Issuu on Google+


Елка Няголова

писм а от/до брега


Елка Няголова

писма

от/до брега Българска, първо издание Редактор: Надя Попова Художник: Диана Стоилова Компютърен дизайн: Георги Георгиев

©Елка Няголова, автор - радетел на славянството ©Диана Стоилова, художник ISBN: 978-954-443-724-4


Елка Няголова

писм а от/до брега

Издателство “Български писател”

2008


На Валерий Старши и Валерий Младши – моят надежден бряг и моето море без брегове – посвещавам. Е.Н.


6 ПИСМО ВЪРХУ ПЯСЪКА На Никола Радев

Живях все по брега. И на брега останах. А книжните ми лодки се мокреха до кости. След всяка нова буря пак - „Здрасти, капитане!” – си казвах, устояла на дяволския мостик. А трюмът ми се пълнеше със писъци на врани – клюкарстваха на нощите в любовния ми остров. Но сутрин пак започвах със „Здрасти, капитане!”. Не знаеха усмивката ми колко бала коства. Консервите привърших. Водата не остана. Обелих триста кожи. И боцмани разжалвах. Но все по-трудно става със „Здрасти, капитане!” да вярвам, че пътуването мое продължава. Морето ми събра се на дъното на каната. Направих от мечтите си безброй солени чирози. Потъна и компасът ми. Е, здрасти, капитане! Итака си остава за сънищата пристан. И май че се предавам – крушение сред плиткото. Но удар с нова сила завръща ме обратно. И чувам Иван Пейчев, че тихо ме разпитва: пагона капитански от чий дом съм откраднала.


7 КРЪСТОВИЩА На М.

Изгубих се сред гръцката махла. И гларусите хорово се смяха. В душата ми се свря внезапен хлад – настръхнало врабче под мокра стряха. Изгубих се. Старинните балкони железни лилии изписваха над мене. Копита по небето – бесен кон – изчатка мълния. И стана ми студено. А някакъв невесел странен клоун, избягал от картина нерамкирана, разбиращо ми махна от балкона на стара къща, на завоя килната. Изгубих се. Бе някъде край термите. Бе някъде дълбоко, вътре в мене. Бе в някакво далечно, друго време, когато мама решеше ме с гребена… Бе златно. Беше синьо. Беше розово. И вкусно като сладко от смокини. И може би, светът не беше този. А и дъждът не бе… Ала премина. Сега е друг и пътя ми пресече, загледан във небесните кръстовища. Застигна ме дъждовната им реч – по дума чувах, а разбирах сто неща. Изгубих се сред гръцката махла, сред тази реч – внезапна и немерена. Смокините отдръпнаха се плахо. Разбраха: искам да не се намеря.


8 КАРТИНА БЕЗ АВТОГРАФ Снегът зад прозореца е хипнотизиран: ни стъпки, ни мисъл, ни звук, ни котешки лапи, ни кучешки дири… Задрямал капчук. Единствено дим от съседния покрив – писмо без печат до небето. Във всичко – една тишина до възбог. Без всяка предвзетост. Край термите ходи сънят ми на пръсти. От мене самата ме пази. Снегът е ням ангел, който прекръства „Свети Атанасий”. Край църквата – никой. В душата отеква една заблудена камбана. Снегът (пак насън!) върви по пътеката – безшумно и бавно. Най-бялото Бяло. Фенерът – надвесен. Прозорец. И улица пуста. И паяче светло в окото вселенско със свойто изкуство. И чакам Бог да подпише картината с въздишка върху стъклото. Но той прати само врабчето изстинало – такъв автограф доживотен... 27.01.2007 г.


9 МИГ В памет на татко

Едно синьо мънисто се изниза от моята мартеница. И тя ослепя. Сега как ще види в небето керваните, дето се връщат от странство, и следите по пясъка? ...Едно дълго птиче писмо, разпростряно по мокрите страници на смълчания бряг... Първолашки неравно, малко смешно и много странно – на морето пред прага. Едно синьо мънистомечтата вселенска за пролет, ще спира дъха на авлигите. А аз ще си спомням сред тишината на селския двор, как татко тревите разтваряше и двамата слушахме дългата изповед на краткото просто великденче... 2008 г.


10 КАМЪК ОТ БРЕГА Този бряг е от камък. И в гнездата е тихо. И спасение няма от внезапните стихове. Тук дъждът сляп с тояжка по вратите почуква и гласът му протяжен надалече се чува. Тук рибарите сипват тайно биле в чорбата, а пък Златната рибка се оказва Оттатък. Все отвъд хоризонта. Все оттатък безкрая… (И в сърдечните зони, и в мечтите така е.) …После дълго в разкопки и във спомени ровиш. Но трезорът дълбок е, скрит сред пепел – догоре. И копаеш в скалите, и копаеш, докато безнадеждно политнеш – камък откъртен. 2006


11 ЕЛЕГИЧЕН МОТИВ Полюляват бедра там тополите, към крайбрежния път загледани. Горе птиче гнездо се моли: това лято да не е последно! То подслушва с тревога човеците и за птичия грип шушука… И пернатите имат си вестници, ето, слушай: диктува капчукът. Новината дъждовна ще слезе до морето по вадичка тънка. Ще кълват гладни лебеди резена на луната червена - по мръкнало. А преситени, градските гълъби ще стоят от брега надалеко. В ракитака пък жерав излъган ще се вслушва за пушечен екот. Ще е като при следлюбов – тихо. Ще е като при следлюбов – пусто. Само този мой тъй късен стих – като стар адвокат с млади чувства – за народа крилат ще пледира. 2006


12 ДЕН ПРЕДИ ПОТОПА Сред тези гробници, на този Камен бряг, бих искала да си издигна бяла къща. Едно пристанище, в което с разбитите флотилии ще бягам, и сън един, във който да се връщам. Защото всички капитани, да, всички капитани, ще са направили от своите платна солени ризи. А ти до мен един-единствен ще останеш, за да можеш подобно древен откривател на обетовани земи във къщата да влизаш. Къпини непокорни – щастливи млади циганки, ще зреят през септември край прага ми. И ще се любят – напук на тази смърт наоколо щурците! Ще плачат от любов, додето се превърне в могила обща чак отсреща хълмът. Едно крило – на гларус ли или на прероден тракиец, ще литне от отворената паст на близка гробница. Морето ще се впише на екрана на нямото смълчано кино. Но ние с тебе бяхме само на онези снимки – пробните. Ще светне в миг.


13 С ръце очите ще прикрием, защото много бързо, на галоп ще се задвижи лентата: коне, тракийци, Камен бряг, любов, омрази, ние, и Господ – операторът в това световно кино, ще вземе свойта лепта. И после... Няма „после”. И къщата на Камен бряг я няма. Но приливът, но приливът е истински и ни предупреждава! Сега ме нацелувай, капитане, под туй небе голямо, защото много ме е страх, че дядо Ной ще ни забрави!


14 ДОВЕРЕНО НА МОРСКОТО КОНЧЕ Отново ли ти, морско конче, пред къщи?! С теб яхвам лъжата, че мога и аз да летя. Трепериш от ревност: от прага изпратил ме мъж! (Дописвах го цял живот. От мене измислен е цял!) Такъв го измислих. Даже повече - и си повярвах, че е Капитанът на странното мое море... Изпращах в платната му най-могъщия вятър. Внимавах за айсберги, внезапно за да не спре. Сверявах редовно компаса. Пришивах лампази. Дресирах сирени с най-лудите думи измислени. Заклевах морето: от него, от мен да го пази, дори и когато той сам да се пази не искаше. И само в очите ми не разрешавах да гледа отдавна си знам: тресе го страх от високото! Лети, мое конче сега със мен за последен път! Не искам да знам нито скорост, ни даже посоката! Лети! А пък аз ще те храня по пътя с илюзии – че някой летящ под небето все пак ще остане... Ще бъде такава вълшебна космическа музика! (Но няма да казваме никому нашата тайна...) Лети! Към друго море... И някой друг век... Към друга планета... И някоя друга реалност... Където ще може да вярва безбрежно човек, че знаят да плуват поне капитаните... 2008


15 ПРЕПОРЪЧАНО ПИСМО Maestra! Снощи, ровейки из библиотеката в колибарската ми къща в Тревненския балкан, изпадна твоята книга „Земен гейм”. Отвори се на единственото ти „морско” стихотворение в нея. Сепна ме: „Морето бе отсреща като рана...” Налях си чаша водка. Брилянтно казано. Но от жена. И за жените. За мъжа морето е нещо по-друго. Един древен мислител, няколко века преди Христа, е казал: „Има три вида хора – живи, мъртви и тези, които са в морето...” А преди близо век латишките рибари изсекли в крайбрежната скала следното: „В памет на всички, които са загинали и които ще загинат в морето.” Като прочетох „Морето бе отсреща като рана...”, в паметта ми изникна дафиновата гора на Риека, през която преди 35 години вървяхме с Атанас Петков-Корсара, един от големите капитани на България. Вълнуваха ни почти едни и същи неща, често се улавяхме, че мислим еднакво. И тогава се чуха три продължителни рева на корабна сирена. Показа се и корабът. Той се придвижваше бавно и през няколко минути сирената му тревожно зовеше. На мачтата му бяха вдигнати флагове: искам пилот, медицинска комисия, незабавна контрола. Бордовете му бяха накълвани от ръжда – проплавал бе поне два океана и сега се завръщаше с незаздравели рани, но с предостойната умора на победителя... Сирената зовеше – три


16 удължени изсвирвания: зовящи, тъмни, страстни. И тогава видяхме, че флагът му е приспуснат – на борда имаше мъртвец... Корсара побледня, усетих железните му пръсти над лакътя, очите му ме гледаха странно, стори ми се, че в гласа му има дълго напластявана горчивина: „Морето колкото повече те ограбва, толкова повече те привързва към себе си...” Понякога нощем ме буди тропически щорм, който кърши мачти, гласове на моряци, с които съм плавал, ме викат или ме сепва тревожното безмълвие на солената синева. И ще ти кажа, Елке, годините, прекарани на море, са моето постижение, което никой никога не ще ми отнеме! То ми остава за цял живот. Ти си талантлива, чаровна добруджанка, но живееш край морето. То се вижда и от прозореца ти... Е, нямам мехлем за раната ти... Затуй ще си налея още една водка. И ще я изпия от раз – „залпом”! Всë пропьëм, но флот не опозорим! 2006, Трявна

