BG Art Class #50

Брой #50 - Юли 2013

Картини и разкази от български автори

Разпространява се безплатно!

СЪДЪРЖАНИЕ

32

04

БРОЙ 50:

За списанието .................................... 03 Родени през юли ................................ 04 Творба от Даниел Алеков ................. 10 Разказ от Мариян Петров . ................ 12 Творба от Кирил Станчев . ................ 19 Сборник с разкази „Сянката“ ............ 20 Творба от Мирослав Георгиев .......... 25 Разказ от Коста Сивов ....................... 26 Кино: за филма „Университет за таласъми“ ............... 32 Разказ от Флора Нимфа .................... 34 Разказ от Радослав Колев ................ 40 I Can Too ............................................. 46

ВНИМАНИЕ!

04

В изданието може да има съдържание, неподходящо за лица под 18 годишна възраст!

За контакт: e-mail: bg_art_class@abv.bg

19

Корица на броя 2 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

ЗА СПИСАНИЕТО

Скъпи приятели, Освен от различни сайтове, от където можете да свалите или разгледате онлайн на компютъра си броевете на списанието, от миналата година вече имате възможност да разгледате изданието и на своите е-четци. За тях безплатно можете да свалите броевете от следните библиотеки:

Електронна поредица „BG Art Class“ кликнете на логото вдясно:

http://shop.myebook.bg

ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 3

ЮЛИ

♦♦ Източник: ♦♦ http://bg.wikipedia.org ♦♦ http://offnews.bg ♦♦ http://ivankalilova.blog.bg

Родени през юли

К

иро Петров Занев, по-известен само като Бачо Киро, е роден на 7 юли 1835 г. в с. Бяла черква (старо име - Горни Турчета), Търновско. Останал без баща на 6 години, малкият Киро трябва да започне работа, за да подпо-

4 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

могне прехраната на семейството. През 1847 г. майка му, Цона Добрева, го изпраща в Батошевския манастир да учи четмо и писмо. След 1852 г. учителства като селски даскал в селата Коювци (дн. Коевци), Мусина, Михалци, Вишоград. През 1857 г. се завръща в Горни турчета, където преподава до смърт­ та си през 1876 г., с изключение на 1871 г. По пътя на самообразованието и с упорит труд Бачо Киро израства като виден възрожденски просветител. Ползва се с голям авторитет както сред българското население, така и сред турското. Въвежда взаимоучителната метода, таблиците за обучение, Рибния буквар, работи за патриотичното възпитание на младите, въвежда честването на празника на славянските просветители. Бачо Киро пише стихове, посветени на съдбата на поробена България и призова-

ва към бунт и свобода. През 1869 г. учредява първото селско читалище в България - „Селска любов“. През 1870 г. създава първия селски читалищен и училищен театър в България. Между 1870 и 1871 г. е дописник на вестник „Македония“. През 1864 г. повежда населението и със сопи прогонва търновския гръцки владика Григорий. В тайните на освободителното дело го посветил отец Матей Преображенски. Чрез него той се запознал с ред видни дейци на Вътрешната революционна организация като Христо Иванов-Големия. Когато през февруари 1872 г. в Бяла черква пристига помощникът на Васил Левски, Ангел Кънчев, придружен от отец Матей, в селото бил основан местен таен революционен комитет с председател Бачо Киро Петров. След решението на Гюргевския комитет за въстание

ЮЛИ

в България през пролетта на 1876 г. Бачо Киро успял, с помощта на свои съмишленици и съратници, да организира в Бяла черква чета от повече от 100 юнаци, които отвел до сборния пункт в с. Мусина, където се сформирала по-голяма чета под общата команда на легендарния поп Харитон Халачев. Бачо Киро бил избран за член на щаба й. Взел участие в епичната и неравна битка с войската на бригадния турски генерал Фазлъ паша през 9-те майски дни на 1876 г. в Дряновския манастир. След разбиването на четата и опожаряването на манастира, Бачо Киро успява да се спаси и да стигне до Бяла Черква. Известно време се крие в колибата на лозето си, но е предаден и арестуван. Откаран е в Търново, където е осъден на смърт чрез обесване. Изправен пред извънредния турски съд, спечелил дори враговете с достойното си държане, Бачо Киро без колебание поел отговорността за делата си. Търновският първенец Етхем бей направил опит чрез защитника Джовани Икономов да спаси Бачо Киро, представяйки го за умоповреден. Според стария турски закон лудите не трябвало да бъдат осъждани на смърт. Тогава се случило нещо изумително. На хубав и чист турски език български патриот издекламирал следните стихове: „Аз един Бачо Киро съм, без страх от турчин комита съм. Пушка на рамо турих, Дряновски манастир намерих. Правдата си да диря излязох, въжето си на врата сам метнах!“ Обесен е на 28 май 1876 г. в Търново. Заедно с него на бесилото увисва и Иван Панов Семерджиев. Приживе издава три книги: „Описание на село Горни Турчета“ (1870), пътеписите „Пътуванието на Бача Кира“ (1873), „Второто пътувание на Бача Кира“ (1874). В ръкопис остават много стихотворения (сред тях и поемата „Пруско-френската война“), историографски и фолклористични изследвания - летописни бележки за въстанието на дядо Никола (1857), Хаджи Ставревата буна (1862), четата на Филип Тотю (1867), четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868), „Софийското приключение“

(1873), сраженията на четата в Дряновския манастир. Събрал множество фолклорни материали, част от които изпраща на П. Р. Славейков в Цариград. Останали са 34 ръкописни сборника на Бачо Киро и учениците му с общ обем 4470 страници.

Димитър Иванов Стоянов,

по-известен под псевдонима Елин Пелин, е роден на 18 юли 1877 година, като е най-малкият от единадесетте деца в семейството. На него е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село Байлово. Името на Елин Пелин носи морският нос Елин Пелин в Антарктика. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование

ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 5

ЮЛИ

в родното си село, след което заминава да учи в София (1890–1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892–1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература. Учител е в Байлово (1895–1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София. През периода 1903–1904 г. издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на проф. Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903–1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906–1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910–1916), уредник в къщата-музей „Иван Вазов“ (1924–1944), където работи до пенсионирането си. През 1904г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия — Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“, сборник от стихотворения в проза. През октомври 1944 г., след Деветосептемврийския преврат, комунистът Станислав Вихров прави опит за убийството на Елин Пелин, но се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник „Българан“ Борис Руменов. Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година). Сътрудник е на множество списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902–1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904–1909), в. „Развигор“ (1921–1927, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908–1910), „Чавче“ (1913–1914), „Светулка“ (1904–1944, 1945–1947), в. „Пътека“ (1933–1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).

6 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село. През 1895 година обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството“, в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст Божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“. С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст Божия“, „Братя“, „Изкушение“). „Гераците“ (1911) е едно от най-значителните произведения в българската литература. Във втората си повест „Земя“ (1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека и го осакатява нравствено. По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника „Китка за юнака“ (1917). През 1928 година издава сборника „Черни рози“ — стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той“ (1936) — злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици - изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) — цикъл философски разкази и притчи — формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и

ЮЛИ

сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), „КумчоВълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и други. Псевдоними, които Елин Пелин е използвал, са: Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич, Слова и други. Умира на 3 декември 1949 г. в София.

Наум Шопов

е роден на 27 юли 1930 г. в Стара Загора, в семейство на бежанци от Смърдеш, Костурско. Майка му – актрисата Мара Шопова, играе с него в постановки на Старозагорския театър, когато малкият Наум е едва на няколко месеца.

Той няма завършено средно образование. Пристига в София на 18, за да учи в Консерваторията, но бързо разбира, че от него музикант няма да стане. Първите няколко години след Стара Загора – отначало в Бургас и Пловдивския театър, а след това в София, Шопов не получава сериозни актьорски задачи и играе предимно в миманса. За старт на кариерата му може да се приеме постановката “Чудак” по Назъм Хикмет във Военния Театър под режисурата на Леон Даниел през 1958 г. В киното дебютира като агента Жорж в “Бедната улица” на Христо Писков. После го открива Въло Радев, който прави забележителни филми – “Крадецът на праскови” и “Цар и генерал”. Незабравими са превъплъщенията му във филмите ”Случаят Пенлеве”, в комедии като ”Вилна зона” и “Топло”, в криминалета като “Инспекторът и нощта”, саги като “По дирята на безследно изчезналите” и най-вече – като Борис ІІІ в “Цар и генерал”. Наум Шопов играе в Народния театър “Иван Вазов” и Театъра на българската армия. Най-известните му театрални роли са “Хамлет”, “Крал Лир”, “Дневникът на един луд”.

ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 7

ЮЛИ

Съпруг е на Невена Симеонова, актриса. Синът му, Христо Шопов, също е известен актьор. Има и дъщеря, Лиза Шопова, също актриса. През 2007 г. получава награда за цялостно творчество на фестивала „Златен витяз“ в Москва. Участва в десетки филми и театрални постановки. От най-известните филми, в които се е снимал, са „Иконостасът“ (по романа на Димитър Талев „Железният светилник“), „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Инспекторът и нощта“, „Крадецът на праскови“, „Граница“, сериалът „Капитан Петко Войвода“ и други. Шопов умира на 18 април 2012 г.

Велко Кънев

e един от най-известните и обичани български театрални и филмови комедийни актьори от своето поколение. Велко Кънев е роден в Елхово на 31 юли 1948 г. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1973 г. в класа на доц. Апостол Карамитев. От 1973 до 1976 г. играе в Драматичен театър – Сливен, след което играе в Сатиричния театър в продължение на три сезона. От 1979 г. е член на Трупата на Народен театър „Иван Вазов“. Велко Кънев е изиграл над 40 роли в театъра. За ролята си на Кръстьо Никифоров от пиесата Великденско вино на Константин Илиев получава „Аскеер” за водеща мъжка роля през 1994 г. През 2007 г. за „Даскал“ от Жан-Пиер Допан печели втора награда на Международния фестивал на моноспек-

8 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

таклите „Монокъл“ в Санкт Петербург. През 2008 е поканен в Царете на комедията. На 2 октомври същата година е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен, за заслуги в областта на културата и изкуството. На същата дата Велко Кънев отпразнува своята 60 годишнина на сцената на Народния Театър с премиерата на моноспектакъла „Дванадесет разгневени монолога“. Участва с главни роли във филмите „Оркестър без име“, „Бой последен“, „Матриархат“, „Мъжки времена“, „Бон шанс, инспекторе!“, „Да обичаш на инат“ и др. Особено популярен става в специално написания за него и останалите главни герои филм на Станислав Стратиев „Оркестър без име“. Заедно с Георги Мамалев и Павел Поппандов създават и групата НЛО, която е един от изразителните сатирици на социализма. Издават няколко плочи, които се ползват с голям успех. Проектът им по-късно прераства в телевизионното предаване клуб НЛО. Постановки като режисьор на сцената на Народен театър „Иван Вазов“: „Дядо Коледа е боклук“ от Жозиан Баласко, „Омайна нощ“ от Жозиан Баласко, „Бившата жена на моя живот“ от Жозиан Баласко. През 2008 г. Велко Кънев поставя пиесата „Благородният испанец“ на Съмърсет Моъм в театър „Сълза и смях“. Филми, в които е участвал: „Миграцията на паламуда“ (2012) - поп Иван (издаден посмъртно), „Още нещо за любовта“ (2010), „Стъпки в пясъка“ (2010), „Приятелите ме наричат Чичо“ (2006), „Испанска муха“ (1998), „Онова нещо“ (1991), „Мъже без мустаци“ (1989), „Време на насилие“ (1988), „Изложение“ (1988), „Съседката“ (1988), „13-та годеница на принца“ (1987), „Мечтатели“ (1987), „Петък вечер“ (1987), „Само ти, сърце“ (1987), „Човек на паважа“ (1987), „Да обичаш на инат“ (1986), „Маневри на петия етаж“ (1985), „Тази хубава зряла възраст“ (1985), „Зелените поля“ (1984), „Стената“ (1984), „Бон шанс, инспекторе!“ (1983), „За една тройка“ (1983), „Константин Философ“ (1983), „Бяла магия“ (1982), „Оркестър без име“ (1982), „Хан Аспарух“ (1981) и други. Велко Кънев умира в София на 11 декември 2011 след тежко боледуване.

