Az grajdaninat by Ангел Грънчаров

Ангел Грънчаров ▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓

ФИЛОСОФИЯ НА ПРАВОТО, ПОЛИТИКАТА И ДЪРЖАВАТА ▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓▓

(Учебно помагало)

СОФИЯ–ПЛОВДИВ – 2011

Това изследване е адаптирано за учебни цели преиздание на книгата на философа Ангел Грънчаров УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (С подзаглавие Източниците на достойнството, успеха и богатството), излязла за първи път през 2000 г. То съответства на държавния образователен стандарт по философия на правото, утвърден от МОН.

СЪДЪРЖАНИЕ: Предговор………………………………………………………………………………………….8 1.Как да стана гражданин?...............................................................................................9 1.1.Да съм гражданин – трудно ли е това?.......................................................................9 1.2.Как да надмогна объркаността си?............................................................................10 1.3.Кои граждани са “добри” и кои –“лоши”?...................................................................11 1.4.Защо разумността е път към просперитета?............................................................11 2.Кое е право и кое – неправо?.....................................................................................12 2.1.Защо свободата е в началото?..................................................................................12 2.2.Правилата ли пораждат правото?.............................................................................13 2.3.Какво става когато всичко е забранено?...................................................................13 2.4.Каква е същината на правото?...................................................................................14 2.5.Дали законът оставя място за свободата?...............................................................14 2.6.А що е престъпление?................................................................................................15 2.7.А как се стига до “свободия”?.....................................................................................16 3.Защо за закона сме “лица”?.......................................................................................17 3.1.Кога сме равни и кога – неравни?..............................................................................17 3.2.Как да разбирам справедливостта?..........................................................................17 3.3.Коя е основата на човешките права?........................................................................18 3.4.Кога най-напред се осъзнават най-важните права?................................................19 3.5.Какво е “конструктивистки рационализъм”?..............................................................21 3.6.По какво се различават разумност и разсъдливост?...............................................22 4.Защо сме различни?....................................................................................................23 4.1.Как аз разбирам индивида?........................................................................................24 4.2.Защо „по природа” не ни е дадено „по равно”?.........................................................24 4.3.Защо идеята за равенство е така пагубна?...............................................................26 4.4.Кое съществуване на човека е “здраво”?..................................................................26 5.Защо не бива да съм слаб?........................................................................................27 5.1.Какво “воля за живот”?................................................................................................28

5.2.Защо волята ми не бива да е бездейна?.................................................................28 5.3.Как се ражда духовната реалност?...........................................................................29 5.4.Защо парите не са всичко?........................................................................................30 5.5.Как се “очовечава” светът?........................................................................................31 5.6.Коя е причината за човешката завист?....................................................32 6.А що е свобода?..........................................................................................................33 6.1.Кога свободата е желана?.........................................................................................33 6.2.Защо към свободата не бива да сме безразлични?................................................34 6.3."А ти какво направи със своята свобода?!"………………………………...................35 6.4.А каква е истината на свободата?.............................................................................36 6.5.Може ли свободата да бъде “обяснена”?..................................................................37 6.6.“По природа” ли сме свободни?................................................................38 7.Достижима ли е истинската свобода?.....................................................................39 7.1.“Със свободата се живее” – как така?.......................................................................39 7.2.Как да си направя “проект” на себе си?....................................................................40 7.3.Защо свободата не е просто избор между възможности?.......................................41 7.4.Има ли свободният човек съмнения и безпокойства?..............................................41 7.5.Защо свободата разгадава всички загадки?.............................................................42 8.Защо собствеността е “налична свобода”?............................................................43 8.1.Как свободата си създава свой свят?........................................................................43 8.2.Кое богатство “молци не го ядат”?.............................................................................43 8.3.Кое за мен е “свое” и кое – “чуждо”?..........................................................................44 8.4.Защо “общото” поражда несвобода?.........................................................................45 8.5.Кое общество е здраво и нормално?.........................................................................46 8.6.Къде е коренът на справедливостта?........................................................................47 8.7.Защо справедливостта има право да наказва?........................................................48 8.8.Коя справедливост е автентична?.............................................................................49 8.9.Защо “разпределящата справедливост” е абсурдна?..............................................50 9.Как пазарът поражда един превъзходен ред?........................................................50 9.1.Защо ролята на пазара е незаменима?.....................................................................50 9.2.Защо това, което правим, показва колко ние самите “струваме”?..........................52 9.3.Как пазарът поставя всеки на мястото му?...............................................................52 9.4.Как се става богат?......................................................................................................53 9.5.Защо само пазарното общество е истински солидарно?.........................................54

9.6.“Да няма богати” или “да няма бедни”?....................................................................55 9.7.Кога демокрацията става власт на най-лошите?.....................................................55 10. 10. Кога обществото става жив организъм?.............................................................56 10.1.Защо конкуренцията означава сътрудничество?............................................................56 10.2.Защо “паразитирането” води до болест на социалния организъм?....................57 10.3.Как договарянето става “матрица” на социалния живот?.....................................57 10.4.Защо ни се налага да си сътрудничим, конкурирайки се?....................................58 10.5.Как възникват правилата, от които се водим?.......................................................59 11.Какъв е смисълът на законите и законността?...................................................60 11.1.Как да озаптим склонността към тирания и анархията?.......................................60 11.2.Какво законът не трябва да бъде?..........................................................................61 11.3.Защо някои закони обезсилват социалния организъм?........................................62 11.4.Как законът започва да служи на свободата?........................................................62 11.5.Как се поражда доверието в необозримите възможности на индивида?............63 12.Трябва ли да се опираме на традицията?.............................................................64 12.1.Как да разбираме съчетаването на самоценност и различност?.........................64 12.2.Какво представлява традицията?............................................................................65 12.3.Какво е традицията от гледната точка на живота и свободата?...........................66 12.4.Как новото се поражда в пределите на традицията?.............................................67 12.5.До какво води разсъдъчният антитрадиционализъм?............................................68 12.6.А какво тогава съдържа идеята за пълноценен живот?.........................................69 12.7.Защо разумният човек може, ала няма да направи всичко?.................................70 12.8.Има ли лоши и добри традиции?..............................................................................71 12.9.Защо несвободата не може да роди нещо жизнено и значимо?...........................72 12.10. Край на историята ли е краят на утопиите?.........................................................72 12.11.Защо не бива да вярваме в нови утопии?.............................................................73 13.Защо съществува властта?......................................................................................74 13.1.А какво е волята за власт?........................................................................................75 13.2.В какво се изразява болестта на културата?...........................................................76 13.3.Какво става когато слабаците вземат надмощие?.................................................76 13.4.Какво е животът за свръхчовека?.............................................................................77 13.5.Как се ражда волята за власт?.................................................................................78

13.6.Защо властта е асиметрия на свободата?............................................................79 13.7.Кой е смисълът, произтичащ от властта?.............................................................80 13.8.Защо другите приемат превъзходството на родения да властва?.....................81 13.9.Защо властта не измества, а допълва свободата?..............................................82 14.Кога някой става лидер?.........................................................................................83 14.1.Защо не можем да сме равни във всяко отношение?..........................................83 14.2.Какво става в една нова група?..............................................................................84 14.3.Лошо ли е да искаш да се изявиш?........................................................................85 14.4.Защо послушността не е добродетел?...................................................................85 14.5.Как властта концентрира силата?...........................................................................86 14.6.Кога волята на най-добрите ще бъде водеща?......................................................87 14.7.Защо свободата ни ентусиазира за постижения?..................................................88 15.Как надиндивидуалната воля става държавна?..................................................89 15.1.Защо капитализмът е истински хуманно общество?..............................................89 15.2.А съществува ли всеобщ човешки интерес?...........................................................90 15.3.Как се постига хармонията на действителните интереси?....................................91 15.4.Защо теорията за класите изопачава реалността?................................................92 15.5.Животът на общностите – как да го проумея?........................................................93 15.6.Каква е пълноценната идея за държавата?............................................................94 15.7.Идеите или интересите движат света?....................................................................95 15.8.От какво зависи разбирането на смисъла на случващото се?..............................96 15.9.Какво подсилва здравето на социалния организъм?.............................................97 16.Дали държавата е "грижовна майка"?....................................................................98 16.1.Кои са екзистенциалните корени на пристрастеността към свободата?..............99 16.2.Как започва „бягството от свободата”?..................................................................100 16.3.Коя е основата за появата на политическите доктрини?.....................................101 16.4.Как се конституира държавната воля?...................................................................102 16.5. Коя е действителната роля на съвременната държава?....................................103 16.6.Защо държавата трябва да остави хората сами да уреждат живота си?...........104 16.7.Как една държава става "държава на благоденствието"?...................................105 16.8.Кои политически програми разхищават човешката и обществена енергия?.....106 17.Кое общество е добре уредено?...........................................................................106

17.1.Как може да бъде разбулено политическото тайнство?.....................................107 17.2.Защо хората се „занимават” с политика?.............................................................108 17.3.Каква е мисията на автентичния политик?...........................................................109 17.4.Кои политици са „маскари” – и кои не са?.............................................................110 17.5.Как се управлява?...................................................................................................111 17.6.Каква е дясно-консервативната политическа философия и програма?............113 17.7.Как мислят и какво правят „ляво-ориентираните” партии и политици?.............114 17.8.Защо не е едно и също за кой гласуваш?............................................................115 18.Кои са държавните институции на конституционния строй?..........................116 18.1.Какъв е смисълът на демокрацията?....................................................................116 18.2.Кои конституции са лоши и кои – добри?..............................................................116 18.3.Монархия или република?......................................................................................117 18.4.Коя е идеята и какъв е принципа на монархията?................................................117 18.5.Защо при републиката изпъкват най-ясно недостатъците на демокрацията?...119 18.6.Има ли държавна форма, еднакво добра за всички страни и народи?..............121

▓ ПРЕДГОВОР ▓ Това е книга, която поставя важни въпроси – и има за цел да предразположи към размисъл. Тя не предлага решения, а подтиква към самостоятелно търсене на собствена позиция. Ние сме различни и всеки има правото да мисли каквото намира за добре. Свободата е първото, от което изхождаме – тя е и най-важното. Въпросите по-надолу ни дават шанса да се възползваме от своята свобода. Свободният човек е творец на себе си и на своя живот. Но пътят към автентичната и действителната свобода никак не е лек… Нека да си пожелаем сила, вдъхновение и дръзновеност във вървенето по този път! От нас, хората, изправени пред бездънната непонятност (и възхитителната простота!) на живота, се иска малко: да постигнем яснота относно себе си, относно съществуването, което ни прави човешки същества. Но нашето съществуване е всеобхватност, която лесно не се постига. Търсейки нейното "ядро" – сърцевина и на живота ни! – ние не без удивление разбираме, че то се свежда до една дума: свобода. За преживелите комунизма автентичната свобода е нещо непознато – или пък е нещо, което си представяме съвсем непълноценно. Съществуването без свобода, в което се задушавахме десетилетия, ни откъсна от величествения универсум на свободата и ни запрати в задънени улици и тресавища, от които скоро няма да се измъкнем. Затова за повечето от нас свободата е дума, зад която нищо не стои, която е изпразнена от съдържание. Мнозина затова даже ненавиждат свободата, виждат в нея корена на бедите ни: "Видяхте ли докъде ви доведе вашата свобода?!", "Искахте свобода, искахте свобода – на ви сега свобода!" – това познато ли ви е? Но свободата по начало е живот, чиято загадка тепърва ще разгадаваме, към чието тайнство все още ни предстои да се приобщим. И тъй като наука за свободата няма, а технология за “правенето” й не може да бъде създадена, то от всеки от нас се иска сам да стъпи на почвата й, самостоятелно да проправи свой път към нея. "Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия!" – е казал човекът, който наричаме апостол на българската свобода. Дали думи му важат с пълна сила все още, сега, в началото на третото хилядолетие?! Към свободата не се върви "вкупом" и "всички заедно", "в строй" – както вероятно на мнозина се иска. Тя е индивидуално дело и първа отговорност на човека, изпитал погнуса от съществуването без свобода, което ни е познато като комунизъм. Затова не можем да бъдем водени към свободата, а сами трябва да правим изстрадани стъпки към нея. Ако се разбере, че индивидът е този, който открива за себе си съществуването, достойно за човека, а едва след това става пълноправен поданик на универсума на свободата – предразполагайки себе си към определен род действия и инициативи – то решаващата стъпка е направена. Ясно е, че всеки от нас търси и непременно постига своята свобода, освобождаването, което ще му даде пълнотата на съществуването, достойно за него самия. В тази връзка нека да припомня думите на философа, който винаги ме е вдъхновявал, Хайдегер: "Свободата е и може да бъде единствено в освобождаването. Единственото адекватно отношение към свободата в човека е само освобождаването на свободата в човека". Хората, които не са преживели това – освобождаването на свободата в тях самите, в тяхното сърце, за които един такъв кардинален поврат е нещо непочувствано – възприе-

мат свободата просто като дума. За преживелите го свободата е ценност на живота, от която те никога няма да се откажат. Търсейки мястото, в което "аз ставам себе си", индивидът се включва в едно пространство на свободата, което си позволих да нарека универсум – една вселена от друг род, но не по-малко величествена от живия космос, в който сме поставени и с който живеем единен живот. Накратко казано, следващите редове са пътешествие и ориентиране във вдъхновяващия универсум на свободата, към който са причастни само автентично съществуващите: ония, които са останали верни на напиращата в гърдите им сила на живота. Разбира се, посочвам и предимствата, на които те се радват, обосновавам превъзходството, което им дава това: всяка вярност се възнаграждава, особено пък предаността към самия живот. Но ако в свободата пребиваваме единствено сами по себе си (и всеки сам за себе си!), то не по-малко вярно е и това, че в някакъв смисъл свободата на единия зависи и от това доколко са свободни и другите: в свободите си трябва да се "сработваме", а не да си пречим. За мен беше интересно да разбера как се постига тази заедност в свободата, лежаща в основите на съвременните проспериращи общества. Надявам се, че за читателя ще бъде полезно да се вглъби в същото, импулсиран от моята книга. Убеден съм, че тя ще подтикне читателя и към практическото постигане на онзи живот в истина, от който зависи бъдещето ни – и като индивиди, търсещи своя път, и като обществена цялост. Като народ, опитващ се да постигне своята самобитна, проникната от човечност, стратегия на свободата, която неминуемо ще гарантира благоденствието ни. Оказа се, че без тази последната просто не може да се върви напред, нещо повече, дори и измъкването ни от блатото е съвсем проблематично. Бъдещето ни зависи от нас самите и се определя най-вече от онова, което силно, дори съкровено искаме да бъдем. Впрочем, личността с една дейна и неуморна индивидуалност е отговора, който всеки от нас може да даде на иначе непонятната загадка на свободата. Свободата е лично завоевание, което влюбените в живота непременно постигат – само ако обаче решимостта е налице. Моля се книгата ми да е поне малък подтик към решимостта за свобода, от която всичко зависи… ▓ 1.КАК ДА СТАНА ГРАЖДАНИН? ▓ Малко смешно звучи – и двусмислено. Става дума за самия въпрос. Как да стана гражданин? Ами ясно как, ще каже някой: като отида да живея в град! А иначе – ако не живея в град – съм си стопроцентов “селянин”. Разбира се, не за това става дума… ▓ 1.1. Да съм гражданин – трудно ли е това? ▓ “Гражданинът” е човекът, който обаче се изявява в едно свое свойство: да не е безразличен към общността и към държавата, в която живее. Ако си казваш: “Пука ми, да ста-

ва каквото ще, слабо ме интересуват държавата, управниците, политиците!”, ти не си гражданин на своята държава. Е, пак си “гражданин”, сиреч имаш някакво “гражданство” (да речем, “българско”), но то е формално, неистинско. Оказва се, че гражданин е човекът, който е способен да заеме активна позиция спрямо ставащото около него – в неговата държава, на неговата улица, в неговия град или село. Оня, който не мълчи, когато забелязва “нередни неща”, а е способен да се противопостави. Оня, който се бунтува когато открие, че някой се възползва от наивността или от благородството му, и се опитва да ограничава свободата му – или пък да накърнява достойнството му. Това е да си гражданин – трудно ли е това? Наистина, как се става гражданин? – това не е маловажен въпрос, струва ми се. Изглежда първо трябва да съм станал личност, за да мога да бъда и гражданин. Да бъда личност пък какво е? Най-просто казано – да съм себе си, да държа на себе си, да обичам свободата си. Личността е противоположното на без-личността. Мога ли да разгранича кой е “личен”, и кой е “безличен”? Ако мога, то това означава, че разбирам какво е това да си личност. Способността да си личност затова е предпоставка на стремежа да си гражданин. Само развитата и силна личност е способна на истинско гражданско отношение и поведение. Малодушните и слабите са жалки и като граждани. Да съм гражданин означава и да съм “зрял”, а не “зелен”. Човек “узрява” постепенно, изглежда е възможно да си “голям” по години, но незрял по ум или като личност. Формално погледнато, всеки, който навърши определена възраст (18 години), получава “граждански права” и вече е “гражданин”: може да избира, да бъде избиран, да участва във всякакви избори, касаещи живота в общността. Но как да е гражданин в истинския смисъл на тази дума оня, който е незрял като личност? Който не е способен на “зрели решения”, на инициатива, на самостоятелно отношение или действие? Нима един незрял – като личност и като съзнание – гражданин разбира кога се опитват да го подведат, кога да го използват, а кога – най-откровено да го лъжат? Ето защо за да стана гражданин, и то не какъв да е, а достоен, се иска преди това да съм зрял като личност, като разбиране на “нещата от живота”, като позиция и като способност да вземам решения, за които поемам цялата отговорност. Умея ли го това? Едва ли… ▓ 1.2.Как да надмогна объркаността си? ▓ Но има и нещо друго. Дали пък за да стана гражданин не се иска да съм наясно с това какво точно става около мен, в обществото, с т.н. реалности на живота в държавата? Сигурно е така, но как да добия това умение? Изглежда най-напред трябва да зная много неща: да познавам законите, да си зная правата, да имам поглед и върху политиката, правото, властта, управлението, върху действието или функционирането на “държавния механизъм” и други такива непрости неща. Мнозина, забелязвам, не са наясно, но това не им пречи да имат “оценки” и да издават “присъди”. Всеки се смята, че разбира от изброените неща, но едва ли е така: някои разбират, а други – не съвсем, а пък трети изобщо не разбират. Много е жалко ако тези, неразбиращите, са станали в едно общество мнозинство: това, че са много, ги прави силни,

те, водейки се от свои недотам разумни настроения, имат възможността да определят движението на “държавния кораб” и дори посоката му. Представям си какво ще е това движение или плаване на един “държавен кораб” особено ако на руля му стоят избраници тъкмо на неразбиращите, сиреч на безкрайно обърканите и не знаещите какво точно искат объркани “граждани”?! Жалка картинка ще е един такъв кораб, една такава държава: защото неразбиращите днес искат едно, а утре съвсем друго, защото се поддават на лъжи и на манипулации, защото се водят не от ума и разума, а от своите доста повърхностни емоции и настроения. Дали пък у нас не става много често точно така? Пък после се оплакват, че ги били излъгали, че “едно ни обещаваха, а пък сега съвсем друго правят”. Ами вие къде бяхте, когато решавахте и избирахте?! Нали вие ги избрахте: спяхте ли тогава?! Да сте мислили, драги ми граждани! Защо се оплаквате, та нали вие си избрахте управниците?! Нима нямам основание да им кажа точно това? ▓ 1.3.Кои граждани са “добри” и кои –“лоши”? ▓ Ето защо трябва да зная и да мисля, ако искам да съм добър гражданин. Ако искам да живея в добра държава, няма друг начин: и аз трябва да съм добър неин гражданин. Каквито са гражданите, такава е и държавата. Лошите и немислещи, неразумни граждани си създават лоша, насилническа държава. Добрите граждани бдят върху това държавата да пази свободата им, а животът им да е достоен. Добрият и достойният живот за човека е свободният живот: живот без свобода за човека не е живот, а мъка. Ако искам да живея свободно и достойно, това си зависи от мен. Трябва просто да стана добър гражданин на своята държава. Тогава и държавата ми ще е добра. Друг начин няма. От мен зависи много, но не всичко. Аз за себе си трябва да се погрижа, и така може и други да увлека. Ако аз съм добър гражданин, това няма как да не повлияе на ония, които ме познават, с които се срещам и живея. Наистина е тежко ако добрите, разбиращи и мислещи граждани в една държава са малцинство. Животът в такива страни става трагедия: защото лошите граждани, неразбиращите, немислещите, оставящите се да ги лъжат, после оплакващите се, решават всичко. Всеки добър, достоен, свободен, разумен, мислещ, разбиращ човек създава около себе си едно пространство на достойнство, свобода, разум, което постепенно “анихилира” (“стопява”) тъкмо недостойнството, безчестието, несвободата, неразумността. ▓ 1.4.Защо разумността е път към просперитета? ▓ Ето този, изглежда, е пътят, който води към просперитета на обществото и държавата. Колкото повече се чува гласа на разумните граждани, колкото повече хора се увличат по тяхната мъдрост и разумност, толкова по-зрели са тези общества, толкова по-добър е живота в тези държави. Казвам това, защото, ясно е, че всеки не може да е “специалист по всичко”, да разбира “изтънко” законите, политиката, властта, “държавния механизъм”, икономиката, правото… Всеки си е добър в своята област, а тази област на гражданското разбиране и пове-

дение, предполагам, също си има своите експерти, познавачи, разбиращи, разумни и мъдри хора. Не е работа на всеки да разбира от всички тези неща, но той трябва да умее да се вслушва в гласа на “експертите”, на разбиращите, а пък техния глас не трябва да е приглушен. И как ли се наричат тези експерти в областта на държавния и гражданския живот? Може би хората, които професионално се занимават с разбиране на това какво е потребно на държавата, са самите политици? Или пък учените в тази област: социолозите, психолозите, юристите, политолозите, философите? Или и тези, и другите едновременно? Сигурно е така. И какво в края на краищата открих за себе си? Май трябва да призная: не е лесна и проста работа да си гражданин, още повече пък – добър. Но не бива да подценявам този мой жизнен проблем. Искам да живея в нормална и добра държава. Не искам да се оставям да ме лъжат или да си играят с мен. Не искам недостойни хора да подритват гласа ми. Искам да имам условия, за да се реализирам като успешен човек и специалист. Не искам около мен да цари хаос, който да ми пречи да се съсредоточа върху главното за мен: моят живот, моят успех, моето задоволство от това, което правя. Ето затова трябва да направя нужното и зависещото от мен. Просто трябва да стана гражданин в истинския смисъл на тази дума. ▓ 2.КОЕ Е ПРАВО И КОЕ – НЕПРАВО? ▓ Индивидите, действащи съобразно своя интерес, постигат свободата си не като правят всичко, което им хрумне, а само някои неща. Т.е. свободата включва в себе си и самоограничаването, способността да се лишиш от някои възможности – защото само така можеш да постигнеш забележим ефект. Човекът, впрочем, не може да бъде едновременно "навсякъде", да се разпилява безкрайно, от нас се иска сами да се определяме. Т.е. да заемем – за дадения момент – една конкретна позиция, от която да можем да действаме с цялата си сила. Индивидите не са еднакви, а различията им идват от различното ни отношение към свободата – и от разбирането, което имаме за нея. ▓ 2.1.Защо свободата е в началото? ▓ Ако всички "притежавахме" автентично разбиране на свободата, то тогава нямаше да са нужни външни ограничения. Защото който умее да се самоограничава смислено, сиреч според разума, него не бива да го ограничават "отвън" и принудително. Това, че не сме еднакви – слава Богу, че е така! – и че не разбираме по еднакъв начин свободата налага съществуването на правила, установяване на граници, очертаване на "линии", които да обособят както пространството на ненакърнимата лична свобода, така и оная област от цели, които индивидът не бива да си поставя. А ако все пак ги постави – и така встъпи в противоречие с интереси на другия индивид, т.е. встъпи в чуждото пространство на нечий индивидуален или законен интерес (престъпи определените от закона граници) – да навлече върху себе си възмездие, възстановяване на правото.