Никола Радев


17


18 ПЪРВИ СНЯГ НАД ВАРНА ...То се случи така: майката Божия горе затрони най-белия хляб за попара на Господ. Заваля долу първият сняг и затрупа и брега, и морето, и моста, и моряците, дето далеч от брега вече виждаха свойта Итака трудно... 2008


19 ДУМИТЕ На Надя Попова

…И когато тишината заекне в празната къща, в пустия век, в душата обезлюдена, а бравата глухо прещракне с някаква друга (небесна) ключалка; и се отворят всички врати – нечуто! – като във филмите без говор… Тогава навярно ще спре да изтича този ненужен пясък на думите – скала, взривена от обич… Ще се препълни долният конус от тайни и истини нечии. И в този миг, когато вселената спи безгрижно малко момиче, (с полепнали върху челото тъй руси и чисти мисли) – тогава навярно най-бялата дума ще се роди: “о б и ч а м”… 2007


20 ВИДЕНИЕ Изящното краче на мравката педал натисна – слънчевото колело изтрополи оттатък хълма. И стана тъмно. 2007


21 *** Всички тези камили – баирите, изпомачкаха гладкия лист на небето. Сега нужна е детска ръка – всеки ръб да изглади, да изтрие случайните облаци с длан – самозвани брадати поети… И ще светне. 2007


22 РЕПЛИКА НА СВЕЩТА -Цял живот - самота. Че и после. Цял живот – кратък пламък сред мрака. В любовта сме и голи, и боси… И свещта се разплака. 2007


23 СЛЪНЧОГЛЕД Сега съм точно септемврийски слънчоглед. Главата ми тежи на раменете и капят мисли – вярвам, че узрели… И само нощем продължавам да сънувам зелената си рокля на стеблото и златното на дните изтъркулнати… Врабци кълват от капещите думи, а после преповтарят ги на срички, заекват срещу слънцето, разказват за чуждия живот – със безразличие… 2006


24 ОПАКОВКА ЗА ПОДАРЪК На Любомир Левчев

Искам нещо да ти подаря: една чаша със сребърно тънко краче, в която и най-горчивата глътка да носи утеха; Усмивка една, която при теб да пристигне в най-мрачното утро и златен прашец да разсипе наоколо; Бяло перо, след което олекна крилото ми, а ти отдолу шептеше наум: „Не бой се! Ще стигнеш! В това е магията – с едно крило даже да долетиш...” Искам нещо да ти подаря: една рамка за спомена, който някой ден беден художник ще нарисува; Един дъх на надежда за деня, в който нашият общ приятел, дето трудно вървеше с трикракия тежък бастун и с пареза (но не на душата!),


25 проходи с делтаплан по небето... Искам нещо да ти подаря... Нещо, отвъд този стих, отвъд лакриматорите на думите, може би – вик на делфин, позорно подслушан от мене тук, на брега, когато на някого се изповядваше... (Така не разбрах на кого.) Само знам: беше светло – като нишката сребърна на хоризонта преди първия лъч... Ще запитам един познат бижутер: колко сребро му е нужно за една сребърна чаша? Исках нещо да ти подаря... 2008


26 ПРЕПОРЪЧАНО ПИСМО До Елка Няголова – Поета и Птицата Скъпа Елке, Все още не се противя на желанията си, но възможностите ми оказват яростна съпротива. Така че – не знам дали ще успея да присъствам до края на твоя празник. И по традиция ще ти драсна едно писъмце. Напоследък с черния цвят се срещам, а с белия си пишем... Прочетох новия ти сборник стихове „Ние”. И ще ти кажа: щастлив съм, че бялата лястовица на твоя талант продължава да се извисява красиво. Както винаги, си избрах няколко стиха: „Удължени от юлското слънце, порастват крилете на птиците. И моята сянка прилича на тях – с непосилно големи криле.” Автопортретът ти е верен. Но най-много ти благодаря за адреса на „Денонощна аптека”. Все по-често я търся. „Храмът без икони” е по-щастлив от иконата без храм. А аз се моля да те има навсякъде. 11.02.2006 г.

Твой: Любомир Левчев


27


28 СПОМЕН ЗА КАМЕН БРЯГ И няма го на този стръмен бряг окото насълзено на маяка. напразно нещо гърлото ми стяга – не ме очакват тук, не ме очакват. Тракийските могили са разграбени. единствено духа ми приютяват. Сега със тях приличаме на град, след варварски палежи – изоставен. Археологът и поетът Салкин в живота ли, в скалите ли копае? Кове навярно безнадежден сал – ще се разбие салът му пред рая. И бардът на рибарите го няма – за други влюбени пече сафрида. Ще ги погледам по-далеч от пламъка, ще ги погледам и ще си отида. А после ще сънувам цяло лято милувките на зъберите грапави, доволна, че ръцете ме болят, та да забравя, че боли душата ми.


29 ВЪПРЕКИ На Рени, моята духовна сестра думи вместо крило.

С това откъснато крило къде ли си се разлетяла?! Било, каквото е било и ад, и рай. Лепи го. Ши го. Все накриво зарастваше, проклетото. И маха със ръкав копривен Лебедът. Ръката, дето го откъсна, за стоп ти вдига палец вяло. Да вземеш пътника закъсал и побелял? И махаш със последни сили. Горчиви облаци пресичаш. Живот: отсечка до могилата. И ничий си... Затуй, с едно крило дори от полета не се отказвай! Високо. Страшно е. Боли... Но плюй си в пазвата! 2007


30 ПРИСЪСТВИЕ Невестинският наниз се разкъса и есента за два дни обедня. А после си понесе мълком кръста... Но мене тук ме няма. Орлите на хамак невидим вдигнаха от Арда най-препатилия камък – безпътни харамии, де ще стигнат?!... А мене тук ме няма. Лисица със опашка изрисува пътеката оранжева на самка. Отчаяно изкуство. Дали струва си?... А мене тук ме няма. Любимият сънува пеперуди. Една от тях суши крила над пламъка. Без ласките ми той заспива трудно. Но мене тук ме няма. Брегът на припек вади свойте мрежи. Безмълвна (като рибата!) е мама. Тя търси в мрежата оплетена надежда. А мене тук ме няма. Защото съм и есента, и кръстът, скала, крило, лисичата премяна..., и мама, дето в този миг с три пръста прекръства ме. Дори и да ме няма. 2007


31 ДЪРВО КРАЙ ПЪТЯ Аз съм ей онова дърво там, на сипея, наклонено на деветдесет градуса. Още малко – и душата ми ще се изсипе. И няма да е виновна гравитацията. Самò на склона. Като не броим птиците. Но и те са в графа “преминаващи”. Гнезда наклонени? Няма такава мистика! Гнезда сред устойчиви клони се правят. Странно дърво. Сякаш поляга да си почине. Уморено е като че ли от живота. Далече е и не виждам – дъб ли е, чинар ли… Все едно. Пък и дали и то се знае какво е. Странно някакво примирие между небе и земя. И как ли сред тази скала е още със живи корени?! /О, ето защо все си мисля, че ми е тясно – защото душата, в скалите свряна, за нещо спори./ И често наднича оттам, до болка прискрипана, протегната главоломно над света и над пътя. Впрочем, от любов дървото умира. Постскриптум: и на нелюбов /без помилване!/ е осъдено. 22 май 2006


32 ЕРОТИЧНО Ябълки върху тревата. Върху зеленото – златно. Мисъл за обло рамо. Сън, от небето пратен сред еротично пладне. Някой в градините райски шепне за първото тайнство. Някой на лунния дансинг гали момиче сред валса. Ябълки охкат от ласките. Падат в градината ябълки. Или пък грешници бягат, в сочен плод горе превърнати и изтъркулват се в стръмното… Питам се: ще ме прегърнеш ли? 2005 г.


33 БЕЗ ЧАДЪР Ти си все още оня хлапак. Аз съм още дъждовно момиче. Само дето небето изплака се, след това наше първо „Обичам те!” Днес не плаче, а само ръми – остаряващ циник и неверник. Кукувица диктува му мислите си. (Ние с тебе се вслушваме, спрели.) И ръми по косите ми. Пак в длани вземаш лицето ми мокро. А над нас брястов лист глухо капе и отцежда точки от морза. А тиретата, странно объркани, се забиват току пред нозете ни. -SOS! Този свят е побъркан! (Някой Оня дъжд властно превзел е.) И сега сме измокрени само – като бряста с последния лист. Мъх покрива и ствола, и камъка, твоя глас, и моите мисли. И далече остана момичето, дето облака с дъх разкрои и криле ти уши със „обичам те”. Кукувица днес глухо брои... 2006


34 ПРЕДЗИМНО Любовта овехтя като многогодишно палто. Посивя от химическо чистене. Поизтърка маншети. (Навярно от ласките!) Поразпра се хастарът (укривал семейните тайни). Появи се и някакво нагло петно – следа от поделяна сладост... Двуоко разхлабено копче виси с натежала глава. И прокъса се джобът – навярно през него изпадаха най-белите дребни минути, спестени за черните дни. Любовта овехтя. Натежа закачалката от сподавени спомени и студени сезони... Вън крещи вехтошарката – изкупува износени дрехи. Сърце не ми дава, да ù викна оттук. А тя пазари се припряно и в чувала натъпква същества, още живи, със различни езици, съдби и живот. После мята през рамо този охкащ без глас Вавилон. И поема по пустата улица, побеляла от първия сняг...