ЮЛИ

Амедео Модиляни

е италиански художник и скулптор, работил главно във Франция. Той създава специфичен стил, който не се вписва напълно в теченията в изкуството от това време. Модиляни се ражда в семейството на Фламинио Модиляни и съпругата му французойка Йожени Гарсен в Ливорно, Италия. И двамата му родители са сефаради. Той е четвърто дете и след фалита на баща си израства в немотия. През 1898 боледува от коремен тиф, а през 1900 се разболява от туберкулоза. Модилиани учи изящни изкуства във Флоренция (1902-1903) и Венеция (1903-1906). През 1906 заминава за Париж, където влиза в средата на найавангардните и най-бедни художници на Монмартър. Първоначално той се вижда по-скоро като скулптор, отколкото като художник. Скулптурата му е повлияна от румънеца Константин Брънкуш. През 1909 пътува за кратко до дома си в Ливорно, след което се връща в Париж и наема ателие. След като участва в скулптурна изложба през 1912, Модиляни внезапно се отказва от скулптурата и се концентрира върху живописта. Първоначално Модиляни е повлиян от Анри дьо Тулуз-Лотрек и Пол Сезан, после от кубистите, традиционното африканско и камбоджанско изкуство. Скоро

създава своя уникален стил с известните портрети и актове, рисувани с изключителна бързина и точност, фигури с изящни дълги шии и екзотични бадемови очи. В началото на Първата световна война Модиляни прави опит да се запише в армията, но е отхвърлен поради лошото му здравословно състояние. Пристрастен към пиенето, наркотиците и жените, той води прекалено бурен за крехкото си здраве живот.

1917 година е ключова за Модилиани: през лятото той се запознава с 19-годишната студентка Жан Ебютерн, която изоставя ученето и семейството си, за да стане негова спътница. Получава писмо от своя бивша приятелка, канадката Симон Тирио, която му съобщава, че му е родила син, когото той така и не признава. На 3 декември е открита първата му самостоятелна изложба в галерията „Берт Вайл“. Началникът на парижката полиция е скандализиран от голите тела и нарежда изложбата да бъде закрита едва няколко часа след откриването ѝ. През 1918 Модиляни, заедно с други художници, като Цугухару Фуджита, пътува до Ница. На 29 ноември 1918 Жан Ебютерн ражда дъщеря, която кръщават на нея. Амедео продава много от платната си, но винаги за незначителни суми, които скоро пропилява за алкохол и наркотици. Караниците му с Жан Убютерн стават все по-ожесточени.

Към края на 1919 Модиляни се разболява от менингит и отслабналият му организъм не издържа. На погребението му в Пер Лашез присъства огромна част от артистичната общност от Монмартър и Монпарнас. Бременната в деветия месец Жан Ебютерн е отведена в дома на родителите си, но два дни след смъртта на Модиляни се самоубива като се хвърля от петия етаж. Едва през 1930 семейството ѝ позволява тя да бъде погребана до Модиляни. Малката им дъщеря Жан е осиновена от сестрата на Модиляни във Флоренция. Десетилетия по-късно тя ще напише биография на своя баща: „Модиляни: човек и мит“. Известно е съществуването само на 27 скулптури с автор Амедео Модиляни. Умира на 24 януари 1920 г. в Париж, Франция. ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 9

БГ ТАЛАНТИ

„СВЕЩЕНИ ЗЕМИ“ Художник: Даниел Алеков www.dancakes.com www.memod.deviantart.com e-mail: dan@dancakes.com

10 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

БГ ТАЛАНТИ

ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 11

ЛИТЕРАТУРА

Мариян Петров е български автор на научна фантастика. Роден е в гр. Добрич през 1961 г. Завършил е СУ „Св. Климент Охридски”. Спечелил трета награда за разказа „Fhito sapiens” в Годишните награди за българска фантастика „Фантастика през 100 очи” на издателство „Аргус” през 2002 г.; първо място за разказа „През есента в Старата гора” в конкурса за най-добър фентъзи разказ на тема „Сърцето на есен­та”, организиран от „Фентъзи ЛАРП Център”, 2012 г.; първо място за разказа „Имал ли е Моцарт приятел астроном?” в първия конкурс на списание „Дракус” за фантастичен разказ до 4000 думи, 2013 г. Има издадени 3 романа под псевдонима М. С. Стоун и 7 разказа в различни сборници.

Проклет да е Азимов

П

роклет да е Азимов, а трижди по-проклети да са неговите роботски закони! Особено Първият, дето звучи горе-долу така: Роботът не може да причини вреда на човека или със своето бездействие да допусне на човека да бъде причинена вреда. Какво ти бездействие?!? То си е направо живо вмешателство – да не употребявам потежката, но и по-вярна дума – интервенция.

А още по-много проклети да са и всичките онези представители на научнотехническата мисъл, които му се вързаха и взеха, че претвориха законите му в реалността! Т. е. произведоха роботи. Много 12 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

роботи, милиарди роботи. И не само описаните от Азимов, ами всякакви. Да оставим настрана автомобилите-роботи, домоветероботи, улиците-роботи!… Робот вече е и нещо толкова прозаично като четката за зъби. Или запалката, например… Въобще отвсякъде сме заобиколени с роботи. Роботи, роботи, роботи…, които се грижат за здравето ни, за удобството ни, за удоволствието ни, за размножаването ни, за общуването ни, за дишането ни, за живота ни, за…, за…, за…

Абсурдността на заобикалящата ни действителност прозрях в момента, в който разбрах, че Лиза ми изневерява. Всъщност какво ти прозрение, направо го видях. По най-баналния начин, за който се разказват анекдоти от векове. Върнах се по-рано от

ЛИТЕРАТУРА

обикновеното вкъщи и… Опи­санието на картинката, която се разкри пред очите ми, можете да почерпите от всеки един от споменатите по-горе вицове и то в по-големи подробности, отколкото бих могъл да ви я опиша. В цялата история имаше и още един силно изнервящ момент – жена ми ми изневеряваше с човек! Ако го правеше с андроид – иди-дойди – напоследък бе страшно модно. А и бих могъл да му заповядам да се саморазглоби и дори проклетият им Трети закон нямаше да може да го спаси. Оня, в който е записано, че роботът е длъжен да се грижи за своята безопасност, доколкото това не противоречи на Първия и на Втория закон. Да, ама Вторият им проклет закон твърди, че роботът е длъжен да се подчинява на заповедите на човека, освен ако тези заповеди не противоречат на Първия закон. И понеже заповедта да се саморазглоби въобще не противоречеше на Първия им закон – т. е. не застрашаваше с нищо човешки живот – всичко щеше да е наред. Щеше, ама не беше! Защото тоя, който се гушеше в прегръдките на Лиза, или по-точно – тоя, в чиито прегръдки се гушеше Лиза, бе защитен всячески и от трите проклети роботски закона. Забравяйки вследствие на заслепяващия ме гняв това, изтичах до кабинета си, свалих от стената ловната си пушка, марка "Уинчестър", и се приготвих да застрелям съперника си. Показалецът ми внимателно обра луфта на спусъка и уинчестърът ми съобщи, че – поради неправилно избрана цел – не може да произведе изстрел. Виковете ми, че целта е избрана повече от правилно, не ми помогнаха с нищо. Хванах пушката за цефта, вдигна я като гега и се засилих да стоваря приклада върху главата на любовника на жена ми. В този момент полилеят в спалнята произведе светкавица, която удари оръжието ми и така нагорещи цевта му, че с вик на болка го изпуснах от ръцете си. Същата участ сполетя и кухненския нож, който докопах от един долап. Само дето пенопреновата му дръжка ме предпази от опарване. За сметка на това острието му се превърна в купчинка безформено желязо. Докато извършвах тези и други подобни безполезни опити за убийство, съперникът ми

преспокойно се облече и излезе от стаята. Прихнах в пристъп на осъзнато безсилие и излетях на бегом от вкъщи. Колко време съм кръстосвал улиците на града, не си спомням. Спомням си само безкрайното количество роботи, които раболепно ме спираха, за да се осведомят дали, случайно, не ми е зле и не се ли нуждая от помощ. Методично ги сиктердосвах, докато в главата ми не се зароди мисълта, че след като не мога да унищожа съперника си и по този начин да спася поруганата си чест, което честно казано си беше чист атавизъм, но, по неизвестни причини, дълбоко залегнал в съзнанието ми, то бих могъл да го направя и като приключа мерзкото си съществуване.

Веднага се заех с изпълнението на тази идея. Първото нещо, което опитах, бе да се хвърля под гумите на прелитащите с висока скорост по магистралата превозни средства. За съжаление, те, умело водени от електронните мозъци на автомобилния трафик, успяваха всячески да се изхитрят – чрез резки спирания, прескачания, завивания – да не ме блъснат. Повторих опита си с преминаващата наблизо влакова линия, но резултатът бе същият. Хвърлих се от най-високия мост в града в буйно пенещата се под него река и се озовах върху меките бали плат на най-близката товарна баржа. Наех въздушно такси, но всичките ми опити да го накарам да отвори стъкления похлупак на кабината си по време на полет, се оказаха безуспешни. С две думи – проклетите роботски закони се грижеха за мен.

Опитът ми да се обеся на собствения си колан в тоалетната на един бар също не доведе до успех. Проклетата таванска конструкция се срути, за което не бях сигурен дали се дължи на законите на роботиката или на калпавата й направа.

Докато се отърсвах от полепналите по дрехите и по косата ми зидария и парченца стъкло от осветлението на тоалетната, ме осени поредната идея. Отбих се в най-близката аптека и закупих няколко безобидни на пръв поглед прахчета, за които знаех, че след смесването им с алкохол, се превръщат в опасни ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 13

ЛИТЕРАТУРА

отрови. Влязох в един бар, който бях избрал измежду множеството на улицата, защото се намираше дълбоко под земята. Това условие си го бях поставил, надявайки се с него да затрудня максимално медицинските екипи, които биха се втурнали да ме спасяват в случай на успех от моя страна. Естествено, възбуденото ми съзнание пренебрегваше факта, че във всяко подобно заведение, освен цялата разумна електроника, която ни обграждаше отвсякъде и чиито различни части можеха да изпълняват по няколко функции, задължително се мотаеше и по някой медицински робот, оказващ помощ на попрекалилите с алкохол граждани.

Настаних се на една маса в ъгъла на помещението, където бе достатъчно сумрачно и случаен наблюдател трудно би проследил действията ми. Не, че медицинският робот – в случай, че му се сторех достатъчно съмнителен – не би могъл да види какво точно правя посредством инфрачервеното си зрение. Повиках келнерката – барът бе от скъпите и се обслужваше от живи хора, а не от стандартните келнерски роботи – и си поръчах чаша уиски, в която надлежно изсипах съдържанието на натрупаните ми в джоба аптекарски флакончета. Вдигнах чашата в приветствен тост към себе си и измърморих:

– Майната ви, роботска!

След което погълнах съдържанието й на екс. Не знам какви точно процеси бяха протекли в светлокафявата течност, но ефектът не бе този, който очаквах. Почувствах силно опиянение, което можеше да се дължи и на факта, че не бях особен привърженик на алкохола и прибягвах до употребата му в минимални количества само по поводи, които задължително изискваха такава. Обаче жадуваната от мен смърт не настъпи. Поръчах си още една чаша, надявайки се, че прибавянето на съдържанието й в стомаха ми ще поразмърда ненастъпилите досега необходими ми химически процеси и ще ми помогне в преселението ми в отвъдното. Уви, освен още по-голямо опиянение, не почувствах нищо друго. Реших, че след 14 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

като всякакви опити да се пренеса в един – според някои древни религии – по-добър свят е възпрепятствано толкова упорито, то бих могъл, поглъщайки впечатляващо количество алкохол, да се оттегля поне временно в небитието.

Веднага се заех с изпълнението на това си решение, принуждавайки младата и апетитна келнерка да извърви почти маратонско разстояние в опитите си да задоволи внезапно обзелата ме жажда. След ентата погълната чаша усетих силно замайване – при положение, че имаше още накъде да се замайвам – и се проснах безпаметен върху масата пред мен.

Когато дойдох в съзнание, барът бе празен. А уж пишеше, че е денонощен. Опитах се да подредя обърканите си мисли. Какво правех тук? В този момент в съзнанието ми нахлу ярко споменът за изневярата на Лиза, но болката от него бе някак притъпена. Не почнах да си изяснявам дали се дължи на изпитото количество уиски или болките в главата ми, последица от същото това изпито количество, бяха обсебили и чувствата ми.

– Хей, има ли някой тук? – подвикнах, решавайки, че персоналът, поради липса на клиентела, се е оттеглил в някое помещение за отдих.

Не получих отговор, но пред мен се изтъпанчи медицинският робот и със стържещ глас попита:

– Нуждаете ли се от нещо?

– На първо време от някакъв аналгитик. – отвърнах механично.

Ръбестата метална кутия пред мен изтрака, нещо в нея избръмча и след секунди една от щипците му ми подаваше пластмасова чаша със шипяща течност в нея. Обърнах чашата на един дъх и мигновено се почувствах по-добре. Станах и се отправих към вратата. Понеже фотоклетката не се задейства от приближаването ми, натиснах дръжката с ръка. Вратата не се отвори. Вместо това от нея прозвуча мелодичен женски глас:

– Излизането навън – непрепоръчително. Опасно за живота.

– Глупости! – изръмжах.

Не бях чувал да са измислени врати,

ЛИТЕРАТУРА

които да четат хорските мисли, а и идеята ми за самоубийство се бе изпарила от главата ми заедно с алкохолните пари.

– Излизането навън – непрепоръчително. Опасно за живота. – повтори гласът и добави: – Повишен радиационен фон.

