Списание "Знаци", бр.3 от 2014 г. by capola

Драги приятели и абонати на сп. „Знаци“,

Есента все повече ще ни затваря по домовете... В дългите вечери у дома прозорец към света ще ни бъде хубавото четиво. Надяваме се, че и нашата игра на духовни пътни знаци ще продължи...

Абонирахте ли се?

Условията ги знаете: 4 книжки годишно за 36 лв. А ние ще ви предложим най-звънките и лирични пера, най-прекрасните белетристични текстове, творбите на български и славянски художници, актьори, музиканти, преводачи... Адресът - в редакторското каре на последна страница. До среща!

Диана ГЛАСНОВА

Родена през 1954 г. в София. Работи в БТА, редакция „Вътрешна информация”, във в. „Демокрация” и „Знаме”. От 1996 г. живее и работи в Загреб, Хърватия. Пише за редица български вестници, списания, телевизии. Дългогодишен Зам.-главен редактор на списание „Родна реч”, издание на Националната общност на българите в Хърватия, а от 2013 г. е негов Главен редактор. Сътрудничи на хърватски вестници и телевизии. През 2009 г. излиза на хърватски език книгата ù „Войници на милосърдието”, посветена на участието на Първа българска армия в заключителните операции на Втората световна война. Книгата излиза на български език през 2011 г. През 2014 г. е публикувана на хърватски език нейната монография „Българските градинари в Хърватия”. За своята работа е отличавана с почетни грамоти от редица хърватски организации. Главен секретар на Хърватскобългарското дружество в Загреб от 2013 г.

ПЛАЧАТ ЛИ ЦАРЕТЕ ЗА СВОИТЕ ВОЙНИЦИ? 1000 години от смъртта на Самуил Драги читатели, България е една от малкото страни в света, която може да отбележи 1000-годишнината на някое събитие в историята си. Тази година се навършват точно 1000 г. от изгубената битка при село Ключ, или т.н. Беласишка битка. Пленени са 14 000 български войници. Победителят, византийски-

ят император Василий ІІ, издава заповед: пленниците да бъдат ослепени, а на всеки сто войника – да се остави един, с едно око. За да ги води при царя им Самуил... Тази година се навършват 1000 г. от ослепяването на тези хиляди български войници... От смъртта на българския цар Самуил. И от началото на

края на Първото българско царство, в което победите са повече от пораженията. Изгубената Беласишка битка се превръща в погром. Но България е една от онези страни в света, която след близо 200 г. робство възкръсва като феникс от пепелищата. И на европейската карта има Второ българско царство. Възкръсва още веднъж и след близо 500 г. робство има Трето българско царство. Има я България и днес! Дълго гледах паметника на цар Самуил в Националния парк-музей „Самуилова крепост”. Всъщност, не можех да откъсна очи от фигурата на царя, с вече подгъващи се колене при гледката на ослепените му войници. Представях си как в следващия момент пада. Поразен от мъка. И никога повече не се изправя. Плачат ли царете за своите войници? Умират ли те за тях или винаги и само войниците умират за царете си? Само в многовековната и често трагична българската история ли това се е случило? Годишнината от смъртта на цар Самуил отново разбуди духовете в

нашата част на Балканите. Българите обновиха „Самуиловата крепост” и подготвиха впечатляващо отбелязване на събитието – международна научна конференция в памет на цар Самуил, откриване на паметник в София (историци казват, че Самуил тук е роден), редица изложби, кръгла маса в Народната библиотека, погребване на българска земя на костите на царя, които сега се съхраняват в Солунския музей за византийско изкуство. Гърците: биха ги дали, после не биха, после биха ги разменили за някои стари византийски ръкописи, които са в България. Сега пък се очаква да бъдат пренесени у нас само за няколко дни и да бъдат положени за поклонение в столичната църква „Св. София“, по време на честванията на 1000-годишнината. А по този повод, дори и да искали, гърците не могат да ни изпратят останалото малко парче от царствения плащ на Самуил – било твърде „крехко“, за да пътува. Другите ни съседи, македонците, са направили паметник на Самуил по-висок от този, който се откри в София. С цели 250 сантиметра. Като че

Паметникът на цар Самуил в Националния парк-музей „Самуилова крепост”.

Акад. Светлин Русев, „Самуиловите воини“, 1975, 400/300 см.

ли именно това е най-голямото доказателство, че през 1014 г. е имало македонско, а не българско царство. За тях не е важно, че император Василий ІІ влиза в аналите на световната история с името Василий ІІ Българоубиец (Βασίλειος Β΄Βουλγαροκτόνος), а не Македоноубиец. А може би според съседите, които десетилетия трескаво търсят изворите на своята история, преди 1000 г. българите са били под македонско робство и са воювали срещу византийците за интересите на поробителя си, а не срещу него. Но изгубени в лабиринта на историческите лутания, тази година от Скопие съобщиха, че в Македония се подготвя филм за Самуил, в който той ще бъде представен като „предводител на първия македонски бунт срещу българското царство” (?!) Разбира се, Самуил е по-

бедил българите и е станал македонски цар... Мисля, че за македонците ще бъде много по-добре първо да дойдат в музея „Самуиловата крепост” и в дневника на посетителите да прочетат думите на един безименен турист: „Дойдох. Поклоних се. Прогледнах.” Фактът, че Самуил умира само два дни, след като вижда ослепените си войници, е доказателство, че в историята на България съществува необикновен феномен – един цар умира за своите войници. Искрено мога да кажа, че това ме изпълва с гордост, която ме кара предизвикателно да извикам в лицето на целия свят: Кой друг народ е имал цар, който плаче за своите войници? Цар, който е умрял за тях? Сп.”Родна реч”, Загреб, бр.3/2014 г.

Левена ФИЛЧЕВА

Родена в София. Завършва СУ „Св. Климент Охридски” - „Чешка филология”. Публикувала е стихове в сп. „Глоси”, в. „Компас”, в. „Антимовски хан“ и др. Живее и работи в София. Член е на СБП. През 2008 г. излиза нейната първа книга „Ос”, отличена през същата година от БНР - Радио Благоевград, с новоучредената награда „За концептуален поетичен дебют”. Следват: поетичната ù книга /в съавторство с Валентин Дишев/: „С - малка бяла книга за незаглъхващи перкусии“ и „И не хореят – хората ми липсват“. Автор е и на един текст за моноспектакъл „Смъртта на Дон Жуан“. В неин превод са издадени на български език книги на македонския поет Георги Калайджиев, на сръбските поети Бранко Ристич и Йован Зивлак. Тя е и редактор на няколко сборника с разкази. Нейни стихове са превеждани на сръбски, македонски, руски и английски език. В периода 1989-2004 живее и работи в гр. Струмица, Македония, а от 2004 г. – в София.

Носителката на Първата и на Специалната награда на Славянска академия в конкурса за млади поети „Дора Габе“: *** „Аз съм твоето право на лято.“ К. Кондова

Отдавна имам право на сезони – изкупих го с мълчание и липси. Отдавна знам как вятър да догоня и да се сгуша в него, ако той поиска.

И знам, че мога да съм му посоката, вратата, дворът, къщата, коминът... Но малките сезони – като малки хора си тръгват тихомълком през годините. Големите са тук – безкрайно честни, като вкуса на хляба и цвета на виното. Едно е да си пролет, друго – есен, а трето и четвърто – да си зима. Така сезоните съвсем притихват, когато онзи, истинския, срещнеш. Ти имаш право да ти бъда всичко. А лятото... Ех, лятото е друга песен.

БАЛЧИК На Никола

Градът, от който някога ме взе, сега ни е сърдит. Не ни обича. Очите му – протяжни векове – обидено в очите ми надничат. И белият му камък се топи като петле от захар във ръцете, затворени са старите врати, а новите... не знаят световете ни, не знаят стъпките ни по брега, не знаят думите ни с вкус на лято. Градът, от който някога те взех, сега се сърди на съдбата. Нарича се „сирак“, прибира с гняв на спомените скъсаните рокли. Един от тях във джоба си прибрах, но споменът е топъл, без да топли, болезнен е, но никак не боли...

Разбрах: не времето – смъртта лекува. Със тихите си, старчески очи разказва ме градът. И се сбогува.

НЕКА ПОЧИВАТ! Никой не тръгва оттука напълно заситен – сладък е, мамка му, пустият кратък живот. Никой не иска дори да познава върбите, дето ще никнат и плачат над вечния дом. Никой не се е завърнал оттам, за да каже имат ли горе театър и кино, вино и хляб, нито дали ако живите тука преяждат, значи, в Рая са сити и не примират от глад. Но нашата съвест навярно е толкова гузна от спестена любов и от всякакви дребни лъжи, от сухия поглед и преглътнати приживе думи, че ако някой си иде, не знаем как да мълчим. И крещим свойте липси, гръмко оплакваме... себе си, уж за мъртвите плачем и страдаме, но за нас ни боли. И сме толкова мили, обичащи. И така сме им предани, както никога, всъщност, в живота не сме им били. А тъгата, голямата, няма нужда от думи и крясъци, тя е тиха, безмълвна... с изтръгнат от болка език. Но плющят над гробовете живи словесни шамари и не мъртвите – нашата съвест почива във мир.

ОЧАКВАНЕ Не е възможно да ми липсваш толкова. Нали отдавна съм голяма и пораснала, нали уж зная да се справям с болките и да превързвам своите и чужди рани? Защо тогава въздухът е недостатъчен, денят ми е безвкусен, а водата – суха? Защо луната ми се зъби като мащеха и незабравките като глухарчета са глухи? Защо секундите приличат на човечета, превърнали се в болни и унили мравки, които кретат към мравуняка с надежда, че пътят към дома ще се окаже кратък? Така намразих побеснелите часовници, че като луд сега тиктака в мен животът. Не е възможно да ми липсваш толкова. А толкова ми липсваш, че е невъзможно. АНТИПРИКАЗНО Не, не съм Пепеляшка, горката, която всички по навик обичат. Зверовете са с чужди красавици и отдавна не носят котките чизми. И Хензел не съм – всяка своя трошица раздадох за вяра, но в чужда посока. От тази гора на самотните скитници няма връщане. А е пълна със хора. И принцесите свършиха – изтъняха очите им. Някакъв принц да дочакат. Празни са гарите, уморени – конете и все закъсняват далечните влакове... А в душата, сякаш е горска поляна, събират се нощем по сто героини. Всяка своята приказка тихо повтаря и ме моли: „Помни ме! Помни ме...”

БЕЗДОМНО Аз нямам дом, в общоприетия му смисъл. Обречена съм – до смъртта си да строя, основите, прозорците да пренаписвам, излишна да ми бъде всякаква врата. Не ми е нужна – от какво да ме предпазва? Отдавна на дърво не чукам (за късмет), мълчалива е, като пресъхнало аязмо, а изходът е вход – към новия ми ден. И знам – несигурни са крехките темели, вкопани в пепелта на минали желания. Достатъчно ми е – да си почивам във неделя, във вторник да те имам, да те нямам – в сряда. Достатъчно е да си вярвам, че ще мога да нарисувам в петък своето огнище – да къкрят в него приказки за хората и за дома. В общоприетия му смисъл.

СТУДЕНИ ОПРАВДАНИЯ В такава нощ жените на поетите не спят – броят снежинките в косите на любимия. За тях луната е нагризаният, болен зъб, захапал късче от небето им, до тъмносиньо. Познават пътя на свалените звезди (дежурен реквизит върху разхвърляните маси), усмихват се по навик. И не спира да вали умората им във препълнените чаши. В такава нощ жените на поетите са сняг и в белите си пазви чужди стихове отглеждат. Но слепи са поетите. Не виждат, че до тях седи единствената, истинската им поезия.

Здравка ЕВТИМОВА Родена в Перник. Публикувала е 4 сборника с разкази и 3 романа, като романът „В студената ти сянка, лейди” печели награда за съвременен български роман на Фонд „Развитие” 1999 г., а романът „Четвъртък” – наградата на СБП през 2003 г. Сборни-

кът ù с разкази „Горчиво небе” е публикуван през 2003 г. от издателство Skrev Press, Великобритания. 2005 г. е преиздаден от ROUTE Press, Великобритания, с добавката на нови разкази. Skrev Press, Великобритания, издава през 2007 г. сборника ù с разкази „Госпожица Даниела”. Романът на З. Евтимова „Божество на предатели” е издаден от Books publishing, Далас, САЩ през 2007 г. Книгата ù „Някой друг” е публикуванa през 2004 от издателство MAG Press, САЩ, и спечели наградата за „Най-добър сборник с разкази от утвърден автор” за 2005 г. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart. Следват: в издателство Aste, САЩ - сборник с разкази, в Канада и Израел - книгата „Блед и други постмодерни български разкази”. „Твоят ред е” е една от десетте наградени творби в световния конкурс за къс разказ на тема „Утопия 2005” в Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията „Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”... Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 22 страни по света. Здравка Евтимова живее в Перник, работи като преводач от английски, френски и немски език. Омъжена е, има двама сина, дъщеря и внучка.

Съвет -Слушай какво, момиче. Мъжете са камъни, всичките до един, без никакво изключение - казва ми тя. - От тебе зависи дали ще го носиш като тежест на шията и ще скочиш да се удавиш, или ще го хвърлиш в калта да стъпиш върху него, за да не си изцапаш обувките. – Тя е на средна възраст,

прочула се е в цял Перник. Взима по 5 лева на съвет. -Искам да напусна мъжа си – казвам аз. – Но той не е лош човек. -Как не е лош човек, бе! Направо е гаден човек. Зарежи го. Мъже под път и над път, всеки гледа да те одере жива, после показва кожата ти на колегите и се хвали как си изревала два бидона сълзи за него. Не бил лош! Ми тогава защо си дошла при мене, защо ми даде тия пет лева? -За съвет. -Сега ще ти разкажа една история, пък решавай сама. …И аз бях пламнала като факла за един господин – търговче, продава ракия в Перник. Хвърля ми око, много си хубава, казва. Тия лафове на баба ми ги реди, имаме си огледала у нас, отвръщам му откровено. Ама вярно си хубава, що не ми вярваш? Какво желаеш?- интересувам се пряко аз и знам какво иска. Имам сини сливи цял склон – нали разбираш, че съм умна жена. Купих едни баир, после втори и така всички сини сливи в мои ръце паднаха. Истината е в сините сливи, да знаеш, момиче, защото сините сливи са ракия в бъдеще време. -Ти - вика ми търговчето - си много интелигентна. -Да така е - съгласявам се - кажи какво искаш и за колко, защото нямам време да ми разправят колко съм интелигентна и прочее красива. -Искам петстотин кила сливи. -Колко даваш за едно кило, господине? -А ти колко искаш? – пита той. Викам му: -Първо ще ти дам да пиеш от моята ракия, една чаша само – съвсем без пари, после ти сам ще ми кажеш колко ще дадеш. -Добре – той изпи чашата и очите му лъснаха като ножове, дето а-а -а и ще заколят някого. -Забелязвам, изтъквам аз, че пиянството ти е лошо. В очите ти кръв, а в ръката ти още повече кръв. Затова ела тука, имам втори начин да те проверя колко струваш. Но трябва да изпиеш още една чаша, понеже чак след втората ставам красива. -Аз - изтъква той - готов съм и четири чаши да изпия заради тебе. - Тогава няма да ми вършиш работа - викам му откровено. Той изпи втората чаша. -Разбери, момиче – обърна се към мене жената, само след втората чаша се случва истинската любов. Без чаша той ще ти намира кусури, я носът ти ще му се види дълъг, я краката криви, но след втората ракия носът е бисер, а краката до луната стигат. Не се случи кой знае каква любов, доста хора са пили по две чаши при мене – по ракията един мъж ще го познаеш. Чашата

казва истината за сърцето. На тоя сърцето му беше ни добро, ни зло. -Слушай - приказва ми той, - ще ти дам колко кажеш за половин тон сливи, ще ти дам колко кажеш и без да купувам сливите, ама искам утре пак да изпия две чаши с тебе. -Не, отвръщам му, не ми харесваш, господине, обявявам ти го открито. Петстотин кила сливи ми струват хиляда лева, но за тебе хиляда и двеста. Отивай си. -Как така да си отивам? Аз, - казва, - се влюбих в тебе. Твоето питие ми дава такива сили, щото не знам дали стъпвам по небето, или по земята. -Добре, брой ми парите за стоката. -Нямам толкова. -Защо тогава ме будалкаш, че и ракията ми пи? -Щото много те харесвам. -Ти нямаш вкус - отсичам аз. Събрах му всичките пари. Лично го пребърках и последния лев от джоба му изтръгнах. Мъжът това заслужава – одери го, парите му вземи и го прати при някоя друга да му пере чорапите и да го слуша как дърдори глупости. -Аз уважавам моя човек – измънках аз - Той е добър. - Добър е, докато не намери някоя по-руса от тебе, момиче. Ще му вземе парите, ще го одере, ще изпие две чаши с него и ще ти го проводи да му переш дрехите и да слушаш какви ги дърдори. Че и сълзите му ще трябва да бършеш. Без тия на мене. Слушай по-нататък… Няма да си ходя, казва ми търговчето. Ето, виж каква ракия правим в Перник, момиче - след чаша се влюбва, сред три желае да мре за тебе. Но любовта иска живи хора, не мъртви. След три ракии две не вижда, след четири се жени. Свих на топка панталоните, ризата и палтото му, изхвърлих ги навън и казвам: - Аз не съм хотел. Чао. Но на другия ден човекът пак дойде. Много си хубава, настоява. Ама много. Дай да пием още две чаши. - Вече продадох стоката на друг – отрязах аз. - Той пи ли с тебе? – едва диша човекът. - Ами, пи. Търговчето изведнъж заплака – в очите му сълзи на гроздове. Търгувам сливи от пет години и много пъти по две ракии съм пила с купувачи, но никой не ми е хлипал като този. Ракията силна, уж и аз силна, но ако щеш, грим сложи, фон дьо тен метър намажи и се гипсирай от руж, все си жена. Усещаш нещата. Човекът плаче - ами аз съм се влюбил, какво да правя сега?- пита. Аз, като не мога без тебе, къде да ида?

-Имаш ли ти бизнес? - разследвам аз. -Нямам бизнес. -Пари имаш ли? -Нямам, ти всичките ми ги взема. -Къща имаш ли? -Нямам – признава. -А какво имаш тогава? Той казва: „Само като те гледам, ни пари ми трябват, ни къща, ни стока, ни бизнес.“ -Ти си луд, човеко, - подчертавам аз. -Ами, луд съм. -Ти за пет стотинки не ставаш. -Ами, не ставам - вика. -Какво да те правя? – питам го. -Ми, дай да пием две чаши ракия. -Ми, дай - съгласих се аз. От сълзите ли, от глупостта му ли, очите му взеха да греят като слънце и електрически крушки едновременно. -Много си прекрасна - казва ми. Пихме ракия, две чаши и оттогава, момиче, да знаеш – всички мъже са камъни и от тебе зависи - дали ще го носиш на шията, ще го хвърлиш ли в калта да стъпиш върху него, или пък ще пиеш две чашки ракия с него и като мене – три деца ще му родиш и всичките хубави, та хубави, греят. И като се гледам в огледалото, си мисля – аз вярно съм хубава, той правилно е забелязал. Следователно, момиче, всички мъже са камъни, но само един между тях е скъпоценен. Той е твоят мъж. Той няма особен вкус, той е див, не го бива да прави търговия, но си е твоят камък, момиче. Цената му не пада, уж одъртява, а ти става по-скъп. Взимай го. Направо мини през супера и купи пернишка ракия. Две чашки само. Не повече.

Многая лета! 14

Лъчезар СЕЛЯШКИ

Роден в Сатовча. Завършил е българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“, както и курсове по полски език там и в Полския институт, София. Работил е като учител, журналист и преподавател по български език и литература. Удостоен е с отличието „Неофит Рилски“. Поет, есеист, прозаик, преводач от полски. Издал е 17 поетически книги, два сборника с есета, разкази, художествено-документална повест и студията „В поетическия свят на Атанас Далчев“, както и 10 книги с поезия и проза в превод от полски език. Негови творби са превеждани на английски, руски, сръбски, литовски. Излъчвани са по БНР и по Полското национално радио. Сътрудничи със свои преводи на Международния фестивал „Славянска прегръдка“, Варна. Има номинация за наградата „Атанас Далчев“ и Почетен диплом за активна преводаческа работа от VI Фестивал на славянската поезия във Варшава. Член на: СБП, Българския хайку съюз, Славянска академия и Съюза на преводачите в България.

ЕСЕННО ЗАВРЪЩАНЕ Но не е сън твоето зряло завръщане. По пътя следи сплитат възли в безкрая. Отшелници-врани пренасят покъщнина – полъхва в брезите светлина нетрайна. Флотилия тъжна събира пак дързост, а вятърът свири в продрани джобове на шлифера бащин, преправен набързо… До рафта със книги замлъкнал часовник –

това ли бе всичкото твое имане? След толкова страсти, тревоги, премеждия, какво ли спечели? Какво ли остана от твоите светли момчешки надежди?

Но будна, душата ти жадно се вслушва в далечния шум на прибои солени и чува отново от стръмната суша космичния зов на самотни сирени. Бащата на Л. Селяшки

СЛЕПЕЦЪТ И СОКОЛЪТ В памет на Станка Пенчева

Един човек на камък сив седеше – поникнало от камък цвете. Че бе слепец, по нищо не личеше. Ранен сокол държеше до сърцето си. Човек и птица – сякаш омагьосани – се взираха в далечината ясна. На птицата той даде лек от зайча лой и восък, а тя на слепия – очите си прекрасни.

Л. Селяшки в армията

СБОГУВАНЕ С ВЕНЕЦИЯ От прозорец над мъртва вода бликат думи. Думи светли, стародавни. Полюшват се гондоли – черни птици без крила. Допреди миг бакърени, вълните на лагуната танцуват

Míoãaÿ ëeòa!

А слънцето – ладия в синия ден – накланя се бързо и чезне отвъд… И ето отпускаш глава уморен на голото рамо на Млечния път.

Míoãaÿ ëeòa! 16

с повтарящ се до болка ритъм. На кея корабче нетърпеливо чака и тръпне в майска хладина. Забързана, възторжена тълпа изпълва гръдния му кош със страстен дъх на вино и копнеж… И никой в този миг не подозира, че в лявата му пазва без жалост времето кълве последните, най-радостни секунди. Венеция, 14.V.2005

П. Андасаров и Л. Селяшки

СЛЯПО МОМЧЕ НА ПЛАЖА

СТЪКЛЕНО ТОПЧЕ

– Морето има ли очи? – попита сляпото момче.

Виж – твоят смях е стъклено топче, изгубено във лабиринт огледален от черни скелети на думи.

Гласчето му като ключе отключи моите очи.

КРАСИВИТЕ ЖЕНИ Щом всяка сутрин минат, в очите на витрините разцъфват като нарциси. И светло става някак си… Въпросите проклети прикрили вещо с грим, сред облаци от дим в очите на мъжете изгарят като клади.

Усмивките загадъчни във чашите с кафе, подобно кадифе, докосват се и гаснат суетно-сладострастно… Далече от афиши шумни, измокрени от дъжд, за истинския мъж жени събличат думи.

Още помнят върховете на пръстите твоето тяло, пясъка – жарка коприна, твоите устни безмълвни, сянката, хълма с отблясъци сол, острото слънце на болката, ритъма на морето

в сърцето ти. Помнят – залез се спусна с грак и парна очите ми перка на мъртва риба. И се събудих. Бях сам с морето, научил азбуката за слепи.

ЕЛЕГИЯ ЗА МРАВКАТА Каква безкрайна безутешност: посред мравуняка човешки да носиш вместо зрънце хлебно трошичка песен, тъй потребна. И покрай теб да минат хладно печално нищи, страшно гладни. Каква безкрайна безутешност…

Míoãaÿ ëeòa!

АЗБУКА ЗА СЛЕПИ

На абсолвентска вечер в Паркхотел „Москва“

Míoãaÿ ëeòa!

СВЕТЛИНА Стоя на каменния ръб, а есенният залез в зениците ми диша. През пръстите изтича пречиста светлина – последните, най-златните зърна на слънцето. Изправям се пред думите – самотен и ликуващ, монах и брат с отворено за болката сърце. И благославям: Да бъде сътвореното! Да бъде!

Л. Селяшки, Л. Еленков, Т. Биков, К. Великов и П. Динчев

Катя ЗОГРАФОВА

Литературна историчка. Директор на Националния литературен музей. Автор на книгите: „Вечните странници” (Из тайните на митологичното в българската лите-

ратура); „Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта”; „Интелектуалецът Емануил Попдимитров”; „Орчо войвода или преображенията на българското юначество”, І и ІІ изд.; „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането да наши дни”; „Любовен архив”, „Забравеният възрожденец Динко Зограф”, „Играещата със стихиите Елисавета Багряна” и др... Участва в научноизследователски сборници за световнозначими български и европейски писатели като Гео Милев, Йордан Йовков, Атанас Далчев, Емилиян Станев, Дора Габе, Ханс Кристиан Андерсен, Хенрик Ибсен; съставител и автор на предговор на 4 от двуезичните издания в поредицата „Вапцаров и европейски поети”, в сборниците „Разночетения”, „Детската литература в България. Един век очарование”, „Кафене „Европа” и др. Има над 500 публикации в авторитетни вестници и списания. Членува: в Сдружение на български писатели. Книгата ù за Чавдар Мутафов е отличена с международната награда на Панаира на книгата в Ниш, а „Многоликата българка” - с националната награда „Блага Димитрова”. Нейни текстове са превеждани на италиански, македонски и руски.

