Списание Знаци, бр. 4 от 2013 г. by capola

Кой кой е в изкуството?

Стоимен Стоилов – повелителят на Времето

• Роден е във Варна през 1944 г.; • Завършва Националната художествена академия в София през 1972 г.; • Един от създателите на Международното биенале на графиката във Варна; • Носител на Наградата Годфрид фон Хердер за 1991 г.; • От 1991 г. живее във Виена; • Три години – художник на Международния дунавски фестивал на изкуствата; • Наградата на Виенския университет за цялостно творчество; • Наградата на Второто световно Триенале за графика в гр.Шамайер (Франция); • Гран При за графика в Арт Експо, Ню Йорк (САЩ); • Гран При за стенопис на Съюза на българските художници, София (България); • Представителни изложби в двореца „Порчия” и в музея „Егон Шиле”; • Лауреат на Почетния знак (златен) на Славянска академия; • Носител на Почетния сребърен кръст на галерия „Кавалет”; • Специално отличие, връчено от Президента на Република Австрия Хайнц Фишер – титлата „Професор”, която получават най-видните творци от страната за изключителни заслуги към австрийската култура и изкуство – официална церемония в двореца „Долна Австрия” във Виена;

• Почетен гражданин на Варна; • Носител на орден „Стара планина”, I степен; • Негови произведения притежават: -Френската библиотека, -Фондът за съвременно изкуство в Париж, -Музеят за графично изкуство „Албертина” във Виена, -Австрийското Министерство на външните работи, -Конгресната библиотека във Вашингтон, -Музеят „Пушкин” в Москва, -Редица частни колекции. -Името му фигурира в Benezit - найстарата френска енциклопедия за визуални изкуства. Стоимен Стоилов, „Античен театър III“

Градовете не са площади, мостове и улици. Нито пък само крепостни стени и други следи от стари цивилизации. Градовете имат и своята стара и съвременна културна топонимия. Визитката им са онези артисти, които с изкуството си насищат пространствата наоколо, но и душите край себе си, с онази духовна енергия, която осмисля и мостовете, и улиците, и площадите... А на човеците дава самочувствието: „В моя град е роден писателят Х.” Или: „Аз живея в града на художника У...” Когато са съвременници, няма да видите имената им в картите на тези градове. Но все едно – те маркират родните си места със своето присъствие. Или отсъствие... Кажем ли „Пловдив” и в съзнанието ни се очертават кривите калдъръмени улици на Стария град, където днес могат да се видят както следите на Златю Бояджиев, Цанко Лавренов и Васил Бараков, така и къщите-музеи и галериите, събрали изкуството на славната петорка: Георги Божилов-Слона, Йони Левиев, Димитър Киров, Енчо Пиронков и Христо Стефанов. Кажем ли „Бургас” и започваме да шепнем: „Колко си хубава, Господи, колко си хубава...” и чуваме... тишината на Христо Фотев, или виждаме неподражаемото синьо на Георги Баев – Джурлата... Различни фигури кръстосват миналите времена на Варна. Но днес е

Стоимен Стоилов, „Старинна фреска“

достатъчно да споменем името на Стоимен Стоилов, за да видим ръста на съвременното изкуство и да доведем във Варна целия свят... Да, той – светът, започна да идва тук още преди години, когато се създаде и наложи марката „Варненско графично биенале”. По това време имаше една група – млади тогава художници, които водени от своя – и формален, и неформален лидер – Стоимен Стоилов, привличаха големия свят на световната графика тук, на морския бряг. Чехи и словаци, испанци и французи, унгарци и японци... Цели кохорти от най-добрите в света графици минаваха през Международното биенале

Стоимен Стоилов, „Античен театър I“

на графиката, подреждаха по стените на галерията своите емоционални и мисловни „взривове”, показваха нови техники, а през деня се заседяваха в магнетичната бивша фабрика „Вулкан”, превърнала се не просто в ателиета на Стоимен и неговите приятели, а в една артгостоприемница, в която художниците се сприятеляваха, спореха, вълнуваха се, възторгваха се от хубавите момичета по улиците на Варна, възторгваха се от изкуството на найдобрите, рисуваха – където намерят пространство – дори по вратите на ателиетата... Някои от тези „автографи” са с изключителна и непреходна международна стойност... После Пътят и житейските изпитания отведоха Стоимен Стоилов в града на бившите Хофбурги - Виена, където и днес кипи световното изкуство. И там той не се изгуби. Напротив – намери своето място сред най-признатите. Превърна се в културен топос, напомнящ с присъствието си, че „и ний сме дали нещо на света...” Достатъчен е само погледът върху неговата впечатляваща творческа справка, за да си отговорим на въпроса „Кой кой е в нашето изкуство?” Впрочем, този въпрос малко се размива в хаоса на днешните културни селекции. Често в ръцете ни попадат малки или по-представителни каталози (меценатите нямат собствена селекция и тяхната

Стоимен Стоилов, „Ангел-пазител II“

Стоимен Стоилов, „Античен театър IV“

щедрост не винаги е насочена към най-доброто), в които четем огромен географски поменик – в какви колекции има творби от този художник. Хубаво, няма лошо – разлетели са се български картини по света и радват някого... Но тези поменици се възприемат често с респект от хора, които не знаят за какво става дума. В изкуството, колкото и възприемането и оценките да са субективни, има критерии, налагани от световните авторитети – музеи, културни институции, селекционни журита... Даже отварянето на тежки и консервативни по своя характер врати, също може да е критерий за мястото на художника в световното изкуство. Така, както стана преди години с нашия ху-

дожник Емил Стойчев например, когато голяма негова изложба бе открита в Двореца „Багател” в Париж от Жак Ширак (по това време Кмет на вечния град на изкуствата). Така стана и с художника Стоимен Стоилов, чийто почитател е и Волфганг Шусел, бивш Канцлер на Австрия. Именно по негова покана нашият художник остави специално работени свои творби в кабинета на Шусел, а и във Външно министерство на Австрия. По повод на Международен форум на върха за правата на човека, след дълга подборка между редица художници селекционна комисия избра именно нашия Стоилов да разрисува темата за човешкото страдание върху общо 200 квадратни метра (!!!), творби, изложени не къде да е, а в Двореца „Хофбург”! По-късно пък във връзка с годишнина на метрото във Виена Стоилов е избран отново с конкурс да визуализира тази годишнина, като изрисува 200 емблематични за този град фигури – от Хофбургите, през Моцарт, Щраус,Фройд, Канети, та до днес. Оценките, написани за него, са много. Нека с тях да се занимава историята на изкуството. Аз ще спомена само две от тях: Изкуствоведът Паскал Стокер: „Епистоларен акт на общуване между различните епохи. Тук и там се разкрива един вълшебен цирк, пътуващ в безвремието, едно теа-

трално пространство, безспирно отворено, изпълнено с хора и едновременно - леко носещо се из въздуха.” Бившият канцлер на Австрия Волфганг Шусел: „Изкуството е душата на Европа, в този смисъл художникът Стоимен Стоилов е истински посланик на европейската култура”. Ще добавя само, че маестрото е наистина един повелител на Времето. В неговите неоренесансови по своя характер творби прецизната му ръка и развълнуваната му душа минават без митнически контрол през различните културни пластове от развитието на цивилизацията, утвърждавайки действително ценностното – така, както детето пресича иреалните пространства на съня и ги омесва със завидна свобода с настоящето... В тези ми редове няма патос, защото има просто факти. Те не се нуждаят от рекламно-брокерско украсяване, на каквото често сме свидетели, уви! Но има едно припомняне за това, че за голямото изкуство са нужни критерии. И тук Стоимен Стоилов, „Античен театър V“

Стоимен Стоилов, „Човек и риба“

прийомите на някогашното - иначе прекрасно по своята същност движение „Направи си сам!” – са невалидни. Въпреки всякакви пози, неконтролирано говорене и силно тропане по местния културен мегдан, докато пушилката ни попречи да видим кой бърка стъпката и кой е майстор... В голямото изкуство автокороноването предизвиква ... снизходителни усмивки. В тази зона други и на друго ниво открояват най-добрите... И варненецът Стоимен Стоилов очевидно е сред тях. Затова си мисля, че днес пред родния му град стои едно предизвикателство: да се отсеят комплексите и да се помисли за едно достойно събиране на творби на художника, както и на информация за

неговия творчески път, за да не стане така, както преди години се получава с Витебск, реагирал ненавреме и разминал се с възможността да притежава най-стойностната музейна сбирка на големия си съгражданин Марк Шагал... И накрая – едно лирично отклонение... Случи ми се преди години да попадна във Виена по време на големия и престижен Международен дунавски фестивал на изкуствата, в афиша на който по традиция се четат най-значимите имена. Някакъв късен вечерен концерт беше причината да пресека почти в полунощ града с метрото. По станциите – обичайната картина – повече туристи, отколкото виенчани, привикнали към по-умерен и консервативен ритъм... Вътре, сред насядалите пътници – една сънливост и умора от дългия ден. Отвън – по станциите – обичайните огромни реклами за рога на изобилието, предназначен за потребителиСтоимен Стоилов, „Карнавал във Венеция“

Стоимен Стоилов, „Старинна фреска II“

те на всякакви материални блага... На другия ден ми се наложи отново рано да пътувам из града с метрото. И още като влязох... От всички стени, от всички станции ме гледаше една огромна синя риба, яхната от Homo sapiens и натоварена с багажа на нашата цивилизация... Метрото беше буквално посиняло от огромния плакат на откриващия се този ден фестивал. И този плакат беше по картина на българина Стоимен Стоилов! Притихнах, развълнувана на своето място. До мен една млада арабка с дете на ръце, схванала, но не разбрала причините за вълнението ми, ме попита мило: „Да Ви помогна с нещо?” Побързах да я успокоя: „Не, не, благодаря! Всичко е наред.“ Повече не ù казах. А и нямаше да ме разбере... Елка Няголова

IN MEMORIAM Николай Петев

За приятелите и колегите му празнината ще е огромна. Трите му деца и жените, които е обичал, навярно тепърва ще изминават Пътеката до него и ще го разбират. Чрез неговите текстове, чрез есетата и публицистиката му, където е найцялостен и истински. Където е само

Пазачът на фара. Защото фаровете трябва да се пазят – и той го знаеше. Там, в писателското си слово, той е освободен от желанието да бъде силен, а ранимостта му е прозрачна и ясна. Но точно така – в своя откровен човешки образ, той е най-силен и увличащ. В своите книги писателят

Николай Петев е такъв, каквито са таралежите, веднага след раждането си – без бодли. Раним и предан към приятели и идеи. Взрян в желаното и мечтаното - дори и далечно да е то. Дори и когато това – мечтаното, е за мнозина само илюзия, предизвикваща снизходителна усмивка... Той обичаше да храни гълъбите и хората. Едните – с трошици, другите – с вяра. Когато вярата оскъдняваше, я доизмисляше – с онази негова усмивка, с която се противопоставяше на мрачното в този живот. А мракът за него беше свързан с неразбирателството и омразите между хората. Мракът за него беше социалната несправедливост, с която се бореше. Мрака той разбираше и като отровата на национал-

ния нахилизъм, срещу която имаше своята противоотрова. Въоръжен с човешка обич, той като Матей Миткалото обикаляше села и градове и чистеше усърдно троскота на омразите – някъде с ирония, другаде с горещо писателско слово, но винаги очи в очи, защото знаеше, че очите са пропускът за Доброто. Обичаше българската литература и българските писатели. Обичаше по своему и тези, които не го обичаха и подминаваше с благородство горчилките. Просто защото знаеше: Мракът може да бъде побеждаван само от Светлината. И затова пазеше Фара – на Доброто, на Приятелството, на Отечеството, на Славянското единство, на Обичта... Когато си отива човек, който усърдно е хранел птиците с хляб, а хората – с вяра..., тогава болката е голяма, а тишината е тежка и задъхваща. Сбогом, приятелю! Ще те помним! И поемаме твоята вахта екипажите се сменят, а Фарът остава! Е.Н.

Из „17 есета против този свят” БЕДНАТА... Българската книга... Ако сме българи, а не всички други, които искаме да бъдем и каквито искат да ни направят, би трябвало по тази тема да не се замисляме само около 24 май. Патосът около този празник трае само два дни. Само тогава чуваме по някое, главно изкуфяло с народопсихологични претенции, есе. Само тогава се промъква и „ненаучното” съобщение, че сме славяни. През останалите 363 дни сме франкофони или атлантици. Всичко това, за съжаление, е свързано и с българската книга. През така наречения „преход” културата не е приоритет на държавата. А може би най-правилното е да кажем – и слава Богу... Защото ако бе обратното – днешното безразличие би могло да бъде заменено с много по-активна пропаганда и популяризация на всичко чуждоземно и... антибългарско. За Иван Вазовото „Аз съм българче” щеше в учебника по литература за ХI клас да излезе задълбочен

анализ от някой професор – станал такъв за 150 $ и член на няколко международни академии (такива се правят по-лесно от ЕТ) и камък върху камък нямаше да остане от високата къща – българската литература. Така че от двете злини, като че ли сме се уредили с по-малката... Просто ужас! Българската книга... Не я вземат на пл. „Славейков”, защото не представлява „пазарен интерес”. Не я вземат и по книжарниците, защото те вече са магазини за бяла техника. Не я вземат и в издателства-

Николай Петев и Любомир Левчев

та, защото за тях са доходоносни чуждите жълти романи в различните им щампи – любовно-исторически, любовно-романтични, любовно-фантастични... Боже, ти, който - казват, че разбираш от справедливост, кажи, дай знак, коя с каква история идва?! Тази – нашата, бедната, не е ли онази - ръкописната, дето световните музеи драскат да я имат за 20 дни; не е ли онази, дето са я изгаряли заедно с монасите и манастирите; дето са я преписвали и крили до сърцето и после от ръка на ръка предавали? Не е ли тя виновна авторите ù да бъдат изгаряни или разстрелвани? Справедливост...? Пфу! Добре, че съм гватемалец, иначе ще се взривя! Българската книга... Не се пише тя, защото българските писатели са объркани, една част от тях – не издържаха психически и избраха самоубийството, друга – взе икономическо решение: продаде се на който поиска да ги купи, трета реши, че вече „не е изгодно да си писател”, четвъртата – болезнено изяснява себе си, петата – зарежда редовете си с душевен барут и несъгласие, но

няма трибуни, шестата се дави в отчаяние и лутане. Държавата – президент или премиер – бащински ги потупва за някой рожден ден: „И това ще мине. Други писатели ще дойдат...” И им изпраща телеграма за рождения ден. Българската книга... Истинската. Понякога излиза в 300 екземпляра. Този подвиг е резултат от авторски и издателски унижения. Пред фалшиви банки и фалшиви собственици на зеленчукови борси. В България само човекът е поунижен от българската книга. Честит празник! 24 май 1994

Николай Петев и Максим Минчев

ТРЕВИТЕ На художника Ивайло Мирчев

Заровил очи в тревите, все се питам за техния живот. Кога са родени? Логично е да e преди динозаврите. Според Библията – на втория ден. Как? Защо са толкова много? Кой ги принуждава да съхнат? И знаят ли, че пак ще избуят? Кога са по-красиви – зелени или изрусени? Дишат ли? Като трептят – от страх ли е или от вълнение? Те единствени май в природата се мият и сутрин, и вечер с росата на Бога. И дали се питат: „Идва ли косачът?” Растат безшумни, за разлика от

Николай Петев и Мануел Муньос Идалго

И сигурно се питат: „Идва ли косачът?” Тревите да не би да са микрофони на онези милиони под тях? Ако е така, защо мълчат? Или говорят само на художници, които могат да ги чуят? А учените казват, че корените им, за разлика от тези на бурените, били къси. (Това за корените на бурените го знаем и от всекидневието.) Може би говорят с цвят, с брой, с движение… Ако не научим техния език, няма да е добре за човечеството.

Николай Петев и Сергей Михалков

всичко друго. За разлика от хората, от реките и ветровете. Огънат ли ги, после неминуемо се изправят. И винаги заедно. При тях като че ли няма индивидуалисти. Малката трева е натаралежена, настръхналоневярваща. Възрастната – склонна към поклони, но винаги временно. Тревите дали имат чувства? Виждал съм ги да се радват, но дали тъжат?

Навярно понякога се питат: „Идва ли косачът?” Боже, колко са видели... И какво! Човешки труп при някаква битка им е затварял погледа. Но са видели и любов върху себе си. Тогава навярно са били гальовни. В упор са срещали напалма, който като смърт се е стоварвал върху тях, но пак, пак са пониквали… Тревите, за разлика от всичко на света, най са вгледани в небето – дневното с бездънната висина и нощното - с Пътя. Млечният. А представяте ли си колко е хубаво цял живот да гледаш небето? Не е възможно да не са се питали: „Идва ли косачът?” Пада снегът. И пак пада, а те стоят зелени и изправени. Пробиват го. Вятърът леден ги навява, а те стоят силни. Гордея се с тях. И няма да загинат. Когато напролет и той, снегът, си отиде, те пак ще ни погледнат и ще ни кажат: „Рисувай, художнико! Косачът няма никакво значение. Ти само рисувай!” 2011 Николай Петев и Любомир Николов

ДВАТА ТРОТОАРА НА БЪЛГАРИЯ Вие плачете ли вечер за България? Ей, така... След новините. След поредните трупове и приватизационни сделки. След поредното унижение на българската култура – пак показват премиера на Хари Потър.

Николай Петев и Богомил Райнов

Знам, че не плачете. Не може да Ви дойде и на ум. За себе си поне не плачете ли? Да, да, укорявам... ... Вървях по „Раковска”... Подминах жълтия Централен дом на офицера. Възкачвах се по улицата и стигнах най-високото ù място. Завих към Църквата. И се зачудих по кой тротоар да тръгна. По левия или по десния? Взрях се и разбрах, че това са тротоарите на България. На десния продаваха орден „Златен на труда” за 3 лева, „Сребърния” – за 2 лева, „За участието във войната 1915-1918 г.” – за 3 лева, войниш-

ки „Кръст за храброст” – за 2 евро, саби, български шевици, цигулки, каски, пишeщи машини и икони – на безценица. А на левия самотен стоеше Лъвът – пред Вечния огън. Не гледаше към сергиите. Като че ли демонстративно бе обърнал глава и грива. Там има цветя, само когато дойде Протоколът за някакъв празник или височайшe чуждестранно посещение. Два тротоара. Два пътя на ценностите български. Едните се разпродават, другите са самотни и забравени. Това, че не плачем за България, показва, че или сме повърхностни и нечувствителни, или прекалено заети. Така да бъде. Това, че понякога плачем за себе си, показва, че сме за плач, че не избираме действието, а самосъжалителното съзерцание и че може би чрез себе си плачем за България.

Николай Петев с проф. Милена Цанева и Леда Милева

А Лъвът? Лъвът гледа ясно, и с упование не към поредния митинг, а към Храма „Александър Невски”. 2005 P.S. Две седмици след тази публикация Общината нареди да се освободи десният тротоар и премести продажбите 3 метра още по-вдясно.

ПЪТЯТ През планината върви път. Едни му викат – черен, други – съдба. На него има човек, който си отива. Не мога да видя точно – надолу ли е тръгнал, или нагоре. Но си отива. Всъщност, какво значение има – спускане, или изкачване, когато си е тръгнал? Вековечна човешка идея, или самозаблуда – че за човешкия род най-важен бил стремежът нагоре. Пътят понякога се спуска..., за да тръгне.

Виждам, че човекът, който си отива, спира и се обръща към мене. Дали ме видя, или просто се прощава с моя хълм? Но това сбогуване е толкова красиво. Очите му, макар и на километър, излъчват мек и топъл заник. Тъжни са, но добри. Простил е на всички. И на убийците си. Това понякога не е трудно. А на себе си? Това май е по-трудно… Човекът си отива. Пътят нещо му казва. И той тръгва… Особен, невидим, неуловим разговор…

А за нас остава жилавата вяра, че той отива оттатък планината за малко. Наивната вяра – само да се види с приятелите си. Но човекът не може да не се върне. Забелязал съм, че Хората винаги отиват, за да се върнат. Пак сами. Не съвсем. С пътя. Той никога не си отива. 2012 Снимките в публикацията са от личния архив на писателя.

Международна писателска среща „Силата и слабостта на думите“. Отляво: Любомир Левчев, Георги Първанов /Президент на България, 2002 - 2012 г./, Николай Петев и проф. Захари Захариев.

Здравка Евтимова

Родена в Перник. Публикувала е 4 сборника с разкази и 3 романа, като романът „В студената ти сянка, лейди” печели награда за съвременен български роман на Фонд

„Развитие” 1999 г., а романът „Четвъртък” – наградата на СБП през 2003 г. Сборникът ù с разкази „Горчиво небе” е публикуван във Великобритания. През 2005 г. е преиздаден от ROUTE Press, с добавката на нови разкази. Skrev Press, Великобритания, издава през 2007 г. сборника ù с разкази „Госпожица Даниела”. Романът „Божество на предатели” е издаден от Books publishing, САЩ. Книгата ù „Някой друг” излиза в изд. MAG Press, САЩ, и печели наградата за „Най-добър сборник с разкази от утвърден автор” за 2005 г. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart. Следват: в издателство Aste, САЩ - сборник с разкази, в Канада и Израел - книгата „Блед и други постмодерни български разкази”. „Твоят ред е” е една от десетте наградени творби в световния конкурс за къс разказ на тема „Утопия 2005” в Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията „Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”... Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 22 страни по света. Здравка Евтимова живее в Перник, работи като преводач от английски, френски и немски език. Омъжена е, има двама сина, дъщеря и внучка.

Пръстен Беше много стар пръстен, златото беше мътно, като слънцето преди да събуди града. Беше тежък пръстен, сигурно много скъп. Името Рада беше издълбано от вътрешна-

та страна. В семейството все някоя от жените се казваше Рада. Вярваха, че радостта върви с това име. Все усмихнати били тези Ради в рода преди нея. „Ако закъсаме, поне

знаем какво ще продадем”, казваше майка ù, която също се казваше Рада. Въпреки дълговете за къщата, които ги притискаха и бележките за неплатени сметки, тя се усмихваше точно, както трябва да прави жена с името Рада. Дъщерята също се казваше Рада, малката Рада - защото иначе как да се усмихва човек и защо? Този пръстен, тежък като есента с цялото ù злато, стоеше в чекмеджето при петдесетте лева за черни дни и чакаше. Дните бяха черни, но не достатъчно, за да го продадат, пък жени, които се казват Рада, знаят, че черното, дори още по-черно да стане, не е достатъчно страшно. Пък и името им стоеше в пръстена. Като дойдеше някой черен ден, майката го слагаше и изневиделица някой връщаше двайсетте лева, които му бяха дали в заем преди че-

тири месеца, в друг лош ден младата Рада го слагаше, и така животът им донасяше нещо хубаво от своя скъпернически керван. Бащата беше заминал за Испания от пет години и никакъв не се обаждаше. Сигурно беше намерил испанка там и може би вече имаше друга дъщеря, също Рада, защото това име просто вървеше в семейството. Който веднъж е познавал Рада, не може-току така да потъне в Испания. Който е виждал Рада, очите му остават в нея. Хайде, за очите има спасение, но сърцето му остава в нея, това е то, Рада. Хубав пръстен, тежък. Дай ми го Радо, да го нося един ден, много е оплетено при мене положението. И Рада даваше пръстена. Един ден Калина, момичето от хлебарницата до тях, което си нямаше приятел, го взе. Било ù ужасно, сиво, самотно. После Соня, която имаше да връща двайсет и осем заема, го носи цяла седмица. След нея Кремена, която я болеше глава - и тя държа пръстена, после лелята на Рада, защото синът ù беше изчезнал някъде с приятели и го докараха пребит и смазан. Трябваха много пари за докторите. Така този пръстен помагаше на доста хора и когато черното се продънеше някъде, та потънеше далече от народа на тяхната улица, пръстенът на Рада отново си отиваше в чекмеджето и толкова. Още не беше откраднат, жените го връщаха, и си стоеше най-кротко в шкафа, при ножиците и иглите, защото друго

бижу в къщата нямаше. В къщата нямаше нищо друго за крадене, освен един стар компютър, който никак не беше ценен, и един телевизор, толкова вехт и пожълтял, че по екрана му все се търкаляха лимони вместо хора. Една кафе-машина заемаше най-важното място върху шкафа и тя беше центърът на вселената в тая къща. Така си стоеше тая къща, малка и нищожна на кротката улица. Една вечер - много обикновена, щеше да си отмине тая вечер - ако в къщата им не бе пристигнал от Испания бащата на Рада. Двете с майка ù и с Кремена, която вече не я болеше глава и Калина, която вече си беше намерила приятел, пиеха кафе. Бяха го направили с кафе-машината, центърът на вселената и на къщата, една кафе-машина, която бащата на Рада беше намерил захвърлена на улицата в Испания и я беше докарал, още преди да си беше намерил една испанка там. Сега баща ù почука на вратата и като го видяха, майката Рада, дъщерята Рада щяха да се хванат за главите, но не се хванаха, защото щяха да уплашат и без това съсипания човек. Той беше отслабнал като вейка, широкото му, някога розово и бяло като захарен памук лице, изглеждаше като жълта изсъхнала глина. До него, още пожълта от жълтата глина на лицето му, още по-тънка вейка от бащата на Рада, стоеше жена. - Това е Снежана - каза баща-

Здравка Евтимова с колегите си - Васко Сотиров и Йото Пацов, в дружеска беседа.

