: – Всичките ти борчове към мене са платени. Три дена Кольо у къщи не се вясваше. Рано излизаше сутрин и се прибираше чак след заник слънце. Не можеше да погледне в очите ни Цвета, ни жена си Минка. Как щеше да им каже, че е продал чедото си, за да плати всичките си дългове? Все се правеше, че много работа има да върши, че е много зает и затуй няма време да се прибере. Ама накрая вече трябваше да каже истината. Изпи на една глътка чашата с ракия и рече, че е обещал Цвета за жена на Сайбиевия син. – Кольо, какво си направил, бе? Нашата Цвета! Цветанчето ли, бе? -

разрева се Минка. – Дума съм дал вече, Минке. Не мога да се отметна. – Ма как тъй, бе? Нашето чедо си продал! – започна да си скубе косите от мъка тя. – Ах, мойта мила Цвета! Кольо не казваше вече нищо. Наля си още една чаша с ракия и я глътна наведнъж. С крайчето на окото си видя Цвета, застанала на прозореца. Гледаше към месечината в нощното небе. Не продумваше и дума. Сякаш се мъчеше да приеме съдбата, дето баща ѝ беше отредил. Веднъж лоша дума не му каза. Не го упрекна за туй, дето ѝ беше сторил, не го намрази, а пак с грижовен глас му говореше. Но не му каза и че го разбира. Не му каза, че приема съдбата си. От туй най-много го болеше Кольо. Гледаше детето да страда, да преглъща болката си и да носи туй бреме в себе си до края. С мъка гледаше как очите ѝ се променяха. Колкото по-малко време оставаше до сватбата, толкоз по-мътен ставаше погледът ѝ, заради всичките сълзи, дето оставаха неизплакани. В къщата се чуваше ридаене. Минка беше в одаята на дъщеря си и я гиздеше за сватбения ѝ ден. Помогна ѝ да си облече празничните одежди, сплете черната ѝ коса на плитка, накичи главата ѝ с росни китки, сложи ѝ пендари на врата. Гледаше я и не можеше да повярва, че ще остави хубавото си момиче да се омъжи за Сайбиевия син. И плачеше. Не спираше да плаче и да прибърсва очите с опакото на ръката си. Подсмърчаше и гледаше студеното


Музи в залива лице на Цвета. – Толкоз си хубава, Цвето. По-хубава булка в туй село не са виждали. Сигурна съм. Цвета мълчеше. Очите ѝ с цвят на зюмбюл гледаха надолу и бяха премрежени от сълзи. Невидимо въже беше надянато на шията ѝ и я душеше, та не можеше дъх да си поеме. Дума не можеше да каже в тоз момент. Майка ѝ докосна брадичката и я накара да вдигне лице към нея. Погали я. Усмихна ѝ се. – Много мислих, Цвето, ама накрая се реших да ти дам едно нещо. – Не ща повече дарове, майко. Толкоз много неща ми даде за таз сватба, пък аз дори не бях мислила още да се омъжвам. – Знам, чедо, знам. Ама туй дето имам да ти давам, е друго. Минка отиде до вратата и се огледа. Кольо още беше навънка. Затвори и се върна при Цвета. Извади от сукмана си дървен мускал и го даде на щерка си. Цвета го взе в ръце и го огледа. – Розово масло ли е туй? – Не. С туй можеш да се отървеш от мъжа си. – Настана мълчание. Цвета гледаше с недоумение в очите на майка си. Минка поде тихо: – След сватбата, като се качите в одаята, му сложи тоз зехир в чашата и го накарай да го изпий. После ще кажеш, че много се е вълнувал зарад брачната нощ и сърцето му се пръснало. И тъй ще си била омъжена само за една вечер. Пак ще си свободна, Цвето, ама ще имаш и имане. Вече ще си Сайбиева снаха. Пък по-нататък пак ще можеш да се

55

омъжиш за тоз, който ти искаш. По друг начин не мога да те спася от таз орис. Пък майчиното ми сърце не може да понесе да те гледа нещастна. – Аз не съм нещастна, майко. Щом тъй ще отърва тетю от борчовете, ще се омъжа. – И ще живееш с оня пуяк до края на живота си? Вярно, имат пара, ниви колкото щеш, хора, дето за тях работят, ама не го обичаш. – Ти обичала ли си тетю преди сватбата? – попита Цвета, а Минка я гледаше и мълчеше. – Други времена бяха. Ама го обикнах после. Сега без него не мога – каза накрая. Външната врата се хлопна. Кольо влезе в къщата и Минка подскочи уплашена. – Скрий мускала – рече на дъщеря си. – Баща ти да не го вижда. Цвета го пъхна в пазвата си и въздъхна тежко. Майка ѝ чу гласа на Кольо, който я викаше, и излезе от одаята. Булката остана сама. Отиде до огледалото и се огледа. Хубава беше с тез одежди. След малко щяха да я пребулят и когато махнеше отново булото, вече щеше да е Сайбиева снаха. Стисна зъбите си, че да не се разплаче. И не, не ѝ се плачеше толкоз, защото ще бъде омъжена, а защото детинството ѝ вече си е отишло, щеше по друг начин на нея да се гледа. Къща вече ще трябва да стопанисва и за мъж да се грижи. Седянките щяха да ѝ липсват. С нейните приятелки вече няма да ходи да пее и да играе хора край запаления огън на площада. Момците


56

Музи в залива

вече нямаше да я заглеждат. Ами Стоян? Ах, вече и той нямаше да я поглежда в очите с оня поглед! Толкоз усмивки му пращаше Цвета, китката от косите си му даваше на него сред всички ергени в селото. Ама откакто разбра, че ще я годят за Сайбиевия син, очите на Стоян вече не видя. Дали я мразеше, питаше се тя. Сигурно си е мислел, че отдавна са я гласили майка ѝ и баща ѝ за Сайбията, пък тя да ходи тъй да се заиграва с влюбеното му сърце напразно... Сложи ръка на пазвата си Цвета. Усети хладината, дето лъхаше от мускала със зехир. Туй беше решението на проблемите ѝ. Туй щеше да я отърве от мъките, дето изтърпя и от онез, дето се задаваха по пътя ѝ. И не, не беше способна да даде на мъжа си да изпие таз отрова. Пък и той за какво беше виновен? Баща ѝ я беше дал доброволно, а оня се съгласил да я вземе. Затуй Цвета се зачуди дали да не изпие тя оная смъртоносна глътка и да се свърши с всичко туй. Ей тъй, в сватбените дрехи щяха да я намерят, в нейната одая, дето цялото детинство си беше изкарала. И ще си отиде от тоз свят недокосната, неопорочена. Свободна. Тъпани заблъскаха от горната страна на махалата. Сбираха се съседи пред къщата на Караславови и започваха да се вият хора. Сватбеният байрак се задаваше със сватбарите откъм баира. Весела глъчка се носеше наоколо, а сърцата на Кольо

и Минка бяха свити от мъка. – Цвето, Цвето! – викаше майка ѝ, влизайки в одаята при нея. – Цвето, идват! – Чувам ги – отвърна булката, надничайки зад пердето. – Готова съм. – Не забравяй какво ти дадох, Цвето – стисна ръката ѝ майка ѝ. – Ти реши какво да сториш. Цвета кимна и пак погледна през прозореца. Кольо и Минка излязоха на портата да посрещнат гостите. Музиката заглушаваше гласовете на селяните и ги подтикваше към танци. Най-отпред на процесията беше той – Сайбиевият син, младоженецът. Лозан се казваше. Беше висок, силен като скала. Облечен със сватбена носия и черен калпак, накичен с чемшир и пауново перо. Под тънкия му мустак се подаваше широка усмивка. В дясната си ръка държеше юздите на бял като сняг кон, който вървеше бавно, следвайки неговото темпо. На гърба на животното седеше свекървата – Сайбийката Гена. Тя беше на близо седемдесет години и краката хич не я държаха. Докато натрупат имането с покойния си мъж, здравето си даде по къра и оборите. Затуй сега толкоз трудно вървеше. Онуй, дето всички забелязаха и не одобриха беше, че Гена се бе облякла в черно от горе до долу. Вярно, жалееше още мъжа си и първородния си син, ама днеска беше сватбата на Лозан, та с черно не вървеше да е облечена. Ама нали тя си


Музи в залива знаеше все своето, никой не можа да я разубеди. – Добре дошла си, сватьо! – обади се с пресилена усмивка Кольо. – Добре заварили сте, сватове! – каза Гена. – Тука сме дошли да си вземем булката. – А, ще я видим тая работа – засмя се Кольо. – Ей тука нося едната булчинска обувка, та да видим колко пара ще се събере в нея. Лозан пристъпи напред със самодоволна усмивка. Извади от пазвата си пари и започна да слага в обувката толкоз, колкото можеше да поеме. Вече почти я напълни, когато Кольо му даде знак да спре. Всички почнаха да ръкопляскат, а оркестърът пак засвири, когато домакините поканиха сватбарите да влязат в къщата му. Лозан помогна на майка си да слезе от коня и я накара да се облегне на него, та да може да прекрачат прага на Караславови. На двора беше приготвена трапеза. Гостите можеха да се почерпят, докато Лозан, майка му и техните най-близки влязоха вътре да пребулят и да вземат булката. На ръце изкараха Цветана, с червен воал пред лицето. Тъй поне се скриваха тъжните ѝ очи, та хората мислеха, че е много щастлива. В една каруца я качиха заедно с Лозан. Цялата върволица от хора ходеше след колата, теглена от два коня към селската черква. А музиката не спираше и не спираше, докато булчинското сърце се късаше от мъка. Лозан се престраши и докосна бя-

57

лата ръчичка на младата си невеста. Тя му се стори толкоз студена, че чак се притесни. – Ледена си. И трепериш – каза ѝ на ухо той. – Притеснено ми е. – От какво? От мене ли? – Не. Толкоз много хора са дошли заради нас... – Скоро всичко ще свърши. Само за един ден е. След туй ще останем само двамата – усмихваше се той. А под булото Цветана прехапа устните си от страх. И затуй беше мислила толкоз много. Плашеше я мисълта, че ще остане за пръв път насаме с Лозан. Не знаеше какво да прави, не знаеше нищо за туй, което се очакваше от нея. Отново се сети за мускала в пазвата си и думите на майка си. Само смелост ѝ трябваше, та да стори каквото трябваше. Венчавката мина, а после всички се струпаха на поляната, дето от сутринта се щураха жени да готвят и да нареждат дългата трапеза. Все пак цялото село беше поканено на таз сватба, та много храна трябваше да има. Младоженците бяха настанени на най-видното място, а покрай тях роднините и приятелите им. Цвета гледаше безмълвна, залък в устата си не слагаше. А Лозан се смееше и раздаваше наздравици, та да видят всички колко щастлив беше. Минка и Кольо гледаха дъщеря си отстрани. От мъка Кольо се наливаше с ракия, та чак жена му трябваше да почне да му се кара, че бързо ще се напие. Ама той не искаше и да чуе даже какво му казваше тя. Тежко му беше на душата и затуй


58

Музи в залива

се надяваше да му олекне от ракията. Свекървата Гена пък се радваше на щастието на сина си. Само той ѝ беше останал в тоз живот. Молеше се и на снаха да е случила, та да ѝ подслади малко животът. Всички ритуали трябваше да бъдат спазени на сватбата. Лозан и Цвета разчупиха питката над главите си, като по-голямото парче остана в него. После Гена сложи пред нозете на снаха си менчето с вода, в което плуваха бели и червени карамфили. Невестата го бутна с крак и цветето, което беше най-близо до нея имаше червен цвят – мъжка щеше да е първата ѝ рожба. В песни и танци минаха останалите часове. Безброй подаръци и благословии получи младото семейство. Такава пищна сватба в селото не беше имало досега. За нея хората щяха да говорят дълго след туй. На ръце пренесе Лозан младата си булка в новата ѝ къща. Щяха да живеят в бащиния му дом. Голям имот беше, на два ката. Дворът се ширеше чак до гората. Имаше засети зеленчуци и овощни дръвчета, които през лятото даваха много плод. В една пристройка отляво блееха овце, а кокошки щъкаха навсякъде. На трема пред къщата имаше миндер, застлан с червен губер. Понякога през топлите августовски вечери Гена обичаше да спи там. Нозете на Цвета докоснаха пода на главната стая с огнището. Тръпки полазиха по цялата ѝ снага. Уплашена беше. Не знаеше дали някога ще свикне да живее тука. Голяма къща

беше, ама студена, мрачна. Сякаш е създадена за толкоз многобройна челяд, а в нея живееха само Лозан и майка му. Тука имаше миндер, малка софричка и един чекрък до стената. В дъното се виждаше врата, водеща до одаята на старата. – Студено ли ти е? – попита я нежно Лозан. – Да запаля ли огън? – Не, добре ми е. – Ние ще живеем на втория кат, а майка си спи тука. Ей там са стълбите – посочи той към стръмни дървени стъпала, водещи нагоре. Цвета запристъпва бавно по килима към стълбата. Качи се по нея, чувайки различно скърцане на всяка своя крачка. Горе имаше коридор и две стаи. Подът беше боядисан в черно, а стените варосани до снежнобяло. Миришеше на дърво и на сушени подправки, защото от тавана висяха билките, дето Гена ползваше за гозбите си. Лозан отвори вратата на тяхната одая. Влезе пръв и запали газената лампа, та невестата да влезе на светло. Голям одър имаше вътре, ракла и висок до тавана дървен гардероб. Широк джам се виждаше зад дръпнатите завеси, през който всяка сутрин Цвета си представяше как я будят слънчевите лъчи. Лозан протегна ръката си към нея. Тя се подвоуми, пък накрая му даде своята. Той я придърпа нежно вътре и затвори вратата. Със силно разтуптяно сърце младата невеста седна на губера и усети как ѝ се вие свят от притеснение. Лозан застана пред нея. С усмивка вдигна булото от лицето, което цял ден бе скрива-


Музи в залива ло зюмбюлевите ѝ очи. На светлината на лампата булката му се струваше по-красива от всякога. Погали бузата ѝ с опакото на ръката си. Грубата му кожа остави червени следи по бялата ѝ нежна страна. – Толкоз си хубава – рече Лозан и понечи да целуне невестата си, когато тя отмести лицето си настрани. – Пие ми се малко вино. Има ли? – попита тя. – Днеска от притеснение ни залък съм сложила в устата си, ни глътка. – Вино ли ти се пие? – изненада се той. – Никога не съм пила вино. Тетю не ми даваше. Ама нали сега вече не съм при него... – опита да се засмее насила Цвета. – И аз ще пийна вино. Сега ще донеса – изхвърча набързо от одаята Лозан. Цвета остана непоклатима на мястото си. Беше си кръстосала ръцете, а в тях стискаше мускала с отрова, който ѝ даде майка ѝ. След малко Лозан се върна с бъклица червено вино и две чаши. Наля първо на невестата, а после на себе си. Подаде ѝ едната чаша и вдигнаха наздравица. Той вече толкоз ракия беше изпил на тържеството, че още малко му трябваше да изгуби съзнание. Изпи наведнъж чашата си. Цвета също се насили да изпие своята. После стана от одъра. – Хайде по още една чаша. Аз ще налея – усмихваше се тя. Взе бъклицата от раклата и на-

59

пълни пак вино за себе си и за Лозан. Преди да му даде неговата чаша, отвори мускала с отрова и с притаен дъх започна да излива съдържанието във виното, без той да я види. Лозан я дръпна за престилката с палаво изражение на лицето. Сякаш ѝ казваше, че той вече е готов за първата им вечер като младоженци. От тоз жест Цвета се стресна и изпусна мускала на пода. Отровата се разля. – Какво е туй? – изправи се като попарен Лозан от одъра. Наведе се да вземе мускала, а Цвета го гледаше уплашена. Той помириса течността и не усети никакъв мирис. Сложи капка на пръста си и го облиза. Начумери се от горчивия вкус и плювна встрани. – Отрова? Да ме умориш ли искаше? – гледаше учуден към невестата си. Тя мълчеше. Брадичката ѝ трепереше. От очите ѝ започнаха да капят сълзи. Туй му беше достатъчно на Лозан да разбере, че подозренията му са верни. Хвърли мускала пак на пода и сграбчи Цветана през кръста. Тръшна я на губера върху одъра и се качи върху нея. Тя правеше неуспешни опити да го отблъсне от себе си, ама той беше силен и здрав мъж. – Недей, моля те! Не искам! – хлипаше тя под него. Но той не щеше да я чуе дори за миг. Сложи ръката си на устата ѝ и без да се интересува от сълзите ѝ я направи своя жена.


