Списание Знаци, бр. 3 от 2013 г. by capola

„Прегръдката” в думи и снимки... Тази година Седмият международен фестивал на поезията „Славянска прегръдка” се осъществи на два етапа – през май и през септември. Така пожелаха ценителите на поезията и многобройните радетели на славянството. В майския фестивал, обхванал сцени и аудитория в 10 града на България, участваха над 60 поети от 20 страни, а програмата през септември включи: пред-

ставянето на 5 нови книги – дело на Славянска академия: „Ранени от СЛОВОТО” от Мина Карагьозова, както и от поредицата „Славянска прегръдка“: „Ескизи върху водата” от Виктор Мелник (Украйна), „Ей, Смърто дърто!” от Спаска Гацева (България), „Славянски камък” от Валерий Латинин (Русия) и „Зимни портокали” от Диана Буразер (Хърватска). Тази библиотечна поредица

Неда Антонова очарова публиката с изящното си писателско слово.

в продължение на няколко години упорито строи културни мостове между авторите от славянските поезии. Досега са излезли преведени на български език книги на над 50 автори от славянския свят, сред които – най-значими пера... За първи път по време на втория етап на фестивала тази година гостуващите във Варна славянски поети се включиха в празничното откриване на новата учебна година и поздравиха наймладите радетели на славянството. Една нова форма в работата на Академията обърна прожекторите отново към словото, но този път – към драматургията. Във фокуса на вниманието беше поетесата и драматуржката от Русия Елена Исаева. Ценителите се запознаха с пиесата ù „За моята майка и за мен” – една разтърсваща психологическа история, която прехвърля действието в

различни времена, без да се отклонява от главното: какво се случва с човешката душа, когато съдбата ù подлага крак и ù донася изпитание след изпитание... „Театър в джоб” е наречена тази малка камерна форма, в която автор, музика, актьори, зрители... са все главни действащи лица, скрити зад своите условни театрални маски. И навярно най-интересното в септемврийската програма се случи на едно сакрално място – Аладжа манастир, където беше запален огънят на Международния театър на поезията – още една багра в богатата културна палитра на Варна кандидат за Европейска столица на културата. Това бе в деня, в който почитаме Вяра, Надежда и Любов, и тяхната майка София. В подзвездния синтезен спектакъл прозвучаха стихове на поети от България, Русия, Сърбия, Украйна, Хърватска, Република Сръбска, Латвия... И oще: два църковни хора, изпълнения на китара, саксофон, контрабас, вокал (мецосопран), интерпретация от класически балет на темата „Вяра-Надежда-Любов”. ВидеоАктрисата Грациела Бъчварова и радиожурналистката и художничка Райна Йотова.

Лицата - скрити зад домина, а във фокуса на вниманието е драматургичното слово. Дом „Кавалет“, Варна

импресии, прожектирани директно върху скалите, добавиха към завладяващата атмосфера на Международния театър на поезията, в който занапред ще гостуват най-изявените пера на планетата. Разбира се, не остана извън програмата на фестивала и т.н. Преводаческа лаборатория - изпитана вече от Академията форма на майсторски клас, в който далече от публиката, при тясно общуване помежду си, поетите превеждат текстове и усвояват възможностите на преводаческото изкуство. Домакин на форума през септември бе Варна, която заедно с редица партньори от съседни общини отстоява регионалната си кандидатура за Европейска културна столица. Сред радетелите и съидейници-

те, които подкрепят този културологичен проект, са и водещи медии от 17 страни, като някои от главните им редактори лично участваха в събитието... Огъня на Международния театър на поезията запалиха възпитаници на ВВМУ „Н. Вапцаров“.

Йордан Жеков

Роден и израснал в с. Козлодуйци – Добричка област. Основно образование завършва в с. Козлодуйци, а след това завършва строителен техникум в Добрич през 1969 г. Военната си служба отбива в НШЗО „Христо Ботев” в Плевен с пълно отличие. През 1977 г. завършва Висшия инженерно-строителен институт в София – специалност „Промишлено и гражданско строителство” и до днес, вече 36 години, работи само в строителството. Женен, с две деца – син и дъщеря - и три внучета. Любими писатели – Лев Н.Толстой, Николай Хайтов, Йордан Йовков. Голям почитател е на природата. Най–голямата му болка – обезлюдяването на България, заради малкото деца, които се раждат и заради масовото ù напускане от младежта.

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК или за малкото кукувиче, което избутва другите пиленца... Човек се чувства най-силен в областите, където е некомпетентен! Не зная кой го е измислил това, но ще си го ползвам като коз, за да поразсъждавам за българския език. Никога не бих събрал кураж да напиша нещо за строителството, защото това е моята професия. Българският език е индоевропейски език от групата на южнославянските езици. Той е официалният език на Република България и е един от 23-те официални езика на Европейския съюз. Езикът е един от найважните белези на нацията. Според Конституцията на Република Бъл-

гария официалният език в републиката е българският и изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските граждани. Съвременният български език притежава около 200 000 думи. Състои се от праславянски, прабългарски, старобългарски и чужди думи, които са преминали през процес на приспособяване, побългаряване и по този начин стават български по форма и употреба. Такива са думи от гръцки и латински произход, турски, арабски и персийски, както и от черковнославянски и руски произход. По-късно навлизат и много технически термини от френския, немския, а в последно време и от английския език. За да оцелее във времето, езикът трябва да се развива, обогатява и усъвършенства, за да отрази по-добре променящия се свят. Техническата революция предизвиква всички езици да се обогатяват, за да отразяват нови процеси и явления. Появява се въздухоплавателно средство и е измислена думата САМОЛЕТ, вместо да се възприеме чуждата дума. Тези самолети излитат и кацат от място, наречено ЛЕТИЩЕ. Две нови красиви и благозвучни думи, които обогатяват българския език. След изобретяването на компютъра у нас е потърсена подходяща българска дума, направен е конкурс и за най-приемлива се приема думата ЧИСЛАР, но тя не успява да се наложи и се възприема наименованието, което се е наложило в цял свят, КОМПЮТЪР. С тези два примера показвам доброто си отношение, както към измислянето на нови български по звучене и характер думи, така и към вграждането на чужди думи, наложили се в целия свят. Особено, когато няма подобна българска дума. Всичко това, според мен, трябва да се прави много внимателно и премерено, без да се отива в която и да било крайност. Днес, във века на информационните технологии, езикът се формира най-вече от вестниците, телевизиите и радиото. От тъй наречените медии, каквото и да означава това. Мои близки, хора не в първа младост, ми обясняват, че като ходили при “ДЖИПИТО”..., джипито каза това, джипито каза онова. Питам ги какво е това джипи, а те ми отговарят, че е личният им лекар. А защо не казвате личният ни лекар, а джипи? Защото вече така се говори по радиото и по телевизията и така се пише по вестниците ! Огромно е влиянието на вестниците, телевизията и радиото за развитието на езика ни. Най -голямата отговорност се пада на тях, защото тяхното основно оръдие на труда е българският език. Бях изумен, като разбрах, че студентите по журналистика не изучават български език, граматика, пра-

вопис и правоговор. А цял живот ще си служат с езика! Интересно ми е какво тогава изучават! Някои от тях откровено са неграмотни, други използват прекалено много чуждици, за да изглеждат по–оригинални, а заедно с гостите, които канят (предимно депутати, министри, социолози, политолози и разни други -ози, момичета, представящи се за манекенки и модели, фолкпевици и други представители на чалга културата) олицетворяват опростачването, обхванало ни през последните години. Чалгата е заела всичко в нашата страна, в това число и говоренето на български език. Спортните журналисти са водещи в неграмотността и оригиналниченето: * „ВЛАДЕНИЕТО на топката е еди колко си процента за...” Става въпрос за владеене на топката, защото „владение” е нещо съвсем друго. * „Играта е спряна, защото се налага лекарска ИНТЕРВЕНЦИЯ”. Каква е тази интервенция, бе айол, помощ, лекарска помощ се налага. * „Няма на КОЙ да подаде топката, защото...” Ооо, неграмотний, на кого, на кого да подаде топката. Все още в българския език са останали няколко падежа. * „Нашата ГАРНИТУРА до 19 години ще се срещне с...” Отбор, отбор! Гарнитура има в техниката и в ресторанта. * „ФЕНОВЕТЕ на отбора...” Какви са тези фенове, какъв е този фен! И всички подражателски феносват. Кажи привърженик, запалянко, симпатизант на отбора на... Ама тия думи простеят, къде, къде е по-модно да кажеш фен. Руснаците имат страхотна дума - болельщики, хора болеещи за даден отбор. * „ПЕТ КОЛОЕЗДАЧА успяха да се откъснат от групата”. А правилното е да се каже петима колоездачи, защото става дума за хора. * „ЧЕТИРИ ЗАЩИТНИКА не успяха да се справят с ДВА НАПАДАТЕЛЯ... Четирима защитници и двама нападатели, защото това са хора и такова е правилото. Четири вратника и два двигателя е правилно, защото не става дума за хора. * „С този гол отборът на... се ВЪРНА В МАЧА”. Като че ли преди това са напуснали терена, за да пият кафе, и сега са се върнали. Някой от оригиналничене го е казал и сега всички го повтарят, защото е модно. * „Треньорът е избрал НАЙ – ОПТИМАЛНИЯ СЪСТАВ”. Думата оптимален няма степенуване с по- и най-. Степенуват я само неграмотниците, защото не знаят съдържанието на думата. Оптимален или неоптимален и толкова - няма по-, няма най-.

Наскоро журналистка от една телевизия зададе въпрос към наш министър, с което ме втрещи. „Вие сигурен ли сте, че не са осъществени ВНОСОВЕ на... от Украйна ( ставаше дума за района на Чернобил ). Помислих, че е неволна грешка, защото чак пък такава неграмотност, но тя употреби думата „вносове” и в следващите си въпроси и разбрах, че наистина е неграмотна. Думите внос, износ, мода, бельо, потекло и много други нямат множествено число. Има мода лятна, зимна, авангардна и екстравагантна, но мода. Има лятно, зимно, авангардно и екстравагантно облекло. Няма облекла, няма моди. Това не означава, че няма да ги срещнете, употребени в множествено число от неграмотници. * „В ТАЗИ ВРЪЗКА искам да добавя, че...” Няма такъв израз ! Във връзка с това искам да добавя, че... Това е правилният израз. Неправилният се среща всеки ден навсякъде. По радио и по телевизия всички вече МЕкат. Ще направимЕ, ще построимЕ и т.н. От правителството всички МЕкат, депутатите също. Имам чувството, че по МЕкането се самоизбират. Грозно и неграмотно ! Чуя ли такъв, веднага превключвам канала. * „На еди кой си пропускВателен пункт има задръстване”. Пропускателен, разбира се, защото пропуска, а не пропускВа. * „Аз защиЩавам живУщите в този квартал...” Защитавам и живеещите. Живущите е побългарено от руски. * „Да се има НА ПРЕДВИД, ИЗ НА ПРЕДВИД, ИЗ ПОД ПРЕДВИД ... и т. н. Това вече е върховна неграмотност. Предвид и толкова. При употребата на пълен или непълен член, на двойно Н или двойно Т нещата са трагично забатачени. Чувал съм обсъждане за премахването на правилото за пълен и непълен член, тъй като и без това хората не го знаели и не го спазвали. Излиза, че правилата трябва да се нагаждат в услуга на общата неграмотност. Обсъжда се и да се приеме за правилен изразът: „На КОЙ ще бъде връчена наградата за..., вместо правилния “на кого ще бъде...” Казано по-просто, да отпадне падежът. Аргументите са железни - повечето хора говорели така. С такива кастриращи езика ни правила един ден може отново да достигнем до нивото на нечленоразделната реч и да си говорим с Ааа, Ууу, Ъъъ. Поне ще бъде лесно за всички. Да стане проф. Андрейчин, вечна му памет, и да чуе как се говори днес и какви правила се предлагат... Добре, че все още се намират негови последователи, защитаващи езика ни от въвеждането на правила, обслужващи масовата неграмотност. Че в българския език ще навлизат чужди думи, е ясно и неизбежно.

Но това трябва да се прави внимателно и с мярка, само ако няма българска дума със същото значение. Обаче не е така. Днес в нивата на българския език се посяват и масово развиват чужди думи, които като плевели го превземат, загрозяват и променят. Думи като : * монИторинг и монитОринг ( наблюдение, контрол ) * опция (възможност), даже възможни опции (възможни възможности), това вече е пълна простотия. * алтернатива (единствена друга възможност), та даже друга алтернатива, че и в множествено число - направо да ти падне шапката. * джогинг, дресинг, фейс лифт, дрескод, прайм тайм, лифтинг, шопинг, промоция, анонс, лизинг, екшън план, лайвстайл, стайлинг, тайминг, кастинг, уйкенд, дистрибутор и много други не само, че масово навлязоха в езика ни, но те вече буквално изхвърлиха съответните български думи от употреба, както малкото кукувиче избутва от гнездото другите пиленца. Още по-страшното е, че тези, които са призвани да са пазители на българския език, като журналисти, политици, учени и др., точно те най–много употребяват тези грозни за нашия език чужди думи и оказват пагубно влияние върху българския език. След земетресението в Перник много от учените в тази област говореха за АФТЪР ШОКОВЕ, вместо за вторични или последващи трусове, както е на български. Преди години пък, като се приемаше законът за обществения защитник, тъй нареченият ОМБУДСМАН, поддръжниците на българското наименование останаха малцинство при гласуването и сега този уж обществен защитник се нарича с чуждата дума омбудсман. Само този факт е достатъчен, за да се направи изводът какво е отношението на тия хрантутници към българския език. Да стане дядо Вазов и да види какво се случва с неговия “ ЕЗИК СВЕЩЕН НА МОИТЕ ДЕДИ “... Позволявам си да цитирам написаното от журналиста Георги Даскалов за българския език. Прекланям се пред този човек, защото е от малкото български журналисти, изразяващи собствено становище, без да се съобразява със силните на деня. С него бих пил кафе. „...Българската държава като цяло и обществото са престанали отдавна да ценят грамотността, да поощряват говоренето и писането на добър български език.” Например в медиите, където основното оръдие на труда е езикът, отдавна няма значение колко е грамотен репортерът, журналистът, даже и редакторите. Може често да се чуе, види и прочете как утвърдени жур-

налисти правят грешки, за които на децата в трети клас пишат двойки. Масово подлогът и глаголът в изреченията не се съгласуват. Например „Челси” са на пета позиция. На английски може да е „Cнelsea are”, на български „Челси” е трето лице единствено число и глаголът също трябва да е в трето лице единствено число. От спортната журналистика този модел се прехвърли и в политическата. „БСП внесоха вот на недоверие”. БСП е Българската социалистическа партия /женски род/ и тя е внесла, каквото е внесла. И не е само това. Обаче на никого не му пука. Няма нужда от особен закон за езика, достатъчно е да се прилагат действащите норми. Но те не се прилагат. Знанието на български език не е условие за започването на каквато и да било работа в българската държава. Откровено неграмотни хора са заели високи държавни постове, застанали са в медиите, има даже неграмотни професори по литература. В смисъл, че не знаят къде се поставят запетаи, и че подлогът винаги се членува с пълен член. Българският език е преценяван от българската държава като неважен. А истината е проста: има език, има държава. Няма език, няма държава. Българската държава е възкръснала първо там, в езика. Във времената на турското робство българите са извоювали службата в църквите да е на техния език, направили са си училища, в които се преподава на български, по-нататък Освобождението е просто следствие. Нищо не се е променило за 100 години. Народът живее, ако знае езика си. Ако не го знае... Забележка: Редакцията предоставя правото за мнение и на други читатели

125 години Дора Габе

Елка Няголова

Неотваряните дневници

/За Вагнер, благородническата титла и една бяла кутия от бонбони.../ Най-хубавите снимки оцеляват обикновено в албумите на паметта... Тях времето не ги докосва, не пожълтяват, не се губят... Въпреки, че документалистите твърдят обратното. Камерата на емоционалното експониране при поета ги опровергава... Когато обаче моят приятел Сашо Серафимов няколко пъти ми се обади настоятелно: „Хайде, де, отвори най-после Онези тетрадки...”, си спомних и за една снимка, оцеляла не само в паметта ми, а и в архивите ми...

Историята на снимката Гледам я: черно-бяла, наглед – никаква, някои от лицата на нея са ми познати, други – не. Най-познато ми е едно малко момиче, с бяла блузка и плисирана пола, с пионерска връзка, с коси, сресани на две големи и щръкнали смешно опашки, украсени, разбира се , от големи

бели панделки... Годината е 1963-та. Получих тази снимка преди време като подарък от дългогодишния фоторепортер на „Добруджанска трибуна” Игнат Абаджиев. Той беше пословичен с грижливо събирания си и подреден по имена и години архив. „Виж се, виж се – как-

Добрич, 1907 г.

во момиченце беше... Помниш ли, като си забрави думичките?...” Ех, не биваше да ми го припомня. Аз и така се изчервявах от срам, защото все се сещах за този случай... Видимо, снимката е подготвена за печат във вестника, защото на гърба ù се чете печатът на редакцията, набързо изписаните от Георги Йовев редове: „Много бърза, за броя, І стр., оригинал...” Така отговорният секретар на вестника тогава изпращаше снимките, за да им направят клишета... Нямаше още компютри, техническите възможности на журналистиката бяха ограничени, затова пък – уменията и езикът български бяха на съвсем друго ниво... Но

да се върна към снимката. В центъра е Дора Габе. Поводът – честване на нейната 75-годишнина в голямата зала на читалището в Добрич. Делови президиум, както беше прието по онова време. В центъра е Тя. Срещу нея аз, сред група други деца – поднасяхме цветя на протоколните гости. Погледът ù – благ, както винаги, когато пред нея имаше деца... Усмихната. В тъмна дреха с яка и неизменно – с двойна огърлица от перли... Навярно честването е било в по-късен сезон... Моята учителка по литература тогава – Кръстинка Иванова, беше ми написала на листче думи, с които трябваше да се обърна към юбилярката. Няколко пъти ми повтори: „И да ги научиш наизуст! Да не четеш...” Тя беше прекрасен литератор, много я обичах, но тези нейни думички никак не ми лежаха в съзнанието. Помнех лесно и бързо, както запомням и сега, но нещо ме спъваше – в словореда ли, в приповдигнатостта ли, не знам. Преди тържеството си ги казах без грешка. Когато обаче застанах пред нея, лесно ù подарих цветята, но думите... изведнъж изчезнаха. Ужас! Бяло платно! И сега го сънувам това платно... Случи ми се в живота още веднъж, при друг повод. И пак думите трябваше да бъдат научени. Не бяха лоши, но бяха чужди!... Дора Габе ме погледна с топлите си очи, потънах в тях и постепенно се съвзех. И заговорих. Сама. С мои си изрази. Навярно – много детски

и наивни от сегашна гледна точка. Усещах, че съм развълнувана. Сега ми убягва какво точно съм казала. Споменах, че повечето ù стихове за деца знам от ранна възраст от майка си, че навярно един ден ще ги казвам и на своите деца, че ние, децата, много я обичаме – и нея, и думите й... Знам само, че завърших с: „Дайте ми чорапи,/ дайте ми обуща,/ колко е добричка /мама, че ме пуща...” Дора Габе все по-широко се усмихваше и кимаше в ритъм. После ме прегърна и ме нарече „Пшеничка”. Врабчето в гърдите ми спря да пърха, отпусна се доверчиво...

След години... Ноември, 1970 г., Из дневниците ми... Една от срещите ни в дома й, на бул. „Тобухин” 45 (сега – „Васил Левски” 60). През смях, но и с неудобство, ù разказах този случай за забравените приветствени думи, с притеснението все пак от моето детско фиаско. Записала съм нейната реакция: „Не се срамувай. С всекиго се случва... Получила си урок от живота: да не говориш с чужди думи, а със свои. И нещо много важно: когато имаш какво да кажеш, да говориш, да не мълчиш...” „Да говориш, да не мълчиш...” Сега, четейки тези редове, те ми прозвучават многопластово. И се сещам, че тогава, когато всички са мълчали, когато поробването на Южна

Гренобъл, 1905 г.

Добруджа се е приемало от мнозина като непреодолим исторически факт, като изречение от поредния бюлетин..., тогава Тя – крехката поетеса с покоряваща женственост, с кристална чувствителност, но и със сила и мъжество на духа, е обикаляла посолства, писала е писма, озвучавала е драматичната несправедливост, изнасяла е беседи, срещала се е с влиятелни хора, борила се е, както може. Или просто е говорела, не е мълчала... По-долу, на същата страница, навярно предизвикано от разговора ни, е записано едно тогавашно мое четиристишие:

Не думите, изречени наум, не думите, изречени със трепет, не раната от най-горчива дума мълчанието глухо ни разстрелва. Януари, 1971 г., Из дневниците ми...

Братислава, 1932 г.

