Issuu on Google+


© Ивайло Дичев, автор, 2013 © Красимир Терзиев, корица, 2013

Контрасенсус / Перспектива Българска първо издание

редактор на поредицата: редактор: коректор: графично оформление:

Ивайло Дичев Цветелина Христов Мария Станимирова www.mind-print.com

издателство Фондация „Медийна демокрация“ София 1113 бул. “Цариградско шосе” 125, бл. І, ет. ІV http://www.fmd.bg/

разпространява се онлайн в библиотеката на Семинар_БГ http://www.seminar-bg.eu/


Ивайло Дичев Орлин Спасов

Желанието да тръгнеш Спортътда и спреш политиката: Правото медийни ритуали, властови игри

Фондация „Медийна „Медийна демокрация“ демокрация“

София, 2013 2013 София,


СЪДЪРЖАНИЕ

7

Топография на желанието

12

„Това не е емиграция, това е евакуация”

21

Успелите и неуспелите

25

Парчета утопия

29

Как мобилността задвижва машината

34

Запалването на двигателя

36

Комунистическото втечняване

44

Мобилният гражданин

46

Демократизация на границата

55

Реалността на многообразието

62

Библиография


През 90-те се озовах в малко немско градче току до Холандия заедно с двама китайски преводачи стипендианти, дошли за първи път в Европа. Няма да забравя потреса, в който изпаднаха, когато видяха в какво се състои граничната линия между двете държави: именно линия, нарисувана с бяла боя върху асфалта. В някакъв детински унес тези възрастни хора, израснали в сянката на Великата китайска стена, почнаха да скачат през чертата и да викат: „Германия – Холандия, Германия – Холандия...” Няма човек, който да не се е вълнувал поне малко при преминаването на граница. В своя първичен смисъл тя е инструмент на раздялата: разкъсваме приятелства и лоялности, за да се хвърлим сякаш голи в неизвестното. По обратния път тя произвежда не по-малки вълнения, връзките се възстановяват по-здрави от преди сред прегръдки и сълзи в очите. Магическата сила на чертата-граница сякаш ни позволява Границата между Холандия и да играем със смъртта – да пресГермания. Личен архив. качаме оттатък и да се завръщаме невредими. Тази игра е в основата на човешката идентичност; Фройд я открива у 18-месечния си племенник, когото видял да хвърля макара, завързана на конец през ръба на креватчето си, после да я изтегля с радост, викайки: „Отиде си – ето я!” (Fort – daaa!). Това бил моментът, в който той се научавал да овладява липсата, да

7

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

Топография на желанието


8

борави с нея чрез символа. Не правим ли точно това, когато пресичаме граничната линия? Можем да си я представим като един вид контролирано умиране, прекъсване на обичайния жизнен поток. „Да заминеш значи малко да умреш”, казва френската поговорка. Оттатък не сме предвидени и трябва тепърва да възникнем, ето защо прекрачването ни лишава от всякакви права: изпадаме в безпомощност, опитваме да се смалим, да бъдем незабележими. Граничният служител може да реши да не ни пусне без всякакви обяснения и няма на кого да се оплачем, защото това там е друга страна. През времето на Студената война, довела до апотеоз идеята за разделение от политидеологически бариери, такъв непроницаем служител седеше на отсамната страна на границата и можеше без обяснение да ти забрани да излезеш – друга беше станала собствената ти страна! Жена, емигрирала с фалшиви документи през Австрия за Италия в средата на 80-те, си спомни преживяването така: Не трябваше по никакъв начин да гледам милиционера в очите. Казаха ми да ям банан, докато ми проверяват паспорта, за да приличам на западняк, нали тогава у нас нямаше банани. Сред символичните измерения на прекрачването на границата е смъртта в родния език и бавното възкръсване в новия след период на мълчание. Писателката емигрантка Ева Хофман ни е оставила прочутата автобиография „Загубена в превода”, описваща нейния път от полския към английския. Когато преминеш от един език на друг, означаващото е отбито от означаемото. Дума от типа на „река” вече няма за мен натрупани асоциации, не излъчва цялата тази гама от конотации. И впрочем неслучайно (…) всеки имигрант се превръща в любител антрополог. (Kreisler 2000)


9

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

В биографичните разкази на мигранта често се срещат моменти на емоционално безмълвие: не знаеш как да избухнеш, да се скараш, да се разгневиш на чуждия език, което те прави по особен начин покорен. Натрупващите се неизживени афекти по-късно си отмъщават и ще се превърнат в омраза към приемащата страна, в нежелание за интегриране, в нетърпимост към следващите емигранти. Но истински лавината на думите се отприщва, когато се завърне у дома: всички мислят, че се е провалил, щом се завръща, значи трябва да обясни защо този акт всъщност е победа, защо онези немци или холандци не го заслужават и колко по-прости са те всъщност от нас тук; от друга страна, има да ни разкаже колко е научил, преживяното го е изпълнило с поуки, които ще избликват при един или друг случай до края на живота му. Защо съм се озовал тъкмо тук, не другаде? На този въпрос модерната епоха все по-трудно намира отговор. За приказките мястото ни в света често е завършек на някакво пътуване: тук съм, защото съм се осмелил да тръгна, защото не съм се уплашил, защото съм преодолял многобройни премеждия. Майката умира, мащехата изгонва детето, което трябва да премине през тъмната гора, без да се изплаши, да надхитри вещицата, да умилостиви зверовете. Оттук и чувството за пространствена справедливост: заслужих да съм принц/принцеса, защото единствен преминах целия този път. Разбира се, в приказното пространство е метафора за порастването: краят на пътешествието всъщност обозначава превръщането на детето във възрастен. Но защо точно пътувайки, пораствам, а не примерно съзерцавайки пъпа си? Защо порастването да е спиране, а не ново издуване на платната? Пространствената справедливост тук, на земята, разколебава още християнската култура, за която истински по-


10

кой има само в Бога. Така св. Августин пише в началото на Изповедите си: ...че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой. Още по-неспокойно става пространственото битие на модерния човек, освободен от фаталната свързаност с мястото, където се е родил. То вече не му се пада по силата на лотарията, наречена Фортуна, или някаква друга неведома сила; мястото си е избрал сам и само на себе си може да се сърди, ако не се чувства добре в него. А медиите, науката, пътешествията са направили света прозрачен и той непрестанно има пред очите си други животи, които да го изкушават. Дали избрах най-добрия град? Дали в онази професия нямаше да съм по-щастлив? Дали си заслужават тези приятели?... Усещането за други възможности подкопава устоите на света ни и задава непреодолимото усещане за пространствена несправедливост. Дори в най-прекрасното място мечтаем за някакво смътно определимо другаде, където бихме могли да имаме повече, да изживяваме по-вълнуващи неща. Непреводимата немска дума Sehnsucht, която означава нещо като „пристрастеност към копнеенето”, „безкрайно копнеене по непостижимото”, сякаш идва да замени наследената от елините „носталгия”, която е „болка по дома”, „копнеж по изгубения дом”. Липсва не домът, а другото място, алтернативният живот. За разлика от потребяването на реални стоки потребяването на места няма насищане, доколкото тялото ти може да се озовава сред все нови и нови декори. Помислете: не е ли парадоксално това да искаш да си друг? Кой иска подобно нещо? А може би именно не искаш да си друг, искаш да се увериш, че друго няма, да затвориш пъклените врати на въз-


11

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

можните животи. Ако е така, натрапливото суетене из планетата на днешния туризъм може би идва от желанието да се увериш, че навсякъде е едно и също, и тъкмо с това туризмът се е превърнал в „религия на съвременния човек” (MacCannell 1999: 200); както всички други религии преди той оцялостява хаоса на случващото се, прави го едно. В туристическото псевдопреместване възможното е поставено под контрол и дори най-предиз„Sehnsucht“ Франц Вагнер, края на 19 в. викателните дразнения на http://commons.wikimedia.org/wiki/File:KPMекзотичното не разклащат Bildplatte_Sehnsucht.jpg удобствата на всекидневието, които днес смятаме за наше право. Нека подчертая, че туристическата религия няма нужда от физическо местене в пространството. Век и половина преди появата на интернет колективният автор Козма Прутков иронизира тази натраплива нужда от самоинсцениране на модерния човек в стихотворението „Желанието да бъдеш испанец”. Обзет от досада, лирическият герой решава да се поразсее, като си представи как намята пелерина, как развърта кастанети, как се изпълва с ревност и запява серенада с чаша шоколад в ръка, с една дума, пренася се в целия онзи кичозен декор, който свързваме с южната страст. Помечтава-помечтава, после унилият руски град отново потъва в дрямка.


12

„Това не е емиграция, това е евакуация” Своеобразно цунами на възможното – цунами, което помете усещането за място и сигурност на цели народи – беше краят на комунизма. Неочакваното отваряне на границите (и оттук внезапно открилата се възможност да бъдеш другаде, друг, с други) породи истинска екзистенциална паника. Разбира се, основна роля изигра сривът на социкономиките, но не бива да подценяваме усещането, че си изпуснал и трябва бързо да наваксаш. По времето на режима то битуваше у дисиденти, интелектуалци, авантюристи, след 1989-а обаче заля обществото от най-горе до най-долу. Възрастни хора зарязваха професиите си, за да се записват като студенти на Запад, семейства се разделяха и тръгваха в различни посоки, инженери ставаха работници, учителки – санитарки. Видяхме депутати емигранти, посланици, които се барикадираха в посолствата и отказваха да се върнат, емигрира дори българският ротационен председател на Общото събрание на ООН1! Първо беше тържественото посрещане на трабантите, преминаващи през пробойните на Берлинската стена, после дойдоха изстрелите на италианските катери по претоварените с албанци кораби, после из Европа плъзнаха руските мафиоти и украинските проститутки, после тръгнаха българските и румънските роми, които се заселваха из парковете... И всеки път се казва, че вълната ще мине, че населенията ще се стабилизират. Масовото побягване беше заменено от една хронична нестабилност, където хората се оглеждат и – ако се отвори 1 Става дума за Стоян Ганев: министър на външните работи и вицепремиер в периода 1991-1993 г., после председател на 47-ата сесия на ОС, емигрира през 1996.


