Issuu on Google+

Софийски университет „Св. Климент Охридски” Философски факултет Катедра История и теория на културата

Дипломна работа на тема:

Образът на комунизма в представите на три поколения

Научен ръководител: доц. д-р. Даниела Колева Изготвил: Христина Гешова, фак. № 72 041, магистърска програма:

„Културна антропология” (2005-2006)

София, 2009


Съдържание

Увод

2

Комунизъм, памет, поколения – някои теоретични предпоставки

4

Методология

17

Анализ на първо поколение

23

Анализ на второ поколение

52

Анализ на трето поколение

82

Сравнителен анализ (заключителна част)

109

Библиография

121

Приложение

2


Увод Идеята за дипломната теза възникна вследствие от участието ми в проекта на Института за изследване на близкото минало “Разбудена памет – гласове отдолу”, в който миналото се изследва като биографичен конструкт на основата на спомените и преживяванията на обикновени хора от различни по тип населени места (голям град, малък град и село). В хода на интервютата и последвалата групова среща все по-ясно осъзнавах, че всеки от респондентите носи уникално знание, произтичащо от неповторимата му гледна точка, което би могло да изчезне заедно с него, ако не се потърси и документира. Всяка информация се превръщаше в парченце от мозайката на миналото и безформеното лице на комунизма започваше да оживява. Историческите дати, събития, личности и процеси придобиваха конкретни значения през призмата на отделния човешки живот. Тези значения произлизат от опита, а хората с които разговарях имаха такъв в три исторически епохи. Те разполагаха с „преди”, „по време на” и „след”, което предполага възможност за сравнение и прочит, определен от това сравнение. Това ме накара да се замисля за онези, при които тази база в осмислянето и представянето на режима е невъзможна, просто защото са се родили по-късно; и за това какво значи да си живял „по време на” комунизма – за едни това е по-голямата част от съзнателния им живот, за други само кратък откъс от детството и младостта. Така интересът ми се насочи към въпроса за поколенията и картината на миналото, която техни представители биха създали чрез своите разкази. Публичният дебат за това какво представлява комунизмът в България – демонично тоталитарно минало, ежедневие или неосъществен идеален строй, за отговорността, вината, травмата, за последствията и уроците, които „трябва” да се научат, не затихва. Темата за режима става все по-актуална и дискутирана, не само на академично и политическо ниво, но и като жизнен опит. За повишеният интерес свидетелстват нарастващият брой научни публикации и изследователски проекти, художествени произведения, статии в ежедневници, интернет сайтове, блогове и форуми, проблематизиращи различни аспекти на комунизма¹. Някои от тях са насочени към изучаване на миналото, други целят обществена саморефлексия, трети търсят обяснения на настоящето чрез миналото, четвърти са породени от носталгия. Независимо дали е преднамерено и съзнателно или спонтанно и неосъзнато, и независимо от целите и мотивите, които стоят в основата му, „обръщането назад”

3


разкрива необходимостта от спомняне, разбиране и приемане на миналото както на макро-, така и на микро-равнище. Настоящата работа е опит да се даде принос, макар и ограничен, именно в тази насока, чрез проучване на начина, по който три различни поколения, живели по време на режима, го разчитат, предават и осмислят.

¹ Това например са научните трудове: „Културният фрoнт” на Иван Еленков, „Възродителният процес: Мюсюлманските общности и комунистическият режим” на Михаил Груев и Алексей Кальонски, „Властови структури на Българската комунистическа партия” на Александър Везенков; проектите: „Remembering communism“, „Разбудената памет: гласове отдолу”; романите „Разгневеното слънце” на Рангел Игнатов, „Партиен дом” на Георги Тенев или „Соцроман” на Димитър Шумналиев; филмите „Балада за българските герои” на Илия Траянов, „Дзифт” с реж. Я.Гърдев или „Дяволска среща”с реж. Кр. Влахова; сайтовете spomeni.org., detstvoto.com, decommunisation.com; и прочие.

4


Комунизъм, памет, поколения – някои теоретични предпоставки

Що е комунизъм? Отговорите на този въпрос търси Катрин Вердери в първата част от своя труд „What was socialism and what comes next?”, на база на изследвания проведени в Румъния, както по време на режима, така и след неговото „падане”. Според нея западният модел на мислене на социализма е, че той е тоталитарен, автократичен, всемогъщ и налагащ обектите. Отчасти това е така, но не напълно, тъй като е подкопаван от вътрешни форми на съпротива и скрити форми на саботаж на всички нива. Комунистическата партия не е всевластна, а относително слаба, а политическите лидери само отчасти постигат положителни и подкрепящи нагласи от гражданите. Авторката установява поредица от процеси водещи системата до разпад. Те са породени от активното взаимодействие между управлението и управляваните, от начините, по които определени политики влияят на хората и съответно от начините, по които хората реагират на тези политики. Централизацията и по-конкретно централното планиране се разглеждат като един от факторите стоящи в основата на тези процеси. То способства за създаването на ситуация, в която участниците на по-ниски от централната власт нива, тоест управители и работници винаги изпитват недостиг на ресурси. Това от една страна води до запасяване и презапасяване, като така се стига до натрупване на излишъци в определени зони, а от друга утвърждава централизацията, вследствие използване на пирамидалната система за извършване на услуги. В централното планиране всички имат невярна информация, за това което действително е необходимо и така се нарушава способността за планиране. Паралелно с това ефективността на работещите отслабва и поради официално пропагандирания култ към труда. Заповедите на Партията се възприемат като ненужни и разрушителни. Работниците участват с презрение в партийно-организационните ритуали, работническите надпревари, доброволните работни дни и производствени кампании. Така се подсилва вътрешната съпротива и се развива „култ към безделието” (Verdery,1996:26), имитиращ партийните ръководители и се стига до разрив между работниците и партийните лидери. За да овладее ситуацията държавата изработва два основни механизма – надзор и

5


„бащинско” разпределение на благата. Първият се осъществява чрез Държавна сигурност – система, която Вердери разглежда като паралелна на производствената, създаваща удобни за режима положения. Тази система превръща хората в отражение на досиетата и в същото време води до недоверие и подозрителност помежду им. Вторият механизъм се изразява в раздаването на права и привилегии и в партийното обещание, че Партията ще се грижи за нуждите на всеки. По този начин се потиска инициативата хората сами да задоволяват своите нужди. Вътрешният курс на социализма се състои в акумулиране не на полза, а на ресурси за разпределяне. Партията-държава взема от хората и после го преразпределя, с което увеличава зависимостта им от държавата. За да се засили тази зависимост, се взема контрол и върху ресурсите за производство на ресурси. Вътрешната логика, която се разкрива е акумулиране на средства за производство с цел запазване на контрола, а не на добавена стойност и печалба. Друга проблемна зона, която авторката обособява е консумацията. Социалният договор по време на социализма гарантира храна и облекло, но не обещава качество, достъп и избор. Така консумацията се жертва за производството и контрола на производството, което впрочем се отразява в емблематичните „опашки” по магазините. Вследствие хората развиват собствени стратегии за снабдяване с необходимото или желаното и се формира „втора” или „неформална” икономика (Verdery,1996:27), която паразитира върху официалната. Интересен е и друг аспект от взаимовръзката между политическото управление и хората по отношение на консумацията, който Вердери установява. Според идеологията консумирането е едно от правата на гражданите. Така системната организация изостря потребителското желание.Освен че го политизира, го и фрустрира като го прави фокус на внимание, съпротива и недоволство, тъй като подхранва желанието без да го приспособява и го поддържа чрез лишение. Следващ аспект на комунистическата действителност, който е обект на анализ в „What was socialism and what comes next?” е времето. То се разглежда като социален конструкт на политическия процес. А при социализма времето се определя като кръгово и намиращо се в състояние на застой. Това е така, тъй като то също преминава във властта на държавата посредством регулирането на дневния ред на хората, например чрез работния график, намесата в свободното време, ритуалите, чакането по „опашки” и т.н. В някои сфери това регулиране се определя като кражба – в случаите когато политическите решения насилват извършването на повече дейности. Това води до своебразна парализа, до невъзможност индивидът да се чувства ефикасен, тъй като се разрушава капацитета за различни употреби на времето, за инициатива и планиране. 6


Засегнати са независимите печалби, тоест собственото производство, домашната консумация и социалността. Ефектът отново е съпротива. И тъй като различните видове доходи падат, се развиват нелегални или неформални форми на печалба. Или казано по друг начин, на изземването на време от страна на държавата се отговаря с присвояване на време, което генерира нередовна, на моменти трескава, на моменти мудна и безрезултатна работа. Важна характеристика на социализма се явява и политиката на хомогенизиране на обществото. Тя се стреми да наложи идеята за народа като цяло, а социалното разделение се отрича. Според Вердери, Партията конструира идентичността на хората чрез противопоставяне – те биват определяни винаги спрямо онези, които не са в съзвучие с разбиранията на режима (кулаци, буржоазия, капиталисти и т.н.). Така официалният критерий за само/определяне става верността, съпричастието и принадлежността към Партията и наложения от нея ред. Вследствие се поражда социална шизофрения или един двойнствен начин на живот – хората развиват една представителна за режима самоличност и една скрита самоличност, която винаги критикува първата, но и която може да съществува единствено по отношение на нея. Тази Аз-концепция става проблемна след „падането” на комунизма. Конкретно за българската действителност едно от най-пълните изследвания на комунизма като феномен прави Ивайло Знеполски в книгата си „Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория”. От една страна се проследява историческото установяване, развитие и трансформации на режима, като се обособяват пет периода на неговото съществуване. От друга страна, се изследват различни специфики, процеси и изменения в обществото, породени от политическото управление. Анализът започва с изясняване на реалните събития довели до „овладяването на властта” ( Знеполски, 2008:41) от комунистическата партия, датата 9-ти септември и нейните символни значения. Смяната на властта се разглежда като естествена развръзка предвид международното положение на страната и като „стратегическа сделка” (Знеполски, 2008:57) във вътрешнополитически план. По-нататък се проследява как БКП (БРП/к) постепенно успява да се наложи на българската политическа сцена и да се внедри на всички нива в държавния апарат под прякото ръководство на Сталин и съответно посредством опита на съветската система. Едни от основните механизми за вземане и впоследствие поддържане на властта е масовизиране на партията и мобилизиране на обществото. Първото, в периода на тъй наречената 7


„Народна демокрация”, се осъществява чрез организирани кампании за привличане на поддръжници и ентусиазиране чрез пропагандата, чиито основен аргумент е идеята за социална справедливост. А второто - чрез репресии и терор, и чрез „своебразно… приватизиране на Отечествения фронт” ( Знеполски, 2008:71). Вследствие от използваните средства настъпва масова психоза и пасивност от страна на населението и в същото време се произвежда стабилен кръг от хора, присъединяващи се с единствената цел да оцелеят. Заедно с това и поради следвоенното положение в страната, настъпва още и ценностна дезориентация. Интелектуалците са превърнати в оръжие за „манипулация и национализация на духовния живот” (Знеполски, 2008:93). В крайна сметка провежданата политика води до създаването на конформистка среда, в която комунистическият режим успешно се установява. Специално внимание авторът обръща на последвалото след 9-и септември насилие. То е необходимо на комунистическата партия с оглед елиминирането на индивиди, възприемани като реална или потенциална заплаха. И онова, което за отделните нейни представители всъщност е уреждане на взаимоотношенията или реваншизъм, за партията е стратегически ход. Смята се, че политически предпоставки за такова насилие липсват, тъй като в този период няма организирана съпротива. Възпротивяващите се са отделни индивиди или малки групи, с изключение на горяните, които обаче не разполагат с активната подкрепа на населението. В такава ситуация „… размахът на насилието изглежда фрапиращо неадекватен.” (Знеполски, 2008:107). Причини за това, според Знеполски, следва да се търсят в културните специфики на населението - традиционната селска общност и поддържащите я отношения, както и ниската политическа култура. Народният съд се използва за узаконяване на насилието – от една страна неговата роля е да се ликвидират представители и привърженици на стария режим, както и да се узакони терорът из страната, от друга - да се уреди правно изземването на имотите от осъдените. Заедно с това правосъдната система бива напълно подчинена на комунистическата партия. По това време се зараждат и специфичните за властта употреби на понятията фашизъм и фашист, които водят до отделяне от първоначалното значение на термините, и постепенно започват да означават проявите на инакомислие и класово различие. Така онези, които не са в съзвучие с новата власт и нейната идеология се превръщат във врагове. А наложилото се разбиране за антифашизъм служи за легитимиране на „класовия геноцид” (Знеполски, 2008:121). Целият този процес води до размиване на значенията и

8


до объркване и неяснота по отношение на критериите за оценка на това, което е справедливо и това, което не е. Понятието „народ” също се явява важна част от реториката на комунистическата партия. Според авторът то „се превръща в основна легализираща режима матрица” (Знеполски, 2008:141), посредством своята двузначност, която се използва за включване в и изключване от социално приемливото за режима цяло, на определени групи или кръгове от хора. Създаването на представа за обединение на обществото обаче, е необходима на хората в състояние на объркана идентичност. В конструирането на това социално единство съществена роля играе фигурата на Георги Димитров и създаването на образа му на вожд. Друг съществен момент, свързан с утвърждаването на комунистическата власт, са отношенията й с политическите представители на селското съсловие, което по това време съставлява преобладаващата част от населението на България. Проследява се значението на тяхното развитие, унищожаването на земеделското движение и присвояването на символния капитал натрупан от него и неговите лидери. В резултат комунистическата партия успява да обхване и селската маса, която от своя страна прониква в партията и я завладява. Наред с форсираната индустриализация на селото, това способства за формирането на „един своеобразен български вариант на комунизма – аграркомунизма” (Знеполски, 2008:164), в който доминираща е селската култура. Вследствие в основите на структурния модел на обществото и позицията на партията спрямо него се залага принципа на клановите връзки. Базова характеристика на българският комунизъм е „съветизацията”( Знеполски, 2008:167), която прониква в множество сфери на живота, води до силна икономическа зависимост и изолация на страната от останалия свят и участва в създаването на новата реалност. Сред субективните причини за това, авторът посочва заемането на ключови ръководни постове от хора, идващи от Съветския съюз, независимо от нивото на образование, качествата или опитът им, които съответно нямат капацитета да бъдат самостоятелни. Те изпълняват нареждания и възпроизвеждат системата на база на съветския опит. Този процес се характеризира като валиден до края на режима. Преходният период е време, в което се подготвят условията за установяване на тоталитарния режим, а в последващия (1948-1956 г.) той е тотално наложен чрез терора. Тоталитарният режим обаче, се развива в по-мека форма, тъй като се реализира в „малка страна” (Знеполски, 2008:190), което определя относително ограничаване на

9


крайните поведенчески модели и имитативност както сред населението, така и сред управляващите. През втория период започва още възпроизвеждане на съветския модел и в икономиката. Провеждат се радикални икономически преобразувания, които преди всичко се изразяват в ускоряване темповете на индустриализация. От една страна това се разглежда като необходимо за държавата в условията на засилваща се международна изолация, от друга – за социалното производство на работническа класа, която стои в основата на комунистическата идеология и легитимира режима. Тъй като България е земеделска страна, това неминуемо означава пренасочване на човешки, финансови и материални ресурси от селскостопанския в промишления сектор. За целта се осъществява масово коопериране и източване на паричните потоци от селското население (и не само). Последиците са масово обедняване и напускане на селата, което осигурява евтина работна ръка, в сферата на промишлеността и строителството. Заедно с насилствените методи, властта използва като похват и пропагандата, и по този начин част от хората се включват активно на доброволен принцип. Това положение се запазва временно, реалният стимул изчезва и се превръща в изпразнен от съдържание лозунг. Работникът-ударник се налага като модел за подражание, докато в действителност хората стават все по-безразлични към резултатите от труда. Прекъсната е връзката със земята, губят се базови ориентири на идентичността, селяните отиват в непознатата среда на градовете, където се чувстват несигурни. Това поражда подозрителност и отчуждение, и води до пресъздаване на общности наподобяващи селските, както и пренасяне на определени модели на поведение. Така се стига до „колонизиране” (Знеполски, 2008:209) на обществения живот и смесване на селската с градската култура. Във времето режимът придобива по-меки форми, политиката на силата се замества с политиката на договарянето. Новите управляващи в лицето на Тодор Живков официално се разграничават от сталинизма. Миналото, свързано с терора, остава изолирано в мълчание за идващите поколения, за да се подпомогне успешното им съществуване в новосъздадената среда. „Така се прекъсва приемствеността в житейския опит на поколенията” (Знеполски, 2008:221). Хората започват да търсят начини да се нагодят към режима и разработват стратегии за достигане до автономни от властта пространства. Авторът разграничава три социални групи спрямо отношението им към властта и новите условия, за всяка от които са характерни специфични стратегии. В същото време социалната политика постепенно води до намаляване на 10


безработицата, повишаване на жизненото равнище и гарантира определено ниво на битово-комунални, здравни и образователни услуги, и осигуряване на широк достъп до културни блага. Засяга се въпросът за стойността на резултатите в социалната сфера и това доколко реални са те. Постигнатото в тази сфера е онова, което режимът предлага в замяна на отнетата свобода и подчинението на гражданите като цяло и на отделния индивид. За преобладаващото бедно население това представлява несравним социален прогрес, което според автора се превръща в едно от основанията за носталгията след промените от 1989 година. Същата принципна линия се следва и в самата партия. Заемането на определени постове в системата осигурява привилегии, но постигането им е възможно единствено чрез партийно послушание и поставяне в положение на пълна зависимост. С времето партийният апарат се разраства, а идеологично убедените функционери са изместени от отделни личности или клики преследващи собствени интереси. Този модел се предава от върха към основите на пирамидата и се възприема от самото общество. Последиците са обезценяване на труда, разцепване на публичното и частното пространство, атомизиране на обществото.Освен това „консесусът” (Знеполски, 2008:261) е проникнат от утопията за едно идеално бъдеще, и това се обръща срещу самия режим – идеология се превръща в проблем за комунистическата система. Посланието, което властта се опитва да изпрати чрез идеята за настъпването на реалния социализъм, не се осмисля от хората и съответно не понижава нивото на техните очаквания. Вследствие възниква недоволство на различните нива и по-същественото – сред хората, които стоят в основите на системата. Социалната структура на обществото също търпи промени. Двете най-големи съсловия в началото на режима – това на селяните и това на работници постепенно се размиват и причисляването към едното или другото не носи никаква информация, макар че в действителност и селяни, и работници съществуват и имат своите специфики. Паралелно с това нараства броят на представителите на партийната бюрокрация, които все повече стават свързани с държавния апарат. Появяват се наченки на ново разслояване, но въпреки това социалната структура се определя като безформено множество от индивиди. Според автора на членовете на обществото „липсва съзнание за устойчивост на социалния статус” (Знеполски, 2008:297), както и че този статус им принадлежи или че имат контрол върху него. Социалното преминаване по вертикала е ограничено, а по хоризонтала не се възпрепятства от някакви съсловни нагласи. Собствеността също вече не може да бъде критерий. Тя

11


обаче играе роля в социалното разделение, тъй като правото да се разполага с нея за лични цели е различно за различните хора. Проследява се също процесът на масовизирането на партията, което се използва като средство за контролиране и овладяване на хората. След 60-те привличането на поддръжници се превръща в неутрализиране на потенциалната активност в различна от желаната от партията посока. Членовете започват да бъдат избирани и все повече хора стават членове единствено, за да избегнат възможните проблеми с властта, да разширят простора си на действие, който иначе е значително по-ограничен или за да се реализират по-успешно. Членството престава да се свързва с идейните убеждения. Тази ситуация води до обособяване в партията на две основни категории – „партийни идеолози и партийни технократи”( Знеполски, 2008:317). Поставя се и проблемът за модернизацията, като се разглеждат основните характеристики, по които тя се отличава от индустриализация. В анализа на тези процеси, авторът стига до извода, че „комунистическата модернизация е политическа модернизация” (Знеполски, 2008:324), тъй като се свързва с революцията. Нейни основни характеристики са подчинението и имитативността. Това се отразява в постоянните опити за реформи на управляващите след периода на сталинизма. Тези реформи са централен обект на публичното говорене, но така и не се осъществяват. Мерките, които се взимат не са достатъчни или не се изпълняват докрай, тъй като застрашават съществуването на режима. От една страна е прекъсната комуникацията между различните нива на системата и различните нива на самата власт. От друга, призивите са отправени към същите онези граждани, на които е отнето правото да вземат решения, да носят отговорност и да поемат инициатива; към същите онези хора, които са равнодушни към крайните резултати и нямат никакъв мотив, стимул или интерес да работят за тези реформи. Управлението заема отстъпателна позиция и провежда несъобразена с реалните условия инвестиционна и ресурсна политика. Системата се е изразходила. Тя се оказва нефункционална и непригодна. Според автора това води и до нейният естествен крах. Тук се фокусирам върху тези изследвания, защото смятам, че те анализират по един задълбочен и проницателен начин комунизма „отгоре”. Засягат се исторически, политически, икономически, социокултурни и психологически аспекти на режима; разглеждат се системата, начините, по които функционира, обществото, което едновременно я формира и се формира от нея. В настоящата работа те са важни, тъй като представят средата, която обитава и с която си взаимодейства отделният човек и 12


дават разбиране за културно-историческия контекст, в който протичат множество житейски съдби. А именно човекът и неговият жизнеописателен разказ са обектът на изследване, който съм избрала, тъй като те биха представили комунизма от друга гледна точка, тази на преживяното минало. Как „обикновените” хора си спомнят и биха описали режима? Какъв е техният прочит на миналото, каква картина изграждат и как я осмислят от позицията на настоящето? Е ли комунизмът абстракция или се проявява чрез конкретни форми, и какви са те? Информацията, идваща от „анонимните носители на паметта”¹ би отворила по-широко пространство за мислене на комунизма, би могла да разкрие нови посоки и перспективи на погледа към миналото. Тя естествено, не би могла да бъде достатъчно устойчива и универсална за изводи, отнасящи се до „голямата”, „обективна” история, тъй като се определя от конструкцията на паметта в разказа. Паметта е интердисциплинарен предмет на проучвания, тя свързва интересите на психолози, антрополози и социолози, историци. Традиционно от психолозите паметта се разглежда като когнитивна способност за задържане на впечатления от минал опит, за припомняне или за възприемане и трупане на информация. Основно се разграничават три вида памет – сетивна, краткосрочна и дългосрочна, като последната е тази, която е най-важна за антропологията. Дългосрочната памет е два типа – процедурна (имплицитно познание, памет за умения и процедури) и декларативна, която от своя страна може да бъде епизодична или семантична. Епизодичната памет е свързана с опитностите на индивида по време на неговия живот, тоест преживяното, докато семантичната се отнася към деконтекстуализираното познание (Rasmussen, 2002). Паралелно с това паметта е индивидуална и колективна. Индивидуалната памет формира усещането за непрекъснатост, цялост, идентичност в отделния човешки живот. Тя представлява паметта на индивида за самия него – това което е чул, видял и направил. Може да произлиза от личния опит или от това, което другите са казали за индивида и неговото минало (Campbell, J. 1997:107-109). Базовото разбиране за колективната памет е, че тя е специфично помнене на историята и историческите събития, споделяно от определена група хора. Според теорията за колективната памет, развита от френският социолог Морис Халвбакс (1877-1945), считан за един от пионерите в изследванията на паметта и въвел понятието, помненето на миналото е социално обусловено и се определя от групата към която индивидът принадлежи. Халвбакс показва, че индивидуалната п��мет винаги кристализира в социалната рамка и че публичните събития оставят дълбок отпечатък върху тези, които са ги преживели, 13


особено върху младите хора, които са в процес на конструиране на идентичността си на възрастни (Becker, 2005:105). Спомените са индивидуални и частни, но понякога в контраст със сънищата могат да бъдат споделяни и колективно определяни. Личната памет съдържа елементи уникални за всеки индивид, които в същото време са свързани със споделената и колективна памет. Паметта е конструирана във времето и пространството, но винаги чрез социалните групи. Ако индивидите си спомнят един друг (заедно) в буквален смисъл на думата, то социалните групи, към които принадлежат определят какво е помнещо се. Всеки индивид реконструира миналото си чрез различни елементи, предложени от разнообразните групи към които принадлежи или с които е свързан понастоящем. Паметта е усилие да се конструира и реконструира, включващо взаимодействие (Becker, 2005:106-111). Именно взаимодействието определя социалното спомняне, чрез езика, ритуалите и възпоменателните практики, тъй като и най-личните спомени са обгърнати от социалния контекст и оформени от социалните фактори (Misztal, 2005:1321). Така се създават общи символни реалности, които свързват индивидите и групите в общности. Следователно от тази перспектива, паметта е както продукт, така и процес, и неговото разгръщане зависи от множество външни и вътрешни за индивида фактори. Освен това в паметта доминира значението на фактите, а не фактите сами по себе си (Delich, 2004:67).В един опростен вариант това означава, че паметта за историята е частна, субективна и недоказуема, докато историята основана на архиви, документални източници и „независими” потвърждения е публична, обективна и доказуема. Пиер Нора например, прави ясно разграничение между памет и история. Според него, паметта е много по-вероятно да бъде манипулирана и варираща, тъй като се основава на емоции, докато историята в поголяма степен се опитва да разчита на факти и внимателно и подробно изследва силно субективната и флуидна перцепция на колективната памет (Nora,1989:8-9). Според други учени, самата история не може да се счита за обективна наука, тъй като това, което се интерпретира в ретроспекция съответства на настоящите обстоятелства и стандарти на знание, тъй като доминиращата гледна точка (тоест официална версия на миналото) се подбира/определя от определени индивиди и групи, тъй като изборът на исторически разказ е относителен и отговарящ на някакви нужди (Aymard, 2004). В настоящото изследване ще изхождам от разбирането, че историята е не само онова, което се е случило, но и начинът, по който то се преживява и интерпретира. Спомените ще бъдат централен източник на информация и основен материал, от който се гради „истината” за миналото. Те ще разкрият гледната точка на „обикновените” 14


хора, по презумция считани за по-слабо представена категория участници в създаването на историческия разказ. От друга страна, жизнеописателните разкази според П. Томпсън превръщат обектите в субекти и създават история, която е не само по-богата, по-жива и емоционална, но и по-истинска (Thompson, 1988). Основното допускане което правя, е че паметта за исторически събития и социални промени формираща социално-историческото съзнание, би следвало да е различна за различните поколения. Феноменът поколение, неговата същност и граници си поставя за цел да изясни немският социолог от първата половина на 20 в. Карл Манхайм, на базата на изработен от самия него подход. Според него поколението е цялост различна от социалната група, тъй като то може да съществува и без съставляващите го да знаят, че принадлежат към него. То е базирано на външни екзистенциални връзки на близост или на съзнателната употреба на рационалното желание. Поколението се определя като „асоциативна” група (Манхайм, 1952:288). Целостта на поколението се обуславя от локацията на множество индивиди в социалното цяло. Локацията на поколенията се базира на „биологичния ритъм”(Манхайм, 1952:290) в човешкото съществуване. Тази биологична предпоставеност обаче не определя поколението. Хора от едно поколение са хората родени в един и същ времеви период и намиращи се в обща локация в историческото пространство на социалния процес. Те са ограничени от специфичен обсег от потенциални преживявания и характерен тип исторически действия. Това от своя страна очертава определен набор от възможности и ограничения. Следователно поколението представлява особен вид идентичност базирана на локацията. Авторът извежда пет основни характеристики на обществото, чрез които може да се проследи поколението: поява на нови участници; отпадане на предходни; участие на отделните поколения в рамките на определен исторически период; необходимост от продължаващо предаване на натрупаното културно наследство; продължително преминаване от едно поколение към друго. Първата от тези характеристики осигурява „свежия контакт” (Манхайм, 1952:293), тоест качествено различния контакт на индивида с наследеното. Втората се отнася до преноса и възпроизвеждането на знание и опит - преднамерено или несъзнателно, до помненето и забравянето. Прави се разграничение между присвоената памет и лично придобитата памет или изживяното познание. Третата се отнася до стратификацията на преживяванията, тоест, за да са сходно локализирани членовете на поколението трябва да се намират в такава позиция, че да придобият сходни опитности и познание. Обособява се едно базово ниво на опита 15


– първичния опит, този който се създава в детството и младостта и който става част от естествения мироглед, а всички последващи преживявания се напластяват върху него. Той се определя от локацията и е ключов за идентичността на поколението. Четвъртата характеристика е свързана с постоянното взаимодействието между различните поколения. Петата характеристика засяга приближеността или отдалечеността на отделните поколения едно спрямо друго, различията в опита им и приспособяването им към протичащите социални процеси. Манхайм разкрива три основни измерения на поколението – статус, актуалност и единица. Поколението като статус е повече от физическа едновременност (тоест не само възрастта е определяща), тъй като е необходимо споделяне на един и същ „исторически и социален регион” ((Манхайм, 1952:303). Поколението като актуалност представлява още по-голямо сближаване на опита. Така например опитът на живеещите в селото и живеещите в града е различен, но при процес на дестабилизация на социалния ред, когато се достига до първичния пласт ще се формира конкретна връзка. Предположението ми е, че за изследваните в настоящата работа поколения такива процеси са налице при смяната на режимите. Поколенческите единици са различни образувания вътре в поколението като актуалност, които реагират и третират различно едни и същи исторически процеси. Техните членове са обединени от общи нагласи и идеали, независимо че може да нямат пряк контакт помежду си. Членството в тях може да е опосредствано от различни носители на информация, като творба на изкуството или лозунг. Последните носят социални значения и дават възможност за социална идентификация. Тези единици могат да се разминават или противопоставят. Относно действителността на комунизма, това биха могли да бъдат идейно убедените комунисти и антикомунистите, репресираните и активно подкрепящите режима, и т.н. Специфично за тях е, че техните представители използват един и същ подход за справяне с условията на средата и се реализират чрез конкретни групи. Възможно е идеите на групата да се разпрострат извън нейните граници. Това би могло да се случи когато групата намери начин да изрази локацията на поколението като цяло, като по този начин привлече странични индивиди с близка локация. Такова развитие според Манхайм е възможно благодарение на „свежия контакт”. Още повече, могат да се появят последователи от предходните поколения, които в много случаи са аутсайдери в собственото си поколение. В поколението може да се зароди един своеобразен колективен импулс и то да придобие свой специфичен стил – „ентелехия”( (Манхайм, 1952:309). За да се развие такъв е необходима интензивна социокултурна промяна, при 16


която преживяванията са толкова наситени, че се променя създаденият ред от значения. Когато това не се случи, налице е тенденция дадено поколение да се прикрепи към реда от значения валидни за друго (предходно или следващо), тогава то няма собствена „ентелехия” и собствените му импулси са подтиснати. В настоящата работа водещият фактор за разграничение на поколенията е политическия, тоест политическата ситуация (която от своя страна силно влияе икономическите, социалните, културни и прочие аспекти на средата), в която членовете на всяко поколение са формирали базовите си представи за света и мястото си в него. При първото поколение началните етапи на социализация протичат в периода между двете войни, в условията на монархически режим; при второто поколение – в следвоенния период и първите периоди на комунистическия ре��им; при третото – късния социализъм и началото на Прехода. Това предполага различен опит и социална локация, и различно отношение към наложените от политическия (комунистическия) ред значения. Според А. Кавали политическо поколение се конструира около някакво събитие или набор от събития (Cavalli, 2004:160). Той също така обръща внимание, че тоталитарните режими оказват силно влияние при формирането на поколения, чрез включването на младите хора в организации, подчинени на силно канонизирана система от възгледи и принципи и в основите си доближаваща военната служба. Така, докато за първото и последното поколение ключово събитие е смяната на режимите (за първото, може би и войната) и произтичащата от тях социокултурната промяна, за второто допускам, онова което го определя е именно процесът на целенасочено „вписване” на членовете му в системата, посредством политиките на режима и поведението на по-възрастните близки.

