BG Art Class #49

Брой #49 - Юни 2013

Разпространява се безплатно!

Специален гост:

Марио Спасов

съдържание

22

34

брой 49:

За списанието .................................... 03 Родени през юни ................................ 04 Творба от Даниел Алеков ................. 10 Разказ от Невена Паскалева ............ 12 Творба от Ема Козарева ................... 14 Разказ от Весислава Савова ............ 16 Кино: за филма „Тайната на горските пазители“ ........ 22 Разказ от Коста Сивов ....................... 24 Творба от Кирил Станчев . ................ 32 Специален гост: Марио Спасов..................................... 34 Творба от Мирослав Георгиев .......... 45 I Can Too ............................................. 46

внимание!

32

В изданието може да има съдържание, неподходящо за лица под 18 годишна възраст!

За контакт: e-mail: bg_art_class@abv.bg

04

Корица на броя 2 BG art class ЮНИ 2013

за списанието

Скъпи приятели, Освен от различни сайтове, от където можете да свалите или разгледате онлайн на компютъра си броевете на списанието, от миналата година вече имате възможност да разгледате изданието и на своите е-четци. За тях безплатно можете да свалите броевете от следните библиотеки:

Електронна поредица „BG Art Class“ кликнете на логото:

http://shop.myebook.bg

ЮНИ 2013 BG art class 3

ЮНИ

♦♦ Източник: ♦♦ http://bg.wikipedia.org

Родени през юни

Д

имитър Казаков (известен и като Нерон) е български художник, роден на 22 юни 1933 година в село Царски извор, Великотърновско. През 1965 г. завършва специалност „Графика“ при проф. Ефтим Томов в Художествената академия, София.

4 BG art class ЮНИ 2013

От 1966 година участва в художествени изложби в България и в представителни изложби в чужбина. На следващата година получава наградата на СБХ за графика. Димитър Казаков е творец, който по своеобразен начин пресъздава жанрово-фолклорни мотиви. Работи с всички техники и с разнообразни материали. Прави 15 самос-

ЮНИ

тоятелни изложби, като най-успешната е през 1980 година. Следват десетки изложби в най-престижните галерии в Ню Йорк, Париж, Мадрид, Виена, Токио, Торонто, Атина, Базел, Люксембург. Творби на Нерон са притежание на националния фонд за съвременно изкуство в Лувъра, Париж, в музея „А. С. Пушкин“, Москва, в Императорската колекция, Токио. Заедно с брат си, Никола Казаков, даряват на музея в гр. Трявна, който се помещава в Старото (или Славейковото) школо, над 500 свои творби - живопис, рисунки върху теракота и фаянс, дървена и каменна пластика. Днес те могат да се видят в няколко просторни зали на втория етаж на възрожденската сграда.

Васил Захариев Стоянов

е български график и изкуствовед, считан за основоположник на българската графика. Роден е на 8 юни 1895 година в Самоков. През 1919 г. завършва Художествено-индустриалното училище (днес Национална художествена академия) в специалностите

„Декоративно изкуство“ и „Графика“, където негови преподаватели са проф. Цено Тодоров, проф. Харалампи Тачев и проф. Стефан Баджов. Между 1922 и 1924 г. прави специализация в Държавната академия за графични изкуства и украса на книгата в Лайпциг. От 1924 г. преподава графика и декорация в НХА, където е професор от 1929 до 1945 година и ректор между 1934 и 1943 г. Негови ученици са Георги Герасимов, Здравко Александров, Веселин Стайков, Преслав Кършовски, Васил Стоилов и други. От 1959 г. работи в Института за изобразителни изкуства в БАН (днес Институт по изкуствознание). През 1928 г. инициира обявяването в Държавен вестник на списък на архитек­ турни и художествени паметници от национално значение, които да станат обект на закрила от Закона за опазване на народните старини. Захариев е и сред хората, допринесли най-много за музейното дело в родния му град Самоков. Васил Захариев работи основно в област­та на приложната графика - илюстрации на книги, пощенски марки, банкноЮНИ 2013 BG art class 5

ЮНИ

ти, екслибриси (първия си екслибрис рисува още през 1915 г.). Захариев е първият български художник, чиито творби са изложени на международна изложба на библиотечния знак (1929 год., Загреб). Автор е на литографии и черно-бели и цветни гравюри на дърво и линолеум. Негови произведения са притежание на български и чуждестранни галерии (напр. Галерията на модерното изкуство във Венеция). Умира на 29 ноември 1971 година в гр. София.

Аспарух Лешников,

известен с творческия си псевдоним Ари, е български певец, тенор и изпълнител на шлагери с международна известност („стари градски песни“ от 30-те и 40-те години на 20 век). Наричан от европейската критика „Рицарят на горното фа“. Роден е на 28 юни 1897 г. в Хасково. Аспарух Лешни-

6 BG art class ЮНИ 2013

ков първоначално се готви за офицер, когато Маестро Георги Атанасов открива певческите му възможности и го насочва към музиката. Първият му професионален опит в музиката е от църковния хор на неговия град. Във Военното училище се запознава с Христо Смирненски и от приятелството им се ражда песента „Горчиво кафе“. През 1920 г. започва да учи пеене при проф. Иван Вульпе и две години по-късно заминава да се усъвършенства в Берлин. На изпита за стипендианти в „Щернише Консерваториум“ от над 180 кандидати, Лешников попада сред четиримата приети. От 1927 г. е солист в “CharellRevue chorus”. През 1928 г. постъпва във „Фридрихщадпалас“ — найголемият ревю-театър в Берлин. Същата година става водещ тенор на новосформирания секстет „Комедиен Хармонист“ (втори тенор е Ерих Колин, буфотенор — Хари Фромерман, баритон — Роман Циковски, бас — Роберт Биберти, пианист и аранжор — Ервин Боотц). Гастролите им в Германия, Англия, Франция, Белгия, Холандия, Италия, Швеция и Америка предизвикват фурор през 1930–те години. Песните на групата са издадени в многохиляден тираж. „Комедиен Хармонист“ получава предложения за изнасяне на концерти от американския президент Франклин Рузвелт и норвежкия крал Олаф. На 25 март 1934 г. е последния концерт на групата в Германия, след това заминават на турне в

САЩ. Изнасят концерт пред 85 000 моряка от атлантическия и тихоокеанския флот на палубата на кораба на американския военноморски флот „Саратога“. Сред официалната публика е президентът Рузвелт. След идването на власт на Адолф Хитлер секстетът прекратява дейността си, защото трима от състава са евреи. Те заминават за САЩ, докато Аспарух Лешников, заедно с Херберт Имлау, Алфред Грюнерт и Фред Касeн създават групата “Дас Майстер секстет” (Das Meister sextet) и работят заедно до 1941 г. След това Аспарух Лешников се завръща в България, където записва над 100 плочи. През 1951 г. е поканен за първи тенор от Георги Белчев за създаване на квинтет по подобие на „Комедиен Хармонист“. През 1958 г. участва в пътуващата естрада „Балкан“. През 1960-те се получава донос, че е бил любимец на Хитлер и Йозеф Гьобелс. Последните си години прекарва като певец в цирка и метач в „Борисовата градина“. В края на 1960-те започва преиздаването на плочите на „Комедиен Хармонист“ във ФРГ. След това „Балкантон“ издава дългосвиреща плоча с най-добрите му песни.

1968 г. е награден със златна значка и званието почетен член на „Фридрих­ щатпалас“ за заслуги към немската култура.

1977 г. е удостоен с орден „Кирил и Методий“. Умира в бедност на 31 юли

ЮНИ

1978 г. в София. През 1997 година излиза филмът на режисьора Йозеф Филсмайер „Комедиен Хармонист“, който представя историята на секстета, в който Лешников участва. Ежегодно, в началото на юни в Хасково се провежда Национален конкурс-фестивал „С песните на Ари“, който е посветен на Аспарух Лешников. В него взимат участие непрофесионални изпълнители на стари градски песни.

Васил Георгиев,

известен като Васко Кръпката, китаристблусар, певец и автор на песни, е фронтмен на софийската рок група „Подуене блус бенд“, е роден на 6 юни 1959 г. в София. Свири на барабани, хармоника и китара. Шофьор и автомеханик по професия, Васко Кръпката започва музикалната си кариера през 80-те години на XX век, свирейки в поп-групите „Паралел 42“, „Старт“ и др. В края на 80-те създава групата „Подуене блус бенд“, която е една от първите блус-формации в България. Песните му са повлияни от края на комунистическия режим. Сред известните песни от началния период на групата са „Бюрократ“, „Слънчев бряг блус“ и „Комунизмът си отива“. Участва в много митинги, барикади и други прояви на Съюза на Демократичните Сили. Провежда турнета в България и чужбина, свири в затвора в Бухово, в Зала 1 на Националния Дворец на Културата, от покрива на площад „Гарибалди“ в София, в мазето на театър „Ла Страда“, на барикадите в Дупница, на концерта по посрещането на Бил Клинтън в София, прави концерти за болни деца и домове за сираци, участва в шумни рокерски събори, на Super Blues Festival Bucurest `95, свири от покрива на движещ се автобус на „Фестивала на Таратайката“ в Пловдив, участва в Rothmans Blues Fest Бургас `99, на бирения фестивал в София, в бирарията на „Хайнекен“ в Амстердам, в училището за дипломати в Бон, в затвора в Кьолн, в Jazzgalerie Bonn и Jazz House Kansas City. Васко Кръпката ежегодно е част от орга-

низаторите на фестивала „Цвете за Гошо“, посветен на Георги Минчев и Sofia Blues Meeting, софийския пролет-есен блус фестивал. През 2009 г. свири на фестивала „Blues Goes East“ в Карлсруе. Концертът ще бъде издаден като CD и DVD под името „Blues From The Dark Side Of The Wall“ (Блус от тъмната страна на стената). Васко Кръпката води радио-предаването за блус музика „Карай да върви, това е блус“ първо в радио Мила Голд и по-късно в радио Star FM. Предаването е спряно през 2010 г. Кръпката е водещ също така и на телевизионно предаване със същото име по телевизия СКАТ, в което кани и представя млади рок и блус музиканти и групи. Предаването се излъчва на живо от студиото на СКАТ София всяка сряда от 22:30ч. През 2010 г. издава албума „Емигранти“, темата на който е духовната и физическата емиграция. ЮНИ 2013 BG art class 7