13

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

възможност – опъват платната. Поляците само в Лондон през 2001-а официално са 20 000, през 2004-а – 120 000, а през 2010-а – 600 000. През 2006 година една трета от румънските семейства имат поне един член на работа в чужбина, като 10-15% от населението са непрекъснато навън (Sandu 2006). През 2011-а България са напуснали около 600 лекари, т.е. толкова, колкото се дипломират годишно. Как изглежда това във всекидневието? Майсторът, когото си наел за ремонт, уж работи, но всъщност чака обаждане от предприемача, който е обещал да го води в Германия. Студентът, който трябва да изпиташ, зарязва сесията и заминава на „бригада” в Америка. Медицинската сестра, която трябва да ти сложи инжекция, един ден просто вече не отговаря на телефона си... Всеки се организира както може. Полски лекари например масово вземат самолета в събота и ходят да лекуват през уикенда в Лондон. По какво освен по луксозния транспорт се различават те от индийския селянин, който оставя децата и жената на село, за да работи в Мумбай на сто километра? Планетарният гурбет отдавна е нормална форма на живот по периферията на индустриалния свят в места като Филипините, Мексико, Мароко. Специфичното за посткомунистическа Европа е, че става дума за модернизирани населения, трудно различими от тези в страните домакини. Същите дънки, същите тв сериали, същите потребителски трепети. Какво тогава може да те задържи у дома? От старите национални държави са останали само идеологическите фасади; не просто нямаш повече права у дома, а често богатите чужденци имат далеч повече от теб, защото те са желани инвеститори. Доведен до край, този процес изглежда така: едни хора, които все повече си приличат, се озовават случайно на все по-различни места – този, който е в София,


14

ще получава 24% от заплатата на този, който е в Ню Йорк, за същата работа; онзи от Тирана ще има достъп до една хилядна от културното потребление на онзи от Париж. Политическите граници от типа на бодлива тел, визи или расизъм поне са оправдание за това, че няма как, трябва да се примириш с мястото си. Но там, където границите падат, пространствената несправедливост няма облик, разяжда ни подмолно. Прекъсната е хилядолетната завързаност на човека за земята, от друга страна, не е така лесно да бъдеш свободен. Да се решиш да умреш в старото си битие с надеждата да се родиш отново. Размишлявайки върху емигрантския си опит, Цветан Тодоров (1998) казва, че на теоретическата свобода, която има човек да избира местоживеенето си, противостои крайността на съществуването ни. Да направим усилието за научаване на чуждия език, за преустрояване на бита, за адаптиране към новите условия – нямаме време и сили да извършим всичко повече от един, два, максимум три пъти в живота на човека. Нека да добавим към това и сегрегацията на мобилността по възраст, доколкото поемането на пътя изисква огромна енергия – за скъсването, както за новото обвързване. Изборът, който мигрантът прави, заменя съдбовността на прокараните преди него около мястото му граници: наместо да се сърди на властта, той ще се сърди до края на живота си на самия себе си. Кое е по-лесно не знам. Можем да кажем, че да приемеш мястото, което си избрал (както в приказките), е начин да пораснеш, да си кажеш: дотук беше възможното, сега започва реалното. Наред с това модерният свят безспирно подкопава улягането на човека със своя култ към младостта, който пронизва не само фармацевтичната индустрия, но и медиите, рекламата, модата. Не можеш да спреш на едно място, защото не можеш да остарееш; обще-


15

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

ството не ти предлага достоен, окончателен облик на възрастен човек – старите се потят на фитнес, опъват кожите си, тъпчат се с витамини в отчаян опит да подражават на младите. В богатите страни третата възраст е моментът, в който пенсионерите тръгват да пътешестват, а някои от тях просто се заселват в страни с по-благоприятен за здравето климат и евтин обслужващ персонал. Но дори на бедната европейска периферия възрастта на ниските масови мигранти е учудващо висока. В България често тръгват, когато животът стане сериозен (роди се дете, разболее се роднина, трябва да се изплаща заем...), т.е. тъкмо тогава, когато бихме очаквали човек да почне да тежи на мястото си. Парадоксално, мобилният живот сякаш им дава повече сигурност; те по израза на Мирияна Мороквашич „усядат в мобилността”, пътуването напред-назад се оказва начин да си останат у дома (Morokvasic 2004: 11). 35-45-годишни хора оставят децата на бабата и тръгват, понякога в две различни държави, кой където е намерил работа, като всяка сутрин питат детето си по скайп какво е закусило и дали си е написало домашните. През 90-те така ставаше и с по-образованите; във Франция например се записа студент един албански колега, който у дома беше доцент и декан на Философския факултет. Най-удивителен ми се вижда случаят на нашата писателка Лада Галина, която успешно емигрира в САЩ с църквата на мормоните на 62-годишна възраст! Ако се вгледаме по-антропологически, ще видим, че емигрирането съдържа известна полова разлика. Много мъже от моето поколение или се върнаха, или поне опитват да правят някакви неща тук. Вероятно чувстват, че в по-тесния български контекст могат да добият някаква значимост, каквато традиционно обществото очаква в по-голяма степен от мъжа. Един


16

купи западнало селско училище, за да направи галерия на свое име, друг се хвана на стари години да произвежда вино, трети взе да гастролира по телевизиите с шеметни мнения, основани върху авторитета на страната, където беше живял. Тези хора рядко се завръщат окончателно; това, което правят, е да пренесат някаква стойност Climbing into the promised land, Ellis Island 1904, Lewis Wickes от там тук, да изтърHine, The Brooklyn museum гуват живота си на http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/9f/ сметка, ако мога да Brooklyn_Museum_-_Climbing_into_the_Promised_Land_ Ellis_Island_-_Lewis_Wickes_Hine.jpg съм циничен. Няма да забравя чичо Коста – далечен родственик от старата емиграция, успял да спечели пари, заквасвайки кисело мляко с български бацил, във Франция. Седеше сам в Кан насред луксозния си апартамент със сауна на балкона и изглед към морето и мразеше също така заможните си съседи, които не проявяваха никакъв интерес към големия му успех. Истинското му щастие – да не кажа, реваншът на живота му – дойде, когато режимът в България падна. И той пристигна триумфално в родното си село в Родопите, и паркира ситроена


17

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

на площада, и поръча да завъртят на чеверме едно агне с пиене за всички, а на внучка си възложи да редактира спомените му. В нашия регион от мъжа се очаква да иде на гурбет или на хаджилък и да се върне обогатен с пари, с престиж или поне с разкази. А жената – тя и без това „емигрира” в новото семейство; културата я е подготвила от малка за много по-окончателно и необратимо скъсване. Разбира се, тези полюси днес са дълбоко объркани. Трудовата миграция на жените надхвърли тази на мъжете, особено след кризата от 2007-2008-а (впрочем лесното прескачане от тази тема към проституцията в чужбина дава представа за тревожността на обществото по отношение на женската миграция). Мястото, където ще заживеят съпрузите, днес вече рядко се определя нормативно от традицията. Все пак различия продължават да се чувстват. Вземам статистиката на INSEE (2011) за браковете във Франция през 2010-а. За страни като Германия или Белгия няма значима разлика между процентите мъже и жени, които сключват брак съответно с французи или французойки. Мъжете имигранти от Румъния, Сърбия, България обаче дватри пъти по-често си довеждат жени отвън, което обикновено значи – от Български емигранти в Италия, сн. Силвия Петрова собствената си стра-


18

на. Подобно е положението с арабските страни; силно изразена е мъжко-женската асиметрия при руснаци, поляци или украинци. Можем да измислим различни психоло��ически обяснения за поголямата трудност Български емигранти в Италия, сн. Силвия Петрова на мъжете да се интегрират в приемащите страни, но едно е очевидно: половите разлики в мобилността са знак за по-ниска степен на модернизираност. Понякога мястото става оръжие в саморазправата между поколенията. Мой приятел не може да прости на баща си за това, че навремето не бил емигрирал. Живели в чужбина заедно с брат си, чичо на приятеля ми, който решил да „избяга” и впоследствие направил много пари на Запад. Не че бащата имаше лош живот в комунистическа България – той беше високо в йерархията и осигури чудесен живот на сина си. Но – особено след падането на границите – другият възможен живот на по-успелия чичо започна да тежи нетърпимо на моя приятел и той емигрира, после се върна, после пак замина и изобщо няма покой. Много бяха децата, които през 90-те обвинително питаха родителите си: защо не емигрирахте, защо ни обрекохте на това проклето място? После обаче настана странна промяна: децата на прехода, които майките мъкнеха по чужбина, криеха от властите, настаняваха в мазета, курдисваха по цял ден пред телевизора – същите тези деца почнаха да ис-


19

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

кат да се връщат при баба, при леля, при кокошките на село. Започна нова драма с разменени роли: „Ама нали заради теб се мъча, ти да живееш по-добре!”, повтаряха родителите, а децата развиваха към тях хладна дистанция, защото лесно ли е да се идентифицираш с унизен родител? Тези два сюжета се отнасят за два различни типа мигранти. При първия става дума за високите мигранти – инженери, лекари, учители – такива, каквито по-рано организирано пращаше соцлагерът в просъветския Трети свят (като бащата и чичото на приятеля ми от горния пример). Да „избяга” такъв човек означаваше да се изплъзне от комунистическата уравниловка и да заживее по-добре, да мине откъм белите „господари”. С падането на Стената рязко се преобърна и профилът на източноевропейската трудова миграция. Новите емигранти днес стихийно запълват дупките в трудовия пазар на богатите страни, както това от десетилетия правят прииждащите от бившите колонии: т.е. обикновено те падат надолу в социалната йерархия и както казах, инженерът става строител, учителката – гледачка на стари хора. В периферията на индустриалния свят живеенето с крак на стреБългарски емигранти в Италия, сн. Силвия Петрова мето се възпитава от


