Page 1

Брой #51 - Август 2013

Разпространява се безплатно!

Специален гост: Сибин Майналовски


СЪДЪРЖАНИЕ

04

44

БРОЙ 51:

За списанието .................................... 03 Родени през август ............................ 04 Творба от Кирил Станчев . ................ 12 Творба от Даниел Алеков ................. 14 Разказ от Коста Сивов ....................... 16 Творба от Ема Козарева ................... 24 Разказ от Явор Цанев . ...................... 26 Творба от Александър Наничков . .... 30 Специален гост: Сибин Майналовски........................... 32 Кино: за филма „Аз, проклетникът 2“ .......................... 44 I Can Too ............................................. 46

ВНИМАНИЕ! 12

В изданието може да има съдържание, неподходящо за лица под 18 годишна възраст!

За контакт: e-mail: bg_art_class@abv.bg

32

Корица на броя 2 BG ART CLASS АВГУСТ 2013


ЗА СПИСАНИЕТО

Скъпи приятели, Освен от различни сайтове, от където можете да свалите или разгледате онлайн на компютъра си броевете на списанието, от миналата година вече имате възможност да разгледате изданието и на своите е-четци. За тях безплатно можете да свалите броевете от следните библиотеки:

Електронна поредица „BG Art Class“ кликнете на логото вдясно:

http://shop.myebook.bg

АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 3


АВГУСТ

Родени

♦♦ Източник: ♦♦ http://bg.wikipedia.org ♦♦ http://www.madonna.com

през август

М

арин Василев е български скулптор и преподавател по скулптура, един от основоположниците на скулптурното изкуство в Следосвобожденска България, наред с Жеко Спиридонов и Борис Шатц. Той е един от първите българи след Освобождението, получили академично художествено образование по скулптура. Роден е на 27 август 1867 година в Шумен, където през 1886 година завършва Педагогическото училище. През 1890 година завършва и училището за каменоделство и скулптура в Хоржице, Чехия. За една година Василев се завръща в България, където учителства в Държавното занаятчийско училище в Княжево, и после отново се връща на запад. От 1891 до 1894 година следва специалност декоративно-монументална скулптура в Художествената академия в Мюнхен, където негов преподавател е проф. Сириус Еберле, а между 1894 и 1896 година учи фигурална композиция в класа на проф. Йосиф Мисълбек в пражкото Художествено промишлено училище. При завръщането си в България през 1899 година, Марин Василев започва да препо4 BG ART CLASS АВГУСТ 2013


АВГУСТ

дава моделиране, скулптура и каменоделие в Художественото индустриално училище в София, където от 1911 година е професор. Сред неговите възпитаници са известни български скулптори като Мара Георгиева, Васка Емануилова, Янко Павлов и Петър Рамаданов, както и художникът Никола Петров. Василев твори в областта на фигуралната композиция и скулптурния портрет. Стилово е повлиян от западния академизъм и поспециално от немския сецесион. Автор е на множество паметници на български национални герои и общественици, сред които по-известни творби са: арх. Антонин Колар — 1900 г., от гипс, Васил Левски — 1902 г., в Карлово, от бронз и гранит, Христо Г. Данов — 1909-11 г., притежание на НХГ, от мрамор,

Георги Измирлиев — 1909 г., в Горна Оряховица, от бронз, Иван Шишманов — 1920 г., от мрамор, Стоян Заимов — 1929 г., андезит и Джеймс Баучър — 1923 г., от мрамор, в НХГ, паметник на загиналите за свободата на България свищовци. Дело на Василев е и украсата на редица обществени сгради в София, сред които Военния клуб (в съавторство с арх. Антонин Колар, 1897), Министерството на външната търговия (1912), Спестовната каса (1912), Софийска банка (днес Централно управление на Банка ДСК, 1914). За творбите си е носител на множество награди. Марин Василев умира на 14 декември 1931 година в София. АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 5


АВГУСТ

ДОРА ПЕТРОВА ГАБЕ

(Истинско име: Изидора) е българска поетеса от еврейски произход, родена на 28 август 1888, с. Харманлък, днес Дъбовик, Добричка област. Завършва гимназия във Варна, записва естествени науки в Софийския университет (1904) и следва френска филология в Женева и Гренобъл (1905–1906). Учителка по френски език в Добрич (1907). От 1911 до 1932 пребивава многократно (със съпруга си проф. Боян Пенев и самостоятелно, във връзка с преводаческата си дейност) в чужбина: Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 20-те и 30-те години изнася в България и зад граница сказки по проблеми на българската литература и за съдбата на Добруджа. През 1925 Министерството на народната просвета ѝ възлага да редактира (съвместно със С. Андреев) библ. поредица „Библиотека за най-малките“. Редактор (1939–1941) на детското списание „Прозорче“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. Съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947–1950), представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международнотo сътрудничество. През 1968 година е удостоена със званието „Почетен гражданин на град Толбухин“. За пръв път в Шумен публикува стихотворението „Пролет“ в сп. „Младина“ (1900). Истинският ѝ творчески дебют са стихотворните цикли, поместени в списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ през 1905–1906. От началото на второто десетилетие до края на 30-те години обнародва поезия за възрастни и деца, пътеписи, разкази, есеистична проза, импресии, отзиви за театрални статии по въпроси на чуждестранната и българската литература, спомени за поети и писатели в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, 6 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

„Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“ и др., в детските периодични издания „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др. След 1944 публикува в литературния и периодичния печат, в детските списания „Славейче“, „Дружинка“, „Деца, изкуство, книги“ и др. Първата лирична стихосбирка на Дора Габе „Теменуги“ е в духа на модния в началото на века сецесионен сантиментализъм и отчасти — на налагащата се поетична конвенция на символизма. Създадена е с редакторската намеса на П. К. Яворов (стигаща до съавторство) и при съставителството на проф. Боян Пенев, чиито образи поетесата съхранява трайно в емоционалната си памет, вплита имплицитно и чрез посвещения в късното си творчество. Дора Габе разгръща дарованието си и в областта на детската литература. Дебютира в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов през 1921. Книгите ѝ за деца от 20-те до 60-те години са настолно четиво на няколко поколения български деца, принадлежат към класиката на детското литературно наследство. Особено място в творчеството на Дора Габе за деца (осъществено и в прозаични жанрови форми) заемат мемоарните импресии, събрани в книжката „Някога“. От 1917 до края на живота си Дора Габе развива активна преводаческа дейност. Превежда от полски, чешки, руски, френски, гръцки езици творби на Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Кажимеж Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич и много други. Най-крупното ѝ преводаческо дело са антологиите „Полски поети“ (1921), на която Дора Габе е преводачка, съставителка и авторка на характеристиките, „Химни“ на Ян Каспрович (1924) и „Анхели“ на Ю. Словацки (1925). Отделни книги („Някога“ — преводачи В. Незвал и Я. Рицос; „Почакай, слънце“) и творби на Дора Габе са преведени в Австрия, Аржентина, Великобритания,


АВГУСТ

Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия. Умира на 16 ноември 1983 в София.

МАДОНА ЛУИЗ ВЕРОНИКА ЧИКОНЕ

по-известна само като Мадона (Madonna), е американска певица. Тя е родена в Бей Сити, Мичиган, САЩ, на 16 август 1958 г. Мадона има значителен успех в над 100 страни. Най-продаваният сингъл на Мадона е „Hung Up“ с продажби над 9,6 млн копия. Най-продаваният албум на Мадона е „The Immaculate Collection“ с продажби, достигнали 30 млн. копия. Мадона е третото от общо осем деца в семейството на Силвио Чиконе — Тони, който е син на италиански емигранти, и Мадона Луиз Фортин, която е с френскоканадски корени. Израства в католическа атмосфера. Майка ѝ умира на 33-годишна възраст от рак на гърдата на 1 декември 1963, когато малката Мадона е на 5 години. Бащата държи всичките му деца да ходят на уроци по музика. След като прекарва няколко месеца в изучаване на пианото, Мадона успява да убеди баща си да замени тези уроци с курсове по балет. Мадона учи в гимназията Рочестър Адамс, където е пълна отличничка и членува

в мажоретния състав. След като завършва, тя постъпва в Мичиганския университет, където получава стипендия заради постиженията си в танците. Под въздействието на своя учител по танци (Кристофър Флин), Мадона изоставя следването и само след един семестър, се премества в Ню Йорк, за да търси успех като танцьорка. Учи модерни танци при легендата Марта Греъм. След като през 1979 участва като танцьорка в световното турне на френската диско звезда Патрик Ернандес, Мадона решава да изостави танците и се насочва към правенето на музика. Сформира няколко групи, сред които „Брекфъст Клъб“ (Breakfast Club) и „Еми“

(Emmy). Пише сама няколко песни, чрез които става известна в няколко местни нюйоркски клуба. През 1982 г. певицата подписва договор със Сайър Рекърдс (Sire Records). Първото демо, което записва, е песента „Ain‘t No Big Deal“ - написана от нейния чест сътрудник Стивън Брей, но продуцирането му бива отложено. Първият хит на Мадона е „Everybody“, продуциран от Марк Каминс. Песента стига до номер 3 в класацията на Билборд за танцувални песни (Billboard Dance chart). „Everybody“ бива въртяна по много радио станции, насочени главно към почитателите на ритъм енд блус музиката. Това довело до всеобщото догатване, че Мадона е тъмнокожа.

АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 7


АВГУСТ

Снимка на Мадона не се появява на обложката на сингъла, тъй като звукозаписната компания не иска да загуби тъмнокожата публика (която се явявала главна по това време). 1983 г. бележи издаването на първия едноименен албум - „Madonna“. Първият сингъл към него е и първият ѝ сингъл в топ 20 на няколко страни. Други песни, които стават популярни от този албум са „Borderline“ и „Lucky Star“. Въпреки че продажбите на записа първоначално се окачествяват като „скромни“, благодарение на въртенето на песните ѝ от единствения по това време музикален канал MTV, „Madonna“ достига до номер 8 в класацията на Билборд за албуми и става 5 пъти платинен. MTV настойчиво изгражда образа на Мадона като „игрива и секси комбинация от пънк и поп“. Изрусената ѝ коса, с личащите се кестеняви корени, секси дантелените ръкавици, виждащото се бельо и коланът с надпис „Boy Toy“ (букв.- момчешка играчка) стават запазена марка за поп културата по

8 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

това време. Албумът „Like a Virgin“, продуциран от Найл Роджърс (Nile Rodgers), излиза през 1984 г. Смесица е от соул, фънк, ясно чуващи се ударни инструменти и бас китари. Същевременно е възприет от поп средите. Шест седмици след издаването му, оглавява американската класация. От албума са издадени общо четири сингъла. Изпълнението на Мадона за първите годишни видео музикални награди на MTV (First Annual MTV Video Music Awards) през същата година се счита за началото на скандалните моменти в кариерата на 26-годишната тогава певица. Мадона излиза на сцената, за да изпее „Like a Virgin“, облечена с бюстие-сватбена рокля и колана с надписа Boy Toy. Пеейки, Мадона се въргаля на сцената, излагайки на показ дантелени чорапи и жартиери, прави и няколко движения, събуждащи неприлични асоцииации. Подобно държание на сцена през 1980-те се счита за скандално. Кариерата на Мадона разцъфтява. Мадона участва във филма „Vision Quest“ през 1985 г. като клубна певица. Там тя изпълнява песента „Crazy for You“, станала вторият ѝ номер едно хит и донесла ѝ поредната номинация за Грами. По-късно през тази година участва в успешния филм „Desperately Seeking Susan“. Първото турне на певицата - „The Virgin Tour“ - се състоява през 1985 г. Билетите за всеки концерт са разпродадени, като тези за първия от поредицата концерти, състоял се в Ню Йорк, са изкупени за 35 минути. По това време се публикуват черно-бели снимки на Мадона в Пентхаус и в Плейбой. Снимките са правени в края на 1970-те. 1985 г. е отправна точка в кариерата и личния живот на Мадона. Албумът, издаден през тази година, е повече от успешен, а певицата се жени за Шон Пен на рождения ѝ ден на открита церемония в Малибу, Калифорния. През 1986 г. Мадона издава третия си албум - „True Blue“. Включва хитовете „Open Your Heart“, „True Blue“, „Live to Tell“, „La Isla Bonita“ и „Papa Don‘t Preach“. През 1986 г. Мадона и съпругът ѝ Шон Пен играят заедно във филма „Shanghai