От това какви са правилата – въплътени в правото и закона – в дадено общество, се определя това в какво общество живеят неговите граждани. "Правилата на играта" могат както да насърчават индивидите, така и да ги обезсърчават, а последиците и в двата случая ще бъдат коренно различни. ▓ 2.2.Правилата ли пораждат правото? ▓ Ако правилата пораждат правото, то правилно е онова, което е в съгласие и с двете. А защо нещо е "правилно" зависи от много фактори, но най-вече от съзнанието, от разпространените разбирания за позволено и непозволено, от съвестта, а значи и от степента, до която хората са достигнали в опитите си да овладеят автентичната свобода. В огромна част от случаите ние сами решаваме какво е правилно, какво може и какво не може, сами си позволяваме много неща, а някои си забраняваме. В тези случаи не се налагат специалните предписания на закона. Свободният човек в някакъв смисъл е законодателят на своя живот и на своите прояви. И ако съзнанието за свобода е развито, то такъв човек ще изживее живота си без да се е сблъсквал с наказващата функция на закона. Останалите обаче, т.е. не дотам разбиращите свободата, "си имат проблеми" със закона и правосъдието – защото неясна за тях е била границата на позволеното и непозволеното. Още оттук можем да заключим, че законите не предписват какво трябва да правим (нито един закон не може да обхване безкрайното многообразие от случаи, ситуации, възможности и пр., в които човешките същества всекидневно попадат!). Законите се задоволяват с изброяването само на някои неща, които бива или не бива да правим: “Позволено е всичко, което не е забранено със закон”. Законодателството, уважаващо свободата на индивидите и имащо доверие в способността им в повечето от случаите сами да решават кое е правилно и кое не е, не стеснява обсега на личната свобода. Такова законодателство насърчава гражданите в опитите им да живеят пълноценно, т.е. да се ползват от предимствата на свободния живот. ▓ 2.3.Какво става когато всичко е забранено? ▓ В другия случай, а именно "забранено е всичко, което не е разрешено от закона", от свободата не остава и помен, а гражданите стават слуги на държавата, лишени от всякаква самостоятелност. "Ще правите само онова, което законът ("уставът") е благоволил да ви "отпусне", всичко останало е забранено!" – това е висшият императив на обществото, устроено на казармени начала, подобно на това, което комунизмът създаде и разви до абсурд. Подобен негласен подход към "свободата" съдържаше в най-чист вид "законността" по времето на комунизма: законът само на думи провъзгласяваше всички "свободи", гарантирани обаче само на хартия (никой не можеше да се възползва от тях в действителност, реално!), а щом фактически "разрешеното" е нищо и нищожно, то тогава само на милицията и на партийните секретари се даваше правото да определят какво може и какво не може.

Така се стигна до абсурда, че в действителност всичко се оказа забранено, а разрешено беше (пак в действителност) само онова, което "партията" и милицията благоволят да "отпуснат" – и това в най-чист е вид системата на безправието, на правния произвол, другояче казано, законодателството и правосъдието на несвободата. Такава система не на правото, а на неправото, т.е. на "правото", служещо не на свободата и нейната реализация, а на произвола по отношение живота на индивидите, не е познавало и най-тъмното варварство в историята. Затова "социалистическото право" е узаконеност на безправието, на невъзможността да живееш свободно. То е тъкмо "правото на несвободата", "правото" на пълната зависимост на индивидите от държавата ("партията"). След като дотук констатирахме какво правото не е и не бива да бъде, остава ни да посочим по-конкретно какво то е – което е непосредствената ни задача. ▓ 2.4.Каква е същината на правото? ▓ Правото регламентира формите на съгласуване на индивидуалната свобода в нейните изяви като външно реализираща се свобода. То чертае границата между две индивидуални свободи (за да не се "застъпват", за да не претендират за едно и също пространство, за да не се "сблъскват" в едни напразни усилия за налагане на една воля над друга). По този начин правото обособява сферите, в които волята постига своята автономия, чувството и съзнанието, че всяка свободна воля сама себе си определя (без "интервенция" или намеса от страна на някоя друга воля!). Всеки индивид се нуждае също от гаранции за ненамеса от страна на други индивиди в неговите действия, а също и от правила за сътрудничество между индивиди в случаите, в които това се налага. (Например при някои основни отношения, например при асоцииране, при прехвърляне на собственост или отстъпване на съответно право върху нея, при разграничаване на интересите на работодателя и наемното лице и др. такива). Затова правото е съвкупност от норми (общи правила), регламентиращи необходимото и разумното в човешките отношения, същностните форми на проява на свободата, които са неизбежни за постигане на действителността (действеността) й, за нейното осъществяване в действия. Сиреч не само като намерение или желание да бъдеш свободен, а като делова и практическа свобода. Тези норми важат безусловно за всички, което е израз на суверенитета и самоценността на човешките същества, личностите, раз-личностите. Това от своя страна поставя здравата основа на фундаменталното право на равенство пред закона – единственото равенство, което изобщо трябва да съществува. Защото във всички останали отношения хората са неравни – и трябва да останат такива! ▓ 2.5.Дали законът оставя място за свободата? ▓ Така законът създава условията, от които индивидите могат да се възползват – за да постигнат успех в опитите си да се доближат до целостта на живота, до неговата пълнота. Но общите условия на закона са само "рамка", която всеки сам може да разшири – за да създаде свои специфични и по-добри условия, за да придобие на основата на закона нови

възможности, които вече са негови и реални, а не само фиктивни или формални ("на хартия"). Това обаче не става чрез заобикалянето на закона (както на някои им се струва), а чрез сътворяването на ресурс (възможности, условия, перспективи, личностни потенции), за който законът е оставил достатъчно "празно място" като поле на личната инициатива. В това "празно място", което, от друга страна погледнато, е сферата на свободата, се настаняват предприемчивите и инициативните, способните на рискове и предизвикателства, смелите и пр. Които чрез дела и действия разширяват и задълбочават своето жизнено пространство, хоризонта на живота си – и така засилват различията си с останалите. Казахме, че законът се задоволява да ни каже отчасти какво не бива да правим, също (отчасти) какво трябва да правим в някои от отношенията си. Но той не предписва цялата възможна активност и дейности. Правото не ограничава, а по скоро – ако е достатъчно разумно – насърчава индивидите в техните инициативи, осигурява нужния простор за тези последните. Това, че законът забранява само някои прояви, накърняващи чуждата свобода, но в същото време разрешава всичко останало, което не противоречи на духа на свободата, е правният стимул за саморазвитието на индивидите съобразно ценностите на автентично разбраната свобода. ▓ 2.6.А що е престъпление? ▓ Престъпление следователно е "нахлуването" в свободата на другия, потискането на неговата автономия и достойнство, предприемането на действия, които рушат възможността за съществуване на свободна общност от индивиди-собственици, загрижени за своя живот и бъдеще. Общо взето и накратко може да се каже, че законът постановява, че никой няма право да се меси в самосъзнателната дейност на отговорните индивиди, да им налага нежелани от тях цели, да им нанася вреди от всякакъв характер и пр. – от една страна. А също предварително регламентира какви задължения към общността има индивидът, който дължи на правния ред в нея самата възможност необезпокояван да преуспява според способностите и инициативите си – от друга. Щом като разумно устроената държава, основана на законността (правовата държава) ни гарантира и осигурява спокойствието и сигурността, то ние вече сме длъжни да й се отблагодаряваме за това: освен чрез съпричастността си към общностния и държавния живот и чрез редовното плащане на данъци. В този смисъл оплакванията на някои, че законите "ограничавали" или пък "принизявали" свободата ни, са показателни само за това доколко за някои хора свободата е непроницаема загадка. Разбира се, има "закони и закони", т.е. всичко се определя от това какъв тип законодателство се е възцарил в съответната държава. Има закони, които не само че могат да унищожат реалността на свободата, но и да я направят нежелана за повечето индивиди: комунизмът показа как става това. Но по идея законът стеснява само възможността за безсмислената "свобода", т.е. за празната суетност на "празните индивиди", които, собствено, не знаят какво искат – и затова си позволяват да вредят на другите да живеят и да се ползват от свободата си. На таки-

ва законът поставя ограниченията, които са необходими за гарантирането на свободата на ония, които се опитват да постигнат плодовете на автентичната и действителната свобода. Законът прави невъзможен произвола (чрез наказанието, което има и превантивен ефект), и точно затова прави възможна, т.е. поражда действителната свобода. Свободата на ония, които я разбират – и затова няма да "злоупотребят" с нея, да я превърнат в "свободия". ▓ 2.7.А как се стига до “свободия”? ▓ Впрочем, тази дума – "свободия" – обикновено се използва от хора, които явно не ценят много-много самата свобода. Мислят си, че свободия е „прекалената свобода”, свободата, превърната в анархия, в пълно безредие и безвластие. Но защо употребяват тогава думата “свободия”, защо не говорят именно за анархия? Явно защото недолюбват самата свобода. Това е моето обяснение. Затова у нас постоянно говорят против “свободията на свободата”. Явно у нас необичащите свободата са прекалено много. Аз обаче мисля иначе. Свободата е най-висшето, което притежаваме. Тя не може да е “прекалена” – стига добре да я разбираме. Правилно разбраната свобода не е “опасна” или пък “подривна”, както често може да се чуе. Несвободата е много по-опасна и вредна, не свободата. Затова аз поставям думата “свободия” винаги в "кавички": за да съхраня уважението, което разбиращият свободата изпитва към нея. И затова никога не използва думата “свободия”, така мила на ония, които не разбират и самата свобода! Нещо повече, индивидите трябва да имат и правото на "злоупотреба" със свободата си (по израза на философа академик Кирил Василев). Уважаваният мислител така поясняваше думите си: "Когато някой някъде изкрещи: "Този тук злоупотреби със свободата си!" и на това основание поиска да го репресират, да приложат полицейски средства за "вразумяване", то тогава "обектът" на подобна ненавист да може спокойно да отвърне: "Да, но аз имам това право, правото на "злоупотреба със своята свобода!"". Ясно е, добавяше К. Василев, че разбиращите свободата никога няма да злоупотребят с нея, но това право гарантира, че никой не може да посяга на свободата им. Достойният професор К.Василев развиваше тази своя теория във времето, в което комунистическата ненавист към свободата беше разцъфнала в най-пищни цветове. Тогава властта вече се опитваше да се гаври със стремящите се да бъдат поне отчасти свободни – и затова тогава думите му звучаха като апел да защитим човешкото си право на свобода, не толкова на "злоупотреба" с нея. Подобни прояви на един философ не можеха да не предизвикват уважение. Защото тогава малцина си позволяваха да защищават "абстрактната буржоазна свобода". Тогава вилнееше възгледа на правоверния комунизъм: "Живеейки в обществото не можеш да бъдеш свободен от обществото!" В онези години лицемерието и наглостта на комунистическия волунтаризъм, основан на пълен произвол спрямо личността, предизвикваха отчаяние, чувство за безнадеждност. И само у малцина пораждаха силата да се съпротивляват (кой както може) на подобно безсрамие на една доктрина, поставила си за цел безкрайно да унижава човека…

▓ 3.ЗАЩО ЗА ЗАКОНА СМЕ “ЛИЦА”? ▓ За закона индивидите са все в едно и също качество: лица, равнопоставени субекти. В този смисъл законът "изравнява" различните и въпреки това по парадоксален начин потвърждава тяхната раз-личност: индивидите са равни само в това отношение, във всички други отношения са различни. Раз-личността на индивидите пред закона не съществува, но именно поради това, че законът така упорито мълчи за нея, по косвен път я признава, крепи се на безусловното й потвърждение. Защото за онова, за което не се говори (или спори), съществува всеобщо съгласие. ▓ 3.1.Кога сме равни и кога – неравни? ▓ Комунизмът, въвеждайки различия и привилегии за своите избраници (въпреки прокламираното "пълно равенство"!), безусловно потъпкваше равенството пред закона – и така потискаше същностните различия между индивидите, толкова неизгодни за адептите му! Автентичният закон в едно здраво общество пък, основавайки се върху равенството на индивидите само по отношение на закона, демонстративно защищава правото им да бъдат различни във всички ония същностни измерения, които законът чрез равенството пред него фактически гарантира. Това е съвсем разбираемо: законът се абстрахира от различията между индивидите и се основава само на общото, "равното в неравните". Това означава (тъй като общото е общо тъкмо по отношение на "единичностите", своеобразията, уникалността на различните, тяхната несводимост едно към друго!), че се опира и изхожда от различията само за да постигне справедливост. В този смисъл тук можем да издигнем следната идея за справедливост в рамките на закона и съобразно един автентично човешки смисъл. ▓ 3.2.Как да разбирам справедливостта? ▓ Справедливостта е "неравенство на равните пред закона". Тя е различност на "еднаквите" за закона. Следователно несправедливостта е точно обратното на това, а именно "равенство на неравните" пред закона, "еднаквост на различните", унификация на индивидите, т.е. убиване на тяхната свобода, раз-личност и самобитност. Справедливостта може да се изрази с формулата „Всекиму неговото!”. Да правиш неравните равни е най-крещяща несправедливост. Онези, които разбират равенството в един по-широк смисъл, а значи милеят за комуната (която е сфера на безличността, на убитата раз-личност), с това всъщност искат да въдворят в обществото както беззаконието, така и безправието, както несправедливостта, така и несвободата. И така, индивидите за закона имат една и съща ценност (достигаща чак до безценността: всяко човешко същество е безценно, носи в себе си неизразим, огромен смисъл и най-голямо богатство!), с което им се признава правото на тази единна основа да развиват и задълбочават самоценността си, да се ползват от различията си – без един друг да си

вредят или пречат. Лицето пред закона е такова и пред всяко друго лице, законовата форма на човешкото съществуване и съжителстване е мнимата "безличност на лицата". Древните римляни, употребявайки термина лице в правния смисъл на думата, са постъпили изключително мъдро: ние сме лица, т.е. сме различни, и тъкмо като такива пред закона сме равни. Това е формулата на зачитане на човешките права и достойнството на личността в общността от хора. Но както индивидите даже и по "лица" (физиономии) не си приличат, по същия начин и като "лица пред закона" носят в себе си цялото своеобразие, което всяко от тях изобщо е в състояние да побере, а също и да "понесе". Работейки с абстрактни лица, законът им предписва също толкова абстрактни правила, благодарение на което всеки може да постигне всичко онова, което смята за нужно, за дълбоко потребно като изява на една жизнена суверенност – и на една суверенна жизненост, своята, собствената, индивидуално човешката. ▓ 3.3.Коя е основата на човешките права? ▓ Така наречените човешки права пряко произлизат от подобаващото отношение към човека, което се налага тук да поясним. Ще се опитам да го изразя по възможност найсинтетично: • човек не е друго, а индивидът като носител на раз-личността във всичките й измерения; • тази самобитна раз-личност отстоява себе си чрез свободата, явяваща се първото условие на автентичното човешко съществуване; • бидейки свободни и различни, индивидите действат, ръководейки се от съобразени с естеството на живота и възникнали в рамките на историческата традиция норми или правила, които гарантират тяхната свобода, правото им на различие; • човешката общност е "общност на различните" , която спонтанно постига една непринудена ефективност ("По-голямо щастие и благоденствие за все повече и повече хора"); • обществото се отказва от "разсъдъчното и планираното подобряване на живота", разбирайки, че това последното само влошава състоянието на все повече и повече хора (стига да се приложи от експериментаторите с човешкия живот – каквито в ХХ век бяха комунистите!); • всичко това е потвърждение на естествено придобитата – на основата на признанието на раз-личността и свободата на индивидите – разумност на разширяващия се ред (Хайек); • в резултат на провереното от историята и всекидневно потвърждавано от практиката, на наложеното от самия живот и затова жизнеспособно пазарно социално устройство хората преди около два века са осъзнали "пружините" на огромната и спонтанно съществуваща обществена цялост и са ги фиксирали в т.н. човешки права, с което са поставили "историческия процес" върху неговата автентична основа; • в този смисъл човешките права не са изобретение на просветителско-рационализиращия ХVІІІ век – в лицето на американската Декларация и Конституцията на САЩ, в лицето на френската Декларация за правата – което след това да е било наложено на реалната история, а са извод и "подвеждане на чертата" под цялото предходно развитие; те са ре-

зултата, постигнатото от движението на хилядолетната християнска цивилизация по пътищата на свободата; • човешките права по този начин в осъзната форма допълват действащите преди това в скрит вид правила на т.н. (по Хайек) разширяващ се ред, с което могат да се обяснят – тъй като основата на развитието е постигнала адекватност на вътрешните изисквания на социално-човешкия живот, на неговата субстанция, на автентичността му – изумителните постижения на западната цивилизация на свободата през последните два века; • по косвен начин отстъпването от тези правила и от човешките права в лицето на комунизма – което в практически план доведе до непостижима иначе разруха и болест на социалния организъм – потвърждава значимостта на неизменните правила на социалния просперитет, тяхната непреходност. Така в тезисен вид се опитах да изразя основното в проблема за човешките права. ▓ 3.4.Кога най-напред се осъзнават най-важните права? ▓ Моята задача тук е да дам най-краткото и ясно разбиране, което изобщо е достижимо по тази проблематика – индивидът в социалния свят и индивидът, търсещ своята човечност, редът, който гарантира просперитета на инициативните хора (и относителното благосъстояние на страхуващите се от риска индивиди), институциите на властта, държавата, законите и пр. Тук, а именно по отношение на човешките права, не ми се налага да правя нещо друго – тъй като работата отдавна е свършена според определените по-горе изисквания – освен да приведа знаменитите документи за човешките права по реда на тяхната поява в историята. Струва ми се, че няма да е излишно да се припомни как са били мислени тези права във времето, в което са били осъзнати за пръв път в една толкова ясна, наистина автентична форма. "Ние считаме за очевидни следните истини: всички хора са сътворени равни и всички те са надарени от своя Създател с някои неотчуждаеми права, към които принадлежат: живот, свобода и стремеж към щастието. За обезпечаването на тези права са учредени сред хората правителствата, взаимстващи своята справедлива власт от съгласието на управляваните." (Из "Декларацията за независимостта на Съединените Щати на Америка, 4 юли 1776 г.) Вижда се, че тук все още твърде абстрактно се схващат "неотчуждаемите права на човека", което обаче не намалява значението на документа като пръв акт, прокламиращ свободата като принцип на общностния живот. Десет години по-късно, в Конституцията на САЩ нещата не се променят особено, но трябва да се знае, че този документ е създаван с цел "повдигане на общото благосъстояние и обезпечаване на нас самите и на нашето потомство с благата на свободата". Конституцията устройва органите на новата държава, но скоро се забелязва направения пропуск по отношение на точното дефиниране на човешките права (с изключение на правото за избор на съответните органи). Така се приемат първите десет поправки към американската конституция. "Конгресът няма да издава закони, отнасящи се към установяване на някаква религия или забраняващи нейното свободно изповядване; или ограничаващи свободата на сло-

вото или печата; или правото на народа мирно да се събира и да се обръща към Правителството с петиции за поправяне на злоупотребите." (Поправка І) "Правото на народа от охрана на личността, жилището, документите и имуществото от необосновани обиски или арести не ще се нарушава…" (Из Поправка ІV) "Никой не може да бъде привличан към отговорност за тежко углавно или друго порочно престъпление иначе, освен по почин или обвинение, произлизащо от голямото жури (на съда)…; никой не ще отговаря два пъти за едно и също престъпление с живота или телесната неприкосновеност; никой не ще бъде принуждаван в някакво углавно дело да свидетелства против себе си, не ще бъде лишаван от живот, свобода или имущество без законно съдебно разследване, никаква частна собственост не ще се взема за обществено ползване без справедливо възнаграждение." (Поправка V) "Няма да се искат прекалени налози, да се изискват прекалени глоби, не ще се налагат жестоки и необикновени наказания." (Поправка VІІІ) "Изреждането в Конституцията на известните права не трябва да се тълкува като отричане или намаляване на другите права, съхранявани (запазени) за народа." (Поправка ІХ) С тези поправки пътищата на свободата са вече отворени пред американския народ, който уверено тръгва към своето велико бъдеще. На 1 януари 1863 г. Абрахам Линкълн издава Прокламация за освобождаване на робите, в която се казва, че "всички лица, считани за роби, оттук нататък са свободни, и че изпълнителната власт на САЩ ще признава и охранява свободата на упоменатите лица". По този начин се стига до ХІІІ Поправка в конституцията, която гласи: "Нито в САЩ, нито в някое друго място, подчинено на тяхната юрисдикция, няма да има нито робство, нито подневолни работи, с изключение на случаите за наказване на престъпление, по което виновният е бил по съответния начин осъден." Тази поправка е от 1865 г., а през 1868 г. е издадена ХІV Поправка, с която нелекото утвърждаване на човешките права в САЩ е завършено в принципа си: "Нито един щат не ще издава или прилага закони, ограничаващи привилегиите и свободите на гражданите на Съединените щати; нито един щат не ще лишава някой от живот, свобода или собственост без законно съдебно разследване и не ще отказва на някое лице, подчинено на неговата юрисдикция, равна защита от закона." Забележително е, че вече не се говори за "права на народа", а за права на гражданите; с ХV Поправка се дават еднакви права за участие в избори, независимо от "раса, цвят на кожата или предишно робско състояние" (1870), а с ХІХ Поправка (1920г.) се отстраняват такива ограничения "под предлог, свързан с пола". Класически документ за човешките права в неговата най-пълна форма е Декларацията за правата на човека и гражданина, приета на 26 август 1789 г. в резултат на Великата френска революция. Ще приведа най-знаменателните части от нея, още повече че те лежат в основата на съвременните документи за човешките права. "Хората се раждат и остават свободни и равни в правата… Целта на всеки обществен съюз е обезпечаването на естествените и неотнимаеми права на човека. Такива са свободата, собствеността, безопасността и съпротивата срещу потисничеството…

Свободата се състои във възможността да правиш всичко, което не нанася вреда на другия. По такъв начин осъществяването на естествените права на всеки човек среща само тези граници, които обезпечават на останалите членове на обществото ползването от същите тези права. Тези граници могат да бъдат определяни само със закон… Законът може да забранява само деяния, които са вредни за обществото. Всичко, което не е забранено от закона е позволено, и никой не може да бъде принуден към действие, не предписвано от закона… Законът е израз на общата воля. Всички граждани имат право да участват лично или чрез свои представители в неговото създаване. Той трябва да е равен за всички… На всички граждани предвид тяхното равенство пред закона е открит в еднаква степен достъпа към всички обществени длъжности, места и служби съобразно техните способности и без някакви други различия освен обуславяните от техните добродетели и способности… Всеки се предполага за невинен, докато не е установено обратното… Никой не трябва да изпитва притеснения в изразяването на своите мнения, даже и религиозните… Свободното изразяване на мисли и мнения е едно от най-драгоценните права на човека; всеки гражданин поради това може да се изказва, да пише и печата свободно… Тъй като собствеността е неприкосновено и свещено право, то никой не може да бъде лишен от нея освен в случаите на установена чрез закон несъмнена обществена необходимост и при условието на справедливо и предварително възмездяване." Конституцията на Франция от 3 септември 1791 г., премахвайки всички съсловни различия (титли, звания, преимущества, корпорации или знаци за различие, "рицарски ордени" и пр.), изрежда последователно декларираните по-горе човешки и граждански права и така им придава формата на закон. Тя добавя е правото на "образование, общо за гражданите, безплатно в частта, необходима за всички хора". Създателите на този документ, намирайки се под влиянието на идеите на Жан-Жак Русо и Шарл Монтескьо и бидейки синове на своето време, очевидно са смятали, че от позицията на разума "изобретяват" необходими правила, с които животът по-нататък трябва да бъде "заставен" да се съобразява. Те обаче не са се замисляли прекалено кое е онова, което заслужава да се нарече разумно или пък необходимо, което ми налага специално да изтъкна едно особено важно съображение. ▓ 3.5.Какво е “конструктивистки рационализъм”? ▓ Дейците на Френската революция и създателите на Декларацията и Конституцията безспорно са се намирали под властта на т.нар. "конструктивистки рационализъм" – една илюзия, от която страдат ония, които си позволяват да не доразбират живота, да подценяват неговото тайнство. Тази илюзия е твърде разпространена в епохите на революции, когато особено се засилва желанието да бъде "правен" нов живот, живот, подчинен на някакви разсъдъчни правила, превъзхождащи иначе стихийния и "неорганизиран докрай" живот. Животът не търпи наложени му отвън и не съответстващи на него самия разсъдъчни правила – крахът на комунизма е доказателство за това. Доколкото почти повсеместно отъждествяват разума именно с разсъдъка (ума, интелекта, съзнателното ориентиране в

