Issuu on Google+

ИДЕИ

БРОЙ 2 (12 (12) ГОДИНА 5 2013 2013 Август

ФИЛОСОФСКО СПИСА СПИСАНИЕ


ИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ книжка 2 (12), Август, година V, 2013

Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов Пенов – „Философия и религия”

ISSN 13131313-9703 © Център за развитие на личността HUMANUS

2


СЪДЪРЖАНИЕ: Да живей духовната България, изнемогваща под оловните пластове на триумфиращата българска бездуховност, безкултурност и простащина!..........................................................................................................7 ВАЖНИ ВЪПРОСИ КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ……………………………………………9 Целта е: списанието да става все по-добро, все по-красиво, все поприятно да е да го държиш в ръцете си………………………………………..9 ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ…………………………………..12 Из странното житие-битие на един български философ………………………12 Излезе от печат бр. 1 на бюлетина на семинара под наслов "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите"……………………13 Съдбовният смисъл на идеите за живота на човека…………………………....14 Книжките на сп. ИДЕИ, които подарих на едно училище в гр. Варна, са били получени и вече са в тяхната библиотека.........................................................15 Подготвям новата книжка на философското списание ИДЕИ – първата за петата, юбилейна година от създаването му!...................................................16 Списание ИДЕИ за първи път излиза на международната арена – започваме сътрудничество с украински философи…………………………………………...18 Нещо като апел за подкрепа на списание ИДЕИ – с пожелание за безметежна и чиста съвест…………………………………………………………..19 Роди се идея моите книги и сбирка с излезлите броеве на сп. ИДЕИ да отпътуват за Америка като дарение на библиотеката на Salt Lake City……..20 Моите книги и колекцията от всички досега излезли книжки на сп. ИДЕИ пристигнаха в Salt Lake City………………………………………………………….23 За работата ни с украински философи по издаването на международно многоезично издание на списание ИДЕИ………………………………………….24 Ярък симптом на гибелната участ, която си подготвяме……………………….27 Писмото ми до г-н Райда с позоваване на Сократ и Платон…………………..29 "Антисистемни" терзания по повод институционализирането на международното многоезично издание на сп. ИДЕИ……………………………31 Международното многоезично приложение към списание ИДЕИ ще си извоюва подобаващия научен статус……………………………………………...33 ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА………………………………………………..36 Из „Точно изложение на православната вяра”……………………………....36 Св. Йоан Дамаскин ФИЛОСОФСТВАНЕТО……………………………………………………………….46 3


В онова, което не гасне, нищо че се опитват по всевъзможни начини да го угасят, там е истината..................................................................................46 ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ……………………………………………50 Кант: Отвъд антиномиите………………………………………………………….50 Мариана Славова ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ…………………………………………………………56 Силите на думата и разбирането…………………………………….…………..56 Мирена Атанасова Из „За изреченията и думите“……………………………………………………56 Бхартрихари Превод Мирена Атанасова Абхидхармакоша………………..……………………………………………………62 Васубандху Превод: Митко Момов СБЛЪСЪКЪТ НА РАЗЛИЧНИТЕ КУЛТУРИ.....................................................67 За „жизнелюбието” на мутренската ни „култура” – и за чудовищната „красота” на разврата…..…………………………………………………………..67 Георги Николов ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ……………………………………………………………………………….71 Консуматори или творци – или как училището осакатява душите ни….71 Ангел Грънчаров За верния път в ученето – и в развитието на личността на младия човек…………………………………………………………………………………….78 Йосиф Соломон Опит за разгадаване на една проклета загадка, тровеща най-много училищния живот…………………………………………………………………….84 Емил Петков

4


Някои мъдри мисли на Бенджамин Франклин………………………………..87 ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ТЪРСЕНИЯ…………………………………………………..88 Размишление за това как се става мислещ и – на тази основа – свободен човек……………………………………………………………………….88 Георги П. Тодоров Ще се спасим едва когато почнем да залагаме на истинското – и когато презрем собствената си склонност да се прекланяме пред ментетата..92 Петър Каменов ФИЛОСОФСКА ПСИХОЛОГИЯ…………………………………………………….97 За безсърдечното сърце, или за безчувствеността като източник на човешката опороченост…………………………………………………………….97 Иван Владимиров НОВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ……………………………………………………………..101 За мисленето без ментално пространство…………………………………..101 Алисиен Пацев ФИЛОСОФИЯ И ИЗКУСТВО………………………………………………………110 Сюжети за раждането и земния живот на Исус Христос в литуратурата на ХХ век………………………………………………………………………………110 Георги Хаджийски

МОНОЛОЗИ…………………………………………………………………………..115 За Съдбата……………………………………………………………………………115 Георги Панайотов ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННОСТТА………………………………………..121 Нещо като нравствен манифест на революцията, която кипи около нас: благословена да е!..........................................................................................121 Йордан Ангелов Хората протестираха по улиците – какво им липсва?.............................127 Мартин Жак Асса 5


КРАТКА ДИСКУСИЯ ЗА МИСЛИТЕ………………………………………………130 Ницше може да ми е кумир, но истината ми е по-скъпа...........................130 ФИЛОСОФИЯ И ТЕОЛОГИЯ………………………………………………………132 За феномените на „екзистенциалната теология” и „постекзистенциалисткото мислене”………………………………………….132 Анна Емельяненко

6


Да живей духовната България, изнемогваща под оловните пластове на триумфиращата българска бездуховност, безкултурност и простащина! Да кажа и аз, да напиша и аз все пак няколко думи, зер, 24 май е, грехота е нищо да не бъде казано. Вярно, днес много думи ще се изговорят, ала има риск да са все фалшиви и лицемерни. Затуй нека да се опитам да кажа ония думи, които идат от сърцето – и в които не личи никаква следа от фалш.. И тия, и такива думи трябва да бъдат казани, написани в този ден. Ето, ще опитам да кажа нещичко в този смисъл, а именно, кои са най-необходимите думи и мисли, които трябва да бъдат изговорени в този светъл ден: У нас какво общо взето се получава: 364 дена всеотдайно празнуваме апотеозите на триумфиращата наоколо и във всичко бездуховност, и само в един ден – 24 май – се сещаме за духовността?! Сещаме се за кратичко и то само колкото за да забравим за нея, щото тя, духовността, е нещо твърде досадно за човека, който съществува в заливащото го всеки ден море на бездуховността. Забравяме и си отдъхваме. Още утре ще забравим за духовността, таз сила мощна. То, що да си кривим душата, някои от нас ще забравят за нея още днес. А някои няма и да се сетят за нея, та да има нужда да забравят. Щото щом се сетят, мигом ще изгонят таз досадна мисъл от девственото им, от неоскверненото им откъм духовност съзнание... Бездуховният човек, човекът, отдаден на бездуховното, като чуе за дух и за духовност, го обхваща тих бяс – такъв човек е способен на всичко, само и само да унижи, да потъпче, да смаже, да ликвидира всеки повей на духовност, на дух, на красота, на истина, на добро, на благородство, на автентична човечност. У нас е пълно с "рицари" на бездуховността, с нейни всеотдайни труженици, а рицари на духа изобщо имаме ли? Имаме, да, как да нямаме, ала се броят на пръсти – и знаем ли ги кои са изобщо? О, разбира се, и тук си имаме куп фалшиви идоли и величия, които гордо, вирнали нос, ходят и подрънкват с ордените си. Те са официално произведени да олицетворяват културата ни. Те са нещо като наши културни тотеми. Ала истинските ни рицари и жреци на духа – и на българската култура – си съществуват нейде съвсем тихо, непризнати от никой, щото те и поначало съществуват в една съвсем друга вселена, коренно различна от този свят, прояден от всеобщата хегемония на бездуховното. Така е било, така и ще бъде. Всичко у нас общо взето е все менте, е все ерзац, е все чалга. Истинското не ценим, или го "ценим" само на думи, ей-така, за да

7


се покажем каквито не сме, но на дело – никога! Някой от вас купи ли си книга от български автор в знак на това, че днес е 24 май? Купил си е, ама дръжки! Няма и да си купи. Да не е луд да подкрепи свой сънародник, при това такъв, който да е отдаден на автентичния дух, на автентичната духовност, да не е превъртял, че да подкрепя не друго, а българската култура и българската духовност – която е исконен враг на целия утвърден материалистически манталитет на съвременния и целокупен български народ?! Това исках да ви кажа като за начало в този иначе толкова хубав ден: ден тъкмо на това, което особено, да не кажа изобщо не ценим, а не го ценим защото сме допуснали в сферата на духовността и на културата ни, на образованието, на възпитанието, на личностното изграждане на младежта всичко да е така объркано, всичко да е поставено на толкова неверни, на толкова погрешни основи, всичко да е толкова неистинско, фалшиво, умъртвено, агонизиращо. И нам съвсем да не ни пука, че е такова. Живеем си със заблудата, че всичко ни е наред, че всичко е както трябвало да бъде. Спокойни сме, не знаем що е безпокойство, а без безпокойство, дами и господа, няма нито свобода, нито дух, нито духовност, нито култура, нищо няма... Нехаем за най-важното, за най-значимото, от което зависи всичко останало. Това е непростимо. Това е престъпление спрямо бъдещето на децата ни, на нацията ни като цяло! Срамота е да търпим, че са така нещата, все наопаки на както трябва да са. Родителите, например, нехаят за качеството на образованието на собствените си деца, кажете ми това какво е?! Кажете де? Защо мълчите? Не ви пука, а? Що ще се затрудняваме да мислим какво става с децата ни и как образованието, което се осъществява насилствено над тях, да стане истинско, съвременно, отговарящо на съществените потребности на българската младеж? Не, майната му, нима нещо у нас е истинско, та ще вземем да се терзаем и грижим за културата, за духовността, за духовното укрепване на младежта, на младите личности?! Та тия неща са си по начало "последната дупка на кавала", "деветата дупка на кавала", те са си изобщо излишни, те са лукс, от който нямаме нужда! Ний имаме нужда главно от ядене и от пиене, нали така? И от зрелища имаме нужда, е, имаме донасита и зрелища особено, пък и хлебец се намира, какво друго да искаме?! Ами не се било живяло с единия хляб – и какво от това? Ама може да се живее, разбира се, ний самите сме потвърждение, че може. Е, но то нашето пък живот ли е? Да де, ама пък защо да се затрудняваме да мислим и да си разваляме рахатя?! Най-много мразим да мислим, щото една патка мислила, мислила, пък взела че умрела, нъл тъй? Ха-ха-ха, ще ми се правят те на културни, на духовни ще ми се правят, на префърцунени едни такива ще ми се правят, а пък ний сме били прости? Прости сме, ама ето, целата власт е у нас, и ножът, и сиренето е у нас, сфанахте ли сега как стоят работите? Прости сме, ама сме мнозинство, ний сме силата, що всичко решава – и от която всичко зависи! Понимаете? Конграчулейшънс! Да живей културата! Да живей духовността! Да живей България! Уррраааа! Колко сме горди, че сме така духовни и извисени в безбрежните пространства на духа! Други кат нас няма! Ний, ний, господа, сме... върхът! Ний, българите, сме наследници на една велика, ала... агонизираща култура. Ний самите сме агонията, която ни терзае. Толкоз. Да живей 24 май! Ден на българската азбука, просвета, култура и духовност!

8


Да живей духовната България, така изнемогваща под тежките оловни пластове на триумфиращата повсеместно, навсякъде и във всичко, българска бездуховност, българска безкултурност, българска простащина!

ВАЖНИ ВЪПРОСИ КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ Целта е: списанието да става все по-добро, все по-красиво, все по-приятно да е да го държиш в ръцете си Тия дни работя най-усилено по редактирането и предпечатната подготовка на новата книжка на списание ИДЕИ, която ще трябва да излезе до към средата на август; това ще бъде 12тата поред книжка на списанието, което група философи издаваме вече пета година. Много новости ще има в този брой, примерно една от тях е, че за първи път в списанието ще излезе международно многоезично научно и академично приложение, което започваме да издаваме сега-засега в сътрудничество с украински философи от Института по философия към тяхната Академия на науките. Ето в тази връзка искам да се обърна към вас, читателите на списанието, с няколко въпроса, по който твърде много ме интересува вашето мнение. Първият въпрос е този: как гледате на това приложение, как се отнасяте към тази инициатива? Как възприемате това, че една част от списанието ще бъде отделена за публикуване на чисто научни, по научните стандарти написани статии, и то от учени от различни страни, на различни езици, сега-засега на руски и украински, с анотации на английски; една част от тия статии смятаме да ги превеждаме и на български, ето, в този брой ще има една такава статия, в превод от руски. Ще правим този раздел от списанието в съответствие с всички утвърдили се международни научни и "наукометрични" стандарти. Та ми е интересно как вие, читателите, възприемате това, ето, задавам ви този въпрос. При това искам да направя следното разяснение.

9


Това не е отстъпление от първоначалната идея на ИДЕИ. Не, аз го възприемам като обогатяване, допълване на онази идея, с която започнахме. Не дезертираме от идеята си, не капитулираме, напротив. Ето какво трябва да знаете, за да осъзнаете защо говоря така. Първо, ония 120-130 страници на ИДЕИ, с които сте свикнали, а именно текстове, написани "по зова на сърцето" от автори, голяма част предимно млади, които правят своите първи стъпки във философстването, също така вдъхновени, "сократически" изследвания, диалози, дискусии, провокативни разбирания и становища по най-остри и горещи проблеми от "реалния живот", т.е. всичко това, с което вече сте свикнали – и към което, да се надяваме, сте се пристрастили! – вие пак ще си го получавате; те са си запазена територия, от тях няма да се откажем – поне докато аз съм главен редактор на списанието. Та значи вие ще продължавате да си получавате списание ИДЕИ във вида, в който досега сме го правили. В добавка обаче към тия 120-130 страници вие вече ще имате и нещо друго, различно, "строго академично", научно, а именно статии, писани според утвърдилия се научен стандарт. Така списанието ще се опита да обедини тия две коренно различни, да ги наречем, методологии, два типа философстване, които трудно могат да се съчетаят; ще ги обедини, а също така и ще ги сблъска на страниците си! Аз смятам, че този сблъсък на две мисловни култури ще бъде плодотворен, да, такива са ми очакванията. Защото читателят ще може да сравнява. Да осъзнава алтернативите пред съвременното, пред модерното философстване. И защото ония, които смятат, че философията е наука (а не "свободно занимание") и трябва да се подчинява на утвърдилите се стандарти също ще бъдат по този начин приобщени към списанието; те няма да бъдат остракирани или прокудени; и те си ще получат своето. По този начин списанието ще стане по-богато; така смятам аз. Такова ми е очакването. Не виждам нищо лошо да опитаме. Като идеята е следната: с течение на времето, когато се появят повече такива текстове (за международното академично и научно издание), това приложение постепенно да се отдели от списанието и да стане самостоятелно; то ще излиза, да речем, веднъж или най-много два пъти годишно, в нещо като алманах към списанието, а пък ИДЕИ ще продължи да си излиза както си излизаше досега, сиреч, ще продължи да си бъде поле за изява на свободомислието, на живото философстване и прочие. Това трябва да имате предвид непременно: само временно, на първо време, като приложение на самото списание ще излизат тези научни и строго академични статии от международния многоезичен раздел; това ще бъде, да речем, в един или два броя, а след това тия две неща ще се еманципират, ще се отделят едно от друго; така поне си го представяме с нашите украински колеги. Ако в процеса на работата се яви някоя по-добра идея, ще я осмислим, а сега-засега така си представяме нещата. В тази връзка много ме интересува как вие, читателите на ИДЕИ, гледате на всичко това; ето, питам ви, настоявам да си кажете смело и честно възприятието. Благодаря ви предварително! Вторият момент, по който искам да ви запитам, е този: за "външния вид", за корицата на списанието. Знаете, че опитахме, че експериментирахме досега с четири (!) вида корици: първоначалната черна корица, с формат 23,5/16,6, това е корицата, която я правехме в сътрудничество с издателство ИЗТОК-ЗАПАД; това са книжките с портрети на корицата на Сократ, Платон, Аристотел, Плотин, Питагор, Хайдегер, Свети Августин; после пак с тях, с издателя отИЗТОК-ЗАПАД, преминахме към бяла корица, с по-малък формат (21,5/14,4), две книжки излязоха така, вие ги знаете, едната е с портрет на Ницше, а другата – с портрет на Св. Йоан Дамаскин; след това

10


върнахме по-големия формат, е, малко го намалихме (23,2/15,6), но оставихме корицата бяла (в една допечатка, прочее, направихме корицата не чисто бяла, а леко сива, опитахме и така; това е книжката с портрета на Омар Хайям); оттук-нататък корицата стана цветна, ето, и за това ви питам, добре ли е да е цветна или да се върнем към строгите черно-бели портрети; накрая решихме да издадем списанието в още по-голям формат (23,6/16,8) като възстановим черния цвят на корицата, това е книжката с портрета на Хегел, тя също така е и по-дебела, 176 страници. На мен ми е много интересно как вие, читателите, възприемате тия експерименти с "външния вид" на списанието. И понеже е време да прекратим с тях и да се спрем на един постоянен вече вид, много ви моля да ми кажете: кой от всички варианти най-много ви харесва? Е, разбира се, ще има хора, на които, предполагам, ще се хареса единия вариант, на други ще се хареса другия, та затова и питам, а пък според предпочитанията ще се ориентираме, за да възприемем най-накрая найдоброто. Затова именно и ви питам. С благодарност ще приема становищата ви. Въпросът не е без значение – както изглежда на пръв поглед. Ами това е засега. Ако вие имате някакви предложения, моля, смело ги давайте. Също так за всичко, за което ний не се сещаме, предлагайте, ще го обсъдим. Целта е една: списанието да става все по-добро, все по-красиво, все по-приятно да е да го държиш в ръцете си. Има и естетически момент в цялата тази работа, нали така? Той не е за подценяване. На него особено държим. Той може да стане в един момент решаващ, с оглед бъдещето на хартиените издания. Някои ми казват: откажи се от хартиеното издание, направи списанието само електронно. Няма да стане това. Няма да стане скоро. Или по-добре: никога няма да стане. Дълбоко съм убеден, че хартиените списания имат бъдеще. Особено ако са пълни със "сочен" смисъл, ако страниците им преливат от богат, от щедър смисъл. Само в такъв случай, по моето убеждение, си струва да се хаби хартия – когато смисълът на отпечатваните текстове е пребогат. Тогава заслужават да се отпечатват такива текстове на хартия. А разните му там романчета и прочие могат да се четат на електронни четци. И да се трият след това. Докато ония тестове, които заслужават да се увековечат, да минат във вечността, те заслужават да се излеят и върху хартия. Така аз виждам нещата. Но това е друга тема. Всичко добро ви желая! Бъдете здрави!

11


ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ Из странното житие-битие на един български философ Тази вечер ми се наложи да напиша следното писмо до един мой приятел и състудент, който работи в Института по философски изследвания към БАН (сега официалното наименование на тази институция е друго, даже не знам как е точно). Публикувам това писмо в блога си защото той е мой дневник – и защото в това писмо поставям важен по моето възприятие въпрос, касаещ бъдещето на сп. ИДЕИ; ето: Здравей, Стефане, скъпи приятелю! Много ми се искаше да дойда на научната конференция утре, за която така любезно ме покани, даже и доклад си подготвих, ала, за жалост, причината да не мога да дойда е крайно глупава и грозна: финансова е, просто нямам пари за пътуването! Понеже съм от много време болнични, а от социалните служби не ми плащат (или плащат със огромно закъснение болничните), съм закъсал яката с парите и ето, за утре, нямам възможността да намеря пари за билет за влака, представяш ли си? Срамота е за човек като мен, на моите години, да стига до това положение, но ето, за жалост, дотук стигнах; срам ме е, но какво да правя?! А така ми се искаше да участвам в конференцията за религията, която ти организираш, и която е така интересна и толкова нужна за общество като нашето. Догодина, живот и здраве да е, ще дойда непременно, но тази година, за жалост и за мой срам не мога да дойда, и то по една такава глупава причина: съвсем съм фалирал в парично отношение. Стефане, имам един сериозен разговор с теб, касае сп. ИДЕИ. Ето вкратце проблема, по който само ти можеш да ме ориентираш. С украински философи, от техния философски институт към тяхната академия на науките (те се свързаха с мен, попаднали на блога ми, представяш ли си?!) установихме добри отношения и решихме да издаваме международно многоезично приложение към философското списание ИДЕИ. Даже сме напреднали в преговорите, подписахме договор и пр., но ето, възниква проблемът: списанието е към моя Център за развитие на личността HUMANUS, но това е частна неакадемична институция, те обаче са солидна научна организация, за да се институционализира приложението към списанието, би следвало да бъде прикрепено към някоя научна организация у нас. И ето, сетих се за теб, ти можеш да ме ориентираш: как би погледнало научното учреждение, в което работиш, именно Философският институт към БАН ако съвсем официално се обърнем към него с предложение да регистрираме това международно многоезично приложение на списанието към него? Или пък да бъде съвместен проект на българския и украинския философски институти? Много те моля да

12


сондираш мнения по този въпрос и да ми кажеш каква е реакцията, има ли шанс такава една идея да получи някакво бъдеще, някаква реализация? Много те моля да ме информираш какво е положението по този въпрос. Това е засега. Наистина много съжалявам, че утре няма да бъда на конференцията. А така ми се искаше да дойда. Както и да е. Нелепа е причината да не дойда, но за сметка на това е истинска. Лоша работа. Абсурдна работа. Но това е положението. Със сърдечен приятелски поздрав: Ангел Грънчаров

Излезе от печат бр. 1 на бюлетина на моя семинар под наслов "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите" Реших да събера на едно място всички свои статии и публикации, свързани с работата на моя СЕМИНАР под надслов Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите – и така се получи този "бюлетин", който съдържа 88 страници. Ако някой желае да си го набави, да съобщи това по имейла (в КОНТАКТИ на блога ми); книжчицата (брошурката) струва само 3.00 лв. Възнамерявам това издание да бъде редовно, примерно да излиза веднъж на 2-3 месеца. Възнамерявам това издание да се утвърди като традиционно приложение на издаваното вече пета година философско списание ИДЕИ, на което имам честта да съм главен редакто. А ето сега и съдържанието на първия брой: ● Важен проблем за дискусия: изцяло "амортизирани" ли са педагогическите кадри у нас? ● Съществува ли рецепта за "единствено-правилно" философско поведение? ● Ето за какво всъщност работи един учител... ● За коренно различните методологии на "разбирането" и "обяснението" в сферите на науките за духа и на науките за природата ● Как сгрешеното образование убива духовния потенциал на младите – и ги ощетява тъкмо от онова, което ги прави най-богати ● Темата за тази седмица на моя семинар върху горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите ● За верния път – в ученето и в житейската философия ● От записките на един смахнат, крайно смахнат... учител, съвсем незаслужаващ да носи таз горда "титла"

13


● Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата... ● Моето разсъждение за кошмарните "семейни самоубийства", при които баща убива собствените си деца ● Така е било някога, а сега не е ли същото?! ● Отново за тиранията на простаците у нас и за това как се екзекутират... книги ● Консуматори или творци – или как училището осакатява душите на младите ● Предизвикателство за една бъдеща дискусия ● За безчувствеността, пораждаща прословутото българско безразличие и примирение ● Чудесно е да учиш, но крайно унизително е да се оставяш да те учат... ● Духовността и простащината в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка ● Начало на дискусия за Бога и за вярата ● Е, хайде, от мен да мине, предлагам себе си за министър на образованието, ще се пожертвам за науката де! ● Май се налага да напиша едно открито писъмце до г-н премиера, с оглед да забележи кандидатурата ми за министър на образованието

Съдбовният смисъл на идеите за живота на човека Описвайки един литературен салон в Париж от неговото време великият Оноре дьо Балзак прибягва и до ето тази многозначителна фраза: "До поет без стил седеше поет без ИДЕИ..." която ми се ще да използвам за нещо като мото в своята съвсем спонтанно хрумнала ми и набързо съчинена "реклама" на списание ИДЕИ; тази година за него е пета от създаването му! Та ето какво още съчиних тази неделна утрин в безделието си, опитвайки се да продължа мисълта му все в този дух: Списание ИДЕИ е потребно не само на поетите, то се прави за да е полезно на всички – и особено пък за младите хора, търсещи своя път в живота. Човекът без ИДЕИ по начало е твърде жалка картинка, е един объркан, невярващ в нищо и точно затова така горчиво страдащ човек. Но една-единствена идея е способна така да вдъхнови човека, така да го ентусиазира, че той вече няма да бъде същият – и по този начин ще успее да преобрази живота, съществуването си! Пълно е наоколо (нима не сте го забелязали?!) с хора, които не разбират съдбовния смисъл на идеите за живота на човека – и затова съществуват сякаш в някаква безводна и унила духовна пустиня... Списание ИДЕИ ще ви помогне да превърнете душата си, а оттам и съществуването си в една богата на плодове, преизобилна, цъфтяща и блестяща от багри, от свежест, от жизнена, от човешка, от духовна сила градина... Купувайки си списанието (или абонирайки се за него), ще направите добро дело: ще подкрепите изданието, което работи за една наистина благородна кауза

14


или мисия: подпомагане на духовното, личностното и гражданското израстване и укрепване на българската младеж. На теб лично нима ти е безразлично кои и какви ще бъдат ония, на които е отредено да творят бъдещето на нашата родина България?!

Книжките на сп. ИДЕИ, които подарих на едно училище в гр. Варна, са били получени и вече са в тяхната библиотека...

15


Подготвям новата книжка на философското списание ИДЕИ – първата за петата, юбилейна година от създаването му! Край! Днес и в близките дни зарязвам за известно време политическите коментари и сядам да редя новата книжка на философското списание ИДЕИ – първата за тази година, която вече е година пета, един вид юбилейна, от създаването му! Оставям всичко друго, за да свърша тази наистина най-важна работа от всичко, с което се занимавам. Всичко в този живот така или иначе е преходно, но има някои неща, които ще останат завинаги: ето, списание ИДЕИ с�� занимава с тези, истинските, вечните, непреходните неща – и само, по този начин, в някакъв смисъл им принадлежи. Под ведомството на философията са именно най-значимите, истинските, съдбовните неща, всичко онова, на което забързаните във всекидневието си хора обикновено не обръщат внимание – ала от които зависи в крайна сметка всичко останало. Да, наистина е така: това, на което сме най-склонни да обръщаме внимание, при едно по-внимателно разглеждане не се оказва достойно за такава чест; обикновено, трябва да признаем, се занимаваме общо взето с дреболии, а истински същественото ни убягва от полезрението. В това се корени една от причините за човешката трагедия, за неразумността на огромната част от човечеството: занимаваме се предимно с глупости, с някакви си там страсти и напразни копнежи, увличаме се по химери, гоним вятъра. А за онова, за което най-много си заслужава да мислим, на него обръщаме най-малко внимание, ако някой изобщо се сети за него. Даже тия, които постоянно и най-настойчиво трябва да ни подсещат за истински важното и необходимото, именно философите, не си изпълняват мисията, ето, да призная и аз този свой грях: малка част от писанията ми, много по-малка отколкото бих искал, са насочени към наистина важните и дълбоки философски теми и въпроси, в останалото време се занимавам предимно с всичко друго, но не това, което ми е най-вече работата! Срам, срам е това: иска се голяма сила на духа да се освободи човек от суетата на деня и да отправи своя дух в чистите пространства на духовното само по себе си, на самата разумност, на чистата и неподправена мъдрост. У нас сякаш никой не се занимава с работата си, а всички дават съвети и се месят в онова, от което съвсем не разбират – и което не им е работа. Примерно, всички се занимават с политика, дори се смятат за компетентни да го правят. А политиката не е лъжица за всяка уста, трябва да имаме достойнството да оставим политиката за политиците. Пък ний да си гледаме работата като граждани, да, ний работата си като граждани сме занемарили, а се врем в работите на политиците, е, не става така, не проспери-

16


ра такава страна, в която никой не си гледа работата, а всеки се вре носа в работи, от които не разбира. Ето, аз специално, нищо че съм философ – философите, ако са философи в истинския смисъл, имат рядкото качество от всичко да разбират! – тия дни ще се въздържа от занимания, които не са ми пряко работа, а ще дам пример, ще се отдам на това, което ми е работата: философията. Ще правя тия дни новата книжка на списание ИДЕИ, на което имам честта да съм главен редактор. Как се прави едно списание ли? Ами не е трудно, стига да имаш автори и преводачи. Е, аз вече имам това, около списанието има една група даровити автори и преводачи, които са ми доставили достатъчно текстове, от които аз трябва да избирам, за да комплектувам новата книжка на списанието. Даже се стигна до положение, че имам много повече, и то качествени текстове, които заслужават да влязат в новата книжка, ала, за жалост, не мога да ги включа, в противен случай списанието ще стане прекалено дебело. Прочее, то видимо "наедря" напоследък, последната книжка, която излезе през декември, увеличи обема си почти с една трета част. Смятаме да го направим по-тежко списание, но не трябва да се прекалява в тази посока. Ето, такива въпроси ме занимават тия дни. Работата е приятна и увлекателна, ала тежка. Това, което иначе го правят цели редакции и редколегии, аз тук го правя комай сам. Редколегията ни е пръсната в различни градове, даже и в чужбина, но благодарение на съвременните комуникации общуваме непрекъснато – с оглед да направим списанието възможно найдоброто. Тази ни е целта. Много хора смятат, че вече сме я постигнали, ИДЕИ неслучайно за много хора е предпочитаното списание. Ще направим нужното да запазим нивото си, а също и повече хора да приобщим към нашето списание. Та това е: да спирам да пиша тук, че работа ме чака! Хубав ден ви желая на всички – и приятен уикенд! Почивайте, забавлявайте се, но и истински значимото не го забравяйте, примерно, уикендът е прекрасно време да прочете човек една книга! Оставете пустите телевизори, четете повече, четете сериозни книги, не допускайте да затъпявате: ето този съвет ще си позволя днес. Дано не съм бръкнал в раната ви, но и да съм го сторил, то е било за ваше добро...

17


Списание ИДЕИ за първи път излиза на международната арена – започваме сътрудничество с украински философи Искам да споделя една новина, първи вие ще я узнаете: днес ми се обади философ (професор) от Философския институт към Украинската академия на науките, научил по нета за списание ИДЕИ (предполагам това е станало благодарение на едно мое интервю за украински вестник), та той предложи сътрудничество; те имат добри философи; ще си сътрудничим; ще си обменяме текстове, техни да излизат в сп. ИДЕИ, текстове от наши автори – в украински философски списания; това е първата птичка от едно бъдещо международно сътрудничество, добър знак за по-добри дни на списание ИДЕИ е това... Списанието ни по този начин за първи път ще излезе на международната арена, което е необходима стъпка за признаването му и в България; щото, знайно е, у нас нищо, което е създадено от българи, докато не е признато по света, няма да бъде признато тук, у нас; щом обаче бъде признато по света, едва тогава ще го признаят и тука, за жалост, така стават нещата у нас... Украйна е страна от мащаба на Франция, вярно, много е потискана, много са страдали украинците, но пък са прекрасен народ; много свестни хора; предполагам, и философите им са добри. Аз имам много високо мнение за украинците от общуването ми с украинци от времето когато бях студент в Русия. Та това е новината, касаеща списание ИДЕИ. Тия, които вече обичат списание ИДЕИ, смятат го за своето списание, предполагам, ще се зарадват по повод на тази новина. Аз лично много се радвам от този наистина добър знак в началото на петата година от съществуването на списание ИДЕИ. Тия дни работя по предпечатната подготовка на новия брой на списанието, тъй че, моля, простете ми, че споделих тази своя емоция с вас... надявам се, ме разбирате... и ще ми простите слабостта...

18


Нещо като апел за подкрепа на списание ИДЕИ – с пожелание за безметежна и чиста съвест След усилна работа в последните две седмици, след много почти безсънни нощи най-сетне е готова за отпечатване и новата, първа за тази година книжка на списание ИДЕИ. Нашият малък, но самоотвержен екип успя и този път да направи невъзможното – и в резултат сме подготвили един прекрасен духовен "продукт": повтарям, списание ИДЕИ наистина е едно нежно и крехко духовно цвете, израсло на бунището на българския живот. Остава още съвсем малко работа по стилистичната редакция на текстовете – държим и в това отношение текстовете ни да са перфектни – и файлът на списанието заминава за отпечатване. Иска ни се съвсем свежият брой на списанието да бъде в ръцете на читателите си в последната седмица на март, т.е. след около седмица. И ето че след като направихме всичко, което ни е по силите, ние, издателите на списание ИДЕИ, сме изправени пред последното и то най-сложно препятствие до реализацията на нашата мечта: осигуряването на средства за отпечатването на списанието. Трябва да се плати на печатницата за да го отпечата, няма как да е иначе, т.е. трябват ни пари. Да търси човек пари за отпечатването на едно списание за духовните неща в нашите, в родните ни български условия е нещо като да се опитва да организира фен-клуб на почитателите на хладилниците сред бедното ескимоско население. Ето, сега тази книжка на списанието ще бъде 11-та от основаването му; точно толкова пъти ни се е налагало да правим какви ли не чудеса, само и само да осигурим нужните средства за излизането на списанието. Излишно е да казваме, че подкрепа отникъде не ни се оказва, ако изключим неколцината ентусиасти, които с лични средства фактически издаваме списанието. Няма смисъл да изтъквам, че абсолютно никаква подкрепа не получихме от институциите на държавата, които по презумпция уж работят на същата нива – духовното, нравственото, личностното израстване и образованието на младите. Нашето списание участва в конкурса на т.н. Фонд за научни изследвания на МОМН, който завърши със скандали и с оставката на министъра Сергей Игнатов. Разбира се, че не бяхме класирани; нищичко не получихме. По-голямата част от тиража ние въпреки това подаряваме на националните, на областни, на читалищни и на училищни библиотеки. Та пиша тия неща с надежда някой от приятелите на този блог да се реши все пак да стори едно добро дело: примерно да се абонира за списанието (това може да стане и на адреса на редакцията), или пък да рече да си купи някоя от предишните книжки на списанието, или, в крайна сметка, да рече да си купи някоя от книгите на многострадалния главен редактор на списанието, именно моя милост, който, разбира се, всичко, което има, всичко, което е получил от продажбата на книгите си, го влага в излизането на списание ИДЕИ. Ако 150-200 човека у нас се намерят, които да се абонират за списанието, то ще излиза безпроблемно, самофинансирайки се. Щото ние, автори и издате��и, не щем никакви хонорари или печалби, всичко го правим ей-така, на "ползу роду", понеже сме хора-идеалисти – една изчезваща (изчезнала?!) човешка порода в нашите географски ширини. Както и да е, не мога да убеждавам никой да подкрепи списанието, вече сили нямам, и думи нямам, един вид изчерпах се. Най-грозното е, че всеки път когато апелирам за подкрепа ефект абсолютно никакъв няма! Е, пак в крайна сметка ще стане така, че ние, неколцината

19


"издатели", ще изгладуваме излизането на поредната книжка. Както и да е. На Паисий някой да е оказвал някога някаква подкрепа?! Оказвал е, ама друг път... Хубав ден ви желая! Желая ви също така и съвестта ви никога и изобщо да не се обажда по повод на горното писание; та ви желая щото съвестта ви да е все така чиста и безметежна!

Роди се идея моите книги и сбирка с излезлите броеве на сп. ИДЕИ да отпътуват за Америка като дарение на библиотеката на Salt Lake City

На тазсутрешната публикация по случай 24 май – виж Да живей духовната България, която изнемогва под оловните пластове на триумфиращата българска бездуховност, безкултурност и простащина! – първа откликна във Фейсбук една сънародничка от... Америка, от град Солт Лейк Сити. Стана така, че си поговорихме с нея, възникна идеята да изпратя на градската библиотека в този град свои книги и сбирка от всички досега излезли броеве на философското списание ИДЕИ; ето какво си поговорихме, иска ми се да запазя този разговор между двама българи, живеещи на два континента и в блога си; пък и, защо не, е много възможно благодарение на него и други българи, живеещи по света, да проявят интерес към книгите ми и към списание ИДЕИ, готов съм да ги изпратя като дарение и на други места: Linda Nikolova: Много добре написано! Много искам да си купя ваши книги, Ангел, не само по случай празника а и по принцип, но ще стане при следващото ми идване в България. За много 24-ти Май годишнини ще има да компенсирам. Не че не чета и

20


сега, но всичко е онлайн, а друго си е да държиш книгата в ръцете си: усещането е различно! Честит празник на писмеността! Kristina Krysteva: Любомир Левчев имаше едно заглавие "Убий българина"! Така и не схванах лайт-мотива му в тая книга... Linda Nikolova: Като му отнемеш образованието и навика да чете, ето българина вече е убит! Питате ли се колко млади хора четат и по колко часа на ден прекарват с книга? Май не са много за съжаление. Kristina Krysteva: Българите, които се изселиха в "европейските държави", вече не учат децата си на родния език. И при това са "образовани" родители! Linda Nikolova: Права сте! Ние говорим само на български, четем книги на български и си учим дъщерята на български. Тя може да чете и пише. Но познавам много българи, които нехаят и си оставят децата да си говорят помежду си на английски, а са 100% българчета. Между другото, в градската библиотека на Salt Lake City, където живеем, има български книги. Мисля че са донесени от мормоните които са били на мисия в България. Ангел Грънчаров: Аз бих изпратил свои книги и броевете на списание ИДЕИ на библиотеката в Salt Lake City ако ми помогнете да осъществя връзка с нея... Linda Nikolova: С голямо удоволствие! Имам приятелка-американка, която е с висока позиция в Университетската ни библиотека. Още сега ще и изпратя едно запитване за това как може да изпратите книги дотук. Аз имам приятели, които пътуват от София до Salt Lake City през месец Юли и те могат да ги донесат – за да спестим пощенски разходи и на вас и на библиотеката. Ангел, изпращам ви линк на библиотеката. Ангел Грънчаров: Да, благодаря, ако можем да уредим да ги изпратим по българи, пътуващи дотам, ще е голямо облекчение. Да поддържаме връзка, да осъществим заедно едно добро дело. Заслужава си! Linda Nikolova: Много сте прав! Заслужава си, защото има много българи в града ни и те посещават библиотеката и наемат книги. От друга страна, има мормони, които са били на мисия в България и са с прекрасни впечатления от страната ни. Възхитени са от хората и тяхното гостоприемство. Надявам се че ми казват истината, а не ме заблуждават с изказванията си от уважение. Тези същи момчета искат да си поддържат българския език и ни търсят за да поддържат контакти с нас. От друга страна имаме две жени в самодейната ни група по български танци, които пеят на български и танцуват хора и ръченица и са толкова възхитени от танците ни. Ангел, ще помоля моите приятели, които са в София, те ще ви се обадят и ще вземат книгите и списанията от Вас за да ги донесат. От библиотеката ще се свържа с управлението, което от своя страна ще контактува с Вас по повод получаването на книгите. Ще ви пиша веднага след като получа информация от тях.

21


Ангел Грънчаров: Много се радвам, Линда, за това, че приехте присърце подхвърлената идея и така тя става съвсем реализуема! Предварително Ви благодаря за всички усилия, които ще положите в тази посока! Също така ми е много интересно и приятно, че България има толкова приятели в града, в който живеете, ето, оказва се, че български книги и списания в градската библиотека ще са от полза и за американците, които са идвали и живели в България, и за българите, които в момента живеят в града. Linda Nikolova: Аз също много ще се радвам да помогна с каквото мога за да има възможност българите, живеещи в Salt Lake City и американците, интересуващи се от България, да имат възможност да се срещнат с Вас и Вашите трудове. А може и един ден да ни посетите и да имате възможност да разговаряте лично с тях. Ще Ви информирам през следващите 5-6 дни за резултата от разговорът ми с тази жена, служител на Университетската библиотека. Моите приятели ще ви пишат на Фейсбук и ще се уговорите как да получат книгите. Ние ще Ви изпратим парично възнаграждение за трудовете Ви. Тази литература за нас ще е от голяма полза, тя е богатство! Сигурна съм, че когато популяризираме за наличието на книгите и списанията Ви в градската библиотека, много българи и американци ще се възползват за да ги четат. Имаме страница на българите в Salt Lake City и там поставяме информация за тях, от друга страна това е начина да ги организираме и събираме по различни поводи. Много се радвам, че идеята Ви ще бъде реализирана! Ангел Грънчаров: Не, аз желая книгите ми да бъдат дарение за библиотеката, за мен като автор е важно да стигнат до читателите си, моля, за възнаграждение да не говорим! За мен е важно тия книги да попаднат в ръце на хора, за които България нещо означава, вярно, моите книги са философски, психологически, философскоисторически, но аз съм ги писал така, че да не са строго научни, а да могат да се четат от всички, които искат да се приобщят към ценностите на философията. Много съм Ви задължен, че се ангажирахте да помогнете книгите ми да стигнат до Америка, всъщност, моите книги съм ги пращал до Канада и също и в Чикаго съм пращал, ето, сега и до Salt Lake City ще стигнат, което за мен е много вълнуващо! Благодаря Ви! Linda Nikolova: Сърдечно ви благодаря, Ангел! Ще осъществим връзката по пренасяне на книгите Ви до Salt Lake City. Познавам много хора които ще ги прочетат защото те се интересуват от тематиката по която сте експерт и пишете. Сега се сещам за майката на моята приятелка, живееща тук, жената се казва Светломира Бинева и е от Пловдив, но живее в София и често пътува до родния си град. Тя е съпруга на покойният поет и драматург Радко Радков. Идеята ми е, да я помоля при следващото си пътуване да се свържи с Вас и да пренесе книгите до София – и ги предаде на моите приятели. Тя е изключителен и интелигентен човек, на който ще разчитам да ни помогне. Това е много вълнуващо и за нас. Ние също Ви благодарим! Ангел Грънчаров: Да, и така може, пренасянето на книгите до София обаче не е голям проблем; но с благодарност ще приема съдействие и в това отношение. Сега се сещам, и искам да Ви помоля за разрешение да публикувам този наш разговор в блога си, идеята ми е повече хора да научат за него, пък и, защо не, и други българи в Америка, в други американски градове, да се заинтересуват, ако се свържат с мен,

22


бих изпратил книги и списания и до тях. Грехота е книгите ми да стоят тук, в България, непипнати от ръка на читател по складове и книжни борси, а пък ето, в Америка, българите да изпитват глад за българска книжнина. Затова правя това. Нали не възразявате с оглед на това да публикувам нашия разговор в блога си, като ще превърна Вашите изказвания на кирилица, та всичко да е както си му е редът? Linda Nikolova: Ангел, благодаря Ви че ми отговорихте. Поради 9 часовата разлика с България Ви отговарям със закъснение. И Ви давам моето съгласие да публикувате разговора ни. Нека Вашите произведения достигнат тези далечни краища на планетата и станат достъпни за четене не само от българите в Salt Lake City, но и от американските читатели. Радваме се да имаме творчеството, което създавате. И смятам, че ще получите висока оценка от тукашните читатели. Ще се свържем допълнително за да се договорим как да стане предаването на книгите и списанията Ви. Още веднъж сърдечни благодарности! С уважение от всички нас тук! Ангел Грънчаров: Благодаря Ви, Линда, за съгласието да публикувам разговора ни в блога си! За мен е голяма чест книгите ми да се четат и на американския континент; също така ще ми е много приятно да общувам с вас, техните читатели от Salt Lake City, тъй като много ме интересува как сте възприели книгите ми, т.е. идеите, които съм се постарал да изложа в тях. За всички подробности и проблеми около изпращането на книгите и списанията ще се уговаряме тук, във Фейсбук или на имейла ми, който може да се намери в КОНТАКТИ на блога. С уважение и благодарност: Ангел Грънчаров

Моите книги и колекцията от всички досега излезли книжки на сп. ИДЕИ пристигнаха в Salt Lake City 21 юли 2013, неделя Тази нощ съм получил ето това писмо от Linda, българка, работеща и живееща в Америка, в град Salt Lake City, намиращ се в щата Utah, с която заедно, с помощта на пътуващи през океана българи, успяхме да доведем до успешен край една полезна инициатива: градската библиотека на Salt Lake City да получи като дарение от моя страна пълна колекция от всички досега излезли книжки на философското списание ИДЕИ, както и по екземпляр от всички мои досега отпечатани авторски книги. Ето какво в тази връзка ми пише Linda, а по-долу можете да прочетете и моя отговор до нея: Здравейте, Ангел! Пише ви Линда от Salt Lake City – за да Ви уведомя, че момчетата пристигнаха успешно и ми донесоха книгите и списанията. Радвам се, че те успяха да поставят всичките книги в багажа си, защото имаме лимит в теглото, както знаете. Много съм благодарна както на Вас, така и на момчетата за отзивчивостта. За нас е гордост да имаме вашите творби, да ги четем и се обогатяваме и да ги разпространяваме зад океана. Мои близки приятели и включително ние със съпруга ми и сестра ми започнахме да четем книгите Ви, след което ще отидем и официално ще ги предадем от Ваше име на Градската библиотека в Salt Lake City. Както

23


Ви обещах, ще направим официални снимки от мястото в момента на предаване на Вашата колекция от книги и списания. По този начин ще прославим българските философи-писатели и творци. Надявам се че ще има интерес от страна не само на български граждани, но и на американски граждани, говорещи и четящи на български език. Още веднъж, сърдечни благодарности за вашата отзивчивост! Поздрави от всички български граждани, живеещи в Salt Lake City! Здравейте, Линда, много Ви благодаря за съобщението! Радвам се, че книгите и списанията вече са при Вас, зад океана, в Америка! За мен е чест, че можах с нещичко да спомогна за разпространението на създадени в България духовни ценности в Новия свят, сред българската общност там; приятно ми е, че и ползващите български език американци също ще могат благодарение на тия книги и списания да се докоснат до ценностите на философията, на хуманитарното знание, сътворено в български условия, а също и до проблемите на българския живот, на българската история, на българската духовност. Искам много да Ви благодаря, уважаема Линда, че Вие лично положихте много усилия тази спонтанно явила ни се идея да бъде осъществена на дело, да, благодаря най-вече на Вас, а също и на момчетата, които са занесли доста тежкия пакет книги до Америка – много благодаря и на тях! За мен е чест, че благодарение на всички вас в градската библиотека на Salt Lake City ще има по екземпляр от моите книги – и от списание ИДЕИ, което група български философи издаваме вече пета година. Ще съм Ви признателен когато предадете книгите и списанията след това да ми изпратите снимките от събитието, иска ми се да ги публикувам в блога. С най-сърдечни поздрави и благодарност: Ангел Грънчаров