35 КЛУБ „МОРСКО ДЕЛО” Уж, изучихме всичко: фарватер и щормове всякакви, навигацията да сричаме и да гребем срещу вятъра; Уж, завързваме вече умело моряшките възли; Капитани сме печени и тъгата приспиваме бързо; Не се губим, когато звездите единствено водят ни; И пилеем богатства; Не пестим и душата свободна; Уж, с водата отдавна сме на „ти”, като с чаша горчива... Само дето се давим, погледнем ли се в очите. 2007


36 МОКРО СТИХОТВОРЕНИЕ До кости съм мокра от тази любов, Господи! До кости съм мокра… Тече от ръцете ми – риби от прилива морски, суша, но не смогвам. Тече от нозете ми, станали рибя опашка, прокапват полите ми… (Животът край мен е пътека - неравна и прашна. И често политам…) Сега съм препълнен от късна любов водосток – бълбукам в съня си. Прогнозата беше за този последен срок – след него е късно! Тече от очите ми, последвали дръзко рибаря със коша му смешен... (Една рибка беше на цвят почти кехлибарена, но златна ли беше?!) Рибарят със коша... И старото му колело... И улици сънени... Но кой е строшил това огледало – локвите блестят на разсъмване. Тече от косите ми – слънцето пуска си душа. И капките златни са. …Така си говоря, а ти недей да ме слушаш, извий се обратно. Не бива да виждаш, че мокра съм вече до кости и искам на топло! Така ли започва - с любов нелечима, о, Господи, и онзи потоп?!... -Не спря да вали…- любимият срича без рими, семейната сага… Наливам усмивка искряща във чашите. И две риби на масата слагам...


37 ПРЕПОРЪЧАНО ПИСМО Мила Ели, Макар и двете да сме енергични, натоварени (и най-вече товарещи се) с безброй ангажименти, литературно и компютърно грамотни момичета, май си оставаме старомодни в пристрастието си към този жанр – епистоларния. Като си помисля – непрекъснато пишем писма. И ги очакваме. Народът ни има един израз за невъзможните неща – да чакаш от умрял писмо, но ми се струва, че и тук опровергаваме прагматиците: общуваме дори със своите скъпи покойници, защото сме разбрали, че енергията на духа и съкровищата на паметта не изчезват в Небитието. Иначе щяхме ли да имаме куража да продължим нататък, без да се окайваме, без да се отчайваме, без да изпускаме от ръцете си юздите на онези – със сигурност бели! – невидими за околните коне? Колкото до куража. Преди време в много тежък за мен житейски момент написах едно стихотворение, в което имаше такива редове: “От разкривените сенки надвиснали/ не изпитвам боязън. Блика в моите вени солена, стаена сила.” Не е съвсем вярно. Тези сенки почти ме бяха смазали с тежестта си. Представяш ли си? Сенки – и да тежат!.. Но ти знаеш, че те се прогонват само с бяла магия. Или просто с белота. Със светлина. И тогава (защото се видяхме) ти ми прехвърли тънко въжено мостче над бездната. От моя подронен до твоя пеещ, белопенен бряг. Много обичам едно стихотворение на Калин Донков за водата, отдавнашно, запомнено заради


38 великолепната метафора: “Но аз тека между Добро и Зло/ и със това им преча да се слеят”. Винаги съм го възприемала като изповед на самия автор. Не стана ли така и с нас? Но ми се струва, че в това си усилие, по изключение свързано с пречене, успяваме. И ти, и аз. Защото сме разбрали, че освен разделяне има и свързване. Това е още един ключ към тайната на приятелството ни. Май не познавам друг човек, който да умее като теб да умиротворява, да примирява, да оглажда острите ръбове, да охлажда кипналите в чаша вода (пък и не само там!) бури. И тук не става дума за куртоазия, за добри обноски, които през годините на нашето детство беше задължително да се усвоят, а за добра воля, за добронамереност. (Още едно старомодно качество, от което не се отказваме, нали?) Докато някой безпаметно пееше на трапезата“Черен влак се композира...” – ти сътвори и материализира в безмълвието на нощите своя бял влак. Написа своите писма на Белоногата. Опази под стряхата си потомството на Йовковата бяла лястовица, за да има кой да носи надежда. С теб сме родени през една и съща година, в два последователни летни месеца. Над люлките ни очевидно са се надвесвали различни орисници, но не всичко е предопределеност. По-важни са нещата, които сами си избираме – приятелства, привързаности, пътища, брегове, цветове... И които не ни умаляват или омръзват като дрехи. Виж ти! Толкова думи написах, а дотук не съм споменала онази, която може би ни свързва повече


39 от всичко друго – поезията. Не амбицията, не емоцията, не суетата да бъдеш възхвалявана, а потребността да се приютиш в думите. Или да подариш думи. Благодаря ти за всички подарени поетически думи. И приеми моите – в немерена реч, хаотични, но искрени. Зад тях или, както казват теоретиците, в подтекста им, има и други неща. Следващия път ще ти ги кажа. Или ще ти ги напиша. март 2008

Надя Попова


40 БРЕГЪТ Тук другите птици са в нелегалност: врабците – укрити сред сънища страшни, гугутките – сврени в гъстака на Галата, а гълъбите прошения пращат. До някой “по-горе” в небето крилато, до котките, рибите, човеците също, до Пабло Пикасо, до другото Лято и до цигането от близката къща. А горе опъват прашките гларуси. И камъкът вече полита към жертвата! …Брегът е за зрелища винаги гладен. Брегът не обича рицарски жестове. Морето е рицар – опъва въжето там хоризонтът с престорена грубост. Оттатък е, знам, за избрани мъже. А тука… О, тука, простете, е друго. Подсказват го гларусите – каубои и бракониери, и алчни пирати… Гугутки, литнете – брегът е с пробойна. Със стиснати палци ще ви изпратя. 2006


41 НА ПЕДЯ ОТ СЕВЕРНИЯ ФАР На Благовеста Касабова и Нина Андонова – една обща светлина от фара на приятелството

На равни интервали – светлина. Като в живота (там са по-неравни). Един погрешно разцъфтял тук нар сънува зрелостта (и свойте рани). Забил е нокти във самия бряг. Но светлина по него не се сипе. Той – не, но зная аз, че светва рядко по този наш житейски странен сипей. На север – нар. Измислица красива. Като насън постигната любов. Наоколо невести-трънкосливки. И той сред тях – южняк, от мъка болен. Какво пък, може би си заслужава – от чужда радост лъч да те облива... Цъфтежът е преглъщане от жажда. А мрака после ще си разделим... 2007


42 ПЯСЪК В ОКОТО Заскрежената риза на плажа се прокъса от вятъра. Песъчинка една се загнезди във окото ми светло. Ала няма отдавна гмуркачи за бисерни миди – песъчинката-бисер в окото ми е за други невидима. Само дразни клепача потрепващ. И боли хоризонтът. И вали над морето, когато Бог отгоре заплаче. Дали има и той във окото си песъчинка, която няма кой милостиво да може да свали от клепача му? И валят. Изваляват се бисери. Заснежената риза на морето човешко лови ги като в мрежа рибарска. Сладоледът на облака горе натежал се отцежда. А два гларуса – двама гамени, настървено се карат. Като песен от стара латерна и зимата свършва. И навярно затуй е чувствително към пейзажа окото. Пясък скърца сред зъбите. Вятър свива клепача.


43 И боли от проклетата гледка! Но така е в живота… С луда болка изпращаме всяко сбогуване с нещо. След това сме свободни. След това сме свободни безсрочно. Можем просто без дъх и без шнорхел да се гмурнем до дъното. Или нощем от своя прозорец – свободно! – да скочим.


44 ПРЕПОРЪЧАНО ПИСМО До брега и до Ели „Не познавахме завръщането, преди да познаем морето” – това пишеше в онази бутилка, която намерихме отвъд Залива на големите очаквания. И разсмени до сълзи от истините, хвърлихме я отново в неуловимите съдбини на водната памет, защото морето е навсякъде, а бреговете са призраци. И както при призраци, единствено солта на думите и миражите, и спомените ни връщаха тогава, когато вълните не предлагаха нищо повече от безтегловно смирение. И дали защото и ужасът, и очарованието на великата вода са в това, че тя е за никого, ние поискахме каквото и да правим - за някого да бъде, да бъде споделеност, бряг да бъде, макар и да сме чували, че бреговете са призраци. И затова си мисля, че там, в пъстрооката есен на Сакар, когато утрото говореше през думите ни, с теб – Сестро на Бялото и с твоите двама рицари – точно това вършехме – брегове създавахме и то – брегове за завръщане. И макар и да знаем колко крехко нещо са думите, търкаляхме ги по искрящата жилка на планината, в сияйното ехо от другата страна на билото, чак до крайбрежните пясъци на септември, защото дори и написаното на пясък, и извиканото по вятъра са по-голямо утешение от лъчезарната безспоменност на безкрайната вода.


45 „Има океани, за да има завръщане” – найвероятно и това е написано някъде в следите на водната памет, но ние все още можем да се усмихнем на истините, защото който някога е създавал брегове, той знае, че пристанищата на надеждата са винаги наблизо. Макар и да казват, че бреговете са призраци. 15 май 2008 г.

Твой: Христо Караславов


46 ПЯСЪК СРЕД ЗЪБИТЕ или Мистична поема за Балчик „...И животът е само дълго и страшно сбогуване.” Йордан Кръчмаров

Все си мисля: тебеширените скали изписват по балчишкото небе нещо, което не мога да разчета. Някакви тайнствени знаци, послание към тези, които ще дойдат. Обещание, че градът ще потъва дълго – като дума в безмълвие, като вик, когато се ражда човек, като шепата пръст по капака. Но небето внезапно заплаква и измива изписаното. Меката гума на облаците заличава следите. ...А се взирахме заедно – той, Приятелят, който днеска го няма, и ние.


47 Пием от горчивата бира и сушим на соления вятър душите си. Ушита е. Ушита е отдавна от бяло мълчание ризата за Христос. Само него го няма. Навярно с душите се скита. (Нали сродните все се откриват?!) ...Заривахме. Бавно заривахме Мъката. А тя със боси нозе все излизаше. Лизваше с влажна муцунка дните ни. А после поемаше просто и поривно след всеки катун на щурците. Сит е. Пресит е на думи светът. Рибарите знаят това и отпиват горчиво мълчание с бира. Бинт е прелялата пяна по чашите. Бинт е. За рана. Кого да превържеш по-напред?! А той, Приятелят, знаеше.


