Списание "ЗНАЦИ", бр. 3 2018

Page 1

година четиринадесета

3᾽2018

МИЛАН ХРИЦ и неговите приказки


Милан Хриц, „Невеста”


Милан Хриц Роден е в Пилзен, Чехия. Още от ранна детска възраст показва артистични нагласи, които целенасочено развива след 20-ата си годишнина. Самоук художник, непреминал през академизма. Щудирал е обаче и се е учил от изкуството на Карол Чакихо и Милан Бандурчин. По-късно открива за себе си Албин Бруновски, който отговаря напълно на неговата артистична ориентация. Пътят му поема по професионални релси от 1978 г., когато участва в първия конкурс за изкуство в Кошице. Там печели трета награда. И тя му дава сили да повярва, че пътуването му в изкуството ще продължи. Нататък следват много още участия, награди и отличия. Милан Хриц има зад себе си множество групови и самостоятелни изложби. Негови картини са пръснати по колекции къде ли не по света: Словакия, Чехия, САЩ, Канада… Има негови творби и в Музея на Анди Уорхол – световен художник със словашко потекло от етническото малцинство на русините. Милан е отрано впечатлен от рекламния дизайн на своя именит сънародник, но се усмихва снизходително на веруюто му, че „Всеки артист може да има своите 15 минути световна слава.”

1


Елка Няголова

Милан Хриц

и неговите приказки Историята на изкуството, както и който и да е неин представител поотделно, лесно наизустяват определени „фрази” на четката, нейни жестове и уж свободни движения, които нерядко са заучени… Свободната, ама действително свободната дума на художника, можем най-често да открием в детската рисунка, диктувана направо от Бога, или в свенливата линия на самоукия художник, не-

2

преминал през щампата на академизма. Но тези редове не са бунт срещу академизма въобще, а са защитна пледоария за художника, роден свободен. И останал волен и необременен от догми. Впрочем, всяко национално изкуство изобилства от такива примери. Не прави изключение и българското. Достатъчно е да си припомним щедрите колористични „дефилета” в картините на Емил


Стойчев и Енчо Пиронков – едни от най-самобитните ни и скъпо продавани български живописци у нас и по света. Друг е въпросът, че с или без академия, в магнетичното им изкуство зад всеки сложен или суров тон надничат сенките на големите ни предходници. Защото изкуството може и да не се преподава, но се учи. А има и „уроци”, които се усвояват с кодовете на кръвта… Ей такива объркани мисли ме връхлетяха, когато видях една изложба в Смоленския замък в Словакия. Художникът – Милан Хриц, ми бе неизвестен дотогава. Бях виждала само една негова репродукция върху корицата на книга с поезия. Имах честта да бъда орисница на тази книга – „Zakázana záhrada” („Забранената градина”) от Зузана Куглерова. Още когато ми подари книгата си, поетесата ми заговори за художника: „Няма да ти разказвам много. Искам да го видиш. Непременно искам да те запозная с този артист!” Тогава и двете не знаехме, че само след месец ще мога да видя цяла негова изложба. В словашкия Смоленски замък колегите бяха събрали интересни поети от къде ли не. Това неголямо славянско общество, затворено в прекрасната среда на едно (сякаш) друго и вече отминало време, бързо и естествено се

„Времето“

сближи. Обменяха се мисли, звучаха стихове на различни славянски езици, обсъждаха се естетики, пяха се песни… А в една от преходните зали бяха картини-

3


4

„Забранената градина“

„Фрагменти от Крумловския замък“

те на Милан Хриц. И той самият – седнал тихо и ненатрапчиво заедно със съпругата си в някой ъгъл. На ден поне по десетина пъти минавах край тези картини, спирах и последователно ги разглеждах, „четях” душата му и откривах в нея изключителни залежи от славянска чувствителност, мистични нагласи и необременена фантазия. Той търпеливо и внимателно наблюдаваше изражението ми… Подари ми каталога си. Там прочетох един съзвучен с моите виждания текст на Роза Циги: „Милан Хриц е специалист във фигуралното изку-

ство, в което с чувство отразява цивилизационните проблеми на света. За целта използва формата на култивирани цветни композиции. Картините му спират дъха с красотата в лицеизраза на героите му, със спокойствието, което те излъчват в днешния ни хаотичен свят, с лечебен ефект върху почитателите на неговите произведения. Всяко едно изображение е интересно и запомнящо се.” При тази първа наша среща Милан Хриц се притесни, когато спонтанно го заговорих и изразих възхищението си от картините му. Още повече се притесни, кога-


то го поканих да направи изложба в България. – О, аз имам респект пред българското изкуство! Познавам творбите на много ваши автори. Дали бих имал място сред тях?… Уговорихме подробностите. Той вече се подготвя. Живот и здраве да е, в първата половина на идващата година ценителите у нас ще могат да видят негови картини.

А какво видях аз в тях?

В творбите на Милан Хриц ясно прозира пластическата свобода на автора. Липсва скованост; липсва и предпоставеност на из-

образените фигури; те плуват свободно в някакво свое, паралелно пространство, неконкретно и често – енигматично. То е една фантастична реалност, един безграничен личен и съкровен свят, непарцелиран от гранични заграждения, такъв – какъвто е обикновено при птиците. Любителите на точните „_изми” навярно биха съотнесли изкуството на Милан Хриц към школата на Волфганг Хутен, представител на фантастичния реализъм в Австрия. И навярно ще сбъркат. Защото всяко преднамерено рамкиране би уронило необременения дух на този художник. Да, него-

„Трогателно“

5


„Живот в цирка на двете същности на една дама“

6


дожника, който само на пръв поглед няма нищо общо със своите предходници-земляци: Алфонс Муха, Албин Бруновски, Владо Гажович… Всички те, работейки в различни техники, съхраняват импулса и темперамента на голямата Славянска душа. Така и Милан Хриц – рисува своята житейска приказка, която спокойно може да бъде поместена в различни категории Време и Място, но не може да бъде разглеждана без изначалната емоция на артиста. Навярно затова в сюжетите

„Мона Лиза“

вите видения са често една фантазия на подсъзнанието, сън за образи и случки, дошли отдалече във времето и пространството. И дали това ще е една негова Мона Лиза, или късна нейна потомка, няма значение. Дали ще е летящата фигура на Микеладжело, или ще е едно мъжко вглеждане в Афродита и слънцето над нея – пак няма значение. Важен акцент при Милан е чувството – тази изначална опорна точка за славянското изкуство въобще, без която то би било по съвършено друг начин детерминирано. И в този смисъл тук можем да потърсим родните кодове на ху-

„Спомен за младостта“

7


„Краят на Рим“

му реалното, сюрреалното и магичното при него са в неделима връзка. А образите му са опоетизирани послания за Добро и Красиво. Както впрочем е при всяка приказка… За това помага и колористиката на художника – не дръзка и фовистична, а деликатна, изградена от сложни цветове и нюанси, на места – приглушени и загатнати, с внезапни светлинни акценти. И тук канониците отново биха потърсили тайната „кореспонденция” между Милан Хриц и Френската поетическа реалност на Морис Брианшон. Но… хайде да не четем чужди писма…

8

Уединен в своя личен свят в с. Калинов, Милан продължава да е все така вдъхновен от ренесансовите художници, все така сваля шапка на сюрреалистите, които са съзвучни с неговите нагласи. Понякога „отлита” и оттам и четката му рисува някакви абстрактни елементи и видения, които претворяват усещането му, че животът е празник, а радостта от него трябва да надделява. Всичко друго е неговата Приказка за света, която много се надяваме той да разкаже и на българските ценители през идната година…


Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, специалност „Българска филология”. Работила е като журналист. Автор е на стихосбирките: „Повод за живот”, „Не и милост!”, „Как се обича художник”, „Небе под ада“, „Тепърва ще се уча на живот”, „Малки смърти“, „Колко е живот, да му се сърдя”, „Бай Георги има тъжни рамене“. Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс „Петя Дубарова”, с Голямата награда на националния конкурс „Веселин Ханчев” (двукратно), с първа награда на в. „Литературен глас” – Стара Загора, с първа награда от националния конкурс „Петър Алипиев”, годишната награда за поезия на СБП за „Малки смърти“… Неотдавна ѝ бе присъдена Голямата награда „Дора Габе” в Националния конкурс в Добрич на името на поетесата. Член на Съюза на българските писатели от 1997 г.

Камелия КОНДОВА

ТРЪНЛИВО Били ли сте в поляната от тръни с един човек – от болката изваян? Там всеки вик от Бога е изтръгнат. (Във цъфналата ръж и баба знае.)

Небето връща виковете тройно. И векове след болката ги чувам. Били ли сте дотолкова виновни, че Адът като Рай да ви се струва?

Сърцето да е цялото в петите. Но не от страх – с кръвта оттам изтича. Били ли сте венец от тръни, питам ви? Аз бях. И вече мога да обичам.

9


ЗНАМ, ЧЕ ЗНАЕШ Прегърнах те и вече споделих приятелите, думите си, всичко. Осъмвал си във нощния ми стих, пиян до смърт, но не и необичан. Разсякох на две части есента и заживях в по-скучната от двете. На теб оставих късните цветя – ще ти потрябва за картина цвете. И път ти споделих – не е до мен. До мене прави пътища не стигат. На себе си да идваш всеки ден и сам да се разлистваш като книга, която още дълго ще четеш и ще разбираш… и ще се обикваш. Да, любовта те кара да растеш, но с любовта, любими, не се свиква. Сега не искай да ти споделя това, което след любов остава. По-страшна от самата самота – е само споделената такава. Навреме нека да се разделим. С най-честните си кожи, още потни. Със няколко раздели – по-добри. И с няколко живота по-самотни.

10


РОДОПИ Такава планина не е за всеки. По-мъдра е от мен, а по-зелена. Протягам се и ставам на пътека – да минат по-невежите от мене. Такава планина не е за вчера – да я обиждам със невръстни дати. Аз първо трябваше да се намеря, а после да се губя в красотата ѝ. Такава планина не е за после. Тогава някой друг ще я живее. Сега съм аз. Със поглед я докосвам. Не се смалявам, а раста пред нея. И толкова голяма вече ставам, че тебе с този поглед те прекрачвам. На равното все някак ти прощавах. Но днес е планина. И няма начин. МАРИЯ Дъщеря ми порасна за едно денонощие само. Със сърце я изпратих, а сърцето ѝ някой прегази. Аз съм същата рана, но съм тъжно и сигурно рамо. Затова я прегръщам, без да мога да я опазя. Тя е толкова силна и е толкова слаба в гнева си. И така се разказва на облаци разни случайни, че в каданс се завръщат мойте години невръстни, но животът остава и за двете ни същата тайна… Няма как да я уча да обича в умерени дози. Нямам честни очи, които да казват: Не бива! Дъщеря ми прелита на Пегас през проклетата проза. И е цялата дух – русокоса докрай съпротива.

11


Тези дълги коси са за вятъра неоткрити. Той ще вие навсякъде, ала точно във тях ще се кротне. Аз съм само прегръдка. Аз съм нейният тъжен родител. Да не бъде детето ми в свойта важна тъга сиротно. Боже, колко е хубаво и колко е страшно името ѝ – мойта първа вина, с която съм я белязала: да върви през смъртта и да бъде онази Мария, след която светът изведнъж ще отвикне да мрази.

ВРАЦА Циганчето, дето ме спасява всеки път, когато притъмнея, вчера връхлетя така щастливо, че денят запя и се разгърди. „Како – вика – срещу десет лева моята сестричка стана фея. Има нова рокля, усмихни се. Колко е живот – да му се сърдиш? Како – вика – всичко ще ти върна с лихвите, но само да порасна. Десет нови рокли ще ти купя. Ти ще бъдеш следващата фея. Само се усмихвай дотогава, че като заплачеш – е опасно. Кожата повяхва. И душата. А пък аз не ща да остарееш.” Знаеш ли защо ти го разказвам? Нямам вече правото на рани. Трябва да съм хубава, когато моят ден отново се разгърди. Трябва да съм хубава отвътре – всички десет рокли да ми станат. Отиди си без скандал, защото… колко е живот да му се сърдим?

12


РЕЦИДИВИСТКА Внезапна нежност тече по вените. Ще изтече. В онзи живот беше Ана Каренина. В този – не е! В този си купи прежда и куки, да си плете, за да затупка в гърдите скука – вместо сърце. И даже Господ точно в неделя да тръгне пръв, тя се научи да се разделя съвсем без кръв. Тя се научи да се разхожда из есента, но – без възторзи. И без тревожност. И без тъга. Вижда, но никак не ѝ е важно – с какви очи. Тя си научи болката даже да не боли. Но я прониза проклетата нежност – в петите чак. Оттук нататък е неизбежно, че идва влак.

13


НЕДЕЛЯТА, КОЯТО БЕШЕ В ПОНЕДЕЛНИК Насред потопа – спасителна суша. /Крача до мъжка риза./ Чува се даже, ако се вслушаш – Смирненски кашля наблизо. А аз – виновна, че съм щастлива, топля ръка – в ръката. /Откак се помня, все си отивам – на приказката в средата./ Сега не искам. Сега е важно, че е небрежно прашна, че е любов /хем високоетажна/ – обаче – Смирненски кашля. Кашля така, че гърдите ми стяга. И ми издишва победите. Към моето щастие ръце протягат и на Гаврош братовчедите. Аз не умея да съм щастлива сред изранени длани. Но… ако искаш, не си отивай. И… най-добре… да останеш.

ТИТАНИК С белези от доживотни рани – изтъкан от мрак – Артистът свети. Щом потъне сетният Титаник, няма кой за него да се сети. Нека само праведните станат. Грешна съм. И сгушена във мрака. Аз пътувам в същия Титаник, който близките напразно чакат. Сцената е само да намигнеш на Живота – още неразсънен. Ясно е, че няма да пристигнем. поне достойно да потънем.

14


ЮЖЕН ПАРК 2 „Стои човек. Животът си отива. И той ще мине. Само да сме живи.” Калина Ковачева Вече ми е чуждо хорското жужене. На живот прилича, но е твърде шумен. Тръгвам по алея, тиха като мене. /Като мен, когато бях невръстно умна/. Като дъщеря ми, точно като нея, не откъсвам цвете, ако не засявам. Пътьом забелязвам в нейната алея как цъфтят налъми, после прецъфтяват. Вече малко трудно дявол ще ме вземе, даже като ангел да ме срещне в парка. Малките ми смърти станаха големи. Но и аз пораснах. Значи са по мярка. Чувам си сърцето, казва, че не страда. Казва: не е важно само да сме живи. Вече му е важно как листото пада. Ясно, че умира. Но дали красиво?

15


Християн ОБЛАКОВ

Роден на 15 март 1989 г. в гр. Варна. През 2008 г. завършва профил „История и цивилизация” при НГХНИ „Константин Преславски”, след което защитава юридическа диплома от ВСУ „Черноризец Храбър” през 2013 г. Автор е на книгите от поредицата „Библиотека Варненски архитекти” – „Архитектът-аристократ Дабко Дабков”, „Стефан Венедикт Попов”, „Сецесионовият инженер и рационалният архитект”, „Благородният архитект”, „Варна на арх. Дабко Дабков”, „Чешкият майстор на сецесиона”. През 2010 г. открива своята първа самостоятелна научна изложба, посветена на творческия път на арх. Дабко Дабков, която гостува в София и Трявна. Понастоящем авторът продължава изследователската си дейност върху житейския и професионален път на архитектите Антон Франгя, Никола Лазаров, Димитър Раделия и Атанас Несторов.

Арх. Антон Франгя

и следите му в градската среда на Варна Антон Янев Франгя е роден на 21 ноември 1888 г. в Браила, Румъния. Фамилното име е с хърватски корен. Брат на бащата Ян е Антон Франгя (1856-1917 г.), известен български политик, общественик и юрист. Чичото става и кръстник на своя племенник, откъдето произлиза и първото име на бъдещия варненски архитект. През 1892 г. семейство Франгя се преселва в Русе, където младият Антон получава начално образование. По-късно фамилията се премества във Варна и през 1907 г. Антон Франгя завършва Класическия профил

16


на Мъжката гимназия „Фердинанд І”, след което отпътува да учи архитектура в гр. Лемберг в Австро-Унгария (дн. гр. Лвов, Украйна). Макар и част от австрийска Галиция, населението на Лемберг е преобладаващо полско и украинско. Така младият български студент усвоява бързо полски и руски, наред с отличните си познания по немски език. А самият град Лвов, известен като „Малка Виена”, представлява учебник по архитектура на открито. Впечатленията от изящните фасади, декорирани с барокови пластики, ще намерят приложение в проектите на архитекта във Варна.

Арх. Антон Франгя

На 5 октомври 1912 г., поради избухването на Балканската война, Антон Франгя прекъсва образованието си и се записва като доброволец, получавайки чин редник. Участва и в последвалите две войни за Национално обединение (Междусъюзническата и Първата световна война). В междувоенните години работи по изграждането на някои здания, макар и все още с права на строителен техник. Един от първите му големи архитектурни проекти във Варна е фурната на Илия Илиев от 1915 г., където е показан усет в усвояването на пространството, съчетан с монументална скулптурна пластика, дело на Кирил Шиваров (1887-1938 г.). В края на Първата световна война Антон Франгя достига до чин поручик и е награден с Орден за храброст, ІІ-ра степен. На 24 май 1918 г. Антон Франгя встъпва в брак със Зорка Попова, дъщеря на Иван Койнов Попов, който по това време е директор на банка „Бъдащност” във Варна. На следващата година се ражда и първата им дъщеря Евгения. До 1921 г. арх. Франгя работи като строителен техник във Варна, след което заминава със семейството си за Грац, Австрия. Там в рамките на една година завършва образованието си и получава диплома за архитект, след което се завръща отново в България. Регистрира собствено архитектурно бюро, посредством което реализира проектирането и изграждането на десетки забележителни частни

17


домове, вили, пансиони и пр. Сред най-забележителните му обекти се открояват частните домове на д-р Илия Илиев, на предприемача Стефан Капитанов, на мелничаря Иван Попов, домът и клиниката на д-р Николай Ненов и др. От 1924 г. работи съвместно с арх. Стефан Бенев Стоянов във фирма „Ст. Бенев, арх. Франгя и сие”. На следващата година приемат покана да участват в проектирането и строителство на обществени здания в новата турска столица Анкара. Успешното партньорство между двамата проектанти продължава до 1934 г.

Инициативният комитет за изграждането на Мавзолея „Владислав Варненчик" през 1935 г. Отляво надясно – инж. Янко Мустаков (кмет на Варна), арх. Антон Франгя, полк. Петър Димков, Крум Смиленов и Никола Димитров.

Между 1927 и 1936 г. Антон Франгя изпълнява доброволно длъжността на почетен консул на Полската република във Варна. Заедно с полк. Петър Димков, командир на Осми Приморски полк, арх. Франгя основава инициативния комитет за построяване на мавзолей и създаване на парк, посветен на полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело и воините от християнската коалиция, загинали край Варна на 10 ноември 1444 г. в борба срещу османските турци. Проектът за мавзолея е дело на арх. Франгя, а парковата среда около него е създадена от Антон Новак. Открит е тържествено през лятото на 1935 г. от цар Борис ІІІ и царица Йоанна, в присъствието на дипломати от официални деле-

18


Домът на д-р Илия Илиев, 1922 г.

гации на Полша, Унгария и др. За изключителни заслуги към Полската държава, арх. Франгя е награден с високото отличие – Златен орден „Полония Реститута”. През 1936 г. семейството на архитекта напуска Варна и се установява да живее в София, където арх. Франгя става главен проектант на тогавашната организация „Горстрой”. Завръща се периодично и във Варна, където изпълнява проекти на частни домове и почивни станции в курорта „Св. Константин”. По това време създава и своя научен труд „Номен-

19


клатурното строителство”, което претърпява две редакции. С високата си ерудиция и любознателност архитектът става и един от основателите на Научния институт на архитектите и инженерите в България. По време на Втората световна война арх. Франгя е мобилизиран и повишен в чин капитан. Назначен е за началник на противовъздушната отбрана на района около Съдебната палата в София през 1943 г., тъкмо в разгара на големите съюзнически бомбардировки над българските градове. След войната постъпва на работа в Инвестиционната банка, където се и пенсионира през 1969 г. През 1978 г., по повод на деветдесетата годишнина от рождението на Антон Франгя, Съюзът на архитектите организира честване, на което архитектът не успява да присъства поради старческа немощ. На 4 март 1979 г. в София издъхва арх. Антон Янев Франгя, едно от авторитетните имена в областта на сградостроенето в България. Приносът му за гр. Варна е огромен и все още предстои да бъде проучен и подробно документиран.

Мавзолеят на Владислав Варненчик, 1935 г.

20


Наталия БОЯДЖИЕВА

Родена през 1960 г. във Варна. Завършила е българска и руска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Работила е като преподавател по български език и литература в родния си град. От 1990 г. до днес е и журналист на свободна практика и член на СБЖ. През 2007 г. получава награда за интервю в конкурса за журналистическо майсторство „Златният тризъбец“, организиран от Дружеството на журналистите по печата – Варна. Кореспондент на сайта „Емигрант БГ“, на радио „Отзвук“ и на в. „Новият Пулс“, както и на интернет радио „Татковина“ от Азия, автор и водещ на рубриката „На пътешествие с Натали“. Автор е на книгата с разкази за Китай „Светлина от Изтока“, излязла от печат през 2016 от издателство „Българи“. Втората и` книга с разкази „Лицата на Филипините“ е издадена от издателство „Ерове“ през 2018 г. Превежда от руски, английски, полски и италиански.

Лицата на Филипините изгряват пред българската публика

Сред водите на Тихия океан плува архипелаг от над 7 хиляди острова, които са обитавани от 100 милиона души! Това е Република Филипини. За две години тя се превръща в дом и на Наталия Бояджиева. Това е прекрасно време, в което освен да опознае страната, тя се и потапя напълно в местната култура на тези усмихнати хора, от което се раждат 43 документални разказа. Разказите на Наталия Бояджиева са земни и в същото време с някакво неуловимо вълшебство. Акцентите в тях са два, както е и в първата ѝ книга за Китай „Светлина от Изтока“. Единият е насочен към жените, техния живот и вътрешен свят – чувства, възприятия,

21


желания и идеи. Читателят се чувства увлечен в непринудено оживен разговор за необятните, непознати територии на филипинската душа, за личността и съзнанието. В същото време ние следваме нашата чувствителна и дръзка водачка, с която се изкачваме уверено по стръмните планински пътеки на Кордилера – до селата на ифугао и висящите ковчези на Сагада, по склоновете на вулкана Пинатубо и до върха на Ангоно, със скалните му рисунки от древността. Посрещаме заедно Великден в многомилионна Манила, сред самобичуващите се фанатици, навлизаме и в джунглата – домът на аета… „Всяко изследване е свързано с много трудности“ – е казал Цицерон. Лично проверено от Наталия Бояджиева и напълно достоверно. Но трудностите могат да бъдат и сладки, особено когато авторът е антрополог по интуиция и призвание. Този, който има знания, но не ги прилага, прилича на човек, който оре земята, но не хвърля в нея семена. А от семената, посети в тази книга, са поникнали ярките цветя на далечната, но вече не чужда, а близка и позната филипинска земя и нейните хора.

Инатубо Ликуващо тържество по изтощеното лице на Полин – стигнали сме до табела „20 минути до кратера!“ Посочените минути са както окуражаващи, така и много относителни, но след около час катерене по стръмното най-сетне пред нас се открива възхитителна гледка – в кратера сме, а езерото е в краката ни, заобиколено от настръхнали скали. Какво езеро – изумруд и сапфир, преливащи един в друг. Спокойна опъната кожа, ментолово прохладна, по която мога да пиша с пръст.

