Booklet

СОУ „Васил Левски” град Долни чифлик Клуб „Изследовател” e-mail: izsledovatel@abv.bg ръководител: Станислава Петрова

Аз, моето семейство, моето родно място

Аз, моето семейство, моето родно място

Кой съм аз? - Това е въпросът, който в даден момент си задава всеки един от нас. Човек като всички останали? Не мисля така... Всеки е различен! Няма еднакви! Добри – лоши, бедни – богати, ниски – високи, всички сме хора. За да познаваш по-добре себе си е нужно да знаеш повече за своето семейство и родно място.

Родното място не е географска точка от картата на България. То е място, където човек вдишва първата си глътка въздух. Мястото, където казва първата си

дума и прави първата си стъпка. Това е мястото, където лети на крилете на детството си. В този кът изживява най-прекрасните мигове. Тук са приятелите му. Тук се чувства обичан, сигурен и защитен.

Родното място, домът, родът са важна опора за един човек. Домът ни дава сигурност, родът подкрепа и идентичност. Домът ни дава топлина в студените дни, а близките стоплят сърцата ни с обич. Да познаваш по-добре своето родно място, според нас, членовете на клуб „Изследовател” с ръководител Станислава Петрова, е изключително важно и необходимо. Ето защо искаме да разкажем повече за географската, историческата и демографска характеристика на района в който живеем.

Разглежданите в настоящата книжка селища (Венелин, Горен чифлик, Гроздьово, Долни чифлик, Ново Оряхово, Пчелник и Старо Оряхово) се

обединяват от факта, че землищата разположени в близост до реката Камчия.

им

са

Камчия е най-голямата българска река, която се влива направо в Черно море. Дължината ù - от изворите до морето, е 245 км. Тя се образува от двете реки: Голяма и Луда Камчия, които се сливат в една пълноводна река. Панисос, Тича, Туча, Камчия – това са имената на реката през вековете. За произхода на името Панисос съществуват две предположения. Според едното то е със старогръцки произход (Πάνίσος)1, а според другото живеещите по тези места тракийски племена – гети и кровизи са дали името. 2 Няма спорове относно славянския произход на имената Тича и Туча. Река Тича се явява с това име в един от Омуртаговите строителни надписи, преведено в гръцка транскрипция Τουτζα; а в един препис от XV век, се среща старобългарската форма Тыча.3 За днешното име на реката се предполага, че води своето начало от тюркски език. Етимологията на думата не е точно установена. Според някои автори

името Камчия означава пролом или рекичка; според други реката се вие като гъвкав камшик и в думата камшик трябва да се търси корена; според трети реката носи това име заради корабите – гемии, които са плавали в устието ú (Камъчнѫ = Гемиджии – мн. число; Камъчн = Гемиджия – ед. число). Във връзка с третото предположение трябва да споменем, че в едно свое изследване чешкият учен Карел Шкорпил споменава, че при похода на Владислав III Ягело през 1444г. в устието на река Камчия били заварени кораби, които били изгорени.4 Турският пътешественик Евлия Челеби, посетил тукашните земи в средата на XVII век, също съобщава за зимуващи в устието на река Камчия кораби.5 Водата на Камчия извира от котленските, шипченските и казанлъшките планини и при село Гроздьово става голяма, безбродна река, която навлиза посред горите на Лонгоза – тясна крайречна низина.

Камчийската низина е била образувана чрез потъване на крайбрежната суша през кватернера. Най-напред тя била залята от водите на морето и превърната в плитък морски залив, вдаден доста

навътре в сушата. По-късно морските вълни и северното морско течение заприщили с пясък входа на залива, отделили го от морето и го превърнали в крайбрежно езеро – лиман. Но в течение на хиляди години водите на река Камчия, които са се вливали в лимана го затлачили с тиня, пясък и чакъл и го превърнали в мочурлива низина. А поради изобилието на влага и мекия климат низината се покрила с гъсти, непроходими гори. В миналото гората Лонгоз се е ширила непрекъснато на дължина 50 метра. В своите пътувания по България чешкият учен Константин Иречек минава и през тази гора, която описва така: “...мочурести ливади с много буйна растителност ... огромни брястове и дъбове, ширококлонести скоруши и дебели глогове, преплетени с дива лоза, павой и бръшлян, които хвърлят гъста, влажна сянка...”6 Към изброените от Иречек представители на флората можем да прибавим – ясен, кавак, върба, клен, топола, липа, къпина, леска, шипка, трънка, бъз, лилия, водна роза, блатно кокиче, множество гъби – между които и рядкосрещаните другаде гъби “шкембенца” и т. н. Фауната също е богата – диви гълъби, гривеци, косери, бухали, кукумявки, пчелни семейства и оси, стършели, едри червени мравки, белки, златки, катерици, охлюви и много други.

Тези места са били заселени от праисторически времена. Лонгоза придобива особено привлекателна сила за праисторическия човек след преминаването му към производящо стопанство. Древният земеделец е намерил тук

всичко, което било необходимо за примитивната му агрокултура: меки и влажни почви, чието плодородие периодично се възстановява от разливането на реките, достатъчно вода, изобилен дивеч. В крайречните тераси на Камчия са намерени кремъчни отломки от старокаменната епоха. През неолита и енеолита това е най-гъсто заселеният район от нашето Причерноморие. Статистическите данни и сравнителните разработки показват, че докато през епохата на неолита и ранния енеолит Лонгоза заема водещо място в развитието на праисторическите племена от този район, то през късния енеолит във връзка с развитието на морската разменна търговия с мед хитерландът значително изостава в сравнение със селцата разположени непосредствено край морския бряг.7 Край селищата Гроздьово, Пчелник и Долни чифлик са открити каменни брадви и чукове от бронзовата епоха.