ЮНИ

Пол Гоген

Анри Йожен Пол Гоген е френски живописец, скулптор и график постимпресионист. Роден е на 7 юни 1848 в Париж. Когато Гоген става на 3 години, баща му загубва работното си място и решава заедно с майка му и цялото семейство да се преместят в Перу при техен заможен и влиятелен роднина. По време на пътуването по море баща му получава тежък сърдечен удар и умира малко след това. Въпреки това майка му продължава пътешествието заедно с Пол и сестра му Мари и пристига в Лима, Перу, където е посрещната топло от нейния чичо Дон Пио де Тристан. Семейство Гоген остава при него приблизително 4 години и се наслаждава на привилегиите, произтичащи от неговата власт и богатство, докато не избухва гражданска война в Перу, която заедно с възможностите за наследство, убеждават майка му да се завърне във Франция. Пол остава известно време при чичо си Исодор в Орлеанс, след което майка му го изпраща в интерната Petit Séminaire. Навършил 17 години, Пол работи вече 8 BG art class ЮНИ 2013

като моряк на кораба Luzitano от френската търговска флотилия. При завръщането си след две години Пол разбира в Сен-Клод при Париж за смъртта на майка си. Останал без родители, 20-годишният Пол решава да се прехвърли във военната флотилия като се записва като моряк на кораба Jérome Napoléon. След края на службата си през 1871 той кандидатства за пост в парижката банка Бертин и бива назначен. Получава приблизително 40 000 франка годишно, което открива пред него множество възможности, но вместо да се почувства освободен, се страхува от мисълта за вечното обвързване. През 1873 г. Гоген среща датчанката Mette-Sophie Gad, оженва се за нея и година по-късно се ражда първото му дете - Емил. По-късно тя се развежда с него, защото не може да възприеме неговите актови изследвания и скици. Гоген започва да рисува и да събира голям брой, от днешна гледна точка, безценни произведения на изкуството от Писаро, Пол Сезан, Едгар Дега, Пиер-Огюст Реноар и други. След прекрасните времена като чиновник в Парижката банка и гост при Дон Пио де Тристан, през 1886 г. и следващите няколко години Гоген се сблъсква с трудни периоди от живота си. За да може отново да живее свободно и да рисува, той завежда все още болния си син в пансион и отплава за PontAven. Изглежда, че щастието отново е погледнало благосклонно към него, защото той бива подпомаган финансово от множество по-млади творци. При завръщането си в Париж Гоген се запознава с холандеца Винсент ван Гог и брат му Теодор ван Гог. Желанието му да опознае още повече от света го кара да посети заедно със своя приятел Шарл Лавал много чужди страни, островите Мартиника и Панама. Двамата рисуват много и то със съвсем креативен подход, но блатната треска ги принуждава все пак да се върнат обратно във Франция. Следва престой в бретонския Pont-Aven, след който Гоген се изразява ентусиазирано за идеята да наемат заедно с Винсент ван Гог къща в Arles, южна Франция. Между

ЮНИ

двамата обаче възникват конфликти, които бързо кулминират в противоречие, което, според някои предположения, подтикват ван Гог да отреже част от ухото си. В резултат на противоречията Гоген напуска Арл. Гоген се сблъсква отново с финансови проблеми и бива принуден да продаде голяма част от картините си на търг, но вместо да използва парите, за да се установи изгодно в Париж или Бретон, той отплава от Марсилия за Таити. Щастието го спохожда в личния му живот. Той се запознава с яванката Ана Мартин и заедно с нея Гоген, вече 45-годишен, се премества отново в Бретон. Интересът му към спиритуализма, окултизма и теософията довеждат до това, че през 1894 той става член на теософското общество и остава негов член до смъртта си. От този момент нататък творчеството му е силно повлияно от теософията. През 1895 след тежко пътуване, продължило около 60 дена, изтощеният психически и физически Гоген пристига в Папеете, където колонизаторите вече са изградили електрическа мрежа. Начинът му на живот го довежда дотам, че той все по-често има нужда да бъде настанен в болница, като престоите му там стават все по-дълги. Сила художникът добива, вдъхновен от новата си любов - 14-годишната Пауура, която го утешава и му позира за картините, както и предишните му партньорки. В края на 1896 Пауура ражда първото си дете, което умира малко след това. На 19 април 1898 се ражда синът му Емил, който оживява. През 1897 година Гоген се сблъсква с нова поредица от нещастия като смъртта на болната му от туберкулоза дъщеря Aline. Въпреки това през същата година е създадена картината Vairumati. Освен вече споменатите стрес-фактори, трябва да се вземе предвид и влошаващото му се здравословно състояние. Счупена преди години в свада с бретонски селяни кост, се възпалява дотолкова, че той не е в състояние да се придвижва самостоятелно. Освен това ослепява вследствие на конюнктивит, което го депресира допълнително и го принуждава да направи творческа пауза, която трае

близо половин година. След няколко сърдечни удара, Гоген започва да споменава самоубийството като възможен изход, усамотява се и не контактува с туземците и в продължение на месец рисува вероятно най-значителната си картина: „Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?“. Картината символизира житейски път, чийто край не преминава в хармонична завършеност, а напротив, действа върху зрителя също толкова объркващо и безнадеждно като края на художника. Скоро след като е готов с картината, Гоген решава да сложи край на мъките си като изпива арсен, който все пак повръща и вместо да се посвети отново на изкуството, приема пост в службата за социална дейност в Папеете, като същевременно се проявява и като политически журналист. В края на живота си Гоген отново е в търсенето на ново начало. Чрез начина си на живот обаче превръща католическия епископ в личен враг, заради което през 1903 получава присъда от 500 франка глоба и три месеца затвор. Пол Гоген умира на 8 май 1903 в Атуона, Маркизки острови. ЮНИ 2013 BG art class 9

бг таланти

Художник: Даниел Алеков www.dancakes.com www.memod.deviantart.com e-mail: dan@dancakes.com

10 BG art class ЮНИ 2013

бг таланти

ЮНИ 2013 BG art class 11

литература

Невена Паскалева е родена през 1979 година в град Пловдив. От няколко години живее в Гърция. Занимава се с изучаване на чужди езици, преводи, преподаване и писане на художествена литература. Стилът, който я привлича, е магическият реализъм, който смята, че най-добре я отразява като личност. Освен Джон Фауълс и Джоан Харис, които са любимите й автори в този стил, тя е влюбена в разказите на Теодора Николова.

Невена Паскалева

Изгубеното въображение

М

ислите ли, че ще хвана хрема? Обърнах се към гласа. Беше млад мъж. С високата си, клъощава фигура, издълженото, изпито лице с покарала руса брада приличаше на двайсетгодишен. Но след по-внимателно вглеждане, видях, че устните му са обезцветени и сухи и край тъмносините му очи има бръчици. Трябва да бе към тридесет. През късите си панталони усещах грапавината на скалата, на която седях. В скалите по-долу се разбиваха вълните и хвърляха студени пръски към босите ми стъпала. Отляво на скалите бе разстлан каменистият плаж. Небето, вряща маса от сиви и черни облаци, ни захлупваше отгоре. Бяхме само двамата - аз и той.

12 BG art class ЮНИ 2013

- Моля? - видях, че от косата и брадата му се стича вода. Една голяма капка вода бе застанала на върха на дългия му нос. Носеше шарени бански тип боксерки.

- Ще ми е по-весело, ако някой ми натяква, че ще се разболея. - каза той.

- Уви, нито майка ми, нито баща ми са наоколо. Говореше със странен акцент. Не приличаше на българин. Беше стъпил на долната скала и главата му бе на равнището на брадичката ми.

- Дори и родителите Ви да бяха тук, казах. - мислите ли, че ще Ви се скарат? Вече сте голям човек.

- Именно! - съгласи се той пламенно. - Именно това е най-лошото! Аз съм голям човек, а искам да съм дете! Вие сте дете и искате да сте дете! Какво е

литература

това чудно нещо у детството, че то ни се струва единственото истинско нещо на този свят? Мълчах. Той се качи на горната скала и седна до мен. Усетих мирис на солена вода.

- За какво си мечтаете? - попита ме.

- Това не е ли много личен въпрос?

- Не! Кажете ми, като гледате морето, за какво си мечтаете? Погледнах към морето.

- Да бъда риба.

- За да можете да дишате под водата?

- Всъщност, - казах. - предпочитам да бъда русалка! Така ще мога и да плувам, и да говоря, и всичко останало!

- Знаете ли, - каза той. - че морето се простира по целия свят? Има далечни, далечни брегове, където се разбиват двуметрови, тъмносини вълни с назъбени бели гребени. Има брегове, където водата е прозрачно синя и галъовна като котенце. Милиони човешки лица са се оглеждали в тези води. Вашето е само едно от тях.

- Аз не се оглеждам в морето, - казах. в морето не можеш да се огледаш. Той се засмя.

- Да! Вие гледате стъпалата си! И какво виждате?

- Пясък. - казах.

- А забелязвате ли как като вървите пясъкът се пръска, издига се до краката Ви и се увива около тях? Песъчинките му светят като безброй малки звезди! Същински звезди! Кажете ми, обичате ли звездите?

- Като малка - отвърнах, увлечена от детинската магия на думите му. - мислех, че всяка звезда на небето смята, че тя е най-красивата от другите. И когато майката Луна дава бал, всяка от тях се мъчи да намери най-тънкия, найфин небесен плат, за да бъде нейната рокля най-хубава. Представях си роклята на всяка от тях - някоя изтъкана от виолетови, буреносни облаци, друга от бели пухкави облачета, друга от късчета нощ... но всичките невероятни, невиж-

дани... винаги съм си мечтала да имам рокля като на звездите.

- Да, тези рокли са прекрасни! - каза непознатият. - звездите са много суетни, нали? Суетни и горделиви. Само понякога, между тях се случва някоя добра, скромна звезда, но тя не издържа на блясъка на сестрите си и умира. Когато пада от небето, ние си пожелаваме нещо, защото само чрез нашите желания, мечтите, които тя е имала, могат да се осъществят! Винаги, когато видиш падаща звезда, си пожелавай нещо - така й помагаш!

- Аз си пожелавам, - казах. - винаги си пожелавам. Погледнах го. Той трепереше и зъбите му тракаха. Усмихна ми се с посинелите си устни.

- Стана ми студено. - каза ми. - Какъв съм глупак, да влизам във водата.

- И аз бих влязла.- казах.

- Само за да ми каже някой, че не е хубаво. - каза той. - Само заради това влязох! Ще ида да си взема хавлията от плажа, да се увия. Изправи се и слезе по скалите до пясъка. Едва когато тръгна по плажа, видях, че там няма никаква хавлия. Непознатият вървеше по пясъка, фигурата му се отдалечаваше и смаляваше и по едно време той направи рязко движение с ръце все едно метна хавлия на гърба си и продължи да върви. Придържаше с ръце краищата на нещо, което не съществуваше. Премигнах с очи. Къде беше той? Пред мен се разстилаше само пустия плаж, очертан от кафявите, полукръгли следи на вълните откъм морето и асфалтовата пътека откъм града. Изправих се и заслизах по скалите. Босите ми стъпала потънаха в студения пясък и аз бавно тръгнах надолу по брега. Ако следвах посоката, в която бе изчезнал непознатият, може би щях да стигна до кътчето, където се криеше изгубеното ми въображение... вече знаех, че не съм го изгубила завинаги. ЮНИ 2013 BG art class 13

бг таланти

коса Автор: Ема Козарева http://elyonartland.alle.bg e-mail: emma_met@abv.bg

14 BG art class ЮНИ 2013

в брой 48 можете да видите картини, скулптури и разкази от български творци

ЮНИ 2013 BG art class 15

литература

Весислава Савова е родена в София. Има три самостоятелни книги и участия в български и международни антологии. Носител е на втора награда за кратка проза на Sacred Heart College, 2012 г., нейни хайку стихове са отличени на международно ниво. През 2013 г. нейно произведение е отличено на конкурса за криминален разказ на сп. “Дракус”.