60

Музи в залива

Мартин Колев

Сюжет Това е история, която е вече разказана. В нея има палто, ръчен часовник, две касови бележки. Героите са докрай отегчени от свои основни черти, надраснали са ги, но сюжетът се нуждае от тях, за да продължи. Сюжетът е деспот. Жени слизат по стълбите вместо да вземат асансьора. Мъже забравят боклука и се връщат догоре, псувайки. Деца са твърде мъдри за възрастта си, предпочитат Кант пред приказка. Навярно има и куче. Сюжетът е деспот. Някой трябва да спаси света, друг ‒ да се влюби пак в бивша изгора, трети ‒ да мисли умно и красиво преди сън. А всички са тъй уморени, така им се спи ‒ омръзнало им e да спасяват светове, да се влюбват и разлюбват, да слизат по стълбите. Остарели са преди стотици страници, преди десетки подобни четива. „Нека светът се повърти малко сам“, казват и се

завиват презглава. Нека светът се повърти малко сам. Без поуки, без свръхсъвпадения. Без рисковани реплики, извиващи хорските устни. Без смисъл, дежавю и лайтмотив. Нека светът се повърти малко… Утро е. Всички изтриват революциите от клепачите си. Детето е заспало с Кант на гърдите. Майка му го целува и надява палтото си. Понечва да повика асансьора, но в крайна сметка избира стълбите. „А, ти се връщаш?“ „Забравих боклука, закъснявам.“ Мъжът поглежда часовника си. Разминават се без други реплики. „Трябваше да ѝ кажа нещо, нещо… хубаво.“ Оглежда се, ще остави бележка. Стандартна история ‒ двама млади се влюбват до полуда, след години сякаш изобщо не се познават. Богат език, философски залитания, лична драма на фона на безкрайния


Музи в залива преход ‒ ще спечели някоя и друга награда, може би дори превод. Къде са се дянали всички тефтери? Бърка в джоба си, грабва две касови бележки. Кучето е обърнало боклука и доволно облизва кутия от сладолед. „Ей, да се махаш оттука!“ Пъди го, поглежда часовника си. „Мамка

61

му, изпускам си срещата!“ Смачква хартийките и ги хвърля в боклука, съвсем забравил идеята си. Все пак това е история за бавната смърт на един брак и тя е вече разказана. В нея има палто, ръчен часовник, две касови бележки…


62

Музи в залива

Таня Мир

Потопът Откъс от повестта „Легенди

от Белинташ“ Вода. Простираше се навсякъде, докъдето виждаха очите. Над нея само големият кораб продължаваше да се носи, сам без да знае накъде. На борда му единствените оцелели в потопа вече не помнеха кога за последно бяха стъпвали на сушата. По едно време се изви буря. Стана тъмно. Черните вълни започнаха да се блъскат една в друга. Всяка тласкаше кораба в различна посока, сякаш искаше да го разбие. Дъжд и гръмотевици се смесваха сред вълните. Само при проблясъка на светкавици в небето се виждаше, че корабът още се държи над водата. Никой не знаеше колко продължи бурята. Час, два или може би цял ден? Внезапно поредната светкавица озари небето и на хоризонта проблесна червен пламък. Нима бе възможно? Постепенно започна да става по-светло. Сигурно пак измина-

ха часове, но пред кораба вече се виждаше суша – скали. Бели скали, които все още едва се издигаха над водата... *** Старецът отпи от чашата и се усмихна: – Това е най-старата легенда за онези скали. Разказват, че по време на потопа ковчегът на Ной хвърлил котва тук, в тези планини, а светкавица от небето пронизала скалата, за да завържат за нея кораба и да изчакат водата да се отдръпне – завърши той. Засмях се, нарочно разказваше в минало свършено време, за да направи историята по-въздействаща. – Добре разказваш, сигурно на много туристи си го разправял – подхвърли Михаил. Нисичък и мургав, с тъмна коса и леко набола


Музи в залива брада. По лицето му трудно можеше да се определи на каква точно възраст е. Сега на лицето му се изписа широка усмивка. – Като гледам времето навън, младежи, ще имате време за още доста истории – отвърна старецът. – В дъжда и в мъглата не е за качване горе, по тия скали. Наистина навън продължаваше да вали. Не много силно, но достатъчно, за да не може да се върви нагоре. Беше топла пролет, затова с Михаил и Антон бяхме решили, че това ще е идеален момент най-сетне да се качим до Белинташ, прочутото скално светилище на Родопите. Толкова легенди се преплитаха тук, че ако дори само една от тях се окажеше вярна, то щеше да си е струвало, че сме се изкачили чак дотук. Днес обаче, напук на прогнозата и хубавото време през изминалите дни, светилището беше обвито в мъгла. Още сутринта, когато пристигнахме в селото, в подножието на скалите, веднага ни заговори този възрастен човек, който беше местен. Явно още отдалеч му бяхме заприличали на туристи. След известно време приказки с нас ни покани у тях, докато мъглата се вдигне и нагоре вече може да се върви. – Много легенди се разказват дори за самото име на Белинташ – подхвърли Антон. – Така е – отвърна дядото. – Белинташ има много значения. Според едни името означава „Камък на мъдростта“. Някои го свързват даже с „Караджовия камък“, който е съвсем наблизо, а други дори с още

63

по-интересни легенди. – Защо го наричат „Камък на мъдростта“? – попитах. – Ели, нали така се казваше? – обърна се към мен той. – Подай ми първо каната, да си сипем още от греяното вино. Може да идва пролет, но тука е планина, дълго държи хладно време. Подадох каната, а ароматът на виното се разнесе из цялата стая. – Защо го наричат „Камък на мъдростта“, питаш – започна старецът. – Едно време на местния диалект „белин“ означавало мъдър, добър. Казват обаче, че името всъщност тръгнало от една легенда, която се предава сред хората по тия земи. Аз също съм я слушал много пъти, цял живот съм прекарал тука, в селото край скалите. Мнозина смятат, че мястото е запечатало спомена за всичко, което се е случило тук през вековете. Местни хора разказват, че понякога нощем върху скалите лумват пламъци. Ей така, от нищото. – Просто някой турист си е запалил огън – отвърна Михаил. – Суеверия и нищо повече. Древните също са били суеверни и затова криели съкровищата си именно на такива места. Това днес ражда местните легенди. – Не знам – усмихна се кротко старецът. – Знам само какво видях веднъж самият аз, с очите си. Беше вечер и седях на същото това място, на което седя в момента. Пушех от лулата си и гледах през прозореца. Отново ръмеше като днес. Внезапно обаче видях как целите скали лумнаха в пламъци. Огромни


64

Музи в залива

пламъци. Сигурно продължи минута. Беше странно да избухне пожар, докато вали... Повиках жена ми да дойде да ги види, но... когато двамата застанахме на прозореца, вече нямаше нищо. Нямаше огън, нямаше дим – нито следа. Белите скали си бяха както обикновено – застинали за вечността. На следващия ден ми разказаха, че храмът на Дионис, който някога се издигал върху скалите, бил унищожен именно в пламъци. Същите, каквито се появиха за миг върху скалите в онази нощ. Разказаха ми, че едно време заради същия този храм траките вдигнали най-голямото въстание, което по тези земи някой някога бил виждал. Казват, че именно огънят на тази война изпепелил до основи храма на Дионис, а сега понякога мястото си припомня за онези събития. – Знам за какво говориш. Това е бунтът на жреца Вологез. Истинско събитие е, а не просто легенда – каза Антон. – Храмът, който се издигал в Белинташ, принадлежал на неговото племе, на бесите. Римляните го завзели и го дали на одрисите. Тогава жрецът вдигнал голямо въстание срещу Рим. – Не знам как ви учат по история. Аз знам тази легенда така, както на мен са ми я разказвали местните хора. – Разкажи ни я и на нас – настоях. – Добре. Така да бъде – усмихна се отново той. – Първо затворете очи. Представете си това място такова, каквото е било преди хиляди години с величествения

храм, който се издигал върху скалите. А сега си представете как на стълбите му стои жрецът Вологез и оттам се взира в далечината към необятната планина. Тъкмо е отвоювал храма отново и вече обмисля как да вдигне въстанието срещу Рим. Знае, че един-единствен призив е достатъчен, за да се вдигнат на бунт останалите тракийски племена – каза приглушено старецът и започна разказа си.

Войната за храма (Вологез) Един призив. Един призив беше достатъчен и най-добрите воини в Тракия щяха да се вдигнат, за да се бият на негова страна. Вологез знаеше това – римляните и одрисите бяха нанесли непростима обида на народа му. Едва преди седмица Марк Крас, управителят на провинция Македония и легионерите му бяха преминали прохода в планината, за да стигнат до Белите скали, върху които се издигаше прочутият тракийски храм, посветен на бога Дионис. Подкрепяни от воините на един от одриските първенци, римляните с лекота бяха надвили защитниците на храма и го бяха превзели. Светилището беше плячкосано, жриците на Дионис насилени, а една от тях – по-малката сестра на Вологез, царя на бесите, бе отвлечена или може би вече убита. След това римляните си бяха тръгнали,


Музи в залива като бяха оставили одрисите да пазят храма заедно с шепа легионери. Тази нощ обаче, следван от най-верните си воини, Вологез беше нападнал неочаквано. Още призори съпротивата беше сломена и бесите си бяха върнали храма. Оцелелите се кълняха, че Марк Крас лично ръководел обсадата и превземането на храма. Вологез огледа нервно гората и възвишенията, които обгръщаха Белите скали. Слънчевите лъчи тъкмо изгряваха над тях. Тук човек можеше да види най-красивите изгреви в Тракия. Внезапно един познат глас го стресна и успя да го изтръгне от размисъла му. – Според мен трябва да принесем одриския първенец в жертва на боговете, но ти си жрецът на храма, ти трябва да решиш! – това беше Спарадок, вождът на едно от племената, които наскоро доброволно бяха преминали под властта на Вологез. Мургав и макар и дребен на ръст, той беше един от най-храбрите бойци във войската. Сега Спарадок, заедно с двама от своите воини, водеха при Вологез одрисеца, застанал рамо до рамо с римляните, за да се бие с други тракийци. Царят на бесите дори не се обърна, за да го погледне. Едва ли беше възможно да го познава отнякъде. Одриските първенци бяха толкова много, че човек можеше да си помисли, че сред тях всички, до последния човек, са все първенци. Това беше и причината останалите траки да им се по-

65

диграват, че именно защото не са могли да се разберат кой от тях да е „по-пръв“, са направили регент на малолетния си цар чужд владетел – Реметалк, царят на сапейските траки. – Тези мъже вдигнаха оръжие срещу храма на своя бог. Никой от тях не е достоен да бъде принесен в жертва на боговете. Приключвайте по-бързо с пленниците и след това ти, Спарадок, ела при мен – Вологез отново се загледа напред в далечината. Беше едър около четиридесетгодишен мъж, но дългата му вече прошарена коса и дълбоката бръчка на челото му го правеха да изглежда много по-възрастен. Стоманеносивите му очи обаче в моменти като този придаваха една особена решителност на лицето му. Твърде лесно си беше върнал храма, мислеше си той. Освен това защо самият Крас беше повел легионерите си към храма, а след това така лекомислено беше оставил да го бранят само шепа мъже? Царят на бесите много добре знаеше, че скоро римляните с много по-голяма сила щяха да опитат да си върнат храма. На свой ред одрисите не понасяха мисълта да бъдат надвити от някого на бойното поле – именно високомерието и суетата у това тракийско племе ненавиждаше най-много Вологез. Всичко това означаваше само едно – много скоро щеше да се наложи воините му отново да бранят храма от нашествениците. Бесите трябваше да се готвят за война.


66

Музи в залива

Елена Георгиева

Среща номер три (откъс)

Еленор се събуди обезпокоена от страшен кошмар. Навън все още бе тъмно, Майкъл спеше до нея. Помилва лицето му и притвори очи, но не успя да изтрие остатъчния спомен от съня. Чувството на самота не ѝ даваше покой, макар и в реалността да чувстваше топлината му до себе си. Тихо се изправи, за да не го събуди. Отиде в кухнята и си стопли вода за чай. Седна на дървения висок стол на кухненския плот и започна да пише. Описа всичко, което си спомняше от съня, след това го прочете. Няколко изречения предизвикаха вниманието ѝ: Ще го няма,но ще бъде твоя сянка. Ще го виждаш и чуваш отново и отново. Самотата ще бъде времето, в което ще платиш цената. Думите си ще изпиташ на свой

собствен гръб. Дълъг път те чака. Очите ѝ се насълзиха. Вече не бе сигурна, кое е реалност, кое е лъжа. Насоки ли бяха сънищата ѝ, или просто проекции на страхове, изплували дълбоко от дълбините на неизказаните ѝ въпроси? Часът бе 06:00, след няколко часа всичко приключваше, връщаха се в своя малък Бургас. Приказката ѝ бе към своя край, но ѝ оставаше още една роля. Още една среща, която щеше да бъде кулминацията в нейния първи сценарий, завършекът на неговия подарък. Гризеше я съвестта, мъката я галеше по гърба, готова да я обгърне в прегръдка. Необясним страх и напрежение в областта на слънчевия сплит я подтискаха и хиляди въпроси блъскаха по стените, които бе издигнала в ума си, в опит да за-


Музи в залива щити щастието си. Кога заминава? Какво прави тя? Какво ще се случи с нас? Има ли въобще нас, или всичко това е просто история, родена от моята фантазия? Мислите ѝ не спираха атаката, колкото и да ги умоляваше, в крайна сметка просто капитулира пред тях. Отговор не можеше да даде на нито един от въпросите, но реши,че каквото и да ѝ струва, ще завърши започнатото. За момент дори прие, че тази история не тя, а някой друг управлява. Взе отново бележника си и написа инструкции, които по-късно щеше да предаде на Майкъл. *** Майкъл остави багажа в стаята си, легна на леглото и извади от джоба на якето си, бележката която по-рано Еленор му бе заръчала да прочете щом остане сам: Подготви се за последната среща – номер три. Тя ще отговори на всичките ти зададени и незададени въпроси. Носи единствено същността си. За да достигнеш до нея, ще трябва да откриеш следите. Първи насоки давам ти аз. Търси там, където някога, когато бяхме деца, почти не строши своята глава. Насред малка гора е скрито трасе. Стартът негов е и твой за нощта. Хълмовете наподобяват вълни, спускахме се и се изкачвахме

67

по тях. Отговора търси на най-високото, там където едно дърво се разкроява сякаш в две. Лявата половина, в кръга, там ще откриеш следващите насоки към нея. Тя ще те очаква точно в 22:00 часа. Прибра бележката и самодоволно се усмихна. Знаеше отговора на загадката. Искаше още сега да се убеди в правотата си. Хапна набързо на крак и тръгна към поредното родено от фантазията ѝ. *** Както и предполагаше, оказа се прав за мястото. Някога, когато бяха деца, идваха тук, за да карат колела. Изкуствено създадено велотрасе в стария му квартал. Намираше се в началото на алея, която водеше до морето, а от двете ѝ страни дърветата напомняха малка гора. Отвличаха вниманието от шума на града и човек можеше да остане насаме с природата. Засмя се сам на себе си, когато подтикнат от нейните думи, си спомни онова самоуверено хлапе с голямото колело. Тогава твърдо вярваше, че може да направи онази каскада, но резултатът се оказа гипс, върху който приятелите му да рисуват. В началото на трасето бе закачен транспарант, върху който с големи букви пишеше СТАРТ. Там бе най-високият хълм, както и двойното дърво. Покатери се и се вгледа. В лявата му страна имаше


68

Музи в залива

вдлъбнатина, а в нея с габарче бе закачена малка бележка. Разтвори листчето и прочете написаното: Дотук се справи чудесно. А сега продължи. През мрака върви и нека морският бриз те води напред. Към края на алеята ще чуеш детски смях и ще видиш светлини. Там се спри и си спомни коя бе твоята любима игра. 73 крачки назад направи. Търси ме там, където няма път. Ще бъда добра, жокер ти давам още сега. Оглеждай се за дяволските рога! Когато ги видиш, до десет преброй... и думичките от играта кажи! При първи прочит се засмя. Истинско удоволствие му доставяше тази игра. Прочете отново бележката и започна да разшифрова скритите символи. Към морския бриз, това бе лесно. Трябваше да върви напред към морето, тя щеше да го чака някъде там в 22:00 часа. Неговата любима игра, като малък, бе криеница, това също не го затрудни. Щеше да я търси, това вече го бе предвидил, но какви бяха тези дяволски рога... Избра още докато е светло да провери маршрута, за да се подсигури, че ще се справи със загадката ѝ. Тръгна напред. Прочете още веднъж бележката: Към края на алеята.. смях и светлина. Мислеше,че е

стигнал мястото. Имаше малко дървено заведение с детска площадка. Това трябваше да бъде. Но по-напред има хотел. На втория етаж има ресторант, може и това да е имала предвид – Седна на една пейка, за да поразсъждава. Мислено пресмяташе разстоянията. Реши първо да провери дали не е ресторантът. Заоглежда терена. От лявата и дясната му страна имаше полянки с дървета и различни, разпръснати една от друга мраморни статуи. Тогава го осени изведнъж. Изправи се доволен от себе си. Там, където няма път. – мислено си повтаряше. Тя щеше да бъде скрита зад някоя от статуите, въпросът бе от лявата или от дясната страна. Отново се разсмя щом прочете бележката ѝ. – Дяволските рога. Е, време е да броя. Едно, две... седемдесет и едно, седемдесет и две, седемдесет и три – заоглежда се към дясната си страна, но не откриваше нищо, но отляво... – Бинго! – тогава ги видя. Сякаш подаващи се изпод недрата на Земята рогата на дявола, излети от мрамор. В ума му проблясна мисъл, кой ли някога ги е сложил там и каква е била идеята му за това, а после друга започна да го човърка, тъй както червей дълбае ябълка. Какво ли бе намислила тя? *** Часът бе десет без десет. Дърветата със своите корони образуваха тунел от тъмнина, Майкъл вървеше


Музи в залива през него и поглеждаше часовника си. Изведнъж чу зловещ писък, идващ някъде от далечината. През ума му премина мисъл: Дали това не е тя? Разтревожен ускори крачка. От лявата му страна се намираше голяма бяла сграда, за душевно болни, изгубили се по пътя си души. От малък знаеше, че през нощта не бива да минава по тази алея. Плашеха го с истории за избягали хора. Не бе приемливо само момиче да бъде там. Още по-малко Еленор. Реши да ѝ се обади, за да провери дали всичко е наред, но тя не му вдигаше. Лошо предчувствие го обзе. Адреналинът запрепуска по вените му и макар да му харесваше тази игра, страхът за нейната безопасност проговори. Почти бе стигнал. Мислено си повтаряше: Еленор, Еленор...Има нещо много откачено в теб. Просто бъди там. Моля те, бъди там. Когато пристигна, нея я нямаше. Това трябваше да бъде мястото. Сигурен бе. Но ако бе сбъркал, ако някъде по-напред имаше нещо друго, което повече приличаше на дяволски рога? Или ако наистина нещо ѝ се бе случило. Извади телефона си и отново набра номера ѝ, няколко свободни сигнала и никакъв отговор. Затвори, светна с фенера си, но нищо не виждаше. Нямаше и следа от нея. Тогава си спомни. Бележката ѝ. Отвори я и прочете последното указание. До десет преброй и думичките кажи. – ...осем, девет, десет! Излез, излез, където и да си! – тогава я видя.