За работата ни с украински философи по издаването на международно многоезично издание на списание ИДЕИ Издаваното вече пета година (от групичка български философи, психолози, историци, социолози) философско списание ИДЕИ, както и можеше да се очаква, получи признание в една чужда страна, но съвсем не, разбира се, в България. Аз вече писах в този блог за отношенията ни с украинските философи от техния Институт по философия към Академията на науките на Украйна, с които подписахме договор за съвместно издание на международно многоезично и чисто академично приложение на списание ИДЕИ; работата по този проект напредна твърде много, с украинските колеги уточнихме всички най-важни въпроси и скоро ще започнем подготовката на първия брой на това издание. Искам тук да публикувам откъси от писмо на философа Константин Райда (който е инициатор и главен двигател на нашите съвместни проекти от украинска страна), в които ще проличи неговата оценка на списание ИДЕИ и на някои от откриващите се перспективи пред него в резултат на сътрудничеството ни; а по-долу ще публикувам и своето писмо до него, понеже ми се иска да дам един по-широк израз на задоволството си от това, че нашите усилия са на път да родят едни наистина добри плодове:

24


Доброе утро, дорогой Ангел! У нас сейчас правда ночь, но читать письмецо Вы будете, наверное, уже утром, поэтому: доброго Вам утра, отличного здоровья и хорошего настроения!!! ... Что касается языковой политики и публикации в теперешнем Вашем прекрасном журнале: есть разная политика периодических изданий. Иногда приглашают печататься ведущих ученых из других стран, переводят их статьи на язык издания журнала, или печатают на языке оригинала (если политика журнала – издания позволяет это делать и это интересует читателей, платят авторам гонорар или нет – по договоренности с автором). Ну допустим так, если бы Вы захотели ознакомить болгарских читателей с самыми известными украинским философами, статьи которых были бы популярны в мире и были бы интересны Вашим читателям. Это один вариант. Вариант второй. Когда автор заинтересован в том, чтобы его опубликовали в журнале. Тогда он обязан подать статью на языке издания – или оплатить ее редакционный перевод, гонорар по договоренности (может и не быть). Вариант третий – когда журнал печатает статьи на разных языках – и автор может выбирать любой из них. В случае Вашего теперь существующего журнала – а я убежден в том, что его нужно было бы сохранить в том виде, в котором он существует, может быть разнообразить, привлечь интересную автуру, сделать ему рекламу в Украине, России и других странах, что я думаю, в конечном итоге и произойдет в результате нашей деятельности. Мне лично очень нравится, когда можно писать и публиковаться в произвольном стиле (сократовском), не ограниченным всевозможными наукообразными требованиями, чем и отличается Ваше теперешнее издание. Я бы, на Вашем месте, в нем не менял бы язык публикаций. И интересных авторов переводил бы на болгарский язык. Есть сейчас много компьютерных переводчиков, один из них, которым я пользуюсь лично – это dicter. Он прост в использовании, доступен, можно свободно скачать из интернета и очень полезен в работе. Очень облегчает переводческий труд. Попробуйте его, пожалуйста... ... Здесь, конечно нужна совсем иная языковая политика. Но думаю, что и в этом случае, редакции хорошо было бы переводить хотя бы несколько статей на болгарский язык, чтобы все не было на украинском или на русском языках. Будем смотреть по авторам. Будем смотреть индивидуально... Ну вот, пока, думаю все. Буду прощаться. Удачного Вам дня. Искренне Ваш, К.Р. P.S.Все время думаю о Вашем здоровье, и мысленно желаю Вам скорейшего восстановления!!! Доброе утро, дорогой Константин, Спасибо за понимание и за такое озабоченное отношение к проблемам развития и будущего журнала. Ваша поддержка дает мне силу и оптимизма, потому что у нас в Болгарии, к сожалению, я не встретил никакую поддежку – если исключит некоторые, на пальцах одной руки считаемые, мои личные друзья, благодаря которых журнал просуществовал вот уже пятый год. У меня, например, есть друг, который работает в болгарском Институте философии к Болгарской академии наук, он в редколегии журнала ИДЕИ, он мне помогает, но сама институция никак и ничем не помогла, также вообще не помогает и философская общность в Болгарии, хотя некоторые отдельные философы выска-

25


зали хорошее отношение, но только на словах, на деле никто ничего не сделал чтобы помочь. Конечно, никто из так называемых бизнесменах, некоторые из них очень богатые люди, некоторые из них мои личные бывшие друзья из того времени, когда они не были бизнесменами, никто и также ничем не помог, хотя я несколько раз унижался и просил, но никто правду не помог; я этого не могу понять, я этого толкую так: полная и неосознанная враждебность к духовному, а также и к людям духовных, к людям духа! Интересно и то, что самые обикновенные, так сказать, люди, помогли иногда даже с деньгами, вот, например, есть один человек с одной деревни, который благодаря интернете связался со мной, он и несколько раз помог, хотя и немного, с деньгами; благодаря таких людей журнал просуществовал, мы его издаем полностью на свои же деньги, с наших зарплат, а мы, люди, которые стоим зад журналом, всущности, правду говоря, только двое-трое человека, и все мы бедные преподаватели философии. Так что идея о таких авторских статьях украинских и русских авторов, пероводимые на болгарский, будем надеятся, подкрепят журнал, хотя это не самое главное, а главное для меня то, что благодаря вам, украинским философам, журнал ИДЕИ выдет на международной арене, будет также многоязычным, да, это для меня главное. Всущности для людей духа нет особой значимости национальная принадлежность (хотя иначе это в некотором смысле важно, я его в принципе не отрицаю!), а главное для нас это близость к общечеловеческим ценностям, к общим идеям человека и человечности, это в принципе для нас самое главное. И в этом смысле я очень рад, что мы нашли друг друга, в этом, мне кажется, сыграл роль сам Бог, что и меня окрыляет (не знаю есть такое слово на русском, оно означает, что мне кажется, что я чувствую как мне вырастают крилья!). Потому что оно мне показывает, что наше общее теперь дело имеет субстанциальную, так сказать, обусловленность. Что и означает, что оно просуществует с необходимости, судьбовно. В этом смысле я удивляюсь как между нами возникает полное согласие по всем вопросам, у меня нет никаких замечаний относительно то, что Вы мне написали на этот раз, я со всем полносью согласен. Это уже даже лишне говорить или писать, потому что оно подразумевается. Я в ближайшие дни начинаю делать новую, вторую на этот год книжку журнала. В ней будет включена и статья г-жи Анны Емельяненко, я лично ее буду переводит на болгарском. Впервые выйдет статья автора с другой страны, автораиностранца в журнале, написанная специально для него. Я также попросил бы Вас, сказать коллегам-философам следующее: если у кого-то есть интересный переводный текст, который, скажем, он сам перевел за себя, пуст если хочет, послать его на публикацию в журнале, хотя здесь возникает проблема о авторских правах, надо осторожно в этом отношении все делать. Много вопросов и возможностей возникает, но все можно обдумать и решить, главное, что была вдохновляющая идея, а она у нас есть, вот это самое главное! Здоровье у меня постепенно поправляется, с каждым днем я все лучше, спасибо за пожелания! С самым добрым и сердечным чувством: Ваш Ангел

26


Ярък симптом на гибелната участ, която си подготвяме Вчера предадох куп мои книги и всички досега излезли броеве на списание ИДЕИ (11 на брой) на преминаващи транзит през Пловдив (на път от морето към София) американски българи или българи, живеещи в Америка. Тия книги и списания са мое дарение за библиотеката в град Солт Лейк Сити, щата Юта – по инициатива на българите, живеещи в този град. Стана дума преди време, че в тази библиотека имало малко български книги, книги на български език, донесени явно от мормони, проповядвали в България, аз пък предложих да даря свои книги, та да имат повече книги, хората откликнаха, и така, стъпка по стъпка, организирахме пренасянето на книгите през океана. Момчето, на което предадох книгите, въздъхна и каза, че са много, че тежат много тия книги и списания, че трудно ще ги пренесат, но се разбрахме да вземат поне колкото могат сега да пренесат, пък останалите книги ще ги пренесат други българи, пътуващи за Америка по-късно през лятото, през август. През есента в тази библиотека на Солт Лейк Сити вече ще има всички броеве на списание ИДЕИ плюс всички до една мои книги, което много ме радва. Защото аз явно никога няма да бъда в обожаваната от мен Америка, ала нека поне частичка от мен да има там, ето, това са книгите ми и списанието! В Америка книгите ми ще стигнат – преди това, преди години, изпратих списания и до Канада (също така има броеве от сп. ИДЕИ и в библиотеки във Германия, Франция, Англия и не помня вече къде още) – но ето, в България си стоят обречени на забрава в складовете и по книжните борси. Непипнати от ръка на читател. Защото разпространителите не ги щат. Не били "пазарни", сиреч, печеливши. Нямало място за тях в претрупаните им (предимно от непотребни книги) книжарници – това пък твърдят книжарите. Те залагат на лъскавите и шарени книжки, не на сериозните книги по философия, психология или пък на книгите за духовните неща. Така е у нас. И в сферата на културата тържествува чалгата, дори и книгоиздателската чалга. Има и такава. Ако не сте се сещали, ето, казвам ви го. Купища лъскави непотребни книги се издават, похабявайки толкова много хартия. Книги, служещи за зомбирането на наивния читател, не за просветляването му. Питам се в тази връзка: ето, аз, докато съм жив, все правя нещичко, според силите си, за разпространението на списанието и на своите книги, но като умра какво ли ще стане с топовете книги и списания, с които съм напълнил дома си? Моите близки и наследник ме гледат със съжаление когато правя отчаяни опити нещо да променя. Най-вероятно когато умра, за да се освободят от непотребния товар, ще предадат всички мои книги за вторични суровини – или направо ще ги изхвърлят на боклука. Що да не стане това? За какво са им и на тях тия купища книги и списания? По-добре да се отърват от тях. Не протестирам, че ще направят така. Даже преди да умра нищо чудно аз самият да организирам едно аутодафе и сам да изгоря всичко, което съм написал. До шушка всичко да изгоря. Щом явно то не е нужно на нашия толкова помъдрял от дълбоки собствени мисли съвременникстрадалец. Антидуховен страдалец. Преди време реших наполовина на подарявам книгите си и списанието на разни хора, които пожелаят да ги притежават. Тоест, реших да ги "продавам" с 50% отстъпка. Надеждата ми беше, ако нещичко се "продаде", да подпомогна издаването на сп. ИДЕИ, заради което изнемогвам не само аз, но и моето семейство. Почти отникъде подкрепа и помощ не получих за това списание. Само двама-трима откачалки като мен го подкрепяха със скромната си лепта, а аз пък си давах голяма част

27


от заплатата то да излиза – затова моите домашни хора толкова мразят и списанието, и книгите ми: щото ги отгладуваха. Познайте колко човека се възползваха от моята щедра "промоция": наполовина авторът ти подарява книгата си. Не можете да познаете, знам. Или се досещате? Ето колко: никой не се възползва! НИКОЙ! Това е положението. Отчайващо. Срамно. Грозно. Тъпо. Ето затова и явно нищо свястно няма да покълне на нашата родна нива. Щото тъпчем всичко, що е покълнало, още в зародиш го смазваме. Такива сме. Увличаме се само по фалшиви лъскави кумири, а истинското съвсем не ни интересува. Затова и ще погинем. Нека. Заслужаваме си го. Тази участ си готвим. И това, което ви разказвам, е един неин ярък симптом. Който съвсем не се разбира, камо ли пък да се тълкува пълноценно. Щото какво разбрахте от написаното по-горе? Ангел Грънчаров пак се оплаква, че не му купуват книгите, тоя досадник пък не миряса – нали точно това си помислите?! Знам, че това сте си помислили. Няма как да сте си помислили нещо друго. българи сме все пак... Е, чат-пат някой се обади и си поръчва някоя от книгите ми. Списанието също вече се разпространява само чрез поръчка от редакцията, сиреч, от мен. Няма го вече и по борсите, и по складовете. Е, старите броеве ги има, да си стаят там като храна за мишките. В книжарниците на ПУ, примерно, има по един екземпляр от списанието, да, по един само! Това е университет, представяте ли си, книжките на списание, носещо името ИДЕИ, стои в тия две книжарници от месеци и години и никой, повтарям, НИКОЙ, нито един, да, нито един студент (!!!), дори нито един преподавател (!!!) не се поинтересува да си го купи (струва колкото един сандвич с кола, струва 5 лева)! Това все нещо трябва да ви говори, нали така? В този университет учат дори и философия – и пак никой не се отби в книжарницата да разлисти едно философско списание – или поне да го подържи в ръка. Даже учещите философия нямат явно нужда от философия у нас. Правете си сами изводите какво означава това. И доколко изобщо е университет това, в което възпитаниците му се отнасят така към едно философско списание. В Украйна даже сп. ИДЕИ намери свои приятели и беше оценено, вече работим по съвместен проект за неговото международно многоезично издание (!!!), тука обаче, у нас, в България – не! Твърдо не! Точка. Спирам. Няма нужда да се пише и говори нещо повече. Следва само мълчание... Като в гробища...

28


Писмото ми до г-н Райда с позоваване на Сократ и Платон Ето въпросното писмо, което написах току-що и го изпратих на моя украински партньор; а за какво по-точно става дума можете да разберете ето тук: "Антисистемни" терзания по повод институционализирането на международното многоезично издание на сп. ИДЕИ: Здравствуйте, дорогой Константин, Вы поставили слишком важный и очень трудный для меня вопрос. Я Вас полностью понимаю и не могу упрекать Вас или возражать, этот вопрос неизбежно возник бы, чем раньше возник, тем лучше. Это разумный и необходимый вопрос, который нельзя не поставить. Я пока еще однако не могу на него ответить. Не хочу ответить Вам так, как мне хотелось бы, чтобы не сделать ошибку; а мне хотелось бы ответить так: я не верю, что официалные болгарские научние институций поймут и примут наше предложение, нашу инициативу; точнее сказать, я верю, что не примут и не поймут. Не хочу так ответить, а хочу сначала проверить, консультироваться, узнать мнение понимающих извнутри ситуацию в Болгарской академии наук, и потом Вам, когда все узнаю, ответить. То, что знаю, это то, что я сам, как личность, не гожусь сделать это дело, оно мне не по силам. Я "антисистемный елемент" и меня система никогда не примет. И не простить. Даже если каятся, не простить. Я ее обидел слишком. Это точно. Но другой человек мог бы все это сделать, именно официализировать международное научное издание; оно необязятельно быт�� к ИДЕЯМ. Может быть и самостоятельно. (Это тоже вариант.) Если найти такого человека, которому можно иметь доверие и кто все это сделает, я напишу. Я имею ввиду кто-то, но мне надо поговорить с ним. И потом напишу. Постараюсь что сделаю все это в недолгом периоде времени, скажем, за неделю. Я сожалею, что реагирую слишком драматично, но почему так делаю – это сложный вопрос. И много надо писать чтобы объяснить. Ситуация сложная. Много диллем надо решать. Нравственных тоже. Прежде всего таких. И таких, что касают общекултурную ситуацию у нас, и не только у нас, в Болгарии, а и вообще. То, что мы попытались сделать с журнале ИДЕИ всущности аномалия, инцидент, скандально: в нашем времени таких вещей нельзя существовать, они вне рамках принятой культуре, они сумасшедшие. "Сократов", "Платонов", "Диогенов" и прочие в нашем времени не может быть, их время давно прошло. Они в нашем времени видимо воспринимаются как сумасшедшие. На них смотрят с сожалением. Как на больных людей. Я точно знаю, что это так. К сожалению, это точно так. Мне однако не хочется, чтобы журнал ИДЕИ и, вернее, его идея, умерла так бесславно. Знаю, что дела идут к этому, но сопротивлаюсь изо всех сил. Система сделала все чтобы задушить и убить журнал. Имею ввиду систему вообще, а не специально научную систему. Ему не дают дышать. Его держать за горло. Его топтают ногами. Только что не расстреляли пока, но и этого может случится. Он, жур-

29


нал ИДЕИ, мешает, кажеся, всем. Ето не выносят. Пока делают вид что не замечают и надеются, что таким образом еффективнее убивают его. Я знаю, что его убьют. Не знаю когда точно, только это. Надеюсь что не испугаю Вас этими рассуждениями. Надеюсь, что Ваши сотрудники не объявили меня за сумасшедшим и уже не советуют Вас: дальше этого человека, он Вас дискредитирует, потому что не в своем уме. Возможно некоторые уже так думают. Пока только думают, не говорят, но скоро скажут. Может быть "доброжелатели" уже написали Вам (или Вашим начальством) милые письма, уведомляя, что Ангел Грънчаров очень плохой человек, при том сумасшедший, так что не надо с ним даже общаться. Все возможно случится в нашей, в болгарской нравственой, с извинением, действительности. Да, в этом отношений у нас невозможных вещей нет. У нас подлецов много, увы, слишком много... Вы философ и все это сам понимаете. Нет смысла вам все это объяснять. Я знаю, что Вы все это прекрасно сам понимаете. Так что не надо было писать все эти вещи именно Вам. Но написал. Чтобы на сердце стало легче. Пришли к тому моменту, о котором я так боялся. Ожидал, что придем к нему, надеялся, что эти вопросы появятся когда уже сделали что-то в реализации нашем проекте. Скажем, когда уже вышли несколько номеров. Но не было суждено так. Я Вас слишком понимаю и ничем не осуждаю. Все так должно и быть. Дела слишком сложные, ситуация... безнадеждная. Плохо. Журнал ИДЕИ по своем замыслу, по своей идеи существует ВНЕ научной системы Болгарии. Он альтернатива. Он не вмещивается (есть такое слово вообще в русском?!) в установившемся статукво болгарской научной системы, он в корне противоречит ее сути. Международное многоязычное научное приложение к ИДЕЯМ по своем замыслу должно быть "системный продукт", быть носителем духа установившейся научно-академической системы – в рамках представлений научной общности о том, что является наука и, в частности, философия. Трудно "революционизировать" систему так, чтобы ее уничтожить, будучи внутри ее. Вернее, она тебе уничтожит, чем ты ее. Она сильная. Ее все по силах. Она может все. Этого не изменить. Я даже часто спрашивал себя: а что, скажем, если сам Сократ, или Платон (это все равно) вдруг... воскрес и... явился на конкурсе, скажем, для аспиранта или докторанта? Сократ – кандидат для присвоения должности и звания "кандидата философских наук", как Вам на это смотрится? Или Платон – кандидат на должности "академика"? Он, основатель Академии, вдруг, после 24 веков "културного развития", кандидатстует войти в учреждение, на котором сам поставил краеугольный камень. Что получится ли? Все известно, благодаря... Достоевского. Он все описал прекрасно: в "Легенде о Великом Инквизиторе". То, что случилось там с самим Богом, то и получится с Сократом и Платоном если оба вдруг воскресли и решили попробовать стать... академиками. Или докторами философии. Я не уверен, что Сократ или Платон смогли бы написать и защитить ваковскую дисертацию. У нас это учреждение тоже называется ВАК-ом. Советская научная система была введена в Болгарии вместе с коммунизмом. Она существует до сих пор в неизменном виде. Ее только модифицировали – чтобы она им удобнее служила. Я потому и не верю, что Болгарская академия наук примет, одобрить или будет участвовать в создание научного издания к журналу ИДЕИ. Не могу это представить, но посмотрим. Этим, разумеется, не хочу сказать, что я сам себя ассоциирую с... Сократом или, опази Боже, с... Платоном!

30


Я Вам напишу когда узнаю мнение сведующих людей из БАН. Простите, че увлекся и написал все это. Мне даже стыдно теперь что все это написал. Очень стыдно. Якобы я не мужчина, а... ребенок какой то! Который плачет что ему отнимут любимую игрушку. Стыдно мне. Очень... Всего доброго! С сердечным уважением: Ангел

"Антисистемни" терзания по повод институционализирането на международното многоезично издание на сп. ИДЕИ Тия дни усилено работя по подготовката за печат на новата книжка на списание ИДЕИ, която ще бъде 12-та поред от основаването. Същевременно с тази книжка започва реализацията и на проекта за международно сътрудничество в издаването на многоезично научно приложение към списанието, сътрудничество, което започнахме с философи от Философския институт към Украинската академия на науките. За да се сбъдне тази безспорно ценна идея обаче трябва да се решат много практически въпроси от най-различно естество, голямата част от които ги решаваме с украинските колеги с поразително единомислие и единодействие. Докато тия дни възникна един най-сериозен въпрос, който съдържа потенциала да взриви всичко: въпросът за придаването на официален статус на изданието, за прикрепването му към някоя от българските официални научни институции, сиреч, за институционализирането му. Щото нашето списание, тъй да се рече, е съвсем алтернативно, сиреч, неофициозно, то дори е нещо като "самиздатовско", то покълна и почна да расте извън установилата се казионна система на т.н. научна общност у нас, то дори, в някакъв смисъл, е нейно отрицание, отрицание на царящите в нея отношения. Да, но ето, за да има солиден научен статус, то трябва, явно, да се "вмести" някак в рамките на системата, което пък може да го убие, да го задуши, разбирате ли за какво става дума? Щото аз самият, като негов създател, съм нещо като "антисистемен елемент", който, държейки на свободата си, е подложен на жесток остракизъм от системата; за да се официализира международното издание на сп. ИДЕИ са възможни в такъв случай два начина: или аз самият, като основател и главен редактор на списанието, да бъда в един момент отстранен от него, сиреч, творението да "изяде" или да унищожи твореца си, или, другият вариант, е още понеприятен, именно, моя милост да вземе, да си посипе на стари години главата с пепел, да се покае, да тръгне да моли разгневената ми система за милост, да се шибам в гърдите, показвайки разкаяние, да се тръшкам за прошка, величавогордата система (евентуално!) великодушно да ми прости, да ме помилва, да отмени смъртната ми присъда, да ме признае, което пък означава, всъщност, да... плюе върху самата себе си, върху собствените си принципи; не знам дали разбирате защото това е така, но то другояче не може да бъде, сиреч, това горното да стане е съвсем невъзможно! Ето че в тази връзка главата ми пламна от големия проблем, пламна ми здравата, почти не съм спал след като получих писмото снощи от Киев, съдържащо съответните предложения; те, хората, съвсем добронамерено предлагат, след като явно не са наясно с нашите, с тукашните родни реалности и нрави; ето какво предлагат:

31


... И возникла такая идея: для того, чтобы болгарское издание имело статус научного издания, зарегистрировать «Научно-теоретичес-кое приложение» к «ИДЕЯМ» в качестве отдельного издания, где бы учредителями выступили несколько организаций, имеющих статус научного учреждения. Например, кроме «ИДЕЙ» с болгарской стороны это могла бы быть библиотека Болгарской академии наук, и с украинской стороны – Институт философии и Политологическая ассоциация, возглавляемая В.Бебиком. (Приветствие его я Вам посылаю в прикрепленном файлике). Как Вы думаете, смогли бы Вы попытать счастья в этом вопросе? Сложно ли у Вас это все делается? И позволит ли Вам, если Вы посчитаете это целесообразным, Ваше состояние здоровья сделать это? Я, конечно, понимаю, что тут возникает множество вопросов. В том числе и об обязанностях и правах учредителей... Может быть Болгарская академия наук примет Вас на работу? Ну вот такие мои мысли сегодня. С уважением, К.Р. Цепи ме главата от напрежение какво да напиша сега на този човек. Проблемът наистина си го бива. Не е въпросът за мен дали аз ще остана да водя списанието и научното приложение къ�� него, аз бих могъл да се пожертвам, само и само работите да вървят, стига идеята на ИДЕИ да се сбъдне, да издържи, да даде своите плодове. Но, уви, добре съзнавам какво би могло да се получи ако аз се оттегля: списанието ще се обезличи, ще стане като другите казионни издания (те такива и сега си има, и то в изобилие, защо в такъв случай и ИДЕИ да стане като тях, какъв е смисълът от това?!), ще се притъпи живецът на списанието, неговият свободолюбив духовен плам, който, разбира се, не може да остане ако на списанието бъдат наложени официозните държавни пранги (окови). Системата си иска своето, тя е безжалостна, тя не прощава, тя е и доста коварна, ето, намери ми слабото място и ме атакува точно там, дето най-боли. И дето мога да бъда поразен без надежда за измъкване. Сега трябва да напиша писмо на моя украински партньор в реализацията на идеята за международно издание на ИДЕИ г-н Константин Райда, професор от техния Институт по философия. Един твърде разбран и фин в духовно отношение човек, на който трябва да кажа някак истината, а тя е, че аз не вярвам да е възможно списание ИДЕИ (и по-специално най-вече неговото международно и многоезично научно-академично приложение) безболезнено да се вгради в научната система на България. Също така не вярвам, че ако тръгна по институциите да моля и да увещавам за подкрепа и съдействие в решаването на въпроса, че някой ще погледне с добро око на усилията ми, не, добре знам, че всички ще ме възприемат като натрапник, а пък и себе си познавам прекалено добре, а за себе си знам с положителност това: че след като потропам на първата солидна врата и бъда посрещнат там както ще бъда посрещнат, аз след това няма да повторя да потропам на някоя друга такава врата, а ще си плюя на петите и ще бягам колкото се може по-далеч от такива места, щото в тях ми мирише на гнило, да не кажа че излъчват гробищен дъх. Тъй че явно аз не съм човек, който да може да се справи с такива сложни дипломатични задачи, и то е защото просто вече нямам сили, пък и щото системата няма да ми прости предизвикателствата и своеволията, които през годините съм си позволявал, незачитайки нейната величавост. Е, ще се консултирам с мои приятели, някои от които са сред основателите на ИДЕИ, и които са част от официалната научна и академична система. Ще взема мнението им по проблема, щото те имат погледа, а аз съм извън системата. Може пък работите вътре в системата да са се променили, а пък аз да не знам още това,

32


но не вярвам да са се променили чак дотам, че системата да е способна на такъв разкош: да разговаря с мен и да признае бездомното сираче, каквото е списанието, което създадохме. Ще видим какво ще стане. Не трябва тоя път да избързвам. Ще сондирам нещата и едва тогава ще взема по-основателно решение. Трябва значи да проуча въпроса, а да не предрешавам нещата от позицията на своята пристрастност. Това, разбира се, не е разумно. Може да е свободолюбиво, ала не е разумно. Тия неща рядко съвпадат. Дали? Та значи ще проуча въпроса и ще му пиша по-определено. А сега-засега сядам да му пиша следното писмо; прочее, ще публикувам писмото отделно, щото се очертава да е дълго; имайте търпение, ще го прочетете скоро.

Международното многоезично приложение към списание ИДЕИ ще си извоюва подобаващия научен статус Настоящата публикация е пряко продължение на ето тези две публикации: "Антисистемни" терзания по повод институционализирането на международното многоезично издание на сп. ИДЕИ и Писмото ми до г-н Райда с позоваване на Сократ и Платон: Здравствуйте, дорогой Ангел! Знаю, что Вы с нетерпением ждете моего ответа, поэтому пишу как только выдалась свободная минутка. Я получаю большое удовольствие от общения и переписки с Вами. Что касается нашей ситуации, то я ее примерно так и представлял. Ну и что же? Я Вам уже писал, что мы с Вами по духу – одинаковы. И по жизненным ценностям – тоже. Давайте поступим таким образом: мы продолжаем работать по намеченному плану. Выпустим несколько выпусков журнала с "Приложением" в конце, а потом попробуем зарегистрировать "Идеи" в международных наукометрических базах. Может быть и получиться. Ученых и профессуры у нас будет предостаточно, английскую атрибутику включим: аннотации, содержание и т.д. Потом посмотрим. Получится зарегистрировать "Приложение" как научное издание – хорошо, не получится – будем думать о каком то другом варианте, но "Идеям" пропасть не дадим. Сейчас мы организовываем большую международную конференцию по поводу 200 летия со дня рождения С. Кьеркегора. Я Вас и "Идеи" включил в оргкомитет и издания для публикации материалов конференции. Думаю, будет что-то интересное. Конференция состоится в декабре месяце. А Вы, дорогой Ангел, не переживайте. Вы все делаете правильно. Вы – мужественный и уникальный человек. Нужно сделать так, чтобы как можно большее число людей и в Болгарии и за ее пределами это поняли и оценили. А мы приложим к этому необходимые усилия. На сем остаюсь искренне уважающий Вас, К.Р. Здравствуйте, дорогой Ангел! Я вот еще что думаю вдогонку к нашей проблемке: когда будут напечатаны несколько выпусков со статьями украинских ученыхфилософов, и будут в журнале выдержаны все международные стандарты предьявляемые к научным журналам, все-таки следует попробовать подать документы на регистрацию "Идей" как научного журнала в Болгарии. Система – системой, и отно-

33


шение к Вам – это проблема системы, но для отказа нужны веские основания, которые могут быть обжалованы и в суде, в том числе и международном. Поэтому, думаю, нужно было бы найти документик – требования к регистрации научных периодических изданий в Болгарии и тщательно с ним ознакомиться. С уважением, Ваш К.Р.

Да, а Ваши размышления об академическом статусе Платона – как говорят в России – не в бровь, а в глаз, и мне кажется, что что-то подобное уже где-то встречал. Но в любом случае, когда буду писать второе издание "Ценностей..." процитирую эту мысль как Вашу оригинальную... Всего Вам доброго, и главное, здоровья, и везения! С уважением, К.Р. Здравствуйте, дорогой Константин, Спасибо Вам за понимание. Тема для меня болезненная и я реагировал слишком эмоционально. Но Вы меня поняли, вошли в положение, показали человечность, спасибо Вам! Я слишком импульсивно реагировал, а так не надо делать. Нужно все обдумать. И взять верное решение. Да, я согласен, надо сделать нужное чтобы узаконить (легаризировать) и также институционализировать международное научное приложение журнала. Я Вам сказал, что поговорю с некоторые мои друзья, которые работают в Философском институте к Болгарской академии наук, они мне скажут все как есть. Да, будет трудно, но надо сделать максимальное. Что надо делать как делается, как надо сделать, как положено делать. Так будет лучше, чтобы приложение приобрело подобающий научный статус. Я все это понимаю и сделаь все что в моих силах. Я не знаю есть ли какой то регламент регистрации "Идей" как научного журнала в Болгарии, я не слыхал об этом. Надо все разучить. Мы с моими друзьями это сделаем. Но нет проблемы, по моему, работать по изданию первого и некоторые следующие номера приложения и журнала, и когда, на основании уже сделанного, мы подойдем к легализации в сответстюущих институциях, тогда нам, кажется, труднее будет отказать. Я так думаю, я так в принципе все представлял и ранше, а теперь более отчетливво все это представляю. Мне кажется, что эту нашу кореспонденцию можно сохранить и опубликовать в журнале, Вы как думаете на этот счет? Пройдет время и все это, как мне кажется, будет интересно – если мы его документировали и сохранили. Конечно, то,

34


что слишком лично и конфиденциально, можно обойти, но все, что принципиально важно, по моему нет проблем опубликовать. В журнале есть такая традиция – все проблемы вокруг его существования и создания, выносить на внимание читателя, ничего не скрывать. Но Вы мне все таки напишите свое мнение. Что касается той международной конференции по поводу 200 летия со дня рождения С.Кьеркегора, о которой Вы упомянули, мне будет очень интересно если Вы пошлете мне какие то материалы чтобы ознакомится, программа и прочие. Я очень уважаю Кьеркегора как философа, мне хотелось бы скоро представить его читателям ИДЕИ; я поищу какой-то подходящий его текст, а если Вы мне что то о нем пошлете, я Вам буду благодарен. И можно его опубликовать на страницам журнала. Можно сделать так, что на обложку журнала поставить его портрет (на следующий номер, когда и будет юбилей рождения философа). Таким образом и мы отметим этот юбилей. Будет хорошо, будет здорово это сделать! Ну, пока, кажется, все. У меня было много дел и забот в связи с политической ситуации у нас, я много писал, пишу, участвовал в демонстрациях, каждый день стараюсь каким-то образом влиять на развитие дел, на развитие прежде всего сознания участников; мой блог много людей читают и сами спрашивают что я о тем и о сем думаю, а ситуация слишком сложная и трудная. Надеюсь она скоро разрешится, чтобы я мог отдохнуть и начать работать изо всех сил по редатирования очередного номера журнала. А Вы когда готовы – посылайте текстов. Посмотрим что получится. Мне даже очень интересно узнать что в конечном счете получится. Я ожидаю, что получится что то интересное и стоящее. Всего доброго! Здоровья и удачи Вам! С уважением: Ваш Ангел

35


ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Из „Точно изложение на православната вяра” Св. Йоан Дамаскин КНИГА ВТОРА Глава 1: За века Съществуващият преди вековете Сам е сътворил века. Божественият Давид казва за Него: отвека и довека Ти си Бог (Пс. 89:3). И божественият апостол: чрез Когото сътвори и вековете (Евр. 1:2). Трябва обаче да знаем, че думата век е многозначна; тя означава много неща1. Защото и животът на всеки човек се нарича век, и периодът от хиляда години2. Век се нарича и целият настоящ живот, век се нарича и бъдещият, безкраен след възкресението живот (вж. Мат. 12:32; Лука 20:35, 36). Думата век се употребява и не за обозначаване на време или на някакъв период от време, измерван с движението и хода на слънцето, тоест състоящ се от дни и нощи, а за обозначаване на онова, което трае наравно с вечното, сякаш някакво движение на времето, което се извършва успоредно и едновременно с вечността. Защото каквото е времето за временното, това е и векът за вечността. И така, говори се за седем века на този свят, тоест от сътворяването на небето и земята до общия край и възкресението на хората3. Защото има частен край – смъртта на всеки човек; но има и общ и съвършен край, когато ще настъпи общото възкресение на хората. А осмият век е бъдещият. Преди създаването на света, когато още не е съществувало слънцето, отделящо деня от нощта, не е съществувал измерван век, а е имало сякаш някакво временно движение и разстояние, което Гностиците наричали с думата αεονες различни сили, произлезли от Бога, “еони”, и в този контекст разглеждали отнасящите се за Бога изрази: преди вековете и во веки веков. Против тях са писали св. Ириней и бл. Теодорит. Αἰών = век, време, отредено за живот, живот... Така може да бъде преведена думата от гръцки и в този смисъл Бог може да бъде наречен πρἰ αιώνων, προαιώνιος в смисъл на вечност (De mundo). Αἰών е собствено име на Бога, Който е ἰἰι ἰν ἰπερ γἰρ µήτε ἰν, µήτε ἰσται, ἰλλ εστι µόνον, τοἰτο ἰστἰς ἰγον τἰ εἰναι (I Scythop., с. 5 De div. nom.). Оттук безкрайният живот не е в буквален смисъл αἰών, а произведение – αἰἰνος, тъй като Сам Бог – αἰών – самата вечност, και αἰἰνας ποιἰν, е съблаговолил духовните предмети да са вечни. 2Arist. Lib. I, De coelo, text 100. 3 Повечето свети отци приемат, че светът ще просъществува 6000 години, както бил сътворен за шест дни. И в пети стих на осемдесет и девети псалом четем: Пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден. Подобно предание за продължителността на съществуването на света срещаме и при иудеите в Талмуда. Св. Василий Велики (De struct. hom. 2) и св. Григорий Богослов (orat. 44) казват, че седмият ден от сътворението е образ на края на този век. През ХII век Герман Константинополски, позовавайки се на авторитета на светите Иполит, Кирил и Иоан Златоуст, се опитва да докаже, че антихристът ще се появи след 6500 година (Изложение на литургията). 1

36


се проточвало успоредно и едновременно с вечността. В този смисъл векът е един; в същия смисъл и Бог се нарича вечен и даже предвечен, понеже Той сътворил и самия век; защото Бог, като единствен безначален, Сам е Творец на всичко – както на вековете, така и на всичко съществуващо. А като говоря за Бога, тук имам предвид, разбира се, Отца и Единородния му Син – нашия Господ Иисус Христос, и Всесветия Му Дух – Единствения наш Бог. Говори се и за веки веков, поради това, че и седемте века на настоящия свят съдържат в себе си много векове, тоест много човешки животи, и за един век, който, както бе казано по-горе, обхваща всички векове. Век века се нарича настоящият и бъдещият век. А вечният живот и вечните мъки обозначават безкрайността на бъдещия век. Защото времето след възкресението няма да се измерва с дни и нощи, или по-добре да кажем, тогава ще има един невечерен ден, тъй като Слънцето на правдата ще свети ясно за праведните, а за грешниците ще настъпи дълбока безкрайна нощ. Как тогава ще се отмери хилядолетното време на Оригеновото възстановяване4? И така Бог, Който е сътворил всичко без изключение и съществува преди вековете, е единственият Творец на всички векове. Глава 2: За творението Тъй като благият и преблаг Бог не се задоволил със съзерцаване на Себе Си, но поради преголямата Си благост благоволил да произлезе нещо, ползващо се от благодеянията Му и участващо в благостта Му, то Той дава битие и създава всичко – както видимото, така и невидимото, а също и човека, състоящ се от видимо и невидимо. Той твори с мисълта Си и тази мисъл, привеждана в изпълнение от Словото и извършвана от Духа, става дело5. Глава 3: За ангелите

4 Самият Ориген разклаща учението за възстановяването на нещата и на Вселената, прието от Целз и платониците, с аргумента, че ако отново се възроди същият ред на вековете и нещата, изобщо не ще остане място за свободата и човешките дела ще се озоват във властта на безусловната необходимост, Сократ пак ще философства, Моисей пак ще поведе израилтяните към Палестина. Ориген излага тези и подобни на тях мисли в “Против Целз”, книга четвърта. Но възгледът му бил погрешен. Той мислел, че светът ще бъде очистен от греховете, че демоните и нечестивите хора ще си възвърнат Божието благоволение, и че някои ангели в резултат на греховете си ще трябва да се превърнат в демони, а други ще трябва да бъдат пратени на заточение да живеят в човешки тела; бъдещите събития обаче няма да повторят предишните. Още преди времето на Ориген св. Иустин Философ осъдил тази погрешна мисъл (Аpol. 1), като написал, че грешниците ще се мъчат не само хиляда години, както казвал Платон (виж “Тимей”), а вечно. Св. Василий Велики, “Шестоднев”, беседа трета) се отнесъл с неодобрение към учението на Ориген за възстановяването, но брат му, св. Григорий Нисски бил склонен да го защити (Orat catechetica, cap. 26; hom. De anima et resurr.) против което говорели след това св. Максим Изповедник и Герман Константинополски. 5 Св. Григорий Богослов. Слово 38, 45. Св. Дионисий Ареопагит за Църковната иерархия, 4 // PG 3, col. 177.

37


Сам Той е Създателят и Творецът на ангелите, Който ги доведе до битие от нищото и ги създаде по Свой образ, безтелесни по природа6, подобни на някакъв вятър и на невеществен огън, както казва божественият Давид: Ти правиш Ангелите Си ветрове и служителите Си огнен пламък (Пс. 103:4 – според превода на 70-те), описвайки тяхната лекота и пламенност, огненост и проницателност, и бързината, с която желаят Бога и Му служат, и стремежа им към горното, и свободата от всякаква веществена представа7. И така, ангелът е същност, надарена с ум, постоянно движеща се, свободна, безтелесна, служеща на Бога, получила по благодат безсмъртие за естеството си; само Творецът познава вида и характера на тази същност. А безтелесна и невеществена тя се нарича в сравнение с нас. Защото в сравнение с единствено несравнимия Бог всичко се оказва и грубо, и веществено, защото единствено Божеството е невеществено и безтелесно в строгия смисъл на думата. И така, ангелът е разумна природа, надарена с ум и свободна воля, изменяема по желание, тоест доброволно изменчива. Защото всичко, което е сътворено, е и изменчиво; само онова, което не е сътворено, е неизменяемо, и всичко разумно е надарено със свободна воля. И така, ангелската природа, като разумна и надарена с ум, има свобода, а като сътворена, е изменяема, имайки власт и да пребивава и да преуспява в доброто, и да се отклонява към зло. Той е неспособен на покаяние, понеже е безтелесен. А човекът получи покаянието заради немощта на тялото8. Той е безсмъртен не по природа, а по благодат9, защото всичко, което е имало начало по природа, има и край. Само Бог съществува вечно, или по-точно, Мнозина от древните (след иудеина Иосиф) приписват на ангелите тела, и са считали за възможно за тях да влизат в “сношения” с “дъщерите човешки” преди потопа, за което някои от тях уж били превърнати в демони. Св. Иоан Златоуст и бл. Теодорит (в гл. 6 на Тълкувание на книга “Битие”) опровергават това погрешно мнение. Опирайки се на авторитета на светите Василий Велики, Атанасий Велики и Методий Патарски, Иоан Солунски твърди, че ангелите имат тела и дори могат да бъдат изобразявани. Относно св. Атанасий той се заблуждава, считайки го за автор на “Quaest. Ad Antiochum”. Неправилно се позовава и на св. Василий, който в цитирания от Иоан текст казва, че същността на ангелите е “може би”, въздушен вятър или невеществен огън. Св. Иоан Дамаскин учи, че ангелите са чисти умове, намират се на постижими само с ум места, не могат да бъдат описани по телесен начин и т. н. Той следва св. Григорий Богослов, който нарича ангелите и чисти умове, и (Слово 38, 42) νοερἰ πνεύµατα (умни духове), и πἰρ ἰυλον κἰι ασώµατον (невеществен и безтелесен огън). Впрочем, за да не изглежда, че той напълно игнорира мнението на другите, светият отец казва, че ангелът е нещо безтелесно или почти такова (ἰ ἰτι ἰγγύτατα). Св. Дионисий Ареопагит (по свидетелството на Иоан Скитополски) нарича ангелите “богообразни”, като нематериални и несложни. 7 Св. Григорий Богослов. Слово 38, 45. 8 Немезий. За природата на човека, 1 // PG 11, 521. 9 Ангелите са безсмъртни не по природа, а по благодат, защото това, което има начало, трябва да има и край, а ако е безсмъртно, това независи от неговата природа. Така твърдят св. Ириней Лионски (lib. III, с. 65.), св. Епифаний Кипърски (haer. 76), св. Кирил Александрийски (Thes., аssert. 20) и мнозина други, а така също и св. Иоан Дамаскин, говорейки за природата на ангела, разумната душа и небесата. В “Диалог против манихейството” той дава за пример тяло, което се движи не от само себе си, а се задвижва от 6

38


Той превъзхожда вечността, защото Творецът на времената не зависи от времето, Той е над времето. Ангелите са втори светлини, умни, заимстващи светлината си от първата и безначална Светлина, нямащи нужда от език и слух, а предаващи мислите и решенията си един на друг без изречено слово10. Всички ангели са сътворени чрез Словото и са достигнали до съвършенство със съдействието на Светия Дух чрез освещение, като според достойнството и чина си участват в светлината и благодатта11. Подлежат на описание; защото, когато са на небето, ги няма на земята, и щом Бог ги прати на земята, те не остават на небето; не ги спират нито стени, нито врати, нито заключване, нито печати. Защото са неограничени. Наричам ги неограничени поради това, че явявайки се по Божия воля на достойни хора, те се явяват не такива, каквито са, а се преобразяват в съответствие с това, как гледащите могат да ги видят. Защото по природа и в собствен смисъл неограничено е само несътвореното, понеже всяко създание се ограничава от създалия го Бог. Освещението им е отвън – от Духа, а не от собственото им естество; пророкуват със съдействието на Божията благодат; не се нуждаят от брак, понеже не са смъртни. Тъй като са умове, те се намират на постижими само с ум места, бидейки описуеми не по телесен начин – защото по природа не приемат вид, както телата, не са триизмерни, а присъстват духовно и действат там, където им е заповядано, и не могат да бъдат едновременно и тук, и там, и да действат. Не знаем дали са еднакви или се различават помежду си по същност. Само сътворилият ги Бог, Който знае всичко, знае и това. Те се различават помежду си по светлина и положение; като или заемат положение в съответствие със светлината, или в съответствие с положението си участват в светлината, и се просвещават един друг в зависимост от превъзходството на чина или на естеството. Но е ясно, че висшите ангели предават и светлина, и знание на нисшите12. Те са силни и готови да изпълняват божествената воля и благодарение на присъщата за природата им бързина мигновено се озовават навсякъде, където божественият знак им заповяда; и охраняват земни области, и управляват народи и страни, както им е заповядано от Твореца, и се разпореждат с нашите работи, и ни помагат. И по Божия воля, и по Божия заповед те ни превъзхождат и винаги са около Бога13. Те са трудносклоними към зло, макар и да не са несклоними, но сега са дори и несклоними – не по природа, а по благодат и поради привързаността си единс-

външно кръгово движение. Това тяло накрая престава да се движи, ако не последва нов тласък отвън. Така и ангелите, щом достигнат до определения им предел на живота, по заповед на Твореца отново започват житейския си път. 10 Тъй като са λογικοἰς – словесни (разумни), на ангелите им е присъщо и слово, но то не прилича на нашето: словото им е обусловено от външни – материални условия, докато ангелите, бидейки невеществени, прости, безтелесни, проникват един в друг, наблюдават взаимно мислите си и с мълчанието си се изразяват по-ясно и красноречиво от нас, които се ползваме от словесно общуване. 11 Св. Григорий Богослов. Слово 28. 12 Св. Григорий Богослов. Слово 28 // PG 36, 72; св. Кирил Александрийски. Съкровище, 31; св. Дионисий Ареопагит. За небесната иерархия, 3 // PG 3, 165-168. 13 Св. Григорий Богослов. Слово 28; св. Дионисий Ареопагит. За небесната иерархия, 9.