та. - Тая жена не е испанка, ами е от Сливница. Тя си няма никого. Тя е добра жена. И аз нямам пари, и тя няма пари. Жената, която нямаше пари, беше потънала в роклята си. Беше обула тежки обувки на бос крак, косата ù отдавна не беше мита, лицето ù изглеждаше красиво на Рада, покрасиво и по-младо от това, на майка ù, макар да беше пожълтяло. - Брат ми не ще да ми даде назаем - каза бащата на Рада. – Изгони ме. - Може ли една чаша вода? –попита непознатата. Никоя от жените около машината за кафе не се помръдна към чешмата. - Майка ми ме изхвърли – продължи бащата на Рада. – Я се махай оттука, Круме - викна ми тя. – Една стотинка няма да ти дам, рече. Живота си за жена ти ще дам, но тебе, ако имах сила, щях да те утрепя ей тука, пред прага. Рада, майката на младата Рада,

стана, отиде до чешмата и донесе една чаша вода. Тя я подаде на испанката от Сливница. Жената я взе, пи жадно, погледна старата Рада, избърса устата с опакото на ръката си и каза: - Може ли още малко? - И при Мишо ходих – обади се бащата на Рада. – Ама той беше зает. Не мога да ти отделя време, братко, и пари не ми искай, щото няма да ти дам. Всичко си профукал. Сигурно не хареса Снежа. Ама тя като се облече, не е като сега. Тя като се облече, става… - той махна с ръка и не каза каква става Снежа, като се облече. - Аз съм Снежа – каза жената. - Няма при кого да отида, Радо – обърна се бащата към старата Рада. – Какво… какво хубаво момиче си я

отгледала. Добре. Няма къде да отида, идвам при тебе. Най-обикновена есен беше навън, един топъл ден без дъжд, после дойде студена вечер с дъжд. Дърветата на улицата, липи, вече нямаха листа. Луната, любопитна както винаги, обхождаше облаците и търсеше нещо под тях. - Още пазите старата машина за кафе – възкликна бащата. – Тя правеше хубаво кафе, чудя се защо ли я бяха изхвърлили. Дали ще е удобно да дадете една чашка на Снежа? Никоя от жените не даде една чашка кафе на Снежа. - Идвам при тебе, Радо – повтори бащата на младата Рада. – Другите ме изхвърлиха. За себе си няма да те моля за нищо. Само „благодаря” искам да ти кажа, че сама отгледа мо-

ето момиче. Виж го какво е хубаво. Какво хубаво момиче е станало. Никой нищо не каза. Зад прозорците есента се разшета и започна да подрежда небето – облаците се изпокриха, звездите лъснаха отгоре, време само за слани. Навън бяха останали недообрани чушки. В Испания по това време положително нямаше слани. В Испания имаше само испанки, но Снежа не беше испанка. Беше от Сливница. - Гледам, нищо ново не си купила, Радо. Хладилникът си е старият, печката ти още по-стара, и пералнята ти стара. Няма да ти искам пари, пази ги за детето. То е много хубаво момиче. Като картинка. И ти си хубава, малко си поостаряла, но пак те бива. Не ти искам пари. - Я питай дали баща ти е гладен – каза голямата Рада на малката, но момичето не попита това. - Носиш ли ми нещо от Испания? – попита то. - Не можах да спечеля нещо – каза мъжът. Помълча, потупа жената със жълтото като глина лице по рамото, обърна се към голямата Рада и каза. - Радо, знам, че имаше един пръстен. Слагаше си го, като дойдеше черен ден и ми казваше, че ти помага. Казваше ми, че си го давала на братовчедката ти и на сестра ти, като дойде някой черен ден. Казваше ми, че си го давала на комшийки. Може

ли… Кремена, който вече не я болеше главата, съвсем никак, изтърва чашата си с кафе и тя изтрополи върху масата. Кафето се разля и образува кафяво езеро върху мушамата. - Казваше ми, че тоя пръстен помага – продължи бащата на малката Рада. – Дай тоя пръстен да го поноси Снежа. Да го задържи четирипет дни. Ще ти го върна, Радо. Обещавам ти. Есента навън пощуря. Започна да мете улиците, опита се да изхвърли нощта някъде далече, но нощта не помръдна от мястото си и стана още по-тъмно. - Ти обеща че ще пращаш пари, но не прати нито един път – каза Кремена, но бащата на младата Рада не ù обърна внимание. - Ти си добра жена, Радо – каза той. – Сега е черен ден за Снежа. Цяла година е черен ден. Само тричетири дни да го поноси и… Рада, уж голяма, не каза нищо. Малката Рада не знаеше какво да прави. Кремена също не помръдваше. Чудеха се накъде да погледнат. Голямата Рада се изправи. Стиснала уста, за да не изтърве някоя дума, тя се обърна настрана, да не се виждат очите ù. Пое към чекмеджето, където кротко стоеше пръстенът, тежък като есента. Протегна ръка – измъчена ръка, видяла много работа и малко пари – и отвори чекмеджето.

Бистра Малинова е родена в София на 21.12.1981 г. Завършила е специалността „Социална педагогика” в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Нейни стихове са публикувани в редица печатни издания и антологии – вестник „Пулс“, Алманах „Ирин Пирин“, алманах „Още стихове за вечните неща“, алманах „Духът, който ни сродява“ , алманах „Културна палитра“1-5 бр. и др. Носителка е на втора награда в конкурс за млади поетеси „Дора Габе“- 2011 г., трета награда в конкурс „Златен Пегас“ - 2012 г. и др. През 2013 г. година излезе първата ù поетична книга „Неща, които нямат очертания“.

Бистра малинова

РАВНОВЕСИЕ Бог ни гледа отвътре с дълбоки, ехтящи очи и насища зелената плът на земята ни с вечност. Рони пух от глухарче в небесни поляни и бди, а в тревите валят неуморно отвъдни човеци. Бог расте като ручей и слиза полека с дъжда във усмивка на цвете, което огрява пчелите. Сладък сок от череши, набрани едвам от върха, по ръцете му детски на радостни струйки се стича.

Нощем слиза в сълзите на някоя тъжна жена, не усетила длан на любим, да погали съня ù. Натежала от дни, като вик векове премълчан, любовта му застига света с оглушителен тътен. Бог сънува елени - избити вселенски стада! и се скрива в тревите отвъдни – ням и безсилен. После плаче разкаян, с гласа на самотна сърна. Синовете му спят у дома си доволни и сити. Сутрин скита в полето смирен, ала носи надежда, че ще срещне в житата един ранобуден вестител, прекосил тишината и влязъл във кожа човешка, доброволно приел, че животът е свята обител. Разделен от плътта, но в плътта си налял светлината, Бог е зрънце сред троскот и троскот, зрънцето пробудил. Търпеливо засява живота със слово и с глад за нататък, докато не узрее човешкият дух за безсмъртие. ВРАТА Живея между него и света. Гласът ми е последната му риза. И затова се пазя от гнева. Но той не знае. Само подозира.

А после по земята стъпва той и покорява с дързостта си мрака. Но знае, че зад другия завой стоя и търпеливо го очаквам.

Живея разделена - на сърце и плът, която нощем ме спасява, със тежестта на всички грехове, ревниво във земята ме посява.

Забравя да ми подаде ръка, от облаците щом реша да сляза. И аз забравям. Стига ми това в живота през една сълза да вляза...

Художник: Стоимен Стоилов

НЕОБЯСНИМО Защо се губя в светлата си мисъл, а в тъмнината лесно се намирам? Страхът- несподелимата ми близост, разколебава всичко обяснимо. Побира се в новородена дума сърцето ù се учи да прощава. А сутрин в оглeдалото изплува, расте денят и бавно ме смалява. Какъв огромен кратер е тъгата! Сълзите често в лава се превръщат. Но как да вярва в края си душата, като от миналото се завръща. Не се сбогува с никого, защото не си отиват хора, а представи. Отнякъде се чува сприхав говор и хрипове от клетката на славей. Не мога да избягам. Но избирам да не играя ролята на жертва. Отваря се вратата и излиза представата, че има съвършенство. А лустрото на всяка светла мисъл е нуждата да имаш собствен разказ. Но кой е разказвачът? Тихо слизам в градините на вътрешното царство... НА ЪГЪЛА НА ЗДРАЧА Къде отива нощем светлината? Като бездомник в себе си се връщам. Пристигам три живота след тъгата на прага на поредната си къща. И всичко ми изглежда непознато. Бунтовен ангел в ъгъла на здрача разприда нишки и тъче разплата, но всеки миг се кани да заплаче.

Не подозира даже, че сълзата е аура за блудните човеци. В крилата му се крие хищна сянка, готова да се рони цяла вечност. И да разбуни духовете с крясък, да се опиe с непростена болка. Изтича светлината като пясък, прилича на възмездие живота. Но как да разбера, че не сънувам? Не ме очаква никой на предела. А моят ангел сигурно пътува в неясните ми бъдещи идеи. Опитва се насън да ме прегърне, от ъгъла на здрача бди над мене. И всяка нощ ме кани да се върна смирено във обвивката си тленна. И... И слизам доброволно на земята. И ставам доверчиво огледало. Забравя бъднините си душата, зазидана в идеята за тяло. Вратата към небето се затръшва. Не ми достигат въздух и пространство. А вън тълпата яростно поглъща остатъци от чужд вселенски хаос. Спасявам се в съня си. И извира дълбока нощ, като живот отвъден. Изконното ми право да избирам превръща светлината в мисъл стръмна. И как да го приема по-смирено? Като лавина лустрото се свлича. Не искам да живея раздвоена между „владея се” и „се обичам”. Сърцето – този облак всеотдаен, вали и напоява с близост дните. Но всяко вдъхновение е крайност и всяка болка – вик от дълбините.

Художник: Стоимен Стоилов

Отвъд тъгата сигурно е лято, но сигурност отвъд не съществува. И като грозно патенце без ято очаквам в друг живот да се събудя.

ПОКРЪСТВАНЕ Нямаше го в цъфналата ръж този, който исках да остане. Като лава стичаше се дъжд и засели огъня в кръвта ми. После път в безплътната тъма и сърце, пораснало в молитва. Нямаше го. Толкова сама можех само в себе си да скитам. И да чакам няколко живота да се осмели да ме обича. После се събудих. След потопа бе отключил силата да дишам. Можех със сърцето си да чуя как тупти тъгата му отляво. Точно там. Между тъга и лудост в него се завърнах. Като вяра. Да покръсти с късното ми име няколко живота страшна липса. Беше неизбежно да ме има, този глад вселенски бе неистов. И тогава тъй ми заприлича на молитва неговото име, че се осмелих да искам всичко... Този мъж ми е отплата свише.

ТОЙ Случайно ли посегна към плода? По-скоро на кармичен кръг прилича. И този път избрах да се родя, в неподходящо време за обичане. Улиса се в смеха ми. Този смях, разпалваше една престъпна нежност. Обичах го така, че не разбрах кога съм се превърнала в последна. Кога съм надделяла над страха в трапчинката, над устните му скрита. От ничия пораснах до греха да бъда в близостта му ненаситна. Усещах с всички будни сетива как този мъж душата ми обиква. Не вярвах, че ще има „след това” и липса, със която да не свиквам. Не питах ад ли е или е рай това ранимо чувство да отдаваш, додето неизбежна като край, сълзата не видях да приближава. Погълна ме идеята-вина, не ми достигна дъх да се сбогувам. Сега съм хълм в онази долина, където времето не съществува.

Художник: Стоимен Стоилов

ВЕЛИКДЕН Любовта е дете, прекосило площада с балони, монолога на луд, добротата в очи на несретник. По зелените хълмове ангелски стъпки се ронят и от топлата гръд на земята извират щурчета. Уморените хора се връщат полека от кръста. Ослепели пчели неуморно се давят в прашеца си. Бог е тъжна идея, но всяка година възкръсва и утехата сяда на блага и щедра трапеза.

Но си тръгва оглозган до кокал от празника всеки, близостта се топи по дъната на празните чаши. А плътта е ревнива към своите земни убежища, настървено облизва утайка от вчерашни страсти. Като мъртво море и солта от предишните сълзи. Радостта е мираж, а животът изглежда последен. Светлината се връща и с гъвкаво тяло на бързей обладава душата, та в златният ритъм да влезе. Любовта е сираче, което смирено се моли и безкористно вярва, че Бог е сърдечен и верен. По високите хребети никне свободната воля, а небесното царство е тиха, семейна неделя.

БЪРЗЕИ Като бърза към него, жената на лято прилича и потоци от сладост извират, а той е безсилен. Пиян от внезапната мисъл, че до смърт я обича, но смъртта е за тези, преди, от смеха ù отпили. Ако той се обърне сега и живеца открадне, и го стегне с въжето на своята ревност първична, ще слезе жената надолу в горещото пладне, покорена и вярна, ще легне полека в тревите. Зелената кръв на земята тогава ще плъзне в неспокойните вени, додето тъгата утихне. Дъжда ще дочака – да му върне душата на бързей и да слезе от хълма на своята гордост любимият. И когато засвети любовното ложе на здрача от потоците сладост, които текат и преливат, изумените ангели тихо, но радостно плачат, докато ги погълне небесният мрак на тревите.

Виолета Шаханова:

„Българската публика трябва да се срещне и с други автори, освен с Верди и Пучини...” Разговор с оперната прима за първото монооперно представление в историята на българския музикален театър

Виолета Шаханова - Стамболиева е име, което не се нуждае от представяне – повече от три десетилетия на оперната сцена, водеща солистка на Русенската опера, а също и на концертния подиум, десетки лирични сопранови роли, изпети на премиери (част от тях са първи изпълнения у нас), стотици камерни и кантатно- ора-

ториални концерти с музика отпреди Бах до Енеску и Шостакович и най-трудни съвременни автори, записи и гастроли у нас и в чужбина, награди „Златна лира” и „Златната антена”. Оперната критика в лицето на Р. Бикс, Б. Арнаудова, Ст. Тинтеров, Ив. Хлебаров и др. я оценява високо, като „една от водещите лирички в съвременния български оперен театър”, като „традиция, следа в нашата опера”. И сега - първа изпълнителка на моноопера у нас, при това на трудната партитура на Франсис Пуленк „Човешкият глас”, на Мартенските музикални дни и Оперния фестивал в Стара Загора. Костадина Райкова - Как открихте Франсис Пуленк и „Човешкият глас“? - Завеща ми го незабравимата оперна прима и основателка на Русенската опера Пенка Маринова, която мечтаеше да изпълни тази опера, но не успя. Беше очарователна певица и артистка. Тя ми посвети ръкописния си препис на нотите, които бе получила от големия наш диригент Димитър Манолов, който пък искаше да направя за него Наташа Ростова във „Война и мир”, но му отнеха постановката в София. Тук искам да благодаря на директорката на Мартенските дни Ива Чавдарова, която продуцира постановката в този наистина най-сериозен наш музикален фестивал. - Защо „Човешкият глас“, тази твърде трудна, модерна партитура, се играе напоследък толкова по света? В наши дни я поставят дори в Япония, Чили и Сибир... Чух, че в далечния и провинциален Тюмен,

в Русия тези дни откриват операта с „Човешкият глас” и „Слугинятагосподарка” на Перголези ! И така, защо я избрахте? - Защото е истинска музикална драма, която е страшно трудна и вълнуваща и е вече модерна класика от ХХ век; защото е претворена по великолепната монодрама на Жан Кокто от 1930 г. А операта е създадена в Рим през 1959 г., трийсет години по-късно, след като драмата става репертоарна и много известна по света. Пуленк е голям майстор на сцената. Другите му две опери – „Диалогът на кармелитките” и „Гърдите на Тирезий” са невероятно оригинални. Бих казала, че тази музика е много вълнуваща, в известен смисъл - обсебваща! Чувствата, заложени в нея, са общочовешки, универсални и никога няма да престанат да ни вълнуват. - Това ли е Вашата „роля на живота”? И не беше ли риск да

се представи у нас, като знаем, че публиката ни предпочита Верди и Пучини и бяга от модерните автори? - Жената в „Човешкият глас” е една от моите големи роли, но не мога да я сложа пред другите. Обичам повечето от тях, но сега ще спомена само някои: Марженка от „Продадена невеста”, Маргарита от „Фауст”, Мими и Мюзет от „Бохеми”, Сузана от „Сватбата на Фигаро”, Фрау Флут от „Веселите уиндзорки”, Зорница от „Луд Гидия”, Адина от „Любовен еликсир”, Дона Елвира от „Дон Жуан”, Лина от „Стифелио” на Верди.... Що се отнася до „модерността”, мисля, че нашата публика трябва да види и чуе и други автори освен Верди и Пучини. - Сложна ли беше за Вас вокалната партия? - Да, но не толкова в чисто певчески план, колкото като емоция, като чувство, като преживяване. Роля, която те обсебва и поглъща. Страшно е да си съвсем сам на сцената, без партньори, без хор, без почивка, без никакви паузи. Всяка от моите роли досега, дори и най-обемната - Сузана от „Сватбата на Фигаро” на Моцарт съм изградила по-лесно, отколкото Жената в операта на Пуленк и Кокто. Трябва да отбележим, че това бе не само първо сценично изпълнение на тази опера у нас, но и първото представяне изобщо на моноопера в досегашната стогодишна

история на българския музикален театър, който, както е известно, започва своя път в София през юни на 1907 г. с един оперен концерт. - Нещо по-конкретно за музиката? Трудна ли е за интерпретация? - Партията на героинята, макар и написана тонално, е доста трудна в музикално отношение. Интересното тук е, че съпроводът не помага на певеца и е доста необичаен. Предпочетох варианта с пиано, не толкова заради скъпите авторски права, колкото заради камерността, интимността на редакцията с клавир, която е по-популярна. Пианистът Евгени Желязков, един първокласен музикант, с когото работя на концертния подиум, се справи отлично. - Страхувахте ли се, когато започнахте работата си? - Много, почти докрая. Не знаех какво ще излезе. Музиката в началото ме стресна, шокира, много е експресивна, бих казала, доста необичайна (при първо слушане дори малко изнервяща), макар да съм пяла и по-модерни автори, и след времето на Франсис Пуленк. Тази партитура е от 1959 г., а пиесата на Кокто, по която е създадена, е от 1930. Знаете, че пиесата е изключителна и се счита за връх в жанра монодрама. Да, музиката е доста особена, трудна. После постепенно ме погълна и заживях с нея.

- Какви актьорски задачи постави пред Вас ролята? - Изключително трудни. Изисква представянето на богат диапазон от чувства и настроения, при това в един дълъг, без паузи, монолог. Трябваше да разкрия дълбоко емоционалния текст в живо интонираното „слово-музика”. Да овладея този труден и твърде необичаен речитативно-декламационен стил на Франсис Пуленк. Да играя не като оперна, а като драматична актриса... Тук външно действие почти няма, а има едно „подводно течение”, което трябва да се изрази, по-скоро да се внуши, което е страшно трудно... Да бъда пределно искрена, истинска, естествена... Да успея да предам тази сложна гама от болезнени чувства и променливи настроения, които Пуленк е решил с помощта на постоянните преходи от речитатива към миниаризото и декламацията. - ...както Ви възприехме. Нямаше нищо оперно в сценичното Ви поведение. Театралите бяха във възторг от играта Ви... - ...да, търсих именно това. Експресията в текста и музиката тук са изключително силни и на моменти могат да те подведат и в неправилна посока. - Интересното е, че тук работихте заедно с Вашия син, младия и

вече утвърден оперен режисьор Теодор Стамболиев, с когото сте заедно не за първи път на сцената. - Благодарна съм на постановчика, който беше моят коректив през цялото време. Беше много строг, дори суров с мен. Иначе би се получила обикновена мелодрама. С него направих главните роли в „Дон Паскуале” на Доницети, „Слугинятагосподарка” от Перголези, „Веселата вдовица” от Лехар и „Тайният брак” на Чимароза (интересно е, че с тези роли започнах кариерата си и сега ги повторих!), но това беше най-интересната и най-проблемната ни задача. Благодарна съм му! Това беше един щастлив момент в моята кариера. Мисля, че нашият музикален театър в България, макар да е с традиции и големи постижения, напоследък започна да изостава доста и като репертоар, и като естетика, и в чисто постановъчно отношение. Сцените у нас са общо-взето примитивни, осветлението - също, а на режисурата се гледа от директорите-диригенти като на нещо второстепенно и едва ли не излишно. В Европа операта е във възход, защото режисурата е водеща и почти няма директори- диригенти, там сцените се водят от интенданти-администратори, които не дърпат чергата към себе си, както е у нас... Разговора води Костадина Райкова

Спектакъл - събитие На сцената съм повече от половин век. Имах дълга, щастлива кариера, срещнах се с големи артисти и режисьори, бях оценен по достойнство. През тези години имах поглед и върху операта като артист в драматичните театри на Русе и Бургас. Помня много и добри наши певци и певици, диригенти, режисьори, сценографи... Днес българската опера преживява дълбока криза, особено в сценично отношение, но спектакълът, който видях сега в Русе, е нещо съвсем различно. Просто от европейски мащаб. Първото сценично представяне изобщо на моноопера от наш, български изпълнител, в досегашната стогодишна история на българския музикален театър, при това, на такова високо певческо и актьорско ниво! Наистина Виолета Шаханова- Стамболиева, дългогодишната оперна прима, е явление, с което България трябва да се гордее. Макар че и за нея важи латинската сентенция: „Никой не е пророк в собствения си град”... Така е, но не бива да е така. Нашата критика слави повече артистите ни, които живеят и работят в чужбина... Защото постижението ù в тази толкова трудна и проблемна роля – във всяко отношение: музикално, сценично, вокално - е истинско постижение, при това, от национален мащаб, което трябва да се оцени.

Постановката, дело на талантливия ù син, младият режисьор Теодор Стамболиев, възпитаник на Музикалната академия в София, е достойна за творбата на Жан Кокто и Франсис Пуленк. Операта „Човешкият глас” вече се счита за еталон, дори за класика в жанра и за една от първите и може би най-силна моноопера, писана досега. Към нея посягат само зрели певици и актриси, които могат да понесат това огромно психофизическо натоварване, което изисква тя. Да бъдеш цял час сам на сцената, без партньори, На снимките: Виолета Шаханова в „Човешкият глас” на Пуленк.