– Какво каза? – стреснах се аз.

– Излизането навън – непрепоръчително. – за трети път прозвуча гласът. – Повишен радиационен фон. Опасно за живота.

– Това го разбрах. – сопнах се. – Но защо?

– Излизането навън – непрепоръчително. – настояваше на своето гласът.

– Повишен радиационен фон. Опасно за живота. За повече информация се обърнете към главния компютър!

Четиридесетте години – от раждането ми до днес – които бях преживял, обкръжен от всякакви умни, полуумни и безумни машинарии, ме бяха научили, че спорът с тях е безсмислен. Така че се обърнах и завлякох задника си до главния пулт на помещението.

– Включи се! – заповядах му.

Върху пулта просветнаха за секунди няколко датчика, след което с добре обработен баритон, той ми съобщи:

– Изпълнено.

– Каква е тази щуротия, която твърди вратата? – попитах.

– Конкретизирайте понятието "щуротия"! – невъзмутимо ми отвърна пултът.

– За някакъв си повишен радиационен фон. – осведомих го мрачно.

– Повишен радиационен фон. – повтори като папагал електронният ми събеседник. – Желаете ли конкретни цифри?

Само това ми липсваше – да изслушвам дълги колони от цифри за различни точки от земното кълбо.

– Не, благодаря. – отклоних предложението му. – Свържи ме с централния компютърен мозък на града!

– Момент, моля. – изръмжа машинарията и в нея се чуха някакви прещраквания.

– Говорите с централния компютърен мозък на град Варнатаун. – прозвуча след секунди нов глас от пулта. – Моля иденти-

фицирайте се!

– Идентификационен номер: алфа, седем, осем, девет, нула, три, едно, хикс, четири, осем, делта, девет, шест, нула, нула, нула, едно, три. – съобщих номерът, с който бях записан още при раждането си в световната компютърна памет.

Всеки един жител на Земята притежаваше такъв номер, макар че единствено създателите на единната гражданска система – а и за тях не бе много сигурно – са знаели какво точно означава, освен това, че след като го чуеха, висшите административни роботи започваха да се обръщат към притежателят му с даденото му от родителите му име.

– Макс Зегеров, – избоботи гласът на централния градски мозък. – слушам Ви.

– Искам да говоря със служител от информационното бюро на града. – съобщих желанието си аз.

След дежурното "Момент, моля!" и съответните няколко прещраквания от високоговорителя на пулта, прозвуча глас, извикващ в мъжкото съзнание представата за ослепително едрогърда и дългокрака блондинка. Ако потребителят на информационната услуга бе жена, асоциацията бе за висок, мускулест брюнет. Поне така ми го бе обяснила Лиза, макар че бе възможно отделните индивиди да получават различни представи, съобразени с личните им предпочитания.

– Информационното бюро на град Варнатаун слуша. – съобщи ми гласът на едрогърдата и дългокрака блондинка.

– Слушай, маце! Казах, че искам да говоря с някой служител на информационното бюро, а не с безмозъчна машина. – избухнах изнервено.

– Съжалявам, но в момента в бюрото броят на присъстващите човешки същества е нула. – отвърна спокойно електронната блондинка, игнорирайки избухването ми.

– А какъв е в момента броят на човешките същества в шибания град? – зададох безсмислен и безполезен за мен в създалата се ситуация въпрос, който всъщност се оказа удар в десятката. ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 15

ЛИТЕРАТУРА

– Конкретизирайте понятието "шибан град"? – безстрастно запита електрониката.

– Варнатаун. – механично изръмжах.

– Броят на човешките същества във Варнатаун в момента е единица. – откликна веднага събеседницата ми. – Желаете ли конкретизация?

– Да, желая. – промълвих тихо, шокиран от току-що чутото.

– Във Варнатаун в момента е само Макс Зегеров, идентификационен номер: алфа, седем, осем, девет, нула, три, едно, хикс, четири, осем, делта, девет, шест, нула, нула, нула, едно, три.

Вследствие на опитите ми да смеля подадената ми информация, настъпи мъртвешка тишина.

– Я, повтори! – изръсих след малко, решил, че може би не съм чул добре.

– Във Варнатаун в момента е само Макс Зегеров, идентификационен номер: алфа, седем, осем, девет, нула, три, едно, хикс, четири, осем, делта, девет, шест, нула, нула, нула, едно, три. – добросъвестно повтори гласът на шармантната блондинка.

– А къде, по дяволите, са останалите няколко милиона души? – изплъзна ми се от устата – без прякото съдействие на главния ми мозък – логично следващият въпрос.

– Конкретизирайте понятието "по дяволите"! – полюбопитства машината.

– Игнорирай го! – изхриптях.

– В информационните регистри на Варнатаун е записано само едно човешко същество. Желаете ли конкретизация?

– Да, да, да! – усетих се, че крещя.

– Желая.

– Макс Зегеров, идентификационен номер: алфа, седем, осем, девет, нула, три, едно, хикс, четири, осем, делта, девет, шест, нула, нула, нула, едно, три.

– чух фразата, която подсъзнателно бях очаквал.

– Откога е това преброяване? – попитах, чувствайки, че изпадам в някакво вътрешно безтегловно състояние.

– От тридесет и два часа петде16 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

сет и шест минути седемнадесет секунди и седемдесет и четири стотни. – отвърна ми електронният глас.

– А колко човешки същества е наброявал градът преди този срок?

– Седем милиона триста и една хиляди осемстотин и тринадесет души. – бе стряскащият отговор.

Вмъкнах се с разтреперени крака зад бар-плота, избрах една бутилка с крещяш етикет и я надигнах към устата си. Теглих една здрава глътка и се настаних на едно от високите столчета пред бара. Отпих отново – отново направо от бутилката – и се замислих. Ситуацията бе почнала да ми се изяснява. Налагаше се изводът, че, докато съм хъркал в делириум тременс върху масичката в ъгъла на подземния бар, бе избухнала ядрена война, изтрила за секунди повече от седем милиона жители на града, в който се бях родил, отраснал и живеех в момента. В родния ми град – да. А в другите градове?!? Скочих и отново се изправих пред пулта на главния компютър на бара.

– Искам връзка с Главния земен информационен център. – почти изкрещях, окрилен от идеята, че още не всичко е съвсем загубено.

– Момент, моля. – отвърна ми пулта със сластния глас на електронната блондинка от регионалното информационно бюро. Нали не бях прекъсвал връзката.

След съответните прещраквания, във високоговорителя прозвуча още по-изкусителен женски глас – това при положение, че имаше накъде повече – и с едва забележим чуждестранен акцент, се осведоми от какво се нуждая.

– От връзка с някой служител на Главния земен информационен център. – споделих щението си аз.

– Точно с такъв разговаряте. – осведоми ме мило гласът.

– Имах предвид някой човек, работещ в Главния земен информационен център. – доизясних желанието си.

– За съжаление, броят на човешките същества в Главния земен информационен център в момента е нула. – за втори път получих този обезкуражаващ отговор.

Все пак с надеждата на удавник,

ЛИТЕРАТУРА

ловящ се за сламка, реших, че в момента там, където се намираше Главният земен информационен център – където и да бе това – може да е дълбока нощ и колкото и невероятно да звучи фактът, че няма нощни дежурни, това все пак е възможно.

– А колко броя човешки същества има в момента на планетата Земя? – зададох съдбовния си въпрос и затаих дъх в очакването на отговора.

– В информационните регистри на планетата Земя е записано само едно човешко същество. Желаете ли конкретизация?

Бе точно този отговор, който с цялата си душа и сърце, се надявах въобще да не чуя. Конкретизация ли?!? Знаех резултатите от нея, но реших да ги чуя отново, може би с последните трошици надежда, че все пак произтичащото е плод на една огромна компютърна грешка. Нещо, в което здравият разум – доколкото още го притежавах, понеже всячески, с оглед на произходящото, се опитваше да се изтръгне от мозъчната ми кутия – упорито ме подканяше да не вярвам. А и никога не бях чувал за такива грандиозни компютърни грешки.

– В момента на планетата Земя е регистриран единствено Макс Зегеров, идентификационен номер: алфа, седем, осем, девет, нула, три, едно, хикс, четири, осем, делта, девет, шест, нула, нула, нула, едно, три. – съобщи ми прекрасният женски глас.

Край! Надеждите ми бяха дотук. Рухнах отчаяно на пода пред пулта и в пристъп на пълно безсилие и безнадеждност, надигнах бутилката, която все още стисках в десницата си. Оказваше се, че единствено аз от многомилиардния човешки род бях избегнал гибелта в огнената геена, развихрила се по повърхността на Земята. Макар че имаше нещо нелогично в цялата тази история. Че тъпите военни не биха успели сами да забъркат такъв грандиозен Армагедон, това бе повече от ясно. Може и да бяха получили висококвалифицирана помощ от наследниците на същите онези гениални представители на научно-техническата мисъл,

въвели повсеместната роботизация. Но антагонизмът като цяло отдавна бе отмряло явление в социалните взаимоотношения на човечеството. А и проклетият Нулев закон на роботиката – гласящ горедолу така: Предпазването на човечеството като цяло стои по-високо от предпазването на всеки един отделен човек – бе в пълен разрез с такова развитие на събитията през последните часове. Дали пък унищожаването на човешкия род не бе следствие от действията на някоя враждебно настроена извънземна раса, срещу която нашите ангели-закрилници – роботите, де – са се оказали безпомощни?

Макар че такъв развой на събитията също не ми влизаше в употреба – с цел пълното изясняване на ситуацията – както си седях на пода пред пулта, изисках от Главния земен информационен център сведения за наличието на повърхността на планетата или в орбита около нея на представители на извънземен разум. Такива нямаше. Което ме върна към предишния етап на разсъжденията ми. Все пак никак не можех да схвана как тъпите военни копелета, дори подпомогнати от гениалните си съветници, са успели да се изхитрят да заобиколят проклетия Нулев закон на роботиката и да унищожат – въпреки постулатите му – цялото човечество, включая и себе си, разбира се. В хода на тези разсъждения бях споходен и от прозрението, че, извършвайки този чудовищен геноцид, те са решили и незначителния като цяло, но доскоро доминиращ в съзнанието ми проблем. По-просто казано, бяха убили и моя съперник за обятията на Лиза. Това, естествено в светлината на факта, че бях останал единственото живо разумно същество на планетата, въобще не ме успокояваше. Напротив, миг след като си го бях помислил, изпаднах в такава депресия, че дори останалото съдържание на бутилката, която държах в ръка, и на още две-три подобни на нея, не успяха да измъкнат помътненото ми съзнание от нея. Безсмислието да продължавам да съществувам – не, че в подземния бар нямаше условия за поддържането на няколко пъти на живота ми – постави ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 17

ЛИТЕРАТУРА

отново с огромна сила пред мен въпроса как да се присъединя към доскорошните си съпланетяни. Въпреки че трудно се държах на краката си – донякъде от стреса, вследствие на опитите на съзнанието ми да възприеме грандиозността на катастрофата, а донякъде и от изпитите количества алкохол – веднага поднових опитите си да се простя с ненужния вече никому мой живот. След като безуспешно се опитах на няколко пъти да проникна насилствено през блиндираната врата и да предоставя извършването на акта на покушение върху личността ми на опасно повишения радиационен фон отвън, преминах отново към по-традиционните методи. Унищожих всичките налични ножове в бара, понеже секунди преди да се допрат до вените на ръцете ми, електрически заряди, изстрелвани от различни уреди наоколо, ги превръщаха в безполезни купчинки желязо. Таванът издържа на няколко пъти тежестта на въжетата, с които се опитвах да се обеся, но самите въжета бяха изгаряни от същите електрически заряди. Огньовете, които запалвах в различни части на помещението с цел предизвикването на пожар, в който да изгоря като на клада, бяха моменталически потушавани от неизвестно откъде бликнали струи вода и пожарогасяща пяна. И така нататък, и така нататък…

Всеки следващ опит да сложа край на живота си бе осуетяван значително по-бързо от предходния. Може би това се дължеше на факта, че вече се борех и с четирите роботски закона наведнъж – като единственото останало живо човешко същество, прерогативите на Нулевия закон важаха с пълна сила спрямо мен. В смисъл, че за него аз бях "човечеството като цяло".

Обезсърчен от тези напразни опити, реших временно да прекъсна самоубийствената серия и да се заема с нещо друго. Може би така подсъзнанието ми щеше само да ми подскаже решението на проблема. След кратък размисъл като какво да бъде това "нещо друго", с което да се разсея, взех няколко салфетки от бара, извадих автоматичния си Паркер 18 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

от вътрешния джоб на силно поомачканото си вследствие на досегашните ми действия сако и се заех да описвам случилото се с мен и с цялото човечество – доколкото бях запознат с последното. Не знам защо, но реших да започна литературните си опити с откритието ми, че Лиза ми изневерява. По-този начин се надявах да оставя някакъв писмен паметник за евентуалните извънземни археолози, които биха проявили интерес към миналото на тази безлюдна, прекрасна, синя при поглед от космоса, планета. Не, че не можех да извърша това по доста по-съвременен начин като го продиктувам на бъканото с разумна електроника пространство около мен, но не исках същите тези мислещи машинарии да разберат, че не съм отстъпил ни на йота от идеята си за самоубийство. Разбира се, от помътненото ми от отчаяние, умора и алкохол съзнание убягваше фактът, че писалката ми също е електронен интелект.