39


твено към доброто14. Те съзерцават Бога, доколкото това е възможно за тях, и имат това за храна. Макар да ни превъзхождат като безтелесни и свободни от всякаква телесна страст, все пак те не са безстрастни, тъй като единствено Божеството е безстрастно. Преобразяват се във всеки образ, който Господ Бог им заповяда, и се явяват в този образ на хората и им разкриват божествените тайни. Живеят на небесата и заниманието им е едно – да песнословят Бога и да служат на божествената Му воля. Както казва светейшият, пресвещеният и великият в богословието Дионисий Ареопагит, цялото богословие, тоест божественото Писание говори за девет небесни същности. Божественият свещеноучител ги разделя на три тройни класа. Първият, както казва той, винаги е около Бога и както му е предадено, се намира в най-близко и непосредствено единение с Бога – това е класът на шестокрилите серафими, многооките херувими и светейшите престоли. Втори е класът на господствата, силите и властите, а третият и последен – на началата, архангелите и ангелите. Някои, разбира се, смятат, че ангелите са получили битие преди другите твари; например, според Григорий Богослов, “Бог най-напред измисля ангелските и небесните сили и тази мисъл стана дело”15. Други пък казват, че те са произлезли след сътворяването на първото небе. Но всички са съгласни, че ангелите са сътворени преди създаването на човека. Аз пък се съгласявам с Богослова; защото е било необходимо Бог да сътвори най-напред умната същност, след това – чувствената, и чак след това – от едната и другата – същността на човека16. А онези, които наричат ангелите творци на която и да е същност, са уста на баща им – дявола. Защото, като творения, ангелите не са създатели. А Творец, Промислител и Съдържател на всичко е Бог, Който единствен е несъздаден, възпяван и прославян в Отца и Сина, и Светия Дух. Глава 4: За дявола и демоните

Св. Григорий Богослов. Слово 38; св. Василий Велики. За Светия Дух, 16 // PG 32, 136-137. 15 Св. Григорий Богослов. Слово 2. 16 Кога са сътворени ангелите? Св. Епифаний Кипърски (lib. II Panariorum) казва, че – в първия ден, когато са създадени небето, земята и светлината. При това той се позовава на Иов. 38:7: При общото ликуване на утринните звезди (в схолията Reg. Cod. 3431: светлина – φἰς), когато всички Божии синове (според превода на 70-те: ангели) възклицаваха от радост; и освен това казва, че ако те не биха били създадени преди небето и земята, както твърдели някои, то не би се свидетелствало, че в начало Бог сътвори небето и земята (Бит. 1:1). Така разсъждава св. Епифаний в haer. 65; с него се съгласява и бл. Теодорит (quaest. 3 in Gen.). А св. Василий Велики (“Шестоднев, беседа първа) и св. Иоан Златоуст (Беседа втора върху книга “Битие”) застъпват друго становище, което признава и св. Иоан Дамаскин, опирайки се на авторитета на св. Григорий Богослов. Генадий Константинополски (caten. mss. in Genesim) казва, че онези, които твърдят, че духовното и разумното е произлязло преди чувственото, понеже превъзхожда всичко, са последвали басните на Платон. 14

40


Сред тези ангелски сили ангелът, който стоял начело на надземния чин17 и комуто Бог поверил охраната на земята, не бил създаден зъл по природа, но бил добър и създаден за добро, и не получил в себе си от Създателя и следа от зло. Но не понесъл светлината и честта, които Творецът му дарил, а самоволно се обърнал от онова, което съответства на природата, към онова, което е противоестествено, и се възгордял против своя Творец – Бога, като пожелал да се опълчи против Него, и пръв отпаднал от доброто и паднал в зло. Защото злото не е нищо друго, освен липса на добро, както и тъмнината е липса на светлина, защото е духовна светлина; по същия начин и злото е духовна тъмнина. И така, бидейки създаден от Твореца като светлина и бидейки добър, (понеже видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро (Бит. 1:31), той по своя воля станал тъмнина. Безкрайно множество намиращи се под негова власт ангели били увлечени от него, последвали го и отпаднали заедно с него. По този начин те, имайки еднаква природа с ангелите, станали зли, като самоволно се отклонили от добро към зло18. Затова те нямат нито власт, нито сила против когото и да било, ако не получат позволение от Бога за целите на домостроителството, както се случило с Иов (вж. Иов. 1:12) и както е написано в Евангелието за (гадаринските) свине (вж. Марк. 5:13). Ако Бог им разреши, те имат сила и се изменят и преобразяват в какъвто образ искат, според въображението си. Така че нито Божиите ангели, нито демоните знаят бъдещето, но въпреки това предсказват: ангелите – когато Бог им открива и им заповядва да предсказват; поради което това, което казват, се сбъдва. И демоните предсказват – понякога, защото виждат какво се случва на далечно разстояние, а понякога – защото се досещат. Затова те често лъжат и не бива да им се вярва, дори ако те много пъти казват истината по начина, за който споменахме. Освен това те познават и Писанието. И така, всички пороци и нечисти страсти са измислени от тях. И макар да им е позволено да изкушават човека, те не могат да принудят никого, тъй като от нас зависи дали ще устоим, или няма да устоим на тяхното нападение. Затова за дявола, за неговите демони и последователи е приготвен неугасим огън и вечно наказание (вж. Мат. 25:41).

Св. Иоан Дамаскин се позовава на св. Григорий Нисийски, който в своя Катехизис твърди, че дяволът и неговите съучастници били от числото на ангелите, на които била поверена грижата за долната част на кръга на Вселената. Това било предположение на някои древни мислители, например Атинагор и Методий. С тях се съгласява и св. Иоан Златоуст (Беседа четвърта върху Послание на св. ап. Павел до Ефесяни), като добавя, че дяволът и след падането не бил лишен от началството над онова, което е под небето. Защото апостол Павел го нарича княз на въздушната власт. Така мисли и бл. Теодорит в тълкуванието на това място от посланието на светия апостол. Св. Кирил Иерусалимски счита, че дяволът е бил архангел. Св. Атанасий Велики (Послание до Серапион), последван от св. Кирил Александрийски (lib. I Glaphyr.), твърди, че дяволът е низвергнат от най-високата степен на херувимите. Той се позовава на пророчеството на Иезекиил (гл. 28), където по общото мнение на почти всички отци, с казаното за Тирския цар се разказва за падането на дявола. В стихотворенията си св. Григорий Богослов нарича дявола πρώτιστον ἰωςφόρον. 18 Св. Дионисий Ареопагит. За Божиите имена, 4. 17

41


Трябва да се знае, че падението за ангелите е същото, каквото е смъртта за хората. Защото след падението за тях няма покаяние, както и за хората то е невъзможно след смъртта19. Глава 5: За видимото творение Сам нашият Бог, прославян в Троица и Единица, сътвори небето и земята... и всичко, що е в тях (Пс. 145:6), като доведе всичко без изключение до Битие от несъществуване, като създаде някои неща, като небето, земята, въздуха, огъня, водата, от нищото, а други, като животните, растенията, семената – от тези вече създадени от Него елементи. Защото това по заповед на Твореца произлезе от земята, водата, въздуха и огъня. Глава 6: За небето Небето е това, което обхваща както видимите, така и невидимите творения. Защото в него се съдържат и от него биват ограничавани и постиганите само с ум ангелски сили, и всичко, което може да бъде доловено със сетива. А неописуемо е само Божеството, Което всичко изпълва и всичко обхваща, и всичко ограничава, тъй като То превъзхожда всичко и е сътворило всичко. Тъй като Писанието говори за небе, небе на небето (вж. Пс. 113:24, 23 според превода на 70-те), и небеса на небесата (Пс. 148:4), и блаженият Павел казва, че бил грабнат до трето небе (2 Кор. 12:2), то ние твърдим, че при общото начало на света, както ни е предадено, е сътворено онова небе, което езическите мъдреци, като си присвоили учението на Моисей, наричат беззвездно кълбо20. Бог нарекъл небе и твърдта (Бит. 1:8), на която заповядал да бъде посред водата, като ѝ отредил да разделя водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта. Божественият Василий, научен от божественото Писание, казва, че естеството на небето е тънко като дим. Други пък твърдят, че то има вид на вода, тъй като било поставено посред водата. Други казват, че то е съставено от четири елемента. Някои казват, че то е пето тяло, различно от останалите четири21. Немезий. За природата на човека, 1. Св. Иоан Дамаскин казва, че има само три небеса: въздух, твърд и беззвездна сфера. Отците са внимавали да не би с увеличаване на броя на небесата да направят услуга на гностиците, някои от които твърдели, че има седем небеса, създадени от седем сили, други – за още по-голям брой, други пък – за 365 небеса. Затова св. Иоан Златоуст (в Беседа четвърта върху книга “Битие”) признава само едно небе; блаж. Теодорит – две, едното от които било създадено в началото (Бит. 1:1) заедно със земята, а другото – след разделянето на водите, наречено твърд (виж Бит. 1:68). Св. Василий Велики (“Шестоднев”, беседа трета) говори за три небеса, позовавайки се на това, че св. апостол Павел бил грабнат до трето небе. 21 Св. Василий Велики. Шестоднев. Беседа първа // PG 29, 21, 25, 28. Перипатетиците считат небето за пето тяло, произлязло от разрушение и нямащо нищо общо с четирите елемента. “Аристотел – пише Немезий (с. 5) – въвежда пето тяло – небесно и въртящо се, тъй като не желае небето да бъде сътворено от четири елемента. И нарича това пето тяло въртящо се, защото то се върти около земята, докато Платон казва, че небето се състои от огън и земя”. Аристотел, по думите на Немезий, въвел пето тяло с оглед на това, че елементите са създадени способни да се дви19 20

42


Някои считали, че всичко е заобиколено от небето, и то, бидейки сферично, отвсякъде е най-високата част (на света); а центърът на заеманото от него пространство е най-ниската част (на света). И леките и подвижни тела, според това мнение, са получили от Твореца място най-отгоре, а тежките и стремящи се надолу тела – най-отдолу, тоест в центъра. Най-лекият и най-силно стремящият се нагоре елемент е огънят, за който поради това твърдят, че е разположен непосредствено след небето. Наричат този огън етер; а под етера разполагат въздуха. Земята и водата пък, като най-тежки и най-силно стремящи се надолу елементи, висят точно в центъра, така че земята и водата се намират отдолу, една срещу друга, но водата е полека от земята, поради което тя е по-лесноподвижна от нея. А отгоре отвсякъде като покривало ги обгръща въздухът, въздухът от всички страни е обгърнат от етер, а извън и около всичко това е разположено небето. От друга страна, се казва, че небето се движи в кръг и притяга всичко, което се намира вътре и по този начин последното остава твърдо и неразрушимо. Освен това казват, че има седем небесни пояса, разположени един над друг, че то представлява фино вещество, подобно на дим, и че във всеки пояс се намира по една от планетите. Защото са твърдели, че има седем планети: Слънце, Луна, Юпитер22, Меркурий23, Марс24, Венера25 и Сатурн26. При това под Венера разбират ту Зорница, ту Вечерница. Наричат ги планети, защото се движат в посока, обратна на движението на небето; защото, докато небето и другите звезди се движат от изток на запад, само планетите се движат от запад на изток. Можем да разберем това по луната, която всяка вечер отстъпва малко (на изток27). И така, тези, които твърдят, че небето е сферично, считат, че то е еднакво отдалечено от земята, както отгоре, така и отстрани, а също и отдолу: Казвам: “отстрани” и “отдолу” от гледна точка на нашите сетива, тъй като отгоре, както се вижда от изложеното досега, небето навсякъде заема най-горното място, а земята – найдолното. Твърдят също, че небето обкръжава земята подобно на кълбо и с изключително бързото си движение носи в кръг заедно (със себе си) и слънцето, и луната, и звездите; и когато слънцето се намира над земята, тук е ден, а когато тo е под земята, тук е нощ. А когато слънцето се спуска под земята, тук е нощ, а там е ден. Други пък си представят, че небето е полукълбо, основавайки се на думите на боговдъхновения Давид: Простираш, небесата като шатра (Пс. 103:2), тоест като палатка, а също така на думите на блажени Исаия: и ги е разпънал (небесата) като шатра (Ис. 40:22). А също и поради това, че слънцето, луната и звездите, като залязат, обикалят земята от запад на север и по този начин отново се връщат на изток. Впрочем, независимо от това дали това ставало по този или по друг начин, всичко без изключение е произлязло и е укрепнало по божествена заповед и има за жат нагоре, надолу, назад и напред, а небето и звездите се движат с кръгово движение. Отците не споделят Аристотелевото мнение, според което този пети елемент е тяло на Бога. 22 Гръцко име – Зевс. 23 Гръцко име – Хермес. 24 Гръцко име – Арес или Арей. 25 Гръцко име – Афродита. 26 Гръцко име – Кронос. В превода използваме латинските имена на планетите, защото са получили широка употреба и всички са свикнали с тях. 27 Св. Василий Велики. Шестоднев. Беседа трета // PG 57.

43


своя непоклатима основа божествената воля и решение; защото Той (каза – и се създадоха), заповяда – и се сътвориха; постави ги за вечни векове; даде наредби, които няма да се нарушат (Пс. 148:5, 6). Небе на небето несъмнено е първото небе, намиращо се над твърдта. По този начин се получават две небета, тъй като Бог нарекъл и твърдта небе (Бит. 1:6). Божественото Писание обикновено нарича небе и въздуха, тъй като него виждаме, щом погледнем нагоре, защото Писанието казва: Благословете Господа, всички птици небесни (Дан. 3:80), имайки предвид птиците във въздуха. Защото въздухът, а не небето, служи за път на птиците. Така се получават трите небеса, за които говорил божественият апостол (2 Кор. 12:2). Ако пък някой би пожелал да приеме седемте пояса за седем небеса, не би съгрешил ни най-малко против истината. И в еврейския език думата небе обикновено се употребява в множествено число – небеса. Затова Свещеното Писание, имайки предвид небето на небето, казва: небеса на небесата (Пс. 148:4), което означава, “небе на небето”, тоест небе над твърдта. И в думите: води, които сте по-високо от небесата небесата означават или въздуха и твърдта, или седемте пояса на твърда, или само твърдта, която на еврейски език обикновено се нарича в множествено число небеса. Според естествения ред в природата всичко, а следователно – и небесата, подлежи на разрушение; но те се крепят и пазят от Божията благодат. Единствено Божеството по природа е и безначално, и безкрайно; затова и е казано: те ще загинат, а Ти ще пребъдеш (Пс. 101:27). Впрочем, небесата няма да изчезнат напълно, тъй като те ще овехтеят и ще се свият като дреха и ще се изменят (Пс. 101:27), и ще има ново небе и нова земя (Откр. 21:1). Небето е много по-голямо от земята, но не бива да любопитстваме каква е същността му, защото не можем да я узнаем. И нека никой да не мисли, че небесата или светилата са одушевени, защото те нямат душа и сетива28. Затова, когато божественото Писание казва: Да се веселят небесата и да тържествува земята (Пс. 95:11), то призовава към веселие ангелите на небето и хората на земята. Писанието използва метафори и говори за неодушевеното като за одушевено, например: Морето видя и побягна; Иордан назад се върна; и по нататък: Какво ти е, море, че бягаш, и (тебе), Иордане, че се назад върна! (Пс. 113:3, 5). То се обръща с въпрос и към планините и хълмовете и ги пита защо скачат (виж. Пс. 113:4, 6), както и ние обикновено казваме: “Градът се събра, като имаме предвид не сградите, а жителите на града. И небесата проповядват славата на Бога (Пс. 18:2) не защото издават глас, възприеман с телесен слух, а поради това, че с присъщото им величие ни показват могъществото на Твореца. Като съзерцаваме красотата им, прославяме Твореца като прекрасен Художник29. (Въпрос на редакцията: Драги читатели, желаете ли да продължим публикацията на знаменитото съчинение на Св. Иоан Дамаскин? То е твърде дълго, публикацията му в списанието – в целия му обем – би отнело много време и усилия. Нашата идея беше да публикуваме само първите глави, за да може читателят да се докосне до тоя величав начин на философстване, а пък след това, на тази основа, да потърси съчинението и да се отдаде на четенето му. Пък в един моЕдна от заблудите на езичниците била, че считали небето и звездите за одушевени и ги смятали за богове (виж Платон, “Тимей”). Същото схващане за одушевеност на небесата защитават и манихеите и Ориген. 29 Св. Василий Велики. Шестоднев, Беседа първа и трета. 28

44


мент забелязахме, че сами се пристрастяваме към текста и не можем да се откъснем от него. Да, обаче ето сега решаваме да попитаме теб, читателя: дали да спрем или да продължим още – с публикацията на този толкова богат на смисъл текст? Ще постъпим както читателят нареди; ще се подчиним на неговата, сиреч, на твоята воля, драги читателю...)

45


ФИЛОСОФСТВАНЕТО В онова, което не гасне, нищо че се опитват по всевъзможни начини да го угасят, там е истината...

Все по-често напоследък, особено тия дни, ме спохождат ето тези натрапчиви мисли: Истинското, великото, вечното, непреходното, безценното даже и прочие е било когато, например, Христос се е разхождал бос или качен на магаре сред учениците, проповядвал им е с думи прости, непретенциозни, съвсем човечни, а пък те кротко са се обръщали към Него с "Учителю" – а не сега, когато видните последователи на Христос, такива като владиката Николай в Пловдив или Патриарха Неофит в София, са се накичили с пищни златотъкани дрехи, турили са си златни корони на главата, когато към тях се обръщат с "Ваше високопревъзходителство" или с "Ваше светейшество", когато се возят в скъпи лимузини или ни благославят с ръце, на които са сложени тежки златни пръстени – или часовници от по 20 000 евра единия. Нали разбирате защо тогава, в ония най-ранни времена, всичко е било истинско и велико, а сега е само пародия на величавост, щото сега имаме само една външна, незначителна, показна величавост, а тогава всичко е било съвсем истинско, е било вдъхновено, е било одухотворено от Духа, докато в днешното няма дух, има само фалшив блясък. Щото е менте, фалшификат, пародия, а не нещо истинско. По същия начин някога Сократ пак се е разхождал бос по улиците и площадите на Атина, обкръжен от учениците си, бил е облечен с продрания си и кърпен тук-там хитон, с който и умира, всичко това обаче не му е пречело да води своите

46


боговдъхновени философски беседи, да обучава младите, да ги подтиква да вървят по пътя на истината, доброто, красотата; е, разбира се, някогашният Сократ, такъв, какъвто наистина е бил, няма нищо общо с днешните "велики" професори и академици, облечени в пурпурни мантии, накичени с бляскави огърлици, които гордо и величаво, обременени от непосилна ученост, крачат из хладните, респектиращи коридори на сегашните ни потискащо внушителни университети и академии. По някаква ирония на съдбата, на историята или на самата природа на нещата истински великото, осененото и благословеното от Божия Дух, пак е било тогава, при Сократ и при Платон, а не е при сегашните ни професори и академици, при които често е останала само черупката, външната форма, видимото с очите, а пък Духът си е отлетял, щото него тия неща съвсем не го задоволяват – и, обикновено, нямат никакво отношение към истински същественото и значимото. Вярно, в наше време хората са привикнали много да ценят външната форма, „социалното признание”, самата институционализираност и то на неща, които съвсем не се поддават на институционализиране, именно такива като духът, духовните неща, ценностите, самата човечност с всичко, което й принадлежи, които са така естествени и живи когато са свободни, ала когато бъдат „препарирани”, когато бъдат превърнати в музеен експонат, в реликва или институция на културата, мигом се превръщат в своята противоположност, сиреч, биват умъртвявани. Това обаче в днешно време най-много се цени, а пък ако сега се появи някой като Сократ, като Платон, като Христос, такъв, разбира се, непременно ще бъде най-малкото осмян, ще бъде обявен за луд, ще почнат да му крещят в очите „Абе ти кой си бе?! Ти за какъв се мислиш, нещастнико? Я си покажи професорската диплома?! Теб кой те е признал и кой те е назначил на длъжността „проповедник”, кой ти е издал атестата?!” и прочие глупости ще му рекат, а може да последва и нещо по-сериозно. За което пише Достоевски в „Легендата за Великия Инквизитор”, нали се сещате? Ако не се сещате, ако не сте чели тоя знаменит текст, ще Ви кажа: във времето на великата инквизиция в Испания се връща самият Христос, за да види какви неща правят последователите му уж в негово име – и, евентуално, да им подири сметка. Е, знайно е какво става: Христос е хванат от инквизицията и пак е изправен пред съд, този път пред съда на Великия Инквизитор, който много добре знае кого съди; и, разбира се, самият Христос в името на… Христос, е осъден на смърт, щото се е оказал вреден и опасен, щото пак иска да буни „народните маси”, които пък, благодарение на църквата (по думите на Инквизитора) са били приучени да живеят без този „страшен и опасен дар”, дарът на човешката свобода, подарен им именно от Христос, щото това е сърцевината на Христовото учение. Такива работи станали. Е, стават в роман на Достоевски. Но не само. Те се случват всеки ден около нас, ала ний не ги забелязваме. Всеки ден продължаваме да тъпчем, да разкъсваме, да разпъваме на кръст разни там „христосовци” и „сократовци” без да ни трепне окото, обиждаме ги, тормозим ги и прочие; който се опита да направи нещо истинско, боговдъхновено, голямо (да не го наричаме „велико”, щото някои много ще се подразнят!), него не го подкрепяме, напротив, щом надушим какво става, почваме да му пречим, да го тормозим, да го спъваме; изобличаваме го като враг на нашето спокойствие, виждаме в него „смутителя на реда”, „дразнителя”, той за нас е „луд”, „самозванец”, „нахалник”, „психар”, даже „некадърник” – щото е непризнат, щото е „неинституционализиран” от културата, а пък тази култура и традиция, както знаем, е „приватизирана” от разните му там официални и казионни „научни общности”, „културни институции” и прочие. И никой не може да се намърда там ако не получи съвсем официална благословия или санк-

47


ция, а за да получи и благословия, и санкция, му искат да изпълни едно съвсем простичко условие: да се откаже от себе си, от порива си, налагат му да плюе на всичко онова, което го вдъхновява, да се отрече от него, да приеме разните му там „ограничения”, "норми" и „рамки”, примерно, трябва да пише вече не както сърцето му иска и повелява, не както трепетът на духа му налага, а както „трябва да се пише”, както „се пише”, с разните му там "научни", "академични" и пр. условности и ограничения. Ако не ще да направи тия жертви, го изритват, остракират го, изгонват го безпощадно, обявяват го за „самозванец”, без изобщо да им пука, че по този начин могат да унищожат някой нов Христос, или някой нов Сократ, или някой нов Платон. Не, такива изобщо не са нужни на системата, да, такива „антисистемни елементи” изобщо не са нужни на установилата се „академична” система, на вкоренената църковна, художествена, културна или каквато и да било друга система.

То и някога, по времето на Сократ или на Христос тия двамата не са били посрещнати с ръкопляскания, е, за известно време сякаш са ги почитали, ала в един момент и двамата, и Сократ, и Христос, са станали опасни – и без жал са били ликвидирани. Да, физически ликвидирани, убити. Е, убили са, могли са да убият само телата им, не духа им, каквото са могли обаче, са го убили без жал, а пък после си устройват съответната гавра: възниква върху труповете и на Сократ, и на Христос, една философска или църковна традиция, в която, както виждаме, нищичко не е останало от първозданния, от истинския дух на основоположниците; днес си имаме „Академии”, в които такива като Сократ никога няма да ги допуснат, а там допускат предимно противоположните на Сократ, именно великите конформисти, нагаждачи спрямо системата и пр.; същото е и в църквата: дядо ви Николай от Пловдив да не би да има някакво отношение към духа на самия Христос? Не, няма такова нещо, всичко при него е спекулация, а истински важното са тия неща: пъченето, златните часовници, златотъканите одежди, короните със скъпоценни камъни, кръстовете от платина, расата от скъпа китайска коприна, от какво ли не, да, само тия неща важат там, само те са останали, но от духа обаче не е останал и помен. Той е нежелан гостенин там. Той е пъден, щото е… опасен. Това е положението.

48


Някога Паисий е обикалял пределите на България със своята написана на ръка книжица, давал я е да се преписва, пръскал е светлина, като, предполагам, при тия негови странствия често са го лаели не само селските кучета, ами този луд монах, нищо чудно, да е бил замерян с камъни и от самите селяни; абе кой ли ще земе да ти преписва на ръка една книжица, да я чете, за да има съзнание, че е българин и други такива глупости?! Я ме остави на мира, о, безумни юроде?! И на Левски са затропвали под носа врати и кепенци, това нима не е било така? Нима не го знаете? Да, така е било от векове, така е и сега. За жалост е точно така. Аз често имам обичая да се оплаквам как, да речем, списанието ИДЕИ (или моите книги) бива възприемано като „натрапник”, който никой не го желае, то, горкото, си стои арестувано по книжните борси, непипнато от ръка на читател, обявен му е пълен бойкот, книжарите не го щат, понеже било „непазарно”, питам се: как пък така добре го надушиха, че не е „от наште”, че е различно, та така мълниеносно, още от първия миг, го подложиха на безжалостен остракизъм?! Явно имат нюх към тия неща, няма що. Е, осъдиха го на смърт, на убиване, на разтерзание. И мен, неговият създател, осъдиха по този начин, щото нали се досещате как родителя се чувства когато разтерзават, разнищват, разкъсват на части рожбата му?! Всеки родител предпочита сам веднага да умре, ала да не гледа как разкъсват на части и погубват рожбата му, свидното му чедо. Било списанието ми "неинституциализирано" и като такова, представете си, "нищожно". Сиреч, уж го има, ала го няма. Това, което научната общност не е признала и приела, то... не съществувало. Оставям настрана въпроса защо не го признават, коя е потайната причина за това. Или да я кажа, а? Ами добре, ще я кажа, щом стигнахме до тоя пункт: ами не го признават списание ИДЕИ разните му там официално-казионни научни и академични институции по причина на това, че поставено до техните "научни продукти", то предизвиква крайно неизгодни асоциации; хората имат възможност да сравняват, оживотворената от вечния дух алтернатива успява да покаже колко наистина струва официално-казионната наука и академичност. Разбирате сега защо непризнаването на такива "скандални съществувания" като ИДЕИ и прочие е въпрос на живот и на смърт за ония, които така добре са се приютили в рамките на системата, че са станали подобни на тежки камъни, изградили огромната и "неподвластна на времето" стена – стената на безликата, бездуховна, казионна, суха, вееща на мъртвина и хладна величава и непристъпна като крепост институция. Научна, академична, църковна, философска, религиозна, художествена, културна или каквото и да е тя. И предимно държавна. А свободните и "частните" неща и инициативи не ги признават. И ги гонят като че да са прокажени. Така стоят работите тука. Но има все пак и нещо, което ме крепи. Това е именно мисълта: щом така постъпват, а именно, без жал гонят всичко чуждо, значи все пак има нещо истинско, субстанциално, така да се рече, в това, с което си позволих лукса да се заема и да правя. Има дух в тия неща, щом така ги посрещат. Щото ония неща, които по начало са мъртвородени, тях ги посрещат иначе: с овации, с ръкопляскания, с аплаузи, тях ги хвалят, „творците” им, внушаващи пълното доверие на системата, ги канят по телевизиите, обявяват ги за велики, турят на челата им лаврови венци, какво ли не още; да, ала тия външни регалии на славата съвсем не могат да променят обречеността им. Това е лесна слава, която припламва за кратко като огън от слама, лумва за кратко, а пък после остава само пепел, не въглени, не жарава. А в жаравата е истината. В онова, което не гасне, нищо че се опитват по всевъзможни начини да го угасят, там е истината…

49


ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ Кант: Отвъд антиномиите Мариана Славова В своята „Критика на чистия разум” Кант достига до т.нар. антиномии на разума. Всъщност Кант поставя въпроса „Как е възможна метафизиката като наука?” и в хода на търсене на съответния отговор, немският философ се натъква на необходимостта от критерий за демаркация между мислене и познание. Така на преден план излизат две големи теми у Кант: трансценденталната аналитика и трансценденталната диалектика. Като при това на Кант му се налага да направи и още едно разделение: между разсъдък, работещ с понятия, и разум, работещ с идеи. Настоящата работа има за задача да обясни наличието на антиномии в разума, но и да потърси онова зад антиномиите, или по-скоро след тях. Защото антиномиите очертават една граница, но там, където има граница, “винаги вече” се предполагат две неща. Антиномиите са предела на ума – те обаче не са онова, с което всичко приключва. Да вземем една аналогия: умът е като свещ, той вижда само онова, което сам осветява. Но умът, взет като пламъка на свещта, не може да види реално тъмнината – той само я усеща, предполага я, има смътен усет за нея. Но той никога не я вижда – това е проклятието на ума: каквото и да погледнем през него, виждаме всъщност просто ума, винаги и само него. Свещта е нещо интересно: тя не може да види нито себе си, нито мрака; тя вижда единствено това, което осветява и нищо повече! Затова и Кант в крайна сметка ще нарече Азът ноумен, а реалността, която не ни се явява – нещо в себе си. Умът няма достъп нито до себе си, нито до външната реалност. Той върви само в свой коловоз. Проблемът тук е много съществен – ако ние искаме да имаме някакво реално познание за нещата, то тогава… Трябва да духнем свещта. Със средствата на светлината ние никога няма да видим мрака: респективно със средствата на ума ние никога няма да стигнем до нещо, което е отвъд ума. Единственият начин е да угасим ума, да спрем да го налагаме на реалността. Реалността сама трябва да дойде при нас: опънали сме тетивата на ума докрай, няма накъде да дърпаме повече, сега остава да се пуснем и стрелата сама ще полети. Ние не правим нищо, за да заспим: ние никога не знаем в кой момент точно заспиваме- защото ако бяхме съзнателни за този момент, то ние щяхме да сме будни и всъщност да не заспим. Същото е и с ума: ако искаме да угасим свещта, то трябва да преодолеем Аза, да преодолеем ума. Но опитваме ли да го угасим насила, чрез самия него, пламъкът на свещта само ще се разгаря дори по-силно, умът не може да унищожи сам себе си. Няма как да отидем отвъд ума със средствата на ума. Кант спира точно на прага: стига до предела на ума и се връща назад, изплашен да прекрачи границата, която будистите например отдавна са прескочили. Но този скок не е съзнателен, той не е дело на ума. Според Кант умът не може да улови реалността отвъд себе си в никакви категории, ние винаги ще възприемаме само това, което можем да възприемаме. Кант решава своите антиномии така: първите две нарича математически и те се разрешават, когато се изтъкне грешката на аргументите, които се отнасят до обект, който е отвъд възможния емпиричен опит. И двете тези са неверни, защото е

50


без значение дали твърдим „Четириъгълната окръжност е кръгла” или „Четириъгълната окръжност не е кръгла”. Ние имаме противоречие не в тезата и антитезата, а още в самото понятие, в случая илюзията идва от факта, че смятаме светът като цяло за познавателно достъпен. Другата двойка антиномии са динамически. Твърденията за тях пък са еднакво верни, ако направим разграничение между практически и чист разум. Свобода в редицата на явленията няма, но субектът, който е носител на свободата, не е в редицата на явленията; той е на границата- обект за себе си в саморефлексията и нещо в себе си, когато го извеждаме като съпровождащ представите винаги с конструктивното „Аз мисля”, което удържа единството на многообразието. Така двете- теза и антитеза – са едновременно верни, но отнесени до различни сфери – съответно на чистия и на практическия разум. Кант прави нещо значително: той успява да разреши многовековни конфликти на философията, успявайки да трансформира статуса на метафизиката. Метафизиката не е познавателна, тя не дава знание. Разликата между мислене и знание има своята граница и тази граница е очертана от намесата на безусловното. Когато спрем да прилагаме схемите на разсъдъка (които са категориите, ограничени от времето) към емпиричния опит, то ние оставаме в чистите идеи на разума, които са плод на самоотнасянето категориите към самите себе си, което Кант нарича чист интелектуален наглед. Но такъв наглед ние нямаме – той е просто идея. Такива идеи не бива да се онтологизират, както и не бива да смятаме, че може да имаме познание за тях. Те са отвъд всеки възможен опит, но ролята им е друга – отнесена към практическия разум. Мисленето винаги е по-широко от познанието; мисленето дърпа познанието напред и обуславя моралното ни поведение. Но Кант прилича на някой, който е застанал пред врата, по която са изписани красиви букви… Кант е застанал пред вратата и чете – и наистина, разчита ги умело, следи ги, възхищава им се… Разбира кое по вратата какъв свят описва… Кант е чудесен изследовател: той е посветил живота си да разглежда тази врата…. И така и никога не я отваря! Какво има зад вратата? Според Кант ние не можем да отворим вратата и е излишно да се питаме какво има зад нея. Сигурно за Кант това дори не е врата, а стена… Непробиваема стена. Тук се питаме: дали!? В началото започнах с една метафора за ума и за скока. Сега ще се върна на това. Какво става, ако изгасим ума!? Какво има зад вратата? Кант е прав- за него не можем да говорим… Но нима нямаме никакъв достъп до него? Добре е да знаем, че не всичко е мисъл: всъщност ние мислим, когато не виждаме. Буда не е мислил за истината, той я е видял. Ако можем да видим, няма нужда да мислим. Мисленето възниква поради невежество, а невежеството – поради желанието или буквално жаждата (тришна). Умът на Кант прилича на мрежа, хвърлена от рибар, който иска да улови риба. И когато я улавя и придърпва към себе си, то тя винаги достига при него мъртва, в агония. Само седящият на брега на реката и спокойно наблюдаващия рибата в реката, може да я види в нейната живост. Но това става когато умът е спокоен и не „хвърля мрежи”. Нашите понятия не могат да уловят реалността, докато мислим, ние винаги сме неспокойни; мисленето не е съзерцание. В будизма го наричат даршан: виждане. Дзен-будистът Доген пък показва това с аналогията на спокойната вода: Луната може да се отрази перфектно кръгла само в спокойната и тиха вода, в бурна вода образът й винаги ще е изкривен. Докато умът е бурен, реалността винаги ще бъде изкривена. Всичко това, което Кант прави, всъщност е само част от работата – Кант оцветява и изяснява част от картината. Всичко, което Кант прави, го прави в границите на ума. Кант разделя мислене от знание…. Но знанието на Кант е част от мисловния процес: това е обусловеното от мисълта знание. Канто-

51


вата трансцендентална аналитика е налагане на категориите върху реалността… Диалектиката пък е оставянето на категориите, отнесени сами към себе си, не към емпирията. Но, виждате ли, и в двете дейност участва ума. Може ли да има друго познание? Нещо отвъд трансценденталната аналитика и диалектика? Нещо, което е зад вратата? Кант нарече познание онова, което е приложимо и сравнимо в опита. Всъщност делението е по-фундаментално. Имаме сфера на ум и не-ум. Кант работи в сферата на ума и я дели на разсъдък, който познава и на разум, който мисли. Но това е деление в едната страна на нещата. Все едно да сме разчертали карта на светлата страна на Луната… Но ако има светла страна на Луната, то има и тъмна! Има нещо отвъд границите на ума. За него не можем да говорим… Защото заговорим ли за него, вече го впримчваме в границите на ума. Само умът работи с езика. Езикът моментално определя и дефинира. Но това отвъд ума е постижимо. Кант и цялата западна философска традиция се позовават на мисленето: за философията то е основата на всичко въобще. Аз смятам, че има още едно знание – едно подълбоко знание, което е неизразимо, но достижимо. За него обаче е нужна смелост: трябва да се проумее илюзорността на Аза и крехкостта на структурите на мисленето. Мисленето не е познание, защото когато знаеш нещо, не е необходимо да мислиш. Всъщност мисленето може да реши единствено проблеми, които самото то е създало. Нито един проблем на живота не може да се разреши с мисленето – защото умът е като път, който се прокарва през поляна. Ние стоим на пътя и ако на поляната се случват разни неща, ние няма да ги разрешим, седейки на пътя и наблюдавайки ги. Ние трябва да излезем от коловоза на пътя. И тези проблеми, които не са проблеми на ума, са по-важни. Всъщност умът сам създава много от проблемите. Умът се опитва да обоснове безсмъртието на душата – но този проблем си е изцяло на ума. Всъщност колкото и да мислим за безсмъртието на душата, ние винаги ще се натъкваме отново и отново на мисълта. Всичко, което правим е анализ на мисълта. Мисленето не може да достигне до никаква оригинална истина; то винаги е свързано с минало, със старото, с известното. Когато се попитаме за нещо: например какво е Бог, всяка дефиниция и изказване, което правим е просто нова комбинация на стари мисли. Няма нищо истински ново. Мисленето не може да ни отведе в неизвестното; то се върти в порочния кръг на собствените си понятия. Това прави и Кант – всъщност трансценденталната аперцепция също е една мисъл… Понятието ни за нея не води доникъде. Затова ударението на Изтока не е върху мисълта, а върху опита; върху действието, върху виждането. Буда е прозрял нещо, което е отвъд ума. Западните философи също търсят това нещо, но остават в лоното на ума. За тях мисленето е по-стойностно от постъпката, от опита. Нещо повече- те говорят за трансцендирането, но така и не го извършват; страхът от преодоляването на Аза и ума е огромен. Това е като да вървиш по твърда почва, която изведнъж ще стане плаващи пясъци, в които илюзиите ти ще потънат. Но точно това прави будизма на Изток… Затова да изучаваш будизма, значи да изучаваш себе си. Да изучаваш себе си означава да забравиш за себе си, защото както окото не може да види само себе си, тъй и ти трябва да излезеш първом от себе си, за да не изглеждаш като змия, захапала опашката си в опит да разбере какво има в главата й… Но да забравиш за себе си, това пък означава да приемеш себе си като всичко онова, което си мислел за не-себе си досега… И така: да изучаваш будизма е като да стъпиш на мост, който го няма. Затова когато чуете за будизъм, не търсете нещо конкретно; будизмът няма просто да ви заведе до извора, а ще ви направи самият него…

52


Именно това е то истинското трансцендиране. В акта. В отварянето на вратата – реално. И това не е философия. Това не е да мислиш до предела, а да действаш отвъд предела. Затова на Изток нямаме философии – там имаме постижения, осъзнаване, правене. От древна Гърция сме наследили погрешно правенето като нещо по-низше от мисленето. Но това не е вярно. Умът винаги се блъска в собствените си граници; той е като бумеранг, опира в собствената си стена и се връща – това прави и Кант; ударът е в наличието на антиномии. И оттам нататък – нищо, връщаме се. Изтокът обаче превръща стената във врата: врата, която можем да отворим. Но отварянето й означава всъщност изчезването й. Врата има докато има ум, изчезне ли умът, изчезват и границите му, Тогава няма разделение – но това е отвъдментално преживяване. То не е преживяване на субекта – то е отвъд неговата ситуация. Когато си отвъд мисълта, си отвъд ограниченията: умът е този, който разделя субектно и обектно; който прави двойката Аз и не-Аз. Но тази двойка не е реална, тя е игра на ума. Нея я има, доколкото го има ума. Ако прескочим ума, тази опозиция отпада. Всеки дуализъм изхожда от ума. Разликата между Изтока и Запада е огромна. Когато Буда например постига някакво разбиране, той първо разбира и след това говори. Буда прави първата си проповед едва след постигането на нирвана под дървото Бодхи. Първо е изживяването, а след това изразяването му. При Аристотел, Кант, Хегел това е обратно: те първо мислят и чрез заключения достигат до някаква истина. Всички техни изводи са достижения на ума, а не следствия от някаква практика. Забележете, източникът е различен! На базата на мисленето западните философи строят своите теории. Затова и винаги остават от едната страна на нещата – никой западен философ не е направил това, което Буда прави, защото всеки западен философ се върти в сферата на мисълта. Стоят в мрака, вземат едно фенерче, което наричат съзнание, осветяват на крачка пред себе си, и опитвайки се да познаят това, с което светят, стигат до антиномии, защото просто самосъзнанието е невъзможно – както е невъзможно фенерчето да освети самото себе си. Така имат известни познания за фрагменти от света (които сами осветяват), и никакво познание за онова, с което познават. Това е цялата картина на западната философия. Затова и досега се спори какъв е светът и как познаваме…. Просто защото се въртим все в един и същи кръг… Какво правят на Изток ли? На изток…. Просто отиват на Слънце. Както казах, западните философи стоят в мрака и осветяват с фенерче части от реалността. Изтокът е нещо различно. Изтокът прави стъпка назад – стъпка към светлината. Няма нужда да осветяваме хиляди фрагменти от света… Така до истината никога няма да достигнем. Всяка теория е просто ново осветяване… Но източникът му е един и същ – светлината на фенерчето! Изтокът просто се позовава на друг източник! Там хвърлят фенерчето… И святкат лампата. Как ли? Да хвърлиш фенерчето означава да захвърлиш ума, да направиш крачка назад към отвъд неговото пространство. Философията е само едната страна на нещата. Когато мислим, не сме просветлени; когато сме просветлени, не мислим. Това ужасно много наподобява принципът на неопределеността на Хайзенберг – ние просто сме избрали само едното, свикнали сме с едното. Смятаме, че описвайки детайлно частицата сме свършили цялата работа. Това прави Кант. Но Кант не знае, че частицата е и вълна. И ако преминем отвъд границите на ума, ще видим частицата като вълна. Начинът да минем отвъд антиномиите е да преодолеем аза. Но тогава това изживяване ще бъде наистина отвъд-дискурсивно. Във философията условно разграничават три парадигми: онтологическа, ментална и лингвистична… Търсят истината в различните аспекти на едно и също нещо- за мен всички тези парадигми са всъщност подпа-

53


радигми на една: парадигмата на ума или на говоренето. Всички тези парадигми говорят за света: било видян в онтологически, гносеологически или езиков аспект. Но това са различни погледи върху едно и също: онова, до което умът ни докарва. Аз смятам, че има друга „парадигма” – ще я нарека парадигма на мълчанието. Тя е само една и в нея не може да има подпарадигми. Тази парадигма е фундаментална, защото тя прави възможно съществуването на другите парадигми. Мълчанието не е отговор на въпросите на метафизиката: то стопява въпросите на метафизиката, защото те са въпроси на ума. В тази парадигма няма въпроси и отговори; няма стремеж и страдание. Страданието идва от незнанието; идва от неразбирането на действителността, която винаги ни убягва, когато мислим за нея. Трудно ни е да разберем, че в света има просто дървета, а не три дървета… Три е нещо, което ние налагаме. Но то не променя реалността. Дърветата не са три реално. Това е същото – ние така сме се сраснали с ума си, че моментално виждаме всичко като неотделимо от него. Много трудно е човек, свикнал с цифрите, когато види три дървета, да вижда просто дървета, без да ги фиксира като три на брой. Много трудно е човек, който веднъж е изучил съзвездията, в купчината звезди да не види моментално констелацията на Орион. За западния човек е изключително трудно да се освободи от ума – затова и всички философи са го сметнали за фундамент, а Хегел дори го прави основа на самия свят. Кант поне оставя място за нещата в себе си, които обаче смята за безинтересни от познавателна гледна точка. В парадигмата на мълчанието спорове няма- там няма моя теория и твоя теория. Мълчанието е само едно, няма две тишини. Всеки език е нечий- аз говоря за света едно, ти – друго. Но това са само думи. Тишината зад тях е една и съща. Една и единствена. Ние разграничаваме две теории, два дискурса, две изречения…. Но никога не разграничаваме две тишини. В по-късния будизъм Нагарджуна нарича реалността пустота, или шуня. И тази пустота е само една – ние можем да имаме сто единици и те ще дадат числото сто. Но ако имаме две или двеста хиляди нули… Винаги ще са само една нула. Затова Изтокът върви към монизъм, но не онтологическият тип монизъм; не единната субстанция…. А точно празнотата – празнотата не е субстанция, не е нещо. Но сега няма да се спирам подробно на този проблем. Нашето питане беше: Какво има отвъд антиномиите? Моят отговор се състои в един коренно различен поглед на нещата. Интересно е да се разбере, че Западът приема за илюзия това, което Изтокът приема за реалност! На Изток всичко, което се случва като преживяване и медитативен опит „вътре в теб”, е реално. Външното е илюзия – свят, подчинен и ограничен от възможностите на ума. На Запад външният свят е обективен – той се споделя от всички, а вътрешното и индивидуалното не е важно, то е само твое изживяване, то е илюзорно. Направих тази забележка с оглед на въпроса за антиномиите и отвъд тях…. Въпросът не е какво има отвъд антиномиите, въпросът е какво собствено правя аз, че да има конфликт хем в ума ми, хем в границата, която съм положил между ума и не-ума. Кант разрешава антиномиите- или противоречията в ума. Но Кант не разрешава по- истинската антиномия: тази на ум и не-ум. Но и тя е илюзия. Тя е плод на дуализъм, какъвто реално няма. Когато азът отпадне, отпада антиномията. Когато умът отпадне, няма да остане нещо, което е отвъд ума. Това не е логиката а или б, и ако не „а”, то „б”. Не, напротив, ако нямаме „а”, ще отпадне и „б”! Отпада умът, заедно с него и не-умът, остава празнотата. Остава онова, което е под „а” и „б” и което е „а” и „б” в действителност. „А” и „б” са маски на празнотата; звуци, които прикриват тишината… Затова и всички теории на Запада са еднообразни – те се лутат между „а” и „б” непрекъснато, като дават превес на едното над другото, или пък като се опитват да си обяснят как и защо си

54


съответстват… Ами съответстват си, защото са едно и също… Защото под тях стои една и съща празнота: както празнотата във всички чаши е една и съща, разделена от стените на чашите. Но чашите се различават само в стените си, не и в празнотата. Празното в тях е еднакво. Има различни стени, но не и различни празноти. И какво остава всъщност? Оказва се, че отвъд антиномиите на Кант има пак антиномии… Които се разпадат, когато замълчим…

55


ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ Силите на думата и разбирането Мирена Атанасова Финалът на първата част на Вакяпадиам връща темата за тъждеството между Думата, Атман (индивидуалната душа) и Брахман (крайната реалност). Вътрешната дума в разбирането на Бхартрихари е от природата на душата (I. 130), чрез нея се постига Брахман. Пази я свещената традиция на Ведите. Така думата или речта се идентифицира с човешкия свят, в нея се съдържа човешките представи, желания и причини за действия. Разбирането на речта като енергия и двигател се разгръща тук в посока на силите на думите. Думите въздействат (I. 127), определят представите ни за нещата (I. 129), проектират формите в съзнанието ни (I. 129) В текста се разглежда и специфичен аспект на процеса на разбиране. Смисълът на изречението не се определя само от външната форма (I. 135). Често пъти нещо изречено не е онова, което се има пред вид (I. 136 и в поясненията), а казаното често е включено в по-широко съждение (I. 137). В съвременната интерпретация на разбирането на дискурс се подчертава ролята на изводите, свързващи казаното с конкретна ситуация, както и изграждате на ментален образ на схемата на ситуацията (Kintsch W. & P. Mangalath 2011. The Construction of Meaning, University of Colorado)

Из „За изреченията и думите“ Бхартрихари (IX част, продължение от брой 12, година 4, 2013 май)

Превод Мирена Атанасова 126. Съзнанието на всички същества, които се превъплъщават30, е от природата на думата, то живее в нея. Съзнанието на всички същества не може да бъде извън тази същност. Поради това че съзнанието носи природата на думата съществува различие на съзнателни и несъзнателни неща. Казано е: Думата води всички същества в целенасочените им действия. Ако нея я нямаше, всичко щеше да бъде несъзнателно като парче дърво или стена. 30

В Сансара.