Весислава Савова

Наричане

П

ълната луна осветяваше поляната. Девет жени обхождаха в кръг котел с вода. Мълчана бе водата им. Най-младата я беше наляла точно в полунощ като обиколиха деветте чешми на селото им. Никоя от тях не проговори, докато не стигнаха до поляната. Дори и в този момент, на онази поляна, те обикаляха в кръг без да продумат и дума. Едната убоде петата си на трън, но дори стон не излезе от нея. Друга се спъна, но останалите я подкрепиха, а устните ѝ сякаш бяха залепнали. Докато изпеят първи петли, те не трябваше и дума да отронят. А после... те си знаеха за после. Само една от жените видя лъч червена светлина да се спуска към земята. Ненапразно я наричаха Змията. Не, че беше зла. Нито пък коварна. Само виждаше и усещаше онова, което обикновените хора не можеха. Другите осем също усетиха, че нещо се случваше, но не трябваше да нарушават обета. Тепърва щяха да наричат. Тепърва щяха ключа на пясъчния часовник да

16 BG art class ЮНИ 2013

завъртят. Тъкмо изкукурига първият петел и звук от двоянка го последва. Кой ли овчар по първи петли стадото си ще води? Или се прибира, след като е бил замръкнал в гората? Змията сложи пръст на устните си и първа нарече: „Да бъде мир в селото ни!” Последваха я другите – за здраве, за пазене от зли сили и други все благи желания. Най-възрастната добави: „Да бъде що е наречено! Да бъде!”. Бавно тиктакане и шум от свличащи се песъчинки потвърдиха тяхното „Да бъде!”. Едва тогава Змията се обади отново: - Ненапразно, Злато, петата си убоде. Ненапразно, Свило, за малко да паднеш. Червен лъч от небето се спусна и току до него мъж се изправи. Ма не беше мъж като наште. А некак крив и с криле на раменете. Тутакси друг лъч върху му се спусна и на чобанин със стадо го обърна. За малко да просвири двоянката преди петелът ми да пропее, но добрите сили на наша страна пак са.

литература

- Пак ли? – попита Старата.

- Пак. – кимна Змията. Жените изчакаха най-младата, Черница, да вдигне котела и тръгнаха след нея. Вървяха към къщата, която споделяха за три месеца в годината. Никой в селото не ги закачаше. Викаха ги при кръщенета и само ако имаха грижи. Старата щеше да запали огнището, а Змията да сложи ръжена над водата. Към обед всички щяха да умият очите си с тази вода и да тръгнат из селото, всяка врата с китка босилек, във водата натопена, да поръсят. Тогава пред тях се изправи овчарят. Висок, едър мъж с възчерно лице – почти като арапин. Овцете зад него спряха, а в очите им имаше пламък, който не можеха да оприличат на друг, освен на вълчи. Змията застана смело пред посестримите си и вторачи поглед в овчаря. Никой от тях не извърна глава. Тогава една от овцете подбутна господаря си и той ѝ се скара. Гласът му прозвуча със силата на водопад, а езикът му не се разбираше. Змията се усмихна и отново потърси очите на странника. Той обаче подкара стадото в обратна посока и за останалите осем жени, се разтвориха във въздуха. Само тя видя червен лъч, който се спусна върху тях и сякаш ги прибра в себе си. Жените пристъпиха една след друга в общия си за това време на годината дом, без да обсъждат случилото се. Трябваше да довършат ритуала и всяка се успокояваше с мисълта, че все пак до край водата остана мълчана и не попречиха на плановете им. Съмнението обаче пускаше пипала в сърцата на по-младите. На тях никога не им казваха всичко до край. Такъв беше обичаят – трябваше сами на ум и разум да се научат. Старата все ги държеше под око, защото не беше забравила припряността на младостта. ...

- Джи-18-360! – прогърмя глас в йонната капсула. – Отново се провали в опита си да оставиш затворниците на тази умопомрачена планета. До кога да търпя провали-

те ти?

- Но разберете... аз... – хуманоидът се опитваше да отговори смислено, но и той самият отказваше да приеме, че е бил възпрепятстван в мисията си. На планетата З-45-28 цареше привиден мир. Всеки провинил се просто изчезваше и постепенно хуманоидни роботи вършеха работата, която местните жители на планетата не успяваха. За съжаление на управниците, хуманоидите все още не бяха напълно съвършени и поддаваха на манипулациите на провинилите се затворници.

- Какво да разбирам? – прогърмя отново гласът. – Единственото, което разбирам, е, че се нуждаеш от ремонт. Ако не беше на път, точно това би се случило. Остани на място, докато решим какво да правим с теб. Джи измърмори едва чутото „Слушам!” и остана на място. Не знаеше какво ще се случи с него, но каквото и да беше, той не се страхуваше. Имаше си определен срок на годност и ако можеше да бъде поправен, добре. Ако ли не, ще изпратят друг. „Няма незаменими хуманоиди” – знаеше го от създаването си. ... В този момент се озова пред двора на една къща. Отново на Земята. И усети онзи аромат на жените, които срещна на поляната. Около него се разхождаха някакви птици, които хората наричат „гъски”. Съскаха злобно, готови да му се нахвърлят, но явно съзнанието им беше запазено и знаеха, че най-доброто, което можеха да постигнат, бе да си разбият човките. Джи наведе глава и видя отражението си в една локва. Приличаше на малко човече с руси плитки и някакви петна на лицето. Радарите му не засякоха някой да е уловил спускането му, така че този път беше в поизгодна позиция. Леко открехна портата, пусна гъските-затворници в двора и бързо се отдалечи към мястото за телепортация. Беше издърпан обратно в йонната капсула по-бързо отколкото предния път. Получи указания да чака и се отпусна пред пулта. ЮНИ 2013 BG art class 17

литература

... Жените излязоха на двора и се наведоха над менчето с мълчана вода, благословено вече и от изгрялото слънце. Тогава Старата намери в него гъше перо и сякаш, за да потвърдят съмненията ѝ, гъските на двора изсъскаха. Змията остана като закована на място. Тя разпозна погледа на овцете в този на гъските и разбра, че работата не бе приключена. Това не бяха обикновени гъски. Реши да не казва още на посестримите си, но Черница сякаш долови мислите ѝ. Напоследък се случваше все по-често да долавя какво си мислят сестрите и това я плашеше. Не смееше да сподели с никого, но знаеше, че няма да може още дълго да го прикрива.

- Какви са тогава? – Черница разбра, че се е издала, но думите ѝ вече я бяха изпреварили.

- Многото думи само вредят, малката. – каза Змията, но и тя вече не биваше да крие това, което знаеше. – Това са същите овце, от които мислехме, че сме се отървали.

- Дека е чобанино тогаз? – попита Злата и сякаш усети, че убодената пета отново я заболя.

- Ай мълчете. Вътре ше си хортуваме. – спря ги Старата, защото почувства как в сърцата на посестримите ѝ зрее недоволство, а тя не искаше препирни. Нещо по-лошо – тези, които мълчаха бяха най-опасни. Ненапразно имаше поговорка, че „тихите води са най-мътни”. Когато влязоха, старата извади прясно опечен хляб и сирене и след като благослови трапезата, покани жените да се хранят. Менче с прясно издоено мляко мина от ръка на ръка. Поуспокоени, жените впериха поглед в Змията, очаквайки да им каже какво се случва.

- От небето иде злото, нищо, че хората хортуват под земята се криело. – започна тя без да чака покана. – Светкавица без гръм ги пуска на земята и нещо, дето не е човек, но много му прилича, води тук найлошите от лошите.

18 BG art class ЮНИ 2013

- На тъмница Земята ще сторят. – промълви Старата като си спомни поличбата.

– Няма да има вече ден и нощ. Слънцето отведнъж ще залезе и вечен мрак ще блудства със Земята. Кой е светъл, не ще издеяни, но ще има възмездие и нова Земя ще се намери. За светли души – всичко окъпано в злато и в реките мед и мляко ще се лее. Туканка ще останат сал черните. Не ще им стигне това, ами война ще поведат. Само крилата им дето няма вече да ги имат.

- Е как на тъмница, бабо? – попита Черница. – Нали със светкавица идат.

- Ама си я дърпат бързо наобратно. – отговори Змията. – И водача си връщат. Сал злото тук оставят.

- Не е добре, не е добре. – заклати се на едно място Злата.

- Не така, дъще. – смъмри я Старата.

– Всичко е в ръцете ни. Ние не требе да им даваме да ни повредат. Ти, Черницо, се изплашѝ, че мислите ни четеше. Ти, Злато, болката на другите усещаш. Змията види туй, що окото человешко изпуща. Язе требе да ви пазим сънищата, самодиви да ги не оберат. Вий петте с мълчанка сте дарени, дето да могат ушите ви да чуват туй, що човеците не чуват; водите да препливате и па сухи да останете; с ръка болест да лечите; маса народ след вас да водите; със смъртта да стигате до спогодба. Имената си забравете и само туй що ви е дадено правете. Тук у селото ни слушат, но у градо луди ще ни викат. Ама всеки да си носи кръстот! Наведоха глави осемте жени и всяка ръката на майчицата целуна. Не искаха да се карат и разбраха, че не бива помежду си да се делят.

- А с гъските що да праим? – попита Черница. – Да ги заколим и у буркани месото им да сложим. Ний месо не ядеме, ама на хората в селото ще дадеме.

- Не, дъще, не. Туй не са гъски като гъски. Месото им отрова ще дава. Да ги изкараме отвънка от селото, на самодивина поляна. Белким па те знаят що с тех да сторат.

литература

Още не изрекла думите си, Старата и Черница се спусна към двора да подкарат гъските извън селото. Усмихна се майката и гледаше с поглед-благословия как зверовете глави пред младата скланят и бавно, бавно след нея тръгват.

- Ех, пуста младост, защо тъй бръже преминуваш. – засмя се Старата. Гъските вървяха след Черница, а хората надничаха от дворовете, но не смееха нищо да попитат. Щом една от посестримите прави нещо, за тяхно добро ще да е. ...

- Джи-18-360! – гласът разтърси отново йонната капсула. – Връщаш се на Земята.