Докато дращех по най-примитивния начин с Паркера върху салфетките от главата ми не излизаше мисълта, че все пак онези бяха успели да преодолеят съпротивата на роботските закони и да превърнат себе си и останалата част от човечеството в пара. Значи все пак имаше някакъв начин. Ами ако… ***

Ръководителят на спасителния екип остави на камъка до себе си купчината ситно изписани салфетки.

"Проклет да е Азимов и трижди попроклети да са неговите закони на роботиката! – помисли си с въздишка той. – Ако проклетите машинарии в бара не се бяха повредили и не бяха решили, че е избухнала ядрена война… И ако не бяха толкова самоуверени във възможностите си да запазят живота на Макс Зегеров, то спасителният екип, прокопал, напук на цялата електроника, заобиколен авариен проход само за седемдесет и два часа, можеше да го завари все още жив."

И ръководителят на спасителния екип въздъхна отново.

БГ ТАЛАНТИ

„ЛЕТЕН БРИЗ“ маслени бои, 48 х 40 см Художник: Кирил Станчев http://www.kirilart.com

ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 19

ЛИТЕРАТУРА

♦♦ Текст: Коста Сивов

Д

оста хубави неща се изписаха последния месец по адрес на един сборник с разкази, който заслужава всяка позитивна дума, изречена по негов адрес. Става въпрос за писателя от града на липите, за човека, който обича да пише за “лоши” жени, сладки котенца и за шегите на живота, които не винаги ни карат да се 20 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

смеем. Представям на вашето внимание господин Сибин Майналовски. Много от вас го познават като преводача на книгите на Ким Стенли Робинсън - “Синият Марс” и “Зеленият Марс”, както и на шедьовъра на Грег Беър - “Преместването на Марс”. Аз го познавам като писателя на чудесни разкази в жанровете фантастика, фентъзи и хорър, които той сам определя като “черна” фантастика.

ЛИТЕРАТУРА

СИБИН МАЙНАЛОВСКИ

е роден на 1 ноември 1974 година в град Стара Загора. Животът му е изпълнен с постоянно движение, живее в различни градове, занимава се с учене, журналистика, преводачество и писане. Кариерата си на автор на художествена литература стартира през 1998 година, след като разказът му “Недовършено летене” е одобрен и публикуван на страниците на списанието на Агоп Мелконян - “Върколак”. Сибин има редица награди, като найпресните са от конкурсите на БНТ и списание “Дракус” на Явор Цанев. Да се обхванат в една статия всичките му постижения би било - меко казано - неразумно. Не наградите обаче, а самите произведения говорят сами за себе си. Сибин Майналовски е един от най-успешните български писатели на двадесети и двадесет и първи век. Публикувал е в списания като вече споменатото “Върколак”, “Зона F”, “Вселена, наука и техника”, “Обекти”, предстои публикация в новия брой на списание “Дракус”, който трябва да излезе в близките две-три седмици. Участва в антологии като “Скакалци в програмата” (издадена от БНТ и издателство “Ентусиаст”), “Изборът” (един от сборниците, издаден от Кънчо Кожухаров, включващ в себе си найдобрите произведения от световния конкурс “Златен Кан”) и “Ласката на мрака” (една от най-добрите български антологии, в която жанра хорър преобладава). През 2011 година, в сайта на Буквите, бяха публикувани електронните книги-колекции “Мракът и дъщеря

ми” и “Кръчма “Зелената котка”. Последното отроче на Сибин Майналовски носи заглавието

“Сянката” и излезе на нашия пазар тази година. Отново е сборник с разкази в любимите жанрове на автора, писани в традициите на най-добрите световни писатели от ранга на Айзък Азимов, Робърт Шекли, Стивън Кинг и Дъглас Адамс. Майналовски обаче си има свой собствен стил, който го отличава като истински творец, а не като поредният копи/пейст драскач. Корицата е невероятна и отново е дело на Сибин, както и в предните два сборника с разкази на автора. Не мога да пренебрегна и чудесната редакторска и коректорска работа на Веселин Стаменов и Димитрия Стаменова. Всеки разказ е придружен от малка рисунка, която има за задача с една “дума” да предаде определена идея. Интересен подход, който обогатява съдържанието на книгата. А ето ги и разказите:

“СЯНКАТА”

е едноименното произведение, написано в жанра хорър. Действието е в ритъм модерато, но най-накрая ни връхлетява с пълна сила. Лично на мен ми напомни на “Братчето” на Айзък Азимов като атмосфера.

“ОБИЧАЙ БЛИЖНИЯ СИ” -

винаги мъжете са Гаднярите в очите на жените, винаги те биват обвинявани за всяка една несгода във връзката ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 21

ЛИТЕРАТУРА

или брака. Интересен поглед над темата и още по-интересен финал. Препоръчвам на всички, които търсят баланса в едно съжителство.

“ИСКАМ ВКЪЩИ” -

бих оприличил това произведение по-скоро като трилър. Животът понякога е жесток, но и ние можем да бъдем жестоки към живота. И както е казал един велик човек “Никое добро дело не остава ненаказано”. Безспорна теорема.

“СИМБИОЗА” -

научнофантастичен разказ в стил Дъглас Адамс, но без “простотиите”, които мен лично ме дразнят. Тук Сибин доказва, че може да пише с лекота във всеки един жанр и резултатът винаги е един и същ - красота и класа!

“Зелената котка”. Страхотна фентъзи фантастика с хумористични елементи. Има свежи и приятни идеи. За всички фенове на поредицата.

“ЛАБИРИНТЪТ НА ВЪЗМЕЗДИЕТО”.

Този разказ, макар разказвачът да твърди друго, е чудесна интерпретация на филма “Убийствен пъзел”. Тук обаче темата е доста по-оригинална от холивудската продукция.

“КОТЕНЦЕТО” -

това произведение направо ме разби. Голяма бруталия скрита зад мили сини очички. Безспорен хорър с елементи на садизъм.

“ТЕЛЕФОНЪТ НА КРАЛЯ”.

“”СПОКОЙСТВИЕ”, ИНКОРПОРЕЙТИД” -

от самото заглавие си казах: “Тук ще има нещо от Шекли”. Оказах се прав. “Спокойствие”, Инкорпорейтид” може спокойно да бъде приписано на вездесъщия Шекстър и никой няма да открие разликите. Типично за него, една напълно забавна ситуация може да се превърне в тотален ужас.

“ДЖОНАТАН И ЗВЕЗДИТЕ” -

това е разказ от поредицата “Кръчма 22 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

Един е Краля и името му се носи навред от земите на Тъмната кула, та чак до България и подземните й. Разказът отново е хорър в най-добрия си и класически израз. Господин Майналовски се чувства в свои води в този жанр и това личи от всяка една написана дума. Един от фаворитите ми в сборника. Забележка: Да не се бърка с “Човекът, който обичаше Стивън Кинг” на автора Бранимир Събев. Тук героят едва ли ще обича Краля повече!!!

“ИМАШ ЛИ ОГЪНЧЕ?”.

Продължаваме с хоръра в този

ЛИТЕРАТУРА

сборник. До какво води пушенето или каква е причината, за да пушим? В края на краищата всичко пак опира до разбитата любов. Една от основните теми в сборника. Отново страхотно представяне на идеи и обстановка, живи герои, изпълнени с чувства и емоции.

“ТРЕТИЯТ ЗАКОН НА ТОЛКИН”.

Този разказ ме накара искрено да се смея. Колко истина има само в него, колко “болка”. За феновете на фентъзи жанра и за такива като мен и автора, които смятат, че някои неща все някога трябва да приключат. Чудесен разказ, с чудесен край!

“РОБОТЪТ-КОМАРДЖИЯ”.

Сибин Майналовски е огромен фен на маестро Айзък Азимов. Това личи в доста от произведенията, а тук уважението е повече от явно. Посвещението е на Азимов, вселената е за “Роботите” на Азимов и, разбира се, една от главните героини е самата Сюзън Келвин. Не са забравени и Трите закона на роботиката и Позитронните мозъци. За мен беше огромно удоволствие да прочета този разказ.

“НЯКОЙ ДРУГ ДА НЕ МИ ХАРЕСВА КОТЕТО?” -

от този разказ нататък отново начело застават хорър произведенията. Мрачна история на едно нещастно дете, което преждевременно е изжи-

вяло живота си. Много мъка има в тези редове, както и много брутални сцени.

“SYMPHONIAE MORTUORUM”.

Сибин Майналовски е огромен фен на “праведната” музика. Този разказ е вдъхновен от обложката на металурзите Demons & Wizards, които реално са наполовина Blind Guardian, наполовина Iced Earth. Силен разказ за смъртта и интересен поглед над нея като живо същество.

“НАКЪДЕ?” -

този разказ също ми е един от любимите в сборника. Много силен, много професионално написан, лъха на Стивън Кинг от всеки един ред, па макар и написан изцяло в стила на Сибин Майналовски (не знам дали да не предложа на автора да се прекръсти на Стибин Кингаловски). Не само хората могат да “изтрещят”, доста често се случва и с машинариите, които изцяло са завзели живота и бита ни в последно време.

“ЦВЕТЕТО ОТ АНТАРЕС”.

Кой не е чувал за Трантор, кой не е чел за него? Вече споменах, че Сибин Майналовски е огромен фен на Айзък Азимов. Според маестрото Трантор е столицата на Галактиката. Спокойно можем да отнесем този разказ към поредицата на Азимов за Фондацията.

ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 23

ЛИТЕРАТУРА

“КУРАБИЙКА-КЪСМЕТЧЕ”.

Малко странен разказ от рода на “Тракащата челюст” и “Движещият се пръст” на Стивън Кинг.

“КУПЕТЕ СИ ФАНТАЗИЯ”.

Това е абсолютният ми фаворит в тази чудесна колекция от разкази. Препоръчвам горещо на всички писатели и фенове на жанра фантастика. Между другото, ще се сблъскате с герои от рода на самия автор, Рей Бредбъри, Аркадий и Борис Стругацки, Артър Кларк, Станислав Лем и Робърт Шекли.

“ГРАДЪТ” -

мрачен, депресивен, обсебващ. А аз очаквах нещо от рода на Клифърд Саймък!

“НЕВЕРИЕ” -

пореден разказ от цикъла за кръчмата „Зелената котка“. Чудесна хумористична заигравка с Толкин.

“СТАНИ ГЕРОЙ” -

тук главен персонаж е Ламята Спаска. Какво повече да кажа? Изпълнен с хумор и кастинги разказ.

“10 МГ ВНИМАНИЕ” -

невероятно драматичен хорър разказ. Един от шедьоврите в сборника. Страхотна идея и дълбок житейски смисъл. Красота!

“ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ВИЖДАШЕ БЪДЕЩЕТО”.

Явно българските писатели имаме слабост към подобни заглавия. Първо Светослав Минков с неговия “Човекът, който дойде от Америка”, после аз с “Човекът, който няма да умре”, след това Бранимир Събев с “Човекът, който обичаше Стивън Кинг”, а сега и Сибин Майналовски с “Човекът, който виждаше бъдещето”. Шантав разказ, в който доста се говори за Дявола и за странното му чувство за хумор.

24 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

“МРАКЪТ И ДЪЩЕРЯ МИ”.

Това беше първото произведение, което прочетох от Сибин Майналовски и благодарение на него харесах този писател (да не говорим, че ми даде доста идеи, които по-късно използвах в своето творчество). Невероятен хорър разказ, който спокойно може да се използва за еталон от младите хора, решили да се занимават с писане.

С какво да завърша? Това е един много добър сборник, който се гордея, че е написан от българин. Знам и се надявам, че Сибин Майналовски ще продължава да ни радва с такива книги още дълги-дълги години. Пожелавам много продажби и топъл прием от всички читатели!

БГ ТАЛАНТИ

Автор: Мирослав Георгиев http://the6sic6ness6.deviantart.com https://www.facebook.com/artworksMiroslavGeorgiev е-mail: miroslav_s_georgiev@abv.bg

ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 25

ЛИТЕРАТУРА

Част 1

Коста Сивов

♦♦ За контакт: ♦♦ kosta_sivov@abv.bg ♦♦ kosta.sivov.3@facebook.com

МАРСИАНСКО ДЕЛО

С

ъвсем наскоро, в кръчмата “Почерпени другари” бяха назначили барман. Савиниен дьо Кристо беше мъж на тридесет и шест-седем години, среден на ръст, с мускулесто тяло и рядка черна коса. Носът му можеше да се сравнява достойно с този на кръстника му Савиниен Еркюл Сирано дьо Бержерак, а бицепсът му с бицепса на легендарния Арнолд Шварценегер, който последните години от живота си пре26 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

карваше на Марс, снимайки десетина продължения на “Зов за завръщане”.