АВГУСТ

Surprise“, който бива остро критикуван от критиците. Съпрузите изграждат репутация на враждебност, най-вече заради изблиците на ярост на Пен към папараците. Самите папараци наричат двойката „Poison Penns“ (букв.- „отровните Пен“). Мадона участва във филма „Who‘s That Girl?“ през 1987 г. В САЩ той е пълен провал, но в останалата част на света е добре приет. Въпреки неуспеха на филма, от саундтрака към него са издадени три сингъла - „Who‘s That Girl?“, „Causing a Commotion“ и „The Look of Love“. Певицата предприема световното си турне „Who‘s That Girl World Tour“. Турнето предизвиква първия сблъсък с Ватикана - Папата подтиква феновете ѝ да не посещават нейни изяви в Италия. Почитателите ѝ обаче не обръщат внимание и турнето минава по план. През същата година Мадона издава успешен албум с ремикси - „You Can Dance“. През 1989 се развежда с Шон Пен, заради малтретиране. На 31-годишна възраст Мадона издава албума „Like a Prayer“, от който са издадени 5 сингъла - „Like a Prayer“, „Express Yourself“, „Cherish“, „Oh Father“ и „Keep It Together“. Сингълът „Like а Prayer“ става един от най-големите ѝ хитове и достига до номер 1 в САЩ, Великобритания и цяла Европа. „Express Yourself“ - също жъне подобен успех и се превръща в една от найразпознаемите ѝ и култови песни, достигайки до номер 2 в САЩ. Клипът към „Express Yourself“ е най-скъпия правен до тогава. Клипът към „Like a Prayer“ съдържа много католически символи, поради което е денонсиран от Ватикана заради „богохулната“ смесица от еротика, католически символизъм и намекната история за расизъм. В клипа Мадона танцува пред горящи кръстове, целува черен светец в църква и получава стигмата. Мадона сключва договор с Пепси, като песента „Like a Prayer“ е включена към рекламен клип. Когато от компанията виждат клипа към песента, прекратяват излъчването на рекламата, развалят договора и спират всякакви възможности за бъдещо сътрудничество. Въпреки че заснемането на общо

3 рекламни клипа не се състоява, Мадона запазва 5 млн. долара, без да се налага да изпълнява своята част от договора. Мадона получава най-възторжените отзиви от критиците именно за „Like а Prayer“. През 1990 Мадона играе ролята на Бретлес Махони във филма „Дик Трейси“, в който участва и Уорън Бийти. От саундтрака, наречен „I‘m Breathless: Music from and Inspired by the Film‚ Dick Tracy‘“ е издаден номер едно хитът „Vogue“. Клипът към песента е дело на Дейвид Финчър и е избран за един от най-добрите клипове на всички времена, излъчван по MTV за началото на 1990-те. В края на 1990 г. Мадона издава първия си албум с най-добрите си хитове - „The Immaculate Collection“. Посветен е на Папата - нейното „божествено вдъхновение“. Сборният албум включва 15 стари и 2 нови песни. АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 9


АВГУСТ

Въпреки успеха на „Justify My Love“ по радиата, разтърсващите клип със сексуални сцени и текст на песента се явяват прекалено неприемливи за медии като MTV и той не е допуснат до ефир. Вследствие на това звукозаписната компания на Мадона решава да издаде първия по рода си „видео сингъл“, съдържащ клипа. От него са продадени над 400 000 копия, а от сингъла - над милион. През 1991 г. певицата участва в документалния филм „В легло с Мадона“, проследил турнето ѝ „The Blond Ambition Tour“. Заглавието на филма е сменено с „Truth Or Dare“ за изданието му в САЩ. В него личността и личният ѝ живот са проследени и в най-интимни детайли - звездата се оказва изключително амбициозна, изискваща, пряма, секси и високо интелигентна. Показана е и по-нежната ѝ страна - изправя се лице в лице с роднини и посещава гроба на майка си. Приходите от документалния филм са над 20 млн. долара, а в САЩ - над 15 млн. През 1992 г. участва във филма „Необикновен отбор“. Играта ѝ е приета от критиците като забележително завръщане след „Desperately Seeking Susan“. Певицата написва и изпълнява песента към саундтрака на филма „This Used to Be My Playground“, която застава на първа позиция. На 36-годишна възраст Мадона издава албумът „Bedtime Stories“, включващ хитовете „Secret“ - продуциран от Далас Остин, „Take a Bow“, „Bedtime Story“ (написана специал­ но от Бьорк за Мадона) и Human Nature. „Take a Bow“ е написана от Бейбифейс и Мадона, който е и беквокал в нея. Песента счупва рекорд на Мадона, като се задържа на първо място в класацията на Билборд за седем седмици. Албумът е номиниран за Грами същата година, а певицата изпълнява „Take a Bow“ на церемонията по връчването на Американските музикални награди (American Music Awards). С цел да подобри актьорството си, Мадона участва в няколко независими филма - като пеещо момиче-телеграма в „Blue in the Face“ и като вещица в „Четири стаи“. В сочения за провал филм „Girl 6“, тя е една от шефките на фирми за момичета, предлагащи сексуални услуги по телефона. През 1996 г. Мадона издава 10 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

най-добрите си балади в албума „Something to Remember“. От албума издава синглите „I Want You“ - кавър на Марвин Гей, продуциран от Мадона и известната британска трип хоп група Massive Attack, и „You`ll See“ - продуцирана от Мадона и Дейвид Фостър. „You`ll See“ жъне успех в Европа и Латинска Америка (където е пусната испанската версия на песента „Veras“), a в САЩ достига до 6 място. През 1995 Мадона пише писмо до режи­ сьора Алън Паркър, който е избран да ре­ жисира мюзикъла „Евита“. С писмо, дълго цели 4 страници, Мадона убеждава Алън, че е родена за ролята на Ева Перон. Паркър избира Мадона и очевидно не бърка, тъй като Мадона през 1997 г. печели Златен глобус за най-добра актриса. Тя получава отлични отзиви за изявата си, а филмът се оказва най-успешния ѝ филмов проект. Саундтракът към „Евита“ става дванадесетият пореден платинен албум в дискографията на певицата, благодарение на синглите „Don‘t Cry for Me Argentina“ и „You Must Love Me“. Последният получава Оскар за песен към филм. И докато тази песен има среден успех по радиата и MTV, то ремиксът на „Don‘t Cry for Me Argentina“ води до успеха на саундтрака. Мадона започва изучаването на кабала през 1998 г., упражнява и йога. Тя забременява от любовника си Карлос Леон, който е треньор по фитнес и актьор. На 14 октомври 1996 г. ражда първото си дете Лурдес Мария Чиконе Леон или накратко - Лола. На 40 години Мадона издава албума „Ray of Light“, който е копродуциран основно от Уилям Орбити Мадона. След „Like a Prayer“, това е албумът, който е най-добре възприет от критиците и слушателите - спечелва и 8 награди Грами. От него са продадени над 17 млн. копия. Сингли са „Ray of Light“, „Frozen“, „The Power of Good-Bye“, „Nothing Really Matters“ и „Drowned World/Substitute for Love“. Шведът Йонас Акерлунд е режисьор на клипа към „Ray of Light“, благодарение на който Мадона печели няколко награди на американското MTV през 1998г. - включително и приза „Клип на годината“. След този албум, Мадона записва песен към саундтрака на „Остин Пауърс 2“ - през


АВГУСТ

1999 г. През 2000 г. Мадона участва във филма „Почти идеално“ с Рупърт Евърет, но филмът се оказва поредния филмов провал за Мадона. За саундтрака към филма Мадона прави кавър на класическото парче на Дон Маклейн „American Pie“, което се превръща в хит. Освен тази песен, тя записва и „Time Stood Still“. Мадона издава албума „Music“ през 2000г. Той е и най-успешния й от 2000 г. насам албум, продал над 13 милиона копия. Чрез него певицата изоставя религиозните и сексуални теми и набляга на купонджийския дух като смесва денс, поп и хаус музика. Синглите от албума са „Music“, „Don‘t Tell Me“ и „What it Feels Like for a Girl“. „Music“ се превръща в един от най-големите хитове на Мадона и достига до номер 1 в САЩ (първият ѝ сингъл номер 1 след „Take A Bow“ през 1995). „Music“ е хит навсякъде, включително и в Европа. „Dont Tell Me“ също се радва на голям успех и достига до четвърто място в САЩ. „Dont Tell Me“ е написана от Мадона, Мируейз и кънтри певеца Джо Хенри, който е женен за сестра ѝ Мелани Чиконе. Клипът към „What it Feels Like for a Girl“ е режисиран от Гай Ричи. На 11 август 2000 г. Мадона ражда второто си дете - синът ѝ Роко. Баща на Роко е именно Гай. Мадона и Гай Ричи се женят през 2000 г. на 22 декември в шотландския замък Скибо. Кума на Мадона е Стела Макартни. Сред гостите са Стинг и жена му Труди Стайлър, които запознават Мадона и Гай. Труди продуцира първия филм на Гай - „Две димящи дула“. Другите гости включват близката приятелка на Мадона - актрисата Гуинет Полтроу, собственичката на много барове из цяла Америка - Ингрид Казарес, актьора Рупарт Евърет, актьора Вини Джоунс и много други. Според книгата на брата на Мадона Кристофър Чиконе - „Моят живот със сестра ми Мадона“, Мадона е доведена до олтара от баща си Силвио Чиконе, а Лурдес Чиконе е нейна шаферка. Мадона е облечена в бяла рокля, а Гай и Роко - в шотландски полички. Снимки от събитието, което е строго забранено за пресата, се появяват в английските таблоиди едва през 2008 г., след раздялата и малко преди развода на Мадона и Гай.

През 2001 г. певицата издава втори под­ ред сборен албум с хитовете си от 1992 г. до 2001 г. „GHV2“ не съдържа нови песни. През юни същата година под режисурата на Ричи, Мадона участва във филма за БМВ „Star“. 2002 г. бележи провалът ѝ в „Отнесени от бурята“, отново режисиран от нейния съпруг. Първото ѝ турне след 1993 г. е през 2001г. - „Drowned World Tour“. Мадона записва „Die Another Day“ - песен към филма за Джеймс Бонд, в който има малка роля на треньор по фехтовка. Песента има номинация за Златен глобус. На 29 август 2009 г. Мадона пее за първи път в България на националния стадион „Васил Левски“ в София. Концертът е наймащабното публично изпълнение в България с около 60-хилядна публика. На 25 август 2009 Светия синод на Българската православна църква призовава българите да бойкотират концерта й в София, тъй като 29 август е религиозен празник, а Мадона развращава младото поколение.

АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 11


БГ ТАЛАНТИ

„ЛОДКИТЕ НА ПАЛЕОКАСТРИЦА“ маслени бои, 66 х 58 см Художник: Кирил Станчев http://www.kirilart.com

12 BG ART CLASS АВГУСТ 2013


БГ ТАЛАНТИ

Concept from a cancelled game project. Done for Frogster Interactive Pictures AG Art Direction: Boris Kiselicki Художник: Даниел Алеков www.dancakes.com www.memod.deviantart.com e-mail: dan@dancakes.com

14 BG ART CLASS АВГУСТ 2013


БГ ТАЛАНТИ

АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 15


ЛИТЕРАТУРА

Част 2

Коста Сивов

♦♦ За контакт: ♦♦ kosta_sivov@abv.bg ♦♦ kosta.sivov.3@facebook.com

МАРСИАНСКО ДЕЛО Началото на разказа можете да прочетете в брой 50 на списанието.

16 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

К

акто се очакваше, пътуването на Гремар беше немарсиански неприятно. Не само че задникът го заболя изключително много, но и нещо бъбреците започнаха да го предават. След като влезе в Бункер-10, два часа не успя да се изпикае. Откъде да започне с издирването? Трябваше да открие сектата, заради която беше тук. - Хей, чичка, вземи една брошурка. - Гремар се обърна към сополивото хлапе, което му бутна в ръцете малка лъскава хартийка.


ЛИТЕРАТУРА

- Какво е това? - попита той. - Не можеш ли да четеш? - сопна му се дребосъкът и продължи с работата си. Иванов прочете написаното на лицевата страна: Среща на поклонниците на Саймъкред - Всеки делник от девет до дванадесет - Хм... - каза си наум частният детектив. - Интересно. - Погледна часовника си. Имаше само два часа до събитието. Видя и адреса. Беше на най-горното ниво, в Обсерваторията. Кой ли ненормалник бе осигурил това важно заведение за целите на сектата? Най-вероятно някой нейн поддръжник. Гремар уби времето в близкото кафене, където се заглеждаше по красивите посетителки. За жалост, никоя от тях не го забелязваше. Но и без друго Иванов бе решил да си почине малко от нежната част от света. Седем брака, а в последствие и седем развода, му бяха достатъчни за момента. Навярно щеше да дойде време да се обвърже отново, както и приятеля му Марко Ма`Перейра, но това време определено още не беше дошло. - Как си сладурче? - попита нежен глас и Гремар се обърна към източника му. Беше невероятно красива блондинка, висока около метър и деветдесет, с крака дълги колкото Бункер-6 и очи сини като брошурата, която онова хлапе му беше набутало в ръцете. Иванов веднага изгони всякакви мисли, че има нужда от почивка от жените. - Добър вечер, хубавице. Да не би да си търсиш компания? Мадамата се разположи на съседния стол и придърпа диспенсер с кафе мока. Всяко нейно движение беше съпроводено от изтънчен финес. - Чувам, че търсиш Сектата. Вярно ли е? Гремар се стресна. Никой, освен Марко, не знаеше, че е на тайна мисия в Бункер-10. Откъде се беше чуло, че е тук заради това? - Не мисля, че информацията ти е точна. - Случайно името Ма`Перейра да ти говори нещо?

- Разбира се, но Марко е мъж на място, никога не би разгласил информация за намеренията ми. Блондинката бръкна в дамската си чанта и извади вестник “Червена правда” от нея. Бутна го пред Гремар. - Чети! - едва ли не му заповяда. След като приключи, Иванов изруга силно. - Чак пък да даде пресконференция?!!! Не съм очаквал такова нещо. - Знаеш ли, май събитията около Синдрома ти донесоха допълнителна слава. Според някои медии ти си Месията, която властимащите не послушаха. Гремар, ти си герой за мнозина от нас. Нормално е бъдещите ти действия да се следят под лупа. Лично аз бих дала живота си за теб. Е, това беше прекалено. Иванов искаше само няколко часа насаме с тази хубавелка, чиято красота не бе за изпускане. Само че сега имаше да върши работа и смяташе да не се отдава на забавление, преди да е приключил с нея. - Не се запознахме както трябва. извини се жената. - Името ми е Стелария. - Стелария?! - учуди се Гремар. Нима си от Луната? - Как позна? - Моля те! Все пак съм частен детектив. Това е елементарно за мен. Красавицата го изгледа изпитателно. - Добре де, добре. - склони Иванов. Ще бъда искрен с теб. Преди година баща ми ми изпрати писмо, че се е запознал с невероятно красива компаньонка - висока, с руса коса и светлосини очи. Името й било Стелария. Жената се усмихна конспиративно, като че ли си беше припомнила нещо много приятно. - Кога дойде на Марс? - попита я Гремар. - Веднага след аферата с баща ти. Майка ти не е най-подходящия враг. На него ли му го казваше. Познаваше старата по-добре от всеки друг. - Знаеш ли кой е лидера на тази нова секта? Стелария кимна. - Кажи ми името му. АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 17


ЛИТЕРАТУРА

- Няма смисъл. Той изиска лично да се срещне с теб. Ако не възразяваш, веднага ще те заведа при него. Не възразяваше, но започваше да му намирисва на клопка. - Знам, че си мислиш, че това е някакъв капан, но трябва да те уверя, че не е. Всичко е чисто. Дано наистина да беше така. Нямаше намерение да вкарва в употреба каратето, научено от онзи безплатен курс преди година. Жената го хвана за ръката и го замъкна навън. - Ами сметката? - притесни се Гремар. Той не обичаше да извършва престъпления, особено в чуждите бункери. - Всичко е уредено. Не се безпокой. Отне им само няколко минути, за да се озоват на мястото на срещата. Стелария въведе Иванов в огромен луксозен апартамент, натъпкан с артефакти от Земята, Луната и Венера. Само мебелировката струваше повече от цяло състояние. - Седни тук. Ей сега ще повикам Негова святост. Гремар се разположи на мекия диван и зачака. В стаята влезе дребно човече, на около петдесет-шестдесет години, закръглено като буре и грозно като чудовище от филм на ужасите. Беше в кафяво облекло, прилично на расо от снимките в историческите книги. С ходенето си дебелият показваше колко е спокоен - правеше малки и бавни крачки, а телесата му се тресяха като водите на Земята. - Здравейте, господин Иванов. Добре дошъл в моето скромно жилище. Гремар стана и се ръкува с непознатото човече. - На кого имам честта да гостувам? попита частният детектив. - Ще стигнем и дотам, драги. Нека първо обясня защо Ви повиках. Това прозвуча все едно, че Иванов беше слуга, който се отзоваваше на повика на господаря си. Нямаше значение, единственото, което го интересуваше, беше как да се справи с този належащ проблем. - Слушам Ви, Ваша святост! - Гремар 18 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

каза последните две думи с видим сарказъм. Започна да му става нервно от цялата тази префърцунена работа. Негова святост се разположи на отсрещния диван и плясна два пъти с ръце. В стаята влязоха три красиви жени, всичките облечени само в тънки коланчета около талията и с огромни табли в ръце. - Нека първо хапнем и пийнем, пък после ще преминем към сериозните теми. На гладен стомах ми е трудно да разсъждавам. - На Иванов ли ги приказваше. Не беше хапвал нищо от няколко часа. Последното му ядене бяха червените банички, с които го нагости любовницата на Марко Ма`Перейра. Амазонките оставиха даровете на масата и една по една се изредиха да целунат ниското човече, което играеше ролята на техен господар, а за отплата той ги тупкаше по гладките задничета. Бяха толкова красиви, че за няколко мига Иванов наистина забрави къде се намира. Дори и старите филми на Атина Палада не му въздействаха по този “възраждащ” начин. - Виждам, че всички Ви обичат. - констатира Гремар. Домакинът се ухили. - Моментно състояние, може би. Но искате ли да Ви разкажа за себе си? - без да дочака потвърждение, домакинът продължи: - Животът ми доскоро не беше никак лек. Особено що се отнасяше до жените. Гремар, ако трябва да бъда честен с Вас, тук е истинският рай. Този, който нито земните, нито марсианските богове са предвиждали. Докато живеех на Земята, нямах абсолютно никакъв успех с дамите. Беше истински ад за мен. И тогава, в един миг, в който смятах, че всичко е загубено, ми се отдаде тази възможност да дойда на Марс. Всъщност, приятелю, може би не знаеш, че земното правителство пази в тайна бункерите. Иванов не знаеше това. Винаги беше смятал, че Земята е наясно с положението. Всъщност, беше сигурен в предположението си. - Как тогава се озовахте тук? Дребното човече се усмихна отново. - И до това ще стигнем.


ЛИТЕРАТУРА

- Май не обичате да давате много отговори на чуждите въпроси, а? - Не е точно така. Просто не желая да Ви обърквам от самото начало. Това, което искам да Ви кажа не е никак лесно за преглъщане. Накрая или ще ме помислите за луд, или ще ми повярвате и ще станем първи приятели. Иванов се съмняваше. Нямаше как да стане другар с това гротескно подобие на човек, което никак не му харесваше. - Слушам Ви, непознати господине. - Животът ми на Земята не беше лек. Почти през цялото време бях лишен от женска ласка, от разбиране, уважение и какво ли още не. Капакът на всичко беше, когато моят бог, Идола, слезе от небесата и ме накара да тръгна на онзи безумен поход до Клисурата на обезумелите трупове... - Чакай, чакай малко! - прекъсна го Гремар. - Аз какво общо имам с всичко това? Защо ми дрънкаш тези небивалици? - Просто искам да те въведа в детайлите. - Мен обаче не ме интересуват твоите проблеми. Давай съкратената версия, че остарях. - Добре, но после да не кажеш, че не съм искал да ти разкажа за миналото си, което сигурен съм, един ден ще бъде възпято от най-известната марсианска група, а именно “Червени бандюги”. Как само ми напомнят на “Долни червеи” от моята мила планета. - Обещавам, че няма да го повдигам на въпрос. - Когато всичко приключи, ми беше дадена възможност да се оттегля на Марс. Съвсем наскоро пристигнах и бързо се ориентирах в обстановката. Както ти казах, тук е истинският рай. Жени, пиене, пари. Има от всичко. Не като на Земята - глад, мизерия, радиация, магнитни тласъци... Гремар беше чел за някои от земните проблеми, но все си мислеше, че те са плод на журналистическото въображение, но когато дебелакът спомена магнитните тласъци, той веднага си припомни откъде това човече му беше толкова познато. - Драги господине, - подхвана Иванов. - аз знам кой сте Вие. Но, ако трябва

да бъда честен, Вашето присъствие ме озадачава. То се доближава до невъзможното и нелогичното, до изключителното и фантастичното. Домакинът беше натъпкал устата си с огромно парче месо и се опитваше да го сдъвче. Примлясквайки каза: - Нима се досещаш кой съм? Та аз не употребявам истинското си име на това място. Страхувам се, че враговете ми ще ме открият. - Под врагове имаш предвид ангели, демони, немъртви, Сивия лорд... - Но, Гремар, откъде знаеш всичко това?! На никого не съм го споделял. Да, вярно е, че подготвям автобиография, но тя е още в начален период - написал съм само заглавието и името си. - Ти си отец Ларисий и аз те познавам много добре. Отраснал съм с историите за теб. Някогашният свещеник и настоящ ръководител на сектата на Саймъкред, погледна изпод вежди госта си. - Какви истории, Гремар? - Разказите, които четох като малък. Ти си литературен герой. Даже си спомням името на писателя. Беше... хм... абе някакъв цвят му беше фамилията. Ларисий преглътна голяма хапка с месо и странното беше, че не налапа нова. - За какво, Саймъкред да го вземе, говориш, човече? Идола ли те е накарал да се побъркаш? По изумлението му Гремар разбра всичко. - Ти не знаеш, нали? Дори не подозираш за произхода си. Ама много ясно, че не подозираш. Как би могъл? - Виж какво, повиках те тук, защото си известна клечка на Марс. Надявах се, че ще си бъдем взаимно полезни, но ти се оказваш по-луд и от най-смелите ми очаквания. Навремето познавах такъв като теб - разстреляха го на улицата. Накрая от него останаха само кървави парцали. - Чакай малко, отче! - прекъсна го Иванов. - Мога да ти го докажа. - Да бе, вярвам ти. За няколко минути Гремар каза толкова много неща, които никой, освен ЛариАВГУСТ 2013 BG ART CLASS 19