- Слушам. – отговори хуманоидът, тъй като неговият вид не познаваше неподчинението и бунтуването в името на личното добруване.

- Онези жени са повели затворниците към друго измерение. Ще им дадат шанс пак да станат хора, а не бива. Ясно ли е?

- Ясно. - потвърди Джи. – Чакам инструкции.

- Лягай на пулта! Те ще ти бъдат внедрени. Ще слушаш какво ти казва нечуваем за хората глас вътре в теб. Някои съседни планети са заличили паметта на своите пратеници и онези смайват хората със свръхспособности, за които те дори нямат обяснение. Ти ще помниш всичко, защото мисията ти е затворниците да си получат заслуженото. Изгубим ли ги в друго измерение, един ден ще се върнат при нас и ще си отмъстят. А ние не искаме нашата планета да бъде унищожена, Джи.

- Не искаме. – като ехо отговори той. Джи се подчини и когато се огледа, вече стоеше на пътя, който водеше от селото към нивите на хората. До него течеше река. Погледна се във водата и видя образа на висок мъж с дълга руса коса и сини като земното небе очи. Протегна ръце и огромни мускули заиграха пред очите му. Някаква гримаса разтегли лицето му, но той разбра, че това е нещо хубаво, защото току срещу него вървеше една жена, която правеше същата гримаса и руме-

нина покри лицето ѝ. Тъкмо щеше да я заговори, когато видя гъските след нея. Те също го разпознаха и изсъскаха зловещо.

- Шшшът, мискини такива. – скара им се жената. – Кой си ти, страннико? От небето ли падна?

- Не съм се ударил, значи не съм паднал. – Джи чу гласа в себе си и го повтори.

- А отде идеш? – Черница не можеше да долови мислите му както обикновено ставаше когато срещнеше човек.

- По-важно е накъде отивам. Да повървим заедно! Ти къде си тръгнала?

- Водя гъските на паша. – момичето не можеше да каже какво е решението на посестримите ѝ.

- Ай да вървим. – тихо повтори чутия глас Джи.

- Ай. – отговори му жената. Вървяха напред, а една от гъските се спусна и го клъвна по прасеца. Алена струйка кръв потече надолу. Той леко накуцваше, но по лицето му не се изписа болка. Продължаваше да крачи смело и да прави онези гримаси, наречени усмивки, докато Черница неуспешно се опитваше да улови поне някаква мисъл. За първи път срещаше човек, в чиято глава не можеше да влезе. За първи път срещаше човек, който не се боеше от болка. Усети сърцето си да пулсира по-силно и по-силно, и по-... ... Когато Черница отвори очи, тя не разбра къде се намира. Уж имаше небе, но някак си изглеждаше като отделено от кръгъл похлупак. И помещението, в което се събуди, също беше кръгло. И леглото, на което лежеше. Огледа тялото си – не, никой не я беше съблякъл. Беше с нейните си дрехи. Значи, никой не ѝ е посегнал. Опита да се раздвижи и въпреки, че усещаше напрежение в мускулите, стана и успя да направи няколко крачки. Тогава почувства силно главоболие. Нечия мисъл нахлу в съзнанието ѝ, но това не беше обичайният поток от разбъркани ЮНИ 2013 BG art class 19

литература

емоции. Силата беше непоносима за нея, а още никой не я беше научил да я овладява. Думи като „галактика”, „вселена”, „йонна капсула”, които бяха лишени от смисъл за нея, се сблъскваха с познатите „мрак”, „тишина”, „край” и най-вече – „смърт”. Този път в тази ужасяваща дума не беше вложен никакъв страх. Тя просто маркираше съществуването си, но сякаш не докосваше притежателя на мислите по никакъв начин. Тогава Черница видя чудовището. Получовек-полукукла лежеше на нещо средно между стол и диван и натискаше някакви копчета върху дълга маса, леко наклонена към него. На нещо прозрачно и мърдащо се пред него излизаха различни образи. Най-много я изплаши едно разкривено лице. Цялата болка на човечеството беше събрана в ужасяващата гримаса. ... Змията се върна в къщата, а сълзите се стичаха по лицето ѝ. „Няма я вече Черница” мина като полъх на вятър от ухо на ухо. Угрижените жени мълчаха и никоя не посмя да наруши тази тишина. Тогава Старата се изправи и каза: - Злото все пак надви над назе. Да се разотиваме!

- Ще ме прощаваш, майко, – каза Змията. - но този път не си права. Няма зло. Има толкова светове около нашия. Това, че законите им не са същите като нашите, не означва, че е зло.

- Не сме ний таквиз, момиче. – настояваше Старата. – Никой от нас не е отишъл в друг свят, че да крадне некого.

- Ами! - извика Злата. – А Черница как дойде, помните ли? Наведоха глави. Докато още се събираха – съвсем млади и неопитни, но водени от Старата - намериха край реката малък вързоп. Покривка, везана със сърма и злато топлеше телцето на малко бебе със звезда на челото. Момичето растеше бързо, не като човешките деца, а звездата избледняваше, но с всеки изминал ден показваше все повече силата си. Разбраха, 20 BG art class ЮНИ 2013

че чете мисли, но не искаха да ѝ пречат да се развие и осъзнае своята дарба. Злата искаше да я кръстят Звездица, но Старата надделя в спора. Колкото и да ги слушаше, колкото и да им помагаше, все не се чувстваше на място младата Черница и нещо ѝ тежеше. Не беше само младостта ѝ. Звездите си я искаха, но още не ги беше разбрала.

- Ама не сме я крали. – каза Старата. – Бебенце спасихме, в тайни го посветихме.

- Ама закона на Земята нарушихме. – не се предаваше Злата.

- Слушай, моме, нема да се караме.

– омекна Старата. – Убу, ше чекаме да видим дал ше ни я върнат. Ако не, нова мома требе да тражиме. Всички заклатиха глави в знак на съгласие. ... Черница гледаше в голямото око на екрана и постепенно спомените ѝ се възстановиха. Лабораторията. Съживяването на едно земно тяло с изкуствени части. В съзнанието ѝ – проблясък от спомен как млада жена скубе косите си и лежи върху току-що заровена дупка. После – тишина и светлина. Постепенно се озова близо до вода, която пееше песен. Увита в нещо топло и бляскаво, тя се озовава в ръцете на една стара жена. Други седем жени ѝ пеят песни. Тя расте бързо и става част от тях...

- Време е, Ай 43-990! – като гръм се разнесе метален глас. - При първата си мисия не се справи. Беше... как го наричат хората? Да, бебе. Сега е ясно. Трябва да затвориш портала и да доведеш онези кикимори тук. Така ще възстановим равновесието.

- Но аз... аз – Черница още не можеше да свърже всичко, което се случваше.

- Аз... аз – имитира я гласът. – Ти принадлежиш на нашия свят. Това, че си развила човешки усещания, е проблем, който ще разрешим много бързо. Когато междувселенското пространство се отвори, нарушаваме баланса, а това е недопустимо. Най-лесно е да се унищожат няколко не-

литература

значителни жени в едно отдалечено дори за Земята село. Тогава обаче ще задействаме механизма на птиците с железни криле. Когато ги размахат тук, Земята ще изчезне. Изчезне ли Земята от Паралелна Вселена Д2, нашата Земя ще се натовари с всичките пъзели, които не е наредила. Ще трябва да създадем нови същества, а това ще отнеме още от бързо свършващата ни енергия. Тогава андрогините от Вселена Д3, които вече са слизали на Земята в Д2 и населниците ѝ наричат „самодиви”, ще се намесят в работата ни и порталите между всички съществуващи Вселени ще бъдат разрушени. Не отворени, а разрушени, Ай 43-990! Черница не разбра всичко, което говореше гласът. Мислеше си за зелените поляни, за билките, които беряха със сестрите ѝ и за наричанията, които шептяха тайно. Не осъзнаваше какво точно има предвид гласът с „нарушено равновесие”, но беше убедена, че не другите осем го нарушаваха. Постепенно клепачите ѝ натежаха. От някъде се разнесе звук. Стържещ звук. Имаше чувството, че някой сякаш сграбчва стомаха ѝ и размества ребрата, но не я болеше. Само усещаше, че правят нещо с нея без да разбира какво точно. ...

- Момета, отиваме на последна разходка из гората и поляната. Не намерим ли Черница, се махаме от селото и ше върим да търсим деветата. Може па да сме сгрешили. Жените заклатиха глави в съгласие, когато Старата им даде тези нареждания. Нямаха вече силата на деветте и с всеки изминал ден се чувстваха все по-слаби. Облякоха носиите за празник и тръгнаха в колона една зад друга, предвождани от Старата. Не бяха сплели косите си и вятърът ги развяваше на воля. Отстрани изглеждаха като вълни на реката на чудесата – ту бяло, то жълто, то черно се вдигаха и спускаха. Селяните се затвориха по къщите. Тръгнеха ли сестрите, никой не трябваше да ги доближава. Да не влошат

нещата. Жените стигнаха до реката, където бяха намерили онова бебе, което порасна толкова бързо. Не като другите деца. Но те обикнаха Черница и сега не искаха да повярват, че я няма. Наведоха глави и зашепнаха нещо, което само те разбираха. Тогава Злата извика: - Вижте! В реката! Тялото на Черница се носеше по леките вълни. Но какво беше станало с него? Червеникаво на цвят, с жълтеникав оттенък, беше надупчено на няколко места. Старата нагази във водата и вдигна тялото. Тежеше много, но тя го изнесе на брега, без никакви усилия. Посестримите се събраха в кръг и запяха тъжно. Песента им, с която оплакваха сестра си, се понесе над селото, а хората залостиха врати и прозорци. Знаеха – злото беше наблизо. Изведнъж тялото изчезна. Само Злата видя лъчът, спуснал се над него, но не искаше да говори. И тя като посестримите си проклинаше дарбата си. За какво им бяха, след като не можаха на посестримата си да помогнат? ...

- Джи 18-360! – се чу в йонната капсула.

– Заеми се с останките на Ай 43-990! Отдели запазените части, а другото претопи. Джи 18-360! Какво правиш?! Роботът разглобяваше сам себе си. Подобно на Ай 43-990 той вече беше слизал на Земята в Д2 и знаеше, че ако има право да живее, то има право и да спре съществуването си, след като с него пречи на мира. Йонната капсула задейства механизма за самовзривяване, а на Земята в Д2 заваля порой, който помете всичко след себе си. Едно село остана под водите на придошлата река. Спасиха се само двама мъже и една жена, които още разказват легендата за деветте посестрими, които потопили селото за наказание като нарекли никога повече да не бъде възстановено. ЮНИ 2013 BG art class 21

кино ♦ Източници: http://www.imdb.com http://www.cinefish.bg

трейлър на филма можете да гледате ОТ тук

Сюжет

Н

ай-новата компютърна 3D анимация от създателите на „Ледена епоха“ и „Рио“, „Тайната на горските пазители“ е приключенска комедия, чието действие се развива в един уникален фантастичен свят. Тя разказва историята за вечната битка между силите на доброто, които поддържат природата жива, и силите на злото, които искат да я унищожат. Когато обикновена тийнейджърка по магически начин се пренася в тази тайна вселена, тя се съюзява с елитна група войни и банда комични и неповторими образи, за да спаси техния свят... и нашия.