Метежно-тъжният гений на Русия Михаил Лермонтов и българската литература Без съмнение, Лермонтов е един от руските творци, най-влиятелни върху българската литература.

Без да отнемам тази изкусителна тема от специалистите компаративисти, ще маркирам несъмнения

„печат” на Лермонтовия „Сън” върху Ботевия шедьовър „Хаджи Димитър” и Теодор Траяновата „Смърт в равнината”, на „Демон” върху демоничните визии за любовта у Яворов и символистите, на образа на Тамара върху Димчовата „Легенда за разблудната царкиня” и дори на „Родина” върху едноименното стихотворение на Атанас Далчев... Със сигурност Лермонтов е четен и препрочитан, превеждан и препревеждан и - в равна степен с великия Пушкин - вековно обожаван в България, както свидетелстват самите Ботев, Вазов, Яворов, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров, Людмил Стоянов. Дядо Петко Славейков пръв побългарява Лермонтови творби. Още през 1859 г. той превежда „Пророк”, а след това и „Нет, я не Байрон, я другой”, „Узник”, „Три пальмы”, „Выхожу один я на дорогу”. Най-поразително е „преобръщането” на „Казачья колыбельная песня” в „Приспивателна песен” на стопроцентовия патриот. В Лермонтовия оригинал четем: Злой чечен ползет на берег, точит свой кинжал, но отец твой старый воин, закален в бою. Спи, малютка, будь спокоен, баюшки баю. А ето и Славейковата интер-

претация: Шумоли в гората ветър, бучи с жалби пъл: край брегът на мътни Етър броди турчин зъл. Но баща ти – старий Войно, закален в война. Спи ми, синко, спи спокойно, нани, нани, на. Сякаш кавказките реалии са напълно пренебрегнати. Лермонтовият герой е телепортиран в Търново, за да срази злия турчин. Това повелява патосът на българщината, дори когато става дума за приспивна песничка, в която едва ли би трябвало да бродят сенки на кръвници! Но сънищата на децата и на Кавказ, и на Балканите, са отвеки неспокойни, белязани с тревожност. Интересен факт е, че и Пенчо Славейков превежда същата творба, но вече много по-плътно до оригинала и под заглавието „Майчина песен”. Това е още едно свидетелство за Лермонтовата влиятелност – от епохата на възрожденската поезия и до времената на модернизма, персонифицирани от баща и син Славейкови. Специалистите водят спор кой е първият преводач на Лермонтов. Според някои Петко Славейков е просто побългарител, Вазов е истинският пионер на реалната рецепция на руския поет у нас*.

Наистина: „Вазов не само се възхищава от произведенията на Лермонтов и изучава неговото поетично майсторство, но и пръв запознава българския читател с живота и творчеството му. През 1882 г. в бр. 10 на сп. „Наука”, чийто главен редактор е Вазов, се появява първият очерк за Лермонтов на български език – „Биографията на М. Ю. Лермонтов” от руския поет и преводач, автор на книгата „Русские поэты в биографиях и образцах” /1873/ Н. В. Хербел.”* В знаменитата „Българска христоматия”, съставена от Вазов и Величков в Пловдив след 2 години - през 1884 г., са включени преведени от Вазов Лермонтови творби и оригинален очерк за поета, чийто автор вероятно е преводачът. Лермонтов е назован „един от великите руски поети”, а сред шедьоврите му са откроени: „На смъртта на Пушкина”, „превъзходното стихотворение „Бородино”, поемата „Демон” – най-великото произведение на поета, което е преведено по няколко пъти на много европейски езици”, като е подчертан неговият „романтический дух” и „великолепни изображения на дивата кавказка природа”. Вазов превежда едни от найзначимите Лермонтови творби: „Умиращият гладиатор, 1836 г./, „Бор”, 1842 г. – „Не севере диком стоит одиноко...”, „Пророк”, 1841 г., „Сам излязох на поле широко...”,

1841 г., „Кораб”, 1841 г. – „Парус”, „Облаци”, 1841 г. - „Демон”, 1841 г. /част от поемата/. Освен в Христоматията, те са публикувани години по-късно, през 1911 г., и в специалното издание „Из големите поети”, в което е отредактирал някои от преводите си. Свидетелство, че Лермонтов е бил наистина почитан и обичан от българските си преводачи, е фактът, че поезията му става арена на професионалните им битки. В сп. „Денница” Вазов отправя някои критични забележки към общия превод на Пенчо Славейков и Алеко Константинов на „Демон”. Олимпиецът гневно му „връща жеста”, като пише унищожителна критика срещу Вазовия превод на „Бор”*. И все пак е удивително, че понякога руският поет сближава непримирими естетически и житейски антагонисти като споменатите Славейковци и Иван Вазов! Темата за конкретните влияния на отделни Лермонтови творби върху Вазов, особено на „Бородино”, „Дума”, върху класически текстове като „Епопея на забравените”, „Опълченците на Шипка” и „Линее нашто поколение”, „Поет и вдъхновение”, както и върху цял ред други творби, е надлежно проследено от русистите Е. Метева, М, Бочева, М. Гургулова, затова аз ще потърся нови сравнителни посоки. В романа „Нова земя” излетът до връх Ком

поражда у руските офицери, в чиято „дружина” е Найден Стремски, прототип на автора, спонтанна рецитация на руски поети: „Столетният букак ехтеше от веселата глъчка на дружината, опита от здравия въздух планински и от дивата красота на това горско царство./.../ И в листака на старопланинските буки, в техний треплив шепот Пушкин, Лермонтов и Некрасов смесяха своите нежни или мрачни напеви, повтаряни от учудения ек на хайдушката планина.”* От тримата класици обаче на самия връх остава да звучи единствено Лермонтов, защото поезията му е най-съзвучна на величавия момент: „Мраморният Беринков декламираше Лермонтовите стихове за кавказкия Казбек и Елбрусът...”* Но това не е единствената „доминация” на поета в сюжетната тъкан на Вазовия роман. В образа на „прелестната амазонка” – „турчанката” Алма, балканска пленница на руски капитан, откриваме пряка реминисценция от Лермонтовия „Герой нашего времени”. Истината е, че дълбокият драматизъм на Бела тук на практика отсъства и бихме открили повече различия, отколкото прилики между кавказката пленница и доволната от живота си покръстена туркиня, но изводът на пламенния рецитатор на Лермонтов е безапелационен: „Що за същество! Това не е жена, а кукла!

Ограничена, първобитна, чувствена. Никаква душевна потребност няма у нея. Времето ù отива в писане на веждите, ядене, гости, баня. Харемският живот я изуродувал, тя е останала дете по инстинкти и по ум ... Пее и танцува обаче чудесно. Една вечер да идем на гости у Огулева. Пленителна и дива. Лермонтовата Бела, ако сте чели ...”* Самият Вазов е осъзнавал, че въпреки осезаемите влияния върху творчеството му, особено в Пловдивския период на горчиви следосвобожденски обществени разочарования, пронизващата Лермонтова трагика е изначално неприсъща на възрожденската му, несломимо оптимистична душевна нагласа. Патриархът обаче признава естетическата школа на руските класици върху перото му: „Пушкин и Лермонтов са ми откривали тайната на стихотворството, давали са ми уроци по музика на речта, по красота на формата, по изразителност и краткост на мисълта; но духът на тяхната поезия ми остана чужд – дух на резигнация и разочарование –песимизъм у последния, който не отговаряше на моята жажда. Той бе несъвместим с младежките пориви, които трябваха на моето поколение, извикано на борба, орисано да изковава бъдещето...”* Литературните историци едва

ли са забелязали, но Лермонтов е и пряк романтичен герой в българската литература. А образът му е твърде интересен. В емблематичната книга на символиста Теодор Траянов - „Пантеон” от 1937 г., метежният руски гений се появява в митологичното си превъплъщение като „Последният прометеид”. Контекстът от знакови световни имена, в който е поставен, е особено значим, когато имаме предвид пристрастията и на самия Лермонтов към шотландските му корени, английските поети и особено към Осиян и Байрон, от когото е изпитал осезаемо влияние. Кийтс, Шели, Пол Верлен, Едгар По, Ленау, до сънародниците Некрасов и Блок – това е благородната плеяда в Пантеона, в която откроено със собствената си незаменима звезда грее Лермонтов. Той символично е извисен в поднебесието на Планината: Кавказ, Кавказ, другар небесен, и тая нощ безсънен бдиш, и тихо, в прежни дни унесен, молитва горестна мълвиш, и тежък спомен те разяжда за оня рядък звезден миг, когато геният се ражда с лика на бъдещ мъченик! ... В какъв ли спомен неспокоен, в какъв ли сън незабравим, сам Прометей, вековен воин, възпира своя син любим:

„Не тръгвай с мойта бранна лира, витязе, гибелно лъчист, сърце, което не умира, живее в мрачна летопис!” Не казва ли уста смълчана, и погледът, с любов пропит, че верен на света остана последният Прометеид! – Той, смел потомък непокорен, от небесата къс отпра, и с огъня им животворен най-тъмните сърца съгря! От всички тайни небосклони той махна Божия печат, и пред скръбта на милиони доплува корабът слънчат.Уви! Човекът малодушен остана в самоволен плен, и с уплах, в свойта кръв заслушан, проклина огъня свещен И в оня ден, светът когато предаде юноша-поет, титан невидим спря земята и взе трупа, от кръста снет. А ти, Кавказ, другар небесен, над скъпа памет тъжен бдиш, и тихо, в вечността пренесен, безсмъртни стихове мълвиш! Струва ми се, едва ли и в руската литература, едва ли има подобни брилянтни образци на вдъхновена почит към великия Лермонтов, какъвто му засвидетелства в образа на Прометеида – Иисус, българският символист Теодор Траянов...

Пет години преди това младият Вапцаров в реферата си „Морето - в мировата литература“ като че ли най-проникновено анализира Лермонтовата поезия, макар да говори и за Пушкин, Стриндберг, Байрон, Пиер Лоти. Българският поет мотивира избора си така: „Ако разтворите том І на Лермонтова, бихте срещнали няколко прекрасни работи, заслужаващи вниманието, особено на един такъв реферат. Оригинална е съпоставката във „Волны и люди“. Твърде интересна, като фантастична композиция, е неговата „Морская царевна“. Но особено внимание трябва да се обърне на твърде популярния „Парус“ и неговия великолепен „Моряк“, писан 1832 г.” Удивително е колко добре е познавал творчеството на руския метежен гений неговият български събрат – точно 100 г. по-късно! „Чувството на несрета, постигнато с минимални средства, с малки щрихи, впечатлява. Малките платноходи се управляват от хора с обгорени от морския ветер лица.” И тук Вапцаров стига до една фундаментална за своята житейска философия типология – тази, на морския човек и на сухопътния човечец*. Всъщност открива му я Лермонтов: „Морските хора притежават „мироглед, съвсем различен от този там, на гущерите – както обичат често да се изразяват за човека от суша-

та /..../“ Хората, израсли под сянката на парусите, въплъщават „трепета на морския човек, трепета на непокорния; нешаблонният човек израства пред нас като едно ваяние от съвсем дребно парче мрамор, което синтезира в себе си цялата психология на дадена епоха, целия живот на една класа, душевния смут на една генерация.“* „Това са признаци на бурния дух на новото поколение, което не иска установеното, което изгаря в жаждата за една бурна трансформация на форми и начини.“* Подобно на Мцыри, в невръстна възраст и „Морякът“ от едноименното Лермонтово стихотворение, е бил „подарен на океана“: Я волен был в моей темнице, в полуживой тьюрме моей: я все имел, что надо птице, гнездо на мачте меж снастей. И ето, тук стигаме до едно наблюдение, което озарява поетическите послания на Лермонтов, блестящо разчетени от Вапцаров! „Лермонтов не е изпуснал и друга една основна черта в моряка. Там, на море, не съществуват никакви граници, етикетите изчезват съвсем и отношенията добиват една съвсем проста, но сърдечна форма. Не съществуват дори националности и убеждения, там всички са другари.“*

Образът на безграничното море е всъщност символът на безграничната, дълбока и безкрайна душа на поета. Известно е, че Лермонтов се е припознавал като родствен на шотландските бойци, на духа на Осиян, за което недвусмислено свидетелства неговото „Желание”: Последен потомък на безстрашни бойци, вехнещ сред чуждия сняг; тука роден, аз нетукашен съм... О, защо степен гарван не съм?... Или: Под покривало от мъгла небесна буря, сред степта, стои могилата на Осиян в шотландската ми планина. ... Лети към нея, упоен, духът ми да вдъхне ветровете родни и от забравената му могила за нов живот да вземе сила. Удивителна изглежда връзката на руския гений с лорд Байрон, от когото е силно повлиян в ранната си поезия. Оказва се, че по линия на обитателя на замъка Балкоми Джордж Лермонтов той е в преки родствени отношения със своя кумир! Още по-съдбовно изглежда наследството му, генетично кодирано и предречено от шотландския бард и прори-

цател Томас Лермонт от ХІІ век, сравняван с Нострадамус и Мерлин... Томас Стихотвореца, както са наричали Лермонтовия предтеча, е автор на ранната версия за Тристан и Изолда, а заради изключителната си биография е герой на Уолтър Скот, на Киплинг, дори на знаменития съвременен автор на фентъзи - Толкин. Днес от легендарната кула на Стихотвореца са останали само руини, не съществува и дървото / Ейлдонският дъб/, под който Лермонт е бил целунат от царицата на феите. Но ние все повече разчитаме Томас Стихотвореца в самата органична тъкан на посланията на Вечния Юноша на Русия. Все повече сме убедени, че когато Томас е отхапал вълшебната ябълка на пророческото виждане, той великолепно е предсказал собственото си ново идване на белия свят в инкарнацията на млад поет... Защото 500 години след Томас Лермонт в Русия се ражда Михаил Юриевич Лермонтов! Един наистина безграничен като морето поет – не само защото преоткрива шотландските си корени, не толкова заради подражанията на Байрон с неговите „източни мотиви” и герои, но и защото лично преживява романтиката на Кавказ и неговите заселници. Не обикновена екзотика, а разпознаване и етнопсихологическо превъплъщение откриваме и в неговата „Еврейска мелодия” /по

Байрон/, и в „Жалоба турка”, и в казашката люлчина песен, и в грузинската бездна от печална страст към изконно родното у Мцыри, и дълбините на източната любов у Бела от „Герой на нашето време”. Тази невероятна галерия от образи не е толкова персонифи-

кация на романтичната другост, а инкорпорирането ù, като част от християнската същност на човека, единението със Света – в душевната прегръдка на славянската вселюбов, както би се изразил Достоевски...

* Гургулова, М. М. Ю. Лермонтов в творческата съдба на Иван Вазов. В: Иван Вазов. Сб. послучай 125 г. от рождението на писателя. П-в. 1976, * Цит. съч.,с.318. * Славейков, П. История на една малка песен. Мисъл, г.ХІІІ /1903/, кн.VІ, с. 345-355. * Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. ХІV. С., 1977, с.145. * Цит. Съч., с.150. * Пак там, с. 146. * Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т.ХІІ, с. 205. * За повече вж. Зографова, К. Н. Вапцаров: Преоткриване. ИК „Изток-Запад”. С., 2009. * Вацаров, Н., Ръкописно наследство. С.,........ с.215. * Пак там, с. 216. * Пак там, с. 217.

Ново издание на Лермонтов в България В поредицата „Славянска прегръдка” излезе новото издание със стихове на Лермонтов в оригинал и превод на български език. Михаил Юриевич Лермонтов (1814-1841). Блестящ руски поет и белетрист. Един от най-обичаните за всички времена, с висок ранг в световната духовна съкровищница. Представител на романтизма, наред с Пушкин и Тютчев... И всеобща любов на редица поколения… Малкото томче с поезия е на руски и български. Преводите са на Надя Попова,

Нели Пигулева, Иван Есенски, Димитър Златев, Димитър Горсов... Оставил е такова стойностно и респектиращо творчество, а е живял с една година по-малко от нашия Ботев! Вселената навярно гледа към тези (почти) момчета през увеличителна лупа - вижда ги огромни. Каквито всъщност са! Книгата е издадена с подкрепата на Представителството на „Русский мир” в България. Тя беше представена по време на Международния фестивал „Славянска прегръдка” –фестивал, подкрепян от Община Варна. В Артсалона на Радио Варна, освен многобройната публика, участваха и 50 славянски поети от 20 държави. За книгата говориха: издателката Елка Няголова, литератураведът Катя Зографова (директор на Националния литературен музей) и Надя Попова (преводач на част от стиховете в книгата). Със свои стихове и с прочит на Лермонтови творби в програмата се включиха: поетите от Русия Н. Ми-

Първо представяне на книгата. Част от публиката.

рошниченко, Л. Снитенко, Вл. Фьодоров, Т. Суздальская, Ф. Шведовски, М. Салимов, С. Добронравов, О. Прокудина; от България: М. Карагьозова, А. Димчева, А. Горчев; от Латвия А. Корсаров; от Полша – М. Зингер; от Великобритания - полските поети А. Врубел и М. Брасар, от Германия - представителят на лужишките сърби Б. Дирлих и др. Продължилият три часа поетичен маратон беше украсен от музикалните изпълнения на: Оля Василенко, Олга Куличева и др. Poem Therapy

Mope, paçïëècêaío â äyìè... Най-северният фар в Шабла от години събира поетите на България, които пишат на морска тема. В началото бяха само Георги Давидов и Стефан Жечев – двама поети и приятели, които в онези години едва ли са предполагали, седнали край прибоя, че тяхното малко градче ще стане след време един от литературните топоси на България… Георги Давидов отплава към безкрайността със своята книжна лодка… Сега болното му сърце като невидим пулсар изпраща от космоса неритмични сигнали към приятеля, останал на брега. И към поетите, които – събирани периодично от Община Шабла, Съюза на българските писатели и Славянска академия за конкурса „Георги Давидов”, идват в градчето, озарени от поезия…

Георги Давидов 6 март 1955 – 13 януари 1993

Шабленският поет и общественик Георги Давидов е роден на 6 март 1955 г. Основното си образование завършва в родния град, Математическа гимназия в Добрич. Завършва българска филология в Шуменския университет. През

краткия си живот работи и твори в Шабла - като учител, после - в отдел „Култура” на Общината. Междувременно става член на Дружеството на СБП в Добрич. С най-голямо вдъхновение и жар работи като редактор на общинския вестник „Шабленски фар”. Сътрудничи на централния и местния печат: сп. „Младеж”, сп. „Художествена самодейност”, в. „Учителско дело”, в. „Добруджанска трибуна” и др. Със свои произведения участва в различни литературни сборници: „Изгреви” – 1982 г., „Висини”- кн.2 и кн.3 от 1982 г., 1986 г., „Класове” – 1984 г., „Дионис” – 1990 г. Съвсем малка част от творчеството му е публикувано в трите книги: „Прегръдка за палача” – 1992 г., „Пилигрим” – 1993 г., издадена след смъртта му и „Съвсем по човешки” – 2009 г., издадена от Славянска академия, със съдействието на Община Шабла. Висока оценка за неговото творчество дават Е. Бурнаски, Е. Евтимов, Ал. Геров, С. Вартоломеев, Е. Няголова, С. Серафимов, П. Божкова.

ПОСВЕЩЕНИЯ Когато слабостта кове ръждиви гвоздеи в сърцето, не ми разказвай как зове, как страда без любов поетът –

разказвай ми за снегове, за боси стъпки и жарава… Най-топлите си стихове на тебе, майко, посвещавам!

Когато грубостта кълве зърна от влюбените длани, не ми показвай цветове, в които песни събрани – показвай ми едно паве, един убит с павето славей… Най-светлите си стихове на теб, любима, посвещавам!

Когато користта снове дори из девствените мисли, не ми доказвай светове, които някой е измислил – доказвай ми, че две по две в живота и на пет е равно… Най-мъдрите си стихове на тебе, дъще, посвещавам!

Когато пошли синове търгуват с бащини реликви, не ме наказвай с щикове, които в съвестта проникват – наказвай ме със зверове, които да очовечавам… Най-чистите си стихове на теб, Родино, посвещавам!

Стефан Жечев Стефан Жечев е роден на 21 ноември 1949 г. в с. Стаевци, обл. Добрич. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1975 г. Житейският му път е свързан изцяло с гр. Шабла и с учителската професия - СОУ „Асен Златаров“. Облъчва с любов към поезията поколения свои ученици. Сътрудничи с публицистика на редица издания и Радио Варна. Автор на една поетична книга - „На брега“. Стожер на културния живот в най-източния ни крайморски град. В момента подготвя за печат втората си книга със стихотворения, озаглавена „Господарят на дивия плаж“.

*** Тука няма пристанище и се питам защо пуснах котва във тази пустиня. Само голо поле и умрели села, и една безбрежност синя. Всички пътища тръгват на юг и на север, и запад в безкрая.

Може би моят път, започнал оттук, ще ме води, ще ме води към рая. А на изток едно необятно море. Няма път. И пристанище няма. Може би затова, може би затова ще останем при изгрева двама.

Haãpaäeíè aâòopè oò IV Национален êонêyрc „Ãеорги Äавидов”:

ГОЛЯМАТА НАГРАДА „Георги Давидов” за първи път в историята на конкурса се поделя между две поетеси: ЕЛЕНА ДЕНЕВА и МИЛЕНА БЕЛЧЕВА. Тук ви предлагаме само по едно тяхно стихотворение, а вие им се порадвайте...

Елена Денева Родена в Дряново на 17.09.1985 г. Живее в гр. Полски Тръмбеш. Завършила е Университета „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново, социална педагогика. Автор е на поетичните книги: „Щастие в кибритена кутийка“ (2005), „Картонен храм (2006), „Натюрморт с пеперуди“ (2013) и „Сенки и бонбонки” (2014). Награждавана е в редица национални конкурси за поезия и есеистика. Нейни стихове са публикувани в антологии и в периодичния печат: „Само за теб”

– антология на българската женска любовна лирика, сп. „Знаци”, в. „Словото днес” и др.

МАРИНИСТИКА Днес всичко е изгубено и корабът потъва. Крещи върхът на мачтата и хвърля сянка миша. А плъховете хапят по канибалски стръвно. Аз имам сал хартиен, но върху него пиша. И бурята е в локва, в сълза, в строшена чаша. Но корабът го има в размери подходящи. Каквото сме спасили, е чуждо. А пък нашето, удавено, на дъното отдавна се поклаща. Любов, усмивка, дума, прегръдка лековита лежат, от смърт по-тежки, в предателския пясък. Въже за синя котва морето ни заплита, но котвата я няма. И дишаме натясно. Във трюма има течност, почти околоплодна. Двигателят сърдечен отдавна е отписан. В очите ни е сухо, в душите е безводно. И всичко е изгубено във тоя ден без смисъл. И – плъхове - захапваме по канибалски стръвно. И никой не напуска. А близо е водата. И корабът потъва, а този ден е дъно на някаква пресъхнала сълза по добротата.

Милена Белчева Родена в гр.Варна. Завършила e „Моден дизайн“, с втора специалност „Педагогика” и „Журналистика”. Посещавала e школата за поезия „Прибой“- Варна, с ръководител Венета Мандева. Публикува в електронни сайтове за изкуство, в периодични и специализирани печатни издания. Нейни творби са награждавани в конкурси, сред които: „Под манастирската лоза“, конкурс на в. „Литературен глас“, „Белоцветните вишни”, „Добромир Тонев“, „Пролет моя“, „Лирични гласове”, „Стоян Дринов” и др. Има една поетична книга – „Ванилено небе”

(2007) и участие в няколко алманаха. Член на Сдружението на варненските писатели и клуб ЮНЕСКО Варна.

ПОЧТИ ЗАВЪРШЕНО НАЧАЛО Моретата изпих до дъно. Сега е само глад и суша. Наръфан хоризонтът чака реалността да го преглътне. Привет и сбогом – ще отмина, след толкова мечти безпътни и в утешителната сянка на друга нежност ще се сгуша. Нима моряшкия ти възел не мога да преодолея, когато клепките изпръхнат и секне лугата без време? Изхвърлих картите зад борда. Днес няма кой да ме наеме и нека пътеводна бъде смълчаната звезда над кея. По очния контур на мрака непредпазливо ще се плъзна, ще тупна в шепите на някой, дочакал пулса ми да чуе. Почти невидимо трептикам, утихна ми копнежът буен, филиз съм – кротък и безимен, от предани ръце превързан. Не ме е страх от нови бури. Животът вече ме приведе до долната земя и гледах в зениците ù разширени. Не ти се случих. За добро е. Изтрий следите си от мене. Богат е само, който може да бъде безнадеждно беден…

СПЕЦИАЛНИ НАГРАДИ на Съюза на българските писатели: РАДОСТИНА ДРАГОЕВА и ЙОРДАН ПЕЕВ /за автори, надхвърлили с малко възрастовата рамка на статута, но впечатлили журито с творбите си/ Радостина Драгоева Родена на 24. 01. 1971 г. в гр. Каварна. Живее и работи във Варна. Завършила е „Международни финанси”. Има квалификация и по журналистика. Пише стихове от ранна детска възраст и има медийни изяви и награди в конкурси от това време . Публикува в местния и централния печат, както и в интернет пространството. Посещавала Литературно-творческата школа „Прибой”, където попада след спечелено първо място. Автор е на книгите с лирика „Завръщане”- 2007 г. и „Смисъл в сълзата”- 2010 г. Ско-

ро излезе от печат третата ù книга с лирика – „Четвъртото листо на детелина”.