48 „Раят – казваше той, е по тези скали... По небето дълбаят. Знаци, нагоре, нагоре извити...” ...Ще разпитам. Ще разпитам рибарите в ниското. Може някоя дума от недоизписаните да е попаднала в мрежите им. Ще разпитам делфините, когато подреждат по старшинство вълните. Фара, изгубил едното си око, (навярно от взиране) ще разпитам. Думата! Коя е думата, небе? Оная тайнствена дума за смисъла на земята под нас и у нас? Оная – орисаната да спасява? „Ж” – подсказваш. „Ж” като ЖЕРАВ, за последен път с ятото литнал, като ЖУПЕЛ сред човешката знойна пустиня, от която остава само пясък сред зъбите, като ЖЕРТВА за близък човек, като ЖЕСТ...


49 ...Жесток е лабиринтът на кръстословицата. А балчишките хълмове неуморно чертаят още и още квадратчета. Здрачът се напъхва във тях и изгонва оцелелите букви. Срутва се въздушната кула на мислите. Мистика! А при него бе всичко най-истинско: земята си беше земя (езика ù праведен знаеше); Краят на лятото беше за птиците край и той ги изпращаше сам като птица – бездомен, сезонен и прелетен. Времето само, единствено времето тук, на брега, си остава диаграма на дните му. Питам се: дали всъщност в тези скали, в тези черупки по пясъка, в плясъка на вълните, някъде тук, наоколо, не остана да скита духът му. А хълмът все пише и пише


50 стиха недовършен на моя Приятел. Ще звъня до звездите – отлетели души на мъртъв сафрид, които сребреят във тъмното. Ще ги питам. Ще ги питам... Но какъв беше телефонният код? По небето внезапно откривам сигналната дума, спасена от него, заветната дума – ЖИВОТ! Ето смисълът. От всички ни по-голям и разумен. Безумец е, който предрича, че Балчик ще потъне. И че само в огледалото на това вечно небе ще остане оцелялото му отражение. Хей, неверници, повярвайте в мене: Балчик ще остане! Толкова истински, жив и насъщен като моя Приятел, като хляб, като вино. Като от Рая изплувала бяла гемия, във която има място за всички – и за вас, и за Ной, и за братята ви. Обратно само хвърлете зад себе си


51 (но не като подкова за щастие) всички мисли за вечност. Ние с вас сме обречени – пак на пръст и на пепел да станем. Ще ни духне Животът, когато димим във очите му. Ще останем на тъмно. Но какво от това, че останем на тъмно, щом ги има след нас, като стихове бели, тези сто тебеширени хълма?! Те безкрайно в небето ще рисуват живота – едно гибелносветло разсъмване...


52 ПРЕПОРЪЧАНО ПИСМО Скъпа сестрице, Ще познаеш и този път – разбира се, че ще започна с извинения. Сигурно съм писател, защото най-същественият недостатък на българските писатели е, че не обичат да пишат Писма. За моя жалост, това не е критерий, иначе по този признак направо се изстрелвам в челната петорка. Сега обаче ще струпам накуп мълчанията и ще взема да събера на едно място всички тия откъслеци, парчета мисли и трохи настроения, които са се насъбрали в междувремията на две писма. Варна – да му се не види – все се оказва не толкова близо и колкото и да сме заедно духом, разстоянията са си разстояния... Да не забравя още веднъж да ти благодаря за онова твое изпълнение на Окуджава (неизвестната ми песен, която с Валерий донесохте от Русия през лятото); най-много на тоя свят ми се е искало да мога да пея – моето детство беше изпълнено с музикален тормоз, баща ми не ме остави на мира, докато не помлях едно пиано, един акордеон и една китара. Но като нещо не му е дадено на човек, колкото и да се напряга, резултатът е салиеров. Убеждавам се, че няма и да ми остане време един ден да седна и преведа любимите ми стихотворения от любимите ми поети. Затова ти завиждам (пуста бяла завист не свършва!) и за начина, по който намери време покрай другото да направиш и тия чудесни преводи на Максим Замшев и новата кохорта руски поети около него. С цел да намаля


53 конкуренцията, ще ти дам един лицемерен съвет – пиши по-малко и не се престаравай толкова, остави и на нас нещичко да понаправим!!! Ти, естествено, най-малко се нуждаеш от подобни съвети. Имам чувството, че след „Белия влак” навлизаш отново (в смисъл – повторно) – и това изобщо е нещо съвършено рядко – във възрастта на восъчната зрелост... Четох едни откровения за поезията ти и да ти призная, много неща не проумях. Те бяха похвални (сещаш се кой и къде ги е публикувал), ама – да ме прости Господ! – така за поезията не се пише! Тия хора не се научиха, че стихотворението е само материалният изказ на поезията – т.е. е „...само превод / на един познат оригинал” и колкото помалко е изгубено при превода, толкова по-голям и стойностен е талантът, който го е осъществил. Иначе се получава нещо като рецепта за чорба с повишена сложност, но няма обяснение за онова, което съдържа и крепи езика на нацията – поезията. Неумението, неразбирането и откровеното невежество при нейната оценка, представянето и квалификацията ù я изтласква в ариергарда на изкуството и на живота изобщо, което е гибелно. Една общност е това, което е нейният език. А ето, че вече двадесет години родните университетски, образователни и стихоплетстващи мерзавци (както му е редът – срещу заплащане и други благинки) правят и невъзможното, за да съсипят нашия език и чрез рахитичните си умотворения да отвратят от него мало и голямо. Езикът ни, който акад. Лихачов нарече „най-съвършеният в света, изцяло фонетизиран


54 и кодифициран”, не се харесва и пречи на доста днешни йезуити и съвременни колонизатори, та затова непрекъснато е подложен на удари и натиск. Ето защо, сестрице, не мога да приема хладнокръвно нито напъните на тия христопродавци, нито малодушието, с което овластени и неовластени българи отминават тази опасност. Като изключим всички останали определения, според мен основната задача на поезията е да създава Човека. Затова като поанта на тия волни размишления ми се ще догодина да намеря време и да присъствам на цялата програма на твоята „Славянска прегръдка”. Защото в тая земя надойдоха дни, които ни поставят на изпитание и първата противоотрова е да се осъзнаем като общност, като едно цяло. Нищо по-сигурно като хоросан, като спойка няма от културата и особено от песента. Всъщност, първата задача на поета е не да пише стихове, а да следи и пази духовната цялост на народа. Ти всъщност го разбираш най-добре, защото го правиш. Поетите и словесниците, които пораснаха около теб, са доказателство за нуждата от жива приемственост. Да насърчиш, да дадеш светлина на идващите след теб, да сътвориш пример... е съвсем друго нещо. Става дума за България, за вековечната българска духовност, за прекрасното, което ни завещаха толкова отишли си приятели и прекрасни таланти. Това писмо излезе като всичките ми писма впрочем – хаотично и несвързано. Но такъв е и животът български покрай мен...


55 Бъди здрава и все така неуморима! Поздрави вкъщи! С ръка на сърцето – твой: Иван Есенски! София, 20 ноември 2007 г. П.С.: Броят на „Знаци” е направо великолепен. Благодаря! Валерий започва да надминава себе си – кажи му да поизостане, защото така ще се озове в абсолютната самота, а то е нещо като абсолютната космическа нула...


56 ПЕТИЯТ СЕЗОН „Разреши ми да мисля за теб...” Христо Фотев

Разреши ми да ти напиша. Така дълго не писах писма, че в ръцете ми листът не диша – сякаш и той е умрял. Сякаш и той като мене само насън е пътувал, вслушан тревожно в поемите, дето делфинът бълнува. Оня делфин, нали помниш, спрял пред ковчега на лятото в края на старите солници – мълчешком да го изпрати... Ние със теб сме децата му. И като него бълнуваме. Знаем от него: с вятъра цял живот няма сбогуване! Знаем от него: сезоните никога в нас не са четири. Пети сезон ли догоним, значи сме дишали честно. Значи, че имаме право и да поплачем за лятото. Хайде, делфине, наздраве! Дълъг е пътят обратен. Спре ли до теб моят вик, плувай нагоре към светлото! И да не казваме никому от какво е солено морето...


57 ЕСКИЗ ЗА РЪЦЕ - Ръцете ми остаряха... - каза мама. - Пак са красиви... - отговорих ù наум.

Просветват зимно с петна от патина. Без звън на рими. Последно плаване. Сонетни стихове. И дъжд след буря. Молитва стихнала. И пулс бравурен. А страшно бели са – ранима музика, с пунктирни белези – не от охлузване. И с дъх тинтявен, и спомен майски. Забравен, явно, портрет от Майстора. Ръцете мамини... Септември плаче. Портрет измамен облаци влачат. А в тях – ухание на сън от детството, на топло халище сред зимен ден,


58 на горска просека, от лъч погалена... Ухае просто в тях на България. -От притчи земни набъбват стволове синът ми взема дланта ми в своите. 2008


59 ПИСМО В БУТИЛКА ...Сега остава единствено да навия търпеливо писмото – един странен монокъл, обърнат навътре към себе си. Знам, ще видя брега на душата си страшно самотен. Ще куцука обратно по пясъка един рак непотребен... Всичко вече написах. Ще го скрия надеждно в бутилка. От последната буна ще го хвърля далече в морето... И не казвайте само, че писмото ми морско безсилно е, че е всъщност нечакано, че е глупаво някак и ретро. Ще сънувам, че приливът – раздавачът, до кости измокрен, до един мой приятел – ама точно там! – ще го прати. Ще го свари привечер, когато кестен бодлив умората с бавни пръсти съблича. И просветва кестенът кратко... Този скъп мой приятел не живее въобще край морето, ала зная: писмото в бутилката точно до него ще стигне. Паметта ще му върне. И всички часовници спрели своя такт ще събудят, оживели отново – след миг...