Бележки: ¹ Д.Колева, „Върху храстите не падат мълнии”, ИИБМ, С., 2007, стр.10

17


Методология

Хипотезата в настоящото изследване се основава на две концепции. Първата е тази на К. Манхайм за социологическото поколение, и по-специално идеята за формиращото събитие – ключово в исторически контекст събитие, преживяно в годините на израстване, при което се създават общи базови модели на съзнание, формиращи поколението. Втората е тази А.Кавали за политическото поколение, според която при установяването на тоталитарен режим, системата целенасочено произвежда поколения различни от предходните, тъй като налице е стремеж за изграждане на нов ред, култура и вид личност. Следвайки подхода на двамата автори при определянето на поколението, правя предположението, че интерпретациите на хора преживели три исторически епохи – тази преди, по време на комунистическата власт и след нея, в сравнение с други родени и изкарали по голямата част от съзнателния си живот по време на комунизма, както и на тези, изживели само детските и младежките си години в този период, биха дали различни стойности на едно общо минало. Целта на изследването е да се съпоставят разказите на три различни поколения за комунистическия период и да се открие общото и различното в представянето на миналото. За да бъде постигната тази цел си поставям няколко основни задачи. Първо, идентифициране на общите за представителите на всяко поколение елементи на миналото. Второ, анализ на представянето на тези елементи, на начините по които се осмислят и преживяват, тоест разкриване на значенията които им се приписват. Необходимо е също идентифициране на общата представа за комунизма за всяко поколение, тъй като понятието комунизъм може да обхваща множество смислови съдържания (обществен строй, политическо управление, исторически период и т.н.), и именно тези съдържания формират общата представа за това какво е комунизъм от гледна точка на респондентите. И накрая, сравнение на анализите на разказите на трите поколения и идентифициране на отликите и сходствата между тях. Изследователският метод, който използвам е полуструктурирано биографично интервю. Биографичното интервю се състои в покана към определен индивид да се „обърне назад” и да разкаже своята жизнена история. Жизненият разказ всъщност представлява реконструкция на миналото и на себе си в това минало. Така той дава неоценима информация за структурните условия и институциите, определящи жизнения път на индивида в съответната културно-историческа ситуация, предоставя 18


възможност да се реконструират нормите, според които хората са организирали всекидневието си и ценностите, от които са се ръководели. И най-важното, биографичният метод дава достъп до субективността и до вътрешния свят на човека – неговите мисли и чувства, възприятия, убеждения и нагласи. Житейският разказ не е хронологично представяне на факти и събития, а представяне на личността в обективните структури на реалността. Това предполага рефлексия, интерпретация и приписване на значения, чрез които се придава смисъл и ценност на изживяното, и същевременно предлага възможност да се проследи взаимодействието между публичното и частното, реалното и въобразеното, личното и безличното. Именно това прави биографичния метод толкова привлекателен – той позволява да се изследва многообразието на човешкия опит в конкретен ситуационен контекст и да се улови присъствието на човека в културно-историческия процес. Възможността да се прокарат връзки между биография и история, или, на езика на социологията, между структура и действие, е установена и използвана още от класиците на социалните науки на 20 век. Уилям Томас и Флориан Знанецки са сред пионерите в използването на биографичния метод в социалните науки, разработвайки го във връзка с изследването, което правят на полските емигранти в Европа и САЩ, публикувано 1918 година. Покъсно биографичното интервю се прилага от друг представител на Чикагската школа – Клифърд Шоу, в изследването „Джак-Ролер” (публикувано 1930г.). Този път биографичният материал се съчетава с други източници. Впоследствие методът е изместен на заден план и развитието му е прекъснато. През 70-те години методът се „реабилитира” в Европа. Едно от имената, с които се свързва поставянето на това ново начало, е това на немският социолог Фритц Шютце. Той създава модел на открита разказвателна форма на интервю и процедура за анализ на получения материал. Според този модел наративното интервю се състои от две части – в първата интервюираният разказва свободно своята история без да бъде прекъсван от интервюиращият, във втората интервюиращият задава конкретни въпроси отнасящи се до предмета на изследване и окуражава разказващия да даде повече информация за определен кръг от теми. Целта е минимално вмешателство от страна на интервюиращия, за да може индивидът сам да развие линията на разказа. От особено значение е връзката между респондента и изследователя, както и ситуационния контекст. Авторът създава метод за херменевтично интерпретиране на биографичните интервюта, в който разказът отразява изживяното и опитът може да бъде реконструиран чрез анализ на латентната му структура. На база на разработената от Шютце аналитична процедура, Габриеле 19


Розентал развива различен метод на интерпретация, в чиято основа стои разграничението между разказана и преживяна история. В първият етап от анализа се анализира хронологичната верига от събития в разказа в нейната последователност и всяко събитие поотделно, във вторият – се анализира тематичния ред и поле на разказа, включващ реконструиране на системата от знания на изследваното лице, интерпретацията на собственият живот и класифициране на опита в различните тематични полета. Биографичният метод отчасти се основава на Grounded theory. В тази теория Б. Глейзър и А. Строс систематизират принципите на качествено емпирично изследване в изследователски метод, генериращ теория от систематично добита и анализирана база данни. Това означава, че теорията и хипотезите се пораждат вследствие на анализа, а не са предварително зададени. Основните принципи на теорията са свързани с разбирането на социалния феномен като процес и неопределеността на човешкото действие. Социалният феномен се разглежда като продължително изменящ се в отговор на социалните условия, а действащите лица имат възможност да контролират жизнения си път, макар не винаги да използват тази възможност. Целта на изследването основана на Grounded theory е да се разкрият условията, в които се намира индивидът и да се анализира как той реагира на тях. Изследователят тръгва от един конкретен случай, който щателно анализира и от който извежда определени теоретични предположения. След това се търсят други случаи, в които те да могат да бъдат проверени (теоретична извадка). В настоящата работа описаните три подхода (на Шютце, Розентал и Grounded theory) ще бъдат използвани като водещи опорни точки в събирането и анализа на информация, но няма да определят изцяло изследването. По-скоро ще изхождам от принципа на методът „пясъчен часовник”¹, тоест ще използвам различни теоретични познания и подходи, предлагащи различни перспективи в осмислянето на получения от интервютата материал. Интервютата съставящи първо и второ поколение са събрани като аудиозапис в цифров формат и транскрибирани в рамките на проекта „Разбудена памет: гласове отдолу”. Проектът е реализиран през 2006-2007 година и целта му е насърчаване на публични практики, провокиращи активна рефлексия върху комунистическото минало. Идеята е това да се случи чрез осъществяване на връзка с носителите на живата памет, с онези които са преживели това минало. Търсят се „гласовете” на обикновените хора, които в повечето случаи са били част от безличното цяло, поддържащо и поддържано 20


от системата - доброволно или принудително, активно или пасивно, съзнателно или не. За събеседници са избрани мъже и жени, с различна професия, възгледи и житейски съдби, на възраст от 60 до 85 години, от различни по вид и местоположение населени места – село (Бела Речка), малък град (Копривщица), голя�� град (Русе). Използва се биографичният метод, а подходът произтича от Gounded theory, като се търси диапазонът на възможният опит. Интервюирането се състои от две части. Първата е покана за свободен разказ за живота, което дава възможност за самостоятелно изграждане на разказа и наблягане върху онези моменти, които респондентът преценява като важни. Във втората на събеседника се предлага да направи самооценка и равносметка на живота си и вниманието се насочва конкретно към темата за комунизма (установяването на властта, чистките, Народния съд, кооперирането и прочие), като се насърчава изразяването на лично мнение и заемането на позиция относно миналото. Интервютата се съхраняват в Института за изследване на близкото минало, София. Първоначалната идея при избора на разкази бе да се ръководя от принципа на случайния подбор, впоследствие обаче водещи се оказаха фактори различни от случайността. За разлика от други подобни проекти, тук съзнателно са избегнати интервюта с представители на различни поколения от едно и също семейство, за да се елиминира влиянието на предаваните в семейна среда ценности и нагласи (семейната култура). За всяко поколение бяха поставени условни възрастови граници, които хронологично да направят възможно пребиваването на изследваните лица в определените исторически периоди. За първо поколение изискването беше да са родени поне 10-15 години преди 1944 г., а за второ да са родени след 1944г. Също така се стремях във всяко поколение да има представители от трите по тип населени места и относителна равнопоставеност по пол в общия брой. Следващ и най-важен критерий който си поставих, бе пълнотата на интервютата, която смятам е от особено голямо значение за анализа. Съответно предпочетох да работя с интервюта, които не са редактирани (когато това е възможно), което значително стесни полето ми на избор и оказа влияние във възрастовите граници. Освен това при подбора на първо поколение, предпочетох да използвам проведени от мен интервюта (това са интервютата за първо поколение от Копривщица), тъй като личният контакт предполага по-добро познаване на ситуационния контекст и емоционалната и смислова натовареност на разказа, която не е обхваната в текста. Така в първо поколение представителите са както следва: 21


Бела Речка – Г.А. (1928г., ж.), Е.С. (1921г., ж.), Н.Г. (1933г., ж.), Н.М. (1927г., ж.), М.И. (1931г., м.); Копривщица – Б.Г. (1925г., м.), Ц.Х. (1934г., ж.), Д.Т. (1920г., м.), К.В. (1925г., ж.); Русе – Д.Ц. (1929 г., м.), Е.Ч. (1922г., м.), П.В. (1927г., м.). При второ поколение изборът се оказа съвсем ограничен, тъй като противно на моите очаквания интервютата с родени след 1944 година, с които разполагах, всъщност бяха съвсем малко. Затова в тази група съм включила и редактирани разкази публикувани във „Върху храстите не падат мълнии”, три от изследваните лица минават долната възрастова граница, и преобладават респондентите от женски пол. Представители на второ поколение: Бела Речка - Б.К. (1946г., м.), Г.Х. (1941г., м.), И.Н. (1946г., ж.), М.Н. (1946г., ж.); Копривщица - В.Ц (1944г., ж.), П.В. (1945г., ж.), П.Г. (1940г.); Русе – Д.М (1944г., ж.), З.П. (1942 г., ж.), И.С (1948г., ж.). Както става ясно от статистическа гледна точка подборът на интервютата е „неиздържан”. Представляват ли очевидните разминаванията от първоначално поставените критерии действителни недостатъци? От една страна – безспорно да. В подкрепа на тази позиция може да се посочи големият възрастов диапазон в двете групи интервюта, най-вече в първата (за първо 13 години, за второ 8 години). Това означава, че индивидите ще се намират в различни етапи на психо-социалното си развитие при настъпването на различните исторически събития и социо-културни промени, което вероятно ще окаже влияние върху начина, по който ги интерпретират. Същевременно за второ поколение, ако се изходи от половите различия като конституиращи жизнения път и начина по който той се осмисля, доминираща ще бъде позицията на жената. В този смисъл разминаванията биха се оказали очевидни недостатъци. От друга страна, настоящото изследване не се стреми да постигне статистическа валидност и представителност. Това се предпоставя както от замисъла на работата, така и от спецификата на биографичния метод, който привилегирова субективността и диапазона на възможния опит. Както стана ясно, не се търси обективната истина за миналото, а начините по които то се възприема, осмисля и предава. Но също така, не се търсят типични житейски опит, интерпретации и разкази за миналото, и представи за комунизма, а варианти на възможния опит, интерпретации, разкази и представи (споделени от представителите на всяко поколение). Следваната логика е да се правят ограничени обобщения от единичния и конкретен случай. Освен 22


това, по отношение на възрастта, проблемът може да се разгледа от друга перспектива – големият диапазон осигурява многообразие на опита в поколенията, а това го превръща в преимущество. Доминиращия брой разкази на жени също би могъл да се разглежда не само в негативна светлина, например като се свърже с провежданите от режима активни политики на своеобразно еманципиране на жените. Така, допуснатите разминавания могат да бъдат едновременно и слабост, и предимство на подбора. Интервютата за трето поколение бяха проведени в София, поради невъзможност за допълнителни теренни проучвания в посочените населени места (и липсата на представители на третото поколение в едно от тях – с. Бела Речка). Водещи критерии при избора на респонденти бяха: те да са родени в периода между 1970-1975 година, да са с различна професия, да са представители на различни социални кръгове и да нямат връзка помежду си. В подхода на провеждане на интервютата следвах принципите на интервюиране заложени в проекта, чиято изворова база ползвам за първо и второ поколение. Представителите на трето поколение са: Ж.В.(1972г., ж.), И.Б.(1972 г, м.), М.А (1975г., ж.), М.И. (1975г., ж), М.З. (1972г., ж.), П.С. (1973г., м), С.К. (1970г., ж.), Ю.Г. (1975 г., ж.), Я.Б. (1972г., м.). Повечето от интервюираните са родени и живеят в София. Ю.Г е родена в Габрово, а Ж.В. в Хасково, но и двете живеят повече от 10 години в София. П.С. е роден в Тръстеник и живее там.

¹ Методът е представен в статията на Pertti Alasuutari „Qualitative Inquiry Theorizing in Qualitative Research: A Cultural Studies Perspective” , Qualitative Inquiry 374-376, 1996, SAGE Publications.

23


Анализ на първо поколение

Властта и институциите В разказите властта е абстрактно цяло, партийните функционери са анонимни оръжия на тази власт (освен когато не са част от близкото обкръжение). Институциите са материалният израз, лицето на властта, което взаимодейства с хората. Повечето от респондентите не се стремят да ги познават или да разбират тяхното функциониране, стремежът е към ограничаване до необходимото (тъй като могат да бъдат заплаха) и завръщане към по-безопасното пространство на собственото всекидневие. А в други случаи ги опознават, за да ги използват, резултатите от което не винаги носят удовлетворение (Н.Г..„Мразеше, ама нямаше как да се откаже, щото някак си беше трудно да се откажеш от партията”). Партията – за респондентите тя е всемогъща сила, върховната инстанция, която определя и контролира битието и поведението на хората (Н.Г. „Ама си командваше партията…Решават на кой да вземат градината, на кой да дадат.”, Ц.Х. „Партията беше над всичко.”). Нейното съществуване и легитимност рядко се оспорват, въпреки несъгласието с голяма част от средствата за поддържането й. Членство в партията – свързано е предимно с освобождаване от препятствията, които политическият режим поставя за непартийните и по-лесното придвижване в системата, и в по-малка степен с подкрепянето на комунистическата идея или партийната политика. Респондентите, които са били партийни членове, представят този факт като подразбиращ се от само себе си (М.И.„Естествено, аз съм писал, членувам еди-къде си, нали, работя еди-като-какъв-си.”, Х.Т. „Аз съм била партиен член.”), като естествено средство за постигане на по-добър живот и развитие, необходим „етикет”, чрез който индивидът плаща по-ниска цена на властта за съществуването си в системата (П.Г.„Значи бях партиен член..., да, бях партиен член не отричам…”). Може да се каже, че респондентите, които не са били партийни членове, споделят същата гледна точка, само че от позицията на липсата (която се изразява основно във връзка с привилегиите). Младежките организации (РМС, ЕМОС) – мотивите за участие в тях са различни: от младежки и патриотични идеали (А.Ч. „И тогава бях много...масовик, още

24


от гимназията, ние имахме наша младежка организация ЕМОС.”), през поведението водено от принципите на тълпата (Н.Г..„И ние като започнахме – като овците. Една след друга или момче и момиче – и се записахме всичките. И бехме членове на РМСа.”) до приобщаване и социална среда (М.И.„…подавам молба, щото ми кеф да бъда с тях, с младежите.”). Разкриват се като едни от най-малко значимите институции за личността на респондентите. Казармата – не се свързва с политическия режим, а по подразбиране с националните идеали. Представлява източник на гордост, която се разкрива повече чрез патоса с който се разказва, отколкото чрез заявления. Отслуженото време се помни в подробности (М.И. „Служил съм три години, два месеца и единайсет дена.”). Често там се оценяват и развиват умения, които респондентите притежават или са добили, и които впоследствие са важни за развоя на професионалния им път (П.Г.„На третия ден ме взеха в щаба горе. Зададоха ми задача, да пречертавам едни чертежи...”, Б.Г. „И ме взе началникът по ЗПТЧ – завеждащ политическата част, при него като секретар”). Това отношение вероятно се отнася и към своебразната инциация, възмъжаването, придобиването на вяра в собствената сила, развиване на определени „мъжки” качества и черти на характера. Независимо дали е така, казармата като институция се ползва с уважение. Училището – една част от респондентите не са имали продължителен достъп до училището или поради липсата на средства, или за да помагат на семействата си с прехраната (Н.М.„Аз съм завършила само основно образование … Щото ние пасехме воловете.”, Е.С.„Много обичах да уча, ама трябваше да уча в град, в София, ама нямаше как.”). Съответно за тези хора училището остава част от детството и не придобива значенията, валидни за продължилите в прогимназилни и гимназиални степени. В останалите случаи то е уважавано и ценено като институция (К.В.„…но аз класическа гимназия съм завършила, която беше като университет тука.”), тъй като дава формите и средствата за изпълнение на определение социални роли, важни за идентичността и жизнения път впоследствие.

Терорът В няколко от разказите се споделя за репресиите спрямо близки. Предаването на историите е емоционално, тонът е назидателен и изобличителен, когато става въпрос за

25


последиците. Преживяното е неразбираемо, битува повече в емоционалния, отколкото в менталния свят, в него не може да се намери логика или смисъл (Е.С.„То да е направил нещо да речеш..., а то за нищо.”). Следователно не може и да се свърже с по-широката социална или политическа картина. Води до усещане за безпомощност и остава непреработено. •

Лагерите – от близките на интернирани (по политически причини) се оценява като несправедливо, а оценката се легитимира с настоящия ред (Е.С.„А сега като стана от 15 години има ли да убият некой – нали не са? И Тодор Живков не са го правили нищо, а тогава избиха найумните хора.”), тоест настоящето се превръща в средство за заклеймяване на властта причинила репресиите. Като аргумент и гарант за личността на близкия се използват известни интернирани политически и обществени фигури (Г.А.„Някои бивши министри са били, бивши политици…»).

Предават се някои случки за живота в лагерите, стратегии за оцеляване и взаимна подкрепа между интернираните (М.И.„…казвал ми е, че като кара колата, дигне малко така, от едната страна ритлата, та да падне малко и ония другите, като идват подир него, да си вземат малко, та да хапнат.”, Г.А. „Казва, те оставяха там под мрежата торбата с хляба и аз си я взема”). Като цяло обаче превес взема мълчанието. Респондентите, които нямат близки интернирани, първоначално се стремят да се дистанцират от темата (Н.М.„Не сме имали.” /потърпевши-моя бел./, Ц.Х. „Е, не ме интересуват, за лагерите не съм се интересувала”, Б.Г. „Аз не знаех, че има лагери”). Често в последвалия разговор се разбира, че те са били наясно със съществуването на лагерите и с историите на техни репресирани познати и дори роднини. Това може да означава съзнателно и целенасочено изключване на действителността на лагерите и терора от собствената действителност. Още по-вероятно е бягството на личността от тези реалности, когато човекът или неговите близки са подкрепяли активно комунизма в онези години. В някои случаи тази действителност никога не е ставала част от собствената действителност, не е допускана в собствения свят. Лагерите се преживяват като далечни и непознати, „вкарването” в тях – като нещо, което се е случило на анонимните други (Н.Г. „Жалко беше за хората и там, що ги мъчеха, убиваха ги.”, Н.М.„Както са ги мъчили там по лагерите, нали, явно има някои, които са си теглили изглежда много.”). В тези разкази за ориентири на паметта се използват публични личности – Н.Г.„Знам, 26


че ги биеха там, нали на Богдана Карадочева баща й там е...”, К.В. „За лагерите научих, когато Леа Иванова я нямаше вече да пее.”, П.Г. „, знаеше се, знаеше се, как? Тогава е имало…ама имаше и хора като Буров…”, Д.Ц. „Сашо Сладура…Те го убиха скоро през 60 и коя година беше. Там където е ловешко...» Наблюдава се и тенденция терорът след 9-ти септември 1944 г. да се асоциира с този преди това (М.И.„са идвали и са ги пребивали…23-та година.”, Х.Т. „Когато бяха децата да помагат на партизаните, те са ги хващали…И са ги мъчили и са ги пребивали”), в зависимост от това в коя група потърпевши са близките и с какви събития е наситена местната история (К.В.„И го късаха парче по парче – жандармерията. Аз съм очевидка.”). Понякога едните се подменят с другите – сякаш налице е нагласа, че трябва да се разкаже някоя драматична история, независимо към кой период се отнася и в какъв контекст се развива (К.В.„Някой е посегнал да го убие него /бащата-моя бел./…Те /партизаните-моя бел./ него не го знаят, не го познават, знаят само, че е кмет.”). И същият респондент – „Много са ни мъчили, макар че, макар че, казвам едно – баща ми го убиха жандармерията”). Легитимиращото разказа е страданието, причинено от властващите, независимо кои са те.

Колективизацията Болезнено се преживява раздялата със земята, сама по себе си. В спомените връзката между човека и земята се явява особено силна и това се осъзнава – Н.Г. „Живеехме само със земята преди години”. А тази връзка е символ на връзката със „стария свят” (патриархалния ред, нормите, ценностите, вярванията на предшествениците), в който респондентите са се социализирали. Нарушаването на връзката „човек-земя” се е възприемало като заплаха за символната връзка с миналото, и съответно като заплаха спрямо представата за себе си (за това кой съм и откъде идвам). Затова отнемането на земята се преживява като опит за отнемане на идентичността и се превръща в психологическо посегателство срещу целостта на личността. След терора и репресиите колективизацията се явява едно от най-травмиращите преживявания по време на социализма. Заедно с раздялата със земята като водещи причини се очертават и загубата на социалното положение, на благосъстояние, на

27


безгрижие за по-имотните от онова време (Е.С. „Имахме слуги, но след девети станахме равни. Земаха имоти, земаха ‘сичко...”). Отнемането на земята и имота води до прекъсване на личните плановете за развитие, на възможността за самостоятелно (във възприятията на респондентите) изграждане на житейския път (Е.С..„Съжалявам, че ни я взеха. Имахме ливади, места, можехме да разширим....”, Ц.Х.„Взеха ни и воловете, вързаха ни ръцете, и имота, всичко ни взеха”). Нарушава се представата за това, което искам да съм и това, което искам да правя и така личността се ощетява трайно. Връщането на собствеността е повторно преживяване на тази загуба. За първото поколение те остават символ на отнетите перспективи, възможности, бъдеще (Н.Г.„Това ни го взеха, изкараха го всичкото…па сега всичко е на пустиняк.”). Намесва се и болката от състоянието и експлоатацията на земята и имотите след 10-и ноември 1989. Разрухата, кражбите, запустяването на земята се преживява като поругаване на личността. (Е.С.„Сега като отидем и ми става лошо.”, Д.Т.„И какво, сега иди да видиш – прах и пепел!”). Всички респонденти споделят за доброволното предаване на имотите. Често този акт се оправдава, извинява или изходът от ситуацията се разглежда като еднопосочен (съпротивата не се възприема като смислена алтернатива) (Д.Т.„То нямаше как много, трябваше да се влиза.”, Ц.Х.”…то нямаше накъде, трябваше да влизаш, де ще идеш!”, Н.М..„…привикнахме, ама не беше ни приятно!”, П.Г. „Притиснаха ги, вкараха ги, но в нашето село не е имало някакви проблеми, щото хората бяха изпълнителни.”) Интересно е да се отбележи, че в разказите колективизацията като процес е раздвоена и присъства на две нива – първото представлява отнетото (във всички по-горе посочени аспекти), второто представлява създаването на ТКЗС-тата. Създаването на ТКЗС-та се поставя като контрапункт на настоящето. Разглежда се от позицията на вложения труд и усилия (срещу почти никакво възнаграждение), и неговите резултати: „построенето”, облекчените условия на труд (Е.С.„То по едно време стана и добре. Земаха ливадите, земаха общо да чуват овце.”), осигуряването на работни места (М.И.„въобще ТКЗС-то създаде работа на много хора”, Н.М. „Всичката земя се работеше, няма земя както сега да пустее”) наред с индустриализацията (Б.Г.„Това производство, дохождаха хора…Имаше работа.”). По този начин колективизацията придобива и положителни очертания, но винаги като опозиция на случилото се след промяната от 1989 г.

28


Миграцията от селото към града Обяснява се с две групи фактори. Първата е свързана с неблагоприятните условия на живот в селото – ниското заплащане на работата (Г.А. «Е пари – те затова хората напуснаха селата», Ц.Х.«Работехме…за стотинки.”), трудното оцеляване (Н.Г. „Няма тук начин за живот.”), липсата на работа или по-тежката работа (Н.Г.„В града е по-добре, че там нема да копаеш.”, Н.М.„.Земеделието изостана, не можеш да очакваш от него. Животни няма, с какво да работиш? Земята не можеш да я работиш с ръце.”). Втората група се отнася към по-добрите условия на живот в града, които понякога се конкретизират (Н.Г..„…в града си винаги облечен хубаво, чист; работата си ти е сигурна, води се стаж.”, М.И.„…за апартаменти…за бани, за това – къде сме виждали ние тук, в село, баня?”), но по-често се заявяват само като принципна постановка (М.И. „...хванаха вече градовете…Защото по-добър е животът там.”). Акцентът се поставя върху първата група, от което може да се направи извод, че стремежът е бил повече да се избяга от селото (П.Г.„Всички млади хора избягаха.”), отколкото да се отиде в града. Така миграцията се разкрива като следствие от настъпилите промени, не като причина за социално развитие и израстване. Една от респондентките разказва за създаването на селски общности в града, до мястото, на което работят тя и съпругът й (Н.М. „5 години живяхме в ТЕЦ София на квартира.”). Този факт се съобщава с умиление и се преживява положително („Все едно едно семейство.”), тъй като е свързан със интегрирането в близка до предишната социална среда, добри взаимоотношения, взаимопомощ и доверието между хората. („Нали ти казвам, като едно селце.”). Всъщност участието в общността се явява един вид гарант за оцеляването и защита от непознатото, от анонимността и отчуждението в града. Още повече, че в случая това микрообщество се е състояло от бивши съселяни, които са с общ корен и история, с което връзките между членовете се утвърждават допълнително.

Социални практики и елементи от културния образец

29


Привилегиите за партийните членове и активистите – от безпартийните се приемат като реалност на обкръжението. Налице е фрустрация, когато на някой друг се дава възможност да определи пътя и развитието си сам (според възприятието на респондентите), а на друг – не (влизане с предимство в образователната система, разпределения, заемане на определени длъжности), тоест когато неравенството пресече житейската траектория, когато е преминат някакъв контраст (аз не мога – те могат, аз нямам – те имат) и най-вече когато този контраст засяга правото на избор и свобода (макар и, и поради това че, като цяло свободата е ограничена). Привилегиите се приемат за даденост и не се подлагат на оценка до момента, в който тяхното наличие подчертава липсата или създава усещането за липса на нещо (Ц.Х.”... и двойка да има като се яви на изпита, като видиш че... Там на таблото ги има... Имаше ги много привилегии.”, Е.С.„И нея не я приемат първата година – а приемат с тройки на активните борци!”, Г.А.„Ама някои си останаха в София, даже не отличници, а тройкаджии, ама... ”). Респондентите, които са били партийните членове, избягват темата. Когато бъдат провокирани следва отрицание относно ползването им и относно самите привилегии като такива (М.И. „Не, аз не съм ползвал това членство.”, Д.Ц. „Привилегии значи да печелиш пари, да ти дадат нещо, а те нищо не ми дават.”). Полу/незаконни дейности – разработването и прилагането им с цел оцеляване и/или облагодетелстване (всъщност приспособяване в рамките на режима), както и липсата на последващи санкции е „нормално”. Тези действия включват пренебрегването на определени рестрикции (Н.М. „В ТЕЦ-а трябва да влезем да се къпем...и те не дават да се влиза. /тоест е забранено, но се нарушава-моя бел./”), измами с изпълнението на производствените планове (А.Ч.„взема кантарните бележки на кочани. А отчита зърно. Той отчита такива високи добиви”) и корупционни схеми (К.В. „И току някой работник пристигне при мен: „Искам еди-какво си”, иска нещо, и ми остави на масата…И аз взема, та си хапна”, Б.Г.„И отидох да го посетя. Врата му – хора чакат, но всеки влиза по сам.”). В най-силна степен се засягат злоупотребите със служебни ресурси (М.И.„..злоупотребяваха с пътни листове, с горива…Пишат гориво за предприятието, а някои цистерни нафта отиват за неговата печка вкъщи.”, К.В. „Кражбите започнаха от 70-а година, след 70-а”, А.Ч.„Добре, ама тоз човек след един го няма. А той в Мартен имаше вила… отива да си гледа прасетата.”). Както може да се очаква респондентите се разграничават като участници в тях и предават историите от позицията на наблюдатели. Свеждането до пасивно участие в процеса е опит да се 30


намали или снеме собствената отговорност, но не съвсем успешен, тъй като след фиксирането на тези явления темата се блокира. Очевидно изведени от контекста на миналото в този на настоящето, те биха загубили статута си на „нормални”. В един единствен случай темата се проблематизира и собственото участие (или безучастие) се оценява като погрешно. Този случай разкрива, че откритото противопоставяне и критика са били санкционирани – К.В.„Аз ги изгледам на кръв. Те викат, ти пък сега се правиш на светица!”, а дистанцирането от подобни действия е водело до присмех („Ти ли си най-голямата будала!”). С последното респондентът легитимира съ/бездействието по отношение на негативно оценяваните в момента на говорене практики. Мрежата от социални връзки – използването на неформалните отношения за лична изгода или за изгода на близки се представя като самоочевидно (Д.Ц.„Дъщеря ми, когато наближи да кандидатства, й викам – кандидатствай право докато имам възможности – аз бях шеф… к’во искаш, аз съм насреща.”). Моралното право на съществуване и функциониране на мрежата в посока облагодетелстване не се поставя под въпрос. Тя се явява средство за социално оцеляване и развитие (А.Ч.„…резолюира веднага, кола без ред – тогава първите москвичи.”, „То и там билети няма, ама аз като се обадя винаги ми намираха билет.”, К.В.„И той на сестра ми и брат ми им давал ОФ бележка и им дава хубава характеристика…Евала на него! Такава характеристика ми направи – разкошна, за мама, за татко, че е безследно изчезнал”, Д.Т. „Айде в кауша, там в Съвета и с още един там изправени. И дойде пък друг, той пък... приятел пак – голям човек.”). Ограничения – сред основните посочени са достъпът до висше образование (К.В.„На мен не ми дадоха от ОФ бележка, беше веднага след 9 септември, защото баща ми е кмет – само това ги интересуваше”), разпределенията (Г.А. „Вика, ние решихме, че отличниците трябва да ги пратим на по-трудните обекти”), даването на местожителство. Преживяват се като унизителни, възприемат се като манипулация и водят до чувство на безсилие и усещане за цензура на личността. Забраната за изселване се споменава по повод миграцията, обяснява се с обезлюдяването на селата и се свързва като спомен с колективизацията, но тя пряко не засяга никой от респондентите, а техни близки и роднини. Липсата на възможност за излизане извън страната също се преживява като ограничение за личността (К.В.„Не ме пускаха да ходя нито в Турция, нито във Виена…”), въпреки че повечето респонденти дори не подлагат този въпрос като смислен за обсъждане, което означава, че пътуванията в чужбина са изключени като част от обсега на вероятното в субективните реалности. 31


Може да се допълни, че когато такива пътувания са част от биографията, те са особено значими и се възприемат като постижение (К.В.„Заминах за Ленинград, Естония, Талин.”). Доносите и подкопаването на авторитета – целенасоченото допринасяне за отрицателни характеристики на респондентите от роднини или близки (независимо дали подадената информация е достоверна или не) също се явяват елемент на културния образец (К.В.„…роднини ни правеха лошо, да знаете.”, М.И.„Знаем кой, те са ни наши близки хора.”). Като естествено се възприема и да се знае и точно кой е източникът на тези сведения или клевети (Г.А.„Знае кои са, ама не е, никога не е казвал.”). Реакциите в това отношение са различни: от пренебрежение до силно възмущение и гняв, които никога обаче не са заявени открито, дори след „падането” на режима (К.В. „Тука срещам хората, които знам, че са ми правили лошо и си говоря /с тях-моя бел./”). Вероятно причината е, че хората са се нагодили към определен тип взаимоотношения и ситуации, които биха се разпаднали при извеждането на конфликта на повърхността. По същата логика не са извън нормата „мръсните номера” или „саботажите” от страна на колеги, преследващи лични цели, отмъщение или проявяващи се като санкция срещу определено поведение и положение. Те се приемат като част от реда на нещата по онова време. Подобни лични истории се разказват подробно и са повече фактологични, отколкото оценъчни, тъй като се подразбира, че фактите говорят сами за себе си и изразяването на отношение е излишно. Липсва открита саморефлексия относно причините, които биха могли да са ги провокирали – това е разбираемо, когато се вземе предвид представянето на социално желателния Аз. Назначенията по партийна линия и некомпетентността (неграмотността) сред хората на ръководни и управленски длъжности – върху тях се акцентира в няколко от разказите на респонденти с високо ниво на образование и оценките за тях са негативни (К.В.„Един, кмет стана, един, едно обущарче, който нямаше нито ерудиция, нито нищо...”, Д.Ц.„Те, някакви лумпени, едно време ни бяха шефове. Чираци разни…дето идват и почват да те командват.”, А.Ч.„…все са си били по-добре. И по-лека работа, и може и да не работи и да се води на работа.”). В останалите случаи се разкриват като фонова информация (Н.М.„...Тогава не търсеха образование...”). Целенасочена аполитичност – наблюдава се съзнателно дистанциране от политиката по време на комунизма, не се разграничават различни периоди, не се 32


анализират или споменават политически възможности, събития, промени, актове и т.н. – освен тези, които пряко са засягали ежедневието на интервюираните (Д.Ц.„Никакво отношение нямах към политиката – тя политиката беше ясна.”, К.В.„Аз съм била, така, малко неутрална.”, Д.Т.„Ние, да ви кажа, повечето сме били неутрални.”, Ц.Х..„Не сме политици.”). Другите Близките – родителите, братята и сестрите, съпругът/съпругата, децата и внуците винаги са положителни образи, дори и в случаите, когато определени техни постъпки не се одобряват (Ц.Х.«Децата ми са добри много и възпитани!”, Н.М.„Тя е много добра, изпълнителна и си гледа работата.”, Е.С.«Той беше добър човек и умен/съпругът-моя бел./”, К.В.„Значи, той много разумен човек.”, Н.Г.„Той си ми е бил кротичък, добър и сме си се разбирали добре”). Те притежават най-високо ценените добродетели, а когато дадена личностна характеристика не се преживява положително, тя се определя като особеност (К.В.„...Защото да бъдеш жена на художник не е лесно, да знаете. Те са много свободолюбиви, много по-особени.”). Комунистите – отношението към тях се изразява предимно чрез значимите други (Е.С.„...комунисти, Еленке, много добри, ама има и много лоши”) или се запазва неутралитет (П.Г.„Някои не искат комунистите, някои си ги искат и така”, М.И. „...комунистите тогава, има хора, които друг поглед имат. Не може да ги поставиш всичките на една плоскост.”) Комунистите-идеалисти – те са друга категория, включваща характеристиките на високия морал от патриархалното общество, но борещи се за равенство и братство (П.Г.„Но тез хора бяха в действителност, за човека брат ли, как да ти кажа, за човека човек, а не враг”, К.В.„Те са много големи герои за мене, защото те бяха, как да ви кажа, с много голяма сила вярваха в комунизма.”, Б.Г.„При него като отидеш винаги ще ти услужи, винаги ще ти помогне.)” Политическите фигури: като цяло се избягват коментари за конкретни политици от миналото, предпочита се оценките да се отнасят към „системата”, „режима”, изобщо към абстрактната неперсонифицирана власт. В интервютата хората са провокирани да дадат оценка относно Тодор Живков. Когато темата не се измести, личните коментари се избягват и се говори се от името на „хората” (Н.М.„Не се е говорило така против Тодор Живков, да са го мразили, да е имало злоба”, М.И.„Едни 33


говорят хубави неща, едни лоши, и така нататък...”, Д.Т.„Ми Тодор Живков – много хора са против. Много хора пък са и за него.Той много работи направи...За нас не е бил лош човек.”). Когато, все пак, се изрази някакво отношение, той се явява част от „доброто минало” – виж по-долу („Ние си бехме свикнали с Тодор Живков и си го обичахме.”) Фашистите – фашист е понятие с двойно значение: всеки различен от комунистите и поддръжник на политическото движение фашизъм (Е.С.„Фашист не е комунист, значи. Какъв е бил – не знам. Ама той не е фашист.”). Очевидно тази разлика е осъзната, но също така е очевидно че първото значение се наложило и че изразява отделна типизираща схема на другите. Руснаците – част от респондентите ги асоциират с военния период и са представени като крадци и „бандити” (Д.Ц.„Минават от там някои части и взимат конете…И като си заминават тея пунгаши – дигнали му таблото с медалите…”, А.Ч. „Всичко бяха плячкосали, завареното положение на русенското пристанище – шлепове със стока.”). Образът е създаден както на базата на лични наблюдения, така на базата на чужд опит (Д.Ц.„Един ми разправя друга история.”). Чужденците (различни от руснаците) – съвместната работа и самото общуване с чужденци е особено значимо, вероятно в него се кодира по-особеното положение на човека, по-специалните му умения и способности, доверието на властта. Като цяло общуването и работата с чужденци сами по себе си сякаш легитимират повисок статус на индивида.

