Issuu on Google+

Брой #46 - Септември 2012

Специален гост:

Павлин Петров

Разпространява се безплатно!


съдържание

50

04

брой 46:

За списанието .................................... 03 Специален гост: Павлин Петров ................................... 04 Творба от Даниел Алеков ................. 22 Разказ от Радослав Колев ................ 24 Творба от Кирил Станчев . ................ 40 Разказ от Коста Сивов ....................... 42 Кино: за филма „Камбанка и тайната на крилете“ . .... 50 I Can Too ............................................. 52

внимание!

40

В изданието може да има съдържание, неподходящо за лица под 18 годишна възраст!

За контакт: e-mail: bg_art_class@abv.bg

24

Корица на броя 2 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012


за списанието

46 Скъпи приятели, Броеве 46 и 47 на списанието бяха подготвени за издаване през есента на миналата година, но поради ред обстоятелства, не можаха да видят бял свят до този момент. Макар и с голямо закъснение и с найсърдечни извинения към гостите ни в тези два броя, най-после ще имате възможност да се насладите на наистина хубави материали, заслужаващи вашето внимание. След брой 47, новите броеве ще започнат от брой Май 2013 година. Надяваме се да прекарате чудесни минути със списание BG Art Class. Приятно четене!

Освен от различни сайтове, от където можете да свалите или разгледате онлайн броевете на списанието, от миналата година вече имате възможност да разгледате изданието и на е-четци. Също безплатно можете да свалите броевете от следните библиотеки:

http://shop.myebook.bg

СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 3


специален гост

Павлин Петров

Това, което беше хоби, постепенно се превърна в професия BG Art Class:

Здравей. Би ли се представил първо пред нашите читатели?

Павлин Петров:

Здравей. Казвам се Павлин Петров, на 36 години съм. С изобразително изкуство съм се занимавал като малък - доста съм рисувал, но поради стечение на обстоятелствата и че съм живял в Габрово, в Трявна - където беше едното училище за изобразително изкуство, и съм видял неща, които не са били много лицеприятни, така и не завърших художествена академия. Но това не ми пречи да се занимавам с изкуство - от 2008 година вече по-сериозно. Направих първата си самостоятелна изложба, която беше открита в аулата на Семинарията по 4 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

повод Деня на будителите. След което тази изложба се очерта да стане една пътуваща изложба с цел популяризиране на българската азбука, както и на различни символи, които са свързани с нашите прадеди, така да ги наречем - „прабългарите’’: като се започне с печатите на Кубрат, на Аспарух, символите на рода Дуло и ред други такива знаци, които са обособявали различни така наречени фирми - по онова време са ги наричали работилници, защото думата „фирма“ не е съществувала още. Изложбата беше поканена в Информационния център на европейския съюз през 2009 година, след което самият министър на образованието я откри за 24 май 2010 година в Министерството. И така, до днешно време тя обикаля, общо взето, и по музеите, и на


специален гост

такива интересни места из страната, като графика на изложбата е запълнен до края на годината в различни музеи на България. Утре се открива поредната изложба в музея в Несебър, след това още няколко музея ще посрещнат изложбата. След Нова година се очаква тази изложба да излезе и извън страната. Очаква се от януари месец до май месец тя да е в Испания, може би, ако има голям интерес, може да продължи и малко повече. След което имаме като идея, на връщане от Испания да мине и в някои други държави като Хърватска, Унгария, Румъния. В Румъния вече се водят преговори за Националния исторически музей в Букурещ. В другите държави все още нямаме уточнени места къде ще бъде, но има време - още почти една година до тогава, за да се намерят точните места. Да уточня, става въпрос за изложбата „Глаголица и прабългарски руни“. Иначе, аз имам още една пътуваща из-

ложба, която се нарича само „Глаголица” и това е единствената пътуваща изложба, самостоятелна, през Външно министерство, която общо взето представя България по цял свят. Откриването й беше пак по повод Деня на будителите през 2010, която беше открита също от министъра на външните работи. Други интересни неща, свързани с темата „изобразително изкуство“ и с мен като художник - наскоро привърших един цикъл, който се нарича ‘’Код 333 концентрейшън’’. Състои се от малки платна, с размери около 20 на 20, които са с различни символи с много дълбоко значение, взети от различни епохи и цивилизации от цял свят. Има и друга изложба, по която работя в момента - цикълът „Кръгове“, в който също са включени различни символи от цял свят. Подготвям тази изложба за показване в чужбина, въпрос на време е да се разбере къде точно ще бъде изложена, в коя държава ще

СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 5


специален гост

бъде. Интерес към изложбите „Глаголица“ и прабългарските руни също има от Щатите - Чикаго, Ню Йорк, но все пак във времето ще се разбере къде ще отидат и дали изобщо тези изложби ще отидат или ще трябва да бъдат подготвени други, защото, освен чужденци, има и много българите, които живеят в тези градове. Българската общност в Чикаго, както се знае, е една от най-големите български общности там и има интерес и желание да популяризира моето изкуство, и да покаже на американския гражданин нашата история в една друга светлина, която много малко хора знаят. Оказва се, че и доста от българите също не я знаят и е хубаво да я научат. Така че, в сферата на изложбите накратко, колкото можах, мисля, че представих минали и настоящи събития. Вече конкретно къде е била изложбата и къде се очаква да бъде до края на годината, бих могъл да дам допълнително като фактология и дати. 6 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

BG Art Class:

Мисля, че за интервюто ни тази информация е достатъчна.

Павлин Петров:

Да. Освен това, като председател на Асоциацията за развитие на изкуствата и занаятите в България, мога да кажа, че организацията е създадена през 2008 година, като първото й събитие беше изложбата в Семинарията. След което имахме много събития като фестивали, концерти, изложби, съдействия на други организации и общини в различни културни събития. Може да споменем някои от по-големите и емблематични събития, които сме организирали, като единствения „Пътуващ пленарен фестивал“, пристигнал на гости на нашия град, който за периода от 2009 до днешно време има около 50 фестивала, което никак не е малко и е така един показател за сериоз-


специален гост

ността на орагнизацията и за идеите, които ние защитаваме за запазване на българския фолклор. В тези фестивали се включва както кулинария, така и сцена с песни и танци, също и пленери с изобразително изкуство за деца. Включваме също така и занаятчии, които да правят демонстрации, да показват своите умения на публиката и по този начин да запалват, един вид, интереса на съвременния човек към тези стари, вече позабравени (някой от тях), занаяти. Другото събитие, което става все по-сериозно в национален мащаб, са номинациите „Пазители на традициите“ - това са единствените награди до момента, които

се дават на хора в няколко категории, като певчески и танцов фолклор, изобразително изкуство, занаяти, кулинария, и от тази година още една група - за личност и организация, допринесли за запазване и разпространение на българските традиции. Това събитие се проведе вече две години подред, тази година ще е третата. Подготвяме го в момента. То е под патронажа на г-жа Фандъкова, кмет на София, както и много партньори и приятели, които помагат за реализирането му. Тази година събитието ще се проведе в НДК, съвместно с номинациите, ще организираме и концерт на ансамбъл „Филип Кутев“, за да бъдат на-

СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 7


специален гост

8 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012


специален гост

СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 9


специален гост

истина едни пищни номинации, с наситена българска както танцова, така и фолклорна част. Други от събитията, както казахме, са пътуващите изложби “Глаголица“ и „Прабългарски руни”. Следващото събитие, което ние правим всяка година за хора, които са любители на фолклора, се нарича “Хороводци Хоротропци”. За него събираме самодейни състави, които са любители, занимаващи се с танцов фолклор, с различни благотворителни каузи. Със събирания в София, те показват различни стъпки, различни танци, и така събираме дарения за различни каузи, като миналата година каузата беше да се издаде книжка с песни от родопския край, в тесен регион. В едно село има една баба, която е доста възрастна - към деветдесетте години, която е събирала тези родопски песни почти цял живот. Книжката вече е факт. Тя се разпространява по българските читалища

10 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

като дарение. Да се надяваме в бъдеще да се намерят хора, които да изпеят тези песни, да направят аранжимент и да ги чуем наистина в завършен вид. Участваме и партнираме на много други общини за различни празници, свързани с българските традиции като Великден и други такива празници, където можем да помогнем. Съдействаме на много занаятчии да показват своите изделия по различни събития, като сега ние за първа година ще правим и фестивал на занаятите, съвместно с организаторите на Фестивала на Музите в Созопол. Така че следващите ни насоки са в това, да започнем да организираме и занаятчийски фестивали, като се надяваме, че в б��деще ще можем да ги правим и международни. Да хванем и занаятчии от други държави, така да има един обмен между нашите майстори-занаятчии и другите такива, защото има доста добре запазени школи на такива занаяти, да речем, в Унгария, в


специален гост

СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 11


специален гост

Турция, а едно запознанство на нашите занаятчии с други, би обогатило само техните данни.

BG Art Class:

Би ли ни разказал как започна всичко при теб и как се насочи към изобразяването на старобългарските надписи и изобщо на показването на старите традиции?

Павлин Петров:

Към 2005 -2006 година започнах да рисувам, но най-вече български къщи и български бит. Много голяма част от това го правех за мое удоволствие и за себе си. Мои приятели видяха картините и казаха, че тези неща е хубаво да бъдат видяни, да направя изложба и започнах да се развивам в тази насока. Показах тези битови картини на една-две галерии - отговора беше, че нямат интерес, защото темата била много комерсиална. Аз се учудих как така българския бит и фолклор могат да бъдат комерсиална тема и да нямат интерес към такъв тип изкуство. Но така или иначе в главата ми от известно време вече лежеше идеята, за това да се дръпнем доста по-назад във времето - във времето на Кубрат, на Аспарух и да покажем тази част от историята, която е забравена. Факт е, че известно време ми отне (около година, година и нещо) да изчистя самата техника, с която аз да ги направя, защото идеята ми беше те да бъдат по-близки до естественото, да използвам материали, които евентуално са имали по онова време. И така, с опитите постепенно, постепенно, успях да напипам техниката, която в момента използвам, защото се оказа, че това, което аз правя като техника, няма други, които да я ползват за момента, за да мога да я видя. Така че за момента техниката си е изцяло моя като начин на показване, защото е по-раздвижена. Аз рисувам основно върху зебло - материята, която е сигурно, че я е имало тогава. Използвам различни природни материали като дърво, метал, керамика и всичкото това нещо аз го съчетавам в картините и го правя по-инте12 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

ресно, по-различно. Фактът е, че след като направих тази изложба, интересът към нея наистина беше доста голям, защото, освен че техниката е различна, темата е много интересна, а аз се постарах и да набавя малко повече историческа информация към символите, които съм включил в картините. И съчетано изкуство с история, се оказа една добра комбинация за много хора - както произведение на изкуството, така то носи и доста интересна информация, но тъй като не са 100% сигурни като информация нещата от онова време, защото има само хипотези, не съм имал за цел да ги науча на нещо конкретно, но факта е, че се буди интереса и това е и моята цел - да събудя интереса у хората. Не толкова да запомнят какво са прочели на самата изложба, а да се възбуди тяхното любопитство - те да започнат да четат, да търсят, за да могат да се почувстват и по-горди българи след това, защото, четейки нашата история, някак си те разбират, че наистина ние сме потомци на един древен народ, а не само някой да им каже „гордейте се, защото вие сте българи”. Те трябва да знаят защо трябва да се гордеят, каква е причината да се гордеят. И това е един от начините да им се покаже. Затова, мисля ,че изложбата има и такъв интерес откъм училища - в музеите, в които се излагат, те се посещават направо от класове, точно с цел да придобият повече знания и повече информация за това, какво е било по онова време.

BG Art Class:

Използваш специфични материали, бои, цветове - би ли ни разказал малко повече относно това?

Павлин Петров:

Работя с различни видове бои. Мога да кажа, че преобладават металните цветове, сребро, злато, мед. Защото мисля, че това се доближава до възможностите на нещата, с които те са разполагали тогава. Използвам и по-топли цветове като охра, като кафяво - тези цветове, които са били и


специален гост

за тях по-лесни за набавяне. Да речем, по онова време, ако трябва да се използва пурпурно или лилаво, е било много трудно, защото са били скъпи цветове и те не са имали възможност да направят тези бои. Гледал съм да е възможно по-близко до епохата им, до начина на извличане на тези цветове.