ОБРИЧАНЕ Със обичайните си дрехи излязох на площада. Една витрина ме съблече. И беше безпощадна в преценката за мене. Усетих, че ù вярвам. Отново бе разчел наивност духът ù огледален. И завървях със плахи стъпки в посока към морето. Убиваха ли ми въпроси и камъчета дребни?!

Но бе ли ми спокойно, и светло като в Рая?! ... Изправи рамене пред мене солената безкрайност. Една вълна напред пристъпи и рокля ми подаде. Дантелите ù бяха тежки, пришити във волани. Съвпадаше със мойте мерки. Така се преоблякох... Морето ме обвърза с клетва, която ме променя.

Йордан Пеев Завършил е българска филология в Софийски университет. С Пламен Дойнов издават съвместно книгата „Сълзите на гнева“. Печелил е различни конкурси: от „Веселин Ханчев“ - ІІ награда, ІІ награда в Международния конкурс „По стъпките на лятото“. Наскоро получени отличия: от Националния поетичен конкурс „Николай Лилиев-2014”, „Жени и вино-2014”, Национален конкурс за поезия „Пролет моя2014”, Международен поетичен конкурс „Белоцветни вишни – Казанлък 2014”. Има участия в различни сборници и списания. Включен е в алманаха „Съвременна българска поезия 2013“ и в 5-о издание на ал-

манах „Нова българска поезия” на фондация „Буквите”. Автор на книгата „Когато смъртта ми прогледне”. Негови стихове са преведени и издадени на испански.

*** Счупих всички часовници, дето ме будят пустинен. И уших си костюм от въздишки на цъфнали вишни. Сложих в джоба си пясък, пленен от смеха на делфини, за да мога и сам да вървя, ала сам съм излишен… Кривозъбите мисли, подобно на мравки в редица, са понесли крило от сватовната мъртва калинка, дето щеше жених да ме води, с куража на птица, а оплете се в хищните мрежи на паяка-скитник. И щурците немеят с напукани устни в тревите от солените песни, които изпяха за тебе. Паля огън, весталки да дойдат. За нас да ги питам, да разресвам косите им с рибешка кост вместо с гребен. По ловджийски оглеждах, от тебе следи да намеря и напразно калинките молех да кацнат на пръста. Цели шест дни огризвах до бяло любовния скелет, а на седмия Бог се смили… И ме смъкна от кръста…

Валентин МИТЕВ

Роден на 08. 12. 1962 г. в гр. Пловдив. До завършване на основното си образование в с. Изгрев, Плевенско, за него се грижат настойници. Дядо му, Владимир Митев е виден общественик и родолюбец. Той му предава любовта си към литературата. Средното си образоване и Институт по машиностроене завършва в Плевен и Бургас. Работи в Габрово като механик и началник на транспорт. В Автономна република Коми (Русия) е дървосекач. На остров Крит (Р.Гърция) – строител. Понастоящем живее и работи в Лондон (Великобритания) като строител. Женен, с две деца. Владее руски, гръцки и английски език. През пролетта на 2012 година прави първи опити в попрището на литературния жанр – проза. Публикува във вестник „Стършел“, сп. „ Пламък“ и алманах „Палитра“.

Глас Стар съм. Главата ми е побеляла като посипана с първия сняг, забравена на двора тиква. Лицето ми отдавна се е сбръчкало. Ако се махне и разпъне кожата оттам, две лица ще покрие. Очите са отслабнали. С тях все едно през опушено стъкло гледам. Слухът също ме излага. Заради него приятелите ми беля си хванаха. Говорят ми, а после все трябва да повтарят. Научиха се по-няколко пъти нещата да правят. Навик се получи. Само, дето ми се чини, съпругите им по-весели сa станали. Това е. Без съмнение, третата ми възраст се е включила на бързи обороти. Часовникът на даденото ми от природата време неумолимо отчита оставащото. Лошото е, че никога не спира. Не се поврежда, не изостава. Само цъка ли, цъка.

От страх да не ме сполети участта на болните, болниците заобикалям. На погребения не ходя. Знам, егоистично е. Утре мога и аз там да попадна. Нали за добро или лошо хора трябват. Да ти помогнат, духът ти да вдигнат. Да те оплачат. Но какво да направя, като душата ми се е свила и съм си втълпил, че оная с косата ме дебне зад всеки ъгъл… А иначе съм добре. Обичам си животеца. В парка все с пълни гърди дишам. И птичките слушам. Шума на листата. После тръгвам по някоя улица. Там е забързано, нервно. Пълно с хора. Сърдят се. Бутат ме. Автомобили и клаксони. Шум. Страхотия. А на мен, така ми се иска… В артерията. Движението да чувствам. Кипенето на живота. Да се радвам и наслаждавам. Че то, какво ли е останало за наслада. Алкохол не съм пил от години. Цигари не пуша. И то не, защото не мога. Дори не съм убеден, че са вредни – по малко, разбира се. Но нали е жената! Все ми се блещи насреща. Това не прави. Онова е вредно. Яж! Ще изстине чорбата! Не яж! На прасе си заприличал. Е, как няма да те настигне силата на втълпяването. Я и на вас някой 50 години да ви пили на главата. Не пий! Не пуши! Не заглеждай комшийката… А, туйто. Тук си запушвам ушите. Но не и очите. Видя ли Марчето, съседката, не помня кой съм. Не помня жената и тъщата – разбира се, че е още жива. Господ има навик да забравя. И аз като него. Забравям забраните и единственото, което си мечтая, е да зърна на Марчето двете ù големи, кръгли, подскачащи от свободомислие… компромати. Хайде сега – ще забележите. Май за гърди говориш?! Какви компромати? Е, може и гърди да са. Хубави, дамски, сочни, възвишени. За съжаление, за мен са вече компромати. От онези скритите, които жена ми ги вади при дълги и ожесточени спорове. И тогава все мръсник ми вика. Мръсник с мръсник! Знам ти лукавия поглед. Онази, де се разведе с мъжа си, постоянно я спираш. В ухо ù говориш и тя от смях се привива. Ами другата... Аз кокона ù викам. Все гиздава ходи. И дупето фръцка. Изчакваш покрай теб да мине и очите ти отзад ù се лепват. Мислиш, че не знам. Хората за теб говорят. „Какви очи, ма?! – защитавам се аз. Нали съм полусляп… А и друго не мога.“ То, не че се караме често. Понякога, да си призная, и аз предизвиквам спора. Дори тембъра вдигам. Ей така. Или от скрита злоба, де съм събирал, или да ме чуят. Защото, какъвто и да е един мъж, поне веднъж не му ли се чуе гласът… Отпиши го… И като стана въпрос за глас, ми се иска тема да отворя. За него да ви разкажа. За гласа си. За странника беден, къде е различен, къде ме тормози и пред хора не смея да го покажа. То, не че е срамно. Какви по-срамни неща има. Онзи ден например жена ми от пазар се връща. Гледам вместо пазарска чанта, куфар носи. Абе, жена! Това какво е? Пак ли си похарчила пенсиите! А тя ми се троска. И така да е, от полза е. Ще ти кажа какво е. Памперси са. Памперси с намаление купих. Този път аз се дивя. Та за какво ти са памперси, ма?! Унучето отдавана порасна?! После гледам, куфара в гардероба ми сложила. При моите неща…

Но май пак се отвлякох. Невероятно е и не мога да разбера. Какво му става на гласа ми. На тази способност, където с нея говоря, с нея се смея. Плача, милея. Защо само той изостава от износването на останалите ми анатомични органи. Защо страни от общото им надбягване по наклона на телесната разруха. Не стига това, ами ми се струва, че от ден на ден младее, кипри се, юношески ентусиазъм го е завладял. Да говорим, да се разбираме със себеподобните си, е чудо на природата. Не е ли така? Речта ни служи за информация, образование, ораторство. Чрез нея научаваме какво се случва по света. Каква е прогнозата за времето. Кой е глупав, кой умен. Кога Стоян-грубиян за пореден път е обладан от нисши страсти. А сега, този говор излиза от мен в най-чистия си, свеж вид. Когато си отворя устата, той полита. Извисява се и се принизява като лястовица. На моменти става плътен. Друг път е шеговит и имитира. Дори си е сложил леко дразнеща, секси интонация, тариката. По странен начин въздейства на непознатите дами, с които все по-често разговарям по телефона. То те ми звънят. Не зная откъде ми имат номера, но дано не засекат жената. Че тогава ще става една… А аз, какво съм виновен, кажете. Звъни се, вдигам слушалката. След първите ми думи усещам, как отсреща женският глас заглъхва. На второто изречение вече се интересува. За семейния ми статус срамежливо подпитва. И докато оня тъпанар, мозъкът ми, реши какво да измъдрува, гласът ми не чака. Кокетничи, сладко разговаря. Среща с дамата е направил и ù говори такива неща… Е, как не го е срам, бе, хора. Ами ако ме види жената! Не моята. То, с моята вече сме като едно цяло. Чуждата. Ами ако разбере за памперса! Ще захвърли и слушалка, и телефон… Не мога да го разбера този мой глас. Каква звучност само, каква енергия. Какъв заряд в решителността и непримиримост към заобикалящата ни скучност и безхаберие. Имаше моменти, когато му се радвах, след това завиждах, презирах, накрая и малко понамразих. Не че не съм се опитвал да го спра. Дори с ледена вода съм се наливал. Само и само да прегракне, да се загуби. Накрая се примирих. Реших да го послушам. Даже повече, да запиша. Че той напоследък все за литература говори. Кара ме да мисля. Фантазия да намеря и от истории земни чудеса да направя... Аз не разбирам. Мигам. По главата се чеша. А той ме навива, приказва.Учи ме как проза се пише. А после, бърбори, бърбори... Мира не дава. Взех няколко листа бяла хартия, химикал и започнах. Че то се не издържа. Писах близо седмица. После втора. Не ядях, не спях. Телесното и психично състояние рязко се доближи до това на пишман манекенка. Един ден са случи. Май бе неизбежно. Заради мен жена ми уплашено хукна нанякъде. Умората беше успяла да ме повали на леглото. Лежах, тънко вратле

опъвах и не знаех къде се намирам. Скоро се върна и вместо доктор ми доведе редактор. Не че не ме поогледа и той. От главата, та чак до петите. Ама по-интересни му бяха разхвърляните по масата листове с разкривения ми почерк. Взе един, зачете, прехвърли на друг и пак се върна на първия. После извади големите очила с рогови рамки и ме забрави. Не помня, колко време чете. Май целият ден, може и нощта да замина. През това време мен с лъжичка ме хранят. А той пак по някое време спре, та ме погледне и пак листите сменя. Накрая ядосан ми се видя. Чукна с пръст по масата и взе да нарежда. А, бе, ти къде си бил досега? На чужда планета ли?! Че и диагноза ми постави. Това заболяване не е случайно. Пропусната орис се нарича. Чудя се, къде си го кътал. Как не си разбрал, че талант си имал. Сега целият ти живот е пропилян. Честно да ти кажа, май си живял напразно. Така да знаеш! -И сега? – мигам аз на парцали. – Какво да правя? -Как какво?! Ставай и започвай. Пиши! Все нови истории да майсториш, на мен да ги пращаш. В списанието ще ги публикуваме. Да ги чете мало и голямо. Известен ще бъдеш. Отиде си той, а аз се изтегнах. Поглед в тавана забодох. Известен ли?! За кога… Само дето последната седмица нещо ми стана. От стрес ли, от умора ли, гласът ми взе да се губи. Дали акумулаторите му се изтощиха, кой да ти каже. Първо звученето му стана по-дрезгаво, старческо. После взе да заеча, да фъфли. Накрая само от време на време се обажда. Паникьосах се. Какво ми дойде на главата. Преди се ядосвах, сега жал ме хвана. Гласчето ми пропадна, другарите си по анатомия настигна. Все пак, научих. Шанс ми се даде. Разбрах пропуснатото как да спечеля. И пак благодарение на него. Гласът ми акъл ми даде. Преди това отидох до огледалото. Там не бях надзъртал отдавна. Същият съм си. И побелял, и набръчкан. Светлината в погледа съвсем е угаснала, а косите ми от редки, поредки са станали… Не измина минута и така си и знаех… Нещо в гърлото ми взе да напира. Бавно устата ми взе да говори. На заклинание ми заприлича. Но вместо глас, оттам бяла пушилка се вдигна. Гъста мъгла стаята обгърна. Единствено огледалото, на врата се превърна. Отвори се, а отвъд бебешка стая. Чиста, подредена и свежа… Сега, да говоря се уча. Трудно е. Все още съм дете, почти пеленаче. Виж, в мисленето ме бива. Та даже и помня. Решил съм в новия си живот нещо да стана. Важното е - и друг път ме убийте, но талант не прахосвам.

Лили КАЧОВА

Родена в Бургас. От 1977 г. живее в София. Автор е на стихосбирките: „Стихове по пясъка”, „Вълче в градината на Господ”, и „Адажио за мокри гларуси”. Участва и в сборна стихосбирка на бургаски автори „Думи в мрежата”. Нейни творби са публикувани във вестници, списания, сборници и алманаси, в т.ч.: „Словото днес”, „Труд”, „Литературен глас ” - Стара Загора, „КИЛ” – Варна, сп. „Пламък”, „Жажда” и др. Има множество отличия от национални и регионални конкурси за поезия, между които: Национален поетичен конкурс „Валентин Найденов” - 2013, „Литературен глас”, Стара Загора - 2013, „Златен пегас” - 2011, „Яворови дни” - 2011, Национален поетичен конкурс „В полите на Витоша” - 2008, „Мелнишки вечери на поезията” - 2007, „Пенчо Славейков” в София - 2007, „Море от вино”, Поморие - 2007 г. и др. Международно участие: Поетични вечери „Стихове под стария чинар” в Македония.

С ОТРЯЗАН ЕЗИК КЪМ ИТАКА Денят изплю хайвера си навън. Роди човеци, брегове и птици. Разля аквамарин, камбанен звън. …Разбира се, че всичко си измислям. А днешният е друг. С привичен жест морето срива пясъчните кули. Сивее ми. Дори припалвам свещ. Но колко свещ е тя? Ще се пречупи.

Посоки няма. В някакъв въртоп въртят се времената – все безпътни. И вятърът е афоресан поп. И той замита с расо и ме лъже. „Не сей на корена му ряпа.”* Виж – тежат от пролет шипковите храсти. О, Господи, проклета да съм триж! Душата си и думите не спастрих. Сама ли се наказах с този кръст – да търся брегове, а те – край мене? Човеците по хлъзгаво вървят. Отрязвам си езика – да не хленчи. __________ * Казандзакис

ОРИГАМИ ПРЕЗ АПРИЛ Очите му на моите приличат – понякога са вик, по-често – празник. Април е мъж – сеяч на дъжд и скитник. Навън ръми… Чертите се смекчават. Смирявам се. Докосва с влажни пръсти. Напред са дни и люлякови нощи. Дори по мъжки днес да се намръщи, усещане за пристан е. И още… Нахълтва в тишините на земята, а тя дими под него и набухва. Рои се злак и угарта намята най-хлебните си разкази за утре.

Дъхти на мокра пръст, ластар и цвете, а – още сиви – облаците горе мълчат смутено – долу две врабчета крепят небето врабешки и спорят. Защото закъснях, не ги разбирам. И за кога да уча нови думи? Додето съм прекрачвала през зими, изнизвал се животът ми – безшумно. А той какво е? Влак? Чакалня? Гара? Лирично отклонение по Пътя? Нагъвам от мечтите оригами. И ми е пролет. Но е малко тъжна.

ГЛЪТКА СОЛЕНА ВОДА ЗА УДАВНИКА Морето ли? Признавам, че е бягство. Преди да хвърля хула към небето, преди да се отуча как се плаче, в соленото се уча на човечност. Признавам си дори, че го ревнувам. Какво, че ми е болка, кръст, Голгота? Вертеп е за посоки. Съществувам. И впрягам ветровеите си в грота.

Защото е море и с дълга памет /прамайчица-вода, начало в синьо/, не ме разпитва – строфите ми знае – отдавна е прочело тази книга. Усещане за вечност е. Потъвам в онези пръски неброено време, където дишам слънце и безсмъртна посявам Рай, а коренът му – земен. Приличам на открил дома си бродник. Възможно е дори да е Итака. За час поне, за миг поне е полет… ... А после – вик. Пищи тревожен гларус. БРЯГ ЗА БЕЗПЪТНИЦИ В Северния океан има една риба... Тази риба се превръща в птица... По време на големите приливи птицата заминава за Южния океан“. Джуандзъ

… Умори се до смърт – километрища пепел в косите му – дълги левги мълчания, блудства със думи, тъга. И безделничи с припека. Всъщност на мене прилича. Ипостас на живот е. От раждане търся брега. И кова… Подковавам посоки, а мит е Итака. Аз сама го подхранвам на дните с безплътната плът. Плесне с рибя опашка, седефена чезне следата, но е повод да бъда... Достатъчен повод да съм. И насън се забивам на юг с клинописа на птица, тежко махам с крилата си – струпана горест и глеч.

И се уча по пътя небесните букви да сричам и трудните думи на честната Божия реч. Отдалече я виждам – изстрадана, рижа и лятна – обещана ми свише, In Nomine Patris*, земя. Чупя сянка в стрехите ù, те – до една непознати – и я няма онази – до болка любима врата. И съм толкова ничия, Господи! Толкова ничия! По-самичък от мен е бореят над зимно море. Тази самост е иглеста и не надничай в очите ми. Там се крие фурията – раци по плажа дере. А така ми се иска да вляза в къщурка на хълма, да приседна в тревата сред охра и див карамфил, да не мисля – животът е кръст, а страхът нощем скърца, да налея на слънцето вино, преди да заспи. И сама си кръщавам пристанища. После е залез. Тъй е хубаво, Господи, в тази предесенна жар. Прекося ли си пустоша, в мене е пълно с Итаки. Някой ден ще си тръгна. Ще скътам в багажа и тях. _____________ * In Nomine Patris - в името на Отца

СЕИТБА НА ИЗГРЕВИ Копнежно вие единакът. Вън е пролет. Красива вест е тя. И аз ù вярвам. Троши ми мрака, цвят вали отгоре. Валят слънца. Пастирка съм на вятъра.

А той – щурак за трима – люби вишна. На саз ù свири – лятото зачеват. Шушука злак. Омекват ми очите. И ми е празник. И ми е небесно. Така е лесно… Смъквам страх и кожи. Под тях – свещица, шепа бяло дъхче. Покълват птици – крих ги под реброто – Понтийски път и време за възкръсване. Нататък е море и търпеливо през цялото ми лутане ме чака. И първо ще посее в мене изгрев. А после път. И може би Итака. МАЙСКИ ЕТЮД В СИВО Майска утрин. Предателски хлад с голи пръсти по кожата лази. Някой сурна деня ми назад, някой пусна сред люляка врани и гримира във сив аркансил сиви улици, сиви алеи… И горчи, и горчи, и горчи… И очите ми в сиво немеят. Беше време, когато през Май пишех „Соло за лято и скитница”. Ветрове ме пиляха – жена –

ако нямаше слънце – измислях. И с остатъци кърпех крило, в чиста сол го избелвах – да свети… Но такива ги стрелят. Защо? Знам защо – вечно ходят напреко. Сива утрин и сива печал. Сива пепел от срутени кули. Не достига човечност, а в кал храм не вдигат ни птици, ни луди…

ШОСЕ КЪМ НЕБЕТО Гърми светът нанякъде, а аз – прашинка под сандалите на Бога – - Какво е Пътят? – извисявам глас… И схващам бързо – Бог е глух и хромав. Грънчарското му колело трещи. Омазан с кал – човечество нарежда – разхвърляни в пространството звезди – безпътници…, а болни от надежда. - Къде отвежда? – викам. – И защо? Не чува нищо Той, а времената през мен изтичат – форма на живот. Оставя всяко сол и светлината подрежда седем смисъла в дъга и всичките шосе са към небето. Сама ли път през пясъци избрах? Смалявам се с гласа на битието – додето се науча на любов, на кротост, покаяние и прошка… … и врежа пеперудено крило зад видимата част на хоризонта.

Огнян Стамболиев: „ПРЕВОДЪТ НА ПОЕЗИЯ ИЗКУСТВО НА НЕВЪЗМОЖНОТО...” С критика и преводача разговаря Лилия Рачева Огнян Стамболиев е роден под знака на Рака през 1947 в Русе, където живее и сега. Завършил е Софийския университет, специализирал в Букурещкия. Работил като журналист, учител, оперен драматург, библиотекар, редактор, секретар на Дружеството на преводачите. Превел повече от 30 книги от румънски, италиански и френски автори и 60 пиеси. Автор на книги, сред които „Нова книга за операта” в 2 тома и първата у нас „Книга за оперетата и мюзикъла”. Член на СПБ, на българския ПЕН- център, носител на редица национални и международни литературни награди, сред тях и на Румънската академия/ 1997/, представен в енциклопедии у нас, в Румъния, Молдова, САЩ, Великобритания.

- Г-н Стамболиев, наскоро международните фестивали „Никита Станеску“ и „Тудор Аргези“ ви донесоха награди и признание за превод на поезия. Какво най-много Ви допадна от събитията?

- Бил съм неведнъж на подобни събития, но тези две няма да забравя никога, не само заради големите награди. Казахте „награди и признание”. На фестивала, посветен на Никита Станеску, бях поразен от маща-

бите на това събитие. За 5 дни цели 35 събития в програмата: концерти / симфонични, камерни, фолклорни и джаз/ спектакли /драматични, танцови и поетични, разбира се, наймного четения, премиери на книги, изложби/ живопис, графика, фотография, книги, плакати, шаржове и портрети на поети от автори от цял свят, панаир на книгата... Високото ниво на организаторите от града, окръг Прахова - Плоещ, Румънската академия, Съюза на писателите, Министерството на културата. В града на другия велик поет, единият от двамата „бащи на модерната румънска поезия” Тудор Аргези /вторият е Лучиан Блага, когото представих у нас с две антологични издания и през м. г. получих международната награда „Лучиан Блага”/, мащабите на събитието бяха малко по-скромни /не и стойността на фестивала/, но атмосферата беше поинтимна, прекрасна. Особено контактите между гостите, домакините и публиката. В Румъния, за разлика от България, ценят и честват на национално ниво своите големи поети, не само великия Михай Еминеску /аналог на нашия Ботев/, но и редица други - класици и съвременни. В днешно време имам впечатлението, че за кратко време българите станаха като че ли по-бездуховни от северните си съседи, въпреки общия ни корен и близката ни съдба. У нас футболът и чалгата са на преден план. Това, за съжаление, е и в мно-

го от медиите. А в Румъния просто културата и литературата в частност, са на по-голяма почит от нас, а държавата, въпреки кризата, не закрива театри и оркестри, а прави световни фестивали, като например „Енеску”. Но там фестивали има във всеки окръжен град, както театри и оркестри. И още нещо: изумиха ме редът и чистотата в Букурещ и в другите градове. Културата в поведението на хората, на шофьорите, на полицаите. Дели ни само реката, а контрастът е голям. - Имаше ли и участници от други страни? - И в двата фестивала имаше гости от много страни, главно от Европа, а също и от Ливан. - Какво бихте искали да се пренесе в литературните форуми в Русе? - Нашата Община мисли само за Мартенските дни, които са чудесен фестивал, но това е само веднъж годишно, при това - за две седмици. Ние нямаме нито един литературен фестивал, нямаме кинофестивал, а също и фестивал на камерната музика, от какъвто се нуждае градът, нямаме подкрепа за книгата. И когато един литератор или артист получи награди или постигне някакъв успех, това не се чува, за разлика от изявите на спортистите, които са на много по-голяма почит от културните дейци в културен и европейски Русе.