Маркери на идентичност

Ценностите – семейните ценности продължават да са от първостепенна важност за индивида, въпреки преобразуваната реалност. Пренебрегването на личните интереси за да се окаже подкрепа на близък (баща, майка, съпруг/а, деца, брат, сестра, в някои случаи и други роднини) е в реда на „здравия разум”. Доброто име – всяко посегателство, клевета, донос (засягащи конкретно респондентите, а не техните близки) се преживяват особено болезнено, не просто поради възможните последици във физически и материален аспект – М.И.„С какво достойнство ще се върна там, в завода, след като един път вие сте... с една дума, опетнили, те хората и няма да ми имат

34


доверие вече.”. Честта стои на първо място, тя е част от идентичността, опитите за отнемането й се преживяват като заплаха срещу личността и нейното социално съществуване. Затова и в такива случаи хората не остават пасивни и предприемат различни действия, чрез които търсят начин да защитят накърненото си достойнство. Понякога начинът е измолване и използване на мрежата от социални връзки (К.В.„… Викам: ”Другарю Мичев, извинявайте, ама може ли да отида до Копривщица, просто да си взема от там характеристика, да видите че не е така...”), друг път директно противопоставяне на по-високопоставени лица (Г.А.„Ако имате да се оплачете нещо от работата, оплачете се.”), а също така и чрез подаване на жалби в (партийни) институции (М.И.„ние подаваме молба – най-напред ще минеш през другарския съд, пък след това ще минеш през профкомитета, пък през бюрото, партийното…та при Арбитражната комисия в София.”). Добродушието и добрите взаимоотношения с другите – П.Г.„...с всеки да намеря общ език и да заживеем, тъй да се каже, като хора.”, , К.В.„Защото аз с всички гледах да бъда добра, да бъда услужлива, да бъда, да бъда човек!, Н.М.„Много, много задружно сме живели.”. Скромност и спестовност – Д.Ц.„И тя (внучката) е много…, на широко живее – като я гледам, викам на дъщеря ми…”, К.В.„Те бяха много пестеливи, нашите родители. Това беше най-важното...”, Д.Т.„Без пестене нищо не излиза.”, Ц.Х.„Всичко от спестявания. Всичко!”. И не на последно по значение място – трудолюбие (Б.Г.„Много работи съм постигнал, но благодарение на труда си.”, А.Ч.„„Ще дойдеш да работиш в магазина, ако искаш да имаш джобни пари в неделя.” – никога не ни е възпитавал да имаме наготово”). Стигмата – да си близък на нарочени от властта (тоест да си категоризиран като „неблагонадежден”) е равнозначно на стигма и определя в голяма степен идентичността на тези хора. Петното се носи винаги и навсякъде, индивидът се стреми да го прикрие, да се извинява за неговото съществуване или заема отбранителна позиция. Това се отразява върху цялостното му поведение като го прави ням и безропотно подчиняващ се. Животът му се ръководи от желанието да не се „набива на очи”. Прави се това, което трябва да се прави. Губи се способността за собствена преценка, мнение („знам ли”, „сигурно”, „може би”). Разкриването и посочването на стигмата от другите е особено болезнено, понякога непоносимо (Г.А.„Бая се стреснах и бая тежко го преживях.”). „Носенето” на стигмата обърква представата на личността за самата себе си, както и понятията за добро и лошо. Изпада се в неразрешим понякога конфликт на личността, който става част от нейната идентичност. Стигмата и

35


преживяванията свързани с нея остават основен маркер на идентичността (независимо от реализацията впоследствие). Семейството и родът – традиционно са сред основните ориентири за идентификация. Историите за родители, дядовци, чичовци присъстват неизменно във всеки от разказите и служат за отправна точка при самопредставянето. Тези истории (в някои от случаите митове – К.В. ”Вижте момчета, недейте така, ето на, сега затова хората са недоволни, затова партизани има, защото вие искате подкуп. Аз няма да ви дам подкуп.” ) са винаги с положителна конотация, а фигурите на предците (включително майката/бащата) са силно митологизирани. Чрез тях се разкриват някои от особено важните за интервюираните личностни характеристики (благ нрав, гордост, смелост, честност, мъдрост, артистичност и прочие). Образованието – завършването на средно и висше образование очевидно все още не е било превърнато в норма за всички (Б.Г.„И ако в Копривщица нямаше училище, гимназия, тя беше оттатък, аз нямаше да завърша гимназия.” и Д.Ц.„Срамота! Ти да останеш със средно образование – всичките ти съученици са с висше образование.”), а са в процес на налагане и институционализация. Въпреки това конституиращата роля на образованието е имплицитно осъзната. Образованието е ценно за тези, които са го придобили, поради неговата социална значимост, тъй като то е спомогнало за изграждане на по-желателна социална идентичност и съответно на повисок социален статус. То се явява и един вид легитимиране на правото на оценка на историческите събития, явления и процеси, което се изразява в по-голямата категоричност на изказаните мнения. Тук не пренебрегвам факта, че образованието разширява корпуса от знание (което само по себе си разширява възможностите за анализ на заобикалящата среда и повишава нивото на критичност), а се опитвам да подчертая, че осигурява по-голяма увереност в собствената преценка и дава принципно различна позиция на интерпретиране на преживяното. Респондентите с ниска степен на образование преживяват липсата на по-високо като социален недъг, но е важно да се отбележи, че за част от хората в това поколение това значение идва по-късно, а не е предзададено (Н.М.„Идваха учителите и ни караше /да ходим на училище – моя бел./, ама… не съм знаела. /че по-нататък ще се окаже важно – моя бел./). Отрицателната конотация вероятно се появява в периода след тъй нареченото „Априлско разведряване”. Това е времето, когато ниската грамотност се превръща и в пречка за професионално оцеляване (П.Г.„ВИММЕСС бълва инженери и

36


след две години вас ще ви одухат, дето нямате образование.”), и част от хората го придобиват като средство да запазят работните си места. Професията – представлява най-значимата част от социалната идентичност при по-голямата част от респондентите. При останалите (предимно занимаващите се със селски труд) като най-значими компоненти на собствения образ се обособяват семейството, артистичния талант (Д.Т.„И аз попявах. И те накарат ме да се кача там на една маса, и им пея народни песни”, Н.Г.„Като сме работили и като тръгнем някъде, все съм пяла.”) и стигмата. Наблюдават се полово специфични разлики при представянето – мъжете наблягат не толкова на специализацията и навлизането в тънкостите на професионалните занимания и способности, колкото на нивото в йерархията, тоест акцентът се поставя не върху хоризонталното, а върху вертикалното развитие (П.Г. „след туй стигнах дотам, че станах началник-цех, научих занаят, да ги командвам”, М.И.„Та четири години там изкарах като началник…”, Б.Г.„45 години бях главен счетоводител.”, Д.Ц.„Съдия съм бил. Шеф на съда…”.) Статусът в служебната йерархия се представя като свидетелство за високата стойност на личните и професионални качества (М.И.„От партийния комитет в завода, където работех, искат да издигнат помощник на началника…Той посочил мене.”). Разказите се концентрират върху способностите за справяне в необичайни трудови ситуации, поемането на поголеми отговорности, постиженията (на равнище колектив, по-големи работни звена и цели предприятия) – А.Ч.„Обаче аз като отида, като напълня един ТИР, два ТИР-а, пак отида, един ТИР, два ТИР-а, оборотите хвърчат, плановете се преизпълняват както трябва.” При жените (сред интервюираните няма жени на ръководни постове) по-голямо внимание се обръща на самата дейност, с която е свързана работата им и на престижа на професията (К.В.„...в Кинематографията и затова полека-лека, имам така малка дарба съвсем, повече бях оцветител...Но пет години работих там.”, Н.М.„...В Химическа лаборатория, лаборантка съм!, Ц.Х.„...в ТКЗС-то само две лета съм работила, в Пролетарий – 25 години и в сладкарницата.”). Засягат се предимно теми свързани с трудовите взаимоотношения и климат, моралните стойности в трудовата среда, социалната значимост на трудовите постижения (Н.М.„Както ти казвам, сме правили погачи, весело ни е било.”, К.В.„Бях организатор на театри, опери, концерти, за да могат да ходят, на предприятието.”)

37


Трудът

Както бе посочено по-горе трудолюбието е ценност (Б.Г.„Но по-хубаво е човек да се износи от работа, отколкото да ръждясва някъде!”), а трудът е веществената й проява, следователно и маркер на идентичност. Трудът сам по себе си и отношението към него заемат значителна част от разказите и присъстват в почти всички етапи и сфери на живота. Той е част от разказа за детството (К.В.„10-годишна аз търках вече дъски с четка тука.”), за дома (Ц.Х.„Сами тухли правихме, сами кал докарвахме, материал докарвахме, всичко сами.”), за отглеждането на децата (Ц.Х.„Та носим с менците, носим. Нося вода за децата, да переш, да къпеш, да миеш.”), естествено от професионалния живот, от периода след пенсионирането (П.Г.„И се пенсионирах… започнах да си гледам градинка, по едно време – животинки.”), дори до настоящия момент (Б.Г.„Ще почистя, ще посрещна хората. Има кон – ще му дам храна, има куче – ще му дам. Ще помета, ще окося.”, Н.М.„Кьопава съм, но си правя много зимнина в буркани…”). Съществува нагласата, че трудът и материалното благополучие са взаимно зависими (Д.Т.„Имаш, нямаш, ще се трудиш да имаш.”, П.Г.„…не ще да работи, иска наготово, наготово няма да върви.”). А липсата на желание за определена работа, от своя страна се тълкува като отрицателна личностна характеристика (К.В.„… няма работа, за тези които са по-мързеливи и които искат да отидат, да се минат осем часа и да станат и да си отидат.”, Б.Г.„Като дойдеше определеното време вика „И утре има ден” и си отива.”). Различните форми на труд (физически – интелектуален, земеделски – градски и т.н.) не се противопоставят като по-ценни и по-малко ценни една на друга. Действително, те придобиват различни значения в различните етапи от развитието на индивида, някои от тях стават по-предпочитани, други се разглеждат като попрестижни. Но в крайна сметка в жизнения път на респондентите присъстват различни форми, които по-скоро се допълват, отколкото изключват взаимно. Вероятно това е свързано с произхода на респондентите (предимно са наследници на земеделци и занаятчии). По същественото, според мен, е връзката на хората със земята (присъща дори и на родовите интелектуалци) и интериоризираните културни модели, които не позволяват обезценяване на някоя от формите.

38


Селскостопанския труд се възприема повече като необходимост за икономическото оцеляване. Повечето „свободно време” на респондентите със селски произход преминава в селски труд, чрез който те и семействата им си помагат. За други е и част от професионалната биография (Ц.Х.„Всичко беше на ръце най-напред в ТКЗСто, когато аз съм работила.”, Д.Т.„.Тука сме се занимавали с овчарлък.”). Служебният труд е определящ. Коректното отношение и прилежното изпълнение на трудовите задължения се цени високо и е изключително значимо – чрез него респондентите определят стойността на собствената си личност (.Н.М.„Не помня в тия 31 години, леля, да съм закъсняла един ден за работа или да отсъствам без причина.”, М.И.„Аз не помня от моя живот един ден да съм отсъствал от работа.”. П.Г.„Пък аз съм на 80 години, откак се помня човек, откак се помня човек, все съм работил.”, Б.Г.„Труд! Без труд нищо не става.”).

Почивката и свободното време Почивката, разбирана като време отделено за пътувания и развлечения, рядко е ставала част от живота на респондентите. Отпуските, прекарани на някакъв курорт, са спорадични събития (Г.А.„почивки… ходила съм някой път някъде, ама… повече тук.”).Свободното време се отделяло за построяване, дострояване и ремонти на къщата (К.В.„през цялото време сме работили, като дойдем тука отпуската.”), за отглеждане на собствена земеделска продукция (Б.Г.„…през почивките садяхме картофи, вадехме картофи.”), с която семействата са си помагали, за грижите по дома, децата и родителите. Разбира се, срещите с близки и роднини, събиранията с приятели присъстват, но не разглеждани като занимание през свободното време, а като неразделна част от ежедневието. Тези срещи са ритуал или практика, която не се осмисля, а само се преживява. Те рядко се споменават и изобщо не се разискват, освен когато фокусът се насочи към настоящето и ежедневието на пенсионера. Изведени в такъв контекст събиранията с приятели, бивши колеги и роднини се превръщат в събитие – търсено и желано, в източник на необходимото за всеки човешки индивид общуване, което очевидно става все по-дефицитно, в средство за запазване на активността, която все повече отслабва (К.В.„И човек трябва да си търси, да си намира. Имам си и

39


приятелки…Ама това ме поддържа.”, Ц.Х.„И сега, и сега си се събираме още на гости, дето са по-близо приятелки.”, Н.Г.„И се търсиме... Все се кани тука да дойде и все не може.”). Празниците – най-често споменаваните празници са 1 май, 9 септември, следвани от лични празници (именни и рождени дни), 24 май, 3 март и 8 март. Спомените разкриват преживяването им като положително, споделят се чувства на радост, въодушевление и удовлетворение. Положителните емоции са интензивни, разказите са наситени с подробности и повторения и това насочва към предположението, че зоната на празниците е една от сферите, в които индивидът е изживявал в най-голяма степен свободата, инициативата и творчеството. Не случайно на подготовките се отделя повече внимание, описанието е по-пространно и емоционално натоварено (Н.Г.„Обличахме се хубаво – аз си шиех за всеки празник дрехи.”, Н.М.„Берехме полски цветя, правехме венци.”. Религиозните празници, найвече Коледа и Великден, също се фиксират в повечето разкази. За някои от респондентите те са забравени и припомнени (част от спомените за младостта и детството (Н.М.„Коледари от къща на къща – пееха песни…Так�� правихме и на Лазара.”), и част от настоящето (Ц.Х.„Йордановден, Ивановден, Антоновден, бабин ден…ами и преди 44-а, и сега пак се възвръща.”), при други връзката не е прекъсвана (Д.Т.„Ми Коледа, Великден, именни дни. Рождени дни после направиха тук.”). Религиозните празници, наред с ритуалите (кръщене, сватба, погребение, панахиди, молитва и т.н.) се запазват като социална практика сред повечето респонденти. Независимо дали религията запазва легитимността си като „символна вселена”¹ за индивида, тя запазва значението си в ежедневието като връзка с предците и миналото (Д.Т.„…родителите ни са от стария свят. Ние можем ли да не го направим това /опелото-моя бел./.”, Б.Г.„Моята майка казваше: „Църквата не иска нищо. Отиди, изправи се, ако има пари запали свещ, ако няма – не пали.””).

Жената и нейната роля Децата – основен момент и събитие – голяма част от разказите на жените се посвещават на раждането (Н.Г.„Немаше акушерки, немаше родилни домове. По градовете може да е имало, ама по селата имахме само баби.”) и отглеждането на децата. Често историческите събития се проследяват и измерват чрез възрастта на 40


децата и събитията в техния живот (Е.С.„Когато бе 9 септември втората ми дъщеричка беше на една годинка, а първата на три.”). От сегашната позиция на жените отглеждането на децата тогава се определя като трудно (Н.М.„Ужас е било, ама ние си бехме свикнали с това. И си ни е било приятно.”). Често младите майки е трябвало да се справят сами, тъй като са били далече от роднини, които биха могли да им помагат (Н.Г.„... вече майка ми няма как да я гледа тук, щото ходи на полето...”, Н.М.„Аз ходех първо в Белия дом...го водех с мене. По стаите.). Сред посочваните трудности са комуналните условия (К.В.„По наше време нямаше никакви условия.”, Ц.Х.„Нося вода за децата, да переш, да къпеш, да миеш. Всичко беше на ръце.”), липсата на социална политика, подпомагаща родителите (Ц.Х.„За нашите деца нямаше семейни добавки.”), отдалечеността от болници и училища (Н.М.„Ако ми изстинеше нещо, един вестничец мастен на гърдичките и на другия ден е кукуряк.”, К.В.„Бяхме на квартира на 9 км. от града. Нямахме превоз.”), липсата на детски заведения или трудния достъп до тях (К.В. „...имало е тук-там само, така, който е с много големи връзки.”), заетостта на пълен работен ден, липсата на улеснения като памперси, изкуствени храни, детски колички и други. Възрастните – доглеждането на възрастните родители, свекър, свекърва или други роднини също е било част от ролята на много жени (Г.А.„Не, върнах се във физиотерапията. Защото баща ми се разболя... ”). В някои случаи то се опоменава като подразбиращо се от само себе си (Н.М.„Но 4 години на едно място го гледахме.”), друг път се подчертава като един вид доказателство за изпълнен дълг (Н.М.„Викам, Стойчо, как няма да те гледам!”). Домът и семейството – в разказите на жените в по-голяма степен е застъпена историята на дома и неговото създаване – къде и с кого са живели през различните етапи от живота си (мъжете фиксират построяването на къща като факт, като успешно или неуспешно свършена работа и с това изчерпват темата, ако изобщо са я засегнали). Споделя се за изтърпените лишения и за събирането на парите (Ц.Х.„То все събираше, все събираше къща да прави.”), за преустройствата (Д.Т.„Ремонти сме правили. Покрив, много работа.” Н.М.„Малко подобрения направиха и той, като работеше в „Текстилна слава”, имаше заем от държавата.”), за обзавеждането (Ц.Х.„И на изплащане взех пералня, на изплащане взех бюфет, на изплащане – диван.”, К.В.„Тези легла пак си ги направихме поръчка в Жити-Русе и сме ги носили на колата отгоре.”). Домът не се разглежда само като физическо пространство, а и като зона на взаимодействие със значимите други, затова и се набляга особено на семейните 41


отношения: със собствените родители (Н.Г.„Целуват те ръка и ме изхвърлиха като парцал от дома ми.” /женитба насила – моя бел./), с родителите на съпруга (Н.М.„… беха добри”), със съпруга (Н.М.„Много си живеехме добре и много ми е мъчно за него.”, К.В.„Един хубав тандем бяхме. Бяхме все заедно.”), с децата. Домът също така е и място на по-голяма автономност и свобода, на себеизява, и изразяване на мнение и чувства.

Страховете В повечето интервюта изследваните лица първоначално отричат да са изпитвали някакви трайни страхове (Н.М.„Преди от нищо не сме се страхували”, Н.Г.„Не сме се страхували от нищо! Нито от крадци, нито от убийци, от нищо не сме се страхували.”), явно защото страхът се асоциира предимно с криминалната престъпност (Ц.Х.„Щото нямаше крадци, нямаше убийци.”). Това е валидно дори за респондентите засегнати от комунистическия режим. Страхът от властта и репресиите очевидно представлява специфична категория. (К.В.„Много ме беше страх… Искаха да ме правят доносник.”, Б.Г.„Как да не те е страх? Може да те изгонят, може да те уволнят, може да те следят. Може всичко бе, всичко може да ти направят.”, Ц.Х.„Много работи може да са ти се щели да рискуваш, ама като имаш деца не можеш да рискуваш.”) Страховете на хората със стигма са свързани предимно със социалното им оцеляване – да не бъдат изключени от училище, да не ги изгонят от работа и т.н.(Г.А. „ ...и те гледат с малко по-друго око хората.”, „Аз тъкмо почвам работа, викам, сега ако ме уволнят, какво ще правя?”) Страховете сега – респонденти, които са били заплашвани физически или техни близки са били репресирани (и не само те) и днес споделят, че се страхуват от властта (К.В.„И сега ме е страх. Нощно време сънищата ми са пълни с призраци.”, „Не мога да говоря, защото пак ме е страх.”, Б.Г.„Да не мислиш, че сега няма Държавна сигурност! Да не мислиш, че сега няма да те следят и да те дебнат...”). При тези, които не го заявяват открито, той се изразява като предпазливост в изказванията (Д.Т.„Ма нали, ние ви казваме това... То не е хубаво това да се подробва, примерно в истории и в такива работи да се казва.”, „Не говори за кмета.” /реплика отправена към Ц.Х. от съпруга й – моя бел./.)

42


Доброто минало/носталгията Преди 9-ти – „царското” време е свързано с детските спомени („детствотоприказка”²) и младостта (дори и след девети септември за някои приказката продължава, но просто по нов начин – бригадите заместват седенките: М.И.„И започна пък нов живот, бурен, събираха се, играеха казачоци, песни...” ), затова в голяма степен се идеализира. Свързва се с патриархалния ред и с моралните устои на тогавашното общество, превърнати в сърцевинни ценности. С охота се разказва за начина на живот (Н.Г.„Но ние некога сме били скромни.”, Ц.Х.„…що ние се събирахме по къщите на седянка вечер зимата. Предехме, плетехме.”, Н.М.„Живеехме си задружно.”), за връзката със земята, за работата по нея, за добитъка (Н.Г.„Аз съм ходила с говедата, пасла съм ги...”), за празниците, за вярванията (Н.М.“Иване, Стояне, ууу, върни си воловете!...Тези волове, баба, са на небето, при дедо Господ.”). Изобщо отделя се внимание на най-различни сфери и подробности от света на ежедневието тогава (М.И. „И играехме на всякакви игри, тук се събирахме от село децата… По балканите. На свинкя, на бебяци…”) Сред респондентите се среща един случай, в който предкомунистическият период се предава като травматичен. Трябва да се има предвид обаче, че в целия разказ индивидът заема позицията на жертва – в личен, в професионален, в житейски план – Б.Г.„Толкова съм патил аз, толкова никой не може го пати.”. По отношение на предкомунистическия период разказът е свързан предимно с оскъдните средства, некачествената храна, лишенията – бедността се преживява като порок („Не може от един бедняк да стане човек!” – същият човек е бил 45 години главен счетоводител в ХОРЕМАГ). Съответно промяната на режима се приема като спасение („И благодарение на упоритостта, и благодарение на Сталин…”). Социалистическият исторически наратив е напълно интериоризиран, историческите събития се предават с неговия език, чрез заучени фрази – „Германия нападна вероломно Съветския Съюз.”, „И нашата армия също продължи да се сражава с тези немски фашистки войски.” Доброто минало е и онова, в което хората са получили относителна икономическа стабилност, устроили са се с работа и дом. Тогава вече носталгията се пренася към трудовата атмосфера (Н.М.„И ни е било весело, и приятно ни е било където отидем.”, Ц.Х. «Много, много задружно сме живели”) и към сигурността и 43


социалните придобивки (К.В.„А при „живковото време” само който мързелуваше и не искаше да работи, иначе за всички хора имаше работа”). Става ясно, че това съвпада с „Живковизма”³ (Н.Г.„...през Живковото време ние свикнахме и си бехме доволни некак си.”). Към това добро минало се отнасят и създаването и подобряването на инфраструктурата на населените места (М.И.„Имаше строителна група, която поправяше къщи, двора /стопанския/, пътища, всичко”, Д.Т.„Е, ми това беше много хубаво. Калдаръм направиха, водопровод направиха.”).

9-и септември 1944 Присъства в съзнанието като значима дата, но в мащаб твърде далечен и недостъпен за интервюираните. В повечето случаи първата реакцията е ”помна, помна”, с което се признава важността на датата, но след това се разбира, че не се свързва с конкретни промени на всекидневно ниво (Д.Т.„Ми тука по 9-и септември почти нищо, какво ще се случи?”). Последващите асоциации са свързани с колективизацията (Н.Г. „О, аз бех женена, аз съм се оженила 45-а година, а това стана 57-ма година.”), налагането на тоталитарния режим (Д.Ц.„Дотогава са ядваше положението, тоз период, ще ти кажа, почувствах го четиридесет и ... когато обесиха Никола Петков”, А.Ч. „И след 9–и септември този наш учител го арестуваха и...”) и изолацията от западния свят (Д.Ц.„Стегнаха режима, спряха филмите, спряха всичко от Запад... ”). Следователно датата битува като символ на последвалите политически, икономически и социални преобразувания.

Комунизмът – „45 години да живееш в един режим, то се свиква” Когато някой е бил репресиран, на него му се признава неизказано право на компетентност да говори за комунизма, сякаш страданието е основание за повече знание и правдивост. Близките на репресираните логично свързват комунизма с периодите на тъй наречената ”Народна демокрация” и сталинизма в България (най-вече с него), с трудностите, страданията и ниския жизнен стандарт. Политическия режим 1944-1989 г. рядко се заклеймява като цяло (Д.Ц.„К’во да ви кажа – т’ва е гадна история, комунизма, бе!”), по-често се посочват някои от

44


недостатъците му (К.В.„Това беше най-лошото на онзи строй, те бяха синекурни длъжности, нищо не работеха, получаваха големи заплати.” „...през социализма имаше нещо друго – че хората виждаха как крадат по-големите и постепенно, постепенно и те крадяха.”). В много от случаите се разглежда през призмата на създаденото (построеното, изграденото), с което му се придава положителен оттенък (Б.Г.„Голямо строителство през тези 50 години. Много заводи, много язовири, много предприятия.”). Подчертава се подобреното икономическо състояние на хората и достъпът до социални придобивки (Д.Т.„Абе възмогнаха хората, не е както е било.”) Комунистическата идея се разграничава от режима и се разглежда предимно през призмата на равенството и пренебрегването на личните интереси (П.Г.„Комунизъм никога не е имало.”, К.В.„Изкълчи се тяхната идея много. Особено някои хора, които гледаха пак така, както сега, да си подредят живота,”). А режимът се интерпретира като разрушителен за самата идея (М.И.„…комунизмът е изменен още преди да настъпи комунизмът.”). Често за комунизма като цяло се говори плахо и неуверено, с нагласата, че собствените размишления ще бъдат санкционирани чрез неодобрение.(П.Г.„Не знам как ще приемете.”, Д.Ц.„Дет’ викат хубаво беше едно време…вие може би...Родовете ви да не са комунистически?”, К.В.„Не знам ти какви разбирания имаш, вашите родители какви са?”). Най-характерната позиция е дистанцирането от позиция (Ц.Х.„На некои си им беше добре, на некои – зле.”, П.Г.„Едни са доволни, едни не са доволни. Както сега.”, М.И.„Винаги е имало хора, които са добре, и които не са добре.”, Д.Т.„За едни беше хубаво, за други лошо.”)

Противоречия Властимащият помогнал на недоволния от властта – „спасителите” (К.В.„И Петко Стайнов…мама отива веднага при чичо Петко, казва му какво е положението. И той идвá, за да пуснат баща ми, иначе щяха да го убият”,) са отвъд типизиращите схеми, с което разрушават легитимността, валидността на самата категория в конкретните ситуации (например комунист). Схемите са валидни за и се използват от същите респонденти, но по други поводи. Следователно дадена категория се използва като обяснителна схема на определени явления от субективната реалност, а в други

45


случаи се игнорира, за да не предизвика когнитивен дисонанс. Така всъщност противоречието изобщо не се осъзнава или подлага на анализ. Подобряване условията на живот на село – миграция към града – в някои случаи промените след 1944 г. се оценяват по отношение условията на живот – електрифициране, изграждане на инфраструктура, организация на труда в ТКЗС-та и т.н. (М.Н.„Добре бяха. Вярно, стотинки им даваха... Просто не са срещали трудности.”). Въпреки това се признава и засилващата се миграция към града, където животът се определя като по-лесен. Рефлексията към противоречието е трудна, то не се осмисля и по-скоро се игнорира, което показва отказ за усвояване или директно отхвърляне на информация, която може да доведе до преобразуване на определени представи, ценни за субективната реалност на интервюираните (М.И. „Добре е, защото хората някога /преди 9-и септември-моя бел./ се мъчеха… Бягат, защото отиват на по-хубава работа… Точно това е, не са бягали /преди 9-и-моя бел./. Не е имало такъв живот.”). Задружието и разбирателството – доноси и клевети от близки – представят се като характеристики на два различни свята, които явно никога не влизат в допир, за да се осъзнае противоречието. Първото е част от наследени ценности, от идеала за реда на нещата, който част от респондентите искат да вярват, че са обитавали. Второто е част от политическата действителност, от нормите на промененото време, от публичния живот, където хората имат „второ лице”.

Промените 1989 г.

Мненията се разделят в двата полюса на една и също плоскост. От една страна са респондентите, които преживяват промените през 1989 г. като край на комунизма и като освобждение от психологическия натиск (Н.Г.„Е, радвахме се, те така, беше ни приятно.”, Е.С.„Много бех радостна. Напълни ми душата.”). Преживяват се положително както като цяло, така и по отношение на отпадането на различни ограничения (М.Н.„И това ми бе радостта, като стана преврата. И като стана Жельо Желев премахна жителството.”), когато комунистическия период е преживян като травмиращ и/или се свързва предимно с отнетото, с потисничество, терора и т.н. (К.В. „Такава надежда имах, толкова се радвах.”). Оскъдното икономическо състояние на тези хора сега отстъпва и не е така значимо, както болката и психологическия натиск в

46


миналото (Г.А. „... на онова време сме били малко по-добре така, материално…Ама психически какво сме преживали – това беше. Стресът не беше малък.»). Още поположителна картина се създава от хората, които са успели да се възползват от първите години на прехода или такива, на които са върнати градски имоти (Д.Ц. „Да, след 10-и ноември туй ни са случи. Оправихме си работите.”). На другия край на скалата са респондентите, за които промените от 1989 г. означават начало на труден период, продължаващ и до момента (М.И.„Само след 10 ноември много тежка работа стана”). В този слуай валидни са негативите на Прехода: безработицата (Б.Г.„Хората останаха без работа.”), ниското жизнено равнище (Ц.Х. „Тия такава промяна направиха сега – мен ме пенсионираха с 80 лева … Какво направиха с парите, стана нещо, превърнаха ми ги в 46, пенсията ми стана 46 лева!”), ликвидацията на ТКЗС-тата и приватизацията на предприятията (Б.Г.„След, след 10-и, след 10-и стана вече лошото. Защото искаха това, което е построено, да се унищожи.”, Ц.Х.„Тогава, както сега, като стана вече промяната, дето изчезна изведнъж всичко, та го нема.”, М.И.„Това най-много ме боли. Може промени да има, обаче не трябваше да има такива разрушения.”). Тези негативи се засилват още повече поради утопичните, в повечето случаи, представи за състоянието на държавата по време на комунизма (Б.Г. „...ограбиха държавата.”, М.Н.„Никой нищо не върши и не прави...”, К.В.„Аз съм разочарована.”). При всички случай тези промени представляват преломен момент – завършек на една реалност и начало на друга. Съмнително е, обаче, доколко процесът на реинтерпретация е успешен за индивида и доколко правдоподобна е структурата на новия свят.

Новата действителност Народът – мисленето за народа като цяло се запазва и става като че ли още поинтензивно. Народът представлява хората, които са градили онова, което е разрушено днес; онези, които се трудят и преживяват от честен труд (Д.Т.„Народът работи, щото трябва да се живее.”); народът са гласоподавателите; народът са всички, които не са политици и са потърпевши от политиката (М.И.„…кои печелят и кои губят, но

47


въпросът е, че най-много губи българският народ.”, Н.Г.„.Мъчат се – целата България се мъчи.”). Разрухата – кара респондентите да се чувстват изгубени, използвани и измамени (заради положеното свръхусилие преди). Преживява се като обезценяване не само на труда, но и на живота им (Ц.Х.„И освен това, да ви кажа, за тия 40 стотинки, дето ви казах, това беше икономия да се построят... Всичко беше! И какво стана?!”). Ликвидацията и случилото се по-нататък със стопанствата, премахването на символично натоварени сгради и паметници (К.В.„Тука всичко разнебитиха! Не мога да им простя това нещо!”, М.И.„Защо ще разрушават този партиен дом, той е правен от хората, от народа е правен.”), приватизацията и замирането на фабриките и предприятията (Б.Г.„Сега се руши!”) по някакъв начин скъсва нишката между тях и съвремието. Тези процеси и явления остават неразбираеми, те не се възприемат като продължение на развитието, а като пропаст, която трябва да се прескача. Това от своя страна изисква нови усилия и би било естествено, ако налице е отказ или нежелание това да се направи от индивида, а и от поколението като цяло. Политическото управление – неуспехите и слабите страни на политическите решения относно икономиката по време на комунистическия режим във връзка с настоящето не се осъзнават и посочват като такива (Н.Г.„С 2 лева отиваш и си напълваш чантата.”). Ниският жизнен стандарт и икономическото състояние на държавата днес се приписват единствено на съвременното управление. А съвременното управление са всички управляващи след падането на комунистическия режим, не се конкретизират правителства или политически фигури (в редки случаи се говори за партии и лица – Симеон Сакскобурготски, Иван Костов, Георги Първанов, Сидеров). То (управлението) представлява целокупна маса от крадци и мошеници (Б.Г.„…после за нула време това се унищожи и се ограби, ограби се от тия, изнесоха, изнесоха, България изнесоха”, П.Г.„Пък сега вече всичкото на по партии, не можеш да го разбереш, кой каква партия е и какво краде, и какво лъже.”, К.В.„И как се заяждат, и какво правят. Това, само като ги слушаш, те отчайват”, Б.Г.„Сега всичко го обраха. Кражби големи!”). Другата основна характеристика, открояваща се в разказите са борбите за власт и липсата на общонационални цели (П.Г.„Защо да си ти, ами да не съм аз?”, Ц.Х.„Додето дърпа чергата един натам, един насам, няма оправия”). Някои от интервюираните заемат позицията на анализатори, но отново не коментират пропуските и пагубните ходове в политиката и икономиката по време на социализма

48


(Д.Ц..„Когато се сменя системата собствеността преминава от едни ръце в други. При преминаването на собствеността от едни ръце в други-ей туй се получава –краде се”) . Неравенството – неравенството по време на комунизма рядко се е преживявало особено тежко. Привилегиите за партийните членове, например, се приемат за даденост (както е посочено по-горе), а хората, които ги ползват, не се оценяват негативно поради това, че са ги ползвали. Докато по-високият жизнен стандарт на хората във властта след промените (и по принцип на всеки – Б.Г.„Кажи как да не е лошо да си богат.”) винаги се тълкува като признак за техния нисък морал и общочовешки качества. Неравенството след 1989 г. определено е по-фрустриращо и неприемливо за интервюираните (П.Г.„Не може един да получава толкова много пари, а пък другия да не получава.”, Ц.Х.„70 лева, ако мислят тия от Народното събрание, че може да се живее...”).

Преди-сега – основни положения Преди: се е живеело по-спокойно (Б.Г.„Стана 11,00, стана 12,00, стана 01,00… Искам да ти кажа какво спокойствие”), престъпността (политическите престъпления се игнорират) е била по-слаба или никаква (Д.Т.„…нямаше ни крадци, ни убийства.”), е било по-весело (Н.Г.„А сме живели много весело!”), животът е бил по-лесен и достъпът до придобивки – по-голям (М.Н.„През комунизма наистина всеки можеше да си купи и кола, и апартамент да си направи.”), държавата е „прогресирала” (Б.Г.„Народът строеше, имаше нещо налице.”), имало е достатъчно работни места (М.И..„...знаят, че им е осигурена работата.”). Едното „преди” включва времето на предкомунистическия период (П.Г.„Преди 9-и септември хората бяха по-сплотени, по си помагаха един другиму.”). То никога, дори в единичния случай, когато се преживява като травмиращо (Б.Г.„Преди 9-и септември беше глад, немотия, сиромашия. Но хората бяха свикнали с този начин на живот и не им пречеше.”) не е по-лошо от другото „преди” (1944-1989) и „сега” (Н.Г. „Много, много хубаво беше некога.”). Въпреки, че често се отчитат по-трудните условия на живот (например липсата на работа, електричество, канализация, медицински услуги и т.н.), това „преди” остава по-доброто. Често с това „преди” (9-и)

49


се компенсират някакви липси в другото „преди” (10-и) и двете се размиват по отношение на „сега”. Сега: по-напрегнато, по-опасно, престъпността е по-висока (Н.Г.„…сега те е страх да замръкнеш тука.”, Б.Г.„А сега по улиците да те е страх.”); липсва или е слаба финансовата стабилност (Д.Т.„Трудна работа.”, Ц.Х.„...много големи сметки и не могат плащат.”); хората са променени (К.В.„Сега станаха егоисти.”, М.Н. „А сега има много завист.”); светът е по-мрачен (Н.Г.„по-отчаян народът”); упадък на морала такъв, какъвто респондентите го разбират (М.Н.„Младите хора имаха много голямо уважение към възрастните.”, Ц.Х.„Сега е хулиганстване!”, Н.Г.„Нямаше они моми като сега!”, К.В.„Сега много моралът е пропаднал.”); държавата се ограбва и руши (М.И.„Сега се руши!”); безработица (Ц.Х.„…работа няма.”). „Сега”-то за някои респонденти се е превърнало в друг свят, чужд и в голяма степен непознат. Това е светът на наследниците, който се наблюдава, понякога анализира, но в който не се участва. Това отново отразява прекъсната нишка между миналото и настоящето, пропастта между старата и новата действителност, която индивидът (като представител на поколението) не винаги може или пък иска да преодолее. Човекът отвъд системата – един друг разказ

А.Ч. – роден в България с арменски произход и самосъзнание („Както вие българите, така и ние…”). Базови ценности са дадената дума, точността, трудолюбието. Основните характеристики, които го отличават от останалите респонденти, са наблюдателност, способност за проникновен анализ на средата, решителност, инициативност и склонност към риск. Не възприема институционалния ред в страната като предзададен, рецептурното знание, което подхранва правилата, не е интериоризирано, общовалидните истини на режима не са легитимни. Внимателно изучава обстановката („Ежедневно се интересувам от всички закони, всички реални неща, които стават. Не съм изоставал от движението както на икономиката, така и на политиката, за сведение.”), проследява различните фактори на влияние, с което съумява да лавира в почти всяка ситуация и да я манипулира в своя изгода („Де законно, де незаконно, но на 14 години аз имах 40 хил. лева, по тогавашния курс на парите.”). С това са свързани и повечето от историите в разказа („Гледам руснаци с бутилка водка в джобовете…без мезета, без нищо. Веднага ми прищракна, викам, бе що, викам, аз да не

50


отида да купя яйца?”). Със същото лавиране запазва до голяма степен и собствените си светогледни позиции и убеждения – например, за да не стане член на БКП (което се изисква за служебната му позиция), А.Ч. става член на БЗНС. Адаптивен и гъвкав, успява да се образова, да влезе във важни икономически структури и да установи твърди и високи позиции в тях („…между другото, кариерата ми много бързо вървеше.”). Бързо опознава „правилата на играта” и развива тактики за успех в работата, често се измъква от сложни ситуации. Когато се утвърждава като добър професионалист често се противопоставя на властимащите открито, но с ясното съзнание колко далеч може да стигне в това противопоставяне („Вечно ще има тъмни облаци над твоята глава, докато аз съм тук.”… „Защото аз на всичко „да” не мога да кажа, имам собствено мнение.”, „Не мога да мълча. Вие искате целият народ да си държи езика зад зъбите. К’вото кажете, всеки да каже „Слушкам!” Няма да стане”). Понякога дори показва надмощие („Той не вярва – Първи, той не е могъл, а ти да уредиш въпроса, нямаш си представа каква реакция става в мозъка му…Да видиш ти, господин Петров така малко ме гледа, и не остана длъжник, показа си зъбите.”). Поради високите си позиции става обект на неодобрение и недоброжелателност, и му се налага да общува пряко с представители на Държавна сигурност („Следващия ден идва господинът от Държавна сигурност „Абе снощи бяхте тъй и тъй… Ама нещо не ти ли дадоха?” Значи те са ме наблюдавали.”). Това го прави бдителен – „Не може да имаш доверие, когато постоянно знаеш, че някаква сянка броди зад теб”. Познава добре опасностите и заплахите, които го заобикалят („През цялата си кариера аз се чувствах обаче като агне сред вълци.”), но знае и как да се предпази или да се справи с враговете си („За десет месеца ще изпълня годишния им план с голямо преизпълнение, а следващата година върху преизпълнението слагат план.”). Знае как да напредва бавно и сигурно, за да остане на сцената. Умело се възползва от мрежата от социални връзки и обменът на услуги. Успява да привлича хора „зад гърба си” („Но аз имах едно страшно оръжие. Имах много приятели, които ми донасяха.”, „По-добре да ме запомни, че съм го спасил, отколкото, че съм го реализирал /продукцията-моя бел./, да каже „Как не се сетих аз да го направя””, „Той и досега не знае, че този чесън е станал на чесъница, защото ще се омаловажи услугата, дето съм му направил.”). Успешно съумява да привлече и поширок кръг от поддръжници на собствената си фигура („Авторитетът ми ставаше

51


много по-голям, защото хората ме считаха като един човек, който милее за тях. И при нужда съм ги защитавал.”) Той е и единственият респондент, който коментира и подлага на анализ „недъзите” на социалистическата икономика и политика („Колко пъти Кореком-ите се затвориха и се отвориха – помните ли ги? Защо? Защото активните борци казваха до политбюро: „Вие внасяте идеология.””, „Комунизмът откъсна пъпната връв между селото и града.”, „Отнеха навиците на трудолюбие.”, „Те се сееха повече декари, пък се отчитаха по-малко, а продукцията се разпределяше на малките декари и получаваш висок добив.”, „Всичко беше фалшиво.”) Оценките за преди и сега са много по-умерени („Между лъжата тогава и сегашната реалност има едно средно положение.”, „Ние загубихме завареното. Слязохме надолу в нивата на постигнатото. Новото бихме спечелили, ако бяхме намерили правилната формула и посока на развитието на нашата икономика.”). В сравнението се назовават конкретни политически ходове, които се смятат за неправилни, а не само последвалите резултати от тях („Ако аз имах власт при управлението на Филип Димитров, нямаше да пращам ликвидационни комисии по места.”, „Но не и реални граници, както Желю Желев каза. Той обърка цялото земеделие с тая, тези граници.”, „Аз и лекарства съм изнасял…Ама намери се една Мими Виткова – голям министър, нали, в Жан Виденов. Създаде едни такива условия, които неизпълними и монополизира работата, пак централизираха. И ние си загубихме пазарите.”) Равносметката на А.Ч.– „Една голяма демагогия има в тези 45 години…във всяка една област.” Равносметката – „…няма човек без неприятности – ако има такъв човек, той не може да разбере какъв е животът изобщо.”, „Има и весели работи, има и тъжни, животът е такъв.”, „Ако няма обич, ако има злоба, нищо не се постига.”, „А бе имало е и тъй, и тъй. Животът е такъв.”, „Най-важното да си здрав, да си жив и здрав. И с всеки човек да си човек”. ¹ Бъргър, П., Лукман. 1996.Т. Социално конструиране на реалността. София: ИК „Критика и хуманизъм”, стр.116. ² Колева, Д. 2002. Биография и нормалност. София: ЛИК, стр.182. ³ Калинова, Е., Баева, И. 2006. Българските преходи 1939-2005. София: Парадигма,стр. 138-147.