60 Ще си спомни приятелят мой (като Кай омагьосан) ранни гари и сутрини сини, когато нейде ме чакаше. Бяха кучета опитомени тогава ��сички въпроси. Беше светло и кръстно на приятелството началото. Само вино и хляб имаше всъщност на масата. А Балканът добавяше свойта сянка привечер на нея. Хлябът на думите дълго и трудно втасваше. С бяло душите покриваше, щом късно в нощта запеем. Беше чист и сънят ни, подобно пътека брашняна, подобно детска зеница, удобна за клетва и прошка... Само страшно боя се – този прилив така закъснява! И писмото в бутилката ще пропадне в безкрайната нощ... 2007


61 ПРЕПОРЪЧАНО ПИСМО Здравей Ели! От Хасково ти пиша, от южнопролетното Хасково. Докладвам: свърших си работата. Запалих огъня на празниците вместо теб - в това поне мога да те отменя, само дето не бях в бяло. В Хасково всичко си е на мястото, включително и Емо Симеонов. Но знаеш ли, за пръв път тази година на “Южна пролет” ми стана някак тъжно, като гледах младите. Не заради себе си, не съм още толкова стар. Просто си спомних как седях и аз през 1988 г. в хасковския клуб на дейците на културата, гледах писателите, които знаех само по име и целият ми живот още предстоеше, а думите имаха много малко значения. И като си мислех за южните ни пролети, за теб и огъня, който запалих от твое име, нямаше как да не се появят пред очите ми Варна, морето и корабите. Изтъркана метафора за творчеството и твореца са корабите, разбира се. Но, гледайки младите, не си мислех за тях като за кораби, които ще откриват нови земи. Хрумна ми, че поетът, творецът, пък и човекът, в края на краищата /или в началото на началата/, е наистина един кораб. Но не новата земя, която - я открие, я не - е важна, а това, че с кила си той прави морето още по-дълбоко, а с мачтите си повдига небето - докъдето му е дадено. И това е истинският смисъл на съществуването му - да е връзката между земята и небето. Само че младите не го знаят и това е много хубаво. Защото, като го разберат, ще зна-


62 ят защо са тъжни всички песни, които пеем с теб, а всъщност - защо са тъжни всички хубави песни на тоя свят, Господи... 17 април 2008 г.

Гриша Трифонов


63 РЕБУС На В. Янев

Врабците са изпадалите думи от фразите свободни на небето. Подскачат по перваза неразумно, а горе дълго търсят ги поетите. Зазидана в квадратчета на ребус, душата разтерзана си мърмори: -Такива ли все белези – на дребно, а приказки на едро, в глупав спор? И тебе те боли – отбор приятели напразно търсят горе думи стръмни. Врабчетата не можеш да изпратиш обратно, към последното разсъмване. И пълнят се квадратчетата с паузи, с мълчания, докрай несподелени. Подобно глухоняма с поглед пазиш душата си, наум когато стене. И сутрешни трохи изсипваш тихо ведно със сънищата си изпрани... Кълват врабците болния ти стих – не знаеш, лекарят ли си или пък раната. 2007


64 ПРИТЧА ЗА ДЪРВОТО Знам, аз те посях на този свой пясъчен сипей. Беше септември, но вече – достатъчно хладно. Дъжд непрестанен лицата ни яростно щипеше. Време за семе. Време градежно за Храм. Почнах саденето. Рових студения пясък. Рових със нокти в скалата – ямка да правя. Казах: ще никне дърво – Храмът ни иска сянка... И засадих те тогава в скалата корава. После започнах градежа на храма за трима: камък по камък и тухла след тухла, докато ти избуя под ръцете ми – стана ми рима, стана ми покрив и сянка, стана ми Пътят... Точно тогава започнах да чувам, че пука нещо под пода и той се разклати внезапно. Мъртво вълнение? Земен трус? Частен случай?


65 Или пък просто Господ обърна зара... Как да река на всичките тези странници, дето сега към Храма тътрят нозете си: „Първо помислих за ствола, листака и сянката, не за темела... И времето всичко превзе.” ...Знам, аз засадих те, Дърво - стволовато и мощно. Сбирах водата от всички възможни герани. Тебе поливах (От жажда ми ставаше лошо!), пазех кората ти (В мене дълбаеха рани!)... Днес коренищата твои, в скалата проникнали, пукат, повдигат земята и пода люлеят... Цепят небето безумните птичи викове. Падат гнездата. Вода от капчука се лее! Всички побегнаха, само Дървото остана – страж едноног покрай Храма, наивно напуснат. Тежко мълчи с откъснат език камбаната.


66 Стискат светците ранени от думите устни... ...Каменен бряг. Дърво. И Храм до дървото. И една луда, която мълком гнездата събира. После до изгрев се моли за тях и живота, без да поглежда: приижда към нея баира... Тръгва със него дървото – сънува икони. И насън крачи... (Храмът без него ще рухне!) Чувам: врабчето заеква в сухите клони: -В името на Отца и Сина, и Светаго Духа... 2007


67 ПОЕТИ В СНЕГА Светофарът катедрален. Ъгъл. Старият часовник. Прекосява театрално сняг в минутите за сови. Подлез. Коледна украса. Някакъв декор от детството... А небето е одраскано. Белотата си тук мести. Покрай мен в снега – следи. Едри крачки. (След тях – бездна.) Тук е минал Иван Динков. На ръце е носел Белла. Там зиг-заг. Криле в снега призрачно са отпечатани. Албатрос с пресипнал глас чел е стих до преди час... Добри Тонев? Кольо Искъров? Господи, какъв кошмар: топли с ризата си чиста и снега Йордан Кръчмаров... Рамене. Нозе забързани. И палта – различен номер. Стъпва зимата на пръсти, с мисъл за Иван Манолов. Слизат в снегопада всички те. С минувачите объркват се. Поетични бели срички, сложили следи край църквата... ...Знам, поетите Там още пишат коледни послания.


68 (Сняг валя в онези нощи. Сняг. Разпънат и осанен.) Черна страница нощта е. А мастилото е бяло. Няма и луна нащърбена – някъде и тя избяга. Сянка някаква ли падна? Или ангел – там, във тъмното? Сняг – до края на площада. Сняг – до края на света. Само дето тук душите ни, отделени от телата, се ветреят. Недошити. Неуместни хвърчила... 2007


69 ПЕСЕНТА НА ДЕЛФИНА На Е. и К. Йорданови

Един български бряг със смокини осветява с едно око Фарът. Сладост лепне в нощта тъмносиня. А сред тях белее се Варна. Вижте: Галата гали морето, а пред нея се кланят вълните. Аспарухов мост призивно свети, пръснал перли от двете страни. И не казвайте: „Колко са черни всеки ден по брега тези миди....” Помълчете край древните терми и невидимото ще видите. А за Старото злато ще помни всеки кораб, поел към безкрая... И ще пълнят тук странници стомните с наша мъдрост, с енергия тайна. А когато е приказно синьо и денят по сандали дотича, един влюбен в живота делфин ще прошепне, че ви обича. ...Може нас на брега да ни няма – песента ни ще скита тук вярно. И една катедрална камбана ще прекръства морето и Варна.


70 ПРЕПОРЪЧАНО ПИСМО Скъпа Елке, Даже твоите и-мейли излъчват светлината на особено топлото към приятелите българско слънце, на особено ласкавото море, пръскат аромата на българските ястия, които както знаеш, аз обожавам. Ти – с твоята душевна щедрост и красота, любимка на всички „зрели български поети”, както с очарователно непохватно изящество се изрази Стефан Цанев, стана за мен въплъщение на България. Аз така се радвам на успехите на твоя син. Свободните, леки линии, запечатани на подарената ми от него ранна рисунка, разбира се, са породени от твоята душевна грациозност. Намирайки се в съседство с висящите на стената в дома ми в Переделкино оригинали на Шагал, Брак, Генералич, Жан Кокто, тази рисунка не губи нищо. Картината на Алайков „Мадона”- практически подарена ми от твоя чудесен мъж и от теб, също всекидневно ми свети в моя дом като лампада на душата на България. Сега съм в разгара на строителството на бъдещия музей на Евтушенко в Переделкино, където аз ще представя и колекция от най-добри картини – и руски, и чуждестранни, а също ще покажа най-добрите фотографии, които направих по време на толкова пътешествия и по нашата страна, и по Сибир. До Пиросмани, Пикасо, Хуан Миро, Сикейрос, Целков, Шемякин на мен така ми липсва картина на Светлин Русев по негов избор, за чиято изложба на гарата някога


71 аз написах голяма статия. Тогава той ми обеща, че непременно ще ми подари картина, но явно е позабравил. Може би някой ще му напомни, тъй като на мен самия ми е неудобно. Никога няма да забравя, че моя голяма изложба беше организирана преди време в София. На 12 декември миналата година на Олимпийския стадион в присъствието на 10 хиляди слушатели, се състоя премиера на моята рок-опера „Валят бели снегове” – концертът продължи повече от 4 часа и по време на този концерт на мен, като на един от руските фотограф-художници, ми беше връчена наградата „Златен пегас” на професионалния съюз на тези артисти. Едва ли през тази година ще ми се отдаде възможност да дойда в България, тъй като имам гастролни пътувания с четене на стихове по цялата, все още огромна, наша страна. Но моето сърце никога не отпътува от тези страни, където живеят моите приятели и, незабелязано за тебе, потуптява и във вашия дом, като старинен часовник, от който изскача кукувичка, предсказваща вечен живот на тези, които умеят да обичат и да дружат. 13 март 2008 г

Ваш: Евгений Евтушенко


72 КОЛЕКЦИЯ ОТ КАРТИНИ Извивката на този хълм. И пътят на пчелата. И лунен нокът с нимба тъмна. И повикът: „Ела!” Палитрата на пеперуда. И лятото в невена. И песен, сред нощта притулена, в мастиления сенник. Оранжевият сън на есен. И ритъмът на черга. Усмивка – даже и нелесна. Молитва по вечерня. Въз-диш-ка... Дишане на вятър. В комина. И в душата. Обязден кон. И влюбен звяр. Една картина шарена... Останалото – тишина. Брегът, загледан в себе си. А след походка на жена – завинаги превзет. Колекцията от картини в съня на капитаните... Последен път за бригантината, без мостика останала... 2008