22 BG art class ЮНИ 2013

кино Технически данни: Жанр: 3D анимация, фентъзи, приключенски, семеен Сценарий: Том Дж. Астъл, Мат Ембър, Джеймс В. Харт, Уилиам Джойс, Даниел Шер Режисьор: Крис Уедж Премиера в България: 24.05.2013

и още за “тайната на горските пазители”

интересни факти за филма

Т

айната на горските пазители“ не е случаен анимационен филм. Зад него стоят няколко имена, чието реноме основателно би привлякло вниманието на публиката. Сценарият е вдъхновен от детско албумче Хората–листа, създадено от Уилям Джойс, носител на „Оскар“ за късометражна анимация през 2012. Неговият режисьор, Крис Уедж, напомня още в началото на филма за връзката си с поредицата “Ледена епоха“, тъй като персонажът на праисторическата катеричка, която напразно се опитва да докопа жълъда на нейните мечти се е превърнал в анимирано лого на продуцентската му къща. В оригиналната версия, зрителите могат да чуят гласовете на Колин Фарел, Бион­ се, Кристоф Валц и Стивън Тайлър.

Филмът представя многобройни феерични пейзажи, достойни за многоминутно съзерцание като отправя косвено и с финес голямото екологично послание за опазване и грижа за природата. Към разведряващата доза хумор, характерна за автора на ледената епопея, са добавени и приятелски намигвания към съвременните технологии: една апликация на iPhone, употребена навреме, спасява гората от гибел (накъде без Apple?), а ЕмКей поддържа контакт с горския принц Нод чрез система, чийто софтуер поразително напомня Skype.

ЮНИ 2013 BG art class 23

литература

Коста Сивов

♦♦ За контакт: ♦♦ kosta_sivov@abv.bg ♦♦ kosta.sivov.3@facebook.com

Недраги, немили

В

раждата между двете

големи компании – „ВъТъХъБъ” и „ДеЗеУе” – беше възникнала преди много, много години. Никой вече не помнеше какво стоеше в основите на този конфликт, а и едва ли имаше някакво значение. Важното беше да се поддържа огъня на битката, която както изглеждаше, нямаше да приключи скоро (ако въобще някога приключеше). Само за любознателните, не е лошо да се

24 BG art class ЮНИ 2013

спомене, че някога „ДеЗеУе” беше собственост на „ВъТъХъБъ”, но организациите се бяха разделили, уж, за да завладеят по-голям дял от икономическите пазари, но в крайна сметка може би това доведе до развалянето на отношенията им. Всяка от двете фирми се мислеше за по-добрата и по-печелившата от другата.

Въпреки дразгите обаче, не можеше да се отрече, че двете гигантски фабрики създаваха много специалисти, които след това отдаваха

литература

своя талант за благото на планетата и на страната. Не можем да не споменем с гордост имена от „ВъТъХъБъ”, като Кънчо Трифонов – бивш Изпълнителен директор, Владимир Люцканов – настоящ Изпълнителен директор, някога представлявал цветовете на конкурентната компания, Ивайло Кръстев – собственик, Коцето от отдел „Доставки” – достачвик, и разбира се, трите „гениални” секретарки, а именно Червенка Параходкова, Жълтинка Лодкова и Зеленка Ладиева. Но това бяха само една малка част от специалистите на тази мега огромна организация с персонал над петдесет хиляди човека.

От друга страна и „ДеЗеУе” бе дала много на света. Не можеха да се пропуснат кадри от ранга на Дребните – клика, създадена в ранните години на завода, която бе завзела властта и управляваше с желязна ръка, професор Камен Во – експерт по всички науки, особено еротичните, писателят лауреат на редица подкупни конкурси – Константин Сивов, и естествено, изследователят на всички готически науки, непретенциозния в своята същност и възможности специалист, славния Румен Готиката.

Но всъщност нашият разказ има съвсем друга цел, а не да хвали или осмива персонала на двете конкурентни организации. В настоящите редове ще опишем трудния живот на един от най-големите таланти на „ВъТъХъБъ”, човекът покорил нови висини с лъжите си, обладал всички красиви жени в мечтите си и надминал Статуята на свободата в мър-

зела си. Този индивид се казваше Панайот Хеликоптера и заемаше длъжността „Началник Специалист Организатор Инженер АйТи-системинг (и още няколко хиляди неща) изпълнител”.

Паньо беше мъж на петдесет, пенсиониран от Социалната служба поради мързела си, висок, слаб, почти без коса на главата си, компетентен по всички въпроси, гледащ като запечен алигатор и винаги отнесен от вихъра. В своето виждане за нещата, той смяташе, че е главен играч в целия процес на компанията и мислеше, че ако отсъства един ден от служба, компанията ще фалира.

Не може да не отбележим разговора му с един от собствениците на „ВъТъХъБъ”, който се състоя между десет и единадесет часа през този юлски ден на 2012 година. Както винаги Паньо дойде с един час закъснение, но не защото го направи нарочно, а понеже сутринта хеликоптера му пак се изгуби в небесните простори. Не можеше да си обясни как така от вече двадесет години, ни един ден не бе намерил правилния път. Ей така за разнообразие, дет се вика.

Хеликоптера Панайот паркира хеликоптера на сянка близо до сградата на предприятието, като това предизвика потрошаването на всеки един прозорец в радиус от двеста метра. Компанията „Стъкла и стъклопакети” просперираше в последните години и работеше единствено за „ВъТъХъБъ”. Не й трябваха други клиенти, този й беше достатъчен. Вадеха се страЮНИ 2013 BG art class 25

литература

хотни пари.

Панайот беше в редовната си униформа – тънки дънки в бежов цвят, ризка на райета, може би била на мода преди комунизма, черни сандали и черна чанта. Трябваше някой да му каже, че ученическите чанти отдавна бяха забранени със закон, но никой не се осмеляваше, защото той бе известно име в компанията. Кой не знаеше Хеликоптера, кой не беше чувал за него.

Още с влизането си през портала, той не използва пропуска си, за да се чекира и да премине през бариерата, която пускаше единствено идентифициралите се лица. Него дори и компютрите го познаваха, така че системата го пусна, даже го поздрави поименно и му пожела приятен ден.

Паньо се качи по стъпалата до шестия етаж. Винаги използваше стълбището, защото не разбираше технологията на асансьора. А и трябваше да пътува в него с други хора, а той си беше темерут и борсук, предпочитащ уединението и самостоятелността. Странно, но доста хора се чудеха дали и в интимните си отношения поддържаше същото кредо.

Влетя в офиса си с бързината на костенурка, готов да се опъне на мекото диванче, на което прекарваше дните си. Видя обаче, че на бюрото му имаше лист хартия, пък може и паднал тапет да беше.

„Чистачката пак не е минавала днес!” – изруга той наум, защото май беше забравен от света, и 26 BG art class ЮНИ 2013

си легна. Тъкмо се унасяше в приятна дрямка, когато телефонът иззвъня. Той се протегна и падна на пода. Удари си ръката и започна да охка. Звъненето престана.

„Кой ли ме търси?” – почуди се Хеликоптера и нямаше нищо странно в тези му размисли и страсти, защото от двадесетина години никой не го беше притеснявал нито по жицата, нито лично. Пък сега щяха да се изтрепят да му звънят и да му пишат и-мейли. Между другото, от петнадесет години му бяха взели компютъра, защото той и без друго не беше пускан от двадесет лета.

В офиса на Панайот влезе ниската набита фигура на един от десетте собственика на „ВъТъХъБъ” Врайко Стайкович. Той се поогледа и заобяснява на някого. Когато Хеликоптера се изправи, видя, че зад шефа имаше бригада строителни работници.

- Значи тука искам да разбиете стената и да сложите стъкла. Тука искам тапети на патенца, за внучетата. Ей там желая да инсталирам плазмен телевизор и барче с уиски...

- Ама какво става тука? – изпъчи се Паньо пред висшестоящия, който го изгледа изпод вежди и се смръщи:

- Ти кой беше?

Панайот щеше да припадне. Та той бе най-важната личност в компанията, без него нямаше да оцелеят ни един ден, а сега този нисък бюрократ се правеше, че не го познава. Биваше ли такова нахалство, човек като станеше собственик и се самозабравяше. Като онзи Ивайло Кръстев, който, освен че не правеше

литература

нищо по цял ден, се бе заоградил със секретарки. Паньо завиждаше на копелето и си представяше деня, в който щеше да го изрита от офиса му и да завземе властта. Този момент наближаваше, Хеликоптера бе сигурен в това.

- Как кой, аз съм Панайот.

- Панайот кой? – присви невярващо очи Врайко Стайкович.

- Хеликоптера.

- Не беше ли Пилота.

- Пилота, Хеликоптера, все тая.

- Така е. Момчета, искам да изнесете този грозен и протрит диван. – Нареди на бригадата собственика на „ВъТъХъБъ”.

- Господин Стайкович, как така? Това е моят офис. Какво ще правите с него?

- Стая за внуците ми. Не ми харесва цял ден да се мотаят в офиса ми. Човек един турски сериал не може да изгледа.

- Ами аз?

- Какво ти?

- Аз къде ще отида?

- Не ме интересува.

Врайко продължи с разпределението на мебелите и организацията на изгледа на офиса, който в близките месеци щеше да се превърне в детска градина. Строителите бяха започнали да изнасят и да мажат, и да боядисват, и да правят какво ли не.

Панайот Хеликоптера излезе от собствения си офис и отиде в Личен състав, за да си подаде оставката и гневното писмо, написано под съпровода на удрящи чукове и псуващи майстори. Там го посрещнаха с невярващи погледи:

- Паньо, това ти ли си? Не сме те виждали от колко? Станаха ли двадесет години?

Мъжът кимна на възпълната жена, Началник на човешките ресурси.

- С какво можем да помогнем на един военен ветеран? – попита Ненадка Оставкова, която се занимаваше само с оставките.

Панайот наведе глава и извади два намачкани листа от задния джоб на бежовите си дънки.

- Оставката ми. И гневно писмо.

Ненадка го погледна мрачно:

- Ще ни оплюваш ли, какво?

- А, не, аз такова...

- Хайде, давай листите и отлитай, че да не затворят въздушната магистрала.

Притеснен, че не е уведомен, че пътят му ще бъде отрязан, Панайот изхвърча през вратата като истински пилот и запали хеликоптера си.