52


Анализ на второ поколение

Неизживяното минало Неизживяното минало не е лично преживяно, но е съставен елемент от образа на комунизма. Представлява един вид предистория или отправна точка. То служи първо като основа за обяснение на собствения път и второ като достъпна реалност различна от комунизма, с която може да се сравнява. Това минало има две измерения. Първото засяга родовата история, разказа за произхода и съответно е свързано с идентичността (Б.К.„Мене на 15 дена са ме завели горе на ливадата, да събират сено”, В.Ц.„Дядо ми...е работил в Цариград.”, М.Н. „Дядо ми Ангел Георгиев по бащина линия се е занимавал с животновъдство, бил буден човек.”). Другото измерение представлява създаденият образ за света преди собствената поява, изграден на базата на чуждия опит. Когато респондентът се уповава на история, предадената от значимите други, тогава налице е интериоризиране на информацията и възприемането й като неоспорим факт (Б.К „Така е било до 9-и септември.”, З.П. „От родителите си знам, че едни от най-хубавите години за българския народ са били, когато министър-председател е бил Кьосеиванов…Тогава е било много хубаво.”), а за някои – привързаност и идентифициране с това минало (М.Н. „Както всички хора от селото, така и ние сме имали много кошари”, Г.Н „…ние сме били средни, имали сме 30 дка земя, гора и така. Занимавали сме се с търговия…”). В повечето от случаите миналото преди 9-и септември 1944 г. не се разкрива като собствено и фигурира (във връзка с разказа за родителите) единствено като средство за легитимиране на собствената позиция (представянето е фактологично и разграничено от собствената реалност). •

9-и септември 1944 – същото се отнася и за събитията, свързани с „овладяването на властта”¹ от комунистическото партия. Датата не се разкрива като значима или определяща за собствения жизнен път (Б.К. „Е, едни са го приели добре, други – не, като навсякъде.”). В половината от анализираните интервюта дори не се споменава. В останалите се обособява единствено като елемент от собствената предистория (тоест историята на родителите - З.П. „Когато на 9-и септември идват и партизани са слезли, мама много се е опасявала да не би да го приберат

53


татко.”) или като факт допринасящ за формирането на средата, в която индивидът попада при появата си. Въпреки не особено значимата роля, която придават респондентите на тази дата, тя остава смислено натоварена с най-големите травми (отнасящи се до предходното поколение) причинени от режима, свързани с терора и колективизацията (Д.М. „ когато са станали промените 44 г. и е помогнал /бащата-моя бел./ там…общината, но в нашето село не е имало някакви такива трудности по това време.”, Б.К.„ Не, не сме били засегнати…9-и септември.. е земали са, като на всички – национализират горите, насила ги карат някои да влизат в стопанството като правят кооперативите, това е”).

Колективизацията Присъства като тема при всички респонденти (с изключение на З.П. и В.Ц., които не са имали много допирни точки с живота на село), но по различен начин. При едни се описва като част от изживяната семейна история (П.В.„Колективизацията беше 56-та. Аз помня, насила му /на дядото-моя бел./ взеха кравата…Земята му взеха, той се разболя.”, И.Н.„Малка бях, но помня как баща ми си даде всичките животни, ралото, колата – просто ги подари – виждаш ли какво съзнание е имал!”); други разглеждат процеса във връзка с миграцията (Б.К. „Тогава вече нали става кооперация, изпъдиха хората…може би не е трябвало да го правят това с ТКЗС-тата, защото хората оставиха тея бедни нивици…”, Д.М. „Ами в първите години много хора от селата се изринаха към градовете, защото там беше нали...то не тръгна стопанството от начало.”); за трети означава начало на положителни промени в начина на живот (М.Н.„ Като влезохме в стопанството…пусна се тока…след като стана ТКЗС-то, хората започнаха да изкарват и припечелват некой лев, защото преди това пари нямаха.”). Темата не се разгръща самостоятелно, процесът не се разглежда сам по себе си, а се явява като фон на други събития или теми (М.Н. „Аз съм помагала... Каквото произведохме...Стана стопанството, национализираха земята.... всеко семейство имаше частна собственост…”). Както се вижда стойностите, които се приписват, са различни, липсва общо разбиране и перцепция за случилото се. В същото време, въпреки че интервюираните са били свидетели, те не се преживяват като участници в процеса, още по-малко като засегнати от него. Всичко това показва, че колективизацията като

54


събитие остава в периферията на житейската траектория, а като цялостен процес в голяма степен е неразбрана. Независимо от това, травмата се съдържа в общото знание за миналото. Когато тя е част от паметта за значимите други, това знание се споделя (П.Г. „Помня му думите, за една капка мастило всичко това, за което досега съм се трудил, всичко отива зян. Много му беше жал, много му беше мъка”, Д.М. „От стара майка знам, в началото воловете ни са се връщали…бягали са, идвали са си пред нашия вратник и са мучали жално, и баба ми е плакала…”), в останалите случаи се премълчава (И.Н. „Много хора се включиха доброволно, не само той, за да стане работата…”) или споменава „между другото” (Б.К. „Някои насила са ги вкарвали в ТКЗС-то, но отидоха в големия град, поживяха…”)

Тъмните страни на режима

Страхът – основна субстанция на цялостния разказ за режима. Съпътства всекидневието в различни дози и се разчита като фактор оформящ мирогледа на респондентите, дори когато самите те го отричат (Б.К.„Аз не съм се страхувал от нищо, като нищо не съм правил какво да се страхувам?”). В най-честия случай се свързва с подчинението и спазването на наложените писани и неписани норми, и с вероятността от наказание при отклонение (И.Н.„...защото ако не ги изпълниш те очакват партийни наказания.”, Б.К.„Казват това и това, иначе се наказва! Така беше!”, И.С.„Просто имахме страх нещо да не те накажат.”). Понякога респондентът може да пренебрегне тази заплаха за себе си, но не и за децата си (В.Ц.„Не смеехме заради децата си.”). Освен в конкретни и предметни форми (като лоша характеристика, лишаване от желано професионално развитие и работа, достъп до висше образование и т.н), страхът се явява и като безформена неидентифицирана заплаха, като витаещо в пространството зло, което всеки се опитва да избегне (З.П. „Говореше се така на ухо, най-близки хора, защото всеки беше застрашен.”, М.Н. „Всеки си имаше едно на ум.”, Д.М. „Страх, страх…”). Според И..Знеполски страхът е закодиран в поколенията идващи след големите репресии. Мисля, че това важи и за изследваните тук респонденти, израстващи в началото на режима. Ясно е, че най-силният фактор за установяването и стабилизирането на страха като устойчив компонент на собствената реалност е

55


наблюдението на (участие във) физическо и символно насилие (П.Г.„Ами, псува партията, псува ръководителите една вечер и на другата сутрин го нямаше”). От друга страна решаващи са мълчанието от страна на близки или техният опит (Д.М.„Имало хора бабаити, които не са искали и упорито са вирили глава, и тази глава е била или пречупвана, или физически отстранявана.”). Едно от изказванията на интервюираните (П.В. „От малки страхът и уважението вървяха заедно. От малки така ни възпитаваха родителите ни.”) загатва и за нещо друго – предаване на страха от родители на деца. Идеята за подобен процес поражда интересни въпроси. Например, възможно ли е родителите инстинктивно да са съдействали за развиването и увеличаването на интензитета на тази емоция, за да увеличат способностт�� за самосъхранение на наследниците си? Възможно ли е някои от тях да са го правили целенасочено? Възможно ли е в определени ситуации родителят да е пресъздавал схема на поведение спрямо детето си, сходна на схемата на поведение на режима спрямо възрастните (например: подчинение-награда, неподчинение-наказание), за да се усвоят необходими причинно-следствени връзки? Насилието – темата е подтискана. От повечето респонденти не се засяга, а при провокация се избягва. В три от разказите, обаче, сякаш се задейства механизъм на отключване на забранените спомени. Описват се различните проявления на насилие, които смятам за интересни, тъй като се представят като показателни за режима контролиращи процедури. Затова тук включвам и няколко по-дълги откъса: следенето (Д.М. „Но, преди това казваше:”Сутрин, като тръгвам на работа, има един и същ човек на ъгъла.” И ние му казваме: “Ама ти си толкова наплашен, толкова изтормозен, натоварен!”, и нали..така ..Ама то не е било така, по време на промените /Пражката пролет-моя бел./ всички лица, които имат досиета и са евентуално потенциални участници в съпротива, са били наблюдавани.., така е било.., да.”); отнемане на възможностите за пълноценно упражняване на професията (З.П. „Тъй като той не беше член на партията… Просто му отнемаха клиентите.” ), отнемане на времето и разсейване на енергията (З.П. „И я уволниха от училището където беше, и й дадоха часове в две различни училища, в голямо разстояние едно от друго.”), лишаване от достъп до висше образование (З.П.„и изкарах изпита 5,80 и бях абсолютно сигурна, че ще вляза. Е, нямаше ме в резервите.”); използване на близките (З.П. „Тя имаше внучка и заради нея е направила някакъв компромис, като за предговора си или на „Иван Асен” или на „Дъщерята на Калоян” е направила някакви, как да кажа, смекчаващи, така, изявления, в предговора просто се е...тя й каза „Стефа, аз го направих само заради 56


внучката си, да не й напакостят.””); създаване на зависимост и лишаване от права; мъмрене и публично назидание (В.Ц.„ На другия ден в училище: „Който е ходил на църква – една крачка напред”…И – разтвори се земьо, да потънем.”). Резултатът винаги е един и същ – подчинение. Преживяването варира от трайни травми (З.П. „Не ми разрешиха да уча, това е, което много ме…, просто уби всякакви мечти във мене и нямах сили да се боря за нищо.”) до временни задръжки и последвало недоволство (В.Ц.„Но след това вече не ми пукаше, защото тя вече беше студентка.”). Лагерите – явяват се повече като част от премълчаното. Спорно е, обаче, доколко това се дължи на нежелание за изговарянето на нещата (Б.К. „Един човек е бил в Белене, но аз съм бил много малък тогава.”, М.Н. „Ние от наш’то село нямаме такива за лагерите.”) и доколко на липсата на информация (И.С. „…чували сме, интернирани има. Но какво значи интернирани...”, П.В. „Разбира се, затворът беше на острова срещу Белене…Може да се е коментирало, но аз съм била малка”, Г.Х. „Е, каквото са писали по вестниците!”). При всички случай знанието е изградено на базата на чужд опит (Д.М. „И като започна в нощите, в които той не може да спи, да разказва за Белене, за тук, за там...”) и на препредавани сведения (З.П. „О, от родителите си знаех, но тогава никой не смееше да говори!”). От значение е изходната позиция на разказвача. В отправната точка на разказа на И.Н. лежи идеологическия наратив за общото благо; затова е логично да се опитва да избегне въпроса за терора и да отнесе въпросът за съществуването на лагерите до общата престъпност („Аз знаех за лагерите, защото имаше от Враца, момиченца проститутки, извратени…”). За Б.К. определяща е позицията му като кмет и той само назовава фактите („Има някакви хора, които са били с по-други убеждения, та са ги пращали в Белене.”), но не ги коментира и оценява – това би могло да доведе до ролеви конфликт: човекът, съселянинът, представителят на властта (същата власт, която репресира), и представителят на народа. Фактологичното представяне освобождава от необходимостта да се изрази отношение, тоест лицето да влезе в която и да е от ролите. З.П., която е сред засегнатите от властта, просто заявява знанието си за интернирани, сякаш само по себе си, то е достатъчно красноречиво („Например, чувала съм, еди кой си, понеже бил николапетковист, го взели от къщи и го закарали в Белене, друг в Ловеч, но лично не познавам такива хора.”). Вероятно зад сдържаността се крие и обществената дискусия, проведена след промените от ‘89-а година и манипулирането й в полза на определени политически кръгове – М.Н.„Това требва много големо разследване, за да кажеш: те, това е чистата монета. Те това е 100процентово истината. Нищо не може да се каже – за мене.” Независимо от начина, по 57


който са (или не са) представени, лагерите остават един от основните символи на тъмната страна на режима (И.Н.”…имаше и лагери – можеш да отидеш и да не се върнеш.”, М.Н. „Чувала съм, че до Белене е стигано, некой е стигал за такова.”, Г.Х. „Значи ‘сичките, които участваха в мелето, няма виновни –невиновни, всички направо за Белене!”) Порочните практики – засягат политическото управление на ниво държава (с което имам предвид, че не се преживяват като лично ограничение), но по някакъв начин са пресекли света на всекидневието. Сами по себе си са общоизвестни (вече) явления, съдържащи се във вътрешните за страната процеси. Важното от гледна точка на анализа тук е, че те са назовани и проблематизирани от някои респонденти не само от позицията на настоящето, но и от тази на миналото. Включват форсираната индустриализация за сметка на селското стопанство и последиците от това (Г.Х. „Почнаха да се изселват от селата и да отиват в градовете. А некога това село е било по лека промишленост първо! Бубарство, производство на коприна! Защо ти трябваше да го разваляш и да строиш заводи? Ей това са идиотщините на комунизма!”, Д.М. „нали пренаселиха се градовете..., да, а пък то няма ядене, защото то селото като не даде плодове няма от къде.”); икономическата нецелесъобразност на плановото производство по отношение на пазара (Д.М. „Това нещо планово се произвежда, но то няма пазар, стои по улиците, ръждясва, децата играят по него...амортизира”), и на изходните ресурси (В.Ц. „…планиране, планиране, но да искаш един завод да произвежда винаги на максимално не е възможно, дори не бива.”); породилото се безразличие към материалните ресурси, когато не са източник за лична облага, вследствие „ничията собственост”² (Д.М.„Как се разхвърлят материали във завода...вървиш по ламарини, по това, по онова, ама никой не прави сметка, че това са пари.”); изкуствено поддържане пропагандния образ на социалистическото общество (Г.Х. „А, имаше две момичета, те бяха, такова, проститутки, то тогава не им викаха така, и като дойде някой празник, например 1-ви май и те ги изселват!”); трудовата мобилизация (Б.К. „…беха дали толкова работа, че не може сичко да се свърши.”), която наред с други фактори (П.В. „…като почнаха да се правят събрания, бригади, да посрещаме делегации в работно време и дисциплината рухна.”) води до незаинтересованост към трудовите резултати; „купуването” на интелигенцията (З.П.”Изключителен музикант, професионалист, страхотен човек беше! Та и той, за да може да прогресира, и той влезе в партията”) и сервилността.

58


Властта и институциите

Партията – рядко се упоменава по този начин, в повечето случай се явява като анонимните „те”, тоест властимащите на по-високо от индивида ниво в йерархията. Представлява върховната властова инстанция, но легитимността й като такава не е безусловна. Нейният статут се признава външно поради натиска, принудата, зависимостта. Това положение е валидно и за двамата привърженици на комунистическата идея и строй (И.Н. и П.Г.). Казано с други думи, за това поколение е валиден консенсусът. Индивидът приема да се подчинява и да действа в съгласие с писаните и неписаните закони на режима, а в замяна получава правото да се придвижва свободно в определени участъци от системата и да получава това, което изследваните лица наричат спокойствие и сигурност. В този аспект Партията присъства като „партньор”, с който се осъществява взаимодействие, тъй като тя разполага с властови, информационни и най-важното, с материални ресурси. И понеже тази спогодба и Партията като единствен възможен партньор в нея се възприемат за естествени, то самите те не се подлагат на анализ и оценка и рядко се изговарят като такива (Б.К. „… то ако не съм бил член на партията нямаше да стана кмет!”, И.Н. „Защото ако стане некаква издънка в кухнята…не че ще ме изключат от Партията.”). Управляващите – нерядко властта е персонифицирана и на ниво държава, и на местно ниво, въпреки че рядко конкретните лица се назовават по имена (П.Г. „Тогава беше министър Белчо Белчев», Г. „Вълко Червенков беше много интересен, гражданите живееха много добре!”). Изразеното отношение варира в умерените положителни и отрицателни интервали (И.С. „Секретарят на Партията, първият секретар на Партията, който беше, пък и в Силистра…имаше си, просто имаше си така, като уважение”) и рядко в крайните (И.Н. „Ето, доволна съм и то прекалено мно��о, от партийните ръководители. Както на всички помогнаха, така и на мене.”) •

Тодор Живков – оценката върви или в посока личността и е породена от личните симпатии (И.Н. „Той беше умерен човек, разкошен човек, добър човек, народен.”, М.Н. „Ооо, ние си му викахме Тато. Ние си му имахме доверие и си го обичахме.”), или в посока провеждана политика и е породена в по-голяма степен от наблюдението и анализа на политическите ходове и поведение на „Първия” (Б.К. „…щото имаше си и той грешки, нали се прегръщаше и се целуваше с най-

59


различни там африкански…Не ми харесваше и това, че бяхме много свързани с Русия”, Г.Х. „Т. Живков постоянно вдигаше цените, само пленуми, само партийни конгреси.”). Училището и младежките политически организации – училището представлява напълно утвърден орган на институционалния ред, дълбоко проникнат от и в значителна степен производен на режима, чрез учебното съдържание и процес, и организационната структура и поведение (Д.М. „Бях такава... секретаря на курса, и така нататък...Бях много навътре в нещата комсомолски”, М.Н. „5-ти клас аз съм станала пионерче и вече в 7-ми клас – комсомолка”, В.Ц. „Аз бях активистка, всички бяхме комсомолци и така с него голяма любов.”). Легитимността на тази „симбиоза” (в смисъл, че училището е напълно зависимо от Партията, но и тя от своя страна подсигурява собственото си съществуване чрез него) не се подлага на съмнение, вероятно защото се отнася към период в който индивидът се социализира („вторично”³). Участието в Комсомола например се преживява като извънучебно или паралелно съпътстващо учебното занимание, което предлага пространство за реализация на собствената енергия, но не и като идейно обосновано. Така предзададената ситуация е безусловна, за разлика от университета, където вече може да се проблематизира (П.В. „То нямаше западна, имаше само съветска (наука). Тогава учехме политикономия само на социализма.”). Затова и в повечето разкази, училището и учителите се преживяват някак автономни, независимо, че връзката им с властта е очевидна, и представляват авторитет (З.П. „…бяха и много добри педагози, много...Други времена бяха, ние също уважавахме много учителите.”, Г.Х. „Имахме елитен клас, 11-и „в” клас, имахме добри учители, всеки знаеше, може да е бъркал, ама пак сме знаели повече.”). А в някои случаи то се явява просто като част от спомена за идеализираното детство (И.С. „С туй останах, със спомените, в 6-ти клас как са ни водили по екскурзии, просто едни хубави години.”).

Елементи на културния образец Членството в Партията – възприема се като желателно условие за социално и професионално развитие (З.П. „За да прогресираш, за да напредваш в кариерата, ти трябва да бъдеш в Партията”), и задължително за относително по-голямо

60


благоденствие (И.С. „И затова може би и по-трудно взехме и апартамента.”) и успешна реализация (П.В. „Единствено трябваше да си член на Партията.”) от всички изследвани лица. Въпреки това част от респондентите, които не са били партийни членове, проявяват защитни реакции (И.С. „Никога! Никога не съм била член на партията!”, З.П. „Не, не! А... не, не. Нито аз нито, някой от семейството ми!”). А повечето от тези, които са били, го представят като наложено и могат да се обособят като обекти на пожелаване (Б.К.„ „Ще те правим член на БКП”. Та ме направиха”, П.В. „Мен ме направиха партиен член.”, В.Ц. „ Тогава не можеше да не си член на БКП.”). Очевиден е стремежът за разграничение на личността от някакви (неназовани) негативни характеристики, които се приписват на представителите на категорията „партиен член”. В два от случаите членството се преживява като следствие от привързаност към и отдаденост на Партията или нейните идеи (И.Н. „То трябва нещо да те накара, нещо вътрешно в сърцето. Да дадеш сили, да отдадеш живота си.”, П.Г. „Как станах? Убеден в идеята”). Основните дейности, с които се свързва членството, са изпълнението на поръчения и ходенето на партийни събрания (В.Ц. „Имахме партийно отчетно събрание. Аз редовно ходех.”, И.Н. „Като партиен член като ти е наредено, трябва да го свършиш.”). Какво конкретно се е вършело на тези събрания и какви точно са били поръченията не става ясно. В един единствен случай се разкрива фрустация (Б.К. „Тежко беше, щото, нали, трябва да влизаш в конфликт с хората за някои неща, да нареждаш.”), свързана с изпълнението на кметските задължения (които могат да се отнесат като част от партийните). Привилегиите – рядко се споменават и то от респондентите, които не са били партийни членове (И.С „И за апартаменти, и за разрядите… те си имаха в това отношение привилегии.”, М.Н. „Народни пенсии... И други, и други, нали... Имаха права, имаха права – и включване в некакво по-сносно жилище.”). При останалите изобщо не присъстват. Вероятно са част от споделеното, но неизречено познание – неизречено, от една страна защото е самоочевидно, от друга – защото не е част от социално желателния образ. Повдига се въпросът за заслугите, разкриващ неуспешното легитимиране на „заслужилите” и негативната оценка за функционирането на социалната йерархия и за критериите, според които се определя социалния статус (М.Н. „Имаше хора, които си наистина заслужаваха, имаше хора, които за 10 дена се присламчили, нали и те по-нахални от... направо си изгладиха живота...”). Мрежата от социални връзки – използването й с цел оцеляване и облагодетелстване се приема за естествено и въобще не се подлага на рефлексия (П.В. 61


„По едно време Председателят на Окръжния народен съвет ни кани с жена си…И казвам, че имам три деца, че така и така живеем.”, В.Ц.„…започнах в Съвета като чертожник, защото брат ми работеше там.”, Г.Х. „Добре де, ама аз все пак намерих връзки, на жена ми някакъв от техното село полковник от Държавна сигурност и така, та после 10 години при ЦСК”). Паралелно с това се изразява недоволство, когато нейното използване от друг е възпрепятствало реализирането на собствените цели (В.Ц. „Все ни отхвърляха. Все имаше по-свои хора.”) Ограничения – основните ограничения които, се посочват са свързани с: избора на месторабота (Б.К. „Навремето това беше лошото, че завършиш и не ти дават да работиш, трябва да работиш непременно там, където си се родил”), получаването на жителство (Б.К.„Мене ме назначиха в държавна печатница, ама не ми дадоха гражданство и ме освободиха.”), придобиването на собствен имот (И.С.„…нямахме право през това време да си купуваме жилище.”, В.Ц. „Не можехме да купим място. В онова време не можеше да се купува.”), както бе споменато по-горе достъпът до висше образование, изпълнение на религиозни ритуали (И.С.„Вкъщи, и то по скрито я кръстихме.”), напускането на страната (И.Н.„Чакаш с месеци да ти се даде виза…”) и дефицитът на стоки (М.Н. „Па имаше само един вид салам – дали е качествен бил или не.” И.С „Значи, портокали, банани – такива неща нямаше откъде да купим.”). Основното ограничение, което се разкрива (понякога гласно, понякога не) и се преживява негативно от всички респонденти, е липсата на свобода на словото („И.Н.„В социалистическия строй не можеш да говориш каквото си искаш…”, Д.М. „И мълчат...и мълчат.”, И.С.„…не можеше така да се приказва свободно за някои неща.”, Г.Х. „По онова време много се внимаваше нещо да не се изпуснеш.”). Форми на съпротива – повечето от тях се доближават като същност до стратегиите за „опитомяване” на режима, описани от Джерълд Крийд4. Могат да имат (в разказите) както индивидуално, така и колективно изражение, да са спонтанни или програмирани. Включват кражби (М.Н. „И ходеше той в гората нощно време с кравите да краде дърва от неговата си гора.”), укриване на селскостопанска продукция (Б.К. „А по това време имаше един период на самозадоволяване, искаха от всяка овца по 6 кг мляко…но някои не даваха, щото тия, които постоянно си беха тука хората, го даваха на своите деца по София, те не беха съгласни хората…искаха да даваме отчет…и така се смяхме с другите кметове, откъде да се вземе това мляко, като го не дават хората?”), фалшифициране на производствени резултати (П.В. „Не фалшифицирах резултати, както ни караха…, че преждата е първо качество.”), укриване на конфликтни ситуации 62


(И.Н. „Бяхме образцови. Защото всеко едно нещо се записваше в журнала и накрая се четеше сутринта в полицията…Къде с добро, къде с лошо, къде малко да го понабием или изхвърлим, но не допускаме да викаме милиция.”), избягване на членство в Партията (Г.Х. „Щото политическите офицери в армията стоят по две години в поделение и ги местят, и като дойде политически офицер нов и ме види и ме пита що не съм в партията, аз му викам „Щото не съм узрял за вашата партия”… минат двете години и него го лашнат и аз се отърва! И така седем пъти!”). Интересен е случаят, споделен от З.П. („Майка ми като...караха ги тогава, от училище да ходят по църквите и да следят кои деца ходят на църква...Тя е ходила само за да присъства на службата, да оправдае присъствието си там.”), който разкрива как механизмите за контрол са използвани, за да се избегне контрола. Друга история показва скрита съпротива с цел единствено себеразграничаване от практиките на властта (Д.М. „И той като вървял, не скандирал гласно лозунгите, ами само си отварял устата.”). Както може да се забележи, в повечето случаи не се изразява негативно отношение към тези практики, тъй като се възприемат като естествено средство за физическо, социално и морално самосъхранение. Един от респондентите споделя и за открита съпротива (В.Ц. „И аз им казвам: „Като не съм достойна, изключете ме!”, „И да ви кажа честно, като разбрах…отидох в кметството и направих скандал”). Смятам, обаче, че това е по-скоро изключение от общата схема на поведение. Лицето е с „благонадежден произход”, близки – активни борци и е партиен член, което представлява определена застраховка за собствената сигурност и позволява действия, по-смели от обичайното (с презумцията до какви граници може да се разпростира тази смелост). Вицовете – представляват основно средство за поддържане на психологическия баланс. Отрицателните емоции спрямо действията на властта и самата власт (която е проникнала в почти всички сфери на живот на индивида) са потискани. Изразяването на несъгласие, недоволство, гняв ( в по-широк социален кръг) е недопустимо, тъй като застрашава физическото оцеляване. Необходим е механизъм за освобождаване на натрупаните негативи и очевидно осмиването е най-добре функциониращият в средата оформена от комунистическия режим. (Б.К „…но имаше вицове, сега съм ги забравил и се говореха, нищо че и стените имаха уши.”, М.Н.„ама ние пускахме си некой, нали, та си се разтоварвахме. Нещо, което не ни харесва във властта.”). В същото време вицовете могат да се използват и като санкция, и да се преживяват като специфичен

63


израз на съпротива (З.П. „Обичаше да разказва вицове, вицове за милиционери, за властта тогава, и по този начин някак си отмъщаваше, под формата на вицове). Миграцията – за разлика от предходното поколение, за което миграцията от града към селото (или от по-малкия към по-големия град) е в процес на утвърждаване като норма, за изследваните тук лица тя вече се е утвърдила. Респондентите я възприемат като естествен ход на развитието, а възпрепятстването й от външни обстоятелства като отклонение (Д.М.„Те пък родителите ми се разведоха, та учих три години на село.”). Съответно не е обект на обсъждане, освен когато интервюиращият наблегне на въпросите свързани с нея. Основно тя се обяснява с несъответствието вложен труд-възнаграждение. ( М.Н. „Един ден слънчев – 70 стотинки. Ама да се скапваш от работа. И не те пускат дорде не си свършил работата…И хората се принудиха вече да напускат селата – това беше причината”, И.С. „И затова хората на него време гледаха да отидат по градовете, да си намерят работа, защото беше поплатено, по селата – по-трудно”, П.Г.„...трябваше или в ТКЗС-то да пасеш овце, друго нямаше. В ДИП-а, в преработвателното предприятие, там е много тежък труд. И затова търсеха хората да се реализират навън”). Това несъответствие се възприема като допустимо за по-възрастните, за другите, но не и за себе си (И.Н. „Е, малко заплащаха, но то тогава си беше евтино и хората си имаха и им ги стигаха”). Друга очевидна причина е и институционализацията на миграцията, която, разбираемо, не се посочва като фактор. Лесно може да се проследи, че повечето респондентите са напуснали родните си места, за да получат по-висока степен на образование. (И.Н. «Завършила съм хранително-вкусовия техникум във Враца и след това полувисшия институт за хотелиерство и туризъм във Варна.”, Б.К. „Имаше училище до 4-ти клас, тогава отделение, тогава отидох в София да уча полиграфия в техникум.” М.Н. „Ходихме на Вършец…там имахме квартири, нали, за да учиме гимназия.”). Видно е, че за някои миграцията не е въпрос на избор, нито е само предзададена като образец, а чрез законите за „народната просвета” се превръща в задължение. Разводите – появяват се като явление (М.Н.„…разведохме се, ожених се втори брак.”), но са болезнен спомен и само се маркират като обстоятелство повлияло жизнения път (Д.М.„Те пък родителите ми се разведоха…”). Не могат, обаче, да се направят заключения относно това как разводът повлиява социалния статус на индивида и какви са неговите параметри в обществото. Един единствен респондент дава оценка (З.П.„И самите те…бяха от здрави семейства, няма такива разводи, такива 64


работи и някак си със здрави морални устои.”), от която може да се направи предположението, че образът на „нормалното” семейството (според З.П. като представител на обществото), не включва развода, а самият развод се възприема като патология на семейния модел. Тази перцепция неизбежно се прехвърля и на преките и непреки участници и става причина за приписване на отрицателни личностови характеристики.

Другите

Близките – като цяло схемата на представянето им не се променя, те притежават качества високо ценени от личността. Но все повече разказът включва съпрузите и децата, и все по-малко родителите. Това в най-силна степен разкрива разрива между поколенията. Може би засягането на темата тук и по-долу изглежда като повторение, но смятам, че е важно, тъй като в известен смисъл родителите остават непознати (Най-застъпените черти – честност, трудолюбие или работливост, скромност и пестеливост); близки и все пак не толкова близки. В някои интервюта разказа за тях почти не присъства. А това от своя страна отразява значимостта на социалните промени за семейния модел и отношения. Интересно, но извън възможностите на настоящата работа, е дали и как изменения модел пресъздава впоследствие мълчанието, нагласите към миграцията, „откъсването” на миналото от настоящето. Комунисти и членове на Партията– терминът комунист се среща рядко, но когато се използва, той изразява двете крайни позиции по отношение на режима. На представителите на тази категория се приписват или напълно положителни характеристики (произтичащи от комунистическата идея), или напълно негативни (свързани със средствата, чрез които се е легитимирала властта). Първите отговарят на комунистите-идеалисти при първото поколение, които са се борили за или вярвали в социалната справедливост за всички членове на обществото – Б.К. „Баща ми го бяха изключили от партията, въпреки че той е по-комунист от всички други.”. Вторите са онези, които причиняват страдание и се възползват от властта, с която разполагат – Г.Х. „Имали сме казан за ракия, но после комунистите ни го взеха.”, „И като влезеш в къща на комунист – всичко има!”.

65


Рядката употреба на понятието показва, че се прави разграничение между комунист и член на комунистическата партия. Ясно е, че това е свързано с масовия, казионен и често недоброволен характер на членството. При все това мисля, че е добре да се постави въпросът дали някои от членовете са се възприемали като комунисти, но избягват да се определят по този начин сега. Например, И.Н. нито един път не се нарича комунистка, въпреки, че заявява убедено съпричастието си към БКП („Останах верна на себе си, не съм се пребоядисвала до сега, останах верна на БКП-то.”). Очевидно понятието се избягва поради неговата отрицателна натовареност, как обаче би следвало да се определят хора с подобни политически позиции, светоглед и опит? Твърде вероятно е начинът на изразяване да е знак за принудително (неосъзнато) бягство на личността във връзка с представянето на социално желателния образ в настоящето. Ако е така, то се възприема като цензура наложена от „новото време”, която застрашава, потиска, или отнема определени аспекти от идентичността. Цигани и турци – в разказа на половината от интервюираните се появяват етническите други. Понякога присъстват като отделни групи, понякога биват обединявани (В.Ц. „…нямаме кражби, нямаме цигани, турци. Чист град сме.”) Те са съвкупности от анонимни други с утвърден негативен образ - М.Н. „както и в циганите, така и в турците имаха много стабилни хора” – констатация заявяваща изключенията от правилото и включваща срещи лице в лице. Има и случай, в който техни представители се оценяват положително, защото са били хармонична част от реалността на миналото, в което респондентът се е социализирал ( М.Н.„Беха много свестни хора, немахме никакви притеснения, нали, че те са цигани, пък ние сме българи. Много добре си живеехме.”). Но в това изказване прозира също и присъствието на разграничението „ние” и „те”, и макар конкретните връзки между някои от „нас” и някои от „тях” тогава да са били позитивно заредени, не е гаранция, че това е така по принцип и впоследствие. В повечето случаи „те” са не просто различни от „нас”, а пречещи и заплашителни (Б.К.„Ще станем циганска и турска държава!”). Стереотипът на мислене за циганите включва преди всичко престъпно поведение и нежелание да работят (Б.К. „Те…крадат”, И.Н. „Аз съм против на циганите да се дава така без работа – нека да работят.”). Този за турците се отнася към религиозните норми на поведение и стереотипите за тяхната консервативност (М.Н.„По- започнахме да се разкрепостяваме... Тая турска работа, нали, не беше, както едно време... Турска,

66


турска...”, В.Ц. „Дядо ми имал малко турски характер…беше много строг.”) и към общочовешките им качества (М.Н. „А турците са по-скромни, нали”.). Основните негативи от времето на режима са свързани със статута на турците и циганите в държавата, и националната политика по отношение на тези „малцинства”. Разкрива се неразрешим конфликт (който всъщност разгръща и подсилва стереотипното мислене), вследствие опитите за хомогенизация на обществото. А именно – „те”, подразбира се които са „небългари”, които „ние”, тоест „българите” сме приели в България като равноправни членове (поданици на държавата), имат повече или по-големи права от „нас” (М.Н. „както сега циганите – тогава и турците, с предимства те ще влезат с тройките да учат висше образование, а ние требва даже да имаш 7-ца, за да влезеш там, да имаш некакво зад гърба си политическо минало, за да влезеш там…”, Г.Х.„…цигански семейства те имат право на детски дом, а нормалните семейства нямат право на дом, няма място в детските ясли”). Респондентите се чувстват ограничени, ощетени, и онеправдани, и въпреки че осъзнават отговорността на властта, възприемат „тях” като първоизточник на фрустрацията (М.Н.„Щото ние ги приемаме еднакви – те с нас си правят каквото си искат”).