Дьо Кристо беше много приказлив и почти по цели вечери не млъкваше, макар всичките му подчинени да бяха механични диспенсери, напълнени с алкохолни и безалкохолни напитки. Откъде се беше взел този индивид на съвременното човешко изкуство, никой не можеше да каже. След онзи случай със Синдрома на пренаселването, две-трети от резидентите на десетте бункера на Марс бяха вече

ЛИТЕРАТУРА

само некролози, другите безцелно се опитваха да възстановят Системата общ компютър, в който се съдържаше всякакъв тип информация - от досиетата на всеки един марсианец, до охранителни и военни тактики. Ако един ден успееха да го сторят, да съживят софтуера, щяха да разберат истината за бармана.

Савиниен тъкмо обясняваше на някакъв розов диспенсер колко лесно е на Земята да произвеждаш гроздова ракия, когато до него се приближи един от редовните му клиенти - високият близо два метра частен детектив Гремар Иванов. Новодошлият намести очилата си с рогови рамки и се усмихна изморено на съдържателя.

- Здрасти, Сави, как е положението тази вечер?

- Добре е, Греми, не мога да се оплача.

Навярно, ако дьо Кристо знаеше как беше едно време, преди Синдрома, нямаше да смята, че е добре. Само преди два месеца кръчмата “Почерпени другари” щеше да се пръсне по шевовете, нерядко дори диспенсерите не стигаха, камо ли пък местата, а сега?! Сега си беше направо празно. Славни години бяха, но всичко червено, както и всичко хубаво, си имаше край. Дори най-добрият приятел на Гремар, шефът на полицейски участък “Бункер-Марс Звено 1” Марко Ма`Перейра беше хванал от Синдрома, но по някакво късметлийско стечение на обстоятелствата, се измъкна само с висока сметка за лечение и няколко дена на легло. Ако слуховете бяха верни, комисарят се бе запознал с евентуалната си девета съпруга - медицинската сестра Добринка Добровска. Тя беше момиче от добро семейство - баща й се занимаваше с покупко-продажба на червени въглища, а майка й бе главен секретар на Трудовия синдикат към Бункер-1.

- Какво да бъде, Греми? - попита Савиниен своя редовен клиент и близък приятел.

- Обикновеното - марсианска ракия с вкус на лимон.

Дьо Кристо бутна тумбестия диспенсер до Иванов и започна да плямпа:

- Гледа ли “Марсиански хроники”? Тези хора от управлението ще ме погубят. Щели да внасят хора от Земята. Бункерите се били опразнили, работните места били в излишък, нямало специализиран персонал... Абе, какво да ти кажа, пълни глупости. Само си търсят причини, за да узаконят трафика на хора и да...

Гремар не намираше за нужно да отговаря на Савиниен. Това си беше редовна процедура - частният детектив просто седеше и слушаше, а от време на време кимаше с глава.

- Лорд Дънкан О`Райли щял да преорганизира бизнеса си и неговата фирма за запознанства вече нямала да се казва “Намери своята марсианска половина”, а щяла да носи заглавието “Намери своята междупланетна половина”. С всичките тези емигранти, не знам как ще се запазим като нация. То дори и някакви екстремисти от бункерите на Луната решили да се преселват тук. Писнал им охолния живот и забавленията на спътника. Те не бяха ли и твоите родители там?

Гремар излезе от мислите си, защото усети, че този въпрос е прадназначен за него. Трябваше да даде отговор на бармана, иначе щеше да бъде обвинен, че не слуша събеседника си (което си беше и самата истина).

- Да, там са още, Хайнлайнред да ги закриля!

- Да са ти живи и здрави. Ама щом се намират на Луната, значи са бъкани от редиши, а?

За втори път Гремар се видя длъжен да отговори: ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 27

ЛИТЕРАТУРА

- Мхм, само че валутата там е муниши.

- Това не е лошо. Виждаш ли, приятелю, аз, например, съм зле финансово. Ей тук съм по цели вечери, за да припечелвам за насъщния. Няма как иначе. Ако си лежа у дома, няма да има редиши за червен хляб и вода.

Така си беше. На бункерите не беше особено евтино, камо ли пък в Бункер-1 и Бункер-10. Там се намираше голяма част от администрацията на Марс и цените бяха надути изкуствено. Ако една ракия с вкус на лимон тук струваше три редиша, в Бункер-2 и 3 щеше да е редиш и половина, а в Бункер-4, 5, 6, 7, 8 и 9 щеше да е едва четвърт - след Синдрома, цените се бяха сгромолясали. Нямаше клиенти, нямаше приходи, дори и алкохолиците не бяха вече същите. Истинско бедствие.

- Греми, щях да те моля за услуга. Нали се сещаш, не, че нещо, но тези глоби за паркиране са ужасни. Преди месец си бях оставил колелото пред асансьора, ама само за десет минути, и като се върнах, какво да видя - фиш!!! Глобиха ме с петдесет редиша. Аз тук на смяна не мога да изкарам и петнадесет, а те искат да ми вземат петдесет!

- Лоша работа наистина. - съгласи се Иванов.

- Нали се имате с полицейския началник? Марко Поло ли беше, как беше?

- Марко Ма`Перейра.

- Да, същият. Ще ми удариш ли едно рамо, че ще фалирам, ако си изплатя дълговете.

Гремар помести отново очилата си с рогови рамки.

- Сави, ти колко глоби имаш всъщност?

Барманът се почеса по челото, макар да не го сърбеше.

- Ами как да ти кажа... само някакви си седемдесет и шест.

На Гремар му се зави свят. Това 28 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

бяха повече пари отколкото той можеше да изкара за година. Дьо Кристо явно не беше от най-примерните граждани на Бункер-1.

На платновизора започна късния блок на новинарската емисия “Марсиански хроники”. Учените на Червената планета бяха предложили нова теория за появата на Бункерите. Според нея строителите им били хора от бъдещето, които след построяването на тези станции ги върнали в миналото, в моментът, в който човеците ги бяха открили и населили.

- Ама че теория. - захили се Савиниен. - По-голяма глупост не бях чувал.

- Знаеш ли, може и да има някаква логика. Не трябва да отмятаме с лека ръка никоя възможност.

Дьо Кристо тъкмо щеше да се впусне в безсмислен спор, когато по новинарския блок обявиха следващата новина:

- В Бункер-10 се е появила нова секта, предвождана от неизвестна личност. Говори се, че пипалата на тази религиозна организация се разпръскват със скоростта на светлината. Почти цялото население на бункера е взело участие в нея. Последователите са започнали преговори с администрацията за построяването на храм, извън пределите на...

- Това никога няма да се случи. намеси се барманът на кръчмата “Почерпени другари”. - Общинарите никога няма да позволят на някакви си смешници да строят църква на Марс.

- Интересното в случая е, че щом искат разрешение, значи имат ресурсите за създаването на подобна сграда. Ако си запознат с историята, ще знаеш, че и преди са правени опити за изграждането на нови постройки, но за жалост, всичките са завършвали с неуспех. Да строиш на Марс е равносилно на Закона за тенджерата.

ЛИТЕРАТУРА

Савиниен погледна учудено Иванов.

- Не си ли запознат с този нормативен акт?

Дьо Кристо поклати глава.

Гремар разясни:

- Законът на тенджерата гласи, че е невъзможно да сложиш една тенджера на собствената си глава и след това да се набереш, държейки се за дръжките й.

- Хм... - поглади си брадичката мускулестият Савиниен. - Интересно. Това по кой предмет го учихте в училище?

Иванов не можа да се сети.

- Няма значение. По-важното е, че явно става въпрос за професионалисти, които знаят какво правят. Ако успеят да построят църквата, ще влязат в историята като първите строители на Марс.

Дьо Кристо вметна:

- Смяташ ли, че всичко това е крачка към изместването на една религия от друга? Нима времето на Хайнлайнред е приключило?

Гремар не вярваше.

- Сигурно е просто някаква мода. Но ми се ще да я проверя тази работа.

Иванов плати като набра номера на сметката си на диспенсера, което покри изпитото количество ракия с вкус на лимон и стана от удобното място.

- Сави, дългът ме зове. Трябва да тръгвам.

- Успех, Греми, макар да знам, че няма да ти е нужен.

Иванов напусна кръчмата и се насочи към Границата. Трябваше да си уреди документите за напускане на Бункер-1. Първо обаче трябваше да свърши нещо друго. И без това му беше на път.

Позвъни на вратата, която не се различаваше с абсолютно нищо от

останалите на това ниво и зачака отговор. Такъв, естествено, нямаше. Кой ще тръгне да ти отваря в три през нощта. Малко хора страдаха от безсъние като Гремар.

Тъкмо се беше отчаял, че е дошъл напразно, когато електронната ключалка изщрака и на прага на помещението се появи добре познатата физиономия.

- По-добре да имаш основателна причина, иначе ще те хвърля в килиите на Затвора до края на червените дни.

- Марко, и аз се радвам да те видя.

Полицейският началник разтри очите си и преди да фокусира натрапника, онзи се шмугна покрай него и нахълта в апартамента му. Ей сега щеше да му види сметката, никой не можеше да се отнася с такова неуважение към респектиращата му същност.

Когато Гремар задейства осветлението, стана свидетел на изключително приятна картинка. Бъдещата (девета) съпруга на Ма`Перейра - Добринка Добровска, беше по чисто плътско облекло, а формите й можеха да се конкурират с тези на Атина Палада (онази порнозвезда от миналото на Марс).

- Леле майко хайнлайнредска! подсвирна частният детектив и очилата му с рогови рамки се запотиха.

- Гремар, ти ли си това! - зарадва се комисарят, въпреки всичките неудобства, които посетителят му беше причинил.

Добринка Добровска поздрави госта и се оттегли в другата стая, без да се притеснява, че е била видяна от чужд мъж.

- Марко, трябва да ти призная, че не си изгубил естетическия си вкус. Тази жена прилича на богиня - похвали Гремар.

- На мен пък ми прилича на Атина Палада от първите й филми.

- Абе и на мен, ама викам да не ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 29

ЛИТЕРАТУРА

ставам нахален.

Двамата другари се закискаха, а Добринка, облечена в тънък прозрачен халат от сатен, влезе с табла, на която носеше червени банички и марсианско кафе. Разликата между него и земното се състоеше в това, че марсианското ти обещаваше минимум една седмица безсъние, а земното (много често) само високо кръвно налягане.

Мъжете се разположиха на удобния диван и Гремар задъвка закуската. Не беше хапвал нищо от десетина часа, но не защото не можеше да си го позволи, а защото уж беше на диета. Какво сваляше никой не знаеше, след като той приличаше на ходещ скелет, но всеки със странностите си.

- На какво дължа това удоволствие, Гремар? - попита Ма`Перейра.

- Гледах късния блок на “Марсиански хроники”.

- Аз не, но то от сутринта въртят едно и също. Чу ли онази нелепа теория за бункерите. Че били построени в бъдещето и след това...

- Остави тази новина.

- Но нали знаеш, че темата ми е слабо място. Ако не си дошъл заради нея, за какво, Хайнлайнред го взел, си тук?

- Новата секта, която е завзела целия Бункер-10?

- Банда ненормалници, които нямат какво да правят. Не мисля, че трябва да ги вземаме насериозно. Ако обръщахме внимание на всеки кретен, който е решил да привлече интереса на медиите върху себе си, щеше да се наложи да не спим.

- Че ние и сега не го правим.

- Кое?

- Да спим. - отвърна Гремар. Не помня от кога не съм лягал в леглото си. Сигурно вече е хванало лентяйници.

30 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

- Истинска напаст са тези насекоми. Не пръскаха ли на вашето ниво против тях. Тук се справихме с проблема.

- Май дезинфекцираха, ама това не винаги ги спира. Много са упорити.

Ма`Перейра си взе червена баничка и я заръфа без никакъв апетит. В този час от денонощието дори и кафето му беше безвкусно.

- Какво смяташ да правиш, Гремар?

- Ще отида да разнищя този слу­чай. Не мисля, че подобна секта е толкова безобидна, колкото изглежда. А с цялата тази незаинтересованост, видя докъде стигнахме със Синдрома на пренаселването. Вече е трудно да намериш с кого да се нагрубиш на нивата. Пусто е като в Деня на кръводаряването.

Марко трябваше да се съгласи. Две-трети от населението на Марс беше погубено от тази нелепа и неочаквана болест. А колко труд вложиха, за да се справят с нея, но за съжаление, напразно. Нямаше лек против модерната чума.

- Имаш ли нужда от нещо? - попита той.

- Обади се на граничарите и им кажи да не ми създават проблеми. И бездруго пътят до който и да е бункер е чисто самоубийство, а да не говорим за най-отдалечения от нас.

- Разчитай на мен. Няма да имаш никакви затруднения.