ЛИТЕРАТУРА

сий, не знаеше. - Откъде имаш тази информация? Да не работиш за Тайните служби? - Казах ти, от книгите. Отиди до която и да е библиотека в бункера и поискай “Приключенията на отец Ларисий”. Ще те затрупат с купища от тях. Това беше найизвестното четиво на времето. Пък може и само аз да съм чел нещата от списъците в училище. Това обаче няма значение. - Не мисля, че е така. Искаш да ми кажеш, че съм измислен от някакъв си автор герой? Гремар кимна. - Най-интересното е, че по някакъв начин си попаднал в истинския свят. Преминал си от хартията и си се озовал на Марс. Ларисий изпадаше в състояние на отчаян размисъл. Дори храната пред него не го привличаше. - Имам един въпрос, отче. Защо избра Саймъкред за твоята секта, а не Идола, на който винаги си се кланял? Сякаш излязъл от унеса, шишкото отговори: - Нищо хубаво не видях от моя Идол. Пък и Саймъкред е един от еретичните богове на Марс, но все пак си има кръг от поддръжници. Не ми се почваше от нулата. “Лукав както винаги” - каза си наум Иванов. - Какво ще правиш сега? - попита Гремар. Свещеникът се изправи бавно. - Смятам да продължавам по план. Ще привлека всички марсианци в моята организация, след което ще построя църква на Марс и ще се превърна в най-видната личност на планетата. - Не мислиш ли, че е прекалено? Отчето се усмихна и дебелите му бузи заприличаха на пухени възглавници. - Това е в кръвта ми. Ако наистина ме познаваш толкова добре, колкото твърдиш, значи знаеш какво следва. - Няма да ти позволя да властваш над планетата ми! - изпъчи се частният детектив. - Ще туря край на пъкления ти план. Ларисий си сложи чевръсто (колкото и това определение да му бе неприсъщо) маска-филтър на лицето и задейства ампу20 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

ла с упойващ газ. За секунди Гремар изпадна в безсъзнание. - Такива надежди влагах в теб, господин Иванов. Надявах се да ми бъдеш дясна ръка и двамата да управляваме тази дупка, наречена Марс. Гремар отвори очи. Главата го болеше немарсиански. Огледа се наоколо. Намираше се в малка стая без врати и без мебели. Светлината идваше от неонова лампа на тавана. Чудеше се какво ли ще прави отчето с него. Ако си спомняше добре историите за Ларисий, нещата не бяха никак розови. Свещеникът би го погубил без капка свян. Нещо изщрака и вратата на килията се отвори. “Може би настъпи последният ми час.” - каза си наум Иванов, но не беше прав. На прага стоеше красивата Стелария. - Хайде, Гремар, нямаме много време за губене. - Какво става? - Ще ти обяснявам в движение. Сега трябва да тръгваме, докато охраната не се е върнала. Двамата затичаха по коридора, който водеше към изхода от апартамента на Ларисий. - Мислех, че си на негова страна. учуди се Гремар. - Аз пък ти казах, че бих умряла за теб. Иванов се усмихна доволно. Не всеки ден му казваха подобни мили думи. - Да, присъединих се към сектата, заобяснява жената. - но само, защото Папата беше обещал да те привлече в редиците ни. - Папата? Нима Ларисий се е наричал така? - Да. - потвърди някогашната компаньонка. Стигнаха до асансьорите. - Спри! - заповяда Стелария. - Виждаш ли онези двамата? Хора на Папата са. - Не се безпокой. Ще се справим. Гремар се приближи до едната от горилите и му прошепна нещо на ухо. Само след минута мускулестите гиганти се зати-


ЛИТЕРАТУРА

чаха нанякъде. Стелария и Иванов влязоха в асансьора, необезпокоявани от никого. - Какво им каза? - попита жената. - Че ако намерят червен сладолед, ще им изпълниш по три желания. - Питам те сериозно. - Така ти и отговарям. Асансьорът изпиука, с което подсказваше на пътниците си, че е време да се разкарат от имота му и отвори приканващо врати. Бяха посрещнати от елитна група охранители. Явно бяха очаквани. Горилите отведоха затворниците си до кабинета на Ларисий. Дебелото отче беше седнало на огромен диван и нагъваше панирани хапки. Кафявото расо беше сменено от елегантен тузарски костюм, който имаше заблуждаващ визуален модул. Чрез него свещеникът изглеждаше с над тридесет килограма по-слаб. - Виж ти, виж ти! Какво ми носи Саймъкред? Двете ми любими човешки същества. Защо не си стоите мирно и кротко, ами постоянно беснеете? Гремар се опита да каже нещо, но един от охранителите му заби такъв юмрук в бузата, че очилата му с рогови рамки хвръкнаха на три метра. - Първоначално мислех да те пощадя, господин Иванов, но твоята настоятелност става доста досадна. Не мога да рискувам. Тази вечер управата ще ми позволи да строя църква извън бункерите, а знаеш ли какво означава това? - Построиш ли храм, печелиш целия Марс. - досети се частният детектив. - Именно. - плясна с дебелите си ръчички Ларисий. - Ама си ми умничък. Щеше да излезе добър помощник от теб. Сега обаче трябва да вървя. Чакат ме служебни задължения. Но вие се разполагайте спокойно. Ще ви оставя живи докато не се обяви официално решението от управляващите. После смятам да ви пусна на свобода. Извън бункерите. - Свещеникът се захили и излезе от стаята. - Има храна и напитки. - каза Стелария. - Можем да си организираме едно предсмъртно парти.

- Не, не, момиче! Имаме работа за вършене. - Какви ги говориш? Гремар й сподели всичко, което знаеше за Ларисий. През цялото време тя го слушаше и се съмняваше в разумността му. Когато мъжът приключи, тя се засмя искрено на глас. - По-голяма небивалица не бях чувала и от баща ти, а него доста си го бива. - Иванов трябваше да се съгласи с това твърдение. - Слушай, Стелария, не се шегувам. Самата истина е. Имаше нещо в очите му, които между другото изглеждаха странно без очилата. Това нещо я накара да му повярва. - Добре, да речем, че е така. Как можем да се справим с литературен герой? Та ние не знаем дали не е безсмъртен. Той не се подчинява на законите на нашия свят. Гремар не се беше сетил за това, че отчето можеше да се окаже голям проблем. Ако нямаше начин да умре, как, Хайнлайнред го взел, щяха да се справят с него? - Дойде ми идея, Стелария. - Слушам те. В този момент платновизора в стаята се включи и на екрана се появиха две фигури. Едната беше на президентът на бункерите Алекси Алексиев Геодиз, а другата на Ларисий. Главата на политиката на Марс връчваше някакъв плакет на отчето и обясняваше колко много е сторил дебелакът за планетата. След тези празни приказки, преотстъпи микрофона на наградения. Свещеникът щеше да държи реч. - Ще изключа това. - каза жената, но Иванов я спря. - Нека върви. По този начин ще разберем дали планът ми е сработил. - Какъв е той? Гремар заобяснява: - Ларисий е плод на въображението на един писател. Всички негови действия се определят от този писател. Само че по някакъв невероятен начин, той е успял да избяга от книгите и да дойде на Марс. - А дали и самите ние не сме литературни герои? - попита Стелария. Гремар се изсмя. АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 21


ЛИТЕРАТУРА

- По-нелепо нещо не съм чувал. Жената не продължи да го убеждава, макар да имаше доста стабилни доказателства за твърдението си. Иванов продължи: - И стигаме до идеята ми. Ако пренапишем някоя история за Ларисий, той ще отиде там, където го пратим. Нали така? - Чудесно. - зарадва се Стелария. Но ще сработи ли? Все пак някой друг го е измислил. Може би само той може да промени нещата. - Не мисля. Не знам дали си чувала, но в литературата съществуват понятия като “фен-фикшън”, “споделени вселени”, “трибути към произведения” и така нататък. На прост език това означава, че други писатели могат да пишат по теми, които някой друг е създал. - Ще се справим ли с написването на цял разказ? - Не мисля, че ще бъде необходимо. Гремар отиде до малкото бюро в източната част на кабинета и отвори подред чекмеджетата му. - Знаех си, че няма да ме разочарова. - той извади нещо. - Какво е това? - попита Стелария. - Когато му обясних, че е литературен герой, Ларисий не ми повярва. Затова му казах да отиде до някоя библиотека и да намери книгите за себе си. - Иванов вдигна малкото книжле. - Сторил го е. Сега остава само да променим или да донапишем някои пасажи. - Да действаме. - прикани го жената. Гремар отвори на последната страница. Винаги така правеше и с вестниците, и с комиксите и с жените... На нея имаше само едно изречение:

Отец Ларисий помаха на враговете си и се телепортира на планетата Марс, където го очакваха нови приключения и купища красиви жени. Стелария отново се сети за теорията си, че Гремар и тя също са литературни герои от произведението на някой писател, но 22 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

реши да не налага гледната си точка в този момент. - Ей сега ще оправим нещата. - Иванов взе една писалка от бюрото, зачеркна изречението и написа: Отец Ларисий падна на колене пред вра­говете си и ги помоли да го убият по-бързо. - Гремар, това е жестоко. - Стелария грабна химикалката и задраска написаното. - Какво правиш? - учудено попита частният детектив. - Няма да ти позволя да се превръщаш в звяр. Ще се справим с проблема по интелигентен начин. Иванов се съгласи и подаде химикалката на русокосата хубавица. - Не искам да гледам. - каза той. - Оставям съдбата ни в твоите ръце. Жената помисли няколко минути, през които Гремар се излегна на дивана и започна да яде от чинията с пушените сирена и да слуша като че ли безкрайната реч на Ларисий по платновизора. - Готова съм. - заяви Стелария. Двамата се загледаха в екрана, но свещеникът продължаваше да говори. - Защо е все още тук? - Сложи ли точка накрая на изречението? - попита Иванов. - Разбира се. - Значи идеята ми е била напразна. Това не може да го спре. - Мъжът случайно намери очилата си с рогови рамки под дивана. Сложи си ги и отново заприлича на себе си. - Я чакай малко. - почеса се по челото Стелария. - Защо пишат писателите? - Елементарният отговор ли търсиш или философски анализ? - Пишат, за да бъдат четени, нали? - Като знаеш, не е нужно да ме питаш. - Нима не разбираш? Всъщност разбра. - Дай книгата! - красавицата му я подаде и той зачете:

Отец Ларисий избяга от вра-


ЛИТЕРАТУРА

говете си, но за свое нещастие, се натъкна на полицията, която го арестува и вкара в затвора за престъпленията му срещу човечеството. За миг в стаята настъпи пълна тишина. Гремар и Стелария погледнаха към платновизора и там станаха свидетели на едно от чудесата, случили се на планетата Марс, а именно изчезването на Ларисий. - Справихме се. - усмихна се Иванов. - Така е. - върна му усмивката русокосото изкушение и го целуна страстно. Гремар напусна Бункер-10 с огромно нежелание. Трябваше да чака една седмица докато Стелария си уреди нещата по преместването. Бяха взели решение да заживеят заедно, пък каквото покажеше бъдещето. И двамата бяха минали през какво ли не, за да се залъгват, че ще се обичат до края на дните си. Сектата на Саймъкред и Папата (както се наричаше Ларисий) се разформирова. Според някогашните й поддръжници, Кингред и Хайнлайнред се бяха разгневили на празнословията на свещеника и го наказаха със смърт. Всъщност, тази версия устройваше Иванов. Сега нещата щяха да се върнат към нормалния си ритъм. На Границата се сблъска с ухилената физиономия на Милко Драгов Жалков и коремът му се обърна в някаква странна геометрична фигура. - Така, така! Пак контрабандичка ще пренасяме, а? Гремар въздъхна, изтри потта от челото си и каза с достойнство: - Хайде да започваме с терора. Милко го тупна по рамото: - Бъзикам се бе, братовчеде. Хайде минавай. Иванов не можа да повярва на ушите си. - Чудиш се защо съм толкова мил ли? Ще ти кажа. Началниците ме видели като те претърсвах и разпитвах. Направил съм им голямо впечатление и ето ме тук. Повишиха ме, да са живи и здрави. - Повишили те?! - Ами, да. В днешно време нямало

толкова всеотдайни служители като мен. Гремар отправи запитване към Хайнлайнред, което се състоеше долу-горе в следното: “Защо има толкова много несправедливост на червения свят?”. Пътуването беше ужасно, но за сметка на това пък бяха пуснали нова услуга в марсохода - дребно хлапе (май беше същият сополанко, който му беше дал синята брошура, когато пристигна в Бункер-10) продаваше фъстъци, безалкохолно, вестници и списания. Тъй като знаеше колко е дълъг и неудобен прехода, Гремар реши да си купи някакво четиво. Надяваше се да има земна фантастика от двадесети век. За жалост, дребосъкът не беше заредил още от безмитните складове и предлагаше една единствена книга. - Коя е тя? - попита частният детектив. - Някакви приключения на някакъв писател, който се е кръстил на някакъв цвят. - Хей, как да разбера какво продаваш от тази “обилна” информация? - Кихай два редиша или не ми губи времето! - озъби се хлапето. - Е, какво мога да изгубя. Давай този шедьовър на неизвестното литературно изкуство. - Иванов плати и пое книгата, чиято корица беше изцяло червена и на нея пишеше:

ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА МАРС “Кой нормален съвременен писател би писал за Марс?!” - учуди се наум Гремар и зачете първата страница. Когато отец Ларисий избяга от затвора, той реши да се върне на Марс, където го чакаше неговият най-голям враг - частният детектив... - Мамка му! - изкрещя Иванов и всички в марсохода се обърнаха към него. Тази работа никак не ми харесва. Никак!!! АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 23


БГ ТАЛАНТИ

ЦВЕТЕТО Автор: Ема Козарева http://elyonartland.alle.bg e-mail: emma_met@abv.bg

24 BG ART CLASS АВГУСТ 2013


ИНТЕРЕСНИ МАТЕРИАЛИ ЩЕ НАМЕРИТЕ И В БРОЙ 50

АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 25


ЛИТЕРАТУРА

Явор Цанев

Я

вор Цанев е роден на 13.10.1971 г. в гр. Русе. Учи Книгоразпространение — Колеж по библиотечно дело — София; Библиотечно-информационни дейности — Великотърновски Университет “Св.св. Кирил и Методий”; Медии и реклама — Великотърновски университет “Св.св. Кирил и Методий”. От 1996 до 2009 работи в Регионална библиотека “Л. Каравелов” — Русе на различни длъжности. Собственик на издателство „Гаяна“ (Gaiana book&art studio). От 2012 г. издава периодичното издание за фантастика, фентъзи, крими и разкази на ужаса “Дракус”. Автор на “Траурни кристали” — стихове (1994); “Избраникът” — разкази (1996); “Икон” — стихове (1999); “Необходими ангели” — стихове (2009); “Четиристишия” — стихове, букарт миниатюра (2009). В края на май тази година излезе сборникът с разкази „Странноприемницата”. Произведенията са определяни като фантастика, хорър-трилър, магически реализъм, има и кавър-версия на класическа приказка. В интернет пространството излязоха няколко изключително добри отзиви за книгата. „Странноприемницата” съдържа 25 разказа от Явор Цанев, като някои от тях вече са познати на читателите на „Дракус”. Тази година авторът спечели специалната награда в конкурса за фантастичен разказ на името на големия наш писател-фантаст Агоп Мелконян, с разказът „Селцето”, който ще бъде включен в подготвения за октомври нов сборник с разкази „Вино за мъртвите”. Разказът „Тихия” също ще бъде включен в него. 26 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

"Дракус" е периодично издание за фантастика, фентъзи, криминални разкази, разкази на ужаса, мистерии и приключения. Излиза сезонно - 4 броя годишно. Ориентирано е към български автори. Освен на български писатели, в изданието е дадена възможност за изява и на български преводачи - в рубриката "Класика", където се представят в превод класици от посочените литературни видове. Така на неговите страници намериха място преводи на Едгар Алън По, Октав Мирбо, Александър Пушкин, Бен Бова. Обособена е рубрика "Автори под осемнадесет", която не е постоянна, но ще позволи изява и на най-младите. Досега във всеки брой се обявяват конкурси: за най-интересно тълкувание на наименованието "дракус", за къс фантастичен разказ (до 4000 думи), за къс криминален разказ, за хорър.


ЛИТЕРАТУРА

В

Тихия

икаха му „Тихия” още от училище. Това отговаряше донякъде на първото впечатление, което той оставяше в хората. Говореше рядко, а ако това все пак станеше – гласът му бе наистина тих, налагаше се да се вслушаш или да помолиш да повтори. Често се случваше да го изпитват, а той просто да стои и да се усмихва, без да отговаря на въпросите. Малкото му приятели знаеха, че е учил и може да отговори, но той си беше такъв – странен, отговаряше когато му хрумне. Повечето време изглеждаше замечтан или „завеян”, както предпочитаха да го наричат. Не обръщаше внимание на тези класификации. Усмихваше се. Правеше го с усмивка, която разтегля устните, но не показва зъби. И не, не беше онази усмивка на Джокондата, която да те накара да се замислиш. Неговата беше незабележима и безлична, оставяше го отдалечен от събеседника и не помагаше по никакъв начин на комуникацията. Това поведение постепенно го направи самотник, хората не можеха да го разберат, а самите те не схващаха, че всъщност той не ги разбира. За него общуването не беше жизнено неоходимо, то бе стечение на обстоятелствата. Ако животът го налага – комуникираш, иначе си живееш в своя свят и той е такъв, какъвто го искаш. Е, това вече предизвиква усмивка... точно тази усмивка. Другото, което никой не подозираше за него, беше, че въобще не обича да гледа филми. Книги четеше с удоволствие, но както може би се досещате – по негов си начин. Ако историята го „хванеше”, очите му спираха да следят редовете и съзнанието му го понасяше в описвания свят. Книгите бяха като катализатор за преживяванията му – повечето неща, които му се бяха случвали, се бяха случили точно във въобра-

жението. Това правеше живота му пълен, макар и само като ментални преживявания. В действителност той бе обикновен човек, който живее обикновен живот, с всичките обикновени проблеми и стандартно ежедневие. Не се бе замислял дали въображението не е някаква форма на защитна реакция. Не смяташе, че нещата, които си представя понякога, са форма на протест или отражение на истинските му желания. Живееше със своя начин да оцелява и да приема действителността. Това, че продавачката в кварталния хранителен магазин е незаслужено груба и проявява недопустима простащина спрямо него, не го вълнуваше. Представяше си за момент как събира всичката влага в устата си, превръща я в огромна тлъста храчка и запокитва всичко насъбрано в лицето й. После, без да го прави, разтягаше онази усмивка, плащаше покупките и си тръгваше. Въобще не го интересуваше какво мисли тя за него. Светът бе пълен с прекалено много хора, за да се замисля как го възприема всеки един от тях. Виж, в работата нещата стояха по друг начин. Някога, много отдавна, старателно и необратимо, му бяха набили мисълта, че трябва да си върши задълженията качествено и в срок. Мисълта, че „човек струва толкова, колкото струва думата му” се бе загнездила в мозъка му и самият той я бе перифразирал в собственото си мото: „ако думата на човек не струва, той не струва като човек”. Не се бе случвало никога да закъснее или да забави клиент. Всъщност, беше се случило веднъж, но не той бе виновен за това и след като изпълни поръчката с ден закъснение, отказа заплащане. Извини се на поръчителя и спря да работи с този, който го забави. Усмивката му изчезна за няколко дни. Сънува неприятни сънища. После нещата сами се нагласиха – получи АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 27


ЛИТЕРАТУРА

от онези приятни видения, в които виновникът бе със затиснати в менгеме ръце и циври, както подхожда на този тип не-мъже, не-държащи на думата си. Цехът бе пълен с всякакви машини, но той избра обикновена ножовка и отряза ръцете. Не бяха свършили работа, значи не му трябваха. Не обърна никакво внимание на молбите. Само се съсредоточи в движението напредназад, защото костите се режеха бавно, сякаш имаха нещо против. Събуди се напълно отпочинал и цялата неприятна история остави зад себе си. Това беше неговият начин да се бори със стреса. Бе свободен във въображението си, можеше да направи света какъвто поиска. Винаги, когато попадаше на грубост или несправедливост, в него сработваше този тип защита. Усмивката плъзваше по лицето му, пред погледа му се явяваше видение за заслужено наказание, което нямаше нужда да изпълни, за да се успокои. Можеше да си го представи – ясно и облекчаващо. Когато реши да направи ремонт на банята, прерови обявите и се спря на една от тях. Думите, които го грабнаха, бяха: „качествено и в срок”, а думата, която го накара веднага да набере номера, бе „коректност”. Отсреща му отговори типичен глас на зает човек, което също му вдъхна увереност – когато си коректен, работиш качествено и в срок, имаш много работа и всеки те търси. Разбраха се за оглед на другия ден и майсторът дойде навреме. Тихия обясни какво очаква да се случи с помещението, без да се пазари даде капаро и обеща да го подготви за след два дни. Вече си представяше как се кисне в новата вана в края на седмицата. Прожекцията в съзнанието му бе пълна с удоволствие и сапунена пяна. Когато майсторът докара две момчета и ги остави да къртят старите плочки, Тихия слезе до магазина, взе бира и почерпи. „Да върви по вода” – каза. И разтегли усмивката си. Нямаше как да знаят, че продавачката пак е била груба и в момента си представя, че е опрял къртача на майстора в слепоочието и... 28 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

