Issuu on Google+

а ата з т р у а д улт и д ан на к к - ца а рн толи а В с а к с й е п о р

Ев

1


Ветре, клех те... Ветре, клех те, клетва не остана. Брат бъди ми, не ходи в Балкана! Не оголвай кръшните върхари! Ще ти даря с сърма шити дари. Где, кажи ми, либе ще се скрие, щом кат’ враг му дирите открие? Где на завет морен ще полегне, щом кат’ дрямка клепките натегне? Три години либето си чакам, три години дребни сълзи роня. Три години, сведена над стана с черен кенар - да не види мама. Три години либето си чакам. Ще го чакам, сватба да направя. Ще поканя старите сватбари, левент буки... и дъбици стари. „Знаци”: Старата песен от градския ни фолклор „Ветре, клех те...” стана популярна с изпълнението на българската любимка Лили Иванова. Песента е изпълнявана от граовския певец Павел Сираков, от Мария Балтаджиева и Вълчо Друмев от Варна и др.

2


Виолета Тончева

Завършила немска филология и журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Специализира в Berliner Rundfunk, Deutsche Welle Koeln, НБУ София, BBC London и др. Работила в Радио Варна. Германист, преводач, лектор по радиомениджмънт във ВСУ “Черноризец Храбър”. Автор на книги и критически студии в областта на медиите, литературата, архитектурата и изобразителното изкуство. Публикува във вестници, алманаси за литература и изкуство, списания, различни сборници, електронни издателства LiterNet, Stalker, Public Republic и др. Награди: за превод на научно-фантастична литература от СПБ за 1988 г.; за радиопублицистика от СБЖ за 1998 г.; за превод и авторство на критически текстове в сферата на културата от музей “Георги Велчев” за 2003 г.; Номинация за наградата “Сирак Скитник” на БНР за 2005 г.; Награда „Златното перо” на СБЖ за 2008 г.; на САБ за 2008 г.

„Знаци на времето”- Балчик’ 2010 Отзвук от архитектурната среща

Архитектурната среща „Знаци на времето”, проведена неотдавна в Каменната зала на Двореца в Балчик, се оказа интересно и емоционално събитие за съмишленици, което доведе до конструктивни идеи за съхраняване на уникалната архитектурна среда в морския град. „Случилото се ме кара да бъда опти-

мист и да вярвам, че архитектурната общност, институциите и цялото ни гражданско общество ще обърнат тенденцията за заличаване следите от миналото и ще запазят облика на Балчик като град-метафора за знаците на времето, преплитането на религии, култури и стилове, натрупването на историческа и ар-

3


хитектурна памет в нашите земи от 6 в. пр. Хр. до днес” - обобщи арх. Владимир Попов, председател на Клуб „Приятели на Балчик”. Клубът, основан през октомври 2009 г. от група архитекти, вече е получил подкрепа за своята кауза от Камарата на архитектите и Съюза на архитектите в България- Варна, Община Балчик, КК „Албена” и Архитектурен и парков комплекс „Двореца”. Засвидетелстваха го с участието и изявленията си кметът на Балчик Николай Ангелов, зам.кметът по строителството Стилиян Железов, зам.-кметът по европейските проекти Каймет Тургут, председателите на КАБ и САБ-Варна архитектите Георги Минчев и Димитър Стефанов, Ивелина Грозева от ръководството на КК „Албена”. Широката основа, на която стъпва в дейността си Клуб „Приятели на Балчик” проличава и в партньорството със Съюза на румънските архитекти, чийто президент арх. Петер Дерер изпрати специално приветствие до срещата. Интерес предизвика показаната за пръв път в България изложба за творчеството на арх. Хенриета Делавранча – Гибори, създала в периода 1930-1940 г. някои от емблематичните за облика на Балчик сгради. Експозицията по повод 25 години от кончината на известната румънска архитектка, представи арх. Милица Сион, пос-

4

арх. Владимир Попов ветила голяма част от изследователските си усилия на наследството, завещано от арх. Гибори. През следващия месец изложбата бе видяна и в Дома на архитекта във Варна. Съвременният архитектурен контекст бе представен от различни гледни точки, които откроиха историческите, етническите и културните пластове, както и послед-


ствията от недостатъчната грижа за паметниците на културата и опасностите от строителната експанзия. По време на срещата, в няколко панела с различни модератори, своите прочити направиха български и румънски архитекти. В експозето си главният архитект на Община Балчик арх.Енчо Димов изтъкна проблемите и посочи пътищата за балансирано и устойчиво развитие, като обърна внимание върху необходимостта от синхрон между публични и частни интереси. Спирайки се върху нерешения вече трета година казус с уникалния храм на богинята-майка Кибела, както и върху рушащи се паметници на културата като Рибната борса, Темелковия хан, Вила Щорк и други, той призова за специален защитен статут на Балчик. Закон за устройство на териториите в момента не позволява прилагането на специфични дисциплиниращи правила за града, но Община Балчик и Клуб „Приятели на Балчик” могат да инициират подобна законова промяна, аргументира се той. Архитектите Александър Петрович и Димитър Кръстев от БУЛПЛАН, изготвили на базата на обемен анализ заданието за Общ устройствен план на Община Балчик, обясниха методите си на работа и защитиха идеята, че съхраняването на специфичната градска атмосфера изисква грижа не само за отдел-

ни обекти, ансамбли или паркова среда, а комплексно виждане за обществено-икономическото развитие на цялата територия. Те на свой ред призоваха в най-скоро време да се изработи урбанизационен регламент, който да прекъсне застрояването без мярка, за да не се случи така, че след време дори и да разполагаме със специфични правила, да няма вече къде да ги прилагаме. Проф. д-р арх. Тодор Булев представи своята изложба с рисунки от натура „Балчишки силуети”, в която две творби визират евентуалното обезличаване на Балчик, ако не бъде направено необходимото за неговото опазване. Ораторът говори за красивата стилова еклектика на града, наблегна върху важността от възраждане на романтичната вълна в румънската архитектура с нейната кулминация в Балчик, открои появата за пръв път именно тук на елементи, превърнали се впоследствие в архитектурна традиция за Средиземноморието, посочи присъствието и на българската възрожденска архитектура и разви тезата за ярката регионална архитектура на Балчик, свързваща драматично скалистите хълмове с морския бряг. Проф. Булев изведе сегашната връзка между Двореца и града като неравностойна и също пледира за защитен статут, който да гарантира съхраняването на характерния стъпаловиден контур на за-

5


строяването, панорамните възможности, съотношението на зелените и обитаеми пространства и т.н. Мултимедийната презентация на арх. Владимир Попов „Вдъхновения и знаци” добави към професионалния поглед поетични нотки, емоционално близки до духа на магнетичния Балчик. Авторът проследи типологията от среда и сгради, която води към различни архитектурни образци – от най-древната каменна архитектура в света, през изконната българска архитектура и местния феномен – изцяло каменни сгради, напомнящи архитектурата на Егея, Адриатика и Средиземно-

морието, до сградите, строени между двете световни войни със заемки от континенталната архитектура и румънския принос. В интерпретацията на сградите или отделни техни елементи и скулптурни декорации, той разкодира влиянието на архитекти като Райт и Корбюзие и формулира стила на арх. Хенриета Делавранча – Гибори като поетичен рационализъм в индивидуален балчишки стил. Своето проучване върху пропорционалното отношение между града и камъка „Мащаб, материя, цвят”, младите архитекти и френски възпитаници Чавдара Николова и Кон-

Момент от форума

6


стантин Димов смятат да развият в специална изложба за камъка на Балчик, която ще покаже колко нерестриктивен може да бъде един и същ строителен материал. Арх. Миломир Богданов структурира презентацията си около темата за тесните връзки между европейската и българската архитектура, разширявайки сравнението от Балчик и към други селища в България; арх. Велин Нейчев алармира за неотложността от „Нов живот за Старата мелница”; арх. Станчо Веков представи дългосрочния проект в подкрепа на националната кампания „Наследство в риск”- „Изчезващите къщи/Хубавите къщи”. Арх. Виктор Попов се спря подробно върху конфликтите, които сблъскват обществения и частния интерес и пречат за съхраняването на Храма на Кибела. Революционно прозвуча идеята храмът да бъде преместен в центъра на града, с което, според арх. Попов, ще бъдат преодолени не само конфликтът на интереси, но и маргинализирането на храма в неатрактивното място, където се намира в момента и което всъщност не е автентично заради свлачищните процеси. От румънска страна проф. Емил Ретеган представи студентски проекти за Културен център около Вила Щорк в Балчик, построена от артистичното семейство Чечилия и Фредерик Щорк. Младият архи-

тект Давид Александру също разви своята визия за адаптация на архитектурния паметник, чийто покрив впрочем неотдавна е бил укрепен с усилията на Клуб „Приятели на Балчик”. Силен отзвук предизвика арх. Тодор Даскалов със своя притчов „Project Infinity” (от англ. безкрайност), който провокира сравнение между лунния кратер „Платон”, картина на Уилям Ети и съвременностт��. Както философът Платон се съмнявал, че смъртният човек може да бъде морален, без да се страхува от последствията, или както овчарят Гик, станал с вълшебен пръстен невидим, убил и изместил във властта и леглото царя на древна Лидия, така и днес, в условията на липса на норми и правила, съществува възможността да се унищожава културното наследство. А дали след време погледът от Луната към Земята, не би разкрил гледка, подобна на кратерния лунен пейзаж, остава риторичен въпрос. С добре намерения философски подтекст докладите приключиха, за да отворят място за дискусии. Проектът за апартаментен хотел на самия бряг в Балчик, представен от своя автор, арх. Владимир Рачев, предизвика оживен спор, който възпроизведе съвсем конкретно засегнатите в архитектурната среща проблемни аспекти. Отношени-

7


метници на индустриалното развитие; * Ограничения във височината на сградите, свързани със съхранение на неповторимия силует на града; * Регламент за оформяне на сградите – материали, покриви, връзка с терена, видимост; * Правила за улично и ландшафтно оформяне, свързани с устойчивостта на терените; * Правила за разполагане на реклами, знаци и осветления; * Специални правила за допълващо застрояване, свързани с характерни теренни особености; * Защита на природни форми и растителни формации. Вила “Щорк”

8

ето си изразиха архитектите Иван Аврамов, Миломир Богданов, Димитър Стефанов, Тодор Булев и други. „Знаци на времето” завърши с консенсусно становище за необходимостта от допълване на устройствената практика в Балчик и прилежащите зони със специфични правила за прилагане на устройствените планове.

Нека още веднъж се огледаме около нас и се опитаме да открием онези материални и духовни знаци, съхранили във времето архитектурни и човешки стойности. Тези знаци са много важни, тъй като по тях можем да ориентираме нашите днешни и утрешни начинания. В подкрепа на това Клуб „Приятели на Балчик” има няколко следващи инициативи:

Тези специфични правила, съгласно декларацията „За бъдещето на Балчик” включват: * Допълване на списъка на сградите – паметници на културата, като в него се включат сгради и ансамбли, свързани с Възраждането, градската архитектура между войните и па-

* Изработване на макет на Балчик; * Изготвяне на силуетни проучвания за Балчик и околностите, идеи за поправка на допуснати грешки; * Обсъждания на цялостни виждания за развитие на крайбрежната алея, пространствата около Мелницата и Пристанищата, опазването


Етап от творческото реновиране

характера на ансамбли с историческа и ландшафтна стойност; * Проучване на тема: „Балчик – градът на стълбите – за достъпна среда“. *Организация на срещи и изложби; * Архитекти рисуват в Балчик; * Архитектурна фотография – Балчик; * Балчик и неговите паметници; * Подпомагане организацията на пленери и конкурси, свързани с Балчик. В миналото градовете са се развивали, следвайки обичайното право и

божиите заповеди. Липсата на специални закони и планове се е компенсирала от правилата на разума и добросъседството. Парадоксът е, че прилагането на устройствените закони автоматично не води до постигане на обществено полезен резултат. Нещо повече – законът сам по себе си не може да попречи на загрозяването на един град. И тук е мястото на специфичните правила, които биха хармонизирали градското изграждане. Създаването и спазването на такива правила за Балчик са наша обща гражданска и професионалана кауза. Нека я изпълним с чест.

9


Миглена Георгиева

Родена на 4 януари 1970 г. в гр. Рудозем. Завършва специалността „Българска филология”, а по-късно „Социална приложна психология” в ПУ „П.Хилендарски”. Години наред е учителка в с.Славейно, Смолянско. Сега живее в гр.Пловдив. Публикува свои стихове в местния и централния печат.Авторка е на поетичните книги: „Небесни весла”/1992/, „Омайниче в тревата”/1999/, „Свещички от вятъра”/2000/, „Расни ми, расни, китчице”/2001/, „Щурец под снега”/2003/. Авторката съхранява в своето творчество родопския говор, белязал с красотата си ранното ù детство и юношество. Лауреат е на националния поетичен конкурс за млади поетеси на името на Дора Габе - 2000 година. Майка е на две деца.

НА РОДОПИ ПЛАНИНА

Тук сякаш всичко е вечно: и трендафила, и тихата комунига, и зомни ма, зомни, юначе, и тишината е вечна, дълбока, и музиката на земята, и Карлък, и тьонкана снажка моминска,

10

и очинкине като звездици ... Тук е любима тревицата даже, а погледът ти се рее, зарейва и не може да спре, да прерипне зелените планини високи, скупчени, сякаш напевът на триста каба-гайди!...


РОСИ МИ, РОСИ, СИТНА РОСá... /припеви/ „За час трае бисерна росица...” П.П.Славейков

Рáсни ми, рáсни, китчице, в майчини си градини, в бащини си дворове, расни ми , да пораснеш като пиленце на клонче, като звездица в небето... Росú, росú, ситна росá ситна роса каматна в момина пазва росица; ябълките да заросиш, страните да причервиш, вятърът да ги облюби, младо юначе да види, да види, пък да завиди. Девойчице мъничка, блага росица, с треперушки и гайтани, кой ти стори гиздилото, кой ти гизди премените? -Слънце ми е стан станило, пиленце,

стан станило и е ткало, пиленце... Девойчице мъничка, блага росица, с треперушки и гайтани, от теб грее цяло село, селото и планината. Малко девойче, клонче зелено, и ти ще да се ожениш, и теб ще вятър превие, и теб ще слънце прежуря, и ти ще сълзи да рониш, и ти ще песни да редиш като дъждец бисерен. Роните се, очинки момини, да се докрай дороните, че съм от либе далече и мен ще сянка завие, пък сянка няма подир да има. Росú, росú, ситна росá Рони очинки момини...

*** Яла, Свети Георги, да притърколиш слонцену, да цоннат капушкине, до капушкине - момине, да изправиш ливадкине, да наквасиш градинкине, да изкласи житоно, до житоно - дечицана!

11


ЗАКАЧЛИВИ КИЧИЛКИ *** -Момне ле, мари хубава, приседни, моме, до мене, да ми станеш дружинка: до моено чорно калпаче, до моесо дясно колянце. -Я не съм мома, юначе, я съм цвете - латинка! ***

Художник: Валерий В. Пощаров

-Яла, малъчка моме, да та видям отблизичко: как ти блестят ушницине, как ти форкат ръкавкине на кошенана риза! -Нимой ма лога, юначе, че ма аднож веке излога, та са до мен на хороно фати, пък ми киткана грабна, пък ми плитчиците ройна...

12


Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Родена в Казанлък, но от 30 г. живее във Велико Търново, така че счита себе си за търновка. Завършила е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и журналистика в СУ „Климент Охридски“. Има четири стихосбирки. Ето и заглавията на нейните книги:  „Пъстро сърце“ (1992), „Врата през дъжда“ (1996), „Неволно“ (1998 - двуезична - на английски и български) и „Дъщерите на Кай“ (в съавторство с Марина Петрова, 2002 г.) Има и участия в няколко сборника, единият от които от миналата година - „Само за теб“ - с българска женска любовна лирика. Ратува за истинска духовна среда - без ерзаци и съмнителни ценностни възгледи. Пише текстове за песни. Работи във в. „Борба“, Велико Търново.

ЛЮБОВНО ОБЯСНЕНИЕ Няма да търся любовни писма нито пък рани от старо червило. Няма да зная коя е била тази, от твоето минало. Няма да искам да носиш на гръб нашето бъдеше с белези общи. Няма да връщам духа ти от път, за да бъдеш във моите нощи.

13


Няма да чакам на прага така, сякаш си длъжен при мен да оставаш. Няма да питам защо у дома нищо и никога не забравяш. Няма да моля да казваш на глас, че съм всичко, което обичаш. Просто ще бъда огромния свят, който ти като огън пресичаш. ОРИСВАМ ТЕ ДА БЪДЕШ УТРИНТА, в която се събират всички сили, в която мога всичко без усилие, защото съм орисала мъжа. Целувам те. Белязан си тръгни и цял ден пий вода от мойте устни. Водата е събирана, невкусена и може би тя мъничко горчи. Докосвам те. Погален извърви пътеките, които те примамват. Когато стигнеш края на пространствата, по ласките обратно се върни. ТАЗИ ТЪМНА ВОДА, ОТ КОЯТО ОЧИТЕ МИ СВЕТЯТ, тя е нежна и зла, а понякога нищо от двете. Тя разгаря страстта във ръцете, които ме следват и понася на гръб пепелявите мои пътеки. Тя минава през мен, ако няма в душата ми огън и оставя в кръвта само спомен за бъдещи болки. Тази тъмна вода като стара трева се изправя и потъва в дъжда, който бури във мен обещава. Но в такава вода аз живея и дива, и кротка. Имам цялата власт да съм даже каквато не мога. И гадая по всичко, което водата отнася, със какво се прощавам и какво след това ми остава.

14


ГРАДСКИ ПЪТИЩА А във двора ни - селския, още живеят старата ябълка, котката рижава с няколко котенца в черно и бяло. Мъдрият орех, сгушен във розите и алеята с нарциси. Още живее асмата и баща ми я пази от щастливите птици. А пък те го обичат и се грижат да има над асмате му синьо. Там съм се раждала толкова пъти,

там съм сънувала градските пътища, по които сега разпилявам живота си. По които изтичат като болка очите ми, щом ги докоснат запалени фарове. Старата ябълка още ме чака. Тя ме сънува, когато се връщам, тя ме лекува от градските пътища и за мене се моли пак в средата на двора.

ДА ИЗГУБИШ ПОНЯКОГА е прекрасна надежда и започва очакване, и се вдига небето. Всички рани събудени върху кожата дишат, но прилича на музика всяка тяхна въздишка.

Художник: Валерий В. Пощаров

И макар че душата е като облак разплакан, някак с��ънцето – старото, я открива във мрака. И се вдига небето ми, и се връща във мене. Уморено и преходно, но с прекрасна надежда.

15


Този дъжд ми спасява живота. Щом се спусне по моето тяло, той измива каквото не мога да отмина или да забравя. Разтопява в очите ми всички стари клетки на стари тревоги. Не остава в очите ми нищо. Само дъжд е последният спомен.

Художник: Валерий В. Пощаров

ТОЗИ ДЪЖД

Този дъжд ми спасява душата. И обичам, когато го има. Той е пътят пред мен и вратата, зад която е моето име.

ЗНАМ, ЧЕ МОРЕТО Е МОЕТО МИНАЛО. То е в косата ми, сресана с вятър, то е в сърцето ми, също във името, то е морето и знам, че ме чака. Пясък е моята кожа и пясъка влиза в душата ми, път очертава, после по него отива нанякъде, стига морето и просто остава. Вечер, когато се крия от хората, меки вълни се разливат на прага. Те са щастливият път на живота ми, те са в началото, в мен и до края.

16


ЗИМА Огън през всички дървета премина. Беше красиво, но идваше зима. Птиците вече не чакаха никой, стана в гнездата им празно и тихо. Старите облаци кърпеха рани, дълго оплакваха своята старост. После в душите им стана студено, слезе надолу и падна небето. Стихна тревата, земята изсъхна, някъде в нея морето въздъхна. Всичко във тази вълшебна картина беше красиво. Започваше зима. НАУЧИХ СЕ ДА БЪДА ТИШИНА, когато другите очакват да говоря. И после се превърнах във река, в която утоляват своя огън. Така разбрах, че вятърът във мен събира и пилее всички чувства и той е този, който ме краде, когато съм останала без нищо.

17


Роден на 19 октомври 1952 г. в Родопите. Живее и работи в гр. Смолян. Като труженик на българското слово, като филолог, трайно ориентиран към душевния свят на родопчани, Казанджиев работи като учител, като журналист, като ръководител на окръжната, след това и на общинската структура на културата. В своя край е известен като творец и общественик. Светозар Казанджиев е автор на няколко книги, между които: „Сълза от Сухото дере”, „Да убиеш динозавър”, „Десет разказа за любовта”, „Стъпки върху жарава”, „Глас от вечността” – 4 издания, „Земя, погалена от Бог”, „Неповторимата”, „Прокълнат и благословен”, „Ела до мен”, „Последната изповед на Апостола” – 2 издания… Член е на СБП и председател на Дружеството на съюза в Смолян. Списание „Знаци” представя най-новия му разказ.

Светозар Казанджиев

Очила, предателство, любов разказ

С времето все по-ясно разбирам, че между влюбения и лудия няма особена разлика. Ако я има, тя е в нюансите. Иначе как да приема историята, в която се натопих, докато разхождах кучето си в Морската градина на Бургас? На пейка, с гръб към морето –

18

захвърлено и тъжно, то стенеше зад брега, а той, непознатият, слушаше кавъра „Кой ще каже, какво е любов” и.., плачеше. Поне така ми се стори. Не харесвам сантименталните изпълнения, затова хвърлих бегъл поглед върху обекта и продължих. На първо чете-


не, разлюбеният бе над петдесетте, приятен на вид, питаше може би гларусите, защото беше съвсем сам, знае ли някой, какво е любов. В ръцете му вeхнеше роза, в очите – мокра тъга – човек в безпаметна скръб. Песента на Драго от „Тоника” в началото на юни, когато цъфтят липите в Бургас и косачите откосяват първата трева от зелените площи в компанията на разсъблеченото море, е повече от романтика. -Приятелю – повика ме, без да му пука от сълзите, – имам SMS, а очилата ми останаха в хотела. Бихте ли го прочели? – и подаде телефонния си апарат. -Нямате грижа, но затворете за малко устата на Драго – помолих на свой ред. -Да, да. Съвсем ще го спра. -Имате два. -Дайте единия. След преживяното току-що, не е нужно много, за да угасне свещта в душата ми. -„Не звъни. Не е удобно. Твоя съм!” -Господи, пак се прецаках! – прошепна мъжът и ми предложи тъжната си компания. – Поне десет пъти звъних, но тя не откликваше. Тишината ме върна към началото на нашата връзка. Когато я целувах пред Художествената галерия в Смолян, тя уж на шега, уж наистина подхвърли: „Спасе, ние сме тук да помечтаем за неща,

които няма да се сбъднат никога”. Днес стана ясно, какво е имала предвид... – Кучето го хареса и аз седнах на пейката, загърбил първоначалното си високомерие. Отблизо непознатият съвсем не изглеждаше, какъвто ми се видя. С бяла памучна риза на светлосини квадрати, с тъмни джинси и с пепелносива коса, той си беше почти денди. Любезен, романтичен, човекът ме въведе направо с обувките в „гостната” на ранената си душа. -Казвам се Спас, тя – Лили (Лиляна) – нищо специално. Но кой казва, че любовта се влияе от имената! Работим двадесет и пет години по озеленяването на Смолян. Лили е архитект, аз съм дизайнер. След толкова време обща работа и различни грижи, забелязахме другия в себе си. И сега не мога да кажа как се получи. Пък и никой не ме пита. Влюбването беше внезапно, като заболяване от пневмония – силно, дълбоко, изпепеляващо... Една сутрин, докато бършех калта от овършаното ù лице, както често се случваше, сърцето ми изтича на прага на устните и ù прошепна: „Добре дошла, любов, в живота ми!” Изненадана, Лили не смееше да ме погледне. Веднъж заради моята притеснителност, втори път – заради собствения си страх. И все пак, трябваше да каже нещо. Вди-

19


гна глава, скри сълзите, тихо отрони: „Любовта ми прилича на теб. Прегърни я!” Така се получи. Много бях лъган, затова съм недоверчив, мнителен. През годините, улисан да дам всичко от себе си на семейството, пропуснах възможността да запазя сърцето. Похабих го и то престана да ми свети в тъмното... Тя е ограбена. Душата ù е с разбит катинар. Познавам най-трудните мигове от живота ù. Винаги, когато идваше наранена, аз бях близо до нея. Опитвах се, колкото и да не им вярвам на тези проклети жени, да я успокоя. Да кажа нещо, способно да върне блясъка в красивите ù очи. Но не винаги се получаваше… Лили беше чаровница. Тъмните къдрици коса подчертаваха нежните извивки на лицето ù. Очите – меки и синьозелени, приличаха на море. На устните ù играеше закачлива усмивка, а под оскъдната блузка с тънки презрамки се надигаше пламенна гръд… Страхотна жена, дори когато бе в сенки и синини, тя продължаваше да е красива. Аз я гледах мечтателно и мислех, какво ли не бих дал, за да събудя отново любовта в нея. Тя – засрамена, натъжена, молеше да ù простя, че ме товари със своите грижи. Сварвал съм я да плаче в офиса. Не от болка, беше свикнала с нея, от срам, че споделя с колега,

20

похожденията си в Ада. Плачът, който я задушаваше, постепенно започна да души и мен. Лили не е получила една десета от онова, което имат останалите жени в брака. Корабокрушението ни сближи. Въпреки това, ние криехме любовта си. Чувствахме се виновни, защото сме спасени. През май Лиляна загуби своята работа. Беше единствената жена в службата и ние, останалите, пoстъпихме „мъжки”. Не я защитих, въпреки откровената несправедливост. Пък и тя едва ли е чакала. Като борец, беше научена да не разчита на друг. Животът бе несправедлив към нея, затова винаги имаше едно наум. Докато ние „оправните” ù колеги, хленчехме като вдовици и не правехме нищо, за да променим атмосферата, тя си взе шапката и дойде в Созопол. Магазинер за едно лято. Има студентка и по-малък син… Стана кофти. Изложих се. А бях потънал до уши в любовта. За пореден път показах, че не ù вярвам. Предадох я, за да не ме предаде тя. Но чувството не е зло, да го притиснеш под камък. Още със събуждането си сутрин, се хващах за SMS-те, в десет преди обяд разговаряме по телефона, след обяд пак, а вечер – поредният SMS. Няма как да не попитате, какво толкоз си пишем или приказваме? Онова, което си пишат и говорят шестна-


десетгодишните влюбени. Всяка втора дума беше „обичам те”, всяка трета – „не мога да те забравя”, четвъртата – „твоя съм”, „чакам те...” Разголвайки наивно душата си, ставахме близки, превръщахме се в едно цяло. Любовта обича да чака неочакваното, да следва надеждата. Един ден, когато изпушихме отвсякъде, обещах, че на десети юни ще бъда в Бургас. Това я направи щастлива. Господи, направи я луда от щастие. Промени се гласът ù, начинът по който ме милваше по телефона, думите, които ми пишеше в SMS-те – всичко. Промени се душата ù. За първи път в живота някой тръгваше от някъде, за да се срещне с нея. Същият този някой ù говореше нежно, казваше ù на висок глас, че я обича, че не може без любовта ù... -Значи, вие сте тук, за да се срещнете с нея? – попитах уж деликатно, но по-скоро от любопитство. По всичко изглеждаше добър, свестен човек. Хареса ми неговата откровеност и чистота, която жените не заслужават. -Вчера тръгнах от Смолян, изпълнен с щастливи спомени и радостни очаквания. Вървях по своя път. Крепеше ме любовта. Водеше ме звездата, която открих в нея… Касетофонът не спираше да чурулика и разпяваше целия свят. Аз тръпнех от ритъма на музиката и

усещах как щастието се прелива в мен. Имах много повече сила, отколкото някога съм си представял. Не на петдесет и пет години, бях на двайсет и две! Денят лежеше в краката ми, а аз бързах, бързах за среща с жената, която обичах до лудост. Идвах да ù подаря себе си, да ù покажа колко я обичам, как трябва да живеем... Пристигнах в единадесет часа на Автогара Запад. От там на такси и директно в „Централ”. Предварително бях уредил хотелската стая, шампанското, сладоледа, ягодите, цветята… Планирах всичко по мой вкус. Копнеех си за нощта, когато за първи път щяхме да се прегърнем като мъж и жена. За миговете, разкъсвани от нежни викове и любовни стенания. За признанията, за клетвите… Подредих стаята, както на мен ми харесва, измих плодовете, оставих шампанското в хладилника, преоблякох се и излязох. Тогава забравих очилата си. Пред паметника, в центъра на Бургас, взех вестник и свърнах по главната към морето. Любовта трябваше да пристигне в дванадесет и половина. Пътем запазих места в ресторант “Златна котва” и купих една роза. Лили обожава цветята. Особено белите. Сърцето ми биеше лудо. Никога не бях изживявал подобни трепети. Представях си я как слиза от автобуса,

21


как тича към мен, как се гушва в обятията ми, как пламенно я целувам, преди да ù дам цветето… Не вървях, а летях, свирех с уста, както си свиркат младите влюбени, готов да скоча в морето, за да угася изпепеляващата ме страст. Нямам представа защо, но в този миг у мен се пробуди отново съмнение. Някакъв вътрешен глас ме предупреждаваше да стъпвам здраво върху земята. Винаги е така. Съдбата е скръндза. От всяка радост си взема своето. За да изтрия тези съмнения, реших да ù звънна по телефона. Не отговори. Полудях, има дни, когато е непредвидима, но има и друго – прекалено много познавам живота ù. Въпреки това, аз отивах да я посрещна. Градинката пред трите гари е кокетна, винаги пълна с хора. Вървях между пейките и се оглеждах за спирката на автобуса. Усещах дъха на морето, а часовниковата кула на жепегарата периодично отмерваше времето и ми напомняше, че животът е кратък. Спрях в сянката на един кестен, тръпнещ от радост, от вълнение, от страх. Всичко бе толкова хубаво, че лесно можеше да се обърка. Автобусът от Созопол не закъсня. Изчаках пътниците да слязат, за да бъда сам с Лили, да не я нараня с обичта си. Ето я, моята прекрасна любов, съвсем същата – дребнич-

22

ка, хубава, с черни къдрици и сини очи, с къса пола и гол гръб – малко бижу, изковано от злато. В сърцето ми огря слънце. Тя слезе с ръце хванати за ръцете на млад здравеняк, той я прегърна, след това я целуна, както се целуват съвсем близки хора. И… и ме уби. Господи! Помръкнах като угаснала свещ. Със сетни сили избягах от очите на хората и тръгнах насам, подмамен от упойващия дъх на липите. Какво стана? Бях толкова щастлив! Къде отлетя радостта ми?… Защо съм я милвал на сън, защо съм крещял: „Не напускай живота ми!”, когато е имала друг? Приличах на разбит кораб. С наведена глава и ранено сърце, тръгнах по улица „Булаир”, за да се скрия в Морската градина. Седя в алеята на самотата и се питам, какво съм направил, за да стигна до тук? Защо загубих пътя или по-скоро пътят ме загуби? Питам и вас, непознати приятелю, какво може да успокои болката? -Чакайте, чакайте. Онзи, който се повдига на пръсти, не може непрекъснато да стои прав. Помислете за себе си. Моят най-верен приятел е кучето. Затова съм с него. -Нямам куче, нямам и шапка, нямам любов… -Но имате още един SMS. -Четете, приятелю. -Малко е по-дълъг: „Защо не ме


чакаш? Дойдох с бъдещия ми зет. С Мимето са при мен. Той замина по свои задачи. Аз бродя из улиците сама”... – Жената ви търси, а вие говорите за нея в минало време. Тръгвайте! Тя е някъде там, посочих града, сама сред вълните, дири морския фар. Човекът мигом се преобрази, розата в ръката му разцъфтя, а очите, Господи, да бяхте видели очите му! В тях грееше цялата любов на света. Той хукна, оставяйки джиесема в ръцете ми, касетофона на пейката, морето зад брега… -Телефонът! – извиках. -Задръжте го! Щастието се върна отново при мен! Какво значение има един телефон? – каза, без да се обръща назад и се изгуби сред хората. Човекът наистина не знаеше, какво означава телефонът му в този момент – всичко. Когато потъна в дебрите на Бургас и аз се готвех да последвам кучето, той иззвъня. „Лили” изписа дисплеят, натиснах бутона и при-

ех разговора: „Спасе, защо се изгубихме? Защо ме остави сама да те търся в тъмното? Уморих се. На автогарата съм с билет за Созопол. Искрено съжалявам…” -Госпожо, не си тръгвайте. Не се разстройвайте повече. Телефонът му е у мен, защото беше без очила и търсеше някой да му прочете SMS-ите. Когато го сторих, Спас хукна през глава да ви търси. Ще ви изчакам в Морската градина, където се срещнахме с него. Той ще се върне. Тук е радиото му, багажът, мъката по голямата ви любов, която разказваше на морето… Тук е той – фар, с мигом угаснала светлина. Затова не сте го видели. Пейката е точно пред естрадата. По-нататък е ясно. Едно обаче няма да разбера никога, какво би станало с нас, хората, със света, ако я нямаше лудостта на влюбените?... 2010 г.

23


Пламена Николова

Родена в гр.Шумен. По професия е икономист, по вина на ИУ – Варна и Университет Ернст Мориц Арндт – Грайфсвалд, Германия, но по призвание е Търсач на красота. Пише стихове, откакто се помни. Не обича да насилва думите. Изработва ръчно книжни тела, така че всичко, което напише, се ражда на белия свят в една различна артистична форма. До момента има творческо участие в 17 такива книжки и продължава смело напред. През 2007 год. първата ù стихосбирка „Хайку” беше издадена от издателство „З. Стоянов”. Освен с писане се занимава и с рисуване - абстракции малък формат и стъкло. Участвала е в благотворителни изложби. Изработва дрехи и аксесоари от текстил и естествени влакна. Рециклира хартиени отпадъци и добива екохартия. Включва се и в различни проекти за приложно изкуство за деца и възрастни. Неотдавна в СОК „Камчия” успешно участва в българо-руския семинар за млади писатели. В сп. „Знаци” е за първи път. Желаем ù на добър час!