22


Кратки мигове на щастие пред бездънното езеро

Ни ветрец, ни вълничка отгоре… Мами да поплуваш, макар че изглежда бездънно. Татко, не се тревожи, пазят и не разрешават да се влиза; във водата имало разтворени сулфатни и серни съединения, опасни за човека. Вулканолози правят измервания периодично, ако водата от езерото изчезне, вулканът се готви да изригне. Но в момента е тук – красива до вълшебство. Снимам тази приказка и сядаме да хапнем – както вече споменах, по-вкусна риба и ориз не съм яла… Наоколо дърветата не са едри, нито храстите – гъсти. Показват ни необичайно ниско мангово дърво на двадесет години; то няма и да порасне по-високо заради сулфатните изпарения от кратера, неуловими за нашите носове… А иначе е отрупано с още неузрял плод. Границите на три провинции се събират точно тук – Тарлак, Замбалес и Пампанга. Най-дълбокото езеро в страната е – до дъното му има седемстотин метра… В един момент изражението на Паоло става далечно; научил е нещо, което аз не съм чула: – Американците са предупредили да се върнем до пет следобед, защото след това ще хвърлят бомби… Щели да измерват параметрите на кратера, издълбан от бомбите… По-абсурдно нещо не бях чувала! Ами наблизо живеят аета… Да дърпаш дявола за опашката като хвърляш бомби близо до калдерата на активен вулкан… Само три дни по-късно – на 28 април 2014 година Ба-

23


рак Обама ще подпише споразумение за сътрудничество в отбраната с филипинския президент Бениньо Акино, според което за срок от десет години ще бъде даден достъп на американските войски до филипински военни бази за „насърчаване на мира и стабилността в региона“. Това обезсмисля демократичните постижения, когато огромните американски военни бази са били закрити в началото на 1990 г. и се е сложило край на вековното американско военно присъствие в тропическата страна, чувствителен въпрос в тази бивша колония на САЩ. Решението ще предизвика бурен протест на филипинци пред американското посолство в Манила… Но сега трябва да бързаме… А и в очите на иначе спокойния Ной изведнъж се появява безпокойство. Въздухът става още по-тежък и лепкав от тропическата влага. Летният влажен мусон започва да затрупва небето с оловен хаос от безформени облаци. Те забулват на върволици скалите и склоновете и се заплитат във венци, подгонени от бурните пориви на вятъра, а през тях мрачно надзъртат зъберите на кратера. На един чукар знойно пламти косо падащ слънчев лъч. Вулканът все още тупти и диша. Времето се променя рязко в планината, трябва да тръгваме, да изпреварим дъжда; тук той за минути може да се превърне в чудовище, което да препълни потока до наводнение. Речицата не е могла да проникне през каменните плочи и да си издълбае по-дълбок улей, а е образувала руслото си като е укрепила бреговете си от довлечения чакъл. Ной ни разказва, че пет години по-рано, през един августовски ден седмина французи, трима корейци и белгиец са изкачили върха. Но горе ги посреща проливен дъжд и по обратния път те са залети от вилнеещите води на река Сакобиа. Телата на жертвите са намерени по-късно надолу по течението. Оттогава не се допускат туристи по време на дъждовния период. Събираме багажа и, неотпочинали напълно, потегляме обратно – и тъкмо навреме. Тропическите бури се развиват с Ной

24


бързина, достойна за силата им. Сами сме в безкрая. Дъждът ни следва по петите, но надолу се върви по-бързо, така че успяваме да му избягаме за кратко. Страхотна светкавица блясва пред очите ми и озарява притъмнелия ден, край мен бясно изтрещява гръмотевица. Дъждът вече се лее като плътна завеса, всяка капка като че има задача да те забие в земята. Слънцето се е скрило, настъпва оловен полумрак. Небето се е снишило съвсем, просто като че ли виси над главата ми – и от оловносиво е станало черно. Куполът облаци неусетно се свежда и мракът става по-дълбок. От време на време ти се струва, че е настъпил краят на света и ти си последният жив човек. Задъхани стигаме до всъдехода, мятаме се вътре и поемаме обратно. Шофьорът е на поста си, той е опитен, лицето му не изразява тревога. Тойотата заподскача по набраздената котловина. Както бе започнала, така и рязко, като с нож отрязана, бурята спира. Ранен следобед е, до „приятелския“ огън на американците има още време, дали ще успеем да се изкачим и до аетското село Тарукан… Мокри сме до кости, но какво от това, въздухът е топъл, дрехите бързо съхнат. Полин ме поглежда жално – изморена е, няма да дойде с мен. Всички остават в колата, само ние с Ной поемаме нагоре към платото по разкаляната пътечка. Водата си е издълбала улеи в склоновете, а сред дивия безпорядък на големи и малки скални отломъци се гушат къщичките на аета – господарите на тези земи. Катерим се дълго по пластовете втвърдена лава, джипът долу се превръща в точка, а когато излизаме на платото, попадаме в истински рай

25


– погледът, изненадан, си почива в изобилната къдрава зеленина. Лъскавите палмови листа блестят на светлината на захождащото слънце. Заглеждам се в зеления пламък на свързаните в гора край селото панданови дървета, диви банани и папая. Жегата пак става непоносима, всичко пари, ако го докоснеш… Била съм вече в Пастолан – друго село на негритос, домовете им са подобни, но тук личи външна помощ. Здравна служба – дар от британското посолство в Манила, църква и училище с името „Емилия“ – подарък от международната организация „Добри хора“, основана в Южна

Църквата в Тарукан

Корея през 1999. Ето, че имало кой да помисли и за това изчезващо племе – хуманитарно сдружение, насочено към развитие на изолираните райони, изкореняване на бедността, защита и образование на децата, особено в отдалечени места, населени с етнически малцинства, без правителствена защита. Наизлязоха жени и деца – те са по-любопитни, макар и срамежливи. Кротки и обичливи създания, аета се сприятеляват лесно и доверчиво. (Имам вече приятели от Пастолан, нашите срещи винаги ни носят радост). Усмихват се, но не с угодническата усмивка на равнинния филипинец, а с чистосърдечната и открита усмивка на детето. Дребни фигурки – трудно можеш да различиш кой носи бебето на ръце – майка му или по-голямата му сестра. Разговорих се с една жена и от нея научих, че след изригването на вулкана аета са

26


се преселили в областите Пампанга и Тарлак, но пет години по-късно са се върнали по родните си места да си обработват земите. Тук горе, на високото, докъдето кола не може да се изкачи, те водят изолиран и прост живот и се чувстват в безопасност. Идилична пасторална картина. В селото струи благодатно спокойствие, обичайно за племето. Те вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък от техния magbabaya (бог). Върховният бог властва над по-малки духове, които обитават реката, морето, планината, долината и други места. Мъжете танцуват, за да умилостивят духовете преди и след лов на диви прасета или пътуване за търсене на мед. Жените пък танцуват вечерта преди да се отправят да събират миди. Имената им идват от природата – те са думи за планини, реки, дървета, камъни… По-възрастните мъже от племето все още бродят по горите на лов за храна и се връщат у дома само за да споделят улова. Използват копията си единствено за лов и като украса на тържествени церемонии. В последните години по-младите са започнали да търсят работа в мините и дърводобива, за да печелят пари за нуждите на своите семейТарукан ства. Всяка общност има собствени закони, предавани устно от поколение на поколение. В северната част на остров Лузон ги наричат pugut (дума на илокано, която означава „таласъм“ или „горски дух“). Дълго време племената устояват на „външния“ свят и живеят само с достойнството на собствената си култура. Начинът им на живот не е променян в продължение на хиляди години. Едва напоследък започват бавно да се адаптират към новата реалност – децата ходят на училище, има здравна служба, където лекар работи заедно с техния племенен лечител. Намерили са и политическия си глас като народ, изпращайки петиции до правителството за възстановяване на законните им права над бащините им земи. Негритос се нуждаят от помощ, за да оцелеят и да спасят своята уникална цивилизация от изчезване.

27


Ето и някои от техните вярвания. Смята се, че ако бременна жена доближи до някое грозно животно или яде определена храна, то това ще се наследи от бебето и то ще изглежда като маймуна или ще има коса като маймунска козина. Това суеверие е единствената причина много жени да не се появяват в обществото, докато са бременни. Друго – да не се слагат пари върху масата за хранене – носи лош късмет. Ако пък си режете ноктите на краката през нощта, искате някой по-възрастен роднина да умре… „Коралите се множат, палмите растат, а човек си отива…“ – казват мъдро аета. Древна легенда разказва за Бакобако, ужасният Дух на морето, който може да се превръща в огромна костенурка и който хвърля огън от устата си. Когато бил преследван от ловци на духове, Бакобако избягал в планината и изкопал голяма дупка в средата на върха. Започнал да хвърля по околните земи скали, кал, прах и огън в продължение на три дни и да вие толкова силно, че земята се разтресла. Вземам си довиждане с изгубващото се царство, с този живописен свят, изпълнен с проста радост от живота и слизаме отново в призрачната Бяла пустиня, в извънземния пейзаж между веригата хълмове, където дори и водните биволи карабао са бели. Пустошта придобива някакво мрачно и меланхолично величие, създавано от голите била и стръмните стени и склонове, рушени и разкъсвани от бури, порои и светкавици. Нашата експедиция е към края си. Непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в това негостоприемно място, обитавано само от аета, да изкачиш огнедишащия Пинатубо. Но тъкмо тази опасност омайва и подмамва пътешественика. Даже и сред дивата и враждебна пустош, а може би именно там, се чувстваш силен и здрав. Беше дълбока нощ, когато ме оставиха пред хотела. Дори момчето от охраната се беше запиляло нанякъде. Филипинското лято няма светулки, които да разпръскват жарава. Чува се само нежно настойчивият зов на гекона. Разделихме се с Полин и Паоло, въодушевени и с нови планове за пътешествия – имало една планина с чудни водопади… Без да знаем, че никога повече няма да пътуваме заедно (макар че, кой знае, що е живот, пред нас е). Най-неочаквано баща им попречи на нашето приятелство и тази загадка остана неразрешена и до днес. Така, както не е съгласен и дъщеря му да си има приятел. Бащината воля на две не става в

28


това семейство. Джеймс се оказа истинска Султана в панталони. Той и до днес ни уверява в писма, че заедно с децата си са завинаги наши приятели във Филипините, но очевидно има различна представа за приятелството от моята. Не всички черти от филипинския характер бих могла да си обясня, въпреки че всеотдайно се опитвам да го разбера… Джеймс е интелигентен млад човек и старателен служител, но често попада на компании, които не преуспяват и фалират и на него му се налага да си търси нова работа. По-големите му деца Полин и Паоло движат малкия семеен бизнес, като доставят месо в хранителните магазини. Рано задомен, както е традицията в страната, той остава на млада възраст предан и самотен баща на три деца, а четвъртото живее при майка си. Той се вкопчва интуитивно в най-голямата си дъщеря, която поема грижите за домакинството и децата и не иска да я загуби. Всеки човек, към когото тя се привърже, пораства заплашително в неговото въображение като неумолим враг. Той смени имейл адреса на Полин и телефонния ѝ номер, така че аз повече нямах връзка с нея. След многото приятелски знаци (покани за вечеря от негова и наша страна), за мен поведението му си остана тайна; мога само да правя предположения… Всеки от нас носи в душата си мярка, с която мери другите. Културният шок е многопластов и това, което виждате на повърхността, може да породи най-голямо объркване и ужас. Не срещаме хората в живота си случайно – те са или благословия, или – житейски урок. Всеки от тях ни е учител – не е задължително да го харесваме, за да ни научи на нещо. И когато изкачиш върха на планината, едва тогава започваш истински да се изкачваш., както казва Халил Джубран. Половин година по-късно Джеймс и Полин ни дойдоха на гости в хотела. Носеха торта – за помирение. С половин уста бащата призна, че се е надявал аз да помогна на Полин да си намери работа като секретарка. Нямах никаква представа какви надежди е лелеял Джеймс, стана ми неловПолин

29


По улиците на селото

ко, че, без да ме е питал, ме е вкарал в ролята на вездесъщата бяла жена, за която няма невъзможни неща… Уви, тази мисия не е по силите ми, обикновена чужденка съм, макар и с цвят на кожата, силно надценяван и почти обожествяван в тази страна. Неведнъж за тези две години расата ми беше предмет на специално, не винаги доброжелателно, внимание. За първи път в живота ми. Урокът по расизъм с обратен знак е твърде горчив и болезнен. „Малка е ползата от очите, ако умът е сляп“ – гласи арабска поговорка. Можем да различим истинското от фалшивото, тъй като фалшивото предизвиква у нас неопределена тревога, докато истинското изпълва сърцето ни с тихо щастие. Приятелството – никога не можеше да ми мине през ума, че то някога ще се скъса, тъй като беше основано върху дълбоката симпатия между ума и сърцето. И все пак най-голямото богатство на всяко пътуване и приключение са хората в една страна, част от които стават твои приятели и остават завинаги в душата ти, колкото и кратко да е било общуването ти с тях.

30


Родена през 1971 г. Живее в гр. Варна. Член на Сдружението на писателите – Варна, на Славянска литературна и артистична академия и Съюза на българските писатели. Публикува поезия и проза в местния и централния печат, а също и в електронните сайтове за съвременна художествена литература. Носителка на Специална награда на СБП в националния конкурс за морска поезия „Георги Давидов” – 2014 г.; в конкурсите „Червеният ездач”, „Тя”, „Многолика любов” на Клуб „50 плюс”; „Доброглед”; трето място в XIII Национален поетичен конкурс „Искри над Бяла” – 2014 г. и др. Автор е на стихосбирките „Завръщане“ – 2007 г., „Смисъл в сълзата“ – 2011 г., на книжката със стихове за най-малките „Деца и животни” – 2011 г., на поетичните книги „Четвъртото листо на детелина” – 2014 г. и „Черупка с море” – 2017 г.

Радостина ДРАГОЕВА

В ДЪЖДА Родино-майчице, страна-страдалчице, замира дворът ти, пропит с минорите, с небето облачно, навело обръч свит над нас, изгубили дъха си хубав… Над нас – децата ти – река разклатена, отвътре с мъката на стих, промъкнал се…

Прости ни бягството от теб във летен впряг. „Далече няма те!” – мълвим измамени. Дано измолим път с жадуван Рай пропит, подобно раците, разчели знаци… Защото, майчице, ще разпознаеш ти, кои даряват /тук!/ жив дух б е з с л а в н о.

31


МЪЛЧАЛИВ ОТГОВОР Земята – дихание живо сред Космоса, гнездо на народите-птици човечески, етюд за България с дни светлокоси и всички страни, от Бога наречени. Учителка нужна на чисти таланти, шахматна дъска с Доброто и Злото – Земята е смисъл, щом носи поанти, достигнали мъдрост из мигове кротост. Щом расне надежда за мирно съжителство. Прелеят ли Обич еднакво езиците, какво ѝ остава освен да опита да вярва… Да вярва ревниво на птиците?!

СБЛИЖАВАНЕ На Е. Н.

За онези минути, в които си посрещнал свободен сезон. За душата, намерила ритъм, пълен с ноти, отпратили стон. И за твойте протегнати длани към вълните, проточили бяг. За очите, вглъбили се рано у косите, засели чист сняг. За различните хора – еднакви във стремежа да правят добро. За сълзата, що ангел изплаква с потопено в надежда перо. За живота, без който не можеш по причината дръзка: л ю б о в!

32


И за нейното спретнато ложе през съня си лъчи да изровиш… Ще привържеш света, че си струва да осъмнеш със ибис в гърдите над измамен „простор” и преструвки… Този свят,… който с кръст… те изпитва.

ПЕТМИНУТНО МЪЛЧАНИЕ В памет на Петя Дубарова

Стъпки към другите… Стъпки напред… Стъпки назад криволичат. Колко са важни минутите пет в спомена жив за момиче! Буди ги нейната морска коса, пила вълни разлюлени, погледът тъмен, понесъл роса – ек на пулсиращи вени. Миг. И завръща се фина ръка. Пак химикала намира. Леят се мислите чисти. Без кал. Думите стелят се мирни… В лист от бележник споделят с тъга, мъдрост сред случки солени. Смята ли някой, че път полегат, светло света ни променя?! Може би няма невинна душа без да умее да расне, тръгне ли с вяра нагоре пеша в своята скръб най-ужасна… Тя не дописва последния ред… Всъщност, защото не иска: някой да страда в минутите пет живия спомен разплискали…

33


ПЛАЧ ПРЕЗ СТЪКЛОТО С карнеоли-очи в есента от печал по изтлели листа, по откъснати чисти души в мене корени явор теши.

Плиснат чай ме изгаря сега, връща спомен, извикан без глас за причастие първо след плач… За вика ням на тъжен ковач.

Уморен булевардът край мен е превил изведнъж рамене. Премалява небесната вис. Ненавреме окапва нов лист.

Облак слънцето пуска за миг. Носи вятърът свит тесен плик. Но прочитам писмо отпреди… Потопяват сърцето следи.

Ах, защо ли щурче окуця?!… Търся в утрото близки лица. Приближават невидимо днес от съня с невъзможната вест.

КАКВО Е МОРЕТО?! Какво е морето? – се питам. Какво е?! Навярно за сенчица лозе посято. Или е трамплин на делфин неспокоен. А може би моите сълзи за лято. А може би просто копнежа на славей. На облака първият трепетен поглед. Просторът, сред който солта се предава. Тъга, без която твърдя, че не мога. Какво е морето? – се питам. Какво е?! Не е ли то смисълът земен на всеки. Не е ли у детските срички нестройни. Или пък в деня ми съдбовна пътека. Или е будител, без който не мога, сродил ме със дядо Паисий и Вазов;

34


език и Родина, понесли в тревога дали ще успеем до край да запазим. Навярно е всичко… Навярно е в мене. И в тази вълна бди една лунатичка, преляла духа си по моите вени, защото обичам… Защото обичам!

КЛЮЧ ПОД СЪРЦЕТО На моя съпруг

Когато те няма напомням море, изгубило себе си. Лазуритът в моя лик потъмнява, а душата ми – свита вълна, се скита и разпитва за теб… И те търси! И си припомня всеки наш миг, в който не сме сами, всяко цветче на ябълка, спряло в нас, всеки лист от трева, изправил се насред живота ни… Когато те няма, не разчитам възможните маршрути от картата Утре. Не стигам до никъде дори да ме води лъч.

Когато те няма, ме мъчи жажда и всяка неизпита глътка в мен крещи от безводие… Тогава косите ми са уморени посоки, а очите ми виждат астигматично, ровят се дланите ми в мъгли, стинат нозете ми, усукани в хлад… Когато те няма, не искам нищо друго освен да си решително близо! Нямам нужда от нищо по-свое от теб и най-сияйния ти сезон, способен да ме п р о м е н я!

35


„Приют за безсъници”

или Пътят на будния Дух „Приют за безсъници“ е книга, която заявява своето присъствие в националното литературно пространство в момент, когато то е разполовено. За съжаление, присъждането на една национална литературна награда се превърна не в диалог за достойнствата на книгите и авторите им, претендиращи за нея, а в омерзено говорене, в хвърляне на нелицеприятни, груби думи от една в друга творческа организация. Това говорене в общественото пространство ме води към тъжната констатация, че разрушението подкопава устоите дори на изкуството. И неволно се питам – има ли градивна литературна критика в страната ни? Но не това е темата на настоящия текст. Противно на казаното по-горе, знам , че съществува и територия, където не омразата, а любовта е водещо чувство. В този

36

смисъл заслугата е на председателя на „Славянска литературна и артистична академия”. Така варненският фестивал „Славянска прегръдка” се превръща в място за ползотворна обмяна на идеи, за сближаване на творци, чийто роден език е славянският, за реализирането на проекти, популяризиращи славянското творчество. Затова ми се иска да споделя мислите си за едно от последните издания на Академията – книгата на Росица Кунева. Защото тя (книга-


та) недвусмислено налага разбирането, че търсещият Дух е в състояние да разчупи всякакви граници, че Душата извървява познати и непознати пътища, за да се извиси, за да надскочи тленното в стремежа да осъзнае своята божествена същност и да повярва в нея.. Среднощните си будувания авторката е събрала в три цикъла – „Над късните води”, „Рибите не говорят” и „Счупени сънища”. Безсънието се оказва запазена територия. Мястото, където, насаме със себе си, Р. Кунева изследва Пътя, претегля болките и радостите, задъхано търси отговори на екзистенциални въпроси. А пътят е „по небето”, където Роси е „ наша и своя и ничия”. Ничия ли? Затова ли така откровено и широко отваря вратата на безсънните нощи, затова ли напрегнато се вглежда в света около себе си, затова ли горчиво констатира, че „…един след друг умираме./ Не по рождени дати, не по план.” (”Задушница”)? „Над късните води” обединява пространството между небесното и земното. Чертае пътищата на Душата и Духа. Душата е проявление на божественото. Затова тя се стреми към своя Създател. Понякога „нахално обръща небето”, друг път „през небесната пролука” дири „квант светлина”, трети път деликатно пита сродната Душа: „Идваш ли – до онова, / което стига Нагоре…”

Духът е еманация на божественото. Тъжна, но едновременно с това мъдра е констатацията „духът е приземен и окован” („Задушница”). Но той, Духът, е осъзнал ролята си на земята. Провидял е смисълът на своята приземеност – само така Душата има възможност да израсне. Духът приема доброволно тази роля и търпеливо извлича сентенцията на земните уроци. Но Душата, която се учи да обича, няма как да не страда при вида на обезлюдената родна земя, на самотните жени „сякаш бели икони”. Тя усеща, че от събраните в тръните камъни „не ще стане повече къща”. („Първата нива”) Тя се надява, че изровените от уличната кофа фасове („Клошарката”) носят усещането за нежността на нечии устни. Вярва, че мъжките ръце пазят спомена за топлината на хляба. („Памет за хляба”) Знае, че без „ онази…/ любов неизмислена, / дето птиците / цяла нощ дирижираше…” полека умираме! („Бяло време”) Дългото мълчание на авторката е натрупване на опит, от който е извлякла значими , мъдри изводи за пребиването на човека тук, на земята. То е изтъкано от литературна ерудиция, която сериозният читател няма как да пропусне. И ето, днес, когато вече е готова да говори, чрез „Приют за безсъници” Р. Кунева ни поднася свои-

37


те послания. Като сребърна нишка през книгата преминава думата „любов”, облечена в запомнящи се, понякога провокативни образи. Любовта е тази, която съхранява човешкото (или божественото) у нас. Тя ни издига над „тъмната сянка”. Тя държи очите ни „обърнати към небето”. Тя вижда изгрева като „метафора на слънцето”. Aвторката знае, че любовта е смисълът на земния ни живот, и след всяка болка „пак се учи да обича”. „Рибите не говорят” е цикъл, дълбоко съкровен. В него душата е оголена до кости. Тя болезнено търси единение с душата-двойник – / „Дума след дума / се изкачвам към тебе / и влача Хималаите” /. Възможно ли е „изкачването” ? Или си обречен „да захапеш снеговете”? Колко сила е нужна , когато някой отсъства „да изтръгнеш пречупения нож”? Отсъствието е толкова силно и осезателно не само за душата, но и за тялото, че „краката редят / кантати по паветата”. То е опредметено в „заплетените на фльонга пътища”, в „ парче от локва, с полегнало в нея небе”, във „всички нощи джинджифилови с вкус на мента”. И как оцелява човекът, безкрайно далече / земно или космическо разстояние / от любимия ? Не се наемам да отговоря на тези въпроси. Но в гърлото ми нещо засяда, когато чета стиховете: „Как се събира светлото /

38

и как се живее със спомени, / когато земята чернее / и все по-студено става…/ („Димитровден”) А за да оцелее или за да съхрани божественото в себе си, душата трябва да живее с мечти или със спомени. Може би затова „рибите не говорят”? „Счупените сънища” на Р. Кунева са белязани със знака на самотата. Онази екзистенциална самота, с която Творецът , самоограничавайки се, ни дава живот и ни оставя сами на себе си. Или ни оставя свободни, за да правим своите избори. А самотни ли сме наистина, щом „излизаме” от Неговата същност? Макар че Душата се съмнява „дали изобщо заслужава вълната приливна”, Духът намира пролуки във търсенето на вселенски смисъл”. Вселенски смисъл в „една капка любов” (”Молитва”.) , в желанието „да изпрати хляба по водите” („Антикварно”), в готовността да бъде „спасител на песъчинка в плажа на мечтите” („Когато се завръщат…”). Самотата в поезията на авторката не е горчива. Тя е мъдро преточена, избистрена , изкристализирала до елексир. Понякога е целенасочено търсена – „Не чакам Бог сега да ми говори/ блажена е такава самота…” („Цъфтят липите”). Бих искала да кажа нещо и за отношението на Р. Кунева към езика. То се определя от естествения


Росица Кунева поток на мислите ѝ, но е белязано от респект и отговорност. Езикът е метафоричен / „душите ни стъклени”, „оранжев вик на ръба на небето”, „сиви рамки са релсите на мечтите ми лунни” /, афористичен / „мъдрецът е нищо без капка безумие”, „преди разсъмване трижди сам-сами се отричаме’, „щом житото покълва във душата ми” /, оксиморонен / „Ал Пачино, сляп, кара кола”, „грубо стръкче нежност”, „дъждът от мъртвите морета да се върне” /, терминологичен / „класифицират”, „естетизма”, „принтирам”, „шрифтове”, „знаци”, „криптирани” /. И цялото това многообразие на езика, умело изплетено и хармонизирано, поднася поетичните послания на авторката. Много ми се иска читателят се-

Ангелина Бакалова риозно и внимателно да се вгледа в „приюта”, да разчете образите, за да открие дълбочината на тази книга. Защото тя никак не е лесна. В нея следва една логика – от страдание, през преболедуване, към помъдряване. И в този логично извървян път съзидателните сили са любовта, самотата, будният Дух. Колко добре би било, ако той е буден у повечето от нас – хората! И тъй като Р. Кунева не е от авторите, които с лакти се бутат напред в литературното поле, макар че поезията и е искрена, вълнуваща и оригинална, като неин застъпник горещо препоръчвам на читателите на списание „Знаци” да прочетат книгата и. Попътен вятър на Росица Кунева и книгата ѝ „Приют за безсъници”! Ангелина Бакалова

39


Ники КОМЕДВЕНСКА

Родена e в Сливен през 1971 година. Завършила е средно образование в родния си град – в ПМГ „Добри Чинтулов”, по-късно продължава обучението си във Университета „Св. св. Кирил и Методий” във Велико Търново. Щастливо омъжена и майка на прекрасен син. Има три самостоятелни стихосбирки – „Свят за лудите”, „Педя душа” и „Кабинети за ближни”, както и една повест за малки и големи „За чудо и приказ”. Носителка на наградата „Дамян Дамянов” за дебютна стихосбирка – 2014 г.; наградата „Дървото на живота” на името на Станка Пенчева – 2016 г.; наградата на в. „Ретро” и в. „Уикенд”. От 2017 г. е член на Славянска литературна и артистична академия и на Съюза на българските писатели. В момента работи като редактор в отдел „Художествена литература” на издателство „Астарта”.