- Вие сте имал възможност да общувате с румънски поети. Каква вселена беше Никита Станеску, с какви спомени останахте от приятелството Ви? -Имах щастието да познавам Никита Станеску /1933-1983/ и бих споделил пред българските му читатели, че беше астрален поет и човек, живеещ в свой, особен свят. В аурата му имаше нещо неземно, което привличаше и удивляваше всеки, който поне веднъж се докоснеше до него. Невероятен, изумителен талант, безкрайно добро, открито и щедро сърце! Домът му в Букурещ беше своеобразен клуб, отворен денонощно за поети, музиканти, художници и почитатели… Поет-философ с огромна култура, с изострена чувствителност, с по детски наивна и ранима душа и модерна мисъл и рефлективен – това, бих казал, бяха полюсите на напрегнатото магнитно поле, в което се раждаха тези стихове. Беше истински визионер, мечтател. Образният му език изглежда непредсказуемо причудлив и на човек му трябва малко време, за да достигне до глъбините на мисълта му, на светоусещането му, на големите му прозрения. И ако за лирическото стихотворение по принцип е характерна „локалността” / на чувствата, наблюденията, мислите, образите/, то при Никита дори поетическата миниатюра е „глобална” – подобно на капка вода, тя отразява в себе си и Небето, и Слънцето. Тези удивителни стихове, бих казал, са нещо повече

от поезия. Никита беше номиниран за Нобел, но почина внезапно, преди да получи наградата през 1983. -Да се превежда поезия е отговорност за всеки преводач. Думите намираха ли своя ред? - Да, преводът на поезия е трудна работа. Тежък творчески труд. Всъщност, да се превежда, често е по-трудно, отколкото да се създаде оригинално произведение. Това важи особено за лириката. Защото при нея отговорността е двойна: да си верен на оригинала и да представиш достоен еквивалент на този оригинал. Защото когато създаваш собствено произведение, читателят не знае какво е било първоначалното ти намерение, през какви трудности и изменения си минал и точно това ли, което си искал да кажеш, си казал. Докато при превода започваш от едно завършено начало – оригинала на автора – и трябва да изведеш на български читателя именно към това ревнувано от него начало... Ще го потвърдя и с думите на нашата голяма поетеса Елисавета Багряна, която ни остави немалко поетични преводи от различни литератури, в т. ч. и от румънската поезия: „Лично за мен, - писа през 1961 година авторката на „Вечната и Святата”, - превеждането на едно стихотворение е дори по-трудно от написването на ново, оригинално, защото просто не разполагам със свободата на създаването.” Да, преводът на поезия, бих добавил, е изкуство на невъзможното...

Величка ПЕТРОВА

Родена в Сливен. Завършила е педагогика в СУ „Св.Климент Охридски”. Специализира логопедия в същия университет и психологично консултиране. Живее и работи в Димитровград. Автор е на книгите: „Печална струна в моето сърце”, „От миглено разстояние”, „С дъх на мъжко отсъствие”, „Стрелец на мигове”, „Грехът на бащата”- 2000 г., „Вечност”, „Вятърът на страстта”, „Нектарът на грешките”, „Свечеряване на добротата” /с националната награда „Йосиф Петров”/. Нейни стихове има в „Светлая нежность моей любви”- на фондация „Вапцарова вяра”, 2009 г., „Берновская осень” - Москва-Берново 2010 г. Присъства като автор в учебника по музика на издателство НП. Била е член е на международно жури в конкурс на електронно издание. Има стихотворения с международни награди. Нейни творби са преведени на португалски, руски, френски, украински, полски език.

РОЯЛЪТ Стоеше спокойно и тихо. Почти невидимо, в ъгъла. Вратата внезапно изкиха. И втурна се врява от пъкъла. Замах на длета и отвертки.

Краката му с чукове счупиха. И драха го за обелки. Човъркаха. И го търбушиха. Акорди се гърчат премазани. На кой ли, на кой ли му пука? Клавиши изтръгнати, сгазени, желаят ни мълком сполука. Лежи бездиханно, претихо. Прегазен до костите в ъгъла. След век и отгоре изтриха душата за огън на пъкъла. ВИНОВНА Виновна съм от А до Я, по всяка буква от морала. По всеки параграф греша и съм любимка на провала. Виновна съм. Навярно с яд, съдбата ме избра за пешка. На закуска и обяд

да си желаната ми грешка. А вечерта да си нектар и ароматът на парфюма, на сънищата - господар, на утрото сърдечна струна. Виновна съм от А до Я, по всяка буква на морала. Приемам своята съдба да съм жената на провала.

КАПАН Ти си равновесието в мене. И нестихналият океан. Клатя се, люлея се и стена, щом денят от теб е отзован. Там, където думите нехаят, там, където обичта мълчи, непозната построих си стая, с блясъка на твоите очи. Ти си равновесието в мене. Денят без теб несигурен е, сам. Самотен. Мълчалив. И непотребен. Без тебе съм пропаднала в капан. Капанът на несбъднатото вчера, капанът на забравеното днес. Съдбата неочаквана химера, очаквам да пристигне с блага вест. САНИРАНЕ Санирах чувството за нежност да не проникват ветрове на лудост, сладостна безбрежност. И да е лято без море, задрямало по пладне гладно, протегнало се в мараня, без цвят, без плод, без полет. Жадно. И без звезди. И без луна. Санирах чувството за обич да няма светлина и звън.

И топъл глас и поглед топъл, с каквито срещаш ме навън. Зарових се в бетонна сфера. Аурата да залича на сладостната атмосфера. И дните ти да не вздрача. БУТИЛКА ОТ СЛАНА Прозорците отворих за надеждата. Но вятърът я грабна. Разпиля. И присмехулно си повдигна веждата. С дърветата смеха си разлюля. И аз се разлюлях смутено-стресната. Нощта събуди мрака си горчив. Любим напевен глас въртеше лентата, рефренът блесна натрапчив за нещо неочаквано, но сбъдното, за разлив парещ с обич и вина, за неизбежното, от вчера върнато в бутилка от слана.

НАДЕЖДА ДРАГОВА И ПЪРВАН СТЕФАНОВ: ЩАСТЛИВА СРЕЩА НА ДВА ТАЛАНТА Интервю с проф. Румяна Дамянова за сборника „Култура, история, поезия. Надежда Драгова и Първан Стефанов в българската култура и наука”, София, 2014 г.

Александра Антонова: Проф. Дамянова, бихте ли разказали накратко за творческия тандем на

проф. Надежда Драгова и поета Първан Стефанов, за присъствието и значението им в българската култура? Във встъпителните си думи проф. Милчаков ги определя като много повече от съпрузи, много повече от духовни спътници, много повече от интелектуални партньори... Проф. Румяна Дамянова: Това е въпрос, който, бих казала, е дисертабилен: доколко и как един творчески тандем присъства в българската култура от втората половина на XX век. Наистина може да се направи изследване и то ще е важно, защото ще очертае профила на три значещи десетилетия – 60те, 70-те и 80-те години на века. Да, проф. Милчаков много добре формулира това сложно тяхно съдружие – и лично, и общокултурно. Бих допълнила, че техният тандем е и щастлива среща на два таланта. Затова и така силно преодоляха времето от шест десетилетия, в

които изградиха своя съвместен живот – водещ е талантът, онази особена чувствителност към света, която го прави тяхно общо и споделено място. А значението им за българската култура е огромно: и Надежда Драгова, и Първан Стефанов са творци, които оставиха свой знак, както казва Петко Славейков – „своя резчица” – в културната и литературната история. Те създадоха творчество – и лично, и общо – което и днес е актуално, и днес дава отговори на въпроси, които си поставяме, и днес провокира и насочва. Без тяхното творческо дело българската култура, литературата, науката биха били бедни. Александра Антонова: Действително ли в нашата културна история това е първият сборник, посветен на едно семейство? Проф. Румяна Дамянова: Не се сещам да има друг от такъв вид преди него. Но има една много интересна книга на академик Иван Радев „Любовните истории и авантюризмът на българина”, която проследява любовните двойки през Българското възраждане. Това е много важно изследване, защото за първи път се опитва да очертае интимния профил на човека от онова време. Има много находки в тази книга, много непознати или малко познати факти. При цялата силна патриархалност тогава, ста-

Надежда Драгова и Първан Стефанов

ва ясно, че и женският глас е достоен партньор на мъжкия. Александра Антонова: Сборникът, посветен на Н. Драгова и П. Стефанов, съдържа текстове от юбилейната научна конференция „Между изстрелите”, нали така? Бихте ли ни разказали малко повече за тази конференция? И защо „между изстрелите”? Проф. Румяна Дамянова: Обединявате поне три въпроса в един. Добре. Беше едно от онези хрумвания, които сякаш ти се изпращат отгоре. Просто се обадих на двама-

та за юбилеите им и казах, че има за тях един духовен подарък. Какъв? Ами, може да проведем една конференция… И каква ще е темата? Ами, „Между изстрелите”. Това беше. Спонтанно. После, нали началото на годината е и време за планове, пред Общото събрание на Института за литература предложих да подготвим такава конференция и така стана. Всички подеха с радост и веднага двете направления – „Литература на Българското възраждане” и „Нова и съвременна българска литература” се заеха. Александър Йорданов беше определен от направлението по нова литература, а аз предложих на Камен Михайлов от възрожденската и направихме екипа, който подготви и конференцията, и сборника. Получи се наистина чудесна научна среща. Вярвам, че ги зарадвахме, със сигурност обаче емоционално ги изтощихме. Първан Стефанов чете свои стихове, Надя Драгова пък прочете как се прави рецензия за академик, имаше приветствия от Елка Трайкова – Директор на Института за литература, от Сава Сивриев от Шуменския университет, с доклади участваха от Института за литература, от Софийския университет, Нов български университет, от Шуменския университет, от Института по балканистика. Колкото за „Между изстрелите” – това е по-скоро метафора на

Портрет на Първан Стефанов от Златю Бояджиев

устояването на цялата култура от 60-те години. Пиесата „Между два изстрела” е не само принос към всичко, писано за Яворов, тя е и отговор на много въпроси за мястото на твореца в света, за верността към идеите и хората, за опазването на вътрешното усещане за свобода. Това е пиеса за избора. Това имах предвид, а и още много неща, впрочем, самата конференция го доказа. Помня, че и Надя Драгова, и Първан приеха това заглавие с възторг: той каза, че самият наслов на конференцията вече му дава вяра, че тя ще се получи. А иначе си беше скептичен - такъв, какъвто го познаваме, а и какъвто е всеки силен творец, всеки поет, който достига до трудно достижими от другите

дълбини на усещания и самопреценка. Александра Антонова: Какъв беше пътят, който книгата измина? Проф. Румяна Дамянова: Труден. Александра Антонова Да, днес е трудно с книгите, но все пак? Проф. Румяна Дамянова: Труден в два смисъла. Първият е буквалният – подготвихме сборник, изпратихме го в Министерството на културата за конкурса „Помощ за книгата”, не беше спонсориран, но не знам защо. На следващата година, без никаква промяна в текста на сборника, беше спонсори-

Н. Драгова и П. Стефанов по жълтите павета

ран. Не коментирам. Вторият е свързан с нещо подълбоко: не казах на Първан, че не успяхме, а само, че очаквам да получим субсидия. За жалост, той не дочака…Но сборникът съдържа стиховете му, които лично той – със своя подредба, както отбелязвам под линия – ми предложи. Може да е разбрал за неуспеха, но не от мен, не исках да го огорча, немалко неразбиране и неоценка през годините е търпял. А когато ни дадоха субсидия и заработихме, над нас сякаш бдеше духът му, усещах го лично. Първан сякаш се пренесе в книгата, сякаш я одухотвори. Александра Антонова: Нека се спрем на самия сборник. Какви текстове съдържа той? Проф. Румяна Дамянова: Текстовете в сборника са разширените и подготвени за публикация доклади на участниците в конференцията. Само две изключения: статията на Чавдар Добрев беше лично препоръчана от Първан – беше я харесал, а и наистина е сериозно изследване и намери своето място в сборника, а втората статия е ранна публикация на Мариана Тодорова, която е смела за времето си (1972 г.) критическа реакция срещу неправомерна критика на поезията на Първан Стефанов. Александра Антонова: Доц. Елка Трайкова откри представя-

нето на книгата с думите, че това е една различна книга. А проф. Милчаков нарече сборника „пленително хетерогенен, уникално разнороден”. Как текстовете в сборника отразяват с характера и подредбата си културното присъствие на двамата интелектуалци? Проф. Румяна Дамянова.: Очевидно много сте мислили върху сборника и неговата съдба, защото въпросите Ви са доста обемни, сложни и по няколко наведнъж. Но, ще Ви отговоря на всичко. Да, Елка Трайкова много точно определи книгата като „различна”, защото тя е уникална в нашето литературознание – и с обекта си (двамата изявени творци), и с посланията, които пренася във времето, и с обединяването на изследователи от различни поколения, които обаче намират общ път към творческите светове на Надежда Драгова и Първан Стефанов. Бих казала най-вече с амбицията да се очертаят образите на двама от най-видните български творци. Струва ми се, че е различна и в друг смисъл – тя преодолява времето не само като литературноисторически текст, но и буквално: това е раздялата с Първан, която сякаш сложи сборника отвъд всички наши вълнения, суети, съмнения,терзания, защото съхрани сакралността на последната публична среща с него и с по-

езията му… Изказът на Яни Милчаков – научен, публицистичен, та дори и административно организиращ, е мечта! Винаги го слушам с упоение… Да, наистина, сборникът стана „пленително хетерогенен”

В Москва

именно защото е разнороден. На практика, посочено е и в бележката на редколегията, този сборник отразява две събития, отразява ги буквално документално: самата научна конференция с откриването, приветствията, докладите, и възпоменателната 40-ница – вечерта на 40-ия ден на Първан, когато за последен път прозвуча гласът му… Затова и има отделен раздел In memoriam. В него дадоха своите текстове онези, които с изказванията си направиха прощалната вечер за Първан, или след това дадоха своите думи. Колкото до втория въпрос, трябва да се каже повече: структурирането на сборника беше най-голямата трудност, ако трябва да бъда точна. Затова реших да обединя текстовете чрез диалога – тематичен, проблемен, същностен и т.н., който те водят помежду си и през друга призма – с двамата юбиляри. Т.е., сложих като заглавия на разделите именно характерологичното за двамата, но и за замисъла на конференцията. След „Думи за начало”, вторият раздел обедини статии за поезията на Първан и за общото им творчество с Надя. Затова и „И все по-самотни поетите бродят…(За поезията, драмата и драмите)” се оказа подходящо. Пък и статиите на М. Неделчев, Н. Пътова, В. Колева, П. Велчев точно това обсъждаха – „диалога в едно лите-

ратурно семейство”. Александра Антонова: О, това е заглавието на статията на Михаил Неделчев. Проф. Румяна Дамянова: Да, тя ясно формулира този проблем. Следващият раздел – „Културна история, литература и историография” пък обедини насоките, които професор Надежда Драгова, през всичките десетилетия на своя творчески принос, е изпълвала със смисъл – и като тълкувател на балканската история, и като писател, и като изследовател на Българското възраждане, и най-вече като изявен историограф. Тук намериха място вече изследвания на ученици и следовници в науката на Надежда Драгова. Следващият раздел „Първан Стефанов – In memoriam” просто отрази последната вечер, когато той беше сред нас. Дължа специална благодарност на Богдан Глишев – и за текста му, и за съдействието да се изпълни този раздел с повече и интересни текстове. В „Приложение” сложихме библиография на Н. Драгова и П. Стефанов. Така сборникът ще съдейства и на студентите филолози, слависти и балканисти в тяхната подготовка, а и на всички, които се интересуват от творчеството им. Много важен акцент в структурата на сборника са снимките – те също отразяват сюжет. Е, нека читателите сами да го разшифроват.

Проф. Георги Цанев сред аспирантите и студентите си на Витоша. Тук са и: поетесата Бленика, Милена Цанева, Минко Николов, Надежда Драгова, Първан Стефанов и др.

За корицата дъщерята на Надя и Първан Антония Дуенде предостави своя картина, а издателският център „Боян Пенев” към Института за литература си свърши работата. Александра Антонова: Макар и различни, текстовете са споени от едно общо чувство. Какво е то? Проф. Румяна Дамянова: На радост от дадената ни от съдбата възможност да общуваме с творбите и с личностите на Надя и Първан. Във всичко изказано и написано има и възторг, и обич, и респект, и уважение, и преклонение, и упование…

Александра Антонова: Сборникът носи уникална съставителска концепция, благодарение на която успява да избяга от сухия академизъм – редом до научния текст стоят стихът и споменът. Бихте ли ни разказали и за човешкото присъствие на двамата интелектуалци? Проф. Румяна Дамянова: То се усеща в текстовете. Във и чрез изследванията на всички автори проличават и творческите характери на Н. Драгова и П. Стефанов – сложни, често противоречиви, драматични, изцяло честни…Те именно породиха респекта. Самата

конференция стана един общ диалог и за творчеството им, и за българската поезия, и за българската култура и наука, и за драматургията от втората половина на XX век, и за литературната критика, всъщност, която ги представя като творци. Накрая редколегията направи подарък на всички, които присъстваха на представянето на сборника – Михаил Новак от Института за литература пренесе върху дискове DVD първите две заседания на конференцията. Така всеки ще види и чуе и Надя Драгова, и Първан Стефанов… Александра Антонова: В началото на разговора ни спо-

менахте за желанието или амбицията сборникът „Култура, история , поезия. Надежда Драгова и Първан Стефанов в българската култура и наука” да очертае образите на двама от най-значимите български творци и – чрез тяхното творчество – да се проследи контурът на литературните изяви тогава. Сега, когато сборникът е вече факт, смятате ли, че това е постигнато? Проф. Румяна Дамянова: Искрено се надявам да сме успели. И благодаря, от сърце благодаря, на всички автори! Интервюто взе: Александра Антонова

проф. Петър Чуклев

Петър Панов Чуклев е български художник - график и илюстратор, един от майсторите на свободната линия у нас. През 1963 година завършва специалност „Илюстрация” в Художествената академия, където негови преподаватели са проф.Веселин Стайков и Евтим Томов. Работи в областта на рисунката, илюстрацията и кавалетната графика. Сред книгите, които е илюстрирал, са „Зайчето и момичето“ на Кина Къдрева (1966), „Хобит: Билбо Бегинс или Дотам и обратно“ на Дж. Р. Р. Толкин(1975) „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол (1989) и „Приказки“ на Шарл Перо (1990). През 1990 година става професор по графика в Академията. Негови ученици са художници като Ралица Николова, Тоня Горанова,Румен Статков, Борислав Ждребев, Димитър Анастасов, Иван Димов, Явор Цанев, Анна Иванова, Кръстю Некезов, Христо Стайков. Творби на Чуклев участват в изложби на българското изобразително изкуство зад граница - в Германия, САЩ, Словения, Франция, както и на биеналета на графиката в Краков, Лиеж, Осло, Сау Паулу. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Видинската градска галерия и частни колекции. Чуклев е носител на множество награди, сред които *1979 - награда на СБХ за графика, *1980 - награда на СБХ за рисунка, *2003 - специалната награда за цялостен принос в областта на книжната графика на Първото международно биенале за екслибрис в България.

„Портрет 2“

Георги Шапкаров

Петър Чуклев - филигранният мистик Преди 40 години за пръв път видях творба на Петър Чуклев. Казваше се „Старият клоун” по Шарл Бодлер, изпълнена с графичната техника „суха игла”. Лицето изпито и набраздено от дълбоки бръчки,

„Евридика“

погледът изразителен, с някаква затаена тъга, дългите пръсти на ръката, чувствено извити нагоре. Онзи, който забавляваше и разсмиваше хората, излъчваше някаква скрита болка и умора от живота. И днес не мога да обясня чувството, което изпитах тогава. Стоях онемял и потресен от дълбоката човечност на образа. Оттогава се привързах към изкуството на Петър Чуклев. Не е за учудване това, че художникът не е герой на нашето време. Той принадлежи на друго време, може би неслучило се до днес, в което понятия, като нравственост, морал, достойнство в живота и изкуството не са опошлени и девалвирани от публичното кресливо празнодумие и ширещия се повсеместно естраден и телевизионен кич. Странни същества населяват неговия образен свят Като ни пренася в една магическа и мистична реалност, Петър Чуклев ни отвежда в едно битие, което има други измерения. Пространството е изпълнено с причудливи персонажи, загадки, гротески, родени от полета на едно невероятно въображение. Петър Чуклев изгражда някакъв свой приказен свят на земни чудеса, изненадваща и пъстра мозайка от об-

„Венеция“

„Семейство“

рази на магьосници, великани, гноми, шутове, балерини, ренесансови красиви жени, обаятелни нереиди, митични богове, странни животни. Навсякъде откриваме съвършени композиционни решения, филигранно изградени детайли, виртуозни рисунки с изящни, чисти линии.

Петър Чуклев ни представя картини и персонажи от един невидим свят, който изплува пред нас като вълшебна приказка или странен сън. Той е драматичен и ни увлича като изненадваща, непозната игра, но в нея няма жестокост, насилие, брутална еротика. Човечност, любопитство, почуда и очарование ни

вдъхват тези неочаквано странни герои. Боя се да не ме заподозрат в пристрастие към Петър Чуклев, затова ще цитирам големия френски критик, кинорежисьор и писател Жан Мари Дро, отколешен приятел на България и нашата култура. „Не може да се говори за живото изкуство на България, без да се споменат художниците, които обичам и сред тях бих поставил на първо място Петър Чуклев. Той за мен е художник, със склонност към мистериозното и неговата прецизност на гравюрите го нарежда сред най-добрите в Европа.” Годината е 1980, интервюто е публикувано във в. „Литературен фронт”. Още пазя

копие от него, а самият Жан-Мари Дро преди две години отново гостува у нас. Трябваше един чужденец да ни каже това, защото ние, българите, често сме скептично недоверчиви, или нещо още по-лошо, към онова, което най-талантливите наши сънародници създават по географските ни ширини и далеч от тях. Вместо да ги похвалим ние ги „награждаваме” с апатично безразличие. Първото показване на Петър Чуклев в „Кавалет“ придобива особен акцент, защото е уредено от галеристи, който десетилетия вече са заслужили авторитет и признание. /В онлайн-галерията - cavalet.bg - П. Чуклев има страница, в която цени-

„Карнавал“

„Метаморфози“

те от цял свят могат да видят десетки негови творби./ В заключение искам да прибавя още няколко щрихи към казаното за Петър Чуклев. Той е ироничен и самокритичен към онова, което прави. Стреми се да остане незабелязан, чуждото внимание го притеснява. Художникът е скрил мислите и чувствата си в странния свят на своите герои. Те ни гледат многозначително и присмехулно като участници в един спектакъл – уж измислени, а може би близки до реалното. Изпълнени с енергия и жизнерадост, понякога чудати в своите действия, желания и ко-

пнежи по непостижимото, обичащи, тъжни или огорчени. Това е огледало на живота с неразгаданите си тайни и необхватното си многообразие. Може би животът прилича на хаос и стълпотворение, но в това състояние има скрита човешка истина, има някаква незрима хармония, която трябва да открием, за да постигнем спокойствие и вяра, смисъл и увереност. Така се стремя да тълкувам за себе си виденията и прозренията на Петър Чуклев, отразени на белия лист. Нека се вгледаме внимателно в тях, за да разчетем кода на неговите послания.

Галерия

Рисунка, 2006

Галерия

Рисунка, 2004

Галерия

Илюстрация, 2011 (към книгата „Влюбеният облак“ от Назъм Хикмет)

За високото хвърчило е нужен дълъг канап и… умение! Райна Йотова –

с наградата за журналистика на Столична община

Весела Петрова, продуцент на „Денят започва с култура“ на БНТ, след връчването на наградата на Райна Йотова

„Райна Йотова е завършила „Радио и телевизионна журналистика” и е специализирала „Културология и масмедии” в СУ „ Св.Климент Охридски”, а също и „Съвременни средства за масова информация в културното пространство на Европа” в Берлинския свободен университет. През своята 25-годишна кариера, Райна Йотова, която е сред водещите имена в съвременната българска артжурналистика, има редица медийни и други награди, като през 2000 г. е отличена с приза на Министерството на културата „За принос към съвременното българско изкуство“. Освен журналистка, тя е и художник, с няколко самостоятелни изложби живопис и рисунка, участвала е в пленери и общи художествени изложби в София, Варна, Пловдив, Каварна, Фазаново и др. Автор е на кураторски проекти в сферата на пластичните и визуални изкуства. В момента разработва докторат за историята на културното наследство в медиите и информационната среда и информационните технологии. Член е на Обществения съвет към министъра на културата в сектора на нематериалното културно наследство. От март 1994 г. до днес, Райна Йотова е водеща на едно от най-популярните предавания за изкуство и култура в българския ефир - „В часа на синята мъгла”, което „Дарик радио” излъчва в неделя следобед. Сайтът за изкуство и култура artnovini.com, чийто много добър приятел е Райна Йотова, ù честити авторитетната награда и ù пожелава много здраве, щастие и успех на всички проекти, по които работи! Гордеем се с теб, Рени!” artnovini.com

С приятелите Михаил и Константин Белчеви

„На 17 септември 2014 г. стотици почитатели на родните изкуства аплодираха в Народния театър „Иван Вазов“ лауреатите на тазгодишните награди на Столична община в областта на културата. …Наградата за журналистика връчи Весела Петрова, продуцент на предаването „Денят започва с култура“ по БНТ, прегръщайки дългодишната си колежка... Райна Йотова благодари на „Дарик радио“ за тези двадесет години: „То ми даде времето и пространството да правя авторско предаване. Двадесет години предаване за изкуство и култура. Някои, намигнайки, казват: „Господи, какъв лукс!“ Да, наистина в известен смисъл е един лукс! Духовен лукс! Благодаря на авторитетното жури, че е оценило моята работа! Благодаря на Асоциацията на софийските писатели и нейния председател – Захари Иванов, който се е сетил да ме предложи за тази награда... Един великолепен български поет, преводач, дипломат и мъдрец – Стефан Гечев, казваше: „Очевидно красотата няма да успее да спаси света. Затова нека се опитаме поне да спасим красотата. Да спасим красотата, изкуството, културата и културното наследство на нашия град!“ Poem Therapy

Затегнете коланите! Предстои ни полет с Рени в „В часа на синята мъгла“... Знам, че най-трудно се пише за хората и нещата, които най-добре познаваш… Липсва нужната дистанция /като при възприемането на живопис/, ангажиран си емоционално, целият човек ти е като на длан – познаваш всяка извивка на Пътя му, всеки трепет на душата му, знаеш радостите и проблемите му… Затова ще си разреша само няколко защриховки към образа на тази българска Райна… Мисля, че нашата среща трябваше да се случи. Тук. И сега. Другаде

е била планирана. Затова я приемам като един от щедрите жестове на небето… Открих в нейно лице... своя личен огледален образ. И духовна сестра завинаги. До такава степен, че понякога не е нужно да говорим – не с всекиго можеш така да мълчиш, нали?... Сега, когато пиша тези редове, нея я няма – беше изпратена от своя шеф до Виена. Там предстои голямо културно събитие, свързано с името на Нели Божкова. Знам, че няма да се ограничи само с това, а ще напълни журналистическата „кошница” с още дузина интер-

В кулоарите...