коларските пътища в калдаръмени друмове, изградили станции и крепости.8 Внушителни са следите оставени от римляните. Това са части от строената при Юстиниян (527-565 год.) мощна укрепителна система в източната част на Стара планина.

Множество исторически и културни паметници бележат присъствието по тези земи на гордите траки. В югоизточният край на село Пчелник се издигат две малки тракийски надгробни могили – в едната от тях са открити множество глинени съдове и стъклени балсамарии. Още от тези времена съществуват податки за развитие на съобщителните връзки. По крайбрежният път през IV век пр. н. е. са минали на север войските на Александър Велики за покоряването на трибалите. С идването си на Балканите римляните превърнали

В пределите на създадената през 681 год. българска държава влизат и териториите на Камчийската низина. По самото черноморско крайбрежие от Варна на юг прабългарите укрепили всички брегови ивици, където е могъл да направи десант византийският флот. Землен вал има при село Шкорпиловци.10 Такъв вал има и при устието на река Камчия. Сведения за периода на Първото и Второто българско царство са твърде оскъдни, но се

През тези земи е минавал старият римски път от столицата на римската провинция Долна Скития – Марцианопол (дн. Девня) за Аетос (дн. Айтос). Друг важен път идващ откъм Дунав през Панисос – град, който се е намирал в землището на село Бързица, тръгвал успоредно на река Камчия от северната ú страна и се свързвал с крайморския път Viа Singiduno usque ad Constantinopolim per ripam Danubii от Дионисополис (дн. Балчик) през Одесос (дн. Варна), за Месемврия (дн. Несебър) и Анхиало (дн. Поморие). Този път е отразен в най-старата римска карта - Tabula Peutingeriana.9 Друг път минавал направо през Балкана и излизал през село Голица.

предполага че разглежданият район около река Камчия е бил заселен с българско население. В своите проучвания Константин Иречек и Любомир Милетич установяват, че с населението на Североизточна България са ставали много последователни размествания. Преди завладяването на България от турците тук населението е било чисто българско с изключение може би на крайморския бряг. Мнозина от българите, живеещи в селища покрай тучните речни долини, по време на нашествието намират убежище в планините, така след идването на турците тук населението става смесено, но пак с надмощие на българите.11 Основната турска колонизация в Североизточна България се е извършила във втората половина на XV век и най-вече в първата половина на XVI век. За това свидетелства един турски сборен регистър – Опис на джелепкешани от казите Херазград, Шумен, Провадия и Варна (15731574 год.).12 За смесения състав на населението по тези места от края на XVI век свидетелства дубровнишкият търговец Павел Джорджич: “... ни едно от тия места не е населено само с турци или само с християни ...”13 През XVI век раздвижването на българското население тук става в няколко посоки: една част от него се е прибрала в Балкана, друга част е преминала на юг – в Тракия, трета част – към Румъния. Останалата тук част е била потурчена постепенно от прииждащия на големи маси завоевател. По време на османското владичество Североизточна България заема важно място в империята. Тук се намира най-важният морскотърговски център по целия Западночерноморски бряг – Варна, богатите хлебородни добруджански земи се раздават на спахиите, а част от местното

население е принудено да приеме исляма. Така в демографско отношение хитерландът около Варна (включително и разглеждания район) променя до голяма степен хорактера си. В хода на административната реформа през 1864 год. се създава пробно първият вилает в Османската империя – Дунавският вилает (Туна вилает), който включва Тулчански, Варненски, Русенски, Търновски, Видински, Софийски и Нишки санджак. Пръв управител на вилаета е Мидхат паша (1865-1868 год.), който съсредоточава в ръцете си административно-полицейската, финансовата и военната власт. Той е идвал в Камчийския край и бил впечатлен от “дивия” Лонгоз с богатата му флора и фауна. След посещението си валията издава заповед, с която забранява всякаква сеч на дърветата в Лонгоза. Със закона за горите от 1870 година е изработен специален правилник за организиране на дърводобива по поречието на р. Камчия, турското правителство обявява Лонгозката гора за държавен резерват.14 Войните, които се водят между Русия и Турция през XVII- XIX век, предизвикват нови демографски промени в цяла Североизточна България и все в ущърб на българското население, което при отстъпването на руските войски е принудено да напусне земите си и да търси спасение на север, отвъд река Дунав.15 Руско-турската война от 1828-1829 год. дава нов тласък за масови преселвания. Голяма част от тогавашните преселници, по специално от Южна България, достига отчасти само до Дунава и се заселва в областите на Североизточна България, обезлюдени вследствие на масовите изселвания и унищожения на българското население. Към споменатите преселници от Южна България се присъединяват и много други. След Кримската война от 1853-1956 год. и след тази от 1877-1878