ТРИ МОЛИТВИ Вкоренени огради и кръстът разпънат над църквата. Ни петел, нито куче – да скъса на мрака покоя. В тези къщици бели живеят единствено мъртвите, а едната от тях е моя. Вероятно очите им следват на времето кривите в полумрак, в полусън и със свити сърца вероятно. Все по вятъра, пръснал хиляда посоки пред живите, но забравил за път обратно.

40


Ах, ще вържа езика на вятъра горе за къщата, да скимти и да ближе на селото лютите рани. Щом не идва денят на голямото наше завръщане, нещо друго поне да стане. Да запънат щурците корави нозе насред нивите, да засвирят по буците, по-вкоравени от миди, и отрекли се трижди, да тръгнат по корени живите, а пък мъртвите да си идат. Чак тогава ще скръстя ръце и каквото е писано. Преброени са дните ми, нощите с време са пълни – три молитви посях в небесата, за обич орисани. … и видях как една покълна.

ЧОВЕКЪТ ДО ТЕБ Загърнат в сипкавия мрак на влюбената лятна суша, той чака от небето знак, мълчи за нещо свое, пуши…

Но той за друг живот е пас, а на смъртта е сложил вето. И скрива мъртвия си фас във джобчето на битието.

Под сянката на две липи, на пейчица – самотно сива, една цигара го крепи, една раздяла го убива.

Човекът с много имена, но най-доброто му е чуждо, макар че в тази тишина дори и то не му е нужно.

Сред пушека на този век, между раздори и обиди върви един добър човек. А все не можем да го видим…

41


ЗАЩО Е ТЪЖНА ЕСЕНТА Едва ли ще забравя тази есен – сновяха шепа мравки като луди и влачеха към процепа си тесен една небесносиня пеперуда. Животът ѝ, за този свят излишен, за долния бе пиршество богато. Но аз видях, че тялото ѝ диша с последните остатъци от лято. Видях крилото, тръгнало нагоре да полети, преди да стане късно. А след това земята се отвори… … и мравките видях да го разкъсват. Не падна нощ. Ала и ден не стана. Валеше дъжд в кръга на полуздрача. И от солта по голите ми длани разбрах, че есента безсилнo плаче. Запомних я с жестоката гощавка, с тъгата без илюзии за чудо. А в шепата ѝ – куп човеко-мравки след есенния лов на пеперуди.

42


СЪЛЗИ Нараних го със гняв. А не беше виновен за нищо. И не знам откъде тази ярост във мен се отприщи. Безобиден добряк – малко смахнат, дете на квартала. Все забързан напред в бели дънки и тениска бяла. Нараних го… Защо? Просто леко ме бутна със рамо. И не се извини. Все едно, че изобщо ме няма. Закрещях му „Глупак!”, а гневът за сърцето ме хвана. Всяка дума бе нож. И оставяше белег от рана. Мои думи добри, как така ви нахраних с омраза? Бях готова за бой. Само дума да беше ми казал. Ала той замълча. Прекоси на обидата мрака и протегна ръка, и за моите думи заплака. Бяха кротки сълзи, моя гняв приютили без право. Малки колкото миг… А във всяка от тях се удавих.

СЪН ЗА КОЛЕДА Оглупели от нямане, спим! И пада снегът. Не снежинки, а камъни върху нас громолят. И умират сърцата ни, вкоравени от студ. Който вярва във лятото, е отчаяно луд. Спим.

Но в сънните полети, разпиляла коса, идва истинска Коледа със добри чудеса. И до хляба на масата пред угнилата пръст благодатно порастваме до човеци на ръст. Спим… Животът е временен, вечността ни е враг.

… а сънят ни е бременен с първородния сняг.

43


МОНОЛОГ НА КЛОУНА Циркът пак е препълнен, танцуват светлинните вектори. По трибуните тръпнат в очакване жадни очи. На манежа препускат изящни снежанки и хектори, само клоунът смешно залита и тъжно мълчи. Той прилича на шарена книжка със редки хербарии – пресушен, безобиден и малко наивен глупак. Но внезапно се спря и забравил нарочно сценария, извиси се гласът му и сцепи червения мрак. – Добър вечер, изискани зрители! Тук, на арената, аз заставам – покорен слуга сред вонящата прах. Тя попива кръвта и не виждате смъртно ранените гладиатори, паднали в битка за вашия смях. Да, аз пак съм пиян! Като трезвен съм пълна трагедия. А мечтаех за Хамлет, мечтаех да бъда велик… Но понеже избрах да не бъда, след две междуредия примирих се със малката роля на тъжен комик. Шекспир всъщност е прав: вероятно така сме устроени – всеки иска да бъде артист по душа и по ум. Но какъв парадокс: всички стават смешници и клоуни. Просто аз съм с червения нос и кариран костюм. И наместо поклон, строполи се без никаква грация. Светлините го сграбчиха бързо с премерен отскок. А от ложата станаха всички със бурни овации за големия клоун и този велик монолог. Ах, какво представление! – Класика! – майки скандираха. Но децата потръпнаха тънко в безпаметен страх: неразцъфнали още, мечтите им страшно умираха. И в бащите умираха също… Но само от смях.

44


ПРОДАВАЧКАТА НА МАРТЕНИЦИ С цветен шал, на ръка изплетен, не видял сякаш бели дни, точно до университета мартеничките тя реди. Ах, поспрете се, всички вие без посока и без компас, тук, на шарената сергия, има нещо за всеки от вас. И не ѝ се чудете! Стига! С безпогрешно око на дете по сърцата като по книга продавачката ви чете… Знае всички добри тревоги, всяка тръпка пред полет нов, всяко страшно последно сбогом, натежало от нелюбов… Нищо че не вървят на тренда от началото на века този Пижо и тази Пенда, избродирани на ръка. Но жената реди човечета по ревери в нестроен ред и поемат петлета, мечета към света-университет. Ще закичи и него, строгия, с две усмивки в изящен бод. Тя – доцентът по психология. Тя – професорът по живот.

45


От варненската сцена – в началото на века:

Събчо Събев –

ненадминатият майстор на белкантото Баритонът Събчо Събев е роден на 5 април 1899 г. във Венеция, Италия. Като дете изучава пиано, цигулка и тромбон, има интерес към операта и драматичния театър. Между 1928 и 1932 г. учи в „Санта Чечилия”, като ученик на Розати. Неговото пеене създава такова впечатление у учителите му, че е поканен да участва в много опери и за концерти. Заедно с други певци и диригенти той обикаля много от италианските оперни къщи, включително в Милано и Венеция. Смятан е за ярък представител на италианското белканто. Дебютът му в Софийската опера е в ролята на Марсел в „Бохеми” на 3 март 1924 г. Между 1928 и 1932 пее в Милано, Венеция, Торино, Палермо, Германия, Малта, Холандия, Франция и Южна Африка. По време на тези обиколки постига своята най-висока международна слава. У нас той пее по-голямата част от Събчо Събев в една от коронните си баритоновия репертоар с общо над роли, Жорж Жермон от „Травиата” 500 спектакъла. През 1939 г. и 1941 на варненска сцена г. отново обикаля Германия. През 1948 г. Събев става художествен директор на Варненската опера, в допълнение към това е и един от най-важните вокални педагози в България. Негови ученици са: Никола Николов, Георги Белев и Димитър Кожухаров. На 29 май 1950 г. Събчо Събев умира на сцената на Варненската опера, изпълнявайки ролята на Евгений Онeгин.

46


Казват, че гласът на баритона бил „гласът на мъжа от улицата”, тоест, обикновеният и най- често срещаният вид глас. Може би е така, но оперна България като че ли ражда повече баси и дори тенори, отколкото баритони. Не толкова много са те и в миналото, и днес. А качествените са рядкост. В Златния фонд на Радиото са се съхранили малко записи на Събчо Събев /1899-1950/, но всеки, който ги чуе днес (за щастие има малко и в Youtube, Интернет!), ще се увери, че този баритонов глас е истинско чудо. Обемен, идеално изравнен в трите си регистри (нисък, среден и висок), богато тембриран, звучен, пробивен, рядко красив! Едно чудо на италианското белканто. Всъщност, нека да не се учудваме – Събчо Събев е полуиталианец, роден в града на Лагуната – Венеция, от майка италианка, и баща българин, учил пеене при големи педагози, пял предимно италиански репертоар… Биографията му е интересна. Баща му, д-р Атанас Събев, е от Варна, държи той да учи право и го изпраща за тази цел в Римския университет. Но младежът е рядко музикален (роден е с абсолютен слух!), при това – гласовит, темпераментен, не може да се задържи над скучния учебник по римско право. Свири на пиано и цигулка, на тромбон, на китара, пее. Започва да се занимава сериозно с педагог и насърчен от майка си, твърдо решава да стане оперен артист. Идва в България,

родината на баща му, подготвя партията на Марсел от „Бохеми” на Пучини и на 2 март 1924 г. излиза за първи път на сцената. Успехът му е голям, но ръководството на Народната опера, т.нар. „Художествен комитет”, не го ангажира. По-късно ще каже: „За господата от Комитета нямаше никакво значение, че имах добра школа, абсолютен слух, че свирех на четири инструмента и бях подготвил музикално вече 5 баритонови партии. Те просто решиха, че не съм нужен на Операта… Едва след пет месеца главният диригент Моисей Маркович Златин се сети за мен и ме покани, и тогава „господата” от Комитета решиха, че съм „надежден млад баритон”. Така „надеждният млад баритон” влиза в трудно достъпната за повечето млади певци Народна опера в София. По онова време тя е единствената у нас, а музикална България вече „произвежда” доста певци и инструменталисти, за които няма другаде работа. Следват ролите на Шарплес от „Бътерфлай”, Владислав от „Далибор” (Сметана), Скарпия от „Тоска”, Елецки от „Дама Пика”, Тонио от „Палячи”. През 1927 г., след три успешни сезона, Събчо Събев решава, че трябва да получи висше образование в прочутата академия „Санта Чечилия” в Рим. Там има шанса да влезе в класа на големия маестро Енрико Розати, който е учител на Бенеамино Джили, Лаури-Волпи, Бенвенуто Франчи. Като студент

47


работи – гостува в много театри из цяла Италия, пее още в Холандия, Франция, Малта, стига дори до Южна Африка. Очаква го световна кариера, но…се връща в България вече с диплома през 1931 година. Вторият му софийски период започва с една от най-тежките баритонови партии – Риголето. Успехът му е изключителен. Дотогава българската публика, критика и музиканти не са чували подобно пеене – връх на белкантото. Един невероятно силен, разтърсващ вокален образ. Зареждат се роля след роля – всички главни баритонови партии в: „Трубадур”, „Отело”, „Аида”, Селска чест”, „Самсон и Далила”, „Дон Карлос”, „Силата на съдбата”, „Кармен”, „Фауст”, „Лучия”, „Фаворитката”, „Бал с маски”, „Фалстаф”, „Симон Боканегра”, „Ирис”, „Таис”, „Лоенгрин”… Общо 37 роли в повече от 600 спектакъла. Участва и в няколко български опери: „Момчил”, „Цар Калоян”, „Гергана”… Като солист на Софийската опера през 40-те години, когато връзките между България и Германия са силни, гостува с голям успех и в редица немски и полски театри.

Силата му е преди всичко в италианския репертоар. Маестро Асен Найденов (негов връстник, също роден през 1899), който работи в Софийската опера от 1923 до 1994 г., твърди, че за тези 71 години у нас не е имало по-съвършен белкантов певец от Събчо Събев. Събчо Събев е щедра, духовна личност. Своите големи знания и култура той раздава през целия си живот на колегите си и на младите певци. Негови ученици са прекрасният тенор Никола Николов, и още редица други първокласни певци: Рада Гаева, Стоян Коларов, Георги Белев, Димитър Кожухаров, Светослав Рамаданов и др. През 1948 година Събчо Събев е командирован във Варна като художествен ръководител на новосъздадената Варненска народна опера.Там продължава да пее и да обучава младите артисти на трудното и велико изкуство на италианското белканто. През 1950 г., сърцето му не издържа и той издъхва на сцената. Името му оставя златна диря в историята на българското певческо изкуство. Огнян Стамболиев

„Знаци”: Все още има стари варненци, които с вълнение разказват за оня потресъл ги 29 май 1950 г., когато Събчо Събев – също като Молиер, умира на сцената по време на спектакъл на операта „Евгений Онегин“ от Чайковски. За това нещастие съвременниците дълго говорили, било е голям шок не само за любителите на оперната музика в залата, не само за артистите, но и за цялата българска културна общественост. Дълго след това – цяло лято, във Варна е можело да се видят разлепени некролози със снимките му. И все – снимки от сценични роли…

48


Валерий В. Пощаров Валерий Пощаров е роден в Добрич през 1986 г. в семейството на художник и поет. Израснал е в средата на хора на изкуството. На 8-годишна възраст семейството му се установява във Варна. В летните ваканции работи в някоя от художествените галерии по Северното Черноморие, създадени от неговия баща, а през учебната година усвоява техниките на изящното изкуство и живописта в Националното училище по изкуства във Варна. През 2006-а г. се установява в Париж, където завършва Пластични изкуства в Сорбоната. Работи в областта на живописта, рисунката и рисуваната керамика. С Париж е свързан и живият му интерес към жанра на хуманистичната фотография, станала популярна в средата на миналия век във Франция. Творбите от този цикъл са представени на изложби в Париж, Берлин, Франкфурт, София и др., а Българският културен институт в Париж го номинира за наградата „Картие-Бресон”. Въпреки това и 35те подредени изложби в различни краища на Европа (между 2007-ма и 2012-а година), Валерий се завръща в България, където се дистанцира от суетата и шумните коктейли на изложбите. Снима и рисува по манастири и села, от Родопите до Стара планина, от Капиновския до Зографския манастир на Атон, като пътува най-често на стоп и по-рядко със своя кола. През 2011-а година се установява в София и основава първата онлайн галерия в Източна Европа. През следващите години работи активно за промотиране на съвременни български художници, а честите му срещи с хора на изкуството са повод за редица фотографски портрети. През 2018-а г. предприема 6 месечно пъту-

49


ване из Балканите, като най-значимите му проекти са „Последният човек на Родопите”, за който търси ЧОВЕКА в 560 села, и „Където планините се вливат в Черно море”, свързан с 3000 км из Понтийските планини на Северна Турция. През същата година Валерий Пощаров създава първата в света курирана онлайн галерия за документална фотография с автори от цял свят.

ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ… „Пипаш живота с ръкавици” – бях казал на един приятел преди години, когато още се страхуваше от горчивия вкус на разочарованието. В годините пък аз самият сложих ръкавици, уплашен от невъзможността да обичам безрезервно поставения вече под съмнение Човек. Затворих душата си и

тя започна да страда, защото без да знам, ѝ бях отнел светлината. Сякаш бях забравил, че единствената възможна светлина е светлината, получена от изгаряне. Трябва да имаш смелостта да доближиш огъня и да приемеш болката на изтръпващите от студ крайници, за да облееш в светлина и топлина

Дафинка от с. Славейно

50


Ибрахим от с. Рибново

цялото си замръзнало същество. И дори да се опариш. Оказа се, че близостта ми до Човека, този огън на самотата, е само привидна. Дълги години заснемах образа му от разстояние. Уж бях близо до него, но душата му ми се изплъзваше толкова лесно. Търсих начини да я уловя, да я хвана в примката на фотографията и да я направя вечна. Опитвах се да бъда нейна сянка, надявайки се да не ме забележи и да се скрие, изненадана в своята безпомощна и уязвима искреност. Всъщност снимах Човека, преди той да ме забележи. Опитвах се да открадна душата му, но не за мен, а за него самия – да я изкарам от тленна-

та обвивка на преходността и да я направя безсмъртна. По пътя към Човека обаче все срещах думите на Франк Хорват, че „можеш или да запазиш живота, или да го живееш.” Така уж скромно приех ролята на дърво на площада, което безучастно да

Никола и Иван от с. Смолево

51


наблюдава и заснема Човека. Постепенно сложих ръкавиците, с които безучастно правих хирургически дисекции, а любовта ми към Човека се сведе до любопитството на патоанатом. Светлината изгасна. Защото трябваше да съм близо до огъня и да бдя над него като над болно дете. Да го оби-

лят в ледените води, за да спасят кръста. Земята беше хлъзгава и тялото ми започна да губи опора. Плъзнах фотоапарата назад, за да го спася, а аз самият паднах в реката.Свещеникът не беше свършил с молитвата, но от изненада хвърли кръста във водата и всички скочиха след него. Може би за-

Авише от с. Бутрева

чам. Да не се страхувам, че същата треска ще завладее и мен. Да не избягам, когато съм уморен. Или когато се опаря. Сънувах сън. На Йордановден бях легнал по корем над Марица, протегнат напред с фотоапарата и наблюдавайки смелите мъже, които след малко щяха да се хвър-

52

щото бях вече вътре, кръстът бе сякаш нарочно хвърлен към мен. Казах си, че това не е справедливо, още повече, че бях случайно паднал във водата. Не го взех, но реакцията ми предизвика недоумение и като след фалстарт свещеникът хвърли кръста отново във водата. Но отново към мен.


Ангелина и Ангел от Велинград

Аз не го взех и този път. На третия път кръстът бе запратен възможно най-далеч от мен. Тогава се втурнах с все сила и преплу-

вах през всички мъже. Дървеният кръст с привързана китка здравец на него, който досега се носеше по повърхността на водата и се

Цигански лагер край с. Маджари

53


Вана от с. Момчиловци

поклащаше от вълните, този път започна да потъва. Сякаш никой друг не трябваше да го достигне. Гмурнах се в размътените зелени води, а светлина се процеждаше като през тензух, в който повиват новородено. И хванах кръста. И светлината се върна. И отново спасих Човека. Спасих любовта си към него. Бях рамо до рамо с него и не бях вече безучастният зрител на неговата съдба. Нагазих във водата заедно с него. И така спасих себе си. Понякога, разбрах от всичко това, трябва да оставиш желанието си да съхраниш живота и да му се отдадеш изцяло, да се намокриш, да попиеш от тежката му миризма на пот и цветя,

54

за да го обичаш. За да поискаш да го запазиш още повече. Да се привържеш към него. Да не искаш да напуснеш този свят още дълго. Всъщност никога. Да се бориш за него. Да се бориш да запазиш Човека. В Родопите хората не носят ръкавици. Ръцете им са напукани и по тях се очертават пътищата, по които са минали. Пътищата, които са изживели. Пътищата, които са обичали. И пътищата, които са изстрадали. Това разбрах в една красива и мокра нощ, когато бях на брега на Арда, но не в онези гостоприемни и познати от туристите меандри, а под високите и труднодостъпни


скали между Бряговец и Маджарово. Същия ден бях минал през десетки изоставени села, до които пътища дори вече няма. Природата и времето са заличили всичко, което някога е свързвало и разделяло хората по тези земи. Сега само овчарите прокарват пътеки до асфалтираните главни пътища, за да гледат поне отдалече рядко минаващите автомобили и да се уверят, че все още има и други останали хора. Къщите в тези села са високи и празни, а прозорците им наблюдават с очите на хората, които някога са ги обитавали и са изпълвали планината със смях и сълзи. Тази нощ видях в съня си строг и жесток еничарин да препуска с

кон към мен. От очите му светеха искри, подпалили стотици човешки съдби. А аз разбрах, че конят му иде от смъртта и с любов и спокойствие му казах подобно на малко дете: „Ела към мен, не се страхувам. Нека те снимам!”. От нивите се спуснаха към мен група жени, а след тях и други хора мълчаливо заидваха на групи. Всичките им страхове, жестокости или различия вече нямаха значение. Те искаха само живот. И знаеха, че аз мога да им подаря тази илюзия за живот. Портрет на живот. Снимка на живот. Натиснах спусъка. Валерий В. Пощаров

Деца от с. Кузьово

55


Страници от Украйна 56

Микола ТЮТЮННИК

Поет, прозаик, преводач, журналист. Член на Съюза на писателите. Роден в Белгородска област (Русия), живее в Донбас, Украйна. Петнадесет години работи във въглищна мина като обикновен работник. Оттогава пише и публикува. Бил е главен редактор на градски вестник, кореспондент на областен вестник. Днес Микола Тютюнник има над 30 книги със стихове, поеми, повести, разкази, романи, получили много украински и международни литературни награди. Сред тях: международната награда на името на Н. Гогол „Триумф”, наградите „Владимир Даль”, „Благовест” и др. Като преводач е награден с Почетния диплом „Златен превод. Майсторството на преводача” – за книгите със стихове на Николай Рубцов (Русия). Негови произведения са превеждани на полски, литовски и татарски език.

СЛЕДИ Вървяхме дълго с теб по пуста снежна улица, говорехме, говорехме… По-точно само аз, за кой ли вече път, за стотен или хиляден… В любов се обяснявах, завзела моя бял свят, и никого и нищо повече не виждах, и никого и нищо повече не чувах, а само теб!


РАЗДЯЛА Повдигнах щорите на всичките прозорци. Измих и пода с изворна вода, тъй както след покойник се измива. Разбих с топор и дървените стълби. Свалих и сенника, и портата запратих, докосвана от нейната ръка… Тогава обезсилено приклекнах, обвил с ръце главата си гореща. Но питам: що да сторя със сърцето, след нея е все тъй непроветрено, не можеш със вода да го изплакнеш, не можеш със топор да го разбиеш, не можеш да го хвърлиш във дерето. Не можеш нищо. Тя ще си остане завинаги във него.

Страници от Украйна

Ти все ми се присмиваше и мъчеше се някак от грубите ми длани ръчицата си тънка в един миг да отскубнеш. Вървяхме дълго с тебе по пуста снежна улица… Случайно се обърнах, Огледах се назад: видях зад нас единствено са моите следи…

57


Страници от Украйна

НА КРЪСТОПЪТ

58

Към кръстопът подкарах коня си, към камъка голям, със надпис: „Наляво коня ще загубиш, надясно губиш любовта си, направо – губиш си живота.” Направо тръгнах и загинах от любовта несподелена.

ОПТИЧЕСКА ИЗМАМА В низините мъглата люлее се. Така бързо се люшка, сякаш че с метлата я гонят. Петдесетгодишните къщички до огромна могила на една страна са наклонени. Оказва се, че са на облак и плуват сред него, полюшват се на изток, на изток, докато отдолу отново просветне. И разбере се, че никъде не са отплавали, а винаги са стояли на своето място, както отдавна е ясно по тези места и в живота. И става тъй тъжно!