56


Преживяването на удоволствие и болка при тези, чието съзнание е обърнато навътре, е възможно само дотолкова, доколкото съзнанието е от природата на думата. И за действията на тези, чието съзнание е обърнато навън, важи същото, в противен случай те биха престанали да съществуват. Няма същества, надарени със съзнание, които да познават или да дават познание без думи. Затова няма активност на съзнанието, която да не е тясно свързана със силите на думата. Някои дори твърдят, че активността на съзнанието е самият принцип на думата. Казано е: Думата, която се преподава във всички науки като предполага обособена форма, която почива на видимостта на различията. Разделението на думата, кравите и подобни неща става чрез думи, които произлизат от (единната) дума, те не са извън единството, въпреки че изглеждат различни. Те побеждават смъртта, която знае, че думата има шест врати, шест основи, шест форми на знание и шест измерения31. 127. Както в будно състояние чрез думите се въздейства върху обектите, по същия начин в сънищата думата е самият обект на всички действия. Появата на Думата – Брахман се състои от неща, които трябва да се извършат и средства за това. В будно състояние зародишите на разделението на думата, които са от нейната природа, преминават през модификации като раждане и т.н. през продуциране, модифициране и достигане до състояние на действени обекти. В недиференцирано състояние като сън същата дума е свободна от външните обекти, но сходна с тях, става обект на действието на произвеждането, модифицирането и достигането. Казано е: Господарят на всичко, този който обхваща всичко и се наслаждава, след като се раздели и след като сътвори много различни неща, продължава да спи32 128.Дали всички неща имат природата на Аза (атман) или на Върховния, думите ги представят, обектите се установяват чрез думите. Според някои, всяка трансформация е продукт на Аза. Тя съществува във всеки индивид, но се представя като външна. Дали нещо е вътрешно или външно се определя от употребата, базирана на предишната практика. Но това не е възможно като имаме предвид, че източникът и на двете е един и не е телесен. Според други, всички форми на знание и всички диференциации са трансформации на вътрешното съзнание. Такъв е възгледът на тези, които смятат, че всичко е продукт на Аза. Други обаче твърдят, че Върховният аз е източник на съзидание и всичко се появява от него както маслото се появява от сусамовото семе. Според други пък процесът напомня излитането на искра от огън, изникването на облаци от въздуха, на потоци течаща вода от лунния камък, на дърво от земята и т.н. такива са възгледите на тези, които смятат, че източник на всичко е Върховният Аз. Философските коментари поясняват тезата за Аза и за Върховното. Това което се има предвид под: както думата го представя е – вътрешната дума се представя като наслада или болка по много начини в различните същества. Дори случаи като хвърляне и падане на камъ31 СА: За думата се твърди, че има четири по шест признака. Какво символизират те не е ясно. Вришабха ги обяснява на базата на шестте вида интуиция, споменати във Vak. 32 СА: Ваак, ІІ, 45

57


ни се представят според съществуващата практика33. Това което се има предвид под: обектите се установяват чрез думата е, че думата създава обектите и ги съхранява. 129.В случаи на (несъществуващи) неща като “огнен кръг”, при които обстоятелствата са напълно различни, само по силата на думата формата е ясно представена в съзнанието. Звучащата дума представя цялостно значение, което има своя форма. Тя го създава, каквото е. Тя винаги присъства в него като нещо, което се предава чрез него. Думата няма отношение към това доколко обектът, който назовава, съществува реално навън или не, нито пък дали няма нещо погрешно в него. Дори в случай като огнения кръг, наличието на дума която се отнася до нещо, което се разпръсква във всички посоки, създава значението на дума като тази. Формата на обекта, създаден така фиктивно, се конвенционализира, дори при наличието на сериозна противоречивост. В случаите на обекти като заешки рог, за които определено се знае, че не съществуват, звучащата дума създава идеята в съзнанието ни и я свързва със собствената си форма. Това се отнася и за обекти, които са допустими за сетивата ни. Значението винаги присъства в думата, като нещо, което се изразява от нея, независимо дали то има външно основание или не. Независимо от външното съществуване, значенията се разбират от думите при всички хора, следвайки впечатленията им от предишния им опит и в зависимост от знанията им. 130.Казано е, че Атман (азът) в говорещия е (принципът на) думата, Великият Бик, с когото се желае единение. Тук (в граматиката) има два вида думи – вечни и производни. Производните са тези, които употребяваме ежедневно, те отразяват аза, чиято същност е думата. Вечната дума е източникът на всички употреби, тя няма протяжност, тя присъства у всеки, тя е източник на трансформациите, субстрата на действията, основа на удоволствието и болката, за нея няма прегради по отношение на произвеждане на ефекти, тя е безграничен източник на телесните обекти, проявяваща се във всички форми на знание и във всички вариации. Тя наподобява спящо и будно състояния чрез спиране на действията и съответно възобновяването им, надарена е, подобно на дъжда или на горския пожар, със силата да създава и разрушава. Тя е Господар на Всичко, надарена с цялата мощ, Великата дума – Бик. Тези които познават процеса на единение с думата, разкъсват усещането си за Аза и се сливат с нея при пълно отсъствие на диференциация. Казано е: Той има четири рога, три крака, две глави и седем ръце. Той, Великият Бик, е вързан на три места и реве. Великият Бог е в човешките същества34. 131.Затова очистването на думата е средство за постигане на Върховния Аз. Който познава същината на дейността му, достига неумиращия Брахман. Когато същността на думата има чиста форма, тогава се постига правилност и се проявява определено качество, като се отстранят спънките на неправил33 34

СА: Тук се цитира Махабхаша І, 123 СА: Риг-Веда, ІV, 58.3

58


ната форма се установява благополучие. Чрез повтаряне на тази практика и след постигане на единение (с принципа на думата), чрез правилна дума и след пълно разбиране на интуицията, която се извлича от принципа на думата – източник на модификации и съдържател на сили – средство и обект на осъществяване, така се постига Върховно Благо. След като приеме позицията на думата, която е извън дейността на дъха, азът влиза в самия себе си, настъпва единение, като се преодолее протяжността. След като се очисти речта и се остави да почива в съзнанието, тогава се освобождаваме от оковите и се постига свобода. След като постигнем вътрешна светлина, след като възлите са разсечени, тогава се постига единение с Върховната Светлина. 132.Никой не допуска, че свещената традиция няма свой творец. Когато изчезнат всички писмени традиции, трите Веди ще останат като семена. Във всички системи съществуват позовавания на автори на писмената традиция и така е приет човешкият им произход. Ведите обаче са като съзнанието – несътворени. Ако изчезнат авторите на писмените традиции, самите те (свещените текстове, Ведите) ще послужат за семена на други традиции. 133.Дори ако доктрините загинат, и няма автори да сътворят нови, културните хора ще продължат да следват установената традиция за правилно поведение (дхарма), набелязана в Свещените текстове (Шрути) и писмената традиция (Смрити). Може да допуснем, че както авторите изчезват, така и писмената традиция може да изчезне. Когато това стане и преди да се появят нови автори и нова писмена традиция, може да има интервал, когато културните хора няма да нарушават ритуалите завещани в Свещените текстове, нито ще престъпват правилата за това какво да се яде и какво – не, описани в писмената традиция. 134.Ако знанието беше спонтанно, нямаше да има смисъл да се създават Свещенни текстове. Ако духовното качество (дхарма) е причина на познанието, то Ведите са причина на първото. Ако приемем, че отделният човек може да овладява знание без инструкции, тогава писмената традиция, която забранява вредните неща и нарежда използването на полезните неща, ще стане излишна. Ако един човек, благодарение на изключителните си качества, придобие знание без инструкции, докато другите трябва да бъдат обучавани чрез текстове, то достиженията на отделния индивид би трябвало да имат определена основа. Другите основи изчезват. Затова авторите, които следват правилния път, начертан в Свещените текстове, създават различни теории и набелязват различни начини на реализация. 135.Разсъждението, което следва Ведите и Свещените текстове, е сила за тези, които не могат да виждат. Значението на казаното не става ясно просто от формата му.

59


Разсъжденията създават разделения в думите и значенията на изреченията в текстовете. Това се прави в полза на тези, които виждат нещата повърхностно. Затова разсъждението се одобрява от древните в изследователските науки. Приема се само такова разсъждение, което не противоречи на текстовете. Във всички свещени писмена има твърде много неща, които са извън разума и могат да се приемат само от вярата. Каква цел има този, който не следва разсъжденията, а приема текстовете като единствена власт. Целта му е вярното разбиране на казаното в Свещените текстове. Силата на казаното да предаде значението варира дори когато формата е същата, поради наличие на други фактори. Този, който разбира значението от самата форма, без да разчита на контекста, може да се обърка в това какво се има предвид. 136.Понякога това, което казват думите, не се има пред вид, понякога то е включено в нещо по-широко, понякога е пояснено от други индикатори, до много изводи се стига чрез разсъждение. Дадени за пример са сутрите: Това към което се стреми субектът е обектът (Панини 1.4.49). Суфиксът има значение на ”дете на” (Панини 4.1.92). Той почиства съдовете. Човекът, за когото се мисли обекта е рецепиент (Панини 1.4.32). Този, който се издържа от жена, започва да прилича на умрял човек. В тези сутри не се назовават (понятията) род, число и време, понякога те се имат предвид, понякога това се пояснява или се оставя на разсъжденията. По подобен начин в изречението: Той трябва да отправи речта си, след като види звездите. Виждането на звездите означава просто определено време – когато звездите са видими. Т.е звездите се назовават, за да означат нещо друго – а именно определено време (вечер). В изречението Изварата да се пази от гарваните може да се отнася и за случай, когато няма никакви гарвани, както и млякото трябва да се пази от кучетата и т.н. или изречението Да се почистят съдовете може да означава извършване на всички подготвителни работи преди хранене, дори да няма съдове. Обяснението може да стане от други индикатори. В изречението: Той смеси захар и мазнина, в съзнанието ни идват всякакви видове мазнина, но като се каже: Пречистеното масло наистина блести. – тогава се конкретизира конкретния вид мазнина. Изводите се правят чрез разсъждения, за да се определи казаното. 137.Разсъждението, базирано на човешкия интелект (различен от писмената традиция), също в крайна сметка почива на силата на думите. Безпочвени са аргументи, които не са базирани на думи, които нямат писмена традиция. Думата е инструктор. Говорещият следва силата на думата и действа под влияние на желанието да говори на базата на наличието на съответната дума. Когато слушащият следва силата на думата да предаде определено значение, той достига до смисъла чрез разсъждение, базирано на значението, контекста, други индикатори, взаимовръзки. Хората възприемат капацитета на думите като капацитет на слушащия. Докато разсъжденията не следват силата на думите, приликите и разликите в обектите, това е деструктивно за всички традиции, без всякаква основа, и се нарича сухо разсъждение. Както в следното: Ако пиенето на вино от голям кръгъл, оцветен в розово съд не може да те отнесе на небето, тогава какво може да направи малката глътка при богослужението?

60


138.Също както за цветове и други качества се смята, че имат сила да предизвикат определен ефект, така и за думите се смята, че имат силата да премахват отрова и т.н. За тези, които са разбрали от свещените книги, че свещеното щастие е в познанието и употребата на правилните думи, както и в познаването на Граматиката, тези стихове усилват убедеността им в традицията на свещените книги. Известно е, че цветът, вкусът, мирисът и допирът, поотделно или в комбинация, имат силата да произвеждат определен видим или невидим ефект. Силата да произвежда видим ефект имат и отровните растения, магнитът и дърветата. Силата да произвежда невидим ефект има виното, както и водата от свещени места. По отношение на някои думи също са наблюдавани ефекти като лекуване от змийска отрова. Подобно на това се приема, че при повтарянето на мантри също се постига непряко видим резултат. 139.Нека се разбере, че думите, освен че имат сили, могат и да създават качества (дхарма). Затова добрите хора, които искат да имат благополучие, трябва да употребяват само правилни думи. От свещените книги се знае, че всяка дума има определена сила, която може да доведе до видими резултати. Затова трябва да се знае, че правилните думи са източник на добро и който иска да постигне свещено щастие, трябва да следва и да вярва на традицията, която се практикува от културните хора и да използва само правилни думи в речевото си поведение. 140.Всички хора постигат смисъла, който има невидим ефект, чрез свещените традиции. По отношения на всичко, казано в тях, може да се допусне и обратното. Някои твърдят следното: както думите имат капацитет да лекуват отрова, по същия начин може да се разбира, че те имат силата и да причиняват вреди. Само на базата на този пример може да се приеме съществуването и на обратната сила. За всички твърдения на свещените текстове за видими и невидими резултати може да се допусне и обратния ефект. Затова след като се приеме един текст за авторитет, значението му се установява така че всяко разсъждение по него усилва силата му.

61


Абхидхармакоша Васубандху Превод: Митко Момов Раздел 3 Лока – Нирдеша, или Учение за устройството на света, карика 12-13 За промеждутъчното съществуване Настоящият текст, карика 12-13 от произведението на Васубандху Абхидхармакоша, продължава дискусията в будисткото разбиране за причинността и ролята на човека да променя собствената си съдба. Космологията се интерпретира с категории на психокосмоса във ведически и будистки текстове. Последователи на школата сарвастивада допускат намесата на човека в избора и трансформацията на битието си. Това става възможно в промеждутъчното състояние между раждането и смъртта . В него загубеното благородство може да бъде възстановено, ако човек не е изпадал в смъртни грехове. Опороченото в минали животи може да бъде върнато по негова воля в настоящето с избор на благородни дейности. 12.Два предмета не съществуват на едно и също място. На едно място се вижда формата на огледалото, когато наблюдаващият е отстрани на собственото си отражение, когато се оглежда в него. Но съществуването на два предмета на едно и също място е невъзможно поради различия в елементите, които съставят техния субстрат. По подобен начин хора, които са на различни места на брега на едно и също езеро, виждат различни отражения на предмети. Но никога, двама наблюдатели от различни места не могат да имат еднакво възприятие на един и същ предмет. Така, отражението не означава възникване на нов предмет. Сянката и светлината не съществуват едновременно на едно и също място. Ако в огледало, което се намира в сянка, се вижда отражение на слънцето във вода, не може да се каже, че отражението е отделна реалност. Има и друг аспект на казаното, че два предмета не съществуват на едно и също място. Какви два предмета? Например, повърхността на огледалото и отражението на луната. Повърхността на огледалото се намира на едно място, а отражението на луната – на друго, като че в дъното на огледалото, като вода в кладенец. Отражението се възприема като идващо от огледалото. Но отражението не е нещо, което има самостоятелно битие. То възниква при съвкупност от условия, само когато те са налице, тогава се появява отражението и съответно възприятието му. Всъщност многообразието от сили на дхармите не може да бъде обхванато от мисълта. И така, тук става дума за това, което не може да бъде установено. Пример за него е отражението. Защо не може да се установи? Защото не може да се говори за тъждественост ли?

62


Защото отражението не е проявява на непрекъснатост на самотъждествени състояния. Отражението не представлява непрекъснатост на самотъждествени състояния на отразяван обект, защото е свързано с непрекъсната последователност на отделни състояния на огледалото и също, защото то съществува едновременно с отразявания обект. Раждането също участва в тази непрекъсната последователност, както и смъртта. То настъпва на друго място без прекъснатост на самотъждествените последователни състояния. Затова, примерът тук не е аналогичен с този за отражението, при което появата му става по две причини. Отражението възниква по две причини: на отразявания обект и на огледалото. Появата му се определя от главната причина35. Раждането не възниква по две причини: на смъртта и на друга причина, която и да се приеме за главна. Затова, отражението няма нищо общо с промеждутъчното съществуване. Логически несъстоятелно е също да се твърди, че главна причина за раждането са семейството и кръвното родство като външно предизвикващи го. Как тогава да обясним раждането по чудо? Представеното по-горе възражение в примера с отражението не може да се приеме за логически състоятелно. Смъртта и раждането не са независими състояния. Свързани са с промеждутъчно състояние. Сведения за промеждутъчното съществуване има и в каноническите текстове. В сутрата е казано: Седем са формите на съществуване: съществуване в ада, на животни, на прети, на богове, на хора, на действия и промеждутъчно съществуване. Нима (опонентите) не помнят тази сутра? Тогава, ще припомним още за ролята на гандхарва36 : Зародишът се образува в майчина среда при наличието на три условия: когато майката е здрава и с редовен цикъл, при желание на майката и бащата за съединяване при полов акт и при наличие на гандхарва. Какво е гандхарва, ако не е промеждутъчно същество? И това опонентите са забравили. - Как ще коментират тогава последното условие? - „… а когато се разпадат групи елементи37”? - Как ще се обясни казаното в Ашваляна-сутра: Знаят ли тези господа, какъв е този появил се гандхарва? Кшатрия ли е или брахман, войн или шудра38? От изток ли идва или от юга, от запад или от севера? Не може да се допусне, че разпадът на групата елементи идва от някъде! Но и този прочит на сутрата отсъства. Затова, ето още едно доказателство: В назоваването на главната причина коментаторите се разминават: Китайската версия се разминава с оригинала, като посочва за главна причина огледалото. Обратно, в коментарите на Яшомитра за такава се сочи отразяваният обект 36 Гандхарва (от санскрит gandharva, благоухаен) в индуизма е клас полубогове. В Махабхарата, Рамаяна и Пураните те са влюбени, певци и музиканти, наслада за богове. Гандхарви дават названието на древноиндийската теория на музиката и на един от видовете брак – на доброволен съюз на момиче и жених без съгласието на родители. 37 При смъртта настъпва разпад на пет групи елементи. 38 Изредени са основните касти в Индия. 35

63


По повод назованите пет групи Бхагаван е казал: Съществуват пет типа (анагамини) – тези, които са достигнали нирвана в промеждутъчно състояние; тези достигнали нирвана при раждане; достигнали нирвана без съответно ментално усилие; достигнали нирвана с ментално усилие и издигнали се на върха. Ако нямаше промеждутъчно състояние, откъде е тогава изразът „тези, които достигат нирвана в промеждутъчно състояние”? Някои допускат богове, които се наричат промеждутъчни. Тогава би следвало да се предположат родени богове. Но това предположение е абсурдно. И още: Както е казано в сутрата за формите на съществуване: Седем са формите на съществуване, достойни за хората. Три от тях са тези, които достигат нирвана в промеждутъчно състояние според различия по йерархията в пространството и времето. Първата е подобна на малка искра, която угасва веднага след като се появи. Втората е подобна на разтопено парче желязо (от метеорит), което изгаря като падне на земята. Третата е подобна на тази, която изгаря на земята. Затова допускането на богове, наричани промеждутъчни, е плод на фантазия, тъй като те нямат позиция в йерархията в пространството и времето. Според някои39 достигнал нирвана в промеждутъчно състояние е този, който сам е отстранил афектите на психиката си в рамките на един живот или заедно с боговете в съответната сфера на съществуване. Той постига нирвана или посредством света на формите, или като добива понятия и представи за обектите от този свят, или като размишлява за тях. Така се различават три типа достигнали нирвана в промеждутъчно състояние. И още едно тълкуване: първият тип е достигналият нирвана в света на формите; вторият обладава сили, присъщи на боговете от този свят; третият тълкува Учението заедно с боговете. Ако говорим за достигащ нирвана след раждане, той постига състоянието на нирвана не със самото раждане, а като общува с повелителите на силите или като съкрати продължителността на живота си. Всички тези типове нямат отношение към примера с искрата, доколкото не се различават по местоположение и форма на съществуване. Освен това за света на не-форми се споменава „достигнал нирвана в състояние на промеждутъчно съществуване” още преди да е изчерпана продължителността на живота. Това обаче не се потвърждава във финалния стих: С йогическо съсредоточаване се достигат четири десетки състояния на нирвана; посредством съсредоточаване в света на не-формите – три седмици; посредством възприятието – още шест състояния; с което се изчерпва разделът. Всички тълкувания са плод на чисто въображение. Какво да правим, ако и тази сутра не е позната на опонентите? След като Учителят достига паранирвана, Учението остава без водеща фигура и се разделя на много части, които тълкуват различно смисъла и текстовете. За тези, които изцяло приемат каноничните текстове като истинно знание, промеждутъчното състояние се обосновава с тях. 39

Представители на вибхаджавадините.

64


- Какво в случая означават думите в сутрата: Тогава злият Мара с цялото си тяло рухнал в страшния ад „Без избавление”? - Означава, че Мара, все още жив, бил обхванат в адски пламъци и след смъртта се оказал в ада, преминавайки през промеждутъчно съществуване. Значими и цялостни действия не изискват задължителна смяна на физическото тяло. Затова действията на Мара имат резултат още приживе, а и впоследствие оказват влияние вече след раждането (в ада „Без избавление”). - Как да разбираме смисъла на казаното: „ако извърши пет злодеяния с непосредствен резултат, а техните последствия се натрупат, то съществото се ражда в ада”? - Това означава, че „не преминава към нова форма на съществуване” – има се предвид резултатът, който се проявява неизбежно при следващото раждане. В буквален смисъл след като са „извършени пет зли дела”, а не едно и „непосредствено след като са извършени”, а не след известно време. Кой не би признал, че съществото в промеждутъчно състояние притежава свойството да бъде родено? Имено поради наличието на промеждутъчното си съществуване, то се ражда в адове, защото след смъртта се намира в състояние, предшестващо ново раждане. Не казваме, че вече се е родило. - Как тогава да коментираме следните строфи: Твоят живот, о два пъти роден, е към своя край, ти си сломен от старостта и близостта на Мара; нямаш място сред хората, но нямаш необходимите принадлежности за пътуване? - Смисълът е, че той няма място сред хората; или за него няма място в промеждутъчното съществуване поради решимостта му да се отправи към мястото за новото си раждане. - „Такъв е смисълът”, „не е такъв смисълът” – на какво се основават вашите твърдения? Подобен въпрос възниква и в дадения случай. Доколкото казаното в сутрата не опровергава нито едно от двете твърдения, затова доказателството за наличие или отсъствие на промеждутъчно съществуване е неубедително. За доказателство може да се признае онова, в което твърденията са недвусмислени. По-нататък, каква е външната форма на живото същество в промеждутъчно състояние, преди да е придобило съответен вид съществуване? 13.Тя се приближава до формата, която се придобива в обичайното съществуване, доколкото отразява едно и също действие. Същото действие, обуславя вида съществуване, определя също и промеждутъчното състояние, от което възниква съществуването. Затова съществото в промеждутъчно състояние придобива формата на бъдещото съществуване, към което е насочено. - Тогава същество в промеждутъчно състояние, насочено към един от петте вида съществуване, може да проникне в утробата на куче или нещо друго. Няма ли да изгори носещата го утроба, ако му предстои да се роди в ада? - Що се отнася до обитателите на ада, те в актуалното си съществуване не са вечно горящи, например когато странстват в допълнителни адове. Както се случва, когато те се намират в промеждутъчно състояние!

65


Да допуснем, че съществото в ада е вечно горящо. Доколкото тялото му е изцяло прозрачно и не може да бъде видяно, както и усетено. Затова и въпросът (за изгаряне) е неоснователен. Освен това, изгарянето е невъзможно и поради това, че съществото в промеждутъчно състояние няма допир с утробата, в която се намира, а също и поради противодействащата карма. Размерите на такова същество са като при пет-шест годишно дете, но то има шест психични способности, както Бодхисатва има и първични и допълнителни признаци, присъщи за периода на разцвета на младостта. Ето защо, когато се намира в промеждутъчно състояние, той влиза в майчината утроба, озарява сто милиона светове, всеки с по четири континента. - Защо тогава майката на Бодхисатва видяла насън млад бял слон, който проникнал в утробата й отстрани? - Това е било само предизвестие, тъй като от древни времена Бодхисатва не се ражда в животинска среда. Подобни са десетте сънища на цар Крикин: Слон, кон, овесено зърно, сандалово дърво, слонче, парк, също обливане на маймуни, нечисти маймуни, тъкан и нечистотия – това са десетте пророчески сънища на цар Крикин. Освен това, същество в промеждутъчно състояние прониква в майчината утроба не странично, а влагалищно. Затова последният от родените близнаци се счита за старши, а първият е младши. - Как тогава да разбираме строфата с коментар от „Дхарма-сутра”: „Приемайки лика на бял слон С шест сияещи бивни и четири крака, Ти идваш надарен с особени знания В утробата на майката, подобно на мъдрец в ашрам40”? - Не е нужно да се ръководим от подобен текст; той не е сутра, не е виная41 и абхидхарма. Това е поетическо съчинение, а някои хора, които намират удоволствие в творчеството на поети, често се увличат от фантазии. Съдържанието на текста може също да бъде разбрано така: строфите предават съня на майката на Бодхисатва, която го вижда насън да прониква в нейната утроба. Съществото в промеждутъчно състояние, принадлежащо към света на формите, се ражда вече напълно развито и облечено, доколкото и чувството на срам е в завършен вид. Бодхисатва също се ражда с дрехи, също както и бхикшуни Шукла, която дава обет и остава облечена до момента на кремацията си. Всяко друго живо същество се ражда голо, доколкото в чувствения свят доминира отсъствието на срам. Нататък, какво означава „съществуване”? Това, което предшества смъртта и възниква след момента на раждане. Съществуването – това са петте групи привързаности. Подразделя се на четири вида: промеждутъчно съществуване, както беше вече казано; съществуване на раждането – това е моментът на зачатие на съответната форма на съществуване; съществуване след зачатието, изключващо момента на смъртта – това е съществуване в собствения смисъл; смъртта – последният момент, след който възниква промеждутъчното съществуване за тези, които се раждат сред същества с физическо тяло. Такова е съществото в промеждутъчно състояние. 40 41

Храм Нормативен текст

66


СБЛЪСЪКЪТ НА РАЗЛИЧНИТЕ КУЛТУРИ За „жизнелюбието” на мутренската ни „култура” – и за чудовищната „красота” на разврата Георги Николов

Един откъс от интервю на д-р Н.Михайлов – нашият прочут психиатър-богослов, нашата така обичана медийна звезда! – заслужава едно по-основателно вникване; ето, ще се изкажа подолу съвсем кратичко, понеже дълбокомисленото изказване на доктора, боя се, освен че е подвеждащо, при това не се и схваща както подобава; вярно е, то звучи като "откровение", съдържащо "съдбовната тайна" на съвременния български живот, ала все пак трябва да не се подвеждаме по увлечението по ефектно натамъмени словеса, а най-вече истината трябва да ни вълнува; та ето въпросното изказване на д-р Михайлов, цитирано вече на някои места с благоговение, сякаш докторът е нещо като пророк на нашето време; всяко време си има своите подходящи пророци, които, не трябва да крием, точно съответстват на неговия същински дух; мерзското време, в което живеем, си има и подобаващите глашатаи: Изпълзя вулгарен човешки тип, един нагъл жизнелюбец. Породи го либералната революция, лошо изтълкуваната свобода. Публичната среда е тежко увредена от простодушната му екстравертност, всестранната му доминация и натрапничеството на неговия идиотски вкус. Нищо по-отблъскващо от ексхибиционизма на лумпенизирания „предприемач“ от триумфа на набъбнал нагон, с врат, злато и изплезен поглед. Чудовищна красота. Мутрата и кандидатмутрата са морално, естетическо и политическо бедствие. Казвам това с отвращение, признавам. Страната е пренаселена от мъже и жени с мощна порнографска аура и несломима воля за „осъществяване“. Хедонисти първо поколение. За да покажа как наистина стоят работите с това толкова впечатляващо изказване на доктора, трябва да опитам да очертая по-пълно цялостната ситуации в българския живот, а това е огромна и то твърде трудоемка тема. Затова само ще скицирам основното в едно необходимо за разбирането пояснение. Понеже такива нашенски "спецове на импровизираното слово", циркулиращи от медия в медия (като разните му там "социални антрополози" или пък дори "психиатри-богослови" и още какви ли не странни птици на причудливия медиен хоризонт!), често дърдорят без особено да са вникнали в същината на проблемите, с което често подвеждат наивната и немислеща публика (което може би е истинската цел на цялото мероприятие).

67


В говоренето и писането не трябва да се дири външният ефект, дължащ се една суетна маниерност и на еквилибристиката с думите, а интересна трябва да ни е тъкмо "същината на цялата работа"; точно на нея държим ний, философите; тя именно и може да ни даде истината, която би следвало да ни вълнува най-много от всичко друго. Философът Ангел Грънчаров в своите книги многократно е описвал и тълкувал тази жизнена или екзистенциална ситуация, за която тук намеква докторът; примерно в книгата му ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие "Въведение в практическата философия") или пък в книгата му ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (с подзаглавие "Етика на достойнството") може да се намери всичко потребно от истински интересуващите се, от стремящите се да разберат. Тук мога да се задоволя с изтъкване на главното, на принципа, който съм доловил в тия книги на този наш философ. "Вулгарният човешки тип", за който се изказва докторът, определяйки го като "нагъл жизнелюбец" (и свързвайки го по-нататък с т.н. мутри) не бива да се нарича така, понеже това му създава една доста вдъхновяваща (особено по-младите) социално-психологическа аура. Докторът уж говори с осъждане за тоя тип, но се изпуска да покаже и собственото си възхищение от него, примерно, употребявайки израза "чудовищна красота". Аз много добре съзнавам, че този жизнен и "човешки" тип е доминиращ и водещ в така и така сложилата се "екзистенциално-духовна" ситуация у нас, той е дори ядро на една своеобразна "култура на безкултурието" или "духовност на бездуховността" ("културата" на чалгата и ментето във всички области), но идеологическото му санкциониране и "одухотворяване", което си позволява докторът, може да служи на увековечаването на оная социална структура, която пък от своя страна го е породила. Зад привидно осъждащите думи прозира именно преклонението на доктора от тоя жизнен и "човешки" тип, щото и самият доктор се вре да бъде един от "провидците" на оная медийно-пропагандна шумотевица, която в крайна сметка го обслужва – с оглед да го увековечи. Някои у нас, привидно уж критикувайки сложилото се статукво, го правят така, че най-ефективно му служат, ето, примерно, цитираните по-горе приказки на доктора служат, повтарям, на идеологическата санкция на същото това олигархично-мафиотско и мутренско статукво. Те се опитват да го "одухотворят" и дори "облагородят", това е пътят, който ще доведе един ден и дотам поетите да почнат да пишат възторжени оди за мутрите, с оглед, разбира се, и те да спечелят некой лев, щото и те душа носят. Аз пък смятам, че трябва да се противопоставяме на идването на този ден. Не ща да живея в държава, в която мутрата е сложена на пиедестал – благодарение на старанията на жонгльори като тоя д-р Михайлов, провъзгласен напоследък, заедно с проф. Вучков, за нещо като щатен "духовен стожер" на многострадалната ни нация. По начало, човешката психика е устроена така, че вулгарното доста съблазнява, докато възвишеното изглежда едва ли не скучно и стерилно, някак си едва ли не "импотентно"; това се дължи на обстоятелството, че живеем във време, в което не душата, а тъкмо тялото е станало стожерът, около който всичко се върти; затова един мислител преди време нарече тази цивилизация "шопенхауерова", по името на философа, който разгада, така да се каже, най-съкровената й тайна – и предрече идването на едно време, в което безсъзнателната стихия на "волята за живот", чийто носител е тялото с всичко, което му принадлежи, ще успее да отхвърли "диктатурата на разума", който пък по начало, така да се рече, "не разбира" и се опитва да потиска живота. Ето че и ние, страдалците на социализмо-комунизма той, прочее, подготви почвата за този мутренски "духовен" поврат, който сега изжи-

68


вяваме, понеже се базираше изцяло на изцяло вулгарно схванатия материалистически принцип – стигнахме до момента в развитието на културата, в който тъкмо тялото, символизиращо "живота", се превръща в главна екзистенциална ос на съществуването ни. И съответно на това се появи, разбира се, в една карикатурна форма, и човешкият тип, наречен от доктора така услужливо "тип на жизнелюбеца". За появата на който, разбира се, е виновна тъкмо свободата – е, вярно, с половин уста докторът прибавя, че "неправилно изтълкуваната" свобода ни била проблемът. Но е факт, че без свободата нямаше и да стигнем до тия ужасяващи жизнени хоризонти – така, разбира се, ще изтълкува немислещата и носталгично настроена по социализма публика. "Жизнелюбието" на мутрата като структуро-определящ "човешки" тип на "новата духовност", която ни е сполетяла, се свежда до едно примитивно преклонение пред тялото, а пък нашето тяло, когато не е под строгия контрол на една силна и поставена на субстанциалните си основи душа, всъщност е едно животно, на което този "човешки" тип се превръща в слуга, в роб, в обслужващо звено. Става дума значи за раждането на един "човешки" тип, който в поведението си и дори в "душевността" си е на нивото на животното; сиреч, тук става дума за "жизнелюбието" на животното, но като вземем предвид това, че тук имаме налице една страшна дегенерация (животните като животни са доста възхитителни в своето така природно и естествено "жизнелюбие!), трябва да осъзнаем, че също така е налице и едно отвратително израждане и опорочаване на човечността като такава. Жизнелюбивата мутра какво, всъщност, толкова обича и люби? Ето какво: Който е чел Шопенхауер и е запознат донякъде с Фройд, не би се затруднил да изброи какво обича и пред какво богоговее екзистенциалният тип на мутрата. Мутрата обича най-напред тялото. Затова толкова много стене и се поти във фитнес-залата (макар че доста мутри и не посещават тия зали, поради което си отглеждат превъзходни шкембаци; но тия мутри не са "образцови", разбира се!). А след това мутрата обича удоволствията, като се почне от яденето – то у нас затова е поставено на такъв висок пиедестал! – и се стигне с най-заветното, пред която този екзистенциален тип богоговее: сексът, разбира се, пред какво друго да богоговее толкова "жизнелюбивата" нашенска мутра ако не пред секса! Нашенската мутра, пред която в дълбините на сърцето си се прекланя целокупният ни материалистичен народ (и на която така самоотвержено завижда!), също има за своя жизнена доминанта парите, и то не за друго, не, например, затова, че те са нещо като "изкристализирала свобода", не, нашенската мутра няма такива субстанциални рефлекси, не, тя просто разглежда парите като възможност за нови и нови телесни удоволствия, именно ядене, пиене, секс, "ей-тия три неща" – за какво друго да мечтае нашенската мутра ако не за тях?! Е, разбира се, има още някои други производни благинки, за които копнее всяка нашенска парвенюшка мутра, и това са, да речем, властта, славата, пъченето да покажеш новите си дрехи, лъскавата си скъпа кола, дебелия си ланец и прочие. Спирам дотук, щото темата е голяма и мога да се отклоня, а пък вече, признавам, си, почна да ми писва да пиша, затова е време да приключвам. Та защо възразих на доктора? Не защото му завиждам за медийната слава, както почти всички си помислихте, не, изобщо не ме вълнува неговата слава. Възразих по принципни подбуди. В думите му, както се казва, се крие едно несъзнавано преклонение пред този тип, независимо от външните, от "кумова срама", уж осъдителни фрази. И най-много, разбира се, ме порази думата "жизнелюбие", която докторът нищо чудно и необмислено да е изтървал, щото от даването на толкова много интервюта как да имаш време всичко да обмислиш? Любовта към живота е нещо

69


съвсем друго и коренно различно от това, което тук имаме, защото, както се видя, тук става дума за едно преклонение пред плътта, а тялото, а плътта, не може да бъде обичано – тъй като тук става дума за отприщването на ония нагони, които по начало душата би следвало да удържа под подобаващ контрол. Тъй че тук в израза на доктора, именно израза "жизнелюбие", и двете съставящи, и животът, и любовта, са неподходящо, не на място употребени. Любовта е нещо духовно, "любовта към тялото" е нонсенс, да не кажа е фрапантна глупост: тялото няма душа за да бъде обичано, може да бъде обичано само онова, което има душа. Животът за човека също е едно духовно в същината си изживяване, затова в някакъв смисъл бездуховните хора са съвсем мъртви. Аз бих предложил на опитващия се да философства доктор да използва думата "сладострастничество", примерно, или думата "разврат"; думата "похот" също е подходяща и трябва необходимо да присъства в речника на един богослов, пък макар и психиатър; тия думи и други от тоя род могат значително по-точно да послужат за изявяването на неговата цел. (Макар че той де факто крие същинската си цел – прославяне на "жизнените устои" на мутренския и олигархичен строй, в който такива като доктора така ефективно се вписват, щото идеологически го обосновават, сиреч, предано му служат, нищо че се представят за негови "умерени критици"!) Ала тъй като той използва толкова възвишени по характера и смисъла си думи, именно думите "любов" и "живот", то това на мен иде да ми покаже, че докторът, в сърцевината на душата си, несъзнавано се прекланя пред типа на мутрата, която се мъчи да ни заблуди, че осъжда, да, осъжда я, ала на думи, докато на дело явно много я обича. И съответно не обича онова, което съдържа нещо чисто и духовно в себе си, аз отдавна съм изловил този словоохотлив доктор, че е голям циник. И нихилист. Той презира духовните неща, на които, да речем, моя милост се прекланя. Такива като свобода, дълг, чест, достойнство, истина, красота, идеали от всякакъв род и пр. Затова и нашият любезен доктор, примерно, се възторгва толкова от Боко, а в същото време така всеотдайно мрази Костов. "Красотата" на мутрата изобщо не е "чудовищна", драги ми докторе, нищо чудно, чудесно или чудновато няма в нея. Един обездухотворен човек, един човек, отдаден на бездуховното, един човек с елементарна, животинска, плътска и страстна душа не може да бъде красив, щото красотата по начало и по идея е нещо духовно. Извратени са, примерно, ония дами, които оценяват Боко, да речем, като "красив", те, разбира се, явно съвсем не знаят що е красота. Уродство е да си уж мъж, пък да "обичаш" Боко – и да гласуваш за него, щот щял да те "оправи" – нека сексуалният подтекст тук бъде изведен на преден план, щото само така може да се осъзнае уродството, за което говоря. Нека, любезни ми докторе, нищо че се опитваш да впечатлиш и поразиш немислещата общо взето публика у нас – и по този начин да минеш за нещо като "провидец", от рода на Вучков, на Евгени Минчев и на други такива! – все пак да имаме известен респект към думите и да не произвеждаме оная блудкава словесна каша, която, общо взето, прилича на помия – и затова така понамирисва на възкиселко, че нормалният човек се гнуси и му се повръща от нея. Нека да уважаваме езика, щото почнем ли и с думите да развратничим, тогава горко ни...

70


ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ Консуматори или творци – или как училището осакатява душите ни Ангел Грънчаров От няколко дни не съм писал в блога си, било преди преумора, било поради липса на време, било заради заетост с предимно политически теми (утре е референдумът и се постарах, направих каквото можах да помогна на повече хора да не се оставят да бъдат най-грозно излъгани от лъжците!), в резултат на което ето сега главата ми гъмжи от идеи за най-различни писания. Да, наистина ми гъмжи главата и направо се чудя от къде и с какво да започна. Имам много съблазнителни идеи и стоя ето вече доста минути в пълна нерешителност с какво да започна в тази ранна съботна сутрин... Примерно наумил съм да пиша две-три важни неща, свързани с образованието и възпитанието на младите; имам да пиша и доклад, свързан с моите изследвания около това как да се реши проблема с дисциплината на учениците в училище; второ, имам да пиша по темата за тиранията на простаците, която се очерта да бъде поредица, а в крайна сметка такива поредици от есета в един момент при мен неизбежно се превръщат в книги, сиреч, другояче казано, има да пиша по бъдещата си книга с условно заглавие било тирания на простаците, било диктатура на простаците, трето, замислил съм няколко теми за текстове по нравствени проблеми; четвърто, една започната книга си стои недовършена, тя беше за богатството и за забогатяването (зарязах я, принуден бях да я зарежа преди повече от 4 месеца), също имам и една отколешна книга за жизнените стратегии, тя пък е зарязана от много повече време, тъй че имам много работа; дори ми се ще да продължа видеокоментарите си по всякакви теми, включително и цели курсове лекции, и прочие. И ето, възниква коварният въпрос: какво тази сутрин да предпочета, с какво за започна? Щото има вероятност поради колебания днес нищичко да не започна и нищичко да не направя... Хайде, ще започна с това, което стои най-отгоре в записките ми на моето бюро, ето тук, пред монитора: написал съм си две думички, именно консуматори и творци. И от това ми се налага да сътворя цял текст. Да си плюя, дето се казва, на пръстите, и да започвам, щото от двоумене полза няма.