неизмеримата сложност на съществуването), дотолкова и изразът конструктивистки рационализъм е некоректен: разум и разсъдък не са едно и също нещо. Тъй като разумът превъзхожда разсъдъка (това е отделна тема, която тук специално не можем да осветяваме), то в някакъв смисъл дейците на Френската революция са се поддали на илюзията, че разумът изобретява или измисля тезите на тяхната декларация за правата. В действителност обаче самият живот много преди това е открил и е започнал да налага по спонтанен начин онова, което съответства на неговото, на собственото му естество, а разумът – доколкото именно е разум – вторично узаконява станалото и случилото се, придавайки му съответния израз, словесната му форма. Това не означава, че животът определя разума или че разумът следва живота, а само че разум и живот изначално са синхронизирани, поради което в живота се утвърждава именно разумното, но в никакъв случай не разсъдъчноедноизмер-ното, просто "сконструираното" от слабия човешки ум. Разумът, следователно, е разум дотолкова, доколкото съдържа в себе си жизнената цялост (богатствата, които животът носи в себе си, значимото в неизброимите възможности, които животът открива пред човека) или пък пълнотата на всички екзистенциални условия, от които човекът – доколкото се стреми да бъде разумен – няма да закъснее да се възползва. Например историята всъщност не работи за друго, а за утвърждаването на идеята за свобода, която, от една страна – тъй като живот и свобода дълбоко си съответстват, и двете са единна автентична спонтанност! – е жизнена идея, е идея, изпълнена с прекалено много разум. Щом като това последното е така, то значи, че идеята "няма как" рано или късно, по-скоро рано (тъй като човешката история от няколко хилядолетия в мащаба на Вселената е само миг, е нищожна по продължителност!), да постигне и в действителност изначалното си съответствие с живота. В този смисъл живот, свобода, разум – схванати автентично, съобразно дълбокото им естество – всъщност са едно и също нещо, но са такива, "отделно дадени", именно защото човекът гледа на тях от различни позиции, прилага различна "оптика на гледане" или гледна точка. За едно по-мощно съзнание, например Божественото, и трите – наред с някои други, любов, смисъл, битие, автентична човечност – изцяло се "припокриват", съвпадат едно с друго, тъждествени са. Но човекът като "крайно същество" – при това съществуващо под формата на безкрайно множество от раз-личности, от индивидуалности! – разбира това с известно закъснение, в един процес на разпространение и дори "налагане", в някои случаи мъчително, на съответната идея: било на живота, било на свободата, било, накрая, на разума – в тяхната "собствена" и също така "родствена" автентичност. ▓ 3.6.По какво се различават разумност и разсъдливост? ▓ Ето защо конструктивизмът, незаконно наричащ се (или наречен, както е в случая с Фр. фон Хайек) рационалистки, докато всъщност е изцяло разсъдъчен (т.е. не успяващ да постигне естеството както на живота, така и на свободата), изпада в илюзията за своята "рационалност", която може да бъде разсеяна едва с прозрението, че не разумът "изобретява" и привнася от себе си разум в живота, а по-скоро животът внася жизненост в разума, т.е. заставя го да открие изначалното си тъждество със самия живот. И когато "реформаторите" и особено "революционерите" започват да чертаят схеми или да правят планове, на

които животът "трябва да бъде заставен насила да служи", т.е. опитват се да "правят" историята с насилие и в противоречие със самия живот (а след това се заемат да реализират разсъдъчните си конструкции и практически – като в края на краищата обикновено търпят крах поради субстанциално определената съпротива на живота: схемите и плановете като изцяло разсъдъчни построения изменят на естеството на живота, това последното просто не е по силите им, то не се побира в тях!), то тогава човешките, социалните, народни и исторически трагедии са неизбежни и при това крайно жестоки. Излиза, че в историята може да си проправи път само жизненото, а значи и разумното, докато разсъдъчното (изобретеното, измисленото от ума, едноизмерното, съзнателноцеленасоченото и пр.), тъй като е тяхно съвсем непълноценно и отдалечено "копие", никога не може да постигне това, което иска – поради което хората най-вече страдат, както се казва, "от ума си", никога обаче от разума си, стига "да го имат", стига да са разумни (което обаче е голяма рядкост!). Ексцесиите в десетилетието след Френската революция в този смисъл са именно израз на една разсъдъчна припряност, която се опитва да "натика" живота в изкуствена схема и точно поради това търпи провал. Болшевишко-комунистическата "революция" повече от 70 години тероризира живота, но въпреки това не успя да го подчини на своята разсъдъчна ограниченост, на прекалено тесните си и фалшиви рамки. Затова и Наполеон, вече от позицията на улегналия, мъдър и жизнен разум, успя да създаде своя Граждански кодекс – класическата форма на правото, основано на различията между индивидите, а също и върху принципа на свободата, явяваща се същност на живота за човека. (В Обръщението си към Италия от 1797 г. Наполеон, тогава все още генерал Бонапарт, съветва италианците: "За да бъдете достойни за своето предназначение, установявайте закони, които са разумни и умерени… Вие най-вече трябва да се проникнете от чувството за своята сила и достойнство – присъщи на свободния човек". В спомените си от Света Елена Наполеон – "въплъщението на световния дух" според Хегел – пише: "Моите заслуги не са в спечелването на двадесет големи битки: Ватерлоо ги зачерта всичките. Но няма и не може да бъде забравен Гражданският кодекс". ▓ 4.ЗАЩО СМЕ РАЗЛИЧНИ? ▓ Отделното човешко същество – индивидът – е отправната точка на моя анализ, тъй като същия този индивид е опората, върху която всичко в едно общество се крепи. Семейството, институциите, партиите, организациите, групите и т.н. не са нищо друго освен "продължение", "израстък", особена проява на естеството и съществуването на отделния индивид. Това е така ясно, че бих си позволил да кажа и нещо повече: дори животът в една общност е невъзможен без индивида, явяващ се "съд", изпълнен с живот, "кипящ" от живот, средство на вечния живот. Щом като индивидът е фундамент на всичко, особено пък на социалния живот във всичките му разнообразни явления и прояви, то от нас се иска да вникнем в същината на човешката реалност, скрита "в" и "зад" индивида. Именно това е предпоставка за стъпването върху здрава основа.

▓ 4.1.Как аз разбирам индивида? ▓ Индивидът е носител на живот, той е "съд", изпълнен с жизненост и активност, с жизнена сила и енергия, която не знае покой. Индивидът е "нещо живо", което не си е дало само живота, а го е получило незнайно откъде (както изглежда на повърхността); или пък животът му е даден от Вечния Извор на всяка жизненост, т.е. Бог (както ще разберем ако погледнем в дълбините на тайнството на живота). "Ние" – а всеки от нас е жив индивид – сме живи, обичаме живота и затова се стремим към него, преизпълнени сме с живот – нима това е нещо, което не се разбира непосредствено и затова се нуждае от "обосноваване"? Едва ли, та това е най-простата истина, която тъкмо заради простотата си е истина – и затова не се нуждае от някакво особено остроумие за доказването й. Заложената в човека жизнена сила или жизненост е единственото, което ни е дадено наготово, а всичко останало ние придобиваме сами, то е наше завоевание и заслуга. Всъщност дадено ни е достатъчно, за да можем на негова основа да получим останалото, да го постигнем сами. Отредената на отделния индивид жизнена сила, която търси своята адекватна проява навън, се обособява като воля. Същност на волята (Шопенхауер я нарича "воля за живот"!) е неспиращата се пред нищо активност, желанието, страстта, стремежа към удовлетворение посредством действието. Затова тук можем да кажем, че човекът е същество, способно на активност от всякакъв род, т. е. човекът е искащо и затова действащо същество. В добавка към това, че сме живи, ние ставаме активни чрез действието, явяващо се реализация на волята за живот. Нима това не е толкова ясно? Нима това не е също едно разбиращо се от самото себе си положение? Нуждае ли се от доказване онова, което всички разбират, т.е. което е ясно само по себе си? ▓ 4.2.Защо „по природа” не ни е дадено „по равно”? ▓ Но ето че още оттук ще се появят следствия, които едва ли ще се харесат на всички (или пък ще се окажат толкова приемливи и привлекателни именно за всички). Индивидът е "конкретна форма", своеобразен "съд", изпълнен с жизненост и с активност – която обаче ни е отредена по природа, на всеки неговото, в никакъв случай не на всички поравно или пък еднакво. Ние най-напред се различаваме (преди всички друго различия, неизбежно произлизащи от първото) по количеството или степента на жизнена сила, която притежаваме и която ни е "отмерена". Тук съвсем не става дума за това, че всеки е могъл да "вземе" толкова жизненост, колкото "може да носи" или "понесе"; трябва да се задоволим с това, което ни е "отпуснато" без да ни питат! Този е корена на индивидуалността на човешките същества, това е основанието, което имаме, за да можем да говорим за индивиди. Индивидът не е просто екземпляр, а нещо много по-значимо и многозначно: животните не са индивиди, а са просто екземпляри, подобно на това както екземпляри са и вещите. Само човекът обаче може да бъде разглеждан като индивид. Индивидът е отделност и своеобразност, нещо своеобразно, което може да развива своето своеобразие,

своята самобитност. Ние не сме еднакви: "този тук" е в някакво отношение ощетен, но в друго е, вероятно, надарен и богат; същото е и с "онзи там" и пр. Ние сме бедни и богати, надарени и ощетени още по рождение: като качества, дарби, способности и пр.), но тъкмо затова сме индивиди. По-нататък на тази основа и съобразно положените усилия ставаме (или: не ставаме – в случай че се боим от притежаваните различия и затова ги потискаме!) индивидуалности, т.е. самобитни същества, които държат на различията си и ги възприемат като нещо естествено, но точно затова съдбовно. Вероятно някои са повече ощетени, а други – преди всичко надарени богато. Може би това може да се определи като "несправедливост по природа". Но ако се вземе предвид, че "на които повече е дадено, от тях повече и ще се иска" (Свещеното писание), т.е. че надареността задължава, че за "даденото ни в заем" ще трябва да плащаме даже с лихвите, то това възстановява справедливостта. Оттук следва, че в крайна сметка и с наше участие балансът на живота се постига непременно: тези, които малко са получили, малко и ще дават, но тези, които много са взели, много ще трябва и да връщат. И затова тук оплакванията са излишни и дори неуместни. Щом като изначално и по природа, един вид самото битие ни е направило различни, то това означава, че и по-нататък битието иска да ни вижда различни. Задачата на живота значи е да умножим наследеното, да постигнем на негова почва онова, на което сме способни и за което сме родени, но при това да не искаме да ставаме еднакви. Това е така, защото еднаквостта на индивидите е насилие спрямо техните природни различия. Който се стреми да стане "като другите", той всъщност себе си, своята личност и себестност иска да елиминира и унищожи. "Другостта" следователно е по принцип враждебна на упоменатата "себестност", на откритостта спрямо индивидуалността, спрямо самия себе си. Опитващите се да елиминират различията между човешките същества могат да направят това само чрез груба външна сила, постигната чрез обединяването на ощетените от битието и концентрирана в една точка чрез ярост и озлобеност. Ясно е, от друга страна, че богато надарените по начало са великодушни; те не познават озлобеността, те нямат интерес от прилагането спрямо някой на насилие. На тази почва покълва и се разпространява сред човешките същества идеята за свобода, която, впрочем, е прекалено "неизгодна" за другите, ощетените от живота и неразбиращите защо това е така. Всички социални конфликти имат за свой източник това кардинално противоречие: щом като не сме еднакви, то това за една част от човечеството е благо, но за другата е "злина", която трябвало да се поправи. Ние не сме еднакви по начало – и точно затова оставаме такива до края, независимо от старанията. Но това е смисъл на съществуването, който е неприемлив за ония, които искат да "надраснат" самите себе си, но за сметка на другите, които трябвало да бъдат "смалени" по техния калъп. Понеже е невъзможно да надраснат себе си, то те се опитват да постигнат равенство и еднаквост не чрез издигането на себе си, но чрез принизяване на превъзхождащите ги поне до тяхното ниво. Което щяло да намали усещането им, че били онеправдани.

▓ 4.3.Защо идеята за равенство е така пагубна? ▓ Следователно, идеята за равенство винаги се осъществява (по замисъл и по осъществяване, действено и практически) "за чужда сметка". Докато това може да стане само – щом толкова го искат – единствено за своя сметка. Нека ощетените откъм сила и дарби да си устроят равенство помежду си, но да не се опитват да "примъкнат" към своето равенство и ония, които нямат нужда от него и съвсем не го искат! Пита се: защо първите не обичат да са равни само помежду си? Ами, вероятно, защото тяхното равенство е невъзможно без паразитирането от телата и енергията на ония, за чиято сметка те искат да бъде тяхното равенство! "Всеобщото равенство" между индивидите – ако изобщо можем да си го представим – несправедливо ощетява тъкмо надарените със способности чрез принизяването им до нивото на ония, които по начало са много под тях. Същевременно другите, завиждащите на тия, които ги превъзхождат, незаконно получават нещо, на което нямат право, което не им принадлежи. Това е така, защото "ощетените" (или само въобразилите си, че са ощетени!) се "възвисяват" фалшиво и мнимо, реално обаче ощетявайки ония, които по начало ги превъзхождат. Ако човешките същества изначално са "нищо", на основата на което в съществуването си сами създават себе си, своята същност, то това означава допускането на абсолютно равенство в самия корен на човешкото. Появяващите се след това в съществуването различия се оказват случайни, което в никакъв случай няма да намали настървението на някои хора да искат равенство и да правят всичко за незаслужено заграбване на непринадлежащото им. Човекът не се е направил сам от нищото, това е невъзможно, по-скоро мнозина "от нещо правят нищо", но обратното не е по силите им. Допускането, че "човекът сам прави себе си от нищото" е неоснователен реверанс към пагубната идея за равенство, която в ХХ век е била широко разпространена, включително и сред част от сериозните философи. Аз обаче правя невъзможно по-нататъшното й разпространение и разлагащото й влияние върху съзнанията чрез приемането на положението, че ние сме неравни и различни още по начало. Всеки получава някакъв ресурс жизнена сила, жизненост и енергия, която трябва да употреби, за да постигне себе си и да задълбочи различията си с другите, т.е. индивидуалността си. Не е вярно и приемането, че свободата на човека става неизмеримо по-голяма и автентична ако хората "правят себе си от нищото" – без никаква опора, без да са задължени никому и пр. ▓ 4.4.Кое съществуване на човека е “здраво”? ▓ Здраво може да се нарече съществуването, което се основава на една естествена жизненост и необходимост – и което я разпростира върху всички жизнени дела, опитвайки се да постигне едно заслужено превъзходство. (В никакъв случай обаче не потискане на себе си в едни безсмислени усилия "да бъдеш като другите"!) Респективно нездраво или болно е съществуването, което се основава на пренебрегване на самия себе си в преследването на илюзорно равенство чрез обезличаване на самия себе си. Здравето на обществото произлиза и се дължи на доминираща тенденция на здравите съществувания чрез свобода, които са станали преобладаващо мнозинство.

Когато искащите да бъдат равни станат мнозинство или поне се приближават към мнозинството, то това е признак за болест, която постепенно заплашва да овладее социалния организъм. Тотално болно е обществото, опитващо се да прокара принципа на комуната: комунизъм е искането за господство на безличната комуна на равните, т.е. на еднакво некадърните. Комунизмът е общество, стремящо се да елиминира принципа на индивида и на личността, явяващ се корен на общественото здраве. И така, здраво е съществуването на индивиди, всеки от които изхожда от отредената му жизненост. И благодарение на свободата си се стреми да постигне себе си, своя живот и истината на живота си – свеждаща се до разкриване и ползване от благата на собствената индивидуалност. На една част от обществото било "неизгодно" прокарването без уговорки на принципа на индивидуацията: но нима това е основание за допускането на зараза в корена на обществената цялост? Здравото съществуване на индивидуалности способства за растежа, цъфтежа и за постигането на плодове, от които могат да се ползват и най-бедните телом и духом. Докато блокирането на индивидуалната енергия безкрайно ощетява в неимоверна степен както богатите, така и бедните с жизнена сила: защото по този начин те губят и онова малко, което иначе са могли да имат. Историята на комунизма в ХХ век най-убедително показа, че бедността го съпровожда неотлъчно, че всички са равни единствено в нищетата си, в своята безличност и онеправданост, че от комунизма печелят само комунистите тъкмо защото са "по-равни" от другите, че разрухата при комунизма е тотална и засяга всички до една жизнени сфери, че болестта е страшна и пр. Има ли след станалото в ХХ век – реки и морета от кръв бяха пролени заради чудовищната идея за "равенството" на комунизма! – хора, които още да мечтаят за комунизъм? Какви са тези хора, може ли да съществува по-голямо израждане на човечността?!) След като очертах главното, от което трябва да изхождаме, нека сега да се опитаме да вникнем по-дълбоко в основанията, които правят индивидите здрави и още пожизнеспособни, радващи се на живота и богати от него. ▓ 5.ЗАЩО НЕ БИВА ДА СЪМ СЛАБ? ▓ Бидейки живи, ние трябва да се опрем на своята жизненост и да й осигурим простор. Но какво е естеството на тази първична жизненост, от която зависи всичко? Жизнено е онова, което иска, в което са налице и затова "бушуват" толкова много желания, първото от които е желанието за живот. Колкото повече искаме, толкова по-силна е жизнеността, вкоренена в недрата ни. Силните желания са белег на жизненост и воля. Слабите желания обозначават една слаба, постепенно отказваща се тайнството на живота безжизненост, която като че ли повече се впечатлява не от живота, а от смъртта. Първичната жизненост не може да бъде скромна, на нея скромността е непозната, автентичната жизнена сила е алчна и жадна – и тя друга не може да бъде. Жизнеността се доказва и пред самата себе си чрез силата на желанието, тя намира единствено в самата себе си своя предел и закон.

▓ 5.1.Какво е “воля за живот”? ▓ “Волята за живот” (по популярния израз на Шопенхауер) сама на себе си е закон, тя се ограничава единствено от собствените си потенции, от заложеното в себе си като потенциал и сила. На тази основа се проявява по-късно неоценимата роля на свободата като "вътрешен ограничител" на безкрайно жадната за живот воля. Човекът, по общото признание, има душа и тяло, а волята за живот владее и двете. Тя е тяхна същност или субстанция. Жизнеността, виталността, за която тук става дума, не е нещо биологично; тя не е и животинското у човека, както на пръв поглед изглежда. Първичната жизненост у човека има за извор неизмерната сила на Духа и Бога, затова в нея е вложена толкова много мъдрост, чистота и автентична разумност. Жизнената сила е страст и копнеж по истината на битието на съществуващото (Хайдегер), тя е неуморен порив към съвършенство и изпълненост с възможности, тя не се свежда до никоя инертност и е в състояние да надмогне всяка съпротива. Жизнената сила, отпусната от Бога на човека, е тъкмо оживотворяващото и одухотворяващото в неговото битие. Тя открива всички хоризонти пред него, тя го тласка към перспективи, които той, опрян на нея, може да овладее и само така да постигне себе си. Към Оня, който ни е отпуснал и измерил потенциала на жизнената сила, с която разполагаме, можем да се отнасяме само с благодарност, в никакъв случай не с озлобеност. Защото дори ето и този сияен ден, на който всички се наслаждаваме (Слънцето грее еднакво за всички!), ни е подарен от Него! Работата не е в това да си завиждаме взаимно за онова, което всеки е получил: защото то не е наша заслуга, а е само дълг, който поставя единствено изисквания. От всеки от нас се иска да стъпи здраво върху собствената си почва и едва така да направим нужното да изровим богатствата, скрити в нея: в нас самите, в мен самия, в моята душа и тяло. Това означава да признаем факта, че сме индивиди, в които е заложена възможността да станем индивидуалности и личности с подчертано своеобразие. Отричането на индивида е знак, че се отрича и човека, чиято същност е да бъде индивид. А това води неизбежно и до развихрянето на всяка бъдеща безчовечност. Комунизмът демонстрира най-красноречиво и практически границите на безчовечността, нейната унищожителна стихия, пагубността й спрямо хуманността и спрямо живота като такъв. ▓ 5.2.Защо волята ми не бива да е бездейна? ▓ Жизнеността, вкоренена в телата и в душите ни, иска простор за разгръщане, възможности за проявление. Движението затова е формата на съществуване на напиращата от недрата ни жизненост, и то е същност на телесния, но също и на душевния живот (които, впрочем, са неразделни!). Инертността не е "нещото", което иска силата на живота вътре в нас самите: бездейният индивид се подлага на риска да се "пръсне" щом не й е осигурил простор, място за излаз и изява. Това много често се случва: когато, например, иначе силният индивид се отдава на безсмислени буйства, водещи го в крайна сметка до разпад на личността. Също така може да се стигне и до "тъпото линеене" на бездейната воля за жи-

вот, принудена по този начин да се обърне срещу самата себе си. Това, ясно е, поражда страшната психическа деградация на индивида. Противно на това, волята за живот обича динамиката, безпокойството, движението, полагането на усилия, изтощението (явяващо се предпоставка за здравата отмора!), гъвкавостта, силата да не се щадиш, да се изразходваш докрай – за да придобиеш себе си. Ако общо казано индивидите са два типа – пасивни и активни по отношение на употребата на своята жизнена сила – то това означава, че две са и възможните съдби пред тях: да успееш или пък да се провалиш в задачата на живота, с която уж всички сме се заели. Пасивният, недействащият индивид сам си определя една неблаговидна съдба. Той така или иначе страда, докато активният, чувстващият своята сила и опиращият се на нея в дръзките си дела, увереният в себе си индивид няма да изневери на своето бъдеще. Той ще го "улови", което е предпоставка за изживяването на неописуемото щастие от добре изпълнения дълг пред себе си и пред живота. Излиза, че това дали се радваме или страдаме зависи от нас самите и се определя от това по какъв начин изразходваме дадената ни жизнена сила: дали я прахосваме без смисъл или пък я акумулираме и така умножаваме възможностите си. Бездейният индивид скоро става развалина: не за покой е създаден човекът! Докато активно действащият не се амортизира, напротив, пред него хоризонтите се разширяват. Затова той непрекъснато чувства толкова много нереализирани и желани възможности – примамливи точно заради това, че са в състояние да активират нови жизнени сили в индивида. Най-пагубен е страха да не се изтощиш в полаганите усилия; напротив, колкото повече се изразходваме, толкова повече имаме: човекът е неизчерпаем извор на възможности и сили! ▓ 5.3.Как се ражда духовната реалност? ▓ Чрез тялото си човекът (индивидът) неотделимо принадлежи на обективно-материалния свят, състоящ се именно само от тела (вещи). Като тяло човекът участва в битието на този свят и може да съдейства за промяната или подобряването му. Материалните структури обаче не са всичко, което изобщо може да съществува – и затова съществува. Онзи, който си мисли, че това, което виждам или пипам е единственото, което изобщо съществува, е изпаднал в непростимо заблуждение, от което също ще страда: дори и да не го осъзнае никога. Паралелно на това, което наричаме свят, съществува и невидима духовна реалност, към която човекът е причастен чрез своята субективност, чрез душата си. Тук е излишно да обосноваваме кое от тях е първото и кое – второто, тъй като всеки индивид съобразно себе си дава определен отговор на такъв един въпрос. Даже и да не съзнава, че залогът тук е не друго, а самият живот. Благодарение на субективната за човека душевно-духовна реалност наличният, видимият свят получава своя смисъл, своята ценност, става "нещо". Докато преди това наистина е едно "нищо", лишено от смисъл, мисъл и идея. Именно затова душевно-духовното абсолютно превъзхожда по своя битиен статус външно-материалния свят, ръководи го и го направлява съобразно заложените в него възможности. Вещите и нещата стават свят обаче с решаващото участие на човешката субективност и сила, която е вградена в основите