BG Art Class:

А това, с което се занимаваш в момента хоби ли ти беше или основна работа,

Щатите, там наистина те спокойно живеят един добър живот, когато са успели. Но, за момента в България е много трудно да се издържа човек само от изкуство, при положение, че аз и не съм се занимавал с изкуството единствено с цел само комерсиални изложби. В лицето на Външно министерство, аз съм дарил една от самостоятелните си изложби на държавата. Другата изложба пак обикаля и нашите музеи, като целта е по-скоро популяризиране на това време. Там също нямам тази комерсиалност да продавам картини. Наистина всеки един творец има нужда да продава (не, че не продавам картини - напротив, продават се картини). Фактът е, обаче, че един творец трябва преди всичко да твори, когато той го усеща, а не, защото трябва да се храни и да се издържа от това нещо. Според мен един творец трябва наистина да може да прецени какво иска - дали да се издържа от едно изкуство или да твори шедьоври или превърна хобито в твоя и да му хареса това, което професия? прави. Когато успееш тези две неща да ги събереш в едно, мисля, че тогава се Павлин Петров: превръщаш в един щастлив Реално погледнато, ако човек, който може да създаговорим за изкуството - ако ва чудеса. Така че, при мен твореца добре се справи нещата вървят последовас начина на предлагане на телно. Първо аз ги направих изкуството, което на него му точно с цел да се популяхаресва, той би могъл да го ризира българското и след превърне и в своя професия. това започна и следващия момент, в който аз мога да В България художниците се издържам от това нещо и трудно се оценяват, а не да се нарече, че е моя проче няма тази възможност, фесия. Пожелавам на всички но сравнявайки, примерно, художници в Европа или в български автори наистина СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 13


специален гост

14 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012


специален гост

да могат да се издържат от това, макар че не всеки от нашите творци успява. Така че в тази връзка, може би, в един по-събран отговор, мога да кажа, че това, което беше хоби, постепенно се превърна в професия и се надявам, че тази професия би ми помогнала да съдействам, да помагам и да продължавам да творя, да организирам събития, за които, да речем, ще са необходими средствата, които изкарвам от изкуството.

BG Art Class:

Чудесно. Какво вдъхновява твореца в теб? Каква е тайната на твоята магия?

Павлин Петров:

Много хора казват, че човек трябва да има Муза, а при мен е малко по-различно. Аз съм човек, който е с доста широка социална дейност и като такъв, реал­ но погледнато, аз нямам и много време да чакам Муза. Нещата са постоянно в главата ми. С мен има един тефтер и в момента, в който дадената идея как да изглежда картината, кой знак е хубаво да се включи в тази картина, се появи в главата ми, сядам, скицирам и така тя се запомня и в момента, в който ми остане малко повечко време, взимам и я претворявам от скицата в платното. И по този начин успявам един вид да сътворя голяма част СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 15


специален гост

от нещата (да не кажа всичките) и за това, за момента аз нямам проблема да нямам идеята - в главата ми и в тефтера, където са скиците, има поне още две изложби напред. Така че, не е толкова проблем какво ще сътворя, а кога ще ми остане време да го направя. Така че, може би, в сравнение с други художници, съм „погален“ от Бог или от Съдбата, не знам, да ми се спускат тези идеи и аз да ги сътворявам.

BG Art Class:

Сещаш ли се за някаква случка, свързана с твоето творчество, която би споделил с нас?

Павлин Петров:

Сега се сещам за една. В Българско Национално Радио тази година, когато се откри изложбата в началото на годината, един от коментарите беше, че „всички са харесали изложбата, но се появил един човек, който бил много възмутен от това, че молитвата „Отче наш” е написана с някакви такива знаци“. Фактът е, че явно човекът не е бил толкова компетентен, не е знаел дори какви са тези знаци. Не е знаел, че това е първата славянска писменност, Глаголица. Не е знаел, че азбуките най-вече са се използвали в началото в нашите манастири точно за преписване на евангелия от латински, на различни молитви и свещени книги. Та може би, това е комичното и тъжното, че наистина големи хора, които са българи и не са деца (не визирам тук до 15-20годишни хора, а по-възрастни) наистина не знаят що е това Глаголица и не знаят, че това е първата азбука, която ни е обособила като българи. Надявам се, че този човек, дори с негативизъм, утре-вдругиден да си зададе въпроса „Какво беше наистина това?”. Да седне и да прочете, да разбере и друг път да не се излага по този начин. Но надява16 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

ме се, че по този начин, пътувайки, изложбата ще може да ограмоти и да създаде интерес у доста хора, наистина да се обърнат, да почетат малко и да разберат какво е това Глаголица, кои са били Кубрат и други личности от нашата далечна история. В момента не се сещам за друга случка. Има един израз сред художниците, че ако ти успееш да направиш произведение на изкуството, което хората, гледайки го, искат да докоснат, значи ти си сътворил шедьовър. Ако е така, аз ще съм много щастлив, защото голяма част от моите картини, когато бъдат излагани някъде, хората наистина искат да ги докоснат, да усетят релефа, да усетят дълбочината в самите картини. Това е още едно от характерните неща за моите произведения - те наистина провокират хората да ги усетят с повече от едно от сетивата си.

BG Art Class:

При условие, че в древността вярата е играла много сериозна роля в живота на хората, в твоето творчество има ли нещо, което е докоснато от вярата, примерно?

Павлин Петров:

Най-голямата картина в експозицията (метър на два), за която споменах преди малко, е точно молитвата „Отче наш”. Когато направих изложбата в Семинарията, за това, че те подкрепиха тази идея, аз подарих една картина, която е доста интересна. На нея беше изписан доста свят текст - казва се “символ верую”. Така, че до голяма степен това време е тясно свързано с църквата, с нашите манастири. До голяма степен бих казал, че вярата е преплетена в тези символи, защото първият символ на “Светата троица” е част от изложбата. Няма как да се разграничим от времето и вярата, защото до голяма степен, различните вярвания са карали хората да се обръщат и да създават дали


специален гост

религии, дали да вярват в отделни богове, да ги обожествяват, да изписват техните имена с някакви знаци и по този начин да показват своята духовна идентичност към дадена епоха. Същото е и с различните символи, както е и символът на Тангра, който е бил дълго време използван от българите. Така че, наистина до голяма степен вярата под една или друга форма, е много вплетена в символите в платната на изложбата.

изложена в Щатите - ще видим в кой от градовете, дали в Ню Йорк или в Чикаго. Така че в близко бъдеще, творческите ми планове са да довърша цикъла „Кръгове” и да започна тази изложба, която ще бъде представена или в Чикаго, или в Ню Йорк с цел българите да поканят колкото се може повече американци да

разгледат нещата и да се запознаят колкото се може повече с България, къде се намира тя, и какво могат да научат от нашата история. Пък по този начин наистина да заповядат в България, да разгледат, да видят колко е хубава нашата държава. И нека по този начин покажем на света, че може да сме малка държава, но пък много красива и с много

BG Art Class:

Какви творчески планове имаш? Какво предстои нататък?

Павлин Петров:

Работя върху изложбата „Кръгове”. Като кръга е един от силно енергийните символи на Земята. Това е символът, който усилва енергетиката на всеки един знак, прави го много по-мощен, много по-силен. И след като приключа този цикъл, като идея имам да се насоча и в една още по-българска тема, в която ще бъдат включени различни български символи, които ще ни приближат малко по-насам във времето - когато сме били под турско робство. Различни символи, които ще ни приближат до българския бит по онова време. Има идея тя да бъде създадена, за да може да бъде СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 17


специален гост

природни и исторически богатства.

BG Art Class:

Кое е по-лесно - да рисуваш буквите или да ги пишеш?

Павлин Петров:

Ами реално погледнато, техниката, ко-

18 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

ято аз използвам, е трудно да изрисувам много сложно самите знаци, а те започват да се изписват и изрисуват по-сложно доста след това. В началото те са били огромни и не толкова закръглени, и не толкова артистични. Точно това е момента, в който аз улавям точно този, първичния момент, в който нещата са били естествени. Преди те да подлежат на различни украси вече на различните школи, които са използва-


специален гост

време. И за това мисля, че по-грубата, по-първичната форма на символите е поправилната в случая.

BG Art Class:

Може ли да се каже, че ти като творец и твоето творчество сте посланици на Стара и Нова България?

Павлин Петров:

Това ще го кажат хората. Значи, един творец може да покаже, да каже, да разкаже с картините си, но той не може да заключи какво е създал, какво е направил. Това ще го направят хората, аудиторията, която вижда неговите произведения, журналисти, критици, хора на историята, хора на културата... Така че, нека те да дадат своите заключения, нека те да кажат как го чувстват, какво усещат, гледайки картините, посещавайки изложбите. И може би след време историята сама ще прецени дали наистина съм такъв творец. Само времето ще покаже.

BG Art Class:

ли буквите, защото за мен по-истинският момент, по-силният момент, са точно тези първични моменти, когато се е създавал дадения символ. Когато той е изобразявал и по-скоро е вкарана енергетиката в този знак, а не след това самото изкуство, защото според мен именно символът е силен, когато той се изпише по начина, по който е бил първоначално създаден, носи тази първоначална енергетика на своето

Какво би искал да се промени, да се подобри в България, за да може, примерно, един творец като теб да бъде себе си - да рисува, да прави, да изобразява всичко онова, което иска, без да се притеснява от различни спънки и да може да живее нормално, без да му се налага да се занимава и с други неща?

Павлин Петров:

Един творец, за да може да живее нормално, трябва да има една среда, която да е свикнала с културните ценности. За съжаление, България през последните 20 и няколко години мина през доста катаклизми, през доста лишения, и когато на хората им е трудно да сложат нещо на СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 19


специален гост

масата, едва ли ще се замислят за култура в какъвто и да било аспект. Фактът, че България, минавайки през своята си криза, в момента, в който излезе от нея, попадна в световна криза, донякъде притиска и почти всички хора на изкуствата, така че, реално погледнато, не можем да обвиняваме само държавата, но можем да се надяваме в бъдеще да се появят повече хора, които се занимават с бизнес, имат финансовата възможност да помагат на хората на изкуството - да бъдат едни посланици, да съдействат на тези писатели, поети, художници - да поемат дори техните разноски по различните събития по света, които по този начин ще помогнат за популяризиране на България. Така че, ако трябва да конкретизирам нещата, може би, когато бизнесът подаде ръка на изкуството в България, на твор­ ците ни ще бъде доста по-добре. За съжаление, имаше един закон, който беше забранен, това беше „Закон за меценатството” - вече и това го няма: бизнесът, давайки пари на изкуството, да може да се облекчава от данъци. За съжаление, този закон поради някакви причини беше премахнат в България и един вид бизнеса вече няма стимула, чисто финансов, да помага на изкуството, както това нещо се прави в редица държави.

BG Art Class:

Какво би препоръчал и пожелал на своите последователи, приятели и читатели?

Павлин Петров:

Едно основно нещо е - когато те вярват в някаква идея, да не слушат какво казват хората до тях, защото, както обичам да казвам: „Никой светец не е признат в своето село”. България е малка държава и когато някой тръгне да пробива, дори най-близките хора гледат да го позатиснат малко. Това е една характерна черта на българина, да се надяваме, че с годините това ще се 20 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

оправи и завистта няма да има чак толкова много последователи в България. Основно е това: не слушайте, когато имате една ясна идея, изградили сте си една концепция как да я постигнете, не слушайте никой, който ви говори, че това няма да стане, дори и да са най-близките ви хора, дори и да са родителите ви. Направете всичко възможно това нещо да се случи,


специален гост

както вие сте решили, защото никой не е успял, ако не е направил първата крачка и след нея всички останали. Така че, когато човек има идеи, нека да си ги гони, ако не се случат - добре, ще подхване следващата, но, ако не похване нито една, със сигурност няма да успее в нищо. Както казват „Не е важно колко пъти ще падаш, важно е да станеш един път повече“.

BG Art Class: Много ти благодаря за това интервю.

Павлин Петров: И аз ти благодаря за вниманието. Ако е възможно да помогнем на повече хора по някакъв начин, дори и чрез изкуството, би било добре.

СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 21


бг таланти

Concept from a cancelled game project. Done for Frogster Interactive Pictures AG Art Direction: Boris Kiselicki Художник: Даниел Алеков www.dancakes.com www.memod.deviantart.com e-mail: dan@dancakes.com

22 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012


бг таланти

СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 23


литература

Част 2

Радослав Колев

♦♦ За контакт: ♦♦ http://www.facebook.com ♦♦ e-mail: kolevradoslav@abv.bg

Захарни очи Началото на разказа можете да прочетете в брой 45.