73 ПЪТЬОМ Тази пътека странична не води до Оня спомен... Пак така – няма по нея никакъв жив човек... Пак така – краят на юни е. Денят е домат огромен и го търкаля слънцето пред моя червен автобус... Някъде там, пред мене, очаква ме бряг надежден, няколко души, листа от някакви дълги есени, дом с Окуджава и щори – душата през тях е надвесена! А аз тука спомени пътьом събирам – подобно камъни... ...Гущерче плахо подгони там, по пътеката, Спомена – нашия спомен, забравен посред полето някога. Нямаше време да видя: весел ли, тъжен ли беше; триеше ли с юмруче настървено очите си; в рани ли бе му коляното; питаше ли за двама ни... Или и той като мравката молеше Бог за забрава... 2008


74 ОРАНЖЕВ ДЪЖД Над Синия пазар вали оранжев дъжд – крадливо слънце между капките поглежда, тъй както към момиче – застаряващ мъж, за който няма вече никаква надежда. Пазарът е палитра, препълнена със есен. Мъжът в торбичка носи пакетче морска сол. Навежда се за паднал на тротоара кестен. Брои му сякаш стъпките и Градският часовник. Книжарите в градинката го гледат и си смигат: такъв роман отдавна и неведнъж са чели! Протягат златно грозде съседските асми – със сладост да примамят и бившето момче. Край Синия пазар жужат пчели и хора. Отсреща катедралата достойно остарява… Оранжев дъжд вали… И сякаш, че говори… Но кой го чува в тази следвавилонска врява?! Оранжев дъжд. Пазар. Кобалтова привечер. По котешки са жълти очите на таксито. И мъж, със шал ръждив. И шепа сол. И вечност. За другото не знам. Не искам и да питам… Октомври’2006


75 МОЯТ ЛЮБОВНИК – ВЯТЪРЪТ Да, вятърничав е, но нека пък, та сам да отвява гласа си! “Обичам те” ще е с екот и ще звучи до съмване. Косите ми ще разрошва, (а вчера с пръсти ги гладеше). Ще е щастлив с разкоша – душата му да е гладна. Той всеки ден ще покръства във свойта любов налудничава. И храм ще е подлезът мръсен с трикракото грозно куче. Внезапно ще се обесва като мънисто на шията ми. Ще знае: и аз не съм лесна и няма да го пришия на скрито, по долната риза (подобно копче двуоко). Ще качва, но и ще слиза върха във очите ми мокри.


76 Ще го наричат “вятърничав”. И няма да е погрешно. Останалото е вярата, че съм го срещнала. 2007


77 ПРЕПОРЪЧАНО ПИСМО До крилатата поетеса Елка Няголова Когато гледам как големите вълни се разбиват... ...Подозирам, че брегът иска да бъде птица, а птиците искат да станат бряг. Но не си признават. Птиците на брега стават други птици. Разхождат се важно като спасители на илюзии. Ние можем всичко – казва техният вид. – Ние можем да летим, ние можем да се гмуркаме и дори можем да ходим по пясъчната повърхност... А какво може този неподвижен бряг? Нищо друго, освен да чака да се вестне някоя вест. Брегът се усмихва снизходително: Да, помня, имаше птици, които носеха писма. Но вече никое живо същество не може да си ги спомня... Дори селската лястовица тук става морска лястовица. Само бялата лястовица неизменно си остава знамение. Затова, Елке, бих искал да ти кажа: Не съм кръстител на крилатата поетеса Елка Няголова, наречена „бялата лястовица”, нито я съветвам да се превръща на бряг. В поезията ù се скитат търсачи и се разбиват вълни, а в съдбата ù свети звезда. 19 април 2008 г.

Твой: Любомир Левчев


78


79 МОНОЛОГ НА ИЛЮЗИОНИСТКАТА Къде да я дяна тази своя истина? На чай ли утре да я поканя? Аз съм една илюзионистка, ала е празен вече ръкавът ми. Вадя само усмивки оттам – убити от упор, бели зайци. Животът свети с фалшива рампа. Но сцената е без пътни знаци. Прожекторът дебне моята истина. Но кой ли от нея нужда днес има?! Ръката на вятъра ще ме разлисти. Живейте спокойно, не съм ви римата. И белите зайци са преброени – за преброените вече приятели. Те вярват в приказки. Вярват и в мене. А другото? Оставете на вятъра. 2007


80 НА ТАБЛОТО „ЗАМИНАВАЩИ” В съня си лош от този бряг си тръгвам. Пияни гларуси навярно ще пищят. И фарът ще свали пенсне, помръкнал, загледан в неизминатия път. От този бряг си тръгвам. Безизкусно. Една колетна, но сгрешена пратка. По улиците на съня ми – пусто. И няма през мъглата път обратен. Налюбих се. Изписах се. Изпросих от всички днешни солници – сълзите. Оглеждам се: душата ми – износена. Случайна пътница заникъде. Транзитна. И без билет. Кондукторът заспал е. Пиян от чужди сънища – водачът. А есента сред свойта златна спалня не може даже вече да заплаче. Солени улици запомнили са стъпките ù. Върви по тях един побъркан рак. Солта море е, в следлюбов пресъхнало. ...Дали пък мен запомнил е тук някой? С черупката от бяла раковина. Среднощ – със звън от Градския часовник. С писмо в бутилката от снощно вино, допито от поети и от сови. И с влака бял, със който са пътували сто ангела до спирката невидими. До тази гара се достига трудно, защото всичко в пара е и в дим... Ще взема, да издърпам в миг спирачката. Да слизат всички нередовни пътници!


81 И който може – да върви през здрача. И през мъглата – три пъти размътена. ...Аз просто си отивам. Слизам просто от сцената. И спуска се завесата... …Така и не достигнах до въпроса: защо Цветаева се е обесила...


82 ПРЕПОРЪЧАНО ПИСМО Мила Елке! Скъпа моя българска приятелко! Ти помниш сигурно как преди много години за първи път с теб се срещнахме във Варна, където завинаги ни сдружи поезията – толкова красива и млада тогава... Ти развълнувано четеше стихове и в тихата им музика ми се счуваше утринният плясък на черноморските вълни... И всичко беше разбираемо без превод, защото се докосваха душите ни, еднакво причастни към поетическото слово. От това далечно време си пазя някои фотографии от Варна по същия начин, както пазя и благодарност към теб за твоя талант. И покъсно, когато ти ми изпращаше своите книги, аз отново - чрез завладяващите ти строфи – чувах гласа ти, който с годините набираше сила и висота. За мен България – това е моята романтична младост, озарена от искрената Дружба, от общата Вяра и великата История. И ти, мила Елке, знам, че внимателно опазваш скъпите за всички нас традиции, устройвайки както и по-рано поетически вечери, събирайки на гостоприемната българска земя творци от славянските страни. За мен България е символ на творчеството на Елка Няголова и Лиляна Стефанова, на Любомир Левчев, на Бисер Киров и Георги Константинов – все мои отдавнашни приятели, колеги, единомишленици, пазители на божествените Музи. Ти никога не забрави за това, че поезията няма


83 граници, когато е изпълнена със светлината на доброто, на милосърдието и любовта. Затова аз още веднъж искам да ти кажа, че съм вечен поклонник на твоето творчество, защото то е именно такова – високо и талантливо. Бъди завинаги! 5 май 2008 г. Москва

Андрей Дементиев


84 НЕОХРАНЯВАН ПЛАЖ Не ме прогонвай, сърдит спасителю, от този бряг! Не викай, че единствено делфините ще ме подслушват, когато връщам във водата задъхан рак и разговарям със спасената (без тебе!) суша. Ще слушам как лозите плачат за нещо свое си отвъд скалите, оттатък пътя за Камен бряг. Те имат право – помнят вече толкоз пролети, че приковани към свойта памет, оттук не бягат. Не грабвай свирката, да ме завръщаш, сърдит спасителю. Дори в съня си не пожелавам такова робство. Ще плувам гола между делфините и ще ги питам: защо са празни онези скални тракийски гробници? Но броди нощем духът на древните и в мен наднича. Дали пък себе си не разпознава след прераждане?...


85 Недей да свириш със тази свирка – ние обичаме неохраняваните и забранени среднощни плажове.


86 НОЕМВРИ За толкова много неща се канех да питам – защо така скоро се вдигнаха тежките жерави?! Пищят в небесата и облака сплетен разплитат. Или пък така ми изглеждат крилатите жестове?... Направиха няколко кръга и после загърбиха гнездата, в които до вчера са били щастливи. Навярно така синовете от нас си тръгват – синът ми с големия куфар с тълпата се слива. Преди това бряста, садил го бе, с пръсти помилва. И пак по стар навик, той ръста си с него премери. Прегърна ме с мъжка прегръдка – останах без сили. Сега съм листецът последен на бряста. В ноември. Напразно повдигам очите си – облаци влачат непредени още от никого сиви къдели. И искам да мога да пея, за да не заплача – за бялото облаче, дето не виждам къде е. 2006


87 ПОДКАНА ЗА ПЕСЕН Аз не съм онзи чан, който можеш да разпееш, когато си искаш. Беше Майсторът много тревожен и отля ме такава – да мисля. И отля ме такава – вторачена на нещата до ядката плътна. Всички пееха. Или плачеха. Аз мълчах. И преглъщах. Омагьосана медна камбанка – за езика не стигнал металът. (Оня Майстор безмълвен от Банско със очите си тъмни ме галеше.) Сякаш в дланите си ме ориса: да съм жадна за истинска песен; цял живот нещо друго да искам, а да стигам до него нелесно. Песен, казваш – и случва се тайнство? Песента ми е тъмна и бавна… Като клетвата сляпа на майстора пред една онемяла камбана. 2007


88 ДИРЯ ОТ ОТЛИВ На мястото на бившия вече приятел остана единствено ръбче на белег. Като вкуса във края на лятото по устните ни, от бриз осолени. Като спомен за дълъг, ала дъждовен ден в календара на мрачен плажен спасител. Като диря от отлив по пясъка в мен, който скърца сред зъбите ситно… На мястото на моя приятел от някога остана черна къпина в съня ми. Остана тат��л, от него посят. И думи – убийствено-стръмни. Остана един бряг, който се рони – не можеш на този бряг огън да стъкнеш. Остана дъската от стара икона, перо от див гълъб, сред книга прикътано. И повече нищо. Да, ей този белег, сред земните солници – последната сол. И част от молитва, когато в неделя летящите риби за нас се помолят… 2007