Първите дни след Нова година. Не сме се виждали отдавна. Тя в това време беше във Варшава. Упрекна ме, че не съм се обадила... Първото наздраве е за Добруджа, разбира се. Тя неизменно присъства в разговорите ни... Ето какво съм записала тогава по-долу: Ръката ù (с оня тежък топаз на пръста) легна върху моята – още твърде млада и неуверена ръка. Дълго мълча, докато изрече: - Ние с теб сме обречени. Който е роден в Добруджа или е живял под звездите й, е като омагьосан. Където и да идем, цял живот после като болни жерави кръжим над нея... След доста години, през 1997 г., включих тези нейни думи в един от ръкописните изповеди на книгата си „Земен гейм” /изд.”Иван Вазов”, София, 1997/. И след нейната фраза в книгата съм добавила едно обяснение в любов към моята земя: „Няма я на земята Дора Габе вече толкова години, а думите ù - през едно друго измерение, се завръщат тук. Дали този разговор не беше някакво тайно кръщение или обричане? И сега, като ми кажат „добруджанка”, сякаш благородническа титла добавят към името ми...” Като продължение на този ни разговор, който Тя завърши с думите: „Поет, който не е отнякъде, всъщност е отникъде”, се роди по-късно стихотворение, включено в споменатата книга. То завършва така:

Ще остана във Добруджа, на крака си без пръстен и ще бъда последният жерав в дългата нишка. А когато под нас е поле и е дяволски късно, СБОГОМ оловните ми криле ще изпишат... Да, това е един от уроците на Дора Габе... Септември, 1974 г., Из дневниците ми... Днес дълго си говорихме за изкуството на превода, за вътрешната взискателност на поета-преводач... Разказа ми как на няколко пъти съвършено отначало, за да не се влияе от предходните варианти, е започвала превода си на „Пан Тадеуш” на Мицкевич. Каза ми колко ù е бил полезен Боян Пенев с високата си езикова култура и с безкомпромисната си взискателност... Водел я буквално за ръка през европейските езици, литература, музика... По едно време прекъсна, направи голяма пауза и додаде: „Но найважното за свободния стих и за превода научих в ранните утрини в дома на Каспрович, докато им гостувах. По цели нощи той ми четеше стихове... Дочаквахме развиделяването. Навън вече пееха птиците. А на нас не ни се спеше... Веднъж се заслушах в тази птича песен и му казах: „Ами, да – и с превода е като

Берлин, 1915 г.

с тази песен: трябва да ти се напълнят ушите със звуци и с музика, трябва да чуваш езика, за да влезеш в него. Едва тогава да се пристъпи към самия превод...” Чувах тези ù думи години наред, докато превеждах различни славянски поети. Чувам ги и сега, когато се опитвам да озвучавам на български език нови поети от славянския свят. Особено онези, чиято вътрешна архитектоника изисква задължителното „стъпване” в същия музикален ритъм... Така беше с поезията на Максим Замшев, от която съм превела десетки стихотворения. Ще цитирам тук част от своя превод на стихотворението му „Самота”:

*** Ситен сняг пада меко, тихо на тротоара. Малък-малък човек. Гоголев булевард. Блъсканица от тичащи – млада подвижна маса. -Може би, ти си ничия, щом си така сама?! Малък-малък човек, с любов, по-малка от дума. В жестокия днешен век всеки ще се изгуби. ... Сняг като захар. Млечна, бяла и гъста пара. Малък-малък човек. Гоголев булевард. Април, 1977 г., Из дневниците ми... Странен и необичаен беше днес разговорът ни. Заварих я подразнена от нещо. Или от някого? Не каза... Само упорито навеждаше към темата „Писателят и неговата ерудиция”... „Ами, то не може така: само да пишеш, без да четеш! Нали трябва да знаеш какво са казали другите преди тебе! Днес писателят не може да бъде само интуитивен, без да е образован...” После прехвърли разговора към Боян Пенев. „Той беше като учебник – всичко знаеше! С часове можеше да говори за музика, за литература, за

философия... Бях много млада. Щяхме да ходим на опера, на „Рейнско злато” от „Пръстенът на нибелунгите”. През деня той подвеждащо ме пита: „Кой е либретистът на Вагнер?” Затрудних се да отговоря... Тогава ми заобяснява, че композиторът винаги сам си пишел сценария и либретото. Говореше разпалено за сложните лайтмотиви и теми, за това, какъв тотален майстор на операта е Вагнер, каква цялостна и силна личност е, какъв свободолюбив дух... Кои са Алберих и Миме, как гради хармонията, използвайки контраста на гласовете – баритон и тенор... Да, той беше като ходещ учебник. Той ме научи, че на концерт или опера трябва да отидеш подготвен...” След този конкретен разказ Д.Г. отново се върна към началната тема – за интуитивните писатели и за

Полша, 19014 г.

писателите-ерудити. „Виж, Блага е много подготвена. Огромна култура... Жалко, че не пише литературна критика. Би била полезна за толкова писатели!” Още един урок от Дора Габе. Колко много имам да уча... Юли, 1980 г., Из дневниците ми... „Дръпни завесите... Ох, това слънце!...” Така започна днешната ни среща. После пихме чай. На масичката до нас – една бяла кутия-бонбониера, на капака ù – златна лилия и надпис: „Lady”. Помислих си, че е забравила да отвори кутията с бонбоните. Такива не бях опитвала... Тя лукаво проследи погледа ми. И отвори кутията... В нея нямаше бонбони, а писма, завързани с излиняла от времето, небесно синя тясна панделка. А кутията отвън – като нова! Мълчах. Чаках я да заговори... Тя се усмихна, сякаш на себе си: „Тука са част от „полковете”... Не разбрах какво ми казва. „Боян Пенев ми говореше, че след мен има полк обожатели...” На мен ли го каза или на себе си? Стеснително мълчах. А много ми се искаше да знам: чии писма са в тази кутия? На Боян Пенев? На Каспрович? На Незвал?... Чета сега редовете от своите тогавашни дневници и си мисля: кому е нужно всичко това, освен на моите лични спомени? И защо приятелят ми Сашо Серафимов ме подтиква да

Гренобъл, 1905 г.

отворя „Онези терадки”? Добре, ще пиша за Нея. Но с какво ще променя вялата и жълтеникава на цвят картинка на днешната ни мемоаристика? Ще прочетат ли потомците поне стиховете на тази мъдра и надарена от Бога поетеса, която живя и твори почти век? Ще престанат ли някои недочели журналисти да пишат за нея, като за момичето от съседния клас, и да разказват или измислят

най-пошлите и пикантни истории, без да си дават сметка за превъзходството ù толкова години, след като я няма? Нейната „Лунатичка” ще разтревожи ли нощта на нечии плитки мисли? Винаги ли ще трябва, когато една жена е красива, все да доказва – цял живот, век дори, че е и умна, и талантлива, и мъдра?... А писмата? Дали са от Яворов, или от Незвал – има ли значение? Те са само Пътят, нейният път, по който преминавайки, е узнавала цената на страданието - личното и на народа си, на времето си... След години разбрах, че кореспонденцията ù с Незвал е изчезнала, няма следи от нея... Дали не бяха в онази бяла бонбонена кутия, оставила в спомена ми горчивия вкус на една недоизреченост? Някой ми каза, че писма между Витезслав Незвал и Дора Габе се съхраняват в Националния литературен музей в Прага. Няколко пъти уговарях своя приятелка там да им направи ксерокопия. Сега се съмнявам дали е трябвало. Добре, ако ги имаше, щеше ли някой да ползва ключа и да отвори вратата към една човешка любов и едно литературно приятелство, за да осветли ПОЕЗИЯТА, родена от двама? Или ще се задоволи само с булевардни писания, без да е узнал нищо за общата траектория на една двойна звезда?... Затварям тетрадките, с мисъл-

та, че съм направила изключение. Че нашият живот подхранва само нашите лични спомени. Че те са територия, в която не бива да влиза друг... И изведнъж си спомних как моя учителка от гимназията ми разказваше, че на късна възраст изгорила купища писма и снимки, за да не занимава потомците със себе си... Кой знае, може и да е права. Затворих тетрадките, а ме загриза отвътре любопитството: писала ли съм поезия след този ни разговор край бялата бонбонена кутия? Оказва се, да. Само не мога да си спомня – кое точно е предизвикало тези стихове: *** Жените в моята земя перат небето – то къпе се във женски смях и чисто, свети. Понякога във късна есен от бели облаци предат, изпридат своя песен, докато молят се... Жените в моята страна момчета раждат. Жените в моята България не са авлиги, но с песен болката изгарят... Това им стига. Елка Няголова

Äа си споìниì за Èван Hиêолов... *** Ще взема да се родя отново. Ще взема повторно да се родя: под една бяла скала орлова, край един извор с жива вода.

Искам в долчинките ековити да се обажда хитро щурче. Да сещам по сенките на тревите как времето край мене тече. Ще се храня с тръпчиви или горчащи корени, рити под пръст и шумак. Вода ще пия от високите чашки на разцъфнал в утрото мак. И ще ме ръси роса искрометна, дъжд ще ме къпе - топъл и чист. Бос ще се скитам по цъфнала мента, ще си отдъхвам под буков лист. И ще си мисля: Имаше на земята един такъв поет ъгловат – той навярно до днеска се мята от стена до стена, от град във град. Навярно живее от книга в книга – напук на своя скитнишки нрав... И сам се лъже, че това му стига. Когато си знае, че не е прав.

Иван Маринов:

МОЯТ ПРОЧИТ на „Етажерка” и „Руска тетрадка” от Иван Николов 1. С юношески поглед към хоризонта Не е трудно да се разбере, откога датира интересът на поета Иван Николов към руската и съветската поезия и проза. На девети септември 1944 г. той е вече първокласник ( по онова време в първо отделение). Прогимназията започва в 1948 г. Но по това време в средния курс не се изучава руски език като учебен предмет. Още повече, в селско училище. Ако има първи срещи с руския език и книги на този език – това ще е в периода 1952 – 1956. В горния курс се обръщаше вече сериозно внимание на този език и литература. По това време (есента на 1953), като завършил руска филология, и аз тръгнах по стръмния път на учителската професия и много добре помня учебната програма по този предмет. Вероятно от часовете по руски език и литература, по-точно от някаква вътрешна подбуда, у младия тогава поет Иван Николов заискряват светлините на мелодичния, богатия по съдържание, неповторимия по нежност и музикалност руски език. И не толкова в отделни четива из учебната програма, а от безкрайния му интерес към произведенията на руските класици. Звънкият стих на Пушкин, образната проза на Гогол, романтичният полъх от поезията на Лермонтов, философската мъдрост от съчиненията на Л.Н.Толстой, гениалните творби на Чехов, Достоевски, Тургенев, Горки, по-късно – на Есенин и Маяковски, на етапи са навлизали все по-властно в душевността на бъдещия лирик. В руските книжарници (а такива имаше тогава във всеки град в България), можеха да се открият съчиненията в оригинал на А. Блок, А. Ахматова, М.Цветаева, К. Симонов, М. Светлов, малко по-късно М. Исаковски, Ал. Твардовски. Тези достижими хоризонти в голямата поезия са превзели душевността на Иван Николов, настроили са лиричните му вълнения, защото само след пет-шест години той ще научава много за върховете на руската поезия, ще започне и първите опити в качествения художествен превод от руски на български език. И ще се заредят преводи от стихове на С. Есенин, А. Ахматова, М. Цветаева, А. Блок и др. 2. Равнение по върховете От разговори с Иван Николов, от сведения от сестрата на поета – Тодорка Николова, зная, че интересът му към руските поети не е временно явление, нито пък моментно хоби. Освен своята лична тематична палитра

(за времето от 1960-1970 г. са излезли 8 поетични сборника и поемата „Дъх на пелин” – 1969 г.) поетът отправя сериозен творчески поглед към преводите от руски автори. В това десетилетие поетът от с. Горски Извор прави едри крачки към висините на поезията. Поривът, стремежът му да се изяви и като преводач е забележителен най-вече с това, че започва упорито търсене на най-точната фраза, на дълго търсената метафора, на удивителната точност на изказа. Това го твърдя с непоколебима убеденост, защото още в самото начало на 70-те години в издателство „Народна култура” излиза първият сноп от жетвата на преводача – Сергей Есенин, „Избрано”. Да се заемеш с ювелирния стих на Есенин, с неговата безпогрешна ритмомелодика, с неговите внезапни поанти и то, едва 30-годишен, си е рискована дързост. Но Иван знае с какво се захваща, в неговата душевност заговаря принципът на сродните души. Той превежда с вдъхновение нещо, което само по себе си звучи вдъхновено, гениално. Това, че след Есенин идват преводите на М. Цветаева и А. Ахматова, говори вече за безспорна преводаческа дарба, за близост между две лексики и умение да извлечеш изповеди от един нежен език на родния си с еквивалентна мекота и майсторство. Тези свои размисли споделям с читателя, защото съм повече от убеден, че душевността на Иван Николов е в прегръдка с руският език. Самият избор на авторите за превод – Ал. Блок, А. Бели, Б. Окуджава, Евг. Евтушенко, Ю. Бондарев и други безспорни таланти, вече не е дързост, а дълбоко проникване в творчеството на класици, в техния сложен поетически строй, в богатата образност, в професионалното отношение към дълга на преводача. 3. Светоусещания на сродни души Логично беше поетът-преводач в началото на 70-те години на миналия век да замисли и напише два оригинални по своята структура и съдържание поетични сборника. Всичко, което се е напластявало през изминалите повече от 10 години общуване с руската и съветската литература, навлизането в дълбочина при литературното наследство на руските класици, личното познанство с ярки представители тогава на рускоезичната многонационална литература, срещите, незаличимите от времето спомени... не може да не стигнат до един нов бряг, до ново пристанище. Едно след друго се появяват две дълбоко обмислени произведения, които прибавят към личното творчество и преведените автори нов колорит. Не мога да тълкувам подобни неща, като това – как авторът е стигнал до близо сто страници написани посвещения, лични впечатления, породени размисли и найвече дълбоко преживени вълнения и откровения. От този ред нататък пред погледа ми са десетките стихотворения от двете поетични книги, които представят Иван Николов и като вдъхновен поет, и като лиричен историк,

и като отличен познавач на сродна душевност... Връщам се към тези два сборника след доста дълъг период от време – цели 40 години, минали през праговете и острите завои на безброй събития и превратности. Връщам се към едни откровени изповеди на поета за неговите събратя – творци на словото, с нежна славянска душа. И не съм аз този, който ще умува, защо именно тези творци са го вдъхновили да напише толкова силни посвещения. Това си е право на автора – това са неговите лични предпочитания. И негов високоотговорен поетов дълг. Общият поглед върху Русия започва със заглавието „Запев”. Стихове, които излъчват музика, воля, решителност, настъпателно движение. Такъв е и главният герой в стихотворението „Петър Първи”. Като историческа личност, този цар-реформатор, според думите на Пушкин „отваря прозорец към Европа”. Не само това, мужишка Рус разтърква сънени очи и отваря поглед към света. Цялото стихотворение е структурирано върху метафори, внезапни сравнения, образност, типична за онова реформаторско време. Вижте словесния запас на Иван Николов: „колко е вода изтекла, колко са изтекли кърви”, „окото му пожарно сламена Русия пърли”, „а ботушите му – кладенци, а вървежът му – вихрушка”. И по-нататък звучи следствието от реформаторския замах: „епичен вятър брули”, „търсиш ли опора – о народа гръб опри!”, „ножицата се затваря, пада първата брада”. Така е! Реформа се прави, като се сече старото от корен, но искаш ли да погледнеш напред – „върху утрешното време за опора гръб опри!”. Затова векове помнят замаха на Петър Първи. Защото той „уговорки и отсрочки не търпи”! Затова вековете държат паметника му само „на две опорни точки”. Такъв е талантът на Иван Николов – поезия и история в хармонично единство. Изцяло в исторически аспект е изградено и стихотворението „Ръж”. Всеки ред е прослава на героизма на руския солдат при Бородино. Самата Бородинска панорама е вече един от символите на себеотдаване и храброст, когато трябва да се защитава всяка педя руска земя. И какво единство в мислите, в действията на обикновения войник и генерала: „Колко нечовешка мъка вдън сълзата би се сбрала, ако може за войника да заплаче генерала..” Погледът на поета вижда всичко, и туристите, които „никнат като гъби по морава”, и „триж простреляни мундири”, и „барабани, барабани, барабани”, които зоват на рат и бран. А над финала живият съвременник се за-

мисля... А поантата звучи като химн. „И дано живее дълго, за да може да забрави тази ръж, която няма никога да се изправи.” Като класическа мелодия звучат поетичните строфи в стихотворението за Владимирските земи. Истинска огърлица от епитети и сравнения: „Мъглица се заплита в клон на ясен и с тленна хубост есента дими!” Или: „Слънцеподобна капка светлина виси на дълга паяжинна нишка.” Майсторско перо! Ваятел на словото! Каква богата символика... Като поема звучи и стихотворението за Суздал. Какво няма в задъханите куплети: „И препускат по фрески огнекрили коне ... Знам: животът умира. А изкуството - не.” По-добре, по-картинно от най-изкусния екскурзовод! Истинска малка поема е „Възпоменания от Пискарьовското гробище”. Поетът, мобилизира цялата своя душевност след посещанието на това гробище-музей, където има всичко: траурна музика, неугасващ огън, каменни алеи, скръбни писмена, мемориална и чуплива тишина, едно момиче с ръжени косички, сведено над стар бележник... И следва запомнящата се поанта: „В оня край, където гасне северното късо лято и по кукувичи скита упорит железен ек, там над всеки гроб се скланя

състрадателно и свято, и за всички свои мъртви плаче Двадесети век.” Импулсивно, мажорно звучи стихотворението „Камбани”. Още в самото начало звучат камбаните на Москва – символ на онзи ек – кога тревожен, кога тържествен, който буди безкрайната руска земя. Ролята на камбанения звън е дефинирана точно: „В превратно време или време ратно люлеят се от вятъра сами и викат с красноречие набатно камбаните по руските земи.” Кодът е разшифрован. Оттук следва и поантата, която внушава, че всеки, дочул камбанения звън над руските простори, трябва да проумее: „Трябва в гърлото на всяка песен езикът на камбана да трепти!” Показа поета ОТНОВО НА СВЕТЛО: Иван Маринов

Николай Хайтов и Иван Николов

Пламен киров

Роден на 29 март 1961 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Св. Кл.Охридски”. Автор на пет поетични книги: „...И надеждата не е лош гроб”- 1994 г., „Хоризонтът солен на плътта”- 1996 г., „В късната пролет на лятото”- 1999 г., „Аз-кръстопътен” - 2003 г., „Къща в небето”- 2011 г. Носител е на националните литературни награди: „Александър Вутимски”, „Алеко Константинов”, „Слав Хр.Караславов”. Стиховете му са отличавани още на Славейковия конкурс в Трявна, Мелнишките вечери на поезията, „Струна и стих” в Благоевград и др. Превеждан е на испански, френски, немски, английски, италиански, румънски, сръбски и др.езици. Специално за читателите на списание „Знаци” Пламен Киров е подготвил цикъл стихотворения.

ДЪЖДОВНИЯТ СЕЗОН НА ОГЪНЯ Навлизат облаци в предесенното синьо на моя много късен ренесанс, а става в мене по-пустинно и все по-жаден ставам аз. И се моля на моето есенно бъдеще да ме хвърли в нозете ти, бъдеща жено, и да тръгнеш по топлите въглища на сянката ми разтрошена.

Да вървиш по жарта на страстта ми вечерна със прозрачни, момински, добри стъпала. И – достигнала края на моето черно – да не помниш къде си била. После с вихрите – танцуващи дервиши, навлезли в своя ритъм на отлитащи змии – да тръгнеш към небесното огнище. А в мене нека прогърми. ХАЗАРТ И МОЛИТВИ НА „НЕВСКИ“ Рулетката на катедралата се вдига, пейките околни като цифри завъртяла. Аз зная, че насмешката ми никога във печелившия им скут не би седяла. И крачките ми удара на пулса гонят, единствено на свойта кръв заложили, и всяко мое вдишване е предагония и следмолитвено безбожие. Доизвървявам бавната си обиколка и в светналата сивота на март сърцето ми боли с последната си болка, заложено на губещ цвят. А в топлото преддверие на участта си влюбени – по пейките – предвкусват пролет и тяхната наивност е такова щастие, че аз се моля, Господи, за тях се моля. Прости циничната ми мъдрост. Тя е вятър. Благослови надеждата им. Тя е плът. И запази сърцата им, спаси сърцата – да не стареят с мъдростта на мойта смърт.

КАПРИЗ На Димитрина

Аз съм само звездоброец на дневните звезди в сърцето ми, а нощната жена е близо – в короните узрява вечерта ù, а в мен узрява пълнолуние и аз съм този ден, след който завинаги ще бъде нощ. КЪЩА В НЕБЕТО На Никола Ветренски

Не съм си пожелавал къща, с основи във небето... Но покрив – като гилотина ален, надвисва с острото над мен и през комина ме гледа Дядо Коледа: „Човече, ти няма да живееш в тази къща. Циклопите я зидаха за свои. А твоите очи са с други цветове. И толкова излишни.

Художник: Стоимен Стоилов

Не съм ти съдник. Ни спасение. За теб не стигна просто зидария, съпруга и деца не стигнаха, приятели и радост.

Не ставаха очите ти за друго, освен да видиш покрива на рая...“ Не съм си пожелавал къща с основи във небето, Дядо Коледа... А покривът на рая е прекрасна гилотина. Но ти с мистрията напразно си се трудил, защото мъртва е земята, не става тя за дарове небесни, дори за къщи и деца не става – а толкоз молих за деца и къща, но тя дори за рай не става, Дядо Коледа. Дори за рай не става...

Художник: Стоимен Стоилов

И нека падне гилотината.

МОЛИТВА Обичам те.

Художник: Стоимен Стоилов

Но се боя от себе си. От своята надменна изненада, че толкоз бързо свърши тишината ми и музиката на лицето ти е изгревът, след който цветовете проговориха. Не ги разбирам – дълго изповядвах мрака на своята самовглъбена есенност, а вече съм новороден. И без понятия. Движения и мириси, и звуци са моята родина…Но съм в нея като дихание, което не е мое. И нека като него съм безпомощен във твоята вселенска неизбежност.

Обичай ме. Бъди ми майка. Сътвори ме с едно дихание, с една въздишка – онази, на внезапната тревога, когато нищо не е обяснимо. Бъди ми майка. Пресъздай ме със поглед, със едно движение – и нека да съм смешен и достатъчен – животът е по-мъдър от мечтите. И нека с тях да свърши тишината ми и моят страх да проговори с болката, която е любов. Обичам те.

НЕЩО МЕ НЯМА В ТАЗИ ЛЮБОВ Пред очите ми сиво огънче свети – в тънка пепел пламъчето се крие и цигарите са с глави на комети и с опашки, увити в хартия. Танцуваме блуса на кръвта си гореща. Пепелта да се рони – минало – свършено. Какво, че огънчето е сърце на нещото, което ще ни прекърши. Още има време да сме си в ада – сред пепел и дим, сред искана болка, в насладата тъмна – да бъдем придатък на някой подобен. И – не толкова. Насладата яростна свети и гасне с отблясъка властен в очите на този, който в нас ще прорасне – обичан, обичащ. Или мъчител. А любовта е отсъствие. И драматично. Диалог на самотник. Сбъркано племе. Тръгвам си. Време е. Нищо лично. Просто трябва. Не зная защо. Но е време.