В

съня си отново се върнах в Тексастката долина, заобиколен от ромола на близкото поточе, песъчлива рехава трева и влажните останки на Ханс и самотния пастир, премазан от него. Въпреки, че беше мъртъв, Сънилейн съумя да повдигне разкашканата си глава и да ми смигне: „Ханс е добро момче, гусине! Той просто си играе!” Това което за миг бе пробягало като 24 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

слънчев отблясък по далечните сухи плата на пустинята, се върна като отдавна забравен спомен за нещо мимолетно и недосегаемо като пустотата на празна улица. Две човешки сенки, които съзрях с крайчеца на окото си през една от невидимите стени на призмата, веднага се скриха зад склона, сякаш никога не бяха съществували. Събудих се разтреперан, сякаш сенките бяха се скрили в мрачните кътчета на ириса и ме бяха последвали в старинния


литература

Форд, на гроздовия самолет и чак тук през тунелите на лабиринтовидния Мегаполис, чак до дома ми, за да ме преследват в кошмарите ми. А може би двете сенки просто ми се бяха привидели и ме събуди не тръпката и ужаса, който ми внушаваше тази илюзия, а студеното брулене на вятъра от отворения прозорец. Станах да го затворя и за мое учудване, видях за дръжката му завързано хвърчило, което се вееше на вятъра. Хвърчилото ми се стори някак адски познато. *** Рано сутрин градът се събужда и се протяга иззад ъглите на уличните паяжини, бавно започват да надничат фаровете на аероскутери, бързащи да отведат притежателите си на работното им място, скитници изплуват изпод камари кашони, бавно широката дъгова улица започва да се оглася от рев, вой на сирени, звън на холограмни рекламни пана, забързани стъпки, прокрадващи се стъпки, стъпки, догонващи или бягащи от други стъпки. Продавачите по бакалиите и бръснарите бавно мият омацаните си в тиня стъкла, неонови надписи проблясват в отчаяни напъни и накрая все пак светват трепетливо, като все пак накрая някоя буква остава тъмна, превръщайки надписи като ТОПЛИ ОРИЗОВИ ПИТКИ в ТОПЛИ ОРИЗОВИ ПТКИ, електронни котараци се ухажват взаимно с провлачено мячене от срещуположни балкони, тук-там профучава хео лифт, натоварен с небесносини сександроидки и опръсква аеробалтона ми с калните лепкави води на Мегаполиса. В кафенето „Сутрешен сюрприз” ме чака Крейвън, който се е подпрял баровски на една от месестите кожени седалки. Докато наблюдава тържественото ми пристигане критично, вниманието му се отделя за миг и се приковава плътно върху дупето на минаващата наблизо серви-

тьорка, след това отново се връща към мен. Крейвън повдига едната си вежда и цъка с език. - Бре! Мче ти от два метра вониш на пор, войводо! Кога най-после ще откриеш вълшебствата на добрия стар течен сапун? - Здрасти Крейвън. Сядам срещу него и се облягам напред на лакти. Някъде отстрани ме лъхва вълна свеж влажен въздух. Сервитьорката с качественото дупе някакси се е телепортирала до нас. - Кафе - тъмно. - С какъв вкус? – изрецитира тя. Под тънката синя материя на блузката й се подават набъбналите й гърди. – Имаме с вкус на боровинка, с вкус на ягода, с вкус на банан. - Нямате ли просто кафе с вкус на кафе? От устните й въпросително се издува розовия балон на дъвката й. - Дайте му с вкус на боровинка – добавя Крейвън – и добавете един омлет с бекон. Когато мис „Екстра дупе” се изнася, Крейвън се навежда напред, сякаш да ми сподели правителствена тайна, от която зависи живота ми. От чантата на бабето, седнало на съседната маса се подава рошляв бял пудел и наостря уши, сякаш, за да не изпусне нещо. - Разбрах, че си ходил до Тексас. - Хех. Явно съм станал някаква звезда или нещо от сорта. Всички знаят къде ходя и какво правя. - Не се нервирай, де. Хари ми каза. - Извинявай. Нещо съм изнервен напоследък. - Слушай, Соул! – Крейвън ме гледа изпитателно в очите, сякаш там ще открие отговора и непреклонната истина за човешкото битие. – С Хари се познаваме от ей такива келеши. Имам предвид, че го чувствам адски близък. Този случай е не по-малко важен за мен, отколкото за него. Затова трябва да ми кажеш! Откри ли това, което търсеше в Тексас… СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 25


литература

- Нека просто кажем, че открих нещо, част от нещо по-голямо. – въздъхвам – Но за това ще си поговоря с Хари малко по-късно днес. Нали се сещаш, колкото и добри приятели да сте, и колкото и добри приятели да сме двамата с теб, това е поверителна информация по конкретен случай. А аз все още съм ченге, Крейвън. Ако не по значка, поне по сърце. - Добре. Няма да настоявам. Но трябва да те предупредя. По улиците се носи слух, че някои доста важни клечки са ти вдигнали мерника. - Да, можеш ли да повярваш, онзи ден се возих с личната лимузина на Даниел Карпентър. - Даниел Карпентър? – повдигна вежда Крейвън, не учудено, някакси поскоро отбеляза получената информация. – Даниел Карпентър, милионерът? Той пък какво общо има… - Не знам. – плъзнах показалец по огледалната повърхност на тежкия пепелник. – Но ми предлагаше кредити. - Кредити? За какво? - За абсолютно същото нещо. За информация. Навън три аероскутера форсират по хоризонталата. Три хлапака се изпреварват със смях, оставяйки зад себе си гъсти червени пушечни дири. Вятърът, който вдигат, развява хидрошлифера на млада жена, към 30-те, разкривайки незащитените части от тялото й. - Стой настрана от Даниел Карпентър, Соул! – казва Крейвън. - Този човек може да бъде изключително опасен. Знаеше ли, че членува в сектата на инсомните. Досещах се. Сектата на инсомните е частна организация, чиито дейности включват сключване на сделки за отстраняване на конкуренти, залагания на черния пазар, спонсориране на снъф и всякакви други дребни извратени забавления, които могат да зарадват само представителите на висшите аристокра26 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

тични прослойки. За мен това вече нямаше значение сега. Звънът на чаши от съседната маса ме пренесе в един друг свят на жасминово ухание и нежна плът, шепнеща името ми. Сигурно съм зареял поглед, защото Крейвън усети липсата ми на концентрация. - Виждал си я! Видял си я, нали! – Ръцете му неусетно бяха стиснали моите. – Говори ли с нея? - Какво значение има, Крейвън? – измъкнах се от хватката му. – И изобщо защо е толкова важно това за теб? - Нищо. – Той махна с ръка. – Забрави. Очите му бяха погаснали и само за миг улових искрица от пламъка, който ги бе обладал преди малко, и който адски ми напомняше за нещо, което бях видял в очите на Хари Месингбот. - Не, кажи ми. - Просто като виждам какво му причинява… – въздъхна Джо Крейвън. - Не искам същото да се случи и с теб. - Какво да се случи с мен, Джо… Джо Крейвън ме изгледа някак подигравателно. - Мъжете се влюбват в нея, Соул, не си ли забелязал? Отвърнах на погледа му със същата привидна откровеност. - За да отговоря на въпроса ти, не съм разговарял с нея. Виждал съм я отдалеч. Значката ми иззвъня и аз увих миниатюрната нишка, която излизаше от нея, на нивото на очите си. Настроих сигнала на личната си честота. Откакто Наносферата ми се разстрои мистериозно можех да използвам само външна връзка, до която достъп имаха само Месингбот и чичо Сан. - Соул! Соул! Трябва да дойдеш веднага! – Лицето на Хари бе разтревожено и още по-запотено от обикновено. Като зачервена разтревожена баничка. – Тя отново е изчезнала, този път без пре-


литература

дупреждение. Адски съм разтревожен, Соул, моля те… Свалих жичката от очите си и я прибрах. Крейвън ме гледаше изпитателно. - Какво има? Станало ли е нищо? - Не. Нищо. Не се притеснявай. Трябва да тръгвам. Приготвих се да стана и плъзнах кредитната си карта по ръба на масата, там където се намираше кода. - Само едно последно нещо. Чувал ли си някога нещо за „Човека в бяло”? - Човека в бяло? – Соул зяпна. – Не четеш ли вестници? Соул метна последния брой на Мегаполис Дейли пред мен и натисна едно от заглавията. Снимката под него проектира във въздуха и ужасната картина на обгорени човешки тела някак изобщо не се връзваше с фона на млечния ягодов шейк на Крейвън. - От няколко месеца се случва влакови мотриси да излизат от по-долните етажи на метрото по този начин – отбеляза Крейвън. – пълни с обгорени човешки тела. Всъщност, според тази статия, някои от тия изобщо не са хора, а андроиди, но властите покриват всичко, нали се сещаш. Гледах овъглените човешки останки, които все още димяха в 3Д, сякаш се намирах на самата влакова мотриса. Месото бе почерняло и откриваше кости и зъби, очите бяха окапали в бледа каша, размазана по черните очни кухини, туктам овъглени пръсти се протягаха, като в отчаян призив за помощ. - Кой? Кой е направил това? - Човекът в бяло. – рече Крейвън. – Или поне така твърдят вестниците. Разправят, че някакъв психопат с черно куфарче се разкарвал из Мегаполиското метро. Някъде из долните етажи тоя ненормалник вади от куфара защитен бял костюм и противогаз и сглобяема огнехвъргачка… - Трябва да потеглям, Крейвън, наистина… Дай ми тоя вестник. – Грабнах

вестника и изхвръкнах навън, точно когато дъждовните облаци и артистично настроените скитници решиха отново да потопят улицата във вода и топъл мелодичен джаз.

Аеротаксито препускаше през криви кални улици към имението на Месингбот и аз реших отново да разгърна вестника, въпреки че вече знаех какво ме очаква там. Навън небето отново бе притъмняло, набраздено от гъсти, набръчкани като тлъстини облаци, сякаш се готвеше да повърне върху града душите на мър­тъвците, които вече не можеше да поема. На вътрешната страница на вестника имаше видеовръзка, която прикачих към слепоочието си. На холограмния монитор се появи полуобгорена жена или по-скоро подобие на жена. Нещото, което лежеше в болничното легло приличаше повече на огромен въглен, снабден с беззъба уста с обгорели венци и едно ужасено уплашено око, от което струеше слуз, бяла като сметана. - Юру сарезару Моно! Юру сарезару Моно! – повтаряше жената-въглен, а аз вече прекрасно знаех, какво означава това. Докато отваряше беззъбата си уста, по бялата й възглавница се сипеше фина пепел, коят�� преди съдбата да я срещне с Човека в бяло, е била кожата й. - Според разказите на оцелели, човекът в бяло се е появявал изневиделица – каза червенокосата репортерка до болничното легло. – Той е носел със себе си метален куфар, в който очевидно е съхранявал сглобяема огнехвъргачка. Това, което е правел в претъпканото метро, пълно с бързащи на път за работа, е едновременно зловещо и нечовешко. Това е началото на една несъизмерима трагедия. Той е обгарял, повтарям обгарял... Таксито замря насред набраздената с тополи улица. Платих на шофьора и изхвърчах от таксито. От известно време СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 27


литература

насам нещо, чиято форма и структура не можех да определя, но адски напомняше на страх, глождеше сърцето ми. Още когато видях широкоотворената месингова порта и каменното ангелче, килнало се на една страна, разбрах че нещо не е наред. Огромното имение ме гледаше с празни прозорци-очи, сякаш ме приканваше да стана свидетел на ужасна и покъртителна тайна. Тополите зашумоляха, сякаш за да оправдаят страховете ми. Огромната дъбова врата с лъвски глави вместо дръжки и огромни месингови халки вместо чуканчета, също зееше широко отворена. На това място обикновено по старите филми частните детективи обикновено вадеха патлаците, и аз последвах примера им. Промъкнах се вътре тихо като котка, но още щом влязох в просторната приемна на два етажа, вторият от които свързан с първия с величествени мраморни стълби, разбрах, че няма да търся дълго. Златните инкрустации по евкалиптовите плочки бяха опръскани с ярка червена кръв. Фонтанчето в средата на залата бе потъмняло, а хоботите на слоновете-статуи, които се къпеха в него бяха кърваво червени, сякаш многократно бяха намушкали някой с хоботите си. Пръските кръв разплискани навсякъде, хаотично и леко спираловидно водеха към съседното помещение. Чиято и да беше кръвта не исках да се омажа в ДНКто й, затова внимателно избягвах капките. Хари Месингбот приличаше на клоун. За подобна асоциация не малко допринасяше ухилената му застинала физиономия, чийто устни бяха обагрени със собствената му кръв. Приличаше на огромен масивен клоун, който някой старателно бе разпрал като шаран и бе декорирал стаята със собствените му черва. Те излизаха като оплетени един в друг чаршафи от стомаха му и се простираха през цялото помещение чак до 28 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

вентилатора, сякаш перките му ги бяха измъквали бавно от все още живия Хари, докато издъхне. Някой се бе опитвал да измъкне окото му, но май не е бил доволен от усилията си или пък просто му бе омръзнало по средата, защото го бе оставил да виси на очния му нерв, и то бе залепнало за бузата на корабния магнат. - Някой май добре си е поиграл с теб, а Хари? – наведох се за няколко бързи снимки, но някъде на третата стомахът ми се разбунтува и стиснах зъби. Чак сега картинката ми дойде в повече. Досега не бях повърнал, но когато видях кафеникавата локва, в която бе седнал Хари и ме лъхна противната воня, едвам не го направих. Корабният магнат бе напълнил гащите. Бедният Хари не бе издържал и се бе насрал, докато са го измъчвали. „По дяволите, момче! Съвземи се!” – каза Соул-печеното копеле, отражение на филмовия Хъмфри Богарт, някъде дълбоко в мен. – Изповръщаш ли се тук! Оставиш ли ДНК на мястото на престъплението, си история, Соул. Дори и мама не може да те измъкне от електрическия стол тогава, да го знаеш!” „Точно така! Адски си прав” – отвърнах му – „Точно затова трябва да изчезвам.” Преди да го направя обаче кървавите плетеници по стената зад Хари започнаха да добиват някакъв смисъл. Снимах ги с вградения в окото си фотообектив. Изхвърчах като стрела от имението, станало свидетел на първата кървава вакханалия, която замалко да ме накара да повърна, и изчезнах в една от малките улички, набраздили като бръчки старческо лице района. Влязох в мрачен вход, вонящ на мухъл и застояло и повръщах дълго и напевно. Когато приключих, се почувствах някак поолекнал и поседнах, или по-скоро се свлякох до още топлата си локвичка. Докоснах слепоочието си и ретината ми излъчи холограмен образ, който се раз-


литература

стла върху отсрещната тухлена стена. Кървавата плетеница продължаваше да няма никакъв смисъл. Пробвах се да я увелича двойно и тройно, изчистих я от цветове, нищо. Тогава просто я обърнах на 180 градуса. Картината пред мен примигна и изписа.