71


Тия дни с учениците ми от 11 клас разговаряме по теми от раздел онтология, разговаряме по теми за битието. Онтологията е тъкмо учение за битието, пиша го за тия, дето не са чували тая философска думичка. Това са крайно трудни теми. Най-трудните от курса по философия, която аз водя с моите ученици, а и изобщо във философията, по принцип. Поставил съм учениците си в крайно тежка ситуация, сам не си представям как ще намерят достоен изход от нея. Знам добре, че повечето ученици ще се поддадат, ще се подхлъзнат към лесното, именно, ще намерят недостоен изход. Примерно, нямайки нужната настройка за сериозни занимания, каквито аз им предлагам, в един момент, не правейки нищо, да почнат да обвиняват мен за собствените си провали, а именно, да почнат да твърдят, че аз не им помагам, че ги оставям най-садистично да се мъчат, че не им подавам ръка, че не си върша "както трябва работата" и т.н. Защото те отколе са настроени да бъдат именно консуматори, а в никакъв случай не творци в ученето, в обучението. Аз пък се мъча да разруша този страшен стереотип. С крайно трудна работа съм се захванал. Комай отникъде не срещам и разбиране, да не говорим за подкрепа. Но да карам подред. Не ми се ще да се отдам на общите принципни размисли, ще ми се тоя път да бъда по-конкретен, да се движа плътно до жизнените реалии. Ще давам нагледни примери, с които да илюстрирам мисълта си. Учениците у нас са научени да получават всичко наготово. Учителите им дават и сервират в "смлян", "сдъвкан", в готов за поглъщане вид, подобно на "кашица" – сякаш те самите нямат зъби, сякаш са беззъби старци! – онази информация или "духовна храна", която преди това им е била поднесена в учебниците. Учебникът, да речем, е нещо като "пазарска чанта", пълна с продукти; учителят е нещо като готвач, който от тия продукти и суровини ще трябва да сготви "ухайни манджи", а пък учениците трябва да изсърбат тия манджи с апетит, явно така си го е представял оня, който е сътворил тази, да я наречем, "система". Училището е нещо като "обществена столова" или трапезария, където младите ходят да се хранят, да консумират всякакви там "духовни храни", предимно постни и загорели чорбалъци, яхнии, мазни "умствени баници", "мисловни пици" или "мекици", "дюнери" и прочие. То аслъ точно това се е получило де, само дето като ходят на училище младите съвсем не показват някакъв глад или жажда за разните му там "духовните манджи" и "питиета", дето любезните майстори-готвачи и сервитьори (учителите де), им поднасят с такива старания, но в същото време компенсират с постоянно дъвкане на ония, на другите, на обикновените закуски и ястия, примерно, знаете как е, разните му там пици, банички, дюнери, какво ли не; около всяко училище приятно и задушевно димят разните му там скари, кебапчийници, щото, знайно е, учениците са доста ящни, вечно гладни консуматори на тия храни, които постоянно преживят. Това – от една страна. Запазете го в ума си. Пак ще се върнем до тоя момент. Но сега да се върна на онтологията в моите часове по философия. Та се чудя как моите ученици ще намерят достоен изход от ситуацията, в която съм ги поставил. Аз нищичко не ща да им давам наготово – тази е моята "преподавателска", или по-скоро "обучителна" стратегия. Всичко ученикът трябва да си го придобие сам. Дал съм им всички необходими за това условия; подготвил съм помагало, в което има всичко необходимо оня, който иска, да се порови, да потърси, да се ориентира, да се постарае да намери нещо истински важно или стойностно, нещо съществено, по неговото възприятие, и като му се роди някаква мисъл (аз това го наричам "извод", продукт на умствената или мисловната активност), да си го фиксира в тетрадката с няколко думи. А пък после, вече в час, да прочете тия свои изводи, там спокойно ще ги обсъдим, ще преценим успял ли е да намери нещо важ-

72


но, стойностно, съществено. Обикновено съвсем не успяват, но радващо е, че има ученици, които схващат какво искам от тях и се справят; вярно, малко са, но има такива. Мнозинството, дето се казва, тъпее. Нищичко не правят. Аз пък и никого не ща да принуждавам. Привърженик съм на теорията, че насила хубост не става. Разчитам на добрата воля. Разбира се, постоянно убеждавам, че може, че трябва, че е добре да опитат, да се помъчат, говоря им, че няма нищо лошо в това човек да се помъчи, че е доста коварно и неплодотворно очакването, че като някой друг ти сервира всичко на готово, това е по-добрия вариант и пр.; лесното съвсем не значи, че е по-добро, напротив, истинско е трудното, което си успял да постигнеш сам, а не наготово; ето за такива едни очевидности им говоря. Уж ме слушат, уж на моменти кимат с глава, и ето, оня ден, оказва се, от един клас написали... жалба срещу мен, преподавателя си: аз съм им бил виновен, бил съм погрешен, бил съм грешен и грешник, аз трябвало да поема цялата вина за това, че нещата не вървят; трябвало да бъда сменен, трябвало да им дадат друг преподавател, според вкуса им и пр. Да, и такива неща се случват. За разлика от други хора аз обаче приемам това за нещо съвсем естествено: имаме разминаване във вижданията, имаме нещо като "мирогледни различия", учениците и аз, техният преподавател, няма нищо лошо в това, напротив, то е съвсем естествено. Аз съм дръзнал да поема по значително по-труден, но затова пък по-верен, по моята преценка, път; аз съм заложил на свободата, аз съм направил така, че учениците ми разполагат с огромна свобода, а ето, видите ли, те възроптаха срещу това, разбунтуваха се срещу... свободата си, искат си, видите ли, тиранията, искат си привичното, добре познатото робуване: учителят да им дава всичко наготово, те да "консумират" разните му там знания и информации в готов, смлян, в подходящ за гълтане вид, те да бъдат нещо като примерни папагалчета, да, вярно, няма свобода, ала за сметка на това има сигурност, а така как е: витаеш в пълната неизвестност, уж си свободен, а изпитваш безчет безпокойства. Да, аз зная добре, че "Свобода – это страшная и опасная вещь" ("Свободата е страшно и опасно нещо"), това са думи на Достоевски, знам добре, че със свободата трудно се живее, че тя изисква поемане на огромни отговорности, знам също, че нашият сънародник, без да му трепне окото, е готов да я хариже на всеки, който ще му осигури известно спокойствие и удобства, а пък за такива неща като достойнство, като личност – кой ти мисли за тях в нашенски условия?! Знам тия неща, и въпреки това се инатя, не ща да превръщам учениците си в прости консуматори на готови, добре опаковани благинки, ставащи направо за гълтане, т.е. когато даже и зъби не се искат за да ги сдъвчеш, иска се само по-широчко гърло, сякаш сме не человеци, а... гъсоци! Хайде сега пак да се върна до онтологията. Уж все се мъча да се върна, а все се отплесвам. Е, не се отплесвам чак толкова де, все пак се движа към ясната си цел, но правя разните му там обходи, щото пътят към нея е доста стръмен, а аз пък нямам... мисловен хеликоптер, с когото да литна право към края, към заветната цел! И така ето нещичко от това, с което занимавам учениците си в класовете, в които заниманията ни все пак вървят. Аз, общо взето, също съм дефектен, не си мислете, че се мисля за нещо като "света вода ненапита" или за нещо като "светец". Аз пак не млъквам в часовете, подпитвам, задавам постоянно какви ли не въпроси. Чат-пат, когато учениците ме изнудят или ме подведат – на моменти те са и доста хитри! – аз разказвам разни неща, с които да засиля любопитството им. Понякога, не крия, съм си замислил нещо, като се сетя, им го казвам, за да ги заинтригувам. В такива моменти ме гледат с едва ли не зяпнали усти. Аз, като се вдъхновя, ставам добър оратор, знам, че не е

73


добре да го казвам сам, но пък няма и толкова лошо човек да е наясно с онова, което умее. Разбира се, учениците, класът, трябва да ме предразположи и дори... подкупи, за да почна да им давам нещичко от даровете, които се крият в моята доста (може да звучи нескромно, но ще го напиша!), да в моята все пак доста богата философска душа. Рядко, ама не съм чак такъв скъперник, им подарявам някакви духовни дарове от богатата си философска душа – да го повторя, та да подразня тия, дето ми се връзват на приказките. Да дразни – това е част от призванието на философа. И ето сега какво им казвам на моите ученици, дето са успели да не подведат да им дам нещичко наготово, както те си го обичат. Но, повтарям, за да се случи това, трябва да се породи вдъхновение в душата ми, иначе няма как; иска се една доста приятна обстановка; няма ли я обстановката, нищо не се получава. Философията е не прост учебен предмет, тя е духовно общуване между свободни субекти-личности, тя е нещо като свещенодействие и тайнство, тук се искат ред условия нещичко да се получи. В условия като нашите, където простащината е водеща, дето тя е нещо като диктатор, правете си изводи доколко в нашите училища има условия за една такава наистина фина духовна дейност, каквато е философията. Та ето какво им казвам все пак понякога на моите ученици. "Човекът е същество, към всичко привикващо." Думи на Достоевски. А пък Сартр има една постановка, която аз подхвърлям ей-така, уж между другото. Даже понякога карам учениците да си запишат някоя мисъл на философ в тетрадката. Примерно тази: "Човешкото битие не е нищо друго освен битие на свободата". Или тази: "Съществуването предхожда и предопределя същността на човека". При всички други съществувания на този свят е обратното, именно същността, заложена в съответното нещо, предхожда и задава границите на неговото съществувание (което е прост израз на тази зададена същност), но при човека всичко е наопаки, сякаш с краката нагоре, същността е резултат, а пък съществуването е причината. Според това как съществуваш, какво съществуване си избрал, такъв ще станеш. Каквото правя, това и съм. Ако искам да стана добродетелен човек, трябва да се реша да почвам да правя добри постъпки. И в един момент сам ще сътворя себе си, своята същност на добър, на добродетелен човек. Важното е изходното, именно какво съм решил, моята идея, моята мисъл, моето съзнание е водещото. То конституира и задава моето бъдеще, моята участ и съдба са в моите собствени ръце. Никакви оправдания и извинения тук не помагат. За всичко си отговорен само ти. Точка. Има ли по-ясни от тия положения на сартровата, на екзистенциалистката онтология? Сам избирай какво да бъдеш! От теб зависи всичко! Твоя е и пълната отговорност! Недей да мърмориш че някой друг ти е виновен за това или онова! Недостойно е! Малодушно е! Никога не се оправдавай! Бъди достоен човек! Бъди свободен човек! Бъди горд човек! Бъди творец, не консуматор! Не чакай нищо наготово! От истината не можем да се спасим, тя винаги тържествува! Истината ни прави свободни! С нея никога не трябва да живеем в раздор! Лъжата е гибелно нещо! Самозалъгването е причината за тоталния жизнен провал на човека! И т.н., все в този дух. Ето, тия са опорните точки на моята философия, която съм разработил в ред "взривоопасни" учебни помагала, които системата, разбира се, не ще да признае, напротив, мъчи се от години да забранява – а пък мен да изкара "престъпник". Представяте ли си, аз съм човек, аз съм учител, който се мъчи да си гледа работата съвестно, с максимално творческо себеотдаване, аз съм човек, който работи от десетки години като вол, ден и нощ, който страшно много неща е успял въпреки всичко да направи и постигне с оглед обучението по философия да бъде на едно

74


модерно, най-съвременно и дори бих казал световно ниво, и точно мен системата ме обявява за... "излишен", за "вреден", за "опасен", за "ненормален"! Ето, това е положението! Българска му работа, какво друго да каже човек?! Но да оставим мен. Учениците са важни. Виждате ли те обаче как са опорочени и развратени от прогизналата от разврат система?! Те искат да са консуматори. Те се смятат в правото си да са консуматори. Творческите подходи, личностно центрираните методи на обучение, които аз им предлагам, биват оценявани едва ли не за ерес. За насилие над техните, представяте ли си, "човешки права" да бъдат безлични, да бъдат унизени, да бъдат... роби!!! Е, аз добре знам, че не всички ученици виждат в мое лице техен най-зъл враг, не, това изобщо не е така. Има ученици, и те съвсем не са малко, които възприемат доста позитивно това, което аз им предлагам, което се мъча да правя – въпреки трудностите и провалите. Има ученици, които ме насърчават. Има ученици, които са ми благодарни. Има ученици, които ме разбират. С които се разбирам и с една дума. В чиито очи гори все същият пламък. С които аз съм нещо като... "съзаклятник". И въпреки в общи линии враждебната среда с тях съвместно успяваме да продължаваме отчаяната си битка. Да, битка. Да, дори война, изпълнена с конфликти. Битка за личностност! Битка за съхранение и развиване на собствения ти личностен потенциал. Става дума най-вече за оня страхотен личностен потенциал в душите на младите хора, който коварната и безпощадна система пропилява без капчица жалост всеки ден. Е, това не бива да бъде повече допускано. Защото точно това е истинското престъпление: да се пилее без полза и смисъл личностния и духовен потенциал, вложен в душите на младите от нашия Творец, от милостивия и толкова великодушен наш Родител, именно Бог. Ето това прави престъпната, нетърпима развратена и порочна система. Която обаче мнозинството търпи, въпреки доказаните и очебийни всекидневни вреди. Въпреки пораженията, които нанася на младежта – бъдещето на нашата многострадална и окаяна нация. Още един малък онтологически етюд ми се ще да разиграя. За да видите, че философията не е така безполезна, както на мнозинството се чини. Ония, които навремето са учили недоразумението, наречено "марксистка философия", дето са им пълнили главите с глупости за "материята" и пр., с основание смятат заниманията с такава една философия за губене на време. Но философията, автентичната търсеща и творчески разбирана философия съвсем не е това. Тя няма и нищо общо с всеки вид догматизъм. Най-отвратителното е именно догматизмът. Противоотровата срещу него е тъкмо творческият подход. Истината има мощен духовен заряд само когато е екзистенциално преживяна и почувствана. А нашето училище пълни главите на горките ученици по един изцяло догматичен подход не с друго, а само с догми. С изветрели, миришещи на оцет "истини". Ето затова младите хора у нас са така осакатени откъм най-важното: умението да мислят самостоятелно. Със собствените си глави. Да търсят истината. Да изследват. Да разговарят и с общи усилия да вървят към нея. Да се подпомагат. Нашето училище, уважаеми дами и господа, българи и българки, произвежда всеки ден духовни и умствени инвалиди! С най-голяма сериозност и отговорност ви го заявявам. Аз съм български учител с 30 години стаж вече. И университетски преподавател съм бил доста време. Повярвайте ми, знам какво говоря. Не си хвърлям думите на вятъра. Истината говоря. Тъжно е, знам, но е така. За жалост е точно така. Та когато ме предразположат моите ученици да пофилософствам, им заявявам следното в тия толкова тежки часове по онтология с 11-ти клас, които тия дни водя. И заради които един клас, който, прочее, не умее заради неколцина... – хайде,

75


да не ги обиждам, няма да ги нарека както заслужават, ами заради неколцина... дърдорковци, дето развалят обстановката постоянно – та значи един клас, който не умее да ме предразположи да философствам, се вдигна на бунт срещу собствената си свобода! Та като ме предразположат учениците ми, им казвам ето какво: От нищо нищо не възниква, така ли? Не може да възникне нещо от нищото, така ли ви се чини? Нещо възниква все от нещо, дали е обаче така? Я да се замислим върху самата дума възникване? Или думата генезис. За да има възникване, не трябва ли да има сътворяване, и то не иначе, а от самото нищо? Щото ако нещо се превръща в нещо, трансформира се само, то тогава нямаме възникване, а имаме... преход, трансформация, промяна, преминаване от една форма в друга. В този последния случая нямаме право да говорим за същинско възникване. Ако всичко в този наш свят става все така, и то от вечни времена, ако има само преходи, но няма сътворяване, не се ли стига до цяла една поредица от абсурди? А именно, ето един: неизвестно защо, най-вероятно по чисто случайни причини от вечни времена си съществува всичко, както е и сега, което само се движи и пулсира, и вечно се повтарят все едни и същи неща и съществувания, а съвършено и принципно нови неща няма и не може да има. Не се ли обезсмисля всичко по този начин? Случайността, от която всичко се движи, не обезсмисля ли всичко?! Като сложим самото безсмислие, или абсурдът в основанията на всичко, какво ще постигнем в крайна сметка. Пак абсурд, нали така? Да, но има и друг вариант: Бог е сътворил всичко от нещото в един великолепен, грандиозен творчески акт, достоен за такъв велик Бог, какъвто е нашият! Божията мисъл е така мощна, че ето, Бог, заявявайки "Да бъде свят!", мигновено твори тоя свят! Всичко бива подвластно на една такава грандиозна творческа мощ на Божията мисъл. В Божия разум е възникнал в един момент проект за свят, населен, примерно, с много живи твари, един прекрасен земен свят, увенчан с най-скъпото Божие творение, именно човекът. И Бог в същия този миг, пожелавайки такъв един чуден свят, го сътворява, понеже наистина Божията мисъл разполага с колосален творчески потенциал и заряд. Че е точно така ние имаме свидетелство: това, че и нашата мисъл разполага с един такъв творчески потенциал, вярно, значително послаб, но не по-малко възвишен. В съзнанието на изобретателя в един вдъхновен момент се ражда, проблясва един вид от нищото, една идея за бъдещето изобретение; той се чувства "бременен" с нея; в един момент, след време, след много усилия и пот, той ще роди идеята си, ще придаде битие на онова, което първоначално е било едно "духовно нищо"; по същия начин от нищото художникът твори своите картини, композиторът – своята музика. Философът – своите идеи, които тъпоумното общество приема първоначално с присмех. Или пък историческият деец, успявайки да увлече след дръзновената си идея много хора, успява в един момент да промени самата история, да измени хода и тенденцията й. Така стават тия неща. Ти сам, ако си "обикновен човек", би следвало творчески да се отнасяш със собствения си живот: всеки ден да сътворяваш нещо ново, да "извикваш" самия себе си – такъв, какъвто искаш да бъдеш! – от небитието, да се отнасяш творчески към всяко нещо, да не бъдеш прост изпълнител, консуматор, безволева пасивна вещ, а да бъдеш творец! Тази е нашата велика човешка участ. Всичко друго е измяна, подмяна, предателство, позор... Ето на такива "лоши неща" уча учениците си. Понякога им изнасям такива речи. А иначе им имам доверие и съм ги оставил сами да се справят с невероятни трудности. Не ги жаля. а иначе винаги съм им "под ръка" и могат да ме питат за каквото си искат, да ме използват колкото им е угодно. Ако искат де, аз не обичам да

76


им се натрапвам. Знам, че най-добрите сред учениците ми ще са ми вечно благодарни (не правя обаче всичко заради това, а защото просто си върша работата, смятам, че младите могат да имат полза от мен, но стига сами да пожелаят да се възползват), знам, че ще има мнозина, които няма да ме разберат и ще ме мразят, ще ме подиграват, ще ме смятат за смахнат и за какъв ли не, тяхна воля, аз на такива не ща да влияя никак. Пък и много не ми пука, че така мислят. Проблемът си е изцяло техен. Искаше ми се повечко да поразсъждавам за толкова вредната настройка учениците да бъдат прости консуматори в училище. Но казаното, струва ми се, е предостатъчно. Всеки сам вече може да си направи длъжните изводи. Погрешна е толкова разпространената представа за "добър учител". Изцяло сгрешена е тази представа. Нали знаете каква е тя? Ето каква: той, нашият учител, или по-скоро нашата учителка – понеже в нашите училища се подвизават предимно дами, рядкост са такива идиоти като мен, които си жертват всичко, въпреки че са уж мъже, за да се посвещават на толкова неблагодарната учителска професия! – та нашата учителка, питайте сина или дъщерята си, те ще ви кажат точно това, е толкова добра, възхитително добра, тя така хубаво ни преподава, всичко ни дава наготово така разбираемо, приятно, ясно, просто се иска да си само една попивателна; и аз, представяш ли си, урока си го научавам направо в училище, още в час!!! Ох, колко съм щастлив или щастлива, зависи от пола на разказващия, че съдбата ни даде такава добра учителка! Няма съмнения при нея, всичко в нейния свят е ясно, подредено, класифицирано по рафтовете, ухайно сготвено, направо да сърбаш, да сърбаш, и то до преяждане! Това е положението. Е, имаме и един идиот Грънчаров, нашият учител по философия, който, представяте ли си, ни е оставил сами да се оправяме, сами да си подготвяме... ястията, поради което ний си оставяме предимно гладни в неговите часове, но това вече е съвсем нетърпимо! Трябва да се вземат някакви мерки, така не може повече да продължава! Спирам дотук. Да, аз предпочитам учениците ми да останат съвсем гладни, да почувстват глада, защото това е предпоставка да им се появи апетит. А яденето идва с апетита. Знае се тази френска мъдрост. Щом се появи апетит, ситуацията коренно се променя. Важното е младите да огладнеят, а не да са така преситени, преяли като тлъсти свинчета консуматори, изпитващи вече отвращение към всякаква (има се предвид духовна) "храна" (щото онази, недуховната, а обичат толкова много че повече от това не може да бъде!). Щом огладнеят и ожаднеят, нещата вече ще си тръгнат и ще си отидат един ден по местата. Аз затова на моменти пиша и говоря, че е за предпочитане неученето пред сгрешеното, на невярна основа поставеното учене, че е значително по-добре непреподаването пред поставеното на невярна основа, пред сгрешеното преподаване. Дори неходенето на училище е значително по-добро и полезно нещо от стоенето в едно поставено на изцяло неверни основи монополно и несвободно държавно училище и образование. Да, такива кощунствени мисли си позволявам понякога. Защото знам, че като почувстват глад и жажда младите души, тогава те, разбира се, ще съумеят някак да задоволят глада и жаждата си. И тогава учителят ще може да им даде безценна помощ. Но иначе работите са крайно опорочени и омърсени даже. И затова изобщо не вървят. Безсмислени неща съвсем не бива да си позволяваме. А образователната ни система е проядена отвсякъде от безсмислие. Това така повече не може да продължава. Но кой ли ти мисли като мен?! Кой ли се е обезпокоил? Не, няма такова нещо. Всички са така уверени в... копаенето в нищото, че човек се чуди на ентусиазма им. Безсмислието, в което си позволяваме да живе��м като нация, ще ни довърши

77


един ден; ако не се ужасим колкото се може по-скоро от него! И от себе си де, щото то, безсмислието, прозира не другаде, а в нас, в собствените ни души...

За верния път в ученето – и в развитието на личността на младия човек Йосиф Соломон Налага се отново да попиша по вълнуващите ме "горещи проблеми" около образованието и възпитанието на съвременните млади хора. Защото добре знам, че ако не го сторя овреме, когато съответните мисли и проблеми са се появили и "бушуват в главата ми", ако отложа писането за по-късно, това време може изобщо и да не дойде, щото тогава ще се увлека от други работи, от други проблеми; животът не стои на едно място, затова всяко нещо трябва да правим с времето си. А пък се старая да бъда хроникьор на случващото се, щото аз, противно на общото възприятие, бидейки учител, имам късмета да работя на едно нескучно място, където въпреки всичко има много живот, където животът кипи, подобно на клокоченето, чуващо се в кратера на един опитващ се да изригне вулкан. Е, случващото се подобава да бъде подлагано незабавно на осмисляне, щото иначе може да се пропилее нещо ценно, а не бива: щом е училище, в него подобава всички да се учим, и ето, аз, макар и че съм учител, много се уча, постоянно уча, много неща научавам, развивам се, тъй да се рече, не стоя на едно място, а също така се старая да фиксирам наученото в текстове, щото може то да е поучително и за други хора, дето се "пържат" на същия огън... затова го правя, не за друго. И тъй, да не се мая много-много, ами да почвам по същество. Тия дни си правя един експеримент, който пък е продължение на друг експеримент, отдавна започнат. Питам учениците си от класовете, на които преподавам: какво мислите, не е ли време да се откажем от т.н. "точкова система", кажете, за мен това е важно? Питам ги, а те ми отговарят много интересни неща, които са и твърде показателни, та затова искам да споделя тук за какво, собствено, става дума. Ония, които не знаят за каква "точкова система" става дума, се налага вкратце да обясня, да поясня: ами същината е, че не се изпитва с оценки, а всеки час всеки ученик сам решава доколко да се изяви, дали бъде активен, да допринесе или да не допринесе за решаването на проблемите; никой не е "изпитван" в традиционния смисъл, а учениците по темата в къщи са длъжни да се позанимават и да си направят в писмен вид своите "изводи", които в час след това ги четат, обсъждаме ги, с оглед всеки да напредне донякъде в познанието и в разбирането си; според приноса учениците получават "точки", 1, 2 или 3; най-много, 3 точки, се пишат на ония, които

78


най-много са спомогнали и допринесли; за един раздел или цикъл от 5-6 теми, който се разглежда и обсъжда в 7 учебни часа, учениците събират тия точки и който, да речем, събере 10 и повече точки, получава 6-ца, който събере поне 7, получава 5ца, който събере 5 т. – 4-ка, а за тройка трябва да си събрал поне 3 т.; нищо ако не си събрал, получаваш заветната двойка. Това е в основни линии. Учениците имат свободата сами да решават кога да бъдат, тъй да се рече, "изпитвани", кога да се изявят, също така сами решават каква оценка ги задоволява и сами могат да я постигнат – ако положат съответните усилия. Също така, в комплект с "точковата система" си върви тяхното право да излизат от час по всяко време без да дават обяснения на учителя и да се връщат когато решат, само дето трябва да го правят така, че да не пречат на работата, лекичко и тихичко да излизат и да влизат в класната стая. Това е едно "изкушение", една "съблазън", която още повече усложнява ситуацията, в която са поставени. Като капак на всичко пък аз, като преподавател, изобщо не преподавам темите, а съм разработил специално помагало, дето всичко съм разяснил както трябва, възможно най-ясно, а пък учениците могат да се възползват от тия обяснения първо съвсем самостоятелно; четат помагалото в къщи, опитват се да проумеят нещата, ако имат трудности, в началото на следващия час могат да питат, аз давам разяснения и, тъй да се рече, пак "преподавам", ама само ако са ме попитали; иначе предпочитам да не се натрапвам със своите обяснения и разяснения. Нещата са поставени, един вид, "с краката нагоре", но това е неслучайно; за да разберете защо е така трябва да вземете предвид и това, че става дума за философски предмети, които са по-различни от останалите. Това е в основни линии, дадох тия кратки разяснения само за ония, които до този момент не бяха чували за това що е "точкова система" – и не бяха подозирали относно това... доколко тя има почва у нас. Да, но ето, мина първия срок, сега почва втория, и моя милост пита учениците си: как мислите, искате ли да продължим с "точковата система" – или да се върнем при традиционната, направо с цифрови оценки? И те ми дават различни отговори. Ето в общи линии каква картина се очертава. По начало повечето, да не кажа почти всички класове тия дни искат и настояват да продължим с "точковата система". Е, трябва да подчертая, че около тази "точкова система" се развиха интересни истории, за които съм писал в този блог и преди, имаше жалби на цели класове, имаше препирни с директори и инспектори, стигна се дотам директор да ми отнеме малко преди края на учебната година цели класове (!) и да ги даде на друг, "по-нормален" преподавател, дето не дразни учениците си, и прочие, крайно прелюбопитни истории се случиха, разразиха се дори скандали, но ето, в крайна сметка, удивителното и радващото е, че учениците сега кажи-речи единодушно заявяват, че искат "точковата система". В момента само един клас официално, пак с жалба, се отказа от "точковата система" и аз там се принудих да се върна към обичайната система за изпитване. На пръв поглед би следвало да се радвам, че получавам такива резултати от експеримента си, един вид учениците в мнозинството си ме подкрепиха и ме разбраха, но ето, че ситуацията се оказа далеч по-сложна. Казват ми учениците, че били предпочитали "точковата система", аз даже предложих да гласуваме, ето, демократично, с гласуване, в почти всички класове се избра тъкмо тя. Да, обаче аз им казвам: на мен лично ми е все едно коя ще бъде системата на изпитване, важното е тя да е ефективна, вие да научавате повече, да имате полза и т.н.; ако една система работи и е ефективна, заслужава да бъде оставена, ако обаче доведе до недобри резултати, без жал трябва да бъде отхвърлена;

79


в някои класове повечето от учениците се възползваха от предимствата и възможностите на "точковата система", но, трябва да признаем, че има класове, в които това не се случи, а се стигна до нещо крайно нежелано: по-голямата част от учениците се отпуснаха, стигна се до неприятна деморализация, не четат изобщо, не се подготвят, стоят си пасивни, даже ги мързи да слушат за какво се говори, какво се обсъжда; стигна се също така дотам, че цялата работа със събирането на прословутите точки се изопачи, се формализира; пишат някакви си там неща, уж "изводи", а всъщност се оказа, че това не са никакви изводи, а просто са случайно взети изречения отнякъде, примерно от помагалото, или дори от интернет, написани са колкото да се отбие номера и да се получи заветната точица; по стар нашенски обичай и най-заспалите се активизираха в последния час преди оформянето на оценките за срока, къде с нахалство, къде с измама, както е и обичайно, се постараха да изкарат някаква точица, да се спасят от двойката, а пък ония, на които това се видя недостойно, или просто много ги мързеше, нищо не направиха, останаха бездейни и си получиха двойките. Та при това положение аз рекох кажи-речи на всички класове следното: – Вие може и много да искате тази "точкова система", ама нека да признаем, че тя във вашия клас не проработи; повечето ученици не се възползваха от възможностите, който тя им дава; нещата се изопачиха; стигна се до отпускане на повечето ученици; мнозина май нищичко и не научиха, нищичко и не постигнаха; ефектът, по моите наблюдения, не беше кой знае какъв, имам предвид положителен ефект, щото отрицателен ефект имаше, и то предостатъчен; затуй, въпреки мнението ми, че "точковата система" е по-добра по принцип, ми се налага да се откажа от нея и да прибегнем до услугите на другата, на обичайната система, с оценките: за всеки час трябва да имаш готовност за изпитване, ако те "вдигнат", отговаряш каквото знаеш, ако нищичко не можеш да кажеш, получаваш двойчица и т.н., вие го знаете това превъзходно, щото така се прави във всички други часове. Надеждата ми е по този начин да стигне до обрат, т.е. повече ученици да се видят принудени да четат, да се подготвят, да постигнат по-добър успех, в крайна сметка да имат поголяма полза. Всичко го правим във ваш интерес, това е моето разбиране. Затова да се сбогуваме с "точковата система", налага се. Казвам това и очаквам реакции. Учениците сякаш се замислят. Много интересни неща ми казват след това. В някои класове се стигна до бурни дебати. Аз, за жалост, не мога тук всичко да предам така, както то се случи, ще се опитам да пресея и да изведа главното, най-интересното и най-показателното. Ето в общи линии какво е то. – Абе, господине, не е така, както го казвате. Това, че ще се върнете към изпитване с оценки, няма да промени ситуацията. Та нас не ни е толко��а страх от двойките! Голяма работа, че ще ми пишете двойка като не съм подготвен, няма да ми е за сефте я?! Някои пък са така претръпнали спрямо двойките, че изобщо не им пука, такива нищо не може да ги накара да се променят. Или да се стреснат. Това от една страна. Но има и нещо друго. Щом като искате да се върнете към изпитването с оценки, тогава обаче ще ви се наложи и да ни преподавате урока, да ни го обяснявате, както правят другите учители, а не както е сега: да ни оставяте сами да си го четем в къщи, да мислим, да се търсим, да правим изводи и пр. "Точковата система", хайде, да го речем така, беше нещо като "творческа", там, да допуснем, вървеше донякъде да не преподавате, но сега вече ще ви се наложи да преподавате, да ни разказвате предварително урока. Щото на нас ни беше твърде трудно сами да си

80


блъскаме главите над уроците, ето, щом искате изпитване с оценки, добре, съгласни сме, ама и да ни преподавате и да ни обяснявате урока. Ако е така, съгласни сме. И ето, по този пункт аз, разбира се, възразявам, почва се ожесточена на моменти дискусия, в един момент разбирам, че съм останал кажи-речи съвсем сам срещу всички: всички ученици като един, с едно гърло почват да крещят, че си искат правата, че трябвало учителят да преподава, да не ги мъчи, да не се издевателства над тях, да ги тормози да мислят, да търсят, да изследват сами и пр., това били глупости; иначе защо са учителите де, защо изобщо ходим на училище, ако не за това: да ни обясняват всичко, да ни помагат, да го правят ясно, разбираемо и т.н.? Казват това учениците и то твърде разпалено, аз се опитвам да опонирам, в един момент обаче установявам, че почти не ме слушат, не вникват в аргументите ми; а аз им казвам, примерно, ето това: – Няма да стане тая аз да ви разказвам урока, да ви го преподавам; аз съм учител, а не "говорещ учебник"! А не ща да ви правя "консуматори", да ви предлагам всичко наготово, да ви лишавам от възможността да правите своите стъпки в науката сами, да постигате своите открития и пр. Аз отдавна съм решил, че верният път е този: сам да търсиш, сам да мислиш, да се ровиш, да опитваш, да правиш нужното за да схванеш, да се ориентираш, да проумееш нещата със собствения ум; както си разбрал всичко, след това да го кажеш на учителя, да го обсъдите, ако нещо не си успял да разбереш, да питаш, учителят тогава, като го попитат, ще отговори с удоволствие, но иначе, да дава всичко наготово на ученици, които изобщо не са мислили по същите проблеми, е дори в някакъв смисъл обидно за самите ученици, щото, излиза, че учителят все едно им казва: "Вижте, понеже вие сте безнадеждно тъпи, понеже нищичко не можете да постигнете сами, ето, за ще ви кажа всичко как е, как следва да мислите, а пък вий, говеда с говеда, след това само трябва да повтаряте това, което аз съм ви казал! Ето, това трябва да знаете, трябва да го знаете така, тук не се иска да мислите, иска се да знаете! Я ги виж ти, ще ми мислят те, много сте слаби да ми мислите, пък и то не се налага изобщо да се мисли, щото умните глави отдавна всичко вече са го казали и написали, а от нас се иска просто да го знаем и да го възпроизвеждаме! Това е! Точка!". Усещате ли обидата в тия думи, питам аз учениците си, а те: – Не, няма никаква обида, напротив, учителят, дето всичко ни обяснява, е добър учител, щото ни жали и ни помага, а пък учителят, дето се прави на интересен и нищичко не преподава, ни мъчи без жалост, е безчовечен, постъпва безчовечно с нас! Ний не щем да сме някакви си там "творци", ний искаме да сме си консуматори, щото още сме малки, не ни е дошло времето да ставаме творци; един ден, като порастем, ще опитаме да ставаме творци, а пък и творци, по принцип, всички не можем да бъдем, а творци стават малцина, само най-способните; ето, нашето училище не е за гении, а за нормални хора, затова и ний творци не щем да ставаме, нито пък искаме да мислим и да се мъчим; искаме лесното, разбирате ли?! Леле, вижте колко е просто, той е уж учител, а пък не разбира толкова прости неща, майчице?! Ето, в основни линии дотук стигнахме в тия дебати, а пък в един момент, в някои класове, отидохме и още по-нататък, кажи-речи, почти се скарахме, обменихме си грозни реплики; някои ученици ме обидиха, че аз, видите ли, съм бил, явно, един мързелив учител, който тъкмо защото го мързи да преподава, затова си измисля такива екстравагантни системи, уж говори за "новаторство", за "творчество", за "свобода", за "личностно отношение", употребява разните му там високопарни думи, ала всъщност горчивата истина е, че го мързи да си гледа съвестно работата; ето, и

81


това ми казаха някъде, бил съм безсъвестен, мързелив, а и некадърен, щото изглежда не умея да си разкажа уроците; това, което съм го писал в собствените си, в написаните от мен помагала, нищо чудно да е преписано оттук-оттам, а сега мен ме било мързяло да науча и да разкажа какво пише в тия мои помагала, ето, видите ли докъде се стигна?! Аз на такива приказки реагирах къде иронично, посмях се донасита, къде пък, тъй да се рече, се престорих на "кръвно обиден", разиграх подобаващата сценка, стана превъзходен скандал, абе шоу, откъдето и да го погледнеш, какво да ви разправям повече! И ето, изведнъж, в началото на втория срок, ненадейно, класовете ми пак зажужаха, заприличаха на бутнати от мечка кошери, или пък на кошери, ритнати от някакъв хулиганин или крадец на мед. Такива ми ти работи се случиха тия дни. Е, защо го написах това? Ами за да се знае, че е така, затова. Интересно е според мен, важно е, показва каква е реалната ситуация в нашите училища. Показва размера и мащаба на дефектите, дето се упражняват и нанасят на съзнанията и ценностите на нашите млади хора от една абсурдна, екстравагантна, несмислена, анахронична, демодирана "образователна система", заложила тъкмо на противоположното на онова, което наистина трябва да се прави в съвременни условия; у нас, в нашите училища и дори в университетите, ако не сте го забелязали, да ви го кажа аз, всичко, което се прави, се прави тъкмо наопаки на онова, което трябва да се прави, да, всичко е съвсем наопаки, с краката нагоре, всичко е съвсем неправилно. Но е обичайно, "традиционно", с него са свикнали, майната им на учениците, на младите, че били излизали с деформирани съзнания от училищата, че били после неспособни да решават предизвикателствата и задачите на живота, че били неспособни да мислят самостоятелно и да вземат отговорни решения! А не бива да е така, нали? Не бива, не бива, но е точно така – за жалост. За съжаление, уви, е точно така... Е, нека да не бъда съвсем черноглед. Тук-там, в тия дебати, се намериха ученици, не много на брой, но е важното, че все пак се намериха, които се осмелиха да заявят ето това: – Хей, хора, поспрете се малко и помислете: какъв е смисъла да ни дават всичко наготово все едно сме някакви умствени инвалиди?! Ето, оня, който иска да разбере, сяда, чете, рови се, ще помисли, ще опита да се ориентира, господинът при това не иска да му разказваме темите, а иска само изводи, колкото намериш, каквото важно откриеш, да го кажеш със свои думи, да си го запишеш, а после се обсъжда, какво толкова? Вие обаче искате той всичко наготово да ви го каже, ами не чувствате ли, че всичко тогава се обезсмисля?! Кажете ми де, какъв е смисъла, ний да не сме някакви папагали – да повтаряме чужди мисли?! Ето, аз вчера седнах, порових се да разбера какво е логос (такава ни е темата по логика), зачетох се в помагалото на господина, в един момент даже, удивително е, но дори ми стана интересно, ето, написах си някакви там мои мисли, сега мога да ги прочета; тъй че не виждам смисъл да се излагате и да искате всичко наготово да ви се дава от преподавателя. Да, тук-там се намери и ученик, който мислеше така, в този дух. Подкрепен от такива ученици, моя милост се вдъхнови, тогава измислих и казах на учениците следната "метафора": – Я помислете малко, вие виждали сте как малкото дете, дето още не умее да ходи, се учи да проходи? Нали знаете как става? Отначало лази, лази, в един момент почва да се изправя, ала се държи за столове и за дивани и не смее да се пусне – защото не може да пази равновесие. Родителят може да му подаде ръка и

82


да го води, тогава детето с радост прави първите си стъпки. Да, но не смее да се пусне. Слагат го в "проходилка", където е съвсем лесно, но и смисъл особен няма, освен този: да заякват краката му. Но за да проходи истински детето, се налага да бъде оставено да опитва да тръгне само, вярно, че ще пада, ще се търкаля, ще се удря, но в един момент ще придобие увереност и ще тръгне само! Ако обаче го жалим да не пада, ако го водим все за ръчичка, то дали някога изобщо ще се научи да ходи само? Много се съмнявам. Ще го осакатим, нали? Щото много го жалим. Та и вие сега, простете, ми приличате на неразумни капризни деца, които пак си искат някой да ги води за ръчичка, вярно, този път не в ходенето, а в прохождането ви в науката, във философията и пр. То е абсолютно същото, както и в онова прохождане, на малките бебета, съвсем същото е. Искате си някой да ви води за ръчичка и много протестирате ако такъв като мен каже: не, няма да ви водя, оставям ви сами, търсете, търкаляйте се, опитвайте, правете каквото искате, проблемът си е ваш, обаче в един момент ще "проходите", ще стъпите на краката си, ще усетите силата на своята мисъл, на своята способност да схващате, това е. Този е верният път. Сега може да не ме разбирате, но един ден ще разберете. Аз не мога да си позволя да поема отговорността и да съдействам вие вместо самостоятелно и творчески мислещи хора да станете "умствени инвалиди", цял живот после да ходите с патерици само защото учителите много са ви жалили, много са ви подценявали, не са ви позволявали сами да направите своите изстрадани стъпки в науката, разбирате ли сега защо аз не ща да ви "преподавам"? Някои ще разберат, други ще се инатят и няма да разберат, но от това нима истината нещо я "боли"?! Това горе-долу им казах. А сега да млъквам, че стана дълго. Хубав, слънчев съботен ден желая на всички – и приятен уикенд! Не скучайте, а напредвайте всеки ден, все нещо придобивайте, все нещо смислено правете, примерно, четете в почивния си ден и книги, защо пък не, и дори мислете над прочетеното, развивайте се, забогатявайте, да, щото нашите мисли са нашето истинско богатство; т.е. съветвам ви: не си позволявайте лукса да се отпускате, да се размеквате, да бъдете мекушави, бездейни, скучаещи и скучни – не за това е роден човекът! Бъдете достойни човеци и личности в истинския смисъл, не позволявайте никой да ви унижава, да ви подценява, ала най-вече сами не се унижавайте и не се подценявайте – ето това е най-важното, затова и него ви го желая най-накрая! Стига толкова! Излизам на разходка! Я какъв ден се отворил, аз пак пред тоя пусти компютър стоя, не, няма да го бъде повече, излизам на чист въздух и на слънце!

83


Опит за разгадаване на една проклета загадка, тровеща най-много училищния живот Емил Петков Не зная дали ще имам дали ще ми стигне времето, необходимо ми да развия една мисъл, която напоследък все по-често ме спохожда, но ще опитам, въпреки че разполагам с по-малко от час за писане (след това трябва да бързам да не закъснея за работа). Но пък този дефицит на време си има и добра страна: ще ме принуди да бъда пределно кратък. Ето за какво става дума. Понеже съм учител, понеже съм преподавател по философия, та проблемът, по който ми се ще да изкажа мнението си, е свързан с училището. Осъзнавам тия дни нещо пределно просто, което обаче преди не ми беше идвало на ума. Странно нещо е това: много години наред, цели десетилетия съм работил тази работа, но ето, едва сега осъзнавам това. А най-вероятно мнозина учители също като мен не са го още осъзнали. Затова се чувствам длъжен да пиша. Оказва се, че понеже имаме погрешни, недокрай осмислени, несъвременни възгледи, то точно по тази причина не умеем да въздействаме на изцяло променения "матрьял", именно учениците, младите хора, с които работим. Та става дума за прословутия проблем с дисциплината. Излиза, че и тук положението е досущ същото, каквото е и в много други сфери на живота ни: правим точно обратното на онова, което трябва, за да се реши този проблем. Другояче казано, доливаме масло в огъня, опитвайки се да го загасим. Е, няма да бъде загасен по този начин огънят. И така: на учениците не им се учи, в часовете не слушат, дисциплината обикновено е лоша, учителят трябва да се мъчи постоянно да решава този проклет проблем. Има си ученици от разреда на "непослушните", които постоянно пречат на работата, на учебния процес; каквото и да се опитва да се направи с тях, обикновено ефектът е нищожен. Води се страшна битка за вразумяването и за "пречупването" им, обикновено съвсем неефективна. Е, разбира се, има строги, авторитарни учители, които сякаш владеят класовете – пита се: за сметка на какво обаче? И допустима ли е една такава жертва? Т.н. "либерални учители" обаче, особено пък като са поставени в една такава изцяло нелиберална среда, каквато е средата в нашето свидно отечество, са в най-тежко положение. Те, горките, се опитват да щадят личността (свободата, достойнството) на учениците си и се мъчат да им въздействат по коренно различен начин. Не успяват обикновено. Такива учители си имат проблем с дисциплината. Пита се обаче: чий всъщност е този проблем? Защо да е проблем на учителя? Не е ли нечий чужд проблем, не е ли всъщност проблем на някой друг? Примерно, не е ли проблем на самия клас? Това, че има ученици, които се държат арогантно и развалят атмосферата в класа, не е ли всъщност проблем на самия клас като група, като малка общност, която е образувана с оглед реализация-

84


та на някакви индивидуални и групови цели? Защо трябва да се мисли, че учителят е този, който трябвало да овладее класа и да реши (по някакъв магически начин) проблема с дисциплината? Не трябва ли самият клас, с помощта на своя класен наставник, да реши този проблем, създавайки на всеки преподавател всички ония необходими условия за най-ефикасно изпълнение на задачата му? Е, разбира се, учителят може да подпомага решаването на този проблем, не казвам, че трябва да е напълно индиферентен – това, прочее, няма и как да стане. Но основната тежест за решаването на този проблем на самия клас трябва да падне върху самия него. Учениците трябва да изнамерят начин да осигурят потребните условия за ефикасно изпълнение на задачата им, именно да учат, да напредват по пътя на познанието – и на своето личностно израстване. А не учителите да водят една предварително обречена битка, а пък класът (мнозинството от учениците) да бъдат нещо като сеирджии, пасивни наблюдатели. Учителят, преподавателят, не бива да е вардянин, пазач, страж и прочие, неговата задача и мисия е съвсем друга. Предполага се, че той пред себе си трябва да има искащи да постигнат нещо в знанието млади хора, и тогава вече, при това необходимо условие, може да си изпълнява нелеката познавателна задача. Всичко друго, всичко различно е робуване на остарели, анахронични представи и норми. Всичко друго е някакъв абсурд. Обикновено администрацията, за да се избави от участие в решаването на този невероятно тежък проблем, прехвърля цялата тежест около решаването му на самите учители, което означава едно: оставя ги да се занимават предимно с неприсъщи им задачи или цели. Не е тази работата на преподавателя, да речем, по английски, или немски, или философия, или по който и да е друг предмет най-напред да усмирява класа, та да може да си върши специфичната работа и задача. Тази работа е на самия клас, на родителите на тия същите ученици, на класния наставник, на администрацията, която трябва да вземе мерки за да озапти ония ученици, които са се самозабравили и не се влияят от всички опити за групово въздействие върху поведението им. А учителят има за задача да помага на младите да учат, да напредват по пътя на познанието. Толкоз. Задачата и мисията на учителя е така фина, че не бива изобщо да се смесва с други, неприсъщи елементи, какъвто, безспорно, е прословутото "озаптяване" на т.н. "недисциплинирани ученици". Тази задача трябва да я реши самият клас като малка общност, ако съставящите този клас изобщо искат да учат и да постигнат нещо. Ако пък мнозинството от класа не иска това, то работите тогава са съвсем неверни и погрешни, са съвсем объркани, което изисква още по-трудни мерки и решения, та да бъдат поставени на вярната основа. Но ако всичко се поставя на неверната основа, тогава, близко до ума е, няма как да се реши някога. А за жалост т.н. командно-дидактична административна система, възцарила се в българското образование преди десетилетия, е поставила всичко на абсолютно неверна основа. Затуй ще бъде цяло чудо ако в рамките на формираните от нея представи и подходи изобщо някакъв проблем може да се реши. То затова и никакъв проблем тази анахронична система не може да реши. И затова положението става все по-тежко и нетърпимо. А трябва да се търси изход. Ето, аз предлагам такъв. Един алогизъм, един анахронизъм трябва да се отстрани. И съм убеден, че работите ще потръгнат. Влизам в клас тия дни. Бях в болнични, замества ме друг учител, дори двама са ме замествали. Учениците в наше време са доста шумни, това, че е влязъл учителят, и при това е влязъл както и подобава, примерно, без да им натрапва присъствието си, без, примерно, още с влизането си да почне гръмогласно да крещи, то

85


класът даже и може да не го забележи. И след това учителят трябва да почне "да взема мерки" да се възцари някакъв ред, някаква атмосфера, та да започне часът. И аз съм допускал тази грешка да се опитвам, да се мъча да въвеждам ред – сякаш аз съм заинтересованият да започне часът. Пита се обаче: кой наистина трябва да е заинтересованият? Защо аз да въдворявам ред? Защо да се натрапвам? Нима не се подразбира, че аз съм там, за да ги обучавам, примерно, във философия. А не за да бъда пазач, вардянин, нещо като милиционер и прочие? Милиционерската представа за ролята на учителя трябва да си отиде в архивите. И тъй, вместо да се намесвам, за да овладея положението, аз започвам да чакам класът да миряса, поне някои негови особено усърдни във вдигането на шум представители да осъзнаят, че учителят вече е тук и че трябва да млъкнат. Чакам пет минути, ефект почти няма. В един момент някой ученик се провиква: "Айде стига де, спрете малко, господинът е тук, хайде да започваме!". Понякога го подкрепят и други, понякога никой не му обръща внимание. А трябва да се проработи ефективен механизъм самият клас да решава най-ефективно този проблем със създаването на най-благоприятни условия за учене, на атмосфера, която да предразположи учениците да се настроят за успешни занимания. Това със създаването на настроение за учене е особено важно да става по присъщия му, вътрешен, интимен начин, не грубо, не отвън, не по принуда, насилствено и прочие. Насила хубост не става – казал го е народът. Учителят може да помага, но съвсем не да е главното действащо лице. Ученикът, респективно класът трябва да е главното действащо лице – и да привикне да носи пълната отговорност за своето положение и също така за бъдещето си. Никой друг не може да замести младите в тази основна тяхна задача и цел. Тъй че, загатнах ви, работите стоят съвсем иначе в сравнение с това както си ги представя мнозинството, да не кажа всички. Затова толкова са объркани работите в българското училище, затова то е станало нещо като лудница. Защото живеем с неверни представи. Всички робуват на тия неверни представи. И затова в резултат животът ни е кошмар. Няма как да е иначе. Щом сме толкова неадекватни, това и заслужаваме...