69

Иззад близкото дърво се показа черната ѝ дълга коса. Бе загърната с тъмен шлифер и със ситни крачки се приближаваше към него. – Бау! Поздравления, успяхте да ме откриете – гласът ѝ бе променен. Дрезгав и тих. – Еленор! Изкара ми акъла. Чух писък, не ми вдигаше... – Чудесно, но аз не съм Еленор. – Не сте. Тогава, коя сте Вие? И какво целите, да ме плашите ли?! – Скоро ще разберете, но не тук и не сега! Последвайте ме – тонът ѝ бе повелителен. Тръгна напред, но когато видя, че Майкъл не помръдва, се спря. Обърна се към него без да казва нищо, тогава той проговори. – Как бих могъл да Ви следвам без дори да знам името Ви? – скръсти ръце, твърдо решен да вземе контрол над ситуацията. – Изборът е Ваш дали ще ме последвате, или оставате тук сам, незадоволил любопитството си, но аз тръгвам, нямам време да водя излишни спорове. – тогава тръгна отново, още по-уверена, знаеше, че този път бе победила. Тя самата трудно се противопоставяше на любопитството си. Съдейки по себе си, знаеше,че той ще направи същото. Оказа се права, Майкъл я изравни и попита: – Къде ме водите? – Все още не мога да Ви кажа. Търпение, господинТърнър. – Ох това търпение... – – О, и още нещо. Без излишни въпроси! – Това е непосилно за мен. – Постарайте се тогава.


70

Музи в залива

– Казаха ми, че Вие ще отговорите на въпросите ми, а Вие сега ми казвате точно обратното. Объркан съм. – Отново ще повторя. Тър– Търпение... Ясно. Повървяха няколко минути в тишина и стигнаха до паркинг със спрели автомобили. Еленор стартира двигателя и го помоли да закопчае колана си. Караше бързо, адреналинът бушуваше в кръвтта ѝ и я караше да полудява. Бе влязла в ролята си успешно. Чувстваше се мистериозна, опасна, непредсказуема. – Явно много бързаме –Майкъл се държеше за дръжката над вратата си. – Да. – Вие не сте много по приказките, май? Нищо не му отговори. – Ясно... Разбирам от намеци. Когато измина повечето разстояние, а часът бе 23:30 се успокои, намали скоростта и реши, че е време най-после да го въведе в историята. – Знаете ли защо сте тук, господинТърнър? – Защото Вие ме повикахте, госпожице... – направи пауза. – Не знам как да Ви нарека? – Името ми е Одет. – -Красиво име. – Питам Ви, знаете ли защо аз и сестрите ми избрахме Вас? – Защото имам хубава усмивка. – Пробвайте пак. – Вие сте третата ми среща. Одет... наистина хубаво име, но какво прикрива то? Ако мисля правилно, моля, поправете ме, ако греша,

Вие сте тази, от която всички се боим, защото след срещата си с Вас напускаме тази Земя. – Сестрите ми бяха прави за Вас. Умен сте, но това бе твърде предвидливо, за да се досетите. Бих казала дори очевидно. Любовта. Времето и… – Смъртта. – Същата. Бих казала, че ми е приятно, но да си спестим любезностите. Никой не обича срещите си с мен. Любов е сладката, милата, желаната винаги навсякъде. Тайм е мистерията, която хората от векове се опитват да разгадаят, а аз.. аз съм тази, от която всички се страхуват и избягват дори да споменават името ми. – Е, Одет... Приятно ми е да се запознаем. Не лъжа. Любопитен съм за всичко, което имате да ми кажете. – Не винаги срещите с мен завършват с фатален край. Понякога идвам просто за да Ви събудя. – Уфф – въздъхна с облекчение. – Да Ви призная колко ми олекна. Еленор се разсмя. – О, можете и да се смеете. Правете го по-често. Имате красив смях. – Господин Търнър, да не би да флиртувате с мен? Не осъзнавате ли опасността? Прекалено съм първична, не мога да гарантирам сигурността Ви... Нека продължа. Трите единодушно избрахме аз да бъда последната Ви среща, завършекът на Вашия подарък, вестоносецът на истината. – Подаръкът по повод предстоящия ми рожден ден. – Именно. Имате потенциал, кой-


Музи в залива то ще е твърде жалко да бъде пропилян. – Кажете ми какво видяхте в мен? Какъв е потенциалът ми? – Невъзможно. Това ще означава да се намеся в съдбата Ви. Ако Ви кажа нещо тотално грешно, но Вие го приемете за истина и започнете да го повтаряте отново и отново под формата на мисъл, познайте какво ще се случи. Рано или късно, ще го превърнете във Ваша истина. Сам трябва да го откриете. – А Вие какво ще ми покажете тогава? – Спомняте ли си детските си мечти, господин Търнър? Спомняте ли си малкия Майкъл? – Не... А Вие? – Аз ли? – Да. Кажете ми за себе си. – Не съм толкова лоша колкото ме описват... В детските филми ме рисуват като мъж с... как се казваше острият му уред? – Коса. – Да,точно така. Страхуват се, плачат след мен, проклинат ме... А не разбират, че дори не са живели истински живота си, чак накрая някои се събуждат от упорития сън. – Упоритият сън? – Животът, господин Търнър. Животът е една упорита илюзия. Миналото, бъдещето, настоящето. Всичко, това е просто рамка. Живеете вечно между трите, но никога не оставате достатъчно дълго в настоящето, за да разберете истината. Животът преминава покрай Вас, а Вие будни спите. Страдате по отминалото минало или се тревожите за

71

несигурното бъдеще. – Да... – Тази нощ искам да разчупя рамката на Вашите страхове. Аз не съществувам, за да всявам смут, паника и ужас, а за да придавам смисъл. Истината е, че тук... на Вас, човеците, нищо истински не Ви принадлежи. Вечно отлагате за утрешния ден, а смешното е, че дори не знаете ще има ли такъв. Как бихте живели, ако всеки ден се будите с мисълта, че днес е последният Ви ден? – спря автомобила. – Тук слизаме. – Тук? На средата на нищото?! Разбирам, че искате да разчупвате страховете ми, но това ми напомня за погрешен завой. Тук няма нищо. – Последвайте ме. Подлагайте дори собствените си сетива на съмнение, невинаги нещата са такива каквито изглеждат. Еленор излезе от колата, отвори багажника и извади черна раница. Колата бе паркирала в банкета на пътното платно. От двете страни на пътя имаше дървета. Извади от раницата си фенер, включи го и тръгна първа напред. Майкъл я следваше. Не след дълго той сам разбра къде се намират. – Германката! Господи, с години не съм идвал тук! Някога скачахме от скалите – Германката бе скалиста местност на известно разстояние от Бургас. Името бе известно сред местните, родени до морето. Някога млада жена с немски произход бе скочила от една от скалите и се бе удавила, оттогава те носеха това име. – Хайде, следвайте ме.


72

Музи в залива

– Водите ме към ръба на лудостта! Еленор погледна часовника си – имаше още седем минути. Реши, че дотогава ще импровизира. Свали обувките си, покатери се на една от скалите, разкопча копчетата на шлифера си и с едно движение го остави да се свлече на земята зад нея. Остана единствено по ефирна черна рокля с тънки презрамки. Обърна се към него. Той стоеше и я изпиваше с поглед на няколко крачки разстояние. – -Господин Търнър? – Да! – Знаете ли, че минута е достатъчна, за да преобърне целия Ви свят? – отмести презрамките, остана по дантелено бельо, погледна надолу. Височината бе около пет метра, даде няколко крачки назад, да се засили и скочи във водата. – НЕ! – изкрещя Майкъл. – Да не си посмяла! – хвана ръката ѝ и я придърпа в прегръдката си. – Този вид страх е един от най-трудно контролираните. За живота не скъпите ни хора. Нямах намерение да скачам... Еленор си играеше с психиката му, но не разбираше, че експериментирайки с него всъщност експериментира със себе си, че всички неволни думи, малки шеги и предавани уроци после ще изпита на свой собствен гръб. – ТИ СИ ТОТАЛНО ОТКАЧЕНА, ЗНАЕШ ЛИ? – стискаше я в ръцете си. – Съжалявам, но аз Ви предупредих. Понякога трябва да се изпла-

шим, за да се събудим за живота – облече отново роклята си. Слезе на земята, разкопча раницата си и извади пакет. Отвори го, извади съдържанието, което приличаше на малка ракета, взе запалка, постави го на една от скалите, насочвайки го към пълната луна и се обърна към Майкъл: – Отдръпнете се – запали фитила и застана до него. Зарята експлодира, небето се изпълни с цветове. – Когато сте влюбени или печелите, енергията Ви свети..., но когато дните Ви са по-еднообразни, изпълнени с рутина и сякаш без цвят, посивявате и Вие. Човеците търсите вечно стимул отвън, за да бъдете щастливи, а не разбирате, че Ви трябва само малко цвят, за да съживите и най-тъмното кътче от себе си. Погледнете небето, не трябваше много за тази красота нали? – каза тя. – Но това е донесено отвън госпожице. – Прав сте, но първо е било вътре. Първо съм го видяла чрез въображението си... Всеки човек носи различни неща, които първо вижда сам в себе си, а после създава. Не е ли изумително? Светът Ви е пълен с всякакви чудеса, в природата, в магазините, сред хората... Творите и създавате неща, които можете да използвате, за да добавяте по малко цвят към сивата картина и така всеки ден да Ви бъде шедьовър! Майкъл се усмихна и я прегърна. Искаше да ѝ каже толкова много неща, но думите му отказваха да се подредят в достойни изречения. Вместо това прошепна: – Благодаря!


Музи в залива – Ще Ви помоля нещо. Не забравяйте срещите си с нас... – на свой ред каза тя. – От тъмно не се страхувате. Нормален сте, от загуба на близък човек Ви е страх... Въпросът ми, най-важният и последен от мен за вечерта... От собствената си истина страхувате ли се? Защо сте тук? – Отскубна се от прегръдката му. – Време е да си вървя. Запомнете едно

73

от мен. Животът си струва само ако бъде живян според Вашата собствена истина – тръгна напред. – Почакайте! – Срещата ни приключи. Сбогом, господин Търнър – отговори му без да се обръща. Направи още няколко крачки напред, спря се и се обърна. – Открийте кой сте и имайте куража да се превърнете в този човек!


74

Музи в залива

Жана Лайт

Между пространството и времето Откъс от книгата „Формулата за Спасение“ Колко време вървя, не знам. Оставям палатката безпризорно. Павел го няма, а градината изглежда безкрайна. Отново е нощ. Изморена съм, но този път нямам палатка. Няма и да ми трябва, нали е важно да бъда будна. Ето тук ще поседна, до това дръвче, и дано издържа. В този момент чувам шум зад гърба си. Обръщам се бавно, за да не издам присъствие. О, това е Иисус. Няма как да бъде друг. Дълга коса, брада, дълга дреха, сандали. Вълнувам се, а не трябва. Фигурата прикляка и поглежда към мен. О, не, разкрита съм, ще ме види. Няма как да се скрия. Но защо да се крия като съм невидима. – Аз съм Господ и виждам всичко – казва Иисус, – не е необходимо да се криеш, знам, че си тук и знам защо си тук. Ела, доближи се до мен! – Господи, извини ме за моите

страхове – виновно отговарям. В този момент гривната, която ми бяха дали в мраморната зала, става леденостудена. Поглеждам я, един от камъните свети в червено. – Ела, Магдалина! – подканва ме отново Иисус. – Имам нещо за теб. Изправям се и тръгвам. Гривната става още по-студена, тя чак е ледена, иска ми се да я сваля веднага. Поглеждам и виждам в светещия в червено камък лицето на ангела Ромуил. – Магдалина – заговаря Ромуил настоятелно, – спри на място и не отивай там, това е демон, това е холограма на Иисус. Демонът иска да те заблуди. Ако отидеш и го докоснеш, ще заспиш като 12-те апостоли и ще се провалиш, а ти трябва да вземеш непременно този запис-камък. Вцепенявам се на мястото си. Образът отсреща продължава да ми го-


Музи в залива вори и да ме подканва. – Магдалина – продължава Ромуил, – помни, Иисус няма да дойде зад гърба ти, но ще го видиш пред теб, това е заблуда. Освен това, Той няма да те заговаря, защото идва да се моли тук, да общува с Отец. Бъди нащрек и бъди внимателна! Не разговаряй с никого, докато не вземеш записа. Гривната възвръща нормалната си топлина. Фигурата, представяща се за Иисус, започва да избледнява, а лицето ѝ да се криви в грозни гримаси, докато накрая изчезва. Ами, ако се бях заблудила? Не ми се мисли какво щеше да се случи! Спомням си, че Ромуил ми обясни за падналите ангели, които се представят за Божии ангели и дори за Христос. Нямам часовник, не знам колко е часът. Стоя си тук, в Гетсиманската градина. Вълнувам се, защото знам, че ще видя Бог – Онзи, Когото разпънаха на кръста, Онзи, Който умря за цялото човечество, Онзи, Който възкръсна и сега точно Него ще видя. Сърцето ми забива лудо. Правя няколко крачки напред в тъмнината. О, не, твърде съм шумна! Ще видя Господ! Градината изведнъж се осветява от някакво сияние. Поглеждам към небето. Луната е пълна и красива, но не е от нея. Чувам стъпки, тихи, бавни и... Фигура? Появява се фигура и точно тази фигура излъчва светлина. Той е. Но как така думите, които ще изговори, ще се запишат на някакъв камък? Не мога да си обясня това,

75

но и не искам, защото цялото ми същество се потапя в гледката. Господ Иисус. Виждам Го пред себе си. Той прикляка до едно от маслиновите дръвчета, поглежда към небето с търсещ нежен поглед, а вятърът разпилява дългите му коси. Прошепва нещо под брада. Едва долавям: „Татко, ето ме...“. Напъвам се да чуя още, но уви. Иисус покрива главата си с наметалото и гласът Му съвсем се заглушава. След малко чувам хрипове. Той плаче. Разплаквам се и аз, но не трябва. Знам защо плаче. Винаги съм се чудела кой ли е чул, а след това предал тази покъртителна молитва на Господ в Гетсимания, дванадесетте са спали. Нали очевидците са написали Евангелията и Посланията, но тук, в Гетсимания, няма нито един очевидец, нито един, който е чул точно какво казва Господ в този миг, точно как се моли. Кой тогава е записал молитвата Му? Докато наблюдавам Иисус, сърцето ми се изпълва с още по-голяма любов към Него, сякаш Го разбирам още повече. Той открива лицето си, отново и отново всичко наоколо грейва от светлина. Красив е. Все още плаче. Забелязвам кървави капки по челото Му. Колко време е минало, нямам представа. Искам да общувам с Моя Бог, но това не бива да се случва сега. Дано да се случи някога. Бог Слово пред мен! Моментът е невероятен! Той става и тръгва по обратния път. Ще завари спящи учениците си и ще се разочарова, така както съм чела.


76

Музи в залива

Снежана Ташева Космически пилоти Откъс от романа „Космически пилоти“ (военна фантастика)

Пролог – Ей, Лари! Лари! – провикна се капитан-лейтенантът, който вървеше отдясно на мен. Как се казваше, ли? Нямам си никаква идея. Бях спала с него веднъж или два пъти, но във флота това изобщо не е повод за запознанство. Всеки от нас има прякор, радиопозивна, за военен пилот това е достатъчно. Неговият беше „Мучачо“, а моя на никого няма да го кажа. – Ей, Хуан, Лили! – отговори Лари, по прякор Балерината. – И вие ли сте в отпуска? – Няма майтап, готин! – пресегнах се към главата му и му накривих шапката. – Води ни към кръчмата. Надявам се да имат водка. – Вие руснаците с вашата водка! – Уискито има вкус на смачкани дървеници! – извиках аз с ръце на кръста. – Не искам цял ден устата ми да вони на тях, много благодаря!

– Ще видиш ти едни смачкани дървеници! – закани ми се Лари. – Спокойно, дечица! – Хуан застана между нас с разперени ръце. – Пиене ще има за всички. За всеки каквото иска – той погледна последователно към мен и другарчето си. – Само не се избивайте. – Тоя не ми е в категорията! – вирнах демонстративно глава и отстъпих няколко крачки назад. – Не се надувай – викна ми Лари. – Това, че стана капитан втори ранг и вече караш голямата таратайка, не ти позволява да ни гледаш отвисоко. – Позволява ми и още как! – Тогава някоя хубава вечер ще ти направят „мечка“ – закани се Хуан. – И ние няма да се юрнем да ти спасяваме русия задник. Ама изобщо. – Добре, момчета, искам примирие. – Първо кажи, че уискито няма


Музи в залива вкус на дървеници! – На смачкани дървеници, искаш да кажеш! Наблизо мина първият пилот на кораба ни и тримата го поздравихме и козирувахме в стойка „мирно“. – Хайде, хайде – отговори той небрежно на поздрава ни. – Към една и съща кръчма отиваме. Понечих да повторя разсъждението си за дървениците, но се спрях навреме. Първият пилот беше уиски-пияч. За мое щастие, разговорът, включващ въпросните насекоми, скоро беше забравен от момчетата, докато тримата разпитвахме първия пилот за новините около границата ни със силициевата цивилизация. – Засега няма нищо ново, освен че техният посланик е скъсал нервите на всички в правителството с протестната си нота и с претенциите си към нашите територии – отговори капитан втори ранг Новак. – Ако сте чули това, значи знаете колкото всички останали. Като разбрахме, че няма да получим повече информация, престанахме да разпитваме първия пилот и продължихме да вървим мълчаливо между камънаците. Скоро стигнахме до питейното заведение, което така ни беше легнало на сърцето. Кръчмата не беше нищо особено, както и планетата, на която се намираше. Беше разположена из чукарите близо до космодрума, в съседство с казармите за удобство на посетителите. На Евменида цивилни нямаше. Единственият ѝ град се обитаваше от военните, които про-

77

веждаха учения в близкия космос и на планетата. Самата Евменида пък предоставяше огромни естествено образувани площи за трениране на бой в пресечена местност. Имаше планини и тук-таме по някоя река, но голямата част от нея беше полупустиня с ниска суха растителност. Заведението представляваше стандартна военна кутийка, сглобена от бетонни панели, излети на място. Пясъкът и по-големите агломерации от силициев двуокис обаче се сваляха с буксири от орбита – местните материали бяха твърде некачествени. Затова имаше толкова нахвърляни големи камъни наоколо – очакваха реда си да бъдат преработени в казарми, бункери и полигони. Основната клиентела на кръчмето бяха млади жени и мъже с къси прически и в униформата на космическата пехота. Повечето пехотинци, разбира се, бяха мъже, но тук-там се виждаше по някоя жена-офицер. Да си призная, тях не ги заглеждах особено. За сметка на това гмурнах поглед в морето от стегнати мъжки тела. Може и да ми излезеше късметът тази вечер. Във въздуха се носеха триизмерни изображения на рок-звезди и неонови надписи, а покрай бара и стените бяха наредени високи столове, повечето от които заети от войници като нас. С Лари и Хуан седнахме в дясната част на бара, там където имаше повече мадами – ако можете да наречете „мадама“ жена, висока метър и осемдесет, с едро телосложение и изражение на армейски сержант. Е, имаше и по-дребни като


78

Музи в залива

мен, но те вероятно не бяха от пехотата. Оставих момчетата да се опитват да привлекат вниманието на някоя сержантка и се зазяпах в холоекрана, където даваха някакъв концерт на мъже в оскъдно облекло, но за сметка на това – с буйни коси. Като цяло бяха симпатяги, обаче не можеше да се разбере какво свирят – някой им беше изключил звука. Вместо това бяха пуснали да свири някаква класика на „Джудас Прийст“. Нямах нищо против – музиката ми харесваше, а и караше мъжете да се чувстват „мъжкарски“ и да се перчат повече от обикновено. – Добър вечер, офицери! – поздрави младият барман. – Какво ще бъде? – За мен водка – обявих аз. – Голяма. – Здрава жена сте, щом умеете да пиете по толкова – опита се да флиртува с мен барманчето. Изглеждаше на не повече от двайсет и три. Огледах го от главата до коленете – малко по-дълга от военните прическа, риза, тъмна престилка, цивилни панталони. Ставаше. – Можеш да пиеш с мен, ако ти стиска – заявих и надигнах водката. Изпразних чашата на един дъх и я ударих в бара. – Още една. – На работа съм, сладурано – усмихна ми се той, докато ми пълнеше нова чаша. – За вас, момчета? – Средна текила и голямо уиски – поръча Хуан, който си беше отдавнашно другарче по чашка с Лари. – И за мен едно уиски – обади се някой от другата страна на Лари.