год. в Североизточна България започва нов поток на преселници от Южна България и от старопланинските области. Вследствие на това българското население в Североизточна България, по-специално в Добруджа и в околиите Варна, Силистра и Шумен произхожда предимно от Южна България и Стара планина.16 От социологическите данни е видно, че в Североизточна България в периода 1878-1880 год. броят на мюсюлманите значително намалява. Повисок е процентът на мюсюлманското население по селата. Освободена е обработваема земя, продадени или са изоставени жилища, които предстои да се вземат от българите пристигащи от Македония, Одринско, Русия, Румъния и Банат.17 Характерна особеност при заселването на преселническите групи в освободените земи е, че към 75-80% от имигрантите се установяват в Северна и Западна България, а само 20-25% в Южна. Северна България се утвърждава като безспорна територия на свободната държава докато за Южна България това става малко по-късно. Не бива да се подценява факта, че в Северна България има много повече необработвани земи, отколкото в Южна.18 Така в земите по долното течение на река Камчия се заселват българи от Тракия, Балкана, Македония и Добруджа. Поради още неоформения държавен апарат и липса на достатъчно автентични документи за първите десетилетия след Освобождението, броят и данните за бежанците са непълни. След неуспеха на Кресненско-Разложкото (1879 год.) и на Горноджумайското въстание (1902 год.) в североизточните предели на Княжество България започват да прииждат нови вълни от бежанци. През 1903 год. избухва ИлинденскоПреображенското въстание. Новата кървава разпра

над българското население в европейските вилаети на Османската империя предизвиква най-могъщия бежански поток.19 Като следствие от всички тези демографски движения в селищата по долното течение на река Камчия започват да водят съвместен живот хора с български произход, но от различни етнически области. Тази пъстра смесица от балканци, македонци, тракийци и добруджанци предизвиква интерес у изследователя с начина си на живот, с материалната и духовната си култура.

1. Венелин Сарàдър)

(Саръ

Хадърлар,

Саръ

Хадър,

Село Венелин е разположено на левия бряг на река Камчия в хълмиста местност. Намира се на 100 метра надморска височина. През него протича малката река Венелинска, извираща от подножието на близкото Авренско плато. Намира се на 50 км югозападно от град Варна. Според данните от преброяванията на населението от края на XIX и началото на XX век във Венелин през 1888 год. живеят 635 души; през 1893 год. – 785; през 1900 год. – 820; през 1905 год.

– 828; през – 1910 год. – 803; през 1920 год. – 1332. При преброяването от 01.03.2000 год. селото наброява 751 жители. Тук е имало старобългарско селище. И днес се откриват стари тухли, керемиди и други свидетелства за това. За съществуването на живот в селището през Османската епоха откриваме данни в запазения Регистър на джелепкешани в (каза) Провадия от втората половина на XVI век. В него се споменава село Саръ Хадърлар и овцевъда от това село кара Али Оручхан, притежаващ 60 овце.20

За село Венелин се споменава и в Дефтера за реквизиции, датиращ от 1676 год., съхраняван в Ориенталския отдел на библиотеката “Св. св. Кирил и Методий” в София: “село Саръ Хадър – 3 ханета”. Тук трябва да отбележим, че термина “хане“ в Османската империя през XVII век представлява сборно понятие от група къщи, обикновено 10 на брой.21 Първите заселници в селото са балканджии – дошли от Еркеч и Голица по времето, когато Мидхат паша дал свобода на българи и турци да се заселват кой където иска. Според спомените на старите жители (родените около 1845 год. дядо Марко и дядо Недю) трима младежи – Хубен, Коджа Кольо и Желязко преминали отвъд Камчия и се заселили в село Аврен, но мястото не им харесало и се преместили като “пуснали корени” в землището на днешното село.22 Покъсно тук идват българи от Габровско, Анхеалско (с. Орман) и др., а след Освобождението идват и от Казанлък, Котел, Пловдивско (село Ситово), Лозенградско, Кърджалийско и от близките села Аврен, Старо Оряхово, Юнак, Равна гора, Добри дол, Казашка река и др. В началото на XX век тук се заселват и бежанци от Малкотърновско. По-голяма част от новозаселилите се жители на селото са от общината и окръга. От първото десетилетие на XX век тук започват да идват хора от Македония, Одринско и Добруджа. От началото на XX век се забелязва намаляване броя на жителите изповядващи мохамеданството и увеличаване броя на изповядващите източно-православната религия (през 1888 год. източно-православните са 4, а мохамеданите – 631; през 1920 год. източно-православните са 715, а мохамеданите – 612).

Според един документ съхраняван в Държавния архив Варна – Списъци на селата в Провадийски и Варненски окръг, 1880 год. – в село Сарàдър живеят 351 турци и 147 българи. В селото има 118 къщи и 120 венчила.23 В края на XIX век (1891 год.), според сведенията на Любомир Милетич, село Сарàдър наброява 48 къщи българи и 95 къщи турци. Той споменава за заселени габровци, еркечани и голичани от Аврен и за няколко преселници от Айтоско.24 Във връзка с името на селището съществуват няколко легенди. Едната разказва, че новозаселилите се еркечлии засяли просо. Народило се много жълто просо, което в превод на турски означава Саръ-даръ – от там селото си получило името.25 Според другата легенда се допуща, че в селото турците са носели жълти чалми, поради което то е получило това име. Признателни българи са преименували селото на изследователя Юрий Иванович Венелин, който по време на турското робство е минал по тези земи. Църквата в селото функционира от 1869 год. и носи името “Свети Архангел Михаил”. В една стаичка пристроена до църквата, малко по-късно, бива открито и училището.26 Архивните документи са съхранили имената на даскал Димитър – 1869 год., Никола Иванов – 1873 год., Стефан Тонев от село Шипка, Казанлъшко.27 В църквата се намира Цветослов със следната преписка: “Лето мая 23-ий 1875-та даскал, учител от Шипка Стефан Тенюв.” Цветослова и преписката са запазени и до днес и са неопровержимо доказателство за съществуването на училище в тази ранна епоха.