ЦЪРКВАТА НА БЕРЕНДЕ ИЛИ ПОТЪВАНЕ В СТЕНОПИСИТЕ На баща ми

Тече Нишава към града на Константин*. А църквата събира свойте призраци и кръстовете ù ръце разперват над изворите на кръвта ми. „Със този знак ще победиш.“ Но аз съм жив. Не искам никого да побеждавам и само съм се спрял на прага към детството на своя праживот, към онова Средновековие, когато са се раждали светци и въздухът е светел от лицата им. И даже хоросанът светел... Потънаха във стенописите баща ми и дедите ми, и другите потънаха. И в мрака светят като ангели, родени, за да гледат в Бога – като че в децата си. Да гледат сватби, рождества и смърти, сватби, рождества и смърти, смърти, смърти, смърти... И сватби. Рождества.

Не ме познават. И не ги познавам. Не искам никого да побеждавам – аз искам само пътя към дома си, към църквата на свойта кръв, към извора, към тишината, със която ще потъна в хоросана. Към любовта, с която ще обичам, без да познавам никого. И без да ме познават. Тече Нишава към града на Константин. А аз стоя на прага на кръвта си, просветват в мен дихания, като икони, и моето Средновековие изгрява във стенописа на нощта. _______________

* Град Найсос (Ниш) е родното място на император Константин Велики. Б. а.

Художник: Стоимен Стоилов

В ОНЯ ЧАС На Мария

Бавни танци за бързи момичета. Топли ябълки в нощните клони... Когато звездите са ничии – те са всичко, което се помни. Преди много години танцувах. Бавни танци за бързи раздели. Нямах спомени и съществувах със нехайството на неживелия. Вярвях в стихове с нежни поанти. Бавни думи за бързо съзряване. Свиреха пулса ми музикантите. Толкова бърз – не е за вярване. Ала днеска сърцето ми стихва, до последната нота изсвирено. Всеки спомен, навярно, е лихва за предишно умиране.

Художник: Стоимен Стоилов

И мълча, за да слушам сезоните. Прегръщам момичета вчерашни, а над нас са дупки озонови короните на черешите. И се спича в кръвта си времето на отмилялото самозалъгване. Но е всичко, което ще взема. Във часа, оня час... Преди тръгване.

Златимир коларов

Лекар, професор по ревматология, автор на над 350 научни труда, 7 научни монографии, 22 научно-популярни книги и на шест художествени книги: „Ad absurdum”, „Отблясъци от далечни светкавици”, „Безкрайни бели полета”, „Illusio magna”, „Zoo Балканика@Хомо Balkanicus или безумици балкански...”, „Прах във вятъра”. Сценарист е на игралния филм „Пътят към върха”, на документалните филми „Бялата лястовица”, „Тихият крадец” и „Цената на дълголетието” и съсценарист на документалния филм „Триптих за Димитър Димов”. Публикувал е новели, разкази и очерци и др. Награди: I - от конкурса на Дружеството на лекарите-писатели, I награда за документален филм на международния кинофестивал „Европа е тук”, II награда на Mеждународния Евразийски фестивал за телевизионни филми. За разказа „Вълненията на стола” - награда за най-добра творба в конкурса „Милош Зяпков”, Ракитово.

Розовият храст Разказ Из цикъла „Отблясъци от далечни светкавици” – 23 „следвоенни” разказа, написани по време на войната в Сърбия през 2000 г. Посвещението: „На загиналите в Косово християни и мюсюлмани...” Разказите описват живота на жените, старците и децата от безименно балканско село, единствените оцелели от войната. Написани са в стил „магически реализъм”, който единствен може да отрази абсурда, безумието и безсмислието на войната...

Лудата се сепна и сърцето ù се сви от болка. Отнякъде звучеше песен - като празнична камбанка. Въздъхна и се усмихна. Чувстваше се лека, безметежна, песента изпълваше душата ù с радост. Отвори очи и се огледа. Беше тъмно. Осъзна, че беше в дома си и чак тогава почувства болката в гърдите. Защо не беше истина? - изстена тя. Камбанката заглъхна и тялото ù натежа. Затвори очи, за да върне образа от съня си, но пред погледа ù се стелеше плътен, бездънен мрак. Ох, защо не беше истина? повтори тя и напълно се разбуди. Кандилото мъждукаше в тъмнината и разиграваше неспокойни сенки по тавана, трите кръста над него проблясваха върху стената. Луната очертаваше в прозореца силуета на розовия храст. Клоните му се поклащаха от вятъра и шумоляха зад стъклото. Спомни си радостта, която изпита преди малко - за миг се бе докоснала до нещо топло и красиво и болката отново я притисна. Въздъхна и продължи да се взира в кръстовете на стената... Заради розовия храст в селото я мислеха за луда. Никой не разговаряше с нея, никой не влизаше в дома ù. Когато я срещнеха на улицата, извръщаха глава. Само няколко бездомни кучета обикаляха около дома ù и я гледаха предано в очите. Съседите я гледаха с насмешка и шушнеха зад гърба ù, че е луда. Понякога децата я замеряха с камъни. Затова тя рядко излизаше от двора. Живееше в ниска, схлупена къща с издънен покрив, изпочупени керемиди и изронена мазилка. Дворът ù беше потънал в бурени и тръни, оградата бе съборена. Само розовият храст пред прозореца беше зелен и свеж като от ботаническа градина. Подкастряше го два пъти в годината, прекопаваше го и го поливаше всеки ден. После сядаше на прага на дома си и му говореше с часове - молеше го да разцъфти. Храстът се поклащаше от вятъра, клоните му скриптяха в стъклото, но отказваше да цъфне. Твоя воля - свиваше рамене и хвърляше коричка хляб на кучетата, които я гледаха приятелски в очите и махаха с опашки. На следващия ден отново прекопаваше пръстта около корените на храста, поливаше го и го молеше да цъфне за последен път и да ù помогне. Храстът поклащаше старите си клони и мълчеше. Макар и сама, макар и стара, въпреки мъката и болката - мина много време, би трябвало отдавна да забрави и да се примири, както забравиха и се примириха другите като нея - шушнеха в началото съседите - трябва да оправи къщата си да не загрозява селото, а не да прекопава храста, който не цъфти, да му говори като на човек с часове и да храни бездомните селски псета. После решиха, че е луда, щом разговаря с храста и престанаха да я забелязват.

Да се примири... - пред погледа ù пробягаха сенки от съня ù и отново я заболя сърцето. Изтри с длан една сълза и продължи да се взира в мрака. Посади храста в деня на сватбата си. За една година храстът израсна до перваза на прозореца, но не цъфна. На следващата пак не цъфна, на по-следващата също. Тя го подкастряше, прекопаваше го и го поливаше, но храстът упорито отказваше да цъфне. Мъжът ù искаше да го изкорени, но тя не даде - беше го посадила в деня на сватбата си, боеше се да не се случи нещо лошо. Освен розовия храст, който не цъфтеше, и несгодите на селския живот, тя имаше и друга болка - нямаше деца. Мъжът ù я гледаше накриво, вечер се запиваше в кръчмата докъсно. И нея иска да изкорени като розовия храст, но не се решава да го направи - мислеше си тя и се молеше пред кандилото на стената и кръста с Христовото разпятие, докато мъжът ù пиеше в кръчмата. Вярваше, че Бог ще ù помогне. На третата година той чу молбата ù. В деня, в който се роди синът ù, храстът цъфна. За една нощ се покри с рози - едри, като праскови и бели като сняг. Вечер уханието им нахлуваше през прозореца и изпълваше душата ù с преклонение и любов към Бога. Тя се прекръстваше в тъмнината и заспиваше, прегърнала сина си, упоена от тежкия аромат на разцъфналите рози. В следващите години храстът разцъфна още два пъти, пак с едри, бели рози, тя роди още двама сина и храстът отново престана да цъфти. После мъжът ù се помина. Тя отгледа синовете си сама. Фитилът на кандилото изпука, притъмня и отново пламна. Сенките избледняха и отново се разиграха по гредореда на тавана, трите кръста проблеснаха в тъмнината като войнишки щикове в нощта. Облак затъмни луната, прозорецът почерня и силуетът на храста се сля с мрака. Вятърът се усили и клоните на храста изчаткаха в стъклото. Отгледа синовете си трудно, те възмъжаха неусетно, тя остаря много бързо. Така животът ù изтече незабележимо за другите и за самата нея. Не съжаляваше - надеждата ù беше в децата. В гърдите ù болката отново се надигна и бързо се смири. Отри лицето си с длан и се загледа в трите кръста. Тъмнееха върху стената като надгробни кръстове от камък, покрити с прах и плесен, потъмнели от времето и влагата. При първата мобилизация взеха най-големия ù син, при втората средния, при третата - най-малкия. Тя остана сама с тревогата и розовия храст. Вечер се кръстеше и молеше докъсно пред кандилото и Христовото разпятие Господ да закриля синовете ù. Вярваше, че ще я чуе и този път.

Месец след третата мобилизация храстът разцъфна - за една нощ се покри с огненочервени рози. На следващия ден в селото пристигна джип с трима генерали и спря пред дома ù. Като видя генералите и джипа, краката ù се подкосиха и приседна на прага на дома си. Генералите стояха чинно един до друг, говореха нещо патетично, тя нищо не чуваше, нищо не разбираше, дадоха ù един кръст за храброст, отдадоха чест, качиха се в джипа и си заминаха. До вечерта розите увяхнаха. И листата, и цветовете на храста се сгърчиха и поръсиха по земята. Останаха да стърчат само голите му, напукани от слънцето и времето почернели клони. Същата година храстът цъфна още два пъти с ярки и червени рози и за един ден увяхна. Втория път в селото пристигна джип с двама полковници. Краката ù отново се подкосиха и тя отново приседна на прага. Полковниците стояха чинно един до друг, говореха нещо вдъхновено, тя пак нищо не чуваше, нищо не разбираше, дадоха ù един кръст за храброст, отдадоха чест, качиха се в джипа и си заминаха. Третия кръст изпратиха по пощата. Тя махна разпятието на Христос и на мястото му над кандилото закачи трите кръста. От този ден престана да се моли на Бога и започна да се моли на храста да разцъфти отново. Кандилото мъждукаше и разиграваше призрачни сенки по гредореда, трите кръста искряха в тъмнината. Луната очертаваше в прозореца силуета на розовия храст. Клоните му се поклащаха от вятъра и стържеха в стъклото, все едно че искаха да ù кажат нещо. Въздъхна и пред погледа ù се появиха сенките от съня ù. Сънуваше поле, отрупано с рози - едри като праскови и бели като сняг. Синовете ù, едновременно мъже, едновременно деца, вървяха срещу нея с развени от вятъра коси. Тя се затича, прегърна ги и тримата, отнякъде прозвуча песен, нежна и плаха като ласка, почувства се лека, безгрижна, безметежна и се събуди. Да сънуваш бяло, беше чувала от майка си, не е на хубаво. При нея можеше само да е за добро - въздъхна тя. Болката за трети път я притисна, бавно намаля, но не изчезна. Остана някъде там, забита като игла в сърцето ù. Стаята бавно се изпълваше с блед като паяжина сумрак. Огънят от кандилото постепенно избледня. Трите кръста потъмняха и се очертаха върху стената като прокопани в хоросана дупки. Някъде пролая куче сънено и мързеливо. И отново стана тихо. Време е - помисли си лудата и стана. Облече се, седна на леглото и изчака да се съмне. Взе мотичката

и излезе да прекопае храста. Две бездомни кучета се спуснаха към нея и размахаха опашки - бяха я познали. Беше мразовито. Тънък скреж покриваше земята, билото на планината бе обвито в мъгла. В далечината ниско долу белееше полето. Отиде до чешмата, наля вода в лейката и се сепна. Храстът беше цъфнал с бледозелени листенца и огромни черни рози. Листенцата тихо шумоляха, клоните се отразяваха в стъклото, розите чернееха върху стената като траурен покров. Най-сетне - пошепна тя и се усмихна. Погали розите с разтреперана ръка и се върна в стаята. Извади от скрина дрехите, които бе приготвила за този ден, облече ги, изгаси кандилото, откачи трите кръста от стената, закачи ги на гърдите си и легна в леглото. Притисна с длани кръстовете към сърцето си, кръстовете бяха хладни, затвори очи и благодари на храста, че разцъфна. Студът на кръстовете попи в гърдите ù, стигна до сърцето ù и го превърна за секунда в бучка лед. Иглата се размърда в сърцето ù, откърши късче от леда, болката се разля като вълна в гърдите ù, скова дъха ù, прониза я от главата до петите и я разтресе. Последното нещо, което чу, беше кучешки лай - тревожен и напорист. ... Съседите я намериха на третия ден - вкочанена в леглото, стиснала трите кръста на гърдите си. Ако не бяха кучетата, дълго време нямаше да разберат, че лудата бе умряла. По цяла нощ клечаха пред дома ù и виеха срещу луната. На излизане от дома ù забелязаха и храста. Прекръстиха се и плюха в пазва. Въпреки студа храстът беше цъфнал - чудеха се те - беше отрупан с изсъхнали черни рози и бледозелени сгърчени листа. Вятърът раздвижваше изсъхналите клони и ръсеше по земята свитите листа на увяхналите рози.

Йонка Христова

Родена в София. Завършва френска гимназия, испанска и италианска филология и оперно пеене. От 1982 е оперна певица в Германия. Пише стихове от 15-годишна. Първата ù стихосбирка „Носталгия” излиза през 1999 г. Автор е на седем книги на български език и две на немски ( пише и на двата езика ). Книгата ù „ Нестинарски танци” излиза и в Македония. Превежда от немски, испански и френски. Носител е на почетни грамоти на Фондация „Славяни” и „ Федерация за приятелство с народите на Русия и ОНД” за „развитие на славянската взаимност”. Есето „Песента на България” Й. Христова изнася вече 10 години като моноспектакъл в немски градове и в Родината си. За популяризирането на българската история и култура в Германия, Държавната Агенция за българите в чужбина я награждава с почетен медал „Иван Вазов” (2004 г.). Член на СБП и Славянска академия.

*** Притури се планината на спомените. Затрупа ме със носталгия. С непосрещнати изгреви. С неизпратени залези. С неизказани думи. С несподелена обич. С недовършени стихове. С недоизпети песни. С притихнал двор под белоснежни вишни. Притури се планината на спомените. Прегърби ме...

*** Предзимие протяга пръсти към сърцето ми. Нахвърлям стихове несресани, нeдоузрeли. Дъжд плаче под прозореца. Тръгва си лятото. Топла, кръвта пее във вените ми. Пронизва ме от главата до пръстите на нозете , като порив на вятър Живот.

*** Като звън от забравена песен, като сън, отлетял с утринта, като спомен от слънчева есен, като плач на камбана в нощта, като лунна пътека в морето, като рана, смъдяща едва, като стон, като нож, като цвете се завръща при мен любовта.

Художник: Стоимен Стоилов

*** Самота ме докосва с пеперудено светло крило. Есен се стича по склоновете златна и алена. Над реката - прозрачна мъгла. На баир лозе. Зрее в гроздето тънко вино. Слънчев лъч се прокрадва в душата ми. Позлатява дървета и спомени. Отново се раждам мимолетна и слънчева.

*** На Светлин

19 ФЕВРУАРИ

Ще оздравея - може би от дългата и скучна зима още през февруари, когато цъфнат бадемите в розово. Ще се разболея от пролет в очакване на поредното лято. Мастилото - задрямало в мастилницата ми ще се събуди. Ще се пробуди душата ми. Ще се вреже в простора като птица, зовяща деня. Ще литне скитническото ми, циганско сърце към теб. Ще те намери ли...

Народе !!! Намръщен, недоспал, вечно бързащ в преследване на насъщния. Измъчен, изтерзан, излъган / за кой ли път /. Пресипнал от викане по площадите в зората на нежната революция. Между кофите за боклук и отрупаните с недостъпност витрини. Стиснал в шепа премръзнало, ранно кокиче /и попарените си надежди/. Спрял смълчано пред паметника. Склонил глава. Забравил - поне за минутка... Само за миг, в който даже зимата спира да пее. Не грачат гарвани. Не вият псета. Апостоле !!!

Художник: Стоимен Стоилов

Николай ПаПучиев

Завършва българска филология със специализация по етнология през 1997 г. и магистърска програма по социология в рамките на международен образователен проект с център гр. Лунд, Швеция, през 2002. Защитава докторат върху проблемите на родството и родствената система на българите християни. Преподава в ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград (2005-2009), чете лекции и в университета „Мария Кюри-Склодовска”, Люблин, Полша (20072009). Доцент по антропология на българите и български фолклор в СУ „Св. Климент Охридски”. Интересите му са насочени към етнология, политическа и културна антропология. Публикува студии и статии в специализирани български и международни издания. Участва в редица научни проекти, изследователски практики и теренни експедиции.

ФОЛКЛОРЪТ – един академичен подход Познаваме ли собствената си култура? Какво означава автентичен фолклор и кога е създаден? Защо нацията търси „автентично-българското”, за да легитимира себе си? Как модерната българска държава „открива“ фолклора? Това са част от въпросите, към които книгата предлага новаторски поглед. Авторът тръгва от водещите идеи в съвременната антропология и представя политиките на държавата, насочени към съхраняването, експонирането, експлоатирането и въобразяването на фолклора. Трудът анализира академичните изследвания, публикациите в медиите, етнографските изложби и музеи, като механизми за формиране на модерните представи за автентична култура и традиция.

Из „Фолклор и национална култура” Процесите на масовизиране на културата, чиито начала са поставени в първите десетилетия на ХХ век, продължават да се развиват, получавайки все по-голямо ускорение в епохата на социализма. В идеологически план те се удържат в догмата на левите проекти, но на практика продължават и доразвиват заложените в епохата на модерността тенденции. Трансформациите засягат идеите за родното, като най-силно се отразяват върху същността на понятието „народ” и онова, което се разбира под „народна култура”. „Широките народни маси”, както се определят според все по-трайно установяващото се определение, трябва да създадат своя култура и свое изкуство, което да удовлетворява техните потребности. ... Политическите промени, които се извършват, много бързо довеждат до драматични социални трансформации, свързани със засилена миграция към градовете, резултат от опитите за модернизация на обществото. Селото вече не е образец на консервативни ценности, свързани с традицията, а е част от механизмите, които пречат на прогреса и бързата модернизация на обществото. Консерватизмът се натоварва отрицателно в логиката на новата идеология. ...

Създаването на народната култура от нов тип е задача от първостепенна важност. Традициите трябва да бъдат запазени, но да се освободят от „всичко реакционно, останало от старото буржоазно общество”, е лайтмотивът, с който се осъществява един мащабен по своя потенциал, замисъл и изпълнение проект

на културното инженерство, засягащ културата на българите. Новата прогресистка програма не разчита само на просвещението, за чиято пропаганда използва всички възможности, характеризиращи комуникацията в епохата на модерност-

та, но активно се намесва и нанася кардинални промени в традиционната култура. Новият бит е свързан с ново съзнание, което на свой ред ражда нова култура и ново отношение към наследството. Наличните институции, които организират културния живот, получават нови задачи, свързани с цялостната идеологическа платформа на управляващата партия. Общинските съвети са натоварени с допълнителни функции, които допълват ролята на читалищата на местно ниво, в опитите за трансформиране на традицията. Ритуалната система, доколкото е свързана с организирането и поддържането на реда в традиционния колектив, претърпява най-сериозни преобразования. Един от най-значимите проблеми, разпознаван от новата идеология, е обвързаността на традиционната обредност с религията. Поради това сред най-важните задачи е отхвърлянето на религиозния елемент, свързан с християнските ценности от празничната система. Новите ритуали са част от дълбоките структурни социални трансформации и като такива, ги отразяват най-правилно, е мотивът, с който се аргументира намесата на държавата в битието на човешките колективи. В тези усилия може с лекота да се разпознае модерният стремеж за създаване на колективно единство, характеризиращ и периода между 1878 година и Втората световна война.

Експертната роля, която се отрежда на учените в този проект, е да спомогнат със своя професионализъм и познание за създаването на обредна система, която да отчита връзката с традицията, от една страна, и да отразява новите социално-битови условия – от друга. На фолклорното наследство започва да се гледа като на част от изкуството, което е свързано с традицията. Наложилото се още в началото на възникването на народоуката разделение на културата на материална и духовна е подложено на допълнителна редукция. От „духовната култура” е отстранена ритуално-обредната система, която е подложена на сериозен обглед, за да се подбере от традицията само „здравото”, което може да се използва в новата празничност на изграждащата се единна и обновена социалистическа култура. Материалната страна на културата, по примера на наложилите се разбирания в междувоенния период, продължава да се разглежда противоречиво. Запазва се отношението като към нещо ретроградно, което е в разрез с повелите за модернизация и прогрес, от една страна, а, от друга, осъзната като ценност, разбирана като наследство от миналото, все повече се превръща в обект на интерес. Из книгата „Фолклор и национална култура”, Н.Папучиев

Стиховете, които следват, бяха преведени от: Анна Багряна, Бойка Драгомирецкая, Галина Иванова, Дафинка Станева, Димитър Христов, Елисавета Ненкова, Елка Няголова, Ивана Приморац.

13 от поетите, участвали в първото издание на Международния театър на поезията’2013 г. Аладжа манастир край Варна ЯН РИХНЕР Полша

ХУДОЖНИК Привет, луната спи по-близо съм до тебе, мечта моя любима, до секнал дъх потребна. Сред тишината свята покрий ме със целувки, и запълни с обятия самото съществуване.