Маркери на идентичност

Ценностите – разкрива се изключително широк диапазон от заявени ценности и е трудно да се прецени кои от тях са действително валидни за респондентите. В един контекст изследваните лица се разграничават от определено поведение разкриващо дадени светогледни позиции, в друг се идентифицират с или оценяват положително поведение, разкриващо различно отношение. На моменти те изглеждат дори несъвместими, а това може би отразява противоречивата действителност на миналото. Например, съчетават се идеята за равенството с доминирането над другите, или загрижеността за другите (И.Н. „Искам да направя нещо за хората.”) с търсенето на собствен успех (И.Н. „С упоритост, със сила, с борба всичко се постига.”), или наблягането върху независимостта (съответно критикуването на нейното ограничаване – З.П. „Просто смазваха противниците си. По всякакъв начин!”) със защитата на стабилността и стремежа към сигурност (З.П. „Имаше дисциплина.”). По-трудно се открояват споделените ценности. Разбира се, при всеки присъстват общочовешките (М.Н. „Държала съм се човешки…отивам там, нали, и го насочвам, и му помагам.”, З.П.

67


„Изконните човешки ценности доброта, благородство, честност изчезнаха.”, И.С. „Имаше голямо разбиране от хората.”, Д.М.„Аз съм получила огромна любов, за която много съм им благодарна.” П.В. „Аз държах на правдата.”, И.Н. „И ни научиха на честност… и ги възпитах по онова време да бъдат добри, отзивчиви.”). Другите ценности, които се открояват като споделени, са колективизмът (И.С „Дори и малко парите да бяха за него време, но много бяхме единни и много си помагахме.”. И.Н „… така бяхме възпитани, докато сега няма тая загриженост, няма заинтересованост…” М.Н „...но общо взето съм чиста пред съвестта си, че моите грешки не са толкова важни, за да пострадат други хора покрай мене.”), борбеността (И.С. „Не трябва да хленчиш. Трябва да намериш вратичка и на всяко нещо има, макар и мъничка, вратичка, там да можеш да се справиш”, И.Н. „С упоритост, със сила, с борба всичко се постига.”, М.Н „Борбени сте, много борбени. И ви свалям шапка!”) и редът и дисциплината (Д.М „... порядък страшен, дисциплина страшна.” И.С „Ето това е много важно – ред имаше” З.П. „Тогава повече дисциплина имаше...”) Родът и семейството – историята за предците в по-малка степен е определяща при самопредставянето в сравнение с предходното поколение. В един от случаите линията на живота тръгва от „легендата за произхода”5 (Б.К. „Като се извила една върхушка горе в балкана, като се развихрила ме завъртела и ме повдигнала на 10-тина метра.”) и в три от „семейната митология”6 (М.Н. „Оцелелите му 6 деца бяха 5 момчета и 1 момиче. Те още от ранна възраст са се занимавали със животновъдство.”) При останалите традиционният модел на самопредставяне е изменен – първоначално произходът се декларира по начин, сходен с този на представянето в официалните документи (П.Г. „Родителите ми са земеделски стопани”, В.Ц. „Моите родители са работници хора.”, И.С. „Родена съм в работническо семейство.”, З.П. „Баща ми беше адвокат, майка ми – учителка по литература.”), като по този начин се ограничава само до родителите. По-нататък историята на семейството (на родителите) се разкрива по различен начин при различните изследвани лица. Често обозначава връзката между семейната група и властта, и се разгръща в тази посока (З.П. „И казва, търсеха по него време (преди 9-и) кметове по селата, юристи…”, Б.К. „Чичо ми, към Никола Петков, точно преди 9-и е бил кмет и благодарение на него тези, които са имали по-леви убеждения, ги е запазил.”, ДМ. „Баща ми е бил член на партията”, М.Н. „Но по е помагал на този си брат, който е комунист.”). По този начин впоследствие могат да се обясняват някои аспекти от собственото развитие.

68


Връзката политически статут (на родители и техните близки роднини)-житейска траектория се явява константа и присъства във всеки от разказите. Дали близките и роднините са „благонадеждни” или „неблагонадеждни” е решаващо за социализацията и развитието на личността в обществото и съответно важен фактор при самоопределянето. Колкото по-силна е тази връзка (независимо положителна или отрицателна) толкова по-силно влияние оказва тя, както върху възможностите и ограниченията обусловени от средата (режимът), така и върху ценностите, нагласите и поведението. Така например, показателно е, че респонденти, чиито близки са спечелили доверието на властта (местна) или са участвали в нея са, далеч по-склонни да изразяват открито своето недоволство, да се противопоставят и като цяло да рискуват (виж Д.М. и В.Ц.). И обратно, потомците на „неблагонадеждни” или по-непокорни са по-склонни да се примиряват, подчиняват и да приемат реда на нещата като неизбежен и неоспорим (Г.Х. „Ама какво можеш да направиш, нали знаеш, че срещу оръжие не се рита.”).Колкото по-слаба (тоест приближава нулата или неутралитета) е тази връзка, толкова повече фокусът се измества към други, по-значими маркери на идентичността. Когато има отношение политически статут-житейска траектория (отново независимо от полюса) в съдбата на съпруга, то също става ориентир за идентичността (П.В. „…и е записано, че братът на баща му народен враг…а пък от другата страна, на майка му има вуйчо е политзатворник, а брат й е бил главен прокурор.”, Д.М. „че той е син на такъв елемент, който не е в тон с народната власт и така нататък.”). Това е естествено, тъй като начинът, по който са третирани членовете на младото семейство от режима определя позицията на семейството като цяло и обратно се отразява върху възприятието към себе си и различните роли, които се изпълняват (граждани на държавата, родители и т.н.). В един от случаите, този на Д.М., отражението води до обрат във възгледите и поведението й – „О-о-о, аз взех да се ориентирам. И така лекаполека се дистанцирах от тези неща.”. Аутсайдерът – историята на З.П. представлява, според мен, типичен пример за маргинализираните членове на обществото по време на комунистическия режим. Дъщеря на „неблагонадеждни”, макар и не народни врагове, З.П. е сред „неудобните”. Върху нея и семейството й се оказва психологически натиск, който я води до пълен конформизъм – типичен случай за умело изтласкване на определени индивиди в периферията на социума. Крайният резултат за лицето – изолация, затваряне в собствения свят („детството-приказка”7), ограничаване на пълноценното общуване до най-близките (семейство и приятели от детството), пълно подчинение и следване на 69


очертания от властта път („Тогава гледахме да сме по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Много, много да не са проявяваме, да са изявяваме където и да било.”). Режимът оставя трайни и дълбоки белези, усещане за безсилие, угнетеност и деформации във възприятието на самия себе си. От активен въздействащ на средата индивид се превръща в пасивен наблюдател-жертва, чиято собствена воля вече не е движеща сила („Всеки върви по пътя не който е избрал, убедих се, а който му е предначертан.”). Въпреки закърняването на способността за вземане на решения и готовността за изпълнението им, остават способностите за анализ, съхраняват се ориентирите за добро и зло, с което се запазва и относително по-голямата стабилност на личността в сравнение с тази на носещите стигма (виж Стигмата в анализа на първо поколение). Образованието – напълно е утвърдено като маркер на идентичността. Завършването на средна образователна степен е превърнато в норма за всички респонденти. Изключение прави И.С.( „Завършила съм основно образование, до 8-ми клас. Работила съм... Ожених се на 16 години.” [смее се]). Последователността предполага, че бракът изключва по-нататъшното обучение (което би трябвало да се подразбира от само себе си), а реакцията подсказва поведение, което е на границата между „нормалното” и „ненормалното”. Трудно е, обаче, да се направи някакво посигурно заключение, тъй като с това темата за образованието в разказа приключва – дали остава в премъ��чаното, защото се осъзнава като липса или недостатък, или не се засяга повече, понеже не е значима за личността. Важно е да се отбележи, че повечето от изследваните лица освен придобитата квалификация засягат и училищния успех, което подсказва, че той е знаков за самооценката на собствените способности и качества и в момента на разказване (М.Н. „Не бех много силна ученичка...”, Д.М. „Бях все отлична ученичка.”, П.В. „Бях найдобрата математичка, с 5,90 съм завършила.”). Висшето образование се преживява не само като възможност за по-добра реализация в живота (В.Ц. „…животът ми можеше да протече по друг начин. Можех да си завърша образованието…”), но и като категоричен признак за по-високо личностно развитие (З.П. „Те бяха обикновени хора, повечето без образование и знаете, че тези хора някак си изпитват респект към хората с образование.”) и опция за различна идентичност (Д.М. „Бих искала да бъда, да съм учила, да съм следвала, защо това не съм го направила?...Бих могла да отида и бих могла да бъда или учителка, или сигурно философ?!”). 70


Допълнителните занимания в ученическа и трудова възраст – посочват се като белези на идентичност (макар и слабо значими) от някои респонденти. Означават реализацията на стремежа за по-голяма активност, по-широки интереси, творчество, инициатива, изява, при някои за лидерство. Възможно е да се приписват като значими за личността и вследствие на налаганата от властта представа за всестранно развитие. (Д.М. „…участвах в такива ...художествена гимнастика, хорове, такива работи…и секретар на курса.”, „И много рецитирах, и все първи награди навсякъде.”, М.Н. „Самодейци беха, правихме си най-различни представления – и младежи, и възрастни...”, П.В. „ Аз бях и комсомолски секретар. Аз бях и спортист.”, В.Ц. „Брат ми беше спортист…”).Освен като пространства осигуряващи по-широки възможности за себеактуализация, тези занимания представляват и качествено нов (в сравнение с предходното поколение) опит от всекидневието. В този смисъл редно е да се подчертае, че представляват и поле за осъществяване и утвърждаване на социални контакти, особено важни в юношеска възраст (П.В. „Тм беше най-хубаво, там се сдружаваше класа. Правили сме много мероприятия…”). Всъщност властта умело използва основните човешки потребности (от повисоки нива), конфигурирайки ги така, че да предложи и инициира (посредством своите органи и институции) дейности, които канализират колективната енергия в желана посока. Още повече, че участието в тези дейности се възприема като собствен избор (поне сред изследваните лица). Професията – в най-голяма степен изпълва разказите на „жената с мъжка професия” – кранистката И.С. и на силно еманципираната – И.Н. И в двата случая водещи са успехът (не конкретни постижения, а цялостния професионален успех) и преодоляването на трудностите. И.С. набляга на специализацията в конкретната сфера, на самата дейност, описвайки подробно и детайлно технологията на работа. Така се разкрива значимостта на усвоените нетипични умения и положителното преживяване на собствената личност (тъй като е развила рядко срещани качества – „тази мъжка професия…, научила ме е на много.”). И.Н. обръща повече внимание на йерархичните позиции, които заема и пътя към тях („Една жена да бъде ръководител, да изплува, също беше много трудно…да доказва с всички сили, защото по онова време всички ръководители бяха само мъже”), което характеризира напълно избраната от нея роля („Аз клетва дадох в манастир, че ще остана сама до края и че ще се преборя.”) в живота (разказа). В други случаи (М.Н., В.Ц., Г.Х.) линията на генеалогията като че ли изравнява тази на професионалния път в изграждането на образа. Най-слабо застъпено 71


е представянето на професионалния живот при „аутсайдера”, тъй като собственият житейски път се предава (може би преживява) като значим предимно по отношение на властта, тъй като се възприема за неин продукт. В такъв смисъл отнетото е по-важно от наличното, нереализираното от постигнатото, неизживяното от изживяното (З.П. „Вижте сега, аз една обикновена лаборантка – нищо, нищо.”). Като най-важни аспекти в професионалния опит се открояват: отговорността за изпълнение на задачите (И.С. „Много пъти е имало, когато бързат…това аз съм отговорната. Затова…”, М.Н. „Всички документи са минали през мене”, И.Н. „Даже аз като управител…трябва да понеса отговорността”) и спрямо другите участници в процеса (И.С. „...то е свързано с толкова много хора.”, И.Н. „…те са ми поверили децата си – аз отговарям за тях.”,), междуличностните отношения (З.П. „Много се разбирах с колегите.”, И.С. „Значи, много се разбирахме.”, Б.К. „Трябва да влизаш в конфликт с хората за някои неща, да нареждаш.”); всеотдайно изпълнение на трудовите задължения (З.П. „Работила съм прекалено съвестно – в нашата работа не можеш да не бъдеш съвестен.”, И.С. „Но съм си гледала работата с желание.”, М.Н. „Това нещо си го работех през нощта, нали, и в почините дни си носех документи вкъщи.” ); постиженията и признанието от по-високо ниво (Д.М. „Бяхме на една национална среща за най-добър търговски работник…Имаше и грамота и имаше 80 лв. награда...и така.”, И.Н. „За добре свършена работа, понеже съм работила по 12-16 часа…”, Б.К. „Всичките ги асфалтирахме, само една остана!”, П.В. „Аз бях съавтор на една разработка…”); респекта (Г.Х. „...щото командирът ме много уважаваше, аз си разбирах от работата”, М.Н. „...и хората ме обичаха и ме уважаваха...”). Интересното е, че повечето параметри, свързани с работата, се разкриват в границите на ниво индивид. Професионалната дейност не се разглежда в по-широк контекст – на ниво предприятие, населеното място или държава. Не се отчита и засяга влиянието на собствените резултати и трудово поведение върху тези на колектива, отдела, и другите звена по-нататък по веригата. Липсва възприятието за принадлежност и участие към надиндивидуални цели, свързани с благополучието на дадена група или социума като цяло. Ясно проличава отсъствието на идея, че собствените усилия се влагат в полза на цялото общество или дори в полза на дадена обществена (държавноикономическа) единица. Положеният труд е ценен дотолкова, доколкото неговите резултати се отразяват пряко на респондента, независимо дали в предметен (печалба, награди, по-висока заплата и т.н.) или в нематериален план (удовлетворение, признание, израстване в йерархията, поддържане на определена представа за себе си). 72


Разбира се, две от изследваните лица, които са били представители на местна власт (Б.К. и И.Н.) няма как да не отнесат дейността си до въпроси засягащи по-широк кръг от хора, но те също не обвързват ефекта от работата си с други нива или сфери на организационната структура или системата, в която функционират. Изключение, може би, прави П.Г. (бивш секретар на община Копривщица) – „Изградихме Копривщица, направихме, съхранихме я – това, което ни беше основната цел: да се съхрани и да се предава”. Той не само представя професионалния си живот като посветен на града, но и пренася смисъла на работата си в по-далечна перспектива – следващите поколения. Следователно положените усилия се осмилят като насочени извън рамките на „мен”, „тук” и „сега”. Спорно е обаче, дали този пренос е компонент от мотивите за действие или се приписва като такъв от гледна точка на настоящето.

Трудът В някои интервюта трудът се посочва като маркер за стойността на собствената личност, но в аспекта на спазена норма и изпълнен дълг; изтъква се като добродетел, но не се преживява като такъв. Изразеното положително отношение е по-скоро резултат от модела на родителите и пропагандата, провеждана от режима, отколкото от устойчива личностна нагласа. В изразяването му се разкриват характеристики на идеологическата реторика (И.Н.„Не трябва молене, трябва мотика.”, „Оцелех с борба, а не с лежене. Всичко е с труд”, И.С.„Това всичко с труд е постигнато – ама не с труд, а с много труд.”). Неговата значимост (за респондентите) повече се подчертава и „натъртва”, и по-малко подразбира („И.Н. „Винаги съм работила и допълнително. Като шеф съм работила и надомна работа.”, П.Г. „И за отбелязване е, работехме по 12-13-15 часа”). Трудът се разкрива като черта на „лицето”, като елемент от „витринния образ”8, а не като функция на ценностната система. (Б.К.„Тогава много се работеше” – безличен деятел, принципната постановка). Традиционната перцепция за труда като основна добродетел, чрез която се печели одобрението и признанието на другите, очевидно е валидна като модел на себепредставяне. Това е така, защото тя е предадена като „правилно разбиране” от родителите. Не случайно някои респонденти приписват трудолюбието като ценно качество на родителите си (И.С. „...от моите родители...но те са свикнали на труд”, З.П..„Работлива жена беше /майката-моя бел./ и работеше.”, И.Н.

73


„Майка ми си беше в ТКЗС-то…Залесяваха...беше много тежък труд, с кирката да залесяваш.”). Самият факт обаче, че се отбелязва като важно показва, че вече не е самоочевидно. В част от интервютата трудът изобщо не възниква като въпрос за разискване и от контекста се разбира, че той присъства повече като необходимост или неизбежен способ за оцеляване и живеене (И.С. „…просто съм си гледала работата.”). А за един от респондентите (П.В.) директно се заявява като бреме („Черните пари за бели дни”), като се визират физическото и психическото натоварване и последствията от тях. Като цяло остава впечатлението за обезценяването на труда, независимо дали е интелектуален или физически. Това може да се потвърди, както от горепосочените наблюдения, така и чрез историите, които се разказват за другите (Б.К. „Имаше безработни, не можеш да ги накараш да работят.”, „Карахме ги дори насила да работят.”, И.С. „Имаше хора, които небрежни беха.”, М.Н. „Некои хора, които можеха да оцеляват, си останаха по селата. Ама това беха редко. Тия, които работеха...”). Показателна е и терминологичната промяна – понятието труд все по-често се заменя с работа, а трудолюбие (тоест да обичаш да се трудиш) – с работливост (тоест да не пестиш усилията). Разбира се, това не означава, че интервюираните лица отричат труда или пък, че са се опитвали да го избягват, напротив – за повечето от тях е основна линия в разбирането за правилното състояние на собствения свят и на света изобщо. Същественото е, че трудът като съставен елемент на редът такъв, какъвто трябва да бъде (според респондентите) не е резултат от собствен избор, а е наложен (И.С. „И нямаше такива работи, че няма да работиш. Трябва, просто трябва. Издирват те и трябва да работиш.”, Б.К.„Ние гледахме да не ни наказват, другото...”). Следователно, ако собственият избор не съвпада с установената рамка, липсва вътрешна мотивация и индивидът извършва дадена дейност не защото така иска (или смята за редно), а защото така трябва. Неразбирането на причините за това „така трябва”, логично може да доведе до вътрешни съпротиви и фрустрация, евентуално и до отклонения от предписаното поведение. Дори и при изследваните лица да е имало такива отклонения, естествено е те да бъдат премълчани, тъй като се предполага, че ще бъдат санкционирани по един или друг начин и ще повлияят неблагоприятно социално желателния образ. •

Трудов героизъм?– респондентите, които са били титулувани като ударници или първенци, споделят това като свидетелство за трудови постижения и аспекти на поведение ценни за личността. Естествено, 74


тези моменти се преживяват положително, тъй като са свързани с признанието на околните и по-висшестоящите (И.С. „Просто самите хора те предлагат за ударник, или за нещо, те са доволни от теб, че си отиваш навреме, че си гледаш работата, че си стриктен във всяко едно отношение.”, П.Г.„Излязохме национален първенец по хигиенизирането...Мене ме наградиха, ходих в Чехословакия 10 дни на екскурзия.”). Положените усилия обаче не се разкриват като акт, осъществен в името на някаква обща кауза, те са следствие предимно на личните интереси (разбирани не като преки ползи, а като оползотворяване на възможности за себеизява, израстване, творчество, поемане на инициатива). Следователно онова, което режимът пропагандира като трудов героизъм сред изследваните лица, представлява себереализация и доказване, тъй като е мотивирано не от загрижеността за благоденствието на абстрактното колективното цяло, а от личните цели (които от своя страна могат да се припокриват с общите, но това е вторичен ефект). Един от респондентите (Д.М.) наред с личното си преживяване като „първенец” („...важна-важна, тук няколко пъти бях почетен член, в почетния президиум.”) разкрива и други страни на социалистическите надпревари - „събранията бяха подготвени, на излизане всички роптаеха, защото тия, които бяха партийни членове, при разпределението на стоките получаваха винаги по-добрия пай, съответно бяха ударници, а пък ти, като нямаш есенцията от дадена стока, тя не върви и другата”. Тази информация не е изненадваща, но все пак онагледява принципа на механизмите, по които провежданата от режима политика лишава от смисъл собствените му символи. И по-конкретно как трудовият героизъм, на теория използван за стимулиране и повисока производителност, на практика демотивира и вероятно води до по-ниско трудово представяне (за последното в разказите няма свидетелства). И най-вече свидетелства за това, че се осъзнава като нелегитимен. Празниците Официалните празници – 1-и май и 9-и септември почти не се споменават. Те и свързаните с тях ритуали са лишени от смисъл, възприемани са с досада, и споменът за тях не извиква емоционална реакция (З.П. „Всичко беше нали по сценарий. Ами вижте какво, то 1-и май и 9-и септември беше просто задължение.”). Религиозните празници 75


(заедно с други религиозни ритуали, като кръщене например) са тези, които имат висока стойност за респондентите. Те са връзката с миналото и предците, представляват повод за вживяване, както в една различна от всекидневието върховна реалност, така и в свят, неподвластен на режима. Вероятно носят значения необходими за стабилизирането на представата за собственото място и припомнят за възможността за по-висши степени на себереализация (З.П. „У нас се празнуваше и Коледа, и Великден. Но тайно, разбира се.”, И.С. „По комунистическо – Коледа, аз съм си запомнила Коледа…Просто тези за мен са останали като дете много от значение.”, В.Ц. „Коледа празнувахме, Великден, спазвахме пости по Великден и Коледа”). Комунизмът

Както вече стана ясно, отчитат се много от негативите, свързани с начините на управление на материалните, символни и човешки ресурси (дори от идеологически убедените – П.Г. „Щом засегнеш някой, че се е разпуснал… почваш да му ставаш неудобен. ”). Те обаче остават някак откъснати от цялостната картина за времето. Изглежда, че отрицателните страни на режима не са преобладаващата истина за собствения живот по онова време. Макар и здраво свързани с различни сфери на ежедневието, силно преплетени в историята за собствения път, значима част от личния опит, те в крайна сметка не намаляват „крайния резултат” в оценката. Това е така, защото комунизмът не фигурира самостоятелно като епоха, а е или наследник или предшественик на други. Респондентите не са се разделили с фикцията за социален и икономически възход и разцвет, и виждат комунистическия (социалистическия) строй именно като реализиращ (отчасти) тази утопия. Особено показателно е съпоставянето със спомените за реалността от ранните години на изследваните лица (П.Г. „...годините около 50-та година бяха много сиромашки”, Г.Х.„Нямаше бани, нямаше тоалетни по къщите, примитивно” , М.Н. „Беше тежко време, защото и тогава си беха такива времената – немаше, нали... всичко ръчно се работеше”, Б.К. „…да копаеш в тази неплодородна земя и да се чудиш как да се прехраниш, бил е много тежък животът.”). Комунизмът се възприема за сила, която подобрява условията на живот и състоянието на държавата, и се представя като един вид спасение от нежелан свят и ред. Асоциира се с модернизация, която носи облекчение и позитивна промяна. В този аспект

76


национализацията, колективизация и индустриализацията се преживяват като източник на благоденствие. Те присъстват чрез второто си измерение (положителното), което включва механизацията, осигуряването на работни места, подобряването на инфраструктурата на населените места, на условията на труд (П.Г. „Първото, което се заеха, беше да се създаде поминък на хората”, „Цех „Пролетарий” се изгради тука, Хубав, с поточни линии, с парно, с това – идеални условия”, „Но вършачки никой не е имал. Комбайни никой не е имал. ”, М.Н. „Но после, след национализацията, нали, стана по-другояче. Вече започнахме да живеем като бели хора”, „И после, след като стана ТКЗС-то, хората започнаха да изкарват и припечелват некой лев, защото преди това пари нямаха. Те работеха на зареда”, „Такава радост беше – ток, вода…”). Друг фактор е реалността на настоящето, която подчертава плюсовете (от гледна точка на респондентите) на миналото. Най-ярко се открояват социалните придобивки (М.Н. „И стол имахме, и общежитие, ама всичко... Беше страхотна база”, И.Н. „Всички получиха общински жилища, макар и по една стаичка”, И.С. „През него време си купихме и коли, и апартаменти, всичко работехме, и по почивки ходехме.”, В.Ц. „И всяка година ходехме на море.”), усещането за сигурност, спокойствие и относително равенство в материален/физически план ( В.Ц. „Знаех, че на 15-и вземам заплата…и ходихме да се почерпим.”, П.В. „Имаше справедливост в по-голяма степен от сега, имаше сигурност”, И.С. „Ние си знаехме тогава, като дойде датата, да си вземем заплатата, да си разпределим, да отидем и на почивка, и на море, и на балкан.”, Г.Х. „Абе, да ти кажа, така през комунизма имаше по-така стабилност.”), и усещането за развитие и съзидание (И.Н. „Враца цъфтеше.”, М.Н.„Беше динамично време – много се построи за 45 години.”, П.Г. „И за 10 години направихме цялостна канализация, цялостен водопровод, калдъръмосахме всички улици, само централните са с асфалт.”). Комунизмът се явява пространство (времеви отрязък, опит) между други две. Тези други две – на заварения и на новия свят, са отрицателно натоварени. Така около общия образ се създава ореол, който успява да закрие очевидните му недостатъци и чрез контраста да открои онова, което се смята за преимущество (М.Н. „Аз съм си свикнала с това време и си ми липсва... Липсва си ми.”, И.С. „Наистина хубав живот сме си карали. Хубав.”, И.Н. „Благодаря на онова време, всичко е било идеално.”, Б.К. „За мене е останало това, че беше по-добре, отколкото е сега.”). Изключение прави З.П. (аутсайдерът). Вниманието е фокусирано основно върху травмата и насилието. Преживяването на комунизма е болезнено и изразеното отношение е съвсем логично („Просто тогава във един момент аз осъзнах, че те делят 77


хората на наши и ваши, и наш’те са привилегировани, а другите ей там ще им подхвърлим някакво кокалче да живуркат. Това те убива.”, „...имах други мечти, други стремления.”, „...имаше много такива неща, които те отблъскват и те карат да се затвориш у себе си.”), защото се говори от позицията на жертва. При останалите различните прояви на ограничения, лишения, зависимост, принуда, насилие са „разпръснати”, представят се предимно спорадично и вследствие на настояване от страна на интервюиращия. Респондентите рядко ги използват за формиране на цялостната картина, но макар и нецеленасочено, създават плътна основа върху която лежи положителния образ. Затова е важно да се подчертае, че така предаденият общ поглед върху комунизма е неустойчив сам по себе си и трябва да се разглежда във връзка с гореизброените елементи от анализа. Твърде вероятно е при различно поставена ситуация на разказване тъмната страна да се окаже по-значима. Случаят на М.Н. е не съвсем удачен, тъй като е съпруга на репресирани, но все пак подсказва за възможността от подобно развитие на разказа. Наблюдава се заличаване на личния опит във връзка с режима, за сметка на предадения от близките други опит. Първият (доколкото могат теоретично да се обособят) се преживява положително, тъй като е определен от „благоприятния” й произход. Вторият обаче се оказва по-значим за личността, дава друга гледна точка, друга позиция на оценяване и в крайна сметка друг разказ („Той впоследствие завърши ориентирането ми... То започна от първия ми съпруг, и тук /вторият съпруг-моя бел./ съвсем се ориентирах.”). Разбира се, достъпът до повече информация променя начина, по който се наблюдава и анализира средата, и все пак това не обяснява защо собствената история на относителен (всъщност значителен за времето си) социален и професионален успех остава на заден план и се омаловажава. Подобно представяне е породено от интериоризираното знание предадено от значимите близки, но също така е и резултат от нагласата за това каква истина очаква да чуе слушателят. Именно тази нагласа може да се окаже решаваща и за други от изследваните лица, които (или чиито близки) не са пряко засегнати. Предполагам, че такава контекстуална зависимост е особено валидна за това поколение и то предимно поради променящия се статут на комунистическата власт, все поотслабващата й легитимност и все по-успешното й „опитомяване”.

Промените 1989г.

78


Принципно идеята за промяна не изглежда чужда за повечето респонденти. Очевидно е, че много от недъзите на системата са били идентифицирани, и гласно или не, подложени на критика (естествено от някои и системата като цяло). Смятам, че и провежданите по време на „реалния социализъм” реформи са утвърдили убеждението, че редът, такъв какъвто е, не е „добър” (удовлетворяващ, ефикасно функциониращ и т.н) и се е наложило всеобщо схващането за необходимост от промяна. В същото време обаче това е една принципна постановка в очакванията (М.Н. „Имаше идеи, които... Требваше нещо да се промени. Но не 100% за мене.”, Б.К. „Ние си го мислехме, но не по този начин...”), без конкретни цели, задачи и очаквани резултати. Липсват граници и очертания на това, което се търси. Посланията „отгоре” противоречат (излишно е да се споменава изпразнената от съдържание – на ежедневно ниво - идея за комунистическия проект) на посланията, идващи от средата, което води до липса на яснота. Затова всъщност изненадата се състои не в наличието на промяна, а в конкретните й проявления (З.П. „Знаете ли, ние не можехме да повярваме, че се е случило нещо, че Тодор Живков е смъкнат от власт.”). Широко споделена е представата за политически заговор ( Б.К. „Те си го направили, те, вътрешно, помежду си…Мошениците спечелиха, ние загубихме, те за себе си направиха пазарна икономика, смениха имената на партиите, забраниха партията, а те са едни и същи.”, Г.Х. „Не, щото това си беше подготовка на комунистите, тея, които са награбили много пари!”, Д.М. „Програмираха си всичко, като навсякъде се оставиха подземия, пълни с агенти, с информация, с контролни пунктове, с всичко. И все още си дирижират нещата както те искат.”, П.В. „Червените направиха така нарочно, за да си оправят чисти парите.”). Тя е естествена реакция на настъпилите впоследствие сривове в държавата и предвидимо обяснение на случилото се. Хората са дълбоко приучени да разчитат на държавата като единствена движеща сила. Те не познават други потенциални сили, като например тази на свободния пазар – въпрос който разглежда Катрин Вердери. И така просто пренасят същата схема (ние – народът и те – Партията) в новите условия. Паралелно с това представлява типично прехвърляне на отговорността на някой друг, но в случая не породено от желанието за бягство, а от липсата на способност за поемане на отговорност за собствения живот. Свикнали да са ръководени и напътствани (пряко или косвено), никога не развиват усещането за потенциална собствена сила за влияние

79


върху средата. Това е съществен фактор при преработването и осмислянето на изживяното. Промените не се разкриват като край на социалното развитие, но при всички случаи бележат негативите на Прехода и настъпилото разочарование. И колкото покрайни позиции спрямо властта са заемани (не като отношение, а като статус), толкова по-болезнено се преживяват. В единия случай поради заложените очаквания (З.П. „Но...видяхме в последствие и то доста скоро, че тогава, в СДС-то са се промъкнали доста хора, които са търсили само облага, да сменят една власт с друга. В края на краищата който е на власт, той е добре.”), в другия поради общественото заклеймяването на комунизма, а заедно с него и на вложеното от индивида в системата (П.Г. „Като дойде 10 ноември, всички бяхме номенклатурни кадри, знаете какво беше”). Колкото повече са се приближавали до нулевата точка на неутралитет, толкова по-незначителен е и емоционалния компонент (М.Н. „Нали знаеш – една лавина като я пуснеш... Аз, за мене още тогава си казах – нещо, което го не познавам, не мога предварително... Нали, ръка да пипне…”).

Опитът в новите условия

Загубеното – настоящето преди всичко означава загубеното, чиито основни параметри са „сигурността” и „спокойствието”. Това е и най-болезнената част от опита в новите условия. Физическото и социалното оцеляване (по отношение на прехрана, осигурена работа, материални и социални придобивки и престъпност), някога гарантирано, макар и на различно ниво за различните хора, сега е поставено под въпрос (И.Н. „Сега не можеш да си купиш ни апартамент, ни кола и след 10-ти стана по-лошо”, И.С. „Докато сега нямаме сигурност”, Г.Х. „Е, например тука, в нашето село, 50-те – 60-те години никоя къща не се заключваше!”, М.Н. „То се оказа, че в здравеопазването те сега казват „мафия с бели престилки”…”). Изчезва онова, което е било безспорна опора и ориентир в самоопределянето и живота (на повечето респонденти). Преживяването е много лично и остава непреработено. Водещи са емоциите. Затова и обяснение за причините, довели до протеклите икономически и политически процеси, изобщо не се търси. Първоизточникът за именно такова преживяване на действителността е консенсусът. Всяка от страните дава и взима по нещо.

80


„Обикновеният” (удобният, послушният и т.н.) човек дава свободата си да мисли, говори и действа така, както би искал, а в замяна получава усещането за „сигурност” и „спокойствие”. За него не е от значение дали последните са факт или илюзия. Договорът е нарушен, тъй като „партньорът” (тоест държавата/партията – виж по-горе във Властта и институциите) метафорично казано е убит или е инсценирал убийството си. При всички случаи, „обикновеният” човек остава (според собственото си възприятие) губещата страна, тъй като вече е дал, каквото е имал дава, но не е взел (всичко) това, което има да получи. Може само да се гадае колко дълбоко всъщност се засяга личността от тази развръзка. В крайна сметка този „въпрос” поставя под съмнение базови и водещи ценности, убеждения и нагласи, стабилизирали личността през доста дълъг етап от жизнения път. Те изведнъж (с промените от 1989 г.) стават невалидни, няма време и пространство за преосмислянето им, а това застрашава целостта на личността. Защитната реакция с цел самосъхранение е отхвърляне на някои аспекти от новата действителност. Така вниманието се отклонява навън от себе си и логично се търсят виновни, някои към които да се насочи напрежението, създадено от фрустрацията. Това са управляващите – независимо дали се виждат като „новите” или „старите нови”, кат�� конкретни политически фигури, партии или абстрактното „те”, властимащите се идентифицират като отговорни за отнетото (Г.Х.„Аз, ако имам власт, тея след 10-ти ноември на една широка стена и ги гърмя един по един и после повтарям!”, М.Н. „Те разпиляват пари за такива... Народът тъне от мизерия.”, П.Г. „Имах 1000 лв, те нали махнаха нулите и станаха 1 лв. Това е мародерство според мен, а през това време бяха кредитните милионери, е какво е това?!”, З.П. „В края на краищата, който е на власт той е добре. Каквато и да е властта.”). Вероятно подобна интерпретация е доста крайна, но според мен възможна. Ликвидацията – засяга се от почти всички респонденти. Представя се като фактор, допълващ картината в черно, но повече като довод „против”, като доказателство за липсата на смисъл в някои области на променения свят и по-рядко като травма (Б.К. „Аз не можех да повярвам, че такова нещо ще стане, ще разрушим всичко – и стопанства, и фабрики и така още не ми се ще да вярвам на очите си.”). Причината е, че малко от изследваните лица са участвали пряко в изграждането, развитието или поддържането на ТКЗС, тоест те не са влагали собствени усилия и не са ги натоварвали с очаквания. Стопанствата за повечето са били част от заобикалящата действителност, и ликвидирането им не е лична загуба, а загуба на определени състояния на средата (И.С. „... и пропадането, и всичко, което беше построено, 81


нагласено, като гледам как пропаднаха много села, много... Да гледаш нивите как пустеят, всичко туй – а преди имаше всичко”, Д.М. „Разградиха се, базата се разгради, разграбиха се ...керемиди, това-онова, всичко се срина! А хората като гледат, нали, тия хора, които са го строили, нали ги боли.”, П.Г. „Ликвидираме ТКЗС-тата докрай...разпродадохме всичко, тая техника и сега се върнахме 50 години назад, да орем с кон.”). Демокрацията – появява се като термин и се отъждествява с негативите на Прехода, но липсва обща тенденция в по-конкретните употреби. Засяга различни аспекти, значими за различните изследвани лица (М.Н. „А сега – свинак! На местото на изрезаните гори не расте гора, а расте свинак. Нема да има животни, нема да има лов, нема да има гъби, нема да има билки, водата, като дойде, ще ни отнесе и това е. Те това сме направили днес, в демокрацията.”, И.Н. „Иначе има демокрация, има свобода. Но някои я разбират като слободия. Увеличиха се кражбите, убийствата. Грабежи.”, Б.К. „Работеше се, сега всичко запусте. Дойде демокрацията и запусте. Каква е тая демокрация?”, П.Г. „Трябва да се прави там пречиствателна станция, имахме по проекти, дойде демокрацията и свърши. ”, И.С. „Дойде тази демокрация, много хора останаха без работа.”). Тук се ограничавам до маркиране на понятието и неговия общ смисъл в разказите, тъй като по-широки тълкувания за използването му могат да се направят единствено на индивидуално, а не на групово ниво.