ВЪРВИ СИ ВКЪЩИ, ЧЕНГЕ *** Това беше началото на нощ, която зле прикриваше гнева си. Небето преминаваше от лилаво в тъмносиньо до всички оттенъци на черното. Далеч в хоризонта, по ръбовете на града, се трупаха слоести облаци, които бавно изграждаха плътна черна стена. Преди няколко минути дъждът отново бе забрулил листата и те тихо шумоляха в очакване на следващия гръм. Самотният пастир беше прав за едно. Този град винаги е мрачен. Намирах се на един от Дъговите мостове, свързващи градините с фонтаните с магистралата, водеща към Мегаполиса и с леко наръбените плата в основата на Пурпурните планини. Бях паркирал под моста служебен Хидролет, набавен ми от Крейвън, предвид създалата се ситуация, не исках да рискувам да си наемам. Под мен редица ръждясали товарни вагони, собственост на фондация „Карпентър” и задвижвани от подземни магнитни релси, се нижеше в посока имението. Задействах очите си в режим нощно виждане и огледах резиденцията на Даниел Карпентър - солидно, добре защитено имение на три ката. Мощен лазерен проектор на върха излъчваше жълтеникави електронни лъчи, които пронизваха мрака, в търсене на нежелани посетители. Знаех, че попадна ли в обсега на някой от тях, и разпознае ли ме като враг,

то той може да ме разполови за наносекунда. Два от тези лъчи се пресякоха за миг, разнесе се електрическо пращене. В момента, в който лъчите се разделиха, аз скочих върху един от вагоните. Ребрата ми болезнено изхрущяха при досега с хладката стомана, но аз се насилих да не издам и звук. Оттук нататък всяко мое движение можеше да бъде засечено. Някъде близо до главната порта един от лазерните лъчи премина на сантиметри от мен. Затаих дъх и ми се прииска някакси да се слея с металното покритие под мен. Лъчът забави ход за миг, сякаш сензорите му бяха отчели топлите молекули на дъха ми, а след това продължи своя ход. Вагоните преминаха портата, която се затвори зад тях с металическо жужене. Ако досега един друг Соул вътре в мен ме бе успокоявал, че мога да си тръгна по всяко време и че все още не е късно, сега вече нямаше връщане назад. Или щях да си тръгна с гръм и трясък или нямаше да си тръгна изобщо. Наближавахме малка импровизирана гара, снабдена с малко, зле осветено хале, цистерни за гориво, неспокойно щъкащи насам-натам лилави роботи от по-нисък клас, предназначени за товарно-разтоварителния процес, както и с двама роботизирани гардове, снабдени с шокови помпи. Тези оръжия не бяха предназначени за убиване, а за зашеметяване на противника. Не се й съмнявах, че успееха ли да ме заловят тук, в резиденцията на Карпентър ме очакваше бавна и мъчителна смърт. Тези дърти богати копелета минаваха по изобретателност дори и Светата инквизиция, що се отнасяше до разточителни мъчения. „Какво по дяволите правиш тук, Соул?” – каза онзи другия Соул вътре в мен. – „Месингбот вече ти предплати. Месингбот е мъртъв - кредитите си остават за теб. Върви на островните флотилии, чукай мацки на плажа и си живей живота. СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 29


литература

Кой по дяволите те караше да идваш тук и да рискуваш собствения си задник.” „Млъквай!” – рекох аз. – „Опитвам се да мисля!” Търкулнах се от покрива на вагона и тупнах в един храсталак. Наблизо имаше градина с малки зайчета и ангелчета с арфи от райграс. Застинах. Дано не бях вдигнал много шум. През процепите на вагоните виждах товарно-разтоварителните роботи, които несмутимо продължаваха своята дейност. Промъкнах се до главната порта и изчаках някой да се отдели от колоната. Търпението ми много скоро бе възнаградено. Двама от малките лилави роботи свиха в посока имението си. Придържаха стъклени контейнери, в който плуваха възголеми човешки зародиши. Когато минаха покрай мен, забелязах, че белезникавите им главички бяха белязани с регистрационни номера. Преди още да успея да се запитам за какво са му притрябвали на Карпентър зародиши и откъде, по дяволите, ги е намерил, голямата електронна порта започна да затваря крила и аз се мушнах в имението точно преди да са се слели в гладка стена. Попаднах в просторна зала, осеяна с малки мраморни херувимчета и огромни позлатени картини, изобразяващи сношения между хора и роботи. Широки полирани стълби водеха към втория етаж, където режима ми за нощно виждане засече човешка топлина. Това най-вероятно беше Карпентър. Дали имаше андроиди в помещението заедно с него, не можех да определя. Роботите не излъчват топлина, не излъчват абсолютно нищо. В едно от помещенията вляво от мен, засякох през стената гард. По честотата на вдишванията и издишванията му определих, че отдавна е задрямал. Това беше или Астор или Алфонс – не можех да кажа с точност, тъй като и двамата имаха сходна масивна телесна структура. 30 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

Промъкнах се по стълбите и влязох в спалнята. Карпентър спеше на огромен креват, облицован със слонова кост. Беше прегърнал малко синкаво андроидно дете. Навън безпокойството на нощта се бе трансформирало в ураганни ветрове, които блъскаха клоните на хибридни маслодайни дървета в прозореца. През стъклото виждах малките роботи, щъкащи по перона на гарата, които като по сигнал чинно се прибраха в халето. Готов ли си? – прошепна Хъмфри Либърти, или пък може би беше Соул Богарт. На три се хвърлих върху стареца и допрях дулото на лазерния си Дегустатор в слепоочието му. Онзи отвори уста като риба и облещи очи, те зейнаха като черни влажни ями насред белезникава мрежа от бръчки. - Казвай къде си я скрил, болно копеле! – изсъсках. – Инак нали се сещаш, включа ли това, ще ти остави дупка в мозъка колкото топка за боулинг! Андроидното дете отвори очи и аз му дадох знак, като с пръст си прерязах гръкляна, да мълчи. - Оооо, мосю Соел! – израдва ми се Карпентър, въпреки това долната му устна трепереше. – Каква приятна изненада. - Спести си насраните етикети за шибаните аристократични приятелчета. На мен не ми минават тия, ясно? Казвай къде е! - Ама кой къде е, мосю Соел?! - Жасмин, дърто копеле! – почти изкрещях. Нервите ми бяха опънати до краен предел и малко оставаше наистина да му светя маслото. Така обаче никога нямаше да се добера до Жасмин. – Видях какво сте направили с Месингбот, шибаняци! Изкормили сте го като риба. Казвай къде сте я скрили! - Хари Месингбот ли? – гласът на стареца изхрущя като счупено стъкло.


литература

Влажните му черни очи се бяха смалили до злобни цепнатини. – Хари Месингбот е мъртъв? Значи сега тя притежава всичко. - Слушай писна ми от теб! – измъкнах го от кревата му. И го изблъсках пред мен. Той почти се преби в малка порцеланова масичка, накичена със стъклени фалоси. – Няма нужда да ми се правиш на шибания Свети Петър. Води ме при нея! - Сигурен ли сте, че искате да я видите, мосю Соел? – ухили се някак зловещо Карпентър. Старческите му рамене потрепериха от зле прикрит гърч, а гласът му стана дрезгав и сух като пресъхнало речно корито. – Жасмин е бисерът на колекцията ни. Ако действително я видите, после не можете да си тръгнете, мосю Соел. Ние няма да го позволим. Ще ви открием, дори да отидете на край света. Ще ви измъчваме в продължение на седмици, дори и месеци. - Ей, Дани! Знаеш ли какво! – Застанах пред него и му се ухилих на свой ред. – На мен изобщо не ми пука. Скивай тук. С едно точно премерено движение на майстор касапин, разбих носа му с дръжката на Дегустатора. Той живописно се килна настрани и плисна кръв на всички страни, обагряйки с черни застинали капки огромните картини в посребрени рамки по стените, изобразяващи сексуални вакханалии. - Ааааа! Мошю Шоел, - сгърчи се Карпентър като ударено куче. – Ражбихте ми ношааааа! - Казвам се Соул, тъпако! Научи го най-сетне. Изтрих кървавите си пръсти в опакото на хибридния си костюм и се замолих Алфонс или Астор да не чуят квиченето на стареца, който лазеше на четири крака и оплакваше разбития си нос. - Млъквай! Инак ще ти чупя пръстите един по един, докато не ме заведеш там, където искам. Или още по-добре - ще пръсна изкуствения мозък на секс играч-

ката ти. Насочих лазерния Дегустатор към андроидното Дете. - Нееееее! – изпищя Карпентър поболезнено, отколкото когато му счупих носа. – Това е ценен екшпонат от Европейския конгломерат. Не го наранявайте, мошю Шоел. Пръскайки кръв наляво-надясно, като развалена машина за пуканки, Карпентър се довлече до огромната камина в средата на спалнята и натисна невидим бутон. Зеленикав сензор сканира ретината му и огнището, заедно с огъня в него, се разтвори на две. Някъде отвъд се разкри белотата на клинично бяла лаборатория на поне два етажа. Преди да завлека Карпентър със себе си в белотата, се обърнах към детето. Запитах се дали да не му пръсна мозъка за всеки случай. Все още никой не бе усетил присъствието ми, но то можеше да ме издаде. Синкавият Андроид не беше помръднал. Продължаваше да ме гледа с тъжните си сини очи, в които, ако не беше робот, можех да се закълна, че долавям благодарност.

*** Излязохме на обширна тераса, която разкриваше огромна лаборатория, опасана от непрестанно движещи се и прескачащи светлини, огромни платформи и ескалатори, които с жужене препускаха насам-натам, електронни табла и монитори, които пукаха в меката си плазма, нежни, изчистени от бръчки женски лица, които с меки като кадифе гласове съобщаваха, че всички системи функционират нормално, че температурата в лабораторията е в рамките на нормалното, че ембрионите навлизат във фаза циклиране. На долното ниво виждах огромно количество стъклени цилиндри, наредени прилежно в прави колони и редове, ако СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 31


литература

имах времето и търпението да го сторя, бях сигурен, че мога да преброя поне пет до шест хиляди. В цилиндрите плуваха най-различни видове андроиди, изключително и някак стерилно изящни, пресъздаващи всички възможни аспекти от човешката красота. Между цилиндрите скитосваха малки роботи-анализатори на колела. Те мереха температурата на течния разтвор в цилиндрите, сверяваха данни по малките циферблати в основата на всеки и после забързано продължаваха към следващия в списъка си. - Харесва ли Ви колекцията ми, мошю Шоел? – промълви Карпентър. Гласът му бе изчистен, изразяващ крайна фаза на възхищение, сякаш бе забравил за разбития си нос. – Имам екземпляри от Хиперполиса, от Архиструктурите, от отдавна потъналата Европа и дори от Загиналата Луна. Никой в света не може да се похвали с такава колекция. Трябва да се гордеете, че това е последното нещо, което ще видите преди да умрете. Изведнъж цялата лаборатория се обагри в наситено червено. Женските устни по надвисналите около нас плазмени монитори зациклиха, потрепериха и зашепнаха зловещо: НАШЕСТВЕНИК, НАШЕСТВЕНИК, НАШЕСТВЕНИК... Светкавично се извърнах към Карпентър, за да му зашия още една с дръжката на колта и изкрещях. - Какво си натиснал проклето малко копеленце? Казвай, какво си активирал! В очите на Карпентър се четеше присъдата ми. - Нали не си мислехте, че ще излезете жив от тук, Соул? Никой не е толкова глупав. На никой, никога няма да позволя да ми я вземе. Точно преди да му откача долната челюст един лазерен лъч прониза ръката ми и аз изпуснах колта. През дупката в дланта си видях Астор и Алфонс, размахващи Дегустаторите си като магически пръчки, с които току да извадят пухкаво зайче от пазвите си. Бяха придружени 32 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

от цяла армия бойни роботи гардове, с антени, светещи в червено, сиреч настроени на режим убиване. Бях достатъчно бърз, за да хвана падащия си Дегустатор със здравата си ръка и да се хвърля на сляпо от терасата, точ­ но преди два от лъчите да се пресекат точно на мястото, на което бях преди миг. Това, което ми се запечата на дъното на малкия мозък, точно преди да полетя в нищото, беше опулената физиономия на Карпентър, които сякаш току-що бе отчел нов световен рекорд по скорострелно изчезване от напечена ситуация. Затворих очи и зачаках да се разбия някъде долу или пък не дай си Боже да бъда разполовен на две в стената на някой от стъклените цилиндри, след което ми хрумна да се помоля за избавлението на душата си. Малко след това ми дойде гениалното прозрение, че щом размишлявам по темата за изкуплението, значи е възможно все още да съм жив и предпазливо отворих едното си око. Намирах се на една от бясно препускащите платформи, а от двете ми страни хвърчаха цилиндри. Не можех да видя Карпентър и лакеите му, само чувах болезнени откъслечни вопли и ядосани наставления, това Слава Богу, би трябвало да означава, че и той не ме вижда. „Мисли, момче, мисли!” – каза Хъмфри Богарт в мен. – „Какво би направил истинския детектив сега?” „Чакай малко. Аз съм истински детектив. Какво намекваш, че не съм истински детектив ли? Ако искаш да знаеш, ти не си истински. Ти си просто глас в главата ми.” „Млъквай, момче. Не мислиш ли, че сега не е най-подходящия момент да размишляваш дали имаш гласове в главата си? Без значение, дали съм истински или не, моят задник зависи от теб, така че намирай начин да гепим мацката и да се разкараме оттук преди да е станало прекалено късно.”