20

ранно детство, като обстоятелствата удържат или отпушват емиграционната енергия (както засушаването на климата е действало на степните народи във времето на Великите преселения). Още един познански пример. М., момиче от добро семейство, отличничка и старателна във всяко отношение, целенасочено подготвяха за изнасяне в чужбина, кажи-речи, от самото ѝ раждане. Както в много други семейства в България, и в тяхното се говореше на чужд език съобразно с тогавашното разбиране, че мозъкът на детето така се развива по-добре. И както (пак) обикновено ставаше, говоренето на немски създаваше на семейството емоционалнокомуникативни проблеми – единият родител го говореше по-добре, другият по-зле, а бабата – хич. За ужас на семейството си М. не успя да се ожени за чужденец, както се предполагаше, и започна с ориенталски фатализъм да приема необратимостта на живота си в България, важен знак за което беше пасивното ѝ влизане в БКП, идеите на която ѝ бяха най-малкото безразлични. После изведнъж режимът падна и тя бързо поправи грешката си, като хвърли всичките си сили да мотивира българския си съпруг да намери работа в Германия, та да заминат завинаги. Кариерата ѝ се прекъсна, нови приятели след определена възраст трудно се намират, особено сред германските бюргери. Казва, че го е направила за детето си, пред което се откриват прекрасни перспективи. Друг познат, заминал за Америка, го формулира така: Да знаеш, че първото поколение имигранти е тор за следващото. Днес драматизмът на емигрирането е изчезнал, няма нужда родителят да се превръща в тор, не се трепери за


Изпратихме ги двете в Швейцария, образовахме ги, оженихме ги, изпълнили сме дълга си.

Успелите и неуспелите Днес в страни като нашата циркулират два типа разкази за мигранти – да ги наречем градски легенди, не защото непременно не са неверни, а защото превръщат единичния, натоварен с емоции случай в образ на целия този сложен процес. От едната страна това са историите на така наречените „успели българи”, които пропагандират не само мейнстрийм медиите, но и многобройни проекти на държавата и неправителствените организации2. Разказват ни за таланта им, израз на славния българския ген, подчертават, че в къщата им се говори на български и се връзват мартеници, а в най-идеалния случай „успелите” обещават, че ще се върнат в роди2 Движението „Българският Великден”, инициирано от правителството на Иван Костов през 2000 г., беше най-ярката проява на тази тенденция. „Успелите българи”, събрани в него, скоро предадоха ОДС и преминаха към партията на царя, където им предложиха не само декоративно-рекламна роля, но и реално участие в политическия живот на страната.

21

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

визи, не се прескачат телени мрежи – достатъчно е да събере малко финансов и културен капитал в сиромашката си страна. Наместо мъчителното говорене на чужд език у дома спестяваш за такса в частно чуждо училище. В добрите семейства, производители на „високи мигранти” за развития свят, отговорът на въпроса за децата, който често чувате, звучи така:


22

Статия на Дойче Веле за известните българи в чужбина

ната и ще работят за нея. В тези разкази често повествованието се завърта към полумитичните Кристо, Джон Атанасов, Юлия Кръстева, ако ли не и до предполагаемия българин, участвал в експедицията на Колумб. На другата страна циркулират разкази за ужасите на ниската миграция, които си разменят по-леките медии и социалните мрежи. Ето няколко такива примера, събрани наслуки: Италия, „цирк на ужасите”. Четиричленно българско семейство било принудено да живее във фургон заедно с животните от цирка... едната дъщеря (на 19 г.) е тряб-


Гърция. Българска работничка, трудеща се в селско стопанство край Солун, систематично била бита и изтезавана от господарите си, държана гладна и заставена да живее в кучешка колиба с пробита на ухото дупка, чрез която я връзвали със синджир!... Германия. Един баща разказва, че запушвал с памук ушите на детето си вечер, за да не влизат хлебарките там, докато спи. Двата типа разкази функционират като градски легенди и защото оформят емоционално срещата с непознатото: рамкират я от двете противоположни страни – като много привлекателна и като много отблъскваща едновременно. Отношението между социален статус и мобилност заслужава още внимание. Когато мигрират елитите, те винаги носят със себе си нещо – собственост, умения, култура, чест, т.е. неща, които да ги направят пак елити на новото място. Обратно, низините тръгват подгонени от глад, репресии, бедствия, както се случва например в Библията, където преместването в пространството никога не е привлекателно. Когато биват третирани като низини, елитите стават изгнаници, т.е. губят всичко и трябва да почнат от нулата. Обратно, историята познава немалко случаи, когато цели населения са канени да се заселят в дадена територия заради специфичните си умения, както е с немците или казаците в Руската империя, с мексиканските „брасеро” в САЩ и южноевропейските „гастарбайтери” в Германия. Обикновено тази тема-

23

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

вало да се гмурка в прозрачна вана с леденостудена вода, пълна с пирани, а сестра й (на 16 г.) е била поставяна в съд, в който хвърляли змии, паяци и насекоми за кеф на зрители с извратени човешки ценности...


24

тика се обсъжда в термините на привличане и отблъскване (pull/push factors). Т.е. мобилните хора се делят на такива, които търсят по-добър живот по собствен избор, и такива, които са прогонени от някаква заплаха. Нюансът, който добавям тук, е свързан с преводимостта на човешките съществувания. Доколко можеш да пренесеш притежанията, уменията, дипломите, престижа, идентичността си оттатък границата? Модерният свят смалява разликата между пътуващите елити и низини точно така, както смалява разликата между женска и мъжка мобилност. Не просто получават право да пътуват обикновените хора, които преди е трябвало да искат разрешение от феодала си. Те започват да се движат целенасочено из пространството в търсене на по-добри условия, наместо да бъдат прогонвани, заплашвани, продавани в робство. При това се движат индивидуално, не вкупом както при преселенията и нашествията. Елитите също се освобождават, защото правата им вече не се основават върху земята и мъртвите; атрибутите на властта им стават все помобилни. Преводимостта между местата е в самата основа на цивилизацията. Нека вземем най-простото – валидността на парите ни. Кредитната карта днес ни позволява да прехвърлим стойност от една точка в друга – за разлика от земевладелеца, който не може да премести земята си, когато му потрябва. По-възрастните още помнят колко трудно беше да получиш разреше��ие да обърнеш форинти, злоти, рубли в долари, марки, франкове, колко рисковано беше да ги пренесеш през границата в тока на обувката или неразпечатана консерва. Може би най-героичния опит да пренесе финансова стойност през границата направи един мой любим асистент в университета. Като проучи съответните наредби, той установи, че няма забрана да се изнасят в чужбина деко-


Парчета утопия Желанието да се преселиш на по-добро място невинаги е било така естествено както ни изглежда днес. Дори номадските племена се раздвижват не само примамени, но и подгонени от нещо, както е при Великото преселение, когато в азиатските степи настава суша и пастирски народи като хуните тръгват на запад. Хилядолетната Поднебесна империя, чието име на китайски означава Централна държава (Чунг-куо), никога не проявява сериозен интерес към света отвъд своите граници. Какво да правят някъде далеч, при диваците? Дори войнствените римляни завземат Гърция, която смятат люлка на цивилизацията, но не пренасят импе-

25

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

ративни минерали, ето защо, преди да замине за Англия, обърна българските си левчета в два куфара камъни: кварц, сиенит, калцит и тъй нататък. След като мъкна този уникален товар по влакоСн. Силвия Петрова вете до Лондон, в магазина му обяснили, че българските камъни не представляват особен интерес в сърцето на една империя, която се снабдява с екзотика от най-затънтените краища на планетата. И така преведените в минерална форма български левчета се смесили с градския чакъл на метрополията.


26

рията си там, а обратно, отмъкват гръцките статуи, докарват гръцките философи в Рим да учат децата им, гръцките актьори – да ги забавляват в театрите. Разбира се, и преди модерната епоха има колониална експанзия, заселване на нови земи, основаване на нови градове. Но основополагащите културни митове обикновено подтикват да се завърнеш при своите, да бъдеш погребан при предците си. Обратно, изгнанието е сред най-тежките наказания и когато бива поставен пред дилемата да получи безсмъртие, но да остане завинаги при нимфата Калипсо, Одисей предпочита да продължи, за да умре у дома. С началото на капитализма в Европа се случва едно удивително преобръщане: изкушението на далечното почва да измества верността към близкото, желанието се освобождава от нормата. Впрочем човешкото желание по принцип е свързано с движение; лингвистичната ин-

Входа на Dreamland, Кони айлънд, пощенска картичка началото на 20 в.