НА ВСИЧКИ ШИВАЧИ Шивач си търсих. За ризата. Сложна кройка. Трудна задача. Много знатни модисти опитаха, но след пробата все ми се плачеше. Шивач си търсих. Свещицата с капещ восък хапеше пръстите. До тъмнина крещяха зениците. Месия нямаше. Само кръстове.

24


И си купих бял плат. И самичка скроих и уших си крилете. Вятър – колкото искаш. И небето. Небето. Небето...

АЗ НЕ ЗНАМ КАК СЕ ПИШЕ ПОЕЗИЯ

Аз не знам как се танцува със ритъма, дето безсрамно флиртува с душите. Просто следвам своя собствен оркестър и оня вълшебен гъдел между ушите ми. Аз не знам как да изплитам куплетите и правилата за писане в рими. Идея нямам как точно пишат поетите. Или - почакайте, съвсем мъничко имам. Аз не знам как се пише поезия, но обещавам да се науча, макар, че сега ми е доволно магическо – оставям я да ми се случи!

Художник: Валерий В. Пощаров

Аз не знам как се пише поезия. Опитвам отскоро. Сякаш отвчера. Нямам кой знае какво за споделяне. И в запас – само шепа думи в килера.

НЕКА Ако я има оназ Красота, нека потопът ù удави във краски. Нека залее съдбовно света! Нека покълне в душичките щастие!

25


Ако я има онази Любов, нека здраво ме сграбчи цялата! Нека е тъмночервена! И нов нека вятър избухне в сърцата! Ако я има оназ Тишина, нека лятно-мъгливо се спусне над дните ни! Нека е истинско! И светлина нека посее вълшебство в душите! Ако ги има Онези Неща, аз ще прекрача спокойна оттатък към дома. А след мен пепелта нека покрие нежно тревата!

СЪНУВАНО Бях ела. На живота топорите ми осякоха стръвно гората. Изпопадаха гордите борове. Осиротя стърнище в душата ми. Птица бях. Гребнах вятър с ръцете си към химерно бленувано щастие. Ала до крясък чуждо бе там небето. Пеех „Облаче бяло” и плачех.

Художник: Валерий В. Пощаров

Нещо дивашки се запреобръща горе отляво под перушината. И усетих ментов вкус на завръщане, вкус на гора, вкус на Родина.

26

Крилете мълком познаха небето си. Нозете – родните коренища. И се разля по вените светло – обичах това старо стърнище! На колене целунах тревата му. Като сестри се прегърнахме. Беше истинско. Аз бях гората. Не у нея, у мен си се върнах!


Георги Константинов

Страници от Швеция

Томас Транстрьомер

Един от големите шведски поети ( неведнъж определян от шведската критика като “най-големият”). Роден е през 1931 година. Домът му е в живописна местност близо до столицата Стокхолм. Носител е на редица престижни награди за поезия в Швеция. Превеждан е на всички големи европейски езици. Значителен брой негови стихотворения са преведени от шведски на български от Вера Ганчева ( “Въздушна поща” София, 2002 г.). През същата година Томас Транстрьомер заедно със своята съпруга посети София – за да участвува в представянето на своята “българска” стихосбирка, станало в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Публикуваният тук цикъл стихотворения на Транстрьомер е подбран и предоставен на английски език от шведския поет и артист Лийф Олсон – негов приятел и популяризатор. По предложение на господин Олсон направих всичко, което е в моите възможности, тези стихове да прозвучат по най-добрия начин на български език… От преводача

27


Томас Транстрьомер

28

Слънцето сега е ниско. Нашите сенки са гигантски… Скоро всичко ще стане сянка.

Художник: Валерий В. Пощаров

Страници от Швеция

ХАЙКУ

Нощта тече на запад, от хоризонт към хоризонт, със скоростта на луната. Бледото слънце е бегач на дълги разстояния срещу сините планини от смърт. Линиите на властта се простират през кралство от мраз и северна музика. ОТ “УТРИННИ ПТИЦИ” Фантастично е да чувства�� как стихотворението расте докато аз самият се свивам. То расте, то заема моето място. То ме избутва настрана. То ме изхвърля вън от гнездото. Стихотворението е готово.

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ Февруари още се държеше. Птиците летяха неохотно и душата се плъзгаше срещу пейзажа като лодка към вълнолома, където беше вързана преди.


После нещо дойде до прозореца. Работата беше на привършване, аз се огледах. Цветовете пламнаха. Всичко наоколо се обърна. Земята и Аз скочихме един към друг. СЛЕДИ 2 часа среднощ: лунна светлина. Влакът бе спрял в средата на равнината. Там далече – точки от светлините на града, мигащи студено на хоризонта. Така, когато някой е отишъл в мечтата толкова дълбоко, че никога няма да си спомни дали е бил там, щом се върне във своята стая. Така, когато някой е отишъл в болестта толкова дълбоко, че всичко в дните му би станало на шепа мигащи точки, един рояк студен и мъничък на хоризонта. Влакът стои притихнал още. 2 часа среднощ, ясна лунна светлина, няколко звезди.

ОТ МАРТ 1979 Уморен от всичко, което идва с думи, думи без Слово, аз се отправям към снежнопокрития остров. Неопитоменият няма думи. Ненаписаните страници се разстилат свободно на всички страни. Аз вървя по следите на елен в снега. Слово без думи.

Страници от Швеция

Дърветата стояха с гръб към мен. Дълбокият сняг бе измерен с мъртви сламки. Отпечатаните стъпки постепенно хващаха кора. Под моряшката мушама говорът бодеше.

29


Страници от Швеция

ДО МАЖОР

30

Когато той слезе на улицата след тяхната среща, въздухът беше завъртян от сняг. Зимата беше дошла, докато те лежаха заедно. Нощта грееше бяла. Целият град се простираше надолу. Минаваха усмивки наоколо – всеки се смееше зад своята вдигната яка. Това беше свобода! И всички въпросителни почнаха да пеят Божи песни. Така си мислеше той. Музиката прекъсна и той закрачи в завъртения сняг с бавни стъпки. Всяко нещо вървеше по пътя към горно До. Трептящият компас сочеше горно До. Един час по-високо от мъчителните чувства. Беше лесно! Всеки се смееше зад своята вдигната яка.

СПОМЕНИ, ПОГЛЕДНЕТЕ МЕ Юнска утрин, толкова близо до събуждането, толкова късно, да заспиш отново. Аз трябва да изляза – зеленината е гъста от спомени, те ме следват със своя втренчен поглед. Те не могат да бъдат видени, те се сливат напълно със средата, истински хамелеони. Те са толкова близо, че аз чувам тяхното дишане, въпреки че птичата песен иска да ги заглуши.


ДЪРВОТО И НЕБЕТО

Когато дъждът спира, спира и дървото. Ето го, притихнало в ясните нощи. Чакащо - както ние чакаме момента, снежинки да разцъфтят в пространството. РИМСКИ СВОДОВЕ В голямата римска църква туристите се блъскат в полутъмнина. Свод открива нов свод, няма просторна гледка. Няколко пламъчета на свещи тихо трепкат. Един ангел без лице ме прегръща и неговият шепот минава през цялото ми тяло: “Не се срамувай да бъдеш човек, бъди горд! Вътре в тебе свод след свод се откриват безкрайно. Ти никога не ще бъдеш завършен, каквото и да значи това…” Сляп от сълзи, аз бутам вратата, излизам на слънчевата пиаца, заедно с г-н и г-жа Джонс, г-н Танака и синьора Сабатини, а вътре в тях – свод след свод се откриват безкрайно. ДВОЙКАТА Те изключват светлината и нейната бяла сянка примигва преди да се разтвори като таблетка в чаша от тъмнина. Тогава изведнъж хотелските стени се издигат в черното небе. Движенията на любовта се установяват, и те спят, но техните най-тайни мисли се срещат както, когато два нарисувани цвята се срещат и се вливат един в друг върху мократа хартия на школска момчешка рисунка.

Страници от Швеция

Има едно дърво, крачещо в дъжда, то е повлякло нашето минало в сивия порой. То има мисия. То събира живот вън от дъжда – като кос в овощна градина.

31


Тъмно е, тихо е. Но градът е е издърпал по-близо нощта. Със загаснали прозорци. Къщите се доближават…. Те стоят в едър план, на един трон, очаквайки тълпата, в която лицата нямат израз.

Страници от Швеция

ТАЙНИТЕ НА ПЪТЯ

32

Дневната светлина удари лицето на мъж, който спи. Неговият сън беше повече жив. Но той не се събуди. Тъмнината удари лицето на мъж, който върви между другите - под последните слънчеви нетърпеливи лъчи. Внезапно стана тъмно, като в проливен дъжд. Аз стоях в стаята, обемаща всички моменти един музей на пеперуди. И слънцето – пак силно като преди. Неговите четки бяха нарисували света. ДИШАЩО ЮЛСКО ПРОСТРАНСТВО Мъжът, лежал по гръб под високите дървета, е станал там също. Той се разклонява на хиляди клончета, люшка се насам-натам, сяда на работното си място и освобождава водата с бавен жест. Мъжът долу – до бликащите струи, очите му във водата. Струите порастват по-бързо от хората. Техните стебла са сребърно-сиви, те имат камъни във своите стомаси. Сляпата светлина удря в тях. Мъжът, пътувал цял ден на една открита лодка над блестящите протоци, ще заспи най-после до една синя лампа, докато островите пълзят като големи молци през стъклото.


АПРИЛ И ТИШИНА

Единственото нещо, което свети, са жълтите цветя. Аз съм понесен от своята сянка като цигулка в черен калъф. Единственото нещо, което искам да кажа, блести недосегаемо като сребро в заложна къща. ОТ ЮЛИ 1996 Помня едно погребение. Аз чувствах, че умрелият мъж познаваше моите мисли по-добре от самия мен. Органът беше стихнал, птиците пееха. Гробът беше извън изгрева. Гласът на моя приятел принадлежеше на далечната страна на минутите. Подкарах колата към къщи. През мен прозираше слънчевият ден, прозираха дъждът и тишината, прозираше луната. в скоби за смъртта: (В средата на живота се случва да дойде смъртта и да вземе необходимите размери. Визитата е забравена и животът си е отишъл. Но костюмът от дърво е ушит в тишина.)

Страници от Швеция

Пролетта лежи самотна. Кадифенотъмният ров пълзи до мен без отражения.

33


ТИШИНА Вървенето отмина, те са погребани… Един облак блести през слънчевия диск.

34

Една шахта се отваря в спалнята, един мрачен жезъл сочи към чужди владения… Цветя в рова. Фанфари и тишина. Вървенето отмина, те са погребани… Кухненското сребро оживява на една голяма маса рибен пасаж дълбоко долу, където Атлантикът е чер. Превод от английски: Георги Константинов

Художник: Валерий В. Пощаров

Страници от Швеция

Смъртта е висок небостъргач, който се движи нощем.


Пенка ЧЕРНЕВА

Родена е в Бяла Слатина. Завършила е журналистика в СУ „Св.Климент Охридски”. Като студентка прекрачва прага на в.”Народна младеж” и там изкачва всичките стъпала в професията – от стажант и литературен сътрудник до главен редактор. През 1977 г. е уволнена (заедно с още петима души) заради публикацията на разговора между Радой Ралин и Борис Димовски на тема: „Реализацията на младите хора в България”. След това работи във в.”Поглед” до самото му ликвидиране през 1996 г. Три пъти е получавала наградата на Съюза на българските журналисти, носител е на „Златното перо”. Издала е книгите: „Тук има силна вода” и „Обичате ли Бах?” Скоро читателите ще се срещнат с неин сборник с разкази. Пенка Чернева е член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Живее и работи в София.

ИМАМ ДУМИ ЗА ТЕБ разказ

Като студенти имахме една любима игра. В определена фаза ни обхващаше театрална треска и така, както си бивахме в невъобразим мизансцен, налягали по пода или кръстосали крака върху легла и маси, започвахме да произнасяме репликите си. Интонацията нямаше никакво значение, колкото по-занесена, толкова по-добре. И „режисурата” не беше амбициозна, единственото изискване беше: казаното да няма никаква връзка с предишното, нито със следващото. Всеки подхвърляше в

35


късната доба изречения от книги, от вестници, от телефонния указател. Петър пък си имаше рефрен, по няколко пъти в спектакъл произнасяше замислено и недоизказано: „И неговите девет братя...” Никой никого не слушаше, никоя дума не търсеше друга, да я срещне и да се хванат за ръка. Играехме театър на абсурда. И медитирахме така, докато или Дани кажеше горе-долу смислена смешка, или Ванчо изкривеше невероятно някоя дума, или хазаинът нарушеше организирания хаос на студентската квартира... Понякога се срещаме сега, бившите театрали, обикновено си казваме незначителни любезни думи и отминаваме. Питали ли сте се защо толкова много се говори във влак? Добре, защото има много време и с какво друго да го оползотвориш. Но само затова ли? Колелата тракат, носят те, отпускат те и думите сами започват да се измъкват от скривалищата си – ако са изповедни и свенливи. От леговищата си – ако са зли и нападателни. Но пак изповедни – срещу човек „от друг влак”: този негодник, неговата мама, мразя го и няма да го оставя, ще го гоня до девето коляно. Слушателят отсреща кима. Той е анонимен. Ето още една причина да се говори толкова много във влак. Слушателят не те знае кой си, може и чуждо име да му кажеш. Не те знае какъв си, ако е психолог, от разказа ти може донякъде да ти нарисува портрета. Не знае какво ти е, ако е проницателен, твоите думи ще му разкажат това, макар че дума казва, дума лъже. Дори да те разбере какъв си и какво ти е – всеки ще слезе на своята гара. Анонимният слушател не може да ти навреди, няма да изтича с довереното до най-близката доверителница. Не може да изп��лзва казаното и предполаганото в своя полза. И не му влиза в работата лъжеш ли или само художествено допълваш фактите. Във влак се разказват горещи истории за греховни любови. Тъжни истории за деца и майки. Поучителни неща за свекърви и снахи, тъщи и зетьове. Разочарование стеле горчивата си пелена над похабени чувства, над надежди, замръкнали на прага. Влакът спира и ти слизаш, натоварен с куфари и чанти. Но разтоварил от себе си поне малка част от емоционалния багаж, който е на постоянен гардероб в душата ти и тежи, и изпълзява насред сънищата, и забавя походката. Да, разговорът е разтоварване. Той е онази стълбичка, по която се пренасят натрупванията от преживяно, мислено-премислено-недомислено, съмнения, горчилки, а защо не и купища радост – едва ли някой може да твърди, че радостта е бреме, но едва ли някой ще отрече, че спо-

36


поделената радост е двойно по-сладка. Дотук добре, но къде отива разтовареното от нас? Нали нищо в природата не се губи, та и то. Върху кого го стоварваме? Имах една приятелка, която буквално ме затрупваше с приказки. А в тях какво ли не. Имаше проблеми вкъщи и ми ги разказваше с всичките им тягостно дребнави битово-прахосмукачно-хладилни подробности. Влюбваше се и ме посвещаваше почти във всичките трепетно-тръпчиви да бъде-, да не бъдещи потайности. Нещо се случваше в службата ù и аз научавах за колегиални мерзости, боричкания и антиколегиалности. Тя се разтваряше като длан пред мен, в замяна на това обсебваше изцяло вниманието ми. После се оказваше, че е обсебила и съзнанието ми, защото дълго време из него щъкаха проблемите ù - че малко ли са моите, както се пее в народната песен. И понеже тя настойчиво и страстно шепнеше – аз само на тебе, гроб си, нали? – аз наистина бях гроб, таях ги, кътах ги, засядаха на гърлото ми. Докато веднъж чух обща позната да разказва на някого същите тези неща – моята скъпа приятелка бе доверила „само” и на нея дълбоките си тайни. И така, изприказвала до дъно съдържанието на душата си, тя литваше подобно на привързан балон, отскубнал се от сиджимката си и отървал се от някое излишно чувалче пясък. Чувалчето обаче бе тупнало върху мен. Вярно, че приятелството е кошница с две дръжки, да се носи от двама души. Утре може и аз да излея собственото си ведро. Заслужавам ли упрек за това? И нима има рецепта за истински разговор – каква доза откровеност, каква доза въздържание, колко внимание, кое да се пропусне покрай ушите... От известно време не мога да разговарям с един човек. Той се страхува от въпросите ми. Вероятно няма отговори. Но аз нямам въпроси. Имам думи, които търсят някъде пресечна точка с други думи. Дали пък не искам нещо ужасно трудно? Умеем ли да разговаряме? Как разговаряме помежду си? Въпросът си има съвсем етикетна страна и тя не е маловажна. Ти говориш, а партньорът ти гледа през прозореца. Той ти говори, а погледът му се рее някъде вдясно от дясното ти ухо. Ти кажеш две думи, на третата те прекъсне. Правиш още един несполучлив опит с дума и половина, докато разбереш, че пречиш на неговия монолог. Има и моноспектакли, те обаче събират зрители, само ако актьорът е много талантлив и пиесата много силна. Ако „актьорът” е твой приятел или добър познат, ти слушаш независимо от важността на темата – нали за човека отсреща тя е важна и вълнението така го е обхванало, че сам не може да се спре. Пък и прия-

37


тел можеш да прекъснеш, ако все пак трябва да се качиш на трамвая или и ако у теб нещо напира да се излее в насрещен монолог. Иначе прекратяваш натрапилото ти се словоизлияние кога - тактично, кога – не съвсем и пътьом те стрелка мисълта за липсващите седем начални години на събеседника ти. Нищо чудно и той да храни същата мисъл за теб. Мамо, каза синът ми, на мене не може да ми липсват седем години, защото съм на шест, нали? Дано да ти ги давам, моето момче, тези седем години. И аз, и детската градина. Макар че когато се съберем всички вкъщи и седнем около масата, все се случва да се сдрънкаме за скъсани панталони, загубени ключове, ненаучени уроци и забравени обещания. Странно, моите най-блудкави детски спомени са от вечерите, когато е ставала кавга на масата, татко е захвърлял лъжицата си, мама е преглъщала сухата си хапка, подсолена от сълза, а брат ми от нямане какво да направи, ми е зашлевявал незаслужен шамар. И обратно, най-сладките ми спомени са от същата тази вечерна маса, около която сме се смели за наши си работи и всеки е имал възможност да изприкаже думите си и да бъде изслушан. Телефонът ни вдига по няколко пъти от вечеря, в детската градина учителката гони скучна кариера, а лелките говорят грубо и троснато. И човек влиза в клопката на клиширания разговор с най-продължителния си събеседник през деня – телевизорът... Освен разговор-разтоварване има разговор-обмяна на информация. В днешно време откъде ли не черпим информация. Сядаме с колеги на чаша кафе - кой какво прочел, какво видял, какво слушал. Обогатява се човек, задушевно му е да размени и мнение, и набързо съставена минирецензия. Само дето отвреме-навреме се появява разновидността разговор-кражба на мнения. Казала си нещо, след десет минути – поне да беше след час или на другия ден – колежката вика възторжено: имам идея! Нейната идея – твоята току-що изказана мисъл. И мига чаровно със сгъстени от аркансила ресници. Ако си мъж, да се влюбиш в ресниците и да аплодираш кражбата. По-точно джебчийството, защото е надребно. Ами като сте жени и тя ще извърти работата към „завист по женска линия”? Случвало ли Ви се е да говорите с някого в коридора, говори на Вас от половин метър разстояние, а децибелите му - предназначени да огласят целия коридор и да проникват зад нечия врата? Или пък да Ви повикат зад някоя врата, да Ви поканят да седнете и да кажете мнението си по еди кой си въпрос. Вие започвате и още при наченките на Вашето мнение се намесва другото мнение, в първата пауза вметвате още част от

38


своето мнение, но другото мнение го захлупва – и накрая публично Ви порицават, че нямате мнение и предложение по въпроса. Щем-не щем, трябва да разговаряме помежду си. Разговаряме в службата. Разговаряме вкъщи. Нагрубяваме се. Прекъсваме се. Недоизслушваме се. Невслушваме се. И не е въпросът само до първите седем години. Начинът ни на живот налага и начина на разговор. Бързаме – защо все бързаме? Нервни сме. Неискрени сме. Късаме нишките между нас. Затваряме се в ограничен кръг действия, по-често интереси. Започваме да хвърляме думите си като в нашия студентски абсурден театър. Защо? Веднъж професията ми подари разговор с известен в миналото футболист. Беше треньор на пловдивските „канарчета” и говореше страстно и убедено – искам да дам на момчетата всичко, каквото аз самият съм получил от футбола. А за раздаване има бол, твърдяха сантиментални фенове, „от оня барут, с който повеждаше вихрени контраатаки и взривяваше трибуните”. Треньорът завещаваше „барута” с думи и с показване, учеше момчетата да изпитват удоволствие от играта. Възпитаваше ги, че добрите партньори на терена са добри приятели и в живота. И ги молеше, заклеваше ги едва ли не – говорете си, момчета, разкривайте се един друг като човеци! Да поседим край самовара, казват руснаците. Значи, да поговорим човешки. И топло. И със зачитане. Откровено. Без тенекиени интонации. Без корист. Да се открием един друг. Да се докоснем. Да се движим по слънчевата нишка на диалога. Толкова ли е трудно да разговаряме под шепота на самовара? Да го включим, след малко ще закипи. -Чай, кафе, безалкохолни, моля! Боже, кога е наближила моята гара? -Госпожо, кажете и Вие нещо. Все мълчите... Мълча ли? Само да ме чака онзи човек, дето се страхува от въпросите ми. Срещнахме се пак, двама студенти от бившия театър. Кълна се, нищичко няма да питам. Даже и отговорите ще бъдат от мен. Само да ме чака.

39


40


100-годишнина от смъртта на

Лев Николаевич Толстой След издаването на романа „Възкресение“ през 1890 г - отшелникът от „Ясна поляна“ се отрича от цялото си предишно творчество. Интересно е, че в България от 1928 до 2006 г. няма издадена нито една книга, статия, писмо на Лев Толстой след епичния преврат в живота му. Нещо повече - той отрича съда, църквата, властта, армията и предлага природосъобразен живот - всеки човек поне 4 часа на ден да работи физически труд, за да се прехранва сам.  Една интересна изложба бе открита неотдавна в Общината на Варна. Бе съпътствана от публично представяне на религиозния творчески и житейски път на писателя. Основен двигател на събитието бе Йордан Йорданов - най-последователният толстоист в България. Над два часа продължиха въпросите и разговорите около явлението „Толстой”. Ето и части от изложението на Йордан Йорданов: „* Толстоизмът е основа на религиозната наука. Знания, потвърдени от опита и практиката – това е науката.Но в областта на духовния свят на човека няма как да бъде приложен научният обективен ме-

Димитър Кунев Роден на 14 юни 1954 г. във Варна. Завършил е СУ “Св. Кл. Охридски”, българска филология и история. Около 30 години е работил като учител по български език и литература, три годени от тях е преподавал български език на чуждестранни студенти. Славянофил.  Автор е на литературно-критически статии, включително и на предговори към стихотворни книги. Най-известната му студия е “Най-българските стихове на подпоручик Д. Дебелянов” - за военните стихове на Дебелянов. Собственик е на електронния вестник “nationalistBg.com, който освен икономически и политически теми, публикува и десетки критически статии за изкуство и култура.

тод. Психологията класифицира човешките чувства, но не разглежда тяхното проявление и реализация в обективния свят. Етиката разглежда проявлението само на социалния морал. Няма наука, която да обяс-

41


ни сблъсъка между духовния свят и действителността, която да обясни индивидуалния морал, пряко обществения в даден исторически момент. Религията би трябвало да е тази наука. За да се изследва духовният свят, е нужно неговото отделяне от животинските инстинкти, заложени в човека, от изискванията на общественото устройство, от нуждите и влиянието на материалния свят върху него. Това най-ясно са постигнали двама мислители – Имануел Кант и Лев Толстой. Кант – с езика и методите на философията, Толстой – чрез религиозния си опит и изследвания, стъпили върху логиката, анализа и разума. Обект, основа и мярка на изследванията им е само духовният свят на човека, а не буквата на свещените текстове и естеството на Бога сами за себе си.

42

Кант абстрактно проследява пределите на човешкото познание /обективно и субективно/ и достига до същите изводи, до които стига и Толстой, който се самонаблюдава и самопознава, в стремежа си да разбере пределите на своето „аз”. Така при Толстой се съчетават гениален ум, осмислени енциклопедични знания, полиглотски умения /вкл. иврит и старогръцки/, философска логика и кристална искреност. Това съчетание ражда „Изповед” и „Моята вяра” – самонаблюденията и самоанализите на Толстой. Ражда и богословските му изследвания „Критика на догматичното богословие” и „Съединение и превод на четирите евангелия”. В тях, от позициите на разума, знанията и логиката, Толстой отхвърля сляпата вяра в църквата и Бога като несъстоятелна


и безсмислена. Замества я с духовния образ на човека, изграден и изявен от Христос, образ, който е във всеки един от нас, защото всички сме синове божии, като Христос. Логиката си Толстой подкрепя и с новия превод на термините „възкресение”, „слово”, „изкупление”, „първороден грях”. „Възкресение” на иврит е възстановяване на мъртвите, но Христос го изрича без „мъртвите, като „пробуждане”, в смисъл на духовно. „Слово” е логос, разум... Евангелие е „вестта за благото”, т.е. човек трябва да следва духовните ценности в живота си. Толстой отделя 5 от тях – „живей в мир с всички хора”, „не прелюбодействай”, „не се кълни”, „не отвръщай на злото със зло” и „не мрази другите народи”! Толстой ще открие този морален кодекс и в Корана, будистките текстове, философията на Сократ, Конфуций, Лао Дзъ, Кант... Но и в тях, като в евангелията, истински духовното е затрупано от суеверия, мистицизъм, чудеса и обреди. Толстой ги изчиства в сборниците с мисли „За всеки ден” и „Пътят на живота”. Той критикува и Кант, че не може да излезе докрай от църковното мислене. Трудът на Толстой е огромен – самонаблюдение и самоанализ, които той всекидневно документира и в дневника си, анализ на религиите, философията, изкуството. Но той престъпва едно вековно табу – анализ на обществото и държавата от позициите на духовните ценности и морала. Това става

Л.Н Толстой, худ.: Иля Репин

в социалните му произведния „Но какво да правим”, „Днешното робство”, „Царството божие е във вас”. Изводите в тях: * Обществото и държавата никога не са приели за факт съществуването на морален закон в духовния свят на човека, който е в основата на висшето проявление на любовта–желание за добро и обич към всички хора. Общественото устройство е стъпило на противоположния принцип – насилието. То е нужно, за да може една част от обществото да не полага нужен производителен труд, а чрез парите да живее паразитно, закриляно и от законите на науката право.

43


включително икономиката. Защото човек, открил смисъла на живота си в своето нравствено самоусъвършенстване, не може да ползва и експлоатира чужд труд. Не може да упражнява аморални професии. Не може да е ненаситен консуматор на удоволствия и блага. Не може да насилва от името на съществуващи юридически закони или животински инстинкти.

Не разделението на труда разделя хората на бедни и богати, а неравнопоставеното натоварване на производителните професии спрямо останалите. Прекият производител на блага е най-ощетен и експлоатиран, за да поддържа ръководно-организационните, охранителните и развлекателните обществени групи. За Маркс това са класи, Стамболийски ги нарича съсловия, в Индия са касти, а Толстой ги разделя на хора с морал и хора без морал... Той се отнася към човека като към духовно същество и показва истинската духовност. Стъпва върху моралния закон и чрез него изгражда морално-разумни отношения между хората във всички области на живота,

44

* Толстоизмът е научно изграден религиозен светоглед, проявяващ се чрез разумно религиозно съзнание, изградено чрез волево усилие за премахване на въздействащите върху него грехове, съблазни и суеверия, посочени от Толстой, съществуващи в обективната действителност, които са пречката да се изяви и реализира духовният свят на човека в материално-обществената обективност. Само при такъв религиозен светоглед стихийният научно-технически прогрес ще се развива в едни разумни рамки и граници. Принципът “живот заради самия живот” е езическо-варварски, но все още е основен в света. Толстой осветява и обяснява и вътрешния духовен свят, сам за себе си и идеята за Бога като предел, обяснява и общественото устройство и цел. Противоречието им е огромно. Лъжерелигията има за цел да изглади това противоречие, а за науката то не съществува. Толстой особено набляга на съществуващото насилие, на кое-


то противопоставя „не се противете на злото с насилие”. Но това означава добрите хора да бъдат малтретирани и убивани. Това е ставало, става и днес, макар да има наказателен кодекс и полиция. А ако ги няма? Историята доказа несъстоятелността на абсолютизирането на принципа за ненасилие. Доказа го като лично самостоятелно поведение, но не и като обществено. Сама и индивидуално човешката личност е безсилна пред злото, ако не му се противопостави с насилие. Така Христос бе разпънат и хиляди истински християни убити, в това число и толстоисти. Но когато ненасилието от индивидуално прерастне в обществено – тогава то побеждава. Толстой абсолютизира ненасилието като личен идеал. М.Ганди го приспособи към съществуващия свят и го превърна от лично поведение в метод за обществена борба. Ганди кореспондира с Толстой и се нарича негов последовател, а гандизма – „нашето движение е усъвършенстване”. Но в новоосвободена Индия, гандизмът не се наложи в политиката и обществените отношения, защото основата на борбата бе не разкриването на истинската разумна религия, а националното освобождение на Индия. Тази религия бе в основата на толстоисткото движение в Русия след 1917 г. и достига апогея си през 1920 - 1925 г. Създадени са около 100 земеделски комуни и организации в градове и села. Толсто-

Л.Н Толстой, худ.: Иля Репин

измът е водещ в т.нар. религиозен комунизъм, допуснат да се развива до смъртта на Ленин. Той е проект и се развива под покровителството на секретаря на Ленин – Вл. Бонч-Бруевич – религиозен експерт и близък с водещите толстоисти Владимир Чертков, Павел Бирюков, Иван Трегубов, В. Булгаков. Толстоизмът е и религиозно-социална програма за коренно преустройство на света. Тя започва с религиозното просвещение на човека и народите, приемането на ненасилието като лично и обществено поведение, въвеждането му съвместно с морала в политиката и икономиката, степенуване по

45


необходимостта им на видовете човешки труд и дейност, като ненужните ще отпаднат... Само разумът ще определя начина на живот и средата на живот, като едновременно ще се удовлетворяват само разумните материални и духовни нужди на човека, без привилегиите на парите и интелектуалния труд. * Толстой се застъпва за поземления проект на американския икономист Хенри Джордж за единния данък върху ценността на земята – селска и градска, като всички останали данъци отпаднат. Не е знаел за неговото продължение – финансовия проект на белгиеца Сил. Гезел – за въвеждане на „свободните пари”, които се обезценяват и са единствено за размяна на стоки и услуги. * След Русия, България е страната с най-организирано и масово толстоистко движение в света. То съществува под формата на Български вегетариански съюз. Създадени са 10 комуни, много издателства, списания и вестници. Най-голямата и най- дълго просъществувала комуна е в с. Прослав, сега квартал на Пловдив /1926 - 1958 г./. Изявени толстоисти са Сава Ничев, Георги Шопов, Христо Досев, Стефан Андрейчин, Йордан Ковачев, Генчо Пирьов, Борис Георгиев, Г.Константинов. Те са обединени около сп. „Възраждане” /1907 - 1935 г./, за което Толстой казва, че

46

е единствено списание в света, проповядващо напълно неговите идеи. Христо Досев ж��вее до руската Ясна поляна и става един от най-близките съмишленици на Толстой. Пише и спомени от срещите си с Толстой. В България е създаден от толстоисти и фонд „Хенри Джордж”, чрез който се пропагандира проектът му за земята. Но диктатурата на пролетариата, както в Русия така и в България, слага край на толстоизма и в двете страни. В Русия е забранен официално през 1933 г., в България това става неофициално след 9.IX.1944 г. Съзнателно или от незнание принизяват и опростяват религиозния светоглед на Лев Толстой и го наричат изразител на интересите на руските селяни, че иска всички хора да станат земеделци, наричат го „огледало на руската революция”, „предтеча на болшевизма”, „идеолог на комуналния живот и трудовите изправителни лагери”, „антихрист, отричащ божествеността на Христос“, „унищожител на човечеството”, защото издигал безбрачието и целомъдрието като висша форма на живот, „враг на науката и изкуството, на цялата цивилизация”... * А Толстой е просто изразител и огледало на общочовешката нравственост, толкова нежелана и недопускана в обществото. Защото пред моралните закони няма лични интереси, няма привилегии за умните и силните и за властниците, няма


подкупи, няма естетика и удоволствия - има само задължения и радост от изпълнения дълг пред Бога. Разбира се, комуто много е дадено, от него ще се иска и много. Толстой е

един от избраните, за да ни обясни разумно що е религия и какъв е смисълът на живота – нравственото самоусъвършенстване като сливане с волята на Бога.

Кой е ентусиастът организатор на изложбата? Самият уредник на изложбата Йордан Йорданов е днес найпоследователният изследовател на граф Толстой у нас. Изложбата се състои от 6 цветни фотоса и 5 маси, върху които са поставени 50-на книги от втория период на писателя, писма от Толстой, написани със собствения му почерк, издания от негови последователи в Русия и България. Почти всички издания са с

Йордан Йорданов

пожълтели от времето корици и страници, но запазени и грижливо поддържани. В изложбата се вижда и неизвестен досега портрет на украинския художник Иван Бодянский, гостувал през 1903 г. на писателя. За щастие - оригиналът се пази в Пловдив и е безценен естетически документ, защото е представил точно религиозния, а не „мистичен” дух на Толстой. Особено място заемат и спомените на съпругата на графа София Толстая и портретът и творбите на най-сериозния последовател в Русия - Владимир Чертков. Става ясно, че в Русия е имало десетки комуни, в които са живели толстоисти. Ленин има добро отношение към писателя и комуните, но след смъртта му Сталин и особено Лео Троцки, под девиза за борба с религията разрушават комуните, изпращат обитателите им в Сибир или просто ги убиват. Доста от толстоистите идват и в България. Йордан Йорданов, който напуска учението си като филолог в Шу-

47


менския университет „Константин Преславски” - тогава Висш педагогически институт, не само споделя възгледите на Толстой, но се стреми да живее по моралните му императиви. Не яде месо, поне 4 часа работи дневно физическа работа, не приема обредите на

църквата, като си остава „чист” християнин. През 2006 г. издава книгите на Толстой „Какво да се прави” и още една книга с избрани религиозни текстове от периода след „Възкресение”. Днес той живее във Варна, а е роден в с.Брестак, Вълчидолско.