Основен поминък тук са земеделието и скотовъдството. Всяко домакинство е притежавало по 2-3 чифта работен добитък – биволи, волове, коне и по няколко кози, овце, крави. Според регистрите за времето около 1920 год. тук са се отглеждали 15 000-16 000 овце. Развито е и свиневъдството.

2. Горен чифлик Село Горен чифлик е разположено в Предбалкана, в северните разклонения на Камчийската планина, на височина 118 метра. На север от селото е Лонгозката долина на река Камчия. Климатът тук е умереноконтинентален с черноморско влияние. Селото се намира на 30 км югоизточно от град Провадия и на 48 км югозападно от град Варна. От края на XIX до първата четвърт на XX век числеността на жителите в селото е търпяла промени. През определен период от време селището е нараствало, а през друг е намалявало. Така през 1888 год. Горен чифлик наброява 945 човека, а след 5 години (1893) населението намалява с 95 човека. Според данните от преброяването от 1900 год. горночифличани наброяват 1092 души; през 1905 год. – 929; през 1910 год. – 801; през 1920 год. – 1054. При преброяването от 01.03.2000 год. в Горен чифлик живеят 1519 жители. Свидетели за живота по тези места от времето на траките са няколкото неизследвани надгробни могили в района. На два километра северозападно от селото, в местността Кайряка, са намерени останки от трако-римски селища – открити са големи глинени кюпове с вместимост 30-40 крини жито. Южно от селището в миналото е минавал римски път свързващ Марцианопол с Анхиало. При

прокарване на горски път от село Горен чифлик на юг към Балкана през 1946 год. е намерена част от пътна колона с латински надпис. Съгласно въстановения текст тази колона е била посветена на Константин I и тримата му сина и може да се датира във времето между 333 и 337 год.28 Преобладаващата част от населението до Освобождението е с турски произход. До рускотурската война от 1877-1878 год. старото българско население наброява 20 къщи, а след войната надошли нови преселници, между които и такива от село Ситово, от Пловдивско, от Ямболско, от Старозагорско (виж Таблица 3). През 1891 год. селището наброява 90 къщи турци и 70 къщи българи.29 В началото на XX век тук се заселват преселници от село Каваклии, Лозенградско, от Добруджа, от Габрово, от Леринска Македония. 30 От статистическите данни се вижда, че след Освобождението броят на жителите мюсюлмани намалява, а същевременно се увеличава този на жителите изповядващи източно-православната религия. През османския период религиозните обряди са се извършвали в къщата на дядо Цвятко Тодоров, преселил се тук от село Козичино, Бургаско. Покъсно той подарил място за построяване на черква и училище - 1884 год. Първи учители са: Стефан, Желязко Милушев, Манол Пантелеев, Атанас Цвятков и др. Основен поминък на населението са земеделието - овощарството и животновъдството – развити са овцевъдство и говедовъдство.

3. Гроздьово (Мост, Бююк Кьопри, Кьоприкале, Кьоприкьой, Кьопрю-и мюслиман, Злокỳчене, Раковец)

Село Гроздьово е разположено на северната граница на Предбалкана, край река Камчия, на височина 98 метра. Намира се на 22 км югоизточно от град Провадия и на 55 км югозападно от град Варна. Климатът тук е умереноконтинентален. Населението според статистическите данни от 1888 год. наброява 1724 души; през 1893 год. намалява на 1479; през 1900 год. се увеличава на 1659; през 1905 год. нараства на 1990; през 1920 год. продължава да нараства и вече е 2190. Според данните от последното голямо преброяване от 01.03.2000 год. в село Гроздьово живеят 2550 жители. За съществуването на живот тук още от каменната епоха говорят намерените две каменни брадви.31 Като паметници, напомнящи за траките, около Гроздьово се извисяват множество надгробни могили. Според Херменгилд Шкорпил техният брой между Папунка и Инже белла, южно от селото, били около 60 броя. В местността Градището, недалеч от селото, са открити останки от византийска крепост, а в близост и керамична пещ. През османското владичество селото е важен пункт на пътя Провадия-Айтос с мост на река Камчия. Възрастни жители си спомнят за съществуването на три моста, които са служели за връзка с другите селища. Освен с българското си име Мост, то се споменава в турските документи като Бююк Кьопри, Кьоприкале и Кьоприкьой, а покъсно и Под (“под” – брод).32 В Регистър на джелепкешани в (каза) Провадия от 1573 год., под село Бююк Кьопри са вписани имената на овцевъдите: Райчо Пею – овце 70, Кою Банин – овце 40, Семко Иван – овце 30, Върбан, зет на Обретен – овце 30, Обретен Трифон – овце 25, Калин, зет на Райчо – овце 30, Черню Киренчо –