МИНЕН ПРОХОД Сол, като сажда въглеродна, просветва в камъка сребро. Белее в мен искра, дошла е сред тъмното в тунела хладен. Проблясва факелът, едва там виждам само чифт очи. И няма никаква следа. Назад пътека не личи... Прониква хлад дълбоко в мен, на мраз сърцето се приучва, изгубило реално чувство... Прощавай, езеро, ще търся пак път към светлата повърхност.

Забравата без дъно е мълчание просветва... Нощта ще е безмълвният, дарен от мен портрет. НАДЕЖДА Слънчев пешеходен мост построих, за да тръгна по него със вас чак до другия край на небето, победил и най-сивите облаци и познал страната обратна... Всички свои скърби и грижи ще оставя сега във нощта – нека те да преглътнат облака. А при изгрев НАДЕЖДАТА ще разтвори обятия.

ЕЛЕНА ИВ.-ВЕРХОВСКАЯ Русия *** Нежни думи ми се приискаха, без надеждата за взаимност. Все още вътре в мен нещо диша с учестен барабанен ритъм. Слухът – жаден. Ръцете - послушни. Трябва просто да млъкнеш ходом... Клавиш докосваш – звуците слушаш, съвсем без мелодия, както дойде... Не умея и ми е болно или може би, неспособна съм, а пък жаждата неутолима е... Да пийна нещо, да се изгубя, да проумея какво е „любима” – трябва просто веднъж да се влюбя.

МОЛИТВА Господи, прости греха във душата ми, не ме заселвай сред ада тъмен, дай ми да се порадвам на светлината във всеки твой дом, на всяко лято и съмване. На тиха покрайнина, на утрото синьо, на ранния бряг със прохладен седеф, на смрадните улици – непоносими... Ти дума кажи, повтарям нестройно след теб... Не давай да сторя това, което тъй исках, желаното да не желая – ни с тяло, ни с ум. Плачът на душата е все по-тих и потиснат. Дай ми да чуя на Твоята прошка, Боже, думата.

*** Който бил е , си остава в сила – тъй гласят скрижалите небесни. Тази дума щом са промълвили, биха ли я нарушили лесно? Този свят, виж ти, бил без сираци, а пък друг свят аз въобще не зная. И да знаех - пак - бих дала знаци, че изследвам времето до края. То със нас сурово се отнася, крие се - и ни примамва вечно, трудно бихме имали съгласие стигне ли ни - в своята далечност...

ВИКТОР МЕЛНИК Украйна

*** Звъни трамваят: возиш ли се – плащай! Монетно сипе звън камбаната навред. И месецът – трофей за нумизмата – е още непродаден раритет.

*** От изтъркани думи, подобни на тромави пръсти премръзнали, от празния въздух, дето вече ги няма очите ти честни, ще премина към проза необратимо – от стъклени рими хлъзгави, ще напиша за славеи, дето бавно умират в дълбоката есен. Ще напиша, как чезне гласът след вихрушки и снежни драми, и, как в сънища бели потънало, проскръцва дърво простудено под досадния цвъркот в небето – акорда на врабчата гама. И ще чакам – докато дочакам – на ясната пролет зеленото! РОДЕН КРАЙ Познаваме ли се – не помнят вече ни язовирът, ни лесът, ни пътят. В един друг въздух птиците далечни, от някой чужд подплашени, ще пърхат. На остарялото игрище кротко, наглеждани от гълъби лениви, момчета непознати ритат топка – срещу тима на бурени трънливи.

***

Тишина – като вечност огромна. Цяла нощ само той е буден – неуморният птица-часовник зрънцата кълве секундни.

Господи, как вали! Сякаш бродират градинка елхите с остри игли в кръстатия бод от снежинки!

ДИАНА БУРАЗЕР Хърватска

НЕДОВЪРШЕН ПОРТР ЕТ На неродения ми син Филип

Определих ти избраните пейзажи, в които можеш да пребиваваш. Измислих и правилата, по които можеш да растеш. Написах стиховете, в които можем да се докосваме. Изградих и къщата, в която можем да се срещаме на достатъчно разстояние, за да не се уплашим. Непознат ми е само начинът, по който ще се обичаме.

КРЪСТ Понякога по цял ден стоя гордо изправена. Морето - до коленете, по тях водорасли полепват. А през годините – зелената нежност - като памук... И риби ме гризкат по стъпалата. На челото ми короната жарка на слънцето. А болката в кръста разпределена е правилно. Държа равновесие с разтворени обятия. Прегръдка спасителна! Чудя се само: по дланите как нямам видими белези? Грешка във сцената? Или пък знак, укриван добре?

ПРЕЛЮДИЯ Бих могла отново да те обичам, си мисля всеки път, щом вратата отворя на нашата къща и щом със стотици ръце топлината прегръща ме от стените тя слиза есенес в тиха привечер. Първо ме хваща през кръста, раменете обгръща ми, а после дълго лицето ми гали. На пръсти ме вдига и леко след туй ме притиска. Затварям очите си. И изчезвам. Всеки е в самотата си, без срам и без разкаяние, че в този момент изневерява. Така тайно правим любов. Телевизията в този момент показва вечерните новини и прогноза за времето... Говорят това, което е важно за всички останали. Обичам те – казват тези малки въздушни тела докато от космоса ме спускат към тебе. По-късно ти се усмихваш съзнателно, убеден: благостта, с която аз те докосвах, е само твоя заслуга.

ЙЕЛИНА ДЖУРКОВИЧ Република Сръбска-Босна и Херцеговина

СВЕТИЦИ *** На лена Е нжуйска А

След теб и зова ти сега се нареждам, вървя през води и без път, но с Надежда. Аз знам, ще се справи моята вярност с бруталния меч на самата реалност. Мъгла млечносиня в полето пълзи и зърно засява за идващи зими. Роса заличава сълзите в зениците и скиптъра, белия знак на кралицата. От твоя род древен и аз отново, от погледа благ отпивам любов и тече медовина, и жадно преглъщам... Сърцето се връща: намирам го вкъщи! ______________

*Елена Анжуйска, сръбска кралица, жена на Стефан Урош Първи

*** На лена Е авойска С

Светло-изтънчена, с непристорена нежност... Таен път няма към постелята негова, главня вземи само със длан от огнището, лицето му с нея озари със любов. Махни се от тази тъй влажна изба, от кулата призрачна там, на върха, чело отлепи от огледалото, вземи във ръцете си слънчева чаша, коси отметни от постелята цветна, самотата му кралска гони безвъзвратно от болните му от треската устни. И мощно заплувай към ръба на съня... __________

*Елена от Черна гора, жена на крал Емануил ІІ от Савоя

ЕНЕРИКА БИЯЧ Хърватска

ГОРИ НАДЕЖДАТА Блясък светъл от Твоето време, от Твоето име, гори в мен, о, Господи! В очите ми – като трошица от слънце, расте НАДЕЖДА за утре. Нашите корени са в нашите длани от хиляди вече години до днес – това време на тръни покрай главите ни, време за сбор, за любов и надежда, за светлина... Докато се мъчат хиляди нови години на прага на календара... Но въпреки всичко очаквам горката моя НАДЕЖДА, о, Боже, в очите ми да се яви – като трошица от слънце. И утре да израсте...

НАДЯВАМ СЕ Във Твоята песен е мойто горещо желание, затова произнасям думите... Буря и дъжд олющват кората на бора и усмивката на лицето до последния дъх! Поведи, преведи ме през уморения мой живот на онзи път, по който те търся.

Това е единствено верният път, където с молитва отворена мога надеждно да те открия. А Ти мене – знам, ще ме познаеш, когато почукам на Твойта врата – на точното място, надявам се. И думата ще ми дадеш...

И СЛЕД ЦЕСАРИЧ* В ъгъла на лятото маса за двама все още: масата в ъгъла. Кафето и цветята върху масата миришат като розите. Ръка в ръката, огън в дланта. Очи в очите. Ще трае всичко колкото сънят. И когато вечерта се явиш от синята далечина, на ръба на лятото все още чака масата. Маса за двама – от тишина. Кой знае, все още е крехко знанието, а моето сърце е пълно с рими. _________________

Добриша Цесарич – хърватски поет (1902 – 1980)

ЕЛЕНА ИСАЕВА Русия

***

По усет, Боже, слепешката, към тебе идеща по мрак... Случаен щрих реди ръката, случаен мах и поглед пак...

Какво в живота трябва още? Ни мор, ни хлад е, ни война... Лоза на двора ти, а нощем море, прозорец, тишина.

Там, дето лъч злати реката и в радост преминават дни. По усет, Боже, слепешката, помилуй - длан ми протегни.

И сякаш с Божие участие пак лъч в деня ми, висине. Да нямаше в света нещастия, не търсила бих радост, не...

*** Не бих завиждала на Ана – да ù завиждам май е късно. Но! Амадео Модилиани е звукопис, по здрач откъснат. Походка лека и разходка, Монмартр, кафе, баретки, блузи... Това все редки са находки за руската изящна муза.

Художници, естети още, случаен франк, похарчен нощем. Д Анунцио, Бодлер и Данте цитат, с нетрезвена осанка. Абсент, усмихващ се във чаша, скръб по Тоскана, лъч изящен и щрих, нанесен за подарък пак линии по две повтаря. И - на ръба на гениалност с безсмъртно отражение в Лета – тя с лик е в рамка огледална, в Парижки час той стъпва ранен, те - дар за ХХ-ото столетие: Ахматова и Модилиани.

СТАНИСЛАВ БОНДАРЕНКО Украйна

МОЛИТВА В ГЕТСИМАНСКАТА ГРАДИНА Не пресоли Йерусалим Мъртвото море. Не пресладни Йерусалим горестта безмерна.

Сред маслинен шепот аз цял съм на дланта ти. Гетсиман, дай да порасна до небето тъмно.

Искам като теб да скитам тъй да не шумя... Твоите черти във Киев виждам, Гетсимания.

С клоните си прошепни ми Той каквото каза: „За наследниците ми е цялата подзвездна зала.”

Този век не пресоли знам – морето чисто. Не подслади Йерусалим чашата горчива.

СЛОВЕСНА ИКОНА „Твоите сини очи...” Песен на песните

Накрая на чувствата, против всички канони, рисувах те - като зограф неизвестен, за всичките тези години – едничка икона, не за показ, а икона словесна. Тъй дълго лицата шептящи прелиствах, потръпвах – крадец същ – над строфи и щрихи, внушавах към бъдното: „Ела, помоли се!” пред тази словесна икона безспирно. Ти стана свидетелство за нов живот – по-точно, за този, на Адам от реброто: очи на Родината, син поглед гальовен, простряно крило на Ангел, по-скоро... Бих станал Едип сляп, останал без трона, или главатар на дежурни чакали, живял бих подобно на сноб електронен... Но погледа-слово! – все тъй ще очаквам.

НАШИТЕ УЛИЦИ „Как ли не преименуват улиците, а всеки ги нарича посвоему...“ Из ечатап Ето улица – тихичък охлюв... Друга е сякаш змия: без неравности, даже без покрив, сходна с други по нашта земя. Зная улица... с име Насилие (не дай Боже да минеш оттам) и Бандитска – с площад Похотливост, и Безродници – булевард. Но в града чипонос остава с несменяемо име една, която ме възвисява с име Любов – стръмнина. Всички обходих нещастен и разговарях със тях... Търсих площад Съгласие, търсих, но не видях. Някой ще каже: в Париж е. Знам ли, навярно е блъф!.. Но се надявам приживе, че ще намеря такъв.

ТАТЯНА ЖИТКОВА Латвия

*** Отмята сънния покров и пак полита отдалеч към тебе моята любов, пресякла облачната глеч. Перо и Муза пак бессънно притичват в края на реда, оставят мислите без дъх и из въздуха - за теб следа. И с вечен образ, Красотата поражда сякаш по-друг свят от синкав звезден лъч, изпратен към куп мечти в среднощен хлад. *** В прегръдките мечтани, в любовното предчувствие там синя светлината е, по стръмното се спуска.

Там син синее Храмът, ледът е нежно-син, планинско ехо ранно замислено се сипе... Там, дето Ти преброди от век във век, към век..., и с музика разтвори и облака в човека; Сред пеещи скали, в мистична нощ, тъй чиста, мелодията блика звучи, звучи, звучи... *** ...Все искаме да сме французи, немци, датчани, англичани и латиши... Не е ли по-добре руснаци да умрем, дори болезнено понякога да дишаме? Дори да сме предадени, продадени, приготвени да са ни и гробовете, и даже да сме вече чужди поданици, в сърцата си руснаци сме отново. Бъдете украинци, сърби, българи, славянската душа-звездица свети. И не с обиди и вражди несбъднати – с любов крепи се братството ни векове. А Любовта е поднебесно знаме, ще се развее над страните ни тъй дивни! И не е тясно да сме заедно! Да, знаем: най-силни сме, когато сме единни.

ЙОВАНКА СТОЙЧИНОВИЧ-НИКОЛИЧ Република Сръбска-Босна и Херцеговина

СЕРИОЗНИТЕ НЕЩА Да изпием черно кафе в порцеланови бели чаши. Да поговорим сега за сериозни неща. Да си кажем една на друга това, което досега не можахме: Тя ми показва пръстите си, с иглата избодени от старата „Сингер”-машина. Има още много да поправя, както би позакърпила всички годишни сезони и всички надежди, прибрани в престилката.

Както би също подшила отвътре във подгъва хиляди свои прощални писма и думи най-важни. Улица, без жива душа по нея и ъгли, без рамо докоснато... И гледайки просто така на иглите в ушите сини, на ръка разстояние, тя промълви: -Тежко ми е, щом гледам как се разпада светът, а досега сме живели с НАДЕЖДА...

ЛЮДМИЛА СНИТЕНКО Русия

*** Протяжен шум от дъжд забързан рисува ритми щрих след щрих, във въздуха пак дъх разбърква, защото друга грижа не намира. Разбрала пулса му, до престо учестен, и ритъма му глух и горделив, прииска ми се пак да съм щастлива, и да умия сребърната жал у мен. В ливадите да проследя пчелата в това величие могъщо на простора, и глупости чаровни да говоря, когато и земята се разклати... ...Пак мрачните огньове дъжд пробожда и втурва се опиянен след вятъра, след теменужения ярък цвят – да удължи и дните ни тревожни... *** Със порив глух на леден вятър, ето завеса скри преплетените клони, със снежен облак изравни полето, с мъгла и мрак, без блясъче от огън.

С виелична печал, далеч в безкрая, въздишка от недрата се повтори. И в този снежен, нетърпим сумрак гласът ù толкоз роден ни се стори с молитва в мисълта ни зазвуча: без прошка са си тръгнали приятели... А после тягостно се умълча. И стана само още по-зъл вятърът. МОЛИТВА Моя любов, благодаря ти за този блеснал лъч пред залез, Благодаря за светлия ти дар – пътечката ми от ръжда, че пазиш. За изгревите росни и зенита, За всички неопърлени зеници, И на камбаната за този звън забавен, за всичко в мен, което не забравих, Благодаря за онзи детски смях, за своята забрава сладка в него, И за приятелите, със които бях, и мога да се прислоня поне. На белия ни бряст – за ръста, той носи вдъхновение за мен, За думата молитвена пред кръста... Благодаря ти аз за всеки ден!

АНДРЕЙ КОРСАРОВ Латвия

СЪХРАНИ Ти спаси ни от пристрастяване, съхрани у нас първите чувства, щом за миг ни пресекне диханието, след докоснати длани и устни, Съхрани оназ мъка томителна, щом за среща дошли сме рано, и неловкото тихо запитване, щом потръпне крехкото рамо – Не зачерквам „вечната приказка”, радостта пък от срещата – трижди! От илюзиии също умира се пет минути не сме се виждали! ВЕЧЕР Намята вечер града уморен и с мрак обвива дворовете тихи. Загръщам твоите рамене така в прегръдка цяла те скрих.

Притихва глъчката, а после ехтежът, замират мравчият дом и гнездата. Припукват само единствено свещите и тишината така ни сродява. О, как е хубаво да чуваш дихание, да чувстваш: сърцата са във унисон, с небе се прикриваш, като под стреха. И просто потъваш във общия сън...

КРИЛЕ Небето съдра се по диагонал... Забравени стъпки пристигна печал... И сълзи пак рони свещта от час. Най-скръбен образ ù е печатът... Не ми е мило – ех, че подреждане – но заплени ме, и ме разнежи... Откъсвам се леко от тесни окови, разтварям крилете със стих отново! Но мъка стича се от висините. Пристигат всички – Любов, и ти...

ВАЛЕРИЙ ЛАТИНИН Русия

РОДНИ ЛАДОВЕ Родни ладове, „степни женици” – те са онзи родителски култ, зародил се в Синай безграничен, стълб по пътя пред вятър нахлул. Да, становища сменяхме често, от земите си все надалеч, а землянките, нивите, песните вечно пазеха родната реч. В свойто минало виждахме ясно – ни сираци сме, ни врагове, но ята сме безродни, безгласни и не сещаме що ни зове.

ТРЕВОЖЕН СЪН Насън ти плакала си пак, кошмар ли ти смути душата? Ела, любима! В смутен мрак с прегръдка ще стопя плача ти.

Ще отлети сънят тозчас, ти само прошепни молитва. Рой ангели пак бдят над нас в незнайна за човека битка. А трудно се живее днес. вред демоните готвят жетва. Но воините Христови с чест за вярата ни ще се жертват. Моли се. Зло не трае век. Моли – за общото спасение. Молитвата е вечен лек не само в зли съновидения. НАГРАДАТА ЗА ПРЕДАТЕЛИТЕ Тези, които героите свои предават, нека помнят и този закон: За подлия дири народът награда такава: здрав трепетликов клон. Поетите-участници в първото издание на Международния театър на поезията

красимир Бачков

Роден е на 18. 08. 1958 г. в Добрич. Още от ученик публикува в местния печат. Посещава литературния кръжок при читалище „Й.Йовков”, с ръководител Кръстьо Дренски, където прави първите си опити в поезията и прозата. Завършва висшето си образование в ШУ „Еп.К.Преславски“. Работи в образованието като учител, директор и помощник-директор на училище. Издал е сборниците с разкази „Дългият път през тунела” /1994 г./, „Синият кон” /1997 г./, „Кураж за другите” /2005 г./, „В очакване на утрото” /2006 г./, „Слънце за двама” /2010 г./ и романа „Легионът на обречените” /2000 г./. Негови разкази са превеждани на руски, украински, английски и словашки. Носител е на девет национални награди за проза. Публицистика, написана от него, има в десетки сайтове у нас и в чужбина. Член е на СБП и Сдружението на писателите в Добрич. Живее и работи във Варна.

РАЗМИНАВАНЕ Викаха му Тони-Кривото краче, но той не се сърдеше на никого. Свикнал беше. Отдавна не обръщаше внимание на любопитството в хорските погледи, на учудването и дори погнусата от недъга му. Беше приел всички негативи да си инвалид, само със самотата не успя да привикне. Гледаше другите и се чудеше. Как не можеха да разберат, колко много имат, как не можеха да го оценят и да му се радват? Бяха здрави, имаха си семейства, деца, къщи! Като се приберяха у дома, можеха да разговарят заедно, да се хранят, да си помагат в беда и да се радват на празниците. Та има ли по-голямо богатство от това?! Виждаше как се надпреварват да купуват по-скъпи коли, мебели и дори апартаменти, да ходят

на почивка в чужбина, а за децата си не отделяха време, дори колкото за домашните си кучета. И се развеждаха после, караха се и мислеха, че едни други са се излъгали. Все по-често на Тони му се струваше, че другите са инвалиди, а той е нормален човек. - Здрасти! Ти ли си Тони? Той се сепна и се надигна от пейката. Пред него стоеше жена, малко по-висока от джудже, с широк червен белег от едната страна на устата, до ухото. Това не толкова я загрозяваше, колкото ù придаваше вид на вечно усмихнат идиот. Белегът обаче не го смути и той срамежливо подаде ръка: - Да, а ти сигурно си Роза? Жената закри с длан белега и нервно се засмя: - Предпочитам да ме наричат Розичка! ...... И без това съм малка на ръст. - Добре, няма проблем! То и аз не съм много висок. Двамата млъкнаха неловко. Не знаеха какво да си кажат. Срещнаха се по обява за запознанство от жълт вестник. И двамата бяха обрулени от живота, като всеки скришом наблюдаваше другия и преценяше, чии физически недостатъци са по-сериозни. Когато тишината между тях започна да пари, Тони посочи пейката: - Да седнем, а? Ще поговорим, ще се опознаем! Розичка седна, като крачетата ù дори не допряха земята. Лека-полека преодоляха притесненията си и всеки сподели най-важното за себе си. Оказа се, че и двамата са сираци от малки, но тя някак се бе изхитрила да завърши средно образование и дори да се уреди на постоянна работа. Той обаче я биеше по точки, защото бе притежател на лозе, с дървена барака, където живееше, плюс инвалидна кола, марка „Вартбург”. Той бе малко над четиридесетте, а тя осем години по-млада, което предполагаше, че ако се съберат заедно, можеха да създадат деца. Тони повдигна внимателно въпроса, но тя се изчерви неловко и дори се обърна леко встрани. Не отговори нищо и той вече си мислеше, че нищо няма да излезе от запознанството им. Въздъхна и стана да си ходи, но тя го хвана за пеша на палтото и тихо призна: - Не знам дали мога да имам деца, но се надявам всичко да ми е наред! Досега ... не съм лягала с мъж! Да имам дете ....? Това е най-голямата ми мечта! Това е ...прекрасно!!! Нещо подскочи в гърдите на Тони. Бе изстрадалото му от болка и самота сърце, което като хванато в длани птиче пърхаше, разтуптяно от невероятната възможност, да живее като