Гласът му беше дрезгав и приятен. Наведох се назад, за да го видя – беше старши лейтенант от пехотата с черна коса и стабилна стойка. – Наздраве! – викнах му и пресуших половин чаша. Първо правило, ако искаш да си хванеш мъж – не се прави на такъв. – Капитане! – козирува пехотинецът, макар че изобщо не беше нужно. – Как е уискито, старши лейтенант? – попитах го аз. – Гадно – отговори той и продължи да го пие. – Мога ли тогава да ви препоръчам водка? – станах от мястото си и се приближих към него. – Същият ефект, минус вкуса. – Благодаря – каза той и отпи глътка от чашата ми. След това присви очи. Аматьор. Поръчах си трето питие. – От кой кораб сте, капитане? – попита ме той. – От „Роджър Уилкс“. Наричай ме Лили. – Аз съм Роб. Докато умувах как точно да си пия водката, той продължаваше да пие неговата на глътки и да ме дразни. Ако почнехме да пием както си трябва, от една страна, сигурно щях да го напия, а пиян мъж не ми трябваше. От друга страна, водка не се пие така. – Е, Лили, това ще го пиеш ли? – явно беше решил да ме взема на подбив. Надигнах и тази чаша и я изпих до дъно. – Нещо против? – попитах втре-


Музи в залива щената му физиономия, която се намираше точно срещу моята. – Не – отвърна той и потръпна. След което обърна своята чаша. – Хубаво – рекох аз и оставих чашата си на бара. През това време моите двама приятели се опитваха да забиват някаква мадама. Първият пилот никакъв не се виждаше. – Още две водки – поръча пиячът-новобранец. Изпихме ги едновременно и тропнахме с чашите на бара. През това време моите приятели се бяха сдърпали с някакъв друг старши лейтенант за девойката. Не държах особено много на старата комбинация пиене-въргал, обаче когато приятелчетата на нахалника се присъединиха към боя, трябваше да се включа. Праснах единия във физиономията и тъкмо се готвех да го сритам, когато някой се развика: – Ей, веднага го пуснете! От едната ми страна се извисяваше първият пилот, а зад гърба му стояха двама армейски офицери. Погледнах гузно към Роб. Той обаче не изглеждаше да ми е ядосан, задето се бях сбила. – Май трябва да ти спрем пиенето – заключи той на шега, след като ме издърпа от мелето. Останалите побойници бяха раздалечени в двата

79

края на бара. – Защо, притеснявам ли те? – отметнах косата от потното си чело. – Не – отсече той. – Добре тогава, да вървим. – Хванах го за ръката. – Накъде? – попита той. – Има ли значение? Поведох го извън кръчмата, към близките каюти за въргаляне. Поставих банковата си карта в прореза на бравата, след което вратата се плъзна встрани и аз помъкнах старшия лейтенант към леглото. Части от униформи се разлетяха към пода, следвани от бельото. Лейтенантът ме притисна към дюшека и ме целуна по устата. Като цяло беше доста мил и внимателен, но си личеше, че е на зор. Също като мен. Затворих очи и разтворих бедра. Беше разтушаващо приятно. Точно на най-хубавото ни прекъснаха. Хуан блъскаше отвън по вратата и викаше: – Лили, излизай веднага! Имаме заповед за излитане след десет минути! Така започна войната за капитан втори ранг Лилия Станчева – потна, пияна и с гол мъж върху себе си.

Консултант Светлозар Янков


80

Музи в залива

Любляна Славенина Моменти, спечелени в заложна къща Откъс от романа „И нямаше Бог за нея“

Каквото и да правех, просто не се вписвах. Разбира се, излизах с Раян, бяхме заедно постоянно и в миговете, когато бяхме само двамата чувствах, че принадлежа някъде. Светът обаче е устроен за повече, а мехурчето, в което аз се стараех да ни затворя, беше много крехко и се пукаше твърде често. В моментите, когато излизахме след училище с приятелите ни, които бяха много повече приятели на Раян отколкото мои, разговорите протичаха само за теми, свързани с много пари, а аз не знаех какво да кажа. Бях възпитавана да оценявам малкото, ходех на училище с пари колкото да си купя някакъв обяд и евентуално билет за автобуса, а отскоро бях лишена и от това удоволствие. За родителите ми не представляваше никаква трудност да ми върнат джобните или пък да ми ги увеличат, но те се опитваха да ме възпитат чрез лишаване от излизане и средства, за да осъществя излизанията си. Знам, че вярваха, че ще ме разглезят, ако ми дават прекалено свобода и пари. Да, но когато социалността ти е тясно свързана с най-заможните деца в столицата, този модел на възпитание няма как да проработи. Не проработи и за мен, един ден след като се прибрах от училище по-рано, защото останалите бяха отишли на кино, а аз бях изхарчила джобните си за обяд, което ме принуди да се прибера, влязох вкъщи. Къщата беше празна, което ми спести разговори, които така или иначе не исках да водя. Качих се горе, водена от една тъга, която никое време и пространство не биха могли да излекуват, болка, породена от времето в интерната. Не исках да преживея това за втори път и точно по тази причина се затворих в стаята си. Изведнъж се сетих за една заложна къща, която бях видяла по-рано тази седмица и едно тъничко гласче започна упорито да ми


Музи в залива

81

нашепва да се разровя из собствените си шкафове. Докато ровех, открих десетки златни накити, които бях получавала в годините като подаръци – някои от бабите и дядовците ми, други от родителите ми, а някои от техни приятели. Не можех да измеря златото си в пари, но се надявах, че ще ми стигне, за да се впиша в обществото, в което така отчаяно исках да вляза. На следващия ден след училище, вместо да изляза с Раян, както правех всеки ден през седмицата, му казах, че съм заета. Хванах си едно такси, имах пари за него, защото така или иначе не бях обядвала навън, дадох адреса на шофьора на заложната къща и пътувах, борейки се с демоните си. В мен все пак живееше и някакъв друг, по-смел и по-добър човек от този, в който всеки ден се превръщах, но онази, лошата страна беше по-силна, взимаше превес над мен и победи и този следобед. Таксито спря точно пред заложната къща, платих си и слязох. Парите нямаше да ми стигнат да се прибера с автобус и аз се хванах именно за това. Значи трябваше да продам поне някоя гривна или пръстен. Заложната къща беше пълна с най-различни неща, виждаха се телевизори, злато, телефони, а аз си помислих какво ли е подтикнало тези хора да заложат вещите си. Не исках да мисля за своите собствени причини, предпочетох да се вкопча в чуждите, надявайки се да намеря оправдание за себе си. Може би някои от тях са го направили, за да си купят дрога, други – алкохол. А аз го правех, за да си купя приятелства. За пръв път побеждавах без да се състезавам, и то в състезание по глупост. Един възрастен господин ме прекъсна от мислите ми. – Госпожице, какво си търсите? – беше облечен в черни панталони и сива риза, посребрялата му коса и хитър поглед го правеха да изглежда като старите тарикати от филмите, които гледах с брат ми. – Не искам да купувам, а искам да продам – извадих торбичката със златото си и я изсипах пред него. – Момиченце, но ти ми изглеждаш прекалено млада, изобщо имаш ли 16 години? – той въздъхна силно и ту поглеждаше към лицето ми, ту към златото. – А-аз – заекнах – имам седемнайсет години… – Изобщо не бях помислила, че съм непълнолетна. – Това е проблем, откъде взе тези накити? – мъжът започна да оглежда с лупа малкото ми съкровище. – Имам ги, подарък са ми – отговорих с цялата смелост, която успях да събера. – Знам, че ти изглеждам като стар измамник, дете, но преди да извърша престъпление и да ти изкупя златото, имам фалшива лична карта за целта, ще ти дам един безплатен съвет. Не знам откъде си взела това злато, ако казваш истината и е твое, тогава то е спомен. Готова ли си да продадеш спомените си? Още повече готова ли си да продадеш възможността си тези бижута да са спомени и за твоите деца?


82

Музи в залива

Този човек успя да обърне палачинката по начин, по който само баща ми, вярвам, би успял. – Господине, не ви познавам и вие не ме познавате, но тези бижута не са моите спомени, аз искам да си създам нови с нови хора, а за целта трябва да продам старите си такива – гласът ми дори не трепна. – Добре, дете. Надявам се да нямаш проблеми заради това. Спомените са хубаво нещо, но внимавай с кого ги създаваш, днешният момент ще се превърне в утрешното ти минало. – Изчакайте, може ли да си взема този пръстен и малката Богородица? – реших да запазя тях, защото Богородицата ми беше подарък от баба, а пръстенът ... беше символ на момичето, което бях, беше ми подарък от родителите ми. Не мислех да ги запазя, но това беше всичко, за което успях да се хвана, когато в главата ми изникна думата „спомен“. – Явно все пак имаш спомени, които да задържиш, дете – усмивката му беше топла, погледът на стар тарикат за секунда изчезна, а на негово място се появи нещо, което и до днес не мога да опиша. – Ще направя проби на златото ти, а после ще определим сумата, ако не си доволна, ще си прибереш накитите. Половин час по-късно излязох от заложната къща по-богата с почти шест хиляди лева и обедняла с една торбичка минало. Точно преди да затворя вратата, възрастният господин извика след мен: – Дете, не забравяй, че имаш месец да откупиш бижутата си. – Няма връщане назад. Всичко е продадено – и затворих вратата.


Музи в залива

83

Кристина Митева

Надеждата – бялото цвете Едно чудно цвете растяло близо до Дървото на познанието, от което яли плод първите хора и били изгонени от Рая след това... То било бяло. Съвсем бяло, като сняг. Като лист, на който нищо не пише, но може да се пише – сега или в бъдеще... И най-чудното в него било това, че то цъфтяло постоянно, целогодишно, през всички сезони, през всички дни и дори нощем... Увяхвал ли негов цвят (а цветовете му увяхвали, като на всяко друго цвете) – веднага се появявал нов, раждал се непосредствено след като белите листа на предишния окапвали на земята. И както има вечнозелени дървета около нас, така в Райската градина расте това вечнобяло цвете. Расте и цъфти безспир, откакто Адам и Ева напуснали прекрасното, божествено място. То се родило с тяхното изгонване от Рая. Бог така пожелал. От милост... То било знак, светъл като деня, че те ще се завърнат един ден пак там, в Рая, и ще намерят път отново към щастието и към безсмъртието. Това цвете олицетворявало надеждата. И колкото по-изгубени са хората – толкова повече бели цветове цъфтят в Рая. Цели поляни, които ни очакват там... Те са бели, за да се виждат отдалеч, а и заради невинността, в която е спасението. Изгубена и намерена отново. Те сякаш светят сред тревите, като фарове в морето, за да не се забравя това, че надежда винаги има, по Божия воля и замисъл. В Рая започнали също да се редуват сезони, откакто Човекът напуснал. Дървото на Познанието за доброто и злото също губело своите листа наесен, оставало по голи клони през зимата, цъфтяло с все така красиви цветове


84

Музи в залива

напролет, а през лятото продължавало да ражда от онези плодове... Бог не допуснал да изсъхне, въпреки трагичната роля, която изиграло, неволно, заедно със змията. Но дори през най-тежките и студени зими, когато тъжните му клони, без листа и плодове, се огъвали от бурни ветрове и дори се чупели – дори тогава белите цветя край него цъфтели, недосегаеми за зимата. Те не се виждали добре в снега, но вечно трябвало да бъдат живи в Рая, за да бъде в нашия свят, вечно жива надеждата... Първото вечнобяло цвете поникнало в сянката на Дървото на познанието, именно за да символизира надеждата, че Човекът може да изживее цялата палитра от състояния, събития, чувства и мисли, която се намира между полюсите добро и зло, и да се върне към своята изначална невинност след това. След опознаването на Всичко... Вечнобелите цветове станали много с времето и покрили цялото тъмно поле между двата стълба на Вечността – Дървото на Живота и Дървото на познанието. Те очакват да видят очите ни... Цъфтят заради нашите сърца. Райските птици обичали да ги гледат, пеейки от клоните красиви песни. Човекът не ги виждал, не чувал и Музиката, която звучала в Рая, но някои хора, в някои свои сънища виждали и чували... Те именно казали на другите – че белият цвят е цветът на невинността, и че тя ни е нужна. За да се върнем обратно. Те именно казали на другите, че винаги има надежда. А винаги е по-голямата сестра на никога, родена в Рая, за разлика от никога – дума, родена от тъгата на земята... Но те не са само думи. Те са цветя... Когато успеем да минем докрай през всичко и се върнем Там, ще видим полята, побелели не от сняг, а от Надежди... Защото Някой ни обича...


Музи в залива

85

Надежда Динева

Загадка на име Джоан Откъс от бъдещия роман „Загадка на име Джоан“

Библиотека. Голяма колкото дворцова градина, с изящни мраморни колони в гълъбовосиво. Толкова масивни, че да удържат натиска на времето и да запазят вековната мъдрост, побрала се в книгите, над които бдят. Покрай една от тях преминава Джоан. Млада е, с гъсти къдрави коси и порцеланова кожа, върху която изпъкват ситните ѝ лунички. Къдрите на ефирната ѝ тюркоазена рокля се полюшват, а звукът от ниските ѝ токчета слабо закънтява по излъскания под. Тъкмо си е избрала ново четиво и устремено върви към библиотекарката. Тук е, сякаш у дома си. Приближава към масата и поздравява тихо. – Само тази ли? – изненадва се библиотекарката. – Да. Само – изсумтява Джоан. С очила, поставени на върха на носа, едрата дама пред нея се усмихва, ама не съвсем. Добре познава

Джоан и нейния вкус за книги. Затова неведнъж ѝ е отправяла препоръки и я уважава заради това, че ги приема с доверие. Винаги я изпраща с голям куп преводна литература, но този път е изумена от слабия избор на читателката. „Древна Персия“ – прочита наум библиотекарката. Все едно не познава наизуст цялата им култура и не я е чела на персийски. По-овехтяла книга не успя ли да намери? Наистина книгата е почти пред разпад. С раздрани корици и пожълтели листи, които едва се държат в шева на подвързията, а от нея лъха на забравена история. Служителката сканира електронния баркод на старата книга и я подава на Джоан, която междувременно е зареяла поглед в картоните на читателите отсреща. Толкова много имена, толкова много души, през които преминават думите и посланията на едни и същи автори


86

Музи в залива

в тази библиотека, а всички мислим по различен начин. Доколко книгите ни помагат да бъдем такива, каквито не сме, съгласявайки се с нечии други възгледи и светоглед… или ни помагат да станем точно онези, които всъщност сме? Джоан се отправя към вратата. Прибира прашасалата вещ в чантата си и тръгва обратно към дома си, попила от енергията на величественото място. Отново се появява онова чувство. Започва да потъва в мислите си и с всяка следваща се озовава все по-надълбоко в съзнанието си. Напоследък толкова много мисли, че не ѝ остава време да живее. Сивото вещество изтрива красотата на дните и вече няма никакво значение дали някакъв цвят ще се прокрадне в тях. Джоан го изяжда с мислите си и го превръща в плътна сивота. Представя си, че управлява часовник и му нарежда да не отброява времето за нея, защото тя е останала извън него. Тя е безвремева. Леко се подхлъзва по студените каменни стълби на изхода и се сблъсква с висок тъмнокос мъж на средна възраст. Той се извинява и опира длани върху раменете ѝ. Джоан се стряска от тази близост. Това я изважда за кратко от унеса, но тя пак се връща при своето неспокойно аз. Изпълнена с желание да го утеши, засилва болката още повече. Толкова е безстрашна, че прави няколко бързи крачки встрани веднага след като съзира черен питбул пред себе си. На каишка. Усеща как главата ѝ забумтява, а сърцето ѝ беснее. Ръцете и краката ѝ потреперват. Следва