НА ДУНАВА ТРЕТИЯТ БРЯГ „И неспокойният Терек там търси третия бряг.” Й. Бродски

Търси Третия бряг и Дунав, но само в своето горно течение. Вярно, не така яростно и неистово като гордия кавказец Терек, опитвайки се да се отскубне на свобода из своите тесни скалисти окови… А Дунав съвсем не е син, а е сив, мята се в своето горно течение и търси неистово пътя си, и търси своето „Аз”, което ще го прослави по цяла Европа… И едва до морето наблизо се вижда как сменя нрава си и става все-по-широк и просторен, като душите на славяните тук. А Третият бряг… Какво е – просто мираж или колело пето в талигата? Томително необяснимо желание да погледнеш отвъд хоризонта, да чуеш нечутото, или нечия болка да разделиш? Не, Третият бряг е твоето Трето рамо, на приятеля рамото. То е незримо, но е винаги редом. Превод: Елка Няголова

Страници от Украйна

„Приятелю мой – трето мое рамо…” Гр. Поженян

59


Катя Зографова

Дора Габе в моя живот Бих нарекла думите си за Дора Габе – сказка. Избирам нарочно този архаизован русизъм вместо „изследване” или „публична лекция”, заради елемента приказност в значението му. Защото животът на великата Добруджанка понякога е най-тъжна сага за самотата, понякога прилича и на вълшебна приказка…

60


Кога за пръв път като литературен историк бях привлечена от световете на Дора Габе? Преди повече от 10 г., в „женската енциклопедия“ „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни“, Дора Габе стана една от героините ми. И все пак – някак фрагментирана, с незавършен портрет, въпреки сполучливото заглавие „Нейно Теменужество“, което се превърна в емблема… Дора Габе попадаше в разкрития от мен (в архивите) любовен сюжет с Йордан Стубел. Това далеч не бе цялостната, истинската Дора Габе! По-приносна беше темата ми „Българските поетеси и каузата за освобождение на Добруджа“, където нареждах Дора Габе до Мара Белчева и Багряна, а великата Добруджанка безспорно има водеща мисионерска роля в националната кауза и би трябвало да е обект на отделно внимание… За мен в онези години обаче беше въпрос на чест документално да оборя ширещата се елементарна теза за вечното съперничество на двете големи поетеси на България и ехидното, почти карикатурно виждане как те двете не могат да си поделят проф. Боян Пенев… Затова изтъквах съратничеството им. Днес се питам – защо тогава ми е убягвала истинската Дора Габе? Защо пътят ми към нея бе толкова дълъг – като пътя към Добруджа? Защо в амбицията си на хомо архивариус не исках да призная, че съперничество между двете наистина има, че то продължава до смъртта, цял живот, че не бива да го игнорираме, а напротив – да се вмислим за него като за съдбовно противостоене на две изключителни личности, две поетеси, надживели времената, които, сдвоени в своята „любовна омраза” по формулата на Илия Бешков, греят като „двойна звезда“ в женската ни поезия. Едва когато станах сърцеархивариус (благодаря ти, Елке Няголова, за това страхотно определение), когато сърцето ми поумня, разбрах защо и Багряна, и Дора Габе пишат и издават в години, когато събратята им по перо отдавна са изчерпали думите си… Легендарното им, неизтощимо съизмерване е едно от ключетата към тайната на невъобразимата им жизнетворческа виталност, разковничето на вечната им женственост и неугасващо творчество. Едва в най-зрялата си книга – „Знаменити. Забравени. Забранени“ поставих Дора Габе на достойното ѝ място – до знаменитите световни и знаменитите родни класици! Уважаеми съграждани на Дора Габе, признавам пред вас днес – дълги години бях …багрянистка! Защото стихиите на Багряна хипнотизират, екзотичните ѝ потомки похищават с конете на чуждоземни принцове, а воинството на амазонките ѝ провокира към феминистки бунт!Омагьосана от Вечната и Святата, дори ѝ посветих отделна кни-

61


га: „Елисавета Багряна: Играещата със стихиите“, да не говорим, че преди няколко години увлякох цяла група интелектуалци в пътешествие по Атлантическото крайбрежие на Бретан, за да преминем по стъпките ѝ. Не съм единствена – Багряна има повече потомки, а и повече епигон(к)и… Дора Габе трудно продуцира последователки, тя не е така разпознаваема по външни белези (и ефекти), по-трудна и неуловима е… Колкото повече годините минават, толкова повече тихата, вглъбена и мъдра поетеса ми става все по-интересна и душепотребна. Днес Тя ме притежава в сгъстената тишина на световете си!… Магнетичният ѝ чар е скрит, но облъчва мощно: Светът е тайна, казва тя. Поезията на Дора Габе е тайна,

продължавам аз… Тя самата е тайна и Чудо! Превърна края на дните си в ново начало за поезията си. И противопостави на звездния дебют на Багряна звездния залез на творчеството си, преобрази залеза в изгрев! Този финален творчески взрив е безпрецедентен в женската ни поезия, която традиционно започва ярко и после бавно угасва… Дора Габе руши митологиите и клишетата за младостта и старостта. Чудодейно се изтръгва от изтляващото си физическо тяло със силата на духа си, на поетичния си дух, нарушава повелите на земните закони, при това без да се радва на здраве, напротив, в последните си години поетесата живееше с половин бъбрек… Необгледните простори, огромните звезди на Добруджа, които в „Някога” детето усеща, че може да докосне с ръка, са първоизворът на това митопоетическо мислене. Ние често вменяваме на Дора Габе прегрешението, че е скрила две-три години от рождената си дата, че се е подмладила – от женска суета… Не, съвсем друго е обяснението. Ако се вгледаме в жизнетворческата ѝ траектория, която я изстрелва в библейските

62


ѝ старини към Мирозданието, ще признаем с ръка на сърцето, че тази жена е не 2, а поне 22 години по-млада от реалната си биологична възраст?! Дора Габе не се подчинява на календара, нейното време е друго – митологичният цикъл на вечното възвръщане, на вечното възраждане, не линейното обречено вървене към старостта и смъртта… Удивителни са обратите в съдбата ѝ. Велика е Любовницата Дора Габе. Разминаването ѝ с Яворов и повторната им среща във въображението ѝ в една поетична паралелна реалност е почти осезаема – прегръдка и брак на душите… В младостта си ученичката и фаворитката Дора изоставя Яворов, после той я прокужда от съзнанието си – „разпъва (я) на кръст“, както тя самата казва. Тяхната история е кратка, само 6-месечна, …епичен е нейният послеслов. В късните си лета Дора Габе го увенчава да бъде мъжът на живота ѝ, разговаря единствено с неговото портретче, поставено срещу погледа ѝ в спалнята. Поетесата е забравила, че някога същото е правила с портрета на Стубелчето (запазени са писма, в които тя изповядва това от Харенда, имението на полския класик Ян Каспрович и младата му руска съпруга Маруся)… Дора Габе пренаписва биографи-

63


ята си, така, както стиховете ѝ преди смъртта пренаписват творчеството ѝ. Дързостен е този акт на красивата поетеса-дълголетница, ущедрена с мъже-титани като Боян Пенев, Витезсвал Незвал… Истинска любовна поанта в поемата на битието ѝ! Има и още един, още по-мистериален обрат в творческия ѝ път. Когато всички я мислят класичка на детската поезия и ѝ „прощават“ стиховете за възрастни по израза на проф. Ив. Сарандев в „Книга за Дора Габе“, тя озарява като свръхнова звезда поезията ни с вселенските си стихове от „Глъбини“ и „Почакай, слънце“. Ще дам пример от театъра. То е като да си играл цял живот характерни роли, например Пиеро в Комедия дел арте, публиката автоматично да те идентифицира с точно този персонаж, а ти внезапно да излезеш на сцената в Шекспирова трагедия… Рискована авантюра! Разбира се, Дора Габе като поет градира дълго към творческия си взрив, още от „Земен път“ и особено „Лунатичка“. Но прословутият ни български скепсис наистина бе поставен на изпитание от необичайната графика на творческия развой на Дора Габе, превалила 80-те. И слава Богу, отговори с обич и разбиране, оказа се на нивото на лебедовата песен на Добруджанката! И тук е мястото да направя едно лично признание. Без дори да съм подозирала, целият ми живот е бил под влиянието на Дора Габе. Дори когато съм пишела своите поетични „Полуди“ в „Любовен архив“ под очевидния знак на Багряна, Дора Габе нежно ме е облъчвала с мълчанията си, с усмивката, с мъдрите гънчици край дълбоките си очи… Учила ме е да бъда артист, играещо полудете-полужена, да изненадвам себе си, да разчупвам професионалните си рамки. Да, цял живот градила име на литературен историк документалист и биограф, съсем по дорагабевски на финалната права прописах поезия… (Писателят Христос Хартомацидис я преведе за авторитетното атинско сп. „Мандрагорас“ с думите, че никога не е подозирал, че съм поет, при това толкова добър… Това, разбира се, е негова приятелска хипербола. Впрочем, и Елка Няголова включи моето „Пътуване по Дунава” в представителната славянска антология „Реката”). Споделям авторските си авантюри не за друго, а защото съм убедена, че не бих дръзнала да рискувам да проваля попрището си на сериозен изследовател, като издам стихове, ако пред очите ми не беше дързостният пример на Дора Габе, нашата учителка по живот и по творчески експеримент, която ни вдъхновява да бъдем свободни творци, волни духове! Благодаря на Дора Габе, че ми позволи да стигна до дълбоката ѝ същност, да напипам живеца на вечната ѝ младост. След толкова лутаници!

64


Многоликата Дора Габе

Верската, етническа и национална идентичност на поетесата Книгата ми „Многоликата българка.Забележителни жени от Възраждането да наши дни” през 2006 г. породи множество дебати, но факт е, че никой от поне хилядата читатели (такъв е тиражът), не зададе въпроса за мястото на Дора Габе в галерията българки! В националното съзнание тя е доказана като писателка, сътворила христоматийни творби, влезли в читанките на българчетата, магьосница на родната ни реч. Тя ни е завладяла от буквара, преди въобще да сме си задали въпроса за нейната етническа принадлежност. Впрочем, на старите снимки от дипломатически приеми я виждаме облечена в дреха с български национални шевици (например в Прага, 1934 г., с пълномощния министър Борис Вазов и съпругата му Елисавета Консулова-Вазова*.) Затова като несправедливост спрямо приносите в международна дейност на заместник-председателката на българската секция на ПЕН-клуб изглежда вестникарското изявление (в. „Пладне”) на антисемитски на-

65


строения Кирил Христов, който я иронизира като „славянска” гостенка”, радушно приветствана в Чехия, а всъщност „расово чужда на българския народ”. Гневливият поет, невключен в сказката на Д. Габе, я обсипва с обидни квалификации, с които се постарава да обезцени активността ѝ в международните писателски форуми*. И така стигаме до въпроса за националната идентичност, както тя е проблематизирана от Кирил Христов:

Дора Габе – българка (славянка) или еврейка?

Еврейският произход на поетесата е изтласкан в съзнанието на българското общество и в нейното собствено на заден план, сякаш забравен, макар че Дора Габе никога не се отрича от етническите си корени, както сториха някои български евреи в страшните години на гонения. Друг е въпросът, че приемането на православното християнство на 5.І.1909 г. заради брака с проф. Боян Пенев, „провокира ортодоксално настроеното еврейство в България да обвинява поетесата във вероотстъпничество (на еврейски „мешумад”), нещо недопустимо за потомка на левитите.”* Обаче самият Петър Габе, произхождащ от древния род Леви, не е кръщавал децата си при раждането им, именно за да им остави свободната воля да изберат сами вероизповеданието си! Очевидно в този случай самият баща на поетесата не се държи като заклет потомък на левити. Еврейският произход на семейство Габе му причинява значителни неприятности не само в Русия, но и сред изконно толерантно общество като българското. Поразително е, че историята с бащата в някакъв смисъл се повтаря и с дъщерята. Така, както можем да подозрем, че в основата на касирания избор в гр. Балчик стоят загубилите противници на П. Габе, извън съмнение е, че години по-късно малодарни кандидат-учебникари предизвикват съдебния процес срещу талантливата авторка, спечелила конкурса за буквар. Мотивът отново е – небългарският произход. Паметни са думите на Дора Габе, публично изречени пред съда: „ – Аз съм от еврейски произход, и то съвсем чист, без никаква примес.” И още: „Ако Добруджа не е българска, тогава и аз не съм българка!”* Принадлежността на Дора Габе към многострадалното еврейско племе изплува рязко и съдбовно в съзнанието ѝ при драматични обстоятелства, подобно предсмъртното послание на баща ѝ да не забравя, че е внучка на цар Давида. Връх на циничната неблагодарност към поетесата (зад която се крие и сервилност към политическите конюнктури на 40-те г. на ХХ век) е

66


фактът, че Д. Габе е била предлагана …за изключване от СБП като небългарка. Заедно с арменеца проф. Александър Балабанов*. Идеята за отлъчването ѝ от писателската организация е прозвучала като позорен националистически акт, защото макар етническа еврейка, Дора Габе е брилянтна българска писателка! Затова антисемитската изцепка е яростно парирана от писателската гилдия начело с тогавашния председател на СБП Стилиян Чилингиров. Удивително е заявлението ѝ след дълбоко преживяната трагедия на еврейството: „… любовта ми към Добруджа, любовта ми към България от това не само не угасна, а се разпали”. След трусовете в етническото и национално самосъзнание на Дора Габе тя сякаш придобива нова, изострена, по-сложна и богата чувствителност. Засилва съпреживяването си на еврейските страдания от хитлеристките гонения в гетото на Варшава през 1943 г., или с героичната гибел на Емил Шекерджийски по врeме на антифашистката съпротива у нас. Ще отворя една документална скоба. За нас е особено интересен фактът, че Дора Габе е пътувала до Пазарджик, за да съобщи на изселените там евреи, че няма да бъдат депортирани от България.* Спомен на Емил Кало, преразказан ми от племенницата на Габе – Виолета Пенева, допълва сюжета за благовещенската ѝ акция по молба на Христо и Пенка Чолчеви, като я обогатява с личен мотив. Легендарната Лиза Кало, загинала като партизанка заедно с любимия си, е била шивачка в София, лишена от правото да държи салон в столицата в антисемитските времена. Когато по неволя пребивава в Голямо Конаре в тежък за еврейството момент, тя пише на Дора Габе (нейна клиентка в София), че изселените мизерстват. Научавайки за бедата на своята позната и на интернираните като цяло, поетесата събира храна и пари, които занася на пазара в Пазарджик. Може би Дора Габе първа сигнализира за беди-

67


те на българските евреи, като занася писмото от Лиза Кало на Димитър Пешев, парламентарният застъпник за спасяването на българските евреи? Така поетесата допринася да се състои легендарната му мисия.

Еврейството като поетически мотив

Темата е извънредно интересна, но тя е пространно представена в „Знаменити. Забравени. Забранени”, затова тук ще я съкратя. Най-разтърсващо е откровението от срещата на лирическата героиня на Габе със стария букинист в еврейския квартал в Братислава през 1932 г. Това е може би най-силната „еврейска” творба на поетесата, включена в най-модерната ѝ стихосбирка – „Лунатичка”от 1932 г. Потресът от осъзнаването на собствената противоречива и многопластова душевност е пронизващ. Спокойните, устремени към Бога пориви от предишната книга „Земен път” от 1928 г., са силно разколебани. В „Друговерка” тя мигновено е разпозната като потомка на царица Рут, носителка на фундаментални характеристики на своя древен етнос, при това без словесна връзка между нея и стария букинист, само чрез размяна на погледи. И все пак лирическата героиня остава амбивалентна по своята принадлежност, неприобщена докрай към прародината си, затова и в крайна сметка отхвърлена от правоверните синове на Обетованата земя… Когато мислим за женските характеристики на еврейското, неизбежно стигаме и до атрактивната тема за еврейската женска красота и сексуалност. Струва ми се, високите ѝ романтични заряди идват от „Песен на песните” на цар Соломон, вдъхновявали вече две хилядолетия поетите. А в легендата за царица Естер тя добива всепобедна мощ, която и днес отеква в несравнимия маскараден празник Пурим. Благодарение на красавицата Естер иранските евреи остават в Персия. Непогубени въпреки изключителните подготвителни действия на коварния враг, комуто се доверявал глуповатият цар. В „Друговерка” поетесата е припозната като потомка на еврейската царственост в образа на царица Рут. И наистина – Дора Габе е велика любовница, обвързала в нежните си емоционални власти мъже като Яворов, проф. Боян Пенев, Витезслав Незвал, младия Йордан Стубел и в добавка запазила своята виталност (в прав текст: свръхвлюбчивост) до преклонна възраст. Затова в устната традиция на доверителния разказ за големите любовни жени на България тя неизменно е равнопоставена (и противопоставена) на „играещата със стихиите” Багряна*. Като че ли еврейската екзотика на Нейно Теменужество Дора

68


Габе негласно се съизмерва със самата еманация на българската женственост! В този етноконтекст вечното съперничество между двете първи дами на поезията ни добива неочакван нов хоризонт. Особено ако го разширим и припомним, че в културните среди на Европа често е властвала еврейската Муза. Някои от сецесионните модели на Густав Климт произхождат от богати еврейски фамилии, а легендарни фатални жени като Лиля Брик, считана виновница за самоубийството на Владимир Маяковски и сестра ѝ Елза Триоле, съпругата на Луи Арагон, са еврейки. Фрида Кало, гениалната изобразителка на Ероса и Болката, е дъщеря на немски евреин в Мексико. Примерите са много и навеждат на въпроса: не са ли всички тези жени превъплъщения на древната царица Естер, инкарнации на митологемата за всепобедната женственост, способна да преобърне (за една нощ) повелите на историята?

69


В стиховете си след „народната победа” поетесата се съсредоточава върху бунтарската същност на еврейското племе, способно да вдигне обречено въстание във Варшавското гето. През 1969 г. обаче публикува в сп. „Септември”, кн. 6 своите „Писма до никого”, в които отново задава неразрешимо драматичния въпрос: На два народа дъщеря съм, доведена – отведена… Къде ще ме намериш? След чешките събития подобен въпрос е звучал наистина еретично, затова ѝ предлагат да съкрати това „Писмо № 10”. Дора Габе изтегля ръкописа си! Нека сега „да върна лентата” назад и споделя едно свое изследователско прозрение. Бащата на бъдещата ни национална поетеса е принуден да избере пътя на изгнаничеството. След този първи жесток удар, преживян от семейството, в битието на Габе най-голямата следваща травма е причинената от фаталния за изконната цялост на България Ньойски договор от 1919 г. Това е втората прокуденост на евреите Габе (братиславският букинист би я назовал безпогрешно като ново преживяване на „двехилядигодишната обида” на многострадалното племе). Защото след идването им в България като бежанци, Габе обживяват и дълбоко обикват новото си обиталище – Добруджа. Апропо, още като участник в Руско-турската Освободителна война П. Габе е минал през България и вероятно просторните добруджански степи са останали в паметта му. Впрочем, след Освобождението тази равнина е била най-малко заселената родна територия. П. Габе неслучайно я нарича в съчиненията си… „пустиня”. Но той е вярвал, че тя е способна да се превърне в „българската Калифорния” (това е ключов образ в стопанските му текстове). Но в логиката на библейския код, в митопоетичната стилистика на Дора Габе българската равнина става тяхната обетована земя. Интересно, че в монографията „Златна Добруджа” от Румяна Лебедева този митологичен образ не присъства (като специфичен психологически ключ към световете на Дора Габе), като се има предвид, че пространно са разтълкувани митологемите „Златна Добруджа”, „земен рай”, „света земя.”* Образът на прокудените, бездомните, скитниците добруджанци е наличен (с оглед на Йовковите „Бездомници”), но без да бъде включен в трагическия контекст на еврейската етническа прокоба. А личната митологема на поетесата е тъкмо в участта на „проку-

70


дена” от Добруджа, докато други автори, когато мислят за заграбената житница на България, я определят по различен начин – като Едем (Султана Рачо Петрова), като изневяра към бащинията (д-р Ив. Пенаков се самоназовава „блуден син” на Добруджа) и т.н. Безспорен е фактът, че всички членове на семейство Габе мъчително понасят румънската окупация и стават непреклонни борци за възвръщането на изконните български територии. Не е ли това и защото отново се повтаря кошмарът на еврейската им бездомност, с който те не желаят да се примирят? Архетипът на проклятието, безприютното скиталчество отстъпва пред борбения им порив да възвърнат Добруджа, своето Сефарадско царство в пределите на България. С нечувани сили за десетилетен отпор дори у крехката, съвсем не борческа природа на нежната поетеса. Втората най-важна невралгична точка на идентичността на многоликата поетеса (в преображението на лирическата ѝ героиня), е верската. Стигаме до въпроса:

Християнка или езичница е Дора Габе?

Самоопределенията ѝ се люшкат в полюсите ту на правоверно чадо на християнския Бог, ту на езичница. Струва ми се, това е по-съществената страна на проблемните ѝ идентичности, защото като етническа принадлежност тя не е дотам раздвоена и спокойно би могла да се вмести в термина българска еврейка. Впрочем, съществуват теории за нееднозначната национална идентичност. Дори да не сме съгласни с тях, ще споменем съвременни мнения (често на македонски учени), според които Никола Вапцаров е „двудомен”, а Григор Пърличев е дори с тройна национална принадлежност?! И така, нека пробваме с новия, специално изкован от нас за Дора Габе термин – добруджанска еврейка. На него ме наведе една от констатациите на Румяна Лебедева: „За лирическата героиня, усетила целия свят като студена „чужбина”, дори България е „чуждият край”* , докато Добруджа се отъждествява с дом и Родина и е персонифицирана в образа на майка. Добруджа е нейната „Загубена родина”*, различна от Отечеството България. Впрочем, в стиховете: Все по те губим от очи, а вътре в нас като зората изгряваш с хиляди лъчи и грееш, грееш като злато,

71


става ясна връзката на българската поетеса с митичната старозаветна Рут, израсла сред житните ниви. Царствената символика на златните класове е експлицирана като завръщане в Добруджа, хипостаз на прародината на еврейските царици. Що се отнася до проф. Боян Пенев и Йордан Стубел, те култивират православната християнска страна на душата ѝ и така внасят успокоение в пределната ѝ сложност. В „Друговерка” поетесата приема окончателния завет на баща си да не забравя еврейския си корен. Това е последното духовно причастие на П. Габе, изживял живота си като неканоничен и свободомислещ човек! Проф. Б. Пенев има различна, не просто религиозна, а истински мистична духовна настройка. Обиквайки Дора, той очаква от нея да се сроди с Бога, специално с религиозния дух на полската поезия, като я заставя да превежда. И поетесата се отдава сякаш всецяло на религиозното чувство. Това особено личи във въздействащата искреност на детските ѝ творби, които и днес се пеят по празниците от църковния календар. Дълбоко набожният Йордан Бакалов-Стубел, нейн любим след раздялата с проф. Б. Пенев, сам пише прекрасни религиозни книги. А иконата, която ѝ донася като подарък от Атон*, Дора Габе държи на видно място в дома си до своята смърт. През 30-те години на ХХ век поетесата създава серия книги, именувани на християнски празници и светци: „Великден”, 1930 г.; „Коледарче”, 1931 г.; „Малка Богородица”, 1937 г. Племенницата на поетесата Виолета Пенева разказва, че Д. Габе не била примерна енориашка, не ходела на църква, нито на синагога. Но от лириката и епистоларното ѝ наследство добиваме усещане за различна, способна на дълбоко религиозно чувство, лирическа героиня*. Впрочем, за това как страстно се е молила в по-младите си години самата поетеса, за великденските ѝ посещения с яйца и козунаци при болния брат на

72


Стубел, свидетелстват писмата ѝ от дома на Каспровичови. А и Истината за поета е в думите. Затова нека потърсим Дора Габе в религиозните мотиви на поезията ѝ . Най-ярко изразено е Боготърсачеството в стихосбирката „Земен път” от 1928 г. Особено изразителен е финалът на творбата, дала заглавие на стихосбирката: Ще дойда, Господи, с преляло от копнеж сърце, от своя дълъг път пред тебе ще застана и ти, едничък ти ще видиш мойта рана и ще положиш свойте благостни ръце. И ще попиташ: „Що ми носиш, чедо, от света?” Ще дам отвъргнатата своя обич жива, запазена в сърцето в горда самота и в твоите нозе трептяща и щастлива. В цитираните стихове представата за Бога като всепроникваща нежност е твърде различна от старозаветната, юдаистка версия. Подобен е и досегът с християнския Бог и неговия ключов храм в българското православие (Преображенският манастир е царска обител, където са възпитавани монарсите ни) в писмото до Й. Стубел, разтълкувано в „Нейно Теменужество” в книгата ми за видните българки. И все пак сложната драма на идентификациите на Дора Габе е положена в сърцевината на емблематичната ѝ стихосбирка. Защото в нея едно до друго присъстват стихотворения като програмното „Земен път” и „Прокоба” или „Боже чедо”, носещи архетипните послания на еврейското проклятие, тегнещо над чистия ѝ устрем към Иисус. Неслучайно то е избрано и като заглавие на книжката стихове, издадена от „Шалом” през 1994 г. На пределното душевно успокоение в нозете на Бог от първата творба се противопоставя трагическото усещане за древна обреченост на „тъмната сила” в кръвта, психически смут и загуба на християнската идентичност в отчаяното: „Не зная що съм и не зная що съм била”. Веднага обаче можем да му противопоставим стиховете от по-малко познатата творба „Боже чедо”, в която откриваме пределната психологическа многопрофилност на поетесата: …Нямам роден край и нямам дом – в едно се всичко сплита. Бездомна, безприютна, а честита, че свойто чедо Господ ще познай.