Какво да прави сега? Жена му щеше да го прогони от къщата им. Ако не беше тази работа, отдавна да го беше натирила, но той прекарваше деветдесет процента от времето си извън дома, така че все още го изтрайваше някак си.

Но как се случи всичко това?

До вчера беше уважаван специалист, началник и ръководител, а днес бе изгонен като мръсен котак от компанията. Но щеше да има Видьов ден, когато всичките му заслуги щяха да бъдат отчетени и той щеше да бъде награден подобаващо.

- Да бе, да!!! – захили се няЮНИ 2013 BG art class 27

литература

кой и Паньо се огледа. За малко да не види една заблудена гарга и да я залепи на предното стъкло на летящата машина.

- Кой е тук? – запита.

- Аз съм твоята разумна половина.

- Моята какво?

- Абе вътрешния ти глас, бе, глупак!

- Защо ме обиждаш? – попита обидено Панайот.

- Че аз съм много мил с теб, господин Експерт! Ха-ха, ама че си образ! Ако аз бях собственик на „ВъТъХъБъ”, дори само Изпълнителен директор да бях, щях да те уволня на първата минута от царуването си.

- Глупости! Без мен още утре ще ударят кепенците. Едва ли ще се справят.

Вътрешният глас изпадна в неудържим смях.

- Ти обаче наистина си вярваш. Я ми кажи, щом си толкова важен и специален, каква ти беше длъжността?

- Началник!

- Ми то във „ВъТъХъБъ” всички са такива. Кажи ми по-точно, ако обичаш.

- Не знам. – призна Паньо.

- Така, така. Да продължим с въпросите.

- Ще има ли награда, ако отговоря на всичките?

- Това да не ти е „Стани богат”. Я млъквай!

- Добре.

- Колко служители има в предприятието?

Панайот повдигна рамене.

28 BG art class ЮНИ 2013

- Каква е дейността на фирмата?

Хеликоптера пак направи жест, който казваше, че не знае.

- Да продължавам ли? – попита Вътрешният му глас.

- Естествено, тъкмо ми стана интересно.

- Ох!!!

- Чакай само да приземя самолета.

- Ама това е хеликоптер, бе, човек!

- Знам, ама ме кефи онази реклама за Трибестана.

Вътрешният глас се прекръсти.

- Защо все на мен се падат такива идиоти?

- Каза ли нещо? – попита Паньо.

- Не, не, бая си против уроки, че взе нещо да ме стяга шапката.

Хеликоптера приземи хеликоптера пред жилищната си сграда, на която нямаше ни един прозорец. Живущите в нея бяха решили, че няма смисъл да ги сменят, защото Паньо беше винаги насреща да им ги счупи със своята адска машина. Когато се измъкна от купето, пред него застана един дебел полицай, негов съсед, недоволен от режима му.

- Здрасти, комшу! – поздрави служителят на реда.

- Здрасти, Синьоризецо Храбър. – ухили му се Паньо.

- Ще припадна! – завайка се Вътрешният глас. – Нещата стават все по-лоши и по-лоши.

- Виж какво, Паньо, не може да продължаваме така. Първо, с този барутник изкърти всички прозорци на блока. Второ, като домоуправител на

литература

цялата жилищна сграда, отговаряше за подмяната на водомерите и електромерите и вече от година нямаме нито ток, нито вода. Половината деца от махлата се издавиха в Бедечка ривър, нищо, че е до колене.

Панайот слушаше излиянията на своя съсед Синьоризец Храбър и се чудеше и маеше на глупостите, които произнасяше.

- Абе, комшу, как може да не ми зачитате постиженията. Аз правя толкова много неща за вас, а вие само се оплаквате. Типична българска черта. Като не ти харесва, занимавай се ти с тези работи.

Полицаят се нацупи.

- Не мога.

- Тогава не ми се оплаквай. Не стига, че ви оправям всичките проблеми, а и ще се оплаквате. Нямало ток – по-добре. Така вероятността да ти гръмне бойлера пада на нулата, като се напиеш и бръкнеш в контакта, ще останеш жив, пък и няма телевизор – какво по-хубаво от това, а? За водата – стига с това къпане, бе, аркадаш. Таванът ми протече от него. Изтъркахте си кожите. А сега е удоволствие. Сухичко и приятно е.

Служителят на реда не можеше да намери аргумент на тези думи на съседа си. Трябваше да признае, че този говореше истината.

- Така е, Паньо. Извинявай, че се усъмних в труда и отдадеността ти на каузата.

- Вариантите са два: или ми купувате ферари и пускате връзки, за да почна работа в ТЕЦ-283, може и в някоя от по-предните версии, или си търсите нов домоуправител.

- Пази боже! – изхлипа Синьо-

ризец Храбър. – Какво ще правим без теб! Не, никога не бихме те пуснали да си тръгнеш. Та ние вече поръчахме статуя да ти изваят. Ти ще влезеш в историческите анали на блока. Ферарито ще го имаш до няколко дена, а за ТЕЦ-а ще говоря с един приятел – Владимир Люцканов, той ги познава всичките замесени в управлението. Самият той не успя да се оправи да почне работа там, ама не защото нямаше връзки, а защото не можа да ги използва по правилния начин.

Горд с постиженията си, Панайот Хеликоптера пожела приятен ден на съседа си и се оттегли в блажено спокойствие на леглото си у дома. Добре, че съпругата му беше на работа, иначе трябваше да си търси друго местенце за спане.

- Паньо, – изграчи Вътрешния му глас. - как се понасяш сам?

- Какво имаш предвид?

- Боже, ама ти наистина се смяташ за гений, нали?

- Естествено.

- Като малък падал ли си си на главата?

- Десетина пъти.

- Само толкова?

- За толкова ми е казвала мама. – призна Хеликоптера.

- Със сигурност са поне сто.

- Навярно.

- Виж с`я к`во, – започна делово вътрешният му глас. - какво ще кажеш да отидем на осмия етаж и да се хвърлиш от там, а? Така ще избавиш себе си от напразното си съществуване и мен ЮНИ 2013 BG art class 29

литература

от мъките.

Паньо поклати глава.

- Не става, колега.

- Наричай ме, Калчо.

- Защо Калчо?

- Защото в главата ти има само кал.

- Остави ме да спя.

- Айде бе, човек, направи нещо.

- Какво?

- Де да знам. Например отиди да поплуваш в Бедечка ривър, барем се удавиш. Или пък посети зоологическата градина и влез при тигъра. Може и при мечките. Не, не, знаеш ли какво – по-добре запали колата на някой мутряга. Това ще е доста ефективна мярка за премахването ти.

Панайот се отпусна на леглото и мигновено заспа. Беше изморен от безкрайната работа, която беше свършил днес. Да, бяха го уволнили от позицията му на „Началник Специалист Организатор Инженер АйТи-системинг (и още няколко хиляди неща) изпълнител” във „ВъТъХъБъ”, но това не му пречеше да си пробва късмета при конкуренцията в „ДеЗеУе”. Как само щяха да го приемат с отворени обятия и да му дадат три пъти по-висока заплата от тази, която вземаше до момента.

Вдъхновен от идеята си, Паньо стана рано сутринта и облече официалните си дрехи – къси гащи, джапанки и сив потник от руския пазар. Запали хеликоптера и дим да го няма.

След по-малко от десетина минути вече се потеше в голямата чакалня пред офиса на Коко Балан30 BG art class ЮНИ 2013

тайнса. Тука имаше над триста души и всичките чакаха за среща с Директора на компанията.

- Ти за какво? – попита един приятен мъж на около тридесет, седящ на стола от лявата му страна.

- Ще предлагам услуги.

- Сексуални?! – погледна го съмнително непознатият.

- Не, само професионални. Напуснах работа и сега си търся ново поле за изява.

- Ахам. – съгласи се странникът. – Подобна е и мойта. Преди дни станах Изпълнителен директор, после ме напусна жената, всички искаха да ме погубят. След като си подадох оставката, нещата се оправиха. Даже имах невероятно изживяване. Няколко стотин хиляди жени се биеха за мен, но когато една тъпа гъска, предполагам, че е била бившата ми жена, пусна слуха, че съм болен от Кокоши грип, всички се отдръпнаха. А то даже няма такава болест, мамка му! Можеш ли да си представиш! И сега си търся нова работа.

- В коя фирма работеше? – попита Паньо, увлечен от разказа на непознатия.

- „ВъТъХъБъ”.

- Брей, че то и аз от там идвам. Казвам се Панайот Хеликоптера. – Мъжът подаде ръка на странника и те се здрависаха.

- Хеликоптера!!! Мале, мале! Та ти си легенда в завода. Кой не е чувал за Пилота, който отлетя преди петнадесет години. Всъщност, къде беше през всичкото това време?

- Ами на работното си място.

- Във „ВъТъХъБъ” ли?

- Да.

литература

- Боже, велик си бе, човек! Петнадесет години си бил в завода и никой не е подозирал даже. Няма друг като теб!

- Твоето име как е, колега?

- Аз съм Кънчо Трифонов.

- Не думай!

- Да бе, аз съм.

- Че и ти не си съвсем безизвестен. Всички те знаят като човека, който стана Изпълнителен директор и после се позагуби някъде.

- Напуснах. Не издържах на стреса.

- Колко време беше на постта.

- Ефективно – не съм бил. Неефективно – няколко часа.

- Бре, бре!!! Много бе!

- Така е.

- И сега какво? – попита Панайот.

- Ами ще търсим нещо ново.

- Да, то и при мен така. Ами успех, Кънчо.

- Успех и на теб, Хеликоптер.

- Благодаря.

- Май дойде моят ред. След десет дена чакане! – Господин Трифонов, бившият Изпълнителен директор на „ВъТъХъБъ” стана и влезе през огромната дървена врата на Коко Балантайнса, който преди да стане ръководител на „ДеЗеУе” беше в бизнеса с алкохолни напитки. Историята показваше, че той бе започнал своята професионална кариера във „Винпром Ямбол”, откъдето беше помолен да напусне, заради огромните количества ракия, които употребяваше ден и нощ. Всъщност, май цялата винарна работеше за неговите нужди, които никак не бяха малки. Понеже Панайот беше нахален, той се присламчи за Кънчо и двамата влязоха при директора.

Зад бюрото стоеше дребен мъж на около петдесет години. Очите му бяха малки и влажни. Навярно ръководителят бе загрял с няколко чашки джин.

- Заповядайте, господа! – покани ги учтиво той и им наля по една голяма халба с водка. – Предполагам сте дошли за интервюто? Мъжете кимнаха.

- Добреее! Ето как стоят нещата при нас. Тримата изпиваме по една халбичка с пиини и който остане на стола си, е нает. Ясни ли са правилата на играта?

- Да. – съгласиха се двамата претенденти за място в компанията „ДеЗеУе”.