Толстой със семейството си

Историята на един портрет... Иван Александрович Бодянский /1875-?/ е руски художник - толстоист. Син е на съмишленика на Л.Н.Толстой Александър Бодянский – богат харковски помещик, който се отказва от собствеността си върху земята и става последова-

48

тел на Толстой, участва в спасяването на духоборите и е автор на книгата “Духобори”. Синът му - Иван Александрович Бодянский споделя възгледите на баща си и през 1903 г. посещава Лев Толстой в имението му в Ясна поляна, където показ-


ва портрета на Лев Толстой. През 30-те години Иван Александрович Бодянский емигрира в България и живее в гр. Русе много мизерно. Обръща се с молба за помощ към последния секретар на Л.Толстой – В. Булгаков, който тогава живее в гр. Прага. В. Булгаков се обръща към българския толстоист Йордан Ковачев от гр. Пловдив, с молба да помогне на Бодянский. Йордан Ковачев се отзовава и помага на руския художник. От благодарност И.А. Бодянский подарява на Йордан Ковачев портрета на Л.Толстой от1903 г., който се пази и до днес от неговия син – Методи Ковачев. И.А. Бодянский е автор на „Спомени за Ясна поляна” – книга, публикувана през 1908 г. През същата тази година той създава и две картини от живота на духоборите, които подарява на Л.Толстой по случай

80-годишния му юбилей. И.А. Бодянский дарява цялата си колекция от картини на Руския музей в Прага.

49


Мина Карагьозова Родена и живее в Хасково. Завършила е Пловдивски университет “Паисий Хилендарски” със специалности : “Руска филология” и “ Английски език и литература”. Работи като учител по английски език в родния си град. Автор на поетичните книги :”Постоян-

но местожителство – ада” (1992 г.), “Струна над бездната” (1998 г.), “Танц” (2007 г.) Публикува стихове, публицистика, литературнокритически есета в сп.”Знаци”, сп.”Везни”, сп.”Южнобългарски страници”, в.”Български писател”, в.”Словото днес”, в. “Арт експрес” /постоянна рубрика/, в електронното списание на Литернет, в сайта „Литературен свят”, сп.”Бумеранг”, в местната преса. Излъчвания по БНТ, БНР и др. Литературни награди: Национален поетичен конкурс в Благоевград – 1993 г., конкурс на радио “Веселина” – 2004, Областен конкурс за поезия – Димитровград – 2006., конкурс за книги на местни автори в рамките на „Южна пролет” 2008 (награда на Клуб на дейците на културата – Хасково). Член на Съюза на българските писатели.

Толстой и България По мое скромно наблюдение, чисто човешкият психологически принцип, че нашето огледало са другите, с особена сила важи за славянството и за българския народ, в частност. Ако българин или славянин беше дал оценка за толстоисткото движение в България, навярно в съзнанието ни тази оценка нямаше да тежи колкото оценката на американеца... И затова ще започна с твърдението на професора от Университета в Индиана У. Еджертън, че толстоисткото движение не си е поставяло политически цели. Според него, религиозните принципи, които проповядват толстоистите, ги правят граждани, моралните качества на които биха спомогнали за оздравяване на живота на всяко общество. За потвърждение проф. Еджертън дава пример с българския толстоизъм, който е спомогнал за извисяването нивото на личния и културен живот и на гражданите, и на обществото. Между българските толстоисти са и такива, които тогавашният периодичен печат нарича „апостоли”: Сава Ничев, Георги Шопов, Стефан Андрейчин, Христо Досев, Димитър Жечков и Ташко Коматов. Известният поет Николай Лилиев също е считан за техен съмишленик. Издава се

50


вестник „Възраждане”, основава се Български вегетариански съюз, създават се толстоистки комуни като тези в Алан Кайряк и Мечкюр... Издателството на Георги Шопов обнародва повече от 30 книги на Толстой. Шопов води десетгодишна безуспешна борба с бездушието на чиновниците при фалита на издателството. Пише две книги за Толстой, посещава Ясна поляна. След смъртта му неговият съратник Йордан Ковачев публикува във в.”Литературен глас”некролог, в който се казва: “Обикнал и направил своя идеологията на Толстоя, той я понесе с всичкия жар, на който бе способен... Навсякъде той носеше ентусиазъм и вяра”. Като цитирам тази оценка на един толстоист за друг, искам да подчертая, че тези думи важат и за живота и делото на всички последователи на толстоизма в България... Българските толстоисти с всички сили се опитват да осъществят на практика идеите за мирното, без насилие развитие на обществото. Разбира се, такава сложна и многопластова идеология не би могла да се предаде с няколко изречения, но все пак се чувствам задължена да маркирам основните идеи, вдъхновили последователите на Толстой в България. Толстой счита революцията на човешкото съзнание, неговото усъвършенстване за главен принцип за развитие на обществото. Неговите идеи за ненасилие, хуманизъм, пацифизъм - в частност, отказ от военна служба - намират сходство с други религии и учения – будизма, конфуцианството, даоизма. Но това не дава основание на изследователи като Маргарита Терзиева, Неля Иванова и Тинка Иванова в техния колективен труд: ”Поглед върху българския толстоизъм” да считат учението на Толстой за еклектично. Просто всички тези учения имат един и същ божествен източник и в основата им стоят едни и същи вселенски закони. Нека да припомним ономастичното определение на думата религия – тя идва от латинското „религаре” – „свързвам” – т.е. като замисъл религията е създадена да бъде връзка между човека и Бога. Ясно е, че религиите носят специфичните черти на своите основатели и на народите, които ги изповядват. Но общочовешките принципи за признаване на ценноста на живота – „не убивай” – са универсални. И, макар малко хора да се замислят над това, но всяка война, всяка революция, свързана с човешки жертви е нарушение на хилядолетни вселенски закони и не може да доведе до нищо добро. В този смисъл Толстой не казва нищо ново, но го казва по един изключително убедителен начин. И ето сега, в ХХІ век, в повечето европейски страни военната служба не е задължителна – ние дори не се замисляме над това постижение на хуманизма. И не на онзи – оплютия от Ленин и сие интелигентски абстрактен хуманизъм, а един хуманизъм, който оставя на всеки човек дадената му от Бога свободна воля да бъде или да не бъде високопрофесионализиран наемен убиец... Нима войниците, които отказва-

51


ха да отидат да се бият във Виетнам и отиваха в затвора като престъпници, нарушили човешките закони, са били толстоисти? Защо да не допуснем, че са се опитвали да спазят вселенските закони, които са проповядвани от всички уважаващи себе си религии, в това число и християнската, и са част от колективното ни подсъзнание? В този смисъл искам да припомня думите на Толстой в отговор на упреци на негови последователи, че частният му живот не съответства на проповядваните от него принципи: „ Аз съм Толстой, а не толстоист.” За съжаление, при целия си ентусиазъм, българските толстоисти са разсъждавали като типични представители на западната цивилизация – очаквали са резултати тук и сега. Запазени са свидетелства, че преди началото на Балканската война българските толстоисти се обърнали към великия писател и техен духовен водач с молба да отправи призив към управниците да спрат започващата война. „От това нищо няма да излезе - отговаря Л.Н. – Ще напечатат, ще прочетат и тъй ще си потъне всичко това в морето на вестникарския боклук. Тая стихия не може да се спре с никакви думи. Тук е нужен по-дълбок преврат у хората, необходимо е разяснение на религиозното съзнание на народа. Съзнание за това, че всички са равни пред Бога, пред живота, че затова животът на всеки човек и същество има еднаква цена, че да се убива и причинява страдание на когото и да е, е грях, че това не трябва да се прави.” Какъв следва да бъде изводът от тези думи? Самият Толстой е имал съвсем ясна идея, че еволюцията на човека и на човешкото съзнание, в частност, е изключително мащабен и, следователно, поне според мерките на нашия човешки живот, много бавен процес. Иронията е, че толстоистите в България при целия си ентусиазъм в подкрепата за едно еволюционистко учение всъщност мислят като революционери. Защото само революционното насилие може да очаква толкова бързи резултати... И по-нататък, изследователите решават, че: “Толстоизмът сега е само спомен и показалец за духовния ръст на едно минало” /“Литературен глас”, 20 ноември 1940, статия на Веселин Йосифов/ Според тях толстоистите „не си дават сметка, че макар и аграрна страна, България неминуемо ще върви към индустриализация; че индивидуалните откази от военна служба не могат да бъдат нещо повече от временна спирачка за войнолюбивия милитаризъм; че чрез вегетарианството проповядват красив, но безпомощен морал, чужд на “вълчите нрави” и настъпилите икономически сътресения през 30-те години; че както руските им съмишленици не можаха да оцелеят при сталинизма, така и те неминуемо ще загинат в условията на диктатура.”

52


Е, тук вече е мястото на абсурдните изводи... Ясно е, че в условията на диктатура биха загинали всички инакомислещи. И, все пак, толстоистите не са проповядвали правила за физическо оцеляване, това учение не е някакъв прототип на реалити шоу като „Сървайвър”. Нима Христос е оцелял физически? Нима Ботев и Левски са оцелели физически? Физическото оцеляване обикновено няма нищо общо с живота на идеите. Индивидуалните откази от военна служба може да не са спрели тогавашните войни, но се е натрупала критична маса недоволство, която в крайна сметка е довела до законодателни промени – професионализация на армията и пр. Що се отнася да вегетарианството, то покрай „диктатурата на пролетариата” е добило зловещ ореол. Не са могли и българските и руските болшевишки лидери да се примирят с някаква свобода на избора, която да не се поддава на контрол. Всички от моето поколение помнят студентските и ученическите столове, където винаги е имало само месо. Ако всички ние трябваше сами да си убиваме храната, мнозина щяха да бъдат вегетарианци. Помня разговор с покойния Пенко Пенков – актьор и дългогодишен директор на Хасковския драматичен театър. Той сподели, че в младостта си с ужас е отхвърлил една интелигентна и красива жена само при споменаването, че е вегетарианка... Така е, убийството на животни е превърнато в норма. Животни се убиват не само за храна, но и за удоволствие. Водещ на популярно шоу се хвали с ловните си подвизи и увлича мнозина в един варварски начин на мислене... В една група от 700 човека, където работя, само аз съм вегетарианка. И какво, да реша, че трябва да се откажа от такъв избор, защото съм в малцинство? Искам да кажа, че не идеите на Толстой са ме тласнали към такъв избор, поне не пряко. Защото, макар че първото ми образование е руска филология, аз не съм учила в университета за тези идеи на Толстой. Ако всеки от нас се замисли, ще си спомни своята детска реакция на ужас и отвращение от убийството на любимото пиленце или агънце... За какво пиша всичко това? За да подчертая, че идеите за ненасилие са общочовешки капитал и не зависят от живота или смъртта на обикновени или гениални човешки индивиди. Че моралът не е нито красив, нито грозен, нито мощен, нито безпомощен. Моралът е съответствие или несъответствие на законите, изграждащи вселената. Ще дойде ден, когато цялото човечество ще е осъзнало ужаса на насилието над хора и животни. И Толстой е дал свой изключително ценен принос за това. Между другото, от създадените от българските толстоисти вегетариански ресторанти в София поне до 1981 година беше оцелял един. И даваше относителна свобода на избор. И това е една от многобройните заслуги на българските толстоисти пред следващите поколения.

53


В доклада си “Вегетарианството у нас през 1923-1924 г” Иван Куюмджиев – секретар на БВС, повлиян навярно от политическата обстановка в страната, патетично твърди, че “движение, което не създава мъченици, не може да запали света”. Е, според новите исторически обстоятелства, за съжаление, и българските толстоисти създават мъченици. Политическите промени след 9 септември 1944 година дават нов тласък за разпада на толстоисткото движение. Ненчо Илиев и Борис Йоцов, макар и гравитиращи край него, са уважавани от тази общност. Те са убити – първият дори без съд и присъда. Йордан Ковачев е интерниран в концентрационните лагери в Персин-Белене и Куциян като адвокат-защитник на Никола Петков. И все пак и мъчениците на толстоизма в България не могат да спасят движението в неговия нереформиран вид. Светът се променя, толстоистите – не! И все пак... Ще използвам само един, но изключително значим и емблематичен пример – лечителя Петър Димков! Той е припознал Лев Николаевич като свой духовен ръководител. Един от неговите биографи - Яков Янакиев – подчертава, че това е било внезапно интуитивно озарение, което е споделил спонтанно с жена си. През целия си живот Петър Димков е следвал житейски основополагащи принципи, формулирани от великия писател и заучени буквално наизуст от великия лечител. ”Не вярвайте и на тази особено усилила се днес опасна съблазън, която учи, че най-висшето назначение на човека е да преправи съществуващото в известно място, в известно време общество, като прибягва към всевъзможни средства, дори и към такива, които са явно против нравственото съвършенство. Не вярвайте на това. Тази цел е нищожна спрямо целта, която проявява онова божествено начало, което е вложено в нашата душа. Вярвайте в себе си и живейте така, че да напрягате всичките си сили за усъвършенстването си, да направите всичко, което можете да сторите, за ваше добро и за доброто на целия свят. Търсете само истината и правдата – останалото ще дойде само.” Яков Янакиев цитира записки на великия лечител от трудовете на Толстой. Ясно е, че Димков е следвал духа, а не буквата на толстоизма. Той не е тръгнал да прави земеделска комуна. Вместо това, той е подел кампания и е възстановил Аспаруховия вал, намесил се е решително, за да се запази родната къща на Левски, заедно с архимандрит Стефан е създал прочутото Аязмо край Стара Загора... И пр., и пр. Правел е по нещо добро и значимо за хората и за израстването на собствената си душа навсякъде, където е бил изпращан да служи, докато е бил военен. И, разбира се – делото на живота му – лечителството, възстановяване и развиване на наследството на бъл-

54


гарската народна медицина. Пътувал е от град на град, лекувал е безплатно, а в един дълъг период и нелегално. Не ви ли прилича това дело на делото на светите безсребреници Козма и Дамян?! Освен това, като подвиг в мирно време, той ни е оставил и три безценни тома, посветени на българската народна медицина. Един свят живот, изпълнен със служение на хората. Живот, вдъхновен от идеите на Толстой. Само този български последовател на толстоизма да беше живял в БълЛ. Н Толстой със сестра, жена, внуци и племеници гария, пак би било достатъчно! А те са стотици. Материалите, които успях и не успях да прегледам, са на��раво безкрайно количество. Толстой е поддържал постоянна връзка с българските си последователи. И, все пак, по свидетелство на личния си лекар Душан Маковецки, в своето предсмъртно бягство от Ясна поляна Толстой е отивал при Дънов, а не при своите съратници.... Връзката на писателя с България и нейните мислители придобива мнопланов и многоаспектен характер. Може би, става дума за търсене на подкрепа от един равностоен по духовен ръст събрат, може би, става дума за съвместно търсене на Бога от двама духовни гиганти... Много по-известни и традиционни са представите ни за влиянието на Толстой върху българските писатели. Но това, както се досещате, е тема на други изследвания и следващи статии. Започнах този текст с цитиране на мисли на проф. Еджертън за ролята на толстоизма в България. Сега само искам да допълня, че макар толстоизмът като организирано движение да принадлежи на историята, онази главна част на толстоистките идеи, която има Божествен произход, не е подвластна на смъртта. _______________ Библиография: 1. Маргарита Терзиева, Неля Иванова, Тинка Иванова „Поглед върху българския толстоизъм”, издателство „Наука инвест” – ООД, Бургас, 2003. 2.Яков Янакиев, „Чудесата на Петър Димков” издателство „Милениум”, София, 2009

55


Мисли на Толстой: * „Бог е вечното, безкрайното, водещото ни, но и изискващо от нас праведност.” * „Бог е за мен това, към което се стремя и в този стремеж се състои моят живот, и който аз не мога да разбера и да назова.” * „Да обичаш всички, всичко, да увеличаваш в себе си тази обич. Да, велика радост. Да се отучим от омразата, презрението, неуважението, равнодушието. Това е възможно – обичта към всички.” * „Мразя онова, което ражда богатството – собствеността върху земята, банките, лихвите...”

* „Аз живея за това, за да изпълнявам волята на изпратилия ме в този свят. Волята му е да доведа своята душа до висша степен на съвършенство в любовта и така да съдействам за установяване на единение между хората.” * „Всички егоизми – личен, семеен, аристократичен живеят - в мен. Но имам съзнание за божествения закон в мен и това съзнание държи тези егоизми под юзда, така че да не им служа и малко по малко тези егоизми атрофират.”

56

* „Сериозно съм уверен, че светът се управлява, както и държавите и именията, от съвсем побъркани хора.” * ”Свободата е изпълнение на общ за всички Божи закон.” * „Нравствеността може да се гради само на съзнанието, че сме духовни същества.” * „По-рано мислех, че разумът е главното свойство на човешката душа. Но разумът е средство за освобождаване същността на душата – обичта.”


Калина Иванова

Родена през януари 1991 г. в гр. Варна. Завършва основното си образование в VIII СОУПЧЕ “А. С. Пушкин” с изучаване на руски и английски език. През 2005 г. постъпва в Националната гимназия за хуманитарни науки и изкуства “К. Преславски” с профил „Български език и литература и немски език“. Кандидатства в Софийски университет - специалност „Журналистика”. Интересува се предимно от рокмузика, визуални изкуства, поезия, философия и реторика, фентъзи, скандинавска митология, сноуборд и др. Започва да пише още в началните класове. Смята, че повечето от нещата, които пише, са твърде лични и понякога ù се иска творческият фокус да е посоциално обвързан, но интровертната ù природа оставя своя отпечатък...

„Да се сдобиеш с птиче око, е като да превърнеш снежна виелица в морски бриз...”  Само да знам, че съществува човешко същество, въплъщаващо цялата необятна космическа красота на Твореца, с всичките уникални недостатъци и добри страни... Надеждата, че има такава душа и в моя обсег, само догадката, че ще ме приеме каквато съм, е достатъчна причина. Знам, че сме се срещали... в някой предишен живот. Или ни предстои. Знам,

57


защото не ме интересува нищо друго, освен Ядрото. Каквато и мислена дисекция да правя на смисловите плоскости, каквото и да се опитвам да прозра със затворени очи, ти вече си го казал. Вече си го написал. Нарисувал си го. Композирал си го... Защото няма случайни съвпадения, нали? Изключително негодувам, когато се чувствам безсилна словесно. Но ти не се побираш в думи и реч. В смислов текст. Не, ти си всичко. Ти си хаосът и танцът на светлините, ти си музиката на душата ми и чувството на предопределено неопределима красива обреченост. Ти си кристалното отражение на преливащия изгрев в очите... Ти си къдрицата с дъх на калифорнийска солена вода. Ти си любимият ми пуловер с висящия конец от ръкава. Искам да те дръпна и няма да се опитвам да се отметна от думите и действията си, с теб всичко би било спиращо дъха. Ти си изживяната, изпятата, изрисуваната, излудуваната, измачканата, бликащата младост. Ти си вечно живият огън. Рискувай. Задръж дъх. С теб искам да съм и на безвъзвратно горящия мост, разбираш ли? Естествено, че ТИ разбираш. Искам да поема безумно свистящия куршум, искам да се нагърбя с тежките железни котви, искам да танцувам на ръба на изригващ вулкан, искам да вървя в дъжда с хартиени обувки, дори бих се занимавала с пустата квантова физика, стига да има някой като теб до мен. Само за мен. Някой, който ще се спре пред всички досегашни лични монументи, които чакат да разкажат своите истории. Някой, който ще иска да ги види и ще ме накара да му позволя... Някой, който ще чува моите мелодии, без да пея. Някой, който ще заобича всички белези и ще ме подтикне към моята по-добра версия.  Някого, с когото да изплувам от емоционалното тресавище.  Не искам дори да се замислям за времето, прекарано там. Цяла вечност или секунди, вече няма да има значение. Само ако Вселената ми даде чист път към него... Не е среднощна или случайна прищявка. Може да го наречеш утопия, но аз вярвам в микрокосмическите утопии. Интуицията ми не може да няма своите корени. Нима ходещите химични реакции без контрол над буреносните страхове нямат право да вярват? Имаме! Затова... затова имаме и търпение. Дотогава ще си бъда заключена врата с безброй налепени цветни рисунки, които да нюансират 3D-реалността, защото в мечтите не ми е позволено да пребивавам константно. И знак с табелка, която да предупреждава да не ме безпокоят излишно, защото само един човек има ключ и зад вратата има стая единствено за двама.  Ще се почне езотеричната терапия. Ще има в ъ з к р е с е н и е. Ти го можеш. Ще ми покажеш света така, сякаш никога преди не съм го виждала. Ще ми дадеш крилете, които копнея да разперя, загърбвайки всички постулати и окови. Ще ме пренесеш на върха на най-високата планина и ще разбера, че

58


всъщност още не знам нищо. Че досега съм нямала нищо. Ще ме научиш. Ще намерим смирението и прераждащата се утеха в новия изгрев, под ефирните лъчи на слънцето, ще простим на всички лешояди и ще продължим напред... заедно. Ще скъсаме етикетите, ще заличим следите на времето по лицата си и ще се сетим, че сме родени, за да извоюваме свободата си обратно. И прибирайки Егото в задния джоб, ще сме просто взаимно допълваща се енергия.  Ще дойде и 11-ти ноември (година - неизвестна). Ще видим звездите и Земята под краката си, защото ще полетим и няма да искаме да се опомним. Тогава най-после ще  неутрализираш  веднъж и завинаги всичките ми колебания и себеотрицания. Ще спреш вечния ми бяг. Без думи ще ме поведеш към облаците и този път наистина ще те последвам. Готова или не, ще те последвам, защото си единствен. Защото си топлина. И ще избухнем в нестихващи и изпепеляващи пламъци, заобиколени от тюркоазен бриз. Ще броим и поздравяваме неидентифицираните летящи обекти заедно, ще гледаме хипнотизиращите искрящи отблясъци на вълните, усещайки пулса на морето и... ще дишаме в един ритъм. И няма да се притеснявам от простосмъртна параноя, защото вече ще си ме убедил, че не си поредната користна пиявица, която е добра в сбогуванията (или отсъствието на такива). Защото ще ме прочетеш докрай.  Време е за противоотровата, за отрицанието и изключението. Когато южните лъчи ще осветят всяко мрачно кътче, за да ме изведеш от злокобния лабиринт на сенки и излекуваш от агорафобията ми. Заедно ще променим света! Ще прогониш химерното ехо на дуалистичните ми видения и ще ме отведеш далеч, към звездите. Треската ми ще утихне и ще съм готова да избера вода пред вино, защото знам, че ще ме регенерираш. Ще подмладиш, ще подмениш клетките ми. Ще ми дадеш всичкия нужен кислород. И само ти ще съумяваш да го изсмукваш от стаята, когато влезеш в своите ярки и уникални цветове, които като сутрешен полъх ще отвеят самоналожената сивота на самотата. Само с теб мога да съм разпиляно-центричен фикционнозаслужаващ си вятър докрай. И после... пантомима! Нямаме нужда от думи, а само от жизнения порив. А аз ще се постарая да запазя всяко движение, всеки поглед като на забавен каданс, защото животът ми с теб ще мине като забързана мелодия на антикварна латерна. Всичко може да мине покрай мен. Но теб не мога да изпусна. Затова се заглеждам устремено към нощното небе и оставям душата си да прелее от цялата чиста обич, която пазя. Тя ще се разлее по бързотечащата река на времето и ще те намери рано или късно. Защото въпреки смяната на курса, реката винаги намира своя път. 

59


Анамария Коева

Родена е през 1993 г. в град Бургас. Уч�� в Природоматематическа гимназия в родния си град. Член е на литературно студио „Митични птици” с арт-педагог Роза Боянова. Завършила е курс по творческо писане при поета Любомир Левчев, а от 2007 г. е член на бургаския хайку клуб. Нейни творби са публикувани в списания “Родна реч”, “Глоси”, „Знаци”, “Public Republic”, “Зорница”, “Детски глас”, френското списание “Revue periodique” и в редица литературни сборници. Две поредни години е носителка на наградата за млад автор в национален конкурс за хайку на свободна тема, гр. Благоевград. Лауреат е на националния конкурс “Искри”. Има първо място в националните конкурси „Море”, “Николай Хрелков”, “Възкресения”, “Хайку в музиката, музиката в хайку”, “Буквата, думата, книгата”. През 2010 година се включи в Международния фестивал на поезията „Славянска прегръдка”. През октомври 2008 дебютира със стихосбирката “От покрива на дъгата”.

*** Хищникът на моята фантазия оглозгва думите до кокал. Разперват се отчаяни признания. Отбелязват страниците на неписан роман. Трудно се диша в тази глуха надпревара.

60


Босите ми стъпки жулят копривата, а тя скимти в болезнено безсмъртие. Остава още толкова до вечността и още много до момента, в който, задъхана пред новото стихотворение ще проумея: аз съм жертвата и хищникът, и смисълът незабелязано протърква голата ми кожа – да я бележи със своето съществувание. А се преструвам на безсмъртна...

***

***

Изгубих перо в приказка на Андерсен. Крилете ми ревнуват.

Закусва съня ми с трохички от луна. Събирам ги и храня стихотворението.

*** Последният ред от това стихотворение открадна точката си и избяга

*** Объркване на сетивата – сблъскват се тишините.

61


*** Превръщаш ме във улица от думи, за да се стичат хората по мен. Да бъда техен мост и тяхна пропаст, по стъпките им да оставам, докато се отдалечават сенките им… Защото съм Стихотворение. КОМИНОЧИСТАЧ Комините издишат спомени за огън. С устни от снежинки и от сажди разказват приказка за коминочистача.

Художник: Валерий В. Пощаров

Нужната графика върху листа на града си ти… си ти…

62


1943 - 2010

In memoriam


Портрет: Валерий В. Пощаров

Емануил Попгенчев е роден през 1943 г. Завършва НХА “Николай Павлович” със специалност стенопис, участва в редица представителни и самостоятелни изложби в България, Франция, Германия, Мексико, Полша и др. Той е единственият съвременен български художник, който изгражда цялостното си творчество в стилистиката на кубизма и получава международно признание като представител на това значимо течение в световното изобразително изкуство. Сред многобройните стенописи и мозайки на Емил Попгенчев, най-известно в България е монументалното декоративно пано върху западната фасада на Дома на хумора и сатирата в Габрово. Авторът участва в последната мегаизложба „Сатирична палитра”, която представя българска живопис от последната четвърт на XX век и е посветена на 35-годишнината на Дома на хумора и сатирата. Освен клоунадата и карнавалът, други постоянни теми в художествения свят на Емил Попгенчев са мъжът, жената, любовта и разбира се, морето. С морето и Варна е свързан най-важният период в житейския и творчески период на Емил Попгенчев. Платната на автора гарантират успеха на всяка галерия и всяка изложба, но през последните 12 години той предпочиташе за своите изяви варненската галерия „Кавалет”. Емил Попгенчев е носител на много отличия, сред които наградите на СБХ – за стенопис и за живопис “Владимир Димитров–Майстора”. Авторът е носител на награда „Варна” в областта на изобразителното изкуство за 2002 г. и на Почетния сребърен кръст на Галерия „Кавалет”.

64


Валерий Пощаров

Емануил Попгенчев артистичният отшелник

Много скъпи наши приятели си тръгнаха почти внезапно - без предизвестия, от този живот – Данчо Кръчмаров, Жоро Давидов, Лика Янко, Митко Лалев, Снежина Попченчева, Дики Райков... Ето, че и Емо Попгенчев не направи изключение. Всички те бяха имунизирани срещу най-типичната „болест” на артистиното съсловие – суетата. И затова предпочетоха да се оттеглят тихо и ненатрапчиво – така, както живееха. Емо ми се обади за последно в един горещ юлски ден на това лято. Зарадвах се, че е във Варна и си обещахме да се видим на следващия ден в галерията. Откривах изложба на Нуша Гоева... „Аз много я ценя” – ми каза той по телефона. Не ме изненада, нали са от една кръвна група... В гласа му нямаше и сянка от това, което вече е изпитвал. Беше благородник и в болката си. На другия ден дъщеря му спешно го е отвела в София. След дни – тежка операция, тежка диагноза, а след още малко... Дали не беше дошъл да се сбогува с морето, което толкова му липсваше в последните години, след като се премести в София, по-близо до дъщерите и внуците си. Съдбата му подреди така картите. Снежито,

голямата любов и приятел в живота му, си отиде внезапно в един августовски ден преди няколко години. Тя, варненката, беше причината той, балканджията от Габрово, да се засели край брега на морето, да си родят децата и да си нарисуват картините. Деляха едно ателие и един живот. Никой в гилдията не говори само за единия, без да спомене и другия. Голям тандем. Индивидуал„Автопортрет“, м.б., пл.

65


„Жена с котка“, м.б., пл.

ности като стил и маниер на живописването, с почти противоположна естетика. Смееха се, че рисуват обърнати с гръб един към друг. Но животът им беше крило в крило и душа в душа. С приятелите си говорим, че Емко си тръгна отдавна, още в Оня августовски ден. Съдбата му отреди да мине през катарзиса на болката - не толкова физическата накрая, а най-вече на душевната. В София изпита и огорчението от нихилизма и безразличието на гилдията. А Емануил Попченчев е уважавано и доказано име в съвременното българско изкуство. И не

66

само у нас. През 1991 г. известната парижка аукционна къща „Друо” прави търг на българска живопис. Единствено на Попгенчев се продават всичките 12 картини! Той не парадираше с това. Не чукаше по вратите на галерии и не се натрапваше на никого. Конюнктурният пазар, ако такъв има изобщо у нас! - не го оцени по достойнство. Рисуваше по цял ден, продаваше малко, но ми казваше, че това е наркозата му и спирането е равносилно на смърт. Щастлив беше от работата си с галерия „Кавалет” и горд с най-високото ù отличие, връчено му през 2001 г. – Почетния сребърен кръст. По телефона го намирах често в трамвая, напът за или от ателието му в София. Разказваше ми, че е малко и скромно и затова рисува само малко формати. А е завършил стенопис и след себе си остави прекрасни големи композиции във варненската опера, във фоайета на училища и хотели, в Дома на хумора и сатирата в Габрово... Там преди няколко години получи най-високата награда на Международното биенале на хумора и сатирата. Стилът му е изразено кубистичен, а сюжетите му – омайващо-лирични, с красиви и нежни послания. Душата му беше такава... След смъртта на Снежина се родиха стихове, които той свенливо донесе на Ели и ù каза, че са съкровена изповед, а не поетична претенция. Вълнуваше се като малко дете.


Сега си мисля, че Снежина и Емил имаха предчувствие за това, което предстои. А бяха все още млади... Непосредствено преди тя да си отиде, подбраха най-силните картини от ателието си и ги подариха на варненската галерия. Прекрасни, големи музейни живописни платна. Преди две години Емко ме пови-

ка да отделим негови творби, които дари на любимия си роден град Габрово. Правеха това по възрожденски красиво и не очакваха почести и благодарности. Напоследък живееше трудно и аскетично с оскъдната си пенсия на художник – унижение, споделено от повечето български артисти през т.н. пре-

„Среднощен акт“, м.б., пл.

67


ход. Беше се превърнал в своеобразен отшелник и му стигаше любовта на близките му и на неколцина приятели. Изложбите му в „Кавалет” и не многото продадени картини му даваха надеждата, че все пак не е забравен. През 2002 г. ни се удаде редкия шанс да работим за един нов хотел в „Албена”. С арх.Владо Попов възложихме на Емо да проектира и разрисува цялото огромно фоайе. Темите бяха от митологията – Калиопа, Орфей, Евридика, аргонавтите, Дионисий и т.н. Попгенчев беше в стихията си и реализира великолепни фризове и пана. Сигурен съм, че за този художник тепърва ще се говори подобаващо в професионалните среди. Сигурен съм, че името му ще остане завинаги в златната енциклопедия на изобразителното ни изкуство на границата на двете хилядолетия. Или просто наивно вярвам, че над равното, често омерзително битие, има един духовен Балкан. Там някъде, отвисокото, библейски побелял и със сини, топли като августовско море очи, ни се усмихва всеопрощаващо Емо. За 10-годишнината на „Кавалет” през 2008 Емил нарисува специално картина, която донесе от София. Беше в четири части, които той усърдно сглоби. В малкото си ново ателие не можеше да направи такъв голям формат. Казах му веднага, че я купувам. Беше прекрасна,

68

направена специално и с много любов. Емо знаеше, че купувам негови картини, защото много го ценя като художник. -Познай как съм я нарекъл – дяволито ме запита той. –Погледни на гърба... Надписът беше: „Пак ще се срещнем след 10 години...” Емката е вече в небесния отбор на „Кавалет”. Вярвам, че с Митьо К��ров, Джурлата (Георги Баев) и Митко Лалев си посядват в някоя кръчма край Млечния път, посръбват си млечно-бяла мастика и си говорят за картини, за хора и за Живота...

„В ателието“, м.б., пл.


Галерия

„Пак ще се срещнем след 10 години“, м.б., пл.

69


Галерия

„Позна ли ме?“, м.б., пл.

70


Галерия

„Любовта на кентавъра“, м.б., пл.

71


Галерия

„Жена с риби“, м.б., пл.

72


Иванка Денева

Пише белетристика и литературна критика. Завършила е българска филология. Доктор на науките. Член на СБП. Автор на: романа „Жарава”, „Този корав залък – животът”(повест, новели и разкази), „Живот на възел”, на романа „Кръстопъти и ветрове”, на пиесата в пет действия „Портрет с въглен и светлина”, на пътеписи и статии. Публикува също поетичната антология „Светлик на душата” и изследването за „театъра на прехода” „Искри от храма на Мелпомена”. Нейни творби са помествани в: сп. „Литературни Балкани”, „Везни”, „Пламък”, ”Знаци”, „Български страници”, „Мост” (Сърбия); „Поглед”, „Словото днес”, „Литературен вестник”, „Български писател”, в антологии и алманаси на СБП, по „Юниън телевижън” и др. В чужбина е представяна в антологии, издания и сайтове за литература и култура в Англия, Канада, Чехия, Непал, САЩ, Турция, Австралия, Сърбия. Кореспендент е на в-к „Словото днес” и на „Литернет”.