73


Едни от най-силните изповедни стихове в родната лирика, в които любимата ученичка на Яворов се съизмерва със своя учител, са в поетичната „Прокоба” на българската еврейка Дора Габе: Душата ми е неспокойна, мътна, няма. Там горе, дето бялата звезда пътува в безкрая, бледна и самотна дето плува, ще мине може би и моят път през тамо. Защо ме тегли неспокоен дух далече, съдбата ли на мои прадеди бездомни, събудени в кръвта, прокобата изрече, или от векове душата ми я помни? Когато самата Габе преди смъртта си се връща към потулвания сюжет „Яворов” в знаковата си творба „Женска кръв”, тя също подчертава езическата страна на своята любовност. Това е част от уникалността на Дора Габе – да бъде загадъчен конгломерат от противоречия. Многолика и магнетична личност! Множествената ѝ идентичност е зададена сякаш още в (нерешения и до днес от литературните историци) въпрос за точната година на рождението ѝ, тя може да продължи и в неизследваната тема за образите на поетесата като литературен прототип, да породи въпроса: коя е истинската Дора Габе – Нона от „Чифликът край границата” или Константина от романа „Като две капки вода” на Витезслав Незвал? Такава е амплитудата на Габе – от потомка на левити – през евангелските пориви в поезията и епистоларните ѝ съкровения – до езическото обожание на прастарите дъбове и на демоничния Катя Зографова, Александър Петров Яворов. В стиховете, писани във и Албена Сивриева времето на тоталитарното безбослед сказка в РБ „Дора Габе" в Добрич.

74


жие, в стихосбирката „Неспокойно време”, 1957 г., Дора Габе стига и до отрицание на религията. Но всъщност си остава вярваща, преобразена като своеобразна антропософка. Така в стихосбирката „Глъбини. Разговори с морето”, 1976 г., разчитаме тайнописа на неунищожената вяра в богочовека под отрезвяването, под видимостта на живота, от който са премахнати атрибути на вярата като иконите и кръста: „Бог се е превърнал / на човек / и заедно със слънцето / изгрял, / за да е земен и небесен, / за да се помири / и той / със своя дял.” Това поетично изречение едва ли може да бъде тълкувано като еднопланов атеизъм, защото човекът си остава биполярен, земно-небесен. А заглавие като „Светът е тайна” от 1982 г. е своеобразен отказ от ясната марксистка обосновка на света, решително завръщане към вселенската мистика. В едно от последните си интервюта по БНР Дора Габе заявявя, че благодари на Бога, задето ѝ дал да доживее до такава възраст, че да получи признание! Горките безбожни редактори така и не успяват да окастрят неотделимото от смисъла на изречението-равносметка за живота ѝ: „Благодаря на Бога”… * Николаева, А. Непознатата Елисавета Консулова-Вазова. НХГ, С., 2002. * Величков, П. Страсти и скандали в Царска България. Изд. Изток-Запад, 2004. * Пенчева, Р. Дора Габе и еврейството.Антимовски хан, бр. 8-9 /86-87/, г. ХІІІ, Добрич, август-септември 2008.Една корекция: годината 1894 в първото изречение на приносната статия изпраща семейство Габе на българска земя цяло десетилетие по-рано /През 1894 г. П. Габе вече е напълно установен в Добруджа, утвърдил се е като добър земеделец и общественик. Точно тогава е предложен за депутат в Народното събрание от Балчишка околия/ * Сарандев, Ив. Дора Габе. Литературни анкети. С. Наука и изкуство, 1986, с. 69-70. * За повече вж. Пенчева, Р. Цит. съч. * Цит. по: Сарандев, Ив. Дора Габе. Литературни анкети. С. Наука и изкуство, 1986. * За повече вж. Зографова, К. Играещата със стихиите Елисавета Багряна”. С., 2013. * Лебедева, Р. Златна Добруджа в българското етнокултурно пространство. Изд. Захарий Стоянов. С., 2006. * Цит. съч., с. 190. * Вж. едноименната творба, публикувана в “Добруджа”, бр. 114, 20.ІХ.1930. * Днес двете любими икони на Д. Габе са експонирани в сбирката ѝ в дом музей “Й. Йовков”, гр. Добрич. * За повече вж. тектовете „Нейно Теменужество” и „Дора Габе – първомайсторка и на любовното писмо” в книгата ми „Многоликата българка”. Изд. Изток-Запад. С., 2006.

75


Страници от Гърция 76

Хлои Куцумбели

Христос Хартомацидис

Родена в Солун през 1962 г. Завършила е право в Солунския университет. Работи осемнайсет години в банковия сектор. Двадесет и две годишна издава първата си стихосбирка: „Мълчаливи отношения”. Следват книгите с поезия: „Нощта е кит”, Изд. „Локсиас”; „Оттеглянето на лейди К.”, Изд. „Неа пориа”; „Езерото, градината и загубата”, Изд. „Неа пориа”; „Лисицата и червеното хоро”, Изд. „Гавриилидис”; „В древността се свечерява рано”, Изд. „Гавриилидис”; „Клинично отсъстващ”, Изд. „Гавриилидис”; „Сътрапезниците от онзи свят” Изд. „Гавриилидис”. Автор на два романа и две пиеси.

Роден е през 1954 г. в България, в семейството на гръцки политeмигранти. Завършил е медицина. Живее в Гърция. Пише проза, драми и стихове. Има издадени книги на гръцки и български език, а пиесите му са представяни във Варна, Силистра и Комотини. Член на Съюза на българските писатели и на два гръцки писателски съюза. Превежда на гръцки – български и руски автори. Сериозно популяризира българската литература в най-престижните гръцки издания. Участник в няколко от известните Международни писателски срещи, провеждани в София. Участник в международния фестивал на поезията „Славянска прегръдка”.

автор

преводач


Не, господине, бъркате ме с друга. Не бях аз в жълтото такси. Нито съм сядала на задната седалка с вас. Нито валеше сняг – за туй съм сигурна, нито пък падаха снежинки на косите ми. А междупрочем, нямам и коса. И никога не сте ме целували, иначе щях да го запомня. И да сте ме целували, аз не съм била там. Нито веднъж шофьорът не обърна главата си към нас. Той мълчаливо прекоси езерото докрая, като отвреме-навреме потапяше греблото във черните води наоколо. ПРАЗНИК НА МАЙКАТА Имах и аз майка. На всички се полага по една. Не знаеше да готви. Върху покривката бродираше ястия. Брат ми постоянно бе гладен. Аз все пълнеех. Когато най-накрая ни изостави, си купихме тенджера под налягане. Клапата ѝ свиреше непрекъснато Къщата се плъзваше неконтролируема по релсите. Един началник-гара с четка оцвети в черно първо бащата, после брата. Останаха петна върху хартията.

Страници от Гърция

ЖЪЛТОТО ТАКСИ

77


На снимката се виждаха телата със нула – дупка на мястото на лицата. Накрая остана майката. Сдоби се даже с готварска книга. Готвеше чудни ястия за едного в кухнята.

Страници от Гърция

КЪДЕ СКИТАТ НОЩЕМ ПОЕТИТЕ

78

І. Към полунощ една лодка отплува. Старият монах запалва хартиени фенери и те се носят тихо във водата. Поетите се качват бавно. Сенките им фосфоресцират в мрака. Обикновено са леко облечени (толкова очаквано и внезапно е винаги пътуването), някои носят протрити палта, други – копринени плащове, а трети са с дънкови якета и оръфани джинси, някои от жените носят дантелени нощници, други – дълги рокли и кринолини, има и такива с мъжки костюми и вратовръзки. Лодката се плъзга безшумно в призрачния пейзаж, гората е полуудавена в езерото, клоните се преплитат в дългите коси на поетите и лодката се рее сред листата на дърветата. Водите на езерото са топли и мътни, пълни са с малки странни твари, езерото тихо бълбука, нещо живо кипи в недрата му!


ΙΙΙ. В един момент лодката спира. Поетите слизат върху леда, някои изпадат в екстаз върху тънките пластове лед, които се чупят шумно. Поетите се плъзгат с червени кънки като върху лист от хартия. Една поетеса-лебед захапва с човка витата си шия и кръвта ѝ описва кръгъл остров върху леда. Двама влюбени поети държат в шепите си светли снежни кристали. Оглеждат се в блестящия твърд сняг и ослепяват.

Страници от Гърция

ΙΙ Поетите никога не остават същите. По време на пътуването си се преобразяват. Превръщат се в орли или във мъдри врани, или в яркочервени птици, с цветовете на огъня. Някои стават вълци, които с воя си разтърсват мрака. Други стават орхидеи, нарцисови съсънки, или сребърни змиорки и пашкули. Малки гущери изпълзяват на брега. Водите на езерото замръзват. Езерото никога не остава същото. Лодката безшумно се плъзга като шейна, теглена от елени и малки жабки.

79


Страници от Гърция

СЕМЕЙНА ТРАДИЦИЯ

80

Дойде в съня ми вчера баба. С пъстра престилка и гумени ръкавици. Знаеше за нощните ми търсения. Всяка сутрин се връщах с протрити обувки, но никъде не намирах жена по-глупава от мене. Срещах жени, които се опитваха да извадят луната от кладенеца с кофата. Други, за да облекат роклите си, скачаха в шкафа. А някои ридаеха отрано за балсамирания тигър време на стената, който щеше да ги погълне. Никоя обаче не бе толкова глупава, че да замесва стафидени хлебчета без стафиди, да разчита телеграми изписани с трохи на масата и да вярва, че някога си ме обичал. „Наследствено е. – каза баба. – В рода ни жените не са особено умни.” Някога бе избягала с един непознат, изоставяйки мъж и деца. „Правя обаче страшни сладки!” – добави И извади от фурната препечени, бисквитени бебета, които лакомо захапа.


Проблемът бе, че не се вслушах в куклите. Те мигаха със стъклените си очи, цапаха белите си рокли, окапваха найлоновите им коси. „Да си нащрек в събота!“ – ми кимаха – тогава пружините не са навити, устройството за плач не действа, главите им са разлепени и се завъртат само към една неделя. Ако бях по-внимателна, нямаше да е разглобена надеждата и официално щеше да си сега клинически отсъстващ. ТЕЛЕФОННО ОБАЖДАНЕ Ако се случи вечер на балкона, в средата на безкрайна зима, докато бъбриш с някого по телефона, малки нарциси да засипят краката ти. И ако в същия миг черното куче, от отсрещната къща да започне диво да лае… Ако в крайна сметка ви погълне нощта и това, което наричаме обич, е само гърч в центъра на вселената, няма значение. Тъй или иначе, сами със сянката си лягаме във нощта. Превод: Христос Хартомацидис

Страници от Гърция

СЪС ЗАКЪСНЕНИЕ

81


Акад. Пламен Карталов –

носител на престижната награда „Золотая муза" Едно вълнуващо събитие увенча с празничност Софийска опера в края на 2018 г. – на акад. Пламен Карталов, носител на български и международни отличия и директор на Софийска

82

опера и балет, бе връчена престижната награда „Золотая муза”. Това бе вечерта след представлението на балета „Баядерка“, със световноизвестната примабалерина Светлана Захарова.


Елегантната статуетка му бе дадена от посланика на Русия у нас Негово превъзходителство Анатолий Анатолиевич Макаров, за принос в българо-руските отношения и развитието на културните отношения между двете страни. Наградата бе връчена на лауреата от Ованес Мелик – Пашаев, президент на продуцентска къща „Жокер Медиа“ и един от учредителите на „Золотая муза“. Той сподели пред публиката, че творчеството на акад. Карталов е тясно свързано и с руската култура. Изтъкнатият български режисьор Пламен Карталов призна, че в творческата му дейност отдавна присъства руският оперен репертоар. През месец май, тази година, Софийската опера и балет гастролираха на сцената на Болшой театър с постановките на академик Карталов: „Янините девет братя“ от Любомир Пипков и „Пръстенът на нибелунга“ от Рихард Вагнер. Генералният директор на театъра, професор Урин,

подчерта в интервю за БТА по време на гастрола, че Софийската опера показа високо ниво и получи нестихващи аплаузи от московската публика. Произведения на руски композитори като Чайковски, Бородин, Стравински, Холминов и др. са представени от академик Карталов на сцени в Русия, Беларус, Полша, Испания, Япония и др. държави. Примабалерината Светлана Захарова пък беше удостоена със званието „Почетен член на Софийската опера и балет“ и с нестихващи аплодисменти за участието ѝ в спектаклите „Жизел“ и „Баядерка“ със солистите и трупата на първия ни оперен и балетен театър.

83


Още 18-годишна Светлана е вече прима на Мариинския театър. Разпределена е в най-отговорни роли в класическите балети: „Спящата красавица“, „Лебедово езеро“, „Баядерка“, „Дон Кихот“ и др. Кариерата на Светлана Захарова минава през Мариинския театър под грижите на художествения ръководител Олга Мозайка. Дебютът на балерината е в спектакъла „Бахчисарайски фонтан“, в който тя танцува партията на Мария, но най-сериозният ѝ успех е в балета „Жизел“, където Светлана играе главната роля. Наградата „Золотая муза” е съз-

84

дадена през 1994 г. по идея на Нели Волкова-Куртева, почетен председател на журито, художествен ръководител на Първи руски частен театър, със съпричастието на известни български културни дейци. Наградата се дава за специален принос в популяризирането на руската култура и изкуство в България. Сред организаторите на събитието бяха Столична община, Министерството на образованието, Руското посолство в България, Руския културно-информационен център в София, Движение „Русофили” и „Жокер Медиа”. Огнян Стамболиев


*** Чертата теглиш ти, ако я пресечеш, като че ли във миг ще полетиш – крилата, като сълза прозрачна ще капе твойта реч. Съмнения? Та те са там – отвъд чертата. Предизгревна роса, на песекиня цвят – възкръсна и напълни се догоре този спомен, И сякаш не в мъгла години аз живях, и сякаш чужд живот прелиствах, а не своя.

Страници от Русия

Наталия ЕЛИЗАРОВА

Родена в Кашир, Московска област. Завършила е юридически науки, а после и Литературния институт „А.М. Горки”. Член на Съюза на писателите на Москва. Автор на сборниците с поезия: „Осколки от сънища” (2006 г., Москва) и „Черта” (2014 г. Смедерево, Сърбия), на детската книга „Моят ангел” (2015 г., Иркутск) и на публикации в периодиката. Участвала е във Форума на младите писатели, в руски и задгранични фестивали на поезията. Автор е на химна на Нощната хокейна лига. Лауреат на наградата „Анна Ахматова” на сп. „Юность”. Победител в конкурса „Позия в парка”. Финалист във фестивала „Пътят към Храма”. Нейни стихове са преведени на английски, сръбски, немски, полски, румънски, турски, български и унгарски език. Живее в Москва.

85


*** Сякаш хилядолетия тънала в гнила вода, отплаваш на воля, но точно не помниш кога обърка севера с юга, и тук – плитчина.

Страници от Русия

Пробито е дъното, и водата нахлува, но ни лъжица, ни кофа, Радетелите ведно къде потъват – в езеро, в блато – е все едно.

86

И позволяваш предателски ручеят да кипи от сълзи, у съдбата да молиш „реми”, и с горчилката да си щастлива ти.

*** Птицата умира – пада на пръстта, горе – крачета и долу – духът. И дълго търсиш посред тъмнина светлия дух в своя път. Държиш я в шепата – но тя мълчи, не разтваря отново крила. Календарния ден недей да броиш, ако птица там не е била. Ще разровя савана снежен и мек, на скамейка ще се приютя. „Простено е”, – ще ми рече човек. „Бог прости и аз ще простя”. Не убива птици, не стреля по тях, и не чупи крилете им той. А беззащитен е, като монах, сам сред пустинния зной. Ще трябва птичето да доверя на леда, да се върна в топлия свят. В словесния рудник да не пестя труда, без оглед, напук, на инат.


***

Хайде, олющвай ми кожата, пясък стоок, от излишното, чуждото, без обнова. Бряг като в приказка – ни нисък е, ни висок: просто родина, на битието основа. От древността – край градища обиколиш, плискаш водите си пълни в ската наклонен. Ту от татари-чергари ще ни оградиш, ту от фашисти, после – беда не помниш. Новата пролет с нови приижда води, и сред полята пак – метличини сини. С блясъка слънчев Успенският храм блести, вишни цъфтят и ябълки – с нови сили. И нито Иван ІІ, нито Абдул Латиф със венценосен дракон, чернеещ на герба, сонм от пожари и набези, чума и тиф – нито са счупили, нито пречупили тебе.

*** Не ме погубвай, а ласкай…” Татяна Галушко

Не, недей ме погубва ти, докосни ме и приласкай. В дъх на сто боровинки скрит моят дъх е до твойте уста. С гълъбици ласкави аз ще кръжа, ще те обкръжа. Скрежа крехък, под миглите спрял, ще превърна в миг във сълза. В тази тръпкава, зла мъгла не ме давай, а ме приласкай. Ветровито е, но ти ела. Доста хладен е днеска май.

Страници от Русия

На Кашира

87


Страници от Русия

*** ***

88

Когато Сякашвхилядолетия многоетажното тънала здание в гнила вода, един отплаваш прозорец на воля, светва, но точно не помниш кога аобърка друг – севера изгасва,с юга, и така и тук в тази – плитчина. дълга нощ аз гледам топлите светлинки, Пробитощори, е дъното, и водата нахлува, но чуждите полилеи и чайници, лъжица, ни кофа, Радетелите ведно вни кофеиново-полунощното подивяване. къде потъват в езеро, в блатостая. – е все едно. Няма ме. Само–тъмната-тъмна Може да не чакаш и да не помниш, И позволяваш да кипи ако можеш да непредателски чакаш и да ручеят не помниш. от сълзи, у съдбата Чистят леда сега. да молиш „реми”, и с горчилката си щастлива ти. Капе чешмата –да и откога. Ни-ко-га. Ни-ко-га…

*** Птицата умира – пада на пръстта, горе – крачета и долу – духът. И дълго търсиш посред тъмнина светлия дух в своя път. Държиш я в шепата – но тя мълчи, не разтваря отново крила. Календарния ден недей да броиш, ако птица там не е била. Ще разровя савана снежен и мек, на скамейка ще се приютя. „Простено е”, – ще ми рече човек. „Бог прости и аз ще простя”. *** Не убива птици, не стреля по тях, и не чупи крилете им той. Мили, дърво ще клонче зелено. А беззащитен е, станеш, като монах, Ще болиш в кръвта ми, но ще ми минеш. самме сред пустинния зной. Ще изтечеш по вените, моите вени, Ще трябва птичето да доверя на леда, вданервните пръсти тракат, тракат съдини. се върна в топлия свят. Ще ми предричат любов и време излишно, В словесния рудник да не пестя труда, стихове щенапук, заплачат в свитото гърло. без оглед, на инат. Детския страх ще изплача, сълзи вдовишки, щастието ще дам – на скръб да не се обърне.


***

НавКашира Струва ми се, че дома ѝ трябва да има много чадъри – черни чадъри, забравени от мъже: Хайде, олющвай ми кожата, пясък стоок, обикновени и с дълга дръжка – като бастуни; от излишното, чуждото, без обнова. струва ми се, че въпреки това като в приказка – ни нисък върху неяБряг падат понякога дъждовни капки:е, ни висок: просто родина, на битието основа. мокро ѝ е и студено. От трябва древността – край градища обиколиш, Нали някой да стои до нея плискаш водите си пълни в ската наклонен. и правилно да държи чадъра. Ту от татари-чергари ще ни оградиш, ту от фашисти, после – беда не помниш. Новата пролет с нови приижда води, и сред полята пак – метличини сини. *** С блясъка слънчев Успенският храм блести, вишни цъфтят и ябълки – синови сили. Тънкотялото лято в лунички тъмни медни И хвърля нито Иван нитоти Абдул Латиф те настига, се наІІ,врата и се смее. със венценосен дракон, чернеещ на герба, Звънчето звъни, а пък то край ухото ти дебне: от пожари и набези, чума иазтиф – “Помниш,сонм помниш, нали!”… Но бездруго не умея нито са счупили, нито пречупили тебе. да забравям, да се обиждам, с чувства скрити.

Скърцане на весло, пръски и тежък шепот. Пеперудено ято и пъпеш с янтарни жилки. *** бодливи – с неспирен екот. Думи чужди, Не ме погубвай, а ласкай…” Татяна Галушко

***

Не, недей ме погубва ти, докосни ме и приласкай. На просещия В дъхвъв на нишата сто боровинки скрит прошка немоят искай дъхти. е до твойте уста. Там щедростта и грижата С гълъбици ласкави аз са най-надеждният ще кръжа,щит. ще те обкръжа. Вярваш, стоиш под слънцето, Скрежа крехък, под миглите спрял, шлиферътще типревърна е бял. в миг във сълза. ЩастиетоВ–тази е зрънце, тръпкава, зла мъгла щом светът не цял. а ме приласкай. не ме едавай, Ветровито е, но ти ела. Доста хладен е днеска май.

Страници от Русия

***

89


Страници от Русия

***

90

Нищо нямаме да си кажем. Говори ако искаш за нищо, пръскай слова напразни. Чашката, дето ми подари се изплъзна, хванахме я едва. И ръка ръката докосна за миг поне, сякаш да се пече я носим в някаква пещ – тази глинена глупост. И виждам пред мен в стъклото: масата, шкафа, всяка вещ. И въпреки земния студ, зло нахлул, с топлината си ще стопя равнодушната сплав, и ще тръгне огън по вените ми като луд, ще променя летливите вещества. В зеницата – сърп лунен, парченце от друг живот. Не наранявай поглед, ако в моя го приютиш. То е повече от тази стая, по-горчиво е от това да чакаш. И да търпиш.

*** И падах във следите на снега, лежах без дъх, с леда бездънен слята, сънувах сън – че тичам през полята червенобузо-боса – към брега. Там извор бе, и виждах как тече в тревите и през камъни корави, естествено, че възрастните прави пак бяха. Аз – не бях. Аз бях дете. И гледах към небесния отвес, безкраен и бездънен, безпокоен, и мислех си – туй всичко за какво е? Какво съм аз? И всички ние – без…? За дреболии молех се – да идва любов, за болката да има лек… И вярвах аз, че може тук човек щастлив да бъде. Ама че наивност!


И лежи си тя, а кракът ѝ – като дърво. казва винаги: „Аз без крак съм, и за какво – паднах пред банката, на, и си счупих бедро”. А преди това беше градината, лято добро, ябълки, сливи, малинаци бодливи без брод. Горски ягоди, касис – клонки, превити от плод. Седемнайсет години не минавах по този път, там безплодните, сухи ябълки тихо спят, а ръждивите порти своята песен скриптят. От лалета и лилии грудки върти суховей, цариградското грозде във струпеи е и във клей, а над плевника примка от жици ветрец люлей. А самата аз казвам: „Не се вълнувай, лежи”, и мъчително виждам – животът в нея мъжди, и сякаш отива нагоре и там кръжи. А тя си спомня : „…пък дядо ти, той като никой друг…”, сякаш не са се изнизали трийсет години от тук, сякаш, че днес ще си дойде, на всичко напук. И тя ще разказва за войната, за онзи ден когато баща ѝ попаднал във немски плен, за по-малките братя, за сестра си – кой я отнел. Старая се да запомня тънката ѝ ръка, и прозрачната кожа в бързия падащ мрак, и устата беззъба: „Отиваме си така…” Ще трябва да мина през бурена сам-сама, да подпиша продажбата „от еди-кога”, паметта си за продан аз да дам без тъга. Тук, където копаех за червеи крадешком, тук, където капризничех и ревях на бегом, и не мислех, че ще опустее този дом. Превод: Валентина Радинска

Страници от Русия

***

91


Димитър НЯГОЛОВ

Роден в с. Габарево, Казанлъшко. Завършва в Медицински институт София. Работил е като лекар в гр.Шипка, Районна болница в Казанлък, Научен институт по организация на здравеопазването в София, а сега е лекар-невролог в гр.Казанлък. Публикува разкази в литературните списания: „Везни”, „Тракия”, „Знаци”, „Кула”, във вестниците „Словото днес”, „Литературен форум”, „Искра” и др. Има издадени четири сборника с разкази: „Котка в бара”, „16 милиарда минзухари”, „Панделката на морския кон” и „Небето на костенурките”, както и краеведските книги: „Загадката на Алексей и Анастасия Романови може да бъде разгадана в с. Габарево” и „Габарево – ти, люлка златна, тих пристан”. Член на Съюза на българските писатели и на Клуба на лекарите-писатели. Носител на литературната награда „Стефан Фурнаджиев”. Почетен гражданин на Община Павел баня.