му. Без човека свят изобщо нямаше да съществува, а вероятно би съществувало нещо друго, но не свят, т.е. огряното от светлината на духа, от силата на душата и човека. Следователно индивидът е двойнственост, обединяваща в себе си две могъщи реалности, две взаимно проникващи се субстанции. Доколкото човекът разбира своята двойнственост, дотолкова той реализира себе си в две възможни направления. Първото се изразява в побеждаването на инертния външен свят, в заставянето му да служи на човека. И, на второ място, в гарантирането на превъзходството на идеалния свят на духа и душата, който продуцира и генерира в себе си толкова много ценности, потенции, сили, възможности, перспективи и т.н. Индивидите, даже и не съзнаващи своята кръстопътност – нали в нас се пресичат тези два пътя, на обективно-материалното и на душевно-духовната висша реалност! – в крайна сметка, а дори и по начало, са задължени да примиряват двата свята, да им осигуряват баланс или равновесие. И, естествено, по този начин да внасят и мир в душите си: "здраво е тялото само ако и духът е здрав"! Въпросът е обаче как става това и дали някои не се подхлъзват към по-лесното: да жертват едното, оставяйки се в безразделната власт на другото. Именно да се откажат от "абстракцията на духа" заради "очебийната действителност" на материалното. Много често наричат това последното "реализъм", дори "прагматизъм", а понякога и "действеност", което обаче се дължи на основно объркване на посоките. Казах, че материалното само по себе си е абсолютно лишено от смисъл и дори живот. Доколкото нещо живее и затова има ценност, то това се дължи на непрекъснати приливи на жизненост в него от страна на мощната действителност на душата, духа и Бога. А без тях е абсолютна нищожност, мъртва инертност, гола възможност без действителност. Какво означава тогава (от гледна точка на казаното) да служиш на материята, пренебрегвайки изцяло духа, душата си? Ясно какво: означава да се изпълваш с празнота, безсмислие и абсурд, да ставаш все по-кух, да потъваш в нищета, да убиваш своята човечност, да изпадаш все по-ниско в битийните си измерения, да се отказваш от себе си заради нищото. Точно това се случи на войнстващия материализъм на комунизма, чувстващ своето безсилие и задавящ се постепенно от злобата си, породена от стоящата в основите му жизнена непълнота, и засилваща се от усещането за нищожност, битийна непълноценност, фалшивост и пр. ▓ 5.4.Защо парите не са всичко? ▓ Човек докато е жив и насърчава живота у себе си, не може да се откъсне от изворите на живота, разположени в царството на Духа и Бога. Но той може само да пилее своята жизненост, прахосвайки я в абсолютно безсмислени или пък бесовски посоки. Да цениш само, например, парите, не разбирайки всичко онова, на което те са знак и символ, и благодарение на което те имат придаваните им вълшебни свойства, означава да пренебрегнеш основно душевно-духовната същност. Поради което и да имаш пари – ако изобщо е възможно да ги придобиеш поради споменатата ощетеност! – няма да можеш да им се насладиш пълноценно и човешки. А по-скоро ще направиш нещо тъпо с тях, напри-

мер да се наплюскаш или редовно да преяждаш – което е лишено от особен смисъл и затова повече ще ти навреди, отколкото да те обогати. Да бъдеш автентично богат (богат в истинския смисъл!) е твърде различно от това да бъдеш "прост дегенерат с пари", т.е. нищожество, което не знае как да употреби със смисъл силата на парите. А тя, впрочем, е преобърната форма на жизненост, на възможност за придобиване на нова жизненост. Затова пълноценно съществуващият индивид хармонизира двете измерения на съществуването и на съществуващото: на духа и нещата, постигащи единството си в естествения живот. Така индивидът си осигурява възможността за несравними с нищо друго наслаждения, за усещането на пълнота и прилив на неизмерима мощ. ▓ 5.5.Как се “очовечава” светът? ▓ Светът е един и единен, но той се оживотворява от реалността на духа – и само така изобщо става свят, т.е. озареното от светлината на Духа, о-свет-еното от истинската светлина на Бога, носителя на всяка светлина, на всеки живот и на всички възможни светове. Светът е бляскав, но не за тази негова външна сияйност става тук дума: светът е преизпълнен с възможности, невидими и несбъднали се, които ентусиазират жадния за дейност, за дела и постижения индивид. В зримото, бляскавото за очите, човекът – ако е верен на себе си, на собствената си възможност да бъде автентично съществуващ – съзира бъдното, нестаналото все още състояние на света. То може да бъде постигнато само чрез човешка намеса, чрез прилагането на енергия от страна на живи индивиди, опитващи се да надраснат както себе си (своите прозаични възможности), така и неизменното иначе състояние на света, на заварения и затова винаги несъвършен свят. Именно тук се проявява или проличава Божественото у човека: човекът, подобно на своя Създател, се опитва да твори, да внася промени, дори да "подобрява" Божественото Творение – каквото е както светът, така и самия човек. Вярно е, че много често със своята намеса в природния ред на нещата човекът повече вреди и разваля, но дори и с това демонстрира своя инстинкт към творчество и промяна, към съзиданието. Неудовлетвореността от наличния свят по някакви причини се оказва движеща сила на човешката активност. Тази неудовлетвореност може да бъде разглеждана като белег за действената човечност и като нейно начало. Доволният от всичко човек изневерява на човешкото у себе си: той сам поставя прекалено тесни граници на съществуването си. На тази основа е тотално дезактивиран във възможността си да постигне или да направи нещо, да внесе свой дял в съществуването на света. Такъв човек, не съзнавайки свои коренни различия с "така-и-така-съществуващото", сам себе си принизява до нивото само на консуматор на готови продукти и ценности, заварени или сътворени от други. В този смисъл такива хора едва ли заслужават да бъдат наричани индивиди. Защото индивидът е субект и носител на активност. Той е самостойност и самостоятелна действителност, която изцяло отговаря за себе си – ползвайки се от свободата си и от своята самоценност.

▓ 5.6.Коя е причината за човешката завист? ▓ От друга страна погледнато, индивидът е носителят на различия, той е личност, докато приличащото на нещо друго не може да бъде индивид. Най-коварната форма на човешка принизеност и нищожност е тъкмо самодоволството, пълната удовлетвореност от себе си. Тя е корен на задоволеността от всичко друго: щом за себе си не виждаш перспектива и не оценяваш непрекъснато съществуващите нови възможности, то тогава и всичко друго ти харесва и ти се вижда достатъчно добро. Такива хора нищо особено няма да постигнат, но те при това и вредят на автентично опитващите се да постигнат себе си. Защото когато се огледат и видят как други индивиди постигат всекидневно много незабележими за самодоволните хора неща и възможности, те се изпълват със завист и злоба. На тази основа те в крайна сметка стават борци за преразпределяне на добитите от други хора блага, на благата, на които те нямат никакво право поради дезангажираността си към съществуването. От този човешки тип произлиза грамадния слой на мързеливите, лентяите, некадърните (те често сами себе си са направили неспособни за нищо!), лумпените, паразитите, на вайкащите се и вечно оправдаващи се "бедняци" (запитали ли са се поне веднъж къде е корена на тяхната бедност, която те в своята наглост си приписват за добродетел?!), на завистниците, мошениците, на всяка престъпна паплач, която се опитва да живее за чужда сметка и т.н. Съвсем закономерно е, че този нисш слой започва да жадува „идеала” на комуната, т.е. техният "елит" бърза да се запише в най-близкия клуб по комунизъм. Затова мнозина от тях стават комунисти, проповядващи изгодното само на тях "всеобщо равенство" и проявяващи затова невиждана енергия в съсипването на чуждия – и народностния – живот. А иначе индивидът трябва да бъде оставен сам на себе си, за да разгърне своя потенциал и да се опита да промени неудовлетворяващия го "в подробностите", а не по принцип свят – светът друг не може и не трябва да бъде. Такъв индивид не се измъчва от нездрави страсти – да стоиш, нищо да не правиш, да се оставяш на безсилна злоба или завист. Той е изпълнен с енергия, жизненост, действеност. Той твори една нова действителност и живота си, прилагайки рационални действия. Той създава нов свят върху основата на даденото ни по природа. Това е светът на сътвореното от човека, света на културата, това са формите на исторически и социален живот (производството, техниката, технологията, на чисто духовните сфери на религията, философията, изкуството, областта на проникващата във всичко наука и т.н.) Накрая, това е територията на опитващото се чрез човека да постигне истината за себе си битие, което синтезира всичко ценно за човека и живота. Оказва се, че светът в крайна сметка трябва да бъде превърнат в нещо достойно за човека, в човешки свят. В процеса на очовечаването на света човек впряга цялата си изобретателност и неукротимата си жизненост, цялата мощ на великата реалност на Духа, на който индивидът е само крехък, но въпреки това незаменим земен пратеник.

Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живян. Но разбират ли свободата ония, които цели две поколения бяха лишени от свобода? На които беше втълпявано, че "индивидът е нищо, а обществото е всичко". И какво ще разберат от живота, ако все още държат на резервите си спрямо нея, които комунизмът успя все пак да насади в сърцата им? ▓ 6.А ЩО Е СВОБОДА? ▓ Съществуването на човека е точно това: да се възползваш от своята жизненост, да й помогнеш да постигне самата себе си, своята неповторима човешка форма, да изпълниш отреденото ти време с дела и постижения, които да станат потвърждение на постигнатата от теб самия и собствена индивидуална същност. Накратко казано: да сътвориш самия себе си, своята личност и бъдеще, опирайки се на даденото ти от Бога. Значи от всеки един от нас се иска сам да сътвори свободата си като извор на онова, което е искал да бъде, желаел го е силно, искрено, съкровено, с пълна душа и сърце, с абсолютната си цялост на човешко същество – и точно затова го е постигнал, станал е това, което сам е избрал. ▓ 6.1.Кога свободата е желана? ▓ Свободата не е факт на живота, който ни е даден в пълния му обем и непременно "на всички еднакво". Свободата е завоевание или постижение на конкретния индивид, за което той изцяло е отговорен. Всеки от нас е отговорен най-напред пред себе си, пред своето бъдеще и пред Този, който ни е дал живота – и ни е отпуснал и ето този отделен ден с всичките му възможности. Това какво си станал зависи единствено от теб самия и от свободата, която си успял да постигнеш. Оправдания тук не се допускат и не помагат никому. Някои разбират предимствата на свободата и на свободния живот, и затова страстно се стремят към "битие, определяно от свободата". А други не искат точно това, а нещо съвсем друго. Това ни дава основание да говорим за степени на отдаденост на свободата (валидни за индивиди и за групи от индивиди), които се определят от различия в "желателността" на същата тази свобода. Така например някои като че ли си "присвояват" свободата с всичките й предимства – и правят това тъкмо защото силно са я желали. А други – вероятно защото не са уверени в това доколко тя им е потребна – непрекъснато се разминават с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя може да даде на човека. Трети пък като че ли прекалено много се страхуват от тежестите, свързани със свободния живот и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и губители на свободното съществуване на достойния индивид. Комунизмът е най-показателния пример за това. Как да разберем тези базисни различия, които по-нататък дават своето решаващо отражение върху съществуването на индивидите и тяхната съдба – както индивидуалната, така и общностната?

▓ 6.2.Защо към свободата не бива да сме безразлични? ▓ Безразличието към свободата е главна предпоставка за категоричния жизнен провал, към който никой не иска, но за сметка на това мнозина старателно подготвят. Такива хора не са, разбира се, "ампутирани" (осакатени) откъм усет за свобода. Но те не са му останали верни, изменили са на първичния порив, който е съставка на здравата жизненост. Подобно на това както всички ние се раждаме здрави (в "медицинския смисъл"), но след това правим много неща, с които рушим здравето си, по същия начин изначално всички притежаваме възможността да бъдем свободни, дори и предразположеността към свобода (усета, интуицията, чувството, първичния порив за свобода), но след това погубваме началната си даденост или готовност. И се оставяме да бъдем завладени от коварна нерешителност, от безсилие пред високите (за индивида) изисквания на свободния живот, които при това трябва да си поставим сами. Хората, на които се случва това (сполетява ги, но не без тяхно участие!), по някакъв начин са разбрали, че "без свобода по-лесно се живее" и затова са предпочели всичко друго, само не свободата – и изпитанията, свързани с нея. Отказът от свобода (независимо дали е съзнаван или пък е несъзнаван, т.е. е направен сляпо) не е израз на свобода и на свободна воля. Той е оставяне на във властта на "природната несвобода" – и точно от това се определя категоричния провал на човечността у този индивид с всичките й предимства. Отказвайки се от свободата, тези хора всъщност се отказват и от себе си като възможност да бъдеш пълноценен човек, и затова ги постига една съвсем незавидна участ. Затова един такъв отказ от свобода (фактически, а не желан, не приеман поне съзнателно) е финалния акт на усета за свобода, с който той не потвърждава себе си, а го зачерква или го погубва, лишава се от неговите възможности, от перспективите, които той носи в себе си. Отказът от свобода е корен на постепенно пораждаща се (и все по-засилваща се) ненавист към свободата, определяна от чувството за лишеност, от битийната непълнота, в която един такъв индивид неумолимо попада. А след това само завижда на ония, които с всичко, което правят, се изпълват все повече с могъщата субстанциалност на живота, определян от свободата. Общо взето още тук можем да кажем, че хората се делят на два екзистенциални типа според отношението си към свободата – на влюбени в нея и на изпълнени със злоба към нея. А между тях, между тези два полюса, се лута многочислената посредственост, изпълнена с недоверие и поради това с "невисоко мнение" за свободата – или пък просто с безразличие, със сляпа дезангажираност към тайнството на свободата. Всеки обаче в крайна сметка получава заслуженото, подценяването на свободата се заплаща скъпо и прескъпо, а оплакванията тук наистина са съвсем неуместни. Ако – да предположим – пред Страшния съд нещо ще ни питат или ще ни държат отговорни, то съобразно с казаното още сега може да предположим, че въпросът към всеки ще бъде един, а именно:

▓ 6.3."А ти какво направи със своята свобода?!" ▓ Автентичното човешко съществуване е немислимо и непредставимо "извън" свободата. Живот и свобода за човека са неотделими: те съставляват цялост, която може да се нарече живот-и-свобода. Това, разбира се, не променя с нещо винаги откритата пред човека възможност да съществува неавтентично, т.е. в раздор със свободата, а значи и с живота-за-човека. Тъкмо защото сме човешки същества не ни е дадена наготово една човешка същност, която по-нататък просто да проявяваме без никакво усилие или заслуга, в едно скучно, прекалено отегчително и дори тъпо съществуване, в което нищо не зависи от нас. Ние сами създаваме себе си, но и не ни е закрита възможността да вървим против себе си, против човешкото у себе си, да дегенерираме и пр. Да живееш по човешки начин – след като сам си избрал човека у себе си, бъдещето на човек, а не на нещо друго – означава да бъдеш свободен. Достойнството е точно в това: да бъдеш човек, т.е. свободно същество, загрижено за себе си и отговорно в пълния обем за своя живот. Едва тогава ставаме достойни, с избора си – благодарение на свободата – на битието-на-човек, не на нещо друго. Трябва да живеем така, че в наше лице човекът и човешкото да получават непрекъснато своето потвърждение, чрез нашето съществуване да постигат битието си. И тъй като човекът сам твори своето битие на човек (и само така постига високото достойнство да си човек!) в свободата, то тази наша свобода категорично потвърждава и божественото у човека. Бог ни е дал възможността да постигнем сами свободата си и с това ни е направил подобни на себе си, т.е. достойни, заслужаващи подобно достойнство. Свободата не се нуждае от апология, от възхвала: достатъчно е да я усещаме в гърдите си, да не се отказваме от нея. Да не изменяме на този велик порив, на който дължим своята човечност, да я разбираме и ценим по-високо от всичко друго – по-високо и от самия живот, защото заслужава ли си да се живее животът без свобода! Да се вслушваме внимателно в "битието-на-свободата", благодарение на което можем да постигнем и битие, достойно за човека. В този смисъл говори и съвременният мислител (Жан-Пол Сартр), написал: "Човекът е свободен, човекът е свобода… Човекът е осъден да бъде свободен", а друг един велик философ, Георг В.-Фр. Хегел, е смятал следното: "Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен". И непосредствено след тези забележителни думи добавя: "Философите доказват това достойнство, народите ще се научат да го усещат и тогава вече няма да търсят своето стъпкано в калта право, а просто ще си го вземат обратно, ще си го присвоят". Ясно е обаче, че преди това да стане с цели народи, най-напред този поврат към свобода трябва да стане смисъл на съществуването на всеки отделен индивид – или поне на най-добрите. Колкото повече хора са "заразени" с Божествения дух на свободата, пораждащ съществуване, достойно за човека (повтарям: да бъдеш човек означава да бъдеш свободен), толкова повече и светът става човечен и човешки.

Става свят, достоен, от своя страна, за човека, т.е. превръща се в един свободен свят на достойни хора. Такова едно съзнание ни е жизнено необходимо: "Човекът е поголям от катедрала, човекът освещава действието или го лишава от святост" (Хегел). ▓ 6.4.А каква е истината на свободата? ▓ Преди 2000 години Пилат Понтийски, току-що чул думите на Христос ("Аз съм пътят, и истината, и животът"), си позволил с насмешка да запита: "А що е истина?". С тези думи римският консул, преситен от живота, всъщност искал да каже, че няма истина, че лично той не вярва в никаква истина. Често и днес може да съзре подобно отношение не само към истината, но и към свободата: че тази последната е просто куха дума, зад която нищо не стои, в която не си струва да се вярва, понеже трябвало да бъдем „здравомислещи” и „реалисти” и пр. Тези, които мислят така, всъщност правят същото като Пилат: нямало истина на свободата, в свободата не намирали истина и т.н. Тук обаче може да се отбележи: не само че такава истина на свободата съществува, но и тъкмо благодарение на нея е възможна всяка друга истина, касаеща битието на човека. Следователно в свободата като истина на човешкото битие се крие разгадаването на всички други истини, без които човекът едва ли може да живее. Автентичното съществуване на човека (щом можем да се изразяваме така, то значи в случая се опираме на неговата истина) не е друго, а битие на свободата. Това означава, че извън свободата ние съществуваме неавтентично. За неавтентично съществуващите свобода наистина не съществува, те не подозират за нея, не я познават – и затова не я признават. Отношението към свободата затова е определител за това как съществува този или онзи човек: според това как разбираш свободата ти по съответния начин и живееш. А живееш така както разбираш свободата – другояче не е възможно да бъде. Оттук всеки лесно може да си представи какво представляват и колко струват "истините" на подобни неавтентично съществуващи хора. Тяхната неавтентичност (неистинност) е основанието да смятат, че не съществува истина на свободата и че ние нямаме право да говорим за нея. И в това свое убеждение те, разбира се, са напълно искрени: те другояче не могат да мислят, всичко друго за тях е невъобразим абсурд. Но – един момент! – щом като истина на свободата (като универсална, основополагаща, фундаментална истина) не съществува, то оттук следва, че не съществува и всяка друга истина. Не значи ли това, че по този начин тези хора фактически признават и несъстоятелността на всички свои истини? В това число и на "истината", че истина на свободата не съществува. Онзи, който казва "Няма истина!" – подобно на Пилат – с това всъщност попада в собствения си капан: защото ако няма истина, то как тогава да се смята, че токущо казаното от него е истина?! Един вид по-добре би било да каже: "Няма никаква друга истина освен истината, че истина не съществува!", но малцина са способни на смелостта да кажат такъв абсурд. От това "най-леко" разсъждение следва, че след отпадането на всички "истини" на претенциозната неавтентичност остава само признанието, че автентичното съществуване има за свой корен тъкмо свободата. С всички ония истини, които тя носи в себе си, с истините, които тя ни дава.

Впрочем, съвсем не е случайно, че Христос, заявявайки "Аз съм истината, и пътя, и живота", е провокирал забележката на Пилат. Разочарованият от свободата римски чиновник по-скоро от свободата се дразни, а не толкова от истината. Точно затова учението на Христос най-точно може да се определи като религия на свободата. И, съответно, цивилизацията, основана на неговата истина, е тъкмо универсум на свободата. На Христос, нашият велик Учител, принадлежат и думите: „Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни!”. Ето че установихме, че истина и свобода съвпадат, а без свобода не може да се живее според истината. Също както и без истина не може да се живее свободно. ▓ 6.5.Може ли свободата да бъде “обяснена”? ▓ Доколкото сме близки и открити към посилната за човека автентичност на съществуването, дотолкова свободата ни се разкрива в цялото си тайнство. Ние без особени доказателства разбираме както едното, така и другото: както самата автентичност на битието за човека, така и истината на свободата с цялото онова съзвездие от истини, които произлизат от двете най-значими положения. Още тук може да се каже, че свободата се разбира непосредствено и в някакъв смисъл със сърцето. Разбиращите я не се нуждаят от обяснения, доказателства и убеждаване. За тях безсъмнено е ясно, че само с истината на свободата – и дори с мъдростта на свободата – може да се живее човешки, т.е. и според достойнството на съществуващото, наречено човек. Ето защо свободата е трудно да бъде изразена с думи. Думите като посредник между нас и истината на свободата са негодни за изразяване на естеството й. На думите свободата се изплъзва, чрез тях тя е неуловима. Те в някакъв смисъл се разминават с естеството й, съвпадащо с нейната истина. Затова те не проясняват, а по-скоро затъмняват и объркват. Онзи, който иска да му се обясни по-понятно свободата, с това всъщност признава, че съвсем не я разбира. Който пък разбира, той не се нуждае от обяснения, той чувства всичко със сърцето, с цялата си душа и дух. По същия начин не е възможно да се разкаже понятно и за живота, не само за свободата. Понятността изисква животът и свободата да станат в най-съкровеното си естество "общодостъпни" чрез някаква чудновата "всеобяснимост", "общопонятност", достижимост само чрез думите, теориите, разсъдъка. Но свободата по същината си е субективна и само на тази основа дори свръхсубективна. Докато теорията и науката се задоволяват с една плоска "обективност", в която субективното е елиминирано без остатък, изведено е "извън скобите". Ако можеше да се изобрети "наука за свободата" (подобно на "наука за живота", "наука за щастието", "наука за доброто", красотата и пр.), подходяща за учене и механично усвояване, то това по парадоксален и чудноват начин мигом би направило свободни всички до един знаещи! Включително и ония, които не искат да бъдат свободни, което пък е самоунищожаване на идеята за свобода. Защо това е така всеки трябва да разбира: „подръчнотехническото” използване на свободата автоматично произлиза от научно изразимата й форма, задаваща една неизменна същност, която позволява мултиплицирането й. Другоя-

че казано, науката за свободата неизбежно превръща самата свобода в прост признак на една независимо от нас съществуваща действителност. Докато всъщност свободата по идея не е нещо друго, а постоянно откритата пред човека възможност сам да прави съществуването си, при това по избран от него самия начин. ▓ 6.6.“По природа” ли сме свободни? ▓ От друга страна противоречието иде и от това, че свободата става "нещо" и "действителност" само чрез лежащото в основата им действие. (Конкретно определено при това, т.е. такова, зад което застава тази личност!) Докато допускането на една извън действието съществуваща действителност, касаеща човека, е абсурд. (Защото действително е онова, което е плод на действието.) Ако можеше да бъде така, то Бог просто би вградил свободата в човека като… чип. Което обаче би лишило човека от лична заслуга за свободата си с всичко, произтичащо от това: ценност и смисъл на действието, вина за направеното, радост от постигнатото, отговорност за всичко, което ни се случва, търсене на своето бъдеще и пр. Ако хората бяха "по природа" и "по инстинкт" свободни, то свобода ли би било това – или всъщност е просто неин край и гибел?! Всяко действие на конкретен човек може както да твори (или поне да демонстрира) свободата в нейната чиста спонтанност, така и да я унищожава и убива – както като възможност на "сега ставащото", така и като "постоянна действителност", като гола обреченост на "механизма-човек" да бъде свободен независимо дали го иска или не. Ако си бяхме свободни по начало или по същност (подобно на това както предметът е просто и само "предметен", а животното – изцяло "вживотнено"!), то свобода ли е такава свобода, от която не можеш да избягаш? Която ни преследва и владее без остатък – подобно на хомота, стягащ волския врат. Дали такава една свобода тогава щеше да е нещо, към което бихме се стремили? Едва ли, напротив: тя скоро би станала непоносима, би предизвиквала само погнуса или скука. Ето защо Божията мъдрост е направила човека изцяло отговорен за своята свобода. Превърнала е свободата в лично достижение и смисъл на съществуването, от който можем както да се възползваме, така и да отхвърлим. И по този начин както да придобием себе си, така и да се погубим. За да завърша проблема за това какво свободата не е или не може да бъде, ще кажа и следното. Свободата не е нещо общо (понятие, само дума, рамка, схема и пр.), което науката и теорията предполагат – и без което не могат, което е тяхната "хранителна среда". Напротив, тя е раждащото се в конкретния акт, в непосредствената живост на ставането, което става веднъж, еднократно, в една вечно възобновяваща се неповторимост. Която обаче не е механична и принудена, а изцяло спонтанна, реализираща се в пределите на динамичната и сама себе си определящата индивидуалност и субективност. Накратко казано, свободата се ражда и потвърждава винаги наново, тя не е даденост, а възможност, която може и да не се случи. И това дали ще се случи зависи само от искащия да бъде свободен Аз. При това искащ го не как да е, а истински, автентично, съкровено.