без почивки и паузи, при това - да не говориш или рецитираш, както е при нас, в театъра, а да играеш и да пееш една доста проблемна вокална партия, да преживяваш една силна, разтърсваща драма - това е наистина неимоверно трудно. Бих казал дори - изтощително. Малко певици у нас, а и не само у нас, мисля, че могат да издържат подобно изпитание. Виолета Шаханова го издържа с успех. Беше изключително изразителна, музикална, стилна, въздействаща. Трудната роля бе изпята и на перфектен френски /език, труден за пеене!/ и въпреки липсата на устройство с надписи /имаше програма с пълния български текст/ многобройната публика почувства и разбра всяка нейна реплика, всяка фраза. Нейната безименна героиня,

наречена от Кокто, просто Жената, преживя една изключително богата гама от чувства и настроения, които разтърсиха публиката. И съпроводът беше изключителен – Евгени Желязков, редовен партньор на Виолета Шаханова в камерните ù програми, свири с вдъхновение и я следва неотклонно. Партията на пианото е също доста трудна, на моменти атонална, в духа на Равел и Дебюси. Между двамата артисти имаше пълен синхрон. Пестелив, но изразителен бе мизансценът на Теодор Стамболиев, усетил дълбоко драматургията на тази доста особена, новаторска творба. На ниво бе и изисканата сценография на известната театрална художничка Виолета Радкова, „легнала” много добре в театрално-кон-

цертната зала „Русе”. Мултимедията на Димитър Липовански от „Арена Видео” допълва по един деликатен, ненатрапчив начин мизансцена и допринася за атмосферата на този спектакъл, от което се нуждае нашият позалинял оперен живот,

който за съжаление, от години ни предлага предимно посредствени спектакли на опери от Верди, Доницети и Пучини. Андрей Медникаров

Родена през 1963 г. в Елин Пелин. Пише поезия и публицистика. В началото печата във в. „Септемврийче”, „Средношколско знаме” и сп. „Родна реч”. Завършва журналистика. Работи като редактор в общинския вестник на Елин Пелин, като учителка, възпитателка, главен специалист в общината, работничка на поточна линия, дистрибутор на шоколадови изделия.... По-късно заедно с Димитрина Попова създават частен вестник за общините Елин Пелин и Горна Малина - „Нов общински новинар”, просъществувал до десетия си брой. Публикации още в: „Софийска правда”, „Антени”, „21 век”, „Вестник за дома”, „Хубава жена”, „Нощен Труд”, „Труд”, сп. „Бела”... Нейни стихове са излъчвани по Българското национално радио. Последната ù любов са късите разкази и хайку. Съвместно със съпруга си пишат разкази; автори са и на първия си роман „Ярост”. Хр. Панджаридис живее във Франция.

Христина Панджаридис

*** Греяно вино зимата показва своята светла страна

***

Бране на коприва когато пиша на чужд език

Пълна луна виждам крадеца на съня ми

*** Вечер край огъня снежните човеци в нас срамежливо се топят

Художник: Стоимен Стоилов

*** Пощенска кутия на тази гара отдавна не спират влакове *** Есенен дъжд измиваш си ръцете от летния пясък

*** Дай ми прозорец ще си открадна пейзаж *** Пеперуда на прозореца стъклопис *** Засаждане на цветя упражнение по надежда

*** В клетката на лисицата слънчеви зайчета *** Пролетно безсъние с коприва е застлано леглото ми *** Напъпила ябълка момичето мери първия си сутиен *** На колене в планината изворче *** Изсечена гора гробище без имена ***

Художник: Стоимен Стоилов

Правя баница мама ръси брашно от небето

Емил Кало

Магистър по икономика и доктор по философия. При цялата дългогодишна известност на публичните му изяви като лидер на еврейската общност в България и вицепрезидент на Световния еврейски конгрес, за литературата той е нов писател. На книжните лавици се появява за първи път през 2008 г. с „Българската общественост за расизма и антисемитизма”, изд. „Български писател”, 1937, 2008 – публицистика, която според издателя на книгата Николай Петев „има историческо значение”. През 2012 г. Е.Кало изненадва с нестандартно поднесена смесица от криминални, исторически, битови, еротични и дори политически сюжети в сборника „Откраднати и намерени”, изд. „Български писател”, 2012. Романът „Другите и Йосиф”, подготвен за печат от издателство „Алтеа”, е литературна адаптация на сценарий за игрален филм, очакващ своята реализация, както и либретото за мюзикъл „Байганиада” по А.Константинов.

Кодът на Кало „Другите и Йосиф” ще ви разтърси и ще ви хване за гърлото още от първите редове. И ще ви държи здраво през цялото време. Ще ви отпуска, само колкото да си поемете дъх. И когато си поемете, вече ще сте прочели целия роман. Защото тази изненадващо вълнуваща история се чете на един дъх.

Изненадващо вълнуваща, защото в безбрежното море от многословно празнодумство не се среща често такъв красив и толкова притегателен остров на реални човешки истории, дълбоко пропити с магията на зряла художественост. Ето защо просмуканият в съзнанието ви скепсис на

съвременен читател ще ви накара да я прочетете още веднъж – в съзнателно търсене на отговора на един въпрос. И този въпрос е: „Как може този роман да е толкова вълнуващ?” Да, това е една много вълнуваща история, разказана с възможния минимум думи. Скъпи са думите на Емил Кало – внимателно изричани, дълго обмисляни, педантично оглеждани. Всяка една от тях е прецизно претегляна с разбираемото честолюбие на дълбоко вярващ в силата на словото творец. Всяка една от тях е заела точно своето място, поела в себе си стаена болка, неизказан ужас, жертвено примирение, извираща от очите благодарност, замръзнало във времето мълчание, жужаща във въздуха бдителност... Само на един въпрос думите не могат да дадат отговор. На този въпрос отговорът много трудно може да бъде даден от един евреин. И много лесно от един неевреин, само дето най-вероятно няма да бъде верен. И този въпрос е: „Защо евреите?” Защо ни гледат с подозрение, само защото сме се родили евреи? Защо /не/ ни приемат с недоверие? Защо ни обграждат с дистанция? Защо искат да ни унищожат? Защо във всяко ново поколение отново и отново възкръсва зловещата лъжа, че светът с лекота ще стане по-добър, само ако ги няма евреите? Във все-

ки случай, тази лъжа не е измислена от Хитлер. Не е измислена и от Мартин Лютер, инжектирал с късните си съчинения омраза към евреите в цялото протестантство и осигурил идеологическа платформа за пъклените планове и действия на фюрера. Не е и Волтер, белязал Просвещението с едно смайващо по своята духовна слепота суеверие. Не е и Ватикана, обявила евреите за убийци на Спасителя – удобно забравяйки в продължение на много векове, че самият Спасител е евреин и всичките му апостоли са евреи. Аман е името на идеолога на първия заговор срещу евреите, целящ тяхното избиване в рамките на цяла

една империя. Мидиец по произход, велик везир на Персия по времето на цар Артаксеркс, той е провалилият се пионер на замисъла за избиването на ВСИЧКИ евреи. Но е бил на косъм от пълен успех в своя план. Както и Хитлер. Именно зловещата Хитлерова епоха е времето на действие в романа. Роман? Наистина ли един кратък епос, какъвто е „Другите и Йосиф” може да бъде наречен роман? Да, може. И трябва, защото е такъв. Защото далеч не само обемът, а преди всичко съдържанието дефинира жанровата определеност. Дали защото най-добрите разказвачи в човешката история са евреи, та затова и Емил Кало се вписва така чудесно в тази многохилядолетна традиция? Сигурно и затова. Та вижте величествените истории на Авраам, на Исаак, на Яков, на Йосиф, на Исус и неговите ученици? Кой да разкаже подобре една история от един евреин? Вижте божествения подвиг на Исус Месията – Йешуа ха-Машиях – Победителят на кръста, Спасителят, родил се в тяло на евреин, от еврейска утроба, в семейство на евреи, в еврейска общност, в земята на евреи. Шокирани ли сте? Това е, което казва Библията. Всяка една Библия. Библията не казва „Защо евреите?” Библията казва: „Защото евреите!” На този отго-

вор много трудно може да бъде зададен въпрос от един неевреин. И още по-трудно – от един евреин. Разбира се, въпросът в случая е – какво общо има Библията с всичко това. Библията има общо с всичко, защото тя е синтез на хилядолетен човешки опит и трансцедентна Божествена мъдрост. В същото време през последните години Библията се превърна в обект на безкраен брой съмнителни литературни спекулации, които сами по себе си не са никак оригинални. И въпреки, че някои от тези лукаво поднесени неистини са продавани в огромни тиражи в целия свят, това не променя ни най-малко, а може би дори и доказва евтиния им третокласен характер. Всъщност, те напълно заслужават тежката присъда на първия български литературен критик Нешо Бончев, направена спрямо подобни словоблудни спекулации, макар и преди повече от век. „Чернокнижно дяволско хороигрище” е тежкото клеймо, което Бончев слага на цялото море от плагиатски „произведения” и непохватно преписани български заемки от булевардната европейска сензационна литература в края на 19 век. Романът на Емил Кало е изграден върху една качествено различна основа, изтъкана от житейска правдивост, историческа досто-

верност и задълбочено познаване на събития и обстоятелства. Изрично трябва да се подчертае тази авторова заслуга. Защото освен смайващо увлекателен разказвач, Кало е и изключително прецизен архитект на повествованието и цялостната структура на романа. В него ще забележите стигащи до забележителна задълбоченост паралелни сюжетни линии; ще се възхитите на елегантното движение на авторовото перо, което неусетно ще ви води през различни исторически времена и географски, и етнокултурни пространства; през неочаквани сюжетни и психологически обрати, за да ви завладее напълно – интелектуално и емоционално. О, да! Кало е смайващо амбициозен разказвач. Той умело провокира и интелектуалното присъствие на читателя, и емоционалната му сетивност, и традиционните му /не/разбирания за Израел, израелеца и българските евреи. Но в „Другите и Йосиф” Библията има едно съвсем конкретно присъствие и то се вижда още в заглавието. Историята на Йосиф е една от най-вълнуващите истории в историята на еврейски истории. Син на Яков от любимата му жена Рахил, любимец на своя баща, юношата е обект на смразяваща ревност от страна на своите по-големи братя. Ненавистта им

възприема толкова чудовищни измерения, че те връзват Йосиф и го продават като роб на един пътуващ керван в пустинята. На смазания от мъка Яков вероломните му синове обясняват, че Йосиф е изяден от диви зверове, като носят за доказателство изцапаната му с животинска кръв пъстра дрешка. Разбира се, историята не свършва дотук. С интелект, лоялност и трудолюбие – и най-вече с чистосърдечна вяра в Бог – Йосиф в продължение на години изкачва все по-високи стъпала по йерархичната стълбица на административната власт в Египет. За да стигне до ранга на първи и най-близък сътрудник на фараона и за да получи от него доверието му да управлява от негово име над цялата египетска земя. И когато не само в нея, но и в околните ù предели настъпва незапомнен глад, оказва се, че единствено Йосиф с помощта на Божествена мъдрост е успял в продължение на години да натрупа огромен зърнен запас, който с днешните термини би трябвало да бъде наречен „стратегически”. Точно този запас се превръща в притегателен център за всички племена и народи в целия географски регион, които се стичат в Египет, с надеждата да се спасят от гладна смърт. Сред тези множества са и братята на Йосиф заедно с техния баща Яков. Срещата,

покаянието и прошката са кулминацията на тази история, в която на продадения в робство малък брат е отредено да бъде спасител на своя род. В своята творческа призма Емил Кало пречупва светлина-

та на тази библейска история под много различен ъгъл. Центърът на повествованието не е Йосиф, центърът са другите. В този роман не Йосиф спасява своите роднини, постъпили чудовищно спрямо него. В разказа на Кало един напълно непознат – един от другите - спасява Йосиф, изтръгвайки го от лапите на сигурна смърт! И не само това. Този „един от другите” му дава своето име, своето бащинство, своя дом, своето се-

мейство..., дава му всичко заедно със себе си. Формално погледнато, един фашистки офицер /поне така ще го определят победителите след края на войната/ спасява едно еврейско бебе. С огромен риск за себе си. Един от другите. Именно тези „други” са в центъра на повествованието. Другите са мяра за страдание и състрадание, за любов и омраза, за вяра и безпътност, за сила и доблест. Голяма творческа смелост е била нужна на автора, за да постави тази колективна категория в центъра на своя огледален разказ. Защото тези „други” всъщност са олицетворение на българския народ, неизменна част от които са и българските евреи. И тези евреи също са дали нещо от себе си на българите, та целият български народ /с наистина пренебрежимо малки изключения/ да застане на страната на своите съседи, приятели, близки от еврейски произход. Да не позволи на лапите на злото да ги грабнат от българската земя. Това е онзи прастар зов на сърцето, който и в най-зловещите и подли времена те моли, настоява, изисква да правиш добро. Да направиш добро въпреки всичко. Въпреки смазващо тежките, зловещи обстоятелства, изключващи дори мисълта за какъвто и да е риск. Доброто, което понякога изглежда направено само за себе си,

но което винаги дава добър плод. Емил Кало подсказва това добротворство. Той не го проповядва, не го прокламира, не го натрапва като ултимативна житейска позиция, несподелянето на която води тежко клеймо след себе си. Не, като мъдър потомък на благословен с изстрадана мъдрост народ, Кало знае, че добротворството не е естествен рефлекс в атмосфера на страх и жестокост,

на тегнеща безизходица и лепкав духовен мрак. Затова той оставя своите герои сами да изстрадат тази добрина, сами да видят светлината из неизбродните лабиринти в сърцата си и сами да намерят сили да споделят тази светлина с хората до себе си. И не само това – Кало стига и по-далеч. Той изпраща свой герой-евреин да израсне и живее сред българи, със съзнание на българин. На друго момче пък поверява трудния път на етнически неевреин, израснал сред евреи и съвсем естествено – още от много малък - приел една еврейска жена за своя родна майка. Ще спра дотук, за да ви оставя насаме с романа. Ако сте пропуснали този предговор в бързане за среща с „Другите и Йосиф”, добре сте направили. Аз бих сторил същото. Александър Урумов

Александър Урумов Завършва българска филология в СУ „Климент Охридски”. Автор е на библейско-историческото изследване „Исус Христос власт и политика”. Първият му сборник с къси разкази: „Приказки в края на времето” е номиниран за Голямата награда на „Южна пролет”. Върху него пише сценария на моноспектакъла „Лалугер”, в изпълнение на Н. Урумов. За драматургичния си дебют е отличен с номинация за „Аскеер” /2011/. „Лалугер” се радва на успех вече ІV сезон, печели награди: „Чудомир”, „Нова българска драма” и др. Игран е в Европейския парламент, представя България в Москва, игран е също в Македония, Австрия, Германия, Австралия. Следва: „Малкото име на дните”. По няколко разказа от тази книга е написана драмата „Положение профундо”, номинирана за голямата награда в конкурса „Иван Радоев”. Т.г. издава сборника с разкази „Тиква!”.

ДРУГИТЕ И ЙОСИФ Откъс от роман

На българските евреи, където и да са – посвещавам.

...Разделиха мъжете и жените и тогава за последен път видя Хаймо и Буко. Мъжът ù едвам влачеше изкривеното си от физическа и душевна болка тяло, а Буко, нейният голям Буко, крепеше баща си и само през рамо погледна към майка си. Лиза отчаяно стискаше ръката на сестра си и тя останала сама, без мъжа си и децата си. Струпаха ги като стадо пред тясна врата и на групи ги вкарваха в полутъмна широка стая. Накараха ги да се съблекат и събуят. Няколко жени в раирани дрехи мълчаливо прибираха сваленото, носеха го на дълги и метални маси и го разпределяха в различни купчини. Други раирани ги караха да приклекнат в единия край на помещението и ловко остригваха до кожа косите им, които веднага биваха измитани и натъпквани в големи хартиени торби. Поведоха ги голи в студа по тясна алея между две телени огради. Няколко възрастни жени и куцата по рождение Мазал Йомтов бяха отделени в движение, а останалите наблъскаха в широка барака. Там, все така голи, с бутане ги наредиха в две редици, с лице една към друга и трима офицери ги заоглеждаха изпитателно. Жените се притискаха една о друга, прикрили се с ръце. При някоя, коментирайки нещо, офицерите се спираха и оглеждаха. С едно отривисто кимване някои ги отвеждаха към вратата, през която влезнаха, а други към далечния край на бараката, накъдето бяха отпратени Лиза и Линда. Там навлякоха на голо, вонящи остро на някакъв химикал раирани дрехи и нахлузиха тежки безформени калеври без връзки. Изведоха ги навън и ги поведоха към огромни бараки. Отминаха първата. Отпред зееше огромна двукрила порта и се виждаха триетажни, сковани от груби дъски нарове. Беше пълна. В следващата барака влязоха всички. И тя беше пълна. В края ù имаше нещо като зидана пейка с десетина дупки, от които се разнасяше непоносима воня на изпражнения. Дебелана в черна униформа излая нещо, дотичаха две лагернички с бели ленти на ръкавите и заблъскаха новодошлите към наровете. След паническа суматоха, наблюдавана строго от униформената, всички новодошли бяха разпределени по две и по три на нар. Чу се свирка и всички се втурнаха навън. С блъскане, камшици и крясъци ги подредиха, провериха и подкараха по широка алея. Преминаха голям железен портал и продължиха. Тичешком.

Спряха. Някой отзад високо нареждаше нещо. Жените с бели ленти също започнаха, старателно крещейки, да нареждат нещо, което Лиза не разбираше. От жестове и отделни думи разбраха, че трябва да копаят и те започнаха да копаят. С лопати, кирки и колички стотици жени чоплеха огромен ров, изнасяха пръстта и камъните и пак чоплеха. Докато се стъмни. След това пак крясъци, пак удари и камшици и отново тичешком към лагера. Парче хляб, канче с нещо като супа и – по наровете. На сутринта свирки, строяване пред бараката, проверка. Някои ги няма, не са успели да станат. Пред други офицерът спира, изкрещява нещо и ги отвеждат нанякъде. Останалите подкарват тичешком към изкопа.... Така, ден след ден. Често идват нови. Някои ги отвеждат и повече не ги виждат. И тези, които остават да лежат по наровете или на двора, също повече не ги виждат. И пак, ден след ден. Колко? Лиза отдавна беше загубила мярката. Важното беше да се събуди сутрин и да може да се движи и да вижда до себе си сестра си. Дойде лято, отмина, застудя... Една сутрин прехвърчаше ситен сняг, Лиза почти на ръце изнесе Линда на плаца и така я крепеше, почти докато обхождащият офицер и свитата му не стигнаха до тях. Беше нов. Малко преди да стигне до тях, Лиза пусна сестра си, която някак си се задържа на крака. Офицерът застана пред Лиза, погледна я бегло и пристъпи към следващата, към Линда. Вгледа се внимателно. „Край, помисли Лиза, край с Линда, сега ще я отведат”. Офицерът обаче не излая очакваната заповед, а посегна към лицето на Линда и го огледа внимателно, обръщайки го наляво, надясно, нагоре надолу. След това се върна към Лиза и повтори огледа. – Цвилингер? – изстреля офицерът, но Лиза неразбиращо го гледаше. – Цвилингер? – повтори офицерът и като отново не получи отговор, рязко се обърна към един войник от свитата си, който припряно побягна към постройките на канцеларията. Обходът продължи, а Лиза внимателно се приближи до сестра си и отново я прихвана. След минути войникът дотича с някаква дебела папка в ръцете си, застана до офицера и измъкна от папката ситно изписани списъци, заби пръст в един от тях и го поднесе към началника си, който доволно закима. Усмихна се към сестрите и през рамо дълго занарежда нещо на изпънатата зад него конеста, чернокоса жена в черна униформа. Тя им кимна и те безропотно тръгнаха след нея. Като много от жените, които повече не виждаха – първо направо по алеята и после надясно. Униформената обаче ги поведе наляво. Обзе ги ужас. Пътят към предизвестената смърт, за който отдавна бяха подготвени, изглеждаше за предпочитане пред неизвестната изобретателност на извратения човешки ум. „Защо наляво? По-добре надясно!”

Заведе ги в ниска отоплена барака и с жест им нареди да се съблекат. После с плетената си кожена нагайка ги побутна към нещо, което се оказа баня. Онези лагернички с белите ленти на ръцете вече им бяха разказали за „баните” в лагера и двете сестри вцепенени спряха на вратата: „Значи, това било”. Първо Линда безмълвно пристъпи, след нея и Лиза. Беше истинска баня, с топла вода. Имаше и сапун. От транса на безкрайното обливане ги извади крясъкът на придружаващата ги. Когато излязоха от банята, вместо раираните мръсни дрипи на дървената пейка бяха наредени акуратно две купчинки дрехи. Не раирани, а в равен бледозелен цвят. Бельо от хасе, дебели плъстени обувки, шаячно палто – всичко ново, необличано. Облякоха се, трите излязоха от задната страна на бараката и тръгнаха по широка алея край дълга висока стена. След като отминаха и последната барака, от другата страна на алеята в оградата имаше малка желязна врата, която чернокосата отключи и веднага, след като минаха, отново заключи и с неколкократно подръпване и бутане провери. В просторния двор, в който влязоха, имаше няколко едноетажни постройки. По алеите между тях делово бързаха униформени. Няколко мъже и жени, облечени като Лиза и Линда, метяха, между две от постройките играеха деца, а зад тях, зад мрежеста ограда се виждаха сърни и диви кози. От цялата картина нереално, безумно, недопустимо лъхаше спокойствие. Контрастът с всичко отвъд оградата беше невъзможен за възприемане. Но това съзнанието възприемаше единствено и само като сигнал за тревога, за нов вид опасност, още неизживяна, непозната. Главите им все така висяха наведени, но очите им бясно търсеха новия страх. Униформената ги поведе към една от постройките, въведе ги в просторна стая с осем железни кревата, застлани с чаршафи и одеала. Върху два от тях бяха подредени кърпи, сапун, още бельо. Нагайката посочи леглата и излезе. Двете сестри седнаха във вцепенено мълчание и не смееха да проговорят. През кошмарните нощи на нара бяха успели да се изговорят за всичко, което имаха и знаеха, че вече нямат дом, семейство, живот. Сега, в топлата стая с железни кревати те седяха и мълчаха, сякаш се страхуваха, че думите ще ги върнат там, оттатък стената, към бараките, наровете, изкопа, бълващите черен дим комини. Мълчаливото им вцепенение бе нарушено от стъпки в коридора. В стаята влезе същият този офицер, който ги извади от строя по време на сутрешния преглед. Зад него, прегърбен, остриган, смачкан до неузнаваемост, пристъпваше доктор Майеров. Офицерът се обърна към него и за-

пита нещо и след като получи в отговор отривисто кимане, пристъпи към Лиза. Хвана я за брадичката и внимателно заоглежда лицето ù, придърпа надолу скулите и се вгледа в очите ù, опъна надолу брадичката и огледа зъбите ù. Все така мълчаливо пристъпи към Линда и повтори огледа. Изправи се, очевидно доволен и заговори. Доктор Майеров направи крачка напред от ъгъла, в който се бе свил и без да вдига силно наведената си още от влизането глава, започна да превежда: – Вие сте удостоени с огромната чест да бъдете полезни на Великия Райх. За вас ще бъдат положени особени грижи и към вас ще бъде проявено особено внимание. От вас се очаква да проявите благодарност и всеотдайност. Лиза и Линда дори и не се опитваха да разберат смисъла на думите и всичко това, което се случваше с тях. Всичко около тях, което преживяваха и което виждаха, беше прередило мисленето им и свело чувствата им до най-простите реакции на оцеляването. Точно по този начин възприемаха и очевидно емоционалната реч на офицера, пречупена през немощния монотонен глас на доктор Майеров. – Ще спите тук, ще получавате храна сутрин, обед и вечер заедно с другите в ъ-ъ-ъ – доктор Майеров внимателно търсеше думите – тук в зоната. Тук ще работите, каквото ви наредят и след известно време, заедно с други ъ-ъ-ъ, въдворени, ще бъдете транспортирани в друг район, където ще ви бъде оказана изключителната чест да бъдете полезни на Райха. На вратата д-р Майеров леко се обърна, за първи път вдигна глава и тъжно ги погледна, пак клюмна и се затътри след офицера. И пак бяха сами, и пак мълчаха. В стаята влязоха две млади момичета – и те близначки, след тях, още две жени – пак близначки. Всичките бяха облечени в същите бледозелени дрехи, черни шаячни палта и плъстени обувки. Изпитите им лица, черните им изранени ръце и панически стрелкащите се погледи подсказваха, че и те също са скорошни пришълки от другата страна на стената. Единствената усмихната и охранена физиономия се появи малко покъсно, беше жена, джудже, същото като Станка – любимката на Битолската чаршия. Ниска, почти квадратна, тя обикаляше, енергично поклащайки се наляво-надясно и не спираше да говори. Сестрите вече бяха научили „оттатък” по няколко думи на полски и идиш и успяха някак да разберат кога и къде раздават храната. Другото. Друго просто не ги интересуваше. Да са живи и да има храна. Още първата нощ в лагера, върху нара, плътно вкопчена в Линда, Лиза осъзна,че мисълта да оживее отмества, неподвластно на волята ù, всички други мисли и спомени. За Лиза миналото беше вече толкова далече, че не можеше да се върне под никаква форма, никога. През

всичките следващи часове, дни – безкрайни и незнайно колко, в съзнанието на Лиза, когато заедно с механичното стриктно изпълнение на заповедите се появяваше някаква мисъл, тя беше подчинена на оцеляването – нейното и на сестра ù, но все по-рядко. Да оцеляваш, означаваше да изпълняваш всичко, да мълчиш и да не вдигаш погледа си от земята пред теб. Другите също бяха научили този урок и бърборенето на джуджето, както се разбра – унгарска циганка, беше единственият шум в стаята и после, по пътя към храната. – Фресен, фресен* – повтаряше то, сочейки към бараката наблизо и потупвайки корема си. В помещението за хранене всички бяха облечени в същите бледозелени дрехи, имаше и деца, и всички бяха двойки близнаци. И всички мълчаха, и гледаха в краката си или в храната си, и имаше храна, истинска. Следващите дни минаха благословено еднообразно: метене, миене на подове и прозорци, храна, задължителна баня под надзор, спане. Механичната мисъл за оцеляване мълчаливо се пропукваше и през пукнатините нахлуваха други тревоги, страхове и спомени – Йожи, Буко, Хаймо. В такива моменти Лиза спираше работа, изправяше се, погледът ù се вдигаше постепенно и се зарейваше някъде, неопределено къде, но далеч и високо, но не много, димящите комини бяха преграда. Когато след няколко дни, в ранен следобед ги събраха на перона, всички отново бяха мълчаливи и със забит в земята, невиждащ поглед. Дадоха им по едно парче хляб и калъп твърд мармалад и им наредиха да се качат в зеещият пред тях вагон...