Ние желаем предметите само ако те не са ни дадени за непосредствена употреба и наслада... стойността нараства с увеличаването на разстоянието между потребителя и източника на неговата наслада. (Simmel 1900/1978: 63, 66) Три типа разкази набират скорост едновременно през XVI век: екзотичните пътешествия, свързани с откриването и завладяването на Новия свят; утопическите мечтания за едно друго, по-добре устроено общество, вдъхновени от трактата на Томас Мор; и романът пикареска, разказващ за приключенията на скитника мошеник („пикаро”), който пътува без котва през многообразието на живота. Можем да ги приемем за три типа критика на „тук” от името на едно подобро „там”, три подкани за (въображаемо) пътуване. Това, за което не се замисляме, е, че фантазмът по определение фрагментира действителността, изрязва от нея една рамка, в която се инвестират емоции, но заедно с това избутва останалото извън прожектора на вниманието ни. Тъкмо това е вълнуващото в него – че е отвързан от всякакви ограничения, че ни позволява да си се представим свободни от тежката плътност на живота. Изобразеното „другаде” в този смисъл е винаги само част от едно по-сложно цяло, „другаде”, опростено и натоварено едновременно с обаяние и ужас. Да вземем прочутия случай, описан в дневника на Колумб, когато той кара туземците да му се подчиняват, „пред-

27

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

туиция на много езици го представя като „отнасяне”, „отвличане”, „вън-поставеност” (английски – rapture, френски – ravissement, гръцки/латински – „екстаз”, от „екс-стазис”). Разсъждавайки за това откъде идва стойността на нещата, Георг Зимел пише:


28

сказвайки” лунното затъмнение от 29/02/1504. Читателят може да си фантазира как става божество сред диваците, без да се сеща за непознатата змия, която често ухапва неподготвените божества в джунглата. Когато в „Утопия” Мор говори за периодическата размяна на жилища между жителите, ние можем да се възхищаваме от липсата на частна собственост само ако представата за съдебния пристав, който ни изхвърля от вкъщи някак не възникне в съзнанието ни. Такава е самата логика на желанието: фокусираш се върху едно, но със същия този жест орязваш останалото; рамката прави едно да възникне, а много други да изчезнат. В този смисъл да фантазирам друг мой възможен живот означава да си представям отделни аспекти от него проецирани върху различни сцени: в един разказ се жертвам за идеите си, в друг имам охолен живот, в трети справедливо наказвам всички лоши и т. н. Утопическото въображение изглежда тотализиращо, но в перспективата на казаното изглежда точно обратното. Утопичните фрагменти траят във времето, все по-разнообразни фрагменти съжителстват в модерната епоха. Да вземем XIX век. Западното крайбрежие на САЩ е обзето от златната треска, която представлява най-радикалната версия на американската мечта, според която може изведнъж от най-долу да се озовеш най-горе. Пак тогава се раждат световните градове като Париж, столица на удоволствията, пак тогава Томас Кук и съдружници масовизират туризма като модерно поклонничество пред екзотиката на далечното. Наред с физическата мобилност започва да фасцинира и социалната: парвенюта като Растиняк на Балзак или Беки Шарп на Текери наистина отблъскват с неморалността си, наред с това и привличат със свободата си. За тях напомня Алековият Бай Ганьо, за когото преместването в пространството


Как мобилността задвижва машината Правото да избираш мястото, където да живееш, представлява истински скок напред по отношение на обществата, които прогонват или задържат населенията си със сила. Въпросът е дали тази новоизвоювана свобода не почва да се превръща в усъвършенствана машина за производство на покорство. Нека погледнем освобождението в историческа перспектива. В европейски контекст то преминава робската зависимост от волята на собственика, който може да ви продава, сиреч премества в пространството, към закрепо-

3 В градския фолклор Бай Ганьо персонифицира българина: обратната страна на неговата некултурност във вицовете е сексуалната му мощ.

29

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

цели издигане в обществото: пак презиран от своя автор и пак тайно очароващ читателите3. Откъде идва амбивалентният интерес към подобни отблъскващи персонажи? Движението е станало норСтил от мюзикъла „42d street“, Lloyd Bacon, 1933 ма; верността към мястото започва да изглежда прашен музеен експонат от отминали епохи.


30

стяването на земята, при което подчинението е локализирано. Възникнало в късната Римска империя, крепостничеството се свързва с декрета на Константин Велики от 332-а, където се приема като даденост това, че „колонът” не може да напуска латифундията и задължение на гражданите е да го връщат на неговия господар. Формално свободен селянин – за разлика от роба, – той е подчинен на самото място, на което сякаш естествено вирее. Установяването, после отхвърлянето на тази зависимост се случва най-рано на Запад (докъм XVI век), пренася се в Централна Европа между XVI и XVIII век и се задържа най-дълго в Русия, където впрочем селяните де факто получават право да се движат свободно едва с реформите на Хрушчов. Промяната, продиктувана от икономическата логика на капитализма, за който е по-изгодно да наема хора само когато са нужни, прави човека свободен да продава своя труд. Или в перспективата на казаното прави трудовите му способности преносими, преводими от една ситуация в друга. Разбира се, „езикът” на този превод това са парите. Един модерен епизод на този сюжет е националната държава, към която гражданинът на Вестфалския4 свят е закрепен както от международни договори, така и с една нова емоционална връзка, родена от модерната култура. След Втората световна война и особено след края на Студената той се освобождава от националната територия, както това е станало с крепостния в същия ред – първо на запад, където най-рано са възникнали нациите, по-късно в центъра, накрая на изток. Падат визи, телени ограждения, нормативни емоции и ритуали. Постнационалното състояние вече не 4 Вестфалските мирни договори от 1648-а установяват принципа на суверенната държава в Европа, каквато я познаваме до днес.


31

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

задължава човека да живее в предопределената му територия: въпрос на „човешко право” става да напуснеш страната си и да избереш друга. Можем да кажем, че социалният контрол е преминал от режима на принудата (физическа или морална, откъм собствените управници или външни врагове) към този на прелъстяването. Пространството от военен лагер, затвор, укрепление започва да се превръща в необятен пазар: населенията свободно протичат от лошите места към по-добрите. Обратно, местата градят стратегии за привличане на желани и отблъскване на нежелани населения. Тече битка за пренасочване на човешките потоци, като различните места по планетата се състезават в производството на желания: на едно място предлагат сигурност, на друго – качество на живота, на трето е лесно да почнеш бизнес, на четвърто не те питат откъде имаш парите си... Няма едно място, където да се събират всички позитиви въпреки класациите на най-добрите градове за живеене, които станаха на мода през последните 2-3 десетилетия. В Цюрих, който е на върха в много от тях, вероятно добре ще се чувства улегнало буржоазно семейство, но пък ще умрат от скука артисти, купонджии или компютърни гийкове. Високата цена на жилищата в Осака е бариера пред бедни мигранти, но отблъсква и инициативните млади. Тишината и природната идилия на дивелъпмънтите във Флорида са идеални за пенсионери, но убийствени за активните. В Южна Африка европеецът вероятно ще забогатее много по-бързо, но може и да го заколят зад някой ъгъл; в Австрия животът му е в безопасност, но няма и особени шансове дошлият отвън бързо да разбута местната йерархия и да се издигне. Нека вземем по-конкретен пример. Във времето на експортния бум Германия започна да чувства недостиг на


32

Читателски проект за кампания за обезсърчаване на рмънци и българи да имигрират във Великобритания. http://www.theguardian.com/uk/ gallery/2013/jan/29/immigration-britainministers-gallery?picture=403155131

пак там http://www.theguardian.com/uk/ gallery/2013/jan/29/immigration-britainministers-gallery? picture=403155131#/?picture=403153939&i ndex=6

работна ръка. Но не всякакви имигранти са желани – било по причина на квалификацията (образованите са по-желани от необразованите), било поради културни бариери (християните от мюсюлманите). Мигрантите обаче също имат своите стратегии. Когато през 2010-а Германия опитва да привлече индийски IT специалисти, проектът се проваля: оказва се, че


33

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

висококвалифицираните индийци предпочитат да емигрират в англосаксонския свят, където, първо, не са принудени да учат чужд език и, второ, нивото на расови предубеждения е значително по-ниско. Глобалното текучество – ако опитам да вдъхна живот на тази бюрократична дума – предполага, че мястото на емигриралия се заема от друг, който идва от още по-лошо. Румънците, чиито сънародници масово емигрират в Италия, Испания, Германия, тържествено отбелязаха пристигането в страната на първите 200 китайски емигранти около приемането в ЕС – тогава се писа, че това е вече сигурен знак, че страната е станала европейска. В това време обаче самият замогнал се Китай започна да става притегателен център за по-бедните източноазиатски страни. Странното е, че процесът буди страх и у бедните страни (като България), и у богатите (да кажем, Франция). В първия случай се окайва загубата на необходими специалисти, да речем, компютърджии; във втория се разпалва ужасът от нашествието на нежелани населения като проститутки, просяци, роми. Цялата тази световна въртележка разочарова и в един по-общ идеологически план. Вдясно – защото подкопава легитимността на националните елити и предава властта на невидими и самозвани транснационални регулировчици на човешките потоци; вляво – защото руши стандартите на демократичното гражданство. Но това двойно надлъгване днес е основният двигател на развитите съвременни общества: ако изведнъж спрат потоците, има риск да загасне целият двигател. В него няма еднозначни жертви и палачи. Не казвам, че онзи, който продава труда си, и онзи, който във всеки момент може да го изгони, по някакъв начин са станали равни. Казвам, че мобилността се е превърнала в новия фронт за социални битки,


34

където всеки намира начин да отстоява интересите си. Работникът може да бъде изхвърлен от работодателя, когато стане непотребен; но той може и да избяга от работодателя, когато намери по-добри условия. Отляво флексибилността на работната ръка се вижда като новата форма на експлоатация, „флексплоатация” (flexploitation) по израза на Пиер Бурдийо. Откъснатият от корена си човек е по-подвластен, готов е да се продава по-евтино, да не участва в социални битки. Обратно, отдясно твърде голямата свобода на движение се привижда като неморалност, като предателство към инвестираното в теб от предприятието. Религиозните и националните предразсъдъци на десницата към чуждите можем да тълкуваме и като призив за повече лоялност, посилно закрепване към мястото.