Когато се разделяха, Марко прегърна приятеля си и му пожела успех.

- Само едно не мога да разбера. - спря го на прага на вратата Ма`Перейра. - Защо винаги отхвърляш предложението ми да се присъединиш към полицейски участък “Бункер-Марс Звено 1”?

- Защото тогава ще бъда лишен от творческата си мисъл. - отговори Гремар и се усмихна на другаря си. -

ЛИТЕРАТУРА

Ще те държа в течение за случая със сектата.

Всъщност, Иванов прекара два много неприятни часа на Границата. За жалост обаждането на Ма`Перейра не помогна, даже напротив. На смяна се случи бившият съпруг на Добринка Добровска, а именно сержант Милко Драгов Жалков. Той сякаш имаше мисия в живота и тя се състоеше в това да стъжни червените дни на Гремар.

- Моля, заповядайте в тази стая за обиск. - нареди той на частния детектив.

- Но аз не влизам в бункера, аз излизам. - опита се да се позове на точките в Червения граничен кодекс Иванов. - Не мисля, че е нужно.

На лицето на дребният и особено грозноват Милко се появи ехидна усмивчица:

- Охоо, значи пренасяме контрабанда, а?

- Не, разбира се, че не! - защити се Гремар.

- Знам ги аз тези като теб. Винаги се усмихват и са изключително учтиви, правят се, че познават законите, а накрая ги хващаме с торба наркотици, натъпкани в саковете.

- Но аз нямам никакъв ръчен багаж. - отново се възпротиви Иванов.

- Това не би ти попречило, нали? Влизай в стаята! - Жалков втвърди тона. - Нямам цяла вечер на разположение. - Всъщност, имаше доста повече. Беше му дошъл реда да кара четиридесет и осем часова смяна.

След един час обискиране и обвиняване в пренос на забранени стоки, Гремар беше пуснат от стаята. Тъкмо щеше да излиза през Централната порта на Бункер-1, когато силно изсвирване го накара да замръзне на място.

- Хей, ти! - извика негодникът зад гърба му. - Ела тук!

Гремар се подчини, макар да знаеше, че ще съжалява до края на живота си. Може би просто трябваше да нокаутира гадното дребно човече и да си хване марсохода до Бункер-10.

- Получихме сигнал, че има вероятност Вие да сте един от най-търсените терористи на Марс.

- Моля!?! - Гремар се опули като юпитерско дяволче.

- Имаме информация, че Вие сте Анатоли Тротилов - член на МИРА Марсианско-ирландската републиканска армия.

- Че нали по новините казаха, че Тротилов е една от жертвите на Синдрома?

- Те и за Осама Бин Ладен смятаха, че е мъртъв, но виж какви неприятности стори на земляните в миналото.

Следващия един час Гремар прекара в стаята за разпити на граничната полиция. Това беше време, което се вряза в спомените му като бръснарско ножче. Никога нямаше да забрави нахъсания Милко Драгов Жалков, който беше готов на всичко, за да го накара да си признае, че е издирваният Анатоли Тротилов. По време на терора се разбра, че всъщност Милко и Гремар са втори братовчеди, което още по-малко се понрави на частния детектив.

Когато целият този ад приключи, Иванов се качи на марсохода и прокле всички му известни и неизвестни богове, започвайки от Хайнлайнред и завършвайки с Кингред, Кралят-бог на Подземното бункерско царство.

- Да ме вземат червените пясъци на свободните!

Продължението на разказа можете да прочетете в брой 51 на списанието. ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 31

КИНО ♦ Източници: http://www.imdb.com http://www.cinefish.bg

СЮЖЕТ

ТРЕЙЛЪР НА ФИЛМА МОЖЕТЕ ДА ГЛЕДАТЕ ОТ ТУК

Ф

илмът разказва за общите преживявания на приятелите Майк Уазовски и Джеймс П. Съливън преди те да започнат да работят във фабриката за събиране на детски писъци “Таласъми ООД”. Действието на лентата се развива в колеж, а в центъра на сюжета са опитите на 17-годишните Майк и Съли да спечелят важно състезание и да се издигнат в очите на приятелите си от колежанското братство. След като попадат в едно от найголемите колежански братства, приятелството им е поставено на изпитание и единствения начин, по който те могат да докажат талантите си, е като спечелят местно състезание по “плашене”.

32 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

КИНО ТЕХНИЧЕСКИ ДАННИ: Жанр: 3D анимация, комедия Сценарий: Пийт Доктър, Андрю Стантън Режисьор: Дан Сканлън Озвучен на български: Георги То­до­­ ров (Съли), Теодор Елмазов (Майк) Премиера в България: 21.06.2013

И ОЩЕ ЗА “УНИВЕРСИТЕТ ЗА ТАЛАСЪМИ”

ИНТЕРЕСНИ ФАКТИ ЗА ФИЛМА

Р

ежисьор на приключението „Университет за таласъми“ е Дан Сканлън („Колите”), а продуцент е Кори Рей („В небето”, „Феноменалните”, „Таласъми ООД”). Музиката е дело на новоприетия в рокендрол Залата на славата и носител на множество награди Ранди Нюман („Таласъми ООД“, „Играта на играчките 3“). Продуцентката не отхвърли възможността за трети филм от поредицата, но уточни, че в момента никой в Пиксар не дискутира този въпрос. Важно е да се отбележи, че дори и третата част да получи зелена светлина, до появата й в кината ще изминат минимум пет години. В момента целия екип на Пиксар разработва няколко други анимационни проекти и по принцип работата по подобни скъпи анимирани ленти отнема доста време (за сравнение, работата по “Университет за таласъми” отне четири години). Триизмерното про-

дължение на “Таласъми ООД” бе подкрепено с бюджет от над 150 милиона долара и очаквания­ та на бокс офис анализаторите са, че лентата безпроблемно ще подобри постигнатото от първата част. Първият филм се превърна в голям международен успех за студиото Пиксар с общи приходи от над половин милиард долара и също така получи номинация за “Оскар” в категорията “Най-добър анимационен филм”. Първоначалните планове на продуцентите бяха втората част да тръгне по кината в края на 2012 година, но нуждата от повече време за завършване на триизмерния филм стана причина за отлагането на премиерата с половин година.

ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 33

ЛИТЕРАТУРА

Флора Нимфа е псевдонимът на млада българска писателка, която живее и твори в гр. Стара Загора. Разказът „Борба за последната капка отрова” е втората й публикация, след участието й на страниците на списание „Дракус” с произведението „СредНощ”, писано в съавторство с небезизвестния автор на ужаси Донко Найденов.

Флора Нимфа

Борба за последната капка отрова На всички мои критици! Внимавайте в оценките си!

С

тефан Калинов умираше. Изживяваше последните минути от своя забележителен живот. Лежеше на канапето в офиса си и се опитваше да поеме поне още една глътка въздух. Това беше невероятно трудно. Все едно да се мъчиш да хванеш десет кобри само с две ръце. Но трябваше да оцелее още малко. Може би идваше помощ.

Калинов беше на шестдесет го34 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

дини, висок мъж, строен, красив. Косата му още се опитваше да запази тъмния си цвят, а челото му едва се беше предало пред две-три бръчки. Въпреки възрастта си, беше жизнен и спортуваше редовно на тенис корта. Освен това играеше голф, когато отидеше на почивка в чужбина и плуваше в различни басейни в цялата страна по време на служебните си обиколки.

Лежеше и хриптеше, мъчейки се да запази ритъма на дишането си. Това

ЛИТЕРАТУРА

ставаше все по-трудно начинание. А съвсем доскоро смяташе живота си за перфектен. Мислеше, че е един голям късметлия, погален от ласкавата ръка на съдбата.

Съчетаваше доста професии, вадеше добри пари от всички тях, биваше уважаван в средата си, младите навярно даваха мило и драго да са на негово място. Но той беше извървял дългия път сам. Какво беше принуден да прави, знаеше само той. Стефан Калинов никога не се предаваше. Вървеше напред, мачкаше наред. Когато си поставеше цел, трябваше да я достигне и го правеше. Винаги!

Защо тогава беше в подобно положение - умиращ на канапето в офиса си? Офисът, за който плащаше ненормални суми, но който си заслужаваше всяка една жълта стотинка. Заради мястото беше привлякъл толкова много нови клиенти. Ами дупката, от която почна? Как всъщност тръгна въобще? На шега. Беше на двадесет и четири, стоеше в мрачната квартира сам и съжаляваше нещастието си - нямаше работа, нямаше приятелка, нито пък приятели. Вълк единак. Никой не го искаше. Дори и в магазините рядко го поздравяваха, въпреки че имаха нареждане да се отнасят учтиво с всичките си клиенти. Една нощ просто седна и започна да пише. Статии, есета, дори се пробва в художествената литература, но бързо осъзна, че там не го бива. Опита да продаде материали на най-различни медии: “Стандарт”, “Труд”, “24 Часа”. Много нависоко се целеше. Те имаха огромна нужда от него, но просто още не го знаеха. Дори не му върнаха отговори. Копелетата гадни! Мислеха се, че управляват света. Той щеше да им покаже.

Първо пишеше за жълтата преса. Там имаше поле за изява за всякакви откачалки, които можеха да драскат увлекателно. Хонорарите му не бяха за завиждане - петдесет-шестдесет лева и десетина броя от изданието, които трупаше в един огромен сандък с обещание, че един ден той ще се препълни. Дупката,

в която живееше му служеше и за офис. Беше сам, така че по цял ден пишеше и четеше. Същински книжен плъх с образование.

Малко по малко започнаха да му обръщат внимание. Материалите му се приемаха много добре от читателите, осемдесет процента от кореспонденцията беше с въпроси към негови писанки. Заваляха предложения. Издигна се. Пишеше за осем издания едновременно. Прибираше четири, а в добрите месеци и петцифрени суми. Купи си кола, а после и апартамент. Не щадеше средства по обзавеждането.

И един хубав ден реши да издаде свой вестник, най-доброто от всички останали, така виждаше нещата Стефан. Вече имаше името, имаше връзките, имаше и средствата. Какво му пречеше? Нищо.

Изданието се прие добре, продажбите вървяха чудесно. Калинов обаче не можеше да се спре дотук. Нае офис в тази модерна сграда, за която пишеха постоянно. Наемът му беше огромен, но смяташе, че може да си го позволи. Особено с новите си начинания. Беше решил да менажира музиканти, писатели, актьори, танцьори. Започна с двама клиента, и двамата бездарни художници. Търсеше им сцена да се изявят и въпреки трагедията в изкуството им, успя да ги наложи и дори да продаде голяма част от творчеството им. Какви хора имаше само! Купуваха всичко, за което някой бабаит кажеше, че е модерно изкуство.

Сега беше на върха на хранителната верига. Някой обаче беше секнал възхода му. Беше сложил отрова в любимото му питие. Кой можеше да бъде?

Намираше се в луксозната сграда на десет етажа в центъра на града. Десетки други знаменитости притежаваха офиси на етажа му. Имаше един актьор, една чалгарка, някакъв професор, който май чукаше студентките си, няколко бизнесменчета с лъскави костюми и още по-лъскави усмивки. Всички го приемаха ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 35

ЛИТЕРАТУРА

за един от тях, защото имаха негласно споразумение: “Щом си на едно ниво с нас, значи си от нас! Независимо дали си педал, педофил или друга гад.” Харесваше му да се чувства като част от нещо. Харесваше му да бъде харесван, па макар и да си плащаше за това. Като онзи професор, който чукаше студентките си. Със сигурност им плащаше, по един или друг начин. Но му беше хубаво, нали? Старчока цедеше палката по два пъти на ден, а Стефан не беше чукал яка мацка от месеци. Можеше да си го позволи, но бе решен да си намери без да киха след това.

Пак вдишване и пак болка. Отровата стягаше гърдите му като менгеме. Никога не се беше интересувал от тази материя и нямаше представа с какво беше интоксициран. Беше чувал само че има бързодействащи и бавнодействащи отрови. Тази явно беше от първите, защото скорострелно изцеждаше живота от тялото му.

Кой му беше устроил капана?

Няколко човека имаха възможност да влязат в офиса му необезпокоявани. По-точно седем. Той изхъхри. Числото не беше никак малко. Как щеше да открие виновника? Пък и да го стореше, едва ли щеше да е жив достатъчно дълго, за да му го върне.

Включи се алармата на електронния часовник в офиса му. Мелодията беше добре позната, па макар и не тази, която принципно трябваше да свири.

Дали беше той? Или пък тя? Но защо?

Нима всички те нямаха причина да го ненавиждат и да желаят смъртта му?

Имаха ли?!

ВСИЧКИТЕ?!

Седем човека можеха да прекосят прага на офиса му и да му устроят капана. Имаше камери, нали? Да. Ето го решението. В двадесет и първи век технологиите вършеха всичко. Нямаше нужда от човешка ръка, компютрите бяха насреща. Но ако убиецът беше планирал деянието си, едва ли беше оставил това на случайността.