ЗАНИК

откъс от романа „Кръстопъти и ветрове“ Напоследък Янаки се страхуваше за Милка повече, отколкото за дъщеря си. Момичето излезе жилаво: смерчове го налитаха, мъчеха се да изтръгнат корена, а то – по-умело от дърветата, се запазваше някак, полягайки като... тръстиките. Но всеки има демони, които го разпъват: той знаеше нейните, всичките. И се занизаха една след друга изпитни, от които му идеше да зареже ниви и чифлици, сбирани години, и да бяга... далеч, където да остане

73


младенец, без памет и гол: сред гората. Все се виждаше в дълга бяла риза, с каквато нощем спеше: край река и в сламена колиба, зажаднял за тихост и живот без крамоли и клюка. Тя го убиваше: нетърпеливата му природа би приела по-леко битка с кръв и обърнато към противника лице, отколкото гюме и подлост, из засада. А сякаш съдбата бе отредила това на семейството му: клеветата вървеше по петите на всички, и те не можеха да се откопчат. Отначало той, с Карагюлев, сетне се прехвърли на Аница, а тя се оказа жилава, и баща ù се надяваше да удържи. Не така бе с Мила. Оная цепеща болка в главата я караше да присвива силно очи, поискала да пропадне някъде надълбоко, и да се скрие от всички, даже от него, Янаки. Друг път зениците гледаха, но зачакали, седяха минути върху едно нещо, и тогава, каквото и да ù приказват, беше другаде, и не чуваше. Първа разбра това баба Цонка, (нали я имаше за дъщеря, и е непрекъснато редом с нея!)! Тя забрави някак „да отвръща”, а думите на другите минаваха край нея: вода, раздадена на морните, която не се и отбива на тоя бряг, пресъхнала вече... Старата жена я зовеше в ума си: „Миле! Миле!”, и чакаше раздалечените очи да я погледнат, а зъбите ù да грейнат в усмивка: нейната, кротка и добра. Напоследък това не ставаше: даже оная мълва за Аница (покрай детето, а сетне и с пастира), я остави недосегаема. Има такива предмети и хора: мръсотията, докоснала ги, се стича от тях, без да остави следа, както зехтинът се плъзга по водата, и не се смесва с нея. Тя остава винаги чиста и „висока вода”. Чифликчията бе благодарен за това, без да го признае някому. Нека да е така: съпругата му да стои далеч от оная гмеж, която нямаше умора да измисля, заливайки с небивалици когото най-малко очаква. И лошото да се опива и набъбва: пиявица, забравила да се отлепи... Така се случи с онзи... Карагюлев и ръката му: той не искаше дори да се сеща, завален пак от спомена. Има моменти в живота на човека и обществото, когато тъмното напира, лежало скрито там: да се оттече. Страшно е, когато стане с насилие и бризне към невинни, лумнало да погуби честта и имота им. Янаки го беше преживял и още... не е свършило! Той се тревожеше сега и от много време за жена си. Баба Цонка бдеше край нея тайно: както учителят внимава разсеян ученик да не разлее дивита или да спъне, без да ще, другарчето си. Милка това нямаше да стори: тя бродеше където човешко око не надниква, усмихваше се някак вътрешно – да покаже, че е тук, но залутана, където Цербер бди на стража и не допуска другите. Прекъсна приказката със съседките, които против нея нямаха нищо: само помнеха добрините. Някак неусетно вдигна по-високо и плета, трънения, срещу чужди и свои, и домашните много

74


страдаха от липсата ù. Уж е там, а не съвсем. Злите псета усещаха шиповете на киселеца, шипката и глога, скрити зад красиви цветове, и не смееха да прескочат. Тя битуваше в една проточила се безметежност и апатия, в които бе заплувала: зелен остров сред вода, подмолна да го отрови.... За Янаки не бе същата Мила, която го вълнуваше по нощите до полуда: станала странна и отнесена, се боеше за нея така, че в мрака сърцето му бе задумтяло с кънтящ и забързан удар, или... съвсем забравяше да бие. Тогава го жегваше все една и съща мисъл, от която застинал, не посмяваше да диша: да не стане нещо с нея и как той, сръндак без кошута, ще продължи нататък?! Да би останала тя, се усети съгласен да си иде... преди нея. Сякаш можеше да договаря с някого нещо: с небесния разпоредител на хорските животи... Засега се остави на милостта му, но нареди на старицата да не изпуска неговата съпруга из очи. Тя се мъчеше да я заговаря за работи незначителни и никога за Аницините, но я посрещаха гледци, безразлични или знаещи всичко и преминали сами пропастта. Не обсъждаше никога хората, техните или на дъщеря си грехове, и на човек му ставаше страшно от прошка, спусната изначално и за всички. Усещаха се неответни на тази неочаквана и стряскаща доброта. Искаше им се да се разгневи и осъди, но Милка не изтъкна нито веднаж своята непогрешимост. Като виждаха, че става нещо с нея, хората някак притихваха, удивени да срещат човек „не от мира сего”, а от друг свят, добротворен и отминал. Мъжете, неочаквано за себе си, сваляха капи, а жените се обръщаха зад гърба ù и правеха кръст в пространството, където беше минала. Какво значи този жест, те сами не си разбираха: святост ли, страх, или желание да се докоснат до нравствеността, и да се слеят с нея... Някои работи стигаха до Янаки и той още повече застиваше в боязънта. Противно на природата си да е сдържан, напоследък я прегръщаше дълго, и я притискаше, докато я задуши, а тя се дивеше какво прави този човек, нейният мъж: нали е жива и до него?! Почудата ù траеше миг: нежен полъх, стопен в безкрая, преди да потъне в апатия и отнесеност пак. Наскоро, след такъв порив на стареещия мъж, баба Цонка направи нещо, което го хвърли да вика хекимина, станал за него лек против всичко, и във всяка беда: раждане, болест и не дай, Боже, – в онзи миг на прощаване с този чуплив свят... Тогава старицата си бе наумила да меси курабии за Аница и детето, а до нея седеше Милка и гледаше някак отстрани, както човек се взира в замряла вода с чужди очи и... не вижда лика си там. Като усети, че пак пътува към незнайни земи, забравила да вземе други в лодката, баба Цонка реши да ù намери работа, да се върне тук, и при тях: - Я, булка, вземи да пресееш брашното, че тестото да стане рехаво так-

75


воз` - с въздух, и да бухне! Върху нея се залепиха гледци, задивени какво някой иска, питаха без глас защо да го прави, но показала ù, старата жена я накара да се захване. Намери си нарочно ходене под сайванта, да не смущава невестините усилия по къщната работа, каквато Мила отдавна не е правила. Като се върна, остана закована на прага: чифликчийката местеше усърдно ситото между ръцете си и го бе правила старателно много време: все с очи, които гледаха другаде, или без да виждат... Белите прашинки се сипеха в краката ù, натрупали купчинка, и полепнали върху лицето. Отсреща ù се трудеше една... мелничарка!, помисли баба Цонка, но скоро се поправи: по-право – хлебарка, която трудно ще... сбере брашното да омеси хляб за челядта си... - Ха стига, Миле: преся го! – рече сподавено възрастната жена и не знаеше дали да крещи, посочила бялата могила в нозете ù. Тя действително спря, взря се в побелялата си пазва, замахна към косите, откъдето излетя бял облак, и полегна обратно върху тях и бохчата на масата. Гледаше недоумяващо и с вдигнати вежди празните нощви, баба Цонка махна уморено с ръка и тръгна към другата стая, оставила... бяла пътека след себе си. Това, всъщност, беше Милината: на самораздал се... хляб. Тогава, разбрал всичко, Янаки плака: за втори или трети път в живота си. Първия бе за Алтън, баща му, втория – точно след онова с ръката на Дончо; за други се колебаеше: дали след връщането на Аница от онзи град, или с... раждането на... нещастния му внук! Изрече го: усети облекчение, малко, защото сега налетя гледката с Мила. Напомни му я старицата, застинала на вратата: сама една скръбна белота и разтревожена за него. Тия хора, Писанколеви, сякаш бяха венчани за бедата, викаха я полугласно – вкупом и поотделно, свикнали да живеят с нея! Невидим пръст, по-костелив от нейните, се изпречи пред лицето ù: да я възпре да не мисли така. И тя... поседна страхлива, непосмяла дори да стори кръст. Само проговори на излизане: - Ще се оправи булката, сине! Що са години занапред: млади сте още! И сама не вярваше в доброто си предсказание. Такъв случай не се повтори. Баба Цонка не възлагаше нищо на стопанката, предпочела да го свърши сама. По-често я извеждаше навън, както казваше: „На теферич: да се проветрим!”. Седяха под голямата ябълка, и все нещо по прикята, или за вкъщи правеха, а повече - мълчаха, и ако не бе оная отнесеност, щяха да са доволни. Жежките клещи, които връхлитаха да смажат главата на чифликчийката, се поразредиха. Но се яви друго, за което сега не се бавиха и миг да извикат доктора. Мила се хващаше напоследък тайно за лявата страна, и гледайки да няма никого наоколо, се опираше в нещо, и все гледаше да седне. Друга болка – притъпена, пулсираше в нея: понякога по-ритмична

76


и настойчива, а нерядко: блеснала внезапно светкавица, дошла да покоси. Тогава тя се заковаваше и не смееше да диша, зачакала да се оттече, за да се върне там, откъдето се е пръкнала. Искаше да я отдели от близките ù! Гледаше да не ги тревожи, не споменаваше нищо за нея, все с надежда да се скрие и омилостиви, но напоследък бе зачестила да напомня, че е там, и... чака. Двете сякаш се надпреварваха в упоритостта си и Милка знаеше, че няма да е победител. Янаки пак доведе градския лекар: струваше му се, че Яшо ще се бави и закъснее, а на себе си можеше да се довери. Бе мерил този друм от Дерменкьой до града много пъти в галоп и по зъл случай: повече в треперене за своите. Този бе най-страшният. Баба Цонка му каза, а и сам видя как съпругата му пребледня, смени лицето си, и очите ù гледаха различно от оная занесеност: нещо неистово и диво ги прорязваше, сякаш мълнията, минала, се утаи в тях, а след нея цялото ù тяло... задимя! Пръстите стискаха масата, където се беше подпряла, и не искаха да се отлепят: да почерпят сякаш сила оттам, а кокалчетата изпъкваха: ашици, обречени да се строшат... Тя го гледаше в своята безпомощност спокойно: безсилен повелител на болката - да я прибере, както малко момиченце е застанало невинно в гората пред кръвожаден вълк, и не се страхува дори. Мъжът ù в този миг се усети дребен и сам, и му дотежа, защото целият свят – неговият, легна на плещите му, а той е слабосилен да го изнесе към светлото... Грамадата налиташе да затрупа него и обичната му Мила, която се сети да поведе бавно към леглото. Единствено това. И пак изричаше ония молитви, да бъде запазена, също за Аница и за малкия, по-малко – за себе си, защото у всички без нея светът щеше да помръкне, ненужен и пуст... Заболя го, даже се стресна, че допуска съмнение в щедростта на съдбата: жена му е тук, в ложето, и ще оздравее! Не може да нямат хубави дни, а бе намислил да пита хекимина и за внучето, за устната му. Детето растеше, все нещо могат да измислят докторите: да го зашият или каквото знаят, но нека първо да се оправи съпругата му. Главната е тя, другото ще дойде в... някой добър час... Прекара нощта буден и до постелята, сепнат от думите на лекаря: да храни умерени надежди, за да страда после по-малко. Идеше му да го блъсне, да го търкулне по стълбите с оная тумбеста чанта, надута като... неговото безразлично сърце. Той остави сега малко пътеки за отстъпление, а заедно с това, му се струваше - и на болката. Но всъщност не беше така. Човекът даде лекове, заръча да щадят Милка от тревоги, не знаейки сякаш, че къщата е техен полог, без минута покой дори. Изтръпнал, забрави да го пита за детенцето - сам вик на сърцето, застрашено да бие за тях, а с това: да угаси също светлика им. Внезапно нещо проряза мозъка, качи се в слепоочие-

77


то, и Янаки разбра какви мъки е търпяла Мила в главата. Сега идеха други: той не може да ги понесе, защото човек е устроен за радост, а повече среща болка: тя го връхлита, и сварва неподготвен и... тленен. Като с Писанколеви сега. А жена му се закрепи: от цяра на доктора или след молбите, изречени с тръпно сърце в безизходен час, но по-рядко се хващаше отляво. Там нещо бе започнало да се разсъхва, заскърцало от деня, в който бедите надвиснаха, а може би след тях, повлекли всички в урвата. Страхът се настани дълбоко в него и се окопа, сякаш винаги е бил там. Собственикът на имота бодърстваше: човек с размах, започна да ляга и става с усетливост, която не бе изпитвал по-рано. Заоглежда се с парещи очи и неспокоен, сякаш зъл дух или злодей дебне в тъмното с голяма сопа, и ще го... превари. Боязън не за строшената си глава, а за близките, го ломеше: че няма да е там – да ги защити. Така до онова с Аница се нареди друго, срещу което не можеше да направи нищо: с името и парите си. Беше разбрал: против избора на сърцето или съдбата, рядко някой може да стори нещо, с което сетне да се гордее! И остави окончателно работите на чифлика вече в ръцете на управителя. Човекът му докладваше всеки ден, но усетил колко всичко е далеч от акъла на стопанина, смотолявяше накрая нещо, забързал да се прибере. Иначе беше честен, но когато буренцето с мед е пълно и непокрито, започна да му се струва, че ако близне, няма да се забележи. И в началото стана действително така: изобилието трупаше в хамбара, избите и складовете; вярно срещу труд, денонощен, и без свършък. Сетне усетил, че чифликчията има други грижи – все покрай жените, които обичаше повече от живота си, интендантът започна да примъква и заделя всекидневно. Отначало и съпругата му гледаше с изцъклени от възмущение очи, но имането в къщи някак ù се услади. Постепенно гледците се запираха върху него с упрек, че не носи или влачи малко. Накрая започнаха да танцуват като диваци, потопени до лактите в мед: и все не им стигаше. Помощникът вече не гледаше господаря открито, скрил поглед, и той започна да се пита - „от какво този се е свехнал: нали му плаща доволно?!” Самият Янаки старееше, неусетно започна съвсем да се превива в снагата, и баба Цонка, като майка, го сгълча укорително: - Ти, сине, какво си се слегнал кат`...копаня? Че не си на сто години я! И аз не съм на толкоз` даже! Той я мярна безразлично – на него ли приказва, сетне махна с ръка: да го остави, а тя продължи, и вече извика раздразнението му: -Писанколеви все с изправена глава ходят! И гемиите им плават по морята още! - Чифликчията, посивял и неразположен, стана и се запримък-

78


ва към кревата, да си подремне. И стори нещо непривично за себе си - три пъти кръст пред скръбните очи на Божията майка, както бе започнал да прави напоследък, и след малко похъркваше, уж слабо, сетне усили хриповете, сякаш се... дави. Но на другия ден седеше редом с Мила и Аница, които гледаха как малкият тича около дънера на черешата, обхваща го със слабичките си ръчички, и иска да се покатери. Старецът стана и вдигнал внука над главата си - да му покаже колко ще е висок, го сложи на клона, разделил се като чатал. С едната ръка го придържаше, детето запищя от радост, и понечваше да се катери по-високо. Щастливият дядо му угоди и в това, задържал малко, даже го качи на раменете си и го свали, а той се разплака, и започна да дърпа майка си за полата. В тоя миг, помилвани за малко от Бога, всички бяха доволни. Мила плетеше на една кука, но унесена, я изтърваваше често, и баба Цонка се бе превърнала в чирак - да я подава. Това не ù тежеше, а съпругът помисли пак онова: не му трябва имане – всички да са живи и здрави край него! Той бе прикътал и за наследника. Синовете му гледаха търговските си работи и печелеха, в чифлика много не се бъркаха, но напоследък без зорките им очи рядко ставаше нещо. Особено на Слав. Подосещаха ли някои работи, неуличили още управителя, но и това предстоеше да стане. Баща им се свеждаше в заника си, оставил имоти, и за тях трябва непоколебима ръка, своя, която е най-близо до гърба: да го подпре. Такава ще е, а не хилава, готова от сълзливост или сантимент да отпусне юздата. В стопанството има много хляб, труд е хвърлян и пара, и ще дава още повече. Бъдещето ще покаже, но те имаха нещо наум какво да сторят. Идваха нови времена, а човеците не бяха напълно готови за тях: помайваха се, подбутваха или отлагаха, а за да стане нещо или да успееш, трябва да си се вложил целия, вградил там настъпателно... сянката си даже: ума, моженето и капитала си! Те ще го направят. С баща си много за това не приказваха, но когато ги включеше в нещо или искаше съвета им, бе съжалявал. Все не било тъй или можело по-практично да се подходи: уж даваха предложение, а в очите им кълнеше преценка, и повече пренебрежение, които го засягаха и огорчаваха. Той бе продължил на Алтън Пътя, когото помнеше като изряден стопанин селото и околията дори. Ненаранявал никого, помагал, и го правил винаги, когато може. Тези млади мъже край него - собствените му синове, се вкопаваха съвсем други, не можеше да рече „неуважителни”, но пред малко нещо имаха и, почит ли да го речеш, запор ли, или... страх от Бога и хората, тръгваха напред, без оглед да стъпчат или затрият. Той се бе забоял, без да са му сторили нещо, от едно глухо обещание, което кълнеше не... за добро... Но този ден бе спокоен: Мила се рееше със занесените си очи, усмихна-

79


ти, но той знае, че не вижда никого, а надълбоко и отвъд, в същината, и сам се усети, сякаш... пророчица се взира, а той тръпне какво... гнило е мернала в него. И още по-лошо, в дните и бъдещето му! (А той, всъщност, и със ставалото много не се гордее!) Потръпна и се зави, х��ад, настъпателен и неустоим, облъхна гърба му със ситни иглички, които забоцкаха по цялото тяло... А съпругата му бе оставила плетката и взела внучето си на колене: ръката ù милваше косицата, после се наведе, и му подаде парцалената топка. Детето я хвърли към баба Цонка, а тя я метна неочаквано надалеч и досегна кучето, което заскимтя, и се запримъква към кладенеца с подвита опашка. Вечеряха и отидоха сетне да си легнат. Чифликчийката се беше отклонила доста по-рано и се прибрала да си почива. Другите седяха около масата и заприканваха баща си да я последва, защото климаше вече. Старицата се запъти към Мила – да ù даде мляко в паничка, която вдигаше топла пара в ръцете. По обичай преди сън винаги пиеше малко и той бе идвал, лек и упоителен. Когато извикала, я обърна, от кревата я гледаха две очи, незатворени, които се... усмихваха! Сигурно виждаха Янаки, щерката и внука: тя беше щастлива покрай тях... Сега възрастната жена изпусна глинената съдинка, която се разби с трясък в краката, и се чудеше как да съобщи. Млякото се стичаше надолу и правеше бяла диря – като излетялата ù току-що неземна душа... Когато събра сили да каже, Янаки грохна на пода, без да учуди никого. Другите бяха наскачали от шума и разбрали по лудналите ù от мъка, сълзящи очи, че е станало непоправимото! В този миг старецът се усети обречен столетен бряст, изтръгнат из корен... Бе изтекло във вечността съкровището на душата му. Нито той или чифликът щяха да са същите... Идваха годините на несантименталните хора – Драгоя и Слав, и те без оглеждане се готвеха да ги възседнат. Другите покрай тях дълго ще се питат къде се търкулнаха злачните дни, пропаднали в процепа на времето...

80


Анатоанета Алипиева

Професор по нова и най-нова българска литература към Шуменски университет „Св.Епископ Константин Преславски”. Зам.-директор на ДИПКУ-Варна към ШУ. Автор на многобройни статии и студии в областта на българската литература от края на ХІХ век до наши дни. Занимава се с оперативна критика, сътрудничи активно на повечето културни и литературни издания. Авторка на книгите: „Четене на себе си”, „Национална идентичност в българската литература”, „Български комплекси”, „Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността. Под повърхността”, „Българската литература от 1878 до 1918 г.”, „Българската лирика през 70те години на ХХ век. Модели. Тенденции. Имена”. Съставителство, предговор и бележки на: „Списание „Българска мисъл”, „Петър Алипиев.Лирика”. Член на Сдружение български писатели.

13 – те поетични дами на славянството: заедно и същевременно прекрасно различни

След кратка почивка, принудителна заради силните централно европейски и отвъдокеански тенденции, завладели обществото през предходното десетилетие, славянската тема отново набира сили. Всъщност тази тема е повече от естествена за културно-

то ни съзнание и през посочените години тя по-скоро загуби своето организационно обединение, отколкото дълбоката си смислова и емоционална същност. Славянската идея е толкова естествена за цял един свят в Европа, че липсваха само хора ентусиасти,

81


Дора Габе, България

Елисавета Багряна, България

хора с огромна любов и култура да я подемат и изведат като водеща културна ниша по тези земи. В този смисъл Славянската литературна и артистична академия е направила поредната си крачка към истинска духовна прегръдка, която чувствено, сантиментално и светло ще застане в Европа и ще афишира традиционни

Анна Ахматова, Русия

Десанка Максимович, Сърбия

култури, представени чрез големи национални имена. Ценното в това “хрумване” е, че то не пренебрегва националните идеи на отделните славянски държави, напротив - изтъква ги като художествена идентичност, и същевременно представя пред “другия свят” междутекстовата им и емоционална взаимосвързаност.

Марина Цветаева, Русия

Леся Украинка Украйна


Този път Академията е намерила идея-находка: да представи “дамската” чувствителност на националните поезии. В средата на 90-те години на миналия век опит да се впише като различна и самостоятелна идея направи т.н. “женско писане”, защитено от неколцина феминистки в българската критика и литература. Тази теза срещна

Весна Парун, Хърватска

ствено-привнесено от чуждите нам култури като манталитет и чувствителност. То е по-скоро традиционно, представящо жената като майка, любима, мечтателка, спътница на мъжа, бунтарка срещу догми и обвързаности. Пак феминистка тема, но реализирана чрез класически имена на славянските държави, и в този смисъл отдавна изпитана, улег-

Лариса Гениюш, Беларус

повече закачки, отколкото разбиране и в общи линии не можа да бъде обособено пространство в патриархалния ни манталитет, склонен да вижда духа като мъжка инвенция. В обединителното пространство на 13-те славянски поетеси няма нищо насил-

Иржина Хаукова, Чехия

нала, формирала трасета, по които днешната поезия се движи. В проекта влизат : България – Дора Габе и Елисавета Багряна, Русия – Анна Ахматова и Марина Цветаева, Украйна – Леся Украинка, Сърбия – Десанка Максимович, Хърватска – Весна Парун,

83


Халина Пошвятовска, Полша

Людмила Подяворинска, Словакия

Гордана Бошнакоска, Македония

са: Иван Николов Полша – Халина (руски), Найден Пошвятовска, Вълчев (белаБеларус – Ларуски), Елка риса Гениюш, Няголова (от Словакия – няколко слаЛюдмила Повянски езидяворинска, ка), ВалентиЧехия – Ирна Радинска жина Хауко(руски), Надя ва, Словения Попова (руски), – Светлана МаАся Григорокарович, Македова (руски), Зорниния – Гордана БоСветлана Макарович, ца Хаджидимитрова шнакоска. Всяка от Словения поетесите ще бъде пред(чешки), Дамяна Иванова ставена на родния си език, плюс (словашки), Димитрина Лау-Бубългарски. Така се получава една ковска (полски), Олга Василенко великолепна славянска полифо- (украински). Ако българските Елисавета ния, включваща всъщност всички живи славянски езици. Поети- Багряна и Дора Габе са емблема те-преводачи на български език на еманципираната жена, доказа-

84


ла се в малкото балканско общество на ХХ век и тяхната формула е “жената в света”, то руските Анна Ахматова и Марина Цветаева са мощната вода на универсалната човешка мисъл, тяхното амплоа е вече “човекът в света”, наравно с мъжете, наравно с големите художествени идеи на руската чувствителност. Леся Украинка пък пленява с нейните стихотворения, в които главна роля заемат копнежът към свобода и фолклорният сюжет. Написала е многобройни текстове на песни, балади и приказки, легнали върху богатото митическо въображение на украинците, върху славянската мекота на приказната фантазия. Десанка Максимович пък е разнолика като балканската душа – тя пише за любовта, за войната, за живота на селския човек, за всичко и всички. В поезията ù се наблюдава култ към земята, нейната лирика е напоена с любов и преклонение към извечните ценности на Балканите, със знойната чувствителност на жена, поела орисията да е родена по тези земи, да изживява тези земи. Полската Халина Пошвятовска е особена сплотеност между руската тежка тъга и балканската земна тучност. Влюбена, но отчаяна, жива, но умираща, млада, но остаряла – това е полската

Халина Пошвятовска, която недвусмислено доказва славянския уклон към едно и мистично, и порационално усещане на света, повече характерно за културите на Запад от нас. Подобен вариант на славянството е и чешката Иржина Хаукова, чиято ерудиция е повече от сантимента, чието рационално чувство е подредено до култивираната абстрактност, до стилизираната славянска душа, “озаптена” малко повече, отколкото в ориенталската част на Балканите. Светлана Макарович е словенската голяма поетеса. Ексцентрична, революционна, социална по мислене и действие, жена по природа – всичко това е залегнало и в поезията, и в биографията на поетесата. Силната обществена биография прави Макарович още по-привлекателна за четене, с една особеност обаче: четейки, човек трябва да преживява, да живее, така както са писани тези стихове. Самата поетеса говори, че тя преживява света, не го рисува, не го вижда, не го анализира, но го живее сетивно. Тялото е обединено с душата и в тази дуалистичност се оглежда многопластовата славянска душа, орисана да участва в света, за да го направи по-справедлив. Свързаната и с България, и с Македония Гордана Бошнакоска

85


респектира с липсата на граница – културна, чувствена и образна – между двете съседни страни. Една съвременна поетична сестра на Дора Габе и нейната европейско-балканска приглушеност, на Елисавета Багряна с нейната витална, земна, сладострастна, раждаща и прераждаща се същност. “Женската” мисия на славянската поетична идея е толкова чувствена, колкото и жените по тези земи. Не ще бъде преувеличено ако кажем, че женското е вече категория в тази идея. То присъства като чувствителност, съдба, като раждане, майчинство, като вопъл за открояване на личността в обществото, в любовта, в радикалните опълчвания срещу стари традиции и ценностни подредби. Славянската женственост се възправя срещу разноликите феминистки европейски течения, и точно по сла-

86

вянски емоционално реди в стихове своята същност. Ако трябва да проследим различните естетики и литературни идеи през последните двадесетина години, ще отчетем, че “женското писане” през 90-те години беше привнесено, копирано и затова несъществено и малко изтраяло. Но славянската женска идея, защитена чрез образцови поетични творби, изпети на друг славянски език чрез отлични преводи, е естествена културна ниша, събрала мощни митологични, социални и съвременно-приложими енергии, характерни за славянството. В този опит да се обединят различни части на едно цяло е силната позиция на Славянската академия, която защитава идеите си не чрез теории и манифести, а чрез огромните художествени образци на всеки отделен славянски народ.


Христина Панджаридис

Родена през 1963 г. в Елин Пелин. Пише поезия и публицистика. В началото печата във в. “Септемврийче”, “Средношколско знаме” и сп.”Родна реч”. Завършва журналистика. Работи пет години като редактор в общинския вестник на Елин Пелин. Работила е  и като учителка, възпитателка, главен специалист в общината, работничка на поточна линия, дистрибутор на шоколадови изделия.... По-късно заедно с Димитрина Попова създават частен вестник за общините Елин Пелин и Горна Малина - “Нов общински новинар”, просъществувал до десетия си брой. Публикации в: “Софийска правда”,  “Антени”,  “21 век”, “Вестник за дома”, “Хубава жена”, “Нощен Труд”, “Труд”, списание “Бела”... Нейни стихове са излъчвани по Българското национално радио. Последната ù любов са късите разкази и хайку. Съвместно със съпруга си пишат разкази; подготвили са и  първия си роман “Ярост”. Живее във Франция.

*** Дъгата след дъжда в пясъка разхвърляни детски играчки

*** Екзотичен сняг по високите места евтино лято

*** Ваканция гледам Алпите от снимки

*** Юлски следобед сваля потната риза ближе сладолед

87


88

*** Високо ли е Бог търсих го в планината намерих цветя

*** Небето черпи отворена е кръчмата пълни чаши с дъжд

*** Слънцето мокра тениска съблича

*** Следи от лятото по крилата на птиците пожълтяла мъгла

*** Вечерна буря светкавици се гонят боси през дъжда

*** Камбаните будят камъните даже но живите спят

*** Куче пие небе небе слязло в локвата небесно куче

*** Петелът скучае денят е като яйцето снесено вчера

*** Вечерна дъга цвете след колосания с гореща ютия ден

*** До облаците катерейки се стигнах уви в краката им

*** Изстисквам дъжда от косата и погледа за сушави дни

*** Юли е а планината пак е с бели ръкавици ние ходим боси

*** Априлско слънце на една снежна топка път от зимата

*** Денят си пише завещанието а после изтрива файла

*** Пролетта дали тя вярва в щъркели

*** Гръмотевица шум на счупено стъкло изтекло небе


Мария Йонкова

Родена на 27 май 1946 г. в град Априлци. Средно образование завършва в родния си град, а висше - българска филология, във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Една година работи като учител в гр. Априлци, а след това - 37 години като преподавател по български език и литература в Средно специално художествено училище за приложни изкуства, град Троян. Стихове, разкази, есеистика и публицистика пише от времето на своята младост. Автор е на книгите: „Стъпки” (1999), „В свободния час” (2000), „Безкрайният път” (2002), „Удивление” (2007) и „По нишката на Ариадна” (2008). Член на Дружеството на троянските писатели, редактор във вестник „Гласове от Балкана”, майка на поета Ивайло Иванов.

*** Тъй тихо е във есенния ден, че въздухът от светлина прозира. И само лист ще падне осланен, и само тънка паяжинна лира ще слее трепет с облак просветлен, послание най-чисто от Всемира. Природата живее Вечен ден, и само там човекът не умира!...

89


***

***

Люляк като синкав дим е замрежил кръгозора. А под него, там на двора, дреме бащината къща.

От чакане по теб се уморих, помръкнаха от болка сетивата!... А ти все тъй загадъчно мълчиш и чакаш ясен знак в далечината.

В нея никой блуден син, сред жестоки разстояния, ни с копнеж, ни с разкаяние, отдалеч не се завръща!...

А няма, няма явен знак! Дори и въздухът престана да вибрира. Когато тук пристигнеш – не търси, духът от дълго чакане умира!...

МОМИЧЕТО ОТ ГОРНИЯ ЕТАЖ Момичето от горния етаж цял ден над нас се учи на пиано. Бетовен, Шуман, Бах, Шопен и Брамс под пръстите полягат овладяно. А пък отвън животът, странно жив, тъй чужд е на уметност и изкуство!... Девойката след време ще тъжи по детството, завинаги пропуснато! С изкусни пръсти вечер тя ще свири в салони и концертни шумна зали. Цветя и пищна слава ще събира, ще буди чувства, в паметта заспали. Но нещо важно винаги ще липсва във паметта ù собствена, където едно море от мъка ще се плиска в брега горчив на детството отнето!...

90


МОЛИТВА Водни кръгове бавно въртят жълти оси край нашите шии. С тях пристягат ни и ни държат, приковани към земните грижи. Не проглеждаме! Бавно и трудно по земята все òпипом движим се Крачки правим, припрени и мудни, знаци тайнствени търсим да видим. На живота в остена зажеглени, често спъват ни тежки премеждия. На везните на разума теглим ний всичко скъпо, и все не претегляме. Но очите ни, пълни с надежда, с поглед жаден все търсят небето. И мъчително бавно проглеждат със синкопния пулс на сърцето!... Упъти ни в надеждата, Боже!... Дай ни знак във пътеките късни!... И когато сме най-разтревожени, като Феникс духът да възкръсне!...

*** Позови ме във незнаен час – непременно ти ще ме намериш!... И не ще съм вече друговерец, призива ти щом дочуя аз!... Ще вървя през пролетни пътеки, в зимни преспи ще проправям път. Ще разгръщам цъфнали дървета, и ще секва от любов дъхът.

Мария Йонкова и Ивайло Иванов майка и син под небето на поезията.

Позови ме, с име и без име, на вечерник с полъха суров по светулка своя зов прати ми, знаеш, мойто име е Любов!...

91


ПРЕОТКРИВАНЕ.

Или за многото лица на Огняроинтелигента

92

Антония Гайдаржиева

Катя Зографова

Родена във Варна, завършва българска филология и журналистика. Редовен докторант по история на българската литературна критика и наука. Доктор на науките. Доцент по история на българската литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ . През 2001 г. получава университетската награда за млади учени, а през 2008 г. – националната литературна награда за принос в модерната българска литература и в изследването „Дъбът на Пенчо” за книгата „Васил Пундев и българската литература”. Автор на: „Българска литературна критика и митотворчество“, „Посмъртното слово като феномен на българската култура“ (в съавт. с Елена Налбантова), „Литературнокритически прочити“, „Васил Пундев и българската литература“, „Критика и апологии“.

Литературна историчка, главен уредник на музея на Н. Вапцаров в София. Автор на книгите: “Вечните странници”, „Ч. Мутафов. Възкресението на Дилетанта”, „Интелектуалецът Ем. Попдимитров”, “Орчо войвода или преображенията на българското юначество”, “Многоликата българка“. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, „Любовен архив”, „Забравеният възрожденец Динко Зограф”. Участва в научноизследователски сборници за световнозначими български и европейски писатели; съставител и автор на предговор на 4 от двуезичните издания „Вапцаров и европейски поети”. Има над 500 публикации. За книгата ù за Чавдар Мутафов - международна награда на Панаира на книгата в Ниш, а за „Многоликата българка” национална награда „Бл. Димитрова”.