Запалването на двигателя Как се привежда капиталистическата обществена машина в действие? Първо трябва човешките потоци да се приведат в движение, да тръгнат от селото към града, от бившите колонии към метрополиите, от бедните към индустриалните райони. Нещо трябва да ги подмами, да ги накара да оставят стария си начин на живот, да се съгласят да извършват еднообразни операции във фабриката, да дишат отровни изпарения, да живеят в блокове. Примамка са утопическите фрагменти на прогреса, например обещанието за все по-интензивно потребление там, от което сме лишени тук. Наред с това потоците трябва временно да се закрепват към мястото, докато има нужда от тях. Ето защо вторият момент това са различните форми на ретериториализация: жилищно настаняване, хигиенизиране на градовете, транс-


35

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

портни улеснения, възпитаване на национална принадлежност и тъй нататък. Двата pull-фактора – привеждането в движение и ретериториализирането – оформят човешкия материал като икономическа суровина. Нека илюстрирам това с работническите общежития, които почват да се строят през втората половина на XIX в. за нахлуващите в индустриалните центрове селски маси. За тях те представляват един вид пространствена привилегия отвъд паричното възнаграждение заради поносимия наем, близостта до завода, транспорта, удобствата за семейството. Защо работодателят предпочита да доплаща в натура за труда, наместо да увеличи малко заплатата и да ги оставя сами да си трошат главата с квартирния въпрос? Защото общежитието стабилизира работната ръка; в него се съдържа една невидима идея за връщане към феодалното натурално взаимодействие между господар и селянин. Можеш да намериш по-добре платена работа другаде, но ще помислиш, преди да напуснеш квартирата. Забележителни в това отношение са така наречените казарми-общежития (Mietskasernen) в Берлин, Хамбург, Виена, строени през XIX век по модела на военните квартири на Фридрих II век по-рано. Аналогията е не само в името, във военната дисциплина, заключването на блоковете нощем и стражаря портиер. Тъй както армията пребивава временно в гарнизона, където е необходима, така и работниците се разквартируват до производствените мощности, докато са нужни. В хода на ���������������������������������������� XX�������������������������������������� век за временно необходимите хора индустрията ще строи столове, детски градини, вечерни училища, лазарети. Изтръгнати от традицията, те се вкореняват в социални придобивки от различен тип. Често забравяме, че социалните права са много по-териториални от гражданските свободи или политическите права: те трудно се пре-


36

насят (превеждат) и поради това имат тенденцията да закрепостяват човека към общежитието, към училището, към поликлиниката. В тази перспектива става ясно защо социализмите така възторжено развиват социалните права и критикуват другите аспекти на модерно гражданство. Ако трябва да опишем идеологически Студената война, тя противопоставяше повече човешки и политически права на Запад срещу повече социални права на Изток. В превод това значи повече мобилност срещу повече закрепване. Комунистическите режими затрудняват пространственото движение не само с административни мерки от типа на жителството, но и като използват трудноподвижните социални придобивки. Ако отсъства пазар на жилища, то всяко преместване е свързано със загуба на квартирата, с ново кандидатстване пред общината или предприятието за настаняване, с ново чакане, нов изпитателен срок на старание и покорство.

Комунистическото втечняване Звучи парадоксално, но комунизмът е своеобразна кулминация на капитализма: при него стихийно сложилите се процеси се превръщат в брутална, целенасочена идеология за втечняване и управление на човешките потоци. От една страна, той предлага най-радикалната утопия за по-добър живот, при това развита без иронията на Мор5. 5 Книгата на Мор обърква изследователите, защото в много пунктове противоречи на политическата му практика като лорд-канцлер: той примерно е фанатичен католик, а в „Утопия” обществото е толерантно към всякакви религии. Самите латински и гръцки имена съдържат идея за невъзможност – градът е наречен „Нестени”, реката – „Невода”, повествователят се казва „Дрънкаглупости”...


37

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

Комунизмът е общество, където всеки ще работи каквото иска и ще потребява колкото иска, без между двете да има причинно-следствена връзка, по Марксовото „от всекиго според способностите, всекиму според потребностите” от ���Критика на Готската програма”. Прогресисткият мит, залегнал в основата на модерната епоха, е опростен до максимум: от селото трябва да се върви към града, от леката индустрия – към тежката, от стихийното – към осъзнатото, от ирационалната традиция – към функционалната модерност, и т. н. Диалектическият материализъм показва, че никой не може да стои настрана от прогреса, а идеологическата репресия превантивно побутва „напред” реакционните елементи. Т.е. устремът е нормативен, репресивен. Зад идеологическото насочване на времето в реалните социалистически общества се случва нещо по-прозаично: комунистическият (както впрочем и нормалният) капитализъм привежда населенията в движение чрез обещанието за масово потребление, все повече, все по-удобни, все по-вълнуващи предмети. Тези предмети възникват на едни места, а на други не възникват; придвижването им по националната територия е затруднено максимално поради идеологическия контрол над пазара. В резултат пространството се йерархизира съобразно потребителските стремежи: сякаш самите места придобиват качеството да бъдат желани. Да бъдеш гражданин само по себе си е по-ценно от това да бъдеш селянин, защото мястото „град” стои по-високо в приоритетите на снабдяването със стоки. При късния Живков в България типовете места са пет – на първо място са столицата, курортните градове и (негласно) родният му Правец; после идват окръжните градове, после малките градове и селищата „от градски тип”, после селата, накрая – граничните райони.


38

Многобройни форми на спецснабдяване за определени индустрии (например военната) или съсловия (например писателите) сдвояват тази териториална мрежа, така че онзи, който зависи само от мястото и няма корпоративни привилегии, е по определение доста ниско в социалната йерархия и впрочем тук е ключът към класовото разслоение на уж егалитарното социалистическо общество. Най-развита е тази мрежа в самия СССР, където социалният успех се изразява в това да се закачиш за важен завод и станеш негов корпоративен „гражданин” с привилегиите и социалните услуги, които произтичат от това. При пазарния капитализъм различията между местата се дължат на демографския натиск, който вдига цените на стоките и на труда, откъдето на свой ред се разширяват изборът и възможностите пред обитателя. Бюрократичният капитализъм в аграрните страни на Съветския блок не може да позволи социалните разлики да станат видими поради егалитарната си идеология, легитимираща косвено нелегитимната му власт. Затова той ги маскира като естествено свойство на територията, където местата са различни, но временно, до победата на комунизма. Но това не са старите различия на предмодерното жизнено пространство; става дума за социална технология, основана върху подусловната мобилност, централен елемент от която е Витрина на ЦУМ от 1957, БТА системата на жител-


39

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

ството. Модерната форма на бюрократичен контрол, която в Западна Европа съпътства освобождаването на индивида, тук спомага за връщане към феодални форми на закрепостяване. Жителството се въвежда от Сталин през 1932-а с указа „За установяване на паспортна система”, която изисква всички граждани над 16 години до седмица да получават „прописка” (регистрация, бележка) при смяна на местожителството. Целта е „очистването на населените места от укриващи се кулашки, криминални и други антиобществени елементи”. Не получават паспорти селяните (те могат да се местят само на малки разстояния, от село до село), както и „лишенците”, т.е. онези, на които ведно с документите се отказват и граждански права. Любопитно е, че в България жителството е временна мярка, въведена през 1942-а във връзка с военновременните трудности по настаняването в столицата. Но временното при този режим е най-стабилно и през 1955-а жителството се разпростира върху всички големи градове, а после постепенно обхваща дори средноголемите, като се разширява и укрепва до самия край. Особено трябва да внимава кандидат-гражданинът на модерността във времето на изпитателния срок, наречен временно жителство: той нараства от една до пет години в края на режима. През този период той трябва допълнително да се старае, да не дразни властта, защото с едно движение на химикалката могат да те пратят обратно на село. Приема нежелани професии, симулира идеологическо старание, примирява се с по-малко, не отстоява правата си. В тази перспектива става ясно как подусловната миграция на комунизма произвежда масово покорство: когато горивото от селски населения, желаещи да заминат за града, се изчерпва, забуксува и са-


40

мият режим.6 Впрочем жителство продължава да съществува за най-големите градове в Русия и Китай до днес, а в София периодично се чуват призиви да се възстанови, та да се намали притокът на мигранти от провинцията. По същия начин действа постколониалният Запад, който допуска на порции и при все по-тежки условия имигранти от Третия свят за попълване на нежелани професии. Те трябва да престоят в метрополиите години наред, живеейки в несигурност, старание и послушание, докато получат пълнен комплект права. Разликата е в това, че комунистите прилагат управляваната мобилност върху собствените си съграждани, което ги лишава дори от ксенофобското оправдание на западните им колеги, че става дума за чужди населения, с други (по-низши?) култури. Човешката „суровина” на социализма също се оказва по-малка в сравнение с необятния развиващ се свят, източник на мигранти днес. Съветското общество, а после онези, създадени по неговия модел, обаче не е традиционно: огромни усилия полага идеологията да изкоренява масите от патриархалното им битие и да ги привежда в движение. Високата идеологическа цел това е комунизмът – един вид колективно спасение за всички, завинаги. Непосредственият стимул обаче е съвсем друг: индивидуалното, егоистично потребление. Пред масите са разположени витрините на модерния град, осветени от пропагандния прожектор. Само че за да стигнеш до тях, трябва да кандидатстваш и да се надяваш, че ще те одобрят.

6 Това обяснява и защо комунизмът е по-успешен в аграрни страни като Китай и Румъния, отколкото в урбанизирани по-рано - като Чехия и Германия, където масовото селско преселение вече се е случило.


41

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

Витрината – като реален предмет и като метафора – е сред гениалните изобретения на модерността. Тя едновременно приближава предмета и го отдалечава: знаем, че е там, виждаме го, можем да го пожелаем, но пътят до него е дълъг най-малкото защото трябва да имаме пари, а ако припомним Зимел, желанието нараства пропорционално на съпротивата, която предметът оказва. Социалистическата система от витрини прилича на матрьошките: зад всяка една се крие друга, още по-привлекателна. Зад най-добре снабдените столични или курортни магазини прозират магазините със специално снабдяване, да речем, за членове на ЦК, ресторанти с ограничен достъп, почивни станции за една или друга социална група. Зад тях пък са валутните магазини – сталинските „Торгсин” от 30-те години, брежневските „Берьозка”, „Интершоп” в ГДР, „Чинар” в Азербайджан, „Каштан” в Украйна, „Магазините на дружбата” в Китай, „Кореком” в България... Някои смятат, че те са временно отстъпление от идеологията за решаване на трудности със западните валути – точно както жителството се представя като начин за решаване на временни проблеми. Но всъщност те се оказаха важна брънка от цялостната система Витрина на ЦУМ от 1957, БТА на витрините. От тях про-


42

блясваше частица утопия – голямата консумативна утопия, която за Съветския блок беше забраненият Запад. Такава е логиката на желанието: зад последно дъно бялото се оказва черно, отваряйки последната врата на път към рая, изведнъж се озоваваме в ада. Спомням си, като деца имахме колективно един бон (така се казваше чекът за валута, равен на един български лев), който показвахме на вратата на „Кореком”, за да ни пуснат вътре. Разхождахме се между щандовете омаяни от целия този свят на машинки, дрехи, шоколади, после навън обсъждахме в страст. Веднъж един от групата не издържа и си купи с бона дъвка, с което прекрати нашия „пролетарски шопинг”7, та после бой, бой... Припомняйки си подобни момчешки потребителски мечтания, родени от проникнали зад Желязната завеса предмети от Запад, Йосиф Бродски пише: ...Именно ние бяхме истинските, а може би единствените западняци. С инстинктивния си индивидуализъм, задълбочаван ежедневно от колективистичното общество, с омразата към всякаква групова принадлежност, било партийна, било местна или – по онова време – семейна, ние бяхме по американци от самите американци. (Бродски 2003: 14-15) Чудно ли е, че падането на режима се изрази в едно всеобщо хукване в западна посока? Акумулираното в продължение на десетилетия желание у „по американците от самите американци” беше създало огромна миграционна енергия и оставаше само бентът да се отпуши. 7 Proletarian shopping в англосаксонския свят наричат разхождане, пипане, пробване в скъпи магазини, без да имаш пари или намерение да купуваш.