другите хора най-после и той. - Розичка! – хвана я за ръчицата – Ела да ти покажа къде живея, а ти прецени, ще бъдем ли заедно от днес нататък! *** - Докторе! Родителите на Роско от втора стая са пред отделението. Страшно са ядосани, че сте изписали сина им по-рано, заради англичанина, когото настанихте на негово място. Разправят, че ще се оплачат в телевизията! - Първо – съм доцент, второ – в моето отделение аз казвам кой ще стои и кой ще си ходи, и трето – да се оплачат на арменския поп, ако щат! Англичанинът, за разлика от тях, си плаща, при това - добре! Ясно ли е? - Прощавайте! Аз, щото, нали отскоро ... сте доцент и все забравям. - Ще помниш, Ленче, ще помниш! – щипна леко по бузата доцент Василев старшата сестра и се намръщи: - А ония навлеци ги разкарай, като им напомниш, че след някой друг ден пак ще опрат до мен! Да не си осират пътеките, щото не аз, а те ще са губещи в крайна сметка! Тук да не е приют за бедни, я? - Ама те ... си платиха хората, докторе! Сутринта бащата донесе пари и плати. - Платили! Знаят те! Хайде върви, че някой ми звъни! Той извади скъп мобилен телефон от джоба на ризата си и с пресилено дрезгав глас изръмжа: - Слушам! - Кире, какъв е тоя есемес? – прозвуча почти истерично гласът на любовницата му – Как така да ти връщам колата? Нали ми я подари? - Ти ходи ли с оня рогач на хотел в „Златни пясъци” през уикенда? Вози ли го в колата, която аз ти подарих? Въргаля ли се в леглото като уличница след всичко, което сторих за теб? А? - Но нали признах, че това бе грешка? Колко пъти да ти казвам, че съжалявам за издънката? - Призна, защото бе проследена и записана от частен детектив! Преди да ти покажа доказателствата, ти просто отричаше! - Не исках да те наранявам, Кире! Много, много съжалявам! - Ще съжаляваш до края на живота си, скъпа! Вече няма да те издържам и най-тежката работа за теб да е, да си лакираш ноктите! Ще ти се

наложи да си търсиш работа и да се издържаш от заплата! И запомни, че ако до сряда не върнеш колата, ще пратя мутри да я приберат насила! Understand? - Я се шибай, бе, педал! Ела сам да си прибереш кочината на колела, нещастник такъв! Затри две от най-хубавите години на живота ми и ще има претенции, наглецът! Кво като си доктор, бе? Кво ме плашиш с мутри? Аз ще пратя по-гадни мутри така да те подредят, че да стоиш безработен после до края на живота си! Извратен мръсник такъв! Един приятел нямаш, жена ти те заряза, а дъщеря ти избяга чак в Канада, да е по-далеч от теб! Кво си мисл ..... Доцент Василев прекъсна разговора и се огледа. В коридора на отделението не се виждаше никой. Той пое дълбоко въздух, влезе в кабинета и след като си облече сакото, излезе. Отвън подмина паркирания „Мерцедес” – S класа, до входа на болницата. Зад него от прозореца на стаичката се показа портиерът и викна: - Доцент Василев! Ами колата? Доцентът махна вяло с ръка: - Ще повървя малко пеша! Колата ... после! В ранния майски следобед нямаше много хора по улиците. Той стисна зъби, спомнил си за любовницата си и се отправи към градската градина. *** По пустата главна алея на градската градина се движеха доцент Василев, срещу него - Тони и Розичка. Като ги наближи, доцентът присви очи и си помисли: „Какво са се ухилили тия изроди, Боже мой? И как са се хванали за ръце, като деца от детската градина? Май щастливи в този град са само идиотите! Животът просто не струва вече!” Те просто се разминаха и тогава Розичка плахо се обърна. Погледна Тони и запита: - Видя ли този човек как страшно гледаше? Чак тръпки ме побиха! Трябва да е много лош човек, Тони! Как мислиш, а? - Остави го, Розичке! Сигурно си има проблеми, завалията. Не мислиш ли, че животът ни занапред ще става все по-хубав?

Многая лета 74

„Äа няìа êраé вярата“ -

на своята 75-годишнина поетът ДРАГОМИР ШОПОВ отговаря на въпроси на нашето списание. -Твоя лична годишнина, юбилей на СБП – все поводи за забавяне на крачката, за себевглеждане… Какво показва огледалото за обратно виждане? -Добре го казваш – повод за забавяне на крачката и за себевглеждане. А огледалото за обратно виждане е дяволско изобретение. Хем виждаш нещо, което понякога не искаш да видиш, хем пък не виждаш нещо друго, което си мислил, че е най-важно. В моето огледало виждам един остарял младеж, който упорито търсеше и продължава да търси себе си. Виждам още някои красиви и добри неща, за които не съм сигурен дали са се случили. Виж-

-Твоите опорни точки, твоите любими автори… Още ли са в учебниците по литература? И без кои имена тези учебници са невъзможни? -Опорните точки не са обикновени точки, а цели планети от надежди и страхове, от победи и падения, от вярност и безверие… И там са любимите ми автори – наши и чужди, някои от които са включени в учебниците по литература. Те са не само мои учители, но преди всичко безценни и проверени другари и съветници. Имената им са безброй, поради което не бих ги споменал. И понеже не следя учебниците по литература, не знам кои от тях присъстват в тях или ги няма. Но като знам колко затлачена с излишъци е нашата сегашна образователна система, се опасявам, че може би някои от най-добрите наши автори ги няма в полезрението на учители и ученици. Ако са забравени Николай Хайтов и Павел Матев, Фани Попова-Мутафова и Стоян Загорчинов, например, едва ли може да се говори за пълноценност и култура в обучението по литература. -Всяко написано и публикувано стихотворение заживява свой живот, има своя съдба. Кое заглавие от твоето лично творчество има найнеочаквана и за самия теб съдба? -Без колебание бих посочил стихотворението си „Старата къща”, което направи много силно впечатление. Веднага щом то се появи през 2004 г. на страниците на в. „Словото днес”, последваха много обаждания от колегиписатели и от читатели. Някои и до днес при срещи с повод и без повод ми припомнят строфи от него с думите, че всеки човек, без изключение, е преживял това, за което аз съм писал в стихотворението си. -Един нов проект, който ще следим: „Език мой – мое Отечество”. Имат ли емоционален обем тези понятия в съзнанието на съвременния българин? -Съмнявам се, че понятията, които ти посочваш, занимават в някаква степен българина днес. Огромният процент от народа ни е зает с трудната борба за оцеляване, та едва ли му е до състоянието на езика. Нямаме закон за защита на българския език, нямаме никаква преграда пред агресията на ненужните чуждици… Въпросът е тревожно актуален, но никой не му

Многая лета

дам една уморена надежда, че животът на българите ще бъде по-свободен, по-почтен и по-справедлив... И още – виждам пътя на думите, пораснали в стихове, някои от които ранени в трудното ни време, а други – съумели да пробият почвата на отчуждението и завистта, и да останат живи. Виждам също една жена, която винаги ме е спасявала в усилията ми да оцелея.

Многая лета

обръща внимание – нито т. нар. учени, нито учителите, нито родителите… Виж как говорят младите хора днес, виж колко неграмотно се изказват някои от нашите депутати, проследи плачевния език в медиите...

-Много ли са разхвърляни рафтовете на днешната българска литература? Следиш ли най-младите автори? Кои сред тях те впечатляват? -Тези рафтове са безобразно разхвърляни. Днешната наша литература, с малки изключения, не привлича вниманието на читателя. Неговият вкус е катастрофално повреден от безкрайно нароилите се пошли преводни книги, откъдето в повечето случаи е изгонена естетиката, красивото, благородното. Нямам много време, но все пак следя, доколкото мога, появяващите се млади автори. -Най-странният автограф, който си получавал? -Автографите, които съм получавал, са много и ми е трудно да посоча най-странния. Все пак, макар и не толкова странни, но скъпи за мен са автографите на стария писател, литературен изследовател, мемоарист и езиковед Стефан Попвасилев: „На ценния писател и редактор др. Шопов – с най-ведри чувства на привързаност, с пожелание за дълголетно здраве” – 1982 г. Тогава бай Стефан бе 90-годишен. Много ценя автографа на народния писател Николай Хайтов: „На Драго – за неговата бисерна поетическа дарба и нашето приятелство”, 1999 г. -Какво поддържа вярата ти днес? -Миналото, което подсказва, че всяко нещо има край. Животът се подчинява на някаква диалектическа спирала, която ме кара да вярвам, че сегашното лошо също ще има край. Няма и не бива да има край вярата. У дома със съпругата си Галя

КЪСНО НАСТРОЕНИЕ Във съня на тревожната вечер онемели дървета стърчат. Няма близко и няма далечно, както няма към старото път.

А сълзата прокудена стине по лицето на хищния век. Сякаш в пясък от знойна пустиня е затънал до гуша човек.

И залутан, самотен, бездомен, с изсушени от мъка очи, ти сега си ненужният спомен, в който нищо добро не личи.

Но го няма Спасителят вече. Поломен е от ярост светът. И в съня на тревожната вечер онемели дървета стърчат.

А било ли е? – Твоето време някой злостно потъпка в калта. Там са думите – гладни и неми. Там душите мълчат в самота.

Ти не знаеш какво премълчават като тебе - в живот оскърбен. И не знаеш какво ти остава – неподкупност, безверие, тлен...

Там отровният бурен израства над обиди, над страх и над срам. В неприветно и скръбно пространство е безмълвен и Божият храм.

Все едно! Но каквото да бъде, ще е твой отреденият дял. А пък друг нека после отсъди ти живя ли. И как си живял.

Многая лета

С Евгений Босяцки, приятелят-художник.

Многая лета

НЯМА ГО МОЕТО ЛЯТО

Зъзне премръзнало моето лято, моето лято, с очи от тъга. Всичко отмина. Разбрах го, когато пуст и ненужен остана брега.

Всичко напусто. Животът изчезва. Има ли друг подир него? Какъв? – Тази вселена е яростна бездна, сбрала усмивки и сълзи, и кръв.

Стъпки самотни и ласки изтрити. Тромави гларуси. Пясък студен... Няма ги дните ни, няма ги дните. Нещо го няма във теб и във мен.

Тя е морето. Брегът. Самотата. Думи за помощ. Издъхнал делфин. Тя е остатък от моето лято, дето потъна във облака син.

Само морето се блъска в земята, кърти със зъби дървета и пръст. Само вълната се бори с вълната, жадна за битки, преляла от мъст.

Вече го няма. Разбрах го, когато чужд и ненужен остана брега. Моето лято, премръзнало лято. Моето лято, с очи от тъга... КЪСНО

Две кончета в ливадата, сами, два летни силуета тънконоги. Какво им шепнат нощните тъми? – Аз искам да го разбера. Не мога.

И после тръсват своите глави и леко се докосват в здрачината. Кой може този миг да улови със неговата нежност непозната?

Във гривите им шушне летен хлад и с тръпнещи муцуни към земята те дирят някой силен аромат, по който да запомнят, че е лято.

Когато си отида някой ден, отвъд когато някой ще ме чака, аз искам да ги видя пак до мен – две кончета, завързани за мрака...

ТРЕВОЖЕН ВЪПРОС Душата ми – черупка потрошена от лоши думи и от зли очи – едва ли някога ще се съвземе. И в нея сигурно ще си личи, че бе създадена за друго време, каквото беше някога. Кога?

Дали, щом към отвъдното поеме, с товара си от болка и тъга, дали ще спомни в тишината синя, във бъдещите дни и векове – дали ще спомни своята Родина? Дали ще иска да я назове?

„И с тебе двама към върха вървяхме дълги дни.“ Р. ърнс Б Подскача пъстро птиче ято върху асмата. И сладни дъхът на циганското лято след всички преживени дни.

Ти пак по нашата пътека за отдих малко поседни. Тя вече не е никак лека след всички преживени дни.

И ако нещо те тревожи – набързо гръб му обърни. Тревогата е невъзможна след всички преживени дни.

И вярно е, че ни остава по-малко време. Погледни: животът май че побелява след всички преживени дни.

Видяхме много. А какво ли очаква ни на старини? – Но Бог за нас да се помоли след всички преживени дни.

Така да бъде! В белотата се стапят злите тъмнини и уж е есен, пък е лято след всички преживени дни.

Разговор за поезията с Лиана Даскалова

Многая лета

НА ГАЛЯ

ПРОШЕПНАТО НАСАМЕ

Многая лета

Откъде, Боже, това небе над нас, тези птици под моята селска стряха. Дървоядите на нощта вече спряха и сега съм изпълнен със по-различен глас.

Ето го – гласът на петела от онзи двор и още гласът на кучето, което не ме познава. Нямам нищо, но всичко за мен остава – селската ми пътека, полусрутеният стобор и даже старата черковна камбанария. Съвсем бяхме забравили, че още е жива. А нали камбаната известява, когато човек си отива. Нали тя някой ден и за нас ще забие. Боже, откъде тези кирки и тези гребла, подпрени на стената на старото време. Откъде този старик, дето шапката си ще снеме, за да поздрави с дума, от душата му придошла. Откъде всичко това, откъде, от кой свят? И коя броеница в ръката на дните ще ме подсети, че все по-малко остава, че залязващо свети всяко чувство, че споменът само е млад. И че трябва да разпознаеш даже във слабия глас нещо добро, което годините до днес не отвяха. Боже, закриляй птиците под моята стряха И това небе запази, Боже, над нас...

Център по български език, литература и култура в университета „Тарас Шевченко” в Киев Във филологическия институт към КНУ „Тарас Шевченко” на високо академическо и дипломатическо ниво се откри Център по български език, литература и култура. Гости на тържеството бяха Вицепрезидентът на Р България г-жа Маргарита Попова, проректорът по международната дейност проф.Петро Бех, Н.Пр.г-н Красимир Минчев - Посланик на Р.България в Украйна, Директорът на Института по филологии проф. Григорий Семенюк, г-н АнСинайски евхологий, 10–11 в. манастир „Св. Екатерина”, Синай

тон Кисе, депутат в Парламента на Украйна и Президент на Асоциацията на българите в Украйна, завеждащ катедрата по славянски филологии проф. Олга Паламарчук, преподаватели и студентибългаристи, учени, представители на различни академични и обществени институции. От името на Ректора на КНУ „Тарас Шевченко” приветствие поднесе проф. Петро Бех. Проректорът увери, че ръководството на КНУ по всякакъв начин ще подпомага работата на новооткрития Център по българистика и ще съдейства в обмена на студенти и преподаватели в областта на образованието и науката между Украйна и България. Проф.Бех изрази благодарността на КНУ към Посолството на Р.България в Украйна за създаването на авторитетно средище на българската наука, култура и духовност в Киевския университет. Вицепрезидентът на Р.България Маргарита Попова изрази своя-

Зографско евангелие, 10–11 в. Руска национална библиотека, Санкт Петербург

та голяма радост и задоволство от откриването на Центъра по български език, литература и култу-

Асеманиево евангелие, 10–11 в., Ватиканска апостолическа библиотека

ра към КНУ и подчерта стратегическата роля на българистиката за развитието на славистиката в съвременния свят. Тя акцентира върху понятията „език, литература и култура”, залегнали в наименованието на Центъра. „Тези понятия – каза тя - не могат да съществуват едно без друго. В своето единство те са основополагащ елемент в духовното и материалното съграждане на всяка една народност и държава”. След откриването Маргарита Попова подари на Центъра знака на „Мадарския конник”, културен и исторически символ на основополагането на българската държава и книгата „Българските манастири”. За усилията и трудностите в работата по създаването на Центъра говори Н.Пр. Посланик Кр.Минчев. В своето слово той обърна внимание на акта на дарителството и спомоществователството и подчерта специално ролята на Антон Кисе в материализирането на българската идея на Киевска земя. Посланикът благодари на преподавателите и студентите-българисти за интереса и любовта им към българското и за успехите им в преподаването и овладяването на българския език и култура. Директорът на Института по

филологии проф. Григорий Семенюк припомни, че 150 години в КНУ се изучават под една или друга форма български език и литература и подчерта, че тази година в катедрата по славянски

Центърът по българистика. Неговото съграждане е не само признание за успехите на българистиката в университета, но и отговорност и творчески стимул в бъдещата работа.

Томичов псалтир, 1360 г., Държавен исторически музей, Москва

Манасиева хроника, 1344–45 г., Ватиканска апостолическа библиотека

филологии предстои тържественото честване на 40-годишнината от създаването на специалността „Български език и литература”. От името на преподавателите-българисти доц.Олена Чмир припомни ключови моменти от историята на българистиката в КНУ, като изтъкна, че съвсем закономерно в навечерието на 40-годишния юбилей на специалността се появява и

Лекторът по български език, литература и култура в КНУ доц. Мариета Иванова-Гиргинова акцентира върху ролята на БАН и на Института за литература към БАН в администрирането на новооткрития Център. „Създаването на Центъра по българистика открива пътя за сътрудничество на КНУ и специално на катедрата по славистика, с един нов

партньор като БАН и Института за литература”. Доц.Гиргинова обяви и първото голямо дарение за Центъра по българистика - научни сборници, монографични изследвания, авторски книги и литературна периодика на издателски център „Боян Пенев” към Института за литература. За радостта, надеждите и очакванията от откриването на Центъра по българистика разказаха пред високите гости магистрите Костя Курлуков и Настя Соловицка. С кратка музикално-художествена програма студентите-българисти бакалаври и магистри поздравиха българските и чуждестранните гости и показаха своите успехи в овладяването на българския език, литература и култура. Тържеството завърши с разглеждане на уникалната изложба „Съкровище на словото”-дело на проф.Анисава Милтенова и на доц.Мария Йовчева, подпомогнати от учени-медиeвисти от Института за литература към БАН, която гостува в Института по филологии към КНУ във връзка с 1150 - годишнината от Великоморавската мисия на Св.Св.Кирил и

Енински апостол, 10–11 в., Народна библиотека “Св.св. Кирил и Методий”, София

Методий. Изложбата е специален дар от БАН и ИЛ за новооткрития Център по българистика. Идеята на учредителите на Центъра е той да се превърне в Дом на българския език, литература и култура на киевска земя, да укрепи и разшири авторитета на българистиката в Украйна и да активизира образователния, научния и културния мениджмънт между двете страни. Александра Антонова

Проф. Анисава Милтенова Професор, доктор на филологическите науки, ръководител на Направление за стара българска литература /Институт за литература при БАН/. Завършила e българска филология в Софийския университет, специализирала е в Москва, Пе-

тербург, Виена, в Солун и в САЩ (със стипендия Фулбрайт). Изнасяла е лекции в Унгария, Швеция, САЩ и др. Има приноси в областта на историята на българската средновековна литература и книжнина. Занимава се с приложение на информационните технологии в медиевистиката и ръководи проекта „Репертоар на старобългарската литература и книжнина с компютърни средства”, както и редица международни проекти за изграждане на бази данни от средновековни ръкописи и текстове. През 2010– 2012 г. ръководи проекта „Супрасълски сборник, старобългарски паметник от Х век: електронен корпус, научна конференция и изложба”. Автор е на 7 книги и над 130 публикации в научната периодика. Съставител е на „История на българската средновековна литература” и на справочника „Чуждестранна българистика през ХХ век”. Лауреат е на голямата награда „Питагор” за най-добър научен колектив - 2009 г.

Литературен салон „Леся Украинка в България” В къща музей „Петко и Пенчо Славейкови”, под патронажа на Пенка Балтажи – съпруга на Украинския посланик, бе проведен Литературен салон, посветен на поетесата Леся Украинка (18711913 г.). Като почетен гост присъства и Н.Пр.Посланикът на Украйна в Република България – Микола Балтажи. Събитието се осъществи с подкрепата на Фондация „Мати Украина” и активното съдей-

ствие на Директора на Националния литературен музей Катя Зографова, както и на уредника на къща музей „Пенчо и Петко Славейкови” Здравка Никовска. Леся Украинка (Лариса Петривна Косач-Квитка) е украинска поетеса, преводачка и културна деятелка. Родена е на 25 февруари 1871 г. в Украйна в семейството на видната украинска детска писателка Олена

Леся Украинка

Пчилка (Олга Драгоманова-Косач, сестра на проф. Михайло Драгоманов). Леся Украинка твори в различни жанрове: поезия, драма, проза, публицистика; работи и в областта на фолклористиката. Пристига в София на 1 юни 1894 г. Живее при вуйчо си – Михайло Драгоманов, професор във Висшето училище. В писмата до близките си пише за впечатленията си от България, за запознанствата с приятели и колеги на вуйчо си и за проф. Иван Шишманов – съпруг на нейната братовчедка Лидия Драгоманова. Посещава салона на Мара Белчева. Пише поетичен цикъл

„Невилничи писни”. Във Владая се запознава с Алеко Константинов. Голямо влияние върху Леся Украинка оказва проф. Михайло Драгоманов, с когото прекарват много време заедно в беседи и работа. След смъртта му на 20 юни 1895 г. поетесата заминава за Украйна. Тежкото заболяване – туберкулоза, я принуждава да пътува много в търсене на подходящо лечение. Последните години от живота си прекарва в Грузия и Египет. Умира на 1 август 1913 г. в гр. Сурами (Грузия). Тленните ù останки са пренесени в Киев и са положени в Байковото гробище.

1939 - 2013 Ирена Панкева

ЗА ВОЙМИР АСЕНОВ –

казани и преглътнати думи... Визитната картичка на поета най-често съдържа следната информация: „Воймир Асенов е роден в град Петрич. Автор е на 18 ( цифрата се увеличава – б.а. ) стихосбирки. Още първата му книга „Крепост”, 1969 г., е отличена с първа награда за поезия от литератур-

ния вестник „Пулс”. Следват други регионални и национални награди, между които - за стихосбирката му „Поетичен олтар”, 1998 г., награда за поезия на Съюза на българските писатели, „Кукерски листник” – отличена от фондация „Земята и хората”, 2002 г. и др. Превеждан е на руски,

ва среща с него беше на страниците на в. „Труд” преди 7-8 години. Едва в условията на динамичните демократични промени успях да открия за себе си Воймир Асенов. Признавам, че дотогава не бях и чувала за него, въпреки че първата му стихосбирка е издадена през 60-те години на миналото столетие, само две години след моето раждане. Затова е естествено да го възприемам като творец от края на ХХ и началото на ХХI век.”