вюта и прекрасни срещи… Виждала съм я неведнъж как го прави, как отпуска събеседника си, как влиза в неговия свят, как ЗНАЕ важното за него и го води, води… Прилича ми на приказен персонаж, който намотава връвчицата на разговора в едно голямо кълбо. После, по време на поредното си радиопредаване, ще отпуска по малко канапа, за да лети високо-високо хвърчилото на духа… Слушателите ù, умножавани в годините, ще оставят всичко, притихнали в себе си, за да участват в това летене… Не, тук няма никакви романтични поетизации! Има само опит за отговор: КАК СЕ ПРАВИ АРТЖУРНАЛИСТИКА…

В ролята на водеща на литературна премиера в зала 7 на НДК.

След ефир с поредни събеседнички.

Всъщност, започнах отзад-напред. Разговорът пред микрофона е на финала. До него пътуването е невидимо, но важно. Това е личният Път – самоизграждането, натрупването на пластове, четенето, посещенията на изложби, концерти, театрални и литературни спектакли… Камък по камък се гради вкусът и личната ерудиция… Казвам го, защото, за жалост, често сме свидетели на изключителна духовна оскъдица на хора, които се занимават с културна журналистика. Няма да забравя един от многото скандални случаи, на които съм била свидетелка: с млада журналистка се срещаме в изложбена зала и разговаряме. Накрая тя се сеща да включи и „декора” в интервюто си и ме пита: „Тази изложба на кой художник е?” …От километри се виждаше, че сме

2013 г., Райна Йотова (втората седнала отляво надясно) по време на Международния фестивал на поезията „Славянска прегръдка“ във Варна

сред картините на различни автори, обединени от една тема… Доста стресната от въпроса, започнах търпеливо да разказвам за авторите, назовавайки няколко имена. После в един вестник излезе, че сме се срещнали в изложбата на /забележете!/ Пенчо Омбрежков! В две имена – три грешки! Горкият наш Бенчо Обрешков… Дали е мислил, че след години ще бъде пред една млада „ценителка” като някой Омбре от лимонаден уестърн… Та, думата ми беше за артжурналистиката, за която трябва да си достатъчно подготвен, за да я работиш… Аз самата имам 15 години в

тази професия. Както се казва – вадила съм си хляба с нея. В едни други времена – смея да кажа - на повече прецизност и взискателност. Тогава достигането до отдел „Култура” на централен печат си беше – ни повече, ни по-малко, а признание… Но да се върнем на Райна Йотова. Съпреживявам тази награда присъдена ù от Столична община, защото винаги съм знаела, че трябва да се случи! Още повече се радвам, че наградата ù беше връчена именно от Весела Петрова, продуцент на „Денят започва с култура” на БНТ – самата тя – един уважаван от мен

24 май, 1997 г. Райна Йотова получава благослов от Папа Йоан Павел II

професионалист! Културното предаване на Райна „В часа на синята мъгла” на Дарик Радио е вече 20 години в ефир! И добре знам колко много се слуша. Впрочем, предаване от такъв висок ранг е чест за всяко Радио. То е брошката, която украсява радиоревера… Убедена съм, че и Радосвет Радев, който е професионалист, знае това и цени подобаващо Райна. Впрочем, интересно би било да се направи едно проучване – дали има политик в България, който да има такъв сериозен електорат, като този, на „В часа на синя-

та мъгла”… Хайде, да не се разсмиваме! И когато всяка неделя се чуе заставката на предаването и гласът на радиоводещата: „Вие сте „В часа на синята мъгла”, когато друго място и друго време… няма”; и когато се чуе тропотът на духовната карета, минаваща през различни изкуства и времена, и светове… о, тогава, господа политици, застанете до радиопаратите и компютрите си и просто послушайте. Може пък и да научите нещо полезно. И най-вече – може и да проумеете, че културата е авангард, а не последна тема от

дневния ред на живота… В това време Райна Йотова ще разговаря от студиото на Дарик с поредния свой събеседник, ще звучи прекрасна музика, стихове ще издигат духа, театрали и художници ще споделят своята творческа лаборатория… И за два часа поне всички ще бъдем като едни Шагалови персонажи и от птичи поглед ще гледаме спектакъла на нашето кул-

турно битие… А когато и това свърши, тя ще повърви пешком по „Дондуков”, мислейки за своето тихо кътче у дома, където ще вземе четките, за да нарисува онова, което не се вижда само с очи, а се възприема със сърцето… Благодаря ти за полетите, Рени! Елка Няголова

Райна Йотова с дъщеря си Северина

Страници от Pycия

Сувенир от Загреб, опакован в Москва…

Наталия Воробева Срещата ми с нея беше като един сувенир – опакован в Москва, а получен в Загреб. Предварително ни свърза чрез писма Президентът на Академия российской словесности Юрий Беляев. /И двете сме членки на тази Академия, но не се познавахме./ Тя дойде на рецитала ми в Бялата зала на писателския съюз в Загреб.

Красива. Динамична. По момичешки импулсивна. Умна и реактивна, самоиронична. Обаятелна – край нея въздухът свети... Нямаше предисловия. Нямаше протоколни кухи фрази. Прегръдката ни беше спонтанна. Усещането – че отдавна сме заедно. Като две половини на едно цяло, тя – в черно, аз – в бяло. Но това не е важно... Поважни при началното приятелство са хармоничните възприятия, общите вълнения, спирането на дъха при една и съща фраза, сверяването с бърз поглед, който казва: „И ти ли мислиш така?”, усещането, че токущо си седнал на чай, а са минали в прекрасни разговори повече от два часа... Размяната на писма /обилно поръсени с много стихове!/, следполунощните епистоларни срещи с втурване на душа към душа... Късна среща! И при двете ни е минал цял живот – как можеш в броеното време след полунощ да разкажеш живота си?! Толкова е сюрреалистично всичко това, че ако не беше среща „по славянски”, щеше да бъде измислица... Но – коя е тя, която небето ми изпрати, за да бъдем заедно по пътя си?

тири ръце” /в съавторство с Луко Палетак/ и др. Книгата, която ще се появи тази есен в Москва, е „На галерата на вековете”. Носителка на множество отличия, сред които и на Пушкински медал за поезия от Академията за руска словесност. Срещата ни с Наталия Воробьова се състоя, когато настоящият брой на „Знаци” беше вече приключен. За да ви запозная с нея, трябваше да изчакам чааак… следващия брой. Реших, че без друго сме пропуснали много. И прекомпозирах списанието така, че да вместя тези страници. Надявам се, че ще я харесате. Още повече, когато я видите и чуете лично – с Наташа вече планираме нейно гостуване в България, в проектите на Славянска академия „Театър в джоб” и „Международен театър на поезията”… Е.Н. Елочка Шчукина от „Дванадесетте стола” на И. Илф и Е. Петров и на режисьора Леонид Гайдай

Страници от Pycия

Наталия Воробьова е сред звездите на руското кино. Родена е на 18 ноември 1948 г. в Днепродзержинск. Баща ù е от сърцето на същинска Русия – от Рязан, а майка ù - от Киев. Наташа е тригодишна, когато след демобилизацията на татко ù отиват да живеят в Москва. През 1971 г. тя завършва Държавния институт за театрално изкуство „А.Луначарски”. Киното се превръща за дълго време в нейна основна творческа пътека. Снима се в 16 филма – все запомнящи се роли, които я правят любимка на публиката. Тази, която я изстрелва в кариерата, е на людоедката Елочка Шчукина от „Дванадесетте стола” на И. Илф и Е. Петров и на режисьора Леонид Гайдай. Дори и когато се омъжва в Хърватия и приема фамилията на съпруга си - Хржич, Наталия Воробьова продължава да снима. Сега обаче основната ù писта е друга – литературата. Тя е член на Съюза на писателите на Русия, но също и на Хърватия. Пише на двата езика. Известно време работи като консултант по руски език в Хърватския национален театър, както и в Загребския лексикографически институт на името на Мирослав Крлежа. Авторка е на книги с поезия и проза: „По въжето на битието”, „Световете ще бъдат други”, „Пръстите на прозрението”, „От тази страна на Победата”, „Соната за че-

Наталия Воробьова-Хржич НЕБЕ

Страници от Pycия

Небето се хвърли в нозете ни – пощада за себе си молеше. Звездите се сипеха светло в тъмата зловеща и смолна.

Небето скимтеше за въздух, за синевата прощална. Но падаше в дим и възнак в моторния рев на нощта.

В ролята на Лена от филма „Къде сте, рицари?“, режисьор - Леонид Биков, киностудия „Довженко“.

Небето за мир въздишаше, не за атаки въздушни. Бленуваше ехо в затишие, сред планините сгушено. Небето не кръв обещаваше, не знаеше то що е злоба… То просеше просто пощада и молеше за любов.

Възпитетелка в детска градина във филма „Успешни джентълмени“, режисьор: Александър Серий, киностодия „Мосфилм“.

*** На Владимир Висоцки

Под небето, тъй сиво ароматът на мента. Флейти горестни свирят. Няма жерави смели… Тук по хълмове чужди не ни чакат невести. Но куршумът безчувствен носи сетната вест и...

Тук са овчи стада. И безлюдна пътека. И куршумът бездарен пълни въздуха с екот.

Тук е сухо небето. Капка дъжд няма в здрача. А кавал на поет над покойните плаче. Под небето безмерно – дъх на кръв и трева. Дъх на кръв и трева. И мирис на мента.

Лев Котюков представя новата книга на Наталия Воробьова.

*** Равнодушно небе. Гасне свещ. Дим наднича. Мръзне в горка сълза паметта ни за всичко. И камбанен напев над надгробните плочи. Вятър ням се издига над дърветата точно. Той крилата разтваря. Къса нишката шарена. Устремена в небето, литва бързо душата. В безпределни пространства тишина, глуха мъка. Осторожно, душата крадешком се промъква. А свещта догоряла, пак припламва отново. И реди: „Вечна памет!”- във гърдите Христови.

Страници от Pycия

Езера с глъбини. И тъга по дома. И тъга по дома. И раздяла завинаги.

*** На Е. Н.

Страници от Pycия

Пръстите – с бели фаланги. И малко иглата трепери, във обръча кръстно хваната, във рими чупливи вперена.

Бродира иглата видимо, взривяват се думите родни везмото - някак замислено, изпод иглата-перо. Белеят ù пръстите сребърни. Не спира, до пропаст стигнала, без дъх и почивка бродира по ръба на самия стих. 05.10.2014

Юрий Беляев - Президент на Академията за руска словесност, връчва на Н. Воробьова Пушкинския медал за поезия.

*** На синчеца синката морска се оглежда в небето дълбоко. И се врязват във него кораби, и във залеза – като в пропаст. Страх командва галерата строго. Бършем кръв, а са болни ръцете ни. В допотопните плаващи гробове все тъй вечни душите – светят. А гребците гребат и гребат... И веслата окастрят края. Океан тишина. Няма път. Нито бряг. Нито рай. Превод: Елка Няголова

Доайен на литературната ни критика. Родена е в Козлодуй. Завършила е девическа гимназия в Плевен и българска филология в СУ „Св. Климен Охридски”. Автор е на редица книги, между които: „Калина Малина”, „Живата светлина на детството”, „Трайко Симеонов”, „В делника на детството”, „Детство, съвременност, литература”, „Дълг и слава”, „Първообраз на света”, „Богородица на свободата” /за Баба Тонка Обретенова/, „Ръми в душата ми” /за Мара Белчева/, „Попътни размисли”, „Днес и преди”, „Чудотворката” /за Фани Попова – Мута-

фова/, „Минало-неотминало”, „Отмъщението на Щастливеца”, „Обич за обич” /анкета с Е.Евтимов/, „Неделна книга” /в съавт. с Н. Андонова/, „Другата страна на медала”, „Вечери на Кръста I”, „Вечери на Кръста II” и др. Носителка е на наградите: „Калина Малина”, „Златното перо”, наградата за литературна критика „Нешо Бончев”. Тази година навърши кръгла годишнина. Сп.”Знаци” ù честити юбилея, с пожелания за много години, за бодрост и вдъхновение, и за още много страници, написани с любов!

Míoãaÿ ëeòa!

Благовеста Касабова

Míoãaÿ ëeòa!

ЛЮБОВТА НА ДВАМА САМОТНИЦИ 146 г. от рождението на Мара Белчева

След убийството на Христо Белчев, Мара Белчева, след дълги колебания и размишления, решава да напусне столицата, защото тя не може да ù предложи нищо друго, освен празнословие, леконравие, грубо боричкане за власт и печалби.

Братята ù – мъже със солидно образование и положение в обществото, одобряват намерението ù да замине за чужбина и да продължи образованието си. Между предложените от тях европейски столици, тя избира Женева и с облекчение напуска България. Завърнала се в София след завършване на науките (към които се е стремила), Мара Белчева все още

не може да намери конкретен израз, който смътно осъзнава като начин на живот, като негово възвишено измерение, докато съдбата пак взема нещата в своите ръце. През един майски следобед на 1903 година в дома ù на ул. „Христо Белчев“ се отбива Пенчо Славейков. По-точно води го неин роднина. „Не бях го виждала с години – пише в спомените си поетесата – и чувах сегиз-тогиз смътни думи за него... Бил мълчалив. Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума. Казвам вечер, защото денят отдавна мина, мина и вечерта в нощ, а той все разправяше. Как е невнимателен и може ли толкова дълго да стои! Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на неприличието, па понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу поотъркана, ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога невиждала ножица. Същински Йеремия, излязъл от потона на Сикстинската капела. Пророк, народен трибун би станало от него – си мислех като гледах рошавата му глава. Нещо говори, нещо цитира, повръща се пак, допълня, отбие се подир някой детайл, завърне се, тъкмо когато не чакаш. На всяка дума: „не е тъй“, „да речем“, „но“. Живот, поезия, политика, знайни и незнайни мене хора – а братовчед ми все по-

глежда часовника. Най-сетна и самата лампа започна да примигва... И дълго след това по тротоара се чуваше тракането на бастуна му. Двете сенки, които гледах през прозореца – моят роднина и той, потъваха в нощта... Какви очи, те говореха повече от неговите думи.“ Не е особено ласкава оценката за Пенчо Славейков от първата им продължителна среща. И все пак тя оставя следи, неслучайно младата жена застава на прозореца, за да проследи двете сенки. Може би тъкмо тази вечер първата крачка към Голямата любов е направена, а и първата към все още неизясненото ù бъдеще на творец. Срещите между двамата самотници зачестяват и без още да осъзнават, чувствата им са поели в определена посока и те все повече и повече се стремят един към друг. Желанието да са заедно ги заставя непрекъснато да се търсят. Любовта

Благовеста Касабова и Кольо Георгиев

Míoãaÿ ëeòa!

Благовеста с родителите и брат си, 1947 г.

естествено пламва, за Мара Белчева тя е съвсем различна от пламенните чувства в младостта ù – като съпруга на Христо Белчев. Зрелостта я прави по-спокойна и по-дълбоко осъзнаваща стойностните неща. Любимият човек е и близък другар, на чието рамо може да се облегне в радост и в трeвожни дни. Тя е покорена от гордия дух, от гордата му самота, от философията и естетиката, които изповядва, от творческата му мощ, от пламтящите очи. Иска с цялото си същество да е достойна спътница на такъв човек, а той да бъде духът-хранител на изтерзаната ù душа. Честите срещи и зараждащата се любов между двамата не остават незабелязани. Клюките и по това време в София се разпространяват бързо. Започват коментари, одумвания, нелицеприятни подмятания в „културните“ среди. И за да не дават повод за ожесточаването им, започват да си пишат. 14 август 1903 „... И пак усамотеност е около мен, но вече друго лежи на сърцето ми. Че пред погледа ми витае мил образ, около когото се роят мислите и чувствата ми. И счува ми се глас да говори: „Безумец“! Щастието е в усамотеността, но не на ас-

Míoãaÿ ëeòa! 88

кетите, а в усамотеността, споделена от свидното дете, чиято обич дава съдържание и смисъл на живота ти...“ – пише на любимата си Мара Белчева Пенчо Славейков. Животът и на двамата вече се променя коренно. Къщата на поетесата на ул. „Христо Белчев“, изпълнена с мълчанието и тъгата на изминали години, отново разтваря вратите си за приятели. Най-чести гости са „четворката“ от списание „Мисъл“ – д-р Кръстев, П.К. Яворов, Петко Ю. Тодоров и - разбира се Пенчо Славейков. „Събираха се постоянно – спомня си Мара Белчева – и говореха ...Цялата литература – английска, руска, немска... разтваряха, критикуваха. И аз им помагах малко, държах ги в течение на всичко ново в европейските списания, които получавах първа“. Най-близка, духовно сродна, е връзката им с Петко Ю. Тодоров. И когато Пенчо Славейков е в чужбина, той е човекът, който най-често го е посещавал и е общувал с него. Мара Белчева най-добре е характеризирала приятелството им: „...По улиците на Мюнхен всички се обръщаха да ги гледат: Славейков като онзи Йеремия слязъл от Сикстинската капела, П.Ю. Тодоров – светия от старите Христови времена. Вървят напред като у дома си, спират се, говорят унесени в други светове, не виждат минувачите, или стоят пред витрината на някой магазин, без да забележат нищо. Защо-

Със съпруга ù Йордан Касабов и внучките – Благовеста и Йорданка, 1993 г., НДК.

то нищо видимо не беше реално за тях... Как е леко на душата при тия великани, при които никаква дребнава мисъл не се докосва...“ Мара Белчева най-после е щастлива, изпълнена с вяра и надежда, че страданията, отношенията на „филистерския“ свят вече са далеч зад гърба ù. Намерила е, след дълги лутания, мечтания пристан, хармонията, към която се е стремяла през младостта си. Двамата живеят като проекция един на друг. Ето защо Пенчо Славейков се стреми да ù внуши, че тя трябва да има цел в живота си – да пише поезия, да не пропилява дарбата си и натрупаните знания. Един ден Пенчо Славейков „изтърсва“ „Тъй рече Заратустра“ и ù С Нина Андонова, Давид Овадия, Ваня Филипова, Стефан Коларов.

казва, че трябва да преведе книгата. „Наистина – припомня си поетесата – знаех отлично езика, но... той се усмихваше, докато ми подаваше книгата и разправяше как д-р Кръстев го попитал – „но кой е този, който е решил да превежда „Заратустра“? Не кой – му отговорил Славейков – а коя?. Две години не си дояждах, не се дообличах, заспала над превода. Същото беше и при превода на „Потъналата камбана“ ...Всички рими чувах в ухото си. Пенчо ми казваше: „Недей гледай толкова как ще кажеш, а какво ще кажеш. Ако кажеш мъдрост, никой не ще те вини за формата...“ Уверен в творческите възможности на любимата си, Пенчо Славейков я сближава с кръга „Мисъл“. В списанието излизат някои от найсполучливите ù творби – цикълът „Без шум листата капят“.

Когато дневний шум заспа в нощта и тишината лекостъпна във стаичката ми се настани, за преживени дни ми тя нашъпва погребани отдавна в паметта. И виждах как минаваха те там в душата ми, като че ли безкраен низ монахини нейде в далнини отиващи безмълвно... Връх незнаен, на върха се тъмнее срутен храм. Независимо, че печата по-рядко, Мара Белчева продължава да пише. По-рядко публикува, защото е особено прецизна към собствените си стихотворения и защото все още не е преодоляла смущението си „да се показва пред другите“. Пък и голяма част от времето ù е изпълнено със сложния характер на Пенчо Славейков. Деветгодишният им съвместен живот се оказва особено продуктивен. В този, сравнително кратък за един творец период от

Míoãaÿ ëeòa!

Връчване на наградата „Калина Малина” 2004 г., в гр. Нови Пазар – Ваня Филипова, Евтим Евтимов, кметът Румен Панайотов, председателят /тогава/ на СБП Николай Петев.

Míoãaÿ ëeòa!

С Лъчезар Станчев и Асен Босев – Варшава, 1978 г.

време, излизат книгите на Пенчо Славейков „Сън за щастие“, „На острова на блажените“, първа и втора част на „Кървава песен“, „Книга на песните“, „Немски поети“ – преводи и редица публикации в сп. „Мисъл“. През 1912 г. Пенчо Славейков вече е сериозно болен. Двамата са в чужбина и средствата им и за живот, и за лечение сериозно намаляват. Мара Белчева е продала къщата си, но това е само временно решение. След дълги и трудни обиколки на Италия, двамата се установяват в една вила в Брунате, на езерото Лаго ди Комо. И въпреки лошите мисли, и въпреки влошеното здраве, поетът се опитва да работи. Но дните му са преброени. Изглежда Мара Белчева е предчувствала края, защото е пренебрегнала всичко друго, за да бъде неотлъчно до него. Съдбата е обаче неумолима, не помагат нито безпределната обич, нито всеотдайните грижи. Сърцето на Пенчо Славейков спира на 28 май /стар стил/. Изящните ръце на Мара Белчева, които толкова много е обичал, склопяват очите, побрали „цели селения“.

След време, когато шокът от загубата е преминал и болката не е така нетърпима, поетесата ще пресъздаде момента на смъртта в стихове пестеливо, сякаш силите ù са стигнали само за една поетична въздишка. Сива завеса тежи върху прозора. Игриво слънцето пръсти провира през кадифени ресни. Мъртвий лежи, нямо се взира. В този, стоварил се като тежък удар момент, поетесата едва ли е могла да осъзнае, че наистина затваря завесата за най-хубавото, най-съкровеното действие в живота си завинаги, че светлината и топлината, които са запълвали дните ù досега, също ще изчезнат завинаги. Слънчевите лъчи, които ще отразяват изстрадалата ù душа, ще бъдат илюзорни. Илюзорен ще бъде и светът около нея до смъртта ù.

Връчване на наградата на Министерството на културата, 2007, от Стефан Данаилов.

Родена на 7 ноември 1963 г. в Русе. Завършила е българска филология във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”. Работила е като репортер във в-к „Утро”, Зам. гл.редактор на седмичника на Североизточна България „Форум”. В момента е кореспондент на седмичниците „Всичко за семейството“ и „Аз Буки“, и LiterNet.bg. Участвала е със стихове в сборниците „Пристанище на обич” (2001), „Розата” (европейско хайку, 2003) и „Неизбежни клади” (2005), „Птицата“ - 2004. Има и издадена стихосбирка „Шепотът на душата” (1999). От 2010-а е член на Световната хайку организация – Япония. Тристишията ù са публикувани в е-издания Simply haiku, Mainichi Daily News, Asachi.com, Diogenpro.com, журнал „Улитка”, LiterNet.bg, в сборниците World Haiku - Япония, Gemme di Haiku nella Miniera Calamita – Италия, хайку антология „One thousand cranes” - Румъния.

Лилия РАЧЕВА

*** Горчиво кафе пера от птици по реката *** Циганско лято, ръждивият лист прелитаща пеперуда

*** Листопад недописано хайку в дупка на асфалта *** Лалета в дъжд, отразен в очите на жена

*** Разцъфнал зюмбюл самоуверена жена в профил *** Като молитва глухарчета потъват в облаците… *** Пролетен пожар, дърветата догарят в черешов цвят

Худ.: проф. Петър Чуклев

*** Облаци от пух, глухарчето надбягва ветровете *** Слънцето облиза белите върхове на планината

*** Водопад от спомени, цъфнали вишни в мамините очи

Родена в Ловеч. В момента живее в Троян. Преподавател е по български език и литература, а също така - по психология и философия в Националната гимназия по приложни изкуства „Проф. Венко Колев”– Троян. Завършила е българска филология в Шуменски университет „Епископ Константин Преславски” и философия в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. От 16-годишна печата свои стихове в българския национален печат, както и в регионални издания. Печелила е национални и международни награди за лирика. Изявява се още в областта на литературната критика, публицистиката и есеистиката. Член на Съюза на българските писатели от 2005 година. Автор на книгите: „Прекроена действителност”, „Светът ми е мълчание”, „Над земните неща”, „До началото на Времето”, „Библейски откроения”, „Храм на Пламъка”.

Лина БОРДЖИЕВА

ЗАТИШИЯ *** Сега отново сричам по буквара на дните си... Това игра е - стара.