„Никола Вапцаров: ПРЕОТКРИВАНЕ. Документална сага” на Катя Зографова е една емоционално ангажирана книга, изследователски будна, почтителна и възторжена, смиряваща и просветляваща. Книга, която открехва здраво залостени врати, превежда през тъмни идеологически коридори, през злокобни социални и институционални пространства, но и извежда пред верските хоризонти на поетическите пророчества. Посредством поредица от психографски, биографично-документални, културологично-интерпретаторски етюди, както би казал Светлозар Игов, авторката конструира пълнокръвния, многогласен, драматично сложен и магнетично запленяващ профил на българския и световен поет Никола Вапцаров. Върху основата на задълбочени „археологически” наблюдения над родови генеалогии, фамилни летописи, градски хроники, лични кореспондеции, над поетически текстове и общественополитически контексти, литературната историчка успява да ни срещне с множеството лица на един разтърсващо-трагически, но и покоряващо-влюбен в Живота поет. Книгата на Катя Зографова можем да четем като модерен биографичен разказ. Авторката се движи в граничната зона между документалното и фикционалното, между издирените точни данни и тяхното

професионално сюжетиране, надмогващо междуличностни вражди и политически страсти. В този смисъл книгата е вълнуващ духовен житиепис за една от най-сложните, отричани и признавани едновременно творчески личности в българския литературен канон. Но от друга страна тя е и литературноисторически, критикоинтерпретативен опус за един съдбовно белязал ни поет. Изследването на директорката на Софийския музей „Никола

93


Вапцаров” събира и взаимно оглежда разнородни дискурси – от художествените визии и епистоларни откровения през градските мълви и родови кавги до непубликувани до момента фотоси и факсимилета. Тук всеки спомен, писмо, устно п��дхвърлен слух, едва прошепната дума, случайно появила се снимка изразяват нещо различно от това, което на пръв поглед се вижда. Авторката не само коректно дешифрира дела и документи, не само текстологично сравнява и анализира, но и някак подканя отделни изкази и реплики да се появят, да влязат в диалог, да изрекат онова, което се е смълчавало или е било заставено да се укрива. „Преоткриване” е една културноисторическа реконструкция на личността и епохата, на времето и средата, на „простата човешка драма” и на „мъката неописана”. Книга, която запълва множество бели полета, възстановява празноти и отсъствия, идентифицира текстове и жестове, дискредитира идеологически табута. Изобщо – възстановява историята на културното поле - както въз основа на наличните документи, така и чрез успокоения дистанциран коментар, чрез архивите на изреченото, но и чрез архивите на премълчаваното. Безспорно задачата на съвременния вапцаровед е изключително отговорна. От една страна той е длъжен да демаскира десетилет-

94

но утвърждавания едностранчив двойник на автентичния Вапцаров. Но от друга страна, да се противопостави и на бързоплетите демитологизиращи опити, появили се след 1989 г., акцентирали най-вече върху „противодържавническата” и „терористична” дейност на твореца. Разполагайки своя реконструктивистки, ако си послужим с литературоведския речник на Михаил Неделчев, разказ отвъд конюнктурно манипулативните крайности, Катя Зографова постига комплексния образ на Огняроинтелигента. В настоящото изследване „светлините” и „сенките”, еуфориите и разочарованията, надеждата и покрусата заедно режисират историите на този белязан от черния кръст на съдбата български интелигент – сроден на македонстващите харамии романтичен банскалия и модерен урбанистичен поет, участник в Съпротивата, идеалист и евангелски обичащ творец. Документалната сага на Катя Зографова е необходимата проверка за творческата личност, където post mortem тя постига своя уникален ритъм – между авантюристичната, сурова природа на бащата и добротворческите притчи на майката. Проникновен психограф, Катя Зографова преминава през лабиринтите, през подземията и потайностите на сложната човешка същност. За първи път тук е представена „осанката” на трудноуправляемия


своенравен планинец - македонския размирник, „пиринския цар”, впоследствие станал доверен човек на монарсите от Третото българско царство Йонко Вапцаров. Ближен на Тодор Александров, но и на Ванче Михайлов, на Яворов, но и на Фердинанд. И обратно, когато реши, неподчиняващ се ни на царската воля, ни на братоубийствените кръвопролития на михайловистите... Авантюристичен комита и неразбран горд самотник, романтик по душа и прагматичен градоначалник, млад поборник на ВМРО, а в края на 20-те години върл противник на „балканския Макиавели” Иван Михайлов. И т.н., и т.н. Изключително противоречива, на пръв поглед пикантерийна, но дълбоко драматична биография, каквато е сложна и драматична кръстопътната македонска съдба. Портретувайки различните лица на Йонко Вапцаров, авторката възстановява и нееднозначните отношения между „близките в различията и далечните в близостта” баща и син. Естествено изследвачката откроява и образа на Вапцаровата майка, „един от ключовете за разгадаването на хуманистичните нагласи на поета и на смъртостремителните му пориви към саможертва”. Забелязана от протестантската мисионерка мис Елен Стоун, тя не просто завършва Американския колеж в Самоков, но и с незаменима майчинска отдаденост възпитава деца-

та си в духовните традиции на националната и световната класика – с текстовете на Ботев и Яворов, на Гьоте и Шекспир. (Симптоматичен е фактът, че екземпляр от Ал.-Балабановия превод на „Фауст”, лично подарен от преводача на Йонко Вапцаров, се съхранява в музея на ул. „А. Кънчев” № 37). Така, надничайки зад книги и посвещения, зад царски укази и майчини моления, Катя Зографова разгръща една друга история – попотайна, но и по-фундаментална. История, в която говорят не само официалните радиокомюникета и социологически клишета, но и загадъчната мис Елен Стоун, отвлечена по пътя между Банско и Горна Джумая от четниците на Яне Сандански, и прапрадядото по майчина линия Марко Теодорович, преиздал през 1792 г. Буквара на Захарий Орфелин във Виена, една духовна реликва за българите от западните краища. Биографичният разказ на литературния историк се различава от този на романиста и все пак той е интерпретативен разказ, а не хронологично представяне на житейските и културни факти. Виждаме как Катя Зографова не просто преоткрива, а пресътворява своя биографически герой, преживява отново неговото време, обитава отново неговите пространства, съприкосновява ни с най-близките му хора – онези, които са му открили светли-

95


те простори на вярата и духа, които са се превърнали в образци за човешка жертвеност; които са белязали съзнанието и душата с найстрашните уроци по умиране. Едни от тях са днес забравените книжовници Костадин и Димитър Молерови. Литератори и етнографи, драмописци и публицисти, учители и наставници, те съчетават високата европейска просветеност с митичната героика на Пирин планина. От силните текстове в тази книга, чиито знакови наблюдения прескачат почти рефренно и в останалите части, е със заглавие „Яворов: Черната маска на Огняроинтелигента”. Според авторката следи от влиянието на Яворовата духовна мощ се откриват върху мисленето на Вапцаров за любовта и смъртта, върху епистоларните шедьоври до жена му, изобщо върху биографическите и литературните му сюжети. Затова и най-вещаещата, най-трагически пророческата вещ в софийското жилище на Вапцарови за директорката на музея се оказва посмъртната маска на поета-прозренец Яворов, подарена на Никола от баща му Йонко, сърдечен приятел на чирпанския харамия. Наистина в избора на болезнено чувствителния млад мъж над любовното брачно ложе да постави посмъртната маска на най-трагическия български поет, долавяме нещо тъмно-съдбовно, фатално-прокобяващо, смъртостремително. Една решимост да се

96

прескочи границата, да се мине отвъд, да се провиди другото на екзистенцията. Естествено изследователката посвещава вълнуващи страници и на съдбовната обвързаност между поета и морето. Във Вапцаровото жизнетворческо битие тя разпознава в различни вариации географски-културната и духовната антиномия морски човек – сухоземен човек/чец/. Или, това е вечното противопоставяне между здравия прагматик и екзалтирания мечтател, между тесните хоризонти на делника и метафизичните ширини на морската безкрайност. Литературоведски интерес представляват „Неизвестни страници за „Моторни песни”. Тук е проследена историята на малко познатия вътрешен „приятелско-интелигентски конкурс” за изготвяне на проект за оформлението на стихосбирката. Между „конкурентите” Борис Ангелушев, Александър Жендов, Николай Шмиргела и Стоян Сотиров „съревнованието” се печели от първия. Оригиналните екземпляри за съжаление остават в неизвестност. От друга страна Катя Кузмова прави достояние на българската общественост две укривани поради конюнктурно-политически причини рецензии за станалата култова поетическа книга. Едната принадлежи на известния дисидент по времето на тоталитаризма Петър Семерджиев, публикувана е през 1940


г. в сливенския в. „Правда”. Във въпросния отзив за единствената Вапцарова книга се срещаме, макар и с късна дата, с рядко проникновени редове, интерпретиращи „вапцаровската сила на човека, вживян с машините”. Един от сензационно продуцираните, умишлено афиширани и даже политически режисирани епизоди в посмъртното битие на Вапцаровата литературна личност, е свързан с името на Елисавета Багряна, с вменяваната ù вина и отговорност за погубения живот на Огняроинтелигента. Всъщност слухът за пълната индиферентност на националната поетеса по отношение спасението на младия ù събрат по перо се възражда през определени периоди от време, при това наситен с „убийствена масова неприязън”. Клеймото „виновница за смъртта на Вапцаров” тегне над поетесата до края на живота ù, тъкмо защото е резултат на идеологически организирана акция с цел „да се отклони вниманието от вината на пролетарските съмишленици на поета, несторили нищо за спасението му”. Катя Зографова буквално „разследва” всяко отронено слово, всеки отправен поглед, всяка прошепната под сурдинка фраза, за да внуши на българските поколения, че: „Не, Багряна не е виновница за гибелта на Вапцаров. Тя е негова неуспяла защитница в един фатално предрешен политически процес”. В ескиза,

посветен на този скандално известен епизод, изследователката завладяващо очертава аристократичната осанка, поведенческата сдържаност на модерната еманципирана „кукувица”. Неслучайно за първи път тук е проблематизирано и поведението на другия „приближен на двореца” интелигент и приятел на Вапцарови – акварелистът Константин Щъркелов, държал се дистанцирано по време на процеса. Тези факти още веднъж показват, че биографичният разказ, посветен на творческата публич��а личност, е разказ за различните гледни точки, за прецедентите, за драматизма и за загадките на човешкото. С вещина авторката проследява библиотеката във Вапцаровия дом. Непредубеденото разлистване на всеки том, на всеки положен автограф или бележка разкрива един „нов профил на твореца – любопитен към света, широко скроен, интелектуален...” Библиотеката е другият, същинският живот на съкровените тайни и прозрените истини на иначе впрегнатия в идеологическите битки трудовоборчески интелигент. Тук са Ибсен и Достоевски, Ел. Пелин и Т. Траянов, Славчо Красински и Ив. Мешеков – алтернативните събеседници и душеизповедници на ранимия творец. Така авторката на документалната сага е решена да се впусне във вълнуващо приключение, в което заговарят представителни за на-

97


цията гласове и почерци, участват широко известни личности и по-скромни културни труженици, скулптират се бронзови паметници и публично се рецитират стихове в знак на почит и преклонение. Изобщо, както метафорично се изразява Ричард Холмс в „Биографията и смъртта”: „Биографията е като ръкостискане: едно ръкуване през времето, през самотата и уединението на човешките условия, през самата смърт. Това е едно докосване, жест на „контакт”, на взаимно доверие между две човешки същества”. Схващайки биографията на твореца като перипетиен разказ за търсенето на идентичността, Катя Зографова ще привлече и интимните интонации в детските творби на поета, преживяната семейна драма при загубата на осеммесечния син, никога неугасналите бащински пориви на младия мъж. Едва ли някога ще стихне интересът на изкушените към двата предсмъртни текста на Вапцаров, родили се на самия „ръб на екзистенцията”, артикулирали почти отвъдопитната човешка граничност в точката между тукашното и отвъдното. Естествено става дума за „Прощално” и „Предсмъртно”, които Зографова чете „според запазените оригинали”. Отдавна сред литераторите е известно, че тиражираният стих от „Прощално” „далечен и нечакан гостенин” е всъщност подмя-

98

на на автентичния „нечакан и неискан гостенин”. Съпричастяващо, топло-човешки изследователката разгръща малкоизвестни факти около граничните поетически притчи за загадките на живота, любовта, смъртта на осъдения на смърт. За волята и подир смъртта да обичаш. Н. Вапцаров пише този завет на човешката обич непосредствено след арестуването си като фиксира времето (април 1942 г.) и мястото (арестантските килии на Дирекцията на полицията) на написването на стиховете. Скорошната гибел витае около поета. Постепенно той заживява с мисъл за неотменимата смърт. В пространството само на две строфи (синтезирали в себе си паремийна мъдрост) лирическият субект заживява в две измерения на съществуването – отсам залостените врати на земното, но и с поглед, вперен отвъд хоризонта на видимото. “Прощално” е един от редките нефолклорни баладични текстове, в които физическото човешко отсъствие е възможно като осезаемо духовно присъствие. Несъмнено, както твърдят повечето изследователи, “Прощално” е творба на раздялата и прошката. Но много повече “Прощално” е творба на преобразеното завръщане, на дохождането от отвъдното на смъртта в тукашното на обичаните свои. Разбира се, за да се случи подобна трансгресия, е нужно онзи, който идва и си отива, да е установил


отношения на независимост спрямо смъртта. Така че “Прощално” не е творба, в която смъртта е отнела думата на лирическия говорител, а е творба, в която човекът, след като е стигнал точката на смъртта, е получил правото да говори от “другата страна” на битието. Това е творба, в която човекът е дал съгласието си да премине отвъд, но е запазил и правото си да дохожда отсам. “Прощално” е другото изричане, идещо от тишината на невидимото и благославящо светлините на видимото. Така, сдобил се с отвъдна опитност за любовта, Вапцаровият лирически герой прозира, че тук на земята човекът е орисан да бъде изгнаник, безприютник, нелюбим. Но там, в небесното, той е споделеният, пречистеният, кротко благославящият обичащ. Естествено пластът на интимнобиографичното в стихотворението присъства, той е указан, оповестен даже. И все пак, “Прощално” е творба, обърната не към минали лица и събития, а е творба на възмечтаното отвъдно утре. В този смисъл тя не е упрек или намек за разплата, а трепетна поетическа взряност в едно универсално, вечно време, където човекът не може да бъде друг освен тих, благ и смълчан. Стихотворението е и терапевтичен текст – лекуващ болното, грешното, тъмното на света. То е онази “бяла страница”, върху която не спира да се пише обичта като най-великото тайнство.

“Прощално” не е същинско прощаване. В “Прощално” небесно-любовното предстои да се случи. Да, наистина „Прощално” е една красива притча за безсмъртната любов, както „Предсмъртно” е един разтърсващ в своята сдържаност стоицизъм на обречения на кауза човек: „Обичахме!”, при това интонационно усилена с ударение, е последната дума във Вапцаровото творчество. На изстрелите поетът отговори с непостижим хуманистичен порив! „Това е прекрасно, нали?” Последните части на книгата представят поредица от паралели между Вапцаровата литературна личност и забележителни творци от неговата бурна, огненометежна съвременност. Българският поет е прочетен като уникален глас в семейството на европейските поети. Катя Зографова аргументирано отстоява тезата, че Вапцаров е модерен световен поет, апостол на хуманизма, съдбовно ангажиран в антифашистката кауза по време на Втората световна война, заради което жертва живота си, навръх Христовата възраст. Впечатляват наблюденията върху сходството между Вапцаров и Назъм Хикмет, съхранили нежността в злите въртопи на военното време; върху магнетичното влияние на руския бард Маяковски върху нашия поет. Особено поразява приликата в гибелните живото-

99


писи на банскалията Никола Вапцаров и андалузеца Фредерико Гарсия Лорка, в тъмния им мистичен стремеж към смъртта в голямата хищна история: „Когато умра, оставете балкона отворен...” (Лорка) и „Не ме оставяй ти навън на пътя, вратите не залоствай” (Вапцаров). Лично за мен беше приятна изненада, макар че интуитивно го очаквах, засвидетелстваното признание към Димитър Ефендулов и неговия изследователски принос по отношение на евангелските сюжети в българската литература и по-конкретно към основополагащата му статия „Опит за тълкуване на митологемата „майчини притчи” в поезията на Н. Й. Вапцаров”. След внимателен коментар и на ранните творби на поета Катя Кузмова ще затвърди, че идеята за безбожие е чужда на мисленето му; че за Вапцаровия човек животът без основи и абсолюти е непосилно бреме: „Диалогът със звездите е обикнат мотив във Вапцаровата поезия, датиращ от поразителния финал в „Хайдушка”, през романтичния порив към едрите

100

звезди на Фамагуста, та до възторженото им възклицание, отправено към човека, умиращ песенно...” И накрая, добрият биографичен разказ е постижим само тогава, когато биографът успее да съзре личността на своя герой, да дочуе множеството негови гласове, да съпреживее отново драмата на неговите избори. В противен случай всички данни ще са лишени от чувствеността на „биографичната прегръдка”. „Преоткриване” (книга, посветена на 100-годишнината от рождението на Н. Вапцаров) на Катя Зографова е потвърждение, че биографията е изкуство увлекателно да се разказва историята, но и увлекателно да се мисли литературата. _______________

Вж. Велкова-Гайдаржиева, А. „Прощално” или новият завет на обичта. // Филологически сборник. Ч. II. Велико Търново: Твер, УИ “Св. св. Кирил и Методий”, 2007.

Антония Гайдарджиева


Генка Петрова

Родена в Добрич. Завършила е българска филология във ВТУ „Св.св.Кирил и Методий”. Пише поезия, литературна критика и публицистика. Учителства в родния си град. Нейният литературен клуб при училище „П.Р.Славеков” носи името на Николай Хайтов. В 20-годишната си история клубът е разпалил в десетки детски души любов към словото и българската литература. Член на Сдружението на писателите в Добрич. Майка на двама сина. Публикува в сп.”Везни”, „Пламък”, „Знаци”, във в.”Сега”, в.”Новият пулс”, в.„Словото днес”. Издадени книги: „Хубав си, дяволе”, „Продиктувано от звездите”, „Спомен за живот”, „Отсрочен апокалипсис”, „Внезапни думи”, „Обичам думите за тебе”, „Докоснати антени”, „България, объркана приказка“.

*** тишина в скайпа повече от любов катери думите

*** суховеят ли обърна платната ми или думите

*** бяла роклята ми шуми във очите ти недокосната

*** момчетата ми все по-далечен пътят към спирка мама

*** любовна люлка спуска слънцето и днес не е за мене

*** по мост от думи недоизказаност флиртува с червен светофар

101


*** листът е бял боледува листът от мълчание

*** в четири сутринта мисъл през океана плете мостове

*** коловоз от думи три синджира думи сабята в тебе

*** неделя вечер тъжни очи на куче в дисплея ми

*** керван от думи в премълчани облаци заключен дъжд

*** майска вечер йероглиф във небето звезда на примка

*** по тротоара следи от нощен полет на бели думи

*** вечерна ласка в лапичката на куче следа от устни

*** пътува денят в океан до колене грозно патенце

*** светът се върти в каишка на куче плач за свобода

*** мълчанието бяла птица във храма хор на душите

*** по първи петли в будните думи сълзи апокалипсис

*** и тази вечер пътува към мен будна илюзията

*** агресия ли тишината бере душа по тротоара

*** обух  си краката в тесни мисли за теб възмездие

*** люлее земята серенада на вятъра мираж в небето

102


Кали Кинга - първа публикация на български език

Заклета девственица

В Тузла сме, казва някакъв мъжки глас, от който се събуждам, някой дръпва брезента, с който съм покрита. Не е мъжът, с когото по-

теглих, на този гласът му е като стъргало, излиза дрезгаво, на синкопи, и не си показва лицето. Не може да съм спала толкова дълго,

Страници от Унгария

Светла КЬОСЕВА

Живее и работи в Будапеща. Завършва история и философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Главен редактор на двуезичното списание за култура и обществен живот „Хемус”, което излиза от 1991 г. в Унгария. Редактор е на радиопредаване на български език в Унгарското радио. Превежда съвременна унгарска поезия и проза. В неин превод в България са излезли над 150 публикации, повече от 20 самостоятелни книги. Те представят най-изтъкнатите фигури на съвременната унгарска проза – нобеловия лауреат Имре Кертес („Безсъдбовност”, „Кадиш за нероденото дете”), Петер Естерхази („Една жена”), Петер Надаш („Краят на един семеен роман”, „Направи ми жертвеник от пръст”), Ласно Краснахоркаи („Сатанинско танго”), Адам Бодор („Районът Синистра”), Ендре Кукорели („Долината на Феята”). Преводите ù са включени в почти всички антологии на унгарската поезия. Публикува стихове в българския и унгарския печат. Стихосбирката ù „Водоравно и отвесно“ е издадена през 1996.

103


Страници от Унгария

изключено е да сме стигнали в Тузла, изпод брезента виждам само небето, стоманено, връхлита ни внезапен здрач, както в планината, няма как да сме в Тузла. Вярно е, че двудневната криеница сред канарите прекарах без сън, страхувах се не само от въоръжените мъже по петите ми, чиито крясъци ехото повтаряше, от което те ставаха още по-страшни, а и от планинските животни, особено от скалните плъхове, защото ако заспиш, ти изсмукват кръвта, а също и от нощните зверове, които никога не съм виждала с очи, но съм чувала за тях от селяните в детството си, че отвличат самотно скитащите момичета и ги опозоряват, грабват душите им и тогава момичето вече не е момиче, а се превръща в животно и няма повече място сред нормалните хора. Денем пък се страхувах от змиите, които дебнат подмолно от скалните пукнатини, дори старите планинари не знаят противоотрова за тях, стряскаха ме и безвредните саламандри, ако не ги разпознаех веднага. Трепвах при най-слабия шум, даже и в пещерата, в която се криех, бях си я харесала още отпреди, ходех там да чета, когато исках да се скрия от човешките очи, а всъщност трябваше да събирам билки, овчарска торбичка и дяволска коприва, майка ми правеше от тях чай против женски болки за себе си и за другите жени

104

Кали Кинга Родена на 7 юли 1971 г. в Марошвашархей (Търгу Муреш, Румъния). Писател, антрополог, завършва унгарска филология и етнография в унгарскорумънския университет Бабеш-Бояи в Коложвар (Клуж), след което защитава PHD в будапещенския университет ЕЛТЕ по програмата Европейска етнология. С арменски корени, тя изследва идентичността на арменците в Трансилвания и Унгария. Литературни текстове, есета, интервюта, литературна критика и свои изследвания на унгарски език публикува от 1989 г. в списанията в Трансилвания и Унгария. От 1996 г. се премества да живее в Унгария. Нейни художествени текстове и антропологични изследвания са излизали в различни европейски литературни издания, преди всичко в Унгария и Румъния. В момента работи върху първия си сборник с разкази. Пише на унгарски език. Разказът „Заклета девственица” е публикуван най-напред в унгарското издание на Летр Интернасионал – Мадяр летр, след което преведен на английски, се радва на голям интерес в интернетното издание eurozin.com. Това е първата публикация на авторката на български език.


кар че тук има много завои, пътят се вие по гънките на планината и щом нещо не е закрепено, то се мята на воля из каросерията на бавно пъплещия по склона камион. ...Когато стигнах голите чукари, раздърпана, оплескана с кръв, защото ръцете и краката, че и лицето ми бяха изподрани, често се плъзгах по гръб надолу по улеите, издълбани от дъжда, понеже не намирах пътека, там, в подножието на скалистите върхове, сред дребните, остри камъчета, които нито вятър, нито дъжд е успял да оглади в течение на столетия – когато все някак излязох на каменливия път, който се увива около планината като лента, от едната страна - скала, от другата – пропаст, този камион за зеленчуци беше единственото превозно средство, което се появи на хоризонта за половин ден, стоях под палещото слънце от сутринта, жадна, изоставена на милостта на планините. Ала тук, горе, под скалистите върхове, и това е нещо, понякога дни наред не се чува шум на мотор. ...Дадох на шофьора рубина, който майка ми скрила, когато съм се родила, така поне разправяше тя, надявайки се да му направи златен обков, като успее да спести малко свои парици, за да го нося като накит на врата си, след като се омъжа или по-скоро, когато родя мъжка рожба: защото у нас само жените,

Страници от Унгария

от махалата, а също и за момичетата, които бяха пораснали достатъчно за такива неприятности, а също мана и млечна паламида, които бяха лакомство за децата от планините. Това пещерно скривалище ми дойде добре дошло, когато бягах, не го знаеха много-много, защото инак щяха да ме намерят на бърза ръка – вятърът някак беше издълбал дупка зад една голяма канара, точно място, в което да се скрие момиче като мен. ...Няма как да сме в Тузла, знаех я само от книги, беше единственият град, за който имах някакво познание, ала той се намира в Босна, на стотици километри оттук, по който и път да тръгнеш, така пише в книгата. С мъка отхвърлям от себе си тежкия, мокър брезент, с който е покрит камионът отзад, мирише на урина и нещо от сорта, разяждаща, запомняща се миризма, макар че с тоя камион превозват само картофи. А сега само мене; сигурно вече са разтоварили картофите някъде из планинските села, където не растат такива неща, останали са само няколко, които се търкалят насам-натам из каросерията, където съм и аз – те издават какъв е бил товарът. Захапах единия още като тръгнахме, не усетих друго, освен вкус на кал, но и така го изгълтах – гладът е страшен господар, а щом потънах в дълбок сън, вече не ми пречеха, не усещах ударите им, ма-

105


Страници от Унгария

родили момчета, са на почит. Майка ми не могла да роди момче; тя имаше три дъщери и колкото и да се молела тайно, защото още тогава молитвата била нещо, забранено по нашите земи, утробата ù не заченала повече, макар да носеше рубина зашит в забрадката си. А аз дадох на шофьора този магически рубин за мъжка рожба, откраднах го от забрадката на майка си в нощта на бягството; отскубнах го заедно с муселина, както бях отскубнала и тях, моето семейство, от себе си: захвърлих спомените си, а с тях си отиде и малко нежност. ...Тоя рубин нямаше кой знае какво въздействие, но шофьорът нямаше как да го знае, прие го и в замяна се нае да ме вземе под брезента на камиона си и да ме отведе от мястото, където съм родена. Знаеше с какво се наема, защото всеки знае Кануна, даже и ония, които са чужди по тоя край, знаеха, че се намира в Прокълнатата планина, където мъжете ходят с пушка на рамо, дори когато пасат овце, и ако ни хванат заедно по пътя, ще убият и него - по закона за кръвната мъст, няма пощада, а може да навлече беля не само на себе си, не само на семейството си, а и на целия си род, тъй като ми е помогнал да избягам. Обикна камъка, веднага му пролича, както и че ме съжали, както си бях с късо подстригана коса, с парцаливи панталони, мъж-

106

ка риза и кадифена жилетка, която някога е била тъмночервена, но все пак прикрива гърдите ми, които са започнали да напъпват, от джобчето на жилетката ми виси верижка на часовник, също както по дрехите на мъжете по тези места, където към верижката никога не е прикачен часовник, тя е просто за украшение, защото тук горе, на север, по билото на Прокълнатата планина, където небето е само на една ръка разстояние, времето е спряло и измерването му е безсмислено деяние. А моят народ не обича излишните дела, затова и аз не се заех да обяснявам, просто помолих мъжа да ме вземе срещу рубина и той кимна в знак на съгласие. Трябва да беше дошъл от юг, нито мускул не трепна по лицето му от учудване. Каза ми само „полека” и отметна вмирисания брезент на камиона, сложи ми да седна на някакво протрито палто, на което трябва да е спало кучето му, понеже цялото беше в бели косми; въпреки мъжките ми дрехи, беше видял, че съм момиче, макар че по нашия край момичетата ходят със забрадки и косите им не се подават много-много от тях, за да не им хвърли око чужд мъж. Отивам в Тузла, му казах, а той отвърна, че тъкмо натам е тръгнал. Това беше, заспах още преди да потеглим. ...Слизам от камиона и се вглеждам внимателно в мъжа с дрезгавия


в сянката на борове и чукари, изобщо не сме близо ��о Тузла, това си е още моят край, стряскам се и не разбирам какво е станало с другия шофьор, викам на мъжа с дрезгавия глас, не му знам дори името, не че съм знаела името на другия, но в очите му виждах, че е загрижен, че е добър човек, а този седи с гръб към мен, не се обръща, а и нямам какво да му дам, онзи рубин беше единственото, което имах. Бягай, мисля си, и мускулите ми на часа реагират на командата, но щом клонките пропукват под краката ми, някакъв камък се изтъркаля, а гърбавият се хвърля подире ми като звяр, сграбчва ме за глезена с всичка сила и пейзажът внезапно се преобръща с главата надолу, докато падам в рядката трева, а той се стоварва върху ми като чувал с картофи, диша гадно във врата ми, лигите му текат навсякъде по мен, удрям си главата, болката сякаш прелиства за миг целият ми живот, блясват картина след картина, не е връщане към началото, просто под напора на страха спомените са се завъртели, а скалите отекват с насмешливо вайкане на стенанията ми. ...Скалите подмятат стоновете ми насам-натам, играят си с тях докато разпарцалявят гласа ми и го погълнат завинаги. Нямам си съзаклятник, мъхестите дънери на боровете заглушават шума, а и по тези места без това няма жива душа;

Страници от Унгария

глас, виждам го само отзад, едър, леко изгърбен исполин, тъкмо яде нещо, седнал на скалата; когато го заговарям – избърсва устни с дланта си, но не се обръща. Не е моят шофьор, онзи с когото се бях разбрала, виждам и така, няма какво да се обръща, моят беше кльощав с почтена стойка, у хората с гърбици винаги има нещо коварно. Надушвам опасност, изобщо не сме в Тузла, едва сме напуснали планините, все още виждам заснежените върхове, едва са започнали да се укротяват гънките на дивия планински релеф, от които на човек му се завива свят, ако не е роден в планината, пейзажът е по-полегат, скалите по-малки, има и трева, прилича на пасище, виждам овце, но не и овчар, овцете мързеливо пият от потока, леко помръдващи бели петна в пейзажа. Малко по-нататък, като добавка към релефа на алпийския пейзаж, се издигат бетонните бункери на Енвер Ходжа, днес, когато новата мода на режима позволява, планинарите рисуват цветя, всевъзможни лиани и въображаеми животни, за да прикрият реалността им; но те си остават бункери даже и с цветята, издуват се застрашително над земята, както гърба на мъжа, блесва в съзнанието ми, ужасяваща скулптура; ала далече, някъде много далече на хоризонта различавам сребрист дим, комини в сивия мрак. Стоим прикрити

107


Страници от Унгария

само овцете блеят равнодушно, без да се интересуват от мен. Пак хленчи, би казал баща ми и би ме зашлевил, поне да имам защо да рева. Защото човек не реве без причина. Трябвало е да се родя момче, баща ми така е искал, струва ми се, и сякаш ми беше сърдит, че не съм. Поголемите ми сестри ги бяха омъжили още като деца; всъщност Луле, която беше най-голяма, е била сгодена още в утробата на майка ми – при положение, разбира се, че се окаже момиче, както и не преди да навърши шестнадесет; но баща ми все се надявал на син, и всеки път пребивал майка ми, когато се окажело, че утробата ù пак е изплюла момиче, както той казваше, момиче, само да множи броя на слугините, и заради което имотът на семейството ще бъде поделен от рода, ще отнесат даже и оградата, камък по камък. Защото родът се нуждае от мъжка челяд. Според законите на моя народ момичето не наследява, няма право на имот; ако в семейството няма мъжка рожба, рано или късно имотът се разделя между останалите семейства в рода – земята, добитъкът, жените - според Кануна, семейство без мъж е осъдено на смърт. И все пак има един изход, родът може да избере момиче за глава на семейството и от този момент нататък то трябва да живее като мъж; да носи мъжки дрехи, да се подстриже късо като мъж и да

108

промени стойката си, която трябва да е напълно различна от примирената походка на другите девойки; за любовта не бива дори да чува, нито като жена, нито като мъж. В замяна на това може да играе зарове и табла с мъжете в кръчмата, да пие заедно с тях, но мъжете никога няма да поискат нейното мнение, тъй като все пак е жена, макар и през рамото ù да е препасана пушка - жена, отървала се наистина от слугинството, но и от опиянението на плътската любов. Защото такива избраници полагат клетва за девственост и никога не бива да познаят докосването на мъж. Освен ако не приемем кръвната мъст като вид докосване, защото заклетите девственици, или вирджиниеши, както на езика на моя народ наричат жените, превърнати в мъже, трябва не само да управляват рода след остаряването на бащата, не само да вземат решения и да въртят имота, те трябва да въздават и отмъщение, също като мъжете, нали са глава на семейството. А кръвното отмъщение или  гякмаре, както го наричаме ние, всъщност е нещо всекидневно по местата, където съм се родила: заплетените закони на Кануна определят точно какво трябва да правиш и какво не. Ако на някое семейство бъде нанесена обида, Канунът задължава главата на семейството или мъжа, избран да извърши кръвното отмъщение,


защо, дори и народните бродерии, които ни бяха останали от нашите прапрабаби и придаваха пъстрота на живота, защото били остатъци от миналото, от вражеския режим и не укрепвали равенството, а властта на човек над човека. Но баща ми беше голям непокорник, нищо друго не бе правил в живота си, освен кръвно отмъщение и игра на табла и на зарове, при това работеше яко, разбира се, ругаеше режима, а от време на време се молеше, макар че и това беше забранено; комунистите бяха прогонили Бога далеч от моя роден край, но Той все пак ни намираше понякога тук нависокото, сред скалите. Молитвите обаче не пречеха на баща ми да бие понякога семейството, четирите жени, с които съдбата го беше наказала, както се оплакваше с пиянска мъка. ...Мисля за тях в минало време, защото съм ги изтръгнала от себе си, баща ми, чиито плесници никога няма да забравя, бидейки човек на крайностите, той или пребиваше семейството си, или страдайки от угризения на съвестта, се опитваше да умилостиви Бога, предлагайки му жертви, за да получат опрощение ужасните му грехове, за тези жертвоприношения той отнемаше залъка на семейството си, без пощада към никого; майка ми, която беше тиха, дребничка, с очи на кошута и заслужаваше робската си