86


Някои мъдри мисли на Бенджамин Франклин Правила за успех на Б. Франклин: Въздържание: Не яж до пресищане; не пий до замайване. Мълчание: Говори само когато с това можеш да обогатиш себе си или другите; избягвай безсмислените разговори. Подреденост: Дръж всичките си неща на местото им; върши всяко занимание в отреденото му време. Решителност: Решавай да изпълниш каквото трябва; изпълнявай докрай каквото си решил. Пестеливост: Не прави други разходи освен в полза на другите или себе си; не пилей напразно. Трудолюбие: Не губи времето си, винаги прави нещо полезно; избягвай безсмислените действия. Искреност: Не използвай вредни лъжи; мисли непредубедено и справедливо; когато казваш нещо говори по същество. Справедливост: Не вреди на никого с злонамерени действия или като го лишаваш от облага, която си длъжен да му осигуриш. Умереност: Избягвай крайностите; избягвай да вредиш на хората, колкото и да мислиш, че го заслужават. Чистоплътност: Не допускай никаква нечистота на тялото, дрехите или жилището си. Спокойствие: Не се тревожи от дреболии или от банални и неизбежни инциденти. Целомъдрие: Въздържай се от похотливи занимания освен по здравословни подбуди и за продължаване на потомството; никога от умопомрачение, слабост или в риск за своята или чужда репутация. Смирение: Подражавай на Исус и Сократ. (Предложи: Atanas Ivanov)

87


ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ТЪРСЕНИЯ Размишление за това как се става мислещ и – на тази основа – свободен човек Георги П. Тодоров

Ще ми се тази сутрин да поразсъждавам за нещо, за което съвсем не се мисли осъзнато: за това доколко умеем да постигаме и разбираме точния смисъл на думите, които използваме, с които боравим. Постоянно използваме думи, които съвсем не разбираме, в които не сме вникнали, на чиито смисъл сме чужди. Безхаберни и немарливи сме спрямо думите, които използваме. Използваме ги механично, без да си даваме сметка за техния смисъл и значение. "Изхвърляме" се като употребяваме "големи думи", спрямо чиито възвишен смисъл сме съвсем безразлични. Прочее, философията не е друго, освен проясняване на смисъла на думите, усилия по доближаване на съзнанията ни до него. Щом не философстваме упорито, щом не полагаме усилия да философстваме поне задоволително, това значи, че проявяваме непростимо безхаберие спрямо родния език. Без език пък няма мисъл. Езикът не просто "облича" мисълта, а я твори. Ако не работим за чистотата и яснотата на езика, значи сме безхаберни спрямо мисълта – не изпълняваме нейната задача. Употребяваме думите "ан гро", сиреч, "едропанелно", без да се затрудняваме с осмислянето им, с вникването в техните дълбини. Не се доближаваме даже до съкровищата, зарити в недрата на езика. Ето за тия неща ми се ще да поразсъждавам – предлагайки ви да помислим за тях заедно. Важни са. Не бива да проявяваме безразличие тъкмо спрямо най-важното, спрямо истински важното.

88


Ще дам един показателен пример за това, за което ми се ще да разсъждавам – за да ви въведа, така да се рече, в проблема. За да можем заедно да „опроблематизираме” този проблем, който не е безобиден. Ето моя пример. Вие, сигурен съм, сте употребявали израза „свобода на мисълта”. Или израза „имаме право на свобода на мисълта”, „искаме своето право на свобода на мисълта”, нали така? Даже може да имате претенцията, че туй „нещо”, свободата на мисълта, го имате, сиреч, че вашата собствена мисъл е свободна. Съвсем свободна, тъй да се рече. Давате ли си сметка какво казвате? Осмислили ли сте какво стои зад този толкова изтъркан израз: „свобода на мисълта”? Едва ли е така. Говорим, без да мислим, без да опитваме даже да влагаме точния смисъл. Защо ли тогава говорим по този начин? Какъв е смисъла? Не е ли по-добре да мълчим, но поне да мислим? Може ли тъкмо немислещият, ала за сметка на това дърдорещият, да има такива високи претенции спрямо свободата на мисълта? Като не мислят, като не схващат нито какво е това свобода, нито какво е това мисъл, подценяващите, несъзнаващите проблема дърдорят неща, които са лишени от особен смисъл. Примерно казват: „Дайте ни свобода на мисълта!”, или „Искаме гаранции за нашата свобода на мисълта!”. Как така? Как е възможно да се дрънкат чак такива глупости? И то от хора с претенции. Немислещите претенциозно, претенциозно немислещите са най-неприятните. Прочее, рядкост е да срещне човек един автентично мислещ човек. Автентично да мислиш означава да мислиш свободно. Свободата е пространството, в което се разгръща мисълта. Тя е условието за нейната жизненост. Няма ли свобода, няма и мисъл. Няма ли мисъл, няма и свобода. Двете са си така необходими и неразделни – както полюсите на магнита. За жалост обаче много рядко се срещат мислещи хора, които да разбират всичко това. Претенциозни че мислят бол, наистина мислещи – рядкост. Голяма рядкост. Точно затова мислещите хора са така самотни. Това поне забелязали сте го? Ако сте го забелязали, нищо чудно да сте човек, имащ отношение към мисълта. И дори към нейната свобода. „Човекът е мислещо същество” – ето един израз, който всички в поразително единодушно немислене повтарят. Повечето хора, казахме, не се възползват от възможността да са мислещи. Не обичат да мислят. Вижда им се трудно. Безсъзнателно отбягват мисленето. Те, вместо да мислят, си знаят. Да, знаят си без изобщо да са мислели. С многознайковци е пълно, а виж, с мислещи – празно. Надпреварват се да знаят и да изтъкват знанията си, по всички въпроси, още преди да са се замислили, си знаят, а виж, да мислят, не си дават труда. Илюзията за такова едно предварително дадено ни знание е най-коварното нещо. Разбиването на тази коварна илюзия е точната задача на философията и на философстването. Философите се занимават с това да подкопават илюзиите на немислещите претенциозни многознайковци, с каквито е пълно около нас. Особено пък в наше време. Ний живеем в едно време на знанието, науката и… всеобщия прогрес. Многознайковците затова са така много, че с лопата да ги ринеш. Виж, смислени и мислещи хора наоколо – кът. Слаба работа. Почти изцяло липсват. Същинска рядкост са. Да срещнем мислещ човек е същински празник. Нещо като пиршество на духа, неописуема духовна фиеста! Мислещите хора затова са така тъжни, поне изглеждат тъжни – защото са самотни. Да си човек – означава да си мислещ. Правете си сметката колко античовеци щъкат около нас в тълпата... Оказва се, от тази гледна точка, че мисленето е нещо като инцидент – на фона на всеобщото немислене-безсмислие, в което сме потънали. Да, мисленето е

89


същинско чудо – и нещо като „природна аномалия”. Природното за нас, човеците, е да не мислим, а мисълта е нещо антиприродно, сиреч, чисто човешко. И божествено даже. Бог ни е създал за да бъдем мислещи, за да станем такива, ала за това се иска да положим известни усилия. По природа не сме мислещи. По природа сме животни. Некадърни за мисленето. Способността за мислене трябва да се роди – и култивира. Философията е почвата за раждането, покълването, развитието, разцвета на тази чисто човешка способност и потенция. Можем да бъдем мислещи, но първом трябва да го пожелаем – и след това да го култивираме. Иначе не става. „Природно интелигентни” са тъкмо олигорфрените. Не онези, а другите олигофрени. Тия, на които това уж не им личи. Личи им, ох, как им личи! За да можеш да разпознаеш немислещия (пък дори и да е с претенции, че е мислещ) самият ти трябва да си мислещ. В очите на немислещия не мислещият, а немислещият изглежда мислещ. Той се възхищава не от мислещия, а от немислещия. Нему той ръкопляска. С него той се разбира. Немислещите затова винаги са едно подавляващо мнозинство. И винаги те задават тон на живота ни. Трудно мислещите могат да убедят немислещите, че някаква истина е истина. Почти невъзможна мисия е това. Страхотно трудна мисия. Тръпки ме побиват като си представям колко е трудна – и невъзможна даже. Да, страшно е. Най-страшното е тъкмо в тази област. „Кризата е една: в мисленето.” – е казал един велик мъж. Няма да предположите кой. Ще ви кажа. Нарича се Шарл дьо Гол. Френски държавник. Блазе им на французите, че са имали такива толкова добре философстващи държавници! Ех, а ний какво да правим, ний, с гайдите?! Ний, българите де, дето има само претенции, под които кънти на кухо… А у нас поголовно всички претендират, че не само че умеят да мислят, ами че мислели основателно, истински, сиреч, свободно. И често този израз им е все на устата: „свобода на мисълта”. Що ли е това нещо свободата на мисълта в царството на немислещите? Перчат се, демонстрирайки постоянно отчайваща неспособност да мислят. Няма да изброявам имена, включете телевизора и първият срещнат ще ви порази – стига самият вие да не сте кютюк в тази област, мисленето де! – с отчайваща неспособност да мисли. Която минава в нашенските родни условия за, представете си, мислене! И то не какво да е, ами най-доброто, истинското, свободното. Пълно е у нас само с претенциозни свободолюбци в сферата на мисълта. Ала често се оказва, дори като правило, че даже професорите по мислене у нас демонстрират отчайваща неспособност да мислят. Те дори да знаят, това още повече ги обрича на немислене. Те обаче имат претенцията че всичко знаят. Което, преведено на човешки език, означава, че съвсем не мислят. Знаещият изобщо не чувства потребност да мисли. Той си знае – и това му стига. За какво му е да мисли? Защо да си дава труда да мисли? Защо да се мъчи да мисли? Та той си знае?! Да мислят тия, дето не знаят. Ний си знаем, нам не е потребно да мислим. В страната на многознайковците и на специалистите по всичко, каквато е нашата страна, е същинска пустиня що се касае до мисленето. Е пълна скръб в туй отношение. Ето, тази е една от причините у нас нещата съвсем да не вървят. У нас кресльовците винаги надделяват, не мислещите. Не и разумните. Разумните у нас са най-ненавистни. Мислещите са непоносими у нас. И най-мразени са. Апропо, сега разбирате ли защо най-мразен политик у нас е „злодеят Костов”? Ами защото, мръсникът му с мръсник, си позволява да мисли, айде де! Ще ми се прави той на „интересен”, ще ми мисли той, на учен ще ми се прави, на разбирач ще ми се прави! Айсиктир!

90


Простаците, сиреч, безнадеждно немислещите, у нас са лидери и задават той на живота ни. Мислещите хора у нас отколе са в немилост. Да не говорим пък за философите, професионално мислещите, тъй да се рече. Чиято задача е да обучават другите в мислене. Те са неприятни и мразени „на квадрат”, съвсем непоносими са. Ето, мен сега една шефка в образованието ме съди за това, че съм си бил позволил да напиша „неправилни и обидни мисли” за нея в една моя философска книга. Че съм бил имал „обидни претенции” спрямо мисленето й. Аз съм философ и човек трябва да чувства поласкан, че мисленето му е станало предмет на някакви претенции от страна на мислещ човек, какъвто е философът по дефиниция, а ето, у нас се стига дотам да ме съдят за това – вместо да са ми благодарни. Да се обиждаш, че спрямо твоето мислене има известни претенции един мислещ човек, простете, е крайно куриозна реакция. Ний не сме богове, само Божият мисъл е абсолютно съвършена. Ний, хората, по начало сме слаби в това отношение, мисленето, и не трябва да си мислим, че сме така велики, че никакви претенции към мисленето ни не могат да бъдат отправени. Който си позволи да има такива претенции за „абсолютно съвършенство” на собствените му мисли с това само показва, че съвсем не си дава сметка какво е това мислене. Мислещите хора се познават по това, че са неуверени. Те обикновено питат, а не отговарят. Оня, който пита, с това поставя задачи на мисленето – своето и чуждото. Аз направих едно помагало по философия, нарекох го „Лаборатория по философия” (с подзаглавие „Книга за опитващите се да разбират”) и инспекторите по философия онемяха от наглостта ми: то се състои само от въпроси, в него няма отговори! Тия, дето мразят въпросите, а обичат отговорите, са безнадеждно немислещи хора. Апропо, наша образователна система произвежда многознайковци, а не мислещи хора. Това е същинска катастрофа. Национална духовна катастрофа. Но да не се отклонявам, ами да опитам да завърша някак това свое разсъждение. Аз тук няма да ви обяснявам какво е това свобода, какво е това мисъл, как мисълта придобива качеството да е свободна, какво е философия и прочие, защото само философията успява да разиграе това тайнство, при което се ражда автентично мислещият човек. Науките, при цялото ми уважение към тях, спомагат да се раждат „коне с капаци”, а не свободно мислещи хора. Доколкото учени и образовани хора не са „коне с капаци” е благодарение на това, че са успели да се отърват от тиранията на самонадеяния претенциозен разсъдък (ум) – и да са почувствали нещо от хармонизиращата нашите душевни сили стихия на свободния човешки разум. Разум и ум не са едно и също нещо, дори са противоположности. Както и да е. тия неща няма да ги обяснявам. Много съм писал за тях в книгите си и там има всичко потребно за ония, които искат да се ориентират в принципното положение на нещата в тази сфера. Затова тук ще млъкна, оставяйки всичко във вашите ръце. Защото не някой друг може и трябва да се погрижи за твоята мисъл – това си е твоя лична задача и отговорност. Да направиш мисълта си мисъл, сиреч, да освободиш мисълта си, да надмогнеш робуването на собствените си предразсъдъци („знания”) е мисията на отговорния спрямо съществуването си човек. Който иска да бъде човек, и то в истинския смисъл на думата, а не псевдо, квази или менте човек. Не карикатура на човека, а човек в истинския смисъл. Не до прилича на човек, а да Е човек. Да има битието на човек, сиреч, да е свободен човек. Свободомислещ човек. Същество, чиито атрибут е свободата. Това е човекът. Не нещо друго, а само това. Да бъдем човеци – това е нашата мисия и прокоба. Нашата съдба е тази.

91


Ще постигнем, ще реализираме съдбата си като започнем с мисленето, като първом се погрижим за него – няма друг път към решаването на тази най-първа задача на съществуването ни. Този е пътят, по който следва да вървим. Упорито, самоотвержено. Всекидневно. До последната си минута при това, а не "инцидентно"…

Ще се спасим едва когато почнем да залагаме на истинското – и когато презрем собствената си склонност да се прекланяме пред ментетата Петър Каменов

Протестираме. Бунтуваме се. Крещим. Всеки ден. И в дъжд, и в адски пек. Твърди сме, постоянстваме в отстояването на нашето суверенно човешко право на бунт и съпротива против безобразията. И против мизерниците, които се гаврят с нас. Но даваме ли си сметка какво означава това, какъв е неговият точен екзистенциален смисъл? Ето върху това ми се ще да поразсъждавам в тази ранна утрин. Позволете ми да кажа какво мисля, как аз виждам нещата. Бунтът е израз на съпротива срещу абсурдната действителност, в която сме поставени. Небунтуващият се човек е човек-роб, сиреч, нечовек. Само бунтуващите се са човечни – благодарение на пристрастеността си към свободата. те са влюбени в нея. Така и подобава. да си човек означава да си свободен. Достойнството има за свой извор свободата. Недостойно е да си примиряваш, стискайки зъби. Бунтувай се – и ще се очовечиш! Нашият бунт показва, че силно копнеем за нещо най-истинско, вдъхновено, мамещо в далечината. Сякаш почнахме – и то открито, а не тихичко! – да ненавиждаме пошлостта във всичките й форми и изяви. Искаме да живеем достойно. И

92


не се срамуваме да заявим това; напротив, крещим го с пълен глас по площадите и улиците. Обичаме свободата. И не сме склонни да се отказваме от нея. Готови сме да се борим за свещеното право да бъдем човеци в истинския смисъл. Искаме да не ни пречат да се развиваме като личности. Щото "условията" са унизителни, те именно подтикват младите към една възможност: да бягат оттук, да се спасяват кой как може. Проклинаме угнетителите си. Тия, дето искат да дирижират живота ни – и да ни превръщат в зомбита. И им заявяваме открито, че тая повече така няма да бъде. Няма да им позволим да си правят каквото им скимне. Щот ний сме суверенът. И така нататък. Но кое е онова, което обединява всичко изброено, онова, което е негов център? От който произлиза всичко останало. Ето какво включва този "център на живота ни". Влечение към истинското, към истинските неща – аз така бих дръзнал да нарека този субстанциален, онтологически порив, на който сме почнали да ставаме подвластни. И на който трябва да останем верни докато сме живи. Да, истинското трябва да е онова, което ни задоволява. Само то. Не фалшивото, не ментето, не лъжливото, а само истинското. Ако стане така, че то, истинското, почне да води живота ни, едва тогава и животът ни ще стане истински, какъвто подобава за човека. А до този момент ние самите просто няма как да разполагаме с автентичен, истински, сиреч, достоен живот. Тия неща са прости. Това са азбучни истини. Които обаче сякаш бяхме забравили. И се юрнахме по фалшивите "скъпоценни камъни". По лъскавите стъкълца. Истински важното и ценното го пренебрегнахме. И бяхме наказани за лекомислието си. Платихме си цялата цена. Да и с лихвите свръх това. Всичко в този живот се заплаща. Няма безплатни неща – с които ни съблазняват лъжльовците. И измамниците. Нека повече да не бъдем толкова наивни – и да върви�� като стадо след фалшивите си водачи и кумири. Политиците ни не били каквито трябвало да бъдат. Недоволстваме от тях. Значи вече сме се преситили от неистински, от менте-политиците, които като лакоми скакалци опоскаха държавата и страната ни. Крадоха като за последно. Демокрацията ни не била каквато трябва да бъде, на била истинска. Нашата млада и непрокопсала демокрация била също така едно менте. Допуснахме да стане такова, да бъде подменена с непълноценен заместител: олигархично-мафиотския рай. Пълно е какви ли не ментета в живота ни. Пълно е с фалш. Стигнахме дотам, че мнозинството у нас не умее да различава истинското от лъжливото, истинското от ментето. Тия нещастни хора се възхищават от ментета, а тъкмо от истинското се отвращават. И го презират, и го мразят, и го ненавиждат. Мразят истинското, обичат фалшивото – е как народ, в който повечето от хората са овладени от такава онтологическа безпомошност-извратеност, може да си уреди достоен, доволен живот?! Никога не може да се случи това! Това може да стане само когато имаме мъжеството и доблестта да се обърнем към истинското – и презрем фалшивото. Когато се погнусим от лъжливостите, в които сега съществуваме – и в които сме потопени до шия, рискувайки да се удавим в тях. Море от фалшивости, от лъжи, от ментета – това е тресавището, в което сме затънали. Там явно ни е проблемът. Мразим истинското, отдали сме се на лъжливото. Правим всичко наопаки. А така наистина не може да се живее. Да, повече така не може да се живее. Това поне разбрахме ли го?! Навсякъде у нас триумфират неистинските неща, хора, "културни творения". Лъжците у нас просперират като никъде другаде в света. Измамниците си я имат Българията като свой рай. Навсякъде по света, във всяка държава, предполага се, има мафия, у нас мафията си има държава. Държавата у нас е на мафията, държавата у нас не е на нас, на гражданите, на хората, не на нас, на народа. Допус-

93


нахме да ни окрадат – те го наричат "присвояване", не кражба, имам предвид теориите и практиките на патологичните крадци, комунистите! – та допуснахме да ни окрадат всичко: държава, власт, достойнство, живот, всичко! Те ще живеят, ний ще вегетираме. В мизерия. Във вечна бедност. Във вечни унижения. Във вечна зависимост от Майката-държава, която ни лъже, че на всеки по нещичко ще даде. За всеки щяла да се погрижи. Ето, тока намалиха с пет лева; леле, каква грижа?! Падайте на колене, неблагодарници! А вий протестирате срещу нас, ваште оправители, тъй ли? А лобут искате ли?!

Налице е страшна, бих казал даже фатална, съдбовна потребност да извършим кардинален завой: от лъжливото към истинското. Трябва да почнем да залагаме само на истинските неща. Нима не разбрахме, че с тарикатлъци повече не може да се живее?! Все с далавери се опитваме да живеем. Не става така. Има ли смисъл постоянно да гледаме как да прецакаме ближния?! А той пък нас да прецака? Е, и какво постигаме с това?! Какъв е смисълът? Ама такъв: всички сме прецакани. Нека да направим така, че тия, дето ни прецакваха толкова години – 45 години комунизъм и после още 23 години "демокрация"! – най-после сами да се окажат силно прецакани. Да ги отстраним завинаги от възможността да ни прецакват, да ни лъжат, да ни грабят. Да ги държим завинаги далеч от властта. И тях да принудим да се захванат с нещо по-истинско. Нека зачеркнем професията "измамник" от списъка на най-престижните професии у нас. И професията професионален лъжльо. Не знам дали сте забелязали, но у нас масово, поголовно се лъже. Лъжат в унес всички: журналисти, адвокати, "културтрегери", нравствените ни проповедници, не знам дали сте забелязали, особено силно обичат да лъжат, даже духовниците ни лъжат, учените лъжат, всичко се е юрнало да живее с тарикатлъци и далавери. Пълно е сред учените ни с псевдоучени, които при това да на най-важните постове – така се размножават и мултиплицират, че комай нищо истинско в тая сфера не остана?! Или ако е останало, то съществува в най-унизителни условия, докато ментетата триумфират и господстват. Навсякъде е така. Образование, култура, стопански живот – навсякъде истинското е унизено, а ментаджийското е на почит. Всичко е така у нас. А трябва да е наопаки. Ето затова нищо не върви у нас и няма как да провърви.

94


Поврат към истинското, към истинските неща – оттук трябва да тръгнем в голямата промяна, която ни е нужна. Само когато почнем да залагаме на истински, а не на фалшиви неща, едва тогава ще почнем да просперираме. Да, на истинските неща единствено трябва да се залага. Този е пътят. Там е спасението. Нямаме друг избор. За всичко друго имаме свобода, само по този пункт нямаме. Истината е безалтернативна – ако искаш да живееш истински, пълноценно. Ако искаш да живееш като скот – пожалуйста, избери си тарикатлъците и лъжите! Временно може и да успяваш, ала в крайна сметка пак ти ще бъдеш истински прецакания. "Учи, мама, за да не работиш!" – това помните ли го? Лъжи, мама, за да се уредиш в живота. "Тъпчи, за да не те тъпчат!", "Чрез нахалство – към прогрес!" – вий лично проповядвате ли тия свети български истини на децата си? Нима ще допуснете ваште собствени деца да вярват в честността – и да станат мухльовци?! Леле, има ли толкова безотговорни родители в тоя наш скапан живот? А защо ли ни е така скапан животът? Може би нещо най-фундаментално и изначално сме го объркали съвсем?! Младите да не учат за оценка и за късчето хартия, наречено диплома, както е сега, а да учат за знания, за способности, да заживеят със съзнанието, че в образованието развиват най-ценното, което имат: собствената личност. Ето това е истинското нещо, на което си струва да се заложи. Всичко друго е невярно. Сфанахте ли за какво апелирам? Аман от тарикатлъци, стига далавери – искаме вече само истински неща! Истински политици искаме, които разбират, че автентичната политика е служене на народностния живот чрез пълното пренебрегване на всяка мисъл за собствена изгода и облага. У нас, знайно е, се мисли до този момент таман наопаки: политиката била най-доходен начин за уреждане в живота. И затова всичко живо пъпли със светнал от алчност поглед към "политическо служене". Ако имахме в тия 23 години един-двама истински политици със съзнание за мисия – разтерзахме ги! Ето, и Костов се видя пишман че е направил нещо добро за тази страна – и за този неблагодарен народ. Други пък в това време ги носихме на ръце: Царо, Боко, Воленча, кой ли не. Щот са ментета – тях много ги обич(х)ме! И, респективно, мразим всичко истинско. Костов мразим, от Яне се възторгват. Щот мазно лъже. Който ни казва истината е ненавистен за "народните маси". Който пък ни призовава да заживеем с истината – него ли пък как ще намразим?! Как така ще се откажем от лесното и лъжливото?! Да не сме улави да заживеем с истинското – та с него се живее така трудно?! От истината боли. Мухльовци ний не щем да бъдем! А лъжите са така сладки, прелестно съблазнителни... ех, живот! Гарсон, дай още една ракия! Това е. Комай казах всичко, което исках да споделя с вас тази сутрин. От много време ми се върти в ума тая мисъл: ще се спасим едва когато привикнем да залагаме само на истинските неща! Когато истината почнем да е предпочитаме пред лъжата, измамата, далаверата, ментето, фалшиментото. Когато намерим у себе си духовни и нравствени сили да се преродим, да се изскубнем от блатото, в което затъваме не от вчера. А от векове. Когато победим тоя проклет нашенски манталитет, заради който живеем като роби и слуги, а не като достойни и свободни човеци. Когато разберем, че самият живот няма как да надхитрим. Когато престанем с дребнавото хитруване. С шикалкавенето на дребно. Когато почнем да залагаме на все такива най-възвишени и светли неща: истина, добро, красота, святост. Ще се спасим едва когато почнем да залагаме на истинското – и когато презрем собствената си склонност да се прекланяме пред ментетата... Сиреч, когато презрем собствения си и така подъл, също така и коварен материалистически манталитет. Там ни е проблемът, а именно: че не разбираме,

95


че не дооценяваме духовната, идеалната константа на живота, от която зависи всичко. Човекът по идея е духовно същество. А не скот. Не и животно. Не слушайте чалга-светците, които ви убеждават в противното. Длъжни сме да бъдем човеци, не скотове. Длъжни сме да освободим себе си от самите себе си. Едва тогава ще ни потръгне. Ще почне да ни върви. Длъжни сме да устроим бунт на самите себе си срещу себе си. Длъжни сме да се погнусим от себе си. Когато тази истина е крайно време да се разбере и из наште печални български предели, едва тогава животът у нас ще почне да става същински празник... Да, тази истина трябва да възтържествува един ден и у Нашенско. Аз продължавам да живея с вярата, че това е възможно. А вие, а вам какво се струва по този въпрос – вий какво мислите?

96


ФИЛОСОФСКА ПСИХОЛОГИЯ За безсърдечното сърце, или за безчувствеността като източник на човешката опороченост Иван Владимиров Г-н Йордан Гайдаров във Фейсбук приведе тази мисъл на Свети Евангелист Марк(о) – Защото отвътре, от сърцето на човеците, излизат зли помисли, блудства, кражби, убийства, прелюбодейства, користолюбие, нечестие, коварство, сладострастие, лукаво око, хул��не, гордост, безумство. Всички тия зли неща излизат отвътре и оскверняват човека... – а аз се заинтересувах, понеже ми се стори твърде странно едно такова твърдение; според моите представи и разбирания да се твърди, че източник на злото и на човешката опороченост е тъкмо сърцето, е крайно чудно и непредставимо; затова тогава аз написах следното възражение: Аз бих си позволил да подхвърля друга теза: тия неща, които изброява Свети Евангелист Марк(о), дали не са произлезли от сметките на ума, на разсъдъка, той да е техният извор, щото, чини ми се, сърцето никога не учи човека да прави такива неща, а умът може, ох, как той може да подвежда човека?! А сърцето, дето се помещава човешката съвест – Божи глас в душата на човека – никога не би подвело човека към опорочаване, тъй на мен ми се чини, това и съответства на моята философска концепция, не знам как мислите вие, кажете, с интерес ще изслушам всяко изказване... Да, обаче ето че същият този човек, г-н Гайдаров, ми приведе още изказвания от Библията, който поддържат тезата, че сърцето е източник на човешката опороченост: “И видя Господ, че се умножава злината на човека по земята, и че всичките въображения на сърдечните му промишления бяха само зло всеки ден.” (Битие 6;5); “… промишлението на човешкото сърце е зло от младостта му.” (Битие 8;21); “Сърцето е измамливо повече от всичко. И твърде растленно: кой може да го познае?” (Йеремия 17;9); “Защото от сърцето излизат помисли лукави, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжливи свидетелства, хули.” (Матея 15;19). Та в тази връзка ми се ще да поразсъждавам малко. Сърцето традиционно се смята за обител на чувствата, там са локализирани нашите чувства; там е поместена човешката чувствителност като част на душата, или чувстващата душа. Умът

97


пък, разсъдъкът, "разумът", интелектът, съзнанието и пр. – тази част на душата има много имена и е доста привилегирована! – го свързваме с мозъка, тя е един вид "разположена" в главата. Чувствата са един вид ирационални, а пък разумната, рационалната част на душата се намира в конфликт с нея, ирационално и рационално са извечни антагонисти. Та моя милост, като мислител, който се е опитвал да противостои на хегемонията на рационализиращата наука и на позитивната философия (според които умът, рациото, имат изначално предимство над ирационалното, безсъзнателното!), съм свързвал именно с чувствата, с чувствителността корените на нашата човечност, в този смисъл съм приемал, че сърцето по принцип не може да ни учи на нещо лошо, а съм свързвал корена на опорочеността ни със сметките на ума, с умствената извратеност. Така съм разсъждавал в принципен план, следвайки традицията на т.н. "философия на живота", която реабилитира "ирационалното" – и се опитва да детронира разума от този прекомерно висок пиедестал, на който той е поставен от цялата рационалистическа традиция. Свързвал съм даже и човешката съвест с тайнството на сърцето, с "дълбините на душата", и съм приемал, че съвестта като "Божи глас в сърцето на човека" никога не може да учи човека на зло; напротив, злото, по тази логика, се дължи на извратеностите на ума, на неговите криворазбрани сметки и пр. Затуй ми се е струвало, че ония, "които нямат сърце", а имат единствено един "по-раздут" ум, т.е. при тях умът е станал тиранин, са, на първо място, безчувствени, и, на тази основа, също така и опорочени. Безчувствеността е източник на опорочеността, т.е. когато сърцето "не си е на мястото" се стига до това опорочаване. Ето че сега научавам, благодарение на тези цитати от Светото Писание, че нещата стоят по-сложно, а именно, че и самото сърце може да се обезчувстви, да се опорочи, а на тази база да се опорочи и човекът като цяло. Това за мен е откритие, макар че, както сега го възприемам, е твърдение от рода на ония, които са "съвсем близко до ума", щото т.н. "безчувствено сърце" е именно опороченото сърце, което пък вече няма как да не е извор на всички човешки недъзи, пороци, похоти, злини и т.н. Аз в много свои други изследвания, по-голямата част ок които са свързани с моите търсения около ситуацията в съвременното образование, съм констатирал, че е налице страшна тенденция сред съвременните хора, особено и сред помладите, а именно едно обезчувствяване, сиреч, станали са безчувствени, което, иначе погледнато, означава, че сърцата им "не са си на мястото", или, казано иначе, са най-вероятно твърде опорочени – щом не могат да си вършат работата, именно, да чувстват, да постигат тая страна на съществуващото, която именно ни дава дълбината на смисъла. Защото ония, които пък са запознати с моята теория за чистите и коренни човешки отношения – познавателното, ценностното и практическото – конституиращи човешката душа и лягащи по-нататък в основанията на човешкия дух като такъв, добре знаят, че ценностното отношение, което именно ни дава смисъла на нещата, се базира на чувстването, на чувствата. Тъй че оня, който се е, един вид, обезчувствил, той със самото това се е и опорочил, т.е. едно такова опорочено сърце вече е предпоставката да се правят всякакви злини, извратености, гнусотии от какъвто си искате порядък и т.н. Даже и при опитите ни да разберем такива патологии, примерно, когато баща убива децата си и съпругата си, а после убива и самия себе си (нали се случиха такива едни непонятни истории, за които медиите пошумяха-пошумяха, пък млъкнаха в недоумение?!), то без допускането, че такъв човек се е обезчувствил дотам, че един вид няма сърце, щом може да посегне на живота на децата си, които сам е създал, та подобни прояви едва ли могат да се проумеят, докато вече щом е без сърце постъпката му вече е съвсем понятна и обяснима. А

98


има ли "хора без сърца", това вече е нещо, което явно можем с пълно съзнание да отговорим: да, има такива хора и, за жалост, съвсем не са малко; сами си правете сметката на какво е способен един такъв човек без сърце, т.е. човек с крайно опорочено, безчувствено сърце, със сърце, което не си върши работата, именно, да чувства, да разграничава човешкото от безчовечното. Примерно, един Сталин, който подписва, да речем, списък с 3000 имена, и пише, че е съгласен тия хора да бъдат екзекутирани, подписва го без да му трепне окото, нима е възможно това да се случи, ако тоя урод имаше сърце?! А нима не сте забелязали, че е пълно във всекидневието ни с хора, които показват безчувственост, "дебелокожие", както ний, българите, наричаме безчувствеността, непроницаемостта за чувствата, а на тази основа такива хора вече са способни на всичко, нямат, дето се казва, "задръжки", отдават се на всякакви пороци и пр. Нима когато едно момче, един младеж, който, сам нямайки никакви чувства към дадено момиче, което е имало неблагоразумието да се влюби в него, се възползва от момичето сексуално, само за да задоволи похотта си, и същевременно го лъже, мами и пр., а в един момент безпощадно го захвърля, нима това не е пример, и то доста разпространен, в тази посока? На мен пък тия дни ми се случи друг един пример, който искам тук да изтъква – заради показателността му. Знаете, една дама, синдикално-образователна шефка, ме съди за "обидни мисли", написани от мен в една моя нова философска книга; е, и ние уж водим тия дни преговори за "извънсъдебно споразумение"; е, и ми поиска другата страна "обезщетение" в пари, еди-колко си стотачки, които аз трябвало да й дам, та да възмездя нейните "морално-душевни неимуществени щети". Да, обаче моя милост сега е в болнични, ще бъда в болнични още доста време, и ще се наложи да й плащам, както е според предложеното от противната страна споразумение, доста месеци вноски от по 100 лева, и то тъкмо от болничните, от парите, които държавата, или здравната ми каса, ми дава, за да преживявам някак докато се възстановявам от тежка операция! На мен лично ми е много интересно как става така, че някои хора, изглежда, съвсем не чувстват – ако го чувстваха, нима щяха да си го позволят?! – колко е грозно да искаш за себе си точно от такива пари, един вид да се възползваш и да се обогатяваш от парите на един болен човек; не само че е грозно, но е и грехота да искаш за себе си точно от такива пари; то е все едно, примерно, да бръкнеш в паничката на просещия на улицата и да му вземеш някоя поедра пара, оставена му там от състрадателен човек! На мен така ми изглежда, на вас не знам как ви изглежда. Но ми е интересно да науча. Има неща, като понятие за грях, усет за добро, за позволено, за приемливо и т.н., които директно произлизат от чувствителността на сърцето; но ако сърцето, дето се казва, "не си е на мястото", представяте ли си тогава какво се получава при такъв човек? Страшна и жалка картинка става той, пленен от някакви болни страсти, такъв човек не чувства, че пристъпва някакви граници, на него всичко му изглежда иначе, такъв човек, примерно, без да му трепне, ще ти заяви: "Е, убеди ли се най-сетне, че аз, твоето началство, съм, един вид, изцяло безгрешен (безгрешна), че аз никога не греша – докато ти постоянно грешиш?! Слушай ме и няма да съжаляваш...", да, и такива думи са ми казвани в моя некратък вече живот, представяте ли си? Нима и вий не знаете тази българска максима "Началството никога не греши!", нима и вий не се водите в своите отношения с началството си? Е, има темерути като мен, които не я спазваме – поради което си и патим, поради което си и плащаме, както виждате...

99


Та има всякакви човешки и нравствени феномени в този наш живот, има какви ли не казуси, но ето, виждаме как мъдростта на Великата Книга, Библията, ни помага да вникнем значително по-дълбоко в тия човешки прояви, и тогава тяхната привидна чудатост, странност и необяснимост в един момент ще изчезне, мъглата ще се вдигне, всичко ще се проясни, обляно от светлината на разбирането. Та изводът ми в крайна сметка е този: опороченото сърце, като се обедини с един опорочен, страдащ от коварни илюзии ум, са онова, което е най-дълбокият корен на злото по тази наша земя. Затова с основание е казано в една древна източна книга "Пази се най-много от умен, но зъл човек!", сиреч, от човек с опорочено, със зло сърце. От тази гледна точка хората със зли сърца, но с по-посредствен ум, сякаш са по-малко опасни, дали е така? Да не се окаже, че глупавостта в някакъв смисъл е нещо добро, щото може да насърчи незлобливостта на сърцето? Нещата се оплетоха. Умът може да служи както на злото, така и на доброто, глупавостта, предполагам, също. Зависи обаче всичко, в крайна сметка, от чувствителността на сърцето; имаме ли сърце, всичко имаме. От което следва, че трябва най-много от всичко друго да пазим сърцето си: в него са изворите на живота. С тази мисъл, взета пак от Библията – откъде другаде да е взета?! – която е била любима мисъл на Мартин Хайдегер, която той поръчал да издълбаят на една дъска, която сложил на входната врата на дома си, ще завърша това импровизирано есе, което кой знае защо написах тази сутрин, написах го ей-така, вероятно от нямане какво да правя, щото съм станал един паразит, лекувам се, безделнича, чета, пописвам по малко, търкалям се по леглото по цял ден и всеки ден – дотам, че вече сам не мога да се понасям. Но трябва да издържа тия дни, дай Боже по-скоро да се възстановя, та да тръгна на работа, нетърпимо е безделничеството за мен, пък ме и сърби езика пак да си философствам пред учениците, това е моята професионална деформация, а принудителното ми мълчание тук, у дома, ме изморява много, но както и да е, това са вече подробности... несъществени при това и прекалено лични за да си заслужава да пиша за тях, пък макар и в един дневник, какъвто е този блог...

100


НОВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ За мисленето без ментално пространство Алисиен Пацев Свиване на психическото пространство В предишната си статия се спрях кратко на въпроса за свиването на психическото пространство и ускоряването на психическото време с нарастването на биологическата възраст на човека. Колкото възрастта на човека е по-голяма, колкото движението на общите физиологически процеси е по-забавено, толкова обема на психическото пространство е по-малък, а психическото време по-дълго42. Това което човек може да противопостави на остаряването, а дори на различните форми на ментална, емоционална и духовна смърт е противопоставянето на процеса на “свиването” на психическото пространство. Най-общо психическото пространство е непосредственото преживяване на пространството. Неговият обем по всяка вероятност е в основата и на желанията, и на мотивациите. Връзката му с вниманието е непосредствена. С увеличаването на възрастта обикновено вниманието се насочва към по-тесни сфери на концептуалното, социалното и личното пространство. Счита се, че това е изменение в силата и качествата на жизнената енергия, но съществуват и случаи, в които тя е силно намаляла, а пространството на вниманието в познавателните, личните и социални сфери е останало същото. Дори съществуват случаи, в които то се разширява. По-същият начин при много млади хора, които в никакъв случай нямат намалена жизнена енергия пространството на познавателното, личното и социалното им внимание е твърде „свито“. Изменения и различия в психическото пространство съществуват както при различните индивиди, така и при различните полове. Най-ясните изменения в психическото време и пространство са при психозите, неврозите и екстремалните и болестните състояния. При тях се променя цялата гама на психическото пространство. Индивидуалното пространство43 при психично болния е качествено различно от това на здравия човек. Много е вероятно промяната на мисленето при психо42 Интересни данни за преживяването на времето с увеличаване на биологическата възраст привеждат много изследователи: A.Garrel, 1931.,L.Noyu, 1936.,E. Vishup, 1983.,А.М.Полюхов, 1986. и др. Например за човек на 80 г. времето върви почти два пъти по-бързо отколкото за човек на 70г. За 70 годишния то е два пъти по-бързо отколкото за човек на 35 г. Индивидуалното време за 5 годишното дете тече 10 пъти по-бавно отколкото за 50 годишния човек. 43 Понятието индивидуално пространство не трябва да се свързва с понятието индивидуално лично пространство, или индивидуално жизнено пространство. Последното е пространството на междуличностните взаимоотношения. Например то се разделя на различни зони: интимна дистанция – между 20 см. и прекия физически контакт, лична дистанция – от 45 см. до 1,20 м., социална дистанция – от 1.20 м. до 3.50 м., публична дистанция – по-голяма от 3.50 м. Индивидуалното пространство се

101


тиците да има основанията си най-вече в качествено различното индивидуално пространство. Измененията в индивидуалното пространство, а също и в индивидуалното време се смятат за следствие от цялостната организация на пространствено – времевите отношения от психосенсорната и психомоторната сфера. Психосенсорната сфера се определя и се организира както от реалното външно обективно пространство и реалното външно физическо време, така и от вътрешното субективно индивидуално пространство и време. Психомоторната сфера се организира главно във външното пространство и време.44 При положение, че съществуват патологични или функционални изменения в тези основни системи, усещането и осъзнаването на индивидуалното пространство и време рязко се променя. Променя се и възприятието за обективното пространство и време. При патологични и функционални отклонения най-вече се променя съгласуваността между външното обективно пространство и време и вътрешното индивидуално преживяване. Възможни са най-различни сценарии на преживяването. Разтегляне на психическото време и разтегляне на пространството, или обратно – тяхното свиване и „скъсяване“. Най-често тези състояния са преходни, но при някои психически патологии те са базови. Съществуват много хипотези и теории за патогенезата (произхода) на психическите и душевните заболявания. Тук не е мястото да ги разглеждаме, но струва ми се, че има един безспорен факт, на който повечето изследователи не обръщат достатъчно внимание, а именно резките изменения в психическото пространство и психическото време на хората, страдащи от тях. Струва ми се, че водещият елемент в това изменение е не простото изменение във възприятието на пространството и времето, не изменението в неговото усещане и преживяване, а наличието на базово, „конституционално“ „свито“ или “разтегнато” психическо пространство; на едно своеобразно “изкривяване” и “осакатяване” на “базовото психическо пространство”. Ако проследим мисловната линия, която търси причините за измененията във функциите на структурните единици ще стигнем до неясни предположения за изменения в структурата и съответно във функциите на предполагаеми микроравнища, които определят “качеството” на самите неврони, както и от специфичните отношения и конфигурации на връзките между тях. Достигането до идеята за целостността е върховен стремеж на човешкото същество, на мисленето, на психиката, на живота изобщо, дори на самото битие. Този стремеж към цялостност е пространствен в себе си. Той, от една страна, съдържа пространството в себе си, от друга го създава като същността на самата цялостност. Именно целостността е създаденото и действителното пространство. Всяко нарушение на целостността е своеобразно “уродство”, своеобразно “осакатяване”. Именно “осакатено” и “изкривено” пространство е в основата на създаване на нецялостни структури и процеси и по-късно влиза и в основата на патологическите структури и процеси. Факт е, че психично болният не може да възприеме адекватно дадена ситуация, не може да я усети, не може да се съобрази с нея. Защо това е така? Един от отговорите е, че психическото пространство при тези хора е различно. Различна е

обуславя от специфичните пространствени зависимости и отношения в индивидуалната психика и съзнание. Същото е и за индивидуалното време. 44 Виж Брагина Н.Н., Доброхотова Т.А., Функциональные ассимметрии человека, стр. 109.