*** Огнено пространство – словоредът мълчи у мене... Думите ме гледат. *** Взорът ми прониза редовете. Словесата – стара лампа – светят. *** Научих се сама да разговарям с предметите... Словата ме изгарят.

*** Следя с очи градината на редовете... Как искам да откъсна Синьо цвете! *** Тихо е... А Думите говорят с Тишината пламнала – Олтар. Паметта задъхано разпори овехтялия си сив хастар.

*** Търся смисъл

в паметта на дни отминали... Словото ме пита: „Изход има ли?” *** Будни сте у мене, мои рими, Думите трептят – Души раними! *** Вятърко, отвей ми Тишината, за да чуя на зова Душата! *** Някога се учих да чета. Пауза... Сега мълча. *** Научих се да бъда мълчалива в Душата си... Словата ме заспиват. *** Сеячът в мене Тишина засява... Как Словото се умълчава.

*** Мълчание. Дали пък Тишината шега у мен си прави със Словата? *** Улавям Тишината...

В мен игриво Блаженството роди се живо. *** Закон един във Думите живее: да носят смисъл... Смисълът къде е? *** „Къде съм? И какво е тук?” – Попитах се. И нито звук. *** С ум – от ехото на Древността тълкувам Знаците сега. Към Вечността са те начало на звездното ми утре – бяло. *** Поетът на Всемира – Бог Създател е авторът на Всичкото, Което Е – безмълвен стар Гадател.

*** Забравих ли, че мога да обичам и себе си? Отвътре Любовта си сричам. *** В Сиянието сме, щом се надига в нас старата стихия – Любовта. И звездната Душа небето стига – самата Божия врата. ***

*** Великата При-Рода ми говори: „Ела , Дете, роди се за Живота на новото!” Разбрала Словото, аз в миг крила разтворих.

Събудих Огъня и моята Душа обви се в пламъците цяла. В Любов неземна изгоря тъмата, пътя си разбрала.

*** Оплождане...

Идеята изгрява и на Езика Огън дава. *** Усещам: всеки Атом е Вселена – за Истина на тоя свят родена.

Анжела ДИМЧЕВА

Родена през 1963 г. в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски” с втора специалност „Английски език“. Работи като преводач от английски език, като специалист в литературния отдел на Дома за литература и изкуство за деца и юноши в София, като издател през 90-те години, като редактор във в. „Словото днес“. Член е на СБП и СБЖ. Публикува във всички престижни литературни вестници и списания у нас, както и в електронните издания „Литературен свят”, LiterNet, Litclub, eLit, Proza.ru. Нейни стихове са излъчвани по БНР и са преведени и публикувани на руски, италиански, испански и турски език. Носителка на Трета награда за сценаристика през 1988 г. на конкурс за Клубен сценарий и на Наградата за поезия „Лиричен кръстопът на музите – София”, 2010. Автор е на книгите: „Предспомен”, „Температура на духа”, „Сезони на душата”, „Крехка суета“, „И критиката е любов“. Член на Славянска академия. Носителка на наградата „М. Ю. Лермонтов“ на Московската градска организация, на Съюза на писателите в Русия.

Историята като любов

Неда Антонова, „Царица Елеонора Българска“, Изд.„Факел“, 2013. Създаването на едно историколитературно платно има своите традиции у нас предимно в епическите формати на изображение. Достатъчно е да си припомним романовите класики в литературата ни – от „Под игото“ на Вазов, през тетра-

логиите на Фани Попова-Мутафова („Асеновци“), Димитър Талев („Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“, „Гласовете ви чувам“), „Балкани“ на Яна Язова, та до така дискутирания роман „Време разделно“ на Антон Дончев. Разбира

се, историческата тематика е изцяло застъпена и при други популярни писатели на ХХ век (Ц. Родев, Ст. Загорчинов, Д. Мантов, Ст. Дичев, В. Мутафчиева), а през новия век – с неотстъпна страст интерпретират исторически сюжети Иванка Денева и Людмила Филипова. Във фокуса на настоящата рецензия обаче е друг тип повествование – бих го нарекла хроникално-епистоларна поема. Неда Антонова е създала нов поджанр на историкодокументалната романистика, където е приоритет личностното, интимно-психологическо портретуване, а не – историческата събитийност. Нейната творба „Царица Елеонора Българска“ (Изд. „Факел“) носи всички белези на документалния текст: участие на автентични личности (Цар Фердинанд І и Царица Елеонора Българска, Принцеса Елисавета фон Ройс, Княз Алберт фон Алтенбург, Великата руска княгиня Мария Павловна Романова и др.); в същото време сюжетът не се разгъва от безпристрастния аз-повествовател, а е колаж от нехронологично разположени фикционални елементи, базирани на исторически податки. Родил се е нов тип литературност: второстепенните герои се оказват главните говорители и емоционални изобразители на един сравнително малко изследван период от родната история (1908 – 1917 г.), царуването на втората съпруга на Цар Фердинанд І – Царица Еле-

онора. Чрез писма и дневникови спомени авторката изгражда т. нар. „двугласен повествователен тип, съчетаването между писмен повество-

вател и устен разказвач“ (Н. Георгиев)�. Достоверността се гради върху езиковата автентичност на писмата и емоционалната изповедност в тайните, разкрити от най-близките фигури до Царицата. Така всяка предполагаема схема-

тичност и традиционалност в щрихирането на образа е преодоляна. Една малко позната за съвременниците ни днес личност оживява, за да осъзнаем, че това е бяло петно в историята ни, с огромно за времето си значение. Още чрез въвеждащия текст Неда Антонова подсказва как величието на един живот е всъщност трагиката на собствената личност: „И никой, дори самата принцеса Елеонора, не предполага, че за девет години царуване тя ще се превърне от мащеха на княжеските деца в Майка на Отечеството. С какво ни възмездява съдбата, когато ни е лишила от любов?“ Зад пикантността на любопитните хроники обаче се крие целенасоченият опит на писателката да изгради такава художествена условност, в която фактологията да скъсява дистанцията, бидейки фон на човешкото: на земната, естествена, обожавана от народа фигура на царицата. Образната тъкан не борави с класическата триада случка – герой – проблем, а героят (царица Елеонора) чрез философията на действията си се вгражда в детерминантните точки на времето, хората и историята. Затова преплитащите се сюжетни линии се представят от няколко ъгъла – Елисавета фон Ройс (сестра на Елеонора), Куна Байрактарова (глас, взор, сетивност от името на народа) и Жана Антикар (Доверена дама на Нейно величество). През уж субективния анализ (ка-

100

мерен, лично-емоционален) на тези основни герои читателят много бързо навлиза в драматизма на епохата – обявяването на Независимостта на България (1908 г.) и последвалите три войни: Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна. Тук ключов елемент е езиковата окраска на героите – Неда Антонова създава езикови микросфери: напр., изповедите на Куна Байрактарова искрят с типичния диалект на Северна България, Царицата чете с огромен интерес писмата на жителите от Добрич, Бояна, Горна Джумая, Плевен, от десетки села и градове. Лексикалната диалектност на тези „документи“ е толкова свежа, че читателят просто няма как да се усъмни в тяхната автентичност. При всяко препрочитане той наново се удивлява, намирайки в простоватите думи новост, свежест на емоцията, непрестореност, които могат да се родят само от искрено извираща обич. Същото е и с огромната кореспонденция, която Елеонора води с коронованите особи в Европа, много от които са нейни роднини. Писмата на Великата руска княгиня Мария Павловна Романова са образец на аристократичния епистоларен стил. Но не само това. Неда Антонова изпъстря повествованието си с детайлите на епохата – осветява духа и стила на императорските салони в Европа, описва с перфектно познаване дворцовия етикет, су-

бординацията, бита и маниерите на аристократичните родове, както и йерархията в тогавашните военни среди. На целия този фон като жива статуя се извисява монолитната личност на Елеонора. Много преди да стане българска царица, тя вече е наречена от френската преса „Милостива и Милосърдна!“, заради болницата за сираци, която поддържа в дома си. В книгата е проследена линията от най-впечатляващите моменти от нейната благотворителна и мисионерска дейност като виден преставител на Червения кръст: по повод героизма ѝ по време на Руско-Японската война, изпълнявайки задълженията си на старша сестра, френските вестници я наричат „Принцеса на дълга“. Още тогава за заслугите си към Русия тя получава орден „Света Ана“ лично от руския император. За да представи обективно фигурите и събитията от началото на ХХ век, писателката е проучила основно генеалогическите връзки между европейските царски фамилии, както и странностите на техния характер, бит и психика. Документалният роман като жанр няма право да борави с нереалистична събитийна хронология, но все пак животът като плът и кръв позволява да се доверим на една художествена безтегловност, в която любовта споява фактологията. Точно това е направила Неда Антонова, без да нарушава сакрал-

ността на чисто женския лик на Царицата. Зад всяка важна стъпка на Елеонора стои документалното позоваване на родната или европейска преса, а зад всеки неин милостив жест – огромната любов, с която тя се посвещава на България: „Фердинанд се жени за Елеонора, а Елеонора се омъжва за България“. Реално изречени от нея са думите: „Княгинята е княгиня само в двореца. Да си княгиня, е все едно да си директор на железниците, началник на политическото управление във Външното министерство или възпитател в дом за сираци.“ В този документален роман вниманието не се приковава от някаква прекалено завързана интрига, страховити разкрития или драматични обрати. Или както е казал Дончо Цончев, „всичко, всичко е в думите – те изгарят на клада и те коронясват; те събарят империи и те раждат прекрасни цивилизации“.1 От малкото известни исторически сведения за Царицата тук е построена и наложена аурата на една толкова богата като душевност личност, че читателят с почуда се пита: Как е възможно един толкова добродетелен живот да остане встрани от вниманието на историците, съставителите на учебници и многотомни енциклопедии, посветени на миналото ни? Ето и само малка част от заслугите на Царица Елеонора, с които се запознаваме:

101

Още в първите месеци след пристигането си тя организира благотворителна кампания в полза на пансион за слепи и глухи деца; построява и финансира сиропиталището „Княз Борис Търновски“; основава Дружество на жените с висше образование, за година-две научава български език и общува с видните софийски семейства всяка седмица; често се появява в обществото в блуза с българска бродерия; изучава българска история, фолклор и етнография; участва при основаването на БАН; с лични средства купува парцел в Бояна, за да може жителите на селото да си направят нова църква, а древната Боянска църква запазва и реставрира за поколенията; разпродава колекцията си от бижута, за да строи болници и църкви. А когато започва Балканската война, тя е неизменно на фронта, в униформата на Червения кръст. Повече от четири години една царица е пример за благородство, помощ, грижа и отдаденост на каузата на страдащите, ранените, умиращите българи по фронтовете. Сред ужасите на военните действия, сред смрад, болести, кървища и под дъжд от куршуми тя е повече от войник, тя е ангел-спасител за българските войници, които с благодарност я наричат „Майко!“. Отказва да се подчини на заповедите на Цар Фердинанд за изтегляне от фронта, докато не спаси и последния ранен, останал в палатките. В детайлите на нейния образ писателката Неда

102

Антонова оставя народа (чрез Куна Байрактарова) да изрече онези безсмъртни думи на благодарност, които никакъв чиновник не би могъл да съчини: „А мен ако питаш – душа с душа сме се прегръщали.“ След кончината* през 1917 г. Елеонора оставя всичките си финансови средства на болници и приюти. На паметната* плоча до южната страна на Боянската църква е изписано: „Блажени милостивите“. А авторският коментар за неоценимо дело на Царицата идва в края на романа с иронията и дистанцията на един цял век исторически възходи и падения: „Само две години след смъртта* височайшата дарителка вече е забравена... Но в България народът никога не е бил мнозинство.“ Да, подробностите може би и днешният читател ще забрави, но няма как да се изтрие от съзнанието му духът на тази велика жена, наречена от световната преса „Коронованият ангел на България“. Нейната целеустременост да издига с любов авторитета на България (винаги се обръща към поданиците си с „моя народ“), да пробива инертността в отношението на Великите сили към нас, да подхранва култ към българското във всички аспекти, се е носела като торнадо по света – тя става първата и единствена коронована особа на Стария континент, поканена от президента на САЩ да посети Новия свят. Въпреки че е тежко

болна, Елеонора решава да замине за Америка, с надеждата, че така не само би могла да привлече финансова помощ за изтерзаната ни Родина, но и защото след Междусъюзническата война страната ни е смятана за агресор. В книгата е цитирано оригинално писмо (от януари 1913 г.) на Теодор Рузвелт до Народното събрание, в което се дава висока оценка на безпримерния героизъм на българите: „Мога да заявя, че градът Одрин трябва да бъде ваш!“ След грандиозните си победи България вече се е превърнала в политически и военен фактор на Балканите. За съжаление, смъртоносната болест на Елеонора не* позволява да достигне САЩ и тя се връща, без да успее да изпълни своята последна благородна мисия. Неда Антонова е писателка на красивите неясноти – или както казва Св. Игов, „онази магична неяснота, онази загадъчност на смисъла, без която дори кристално ясните творби не могат да съществуват, прозрачна неяснота, която е като sfumatto-то върху портретите на старите майстори“. Чрез образа на Доверената дама Жана Антикар се осъществява една паралелна интимна линия в романа, която е колкото романтична, толкова и рационална, бидейки допълнение към психологическия портрет на Царицата. Тя, непостижимата, жената с диамантена осанка, има и женски слабости, копнежи, разкъсващи я емоции, които само една страдаща като

нея жена би могла да разбере, да изрече като собствени откровения: „Любовта не е израз на пòла, не, не и не! Любовта е знак за наличието на душа.“ Бих добавила: като просветена личност с енциклопедична култура Царица Елеонора е познавала религиозната философия на 19 век и твърде вероятно е изповядвала веруюто на датския философ-екзистенциалист Сьорен Киркегор: „О, жалък човек е тоя, дето нивга не е изпитвал потребност да пожертва от любов, да пожертва всичко от любов...“* Тя превръща своята любов в цитадела за България. Може би точно този нов роман на Неда Антонова ще послужи не само като повод за припомняне на едно емблематично дело, но и като стимул за признателните поколения да иницират издигане паметник на Царица Елеонора Българска в центъра на София. * Никола Георгиев. „Път към Европа ли? Не съм от тях“, В: „Нова книга за българския народ“, УИ „Св. Климент Охридски“, 1991, с. 91. * Дончо Цончев. „За майсторството на разказвача“, Изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989 г., с. 27. * Светлозар Игов. „Критиката като херменевтика“, В: „Грозните патета“, изд. „Български писател“, София, 1984 г., с. 66. * Сьорен Киркегор. „Болка за умиране“, ИК „Стено“, Варна, 1991, с. 125.

103

Мая ДЪЛГЪЧЕВА

Мая Дългъчева е родена на 05.05.1967 г. в Стара Загора. Пише стихове и детски приказки, пиеси, песни. Автор е на стихосбирките „Семки от ябълката“ (2000), „Друга приказка“ (2005; на руски: 2007, на сръбски: 2007) и „Женска роля“ (2008). За деца е публикувала книгите „Слон и чадър“ (1999), поредицата с приказки „Лудориите на Маги“ (2003-2004), приказките „Как гъсеничката се събуди или как се раждат пеперуди“ и „Как се лекува лъвски страх без пердах“ (2007), „Пъстри приказалки“ и „Коледните чудеса“(2008). По нейни текстове са създадени над 100 детски песни, част от които присъстват в учебниците по музика за начална степен. Носител на наградата „Златен век“ (2006) на Министерство на културата, Националната награда „Константин Константинов“ в категория „Автор“ (2009), Наградата на СБП за детска литература (2009). Има публикации в национални и чуждестранни литературни издания. Живее в Германия.

Как от мухата става слон

/или приказната лавина, която можеш да предизвикаш, докато сам се забавляваш/ Книжката „Кamfumirhelfen?“/в директен превод звучи като „Можеш ли да ми помогнеш?“, попитано със запушен нос/ ми попадна съвсем случайно в Мюнхен. Бях разсмяна и очарована, затова потърсих повече информация за авторите в интернет. Оказа се, че съвсем скоро те имат премиера на

104

следваща книжка – със същия слон, но при други обстоятелства... Разбира се, бях там и помолих за интервю. Бяха майка и син. Оказа се, че след 60 000 тираж тази премиера бе всъщност първа за тях. Бяха естествени и сладкодумни хора, с чувство за хумор и искрена радост и

удивление от онова, което се случва с книжките им. Радвам се, че мога да ви запозная с тях... Автор: Барбара Шмидт /1952/, завършила педагогика, омъжена, с двама сина. Илюстратор: Дирк Шмидт /1980/, завършил „Дизайн“, дизайнер и илюстратор на свободна практика.

Барбара и Дирк Шмидт

- Г-жо Шмидт, кога започнахте да пишете за деца и какво ви мотивира? Б. Шмидт: Не мога да кажа кога точно, може би Дирк знае това подобре, но мисля че беше през 1997. Началото е свързано с образованието на моя син, който тогава завършваше специалност „Дизайн“ и трябваше да представи проект „Илюстрация“. Сметнахме, че ще бъде приятно да направим заедно проект на книга, която той да покаже. Така се появи нашата първа книга - тя не е написана в рими, а илюстрациите са акварелни. Д. Шмидт: Да, това беше един шестмесечен учебен проект, който трябваше да завърши с предаването на готова работа. Тази книга не е публикувана. - Защо точно книга за деца? Б. Шмидт: Предполагам моята работа повлия за това. Всъщност, половината от мотивацията ми беше да помогна на Дирк. Защото аз пиша просто така, за удоволствие, но за него това е професия, от която трябва да живее. - Г-н Шмидт, като илюстратор ли работите днес? Д. Шмидт: Да, но не само като илюстратор. Аз съм също графичен

дизайнер, оформям вестници и списания, както и дигитални издания, уеб-сайтове и др. За мен е важно да сменям дейностите си и да работя с хора, вместо да си остана вкъщи и само да рисувам. Това ми дава възможност да поддържам и усъвършенствам уменията си. Защото техниката се развива с много бързи темпове и ако не си в час на това, какво се случва, може да се окаже един ден, че вече не си пригоден да работиш. Или - че трябва да полагаш усилия да настигнеш останалите в бранша. В момента и илюстрацията, и дизайнът са търсени, но кой може да каже какво ще е след 10 години? Има вероятност познатият ни тип илюстрация да не е толкова ползвана вече - да бъде заменена с фотоси, с колажи... Това зависи от пазара. Затова намирам, че е по-перспективно човек да бъде гъвкав и да има няколко и различни приоритета, вместо да се ограничава в една област. - Г-жо Шмидт, защо избрахте да пишете в рими? Б. Шмидт: Всъщност, написала съм доста повече истории, отколкото са издадени в книги. Започнах да пиша в рими доста отдавна. В началото просто

105

на шега – поздравителни картички за рожден ден на мои близки или по други поводи. Защо в рими? Просто ми доставя удоволствие. - Как се случи осъществяването на Вашата първа книга, как я предложихте на издателство? Д. Шмидт: Случи се така, че преди десетина години аз започнах да оформям колонката на Аксел Хаке в един вестник. Оказа се, че той публикува в изд. „Кунстманн“ и впоследствие, покрай работата ми с него, получих и поредица поръчки от това издателство. Тогава майка ми предложи да покажем книгата в това издателство... Б. Шмидт: Всъщност, идеята дойде така – аз бях на лечение в един курорт. Там се запознах с една жена, която работеше в Детска редакция на Баварското радио. От дума на дума ù разказах, че и ние със сина ми имаме нещо за деца, но то е просто една книжка, изработена пак като учебен проект на Дирк. Това беше същата тази книжка „Кamfumirhelfen?“,ала със съвсем различни илюстрации и изписана като ръкопис. Жената обаче каза: „Я ми я покажи! А, ама тя е чудесна! Веднага ще пусна по радиото тази история! А вие трябва непременно да потърсите издател...“

106

Д. Шмидт: Проблемът беше, че „Кунстманн“ изобщо не бяха издавали детска литература до този момент. Г-жа Кунстманн обаче бе заинтригувана още от заглавието – заради смешните нарочни грешки в него. Тя прочете книгата и каза, че ù харесва, но трябва да се допита до книгоразпространителите и книжарите, защото тя самата няма никаква представа от търсенето и предлагането на детска литература в момента. Те казаха: „Да, става, ще се хареса...“ И така нещата тръгнаха. Ние с Дирк бяхме много щастливи! Чудесно е да виждаш как една книга поема свой собствен път, пристига до най-различни хора, радва и малки, и големи... Тази книжка вече е продадена в 60 хил. тираж. Наскоро попаднах в интернет на един сайт, където някакъв човек беше съчинил музика по нашата приказка и беше публикувал нотите. Музиката се казва „Каmfu?“ /смее се/ Да, страхотна е тази обратна връзка чувството, че си направил нещо хубаво, което предизвиква да се случват и следващи хубави неща... Д. Шмидт: Много хора ни изпращат писма, снимки. Наскоро получих снимка от един човек – как детето му е заспало с нашата книга в ръце... Б. Шмидт: Тя е включена вече и в езиковото обучение в Начална степен. Д. Шмидт: По тази история правят театрални постановки в различни

училища... - Аз също я видях във вид на спектакъл, игран от деца - по един годишен проект на тема „Как слонът танцува с мухата“ Б. Шмидт: Сега се сещам, че тази история тъкмо така и започна! Когато синът ми трябваше да прави този свой собствен проект навремето, той ми каза, че иска да нарисува нещо с муха! /смее се/ Така се появи всъщност първо мухата като герой, а след нея и слонът... - Когато напишете нещо, четете ли го първо на деца? Имате ли някаква предварителна представа как те го приемат? Д. Шмидт: Не, никога не сме правили подобно маркетингово проучване. Работим по вътрешно усещане. Б. Шмидт: Искаме да е интересно... Д. Шмидт: И задължително да има доза анархия у героите, това е важно за мен... Б. Шмидт: И да е смешно! Д. Шмидт: Но никога не обмисляме за каква определена възрастова група е подходяща историята примерно, нито правим опити по някакъв начин да влияем на децата с нравоучения и дидактизъм. - Това беше и следващият ми въпрос – не срещате ли негативни реакции от родителите? Вашите герои говорят смешно, пръцкат, оригват се, но въпреки това са симпатични... Финалите са отворени – често подават начало на някаква съвсем нова история или поне оставят една питанка у детето, вместо поу-

ка. Не протестират ли родителите, че тези книги не са достатъчно „възпитателни“? Д. Шмидт: Не, тъкмо обратното – в отзивите в интернет срещам по-скоро „Слава Богу, най сетне една приказка без морализаторски размахан пръст!“ Б. Шмидт: И без обучителен елемент – „Да научим цветовете“, „Да научим пътните знаци“ или годишните времена... Д. Шмидт: На нас самите не са ни интересни като теми неща от този тип, нещата от реалността. Ние искаме да се забавляваме, малко да побъбрим с децата, да се посмеем заедно, да ги отведем в един фантастичен свят... - Какъв е най-големият комплимент, който сте получавали от дете? Д. Шмидт: Мисля че това беше на скорошната ни премиера – едно момиченце спонтанно се разплака на един пасаж, в който слонът беше потънал под вода и не можеше да се измъкне. Когато човек види толкова непосредствена детска реакция, си казва „Успях!“ Ако можеш да накараш едно дете да съпреживява истински и да се тревожи за съдбата на един измислен от теб герой, какво повече може да иска човек? Мая Дългъчева, Мюнхен

107

Страници от Холандия

Среща с Роб Ван Уден

Поетът в работен разговор със своята преводачка Бибиана Кошовска.

Той е моторът на културния живот в гр. Бреда, Холандия. Роден е на 20 април 1960 г. в Тиел. От 1988 г. живее в Бреда. Учи теология. От 1988 г. е постоянен дякон. Публикува книгите си с поезия „Съхранена същност” (1983 г.) и „Дъжд и сняг” (2010), както и новелата „Това се случи в Хага” (1996). Работил е в телевизионната програма „Градски стихове” на РадиоТелевизионния център BredaNu. Всяка седмица Роб Ван Уден организира благотворителни спектакли из цяла Холандия, на които звучи неговата поезия-молитва. С младите хора от региона поставя театрални спектакли и различни културни вечери. През осемдесетте години е бил член на Асоциацията на писателите и поетите „Collective Oosterhout” (OSDC в Oosterhout). В момента е председател на Фондацията на градските поети. От 1998 г. насам е познат повече като разказвач. Негови стихове са публикувани в Холандия и в Словакия.

108

ОТКРИВАНЕ Думите се изкачват, думите се изкачват, изкачват се от дълбокото - изчервени, промълвяват нещо край бузите ми, забавят се и пропадат край въздишките ми, отлитат в прекрасната игра на гласовете. Всемогъщи Боже, ти творение ли си, небесно творение, моделирано на земята, или Творец, който след векове мълчание най-накрая иска да получи думата, който с жизнерадост и творчески хъс иска да подреди мечтите си една до друга? Или си вечният упрекващ тъжната съдба, но не..., моля те, все пак не..., все пак не бъди Господ, който заради своето творение, заради хората страда. Как мога, Господи, да съм твоят оракул пред тълпата, която бръщолеви, шуми и се скита по улиците, която минава през най-тесните преки, която се препъва в сянката на смъртта? Гласовете на момчетата се изкачват нагоре и обещават частичка от рая, капка милост, пеят думите, които аз написах, когато краката на трона ми потъваха все по-дълбоко в пръстта.