- Ей сега ще стане интересно! – захили се Вътрешния глас на Панайот, който се наричаше Калчо. Тримата надигнаха халбите с водка. На Коко Балантайнса му отне най-малко време да довърши своята. Тази определено не му бе първата за деня, нито пък щеше да му е последната. Хеликоптера и Трифонов свършиха почти едновременно.

- Как е, момчета? – попита ги още по-развеселен директора. Кънчо не можа да отговори, защото веднагически се строполи на пода, а Панайот каза нещо нечленоразделно и отлетя занякъде.

- Ха-ха-ха! – започна да се смее Калчо, Вътрешният глас на Хеликоптера.

- Пак аз съм нает! – ухили се и Коко Балантайнса, който печелеше вече девети рунд, а до края на деня имаше още много, много време. ЮНИ 2013 BG art class 31

бг таланти

„Светлините на Амстердам“ маслени бои, 48 х 40 см Художник: Кирил Станчев http://www.kirilart.com

32 BG art class ЮНИ 2013

специален гост

Марио Спасов

Ако имаш безумното желание, ще постигнеш безумен успех BG Art Class:

Здравей. Винаги започваме с представяне на госта ни, така че, преди да пристъпим към въпросите, първо би ли се представил с няколко думи пред нашите читатели.

Марио Спасов:

Здравей. Казвам се, Марио Спасов,

34 BG art class ЮНИ 2013

на 33 години съм. Занимавам се с музика.

BG Art Class:

От колко години се занимаваш с музика? Как се насочи към тази област и с какъв стил музика се занимаваш?

специален гост

Марио Спасов:

Ами от доста време вече - сериозно се занимавам с музика от осемгодишен. Колко години са това? Значи 25 години. Предимно с класическа и модерна музика. През учебния период музиката, с която се сблъсквах, беше тази, която се преподава в основните музикални училища и средните музикални училища - класическа музика. Завърших школата по изкуствата в град Козлодуй. Там метода на преподаване беше някакво обединение от това, което се преподава в основните музикални училища и в средните музикални училища. В рамките на седем години изучаваш теория на музиката, солфежа, изучаваш музикален инструмент - пиано в моя случай.

BG Art Class:

Пианото ли ти е любимия инструмент?

Марио Спасов:

Да, пианото. Имаше и китара... китарата ми беше тийнейджърския блян. Човек като поотрасне по-забелязано, особено в пубертета, преценява, че с китарата, например, има далеч по-голяма свобода на движение на сцената. Така ми се струваше, така го чувствах. Сега е обратното пианото е инструмента, с който най-добре мога да правя музика.

BG Art Class:

От кога се занимаваш по-сериозно?

ЮНИ 2013 BG art class 35

специален гост

Марио Спасов:

По-сериозно с музика се занимавах в театралния колеж, но някаква вътрешна интуиция ми подсказа, че всъщност, подобре да обърна внимание на музиката. Имахме часове по вокал. Йосиф Герджиков ни беше преподавател и той ме открехна за ренесансовата музика. Тогава гледахме един филм - „Ромео и Жулиета” на Дзефирели, Нино Рота е написал музиката за него и мисля, че филмът беше от 1974 година. Това, може би, също така е най-добрият филм за “Ромео и Жулиета”, правен някога по “Ромео и Жулиета” на Шекспир. Тогава много си паднах по пилотния сингъл, много готино парче. Преди това бях запален, вече това ме

36 BG art class ЮНИ 2013

разпали тотално да се занимавам с пред­ класическата ренесансова музика и бароковия композитор Хенри Пърсел. Така, после се появи готик стайла, няма отърване от него.

BG Art Class:

А имаш ли идоли?

Марио Спасов:

Идоли не е лошо един музикант да има, изобщо дори, но е въпрос на самосъзнание. Започнеш ли да се захласваш по тоя модел, дето е идола и започнеш ли да предаваш този модел вътре в себе си, на

специален гост

това, което правиш – да, то ще бъде повлияно, но нека да бъде оригинално, да бъде твое, да вървиш по своя си път.

BG Art Class:

Какво искаш да кажеш с музиката, какво изразяваш? Какво означава тя за теб?

Марио Спасов:

лихме доста България по фестивалите. Ние просто искахме да правим музика. Там, в общинския детски комплекс, имаше уредба, имаше инструменти и ние можехме да ползваме тази база. В един момент, на режисьора на театралната студия (една дама) й хрумнало, че всъщност, ние като музиканти, можем да присъстваме на сцената, на

спектаклите и музикалното оформление да се случва лайв. И така започнахме да правим постановките. Като име сме единствено и само като музиканти в спeктаклите, в такива малки ролички, епизодични. Така се започна, започнахме да правим записи вече извън театралните постановки, на електронна музика. Заменихме акустичните инструменти, защото

Ако кажа всичко... то пък толкова общо казано. Музиката за мен е каквото е лентата за кинорежисьора, това, което е реквизита за актьора. Музиката е средството, с което ти показваш себе си, своето отношение, не само към това, което правиш, не само към дарбата си, своето отношение изобщо към света. Това е твоя резултат като музикант. Това се отнася за който и да е човек на изкуството. Преди да постъпя в колежа по изкуствата „Любен Гройс“, участвах в живота на една извънучилищна структура - Общински Детски Комплекс в гр. Козлодуй - център за превантивна работа с деца. Там, общо взето имаше много хора и малки, не само пораснали деца. Но главно ние, поотрасналите, намерихме ниша, в която да се занимаваме с това, което искаме - с изкуство. Там имаше една театрална студия, с която пообикоЮНИ 2013 BG art class 37

специален гост

нямахме изградения характер и увереността, че да правим нещо с акустични инструменти. С електронен инструмент ни беше просто по-лесно. Тогава беше така, сега, предпочитам обратното.

BG Art Class:

Сега какъв тип музика правиш?

Марио Спасов:

Сега това, което правим с формацията ”Алегро Бизаро” - това е дуета ни с партньорката ми Росица Делиева - мецосопран, и двамата сме силно повлияни от готик пауър метал стила, специално от формацията „Nigthwish”. Това, което правим като музика, е много повлияно от „Nigthwish”. Да, правим техни неща, но главно за пиано. Трудно е в България да правиш такава музика - включени са страшно много елементи, не само като музикални похвати, а и като музикални инструметни. Не, че това е проблем, но не можеш да я изкараш на сцена, без това да ти коства сериозни усилия. Музиката се дава на хората, защото е нещо добро и трябва да бъде дадено на хората със силно изделие. Селтик музиката също присъства в репертоара ни. Правим доста неща на “Аори” и на Лорина Маккенит. Така де, каквото и да правиш, опитвайки се да създадеш музика, повлиян от нечия друга, правейки я само с пианото си, с гласа си, няма как, а и не намирам смисъл в това да го направиш едно към едно с оригиналния. Не намирам смисъл, защото той вече е там. Вкарваме и класически елементи - например от Йохан Себастиан Бах.

BG Art Class:

Защо точно ”Nigthwish”? С какво точно те привлича този стил?

38 BG art class ЮНИ 2013

Марио Спасов:

Да, права си, би могло да е с всяка музика, всякакъв стил. Защо точно тази? Музицираме в този стил (готик-рок), понеже нюансите от този стил са много някак в тон с нашето усещане за музика изобщо. И да, именно съчетанието в него на класическата музика с модерните похвати в рока, дават оня неповторим комфорт за нас, в който се потапяме, и едновременно с това провокирани от него, работим по звука на „Алегро Бизаро”. И защото когато я слушам, просто се усещам в нея. Може да съм правил каквото и да е преди това, да съм разговарял на каквато и да е тема, като я заслушам, аз оставам сам със себе си, и с нея, а с другите стилове някак си не се получава. Тя също е модерен стил, но е така модерен, както е и основан - на класическите похвати в музицирането. Какво означава това? Това за мен главно означава, че мога в тази музика да променям нещата, без да се губи емблематическото, това, върху което би трябвало да стъпва всичко, което се гради в момента, като алтернативи.

BG Art Class:

Можеш ли да ни разкажеш нещо повече за вашата формация? Отдавна ли сте в този състав? Откъде тръгна идеята да включиш в изпълненията си и глас освен пианото?

Марио Спасов:

Когато сформирахме “Алегро Бизаро” бяхме трима души. Пак вокалът беше женски вокал, пак беше мецосопран с алтови низини. Свилена Тенева се казваше певицата. Павел Николов беше на ударните... казвам ударни, защото това бяха перкусии, това не бяха барабани, а пък аз си бях на синтезатора, а тогава между другото свирех и на китара. По това време „Алегро Бизаро” се зани-

специален гост

ЮНИ 2013 BG art class 39

специален гост

маваше с музика, която по-скоро се слуша в малките локални клубове, локалните барове. Изпълнявахме евъргрийни, но малко известни евъргрийни. Така го бяхме решили. ”Няма смисъл - казвахме си. - да правим популярните евъргрийни, които всеки прави.“ Да, не можеше без тях, имаше и такива, но болшинството от нещата бяха не толкова популярни или да речем оригиналните варианти на популярни след това кавъри, какъвто е случаят с “Personal Jesus” на Depeche Mode. Много хора знаят, че оригиналът е на Джони Кеш, обаче свързват ”Personal Jesus” с Depeche Mode. Кавър не е да направиш оригинал в оригиналния му вариант, кавъра е да 40 BG art class ЮНИ 2013

направиш свой прочит на оригинала. Правихме и фолклорна музика, но не с типичния фолклорен аранжимент. Като кажеш „фолклор“, се сещаш за родопския фолклор, за тракийския фолклор - от Тракийската низина, танците, пиринския, македонския фолклор. Северняшкият не е такъв, по-скоро е това, което навремето правeха “Ку-ку Бенд” с Деси Добрева. Постепенно, обаче, аз започнах да си мисля „да, хубаво е да свириш в клубовете, хубаво е да свириш в баровете, няма нищо лошо в това, даже има много емоции, много приятни изживявания, страшно много контакти с богата гама от характери, но личното ти развитие малко остава на заден план.

специален гост

Все пак, клубната сцена, това е сцената, на която ти свириш, това, от което хората, които идват там имат нужда, за да си прекарат хубаво и да се забавляват. Ако засвириш нещо свое - няма проблем, но ако прекалиш, може да ти направят забележка: ”Защо ме занимаваш с твоите проблеми? Не съм дошъл за това.”. То не беше и точно мое решение, а някак, може би, изконсумирано. В един момент, пътувахме към Царевец с един приятел. Бяхме пристигнали вече във Велико Търново и видях патриаршеската катедрала „Светото възнесение” - тогава чух за първи път ”Nightwish”. Учуден и от гледката на фона на „Nightwish”, си казах: „Това може да се направи. Защо не правим това?“. Това не е музика за клуб, примерно... това е музика, която, ако я правиш, би могъл да стъпиш на много по-голяма сцена. На сцената на някой фестивал, на сцената на някой концерт под егидата на някаква кауза. И си казах: „ето това нещо ще правим с „Алегро Бизаро”, обаче никой от „Алегро Бизаро” не беше съгласен. Но Павел беше страшно народен човек. Той ме разбра и ме запозна с Роси Делиева, която тогава пееше в една формация, която беше в драм-секцията. Каза ми, че Роси е луда по “Nightwsh” и изобщо по готик пауър метъл стила, и ще има за какво да си говорим. Събра ни и ние започнахме да свирим, а не да си говорим. И така до сега.