овце 25, Янибазирян (търговеца) – овце 25, Иван Старчо – овце 20, Пейчо Драгуш – овце 50, Петър Влад – овце 20.33 От посочените данни много ясно се вижда етническа принадлежност на населението. В един документ датиращ от 1595 год. трансилванския княз Сигизмунд Батори споменава за село Мост, като отбелязва, че тук живее българско население. За село Гроздьово се споменава и в Дефтера за реквизиции, датиращ от 1676 год.: “село Кьопрю-и мюслиман – 2 ханета” (едно хане в Империята през XVII век се равнява на група къщи, обикновено 10 на брой).34 През османския период в околностите на Гроздьово действат и защитават населението от турските произволи воеводите Бойка и Вълчан. По време на Руско-турската война от 1828 год. селото е опожарено и срутено до основи, като оцеляват само две от всичките тридесетина къщи. Жителите се заселват в местността Батаклията и там живеят в продължение на две години, а после се връщат и възстановяват селото.35 В книгата си “Старото българско население в Североизточна България” Милетич споменава селото, наричайки го Злокỳчене. В края на XVIII век той регистрира тук 212 къщи българи и 51 къщи турци и отново потвърждава българския характер на Гроздьово.36 В началото на XX век тук се заселват няколко семейства – бежанци от Македония и Одринско. През периода 1930-1950 год. селото носи името Раковец – по името на извора от който се е водоснабдявало. В началото на 1939 год. по сведение на Раковецкия енорийски свещеник броят на къщите в селото е 430, а на венчилата 630.37 Тук се заселват хора от Новопазарско, Стара Шипка, Провадийско, Босненско, село Мандъра

(Бандърмалийска околия, Мала Азия), Лозенградско и др. Първото училище тук е открито още от 1853 год., а църквата “Свети Апостоли Петър и Павел” – от 1883 год.38 В селото се развиват овцевъдството, земеделието и овощарството.

4. Долни чифлик (Бостанкино, Бостанкьой, Кюрк Чифлик, Долен чифлик, Камчия, Георги Трайков) Град Долни чифлик е разположен в подножието на Коджа Балкан, между реките Камчия и Фандаклийска. Намира се на 40 км югозападно от град Варна. Тук климатът е умереноконтинентален с изразено черноморско влияние. Населението на Долни чифлик през 1888 год. наброява 1149 души; през 1893 год. – 953 души; през 1900 год. – 921 души; 1905 год. – 1009 души; през 1910 год. – 1026 души; през 1920 год. – 1099 души, а според последните преброявания от 01.03.2000 год. то е 7269 души. Множество исторически и културни паметници бележат присъствието по тези земи на траките. Глинени съдове с различни размери, сечива, неоформени монети и други се откриват в местността Чемберджика. Особен интерес представляват откритата в местността Черкòвището оброчна мраморна плочка с изображението на Тракийския Херос и мраморна плоча с образа на богинята Бендида (Диана), открита на Марин тепе.

Южно и югоизточно от гр. Долни чифлик има следи от ранновизантийски крепости Голямото кале и Кешкале (V – VІ век). Сведенията за живота на селището през периода на средновековието и османското владичество са доста оскъдни. “Много години преди нашествието на турците по тези места са живели българи“, разказват старите хора. В подножието на Марин тепе (южно от днешния град) се намирало селището Бостанкино (останало в спомените на старите жители още с имената Бостанкьой и Кюрк Чифлик). Знае се, че жителите на селцето Бостанкино са били християни, тъй като са имали църква. От нея до 1915 год. са били запазени основите и един изправен, издялан четвъртит камък висок около 50–60 см. Върху него е имало длаб, с формата на чаша. “Там нашите майки наливаха вино и ни пречистваха. Там чупехме червени яйца и се извършваха християнски обреди” – спомня си дядо Велико. За този камък “с дупка отгоре” си спомня и дядо Павли Димитров Добрев.39 И днес местността се нарича Черкòвището – запазила спомена за тези отминали времена. Години след падането на България под турско робство в този край пристига Джамал бей със своята свита, добитък и много коне. По пътя към него се присъединяват още турци и башибозук. Минават Балкана, стигат река Камчия и се настаняват в района на днешния град. Беят създава на това място чифлик. Съществуват две предположения за историята на селището към края на ХVІІІ – началото на ХІХ век. Едното е, че то е било опожарено, а другото е, че постоянните набези принуждават жителите на Бостанкино да започнат да се изселват, като едни заминават и достигат до Русия, а други се заселват в селата на север от река Камчия. Така селото се разпръсква. “Единствено моят род -

семейството на дядо Михал и баба Душка, оставят своята къща (колиба) и се заселват на края на селището Долни чифлик, тогава населено от турци, като довеждат и своите деца” - разказва дядо Велико Желязков. След Освобождението селото бързо се разраства с нови заселници. Тук идват хора от Голица, Габрово, Клисура, Казанлък, Копривщица, Панагюрище, Котел и другаде. Около 1888-1900 год. започва масово изселване на турско и циганско население. На мястото на изселващите се заселват и изкупуват земите им македонци и одринци. Любомир Милетич в своето изследване от края на XIX век регистрира в Долни чифлик 75 къщи българи и 86 къщи турци – “бивше чисто турско село, а сега населено с одринци и македонци”.40 През първата половина на осемдесетте години на ХІХ век се построяват църква и училище под един покрив. Населението на Долни чифлик през ХІХ-ХХ век се е занимавало предимно с животновъдство (отглеждане на едър рогат добитък и свине) и помалко със земеделие (отглеждали са предимно житни култури за нуждите на домакинството). Село Долни чифлик е признато за селище от градски тип през 1964 год. През 1966 год. името на селището е променено на Долен чифлик. С указ на Президиума на Народното събрание на 4 септември 1974 год. Долен чифлик е обявен за град под името Камчия. За увековечаване паметта на земеделския водач Георги Трайков, в началото на 1975 год. град Камчия е преименуван на град Георги Трайков. С Указ на Председателя на Републиката д-р Жельо Желев от 4 януари 1991 год. градът отново е преименуван на Долни чифлик, под което наименование функционира и до днес.