89 НЕИЗРЕЧЕНО ОТ ЧУЧУЛИГАТА

На Диди

...Ще съм оная чучулига няма, която ниско привечер ще слиза, загледана във всеки стрък и камък, в балконите, в изпраните там ризи... Навярно ще си кажеш, че е сбъркала полето с тези луди градски къщи... Ще сляза ниско, точно преди мръкване – душите непростени щом се връщат. Ще бъдат птиците наоколо бъбриви. Ще бързат, всички тайни да разкажат. А аз – без глас... Ключа ще съм открила към дверите най-истински и важни. Ще знам, че думите изплитат дълга стълба. (Тъй много думи – не се вижда краят!) От нея можеш в рая да пристъпиш. Или пък в ада... Ала кой да знае?! Излишни думи често изговарях. Криле суших над всеки лумнал пламък. Затуй сега летя при залез бавно. И затова съм няма. Няма! Няма! Каква ти тук поезия спасена?! Небето чучулигите пришиват. Една от тях е точно като мене. И точно като мене си отива. Не се страхувай, моето момиче. Какво пък, има неми чучулиги. А другото е спомен от обичане. Ала понякога и този спомен стига. 2007


90 БРЯСТЪТ На приятелите от Коматево, които ми подариха бряст...

Коматевски бряст насън се разлиства. А месец коси със косата си в небето пелина на моите мисли. И търси изгубена сладост... Коматевски бряст... Сади го синът ми. Бе тънък израстък тогава. Животът не бе още толкова стръмен. Гнезда още птиците правеха. Коматевски бряст в брега на душата ми е вкопчил корени жилави. Морето е приказка дълга и шарена, но брястът за нещо тъжи... Коматевски бряст. И ехо от песен. И сянка от птича тревога. Молитва сред двора. Под стряхата – есен. (За нея не ми се говори.) Коматевски бряст помахва със клони – синът ми отново си тръгва. Кервани от мравки. На дълги колони. И сутрин, и даже по мръкнало.


91 Коматевски бряст. Разпитват ме старците: защо ми е, нищо не вързвал... В небето приятел си пали цигара – звезда пада, странно забързана. И брястът към нея сякаш политва... Синът ми от мене се учи, така че да пее наум, когато му идва да се разплаче. 21 юни 2007 г. Варна-Пловдив


92 ПРЕПОРЪЧАНО ПИСМО Скъпа Ели, Не успяхме да те поздравим за Празника на Светите братя Кирил и Методий, но мислехме всички за теб. Щом Светлозар и Евгений запяха “Лале ли си, зюмбюл ли си.. “, няколко души ми показаха GSM-а, набрахме номера , за да чуеш поздравлението с любимата ти песен, но не отговаряше. Решихме, че си извън страната, някъде по пътищата на Славянското писмо и те, момчетата, пяха за теб и те благославяхме отново. За твоето духовно покровителство над Коматевското читалище, затова че присъстваш в нареченото от теб “Коматевско духовно гнездо” лично, няколко години подред, а в другото време ме питат твоите почитатели “Нещо ново от Елка?”. И разбира се, ново винаги има - получила съм списание “Знаци”, чули сме се по телефона, написала си ми писмо. Ели, аз лично съм ти безкрайно благодарна, че ми даде възможност да присъствам на твоята духовна територия и ме направи съпричастна към една истинска дълготрайна връзка между творец и читатели. Кръгът на приобщените към “Духовното гнездо” след всяка среща с теб се увеличава. Сега сме в очакване на “Немите камбани”. Откъсът, който прочете на срещата на 21 юни 2007 година, е трогнал много присъстващите. За тази книга питат и монахините от манастира “Свети Роко”, искат непременно да я имат. А каква чест за всички нас е посветеното ни стихотворение “Брястът”, много поискаха да го имат


93 и разбира се, им го осигурих, като го преснимах от вестник “Дума”. Знаеш ли, мила, брястовете ни са непрекъснатата връзка с теб, много от нас също си посадиха в дворовете и отглеждат малки брястчета. Елинка, много се надявам да се видим това лято в моето родно село, зная колко ви са на сърце Родопите и на теб и на Валерий, и особено на Валерий Младши. Поздрави от всички приятели! С много, много обич: Елена Атанасова 27 май 2008 г. Библиотеката на читалище - Коматево


94 ЗНАЦИ Щом и кестените проглеждаха, и ризи зелени събличаха; и следяха ни все под вежди преминаващите момичета… Аз – примрял в ръката ти кестен, срамно гол за това обкръжение, ти – от шах черно-бял преместен – властен цар, коленичил пред мене… Неуместни сред този следобед, без бодливите делнични ризи. Дръзко-влюбени. И безподобни. Сякаш не в листопада навлизахме. Сякаш друг беше сбъркал пресечката, по която сме минали скоро. /Нещо страшно фатално усетих: дали Пею бе ти, а аз – Лора?/ Старомоден бе тук фатализмът край смокиновите огради. Един кораб отсреща навлизаше и пресипнало ни се обади. Бе реално - като четвъртък. Беше истинско – като ръцете ни. Но защо отмаля ни отвътре, така и със теб не усетихме. Всички знаци уж точно разбрахме – тротоарът бе тоника лесна… Само дето препъна ни страх: есен. 2006


95 ПРЕДСКАЗАНИЕ Ще гърми, ще трещи, ще пробожда небето, ще разкъсва плътта на земята, ще подпалят светкавици думите на поетите, бяло знаме облак ще мята. Горе някакви зли, побеснели чинели ще пригласят във ритъм на тътена и не дъжд – пелена от вода ще се стели, ще изрови асфалта от пътя. И ще бълва огън небесното гърло, пресушено от дълго мълчание. Ще застане тополата долу, гърбом към стихията, урочасала я. Ще си хвърли морето ризата мокра, ще прилича на морга плажът. И отчаян делфин ще изсвири със рог – и със смърт ще се самонакаже. Всичко живо наопаки ще се обърне. Контрабасът небесен ще стене. Черен вятър по белите мисли ще бръсне – побеснял пастир със остена. Ще пропукат и костите и на дървото, и на бялата мълния, луднала... Ако само посмееш да зачеркнеш живота. Ако дръзнеш да ме разлюбиш. 2007


96 SKYPE ...Готови сме, сине, с трапезата. Заговезни. Седим със баща ти сега пред компютъра. И чакаме кротко – да се излее залезът във чашите, дето ще ги допиваме утре. И в други ден, дни наред... Тръпчивото вино ще слепва в мълчание нашите устни, докато ти там с метрото преминеш във следващ квартал, година и чувство... Сигналът заветен! Най-после! Прегръдка е екранът пулсиращ, гласът ти далечен: -Звъня ви закратко, че трябва да тръгвам... -Студено е още. Облечен ли си? -Е, хайде, де, знаете – не съм дете, мъж съм! -Какво ни показва с крадлив поглед камерата?... -Това ли?... Запазих една дюля с дръжката от тези, в колета, който ми пратихте... ...Засяда ми дюлята. Така не му казах за календара в душите пречистени, за виното в чашите, халвата и Заговезни – каква халва, щом не достига връвчицата?! -Къде сте? Не ви чувам! Всичко наред ли е ?... -Добре сме. Спокойно. Наред е, момчето ми! -Защо мълчи тати? Все казвам: поспрете се... -Какво имаш, сине, днес за вечеря?... ...Внезапно прекъсва. Не сварих да питам – добре ли видях, че беше с цигара?... И стана по-тихо от сън и на пиле. А във ушите ми – сто каба-гайди. Сама си повтарям: наред е, спокойно, и всичко си има, и знае за празника,


97 нали идва скоро, и вчера бе Коледа, и всички тревоги пак са напразни... Ще срежем сега от домашната баница, да не забравя – за халвата е време... Ще дъвчем, ще дъвчем, ще дъвчем бавно... Но как ли чрез Скайп-а прошка да вземем?! 2007


98 ГРОЗДОБЕР Не тръгват лозите на път – остават да чакат. И те като мене – със хълма здраво прегърнати. Лозите обичат да слушат и песни печални... Но не сега. Днес е различно – синът ми се върна! И някакъв друг гроздобер сънуват лозите: как хора и птици обират зърната разхвърляни; как обръчи бъчвите стягат и капчици ситни сълзят край канелката жадна – синът ми се върна... Една невидяна ръка разсипа пшеница и тя по небето обратно надолу покълна. Поникват звездите и клас разлюляват, но птиците среднощ не кълват. Просто знаят: синът ми се върна. Сега и лозите почиват от дългото чакане. Сега всички пътища нощем вързвам на възел. И цяла е мойта България – не липсва и чанът, без чийто глас не е същото. Синът ми се върна...


99 КОЗЛОДУЙ На Воймир Асенов

Бряг. По него дете прохожда. И опора търси в земята. Пее горе славеев хор. Долу мравки му правят място. Само този бряг днес не се рони. И е все така непристъпен. Стихват думите ни изконни. Светят стъпките даже в тъмното. Тук прохожда сега младенец. А земята изглажда гънките. Ангел пази дъха му денем. Воеводи го водят насън. Бряг най-български. Върви детето. Срича Пътя на малки срички... И да падне, ще падне където всеки българин коленичи. 2008


100 ПРЕПОРЪЧАНО ПИСМО Скъпа Елке! Сигурно ще се изненадаш на това писмо, но нали знаеш, че съм неграмотен технически и не мога да ти „изстрелям” SMS. А и неговата краткост едва ли ще може да събере всичко, което искам да ти кажа. Някога Пеньо Пенев бе написал едно любовно писмо, дълго метър и седемдесет сантиметра. Когато навлязох и аз в любовната възраст (от която не мисля да излизам), и аз писах на едно момиче писмо, близо два метра (състезател, няма шест-пет!). Успокой се. Днешното няма да е толкова дълго. Споделям горното, защото премислям епистоларното си творчество, като искам маниакално да подчертая, че пиша писма само на хора, които обичам. Знаеш, че написах важно писмо и на дъщеря си... И ето, днес ще трябва с думи – точни и топли, не да изразя обичта си към теб, като към ��оет и човек, а да сложа в дланите ти благодарността, че те има. Благодаря ти, че те има като българка, бяло момиче от бяла Добруджа, което роди на България бяло талантливо момче и го възпита така, че да знае кое е справедливо и кое – не. Благодаря ти, че си великолепен талантлив поет от едно поколение, което самовъзпита в себе си ценности в друго време и можа да ги пренесе в това, в което просто ценности няма. Не искам да профанирам бялото като метафора за теб, но ще ти напомня, че морската вълна е бяла и винаги идва. Сигурен съм, че твоята поезия винаги ще пристига до брега, ще го измива и ще му се усмихва.