Страници от Унгария

не само за начина на екзекуцията, а и как точно да постави фаталното оръжие до убития, та семейството му веднага да разбере, че е жертва на кръвната мъст, а не на случайност, и веднага да се подготвят за контраотмъщението; задължително е да се иде на погребението на убития, както и оплакването на мъртвия, разбира се, всичко с най-големи подробности – бдението, разкъсаните дрехи, изподраните лица, количеството пепел, с което да се посипе главата, всичко е описано до последната капка кръв – и после всичко започва отначало, убийствата нямат край, ужасно е за една жена дори само да слуша тези неща. ...Баща ми ме беше обрекъл тайно да бъда  вирджиниеша, въпреки че майка ми не беше съгласна, ала гласът на жената не се чува в рода, така че тя никога не посмя да си каже какво ù е на сърцето – баща ми ме облече с момчешки дрехи още от дете и все ми говореше за заклетите девственици, каква благодат е, ще избегна слугинската съдба, няма да ставам собственост на някой мъж и на семейството му и макар и жена, сама ще определям съдбата си. Казвам тайно, защото по онова време режимът забраняваше заклетата девственост и Кануна изобщо, както и всичко, което произтичаше от него, кръвното отмъщение, клетвите и, необяснимо

109


Страници от Унгария

съдба; по-големите ми сестри, които никога не опознах добре, защото бях късно дете и когато почнах да разбирам нещата, те отдавна бяха омъжени, но и те не успяха да родят мъжки рожби. Хората в селото започнаха да шушукат, че родът на Ларикала е прокълнат и е въпрос на време кога ще бъде изтрит от лицето на земята – времето, за което моят народ никога не издребняваше. Луле и Пашке бяха слугини в къщите на родителите на мъжете си, блъскаха се, миеха краката на мъжете, които им ходеха на гости; виждахме ги рядко, по празници, когато се събираше целият род, или на погребението на някоя от жертвите на кръвните отмъщения, където беше задължително да се ходи, както и да се оплаче мъртвия, който почти винаги беше мъж в разцвета на силите си и чиято смърт оповестяваше началото на нова кръвна вражда, затова и наричаха околността Прокълнатата планина, а мъжката част от населението полека-лека се затриваше. ...Така на майка ми ù оставаше повече време за мен, когато бях малка; тя ме научи тайно на древните шевици, на сложните, криволичещи бодове, които беше усвоила от баба си и с чиято помощ се правеха истински чудесии върху чистото платно – коприна, муселин, бродирахме дори на кашмир вечерно време и припявахме прис-

110

пивни песни за мъжки рожби, докато баща ми си беше по неговите мъжки дела в селската кръчма и забиваше ядно нож върху масата. Постепенно се научих да бродирам и да шия. Криехме се на светлината на малката лампа, да не ни види някой, ако надникне през прозореца, защото щяха да ни приберат и да ни разпитват. Човек не бива да спори с Енвер Ходжа, но може да го надхитри, казваше баща ми, а ти, сине, ще станеш вирджиниеша, защото няма да позволя родът да раздели имота на баща ми, това е единственият ни шанс. ...В началото не знаех какво е да си заклета девственица, разбрах го постепенно, чак когато вече от доста време ходех в мъжки дрехи и всички в селото знаеха, че никога няма да бъда жена. Говореха ми като на мъж и когато бях заклета, промениха името ми от Дардана на Дардан; дори майка ми не биваше да ме нарича Дана, само тайно, когато бяхме сами. Вкъщи трябваше да упражнявам новата си стойка, да държа главата си така сякаш вратът ми е надебелял от единия до другия ден, сякаш всеки момент ще вляза в единоборство с някакъв ужасен див бик, още първия ден получих пакет цигари, заедно с ракията, която трябваше да гаврътна на един дъх, това беше първата ракия в живота ми, момичетата не пият ракия, и щом обърнах чаша-


те трябваше да се приберат във вътрешната стая; впрочем мястото на жените е в кухнята или около децата, жената няма какво да се прави на учена с книга в ръка, достатъчно е да се понаучи на четмо в селското училище. Имах една книга за Тузла, бях я намерила в някаква пукнатина на стената в плевнята, трябва някой да я е запушил с нея преди доста време, да не се овлажнява сеното, книгата беше стара, миришеше на прах, беше се мокрила много пъти, беше хванала и мухъл, но я четях с голямо удоволствие, на нея се научих всъщност да чета гладко, както и многото географски изрази и имена, така Тузла стана единственият град, който опознах, тъй като ние никога не пътувахме, защото там, където съм родена, не можеше да се пътува, освен ако не се брои за пътуване онзи случай, когато баща ми беше в добро настроение и взе със себе си семейството за байрама в Коплик; нямаше какво да правим там, защото по нашия край всички са католици, но имаше панаир и пазарът беше пълен с прекрасни неща, а едно момиченце се чувства добре сред тях, колкото и да бях малка и да не бях виждала много свят. Но аз четях ненаситно и други неща, които баща ми държеше вкъщи, вестниците, например, които бяха на голяма почит, понеже рядко стигаха до нас тук, в планината. Библията можеше да се

Страници от Унгария

та, нещо преряза вътрешностите ми, сякаш бях нагълтала огън; дъх не можах да си поема минути наред или поне така ми се стори, мъжете в кръчмата се превиваха от смях, а аз изскочих навън до оградата и дишах тежко със сълзи на очи, и се опитвах да повърна, но и това не успях. ...По-късно свикнах с цигарите, но с ракията и с тежестта на пушката никога, както и с много други неща, които вървяха заедно с тази девственост, защото постепенно ме нагърбиха с мъжка работа, чистех с кирка камъните от малкото ни орна земя, която имаше семейството ми, и ги влачех до къщата за ограда, подреждайки ги в стегнати, правилни купчини, сякаш строях крепостна стена, защото моят народ бе придобил навика да очаква всевъзможни бедствия, освен това орях земята с магаре, ронех царевица и събирах суха трева за храна на животните през зимата. Въпреки това отказът от женската съдба означаваше известна свобода, макар че тази свобода ми я бяха натрапили, баща ми беше решил вместо мене. От друга страна, бързо свикнах с нещата, които ми харесваха, защото беше хубаво, че в неделя можех да чета на открито, стига да исках, пред очите на всички, даже в делничните вечери, когато се стъмнеше и не можех да работя повече, по всяко време, дори когато жени-

111


Страници от Унгария

чете само тайно, заради шпионите на Енвер Ходжа – по-малко молитви знаех отколкото клетви. ...Вечерно време понякога четях, понякога бродирахме с майка ми – тайно, защото вече не ми подхождаше да се занимавам с женски работи; всъщност беше ми забранено, а понякога, когато излезеше наяве, двете укротявахме вълните на бащиния ми гняв, поемайки превърнатите в удари пристъпи на яростта му. Боядисвахме със сок на червената смрадлика малкото копринена прежда, останала от бабата на майка ми, тоест онова което не бяха съсипали червеите, а също и с тинтява. Получаваха се прекрасни цветове, които само природата може да надмине, и в такива моменти аз отново ставах за малко Дана, макар и само за майка ми и за себе си. А веднъж в най-голяма тайна си уших чифт женско бельо, избродирах му цветове на тинтява и момина сълза с красиво боядисаните копринени конци; чифт женски гащи, които бях видяла в едно списание, което един Бог знае как е попаднало тук, в планините, където хората ни най-малко не са изискани и където жените не носят бельо. Беше ми се приискало да имам нещо истински женско, заклета девица или не; щеше ми се да чувствам как коприната докосва кожата ми, успокояваше ме самата мисъл, че под мъжките дрехи

112

ще нося чифт бродирани копринени гащи - също както изисканите момичета в големите градове или в Тузла, и на всичко отгоре - украсени с бродерия, която е забранена в цялата страна. Почти бях привършила бродирането на тинтявите в долната част, тази, която се докосва до бедрата, когато ми хрумна да ги пробвам; нямаше никой, майка ми отдавна си беше легнала, баща ми по всяка вероятност играеше табла в кръчмата и бистреше политиката. Коприната беше хладна и гладка, повече отколкото си бях представяла. През нея леко прозираха черните косми на женската ми тайна, защото, макар и да бях малка, момичетата съзряват бързо в нашия край, гащите ми прилягаха красиво, не бяха нито тесни, нито широки, бяха ми точно по мярка и се събираха в крачола на мъжките ми панталони без да личи въздушният им материал. Единственото ни огледало висеше на вратата на големия гардероб; трябваше да отида в гостната стая, трябваше да се видя как бих изглеждала като жена. Бях се захласнала в собствения си образ, мина ми през ума колко ли щастлив би бил някой мъж, който и да е, ако би могъл да ме види сега, когато внезапно, в сумрака на стаята изникна фигурата на баща ми. Част от секундата се гледахме, очите му мятаха светкавици, след това отклоних поглед и го сведох, като


Паякът продължаваше да плете паяжината си в ъгъла, сякаш нищо не беше се случило, а и баща ми сигурно е вдигал шум, но нищо не достигаше до мен, само болката се обаждаше някъде отдалече, времето спря и докато той се друсаше върху мен тежко и прохърквайки, но ритмично, вратата на гардероба с огледалото се полюляваше насам-натам и в него видях майка си по нощница, без забрадка, с разрошена коса; ту се появяваше, ту изчезваше, ту се появяваше, ту изчезваше, хем беше тук, хем я нямаше, хем виждаше, хем не виждаше онова, на което ме учеше баща ми - тогава престанах да гледам паяка, гледах лицето на майка си, то се променяше с най-малкото движение на огледалото, учудено, отчаяно, безпомощно, гневно, ревниво, мразещо, после вече не я виждах, беше си легнала пак в леглото, без да изрече нито дума, всъщност, повече не я видях никога, защото още същата нощ избягах. ...Стоновете му ме накараха да се съвзема, даже и те бяха дрезгави, едрият като чувал с картофи мъж се е отпуснал върху мен с цялата си тежест, някаква лепка се клати пред очите ми, леко докосва драскотините по бузата ми, докато оня се старае над мене, не виждам лицето му добре изотдолу, само това, че брадата му е сива и мръсна, очите му са тъмни дупки, като на жи-

Страници от Унгария

човек, извършил отвратителен грях и започнах да се моля мълчаливо с молитвата, на която ме беше научила майка ми като дете, когато се страхувах от тъмнината. Баща ми се спусна към мен и задърпа копринените гащи, колкото и да се опитвах да го спра; с бързо движение ги съдра от едната страна, другата, с тинтявите, бе опъната на лявото ми бедро, а черното между краката ми се беше открило; сложих двете си ръце, за да го скрия, но нямах време дори да се засрамя, когато пияните пръсти на баща ми взеха да ме опипват, сякаш не може да устои на чудото и иска да го докосне, ако ще след това да се превърне в солен стълб. Опитвах се да го отблъсна, но той ме удари не веднаж, след това ме повали на пода, на чергата, по която не ни беше позволено да ходим с обувки, даже и като деца, и запъхтя отгоре ми, дъхът му смърдеше, и зашептя, но сякаш викаше, ще ти покажа онова, което никога не бива да правиш, никога, защото никога няма да бъдеш жена, но сега по изключение ще ти покажа каква е съдбата на другите жени, защото съм добър баща. Не виках, защото бях уплашена, знаех, че ако вдигам шум, ще ме бие, и със стиснати зъби бях вперила поглед в паяжината в ъгъла, доколкото я виждах, легнала на пода, търпях болката, съпровождаща деянието на този човек, всъщност моя баща.

113


Страници от Унгария

вотните; вече и не искам да го виждам, знам, че не е моят шофьор, онзи, на когото дадох рубина, макар че вече е все едно; вони на чесън и остра мъжка пот, с една ръка мачка късата ми коса, с другата се опитва да разтвори бедрата ми и да влезе насилствено в мен, в без това разраненото място – наоколо голи скали, редки борове, овчарските кучета лаят надалече, но може и изобщо да не е имало овце, а само белите петна на скалите да светлеят над тъмното пасище, свидетел ми е само грохотът на големите планини, който внезапно става оглушителен. Напразно се надвиквам със самите Прокълнати планини, наоколо няма никой, нощта пада, а мъжът е затиснал устата ми с груба ръка, зъбите ми разкъсват устните ми отвътре и преставам да се моля, защото никоя молитва не може да го спре, Бог е твърде далеч, пътят на молитвата е твърде дълъг, докато стигне до Него, напразно сме в планината, близо до Неговите небеса, ръся проклятия с очи, с всичките си вътрешности, с всяка пора, за да отблъсна гърбавия. И гърбавият исполин изведнъж ме пуска, не ме пуска, а направо ме блъска, скача от измъченото ми тяло, като пронизан от гръм, ръцете и краката му се вцепеняват, отмята глава назад и странно я разклаща, никога не съм виждала такова нещо при човешко същество, очите му се изцъклят,

114

езикът му се оплита, от устата му изскача гъста пяна – изплашвам се повече отпреди, защото силата на клетвите изглежда много по-голяма от молитвите, и хуквам да бягам, грабвайки дрехите си. След няколко крачки спирам, бързо се оглеждам наоколо за някакъв клон и се връщам при него, гледам замаяна епилептичния танц, след това надмогвам себе си и пъхам клона между устните му, да не си глътне езика и за да направя място за молитвите си в тоя свят. Картофеният чувал бавно се отпуска, но гърбавият не се е съвзел още, изведнъж ми заприличва на баща ми, пиянски заспал върху скъпата черга в гостната стая онази нощ, с тъпа и хитрашка усмивка изпод мустака, без да осъзнае какво е направил. На баща ми, чието полуголо тяло изписах с черно мастило в нощта, преди да хвана планината, само три дни оттогава, написах всички албански клетви, които съществуват, обвих спящото тяло на баща си с лианите на омразата си, да засъхне завинаги по него; изписах отчаяния си устрем, с който исках да залича в себе си дори спомена за двуглавия черен орел, изписах непреклонната си решимост, която ще ме отведе в Тузла, където ще стана Дана Ларикала, хубава и свободна жена и никога повече заклета девственица. Превод: Светла Кьосева


Кремена Митева

Рада Въртунинска

Главен уредник на Дом-паметник „Й. Йовков“ в Добрич от 1993 г. Завършила е българска филология, дипломна работа по старобългарска литература и специализантска работа на тема „Светогледната позиция в „Небеса“ и „Шестоднев“ на Й. Екзарх“. Работила е като редовен асистент по антична и западноевропейска литература в ШУ „Епископ К. Преславски“, а по-късно - като хоноруван асистент по същите дисциплини в Педагогически колеж - Добрич към ШУ „Епископ К. Преславски“. През 2005 г. защитава дисертация по българска литература на тема: „Повестта „Жетварят“ на Й. Йовков - текстология и междутекстовост“. Автор на книгата „Повестта „Жетварят“ на Й. Йовков - литературни и културни диалози“ (2009). Член на Съюза на учените в България - клон Добрич. Участва със свои статии в различни научни издания, съставител на сборници, редактор на книги. Научни интереси: литературна история, текстология, междутекстовост.

Родена е в гр. Добри. Завършила е СУ „Св. Кл. Охридски” - руска филология. Работила е в Окръжна библиотека, в Окръжен държавен архив, в Окръжен съвет за култура – Добрич, като директор на Центъра за художествена самодейност. Днес е секретар на Сдружението на писателите в Добрич. Член е на Дружеството на краеведите и един от неговите учредители. Член на Съюза на учените в България, клон Добрич. Носител на наградата на община Добрич за духовно развитие през 2002, 2005 и 2008 г. Литературна награда за романа „Сънища”. Записана е в почетната книга на община Добрич. Има издадени 11 книги – романи, есета, импресии, краеведски изследвания и литературни портрети на изтъкнати български творци. С най-голяма популярност се ползва романът ù „Когато горяха кладите”. Тя е съавтор на книгата „100 години класно училище в Добрич” / авт. кол./ Има публикации в местния и централния печат.

115


„Паралели и ракурси в живота и творчеството на Дора Габе и Анна Ахматова” от Рада Въртунинска В месеца, в който в Русия вече започнаха честванията, посветени на 120-годишнината от рождението на поетесата Анна Ахматова, един изследовател-русист от Добрич – Рада Въртунинска – ни прави част от този духовен празник. И тъй като Ахматова е била жена, която неведнъж скандализира обществото с думите и поведението си, може би годишнината ù изисква едно нестандартно отбелязване. Така се е и получило в Русия. В началото на месец юни в Санкт Петербург млади рап-музиканти възпяват поетесата в специално написана от тях песен. Разбира се, предвидени са и класически културни изяви: вече може да бъде видяна изложбата „АА/Маска”, а на 22 юни се открива нова експозиция в музея на Ахматова във Фонтанния парк, която ще бъде посветена на известната „Поема без герой”. Но да се върнем към Добрич. Смея да твърдя, че ми е известен конкретният повод, провокирал Рада Въртунинска да се заеме с темата „Анна Ахматова”. Това е проведената в началото на месец октомври 2008 г. в гр. Добрич конференция в чест на 120-годишни-

116

ната от рождението на Дора Габе. Във връзка с научния форум г-жа Въртунинска избра две интересни и оказа се, плодотворни теми: проблемът за мълчанието в поезията на Дора Габе и сравнение между творчеството на българската поетеса и нейната руска съвременничка Анна Ахматова. Така бяха написани два обстойни и приносни изследователски текста, които са включени в очакващия своето отпечатване сборник от двете научни конференции за Дора Габе, проведени в Добрич през 2008 г. Синхронният анализ на творчеството на Дора Габе и Ахматова провокира нови изследователски търсения у Рада Въртунинска, родили – позволявам си да го нарека – триптиха „Паралели и ракурси в живота и творчеството на Дора Габе и Анна Ахматова”: обемна работа от около 60 страници, със сериозен научен апарат. Респектиращите познания на г-жа Въртунинска върху руската литература и култура и върху творчеството на Дора Габе предпоставят задълбоченото и многостранно интерпретиране на проблема. Авторката не ограничава своите


наблюдения само до двете сравнявани поетеси. Напротив, тя полага творчеството им в контекста на тяхното време, коментирайки частния им живот, техните интереси, образование, пристрастия, творчески контакти, та дори общественополитически събития и идеологии, тъй като те живеят в интересни, бурни и сурови времена. Впечатлява информираността на г-жа Въртунинска, която се опира не само върху станали фундаментални изследвания за творчеството на двете поетеси, но и върху съвсем нови книги и статии, публикувани през последните години 2000–2008. Подобен изследователски подход не бих могла да определя по друг начин освен като модерен, адекватно вписващ се в съвременните търсе-

ния на нашето литературознание (може би трябва да уточним – на нашето сравнително литературознание). Както вече стана ясно, първата част на изследването успоредява лириката на двете поетеси. Във втората част е представена ролята на мъжете за формирането на Габе и Ахматова като творци. Разбира се, тук се срещаме с фигури като Яворов, Боян Пенев, Ян Каспрович, Витезслав Незвал и др., когато четем за укрепването на поетичния и преводаческия талант на Дора Габе. И естествено, с големия руски поет-акмеист и пръв съпруг на Ахматова Николай Гумильов; с Владимир Шилейко – най-големият руски асиролог, пръв превел от оригинал текстове от акадски и шумерски език, поет от московската школа на символистите, втори съпруг на поетесата; както и с известния изкуствовед Николай Пунин, трети съпруг на Ахматова. Действително можем да се съгласим с г-жа Въртунинска, че „в живота на всяка жена има по един или няколко мъже, които ако не са преобърнали душата и житейската ù съдба, то при всички случаи са повлияли на нейното мислене и са я насочили към определено русло…”. Третата част на изследването може донякъде да притесни част от читателите. Тук авторката сравнява гражданските позиции на Габе и Ахматова в смутните времена, в

117


които живеят. Смело и непредубедено Рада Въртунинска коментира конкретни факти, които ù дават основание да озаглави тази част „Предпазливото мълчание на Дора Габе и гордата съпротива на Анна Ахматова”. Самото заглавие очертава основната позиция на изследователката. Най-ценното в тази позиция е не толкова нетрадиционната гледна точка към двете поетеси, колкото хвърлената ръкавица за сериозна полемика, излизаща извън очакваната юбилейна панегирика. И тук ще си позволя едно предположение. Може би неочаквано, но не и случайно в края на това обемисто изследване са се сплели изходните теми, които провокираха Рада Въртунинска да напише своите текстове върху творчеството на Дора Габе: проблемът за мълчанието в нейната лирика и сравнението на тази лирика с поезията на голямата руска поетеса Анна Ахматова. Г-жа Въртунинска открива

118

мълчанието като проблем и в преобладаващата гражданска позиция на Дора Габе, нещо, с което може би не всички ще се съгласят или върху което досега никога не са се замисляли. Авторката включва в изданието и текста си върху мълчанието в лириката на Дора Габе, като го допълва и редактира с оглед на цялото. Така проблемът за мълчанието попада в по-общ философски ракурс, и е разгледан като цялостна нагласа на Дора Габе - както в нейната лирика, така и в личния и обществения ù живот. Прави впечатление, че цялото изследване на Рада Въртунинска е пропито с дълбоко ��важение към Дора Габе и Анна Ахматова. Търсените прилики и разлики не целят да издигнат едната за сметка на омаловажаването на другата. Напротив, успоредиците са индивидуален опит за обективна съвременна оценка на мястото на двете големи поетеси в националните им култури и литератури.


Роден на 10.12.1941 г. в с. Бежаново, област Добричка. Завършил Юридически факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Печата стихове, афоризми, хумор в местния и националния печат. Издал е книгите: “Фитил за подпалвача” (1993 г.), “АЕС” (2001 г.), “Говоря на шапката си”(2006) - хумористични и сатирични стихове, афоризми и епиграми; както и лирическите книги: “Копнеж за лято”(2003 г.), “Утре е празникът”(1999 г.), “Упование” (2000 г.), “Вяра” (2005 г.), “Добре дошли в деня” (2006 г.), “Кокичета пробиват ледовете” (2006 г.) Живее в Добрич. Член на Съюза на българските писатели.

Кольо ЧАЛЪКОВ

ВЪРВЕШКОМ Изглежда неправдоподобно: съгледах с радост на дете – от мен до хоризонта – обич и дъжд, и слънце – да расте.

Над битието ще изгрее невиждана до днес дъга – на всички болки панацея. Край на сълзи и на тъга.

Бе гледка жива – не мечтание /ако на някой тъй се струва/. Тя всичките ми тежки рани успя за миг да излекува.

Светът в градина се превърна. Роса в цветята заискри. И враговете се прегърнаха. И климътът се подобри.

119


Сега в житейските подробности живея с радост на дете: от мен до хоризонта – обич. И дъжд и слънце – да расте. УТРОТО Будилниците на дълга събуждат утрото. То пийва чай или кафе, припряно от дома излиза. По улиците бързащи върви с гласа и грижите на много хора. Заето с мисълта за хляба, то няма време да погледне изгрева. Поспира малко – обувката си да пристегне – подтичва после – пропуснати секунди да навакса. На кръстовището спира и чака светофарите в душите ни да му дадат зелена светлина и да пристъпи в делника, за който е родено. ЖИВЕЯ С РЪКА НА СЪРЦЕТО 1. Вятърът – яростна сприя – злорадо ме плисна в лицето.. Не можех да се прикрия – живея с ръка на сърцето. С дълги лъчи – алебарди – слънце в очите ми свети. Не можех да се завардя – живея с ръка на сърцето. Връхлитат по свои закони, градушки – птици проклети,

120

но как ли да ги прогоня – живея с ръка на сърцето. Жестоко, по вълчи вият, върху ми нахвърлят се псета, не мога да ги убия – живея с ръка на сърцето. Живея с любов, с оптимизъм, но целят се в мене ракети. Ръката ми пада безжизнена. Сърцето ми почва да свети.


2. Прах се вдига вече, обед е духа вятър поривист. -Къпя се във твоя поглед. Затова оставам чист.

Юлска жега се е спуснала и от влага ни следа. -От смеха на твойте устни пия живата вода.

Нощ навън е, а унесено свети твоето лице. -Слушам най-добрата песен – пее твоето сърце.

КЪПИНИ От зори до късна вечер пареше пръстта корава и тежаха небесата огнени и сухо сини. Майките ни със мотики царевица окопаваха, а пък ние босоноги цял ден търсехме къпини. Късахме ги настървено в долове и слог на нива. Ах, къпини, тръпно-сладки, радост в детския живот. А ластуните им бяха здрави като тел бодлива. Смесваха се неусетно млада кръв и сок на плод. От непредпазливост, бързане и неспирна надпревара по краката ни цъфтяха ранички и драскотини. Уморените ни майки тихо, благо ни се скарваха. После пак нетърпеливо ние търсехме къпини. И сега когато някой нанесе ни подло рана затреперва като болен, страх го дебне тъмноок, че се смеем и нехаем, и сме светли като заран – капещата кръв във нас пак връща спомен за къпинов сок.

121


Здравка ЕФтимова Родена в Перник. Публикувала е 4 сборника с разкази и 3 романа, като романът „В студената ти сянка, лейди” печели награда за съвременен български роман на Фонд „Развитие” 1999 г., а романът „Четвъртък” – наградата на СБП през 2003 г. Сборни-

кът ù с разкази “Горчиво небе” е публикуван през 2003 г. от издателство Skrev Press, Великобритания. 2005 г. е преиздаден от ROUTE Press, Великобритания, с добавката на нови разкази. Skrev Press, Великобритания, издава през 2007 г. сборника ù с разкази „Госпожица Даниела”. Романът на З. Евтимова “Божество на предатели” е издаден от Books publishing, Далас, САЩ през 2007 г. Книгата ù “Някой друг” е публикуван през 2004 от издателство MAG Press, САЩ, и спечели наградата за “Най-добър сборник с разкази от утвърден автор” за 2005 г. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart. Следват: в издателство Aste, САЩ - сборник с разкази, в Канада и Израел - книгата „Блед и други постмодерни български разкази”. “Твоят ред е” е една от десетте наградени творби в световния конкурс за къс разказ на тема “Утопия 2005” в Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията “Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”... Разкази на Здравка Ефтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 22 страни по света. Здравка Ефтимова живее в Перник, работи като преводач от английски, френски и немски език. Омъжена е, има двама сина и дъщеря.

МИНЗУХАРИ Не можеше да го гледа в очите, уж кафеви, а малко сиви, като голямо небе преди дъжд. “Хайде”, каза Васил и кучето доверчиво тръг-

122

на след него, после се покатери на задната седалка в колата. Особено куче беше Дживил, рижо - не куче, а минзухар - но толкова остаряло,


че едва се изправяше пред колибата си. Веднъж окрадоха инструменти от двора и Васил доведе ново куче, бяло, с кафени петна - едва ли крадец можеше да припари наоколо. Хайде, повтори Васил. Колата беше очукан форд, трета или четвърта ръка. Васил мразеше приятелите му да го виждат в него, представяше си, че е като стария Дживил, с козина, окапала по гърба, с очи, в които винаги вали дъжд, а смъртта чака зад облаците. Добър пазач беше Дживил, но за него вече нямаше хляб. Васил беше на 47, когато жена му роди трето дете, рижо момче, след двете големи щерки, които вече имаха свои деца. Момчето се казваше Никола, като майка си Николина, и докато тя шеташе из къщи, хлапето и Дживил си говореха над празната кучешка паница. Трай, Дживиле, измърмори Васил и след малко старият форд, в който нямаше капка ентусиазъм, запърпори към гората. Васил знаеше, че трябва да отиде далече - не в Боснек, още по-далече, зад изворите на Струма. Двамата с колата едва кретаха, кучето пролайваше от време на време, сигурно се заблуждаваше, че го извеждат на лов въпреки окапалата козина, и надигаше муцуна към стъклото. Васил нарочно бе станал по-рано, да не го види Никола. Никола - малка точица, която разделяше живота му надве – без нея мислите му въобще нямаше къде да оти-

дат. С Никола беше пълно у дома, но бащата не може да гледа ненужно куче в двора. Не можеше да остави животното да умре от глад, а нямаше хляб за две кучета, дума да не става. Пътят стана съвсем на дупки, не път, а гилотина за стария форд, който сигурно бе возил много по-интересни хора в Италия, после комшии-турци, от които Васил го купи, когато минаваха през Перник и искаха да се отърват от ръждивата ламарина. Васил беше учител по български език, но нямаше достатъчно ученици и започна в помощното училище – там децата се развиваха бавно и помнеха трудно; жена му беше учителка по физика, но сега шиеше гоблени и си уреждаше да иде в Гърция. Пътят съвсем се изгуби, после и пътеката се изгуби, остана само баир. Хайде, каза Васил на кучето, но още преди да свърши думата, рижият кожух вече бе изскочил между храстите. Васил взе найлоновия плик – там имаше кокали и стари кори хляб, които бе събирал с жена си цяла седмица. Дори бе добавил парче евтин салам – скрил го бе на вечерята снощи. Това можеше да направи за Дживил. За Никола бяха изваждали старателно кубчетата сланина – човек не знае що за сланина слагат в този евтин салам. Васил изсипа плика с костите и спаруженото парче от евтиния салам – кучето го погледна с благодарност, излая дълбоко, така лаеше когато с Ни-

123


кола ходеха двамата на хълма. С този хълм свършваше Перник и започваше изоставената мина, в която нямаше въглища, лъщяха само ръждясали релси и стари вагони, в които се въдеха змии и паяци. Момчето и кучето обикаляха заедно дълбоките коловози и Васил се безпокоеше да не пропаднат в някоя шахта. На, каза той и когато Дживил облиза ръката му, мъжът не го потупа както обикновено по главата, гузно се отдръпна. Тръгна към колата, без да се обръща назад, запали я и изчезна първо по черния път, после по чакъла, после през дупките, всяка една - гроб за старата ламарина, от която се бяха отървали комшиите-турци. Кучето се озърна смутено, заряза кокалите, остави дори съсухреното парче евтин салам, който Васил му беше запазил от вечерята си, и хукна след колата. Лаят му - силен, протяжен, дълбок, се смеси с есенните листа, Васил го чуваше, не се обръщаше назад, защото не искаше да види оранжевия като минзухар гръб с окапала козина и не можеше да срещне очите, в които все си валяха дъждове, а смъртта чакаше след последния есенен ден. Накрая кучето загуби състезанието, все пак се добра до асфалтирания път, клекна и нададе тих, плътен вой. Васил караше бързо, колкото бързо може да кара това старо корито, и мразеше огледал-

124

цето, макар че в него сега не се отразяваше кучето, а покривите на село Боснек. Той виждаше гръб като минзухар, с окапала козина. Той виждаше дъжд, макар че не валеше, съвсем не валеше сега. Спря пред помощното училище, където децата учеха бавно и умовете им бяха недоразвити. Беше на смяна чак вечерта. Беше възпитател, ала въобще не беше сигурен, че може да възпита някого. Прибра се вкъщи - къщата, с която Перник свършваше и започваше празната мина, релсите стигаха почти до портата на двора му и внезапно свършваха. На бордюра пред къщи седеше Никола, рижата точка, която разделяше на две изреченията в живота му. Хлапето седеше направо на камъка, макар че беше есен, и държеше веригата с протрита каишка, с която връзваха Дживил. Момчето бе сложило в черната кучешка паница пред краката си половин парче от евтината наденица – от която някой усърдно бе извадил кубчетата сланина. Момчето седеше на бордюра. “Къде е...?” започна то, но баща му каза, “Бързам, трябва да помогна на майка ти”. Рижото хлапе наведе глава, малък объл червеникав камък, търкулнал се от двора, събра веригата на топка и я пъхна под ризата си. През деня момчето се разболя. Майка му остави гоблените, дойде и баба му, дребна жена от съ-


седния квартал, домъкнала в престилка боров мед и сушени дренки срещу треската. Момчето нищо не каза, тихо момче, като минзухар на леглото в кухнята, където беше топло. То послушно преглътна сиропа и другите лекарства. На другия ден дъждът спря, вятърът дойде от празната мина с мирис на стари вагони и паяци, улицата зад прозореца беше пълна с есен. Температурата на момчето беше висока и лекарката реши да смени антибиотика. Васил се връщаше от помощното училище – там децата, макар че се развиваха по-забавено от другите деца, бяха направили картички за рижото момче на възпитателя си. В картичките им имаше усмихнати хлапета и думите: “Оздравявай, Нико”. Никола, чието име беше десет пъти потежко от самото момче, лежеше на топло в кухнята и приказваше на пуснатия телевизор, а може би бълнуваше. Васил му донесе куче – голямо, кафяво-червено, като минзухар, което бе вързано с каишката на Дживил. Момчето се опита да се усмихне и спря някъде по средата

на усмивката. До него стоеше майка му с лъжица сироп и пет други хапчета. Беше студено и дъждовно, червените покриви на къщите се топяха в облаците, вятърът се скри някъде и Васил не знаеше какво да донесе на Никола. Беше тихо и сиво, момчето му сигурно пак лежеше в кухнята. Всеки момент щеше да завали дъжд. Васил полека крачеше към края на Перник, откъдето щеше да си отиде есента. Беше невъзможно тихо. На тази улица изведнъж свършваха релсите на мината и започваше къщата му. Ако можеше някак Дживил да се върне – но Васил го беше закарал далече, там дори Струма я нямаше. И извор нямаше. Не му се искаше да повдига глава. Когато го направи, не можа да повярва. Не можа да си поеме дъх. Свити на бордюра пред сивата къща, един до друг седяха момче и куче. Дживил и Никола, и двамата рижи, момчето дребно, с остригана коса, кучето – с окапала козина по гърба, два внезапно поникнали минзухара край релсите на мината.

125


Иван Ставрев

Роден във Варна. Завършва ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”. Съдбата го отвежда в Девня и слага знак върху творческия му път. Заедно с Кольо Севов и Иван Арнаудов издават сборника “Утро над Девня”, в който участва и композиторът Найден Андреев. Дебютът му е съвместно с още трима поети през 1979 г. – “Девненско ято” – със Сашо Серафимов, Атанас Коев и Фикри Шукриев. Следват: “Шепа пръст”, “Найкрасивият брод помежду ни”, “Лирика”, “Другото име на виното”. Публикувал е в почти всички издания на литературния печат. В сборника “Утрини от рамене”, в антологиите на съвременната поезия – “Поети от Варна” и “Свещ”, “Утро в Търновград”, “Света гора” – все духовни територии, в които ще открием следите на поета. В творческата му справка са записани и няколко награди за стихове за морето, както и трета награда от конкурса “Любовта, без която не можем”. Член на Съюза на българските писатели.