5. Ново Оряхово Дервент Йован)

(Оряховица,

Дервиш

Йован,

Село Ново Оряхово се намира на 8 км от морето и на 38 км южно от град Варна. Климатът тук е със силно изразено черноморско влияние. Населението на селото към 01.03.2000 год. е 202 жители. От края на XIX и началото на XX век тук не се забелязват големи промени в числеността на населението. То варира между 250 и 400 души: През 1888 год. жителите на селото са 380; през 1893 год. – 359; през 1900 год. – 309; през 1905 год. – 327; през 1910 год. – 288; през 1920 год. – 260. В местността “Колибите” и при извора “Попската чешма” са открити останки от трако-римски селища, които ни показват, че тези земи са населявани още от древните времена. Кога е основано селото, кои са първите заселници, за сега на това не може категорично да се отговори, липсват писмeни документи. За Ново Оряхово споменава дубровнишкият търговец Павел Джорджич, посетил тези места през 1595 год. във връзка с подготовката на Търновското въстание. Той пише: “недалеч от морския бряг се намират християнски места Оряховица (Старо и Ново Оряхово)”41 През османския период свободолюбивото население на селото подпомага хайдушките дружини, които кръстосват из дебрите на Източна Стара планина – това са четите на Тодор Панов от Варна, Кара Иван и Щерю. През епохата на Възраждането село Дервиш Йован е обхващало днешните две село Старо и Ново Оряхово, поради тяхната близост. По-късно те се обособяват като две отделни селища, каквито са и сега.

Предполага се, че някъде през първата половина на XIX век, когато днешното село Старо Оряхово бива опожарено от турците и жителите му се принуждават да търсят ново обиталище, те се заселват в землището на Ново Оряхово. След Кримската война (1853-1856 год.) една част от жителите на селото се върнали по старите места, а други останали да живеят в новообразуваното село Ново Оряхово (Дервент Йован).42 Според “Възпоменания из живота ми” на учителя Тотю Зеленодръвски, учителсвал тук през 1887-1888 год. днешното село е основано по време на Кримската война. А според спомените на 90 годишният Желю Киров Митев селото отначало е било заселено от хора балканджии, предимно от село Етъра (Габровско), които първоначално се настаняват в местността “Колибите”, а по-късно слезли на по-равно място, изсекли скрипката и храстите и се установили в землището, където се разполага днес селото Ново Оряхово.43 От един Рапорт за състоянието на училищата във Варненски окръг от 1888 год. получаваме данни за етническия състав на селището – то е регистрирано като чисто българско село с 49 къщи българи. Подобни са сведенията на В. Теплов от 1877 год. и на Руския статистически справочник от 1877 год.44 През 1891 год. Любомир Милетич дава подобни сведения – 56 къщи българи – преселници от Еркеч и Голица. 45 За българския състав на селото говорят и статистическите данни от края на XIX и първата четвърт на XX век.

умереноконтинентален с черноморско влияние. Селото се намира на 45 км югозападно от град Варна. През 1888 год. селото наброява 1060 жители; 1893 год. – 1012 жители; 1900 год. – 1020 жители; 1905 год. – 1015 жители; 1910 год. – 745 жители; 1920 год. – 914 жители. По данни от преброяванията от 2000 година селото наброява 1694 души. Тук се издигат две малки тракийски надгробни могили. При изкопни работи през 1966 год. в едната от тях на дълбочина един метър от околното ниво бива разкрито погребение с трупополагане. Гробният инвентар включва глинени съдове и стъклени балсамарии.46

6. Пчелник (Кованлък)

В землището на селото са открити антични глинени кюпове с големина до един метър, предназначени за съхраняване на зърнени храни. Открита е и керамична гробница с множество монети. Предполага се, че околностите са били обитавани от римляните поради близостта на римският път от Марцианопол за Анхиало – наричан от местните жители “Римско шосе”. Местността “Черковище” подсказва, че преди да се заселят турците по тия места е имало българско население, което в последствие е било изместено от завоевателите. Сведения за селото под името Кованлък има в турски регистри от 1676 год.

Село Пчелник е разположено в долината на река Камчия, в южната част на низината Лонгоз на височина около 50 метра. Климатът тук е

Легендата разказва, че когато след падането на България под турско робство по тези земи пристига Джамал бей със свитата си той прави пчелин в

землището на днешното село и от тук произлиза името Кованлък (Пчелник). След Освобождението в селото се заселват преселници от Голица, село Лесово и село Стрем, Елховско, Казанлъшко, Търновско, Охридско, 47 Македония. Първоначално църквата “Свети Спас” и училището в селото се помещават в една сграда - 1894 год. Сред първите учители са Иван Гроздев Трендафилов, Атанас Гуцов, Иван Тенджеров. Населението се занимава най-вече отглеждането на дребен добитък и с пчеларство.