силна въздишка и обичайният ритуал – запалване на цигара. Всмуква по хлапашки, като че ли някой ще я линчува заради това прегрешение и обляга гръб о бароковия зид. В косата, по дрехите, кожата, навсякъде се е настанила острата миризма на тютюн. Джоан е непримирима. Може да диша с дробовете на стар миньор, болен от силикоза, но диша. След развода с Бен нито брои цигарите, нито кутиите. Превърнала се е в професионална машина за пушене. Понякога е по-лесно да разбираш законите на квантовата физика, отколкото себе си. Малките улички на Лондон са уютно притихнали в приятна хладина. Повеят на вятъра раздухва няколко кичура от косата на дамата с тюркоазената рокля. Тя не си прави труда да ги отмества от лицето си. Краката я заболяват от дългото ходене до апартамента. Ухае на прясно окосена трева, а зеленината наоколо се шири като в гора. Някои дръвчета по тротоара вече са цъфнали, а през листата си пропускат меките лъчи на пролетното слънце. Животът на хората е като на тази трева, разсъждава Джоан, растеш, растеш и по някое време те подкастрят. Когато отваря вратата на дома си, я обгръща сладкият аромат на ванилия. Събува неудобните обувки и уморено се провлачва към дивана в хола. Минава покрай всички окачени на стената награди и грамоти. Оглежда се в стъклата на изтънчените рамки и прочита: „Джоан Милър – Награда „Ман Букър“ за литературен превод“, „Джоан Ми-


Музи в залива лър – Награда от Асоциацията на преводачите в Обединеното кралство“, „Джоан Милър – Грамота за най-добър превод от унгарски“… Погледът ѝ се спуска надолу към първото отличие: „Джоан Милър – Първо място на национална олимпиада по английски език“. Всички тези престижни награди са от друг свят, от едно далечно минало, което се е изплъзнало между пръстите на „онази Джоан“ като фин пясък. Все по-бегло си спомня усмивките, радостта и удовлетворението от своите постижения. Рамките сега служат за гробове на спомените. Доскоро можеха да я разплачат, но вече ги наблюдава безизразно и не успяват да събудят в нея каквато и да е тръпка. Две сребристи чаши за вино се провират откъм ъгълчетата на очите ѝ. Винаги ги държи там. Хваща и двете и се запътва към шкафа в кухнята, където обикновено прибира алкохолните напитки. Отваря бутилка отлежало шардоне и налива в тях почти догоре. Телефонът просветва, но тя не му обръща внимание. Вече има няколко пропуснати обаждания и съобщения отпреди часове. Днес не ми е ден за разговори – пропълзява ново заключение сред останалите. Отнася чашите към масичката пред канапето и изключва телефона си. Потъва в тишината на празния апартамент и се слива с мебелите. Залезът изпраща последната си целувка и се оттегля от хоризонта. В този момент Джоан е на ръба. Следва поредното рухване. Поредната криза. Тогава се чув-

87

ства най-безсилна и обезнадеждена. Заедно със залеза си отива нейната едва мъждукаща светлинка. По новините я плашат с риск от нова смъртоносна зараза, но не знаят, че най-страшният вирус е отчаянието. Болният копнее за здраве, отчаяният – за нищо. Джоан се прозява, а всъщност е спала повече от десет часа. Сънлива е през целия ден. Намира утеха, когато се притисне в меките завивки. Най-често се буди около два през нощта след поредния задушаващ кошмар. Вчера може би бълнуваше насън, опитвайки да се измъкне от нещо, което стискаше двете ѝ ръце и силно я дърпаше към себе си. „Махни се! Махни се!“, повтаряше тя, докато накрая не се събуди. Не знае как да тълкува сънищата, това дори не я интересува. Кошмарите не се сбъдват, по-тъжна се оказва реалността. Отпива внимателно и от двете чаши с божествена течност и се досеща, че днес не е хапвала почти нищо. Стомахът ѝ е празен, а тя го пълни само колкото да не умре. Яденето ѝ се струва досадно. Съществуват толкова хора по света, които се занимават предимно с това – мислят какво да сготвят, готвят, ядат и после пак мислят какво да сготвят. Кулинарен кръговрат. Въртележка измежду наситените вкусове, насладата, цветовете на продукти, подправки, ароматите им. Как нищо от това не я привлича… Слага на печката вода за спагетите и се връща отново на канапето. Освен луничките по призрачнобялото ѝ лице, между веждите се е


88

Музи в залива

врязала дълбока бръчка. Ако преди се появяваше само като вдигне глава към слънцето, то сега е неизменна част от външността ѝ. Или по-скоро от вътрешността ѝ. Джоан е сляпа за всички онези малки детайли, без които не можеше да живее. Детските усмивки, пречистващия дъжд, милите картички, шегите и забавните разговори, старите филми, разцъфващите цветя, полета на птиците, първата глътка сутрешно кафе… Не ги вижда, не ги усеща и не ги иска. Джоан е непоклатима кралица в царството на депресията, в долината на страховете и в океана от празни въздишки. Властелин на тъмнината. Спагетите са готови, добавя им сос и старателно ги разбърква. След няколко хапки пали цигара и отново се пресяга към виното. Не е започнало да ѝ се гади от него, може да изпие още две чаши. То я омагьосва и забавя високоскоростния хаос в главата ѝ. Всички отпечатъци от миналото са там. Нейната памет – същинско проклятие. Досущ като къртица рови назад във времето, търсейки корените на всички проблеми. Защо е такава, каквато е сега? Къде по пътя изгуби себе си? Мъката обаче е най-добрият домакин и когато станеш неин гост, някак не искаш да си тръгнеш. Боли те, но свикваш с нея и ти е удобно в хладната прегръдка. Сътворява от теб монах, който прави всичко друго, но не и да се моли. Въпреки че веднъж се бе случило. Джоан се връщаше след последния си ден като преводач в изда-

телството. Беше толкова объркана, че пропускаше да свърши важни неща, като например да изключи фурната. Не помнеше къде е оставила ключовете за колата и забрави за уговореното интервю за работа. Сети се за фурната едва когато долови дим по стълбите към дома си. Нямаше представа какво е сложила да се пече. Но каквото и да е било, вече бе станало на въглен. Причерня ѝ от гледката. Кухнята беше опушена и действително можеше да се подпали. Вдигна ръце във въздуха и изохка няколко пъти. Сама си беше виновна, нали никой не беше завъртял копчето на 200 градуса вместо нея. Ами нейното копче? Кой беше позволил да се стигне дотук и съзнанието ѝ да прегори? Когато се успокои и отвори всички прозорци вкъщи, Джоан седна безпомощно до трапезната маса и допря длани за молитва. Ако те има, Господи, ако ме чуваш, ако ме виждаш, моля те, изпрати ми чудо! Но чудесата се случваха само в приказките. А тя беше забравила как се пишат. Особено важно значение има въпросът „Как“. Джоан си го задава всеки ден по стотици пъти, когато пред нея проблесне светъл лъч надежда. И макар да стига до стотици отговори, като своеобразни пътища, предложени от „Как“, тя винаги избира да завие по „Защо“. Той, от своя страна, най-често я води до задънена улица или голям кръстопът с неясни знаци. Защо да промени начина си на живот, защо да проме-


Музи в залива ни мисленето си, защо да вярва на илюзии – защо, след като може случайно да се препъне в някоя грозна мисъл и отново да попадне в капана на депресията. Съмненията изяждат великолепието на утрешния ден, оглозгват го като саблезъб тигър и бъдещето се превръща в мършава останка от неизживяване. Руина – вчера, руина – днес, а утре? Пак руина – отговаря на себе си Джоан. Някои неща е по-добре да си изчакат времето и мястото, за да се случат по правилния начин. *** Страхът може и да придобива различни форми, но Джоан не може да определи своя. Героично или не, тя не се страхува от паяци, змии, стоножки, височини, дълбочини, от тъмното, от смъртта. Убедена е, че може да се справи с всяка жива твар на тази земя и ако не може да я стъпче, то поне може да води преговори. Според нея не е необходимо да си велик дипломат, а просто да умееш да въздействаш психологически. В тъмното може да запали лампа или фенер, а смъртта така или иначе е неизбежна, защото един ден всички ще умрем. Пределно ясно. Почти невъзможно ѝ се струва да спре да се плаши от провал. Тревожността и разочарованието са я сковали до такава степен, че попадне ли в примката им не съществува измъкване. Поне не и докато друга натрапчива мисъл не превземе съзнанието ѝ. Ако можех да бъда някоя друга, коя щях да съм? – въпросът я боде

89

като острие. Неминуемо след това стига до заключението, че всички сме уникални и копирането на мисловни модели и навици води до обезличаване, до изтриване на индивидуалната личност. Каква е Джоан? Упорита, жизнена и вярваща в себе си жена, изпълнена с любов към живота и неговите странности. Саркастична кучка, която с размах изважда пред теб червен картон винаги когато преминеш границата на разумното неблагоприличие. Тя е тези две жени. Обаче го е забравила. Ръцете ѝ все още са свити за молитва, но тя отдавна не се моли. Тих вътрешен глас я насърчава да поплаче. Нека излее всички стаявани чувства. Сълзите ще измият илюзиите, ще донесат мир и отново ще я накарат да повярва, че не е онова безжалостно чудовище, за което от известно време се възприема. Джоан е сама. Избухва в плач и всичко се размазва пред очите ѝ. Тя беше търпелива, овладяна и почти не сваляше слънчевата усмивка от лицето си. Обаче и това е забравила. В пълна готовност да продаде душата си само за да се почувства подобре, изважда нова бутилка вино от личния склад. Ръцете ѝ треперят от алкохол, от глад, от страх. Сънува ли, или е друсана? Изглежда ѝ като малко вероятна реалност. Това някаква безочлива шега на Вселената ли е? Ако баща ѝ беше жив, щеше да каже, че реве като разглезена пикла и че трябва да се стегне. Но сега го няма. Усеща липсата му, макар и той да не я разбираше изобщо. Винаги я порицаваше, обвиняваше я,


90

Музи в залива

че прекалява с драматизирането и цял живот отказваше да се примири с нейната вродена чувствителност. Джоан трябваше да е войник според неговите възгледи и амбиции. И ако сега можеше да я види в това състояние, със сигурност би се отрекъл от нея, защото в семейството му нямаше място за хленчещи. Всички трябваше да са силни, за да не се огъват при всеки повей, защото докато устояваш на бурите, не трябва да показваш слабост пред никого. Само да я беше прегърнал, казвайки, че се гордее с нея. Никога не го бе сторил. Гръмкият звънец прогонва тишината и Джоан се стряска. Надява се, че няма да я безпокоят и някой по грешка е натиснал копчето за нейния апартамент. Понася се бавно към вратата, но звънецът изпищява отново. Дразни я тази настоятелност. Когато отваря, на прага вижда сестра си. До ден днешен не е сигурна на кое в нея се възхищава повече – лицето ѝ на херувим с подчертани скули и изразителни очи или дяволски оформеното тяло. Тесните дънки очертават перфектно бедрата ѝ, а черното кожено яке загадъчно прикрива поръбената дантела върху пурпурночервения топ. При всяко движение на главата кичурите изрусена коса се разстилат по раменете ѝ като фин сатен. В милия ѝ поглед се чете състрадание. Още от малка Катрин е по-нежна и по-грижовна от брат си и сестра си: – Как си? Защо не отговаряш на съобщенията ми? – Съжалявам, не съм си поглеж-

дала телефона – преструва се на разсеяна. – Може ли да вляза? Нека поговорим! – настоява Катрин. Джоан е замаяна от виното, но все още твърде унила. Сестра ѝ я поглежда с известно недоверие. – Това не може да продължава вечно, скъпа моя. Трябва да започнеш да се съвземаш. Защо не искаш да ти помогна? И Себастиан се притеснява. – Нямам нужда от помощ, Катрин! Не искам да тревожа нито теб, нито брат ни. – Винаги реагираш гневно. Чуй ме сега. Леля Джейн е приготвила от любимия ти лавандулов чай и ни очаква в кафенето. Хайде да отидем при нея. Ще се разсееш, ще се поуспокоиш… Само от споменаването на лавандуловия чай на Джоан ѝ призлява. Какви ли не лекарства, мехлеми и отвари не се опитваха да ѝ пробутат, за да я накарат да се почувства подобре, но тя категорично отказваше. Все пак Катрин имаше вродена дарба да убеждава и използваше умело това свое качество като брокер на недвижими имоти. – Ще си помисля – отговаря през зъби. – Нищо няма да мислиш – сопва се Катрин. – Имаш един час, за да си вземеш душ, да се приготвиш и да дойдеш. С леля Джейн ще те чакаме. И да видиш само каква нова рецепта за кексчета е измислила. Ще се влюбиш в тези вкусотии, кълна се! – Не съм в състояние да оценя


Музи в залива кексчетата, какво остава да се влюбя… – Без повече откази, Джо-Джо! Идваш, а ако се налага, ще те измъкна насила от бърлогата ти. – Добре, добре! Хубаво – предава се и тръсва глава, припомняйки си уютното кафене. Леля Джейн влага цялата си енергия и любов, за да го направи несравнимо. Още с отварянето на вратата те връхлитат толкова сладки аромати, чак ти се приисква да се поглезиш. Да си подариш удоволствията, посягайки към красивите подноси с разноцветни чаши и чинии. – Ще се постарая да съм готова след час – обещава накрая. – И моля те, разкарай този отвратителен мирис на алкохол от себе си. А тук вони на мърша, сериозно ти казвам! – укорява я Катрин и след тази забележка Джоан се чувства още по-загнила отвътре. – Мисля, че трябва да тръгваш. – Оставям те. Ще се видим по-късно – Катрин повдига многозначително вежди и хвърля широка усмивка на сестра си. С периферното си зрение вижда как Джоан затръшва вратата. Тя рязко вдишва няколко пъти. Не мирише на мърша, а на ванилия, убедена е. Отваря широко прозореца, но каква полза при все че запалва поредната цигара. Така и не поглежда часовника, за да се ориентира. Просто е сигурна, че ще се справи бързо. Не защото няма търпение да се срещне с близките си, а защото върши всичко с такава досада, че не може да понесе забавянето и допъл-

91

нителното отегчение. След малко излиза изпод душа, прочистила донякъде ума и дъха си. Хвърля халата в коша за пране, намъква удобни дрехи и сресва косата си. Дъвче втори ментов бонбон и пръсва върху меката си кожа парфюм. Вече е готова. Няма нужда от лосиони и грим, защото леля Джейн и Катрин я обичат всякак. Тъкмо се навежда да обуе обувките си, когато получава съобщение от сестра си: Къде си? Идваш ли? Не се бави. Прочита го и завърта очи. За какво е цялото това бързане? В чантата ѝ все още лежи книгата от библиотеката. Изважда я, за да я остави върху шкафчето, но от нея полита изписан лист хартия и пада в краката ѝ. Събужда в нея любопитство и един незабравим спомен как Бен бе оставил бележка на възглавницата. Тя водеше до друга и така с всяка следваща бележка Джоан откриваше места, на които бяха скрити ефектни снимки, разказващи историята на тяхната любов. При последната фотография Джоан откри годежния си пръстен. И когато ахна от изненада, докато очите ѝ се насълзяваха от щастие, Бен изникна зад нея със страхотен букет от сто и една червени рози… Толкова романтично, истинско и… минало. Джоан се връща обратно в реалността. Няма никакво време за губене и прибира бележката в чантата. Опитва да запази жива приятната емоция, като не се съсредоточава върху терзанията. Нали въпреки всичко някога имаше късмета да обича с цялото си сърце…


92

Музи в залива

Надя Михайлова

Блатото край теца Мама как мрънкаше, не е истина: „Изкъпи се!“; „Не се оригвай!“; „Намери си работа!“… Да си хвана жена не ми дуднеше, щото беше на мнение, че няма пътница толкова изтървала влака, дето да се съгласи да се качи на моя. Добре че ми остави някой лев като навири петалата и успях да си осъществя мечтата – да стана професионален геймър… почти профи… абе, тръгнал съм в тая насока. Купих си комп – мегаяк – червен, AMD Ryzen процесор, 500 GB SSD, 64 GB DDR4 RAM, видеокарти Nvidia GeForce RTX 2080 (туй ти го копи пльоснах от сайта)… Харесах си и игра – Anal Fantasy Sixty Nine. Наистина е брутална (фигуративно и буквално), нищо че откакто я играя машината стърже като трабант на нанагорнище, не зарежда нищо друго освен браузъра и пощата ми е пълна с реклами за кремове против генитални гъбички – а представяш ли си, ако си бях взел по-слаба конфигурация? Лошото стана като реших, че искам да правя секс и с някого другиго, освен със себе си. Регистрирах се в сайт за запознанства и взех да си търся порядъчно момиче, дето да ми измие чиниите, да излъска тоалетната чиния, да пусне една метла, да изпере, да работи докато се развия в сферата на гейминг индустрията, да ми сготви, и… мама нали умря, та няма кой да се грижи за мен. Относно визията, не съм претенциозен – не държа да има големи гърди (моите са размер 2 пъти D, та вместо аз нейните, тя може да мачка моите), не държа да има дълга коса (ще пуска косми), не държа и да е умна – мързи ме да говоря. Любовта ме удари като гръм – съвсем ненадейно, и то по нейно желание. Имам предвид, че шест месеца се опитвах да накарам някоя да дойде до нас,