Сторник Аз съм Сторникът. Виждам трябва отново да подреждам света. Първо трябва да почистя Земята от егоистите, от ненаситните, от подлеците. Ще оставя да се движат по земята свободно само ония, които могат да делят залъка с гладните.

126


Ненаситните ще впрегна да работят. Ще получават толкова, колкото да се нахранят. Подлеците – ще изпратя на друга планета. Или... може би в друга Галактика?... Но дали няма да ме осъди „Комисията за защита на космическото пространство от замърсяване”!?... _____________

* Сторник банатските българи наричат Бог

ПЕПЕРУДАТА Додето паякът тънка, невидима нишка изприда, пеперудата пак ще се превърне в какавида, когато /за кой ли път/ ще бъде наказана за любовта си със всички цветя.. Когато, безкрила, изпълзи своето наказание /има ли нещо по-страшно!/ ще бърза, ще опустошава листа по-скоро да скрие позора си.... И да заспи в очакване на крила. В очакване на полет. В очакване на срещата с цветята, тръпнещи за нея. Пеперудата знае, че ще бъде пак наказана за безразборните връзки с безброй цветове. Но тя не може да пропусне своя шанс.

127


Не може да пропусне Пролетта и Лятото – сезони на безумното, безкрайното отдаване. Сезони на лудешки танц със Слънцетo, когато цветовете се превръщат в пеперуди и пеперудите в цветя.... За този танц си струва да те превърнат в какавида! Усмихна се цветно в съня си Пеперудата.

ЛИПСВАШ МИ На човек му е нужна нежност, не само да оцелее сред джунглата от лъжи, а да го зарежда със сили, за да може да продължи. Нежността е... стена, до която можеш да се подслониш. Даже, когато умираш, да бъде твърдта, от която можеш без страх да стартираш.

На човек му е нужен дом. И някой, който да го чака с чайника, с чашката ром и преданост... без остатък.

MИРАЖ С лястовички щипнат върху жиците, съхне вятърът на слънце. Аз се взирам в пъстрото зелено на очите ти и те търся, и не те намирам. Има ли те или си измислица, шеметно съня ми прекосила. Самодива ли завистница те опила с тъмна сила. Неподвластна и неуловима сянка, за която нямам рима.

128


Тръпка. Танц със стъпка трудна. Песен, за която нямам струна. Някъде в очите ти зелени, безнадеждно разделени, тихо плачат гургулиците. А вън, с лястовички щипнат върху жиците, съхне вятърът на слънцето. И в небето, с облаци изпъстрено, все се взирам, все те търся и не те намирам.

NOKTURNO Бъди до мен, когато съмне. Когато слънцето сред клоните снове. Когато виснал облак гръмне и заплющят високи дъждове. При мен бъди, когато мракът протегне дяволска ръка. Когато нищо не очаквам бъди до мене все така.

Художник: Валерий В. Пощаров

129


Родена е в село Светен, Търговищко, през 1933 година. Завършва философия и педагогика в Софийски университет „Св.Климент Охридски”. Била е учителка, заместник-директор, директор на училище, организационен работник. Защитава дисертация в Москва и става доктор на философските науки. От 1971 до 1988 година е заместник-кмет на Варна по образованието и културата, а в последните години и по здравеопазването. И днес продължава да се вълнува от социо-културните проблеми на обществото. Има две деца и четири внука.

Иванка Христова

ЗА РОЛЯТА НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА КУЛТУРА... Спомен без давност

Варна е един от най-красивите градове в Европа. Имам чувството, че с това, което има като природна даденост, той е богоизбран град. Ето защо изисква много усилия от своите стопани, нетради-

130

ционно мислене и творчество, за да бъде съхранена и обогатена красотата му. Но Варна е още позабележителна с това, което има като традиции и ценности, като културни паметници и история.


Като че ли културата на този град, построен върху останките на древногръцки полис, от най-старинни времена е определящ фактор за формирането на ценностната система на неговите граждани. През втората половина на 60-години и някъде до края на 1989 година във Варна се развиха много богати интересни процеси, тъкмо в областта на културата. По времето на този 20-годишен период в града работеха плеада талантливи творци. Беше златно време за изобразителното изкуство. Много уважавах и ценях творческата свобода и разкрепостеност на варненските художници. Мъчно ми е, че сега са разединени и живеят в лишения. И се прекланям пред волята на Маргарита Денева и Дария Василянска, пред тяхната творческа мощ и блясък на таланта им. Тези две жени обявиха война на времето и се изправиха срещу всички природни закони. И сега творят още по-колоритно, още по-дръзко, с младежка енергия и предизвикателство. Продължаваме да се възхищаваме и от изкуството на Стоимен Стоилов, известно по цял свят. С някои нови форми, които се осъществиха в нашия град, варненската култура стана водеща в страната. За първи път се реализира идеята за синтез на изкуствата.

Изложбите, организирани от варненската група на художниците, включваха в своята среда словото на варненските актьори. В т.н. “Зимни вечери на изкуствата”, се вихреха и веселяха художниците, артистите от драматичния и кукления театър, от операта, от филхармонията… Бяха заедно, един до друг и в прелестните портретни вечери, които се провеждаха в Клуба на културните дейци. Тази практика сега не съществува. Творците на Варна са самотни и разеденени. През онези години разкривахме нови художествени пространства. В Римските терми открихме театър. Имаше готов и утвърден репертоар. На тази нововъзникнала сцена варненският театър изигра “Мирандол��на” на Голдони, “Езоп” на Фигейреду, “Няма да платим, няма да платим” на Дарио Фо и др. Гостуваха ни софийски театри с най-добрите си постановки. Спектаклите на това място имаха особено хубост... С разрешение на църквата беше открито още едно пространство, този път за музикална Варна. В църквата “Свети Анастасий” с допълнителни столове се получиха 100 места. Тук се осъществиха най-хубавите концерти. Минчо Минчев предпочиташе това пространство. Да разказвам ли как отекваше под

131


сводовете звънът на класическата китара, рециталното пеене на Маргарита Лилова… И Васил Арнаудов харесваше акустиката. Божествено звучеше хорът от човешки гласове. Тук намираха своя топъл уют ритмите на студения джаз. Обитаваше това пространство дори Болшой театър чрез своя солистичен състав. Възходът на художественото творчество беше очевиден и това наложи създаването на по-добри материални условия за културата. Отключи се у нас желание и порив за съзидание и строителство на нови културни обекти. Заровихме се в боклуците на старата фабрика “Вулкан”. Хрумна ни да рециклираме това пространство и да го превърнем в ателиета за варненските художници, разбира се, с тяхното лично участие. Една идея пораждаше друга. Изградихме един след друг домовете на писателя, на художника, на актьора. Първата постановка в Дома на актьора беше по пиесата на Стефан Цанев – “Животът – това са две жени”. Тук се игра великолепното представление “Някой пред вратата” от варненската писателка Веселина Цанкова, постановка – Бойко Богданов... Бяха построени и модернизирани като че ли на един дъх и други обекти за варненската култура:

132

Фестивален и конгресен център (проект на арх.Косьо Христов); реконструкция и модернизация на Драматичен театър “Ст. Бъчваров”; нов куклен театър и Музей на кукленото изкуство; Детско-юношески комплекс “Знаме на мира”; база за хор “Морски звуци”, за ансамбъл “Варна”; Дом на писателя; Дом на архитекта; Дом на художника; ателиета за художниците в помещенията на бившия завод “Вулкан”; разширение и модернизация на Двореца за култура и спорт; Художествена галерия, която носи името на големия варненски художник Борис Георгиев; Археологически музей... Тежко извървени стъпала нагоре, наситени с трудности и радост… Това бяха почти две десетилетия, изпълнени с кураж, действие и воля. Творците на Варна получиха глътка въздух. Не мога да си представя как би изглеждала Варна сега без тези обекти! Какво още смятахме да направим? На първо място - концертна зала за Филхармонията. С орган! Дори започна грубият строеж. Театър за опера и балет. Дом за окръжна библиотека “П.Славейков”. Обсъждахме, търсехме място… Клуб на културните дейци. Музей на сценичните изкуства в град Варна… Не успяхме. Промените за съ-


жаление прекъснаха, направо изтриха нашите планове. Нищо повече не построиха след нас. Трябва да си го кажем. С ръка на сърцето. От опита, който имам, съм разбрала, че четири принципа са много важни в управлението на културата: комплексно-интегралният подход! (защото в културата и в изкуството всичко е взаимно свързано); общественото начало (в онова време имаше съвети за култура, не казвам, че трябва да е същото, но трябва да се намери начин - към дирекция “Култура” при Общината да се формират ядра от творци и професионалисти, които да помагат с идеи, с опит, с критика, с лични контакти); децентрализация на културния календар (много от начинанията могат да се изнасят по районите, а не само в центъра на Варна); концентриране на усилията върху 2–3 проблема (най-едри, най-значими, за да се извеждат докрай). Осъзнаваме, че времената сега са други. Те поставят още по-големи изисквания за обновяване на културата, за модернизация на културните дейности, за обогатяване на традициите. Нито за миг не забравяме, че във Варна живеят, работят и творят артисти, поети, писатели, художници, музиканти, които правят чест на българската национална култу-

ра. Само те могат в днешната кризисна ситуация да крепят духа и ценностите на хората. Следователно необходимо е едно ядро от млади хора, свободно мислещи, инициативни, смели и с идеи - да разработят нова стратегия за съвременните културни дейности. Крайно наложително е Варна да има културно-информационен център. Стара идея, която признавам, не можахме да реализираме. Има още един нерешен проблем, свързан с планирането на културния календар. От 1 април до Коледа е претоварено с културни събития. Случва се в един и същи ден и час да се провеждат начинания на няколко места в града. А през зимните месеци Варна се превръща в същинска провинция. Би могло една голяма част от културните прояви да се реализира през зимния сезон: Салон на изкуствата, Вапцарови дни, Театър на поезията, международни камерни срещи... Мисля, че във Варна е необходим още един фестивал в рамките на 10 – 15 дни, който да представя в събран вид всичко най-добро в полето на българската култура. Организацията му няма да бъде трудна, нито скъпа, защото става дума за готов продукт, готови форми, вече осъществени в на други места. Просто трябва да

133


се осигури и договорира показването на най-добрите спектакли, концерти, изпълнители. А и убедена съм, че самите изпълнители се нуждаят постоянно от публика. Представям си колко интересно ще бъде в рамките на този фестивал да се провеждат и вечери, посветени на млади варненци, които се учат в Консерваторията, Художествената академия, в НАТФИЗ и на други места. Фестивал на варненските надежди! С голямо удоволствие днес си спомням за концертите и спектаклите на ММФ “Варненско лято”, за пълните зали - както в църквата “Свети Анастасий”, така и в Летния театър и във Фестивалния комплекс. През 1981 г. - вдъхновеното изпълнение на симфония “Велики Преслав” на Веселин Стоянов от Варненска филхармония; премиерата на “Йоанис Рейс” от Парашкев Хаджиев; през 1982 г. Миланската скала с участието на втория ù състав - Пикола скала; същото лято - един от титаните на цигулковото изкуство Руджеро Ричи и блестящо изпълнените “24 капричиа” на Паганини; 1983 г. операта “Оратория на Едип цар” от Стравински с филхармонията и мъжки хор от Габрово... И по нататък – две легендарни филхармонии: Дрезденската и Ленинградската. През 1984 г.- концертът за

134

цигулка и оркестър на проф.Милко Коларов, написан специално за проф.Минчо Минчев и за откриването на фестивала. И още, и още… Солистичен състав на Болшой театър, Фландърски балет... Дойде ред и на онази прекрасна годишнина, когато отпразнувахме 60-я рожден ден на “Варненско лято” с рецитал на Анна Томова – Синтова с Варненската филхармония, под диригентството на Иван Маринов в новата зала на Фестивалния комплекс. Залата трудно побираше именитите личности от цялата страна, свързани с “Варненско лято”. Открояваха се двама участници на първите музикални тържества през 1926 година – Любен Владигеров и Асен Найденов... Трудно е в пренаселения музикален свят да намериш място под слънцето, още по-трудно е да блестиш така, че от варненската сцена да поемеш по звездния си път. Но това се случи с Мила Георгиева и Елвира Дърварова, с пианистите Александър Палей и Боян Воденичаров, с диригентите Валерий Георгиев, Либор Пешек и много други. Не мога да забравя как по препълнената с курортисти улица към Фестивалния комплекс вървеше Спиваков с колеги. Познавайки го, тълпата се разтваряше пред него и му правеше път. Ето така навярно морето се е раз-


творило пред Мойсей. В многообразието на “Варненско лято” се търсеше присъствието на цялата варненска художествено-творческа интелигенция. Съставът на хората, които участваха във вземането на решение беше около 20-25 души. Не може да се прави фестивал от един човек, защото фестивалът е сложна симбиоза от много изисквания, сложна сплав от усилията на много хора... С годините фестивалът постепенно израстваше, утвърждаваше своя европейски и международен престиж. На 5 октомври 1987 г. ММФ “Варненско лято” стана член на Европейската асоциация на фестивалите. Това беше. Сбъднаха се и най-смелите ни мечти. Опитът ми показва, че колкото е по-събран един фестивал, толкова е по-силен. Името “Варненско лято” е запазена музикална марка на Варна и негов златен музикален знак. В програмирането му обаче е добре да настъпят някои промени. Да се изгради организа-

ционен комитет, който с помощта на Общината и Министерство на културата ще интегрира фестивала с другите европейски фестивали и ще могат по-лесно да се осигуряват големи състави и изпълнители. Тогава мащабността, художествената стойност и празничната атмосфера ще бъдат съхранени и развити. Този фестивал изисква грижата на цялата музикална общественост и на всички институти, за да се повишава равнището му и да се развива това значимо дело в областта на българската духовност. ...Връщайки се назад в годините, винаги се питам: какво ми даде фестивалът? Даде ми преди всичко много интересни контакти и дълготрайни приятелства. Удоволствието да се докосна до големите изпълнители и до тяхното изкуство. Това остава за цял живот. Даде ми радостта от работата с млади хора, влюбени във фестивала и в музикалното изкуство. Струвало си е усилията, безсънните нощи и тревогите...

135


а к с й и т л а б ия“ а м и е к д Пр трад авянска аак“а те ата на „кСалпрегркъодмкоре...

т ка: с с ч и н й е т бал се м Славя Балти и а р н „ о П д за но д рна С бъ р у е т а от Ч тер лова и л ч в а Няго а д о Елк рев п и Гид

136


Светът и ние...

Форумът

„Четяща Европа” започна от Рига...

В столицата на Латвия неотдавна се проведе І международен литературен форум „Четяща Европа” с участието на писатели и издатели от 22 страни. Латвийската столица стана литературен център на континента благодарение на активната работа на Международната асоциация на писателите и публицистите. Форумът бе открит от президента на МАПП Марат Каландаров в една от най-красивите сгради на Стара Рига, наречена „Малката гилдия”, бившият Търговски център. Към срещата на литераторите от Европа непрекъснат интерес проявяваха всички големи вестници и списания, телевизии и радиа. Марат Каландаров, Президент на Международната асоциация на писателите и публицистите „През 90-те години в Русия не знаеха, че руски автори пишат зад граница. И обратно - задгранични автори и преподаватели по славянски езици са ме питали: а какво пишат сега в Русия? И ето, тогава на литературната арена излязохме ние. Започнахме със сп. „Истинското време”, където показвахме всичко най-добро зад грани-

137


ца. Така започнахме... Особено тежко беше с поезията. Както е известно, тя не е „пазарна стока”. Всеки издател ще каже, че е неизгодно. Започнахме да привличаме талантливата младеж, не забравяйки и за известните автори. Техните работи намираха място по страниците на сборника „Планетата на поетите”. В първия брой публикувахме автори от 12 страни. Когато излезе, се удивих: книгата се купуваше активно! После излезе вторият, третият и т.н. А в последния брой ще видите автори от 40 страни на света. Този сборник се разлетя с невероятна бързина. И сега, буквално след нашия форум, излиза нов брой, в който има вече поети от 50 страни.” ...Тези няколко изречения отделихме от встъпителното слово на Президента на МАПП Марат Каландаров. Естествено е читателят да се запита: кой е той? Кратка визитка: Журналист, белетрист, военен историк. Освен в МАПП неговата динамична природа опложда идеи, събира съмишленици и в други творчески общности – вицепрезидент е на Европейския съюз за култура и изкуства, основател и главен редактор на международното литературно списание „Настоящее время”, на издателската поредица „Библиотека МАПП”, издател на задграничния вестник „Российский писатель”, секретар на Съюза на писателите на Русия. Член е на

138

френската и италианската международни академии на изкуствата. Председател на чуждестранната колегия на академия „Руска словесност”... Автор е на 14 документални повести и романи, сред които: „Замръзналите мълнии”, „Нощ с вълчица”, „Гладиатор”, „404-ти километър”, „Обърканият”, „Ребусът”, Виза за бездната” и др. Повечето от документалните му книги са родени след дълги самостоятелни разследвания. Марат Каландаров е първият журналист в Европа, извършил полет на свръхзвуков изтребител в стратосферата и в пряк ефир разказал на милионите радиослушатели какво изпитва човек, преминал през звуковата бариера. За този полет през 1979 г. му е присъдено званието „Водещ репортер на Съветския съюз”. Като журналист и писател е пребивавал в различни горещи точки на планетата – в Куба, Афганистан, Африка. Днес живее в столицата на Латвия - Рига. Кавалер на редица международни литературни награди.


РЕДОВЕ ОТ ПРЕДИСЛОВИЕТО в книгата на М.Каландаров „Виза за бездната”: „На 28 септември 1994 г. светът беше потресен от трагично съобщение: в Балтийско море потъна корабът „Естония”. Морската бездна стана гробище за 852 пътника, пътуващи от Талин за Стокхолм. Официалната версия на правителствената комисия на Швеция: „...корабът е потънал по причина на внезапно отваряне на носовите врати и на нахлулата в салона вода.” На това заключение мнозина не повярваха. Представители на пресата, юристи, морски специалисти и авторът на тези редове си проведоха собствени разследвания. Доказателствата, събрани от ентусиасти от различни страни, навеждат на чудовищната мисъл: на гражданския кораб са возили секретен военен товар! Новите факти накараха дори шведските депутати дълбоко да се замислят. И не само те. Когато повестта се готвеше за печат, бившият министър на вътрешните работи на Естония, а днес депутат в парламента Маркус Лейво официално заяви: „Потъналият кораб е нееднократно посещаван от военни специалисти и има видеозаписи, потвърждаващи този факт.” Какво са търсели военните? Защо истинската причина за катастрофата така старателно

Част от участниците във форума

е укривана от обществеността? Спецслужбите на кои страни са забъркани в трагедията? По каква причина до този момент корабът не е изваден от морското дъно? Къде изчезнаха 12-те души от екипажа на „Естония”, спасени и благополучно доставени на брега в деня на катастрофата? И накрая: защо правителствата на САЩ и Швеция така старателно са засекретили информацията – цели 17 години, свързана с гибелта на кораба „Естония”? Ще рискувам да отговоря на тези въпроси и да изложа своята версия за гибелта на кораба, с разследването на която се занимавах повече от 15 години. Версия, която опровергава изводите на международната правителствена комисия...”

139


Акад. Мирослав Кливар, Чехия, живее и работи в Италия, Президент на Европейския съюз за култура и изкуства

Преди откриването на форума...

„...Защо се занимаваме само с европейската литература? Това вече е недостатъчно, а и животът ни предоставя непознати възможности. Съзнавайки това, ние създадохме нова световна организация – „Све-

140

товна лига на културата”, която развива отношения с Азия, Америка, с Латинска Америка... В тази област у нас вече е насъбран полезен опит. Създаден е съвместен документ за сътрудничество в сферата на обмена на мнения. В Америка например е налице сложна психологическа ситуация – там теоретически никакво изкуство не съществува, то е напълно унищожено... Важна е комуникацията между нас, за да знаем къде какво се случва... Добро впечатление правят литературните списания в Индия. Те се интересуват от нашата поезия. Въобще, в Индия се наблюдава голямо любопитство към творчеството на европейските автори. Затова трябва конкретно и прагматично да се работи за нашите отношения в новите условия за развитие на всемирната култура, в т.ч. и на славянските култури, които често се затварят в себе си...


Мирослав Кливар, Чехия ИМПУЛСИТЕ НА ЧАСОВЕТЕ Гигантски кръст си нося в благословено време импулси не броя секундите объркване и дива неувереност и мириса на минало със дъх на лавандула Сред ангелска невинност блещукайки излизат от библията стара измамни и абстрактни веселите образи на слънчевите бликове Ти не се шегуваш белег от изгаряне и погледи подпалващи догадките бъбриви правуйчото на Бог отминал ми носят ангелски кравай

Любимо място в стара Рига

Улица в Рига

УСИЛВАТЕЛ НА НАПРЕЖЕНИЕТО Завързаният мъж сред космоса безплътен в устата си изплашена слънцето довежда Напразно е премигвал твоят усилвател с покварените лупинги на връзката обратна Ликът ти електронен лениво е преглътнал димката на зноя опитвайки се паузата напразно да избегне

141


БИНАРЕН СИГНАЛ Аз съм сляпото коте в спокойното лоно сред бедрата полюшвани от буйната тръпка На тънките скули и тесните китки обождам се сякаш съм пеперудата бяла в нощта Наивно момченце и чучулига печален дует сме блестящи пернати Не зная къде си дори и сигналът бинарен не ще ми помогне Храмът „Св. Петър“ в Рига. Акад. Мирослав Кливар - седнал вдясно.

142


ЛИТЕРАТУРНИЯТ ЛОЦМАН – той бе виртуален в света на реалните книги

Олег МИХАЛЕВИЧ, Латвия Генерален секретар на МАПП, Директор на изд. „Континент“, автор на проекта „Четяща Европа“ Поет, прозаик, публицист. Работил е като щурман в далечни плавания, като журналист, редактор и издател. Превеждан е на редица европейски езици. Сред книгите му на особена популярност се радват: „Шанс”, „Морски хормон”, „Аз също вярвам в извънземното”. Живее в Рига. Генерален секретар на МАПП.

„Неотдавна наминах през местното представителство на една много голяма литературна агенция, чрез която съм закупувал вече неведнъж стотина авторски права за издаване на книги. Казах им, че съм намерил в голямо немско издателство любопитна книга, която сме готови да преведем и запитах – не искат ли да приемат функциите на представител на това издателство. Не, отговориха ми, у нас е взето решение да не сключваме нито един договор, защото регулираният преди поток на литературата по вече съществуващите съглашения се е превърнал в бурна река, която всеки момент е готова да излезе от бреговете на разума и осмислянето... Така че – къде да се намери лоцманът в коварното море на съвременната литература? ...Преди две години във Великобритания беше публикувана интересна работа, посветена на това, как литературата въздейства на човека Празникът „Лиго“ по улиците на Рига

143


в течение на живота му. Оказва се, че децата, които в доучилищната възраст са се увличали от четене на литература, излизаща от рамките на задължителната, в последните класове се оказват най-успешните ученици... Междупрочем, най-благоприятни условия за развитието на литературата са създадени именно във Великобритания. На държавно равнище достатъчно мъдро е отношението към нея и в Русия. Например в Петербург 90% от наемите за издателските офиси се плащат от държавата. Затова пък данъч-

ната ситуация в малките страни на Източна Европа е радикално различна... Добавената стойност за книгопроизводството в България например е в рамките на 18-25 %, в Латвия преди беше 5 %, сега е 21 %. Явно, правителствата на тези страни считат, че с литературата в Източна Европа и така всичко си е наред... Видимо, в тези правителства са именно такива хора, които (според приведения по-горе пример) в детството си не са чели книги въобще... Затова за литературата се налага да говорим с цифри...”

Марат Каландаров и Раул Чилачава, поет-дипломат от Украйна

144


Олег МИХАЛЕВИЧ *** Стиха си пиша... Диктува някой свише. Сред космоса е сякаш, сред звездите. Стои зад мен и във врата ми диша. Говори ми приятелски на „ти”. И спорим до безумство, с дива болка. Юмруците си не пестим, обрулени. А после ближем рани по неволя, делим си думите в объркания улов. Те се окапват, сменят си местата отчаяни мустанги без юзди... Кафеза не открили, пак със ятото обратно си отлитат. Към звездите.

*** Той сили сбираше, откакто бе роден. И рамене изправяше като криле. Животът му до сетно мигновение безоблачен и светъл бе, и лек. Той вдишваше, на леност неподвластен и не натрупа никакви запаси, в неудържими пориви и страсти шумеше и се рееше опасно. Веднъж единствено, надмогнал смутни мисли, подобно самолет, криле разтворил, пое към нов рожден ден есенният лист, отправи се в последния си полет волно.

145


СТАРОТО КРЕСЛО Трудно ще е, твърде ще е сложно, а и този огън в мене често... Вече е продадено креслото – ставам и ме пуска с облекчение. Тръгвам си и сякаш не завинаги сред снега – пътека неразгърната. И замислена ела ми маха, вика ме със ръка зелена зад гърба ми. Тръгвам си – един от поколението, и набирам ход, небето поря за едно тъй кратко мигновение, за един така решаващ полет. Без страха от загуби възможни, стапям се – подобно малко облаче. Ще се спусна над върбата морна, над тревожната вода по обед. Ще се върна в стихове сподавени. Няма разстояния, години... Досущ като креслото разпродадено, оставам с вас завинаги. Завинаги. Част от деловия президум на форума

146


Ирина Коняева, Латвия вицепрезидент на МАПП: „В същото време, когато в Латвия нашите руски съотечественици на своя конференция обсъждаха въпроса за съчетаването на езика и културата, в самата Русия в центъра на скандал се оказа Министерството на културата, подменило в официалния си сайт наименованието на отечествен филм, съдържащ нецензурна лексика. Каквото и да говорим, в последните го-

дини представата за традиционните ценности и в руското общество е сериозно разколебана. При това, най-съществената роля изиграха специалистите... С приноса на подобни „експерти” се извършва тази културна контрареволюция, която води до падение културното ниво в обществото. В резултат на това езикът, който е привичен за пристанищните докери, влезе в офиси, в институти, в училища. Руската култура зад граница се оказа под двоен натиск, от една страна – отвън, от друга – откъм тила, от самата Русия. Имайки този печален опит, ние сме длъжни да разберем едно. Никой друг - освен нас, няма да съхрани родния ни език и култура. Никакви експерти не могат да решават вместо нас: какво ние приемаме за свое културно наследство и какво - не. Държавата може да ни пречи или да ни помага при съхранението на културата, но последната дума винаги имат тези, за които родният език е още и любим...”

Луиза Пензо Италия, Андрей Гульцев и Алексей Левшин Франция

147


Петр Антропов, Латвия вицепрезидент на МАПП За себе си той казва: „По волята на майката-История неволно съм задграничен руски поет, доколкото съм роден и израстнал в Латвия, в семейството на руски староверци, които са избягали тук от Русия преди три века след Великия разкол.” Поетът и днес живее в Рига

и преподава в Балтийската международна академия. Един от първите членове на Международната асоциация на писателите и публицистите (МАПП), която днес наброява над три хиляди поети, писатели и публицисти от над 40 страни. Започнал е да пише рано, омагьосан от поезията на Сергей Есенин. Изповядвал е и изповядва принципа на Лев Толстой: „Можеш ли да не пишеш, не пиши”. В Рига са излезли на бял свят негови сборници с лирика, като особен прием са срещнали книгите му: „Аз съм голямо и капризно дете” и „Аз, последният романтик на отиващата си епоха”. Печата в руските и международните сборници за поезия „Планетата на поетите”, „Академия на поезията”, „Славянски камбани”, в антологиите ”Руска поезия от Латгалия”, в алманаха „Поморский вестник” и др. Лауреат на Първия световен поетически маратон, организиран от МАПП.

ЛАТГАЛСКИ ЖАСМИН Аромат на жасмин, като в моето детство далечно. Изоставих на миналото своя дом, на пожари обречен. Изоставих безславно всичко там, но любов не намерих... И не пее днес славей над жасмина, на таз любов верен...

148


Неусетно отмина, а аз пак, като в детството, сам съм. С дъх горчив на жасмин тръпне Латгалия в спазъм. А НАД РЕЗЕКНА - ДЪЖД... Над Резекна вали. Хладен дъжд злобно стене. Не ме чакаш, нали? И те няма до мене. А тъга - над Резекна. И в сърцето е блато ...

Ти забрави ме – нека, знам, това е съдбата. Във Резекна съм тъжен. А сълзата ми чиста е. Тази болка и дъжд ми отварят очите...

Татяна Житкова и Марат Каландаров по време на международната среща

МАРГАРИТА ЩЕ СЕ НАМЕРИ САМА Аз не съм Майсторът. Нямам и Маргарита. Затова стиховете ми тъжни са. А наоколо само едни афродити ми навяват безумни сънища. Аз сред тях съм и млад, и красив, а край мен – маргаритена нива. В нея валям се лудо-щастлив, но да късам цветята не бива… Вече буден съм - без Маргарита. Маргаритите нощем ни мамят. От мечти е сърцето разбито. Афродитите тук не помагат. За тъгата не ме гълчете. Навярно в сърцето ми май е. Да съм Майсторът ми помогнете, Маргарита ще дойде сама.

149


А СПЕШЕ ТИ... Днес аз за теб измих града с шума на този дъжд тъй тих. И в твоите прозорци чуках дълго. А спеше ти... А спеше ти... Поглеждах с този палавник страхливтам бяла лилия над теб цъфтеше и златото в косите ти преливаше. Но спеше ти... Ти просто спеше... Душата ти се мъчех да дочуя – отново не дойде, защо кажи? Аз като дъжд настойчиво почуквах. Но спеше ти... Но спеше ти... ЖЕНАТА В БЯЛОTO ПАЛТО Жената във бялата дреха по белия сняг вървеше. И беше ù светло и леко – бе влюбена тази вечер. Като момиче през март. И вярваше в светлата приказка: че утре ще се събуди млада, без страх ще обича истински. А утре пак грижите ще въртят колелото, като че вчера тя не обичаше!... И вечерта във бяло палто по снега към Него не тичаше...

150

В ЛЮБОВТА НЯМА МАЛКИ ЖЕНИ Не наричай ме Малка жена – в любовта няма малки жени... Не воювай на дребно по навик, към високата длан се стреми... Ще растеш ти така неусетно, пътеводна звезда в своя север, по погрешка избрал със сърцето си, ще я водиш в небето след себе си. И това не е невъзможно, трябва само безумно да искаш, и за миг да не си осторожен, и веднъж поне да летиш...


Татяна Житкова, Латвия вицепрезидент на МАПП: Поет, публицист, лауреат на международни литературни награди. Публикува в руските задгранични периодични издания. Участва във всички литературни алманаси и сборници.

Сред гости на форума

*** ...и ето, тъй не ще узнаеш за звънналата в мене струна, опъната от болка тайна, докосната от грубост... вълна внезапна – ще долиташ ти, птицо светла на зората, ти, златна моя гълъбице, с перо за вдъхновена радост. аз чувам: спускат се куплети към мен от глъбини небесни, примряло гледам, че сърцето трепти в пожарищата бесни. с походка лека тихо крачи безмълвно мъката нетленна, изгубен е товарът мрачен, а на стената блик светлей.

151


*** Сред тази тиха нощ отеква всичко в мене, домът ми е повит сред сенките си равни. Но ето, виждам как платното си подменя небесният маестро в предизборната рамка. В искрите от звезди е легнала зората, на огъня в играта показва утро девствено. Със слънце украсява, като със кехлибар, вълните на морето – нежния седеф. Сега мъглата плътна от сумрачни блата в реките ще се влее, ще стане млечно-бяла. Така навярно всичко ще плува към целта си бреза и къща с порта, странно оцеляла. И песните на птици, посрещащи зората, в картината се вплитат със шепотния бриз. Събуждат се цветята с магичен аромат – вълшебството подсилват на този ранен изгрев. И четката полита със мазката божествена, прохлада носи сякаш на утринния прилив. Нагоре дърпа някой тайния растеж и всичко живо стихва във молитва. Магичната аура на стара Рига

152


Михаил Казиник, Швеция Роден в Ленинград на 13 ноември 1951 г. Израстнал във Витебск. Школувал при запазените марки – професорите Голдщайн, Ботщайн и Вайман. Концертите му из цял свят се очакват нетърпеливо. Музикант, музиковед, културолог, писател, режисьор и актьор в Театралното студио „Ледерман” в Стокхолм („Моцарт против Салиери”, „Вместо Чайка”, „Кармен”...) , професор в Драматичния институт в същия град, водещ експерт на Нобелевите концерти – главно културно събитие в скандинавските страни, радиоводещ и автор на предаването за култура „Сребърен дъжд” в радио „Орфей”, съавтор и главно действащо лице в цикъла телевизионни предавания „Свободен полет”. Нашумялата му книга «Тайните на гениите» предизвика небивал интерес. Стихове пише така, както диша,

ако перефразираме Окуджава. Участието му във форума „Четяща Европа” на Международната асоциация на писателите и публицистите в Рига беше зашеметяващо – с виртуозните му цигулкови изпълнения, с интересните словесни „интермедии” между тях, с енергията на поетическото му слово. За читателите на „Знаци” предлагаме глътка поезия от Михаил Казиник.

153


МОСКОВСКИТЕ СТАРИЦИ О, старите, московските квартири... Стариците в тях – като негативи. Със Бах и Свети Дух по вяра близки са. Дантелите им кръпки са по ризите. Правнуците им все са безпартийни, иконите объркват със картини. Останалите бъбрят си (О, време!) за пенсии, заплати и за премии. Семейно се завръщат те от дачите, не изпълняват Шуберт и не плачат... А за стариците остана малко време... ...Пригласят им арбатски сутерени... 1991 г.

154

ХОРАТА НА БОГ СЕ МОЛЯТ Догарят печките - човечища, гърбът - превит от тежки истини, с душа – безбрачната невеста, в разлъка денем, нощем – близки. Защо захвърли ни, о, Боже, с молитви векове се кланяме и утрото зовем на помощ, а сатаната – гост неканен. Той изкушава в нас човека, илюзията, че сме висши, (и земетръсът не е пречка), вървим напред, а все кривим се. И дяволът от смях се дави. Не се подмазвай – пак сърдито диктува ни животът бавно. Разменя младостта - за истина, а ний се целим в Маргарита. И да се жалваме пред дявола не бива – с кикот заглуши ни. Поискаме ли зло и слава – той чопли нашите души. Защо гори човещината, гърбът, от правда обезсилен е... О, Боже, слаби и сакати сме от дяволската орисия!