101 Благодаря ти, че обичаш и най-важното – че пазиш любовта си към Русия, въпреки обратните указания отгоре. Никой друг отвън няма да опази Отечеството ни – само тя. И в тази обич не си съзерцателна, а си като бяла река, преодоляваща бентове и бентчета. Благодаря ти, че обичаш колегите си. Покланям ти се! Ако всички осъзнавахме тази толкова важна позиция, съвсем друго щеше да бъде и обкръжаващото ни отношение. Благодаря ти за будуването и всеотдайността при провеждането на Международните писателски срещи. Критикарите им или са некомпетентни, или не искат България и българските писатели да имат приятели по света. Благодаря ти, че ще научиш дъщеря ми да меси хляб. Аз може би не съм добър баща, но вярвам, че добротата, а ти си нейно верую и изповед, ще направи човеците човеци. И понеже засягам някои лични въпроси, задължен съм да ти кажа, че ти благодаря за усилието ти да ме разбереш. Дълбоко съм ти благодарен. Където и да съм, дори на оня свят (не, не, там не ми се ходи!) ще знам, че на брега денем и нощем един бял роял свири – нещо за свобода, нещо за доброта, нещо за любов..., нещо като теб. Накрая искам да ти кажа, скъпа Елке, сестро моя, ние ще доживеем друго време (знам със сигурност), когато всичките ни усилия ще бъдат победители – усмихнати, заредени с бъдеще – просто щастливи. И тогава на 10-и август в 19 часа, 2039 г., ще те поканя на валс. 11 юли 2008 г.

Твой: Николай Петев


102 ПАРТИТУРА ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО (в си бемол) На Венета и Злати Терзиеви

А аз съм само онова събуждане на птица, когато Бог насън е проговорил, защото е сънувал, че не е опак този свят, а лицев. Защото дълго е градил със ласкави ръце гнездото на човека и сламчица по сламчица е вплитал обич във мистичното гнездо отвека. И аз съм птицата, която се събужда в този миг и слуша простичките думи на тревата долу, а тя повдига се на пръсти със болезнен вик: „Осанна, Господи! Светът е оранжерия, затопляна от твойта опрощаваща любов!” – тревите шепнат, тръгнали нагоре. Трасетата Господни са без знака „стоп”. „Осанна, Господи! За изгрева ти омъдрен и ранен – печат от ален восък на небето


103 със знака „строго поверително”, за белега под петото ребро, за раните...” А аз съм птицата. Дори не съм и птицата, а само нейното предутринно пробуждане, мигът, преди да почне увертюрата на слепия оркестър сред тревите долу, под слънчевите спици. *** Росата вдига от тревите ноти. Чете авлига химна на живота. Петел кълве от тази партитура. И с нови вести чичопей се втурва. Летяща мравка страница прелиства. Запяват рано ангелите чисти. С душа опрана от дъжда среднощен звъни камбана – алтът ù е мощен! А си бемолът търси в сетивата онази болка – сладка и позната. Онази болка


104 на разлюбен славей – по щипка сол в душите е оставил. Солист самотен е човекът също. Пред нас животът нотите разгръща. И тънко свири виолистът с лъка. Щурец умира някъде от мъка. Щурец един – финалът на сюита. А Бог седи пред нас и ни разпитва. *** ...За празната шапка в метрото и за бемола в душите; И за синкопа в живота, със бели конци съшит; За равноделната памет и неравноделните тактове на този народ, опален от всякакви битки и тактики; И за хорото от гарвани край българското бесило; И за пилатската гавра – децата ни бягат насила от сбърканото петолиние – прокудени ноти в пространството; И за граничните мини из тази трагическа ясност;


105 И за безокия Йово, а и за днешната Яна; За тежкото българско слово; За вярата ни разпиляна; За гроба на Петко Стайнов; За ръченицата сляпа, която децата ни тайно кръщава пред Бога и хляба... И за щуреца разпитва отгоре смутен диригентът... Върти се протритата лента сред облаци тежки и дим. От ноти, вече убити, не става човешки химн. *** А аз съм тази, дето все поправяше гнездото си след летните пожари, докато огънят превръщаше във графика прекръстената карта на България. Да, аз съм птицата, която е родена тука, на този бряг, безмълвно подпечатан със бяла Божия целувка. В гнездото ми ще се роди и внукът. *** Гнездата – тези Божии очи, напълнени напролет с тежки сълзи.


106 Пред тях, като в параклиси мълчим, а ритъмът сърдечен все избързва... *** Раз-два-три-и, раз-два-три-и... Празник е от зори. Двойно препечена болка обречена. Целият род е тук – дядо, баща и внук. Дарове – везани. Кипра – невестата. Дълги хората им, вити обратно все. Все на завръщане – тактът е същият. А в ръченицата стрелкат се птиците. Раз-два-три-и! Раз-два-три-и! – миг преди път поспри! В джоба билетът е. Многая лета-а! Вричат иконите в старите корени. Празник на българи, нещо загърбили. Цъка в гърдите им такт от дедите ни. Раз-два-три-и, раз-два-три-и!


107 Чакат ни дни добри. Внуците връщат се вече по къщите. Викат гнездата ни. Празнични - датите. Днеска венчават се български чанове. *** Гнездата – тези плакали очи, в порасналите щъркели се вглеждат. Притихнал, и човекът днес мълчи. Шш-т! Тихо! Горе ражда се надежда! Отмества се небесният престол, та Божията майка да премине. Самотен знак, подобно ключа Сол, човекът крачи в свойто петолиние. И шепне: „Въпреки това – любов! След толкова безсмислени омрази. Навярно чак тогава е готов и Бог да ни опази!”


108


109 СЪДЪРЖАНИЕ Писмо върху пясъка – 6; Кръстовища – 7; Картина без автограф – 8; Миг – 9; Камък от брега – 10; Елегичен мотив – 11; Ден преди потопа – 12; Доверено на морското конче – 14; Препоръчано писмо /от Никола Радев/ – 15; Първи сняг над Варна – 18; Думите – 19; Видение – 20; Всички тези камили... – 21; Реплика на свещта – 22; Слънчоглед – 23; Опаковка за подарък – 24; Препоръчано писмо /от Любомир Левчев/ - 26; Спомен за Камен бряг – 28; Въпреки – 29; Присъствие – 30; Дърво край пътя – 31; Еротично – 32; Без чадър – 33; Предзимно – 34; Клуб „Морско дело” – 35; Мокро стихотворение – 36; Препоръчано писмо /от Надя Попова/ - 37; Брегът – 40; На педя от северния фар – 41; Пясък в окото – 42; Препоръчано писмо /от Хр. Караславов/ - 44; Пясък сред зъбите или Мистична поема за Балчик- 46; Препоръчано писмо /от Иван Есенски/ - 52; Петият сезон – 56; Ескиз на ръце – 57; Писмо в бутилка – 59;


110 Препоръчано писмо /от Гриша Трифонов/ - 61; Ребус – 63; Притча за дървото - 64; Поети в снега – 67; Песента на делфина – 69; Препоръчано писмо /от Евг. Евтушенко/ - 70; Колекция от картини – 72; Пътьом – 73; Оранжев дъжд – 74; Моят любовник – вятърът – 75; Препоръчано писмо /от Любомир Левчев/ - 77; Монолог на илюзионистката – 79; На таблото „Заминаващи” – 80; Препоръчано писмо /от А. Дементиев/ - 82; Неохраняван плаж – 84; Ноември – 86; Подкана за песен – 87; Диря от отлив – 88; Неизречено от чучулигата – 89; Брястът – 90; Препоръчано писмо /от Е. Атанасова и Коматевското гнездо/ - 92; Знаци – 94; Предсказание – 95; Skype – 96; Гроздобер – 98; Козлодуй – 99; Препоръчано писмо /от Н. Петев/ - 100; Партитура за завръщането /в си бемол/ - 102.


111


112 ВМЕСТО ВИЗИТКА: * Родена в Добрич на 6-ти юли 1952 г.; * След филологията работи 15 години в централен периодичен печат; * Създател и главен редактор на сп. „Знаци”; * Живее във Варна; * Превежда от славянски езици; * Авторка на книгите: - „Не съм Пепеляшка” – 1984 г., - „Нулева група” – 1987 г., - „Правопис на надеждата” – 1990 г., - „Делфини на сушата” – 1992 г., - „Петият сезон” – 1994 г., - „Земен гейм” – 1997 г., - „Требник” или „Писма от Белоногата” – 2000 г., - „Белият влак” – 2002 г., - „Ние” – 2005 г. * Книги, публикувани в други страни: - „Прозорци” – в Украйна, - „Рисунки от един град” – във Франция, - „Кестен на дланта” – в Русия, - „Ние” – в Македония. * Цикли със стихове на поетесата са превеждани на: руски, украински, френски, немски, английски, сръбски, полски, гръцки и др. езици; * Носителка на национални литературни награди, сред които: „Южна пролет” – за дебют, „Изворът на Белоногата”, „Христо Ботев” - на едноименното издателство, „Дора Габе” – за цялостно творчество и др. * Член на Съюза на българските писатели. * Координатор за Балканите на МАПП (Международна асоциация на писателите и публицистите); * Председател на Славянска литературна и артистична академия.


Писма от/до брега