Музи в залива

93

да си свали дрехите, да ми направи онова, което моята героиня от играта – Big_Bad_Ass – прави и после да ми сготви мусака. Мисля, че жените хипер много ги мързи и затова трудно се намира свястна. Но, за моя превелика радост Stanka ми писа: zdr asl pls… Комуникирахме всеки ден, разказвах ѝ за всяко постижение в играта, за всяка нова серия на „Малката булка“, за всяка нова издънка на сцената на „България търси талант“ и всичко „всяко“ което ми се случи. Неусетно минаха два месеца и Stanka поиска среща. То среща – хуб‘у – ‚ма не направо у нас. Каза, че била честна и почтена и не било благоприлично да дойде в дома на ерген. Какво да се прави – ‚ми, приех и насрочихме рандеву за след седмица. Три дни преди заветната дата стартирах приготовленията за срещата – видях бели косми по темето, реших да се боядисам, та си поръчах боя от spestete.bg… и един колан, дето го слагаш и ти прави мускули на корема, и един фенер на слънчеви батерии, и термоклин 5XL за зимата (не съм дебел… чак толкова… това са китайски размери), и… бе много работи има у тоя сайт. Пратката дойде за 18 часа, боядисах се, оскубах космите от ушите, обръснах до където стигам гърба и бузите на задника, дори си изрязах ноктите на краката и папиломите по пръстите на ръцете. На следната сутрин се събуждам, поглеждам в огледалото – УЖАС – приличах на сумист със запек. Амонячната боя ми направила алергия и очите ми бяха скрити под кожна маса. Бързо си взех хапчета от онлайн аптеката. Резултатът – ДВОЕН УЖАС – не само че още бях надут, ами и във фейса заприличах на преварен омар, корема ми олися, а по подмишниците ми се образуваха струпеи. Вечерта трябваше да се видя с бъдещата си невеста и мязах на Шрек с уртикария. Опитах се да ѝ обясня за неволите си – като вместо с боята, се оправдах с развалена храна – но Stanka ми каза, че не може да съм толкова зле и че се опитвам да се измъкна от уговорката, защото и аз съм като другите и само искам да я вкарам в леглото си. Не исках да загубя любимата си, та преглътнах гордостта и омазан с лубрикант тръгнах към уговореното място. Срещата трябваше да се състои до езерото на ТЕЦ „Марица-Изток“. Тя си избра локацията, аз не ги знам новите фенси места. От около пет години езеро вече няма, остана само червено блато – нещо там с някаква авария и радиация. Вярно, че блатото се превърна в атракция и се наля бая лев в хазната на община Гълъбово, ама тия пари да не влязоха у моя джоб, че да ги мисля?… Как да е, чаках вече девет минути, разгъвах и сгъвах пръсти, защото толкова ме сърбеше между краката, че се залъгвах като имитирах почесване (от алергията имах лишеи по интимната зона). Видях да се задава фигура и на ментално ниво почувствах, че това е Stanka. Приближи се, огледахме се един друг… Казах, че не държа на визията и няма да се отметна от думите си на финала: моята бъдеща Big_Bad_Ass


94

Музи в залива

явно страдаше от булимия, анорексия и още куп хранителни разстройства – гръбнакът ѝ дойде пет минути след нея, гърдите ѝ ми се видяха откъм гърба, а обиколката на бедрата ѝ се равняваше на половината от тази на китката ми. Ухили ми се – един липсващ резец и друга жълтина лъсна през ярко начервените тънки устни… в този момент се почувствах като Брад Пит и това ме накара да се влюбя до ушите (които в момента се лющеха). Small_Ass… така де – Stanka – започна да ме възхвалява, как от много време висяла по сайтове за запознанства, но попадала само на лузъри: или веднага искали да правят нестандартен секс (тя… не знам дали става за стандартен), или да я гледат гола пред камерата (щото не си е качила снимка, инак: едва ли), та дори ѝ предлагали заплащане срещу орални услуги (не ѝ казах, че ако я видят, оралните услуги няма да са същите, за които си мисли)… но не и аз. Имали сме толкова близки интереси, че отначало дори не повярвала, че съм искрен. Обожавала сериалите, особено корейския сериал „Невестата на Чайнащайн“, записвала си редовно риалити предавания, и била превъртяла Супер Марио 64, Супер Марио Карт и Супер Марио Галакси. Попитах я дали работи нещо, отговори, че сега била между две предложения за работа, които… Спрях да слушам. Щях да я натисна да избере, че хладилникът ми вече не е включен в ел. мрежата – там се бият ветрове, няма смисъл да ‚арчи ток. Нощ, звезди, луна, мутирали треви и зловонен газ. Двама влюбени на самоделно направена пейка се държат за ръце и гледат как ято мухи напада полуразложен труп на нещо средно между риба и жаба. – Толкова се радвам, че те срещнах… Знаеш ли колко е трудно за вампир да си намери гадже?… – запърха с остатъчни мигли. – Ама… истински вампир?! – погледнах я право във воднистите очи. – Да, но веган. Ям само соева кръв от 62 години! – гордо се тупна по плоската предница. Казах, че съм влюбен на коч, ама… Виж, не ме разбирай погрешно, обаче една глава на вампир, та дори и само с един зъб, в нета струва майка си и баща си. Ще мога да си купя оня стол, дето прави масаж, геймърската мишка и дори ще останат за домашнярка от сайта на rakichok.info. Кой ги е карал вампирите да се разкриват и да се превърнат в мечтано преспапие? Пък и не съм ходил на нито един протест за вампирски права, или Вамп Прайд… Нещата се развиха бързо – хванах голям камък и я халосах по главата. Тя се оцъкли, ама не падна. Ударих я пак, като гледах да не е много по лицето, или да не избия последния вампирски зъб, инак какво ще продам? Ба, за веган зор видях докато я зашеметя. Веднага пуснах обява в Продавалника и до три минути дойдоха отбор юнаци, извадиха едно мачете и резнаха на Stanka главата. Поспорихме за цената – щото била осакатена, щото веганите вървели по-евтино, щото черепът бил пукнат на пет места… но накрая бях на печал-


Музи в залива

95

ба… горе-долу. И стигаме до причината, заради която ти пиша! Оказа се, че освен алергията имам и псориазис, та ми трябват малко кинти за лечение – Дайгоеб, или нещо подобно беше… Отделно тялото на Stanka го фърлихме в блатото (аз от ‚де да знам, че ще мутира на зомби, мислех, че тия неща виреят само по Дунава). Та, такова, намерила ми локацията и ми писа́, че като зомби вече не е привърженик на вегетарианството – ще си тъпче в гърленото отверстие човешко червено месо – нямало да става здравословна храна за червеите, ‚га се доразложи… Значи, така… за псориазиса, ако може да ми пратиш шейсе‘ кинта, ще стигнат първоначално за гела плюс доставката. За проблема със Stanka – поне пестин, щото тия от „Борба със зомбита и други гадости“ взимат дебело. Твой любящ син, Кольо!


96

Музи в залива

Александра Вал

Приключения в парк „102 уши“ ВСИЧКО СЕ СЪБУЖДА Капките дъжд падаха бавно от листо на листо. Кап-кап-кап-тап. Сякаш си предаваха помежду си важна книга. - Прочети ме! – казваше първата капка. - Помилвай ме! – прошепваше втората капка. - Вярвай в мен! – пльокваше третата капка върху зеления фотьойл на листото. - Прегръщам те! – вълнуваше се насам-натам от вятъра листото. Падай! Денят настъпваше и слънчевите лъчи в зигзаг се разхождаха между клоните. Свежа сутрин в края на април в парк „102 уши“. Паркът се казваше така заради странната идея на градоначалника да възнагради служителите си, които бяха участ-

вали в изграждането на парка, като направи циментова отливка на ушите им в началото на парка. Всички го слушали много и паркът станал чудесен - любимо място за разходки на жителите в малкото градче. Освен това на градоначалника му се искаше и децата да слушат майките си, и големите чичковци на слушат жените си, и бабите да слушат какво им се говори. „Въобще всички да се НАУЧАТ да слушат!“, казваше замислено градоначалникът и оправяше с две ръце сакото си отзад. Децата в парка много се радваха на ушите – гонеха се между тях и се плезеха едно на друго. Когато завалеше дъжд като днешния, ушите се изпълваха с кал и често майките казваха на децата си: - Искате ли да отидем да почис-


Музи в залива тим ушите? - Да! - в един глас подскачаха децата и се втурваха натам. В парка освен ябълки, кестени, акации, люляци, джанки, върби и храсти с жълти цветчета, имаше и детски площадки, цветни пейки, една къщичка за книги и две скулптури на деца: Танцуващото момиче Поли и Музикалното момче – Аспарух-Пухи. Танцуващото момиче беше с вързана на опашка коса без бретон, с притворени очи, с блузка и клинче, „замръзнала“ в танцувална стойка, а Музикалното момче беше седнало на столче, свиреше на пиано и погледът му бе обърнат към танцуващата Поли. Когато някоя майка с дете преминаваше край тях, обикновено се чуваше: - Искаш ли да те запишем на уроци по пиано? - питаше загрижено майката. - Не, искам на танци! - отговаряше детето. А нерядко се чуваха и други желания: - Искам на хокей! - Искам на гимнастика! - Искам на китара! - Искам кон! Тъй като беше краят на април, главите на Поли и Пухи бяха обсипани с бели и розови ябълкови цветчета, а заради дъжда цветчетата се бяха разпилели навсякъде по телата им. Когато дъждът спря и Слънцето отново се показа, към Поли и Пухи вече тичаха две еднакви на външен вид момиченца, а след тях, с нахлупена на очите шапка, крачеше бързо

97

сърдито 9-годишно момче на име Яни. - Върнете ми кубчето – мрънкаше Ян, – върнете ми кубчето! Докато мрънкаше, всички, които го познаваха, знаеха, че той вече е измислил план как да си върне кубчето и само чака удобен момент, за да го изпълни. Близначките – Ива и Ивайла, бяха очарователни русокоси момиченца на същата възраст като Ян. Те се познаваха с него откакто се помнят, защото бащите им бяха добри приятели. Двете момиченца се различаваха само по трапчинките – когато се усмихнеше, на бузите на Ивайла кацваха две звездички като трапчинки, а Ива, която беше по-кротката от двете, имаше подобна звездичка на брадичката. Когато задъхани пристигнаха на площадката при Поли и Пухи, те се скриха зад телата им. - Хвани ни, хвани ни! - пищяха близначките. - Ела вземи кубчето! - предизвикваше го Ивайла, като размахваше с ръката си неголямо цветно кубче. Вместо да ги преследва обаче, Ян рязко спря, пооправи си шапката и застана в същата танцувална стойка като статуята на Поли. В този момент се случи нещо, което накара русокосите момиченца да замлъкнат, а Ивайла изпусна кубчето и то заподскача по асфалта. Статуята на Поли се раздвижи и истинско живо момиченце като тях започна да танцува. Но още по-смайващо бе, че и статуята на Пухи оживя и пръстите му играеха


98

Музи в залива

нагоре-надолу по въображаемото пиано. В парка се лееше романтична музика, а Поли танцуваше под звуците ѝ без да спира. Във въздуха се въртяха белите цветчета на дърветата, уханието им обгръщаше всички в невидима прегръдка, Поли танцуваше между дърветата около площадката сякаш не докосваше земята, а пръстите на

Пухи лудуваха по пианото. - Дошла е пролетта, дошла е пролетта! – нашепваха люляците и Ян, Ива и Ивайла съвсем ясно ги чуваха. Беше толкова красиво и зелено, че децата забравиха за какво са дошли на площадката, а Ян дори свали шапката си и разтърка с ръце очи, за да е сигурен, че не сънува.


Музи в залива

99

Йоана Вълчева

Преплетени във времето Има нещо особено в гарите – атмосферата, енергията, която можеш да усетиш във въздуха. Те пазят толкова спомени, емоции, въздишки, думи за сбогом, обещания, сълзи, целувки, толкова много „обичам те“. Гарите са като библиотеки, пълни с мигове от човешки животи, в които рядко носим маски, защото се разделяме с любими хора. Бях опряла чело в ледения запотен прозорец на влака, дъхът ми излизаше на малки облачета из тясното пространство на купето. Гледах снежната виелица отвън, навлечените мъже и жени, дошли да изпратят близките си. Някои се прегръщаха безкрайно дълго, сякаш се опитваха да запомнят ритъма на сърцата си, извивките на тялото, аромата на другия. Забелязах и две млади жени, които попиваха сълзите си с бели копринени кърпички. Няколко души от съседните купета бяха наизлезли през прозорците и протягаха ръце към перона. Локомотивът изсвири пронизително – знак, че влакът ще потегли всеки момент. Погледнах към седалката срещу мен, към мъжа, когото обичах. Неговите очи срещнаха моите, изпълнени с нежност, а после се наведе и докосна издутия ми корем. Отвърнах му с усмивка, за да прикрия сълзите си при спомена за деня, преди повече от година, когато самата аз стоях на този перон, плачех и махах за довиждане, а той протягаше ръка към мен от потеглящия вагон. Опитвах се да запомня всяка черта на лицето му, колкото се може по-подробно, защото знаех, че няма да го видя дълго след това. През месеците, докато отсъстваше, често ми се налагаше да извиквам в съзнанието си този последен образ, но всеки път той ставаше все по-неясен


100

Музи в залива

и за все по-кратко успявах да го задържа в съзнанието си. Снимките не помагаха. А мислите ми постоянно се въртяха около него – къде ли е, как е, кога ли ще се върне и…ще се върне ли. Тогава намразих войната, дори тя да се води на хиляди километри от теб. Осъзнах, че няма нищо героично в нея, а патриотизмът е просто дума, с която ни замазваха очите. Истината е, че войната те разделя от любимите ти хора, обрича те на самота и страх, посява омраза в сърцето ти и постепенно се оказваш по-близо до смъртта, отколкото до живота. И за какво? Едва ли някога ще има достатъчно основателна причина. През тези дълги месеци само едно от писмата му стигна до мен. Скоро след това дочух, че първият влак със завърнали се войници ще пристигне същия ден. Замолих се той да е в него, но после съжалих за това си желание – разнесе се мълва, че много от жените, които ще отидат да посрещнат мъжете си на перона, вместо това ще получат флаг. Мисълта, че може и аз да съм една от тях, ме вцепени. В първия миг си помислих, че за нищо на света няма да отида на гарата, страхувах се какво ще науча там, защото очакването, макар и дълго, беше по-малко болезнено от ужасната истина, с която можех да се сблъскам. Но трябваше да разбера. Грабнах палтото си, тръгнах по улицата и докато вървях, не забелязвах нищо около себе си – нито локвите, през които минавах, каляйки обувките си, нито стелещата се мразовита мъгла над главата ми. С всяка крачка крайниците ми натежаваха и имах усещането, че всеки момент ще изгубя куража си и ще се върна обратно. Затова стиснах зъби и затичах, въпреки че студеният въздух забрули лицето ми, а стичащите се сълзи почти замръзнаха върху бузите ми. Когато наближих гарата, видях ридаещите жени по дървените пейки, семействата, които се утешаваха, децата, неразбиращи какво се случва. Влакът беше пристигнал. Усетих как дъхът ми спря и самата аз вече не можех да сдържам хлиповете си. Приближих се още и съзрях дългата редица от вагони по перона. От прозорците не се подаваха никакви лица, а отпред двама войници съобщаваха на висок глас имена – след всяко следващо се чуваше отчаяно стенание. Пробих си път в тълпата, на няколко пъти застъпих дългата си рокля, но успях да стигна най-отпред и се загледах в дългия списък в ръцете на униформения. Заслушах се в изброяваните имена със свито сърце, страхувайки се, че следващото може да е това на любимия. Всеки път щом военният си поемеше дъх, примирах. Напрежението се насъбираше, докато накрая не издържах и се хвърлих напред между двамата войници. В първия момент те не разбраха какво става, след секунда се развикаха след мен и ме последваха, но аз вече се бях качила на влака и тръгнах навътре. Онова, което видях, ме накара да се закова на място. Грозни тъмни ковче-


Музи в залива

101

зи бяха наредени в редици отляво и отдясно, отгоре им имаше по един сгънат флаг, който знаех, че връчват на семействата, а ниско долу – заковани табели с името на загиналия. В мен се надигна буря от емоции. Отчаяние. Безсилие. Гняв. Негодувание към несправедливостта на живота. Безкрайна мъка. Продължих напред, трудно правейки следващата стъпка - оглеждах имената по табелите от двете си страни, а сърцето ми биеше толкова оглушително, че в ушите ми звучеше като тъпан. Тялото ми беше изтръпнало, сълзите – пресъхнали, едва успявах да си поема дъх. И тогава в дъното съзрях мъжки силует. Тъмнината прикриваше чертите на лицето му, но в мен се прокрадна надежда. Приближих се още, успях да различа носа, скулите, а после и очите му. Познах го и изстенах облекчено, вдигайки ръка към гърдите си. Той завъртя глава към мен, погледна ме, но не се усмихна, не протегна ръка, не се затича да ме прегърне. – Това е капан – каза ми. – Какво… какво имаш предвид? Не разбирах какво се опитва да ми каже, но студенината му ме изплаши. Направих плаха крачка към него, помолих го да ми обясни за какво говори, а той само повтори думите си: – Това е капан. В този момент образът му избледня като мираж, въздухът около мен започна да трепти. Събудих се. Оказа се, че не бях във вагона, пълен с ковчези, не бях и в потеглящия влак – с него и бременна. Намирах се в купето сама, навън снежната буря приличаше на могъщ, но красив танц. Сгуших се объркана в палтото си. В този миг вратата се приплъзна и в тясното пространство влезе той. Очите ми се разшириха, понечих да го попитам колко време съм спала и накъде сме тръгнали, защото нямах никакъв спомен какво правим в този влак. Докато наместваше багажа си, той сякаш забеляза реакцията ми и промълви: – Всичко наред ли е, госпожице? Надявам се да не съм ви стреснал с влизането – отправи ми една от онези нежни усмивки, които толкова добре познавах. – Между другото, казвам се Франк Прайс. Подаде ми ръка, а аз онемяла я поех. Беше прав, наистина се оказах в капан – уловена в мрежите на времето. Не знаех кое е истина и кое просто сън.