с

7. Старо Оряхово (Оряховица, Оряхово, Дервиш Йован) Село Старо Оряхово е разположено в долината на река Камчия на височина около 10 метра. Тук климатът е със силно изразено черноморско влияние. Селото се намира на 34 км южно от град Варна и на 11 км западно от морето. От края на XIX век населението на селището започва да нараства. През 1888 год. неговите жители са 365 на брой. След 5 години (1893) те нарастват на 426. През 1900 год. Старо Оряхово наброява 460 човека, а през 1905 год. – 470. През 1910 год. в селото живеят 534 души, а след 10 години (1920) техният брой е вече 666. Населението тук според преброяването от 01.03.2000 год. е 2669 жители. Къде се крие началото на историята на селото мъчно може да се установи. По сведения на стари

хора в местността “Дрянов дол” са намерени големи глинени гърнета и надгробни плочи. Легендите и извършваните разкопки свидетелстват, че още от най-древни времена този район е населяван от хора, като по всяка вероятност най-старото население тук са траките. За това свидетелстват двете тракийски надгробни могили. До идването на турците селото се е наричало Оряхово или Оряховица, вероятно заради наличието на множество орехови дървета в землището, а след това Дервиш Йован, защото селото е служило за конак на търговските кервани, пътуващи от Цариград за Варна или от Варна за Цариград, и тук е имало голям хан наричан Дервиш хан. Не може да бъде определено точно кога, нито по каква причина селото бива опожарено от турците и жителите му се принуждават да търсят ново обиталище. След Кримската война (1853-1856 год.) една част от жителите на селото се върнали по старите места, а други останали да живеят в новообразуваното село Ново Оряхово (Дервент Йован).48 Първите писмени сведения за Старо Оряхово намираме в писмо от 6 юни 1595 год. на дубровнишкия търговец Павел Джорджич до папа Нунций, който пише: “недалеч от морския бряг се намират християнските места Оряховица (Старо и Ново Оряхово) ...”49 Сведения за селото срещаме в един Дефтер от 1685 год.: “село Дервиш Йован – 15 ханета немюсюлмани и 1 хаймане.” В документа поименно са изброени имената на главите на тези ханета – Никола, Димитри, Янчо, Рад, Петко, Млади, Тодори, Стамат, Гено, Димитри, Никола, Божко, Стоян, Киро, Димитри, Христо – които също говорят за българския характер на селото.50 След 1828-1829 год. в селото се заселват преселници от Еркеч (дн. село Козичино, Бургаско).

През 1874 год. село Дервиш Йован се състои от 82 къщи с 97 български венчила, 1 дюкян и две ханета.51 В архивните материали от епохата на Възраждането срещаме имена на свещеници и учители работили в Старо Оряхово и допринесли със своя труд за развитието на духовната и просветната дейност в селището. Това са учителите Христо Рашков 1866-1870 год., Димитър Иванов 1874 год., Янко Вълчев 1874-1875 год., Кънчо Велчев, К. П. Мамарчев и свещениците Константин 1867-1868 год. и Партеней 1869 год. 52 Вероятно училището е открито в началото на 60-те години на XIX век, като за училищна сграда е приспособена частна къща използвана едновременно и за църковен параклис. На 09.01.1866 год. започва строежът на специална училищна сграда. На първия лист на Цветослав от 1867 год., съхраняван в музея на Възраждането в град Варна е отбелязано: “1866 год. на 9 ден на Оряховското училище и кои се намериха криторе. Първи критор Христо Рашков преславний учител от Копривщица и втори критор Вълку Димитров.”53 От един Рапорт за състоянието на училищата във Варненски окръг от 1888 год. получаваме данни за етническия състав на селището – то е регистрирано като чисто българско село с 31 къщи българи. Подобни са сведенията на В. Теплов от 1877 год. и на Руския статистически справочник от 1877 год.54 През 1891 год. Любомир Милетич констатира наличието на 56 къщи българи.55 Статистическите данни в Таблица 2 също потвърждат българския характер на селото. По време на едно от своите пътувания из България чешкият учен К. Иречек посещава и това селище: “което на български се нарича Оряхово, на турски Дервиш Йован”.56 Главният поминък тук е дърводобива. Развито е също така скотовъдството и отчасти земеделието.

Обширните райони на Лонгоза и богатите на жълъд дъбови гори представляват естествени пасбища за добитъка. Развъждат се много коне, овце и свине.

1

Панайотов,Ив., Ст. Савов. Туристическа Варна. С.

1970 г., стр. 66 2

Димитров, Г. Руско-турската война в 1828-1829г. В: Известия на Варненското археологическо дружество (ИВАД). В. 1911г., стр. 95 3

Бешевлиев, В. Мундрага и Тича-Вичина. В: Известия на Народния музей Варна (ИНМВ). В. 1985г., стр. 21 4

Шкорпил, К. Неизвестно писмо насипи. В: ИВАД. В. 1912г., стр. 80

и

крайбрежни

5

Гаджанов, Д. Пътуването на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII век. В: Периодическо списание на българското книжовно дружество (Псп БКД). С. 1909г., кн. 9-10, стр. 649 6

Иречек, К. Пътувания по България. С. 1974г., стр.