литература

„Ок, мисля, мисля.” Напънах се да изстискам цялата функционалност на мозъчните си клетки, но всичко, което успях да родя, беше стара рецепта за картофен пудинг, както и една стара поговорка, звучаща изключително тъпо и не на място насред ситуацията: „Никога не карай по-бързо, отколкото може да лети ангела ти!” Тъкмо ми идваше да прасна сам на себе си едно ляво курше със здравата си ръка, когато ми дойде прозрението. Еми че то беше точно пред очите ми. Виждах го през дупката в дланта си. Логиката е проста. Ако Жасмин е толкова важна за Карпентър, то той би трябвало да има лесен начин да я открие. Изкъртих капака на електронното табло на площадката и натиснах копчето за ръчен контрол. На дисплея натиснах опцията за гласова навигация. Някъде в базата си данни, съхранявах последния си разговор с Карпентър. Да, намерих го. „Жасмин е бисерът на колекцията ми. Жасмин е бисерът на колекцията ми. Жасмин е бисерът на...”. Настроих гласовите си корди на честотат�� на Карпентър и го казах с неговия глас. - Жасмин! Хайде, летящо копеле, заведи ме при нея. Бих искал просто да я спася, но ако не успея, би ми било достатъчно и само да я зърна за един последен път. Може би дори да я докосна. *** Магнитната платформа промени курса си. Около нас запрепускаха красиви секс андроидки с дръпнати очи от Азиатския архипелаг. Чувствах, че тя е някъде наблизо. Чувството бе прекалено силно, за да не го забележа или да го потисна в себе си и сърцето ми се разтуптя припряно. Вече не обръщах внимание на болката в продупчената си ръка. Като

насън извадих кутийката, която си бях подготвил за такива случаи и заповядах на паячетата вътре да изплетат в дупката в ръката ми синтетична материя. На едно място капсулите с андроидите се разредиха и навлязох в обширна площадка, оградена от масивни мраморни колони със сребърни кантове. В центъра й се намираше още една, по-голяма капсула, позлатена, с вградени в нея сапфири с големината на юмрук. Тя като че ли светеше, обагрена от изкуствената светлина на подвижни прожектори, плуваше във водна среда, толкова чиста, че я караше да изглежда сякаш лети в пространството. Като богиня, наблюдаваща човешкото стадо горе от облаците, спокойно и без сянка на присъда. Това, че беше гола, не изглеждаше ни най-малко не на място и неадекватно, напротив, голотата на нещо толкова необятно красиво сякаш беше най-естественото нещо на света. Косите й, разпилени плуваха и се увиваха около нея, като змиите на Горгоната Медуза. Бях затаил дъх пред нещо толкова изящно и едновременно с това накърнимо и мимолетно, когато усетих, че това не е тя. В основата на цилиндъра в златната подложка бе инструктирано: ЖАСМИН ВЕРСИЯ 6.6.5 Въпреки това, създанието адски приличаше на нея, бяха почти като две капки вода. Казвам почти, защото Жасмин беше съвършена, тази тук беше само на дъх или на полъх от съвършенството, но нещо не й достигаше. Нещо, което само моята, моята единствена и неоценима Жасмин притежаваше. Моя, само моя... Може би съм го казал на глас, или дори изпял, защото зад мен Карпентър, застанал заедно с Алфонс и Астор на нова платформа, заръкопляска ентусиазирано, сякаш бе станал свидетел на оперета от световна класа. - Браво! Браво, мосю Соел! Ето, че човешката жажда за досег с истинската СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 33


литература

красота все пак ви доведе дотук. Възхищавам Ви се. Досега никога външен не я е виждал. Вие ще сте първия и последния. - Но... Но това не е тя. – казах заеквайки аз. Разочарованието бе заседнало като тежка буца непредена вълна в сърцето ми и запушваше кръвоносните съдове. - Разбира се, че не е тя, мосю Соел. Тази Жасмин, която Вие търсите, е следващата версия. Когато стане мое достояние, тя ще бъде новата кралица на ненадминатата ми колекция. Красотата й ще засенчи дори и тази, колкото и да се натъжавам, когато го изричам... Карпентър въздъхна театрално като цирков артист, които е показал и последния си номер и е време да се раздели с публиката, преди да паднат тежките завеси и да изгаснат светлините на прожекторите, и някак делово ме посочи на копоите си. - А сега, мосю Соел, е време да поговорим за Вас и за Вашето, боя се, съвсем нерадостно бъдеще. Алфонс, Астор, дръжте го! Очевидно искаше да ме хване жив, за да се гаврят с тялото ми по-късно, докато още има сили и гласни струни да пищя от болка, но аз приех това като преимущество. Когато двамата дебили тупнаха върху моята платформа. Аз, бърз като примигване, отклоних насочения към лицето ми Дегустатор на Астор към крака на Алфонс, в който мигом зейна дупка и онзи запищя, като че да го деряха жив. Астор, който все още не можеше да проумее, как така лицето ми се е трансформирало в ходилото на колегата му, в никакъв случай не бе очаквал, че следващото ми действие е да скоча върху раменете му, а от там - право в цилиндъра. Когато цамбурнах при нея, чистия воден разтвор се обагри от кръвта ми и сърцето ми се сви при мисълта, че мога да загрозя нещо толкова красиво. Някъде далеч чувах ужасените писъци на Карпентър. 34 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

- НЕЕЕЕ! НЕ СТРЕЛЯЙТЕ, ГОВЕДА! МОЖЕ ДА Я НАРАНИТЕ! Когато очите ми се изравниха с нейните, тя леко разтвори розовите си устни, нежни като майски цветчета. Сякаш е знаела, че ще дойда за нея. Сякаш е стояла там и ме е чакала. Не издържах и я целунах. Едновременно с това опрях дулото на Дегустатора в стената на цилиндъра. Целувката ни бе прекъсната от трясъка на счупено стъкло. Докато падахме я прегърнах силно, за да я предпазя да не се нареже на някое стъкло. Не бих си простил никога, ако накърня по този грозен начин перфектната й структура. Виж Дегустатора е друго нещо. Той оставя кръгли дупки в материята. Почти съвършено кръгли. Насочих го към слепоочието й. - Слушай сега, старче! – обърнах се към Карпентър, който продължаваше да ме гледа невярващо. На съседната платформа държеше крака си и се превиваше Алфонс, който обаче явно забравил за болката, също се пулеше в мен, сякаш с последния си номер бях надминал дори Хари Худини. – Аз се измитам от тук. Тя идва с мен като гаранция. Ако слушкаш и не ми се пречкаш докато си стигна безпрепятствено до хидролета, ще ти я оставя непокътната. Имаш ми думата. Разбрахме ли се? - Разбрахме се. – каза Карпентър и този път гласът му беше на пречупен стар човек. – Само не я наранявай!

*** Когато слязох от вагоните и се отправих през дългите шумолящи треви към хидролета, забелязах, че лъчите на прожектора са изгаснали. Карпентър не би направил нищо, което да нарани по някакъв начин нежното създание в ръцете ми. Когато я положих в тревата, се замислих. Дали наистина възнамерявах да


литература

спазя обещанието си, когато го давах. Така или иначе, не можех да я оставя жива. Никога. И не защото андроид, толкова съвършено имитиращ човек, представляваше заплаха за цялата човешка раса. Не, нямаше да я убия заради това. Дори само мисълта, че някой друг освен мен би могъл да притежава дори и частица от това, което представляваше истинската Жасмин, ме подлудяваше. - Ще ме убиеш ли? – прошепна тя и отвори очи. Бяха зелени. Зелени като тучни ливади, зелени като листата на кокиче. Стреснат отскочих назад, все така насочил дулото към главата й. Течността в цилиндъра явно я е държала в покой, но сега определено бе активирана. Андроид от подобен ранг преспокойно би пречупил костите ми като солети, ако придобие възможност. - Да. Съжалявам. – почти проплаках аз. - Направи го. – каза тя. – Аз нямам цел повече, откакто тя е тук. Съществуването ми е лишено от логика. - Съжалявам. – вече плачех със сълзи. – Нямаш идея колко съжалявам. - И аз съжалявам. – рече тя. – Че моментът, в който тя ме целуна не може да продължи вечно. В ретината им видях любовната им игра, начина, по който Жасмин целуваше, а след това засмукваше зърната на сестра си, която бе нейно бледо подобие. Начинът, по който другата отмяташе глава назад в екстаз, като ранена сърна. Когато натиснах спусъка, се почувствах по-извратен от педофил, по-омърсен от сериен убиец, по-черен и от Сатаната. Преди да вляза в Хидролета, се върнах гузно при тялото, като престъпник, който се връща на местопрестъплението и откъснах сребърното кръстче от врата й.

Заварих жилището си на парцали. Парцали, останали от стените, черни от

саждите, полепнали по тях, парцали черен дим и парцали прогорени пластични форми, напомнящи за ужасни мутирали животни. Спалнята, където само преди броени дни с Жасмин бяхме правили любов, сега беше изравнена със земята. Бяха останали само завесите, люлеещи се на нощния вятър, накъсани, черни, напоени с дъха изгоряло и нотка от аромата й, но само загатната, почти неосезаема. Сякаш някой се бе опитал да заличи всичко, свързано с нея, да унищожи дори самия спомен. На стълбището тълпа зяпачи, полузабулена в дим, одумваше събитието с интереса, с който биха наблюдавали финал за суперкупата. Около тях щъкаха малки рекламни роботи, които бяха програмирани да намират групи от повече от трима и да им прожектират обещания за райски екскурзии, застраховки живот и лак за обувки. Изглежда сега на мода бе рекламата за застраховка имущество, защото проекцията на костюмиран модел с усмивка за милиони обясняваше на зяпачите как собственикът на изгорелия имот сега нямало да има никакви грижи ако просто се бил сетил да застрахова при Джонсънс и Патерсън. Сритах един от малките роботи и с наслаждение наблюдавах как се разби в каквото бе останало от близката стена. Точно тогава бях осветен от прожектор и белезникав лазер обходи цялото ми тяло и се спря на ириса. Тълпата в близост ахна протяжно, сякаш току-що архизлодея е бил разкрит. От пушилката изплуваха хора в служебни полицейски униформи с насочени към мен мерници на тежкокалибрени помпи. Някъде навън бучаха хеликоптери, взрени в мен с ярките си прожектори, като еднооки циклопи. - Соул! – рече мегафонен глас. – Соул Либърти. Вие сте арестуван от Централното управление на Мегаполиса. Моля да ни окажете пълното си съдействие... СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 35


литература

Никога досега не бях падал от трети етаж, но реших да пробвам и се хвърлих през прозореца. Реших, че щом съм оцелял в Карпентъровите лаборатории, ще го направя и сега. Разбих се в малък магазин за цветя и миго��е по-късно, покрит в карамфили, лилии, фибростъкло и кръв, се изправих и се шмугнах в близкия тунел.