¹ Знеполски, И. 2008. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. София: Сиела, стр. 41.

82


² Знеполски, И. 2008. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. София: Сиела, стр. 282. ³ Бъргър, П., Лукман, Т. 1996. Социално конструиране на реалността. София: Критика и хуманизъм, стр. 164-174. 4

Крийд, Дж. 2005. Опитомяване на революцията. От социалистическите реформи към противоречивия

преход в едно българско село. София: Апострофи. 5

Колева, Д. 2002. Биография и нормалност. София: ЛИК, стр. 176-177.

6 Пак там. 7

Колева, Д. 2002. Биография и нормалност. София: ЛИК, стр. 182

8

Гофман, Ъ. Представянето на Аз-а във всекидневието. София: ИК „Петър Берон”.

Анализ на трето поколение Семейната среда – за всички изследвани лица семейството е средата, в която чрез взаимодействието със значимите други (родители, баби и дядовци) се осъществява първичната социализация. В него се формират базовите ценности, вярвания, убеждения и нагласи, възприемат се „правилните” модели на поведение и се осъществява „процесът на интернализиране на обективната реалност”¹. Следователно ключови са всички споделени моменти за чуто, видяно и преживяно в тази зона. Още повече фактът, че се изговарят като свързани с картината за комунизма, показва че носят определено отношение в разчитането на миналото. Както вече бе споменато в анализа на предходното поколение политическият статут на близки и роднини е определящ за мястото на индивида в обществото. Тук тази постановка е валидна за родителите и определя отношението им към властта, а тяхното отношение (макар и не винаги открито споделяно, но неизбежно доловено от децата) е основополагащо за начина, по който респондентите осмислят и са осмисляли връзките си с режима. Тези отношения разграничавам на три групи според това как те са преживявани и според ефекта който са оказали, а не от гледна точка на това какви в действителност са били. „Неблагонадеждните” – това са семейства, в чиято история има репресирани или „изменници на родината” и са обект на по-специално отношение от властта. Характерното за тях, е че негативната нагласата (включваща травма, страх, омраза и угнетеност) се предава внимателно, но открито на децата. Семейната история се превръща в маркер на идентичността и представлява съществена част от наратива за комунизма (М.А. „Щото в нашето семейство имаше човек който е избягал на Запад… 83


Баба ми беше словенка и нея много са я гонили… И е била принудена да се запише там в ОФ-то като активист, за да не я тормозят, за да е извън подозрение”, П.С. „Имотни хора са били, щото после са ни казвали кулаци…Приберат единия брат, че уж се занимавал с някакви подривни дейности…Мине се половин година, приберат другия брат.”, М.И. „Единият ми дядо, дипломиран юрист, в един момент му отнемат правото той да си практикува професията…Другият ми дядо, по бащина линия, той е бил комунист…и машината се обръща и срещу него…Отделно ние имаме роднини в Израел”). Тези респонденти развиват представата, още докато израстват, че са обект на несправедливост и чувството за принадлежност към категорията „засегнати”. В този смисъл, в изходната позиция към режима лежи паметта за отнетото, за последиците спрямо родителите, които макар и да се осъзнават като чужди, се преживяват като собствени. (М.А.„Баща ми по това време например е работил към армията като инженер и са го изгонили...Майка ми примерно не я пускаха до 82-ра година някъде, никъде да излезе… Канили са я във Франция на специализация някаква, те не са я пуснали.”, М.И.„той винаги е бил отличен ученик, много интелигентен, много е учил, и нито са му позволявали да кандидатства някъде след това, да учи…Просто те от дете, от шестокласник, са започнали да му режат крилете. И да му казват: баща ти такова и такова, не може да отидеш на олимпиада, въпреки че си пълен отличник, не може това да направиш, не може онова да направиш.”). В случая на П.С. родовото „петно” се отразява и на неговото собствено развитие („Баща ми искаше да ме запише в Сержантското училище в Долна Митрополия, ама не стана. Защо? Защото не стана. Защото от Симеонови.”) Основният източник, от който се черпи информация и се създава образът на света, са разговорите между възрастните, техните коментари, бележки и разкази (М.А. „Разказваха се много вицове…В моята къща си се говореха тези неща.”, М.И. „Баща ми много пъти ми е разказвал за дядо ми…В семейството не се е мълчало.”, „Естествено винаги се е подигравал с тях, така много изтънко…четеше една лекция: “Разширение на понятието цинизъм.”, „Ние тук много се смеехме, ние предимно се подигравахме на комунистите.”, П.С. „Започнаха да ми разправят как са ги морили там, животните как са взели в ТКЗС-то, земята.”, „...преди всичко прабаба ми, щото тя е най-изстрадала…И тя ми е разказвала не „Тия комунистите направиха еди-какво си, еди-що си”, ами „ония””, „Баба ми, дето ти казвам че си беше комунистка по наследство и върла поддръжничка на тази идея, разправяше постоянно вицове за него”). Други начини, чрез които се усвоява знанието за миналото и настоящето, са наблюдението на 84


определено поведение, което очевидно силно впечатлява (М.А „И веднъж, ама бях малка, говорех с моята приятелка по телефона…И аз й казвам, ми Тодор Живков говори някакви глупости /по телевизията-моя бел./. И майка ми щеше направо да ме набие тогава.”, М.И. „Спомням си само, че баба ми обикаляше и затваряше прозорците и казваше: „По-тихо! По-тихо! Не говорете, ще чуе някой!””) или участието в своеобразни ритуали („Прадядо ми е гвардеец царски. Тя /прабабата-моя бел./ постоянно ме обличаше като гвардеец, там – сабии…”, М.А.„Аз си получавах подаръците на Коледа, не на Нова Година. На Нова Година не се раздават подаръци.”). Макар и не напълно разбрано и независимо от използваните похвати (от директно споделяне през иронията и сарказма до включването в определени дейности и схеми на поведение) основното послание достига до съзнанието и става част от собствената истина. Есенцията на това послание е винаги една и съща – редът, такъв какъвто е, е „погрешен”, властта не е легитимна, а създадената от нея реалност не е безспорна и обективна. „Несъгласните” - в тази група включвам семействата, които оказват различни форми на съпротива към и несъгласие със социалистическия строй. Те поставят възпитанието на респодентите върху ясно изградена позиция на неодобрение към различни аспекти на средата, създадена от режима. Специфичното, както и това което ги отличава от неблагонадеждните, е че не са пострадали пряко от терора. Те може да са засегнати (М.З. „Дядо ми и баба ми са живеели като буржоазия. Нали в смисъл той не е репресиран, но са били засегнати.”) или не (Ж.С. „Баба ми е била върла партийна членка, била е ятачка…леля ми и другата ми леля също са много видни партийни активистки.”, Ю.Г. „Нямаме засегнати хора, които да са били репресирани или да са им били отнети земите.”). Техните представители може да са се развивали успешно, доколкото това е било възможно ( Ю.Г.„Баща ми беше много работлив, заемаше поста управител в ресторантьорството.”, Ж.К. „Майка ми е актриса…Не е имало проблеми.”) или да са били ограничавани в професионалното им развитието (М.З. „И това нещо, че не беше член на БКП и нямаше взаимоотношения в каквато и да било насоченост с Партията, му пречеше”). В тези разкази се набляга на членството в Партията и нежеланието на единия или на двамата родители да го приемат, като по този начин се разкрива стабилността на убеждението, че онзи строй не е бил „добър” и това се е осъзнавало (М.З. „Даже знам, че са ги карали да стават членове там на БКП и на не знам си какво. Но те са отказвали, в смисъл не са пожелавали. Не че са отказвали директно, защото то и това беше проблем.”, Ж.С.. „Майка ми тотално е отказала да се 85


включи в тази система и е черната овца на семейството. Никога не е била партиен член или член на…ОФ.”). Това поведение се представя като напълно целенасочено и в два от случаите внушава гордост от успеха на значимите други да се противопоставят на някои от нормите в името на собствените си принципи (Ж.С..”Никога не е искала да става и така си се опази.”). В случая на Ю.Г. преживяването е различно, то в голяма степен остава в премълчаното, но моето предположение е, че това е следствие от вътрешно несъгласие с линията следвана от бащата. Причината е в последствията за личността в детството (Ю.Г. „Е, това беше проблемът! Че баща ми не беше от точно еднаквите (смее се).”). Реакцията, както и други моменти от разказа подсказват за проблеми в адаптацията и социализацията към средата, приписвани на родителя. Очевидно споменът е болезнен, а емоционалният компонент е водещ в преживяването. В другите две интервюта също се обръща внимание на това как „опазването” повлиява детския свят (Ж.С. „…и питат майка ти и баща ти къде членуват и мен ме беше срам да кажа, че никъде не членуват…И аз се чувствах много така непълноценна в това отношение.”, М.З. „...защото е имало някакъв момент в който не са разрешавали на някого да си контактува с тебе, защото родителите не са угодни на…”), но този опит изглежда е преработен, а вината или отговорността за него се приписва на политическия и обществен строй. Отново разговорите в дома, бележките и коментарите са основният източник за изграждане на критичност към заобикалящата действителност (М.З. „Говорело се е. В смисъл, разказваха се вицове. Обсъждаха се някакви хора, които са отявлени партийни деятели…”, „Нищо не се е криело или изопачавало като истина или информация.”, Ж.К. „Много се говореше. Те нали се събираха на купони, пееха, свиреха и там се обсъждаха много неща.”, Ю.Г. „Да, известни въпроси са били дискутирани.”). Другият източник е прякото наблюдение на поведение и участието в семейни практики, които не са в съзвучие с установения ред ( М.З. „Другото, което ми е направило впечатление тогава – ходенето на църква. Това много не го правеха, защото беше забранено. Обаче ние, на Коледа-не, но на Великден винаги ходехме”, Ю.Г. „Да, беше забранено и ходехме в други градове. Ходехме на хотел. С колата вечерно време. Обикаляли сме църквата, палели сме свещички.”, „У дома в петък вечер (когато се пускат руските филми – моя бел.) телевизор не се пускаше.”, Ж.К. „И майка ми, хубаво, връзваше ме на плитки, но категорично отказваше да ми сложи от тези руските панделки…”). Всички тези прояви на несъгласие обаче са насочени към определени аспекти на режима, отнасящи се до настоящето (М.З.„И винаги е било нещо от рода „А бе мани го тоя, тоя 86


е комунист!”, Ю.Г. „Трудно може да бъде развивана личността в комунизма, това ми е говорено”) и не включват наратива за миналото, както е при групата на „неблагонадеждните” (М.И. „И баща ми постоянно ми цитира как го завели, баща му, дядо ми, го завели на делото и му казали: „Слушай внимателно“. И в обвинителната реч прокурорът казва така: “И вижте, другари и другарки съдебни заседатели, погледнете за какъв изпечен мошеник става въпрос! Той даже не е оставил нито едно доказателство.“”). Това е особено важно, тъй като определя другата основна характеристика на тази група: комунизмът, макар и негативно оценяван, представлява обективна реалност – критикувана, но чието право на съществуване не е подлагано на съмнение. Ясно може да се схване ефектът например от поведението на бащата споделено от М.И. („Той, даже когато работеше в БАН, имаше собствен кабинет и не знам си какво, директорът на БАН не знаеше той как изглежда. Като ме срещне някъде навън, извън учреждението, казваше „Да не се знае, че това съм аз.””), в което е закодиран страхът, стремежът към анонимност и отказът властта и създадената от нея действителност да се възприемат като легитимни. И съвсем друг би бил ефектът например от наблюдението, споделено от Ю.Г. („Той винаги отхвърляше държавното и вземаше под аренда”), в което редът, такъв какъвто е, е предзададен. Той предлага някакви възможни, макар и ограничени избори и индивидът се движи според тях – може да не ги харесва, да оспорва тяхната стойност, функционалност или справедливост, но не и легитимността на системата, която ги налага. „Безгласните” – това са семействата, в които респондентите са възпитавани така, че до тях не е достигала оценъчна информация за провежданата от режима политика на каквото и да било ниво (държавно, групово или общностно, индивидуално). Причините за мълчанието са различни. В случая на С.К. в родовата история има сериозни репресии (изселен дядо, кмет и „индустриалец” преди 9-ти, избити близки и т.н), на които бащата става свидетел („И реално аз за това добивам представа много късно, много-много късно…”). Той все пак успява да оцелее материално и социално, „...но той беше крайно предпазлив.”. В тази ситуация съвсем естествена психологическа реакция е затварянето в себе си и изтласкването на травмиращите преживявания, а също и предпазването на децата от подобна обременяваща памет. Така респондентът израства със съзнание свободно от тежкото минало на единия родител, но и в пълно неведение за поддържащите средства на институционалната реалност, в която живее („...като дете не съм го усещала изобщо.”). Детето и юношата С.К. забелязва „знаци”, носещи послания, които противоречат на 87


общата й представа за света („…всъщност си спомням едни обтягания на напрежение вкъщи, когато тя /майката – моя бел./ започна работа на ново място и…й бяха предложили да стане член на профсъюза и той каза: „Избирай или профсъюза или мен.””, „И тя /бабата – моя бел./ е казвала, това е за шапки и отвътре ми е вадила някакви страхотни филцови шапки… чанти от крокодилска кожа, които са някакви… никога преди това не съм виждала, на никоя жена такива чанти.”). Но те са достатъчно добре замаскирани и пренасяни в периферията на вниманието от възрастните („И така, по тоя начин, те ни отклоняваха, никога не са задълбочавали, никога не са говорили против режима.”), поради което не повлияват връзката със средата („Може би защото баща ми ни беше дал такъв пример, че е аполитичен човек, майка ми също, нали и ние може би сме били аполитични и никога не сме обръщали внимание на това.”). В семейството на И.Б. се загатва за наличието на несъгласие („Спомням си, че наш’те се събираха с приятели и си говореха за разни неща, слушаха радио „Свободна Европа”. Обаче за какво точно се е говорело не си спомням.”), за което свидетелства и фактът, че родителите му впоследствие се включват в дисидентското движение. В същото време, обаче, семейството е тясно обвързано (в положителен смисъл) с режима, което е позволило успешната реализация на членовете му („Моят дядо преди идването на комунизма е бил по затворите, бил е ремсист…Другият ми дядо пък е бил лекар. След 9-ти той създава първата клиника по ендокринология.”). Тоест родовата история благоприятства създаването на една относително позитивна нагласа към системата като цяло. И независимо, че не е бил напълно изолиран от разговорите между възрастните по теми, отнасящи се до онова, което не е било одобрявано, то недостатъците не придобиват достатъчно силно значение, за да се проблематизират и да оставят следа в паметта („Не, не се е обсъждало. Не си спомням.”). Давам си сметка, че терминът безгласни едва ли характеризира по най-точния начин тази семейна среда в един пообщ смисъл. Затова отново наблягам на това, че критерият, който поставям, е преживяването, представянето, споменът на изследваните лица за това какви са били отношенията с и към властта. А в този случай крайният резултат е липсата на знание за критика (недоволство, осъждане и т.н.), идващо от семейството в периода на израстването. В третия случай, който отнасям към тази група (Я.Б.), причината за отсъствие на оценъчна информация е преднамереното изолиране на децата от въпроси засягащи параметрите на режима („Ако някога нещо се е обсъждало, то поне не било в присъствието на децата.”). Според представянето поведението на възрастните би могло 88


да бъде тълкувано като аполитичност и незаинтересуваност към всичко извън рамките на семейния свят („Политически вицове не съм чувал тогава. Нито някаква критика. Нито някакви хвалби по отношение на системата.”). Това обаче едва ли би било съвсем вярно, тъй като дядото (член на домакинството) е активен член на партията и развива успешна кариера („Той е бил по убеждения.”). Независимо каква точно е била ситуацията, опитът на близките по отношение на режима остава напълно непознат и чужд за личността („Нямам представа, може би са били. Може би са били. Не съм ги питал никога. Но то едно време мисля, че всички бяха /партийни членове – моя бел./.)”. И в трите случая характерно е следването на конформистко поведение от страна на семейството – спазване на наложените правила и норми, приемане на поставените граници, приоритети и условия, и вписване в атмосферата на средата (независимо дали е вследствие на вътрешни убеждения или на натиск и принуда). В тях реалността на комунизма се представя като безпроблемна пред респондентите, поради което самите те са я обитавали безпроблемно и самоуверено.

Формалният институционален ред Преживяването му се разкрива чрез наратива за различни негови форми, ритуали, поддържащи правила, норми и процедури, които се приемат за символични. Те могат да бъдат маркирани или проблематизирани, да са „червени точки” или фон. Но независимо от значимостта, която се придава, присъствието им е категорично като част от цялостния (за представителите на поколението) разказ за комунизма. Училището – представлява първата и основна формална институция, посредством която изследваните лица влизат в досег с режима. Там децата биват въведени и подготвяни за приобщаване към създадения от властта ред, който се разчита като повече или по-малко легитимен в зависимост от легитимността му в семейната среда. Униформите и прическата – за една част от респондентите представляват символ на режима и едни от основните ограничения на създадения ред (М.А. „По едно време не ми даваха да нося дънки в училище, а аз винаги съм обичала да нося дънки… Но една позната имах...В тяхното училище момчетата не можеха да са с повече от 2 см коса, момичетата от 10 см…Разбираш ли! Това някаква побъркана директорка е била…”, И.Б. „Много се дразнех на униформите…”) Преживяват се като натиск (Я.Б. 89


„Но много открито се дразнех на униформите и на това с дългите коси…Как ще ме карат да ходя с някакви дрехи, които не харесвам! И да съм еднакъв с всички останали!”) и дори насилие срещу личността (Ж.С. „…абитуриенти в нашата гимназия, когато съм била сигурно подготве, десет дена преди бала ги накараха да се офъкат, момичета…,те реват, ние ги подстригваме.”). Очевидно за тези четири човека поставените норми за външния вид са свързани със сблъсъка между подрастващия индивид и системата. В останалите случаи изискванията за облеклото и прическата се възприемат като естествена част от условията на средата, не се открояват като проблемни моменти или въобще не се споменават (М.З. „Една година съм ходила с униформа…преди това с престилки ходехме. Синя престилка под коляното, имаше девойки, които си позволяваха над коляното, с бяла якичка.”, Ю.Г.„Имаше униформи, по едно време имаше униформи – едни сукманчета с бели якички, за момичетата де.”) Училищните политически организации – те са напълно сраснали с училището и поради това не се обособяват като отделни структури със специфична дейност и цели. Преминаването в различните етапи се свързва единствено с преминаването от един възрастов период в друг. Да бъдеш техен представител не се разчита като нещо повече от етикет (П.С. „Бил съм и чавдарче, и пионерче, и комсомолец.”, И.Б. „Иначе съм бил чавдарче, пионерче.”). Задълженията, породени от членството, се сливат с училищните задължения (С.К. „Ами аз го възприемах като част от задълженията ми в училище.”, М.З. „По-скоро то ни беше като ангажимент в училище.”, Я.Б. „И то не защото съм осъзнавал, че е глупаво, а защото не ми се занимаваше с още допълнителни неща.”) и не носят собствени значения и смисъл (М.А. „Пишеха се някакви измислени поръчения – да предадеш 20 кила хартия, да набереш билки…изобщо изсмукани от пръстите някакви неща.”, Ж.В. „Пишехме си поръчения всяко лято…Какви поръчения?Ами то това беше най трудното да си измислиш поръчения…”, Я.Б. „О, то дейността е точно това – да няма дейност! (смеем се).Организираха се някакви събрания, но нищо не си спомням!”, С.К. „Имаше протокол – 1-ва точка, 2-ра, 3-та”., И.Б. „Даваха се някакви поръчения да се прочете еди-какво си…”Тимур и неговата… не знам какво си.”, Ю.Г. „Но се занимаваха с нещо (смеем се). Не знам какво точно.”). Някои от извършваните дейности се оценяват не просто като безмислени (М.А. „И беше адски скучно, защото говореха пълни глупости – дори не помня точно какво говореха…и седиш и броиш лампите…Там има много лампи, някъде около 147.”), но и като носещи негативен опит (П.С. „И правят се там някакви рецитали за 1-ви май, за 9-ти септември, за началото на учебната година. И трябваше да ходя, щото ако не ходя, автоматично ми се намаляваше 90


оценката…Беше малко такова като рекет, нали.”) и излизащи извън рамките на онова, което се възприема за „нормално” или допустимо (М.А. „Помня кога умря Брежнев (смее се). Бях първи клас…После седеше портретът му с черна лентичка и две деца го пазеха по цял ден. (смеем се). После дойде Андропов, после Черненко…И за всеки от тия слагаха по един портрет с черна лентичка и две пионерчета го пазят. Което е много безумно.”, Я.Б. „Леле! Това беше един от абсурдите. Сега си го спомних. Е така, пред един бюст като онзи (посочва), на някой – не си спомням на кой, съм седял и съм давал наряд… А това бяха гадни моменти, щото там пече слънце…”). За някои приемането в тъй наречената чета „Чавдарче” е оставило положителен отпечатък, тъй като преживяването се свързва с един вид иницииране – частично излизане от тесния кръг на семейството и включване в света на по-големите. Събитието, естествено, е украсено от своебразна церемониалност и тържественост, което пък подсилва интензивността на емоциите, а съответно и яркостта на спомена (М.З. „Аз май съм ставала чавдарче, мисля, че в Куба точно ставах чавдарче, там на някакъв паметник на Карл Маркс, на Ленин на паметника ли, не знам (смеем се)…Аз съм се вълнувала, защото то си е събитие.”, И.Б. „Спомням си, че ни бяха събрали адски много народ на площад 9-ти септември, там където беше Мавзолеят. И се бяхме строили, и аз бях много горд, че ставам чавдарче.”). Този спомен се отнася до преминаването в нова фаза на социализацията, но не включва осъзната принадлежност и съпричастност към режима, респективно към неговите органи. Мисията на политическите училищни организации се възприема като самоочевидна – формиране на индивида в съответствие с идеологическите разбирания и „подготвянето” му за редови гражданин на социалистическото общество (М.З.„Те са си ни промивали там мозъците под някаква форма.”, М.А.„Те те включват от малък в тази машина.”). Доколко неуспешно е осъществена тя разкрива фактът, че за изследваните лица те означават форма (Ж.В. „Бях в отряд “Юрий Гагарин” по едно време. Всеки отряд имаше три звена, колкото е броят на колонките.”, М.А. „. Защото всеки клас беше разделен, всеки отряд беше разделен на звена. Примерно редичките чинове бяха разделени на звена…”), но не и съдържание. По различен начин някои респонденти възприемат Комсомола като организация и приема в него. Естествено, това се дължи преди всичко на възрастовото развитие. Индивидът навлиза в по-съзнателна възраст, започва да разбира (поне отчасти) смисъла на училищните политически структури и участието си в тях, и е възприел в определена степен модела на семейството по отношение на режима. От друга страна самият 91


Комсомол много повече се доближава като характеристики (ценности, цели, задачи) до действителна партийна организация, отколкото предходните две степени. В един от случаите въпросът се проблематизира от гледна точка на настоящето и се отнася към средствата и методите за „приобщаване”, използвани от властта (С.К. „Как имаше една психоза да ни приемат… еле пък за комсомолци за приемане – тогава беше наистина на живот и смърт…имахме един конспект голям – там всъщност трябваше да научим имената на всички соц. лидери, които са от блока на СИВ, трябваше да знаем техните заместници, трябваше да знаем население…”). В два други случая се разказва за преднамерено поведение, нарушаващо правилата (М.И. „Просто отидох и им се подигравах. Казах им, че знам колко са „петимата от РМС” и че не виждам защо трябва да ме питат точно в момента това (смеем се). Червената връзка, ти нали си още пионерче, не ми беше на врата, бях я смачкала в джоба.”, П.С. „Скъсах си книжката един месец преди да падне бай Тошо...Просто седях така на чина и бръкнах, така седеше във вътрешния джоб на сакото на униформата…И аз я извадих и нещо какво, хванах я и започнах да я късам. Защо?,Ми не знам, защото е тъпо.”.) И двата случая тази реакция, определяна като „бунтарски дух” не е случайна – изследваните лица са в групата на „неблагонадеждните” семейства. Не смятам, че единствено произходът е определящ, но със сигурност израстването в среда, в която открито властта и нейните институции са поставяни под въпрос, дава своето отражение. В други случаи участието в комсомолската организация се представя като нежелано, но наложено – което всъщност означава, че в някаква степен се преживява като цензура над личността (Я.Б. „И на Комсомола бях член, и се опитваха и на тези по-ръководните позиции да ме сложат. Ама поне от това успях да се опазя.”, И.Б. „И другото беше Комсомола, като трябваше да се явяваме на изпит.”, Ж.В. „Обаче в Комсомола…може и да не те приемат ако нямаш добро поведение. И ако ти не си приет в Комсомола това вече е много сериозен проблем…цялата идея беше някакво уеднаквяване във всяко едно отношение.”). Манифестациите – явяват се едновременно елемент от паметта за семейството и от паметта за училището. В първият случай са свързани с „детството-приказка”². Преживяват се като празник, като реалност различна от всекидневието, провокираща интерес и радост (М.А. „Като бях малка аз много обичах да ходя на манифестации. Беше ми много забавно…Ми щото е шарения, знаменца.”, Я.Б.„Ходил съм на манифестации един или два пъти с баща ми и даже се кефех…защото имаше някаква тържествена атмосфера.”), а също така носеща моменти на близост между дете и 92


родител (М.З. „На мен например ми беше много забавно да ходя на манифестации…но чисто такова като общуване с баща ми… Защото той ме носеше на конче. Водеше ме на разни такива места от манифестацията, така че да виждам”, П.С. „И за мен беше празник, щото даваха едни знаменца там, тате ме води с него некъде, черпи ме разни работи и така.”). Във втория случай манифестациите се представят като част от училищните задължения, а реакциите са различни. За някои респонденти характерен е негативният отклик – досада, недоволство и възмущение (Я.Б. „Да, това ме дразнеше. Спомням си. Ходехме с едни огромни знамена, на едни алуминиеви колове.” И.Б. „На манифестациите дето трябваше да ходим също. И се измъквахме.”, Ю.Г. „Аз много се дразнех на тези манифестации! За какво манифестирахме, не можах да разбера!”), за други иронията (М.И. „От училище ни организираха. Ходехме, викахме „БКП!”, „КПСС!”, „Вечна дружба!”, хихикахме се, пеехме „комунисти, комсомолци, пенсионери”.”), а от трети се възприема положително, като задоволяване на потребността от разнообразие (М.З. „То си беше, разбираш ли, различно от това да седиш в час и просто на училище. Даже по-скоро ми е било атрактивно, отколкото дразнещо.”). Но като цяло преобладава негативната оценка, тъй като се осмислят предимно като изпразнен от съдържание ритуал, чиято единствена функция е поддържане пропагндния образ на режима чрез принудата (С.К. „А манифестациите бяха една бутафория, никой не ги взимаше насериозно.”). Бригадите – шест от изследваните лица включват в разказа си темата за ученическите бригади. При половината налице е само маркиране, тъй като се използват за фонова информация (М.З. „Аз съм ходила един единствен път на бригада, след което ги забраниха. Преди това те вече бяха започнали да се разчупват нещата, да се променят.”, С.К. „На бригадите в училище ни караха да ходим, но пак те бяха по-скоро така – помагахме, но не сме се напъвали кой знае колко много.”, И.Б. „Промяната дойде, ха, аз бях на бригада. Това ми беше първата и последна бригада и бяхме в консервния завод в Стамболийски...”) За останалите тези организирани задължителни форми на труд се разкриват като една от най-добрите черти в образа на комунизма (Я.Б. „И това е едно от хубавите неща, които искам да продължат може би…”, Ж.В. „Ми хубаво беше.”, Ю.Г. „Смятам, че бригадите бяха хубави.”) Те се оценяват като благотворни за формирането индивида като личност и член на обществото посредством тяхната възпитателна роля. Възпитателната роля се разглежда от гледна точка изграждането на ценени качества като самостоятелност и трудолюбие (Я.Б. „Малко или много се научаваш да се оправяш не точно сам, но по-самостоятелно… Аз мисля, че 93


това е било полезно за това да се научим да работим”, Ж.В. „Тоест, ако ти искаш да си изкараш някакви пари, си го работиш това нещо и ти плащат, ако те мързи да ги изкараш тия пари си е твой проблем.”), както и от гледна точка на това, че подрастващият придобива опит в различните етапи от производствения процес и може да го осмисля в по-широк аспект, отнасящ се до социума (Ю.Г. „Да може учениците да следят мащаба на тази дейност, която се извършва, това как се произвежда, после това което някой друг е обрал, ти си го сложил в щайгичката вътре, може и леля ти да отиде да купи от това, което ти си набрал.”). Съпротивата – рядко е открита и директна, както в случаите на М.И. и П.С. във връзка с Комсомола. В повечето случаи се споделя за по-леки форми, включващи скрита съпротива и премерен протест (И.Б. „Ходех с дънки и маратонки.”, „На манифестациите...И се измъквахме.”, Я.Б. „бих се опитал да отида със сакото – което съм го правил и беше задължително, и с дънки, което беше забранено”, П.С. „Късахме си ръкавите на ризите, надписвахме ги…Ама това предимно по гърба, нали така отстрани. И си ходиш със сакото.”). Понякога тя се изразява в недоверие и вътрешно несъгласие (Ж.В. „Нищо не съм приемала от тази система за чиста монета. По-скоро съм възставала…вътрешно в себе си.”). Съпротивата не е присъща за всички респонденти, напротив някои споделят, че съзнателно са се придържали към поведение съответстващо на поставените норми (Ю.Г. „О, бягахме. Не сме правили такива неща, които имат последствия.”, М.З. „Но по принцип никога не съм била да се съпротивлявам или да се бунтувам.”). Механизми на контрол – разкриват се чрез разказа за конфликтни ситуации между индивида и системата. Разликата е в степента, в която са се отразили на личността, което от своя страна повлиява възприятието за системата като цяло. Интервюто на Ж.В. например е изпълнено с такива ситуации и комунизмът се представя предимно през призмата на контролиращите механизми, които означават натиска, принудата и символното насилие. Налице са травмиращи спомени свързани с „дамгосването” поради различието. („И учителките ми правеха забележки, „Виж другите деца с какви хубави панделки са? Ти може ли такова нещо!?”, „Според мене това не е проблем, щото е нали желателно, но не е задължително. И отивам в училище и класната…ми казва да се изправя и казва “Ето от всички в този клас има само един, който не се е абонирал за вестник „Септемврийче” и това е Жана, как може такова нещо!” И един вид ти проваляш класа.”). Това поведение от страна на учителите се преживява не просто като назидание за допустимо отклонение от неписаните норми, а 94


като отхвърляне от общността (групата, класа и т.н.). В същото време тези случки отразяват много ясно как режимът е присъствал на институционално ниво в детския свят – чрез учителите като инстанция. В тази си роля те губят човешките си характеристики и се превръщат в инструменти на властта за налагане на желания от нея ред и изолиране на онези, които по едни или други причини не го усвояват. В този аспект приобщаването преобръща значението си с всички възможни психоемоционални последици. Разбира се, намесени са множество фактори и едва ли подобна постановка е принцип на късния „реален социализъм”, но тя вероятно е била валидна и извън рамките на този конкретен случай. Би могло да се предположи, че поскоро представлява остатък от принципи, следвани в по-ранните периоди, съществуващ на отделни места. В други случаи механизмите на контрол се възприемат като естествено средство за връщане в „правия път”. Тогава налице е сблъсък, но не толкова сериозен, че да остави болезнени спомени (П.С. „...ама ако те види некой даскал, веднага те гони, да се смени това нещо. И различно. Ако е нещо на български – минава метър, обаче ако е нещо на латиница, да речем си написал AC/DC,…директно ти е намалено поведението.”). Други истории разкриват отслабващия ефект и замирането на някои процедури за осъществяване на тесен и пряк контрол (Я.Б. „Случвало се е да те върнат и да се преоблечеш…Е, забележки. Пишеше се в раздела за забележки в бележниците – „Идва с дънки на училище” (смеем се). Ей такива глупости, които май никой не ги вземаше много на сериозно”, И.Б. „А не правеха ли проблеми като си ходил така, от училище?, Ми не, не си спомням да е имало нещо.”). А това показва в кои посоки се е реализирала либерализацията в училището в края на 80-те и може би, че е била допускана предимно в училищата в големите градове, където се предполаг��т по-ниски нива на консервативност в поведението (Я.Б. и И.Б. са учили в София, докато П.С. е учил в с.Летница) Елементи на културния образец Западните стоки – представляват важна част от реалността на това поколение. Притежанието им се е възприемало като привилегия и събитие, и е носило много позитивни емоции, тъй като достъпът до тях е бил ограничаван (Ж.В. „Те ми носеха дрехи, най-различни неща. Гел!”, М.А. „Беше голяма радост ако докопаш шоколадово яйце от Кореком.”, Я.Б.„Техника вкъщи имаше, която не се е купувала ей така в 95


България.”). В детско-юношеската перцепция са и отличителен белег на идентичността, някаква специфика, която откроява индивида от останалите и го прави по-уникален, и съответно подсилва усещането за собствена значимост (П.С.„От малък, от дядо ми е имало валута и Кореком-а не ми беше проблем.”, М.И. „Носехме някакви „шокарни” маратонки „Рийбок”, където тука никой не беше виждал. Аз имах колело „Чопър”, дрехи от Кореком-и, електронна игра… В смисъл, чувстваш се така, по…”, С.К. „Тя идваше с най-красивата ученическа чанта, с едни такива светлоотразителни закопчалки, пък с едни презрамки, пък с едни джобове от една материя шушкаща, искряща и така.”). Интересното е, че почти всички респонденти споделят, че по един или друг начин са получавали западни стоки. Това показва, че достъпът съвсем не е бил толкова ограничен, макар да не е бил константа в ежедневието. Въпреки това той се разчита като особено значим. Ако това е вярно, вероятно онова, което е правило западните стоки толкова ценни, е не тяхната изключителна рядкост, колкото усещането за различие, което са давали (което от своя страна е било особено важно за подрастващите на фона на относително унифицираната среда, в която са живели). Неравенството – единият аспект чрез който се разглежда неравенството е потреблението – най-достъпната и разбираема форма за идентифицирането му (Ж.В. „Ами като сме били по-малки сме го усещали в това кой какви дрехи има, кой има яйца от Кореком-а и играчки от яйцата от Кореком-а, кой може да ходи с джинси, щото не всеки можеше да има джинси или дънки...Това, това се виждаше.”, М.А. „Баща й беше шофьор на кмета. Имаха огромен апартамент… Имаха хубави работи. Имаха видео…”, М.З. „Определено. Който си е купил първи кола, който си е купил първи апартамент или…”, И.Б. „Около моите приятели, тези с които съм другарувал в онези години – имаше разлика. Те си имаха коли, апартаменти.”). Две от изследваните лица споделят, че тези придобивки са повлияли върху отношението на връстниците им към тях (Ю.Г. „Усещаше се така, завистта. Да, защото нали някои имат, други нямат, завистта между децата.”, П.С. „Имаше пък някои, които гледаха да са приятели с мен заради това, като си прави рожден ден да си занеса касетофона.”), което подсказва, че макар като цяло да са възприемани положително, не винаги са били безобидни и са се отразявали на социалното взаимодействие между децата. Другият аспект засяга привилегиите в по-широк мащаб. Те могат да се изразяват в толериране на определени деца („Ж.В. „Малко парадираха с това кои са майка им и баща им ...и учителите имаха малко по-различно отношение към тях…”), във възможностите за развитие (М.И. „Започна, когато трябваше да вляза в Комсомола и 96


майка ми ми казваше: „… ако ти не влезеш в Комсомола и не участваш в тази организация, на теб няма да ти позволят после да кандидатстваш и да учиш висше образование.”) или пък във възможностите за движение във и извън системата и използването на ресурсите й (И.Б. „Може би, нашите можеха да пътуват отвременавреме покрай изложби, конференции. Докато другите са можели да ходят само в соцстраните.”, Ж.В. „Най-малкото се знаеше, че за децата на партийните функционери винаги има привилегии. Те могат да учат в чужбина.”, С.К. „Да, имаше го това… говореше се, че дъщерята на Тодор Живков – Людмила Живкова има частен собствен самолет и когато реши отива на маникюр в Париж, когато реши отива на прическа в Ню Йорк. Нещо, което просто се е носело като слух, но е твърде вероятно да е било истина. Примерно спомням си, че имаше една фраза – „живееш си като Симеончо. /тоест като цар – моя бел./)”. Независимо от призмата, през която се разглежда, неравенството се явява една от истините за социалната среда по време на режима. Мрежата от социални контакти – опитът с нея е изграден на базата на наблюденията. Тя обхваща множество сфери и се разпростира както по хоризонтала, така и по вертикала. В повечето случаи се представя като елемент от естествения ред на нещата тогава, но може да се долови, че се поставя под въпрос от гледна точка на настоящето („Ю.Г. „Имахме приятели, които работеха в Кореком. Някак си по забранената линия.”). Ярко се откроява разказът на М.И., в който темата се засяга неколкократно, налице е остра критика и израз на неразбиране и възмущение както от гледна точка на настоящето, така и от гледна точка на миналото („Това, което наймного ме дразнеше, беше шуро-баджанащината…Че този е син на еди-кой си и този е трети братовчед на този и онзи…Всичко беше с връзки – „Ох, намерил съм си едикакво си с връзки.”, „и на мен ми е направило впечатление, че винаги като стане въпрос за някой…”еди-кой си почна работа”. „Уреди го”! Тази дума просто ме разбива – „уреди го еди-кой си”, „уреди ме…”. Все някой за нещо трябва да те урежда!”) Това което ми се струва нетипично е, че мрежата е била ползвана и от родителите й, и в нейна полза („Тя ме мразеше и ме гледаше много лошо. И по родителските срещи, тъка-тъка-тъка, и майка ми от завод „Витоша” това платче, онова платче, и вече друго отношение. Ето това ме дразнеше ужасно много!”), но това не променя начина на оценяването на тези практики. Очевидно налице е ясно изградена позиция на неодобрение на този елемент от съществуващия ред, и изобщо отказ за възприемането му като легитимен (както впрочем и към реда, създаден от режима като цяло).