Момчетата свършиха добра работа – до края на деня всичко беше окъртено. Банята приличаше на истинска строителна площадка, все едно никога не е била ползвана. Тихия бе сигурен, че ще стане като нова. Притесни се малко, когато на другия ден никой не дойде. Позвъни, но не му вдигнаха. Реши, че може да се е случило нещо лошо, дори му стана малко мъчно. Не обичаше да се случват лоши неща на хората. Изкуши се и след час набра повторно номера. Когато отсреща чу гласа на майстора, сякаш товар падна от гърба му. Представи се и попита дали има проблем, прие извинението и обещанието утре да дойдат работниците. От опит знаеше, че такива неща се случват. Който не работи, той не знае, пречки винаги има. Съвсем леко се подразни, че не му се обадиха да го предупредят, но когато човек има неприятности, не му е до другите... Разбираше и това. Въобще, Тихия, освен тих, беше и разбран. Отпусна се на креслото и си отвори бира. Вдигна крака на табуретката. Докато отпиваше, образът на желаната нова баня се появи, пяната във ваната го подкани и той тръсна глава, за да се върне в действителността. А действителността му казваше, че трябва да ползва тоалетна. Тя обаче беше в същото помещение, превърнато в строителна площадка. Все още с бирата в ръка, Тихия обиколи апартамента, после въздъхна и реши, че ще ползва мивката в кухнята. Нямаше как – още ден-два щеше да е така... но пък каква баня и тоалетна ще има после... Следващите два дни никой не дойде, а когато все пак му вдигаха телефона, след многократното настойчиво звънене, обещаваха, че ще са при него след двадесет минути. На третия ден, той се пресегна през жицата, издърпа майстора при себе си и го накълца на парчета. Във въображението си, разбира се... Иначе просто му каза тихо: „Недей така бе, човек, нали се разбрахме, капаро ти дадох...” Онзи обеща да се обади на следващия


ЛИТЕРАТУРА

ден. Спомена, че сам не може да разбере как все така се случва. Един вид – това става за първи път, ти си ебати каръка... При което Тихия се усмихна, протегна отново ръка през жицата и бръкна в устата му. Натика ръката си навътре и напипа гръкляна. Стисна, завъртя и усети как се процежда през пръстите му. После тихо каза: „Ще те чакам утре, важно ми е...” И наистина му беше важно. Мивката в кухнята вършеше някаква работа, но все пак вършеше „малката” работа. Иначе му се налагаше да излиза, да ползва близките заведения и за да е коректен – първо поръчваше нещо, после постояваше десетина минути, чак след това посещаваше тоалетната. Това бе много по-унизително от нещата, които му говореха някога в училище, когато мълчеше на черната дъска. Караше го да си представя лоши неща, да иска лоши неща, а той искаше да си остане тих и незабележим. На десетия ден, положението не се бе променило, само картините, които въображението му рисуваше, бяха по-кървави. Всъщност, в най-жестоките от тях кръв нямаше. Това не ги правеше по-малко мъчителни за потърпевшия. Тихия бе изпаднал в състояние, в което не знаеше дали сънува, или виденията са истина. Колкото пъти му вдигаха телефона, толкова пъти му обещаваха, че след двадесет минути ще са при него. Един и същи глас. Онзи, който в мислите му крещеше, умоляваше и стенеше. Беше се строполил на пода, мисълта, че „ако думата на човек не струва, той не струва като човек” се въртеше в главата му като въртележка в кошмарен лунапарк и подреждаше думите в различна последователност. Понякога едни от тях изпадаха, понякога при завъртането, се появяваше нова дума, но така или иначе, резултатът се изразяваше в безумен поглед и пулсиращи слепоочия. „думата не струва човек” „нечовек струва дума” „не е човек, думам ти” Потта избиваше по тялото му, тресеше

го и когато на вратата се позвъни, той не бе сигурен, че това се случва наистина. В представите му се мярна как отваря, майсторът му се извинява, казва, че води няколко момчета, за да наваксат загубеното време... Той се дръпва, те влизат, работата върви и за по-малко от час с кошмара се приключва, банята е готова, обещават му да минат за последно утре... утре... утре... Тихия приближи до вратата и я отвори. Пред него стоеше майсторът, с него имаше някакво младо момче, не беше от ония, които разкъртиха преди почти две седмици. Виденията го връхлетяха, но той ги пропъди, дори махна с ръка, за да си помогне. – Това е синът. – обяви майсторът. Тихия ги гледаше и не изглеждаше добре. – Ще помага, занаят да учи... Синът? Да учи занаят? И той ли ще стане същия? Пред погледа му образите на момчето и мъжа се насложиха, наистина си приличаха, той отбеляза наум „деветте разлики”, после му стана смешно и разтегли устните си... в усмивка без зъби. – Да почваме. – пристъпи майсторът, той също се бе ухилил, все едно нищо не се е случило, сякаш не го бе оставил с разбит санитарен възел и без баня за почти две седмици, сякаш това, което бе причинил, е най-нормалното нещо на света. И сега се гласи да учи сина си на същото... – Да почваме... – повтори като далечно ехо Тихия. Преди да разберат какво става, в ръката му се появи кухненски сатър и той започна настървено да отбелязва „разликите”, като не спря, докато не превърна виковете им във воднисто хриптене, докато не станаха напълно неподвижни, докато разликите не се заличиха и вече не се разпознаваше кое от насечените тела е на сина и кое – на майстора. Постоя няколко мига, махна с ръка, за да се отърве от поредното си видение, но точно тогава съседката му отвори вратата на апартамента си и се разкрещя истерично. АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 29


БГ ТАЛАНТИ

„INPENDING DOOM“ Card art copyright O2 Games Inc

30 BG ART CLASS АВГУСТ 2013


БГ ТАЛАНТИ

Художник: Александър Наничков, a.k.a. Inca www.tsabo6.deviantart.com www.artofinca.com e-mail: artofinca@gmail.com

АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 31


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

СИБИН МАЙНАЛОВСКИ

Аз съм човек, който пише за ужаси, но мечтае за любов BG ART CLASS:

Здравей, Сиби! За мен е истинско удоволствие, че имам възможност да взема това интервю от теб. Как си?

BG ART CLASS:

Съвсем наскоро излезе новият ти сборник с разкази „Сянката”. Знам, че не ти е за първи път да държиш в ръце своя книга, но какво беше усещането, когато разлисти страниците й?

СИБИН:

Благодаря, удоволствието е мое. Преди месец приключих една петгодишна връзка и болката и разочарованието се канализираха в писане, така че в момента приключвам 16-и нов разказ... Очевидно поговорката „Всяко зло за добро“ най-накрая се оказа вярна. 32 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

СИБИН:

Е, всъщност, ми е за пръв път, що се отнася до чисто моя книга – всичко друго бяха сборници. Когато разкъсах амбалажната хартия и извадих едно копие, първата ми работа бе да вдъхна аромата на прясното


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

печатарско мастило. Нищо не може да се сравни с това – електронни четци, таблети, смартфони... не! Усещането да държиш томчето в ръка, да чувстваш допира на корицата и да си кажеш „Ето – една мечта по-малко“... това наистина няма конкуренция.

BG ART CLASS:

Разкажи ни малко повече за „Сянката”. Как се роди идеята за подобна колекция, какви произведения съдържа – нови или събрани от цялостното ти творчество, в какъв жанр са, някоя интересна случка около процеса на издаването. Къде може да се намери?

в традициите на Робърт Шекли и Айзък Азимов, има чиста научна фантастика, има пародийно фентъзи, традиционно фентъзи... и хорър, разбира се – за човек, който ляга и става с книги на Стивън Кинг, щеше да е срамота, ако няма ужаси. Книжката беше дадена за печат в началото на месец март тази година, но излезе в края на април – голяма мъка беше, даже имаше

моменти, когато си мислех „Ами, явно не й е писано“... Слава богу, всичко това вече е минало – да са живи и здрави и печатницата, и издателят ми от „Топ Преса – югозападният таблоид“, и „Фабрика за книги“, та дано след време да се появи и втора книжка. Странен факт бе, че по данни на фенове „Сянката“ първоначално липсваше в родния ми град Стара Загора и в града, в който бях прекарал 15 годи-

СИБИН:

„Сянката“ съдържа 24 разказа, които са разхвърляни доста във времето – например, „Мракът и дъщеря ми“ е толкова стар, че вече не помня коя година беше написан (включен е в книжката като бонус, защото очевидно много се харесва на читателите), докато „Ъгълът“ и „Клуб 13“ бяха написани (и съответно включени в сборника) буквално дни преди предаването на книгата за печат. Малка скоба – тези два разказа се публикуват за пръв и единствен път – няма ги в блога ми, няма ги по сайтовете за споделяне на литература... направо библиофилска рядкост (смее се). Що се отнася до жанровете, в „Сянката“ има за всекиго по нещо – има хумористична фантастика АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 33


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

ни от живота си – Велико Търново. След сигнал до разпространителите, пропускът бе поправен и сборникът може да се намери почти навсякъде, където има големи книжарници – „Хеликон“, „Грийнуич“, „Сиела“, „Букпойнт“ и др., а също и в Интернет магазините.

BG ART CLASS:

Според теб „ще има ли хляб” за българските творци в бъдеще? Не искам да навлизам в политически въпроси, но все пак ново правителство, може би нови надежди?! Смяташ ли, че скоро ще се промени положението в страната и българинът, който принципно предпочите чужди автори и дори игнорира българските, ще си отвори очите за родното?

СИБИН:

Значи тук типичният за българина песимизъм, който отрича всичко и всички, се сблъскват с чисто човешкото ми желание да не е така. Новото правителство едва ли ще промени нещо – тук ми идва наум старата приказка за „новия бардак със старите...“ (смее се) Надеждата ми е в читателя като личност – искрено вярвам, че на народа ще му писне да чете блудкави и изсмукани от пръст фентъзита в по 20 тома, за светещи вампири и влюбени зомбита и ще започне да дава шанс и на българските автори. А разнообразието на БГ-пазара вече е голямо и има какво да се прочете.

BG ART CLASS:

Не отдавна излязоха и други два твои сборника с разкази – „Мракът и дъщеря ми” (2011) и „Кръчма „Зелената котка” (2011). С какво се различават те от „Сянката” и с какво се доближават до него? Представи ни ги с няколко думи.

СИБИН:

Първо, и двете са електронни книги,

34 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

тоест, никога не са излизали като хартиено издание. „Кръчма „Зелената котка“ е опит да бъдат събрани на едно място всички разкази, които са обединени от идеята за кръчма, която съществува едновременно във всички времепространствени линии, за Тъмния Маг Тери Сторн, за борбата му с пишман-прелъстителници и дърти използвачки... „Зелената котка“ е една цяла вселена и не е чудно, че каквото и друго да напиша, феновете на поредицата продължават да ме врънкат за ново и ново разказче от тази серия. Затова се надявам, че един ден и тя ще види бял свят на хартия – естествено, с нови попълнения! „Мракът и дъщеря ми“ също е сборник, но с доста по-стари неща, включително и няколко есета и разкази, които по принцип не бих включил в хартиено издание, но тогава се възползвах от възможността да направя „по-дебела“ (ако това може да се каже за електронно копие) книга. Общото между „Сянката“, „Кръчма „Зелената котка“ и „Мракът и дъщеря ми“ е, че всеки един разказ, всяка дума и всяка запетайка са лично изстрадани. Когато Тъмният Маг е зарязан и сърцето му е разбито за пореден път, когато някой се е свил в ъгъла на стаята и плаче, всичко това значи, че авторът, тоест, аз, е чувствал абсолютно същото в един или друг миг от живота си. „Книгата е парче димяща съвест“ – лафът е на Борис Пастернак и аз лично се подписвам под него с две ръце!

BG ART CLASS:

Искам да ти задам един въпрос, който живо ме вълнува и не го пропускам, когато имам възможност да разговарям с хора на изкуството, а именно, как стана писател?

СИБИН:

Ами... помня ли и аз вече... Беше доста отдавна – през 1997 година, тогава бях приключил поредната си разочароваща връзка... И всъщност, седнах в едно заведение във Велико Търново – „12-те стола“ (жалко, че вече го няма) – и цялата ми


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

болка се изсипа върху един кариран лист от ученическа тетрадка, който си поисках от барманчето. Останах учуден от лекотата, с която се пишеше разказът – тогава работех като журналист и бях свикнал да пресъздавам вече станали събития, но да си ги измислям...? Тогава разбрах, че си имам ново хоби, което да ме отвлича поне отчасти от разочарованията в живота ми...