ЛИЛИ Влязох в Терминал 2 на Софийското летище и отдалеч забелязах колежката Лили. Седеше на скамейката, а в краката ѝ бяха клекнали двете ѝ дъщери, обхванали колената на майка си и обърнали лицата си нагоре към нея. Щяхме да пътуваме с Лили за Швеция. Вечерта ми се обади по телефона с коронния си въпрос, който звучи като заповед: – Нали нямаш нищо против да дойда до теб?! Дойде и остави огромен куфар в ергенската ми квартирa. Помоли ме аз да го чекирам и пътувам с него. И обеща да каже в самолета защо точно аз трябва да го пренасям и какво има в куфара. На Лили не можеше да се противоречи. Големите ѝ черни очи гледаха подкупващо, тя се усмихваше едва забележимо и повтори своя въпрос-заповед:

92


– Нали нямаш нищо против?! На летището влачех огромния куфар, като кон впрегнат в каруца. Моя багаж бях скътал в малка пътническа чанта. Запътих се към Лили и коленичилите в краката ѝ изпращачки. Две дъщери-тийнейджърки. Лили ги гледаше с умиление, поставила ръце на раменете им и грижовно приведена над тях. Гледката ме върна в детството, когато през ваканциите ходех в селото на баба. Тя имаше козичка и две козлета-близначета. Баба изпращаше козата със стадото от селото на паша. Вечерта козата тичаше към двора, блееше отдалеч често-често, призивно, с особена нежност, а козлетата отговаряха отвътре с неукрепналите си гласчета. Късите им опашчици трептяха в бърз ритъм, те подскачаха, устремени към вратата, нетърпеливи да захапят майчините цицки. Любов ли беше това? Или инстинкт за хранене. Нищо не разбирах от любовта и затова още бях ерген. Трудно възприемах жените с внезапните им приумици и коварни капризи. Какво е любовта? – питах се и не намирах отговора. Може би словоизлиянията за любов са само красива брошка към отношенията между мъжа и жената. Не исках да мисля сериозно за това, но счупеното ребро на Лили и огромният ѝ куфар, с който прекосих Европа и го върнах обратно, без да го отворя, не ми даваха мира. Преди два месеца в института пристигнаха трима учени от университета по радиология в Лунд, Швеция. Разработили програма за изследване последиците от аварията в Чернобил. Заедно с тях вземахме проби, или както казваме „пробовземане“ (каква дума само!) от кладенци, чешми, от почвата, фуражите, млякото на кравите и овцете, зеленчуците и плодовете от дворовете на хората в различни райони на страната. Станахме приятели с шведите. Професор Елис Холм, около шейсетгодишен, общителен и приятен човек, бе известен учен в областта на радиационната защита. Mладите му сътрудници Ролан и Ханс говореха с него приятелски, на малко име, но в същото време спазваха непринудена дистанция. Лили възприе буквално нашенския всенароден устрем за съюзяване с Европа. И се сля с красивия викинг Ханс. Една сутрин ми се обади: – Нали нямаш нищо против да дойдеш веднага до нас?! Предния ден двамата с Ханс се разхождали и разглеждали София, после отишли в стаята му в хотела и още от вратата той я прегърнал. – Сграбчи ме яростно – обясни Лили, – нещо изпука, изпращя и започнах да усещам силна болка при всяко вдишване. Ще ме придружиш ли до болницата? Нали нямаш нищо против?!

93


Каза на лекаря, че се подхлъзнала в банята и ударила гърдите си в ръба на ваната. Навярно и на съпруга си е казала същото. Имаше спукани две ребра. Лекуваха я, не идваше на работа, но ходела в хотела на викинга. След две седмици шведите си заминаха, а след месец изпратиха покана да отидем двамата с Лили в Лунд. В техния институт щяхме да обработваме пробите. И там щяхме да пробовземаме ( каква дума само!) от морето, почвата, храните и въздуха. В самолета Лили заговори уверено, с твърдост, която досега не бях забелязвал в нея: – Няма да се връщам в България. С Ханс се уговорихме. Харесва ми, позволявам си да споделя, че за първи път се влюбвам толкова силно. Непреодолимо. Ще остана в Швеция при него. Той обеща, че съвсем скоро ще се разведе. Аз също ще се разведа и двамата ще се оженим. Говореше настървено, превъзбудено, сякаш бързаше за състезание, уверена, че ще подобри световен рекорд. Очите ѝ искряха, думите ѝ ни обгръщаха с топлота и нежност. Рисуваше припряно с много думи мъжествената сила, красивото лице и културата на Ханс. Неговото вежливо и елегантно отношение, когато ѝ кавалерства. Погледът, лицето и жестовете на Лили бяха се променили неузнаваемо. Цялото ѝ тяло вибрираше, обладано от вселили се във всяка клетка изгарящи чувства. Ако съществуваше точен уред, можеше да измери божествено сияние, обгърнало Лили, по най-високата скала на отдаденост, чувственост и доброта. Навярно това е любовта, си мислех, докато слушах трепетните излияния. Дали всяка жена поне един път в живота си попада във водовъртежа на същите изпепеляващи чувства? Дали и аз ще срещна някога жената, която да изпитва същото към мен? Сигурен съм, че ще бъда щастлив и всеотдаен. Само веднъж Лили спомена, че ще страда за дъщерите си, сви се на седалката и се умълча за няколко минути. Но възбудата и устремът самолетът да ни отведе по-скоро в Швеция задушаваха мислите за тийнейджърките. Лили продължи припряно: – В куфара, който ти чекира, нося подаръци за Ханс. Купих ги от модните бутици в София. Луксозни мъжки дрехи и обувки. Последните модели бельо – боксерки, фланелки, чорапи. Модерни ризи, вратовръзки, пуловери и два костюма – единият пролетен, от светъл шантунг, а другият за зимата от тъмносин туид. На дъното на куфара има три чифта обувки от естествена кожа. Едните са черни официални, другите спортни обувки, светлокафяви, а третите са маркови маратонки.

94


В Лунд професор Елис и Роланд ни посрещнаха сърдечно. Ханс го нямаше. Не се появи и следващите дни. Съпругата му Илва, която работеше в същия институт, сподели разтревожена: – Ханс се върна от България объркан и тревожен. Мълчеше. Отбягваше ме. Не искаше да се среща с никого от колегите и познатите ни. Какво се е случило с него? Не можех да си обясня поведението му. Дали не е срещнал някоя жена в София и се е влюбил в нея? Кажете, моля ви, какво се е случило в България? Мънкахме, че не сме забелязали нещо нередно в поведението на Ханс, докато работихме заедно у нас. – След няколко дни – продължи разказа си жената, – Ханс отиде на север, близо до Лапландия, където имаме ранчо. Малка къщичка на брега на езеро. Измина повече от месец, откакто е там. Не ми се обажда. Когато го потърся по телефона или не отговаря, или казва няколко думи, че почива и лови риба. Изненадана и огорчена от страхливото бягство на Ханс, няколко дни Лили беше посърнала и раздразнителна, но скоро се отърси от коварния удар и се сприятели със съпругата му Илва. Двете бъбреха приятелски, ходеха по магазините, на кафе и по ресторанти. Илва ни канеше на гости в дома си, но нито един от нас не отваряше и дума за Ханс. Лили дишаше спокойно, без болка, потиснала възбуждащия спомен от желязната прегръдка на викинга. Прибрахме се в София. На летището двете козлета чакаха майка си. Тя ги прегърна. Стори ми се, че се разплака. Аз отминах с големия куфар, потътрил го като кон, впрегнат в каруца. От следващия ден щях да се обличам с модните ризи, вратовръзки и костюми, щях да се разхождам с най-новите модели обувки. Лили излезе в отпуска. На Коледа я поздравих за празниците и попитах как се чувства. – Добре съм! – отвърна. – Чакам дядо Коледа с елена Рудолф да пристигнат от Лапландия. Нали нямаш нищо против?!

95


Хайри ХАМДАН

Поет, белетрист, драматург, преводач, антологист. Роден през 1962 г. в Дер-Шараф, Западен бряг на р. Йордан. През 1967 г. емигрира със семейството си в Йордания, където завършва гимназия. Живее в България от 1982 г. Дипломира се като инженер през 1989 г., жени се и има три дъщери. Автор е на книгите с поезия на български език: „Очите на бурята”; „Мариамин”; .„Един живот не е достатъчен”; „Последен портал”; „Хронична любов” и „Живи в царството на рака” (поезия и роман в една книга); „Европеец по никое време” – роман; „Чува ли ме някой” – пиеса, (наградата на европейска фондация „Емиграция”), реализирана на сцената на „Червената къща” – 2008 г.; Има издадени и три книги на арабски език. Превежда от арабски на български език, както и от български на арабски. Носител на международни литературни награди.

*** Налага ли сe все, когато се усмихнеш, да забравя посоката, да загърбя деня и да прескоча своята сянка?

96


*** Човече, едва ли можеш някога да виниш пчелите за скромната реколта мед? Въздухът – арена на елитна битка. Усещаш ли как трепти онази невидима ефирна завеса, спусната по време на любовната игра? Нищо, че утрото закъснява с половин век…

ДА ОТНЕМЕШ ЖИВОТ Съществуват различни начини да отнемеш живот. Да лишиш осъдения да пие сутрешното си кафе, да се усмихва и да прегръща любимия миг преди изгрева! Съществуват коварни начини да отнемеш живот, да конфискуваш перото и четката, да запушиш устата на актьор, да отнемеш гласните струни на певица!

Съществуват милосърдни начини да отнемеш живот, безвъзвратно да повредиш нечия памет, да приспиш страдащ кон, да прескочиш деня без прегръдка, да окачваш по стената сто целувки, по една за всеки ден, докато чакаш камбаната да бие в твоя чест!

97


РЕКВИЕМ Как ангелите наследиха бастуна на самотния поет? Отшелникът от местната кръчма, който подарил книгите си на вятъра, подари и краката си на изостанал бегач и отстъпи креслото си на новородено човече… И никой не пророни сълза, докато поетът се качваше на отреденото му място, за да сътвори нови светове.

НОСТАЛГИЧНО УТРО Винаги, когато забелязвам някоя скъсана надежда, неизгладена мисъл, крива метафора, потушен смях, неизживян спомен из празните стаи на моето ежедневие, ми се иска отново да те помоля за прошка, там, където ти е отредено да витаеш в небесата, майко!

*** Така ми се иска да повярвам, че си ти, същата. И си някой друг. Иска ми се да повярвам, че си зима, пролет, че си птица, небе, волна лодка и е време, да отплаваме на юг.

98


*** Много си хубава. Ти си прелестна, пристигаща, заминаваща, когато си сърдита, ясна, облачна, жизнена, фатална и язвителна. „Много си хубава!” – ти споделих тази сутрин. Утре, също по никое време, през цялото време ще ти шепна, независимо на кое рамо се събуждаш. Утре ще ти шепна, докато се усмихваш на кафето: „Много си хубава! Много си прелестна!“

*** Приканвам флейтата да излее последните си вопли, докато пътувам през изсечената гора на илюзията! Нося своята плащеница, докато сънувам утрешния ден. Мигът абдикира, изсипва се в скута на вечността.

99


Страници от Македония 100

ПАНДЕ МАНОЙЛОВ

Поет, белетерист, критик, журналист. Роден е на 2 май 1948 г. в с. Породин, Битолско. Завършва гимназия в Битоля, а висшето си образование – юридически науки, в Загреб и Скопие. В македонската литература се появява през 1967 г., като публикува в тогавашните вестници „Студентски збор“, „Млад борец“, „Нова Македонија“, „Трудбеник“, а също и в битолското списание „Развиток“. Днес той е автор на 24 книги. Някои негови заглавия на книги: „Опит да се влезе в нулата” (разкази), „Полет насън над Айфеловата кула” (поезия). „Последната корида на душата” (разкази), „Далечен сън” (поезия), „Майчин език” („La langue maternelle“, Париж, 2018 г.), „Копнеж по времето” (поезия) и др. Включен е в значими антологии на македонската поезия. Негови стихове са преведени и публикувани на руски, турски, немски, английски, румънски, унгарски, татарски, арабски и български език. Член на Дружеството на писателите в Македония.

ВЛАКЪТ ПОТЕГЛЯ Влакът потегля, но плаче от мъка по гарата. Плаче и перонът – затворник без име, само със номер. Плаче перонът за тези – без места във вагоните. Плаче перонът със сълзите на разделите.


И ЕТО НИ СЕГА На Анте Поповски

И ето ни сега – извън пределите на твоите простори, в Австралия, в Канада, в Швеция, в Германия, дори извън твоите годишни времена – И ето ни сега, Татковино моя, моя жадувана земя, ето ни, народът твой – поколение след поколение… Какъв ми е домашният адрес, адресът на Анте Поповски какъв е?

Уличка някаква в Мелбърн, в Торонто, в Малмьо или в Берлин? И ето ни сега, Татковино на абсурдите: във вятъра, в пустинята, в гетата, на цивилизацията на лакомото дъно, вън от Европа, и вън от света! Превод: Милена Обретенова

Страници от Македония

За безвъзвратното плаче перонът. Моят град е последнатаначална гара. Пълни потеглят влаковете. Пълни със пътници с еднопосочен билет. Пълни потеглят, връщат се празни… И така до деня на последния влак… Последният влак за последно ще потегли празен.

101


Страници от Македония

НЯМА ДУША

102

Събориха ме на дъното, под дъното, в ада ме събориха моите, дълбоко заровен в собствените идеали … Поставиха ми острие от ръждясал кинжал на гърлото, пълен револвер с бедност, от лявата страна, до сърцето… В огледалото на смъртта виждах своя лик но пред мен беше, винаги нависоко пред мен беше – Родината! И когато и това не им помогна, ме вързаха на прозореца в тъмницата

да виждам Реката в която изтича моят род… Да гледам влаковете, автобусите, самолетите, корабите, пълни с емигриращи македонци! И да чувствам тях, моите надзиратели, от моя род – тласнати, слепи, във висините на силата и властта… Не издържа душата: изчезва тя в мен, няма я, няма я, засрамена от срама на собственото си робство. Превод: Ангел Христов


Когато майка ми почина в Мелбърн, година след това отидох там със свещ в ръка и шепа македонска пръст, на гроба й да се наплача, река от сълзи да пролея, да излея облака от себе си. Връщай се, върви си, сине – чух на майка си гласа от гроба – сънищата македонски там сънувай, сине,

да не те убие тук тъгата и носталгията, синко! После се събудих от тоя майчин глас, та да сънувам и до днес за сиромасите тоз австралийски сън край гроба стар на дядо ми, край гроба изоставен на прадядо ми – комитата, и гроба нов на Македония, дето всеки ден някой го копае! Превод: Мая Ценова

Страници от Македония

АВСТРАЛИЙСКИ СЪН

103


Магдалена Трифонова

Една кореспонденция на младия Йордан Йовков…

Значимата животопис на една (не)значима кореспонденция бе първата ми асоциация след прочита на книгата на Маринела Паскалева „Йордан Йовков. Почти непозната кореспонденция“ ( „Матадор 74”, Добрич, 2017), която задълбочено представя многоаспектната проекция на задочния

104

диалог между Йордан Йовков и неговия „съкласник“ от Първа софийска държавна мъжка гимназия – Георги Соколов. Базирайки се на осем литературно-документални находки (4 пощенски карти, 2 илюстративни пощенски картички и 2 писма), изследователката вмъква


нови смислови нюанси в биографичния разказ за твореца Йовков, чиято писателска чувствителност е видяна през призмата на културните маршрути на духовността в гео-историческия ландшафт на топографската проекция, топонимичната конкретика, хронологическия фрагмент, портретната живопис, езиковата символика и диалоговата комуникативност. На фона на тази релефна културно-обществена картина е уловен търсещият неспокоен взор на младия човек, който дори и от „безпределната добруджанска равнина“, продължава да следи литературно-историческия живот в стремежите си да поддържа будна съвестта си. Още с уводните думи авторката очертава епистоларния кръг от Йовковите приятели: съуче-

ници (Григор Василев, Евстати Ив. Гешов, Никола Г. Панов), литературни критици и историци (Владимир Василев, Боян Пенев, Спиридон Казанджиев), писатели и дипломати (Николай Лилиев, Димитър Шишманов), съселяни (Данаил Константинов) и др. Вмъкването на любопитна информация за историята на Първа софийска държавна гимназия обогатява представата ни за възпитаниците на този Храм на познанието, които много често „стават именити поети и писатели, като: Пенчо Славейков, Тодор Влайков, Кръстю Кръстев, Кирил Христов, Елин Пелин, Ст. Л. Костов, Александър Балабанов, Димчо Дебелянов. Кореспонденцията е интерпретирана през архивната траектория на описанието, пояснението

105


и допълнението на малко познати данни, очертавайки един кратък времеви отрязък от 1901 г. до 1906 г., топографски „вместен“ между добруджанското село Чифуткьой „по оста: Княжево – Карнобат“ и Чифлик Мусубей. Следвайки хронологията, Маринела Паскалева прави задълбочен анализ на всяка една от епистоларните находки, като допълва тематично с любопитни сведения фактологичния регистър на Йовковата животопис. Интерес привличат справките на авторката за оформлението и употребата на пощенската карта като документ; сведенията за село Чифуткьой с неговата предистория, поминък и население, където се намира и къщата на семейство Йовкови; проследяването на „кариерното развитие“ на двамата „събеседници“ чрез пощенските клейма, както и интерпретативният прочит на езиковедската символика. „Учителят от Добруджа комуникира със своя познат по един интересен начин. Избира за диалог езика, признат от европейската цивилизация за белег на висша грамотност и духовен аристократизъм.“ Потвърждение на тези думи е ръкописният подпис на писателя на латиница в една от пощенските карти, „предназначен за „студент по право в София“, който е високо образован, зачетен и истински авторитет“ за младия добруджански педагог. Със своя задълбочен прочит на

106

кореспонденцията между двамата съкласници М. Паскалева запълва и други любопитни моменти от биографията на Йовков: любовта към историята и историческата литература (Цезар, Салустий, Ливий и Тацит, Плиний Млади, Херодот, Тукидит); усърдието към изучаването на чужди езици (френски, руски, румънски, турски и латински); способността да рисува малки наброски, драски или шарки с молив. Допълвайки фактологично всяко от уменията и предпочитанията на писателя, разкодирани при тълкуванието на епистоларната символика и съдържание, авторката обобщава, че творческият импулс на скицирането с молив на различни човешки фигури е начин белетристът да оживи художествения портрет с физиономичния релеф на персонажната душевност. От изследователското око не е убягнало и дебютното стихотворение на Йовков, което хронологично се вписва във времевия отрязък на разглежданата кореспонденция. Във в. „Съзнание“ от 26 октомври 1902 г. се появява стихотворението „Под тежкия кръст“, което битува в литературноисторическото пространство като момент от биографията на бъдещия класик. Новият прочит обаче показва, че „осветените дворове“ на европейския индивидуализъм от началото на ХХ век не остават „заключени“ за емоционалната, философската и пси-


хологическата нагласа на 22-годишния Йовков“. Позовавайки се на датиравките на пощенските карти, Маринела Паскалева всячески прави хронологични паралели и търси аргументи в спомените на Йовкови колеги и приятели или в други литературнокритически текстове, за да оцелости с идейните послания на епистоларните фрагменти биографията на твореца. Това е причината в анализационното наблюдение на авторката да бъде отредено място и на повратната 1904 г., когато умира бащата на писателя и Йовковата „мечта, амбиции и желания да последва своя съкласник Г. Соколов по пътя на студент по право, не се осъществява“. Непознатата кореспонденция между двамата съученици илюстрира психологическия релеф и мирогледния портрет на учителя от Добруджа, който собственоръчно с почерка на радикалдемократ, полиглот, провинциалист, подпоручик, „рисувач“, стихоплетец, почитател на поезията на Хайне, поклонник на женската красота… списва по един неподправен начин биографията на творческите си прозрения. Името на класика на българската литература Йордан Йовков е осенено с ореола на канона на оцелостения творчески и жизнен профил, който във времето се напластява повече художествено, отколкото документално.

Някак си недостатъчно проучен остава „предписателският му период“ с кодовите наративи на писателската личност и въжделения. Ето защо изследователските дирения на Маринела Паскалева внасят светлина в този слабопроучен период от живота на белетриста и обясняват съществени типолого-характерологически моменти от най-ранния му творчески път. За нас монографията „Йордан Йовков. Почти непозната кореспонденция“ е особено значима с документалната си прецизност при разгръщане на анализа и своята архивна авторитетност в приложените материали, което я превръща в безценен библиографски указател за специалистите йовковеди.

Маринела Паскалева, автор на изследването

107


Цвета ИВАНОВА

Родена през 1970 г. в гр. Шивачево, Сливенска област. Завършила е Медицинския университет в Стара Загора, специалност „Управление на здравните грижи“. Живее и работи в гр. Сливен. Пише поезия от няколко години, а стиховете ѝ се радват на топъл читателски прием. Носител е на редица литературни награди, а нейни стихове са публикувани в „Литературен свят”, „Словото днес” и други издания на периодичния печат. Автор на поетичната книга „Църква за птици” (2016). Подготвя нова книга, която ще излезе през 2019 г. Тя е със заглавие „Площадът е останал без сърце”. Редактор: Камелия Кондова. Художник: Валентин Данчев.

БЯЛА ОТШЕЛНИЦА Аз съм чудовище. Никой не идва при мене. Страх ги е! Страх ги е! Може и те да прихванат: болест, нещастие, нещо отровно-зелено… Знам ли? Човекът е крехък за чужди страдания. Свикнах да страдам, дори да изглеждам невидима, мъничка сянка с нахлупена ниско капела, само че някъде в мен като в бисерна мида, грее красиво душата ми – бяла отшелница. Някой ще види ли нея? Извръщат лицата си. В грозната черна количка се гърчи плътта ми.

108


Страх ме е! Страх ме е! Моите празни обятия помнят, веднъж как кървяха от хвърлени камъни. Външното плаши. И външното пак – възхищава. Лудо препуска животът под бича на страстите. Как да ви кажа обаче че всички сме равни?! Аз съм кошмарът на вашето стъклено щастие.

АЛХИМИЯ НА ХЛЯБА Пшеницата на село се разлисти. Аз правех хляб. Сега за хляба прося. Погълна ме градът и даже мислите ми разчита и се смее, че са боси. Срамувам се от себе си. Наистина! От дланите си, грапави от работа, щом с гладките ви длани се здрависат. А вашите напомнят сочни ябълки, готови да се спуснат от дървото и аз ги стискам с пръстите на гладния и мачкам, както смачка ме животът… Прощавайте! Животът е всеяден. Аз помня само как се ражда хлябът и с прости думи колко му говорех! Но знаете ли? Туй е сложна работа, да можеш да говориш непресторено. Сега е друго. Тайно като формула, с която алхимици ни гощават. А аз дочух, врабчета да говорят, на село, че пшеницата узрявала…

109


ДОКЪДЕТО През мрака гърбаво вървях и нищо истинско не виждах, когато жилава трева препъна тежките ми грижи. Олекнах сякаш подмладен и гръб опънал до небето, извиках силно: – Накъде? А Бог отвърна ми: – Където…! Където искам или знам, или където е опасно?

Въпросите са планина, но стъпалата ѝ са страсти. Качил съм седем и вися, почти до осмото, а ето – разбрах, че само съм пълзял и се страхувам от крилете си. И скочих в острата трева през осем пухкави небета, с товар от мрак да извървя безброй пътеки. Докъдето!