Ирена Панкева е родена на 22 май 1967 г. в Перник. Нейни стихове за първи път са публикувани в сп. „Родна реч“ и в. „Новият ПУЛС”. Завършила е специалност „Българска филология“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“, гр. Благоевград. Издала е стихосбирките: „Горски приказки за всеки сезон” /1999/, „Що е то?” /1999/, „Да запалиш пламъчето” /2004/, „По следите на моя юни” /2006/, „Стопанката на планината“ /2013/. Член е на Съюза на българските писатели. Председател е на Литературните клубове „Леся Украинка” и „Млад поет” към НЧ „Светлина”, с. Владая; член на Читалищното настоятелство. Носител е на много отличия от Национални литературни конкурси, между които е и „Поетични хоризонти на българката”, 2008 г. По нейни стихове композиторът Хайгашод Агасян създава песни за деца. Живее във Владая.

ирена ПанкЕва

ОРИС Засвири ли вятър зелен и заиграе гората, планината е в мен и аз съм във планината. Извират живот и вода между тревите наболи. Каква слънчева резеда пролет е, пролет е!

Художник: Стоимен Стоилов

Когато със златен ръжен пчелина разрови лятото, планината е в мен и аз съм във планината. Мирише на мед и смола и ми е пълна душата. Земята е в жълта пола лято е, лято е! Отнеме ли вихър студен последния дъх на листата, планината е в мен и аз съм във планината. Кълби се над кладата дим, а пламъчетата весели се трупат на пъстър килим есен е, есен е! Когато с пресипнал рефрен отлитне и сетното ято, планината е в мен и аз съм във планината. Подръпва ме драката с клон ех, важно е, че ни има все още на снежния склон зима е, зима е! И нощем, и в белия ден все тази истина свята планината е в мен и аз съм във планината!

ИЗКУШЕНИЕ Ели запалват свещи над снега, пера от ангели овал чертаят. Постой, душа, върни се във кръга, със теб е свършено отвъд Владая! Къде си тръгнала, душа, сама, с едни крила - отдавна насмолени?! Опасна е вселенската тъма, а тялото ти спи незащитено потънало в дълбок мистичен сън, танцува със шаманите на Бали. Опасно е, душа, сама навън да скиташ из астралните квартали. Сребрее из високото едва следата на безплътната ти нишка. Душа, душа, върни се у дома в обвивката, създадена ти свише! Не е живот това, извън кръга кръгът спасява и подгонен заек. Душа, зелени свещи над снега ти сочат пътя верен към Владая!

ПРЕДИ ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ В небето - луна, звезди. Две риби блещукат живо. В полето - кукер. Оре, превръща земята в нива. И чанове. Грохот. Вълк - по стръмния път нагоре. След него и аз вървя, далече от звън и оран. Гора. Подножие. Дом! През чужда врата надничам. На масата - хляб. И ти. На някого ми приличаш. На мъж? На дух? На Бог! Преди много, много години те срещнах на Елеон и пихме по чаша вино. Тринайсет са днес пред теб и някакво зло витае, макар, че си седнал сам в уютна и топла стая. Не виждам да има друг, а трети петли пропяха. И нищо не става тук - под твоята светла стряха.

От Юда ни вест, ни кост. Покой и мъртвило. Нищо! Изниква един въпрос и глупаво го разнищвам възможно ли е така животът да ни променя аз още съм блудница, но ти си неверник женен! Е, имаш добра жена! След кукера - теб целува. И някаква блага вест навярно ù се причува?.. На чужда врата стоя, а кукери скачат бясно! Разпукване на яйце слухът ми долавя ясно сред грохот на чанове денят изгрява на склона, пронизва ме с глогов кол и ме въздига в икона! АЗ И КРУШАТА

Художник: Стоимен Стоилов

Нощта залива с черен туш картината на руен залез. Пред мен изгряват златни круши, а никой крушата не пази. Не съм ламя, не съм жар-птица във смугла крадла се вживявам. Облизвам се като лисица, но круши крушата не дава! Ако бера - ще си изпатя зли шипове плетат закани. Дори без смок, без трима братя, тръпчивката сама се брани. Посягам аз, но с нокти остри тук още някой прави крачка… И да се чудиш в мрака просто коя от нас е по дивачка!

ВНЕЗАПЕН АНГЕЛСКИ ВОПЪЛ На един санитар

Угрижен хвръкна ангелът-хранител душата ми сред светлина понесе. Дали все още аз съм земен жител, щом бърза той сега така невесел?

Летим в тунелите на светлината, а ангелът реди на глас метафори: - Прости, момиче, моя е вината остана си без вино и без нафора. Осмислих времето с една сълзица за непоследното ни приключение от днес ще бъдеш оперна певица и болката е дума с постзначение. Дежурни братя от отдел “Животи” за операция ще те поемат, с крилете си час-два ще поработят и утре пак за грях ще се съвземеш! Но аз дали съм още земен жител? Душата ми към светлина понесъл, на помощ идва ангелът-хранител и аз се връщам към света за песен.

***

Художник: Стоимен Стоилов

Понякога денят се свършва, долита мракът - черен лебед, а твоят дух е клон прекършен и никому не е потребен. С усмивка светла и красива през облаците се процежда луната - дяволка лъжлива и пали по една надежда. Рогатата луна събужда илюзия за сбъднат жребий, че още някой има нужда от залък обич като тебе. Но няма никаква пътека и в тъмното не срещаш никой. Луна, смили се над човека, иди и слънцето повикай!

РУСАЛЯ На Спаска Гацева Преваля Спасовден. Горнякът съска с език на змийски цар изравя пръстен изпод звънчетата на зайча сянка. Гравиран пъстър пръстен. Пепелянка! Старозаветна … Да, светът е грешен. Но е задушница. Ядем череши. Душите - през пелин и бухнал орех политат с гробищния дим нагоре. А долу в тъмното из пътя кален животът дири лек. Навръх Русаля разцъфва росенът и без магия надвива дяволи и вси светии. В съня на грешника с венец възлиза една езичница по бяла риза с коси от светлина танцува боса на сребърен мегдан от лунен восък. Но грешникът не спи и дъх стаява. Та кой ли би заспал във нощ такава! Прости му дързостта - животът, Боже, без тоя грешен миг не е възможен!

НОЩ НА ОТВОРЕН ПРОЗОРЕЦ Аз както си седя до теб и пиша, изглежда на съня ти съм сърдита. Не чуваш ли калинките как дишат, как тупкат сърчицата им в гърдите? Поляната с трева неокосена е летният театър на щурците. Разцъфналата мащерка е сцена, нощта пък е слушател, но и зрител. Тя има котешки очи и вижда заспал си посред лудата мелодия и сянката ми в твоя сън зазижда, и пръсва над земята всички зодии. Не чуваш ли калинките как дишат? Как тупкат сърчицата им в гърдите? Аз тихо си седя до теб и пиша, и има за какво да съм сърдита. Коларя от небесните обори изпусне ли на Мечките юздите, портала си небето ще отвори, ще ливнат като златен дъжд звездите. В измислени пространства си улисан. Сама ли във пожара да изгарям? Започва звездопадът! Събуди се! И спре ли песента - набий Коларя!

анжела димчЕва

Родена през 1963 г. в София. Завършва СУ „Св. Кл. Охридски“. Работи като преводач от английски, като специалистбългарист в Дома за литература и изкуство за деца и юноши, издател, редактор за поезия и критика във в. „Словото днес“, отговорен редактор в сп. „Световете“. Член е на СБП, на СБЖ и на Славянска литературна и артистична академия. Има около 350 публикации в над 30 български издания за литература и култура, както и в чуждестранни издания: „ Poezia dzisiaj“ (Полша), „Стожари подiлля“ (Украйна), „Kitap“ (Турция), „Mons Aureus“ (Сърбия), също и в електронни литературни издания. Нейни стихове са преведени и публикувани на руски, немски, италиански, испански, шведски, украински, сръбски, полски и турски език. Носителка на III награда за сценаристика в конкурс за клубен сценарий, на наградата „Лиричен кръстопът на музите – София“, на I награда за поезия „Свищовски лозници“, на II награда от Националния конкурс „Биньо Иванов“. Автор е на книгите: „Предспомен“, „Температура на духа“, „Сезони на душата“, „Крехка суета”, „И критиката е любов”.

Песенен катарзис Петранка Божкова. „Време за песен“, Изд. „Българска книжница“, София, 2012 г.

Всред шумното преекспониране на социалните проблеми в съвременното ни общество един нежен, напевен и благороден глас ни

казва: „Време е! – да изтрием праха от мислите, / за да чуем по-ясно песента на авлигата.“ Посланията на Петранка Божкова в новата

ù книга са идентични с представата ни за модерни молитви, изречени в Храма на човечността – там, където се отлива вярата в духовната сила на праведния човек, черпещ енергия от прототиповете на природното начало, от автентичната жизненост на любовта. Като цяло поезията на Петранка Божкова представлява един апостроф към самата нея и към раняващата я с агресията си действителност. Сякаш най-важните акценти от своите идеи тя е успяла да събере именно в стихотворението „Апостроф“: от пространствения ареал на улицата, през времевия прозорец от делници и празници, до абстрактния

свят на изкуството – тези координати на човешко обиталище са жадни за присъствие, свободна воля, съпричастие, прегръдка: Има такава улица – с няколко бели къщи и няколко стари дървета. С празни гнезда между клоните... Има такава музика – с няколко ноти насъщни и няколко звука по-светли. С много печални тонове. Има такава поезия – с няколко стихотворения и няколко мъдри куплета. С много сол върху раните... Има такава проза – с няколко тъжни прозрения и няколко страници цветни. С празни от чакане погледи... Има такива делници – с няколко часа бързане и няколко срещи с приятели. С думи, неказващи нищо. Има такива празници – с няколко чаши вино и няколко стари песни. Със свито сърце изпети. Има такъв живот – с няколко глътки щастие и няколко глътки забрава. С много години самота...

Стиховете от „Време за песен“ греят с една изящна носталгичност – едновременно тъжна и просветлена, където страданието не иска да се примири с черногледството, отхвърля апатията и егоистичната омраза, а паметта на лирическия персонаж регистрира онази мотивация за живот, която е самовъзраждаща: „да влизам с песен в битката за хляба“... Поетът в наше време изгражда около себе си броня от лирична красота, въпреки нещастието, което не спи, въпреки пустинята от неслучващото се, въпреки парадоксите на битието, проектирани в символите на човешкото оцеляване: „Странен е днес вкусът на хляба./ Някой открадна душата му.“ („Спомен“). Интересното във възприемането на тези класически песенни внушения е в позицията на авторката: уж поетесата говори за най-съкровените си трепети, идеи, случки, а всъщност под емоционалната прозрачност на метафоричните картини тя съпреживява Другия – човека до нея, срещу нея, пътуващия непознат, нацията като езикови, топографски, битови и исторически детерминанти, а не на последно място – цялата се потопява в диалога с новите поколения, особено драматични са посланията към децата ù („Рожден ден“, „... Но още тичам“). Спокойно мога да кажа, че Петранка Божкова с цялата си трепетна и всеобичаща душа е възпри-

ела вероятно несъзнателно едно класическо определение на акад. Михаил Арнаудов за въздействието на литературата: „Единствено ценно е човешкото съчувствие, милостта; никаква природна красота не може да се сравни с красотата на душата, особено с величието на страданието.“(„Психология на литературното творчество“, 1965 г.). Видим акцент в лайтмотивните повторения в доста от стихотворенията е темата за предателството. Това като че ли е болестта на нашето време, но поетесата не търси реванш... Достойнството и любовта към всяка жива твар е нейният катарзис. Родната попмузика само би спечелила, ако композиторите ни намерят адекватна мизукална интерпретация на тази поезия – плътна откъм универсална образност, с приливно настроение, диалогична интонация, изповедна искреност и непреднамерена хармония – единство на дух, тяло, Бог и социум. Не случайно поетесата съзира взаимовръзката: „Щом дочувам песен – значи Бог е наблизо.“ Петранка Божкова не страда от манията на постмодернистичното оригиналничене – болестно състояние на доста от съвременните ни поети, които халюцинират и влизат в пошли роли чрез най-първичните същности на човека. Тя не игнорира света, който видимо е „потънал в суета и мрачна слава“, а се опит-

ва чрез ласката на песента да отключи непробиваемата му инертност. Читателят отгръща страница след страница на „Време за песен“ и не се чувства тероризиран от апокалиптични картини или егоистична ярост, а се отпуска, омагьосан от цветния сън на една изпълнена с красива самота, пречистваща и облагородяваща реалност – там властва жената на ХХІ век, която интелигентно преглъща неуспехите на делника, запазвайки в стъкленицата на душата си Любовта. С релеф-

ните детайли – врабче с обгорено крило, мокрите листа по асфалта, прозорецът, който намига, и река без лодка... Съвременникът ни е жаден за ренесанс на обикновените човешки отношения, на класическите ценности – семейни, морални, етноисторически, социални. Маската на преситен и индиферентен индивид вече е свалена. И Петранка Божкова успява с тази книга да го изведе от лепкавата информационна преситеност и да му напомни: „Жив си! Страшно няма...!“

Петранка Божкова

ВЪЗМЪЖАВАНЕ Затоплен от сърце, с език отвързан, живота си нарекох свобода. Проклех света небесен и надзърнах над плуващите облачни стада. Но горе някой, мълнии замятал, дърветата край мене окоси. Изплашен, аз се проснах на земята – загубил ум, с настръхнали коси. Но свърши се. Гората спря да плаче, на слънце се изтегна и запя. По тънката пътека плахо крача, след първата си битка оцелял.

Mноãая лета

Сашо Серафимов

Водата галя, рибата изяждам, обличам къса риза от листа, извършвам първата любовна кражба и първи враг заравям във пръстта.

Mноãая лета

Затоплен от сърце, познал живота, приех отгоре първия закон. И станах праведен, и станах кротък – с език за бунт и със душа за дом.

Приятелско събиране пред Рождество

ВИК Както си роня добрите думички, както ви пея приспивни песни, иде ми пак да стана уличник, или в първия стълб да се тресна. Както си пия бавно коняка, както тъгувам с болката чужда ми иде да вдигна бутилката скапана и никога да не се събудя. Откакто светът се тресе от омраза, а той се тресе от памтивека иде ми вените му да резна, вместо да се правя на лекар. Но ще отида ей там, под моста, ще вия в полунощ като куче, да изтече омразата ми от костите, децата си на любов да науча.

ЦИГАНИ Всяка неделя си пийвам в тия цигански кръчми. Келнер, дай две бутилки, налей на Алито кларнета! Парлива да бъде свирнята му, да удря в сърцето. Вън под снега са налягали пушеци и – опърлено някъде свинско мирише. А са весели, весели пустите цигани - боси и сити!

Всяка неделя си пийвам в тия цигански кръчми, пощръклели от вино и бесовски песни. Като вълци излизат из къщурките тънки и тесни тези пъстри и вечно щастливи мъже. Глухо удря нощта със потайни снежинки, луната с премръзнало чело мълчи. От гората си пристигат откраднати пънове, и извива резачка, и нощта се топи. Пак наскачаха малки разчорлени цигани. И край черния маслен мотор накладоха огън. Пак са весели, весели, псуват, надвикват се и се носи в небето нестройният цигански хор. II Ходят боси във огън тромпетите, без цигулки и тумбести тъпани, зад гората задъхано крета си слънцето, зачервено от бързане. Стигнал вече до горската граница, аз се спускам зад хълма до табора, луди песни изваждам от раница и до късно гуляем със набора. . . Той си тръгва, подгонил каруците, че го чакат сюрия деца, че го чакат на вятъра звуците некалайдисани още слънца.

Mноãая лета

От любов с натежали гърди са жените им. . .

Сашо Серафимов и Иван Атанасов

Той си тръгва - преминал през граници най-свободен на тази земя. Само песен оставил и празници, да ги слушам деня и нощя...

Многая лета

ПРИКАЗКА ЗА ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Едно стихотворение падна от небето и се търкулна в краката на един милионер. - Измитай се оттук, сантиментална кукличке! му рече той. - Защото се страхуваш, нали! - отвърна стихотворението. Но не можа да продължи. Милионерът извади пистолет и стреля. Разпокъсано и опушено, като пеперуда с размазани криле, то заподскача по плочника. Милионерът се обади в полицията. Полицаите цял ден търсиха стихотворението, за да го арестуват. Търсиха го убийците, изнасилвачите и крадците. И този ден в града нямаше нито един убит, нито една кражба, нито едно изнасилване. Двамина цигани се спънаха в стихотворението и го разсипаха. Нахвърлиха се отгоре му и си напълниха джобовете. Душите им натежаха от празни приказки. Прокурорът образува дело срещу стихотворението. То седна на подсъдимата скамейка. - Какво търсиш в нашия град?! - запита той. - Аз не търся нищо! Вие ме търсите! - Защо си дошло тогава?! - Паднах от небето съвсем случайно. Нямах намерение да преча на някого. Прокурорът се загледа в небето. Видя там и други стихотворения. Те летяха и се усмихваха, готови всеки момент да паднат. - Лоша работа! - рече той. - Ще те осъдим на доживотен затвор в някоя книга! И без това хората не четат!

- Едно стихотворение падна от небето! - каза жена ми, стоейки на прозореца. Ставаше все по-хубава.

ТРИНАЙСЕТ ЦЕЛУВКИ Стигнах само до седмата оная нощ и още откънтява в пространството техният кратък живот. Първата беше случайна, като срещата ни. Втората беше хищна, като вик, докопал се до спасителен бряг. Третата, четвъртата, петата – бяха блажени като щастието, в което се забравяме. Шестата беше предпазлива – да не би това да е сън! Седмата ти я поиска, но вече беше светло и тя загуби своите очертания. Останалите ще ти изпратя по реката.

...със съпругата Живка и дъщерята Виолета.

Когато излезеш на брега, ще бъде слънчево утро, с бяла рокля и песни по дърветата. Ще бъдеш леко усмихната към спомена и с ръка в реката.

Mноãая лета

А в града напрежението растеше. - Пролетта ли е дошла, че се вдига такава врява? се чудеха гражданите. - Не, бе - отвърна поетът, - току-що пуснах едно стихотворение от балкона и хората го гледат, като паднали от небето.

Тогава ще пристигнат те – останалите. И ще се почувстваш щастлива като мен… Но аз на никого няма да кажа, че съм ги пратил, ти никога няма да знаеш, че си ги получила, светът няма да знае за тях.

Mноãая лета

Защото ще са като писмо от Бога – невидимо и мълчаливо, дошло по реката.

СИПВАЙКИ ПО МАЛКО ВРЕМЕ На Валерий Пощаров

Поело е нанякъде дървото, перото си размахва и с мастилото на вятъра рисува изгрева… Хълмът задминава слънцето, наметнат с дъждоносен облак, върви по своя път невидим… Поляната с безбройните крачета на тревата едва-едва пълзи и шушне нещо на гората… Придвижва се животът едновременно. Единствено човекът се е спрял и гледа как камъкът минава покрай него – премествайки на сянката петното. Човекът има правила, измислил си е вечности и крайности и меси като Бог живота, сипвайки по малко време тук и там – за ориентири.

И всяка вещ превръща в огледало – отново да се види, да се полюбува, дали защото мисли, че не съществува, или защото се страхува, че в другите неща ще се загуби.

Ще се върна някой ден у дома тих, спокоен и мил. Ще целуна вратата, през която са минали дните ми, ще целуна леглото, където съм се повторил, ще целуна и въдуха, който жена ми е дишала. Нека само дъждът не престава да мие света, нека само да светнат пътеките хорски, и нека децата ми вярват в доброто начало на татко си, както някога вярвах и аз. Ще се върна някой ден у дома, като старо корито преминало сто океана, ще напълня лулата със всичките свои мечти и на прага ще я запаля.

СИНИЯТ ПОГЛЕД НА ДЪРВОТО Плувам само край брега избягвам да навлизам по-дълбоко. На формата отдавам повече значение – колко е заоблена и колко на душата ми прилича. Вървя по пътищата, без да се замислям, къде и как ще стигна. Важното е да пътувам като слънцето. Тъгувам толкова, колкото да не загубя тялото си далече от любимата.

Mноãая лета

МЕЧТАТЕЛЯТ

Многая лета

Дъщеря ми е роднина на цветята и много е внимателна в ухаещото утро, да не се разпадне този свят, поникнал от росата.

При мене идат всякакви неща, или отивам аз при тях. И не, че те за мен са нещо важно, или пък аз за тях необходим – подробностите само да си кажем – че имало дървото поглед син, когато се събужда, или пък аз, че в сянката му чиста ще си намеря повод за живот. И хора идват. Как да обясня – и те от формата човешка се нуждаят, когато платноходите им бързи от недоверие се обезветрят. Усмихвам се при всяка среща, за да не знаят колко се страхувам и как усещам звяра във очите замечтани. Понякога от хълма аз гледам изгрева – какво се случва там? В началото кълбото е червено, а после златно, безмълвно се издига и вечер бавно спуска се надолу. /Или пък ние се издигаме, не знам?/ И аз, неукият, се възхищавам тихо, със тръпнеща от тайнството душа. Но виждате, че нищо не се случва. Единствено дървото ме вълнува – как може да е с поглед син като очите ми, когато е короната зелена!

Когато там, отвъд, се пренеса с последните си дрехи, смях и думи, не чакайте по пощата писма такава мисъл няма да ми хрумне. Пред портите на стария ключар ще чакам кротко своята присъда, но сетил се, че съм неверник стар, от царството си той ще ме напъди. От тяло и от Бог освободен, вълшебната врата аз пак ще търся. И сигурен съм, че ще дойде ден, зад прага ù невидим да изпърхам. Да сваря майстора на чудеса, решил от скука светове да прави. Ще му разкажа земните неща и двамата ще се запретнем здраво. . . Тогава чак очаквайте писма, с адрес и номер на вратата пътна, където съм отседнал и градя уютен дом за всичките безсмъртни.