878 7

Тодорова, Х. Проучвания на неолита и енеолита в Лонгоза., В: ИНМВ. 1978г., стр. 1-9 8

Велков, В. Пътища по Западното Черноморие в предримската епоха (VI-I век). В: ИВАД. В. 1963г., стр.

25-33; Меджелиев, Г. Из Камчийската планина. С.

1984г., стр. 12

9

Латински извори за българската история. С. 1958 г., т. 1, стр.14 10 Ваклинов, Ст. Формиране на старобългарската култура. С. 1977г., стр. 79 11 Данаилов, Г. Изследвания върху демографията на България. С. 1930 г., стр. 142 12 Стойков, Р. Селища и демографски облик на Североизточна България и Южна Добруджа през втората половина на XVI век. В: ИВАД. В. 1964 г., стр. 87-118 13 Дринов, М. Историческо осветление върху статистиката на народностите в източната част на Българското княжество. В: Псп БКД. С. 1884 г., кн. 7, стр. 7-24 14 Стоянов, В., Ив. Димитров. Принос към развитието на горското стопанство и горската промишленост в България. С. 1958 г., стр. 26 15 Генадиев, Г. Бежанците във Варненско 1878-1908 г. С. 1998 г., стр. 17 16 Милетич, Л. Източнобългарските говори. С. 1989 г., стр. 20 17 Генадиев, Г. Пос. съч. С. 1998 г., стр.19, 20 18 Георгиев, Г. Освобождението и етнокултурното развитие на българския народ 1877-1900 г. С. 1979 г., стр. 18 19 Генадиев, Г. Пос. съч. С. 1998 г., стр. 35, 42, 46 20 Стойков, Р. Пос. статия. В: ИВАД. В. 1964 г., стр.106, 107, 117 21 Стойков, Р. Селища в Силистренският санджак през 70-те години на XVII век. В: ИНМВ. В. 1971 г., стр. 163, 174

24

Милетич, Л. Старото българско население Североизточна България. С. 1902 г., стр. 104

в

25

Семов, М. Пос. статия. В: в-к Народно дело, 21.08.1990 год., стр. 4 26

Тонев, В. Бележки по учебното дело в Североизточна България през епохата на Възраждането. В: ИНМВ. В.

1968 г., стр. 89 27

Белева, Й. Възраждането. В: в-к Народно дело, 18.07.1989 г., стр. 4 28

29

Мирчев, М. Латински епиграфски паметници от Черноморието. В: ИВАД. В. 1952 г., стр. 73 Милетич, Л. Пос. съч. С. 1902 г., стр. 108

30

Чавдаров, Г. Горен чифлик в миналото – ръкопис, стр. 29, 30, 31, 34 31

Белева, Й. Археологически разкопки в района на общината. В: в-к Народно дело. 15.08.1989г., стр. 4 32

Енциклопедия България. С. 1981г., т. 2, стр. 185

33

Стойков, Р. Пос. статия. В: ИВАД. В. 1964 г., стр.107, 113 34

Стойков, Р. Пос. статия. В: ИНМВ. В. 1971 г., стр.

175 35

36

Летописна книга на с. Гроздьово, стр. 2 Милетич, Л. Пос. съч. С. 1902 г., стр. 116

22

Семов, М. Пък знайте че сте венелинци. В: в-к Народно дело. 21.08.1990 год., стр. 4 23

Държавен архив Варна, фонд 76к, оп. 1, а.е. 72, л. 3

37

38

Държавен архив Варна, фонд 340к, опис 1, а.е.

18, л. 59 Енциклопедия България. С. 1981 г., т. 2, стр. 185

39

Димов, В. Православните селища във Варненска околия. В. 1958 г., стр.187 40 Милетич, Л. Пос. съч. С. 1902 г., стр.150 41 Дринов, М. Пос. статия. В: Псп БКД. С. 1884 г., кн. 7, стр. 7-24; Летописна книга на село Ново Оряхово, стр. 2 42 Летописна книга на село Ново Оряхово, стр.3 43 Летописна книга на село Ново Оряхово, стр. 3 44 Маргос, А. Данни за етническия състав на селища във Варненско, Балчишко и Хаджиоглу Пазарджишко през 1888 год. В: ИВАД. 1989 г., стр.135, 138 45

Милетич, Л. Пос. съч. С. 1902 г., стр. 150

46

Мирчев, М. Гробни находки във Варна и Варненско. В: ИНМВ. В. 1968 г., стр. 219 47

Габровски, И. История на село Пчелник. Габрово 1977 год., стр. 2 48

Летописна книга на село Старо Оряхово, стр. 1, 2,

3 49

Дринов, М. Пос. статия. В: Псп БКД. С. 1884 г., кн. 7, стр. 7-24; Летописна книга на село Старо Оряхово, стр. 2 50 Грозданова, Е., Ст. Андреев. Поименен регистър на населението във Варна и Варненска каза от 1685 г. В: ИНМВ. В. 1974г., стр. 211-230 51

Тонев, В. Пос. статия. В: ИНМВ. В. 1968 г., стр. 108, 109 52

Белева, Й. Възраждането. В: в-к Народно дело.

18.07.1989 г., стр. 4 53

Летописна книга на село Старо Оряхово, стр. 3, 4

54

Маргос, А. Пос. статия. В: ИВАД. В.1989 г., стр. 135, 138 55

Милетич, Л. Пос. съч. С. 1902 г., стр. 150

56

Иречек, К. Пътувания по България.

С. 1974 год., стр. 878