КОГАТО ЗАВЪРЖА ПОСОКИТЕ Бях избран за гробар и животът ми в работа мина, трупах камък след камък където белееха кости. Планина се повдигна, остана ми педя градина, сред която стоя и се чувствам на себе си гостенин. Колко нощи и дни съм вървял между живи и мъртви, по водата и виното търсил следите на Бога. Много слънце е влязло в очите ми. Гледат опърлено как брегът си отива, а аз да го върна не мога. Като кораб отплава, платната му стигат небето, а душите на мъртвите дърпат въжета от вятър. Стана остров градината с рана кървяща, където падна първият камък, лежал върху гроба на брат ми. Нямах никого вече и седнах до камъка гърбом, да не гледа как с кървави шепи си мия лицето. Втори камък се срути и падна на кръст върху първия и отчаян до смърт се изправих за срещата с третия. Ала корабът литна и въздухът пак се затвори, тъй прозрачен и нежен, че раните спряха да парят. Обикалям кръга покрай кръста и сам си говоря, че когато завържа посоките, тук ще е Раят.

110


ДВЕ ХУБАВИ ЦИГАНКИ Две хубави циганки влязоха нявга у нас. Дъждът ги покани. Аз само отключих вратата. Едната бе млада и с трепета пръв на жена широко отвори очи и плътта си загатна. На другата дадох да пие горчиво кафе. Дори не погледнах лицето ѝ. Гледах ръцете, с които над топлата чаша разчупи на две три капки дъждовни и с тях разхлади си кафето. Забравих за малката. Беше невинно дете. По-знойната циганка носеше рокля на рози. Бях мъж на години, живял в самота на светец, но в този момент се почувствах от дявол по-грозен. Поисках да късам цветята със страст на сатир и в тях да гася възкресената жажда на устните, но спрял бе дъждът, кафето изпито и в мир красивите циганки тръгнаха. Стана ми пусто. Минути по-късно жените крадливи кълнях, разбрал че ги няма парите, часовника, пръстена. Едната от двете до края ще идва в съня ми, три капки дъждовни в сърцето горящо да ръсне.

111


Златимир КОЛАРОВ

Лекар, професор по ревматология, автор на над 350 научни труда, 7 научни монографии, 22 научно-популярни книги. Автор и на шест художествени книги: „Ad absurdum”, „Отблясъци от далечни светкавици”, „Безкрайни бели полета”, „Illusio magna”, „ZOO БАЛКАНИКА@ХОМО BALAKANICUS или безумици балкански…” и „Прах във вятъра”. Сценарист е на игралния филм „Пътят към върха”, на документалните филми „Бялата лястовица”, „Тихият крадец” и „Цената на дълголетието”. Съсценарист на филма „Триптих за Димитър Димов”. Публикувал е новели, разкази и очерци в литературната периодика. Лауреат на редица награди за белетристика и кино: първа награда от конкурса на Дружеството на лекарите-писатели (2002 г. и 2009 г. ), награда за документалния филм за Д. Димов на кинофестивала „Европа е тук”, 2008 г. Зл. Коларов е председател на Дружеството на писателите-лекари.

НОЩИ В БЯЛ САТЕН Melbourne, началото на есента. Слънцето клони към залез. В града няма сенки, има здрач. Лек, сивеещ здрач. На тротоара на Swanston Str. между Burke Str. и LT Burke Str., между таблото с курса на валутите до входа на HSBC Bank и двата цветни банкомата встрани, среден на ръст, слаб, небръснат шейсетина годишен музикант с традационната за Australia тъмнокафява кожена каубойска шапка наглася на тротоара уредбата на електронната си китара. Носи карирани по дължина черно-бели панталони, елече без ръкави и светла риза. Очите му са сиви с тъмен грим отдолу и отгоре, с татуиран

112


кръст между веждите. Косите му са дълги, сиви като очите. Нарекъл се е Desire. Здрачът леко се сгъстява и започва да мътнее. Desire обявява: Moody blues – и запява „Nights in white satin“ („Нощи в бял сатен“). Не завършва песента и отново обявява: „Това е любовна история – историята на бял мъж и черна жена, която завършва тъжно…“ – и засвирва блус. Върви напред-назад по тротоара, пее, свири и танцува, все едно, че се намира пред многохилядна публика под прожекторите на огромен стадион. И отново запява „Нощи в бял сатен“: Нощи в бял сатен, никога не стигащи своя край. Писма, които съм написал, без значение дали са изпратени… Красива моя, ще ми липсваш винаги, ти и твоите очи. Това е истината. Нищо друго не мога да кажа, защото те обичам! Взирам се в хората някои от тях се държат за ръце. Те не могат да разберат това, което изживявам. Да, аз те обичам!… Гласът му е дрезгав, мелодичен. В калъфа на китарата пред него искрят монети. …Със сгъстяването на здрача изпълзяват просяците и клошарите. Дрипава просякиня маже лицето си с черна боя. Обикаля пешеходците и протяга черна суха длан към тях. Боса клошарка с черни стъпала, все едно, че е газила в дзифт, сяда на тротоара до Desire, обува раздърпан черен чорап, нахлузва раздрана мръсна маратонка и побягва с един обут и един бос крак да се качи в трамвая. Отминавам. Гласът на Desire звучи тихо: „Обичам те!…”

113


Надолу по Swanston Str., подложила картони на тротоара, обърната към стената, спи клошарка. Изпод дебелата завивка се подават сиво-черните ѝ сплъстени коси. Някой е оставил на кашона до главата ѝ сандвич и кенче кола. Още по-надолу тъмнеят разхвърляни завивки, клошарска торба и чанта без надзор, т.е. без клошар. На ъгъла на Swanston Str. към Китайския квартал слаба, нисичка китайка в къса жълта басмена рокля надува тромпет-пиано. Свири джаз. По-надолу друга свири поп. И пред двете са неизменните кутии с монети. Вървя надолу. Гласът на Desire звучи все по-тихо: „Да, аз те обичам!…” С тънки и дълги палки двайсетинагодишен тимпанист удря празен пластмасов бидон, метални канчета и бутилки, пълни наполовина с вода в ритъма на задъхан рок, който се носи от портативната уредба до десния му крак. Звукът на барабаните му заглушава гласа на Desire. В кутията пред него искрят няколко монети като в калъфа от китара на Desire. Момче и момиче наркомани са седнали на тротоара встрани от него до чаша с наполовина изпит портокалов сок и дремят, опрели гръб в стената. Двама хомосексуалисти на средна възраст се прегръщат. Единият носи розов букет цветя, другият пуска ръка през кръшния му стан към едрия му задник. Усмихват се мило един на друг. Забързани и щастливи, отминават и се сливат с потока хора. По протежение на улицата се редят китайски, виетнамски, тайландски ресторанти, мирише на печено и пържено месо и зеленчуци, на екзотични източни подправки. Готвачите с бели престилки и високи бели шапки приготвят храната досами витрините и тротоара. Сервитьори канят минувачите да се отбият и да хапнат непознати ястия, да се насладят на непознати вкусове. Носи се шум, неясен говор, звън на трамваи, глъч… Ослушвам се – Desire не се чува вече. Здрачът слиза ниско и се утаява в основите на сградите. …Клошарите, просяците, наркоманите и уличните музиканти се открояват в тълпата – другите бързат, те няма закъде. Зазвучават гневни гласове, усилени от мегафон. Покрай линията на трамвая бавно се изнизва група демонстранти. Млади са, изглежда са студенти, борят се за нещо. Гласовете им заглъхват в шума на говор,

114


глъч, стъпки и трамваен звън. На кубче до входа на гарата застинала стои Статуя на свободата. Уличният артист е затворил очи и е вдигнал дясната си ръка, в която държи посребрен смачкан вестник. Лицето му е покрито със сребреещ бронз. Зад него е чантата му на колела, пред него – канче с разпилени центове. Пресветват първите реклами и разсейват здрача. Уличният артист слиза от кубчето, съблича сребърната си одежда и я прибира в чантата, нахлупва черно бомбе като на Чарли Чаплин, изсипва парите от канчето в шепа и ги преброява, пуска ги в джоба на черния си омачкан панталон, влиза в тоалетната на гарата и дълго мие лицето и дланите си от сребреещия бронз. Купува сандвич от уличната сергия и бутилка бира от винения магазин наблизо и потъва в тълпата на бързащите хора. До утре, когато отново ще намаже лицето и ръцете си със сребреещ бронз, ще облече сребреещата одежда, ще се качи на дървеното кубче, ще вдигне дясната си ръка, в която държи смачкан вестник вместо факел, и ще затвори очи, за да изглежда автентичен. …Връщам се по Swanston Str. по посока на Burke Str. Desire прибира китарата в калъфа с подрънкващи монети и портативната уредба в куфара на колела и се качва на твамвая. Просякинята с черното лице влиза в гарата и повече не се показва. Клошарката продължава да спи на постланите картони, клошарската чанта и торба продължават да са без надзор, наркоманите ги няма, няма го и самотният тимпанист с празния бидон и полупълните бутилки, шумът на града утихва, но не заглъхва… …Мътилката на здрача се сгъстява. В края на Swanston Str., в парка край реката майки и деца хранят патици с кифли. Рекламите просветват една след друга и заискряват по тъмната повърхност на реката като звезди. Здрачът се отдръпва към небето и избледнява. Нощта потъва бавно в своя бял сатен… …В затихващата глъчка тихо и издалече, като ехо, дрезгав глас шепти: Нощи в бял сатен, никога не стигащи своя край… И допълва тихо, много тихо: Да, аз те обичам!…

115


Кати ВАНГЕЛОВА

Кати Вангелова е от гр. Варна. По душа е мечтател. Започва да пише като ученичка, била е в кръжок на покойната Венета Мандева. Работи дълги години в тежки отделения – урология и онкология. Това я тласка към белия лист с размисли в стих и проза. Има публикации в много български алманаси: „Тракийска лира”, „Буквите – поезия и проза”, „Културна палитра”, „Доброглед”и др., както и в руски и македонски сборници за поезия. Има отличия от конкурсите „Вишнев цвят”, „Доброглед”, номинация в международния фестивал „Литературни искри” – Гостивар Македония, Гран при за най-хубаво любовно стихотворение в междунарония конкурс за поезия в Македония, 2017 г. Член е на Сдружението на варненските писатели и Конфедерация на българските писатели. Има три издадени книги с проза: „Графиня Аламбра”, „Мисия Нефертити” и „Песен на звънчета и мъгли”.

ПО БЕЛИТЕ СЛЕДИ Духът, изпаднал във безвремие, душата плакне във Йордан. И капките-монади с бдение пречистват Божия фонтан. Тъкат коприна – нишки бели, с Вселената везмо редят. А Ангели, главите свели, покрай човеците летят. Показват им с уроци тежки, небесната морава пак орат.

116


Оставят им невидими бележки, та знаците добре да разчетат. Крилата си сменили със вериги, душите си продали за сребро, човешките сърца все стигат до следващото земно зло… Приятеля предават за монета, душата си – за тъмна, мнима власт. Забравиха за вяра и подкрепа на ближния във трудния му час. Но с всяко утро дава ни надежда, прощава пак добрият Бог-Отец. Любов изпраща по невидимата мрежа и благославя щедрият светец. Очите ни, най-после да прогледнат, смирението зло да победи. Към Светлината взор да вдигнат, и да намерят белите следи…

*** И нека горко времето да плаче на рамото на вечната Голгота, четейки книгата свещена в здрача, когато връщайки се многократно душата, всеки път изпепелена, разпъната е между две октави. И в нея – в малката Вселена, не всеки път покълват семената, но всякога избират своя път, не винаги се губят в тъмнината. Записва стриктно като в стенограма добро и зло, безверие и вяра, разруха, грехове, внезапен крах… Не винаги животът е измама. Но трудно ще изкупиш своя грях. Фрактали той безпаметно рисува, на плиткото неистово се дави.

117


Дълбокото се учи да преплува, насреща щом една лъжа задава се. Така животът качва стъпалата, умора сбрал година след година. Пробягва Светлина по перилата – Човек се моли: тя да не отмине!

ЗАСВИРИ МИ, ВЕТРЕ Засвири ми, о, ветре, на медната свирка, поседни покрай мен да послушам гласа ти. Изпреди и косите ми златни и свилени, нареди ми слова – на мъдрост благати. Измети и небето ми. А пък болката силно от душата издухай, хвърли я във пропаст. На ръба на планетата тя нека виси си – чак до следваща зима, до идната пролет! Да притихна, присвила крилете смирено, мъдростта ти пресветла достойно да уча – да премине животът спокойно през мене, а и аз посред този кръговрат да се случа! Прегърни ме, пресветъл Дух, поведи ме, неусетно и вяра в очите наливай… И извикай ме после кротко по име. Аз ще дойда. С Любов. Но сега ме стопли.

118


Миглена ГЕОРГИЕВА

Родена през 1970 г. в гр. Рудозем. Завършва филология социална приложна психология в ПУ „ П. Хилендарски”. През 2000 г. експериментира и създава цикъл стихотворения на родопско наречие, някои от които са публикувани в сп. „Знаци”. Ранни нейни разкази и импресии са печатани в сп. „ Пламък”, а стихотворения – в „ Родна реч, „Пламък”, „Понеделник”, „Знаци”, „Кула” и във вестниците: „Глас” , „Арт Клуб”, „Другата Аудитория” , „Пулс”. Автор е на поетичните книги: „Небесни весла”, „Омайниче в тревата”, „Свещички от вятъра”, „Расни ми, расни, китчице”, „Щурец под снега”, „Писма от тишината”, „Доловени приказки ”. Лауреат е на националния поетичен конкурс за млади поетеси на името на Дора Габе през 2000 г. Десет години работи като учител в Родопите. Сега живее в гр. Пловдив. Член e на Дружеството на пловдивските писатели.

НАУЧИ МЕ, ГОСПОДИ!… Господи, научи ме на онази крехка тайна, която даваш на глухарчето, разпръсващо се и щастливо от това, че е родено. И онзи светъл сън на розата в ръката на обичана жена. Научи ме, Господи, да бъда смела,

но да си остана влюбена. Прошепни ми тайната на пътя, как да съм близко до теб, но все да съм еднакво – любима, майка и човек… Научи ме на това умение да браня цялото небе… И аз ще се докосна до безкрая ти… Научи ме да те разпознавам…

119


ЖИВОТ Изкусни художнико, дошъл на този свят от вълшебно стихотворение, аз съм твърде мъничка, но жива… и се радвам… В мен природата е като птица, кацнала на клона ти. А клонът се люлее несигурно и шеметно. Докато вярвам в тебе, още съм в дланта ти, с която ти рисуваш хребети и кестени. Ронят се и сенките на думи, посетили ме внезапно, понякога на дъното на чантата си ги намирам… И осъзнавам всеки път колко всичко е голямо, необятност непревзета… Не искам да заспивам в този миг, не бива да заспивам, нямам сили за това заспиване … В каквато пожелаеш форма ме превръщай сред безкрая, само ме носи из него, слънчева и вярваща, носи ме из всемира на обичта си. Като стъбълцето на глухарче или на стихотворение… Ала без заглавие. Не спирай да ме съчиняваш. Рисувай, без да слагаш рамка на картината.

120


ПАЛТО ЗА ЗИМАТА… След онзи ден неусетно остана ветрец в подгъва на палтото, с което бях облечена по време на срещата ни… Не го споделих… Продължих да живея живота си. Но все си мечтаех от този ден нататък за ново палто… Като Серафим.

И джобове да има – Задължително. Там ще си събирам мечти и пътища, миражи и кратки бележки за зимата. Не го споделих. Продължих да живея така. Все още ми е студено… Треперя понякога. Загръщам се с илюзии, често и с дълги, дълги шалове. Но конфекцията ми е чужда…

ПОНЯКОГА По време на последния сняг, паднал над мен, опитомявах снеговалежа… Сега, опитала от красотата му, пълня дробовете си с въздух, дишам внимателно.

и имат особена недоизречена сила – да омагьосват погледа ми с непредвидена красота – невинаги, но,

И нямам време да се разплача.

когато понякога разрина снега към себе си…,

Снежинките валят в сънищата ми

тогава картината се случва.

121


Юлий ЙОРДАНОВ

Роден е в Лом, където завършва средното си образование. Завършва СУ „Св. Климент Охридски” и там се дипломира във философския факултет, а след това и във факултета по журналистика. Работи в ломския вестник „Народна трибуна”, а по-късно в някои областни вестници. Бил е кореспондент на централни издания. Председател е на Дружеството на краеведите, заместник-председател на Дружеството на писателите и Заместник-председател на Дружеството на русофилите в Монтана. Носител е на две международни награди за публицистика (1978, 1985 г.) Автор е на книгите: „Орелът с ангелската душа” (за Дядо Цеко Петков-Воеводата, от чийто род произхожда и той); „Литературната северозападна нива”, на книгите с критика „Опуси за талантливостта”, „Чудотворството, наречено изкуство”, „Дарове на дарбата”.

Темпераментният лиричен патос на Куна Троанска Старите фердинандчани и техните потомци са в плен на литературата, омаяла в годините не малко хора със силата и обаянието си. Такъв е и интересът им към малко известната литераторка Куна Троанска. Коя е тя? Преди да отговоря на този въпрос, считам, че няма да ми бъде простено, ако не отдам заслуженото на историчката Лета Тодорова, която съумя да извади от прахта на времето твореца Куна Троанска и да направи една чудесна публикация за нея във в. „Монт-прес”. И аз, като литературен критик и историк, не мога да не ѝ благодаря.

122


Куна Троанска е родена на 25 февруари 1920 г. в стария фердинандски род на Христо Троански. Бащата е търговец на платове. Нейният дядо след Освобождението на България от османско иго два пъти е бил кмет на с. Голема Кутловица. Първият път е през 1886 г., а вторият – в преломната 1890-1891 г., когато селото е обявено за град и приема името на монарха княз Фердинанд Първи Сакскобургготски. Точно с този свой дядо – Иван Цонов – Куна се гордее изключително много и дори му посвещава един свой разказ. Всъщност нека внеса уточнение за името, като цитирам нейния родственик Петър Пенчев Троански: „Името на моя дядо, загинал в Първата световна война, е Ангел Троански, това е фамилията на големия род, преселен от махала край гр. Троян. Фамилията Троански се възприема доста късно от двамата поети от рода – Куна и нейния племенник Христо, по разказите на поета Ламар за началото на нашия род от баба Троа, която е от рода на Паисий.” Интересна изповед за майка си Куна Троанска прави нейният син Ясен Кавада. „Двайсет години живях с разказите ѝ за старите жители на Кутловица и Фердинанд, Мало буче, откъдето е дошъл праотецът ни Цоно, от рода Мишковци. Много късно се сетих да опиша най-ярките личности, нелепи случки, забавни произшествия, по които написах цяла книга с разкази за живота на стария град. В детството ми бяха старите войници, оцелели от войната, войник с прозвище „Слънцето“; мъжете от рода, върнали се живи, но душевно пречупени, си отиваха без време от живота; братът на дядо ми Христо загина на война и името му е написано на паметна плоча на площада – Ангел Троански. Старото училище – за него майка ми говореше с трепет и любов десетилетия. До последния си час писателката споменава учителката си Надя Попова Савова.” Завършила фердинандската прогимназия, продължава средното си образование в гимназията в Лом. И навярно атмосферата на културния

123


живот в крайдунавския град я окриля и вдъхновява… Чета нейните творби и имам усещането, че те са повлияни от една друга литераторка на Лом – Яна Язова. Е, разбира се, между двете има и различния – както във възрастта, и съответно житейския опит, така и в темперамента на поетичното перо. Може да се каже, че Куна Троанска се хвърля в океана на литературния живот през годините на нейното студентство във философския факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Това е времето, когато тя е най-силно впечатлена от студентското житие-битие. За жалост обаче след този период тя се разделя с литературните занимания, за да им се посвети с нова сила едва след 58-ата си година, за да преодолее тежненията от силната парализа. Неслучайно Троанска го нарича „моето благословено боледуване“. Към биографичните данни за Троанска бих добавил и това, че е майка на три деца, които са взели от нея и обичта си към литературата, защото също ѝ се посвещават. Дъщеря ѝ Биляна Кавада е автор на поезия и драма. Синовете ѝ – Кирил Кавадарков е актьор в Народния театър „Иван Вазов”, а Ясен Кавада е писател-хуморист, който издава „Хумористичен вестник“. През 1992 г. излиза първата ѝ книга. Авторка е на девет книги поезия и проза. Била е член на Съюза на независимите писатели. Умира през 1997 г. в София. Дали в творчеството Куна е намерила отдушник от страданията си, причинени от своето тежко заболяване, или е изпитвала въпиюща необходимост да отприщи бента на дълго носени стихове и белетристични находки, не ми е известно. Важното е, че авторката намира камбаната на своя талант. Четейки стиховете на Куна Троанска, силно ме впечатли нейното изповедно откровение в стихотворението „Вдъхновение”, публикувано в стихосбирката „Завръщане”. Деветата вълна от стихове ме покорява, изчезват всички уродливи рими, черни мисли и моите неизживени грехове. След деветата вълна събличам дрехата ненужна, стара, с чужда кройка… В друго стихотворение поетесата откровено споделя „Леглото ми подари щастието да работя”. За нея природата е оня ням лечител, към

124


който тя протяга ръката си, за да пие соковете на живия живот. И така се раждат поемите „Жив плет”, „Лаокоон”, „Монолог на артиста”, стихосбирките „Завръщане ” и „Пристигам, без да съм пътувала”. Точно в тази стихосбирка Куна изповядва: Като в старинен тракийски съд в мене са събрани дни, години хиляди. И като в него езикът на древните говори с мен. Вгледам ли се в творческото огледало на Куна Троанска, не могат да убегнат от погледа ми нейните белетристични произведения. Романът „Първите сто години” е една много сполучлива панорама, която оставя неотразима следа в съзнанието на читателя с широтата на историческото пано и съдбата на българските родове Смилец и Раксин, и тяхното преселване в Италия. Тук сме свидетели на историческа действителност, наситена с премеждия и неочаквани конфликти. От него улавяме баталиите на премеждия и изживявания на герои със силни характери. Неслучайно изследователите отбелязват: „В психологическа атмосфера се проследяват личностите на героите, сблъсъка им с една епоха, трудна и многопосочна… В романа се проследяват съдбите на четири поколения българи, които преминават в своята зрялост изпитания, изграждащи могъщи характери, жертвоготовност и воински добродетели. Петър, син на Ивац, Андрей Смилец, Асен Андрей и Раксин, както и тяхната правнучка Ана пишат сами историята на своя род, която е история на целия народ.” Авторката умее да води фабулата и изненадва със своите стресови ситуации. Без съмнение историята е амплоато на Куна Троанска. Доказателство за това са новелата „Велико Войвода”, повестите „Мария Борисова”, „Жените на Омуртаг”, „Драгота Горазд и неговото лутане по земята”. В „Добрил Капинец” пък виждаме огледалния образ на „новото време”, но погледнат с окото на историка. Онова, което грабва читателя, е новият прочит и тълкуване на събитията, разкрепостената душевност на героите ѝ, крехкият свят на женските образи с тяхното извечно предназначение да дават живот. Въобще прозата на Троанска се характеризира с психологическа вглъбеност и богата събитийност. Не мога да не се възхитя на плодотворството на Куна Троанска. Общо десет са нейните книги и то само за късия период от четири (!) години. Несъмнено със своето творчество тя е направила сериозна заявка за вдъхновен и обективен летописец на далечни и близки време-

125


Любка СЛАВОВА

Родена e на 19.05.1972 г. в град Пловдив и живее там. Винаги е била страстен читател, а като гимназистка започва и да пише. В началото – само проза, след това – предимно поезия. Участва в литературни конкурси от 2013 г. и някои от тях ѝ донасят отличия, което ѝ дава нова енергия за литературните ѝ занимания. Печели поредица от награди. Публикува в различни литературни алманаси, антологии и сборници, както и в периодичния печат. Първата ѝ книга, стихосбирката „Сънят на облачните птици”, е издадена през 2014 г. като награда от конкурса „Любовта на края на кабела” – 2013. През 2017 г. издава книгата с поезия „Посоката, в която те обичам” (Фондация „Буквите“). Секретар е на Дружество на писателите в Пловдив.

НА СУТРИНТА Невъзможна любов. Продължава нататък, откровено го хапе и кафено мълчи. До кафето – цигара. И ненужен остатък от изгарящи чувства в него тъжно дими. …Тя назад не погледна. Сложи роклята синя, после – токчета тънки. Тракна входна врата. А след нея остана океан от пустини, някак с пясък удавил тази мъжка душа…

126


Той в тавана се взира и цигарата пуши. Със дима ѝ полита в изгорялата нощ. Във кафето горчиво ярък спомен се гуши. Неотменно приижда самотата със мощ. Невъзможна любов. Само фасът остана. (Купидон е наказан и изпратен при друг.) Той – отмива кафето със сапунена пяна. Тя – отдавна е вкъщи, при своя съпруг.