Така изглежда често първото излизане на Запад. Една украинска имигрантка описа така първата си среща с Париж: Стоях захласната пред една витрина и не можех да повярвам: кой изяжда всички тези неща, не се ли развалят? Може би ще е любопитно да кажа, че в самата (бедна, следвоенна) Западна Европа подобна роля в края на 40-те и началото на 50-те играят магазините за американската армия, където млади немци и французи се омайват от още позападните за тях тогава „Марлборо”, „Кока-кола”, „Ливайс”. С други думи, „Запад” тук не е географско място, защото за нас на Запад бяха и Гърция и Япония. Става дума за самия принцип на непрекъснатото самотрансцендиране на модерността: там винаги има нещо по-фасциниращо, по-лъскаво, по-нов модел, нещо, което едновременно е близо до теб и непостижимо далеч. Друг въпрос е, че образът на западното потребление, както е при всяка утопия, беше фрагмент от цялостния живот там, без връзка с много по-сериозния труд, който старият индустриален капитализъм очаква от работника, с поемането на индивидуален риск, с очакваната от индивида гражданска отговорност. Така първите албански бежанци в Южна Франция през 1992 г. бяха дълбоко обидени от това, че властта не им раздава телевизори, каквито мислеха, че се полагат на всеки западняк. Така един наш компютърен специалист, емигрирал в Канада, се възмущаваше пред майка си, че тия „комунисти” го карат да докладва за колеги, които не вършат работата си.

43

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

И влизаме в първата бензиностанция и гледаме от горе до долу пълно със стоки – като в ”Кореком”.


44

Мобилният гражданин Най-трудни проблеми поставя мобилността пред гражданството. Чужденецът е винаги подозрителен. Каква лоялност можеш да очакваш от онзи, който вчера е бил там, днес – тук, утре – кой знае къде? Добре познаваме начина, по който евреите стават изкупителна жертва на нацизма, който губи войната, а турците – на Живковия режим, заплашен от перестройка. По-рядко се сещаме за това, че и демократични режими са правели същото: след атаката на Пърл Харбър в САЩ вкарват превантивно в лагери 100 000 японци, а Никола Саркози екстрадира български и румънски роми, граждани на ЕС, за да отвлече вниманието на публиката от задълбочаващата се икономическа криза. В историята няма общество, което да не дава привилегия на онзи, които е имал късмета да се озове тук по-рано. Усещането ни за пространствен суверенитет се основава върху един физически факт: тялото ни е разположено някъде и твърде голямото приближаване на друго тяло до него е потенциална заплаха. Над тази природна даденост цивилизацията надгражда многобройни етажи: пространственият суверенитет се разпростира върху ловни и събирачески землища, върху частни владения, върху държавни територии, а днес – върху марки, авторски права и интернет домейни. Докъде е естествено да браниш жизнения си периметър? Откъде нататък това става обект на символично, т.е. безкрайно съревнование? Самото усещане за естествен периметър се мени невероятно бързо. Преди 50 години например беше естествено да настаниш 4-ма командировани в една стая, преди 30-ина нормата беше по 2-ма, днес се сърдим, ако не сме сами.


45

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

Пространственият суверенитет е в основата на политическото, контролът на границите е начин да се упражнява властта. Как влизате в чуждото племе, какви дарове носите, пред кого се кланяте? На какви ритуали се подлагате, за да ви приемат в религиозната общност? Дори във високоцивилизования Рим можете да попаднете само ако ви вземе под крилото си местен патрон, на когото ставате клиент и се отплащате с вярност. Звучи невероятно, но чак до 2003-а в някои швейцарски градове гласуваха за това дали да допуснат заселването на имигранти на територията си. Накрая Върховният съд на федерацията забрани тази практика като дискриминационна, тъй като с тайния вот местните редовно отхвърляха кандидати от Африка, Азия и Балканите. Светът на човешките права след 40-те и още повече глобалният свят след 80-те години за първи път изравнява, поне юридически, статута на местни и чужди. Не че предимството на местния изчезва – той винаги има повече познания, приятели, имоти от новодошлия. Но неусетно местничеството започва да изглежда архаичен остатък, провинциализъм, който спира прогреса, сиреч всеобщата циркулация. Не казвам, че това е вярно или че е хубаво, просто констатирам. Нещо повече: в съвременния свят опитът на мобилния човек се превръща във все по-голям плюс и амбициозните западни младежи се стремят непременно в CV-то им да има стаж в Индия, доброволческа мисия в Сомалия, Еразмус-обмен с Финландия. Става дума най-вече за възприятие, не за демографска реалност. Мобилността в планетарен мащаб продължава да е сравнително маргинален феномен: 90% от обитателите на планетата никога не са напускали страната си; имигрантите от първо поколение в планетарен мащаб са под 3%; чуждестранните спрямо всички студенти по света са смешните 2,5%


46

(Ghemawat 2011). Въпросът е, че мобилността се е превърнала днес в идеален хоризонт на гражданството: въпросът не е в това дали реално ще заминеш, а че имаш правото да заминеш, че това зависи от теб. Сравнете с това хилядолетната вяра в автохтонията, гордото настояване, че си оттук, че оттук са дедите и прадедите ти, които ти дават право да владееш територията. Днес глобалните елити със същата гордост настояват, че са от другаде, а дедите им са от още по-другаде.

Демократизация на границата Истината е, че границата – онази, която обругавахме във времето на Студената война, – далеч не е анахронизъм. Поставена от друг, тя се превръща в затвор, в кошара, където отглеждат населения; поставена със съгласие на хората, тя е крепост, защита. Да владееш магическата черта, която огражда жизненото ти пространство, се възприема днес като неотменно право. Нека добавя и че границата е асиметрична – искам да мога лесно да излизам, но другите трудно да влизат. Това пише още Аристотел в кн. 7 на „Политика”: идеалното разположение на полис описва така: „трябва да е труден за достъп от враговете и лесен за напускане от обитателите”. За да стане границата симетрична за групите, които живеят от двете й страни, са нужни договорки – ти влизаш при мен при условията, при които аз мога да влизам при теб. Тези договорки обикновено се правят между вождове, държави, собственици, т.е. винаги от определено властово ниво. Но може ли границата да стане предмет на демократично договаряне? За това призовава философът Етиен Балибар,


8 Компютърната анимация на границите, прожектирана от военните за очертаването на държавата Босна при подписването на Дейтънските споразумения, изглежда по-раздвижена, но е също толкова абсурдна.

47

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

който си представя тя да бъде обект на непрекъснат дебат и в последна сметка промяна – не само от война на война, а заради вземането предвид на нови съотношения на силите, нови потребности (Balibar 2001). Помислете си само колко нелепо изглеждат днес прокарваните с линия абсолютно прави граници, с които бивши колонии се разделят на държави!8 Въпросът е обаче дали Български граничари, 1915 г. тази прекрасна утопия не съдържа в себе си антиутопичен потенциал: дали няма демократичното договаряне на границите да събуди ксенофобия, протекционизъм, егоизъм? Откакто влезе в ЕС, България свободно и демократично – т.е. под напора на общественото настроение – под различни претексти се настрои против приемането в съюза и на двата си съседа кандидати: Турция и Македония. Може да се окаже, че естественият, стихиен процес е тъкмо затварянето, докато премахването на границите и разширя-


48

ването на териториите е резултат от дълги, целенасочени усилия. Римската империя близо хилядолетие създава своята зона на обмен, защита, движение: няколко десетилетия са нужни след нейния край това обширно пространство да се фрагментира на многобройни враждебни едно спрямо друго княжества. Другата страна на проблема е гражданското участие. Ангажира ли се сериозно в политически битки човек, който може във всеки момент да се махне? Добре известен факт е, че имигрантите рядко участват в стачки, профсъюзи или партии в приемащата страна и често развиват крайнодесни, ксенофобски, егоистични нагласи по отношение на пристигащите след тях. Обратно, емоционално те продължават да

Ритуал по затваряне на индийско-пакистанската граница при Вагах http://en.wikipedia.org/wiki/File:International_border_at_Wagah_-_evening_flag_lowering_ceremony.jpg


49

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

участват в живота на предишната си общност – нещо, което съвременните комуникации правят все по-лесно; Бенедикт Андерсън писа, че национализмът от далеч е по-силен, защото отсъстващата родина се идеализира, в нея проецираме едни по-честни ценности, по-принципни позиции, по-радикални решения. Дилемата, пред която е поставен освободеният от мястото човек, Алберт Хиршман определя като „глас или изход”: дали ще издигна глас, за да браня правата си, или просто ще напусна ситуацията (Hirschman 1970). Любопитно за разбиране на този модел на гражданството е обстоятелството, че авторът го излага, опирайки се върху нагледа на потребителя, недоволен от услугата в магазина: ще направи ли скандал, или просто ще отиде в друг магазин? Нека подчертая, че интуицията за свобода в това разсъждение е консуматорска. Производителят е много по-сериозно закрепен за мястото си, неговото преместване е свързано с усилие, преговори, преквалификация. Промяната на културното гражданство е още по-трудно, доколкото предполага овладяване на нови кодове, установяване на приятелства, преизграждане на собственото аз. Що се отнася до потребителя, той може мигновено да скъса отношенията с един продавач и да установи нови с друг благодарение на абстракцията на парите – извадена от контекст потенция, власт, която идеално се превежда от една ситуация в друга. „Гласът”, с който браня правата си, е публично действие; той разчита на околните клиенти, правилника на магазина, собственика, медиите и тъй нататък. Целта му е бавно да промени магазина в интерес на всички. Обратно, „изходът”, когато преставам да съм клиент на този магазин, е частно действие, което може никой да не забележи. Ефектът му е бързо и окончателно решаване на личния проблем. В сфера-