102


неговата “форма”45. Най-често то е с много по-малък обем. Вследствие на това съзнанието няма къде да “отстъпи”. То не може да види целостността нито на дадената ситуация, нито на даден обект или процес. В най-добрия случай съзнанието възприема частично мисловния обект и изгражда реакцията си върху тази частичност. Ако една мисловна или обща реакция е изградена върху частичността, ако мисленето не е в състояние да възприеме целостта, неговите следствия могат да бъдат странни, причудливи, изкривени и дори налудни. Подобна невъзможност на съзнанието да „отстъпи“ и види целостността на обекта не е свойствена единствено за психичните заболявания. Просто при тях тази невъзможност за дистанция е най-очевидна. В много характери също съществува невъзможност за дистанциране и възприемане на целостността. Пример за това е обикновеното твърдоглавие, прекалената емоционалност, чистия егоизъм и пр. Елементи, които пречат на съзнанието да възприема цялостно. Самото философско мислене много често възприема частичността и изгражда реакциите си чрез нея. В произведението си “Двадесет строфи за пустотата”, великият будистки философ Васубандху дава пример за това. “Ако – пише той – група слепци изследват слон, опипвайки го с ръце, те ще кажат различни неща за него. Например, този който опипва корема на слона ще каже, че слонът прилича на голяма бъчва, този който опипва хобота му ще каже, че слонът наподобява грамадна змия, този който опипва краката може да ги сравни със стволове на дървета и пр.” При слепците не съществува дистанцията. Тяхното възприятие в случая е контактно, а контактността изключва пространството и съответно дистанцията. Стесняването на психическото пространство и мисленето Това, което най-много страда при „свиването“ и стесняването на общото психическо пространство е пространството на мисловните процеси – менталното пространство, а от тук и логическото пространство46. Психично страдащият мисли в ситуацията на „пространствена недостатъчност“. Менталното пространство при недостатъчност на общото психическо пространство може да се „изкриви“, да получи причудлива и странна форма, като менталните актове ще следват тези изкривявания на менталното пространство. Променя се и ритъмът на менталните актове, като се ускорява, или съответно забавя. Ускоряването на общия ритъм е ускоряване на менталното време. Колкото менталното време тече по-бързо, толкова по-силна е емоцията, създадена от този мисловно – времеви ритъм. А колкото емоцията е по-силна, толкова повече намалява възможността да се види и да се усети цялостността на мисления процес, на мислената ситуация, или общия мислим обект. Всъщност не емоцията сама по себе си стеснява съзнанието и изкривява възприятието, а ускореното или забавено ментално време. Ускоряването на менталното време в дадени граници и респективно увеличаване на емоцията, която се създава при това ускорение нарушава обективността Много често “формата” на вътрешното психическо пространство се проявява като “форма” на перцептивното поле. В него най-добре могат да се видят измененията, “изкривяванията” и дори “формата” на психическото пространство като форма на перцептивното поле. 46 Терминът логическо пространство се въвежда от Витгенщайн. За него логическото пространство е пространството на това, което е логически възможно. 45

103


на “мисловното възприятие“. Мисленето протича на фона на повишена емоция и се превръща в „емоционално мислене“. Тъй като мисленето непрекъснато се сблъсква с морални основания и проблеми, при увеличаването на емоцията се нарушава и чувството за справедливост и добро. Емоционалните хора много често са несправедливи. Те биха могли да осъзнаят това, ако обемът на психическото им пространство се възстанови и силата на емоцията намалее. При психично болните това не е възможно. Психическото им пространство по условие е променено и не може да влезе в нормалните си граници. Същото се отнася и за психическото време. Това значи, че не може да бъде възстановена и нормалната емоция, и обективното мислене. Нарушенията в съгласуваността между обективното и индивидуалното пространство по същество е нарушение на осъзнаването на реалността и съобразяването с нея, т.е. съобразяването с настъпилата ситуация. Забавянето на менталното време е забавяне и разстройване на общия ментален ритъм. Мисловните актове при забавянето протичат без необходимата емоция, която е своеобразна енергия както за всяко създаване, така и за мисленето. Това нарушава не само мисленето, но и общото логическо поле. Мисловният ритъм Наличието на менталното пространство в мисленето е основа и възможност за общия мисловен поток. Мисловният поток има собствен и уникален ритъм, а значи собствено мисловно време и собствено ментално време47. Всяко изменение от свойствения за даденото мислене ритъм е загубването на мисловната сила. Мисленето следва да разбира и знае собствения си ритъм. Колкото по-добре знае този ритъм толкова мисленето е по-цялостно. Ако мисленето загуби „кода на собствения си ритъм“ мисловната сила намалява и дори изчезва. Но самото съществуване на мисловния ритъм предполага менталното пространство. При положение, че менталното пространство е силно променено, силно намаляло като обем или дори изчезнало, менталният ритъм не може да съществува. Съществуване на мислене без ментален ритъм и без ментално пространство значи и мислене без логически основания. То следва да е извън логическото поле защото последното се създава от повторяемостта на мисловния ритъм. Менталното време Менталното време е част от психическото време, а то може да се мисли като част от биологическото време. Всяка система има своите специфични движения. Обикновено те се повтарят и съставят специфичния ритъм на системата, а той – времето на системата или „истинното време на системата“48. Менталното време е времето на разгръщането на мисловните процеси. То е тясно свързано с менталното пространство и се определя от него. Определението 47Аз правя разлика между мисловното и менталното време. Менталното време е времето или ритъмът на мисловните актове, на цялостния мисловен процес, а мисловното време е по-скоро общата „форма“ на този процес. Ако менталният ритъм или менталното време е нещо, което съдържа неповторимия ритмичен код в себе си, то мисловното време може да бъде или общо ускоряващо, или общо забавящо, или повтарящо се, или неповтарящо се. 48Брагина Н.Н., Доброхотова Т.А., Функциональные ассимметрии человека, стр. 154.

104


на менталното време или менталния ритъм идва от обема на психическото пространство и възможните изкривявания в това пространство. В менталното време не съществуват основните времеви модуси. Миналият времеви модус е в причинно – следствената взаимозависимост. Бъдещият времеви модус е в съзнанието на общия логически поток. Дадено събитие, което не е настъпило и следователно не е действително, може да се мисли като такова, изхождайки от общото логическо поле и мисловното движение в него. Възможно е самото бъдеще да зависи от мисленето. Времевите модуси са най-ясни във външното, физическо време. В психическото време те губят своята определеност. Всеки психичен и мисловен акт се осъзнава и се превръща в увереност на съзнанието. Самото осъзнаване също има времеви характер. В него миналият времеви модус се явява в настоящия времеви модус и като настоящ. Актът на самото осъзнаване е именно това запазване на миналото в настоящето и като настояще. Миналото не се явява като спомняне, а като непосредственото „сега“. „Историята“ на самия субект се превръща в същинския субект. Съзнанието може да съществува единствено като „сега“. Неговата увереност в битието на себе си не е възможна в друг времеви модус. При някои патологични състояния може да изчезва осъзнаването и преживяването на настоящето време, независимо че съзнанието е запазено. Клиничните данни говорят, че подобни състояния са най-чести при повреждане на дясното мозъчно полукълбо. При подобни състояния изчезва постъпателната времева връзка между събитията и представите. Те започват да се отдалечават като време и като реалност. Ситуации и събития се преживяват не в момента „сега“, а в някакво минало време и някакъв минал свят, за който не може да се каже дали е бил реален или не. За разлика от съня където се изгубва най-често логическо – времевата връзка, т.е. различни времеви модуси могат да се наслагват един върху друг, при тези състояния изчезва самото преживяване на настоящето. Съзнанието сякаш се измества в миналото или в бъдещето. Що касае мисленето и менталното време то изместването в бъдещето или миналото не е възможно. Мисленето съществува единствено като „сега“. Това е единство между мисловен обект и мисловен субект, а това единство се проявява като единство на мислене и съществуване, или по-скоро на мислене, осъзнаване и съществуване. От съзнанието на мисловния акт като времева действителност се определя и реалността на самото съществувание. „Мисля, следователно съществувам“ е чиста действителност на самото съществуване като увереност за самото себе си. То не може да бъде в различни времеви модуси. Ментално пространство49 49Към

менталното пространство има различни подходи. В лингвистичната концепция на Ж.Фоконье (G, Fouconnier) менталните пространства са отделни пространствени структури, които възникват в съзнанието ни когато мислим и говорим. Според теорията на концептуалната интеграция на Ж.Фоконье и М. Тернер, менталните пространство са особени пространстве��и “пакети” с помощта, на които се конструират различни ситуации, било реални или измислени. Менталното пространство следва да бъде отличавано от когнитивното пространство. Както и при менталното пространство определенията за когнитивно пространство не са еднозначни. Най-общо когнитивното пространство се определя като “структурирана съвкупност от знания и

105


Менталното пространство в контекста на тази статия е пространството на съществуващите менталните актове, за разлика от мисловното пространство, което създава една устойчива композиция на тези актове. Менталното пространство може да бъде доминирано от общи представи, които имат най-често “външен” характер и от мисловни отношения, които имат най-често “вътрешен” характер и се определят от отношението на психическите и мисловните елементи със самия субект. В последствие тази доминанта се превръща в мисловна позиция. Субстанционалната концепция за самата идея за пространство се доминира най-вече от представата. Тя има класически “външен” “обективен” характер. Независима е и от отношенията в самото мислене и съзнание, и от вътрешното съдържание на мисленето и съзнанието. Тази представа е неограничена и в себе си и извън себе си, т.е. пространството за нея е неограничена и безкрайна същност (субстанция). То не следва да се изменя като отношение със същността, която го възприема и мисли като пространство, а да запазва независимостта си най-вече от нея. То е независимо и от субекта на възприемането, и само по себе си и се явява представа за липсата на всякакво ограничение. Релативната концепция, обратно, създава границата в пространството и има “вътрешен” характер. Тя подчинява идеята за пространството на отношенията и конфигурациите между субекта на възприемането и собственото си съдържание. Следователно в обема на релативната представа за пространството могат да съществуват пространствени форми като действителност на отношенията, мисловните ракурси и конфигурациите между субекта и съдържанието. Релативната концепция за пространство не е представа, а мисловно отношение. Тя се появява следствие на мисленето. При положение, че менталното пространство е независимо и от представата, и от отношенията и конфигурациите, тогава и самото то се явява независимо условие за съществуването на менталните и психическите актове. Следователно то не следва да участва във формирането на реакциите, отношенията и мисловните позиции. Например, следствие на увеличение или обратно, намаляване на скоростта на психическите и мисловните процеси може да се повлияе обемът на вниманието. Той от своя страна ще повлияе паметта, която може да намалява или да се увеличава в неадекватни с външните условия ситуации. Това може да повлияе и волевата регулация на ситуациите, което може да доведе до изчезването на общата логическа конфигурация. В този случаи логическата конфигурация може да се наруши или да изчезне напълно, без да изчезне менталното пространство. При положение, че общото ментално пространство зависи от отношенията, конфигурациите и връзките в психическата и мисловната сфера то следва да се измени спрямо тях. С други думи в една нарушена или нецялостна психическа, или мисловна сфера, менталното пространство също следва да е нарушено и нецялостно. Но в този случай неговото изменение е вторично.

представи” (Красных В.В. 1998) или като “човешки опит, който се изразява в отношение между концептите, които се формират, развиват и видоизменят в процеса на познание (Нюби 1998 ) ( Newby G.B.) В случая под ментално пространство разбирам пространството на психическите и менталните актове, които определят целостността на мисловните процеси и имат непосредствено отношение към идеята за реалност.

106


И накрая положението, при което менталното пространство по условие е изменено, стеснено, с намален обем, нецялостно в себе си, съдържащо особени изкривявания. В този случай общото логическо поле следва да зависи не от психическите и мисловните процеси, не от тяхното качество и скорост на разпространение, а от самото ментално пространство. То следва да има първостепенен и определящ характер. Мислене без ментално пространство Нарушаването на мисловния процес и на целостността на логическото поле е един от основните признаци на психозата. Той е най-видимият, най-ясният. Но понякога при психозите, както и при екстремалните състояния на съзнанието, се забелязва нещо странно. В някои ситуации, главно когато болестта се обостри и състоянието на съзнанието се промени рязко, може да се забележи една дълбока цялостност на мисловните актове, която има силата и внушението на пророчество. Тази цялостност или дълбока „мъдрост“ в съждението, не би могла да идва от възстановилото се психическо пространство и следващото след него възстановяване на логиката на мисловния процес, а по-скоро от включването на едно различно и непознато на нас мислене – мислене без ментално пространство. То се появява тогава когато общото индивидуално пространство е силно намаляло, достигнало е критичният минимум и на моменти дори липсва. При намаляването или изчезването на менталното пространство, т.е. при “мислене без ментално пространство“ изчезва и непосредствената зависимост на мисловните актове от логическото поле. Това често води до различни представи и видения, а също и до замъгляване и изчезване на границата между обекта и субекта и до качествени изменения в сферата на причинно – следствената взаимозависимост. При изчезването на границата между обект и субект, изчезва и менталното пространство. В мисленето се появява една нова форма на “мисловно възприемане”, а именно “усещането” на обекта. Самото “усещане” не се нуждае от ментално пространство. То има “контактна същност” и от своя страна и по свой начин също достига до обекта си, или истинната идея на обекта си. В изкуството това е усещането, чрез което се сглобява не променящото се. Това касае и философското мислене. Ако то се освободи от менталното пространство като основание на логическото поле, то за него първостепенна е не каузалната постепенност, а мигновеното и непосредственото схващане на целостността. При него целостността не се достига логически, не се търси и намира общото или особеното в мисловните обекти, а поскоро се „усеща“ пределната всеобщност на мисловния обект. Субектът на мисленето няма необходимата дистанция и се слива с обекта на мисленето. В това сливане на субекта с обекта мисловната увереност е безкритична към обекта на мисленето. Обектът не се възприема като обект. Не се възприема като нещо независимо, нещо външно на субекта, а по-скоро се възприема като “самия себе си”, така както се възприема субектът като идея за себе си. В този акт мисловната увереност намира истината. Нещо подобно може да се случи и със сетивното възприятие. Основанието на сглобяването на идеята за обекта е пространството. То дава и постепенността, и целостността в процеса на това сглобяване. Но постепенното, каузално сглобяване на целостта се извършва най-вече от мисленето и знанието. Знаменитият будистки философ Дхармакирти пише: “Мисленето дава на обекта формата, с която той ни се

107


представя”. Именно мисленето и знанието създават мисловния обект от всеобщия фон на реалността, с която се сблъскват възприятията. Този акт е невъзможен без индивидуалното ментално пространство. То е базата, на която мисленето и знанието сглобяват перцептивния образ. При положение, че индивидуалното ментално пространство е „изкривено“ или с малък обем, перцептивният образ ще бъде повлиян от него. Липсата на индивидуално пространство би могло не само да изопачи възприемания обект, но и да заличи границата между обекта и субекта на възприятието. Емоциите, желанията, влеченията и пр. също повлияват менталното пространство. Най-вече го свиват. Процесът на възприемането преминава през призмата на желанията и емоциите и обектът губи обективност и истинност. Когато обаче менталното пространство намалее критично, тогава съзнанието би могло да възприема като нещо външно собственото си съдържание. Ако този механизъм проникне в мисленето, тогава то (мисленето) следва да възприема собствените си принципи като пределна същност на мирозданието. Именно нещо подобно се случва в крайните основания на познанието. Самото крайно основание е точката на изчезването на менталното пространство. Този механизъм освобождава мисленето от логическото поле като му придава неограничена степен на свобода. Възможно е във крайните си варианти същия този механизъм да е в основата и на илюзиите и на халюцинациите. Липсата на менталното пространство сближава дълбокото проникновено мислене, граничещо с пророчество с онези състояния на съзнанието, близки до патологичното халюциниране. Избледняването и изчезването на границата между обекта и субекта сякаш изостря мисленето и възприятието, които с лекота достигат до най-дълбоките сфери на реалността.

ЛИТЕРАТУРА Головаха Е.И., Кроник A.A. Психологическое время личности. Киев, Наукова думка, 1984. Горностай П.П. Творчество как форма осв��ения и переживания времени личности.// Психология личности и время жизни человека: Сборник научных докладов по материалам Всесоюзной научной конференции. Черновцы, ЧГУ, 1991. Доброхотова Т.А., Брагина H.H. Функциональные асимметрии человека М., 1981. Леонтиев В.О. О понятии ментального пространства Марков С.Л. Психологические механизмы и приемы творческого отношения ко времени.// Психология личности и время: Тез. докл. и выступл. Всесоюз. науч. конф. ч.2. – Черновцы, ЧГУ, 1991. Тейверлаур M.П. Исследование восприятия времени в процессе лечения у больных с невротическими и эндокринными депрессивными расстройствами: Дис. канд. психол. наук. С.-П., 1992. Психология личности и время жизни человека: Сборник научных докладов по материалам Всесоюзной научной конференции. Черновцы, ЧГУ,1991. Теория и практика медицинской психологии и психотерапии: Сборник научных трудов./Психоневрологический институт им. В.Н.Бехтерева. С.-П.1994. Alexander F. The psychosomatishe medicine: Its principles and aplication. NY.,L.- Norton, 1987.

108


Herzog T. Psychosomatic liaison services. In A. Seva (Ed.), The European Handbook of psychiatry and Mental Health. Barselona: Anthropos, 1991. Newby G.B. Cognitive Space and Information Space (Text) Gournal of the Amrican Society for Informational Science and Technology Archive 2001. Csef H. und Stendi A. Biographische Forsch ungsmethoden in Psychosomatik, Psychologie und Psychiatrie. //Zeitschrift fur Klinische Psychologie, Psychopathologie und Psychotherapie., 1992. N 2. Fouconnier, G, Mental Spaces,Text Ciamridge University Press, 1994.

109


ФИЛОСОФИЯ И ИЗКУСТВО

Сюжети за раждането и земния живот на Исус Христос в литуратурата на ХХ век Георги Хаджийски Във времето на всеобщата грамотност и възтържествувалото научно мислене бяха подложени на нови интерпретации редица сюжети, свързани със земния живот на приелия човешка плът Божий Син – Иисус Христос. И ако преди подобни самоволни тълкувания на Евангелските текстове в битността си на апокрифи биха били свързани с налагане на най-строги санкции на техните автори от страна на църквата и светските власти, понастоящем – дори и когато са най-злонамерена фалшификация, книги с библейско и псевдобиблейско съдържание се издават в завидни тиражи и носят значителни приходи, а и немалка слава на писатели и издатели. Обикновено, авторите на такива четива, използвайки като творчески подход добре описаното в психоаналитичните трактати комплексарско мислене, което между другото е залегнало и в основата на сектантството, са избрали някаква произволна идея, в която просто присъстват думите Иисус Христос и около тях са развили понякога толкова абсурдни, фантастични тези, че се поставят под съмнение не само същината на безсмъртието и вярата, но и естеството на така ревностно прокламираната от науката уж обективна истина. По начало, наличието и разпространението на апокрифи винаги е било, е, а и навярно ще бъде свързано с публично разказване на някаква – в повечето случаи – нелепа измислица, отнасяща се до Христос, която бива представяна за най-строго пазена тайна. И ако за осъзнаването на дълбокия смисъл на Боговдъхновеното слово на светите книги на Вехтия завет и Евангелията е абсолютно необходимо тяхното цялостно прочитане, осмисляне, разбиране..., за да може така всеки търсещ човек да се докосне до разгадаването на великата Християнска истина, че за Спасението на човека – постигането на крайната цел на стремежа към безсмъртие – възстановяването на изгубената връзка с Бога, вече не е необходима кръвнородствената принадлежност към претендиращия за богоизбраност, но вечно противопоставящ се на Божия промисъл еврейски народ, а просто трябва да приеме и то единствено и само за себе си спазването на Божия завет, превъплътен в Христовото Слово, апологетите на такива превъзнасяни за най-строго пазени тайни, с охота ги разгласяват за да създават в съзнанията на всички повярвали в съответната неистина представата за нов вид групова богоизбраност... През изтеклия ХХ век – епохата на триумф на пазарните взаимоотношения, на невижданата грамотност, на научното мислене, на свободата на словото..., немалко подобни апокрифни, касаещи така строго пазените от „просветени стражи” тайни бяха превърнати в литературни бестселъри и твърде евтино продадени на милиарди човешки същества в името на печалбите от десетки милиарди...

110


Комунизъм, диалектически материализъм и атеизъм. "Има човек, има проблем. Няма човек, няма проблем." "Има Бог, има проблем. Няма Бог, има проблем." Михаил Булгаков – "Майстора и Маргарита". Христос като тайна Началото на ХХ век. Колективната мисъл на благочестивия, православен, голям, дълготърпелив и славен руски народ, е оставена да бъде обсебена от злите сили на криещите се зад маската на научния комунизъм бесове. И понеже марксистките научни догми гласят, че "религията е опиум за народа", взелите властта в необятната страна техни радетели полагат титанични усилия да я изкоренят от народната душа. За постигането на тази цел са позволени всякакви средства: – смелите, силни, храбри, твърди, „стоманени”, калени, всеотдайни, безкомпромисни... революционери избиват безжалостно добродушните, беззащитни свещенослужители, набедени в един, единствен, но пък непростим от революционна гледна точка грях – „носители на старото мислене”; – олицетворяващите стремежа на вярващите за постигане на единение с Бога православни храмове биват разрушавани или превръщани в селскостопански постройки; – боговдъхновените книги и икони биват просто изгаряни; – съхранилите своята вяра обикновени граждани биват изпращани за превъзпитание в специално създадени земни подобия на преизподнята чрез обявения за единствено възможен за постигане на социалистическия земен рай „съзидателен физически труд”, а ако случайно оцелеят и то не биват „превъзпитани” – в санаториуми за „инакомислещи”; – зорката комунистическа цензура не само се грижи за недопускането на слово или образ, отнасящи се към Христовата вяра до общественото съзнание на „социалистическите народни маси на трудещите се”, но и подлага на всеобхватно отрицание всичко, свързано с Иисус Христос... Докъде обаче може да достигне в човешката вяра провъзгласеният от диалектическия материализъм, от марксизма–ленинизма, за универсален, общовалиден „закон за отрицание на отрицанието”? И защо трябва да съществува такова едно неистово социално желание за насищане с отрицателни краски на представата за Някой, за когото уверено се твърди, че изобщо не е съществувал – та нали и от "чисто формално – логическа, строго научна гледна точка" отрицанието на нещо лошо е добро, отрицанието на нещо добро е лошо, а отрицанието нищото – ако не просто безумна безсмислица, то поне наличие на нещо? Какви сили крепят обществения ред в социалния строй, напълно отричащ смисъла от необходимостта от всеобща любов между хората, превъплътена в земния живот на Христос? И може ли провъзгласената за научна диалектико-материалистическа вяра в "светлото комунистическо бъдеще на човечеството", при което материалите блага ще засипят като манна небесна пролетариата, да замени ирационалната вяра в безсмъртието на душата, направляваща изконния човешки стремеж към божественото начало? А що

111


за същество би бил „новият, социалистически човек”, формиран в тези условия, който е обременен с историческата мисия да бъде гробокопач на заробилия пролетариата капитализъм и да е нещо коренно различно от "стария човек" – човекът, който повече или по-малко силно вярва, че и самият той е едно повече или по-малко удачно превъплъщение на Божия промисъл, призвано да се стреми през повече или по-малко кратките си земни дни към следване на Христовото съвършенство в името на спасението на най-ценното нещо в своята същност – безсмъртната душа, която неминуемо в някакво повече или по-малко близко мигновение ще трябва да застане пред Страшния съд, за да пренесе и във вечността отговорността и за делата приживе на обитаваното тяло, а и за помислите на твърде несъвършеното човешко съзнание? И ако търсенето на отговори на подобни въпроси остава твърде чуждо на логиката на домогналите се до съветската власт революционни труженици, които с присъщото елементарно, нагледно-образно мислене на своето съсловие, съставено от обожавани лумпенпролетарии, притежаващи кръгозор, достигащ до там, че да се осигури обличането, нахранването и по възможност и то колкото се може по-често – напояване с алкохол на тялото (за да се притъпи влиянието на затормозяващия го разум), достигнат до "революционния, качествено нов, диалектико-материалистически" извод, че ако се отрече съществуването на Иисус Христос като реална историческа личност, ще бъдат премахнати и всякакви основания на вярата в необяснимо сложната Божия същност, то те не убягват на един образован, интелигентен и мислещ съветски психиатър – Михаил Булгаков (който съвременните татарски научни работници така обичат да причисляват към изписания от тях дълъг списък с имена на обогатилите руската култура потомци на Куберовите българи...) И той сътворява своята изпълнена с иносказателен смисъл, сложна и многопластова по съдържание книга "Майстора и Маргарита", в която успява да преплете с несравнимо литературно майсторство няколко много различни, но пък – увлекателно пресъздадени разкази – сами по себе си романи в романа: – за Човека, живял някога някъде, като че ли подобно на всички други хора – със своите блянове и разочарования, със своите изкушения и изкупления, със своите любови и несподелености, със своите приятели и предатели, със своите подтисници и освободители..., чийто възкресяван в душите и съзнанията на безброй човешки същества образ ги изпълва и с вяра, и с надежда, и с любов по доброто, а и ги вдъхновява да се стремят към сякаш достижимия съвършен облик на едно от Божиите проявления; – за повратностите по издаването на една книга, в която е описан този вечен сюжет, в един демоничен свят с всесилна цензура, овластена да не допуска до общественото съзнание какъвто и да е епистоларен продукт, отклоняващ се от абсурдните канони на предопределения за най-висшето достижение в литературното развитие социалистически реализъм, в това число и с помощта на физическото ликвидиране на отклонилия се от вярната линия писател; – за творческата и личностна съдба на писателя в бездушното общество на победилата социалистическа революция, чийто всеобхватен социален контрол над съставящите го индивиди до такава степен е потиснал техния стремеж към безсмъртие, че е успял да приравни битието им с това на бездиханните твари – подобно на лабораторните кучета на експериментатора Павлов, организмите на които дори и когато са с предвидливо отстранени висши слоеве на мозъчната кора отделяли разграждащи храната ензими при подаване на заучения сигнал от всемогъщата, макар и невидима ръка или се вцепенявали от ужас при съответния друг сигнал и в

112


което (абсурдно общество) самото писане е превърнато от уникална творческа проява на исконния стремеж към безсмъртие в съвсем обикновена, при това нископлатена работа за осигуряване на препитанието; – за обхваналите и направляващи социалната мисъл и действие бесове, чиито сенки са вградени в повествователната структура с изумителен магичиски реализъм от невероятен професионалист, познаващ глъбините на човешкото съзнание в неговите разумни норми и ирационален патос... Безспорно "Майсторът и Маргарита" е една от най-интересните книги на ХХ век, а авторът й Михаил Булгаков е съумял да пресъздаде с нея един нов вид апокриф в отричащото съществуването на Бога комунистическо общество – за Иисус Христос като реална историческа личност. Скъпо продадената неистина (или псевдотайна), съхранявана от еретици, рицари и масони. Кои са всъщност чедата на Бога? Плагиатство ли е бестселърът "Шифърът на Леонардо" на Дан Браун? ХХ век. В модерните западни общества пазарът на книги е преситен. По англосаксонски модел, насочен към търсене на печалба от поголемия оборот, преимуществено се предлагат епистоларни продукти, отговарящи на изискванията на читатели със средни и по-ниски умствени възможности. Затова придобиват и популярност писатели, които умеят да си служат с максимално опростен в структурно отношение изказ. И понеже науката стимулира мислене, насочено към разгадаване на загадки – били те дело на природата или на човека, се наблюдава нестихващ интерес към криминалните романи. А масовата грамотност и медийният бум стимулират небивал интерес към житейските изяви на всеизвестните личности. Така се създава твърде специфичният публицистичен жанр „жълта преса.” Тя носи огромни приходи от продажби на издания, ориентирани към безогледно обнародване на сензации, клюки, злободневки..., касаещи известните хора. При тези условия не е за учудване, че с помощта на литературата се възкресяват в общественото съзнание на Християнския свят редица апокрифи. Според един от тях Иисус Христос е имал съпруга на име Мария Магдалена, с която след разпятието са избягали в град Марсилия, а потомци на техните деца са представителите на френската кралска династия на Меровингите. И ако през Средновековието, когато всяка власт е трябвало за бъде богопомазана от църквата, една подобна приказка е можело да послужи за легитимацията на властта на френските крале – често противопоставящи се на римските папи, в новото време тя се превръща в източник на печалби за писатели и издатели. И така, с този сюжет, през 80-те години

113


на ХХ век се появява книгата „Светата кръв и Свещеният Граал. Тайните на тамплиерите и масонската ложа” на Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн. Малко по-късно, в началото на XXI век, Дан Браун успява да го превърне в бестселър със своята „Шифърът на Леонардо”. Разбира се, в светлината на Христовото учение не произходът по плът е пътят към съвършенството на битието и човешкото спасение, а приемането на Христовия Дух, на безсмъртните идеи, които Иисус превърна в Слово по време на своя земен живот. Но това изглежда е доста трудно за разбиране от днешните западни хора, толкова обичащи телесните наслади... (Следва)

114


МОНОЛОЗИ За Съдбата Георги Панайотов Има ли за човека по-голяма тайна и по-неразрешима загадка от Съдбата? Тя е тъй сложна и заплетена и непосилна за човешкия разум, че мнозина я отъждествяват с Бога или Провидението, и за удобство са приели господството на една всемогъща божествена Личност-Демиург, Съзидател и Творец на всичко съществуващо, и по чиято воля се крепи Битието и живеят тварите, хората и боговете в неизразима хармония и съзвучие помежду си… И това отъждествяване на Съдбата с върховния и единствен Бог-Отец е началото на религията и по-точно на ортодоксията (Юдаизма), която е утвърждаване на монотеизма (единобожието) – в противовес на езичеството с неговия пантеизъм и политеизъм и свръхчовешки духовен култ, на които се основава самата идея за Свободата. Неслучайно знаменитите исторически личности, великите гении, откриватели, поети, писатели, философи са били неизменно във вихъра на тази противопоставеност и духовна борба за Свобода и Истина, дистанцирайки се максимално от религията и догмите, и разрешавайки творчески предизвикателствата на Съдбата. Духовно издигнатият и културен човек, своеобразна Личност и Герой на своето време, не може да приеме господството на някакъв всемогъщ Бог-пантократор и Архитект, нито сляпата стихия на Съдбата (Фатума), а търси просветление във Вярата и освобождение чрез Разума (Мъдростта). Едип и Йов, Сократ и Соломон, Омир и Данте пиха до дъно Горчивата чаша, за да бъдат на висотата на човешкото и човечността – едничкият връх, гдето Свободата и Съдбата се сливат в едно цяло, озарявайки безсмъртната Личност и силата на Духа. „Когато дълго време се вглеждаш в бездната и тя ще погледне към тебе!“ – казва немският рицар на Духа, Фридрих Ницше, който отхвърляйки Бога, провъзгласи Свръхчовека и нарече сам себе си Разпнатият, и оповести култа към Съдбата: amor fati (любов към съдбата) и също максимата: „Аз съм съдба!“ А романтик №1 на Деветнадесетото столетие, Виктор Юго, написа в един от последните си романи: „Уви, човек трябва да стигне до пропаст, иначе съдбата не е завършена.“ Тази „бездна“ и „пропаст“ е всъщност самотата и изпитанието на Личността в Духовното ставане; която в изживяването на самотата намира себе си и онзи извор на живата вода, който блика от сърцето и е вечното слънце на Душата. Вярно ли е твърдението, че Човешката душа е безсмъртна поначало, от самото си зараждане в лоното на Космоса, и както казвал Платон: след смъртта си хората се връщали на звездите, откъдето са и дошли на земята, и имали там своята истинска Родина и неприкосновен Дом?… („Моят дом е моята крепост“, гласи една от максимите на Демокрацията.) Но ние знаем, че и „звездите“ не са вечни, а и Космосът е преходен, преминава през цикли на раждане, смърт и прераждане, подобно на хората на земята, и затова човекът е наречен още „микрокосмос“, олицетворявайки в по-малък мащаб всички

115


тези преходи, преображения и метаморфози… Но той е също и микротеос, един малък бог, и тъкмо тая му същност е трайното, непреходното, безсмъртното у него… Как човек надживява промените, стихиите и самата смърт? – този въпрос отеква от дълбините на Времето и недрата на Космоса, тъй че само Човекът може да отговори на него и затова един Бог стана човек в поврата на времената, за да поведе хората към Спасение, Възраждане и Възкресение в истинския смисъл на ТРОИЦАТА… Да, защотото и душите също са смъртни, макар и по-дълготрайни от телата, ала Духът може да сплоти и тялото и душата в едно неразривно цяло и тук имаме вече образът на Богочовека, който е предназначен да живее вечно и превъзхожда всички тленни твари и същества и царства и светове на целия проявен Космос… Този образ не е някаква външна сила или „матрица на живота“ (по израза на Ернст Мулдашев), а е творческото преобразяване и самоизграждане на самия човек от собствените си дълбини. Това е тайната на Духовното ставане или изпълването с дух от Бездната, която е абсолютното нищо и всичко. И доколкото човек постига Свободата и Истината чрез борба и превъзмогване на стихиите на този свят, дотолкова той се изпълва с тази сила на вечния живот и просветеното, будно съзнание (наречено Пост). Затова и Христос трябваше да пости в пустинята 40 дни и да изпита изкушенията на Дявола, преди да поеме евангелския си тригодишен път… Защото тук е и тайната на Луцифер, станал „княз на този свят“, сиреч на целия проявен Космос (от Четвъртия ДЕН). Който още преди Сътворението се домогнал до Бездната с цел да завладее Троичния Бог и Дървото на Живота, но това не му се удало и създал Ада, предшествуващ Земното сътворение… В книгата Битие пише, че Господ Бог се оттеглил в почивка през Седмия ДЕН, след като измайсторил световете, царствата и населяващите ги същества за Шест Творчески ДНИ… Но въпросът за боговете, т. е. за Личностите, предшествуващи това Сътворение, остава открит, тъй като те също се раздвоили между Луцифер и Троичния Бог… А човекът е рожба на тоя Космос и на това раздвоение, което се утвърдило през Шестия ДЕН, и затова е наречен венеца на Шестоднева, и носи белега и печата на шестицата, превърнала се в еволюционно число на Развитието. И всяко едно радикално Преображение и Възраждане на земното човечество е свързано съдбовно с числото 6 – до самия край на тоя Космос… Затова в книгата Откровение се разкрива образа на Човека-Звяр като трикратно повторение на шестицата и постигане на пълната му мощ и сила и земна власт през епохата на Седмата Тръба, която е последната степен на Земната еволюция. И това е пътят на земното човечество по правата еволюционна линия на Прераждането, чиято еманация е „звярът със седемте глави и десетте рога“, а също и „двурогият звяр“, обозначени с числото 666. (виж Откр. 13 гл.) Разкрива се съдбата на Хомосапиенса под владичеството на Сатаната и неговия наместник Антихриста в поредица от превъплащения и метаморфози и стихийни трансформации, описани в Апокалипсиса – а именно циклите на 7-те Църкви, 7-те Печата, 7-те Тръби и 7-те Чаши… В тия четири Ери е предсказана цялата Земнокосмическа драма и Богочовешка епопея на Еволюцията или същинската Духовна еволюция на Битието до окончателната му развръзка. Да, това е есхатологията, учението за края на Времето и предопределеното Духовно ставане на съществата и одухотворяване на пространството… Казано по научному: разтваряне на материята – сиреч онзи времепространствен принцип, който създава плътната субстанция и гради тежестта на Вселената и непроницаемостта на телата и обектите; който поражда нещата и явленията едно

116


от друго и формите се сменят и редуват в строга цикличност и последователност, подвластни на разрушение и смърт, подчинени на Духовни йерархии и Пирамидални структури – всичко това преминава в новия чисто пространствен и Христологичен принцип на заставане на нещата едно до друго, сиреч превръщане на формите в нетленни и на съществата в безсмъртни… Другояче казано: самото Време се превръща в Пространство (Вечност). Първият е принципа на Луцифер, наречен материален – а съществата и йерархиите кръстени с прозвището „децата на Луцифер“… Вторият е Христовия принцип на Словото или творческото пресъздаване и възраждане на Битието, където съществата са вече богове и наречени „братята Христови“… Оттам и идеята за Братството, тръгнала още от ранните Християнски общества и комуни, преследвани яростно от Кесарите на Рим, а впоследствие изкористена от поримчването на Църквата при император Константин Велики и създаването на духовни санове и йерархии по римски образец. Ала в Седемте Църкви именно възтържествува Троичният Логос, оповестен още в Йоановото евангелие, и те са Ноевият ковчег на Новата Християнска ера и олицетворяват също Дървото на Живота, чийто корени са горе в Небесната сфера на ТРОИЦАТА, а клоните му растат надолу и обхващат цялото Творение и всички светове, а чрез Богочовека Христос са проникнали и в Ада, за да отворят вратите на Спасението и Възкресението в Светия Дух. По който път мина и Данте в своята Поема за Личността и Духовното ставане, утвърждавайки героиката на Църквите в Свободата и Любовта. Защото плодовете на това Дърво на Живота са именно хората, призвани да се Новородят в Словото и положат основите на Новото Битие и Новия Космос, създаван по Човешка мярка и образец, и наречен Богочовешки… И самата човешка Личност се превръща в Съдба за ближните и себеподобните, доколкото се изпълва с Духа на творчеството и борбата за Преображение… Защото „всяко време ражда своите герои“ наистина – но е вярна и тази максима, че „хората са даденост, а Човекът е възможност“! И онази максима на Ницше „Аз съм съдба!“ е напълно в духа на Църквите (от Откровението) и особено валидна за Църквата Сардис, епохата на Сардис, призвана да увековечи „името“, т.е. човешкия „Аз“… Да, това е именно Постсредновековната епоха на Реформацията и Просвещението и Прогреса, дала велики гении и знаменити личности, обезмъртили името си още приживе в творческото дръзновение и борба… А от ХХ век имаме същински бум на индивидуализма и революционността във всички сфери и области на живота, с радикални преображения и преустройства под знака на Техническия прогрес с неимоверно изостряне на диалектиката и антиномията между битието и съзнанието. Епоха на тотално господство на светогледите под знака на Личността и „култа към личността“, и как пред очите ни тия светогледи се превръщат в Съдба и съдбовна сила на преображението и масовото клониране. Виждаме господството на техническия материализъм и хедонизъм в Болшевишкия „световен ред“, утвърждаващ бесовските и животински начала на цар Луцифер в една изумителна прогресия на Злото и демоническите метаморфози… А от друга страна имаме Духовните светогледи на знаменити Личности, превърнали се в съдба за мнозина озарени и последователи. Такъв съдбовен авторитет и рицар на Духа бе Рудолф Щайнер, основателят на Антропософията, чиито идеи вдъхновяват до ден днешен пробудените интелектуалци и философи, поети и хора на изкуството. Тази Щайнерова Антропософия се представя даже като откровение на Михаил, посвещение в духа на архангел Михаил, който е най-висшият от архангелите и е

117


наречен „лицето на Христос“ и също „водач на космическата интелигентност“. И Р. Щайнер се явява негов Посветен, своего рода медиум и ясновидец, имащ достъп до оная Духовна област, наречена Космическа писменост или „Акашова хроника“ (съответствуваща на „Книгата на Живота“ от Откровението). Неслучайно в посланието към Сардикийската църква изрично се казва, че на героите-победители /в духа на Сардис/ имената им биват записани в тая Книга за вечни времена и те именно са достойните да облекат белите дрехи на Преображението и Новораждането (от вода и дух)… В същия този дух се яви у нас и учението за Бялото Братство на Петър Дънов (Беинса Дуно), считан на свой ред за Посветен и Духовен учител от най-висш ранг. Който имал даже мисията за „шестата раса“, т. е. надхвърлял ерата на 7-те Църкви и нашата епоха на Сардис, и се явявал един вид предтеча на църквата Филаделфия, призвана да обедини народите в една истинска Култура на Духа и Братството под знака на Славянството… Тъй като всяка една от 7-те Църкви носи духовните качества и дарби на своята епоха, съобразно културния ръст и езиковите заложби и общото ниво на съзнание на прогресивните народи, способни да усвоят водещите идеи и винаги актуалната, провиденческа Мъдрост. Оттам и съдбовния за нашето време идеал на народничеството, с който учените твърде много спекулират и особено идеолозите на Болшевизма-глобализма постоянно изкористяват и демонизират… А Народността е дълбок духовно-етнически феномен, съдбовно свързан с Природата и „гения на Езика“ и Закона на Прераждането, тъй щото никак не е случайно раждането на един човек, на една личност, в този или онзи народ, а това става под опеката и покровителството на най-висшите Духовни йерархии, наречени още „Господари на Карма“… Но тъкмо нашата епоха (на Сардис) е решаваща, кардинална в това отношение и затова е наречена „Ликвидация на Карма“ с ускоряване на преражданията и неимоверното израстване и самоутвърждение на Личността – било за сметка на Народността, било по силата на Духовно-културните връзки… Р. Щайнер дори твърди, че от ХХ век насам сам Христос е станал едноличен „Господар на Кармата“, с което се обясняват редица духовни феномени, културни движения и революционни обрати в бита, семейната нравственост и народопсихологията. Ето защо Христологията е фундаменталното Духовно учение на нашето време и Антропософията стана водещ светоглед от ХХ век, имащ съдбовно значение за формирането и изграждането на Личността – както някога Бхагавад Гита бе такъв един меродавен източник , а после и Посланията на апостол Павел… Наистина, съществува огромна разлика между древните учения-мистерии (в това число Юдаизма-Талмуда) и Духовните посвещения в Христа – и това е начинът, по който човек изживява Себе си и Съдбата, Любовта и Свободата, Щастието и Мъдростта… Човекът е призван сам да стане Съдба и творец на съдбата си (по примера на Богочовека) и за това свидетелствува Културният бум на нашето време – паралелно на Цивилизационния бум и индустриално-техническия прогрес… И ние виждаме борбата, която се води на всички фронтове за повече култура и свобода и социална справедливост срещу цивилизационните елити и върхушки, обсебили властта и парите и националните богатства – и ��ак тази борба става все по-духовна и ирационална, невидима, съдбовно свързана с висшите сили на Провидението, осъществяващо Прехода между прераждане и възраждане, между смърт и възкресение на Личността… Виждаме господствуващият в социалната сфера политико-икономически модел (пряко следствие на Марксисткия светоглед) и как капиталистическото натрупване доведе до израждане и деградация на самата икономика, която вече е откровено

118


спекулативна и криминална (бандитска). Виждаме огромната криза и дехуманизация на Образованието, подготвящо тесни специалисти и широки интелектуалци-шарлатани; бълващо кариеристи и нагаждачи-конформисти на държавния болшевишки конвейр. Най-после ни изумява Религиозният ренесанс и новото надигане на ортодоксиите, разпалващи фанатизъм и мракобесие, овчедушие и невежество, блудство и конспирация във всички области на живота. Но сега самото оцеляване се превръща в съдба и романтика и неизповедимо тайнство на свободата, което философите на ХХ-я век кръстиха по модерному екзистенциализъм, а „учените глави“ и интелектуалците все повече отъждествяват с окултизма, изповядвайки старата-нова мантра, че „всичко е карма“… А още Р. Щайнер изнесе цикъла „Карма на неистината“ (1916 г.), разобличавайки окултните братства и центрове, стоящи зад Първата Световна война и огромната лъжа на медийната пропаганда и дипломацията. Също тенденцията на милитаризма и военщината в световната геополитика, обслужваща тия окултни центрове на Запад. За сценария по духовното заробване на Централна и Източна Европа и болшевизирането на Славянството. Легендата за „Великия Инквизитор“ придоби съвсем реален, окултен характер. Тройното изкушение (от пустинята) отново стана Съдба за човечеството и демонска орис на цивилизацията. Как парите се превърнаха в основен фактор на съществуването и заробващ духовен принцип – това е тайната на Първото изкушение (за Хляба), на което се основават останалите: за Царството и за Църквата… Парите станаха криминална съдба не само за елитите и върхушките на Великия Инквизитор, но и за оцеляващите, за широките слоеве, подложени на паричния икономически стрес и криминалния фашизоиден терор. Сами по себе си Парите са вече дух и заробващ духовен принцип, който може да бъде наречен Анти-личност – както стоящият зад държавите духовен принцип олицетворява Кесаря, респ. Антихриста… Това е историческия синдром на цивилизацията, който окултистите умело разиграват по сценария „три в едно“ в името на парите и тяхното екзистенциално могъщество. Затова се провали и Съветският тоталитарен строй, който уж утвърждаваше принципа на Кесаря и могъществото на Държавата, ала трябваше да се преустрои по западен образец и да приеме новата диктатура на парите. И онази болшевишка /народопсихологическа/ максима „животът е казарма“ лесно премина в новата демократическа диалектика – „животът е пари“, респ. „животът е гето“… Да, това е тоталният криминализъм, който се утвърждаваше още в периода на „зрелия социализъм“, когато кражбата се поощряваше и лъжата толерираше и се ширеше неписаното правило, че „от държава и от баща се кради“. Ала тази превратна народопсихология изигра твърде лоша шега, та сега премина в откровен бандитизъм и всеобщо криминале от страниците на жълтите вестници и по телевизионните екрани. Дотам, че и Ромското съсловие се ограждани и европеизира и побългари в новото Демократическо верую, издигайки житейската максима, че „без кражба не може“ – сиреч самия Демократически реализъм… Както на ромите им викаха „новите българи“ по времето на Развития социализъм, така сега излезе на преден план съсловието на мутрите и гангстерите – по същия начин, както Партията-майка и кърмилница се обърна на Октопод с ужасни парични пипала… „Карай да върви, това е валс!“ – викат на свой ред интелектуалците и „учените глави“ и вечните фарисеи на Прехода. И как оцелява сега нашего брата труженика и сиромаха? С цената на безброй нравствени компромиси и душевни сривове и духовно-културни падения. Той е откъснат от здравата народна почва и въобще няма никаква почва под краката си.

119


Превърнал се е в прелетна птица, наречена Гражданин и се бори за насъщния със зъби и нокти като юнака от приказките. Но пак той е истинският Герой на нашето време, доколкото съумява да бъде и Поет, сиреч да има покровителството на Музите и помощта на добрите богове. И самотата е неговия последен избор и житейска орис в този свят. Самотата в името на чистотата и светостта. Амин!!!

120


ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННОСТТА Нещо като нравствен манифест на революцията, която кипи около нас: благословена да е! Йордан Ангелов

Видях един плакат, носен от протестиращ в София, на който пишеше: ВРЕМЕ Е ЗА МОРАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ! Развълнувах се необичайно, понеже много пъти съм писал точно за това, и то не от вчера, а от години. Моята теза винаги е била, че проблемът на България (на българския живот, който все не можем да уредим както трябва, както се полага) е нравствен. Проблемът на българската политика, на българската демокрация също така е нравствен. Свързан е със съзнанието ни, с разпространените ценности, с ценностния дефицит, който така остро се усеща, свързан е също с типа култура, в рамките на която съществуваме. Разковничето, ключът към решаването на проблемите, в които сме се заплели, е там: в морала. Във философията, която ни е потребна, в идеите, които са ни жизнено необходими – там е същината на всичките ни проблеми. В типа съзнание, който е разпространен – и в потребността от смяната му с друг, с коренно различен тип. Там се събират корените на всички конфликти и напрежения, от които се тресе обществото ни. Искам тук съвсем накратко да опитам да разкажа и да опиша най-важното, което е крайно време да се осъзнае от всички. И едва когато това стане, едва тогава най-уверено ще тръгнем към просперитета и достойнството, които са ни съдбовно необходими и потребни. Знам че е много трудно да изпълня обещанието си, което току-що дадох, но ще опитам.