BG ART CLASS:

Дебютът ти е през далечната 1998 година в списание „Върколак”, едно издание, което лично аз много уважавам, не само заради високото качество на произведенията, но и заради смелостта на издателите да поставят рамо до рамо български тво-

рци и чуждестранни. Нашите определено не отстъпват, а при положение, че нямаме създаден „процес” за издаване на родни автори, не мислиш ли, че това е повод да се гордеем с българското?

СИБИН:

Наистина – евала на Агоп Мелконян, лека му пръст, че бръкна в джоба си и извади средства, за да направи нещо, което много отдавна липсваше на българския пазар! Такова списание и сега не би било излишно, защото с две ръце съм готов да се подпиша – българските автори по нищо не отстъпват на западните си колеги, освен може би по обем. Веднага пояснявам защо е така – повечето пишем разкази, АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 35


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

защото нямаме време и средства да се нагърбим с цял роман, който след това я излезе, я не, забутан от „патриотично настроените български издатели“ (сарказмът е преднамерен!). А докато ние стискаме палци в някое списание или сборник да публикуват наш разказ, Дж. Р. Р. Мартин и Брайън Сандърсън изливат тонове (и томове) шлака, защото отдавна си имат договорчетата за 2347 книги в джобовете...

BG ART CLASS:

Смяташ ли, че в днешно време на феновете на жанра фантастика им липсват издания като „Върколак”, „Космос”, „Зона F”, „Фантастични истории” и много други, които съществуваха в миналото?

СИБИН:

О, „Космос“ още не мога да го прежаля! Надали минава и седмица, в която да не се

съберем „четящата гилдия“, да седнем на чаша водка, бира или нещо от този род и да не си припомним какво бижу беше то... Вече казах – да, трябва да има такива издания... не мога да разбера защо по будките на разпространителите се появяват все нови и нови боклуци от рода на „Валутите на света“, „Камъните на света“, „Самолетите на света“, а няма един издател, който да удари с юмрук по масата и да каже „Аз пък не искам да пера пари – искам да направя едно периодично издание за любителите на фантастика, фентъзи и хорър!“...

BG ART CLASS:

Доста хора те обвиняват, че произведенията ти са антифеминистки? Вярно ли е това или просто на някои им е трудно да преглътнат истината?

СИБИН:

Ако някой ден срещна жена, която да не ме използва само за секс, ремонти, оранжеви перденца, гледане на деца и помощ в домакинството, аз ще съм първият, който ще излезе напред и ще каже: „Да, сбърках, не всички жени са отвратителни!“. Засега обаче 20 и кусур години история и доста голямо количество провалени връзки по вина на жените, говорят обратното. Изпитвам бяс – жив, изгарящ бяс – когато чета по женски списания и гледам по сълзливи ТВ-предавания как 36 BG ART CLASS АВГУСТ 2013


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

жените били онеправдани, как им се падали все идиоти, които ги биели и си изпивали заплатата... А когато попаднат на такъв като мен, който ги носи на ръце, започват да мрънкат „Ти не си истински мъж, щом не можеш да забиеш един гвоздей“ и т. н., след което отиват в дискотеката, хващат един мускулест малоумник... и след това плачът по форуми и телевизии започва отново. Мили дами, искам да споделя една своя максима, която датира от далечната 1999 година: „Ако бъркаш в тоалетната, няма как да очакваш, че ще извадиш торта от там“. Престанете да се оплаквате колко сте изстрадали, защото вече става смешно. Съжалявам, ако с разказите съм обидил някого или някоя. Всяка една дума с антифеминистична насоченост е адресирана към конкретна, точно определена жена, не към всички като цяло. И всяка една от тях знае в кой разказ би следвало да се припознае. Ако някоя друга се оприличава с героините ми – съжалявам.

BG ART CLASS:

Знам, че си почитател на по-тежката музика. Би ли ни разкрил какво те вдъхновява? Кои автори харесваш, кои са любимите ти книги, филми, рок-групи?

СИБИН:

Списъкът с любимите ми групи е доста клиширан: Deep Purple, Metallica,

Scorpions, Helloween, Avantasia, Black Sabbath и така изреждане до утре сутрин (смее се) А, да, щях да забравя „Demons and Wizards“, от чиято обложка е повлиян разказът ми “Symphoniae Mortuorum”. От авторите на първо място слагам Стивън Кинг, защото няма по-велик от него (да ме прощават Лъвкрафт и Дийн Кунц...). От филмите – също... ако някой не е гледал „Зеленият път“,

„Rose Red“ и „Изкуплението Шоушенк“, мога само да му изкажа съжалението си. Е, ако след това ми спомене „X-Men”, “Star Wars” и „Вавилон 5“, може и да му простя. Любимо произведение – „Пикник край пътя“ на братя Стругацки... велико! Автори, които препрочитам поне веднъж на месец – Лоис Макмастър Бюджолд и Робърт Шекли. Ненадминати! Найтъжният автор, който съм чел, е Рей Бредбъри... това АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 37


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

към разказите в стил „Шекли“ – тънкият, неподправен хумор, който показва, че във всяка една ситуация, па била тя и с космическоизвънземен привкус, може да се намери нещо забавно, което да те накара да се посмееш и да забравиш за всекидневните проблеми.

BG ART CLASS:

Кое твое произведение ти е най-присърце и защо?

СИБИН:

не е проза, това е поезия, рафинирана мъка върху бял лист, подгизнал от сълзи. Най-скучният – Станислав Лем (извинявай, Маестро, но дори Дж. Р. Р. Мартин не може да се сравнява с прословувите ти километрични описания и философствания...).

BG ART CLASS:

В допълнение на по-горния въпрос, за кои теми обичаш да пишеш? 38 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

СИБИН:

В последно време съм наблегнал на хоръра, но ужасите в никакъв случай не са ми самоцел и средство за привличане на читателска аудитория. Напротив – това е кристално отражение на онова (нямам дума, с която да го опиша), което ври и кипи в душата ми след всичките унижения и оскърбления, на които ме подложиха жени, тъщи и останалата гмеж хахаха. Иначе, когато ми е по-спокойно, се връщам

Ще рискувам да кажа „Специален ден“ – един от последните разкази, които написах... той се роди за нула време, без редакция, без запъване... просто седнах и докато се усетя, вече беше готов. Надявам се да го включа в следващата книга. От старите – „Мракът и дъщеря ми“. Същата работа – когато седнах да прочета какво съм написал (беше в Смолян...), не можех да повярвам, че това е излязло изпод моята химикалка за 10 стотинки...

BG ART CLASS:

Какво би посъветвал младите хора, които са решили да се занимават с писане? Все пак си от доста време в този „бизнес” и както се казва „не питай старило, питай патило”.

СИБИН:

Да не изпадат в капана


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

на стария виц „Чукча не читател – чукча писател“. Преди да седнеш и да започнеш да пишеш, трябва да си изчел един тон книги, да вникнеш в чуждите стилове и полека-лека да откриеш този, който ти е най-близо, да го „наточиш“ и да започнеш да твориш. Другото нещо, което е много важно, но никой не го спазва в последно време – моля ви, учете правопис и пунктуация! Едва ли някой издател ще седне да ви обърне внимание, ако ръкописът ви е пълен с липсващи запетайки, „човекА каза“ и „скунфузно“.

BG ART CLASS:

Преди няколко дни открих, че освен с писане се занимаваш и с превеждане. Продължаваш ли да упражняваш този „спорт” или имаш по-интересни занимания?

СИБИН:

За съжаление не съм превеждал от много отдавна. Имах три книги, преведени за ИК „Бард“, но точно в онзи период на живота си нямах нито време, нито средства да се занимавам с това. А понастоящем вече „пазарът“ на преводачите е разпределен между шепа хора и ще е доста трудно да се завърна в този бизнес. От време на време правя преводи за сайтовете за субтитри, но със спирането на „Доктор Хаус“ и това ми хоби позалезе...

наеме да напише втори том – така, както Сандърсън продължи „Колелото на Времето“.

BG ART CLASS:

Какви са ти творческите планове за в бъдеще? Работиш ли над някой нов интересен проект? Какво да очакваме от Сибин Майналовски в бъдеще?

СИБИН:

Както казах и в началото, пиша като побъркан. Вече е готов „скелетът“ на една евентуална втора книжка, която по съвет на моя добър приятел и колега Бранимир Събев, ще се казва „Черните рози“ (на един разказ отпреди десетина години, който обаче не е загубил нито грам от привлекателността си). Дотук са готови над 120 страници... а колко ще стане общо, зависи от това доколко ще ми се разиграе Музата... и дали все пак ще има интерес към „Сянката“, защото няма да има смисъл да залагам на втора книга, ако хората не оценят по достойнство първата. Засега продажбите, да чукна на дърво, вървят добре. Времето ще покаже дали ще е така и занапред...

BG ART CLASS:

Стискам палци. Разкажи ни с няколко думи какъв човек е Сибин Майналовски.

BG ART CLASS:

Четеш ли български писатели? Имаш ли любим БГ автор?

СИБИН:

С риск да обидя съвременните автори, ще кажа Иван Мариновски. „Космосът да ти е на помощ, Александър“ е епична книга, достойна за всеки западен автор и направо плачеща за екранизация. Жалко е, че авторът почина, преди да напише продължението... и е жалко, че някой не се

СИБИН:

Аз съм човек, който обича да е сам, но мрази да е самотен. Човек, който обича жените, но мрази номерцата им. Човек, който обича да се смее, но за съжаление прекалено често плаче. Човек с много приятели, но без „доживотен приятел“ – жена в стил „докато смъртта ни раздели“. Човек, който пише за ужаси, но мечтае за любов. Мисля, че това е достатъчно като себеописание – останалото е в разказите ми, четете между редовете. АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 39


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

40 BG ART CLASS АВГУСТ 2013


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Горчивият вкус на миналото

Д

ейвид Блайт успя да

се прибере благополучно до вкъщи, без да убие никого. Надали някой от хората около него имаше представа колко близо е бил до лична среща с Оная с Косата. Шефът му, който цяла сутрин му бе пилил на главата, колегите, които вече дори не го питаха, преди да го муфтят цигари, таксиметровият шофьор, който най-нагло бе закръглил сметката от 14,99 на 20 долара, магазинерката, която му бе продала вчерашен хляб... всички имаха късмет, че не се превърнаха в средство за препитание на някоя от гробарските агенции в Детройт. Имаше моменти, когато Дейв чувстваше как импулсът да разкъсва гърла със зъби, да троши кости с голи ръце и да скача върху тленните останки на някой от малоумниците напира досами гърлото му, нахлува в устата му, чука по зъбите отвътре и крещи: „Отваряй, копелдак такъв! Само ме

пусни – трябват ми две минути, за да му се стъжни на тоя! Пусни ме ВЕДНАГА, леке бъзливо!“. Но Дейв устоя. Затова, вместо да прекара нощта в килията на някое полицейско управление, щеше да се наслади на гостоприемството на собствения си дом. Възнамеряваше да вземе един душ, да седне в огромния фотьойл, подарък от майка му за първото му самостоятелно жилище, да послуша малко музика... и да пийне едно. Или десет. По дяволите, след ден като този му се полагаха поне две бутилки. Както винаги, когато масивната желязна врата се захлопна зад гърба му, всичките натрупани ядове през деня писнаха ядно и се покриха в някое от дълбоките кътчета на подсъзнанието му. Е, щяха да излязат от скривалищата си я през нощта, за да се набутат в някой от кошмарите му, я утре сутринта, за да му дадат един „хубав“ старт на следващия работен ден... но важното бе, че знаеха: стопанинът си е вкъщи. А у дома и стените помагат. В АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 41