Надя Попова и Сашо Серафимов

Mноãая лета

ПИСМА ОТ МЕН

Mноãая лета

Писмо до поета Сашо Серафимов, шивач на приказки, стихове и всякакви дрехи за душата

Здравей, Саше, Откакто детската ризка на човечеството отесня, а то изведнъж заприлича на върлинест, но късно поумняващ хлапак, който подритва безотговорно света като парцалена топка, си мисля често за теб, за нас и за всички приятели с този странен занаят – мисля си за шивачите на приказки и всякакви други дрехи за душата... Ето, и ти сега надничаш към мен зад очилата си с неразбиращия поглед на 60-годишно дете: Какво толкова, казваш, пуснал си от балкона си поредната скроена от теб оригама; хората долу се скупчват, радват u се, побутват се и си шепнат: „Едно стихотворение падна от небето!” Да, тези дрехи за душата падат точно от небето, може би ги сгъват, кроят и шият там нашите приятели Данчо Кръчмаров и Жоро Давидов... После ги пускат като мисли, които припляскват с криле в главите ни, а ние от тези криле ушиваме новата приказка – за да не ходи това човечество голо и босо, когато започне Голямата зима. Така и твоите приказки – влизат си свойски между хората: къде зло ще простят, къде вина ще измият, къде просто ще стоплят нечия зъзнеща душа... А може пък и да пресрещнат стара приятелка насред площада, да ù грабнат тежките торби, за да ù помогнат. А в

Mноãая лета

торбите – пресен добруджански хляб! Тя отдавна храни гълъбите с душата си, но ето, сега заедно можете да ги нахраните с хляб... И с приказки... А стиховете са за вашата си вечеря – „Спомен за един непознат” и „Спомен за една непозната”... Помниш ли, писахме ги едновременно в един раздрънкан безпътен микробус, пътувайки от Силистра към Добрич? Сладкогласата Пепи Божкова пееше зад нас „Години, години, усилни години...”, а ние, счупили един молив надве, се опитвахме да достигнем до сърцето на хартията... Бяхме много млади, но вече знаехме: не стигнеш ли до сърцето, стихът и животът се изплъзват и са само имитация на поезия и на живот... Тези неща ги научихме в едно и също ателие за шивачи на приказки и стихове. В годините това ателие носеше различни имена: Клуб на младата художествено-творческа интелигенция, Дружество на писателите, Сдружение на писателите... Сред нас живееха и работеха сериозни майстори, чиито приказки и днес топлят душите – Дора Габе, бай Петър Славински, Ивайло Петров... Кроячи и шивачи от класа! А край тях и ние убождахме пръстите си (дали само тях?!), докато тръгнаха към белия свят първите ни книги... После ти продължи с ятото, а аз „пресичах чужди площади и търсех вас”. Като болен жерав... Прегръщах славяните по света и ги събирах, не ги разделях. И защото се учехме на Всечовечност в едно ателие, същото започна да правиш и ти – да превръщаш в прегръдка мисията на Славянска академия. Шивачо на приказки, Този длъгнест, но неразумен свят има нужда от теб! Обличай голата му душа и му вдъхвай Доброта и Красота! И кажи своята дума свободна! А приказката да няма край... Честит юбилей, Саше! Елка Няголова,

мая ЗлатЕва

Родена е в гр. Девин през 1959 г. Завършила е ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”. Живее и работи в гр. Добрич. като психолог и графолог. Автор е на четири книги поезия и проза, участва в много международни и национални антологии като автор и/ или илюстратор. Носител е на национални и международни отличия за поезия. Членува от 1989 г. в Дружество на художниците гр. Добрич., СНБП от 1998 г., в Сдружение на писателите гр. Добрич и Сдружение на психолозите в България.Осъществила е много самостоятелни изложби. Авторка на книгите: „Бунтарство в разпети петък” – стихове, „Отвъд душата ми” – стихове, „Тя е...”, „За една пара чест” – разкази, „Символният език на невербалното общуване” – научна разработка, „Компютърният магнетизъм и отрицателното му въздействие върху потребителите” – научна разработка, „Рефлексията – фактор за развитието на детето” – научна публикация и др.

Отзвук на сърцетослед първия прочит на книгата... Откъде дойдоха при мен тези хора? Тръгнаха от селата си, накацали като мъниста по гердана на Добруджа и ето ги – донесли със себе си мириса на най-сладкия дъхав хляб. Един свят, толкова неповторим и прекрасен… Той ме гледа с влюбените очи на Мария и на Невена, докосва ме с греха на алчността и братската прошка, с майчиния благослов, с мъдростта на годините и надеждата за пречистващия дъжд, измолен от страдащите сърца…

Затварям очи и под клепачите ми се редят червени мушката и розови алби. Шуми с клоните си вековен дъб. Равнината прелива в багрите на златното и зеленото. Звънят гласовете на млади и стари. Сладкото гукане на Ангелчо се слива с гълъбовото ехо от отлитащи крила на птици. Пронизват ме виковете за помощ на Кара Петко от балчишкият бряг, страстният звук от целувката на Алейко и ударите на озверяла секира. Свят на светли и тъмни души, на любов и омраза, на отчаяние и надежда – толкова истински, толкова наш. Затова ще остане в моите найбългарски сънища заедно с голямото сърце и таланта на Мая Златева, на която казвам „На добър и спорен час!” Очаквам новата ти книга, за да потъна в магията ù. Ема Георгиева, актриса

СТАРИЯТ ДЪБ Старият дъб извисяваше снагата си току над целия площад. Откакто се помнеха хорицата, той все там стоеше – мощно разпрострял клоните си над двете махали на селцето, също като квачка над пилетата си. И живинки имаше в него – и гургуличи, и птичи гнезда; къде до самия му връх – един голям щъркелов дом, символ на щастие и... там бяха и ония, нахалните косери, дето всяка есен изкълваваха гроздата. Две катерички подскачаха, намерили в хралупата му удобно местенце за съжителство, и кълвач го преглеждаше, почукванията му станаха нещо естествено в целия този колорит на живот и красота.

Като откъснат остров сред морето, Старият дъб, бе цяла една гора насред село, бе гордостта и духовната сила на всички. Три пейки го обграждаха околовръст, направени кой знае откога и събираха около него бабите и дядовците на раздумки. На двадесетина крачки от него ромолеше голямата четиричучурова чешма, която избликваше докъде самото дърво. Стръмна, не много висока скала отделяше двете махали, като че ли ги предпазваше от оная отколешна вражда помежду им като крепост. За нея се говореше все като за легенда. Дори и най-старият в селото, дядо Митьо, я разказваше, както е предадена от майка му: как строй-

ната, черноока Марина се хвърлила от върха ù, оставайки вярна в клетвата на първата си любов и за да не се омъжи по волята на баща си. Тогава любовникът ù посадил този дъб, там, насред село, за да си спомнят всички за нея. Сега нямаше кой знае каква промяна. Само дето от селсъвета бяха направили голяма циментова площадка, че да може там да се перат губери и килими. Идваха откъде ли не - и от града, и от селата... Изпираха, измиваха си колите, присядаха на пейките, за да похапнат, коментираха си работата, политиката, световните събития... Любопитни, старците от селото ги навестяваха, за да чуят, откъде духа вятърът на новото време, а после продължаваха разговорите насаме до късно през нощта, всеки със своя авторитет и тежест. Перчеха се помежду си, като петли с познанията и мъдростта си. Постепенно от задружни приятели те се разделиха на три групи, обособявайки симпатиите си към отделните партии. С изострени страсти, боядисаха трите пейки в оранжево, червено и синьо, а срещу всяка от тях грейна плакат, забит направо в кората на дървото. Когато бяха там, разпалените им спорове нарушаваха нощната тишина, а на сутринта плакатите висяха като раздрани дрипи по снагата на Стария дъб, превърнал се в окаян свидетел на ежбите им, сме-

сили в себе си и политика, и стари вражди. Тиха и упойна, нощта се беше спуснала над селото, а разгорещеният спор все още развихряше страстите: - Какво направихте, бре, `кво..., като бяхте на власт?! Четиридесет и пет години ядохте, крадохте и пак ви не стига! Народът до гуша затъна от вас ... – зачервен подскачаше дядо Митьо, най-старият, и младежкият му жар напомняше за себе си в очите му. - Как какво, бе, ако не бяха комунистите, ти щеше ли да изучиш синовете си, че и внуците си..., апартаменти да им построиш...! Три коли си наредил пред вратата си! Погледни се, на пръст миришеш, а за земя си ревнал! Няма да се напукаш, я-а... – тихо мърморене под мустак, прикрито и от тъмнината, прекъсна стареца. Някой плюна звучно настрани: - Майка му стара, пак ли започвате?! А бе, кажете как е царевицата, колко ще е рентата! Всички се обърнаха по посока на гласа. - То-о, ако чакаш на рентата, кучета ти яли главата! – изви се хилавият глас на Колката. Селският труд, слънцето и вятърът го бяха изсушили. Състарен за възрастта си, той ходеше приведен, с изопнати назад ръце, сякаш готов да литне всеки момент. Селя-

ните бяха свикнали да го гледат все с кравите. Обикаляше мерата, за да ги пасе, косеше трева, трупаше зимнина за животинките си, продаваше млякото им и от него се изхранваше. Бе пенсиониран по болест, но парите доникъде не му стигаха. - И твоето време ще дойде…, ще те видим тогава, подир крави ли ще търчиш или земята ще копаеш. Виж се, бе, ужким си болен, а не си се спрял… Все лакомиш и все не се насищаш! Както си се изгърбучил – хак ти е! – отвърна му Вичо. - Ти какво, бе - стрелна го Моньо – и в краварника на работа, и мелницата държиш, а синът ми без работа… уж демокрация…! Вашата демокрация до глад ни докара! - Ами като е некадърен – запрепира се Вичо, оставил Колката за момент – седем завода смени и място не си намери! Все той бил онеправданият…! Злобливо хихикане ги прекъсна: - Както сте си изкарали кирливите ризи, водата от чешмата няма да ви стигне, за да ги изперете! Настръхнали, всички се обърнаха към присмехулника. Дядо Митьо размаха във въздуха чепатия си бастун: - Не си навирай гагата, че видиш ли го?! - И да го гледам, и да го не гледам, не можеш ме хвана! С дъртите си крака едва до клозета се дотътряш…- ехидно продължи присмиващият се.

- Тъна, недей така… - опита се да го спре Колката – Стар човек е! - Що да не говоря, бе?! Да не си измислям?! Обърнахте го на парламент! Като ония оттам сте! Като тях се дърпате! Ако го нямаше парла-

ментът, по-добре щяхме да бъдем… Сега всички им зяпат простотиите и никой работата си не върши! Само дето езиците им дълги! На демократи се правят! А брашненият чувал и прах не пуска, камо ли брашно. И вий сте като тях! Превзехте центъ-

ра и от вас няма къде човек да поседне…! Ама…, ако го нямаше това тук – посочи Тъната зачервен дървото и пейките, и бавно запристъпва назад, готов всеки момент да побегне – няма да има къде езиците си да чешете. Мъжете останаха слисани. Знаеха си го те, луд бе и не знаеш какво мисли. А и не бяха малко поразиите му – против Бога отиде, икони краде от църквата, в затвора лежа…, майка му и баща му бяха вдигнали ръце от него. Не знаеха кога и селцето щеше да пропищи. Разотидоха се, тягостно смълчани. Никой не беше им говорил така. А и правота имаше в думите му. Селото скоро утихна съвсем и тишината се спусна над хора и добитък като покривало. Само дето петлите по старому отмерваха хода на времето и напомняха за наближаващия ден, пълен с неизвестност и изненади. По някое време се разнесоха глухите удари на брадва. В най-сладкия си сън хората не чуваха нищо. Шумът от брадвата се засили от тревожния крясък на птици. Изкряка кукумявка, ненадейно появила се и

смразяващият ù писък разбуди кучетата. Размърдаха се и стопаните. Сънливи, любопитни погледи надникнаха през замрежените от цветя прозорци на близките къщи. Колката, който живееше найблизко до чешмата, изхвръкна навън. В полуздрача разпозна Тъната. Той разпалено въртеше брадва. Щъркелите кръжаха над него. Ято гълъби профуча над тях и потъна в близките дървета. Косерите пищяха невъобразимо, без да се вижда, къде се бяха скрили. Тъната замахна още два пъти, оставяйки дълбокия отпечатък на необузданата си ярост, и се провикна: - Ха ставайте, бре-е, да се видите как сте оголели-и-и… Ха ставайте, бре-е-е, да ви видя, къде ще се събирате сега-а-а ! Старият дъб се сгромоляса върху чешмата. От поваления му ствол лъхаше мъртвота. Разтреперан и уплашен, Колката заудря две лопати една о друга, без сам да разбере как са попаднали в ръцете му, и зарида с цяло гърло: - Ставайте, бре-е-е-е… Оголя душата ни-и-и…

ПРАЗНИК в Академията за руска словесност

Отдясно: Президентът на Академията за руска словесност Ю.Беляев и Вице-президентите: А. Дегтярев, О. Карпухин, В. Бабинцев, членовете на президиума В. Наринян и Н. Листикова.

По установена вече традиция VІ Пушкинска асамблея, свързана с 15-годишнината на възстановената Академия за руска словесност, се състоя в края на октомври т.г. в

Дома-паметник “А.С.Пушкин” на “Арбат” в Москва. И също по традиция, тя беше открита от директора на Музея “Пушкин” акад. Евгений Богатирьов. Той подчерта

Легендарният н.а. Василий Ливанов рецитира стихове на Пушкин

сериозните усилия на Академията за защитата и съхраняването на руския литературен език и за духовното единение на обществото. С няколко думи, но много точ-

но, Юрий Беляев, президент на Академията за руска словесност, посочи нейните успехи. “За изминалите години – каза той, - Академията придоби широка международна популярност, знаят я и я уважават средите на творческата интелигенция от петте континента. Та нали с нашата Академия са свързани имената на такива корифеи на руската и международната словесност, като: Виктор Розов, Сергей Михалков, Чингиз Айтматов, Юрий Бондарев, Артър Кларк, Рей Бредбъри, Борис Олейник, Умберто Еко и др.. Във връзка с юбилея пристигнаха приветствия и поздрави-

Почетният член на Славянска академия Анатолий В. Щелкунов връчва поздравителния адрес и награда на Президента на Академия за Руска словесност Юрий Беляев.

телни адреси от Съвета на федерациите на Руската федерация, от множество руски и международни иституции и организации. Току-що върналият се в Москва Анатолий В.Щелкунов – заместник-председател на Съюз “Приятели н България”, предаде поздравителен адрес от Славянска литературна и артистична академия, както и Почетен сребърен знак за Юрий Беляев. А президентът на Международната федерация на рускоезичните писатели Олег Воловик му връчи орден

“Културно наследство”. Връчени бяха също и дипломите на новите членове на Академията. Василий Ливанов, народен артист на Русия и действителен член на Академията за руска словесност, озвучи любими на всички стихове на Александър Сергеевич Пушкин. В концертната програма по случай юбилея се включи и н.а. на Русия проф. Сергей Яковенко, както и негови най-талантливи ученици от Консерваторията. Наталия Листикова

Участници в Юбилейната асамблея

иван ЕнчЕв

Роден е в с. Горно Шивачево, област Велико Търново. Потомък е на преселници от Горна Тракия. Завършва гимназия в Златарица и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Основна професия – журналист. Живее в Хасково от 1970 г. Автор е на осемнадесет книги с поезия, белетристика и публицистика. Поезията му се отличава с подчертана лиричност. Пет от романите му са обединени в родовата поредица „Чедата на Тракия” и отразяват съдбата на българските бежанци и техните потомци. Членува в Съюза на българските журналисти и в Съюза българските писатели. Отличен с националните литературни награди „Александър Паскалев” /2008/ - за цялостно творчество и „Георги Караславов” /2010/ за романа „Кървав пелин”. Сред поетичните му книги: „Хубав ден се случи”, „Попътно лято”, „Душа немирна”, „Не бързай, ден” и др.

Славянски бележник ВАРДАР През граница минавам – пък сякаш у нас съм си... Все същите хора ме срещат по братски. Все същите думи – дори и псувните. Все същите песни за Охрид и Струга. Все същите букви на Кирил и Методий. Все същите черкви с икони познати. Все същите къщи и същите щъркели.

Тревите им – сякаш са губер в Родопите. Чукарите – както в Балкана и Странджа. Пътеките – както край Смолян и Търново. Реките – еднакви с реките на Тракия. Гергьовден – еднакъв край Вардар и Янтра. Сред здравец и рози забравям къде съм! Но как се забравя различното знаме?! Но как се изтрива вековната памет?! Фрагмент от художника Стоимен Стоилов

Скопие, 1992

КАТЕДРАЛА Какъв бездънен катедрален звън, каква елейна пещера, в небето издълбана! Ала защо остана да скимти отвън детето-просяк с твоята монета неприбрана? Като камбана вдън душата ти ехти божествената Бахова токата – и ти забравяш грешните си сълзи и мечти, и ти събличаш кожата си зад вратата. Блести на кръста златният Христос, блести огромната разкошна катедрала – достойна е за всеки знатен и за прост, достойна е за блясъка на кардинала!.. Достоен и за папата е този пищен звън издън светата пещера, в небето издълбана! Ала остана там, на голия паваж отвън, и твоята надежда като дрешка изтървана. Защо трепериш ти? Защо те хапе студ край тези бледи пастори с одежди царски? – Не ще припари тук светец с цървул обут, наречен простичко Отец Паисий Хилендарски. Варшава, 1980

НОВОДЕВИЧЕСКОТО ГРОБИЩЕ Москва тук влиза, влиза мълчешком... О, колко хладна тишина от камък! Какво голямо вкаменено мнозинство на вечен пост пред хищната забрава, смълчано в безпараден безпорядък! Последна сцена за артисти – целувани от славата световна. Трибуна без триумф за политици – света на малкия си пръст въртели... Москва тук расне, расне мълчешком... Мълчиш сред туй мълчание от камък! Над този тъжен саркофаг огромен витае ням един-единствен епитаф – вдълбан е в тишината без акценти: „Вот и все!” Това е всичко! Ял си людско блюдо! А твоето е само шепа пепел и вятър след пожара на живота ти. Москва тук казва, казва мълчешком: „Вот и все!” Москва, 1985

СПАСОВДЕН Един градеж с кубета и камбани издигат християни с мюсюлмани. Навръх ден Възнесение Господне, и още Спасовден, назван от болни. Прости за светотатството им, Боже! Те бързат – празникът не ги тревожи. Не ще ги спре ни дъжд, ни сняг, ни вятър, ни полумесец, кръст и жега лятна.

Отгоре пъстрата дъга небесна като добро знамение проблесна – и сякаш Господ ги приветства с пояс и рече с гръм благословия своя… Един градеж с кубета и камбани издигат християни с мюсюлмани. Градят и чак до купол ще се справят – от слънчев камък се съгражда храмът!

Художник: Стоимен Стоилов

Родопите, 2004

ДНЕПЪР Белокори златни есенни брези игриви с крехки вейки пърхаха край мене и в росата къпеха се гълъби щастливи. Слънцето си ронеше перцата позлатени, а девойки с неподправени лунички в Днепър търсеха си детските косички... Мене пак ме няма на брега надвесен. Там вървя, пък все ме няма всяка есен. Зад години, зад морета и реки красиви сянката ми още гази до коляно в Днепър с тънконоги бели утринни брези игриви. И по острови от Киево-Печорските кубета пак целувам всеки брезов лист отронен, като бенка по вратлето на момиче стройно...

Там вървя, пък все ме няма всяка есен. Мене все ме няма на брега надвесен. Пак целувам всеки златен лист отронен като бенка по вратлето на момиче стройно и по острови от Киево-Печорските кубета с тънконоги крехки слънчеви брези игриви сянката ми още гази до коляно в Днепър зад години, зад морета и реки красиви... Толкова отдавна беше, че сега се питам сам: Аз ли бях – или пък мой прадядо бил е влюбен там? Киев, 1976

Художник: Стоимен Стоилов

КРАЙ РЕКАТА Пресреща ни с червени бузи развигорът. В клонака на брезите славеи се гушкат. Врабци се гъделичкат шумно из шумака. В зелена мараня изтича бялото ни време. Роса – листата плачат за оттеклата вода. В реката двете сенки – твоята и моята – непозволено се целуват по хлапашки. А между нас проблясва слънчев лъч – наточен меч пред забранена крепост. Да счупим катинара! Хайде по-нататък! Две сенки лесно коленичат в треволяка – да се напият с шепи слънце от росата. Бе тъй далечно утро сред полето. Дълбока бе, човешки бой тревата. Ала за нас не бе до колене морето. Прага, 1986

НЯКОЛКО КНИГИ – ВЪВ ФОКУСА на нашия критически наблюдател Анжела Димчева Любовта – интелигентният диалог Петя Цолова. „Насаме с белия свят“, изд. „Карина М“

Стиховете на Петя Цолова са свободни, не само по визуално внушение, а и в ритмическата си тъкан. Те ни освобождават от представата за поета-ментор, който ни казва назидателно какво е изкуство, какво е възвишено и кои са тези субекти, които имат право да се докосват до еретичното мислене на поетите. Как възниква тази артистична, импровизирана сценография, в която и читателят се чувства персонаж на въображаема игра? Тематичните ядра на отделните поетични сюжети (да, има сюжети при Петя Цолова) се разполагат в емоционалната диалогичност на случващото се тук и сега. Техният пространствен колорит не се маркира с разстояния, а с обръщения, възклицания, реторични въпроси, изпъстрящи от горе до долу снагата на всяка нейна творба.

Поетесата не просто разговаря на чаша питие с читателя, тя е неговото чувствено, изповедно огледало, затова и обръщения като „Ех, Санчо, Санчо, моя неизбежна половинко дневна“ или „Хайде, забравяй ритниците дневни“, или „Стига с подравняващ поглед си ме стригал...“ ни звучат като приятелски закачки, но не снизходителни, а доверчиви, неспасяеми откровения за мястото на всекиго от нас в хаотичния социален

и битов пейзаж, когато Времето не просто отминава, то галопира през току-що притворените ни клепачи – уж за една нощ, уж за един сезон, уж за една любов... А как всичко внезапно и безкрайно е достигнало своята крещяща точка: Само знам, че и днес бих заменила очите си, зрящите, за час още влюбена слепота и незнание... („Закъсняла молитва“) Петя Цолова е в плен на няколко основни мотива – Любовта („изгрев и бездна“), Болката („смях, през сълзи избил“), Огъня (обществен и личностен), Говоренето (като ценност и като отровен газ), Молитвата (като

Културата, като всеобщност Диана Димих. „Мерак за хубаво“, изд. „Пропелер“.

Диана Димих е автор на 13 книги в различни жанрове – поезия, белетристика, мемоаристика, журналистика, публицистика, кино. За нея изразяването в иновативна, самонамираща се словесна форма е изключително важно. В този смисъл – тя не се колебае да импровизира: затова и е невъзможно да систематизираме текстовите ù послания в някакви литературни и културни рамки. Доказва го и новата ù книга „Мерак за хуба-

същност на женското и като визуализирана мечта). Много от стихотворенията играят роля на поанта спрямо заглавието – „Насаме с белия лист“, – защото авторката всъщност не е сама, тя умее да храни читателското въображение с мотиви от ежедневието, но поднесени с благороден жест, с разбираща Другия интелигентност. Повечето от творбите ù завършват с реторчен въпрос. Остава само читателите да откликнат, преодолели шаблонната страхова апатия, че никой не ги разбира... Защото поетите днес не просто отварят прозорци, те самите са „магичен прозорец“. Има ли съмнение за някого, че промисленото и облечено в поетичен код битие се превръща във вторична памет на човечеството, в следа за загубения в себе си индивид...

во“, където тя е синхронизирала успешно свои отзиви за наши автори и публицистични статии, както сама ги определя – „отклик на добри и грозни явления в обществената действителност и народопсихологическия ни облик, реплики на събития, мнения за филми и др.“ В новата книга на Диана Димих впечатлява нейната категорична позиция по отношение на откритите обществени рани: за екологичните проблеми („Милост за старицата“, „Стръкче трева“, „На себе си го правим“), за ролята на медиите („Какви са медиите и кой им вярва“,) за изоставените деца („Хляб за момчето“), за духовното опустошение и липсата на Любов („Мъжът и „Реброто Адамово“, „Омръзна ми да съм звероукротителка“), за чувството на отговорност у политиците ни („Утрото наближава“). Авторката пише с оголена до болка съвест, тонът ù на моменти граничи с драматична, бо-

лезнена призивност – да се огледаме, да мислим за бъдещето си, да живеем цивилизовано, като единствената ни грижа бъде просперитетът на България, изтривайки етнически и социални различия. Всеобщност в лоното на културата. Този спасителен полет Диана Димих вижда в оригинални метафори – ято силни щъркели – организирани, самоуверени и единни, които надмогват природните, а защо не – и обществените закони. Веднага проличава, че „Мерак за хубаво“ е литературно-критически и публицистичен профил на една непокорна личност. Да прочетем и приемем като свои нейните послания. Ето някои от тях: „Да събираме доброто в шепа“; „Колко чифта цървули е скъсал Господ, за да събере двама души, които са един за друг!“; „Утрото наближава. Няма закога да се умува. Ръцете трябва да се протегнат, преди да сме стигнали пропастта.“

Оттатък изгревите

Дачо Господинов. „Все по-нататък...“, „Линеа Принт“. Постмодернизмът изчисти погледа на поетите от баналното съпреживяване на природния битов пейзаж, той се превърна в рефлексия на фабула, където поетът е в схватка със себе си, неразбиращ икономическата и политическата свръхагресия над себе си. Творецът изобщо все по-рядко възприема белия лист като

партньор в налагането на истината – ето и Дачо Господинов в новата си книга „Все по-нататък...“ съзира друга роля на словото: то е приютило „светулковите думи“. А над него като ангел се е надвесил нереален той: „Поетът никога не отмъщава. / Дори на хищни и отровни същества...“ В тази, съзвучна с двусмилието на епохата поезия, ни изненадва не само рицарското отношение към любимата, не само благородното отношение към опонента, но и дуалистичното отношение към собственото его: „После съживих и полирах / разменените си същности. / Аз – Ахил и Хектор във едно...“. В кни-

Фейсбук – форма на любов Любомир Стойков. „Facebook комуникация: Виртуални есета и коментари“, изд. „Алма комуникация“.