36 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

Щеше да си свърши прецизно работата, така че да не останат следи към него. Всъщност всеки малоумник би се сетил първо да изключи камерите и после да действа. Да, хубав век на технологии. Благодарение на това нямаше много хора, така че всеки идиот имаше поле за изява.

Дали не беше брат му Константин? Собственият му брат?! Защо не? Имаше достатъчно добра причина. Как точно протече онзи телефонен разговор?

Стефан си пое дълбоко въздух и си припомни:

Мобилният му иззвъня към четири следобед. Тъкмо беше хапнал едно дюнерче, което си купи на връщане от поредната среща, и си бършеше мазната уста със салфетка. Спортуваше много, но въпреки това обичаше да си хапва вредни храни от време на време. Чу лигавото гласче на онзи педал брат му.

- Здравей, братче. - поздрави го той.

- Не ме наричай така. - скастри го Калинов. - Какво искаш?

- Просто да те чуя, не може ли?

- Ти никога не ми звъниш просто да ме чуеш. Казвай какъв е проблема.

- Трябват ми малко пари.

- За какво са ти? Наркотици? - гласът му беше леденостуден.

- Браво бе, Стефане, все за тъпотии си мислиш. Не, не ми трябват за наркотици. Трябва да си направя едни изследвания. Съмнявам се, че може да имам рак.

Калинов се захили.

- Какво смешно има, копеле? - попита го Константин.

- Измисли си по-добра причина. при което му затвори телефона.

Наистина постъпи малко тъпо. Още повече, че брат му верно се оказа с рак. Какво стечение на обстоятелствата, а? Като сапунен сериал.

Но едва ли онази развалина му беше турила отровата. Нямаше начин.

ЛИТЕРАТУРА

Така че един май отпадаше. Оставаха шест. Не, по-точно трима. Чистачката, шефът на охраната и собственикът на сградата наистина имаха ключове за офиса му, но не и причина, мотив. Познаваше ги само задочно и дори да ги беше нагрубил по някакъв начин, едва ли той бе достатъчен, за да го отровят. Някой можеше и да им е платил, но кой щеше да прибегне до подобни действия? Не, нямаше как да са те. Нека се видят другите вероятности, пък пак щеше да се върне към тримата, ако се наложеше. И ако беше още жив.

Всъщност, откъде беше сигурен, че именно отрова е причината за моментното му състояние? Нямаше какво друго да е. Но да продължи със заподозрените. Трябваше да открие виновника преди да се спомине. Поне едно добро дело да свърши в живота си, преди да го напусне.

Оставаха трима - съпругата му, най-добрият му приятел и най-добрият му клиент. Кой имаше най-основателна причина? Май жена му. Онази кучка.

Какво му беше казала? Че отива на семинар на Боровец? А какво се оказа? Оргия с приятели? Хм...

Стефан Калинов не беше вчерашен. Стефан Калинов беше от доста време в този бизнес. Нае частен детектив и го прати по следите й. Ох на батко! Изтропаха й сандалите доста преди да се усети. Тъпото моме смяташе Калинов за пълен ташак. Това, че беше с тридесет години по-стар от нея, не означаваше, че е с тридесет процента интелигентност по-малко. Ама тя май нямаше и тридесет коефициент. Беше доста тъпа. Но пък в леглото мачкаше. Заслужаваше си всяка похарчена по нея стотинка. Не му излезе евтина, но си я биваше.

С помощта на детектива и един от най-добрите адвокати в България, я осъди за прелюбодейство. В следващите тридесет години трябваше да му плаща обезщетение за подронване на авторитета на името му и на фирмата, която представлява. Това определено беше добра

причина за Юлиана да желае смъртта му. Но дали й стискаше? Беше доста безхарактерна и нерешителна. Май не беше и тя. Кой тогава?

Оставаха двама. Трябваше да е един от тях.

Най-добрият му клиент? Та това беше единственият човек на света, с който можеше да каже, че е в перфектни приятелски отношения (освен най-добрият му приятел, разбира се). Но да се върне на Филип Джуров. Той беше музикант и певец. В последно време беше донесъл доста пари на Стефан, който се явяваше негов мениджър и продуцент. Вече пети хит вадеше и парите валяха като сняг през зимата на Антарктида. Само от участията му прибираше по четиридесет и пет процента, пък от продажбите на сингълите му почти сто. Ама такава им беше договорката, а договорите трябваше да се спазват. Особено щом бяха в негова полза.

Калинов се закашли, изхриптя и едва пое нова глътка въздух. Тази мелодия на електронния му часовник беше започнала искрено да го дразни. Но какво можеше да стори? Не можеше да се помръдне и да я изключи. Нямаше физическата възможност.

Значи не беше и Филип Джуров, найдобрият му клиент, на който беше извадил ключ, защото трябваше да се среща с разни шефове на музикални компании и инвеститори, които желаеха да му станат продуценти.

Оставаше Стамен Илчев. Добрият стар Стамен, човекът, с който беше израснал. Човекът, с който за първи път пуши цигара, пи бира, свали си гащите, за да му покаже патката си (или по-скоро патето, тогава беше едва на девет). Не, не можеше да е той. Вярно, напоследък не се имаха много. Особено откак Стефан прави секс с жена му и то на рождения му ден, ама какво да се прави. Такъв е живота - като ти дава съпруги за прекарване, трябва да ги прекараш, па макар и да са на най-добрия ти приятел. Така де, какво толкова?! Голяма работа. Няма да се изтърка я. И без ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 37

ЛИТЕРАТУРА

друго едва ли му беше много вярна. Като си спомни как го засмука, направо би й дал Порно оскара. Такава свирка не му беше правила и проститутка. А той често прибягваше до услугите им. Освен когато не смяташе да бъде верен на жена си, но това не продължаваше дълго. Винаги накрая свършваше на корема на някоя платена мадама.

Стамен ли беше? Сигурно. Май бе приел нещата насериозно. Странен беше тоя човек. Едно време само дето не си засмукаха взаимно пищовите, а това, че си разделиха една жена, голяма работа.

Нова глътка въздух. Нова болка в гърдите.

...и тази неприятна мелодия. А едно време му се струваше страхотно парче.

Спомни си за онзи ден от миналия месец, в който се срещна с една приятелка от гимназията. Защо всъщност си уредиха среща?...

- Здравейте, искам да се свържа със Стефан Калинов. - чу мелодичен женски глас в слушалката, мек и смътно познат.

- На телефона, кой се обажда?

- Марина Попова, спомняш ли си ме?

- Не.

Тя се засмя изкуствено. Искаше да звучи непринудено.

- Бяхме в един клас в гимназията. Излизахме по едно време.

- А, да. - смътни спомени нахлуха в главата му.

- Искаш ли да се видим? В момента съм писателка и си търся мениджър. А чувам от колегите, че ти си най-добрия. - Наистина беше така, мислеше си той. Аз съм най-добрия.

Срещнаха се. После отидоха в офиса му. Правиха секс. На нея като че ли не й беше много приятно, но нямаше как - ако искаше да й бъде мениджър, трябваше да започне да “плаща”. А това беше първата вноска.

38 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

“Невероятно парче, помисли си. Какви цици, какъв задник само! Като на фея.” Ама как я изчука, а? Мацката ще го помни цял живот.

Накрая на акта му каза нещо. Какво беше то?

“Когато чуеш песента “Освободи ме” на Юрая Хийп, си спомни за мен.”

Защо ли го спомена? Какво имаше предвид тази тъпа...

И тогава си спомни всичко. Времето в гимназията, връзката им, бремеността й... Той я беше забременил, но отказа да поеме отговорност. Тя се оправи по някакъв начин, но доколкото помнеше, май никога нямаше да има деца. Едва ли това имаше някакво значение по онова време, но сега? Сега нещата бяха различни. Навярно Марина Попова не заспиваше вечер без да си спомни за него и това, което й беше сторил.

Всъщност той не беше виновен. Как­во толкова, просто не искаше да поема отговорност, чудо голямо. Защо не се беше оправила сама? Защо държеше виновен него за безхаберието си? Може би, защото той свърши в нея без позволението й? Но какво му пукаше, нещата винаги бяха ставали както той ги искаше. И тогава станаха така.

Ключ?! Откъде беше взела ключ?

Нима нямаше от кого? Всички биха й услужили, че дори щяха да й носят шишето с отровата, нали така? Май през целия си живот беше пречка в очите на другите. Май всички го мразеха и ненавиждаха.

Ама чакай малко! Никой не й беше дал ключ. Спомни си, че веднага след секса с нея си беше изгубил своя. Къде ли не го търси. Нямаше го. Накрая помоли шефа на охраната да му направи нов. Той му го донесе след петнадесет минути. Затова и не се сети веднага. Беше забравил за случая.

“Когато чуеш песента “Освободи ме” на Юрая Хийп, си спомни за мен.”

Не беше ли това мелодията, която звучеше сега?

Пое си нова глътка въздух, но този път тя не достигна до дробовете му.

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

БРОЙ 49 Е ЗА МУЗИКА, РАЗКАЗИ И КАРТИНИ ОТ БЪЛГАРСКИ ТВОРЦИ

ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 39

ЛИТЕРАТУРА

Радослав Колев

♦♦ За контакт: ♦♦ http://www.facebook.com ♦♦ e-mail: kolevradoslav@abv.bg

НЕКРОФИЛСКИ МЕЧТИ

Г

робището се намира извън града, но може би градът се намира извън гробището. Всъщност, градът лежи и дори се е притаил в подножието му. Нощем земята бавно плюе труповете си – те още по-бавно изплу40 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

ват на повърхността, драпайки към нощния отвес с полуразложените си крайници, така, както водна лилия разтваря листата си, за да приветства слънчевата светлина. Това е една мъртва плетеница от тела, едно движещо се цяло, стенещо болезнено и монотонно. При това някак със задоволство от

ЛИТЕРАТУРА

факта, че е отново извън хищната примка на земята, отново под далечния купол на звездното небе, милостиво в необятността си. Има нещо грациозно в начина, по който земята отново предава изгнилите си зародиши в обятията на нощта, която ги поема и приютява. Първите минути са безпаметни. Плетеницата трупове се движи бавно и безцелно, телата тръпнат, замаяни от Събуждането, като новородени, после се борят с празното пространство в черепите си, изстисквайки от него все по-оредяващите си спомени. Лазят едни върху други и се вплитат едни в други като плетениците червеи запълнили празните кухини в телата им... Градът ги вика. Същият град, който ги бе погребал и забравил, сега ги зовеше с нощния си шум, с многобройните си светлини, тръпнещи страстно, в очакване, най-вече с почти еротичната си жизненост, примамваща ги както биват примамени сперматозоиди от топлото румено ядро-матка. Казват, че никога никога нищо не се забравя. Подсъзнанието изтласква това, което човек се опитва да забрави някъде дълбоко, както катеричока Грунди бил складирал жълъди в скрити тайници в прогнилото дърво, но то остава там под формата на болезнен вътрешен конфликт и чака да дойде съня, за да облече сънищата и да представи героите на своя малък градски театър в поредната постановка. Така и Градът, без да знае, изтласкваше своите трупове отново и

отново… След това те се групират на тумби и бали гнила плът. Повечето са слепи и дупките в черепите им зеят въпросително и донякъде обвинително. Първото, което докопват червеите са сочните меки очи – за тях са истинско угощение. В центъра на всяка бала има Наблюдател. Наблюдателите са по-новите попълнения. Те още не са изгубили очите си - най-ценното притежание за обитателите на задгробния свят! Наблюдателите единствени можеха да виждат и да преразказват Града, който по всеки друг начин бе болезнено недостижим всеки път натам водеше обратно в гробището. Градът бе като майка, отвърнала се от детето си. Те знаеха това! Едничката им радост сега бе да го наблюдават отдалеч, да му се възхищават, да си преразказват спомените, които им предлагаше. В една от тези насядали групички Наблюдателят е почти младеж, все още непокапал, с немирна коса, развявана от вятъра. В погледа му се чете тъга или по-скоро примирение.

- Хей момче! – грачи нахално и протяга проядена ръка към него стареца Уи-Уиии. – Сигур имаш страхотни очи. Я разкажи нещо. Кажи за кучките у вертепа на булевард “Батенберг”. Още ли развяват гъзо за фуражките от Пето? Ръката се плъзва по лицето на Наблюдателя, когато докосва мекоЮЛИ 2013 BG ART CLASS 41

ЛИТЕРАТУРА

то око, младежът примигва.

- Дай ми едното! Младежът уплашено се отдръпва от гноясалата напираща плът.

- Хи-хи-хи. Хи-хи-хи. – хили се дебелата леля Грета, която прилича на огромен разпорен кит, под чиято мазна кожа се подават тежки млечнобели облаци китова мас. – Хлапе, скоро ще се сдобиеш с доста от тези. – С тържествена усмивка леля Грета разтваря огромния си търбух с величието, с което се разтварят кървавочервените завеси на Большой театр, и Наблюдателят вижда вътре гърчещото се гнездо червеи. Има нещо магнетично в движенията им и той протяга ръка да ги докосне, но леля Грета, усетила движението му, бързо залоства търбух.