английски, немски, френски, хинди и почти всички славянски езици. Работил е в литературни вестници и издателства. Беше член на Управителния съвет на СБП”. Такава биографична справка, почти една и съща, може да се прочете във всяка книга на поета. Малко по-колоритно е представянето му в електронното списание „Литературен свят”: „Воймир Асенов не е естраден поет, не пише текстове за песни, не се афишира, около него не се шуми, не се провеждат агресивни и натрапчиви PR – стратегии. Затова ( според мен) не е особено познат на масовия читател, ако изобщо така може да се нарече човекът, който чете поезия. Моята пър-

Самият Воймир Асенов пък си спомня за суматохата около издаването на първата му стихосбирка „Крепост”: „ В издателство „Народна младеж” книжката ми бе разписана за печат от поета Добри Жотев и запланувана за есента на 1964 г. Партийни игри и повели пратиВоймир Асенов и Надя Попова

ха Добри Жотев за редактор във в. „Стършел” и книжката ми попадна в ръцете на заместниците му – тогава поети от Априлското ято – Александър Миланов и Благой Димитров. И те я спряха! Попитах по-късно Благото, с когото работихме заедно във в. „Литературен фронт”, - защо, а той искрено ми отговори, че имало интонации на резигнации и отчаяние, а пеньопеневският тон беше забранен за толериране. И това беше оценка! Първата ми стихосбирка „Крепост” излезе от печат през 1969 г. и още тогава бе отличена с първата Национална награда „Владимир Башев”. Но да се откъснем от тези отдав-

на отминали времена... Моето лично запознанство, на живо с Воймир Асенов, стана на 11.02.2005 г. в сградата на СБП на ул. „6-и септември” в София. Запомнила съм точната дата не за друго, а защото тогава ми подари книгата си „Блудният вятър” с посвещение: „Нека изворът на поезията ти никога да не пресъхва!”. Зачетох го този Вятър и той ме понесе като смерч из поетическите селения и видения на Воймир Асенов! Най-силно у него усетих самотата и болката. И написах стихотворението „Мерило”, което му посветих - то е по негови стихове, но пречупени през моя творчески поглед. Нещо като реплика...

МЕРИЛО На Воймир Асенов

Днес ангелът, превърнал се във щъркел, е кацнал върху Петричката църква – дали не е объркал звездодрума, привлечен от дантелите на Струма? Не! Ангелът не си ли ти, поете, венчан по милостта на боговете за болката – най-вярната невеста, зазидана в изстраданите песни? Духът ти е елен със жар-копитца, душата ти – душа на феникс-птица: размахай над Беласица и Пирин крилете на комитската си лира и болката-проклетница значима! – ще хукне след мъчителката Зима.

Но кръстът е мерило на поета, разпъван от житейската несрета и ангелът, превърнал се във щъркел, посоката съвсем не е объркал! Така започна нашата дружба и своеобразният ни поетически диалог... Но нека да се върнем към творчеството на Воймир Асенов! Едни от последните му поетически книги са: „Блудният вятър”, чието заглавие кореспондира с „Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев; „Съпричастие” – осмисляне на щастието и страданията в човешкото битие, от една страна, и, от друга – съпричастие към Твореца и Словото, което е в основата на Мирозданието („Глобален дует”); в „Да стигнеш до хълма” става въпрос за оная Голгота, от която слизане няма – след като си устоял на изпитанията и изкушенията, пътят е само нагоре! Някъде прочетох, че „антологията „Да стигнеш до хълма” е лиричната равносметка на Воймир Асенов. Не мисля, че употребата на думата равносметка в случая е удач-

на, не може с нея да се отъждестви едно творчество, създавано години наред. Да не говорим, че погледът на твореца е твърде субективен и собствената оценка често се разминава с мнението на читателя, критика и изобщо реципиента. Равносметката се осъществява с помощта на тези, за които са предназначени произведенията и у които те имат отклик. Своеобразно мото на „Да стигнеш до хълма” е емблематичното стихотворение „Отвъд”:

В тази песен се люшка рождената люлка и се чува как майка нашепва слова, във които проблясват звезди и светулки, а денят ни се буди от слънчев кълвач. ... В тази песен – мечтата за нас да не свършва, този кратък живот по далечния път е сълзата, която човекът избърсва, като стигне до хълма и после – Отвъд ...

А във „Викът” поетът предупреждава: Все тая картина – наоколо никой – и само един очевиден безумец, човек, който сам срещу вятъра вика по моста, висящ над несвързани думи. Но той продължава да вика, да тича – така ми прилича на онзи провидец – в пустинята сам, но зовящ и предричащ, че Страшният съд и Месията идат! Тук не става ли дума за ролята на поета, който както Йоан Предтеча някога, се опитва да изтръгне човечеството от света на пороците, отчуждението и бездуховността, но се възприема като луд от околните, вглъбени в материалното си житие, забравили, че освен тяло, човекът има и душа, и дух? Изобщо социалната тематика живо присъства в

творчеството на В. Асенов. Такива стихотворения са „Малка коледна приказка”, „Молитва за стария кон”, „Тротоарен блус”, „Симфония”. Хубавото на човека с фантазия, на твореца, е това, че може да пътува, където си поиска – да влезе в нечия душа, да погледне в бъдещето, да се върне в миналото. А защо не и в зората на християнството?

Под сянката на пеперуди есенни сънувах, че съм нейде в град античен. Като в пиеса ти бе там - до Кесаря, но знаех, че си моето момиче ... А аз бях роб. Аз там бях гладиатор и се сражавах в боя откровено, но съдеше безмилостно тълпата и мойта кръв обагряше арената ... Но аз бях жив и щом се появявах не с „Аве, Цезаре!” шептях просия, а виках аз и аз те благославях с прощалното към теб „Аве, Мария!” Та това не е ли приемане на християнството, като опит за спасение от греховете, извършени на арена-

та, колкото и насилствено да са наложени и борбата за собственото оцеляване да е откровена!? Дори

стихотворната стъпка показва, че се случва нещо изключително, в подчертания стих ямбът е нарушен. Аз не искам да навлизам в „ловните полета” на Милорад Павич и доц. Борислав Попов, но не мога да не отбележа, че сънят изглежда е по-истинският живот, който дава отговори на редица неразрешими в ежедневието въпроси. Та нали затова и Зигмунд Фройд търси в него истината за човешката психика? Тук обаче рискуваме да навлезем в сферата на мистиката, затова нека да се приземим в по-реални измерения, например в родния край на Воймир Асенов, претворен в неговите стихове. Образът доста се различава от „сгушената” синекдоха бащино огнище, въпреки че фолклорната интерпретация на огнището е център на света. Наистина, тази функция тук се изпълнява от Петрич, но това е и градът на поетовата майка, чийто образ иконно се преплита с образа на родния край, представен във вселенски размери. Накъдето и да се завърти стрелката на компаса, т.е. погледът на поета, неизменно ще сочи някоя планина – Пирин, Огражден, Беласица, Славянка. А какво друго е планината, ако не умален модел на мирозданието в неговото триединство: подножието = подземния свят; склоновете = земния, човешки свят; върхът = Божиите селения. Това е и рамката, и полето за действие. Накъдето и да се обърнеш, все на нещо

изключително ще попаднеш тук, където „Самуил своите воини превърна във епос,/ а очите им трепкат в звезди над земята ти” („Рапсодия Струма”). Дори тревата не е трева, а „шир, покрита с песни”. Възхищението и преклонението пред родния край откриваме и в стихотворенията „Есенен вихър”, „Кръвна връзка”, „Беласица”, „Насрещни думи”, „Словесна зуница”, „Изворът” и др. Но освен засвидетелстваната любов и привързаност, у лирическия Аз е фокусирана и друга емоция, друг мотив – болката заради нерадостната участ на „тази древна земя”. Образът на родния край неизменно се преплита с този на майката. Докато любимият майчин образ придобива една конкретност, почти физическа осезаемост, въпреки че е въздигнат в икона, то образът на любимата има по-скоро имагинерен, дори абстрактен характер: Аз в безумна треска жадно те целувам ... Ах, но ти си фреска в българския Лувър ... („Десислава”) Стоплен от лъчите на споделената любов, лирическият Аз въздига свидния образ на любимата като икона на богиня – тъждество на слънцето. Но този образ няма да бъде пълен, ако не споменем стихотворения като „Кръстоносец”, „Въздишка” и др., в които поетът

Отляво: Галина Ганова, Бисер Киров, Петър Андасаров и Воймир Асенов

„сдобрява” религиите в името на любовта. Когато говорим за Воймир Асенов, не може да не отбележим влиянието, което има песенният фолклор при формирането на неговия светоглед, а оттам - и върху неговото творчество. Стихотворения, изградени на такава основа са „Песента на ангела”, „Харамийска песен”, „Змей”, „Циганският въглен” и др. Ето какво пише турският поет Ахмед Емин Атасой: „Като цяло поезията на Воймир Асенов е абсорбирала в себе си най-типичното и

най-значимото (като жанр, стил, поетика и т.н.) от песенното творчество на българския гений до найярките представители на българската класическа поезия, от Христо Ботев до Христо Фотев, сиреч до съвременните майстори на поетичното изкуство. С тази си особеност той се явява като спойка, като катализатор между поетическите поколения от различните периоди и това прави не формално и самоцелно, а с пълното съзнание, че приемствеността между поколенията в изкуството е единствената гаранция за оцеляването на това свято дело” (в. „Словото днес”, бр.20, 2009 г.). Сигурна съм, че поезията ще оцелее заради такива творци като Воймир Асенов, според когото: Човекът е роден да ражда обич – Поетът да я има за съдба! Ирена Панкева

Димитър атаНасов

Димитър Атанасов е роден на 23 септември 1953 г. в гр. Силистра. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Живее и работи в Пловдив. Член е на СБП и САБ /секция „Драматургия”/. Зам. председател на Дружеството на писателите – Пловдив. Негови творби са превеждани на немски, английски, френски, италиански, сръбски, руски и турски език. Автор е на книгите: „Пентакон”, сборник разкази и новели; „Тарпани”, роман; „Изкуството като спасение; „Среднощни портрети”; „Сметище за надежди”, роман; „Милим Божне ле, Коладе ле”, сборник коледни песни, /автор-съставител/; „Вернисаж”, стихове; „Храм Св. Великомъченик Димитър в Старинен Пловдив”, сборник, /автор-съставител/; „Запазено място”, сборник пиеси; пътеписите „Полъх на ветрило” и „Македонска тетрадка”, сборникът разкази и новели „Световъртежи”, сборникът литературна критика „На предела” и др.

ЗА СТАРЦИТЕ И МАЛКИЯ ПРИНЦ Не сте ли се запитвали: как би изглеждал Малкият принц като старец? Ако не сте – запитайте се, а аз ще ви помогна с отговора. Би изглеждал като момче, но с бяла коса, сламена шапка и живи, сини очи. Може би някои от вас разпознаха Сашо Серафимов. Да, той наистина е момче, макар и с висока проба сребро в косите. Но, както казах,

по-важни са очите. Човек колкото и да се променя, очите му остават същите. В тях са скрити тайните на душата. И тайните на поета. Надникнеш ли в синевата им, ще прочетеш любимото стихотворение. А ако проявиш настойчивост, рискуваш да се озовеш навсякъде. Сашо е парадоксален, изненадващ, сюрреалистичен. Въображе-

нието му е вихрово и заразително. Очевидно го пази и обгрижва от детството. В съчетание с присъщото му образно мислене, той създава свой свят, и е готов да го сподели с всекиго, който има сетива за него. Изразните му сечива са вълшебни, затова и думите му омагьосват. Той е ваятел с лазерни мисли. Стихотворенията на Сашо са живи. Те говорят, чувстват, дишат във водата, плуват във въздуха, сърфират по вятъра, разхождат се по издуханите улици на града, заиграват се в зелените канделабри на дърветата. Ние ги чуваме – сладкогласни птичета в тишината на душите ни. Или ги виждаме – игриви златни рибки в аквариума на очите. Колкото и нежна да ни се струва, тази поезия не е тъй невинна и тиха, не е само ласка и любов. Тя може да милва, но може и да разтърсва, да предизвиква трусове, да събужда вулкани, да изкара хората на площадите, да провокира гнева им, да снема величия и да руши авторитети. За да покаже, че вечното е тленно. Че може да бъде създадено отново. Тази поезия е изпълнена с тайнства. Поетът сътворява живота, както денят се излюпва от утринта. Той е Старецът-мечтател, който създава утрото, докато се разхожда с кучето си. В него бие сърцето на Малкия принц. Служителят на доброто е изпратил там, зад ъгъла на света, една хлапачка, която хвърля

слънчеви лъчи в прозорците на хората, за да се отворят и техните очи. Същите хора, които утре може би ще превземат небето, ще го разделят и оградят, ще асфалтират улиците, ще поставят знаци „влизането забранено”. Хората, които са притеснени от факта, че небето е толкова голямо, а няма още собственик… Старецът-мечтател също като Малкият принц разказва за неслучилите се неща. Той има свой ъгъл, от който разглежда света. Притежава толкова, колкото му е необходимо – една планета, една градинка, една роза, лисица и сълзата на своя създател. Малкият принц, Поетът, Художникът и Старецът-мечтател, са един и същ човек. Този, който създава

Сашо Серафимов и Димитър Атанасов

света всяка сутрин, въпреки страха, че ще наруши общинските правила и наредби. И, представете си, това е само един обикновен вторник, започнал от една песен, един циганин, един банков чиновник (който мрази хартията, която не става за печатане на пари), а в това време цветята оцветяват пейзажа и къщите се усмихват, а кучетата завъртат опашки. Да, това е животът, който се ражда всеки ден, отново и отново. Поетът е същият този Старецмечтател с тъгата по безкрайното, с приятелството на чашката, с мъдростта на живота. Единствен той ще забележи, че утрото блести, защото тревата плаче. Поетът е като дете – строи мечти. И се надява някой ден да го срещне любовта. Поетът има достатъчен повод за живот – два крака, за да извър-

ви пътя си, две ръце – за прегръдка, една уста, за да крещи за любов, две очи, за да се радва на света, и една душа. Това му стига. Старецът-мечтател живее като Малкия принц – подредено и правилно – както се случи. И се измъчва за красотата, мисли за нея. А жена му не разбира неговия език, неговия свят. Вечер стихотворенията му пълнят чашата в кръчмата, къпят му душата. Едно го пита: Ти ли си момчето с мечтите? А Поетът отговаря: Онова момче отдавна умря, остаря и умря. Не е вярно, то е в тебе, старците умират в края на света, казва стихотворението. Защото Малкият принц живее още в момчето с мечтите. Живее в нас. Докато остареем, го носим в себе си. До края на света. А любезният читател сигурно ще попита, и с право, за какво толкова си говори Поетът със старците в края на света? Говори си, читателю, за духовния стремеж, за идеите, за вечността, за непреходното, за времето, за милостта, за любовта. За песента, която показва пътя. Песента, която носи познанието. Песента на вечността. Поетът я изпява за нас, за да я чуем и ние. И се оказва, че това е стихотворението, което съдбата е написала за тебе. Прочети го. ____________________

* Сашо Серафимов, „Старците умират в края на света“, ИК „Жанет 45”, 2013

Иван Краевски поет в живописта

Иван Краевски е роден през 1943 г. в Зелениково, Пловдивско. Пред 1971 г. завършва ВИИ „Николай Павлович” в София, специалност „Живопис”. Участва в окръжни и национални изложби, в експозиции зад граница – Полша (Занемеш, Познан), Германия (Мюнхен, Магдебург), Франция (Париж), Англия (Лондон). Има тринайсет самостоятелни изложби. Негови творби са притежание на галерии и частни колекции в Русия, Полша, Германия, Испания, Гърция, Япония и др. Живее и работи в Пловдив.

През погледa на изкуствоведите Когато гледаме творбите на Иван Краевски - тяхната спокойна необятност, човешките ни мисли се реят в необозрими спомени, надежди и очаквания. Неговата живопис е пастьозна и мека, хармонична и сложна, носи очарованието на мига

ната наситеност на акварелните композиции, срещаш разбиране на собствените си чувства. Не знаеш кое е по-красиво – момичето или цветята във венеца му. Образите се докосват до теб и започват да живеят свой живот. А ти за миг ставаш част от тях. Това е магията на изкуството. Светла Москова

Иван Краевски: „Момиче“

от ежедневието, уловила е красотата на деня и нощта. Любимите теми на художника са обекти на десетки пейзажи, вълнуващи с многообразието на сезоните, а ние, зрителите, потъваме в омаята на нейнните многоцветни протоберанси. Когато стоиш пред акварелните творби на художника Иван Краевски, те завладява красотата. В неговите лазарки, пейзажи и голи тела, в монохроматичните тонове и слож-

Автор, за когото казват, че е сред малкото истински реалисти в днешното ни изкуство. Той е убеден, че изхожда от реалното, без да му бъде роб. „Най-големият художник е природата, така или иначе. Всички се учим от нея”, казва Краевски. Според него, за да стане истинска картина, най-важното е да се усети „въздухът и динамиката” на мястото. „Можеш да имаш сух материал, който да гледаш, но непреживяната картина не може да е истинска”, убеден е живописецът. Владислав Севов Иван Краевски: „Пейзаж“

Късчета поезия в живописта

Думи от един вернисаж...

Благодарна съм, че се срещнах с творчеството на Иван Краевски, защото във времената, когато бизнесът е на предна линия, човек има потребност от срещи с душата си. Краевски е един от творците, които имат досег с класическия, поетичен тип общуване с природата и света около нас, което част от съвременната публика копнее да срещне в изложбените зали. В процеса на естественото развитие, в принципите за комуникация в изкуството със зрителя, чрез пластическа лексика, адекватна на времето, идеите и технологиите, част от които са пърформансът, инсталацията, видео инсталацията и други интермедийни форми, в известен смисъл изкуството се лишава в полза на дидактиката от изконната си същност – да радва духа и душата. Един от авторите, които отстояват позициите на класическия начин на общуване между изкуството и публиката, е художникът Иван Краевски. Изявен пейзажист, той се интересува и от красотите на различни краища на Европа, към която винаги сме принадлежали. Независимо дали сюжетите са от България или от Европа, те вълнуват в еднаква степен, защото са преживени искрено. Силата на внушението при

Иван Краевски: „Акт“

него иде не само от съхраненото спонтанно изживяване, а и от живописното му майсторство, изразено в динамичната мазка, богатите, емоционално наситени колоритни тоналности и владеенето на композицията. Пластическото майсторство е станало втора природа, която дава възможност на автора спонтанно да изразява своята емоция върху платното. Така, от една страна, платната са дълбоко премислени и изградени по класическия метод на центрирана или диагонално развиваща се композиция, в зависи-

За определяне стила на Иван Краевски играе роля идеята да пресъздава природата в нейните преходни, гранични състояния – изгрев или залез, преди или след буря, ниско падаща, театрализирана светлина, която превръща бароковата архитектура в приказка. Така реалистичният мотив е по-скоро емоция, отколкото визия. Колоритът при Иван Краевски е изграден сложно, в класическия принцип на велатурната живопис, при който основно изразно средство е полутонът, нюансът. Въпреки, че гледките от големите европейски градове са разпознаваеми, платната са толкова емоционално наситени, че се превръщат в пейзажи от душевността на автора. Това, с което Иван Краевски неизменно завладява зрителите си, е образът на българката. Съвременното усещане в интерпретацията иде от лекотата на акварелната живопис, чрез която художникът превъзмогва етнографския, типизиран идеал. Красотата в лика на българИван Краевски: „Венеция, Канале Гранде“ Иван Краевски: „Венеция“

мост от замисъла и ракурса към наблюдавания обект. От друга страна, в ателието художникът преживява отново емоцията от непосредствения контакт с натурата, което придава свежестта, присъща на работата на прима и прави платната живи и завладяващи.

100

Иван Краевски: „Акт ІІ“

101

ката, която Краевски носи в душевността си, художникът „изповядва” чрез ефирното докосване на платното от четката. Неговата изповедпреклонение зрителят съпреживява отвъд сетивата, дълбоко в душата си. Картините на Иван Краевски насищат пространството на всяка галерия с пластическа ерудиция, с класическо живописно чувство, с много емоция, така потребна ни днес. Тези три компонента правят

Иван Краевски живописец, който ще остане в историята на съвременното българско изкуство с творчеството си – мост между класиката и съвремието, в името на едно бъдещо очовечено изкуство, оплодено с живия идеал за българското. Платната на Иван Краевски са късчета поезия, които пробуждат носталгия по прекрасното.

Иван Краевски: „Пейзаж от Родопите“

102

Ирина Аврамова

Иван Краевски: „Лазарка“

103

От първо лице - откровенията на художника ството. В Лондон, до Хайд парк, видях галерия на модерното изкуство – най-различни композиции, оцветени чували, оцветен пясък, какво ли не. Вътре нямаше жив човек. В другите галерии – пълно с народ. Не отричам модерното изкуство, но не ми е интересно. Имах късмет, че в ранните си години видях Ермитажа в Ленинград и други музеи с много велики творби. Важна е не само работата, но човек трябва много да види, да се интересува, да анализира и да съпоставя, докато намери истински себе си. Винаги съм разбирал, че трябва да дам своето усещане за красотата, да бъда верен на своята индивидуална чувствителност. Изкуството е да покажеш своето Аз.

* В изкуството съм романтик. Не съм настроен да поднасям в картините си това, което ме бунтува. Емоционален човек съм и затова не мога да нарисувам буцата, която ми е заседнала в гърдите. Експлозивен съм, нервак. А изкуството се създава бавно, мисли се. Затова в живота съм един, а като вляза в ателието, ставам друг човек.

* Водещи в моето творчество са няколко основни теми. На първо място красотата на България. Разбира се, рисувам и места от Европа и света, които са ме впечатлили – едно от тези места е Венеция. Там и да не си художник, ще станеш такъв. Привлича ме и красотата на спомена, например – лазарките от моето детство с техния чар и невинност. Красотата на жената, магията на нейното очарование. Естетиката на женското тяло като идеал за красота.