▓ 7.ДОСТИЖИМА ЛИ Е ИСТИНСКАТА СВОБОДА? ▓ Като че ли се приближихме до идеята (не понятието!) за свобода, като че ли си проправихме път към изразяването с адекватни средства на нейната тайна. ▓ 7.1.“Със свободата се живее” – как така? ▓ Да, така е – и при това казаното е напълно достатъчно. Ако то е налице, не ни е нужно просто да говорим за нея, да говорим празни думи, които с нищо не могат да помогнат на объркания, на ненамерилия нишката към нея. Който веднъж намери тази нишка, той вече няма да изпусне или загуби: гаранция за това е вече родилата се пристрастеност към свободното човешко битие, от което не можем да бъдем изтръгнати дори насила. Оказва се – съобразно с вече казаното – че свободата е чувство или усет, който, веднъж усетен и преживян, дълбоко преобразява душата и съществуването на конкретния индивид. Помага му да се прероди и само така да намери себе си, своята личност и уникалност. Само на тази почва свободата става страст и настроение, но не като нещо природно или заложено, а като откритост, към която сами сме се открили, като предразположеност, към която непрекъснато сами себе се предразполагаме. При това съвсем спонтанно, непринудено, с лекота, желание, вдъхновение, с готовност, произтичаща от произтичаща от влюбеността ни в магията на съществуването – в очарованието, което животът ни дава и от което не можем да се откажем (щом веднъж сме го усетили). Свободата значи е немислима извън идеята за една вечно потвърждаваща се жизненост. Тя в някакъв смисъл е не само родствена на любовта, но и е самата влюбеност в живота. Тя е пълната отдаденост на наслаждението от него. Тя е включеност в живото тайнство на живото битие, т.е. свободата е причастност и връзка с битието на един жив Бог и Дух. Свободата в този смисъл е път и пътуване към царството на Духа и Бога (истинската родина на живия човек), причастяване към тяхното велико тайнство, към тяхната неразгадана мистерия. Светът, в който живеем, и от който сме неотделима и важна част, не е противен или противоречащ на свободата. Той е изпълнен със спонтанност и свобода, която обаче единствено при човека (от човека!) може да бъде прояснена, не просто почувствана, а на основата на чувството постигната в нейната истина, в нейната автентичност. Светът е проекция или измерение на духа, чиито творчески потенциал не знае умора или изчерпване. И ако в някакъв смисъл и понякога ни се струва, че светът е инертен, неподатлив за свободата, дори враждебен на нейната сила, то това е основание да се запитаме дали в такъв случай не сме пренесли върху света собствената си несвобода, дали не сме проецирали себе си върху него. Светът на свободния и светът на несвободния са различни, между тях има пропаст. Свободният и несвободният живеят в различни светове, светове, между които няма нищо общо. Накрая, фактът на свободата (свободата не само е възможна, но и е действителна, има я, ние можем да я правим и постигаме) е факт, удостоверяващ Божието Битие, битието на Духа – битието на Божественото у човека, на духа, носен и поносим от човека, на чо-

вешкия дух. Ние не творим духа у себе си – това не е по силите на слабия човек – ние само сме проводници и носители на един изцяло превъзхождащ ни всемогъщ Дух, явяващ се в крайна сметка родина на всичко ценно за човека, в това число и на свободата. Трябва ли да ни бъде доказвано и това? Иска ли някой по-понятно и по-силно, по-ясно и категорично доказателство? Горко ни, ако ни се иска да ни бъде доказвано и това? ▓ 7.2.Как да си направя “проект” на самия себе си? ▓ От всичко казано по-горе следва, че свободата е самобитие, битие, което само себе си създава. Или – което е същото – свободният човек е самобитност, самостоятелност, "самост", личност и раз-личност, сама себе си постигаща. Човекът сам себе си – като човек, не като живо същество! – непрекъснато прави и създава. За да прави това, за да върви ефективно към себе си, и при това да съхранява и потвърждава свободата си, човек най-напред избира себе си. А след това непрекъснато остава верен на своя избор – поне до момента, в който не е разбрал провала си и затова не е изправен пред потребността от промяна, от нов кардинален избор на себе си. Ние можем безкрайно или поне много пъти да избираме себе си, макар че едва ли тази възможност е нещо, от което често се възползваме. Но свободата изисква винаги да я виждаме пред себе си, т.е. да не сме проникнати от чувството за обреченост и безсилие – за да не се окажем в примката на абсолютната власт и на неспособността си да бъдем други. Избрал в свое лице "този човек", индивидът постига увереност в избора си чрез непрекъснато осъществяваните моментни или частични избори, в които неизбежно личи кой е този, който ги прави, какво той наистина иска, какво този човек в резултат ще бъде, т.е. какво бъдеще той заслужава. Затова първичният избор на себе си, за който тук става дума, е избор на проект за едно битие, което искаме да бъдем. Другояче казано, е избор на бъдеще, което ще бъде само ако ние го извикаме тук при нас от небитието, придадем му битие и така "придърпаме" желаното бъдеще при себе си – или пък сами да отидем при него (от друга страна погледнато). Във всяка постъпка или действие човек (дори и да не го иска или съзнава!) показва себе си, но той показва не друго, а своята вярност към себе си, към решението си да бъде "той", а не "някой друг". Макар че във всеки момент и във всяко действие човек може и да изневери на себе си, да се откаже от себе си, да се промени, да се опита да стане друг и пр. Усещането за откритост към всяко бъдеще е тъкмо усещане за свобода. Човек е свободен само когато може да бъде друг, но въпреки това не иска да стане такъв. И затова остава верен на себе си, потвърждава първичния избор на себе си, избора, благодарение на който е това, което е – и иска да бъде. Ако липсва подобна откритост и съзнание за нея, то на тяхно място идва усещането за обреченост, което само потвърждава невъзможността да бъдеш друг, неспособността да се променяш, да постигаш или поне да искаш друго бъдеще, да искаш нещо по-добро от това, което си и т.н. С това само демонстрираш несвободата си.

▓ 7.3.Защо свободата не е просто избор между възможности? ▓ Говорейки за избор, искане, дори съзнание за свобода, аз нямам предвид, че свободата е мислене и разсъдливо съпоставяне на възможности, чрез които ние изявяваме някаква своеобразна прозорлива пресметливост. На всеки е ясно, че предимствата на свободата не могат да се изчислят: тук дори и перфектното знание на висшата математика на никой не може да помогне. Подобни сложни реалности от типа на реалността, свързвана със свободата, не се поддават нито на изчисления, нито на вериги от логически изводи, нито на обмислящо всичко извеждане, нито на пресмятане или пък на някаква претенциозна, но гола разсъдливост. Не е открит и няма да бъде изобретен "алгоритъм на свободата" и е безсмислено да го очакваме, да се надяваме на него. Онези, които се опитват да надхитрят свободата, скоро са разочаровани: те пресмятат плюсове и минуси, но скоро разбират, че сметките им съвсем не излизат. Това е така, защото свободата не може да се постигне само на основата на една човешка и душевна сила – разсъдък, ум, интелект. Напротив, тя израства на почвата на човешко-душевната и субективна цялост на индивида, на всички сили и на целия потенциал на душата и човека: чувствителност, въображение, съзнание, интуиране, усет, импулсивност, памет и пр. В кардиналния избор да бъдеш или да не бъдеш свободният човек залага и се опира тъкмо на себе си, на своята цялост, на своята индивидуалност и уникалност – и само тогава наистина е свободен. Вътрешната, постиганата само в пределите на душата свобода, става искрата, от която лумва нейната светлина, светлината на автентичната и сама себе си потвърждаваща във всичко свобода. Свободата на пълноценно живеещия човек. Свидетелство дали е налице подобна автентичност е именно импулсивността, другояче казано, спонтанността на свободното съществуване – и на стоящия в корена му избор. Неговата непринуденост и желаността от всички душевни сили на човека – без съпротивата на нито една от тях – е главното. Следователно трябва да се вземе предвид настроеността на душевно-личностната цялост на човека да приеме и да поддържа неговия първичен избор, да му дава импулси за живот, здравина и твърдост. ▓ 7.4.Има ли свободният човек съмнения и безпокойства? ▓ Това съвсем не означава, че свободният не познава колебанията, съмненията, безпокойствата, нерешителността и пр. Напротив, познава ги, и то много добре. Нещо повече, истинското безпокойство и автентичната нерешителност са възможни само на почвата на автентичната свобода – извън нея всичко е коренно различно. Но свободният човек умее да се справя с тях в позитивна насока, не да ги побеждава, а да се импулсира от тях, да черпи вдъхновение и нови сили. Той е постигнал умението да извлича от тях сила, да не им позволява да го заразяват със слабост. Оказва се, че свободата е човешка способност за концентриране на енергията на индивида в една точка, способност за натрупване, а не за разпиляване. Тя акумулира жизнена сила, а не я изразходва без остатък. В този смисъл свободата е изкуство, таланта за което си го даваме сами, сами себе си надаряваме с умението си да бъдем свободни. Или

се лишаваме от нея, т.е. стигнали сме дотам да предпочитаме несвободата си пред свободата. По рождение сме еднакво несвободни, но в същото време сме и свободни в потенция: пред нас са еднакво открити както перспективата на свободата, така и тази на самолишеността от нея. Ние сами избираме какво да станем или да бъдем. Впрочем, ние всеки ден наново се раждаме за свободата си, пробуждаме се за нея – или пък във всеки миг й обръщаме гръб, проспиваме всичките й възможности. Оказва се, че свободата е категоричния отговор на загадката на съдбата: "всеки сам е ковач на съдбата си" (Клавдий) – опирайки се на своята свобода, на свободата си, която е успял да завоюва или постигне. Оплакванията срещу зла съдба тук не се приемат. Защото те не са друго, а самоокайване, не знаещо какво прави – или самооправдание, което цели да прехвърли на нещо друго собствената вина. А значи в крайна сметка са опит за подмяна на смисъла, опит за подмяна, който е в основата на винаги неуспешните (в очите на свободните хора) попълзновения да прехвърлиш другиму собствената вина. Явяващи се – впрочем – отличителен признак на несвободните, на отказалите се от свободата. ▓ 7.5.Защо свободата разгадава всички загадки? ▓ Но свободата е и разгадаване на тайната на всички човешки реалности: живот, битие, достойнство, справедливост, добро, успех и провали, достижения, дела, смисъл на ставащото с мен самия и пр. – ако погледнем от гледната точка на индивида. И власт, история, политика, законност, човешки права, институции, държава, групова и народностна психология, "стадност", прогрес, създаване и рушене, престъпление и наказание, ценности и оценка, история, пазарен строй, трагичност, оптимизъм и пр. – ако се вгледаме в човешкото от гледна точка на общността, на "всички ние", на "другите", на народностния живот. Всяко явление, произлизащо или дължащо се на човешка активност, е белязано със знака на свободата. Следователно носи в себе си смисъл, който е непостижим извън разбирането на свободата, без съотнасянето с нейното дълбоко естество. Точно заради свободата човешките реалности са времеви и затова – исторични. Затова те представляват история, която може да бъде автентично разбрана единствено на почвата на свободата, от гледна точка на свободата. Размишлявайки върху подобни човешки тоталности, ние проясняваме истината на свободата. Изпълваме се с автентично самосъзнание за нея: самосъзнание е тъкмо свободно отнасящата се към себе си човешка цялост, изпълнеността с тази последната. Тъй като свободата живее в историята (лична, народна или всеобща), то представата за нея става плътна само чрез задълбочаването в историята като шествие на свободата и на свободния дух у човека. За свободата обаче не се иска просто да знаем или пък да сме информирани. Смисълът е да живеем с нея, да сме отдадени на мъдростта на живота, която само свободата може да ни даде. Разбиращият свободата човек я разбира тъкмо защото той практически живее с нея, единствено в нея се чувства човек. Затова той на никаква цена няма да се откаже от нея или пък да я "подари" на някой друг в нейната жизнена пълнота. Такъв човек е носител на

смисъл и творец на ценностите на свободата, с които е пропит живота му – живот, единствено заслужаващ името човешки. ▓ 8.ЗАЩО СОБСТВЕНОСТТА Е “НАЛИЧНА СВОБОДА”? ▓ На свободата си дължим всичко, тя е корен на човешкото именно като наше собствено постижение. ▓ 8.1.Как свободата си създава свой свят? ▓ Но свободата не е само чувство или самосъзнание, лежащо във вътрешността на индивида, спотаено в неговото сърце и душа. Свободата трябва да разпростре себе си и да обхване целостта на човешкото битие, да стане именно душа на съществуването във всичките му измерения. Ако свободата си остане само вътрешна, ако тя няма силата да потвърди себе си навън, в делата, постъпките, действията на искащия да бъде свободен, то такава свобода се оказва безсилна, недействителна, измамна, ограничена, дори суетна. Свободата не заслужава такава неблаговидна участ: тя не е и не трябва да бъде самоизмъчващо се и безсилно чувство, ограничаващо индивида в собствените му граници. Вярно е, че по начало свободата е именно чувство и самосъзнание, но тя не трябва да си остане само това. Тя трябва да разгърне своята мощ и реалността си във всичко, до което индивидът се докосне. Свободата трябва да потвърждава себе си всекидневно, да налага себе си и така да преобразява съществуването ни. Светът не може да остане нещо чуждо на индивида и неговата свобода. Човекът трябва да преоткрие себе си в него, т.е. да го направи свободен и свой свят. Но човекът като конкретен индивид не може да владее целия свят – макар че в някакъв смисъл автентично съществуващият индивид иска и дори постига точно това: светът, в който живея, е моят свят! Той е господар само в онзи "отрязък" от големия свят, който може да нарече собствен, истински свой: тъй като само в него свободата му постига своята действителност. Ето че собствеността е второто условие на истински човешкото съществуване наред със самата свобода. Собственост и свобода се намират в най-дълбоко единение, неделимост, дори пълно покритие. Още от момента, в който индивидът се почувства овладян от дълбокото чувство за свобода и усети силата му, той вече е собственик на неоценими богатства – първото от които е превъзходството, което му дава самата свобода. ▓ 8.2.Кое богатство “молци не го ядат”? ▓ Оказва се, че истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди: него именно "молци не го ядат". То е извора, от който "изтичат" всички други богатства, на него най-вече трябва да сме собственици във най-възвишения смисъл на тази дума. (Някои се чувстват длъжни да се представят за скромни и затова непрекъснато се преструват, че се гнусят от думи като богатство или собственост, собственик и пр. От какво ли всъщност тези чисти души толкова се гнусят?!) Щом като човек разбере това, на него му

остава само чрез действия да превърне предимствата си (основаващи се на неговата раз-личност!) в нещо налично, от възможно да ги направи действително, зримо, реално, като власт и господство в своя свят. Онова, което оценяваме и съзнаваме като свое, в някакъв смисъл е продължение на собственото тяло. В него тялото намира себе си чрез осъществяването на изцяло свободни действия. Своето е онова, в което индивидът е при себе си. Тук той притежава властта да се налага и да прави онова, което смята за нужно; тук никой друг не може да му се меси и да се разпорежда. Свое е онова, което владея и спрямо което упражнявам своята власт. То е полето, необходимо за разгръщането на моята свобода. Свободният индивид налага себе си в придобитото и наследено свое, то е сфера на реализация на неговото битие. То е пространството, без което свободата му е само кухо пожелание. В този смисъл собствеността е налично битие на свободата и условие за нейната реализация. Без собственост свободата си остава мнима и фиктивна, недействителна, само порив към свобода, но не и свободно съществуване. Отказът от своето е отказ от свободата; той е поне накърняване на собствената свобода. В крайна сметка е отказ от себе си, нанасяне на ущърб на самостойността и самобитността на човека. ▓ 8.3.Кое за мен е “свое” и кое – “чуждо”? ▓ Своето изпълва индивида с усещане на собствената значимост, в него той постига потвърждение на свободата и оттук – на ценността си, която иначе може да си остане само илюзия. Умножаващият своето свободен индивид всъщност умножава възможностите за автентично съществуване, засилва своя потенциал и неговите прояви под формата на активност, дела, постижения. На свободата затова не е присъща скромността в нейния унижаващ човека смисъл: задоволяващият се с малко в действителност показва невисокото мнение за самия себе си. Автентично свободният човек съзнава неограничените възможности на свободата, даваща на човека всичко, което той има дързостта да поиска. Свободата е воля за битие, страстен копнеж по битието. Но този порив не може да се побере в една тясна сфера на по просешки скромната невзискателност към самия себе си. Не бива да таим към битието прекалено мизерни очаквания, защото тогава има опасност то да ни даде точно това: мизерия най-вече като личност, а оттук и спрямо всичко останало. Свободният човек иска за себе си необходимото, но тази необходимост се определя от неизчерпаемия ресурс на битието, отредено за човека, съответстващо на достойнството да бъдеш човек. В този смисъл човек трябва да иска от битието всичко, а да се задоволява с онова, което е успял да постигне сам. Ето защо мизерната скромност спрямо битието означава принизяване на човека и на неговото достойнство, идещо от неразбирането на свободата. Свободата може да ни даде, повтарям, всичко – стига обаче да можем да си го вземем сами. А преди това да сме го поискали достатъчно силно, със страстта, на която нищо не може да устои. (Впрочем, "долни" страсти няма; този израз е измислен за оправдание от ония, които нищо особено не искат и затова нищо особено не постигат; ако нещо е страст, то винаги е възвишено!) Чуждото е тъкмо не-своето – не моето. Разбирането му като такова означава признание на свободата на другия, нейната ненакърнимост в същата степен, която ние изиск-

ваме за себе си. На основата на ясното разграничаване на свое и чуждо се поражда взаимното признание на човешкото право на свобода. Така именно се очертава границата на всяка индивидуална свобода и оттук се определя възникването на една човешка общност на свободни хора, поставена на здрав фундамент. Разпространението на това съзнание, свързано с утвърждаване на свещеното човешко право на собственост, е окончателно преодоляване на варварството, на неадекватното разбиране (на неразбирането) на свободата. То поставя началото на една цивилизация на свободата, на чиито плодове се радва модерният човек (макар че пътят към нейното съвременно състояние е бил дълъг!). Затова и престъпването на границите на нечия свобода е тъкмо престъпление срещу личността и посегателство върху нейното битие. Ето защо комунизмът, осъществил най-варварското в историята елиминиране на свободата на милиони човешки същества, е престъпна доктрина, нанесла най-страшни поражения на човечността. А комунизмът ("излюпил" се най-първо в главата на жадния за чужди богатства Маркс!) започна своята вакханалия на произвола тъкмо със заличаване на границата между свое и чуждо, той се определяше от един низък ламтеж към чуждото, прикриван зад фразите за „съвършеното щастие” и „всеобщото равенство”. Този ламтеж обаче издаваше само неспособността на адептите на комунизма да постигнат със свободен труд нещо свое – и комунистите затова през цялата си история така жадно гледаха към чуждото и общото. Именно това абстрактно общо, в което се заличават без следа границите между свое и чуждо, е дълбоката основа на варварската система на несвободата, която комунизмът изобрети и наложи, посягайки най-напред към собствеността, автентичното поле за реализиране на свободата. На тази основа комунизмът след това посегна и на личността, на демокрацията, на традициите, правещи възможен човешкия живот, на културата и пр., за да стигне дотам всичко да изопачи, преобърне, изкористи, изврати и пр. ▓ 8.4.Защо “общото” поражда несвобода? ▓ Общото поглъща своето и чуждото, заличава границата между тях. По тази причина общото най-ясно се изявява като предпоставка на несвободата. Ала същност на свободата е адекватно разбираното раз-лично, в пределите на което възникват своето и чуждото. Тези последните не могат да бъдат мислени извън личното, те са негова проекция така както негов израз е самото раз-лично, сиреч раз-личността. Индивидуалната личност постига своето битие чрез признаването на нейните различия, чрез приемането им за нещо естествено и необходимо, за постижения на нейната свобода. Ние сме свободни доколкото сме различни и държим на различията си (уважаваме ги!). Общото между нас може да бъде допускано само в смисъл на пристрастеност към свободата, която ни сродява, но не ни прави еднакви и без-лични – тъй като самата тя, доколкото е изразена при отделните индивиди, сама подклажда различията помежду ни. Противно на това грубо натрапваното общо, което е убийствено за естествените различия между индивидите, е агресия на несвободата срещу индивидуалната самостойност, то е пагубно за всяко различие, за личността, нейната свобода, за човешкото достойнство, за човещината и бъдещето на човека.

Ние сме различни и за това, че всеки притежава само своето (безразлично какво е то: капитали, способности, добродетели, дарби, развитост на личностното), което пък от своя страна не е друго, освен натрупана или кондензирана (изкристализирала, концентрирана и пр.) свобода. В същия смисъл и собствеността може да се определи като изкристализирала свобода, свобода в нейната наличност, фактичност и пр. Затова който иска да ни прави "еднакви" и "равни", той посяга най-напред върху собствеността (комунистите наричали собствеността "своещина" и виждали в нея своя главен враг!), собствеността, явяваща се твърдата почва на свободата. А след това без особени усилия потъпква и всяка друга проява на свобода, самата възможност за такива прояви, т.е. за едно битие, достойно за човека. Свободният човек е горд със своето и не завижда на чуждото – тъй като разчита на себе си, на свободната си воля, която може да му даде всичко желано (по един съкровен начин обаче!). Здрави са обществата, в които индивидите уважават своята и чуждата свобода, приучени са ясно да разграничават свое и чуждо, живеят съобразно ценностите на свободата и собствеността и виждат в тях коренни предпоставки на своето, на човешкото битие. Там, където липсва такова развито съзнание, а животът не се основава на упоменатото признание на вековни ценности, са налице всички предпоставки за болест на обществения организъм, болест, която периодично разтърсва социалния живот чрез съответните симптоми-проявления. Обществата пък, които са преживели комунистическата агресия спрямо личността, свободата и собствеността, подлежат на продължителен процес на оздравяване, т.е. на лечение тъкмо в насоките, за които стана дума. ▓ 8.5.Кое общество е здраво и нормално? ▓ Като собственик индивидът е суверен в своето жизнено пространство. Той владее прилежащото към неговия жизнен свят, разпорежда се, изхождайки единствено от себе си (и от рационални правила, от закона, създаден за да осигури условията за свободната инициатива на суверенните собственици). Така суверенният свободен индивид се преизпълва с усещането за власт, включително и на власт над своя живот и своето бъдеще, власт над съдбата, оказала се точен израз на свободата му. Неравните по принцип намират в задълбочаването на различията автентичния хоризонт на съществуването си като индивиди, които искат и държат да бъдат при себе си, тъждествени със свободата си. А индивидите са неравни във всичко: способности, жизнен усет, жизнена сила, степен на разбиране на свободата и начин на отношение към нея, склонност към инициативи и рискове, откритост към бъдещето и пр. Придържайки се към жизнената стратегия на свободата, самостоятелните индивиди виждат в отстояването на различията гаранция на своята самобитност, т.е. на това, че никой няма да бъде ощетен, а всеки ще получи това, което си е негово, което е плод на неговата активност и инициатива. Жизнената стратегия на свободата въвежда здрав ред в личния (частния) и обществен живот, в който всеки е при себе си, а никой не се осмелява да претендира за чуждото. (Защото ако си го позволи, мигом става престъпник, т.е. лице, което си е позволило да наруши нечия автономия, да престъпи границите на нечия свобо-

да!) Възниква естествен – от гледна точка на разумността, човечността и признаването на достойнството на човека, т.е. на духовната природа и превъзходството според субстанциалната му определеност като раз-личност – социален ред, чиято необходимост се крепи на неотменни предпоставки: и затова той е толкова здрав, затова е основа на здравото общество. Норма за здравината на спонтанно възникналата социална структура и за индивидуалния просперитет е основаването им върху защитата на раз-личността, на това, че индивидите са неравнопоставени и неравни – в зависимост от това къде всеки сам себе си е поставил, какво място си е завоювал или постигнал. В този смисъл нормалните общества са такива защото не потискат индивидуалността и различията, а ги насърчават – откъдето те черпят здравината си. Съответно на това аномалия е изкуствената "равнопоставеност", която ощетява способните и със заграбеното от тях облагодетелства ония, които не са се погрижили за себе си. Подобна унификация и залагането на нея развращава съзнанията и засилва апетитите към чуждото, което води до пълна обърканост, произвол, бедност, нещастия за индивидите и общността. В такива общества си мислят, че могат да живеят само от заграбване на чуждото, по възможност безнаказано! Така се стига до престъпност, понякога вземаща и политическа форма: комунизмът, явяващ се по същество една престъпна доктрина. ▓ 8.6.Къде е коренът на справедливостта? ▓ Естествените и придобитите различия между индивидите, разрастващи се на почвата на свободата до тяхната същностна определеност, по необходимост лягат в основата на субективните права, на които свободният индивид – собственик – особено държи, от които лесно не се отказва. Субективно е онова право, което самостоятелният индивид по необходимост (вътрешна, осъзната, като естествена форма на разгръщане на индивидуалността му) изисква – защото усеща, че без тях животът му губи пълнотата си. Такова право е най-напред желание за защитеност на личния суверенитет, а след това е потребност от признание както на неговата свобода, така и на чуждата свобода. Свободата трябва чрез признанието да бъде гарантирана, което осигурява всички ония възможности и перспективи, от които индивидът не може да се откаже. Онзи индивид, който изисква подобни субективни права за себе си, в свое лице ги изисква за всички, т.е. за човека, стремящ се да живее в общество, признаващо неговата човечност. Следователно онова отношение към държащия на свободата си индивид, което се съобразява с правото му на така разбраната свобода, е с-праве-дливо, е израз на справедливост. Докато разминаващото се с него е проява на несправедливост, е несправедливост. Справедливостта значи е съобразеност със субективното право на свободния индивид. Тя се ражда в пряко единство с потребното на неговия естествен и човешки живот. Тя не е нещо, което му се налага отвън – подобно на изобретена някъде мярка, калъп, обща и безотносителна – без-раз-лична – към различията между индивидите норма. Следователно, тя е неотделима от неговата субективност и свобода.