102

Музи в залива

Милена Пламенова

Откъси от книгата „Букет от думи“ Малиново вино Властваш във всяка моя безсъница, превземаш и малкото неизписани листи по теб. Мисълта за силуета ти се разтича по лицето ми неканено и издърпва крайчетата на устните ми леко нагоре – в безсрамна усмивка. Някъде там имам останал артефакт от времето в шкафа – отварям го и заравям нетърпеливите си пръсти сред всякакви папки и бумаги. Снимката ти е все още тук, близо до сърцето ми. И нищо друго няма значение. Дори самотата, олюлявайки се, си отива от въздушното пространство на стаята. Подритва изтерзаните мисли, а те пукат изгонено в глезените ѝ. Този път не ѝ се получи. Този път сме само аз и ти, а между нас няма място за нея. Тихо отмервам секундите, заедно със секундарника, които ни разделят. Още миг, два, три – по-малко към теб, любов… Денят плахо отстъпва, прибира светлите си одежди, преди вечерта да ги е нацапала с мрачната си четка. Всеки един нейн черен щрих по небосвода ме приближава до теб… До теб, пукота от свещи и аромат на малиново вино…


Музи в залива

103

*** Тази вечер ще съблека тъгата си като халат, а тя ще се свлече почти без звук на пода. Ще оставя душата си гола да се разхожда из стаята. Ще си отворя бутилка вино и ще си налея в чашата на живота. Чаша, пълна половината със самота, останала с отминали присъствия. Ще си пусна грамофонна плоча и ще запаля цигарата си във фино цигаре. (Кой би повярвал, че в 21 век все още съществуват?) Старите шлагери ще се слепнат с въздуха наоколо и героите им ще изплуват като безлики силуети. Ще танцуват наоколо с импровизиран пирует. А аз ще стоя там в мрака, притаила дъх и приспала собствената си лудост. Ще издишам малки кръгчета дим, извиващи се в спирали на бъдещи безкрайности. Някъде там между „Здравей!“ и „Сбогом!“ ще открия отново себе си, независима от порочните си страхове! И ще ми хареса! Ще се усмихна ведро и ще вдигна звънка наздравица – за разпилените мои мечти с аромат на нови възможности!


104

Музи в залива

Петя В. Димитрова Срещни някой, предприел по-щуро пътешествие от твоето (из „Да обичаш дивото. Монголия“, 2017 г.) В юртата ни бумти печка и топлината ѝ се слива с тази, излъчвана от газовия котлон, на който допреди малко сме приготвяли вечерята. Веднага след като прекрачва прага и се провира през ниската изрисувана врата, Деймиън маха якето си и отдолу се показва тениската му с лика на Путин. Съвпадение било, че днес е с нея – всъщност винаги я носел, когато преминавал границата с Русия, а напоследък му се е случвало няколко пъти заради пътуванията през Казахстан. Макар Кристъл да не е свалила лилавия си пуловер и очуканите старомодни маратонки, във външния ѝ вид съзирам нещо различно. Сменила е тесните си червени панталони с хипи пола, но май не тя ми прави впечатление. Аха, сплела е косата си на две плитки, които падат чаровно върху раменете ѝ, и е нахлупила платнена зелена

шапка. Когато се оказва, че по професия е фризьорка, си казвам: „Да! Тези момичета – и Ирра, и Кристъл, знаят как да накарат всяка немита с дни коса да изглежда хубава“. Прокарвам пръсти през сплъстените си кичури и се облягам на таблата на леглото, така че хартията в тетрадката ми да улавя възможно най-много от оскъдната светлина, излъчвана от крушката на генератор. Тази вечер ми предстои да пиша и задрасквам непрекъснато, да сглобявам фактите за пътешествието на двамата ни гости редом с парчета от биографиите им. Около 2010 г. Кристъл и Деймиън изчисляват, че с професиите на фризьорка и IT специалист в Лондон, ще са им нужни пет години, прекарани във върли лишения, за да спестят пари и да си купят къща в британската столица. За разлика


Музи в залива от повечето хора, които някъде по трасето се отказват от тази изтощителна игра, двамата стигат до края ѝ като победители – доколкото може да е победител всеки млад човек, съобразявал се безброй месеци със собственото си решение да излиза възможно най-малко и да живее възможно „най-тънко“. – В Лондон плащахме наем от хиляда паунда месечно за апартамент, който не беше кой знае колко по-голям от тази юрта. Накрая, след като извоювахме възможността да се измъкнем от омагьосания кръг, се запитахме искаме ли наистина къщата и уседналостта, която идва с нея. И отговорът беше отрицателен – разказва накратко Кристъл. Отвратени от машината, на която сами са позволили да станат жертва, двамата решават да изпаднат в другата крайност и да поемат на пътешествие. От началото си поставят само крайна точка – Нова Зеландия, родината на Деймиън, и нищо друго: нито срокове, нито намерението да поемат каквито и да било работни ангажименти, докато обикалят света. Пакетират всичко, което притежават като обзавеждане, принадлежности и материални спомени, и го дават на склад, за да може да им бъде изпратено някога някъде – каква по-трезва мисъл за бъднините от тази! Естествено, не всичко се побира в кашоните и така в деня на заминаването им се налага да натикат каквото е останало в 16-годишния си нисан, който вече е грижливо модифициран и разтегнат интериорно дотолкова, че да е годен

105

поне за първата част от пътешествието. Накрая сядат в колата и се споглеждат: „Човече, как точно смятаме да спим тук!“. След което, вече по пътя към първата си дестинация – Шотландия, започват да изхвърлят и раздават още и още от вещите си. Кристъл ни съветва: – Ако човек е харесал от сърце дивата монголска пустош, то със сигурност трябва да се озове и в Шотландия! Драскам усилено с молива, стремя се да не изпусна нито една от държавите, през които са преминали. Анг. – Шотл. – Герм. – Швейц. – Австрия – Словения – Хърв. – Босна – Сърбия, ½ ден – БГ, 2 дни – Турция – Грузия... Днес в уазката наддавахме колко ли време им е отнело да стигнат дотук и се споразумяхме за „Малко повече от половин година“. Сега чувам отговора и въобще не ми се вярва: – Няколко години – без уточнения и без оправдания защо нашата балканска част са я минали почти транзит. (…) Към края на вечерта, докато хвърча наум, Деймиън вече е метнал зеленото си яке и се е изправил в юртата, чиито размери не съответстват на високия му ръст. Хващаме ръцете си за „Чао“ и на мен ми се иска да му кажа, че той и Кристъл определено са най-интересните пътешественици, с които засега ме е срещнала монголската земя. Само


106

Музи в залива

че ми се струва, че ще прозвучи плоско и всъщност малко ме е яд, че не го вмъкнах в някой от по-ранните диалози. Явно съм изпуснала единствения точен момент – тогава, когато въздишахме колко е вдъхновяващо двама души да повярват, че могат да обиколят света, придвиж-

вайки се със своя малък градски нисан. Тогава, когато си отбелязах, че последното, което ще напиша в дневника относно днешния ден, ще бъде цитатът на Деймиън: – Винаги има някой, предприел по-щуро пътешествие от твоето.


Музи в залива

107

Таня Шомова

Вяра, Надежда, Любов

Лазар се събуди. Чуваше някакъв монотонен звук. Машина. Писукаше дразнещо до главата му. Опита да отвори очи. Не успя. Сякаш беше буден в тялото си, но то не му се подчиняваше. Не можеше да мръдне клепачите си. Мракът го поглъщаше. Гърлото му бе пресъхнало. Дори и да имаше някакъв контрол над тялото си, не би могъл да преглътне. Опита да помръдне устни, да помоли за вода. Впрегна цялата си сила, но неуспешно. Чу звук от отваряне на врата. Гласове. Тихи. Някакви хора бутаха нещо като

количка по пода на стаята, в която бе и той. Направи пореден, отчаян опит да отвори очите си. Предаде се и се заслуша. – Стабилизирахме я. До няколко часа ще дойде в съзнание – мъжки глас. Звучеше авторитетно и монотонно. – Наистина ли няма други места, докторе? Не ми се струва редно да оставим детето в една стая с господина – този път жена. Гласът ѝ беше тих и мек. Успокояващ. Лазар се почувства привлечен от собственичката на гласа, дори без да я е виждал. Бе готов да последва този глас навсякъде. – Няма. Всичко е заето, Вяра. Знаеш каква лудница бе снощи. – Така е, докторе. Просто се притеснявам за момичето.


108

Музи в залива

Лазар вече беше разбрал, че е в болница. Нищо не го болеше, но не знаеше дали е нормално да не може да помръдне. Не си спомняше как е попаднал тук. Последният му спомен беше в колата. Отиваше при родителите си. Слушаше любимата си песен. Бе надул музиката докрай, за да не мисли, както правеше винаги. След това, не помнеше нищо. – Извикайте ме, когато някой от тях дойде в съзнание – каза мъжът и Лазар чу как излезе от стаята. Още един кардиограф бе включен. Второто писукане се сля с неговото в почти пълен синхрон. Лазар се заслуша в дразнещия звук и се унесе. От дрямката го откъсна звукът от стъпки и гласове. Този път успя да отвори очите си. Усещаше силна болка в ребрата и жаждата му бе станала непоносима. Примижа срещу ярката светлина от прозореца, която, отразена в белите стени на стаята, сякаш го заслепяваше. – Вода! – простена той. Не позна собствения си глас. Една от сестрите, надвесени над съседното легло, се обърна към него. Черната ѝ коса се спускаше до кръста. Очите ѝ бяха красиви и топли. Лазар бе сигурен, че точно тя е притежателка на красивия глас, който бе чул. – И той е буден – съобщи тя и Лазар разбра, че е бил прав. Другата сестра натисна някакво копче и продължи да се занимава с малкото телце на съседното легло.

Лазар виждаше само тялото и не можеше да определи на момче или момиче е, но със сигурност бе на дете, не по-голямо от 6-7 годинки. Сестрата… неговата сестра… как я бе нарекъл докторът? Вяра. Вяра се наведе пред лицето му и поднесе марля към устните му. Миришеше на аптека, но бе на пиене на вода и Лазар можеше да се закълне, че никога не е опитвал нещо по-вкусно. Смука марлята, сякаш цяла вечност, а сестра Вяра търпеливо го изчака. – Ще можем да ти дадем вода след поне още няколко минути. Беше в безсъзнание доста дълго. Опитай да издържиш. „Мога да издържа на всичко, ако си до мен“ – помисли си Лазар, но само кимна, неспособен да отлепи поглед от Вяра. Вратата се отвори и влезе лекарят. Прегледа момичето, което не говореше и гледаше в тавана, въпреки че му биха няколко инжекции и изпи хапчетата, които му дадоха без никаква съпротива. Съзнанието на Лазар регистрира държанието на детето като нещо изключително странно, но той бе прекалено захласнат по сестрата, за да отдели време да мисли за това. След като приключи с детето, лекарят се насочи към него. Измери пулса и кръвното му, задаваше въпроси на сестрите и през цялото време си записваше нещо. – Какво ми има? – попита Лазар.


Музи в залива – Как попаднах тук? – Катастрофирали сте тежко с автомобила си. Имате леко сътресение, но нищо фатално. Ще ви изпишем до няколко дни. Лекарят се усмихна, даде някакви нареждания на сестрите, които Лазар не чу, и излезе. Сестрите го последваха след няколко минути. Катастрофа… не помнеше никаква катастрофа. Явно е била наистина тежка. Беше сигурен, че и ребрата му са счупени, защото го боляха ужасно. Дано в инжекциите, които му поставиха, да имаше нещо обезболяващо. Той премести поглед към детето на съседното легло. То също го гледаше. Момиченцето беше с права руса коса и най-сините и тъжни очи, които бе виждал някога. Беше изключително красиво дете. Погледът му обаче го караше да изглежда странно. Сякаш го гледаше старец, а не дете. Тъмните кръгове под очите, контрастиращи с бледата и кожа, още повече засилваха това впечатление. Детето продължи да го гледа още няколко секунди, които се сториха на Лазар като часове. После му се усмихна, от едното ѝ око капна малка, едва забележима сълза и се обърна с гръб към него. Нещо в това дете караше Лазар да се чувства малък и незначителен. Както се чувстваше като погледне небето вечер. Мразеше това чувство. Лазар също се обърна и потъна в

109

дълбок сън. Когато се събуди, имаше чувството, че са минали няколко минути, но навън беше пълен мрак. Малко светлина се процеждаше от дъното на вратата, която явно водеше към болничния коридор. Лазар чу как детето до него се размърда и натисна някакво копче. Ослепителната светлина на лампата го накара да присвие очи. – Казваш се Лазар, нали? – гласът на детето бе тих, дрезгав и звучеше, сякаш ще заплаче всеки момент. – Откъде знаеш? – на Лазар не му се говореше с деца. Не обичаше деца. Бяха хаотични, викаха и не слушаха никого. – Видях го в картона, който носеше Вяра. Настроението на Лазар се оправи веднага щом чу името. – Тя идвала ли е? Докато спя? Момичето се засмя тихо. – Защо се смееш? – гласът му прозвуча прекалено рязко. Видя как момиченцето се сви под завивките, но въпреки това му заговори отново. – Идват по няколко пъти на ден. Проверяват състоянието ни и ни дават лекарствата. – А ти защо си тук? – попита Лазар. Беше се разбудил напълно. – Катастрофа – отвърна тихо момичето. Гласът му отново леко трепереше и Лазар реши, че се е уплашило много. – Къде са родителите ти? – Чакат ме – отвърна момиченцето. Лазар явно нямаше да изкопчи нищо повече. – Казвам се Надя.


110

Музи в залива

– Красиво име – отвърна Лазар, въпреки че не му хареса особено, но усети че трябва да каже нещо. – Благодаря – отвърна детето. – Разкажи ми за живота си. Лазар се обърка. Не очакваше подобен въпрос. Надя го гледаше с големите си очи и очакваше да отговори. И така той започна. Изненадващо и за самия него, разказа на Надя целия си живот, без да и пести нищо. Разказа ѝ за малкия град, в който бе роден и израснал. За развода на родителите си, за първата си любов в училище, първото сбиване, първия път, в който разбиха сърцето му, първия път, в който той разби сърце. Разказа и за чувствата си, за празнината, която винаги носеше със себе си и за безкрайния път, който бе извървял, за да я запълни. И че така и не е успял. Разказа ѝ за победите и разочарованията си. За трудните отношения с родителите му и половинките им. За невъзможността да открие своята половинка и странното примирение към живота, което го бе обзело последните години. Изля всичко от себе си и накрая установи, че точно от това е имал нужда. Почувства се по-жив от всякога. Обърна се към момичето. Очакваше да е заспало, но то го наблюдаваше с блеснал поглед, пълен с разбиране и любов. – Прощавам ти – проговори то. Каза го по-скоро на себе си, отколкото на него. – За какво? – попита Лазар, но Надя бе затворила очи и след няколко секунди той забеляза по равно-

мерното ѝ дишане, че вече спи. Така и не успя да заспи през тази нощ. Гледаше момичето. Наблюдаваше съня му и мислеше. За всичко, което бе казал. За целия си живот, който бе погледнал през съвсем различна призма благодарение на това дете. Когато най-сетне се отпусна и заспа, първите слънчеви лъчи пробиваха облаците. – Днес е твой ред – каза Лазар на Надя. – За какво? – момичето изглеждаше по-зле от вчера. Кръговете под очите му бяха по-големи. Погледът му – по-тъжен и уморен. Сякаш се бе стопило за няколко часа. – Разкажи ми за себе си. – Нямам много за разказване – отвърна тихо детето. – Само на шест съм. Мама се казва Деница, като звездата. Тати – Виктор. Означава победа. Той обича да побеждава. Заради името си. Само мен не може да победи никога. Или поне така казва. Мама обича да ни гледа, докато играем. Винаги казва, че никога не е виждала по-красива гледка от нас двамата, когато се смеем. Вкъщи е щастливо. Щастливи сме. Момиченцето едва се сдържа да не се разплаче и Лазар се възхити на силата ѝ. Той самият не можеше да удържи сълзите си. Емоциите на детето бяха толкова чисти и силни, че го обгръщаха и завладяваха напълно.


Музи в залива – Докато се возехме в колата, говорехме, че догодина ще ходя на училище. Толкова се вълнувахме, че тати се обърна към мен и не видя колата, която ни удари. Това е последното, което помня, преди да вляза тук. Лицата на мама и тати, обърнати към мен. Очите им усмихнати и пълни с любов, както винаги. – Къде са сега? Не ги ли пускат да те видят? – Не – отвърна момиченцето. – Ще се видим след няколко дни. – Сестра Вяра изглежда доста притеснена за теб – Лазар мигновено наостри слух и забрави за разговора, който водиха досега. – Защо мислиш така? – Стои над твоето легло, доста по-дълго, отколкото над моето. Оправя завивките ти. Другите сестри говореха, че дори ти е чела, докато беше в безсъзнание. Лазар се усмихна, но вратата се отвори и не успя да попита Надя дали е чула още нещо. Явно момиченцето прекарваше будно доста повече време от него. Трябваше да последва примера ѝ. За негово най-голямо удоволствие в стаята влезе Вяра. Очите му следяха жадно всяко нейно движение. Жената внимателно провери показателите му и записа нещо в картона. Лек шок премина по цялото му тяло, когато хвана ръката му, за да постави инжекцията с антибиотик и обезболяващо.

111

– Коя книга ми чете? – въпросът му изненада дори него самия, но остана доволен, когато видя смесицата от притеснение и усмивка в очите ѝ. – „Брулени хълмове“ – отговори тихо. Гласът ѝ го галеше и го караше да лети. Излизаше извън тялото си. Беше толкова близо до нея, че усещаше аромата и топлината на кожата ѝ. Осъзна, че най-вероятно изглежда ужасно, но Вяра го гледаше с толкова топлина, че този факт бе регистриран в мислите му само за секунда и после безвъзвратно изчезна. – Така и не успях да разбера Катрин – отвърна Лазар и със задоволство видя изненадата в очите ѝ. Най-накрая това, че от малък обичаше да чете всичко, му се отплащаше. – Няма как да я разбереш – отговори Вяра с усмивка в очите. – Само жена би могла. Разговорът им продължи почти до сутринта. Говориха тихо, за да не събудят Надя, която бе заспала малко след поставянето на лекарството ѝ. Говориха за всичко. Лазар не бе говорил с никога толкова открито, Вяра също. На сутринта, когато смяната ѝ свърши и тя се сбогува с него и си тръгна, Лазар знаеше със сигурност, че е по-влюбен, отколкото някога е бил. Вяра осъзна същото, когато затвори вратата на болницата и пое към къщи. – И това ако не е любов от пръв поглед – усмихна се Надя и се обърна. – Всичко ли подслуша?