* Отдавна съм направил своя избор накъде да се развивам в изку-

* За мен България е райско място и неслучайно съм рисувал много и

Иван Краевски: „Из Стария Пловдив“

104

различни кътчета – Балчик, Велико Търново, Мелник, Средногорието, Пловдив... Имам емоционална памет. Видя ли пейзаж, който да ме развълнува, аз го запечатвам в съзнанието си и докато не направя картина, предизвикана от това възприятие, не се успокоявам. Рано или късно, онова запомнено усещане се пренася на платното. В пейзажа търся пространството. Стремя се да навляза в светлината, да изведа всичко в колорит, независимо с каква мазка ще бъде, или с акварел... Да намеря онова, което ще взема от природата, и това, което ще дам от себе си, за да мога да го облагородя с чувството и виждането си за композиция и колорит. Това ме вълнува, когато работя. Не робувам на реалната даденост. Тя е само провокацията, която ме води да правя нещата, както ги чувствам. Истината е, че не мога да се наситя на земната красота. При последните ми пътувания направих пейзажи от Венеция, този невероятен град с магията на ренесансовите сгради, с водата, небето, пространствата. Тази пищност и цветност направо те грабват. Всеки един прозорец може да се превърне в картина. Ритъмът във вертикал, светлината в различните часове на деня, която попада върху сградите и водата в каналите – всичко това буди интереса на художника. Рисувал съм и Монмартър, но няма как да не призная

Иван Краевски: „Акт ІІІ“

колко по-хубав е Старият Пловдив. В него има пространство, дух, но няма тази стара традиция, няма го рисуването по улиците, тълпите от туристи... Според мен тук нещо трябва да се случи, да се променят нещата, не само в Пловдив, но и в държавата ни. * Живописта е много ревнива, по-ревнива от жена дори, трябва да ù се отдадеш изцяло. Иска да я променяш, да си ù предан постоянно. Не може да рисуваш живопис и да правиш паузи от по една-две седми-

105

Иван Краевски: „Венеция“

106

Иван Краевски: „Лазарка IV“

107

ци. Просто загубваш ритъма. Както казваме ние, художниците, палитрата не трябва да изсъхва.

та. Реалното само ми дава повод за едно поетично отреагиране в цвят и форма.

* Акварелната техника ми е много интересна. Тя е чувствена и не на всекиго се отдава. Но, иска ли ти я душата, значи не може да не рисуваш акварел. Границите на акварелната техника са от ефирното, почти прозирно заиграване с цвета, до плътното полагане на баграта, което доближава картината до усещането, че се работи с маслени бои. В картините си влагам моята рефлексия на реалност-

* Ако имам някаво послание, то е: във времето, когато духовното е изтласкано в ъгла на живота, трябва да търсим спасение в красотата. Да творим красивото и да му се наслаждаваме. Това ще ни зарежда с положителна енергия за нови битки. В името на красотата. Който носи изкуството в душата си, може и пукната пара да няма, но ще излее това, което му идва отвътре. И нищо не може да го спре.

Иван Краевски: „Пловдив, ежедневие“

108

Иван Краевски: “Лазарка II“

109

Иван Краевски: „Созопол, вечер“

110

Иван Краевски: „Пловдив, зима в Стария град“

111

Иван Краевски: „Пейзаж от Пловдив“

112

стефан Жечев

Роден на 21 ноември 1949 година в село Стаевци, обл. Добричка. Днес в него живеят само четирима души. Завършва българска филология във ВТУ „Кирил и Методий” през 1975 г. Оттогава, та досега е учител по български език в СОУ „Асен Златаров” в гр. Шабла. Сътрудничил на различни издания с публицистика, фейлетони, стихотворения. Ревностен читалищен радетел и двигател на културни събития. Някога по този път бяха двамата с рано отишлия си поет Жоро Давидов. Сега посреща и изпраща млади поети от всички краища на България, които участват в националния конкурс на името на своя приятел... Стефан Жечев е един от духовните стожери в малкия град със стария фар. И също като фара не напуска своя град...

*** Във някой ден, във някой час там, до крайбрежната лагуна ще те посрещна с дрезгав глас, подпирайки се на бастуна. Ще те прегърна с малко жар, ще дреме старата ти котка и в първия отворен бар ще пийнем чай наместо водка.

Запазил старата ни страст, под слънчевия диск огромен, ще се разхожда между нас един далечен хубав спомен.

113

*** Прегърна ме...и си замина. Горчилка се събра в душата. Горчи дори ледът във джина и страшна стана тишината. Събрах смеха ти в раковина от дните, дето отлетяха. Прегърна ме...и си замина и тъжно чайките запяха.

Едва ли някога от мъка ще дойдеш пак във рокля бяла. Понасям кратката раздяла, но мразя вечната раздяла.

*** Разхвърляна бе стаята, където уроците си учеше момчето, а вечер луда музика ехтеше. Това момче синът ни хубав беше. Ний бяхме все със работа заети, ти шеташе, а аз редях куплети, не виждахме как бързо общо-взето растеше, възмъжаваше момчето. Разтребвахме разхвърляната къща, заръчвахме му рано да се връща. Запушвахме ушите по принуда щом гръмнеше пак музиката луда. Сега е тихо във апартамента и стаята му в ред е за момента и с музиката нямаме проблеми. Синът ни просто взе, че се ожени и по семейна някаква причина със своето момиче той замина далеч, далеч и вече много рядко се сеща той за мама и за татко. Защо ни са редът и тишината, когато ни е празно във душата...

114

Художник: Стоимен Стоилов

*** Вместо с теб, разговарям с морето, със брега и със пустия плаж. Как се вписва тъгата в сърцето в този есенен морски пейзаж. Ще се върне ли - питам вълните, отрицателен дават ми знак и се впускат да мият следите по безкрайния шабленски бряг. *** Ще дойда при теб, да усетиш морето. Ще ти донеса в шепите си солен вятър, шума на вълните ще чуеш в гласа ми, ще погалиш пясъка по моята кожа. После ще си тръгна, за да не се върна вече никога. Дано усещането за море остане в теб завинаги.

СТАРАТА КЪЩА Стопанинът ù вече е в земята, проскърцва червей в старите греди. Подпряла се на стряхата - асмата отдавна само спомени реди. И кучето го няма вече в двора, мухи бръмчат във стария пчелин, ще влязат ли отново тука хора, ще дойде ли прокуденият син? Едва ли тук животът ще се върне сред тази подивяла тишина, в куп камъни домът ще се превърне и в сухи пръчки старата асма.

115

Никола иНДЖов

Български поет, белетрист, публицист, есеист, преводач на поезия от четири езика. Дългогодишен дипломат в латиноамерикански страни. Роден е в Бургас, в семейството на бежанци от Беломорска Тракия. Детството му преминава в Созопол, в Гюмюрджина (дн. Северна Гърция), юношеството му — в Хасково. Завършва икономически техникум, следва икономика във Варна, учи испански език в Хаванския университет. Носител на множество литературни награди, сред които: от Празника на поезията, от Световния младежки фестивал в Хелзинки, от Съюза на съветските писатели, Голямата литературна награда на Бургас, от Съюза на преводачите, Националната Ботевска награда, на Съюза на българските писатели. Носител на рден „Кирил и Методий” огърлие - за особени заслуги в развитието на българската култура, както и на националната награда „Георги Джагаров”.

ОСВЕТЕНА ОТ СИЯЙНИЯ СВЯТ Прочетох и препрочетох някои страници от новата книга на Мина Карагьозова „Ранени от СЛОВОТО”. Книга, написана със забележима писателска увереност в представянето на редица субективно известни и обективно неизвестни литературни и ис-

116

торически становища. И тъй като познавам досегашното творчество на авторката още от възникването му, смея да твърдя, че тя вече е преодоляла повърхностните определения за генетично програмирания етнокултурен зародиш на таланта. По трудно проница-

емите норми на художествената логика Мина Карагьозова с тази именно книга напомня, че отдавна вече не е просто лекокрила регионална муза, а е национална поетеса, установена на местожителство в провинцията. Впрочем, недалече от местата, за които знатните са казвали „Това е моят Рим”… И принадлежи не на местни духовни формации, а на средното творческо поколение в актуалния всебългарски литературен процес. Тя олицетворява знаково своето име в книжовните среди по много причини, но и защото като нея в Хасково, пък и извън Хасково, други няма. С интелектуалната жизненост на своето дарование тя е придобила стойности на единственост и неповторимост. И ако вникнем и днес в красивата

антична идея, че изящната словесност е сияйният свят на човека, то Мина Карагьозова е наистина осветена от този свят. Същевременно е и в неговата плазмена сърцевина. Възможно е публицистичният раздел на книгата да създава впечатления за дребнотемие и читателят да се запита какво толкова важно има в някаква регионална конференция за Априлското въстание например или в дотегналите на всички феодални метаморфози около националния прегледконкурс на дебютната литература „Южна пролет”. В случая авторката е вместила някои от многобройните си вестникарски публикации по културна проблематика. Тя е намерила за нужно да ги извади от нетрайните калъпи на ин-

117

формационния печат, за да премине към по-неподатливата на забравата форма на гражданска писменост – книгата. Ето: „Българският народ наистина се оказа с къса памет. Отново вървим по сценария на интернационализиране на проблемите и конфликтите. Отново очакваме светът – НАТО, Европейският съюз и пр. – да реши нашите проблеми. И, много е възможно, да ги реши точно така, както Великите сили ги решиха на Берлинския конгрес… От политиците – толкова. Само дето ги няма поетите, които вместо да възпеят революцията, ще я създадат.” (Из „Поетите на революцията и революцията на поетите”). Израз на схващането, че „превръщането на един човек в кумир, автоматично залепва за него изключително устойчиви стереотипи на мислене, митове, фалшива, често кичозна патетика. И сериозно възпрепятства разбирането на истинската мисия на героя”. Възглед от двадесет и първи век, не толкова научен, колкото есеистичен, обаче точно поради това - по-привлекателен от наукообразните скудоумия. Не съм изненадан, че Мина Карагьозова разработва една тема, условно посветена на божественото начало у човека – „Бели пратеници на духа”. Долавял съм нейни сублимни изживявания в редица

118

житейски перипетии, примерно в колизията между личността и обществената среда, особено в извънстоличното пространство. Вероятно в енергийно състояние на духа тя прокарва своеобразния паралел между Петър Дънов и Лев Толстой. В началото отбелязва, че мисията на българина е мисия на адепт, а мисията на руснака – мисия на гениален писател. Дълбоко е убедена, че „И двамата са пратеници на Бога на земята, които да осъществяват един общ план за еволюцията на човечеството”. Това е нейното тълкувание, нейната предизвикателна теза, опряна и на твърденията на дъновизма, че Учителят Беинса Дуно е продължител и наследник на богомилството… Тук ще добавя, че някога богомилите са пребивавали и в Босна, вероятно са навлезли в ареала на знаменитите тамошни пирамиди с независимо от църковните догми знание и учение. Какво ги е отвело там и към какви други силови полета на стария континент са продължили? Според откривателя на босненските пирамиди проф. Семир Османагич проучването на необичайните строения променя изцяло познанията ни за древната история. Най-значителната аксиома е, че пирамидите нямат нищо общо с мъртвите тела. Те са за живите, действат като енергий-

ни машини. В контекста на есето на Мина Карагьозова това е косвено доказателство за божествената мисия на „Бялото братство”. В същата последователност авторката напомня, че наред с многобройните културни, исторически и духовни мостове между България и Русия съществува още един – между Белите пратеници на духа Толстой и Дънов. Акцентираното по-горе заключение идентифицира Мина Карагьозова и като ревностен деятел на Славянската литературна и артистична академия, основана от поетесата Елка Няголова във Варна и с най-действен филиал в Хасково. Самоизградила се като многожанров писател от европейски тип, Мина Карагьозова естествено проявява своите естетически позиции и в литературно-критически анализи. Тя е публикувала редица портретни етюди за автори, към които е очевидно пристрастна (Ивайло Балабанов, Пе-

тър Василев, Петър Ангелов, Иван Митев, Тилко Тилев), както и рецензии за немалко книги на писатели от хасковския регион. Обикновено тя предимно провъзгласява достойнствата на творци, на които т.н. „столична критика” не обръща достатъчно внимание. Между тях са Атанас Капралов, Георги Николов, Гриша Трифонов, Хубен Стефанов, чиито досегашни постижения наистина не са оценени в съответствие с високите им равнища. Ясно е, че Мина Карагьозова навлиза неизбежно в странното нашенско книжовно всекидневие, от което като че ли изчезна цяло направление – оценъчната критика ведно с основните си фигури критиците. Не по тази ли причина Мина Карагьозова призовава: „Да се четем едни други с любов и внимание! Защото пишещият човек е изключително добър читател” … Що се отнася до мене, аз споделям безусловно това!

119

Многая лета 120

Автор на 37 книги. Сред тях: „Душа на кръста”, „Адски камък”, „Лудница”, „Кръчма”, „Шок”, „Код”, „Акт”, „Часът на единака”, Анонимно човечество”, „Време за апостоли”, „Бяг” и др. Избрано: „Белязано дърво”, „Черна кутия” и „Обърнати върхове”. Публицистика: „Видовден”, „Кураж”, „Сизифе”, „Атавизъм”, „Небесна колесница”, „Файтонът с пегасите”, „Файтонът и неговите пеещи щурци”, „Файтонът – това друго нещо”, „Файтонът пълнолетен”... Създател и ръководител на Литературния салон „Старинният файтон”, в който за 18 години е представил към 900 автори. Роден през 1933 г. в с. Крупник, Благоевградско. Носител е на редица национални литературни награди. Превеждан на чужди езици. Член е на СБП и СБЖ. Файтонът, наречен от някои легендарен, привлича интереса на пишещата гилдия от цялата страна. Той е един оазис на поетичния български дух.

велин ГеорГиев

ЗАГАДКА На проф. Иван Шишманов

Един българин направи пътека към виенската библиотека... Всяка сутрин го виждат да влиза. Цял ден не излиза. Влиза – не излиза. Влиза – не излиза. Такава е загадката и с кулата в Пиза. Затова се усмихва и Мона Лиза.

ГРАФИК

Ще намериш ли верния тон, та гласът ти да зазвучи като глас на монах от Атон? За такъв се, момче, изучи. Глас, събуждащ народ... А то – хленч и врява... Сега замълчи. И във вик превърни своя стон.

Нищо няма да се проточи. С астрономическа точност приближава към твоята фигура като тигър една карета. Значи – ти си наред. Ето – грабва те тигърът. Стига ти половин сонет.

ТИХА ПОБЕДА Позволи ми да те попитам, изгоро. Как премина през толкова болести. Всеки ден все нещо те ръфа и коли... Аз те гледам с очи ококорени, че живот се възражда от скритите корени. И си казвам: Я, гледай, тя се завръща пак при мен и при книгите в нашата къща. ВСИЧКО

КЛЮКА

Ден и нощ ти редиш изречения. И какво от това. Виж – край теб нов живот е заченат. Всичко има други измерения. Всичко е това и онова. Само Уйтманавите стихотворения не са трева, а стръкчета слова.

Тази нощ лицето бананово на актрисата Луна Давидова на небесната сцена изплува. И мълча антибанално, дано някой да ù завиди. Но прошепна накрая, че в Лувъра Мона Лиза се с Господ целувала.

Многая лета

ВЕРНИЯТ ТОН

Художник: Стоимен Стоилов

121

Многая лета

ИМЕ

СКИТНИК

Имам толкова свободно време, но за нищо значимо не става – сякаш е ялово семе, бракувано и изоставено. По-добре да си в миг сюблимен, като на разстрел изправен, миг, след който остава име.

През руската мерена реч с неизмерими пространства, що шемет, що странствания по Волго-Донски поречия. Душата – сибирска тайга. Скитница. Но и сега в нея е моето малко Отечество.

ФРАГМЕНТ На Леда Милева

Не пиша сонет, а фрагмент. Най-съм близо до оня сегмент: И кървава пот изби по гърба на земята... В окото на Поета планетата се мята по орбита - като глава отсечена... Аз съм в твоя абсурден театър, поругано ми Отечество...

Художник: Стоимен Стоилов

ЛЕЛЯ ВЕЛИКА НА КРЪСТОПЪТНИТЕ БАЛКАНИ

РОДИНО

Вие в корията и кънтят небесата от плача на леля ми Велика: Иване, къде си, моя лика-прилико... Но куршумче го жилна като оса, до сърцето му силно проникна. И отпраши към Оня свят през росата на леля Велика любовта велика.

Това е болница, но тук живот се ражда – светла вест. Тук всеки вик е весел звук, тук се постига равновесието. Нов Чудотворец – моят внук Никола, няма SOS. Той казва ясно: Тук съм. Днес.

122

ПОГРЕБЕНИЕТО НА ЕДИН НАРОД Току пратят хабер на някого незабавно да замине с влака за еди къде си – да запали свещ... Все по-такива са ни вече срещите: в селски църкви и пред гробове... И си тръгваш с влака от гара „Ооох“... Или чезнеш в джендемите пеш.

Човекът плаче, вика, та се къса. Той клетките си хвърля като ноти към Бог, към папа, към синод. Но никой не го бръсне. Късно е. А пита още: Боже мили, нали твърдиш, че сме еднофамилни, как няма да възкръсна! БОГОПОДОБНИЯТ

Художник: Стоимен Стоилов

Бог те извади и теб от калъпа, през който и той беше минал и каза: Богоподобен си, сине... Но когато ти режеше пъпа, и други неща ти бяха скосени: можеш през белия свят да преминеш, но без право на Възкресение.

КЛОУН

БУДИТЕЛ

Нищо чудно и да беше цирк... Няма повече да бъда клоун – вече режа собствения клон и ще си направя свирка... Ето го последният поклон. Но от моя клон последен лист пада... Ехото повтаря: „Бииис...”

Погледни какъв огромен рудник с изоставени неща наоколо... Пак ще стане рудник, колко му е. Трябва светлина за пеперудите. Ти копай. Ще стигнеш до сърцето на едно потайно спящо цвете. То те чака – ти да го събудиш.

Многая лета

СЛЕД РАЖДАНЕТО

123

кирил ГеорГиев

Роден през 1945 г. в гр. Сандански. Първите си стихотворения отпечатва в списание „Родна реч” през 1961 г. През годините сътрудничи на всички литературни вестници и списания. Завършва Медицински университет, специалност „Фармация”, в София. Служи като военен фармацевт във Военноморски сили деветнадесет години. Пътува с военни кораби до Севастопол, Одеса и Средиземно море. Издава първата си стихосбирка „Другото е радост” през 1989 г. във Военно издателство - София, Следват книгите: „Параклис за невинни”, „Разпятие”, „Помен за живи” /новели/. За шестдесет и петата си година издава „Закъснял отговор” – избрано. Получава наградата на Военно издателство, както и наградата „Златен морски кортик”. Член е на Съюза на българските писатели. Живее и твори в град Варна.

„Троянската” школа

или Един спомен от литературна Варна... Запознах се с Иван Троянски през 1975 г. Бях започнал да служа като офицер във Военноморския флот във Варна и като пишещ, отпечатал стихотворения във вестниците „Студентска трибуна” и „Пулс”, и списанията „Родна реч” и „Ху-

124

дожествена самодейност”, потърсих литературна среда. Есента на 1975 г. отидох в Дома на народния флот, където се провеждаше сбирка на литературните творци от Варна. Бяха около петнадесет пишещи - военни и цивилни. Прочетох ня-

колко стихотворения и всички гласуваха да бъда приет в литературния клуб „Христо Смирненски”. Първите една-две сбирки мълчах и слушах, опознавах членовете. После се включих активно и за моя изненада през месец януари 1976 г., на годишното събрание, Иван Троянски ме предложи за председател. Стреснах се, защото членуваха няколко офицери, по-старши от мен. Бях разбрал в поделението ми, че по-старшият е винаги началник, независимо колко е умен или талантлив. Съгласих се и станах първи помощник на Иван Троянски. Знаех си правата и задълженията и като такъв изкарах повече от петнадесет

години. Над двадесет години бяхме заедно с него, почти неразделни. Иска ми се, след толкова години, откакто се разделихме физически, да напиша нещата, които още помня. Да споделя моята благодарност! И в негова памет!... Беше умен и възпитан човек. Беше деликатен, дори когато критикуваше. Нивото бе доста високо и това привличаше много творци от града. Често при нас идваха утвърдените варненски писатели Кольо Севов, Петър Алипиев, Богомил Тодоров. Всеки петък разглеждахме произведения на наши колеги. Много изказвания, много критика. Гостуваха ни автори от литера-

Премиера на първата книга на Кирил Георгиев. Иван Троянски е най-левият.