Страници от Холандия

Сцена 1: Йерусалим, 961 пр. Хр., Давид, цар на дванадесетте племена на Израел, празнува седемдесетия си рожден ден. Той има сива, къдрава коса и бледа кожа, пълна с лунички. Гласовете заглъхват. Момчета от хора, облечени в червени тоги и алби, излизат на подиума. Ръцете на диригента, движение. Псалм 51: „Miserere mei, Deus”

109

Страници от Холандия

Тялото ми е студено, но аз се усмихвам, когато едно от момчетата си бръква в носа, прозява се, заспива и... се почесва отзад. Тези момчета, те пеят на стария латински, но ще проумеят ли някога вината, която възпяват, историите, срама, привидно чистите идеали, въпросите и болезнените спомени?... Сцена 5: Крепостта в Гибеа, хубава стая. Цар Саул става, поставя бащински ръката си върху рамото на Давид и напуска залата. Джонатан тръгва след Давид, хваща го за раменете, прегръща го, говори му любовни слова.

110

ТИ, КАКТО НИКОГА ПРЕДИ... I. Ти, както никога преди, приятелю, момче красиво, си в състояние да прогониш от плажа малките черни мъже, мъжете, които събират беззащитните вещи, които крадат от сметта на страха... Ти си, както никога преди, аз те гледам, защото ти можеш мъжете, малките мъже да прогониш от плажа. Когато пееш, унищожаваш мокрици, хлебарки, отмъстителни ухолазки. Когато пееш, лекуваш счупените лунни лъчи, придаваш на короната златен отблясък.

II. Може ли художник да начертае контурите на хубостта, която те краси; Може ли скулптор да извае формите ти от мрамор, така че ти завинаги млад, гол и уверен в моята близост, да останеш? Ти, както никога преди, си толкова различен от момчетата, и от бойците, от войниците на фронта с надутите си в спортни училища тела. Ти си с червени коси, като косите на келтите или на галите, които толкова те отличават от братята ти, и от приятелите, от черните къдрици на племето ти… Превод: Бибиана Кошовска, Елка Няголова Фотографии: Дора ван де Лоо

Страници от Холандия

Когато пееш, великаните губят силата си, силата в коленете, търсят опора при всяка скала, изплакват душата си. С арфата си владееш драконите, прекрасният ти глас може да погаси пожара в гърлата им.

111

Страници от Полша

Чеслав Милош и след него…

Понякога информацията за културни събития върви в обществото като бавен влак по теснолинейка… Разбира се – който се интересува – научава. Но си мислим: събитие ли е припомнянето за една значима личност, без да е налице съответният календарен повод? И с убеждението, че е събитие, т.г. в програмата на Международния фестивал на поезията „Славянска прегръдка” беше включена и темата „Чеслав Милош и след него”. Имахме талантливи представители на полския език, които направиха разговора за известния нобелист още по-интересен: Марлена Зингер от Варшава /с нея потърсихме любопитните културноисторически факти от приятелството между Дора Габе и Каспрович – тя се занимава изследователски с темата/ и двамата поляци, живеещи в Лондон - Марта Брасар и Алекси Врубел. Допринесе много за подкрепата на тази „пол-

112

Изложбата за Чеслав Милош бе подготвена от Музея на литературата във Варшава. Целта на изложбата е да ни припомни полския нобелов лауреат и неговото творчество - стихове, проза, преводи и есеистични творби. Кратък календар съобщава най-важните факти от биографията на поета и заглавията на поредните му творби. Текстът е илюстриран със снимки на Милош от различни периоди от живота му. Наблегнато е върху поетичното наследство на нобелиста, както и на важни програмни стихотворения, превърнали се в поетически манифести. Чеслав Милош (1911-2004), лауреат на Нобелова награда за литература /1980 г./, е роден на 30 юни 1911 г. в Шетейне, в семейство със земеделски традиции. Благодарение на държавна стипендия учи през 1934-35 г. в Париж. След завръщането си работи в Полското радио, най-напред във Вил-

Страници от Полша

ска” тема във фестивала и Лъчезар Селяшки – поет и преводач, превел от полски десет книги с поезия и проза… С две думи – Чеслав Милош беше почетен подобаващо… Аромат в матинето, посветено на него, донесе и една прекрасна и солидна интелектуална група от полското землячество, живеещо във Варна. Тук ще припомним за големия поет с малък текст за една изложба, организирана преди време за годишнината му от Полския културен институт в София – едно истинско духовно средище и почетен приятел на Славянска академия.

113

Страници от Полша

но, а после във Варшава. По време на Втората световна война е ангажиран в нелегалния културен живот. Издава антология със заглавие „Независима песен”, а в сборника „Спасение” включва военна поезия, в която разглежда ролята на писателя в епохата на тоталното унищожение. „През окупацията осъзнах общественото значение на литературата, а нацистките жестокости повлияха върху съдържанието на моите стихотворения”. След войната започва дипломатическа кариера. Работи като съветник по културните въпроси в САЩ и Франция. През 1951 г. отказва да се върне в страната. В парижката „Култура”(емиграционно месечно списание) публикува статия със заглавие „Не”, в която обосновава решението си да остане в Западна Европа, с което предизвиква голям скандал в партийно-литературните среди на Полша. „В моята страна доста късно - чак през 1949 –1950 г., поискаха от писателите и хората на изкуството да признаят без уговорки „социалистическия реализъм”. С изненада открих, че не съм способен на това” – пише авторът в книгата си „Поробеният разум” (1953). През 1960 г. е поканен в Калифорнийския университет, да изнесе цикъл от лекции по полска литература. Заселва се в Бъркли и поема катедрата по славянски филологии. През 1976 г. получава Гугенхаймова стипендия, две години по-късно - The Neustadt International Prize for Literature. Чеслав Милош е превеждан на много езици. Получава международна слава като поет и есеист. В края на 1980 г. получава Нобелова награда за литература. Същата година - и титлата dоctor honоris causa от Католическия университет в Люблин (Полша). До 1989 г. публикува основно в парижката „Култура” и в Полша. От 1989 г. живее в Бъркли и Краков. Продължава да пише и издава (в т.ч. 1991 – „Далечни покрайнини”; 1992 – „В търсене на Отечество”; 1995 – „Метафизична пауза”; 1997 – „Крайпътно кученце”; „Азбука на Милош”; 2004 – „Приключенията на младия ум”; „Пътуване във времето”).

114

ТОВА, КОЕТО БЕ ГОЛЯМО Това, което бе голямо, стана малко. Всичките царства като калай са потъмнели. Това, което ме погубваше, не ме погубва вече. И небесните земи блестят по своя път. Край реката съм излегнат сред тревата и, дете от някога, аз пускам книжни лодки. Превод: Николай Кънчев

Тодор НИКОЛОВ

Тодор Николов е роден в Казанлък, живее в София. Завършил е журналистика в СУ „Св.Климент Охридски”. Работил е в издателство и в различни периодични издания като редактор и отговорен секретар. Публикува свои разкази във в. „Труд”, „Сега”, „Словото днес”, в сп. „Съвременник”, сп. „Инсайт” и в литературни сборници и алманаси. Отличаван е в национални конкурси за проза, два пъти - в конкурса „Златен ланец” на в. „Труд”. Един от авторите на сп. „Знаци”, когото ценим и публикуваме с радост. Най-новата му книга е „Тигър под дъжда” - 2013 г. в „Жанет 45”. Тя беше номинирана за наградата „За значим принос в областта на културата” по случай Деня на София, а тази година сборникът бе сред трите книги-финалисти за наградата „Хр. Г. Данов”. За него обичаната ни белетристка Здравка Евтимова казва: „Ясен, разбираем стил, внимание към детайла, неочаквани метафори, създаващи богати пластове значение. Имам доверие на този разказвач! Струва ми се, че неговите думи някога ще се превърнат в част от литературното кръвообращение на България.”

Вилите в дъжда Още горе, във вилите, Мила знаеше, че ще вали. Сега стоеше сама в магазина и гледаше навън. Първият порив на дъжда бе отминал, над булеварда плющяха гумите на колите и хвърляха в храстите мътни, стреловидни пръски. Бе свършила с покупките и чакаше да просветне. После трамвая за няколко спирки - и вкъщи. Зад нея шумеше с новия „Уикенд” Васила. Докато ù плащаше, Мила мярна на първа страница: „Адвокат взима всич...”, останалото бе прегънато.

115

Преди двайсет години всяко идване дотук наричаха приключение. Живееха във вила, строена някога от дядо ù. Магазинът и крайното ухо на трамвая бяха в ниското, под широката зелена ивица. Тя делеше града от рая на вилите и след работа винаги я чакаха долу. „Мамо, днес лисицата пак дойде, но те нямаше”. „Хванах десет светулки и пет светещи червея! В бурканче са, вечер мога да чета на тях!” Големият син търсеше ръката ù, в другата тежаха покупките. Малкият бърникаше в чантите. Тръгваха с баща им по склона: край ниски храсти, слънчеви поляни и редки горички, с високи, хилави дървета. Понякога сядаха под тях. Сега беше друго. Градът бе плъзнал нагоре като втасало тесто, бе прегазил зелената ивица и раят на вилите бе станал град. - Не ти ли казах, че имам от онова, твърдото сирене? - попита Васила. Никакви палми, истинско мляко, знам откъде ми го карат. - Резни едно парче, неголямо. - каза Мила. Отдавна внимаваше с покупките. Времето на големите торби бе отминало. Вече не бе жена в полет. Беше жена, здраво стъпила на земята. „Стюардесите, момичета, ги пенсионират рано, както балерините. И ето ти ято млади, свободни жени с мно-ого пари!” - майтапеха се в паузите между два полета. Не стана така. Валякът на промените прегази летището. Мила опита работа тук-там, но все я отпращаха - стюардеса някаква си… След хиляди летателни часове, земята се оказа негостоприемно място. Звънчето на вратата изпя. Влезе един от старчоците в блока. Беше слаб, говорлив и нахален. - Ти ли поръча това мръсно време! - скара се той. Миришеше на домашно и на листа от домати. - Прогизнах, а и какъв мач изпускам... - Заради дъжда? - попита Васила. - А моят отиде, още по обед. - Друг път казвай навреме! - смигна ù той. - Можех да отскоча до вас… - Казваш го, защото ти давам да избираш от витрините - засмя се Васила. Знаеше, че е малко дебела. - Само така си приказвам - рече старчокът. - Не ме бива вече… и знаете ли кога проумях, че съм стар? - той се оклюма, врътна глава и се загледа навън, в дъжда. - Когато разбрах, че където и да отида, могат и без мене… Горната му устна трепна, наедря и увисна като жилната от оса. Мила излезе набързо в още неспрелия дъжд. Не ù се слушаха чужди признания. Старецът бе приказлив и две-три жени накуп отваряха голямата му уста. Усети се лично засегната. Стори ù се, че старчокът бе бръкнал някъде в главата ù, бе насъбрал случайни, само нейни думи и бе нанизал с тях онова изречение. Беше трийсет години по-млада, не можеше да става дума за нея. По пътя за вкъщи гадаеше дали бе взела от сиренето. Чуваше стъпките си нагоре - хрупливи и самотни - там, където някога крачеха четирима.

116

Над главата ù прелетя гарван, извряка и бухна в клонаците. Мила си спомни деня, когато за пръв път видяха лисицата. Палеха старата шума, ръчкаха огъня, а над тях капеха още листа. Лисичата муцуна изникна от храстите: остроноса, с бързи, стъклени очи. Зверчето бавно излезе от касиса, лумна на късното слънце и застана пред тях. Бе висока лисица, много повече от тия, които бяха виждали. - Лиса е хитра, много е хитра! - ахна големият ù син. - С остра опашка и уж гледа насам, а има очи дори на гърба си! Малкият скочи да види. Беше на седем и лесно вярваше. - Да можех да я пипна! Кожухът ù направо е златен, като цвета на пламъка, с който горяха листата! - каза той и приклекна. - А краят на опашката май си е топнала в сивата пепел… Мислеха, че ще става художник, а излезе финансист, като баща си. Толкова години оттогава, децата вече ги нямаше. Мила спря и облегна торбите на камъка до чешмата. Тук винаги спираха. Тя не даваше да сядат, те спореха: минерална ли е водата, или хваната горе, от преспите. „Минерална е! Лиса също пие от нея, знаеш колко е умна!” надвикваше се големият… „ С този ръст, такава висока и хрисима!... - мислеше си Мила. - Майка ù сигурно бе шетала с рижите кучета от крайните вили!” Това ще е станало - градът бе прогонил дивото нагоре, а мъжкарите, както при хората, бягаха първи. Когато и мъжът ù избяга, Мила се оказа подготвена. Той излезе навремето късметлия: работата му растеше, банките въртяха живота, бяха толкова важни, че хората ги мразеха. Вкъщи стана делови, дръпнат, сериозен. Закъсняваше, губеше се някъде, тайно бе купил къща в града. Мила научи чак след години. „Виж какво сега… - каза той сутринта, преди да си тръгне. - Оставям ти вилата, децата също. Кой друг ще ги гледа като теб!... Пораснат ли, ще дойда да ги взема.” И в първите дни на една есен дойде. Слезе отляво, новата му жена остана зад волана. В двора той вдигна ръце, огледа се и разкърши рамене като стопанин. Платил бе годишните такси в два модни колежа в чужбина и синовете ù отлетяха. О, често ще идваме, кълнем се! - казваха, а горската къща обрасна с трева, с храсти и спомени. Точно тогава Мила прописа в оная тетрадка, купена някога в Мадрид: нежни стихчета, нощни откровения, есета в рими, лични прозрения… Криеше я от всички, бе горда с нея - един път, че я има и втори път - че я пази от чужди очи. След година се съвзе и дворът грейна: цветя, плочки, градина - защо да дава пари за домати!... Лисицата идваше през всичките тези есени - висока, остроноса, с бърз поглед. Мила клякаше с лакти на коленете и слепваше в остър ъгъл длани напред - към зверчето. Гледаха се дълго, да можеше да я опитоми! Щяха да заживеят заедно във вилата, какъв разкош! Ще палят старата шума, ще се хранят с брой-

117

лери… Не бе виждала лисици в цирка, сигурно трудно се дресираха. Тази имаше кучешки ген, но знае ли човек? В книгата и на онзи френски пилот нямаше отговор на въпроса, така че идеята избледня. На оградата, вляво от дворната врата, някой бе облегнал велосипед. Мила остави торбите в тревата и се зачуди: инкасатор, или неканен гост? Само един човек имаше колело и ключ от вратата ù. - Здравей! - каза Стамен. - Влязох неканен, както винаги. - Както о т д а в н а! - поправи го Мила. Той замълча, взе торбите и горе, на площадката, ги тръшна на един от столовете. - Сега е есен. - сметна виновно той. - Не съм идвал значи от… - Откакто брахме черешата. - Мила махна с ръка, оживи се. - Мазилката в избата е станала един път! Добра работа, с онзи твой приятел. - Никаква влага, нали? Ако има още нещо, казвай навреме. - Покривът от запад… - Мила се замисли. - Старият сняг размести керемидите. Изхлузи се мокър още първия топъл ден и ги свлече. - Само че… - Стамен се зачеса. - Няма да е скоро. Сега трябва… - О, т р я б в а!... Нещо става, нали? - Изписват жена ми след седмица. - Той се загледа някъде над касиса. Окончателно, нямаше как да ти кажа. След толкова години в болници, санаториуми… Един немски професор я взе без пари, заради редкия случай. Ще я гледам вкъщи, слизаме да живеем в града. По-лесно е, ако нещо… - Ще направя кафе - каза Мила, а нахлу в спалнята. После улучи банята, чак накрая кухнята - къде ли съм сбутала тия кафета! „Донеси и от джина, ако е останал. Само по глътка!” - чу го да вика отвън. Пиха кафе, той даде две-три идеи за покрива. - Кога се местиш? - попита Мила. - След седмица. Имам да оправя две-три неща в Мусагеница, в новото жилище: тапети в кухнята, мивка в банята… Ето къде се бе губил през лятото. Тайно е стягал къща в града. О, Боже, как се повтаряше всичко - сега със Стамен, по-рано с мъжа ù, с децата, с всичките ония места, където бе търсила работа, а все я отпращаха. - Не знам как ще стане, да идвам от града чак дотук… - чу го да казва. - Без обещания, наслушах се! - спря го Мила. - Едно ми е ясно: където да бъдеш, ще можеш и без мен. Стамен допи кафето, сдъвка лимона от чашата с джин, загърна се в ризата, сякаш отнякъде бе повял хлад. Тръгна, когато съвсем притъмня. Фенерчето в ръката му сипеше криви, светещи пръски над предната гума. След завоя светлинката задра в храстите, угасна и Мила се прибра. Бе виждала бегло жена му. Помнеше как изглежда и знаеше, че никога не

118

бе допирала коленете си в челото! Никога - както Стамен и тя можеха - в онази финална любовна сгъвка от най-горещите им, тайни нощи. Влезе вкъщи, тръшна се на спалнята и всичкият яд към старчока избухна. Бе почнала дори като него: „Където и да бъдеш, ще можеш и без мен!…” И вмиг проумя: понякога Бог изпраща случаен човек да ти каже онова, което сам подозираш, но смисълът все ти убягва. Старецът грешеше в едно: днес не бе нужно да чакаш дълго - да стигнеш 80, за да ходиш ненужен. Днес в града бе пълно със старци на 35. Мила стана, излезе пак вън и седна край масата. Неговата чаша кафе, нейната - с петна от червило, двете високи от джина - щеше да ги измие след малко. Допи остатъка от своя джин, посегна да сдъвче лимона, но го пльосна обратно. Загледа отвъд храстите: идваше есента, любимото ù време. Старата вилна зона бе голяма и всичко можеше да се случи. На 55 човек не се отказва от нещата, които обича. Лятото, топлите вечери и дългите дни замайващ пек бяха отминали. В тях нищо не ставаше така, както си мечтал през зимата. И Мила зачака есента, когато - принудена от дъждовете - можеше да седне с книга в ръка под тентата и да помечтае куп безсмислени, обречени от лятото неща… Почваха дните, в които лисицата някога идваше. Отдавна не бяха се виждали - клекнали една срещу друга в оределите храсти на касиса. Какво ли е правила през всичкото отминало време? Понякога Мила затваряше очи да я види: как се вслушва в младия пукот на листата през март, как лежи в ленивата тишина на юли, как я стряска късият, объркан вик на птиците, оставащи тук за зимата… Скрита в храстите, навярно е гледала надолу, към растящия град, а нощем е скимтяла сама в тайната си дупка с пет-шест резервни изхода. И нейният бърз, риж пламък бе изтлял и угаснал, кой да ти помни кога? А може да е станало друго. В някоя топла, отминала пролет, подгонена от женски бяс и неясни желания, може да е слязла надолу, към къщите, но не да ловува. Ще е стъпвала тихо, ще е чула първо глухото ръмжене на дворните кучета, а после - оглупелия им лай. И първото рижо от тях, което е харесала, като нищо я е сдавило, останала без сили да бяга… Заваля пак, едри капки изтропаха в ламаринените вежди на прозореца. Мила погледна нагоре. Облаците бяха още светли, но от запад идваха тъмни, тежки, напоени. Слънцето трудно пробиваше под тях - колкото да освети далечните, дебели струи на дъжда. „Като струни, опънати между небето и земята. И в тях тъжно и влюбено свири вятърът!” - помисли с умиление Мила. „Хубаво… колко красиво ми дойде само!” - рече си. Стана и заприбира чашите. Трябваше веднага да впише в тетрадката новото си откритие. По стълбите обаче реши да отскочи първо до горе, да види няма ли пак да прокапе таванът на онова място.

119

Надежда РАДЕВА

Надежда Радева е родена в гр. Русе. Завършила е българска филология в ШУ „Константин Преславски”. Член на Дружеството на русенските писатели. Авторка на книгите: „Непрестанно”, лирика; „Моят град”, приказка в стихове; „Лично”, поезия; „Игра на писма”, лирика; „Дефектна хроника”, разкази; „Гръб”, хумор и сатира; „Любовта, от която съм бягала”, поезия. Няколкократно е отличавана в регионални и национални литературни конкурси. Носител на наградата „Перото на Йовков” /в раздел „Поезия”/, Силистра, както и на: трета награда за фейлетон в националния конкурс „Чудомир”, Казанлък, трета в националния конкурс за поезия „Яворови дни” в Поморие, трета в националния конкурс за поезия на в. „Литературен глас”, трета в националния конкурс „Петър Алипиев”, Бяла, поощрителна награда за поезия - за книгата „Лично” в националния конкурс „Светлоструй”, с. Щръклево.

ИЗПРАЩАНЕ НА АПРИЛ Час по час си отива април... Пеперудено време. Ситен пясък изтича в часовника. А от зимата хлад и безумие тегнат жълти мисли, покълнали в страх.

120

И ми идва да кажа, че живеем ужасно и ми идва да викам, да събарям живота или не... /по-добре/ да му сложа край! ...Отлетя ли април?! Някой пише в пробудено утро. Стих по стих... и се пълни денят! На април му отива поема. /Или примка от жилав сезал./ Час по час си отива април... Пеперудено време. Ситен пясък изтича в часовника. Тази вечер априлска ще среже набъбнали вени на ръце на момиче, полудяло от стихове тежки. Миг по миг чак до сетния час и... април отлетява. Няма вечни сезони – и поетът е смъртен... И той песента си изпява.

Петър Чуклев, „Кръстопът“, фрагмент

ЗАЩО ВЕЧЕ НЕ КАЗВАМ „ОБИЧАМ ТЕ” Аз преди ги знаех тези думи. И ги казвах. Чак камбани биеха в сърцето ми! Жива, жива беше песента им. Тя ме раждаше като Венера. А сега са тия думи странни, остаряха, времето им мина. И утихнаха в сърцето ми камбаните. (Кой ги знай, дали въобще ги има?!)

121

Тия думи други ги изричат, пяната морето я отмива. Няма смисъл вече да обичам, щом отново трябва да... умирам! ХРОНИКА Преваля ден и сивотата се отмива, прибира се животът в свойта къща, притихнал, сяда да вечеря, пие бира, лениво, даже птиците замлъкват... Но в устните му трепетът остава, от болка - щрих над сбърчените вежди, като жена, която чака някой, като жена, очакваща с надежда! Дали светът ще свърши безвъзвратно, или от нова раса ще се прероди, за нас е щастието в нещо малко, заключено в отделни сладки дни, мечтаем го и гледаме да го достигнем, жадувайки, все пърхаме с крилца като жена, която чака някой, като обичаща жена! А се усмихва странно юни, предусещащ на лятото живеца бодър, когато раснат новите копнежи тъй топло се усмихва юни вечер... Като жена, която чака в мрака лунен дъждът да пръсне сухите ù устни, като жена, която чака някой и няма никога да го напусне! .............................................. Като жена, която чака някой да улови най-тихия ù поглед с най-нежни пръсти, галейки челото ù, да каже само „лека нощ”...

122

ДОСТАТЪЧНО ЩАСТИЕ Насладата на кафето е в това, да го приготви майка ти сутрин, (когато нощта си отива на прага и среща деня....) да отпивате бавно, на глътки... Очарованието на утрото е в това – да има ръка да те буди с докосване, на каквото само майките са способни. То всъщност си е чист късмет, ако и на петдесет си още дете и до теб е тази, която те събужда сутрин с чаша кафе. И, повярвай, това е достатъчно. ЛЮБОВ НЕ ОСТАНА Любов не остана за третия мъж. Защо ли отвътре не трепва, душата е цяла, дори не боли, когато оттук той си тръгва? Любов не остана за третия мъж, но той не разбира. И иска любов. А в мене е чисто – не трябват сълзи. И смях не ми трябва. И... нищо.

Петър Чуклев, „Карнавал”, фрагмент

Любов не остана за третия мъж – а другите двама как пиха от нея... Аз чашите пълнех без мярка – така, че от любов да полудеят! Наливах догоре, пияна с тях бях

123

и луд бе животът ми с нея – раздадох я всичката моя любов, сега без любов ще живея: не пия. И рядко се срещам с мъже... А третият – как ли се влюби?! Любов? За какво е – не помня, не (и спомени даже не са ми и нужни). Любов не остана за третия мъж. А той си я иска!!! Пътеки изравя към мойто сърце. А в мене е чисто.

СЛЕД ЛЮБОВТА След най-тежкото лято отново съм жива. Отмаляха гърдите ми, под прегърбено тяло стъпвам на пръсти, тихо приспивам душата си – пазя я, докато съмне. Сутрин се тръгва напът през годините, неотскубнати корени сплитат гнезда, правят пътя неравен и ме спират, но още съм жива… На земята си стъпвам – там, където живяхме, обикалям понякога (с отмалели гърди) непожелано жива след тежкото лято. И ме срещат познати. И ме питат за теб, не за това – какво е останало след любовта ни – не за това…

Петър Чуклев, „Магьосникът”, фрагмент

124

Щилияна ДРАГНЕВА

Щилияна Драгнева е преподавател и литературен критик. Завършила специалността „Българска филология” в СУ „Св. Климент Охридски”. Дълги години работи в Националната художествена гимназия „Димитър Добрович” в Сливен и формира литературния вкус и ценности у младите хора, голяма част от които са се насочили през годините към хуманитарните специалности. Обикнат неин жанр за себеизразяване са отзивите, рецензиите и обзорите, в които разглежда творчеството на съвременни български творци. Един от проникновените изследователи на естетическите търсения и художествения свят на д-р Иванка Денева. Тук предлагаме наблюденията на литературния критик върху структурата, специфичните писателски подходи в прозата на Ив. Денева и образната система, както и размислите за света на идеите и изразните средства в нейни книги.