Елена Шеремет, Литва Редактор на алманаха „Литера”. Член на МАПП. Автор на нашумялата книга „Животът на графика”. Съавтор на няколко поетически сборника и алманаси. Печата често в списанията „Настоящее время” и „Экспозиция”, както и в периодичните издания на Литва.

* **

СМОГ

Стъпала три – до ада. Непрогледния мрак. Неуместна бравада: значи, минахме пак. Стъпала две до края и попаднали там, в светли облаци в рая, наследили калта. Само праг и – обратно, там ще ни опростят. Съвестта ни - разплата, не ни пуска назад...

В сумрачен плащ градът обви се: със лепкав сняг и вятър, киша, смог, зад входната врата студът изви – и той да сгрее кости, ако можеше. Колите закъснели, минувачите – забързани към своя дом, към топлото, тролеят – старото чудовище обаче лети без спирки, право към депото. За нищия клошар, замръзнал много, за песа стар на ъгъла се търси място, сред хората бездушието спуска смог: не стига топлото за всички, ясно е.

Художникът Виталий Ермолаев прие в дома си в Юрмала гостите на международния форум

155


*** Като с лапа на мечка, а душата – пречиста... Не бъди този вече, а април нежнолистен!... Че се сцежда от раната чувство, някак нищожно: като дънер ще стана зло приемам подкожно. А пък то безпощадно ми разтваря надеждата, че любовното щастие е тук, редом и „между”... Между „беше” в дъгата и „утре”... Да, тъпо е. Този миг безвъзвратен във антракта потъна. Между действие първо – там Любов само дишаше, всяка клетка - препълнена, а на второ – финала – нежни устни, въздишки, възхищения, тайни... Няма вече. Остана пепел от обещания. В Парка на културата в Рига рециталите на открито са честа практика.

156


Марианна Озолиня, Латвия Председател на латвийския отдел на Международен център „Рьорих“, Директор на Църквата-музей „Св. Петър“ ***

На Храма „Св.Петър” в Рига

Побеляваме ли ние с тебе заедно – ти със патина, а аз пък – със сребро? Още не сме стари – знаем си, но в живота друга ни е бройката... Всеки ден, подобно перли, низахме във огърлица години неброими... И добавяхме по капка всяка истина, отговор очаквахме поименно. Радости и горести делихме във сърцата си поравно. И обичахме, не бяхме безразлични. И молитвата бе ключът ни към Храма.

„Ключарката“ на храма „Св. Петър“

157


Марина Тервонен, Естония Поет, преводач. Живее в Талин. Лауреат на литературната награда „Kultuurkapital“ - Естония. *** Ще се протегне сребърната нишка и няма да я скъса никой, жива е. И колкото с теб още тук ще дишаме, то толкова почти и ще тъжим. Тежи ни все сърдечната ни чаша, очите – уморени от живота са. Зад хълм неведом се дочуват чанове, откликват гласове все по-тревожни. На всекиго отвътре Храмът пуст е, изгубен е ключът така отдавна... Със светла мисъл отвори и ще те пусне. Ти влез зашеметен, мълчи задавен. Така... отмина Времето за речи. Настана Време спомени да пишем. Погледай: точи се тук нишката ни сребърна – не може да я скъса вече нищо. Марина Тервонен сред нови приятели

158


Карина Риц, Русия - Великобритания Поет, фотограф-художник, преводач. Член на Съюза на преводачите и на Съюза на писателите на Русия. Координатор на МАПП във Великобритания. Лауреатка на Есениновски медал - златен, както и на Златно перо на Москва, на наградата „А.П.Чехов“, на паметния медал „А.С.Грибоедов“.. Автор на стихотворни книги за деца и за възрастни. По професия - преводач и преподавател по чужди езици.

БЪЛГАРИЯ. НЕСЕБЪР. ЛЯТО Черноморски град на полуостров. Тук пази всеки дом една история. По покривите вятър гони косо звъна камбанен, от брега повторен. На пристана полюшва се баркас, сега ще тръгне – сбор за екипажа! Момченце смугло се засилва с плясък, туристите развлича тук, на плажа. В небето чайки се издигат с леност, на пясъка - коремчета дебели. А в кръчмите е всекидневно рибен ден. Като река от каните иж виното се лее... Докъсно са в замислена беседа германец, българин, руснак и пан-поляк. Луната вече свети над Несебър, пътеката разстила през морето до Слънчев бряг.

159


*** Три монетки за щастие подхвърли, но без жалост. И фонтанът вещае тази сладка лъжа. От колата ще махне закачлив дебеланко. Ще изчезне за малко и тревогата ланшна. Съчинените болки може би пък, от тебе? като сини балони отпусни във небето.

ОТИВА СИ ЛЯТОТО Сънувам нощем вкус малинов. Килима от трева – утъпкан. Оврази във зелено слизат. Като от паяжина скъпа плета модел изискан. Довчера жегата търпеше без плач смалената Русия: зад Подмосковието беше излишно ходене, не исках. Заседнах. Не пътувах пеш... А днеска дъжд! Небето с град, посипа - сякаш сол – над езерото. Или пък ангелите радостни – за постоянството ми праведно, море да правят тук са слезли. Септември идва. С него точно ще изживеем мек сезон! Без прага да напускам нощем, ще гледам звезден бал разкошен, а сутрин – ясен хоризонт. И по лазура, ужким морски, ще схвана новите неща, със себе си, с вълните спорейки... „Прости” - ще драсна на стобора „Започва своя път душата ми...”

160


Родена на 3 септември 1974 г. в гр. Стара Загора. Завършила българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Печелила е награди от поетични конкурси: „Веселин Ханчев”, „Магията Любов”, „SMS-поезия”, „Нова Загора”, национален конкурс за поезия - гр. Ямбол, „Искри над Бяла”, „В полите на Витоша” и др. Има втора награда от конкурса за кратък разказ „Рашко Сугарев”. Пиеси по нейни текстове се играят в ДТ „Гео Милев” - Стара Загора. Автор е на книгите: „Сбогом на читателя” (1996, 2003), „Празнината меѓу нас” (Охрид, 2005), „Има страшно” (2005; 2007, 2008), „50 години старозагорско куклено изкуство” (2008) и „Прикоткване на смисъла” (2009). Редактор в Електронно списание „LiterNet“, сценарист и режисьор към Арт-терапията в Държавна психиатрична болница в гр. Раднево. Живее в Стара Загора.

Мария Донева

*** Колко смътно познати лица в този град, в който нямам познати. Колко хубави чужди деца. Колко весели чужди приятели. Аз ги мервам, докато вървя, и за кратко, но остро ревнувам. И внезапно обиквам това, дето тайно от мен съществува.

161


ВОДИТЕ НА МАРТ Без звук, без глас щом влезеш у вас за миг, във покой, светът става твой -

Следобеден сън, дълга партия шах, и вечеря навън, и целувки, и смях.

като капка вода без следа, по леда, като час, като ден, като полъх студен,

Малко вятър от юг, малко страх, малко смях, пролетта идва тук със единствен замах

Два реда от стих във тетрадка с поле, тананикане тихо, и листо от лале.

и водите текат, и светът се върти, и владееш света точно ти, точно ти…

***

***

От нетърпение, от бързане сърцето ми ще се излюпи. Към влака съм така привързана, и към чакъла, който хрупа,

Обуто със сандали от трева, върви си слънцето и лайка ръси. Такъв неделен, весел юнски свят съм виждала, но само във съня си.

към къщите, които бягат и със завеси ми намигат, че нещо в гърлото ме стяга. Небе - до миглите ми стига,

Такъв зелен, и жълт, и син, и бял, на капки, на цветчета и на точки. И слънцето с пилотския си шал, което скача дама върху плочките.

трева, вода, полета чисти, дървета, облаци огромни... И ме облитат чудни мисли... Но няма как да ги запомня.

Една несериозна синева, която всичките ми грижи грабва. Ще си запазя малко от това, защото сигурно ще ми потрябва.

162


КОНЧЕ Разтопените релси са подути и парят. Потъмнели, унесени слънчогледи догарят.

Аз случайно минавам. Мен вагонът ме крие. Аз съм потен удавник с пъл��н куфар на шия.

Нерешителен, тежък, гази релсите влакът. А едно конче нежно между сенките чака.

На седалката сгушена препрочитам билета. Това конче под крушата е от друга планета.

*** Като морска звезда върху светлото дъно на това необятно хотелско легло, аз протягам ръце и крака, и потъвам, и внезапно изчезва, каквото до тук е било. Всичко вече е ново, сменено, честито, само слънце и въздух, и вятър, и весели риби, и така съм безгрижна, свободна, измита, като лъскава, мокра, на пясъка паднала фиба.

СТИХЧЕ, КОЕТО СЕ УМИЛКВА Сутринта валяло дъжд и ръцете ми са хладни. Мигна ли дори веднъж, лятото ще се разпадне. Сол и пясък, и ръжда палят в гърлото ми суша. Лятото ще задържа, само ако в теб се сгуша.

163


Георги Драмбозов

Велин Георгиев

Роден на 26.12.1945 г. в гр. Свищов. Завършил е машинно инженерство в гр. Русе и педагогика на професионалното образование в Петербург. Работил е като инженер-конструктор, директор на техникум, председател на известното като Първо българско читалище, заместник-кмет в родния си град. От 1988 г. е в София, в ръководството на Съюза на народните читалища. Член е на Съюза на българските писатели от 1994 г. Сътрудничи на Руския културен център. Издава литературен алманах за творци-инвалиди “Звезда вечерница”. Автор е на сценарии за документални филми и театрални постановки. Редактор е на обществени начала в сп. “Читалище”. Активно сътрудничи на в-к “Кураж”. Издал е 15 поетични книги.

Роден 1933 г. в с. Крупник, Благоевградско. Автор е на много поетични и публицистични книги, а също и на стихове за деца. По-известни негови заглавия: „Тук съм”, „Присъствена книга”, „Душа на кръста”, „Адски камък”, „Видовден”, „Анонимно човечество”, „Небесна колесница”, „Белязано дърво”, „Време за апостоли” и др. Живее в София. Създател на Националния литературен салон „Старинният файтон” в София, в който е организирал и провел над 550 лирични срещи, творчески юбилеи и паметни вечери.  Днес Файтонът е притегателен литературен център за пишещите от всички краища на България.  В книгата „Небесна колесница” - думи, изречени на глас, авторът е включил есеистични текстове от около 200 представяния на творци във Файтона. 

164


Лирична библия „Лирична библия се пише сам”...- казва поетът Георги Драмбозов в новата си стихосбирка „Кръстопът на музите”, излязла в издателство „Захарий Стоянов”, с редактор чудесната поетеса Маргарита Петкова. Не се съмнявам, че Драмбозов е усетил, че с тази си „лирична библия” той заявява категоричното си присъствие в съвременната ни поезия. Имам усещането и мисля, че съм прав - че този талантлив поет, който навлезе вече в зрялата си възраст, оставяйки поетичните си знаци през годините като предупреждение към нас да не го изпускаме от очите си, е знаел, че ще стигне своя кръстопът на музите, на който ще ни покани на този поетичен празник... Прочетох стихосбирката няколко пъти в различни часове на денонощието и установих, че Георги Драмбозов е един реализиран Поет, че тази книга прави чест на съсловието ни, на днешната ни поезия.  В „Кръстопът на музите” има хубава поетична атмосфера, в която се диша свободно, озонът е истински. В тази атмосфера витае една носталгия, но не само като тъга по миналото, а като състояние на духа - като особен вид деликатност, отношение към света на поета, а и на човека изобщо.  Деликатността, за която споменах преди малко, е като „свободен стих в душата на пианото”, защото Драмбозов с елегантна усмивка и насериозно всъщност се самоизмерва в една поетична среда, устройвайки ни купон с деветте аполонови музи... Ето, че роденият Поет ни е придърпвал през годините към наумената от него сцена - кръстопътя на музите, на който ще се състои истинското тържество. Георги Драмбозов е знаел и ни доказва творчески, че лирична библия се пише сам. А декорът на тази сцена, наречена кръстопът на музите, освен митичната люлка на древната гръцка поезия, е и неговото преклоение пред великата руска поезия. И в тази невероятна поетична среда и атмосфера чуваме въздишката на Поета: „Аз вярвам в красотата на

165


таланта”... Той вярва в усилията и се надява на резултата, който вече ни поднася като свое завоевание. Доближавам се до елегичния Георги Драмбозов и отблизо ми се ще да му кажа нещо по-елегантно, нещо от неговото пасторално слово - слово на Творец:    Човече, твоя ли е титлата Творец?... Дарен си със златно перце... Хубаво ни е, че не позволяваш на очите си да плачат, че светиш и с усмивка, и с талант... Макар да върви до тебе мистър Малшанс, ти яздиш упорито, ти яздиш свой Пегас, той и в момента отвънка тропа... Ти виждаш, че Орфей пред тебе крачи,... че Боб Дилън яростно блъска в онази небесна врата... И в отговор ехо от песен днес вятърът носи... А ти най-съкровения си стих изричаш към всеки събрат по перо, дори към своите рожби, към своя син, молейки го да обича България бедна, но от острова на Афродита, завещавайки му сандъчето на Рицаря: „Ще се превърна в твоя бъдещ спомен, сине”... Ти предчувстваш лиричния кръговрат:  Как ти разтваряш сам сандъчето на Рицаря? В сандъчето дори от майка ти аз скрих последния си стон, последната сълзица, за всеки случай - и последен стих. Едно сандъче - завещание на внуци... Дано все пак им го отвориш някой ден. Да ги изпълнят с обич неговите звуци... А бъдещето да е пълно с мен! Хубаво е, Поете, че на този Кръстопът на музите „желание за мъжка ласка в теб напира”!

166


Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Твори на български и на есперанто. Творчеството му е подобре познато в чужбина, отколкото в България. Автор е на сборниците с разкази: „Тайнствената светлина“, „Насън пътувам“, „Затворената мида“, „Глинената камила“, „Почивка на Карибите“, на романа „Преображение Господне“, спечелил конкурс на Министерството на културата, на романа „Бягства“, на повестите „Златният Посейдон“ и „Майски дъжд“, на пиесите „Ще живеем!“ „Доктор Браун е у нас“, „Откритието на века“, на сборниците с есета „Белетристични есета“ и „Литературни откровения“ Сборникът му „Затворената мида“, спечелва годишната награда „Творба на годината“ на швейцарското литературно списание „Литература Фоиро“. През 2007 г. в Сеул излиза на корейски сборникът „Хубав сън“. Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Член е на ПЕН-клуба.

Георги МИХАЛКОВ

ЧАРОДЕЙНОТО ЕЗЕРО разказ

Сълзите на Мина течаха като тънки вадички по лицето ù. Бяха кристалночисти. Плачеше без глас. Тихо. Навела глава, тя се опитваше да скрие сълзите си, но не успяваше. Не ги и бършеше. Те се стичаха бавно и мокреха гладкото ù лице. Стефан мълчаливо вървеше до нея. Мина беше красива и когато плачеше. Големите ù тъмни очи приличаха на две едри лъскави череши с

капчици роса. Имаше удължени азиатски очи. Напомняха му онези красиви японки, които беше виждал по луксозните цветни календари. Миглите ù бяха толкова гъсти, че винаги, когато я поглеждаше, му се струваше, че придават на погледа ù някаква мечтателност и унес. Бяха женени от осем години и за Стефан, Мина продължаваше да бъде

167


най-красивата и най-привлекателна жена. Обичаше я. Сега искаше пак да я успокои, да ù каже нещо, което да ù вдъхне надежда, но думите, които мислеше да ù каже, вече ги беше изричал безброй пъти. Винаги почти едни и същи, а може би Мина беше престанала да ги чува и сигурно виждаше, че той само си отваря устата, но нищо не изрича. За нея тези думи отдавна нямаха смисъл. Сигурно ги възприемаше само като звукове, изговорени със състрадание, в които Стефан напразно се опитваше да вложи надежда и вяра. И сега той пак се мъчеше да измисли нещо, с което да я разведри, да ù каже, че я обича, че винаги ще я обича, каквото и да се случи, да я увери, че мечтата им ще се сбъдне, но знаеше, че каквото и да изрече, ще прозвучи фалшиво. Както вървяха един до друг по улицата, той хвана ръката ù, меката ù малка длан с нежни дълги пръсти и тихо прошепна: -Не плачи. Ще имаме дете. Ще родиш. Мина вдигна глава и го погледна унесено. Дали го чу какво ù прошепна или само долови гласа му. Очите ù череши продължаваха да плуват в горещите ù сълзи. Беше ясно, че каквото и да ù каже, няма да я успокои. Мина се беше отчаяла. Цели осем години нямаха деца. Направиха всичко: лечения, терапии, опити “ин витро”. Стефан се беше примирил, но тя продължаваше да упорства. Молеше я да осиновят дете. И днес докторът им каза, че и поредният опит “ин витро” е несполучлив. Какво още можеха да

168

направят? – питаше се той. Често си задаваше този въпрос и си спомняше една случка, станала много, много отдавна, още когато беше войник. Беше я забравил. Беше се изтрила от паметта му, но някак странно възкръсна отново. Служеше в Родопите и през месец юни започнаха голямо учение. Прекосяваха неизвестни села, изкачваха се по тесни коларски пътища. Един ден спряха в някаква местност. Трябваше да свалят снаряжението и техниката от камионите и джиповете и да продължат пеш. Натоварени с раници, оръжие и сандъци с радиоапаратура, поеха нагоре към недалечен връх. Направиха лагер, опънаха палатките, монтираха радиоприемниците и пеленгаторните станции. Командирът определи караула и разпредели часовите. -Внимавайте! – предупреди ги майорът. – Знаете, че сме много близо до границата. Отваряйте си очите и мислете му, ако случайно някой от вас заспи на поста. Времето е хубаво, нощта е топла, може и това да се случи. Войниците го слушаха мълчаливо. Стефан трябваше да застъпи на пост в седем вечерта. Тръгнаха с началниккараула към мястото, където беше определен постът. Смениха часовоя и Стефан се приготви два часа да охранява лагера. Беше чудна юнска привечер високо в планината. Слънцето потъваше бавно зад зелените хълмове на запад. Пред Стефан се простираше неголяма поляна, осеяна с цветя и билки, подобна на пъстър китеник,


в който се преплитат различни багра и шарки. В другия край на поляната започваше гора, тъмна и тайнствена. Оттам сякаш вече повяваше вечерният хлад. Небето синееше, ясно и чисто, като голямо лазурно око. Беше много тихо. Не се долавяше нито глас на птица, нито шум на листо. Стефан лежеше под едни храст с автомат, насочен към поляната. Разцъфнал в бели цветове, храстът приличаше на буйни женски коси, украсени с цветчета, подобни на тези, с които украсяваха булките на сватбите. Ароматът от цъфналия храст, от билките и тревите по поляната изпълваше всичко наоколо. Полъхът от гората постепенно се усилваше. Лежейки под храста в топлата трева, Стефан си представяше, че лежи в прегръдките на девойка, ухаеща на пролет и свежест. За какво друго може да си мисли един войник, затворен година и половина зад високата ограда на казармата, далеч от градския шум, от хората, от жените, момичетата, подложен на желязна и строга дисциплина. Година и половина не беше излизал от казармата и това учение сега за него приличаше на почивка в сърцето на планината сред притихналата природа под лазурния небосвод, на връх, от който се виждат далечни била, разлюлени като зелено море. Някои покрити с гори, а други голи, с мека свежа трева. “Това е свободата – мислеше си Стефан. – Да гледаш планинското море, погледът ти да се рее и да се чувстваш като птица, която всеки миг може да полети, да се издигне в небето, да прекоси поляни, гори и реки и

да мине оттатък границата, където е чужда държава, непозната страна.” Изведнъж долови някакъв шум и се сепна. Надигна се леко на лакти и се взря пред себе си. Поляната все така се разстилаше гола и безлюдна, но той беше сигурен, че нещо чу. “Дали не е някакво животно? “ – помисли си и изтръпна. Не бяха им казали какви животни има в тази гора. Може да е мечка, глиган или дори вълк или лисица. Беше роден в града, далеч от поля и гори и нямаше представа какви животни населяват тези девствени места. Лежеше напрегнат като струна, притаил дъх, с вперени в гората очи. Сърцето му биеше и сякаш усещаше ударите му в ушите си. “Каквото и да е, ще стрелям!” – каза си и внимателно зареди автомата. Чу се леко изщракване, което в тишината му се стори като трясък. Шумът откъм гората се усилваше, пращене на съчки и сухи листа. Стефан вече не дишаше, замрял в очакване. Изведнъж на поляната се появиха трима души: мъж и две жени. Гледаше ги като вкаменен. Не очакваше точно тук в този момент да види хора. Мъжът и жените тръгнаха спокойно към него. Вървяха и нещо си говореха, усмихваха се, но Стефан не ги чуваше. “Какво ли търсят тук и по това време? – запита се той. - Дали от гората няма да се появят и други хора?” Не. Бяха само те. Изчака да се приближат на стотина метра от него и извика: -Стой! Не мърдайте! Мъжът и жените се спряха уплашени и започнаха да се оглеждат. Не

169


можеха да разберат откъде идва гласът, който ги изненада. Стояха неподвижни по средата на поляната. Лицата им, които доскоро бяха спокойни и усмихнати, сега сивееха напрегнати и уплашени. Сигурно се чудеха какво става и може би не очакваха, че някой така внезапно и повелително ще ги спре. Когато се увери, че са само те, Стефан се надигна от храста, излезе и застана пред тях с насочен автомат. Тримата още повече се изплашиха. Сигурно най-малко са очаквали да срещнат тук въоръжен войник. -Кои сте вие и накъде сте тръгнали? Мъжът и двете жени го гледаха право в очите, без да отронят дума. -Кои сте вие и какво правите тук? – повтори Стефан по-строго. След малко мъжът проговори: -От Петрово сме. Отиваме до Чародейното езеро. -Какво езеро? – попита подозрително Стефан. -Чародейното – повтори мъжът. -Къде е това езеро? Стефан ги гледаше изпитателно и недоверчиво. Май го лъжеха. Можеше ли тук да има езеро с такова странно име, Чародейното, и какво ли ще правят там посред нощ? Вече се стъмваше, лек здрач бавно покриваше върховете, гората и като кадифено крило се спускаше над поляната. Скоро високо горе щяха да замигат и звездите. -Връщайте се! Тук се провежда военно учение и е забранено да се минава! – заповяда им Стефан. Мъжът го погледна с широко отво-

170

рени очи. -Молим ти се – каза той. – Не ни връщай. Повече от десет километра вървим пеш, за да дойдем тук. Беше около трийсетгодишен, слаб, висок и черен, но не с тъмна кожа, а с почерняло от слънцето лице. Личеше, че е селянин, който работи на полето и от жегата и всекидневния труд беше почернял и приличаше на сух, но жилав клон. -Казах, не може! Връщайте се! – повтори Стефан. -Молим ти се, войниче – проплака възрастната жена. – Знаеш ли откога чакаме този ден да дойдем тук на Чародейното езеро. Беше петдесетгодишна. И тя - селянка с измъчено лице, набръчкано, с посърнали тъмни очи, като изсушени вишни, в които се таеше някаква горчивина. Беше облечена в избелял сукман с гумени галоши, от тези, които можеха да се видят във всеки селски магазин, в който се продава всичко: от лопати и коси до сапун, кофи и галоши. -Какво толкова има на това езеро? – попита Стефан. Той още не беше сигурен дали не го лъжеха и дали не отиваха някъде другаде, но му се виждаха почтени хора, малко простовати, но искрени. -То, Чародейното езеро, се знае – заговори възрастната жена. – Много хора го знаят. Тук идват млади булки, които не могат да заченат. Трябва да дойдат в нощта преди Еньовден, да преспят до езерото, а на сутринта рано да се събудят и умият с езерна вода. А после, ако е рекъл Бог, ще се


сдобият с рожба... Стефан я слушаше, но не гледаше нея, а младата жена. Тя нямаше повече от двайсет, двайсет и две годи. Беше слабичка, с бяло лице. Очите ù приличаха на две златни монети, които блестяха, устните ù бяха малки и пухкави като на дете, а веждите ù – извити като малки нежни дъги. Главата ù беше забрадена с бяла кърпа, която ù придаваше снежна белота и чистота. -Това е щерка ми Зорка, а това е зет ми Любен. Утре е Еньовден и искаме да преспим до езерото. Ние вече две години поред идваме тук... – въздъхна молещо възрастната жена. Стефан продължаваше да гледа младата жена. Навела надолу глава, забулена в бялата си кърпа, тя си мълвеше нещо и в този миг му заприлича на Ана от Силом, а той, изправен пред нея, на Илий, защото я гледаше и не разбираше какво си шепне. -Не може! – отсече. - Сега тук има военно учение и никой не може да минава! Възрастната жена се разплака. -Молим те, цяла година сме чакали! -Не! - насочи към нея автомата. – Ако ви пусна, мене ще накажат. Разплака се и младата жена И по нейното бяло като мляко лице потекоха малки поточета. -Хайде! Да не се разправяме повече! Тримата се обърнаха и тръгнаха бавно към гората. Вървяха едва-едва като попарени. Стефан гледаше приведените им гърбове, сякаш бяха им сложили чували с пясък. Спомни си как се усмихваха като излязоха от го-

рата и се приближаваха бързо насам. Неусетно се беше стъмнило. Кадифеният мрак покриваше върховете, гората, поляната. Храстът с белите цветове сякаш фосфорисцираше и Стефан пак си помисли: прилича на булка, чиято коса е украсена с бели цветчета. Навред се носеше монотонната песен на щурците. Гризеше го съвестта. Чувстваше се виновен. Беше постъпил дребнаво и заядливо. “Трябваше да ги пусна – казваше си – да отидат и да преспят до Чародейното езеро. Цяла година са чакали този ден, а аз се направих на принципен. Нямаше да провалят военното учение. Щяха да си минат тихо и кротко и никой нямаше да ги усети. Толкова са се надявали, с голямо желание и надежда са тръгнали насам, а аз ги върнах, попарих им надеждите. Но ако ги бях пуснал, щяха да ме накажат. Военното учение е като война, нямаше да ми се размине наказанието. За неизпълнение на заповед е ясно – арест и наказание, а досега не съм имал наказание. Но как можех да постъпя? Ако ги бях пуснал, щях да навредя на себе си. Разбирам ги хората. Вървели са повече от десет километра дотук, но службата си е служба!” След час дойдоха да го сменят и той въздъхна облекчено. Два часа щеше да поспи. Беше уморен. Влезе в караулната палатка, легна както беше облечен и веднага заспа. Почти целия ден пътуваха дотук, на ръце, пеш пренесоха до върха снаряжението и радиоприемателната техника, а после беше и на пост. Сънува странен сън. Видя се, че седи на брега на Чародейното

171


езеро. Не беше го виждал никога и не знаеше как изглежда, но в съня си го видя много ясно. Неголямо езеро, поскоро малко, скрито в сянката на вековни дървета, които го ограждат от всички страни. Спокойно, прозрачно и повърхността му прилича на гладко светлосиньо стъкло. Водата сигурно беше много студена, защото на Стефан му се стори, че от езерото повява свеж хлад. Беше жаден и се наведе от брега да пие вода, но един глас го спря: “Който пие от водата, която аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее.” Една силна ръка го раздруса: -Ставай! Време е да смениш часовоя! Стефан стана, взе си автомата и с началник-караула тръгнаха към поста. От утринния планински хлад потръпваше. Вдигна глава, тъмносиньото небе беше осеяно с безброй звезди, които приличаха на блестящи капки езерна вода. Беше жаден и си спомни думите, които чу в съня си: “Който пие от водата, която аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее.” Беше ли ги прочел някъде или все още беше много изморен? В съзнанието му се въртеше срещата с мъжа и двете жени, тръгнали към езерото. Още изпитваше угризение, че ги изгони. Каза си: “Днес е Еньовден. Сутрин рано се берат билки.” Миришеше на билки и той пое дълбоко въздух. Когато след два часа се върна от поста, в караулната палатка го очакваше началникът на поделението, майор Калев. Щом го видя да влиза, майорът гневно му заповяда:

172

-Ефрейтор Милев, дай си автомата, свали си колана, арестуван си! Стефан го погледна неразбиращо. -Допуснал си грубо нарушение. Вчера покрай твоя пост са минали три цивилни лица, които тази сутрин заловихме до едно езеро, близо до лагера. Това е безобразие, пълно нехайство и безотговорност! Предупредих ви да си отваряте очите, а ти сигурно си спал. Наказвам те да стоиш четири часа прав до пилона под въоръжена охрана и ми благодари, че наказанието не е по-строго, защото сме във време на учение и мога да те изпратя в наказателна рота. Докато стоеше под пилона със знамето в пълно бойно снаряжение и се обливаше в пот под лъчите на юнското слънце, си мислеше, че въпреки всичко мъжът и двете жени бяха успели да се промъкнат покрай лагера и да стигнат до езерото. Колко силно е било желанието им да посрещнат Еньовден до Чародейното езеро. Били са готови на всичко. Отдавна искаше да разкаже тази случка на Мина. Да ù разкаже за Чародейното езеро и за младите жени, които преспиват до него в навечерието на Еньовден, но вече не знаеше къде точно беше това езеро. Беше толкова отдавна. Питаше се дали онази непозната млада жена с бялата кърпа и с очи като златни монети, която тогава му заприлича на Ана от Библията, е заченала и дали се е сдобила с рожба? София, 12. 06. 2010 г.


Роден през 1988 г. Завършва Френска езикова гимназия. В момента следва Драматургия в НАТФИЗ. Автор е на стихосбирката „Сляп виси безкрая” (изд. „Хермес”, 2009), издадена с конкурс за дебютни ръкописи. В последната година е спечелил награди от следните конкурси: „Веселин Ханчев”, „Море”, на издателство „Хермес”, на фондация „Св. Климент Охридски”, на Литернет & Runs Magazine, „Варна на младите”, на Кулски поетичен панаир, „СтоЛица”- на Литературен вестник. Публикувал е в периодиката: „Труд”, „Сега”, „Монитор”, „Литературен вестник”, „Култура”, „Алтера”, „Страница”, „Жената днес”, „Едно” и др.

Ясен Василев

(АНТИ)ОМИР не искам да живея вечно в този невъзможен град където посоките са извратени където неистово въртят годините и където всичко е непоправимо с обърнати надолу стълби и наобратно построени пирамиди със стъпала които никъде не водят и с улици които се обръщат в кръг с дворове в които не може да се влезе

173


и с коридори които свършват в стена с балкони на които никой никога не е излизал и със врати иззидани от камък със завинаги затворени прозорци и с нищото отворено навътре не искам да слушам гласовете на вградените не искам и аз да съм вграден в този невъзможен лабиринт на фалшивите прераждания

SCARABEUS SACER  този който  ражда сам себе си едва ли страда от едипови комплекси едва ли познава  електра отблизо той изпълзява  като змия от земята и наоколо виреят зли поличби растат магьосници в седалището на окото му лодкарят неуморно гребе небето мътят се звездите люпи се ковчегът отваря се клепачът на луната и корабът потъва в слънцето испанската армада в облаците обречен е лудият тристан гео милев трябва да умре обезобразено  егото там някъде крачи  едноока самуиловата армия там някъде крачи  обезглавен последният поет и септември септемврира  скарабея

174


с ъ д ъ р ж а н и е КОРЕНИ „Ветре, клех те...” – нар.песен ...................................................................... 2 АРХИТЕКТУРА Виолета Тончева: „Знаци на времето – Балчик’2010” .................................. 3 ПЕГАС Миглена Георгиева: стихове .....................................................................10 Сашка Александрова: стихове ................................................................ 13 Христина Панджаридис: стихове ........................................................... 87 Мария Йонкова: стихове .......................................................................... 89 Генка Петрова: стихове ........................................................................... 101 Кольо Чалъков: стихове ......................................................................... 119 Иван Ставрев: стихове ............................................................................ 126 Мария Донева: стихове ............................................................................161 БЕЛЕТРИСТИКА Светозар Казанджиев: „Очила, предателство, любов” - разказ ............... 18 Пенка Чернева: „Имам думи за теб” – разказ ............................................ 35 Иванка Денева: „Заник” – откъс от роман ................................................ 73 Здравка Ефтимова: „Минзухари” – разказ ............................................. 122 Георги Михалков: „Чародейното езеро“ - разказ........................................167 МЛАДО ПЕРО Пламена Николова: стихове .................................................................... 24 Калина Иванова: есе ................................................................................. 57 Анамария Коева: стихове ......................................................................... 60 Ясен Василев: стихове ..................................................................... 173 ПРЕВОДАЧЕСКА ТЕТРАДКА Страници от Швеция: Т. Транстрьомер, превод - Г.Константинов ......... 27 Страници от Унгария: Кали Кинга, превод - Св.Кьосева ......................... 103 Прибалтийска тетрадка: От форума в Рига, превод - Е. Няголова ......... 136

175


ОТНОВО НА СВЕТЛО 100 години от смъртта на Л.Н.Толстой: Д.Кунев, Й.Йорданов, М.Карагьозова .............................................................. 40 АТЕЛИЕ Валерий Пощаров: „Е.Попгенчев – артистичният отшелник” ................ 63 КРИТИЧЕСКО ПЕРО Антоанета Алипиева: „13-те поетични дами на славянството...” .......... 81 Антония Гайдарджиева: „Преоткриване...” на К.Зографова ..................... 92 Кремена Митева: „Паралели и ракурси...” на Р.Въртунинска ................... 115 Велин Георгиев: „Лирична библия” на Г.Драмбозов .................................. 164 ОБЩЕСТВО Иванка Христова: „За ролята на художествената култура...” ............... 130

година седма, Изкуство, литература, общество

3/2010

Издава: “Славянска литературна и артистична академия” - Варна Главен редактор: Елка Няголова Графичен дизайн и оформление: Валерий Пощаров Предпечат: Георги Георгиев Коректор: Елисавета Ненкова Адрес на редакцията: Варна 9000, ул. “Бачо Киро” 8 тел.: 052/602014, GSM: 0888 840106, e-mail: kavalet@abv.bg; cavaletvarna@gmail.com

176


Списание "Знаци", бр. 3, 2010 г.