РИСУНКА Нарисувай ми вятър от цветни надежди, нарисувай ми песен от морски вълни, нарисувай мечтите във синьо – безбрежни, нарисувай ми обич, дори да боли. Със кръвта от сърцето рисувай молитва, нарисувай със вените свят благослов. Ти рисувай, не спирай, не искай почивка – обеща ми за днес да рисуваш любов. И когато боите ти свършат накрая, ти поискай ми изгрев и залез, небе. Нарисувай със тях на нощта звездокрая, запечатай в рисунка съня на дете. Този пъстър живот ти рисуваш за мене. Аз ти давам боите от слънце и дъжд. Ти рисуваш и смях, и сълзи, и гърмене. Аз споделям мечтите от цъфнала ръж. В тази странна рисунка със тебе сме двама. В този странен живот аз до тебе вървя. Нека странно е всичко в земята голяма. Аз за тебе съм обич. Ти за мен си света.

127


ПРЕЗИМУВАЛО Закъсняло листо – от инат и обичане. Вече зимата свършва, а пък то е самὸ. Ясно помни то как есента му се вричаше да е нейното златно и вълшебно листо. Голи клони, снежинки… вместо пъстра магия. То е тънко, кафяво и се гърчи от студ. Безуспешно се мъчи от леда да се скрие, но все още държи се – на сезона напук. После нещо се случва. И усмихнати пъпки се люлеят във ритъм. Под кората сега сокът тича, танцува с нови пролетни стъпки, без да мисли за тъжни, безлюбовни листа. Утринта е различна. Вместо голите клони белоцветно се кипри с пухкав облак дърво. Във съня безметежен тази вишна отрони едно старо, но влюбено в есента си листо.

128


Йорданка ГЕЦОВА

Родена в гр. Сливен. По професия е ландшафтен архитект. Работи като преподавател в Професионална гимназия по архитектура, строителство и геодезия „Арх. Камен Петков” в Пловдив, където обучава бъдещите паркостроители. Член е на Дружеството на пловдивските писатели. Текстове на Й. Гецова са включени в сборници с учителско творчество, с любовна лирика, както и в периодични издания. Стихосбирката „Симбиоза” (Изд „Буквите пъблишинг”, 2011 г.) е първата самостоятелна книга на авторката. Има отличия и награди от национални конкурси за поезия. Нейни стихове са превеждани на полски език и са включени в сборниците: „Bulgarska poezja kwantowa” – Grupa artystyczna KaMPe (Лондон, 2015 г.) „Nasi bulgarscy przyjatele” – Grupa artystyczna KaMPe (Лондон, 2016 г.)

ПОСОКА Небето ми премръзна – проумях: сърцата ни в отрова са повити, снежинките са светлина на прах – последният ни спомен за звездите. Душите ни обтегнати до звън – един акорд – нощта ще се разлисти… Виновно пишем стихове насън, а денем крясък дави всички мисли.

129


Децата ни се раждат със крила и покривът ни зейнал е отворен, но всички с пот редени стъпала не са трамплин, а непотребен корен…

ПРЕДИЗВЕСТЕНО С едно предсказание само денят се смали. Съвсем неусетно покълна в душите ни есен. Удави се слънцето точно под тези скали и бризът се върна, с носталгия чужда примесен. Зовът на загадъчен прилив под синя луна е опит безсилен да върне надеждите скрити в горещата тръпка, която не всеки призна, въпрос без ответ към безкрая: „Какво са звездите?” – прашец от илюзии в тъмния свод разпилян! Взривява косите си с блясък внезапен комета. Компас е сърцето, а всеки от нас – капитан, утеха потърсил по топли, но чужди морета. Прибоят на думите празни черупки влече, но перли узряват в плътта на ранените миди. И става подслон за гласа на безсънно щурче обетът, че няма от тази любов да си идем.

130


ЧУДЕСА Те не знаят, няма да простят, чудесата дето ще разкажа. Само ако слушаха, дъждът как диктува скришом на паважа… Изворче, танцуваща вода – глътка за живот от ледовете, побеждава твърдата земя силата на тънко стръкче цвете! В жилките на буковия лист слънцето бродира цяло лято щрихи от космичен тайнопис – който вижда, си чете съдбата; сам си я избира – тежък кръст! За вълшебства случих грешно време. Скривам зрънце вяра в шепа пръст – Да не могат да ни я отнемат.

131


Огнян СТАМБОЛИЕВ

Роден в Русе. Завършва българска и италианска филологии, специализира румънски език и литература. Автор е на книгите: „Нова книга за операта” в два тома, „Слънчевият тенор Николай Здравков”, „Несравнимият Кирил Кръстев”, „Книга за оперетата и мюзикъла”; на либрета за опери и детски мюзикъли, на голям брой изследвания и рецензии. Превел е книги на десетки автори. Основател е на Дружеството на преводачите в Русе, на Бюро за преводи в Русе при Съюза на преводачите в България, на Славянско дружество в Русе, на Книжовно дружество „Канети” и др. Награди на: Съюза на писателите на Румъния, Министерството на културата на Румъния , Съюза на преводачите, Министерство на културата, на Румънския културен институт – Букурещ, Румънската академия за превод. Носител на международните награди за превод „Л. Блага”, „Гр. Виеру”, „Н. Станеску” и „Т. Аргези”. Представен е в eнциклопедии в Румъния, България, Великобритания и САЩ.

Преводачът представя

ТЪРГОВЕЦЪТ НА НАЧАЛА НА РОМАНИ Награда „Европейски роман на годината – Жан Моне”

Писането?! Всеки от нас вярва, че може да пише, а мнозина, че биха станали дори и писатели, защото да пишеш е сигурно по-лесно, отколкото да композираш музика, нали?! Затова у нас днес графоманските опуси текат като пълноводни реки към издателства и редакции, а също и към Интернет. И ако преди имаше цензура и планирано книгоиздаване, днес хаосът е направо неукротим. Наистина, неукротима е решимостта на начинаещите автори. Всеки от тях вярва, че би сътворил неповторим комерсиален бестселър, достоен за филмиране в Холивуд или интелектуален хит, заслужа-

132


ващ „Нобел”, с който да изгрее като нова звезда на небосклона на голямата литература. Тази книга на световно известния румънско-френски писател и драматург Матей Вишниек / род. 1956/, със странното и непривично заглавие „Търговецът на начала на романи”, е доказателство за това, че проблемите на румънските и българските автори са твърде близки. Не само във финансов аспект. И може би най- болният от тях е, че се чувстват недостатъчно оценени и признати в световен план. Главно заради локалността на сюжетите и идейните послания в техните творби. Но нали съседна Румъния даде на света поне трима велики творци: „потайния и циничен моралист” – Емил Мишел Чоран, „духовния археолог, самотния скитник сред митове и легенди” – Мирча Елиаде и „бащата на Театъра на Абсурда” – Йожен Йонеско. Освен тях, ще добавим още неколцина, вече познати и ценени и у нас: поетите Никита Станеску, Марин Сореску и Ана Бландиана, прозаика Мирча Картареску и, разбира се, автора на тази книга, представен, освен със своята оригинална поезия и силната си, световно призната драматургия, така и с трите си оригинални романа: „Паника в Париж, Града на светлините”, „Господин К. на свобода”, Планираният хаос”. Но ако се върнем към темата за днешните начинаещи писатели, ще се натъкнем на един от множеството проблеми, висящи като дамоклиев меч над тях: да, структурата на романа до голяма степен е свързана с жанра на даденото произведение. И ако постепенното, плавно повествование се приема лесно от всички, то всяка по-различна, нелинейна структура предизвиква логичния въпрос: „Защо ли този автор е избрал подобен усложнен и дори претенциозен маниер, а не простотата?”. „Търговецът на начала на романи” е написан в маниера на язвителната, гротескната проза, стигаща до границата на делириума. И ако трябва да определим композицията му, определено можем да кажем, че е „съшит” от поредица откровено нелепи епизоди или по-точно – гегове. Те трудно

133


могат да се преразкажат, да се разглеждат поотделно, или да се разделят на части, но обединени в този странен текст, създават ефекта на „размиването” на границата между трагичното и комичното. Да, Матей Вишниек не е визионер, нито мечтател, а трезв и ироничен наблюдател на хода на събитията, при това склонен да приема живота като театър и игра. Такъв е и в драматургията си. Представя суровата действителност иронично и на моменти по един странен, неочакван, направо шокиращ начин… Първата фраза на този необичаен роман съдържа в себе си цялата бъдеща книга, нейния сюжет, нейната скрита енергия. За да напише един наистина гениален роман, авторът би трябвало предварително да получи такава начална фраза от специалистите от една стара литературна агенция, със седалище в стария център на Париж, занимаваща се с изучаването и продажбата на начала на романи. А от услугите на тази странна и тайнствена (недостъпна за всекиго!) организация в своето време са се ползвали велики писатели като: Джеймс Джойс, Хърбърт Уелс, Хемингуей, Камю, Кафка, Томас Ман… И тук Матей Вишниек ни разкрива тайната – какво да сторим, за да получим прословутата, мечтаната от всички пишещи, Нобелова награда? Просто да потърсим тази агенция, продаваща вече близо триста години първи, начални фрази на романи, които са ключът към написването им, които дават начален тласък и път на бъдещото повествование. „Първото изречение на романа трябва да съдържа нещо от енергията на този неконтролиран вик, откриващ пътя на лавината…Трябва да е като искра, предхождаща мощна верижна реакция… Така че не бива да има невинност, особено в първото изречение. То съдържа в себе си, като в зародиш цялата история, целия конфликт. Да, първата фраза е ембрион, препълнен от бъдещи възможности, като успешен сперматозоид, ако ми позволите това сравнение…Ха, ха…” Така започва книгата на Вишниек, с главен герой – изпълнен с надежда за успех млад литератор, потърсил тази агенция. По време на разказа си Вишниек анализира и систематизира първите фрази на някои велики романи като:„Днес умря мама, а може би беше вчера… (Албер Камю „Чужденецът”) Или:„Някой явно бе наклеветил Йозеф К., който не беше направил нищо лошо, но попадна в ареста.” (Франц Кафка „Процесът”). Романът на Вишниек, неслучайно отличен с голямата награда за Европейски роман на 2016 във Франция, е конгломерат от любопитни идеи, множество странни и неочаквани сюжети и интересни, дълбоко оригинални мисли. И макар основната му идея е да представи „края на епохата на романа като индивидуално творение”, което е напът да се изчерпи, и тази идея вече не е нова, тя, все пак е решена твърде оригинално и впечатляващо…

134


Роден през 1950 г. в гр. Попово. Завършва хуманна медицина в гр. Пловдив. Работил е 37 години във военното и гражданскотo здравеопазване. Има три придобити специалности. Творческите му интереси са в областта на литературата и изобразителното изкуство. Издал е две сатирични книги. Публикуван многократно в централния и местен печат и в различни периодични български и международни издания: алманаси, антологии, сборници, списания и др. Превеждан на руски, сръбски, украински и македонски. Негови творби са излъчвани по Българско национално радио. Има няколко самостоятелни изложби – живопис и художествена фотография. Удостояван е с национални награди за живопис, художествена фотография, както и за литература. Член е на УС на Дружеството на писателите в гр. Хасково, а от 2017 г. – на Славянската литературна и артистична академия.

Драгомир МИРЧЕВ

Камъчета в блатото Не случихме нито на поробители, нито на освободители, нито на покровители, нито на народ…  Българската постановка на Достоевски – „Престъпление без наказание”.  Шенгенската бариера ще се вдигне за нас, когато си свалим и гащите.

135


За Шефа трябва да се говори като за мъртвец – или добро, или нищо…  Нищо чуждо не ми е чуждо.  Прави добро, че тъпкано да ти се връща.  Властта я власт не лови.  Здравната каса ни взе и парите и … здравето.  Гладен политик еврофондове сънува.  Откакто започнахме да се борим с Мафията, станахме Мафиотска държава.  Всичко изтича, нищо не се променя.  Черната овца не видя бял ден.  От много крадене глава не боли.  Болен ЗДРАВна каса носи.  Предателите са на една ръка разстояние. 

136


Който не бута, го набутват.  Бог дал, Бос взел.  Нашите политици убедително доказаха, че маймуната е произлязла от човека…  Направи си Сам, за да не ти го направи Майстор…  Приятел в нужда те прекарва.  Който блее, зло не мисли.  Куче влачи държавни погачи…  Блага сума полезни врати отваря.  Педя човек – лакет комат.  За всяка врата си има ключ и за всяка уста – кокал.  Почукайте и ще ви го начукат…  Днес управниците станаха бандити, а бандитите – управници.  Аха да се опъна… и ме опънаха…

137


Писмата, които вече не пишем… Прощалното писмо на Ален Делон до Роми Шнайдер Тяхната история е история за съкрушената любов. Млади, красиви, талантливи, влюбени. Роми Шнайдер и Ален Делон. Снимачната площадка ги събира, изкушенията по пътя на славата ги разделят. Това е история за любов, превърнала се в приятелство. „Гледам те как спиш. Аз съм при теб, до твоето смъртно ложе. Ти си облечена в дълга червено-черна туника, с бродерии на гърдите. Мисля, че са цветя, но не ги поглеждам. Казвам ти сбогом, най-дългото сбогом, моя Кукличке. Аз винаги те наричах така. Не гледам цветята, а твоето лице и си мисля, че си красива, че може би никога не си била толкова красива. Мисля си също, че за първи

138

път в живота си те виждам толкова ведра и спокойна. Като че ли една нежна ръка е изтрила от лицето ти всички грижи и страхове. Гледам те как спиш. Казват ми, че си мъртва. Мисля си за теб, за мен, за нас. Колко съм виновен? Човек си задава този въпрос само пред този, когото е обичал и когото още обича. Това чувство те залива, после затихва и тогава си казваш, че не си виновен, но си отговорен….


Аз съм отговорен пред теб. Заради мен миналата нощ твоето сърце спря да бие. Заради мен, защото преди двайсет и пет години ме избраха за твой партньор в „Кристина”. Ти пристигаше от Виена, а аз те чаках в Париж с букет цветя в ръка, който не знаех как да държа. Продуцентите на филма ми бяха казали: „Когато я видите да слиза от самолета, приближете се към нея и ѝ подарете цветята.” Чаках с цветята като глупак сред орда фотографи. Ти слезе. Аз пристъпих напред. Ти попита майка си: „Кое е това момче ?” И тя отговори: „Трябва да е Ален Делон, твоят партньор….” И нищо повече. Не беше влюбване от пръв поглед. По-късно отидох във Виена, където се снимаше филмът. Там се влюбих безумно в теб. И ти се влюби безумно в мен. Често

сме си задавали вечния въпрос на влюбените: „Кой се влюби пръв? Ти или аз?” Брояхме едно, две, три и си отговаряхме: „Нито ти, нито аз! Влюбихме се едновременно!” Господи, колко млади и щастливи бяхме! В края на снимките ти казах: „Ела да живееш с мен във Франция.” И ти веднага ми отговори: „Искам да живея с теб във Франция.” Спомняш ли си? Семейството ти, родителите ти полудяха. Цяла Австрия, цяла Германия се възмути. Нарекоха ме узурпатор, похитител на деца. Обвиниха ме, че съм отвлякъл „императрица Сиси”. Аз, един, французин, който не знаеше нито дума немски. И ти, Кукличке, която не знаеше и дума френски. В началото се обичахме без думи. Гледахме се и се усмихвахме. Кукличке… А аз вече бях Пепе. След някол-

139


ко месеца аз все още не говорех и дума немски, но ти вече говореше френски така добре, че ние играехме театър във Франция. Режисьор беше Висконти. Той казваше, че си приличаме, че когато свием вежди от гняв, страх или тревога, между тях се появява едно и също V. Той го наричаше „Рембрандовото V”, казваше, че то личи на автопортретите на художника. Гледам те как спиш. „Рембрандовото V” е изчезнало. Ти вече не се боиш, не си нащрек, защото вече никой не те преследва. Ловът свърши и ти си почиваш. Продължавам да те гледам. Познавам те така добре. Зная коя си и защо си мъртва. Познавам характера ти. Отговарям на другите, че характерът на Роми си е просто характер на Роми. Това е всичко. Оставете ме на спокойствие. Ти беше много уязвима, защото беше хармонична. Дете, което много бързо и много рано стана звезда. И това обясняваше, от една страна, твоите капризи, изблиците ти на гняв и честата смяна на настроенията, както при децата, реакциите ти – обясними, но трудно предвидими и, от друга страна – твоето професионално поведение. Да, но в същото време в теб живееше и детето, което не знаеше точно с какво си играе. С кого. И защо. И през тази пукнатина се промъкнаха страхът и нещастието. Така се случва, когато

140

си Роми Шнайдер, в разцвета на своите сили и си толкова чувствителна и темпераментна. Как да обясня на „другите” коя беше всъщност ти и кои сме ние – „актьорите”! Как да им обясня, че ние от непрекъснатото играене, интерпретиране, от влизането в чуждата кожа понякога забравяме кои сме и се чувстваме изгубени. Как да им кажа колко е трудно и каква сила на характера и каква уравновесеност са нужни на човек, за да запази достойнството си и да продължи да ходи с високо вдигната глава! Но тази вътрешна стабилност… къде да я намериш в този свят, в свят като нашия, в този цирк, в който ние сме жонгльори, клоуни, акробати, позлатени от светлината на прожекторите? Ти казваше: „В живота си не умея нищо, но в киното мога всичко”… Не, „другите” не могат да разберат това. Не могат да разберат, че колкото по-голям актьор ставаш, толкова по-непригоден си за живота. Гарбо, Мерилин, Рита Хейуърт… И ти. И докато ти си почиваш, аз стоя толкова близо до теб, плача и крещя – не, не, не, тази ужасна професия не е за жена. Зная го, защото аз съм човекът, който най-добре те познаваше и разбираше. Защото съм актьор. Ние бяхме от една и съща кръвна група, моя Кукличке, говорехме на един и същи език. Но аз съм мъж. „Другите” не могат да


ни разберат. Разбират ни само актьорите. Това е необяснимо. И когато става дума за жена като теб, те не могат да разберат, че си умряла от „това”. Казват, че си била мит… Разбира се, че да… Но „митът” е само една фасада, един ореол. Мит е кралят, принцът, Сиси, мадам Ано, Чайката… Но вечер митът се прибира вкъщи. Тогава той е само Роми – една жена, чий-

де уморено, за да бие. Това сърце беше много дълго малтретирано и отблъсквано. То беше сърцето на жена, която прекарва вечерите сама с чаша в ръка. Казват, че отчаянието от смъртта на Давид те е убило. Не, лъжат се. То не те уби, то само те довърши. Вярно е, че казваше на Лоран, твоя последен и чудесен спътник в живота: „Струва ми се, че съм стигнала

то живот те не разбират, с която се отнасят лошо и която вестниците преследват и нападат. Тогава самотата погубва мита. Митът се превръща в страх. И колкото повече човек сам осъзнава това, толкова повече се оплита в мрежата на алкохола и успокоителните. И тази зависимост става навик, след това необходимост. После човек вече не може без това и сърцето спира, защото е твър-

до дъното…” Вярно е, че искаше да живееш, защото обичаше живота. Вярно е също, че в събота призори ти стигна до дъното. И когато сърцето ти се пръсна, беше сама и само ти разбра, че това наистина е дъното. Пиша ти наслуки. В безпорядък. Моя Кукличке, така агресивна и така наранена. Случи се това, от което ти най-много се страхуваше – извадиха личния ти живот на показ.

141


Винаги беше нащрек като преследвано животно, като подгонена сърна. Ти добре знаеше, че с едната ръка съдбата ти отнемаше това, което ти даваше с другата. Живяхме един до друг повече от пет години. Ти с мен. Аз с теб. Заедно. После животът… Нашият живот, който не засяга никого, ни раздели. Но ние не прекъснахме връзката си. Да, точно така, ние се стремяхме един към друг. После в 1968 г. дойде ред на „Басейнът”. Срещнахме се отново, за да работим. Аз дойдох да те взема от Германия и се запознах с твоя син Давид. След нашия филм ние се чувствахме като брат и сестра. Между нас нямаше страст и всичко беше ясно. Имаше нещо по-добро: нашето кръвно приятелство, приликата между нас, думите, с които се разбирахме. След това в твоя живот имаше само нещастие и страх. „Другите” ще кажат:

142

„Каква актриса! Как майсторски играе трагични роли!” Те не знаят, че трагедията от екрана всъщност е вътре в теб. Те не разбират, че драмите от личния ти живот по-късно избликват в твоите роли. О, моя Кукличке, тази мъчителна професия! Гледам те как спиш. Вчера ти беше още жива. Отново съм сам. И си казвам: ти ме обичаше. Аз те обичах. Знаеш, че не бих могъл да те опазя от тълпата, от вихрушката, така жадна за „зрелище”, която толкова те плашеше и те караше да трепериш. Прости ми. Ще дойда да те видя утре и ще бъдем сами. Моя Кукличке, продължавам да те гледам. Искам да те изпия с поглед и отново да повтарям, че никога не си била толкова хубава и спокойна. Почивай си. Аз съм тук. Научих малко немски с теб. Ich liebe dich. Обичам те. Обичам те, моя Кукличке.”


с ъ д ъ р ж а н и е АТЕЛИЕ Елка Няголова: „Милан Хриц и неговите приказки” ........................ 1, Валерий В. Пощаров: „От първо лице” ........................................ 49, ПЕГАС Камелия Кондова: Стихотворения ................................................ 9, Радостина Драгоева: Стихотворения ......................................... 31, Ники Комедвенска: Стихотворения ........................................... 40, Хайри Хамдан: Стихотворения.................................................... 96, Цвета Иванова: Стихотворения ................................................ 108, Кати Вангелова: Стихотворения ................................................ 116, Миглена Георгиева: Стихотворения ......................................... 119, Любка Славова: Стихотворения ................................................ 126, Йорданка Гецова: Стихотворения ............................................. 129, АРХИТЕКТУРА Християн Облаков: „Арх. Антон Франгя и следите му…” ............. 16, БЕЛЕТРИСТИКА Наталия Бояджиева: „Лицата на Филипините” .......................... 21, Димитър Няголов: „Лили”, разказ................................................ 92, Златимир Коларов: „Нощи в бял сатен”, разказ ......................... 112, КРИТИЧЕСКО ПЕРО Ангелина Бакалова: За книга на Росица Кунева ............................ 36, Магдалена Трифонова: За книга на Маринела Паскалева .......... 104, МУЗИКА Огнян Стамболиев: „Събчо Събев – майстор на белкантото” ..... 46, Огнян Стамболиев: „Акад. Пл. Карталов със „Золотая муза” ...... 82,

143


ПРЕВОДАЧЕСКА ТЕТРАДКА Елка Няголова: Страници от Украйна, М. Тютюнник .................. 56, Христос Хартомацидис: Страници от Гърция, Х. Куцумбели ..... 76, Валентина Радинска: Страници от Русия, Н. Елизарова.............. 85, Творчески колектив: Страници от Македония, П. Манойлов .... 100, ОТНОВО НА СВЕТЛО Катя Зографова: „Дора Габе в моя живот”..................................... 60, Юлий Йорданов: „Темпераментният патос на Куна Троанска” .. 122, ПРОЧЕТЕНО ЗА ВАС Огнян Стамболиев: За „Европейски роман на годината” ........... 132, КАКТУС Драгомир Мирчев: „Камъчета в блатото”, ситнежи ................ 135, ПИСМАТА, КОИТО ВЕЧЕ НЕ ПИШЕМ Прощалното писмо на Ален Делон до Роми Шнайдер...... 138.

година четиринадесета, Изкуство, литература, общество

3/2018

Издава: „Ñëàâÿíñêà ëèòåðàòóðíà è àðòèñòè÷íà àêàäåìèÿ” - Âàðíà ISSN: 1312-4412 Главен редактор: Елка Няголова Графична концепция: Валерий Пощаров Предпечат: Емил Спасов Коректор: Ангелина Бакалова тел.: 052/602014, GSM: 0888 840106 e-mail: cavaletvarna@gmail.com


Този брой на списание „Знаци” се издава и с подкрепата на Фонд „Култура” при Община Варна.

Милан Хриц, „Слънце над Афродита”


Issuu converts static files into: digital portfolios, online yearbooks, online catalogs, digital photo albums and more. Sign up and create your flipbook.