МЕТРО Мегаполиското метро е една от най-мащабните подземни конструкции, създавани някога. Безкрайни тунели се спускат хиляди километри под земята, разделени на нива, за да превозят мултимилионния град от една дестинация до друга. Някой, преследван от закона, лесно би могъл да се укрие тук. Но ако не внимава, лесно би могъл да се изгуби из подземния лабиринт. Метрото е като океана, който изисква своите жертви. Според статистиките на година тук изчезват безвъзвратно по около стотина човека. Разправят, че объркаш ли влака, може и да те отнесе не където трябва или пък малко по-надълбоко отколкото си очаквал. Разправят за загадъчни призрачни мотриси, които забират окъснелите пътници и ги извозват, чак до ада. Метростанцията, на която бях попаднал беше, меко казано, призрачна. Абсолютно пуста, обвита в полуздрач, с изкъртени избелели плочки и дупки, пълни с мръсотия, тук-там разпилени броеве на Мегаполис Дейли, които разказваха за серийния убиец, върлуващ из метрото - зловещия човек в бяло. Друга статия изведнъж оживя в репортерка с дръпнати очи, придала си най-безразличното изражение, което може да има човек: „Градът бе шокиран от внезапната смърт на един от най-влиятелните бизнесмени на Мегаполиса - Хари Месин36 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

гбот. Както съобщихме по-рано, той бе намерен в дома си...” Стъпих върху холограмата и тя се разпадна. „...Обесен на собствените си черва...” – така завършва изречението ти, тъпа безразлична китайска кучко. Около мен се носеше призрачна музика на ръждясала цигулка, излъчвана от старинни предаватели. Музичката постепенно се засили и зави хипнотично като ужасна зловеща латерна, чиято ръчка бясно върти невидим злодей. От съборено кошче за боклук, една пейка вдясно от мен, изскочи рошляв плъх и изчезна в сенките на линията. Изобщо не помнех как съм се озовал тук. Помня, че в бързането си да избягам от официалните власти, взех първата ми попаднала мотриса, после я смених с втора, трета... Когато ми омръзна, просто бях слязъл и така се бях озовал тук. Колко нива под земята - нямах идея. Нещо ме убоде близо до сърцето и извадих сребърното кръстче, спомен от фалшивата Жасмин. Извадих го и го включих към значката ми, която мигом излъчи проекция. Трите части на призмата се съединиха в огромна геометрична фигура, сглобена от синкави нишки. По нишките бавно пъплеха бели точки, които маркираха влакови мотриси. Дъното на призмата, на хиляди километри под земната повърхност, светеше в червено и аз някак си усетих, че тя е там и ме чака. А сега вече разполагах с ключа към нея. Третата мотриса, която минеше оттук (виждах я на картата), щеше да ме отведе едно ниво по-надолу, едно ниво поблизо до нея. Не помня колко влака бях сменил вече и нямах и представа, колко дълбоко под земното ниво се намирам. Може да са минали часове, може да са минали и дни. Тук-там слизах на опустели мрачни метростанции, сменях влакови мотриси,


литература

все така загледан в призмата, като хипнотизиран от светлината й, като мушичка, която все така се връща към пагубната светлина на лампата. Колкото по-надълбоко слизах, толкова по-странни ставаха пътниците около мен. Едно ниво по-нагоре бях забелязал, че на някои започват да им липсват уши, а сега забелязах и неналичието на носове. Тези пътници не комуникираха, не издаваха дори и звук, не разгръщаха вестници и не гледаха припряно часовниците си. Просто мълчаливо чакаха своите спирки, а дойдеха ли, те се носеха, сякаш плуваха, като призраци в нощта. Кожата им беше млечнобяла, а очите им бяха като въглени, не изразяваха абсолютно нищо човешко. Разбира се, това не ми правеше абсолютно никакво впечатление. Всичко, което исках и всичко, което жадувах, бе да стигна час по-скоро при нея. Да я прегърна. Да й разкажа как убих сестра й и да чакам справедливото й наказание. Малко след завоя на следващия тунел, подземен роботизиран кран, приличен на архаично огромно чудовище, пое мотрисата в клещите си и я пренесе едно ниво по-надолу. Никога не бях слизал толкова надълбоко под земната повърхност. Налягането беше огромно и имах чувството, че металът на влака скърца под натиска му. В ушите ми бучеше и картината пред мен се замъгли. Белите пътници около мен се превърнаха в млечна каша. Когато отново отворих очи, видях човека в бяло. Никога не бях виждал как изглежда, но въпреки това веднага разбрах, че е той. Той кротко седеше на няколко реда вляво от мен с метално куфарче в скута. Бе облечен в бял официален костюм, сякаш се бе запътил за вечерно парти. Преди да изтрие влагата в очите си, той бавно, като ритуал, разтвори куфарчето си и надяна противогаза, с който закри лицето си. Също толкова бавно извади трите части на огнехвъргачката си и започва да я сглобява. Млечните пътници

не реагираха по никакъв начин. Това, че на метър от мен седеше някой, който възнамеряваше само след секунди да ме превърне във въглен, не ме панира толкова, колкото откритието, че ми липсва Дегустатора. По дяволите, май щеше да ми се наложи да блъфирам. Изправих се срещу човека в бяло, точно като каубой от стар уестърн. Липсваше ни само протяжната музичка на Енио Мориконе. Белите хора около нас като че ли проявиха умерен интерес и зачакаха развръзката безмълвно, като врани, накацали по близките скамейки. Той беше въоръжен с огромна огнехвъргачка, вероятно развиваща температура, близка до тази на слънцето, аз - единствено със значката си, която проектираше в него синята призма. Сякаш лъчите й ей сегичка щяха да го нарежат на малки кубчета. - За толкова тъп ли ме смяташ, Соул! – рече Човека в Бяло. – Какво ще ми направиш с малката си лайняна значка? - Кой? Кой, по дяволите, си ти? – рекох аз. Изрекох го на пресекулки, защото налягането в главата ми, заплашващо да направи мозъка ми на пюре, пречеше на ясната ми реч и на логичния поход на мисълта ми. - Аз съм просто някой, който търси това, което търсиш и ти, Соул. - И какво ще да е това? - Аз... Аз търся Жасмин. И ти ме доведе при нея. Виж, в това, което държиш в ръка има монтиран предавател. – той посочи значката в ръката ми. – Аз също така ти хакнах Наносферата. Изричайки това, той изригна струя течна лава срещу мен. Светът стана ярък, а после искрящ; изригна в огнена стихия, която разтопи белите човечета като сладолед. Аз се гмурнах под вълната със скорост, която не бях предполагал че притежавам, като стар фокусник, който се чуди откъде е изровил онзи последен хитов трик, и залазих на четири крака СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 37


литература

към Сарезару Моно. Край мен малките бели човечета вече бяха станали черни и пищяха като одрани зайци. Ужасния им вой спука едно от тъпанчетата в ушите ми и от него заструи кръв, която плисна по овъгленото ми лице. Залових се за крака му, като удавник за сламка и задрапах нагоре. Той явно не беше очаквал това от мен. В изненадата си опита да насочи огнехвъргачката към мен, но аз отклоних дулото и стъклото встрани от нас се разтопи в кристална каша. Отвън виждах бездната и огромния метален робот, захванал нашата мотриса, който щеше да ни пренесе едно ниво по-надолу. Използвах момента и се захванах за едно оцеляло перило зад него. Изритах го с всички сили с двата си крака и изхвърлих тялото му навън през прозореца. Изхвърчайки, той се хвана за мен и ме повлече със себе си. Горещото разтопено стъкло полепна по корема ми и изгори тъканта ми. Изпищях от болка. Той висеше в бездната и току да падне, но намери сили да се изтегли към мен за яката ми и да изсъска през противогаза. - Ти трябва да довършиш започнатото, Соул. Трябва да ги избиеш всички. - Имаш предвид да се скитам из метрото и да горя живи хора, както правиш ти ли, скапан маниак? – рекох аз. - Ти не разбираш... – През противогаза гласът му звучеше металически като на робот. – Това не са хора. Тя не е човек. - Коя тя? Жасмин ли? – изкрещях аз, опитвайки се да надвия воя в главата си. - Да. - рече той. – Никога не е била. Тя е идеалния андроид. Създадена е, за да ни измести като раса. Но каквото и да става, аз винаги ще я обичам. Дори да бях стигнал до нея и да се бях насилил да дръпна спусъка, аз пак щях да я обичам. Кажи й го! Кажи й го преди да... С тези думи той най-сетне се изпусна и литна в пропастта. Замахнах да го хвана, но в ръката ми остана само 38 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

противогаза. В бездната под мен бавно изчезваше едно лице, загледано в мен с изражение на безкрайна молба. Лицето на Крейвън.

ЖАСМИН На следващата метростанция вратите се разтвориха и от пепелявия дим изплува сияйна фигура. Чак сега забелязах, че коремът ми кърви и от него стърчат парчета стъкло. Отпуснах се изнемощял на една полуразтопена пейка и я зачаках, държейки се за корема. Ръцете ми се обагриха с кръв. Лицето й изплува от мъглата и Бога ми, кълна се, това беше лице на ангел. - Най-после те намерих. – казах аз, а от очите ми се стичаха сълзи. – Имаш ли представа колко те търсих? Тя кимна, сякаш знаеше. - Какво си ти? - Аз съм човек. Винаги съм била. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг. Тя пое главата ми скута си, и аз се почувствах у дома. Исках винаги да съм с нея и в нея. Исках винаги да ме е прегърнала и да се губя в безкрайно сините й, захарни очи. - Аз... Аз убих сестра ти. – изплаках аз, защото внезапно почувствах нуждата да й се изповядам за всичко лошо, което съм правил през живота си. Сякаш тя имаше силата да опрости всичките ми грехове. – Трябваше да го направя. - Знам. Намерих Дегустатора ти. – изрече тя с лекия спокоен глас на синьото море. В гласа й не се четеше обвинение, но то беше някъде там, витаещо във въздуха, по-осезаемо и по-тежко от смъртно проклятие. Тя положи Дегустатора в ръката ми. - Ти ли уби Месингбот? – попитах. - Не. – гласът й беше ледено студен, като вода, струяща от айсберг. – Ние не правим така. Беше Крейвън. Той


литература

си беше наумил да избие всички, които някога са ме обичали. Искаше да ме притежава. Както и Месингбот, а също така и Карпентър. Навън Черните пещерни тунели се обагриха в бяла стерилна светлина. Светът побеля и отвън изплува подземен град, разцепен на нива. По различните етажи, снабдени с мощни плазмени проектори и светлини, огромни компютърни системи и металически цилиндри, в които плуваха човешки части, щъкаха още от белите човечета. Може би бяха хиляди, дори стотици хиляди. - Жасмин. – изрекох аз и от очите ми отново заструяха сълзи. - Ти искаш ли да ме притежаваш, Соул? – рече тя. - Затова ли дойде? - Разбира се, че искам. – изплаках аз. - Ти си най-прекрасното, най красивото нещо, което ми се е случвало. Аз дишам заради теб. Бих направил всичко за теб. Знаеш това. Тя нежно пое ръката ми в своята. Плът­та й бе толкова нежна и накърнима. Плъз­гаше се по моята груба, обгорена кожа като сатен. Положи дулото на Дегустатура в устата ми също толкова нежно, сякаш вкарваше вътре зърното на собствената си гърда. - Ако наистина е така, натисни спусъка, Соул. Направи го и ще ти простя, за всички злини, които си сторил. Останал е заряд само за още един изстрел. Губех се в очите й. Те постепенно се разшириха и се разтвориха в цялото синьо небе, в което можех да плувам цяла вечност, стига само да изпълнех тази простичка нейна молба. Пръстът ми потрепери. Затворих очи и сълзите, отприщени лиснаха по обгореното ми лице. За милистотни от секундата, които дори тя не бе успяла да предвиди, измъкнах Дегустатора от устата си и отнесох съвършеното й лице. Тя се сгърчи на земята и аз, отвратен от себе си, се изправих на крака, за да довърша започнатото. Да разруша нещо красиво, което никога през живота си не

бих могъл да създам. Това ми отне сякаш цяла вечност. Тя лазеше на четири крака окаяна с липсващо половин лице, но все още излъчваща някаква странна ефирна власт, като богиня, която някак си селските идиоти са съумели да свалят от небето и да пребият до смърт със сопите и вилите си. От счупеното й лице течаха кръв и разтопен мозък, докато здравата половина оставаше изящна като порцелан. Това лице напомняше на счупена ваза. Не можех да я гледам как страда. Допрях подметката на обувката си в главата й и го разбих в близкото перило. Мозъкът й и част от окото й останаха да се стичат по металната му повърхност. С това сърцето ми се счупи и всичко човешко и добро, което бе останало в мен, хвана последния влак за преизподнята. В част от стъклото виждах собственото си каменно изражение. Бавно взех противогаза и го надянах на лицето си. Тук влакът спря и вратите се разтвориха. Това бе последната станция. Отвън ме чакаше белият град и тълпа от малките бели човечета, които стояха застинали безмълвно, като на траурно шествие. Поех мъртвата Жасмин в ръце и я положих на перона пред тях. Очаквах да нахълтат в купето и да ме разкъсат с малките си бели зъбки, но те не го направиха. Просто останаха да седят безмълвни, сякаш сковани от почти недосегаема тъга. Влакът затвори врати и потегли. През стъклото виждах бялата церемония, която подхвана тялото на Жасмин и то изчезна сред масата. Тунелите отново потънаха в мрак, а малко по-напред един метален роботконструктор, пое мотрисата и я пренесе едно ниво по-нагоре. Заспал съм, а когато отново се събудих, мракът бе ослепен от ярка светлина, този път не изкуствена, а истинска дневна светлина. СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 39


бг таланти

„аромат на тишина“ маслени бои, 48 х 40 см Художник: Кирил Станчев http://www.kirilart.com

40 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012


литература

Коста Сивов

♦♦ За контакт: ♦♦ kosta_sivov@abv.bg ♦♦ kosta.sivov.3@facebook.com

Хубави неща, лоши неща

Б

ях купил шампанско и скъпи шоколадови бонбони за жената и един куп играчки и кукли за дъщеричката. Когато се прибрах, обаче, не заварих това, което ми се искаше, а именно порядъчната домакиня, каквато беше Ана, да шета наоколо и да ми сервира храна и напитки, а чедото ми Флора, да си играе с кубчетата, които й подарих за Коледа. Не, съвсем не се случваше това в четиристайния ни апартамент под наем, в който живеехме вече от пет години. - Какво става тук? – попитах аз, виждайки как жената, с която бях прекарал последните десет години от живота си, 42 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