121


Нещата у нас все не вървят. Уж потръгнат, и пак забоксуват. Уж почнем да излизаме от тресавището, в което сме затънали, и изведнъж пак усещаме, че отново сме затънали до гушата в него – дотам, че трябва още малко за да се удавим. Каква е тая наша българска орис, та сякаш всичко е объркано, че сякаш всичко у нас е все наопаки – на това както трябва да бъде? Има нещо сбъркано, и то нещо крайно важно, фундаментално, съдбовно. Кое ли е то? Цялата работа най-вероятно се крие в представите, с които живеем. Ние така или иначе сме общество, което е човешко – или трябва да бъде такова. Ние, човеците, си устройваме обществото по наш собствен образ и подобие. Каквито сме ние, такова ни е обществото. И такава ни е и държавата. Ако недоволстваме от условията, в които живеем, ако ги оценяваме като унизителни, недостойни, нечовешки – значи нещо вътре в нас не е наред, щото нали ние сме тия, които си правим тия условия? Та нали всичко в крайна сметка зависи от нас – как така някой друг да ни е виновен за всичко, а ние самите да сме невинни като малки деца, като младенци? Да, ама на нас все някой друг ни е виновен: турците, климата, "лошото географско положение", комунистите, СССР, душманите, грабителите, Костов, злата ни историческа орис, какво ли не още, а, да, да не забравя, един нашенски сегашен политик, имащ ключово значение, обяви, че "световният колониализъм" ни бил виновен, и дрънкайки такива глупости, той си осигури доживотен абонамент за Парламента. Ние сме добрички, ала много страдаме, щото "злите хора" все ни пречат, вредят, тормозят ни. Ний нямаме никаква вина, ний сме просто жертвите, които трябва да се самосъжаляват. Или да водят люти битки с душманите. Ний сме си перфектни, но що ли все страдаме? Явно ни мразят много, явно ни завиждат, не може да е за нищо тая наша зла историческа орис. Бог ни е дал прекрасна земя, ала душманите ни завиждат и ламтят за нашите богатства. И ни грабят постоянно. Преди ни грабеха турците, после – "чорбаджиите", а пък сега – комунистите, преобразили се за една нощ в чорбаджии. Абе има нещо вярно в тия приказки, нали така? Защо се оставяме да ни грабят е друг разговор. Него не го подемаме. Вярно, лъжат ни, ама това защо се оставяме да ни излъжат, защо сме така наивни, че се подвеждаме – затова не ни е много приятно да мислим. По принцип мисленето изобщо не е приятна работа. "Най-много мразим да мислим!", известна е тази нашенска приказка. А пък от истината боли, ох, как боли, какъв смисъл има тогава да я търсим; истината се постига с мислене, не с друго. Не и с гадаене, не с помощта на врачки и ясновидки. С мислене, с философия, с идеи може да променим съдбата си – и с действия по прекрояването на незадоволителния живот, в който сме се оказали. Значи нещо куца в нашите представи. Ето, уж ний сме тия, които избираме политиците си, а пък все сме изиграни, измамени, ограбени, излъгани от тях – как става тоя фокус? Да сте си отваряли очите когато сте гласували, да сте мислили когато сте подкрепяли тази или онази партия, нали така? Да, ама ний уж все искаме добро, а получаваме винаги само зло – явно не ни върви, така ли? Защо ли не вз��мем да си внесем политици от странство, примерно германски. За три дена ще ни оправят набързо. А наште, а тукашните ни политици само обещават че ще ни оправят, а пък ето, все си ходим неоправени. Я вижте германци, англичани, американци как хубаво са оправени, а само нас няма кой да ни оправи – и спаси. Търсим си спасителя, месията, копнеем за него, а него все го няма. Уж Царо щеше да ни оправи, и то за нищо и никакви си 800 дни, ама и той се оказа менте-цар; Сидеров щеше да ни оправи, той пък нещо не е наред с акъла, Боко немаше начин веке да не ни

122


оправи, ама не се получи нещо фокуса. Какво ли да правим, къде ли да търсим своя оправяч? И у нас дойде време на свобода и на демокрация, цял свят благоденства под слънцето на свободата и на демокрацията, само при нас тия "западни измишльотини" нещо не вървят, не проработват. Що ли е така, как е възможно да е така?! Ний очаквахме като дойде "новият живот", от небето да завали манна небесна, та да ядем и плюскаме донасита, вятър, нищо не заваля, напротив, обедняхме, огладняхме, куркат ни неспир червата! Майната й на таз свобода и демокрация тогава! Искаме си пак комунизъма – като стадо овце се юрнахме назад. Леле, колко убаво си живеех при непрежалимия бай Тодор Живков!!! А дано при бодигардо на бай Тодар се възвърне оня убавия и лек животец? Немало било свобода при комунизма – какво като е немало, нали поне имаше лебец?! А без леб, на празен търбух хептен не се живее. Ех, как можахме да допуснем да съсипем комунизма, в който така си блаженствахме – и така безразсъдно се хвърлихме в пустинята на свободата и на демокрацията, проклети да са! Тъй. Значи тъй. Нещо не е наред с представите на мнозинството от хората у нас. Страдат си от глупави, неверни представи. И понеже тия глупави, неверни представи са комай поголовно разпространени, масовият нашенец успява да наложи в свидното ни отечество този омерзителен живот, който живеем. Ето, тия дни в София протестират десетки хиляди млади хора със светнали, одухотворени, интелигентни лица. Десетки хиляди, може вече да наближават 100 хиляди са протестиращите. Още 100 000 общо да протестират в провинцията. Ала съвъкупна България са към 7 милиона – що ли мислят останалите 6 800 000 българи като гледат вечер новините? Знаете ли, страх ме е да си представя какво мислят повечето от тия 6 800 000 мълчаливи, псуващи, крайно объркани, податливи на какви ли не манипулации българи. Много ме е страх да си представя какво именно те мислят. Крайно опасно е това, което витае в главите им. Страшно е това, което те искат, да стане един ден. Примерно искат да си имаме диктатор, некоя силна ръка ни била потребна. Да ни фане за гушите, ще видят те едни протести, ще ви дам аз една демокрация и свобода! За жалост, мнозина от масовите българи тихичко си мечтаят за силната ръка, която ще ни оправи, и глухо роптаят срещу "прекалената свобода и демокрация", която е една опасна западна измишльотина, която нам не е нужна, която за нас специално е даже вредна. Я Русия, я братята-руснаци как прекрасно си живеят без разните му там свобода и демокрация! Нам ни е нужен наш, роден, български Путин. Само он ке ни оправи, нема начин да не ни оправи! Бойко сякаш става да е оправяч, нему сякаш беше отредена отредена ролята на наш, български, роден Путин, и он е симпатяга като Путин, не може да се отрече, он много и постигна, я какви магистрали направи, метрото сам, със своите собствени ръце изгради, ала и он, горкият, не можа сичко да направи; не е Слънце сичко да огрее. Пък и има лоши ора около него, които се го резилят, се го провалят, се му пречат. Ех, да имахме двама-трима боковци непременно щяхме да се оправим, ама на, за жалост, немаме! Аз смятам, че вече нравствената болест на нацията ни биде що-годе очертана. Огромната част от българите страдат от сгрешени, от тотално неверни представи за живота, от криворазбрано интересчийство, от неразвитост на съзнанието за свобода, страдат от безразличие към свободата, от недоверие към нея, от боязън пред отговорностите и тежестите, които изисква свободният живот. Комунизмът успя да съсипе така нравствения живот на нацията, да отрови така нравственото му чувство, че ето, ний сега сме една болна тъкмо в душата си нация, която не намира

123


сили да противопостави нещо на болестта. Лек сякаш за тази болест няма. Ето, примерно, образованието, което именно е сфера на нравствения, на духовния живот на нацията, у нас е поставено на толкова сгрешени основи, че то е изцяло неадекватно на нуждите на съвременността, на живота, на съвременния живот, че по-скоро вреди, отколкото да помага на младите в адаптирането им към нуждите на този живот. Докарали сме я дотам, че нашата образователна система продължава да трови духовния и нравствения живот на нацията, вместо да го очиства от заразите, вместо да подсилва обществения организъм в битката му с болестта още повече го отслабва. Имаме изцяло негодно образование, което изобщо не изпълнява мисията си да подготвя адекватни на нужните на съвременния живот личности – ето една от причините, за да сме в това окаяно състояние. И мнозинството от нацията съвсем нехае за нравствената катастрофа, в която се намира образователната ни система. Напротив, смятат, че сичко си ни било наред "у тая сфера". Немало поводи за безпокойства и съмнения! Я какви умни са наште ученици я, а какви медали земат от олимпиадите по математика! Черногледците, дето постоянно пишат за някаква си там катастрофа в образованието са врагове, на които устите им най-после требва да бъдат затворени! Да, липсва ни развито съзнание и самосъзнание за свобода, което е център на нравствения живот на пълноценно живеещата личност. У нас, за жалост, личността и личностното отношение съвсем не са толерирани, напротив, мразени са от масовия типичен еснафин, който задава тон на съвъкупния български живот. Личностите у нас дразнят, ний на тях не им се радваме, напротив, мъчим се да ги мачкаме и унищожаваме. И това не е от вчера, дори не е само унаследено от комунизма, то е сякаш някаква фатална субстанциална особеност на българщината изобщо. До към средата на 19-ти век в Русия думата "личност" била смятана за обидна. "Я го виж ти, ще ми се мисли за личност той, кой си ти бе, ти за кой се мислиш?!" – аз съм чувал това по свой адрес често, вие, простете, чували сте го?! Човек у нас го е срам да покаже личностно отношение, щото ще си навлече безброй беди. Вие смеете ли да кажеше недъзите и "грешките" на своя началник право в очите? Смеете, ама дръжки! Ето, аз си позволих тоя лукс, казах ги, дори ги описах и публикувах – и станах най-зъл враг на човечността. Направи тоя мой "съвременен ръководител" всичко нужно не само да ме съсипе като личност, но дори и физически да ме ликвидира: рухнах здравословно от непрестанния тормоз дотам, че наскоро бях на косъм от смъртта. Както и да е, това са "лични и личностни несъществени подробности". Да, личността и личностното у нас се възприемат като нещо несъществено. Там ни е проблемът. Най-мразен у нас неслучайно е "злодеят Костов". Мнозина вероятно си мечтаят физическото му разкъсване. Едва когато това бъде направено, България, предполага се, ще цъфне и ще върже хептен... Глупости колкото щеш, а пък простащината у нас цъфти и триумфира навсякъде, във всички сфери на живота. У нас, ако сте забелязали, във всяка една сфера на живота се разпореждат мафии. Да вземем сферата на науката – пожалуйста, там си имаме научна мафия, която със зъби и нокти брани постигнатия си просперитет – и не допуска лица и личности, които могат с нещо да застрашат статуквото. Да вземем медиите, нима не знаете, че там също властват мафии, които владеят и дирижират положението!? В политиката да не говорим, там самите партии са нещо като мафии, те са не просто политически представители на мафията, а сами по себе си са мафии. Кажете ми поне една сфера на живота, в която положението не се диктува от някаква мафия. Няма празно, навсякъде властват всемогъщи мафии: лекарска мафия, аптекарска мафия, таксиджийска мафия, търговска мафия

124


(нашите търговци на зеленчуковия пазар, разбира се, са организирани в мафиотски картел и всички ви скубят, тъй да се рече, единодушно!), да продължавам ли още? Сетихте се, вярвам, за какво говоря. В държавния живот пък мафията, която държи всичко под контрол, е бюрокрацията. Тя има пълната власт. Вий си протестирайте срещу Орешарски, ОК, той ще падне, ала дали някой някога ще се сети да направи нещо срещу всемогъщата българска бюрокрация, която е така корумпирана, че всекидневно трови живота на всеки българин, който се е опитал нещо да стори – било за себе си, било за семейството си, било за страната си. Вие скоро вадили сте си някакво разрешително от някоя служба? Вий скоро били ли сте унижавани от някой самозабравил се чиновник, директор, очилат деспот, който е способен за едното нищо да ви отрови живота само и само да покаже колко е велик, а пък вий самият колко сте презиран от него?! Е, да привършвам вече, щото така мога да продължа до безкрайност. Много ми е накипяло вече, в некраткия си живот много нещо съм видял и преживял. Много неща съм изстрадал и затова превъзходно ги разбирам. Онова, което не сме го преживели, не го разбираме. Можем само да имаме интуитивно предчувствие за него. Блажени младите, чиято интуиция, чиито усет не е бил съсипан от толкова негодното ни образование. Та да обобщя. Преди да сложа точката окончателно. Ние сме нация, преживяваща тежка нравствена и духовна катастрофа. Всичко в разпространения морал у нас куца, е наопаки, е неверно, е объркано, е сгрешено, е опорочено, е извратено. Морална революция означава да въведем ред в собствените си представи за живота, да се отърсим от нежизнеспособното сред тях – и да дадем път на жизнеспособното. Длъжни сме да направим всичко, за да премахнем отровата, която тече в жилите на българския обществен организъм, а тя иде тъкмо от тия наши в корена си неверни и злотворни представи. Иска се поврат в съзнанията, в душите. Моралната революция е индивидуално дело, всеки трябва да се погрижи за собствената си душа. Душите ни повече не трябва да приличат на боклукчийски кошчета. Иска се ред и чистота и там, в тая толкова интимна духовна сфера на личността. Сфера на духовния живот на индивида. Иска се да победим поне отчасти господстващия материалистически манталитет у нас. Интересчийството, лакомията за пари, за власт, за слава, безскрупулността, простащината трябва донякъде да бъдат ограничени, поставени в рамки, а не да се ширят безконтролно. Трябва една по една да освобождаваме всички сфери на българския живот от проказата на безхаберието, на примиреността, на непукизма. Трябва да се ориентираме към истинските неща – и да обърнем гръб на ментетата. Сега предпочитаме ментетата, щото били ни излизали по-евтинко, ала се оказа, че ни излизат прекалено скъпо. Примерно, много скъпи ни излязоха ментеполитиците, на които заложихме след ерата на Костов. Убедихте ли се докъде я докараха тия политици, на които вий давахте доверие, че непременно ще ви оправят? Докараха ни до под кривата круша. Всичко объркаха. Истинските политици изтикахте от политиката, а позволихте на ментета, мутри и мафиоти като Боко, Дмитрич, Гоце, Доган, Воленча, Янета разни и прочие да овладеят всичко. Сега се чудите как да се освободите от тая напаст! Чудете се още! Но вместо да се чудите, изритайте ги; щото ако продължавате да се чудите, много още ще страдате. И ще затриете в един момент Българията ни, горкичката! Не случи тя на народ заради вас... Да, същината на една нравствена революция у нас, която ни е съдбовно и жизнено потребна, е тази: да почнем да залагаме на истинското, а не на фалшивото.

125


Да почнем да разграничаваме истинско от лъжливо – ето с това трябва да се започне. Трябва да се появи непримиримост спрямо недъзите във всяка една сфера на българския живот, особено в най-фундаменталните: образование, здравеопазване, култура. Всичко, прочее, е култура, дори и за политиката се иска демократична култура и традиция. В икономиката също е потребна култура. Всичко в този наш живот е култура, психология, морал. Тия са истинските детерминанти на живота ни. Ние на най-важното бяхме обърнали гръб и се занимавахме дълго време предимно с простотии. Сега се иска да се върнем при истинските неща. Този нравствен поврат ще ни спаси. Първо да спасим душите си, пък после всичко друго ще се оправи. Няма само да се оправи щом ний самите сме оправячите. Не нас да оправят, а ний всичко трябва да оправяме – както прави това добрият стопанин на дома. България е наш дом. Иска се да въведем чистота и ред в него. Трябва да бъдем нетърпими срещу всички боклуци. Не само срещу червените такива. И червените са много вредни, но има още много други видове боклуци. Що е боклук трябва да бъде без пощада метено и чистено. И в заревото на тази величава нравствена революция, която ни призовава, в един момент ще се открои автентично съществуващият човек – свободният човек. Чувството и съзнанието за свобода, което определя живота му, трябва да бъде култивирано най-търпеливо. Младите имат това съзнание, заедно с усета, наготово, те просто трябва да се шлифоват. Младите ще оправят България, а ний, повъзрастните, трябва да им помагаме и да ги насърчаваме. Да си обединим силите и да тръгнем смело по единствено-спасителния път: към свободата и достойнството. И към просперитата. Несвободните, обърканите, обременените от коварни предразсъдъци и от погрешни представи и илюзии хора неумолимо страдат и вегетират в мизерия и бедност; истински силните, свободни, достойни личности, богати най-вече с позитивното си отношение към свободата и собствените отговорности пред живота просперират и постигат безбрежните хоризонти на автентичното съществуване. От нас се иска да станем като тях. От нас се иска да победим слабостта си – и да се опрем на силата си. От нас просто се иска да станем човеци в истинския смисъл. Да си човек означава да си свободен. Да обичаш свободата с цялото си сърце и душа. Никога да не се отказваш от нея. Да наказваш всяко посегателство спрямо нея. Да всяваш респект към нея. Този е пътят. Там е спасението. Тази е истината, за която жадуват душите ни...

126


Хората протестираха по улиците – какво им липсва?

Мартин Жак Асса докторант в СУ "Климент Охридски", Философски факултет, катедра "Икономическа психология" Хората протестират и искат, накратко казано… “всичко да се промени”. Малка част от тях искаха (и искат) да влязат в политиката под претекст, че само по този начин може да се чуе “гласът” на улицата. Нещо повече, служебният премиер се опита да разграничи улицата от “мълчаливото мнозинство” (без да отчита, че необходимостта за оцеляване не позволява всички протестиращи да бъдат постоянно на улицата). Имаха ли и имат ли основание протестите? Според последните изследвания на синдикатите 83% от хората в България живеят под “социалния минимум” като 23% от тях живеят и под “жизнения минимум”. Въпреки кризата, в Европейските страни и САЩ процентите са обратни – повече от 80% от хората живеят над “социалния минимум”. Тема на обсъждане там е “бичът на потребителството” – стремежът да се купуват стоки не от първа необходимост (и много често ненужни) и непрекъснато да се обновяват. Втора тема е дали този “бич” не води до принизяване на жизнените цели (у нас се нарича “чалгизиране” на живота). От къде знам това ли? Млад човек съм. Владея свободно английски език. Бил съм в няколко европейски страни и в САЩ. Имам научни интереси и като докторант по Икономическа психология разглеждам случващото се като естествен социален експеримент. Там, в “зрелите” капиталистически страни, преживели времето на “примитивния” капитализъм, характерен с безпрепятственото натрупване на печалби, сега вече се е наложила концепцията за “дух на капитализма”. В момента е много важно доколко улицата може да промени “духът на капитализма” у нас (или ще остане “примитивният стадий). Какво имам пред вид с израза “дух на капитализма”! Първи за такъв “дух” пише Макс Вебер през 1905 г., свързвайки капитализма с религиозното съзнание. След него през годините този “дух” се изучава от много изследователи, за да се стигне до изследването от 2012 г. поръчано от Интернационалния център за корпоративна социална отговорност в Университета на Нотигам, Великобритания. Един от най-важните изводи на това изследване, обясняващо устойчивостта на капитализма, е неговата способност да интегрира критиките и така да се видоизмени, че да ги неутрализира. . “Духът на капитализма” представлява съвкупност от вярвания, които оправдават неговите позиции и действия. С течение на времето този дух е преминал през няколко образа, за да стигнем до преобладаващия след 1980 г. трети дух (разбира се в развитите капиталистически страни). Третият “дух на капитализма” има следните характеристики:

127


Критика: Силно разгърната бюрокрация. Отчужденост. Не интересен работен процес, ръководен предимно за повишаване на доходите (предназначени за задоволяване на нарастващите “капризи” на преобладаващата средна класа)50. Интегриране на тези критики: Мрежово организирани корпорации, създаващи по-голяма свобода и възможности за кариерно израстване. Ръководствата на корпорациите са “пролетаризирани”, т.е. са на заплата, а не на дивиденти. Сигурност: Корпорациите имат по-големи възможности за саморазвитие и самофинансиране. Справедливост: Естествен подбор на най-способните ръководители, което позволява корпорациите да са конкурентоспособни. През последните две десетилетия се появиха нови критики на съвременния капитализъм – корпорациите се приемат като основен източник за влошаването на околната среда и средство за поддържане и разпространение на мизерия. (Тeзи констатации отговарят на представите на протестиращите от улицата). През 1980 г. първо в САЩ, а после в Европа окончателно се утвърди концепцията за Колективната социална отговорност (КСО) – тя може да стане новия “Дух на капитализма”. Има много и различни дефиниции на КСО, но според мене най-удачната е: постоянната и доброволна привързаност на бизнеса да функционира въз основа на етиката и да допринася за икономическото развитие, като едновременно с това да подобрява качеството на живот на служителите си, на техните семейства и на обществото като цяло, да укрепва здравето на отделната личност, да осигурява възможностите й за повишаване на образование и квалификация и от там възвращаемостта – повишаване на печалбите на самите корпорации. В съгласие с посочената дефиниция са и основните принципи на КСО: 1. Спазване на правата на човека: •Задължително внимание и предвиждане на нуждите; •Избягване на ситуации, рискови за правата на човека; •Без съучастие в незаконни действия; • Удовлетворяване на жалбите; •Никаква дискриминация по какъвто и да е признак; •Граждански, политически, социални и културни права; •Осигуряване право на труд. 2. Трудови практики: • Наемане по договор за трудовите взаимоотношения; •Безопасни и добри условия на труд и социална защита; •Създаване на голям брой привлекателни работни места и отделяне на големи инвестиции за развитие на производството и човешкия потенциал; 3. Опазване на околната среда: •Предотвратяване на замърсявания; •Икономично използване на природните ресурси; •Защита и възстановяване на естествената природа; •Подходяща адаптация към климатичните условия. 4. Добросъвестна делова практика: •Честна конкуренция; •Противодействие на корупцията; •Пропагандиране на КСО във всички сфери на влияние; •Зачитане на правата за собственост; •Задължително изпълняване на държавните изисквания: за данъци; за екология; на трудово законодателство и др.; 5. Проблеми, свързани с потребителите: •Честен маркетинг и информация; •Производство само на качествени стоки и услуги ; •Гаранционни договори; 50 Забележка: В България средната класа е много малка – хората излязоха на улиците, защото не могат да покриват ежедневните си нужди, камо ли капризи. Както споменах – по данни на синдикатите 6100000 българи живеят с доходи под социалния минимум, като почти половината от тях живеят и под жизнения минимум.

128


•Защита на здравето и безопасността на потребителите; •Добро обслужване и лесно разрешаване на спорни въпроси; • Защита на данните и конфинденциалността на потребителите; •Достъп до услугите от първа необходимост; •Образование и повишаване на осведомеността на потребителите. 6. Участие в живота на обществото: • Финансово подпомагане на образованието и културата; •Създаване на възможната максимална заетост на обществото (увеличаване на работни места чрез разширяване на производството); •Периодично повишаване на квалификацията във връзка с променящата се техническа среда и въвеждане в експлоатация на нови технически възможности; •Финансово подпомагане на здравеопазването; •Социални инвестиции за нуждаещите се; •Изграждане на добросъвестни отношения с всички “заинтересовани страни”: правителство; политически групи; местни социални общности; служители на корпорациите; инвеститори; клиенти; търговски асоциации; •Оправдаване на обществените очаквания и изпълнение на общоприетите етически норми в практическите действия на корпорациите; •Принос в създаването на гражданско общество чрез партньорски програми и проекти за обществено развитие; •Повишаване благосъстоянието не само на акционерите, но и на обществото като цяло. Очевидно КСО интегрира в капитализма всички възникнали до сега критики. Известно е също, че корпорациите по света считат за престижно ангажирането с КСО, още повече че законите в съответните държави подкрепят и дори задължават такива ангажименти. Ако и у нас КСО не е само информация или средство за реклама, а се превърне в задължителен ангажимент, повече протести няма да има. Чуждите корпорации у нас се “разсейват”, а местните фирми и корпорации им подражават по отношение на КСО. Ако държавата не предприеме мерки за нейното спазване, хората отново ще бъдат принудени и ще продължават да излизат на улицата и да протестират!

129


КРАТКА ДИСКУСИЯ ЗА МИСЛИТЕ Ницше може да ми е кумир, но истината ми е по-скъпа...

Във Фейсбук си направих едно малко експериментче. Попаднах на една мисъл на Ницше, много известна, която звучи чудесно, ето тази: "Има две житейски правила: Правило 1.) Не се тревожи за дреболии. Правило 2.) Всички неща са дреболии.". И понеже много хора безкритично вярват на подобни мисли, не чувстват нужда да ги подлагат на осмисляне, аз зададох въпрос, но го формулирах ето как: Кой беше изказал тази "мъдра" мисъл? Някой знае ли? "Уловката" ми беше това "мъдра", написано в кавички. Интересно ми беше ще го забележи ли някой, ще усети ли същинския ми въпрос, ще го осъзнае ли? Оказа се, че се намериха хора, които се усетиха; ето как протече разговора, най-долу можете да прочетете и моето разсъждение-опровержение на популярната ницшева мисъл: Anna Korcheva: За Правило 1 съм съгласна, но не мисля, че "всички неща са дреболии" – макар че го е казал Ницше. А аз в живота си се старая да спазвам японската мъдрост: "Като се занимаваш с голямо дело, помни за дреболиите!". Томи Томев: Аз ще го кажа по друг начин: Приеми всичко онова, което не е по силите ти да го промениш ако не ти харесва, и започвай веднага да променяш всичко онова, което е възможно да промениш – защото не ти харесва. Имай мъдростта да различаваш едното от другото. Не е моя тази мисъл. Само я предадох по мой си начин; но е много важна за воденето на един смислен и много успешен живот. Ангел Грънчаров: Мен това "всички неща са дреболии" също ме смущава... как така всички неща да са дреболии? Затова сложих в кавички думата "мъдра", виж погоре, във въпроса ми. Нищо че Ницше е казал тази мисъл, аз пак се съмнявам, че е

130


мъдра. Нихилизмът му в случая го е подхлъзнал. Не всички неща са дреболии, разбира се. Има неща, които изглеждат, че са дреболии, а пък не са, напротив, фатално важни са. Дреболия ли е приятелството? Или, да речем, политиката? Не са, разбира се, дреболии. Напротив, твърде важни са. Животът дреболия ли е? Ами парите? Даже и за парите се съмнявам, че са чак такава дреболия, за която изобщо не следва да се тревожим. Без пари не може да се живее. В днешни условия. Или се живее мизерно. В парите има някаква мистична сила, пряко свързана с тайнството на човешката свобода. Те са един вид "изкристализирала" свобода – или поне възможност за нея. И така нататък. Я ми кажете едно нещо, което доказано е дреболия. Кажете, ще се радвам да науча кое е то. Да речем, безсънието, дреболия ли е? Или не ти върви в отношенията с жената – това дреболия ли е? Не, разбира се. Кое нещо Ницше е имал предвид, когато е писал за дреболии? Аз, простете, не се сещам за нещо, което заслужава да бъде определено за дреболия. А той твърди, че всичко било дреболии. Много се съмнявам, че е прав. Че това е така. Подвел се е. Подхлъзнал се е. В този смисъл приветствам и подкрепям изказването на г-жа Anna Korcheva, написала следното: За Правило 1 съм съгласна, но не мисля, че "всички неща са дреболии" – макар че го е казал Ницше. А аз в живота си се старая да спазвам японската мъдрост: "Като се занимаваш с голямо дело, помни за дреболиите!". Няма дреболии. Има всякакви неща около нас с различна значимост. И важност. Сиреч, с различна екзистенциална стойност или ценност. Всяко нещо си има своята важност, своето значение за живота ни. Не може нищо да няма никаква ценност и стойност. Щото тогава всичко се обезсмисля. Нищо няма смисъл – това излиза от прехвалената ницшева мисъл. Да, тя изглежда остроумна, но не издържа на проверка откъм истинност. Парадоксалистка мисъл е тя, от което следва, че не трябва да й се придава особено значение – освен като игра на думи. Безсмислица е не това, за което се отнася – нещата от живота – а самата тя е такава безсмислица. Претенциозна при това. Ницше може да ми е кумир, но истината ми е по-скъпа. Затова написах това кратичко размишление-опровержение. Не бива да си правим кумири. Особено пък в сферата на мисълта. Писано е това в Библията. Не си прави кумири. Щото губиш. Пази мисълта си трезва. Не се обременявай от прегръдката на мислите на твоите кумири. Пази свободата си като нещо най-драгоценно. Ето това ще ви кажа пък аз. Толкоз. Хубав ден на всички! ДОПЪЛНЕНИЕ: „Малките камъчета обръщат колата”. Това пък го твърди нашият мъдър народ, известен с другата крайност: че обича да обръща прекалено внимание на дреболиите. Има, разбира се, дреболии, на които не си заслужава да се обръща особено внимание. Голяма грешка е да се занимаваш предимно с дреболии, а на истински важното, недребнавото, да не обръщаш капчица внимание. Както често у нас се прави. Потъналостта в дреболии е голям кошмар на еснафското съзнание. То забравя за истински важното. Поради което е съмнително дали такива хора изобщо живеят…

131


ФИЛОСОФИЯ И ТЕОЛОГИЯ За феномените на „екзистенциалната теология” и „постекзистенциалисткото мислене” Анна Емельяненко Съвременната философия и теология са съвършено удивителни в своето развитие феномени. И както свидетелстват последните десетилетия (а това найвече е видно по примера на възникването, разпространяването и „функционирането” на идеите на постмодернизма) те, за разлика от философията и теологията на миналите столетия, сега много често представляват пълно смесване на стилове, методологии, теоретически позиции, ценности, а понякога и просто са конгломерат от отрицания на всичко устояло, общоизвестно и общопризнато. В този смисъл не прави изключ��ние и постекзистенциалисткото мислене, което в Украйна бива разбирано като съвкупност от културологически синтези на идеите на класическия екзистенциализъм с различните раздели на философското знание (антропология, феноменология, аксиология, егика, естетика, диалектика) и на хуманитарните науки (психология, педагогика, икономика, политология и т.н.51. За първи път по проблема за възникването на подобен род културологически синтези заговори руският изследовател В.В.Лазарев в своя раздел „Проблемът за културологическите синтези в съвременната буржоазна философия и теология”, който беше публикуван в колективната монография „Философия. Религия. Култура”, издадена в Москва още в 1982 г. „След фразата: „Екзистенциализмът и...” – писа тук този изследовател – сега, обикновено, следва ако не названието на някое друго влиятелно направление на философията (например феноменологията, психоанализата или аналитичната философия), то такива думи като „тотемизъм”, „християнство”, „религия” или „изкуство”, „етика”, „култура” или пък „политика”, „социология”, „история”, „митология”... и т.н.”52 И действително, още няколко десетилетия по-рано вече в пълна мяра се появиха тенденции, които свидетелстваха за възникването и развитието на нови форми на обединяване на идеите на класическия екзистенциализъм с най-разнообразните направления на съвременната хуманитарна наука, религия и философия. За възникването на нови, симбиотически образования, представени от цял ред неизвестни по-рано феномени с такива названия като „екзистенциална социология”, „екзистенциална антропология”, „екзистенциална феноменология”, „екзистенциален марксизъм”, „екзистенциална естетика”, „екзистенциална психология”, „екзистенциална психоанализа” и т.н. И това беше не екзистенциалисткото мислене, представено от неговата известна класическа форма. Например ако се докоснем до новите (посткласически) форми и новите (посткласически) понятия „екзистенциална социология” или „екзистенциална антропология”, то това вече не бяха „социологическите” 51 Погледни в тази връзка: Райда К.Ю. Історико-філософське дослідження постекзистенціалістського мислення. – К., 1998. – 216 с. 52 Лазарев В.В. Проблема культурологических синтезов в современной буржуазной философии и теологии // Философия. Религия. Культура. Критический анализ современной буржуазной философии. – М.,1982. – С.11.

132


или „антропологическите” възгледи на „класиците на екзистенциализма”. Концептуално тези нови варианти на екзистенциализираното мислене бяха представени и от нови имена на съвременни философи. Екзистенциалната социология, например, се олицетворява от научните изследвания и практическите разработки на представителите на калифорнийската школа Дж. Дъглас, Дж. Котарба, А. Фонтана, Дж. Джонсън, Д. Алтхейд, Дж. Андерсен, Р. Браун, Б. Понс, К.Уорън, Р. Уотер и други американски учени. Техните трудове своеобразно интерпретираха идеите и пътищата на развитие на алтернативната западна „ирационалистическа” социология, представена от концепциите на А. Щютц, Г. Гарфинкел, А. Кикорела, Э. Тирякен, С. Лай-мен и М. Скот през призмата на постановките на М. Хайдегер, М. Мерло-Понти, Ж.-П. Сартр и другите „класици” на екзистенциализма. И това беше вече съвършено ново екзистенциализирано мислене, което вече беше трудно да се отъждествява и с философията на класическия екзистенциализъм, и с общопризнатите варианти на социологическата наука. Именно тогава украинските изследователи се опитаха да изявят това, което, от една страна, обединяваше всички тези новообразования, а от друга – и ги отличаваше от исторически предшестващите ги форми на философското мислене. Опитаха се да отговорят на въпроса за това може ли по принцип тези новообразования да се отнасят към екзистенциалистката традиция, а ако да, то по какъв именно начин и защо класическият екзистенциализъм е изменил формата на своето съществуване, може ли да се интерпретира това негово значително своеобразно „нахлуване” в сферата на съвременното хуманитарно знание като възникване на нов (постекзистенциалистки) тип философско мислене и ако да, то с какво то се различава от класическия екзистенциализъм. В своите трудове, като „Постекзистенциалистките тенденции в съвременната задгранична философия и хуманитарните науки” (1999 г.), „Смисълът на методологическите иновации в изследванията на съществуването на човека в постекзистенциалисткото мислене” (1999 г.), „Екзистенциалната философия: традиция и перспективи” (2009 г.), „Екзистенциалната аксиология: постекзистенциалисткото възраждане на класическия екзистенциализъм или модернизацията на метафизиката” (2012 г.) изследователят от Института по философия на Националната академия на науките на Украйна К.Ю. Райда се опита да отговори на тези въпроси. Налага се да отбележим и това, че теоретическата концепция, разработена от този украински учен, в своето време изпреварваше, пък и сега изпреварва известните ни научни разработки в тази област, провеждани на Запад. Така например ако през април 2008 г. на заседание на специализирания научен съвет Д. 26.161.02 в Института по философия, носещ името на Г.С.Сковорода на Националната академия на науките на Украина А. Д. Омелаенко беше защитена кандидатска дисертация по специализацията „история на философията” на тема „Екзистенциалната психология като феномен на постекзистенциалисткото мислене”, която стана начало на предметното дисертационно изследване на постекзистенциалистките културологически синтези в Украйна, то едва в 2011 г. директорът на Научно-изследователския център на терапевтическото образование на факултета по психология на Рохамптонския университет (Великобритания), основател и главен редактор на Европейското списание по психотерапия и консултиране (Routledge) професор Дел Левентал със своите колеги-единомишленици публикуваха нещо подобно под вида на сборник

133


от научни статии, който беше напечатан под названието „Пост-екзистенциализмът и психологическите практики по пътя на терапията извън теорията”53. Съвременната екзистенциална теология, представена днес от също така не по-малко значими, а често и от световно известни религиозни мислители, е също така твърде сложен и нееднозначен феномен. Него, също както и екзистенциалната социология, не следва да го отъждествяваме с „базисното основание”, в дадения случай с тъй наречения религиозен екзистенциализъм, или пък с религиозните възгледи на неговите създатели. В труда „Историко-философско изследване на постекзистенциалисткото мислене”, например, към представителите на екзистенциалистката теология в своето време бяха отнесени Дж.Макуори с неговите книги „Екзистенциалната теология: сравнение на Хайдегер и Бултман”, „Религиозната мисъл на ХХ-тото столетие”, „Нови направления на съвремената теология”, „М. Хайдегер”, „Екзистенциализмът”, „Размишления за Всевишното”; Г.Слейт с неговата работа „Времето и неговото свършване: компаративна екзистенциална интерпретация на времето и есхатологията”; и М. Уестпал с неговата книга „Бог, вина и смърт. Екзистенциалната феноменология на религията”54. Също така, както и в случая с екзистенциалната психология, екзистенциалната психоанализа и екзистенциалната психотерапия, постекзистенциалисткият вариант на екзистенциалната теология беше предшестван от практиката на модернизация на богословието с помощта на екзистенциалистката методология от представителите на западно-европейската диалектическа теология (К. Барт, Р. Бултман, Е. Брунер, Е. Турнейзен), на екзистенциалния неотомизъм (Ж. Маритен, К. Ранер), екзистенциално-протестантската неоортодоксия (Р. Нибур, П. Тилих) и т.н. Всички тези теологически концепции бяха насочени към усъвършенстване на християнството и към неговото приближаване към реалиите на съвременния живот. Типичен пример в това отношение може да бъде екзистенциално-теологическата концепция на Дж. Маккуори, който по мнението на нашите съвременници се явява „най-влиятелният представител на християнския екзистенциализъм, внедрил хайдегеровата философска антропология в християнската теология”55. Самият Дж.Маккуори смятал своите теологически работи за принадлежащи към тази линия на екзистенциална трансформация на теологията, която била начената от С.Киркегор и Р. Бултман. Тази линия на тъй нареченото субективно-идеалистическо разбиране на религиозната догматика противостои днес, от една страна, на обективно-идеалистическите интерпретации на религията (Ю. Молтман, К. Браатен, В. Паненберг, И. Метц и др.), а от друга страна – на концепциите на нейната екзистенциално-феноменологическа интерпретация (Вэй-Шун-Фу, М. Уестпал и др.). Що се отнася до концепцията на Дж. Маккуори (и особено ако вземем предвид последните работи на този мислетел), то тя може да бъде представена и в качеството на „екзистенциално-херменевтической теологии”. Именно така я оцени и Рудолф Бултман в предисловието към първото издание на книгата на Дж.Маккуори „Екзистенциалната теология: сравнение между Хайдегера и Бултман” (1955 г.). „Маккуори – както отбелязваше този немски теолог – представя пълната картина на екзистенциалната 53 DelLoewenthal. Post-existentialism and the psychological therapies. Towards a therapy withoutfoundations. – London, Karnac Books Ltd., 2011. – 207 p. 54 Райда К.Ю. Історико-філософське дослідження постекзистенціалістського мислення. – К., 1998. – С.35. 55 Jenkins D. The Scope and Limits of John Macquarrie’s Existential Theology. – Uppsala, 1987. – P.7.

134


теология, демонстрирайки как херменевтическият принцип, възникнал в хайдегеровата аналитика на битието на човека, действа в Новия Завет”56. С появата на тази книга, впрочем, и започна концептуалното оформяне на екзистенциалната теология на Дж.Маккуори. Неговата „Екзистенциална теология” съдържаше два основни раздела. В първия от тях английският мислител се опита да докаже съразмерността на хайдегеровската аналитика на битието и учението на Р.Бултман „за човека без вяра” в теологията на Новия Завет. По негово мнение „автентичното съществуване” на човека в неговото хайдегеровско разбиране е напълно съразмерно с идеите на Р.Бултман за „истинно християнския живот”. В предисловието към второто издание на тази книга през 1980 г. Дж. Маккуори подчерта, че процесът на демитологизация и екзистенциална интерпретация на религията е бил, макар и единствено възможен, но все пак един от най-добрите пътища за решаването на проблема за интелектуалното въстановяване на религията върху човека в ХХ столетие. Структуралистките интерпретации на митологичните измерения на Новия Завет, необичайно интересни сами по себе си, бяха все пак поабстрактни и по сила, и по дълбочина на изявяване на смисъла на религиозната догматика, и значително отстъпваха на екзистенциалните интерпретации на Р. Бултман. В Украйна днес само започва дисертационното изследване на постекзистенциалисткото мислене (ако имаме предвид изучаването не само на цялото многообразие на културологическите поистекзистенциалистки синтези, но и анализ на спецификата на всеки от тях). И ако в изучаването на екзистенциалната социология и екзистенциалната психология има някакъв прогрес, то екзистенциалната теология и досега остава предимно бяро петно в украинското информационно пространство. Даже в най-добрите отечествени научни религиоведски трудове историята на взаимодействието на екзистенциализма и теологията остава концептуално неопределена и ненаписана. В „Академическо религиоведение” (2000 г.) например само лекичко се споменава и за „екзистенциалната херменевтика”, представена, по мнението на авторите, от трудовете на Рудолф Бултмана, Ернст Фукс и Герхард Ебелинг, и за специфичното тълкуване на субекта на религиозното съзнание от представителите на екзистенциалната феноменология, представена от Х. Маритен и Е.Жилсон, и за значението на трудовете на С. Киркегор, К. Ясперс, М. Хайдегер, Г. Марсел в диалектическата теология, обаче, към екзистенциалната теология, като главно родово понятие на това теологическо направление в раздела под названието „Религия и съвременност” е отнесен само П.Тилих. В раздела пък „Религиоведението – специфическа сфера хуманитарното знание” П. Тилих, К. Ранер и Р. Бултман са отнесени към „современната теология”57, а в раздела „Историческото изтълкуване на феномена на религията” и К. Барт, и Е. Брунер, и П.Тилих, и Р. Нибур са причислени към диалектическата теологии58. Знакова фигура в историята на възникването, ставането и развитието на екзистенциалната теология и нейната взаимовръзка с философията на класическия екзистенциализъм се явява и П.Тилих. Него, безусловно, можем да го отнесем и към „класиците” на екзистенциалистката философия. Като „теоретик” той обосновава ред централни, основни понятия на екзистенциалистката философия, в частности, 56 Macquarrie J. An Existential theology: A Comparison of Heidegger and Bultmann. – N.Y. and Evanston, 1955. –P.3. 57 Академічне релігієзнавство. – К.: Світ Знань, 2000. – С.93. 58 Там же. – С.434.

135


понятието съществуване, описва развитието на неговото съдържание в историята на философията, определя спецификата на формирането на неговия смисъл. П. Тилих беше този мислител, който пренесе в Новия Свят екзистенциалистката традиция и започна да развива една от формите на нейното ново съществуване на американския континент. Именно в неговите работи и се появи терминът „класически екзистенциализъм”, който за първи път в историята на философията се отделяше понятието на „стария”, на всички известния вариант на западно-европейската концепция и неговото „ново” въплъщение на друг континент. Притежавайки необичайно дълбоко, тънко и проникновено разбиране на философското и теологическото мислене, П. Тилих откри за Новия Свят тези изменения на класическия екзистенциализъм, които, като правило, не винаги и не навсякъде се афишираха. И става дума, преди всичко, за екзистенциалистката практика на измеренията на духовната дейност на човека. Загубата на „обективния” свят като осмислена реалност, твърди П.Тилих в своята работа „Киркегор като екзистенциален мислител”, и предполагаше възникването на „екзистенциалната субективност” на човека, която се подхранваше от неговото пристрастно желание да измени непоносимия за него обективен свят59. За Киркегор това, по мнението на П. Тилих, е означавало, че човешката мисъл не може да бъде отделена от нравственото съществуване на човека, а това непредвзетата позиция невъзможна тъй като изисква страсти и решения по отношение на истината. „Думата „екзистенциален”, по такъв начин, обозначава мислене в сферата на нравствените решения, на политическия радикализъм, пределна обхванатост, т.е. обозначава мислене, функциониращо със страст и заинтересованост”60, – твърди американският мислител. Говорейки с други думи, екзистенциализмът според Киркегор и е бил този начин на мислене, в който философската истина и търсенията на смисъла на живота са могли да съществуват само в тяхната неотделеност от психо-емоционалния фон и индивидуалното преживяване на нравствено-духовните измерения на тяхната достоверност, правдивост, справедливост, добродетел и други такива. Именно това съдържание и смисъл на киркегоровския екзистенциализъм впоследствие ще даде основание на Ж. Маритен, идеите на когото на руски език в 1964 година бяха издадени в книгата „Философът в света”, в противовес на „академическия”, на „философския” екзистенциализъм да го определи в качеството му на „екзистенциален екзистенциализъм”. Екзистенциализмът, който впоследствие и трябваше да стане „жертва на удавяне”. „Съвременната философия го прие, правейки го предмет на своето разглеждане, „смля”, асимилира го, обновявайки благодарение на него стария каркас на своите затлачени понятия. Трябваше да се появи философски или академически екзистенциализъм, екзистенциализъм явно изразен, представен като машина за формиране на идеи и апарат за изготвяне на тезиси”61. По такъв начин става напълно понятно, че процесът на развитие на съвременната философия, също така, както и процесът на трансформация на предшестващите форми на философското мислене в днешния свят са далеч не еднозначно и не докрай изучено явление. Явление, което за изясняване на неговата същност изисква повсеместните усилия далеч само не на един изследовател – или на един научен колектив. Въ всеки случай именно така стои днес работа с по-нататъшното 59 Тиллих П. Киркегор как экзистенциальный мыслитель / Киркегор С. Наслаждение и долг. – К.: Air Land, 1994. – С.455. 60 Тамже. – С.454. 61 Maritain J. «Court traite de 1'existence et de i'existant». P., 1964. – P.41.

136


изучаване и проблемите на интерпретацията на процесите на развитие на класическия екзистенциализъм, на екзистенциалната философия и на екзистенциалната теология. Сведения за автора: Емеьяненко Анна Дмитриевна, кандидат на философските науки, доцент, катедра по философии и социално-политическите дисциплини, Донбаски държавен педагогически университет Emelianenko AnnaD. Ph.D., Associate Professor, department of philosophy and social and political sciences, Donbass State Pedagogical University, E-mail: Kerol-Anna@ bigmir.net

137


НОВА КНИГА:

138


Ако сте тревожен, ако се чувствате изолиран, ако имате проблем и не виждате изход, ако търсите промяна и по-добро качество на живот – обадете ни се.

139


ЗА КОНТАКТИ С РЕДАКЦИЯТА: Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg

140


Spisanie IDEI br. 2 (12), godina V, 2013, avgust