Най-сетне и у нас се появи книга, която защити достойно предимствата, плътността, истинността, удоволствието от общуването във виртуалното пространство, за което някои писатели страхливо се опитваха да намекват (но по-скоро да очернят!) в калъпите на старомодните белетристични жанрове. Историята показва, че всяко общество се е конституирало чрез налагането на някакъв собствен ритуален език. Ето, че само за десетина години Фейсбук-общността не само израбо-

гата има няколко съвършени поетически миниатюри („На моя син“, „Жена“, „Поет“), които маркират авторовото израстване – философско, афористично, с автентичност на почерка и гласа. Обаче сякаш Дачо Господинов не забелязва публиката, вторачил се е в собствения си трагикомичен флирт с езика, литературността, историческия капан на мига. Бих му казала: „Поете, магията е да подариш роза и на онези, които „те посрещат с озъбена усмивка.“ Ти си само на крачка – очевидно е, достигаш бялото, то говори в твоите „неподправени изгреви“. И читателят ти вярва.

ти такива езикови, жестови, визуални и звукови кодове, но се превърна в най-многобройния, многонационален, неограничен полово и възрастово алианс. Вече над един милиард души общуват ежедневно във Фейсбук. Какво си казват те там? И заслужава ли да си част от тази мегадържава? На тези въпроси и на ред други – социални, философски, културологични, дори интимни въпроси, дава отговор книгата на проф. Любомир Стойков „Фейсбук комуникация“. Факт е, че в човешката цивилизация никога социалното поле на общуване не е било така динамизирано, така променливо, така неограничено... А неговият най-адекватен медиатор се оказа социалната мрежа Фейсбук. В предговора на книгата си проф. Стойков посочва основанията за раждането ù – те са много, но най-важното е, че писането на статуси в неговия профил, коментарите, репликите на потребителите и виртуалните му приятели са му дали една сладка свобода - да получава моментална

обратна връзка на своите идеи, мнения, емоции. За него Фейсбук е найвлиятелният феномен на 21-ви век, допълващ индивидуалния характер на всеки участник чрез един диалогизиран, полемичен, но и изпълнен с противоречия, страсти и любов... комуникационен кръг. Темите на авторските есета са и универсални, и предизвикателни: „Алчността“, „Изневярата“, „Страхът“, „Флиртът“, „Чалгата“, но и „Земетресението“, „Уличните музиканти“, „Скромното съществуване“ и какво ли още не... А коментарите към тези есета ще изненадат с дълбочина и свежест дори най-върлите противници на социалните мрежи. Изведнъж се оказва, че хора от най-различни социални и професионални групи имат мнение (полемично, оригинално) по теми, които смятахме за приоритет на философите. И по-важното – коментиращите от ХХІ век не страдат от решетките на автоцензурата. „Фейсбук комуникация“ – свободата да си част от неформалното медийно пространство.

Родена в София. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Живее и работи като журналист в родния си град. Има издадени две книги с хайку – „Тихо” и „По здрач”. Нейни стихове са публикувани в пресата и в антологиите на Българския хайку съюз „Дъждовни семена. Българска хайку поезия”, „Птицата. Българска хайку поезия”, „Розата. Европейско хайку”, „Пътят. Световно хайку” „Огледала. Български хайку”, в сборника „SMSПОЕЗИЯ”, в антологията „World Haiku” и в „Ирин Пирин. Алманах за литература, изкуство и социален живот”. Има публикувани хайга на сайта на Световната хайку асоциация. Лауреат е на логото „SMS-поезия” - 2006, Трета награда от Международния хайку конкурс „Мелнишки вечери на поезията” - 2006 г. и на Почетна грамота от същия конкурс - 2007 г. Член е на Българския хайку съюз и на Световната хайку асоциация.

Елисавета ШаПкарЕва

*** Пръснато просо между паветата. Пъзел за кончето. *** Пух от тополи. Мамо, летят пуканки, казва синът ми.

*** Дъждовна сутрин. Безнадеждно забива интернетът. *** Каменна пътека. Пред вратата на храма се припича гущер. *** Бамбукова сламка в коктейла ми. Стълба за мухи.

*** Цъфнала липа. Две пияни пчели се целуват.

*** Хартиени пеперуди над креватчето. Бебето истинско ли е? *** Три момичета правят асани. Котката медитира. *** Лятна нощ. Не ме приспива песента на комара. *** Бамбукови листа. Врабчета в дъжда намират чадъри.

иван джумЕров

Роден на 7 юни 1987 г. Възпитаник е на Математическата гимназия в Пловдив. Мъчат го обаче други уравнения – тези, надълбоко в душата, които така често пренебрегваме и оставаме нерешени. Избира да следва психология. Понастоящем магистър по Трудова психология от Софийски университет „Св. Климент Охридски”. На работата си в областта на човешките ресурси гледа критично, с отговорност към Човешкото, което по думите му, уви!, е изтикано до самия ъгъл. Живее в София. Избягва да пише (само в краен случай - колкото да отлива от себе си по малко от онова, което бездруго му е трудно да дресира с думи). Самият той изповядва: „Безотказно вярвам в хората и обичта между тях, макар да е някак си ретро в сегашните времена.“ В „Знаци“ е за първи път, макар да следим неговото израстване още от школските му години. На добър час, приятелю! Думите, когато са истински, побеждават мълчанията...

Наместо пожелания Все ми се искаше да напиша нещо, с което да те изненадам и зарадвам. Но как! Ти ме познаваш толкова, колкото и самият аз себе си. Знаеш всяка моя страна, всяка моя тайна. Затова ти пиша нещо, за което много съм ти говорил, но което отново искам да ти кажа. Ще ми липсваш, когато потегля много надалече. Колелата на живота ще свистят с неимоверна скорост преди катастрофата, но няма да заглушат гласа ти. Той ще отеква вътре в мен, ще е единственото нещо, което ще чувствам. Есента свърши, а ти знаеш, че не обичам зимата, не обичам сту-

да. Потърси ме, когато последният залез се скрива зад хоризонта, за да ти кажа „сбогом”. Ще ми липсваш, когато в утрото разпечатам тежкия куфар на спомените. Толкова много неща си сложила там тайно, незабележимо. Те ще са винаги с мен, ти ще си винаги с мен. Няма да остане празно място по стените на тясната стая, защото целите ще ги покрия със снимки. И горчивото кафе ще утаява сладост... налей си и ти, спомни си за мен. Ще ми липсваш, когато следобед играя на карти. Късметът няма да е на моя страна, ще удрям по кокетната масичка на самотата, но без резултат. Ти няма да си отсреща, ще бъда сам. И ако все пак извадя каре в последното раздаване, то ще е, защото ти скришом под масата ще ми подадеш онова асо на надеждата, което никога преди не идваше у мен. И ще победя, ще надвия самотата. Раздай отново! Ще ми липсваш, когато се разхождам привечер. Ръцете ми ще измръзват от студ. Няма да го има топлият океан от жълти листа, ще вървя сред ледовете на сковаващия страх - да не се подхлъзна и да падна в бездната на отчаянието. Няма да си там, няма да можеш да ми подадеш ръце, да ме спасиш. Ти ще вървиш по зимните улички на белия град, ще искаш да се срещнем може би. Чуй как поскърцва снегът след теб, обърни се! Ще ми липсваш, когато посреднощ намирам себе си. Напразно ще избирам познатия номер, ще чакам да те чуя. Няма телефони, които да свързват двата свята... по дяволите, няма! Не ти го казвам, за да плачеш. Само знай, че когато дъждът удря по-силно по прозореца, когато счупва нещо в сърцето ти, това съм аз, не се плаши. Ще ми липсваш, когато призори чета стихове. Думите ще се удрят във въздуха и ще се връщат при мен, без да намират римите. Но не се отчайвай, отвори прашното чекмедже на миналото – там някъде бях оставил малката бяла книжка. Отвори я и ще чуеш отново гласа ми, ще ме разбереш. Бъди сигурна, че аз ще съм близо до теб, в същото измерение на духа, ще прочета мислите ти, отразени в очите ти, и ще намеря римите. Накрая бих искал да завърша това мое писмо, както е прието – с името си. Но, ти знаеш, аз не знам кое е истинското ми име. Така че пиша само: Твой P. S. Ще ми липсваш!

Така и не разбрах Бях дете. Една вечер след веселите и безкрайни игри се прибрах вкъщи, ожулил коляно. Измих се, приготвих се за сън и легнах. Но не заспах – в безгрижното ми съзнание нахлу въпрос, на който не намирах отговор, защото бях прекалено малък може би. Той не ми позволи да затворя очи. Стоях в тъмнината на стаята и мислех, настръхнал от страх. Тогава дойде майка ми, която не беше свикнала да ме вижда буден толкова късно през нощта и след толкова изморителни лудории от отишлия си ден. Тя светна нощната лампа, видя ококорените ми очи, които не бяха мигнали, и се изплаши. – Защо си още буден? – Мамо, къде отиват хората, като умрат? – попитах по детски. – Какви са тези въпроси, момчето ми! Виж, искаш ли да ти прочета... – Не, мамо, знам вече всички приказки почти наизуст. Искам да ми кажеш, каквото те попитах. Дядо например вижда ли ни сега, къде е той, мамо? Страх ме е... – Не се страхувай, детето ми. Когато добрите хора напуснат белия свят, се качват на небето, където Бог им е отредил място и където ги чакат само хубави неща. А сега не се притеснявай повече, заспивай и сънувай сладки сънища. Лека нощ! И майка ми загаси лампичката, целуна ме нежно по челото и излезе. Не знам защо, но не ù повярвах. Оттогава мина цяла вечност. Няма ги вече игрите, няма ги вече приказките, няма я дори майка ми. Но всяка нощ, уморен от сивото небе, сивите улици и сивите хора, запълнили сивото ми ежедневие, се будя, облян в пот. Задавам си същия въпрос и все не намирам отговор. Страхувам се също така силно, както се страхувах преди толкова много години, изгубили се в миналото за толкова малко време. Това е някакъв необясним страх, страх от неизвестното. Човешкият род, направил велики технологични открития, изучил целия заобикалящ го свят, разгадал дори тайни на необятната вселена, е обречен да се смее и да плаче, да тържествува и да страда, да печели и да губи, да гради и да разрушава, да обича и да мрази – да живее, без да знае какво бъдеще ще подслони духа му след бягството от затвора на тялото. Обречен е да се влачи безсилен в неведение, чиято завеса нито науката, нито религията е способна да повдигне. Откакто се помни, Homo sapiens търси отговор на най-важния и най-неясния въпрос за смисъла на човешкото съществуване. Изобретява нови и нови неща, за да се залъгва и да отвлича внима-

нието си от неизвестното. Кланя се на богове, които самият той е създал, за да превъзмогне слабостта си пред необяснимото. Измисля си мечти, които да го направят по-силен от неразгадаемото. Но напразно... Материята, пространството и времето не съществуват, те са също лъжа, измислена от човека, лъжа, на която той вярва, само защото без нея съвсем би се изгубил в хаоса, наречен живот. Свикнал да подрежда реалността, той се обгражда с понятия, които да поставят някакви параметри в безкрая и вечността. И успява (или си мисли, че успява) – той е подредил хармонично почти всички парчета от мозайката на съществуването – от раждането до смъртта. Остава му само едно празно място, само една малка стъпка, която да затвори цикъла. Но късчетата са изчерпани и... едно липсва. Как е възможно да се разгадае въпрос, чийто отговор не съществува? Как – питам се, подпрял пламналата си глава с ръка. Мисля вече цял ден, без да разбера. Време е да се приготвя за сън. Усещам как заспивам, без да преставам да мисля... Оттогава ще мине цяла вечност. Няма да ги има сивото небе, сивите улици и сивите хора, запълнили сивото ми ежедневие. Ще лежа на смъртния си одър, а край мен ще бъде дъщеря ми. – Какво те притеснява, татко? – Дъще, къде ще отида, като умра? – ще попитам аз. – Не се страхувай, татко. Когато добрите хора напуснат белия свят, се качват на небето, където Бог им е отредил място и където ги чакат само хубави неща. Дъщеря ми ще ме целуне нежно по челото и тихо ще излезе. Не знам защо, но няма да ù повярвам.

Краят на задънените улици Най-сетне беше събрала смелост да си тръгне от мястото, което принадлежеше на миналото, на спомените за него. Беше пресметнала точно, че с парите, с които разполагаше, можеше да живее прилично през първия семестър в университета в Оснабрюк. Тези пари беше спестявала от заплатата си, когато другите излизаха, харчеха и се забавляваха до съмнало – сякаш всички удоволствия, които столицата с щедри ръце предлагаше, щяха да свършат на следващата сутрин. Впрочем, не можеше да бъде сигурна дали им завиждаше, или този начин на живот все пак не ù отиваше. А защо приятелките ù никога не я поканиха със себе си? За това със сигурност ги

обвиняваше. Както и да е, времето на тези тягостни мисли беше изтекло. Последните няколко седмици насилваше въображението си и дори някак успяваше да си представи новия си живот далеч от всички, далеч от него. Харесваше ù, което знаеше за немците: че са дистанцирани, концентрирани в себе си. С нетърпение чакаше да се разтвори в анонимното си бъдеще, нетърсена и ненамираема. Разтревожените обаждания на майка ù, която току питаше дали е здрава и има ли си всичко, ù бяха дошли до гуша... Така бързо и на повърхността се стрелкаха мислите ù една след друга, докато проверяваше дали някоя от лампите в апартамента не беше останала светеща от предишната вечер. Издърпа дръжката на тежкия куфар, премести го на площадката пред вратата и тъкмо когато понечи да угаси малкия полилей в антрето, погледна нагоре и се спря замислено. Той беше момче на 23 в деня, когато го срещна, и мъж на 24, когато преди два месеца си размениха по едно писмо, всяко от които затръшна силно вратата пред другия. Веднъж, когато беше съвсем малка и с братовчедите си неспирно се гонеха из влажните мазета на старата ù чичова къща, беше станало течение и тя беше прищипала ръчичката си на вратата на гаража, която от вятъра се беше затворила с голяма сила върху пръстите ù. Оттогава имаше неописуем страх от тряскащи се врати и инстинктивно си затваряше очите и ушите всеки път, когато усетеше, че нещо ще се захлопне. Картината извикваше в съзнанието ù болката от едновремешната случка и цялото ù същество сякаш наново я понасяше натам. Сега бяха наранени чувствата и гордостта ù. Искаше ù се като тогава да заплаче и закрещи с цяло гърло, но понеже знаеше, че не може да очаква разбиране и помощ отникъде, мълчеше. Стискаше болката у себе си, която с всеки ден набъбваше и даваше кълн на отчаянието и обезверението. Беше пораснал само с една година, но за нея беше коренно променен. Ако в началото тя не го познаваше и искаше да разбере всичко за важните знаци, отпечатани по досегашния му житейски път, сега го усещаше още по-непознат. Останали си бяха все същите само очите му, в които беше влюбена – блестящо зелени, с дълги златни ресници по краищата на клепачите. Докато се смееше или говореше разпалено, от погледа му струеше непринудена светлина, която стигаше до най-тъмните местенца в душата ù, а прахът, който ги покриваше, за миг се превръщаше във фини звездни частици, трептящи в безтегловна наслада. Този поглед като да се беше заклещил в мислите ù за постоянно, не ù оставяше свободна минутка наяве или насън – толкова силно беше увлечена. За да го опознае, тя беше направила много опити да го дефинира като тип мъж изобщо. Добре самоосъзнаваше класифицирането на хората в ня-

колко групи темперамент и поведение и това ù даваше усещането за обхватност, за категорийност, от което винаги се нуждаеше в отношенията си. Определението за него беше: романтичен нарцис. Не беше открит, обичаше да дава примери от живота си, но с неохота говореше за себе си по същество. Тази ненатрапчивост тя схващаше като умишлено провокиране на дори по-голямо внимание върху личността му. Също така беше склонен с лека ръка да омаловажава емоциите на останалите, да ги смята за фасадни и плитки. По това всъщност двамата много си приличаха, само че почти през цялото време тя се ужасяваше да не попадне в неговата графа „плитки”, и горещо искаше да го привлече – поне с една десета от силата на влиянието, което той беше разпрострял над нея, по-точно - под което тя самата се беше хвърлила. Сърцето ù сигурно щеше да се свие съвсем, ако си дадеше сметка, че в последното си писмо върху обърканите чувства, които тя споделяше, той хладно и рационално разсъждаваше, съзнателно или не, отдръпвайки се от живота ù. Едва ли острият му ум не прозираше неумело завоалираните обяснения в любов и пълна отдаденост, едва ли... той чисто и просто теоретизираше над проблемите ù, подменяше в изразите си „аз” и „ти” с „хората по принцип”. С най-голяма интензивност я прогаряше споменът за последната им среща, когато познанството им напускаше релсите на ежедневното виждане покрай онова, което беше пресякло пътищата им в началото. Отношенията им или трябваше да прекъснат от самосебе си, или да намерят нови измерения, които двамата щяха да начертаят заедно. Станало беше първото, като с писмата, които си разменяха известно време след това, тя поддържаше жива илюзията, че съдбата не го е изплъзнала от живота ù – така прозаично, както го беше и довела. Нямаше как да е другояче, защото след него тя виждаше всички пътища объркани, водещи заникъде и искаше да го задържи до себе си завинаги, дори никога да не му издадеше, че той самият е и пътят, и целта в съществуването ù на този свят. Беше изгубен керван в пустинята на живота, тежък с нерадостни мигове и неизплакана горест, който смирено се е движил в очакване на неизбежния край. Десеторно по-сломена ставаше сега, когато на хоризонта се беше появила пътеводна звезда, бледата светлина на която после постенно се беше удавила в маранята на пробуждащото се утро. Спомняше си ясно датата, всяка тема от дългия им разговор, чувството за обреченост, което я стягаше в гърлото и ту примирено, ту неспокойно блестеше в очите ù. Спомняше си него: увереността му, позата на тялото му, красивото му ведро лице, очите му. Мразеше го за това, че той сигурно още в онзи ден е знаел какво ще се случи сетне и е желаел раздялата, и още

повече, че за него познанството им не е било съдбовно белязано, че за него тя е била само... никоя. Понеже както винаги тя беше заговорила за трудностите и изпитанията в живота си, той ù беше цитирал репликата, с която Дюма завършва второто томче на „Граф Монте Кристо”: „Чакай и се надявай!” Самият той вярваше и привеждаше в бездействие това кредо. Което беше по-вълнуващо, досега орисницата беше използвала всеки сгоден случай, за да го награждава за романтичното чакане. Това обстоятелство го правеше самоуверен, дори понякога малко циничен, придаваше на очите му онзи страстен жълто-зелен нюанс, от който тя се плашеше, но който не ù пречеше да го обича още повече. За разлика от него, тя не можеше и не искаше да чака и напразно да се надява. Вярваше, че и не трябва. Затова след като се бяха разделили в онзи ден, тя не преставаше да мисли за него – в началото донякъде контролируемо, после съвсем неволно. Милиони пъти си въобразяваше как му се обажда по телефона и му признава любовта си и милиони пъти след това се самообвиняваше за това, каква непоправима мечтателка е. Изобщо тя никога не изгубваше онова, на което психиатрите казват критичност, или адекватната връзката с реалността. Тъкмо тя я караше да се чувства още по-жалка и нещастна. Пак тя отскоро я беше навела на мисълта за бягство и това я отведе в студентското градче на Оснабрюк. Дали можеше да избяга от себе си? Зад нея, зад стъклото на стълбищния прозорец, прехвърчаше сняг. Зазореното небе използваше непостоянния април, за да си вземе сбогом със зимата. Подобно закъснели чувства, мимолетните снежинки бързо се окалваха в локвите по тясната улица, безпаметни за топлите бели преспи, които им беше писано да трупат. Шумните търговци от сергиите на пазара можеха този път да отдъхнат и да се наслаждават на пейзажа – времето на зимата беше изтекло и никакъв спомен от нея не можеше да развали превъзбуденото им пролетно настроение. Белотата беше останала само по чаршафите, с които бяха покрити мебелите в апартамента - и то, само докато бъдат разпродадени на новите им собственици. Около нагорещената крушка в полилея, примамен от ярката светлина, се навърташе глупав молец, а плафонът, непочистван от дълго време, беше пълен с много други. Сети се, че за нея винаги е било прелюбопитно как полилеите издържат на тежестта и плановете на самоубийците.

Елена дЕнЕва

Родена в Дряново. Завършила социална педагогика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Живее в Полски Тръмбеш. Работи в Дома за деца, лишени от родителска грижа. Автор на три книги с поезия: „Щастие в кибритена кутийка” - 2005 г., „Картонен храм” – 2006 г. и „Натюрморт с пеперуди” – 2013 г. Носител на награди в национални конкурси за поезия: награда в конкурса „Добромир Тонев”; специална награда на Славянска академия от конкурса „Дора Габе”; първа награда в конкурса „Златен пегас” на в. „Ретро”; трета награда в Националния конкурс „Христо Фотев”; трета награда в националния конкурс „Стара Загора”; втора награда в „Балкански литературен конкурс” - „Изкуство против дрогата”; наградата на СБП в Националния конкурс за млади поетеси „Дора Габе”и др. Нейни стихове са публикувани в редица антологии и в литературния печат. Член на Съюза на българските писатели.

ДЪРВО Добротата на този изпразнен от думи следобед се заключва на лампата призрачнобяла в окото. Светлината е дадена свише. Затова не говоря. Аз съм само дърво, на което се беси животът. И това, на което е виснал, въже е било, на което е пяла камбана от храм. Но сега е инструмент за безсмъртие. Свраки крещят опело. Аз съм само дърво, на което гнездата ридаят.

100

Няма плод да родя. И по мене събужда се плесенно тиха тежка слана. И полека във мен залинява най-последната, калната, жълтата, празната есен. Прави място на зимата. Бялата смърт ме спасява.

СВЕТОФАР „Не отминавай никое „Обичам те”, прошепнато от глас, с очи, с мълчание...“ Н. Христозов

Тротоарите бавно минават край мен и въздишат. С неусещани радости пълни светът моята стомна. Отминавам крещящите знаци на всяко „обичам”. Накъде съм не зная. Не виждам. Не искам. Не помня. И случайните птици, прогледнали свойте маршрути кацат ниско над мен на една преднамерена стряха. Отминавам „обичам” и падат перцата им в скута ми, и си спомням надеждите, дето отдавна умряха. Аз съм бял светофар, управляващ небесни движения. И обичам, до пропаст обичам. И падам във нея. Имам много сърца и безкрайно добри намерения, със които постлан е един път, на който живея. Ще избягам от своите черни кръстовища плашещи: тротоарите търсят прокудени в нищото гълъби. Имам много сърца и със всяко от тях се разплаквам. Имам много очи, дето чакат видения сбъднати. Тротоарите будят сънливите си минувачи и със грохнали стъпки нахлуват от ера във ера. Аз съм бял светофар. Само мислено в себе си крача, светлина да създавам или светлина да намеря.

101

ПО-СКОРО ФЛОРА В някаква вселена справедлива все си мисля, че изникваш мъдро. С тази си надежда се приспивам и повтарям, та дано се сбъдва. Моите гнезда заспиват празни: лястовица бях във сто живота. Ти го знаеш, няма да разказвам днес съм просто кухина в дървото. Във вселена с нерушима близост щяхме да сме в мила симбиоза eпифити със зелени ризи, споделили делника си розов.

Художник: Стоимен Стоилов

ПЕСНИЧКА Ей тъй, напук на Дантевия ад, надежда всяка в себе си носете. Животът е побъркан маскарад, през който все се правим на заети. И ни заемат черни дълбини, в които ни се давят цветовете. Напук на пропасти и низини душата си във шепичка пазете. Животът е марионетна глъч. Антракт ни е смъртта. Но разберетеще има други действия. По лъч от светлото край себе си вземете. И сигурно, преди да спре за нас небесния прожектор режисьорът, сърцето-сцена ще съзрем анфас. А то ни преоблича като хора.