стяга някакъв голям сак. Започнах да се пуля тъпо, защото не помнех да съм я нагрубил, да съм й изневерил или пък изложил. Та даже тази сутрин, преди да замина за работа, пуснах една пералня и прострях, забърках супа топчета, мусака и крем карамел за десерт, отскочих до денонощния магазин, за да попълня хранителните запаси и измих колата пред блока. Дъщеричката ни Флора беше заточена на детското си столче-щъркел, вързана с коланчета, за да не падне, наблюдаваща с интерес „дискусията” между мама и тате. - Напускам те! – изръмжа ми иначе


литература

хубавката ми съпруга, с която се бяхме запознали на Айфеловата кула в Париж и от тогава не се бяхме разделяли нито за миг. Може би причината за това стягане на куфарите не беше у мен. Навярно Ана си беше намерила любовник и искаше да прекара остатъка от дните си с него? Или пък щеше да замине на Луната, където търсеха сезонни работници за сеене на ягоди и домати през лятото. - Да не си намери някой друг? – плахо попитах аз и замръзнах, очаквайки отговора. Ана се обърна, направи ми знака „Ти да не си откачил” и продължи с подреждането на вещите си в една огромна платнена чанта с надпис „Сборище на Ренесансовите сатанисти”. - Та аз не съм поглеждала чужд мъж от момента, в който те видях, ти ми говориш за любовник! Ха сега де! Не беше извънбрачна връзка значи. Какво можеше да е тогава? - Да не би детето да не е от мен? В последния момент се наведох, иначе голямата статуетка, която получих от службата за „Най-добър млад специалист” щеше да ми разбие носа. Тя беше от масивно дърво и стомана и така се заби в стената, че откърти голямо парче мазилка. Уикенда трябваше да викам майстор да го измаже наново, иначе хазяина щеше да ми съдере кожата от глоби и натякване, че не се отнасям със собствеността му нежно. Отидох до кухнята, за да оставя шампанското и бонбоните в хладилника и се върнах в стаята, в която се вихреше съпругата ми. Гардеробите бяха отворени и на половина изпразнени, чекмеджетата бяха пръснати по пода и леглата, цели части от хола липсваха (плазмения телевизор, дивидито, скъпоценните камъни на мама и още какво ли не). - Добре де, ще ми оставиш ли поне детето? – попитах аз и последната ми надежда умря, когато чух: - Не!!! – рязко отсече тя. – Дума да не

става. Флора идва с мен. И не се опитвай да завеждаш дела или нещо друго. Закона винаги е с майката. „Щото майката си е е...” – тъй де, нека перифразирам – „Защото майката си е майка”. - Но ще ми кажеш ли най-накрая защо ме зарязваш? Нито съм бил лош съпруг... (тя поклаща глава, съгласявайки се, че съм бил много добър спътник в живота) ...нито съм те биел... (не, никога) ...нито пък съм повишавал тон на детето... (по-добър родител от мен нямало) ...та дори и с родителите ти съм се държал винаги уважително и съм ги слушал за всяко едно нещо. (да, точно така било, аз съм бил любимият им зет - от общо седем, - като мене втори нямало) - Тогава защо си тръгваш? Тя ме погледна с красивите си светлосини очи и процеди: - Заради повишението. КАКВО???!!! Опулих се като онези дребни хищници, които внасяхме за борба с поповите прасета по нивите. Имам предвид Юпитерските дяволчета, приличащи на малки котенца, но с четири пъти по-големи и изпъкнали очи. - Та ти откъде знаеш, че са ме повишили? Освен мен и шефовете ми, никой друг не беше наясно с това. Че то самия аз не подозирах нищо до момента, в който борда на директорите ме извикаха и членовете му ми казаха, че от сега нататък аз ще изпълнявам длъжността Изпълнителен директор. Това беше най-високата позиция след собствениците на компанията „ВъТъХъБъ”, в която работех. - Ивайло ми каза. Аха, ясно. Единият от шефовете ми, който беше и голям семеен приятел, както и доста словоохотлив (абе, чиста клюкарка си беше човека), й се беше обадил, за да й каже добрата новина, СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 43


литература

която май нямаше да се окаже толкова добра за мен. - Ама защо ме напускаш след като са ме повишили? Нали винаги сме искали да се издигна и да осигуря по-добро бъдеще за теб и детето ни. Ана закопча ципа на последния сак и се обърна към мен. Беше висока около метър и осемдесет, с дълга руса коса и светлосини очи. Някога в миналото бе била еротична актриса в Париж, но откак ме срещна, заряза това си призвание, за да може да прекарва времето си с мен и с родилата ни се по-късно дъщеричка Флора. - Да, искала съм да те повишат, но не и толкова много. Отново заприличах на Юпитерско дяволче. - Не разбирам. – признах си аз. – Предавам се. - Виж какво, бе, човек, това е длъжността Изпълнителен директор. От днес нататък ти отговаряш за петдесет хиляди бедни души, които работят във вашата организация. Ще вземаш повече пари месечна заплата, отколкото могат да изхарчат десет алкохолика за една година. Всеки ден през теб ще минават стотици знойни красавици, готови на всичко, за да получат назначение, по-висок пост или пък просто да ти се вдигнат в очите. Мафиоти от всички астероиди ще се стичат на групи, опитвайки се да завържат съвместен бизнес. Ще те водят по дискотеки, аеротеки, дрогерии, публични домове... - Ама... - Неее!!! – излая Ана. – Няма да мога да живея по този начин. Затова и те зарязвам. Не искам детето ни да расте в среда на разврат и блудство. - Ама... - Никакво „ама”. Съпругата ми взе дъщеричката ни Флора на ръце и ми нареди (така както тя си знае): - Вземай багажа и го сваляй долу в таксито! 44 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

Без повече думи, се натоварих като магаре и свалих всичките куфари, сакове, чанти, торбички, чувалчета и кошчета с играчки. Свърших работата за осем курса, след което почти не чувствах кръста си, гърба си, ръцете си. Излегнах се на дивана в дневната и тъкмо щях да заплача, когато някой ми позвъни на вратата. Станах с неохота и отворих. - Виж какво, Кънчо, само искам да ти кажа повече да не ме търсиш. Нито да ми звъниш на звънеца, нито да ми се обаждаш по мобилния, дори и и-мейли не искам да ми пращаш. Забравяш за мен, ясно ли е? Ех, накрая ще взема да си купя едно Юпитерско дяволче да се пули вместо мен. На прага ми беше Владимир, най-добрия ми приятел още от проходилка, с който бяхме преживяли какво ли не. Бях готов да поема куршум за този човек, а той току-що ми съобщаваше, че не иска и да чува за мен. - Какво се е случило, Владо? Ако жена ти пак твърди, че съм й предлагал секс, не е вярно. – Съпругата му страдаше от остра шизофрения и често бъркаше мъжа си със съседите. Не един от тях се бе възползвал от това й състояние, но не знам защо в крайна сметка казваше, че аз съм искал да я любя. Та аз дори по бански не бях я виждал. - Не намесвай Юлка в това! – скара ми се той. – Проблемът е между теб и мен. - Какъв проблем, бе, човек? - Повишението ти. Абе тези хора по цял ден само с клюки ли се занимаваха. - Какво за него? – попитах. - Знам какъв ще станеш – с погнуса каза Владимир. – Неведнъж съм виждал как парите и властта развалят хората. - Но аз не съм такъв човек... - Не на мене тия! – изсъска ми той. – Говори ги на баба си. Айде и повече никога не ме търси. Той затръшна собствената ми врата пред носа ми и аз се почувствах като


литература

най-големия глупак на света. Това беше все едно да ти затворят телефона преди още да си го вдигнал. - Май повишението ми няма да излезе толкова хубаво колкото си го представях през всичките тези петнадесет години. – промърморих си под носа и се отправих към кухнята да си направя нещо за хапване, че умирах от глад. В хладилника имаше оставена някаква манджа, но тя не ми изглеждаше никак привлекателна. По-добре ми се струваше сандвич и прясно мляко. Намазах масло на две филии с хляб, турих им отгоре салам и домат, съединих ги и задъвках без да усещам вкус. Още на първата хапка ми приседна и прокарах парчето с глътка студено мляко. Днес определено не ми вървеше. Жена ми ме остави, вземайки със себе си и дъщеричката ни Флора, най-добрият ми приятел Владимир ми каза да ходя по дяволите, храната ми беше отвратителна, а на всичкото отгоре само преди няколко часа ме бяха повишили в най-високата длъжност, заемана от не-собственик в компанията „ВъТъХъБъ”, в която работех от петнадесет години насам. Реших да се напия подобаващо, защото като гледах развитието на нещата, само това ми оставаше. Можеше да си викна и компаньонка, да разпусна след всичкия този стрес. Отворих барчето с алкохола, но там се оказа, че няма нищо. Проверих в хладилника за бира – липсваше. Единствено шампанското, което донесох със себе си, се мъдреше на една от скарите, но то не ставаше човек да се отнесе в добре познатите и приятни пиянски измерения. Трябваше да се ходи до магазина. Какво мислите се случи там? Може би вече сте се досетили. Още като ме видяха и удариха табелата „Затворено”. Не ми беше необходимо обяснение, за да разбера защо го правят. Навярно не искаха да им осквернявам помещението с присъствието си. За тях аз бях капиталист, робовладелец, човек,

възползващ се от нещастието на обикновените хора. Този свят отиваше по дяволите. Винаги си бях мислел, че когато забогатея, пред мен ще се отворят хиляди врати, всичките приятни и желани, а то какво се оказа. Досетих се, че ако нещата продължаваха със същото темпо, след няколко дни щях да пукна от глад. Може би щеше да ми се наложи да разчитам на милостиня, но кой би бил съгласен да ми помогне. Целият свят ме презираше. Тръгнах по тъмната улица без предварително избрана посока. Исках просто да се разходя и да подишам чист въздух. На няколко пъти чувах зад гърба си изрази от рода на „Гаден експлоататор”, „Крадец от бедните”, „Ненаядена свиня” и „Капиталистически кретен”. Клюките се разнасяха по-бързо и от вятъра. Пред очите ми, като че от нищото, изникна телефонна будка. Сетих се нещо, влязох в нея и набрах комбинацията, която ми беше добре известна. Чух едно вяло „Ало” от другата страна и побързах да попитам: - Ивайло, ти ли си? - Да – отговори ми един от най-добрите ми приятели и мой началник, понеже беше от десетте собственика на компанията, в която вече петнадесет години се трудех като вол. - Здравей, Кънчо. Още веднъж искам да ти честитя... - Остави я тази работа, Иво. – прекъснах го аз. – Само ако знаеш какво се случва с мен. Той сякаш кимна, нямаше как да знам, понеже не го виждах, но мислех, че го е сторил. - Сблъскал си се с грозната действителност, нали? – попита ме сериозно той. – Всеки един от нас е минал по този път. - Заради това ли те заряза жена ти преди десет години? Сякаш май пак ми кимна – знаех, че го прави, защото това му беше нещо като навик. - Да. СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 45


литература

- Аха, сега разбирам. Иначе такъв добър човек като теб, мечта за всяка жена, кой би го зарязал насред рождения му ден, със стотина гости наоколо. - Нека не си припомняме стари истории. – помоли ме той и аз се съгласих. Ами сега. Какво да правя? - Дай ми съвет, приятелю! – помолих аз и ако не ме беше срам, щях да се разплача, за да освободя част от насъбралото се напрежение в мен. - Слушай ме много внимателно. – започна той. – Сега ще си хванеш едно такси. - Хм, че то никой няма да ме качи. – Те таксиметровите шофьори бяха едни от най-големите клюкари на света. Със сигурност всичките вече бяха чули новината за повишението ми. - Използвай въображението си. Сложи си очила, пусни си мустак и брада, прави каквото искаш. - Е, това може да отнеме време, приятелю. - Абе, човек, ако трябва открадни колелото на някое хлапе, не ми пука, обаче трябва да стигнеш до мястото, което сега ще ти кажа, иначе рискуваш до ден-два да се споминеш. Този път аз кимнах и зачаках инструкции. Ивайло ми каза адреса, който записах на ръката си, защото не разполагах с лист хартия. Дано да не се изпотях в следващите час-два, че щях да го затрия. - Отиваш там и казваш, че аз те пращам. После всичко ще бъде наред. Поблагодарих на Ивайло и затворих телефона. На него човек винаги можеше да разчита, той си беше добряк. Заклатих се като пиян към указания адрес, а той не бе никак близо. Пеша можех да взема разстоянието за около час и половина, но пък и за къде ли бързах. Някакво хлапе ме замери с празна кутийка от швепс и ме удари по челото. Тея дрипльовци трябваше да се възпитават по-добре, а не да ми скитат по нощите и да ми правят зулуми. Ама вината бе в родителите, които предпочитаха да 46 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