97


Неформалните контакти се разкриват като средство за придобиване на дефицитни или труднодостъпни стоки (М.А. „Или ако се издаде нещо, то много бързо свършва, или се дава по щанда само на свои хора – ей такива неща.”); като обмен на услуги или корупционни схеми (М.И. „В училище си спомням, че една учителка ми писа шестица по рисуване, защото майка ми й осигури някаква бананова каша отнякъде.”); като механизъм за преодоляване на препятствията за развитие и израстване в професионален план (П.С. „И стана бригадир, но благодарение на това, че един от шефовете – човек, дето му се чуваше името...”, П.С. „Отидохме с вуйчо ми при първия секретар на партията в Плевен, черпи ме с бонбони и каза „ъ-ъм” (не)”.), както и за реализиране на успешна професионална дейност (Ю.Г.„А той имаше приятели, от които зареждаше. Внос-износа на България, някакъв директор на внос-износа в България.); също така и за по-свободното придвижване в системата и допускане на пътувания извън страната (тук смисълът се разкрива чрез отрицанието – Я.Б. „И поне аз съм убеден, и все още съм убеден, че е ходил заради неговите знания, а не по някакви връзкарски канали.”). Мрежата все още се ползва и за социално оцеляване и запазване на някакъв периметър на автономност от режима (М.А „И хора, които са били поблизко там до Службите, познати, са предупредили нашите, че телефонът се подслушва. Те са им го казали.”). Чужбина – в това понятие включвам всички държави, различни от България, независимо дали са част от социалистическия блок или не. Същественото е наличието на поглед, прехвърлящ рамките на собствената страна, насочен към определени аспекти на различното материално, социално, културно устройство на обществото. Този поглед може да е изграден на базата на внесения от близки опит в собствения свят (Я.Б. „… защото аз от малък съм с впечатлението, че живеят добре хората навън. В смисъл, че живеят по-добре и имат повече…По-добре не от идеалистична гледна точка, а от материална гледна точка.”, Ж.В. „Майка ми имаше две приятелки, едната живееше от 15 години в Швейцария или от 20, другата в Германия от 10…И аз съзнателно в една възраст започнах да си говоря с тях, ама как е там, какво е.”, П.С.„Той е бил на 3-4 обекта в Либия.”). А може и да е изграден посредством наблюдение на и общуване с чужденци на българска територия (Ю.Г. „Много чужденци сме виждали… Например, семейство мъж и жена, от Германия пътуват... И направо влизах в караваната. И гледах чисти с една ей толкова мъничка прахосмукачка. Тези прахосмукачки ги има сега…– хората как живеят! Такова нещо не можеше да се види!”).Тези срещи с непознатото носят послания, че някъде другаде има друг живот. Това другаде обаче винаги остава 98


недостижимо за личността, поради което се превръща в почти абсолютна абстракция. Тъй като темата не се проблематизира, може само да се предполага, че чужбина означава химера, че представлява продукт на въображението (наситен с идеята за свобода, изобилие, благоденствие и просперитет), изграден около някакви реално съществуващи, но видоизменени по смисъл с времето свидетелства. По съвсем различен начин са поставени нещата при директния контакт с чуждата реалност. За такъв споделят три от изследваните лиц��. В единият случай става дума за 3-годишно пребиваване в Куба, в началните училищни години. Преживяването е положително и съставлява разказа за детството-приказка („На мен ми беше много интересно и вълнуващо”, „Щото в Куба в нас беше един постоянен купон.”). Тъй като се отнася до относително ранна възраст, период в който се навлиза в институционален ред различен от този на семейството, успешната адаптация и социализация в друга култура не са изненадващи. Още повече, че формалната среда, в която попада М.З. е българска („Аз си ходех в българско училище.”). Същевременно обаче съвкупността от тези (и други – например липса на изградено разбиране за родната действителност) фактори понижават способността за сравнение на реда „тук” и „там” от гледна точка на режима. Споделените впечатления в тази посока са свързани предимно със социалното общуване („Просто хората са открити. Не е като тук, където има някаква супер тежка интродукция.”, „Но в никакъв случай няма да видиш, че е ревящо или малтретирано, или някой да го дресира или възпитава по някакъв такъв груб начин само и само за да си наложи методите и вижданията.”) и показват, че българската действителност по този критерий се оценява като далеч по-неприветлива, ограничена и скована. Трудно е да се разбере точно по какъв начин интернализираната друга реалност е повлияла на живота на М.З. след връщането й в България по отношение на възприятията, ценностите и убежденията (и следователно на всички сфери на взаимодействие със заобикалящата я среда). Сигурно е обаче, че се е отразила, че е дала различен поглед и разбиране, че се е превърнала в част от идентичността и е дала нови значения на собственото място в света. В другите два случая контактът е обусловен от различни обстоятелства и съответно носи различен смисъл. Налице е пътуване (М.А. „Аз 89-та, точно преди ноември, лятото отидох в Германия”, М.А. „Аз съм била в Израел 86-та година.”), тоест отиване и връщане в съвсем обозрим и конкретен период от време, прехвърляне от „тук” „там” и обратно „тук”. Съответно изходната нагласа е съвсем различна – индивидът заминава, за да се запознае с друга действителност, но липсват 99


предпоставките тя да се превърне в собствена. Запазват се отношенията - „аз/ние”-„те”, „моят свят”-„чуждият свят” ( М.И. „…там имаше адски много въоръжени военни…Тук все пак война не е имало, вярно – доноси…”, М.А. „Там всеки магазин е Кореком.(смее се)”). Другостта остава делителна линия, което предпоставя интензивността на сравнението. Срещата не трае дълго, но е близка и разликите в най-достъпните параметри предизвикват сътресение (М.И.„Но това, че например имаше банани постоянно, а не само по Нова година, ме шокира. Даже се бях обринала, щото всеки път като мина покрай паницата с банани и изяждах по един банан.”, М.А. „И аз се шашнах! Аз се шашнах! Има всичко по магазините, има плочи, списания, има…а бе каквото се сетиш. И за мен това беше страшен шок!”). Преживяванията са особено наситени и преобръщат представите за естествения ред, осъзнава се, че той не е един-единствен и нещата не просто могат, но и са поставени по различен начин. Логично оттам насетне действителността в България се възприема и интерпретира по нов начин, което пък от своя страна дава изменена основа, от която да се осмисля и представя режима. Западът в младежката култура – проявява се предимно в музикалните предпочитания и външния вид (Я.Б. „…След това започнах да откривам рок музиката и си станах рокаджия…сме ходели със скъсаните дрехи и...). Има ясно изразена тенденция на стремеж към западни музикални течения и стилове (П.С. Някаква C.C.Catch, тя не е никаква, точно като фолкпевиците сега, не можеше да пее, ама е американска певица. Голяма работа!”, И.Б. „…И започнах да си намирам ???, някакви такива западни (припомня си имена на групи), и слушахме хеви-метъл.”, Ю.Г. „Наслаждавах се на музиката, която създава едно настроение…диско.”). Някои респонденти споделят, че са ги преживявали като контракулутра (М.И. „Слушахме тогава „Ала бала” на „Ревю”…и като започнахме да се бунтуваме и да се слуша Бийтълс, падна режима”, Ж.В. „Джон Ленън примерно… Васил Найденов, LZ, Сигнал, ФСБ, повече такива неща, дето не са чак толкова масови. Никога не са се толерирали тип партийни песнички.”), а едно от изследваните лица се разграничава именно от такова представяне (Ю.Г. „Не бих казала метъл музика и така нататък, просто защото не бях в такива среди…Те, да кажем, са били бунтари…”). Този стремеж или повишен интерес е породен от една страна от ограничения достъп ( М.А „Да, защото то е чуждо, то е привлекателно… Хората носеха от чужбина… Една касетка се презаписваше по десет пъти…”), от друга страна от еднообразието на наличния музикален свят (Ю.Г. „Българската музика не е лоша. Но някои им омръзваше.”, И.Б. „Нали, имаше „Хоризонт”, „Христо Ботев” и като забият народна музика…тогава ми идваше в 100


повече.”). Затова и склонността към издигането й в култ се възприема за естествено (М.З. „”Браво” – това списание се разпространяваше като някаква реликва от ръка на ръка.”, М.А. „Плакати от списание „Браво” се продаваха на черно и се разменяха. Да имаш плакат на някоя група беше – ехее.”, И.Б. „Само като се чуеше, че някой има, и се започваше масово търсене…”) Страхът – бил е предзададен. Респондентите са израснали и възпитани в ситуация, в която тази първична емоция е развивана, подсилвана и допълнително насаждана в перцепцията за света. Това не се осъзнава и рядко се проблематизира. Но се разкрива като характеристика на поколението в отношението към пазителите на реда (П.С. „Ми да не сбъркам, да не сбъркам да ме приберат полицаите. Защото бяха всесилни.”, Ж.В. „Имаше страх от милицията, страх бе, тотален!”), в преживяването на сблъсъците с тях ( Я.Б. „Абсолютно! Къде работи майка ти, къде работи баща ти, ми те сега ще ги уволнят. И аз ужасно много се бях изплашил.”), в предпазливостта къде какво се казва (П.С. „Абсолютно! Не може да разказваш вицове за бай Тошо.”, М.З. „...защото са ни казвали, че някои неща не трябва да се говорят извън къщата, или че се говорят само пред еди-какви си хора…”, М.А.„И хората си говореха, ама тихичко, тайничко – на маса…”), в усещането, че са шпионирани (И.Б. „Обаче, така ми е останало…като в Биг Брадър, голямото око, все едно постоянно някой те наблюдава.”, М.И. „Съседът отсреща може да те подслушва…тука постоянно ни следяха под лупа, заради това.”) или пък в оценката за поведението на хората (Ю.Г. „Вероятно поподозрителни, по-склонна съм да мисля така.”). Вероятно страхът не е бил доразвит в степента валидна за родителите (М.А. „И майка ми, която беше активистка…обяви за митинга. И трябваше да ги разлепим из квартала. И аз й помагах. А тя се страхуваше и на мен ми беше много трудно да разбера тя от какво се страхува.”). Въпреки това аз мисля, че присъствието му (тогава) в по-дълбинните нива на личността е неизбежно, тъй като индивидът се е социализирал в ред, основан на страха.

Промените от 1989 г.

10-ти ноември – за част от респондентите се явява преломна дата, символизираща ново начало, нов начин на живот, нова позиция в света и последвалите промени. Те много ясно си спомнят къде са били и какво са правили, когато са разбрали

101


новината за свалянето на Тодор Живков от поста Генерален секретар. Разказите са изпълнени с подробности за обстоятелствата, честа употреба на съюзи, глаголи и сегашно време, което разкрива колко жива, подвижна и емоционално наситена е картината (И.Б. „И пускам новините…И аз такъв „Живков падна”, и започвам да крещя по коридора „Живков падна”. И излизат там, имаше един от Комсомола: „Луд ли си бе, какво говориш, бе?”, „Абе, Живков падна!”. И не ми вярваше, щяха да ме бият, спомням си, че ме гонеха по коридора и аз крещях”, С.К. „И когато 10-ти ноември се случи ние бяхме на купон…И когато чухме – то имаше залпове, в смисъл викове по прозорци, хората изведнъж се чудеха истина ли е не е ли. И тя извади всички портрети, които имаше налични на всички лидери и сме се наснимали с тия портрети с главите надолу…Просто беше и на шега и наистина, и реално и сюрреалистично…”, Ж.В. „И се прибираме у тях и майка й – ама до ден днешен все едно го виждам – отваря вратата и казва: „Тодор Живков падна!”… Аз само казвам: „Не, не мога да ям таратор! Отивам да кажа на майка ми!” И хукнах! И бягах, и бягах целия град.”, М.И. „Значи, бяхме на гости точно като го даваха бай ти Тошо, дето му каза, че край, свърши и го даваха директно по телевизията…”). За другите началото на промените не се конкретизира в една определена точка – като повратни могат да се определят други моменти от Прехода (М.З. „По-късно нали, по-късно като се сформира СДС и започнаха посериозните митинги…тогава си спомням…”) или пък промените могат да се разглеждат в един по общ смисъл и да не се отнасят към определени политически ходове и събития. Нещо става! – разкриват се три типа отношение на изследваните лица в началото на промените. Към първия спадат онези, които са имали относително осъзната позиция към реда създаден от режима, знаели са какво не им харесва в него и са възприемали случващото се к��то възможност за „разчупването” му. Те са били и найактивните участници в митингите и това участие се е определяло от убежденията им (М.А. „Ходех по митинги, виках, скачах…Не, аз разбрах, че е значима промяна…много се говореше в моето семейство за тези неща – какво се случва и какво е било преди.”, М.И. „Ходех по всички митинги, слушах ораторите, пеех им песните. Какво си мислеше, че се случва? Че се разрушава нещо старо, гнило и непригодно и което няма как да не се разруши.”, Ж.В. „И те бяха активистки на БСП... И понеже един-два пъти бяхме спорили, бяхме се поскарали по тази тема. И бяхме сключили споразумение…”, С.К. „Ами във въздуха имаше много наситена енергия за това, че всъщност от теб зависи да се промени нещо, и да се промени така както ти го искаш.”). Друга позиция 102


са имали хората които са виждали, че нещо значимо става, но не са имали собствена представа какво е то (П.С. „Аз в началото много се запалих по политика. На мен ми беше любопитно…Не че бях много наясно, но започнах да говоря с хора които знаеха – и по-възрастни, и по-навътре в нещата”, И.Б. „Ти си се радвал след като така си реагирал?, „Явно да. Нещо се случва, срутва се.”). Те са подкрепяли идеята, че трябва да има промени, но не са имали свои искания и в по-голяма степен са наблюдавали и проучвали обстановката (И.Б. „Трябваше да се случи нещо по-добро.”). За тях е характерно по-предпазливото или дистанцирано поведение (Ю.Г. „И мен ме беше страх. Много рязко трябваше да се възприеме всичко.”) и по-слабото участие в процесите (И.Б. „Не съм ходил, не”, Ю.Г. „Аз бях присъстваща…Можеше да се поглежда, да видиш кое ти допада, кое не…”). Третият тип отношение се определя от поведението на тълпата, в която индивидът е завладян от емоцията и масовото движение. Тези респонденти са участвали в промените, но без особено да разбират защо, по-скоро под въздействието на еуфорията (Я.Б.„Да, ходех на митинги...Да, нали, много хубаво, „Урааа!”. Ето идва свободата, демокрацията. „Какво значи демокрация? Аха. ОК.”, М.З.„То беше една зима сурова…И какво съм правела там! Откъде да знам – някакъв детски акъл.”). Те не са изразявали собствена позиция, просто защото са нямали такава. Въпреки това реакцията им може би не е напълно безсъзнателна, тъй като са виждали някакъв смисъл и плюсове в ситуацията (М.З. „, да се даде гласност на свободното говорене, на свободното изразяване на желанията и чувствата и така нататък.”), и ако не за себе си, то за свои близки (Я.Б. „Щото имам приятели, които са били много по в течение на нещата, защото техните родители…, те няма как…наистина се палеха.”). Усещали са, че по принцип става нещо важно, но не важно за тях самите. Тези отношения определят и очакванията, които са имали респондентите. За първата група тези очаквания са имали някакви относително конкретни измерения – премахване на реалности, които са негативно преживявани (М.И. „Всичко – как какво! Че ще се изведе комунистическата върхушка, че ще се прекрати всичко това, няма да има вече страх…”, С.К. „Например това хората да са по-откровени, да си истински, да казват това което мислят , да не се кланят на…”) или настъпване на ред, в който има онова, което е липсвало до момента (Ж.В. „И аз мислих, че ще стане…ето сега отиваме към нещо такова, дето само са ми го разказвали, че е било и сигурно и тука ще стане така.”). В другите две групи или са свързани с едно неопределено по-добро бъдеще, в което всичко е безформено, но прекрасно (П.С. „Честно казано очаквах тази политическа криза да отмине за 5-6 години. След това ще дойде раят”, Я.Б. „Да, значи 103


всичко оттука натам ще е по-хубаво.” Ю.Г. „Големи бяха обещанията, много големи бяха надеждите.” ) или отсъстват (М.З. „Защото, нали, какво може да си представя един човек, който тепърва влиза в живота. Какво да му се променя?”). Училището – за повечето респонденти (които все още са били ученици – Я.Б. влиза в казармата, С.К. е студентка) училището остава достатъчно стабилна среда по време на промените (Ю.Г. „Ми не е имало някакви проблеми”). Единствените изменения, които настъпват, са свързани с отпадналите (и то не навсякъде) изисквания за външния вид и по-либералното отношение на учителите към учениците (П.С. „Само това за ризите вече, да речем, не ти обръщаха внимание, не ни тормозеха.”, Ж.В. „Всеки започна да ходи кой колкото може по-оригинален (смее се)”, М.З. „Последната година ги отмениха униформите.”, М.А. „Стана много по-свободно. Можеше да ходиш облечен както си искаш.”). Авторитетът на училището и учителите се запазва (Промени ли се отношението към училището, учителите и ученето? М.А. „На мен не. Освен че много спорехме с учителката по химия, която беше комунистка”, П.С. „Не, поне по наше време.”, Ж.В. „Не, поне при нас не е имало проблем – останаха си същите.”). Различно е преживяването на И.Б., който споделя за разпадане на съществуващия ред, за срив в отношенията и за крайни поведенчески модели както от страна на учениците, така и от страна на учителите – „Имаше агресия у самите преподаватели в училище... Някои от тях се срутиха, просто се оказа, че техните проблеми…нямат бъдеще. Алкохолизираха се…пълна анархия…не ходехме на училище, закъснявахме, ходехме си както си искахме, държахме се арогантно. Нямахме никакъв контрол.”. Това показва, че на някои места протичането на всекидневието на институционално ниво е запазило основната си посока и граници, благодарение на инерцията, докато на други е настъпил пълен хаос. Естествена развръзка – „падането” на режима и промяната на реда се подразбира и представя като естествен път на историческото развитието (Ю.Г. „Хората не живеят само в комунизма (смеем се).”, С.К. „10-и ноември го възприемам като закономерен ход на нещата, така е трябвало да стане…”, М.И. „Да, тя /промяната-моя бел./ и естествено дойде.”). Изглежда, че от сегашната си позиция респондентите разглеждат всякакво друго развитие или липсата на такова като немислими. Затова последвалите политически, икономически и социални процеси също се разглеждат като неизбежни (Я.Б. „Така, че то е ясно – приватизацията е част от пътя. Същото и за ликвидацията. Това, което навремето е било то трябва да умре, няма смисъл да се поддържа.”, М.А. „Приватизацията – да, трябваше да стане, защото не може да са 104


държавни предприятията.”). Не всеки одобрява начините, по които са протекли тези промени (И.Б. „Вече самите неща как се случиха е ясно /негативна конотация/.”, М.А „Просто те унищожиха предприятията и си ги разпродадоха на свои хора. Става дума вече за престъпност.”, Ж.В. „Те просто събориха всичко. И много късно разбраха, че има някои неща, които си е струвало да бъдат запазени.”). Независимо от това как се описва и интерпретира Преходът, смяната на режимите винаги се тълкува позитивно и като единствена приемлива реалност. Понякога в личен план тя се свързва с тежки ситуации, които обаче губят значимостта пред перспективите, които са се открили (С.К. „Реално страхотно обедняване преживяхме както повечето хора – тая дефлация, инфлация, всичко, което се случи”, М.З. „След това този режим, който се появи, на тях им донесе само проблеми. Така и не можаха да се адаптират…”). Именно тези перспективи разкриват и онова, което е стойностно в новите условия, и което се е превърнало в част от ценностната система. На първо място това е свободата на личността, правото на човек да бъде себе си, да се изявява и изразява, да се развива и реализира според собствените си желания и разбирания (П.С. „Можеш да умреш от глад, ама свободен. Можеш да живееш както искаш.”, М.З. „Сега имаш възможност да развихриш личността си.”, С.К. „Свободата да избираш и да решаваш, това е найценното”, М.А. „Правото на избор. Свободата.”, И.Б. „Свободата. Това може би е найголемият плюс.”, Ж.В. „Ти можеш да бъдеш вече такъв, какъвто си.”, М.И. „Те имат възможността да се реализират като себе си.”). Следват свободният достъп до информация и свободата на словото (И.Б. „Можеш да си подбираш сам каналите за информация, което е най-важното.”, Ж.В.„…имаш информация за всичко, което те интересува и можеш да си потърсиш.”, Ю.Г. „...да изкажеш свободно собствената си линия, собственото си мнение, без да бъдеш санкциониран, подбран и дори „закопчан.””), мобилността (С.К. „Много хора вече могат да пътуват и да видят реално живота как се случва. Да правят сравнение – ето това е един страхотен плюс за мен”, И.Б. „Да пътуваш, да черпиш нови идеи, култура. Това е за мен най-важното.”) и възможността да участваш пълноправно и самостоятелно в икономическото поле на развитие (Ю.Г. „Автоматично се отвориха вратите и имаше вече простор на действие, във всякакъв смисъл. Разкриха се частни фирми.” Я.Б. „От друга страна се отвориха много възможности за развитие на бизнес.”, М.И.„Всичко си правиш сам, сам си си шеф.”). Онова, което се преживява като най-сериозна загуба вследствие на промените, е липсата на ред в настоящата действителност (М.И. „Няма никакъв ред, нищо не е 105


уредено.”, Ж.В. „Има някакви норми на поведение, които се изгубиха, точно поради това безхаберие”, Ю.Г. „Има ред и нямаше…Това беше редно и беше хубаво.”).Тази липса се оценява негативно и не се приема за „нормална”. В някои случаи дори се тълкува като болестно състояние на съвременното общество в България, свързано с морален упадък, социално безразличие и престъпност (Я.Б. „Но трябва да има някакъв морал. Това да откраднеш или пък да извършиш нещо, което попада в групата престъпление, вече не смята за нещо кой знае колко лошо. Или дори не толкова да не се смята за лошо, а не прави впечатление!”, М.И. „…всякакви такива прояви са безнаказани. Никой с нищо не се съобразява и никой на никого не смее да направи забележка.”, И.Б. „Струва ми се, че цари лошотията, избива. Или пък то просто се толерира, да покажеш колко си ербап.”). Друга черта, която се приписва на реалността в миналото и се счита за загубена от някои, е промяната в междуличностните отношения – в тяхната същност, честота и богатство (М.И. „Всеки се е свил в черупката си. Вече няма това постоянно виждане с някой. Такива са времената. Няма време, няма възможност, няма сили.”, П.С. „Хората станаха повече егоисти. По-затворени. Има го още това гостоприемството на българина, ама не е това, което беше тогава.”, И.Б. „Мисля, че сме станали по-затворени, не конкретно аз, а по принцип. Хората са станали по-себични, по-агресивни…Животът е такъв.”)

Комунизмът – „всичко беше едно такова равно, сиво…стегнато, мрачно” Общата оценка за комунизма като режим е силно негативна. Разглежда се като нефункционална, ретроградна и обременяваща система (Я.Б. „Това е за мен отвратителна система”, Ю.Г.„Не може да се седи само в един…в един комунистически строй.”, С.К. „Тая машина е супер изродена...Всичко е издигнато в култ незнайно към кого…а отдолу в основата на тая пирамида просто нещата са брутално жестоки.”) Това, което се разглежда като най-сериозен дефект, е подтискането на личността (Ж.В. „Адски много тъпчеха!”). Крайно стесняване на полето за изява, развитие и реализация чрез насилствено налагане на всевъзможни норми, правила и ограничения в почти всички сфери на живота (Я.Б. „Всичко, което е било забранено и всичко, което е било натрапено!”, М.И. „Не си могъл нищо да направиш с двете си ръце…постоянно са ти връзвали ръцете.”, Ю.Г. „Откъде ли и как ли не бяхме гонени от политиците. Разбираш ли, всичко това не беше ясно защо. Защо!”, М.З. „Тогава не можеше свободно наистина 106


да твориш и да правиш някакви неща…Живееш в някаква рамка”, М.А.„Било е ужасно, защото ти не можеш да си правиш никакви планове.”). Индивидът е всячески притискан (М.И. „Всичко те оплита в някаква мрежа, от която няма как да избягаш и да искаш.”) и всеки стремеж за индивидуално инициирано движение е санкциониран (Ж.В. „Никой не трябва да бъде различен! Ти ако си различен, вече си проблем.”). Принудата и натискът се подразбират като основен поддържащ механизъм и рядко се проблематизират в разказа за комунизма като цяло. Често срещана обаче е критиката към дезинформирането на гражданите като средство използвано от властта ( Я.Б. „Информационният поток малко ли е?!”, П.С. „Там за наркотиците знаехме откъде: „Хванати американски военни наркомани – ей го, ама ние тук нямаме такива работи, а онези се разлагат.””, Ю.Г. „…не са ни информирали медиите. За да се пази авторитета…”, С.К. „Но чак сега осъзнавам, че е имало огромно бяло петно в учебниците.”). В някои случаи за нея се говори безпристрастно, но в други се възприема като издевателство над личността. Създаденият от режима ред се разчита като пагубен за моралните устои на хората (М.И. „Те 45 години го развращават! 45 години го учат, че той трябва да лъже, че трябва да краде, че той не трябва да работи.”, С.К. „Това беше като изнудване, това е ценностната система, с това се е изчерпвала, от това се е състояла!”). Най-тежкото последствие, което се очертава от респондентите, е осакатяването на индивида в морален и психологически план (М.А „За тях е било достатъчно, че са имали осигурен някакъв минимум за живот и нямат грижа за нищо.”, С.К. „Реално това е било едно общество на такива, как да кажа – хора, които са мекотели.”) – закърняването на способностите за носене на отговорност, за поемане на инициатива, за вземане на решения. Затова и широко застъпена е темата за отношението към труда, което повъзрастните, респективно обществото са изградили (П.С. „Ми така беше тогава. „Учи за да не работиш” – това беше основната идея.”, Я.Б. „Системата беше такава, че хората се оправдаваха…”, С.К. „те са работели събота и неделя, по вили, вкъщи…за да могат понеделник да отидат на работа и да си починат.”, И.Б. „Точно това е, какво беше – работа под социалистически строй: единия работи, другите десет човека дават акъл.”, М.И.„Не работеха, не работеха!” ). Като основни фактори, провокиращи безразличието към служебните цели и резултати, се посочват нагласата за предопределеност (М.И. „Хората така бяха свикнали… ти да се кютнеш и да си бачкаш цял живот. В това учреждение, в тази работилничка, в този завод, на това бюрце, на онова бюрце. Никой не се е притеснявал за бъдещето си.”, М.А. „Учиш , не учиш – работиш нещо. Не може 107


да не работиш.”, М.З. „Тогава беше ясно: ти си от първи до 11 клас в училище; след това отиваш в университета, ако искаш да ходиш в университета; след което отиваш някъде на работа.”), силната централизация (Я.Б. „...щото по стълбицата, по пирамидата се прехвърля всичко нагоре и така.”, С.К. „Всички решения са се взимали някъде, на някакви съвещания, а те просто са били изпълнители.”) и принципът на уравниловката (М.А. „И получаваш една и съща заплата почти, независимо дали си даваш много зор в работата или не.”). Положителните страни на комунизма като преживяна реалност се свързват със спомена за спокойното детство от една страна (М.И. „Ами аз съм си имала много щастливо детство.”, С.К. „Онзи период ми даде едно щастливо пълно детство.”, П.С. „Спокойно детство.”). От друга страна се зачитат относителната сигурност за материално оцеляване и социалните придобивки (И.Б. „...хората са получавали коли и апартаменти, образование се осигурявало.”, П.С. „Всека година ходехме на Балкан, на море или на лагер...Можеше да си направиш ремонт на жилището, да се обзаведеш с нови мебели…”, Ж.В. „Извънкласните форми на обучение, имаше си бази…”). В повечето случаи обаче те не придобиват стойността на ценност, тъй като се възприемат за изкуствено поддържани, тоест нереални ( П.С. „Но нали ти казвам, то това беше хубаво, но ето, че сега го плащаме ние.”, М.А. „Но пак казвам, че това са години взети назаем и ние сега си ги плащаме – няма как.”) или пък като твърде нищожни, за да компенсират липсата на развитие (Ю.Г. „Сигурност – за какво? Че няма да се промени нищо – да (смеем се), ето ти сигурност.”, М.З. „Плюсовете са били, може би за поинертните хора; за хора които са по-скоро зависими от една система, която е подредена.”). Комунстическата идея се възприема за утопия и е съвсем чужда за разбиранията на представителите на това поколение (С.К. „Равенство и братство никога не може да има в едно социално общество, просто това не е възможно…Равенството и братството е в духовния и в моралния живот…”, П.С.„Иначе самата идея е страхотна – рай на земята. Ама ние сме хора, ние не сме ангели.”, М.И. „А самата идея хората да са равни – това са някакви пориви на човешката душа, благородни, които обаче противоречат на човешката природа…хората не са равни и не могат да бъдат равни.”). А асоциациите за 9-и септември се определят в голяма степен от семейната история. За тези, в чиито семейства има репресирани, тази дата е „черна” и даваща начало на една нелегитимна реалност (П.С. „Унищожаването на всичко хубаво в тази държава. Унищожаване на интелигенция, на един истински елит…”, М.И. „Със започването на един черен период 108


за българската държава.”, С.К. „Просто първия балон, от който всичко е започнало – 9 септември, за мен това е!”). М.А също изразява подобно отношение (което е логично, тъй като е от семейство на „неблагонадеждни”) – „Лоша дата за българската история. За мен това е окупация на Съветския съюз над България”. За И.Б. чиято баба е еврейка, а дядо – ремсист, 9-и септември има съвсем различно значение („Ами, падането на фашистите. Щото все пак баба ми и дядо ми са били антифашисти. Баба ми е щяла да отиде не знам си къде, дядо ми е бил по концлагери и по затвори.”). В останалите случаи асоциациите се отнасят към символите на властта, които не носят някакъв подълбок смисъл (Ю.Г. „Партията. Празника на Партията!”).