- Нали няма да бързаш, млади глупако? Трябва да се радваш на това, което имаш, докато още го имаш. Хи-хи-хи, хи-хи-хи… Масата трупове подема веселото хихикане – ХИ-ХИ-ХИ… После труповете осъзнават, че е малко глупаво да се хилят без причина, само, защото звучи зловещо и всеобщият хилеж замира. Когато най-подир се възцарява тишина, г-н Вятър довява тихо детско хълцане. Това е малкия Ванка, който е оставил мама в Града и му е адски самотно и студено тук.

- Искам си мамаааааа!

- Мама я няма, детенце. – злорадо се ухилва старецът Уи-уиии.

– Обаче и дъртия Уили може да направи туй-онуйцък за теб! Таквизи неща ще ти направи, че да ти стане хуууубавичко...

42 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

Ръката му се плъзва по хълбока на момченцето и обелени от кожата си пръсти алчно се увиват около малкото разядено пишле.

- Дъртия Уи-Уиии ще ти спретне такава хубава свирка, мойто момче, че шъ забравиш и мама и тате. Момченцето уплашено пълзи в друга посока. Ако имаше очи, сигурно би се разревало, но устата му само се разтяга, издавайки дълбоки гърлени звуци и смрад на леш. Леля Грета се ориентира по звука и първа го докопва. Гушва го, клати го и го люшка, както се люшка бебе. Запява с дълбокия си гърлен глас, който се носи като вой на тревожна сирена в изоставеното гробище… Детето вече спи. Труповете, унесени от воя на сирената, продължават да се поклащат леко. Търбухът на леля Грета се разтваря, за да поеме малкия Ванка.

- Луда ли си, вещице! – изсъсква стария Уи-Уиии, когато мляскащия звук достига спуканите му тъпанчета. – Ще го излапат за секунди. С кокалчетата. Мляскащите звуци се усилват. Като голяма мазна вълна.

- Чревца, свежи чревца! – вика Дащния Изъл и влачейки се сред труповете, къса от отворената рана в корема си и хвърля нависоко – дреболийките се сипят по труповете и те ги хапват сладко-сладко. Такъв си е Дащния Изъл – миналата седмица дори подари едната си ръка на Бодърстващия Йоханес.

Добрият бригадир Зарево се

ЛИТЕРАТУРА

примъква до Наблюдателя и шепти в ухото му: - Тя какво прави тази нощ. Отново ли плаче? Младежът насочва погледа си към улица “Авеню” 35. Всевиждащия му поглед прониква отвъд бетонната маса и вижда инструмента на чувствата на бригадир Зарево. Тя отдавна вече не плаче. Бавно и грациозно се придвижва от стая в стая и стъпалата й сякаш не докосват земята – като бяла водна птица, която сякаш плува половин метър над водната повърхност. Отваря прашасалите двери на скрина и вади новичка червена рокля. Когато старата се свлича безпомощно по голото й тяло, следвайки нежните й извивки, с новата сякаш цялата стая се озарява от вътрешната й светлина, разпръсквана от червената рокля. После жаждата за живот, неутолима и непоколебима като бездънното море, отново я понася из къщата така, както буйния вятър носи есенното листо, играе си с него, описва окръжности. Тя отива в хола и праща двете деца пред телевизора по леглата. Те припкат по стълбите нагоре, взимайки по няколко наведнъж. Малко по-късно на вратата се звъни. Жената отваря. Човекът отвън държи букет червени цветя и се усмихва неуверено. Вечерят, сядат на дивана. Смеят се… От смях и закачки, те вече са голи и се поклащат един в друг. Ноктите й оставят червени резки по гърба му. Младежът наблюдава унесено, след което докладва, че и тази нощ

тя е сама и яде пуканки и течен шоколад пред телевизора, а по страните й се стичат шоколадови амфибии… Нещо отдавна мъртво, противно на логиката, го погъделичка игриво, Наблюдателят плъзна ръка надолу по разлагащото се тяло и го пое в длан. Пенисът беше жалка гледка – разяден и потъмнял, почти черен, но все пак пенис. Колко отдавна не бе мастурбирал? Щаше ли да може пак? Би могъл да изпълзи някъде настрани, където треперещите пръсти на труповете няма да го открият и да лъсне една за здравето на любимата на бригадир Зарево. Това вълшебно нещо почерня още повече и надигна любопитно главичка. Ерекция след смъртта! Даскалът ми по биология трябва да види това! А преди Лорд Пенис бе просто част от ежедневието – сега обаче беше вълшебство – всяка форма на живот отвъд смъртта е вълшебство. Никога не го бе правил сред трупове. В леглото – да, в банята, в тоалетната, дори веднъж в класната стая през голямото междучасие, когато остана сам. Едно от момичетата бе подранило тогава – завари го с надута пишка в ръка, опулен глупаво и целия червен. Бяла мъзга изхвръкна като сигнална ракета и се приземи право върху новичката й бродирана рокля! Момичето също се разписка и избяга, а той от притеснение и в бързината си го защипа болезнено с ципа. Бригадирът го хвана за ръката с дебели, откачени от ставите си ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 43

ЛИТЕРАТУРА

пръсти.

- Още ли плаче? Наблюдателят хвърли поглед към шеметния маратон на двете голи тела в далечината. После се извърна, озовавайки се срещу празните черни дупки за очи в черепа на бригадира.

- Спокойно – брат ти е там и я утешава.

- Добрия ми брат! – кима бригадирът. – Миличкия ми добър брат… Общо взето труповете искат да знаят и затова питат. Наблюдателите разбират рано или късно, че единственото, за което стават, е да отговарят на въпросите им, докато още могат. Защото рано или късно, докато спят, в черепните им кутии се промъкват малките крадливи червеи и начеват бялата сочна мека маса. Всеки чифт празни дупки крие своята история. Нощта губи електрони апатия, когато е в досег с града.

Нощ след нощ Наблюдателите разказват за героите на града, а това, разбира се, са нощните отрепки – обирджии, пияници, наркомани, просяци, проститутките по ъглите на малките мърляви улички, сутеньорите им, дебнещи като плъхове в мрачни дупки. Това са нощните герои на града. Жените му крият набраздените си с годините овехтели лица зад грим, често перуки крият изтощената като сухи корени коса… Висящи на талази тела, криещи се зад крещящите цветове на мазен 44 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

лъскав латекс. Гърдите, които би трябвало да са гроздове желание, сега са стока в мрежести бюстиета, дръгливи крака в надупчени чорапи, нервно потропват на асфалта в такт с напрежението и систематичните атака на хладния нощен вятър. Тук-там някой пияница кротко повръща в алеята, а течностите му се изливат в носните кухини на заспал наркоман. Някъде иззад тъмната пресечка се носи тих джаз.

- Хей, искаш ли една свирка?

– прекъсва жрицата на нощта оралното излияние на пияндето, подвиквайки на минаващ наблизо стар продрънкан Форд.

- Две на цената на една! – провиква се конкуренцията й от съседния ъгъл.

- Избягах от училище, искаш ли да ме напляскаш?… - крещи третата, която като че е най-напориста.

– Не? Аз да те напляскам? Всяка носи в лъскавата си чантичка своите превъплъщения – палавата малка ученичка, която заслужава най-жестокото наказание, садистичната учителка, милата мама, която ще ти даде да сучеш (Кой не иска да засмуче циците на мама?), за двайсетак отгоре може дори мама да те „оправи”. Градът обича роли! Храни се с живо месо, облечено в роля и ако загубиш своята, той ще хапне твоето живо месо за наказание, че си се отказал от представлението. Когато идва утринната роса, труповете лягат по гръб с разперени ръце, в очакване земята да омекне и да ги поеме отново. Росата пълни

ЛИТЕРАТУРА

очните им кухини, жадно разтворените им, понякога лишени от зъби, усти, пълни ги и малки капчици свежа утринна росаплискат извън басейнчетата си и се плъзгат по съсухрената плът. Когато труповете натежеят, земята бавно ги поглъща. За да изплуват отново следващата нощ още по-изядени от червеите, докато една нощ останат само кокали. Когато всички си отиват, остава само младият Наблюдател като свидетел на будещия се, бавно изплъзващ се от мъртвата хватка на безпаметния сън, град. Две женски ръце нежно го докосват изотзад, плъзват се по страните на лицето му и попиват сълзите му. Той стреснато се обръща и вижда девойката, чиято красота явно продължава да отстоява на разлагащото влияние на смъртта.

- Не помниш ли? – гласът й е изпълнен с мъка. Ако имаше очи, може би щеше и тя да заплаче. – Не ме ли помниш…? Той скача на крака. Изобщо не те знам коя си… Мога да си отида когато си искам! Когато става, обръщай гръб и тръгва, го застига гласа й: - Обичам те! Нещо го жегва дълбоко в сърцето. Обръща се – земята бавно поглъща девойката. В главата му се приближават фарове на камион. Две огромни светлини. Двама млади влюбени губят живота си. Споменът е мимолетен, изчезва и се размива като вятър, като оттегляща се вълна…

- АЗ СЪМ ЖИВ! – изкрещя-

ва. – Чуваш ли – жив съм! Не съм като вас. Просто идвам понякога за да… Той се запъва. Ами, ако наистина е мъртъв. Рови в съзнанието си, тършува из спомените, но там няма нищо, само крещяща белота. Отново този глас: - Обичам те! И той си спомня като че ли. Не всичко – само фрагменти – усмивката й, особеното чувство при допира на устните й, начина, по който пролетният вятър си играе със златните й коси. Тя вече почти е потънала и той се затичва натам. Когато се навежда над нея и устните им се сливат, сълзите му капят върху нейното лице, пълнят дупките и тя натежава още повече. И двамата знаят, че това е последната им съзнателна среща. Утре вечер отново ще са непознати. Защото земята яде спомени и това безмълвно признание в любов е последния фрагмент, последната част от губещата се мозайка. Как би искал да потънат заедно, вплетени в прегръдка, но той е длъжен да се върне в собствения си гроб. По пътя за натам се обръща за последен път.

- И аз те… Забравил е думата. Всичко в главата му се губи, просто изчезва. Утре няма да може и да вижда вече – червеите ще са довършили и очите. И тъй като се чувства толкова безпомощен, той започва да крещи и да вие все едно и също: - Аз… Аз… Аз… ЮЛИ 2013 BG ART CLASS 45

I CAN TOO

I Can Too И Аз Мога

З

а много от Вас тази визия с популярни личности може би е вече позната. „С тениска I Can Too – носиш НАДЕЖДА” е съвместна ини­ циатива на фондация И АЗ МОГА и хора от различни браншове, които биха желали да провокират гражданското общество към промяна. Да накарат всеки един да се почувства способен да промени света около себе си към по-ДОБРО, с това което МОЖЕ най-добре.

ДИЗАЙНЕРИТЕ ОТ BANDA,

които неуморно предоставят идеите си на И АЗ МОГА, създават тази инициатива.

Studio Proto, които на доброволни начала снимат всички лица на I Can Too, също се включват в нея, а външната реклама в лицето на Метрополис груп, КРИВИЦКИ И СИЕ в лицето на Румен Кривицки, в. "Марица", Атум Реклами, Тракия Билборд ООД, предоставят рекламните си позиции за популяризирането й.

В МОМЕНТА I CAN TOO РАБОТИ

над изграждането на Център за деца с аутизъм. В резултат на две годишни усилия, Община Пловдив предоставя на I Can Too пространство от 400 кв.м, напълно безвъзмездно. Както всички инициативи на организа­ цията, така и тази цели не толкова набиране на средства, колкото е обръщение към всички хора - да се включат при създаването на Центъра за деца с аутизъм 46 BG ART CLASS ЮЛИ 2013

(с контакти, идеи; с работа и материали; с предоставянето на част от пространство / магазин, бизнес сграда, офис/ за предлагане на аксесоари I Can Too; с sms на 1415 и тел. 09005 1415; или с дарение), с което ще дарят НАДЕЖДА на много деца. Всички заедно, можем да сме посланици на Надеждата.

ТЕНИСКИ НА НАДЕЖДАТА

обличат световни звезди – холивудският актьор Долф Лундгрен, рок музикантът Мат Соръм (барабанист на Guns N’ Roses и Velvet Revolver), както и други много спе­ циални за нас хора, които ни подкрепят. На сайта www.icantoo.eu можете да проследите създаването на Центъра, a бюджета за ремонтните дейности може да получите, като ни пишете на: info@icantoo.eu Благодарим Ви!

ЗА КОНТАКТ:

Фондация И АЗ МОГА: гр. София, ул. Гурко 12, ет. 7, офис 34 тел.: + 359 2 937 78 62 www.icantoo.eu Facebook: I Can Too

ДАРИТЕЛСКА СМЕТКА:

Фондация И АЗ МОГА ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ България IBAN:BG15BPBI79421080910101 SWIFT (BIC): BPBIBGSF