играят на лунен билярд или на марсиански дартс, вместо да им отделят две-три минути за лекция. След малко повече от час достигнах до скромно магазинче, на което светеше надпис „Готов ли си да ми продадеш душата си?”. Много оригинално, няма що! Да бяха написали и телефона си отдолу, който със сигурност щеше да е 666-666. Погледнах отново адреса, написан на ръката ми – нямаше грешка. Това беше мястото, на което Ивайло ме прати. Влязох през стъклената врата, на която бяха спуснати щори, и се озовах в доста просторно помещение (а отвън изглеждаше така малко). Огледах се наоколо. На стената бяха закачени стотици фотографии в рамки. Тези, които разпознах бяха музиканти като Джими Хендрикс, Ричи Блекмор, Пол Макартни, Джон Ленън, Том Джоунс, Майкъл Джексън, Мик Джагър, артисти като Арнолд Шварценегер, Силвестър Сталоун, Чарли Шийн, Марлон Брандо, Джак Никълсън, художници – Салвадор Дали, Йеронимус Бош, Ханс Рудолф Гигер, Пабло Пикасо, ПиерОгюст Реноар, писатели – Стивън Кинг, Хауърд Лъвкрафт, Ърнест Хемингуей, Мери Шели и още много и много. Върху старовремски дървени рафтове бяха подредени предмети с античен произход, колби с течности в най-различни цветове, влечуги и паяци в клетки и аквариуми, както и един стар козел, вързан на въженце в ъгъла за един масивен метален стълб. Това място приличаше на заложна къща за вехтошари, имаше всякакви боклуци, ненужни никому, но лъскави и цвърчащи. Тъкмо се запътих към изхода, защото все пак си помислих, че съм объркал адреса, когато пред мен се озова висок мъж, около четиридесетте, с мустачки и брадичка, подходящи за мускетар от роман на Александър Дюма, в черен костюм и кърваво червена риза, кожени ботуши и кръгла шапка на главата. - Здравейте, уважаеми, с какво мога да


литература

ви бъда полезен? Предлагате навярно нещо, което да ме заинтересува или пък Вие желаете да сбъднете мечтите си? Този мазник щеше да получи един между очите, ако нямах крещяща нужда от помощта му. - Здравейте, Д`Артанян, или там както Ви наричат. Праща ме Ивайло Кръстев, един от собствениците на компанията, в която работя. - А, да, Иво от „ВъТъХъБъ”. – сети се изцъкления тип. – Много добър мой клиент, чудесен човек. Винаги си плаща лизингите навреме, никога не съм имал проблеми с него. Нали знаете какво казват умните хора „Приятелят на мой добър клиент е и мой приятел”. „Абе, що не спреш да се хилиш като пача?” - Вижте, господине... - Де`Вил – отговори ми собственикът на заложната къща за клошари „Готов ли си да ми продадеш душата си?”. - Името френско ли е? – присвих очи аз. - По-скоро отговаря на същността ми. Странна птица бе този Де`Вил, ама какво да го правиш. - Днес ме повишиха в Изпълнителен директор на компанията и ми трябва Вашата помощ. - Аха. – потърка заострената си брадичка високият мускетар. – Не съм заинтересуван! – отсече накрая той. - Моля? - Вече имам доста прилична колекция от души на директори. Не ми трябват повече. - Ама как така? - Еми, така. Ние сме бизнесмени, господин Трифонов, а не дарители. - Откъде знаете името ми, господин Де`Вил? - Написано е на челото Ви. Без да се усетя, затърках своя лоб, но там нямаше какво да трия. - Вижте, Кънчо, ако един ден станете президент на страната, пък може и ми-

нистър-председател, тогава елате. Ще Ви приема с отворени обятия. Но директор!!! Пфу!!! – Той се изплю на пода и плюнката му прояде персийския килим в пъстри багри. – Писна ми от вас. С лопата да ви рине човек. - Хм... И какво да правя сега? - Сменете си професията. – посъветва ме господин Де`Вил. - Да, бе, много смешно. – саркастично отвърнах аз. - Съвсем не, драги. Говоря напълно сериозно. Без моята помощ Вие ще умрете или от глад, или от жажда, или от побой, до броени дни. Въпрос на време е. Когато се приберете у дома си, ще установите, че са ви спрели тока, водата, кабелната, телефона, мобилния, интернета. Ама какви ги дрънкам!!! Целият ви апартамент ще бъде разрушен и изтрит от лицето на сградата. Никой няма да иска да Ви подслони, нахрани, напои или развлече. Така че не виждам нищо смешно в това да умрете като куче на улицата, сам, отхвърлен от света. Този май говореше истината. Нещата отиваха към Апокалипсис за мен. - Вие, господин Де`Вил, сте прав – констатирах аз. – Още утре сутрин ще си подам оставката. Не ми трябва подобно повишение, след като то ще ме погуби. - Добър избор. Ръкувах се с този странен мъж и излязох през вратата. Когато се обърнах, на мястото на скромното магазинче сега имаше сметище. Освен че бях попаднал в кошмар, май почвах и да полудявам. Отне ми повече от два часа да се прибера. Беше станало много тъмно и по улицата само на два пъти видях хора, които ми се усмихваха и ми казваха „Да сте жив и здрав, Кънчо! Повече люде като теб трябва да има на този свят”. Когато стигнах до дома си, на прага ме чакаше собственика на магазина, от който се опитах да си купя пиячка. - Здрасти, колега. - Здрасти. – поздравих сърдито аз. СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 47


литература

- Стоя тук от часове и те чакам да се прибереш. Виж, за по-рано днес, искам да се извиня. - Няма за какво. – смутолевих аз, искайки единствено да се прибера и да полегна на леглото в жилището си, което вече можеше и да го няма. - Не, наистина съжалявам, ама помислих, че си се предал на корупцията и капитализма. Виж, в знак на сдобряване, ето ти този пакет с най-добрите ми алкохолни питиета и мезета. Ела утре, ще ти дам още. И всичко за сметка на магазина. Добавил съм ти и пакет кубински пури. Поех набутаните ми в ръцете чанти, поблагодарих, пожелах приятна вечер на възпълния и особено грозноват магазинер и се качих по стълбите до апартамента си. За мое щастие, той още си беше на мястото. Отключих вратата и оставих подаръците си на плота в кухнята. Легнах си на мекия матрак и веднага съм заспал. Събуди ме позвъняване на вратата. Надигнах се като съживен мъртвец и погледнах часовника. Беше едва шест, а на мен зверски ми се спеше, но все пак реших да отворя. Не ми се искаше някой тъпанар да направи мизерия на прага ми. Когато отворих, пред очите ми се озова Владимир, моят вече бивш най-добър приятел. Той ме прегърна, целуна ме по двете бузи и набута в ръцете ми чаша с кафе, кифла с крем брюле и новия брой на вестник „Приятели”. - Довечера си у нас да пием бира и да гледаме мача. Ама си хубавец. – Владо ме ощипа по брадичката и се спусна по стълбището, навярно отиваше на работа и бързаше да не закъснее, но преди това ми беше приготвил кафе и закуска. Много щедро от негова страна. От тонизиращата напитка ми стана подобре, а от кифлата едва не изпаднах в екстаз. Трябваше да свърша нещо важно и аз 48 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

го направих: звъннах в компанията, за да им кажа да си намерят нов Изпълнителен директор. След като приключих, почувствах огромно облекчение. Тъкмо щях да се запътвам към любимото си място в апартамента, където да се отдам на заслужена едночасова почивка, с вестник под мишница и дебело руло хартия, когато навън чух някакви безредици. Може би дори напускането на компанията “ВъТъХъБъ” нямаше да ми помогне да се измъкна от нещастието си. Показах се на прозореца и това, което видях направо ме уби. На тълпи се стичаха хиляди жени, от хубава по-хубава и от сексапилна по-сексапилна. Всички носеха плакати с моето име или образа ми, скандираха любовни, на моменти дори и развратни закани, събличаха се пред очите ми и правеха неприлични жестове. Аз се усмихнах и им помахах като папата на Великден. - Искаме те! – провикна се тълпата и аз им отвърнах: - Запишете си час, момичета. Никоя няма да върна. При тези ми думи те се зарадваха и започнаха да гласуват. Бях свидетел на организирането на комитет „Кънчо”, който да направи преразпределението за години напред. Телефона звънна и аз го вдигнах. Беше бившата ми вече съпруга Ана: - Здравей, скъпи, аз и Флора се прибираме у дома. Погледнах отново през прозореца, хвърлих поглед към снимката на жена ми, закачена за стената и й отговорих: - По-добре недей, мила, че няма да мога да издържа на спокойния живот, който искаш да водим. Затворих телефона, оправих си перчема и извиках силно: - Да заповядат първите пет участнички!!! Ама не всичко хубаво било хубаво и не всичко лошо било лошо!


специален гост

вижте също И брой 45: литература, театър, кино, картини и скулптури


кино ♦ Източници: http://www.imdb.com http://www.cinefish.bg

трейлър на филма можете да гледате ОТ тук

D

isney ви кани на невероятно пътешествие в един изумителен нов свят. За феите от Пикси Холоу, зимните гори са забранена територия. Когато загадъчна сила принуждава Камбанка да премине границата на този непознат свят, тя открива мистерии, които ще променят живота й завинаги. Камбанка се сблъсква с единствената зимна фея, която може да й помогне да разгадае тайната на крилете. С настроение и смях, те образуват магическа връзка и правят невероятно откритие... Те са нещо повече от приятели, те са сестри! Когато над Пикси Холоу надвисва заплаха, двете феи трябва да обединят сили, за да спасят своите родни места. “Камбанка и тайната на крилете“ ще ви накара да повярвате в непоклатимите принципи на приятелството и ще промени Пикси Холоу завинаги.

50 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012


кино Технически данни: Жанр: 3D анимация, приключенски Сценаристи: Райън Роуи, Том Роджърс, Робъртс Ганауей, Пеги Холмс Режисьор: Пеги Холмс Премиера в България: 14.09.2012

и още за “Камбанка и тайната на крилете”

интересни факти за филма

П

риключението на Камбанка в „Камбанка и тайната на крилете“ е първото й пътешествие в тайнствената и вълнуваща Зимна гора на Пикси Холоу. • Режисьорът Пеги Холмс е имала успешна кариера на хореограф преди да стане анимационен режисьор (“Малката русалка 2: Завръщане в морето“). • Анджелика Хюстън, гласът на кралица Клариса, е трето поколение от прославеното си семейство със спечелена награда „Оскар“. • Легендата на Disney Джоуди Бенсън (Ариел в „Малката русалка“) е комичният глас на Феята лечителка. • Тимъти Далтън, който изпълнява главната роля

в два филма за Джеймс Бонд, е гласът на лорд Милори. • Меган Хилти, която си партнира с Анджелика Хюстън в хитовия телевизионен сериал „Разбий“, озвучава феята Розета. • Прическата на Снежинка е създадена от Кен Рейвс, един от най-прочутите стилисти в света, смятан за „най-хитовия фризьор в Холивуд“. • „Камбанка и тайната на крилете“ е първият филм от поредицата Феи на Disney, който излиза на 3D.

СЕПТЕМВРИ 2012 BG art class 51


I can too

I Can Too И Аз Мога

З

а много от Вас тази визия с популярни личности може би е вече позната. „С тениска I Can Too – носиш НАДЕЖДА” е съвместна ини­ циатива на фондация И АЗ МОГА и хора от различни браншове, които биха желали да провокират гражданското общество към промяна. Да накарат всеки един да се почувства способен да промени света около себе си към по-ДОБРО, с това което МОЖЕ най-добре.

Дизайнерите от banda,

които неуморно предоставят идеите си на И АЗ МОГА, създават тази инициатива. Studio Proto, които на доброволни начала снимат всички лица на I Can Too, също се включват в нея, а външната реклама в лицето на Метрополис груп, КРИВИЦКИ И СИЕ в лицето на Румен Кривицки, в. "Марица", Атум Реклами, Тракия Билборд ООД, предоставят рекламните си позиции за популяризирането й.

В момента I Can Too работи

над изграждането на Център за деца с аутизъм. В резултат на две годишни усилия, Община Пловдив предоставя на I Can Too пространство от 400 кв.м, напълно безвъзмездно. Както всички инициативи на организа­ цията, така и тази цели не толкова набиране на средства, колкото е обръщение към всички хора - да се включат при създаването на Центъра за деца с аутизъм 52 BG art class СЕПТЕМВРИ 2012

(с контакти, идеи; с работа и материали; с предоставянето на част от пространство / магазин, бизнес сграда, офис/ за предлагане на аксесоари I Can Too; с sms на 1415 и тел. 09005 1415; или с дарение), с което ще дарят НАДЕЖДА на много деца. Всички заедно, можем да сме посланици на Надеждата.

Тениски на НАДЕЖДАТА

обличат световни звезди – холивудският актьор Долф Лундгрен, рок музикантът Мат Соръм (барабанист на Guns N’ Roses и Velvet Revolver), както и други много спе­ циални за нас хора, които ни подкрепят. На сайта www.icantoo.eu можете да проследите създаването на Центъра, a бюджета за ремонтните дейности може да получите, като ни пишете на: info@icantoo.eu Благодарим Ви!

За контакт:

Фондация И АЗ МОГА: гр. София, ул. Гурко 12, ет. 7, офис 34 тел.: + 359 2 937 78 62 www.icantoo.eu Facebook: I Can Too

Дарителска сметка:

Фондация И АЗ МОГА ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ България IBAN:BG15BPBI79421080910101 SWIFT (BIC): BPBIBGSF



BG Art Class #46