102

ПРИЗНАНИЕ Провидението мълчи обвинително и нищо не ми разказва. Животът, в наклонение повелително повален е във моята пазва. А там има още малко добри светкавици от последната лятна буря. Разни зевсове вдигат гръмки наздравици на олимпи, пред мен прекатурени. Като същ Прометей (или друг осветител) си поднасям нежно запалката. Сред дима си се губя - мистичен жител на квартал, пренаселен с весталки. И се чудя мъгливо, от Дионис обсебена, кръгла ли съм или полегата, и дали е обичала Леда лебеда, когато е бил грозно патенце. Аз се крия зад приказки и зад митове от страх, като времето древен: че ако взема да се извикам ще остана загадка за себе си.

103

АНГЕЛЧЕ На Меги

Имам трънче в петата и в чашата чай, имам два-три пунктирани слънчеви лъча и един ден безвремие, в който не зная на един трепкащ ангел какво да поръчам. Ще му кажа: „Пази си крилете, пази! От зли хорски очи, от омрази, от огън! И прозореца скрежен със дъх размрази моят дъх е изгубен сред смях и не мога.” С ореол от най-тънка корица от лед ще кръжи той из стаята и ще усещам, че ще трябва да пазя душицата детска от горчиво и остро, от плач и горещо. Най-несръчният ангел до мене ще спре, нарисувал въздишка на моето рамо. Ще изплаче, че някак не вижда добре, ще замери една тъмнина с бяло камъче и ще хукне след моите детски мечти към земята, която не вехне. И ще прати пунктирани златни лъчи по прозореца ти да залепнат. ОКОТО НА ЗИМАТА Знам, зимата е точно изоставяне на детското ни слънце плодородно. Втвърдяваме души. От кал сме правени, по Божие подобие. Но бодва там нейде, под реброто следадамово едно усещане за неизбежност. Знам. Зимата е точно изоставяне, с ухание на бяла безнадеждност. Знам - зимата поглежда страшно втренчено и в костите остава ревматично усещане за декемврийски рентген, прозрял остатъците от обичане.

104

И въпреки, че яростно отричаме, снегът е незаровено имане. Сред ириса от скреж тежи зеницата и точно тя е център на света ни. *** „Калинке, калинке, къде ще се оженя“

спри да се разхождаш по линията на живота ми показалецът е най-високият връх много над остротата на тревите много по-остър от детското им зелено калинке, калинке, аз няма да тръгна наникъде ще ти дам зениците си нека имаш повече точици на мен не са ми нужни аз виждам с пръстите си, с този показалец, на който стоиш с него рисувам по стъклото имена на отдавна излитнали хора

калинке, къщичката ти гори все пак още е лято все пак тревите са сухи оставам да соча земята там, където всички се връщаме, за да се венчаем за своите корени

РАВНОСМЕТКА Няма да спорим сега кой от нас беше първи: то си е писано. И така си вървим през живота: не по вода ни върви, а е мътна и кървава. Брулени ябълки хапем. И боде под реброто. Аз съм виновна, че хлопна вратите Едем. Ти: че със болка се раждат деца или стихове. Мътна и кървава. Ябълки гнили ядем. И се прикриваме с листи смокинова сприхавост.

105

Празнично светят в съня ни Содом и Гомор. Думите вятърни пепел при пепел навяват. Клонка от ябълка с цвят и парченце простор мътен и кървав. Това е, което остава.

ЕВАнгелско Ще седнеш с мен.. Вечерята е бедна, напомня тайна в своята интимност. Съвсем се изморих да съм неведома (чист Божий път, от логиката кривнал). Ще затрепти ръката ти над масата и сто неоснователни причини да бъдем тук, в ума ми ще довтасат, превръщайки в оцет бутилка вино. От нервното почесване езиците накрая за небцето ще залепнат. Ще пращаме неоседлани мисли един към друг. А всъщност към небето. И аз ще се загледам в ореола ти: блещукащ като дълго гален сребърник, а портата на храма ще затвори предателското чувство за обсебеност. И аз ще знам, че ще предам душата ти на себе си - за дълго съхранение, за да възкръсне тихо светлината след следващото мое затъмнение. Ще ме целунеш бързичко по бузата: теб уморен светец те е орисал. И аз ще стана да разтребя, гузна: несподелила нито грях, ни риза.

106

Георги калчЕв

Роден на 29.01.1958 г. в гр. Добрич. Син е на известната актьорска двойка Ема Георгиева и Калчо Георгиев. Расте и се формира, облъчван от различните музи, които населяват семейството му. Майка му освен на театъра е отдадена и на поезията, баща му играе в театъра и киното, но и рисува. През 1985 г. Георги Калчев завършва НАТФИЗ „Кр.Сарафов“. Работи като актьор на свободна практика в София и в театрите на Враца, Силистра и Добрич. Започва да пише поезия още като ученик. Негови стихове са печатани в литературни сборници, вестници и списания. Носител е на награди от литературни конкурси. Автор е на три поетични книги : „Небесен лов”, „Рай във ада”, „Едно крило до пролетта”. „Благослов за грешница” е четвъртата му поетична книга. Член е на Съюза на независимите български писатели и на Сдружението на писателите в гр. Добрич.

ОТКРАДНАТ АНГЕЛ Любовта е рисунка на бриз върху синята длан на морето… Не ми отказвай странния каприз – хвърли ми стълба… от небето! Ти ангел си – с разнежена стрела. А аз съм влюбена мишена. Простреляй ме от упор - в утринта на тази райска, августовска сцена…

107

…Любовта бе внезапният бриз, прошумял като стих над морето… Прости ми този луд каприз – дойдох да те открадна от небето!…

ПЛАЩЕНИЦА ЗА ПТИЦИ Снегът не беше гроздето за птици. Той бе поклонът на едно небе към верността на шепа мъченици, накацали из зимното поле. Студени ли са южните морета? Подслон ли е замръзналият клон? Отвъдни ли са чуждите небета? Защо се врекохте на този небосклон – на неговата богомилска святост, калила вашите крила, на този жилав къс от необятност, прострелван от настръхнали дула?!… …Снегът е плащеницата за птици, изпратена от родното небе на неколцина голи лунатици, танцуващи сред здрачното поле!…

108

ПО VIA PONTICA… На Калин

По Via pontica изтича млада кръв. По Via pontica децата ни отлитат. Защо се скъса пъпната ни връв? Защо из чужди небеса ще скитат?! Изпраща птиците си моят род. Но черна кърпа не размахва. Сълзите не са път към брод, а вярата, която не увяхва !... …Съшили с изгрев скъсаната връв, по Via pontica децата ни долитат… И в утрото на българската кръв крилете им с ръцете ни се сплитат...

БЕЗ СРЕБЪРНИЦИТЕ НА ТВОЯТА „ПОЩАДА”… Продай трупа на любовта за сребърниците на брат ти Юда. А аз ще заплатя съблазънта с надеждата, наивна до полуда, че след предателския рай ще срещна честността… във ада; че пак ще има влюбен май, но няма… неизстрадана наслада.

Художник: Стоимен Стоилов

Не хвърляй ябълката си в съня ми! Не искам да отхапя от греха. Не пращай изгрева си във нощта ми! Отдавна сам разсънвам утринта…

109

Изгубен за изгубения рай, ще вляза – без илюзии – във ада. Избрах безсребърния мъжки край пред сребърниците на твоята „пощада”!

В НАЙ-ПРИКАЗНИЯ СЪН ЗА ЛЮБОВТА… Дори и споменът не чука по вратата – изброжда есенните небеса. Случайно ехо – скитник в тишината – оплаква прелетните чудеса… Така и не повярва в чудесата и в приказките странни на дъжда. Остави принца в царството на тъмнината. Пантофката захвърли – сред калта. Каляската на август тръгна празна към някаква залязваща дъга. Навярно самотата е заразна, но гние ли Дървото на греха?! А аз, отшелник – в пещерата на своите хлапашки чудеса, ще хвана Пепеляшка за ръката в най-приказния сън за любовта!...

110

МОЛИТВА ЗА ИЗГРЕВ… …Да беше извор в моята пустиня и нафора за мъжкия ми глад; да бе молитвата на монахиня, смирила би влетелия ме ад!... Безбожник бях и брат на ветровете. Нахлух в смълчания ти Храм. Но Бог наказва греховете – осъди ме да бъда сам: един просяк сред руините, жадуващ за небесен хляб. Но падат в шепите мъглите, като стрели в зениците на сляп. Покълват в залеза звездите – жита сред Божията степ. Една молитва броди из мъглите и моли изгрева – да срещне теб!... ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА ПОЩАЛЬОНА Бях някога щастливият поет. Сега съм Пощальонът на тъгата… Навярно в кръговрата има ред, но има ли надежда в кръговрата?! Не връщай мъжките писма – въздишките на дългата ми зима. Аз вече се сбогувах с есента, но пролетта все още не е зрима… Навярно Пощальонът на тъгата ще скъса старите писма през май. И ще напише върху листа на душата: „Светът – с любов – е сбъднат Рай!”

111

КАРЕТА КЪМ ЛУНАТА Препуска впрягът. Дреме кочияшът. Подминахме и сребърните езера. Животът е строшена звездна чаша, изтекла в пясъчните небеса. Каретата летеше към луната, но спъна се – в петата на нощта. А ти изчезна – зад дъгата, изгряла от сълзите на дъжда. Пръхтят конете. Дреме кочияшът. Заспа и изтощената юзда… Но ти налей във празната ми чаша предчувствие за споделени небеса! ВЪЛЧА ДРАМА Вълчицата избяга от Вълка. А той прехапа зейналата рана. Превърза я с тъгата си снега, влетял във тази вълча драма. Изгря с въздишка старата луна : въздишката е част от кръговрата. Но беше глуха дивата гора за стенещия зов от небесата. В гората – този вълчи храм – той срещна своята Вълчица. Но днес в молитвата е вече сам: Вълчицата не бе… светица… Изгря в червено вълчата луна: кръвта е част от кръговрата. Умел ловец е любовта, но все прострелва… небесата.

112

Писмата, които вече не пишем

Епистоларен спомен от Димитър Чорбаджийски - Чудомир Писмо от Париж До бай Петра Топузов Славний бай Петре, ...То да е само това, което не ми харесва у французите, ядва се, но колко, колко още неща! Та какво

ли имат за харесване? Да почнем от треновете им. Свирил-несвирил, тръгва. Изнижи се пред очите ти, а ти стискаш билета си в ръка и го гледаш като теле железница, както казваме по нас. И търчат като бесни. А театрите, кинематографиите – и те също. Бил не бил звънецът, и

113

почват. ... Уредено си е у нас и това си е, не прилича на тукашните бъркотии. И кой ще го нареди бе, бай Петре? Ама, че прости хорица, толкова им стига умът! Нали ги гледам, просто да ги съжали човек. Всякой си гледа работата и не се интересува за другите. Абе, французите, остави ги, побъркани хора, взели, че изменили плана на едно осеметажно здание само за да запазят едно дърво, едно старо криво дърво, под сянката на което обичал да си почива Виктор Хюго...

114

Неизвестни писма на Чудомир печатат се за първи път

Преди години моят любим попаднал на интересен човек – не просто антиквар, а – както ги наричат – „болен антиквар”. С търпелива прецизност подреждал на тавана си своите съкровища – описани, номерирани, всяко от тях – със своята история. И въпреки, че се нуждаел от средства, възрастният човек не продавал на всекиго, първо дълго беседвал с него, проучвал го, преценявал – в чии ръце ще отиде находката... Е, отворило се сърцето му и се решил да продаде една папка с писма... Тогава пък аз ги получих като безценен подарък... Сега тази папка с писма на Чудомир е в ръцете ми. Хартията е много пожълтяла, на места се чупи при докосване, навярно слънце я е огрявало... Писмата са писани до бащата на бай Николай – Димитър Нарлиев от Варна, с когото Чудомир е имал съкровено мъжко приятелство. Двамата са си гостували, разменяли са си писма и вкусни и пивки дарове... Писмата са много – цяла папка. Започвам да ги публикувам „на глътки” в следващи броеве на „Знаци”. Е.Н.

*** До Варна, Димитър Нарлиев 11.05.1962 г. Драги адаш, трябва първо да те уведомя, че щом дамаджанката пристигна и...не стигна. Имах гости, рекохме само да го опитаме и айдее... За рибка се облизвам като котарак, но няма... На 18-ти русенци ми устройват Чудомирова вечер. Каниха ме няколко пъти и аз, колкото да не обичам да ме гледа публиката, не можах да откажа, още повече, че ме задължават от съюза да отида. Викат ме и на други дветри места, нали е седмица на книгата. Оттам може да се отбия в Плевен, Враца и София, където ще постоя повече време. Аз отсядам обикновено в х-л „Славянска беседа”, та ако ти се случи път към 25-ти, ще ме подириш там.

Щъркелова. Имала нужда от средства, но кой няма. Ще прескоча тия дни, ако се оправи времето и ще видя, какво мога да помогна. Повечето рисувам и може би идущата година ще направя една изложба в София. Постоянно идват от редакции на вестници и списания да ми искат разкази, но аз им отказвам. Ти как си със здравето, употребяваш ли редовно винацитин или вече си на биронал? Аз вземам умерена доза от двете, но сега, поради последния армаган, може да надхвърля... Желая ти здраве, здраве, здраве! Твой Чудомир

Твой Чудомир До Варна, Димитър Нарлиев 12.11.62 г. Драги адаш, получих черпушката ти, която много ме задължава и не знам как да се реванширам, като по нас не се раждат и въдят деликатеси, освен розово масло и мезеверлик. И първата пратка беше дубъл екстра. Скоро получих писмо от Соня

115

*** До Варна, Димитър Нарлиев 18. 01. 63 г. Драги адаш, и ние сме притиснати от снега, та си ходим на гости близки приятели и съседи и горе-долу като вас я караме в зимните вечери. Аз ще трябва да отида в София през първите дни на февруари и ще ти се обадя. Ще излиза ново издание на разказите ми, та искам да съм там. Не ми пращай нищо, защото аз няма какво да ти пратя, освен малко орехи. От тях пратих и на Соня Щъркелова. А рибите ти последния път бяха акламирани на едно събрание... И довечера предвиждаме тих и напоителен разговор на петролна ламба... Иначе, като премахнеш склерозата и дъртизма, добре сме.

годините. Нашият съюз има летовище край Варна, но аз не обичам официалните летувания. Нямам нищо против да дойдем през лятото, но знам, че квартирният въпрос не е лесен, та ще премислим с жената какво да направим. Курортният шум на Варна не е за моите нерви, нито пък слънцето. Когато идвам, се къпя сутрин или надвечер...

*** До Варна, Димитър Нарлиев 23.04.63 г. Драги адаш, по един добър приятел, член на нашия тим, ти пращам едната дамаджанка. Другата не е още злоупотребена. Пращам ти и малко сливовица, собствено производство. Мене ме разкарват на стари години по разни журита, четения, разни културни събрания, заседания... Но общо-взето добре съм за

116

*** До Варна, Димитър Нарлиев 08. 01. 64 г. Честити ти всички януарски дамаджано-пържолени празници и

желая здраве! Благодаря ти много за рибките и съжалявам, че веднага не мога да се реванширам. Ореховата плантация я национализираха... *** До Варна, Димитър Нарлиев 14. 03. 64 г. Драги адаш, зимата си отива и дано като излезе копривата, да се ококоря малко. В Унгария прекарах много добре. Езика им обаче е нещо съвсем неразбираемо. Влизам в една закусъчна и искам на френски мляко. Дигат рамене. Казвам им на руски - също.. Тогава седнах и им нарисувах една крава с чаша под вимето, та се разбрахме... От хумора се отказах. Колко пъти изпратя нещо и все ми отрязват по някой пасаж. Остана ми само рисуването. Не съм добре обаче със зрението, та малко работя. През лятото ще искам да изляза малко от къщи, но не знам къде ще се запилея. Тук сме зле с прехраната понеже не мога да стоя на опашки. Много здраве на момчетата и дано в къщи всичко върви благополучно. Чувствам вече, че на старини няма да е леко... Нямам си свои тук... Сърдечно твой Чудомир.

*** До Варна, Димитър Нарлиев 24.06. 64 г. Прощавай адаш, но аз, както знаеш, тук съм „момиче за всичко”... Сега пък жената откри изложба в Казанлък и там сума време трябваше да се отдели. И като пискюл накрая получих един огромен пакет от Окръжния съвет в Стара Загора - да прегледам около 60 разказа, фейлетона очерци, романи... Досега съм прегледал 37 и съм на път вече за Бяла. Ще полудея просто! Не стига всичко това, но и всеки ден пристига група учащи екскурзианти, която иска „среща с писателя”. Решил съм да изчезна в неизвестност за няколко седмици. Мислех при вас да дойда, но нали ми каза, че е по-добре към септември, когато има грозде

117

и праскови. Нашата казанлъчанка Мара Пенкова, /актриса/ имала голям успех с моите разкази в София и утре вечер щяла да повтаря. Кани ме да ида, но аз „не съм от тях”- да

118

ме показват на сцената като зоологическа рядкост. През малкото свободно време рисувам и съм натрупал доста нещо. Наесен ще ти донеса някоя от моите картинки.

*** До Варна, Димитър Нарлиев 15. 02 65 г. Драги адаш, много се забавих с отговора, но сега яйце ми се пече на... Салонът, който ми беше даден за изложба в София, щели да го събарят

и да строят там голям блок. Готвели и някакво честване, понеже на 27 март навършвам 75 г. Ти знаеш, че не обичам дунамите, но няма какво да се прави... Пак твой: Чудомир

119

И лични спомени на Чудомир... Склонност към рисуване ще да съм проявявал още от ранно детство, защото и досега помня, че два пъти съм ял бой за това: един път от мама, загдето бях нашарил с въглен току-що белосаните стени на къщата ни, а втория път от поп Никола, загдето с гвоздей бях надраскал върху черковния зид един голям кон. В четвърти клас обаче нарисувах с водни бои една лайкучка и две теменужки и те решиха съдбата ми. Като ги видя баба Замба — хазайката ми, — удари се с две ръце по бедрата и извика:

120

— Льох мари, същински, същински, само че не миришат. Нима този келеш можа да направи туй нещо? Тогава се убедих окончателно, че няма друг път за мене, че художник ще ставам на всяка цена, зарязах всички други предмети в училището и докато през сроковете бележките ми бяха добри, на края на годината в свидетелството ги нанизах като червени пиперки дванадесет двойки и една тлъста шестица. Дигнах яката на палтото, спуснах дълги до рамената коси и се застягах за София.

Баща ми обаче беше на обратно мнение по въпроса. — Какви са тия сойтарлъци — крещеше той, — какво е това рисувателство? Не виждаш ли, че всички станаха вече социалисти и безбожници? Кой ще ти строи тебе занапред черкви, та да им пишеш иконите и хляб да припечелваш. Това занаят ли е? Празна работа. Небъдница. И настояваше да стана поп или офицер. Моята упоритост обаче и решението да не се отбивам от начертания от баба Замба път растяха заедно с косата ми и след дълги караници и плачове най-после с триста лева в джеба и малък вързоп пристигнах в София. Беше есента на 1906 г... На другия ден в запустелия двор на ул. „Оборище“, срещу Докторския паметник, се бяхме събрали 20–30 бедно облечени момчета, едва 16-17-годишни. Само едно софиянче имаше яка и връзка. Насядали върху избуялата трева, чакахме, с опънати на малки рамки листове, за да започнем приемния изпит.

В дъното на двора имаше изпокъртен гараж, до който една врата водеше в съседния двор, с малка едноетажна къща. Гаражът и тази къщица тогава представляваха нашето Рисувално училище. Изпитът се състоеше в рисуване на гипсов орнамент. Помня, че бяха ми казали да си купя сос и „разтришовка“ — неща, съвсем непознати за мене дотогава. Работех с голямо усърдие, но виждах, че някои момчета бяха много по-подготвени от мене и ловко полагаха този ужасен сос, от който се бях вече очернил като огняр. Като завършихме работите, мина комисия; след това ни извикаха и един белобрад човек с очила и тънък гласец на развален български език ни каза следното: — Господа, работите ви не струват. Всички са слаби, но комисията реши - по липса на други кандидати - да ви приеме в първия курс. Ще видим обаче колко ще достигнат до

121

последния. Това беше първият студен душ върху рошавите ни глави. По-късно научих, че брадатият човек бил професорът-чех Иван Мърквичка, който бил директор на училището. Тогава учението беше 7 години — три общ курс и четири висш, или специален. Записахме се и редовните занятия започнаха. Сега първокурсниците започват с глава от натура, а тогава две години

рисувахме гипсови орнаменти, крака, ръце, маски и бюстове. Две години преподавателят ни Петко Клисуров висеше над главите ни от заран до вечер, като ни учеше как да визираме, как да спущаме перпендикуляри и как да ретушираме фона, за да стане идеално гладък. Мъчехме се ние с подострените като игли креди, пъшкахме и когато ни се струваше, че всичко вече е направено, подписвахме се в единия ъгъл и се готвехме да му ги предадем. Тога-

122

ва той идваше, свиваше устни, примижаваше с едното око и като се преструваше, че не вижда сложения подпис, казваше тихичко: — Ха, така. Добре си го започнал. Като скица бива го горе-долу. Карай сега нататък, продължавай! И ние пак превивахме кръстове и почвахме да бодем порите на листа с островърхите креди. В началото работехме в къщицата на ул. „Оборище“ и гаража, а след това почнахме да прескачаме и до новопостроената Художествена академия. В едно отделение на гаража работеха свободните художници Христо Берберов, Асен Белковски, Петър Морозов, Желязков и често надничахме там. Берберов например работеше голяма картина, представляваща гора, пълна с македонски „комити“, с каквито изобилствуваше столицата тогава, а Морозов се беше нарисувал с голяма палитра и къдрав перчем на челото. Този портрет на бакърен фон ми се струваше найхубавото нещо, което съм видял. От професорите освен Клисуров си спомням, както казах, и Мърквичка, който по едно време ни предаваше по живопис. Значително повисок, бялата му брада понякога опираше о темето на по-ниските от нас, кога дойдеше да ни коригира. - По-светло, по-светло - често думаше ни той, но как се полагат светли тонове, когато моделите ни по онова време бяха все черни цигани. Само един стар шоп беше по-бял,

наричаха го дядо Коле и постоянно се карахме кой курс да го вземе за модел. По този случай дядо Коле казваше: — Рисуваа ме, ето сите ме рисуваа… И у кюмуро ме рисуваа, и у калта ме рисуваа, и гол до мешината ме рисуваа, за срамотите… У „кюмуро“ значеше, че е позирал и са го рисували в курсовете, които работеха само с въглен, а у „калта“ — че е бил и в отдела по скулптура. За кратко време позира на последния курс една съвсем руса моделка. Бяха си я довели руските художници, които украсяваха храма „Александър Невски“ тогава, и нейното появяване беше цяла сензация за нас. По живопис ни преподаваше известно време и проф. Иван Ангелов. Той, изправен, с дигната глава и с чувство на превъзходство, влизаше в курса най-често с пура „Виржиния“ в уста, дълга като вретено, и често я забравяше на някой статив и ние я допушвахме кооперативно. Работеше по настроение. Понякога ще говори, говори, а друг път ще погледне само работата и като я не хареса, обърне я наопаки и само заминава. Точен и акуратен беше преподавателят ни по скулптура проф. Жеко Спиридонов, когото ценяхме и уважавахме. Той преглеждаше много подробно и добросъвестно работите ни и правилно ни насоч-

ваше. Няма да забравя палеца на дясната му ръка, с който тъй ловко боравеше, че с два-три замаха караше глината да оживява. История на изкуството учехме при проф. Антон Митов — какъвто си беше къс, дебел, с къса шия, като са качеше горе на „фенеря“, приличаше на глобус. Той говореше интересно, но на старозагорско наречие, и всичко, което ни показваше на екрана, беше все хубаво, все „прекрасно“. — Вижте, вижте кониете как са изписани, вижте даже дрехите и емениите (обувките) на хората… Проф. Митов минаваше за теоретик на изкуството, беше културен човек и често излизаше в печата със статии или критики, подписани с „Имос“ или „Тонино“. Проф. Борис Михайлов ни преподаваше декоративно изкуство и беше специалист по старобългарската плетеница, чиито усукани макарони никак не ми допадаха. Все около това време беше назначен за преподавател и Стефан Иванов, или бай Стефан, както всички го наричахме. Той пък умееше да мълчи. Идваше при нас в късните часове на „вечерен акт“, заставаше зад гърба ни, стои, стои така дълго време, най-после се наведе, посочи с пръст нещо и замине, без дума да продума. По едно време пристигна от Чехия и Стефан Баджов, който не беше никак подготвен за препода-