Индивидът, който с право (и с основание!) иска нещо за себе си, всъщност иска справедливост. Това, че другите са ония, към които предявява искането – и значи от тях се иска само да зачетат правото му, да проявят към него тъкмо справедливост! – е второстепенен и производен момент. Водещото тук е активно държащия на правата си самостоен индивид, който с решимостта си в някакъв смисъл заставя другите да зачетат правото му, да се съобразяват се него, да бъдат справедливи. Разбира се, подобна публична справедливост – като отношение към някакви несъществено субективни права – не може да изисква онзи самозабравил се индивид, който не се основава на нещо субстанциално свое, и затова няма основания да иска да бъде признато "правото" му. Напротив, такъв един индивид, допускащ произвол, прави нещо нередно или не-право-мерно, т.е. ощетяващо правата на други хора, тяхната свобода, суверенност, самостоятелност. Справедливостта се основава на признание на субективни права в тяхната необходимост, същественост и о-правда-ност. Следователно не е достатъчно просто правата да са субективни, а да са именно права, да се изискват с право, с основание. Докато несправедливостта потъпква и не зачита основателните права – и толерира налаганите със сила. Тези последните не таят в себе си съществено съдържание, те затова са именно "прекалено субективни права", явяващи се израз на самозабравеност, дори на позволяваща си произвол и насилие наглост. По тази причина силата, прилагана за налагането им, само демонстрира тяхната неоснователност. ▓ 8.7.Защо справедливостта има право да наказва? ▓ На силата трябва да се отговори със сила: свободата и достойнството, а в същата степен и справедливостта трябва да умеят да се защищават – щом са признати за висша ценност. В този смисъл се разрешава загадката на възстановяващата правото справедливост, т.е. на наказващата справедливост. Тя именно обуздава произвола на несправедливите и самозабравилите се чрез вторично зачитане на потъпкани по-рано значими субективни права. По този начин наказанието наново установява границите на индивидуалната свобода, потвърждава тяхната ненарушимост. Да повторя: тъкмо защото индивидите са различни то всеки от тях има възможността да изисква за себе си свои субективни права, т.е. да търси справедливост. Но автентично субективното не навлиза в пространството на нечия чужда свобода. Напротив, то търси такива гаранции за своята свобода, които необходимо стават мащаб и мярка на всяка друга свобода. В същото време неразбиращият и неуважаващият свободата си позволява грубото присвояване на някакви чисто субективни „права”, на които той всъщност не може да има никакво право, т.е. правото му не може да бъде признато от никой. Никой няма правото да нарушава справедливостта, такова право на никой не може да бъде признато. То не може да бъде публично защитено, то няма своите "субстанциални основания" – тъкмо защото е в раздор със свободата, защото е израз на несвобода, защото е израз на груб произвол и т.н. От изложеното дотук принципно разбиране произлизат важни следствия. Първо, неравните индивиди имат различни основания да издигат (за публично признание) нееднакви субективни права. А справедливостта към всеки – тя затова не е и не може да бъде обща!

– изисква всяко от тях да бъде признато конкретно, съобразно необходимостта и разумността (основателността) на предявените мотиви-основания. Значи справедливостта не изравнява, а подчертава различията. Затова тя отдава на всеки длъжното, на всекиму неговото, не на всички еднакво, едно и също, поравно. По-нататък неизбежно следва, че всеки опит за провъзгласяване на някаква обща и абстрактна "справедливост", приложима за всички индивиди, а още повече пък за всички случаи, всъщност е отказ от справедливостта и защита на произвола и несвободата: онова, което е еднакво за нееднаквите, е абсурдно, но то е и несправедливо. Ясно е, че от такъв абсурд искат да се възползват само ония, които са неспособни да постигнат сами нещо значимо – и затова искат да се възнаградят със създадени от други хора блага (един вид да се почерпят за чужда сметка, без дори и да питат "кръчмаря", когото са решили да ощетят!). ▓ 8.8.Коя справедливост е автентична? ▓ Справедливостта следователно е нещо крехко и фино, тя се обляга на отделния индивид и на конкретно изявените му права – съобразно случая и основанията за искане на признание. Неин корен е автентично разбраната свобода, свободата, изискваща за себе си признание и реализация. Тъкмо затова подобна автентична справедливост е истинската, действителната здрава основа на органично организираното – тавтологията тук е умишлена и подчертана! – общество. Сиреч на обществото, стремящо се да защити своите свещени ценности: индивидът, свободата, собствеността. Именно затова "равенството на неравните" (Хегел) е най-крещящата несправедливост, която взривява всяко, дори и най-здравото общество. Подобна мисъл е успяла да разложи съзнанията на искащите "справедливост" низини – лумпените, некадърните, мързеливите, завистливите, бясно ненавиждащите свободата и пр. Тези именно увличат след себе си неориентираните и слабите, ставайки техен "авангард" – за да ги поведат към „сияйното бъдеще” на комунизма. Искащите абстрактно равенство с това само искат несправедливост. Те значи искат несвобода, не искат да са индивиди, а искат нещо съвсем друго: материални благини, създадени обаче от труда и инициативата на други! Те също искат – отказвайки се от индивидуалността, която ги пари като горещ картоф пръстите! – да бъдат маси, пролетариат, гладни санкюлоти, при това така жадни за чуждото, нагло претендиращи то да е „тяхно”. Тази е дълбоката основа на онова, с което комунизмът ще бъде запомнен (освен с произлезлите от него страшни кръвопролития!), а именно с така скъпата на "горещите комунистически сърца" експроприация (грабеж). С която те някога започнаха и в наши дни завършиха безславната си история: да, уж прилично звучащата дума "експроприация" означава не нещо друго, а тъкмо грабеж. Затова и техният идеен баща Маркс издигна лозунга "Граби награбеното!"; сиреч – понеже е срамно да се изрече така – "Експроприация на експроприаторите!". На тях, виждате ли, чуждото им се струва свое, те затова и тръбят, че то било "ограбено" от тях, нямащите нищо! В наше време същите тези успяха за сетен път да ограбят – особено у нас, в България – цялото национално богатство, т.е. чрез по комунистически на-

чин направената "приватизация" присвоиха всичко, което беше останало след техните безчинства – продължили половин век. ▓ 8.9.Защо “разпределящата справедливост” е абсурдна? ▓ И така, справедливост не може да има извън ценностите на индивида, свободата и собствеността. А несправедливостта не е друго, освен отношение към човека, което го ощетява както откъм неговата индивидуалност и свобода, така и от собствеността му – като условие за реализация на индивидуалната свобода. Ясното разбиране на свободата и собствеността като естествени форми на съществуване на индивидите прави невъзможно спекулирането със справедливостта, извращаването на нейния възвишен смисъл – заради прекалено низки и пошли групови и индивидуални цели. Тази идея, свързана с нашата човечност, поставя всяко нещо на мястото му. Тя прочиства съзнанията от коварните наслоения, свързани с безразделното господство на комунизма и паразитирането му почти век. И така създава предпоставките за възстановяване на здравото и нормалното общество, за което са жадни душите ни, невидели автентичната свобода. Това последното – длъжен съм да подчертая – важи и в случаите, в които подобна потребност не се съзнава: защото душата е завладяна от рудиментите на "разпределящата справедливост". Парадоксално съществуващата и затова с изкривено съзнание душа настоява на своята парадоксалност тъкмо защото в дълбините си е прекалено неудовлетворена, а затова и болна. Изглежда в много от случаите болните са болни и затова, защото по парадоксален начин здравето им се струва неизгодно: със свободата лесно не се живее, но за сметка на това пък се живее достойно! ▓ 9.КАК ПАЗАРЪТ ПОРАЖДА ЕДИН ПРЕВЪЗХОДЕН РЕД? ▓ И то не какъв да е ред, а все по-разширяващ се. “Разширяващият се ред на пазара” е израз на Фридрих Август фон Хайек, ярък привърженик на пазарния строй и последователен противник на комуно-социалистическите спекулации около собствеността, справедливостта и равенството. Той твърди, че "… нашата цивилизация зависи не само по отношение на възникването си, но и на запазването си от онова, което прецизно може да се опише само като разрастващия се ред на човешкото коопериране, ред, който обикновено, макар и в известна степен подвеждащо, е известен като капитализъм". ▓ 9.1.Защо ролята на пазара е незаменима? ▓ За Хайек спонтанно разширяващият се обществен ред е създаден от конкурентния пазар. Той, от своя страна, е немислим извън общността на свободни собственици. Ние тук, опирайки се на своя вече очертан подход (който с философски средства търси смисъла, фундаменталната човешка значимост на съществуващото в едно здраво общество), ще се опитаме да хвърлим светлина върху пълнотата на либералния – зачитащия свободата,

изхождащия от нея – базисен възглед. Т.е. на разбирането, тръгващо от безусловната за човека ценност на свободата. Тук обаче съм длъжен да направя едно уточнение във връзка с употребената вече дума „либерален”. Коренът на тази дума произлиза от думата свобода, но в англосаксонската политическа традиция „либерали” са ляво мислещите политици, които, както ще видим, съобразно другите си ценности, имат и едно твърде своеобразно разбиране на човешката свобода. Но свободата е базисна ценност и за т.н. дясна или, пак в представите на същата традиция, за консервативната политическа философия, която е алтернатива на лявото, сиреч на „либералното”. За да се избегне объркването привържениците на дясноконсервативното гледище за свободата биват наричани „либертарианци”. Оказва се, че либертарианците, по същество, са още по-привързани към ценността на свободата. За анализираната тук англо-саксонска и американска политическа традиция е характерно, че свободата е водеща ценност и за „левите”, но особено пък за десните политици. Длъжен съм да отбележа в тази връзка, че американското „ляво” е много по-дясно от дясното на много европейски политици. Мисля, че това уточнение не беше излишно. Естествен начин на съществуване на собствеността е пространството на пазара, където свободните и различни индивиди встъпват в отношение и "общение", от което зависи реализацията им като носители на активност и инициативи. Онова, което индивидът е и иска да бъде, може да се съотнесе със същността на другия индивид само в непринуденото взаимоотношение на пазара. Тук пазарът се разбира в най-общия смисъл, а именно като поле на реализацията на "същностните сили" и инициативи на субекта (на индивида, възползвал се от свободата си). Всеки е собственик на нещо, особено на самия себе си като извор на всичко останало: от това какво съм и какво искам да бъда се определя по-нататък моето битие в неговата цялост. Защото аз сам определям битието си в зависимост от възможностите, които съм избрал – за себе си, за онова, което съм и ще бъда (“бъде-ще” произлиза от ще бъда!), което ще имам и което е в моята власт. Ето го "началният капитал" на човешката субективност, в който са заложени безценни за свободния човек перспективи, достижения и завоевания. За онова, което той собствено е и особено ще бъде, т.е. на което е актуален или потенциален собственик. Това неоценимо богатство, скрито в гърдите на уверено поелия по пътя си индивид, опиращ се само на свободата си, е опорната точка, от която зависи неговата реализация в непрекъснато и спонтанно възникващото пространство на пазара. На този автентичен "пазар" по необходимост всичко може и трябва да бъде показано, изявено, "изложено", демонстрирано, инициирано, подложено на оценка. “Ставащото” на пазара подтиква към обмен, споразумения, сътрудничество, обединяване на силите (коопериране), към общуване и всестранни взаимодействия и т.н. На този всекидневно функциониращ пазар на човешката активност може да се "изнесе" всичко онова, което си и което имаш, което е твое, е твоя собственост и достояние: способности, качества, проекти, идеи, инициативи, същностни цели, форми на "посилната" активност, изрази на личностния потенциал, на неукротимата енергия (на която сме само крехък "съд", но която насочва живота и бъдещето ни!), на възможности за себеосъществяване, на разширяващи се на почвата на свободата граници на нашето съществуване, коригирано само от бдителния контрол на знаещия какво иска индивид и т.н.

▓ 9.2.Защо това, което правим, показва колко ние самите “струваме”? ▓ В този смисъл пазарът е начина за възникване на мярата на достойнството на индивидите. (До-стойнство, т. е. това каква е стойността, "кой колко струва", каква е "цената" му, дори какви "лихви" може да очаква в близкото и далечно бъдеще…) При това на едно действено и реализиращо се в дела достойнство, а не едно мнимо, скрито и "мислимо", а значи и само желано, недействително достойнство-копнеж-и-блян. Удостоверяващият себе си във формите на свободния пазар индивид всъщност удостоверява своята стойност (достойнство), твърдо застава до нея, пази я от външни посегателства и всекидневно я потвърждава. Пазарът е мястото, в което всеки може да разбере своята практическа стойност и действения смисъл на битието си. Защото на него един "продава" идеи, неоценим личностен и духовен потенциал и капитал (обогатяващ не само него, но и човечеството в един по-висш смисъл!), докато друг продава… кокошки, свине и говеда. Един открива предприятие, в което влага изключителна дързост, рискове, предприемчивост, а друг се задоволява с (примерно) откриване на сергия за гребени, ластици, вестници и други такива боклуци. Следователно това какво правим на пазара е точен показател на това какво всъщност сме. Там едни продават само своята мускулна сила, а други просто хитростта си. Някой се осмелява да приложи умственото или духовното си превъзходство (било като продуцираща ценностите способност, било като практическа предприемчивост), а друг без опасения и срам излага само своята нищета и нищожност, ограничеността и малоценността си, необходимо пораждащи мизерия и ужасяваща бедност. Затова пазарът е многолик в същата степен, в която е многолик животът, в която е многоизмерен самият човек. Впрочем, някакъв се оплакал на Сократ, че бил беден, че нямало какво да яде и че нямал нищо. Сократ го погледнал с изумление и му казал, че не разбира: как така, та нали притежава себе си, нима това е малко?! Оня съвсем не го разбрал и продължил да плаче че няма какво да яде. Сократ проумял с какъв си има работа и затова му се наложило да каже: "Тогава вземи заем от себе си!". Другият онемял от изненада и промълвил само: "Как така?". А Сократ отвърнал: "Като поне по-малко ядеш!". Това не е било подигравка, подобна на онази, която Мария Антоанета си позволила векове по-късно: самият Сократ не се считал за беден, въпреки че притежавал само прокъсаната дреха на гърба си. Ако не броим свободата и мъдростта, заради която го смятали за най-богат! ▓ 9.3.Как пазарът поставя всеки на мястото му? ▓ Именно така пазарът поставя всеки на мястото му на основата на това какво той самият прави: съобразно с което сам себе си поставя на заслуженото място! Затова без преувеличение можем да кажем, че самият пазар е постоянно действащото екзистенциално условие на човешкото съществуване. Условието, което, наред със свободата и собствеността, съставя пълнотата на автентичната човешка екзистенция. На основата на пазара се заражда именно един естествен и разпростиращ се навсякъде ред на човешкото общуване и съвместен живот: "общежитие", съвсем различно оба-

че от общежитията и комуналките на комунизма!). Ред, който по друг начин не може да бъде достигнат: няма такава всемогъща, рационална и "предвидлива" воля, стояща над индивидите, която да може да наложи такъв здрав и субстанциално определен – тъкмо чрез самоопределянето на индивидите! – социален ред. Затова силата на спонтанната активност на пазара превъзхожда всяка друга сила, дори и силата на бруталната агресия на комунистическия произвол спрямо индивидите. Пазарът по естеството си е аналогичен на самия живот, а животът стои над всичко друго: дори и над претенциозния разсъдък, който обикновено съвсем не разбира живота. В свободното пазарно общество, в обществото на свободните собственици, всичко се продава и купува. Всеки купува това, което му липсва или недостига, и продава от онова, което има в излишък: обменът на сили, ценности и капитал от всякакъв род обхваща всички жизнени сфери. Няма такъв род съществуване, което да може да остане извън регулиращата функция на пазара. Затова въвлечеността в пазарните отношения е мярка за активността на индивидите. Тя гарантира, че няма да останеш встрани от "пиршеството на живота": колкото повече ресурс успееш да подчиниш на своята власт, толкова по-значим ставаш за самия себе си. ▓ 9.4.Как се става богат? ▓ Пазарното общество, обществото, основано на свободния пазар, е едно общество на богатите. И то богатите във всестранния смисъл на думата. Обществото на свободни индивиди е именно едно богато общество. Да си свободен означава че си богат с едно безценно богатство: твоята свобода е това богатство! А едно такова богато общество при това може да изрази своята човечност чрез отделянето на средства за съществуване на ония, които сами не са успели да решат задачата на живота, чиито живот е застрашен и затова трябва да бъде подпомогнат. Такова едно общество е общество на здрав морал, тъй като здрави са ценностите, върху които то израства. Подобно общество не развращава индивидуалните съзнания: да чакаш наготово милост, да се молиш и унижаваш, да се опитваш да “живееш”, ала паразитирайки, опитвайки се да бъдеш носен на гърба от другите – както беше при комунизма. Напротив, то ги импулсира към самостоятелно и отговорно съществуване и развитие. Подтиква всеки към това да вземе своя живот в ръцете си, да овладее съдбата и бъдещето си, оказали се единствено в негова власт. Затова пазарът, който ни дава всичко това, който поражда в определен аспект смисъла на реализиращата се индивидуална свобода, не е изобретение на разсъдъка, преобразило историята и цивилизацията. Напротив, той е естествена необходимост на живота, без която човешкото съществуване е непостижимо, немислимо, непредставимо. Та как се става богат ли? Ами първо като не подценяваш самия себе си. Като се овладееш от свободата си и от съзнанието, че твоят живот е в твоите ръце. Като повярваш в собствените сили. Като се включиш в пазара и предложиш там това, което имаш: било талант, било идеи, било някаква сила и ресурс от какъвто и да е род. Богатството се ражда

на пазара и там то може да оцелее и да се умножи. Няма друг начин: пазарът е мястото, където се проверява кой колко струва… Затова онези, които претендират да имат някакъв тънък, изискан нюх и затова си позволяват да се гнусят когато чуят думата пазар – тя се асоциирала с нещо мръсно, търгашеско, нечистиво и пр.! – изглежда правят това, защото обикновено нямат какво особено да предложат на него: и затова им остава единствено кухото високомерие, което като стока не върви много-много и не се цени. Такива хора изглежда – защото подобен род високомерие съдържа в себе си нещо слугинско – принадлежат към човешкия тип на родените да слугуват, не да бъдат господари… Ала човекът, възползващ се непрекъснато от свободата си, е обаче наистина господар, в никакъв случай не слуга, още по-малко пък роб. Същите тези се хвалят с това, че презирали господарите, а били милостиви към слугите: какво тогава презират и към какво точно изпитват сълзливата си милостивост?! ▓ 9.5.Защо само пазарното общество е истински солидарно? ▓ Нека накрая да кажем и това: пазарът ни обвързва в постепенно уреждаща се човешка общност, в която все пак сме зависими както в постиженията, така и в бедите, както в успехите си, така и във винаги съществуващата опасност от провал. Пазарът никой не носи на крилете си, на никой нищо не дава наготово. Той изостря усета ни към предизвикателствата, свързани с неизмерими рискове, изпитания, изкушения. Пазарът ни държи будни и открити към всякакво бъдеще: ние едва благодарение на него разбираме, че нашето бъдеще е в нашата власт. Пазарното общество затова е едно наистина солидарно общество, т.е. общество, споделящо отговорността чрез пълното й поемане от всеки един поотделно. Само такава отговорност, неотделима от индивидуалната свобода, може да породи автентичната солидарност. Свободните индивиди са солидарни най-вече в предаността си към свободата, в отдадеността си на нейното велико тайнство. А това е корена на всичко останало, което може да се нарече човешко, което е израз на човечност. Затова комунистическите и социалистически утопии за някаква абстрактна "солидарност без свобода" се свеждат до една безплодна "солидарност" на основата на диктата на социума и държавата над индивидите. Това е солидарност на обезверените и слабите, на неразбиращите свободата. Затова подобни утопии не са нищо друго освен съвсем плосък опит за изкривяване на истината както за свободата, така и за солидарността. Такава "солидарност" е само воденичен камък върху шията на подвелите се, който ги тласка в бездната на отчаянието, на пълната екзистенциална безперспективност. Опивайки ги все пак с голи обещания за "ефективно паразитиране", за съществуване на гърба на другите, за живот под грижите на майката-държава или в рамките на разбойническото "братство" на една изначално престъпна партия, комунистическата.

▓ 9.6.“Да няма богати” или “да няма бедни”? ▓ Искам тук да разкажа една кратка история, която ми е разказвана преди години. Тя касае станалото в Русия, една страхотно богата страна, разорена изцяло от комунистическата утопия. Руският народ е преживял за тия години комунизъм такива унижения и такава ужасяваща бедност, каквито дори човешкото въображение не може да си представи. Неслучайно в 30-те години на ХХ век при т.н. “колективизация” на земеделието в СССР се стига до такъв страшен и жесток глад, който е довел и до прояви на канибализъм. Имало е случаи, при които майки са убивали някое от децата си, за да нахранят останалите. Ужасно и непредставимо, но е исторически факт. Дори само и за това на комунизма никога не трябва да бъде простено… Но моя пример е за друго. Когато избухнал болшевишкия метеж, някаква богата дама един ден чула, че на улицата нещо става, че много хора крещят и била крайно заинтригувана. Тя изпратила слугинята си да иде и да разпита какво става и какво искат тия хора. Слугинята след известно време се върнала и казала, че е избухнала “революция” под лозунга да няма повече… богати! Дворянката (така в Русия наричат аристократите) се замислила и казала: “Интересно, преди около век моят прадядо-декабрист е бил изпратен на каторга в Сибир, защото декабристите са се борили в Русия да няма… бедни! А тези хора искат да няма… богати! Странно, много странно!”. На богата дама стопроцентово не са й позволили дълго да размишлява над този казус: скоро тя самата е била лишена от цялото си богатство. “Революцията”, пожелала да се вземе богатството на богатите, довела наистина до възцаряването в Русия на най-ужасяваща бедност. Бедност, каквато историята не познава. И страдания и унижения, които днес едва ли можем даже да си представим… Премахването на частната собственост влече след себе си най-ужасна бедност. Собствеността – това истинско “налично битие” на свободата – ражда непрекъснато богатство и просперитет. Западната цивилизация на свободата доказа и показа това. Е, днес в Русия отново има богати. Баснословно богати даже – както подобава за една наистина богата страна. Жалкото е, че и там, пък и у нас богатите сега са тъкмо наследниците на ония, които едно време са направили “революцията”. “Революцията”, избухнала в името на това да няма вече богати. Каква ирония на историята! И каква жестока подигравка… ▓ 9.7.Кога демокрацията става власт на най-лошите? ▓ Но има и нещо още по-важно – и по-лошо. И у нас, и в Русия сега управлява олигархията, генетично свързана с комунизма. Олигарси са представители на едно малцинство, което владее всичко, цялото богатство, управлява както си иска, а пък “демокрацията” е просто фасада. И нашата, и руската олигархия всъщност е една най-нагла плутокрация – власт на богатите, които правят така, че всички други да са бедни. Ето как комунизмът изтълкува по свой начин и пазара, и частната собственост, и демокрацията. Това е найжестокия проблем на посткомунистическите демокрации. Едни “демокрации” са със съвсем

явен разбойнически облик. Трябва да се мисли какво може да бъде направено за да се отървем от това зло. Иначе горко ни… Но едно трябва да се знае: не богатството е злото, а узурпирането му от една своекористна върхушка, която успя да превърне по най-разбойнически начин своето политическо господство в икономическо – и пак също така и в политическо. Това е наистина раков тумор върху тялото на младите демокрации. Но има нещо, на което можем да се осланяме, което дава надежда. То се свежда до убеждението, че свободата поставя всеки на мястото му. Ако народът, ако индивидите покажат автентично гражданско съзнание и лишат узурпаторите-плутократи-олигарси от политическо влияние и господство, то механизмите на свободата, пазара, законността и живота ще довършат останалото… А и днес вероятно има честни хора, които с труда, с инициативата и с ума си успяват да създадат и богатство, и достоен живот – и то не само за себе си. Защото богатият човек няма как да не създава шансове и за ония, които нямат нищо – по-скоро имат само себе си. А това съвсем не е малко – то е извора на всички богатства… ▓ 10. КОГА ОБЩЕСТВОТО СТАВА ЖИВ ОРГАНИЗЪМ? ▓ Човешкото битие е битие на свободата и индивидуалността, битие на раз-личността и различеността. Да съществуваш автентично човешки означава да изхождаш от себе си и да държиш на различията си – и едва на тази почва са възможни здравите, пълноценни и многообразни човешки отношения. ▓ 10.1. Защо конкуренцията означава сътрудничество? ▓ Организацията на човешката общност, възникнала по естествен (спонтанен, непринуден, свободно и по своя воля избран, "самоорганизиращ" се и пр.) път, е жизнена и жизнеспособна, тъй като съответства на естеството на човека и живота. (Тук не става дума за това, че, погледнато от друга страна, тя е културен – "неприроден", свръхприроден, "изкуствен" – феномен.) Неестествена е онази човешка общност, която потиска индивидуалните свободни изяви на човешките същества. Тя ги организира външно, принудително, насилствено, грубо, потъпквайки волята и инициативата им. Такава общност затова е и безжизнена и нежизнеспособна: тя създава фалшиви и нездрави отношения, които я тласкат към тоталния й провал. Историята и крахът на комунизма – единствената в историята изцяло неестествена, чисто разсъдъчна, фалшива и безжизнена организация, крепяща се само на насилието, на тоталния произвол, на безличността – е пример за несъвместимостта му с естеството на човека. Оттук произлиза обречеността на такива безчовечни проекти и експерименти, на това се дължи пълната им безперспективност, антижизнената и антиморалната им потенция, водеща до пълна разруха. Ето защо аз тук ще се опитам да очертая "механизмите", лежащи в основата на жизнената организация на човешката общност.