¹ Бъргър, П., Лукман, Т. 1996. Социално конструиране на реалността. София: Критика и хуманизъм, стр. 155-164 ² Колева, Д. 2002. Биография и нормалност, София: ЛИК, стр.182

109


Сравнителен анализ (заключителна част) В настоящата глава ще представя сравнение между поколенията, което е под формата на заключение. Предпочитам този подход, тъй като сравнението на всеки от разгледаните по-рано елементи в анализите на първо (ПП), второ (ВП) и трето поколение (ТП) би довело до излишни повторения. Освен това, направеното по-долу сравнение ще се базира и на информация от интервютата, която не съм успяла да включа в анализите. Може би тук е и мястото отново да подчертая, че изследването не претендира за статистическа представителност, а се опитва да откр��е общи нагласи, образи и представи, които позволяват да се идентифицират поколения, които да се мислят като общности на споделената памет. Като изходна точка в сравнителния анализ може да се използва вътрешното за всяко поколение съгласие при представянето на комунизма. При първо поколение то е най-силно застъпено, при трето най-малко. Колкото по-напред във времето са се появили на „бял свят” изследваните лица, толкова по-разнородни са интерпретациите на миналото. Обясненията на този феномен могат да се търсят в различни посоки. На първо място трябва да се вземе предвид опитът на разказващите. Представителите на ПП са свидетели на всички фази на развитие на режима – зараждане, установяване, развитие и разпад. Техният запас от впечатления е най-голям и напластяванията са наймного. Това дава възможност за насочване повече към обобщаване на придобитата информация. А обобщаването неминуемо изисква систематизация и компресия, вследствие на което се губят много сведения. Именно тази загуба може да води до потискане или пропадане на някои различия. Друг фактор би могъл да е жизнената фаза, в която се намират респондетите – старостта или залеза на живота. Този етап предполага обръщане назад и осмисляне на преживяното, но също така и дистанциране. Дистанциране от проблемите, теориите и реакциите на деня, дистанциране от категоричността и безусловността в поведението и мисленето. Подобно състояние би могло да се опише като поглед отвисоко или обгръщане, а за обгръщането е необходимо да се преработи, приеме и предаде многообразието на живота. И все пак преосмислянето налага умозаключение и оценка. Кои са опорите на база, на които те се правят? Склонна съм да мисля, че това са сърцевинните ценности, убеждения и нагласи формирани в периода на първичната социализация. За ПП този период протича в традиционното българско общество, в което има устойчиви културни и социални модели, и те са интернализирани от изследваните лица. Неслучайно се наблюдава 110


единодушие по отношение на ценностите – това са традиционните ценности (трудолюбието, честността, честта, дадената дума и т.н.). След като на толкова дълбоко ниво има съгласие, логично е то в определена степен да присъства и в крайните представи. Освен това жизнената фаза и обобщаването са определящи и в друга насока. Когато става въпрос за равносметка на преживяното хората са склонни да извличат една информация за сметка на друга – това може да се забележи например при премълчаното. Иначе би се породил когнитивен дисонас, напрежение и объркване. От друга страна, обгръщането предполага вътрешноличностен компромис, тоест да се признаят различните аспекти на собствената действителност. Затова най-често срещаната позиция е – и така, и иначе; за едни добре, за други зле. Друга посока на размишления може да отведе до позицията на очевидеца. Респондентите от ПП са били „там”, те са чули, видели и преживели зародиша и детските години на режима. Те носят живия спомен за терора, колективизацията, масовите мобилизации, индустриализацията и изобщо за всички онези процеси, които се превръщат в основа на комунизма в България. Но те също така познават и предходния режим и неговите негативи, и идеалите на онези, които са вярвали и са се борили за комунистическата идея. Често роднини, близки и приятели принадлежат към противопоставящи се социални групи. Такава ситуация не позволява тотално заклеймяване и отхвърляне или пък пълно приемане и одобрение. И най-често срещаната позиция е тази на неутралитета и аполитичността, отдалечаване от конкретни социални идеи и прикрепяне към сферата на общочовешкото. Може да се предполага, че този възглед се е утвърдил в младежките години, при първата смяна на режимите и е тясно свързан с насилието. Както става ясно в анализа на ПП в разказите не е важно от коя „страна” е породено насилието, важното е, че го имало. И то винаги е насочено към онези, които са против властта, независимо коя е тя. Тази причинно-следствена връзка е определяща и доминираща в мисленето и поведението. Затова властта е абстракция – тя представлява съвкупност от хора, разполагащи със силата и средствата да налагат реда и противопоставянето е безсмислено, тъй като тя винаги има надмощие. Най-разумното от гледна точка на оцеляването е подчинението, било то демонстративно или вътрешно възприето и изолирането й (на властта) колкото се може повече от собствения си свят. Как на практика това се осъществява зависи от конкретния случай – може да е чрез относително ограничаване на контактите с нейните институции и органи, може да е чрез развиване на своеобразна глухота и слепота, може да е чрез постоянни личностни конфликти. При ТП властта (комунистическата) отново е абстрактна, но там причините 111


са други. Първо, защото респондентите са достатъчно млади, за да нямат директни контакти с нейните представители (с изключение на учителите, на местно ниво да речем); второ, защото тя сякаш винаги е съществувала, тоест е даденост на средата; и трето защото се реализира от един агент – Партията и без значение кои са лицата на върха, те са просто лица, но не и личности. Може да се каже, че за ПП водещ е инстинкта за самосъхранение и водещите за индивида действия или бездействия са свързани с оцеляването. Това също е първопричина за съгласието между представителите вътре в поколението. Ние знаем какво беше, през какво преминахме, каква цена платихме и все пак най-важното е, че сме още тук - това е есенцията на посланията в разказите. Затова и рядко може да се срещне критика към „обикновения” човек и начините, по които се е справял. Затова и като напълно естествено се предава например доброволното предаване на земите, използването на мрежата от социални контакти за лични цели, злоупотребата с държавни ресурси. Защото то се разчита като необходимост от жизнено значение. Това обаче не означава, че причиненото от властта е пренебрегнато. Напротив, паметта за отнетото остава активна. Отнетото включва множество аспекти, тъй като са засегнати връзките с миналото, в което се е изградила личността и връзките с бъдещето, тъй като възможностите й за развитие са били силно ограничени. За едни това може да е свързано с репресирани близки, за други с прекъснатата връзка със земята, за трети с възпрепятстване по отношение на образование, професия и т.н. или пък да е съчетание от различни преживявания. В крайна сметка, резултатът е отнемане на свободата и насаждане на страха – страх, който за някои остава жив и до днес. А под него лежи съзнанието за един друг ред, за една друга реалност, за една друга развръзка, които задават критериите за добро и лошо, за справедливо и несправедливо, за правилно и неправилно. По съвсем различен начин стоят нещата при второ поколение. За неговите представители страхът вече е зададен като компонент на действителността, а свободата е превърната в разменна монета. Изследваните лица от ВП са деца на преходен период. С това могат да се обяснят и сериозните разминавания в ценностната система. Споделените ценности са малко и споделени частично – всеки следва своя линия (за един е общото благо, за друг традиционните ценности, за трети личностното развитие и израстване и т.н.). Налице е разбягване на ценностните ориентири вследствие радикалността на промяната, но това също показва, че идеологията не е напълно интериоризирана на всекидневно равнище. Фактор е и присвояването на различна 112


памет за света преди установяването на режима. Но в каквото и да се състои знанието за онова „друго” време, в което респондентите не са живели, то е релевантно единствено по отношение на загубеното или спечеленото през комунизма. Загубеното обаче, рядко се преживява като лична загуба, тъй като не е част от опита на индивида, а от опита на неговите близки (изключение е аутсайдерът, който се идентифицира със загубеното). Носи се информация за терора и репресиите, за колективизацията и национализацията, но рядко тя се съчетава с емоция, тъй като личността не е пряко засегната. Вероятно личността не се чувства пряко засегната, именно защото в голяма степен е откъсната от света на родителите, а е откъсната поради щадящото им децата поведение. Спечеленото са всички онези подобрения в заобикалящата среда, отнасящи се предимно до битово-комуналните услуги, механизацията, индустриализацията и социалните придобивки, контрастиращи със следвоенните условия, в които израстват респондентите от ВП. Спечеленото остава един от най-стабилните компоненти в представите за комунизма на ВП. Режимът се намесва във възпитанието на това поколение, чрез училището и младежките политически организации (които при ПП се отнасят към идеите, докато за ВП са задължение), като по този начин съдейства за възприемането на новия ред. И докато за ПП властта налага обектите, за ВП редът, такъв какъвто е, налага обектите. Тук оцеляването се замества от нагаждане, без в това понятие да влагам негативно съдържание. Индивидът отрано се запознава с принципите на системата и тъй като, когато е вече напълно осъзнат и навлиза в активна възраст, режимът пр��добива по-мека форма, може да се каже, че „плува в свои води”. Затова тъмните страни на комунизма са така ясно откроени. Те са изведени от корена си и могат да се проблематизират като недостатък, докато при ПП в по-голяма степен са част от премълчаното, тъй като са свързани с травмиращи преживявания. Затова и се споделят формите на съпротива или несъгласие, защото макар често да не се възприемат като активни участници в случващото се по време на „реалния социализъм”, изследваните лица са такива. За ПП съпротивата изглежда безсмислена, когато я има, тя е потушавана. Именно хората от ВП са тези които „опитомяват”, защото това е единствената действителност, която познават и те се опитват да живеят колкото се може по-добре (колкото и неопределено да е това по-добре) в нея. Докато за ПП прилагането на определени практики, тактики и стратегии е изход, породено от безизходица и често остава в премълчаното поради това, че се възприема за неморално, за ВП то е вход, породено е от стремежа към разширяване на възможностите и според мен се превръща в част от ценностната система. Затова и властта е в по-голяма степен 113


персонифицирана, защото налице е двупосочна комуникация, между подчиняващите и подчинените има взаимоотношения. При ПП процесът е еднопосочен, отгоре-надолу и няма значение кой точно е доминиращият. ВП има необходимост да познава поблизкостоящите представители на властта и тяхното обкръжение, защото иска да ползва системата и нейните ресурси. И докато за ПП властимащите, все пак, се свързват с поддържането на някакви социални идеи и идеали, за ВП те са в по-голяма степен разпределители на блага или жонгльори на ресурси. И според това биват и оценявани – колкото повече са влагали в определени зони, от които индивидът е пряко заинтересован, толкова по-позитивна е оценката за тях. Друго основно различие между двете поколения е отношението към общото. За ПП валидна е загрижеността за общата собственост и съпричастие към общите цели, защото неговите представители са положили „свръхусилието”¹ за „построяването на социалистическа България”, в която проецират своите очаквания за някаква всеобща възвръщаемост. За тях е важно това, което е създадено да се пази и развива. Не бива да се забравя и, че базова ценност е трудолюбието. Трудът се изпълнява съвестно и всеотдайно, защото такъв е заложеният модел на поведение. За ВП общото е заварено или в процес на изграждане и няма същата стойност. Първо, не се свързва с някаква собственост, която някога е принадлежала лично на индивида, тоест липсва емоционална обвързаност. Второ, принадлежи на държавата – тя го управлява и отговаря за него. Трето, системата е така устроена, че всеки трябва да участва за създаването, поддържането и развитието на общото, независимо дали, как и къде желае да се включи отделният човек. Така всякакви правомощия относно общото липсват на по-ниските равнища. Съвсем логично, следва постепенно развиване на безразличие към състоянието на общото и обезценяване на труда. Както стана ясно в анализа на ВП, трудолюбието е в процес на отпадане от ценностната система. В същото време, тъй като всички решения, засягащи общото се вземат на високите нива, до които индивидът рядко има достъп, за него общото се превръща в абстракция. И той започва да се фокусира върху конкретното, онова което е най-близко до него и което пряко го засяга. За едни това може да е наймалката единица в структурата, за други по-голяма, например управлението на село. Така, конкретното излиза от контекста на общото и започва да се развива самостоятелно. На всекидневно равнище това означава, че всеки внася и изнася от зоната, в която се намира според собствената си преценка, разбирания и задръжки. Някои влагат според наложените норми, други дават допълнително от себе си, но при всички случаи водещи са личните мотиви и стимули, а не идеята за всенародното благо. 114


Всички тези аспекти са свързани с консесуса. Респондентите от ВП участват в установяването му макар и неосъзнато, неусетно за тях самите той се превръща в начин на живот и се сраства с представите им за света. Тук се засяга едно от найсъществените различия между поколенията. За ПП налице е привидно, външно съгласие с установения от режима ред. За ВП редът е легитимен, обективен и единствен възможен. Някои негови страни могат да бъдат харесвани или не, критикувани или не, но той е такъв, какъвто е. Ето защо съгласието е в много по-голяма степен вътрешно и конформизмът е подразбираща се линия на поведение, защото служи за постигането на личните цели. Когато личните цели са в противоречие с целите, нормите и ценностите на режима, те или се пренебрегват, или се намират „заобиколни” начини за постигането им. (Смятам също така, че реализацията на личните цели стои в основата на оценката за комунизма при ВП. Колкото повече режимът, в лицето на някакви хора, е съдействал за постигането им, толкова по-удовлетворен е индивидът и толкова по-малко склонен да оценява комунизма негативно. И обратно, колкото повече е възпрепятствал осъществяването им, толкова по-отрицателна е оценката). За ТП страхът и конформизмът са предзададени, но е характерно нарастващо вътрешно несъгласие с някои аспекти на режима или с режима като цяло. Някои сфери на действителността са оценявани още по време комунизма като неприемливи. Това вероятно е породено от „свежия контакт”² (тоест качествено новия контакт на новите поколения с наследеното), без да подценявам ролята на семейството и близката средата, които както стана ясно в някои случаи са давали значителен принос. Същественото е, че младите или подрастващи представители на ТП са възприемали ограничаването на свободата като противоестествено. При някои това се е свеждало до елементи като прическата или облеклото, за други се е отнасяло към по-широк кръг от сфери на живота. Затова се обръща такова голямо внимание на ограниченията сами по себе си. Те не са просто препятствие към постигането на някаква цел, както е при ВП, те се преживяват като посегателство срещу формиращата се личност (при ВП те също могат да се преживяват като посегателство срещу личността, но това е част от консесуса и е възприето за нормално). В този параметър ТП се доближава до ПП, при което обаче несъгласието е потиснато с цел оцеляване. Може би ТП в известен смисъл надраства конформизма на ВП. От една страна, защото неговите представители са във възраст, в която реда по принцип, какъвто и да е той, се подлага на съмнение и която предпоставя противопоставяне. От друга, защото страхът не е развит в такава степен както при предходните поколения и са склонни да пренебрегнат заплахите. От трета страна, 115


самите заплахи не се разчитат като толкова сериозни, защото режимът се е трансформирал и либерализирал. Но в крайна сметка, за никого от ТП комунизмът не е положителна реалност и много малко от елементите й се преживяват позитивно. Що се отнася до консесуса - той се предава като най-неприемливата страна на миналото за ТП, тъй като е довел до психологическото, морално и социално осакатяване на хората от предходните поколения. Това е и най-сериозният упрек към режима. Тази позиция се разкрива предимно, чрез рефлексията върху трудовите навици, страха, двойнствения живот на някои от семействата и употребата на социалната мрежа от контакти. А също и чрез превърналите се в ценност за ВП сигурност и спокойствие, които почти изцяло губят стойността си при ТП. Докато за първите това е критерий за добруване, благоденствие и просперитет, за вторите означава липса на развитие, принизяване на човешките потребности и фалш. В този аспект разбиранията на ПП се доближават повече до тези на ВП. За представителите на ПП обаче, сигурността и спокойствието са по-скоро преимущество на комунистическото минало, отколкото ценност. Това вероятно е така, защото те осъзнават стойността на онова, което е взето в замяна, защото те познават една свобода, която ВП никога не е имало възможност да изживее. И може би, защото една реалност която е донесла толкова страдание не може да бъде източник на ценности за индивида. Те могат да бъдат ценени от перспективата на настоящето, но не и да са ценност, тъй като не са ръководили поведението на представителите на ПП. Друго сходство между ПП и ВП е използването на мрежата от социални контакти. Тя служи за по-успешно или по-безболезнено пребиваване в действителността създадена от режима, което може да означава както преодоляване на „неудобно” минало, така и получаване на определени права или просто на материални придобивки. Разчита се като естествен механизъм за функциониране на индивида в средата и рядко се поставя под въпрос. При ТП обаче този механизъм, макар и да се разглежда като естествен за тогава, се подлага на морална оценка от гледна точка на настоящето. Разкрива се несъгласие, неодобрение или понякога сериозна критика, защото опосредяването се явява символ на принудително наложената зависимост. Още повече, този елемент от културния образец се представя като унаследен в новата реалност, което подсилва негативното му значение. Друг ва��ен елемент в прочита на миналото за ТП е информационното затъмнение, което също е силен негатив. И отново се явява като деформиращо човека, тъй като също го поставя в състояние на силна зависимост, но и обърква категориите за 116


добро и лошо. При ВП въпросът за дезинформацията възниква единствено като обяснение (в някои случаи оправдание) във връзка с лагерите или действителните политически актове на управляващите. Неосведомеността обаче, никъде не се тълкува като недостатък или ограничение, тъй като не се мисли като необходима, тоест като фактор, който би способствал за промяна в положението. А както стана ясно, представителите на ВП се ограничават в по-голяма степен до кръга на собствените си интереси. С последното твърдение не приписвам някакви морални характеристики на поколението (например егоизъм), а означавам поведение развито вследствие условията на средата или в един по-общ смисъл атомизирането на обществото. След като наличието на информация не се възприема като потенциална полза, то съответно неговата липса не се възприема отрицателно. Паралелно с това съм склонна да мисля, че това незнание може да е и съзнателно търсено, тъй като осигурява вътрешен комфорт. Така индивидът се освобождава от отговорността да преосмисля света, в който живее и да заеме позиция, която би нарушила установените връзки със заобикалящата го действителност. Или казано с други думи, за повечето респонденти от ВП налице е „събитие без преживяване”³, тоест чрез своята пасивност изследваните лица са съдействали за развитието на нещата такива, каквито са били. Не бива да се забравя, обаче, че на същите тези хора им е отнето усещането, че могат да влияят на ситуацията и да участват в контрола на събитията. Интересно е, че при ПП темата въобще не се засяга. В някои интервюта се споделя, че много неща са били известни и са представлявали нещо като публична тайна, в други това става очевидно, без да е изказано. Тази информация обаче винаги се отнася към начините, по които властта се налага, свързана е с насилието и оцеляването. И тя служи, за да се легитимира дадена оценка, действие или поведение, или като цяло чрез нея се легитимира представянето на миналото. Но като че ли, в повечето случаи съществува нагласата (породена от страха), че предаването на информация за тъмните страни на режима е опасно. А това прави темата за информационното затъмнение нерелевантна. Интересно е представянето за социалното неравенство по време на комунизма, което на пръв поглед изглежда много подобно и при трите поколения. За всички то е част от естествения ред на нещата и се проблематизира основно през призмата на привилегиите. За ПП обаче то се възприема като несправедливо, когато е възпрепятствана реализацията на личните планове и когато на едни е дадено правото на избор, докато други са лишени от него, тоест развитието засяга в по-голяма степен възможността човек сам да взема решения за себе си. За ВП несправедливостта се 117


изразява предимно в това, че едни имат повече, други по-малко и развитието се отнася повече до материалната осигуреност, а не до свободата. Тоест, тук са определящи егалитарни нагласи, очевидно формирани при социализацията в условия на уравниловка и прокламирано (псевдо)равенство. За ТП несправедлив е принципът, на който е поставено неравенството. Но като цяло темата не е натоварена емоционално, което означава, че рядко е съществено преживяване в детския свят. То по-скоро представлява поредния съществен недостатък на комунизма, който се разглежда от гледна точка на настоящето. Освен това някогашните неравенства, за ПП и ВП все пак остават по-нормални и приемливи от новите неравенствата след смяната на режима, докато за ТП е точно обратното. Това е така, защото и ПП и ВП се преживяват като губещи след промените от 1989 г. За ПП усещането е провокирано преди всичко от свръхусилието и травмата. Логиката е следната – първо им се отнема свободата и собствеността. Те успяват да се примирят с това положение. След това се включват в изграждането на новия ред, влагат своите усилия и труд, без почти никаква възвръщаемост в първите периоди на режима. И насочват надеждите и очакванията си към едно по-добро бъдеще, обещавано от режима, което се свързва с относителна сигурност във физически и материален план. След промените от 1989 г. тези надежди рухват и настъпва разочарованието – разочарование от разрухата на онова, което те са създали „безплатно” и разочарование от ниския жизнен стандарт. Респондентите се възприемат като двойни жертви – веднъж заради отнетото от комунизма, веднъж заради това, което губят при новите политически режими. При ВП загубата се състои в изчезването на сигурността и спокойствието, които в значителна степен за запълвали живота на изследваните лица. Но при тях водещо е усещането, че са измамени, докато при ПП се добавя и сериозна фрустрация. За ТП промените от 1989 г. са естествена развръзка и продължаването на стария режим би било немислимо. Неговите представители имат предимството да разказват комунизма от една доста подистанцирана позиция. Това е разбираемо, тъй като те са много по-слабо засегнати, много по-малко са вложили в системата и много по-малко са си взаимодействали с нея. Техните лични житейски планове, стремежи и мечти не са ограничени, провалени или подпомогнати от режима. Съответно, те са склонни да виждат положителното в промените. Още повече, те са получили свобода, която преди това са нямали и са желали – основна ценност за поколението. Всъщност за тях промените от 1989 г. означават отпадане на поредица ограничения и разкриване на множество нови перспективи. Това позволява и почти пълното отхвърляне на комунизма като 118


легитимна реалност и като политически, икономически и социален строй – в това отношение съгласието вътре в поколението е налице. Преживяването на комунизма обаче е различно и когато става дума за личните спомени, комунизма придобива различни образи. Това е така, защото спомените са много по-малко в сравнение с тези на предходните поколения и се правят много по-малко обобщения. А по-подробното предаване на информацията позволява по-ясно да се откроят различните поколенчески единици, тоест разликите в позициите към режима, основно чрез поведението на родителите. Също, чрез ТП се разкрива и многообразието във взаимоотношенията между поколенията във връзка с комунизма. При едни връзката е прекъсната чрез мълчанието и се възстановява или не след промените от 1989 г., при други активно се предава информация за миналото от поколение на поколение или през поколение, при трети вниманието е насочено не към миналото, а към настоящето на режима. Следователно може да се твърди, че процесът на прекъсване на връзката между поколенията, за който има признаци при ВП не винаги е успял да се развие. Могат да се проследят компенсаторни стратегии – например, там където родителите не са предавали информация на децата си, я предават на внуците си или пък родители, позагубили връзката със своите родители, подсилват връзките със децата си. Разбира се, много е трудно да се правят твърди заключения, тъй като семейните отношения обикновено са много лично пространство и не са предмет на изследването. Общ момент в представянето на комунизма от трите поколения е членството в Партията. То се възприема като средство за по-спокойно обитаване на средата и поуспешна реализация на индивида. И паралелно с това, често се явява критерий за само/ оценка и е свързано с представянето на социално желателния Аз. Онези, които са били убедени в комунистическата идея е логично да са членове, те представят този факт като част от идентичността си, останалите също. Онези обаче, които не са вярвали и са станали членове, нерядко се очертават като „продадени души” от нечленовете, а самите те сякаш се опитват да избегнат въпроса или да се оправдаят. При ТП пък, има и случаи, в които „опазването” на близки внушава гордост. Тоест, въпреки, че членството е „нормално” поради условията, които го налагат, то може да се превръща и в качество на човека. Друго сходство между поколенията е преживяването на домашния свят. Домът и семейството се описват като автономно пространство, в което индивидът може да бъде себе си, да споделя собствените си мисли, да действа в съзвучие с истинските си възгледи. Там режимът няма същата власт и сила и много от писаните и неписаните 119


норми могат да бъдат пренебрегвани и нарушавани. Това се разкрива най-вече в разказите на ТП, които дават шанс да се надникне за по-дълго в това пространство (при ПП и ВП е в по-голяма степен забранена зона, която само се маркира). А то е изпълнено с грижливо подбирани и съхранявани практики и символи, които не се вписват в създадения от режима ред. Това може да са добре прибрани дрехи и предмети от „буржоазното” минало, може да е слушането на радио „Свободна Европа”, разказването на вицове или празнуване на религиозните празници. Във всеки случай то осигурява някаква свобода и възможности за разгръщане на личността, чрез които тя да поддържа относително равновесие. И така, какъв е образът на комунизма в представите на трите поколения? За ПП, това е един образ, който преди всичко се държи на разстояние от личността. Той представлява една действителност, която е съпътствала най-активните години на респондентите, но тя като че ли остава паралелна. От една страна е собственото минало, от друга режима – и макар двете да са тясно преплетени, те така и не успяват да се слеят. Комунизмът може да се опише като един проект, за който се е платила висока цена, в който представителите на ПП са вложили почти всичко от онова, което им е останало след „идването” на режима и който се е провалил. Образът включва терора и репресиите, прекъсната връзка със земята, отнета свобода и потенциално бъдеще, травма, но също и утопията за разцвет, съграждане на нещо голямо, нещо за всички – развиването на стопанствата, инфраструктурата, построяването на заводи и предприятия, финансово стабилизиране. Комунистическата идея остава част от режима, което е важно, тъй като с нея се придава някакъв смисъл на случилото се. Но в крайна сметка, комунизмът остава чужда реалност – наложена, преживяна, но чужда. „Свиква се” е най-характерната фраза за поколението. Тя разкрива примирение и пасивност, но в същото време подсказва, че отвъд нея, преди и след нея има нещо друго – нещо устойчиво и непреходно, което я е посрещнало и надживяло. За ВП образът на комунизма е определен от контраста и мисленето, в много поголяма степен, в черно и бяло. В него или преобладават недостатъците и недъзите на режима или се изтъкват предимствата. Той представлява или едно прекрасно минало, дало най-ценното за личността или е един несправедлив ред. Колкото и да се изтъкват плюсовете и минусите обаче, ключови остават сигурността и спокойствието. Те заедно с консенсуса и опитомяването са най-важните характеристики на режима. Освен това, комунизмът представлява единствената легитимна действителност, и онова което я предшества или наследява ще бъде така чуждо, както комунизма е чужд за ПП. 120


За ТП комунизмът е преди всичко система – зле функционираща, изкуствено поддържана и опасна, тъй като изражда човека и обществото. Тя се разглежда и като първоизточник на множество проблеми в настоящето (легитимния ред), което я прави още по-отблъскваща и зле оценена. Като такава нейното право на съществуване е напълно отречено. Когато е намесена и семейна памет за репресии и терор, краските на картината стават още по-тъмни. Но образът на комунизма включва още и режима като период, а този период се свързва с едно добре изживяно детство. Интересното е, че тези два аспекта също трудно се сливат, както е при ПП. Детството си остава детство, а комунизмът комунизъм и нещата не се смесват, вероятно защото и двете се превръщат повече в идейни конструкции и се изтеглят от контекста на преживяното. В крайна сметка смятам, че хипотезата поставена в началото на изследването, а именно, че интерпретациите на трите поколения биха дали различни стойности на комунистическото минало, се потвърди. Това, което се опитах да направя, бе да разглобя и сглобя отново представения от трите поколения образ. Както стана ясно, когато миналото се разглежда чрез поредица от елементи, могат да се идентифицират зони на припокриване между поколенията. Различията обаче са повече. И по-важното – простият сбор от елементите е различен от цялото, тоест от обобщения образ на комунизма. Трите поколения дават преобладаващо различни стойности. А това от своя страна обогатява картината на миналото, може би дава някои отговори, но най-вече поставя въпроси - въпроси за миналото и настоящето, за режима и неговите значения, за информацията, знанието и паметта и за предаването им през поколенията. ¹ Знеполски, И. 2008. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. София: Сиела, стр.215.

² Mannheim K.1952. ‘The Problem of generations’, in K. Mannheim, Essays on the Sociology of Knowledge, London: Oxford University Press, pp. 293. ³ Попова, К. 1994 „Анализ на жизнеописателния разказ (Биографичният метод на Габриеле Розентал)“ – Български фолклор, 6, стр. 83.

121


Библиография:

Берто, Д. 1993. „Биографичният подход: методологична стойност и перспективи”. В: Балканистичен форум, 2. Бурдийо, П.1997. Биографичната илюзия. В: Бурдийо, Практическият разум. София: Критика и хуманизъм. Бъргър, П., Лукман, Т. 1996. Социално конструиране на реалността. София: Критика и хуманизъм. Воденичаров, П. 1999. Език, пол, власт: дискурсивен анализ на българските модернизации (30-те и 60-те). Благоевград: БОАСО. Воденичаров, П., Попова, К., Пашова, А.1999. Моето досие, пардон, биография (българските модернизации 30-те-60-те години: идеологии и идентичности). Благоевград: БОАСО. Воденичаров, П. и Попова, К. 1995. „Моя живот така го преживех, и после се разболех. За премълчаното и разказаното в повече в автобиографичния текст“. В: Балканистичен форум, 1. Гаврилова, Р. 1998. „Кога е ‚едно време‘? Устни разкази и колективна памет“, в: Социологически проблеми, 3-4. Гаврилова, Р. 1994. „ Житейският разказ – между антропологията и историята (Някои наблюдения). – Български фолклор, 6. Гинев, Д. Теоретизация на социализма. В-к Култура, бр.26 (2328), 18 юни 2004. Гофман, Ъ. Представянето на Аз-а във всекидневието. София: ИК „Петър Берон”. Грекова, М. 2001. Малцинството: социално конструиране и преживяване. София: ИК „КХ”. Даскалов, Р. 1991. Есета върху тоталитаризма и посттоталитаризма. София: УИ „Св. Климент Охридски”. Дичев, И. Комунистическа школа на консуматора. В-к Култура, бр. 7 (2446), 22 февруари 2007 г. Еленков, И., Колева, Д. 2006. Промените в българската историческа наука след 1989г. Очертания и граници. В : Балканският 19 век. Други прочити. София: Рива. Елчинова, М. 1994. Автобиографичният разказ като самопредставяне. – Български фолклор, 6.

122


Знеполски, И. 2008. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. София: Сиела. Знеполски, И. 2004. Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. София: Дом на науките за човека. Знеполски, И. 2001. История, разказ, памет. 2001. София: Дом на науките за човека. Куманов, К., Исова, К. 2006. Историческа енциклопедия: България. София: Труд. Калинова, Е., Баева, И. 2006. Българските преходи 1939-2005. София: Парадигма. Колева, Д. 1998. „‚Това е истина, дето ти говоря!‘ Житейските разкази между историята и паметта“, в: Социологически проблеми, 3-4. Колева, Д. 2002. Биография и нормалност. София: ЛИК. Колева, Д. 2007. Върху храстите не падат мълнии. 2007. София: ИИБМ. Колева, Д., Гаврилова, Р., Еленкова. В.1999. Слънцето на залез пак срещу мен. Житейски разкази. София: ЛИК. Крийд, Дж. 2005. Опитомяване на революцията. От социалистическите реформи към противоречивия преход в едно българско село. София: Апострофи. Мигев, Вл.2005. Пражката пролет – 68 и България, София: Изток-Запад. Попова, К. 1994 „Анализ на жизнеописателния разказ (Биографичният метод на Габриеле Розентал)“ – Български фолклор, 6. Ревел, Ж.. 1996. „Микроанализ и изграждане на социалното”, в: Социологически проблеми, 3. Събева, С. 1999. Контекстите на разказа към наративното конструиране на социалните обекти. В: Балканистичен форум Тодоров, Х. Философията и паметта. http://www.nbu.bg/PUBLIC/IMAGES/File/naukata15.pdf Шютц, А. 1999. Чужденецът. София: ЛИК. Шютце, Фр. 2006. „Биографичен анализ на живота на един мелничар“, в: Социологически проблеми, 3-4. Alasuutari, P.1996. Theorizing in Qualitative Research: A Cultural Studies Perspective. Qualitative Inquiry, 2, pp. 371-384. Apitzsch, U., Siouti, I. 2007. Biographical Analysis as an Interdisciplinary Research Perspective in the Field of Migration Studies. In: The Turn to Biographical Methods in Social Science, Routledge, London, New York, pp.1-20.

Aymard, M. 2004. History and Memory: Construction, Deconstruction and Reconstruction, in: Diogenes, 51, pp.7-16. 123


Becker, A. 2005. Memory gaps: Maurice Halbwachs, memory and the Great War Journal of European Studies, 35, pp.102-113. Campbell, J. 1997. The Structure of Time in Autobiographical Memory. European Journal of Philosophy, 5(2), pp. 105-118. Cavalli, A. 2004. Generations and Value Orientations – Social Compass, 51, pp.155-168. Dawisha, K. 2005. Communism as a Lived System of Ideas in Contemporary Russia – East European Politics and Societies 19; pp. 463-493. Delich, F. 2004. The Social Construction of Memory and Forgetting, in: Diogenes 2004; 51, pp. 65-75. Eyerman, R. 2008 ‘Cultural Trauma and Collective Memory’. Cultural Trauma: Slavery and the Formation of African American Identity. Cambridge: Cambridge University Press pp.1-10. Eyerman, R., Turner, B..1998. Outline of a Theory of Generations - European Journal of Social Theory,1, pp.91-106. Gardner, G. 2001. Unreliable memories and other contingencies: problems with biographical knowledge. Qualitative Research, 1, pp.185-204. Green, A. 2004. “Individual remembering and “collective memory”: theoretical presupposition and contemporary debates” – The journal of oral history society, vol. 32, №2, pp. 35-44. Giesen, B. Noncontemporaneity, Asynchronicity and Divided Memories – Time Society, 13 (1), pp. 27-40. Janesick, V. 2007. Oral History as a Social Justice Project: Issues for the Qualitative Researcher. The Qualitative Report, Vol. 12 , 1, pp. 111-121. Kitch, C. 2003. Generational Identity and Memory in American Newsmagazines Journalism, 4, pp.185-202. Kohli, M.1996. The Problem of Generations: Family, Economy, Politics. Public Lectures No. 14. Collegium Budapest/Institute for Advanced Study. Koleva, D. 2008. “My life has mostly been spent working”: notions and patterns in work of socialist Bulgaria. Anthropological notebooks, 14(1), pp.27-48. Mannheim K.1952. ‘The Problem of generations’, in K. Mannheim, Essays on the Sociology of Knowledge, London: Oxford University Press, pp. 276-322. Middleton, D. 2002. Succession and Change in the Sociocultural Use of Memory: Buildinginthe Past in Communicative Action – Culture Psychology, 8, pp.79-95. Memory and history: essays on recalling and interpreting experience.1994. Maryland: University press of America, Inc. 124


Misztal, B. 2005. Memory and Democracy, in: American Behavioral Scientist, 48, pp. 1320-1338. Misztal, B. A. 2003. Durkheim on collective memory. Journal of Classical Sociology, 3 (2), pp.123-143. Nora, P. 1989. Between memory and history: Les lieux de memoir. Represantation, 26, pp. 7-24. Olick, J.1998. Social Memory Studies: From Collective Memory to the Historical Sociology of Mnemonic Practices. Annual review of sociology, 24, pp.105-140. Passerini, L. 1987. Fascism in Popular Memory: The cultural experience of the Turin working class. Cambridge Universit Press. Introduction, pp. 1-16. Perks, Robert, and Alistair Thomson. The Oral History Reader. New York: Routledge, 1998. Perks, R., Thomson, A. 1998. The Oral History Reader. New York: Routledge. Prus, R. 2007. Human Memory, Social Process, and the Pragmatist Metamorphosis: Ethnological Foundations, Ethnographic Contributions, and Conceptual Challenges. Journal of Contemporary Ethnography, 36, pp. 378-436. Rasmussen, S. 2002. The Uses of Memory. Culture Psychology, 8, 113-129. Skultans, V. 1996. Looking for a subject:Looking for a subject: Latvian memory and narrative – History of the Human Sciences, 9, pp.65-80. Taylor, S., Wetherell, M. 1999.A Suitable Time and Place. Speakers’ use of ‘time’ to do discursive work in narratives of nation and personal life – Time Society, 8, 39-58. Thompson, P.1988. The voice of the past: Oral history (2nd ed.). New York: Oxford University Press. Tschuggnall, K., Welzer, H. 2002. Rewriting Memories: Family Recollections of the National Socialist Past in Germany – Culture Psychology, 8, pp.130-144. Verdery, K. 1996. What Was Socialism, and What Comes Next? Princeton, NJ: Princeton University Press.

125


Приложение 1 Въпросник – трето поколение 1. Бихте ли ми разказал/а малко за себе си – кратко представяне (с какво се занимава, семеен/несемеен, кога и къде е роден, къде и какво е учил) 2. Какво си спомняте от времето на комунизма? 3. Какво ви харесваше и какво не одобрявахте? 4. Участвал ли сте в чествания и манифестации? Имаха ли смисъл за вас? 5. Как възприемахте Партията, политиката и идеологията на комунизма? 6. Какво мислехте за тогавашните управляващи? (Тодор Живков, Гриша Атанасов, Милко Балев, Добри Джуров, Цола Драгойчева) 7. Ходил/а ли сте на бригади и какво беше отношението ви към тях тогава, а сега? 8. Участвахте ли в някакви младежки, ученически или студентски организации? 9. Чувствахте ли се манипулирани, ограничени и потиснати и от какво точно? 10. Какво искахте да се промени? 11. Какво ви липсва? 12. С какво са свързани най-хубавите ви преживявания от тогава? 13. Към какво бяха насочени най-силните ви стремежи? 14. От какво се страхувахте най-много? 15. Различни ли бяха взаимоотношенията между хората? Вярваха ли си повече? Бяха ли по-подозрителни? 16. Кои бяха вашите идоли или хората (музиканти, актьори, общественици и т.н.) които много харесвахте? 17. Забелязвали ли сте хора от вашето обкръжение да се ползват с особени привилегии и какви бяха те? 18. Какви бяха вашите родители? С какво се занимаваха? 19. Какво са ви разказвали те, вашите дядовци и баби за своето минало? По какъв начин комунистическият режим е повлиял на живота им? 20. Те в какво вярваха, как виждаха нещата? Имаше ли теми табу и кои бяха те? 21. Знаехте ли за лагерите и какво точно? Имали ли сте близки или роднини пострадали от репресиите? 22. Знаехте ли за ДС, за доносите, за досиетата? 23. Каква дата за Вас е 9-ти септември? Означава ли нещо и какво? 126


24. Какъв отпечатък остави режима върху обществото според Вас? 25. Участвахте ли в промените 89-та и как? Какво си мислехте, че ще се случи? 26. Какво смятате за това което последва, кое се промени към по-добро и кое към по-лошо? Как то ви се отрази? 27. Какво е най-важното за Вас сега? 28. С какво са свързани основните Ви грижи, притеснения, страхове сега? 29. Има ли още нещо което искате да споделите, за което не сме говорили?

127


obr_kom