Прозата на ИВАНКА ДЕНЕВА – синтез на исторически реалии и художествена фикция

Последователен е интересът на родните писатели към историческата тема в литературата ни: от „История славяноболгарская” на Паисий Хилендарски до творчеството на съвременни автори, тя е интерпретирана в различни по жанр и идеен замисъл произведения. Вдъхновява и писателката Иванка Денева, публикувала романите „Жарава” (1999 г.) и „Кръстопъти и ветрове” (2008 г.), повестта „Духовният учител”, бе-

125

летристичния сборник с разкази и новели „Този корав залък – Животът” (2003 г.), пиесата „Портрет с въглен и светлина” (2005 г. ), отделни разкази и др. Художествените търсения на авторката са основание да се изследва приноса ù в обогатяването на българската словесност, да се откроят тематичните и стилистични особености на творческите пристрастия, нравствените ù послания и прозренията за Чудото-Живот. Ключ за естетическото и житейското верую на белетристката откриваме още в първите експозиционни глави на романа ù „Кръстопъти и ветрове”. От размишленията-изповед на героинята Лефтера читателят осмисля писателския порив на Иванка Денева да се взира в душата човешка, въплъщавайки своята съпричастност към народната съдба, повела ни по пътя на познанието и създала творби, драматични и психологически проникновени. Пътят – основен топос в литературата от древността до днес, присъства с прякото си и символно значение в началото на романите и на сборника „Този корав залък – Животът”. Героите (Евлоги, Лефтера, Стефан) пътуват към ново житейско битие, с надежда за проникновение и просветление. А това е немислимо без вглеждане в миналото и родовата съдба, без осмисляне на движението по неравните исторически коловози и откриване нравствените устои на живота. По всички друми на народната участ и неизбродните лабиринти на душата тръгва и перото на твореца Иванка Денева, за да изгради художествени светове от сплитането на историческите факти и пространствата на фикцията, изследвайки вечни екзистенциални въпроси. В романа „Жарава” възкръсват парещите спомени за горянското движение, в „Кръстопъти и ветрове” са проследени събития от турското робство и до средата на XX век, а сборникът „Този корав залък – Животът”, отразяващ „годините на прехода”, носи атмосферата на духовните катаклизми от края на миналия век до днес. Вплела конкретиката на историята с полета на въображението, Ив. Денева създава полифонични творби със сложни структурно-композиционни решения. Не хронологията, а „потокът на съзнанието” налага многобройните ретроспекции и мистиката на сънищата, извиква спомените за драматични моменти от живота, оставили неизличим белег в душата. Личната съдба на Евлоги Каменов (герой от романа „Жарава”) и самосъдът, че е изменил на себе си, го връщат в родния край – към раната на близките за „неизвестния гроб на чичо му” и забравените кървави страници от недалечната ни история. С многопластовостта си, романът прокарва път към народностното ни себепознание. Оживява – след десетилетна забрана,

126

бунтът на горяните, отстояващи демократичните права на българите в периода 1948-1951 г. Потресни са сцените в книгата „Жарава” - на издевателства и закани срещу мирните селяни и ятаците на въстаналите, чиято съдба е драматична, а смъртта им – обвита в тайна. Чест е за писателката Иванка Денева, че повдига сред първите завесата на дълголетното мълчание за съпротивата им. С психологическа вещина е изследвано поведението на палача, с името Страшимир Бърнев, както и на предателя. Белетристичен успех е изповедта на баба Диманка за препогребването на съпруга и синовете ù, която изплаква мъката си в самотата на обезлюдения дом. Докато в този дебютен роман реалните исторически личности, участвали в горянското движение и съдбите им са въплътени в художествени образи, то различен и необичаен е подходът към миналото в романа на Иванка Денева „Кръстопъти и ветрове”. Мащабни са пространствените и темпорални рамки на тази творба, в която са синтезирани органично фактите от историята ни и художествените фикции. Като два потока те се успоредяват, разминават, пресичат, за да пресъздадат съдбините на народа и отделната личност през вековете: участта на нация, избрала да живее на стратегически кръстопът, незаслонена от брулещите ветрове на политическите задкулисия. Енциклопедичната точност и изобилие на историческите факти подсказват, че е извършено прецизно проучване на документи: работа трудоемка, увенчана с респектиращ резултат. Създадена е обемна творба, в която белетристичният талант на Иванка Денева се разгръща в пълнота и сътворява цялостната картина на живота, поднесъл жестоки изпитни за България след завладяването ù от османските нашественици. Повествованието е обстоятелствено, вълнуващо, с променливо движение и в съзвучие с ритъма на събитията. Историческите факти са разкрити от Иванка Денева в тяхната причинно-следствена връзка, като част от труден, дълъг процес, проучен в дълбочина и огледан всестранно. Изобразителните детайли и подходящото слово допринасят за автентичността на разказа, проследил генезиса на Възраждането в неговата многоаспектност. Атмосферата, пулсът на живота и диханието на вековете достигат до читателя: зараждат се различни занаяти, търговци обикалят пазари и панаири, всеотдайни дейци общуват и разменят идеи. Подбалканските градчета се замогват, нови къщи възправят снага, алафранги и дърворезбени слънца греят и топлят людете. Събуждат се духовни ламтения, крепне българското самосъзнание, призивни гласове на будители огласят по-

127

робената земя. С много факти за създаване на училища, читалища, борбите за самостоятелна църква и богослужение на славянски, е наситен романът. Десетки страници проследяват избистрянето на революционните идеи, дейността на Раковски, Левски, емигрантите ни в Румъния, трагиката и величието на Априлското въстание (1876 г.), съдбата на Ботевата чета и подвига на опълченците, застанали редом до руските воини в Освободителната за българите война. Историческият роман на Иванка Денева привлича нови пространства, изследва непознати „кръстъпъти и ветрове”: Русия, Европа с политическите интриги и задкулисни договорености на дипломати, живота в Париж – с артистичната атмосфера и потайности... Претворени са художествено изпитните за народа ни и след Освобождението. Новата държава, играчка в интересите на великите сили, все пак успява да тръгне по пътя на стопанския и духовен възход, да встъпи в XX век със самочувствието на просперираща. Истинско богатство и повод за гордост са сведенията на изследователката за многоликия живот в Сливенския край. Не са пропуснати и заслугите на сливенци за развитието на занаятите, текстилната промишленост и просветното дело; похвални слова струят и за митрополитите на епархията, заслужили ги с грижите си за вярата, бедстващите и просвещението. Озарени от любовта на писателката са описанията на земята българска: кръстопътна и примамваща с природната си щедрост. Вълнуващи, трепетни думи са написани за Сливенската котловина, за спомоществователите и духовните хора на града... Иванка Денева продължава да обогатява традицията, като създаде настолна книга по родолюбие и саможертвеност. Тя не се чете бързо, а се вкусва по глътка – като жива вода от съсъда на вековете, съхранили сълзи, молитви и народни надежди. Съчетаването и сливането на историческата конкретика и фикцията е един от отличителните белези на прозата ù: специфична, разпознаваема, запомняща се. За високата ù художествена стойност допринасят много компоненти: тематично богатство, структурно-композиционно разнообразие, многобройни персонажи, многоцветен пейзаж, лексикално изобилие и др. Погледът към белетристичните книги на писателката недвусмислено показва, че всяка следваща е по-обемна, с по-широк тематичен диапазон и психологическа дълбочина. Срещата с огромния брой герои обогатява представата за народопсихологията и порива ù по драматичния път през времето – чрез съд-

128

бата на всекиго от тях. Персонажите са индивидуализирани, физически и поведенчески различими, принадлежат към различни възрастови, социални, етнически групи. Те не са изградени по познати схеми, а са сложни човешки характери, подвластни на чувства и обстоятелства. Този невидим път на сложното движение на Душата изследва и Иванка Денева, вслушана в шепота, воплите и молитвите ù. Героите на авторката имат своите „кръстопъти и жарави”, неудовлетвореност и чувство за вина. Изправени пред драматичен избор, извървяват болезнения път към себепознанието, самосъда и прошката, а болката – многолика и режеща, присъства във всичките творби. Докосването до достолепието и библейската мъдрост на архетипите възражда, пречиства, нравствено извисява и подхранва живеца. Със завиден психологизъм в няколко творби е проследен от писателката пътят на смирението и прошката - нравствена висота, достигната от малцина. Той е дълъг, криволичи, преминава през колебания, терзания в будни нощи и разпъната душа: в нерадост и молитви към Бог. Покаянието и опрощението събуждат позабравената божествена същност на човека; поставя се вечният въпрос за изначалието на Битието и Духа. С неизчерпаемо въображение, топлота и разбиране са изградени от Ив. Денева женските образи: светици или грешници, аристократки по дух и мъдри дълголетници, страдалки и самотници – те излъчват достойнство, виталност и красота. Копнеж по непознатото, различното, любовта и красотата бележат живота на Славяна и Аница и на Жената – възраждаща се и животворна... Може би затова описанието на природата е съществена част от художествената тъкан в творбите на Иванка Денева, проникната от философското разбиране за единството на Вселената. Не като фон на случващото се, а универсална ценност, без която животът е невъзможен, природната същност е съпричастна с човешката съдба. Във всяко изобразено дърво, тревичка и плод живее диханието на всемира и пулсира сърцето на земята: виждаме многоцветния ù лик, чуваме многогласната ù песен. Пейзажът – многопластов и одухотворен, уплътнява и оживява картината на битието, подсилва реализма с психологическия си подтекст. Не се забравят опожарената гора и елшаците, страдащи за живи и мъртви; червените шипкови плодчета, съчетали красотата и бодливостта на живота; кехлибареният мед, чист и целебен като мъдри думи, камбанният звън, възвестяващ събуждането на душата за нов живот... Динамиката, превратностите, неизвестностите в живота на човеци и народи намират художествен израз в образите на Пътя и Реката. Наблю-

129

дателна, с плодотворен житейски опит, авторката изненадва с многобройни разширени сравнения и изразително-изобразителни художествени детайли, обогатяващи повествованието. Магията на прозата на Иванка Денева се постига със словото – творческо сечиво, овладяно до съвършенство. То е автентично, белязано от духа на епохите и същността на героите . Поезията и прозата на живота непрекъснато се преплитат и словото ту се извисява – възторжено и лирично, ту се снишава до диалектната реч и интонации на селската жена или разговорния непретенциозен стил. Звучи притчово, омайва със стародавна хубост и сладост, изречена от мъдреци и божии люде. А най-поетичният лексикален пласт е призван да изрази вълшебството на Любовта-Чудо, дори когато е греховна, обречена и невъзможна. Като музика на душата са думите-изповед на скулптора Сакарев за къпещата се в лунната нощ Дорина, въплъщение на идеала му за красота (повестта „Духовният учител”). Ода на любовта ще пеят телата в притома, открили божествената вечност на сътворението в новелата „Любовта на лудата” (белетристичен сборник „Този корав залък – Животът”). А описанието на музикалното изпълнение на Жана (романа „Жарава”) ни понася из висотите на космическата необят и облива със светлина и радост сърцето... Психологизмът, боравенето със словото, отстояването на художествените критерии и хуманната житейска философия, сродяват прозата на Иванка Денева с класиците на българската литература Елин Пелин, Йордан Йовков, Йордан Радичков и др. Светът е видян с очите на естет и художествено превъплътен със сечивото на естет. Иванка Денева изпълнява мисията си на творец, извайвайки художествена вселена, в която откриваме красота и се любуваме на думите; учим се на добротворство, съхраняване на паметта и на изконните нравствени ценности на българина.

130

Äа надниêнем в маécторcêите ïреводи ía ä-p

Петър Bел÷ев...

Поетът-любимец на толкова поколения от цял свят, е превеждан от редица майстори на преводаческото изкуство. Един от тях в нашата литература е и д-р Петър Велчев. Роден през 1944 г. в с.Искрец, Софийско. Поет, литературен критик, литературовед, преводач на руски, латиноамерикански и западноевропейски поети. Работи в областта на сравнителното литературознание, поетика на българската поезия, история, теория и критика на художествения превод. Автор е на монографични очерци и студии за К.Величков, П.К.Яворов, Д.Дебелянов, Н.Райнов, С.Румянцев, Гео Милев, Ас.Разцветников, Ат.Далчев, А.Вутимски, Н.Вапцаров, а също така – за Сервантес, Пушкин, Унамуно, Рилке и др. Тук поместваме избрани стихове на М.Ю.Лермонтов в превод на д-р Петър Велчев. Публикуваме и репродукции от картини на великия поет, живял само 27 години, а оставил такова внушително поетическо и картинно наследство.

131

Михаил Лермонтов 1814-1841 ПРОСЯК Пред манастирските врати стоеше, просещ подаяние, един бедняк, убит почти от глад и жажда, и страдание. За хляб той молеше едвам и скръбно гледаше тълпата, но някой мина и без срам му пусна камък във ръката. Тъй аз те молих за любов – с тъга и сълзи, но напусто; ти подигра се с моя зов и с най-прекрасното ми чувство. 1830

132

ПЛАТНОХОД Самотен платноход белее далеко в морския безкрай… Защо за чужд край той копнее? Защо напуска роден край? Зъл вятър и вълни огромни, трепери мачтата, скрипти… Уви, той щастие не помни и не към щастие лети! Под него кротка шир се плиска, над него златен слънчев зной… А той, метежен, бури иска и сякаш в бурите – покой! 1832

133

СМЪРТТА НА ПОЕТА Загина той! – в двубой с мълвата, според закона на честта, с душа, жадуваща разплата, той падна горд с куршум в гръдта!... Поетът не преглътна злото, сплетните, тайния позор, въстана срещу обществото – пак сам… и падна в този спор! Как жалки са сега хвалбите, и плач не ще ни утеши, и оправдания… Убит е! Съдбата страшна тъй реши! Не първи вие ли обграждахте със злоба волния му дар, и гаврехте се, и подклаждахте едва замрелия пожар? Ликувайте!... Той всред мъчения склопи очи като светец – угасна факелът на гения, увяхна пищният венец. Убиецът му безпощадно се бе прицелил… Боже мой! Сърцето кухо бие хладно и без да трепне стреля той. И колко странно!... Отдалече, ведно с тълпата пришълци, на чест и звания ловци – при нас съдбата го довлече; той с наште нрави и език безсрамно, дръзко се глумеше, той гордостта ни не щадеше – и на каква светиня беше посегнал в оня кървав миг!... Убит, убит! – и гробът взе го, като певеца тих, но вдъхновен, от сляпа ярост уязвен –

134

възпят с такава чудна мощ от него, и също от ръка безжалостна сразен. Защо ли обичта, покоя лъчезарен смени той с този кръг, задушен и кошмарен за всеки волен дух, за всеки чист копнеж? Защо дружеше той с клеветници безсрамни, защо повярва им на думите измамни – той, толкоз мъдър още от младеж?... Венеца му с венец от тръни подмениха и лавър сплетоха връз тези тръни зли, но в славното чело се впиха жестоко тайните бодли! До сетния му час го тровеха обиди и от нищожества надменни бе осмян – и с мъст неутолена си отиде, излъган в своите надежди, изтерзан. Замлъкна песента прекрасна, не ще звучи на този свят: той спуснат е в тъмница тясна, а на устата му – печат. * А вие, от семейства на злодеи, на славни подлеци от висшата среда, които тъпчете с коварство на лакеи старинни родове, изпаднали в беда! – на Гения, Честта и Славата палачи, обсаждате с молби монаршеския трон, и няма съд за вас, въжеиграчи, укрити зад престъпния закон!... Но има и друг съд, развратени фаворити! Съд Божий ще ви призове – той глух е за звънтежа на парите, той знае отнапред за всички грехове. Тогава всуе пак ще сплетничите вие: не ще помогне подлостта, и черната ви кръв дори не ще отмие на този праведник кръвта!

135

МОЛИТВА Днес, Богородице, ничком се моля пред твоя лик, окръжен с лъчезарност: не пред сражение, не от неволя, не с покаяние, не с благодарност. Не за душата си моля – пустинна, не и за себе си – странника беден… А да ти връча аз дева невинна, жарка застъпнице в този свят леден. Дай ù ти щастие – тя е достойна, дай ù ти спътници с пламък сърдечен, младост сияеща, старост спокойна, а след смъртта – живот светъл и вечен. Щом наближи часът сетен, прощален, в утрина шумна ли, в нощ ли безгласна – ти изпрати край ковчега печален ангел най-чист – за душата прекрасна. 1837

РАЗМИСЪЛ С тъга си мисля аз за нашто поколение! В грядущето му мрак и пустота цари, и тъй под бремето на мъдрост и съмнение, бездействието ще го състари. Още от люлката сме наследили заблуди на бащи – уж мъдри, а глупци, и ето, кретаме отчаяни, унили, на всеки пир сме чужденци. Към зло и към добро позорно равнодушни, от първия си ден линеем без борба; и пред опасността сме срамно малодушни, и роби пред властта – най-жалката съдба!

136

Така спаружен плод, избързал да узрее, не радва погледа, не радва и вкуса, всред клонки цъфнали самотно се люлее: те чакат плод, а той – на свойта смърт часа! Умът се изсуши от знания безплодни. От близките дори укривахме със страх надежди пламенни и думи благородни на чиста страст, посрещана със смях. Едва отпивахме от сладостите скрити, но все пак разпиляхме своя жар; от всяка радост – уж, за да не ни пресити – изстисквахме докрай най-свидния нектар. Лиричните мечти, безсмъртното изкуство в ума ни не горят със сладостен екстаз; спят в алчната ни гръд остатъци от чувство, като съкровище, без цел зарито в нас. И мразим ние, и обичаме случайно, и страст не влагаме в злината, в любовта – в душата лъха студ и тя трепери тайно, докато огън ври в кръвта. И скучна е за нас най-пищната забава, и на дедите ни детинският разврат; към гроба бързаме без щастие, без слава, с насмешка гледайки назад. И като мрачен сном, обречен на забвение, ще минем през света безследно и без шум, без да оставим тук ни плод на вдъхновение, ни замисъл на гениален ум. И над праха ни стих с присъда справедлива потомък ще мълви със злоба на уста – така измамен син горчиво се надсмива над своя разорен баща. 1838

137

ПОЕТЪТ Кинжалът ми любим сияе позлатен, стоманата му хладно бляска; той някога е бил за битки закален – закалка тайнствена, кавказка. Години е свистял в ръката на смелчак, ала награди не е чакал; връз не едни гърди е врязал кървав знак и много ризници – разсякъл. Мълчал е като роб на пир, но дума зла той не е можел да понася. За него в тези дни излишна би била и срамна – златната украса. Край Терек смел казак след бран го е прибрал от мъртвия, студен чеченец, и дълго след това, захвърлен, е лежал в дюкяна на смирен арменец. Сега без ножница, строшена в страшен бой, самотен е кинжалът беден – на моята стена, като играчка, той виси безславен и безвреден! И вече няма кой с грижовна, нежна страст да го почиства и почита, и надписа му скъп днес никой в утрен час, в молитвен час не препрочита… Не тъй ли в тоя век, изнежен от разкош, лиши се ти от власт, поете, за злато заменил свещената си мощ, която тачат вековете?

138

А някога звукът на твоите слова безброй сърца на бой зовеше – той бе като бокал, звънтящ на пиршества и в храма ти като тамян кадеше. И като Божи дух бе твоят стих могъщ! В ответ на мисли благородни, като камбанен звън гърмеше вездесъщ в беди и тържества народни. Днес твоят горд език не буди вече жар, за нас лъжата е красива; като старееща жена, светът ни стар с белило бръчките покрива. Ще скокнеш ли от сън, пророче унизен? Или си глух за отмъщение – скрил в златна ножница върха си нащърбен, покрит с ръждата на презрение!... 1838

139

И СКУЧНО, И ТЪЖНО И скучно, и тъжно! Кому ръка да подадеш, когато те мъчи нерадост… Копнеж ли? – Какво е напразният вече копнеж? А бързат годините – златната младост! Да любиш… кого?... Ден за ден просто няма защо, а вечно пък не е възможно. Потърсиш ли спомен в сърцето си, празно е то, там всичко – и радост, и скръб – е нищожно… Страстта? – Тази сладка лъжа някой ден ще умре, щом разумът само продума. И този живот, с хладен поглед щом взреш се добре, е толкова жалка и глупава глума… 1840

140

ПРОРОК Откакто дарба на пророк ми даде Господ на земята, аз само злоба и порок чета в очите на тълпата. Аз проповядвах и любов, и правда, и мечти всевишни, но с камъни и гняв суров посрещаха ме мойте ближни. Главата си посипах с прах, избягах надалеч от всички, в пустинята, и заживях подобно божиите птички. Там покорявам всяка твар, според заветите предвечни, звезди ме слушат с радост, с жар блестят очите им далечни. Щом срещна град по моя път и прекося го предпазливо, пак старци внуците гълчат, усмихнати самолюбиво: „Деца, той пример е за вас! Бе горд, с нас искаше да спори. Глупак – твърдеше ни в захлас, че Бог с устата му говори! Добре го вижте – изтерзан и мършав, полугол и бледен! И как е мрачен той, и беден, и как от всички е презрян!” 1841

141

*** Тръгвам сам в нощта и в тишината. Път скалист блести над пропастта. Чудна нощ. Бог шепне в пустотата и звезда говори със звезда. Сводът син тържествено сияе! Спи земята в лунно зарево… Но какво сърцето ми терзае? Чакам ли, скърбя ли? За какво? Нищо тук не чакам, не милея, нито пък за младостта скърбя. За покой, за свобода копнея! Искал бих най-сетне да заспя! Ала не в пръстта, при мъртъвците… Да заспя навеки ми се ще – но живот да дреме пак в гърдите, да туптят, да се вълнуват те. За любов глас нежен да ми пее, моя слух да гали нощ и ден, клони свел, все тъй да зеленее тъмен дъб и да шуми над мен. 1841

142

с ъ д ъ р ж а н и е

ОБЩЕСТВО Диана Гласнова: „Плачат ли царете за своите войници” ........................... 2, Елка Няголова: „Райна Йотова – с наградата за журналистика” ............ 72, ПЕГАС Левена Филчева: Стихотворения .............................................................. 5, Лъчезар Селяшки: Стихотворения; Многая лета! ....................................... 14, „Знаци”: Победителите в конкурса „Г.Давидов” ......................................... 28, Лили Качова: Стихотворения .................................................................. 40, Величка Петрова: Стихотворения .......................................................... 50, Лили Рачева: Хайку ................................................................................... 91, Лина Борджиева: Хайку и миниатюри .................................................... 93, Надежда Радева: Стихотворения .......................................................... 120, БЕЛЕТРИСТИКА Здравка Евтимова: „Съвет” – разказ ....................................................... 10, Валентин Митев: „Глас” – разказ ....................................................................... 36, Тодор Николов: Вилите в дъжда” – разказ ............................................. 115, КРИТИЧЕСКО ПЕРО Катя Зографова: „Лермонтов - метежно-тъжният гений…” ................... 19, Александра Антонова – Във фокуса: Н.Драгова и П.Стефанов .............. 54, Благовеста Касабова: „Любовта на двама самотници”; Многая лета! ... 85, Анжела Димчева: „Историята като любов” – за роман на Н.Антонова . 98, Мая Дългъчева: „Как от мухата става слон?” – интервю от Мюнхен .. 104, Щилияна Драгнева: „Прозата на Иванка Денева” ................................ 125, АТЕЛИЕ Георги Шапкаров: „Петър Чуклев – филигранният мистик” ................... 62,

ПРЕВОДАЧЕСКА ТЕТРАДКА Огнян Стамболиев: „…изкуство на невъзможното” – интервю ............. 47, Елка Няголова: Във фокуса – Наталия Воробьова-Хржич, Русия ............. 80, Бибиана Кошовска: Във фокуса – Роб Ван Уден, Холандия .................... 108, „Знаци”: Във фокуса - Чеслав Милош и след него, Полша .......................... 112, Петър Велчев: Във фокуса – Лермонтов, Русия ...................................... 131.

В броя са поместени рисунки, графики и фрагменти от творби на проф. Петър Чуклев

година единадесета, Изкуство, литература, общество

3/2014

Издава: „Ñëàâÿíñêà ëèòåðàòóðíà è àðòèñòè÷íà àêàäåìèÿ” - Âàðíà ISSN: 1312-4412 Главен редактор: Елка Няголова Графичен дизайн: Валерий Пощаров Предпечат: Георги Георгиев Коректор: Елисавета Ненкова Адрес на редакцията: Варна 9000, ул. „Бачо Киро” 8 тел.: 052/602014, GSM: 0888 840106, e-mail: cavaletvarna@gmail.com