125

турните клубове в Добрич, Бургас, Търново, Шумен. Ние също им гостувахме. Всеки месец провеждахме литературни четения във военните поделения и на бойните кораби, на които ни представяше нашият художествен ръководител. Казваше ми: „Ти си първият”. Накрая сам си даваше думата, казваше десетина епиграми и обираше овациите. Беше написал стотици и на всяко четене казваше различни. Много от тях помня и сега. От София чес-

Илиян Троянски, Иван Троянски и бъдещият проф. Веселин Димитров

то ни гостуваха военните писатели Евстати Бурнаски, Иван Карадачки, Димчо Димитров, Чони Чонев. Като художествен ръководител Троянски получаваше някакъв хонорар от Флота. Всъщност, литературният ни клуб беше най-популярният във Варна... Иначе работеше към отдел „Култура” на Общината. Ръководеше и преводачите в града. Бяха около десетина. Беше ангажиран целия

126

ден. Вечер, казваше ми, превеждам от руски и литовски. Беше работохолик. Знаеше литовски писмено и говоримо. Прекрасни бяха преводните му книги на Едуардас Межелайтис, на Залигин и много други автори. Имаше близо петдесет преводни книги. Троянски не пушеше, пиеше съвсем малко. Винаги си поръчваше бутилка червено вино, сиренце и препечени филийки. Питал съм го какво общо има името му с град Троян. Каза, че на времето дядо му избягал от Троян и се заселил високо в планината, в село Вонеща вода. Тамошните хора ги наричали троянците. Троянски беше най-ерудираният, най-известният културен деец и най-добрият хуморист в града. Знам, че беше започнал да пише книга за известния доктор Басанович. Не успя да я довърши. Беше се захванал с много неща, но времето не му стигна. Болестта го изпревари. Бях щастлив, че моят приятел беше на трибуната при манифестациите. Уважаваха го заради скромността му. Спомням си веднъж в Станцията на писателите на Златни пясъци ни срещна поетът Любомир Левчев, който бе председател на Съюза на писателите. Поздравиха се и Левчев го попита: „Иване, защо не кандидатстваш за член на нашия съюз?” Троянски му отговори: „Ще стана ли по-добър писател?” Левчев се засмя и му каза: „Вярвай ми, никой не ми е отговарял така. Поздра-

вявам те”. В тази почивна станция той ходеше да се среща с писатели и преводачи, да уговаря издаването на преводни книги.Троянски ходеше често, по линия на Съюза на преводачите, в Русия и Литва. Имax чувството, че там го ценяха повече, отколкото в България. Показа ми националната енциклопедия на Литва, където беше включен като писател и преводач. В Литва му издадоха две книги - лирика и епиграми. В България беше издал две книги с епиграми. Редовно печаташе във вестник „Стършел”. Радой Ралин го ценеше много. Във Варна идваха често писатели и преводачи от Русия и Литва. Повечето от тях той приемаше вкъщи. Покрай Иван Троянски се запознах и с много известни български писатели. А с Владас Шимкаш от Литва и Игор Пуппо от Русия станахме приятели. Преведоха мои стихотворения в страните си. Първата си книга подготвих с помощта на Троянски. Бавно и трудно, както се издаваха тогава книгите. Премиерата направих в Дома на народния флот. Разбира се, Троянски бе водещ на тържеството. Присъстваха много варненски писатели и приятели. Тогава новите книги бяха събитие... Заслуга на Троянски е създаването на Сдружението на писателите във Варна. След преврата -1989 г., тогавашното Дружество на писателите прекрати дейността си. Демо-

крацията ги стресна и всеки тръгна сам да се спасява. Троянски се захвана сериозно и с много тичане и връзки успя да спаси и сградата, и вестника. Организира учредително събрание и литературната дейност в града започна отново. Успя да регистрира Сдружението в съда. Подготви Устава му. С финансовата помощ на Общината и с дарения, с връзките си като писател и юрист, Троянски поведе писателската гилдия. Такава беше мечтата му. След неговата смърт наследниците му и най-вече Веселина Цанкова, Никола Илиев, Панчо Недев, Аврам Аврамов, Симеон Илиев бяха достойни продължители на „Троянската” школа, както я наричахме. Иван Троянски откри прекрасния варненски поет Иван Манолов. Още като курсант в Морско училище, Троянски видя в него бъдещия писател. Помогна му и стана редактор на първата му книга. Манолов бе приет в Съюза на българските писатели, получи голямата награда на град Варна. За съжаление той изгоря на поста си като механик на кораба „Лиляна Димитрова” в края на 2005 г. Запомнил съм Троянски с разкопчания тъмносив балтон. Винаги с костюм и вратовръзка. Винаги забързан. Беше много щастлив, когато стана Заслужил деятел на културата. Първи от писателската и преводаческата гилдия в гр. Варна. Последните две години от живота

127

си Троянски прекара почти на легло. След тежкия инсулт той трудно се движеше и говореше. Ходех често да го виждам. Освен за здравето му, говорехме и за Сдружението, и за всички културни събития в града. През месец ноември 1998 г. си отиде от този свят. След първата година от смъртта му, направихме помен в Държавния архив. Много хора го почетоха. На стените и ма-

сите в залата бяха наредени стотици негови писма, снимки, книги и документи. С голямо удоволствие подарих на Държавния архив десетки мои снимки, вестници и списания, в които и той участваше. Не съжалявам за подарените спомени, нека се запазят... Издаденото събрано с негови произведения винаги ще изважда на светло спомена за Иван Троянски и за неговото слово...

Иван Троянски АПОЛОГИЯ Да не угасне онзи огън тих, създал картина, песен или стих, да не пресекне трудният ни дъх, когато се изкачваме към връх, да не изгубим смисъла, целта, с които се родихме на света, какво е нужно – зная ли го сам, ала ще кажа туй, което знам: дали княз Мишкин или Дон Кихот, но винаги ни трябва идиот – да ни подкрепя с рамо в труден час, да го осмиват вредом вместо нас, да се заема с безполезен труд, да го изкарват смахнат или луд, а той да се усмихва със печал, че малко, твърде малко ни е дал, накрай, забравил себе си дори, подобно тънка свещ да изгори, оставил сетната си доброта в една безплътна мека светлина.

128

МАЛКА ПЕСЕН Ти си тъжна – боли ме. Ти се смееш – и аз. Кажи, има ли име тъй, което е в нас? Аз не смея да кажа. Замълчаваш и ти. И вървим по паважа, който, мокър, блести. И се гледаме двама с поглед странен и нов. Ако туй е измама, то кое е любов? ВРЕМЕ И изумен, и примирен попиваш времето, което с по капка болка всеки ден разрежда обичта в сърцето. ГРЕХОВЕ Наведен над листа, превит надве, измъчваш се от стари грехове. От стари грехове – непоправими. От стари грехове – неповторими. РАЗДУМКА Коса коси коса по твоя хребет, но ти не се коси, че идва зима. И не мисли какво ще е след тебе, след тебе – само няма да те има.

129

РЕДАКТОР Поетесата хубава – Боже! А пък стихове никакви – виж! И духът ти се мята тревожен: да се чудиш какво да свалиш. НА ДЯДО ВНУЧЕТО Има лошо държание. Има слаби познания. И единствено силно има име фамилно.

КРОТКИЯТ Кротува той. А иначе без жал би клевитил надясно и наляво, душата си на дявола би дал... Но няма дявол.

130

анита коларова

Родена в Русе. Завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Стихове, литературна критика, есета и др. е печатала в изданията „Литературен фронт”, „Български писател”, „Словото днес”, „Български журналист”, сп. „Пламък”, „Септември”, „Везни”, „Знаци”, „Проглед”, „ИринПирин” и др. Издала е книгите: „Между две светкавици”, „Фациалис”, „Слизане от кръста”, „И падах, и летях”, „Недогорели въглени”, „Присъници стъпват на пръсти”, „Писма на кленов лист”, „Дъждът не може тайно да вали” и др. Носител на много национални и регионални награди. Награда „Русе” за „ярко участие в културния живот на града и принос към развитието на националната поезия и литература”. Член на Съюза на българските писатели и Председател на Дружеството на писателите в Русе /2000 – 2010/.

ТОЗИ ШЕПОТ В МЕН КЪНТИ „Тези спомени ще ни свържат. Не те ли е страх?” Владимир Солоухин

Дойдох. Защото от главата до петите съм сърце. Дойдох. В огнището на двете ти ръце да изгоря високомерието свое и ако си река - да бъда нейното корито. Ако си глад - да бъда ненасищане и ситост. Сълза да бъда - ако си обида. Дойдох. Защото цяла вечност все към тебе ида…

131

ЗМИЙСКИ СПЛИТ 1. Жена и мъж в окото на пейзажа завръщане или пък дълъг път? Какво ли всъщност могат да ми кажат един до друг Жената и Мъжът? И нищичко, и всичко. В тях блуждае греховна и невинна любовта. Красив, невероятно краткотраен мираж на най-далечните неща. 2. Отронено листо - въздишката на клена със вихъра в игра, към бездната полита… Душата доверчива с любов е ослепена, осъден на аритмия - сърдечният ù ритъм. Мирише на слана предчувствието нежно. Умело самотата заплита тънка нишка. В един безкраен миг разбирам неизбежно, че цялата се сбирам и аз в една въздишка…

Художник: Стоимен Стоилов

3. Изгряха рой звезди и затрептя небето като душа, която на Бога се обрича. Търкулната сълза ми прекоси лицето, когато ме попита: „Как да те наричам?” Чия тъй топла длан сърцето ми обхвана, че то като сърна подмамена притича от тъмната гора към светлата поляна. Когато ме попита: „Как да те наричам?”…

132

4. За капчица човешка топлина ръката ми в ръката ти е спряла. Изгасне ли оная светлина, която във очите е изгряла, подухне ли ранилият южняк, припламне ли магията зелена, и аз ще се отдръпна като сняг, ненужен на гора запролетена.

5. Едно сърце - вместо пощада сега на теб ще дам. И всеки път, когато страдам, ще почвам пак оттам. Когато мислите, понесени като стрели от лък, следят се като змийски прешлени, преди да сключат кръг. 6. Там, в двора, на люлката, беше почти като сън, който милва. Докъсно гласът ми кънтеше: „Засилвай! Засилвай! Засилвай!” Със своята младост, набола под ледна корица, ли спорех? Запращах страха си надолу, а аз се издигах нагоре!… 7. Задавено над топлите бразди се спря гласът ти. Луната - по лехите от звезди потърси пътя… И бавно, като тайнствена змия, сред мента и тинтява в очите ни заслиза тишина, която обещава… 8. Аз усетих твоя парещ дъх, щом под мене легнаха свенливо меките възглавнички от мъх, шити от гората мълчаливо. „Как те искам!” - ми прошепна ти, а под мене всеки стрък изстена. Този шепот още в мен кънти като писък на новородено.

133

9. Искаш жадно да пиеш, изгребваш дъха ми със шепи. Пощади този извор, не бъди ненаситен, недей! Знай, надвесен над мен със сподавен във гърлото шепот, знак въздушен съм аз. И внезапна сълза. Водолей! Не насищай безумната жажда напълно, веднага! Нека изворен глад след смъртта си отвъд занесем. О, заклевам те в своята женска живителна влага: да умираш безкрайно с възкръсващи устни над мен! 10. Порозовяха мраморните скули, щом мракът се втвърди във самотата ни. Там, на брега, събличаше се юли, защото близо бе дошла водата… Красив и млад, той дъх пое дълбоко и после, сред пулсации сгъстени, потъна бавно в паст зеленоока… А бе нехайно мислил: „До колени е!”

Художник: Стоимен Стоилов

11. - Небето е друго, когато съм с теб, то пухкава дреха облича. - Прорязва лъч златен пак мократа степ и ближе я с медно езиче. - Но лятото свършва, безмилостен сняг с воали от студ ни завява. - В сърцето на клада горяща главня е моята обич тогава.

12. Стопявам се във теб и стена глухо. Дълбоко, с трескав устрем на стихия внезапни рози ритъмно избухват и тънки смукала безспир ги пият… Кой вятър ме довя пак в тази къща, посял зрънца между лехите бели? „Прегръщай ме!…” „Прегръщам те, прегръщам…” Дано да се събудим оцелели…

134

Oт Èзтоêа êúì Çапаäа и оáратно С този текст на писателя отбелязваме неговата годишнина и се присъединяваме към поздравите: „За много години, приятелю!“ сп. „Знаци“ Книгата на Светла Москова представлява изследване на декоративната украса на възрожденските къщи в архитектурно-историческия резерват Старинен Пловдив. Но стилът на творбата не е строго научен, а по-скоро популярен, общодостъпен, с широк адресат към читателската аудитория. Изданието е важно и значимо по своя харак-

тер и съдържание, защото пренася през вековете традиции, информация и познание, които сме длъжни да съхраним и да предадем на идните поколения. В този смисъл, в поголяма или в по-малка степен, тя продължава и обогатява благородния замисъл на арх. Христо Пеев за проучване и документиране на изчезващото архитектурно наслед-

Многая лета

Димитър Атанасов

135

Многая лета

ство и в частност - на пловдивската възрожденска къща („Пловдивската къща през епохата на Възраждането”, С, 1960). Едновременно с това „От алафрангата до Европата” се родее с книги като „Възрожденският Пловдив” на Николай Генчев, „Европейски влияния в българското изкуство ХVІІІ-ХІХ век” на Анна Рошковска, „Големите европейски градове през погледа на българските зографи” от Любомир Мечков, „Градът или между Изтока и Запада ХІV-ХVІІ век” на Йордан Велчев и д.п., в които се преплитат история, философия, религия, фолклор, просвещение, изкуствознание, културно-историческо наследство и т.н.. Т.е. тя няма чисто определена научна и жанрова принадлежност, а едно колоритно многообразие, каквото е всъщност и самото Българско възраждане. Основополагаща в книгата е пловдивската алафранга, която се явява свързващо звено между българската и европейската традиция в архитектурата и декоративното изкуство. Както е известно, етимологията на думата е с турски произход, алафранга означава „по френски”, т.е. по европейски, по аналогия на алатурка, което ще рече „по турски”. Макар че e много по-вероятно да произлиза от италианското alla franca със значение „по френски маниер”. Оттук и заиграването още в заглавието на книгата, тъй като алафранга значи още декора-

136

тивна ниша в стените на представителните помещения на възрожденските къщи в Сливен, Пазарджик, Копривщица, Самоков и други български градове, най-вече в Пловдив. Но алафрангата е също така и европейска култура, както подчертава авторката. Тя е мода не само в декоративното изкуство, а и в облеклото, езика, в начина на живот. Може би най-точното сравнение е, че тя е папионката със сакото, или свързващото звено между широките потури и пискюллията фес в облеклото на заможния българин от xаджигенчово време. Алафрангата е част от украсата на възрожденската къща, но понякога дори се отнася и за цялата декоративна украса, с изящната дърворезба, с рисуваните тавани, отделните предмети и мебели като обзавеждане, орнаментите

от стенописите, а понякога визира само украсата с изгледи от Европа, старинни пейзажи с библейски мотиви, ловни сцени, театрални завеси и т.н. Алафрангите на Пловдив са едни от най-ценните художествени богатства на града с хилядолетна история, израз на неговия дух и проевропейски манталитет през вековете. Търсенията на Светла Москова по темата, разбира се не тръгват от тази книга, ценителите на изобразителното изкуство вероятно си спомнят, че преди три-четири години тя беше куратор на Националните есенни изложби със същото заглавие – „От Алафрангата до Европата”, с които разбуди задрямалите стъпки по калдаръма на Стария град, наслоени от поколенията,

и направи един запомнящ се духовен мост между Възрожденския и съвременния Пловдив. Същата тематика ще открием и в други публикации на Москова – за творчеството на Георги Данчов - Зографина, за Станислав Доспевски, за Захари Зограф, Атанас Гюдженов, за декоративната украса на отделни къщи в Стария град, за влиянието на известни зографски школи върху пловдивската иконопис и дърворезба, храмовата стенопис и др. Така тази книга тръгва от алафрангата, но минава през култа към лалето като доминиращ флорален декоративен мотив в османската, но и в европейската архитектура и изкуство; разказва за това как парижката мода не идва в Пловдив през Европа, а по-напряко, през Цари-

Многая лета

С Владимир Янев и издателя Стойо Вартоломеев по време на творческата вечер на Димитър Атанасов (19.01.2011г) в книжарница „Хермес Централ” – Пловдив

137

Многая лета

град и Одрин; спира се на пловдивската кокона, разглеждайки мястото ù в европейските модни тенденции; описва аристократичния дух на филибелии; анализира и изследва декоративната украса на известните пловдивски къщи Хиндлиян, Христо Данов, на Филибос Нишанян, Недкович, Стамболян, Алафрангите, Данчовата къща, Синята къща, Музикалната къща, Николаиди (къщата на архитектите), Месробович (къщата на мексиканското изкуство), Ритора; проследява историята на светската и религиозната украса, на позлатената пластична и ажурна резба, оцветяването и инкрустацията; описва художественото разнообразие и пластичното богатство на декоративните дърворезбени та-

138

вани; интерпретира влиянието на византийското, египетското, вавилонското и античното изкуство; разглежда старите икони и иконостаси на пловдивските храмове. И във всичко това съумява да улови ритъма на времето, променящ се с преминаването от Изток към Запад и обратно. В неголямата иначе по обем книга поне две трети от страниците могат да се определят като изключително ценни, тъй като авторката разкрива нови факти и подробности за някои от паметниците на културата в Стария град, за които се пише за първи път и то, през критичния поглед на изкуствоведа. В този смисъл особено интересен е текстът, включващ анализ, датиров-

С Анджел Вагенщайн и Никола Инджов

ки и коментари за вътрешната декоративна украса на къща „Клианти”, единствена по рода си от онова време. Тя е една от най-старите запазени къщи с близо 260-годишна история. Цялата е богато декорирана с пейзажни изображения, дърворезбени и рисувани тавани, неповторими алафранги, орнаментални фризове, като повечето образци са уникални, съвсем различни от тези, в другите възрожденски къщи. Друг любопитен акцент в книгата е текстът за произхода на майсторите, създали иконите в старата черква „Св. Димитър”. Според Москова те са зографи от селището Линотопи, Костурско, от които тръгва (или продължава) византийската тради-

ция за изписване на фоновете на иконите с позлатена релефна украса за християнските храмове из балканските земи. Датирането на въпросните икони от ХVІІ-ХVІІІ век става възможно едва след реставрирането им през 2009/2010 г. Ала най-стойностното в случая е становището на Москова, че ако строителите на къщите от окръжността на черквата „Св. Димитър” са от Мецово и Костур, то защо и майсторите на иконите да не са от този район, в който векове наред процъфтява източно-православното изкуство. Което не изключва и обратното твърдение. А едно подобно гледище потвърждава заключението, че тези зографи, които са рисували иконите

Многая лета

С поета Петър Анастасов в Къща-музей „Златю Бояджиев” – Старинен Пловдив, на премиера на книгата „Изгори ме, изсуши ме” (Южнородопският български фолклор в Ксантийско”) от Ефим Ушев

139

Многая лета

Неповторимите събирания в дворовете и музеите на Стария Пловдив...

и са изписвали пловдивските черкви, са били наемани от по-заможните пловдивчани да изписват и техните къщи. Разкривайки спецификата на пловдивската алафранга, пейзажната стенопис, резбованите и изрисувани тавани, изобщо чрез декоративната украса на пловдивската възрожденска къща, чрез старите икони и изписването на пловдивските храмове, както и чрез модата през ХVІІ-ХІХ век, Светла Москова среща обилието на Изтока с финеса на Запада в контекста на взаимоотношенията, взаимовлиянията и връзките на Балканите с Османската империя и Европа.

140

Както споменах и в началото, книгата не е само историческа или изкуствоведска, тя е написана занимателно и забавно, и е достъпна за широк кръг читатели. Книга, която носи и познание, и удоволствие от четенето. Този, който я прочете, с пълно основание би имал право да възкликне като Дядо Вазов: Аз видях истинския Пловдив, видях го в триумфалния му вид, дишащ с всичка сила, зачух усилено и здраво биене на пулса му, долових във всички тия прояви на жизненост неговото българско сърце… ____________________ * Светла Москова, “От алафрангата до Европата”, ИК „Хермес”, 2010

141

142

с ъ д ъ р ж а н и е ОБЩЕСТВО „Знаци”: „Прегръдката” – в думи и снимки... .......................................... 1, Ал. Антонова: за културните мостове България-Украйна ........................ 81

ЕЗИК СВЕЩЕН Йордан Жеков: „Българският език” .......................................................... 4,

ОТНОВО НА СВЕТЛО Елка Няголова: „Неотваряните дневници” - 125 години Д. Габе ............... 10, Иван Маринов: „Да си спомним Иван Николов” ...................................... 19, Ирена Панкева: „За Воймир Асенов – казани и преглътнати думи” ......... 87, Кирил Георгиев: Спомен за Иван Троянски ................................................... 124,

ПЕГАС Пламен Киров: Стихотворения .............................................................. 26, Йонка Христова: Стихотворения .......................................................... 40, Драгомир Шопов: Интервю и стихотворения – Многая лета! .............. 74, Стефан Жечев: Стихотворения ............................................................ 113, Велин Георгиев: Стихотворения – Многая лета! .................................. 120, Анита Коларова: Стихотворения ........................................................ 131,

БЕЛЕТРИСТИКА Златимир Коларов: „Розовият храст”, разказ ........................................ 35, Красимир Бачков:: „Разминаване”, разказ .............................................. 70,

КОРЕНИ Николай Папучиев: „Фолклорът – един академичен подход” .................. 43,

ПРЕВОДАЧЕСКА ТЕТРАДКА Ян Рихнер: Страници от Полша .............................................................. 46, Елена Ив.Верховская: Страници от Русия ............................................ 48, Виктор Мелник: Страници от Украйна .................................................. 49, Диана Буразер: Страници от Хърватска ............................................... 51, Йелина Джуркович: Страници от Република Сръбска .......................... 53, Енерика Бияч: Страници от Хърватска ................................................. 55, Елена Исаева: Страници от Русия .......................................................... 57, Станислав Бондаренко: Страници от Украйна .................................... 58, Татяна Житкова: Страници от Латвия ................................................. 61, Йованка Ст.-Николич: Страници от Република Сръбска ..................... 63, Людмила Снитенко: Страници от Русия ............................................... 64, Андрей Корсаров: Страници от Латвия ............................................... 66, Валерий Латинин: Страници от Русия .................................................. 68,

КРИТИЧЕСКО ПЕРО Димитър Атанасов: За нова книга на Сашо Серафимов .......................... 94, Никола Инджов: За нова книга на Мина Карагьозова ........................... 116, Димитър Атанасов: За нова книга на Светла Москова - Многая лета! . 135,

АТЕЛИЕ Във фокуса: Иван Краевски – поет в живописта ..................................... 97.

година десета, Изкуство, литература, общество

3/2013

Издава: “Ñëаâÿнñка ëиòеðаòóðна и аðòиñòична академиÿ” - Âаðна ISSN: 1312-4412 Главен редактор: Елка Няголова Графичен дизайн: Валерий Пощаров Предпечат: Георги Георгиев Коректор: Елисавета Ненкова Адрес на редакцията: Варна 9000, ул. “Бачо Киро” 8 тел.: 052/602014, GSM: 0888 840106, e-mail: cavaletvarna@gmail.com