Тази жизнеспособна организация на общността всъщност е организъм, възникнал и функциониращ на основата на връзката на "клетките" – индивидите, всеки от които е незаменим. Индивидите спонтанно образуват жизнени "тъкани" и "органи" (групите). При това цялото – организмът-общество – се съдържа във всяка своя "част" по същия начин, по който "частта" е незаменима и значима за съществуването на самата цялост. "Изваждането" на орган от един жив организъм води до смъртта и на двете, те не могат да съществуват един без друг. Подобни органични и спонтанно организирани цялости постигат своята здравина по същия начин, по който един жив организъм крепи здравето си – и се съпротивлява на болестта, на разпада, на тенденциите към объркване, смесване и произволна смяна на функциите и местата. И това е така именно защото те не са "правени" по план, а самият живот ги е родил, те съответстват на естеството на живота и човека. В социалния организъм всяко нещо си знае мястото и, грижейки се за своята възобновяваща се жизненост, твори и живота на общото, на общностната цялост. Такива наистина човешки общности не разпиляват безсмислено ресурсите си, а ги възобновяват непрекъснато, така те осъществяват и гарантират своя безспирен подем на жизнеността си. Здрава и жизнена е организмичната цялост на човешкото, в която здрав и жизнен е индивидът като нейно ядро, т.е. в която индивидът живее за да засилва своята жизненост, а не за да я разпилява ("потребява", изразходва, унищожава). ▓ 10.2.Защо “паразитирането” води до болест на социалния организъм? ▓ Нездрава, слаба и безжизнена е социалната организация, в която дадени органи заболяват, опитвайки се да паразитират, да "смучат" жизненост за сметка на други "части" (органи) или на организма като цяло. Те не създават енергия, а се стремят само да я употребяват. Комунизмът е пример за такава паразитираща обществена "организация" – организация, построена на принципа на паразитирането, на паразитизма. Комунистическото общество е организация, която живее за сметка на "тялото" и “органите”, т.е. на все повече намаляващите сили на индивидите. Нещо повече, комунизмът е пример за социална организация, устроена по принципа на вампиризма – понеже паразитите все пак съсъществуват с "носителя" си, докато вампирът изсмуква силата и го умъртвява. По този начин комунизмът вегетира десетилетия, изпивайки жизнеността на цели поколения и на милиони индивиди, включително и в буквалния смисъл изпивайки кръвта им: комунистите избиха милиони човешки същества. В същото време здравите общества, човешките организмични цялости, осигурили простор на индивидуалната инициатива, все повече засилваха своята жизненост и на нейна основа сътвориха удивителни постижения. Как ставаше и става това? – това е важен въпрос особено за обществата, изтощени от вампиризъм и паразитизъм, за обществата, изтощени от комунизъм. ▓ 10.3.Как договарянето става “матрица” на социалния живот? ▓ Индивидите-собственици встъпват в многообразни отношения помежду си на основата на договора. Казахме, че всеки е собственик най-вече на себе си, т.е. на източника на

всички други ресурси и богатства; в този смисъл не може да си индивид, а да не си собсственик! Договорността конституира пазарната форма на съществуване на свободните собственици. В нея индивидите съотнасят волите си и постигат удовлетворително и за двете страни съгласие – или пък съгласие за всички: обществен договор. Затова договорът е "матрицата", механизмът, който урежда всички други отношения в социалния живот, също и надиндивидуалните – напр. изборите за органите на властта са процедура за сключване на договор между управляващи и управлявани. Онова, което не е договорено, в свободното общество не съществува. В свободното общество никой няма правото и възможността да налага волята си на други без да е поискал и получил съгласието им, фиксирано в договор. Договорът затова е адекватният начин за реализиране на свободата, той гарантира запазването на индивидуалността и на различията между договарящите си – съгласувайки волите им на почвата на признанието. В договора съперничествата "угасват", а конкуриращите се (и взаимно зависими) страни стават партньори, сътрудници в преследването на взаимно изгодни цели. Чрез договора се споделя изгодата, тя не се присвоява от едната страна чрез пълното ощетяване на другата. Договорите винаги са конкретни, в тях субективните права получават обективност и признание от другата страна. Но не "всички наведнъж", а всяко поотделно и в зависимост от случая: "всички" не могат да решават вместо този или онзи! Договорът е онова, което урежда, внася ред в отношенията. Той е основата на все по-засилващия се и обхващащ всички сфери на живота спонтанен ред и закон, описан превъзходно от В.-А. Фон Хайек. ▓ 10.4.Защо ни се налага да си сътрудничим, конкурирайки се? ▓ Единственият начин на смислено сътрудничество е този, който се реализира чрез договора. Индивидите постигат солидарност в правата и възможностите си, а също и суверенитет само чрез и на почвата на договорността. (Казват, че пруският крал не могъл да наложи волята си над собственика на парче земя, през което се налагало да мине държавна железница: съдът, до който се стигнало, защитил правата на собственика, а кралят се примирил!) Договорните отношения поставят на твърда почва човешките отношения, а индивидите привикват да се облягат на гаранциите, които им дава договорността. Възниква автентично съзнание за правата, породени от договарянето, и недостижими по друг начин. Благодарение на договорите индивидите не се "размекват" и дезактивират, а се концентрират в преследването на жизненоважни за тях самите цели. Никой не чака да бъде "носен" от други и подпомаган без да даде нещо в замяна. Такава куха "солидарност", изкривяваща съзнанията, е невъзможна в царството на договорността и свободата, а само в престъпните "братства", не признаващи никакъв договор. Т.е. ориентирани към измамата, насилието и лъжата – комунизмът, мафиите също така. Там, където конкуренцията се заменя от една абстрактна "солидарност" без ясни задължения и заслуги на страните, справедливо трябва да бъде подозирана измамата, дори долнопробното мошеничество. Защото някой е заинтересован да бъде "носен" от другите, апелирайки към "солидарността" или пък към "братството между хората", както правеха

тъкмо комунистите. Здравото индивидуално съществуване обаче се основава на коректното съперничество и на конкуренцията. Човешките същества се стремят към надмощие – и това трябва да бъде приветствано Защото съперничеството поражда импулси за развитие както на индивидите, така и на общността като цяло. В конкуренцията – чиито коренен залог е увеличаване на жизнеспособността, на пространството на свободата и на самобитността – надделяват инициативните, предприемчивите, обичащите риска, откритите към многоликите перспективи на бъдещето, изцяло преданите на свободата. В добре разбраната свобода никой не разчита на незаслужена подкрепа и на съжаления, а разчита преди всичко друго на себе си, на своята самодостатъчност. Такъв индивид е свят и дори вселена, стига обаче да разбира свободата си, да се ползва от нея. По този начин възниква атмосфера на благородно – раждащо блага! – съперничество, покълнало на почвата на автентично разбраната свобода. В такова общество никой не разглежда другия индивид като средство за постигане свои цели, а е длъжен да се отнася към него единствено като към цел сама по себе си (Кант). Едва на тази основа индивидът изисква и към себе си такова отношение, приучавайки се да бъде пълноправен член на постепенно увличащата всичко към себе си общност на достойнството, която е душата на "разширяващия се ред" на Фр.-А.фон Хайек. Ето защо последният, описвайки неговите преимущества, справедливо отбелязва: "Конкуренцията е процедура за откриването на новото, процедура, присъща на цялата еволюция и караща хората несъзнателно да се вписват в новите обстоятелства; и за сметка на по-голямата конкуренция, а не на солидарността, постепенно се повишава нашата ефективност" (Хайек, Фаталната самонадеяност, с.30). ▓ 10.5.Как възникват правилата, от които се водим? ▓ По-нататък Хайек посочва, че "за да води до благоприятни резултати, конкуренцията изисква участващите в нея по-скоро да съблюдават правилата, отколкото да прибягват до физическа сила". Длъжни сме да се облягаме на създаваната от договорността правовост и регламентация. Защото тя поражда около себе си една органична система от разгърнати правила. Система, пропита от единство, от здрава хармоничност в самата спонтанност. Това е един порядък, който "формира сам себе си" (Хайек), т.е. порядък, съотносим с вътрешното и дълбоко естество на живота и човечността. Оттук иде и на това се дължи жизнеспособността на свободното пазарно и договорно общество, несполучливо наричано "капитализъм". Непрекъснатото съперничество е двигател на обществото на индивидуалния просперитет. То именно е господарят в "царството на свободата". Тази конкуренция е оста, около която всичко останало се върти. Тя е извора на непреодолимата динамика в човешката общност, на импулсите към живот, които доведоха до разцвета на модерната цивилизация на свободата. В този смисъл "непрекъснатото съперничество е необходимо дори за да се запазят съществуващите постижения" (Хайек). Но то е необходимо и най-вече затова да е непрекъснато открит пътя към нови постижения. Пътят, по който устремът към преуспяване и към единение с естеството на живота всекидневно потвърждава себе си, осъществява се неспирно в хоризонта на истински човешкото съществуване.

Накратко казано, от нас като човешки същества се изисква да не се "размекваме" и отпускаме, а да се "втвърдяваме" и "стягаме", да се концентрираме. Силата, която ни държи в постоянна готовност да отговорим на тайнството на битието, е благородното съперничество, поривът към превъзходство, на който силният не може да устои. А слабите и отпусналите се какво ги чака ли? Ами те с това само подготвят своя провал – "нещото", което трябва да бъде непрекъснато отхвърляна възможност на свободния човек. ▓ 11.КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ НА ЗАКОНИТЕ И ЗАКОННОСТТА? ▓ Руският философ Николай Бердяев описва нещо твърде съществено, от което е добре да се започне. Защото изглежда всичко се корени в човешката природа, “закотвено” е в естеството на човека – какъвто той е в своите дълбини. ▓ 11.1.Как да озаптим склонността към тирания и анархията? ▓ Та Бердяев пише така: "Най-силен израз на падението на човека е, че той е тиранин. Съществува вечна тенденция към тирания. Човек е тиранин ако не в голямото – в малкото, ако не в държавата, ако не по пътищата на световната история – в семейството си, в своя дюкян, в канцеларията, в бюрократичното учреждение, където заема и най-малкия пост. Човек има непреодолимата склонност да играе някаква роля и да си придава особено значение в тази роля, да тиранизира окръжаващите... Човек тиранизира и самия себе си, може би повече от всичко друго. Той се тиранизира като същество раздвоено, изгубило целостта си. Тиранизира се с измамливото съзнание за вина. Тиранизира се със завистта, самолюбието, злопаметството. Болното самолюбие е най-страшната тирания. Човек се тиранизира както със съзнанието за своята слабост и нищожество, така и с жаждата си за могъщество и величие. Със своята поробваща воля човек поробва не само другия, но и себе си. Съществува вечна тенденция към деспотизъм, жажда за власт и господство. Първоначалното зло е властта на човек над човека, унижението на достойнството на човека, насилието и господството. Но човек става господар на другия, защото по структурата на своето съзнание е станал роб на волята си за господство. Същата сила, с която поробва другия, поробва и него самия. Свободният не желае да господства над никого. Пострашно от всичко е роб, станал господар. Все пак най-малко страшен като господар е аристократът, който осъзнава своето изконно благородство и достойнство, свободен е от злонамереност. Такъв човек никога не става диктатор, човек на волята за могъщество..." И още нещо: "Нито едно човешко същество, дори и най-последният сред хората, не може да бъде средство, наторяващо почвата за поява на необикновени, забележителни хора... Истинският аристократизъм не е право, привилегия, той нищо не иска за себе си, а отдава, налага отговорност и задължението да се служи. Необикновеният, забележителният, надареният с особен талант не е човек, на когото всичко е позволено, обратното, той е човек, на когото нищо не е позволено. На глупаците и нищожествата всичко е позволено."

Ето между тези полюси – вродената склонност към безсмислена тирания и нуждата всеки да бъде оценен по достойнство – трябва да се балансира, за да се устрои обществото по такъв начин, че всеки да постигне удовлетвореност и никой да не е обиден или пренебрегнат. При това всичко трябва да стане така, че именно най-добрите да бъдат водещи, а не най-лошите – понеже били… много (както е станало при комунизма). Средството за това е едно и то се нарича свобода. А свободата се реализира и осигурява себе си чрез законите. ▓ 11.2.Какво законът не трябва да бъде? ▓ Латинската максима Dura lex, sed lex – “Лош закон, но закон”: законът винаги е подобър от беззаконието! – е безусловно вярна и трябва да се разбира най-точно. Защото формата на закона – съществуващ винаги наяве, публично – не позволява открито едни индивиди да бъдат ощетявани за сметка на други. Условието за това е всички да са признати за самостойни човешки същества – а не, например, за "плебеи", "роби", "пролетарии" или пък "санкюлоти" (както някои сами се определят, пледирайки за “по-особени” права!). Това обяснява факта, че дори и "законът на беззаконието" или "правото на безправието", а именно законът и правото на реалния комунизъм като най-варварска система за унижение на индивида, така или иначе поне на думи и на хартия декларира и човешки права, и една като че ли "рационална" законност. Но оттук следва и това, че да има закони не е достатъчно постигане на баланс на интересите, а също и за разбиране на съществуващото в света на индивидите. Важното и определящото е какви са тези закони, доколко те са жизнени и създават ли една атмосфера на здрави отношения между индивидите. Също така е необходимо да се разбере доколко разумно е устроено съответното общество, доколко, накрая, редът в него отговаря както на естеството на индивида, така и на изискващото се от живота и дължимата свобода. Има закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да поемат върху плещите си своята съдба. Такива закони прокарват тенденцията индивидите да бъдат "ръководени", "направлявани", "командвани". Или просто "водени" от силната ръка на държавата – т.е. от други, "малко по-специални" индивиди с власт, по-скоро от някакви особени "социални същества" (самонадеяната каста на избраниците на комунистическата партия-държава!). Такова едно законодателство изхожда от презумпцията за господството на социума (комуната, общността, дори "стадото") над индивида. То може да се нарече както искате: комунистическо, "социално", "социалистическо", централистично, държавно-монополистко, етатистко, вождистко, антииндивидуалистично, тоталитарно (тази дума е особено мила на милеещите за "чистотата" на "светлата комунистическа идея"!) и пр. Съответно на това индивидите необходимо биват поставяни в някаква (абсолютна или частична) зависимост от "майката-държава", а това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще. От което следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел.

▓ 11.3.Защо някои закони обезсилват социалния организъм? ▓ Това става, защото акцентът в такива общества започва да пада върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна разсъдъчна "справедливост". Индивидите в него са лишени (или, при социалистическата версия – ограничени) във възможността си да създават по своя инициатива и на свой риск. По тази причина всички по-нататъшни усилия на монополния собственик (държавата с целия си некадърен и неадекватно мислещ апарат от ограничени в личностния си потенциал "партийци") да промени все по-катастрофалната ситуация в производството на блага са осъдени на неуспех, на неминуем провал. "Изведнъж" в такива общества откриват, че "нещо не върви", че "държавата е лош собственик", че е непоносимо "всичко да е на всички", че общото е непродуктивно и гибелно, че не съответства на естеството на живота. Накрая са принудени на признаят, че просто няма какво да се разпределя, от което пък следва краят на измислицата за "всеобщото щастие", за "неспирния поток от блага" (комунизмът според очакването на Маркс и Ленин), течащ направо в "отворените за лапане" уста на милионите все по-гладни труженици в тази безчовечна система. Вижда се, че едно такова законодателство във всичките му форми най-напред посяга върху различието в собствеността (или го ограничава в по-меките варианти), с което се отприщва разрушителната стихия на доктрините, които са изцяло разсъдъчни, т.е. не съдържат нищо жизнено в себе си. Когато в едно добре развито пазарно общество социалисти започват да коригират законодателството в "социалистически дух", те измислят най-вече пречки пред свободната инициатива на индивидите. На тази основа започват да провеждат политика за "по-справедливо" разпределяне на доходите – данъчното бреме за найактивните слоеве се засилва драстично. С което се намаляват импулсите за развитие и подготвя стагнация на производството. Такива законодатели и управници сами отрязват корена, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за "слабите" , за бедните хора "социални програми". Разбира се, социалистическите управления в такива развити пазарни страни не успяват да провалят самия пазарен строй (тъй като не се осмеляват да посегнат на неговата основа, собствеността под формата на самодейна раз-личност), но те така натоварват иначе ефективно действащите спонтанни механизми на пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима "загриженост за всички" е гарантиран. Разбира се, това не се отнася за комунизма, разсипващ изцяло живота в страните, в които е господствал поне десетилетие, и изсмукващ като вампир жизнените сили на цели нации в случаите, в които е господствал поне половин век. ▓ 11.4.Как законът започва да служи на свободата? ▓ Разстроеното от социализъм законодателство трябва отново да бъде вкарвано в естествения коловоз на автентичните пазарни механизми, основани на необезпокояваните от нищо различия в собствеността и на индивидуалната предприемчивост на свободните индивиди. Това по косвен път показва, че жизнени са единствено правилата на общуване и живот, основани на една изцяло либерална философия. “Либерален” означава “свободен”,

ето защото нека философията на правото, изхождащата от свободата, да я наречем именно либерална, а законодателството, опиращо се на нейните ценности – либерално. Засега нека да не се подвеждаме от някои други нюанси в употребата на това понятие, които се дължат на неговите трактовки най-вече в политическата теория и практика. И за които направих нужните уточнения по-горе. В този смисъл либералното законодателство търси съответствие с автентичната основа на човешкото съществуване: свободата, раз-личността на индивидите, различията в собствеността, спонтанно хармонизиращия се пазар на основата на договорността, жизнения и непринуден ред, в който държавата само създава потребните за инициативата на свободните индивиди правила и условия и пр. Ясно е, че едно такова законодателство възвръща растежа и благосъстоянието в обществото, изгодно, впрочем, и на ония, които не притежават "нищо", т.е. разполагат само със себе си, но по неизвестни и на тях самите причини са си наумили, че това е "нищо". Следователно законите в една страна могат както да насърчават индивидите в ефективното "правене" на техния живот, така и да ги обезсърчават, да "погасяват" всеки опит за инициатива и за поемане на отговорността за своя живот в собствените ръце. Това са двата полюса, към които клонят опитите за уреждане на живота: либералният, изхождащ от самия живот с всичко потребно както на живота, така и на живия индивид, така и на жизнено необходимата му свобода, и нелибералният – включващ и антилибералността като същност на комунизма. Едно такова законодателство изхожда от едноизмерния разсъдък с немощното му морализаторстване и затова говори най-вече за някаква „социална справедливост” – но не просто за автентичната справедливост! То също говори единствено за "социални" – а не човешки! – "права", за "социална” държава и пр. фалшиви "социалности". Поради това подобно законодателство е неадекватно на живота, опитва се да му вреди, да го руши и разстройва. ▓ 11.5.Как се поражда доверието в необозримите възможности на индивида? ▓ Накратко казано, законите се опират или на индивида с цялата му свита (свобода, различност и пр.) – и затова се основават на доверие в неговите "необозрими възможности" (по израза на К. Ясперс). Или пък се опират на социума, на абстрактната "всичкост" и "еднаквост" на без-личните (не-раз-личните), дезиндивидуализиращи се "индивиди". Ако се възцари последното, тогава на хората в крайна сметка не остава нищо друго освен да носят тежкото бреме на една външна на техния живот и безчовечна социална система: щом са имали злия жребий да допуснат установяването й. Или пък да се родят в общество, което ненавижда свободния индивид, което е враждебно на свободата, което не разбира естеството на живота. Първият тип закони, либералните, активират човешките същества и им дават възможността сами да постигат смисъла на съществуването си в неговия неизмерим хоризонт – който точно поради това не може предварително и разсъдъчно да се задава, предопределя и пр.! Вторите, социално-комунизиращите, обезсърчават индивидите и ги поставят в

един свят на безплътните сенки, който е колкото абсурден, толкова и изпълнен с безнадеждност. Преживелите комунизма – започнал, впрочем, като разсъдъчна и "интелектуална" игра на непълноценно съществуващи и празни, поради това завиждащи на чуждия живот, скучни индивиди, и свършил като колос върху глинени крака, стъпил върху плещите на милиони безперспективно съществуващи "социални същества", които точно затова понесоха толкова страдания! – и разбралите неговата извратена същност, надявам се, ме разбират добре. На останалите просто не може да се помогне… ▓ 12.ТРЯБВА ЛИ ДА СЕ ОПИРАМЕ НА ТРАДИЦИЯТА? ▓ Вероятно на казаното дотук може да се отправи следното възражение: нима разбирането за раз-личността на индивидите не се намира в дълбоко противоречие със също така основателното приемане на самоценността на всеки индивид? Излиза, че от една страна всяка личност е "ценност сама по себе си". Но в същото време – заради различността на индивидите, задълбочаваща се на почвата на свободата – някои личности са "по-ценни", а други фактически се "обезценяват", губят равнопоставеността си по ценност с първите. Приемайки индивида за върховна ценност, не следва ли от това да направим извода, че индивидите (в качеството си на носители на тази ценност!) трябва да запазят равноценността си, постулирана изначално, "по дефиниция"? ▓ 12.1.Как да разбираме съчетаването на самоценност и различност? ▓ Самоценността не поражда задължително "еднаквост" или "равенство във всичко"; човешките същества са ценни тъкмо затова, защото са различни. Това е така тъй като тук имаме работа не с друго, а с индивидуализирани съществувания, със самобитно (самобитие) съществуващи същества и индивиди, които тъкмо поради това добиват своята "несравнима" дори, уникална ценност. Следователно началната "равноценност" на човешките същества трябва да се разбира само като възможност, не като действителност: всяка субективност, доколкото е субективност, съществува индивидуално и според свободата си, което непрекъснато поражда различия. Излиза, че за ценност при човешките същества, при индивидите, може да се говори не общо ("всички вкупом", все едно че сме серийно произвеждани продукти, възпроизвеждащи все една и съща същност!), а само доколкото е налице суверенен и различен творец на ценност, субект, създаващ своята, собствената, личната, дълбоко субективната ценност. Доколкото различията се снемат и нивелират, дотолкова индивидуалната ценност се губи и обезценява. Тя расте обаче успоредно със задълбочаването на различията, с все по-отчетливото открояване на индивидуален лик или облик, с оформянето на една оригинална и неповторима жива субективност. Автентично съществуващият индивид, носител на самородна ценност, сравнен с "масовия продукт" на колективистичната комуна, е носител на безспорни предимства и същевременно абсолютно превъзхожда този последния – тъй като тук различията са потиснати, ликвидирани, премахнати по пътя на нивелирането и обезличаването, по пътя на

унификацията. Човекът не е представител на обща, единна и неизменна (изначално вложена в нас) човешка същност; такава същност просто няма. Такава абстрактна човешка същност, придаваща след това милостиво на всички нас една и съща, напълно еднаква ценност – не може и не бива да има, защото иначе всичко се обезсмисля. Защото, ако беше така – както, впрочем, на мнозина не уважаващи тъкмо себе си, прекалено много се иска! – то ние наистина бихме станали абсолютно "равноценни" именно в пълната си обезцененост! За щастие и противно на това, индивидът сам създава своята неповторима същност и ценност съобразно съществуването, което суверенно е избрал, т.е. съобразно съществуването, избрано свободно и отговорно. Следователно човекът наистина е самоцел и самоценност, но и двете се пораждат на основата на неговата "самост", самостоятелност, автономност и свобода. ▓ 12.2.Какво представлява традицията? ▓ Ние съществуваме не на празно място, а в някакъв смисъл и благодарение на унаследената традиция. Става дума за значимото в човешките опити за самоопределение, разгръщащи се на почвата на неизчислимото множество от индивидуални раз-личности. В тези опити за търсене на човешкото и на значимото, субстанциалното за човека, не всичко е останало заради богатия си жизнен смисъл, а е бил произведен и много баласт, много излишна тежест и една подлежаща на отхвърляне обремененост. Утвърдило се е обаче и е останало единствено адекватното на живота за човека, съответстващото на неговата свобода, устойчивото, значимото, онова, без което не може, необходимото за самостойната субективност. Човекът в традицията е сътворил дълбоко потребните условия на съществуването, достойно за човека, т.е. за това съществуване, което се синхронизира с естеството на живота за човека, с неговото неизразимо докрай тайнство. Не може да се мисли за съвременното съществуване на човека – в условията на създадените от него жизнени реалности, зачитащи индивидуалността общности, свободен пазарен строй, непрекъснато разгръщащ се ред, културни и духовни детерминанти на съществуването и пр. – извън традицията, която го прави възможно и така ефективно. Затова може да се каже, че светът за индивида не е друго освен светът на традицията, явяваща се по естеството си законосъобразност на неговата свобода или пък жизнеустойчивост на сътвореното и сътворяваното от човека. На онези, които възприемат традицията като отрицание на самата възможност за новаторство – и затова тя им изглежда консервативна сила, съпротивляваща се на новото! – вероятно е неясна същината както на традицията, така и на т.н. новаторство. От друга страна те, и това е съвсем сигурно, не са си "изчистили сметките" със свободата, явяваща се същност на живота за човека. Но ако в традицията остава само значимото за живота и съгласуващото се със свободата (подобно на "рамка"), то тогава няма място за някакъв самонадеян радикализъм, опитващ се – чрез рушенето на традиционното, т.е. на жизнено значимото, дори на субстанциалното за живота и свободата на човека – в крайна сметка да постави всяко нещо не на неговото място. Т.е. да обърка съществуването, да "размъти" неговите извори.