123

вател. Ние използувахме това и често го карахме да се изпотява. Веднъж през време на урок поискахме да ни обясни какво значи думата стил. Той изблещи очи, остана като вдървен за известно време, след туй изхвръкна из вратата и вече не се върна. Имахме преподаватели и по архитектура, и по анатомия, но те не бяха редовни, не ни познава-

ха и често пъти извикваха на изпит един, а се явяваше друг, който по знаеше материята. В училище тогава не ползувахме никаква библиотека, не можехме да видим никакъв албум, каталог и цветна репродукция. Имаше само картички със снимки из Третяковската галерия и списание „Художник“, което наскоро спря. И не знам защо, нито веднъж не бяхме поканени в ателието на някой преподавател, да видим

124

как и какво работи. Интересен букет представляваше нашият курс, пък и възрастта ни беше такава, че всички се смятахме за бъдещи леонардовци, рафаеловци и микеланджеловци. Имаше между нас и един бивш фелдфебел, който дошел да учи живопис, защото имал хубав почерк. Някои от нас, като например софиянчето с бялата яка, после стана полицейски инспектор, един врачанин стана „модерен фотограф“ в родния си град, трети се ожени за богатата си хазайка и стана рентиер, четвърти се усъвършенствува като бояджия и пр., та както предрече Мърквичка, само няколко души можаха да завършат докрай. Спомням си едно високо, слабо момче, на което или ръцете бяха дълги, или палтенцето късо. То рисуваше с дясната и като се умореше, със същата сръчност започваше да работи с лявата ръка, самò си правеше рамките, кутиите, палитри си изрязваше от картон и всяка сутрин, преди работното време, пристигаше с готов акварелен пейзаж. Вечер пък пееше в оперния хор, неделен ден в църковен хор и така се издържаше. Това бедно и работливо момче после порасна, разви се и смешно звучащото му дотогава презиме започна да се споменава с възхищение. То се казваше, па и сега се нарича Константин Щъркелов. Друго едно свито и безкрайно добро етрополче, с което по-късно дълго другарувахме, в начало-

то беше много наивно. Станьо Стаматов, няколко години по-голям от нас, както и сега, си ходеше бедно и небрежно облечен и се преструваше пред етрополчето за съвсем смахнат. Говореше му по селски, разправяше му как бил „извадил на портрет“ кмета на тяхното село и той му рекъл непременно да дойде в София да се учи. Дошел той, но парите му се свършили още в първите дни и сега не знаел какво да прави. И за да го увери, че е съвсем загубен, нарисува пред него една къща, както ги рисуват първолачетата. Етрополчето го гледаше с безкрайно съчувствие, вярваше му, съветваше го да си отиде в село с време, после бръкна в джеба си и му даде може би последните си два лева. Това мило момче по-късно се тръсна, възмъжа, написа под името Христо Ясенов великолепни по сочност и музикалност стихове и погина мърцина след атентата в църквата „Св. Неделя“. Освен тях си спомням черната и буйна пушкиновска глава на Георги Машев, който вече печаташе карикатури в „Балканска трибуна“, тихия и скромен сътрудник на в. „Ден“ Павел Павлов, Иван Вълчанов, скулпторите Св. Йоцов и Кръстьо Попов, Сийка, Олга с чипото носле, Кортеза и пр., и пр. С Вълчанов и още един другар живеехме в едно подземие и понеже парите ни бяха много малко, за да бъде прецизен в сметките си, той записваше всеки ден какво е похар-

чил и много често по цели дни нищо не записваше. През студените зимни дни пък си пооткрадвахме дръвца от Института за слепи, защото мислехме, че няма кой да ни види. Веднъж си напълнихме и една торба въглища от струпаните пред северния вход на Народното събрание. По две къси дръвчета под балтоните си пренасяхме и от училището. В курса ни имаше и един варненец с буйна коса и малко закривен нос. Той беше завършил гимназия и доста сръчно рисуваше, но повече обичаше да пее. Участвуваше в хора на Добри Христов и после му стана солист... Този наш другар обаче още на втората година ни напусна и отиде в Русия, губи се що се губи, по едно време славата му проби границите и се разнесе из всички столици на Европа. Той пък беше именитият ни певец Петър Райчев... Репродукциите в тази публикация са от Музея на Чудомир, както и от негови творби от цикъла „Нашенци“.

125

126

Mноãая лета

Големият Андрей Дементиев, когото наричат „живият Народен поет на Русия”, неотдавна навърши 85 години. По този повод в Москва и Твер (родният му град) беше организирано честване. В Твер бе открит отдавна мечтаният Дом на поезията „Андрей Дементиев”, разположен във възстановено старо дворянско имение, недалече от мястото, където е била родната бащина къща на поета, възпята в стихотворението му „Отчий дом”. Този нов дом е един своеобразен музей на руската поезия, особено място в който имат поетите от 60-те. Портрети – дело на Зураб Церетели, пресъздават любимите на публиката Булат Окуджава, Белла Ахмадулина, Евгений Евтушенко и др. Прекрасна библиотека, зала за литературни вечери, камерни зали за

творчески срещи – това са само част от интериорните пространства на този уникален по своя замисъм Дом на поезията. Сред видните гости при откриването му бяха: Валентина Терешкова, Юрий Поляков (главен редактор на „Литературная газета”), депутатът и популярен изпълнител Йосиф Кобзон, именити поети, художници и общественици. Приветствия прозвучаха от Владимир Путин и Дмитрий Медведев, от Руската Дума, от Музея „Шаляпин”, от Губернатора на Тверска област. А.В.Шевелев, под чийто патронаж бе честването в Твер. Почетният гражданин Андрей Дементиев бе поздравен и от Славянска литературна и артистична академия и му бе връчена Голямата международна награда „Атлант на славянството”.

Губернаторът на Твер А. В. Шевелев връчи символичния ключ на дом „Андрей Дементиев“ на поета-патрон.

Mноãая лета

Андрей Дементиев на 85

127

Mноãая лета

С рецитал-концерт в Академичния театър, в който участваха поети и артисти от Болшой и заслужили артисти на Руската федерация, бе подчертано уважението и любовта на читателите към поета-юбиляр. А краят на този ден бе истински триумф на

поезията, който навярно не може да бъде видян в други географски ширини: многохилядната публика, неуспяла да влезе в Академичния театър, буквално понесе на ръце своя поет. Всеки носеше в ръка цвете за него и негова книга, с надеждата да получи автограф...

...обграден от любовта на читателите.

От автора ...Да се обясни поезията, е трудно, а може би и невъзможно, както е невъзможно да се удържат в длани пролетните ветрове или светлината на нощните звезди... Аз почти никога не сядам зад писмената маса, просто за да пиша стихове. Те у мен се случват, както се случват у човека състраданието или тревогата, надеждата или болката. Най-страшното в поезията – по моему – е имунитетът. Ваксина за живота не може да има – нито от неговите мъки, нито от разочарованията. А добрата дума – тя винаги е съпричастие. Съпричастие към хората, които чувстват духовна близост... А. Дементиев

128

*** О, за нищо и никога не съжалявайте, ако туй, дето било е, не се поправя! Като записка смачкана за болка отляво, просто скъсайте тази нишка нездрава. Не жалете за случките стари по пътя ви и за случки несбъднати, вече без ред. На душата водата да е неразмътена и надеждите-птици там да се реят. Не жалете за свое Добро и участие. Дори и насмешка да имате в отговор. Някой гений е станал, друг пък началство... Не жалете за тази беда несмогната. О, за нищо и никога миг не жалете – започнахте късно или рано сте тръгнали. Нека друг гениално да свири на флейта. Нали от душата ви песен изтръгнал е. О, за нищо и никога миг не жалете – за изгубени дни, за любовна стихия. Нека друг гениално да свири на флейта. Още по-гениално сте слушали вие.

Mноãая лета

Част от почетните гости при откриването на Дома на поезията „Андрей Дементиев“. Отляво: Й. Кобзон, В.Терешкова, А. Дементиев, А. Шевелев, З. Церетели и др.

129

Mноãая лета

***

130

Сандаловият профил на Плисецкая издигна се над земната суетност. Над нечия безликост, ужким светска, над хитростта и добротата – ето го най-есенният лебед в дълъг полет, високо уж, а ярко откроен. - Как долу там живеете си, моля? Какво е там и времето без мен? Зачената от Музика сте, Мая. И струна от сребро, далеч от мен. Безсмъртие – о, как това е малко, когато цял живот е подарен. Не можеш тъй велика пантомима да подариш, захвърляйки билета... Но всичко на земята повторимо е. Не се повтаря никога небето. Сандаловият профил на Плисецкая над времената е – небе изчистено. С доверието наше полудетско умити са от всяка скръб очите ù... От залата - от кладенчова кота я гледам в тази вечна синя бездна. - Е, как е там, на този връх животът? попитах тихо Лебеда. Е. Няголова връчва наградата „Атлант на славянството“ на юбиляря.

Последен танц. Последна нощ. Сред всички – насаме във порива. Денят ни няма да е общ. За този ден да не говорим… В нас – нежност и тъга, и музика. Ти без стеснение прегръщаш ме. Признание е танцът чувствен. Искра от огъня могъщ. Очите ти, сълзи умили, прекрасни в този тъжен миг. Пред тях виновно съм стаил цял себе си – прехапан вик. *** От милосърдие нуждае се животът. О, страшно бедни сме без милосърдие. Един зловиди, сърдит е втори, а друг сред менгемето на беди осъден е. Животът ни нуждае се от милост… Душите ни - подобно брадви коси. Със думи много хора сме ранили, забравяйки, че думите са остри... Превод: Елка Няголова

Многая лета

***

131

УЧИТЕЛИТЕ и тяхната енергия

Èмена от славянската слава... Алфонс Мария Муха –

един именит радетел на славянството

Алфонс Муха – чешки живописец, илюстратор, ювелирен дизайнер и плакатист, известен представител на стила „Модерн”. Горещ радетел на славянството.

132

Алфонс Муха е роден в южноморавското градче Иванчице, тогава част от Австрийската империя, през 1860 г. Проявява интерес към фолклора, източните религиозни традиции и славянския свят в условията на „германизиране“ на чешкото население от страна на Хабсбургите. През 1897 г. сп. „Журнал на художниците“ организира в Galerie La Bodinière първата самостоятелна изложба на Муха. Каталогът, за чийто увод е използвано писмо на Сара Бернар, включвал 107 творби. Втората му изложба по-късно същата година с над 400 работи е организирана от „Salon des Cent“ и е представена в няколко европейски града. Година по-късно Муха вече дава уроци по рисуване в академията „Кармен“. Той пътува с интерес из Испания и Балканите. Пътуването му до Балканския полуостров има и друга цел — получава поръчка да изпълни цялостното художествено оформление на павилиона на Босна и Херцеговина за Световното изложение в Париж. За целта посещава Босна и се запознава с обичаите, културата и хората в тази страна. Именно там Муха получава вдъхновение и решава да увековечи историята на славянските народи с цикъл от мащабни творби. Алфонс Мария Муха остава за всички времена висока емблема на чешкото изкуство - живописец, плакатист, декоратор, приложник, един от най-видните представители на стила Ар нуво. Произходът на Ар нуво може да се открие в съпротивата срещу хаотичните композиции и псевдоготическите тенденции на викторианската епоха. Все пак корицата на книгата „Градските църкви в Рен“ (1883), направена от Артур Макмърдо, с нейните ритмични флорални шарки, често се смята за първата реализация на Ар нуво. Горе-долу по същото време плоската перспектива и силните цветове на японските гравюри, имат силно влияние върху формулирането на езика на Ар нуво. Вълната (още известна като Голямата вълна на Канава) от японизъм, който преминава през Европа през 1880-те и 1890-те, е с особено влияние върху много художници със своите органични форми, отнасяния към естествения свят и изчистния дизайн, които контрастират силно с властващия тогава вкус. Ар нуво днес е смятан за „тоталния“ стил, което ще рече, че той обгръща цялата йерархия в дизайна, архитектурата, интериорния дизайн, декоративните изкуства (бижутерия, мебели, текстил, сребърните и други домашни прибори, дори осветлението), както и много от визуалните изкуства. Това е движение, което е широко в обхвата си. За много европейци то е цял начин на живот. Възможно е да се живее в къща, вдъхновена от Ар нуво, с Ар нуво мебели, прибори, съдове, пепелници и т.н. Движението Ар нуво си поставя за цел да направи изкуството част от всекидневния живот, както и да прекъсне всички връзки с класическите времена и да разруши бариерите между изящните и приложните изкуства. В основата му лежи един специфичен начин на мислене относно модерното общество и новите методи на производство, с опит да се предефинира значението и естеството на работата в изкуството, така че изкуството да не пренебрегва който и да било ежедневен обект, без значение на неговото приложение. От тук и името Art Nouveau — „Ново Изкуство“.

133

„Славянска епопея” на Алфонс Муха – още един принос в общата съкровищница

Сп. „Българи”, което излиза в Прага, е един истински радетел на двустранното културно общуване между българи и чехи, но и ревностен застъпник за славянското духовно единение. Много от подготвените за това списание текстове разказват за интересни контакти, за обаятелни личности и именити артисти, с приносна роля в славянската съкровищница. Несъмнено, такава личност е и художникът Алфонс Муха, посветил се изцяло на славянската история и култура и оставил като дар на Прага 20 гигантски картини, с размер 8,1/6,1 м. В цикъла „Славянска епопея” са включени такива картини като „Славяните в изконната си Родина”, „Въведение в славянската литургия”, „Симеон, цар на България”, „Проповедта на Ян Хус, „Отмяна на крепостното право в Русия”, „Славянската клетва за обединение“ и др... И в този творчески избор няма нищо случайно – още докато учи в Художествената академия в Мюнхен, А.Муха застава начело на Асоциацията на славянските художници. Той оглавява и Дружеството за чехословашко-българска взаимност, учредено през 1923 г. „Цар Симеон Български - утринната звезда на славянската литература“

134

„Света гора в Атон“

Славянският свят свързва творчеството на Алфонс Муха предимно със създаването на монументалния цикъл „Славянска епопея“. Смята се, че тази идея се заражда у чешкия художник в края на ХІХ в., когато получава поръчка да изработи декора на павилиона на Босна и Херцеговина (тогава част от Хабсбургската империя) за Световното изложение в Париж. За този си проект той по-късно получава сребърен медал. Самият Муха твърди: „Още през 1900 г. в Париж реших втората половина на живота ми да бъде посветена на укрепване на нашето национално съзнание. Убеден съм, че развитието на всеки народ може да бъде успешно, само ако познава своето историческо минало...“ Известно време Алфонс Муха прекарва в САЩ, където преподава (Ню Йорк, Чикаго, Филаделфия) и представя свои творби. В САЩ се запознава с американския милионер Чарлз Крейн , който обещaва да финансира славянския му проект, но при условие, че картините бъдат подарени на град Прага.

135

„Въведение в славянската литургия“

През 1910 г. Муха се установява в Прага, а малко след това наема ателие и апартамент в замъка „Збирох“. Когато избухва Първата световна война, Муха изцяло се посвещава на работата си върху патриотичния цикъл, носещ името „Славянска епопея“. Първоначалната му идея е била да изработи 36 монументални платна. В крайна сметка сътворява 20. По думите на неговия син Иржи Муха, баща му е смятал, че ще завърши цикъла само за 4–5 години. Тези платна са посветени на значими събития от историята на отделните славянски народи. За да ги създаде, Муха пътува до редица славянски държави, събира материали за архитектурата и етнографията им – през 1913 г. посещава полските земи и Русия. Първите 8 картини найнапред са представени отвъд океана, на изложби в Ню Йорк и в Чикаго (1920), като най-успешна се оказва тази, в Бруклин. През 1924 г. Алфонс Муха обикаля Балканите, стига чак до Света гора, на която посвещава една от картините си. На няколко пъти художникът посещава България, където събира сведения за нейната история от книгата на К. Иречек „История на българите“. В резултат на дълги проучвания се ражда картинaта „Цар Симеон Български — зорница на славянската писменост“. Цикълът „Славянска епопея“ е представен официално през октомври 1928 г. в Прага във Veletržní pálac, но е посрещнат хладно от чеш-

136

ката критика, която оценява картините като анахронизъм. Според тогавашните чешки изкуствоведи експозицията е закъсняла с цяло столетие, защото огромни картини на историческа тема са били актуални в началото на XIX в., в епохата н романтизма.. Картините са приети с възторг от другите славянски държави – за това говорят мнoгoбройните делегации от България, Югославия, Полша, Русия. Българската делегация е оглавявана от министъра на образованието Никола Найденов, в нея влизат още пълномощният министър Борис Вазов, художникът Александър Божинов, скулпторът Иван Лазаров, историкът проф. Васил Златарски. Поради големите си размери, картините от цикъла „Славянска епопея“ са трудни за съхраняване – в Прага така и не се намира галерия, която да ги приюти. По-късно два от експонатите са открити в един пражки антиквариат. Едва след 1963 г. картините стават достъпни – те са изложени в замъка Моравски Крумлов. Последната си творба той отново посвещава на славянския свят – „Клетва за славянското обединение“. Когато през март 1939 г. войските на нацистка Германия навлизат в Чехословакия, А. Муха е един от първите арестувани. Макар скоро след това да е освободен, той се разболява сериозно. На 14 юли 1939 г., след тежко прекарана пневмония, Алфонс Муха умира. „Хусисткият крал Иржи Подебрадский“

137

„Славянската епична среща в Крижки - 1916“

Алфонс Муха и България Контактите на Алфонс Муха с България не са толкова подробно изследвани, както „Парижкия“ му период. Българите се „докосват“ до изкуството му чрез поместените в началото на XX в. в сп. „Художник“ репродукции на негови картини. През 1906 г. Алфонс Муха участва като почетен изложител на проведената в София Втора изложба на Съюза на южнославянските художници „Лада“. Връзките на Муха с България се задълбочават след Първата световна война. За това „говорят“ няколко събития. По настояване на жена си той оглавява учреде-

138

„Ян Милич от Кромержирж - 1916“

ното през 1923 г. дружество „Чехословашко-българска взаимност“. Няколко години по-късно точно съпругата му - Мария Хитилова, става един от инициаторите за събиране на финансови средства за строежа на Дома на изкуствата в Пловдив през 1929 г. Малко известен факт е, че почти по същото време А. Муха изготвя художествените проекти за български банкноти от 50 и 100 лева. Както вече споменахме, през 20-те години на XX в. А. Муха посещава България, за да събере материали за своята „Славянска епопея“, в резултат на което той завързва тесни и трайни контакти с български интелектуалци. Сред тях са оперната певица Христина Морфова, която е чест гост в дома им; художниците Александър Божинов, Александър Добринов, Атанас Тасев. Последните двама учат в Чехословакия през 30-те години и даже рисуват портрети на чешкия художник. Българофилските чувства на Алфонс Муха се проявяват най-ярко при организиране

139

на изложбата на българските художници в Прага през 1926 г. Тази идея се заражда през пролетта на 1924 г. сред членовете на „Чехословашко-българска взаимност“, чийто председател е той. Като част от подготовката на изложбата Алфонс Муха посещава София през декември 1925 г. По време на престоя си чешкият художник взема участие и в честването на юбилея на Славянското благотворително дружество. Българският периодичен печат отделя немалко място за това посещение – художникът и публицистът Сирак Скитник му посвещава статия във в-к „Слово“, наричайки го „един от добрите приятели на страната ни“. В началото на март 1926 г. Алфонс Муха се заема с подредбата на картините на българските художници. На 6 март изложбата е открита в присъствието на кмета на Прага, представители на правителството и на академичния свят. Сред българските художници се открояват имената на Елисавета Консулова-Вазова, P. Киселинчев, Н. Кожухаров, Д. Гюдженов, К. Шиваров, Б. Митов, Ст. Баджов и др. На откриването А. Муха изтъква забележителния прогрес на българското изкуство след Освобождението и нарича изложбата важна стъпка към сплотяване на славянските народи: „Изложбата на българско изкуство е като плодородно поле, представящо богатата жътва на творците на българския народ, които по този начин изразяват съпричастност към идеята за сближаване

„Славяните в изконната си Родина“

140

„Славяните в изконната си Родина“

на всички славяни в сферата на културата. Неслучайно българските художествени творци, - продължава Муха, - избират за място на своята първа международна изява град Прага – той винаги е смятан за център на славянската култура. Като израз на топлите си и приятелски чувства към своите български колеги, А. Муха ги поканва в замъка „Збирох“, за да видят готовите картини на неговата „Славянска епопея“ преди още да бъде официално представена. Една от последните прояви на Алфонс Муха, свързани с България, е неговата публична лекция в една от залите на пражкия хотел „Златна Хуса“ през 1934 г., посветена на българското изкуство. През 2009 г. във Фестивалния комплекс в град Варна Дружеството за българо-чешко приятелство, спредседател Константин Трошев, организира изложба, посветена на Алфонс Муха. На нея бяха изложени 38 цветни копия на негови произведения. По инициатива на дружеството 2009 г. беше обявена за Година на чешката култура във Варна: Изложените плакати са копия на едни от найемблематичните творби на Алфонс Муха и от десетилетие са притежание на Дружеството за българо-чешко приятелство. През юли 2010 г. бе пуснато в употреба ново пощенско издание на тема: „150 години от рождението на художника Алфонс Муха (1860–1939)“. д-р Красимира Мархолева /сп.”Българи”, Прага, 2010/

141

„Ян Хус - 1916“

142

с ъ д ъ р ж а н и е АТЕЛИЕ Е.Няголова: „Стоимен Стоилов – повелителят на Времето” ......... 1, ОТНОВО НА СВЕТЛО In memoriam: Николай Петев ................................................................ 9, Андрей Дементиев на 85 – Многая лета! ............................................ 126, БЕЛЕТРИСТИКА Здравка Евтимова: „Пръстен” – разказ .................................................. 17, Емил Кало: „Другите и Йосиф” – откъс от роман .................................... 45, Мая Златева: „Старият дъб” – разказ ...................................................... 72, Иван Джумеров: Три къси разказа .......................................................... 93, ПЕГАС Бистра Малинова: Стихотворения ........................................................ 22, Христина Панджаридис: Хайку ............................................................ 36, Ирена Панкева: Стихотворения ............................................................ 50, Сашо Серафимов: Стихотворения- Многая лета! ................................. 51, Иван Енчев: Стихотворения ................................................................... 80, Елисавета Шапкарева: Хайку и хайга ..................................................... 90, Елена Денева: Стихотворения .............................................................. 100, Георги Калчев: Стихотворения ............................................................ 107, МУЗИКА К.Райкова и А.Медникаров: За В. Шаханова и един спектакъл ............ 29, КРИТИЧЕСКО ПЕРО Александър Урумов: „Кодът на Кало” - за новия роман на Е. Кало ......... 39, Анжела Димчева: „Песенен катарзис”- за книга на П.Божкова ............... 57,

ОБЩЕСТВО Наталия Листикова: „Празник в Академията за руска словесност” ....... 77, ПРОЧЕТЕНО ЗА ВАС Анжела Димчева: „Записки на критическия наблюдател” ...................... 85, ПИСМАТА, КОИТО ВЕЧЕ НЕ ПИШЕМ Неизвестни писма на Чудомир и негови лични спомени .................... 113, УЧИТЕЛИТЕ И ТЯХНАТА ЕНЕРГИЯ За „Славянска епопея” на Алфонс Муха ......................................... 132.

година десета, Изкуство, литература, общество

4/2013

Издава: “Ñëàâÿíñêà ëèòåðàòóðíà è àðòèñòè÷íà àêàäåìèÿ” - Âàðíà ISSN: 1312-4412 Главен редактор: Елка Няголова Графичен дизайн: Валерий Пощаров Предпечат: Георги Георгиев Коректор: Елисавета Ненкова Адрес на редакцията: Варна 9000, ул. “Бачо Киро” 8 тел.: 052/602014, GSM: 0888 840106, e-mail: cavaletvarna@gmail.com