112

Музи в залива

Надя издаде някакъв звук, подобен на смях и с преправен глас каза: „Никога не съм се чувствал толкова близък с някого!“ „Вяра, моля те, когато изляза оттук, искам да те заведа на любимото ми място!“ Надя щеше да продължи, но Лазар, въпреки силната болка в ребрата и гърдите, я замери с една от възглавниците си и двамата започнаха да се заливат от смях. Харесваше детето все повече. На последната му сутрин в болницата Лазар усети нещо различно още преди да отвори очи. Енергията беше различна. Беше му тъжно. Чу движение на леглото до себе си. – Надя, будна ли си? Не получи отговор. Чу тихо подсмърчане и отвори очите си. Видя Вяра. Оправяше леглото на Надя. Застилаше нови чаршафи. Леглото бе празно. – Къде е Надя? Чу паниката в гласа си. Вече знаеше. – При родителите си – промълви тихо Вяра и се разпадна пред очите му. Лазар разбра, че е сдържала сълзите си дълго време. Изправи се с мъка от леглото си и я прегърна. – Обещах ѝ – гласът ѝ трепереше, говореше тихо и хлипаше на всяка сричка, но Лазар разбираше всяка дума. Пробождаше го като с нож. – Обещах ѝ да не ти казвам нищо. Ти беше, Лазар. Колата ти се е врязала в тази на

родителите ѝ и ги е убила на място. Тя остана за още няколко дни, но имаше оток в мозъка. Знаехме, че ще умре. И тя го знаеше. Когато говорих с нея вчера, ми разказа всичко, което сте говорили. Каза ми, че ти прощава и че си ѝ помогнал да изживее живота, който никога няма да изживее. Преживяла го е чрез теб. Чрез разказите ти за твоя собствен живот. През цялото време повтаряше, че родителите ѝ я чакат и се радва, че ще отиде при тях. Тя бе най-смелото малко момиченце, което съм виждала някога. Лазар не каза нищо. Държеше Вяра в прегръдките си, сякаш животът му зависеше от това. Усети първата сълза да се стича по бузата му. След нея сякаш нещо в него се пропука и го заля. Заля него, Вяра, болницата и целия свят около тях. Заля всичко. Няколко часа по-късно Лазар седеше на леглото. Гледаше към леглото на Надя. Представяше си малкото ѝ телце и големите, древни очи, които щеше да помни до края на живота си. Искаше му се да я прегърне и да не я пусне никога. Искаше му се да ѝ каже толкова неща. Но тя вече ги знаеше. Тя бе отишла при родителите си. Той ги бе разделил. Сълзите отново напълниха очите му, но погледът му се спря върху нощното шкафче до леглото на детето. На него имаше лист хартия, пре-


Музи в залива гънат на две. Лазар го взе и зачете. “Мразех те, защото ми отне всичко. После разбрах, че не си бил виновен. Лекарите ми обясниха. Имало е мъгла, дъжд. Не си успял да спреш навреме. Тати също. Мама винаги казваше, че няма нищо случайно. Научи и мен да откривам връзката в нещата, които ни се случват. Неслучайно се срещнахме. И неслучайно ще се разделим. Ти беше краят на пътя ми. Аз – началото на твоя. Въпреки всичко, аз ти прощавам. Ще кажа на мама и тати също да ти простят, когато ги видя. Но не мисля, че ще ти се сърдят. Те

113

не са такива. Те също знаят, че така е трябвало. Прощавам ти, Лазар, и те моля само за едно. Живей живота си и за двама ни. Бъди щастлив. И покани Вяра на среща.” Когато си тръгваше от болницата, Лазар стискаше листа в ръка. Щеше да го пази завинаги. С Вяра щяха да го показват на внуците си. А те – на своите. След години щеше да осъзнае, че Съдбата го е довела до Надеждата, а Вярата – до Любовта. След много години, внуците му щяха да четат писмото на Надежда и да знаят, че никога нищо не е случайно.


114

Музи в залива

Станислава Белева

Откъс от романа

„Рани върху татуировки“ Пролог

“Имали ли сте чувството, че можете да направите всичко, без дори това да ви струва усилие? Без никой да може да ви съди и накаже... Усещането е хубаво. Предполагам прекалено хубаво, за да е истина. И това усещане е като онези хубави неща, които ти дават тръпката, но в замяна взимат по-важни неща от теб. Твоето сърце, твоето щастие, поставете тук нещото, без което не можете и обичате – то взима и това. Понякога мисля, че всичко се върти като в един ужасен кръговрат, понякога съм сигурна, че ние живеем, за да объркваме всичко, но... не трябва да съжаляваме. За нищо. Трябва да живеем всеки ден, все едно е най-щастливият ден от живота ни и ще променим всичко...защо-

то в крайна сметка един ден ще се окажем прави. Грешката ни не е, че искаме да променим всичко, а... че искаме да имаме... всичко.” Бетани беше излязла на балкона на хотелската тераса, която всъщност имаше една от най-красивите гледки в града. Всичко излъчваше пустота и спокойствие. Всичко, с изключение на нея. Беше на последния четиринадесети етаж на сградата, където целият град се виждаше като една шепа светлини. Цяла вечер не можа да освободи съзнанието си от случилото се и дори не се чувстваше виновна. Полицията щеше да дойде чак на следващата сутрин, така че тя имаше време да си събере багажа, да излезе и повече никога да не се връща, надявайки


Музи в залива се, че никой няма да я разпознае, а и имайки предвид случилото се, това беше последният ѝ проблем. – По дяволите, трябва да изчезвам!

Глава 1 Басът Лудост: да правиш едно и също нещо отново и отново, и да очакваш различни резултати.

Алберт Айнщайн

Историята, която ще ви разкажа, е история за любов, борба, отмъщение и... другото ще го откриете сами. Аз бях безотговорно момиче с луд нрав и щастливо лице. Когато си поисках – бях добра и дарявах хората с цялата си любов, а когато се налагаше да тегля майни – го правех със същото желание, както това да дарявам любов. Проблемът ми беше, че не винаги съм приемала нещата такива, каквито ги виждам. През моя поглед всичко винаги беше различно. И не бързайте да си правите заключения, че вмъквам някакви магически нотки, напротив – просто имам развинтено въображение. Имах хубаво детство и всъщност бях щастлива. Но пораснах. Или поне обвивката ми. Животът ме притискаше да съм отговорна – работа, издигане и място в обществото, дрън, дрън, дрън... Аз си знам мястото. Докато се усетя, бях станала на

115

24 години, а за цялото това време единственото нещо, което се бе променило, бяха татуировките ми. Първо беше само една, но всеки месец ставаха все повече. Харесвах ги толкова много, че живеех за тях – те бяха единственото нещо в живота ми, което нямаше да си отиде и бях сигурна. Не изпадайте в паника, като си представяте жена с татуировки и пиърсинг по лицето, но пък татуировките ми повлякоха дълга бяла риза в средата на лятото и мрънкане от страна на семейството ми и на шефа ми, но на кого му пука? Имах един живот и не ме интересуваше кой ще ме изгледа презрително. И не, не ми пука как ще изглеждам след 30 години... Казвам се Бетани, пишете ми черна точка, че не се представих в началото.

Преди три седмици Телефонът звънеше и Бетани вдигна разтревожено, заради факта, че щеше да излиза в обедна почивка, а някой пак я притесняваше. На служебния телефон я търсеше Клара, която работеше в хранителния магазин, близо до местоработата на Бетани. Тя се превърна в нейна приятелка. Всъщност – единствената ѝ приятелка. Излизането им бе по-скоро взаимен интерес, но двете някак си, се напаснаха с годините и се търпяха една друга. Клара беше добро 27-годишно момиче, с красива външност и още по-красив характер, скоро омъжена


116

Музи в залива

за дългогодишното си гадже, което спечели със скромността и чара си. Беше коренно по-различна и улегнала от Бетани. – Какво стана, ще излизаме ли, или още не си достатъчно уморена? – на телефона беше Клара, която пак иронизираше работата на Бетани, знаейки, че няма никакви задължения. – Е, щом е за теб, ще те вместя в графика си, но побързай, доста е натоварен – засмя се Бетани. – След пет минути съм до теб, няма да закъснявам като предния път. – Не го мисли, тръгвай. Бетани заключи офиса и запали цигара, докато чакаше – това се бе превърнало в неин навик, без дори тя да го осъзнаваше. Беше свалила работната униформа и беше с дънки и черен потник, накичена с две от онези пънкарски гривни с шипове по тях. Последното нещо, което би си помислил някой, е, че допреди пет минути тя е работила в офис, където се спазва етикет за облеклото и всичко трябва да е културно и изискано. След 15 минути Клара дойде, въпреки че разстоянието между тях можеше да се извърви за половината от нейното време. Тя винаги закъсняваше. – Къде ще ходим? Имаш ли идея или пак ще обикаляме безцелно? – Ти предложѝ – усмихна се Бетани, имайки предвид неангажиращото шляене, което ѝ доставяше удоволствие. Двете започнаха да вървят без посока, защото няма по-добро място

от това, което не знаеш, че има. – Как е Дей, още ли излизате? – подхвърли с надежда Клара. Искаше Бетани да си „седне на задника“ и „да се задоми“. – Аз? С него? Не знам дали ще се получи. Странен е, да не забравяме и скучен... дори не разговаряме нормално. – Невинаги се получава, права си, но се постарай поне веднъж да се получи с някого. – Опитвам се – Бетани измрънка отегчено, колкото да накара Клара да смени темата. – Какво ще кажеш да влезем в този магазин? – В кой? В този ли? Магазин за антики! Не ме мисли за чак толкова стара, моля те! – каза с недоверие Бетани. – Не те имам за стара! Тук има страхотни антики, чудя се как не си влизала тук досега. Моля те! Моля тее, моооля теее! – Някой казвал ли ти е, че си ужасна? Бетани не можа да откаже на мрънкането и цирка, който Клара изигра за няколко секунди. Приличаше ѝ на малко дете, което иска шоколад в супермаркет. А и фактът, че работеше в хранителен магазин, я караше да мисли, че е прихванала навика от някое дете. Две минути покъсно се озоваха в антикварния магазин и започнаха да разглеждат с желанието да намерят нещо хубаво, което да им върши работа или по-скоро Клара разглеждаше с такава надежда. Бетани се оглеждаше


Музи в залива дезориентирано. – Ей, Бет, виж това огледало, изработката и елементите му са страхотни, сигурно е на над 100 години – каза с възхищение Клара, докато си оправяше суетно прическата в огледалото. – Не съм очарована, особено от цената. Кой ти дава 400 лева за огледало, което прилича на вторичен отпадък? – Аз! – усмихна се Клара. – Другия месец ще си го купя. Ще стои страхотно в спалнята, не мислиш ли? – За 400 лева трябва да изкача и секси дух от огледалото! Отново се засмяха като полудели тийнейджърки. Хвана ги срам, когато възрастната продавачка ги загледа толкова възмутено, все едно ги осъди на 20 години затвор. Но това нямаше значение. Двете си изкарваха весело и добре, забравяйки за всички проблеми. Повечето от нещата, за които си говореха, бяха повече от безсмислени, но из-

117

глеждаше така, сякаш обсъждат и спорят за далеч по-сериозни теми. – Бет, мисля, че това ще ти хареса, наистина. Ела за малко – каза бавно и замислено Клара. – Какво имаш за мен? – Това не е ли мастило за татуировки? – Казва се боя и да, за татуировки е – започна да оглежда тя. – Има и игли – тук ме спечели – измъмри Бетани, унесена от изучаването им. – Тубичките са хубаво опаковани, иглите също. И пише нещо на... японски или китайски, което не мога да разбера... – ... 50 лева, че не би се нашарила със случайни игли от антикварен магазин! – отвърна с лукава усмивка Клара. – Кой? Аз ли? Комплектът струва 30 лева. Аз ще го получа безплатно. Плюс 50 лева отгоре, когато ти докажа, че съм луда. Плащай!


118

Музи в залива

Катина Лукова

Свободният дух на поезията Свободният стих не спазва никакви рамки, никакви правила на поезията. Той просто лее красота дума след дума. Свободните стихове, въпреки че съществуват от дълбока древност, стават все по-популярни и има защо! Цяло изкуство е да побереш голямата душевност на всеки стих в една свободна форма на изказ, която не следва никаква логика, освен нейната собствена. Силата на тази поезия е именно в простотата, в нейната лапидарност и фрагментарност, в извайването на образи с обширни празни пространства между тях, където читателят сам открива липсващото. Днес ще Ви представя един млад писател и невероятно талантлив творец. Димитър Мавров е кръстен на дядо си и носи името му с гордост. Започнал е да пише стихове, когато е бил на почти 20 години. Но, според мен, е станал писател доста по-рано, когато е оформял наум кратки стихове, без да ги записва. Близо 10 години по-късно той вече е един от четените и следените творци. Неговите свободни стихове докосват душите на хората. Те носят силен заряд, вдъхновение, живот и фина еротика.


Музи в залива

119

Интервю на Катина Лукова с Димитър Мавров – Думата поет подхожда ли ти? С кои други думи би обрисувал себе си? – Според мен, хората трябва да определят дали ми подхожда. Лично аз не се възприемам като поет, понеже ми звучи доста възвишено, а все още имам доста да уча. Бих се описал като забавен, саркастичен, циничен хлапак и старец-воин. Но ще се радвам хората да виждат в мен образа на творец, на писател, на поет. – Каква според теб трябва да е ролята на поезията днес? А каква е ролята на твоята поезия? – Ролята на поезията винаги е била да пресъздаде онези чувства и копнежи, които човек трудно изрича на глас. За всеки поезията и съответно ролята ѝ е различна, точно затова трябва да се чете насаме. Само тогава истински я усещаш и чувстваш. А ролята на моята поезия е да покажа и да подсетя хората, че любовта е най-силното чувство в света – движещата сила на вселената! – От кое винаги си бягал в поезията, независимо дали пишеш или четеш? – Не бягам от, а КЪМ. Независимо – пишейки или четейки, бягам към онова чувство на лекота, което изпитвам, когато прочета или напиша нещо; към чувството, което да ме вдъхнови и освободи, защото понякога неизказаните думи натежават. Четейки (без значение проза или поезия), намираш нещо – изречение, словосъчетание или просто дума, които те карат да не се чувстваш толкова сам. Пишейки, се надявам хората, които ме четат, да изпитват същото. Че има някъде там някой, който мисли и чувства по същия начин – че не е сам. – Кое е по-важно в едно стихотворение – римата, ритъма или смисъла на думите? – Винаги смисълът. Не съм фен на римуваните стихчета, въпреки че имам няколко такива, но отново точно смисълът прави стихотворението, римата е по-скоро за благозвучие. – Ако днес трябваше да поканиш в дома си някой от авторите, които вече не са сред нас, кого би поканил? – Хм… Може би Ботев, Далчев и Буковски. Джек Лондон, Хемингуей, Едгар Алън По и Стайнбек също. – Какво те вдъхновява и имаш ли муза? – Музата идва и си отива. Понякога я хващаш, понякога отлита прекалено бързо. Вдъхновяват ме най-различни ситуации, жестове, малки актове на любов или липса на такива. Понякога пиша за това как би ми се искало да бъде. Странно е. Думите просто те връхлитат, както се разхождаш или както си стоиш. Виждам снимка или картина, или просто нещо и решавам, че


120

Музи в залива

трябва да пиша. И пиша. – Кои са най-трудните думи за казване? А има ли такива, когато пишеш? – Най-трудните думи за казване винаги са били „Обичам те“. Някаква измислена, изфабрикувана сила тегне над тези думи, просто защото светът и системите на власт, изредили се в него, някак си те убеждават от първия ден на живота ти, че това са най-важните думи за казване. За мен не са. За мен тези две думи се крият измежду редовете и измежду буквите в обикновения разговор: „Добре ли си?“, „Гладна/гладен ли си?“, „Студено ли ти е?“, „Облечи се“, „Обади се или пиши като стигнеш“, „Взел съм ти сладолед“, „Нека ти помогна“... И още много, много такива примери. „Обичам те“ се крие измежду редовете, стига хората да могат да четат. – Напоследък много хора пишат стихове. Как си обясняваш това? – На първо място си мисля, че пишат, защото е модерно. Търси се някаква фалшива известност във всяка сфера на изкуството. Разбира се, не говоря за всички. Надявам се и със сигурност има такива, които пишат, за да им олекне и за да бъдат пример към всички подрастващи. Обществото ни отчаяно се нуждае от примери за подражание, различни от тези, които са по телевизията. – Кое е по-важно за поета – с творчеството си да измени света около него или да изрази вътрешния си свят? Може ли според теб поезията да промени света? – И двете неща са важни за поета – те са взаимосвързани. А дали може да промени поезията света – не мисля. Светът ще се промени само и единствено когато хуманоидният вид осъзнае, че не е най-великото същество на този свят. Когато се научи на уважение и смирение към всички живи същества на планетата, независимо от цвета на кожата, независимо дали имат лапи, пипала, криле или перки. Всички сме свързани. Всички споделяме общ дъх. Животни и хора, и всякакви други същества – всички сме равни и взаимосвързани. – Доколко, според теб, е важно, възможно и нужно да разголваш душата си, да изразяваш себе си и преминаващата през теб стихия? – Не мисля, че е важно. Важно става, ако писането ти стане хоби. Тогава изпитваш нужда. Иначе смятам, че всеки може да разголи душата си, но не всеки може да намери правилните думи. За мен е важно да изразя стихията, която преминава през мен по необикновен начин. Мой си начин. – Нека поиграем на асоциации. Кажи ми за какво се сещаш, когато чуеш: Живот: Любов Смърт: Неизвестност, прераждане Поема: Начин да изразиш бушуващите в главата ти мисли


Музи в залива

121

Вдъхновение: Навсякъде и предимно вътре в теб самия Жена: Partner in crime, уважение, извор на живот, необходимост, нужда Нива: Труд, храна Огън: Любов, смирение

Димитър Мавров


122

Музи в залива

Худ. Юлия Красовска


Музи в залива

Литературен алманах

Музи в залива 2021 Съставител Роза Максимова Издателство Кария 2020 Бургас 2021

123


124

Музи в залива


Turn static files into dynamic content formats.

Create a flipbook
Issuu converts static files into: digital portfolios, online yearbooks, online catalogs, digital photo albums and more. Sign up and create your flipbook.