50

та на политическото „гласът” означава да влезеш в социална или политическа битка, „изходът” – да емигрираш. Но заминаването на недоволните е и един вид изпускане на парата, което укрепва властта. В тиранични режими тази техника целенасочено се употребява от самите властници, които пращат в изгнание неудобните граждани. Като своеобразен лабораторен пример Хиршман взема двете Германии от времето на Студената война. Между тях няма езикови или културни различия; гражданите на ГДР дори имат конституционното право автоматично да получават гражданство във ФРГ, когато стъпят оттатък, плюс много финансови и социални помощи. Става така, че недоволните, активистите, инициативните непрекъснато изтичат в западна посока – къде намирайки начин да се измъкнат в някой багажник с двойно дъно, къде целенасочено изгонени и дори продадени9 (!) от правителството на Източна Германия. Резултатът е, че за разлика от Полша или Унгария, които нямат втора родина, където лесно да „излезеш”, в ГДР парата непрекъснато се изпуска и съпротивата срещу режима остава относително слаба почти до самия край (Хиршман 1996). Демократизирането на посткомунистическите общества на пръв поглед привилегирова изхода; основният шок на прехода е, че всички си отиват (над 300 хиляди напускат ГДР през първата година след падането на Стената, толкова турци напускат България през 1989-а, когато Живков решава да отвори границите и да се отърве от тях). Но заедно с това 9 Правителството на Федералната република плаща откуп за правото на дисиденти и политически затворници да емигрират през 1964-1989 г. От този бизнес са спечелени 3,4 милиарда западногермански марки. Цената варира според присъдата, но и според професията – откупът за обикновен работник е 1875 DM, за доктор - 11 250.


Когато десетина години след края на режима10 гражданската енергия започна да спада, едновременно с това намаля и „гласът” на публичната гражданска съпротива (което тълкуваха като деполитизация, демократична умора, разочарование), но заедно с това спадна общата емиграционна вълна. В перспективата, зададена от Хиршман, двете форми на гражданска активност – опитът за пуб10 В България края на прехода възвести социологът Андрей Райчев през 2001-а.

51

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

рязкото демократизиране на обществата усилва неимоверно възможността за глас; началото на 90-те години в Източна Европа вижда хиляди митинги, палаткови протести, гладни стачки, политически хепънинги и тъй нататък. Тези две страни на гражданството са взаимосвързани: често недоволните заплашват, че ще напуснат страната, ако няма промени, или обратно, почват да огласяват недоволствата си, когато се върнат от временна емиграция. За това въображаемо превръщане на изхода в последно и най-страшно наказание на реалността, която не искаме да приемем, говори поредният виц, пуснат около злополучните избори на 12/05/2013, които оставиха непредставени огромната част от българските граждани: „Днес, 13 май, ще се проведат паралелни избори. Кандидатите са: а) Easy Jet, b) Wizz Air, c) Turkish Airlines, d) Lufthansa, e) Друга компания по избор. Изборните секции са на Терминал 1 и Терминал 2.”


52

лично и за частно спасение – следва да мислим в система; едната подкрепя другата. Т.е. вярно е, че напрежението спада, когато най-недоволните, най-ясно осъзнаващите правата си емигрират. Но това радикализира оставащите, които не могат или се боят да последват примера им. Вярно е, че хроничната емиграция на най-активните граждани осъществява негативен подбор на населението; но от друга страна, тя снабдява оставащите с информация от първа ръка за външния свят. Във времето на социализма тя се изразяваше в колети със западни стоки, тайно пренесени списания или плочи, с вълнуващи разкази за другия свят; новите комуникации я направиха да протича мигновено, мултимедийно, в реално време. С други думи, не виждам особен проблем в самия екзод (изход, емиграция); както вече сме видели в периода на урбанизацията, напуснатите села известно време тъгуват по своите млади, после се превръщат в туристически места, в природни паркове, във вилни зони за богати пенсионери от града. Проблемът не е в емиграцията, а в имиграцията. В цената, която новопристигналият плаща за избрания по-добър живот, като години наред не успява да стане пълноценен член на новата гражданска общност. При бунтовете в Париж през 2005-а някак естествено наричаха младежите от безредиците имигранти, макар повечето от тях да бяха трето поколение френски граждани. В Германия пък названието „гастарбайтер” (гост-работник) упорито се използва в десните среди за имигрантите от турски произход, макар от края на програмата за внасяне на работна ръка да са минали 40 години. Натискът от местните се дължи в много голяма степен на представата, че „чужденците” подяждат линеещата и без това социална държава. Но и новодошлите не показват особено старание да се интегрират днес: те държат на


53

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

правото си да възпроизвеждат културата си, да изискват особено третиране, понякога дори изключение от законите, особено когато става дума за религия. Защо тази промяна от 70-те години насам? Защото интегриращата роля на националната държава навсякъде е в криза: трябва да разчиташ на землячески връзки, на етнически мрежи, на религиозни фондации. Към кого ще се обърне албанец, попаднал в Германия, за да намери жилище, кредит, препоръка за работа, ако не към други албанци? В тази оптика е ясно, че удържането на проклетата културна идентичност е на първо място въпрос прагматичен: ако нямаш общност, няма да ти помогнат. Защото институциите на страната домакин, наместо да интегрират, гледат само да се отърват от теб, за да намалят различни тревожещи обществото цифри. Усещането за права е основано на нещо трайно, абсолютно. Сърдиш се на майка си не защото имаш някакъв договор с нея, а защото си част от семейството. Робът в древните общества е безправен именно защото не е от никои, няма род и собствено място, сменили са дори името му. В този смисъл периодът на усядане на новото място за мигранта е време за относително безправие. Някак придвижването в пространството го подмладява, дори и да е по-възрастен от местните, с които общува, те имат привилегията да са тук от по-рано, затова го напътстват, покровителстват го. Разбира се, Видин. Личен архив


54

някои търсят съзнателно тази магия на подмладяването и за това скъсват със стария живот. Когато става дума за движение на запад и заселване на нови земи, което в Америка продължава до края на XIX�������������������������������� ����������������������������������� век, това носи оптимизъм, предприемчивост, усещане за необятни възможности, както го е описал Фредерик Търнър в прочутата „Теза за границата”. Когато обаче попадаш във вече уредени, богати, пренаселени общества, мигрантското самоинфантилизиране рискува да породи озлобление или примиренчество. Още по-сериозен е въпросът с временната „ниска” трудова миграция, където за интегриране в местното общество не си и помисляш: живеете по четирима в общежитие, пестиш всеки евроцент, караш Коледа на някоя пейка в парка с единствената мисъл за това как ще се върнеш с парите и ще си отживееш. Ето това фрагментиране на човешкия живот ми се вижда най-страшното, поделянето на съществуването ни между места за работа и места за потребление, места за послушание и места за граждански права. Ще кажете: има ли смисъл изобщо да говорим за този проблем, при положение че дори в такива свръхпериферни страни като България и Румъния емигрантите са едва един на десет. Само че дори да не си особено мобилен, мобилността рискува да дойде при теб под формата на предприятие, финансирано от невидими акционери на другия край на света. То не Петрич. Личен архив


Реалността на многообразието Как да запазим, ако не да развием демокрацията в раздвижилия се свят, където връзката между човека и неговото място започва да изгл��жда все по-произволна? Нереалистично звучат днес призивите отдясно за връщане към някакъв териториален есенциализъм, основан върху вярата в гробовете на предците, кръвта (гените?) или божествения промисъл. Подобни страсти често избликват, но бързо се разконспирират от кипящата интернет публичност било като PR на отделни политици, заложили на национализма, било като привличане на клиенти от журналисти или популяризатори историци, било като егоизъм на богати региони като Фландрия или Каталуния, които искат да се отърват от бедните роднини. Днес светът е станал още попрозрачен благодарение на униформената франчайзингова култура и разбира се, лекотата на виртуалната мобилност, която даде дигиталната революция. Човек обитава калифорнийска къща с палми и куче, средиземноморско градче с велосипедисти, носещи багети под мишниците, нюйоркски хайтек небостъргачи, боливудски палати – и всичко това, без да напусне стаята си. Също толкова неадекватно би било връщането към Марксовата утопия за световна революция, която предпола-

55

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

само може да изчезне в миг с едно кликване на мениджърската мишка. Самата ти статична национална общност се бори със зъби и нокти да привлича мобилните капитали в конкуренция със съседите, като сваля данъци, снижава трудови стандарти, замърсява природата. Капиталът е тук временно, ако не слушаш, може да си отиде.