BG Art Class:

Ходите ли на участия с „Алегро Бизаро”?

Марио Спасов:

Все още ходим, а не идват да ни взимат (смее се). Ходим - да. Беше трудно. Планът беше готов. Разговаряхме за

участие съвместно с други групи, които обаче предпочитаха да си свирят сами... и няма лошо в това. И си казах, че, ако не направя нещо, за да може да се закрепи този проект по някакъв начин и да продължи да върви напред, всичко е обречено, и аз мога да си го свиря вкъщи и да не ми дреме. Докато си репетираме, пеем си - няма проблем, но какво от това? И така отидох в едно читалище в Красна поляна - „Св.Св. Кирил и Методий”. Поисках среща с Анатоли Йовчев - много открит, много прям, много весел, добронамерен човек, страшно позитивен. Видяхме се, разговаряхме, пуснах му записите - тогава бяха готови първите три записа. Човекът ме изслуша много внимателно, просто прие моето предложение (а и така очаквах, че ще стане). Така да се появим самостоятелно, пък и на читалището ще бъдем полезни. Човекът ни каза: „Ето ви всичките контакти, ето ви всичките фестивали, тази музика си заслужава. Харесва ми.“. И нас ни хареса.

BG Art Class:

Определено е било различно от дотогавашните ви изяви. Впечатляваха ли те тези участия?

Марио Спасов:

Човек трябва винаги да се впечатля-

ва, отделен въпрос е, че той никога не се повтаря. Стискам палци в момента да ни провърви с участията.

BG Art Class:

Как е на сцената? Разкажи ни нещо за изпълненията ви.

Марио Спасов:

Когато излезеш на сцената, има една ЮНИ 2013 BG art class 41

специален гост

единствена разлика с репетицията - това е, че там няма връщане назад. Е, можеш да го направиш, разбира се, но не трябва. Тогава трябва да направиш друго, вместо да върнеш назад - понякога може да стане страшно и не особено красиво. Ти си там, за да покажеш това, което толкова много обичаш и което с такава любов правиш. Ако го направиш заради хората, тогава ще се получи, но изпълнители излизат на сцената, за да покажат какво могат. Щом като са на сцената, значи го могат. Държим на това, което правим. Харесваме и се радваме на тези, които са дошли да ни чуят и много се радваме, когато установим контакт с публиката и си говорим. Получи се първия път, получи се втория път, третия път се получи... винаги се получава. А интересни моменти винаги има, особено, когато си застанал на сцената пред някой прожектор и (смее се) започнеш да страдаш от високите температури, които се покачват, няма как. Аууу, много е неприятно. Но пък е приятно когато усетиш погледа на хората докато свириш. Обичаме да изненадваме хората.

BG Art Class:

А какви са планове ви занапред?

Марио Спасов:

За в бъдеще формацията я чакат записи, чакат я участия в този сезон. Като казвам „този сезон“, имам предвид от октомври месец. Готвим няколко фестивала, за които трябва сериозно да се подготвим, чакат ни много посещения в България. Това са „поетични вечери“ - така се наричат. Наши популярни поети четат стиховете си, а ние им акомпанираме. До сега това нещо съм го виждал в съпровод на китара, виждал съм го в съпровод на пиано, но тук ще включим нещо ново, ще опитаме и с електронна музика.

42 BG art class ЮНИ 2013

BG Art Class:

След като толкова години вече се занимаваш в тази сфера, какво би посъветвал хората, които искат да правят музика в България? Трябва ли да се насочат към музиката, която е популярна и всички приемат, и от което се изкарват пари или да правят това, което им харесва наймного, независимо от трудностите, през които трябва да преминат, за да постигнат желаното?

Марио Спасов:

България... не ти го казвам като упрек, но колкото и интервюта да гледам, все чувам въпрос, подобен на: ”Какво ще посъветвате младите хора, младите творци в България?”. България не е отделна планета от Слънчевата система, случайно озовала се на планетата Земя и вклинила се в нея. България е държава, България е територия. Това нещо за хората на изкуството не съществува, обаче. Хората на изкуството имат еднакво право да правят изкуството си по целия свят. А независимо дали си в България или в държава на африканския континент, или в Северна Америка, ти си творец, ти си човек на изкуството и ще правиш своето изкуство, ако държиш на него. Какво бих посъветвал творците в България, тези, които се занимават с музика... не мисля, че има какво да ги съветвам. То не е съвет специално към тях, а по-скоро към хората, които правят изкуство, правят музика: Не направиш ли едно нещо от сърце, заради хората, няма да се получи. Не знам как се е появило това нещо у нас, не мога да си обясня, но имаме ”българския Елвис Пресли”, ”българската Мадона“. Защо нито една друга държава няма такива изпълнители? Защо Франция няма „френския Висоцки”? Достатъчно велик творец е, за да иска всяка една нация да има такъв. Ами, защото всяка нация държи на това, което има тя. А специално хората, които са величавани

специален гост

като велики таланти, тези, които са искрени и чисти в това, което правят, те никога не го правят от името на Франция (смее се) или България, или Русия, или каквото и да е. Те го правят от името на човечеството, заради хората.

BG Art Class:

Както във всяка друга област, и тук човек ще попада на много подводни камъни, неща, за които в началото няма представа, че ще се изпречат на пътя му. Ти си изминал дълъг път и затова те попитах за мнението ти дали е непосилно да се прави музика, която не е достатъчно популярна и с която ще имаш трудности да преживяваш като творец. Много хора не биха се захванали с нещо, ако предварително знаят с какви трудности ще се наложи да се сблъскат.

Успехът не е в това различни компании да правят тениски с твоя лик и твоето име и т.н., и т.н... Успехът е да си щастлив от това, което правиш и че то радва хората. И че хората искат да бъдат твои приятели заради това, което правиш, а не защото си някой от една голяма бизнес империя и има картички, ваденки и пощенски марки с твоя лик

и така нататък. За да каже после: „Ето това е този и аз съм до него“ - на снимката, която някой ни е направил. Това не е успех, това е толкова мимолетно, че просто аз не го намирам и за толкова важно, че да се обсъжда. И все пак, дори и такъв да станеш, се изисква страшно много труд. Така, че дори и някой така да

Марио Спасов:

Ако имаш безумното желание, ще постигнеш безумен успех. Не знам за другите какво е „безумно желание“, за себе си знам какво е. Нито ям, почти и вода не пия, просто свиря. А за успеха - за другите не знам, знам за себе си, и той изобщо не е свързан с парите. Благодаря на парите. Ако ми ги дадат и аз знам на кого да ги дам. Успехът не е в парите. Успехът не е в албуми. ЮНИ 2013 BG art class 43

специален гост

разбира успеха, трябва да се потруди сериозно. Моето щастие е по-лесно, защото се намира вътре в мен. Но е постоянно и никога не се губи.

BG Art Class:

Благодаря ти за това интервю. Беше ми много приятно да си поговорим. Пожелавам успех на „Алегро Бизаро”, както и на теб. Продължавайте да правите това, което ви харесва толкова много и с което радвате толкова хора.

Марио Спасов:

Благодаря ти и от името на Роси, и от свое име, и от името на всички, защото зад нас стоят много хора, не сме само ние двамата. Каквото и да направим,

44 BG art class ЮНИ 2013

консултираме се преди да го пуснем в Интернет. А преди да го засвирим, се консултираме с нашите приятели. Преди и изобщо да сме го записали, обсъждаме го и с наши приятели музиканти - верни приятели. Много е важно да имаш верни приятели. Вер­ни - не да направят всичко за теб, а истински.

BG Art Class:

Можеш да им благодариш тук.

Марио Спасов:

На много хора бих казал ”благодаря”. И го казвам.

BG Art Class:

Благодаря ти и успех!

бг таланти

Автор: Мирослав Георгиев http://the6sic6ness6.deviantart.com https://www.facebook.com/artworksMiroslavGeorgiev е-mail: miroslav_s_georgiev@abv.bg

ЮНИ 2013 BG art class 45

I can too

I Can Too И Аз Мога

З

а много от Вас тази визия с популярни личности може би е вече позната. „С тениска I Can Too – носиш НАДЕЖДА” е съвместна ини­ циатива на фондация И АЗ МОГА и хора от различни браншове, които биха желали да провокират гражданското общество към промяна. Да накарат всеки един да се почувства способен да промени света около себе си към по-ДОБРО, с това което МОЖЕ най-добре.

Дизайнерите от banda,

които неуморно предоставят идеите си на И АЗ МОГА, създават тази инициатива.

Studio Proto, които на доброволни начала снимат всички лица на I Can Too, също се включват в нея, а външната реклама в лицето на Метрополис груп, КРИВИЦКИ И СИЕ в лицето на Румен Кривицки, в. "Марица", Атум Реклами, Тракия Билборд ООД, предоставят рекламните си позиции за популяризирането й.

В момента I Can Too работи

над изграждането на Център за деца с аутизъм. В резултат на две годишни усилия, Община Пловдив предоставя на I Can Too пространство от 400 кв.м, напълно безвъзмездно. Както всички инициативи на организа­ цията, така и тази цели не толкова набиране на средства, колкото е обръщение към всички хора - да се включат при създаването на Центъра за деца с аутизъм 46 BG art class ЮНИ 2013

(с контакти, идеи; с работа и материали; с предоставянето на част от пространство / магазин, бизнес сграда, офис/ за предлагане на аксесоари I Can Too; с sms на 1415 и тел. 09005 1415; или с дарение), с което ще дарят НАДЕЖДА на много деца. Всички заедно, можем да сме посланици на Надеждата.

Тениски на НАДЕЖДАТА

обличат световни звезди – холивудският актьор Долф Лундгрен, рок музикантът Мат Соръм (барабанист на Guns N’ Roses и Velvet Revolver), както и други много спе­ циални за нас хора, които ни подкрепят. На сайта www.icantoo.eu можете да проследите създаването на Центъра, a бюджета за ремонтните дейности може да получите, като ни пишете на: info@icantoo.eu Благодарим Ви!

За контакт:

Фондация И АЗ МОГА: гр. София, ул. Гурко 12, ет. 7, офис 34 тел.: + 359 2 937 78 62 www.icantoo.eu Facebook: I Can Too

Дарителска сметка:

Фондация И АЗ МОГА ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ България IBAN:BG15BPBI79421080910101 SWIFT (BIC): BPBIBGSF