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

неговия случай – и в буквален смисъл. Той хвърли папката с докладите, които трябваше да са готови за петък, на кухненската маса. Знаеше много добре, че работата няма къде да избяга, а и бе повече от сигурен, че щеше да я свърши за нула време, така че нямаше нужда да си дава много зор. Понякога му идваше да набие два шамара на шефа си, да си подаде оставката и да зареже всичко. Работата обаче му трябваше. Другата му професия – онази, която му доставяше повече удоволствие – не изкарваше почти никакви пари напоследък. Колкото и да си говорим за предимствата на техническия напредък, за ползата от електронните джаджи и така нататък, едно бе сигурно: всички тези неща бяха прецакали из основи животите на странстващите магьосници до един. Огледа критично стените и отбеляза наум местата, където трябваше да поднови пентаграмите и веветата*. Напоследък животът бе толкова стресиращ, че магическата енергия изтичаше от тях за броени дни. Тъй като се мъчеше да понамали малко използването на вълшебства (откакто бе сам, силите му не се възстановяваха вече толкова бързо, както едно време...), една седмица се опита да мине без всякакви талисмани. След като обаче в края на шестия ден се събуди с писъци, сънувайки най-отвратителния си кошмар от 720 години насам, реши, че няма смисъл от експерименти. Оттогава насетне ги подновяваше по-редовно и от спалното си бельо. Влезе в банята и седя под хладкия душ над половин час. Можеше да реши проблема с личната си хигиена с една елементарна татуировка на няколко келтски руни на дясното си рамо – както бе направил един известен с пословичния си мързел негов колега и 42 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

приятел по чашка от „Зелената котка“ – но така обичаше усещането на водната струя, която гали кожата му, че и досега предпочиташе да продължава да плаща луди сметки на водопроводните компании. Най-накрая с нежелание спря водата и излезе от банята. Горещият дъх на мегаполиса го посрещна с нажежена плесница още на вратата. Усети как жегата, която сякаш преследваше някаква лична вендета спрямо него, се впи в гърлото му и засмука желанието му за живот като прегладняла пиявица, нападнала заблуден в блатата турист. Главоболието, което като че ли бе поотстъпило малко от позициите си в последните няколко седмици, се завърна с подкрепления и атакува безмилостно малкото му останал здрав разум. Ако не беше дистанционното за климатика, предвидливо оставено на масичката до банята, сигурно щеше да припадне. Хладната струя от найвеликото изобретение на човешкия род обаче успя да възвърне частица от силите му. Докато се преобличаше в домашни дрехи, ситуацията бе станала дори поносима. Сега на дневен ред беше вечерният му ритуал. Пийването. Той отиде до кухнята и се спря пред огромния хладилник, изработен по поръчка, който заемаше повече от половината кухненска стена, докато се чудеше какво да пийне тази вечер. Миналата нощ бе откарал до късно с една от бутилките реколта 1992 г., но днес имаше желание за нещо с помалък емоционален заряд. Не гореше от желание утре да повтори адския махмурлук от тази сутрин. Да, определено му трябваше нещо реколта 2002 или 2006 г. Тръпчивият букет на тези две години оставяше доста странен послевкус, но пък ароматът на ягоди


СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

и карамел бе райски. Точно това, от което се нуждаеше в момента. Той отвори хладилника и затърси с поглед къде бяха бутилките от тези реколти. Така... 2012... 2006... 1994... 1999... а, ето и една 2002. Чудесно. Протегна ръка и извади тежката стъкленица, внимавайки да не закачи някоя от съседните. Зеленото стъкло веднага се покри с едри капки конденз. Когато забърса влагата, видя как във вътрешността скромно проблясва пламъчето на запечатания вътре спомен. Беше жълто, също като цвета на липите, които бяха разцъфтели като побъркани в лятото, когато срещна Ана. Това беше нещото, което харесваше на спомените. Миналата нощ бутилката бе пламтяла в розово, също като обеците на Джинджър, които носеше тогава, когато се бяха целунали за пръв път. Една от любимите му реколти пък беше 2008, която грееше в небесносиньо – цветът на блузката на Поли, която тя носеше в деня на запознанството им. Реколта 2001 бе резедава като нежните листа на първата от хилядите рози, която бе подарил на Стейси... Преди да затвори вратата, за пореден път огледа огромната си колекция. Акуратно подредените бутилирани спомени заемаха почти цялото пространство във вътрешността на чудовищния уред. Оставаше съвсем малко място. Скоро едва ли щеше да има къде да складира новите си придобивки... е, в случай, че се появяха такива. В последно време предпочиташе да заседне у дома в безмълвната компания на MP3-плейъра, чашата

и някоя от хилядите бутилки. Защото само той знаеше колко труд, болка и отчаяние са необходими за производството на дори една-единствена глътчица от този деликатес. Дейв се тръсна в мекия фотьойл, наля си глътка искрящ спомен и с наслаждение отпи. Както всеки път, горчивият вкус го блъсна с все сила в небцето, откъдето отлетя в мислите му, експлодира там с енергията на двеста атомни снаряда, след което найнакрая стигна до сърцето му, където се сля с кръвта и потече спокойно по вените му. Пред очите му изникваха една след друга картини, една от друга по-красиви и нежни, нарисувани лично от него, от четката на подсъзнанието му и боите на миналото, оживяващи постепенно като стар черно-бял филм, който малко по малко придобиваше колорит и дълбочина. Душата му пееше, омагьосана от първите нотки на симфонията, прозвучала в деня, когато целувките все още не бяха изместени от сребролюбието, любовта – от пресметливостта, а прегръдките – от покриващите сърцето на благоверната му мазоли... Наздраве, любов моя. Дано си спомняш за мен от време на време, изпрати мисълта си към старата си любов Дейв. Да, осъзнаваше колко глупаво е това. Прекрасно знаеше колко краткотрайна е паметта на всичките му приятелки. Особено на тези, които бе обичал истински. Няма значение. Да пием за любовта, която погубихте! Той въздъхна, изтри сълзите си и си наля нова чаша.

* веве (Veve или Vévé) – религиозен символ, използван в хаитянското вуду (бел. авт.) АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 43


КИНО ♦ Източници: http://www.imdb.com http://www.cinefish.bg

СЮЖЕТ

ТРЕЙЛЪР НА ФИЛМА МОЖЕТЕ ДА ГЛЕДАТЕ ОТ ТУК

В

„Аз, проклетникът 2“ Гру е оставил кариерата си на супер престъпник и се е посветил на отглеждането на Марго, Едит и Агнес. Сега той, д-р Нефарио и жълтите слуги разполагат със свободно време, което трябва да запълнят. Едва свикнал с ролята си на семеен човек от предградията, натоварен с нелеката задача да се грижи за три малки момиченца, Гру се сблъсква с хипер секретна организация, която се бори със злото по света. В неговите и ръцете на новата му партньорка Луси Уайлд е отговорността да се разкрие кой стои зад едно от най-големите престъпления и злодеят да бъде наказан. В крайна сметка, именно бившият най-голям злодей е изправен пред предизвикателството да залови своя заместник.

44 BG ART CLASS АВГУСТ 2013


КИНО ТЕХНИЧЕСКИ ДАННИ: Жанр: 3D анимация, комедия, семеен Сценарий: Кен Даурио, Чинко Пол Режисьори: Пиер Кофин, Крис Рено Озвучен на български от: Албена Михова, Стоян Алексиев, Дони Премиера в България: 05.07.2013

И ОЩЕ ЗА “АЗ, ПРОКЛЕТНИКЪТ 2”

ИНТЕРЕСНИ ФАКТИ ЗА ФИЛМА

С

ветовният блокбастър на Universal Pictures и Illumination Entertainment „Аз, проклетникът“ спечели зрителите през 2010 година, като генерира приход от 540 милиона щатски долара и се превърна в десетия най-голям анимационен филм в историята на САЩ. Гласът на Стив Карел („40-годишен девственик“) отново ще е част от образа на симпатичния злодей Гру. Към бандата озвучаващи актьори се присъединява и Ал Пачино („Кръстникът“). И този път зад кино клапата застават режисьорите от първата част на филма Пиер Кофин и Крис Рено, които обещават още по-забавни сцени и нелепи ситуации в компанията на жълтите герои, превърнали се в запазена марка на лентата.

Крис Меледандри и неговият впечатляващ творчески екип се впускат в напълно ново комедийно анимационно приключение, в което се завръщат Гру (на български език с гласа на Стоян Алексиев), момичетата, невероятно щурите слуги... и се появяват няколко нови извънредно забавни героя. Сред тях са Шанън - на български с гласа на Албена Михова и Флойд с гласа на певеца Дони. На фона на цялата тази забавна бъркотия, озвучена в трейлъра с парчето „Without Me“ на Eminem, нищо не се развива според първоначалните очаквания.

АВГУСТ 2013 BG ART CLASS 45


I CAN TOO

I Can Too И Аз Мога

З

а много от Вас тази визия с популярни личности може би е вече позната. „С тениска I Can Too – носиш НАДЕЖДА” е съвместна ини­ циатива на фондация И АЗ МОГА и хора от различни браншове, които биха желали да провокират гражданското общество към промяна. Да накарат всеки един да се почувства способен да промени света около себе си към по-ДОБРО, с това което МОЖЕ най-добре.

ДИЗАЙНЕРИТЕ ОТ BANDA,

които неуморно предоставят идеите си на И АЗ МОГА, създават тази инициатива. Studio Proto, които на доброволни начала снимат всички лица на I Can Too, също се включват в нея, а външната реклама в лицето на Метрополис груп, КРИВИЦКИ И СИЕ в лицето на Румен Кривицки, в. "Марица", Атум Реклами, Тракия Билборд ООД, предоставят рекламните си позиции за популяризирането й.

В МОМЕНТА I CAN TOO РАБОТИ

над изграждането на Център за деца с аутизъм. В резултат на две годишни усилия, Община Пловдив предоставя на I Can Too пространство от 400 кв.м, напълно безвъзмездно. Както всички инициативи на организа­ цията, така и тази цели не толкова набиране на средства, колкото е обръщение към всички хора - да се включат при създаването на Центъра за деца с аутизъм 46 BG ART CLASS АВГУСТ 2013

(с контакти, идеи; с работа и материали; с предоставянето на част от пространство / магазин, бизнес сграда, офис/ за предлагане на аксесоари I Can Too; с sms на 1415 и тел. 09005 1415; или с дарение), с което ще дарят НАДЕЖДА на много деца. Всички заедно, можем да сме посланици на Надеждата.

ТЕНИСКИ НА НАДЕЖДАТА

обличат световни звезди – холивудският актьор Долф Лундгрен, рок музикантът Мат Соръм (барабанист на Guns N’ Roses и Velvet Revolver), както и други много спе­ циални за нас хора, които ни подкрепят. На сайта www.icantoo.eu можете да проследите създаването на Центъра, a бюджета за ремонтните дейности може да получите, като ни пишете на: info@icantoo.eu Благодарим Ви!

ЗА КОНТАКТ:

Фондация И АЗ МОГА: гр. София, ул. Гурко 12, ет. 7, офис 34 тел.: + 359 2 937 78 62 www.icantoo.eu Facebook: I Can Too

ДАРИТЕЛСКА СМЕТКА:

Фондация И АЗ МОГА ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ България IBAN:BG15BPBI79421080910101 SWIFT (BIC): BPBIBGSF


BG Art Class #51  

BG Art Class Magazine - issue 51, August 2013