56

га в последна сметка изравняване на местата – това, както при скачените съдове, значи спад в жизненото ниво на едната богата трета от човечеството и леко вдигане при останалите две. По-сериозният проблем с обещаното „царство на свободата” обаче не е само в това: изравняването на съществуванията рискува да обезсмисли желанието да си другаде и с това да лиши машината на желанието от енергия. Нека да почнем с нещо по-реалистично: да приемем реалността на многообразието. Свикнали сме да мислим мястото, което обитаваме, като единно и неповторимо по модела на единственото ни тяло, което е в неговия център; по-рано така сме си представяли като едно нещо храната, подслона, облеклото. Но това са много неща, серия неща. Дори вътре в един живот все по-отчетливо почваме да диференцираме различни светове, в които искаме да живеем. Тоталната комунистическа граница беше породила своето тотално желание да избягаш, да решиш магически проблемите на живота си с едно необратимо11 действие. Постепенно ни стана ясно, че да отидеш някъде е един избор, след който следва друг, трети – според парите, вкусовете, възрастта, амбициите. Човешкото е не да бъдеш някъде, а да се движиш на някъде. И ако се страхуваме, че тази тенденция ни води към катастрофа, ето какво стабилизира раздвижилия се свят: това е собственото му многообразие. Големият политически въпрос днес е какво да искаме от мобилното гражданство?12 Както стана ясно, наивно е да се борим както за премахването на всички граници, така и за едно ново окопаване

11 Тази фаталност звучи в използваната тогава от властите дума за емигрантите “невъзвръщенец”. 12 Виж и Дичев, 2009.


Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

57

Карта на щастието. http://www.worldlifeexpectancy.com/world-happiness-map

на общностите в национални, религиозни или икономически бункери. Решението следва да вземе предвид реалността на множествената принадлежност, която характеризира все повече съвременния човек. Традиционните общества често имат специфични морални изисквания по отношение на чуждите – на Балканите чужденецът се явява в приказките като дрипав странник, който се оказва господ и възнаграждава или наказва според посрещането („господ” е етимологически свързано с „гост”). Впрочем гостоприемството е заложено в центъра на космополитния проект на Кант за „вечен мир”; няма имиграция с всички двусмислия, които следват от нея, гостът си остава гост, а размяната на вежливост и грижа – като основа за пацифицирането на единния бъдещ свят. Отнесено към съ-


58

временните напрежения около мобилността, това разсъждение предполага най-малкото една определена доза на взаимност: пакистанският „гост” в Холандия трябва да може да върне жеста на гостоприемство, само че холандецът няма какво да прави в Пакистан, искам да кажа в истинското място, не туристическите оазиси, организирани обикновено от западни предприемачи. Космополитната етика на Кант предполага една относителна равностойност на народите, а глобализацията прави обратното, разтяга все повече неравенствата. Друга посока представлява универсализмът: признаването на човешкото същество на права отвъд политическите граници благодарение на междудържавни договори и наднационални институции. Своеобразна кулминация на тази тенденция е Всеобщата декларация на ООН за правата на човека от 1948 г., чийто член 2 гласи: ...няма да се допускат никакви различия, основани на политическия, правния или международния статут на държавата или територията, към която човек принадлежи. Разбира се, подобни договорки са основа за маргинализиране на страни, които брутално ги нарушават, но поради липса на сериозни глобални институции, които еднозначно да ги прилагат. Вследствие на това принципите, заложени в Декларацията, стават обект на локални интерпретации. Например как точно интерпретираме правото на участие в политическия живот, правото на определени социални придобивки, на култура? А какво да кажем за правото, предвидено в член 13: Всеки човек има право свободно да се придвижва и да избира своето местожителство в пределите на всяка


Тънкостта е, че по същество имаш право да се придвижваш, но първо трябва да поискаш виза, да се съобразиш с местните ограничения на достъпа, които в развития демократичен свят са дори по-големи. Друга посока е опитът да се пренесат гражданските права от територията към мобилния индивид. Такива са политиките на пластична сигурност (flexicurity, flexibility + security), лансирани от датския социалдемократичен премиер Пол Расмусен през 90-те, във времето на първото стъписване пред глобализацията. Наместо да подкрепят работното ти място – например да хвърлят пари за спасяване на предприятието, – властите се заемат да финансират движението ти към нова работа, ново място, нов живот. От една страна, тази идея на новата левица изглежда едно разумно адаптиране към трудовия пазар, където вече рядко някой ще прекарва живота си на едно и също работно място до пенсия. От друга страна, очевидно е, че финансирането на пластичната сигурност няма откъде да дойде освен от съответната държава, на която си гражданин. А това вече значи, че огромната част на човечеството няма как да разчита на нея. Но дори вътре в отделната държава генерализирането на принципа „парите следват човека” може да породи проблеми. Той рискува да засили конкуренцията между отделните места и социални институции, които ще почнат да се борят за клиенти наместо за качество. Свръхконцентрирането на социалните услуги в една болница, един социален дом, едно училище ще подведе тези сфери под знаменателя на финансите, ще почнат спекулации, мошеничества, монополизиране... Дали трябва да продължаваме да се опитваме да тотализираме съществуването, да го приведем под един прин-

59

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

държава. Всеки човек има право да напусне всяка страна, включително и своята, и да се връща в страната си.


60

цип, бил той правов, бил той финансов? Бихме могли да тръгнем в точно обратната посока, да се опитаме да мислим гражданството в глобалния свят като множество от ситуации, всяка от които предполага своите правила, своята мярка за справедливост. Това не означава някакъв постмодерен релативизъм, а че отделният човек следва да бъде съден според мярата на мястото, което заема, според полезността, която може да има за обществото (Розанвалон, 2012). Изходната точка тук е християнският, после хуманистичен възглед, че няма излишни хора. Ако приложим някакъв уравняващ критерий, например аршина на парите, автоматично обезсмисляме живота на домакинята, чийто труд не е остойностен. Гражданството на активния имигрант, който се бори за място в приемното общество, следва да мерим по различен начин от неговото завръщане със спечелените пари в родната страна през лятото. Правата и задълженията на производителя са едни, Акция на групата „Ново словенско изкуство“ (NSK), на потребителя – други. От при която на участниците се раздаваха фалшиви паспорти на въображаемата държава, с които богатите и образованите да преминават граници - това беше художествен очакваме повече, но това отговор на отделянето на Словения и разделянето не значи, че бедните и ней от Югославия през 1991.


61

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

грамотните не трябва да правят за обществото нищо. Когато прилагаме финансов критерий за всички неща в света, днес ние създаваме едно нарастващо напрежение между успешните (които печелят) и онези, които са в тежест. Пенсионерите например представяме като консуматори на обществена стойност, от които няма полза: в развития свят обаче от тях се очаква да се организират в асоциации за различни граждански инициативи, в развиващия се (където е България) те са стожер на индустрията, защото гледат децата и позволяват на родителите да работят. По същия начин можем да погледнем на имигрантите, чиито доходи днес често падат под чертата на икономическата полезност. Нахални номади, които искат да смучат от социалните ни фондове, или населения, които участват в демографското обновяване на страните ни, които донасят нови култури, енергия, идеи, чийто приток увеличава търсенето на жилища и стоки, с една дума – които правят нашите места по-значими? Ренесансовият свят мисли живота на човека като преход между различни стадии, всеки от които има своето достойнство, своята мярка за ценност. Ако Шекспир можеше днес да пренапише прочутия си монолог от „Както ви се хареса”, където „целият свят е сцена” и всеки от нас минава през седем възрасти, вероятно би добавил някакво пространствено измерение. Ето го мигранта с куфара, пълен с консерви, който дреме в автобуса... Ето го завръщащия се с монументалния очукан мерцедес, пълен с подаръци...


62

Библиография

Balibar, É. (2001) Nous, citoyens d’Europe? Les frontièrs, l’État, le peuple, Paris: La Découverte. Freud, S. (1920) Beyond the pleasure principle. The standart edition,18:1-64. P. 14-15. Ghemawat, P. (2011) World 3.0: Global Prosperity and How to Achieve It, Boston: Harvard Business Review Press. Hirschman, A. (1970) Exit, voice and loyality. In firms, organizations and states, Cambridge MA: Harvard University Press. INSEE (2011) Stabilité du nombre de mariages en 2010, Bilan demographique http://www.insee.fr/fr/themes/document.asp?ref_id=sd20102. „Kreisler, Н. interviews E. Hoffman, author of Lost in Translation“, Conversatons with history, Institute of international studies, UC Berkeley, October 2000, http://globetrotter.berkeley.edu/people/Hoffman/hoffmancon0.html. MacCannell, D. (1999) The Tourist. A new Theory of the Leisure Class, University of California Press, Berkeley. Morokvasic, M. (2004) „Settled in mobility: engendering post-wall migration in Europe“, Feminist Review, No. 77, Labour migrations: women on the move, pp. 7-25. Sandu, D. et al. (2006) Living Abroad on a Temporary Basis. The Economic Migration of Romanians: 1990-2006. Open Society Foundation, Bucharest. Simmel, G. (1900/1978) The Philosophy of Money, London: Routeledge. Бродски, Й. (2003) „Военни Трофейно“, в: За скръбта и разума, София: Факел експрес, 5-22. Дичев, И. (2009) Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване, София: Изток-запад.


Тодоров, Ц. (1998) На чужда земя, София: Отворено общество. Хиршман, А. (1996) „Гражданинът на ГДР – изход, глас, съдба“, Демократически преглед, бр. 6-7, 285-311.

63

Ивайло Дичев, Желанието да тръгнеш...

Розанвалон, П. (2012) „Мутациите на съвременната демокрация”, публична лекция по повод превода на книгата му Контрадемокрацията. Политиката във времето на недоверие, София: Изток-запад.


Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет. Изследователската му работа е в сферата на политическите и гражданските култури, на градските и медийните изследвания. Участва в публичния дебат, автор на есета и литературни текстове. Последна монография: „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване“, София, 2009. В момента ръководи проект на тема „Новите интерактивни култури и балканският град“. Инициатор на групата за културни изследвания „Семинар_БГ“.

Мобилността на съвременния човек съдържа дълбоко противоречие. От една страна, възможността да избираш къде да живееш е утопичният хоризонт на живота ни, право, което непрекъснато се разширява и задълбочава. От друга, изтръгването на човешките групи от техните общности, втечняването, задвижването им от селото към града, от Третия към Първия свят представлява горивото, което задвижва машината за господство на модерния капитализъм. Настоящото есе анализира двусмислията на мобилността, разтегната между свободата и покорството, желанието и принудата; то търси формула за гражданство в един все по-отвързан от фаталността на мястото свят.

ISBN 978-954-92318-5-4


Zhelanieto