ХХ век, запознат най-пълно с последиците на най-яростния радикализъм в историята, с невижданите по-рано изстъпления на комунизма, вече с опасения гледа на всеки призив за "революционно новаторство", предлагащо коренни изменения на съществуването съобразно някакви кухи разсъдъчни предписания. Ако разберем естеството на историческата традиция на вековете, намираща се в дълбоко единение с опорите на съществуването, то едва тогава ще можем да се доближим и до пълноценно разбиране на всичко онова, което, макар и новост, може да обогатява съществуването на човека, а не да го ощетява или пък съсипва. ▓ 12.3.Какво е традицията от гледната точка на живота и свободата? ▓ В наше време изпъкват предимствата на велики и непоклатими традиции, трасиращи, подобно на указателните камъни, пътя на човечеството към автентично преживяваната и действителната свобода. Става дума за ценности, придаващи смисъл на съществуването, опитващи се да го доближат до неговата автентичност и посилна за човека пълнота: доверие в способностите на човека да се справя сам, да проявява на свой риск и отговорност насочени към индивидуалния успех инициативи и предизвикателства, да бъде пълновластен господар и собственик на своите постижения, да зачита свободата и достойнството на себеподобните. Иначе казано, човешките същества да не бъдат подлагани на груб външен контрол и лишавани от самостоятелност, което означава с право да се съпротивляват на опитите да бъдат правени еднакви и послушни, апатични и лишени от воля и т.н. Вижда се, че така разбраната традиция не слага прът в "колелото на развитието", а всестранно го насърчава и подкрепя, дори го прави действително в неговата необходимост и разумност, а също така цялостно го импулсира към необозримите шансове на човека (Ясперс). В този смисъл традицията не отнема свободата, а – сама бидейки квинтесенция на свободата – създава пространството на нейното пълноценно реализиране, формите на себепостигане на човека в измеренията на действителната свобода. Правилно разбраната традиция съдържа в себе си устояли на времето правила и стереотипи на живот, обичаи на добре устроения и подреден живот. Тя не е бариера пред индивидуалната свобода, напротив, традицията е нейна почва, "опорна точка", "лост", благодарение на който съвременното съществуване спонтанно и непринудено се хармонизира и възобновява в поривите му към най-доброто и съвършеното, ефикасното и също така разумното, дълбоко потребното и истински значимото. И ако животът, а също така и свободата сами по себе си са ценност (не нуждаеща се от нещо друго за съществуването си), то традицията е тяхното органично допълнение, в което се концентрират единствено постиженията, способстващи за "разполагането" на индивидуалното съществуване в адекватни на самото него форми. Затова традицията е в пълния смисъл на думата човешко творение, което тъкмо поради това е пригодно и значимо за човека, обслужва неговите жизнени потребности. Ето защо отрицателите на традициите (оценявани от тях като вехти, стари и дори мухлясали!) поради пълното си неразбиране се виждат принудени да чертаят планове за "нов човек", "нов свят", за някакво "общо дело" или пък за така безсмисленото, абсурдно "всеобщо щас-

тие", за "нов морал" и пр. Затова на тях също им изглежда идеал не постигнатото от цивилизацията и културата, а варварството, в което всички били равни единствено в своето безсилие, а също и съвсем несвободни. Но здравият човек, изправен пред толкова възможности за перспективно съществуване в пределите на жизнени традиции, няма да се подведе и да се вслуша в подобни едноизмерни предложения, чиято плоска разсъдъчност никога няма да долови тоталността на живота, неговото величаво богатство и възторжения трепет, пораждан от свободата в гърдите на открития към предизвикателствата на битието и затова изцяло отговорен пред съществуването си съвременен човек. Въплъщението на доктринерството, насочено срещу всички традиции и срещу самия живот – комунизмът – затова построи един античовешки свят, основан на лъжата, и затова той изпитваше такава дива злоба срещу истините, съхранявани от вековни традиции на човечеството. ▓ 12.4.Как новото се поражда в пределите на традицията? ▓ Традиционно устоялият живот, разгръщащ се в пространството на все по-адекватно разбираната свобода, не може да бъде заобикалян или пък отричан в името на същата тази свобода без посягане на суверенността на индивида и правото му на сама себе си определяща жизнена инициатива. Всяко и всичко ново се откроява като такова именно в перспективата на традицията, то е подготвено от усилията на поколенията да се впишат най-ефективно в естествения строй на съществуването. Това означава, че новото не може да зачертае подготвилата го, дори извикалата го към живота традиция, а – доколкото то носи нещо значимо в себе си – по необходимост органично се съчетава с нея. Всичко това е така, защото не е възможно да бъде изобретено неподозирано от миналите поколения и принципно различно съществуване, основано при това на коренно други предпоставки. А тези необходими предпоставки, на които се покои традицията, са винаги свобода, собственост, суверенни права на индивида, самоопределяне на човека, лична отговорност пред индивидуално овладявания живот, усещане за власт спрямо собственото бъдеще. И така, модерното не е, не може да бъде коренна противоположност на обичайното и на традиционното по същия начин както новото не е пълно отрицание на старото, а органично го допълва и го издига на по-висока степен. Историята не може да бъде натикана в някаква разсъдъчна схема, представяна за "идеал" на съществуването и "пълно съвършенство". Историята по своето естество съответства на възможностите, които животът предлага на човека. Затова тя чрез традицията улавя и задържа само онези форми на живот, онези жизнеутвърждаващи правила и обичаи, които в своята постепенност все повече и повече приближават човека до живота, правят го адекватен на неговите изисквания, пречупени при това през призмата на свободата. Всъщност човекът има винаги пред себе си две алтернативи, две дилеми на свободата си. Първата: да живее съобразно дълбокото вътрешно естество на самия живот и чрез също така вътрешно присъщата му свобода и спонтанност – и тогава няма да му се струва, че "прави" и "гради" своя живот според схеми и разсъдъчно изобретени, външни на жи-

вота правила. Или пък, второ, в една самозабравеност и самонадеяност да се заеме със "строителството" на живота според изобретени от бедния му разсъдък "принципи" и "закони", при което сам себе си отстранява от извора на всяка жизненост – животът! – и така започва да произвежда нездрави и фалшиви, изкуствени и безперспективни "новаторства", лишени от субстанциална значимост и автентичен смисъл. Първата алтернатива обозначава пътя на жизнеустойчивата традиция, определяна от автентично разбраната свобода. Това е алтернативата, поддържана от здравия консерватизъм, изхождащ единствено от живота и присъщата му свобода. Докато втората алтернатива се свежда до разрушителния път на "революционния радикализъм" (игнориращ всички традиции и назрели възможности!), до гибелното следване на чистия произвол, който никога не е довел до нищо добро. Напротив, пораждал е само злини, беди и убийствени за човещината волунтаристично-разсъдъчни проекти от типа на комунизма. Накратко казано, традицията е приятел на автентичния живот, пропит от човешкия усет за свобода. Докато голото отрицание на традициите от страна на самонадеяния радикализъм неумолимо води до провал на човечността. Провал, определян винаги от дива ненавист спрямо живота, спрямо естествената удовлетвореност от него, спрямо благородните пориви за творчество и себедоказване и т.н., а също и насърчаван от някакво абсурдно преклонение пред вулгарния произвол и суетната несвобода. ▓ 12.5.До какво води разсъдъчният антитрадиционализъм? ▓ Установихме, че традицията в своята цялост е резултат от привързаността към живота (Роджър Скрутън) на човешките същества, от пристрастеността им към свободата – бих си позволил да добавя. Традиционно става онова, което се основава на отношението към човека като към цел сама по себе си (самоценност), а извън традицията остава всичко, което се свежда до разглеждането на човека като средство за постигането на всякакви цели. Традицията следователно е душа на все по-разрастващото се царство на свободата, докато радикалната антитрадиционност се оказва израз на отпадане от това царство. Тази последната е симптом на болезнена конституция и представлява проекция на такива рудименти на изцяло варварски и нерафинирани инстинкти на човешката природа, които поради враждебността си към свободата нямат никакво бъдеще. И затова те винаги са аномалия, рецидив, инцидент в субстанциално определения чрез свободата строй на човешкото битие. Такива отклонения от жизнеустойчивата традиция, изразяваща значимостта на чисто човешкото, тъкмо поради това са изцяло безперспективни. Те не могат да сътворят нещо ценно и съгласуващо се с традицията. Техният ефект затова е напълно разрушителен, никога съзидателен; те не могат да формират своя култура и т.н. Затова отрицанието на традициите винаги се съпровожда от несъзнавано предложение да се поеме по задънени улици в развитието или пък да се върви в някакво сляпо разклонение на историческата човешка еволюция. Комунизмът е най-красноречивият пример за напълно обречен социален експеримент, който не можа да постигне нищо значимо, който затова произвеждаше само найизродени форми на съществуване и съзнание. Възникването и развитието на комунизма не

е нищо друго освен културен и ценностен вакуум или пък екзистенциално безвремие, изпълнено единствено с невъобразими абсурди, с ирационални ексцесии, с дива ненавист спрямо живота, свободата, истината и човещината, с неописуеми страдания на милиони човешки същества и с невиждан преди това разгул на жестокостта, кухата разсъдъчност, наглата хитрост и колосалната, при това войнстваща простащина. Другояче казано, комунизмът с цялата си история показа единствено какво съществуването не трябва да бъде, как не трябва да се живее, доколко всичко може да бъде поставено "с краката нагоре" (любим израз на Маркс и Енгелс!), невъобразимо объркано, извратено, изкористено, изопачено и т.н. Ако има все пак нещо позитивно в историята и съдбата на комунизма, то е в това, че той показа чудовищния вид на един изцяло антитрадиционен свят, абсурдността на "света-лагер" в неговата пълна антитрадиционност, в неговата разсъдъчна и затова безжизнена радикалност. Затова и "новият човек" на комунизма се оказа карикатура, жалко подобие на човека, неговият "нов морал" не беше нищо друго освен оскърбление на всяко морално чувство и непоносимо лицемерие – виж "Моралния кодекс на строителя на комунизма": най-наглата подигравка с човечността, която някога е била измислена! А пък "новият живот" и "новият свят" именно се оказаха точно въплъщение на всички струпани накуп абсурди и издевателства, т.е. "свят" на непроницаемата тъма (свят все пак иде от светлина!). ▓ 12.6.А какво съдържа идеята за пълноценен живот? ▓ Казаното дотук ни позволява да погледнем на традицията от една друга позиция: традицията е концентрация на общовалидното за всяка жизнена и здрава субективност. Изискващото се от свободата в нейната субстанциалност (непреодолима значимост) приема формата на традиционност или – когато се "утаи" в съзнанията – на един здрав консервативизъм, който не позволява на историческото битие на човека да излиза извън неговата стремяща се към автентичност и пълнота определеност. Въпреки цялата многоликост на човешкото битие, проявяващо се в строго индивидуални форми на съществуване (съществуване единствено на почвата на свободата!), въпреки неговата неизразима динамика и интензивност, поривите на човека към човешкото притежават и устойчивост в спонтанността си, която уляга като историческа и културна традиция. В този смисъл традицията е тъкмо общозначимото и общовалидното в световия поток от екзистенциални, културни, духовни и исторически феномени. Тя именно е непосредствената "свързаност" на феномените на човешкото битие, която нищо друго не може да замени. Пример за такава жизнена традиция, носеща в себе си несравними по значимостта си за човека ценности, е религиозната традиция – съхраняваща неизменния по значимостта си морален свят на човека, устремен към Висшето и Божественото. Или пък традицията на постепенно изкристализиращия на основата на доказали ефективността си ценности и правила икономически опит на човечеството – със стоящите в основата му правни, политически и дори морални и пр. детерминанти. Друг пример е общочовешки значимата традиция на все по-обогатяващата се духовна култура, обединяваща в себе си ценностите на изкуството, философията, науката и

съпровождащата ги техника и технология. Тук, разбира се, няма да пропусна вечната екзистенциална даденост на семейството като свързваща индивидуалностите форма на конкретен общностен живот, като сфера на родствената раз-личност, даваща незаменим с нищо друго простор на – както и да смятат "модернистите", радикалните революционери на "остарялото и консервативно семейство"! – на отговорната свобода и личностната "заедност". Вижда се, че изброените разновидности на традицията влизат в дълбоко органично единство, взаимно се проникват и са пронизани от все един и същ самоосъзнаващ се дух, от цивилизационното тъждество на свободната човечност. Отделните форми на традицията говорят все едно и също на различни езици, тяхната тема е тъкмо общовалидното за човешките същества, общочовешки значимото, субстанциалното за битието на свободата, нагледно проявяващо се като човешко същество. Това е именно човекът като единство въпреки цялата си раз-личност, като "индивидуална общност" или пък като общност на богати индивидуалности – във всеки един смисъл на тези думи. ▓ 12.7.Защо разумният човек може, ала няма да направи всичко? ▓ Човекът е субективност, сама себе си определяща действителност, не знаеща покой активност. Човекът е свобода – с това е казано всичко. Но оттук следва, че всичко зависи и се свежда до това как разбираме свободата си. Свободата, откъсната от историческите форми на традицията – които са тъкмо "изкристализирала" от опита свобода! – неминуемо се изражда в произвол, т.е. в пряката противоположност на свободата. Човек все пак може да прави всичко, но свободният, разбиращият свободата си индивид (сам и по свой избор) тъкмо затова няма да направи всичко, а само онова, което съкровено иска, което му е дълбоко потребно, което отговаря на естеството на живота. Тази спонтанно възникнала и все по-заякчаваща се самоопределеност на свободата е традицията, традицията е отговарящата и синхронизиращата се със свободната субективност "нормалност", която именно чрез субективната свобода достига до всяка норма, до всяко правило или изискване. (Нали "правилното" е "нормално" – и обратното!) Това не значи, че индивидът е "прикован" към убийствена за самодейността му традиция – както на някои им се струва. А се изразява в това, че на почвата на традицията индивидът насочва самостоятелността си по посока на смисленото за живота и отговарящото на една все посамоосъзнаваща се автентична свобода. Тъй като няма и не може да има свобода извън пространството на свободата, ограничавано от жизнени традиции, то не може да се смята, че "там където властва традицията, там няма свобода". Работата се свежда значи до това на какви традиции индивидът е склонен да се подчини, а това от своя страна зависи от това какъв е той самият, доколко е предан или разбира свободата. Такъв един вслушан в призива на традицията на свободата самоосъзнаващ се като автентично свободен индивид именно няма да се отклони от пътищата на свободата. Той никога няма да "кривне" по пътя на несвободата – защото ако го направи, тогава той няма да е той самият, един вид ще е загубил тъкмо себе си. Излишно е да се подчертава, че по пътищата на свободата човек никога няма да загуби свободата си, нещо повече, само движейки се по тях той ще може някога истински да

я намери. Това е краткото тълкуване на израза "общовалидност на човешкото", който си позволих да употребя – и по което тук, за съжаление, не мога да се разпростирам повече: тук се крие тема за цяла една друга книга. Но нека да се спрем на един нов въпрос, който, изглежда, все повече се натрапва в съзнанието на непредубедения читател. Естествено е ако един такъв опитващ се да вниква в същината на работата читател вече се пита: каква е тази "неистова" апология на традицията? Или пък питането му – напълно закономерно и оправдано – може би звучи така: ▓ 12.8.Има ли лоши и добри традиции? ▓ Или пък, другояче казано, дали всяка традиция освен светла и позитивна страна, няма и тъмна, опака страна? Ето въпросите, над които си струва да се замислим и дори вчувстваме сериозно – ако това последното ("чувствата в тяхната сериозност") изобщо е възможно. Впрочем, ние винаги тъкмо това правим: мислим истински и сериозно само ако душата ни е овладяна от чувство и дори страст. Безчувственото мислене не може да роди нещо жизнено, то скоро омръзва даже и на самото себе си: идеята (а философията борави само с идеи, не просто с мисли!) носи и побира един богат смисъл само защото е непосредствено единство на мисъл и чувство, на знание и разбиране, на понятие и интуиция, на изразимост и неизразимост. Органон на философското прозрение е тъкмо разумът като цялост на тези коренно различни сили на духа на човека. Нека с това да завърша своето отклонение, хвърлящо все пак известна светлина върху метода на това изследване. Дали пък не съществува "традиция на несвободата"? – може би така трябва да бъде преведен нашият въпрос? В някакъв смисъл може да се отговори: да, съществува, но с добавката: "но тогава това не е традиция, а опозиция на традиционното". Дали имаме право да считаме така? Първо трябва да се подчертае, че нетрадиционно не значи модерно; нетрадиционното е просто нетрадиционно, т.е. излизащо извън дадена традиция. То обозначава противопоставеността на традиционното, опозицията на това последното. Нетрадиционното не съвпада с модерното (както на някои им се иска!) защото може да представлява връщане към стереотипи, вече преодолени от традицията. Т.е. да е израз на носталгия към дотрадиционното, т.е. да е тъкмо архаичност, закъсняла във времето, но въпреки това правеща последни опити да върне развитието в своя полза. Традицията в своето налагане е трябвало да преодолее чрез непрекъсната съпротива най-вече инертността на несвободата, от което следва, че непрекъснато откритата пред човека възможност да се поддаде на упоменатата инертност е почвата за зараждане на всяка радикална антитрадиционност. Общо взето всичко възможно така или иначе вече е било поне в зародиша си, и значи нетрадиционността е само "възкръсване" или пък "ренесанс" на тенденции, които традицията и живия исторически опит са могли преди това мъчително да надмогнат, но сега им се налага наново да преодоляват. Подобни тенденции, съпротивляващи се и подкопаващи стратегията на свободата (явяваща се същност на разгръщащата се историческа традиция), действително могат да обособят лошата традиция на нетрадиционността, т.е. на неотказалата се от реванш

традиция на несвободата. По този начин традицията намира в лицето на враждебната й антитрадиционност на несвободата своя контрапункт, силата, вечно намираща се в опозиция на онова шествие на свободата, което традицията олицетворява, "своето друго", твърдия бряг, който историческата традиция, подобно на река, е трябвало бавно да подкопава в опитите си да се наложи. Нетрадиционността на несвободата обаче трябва да бъде схващана именно така, тъй като, както вече беше показано, всяка радикалност спрямо традиционното не може да роди значими и оставащи във времето ценности. Защото тя поражда само "анти-ценности", голи отрицания на традиционното, които не могат да постигнат естествеността на живия исторически процес. Нетрадиционността затова не е друго, а поредица от изблици, инциденти, ексцесии и също аномалии, които традицията на свободата успява да преодолее или поне да потисне на основата на своята субстанциалност. ▓ 12.9.Защо несвободата не може да роди нещо жизнено и значимо? ▓ Несвободата, явяваща се сърцевина на непримиримата нетрадиционност и особено на антитрадиционализма, не може поради отрицателността си (поради своя негативизъм!) и поради несубстанционалността си да роди нещо жизнено и значимо. Те затова само пречат, вредят и отклоняват (поне за известно време!) значимия исторически и културен процес на вкореняване на свободата в човешките сърца, души и съзнание. В този смисъл комунизмът като най-решителен изблик на радикална антитрадиционност показа пълната обреченост на тенденциите към несвобода, които историята винаги е съдържала. С провала си във всички насоки комунизмът най-сетне доказа безсмислеността на опитите за съкрушаване на екзистенциалната и историческа традиция, невъзможността на несвободата да породи нещо трайно и значимо, да си създаде "свой свят", свят, израснал върху неистовата вакханалия на античовешката без-жизненост на несвободата. (Отбележете натрупването на негативизми в същината на комунизма: тези "анти-", "без-" и "не-" и пр. само са най-външен израз пълната му неадекватност спрямо живота, който винаги утвърждава, но не отрича без смисъл!) Но дали въпреки това несвободата (и тя е пълно отрицание: не-свобода!) претърпяла толкова кардинално поражение в лицето на тоталния провал на комунизма, завинаги се е отказала от опитите си поне за "частичен реванш" – този път в някакви други, "неразцъфнали досега в така пищни цветове" форми? Едва ли, битката на свободата и несвободата, арена на която е цялата човешка история, никога няма да приключи – както и смъртта никога няма да се предаде пред живота. ▓ 12.10. Край на историята ли е краят на утопиите? ▓ Нека приведа разсъждението на лорд Макс Белоф по повод на краха на комунизма в Източна Европа: "Краят на военната заплаха от страна на Източна Европа се възприема не само като събитие в света на политиците на силата, но и като победа и може би като крайна победа на ценностите на свободния свят над комунизма. Така навлизаме в период на еуфория,

ознаменуван с есето "Краят на историята" от чиновника от Държавния департамент Франсис Фукояма, който сериозно твърди, че в света вече не били възможни конфликти, защото сега всеки приемал предимствата на либералната демокрация и пазарната икономика. Някои хора вече си дадоха сметка каква безсмислица е това твърдение." Тук мога само да се съглася с категоричната оценка на английския историк, въпреки че не мога особено да се разпростирам с аргументации в нейна подкрепа. Ще се задоволя да приведа поне това. Ясно е, че утопиите от рода на комунизма – опитващи се да съблазняват хората с „абсолютните предимства” на несвободата – претърпяха действителен крах. Но тези утопии, които никога не са преставали да никнат – тъй като винаги са съществували хора, податливи на съблазните на несвободата и безотговорността – едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е обаче – да се надяваме – че тази категория хора вече не е мнозинство, което има силата да се налага и да "подправя" по свой вкус историята. Тези хора, впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се подчиняват на безличности като тях самите; мотивът за това е да не им се налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено превъзходство на разбиращите и ползващите се от свободата си. Тази е екзистенциалната основа, която винаги ще ражда "самоотвержени привърженици" на несвободата – хора, за които свободният живот един вид не е по силите им. И затова те в безсилието си да променят нещо ще се отдават на т.н. съблазни на несвободата: без свобода наистина по-леко се живее, но за сметка на това не се живее достойно. Крахът на комунизма – който по естеството си е апогей на влечението към несвобода у непълноценно живеещите – е тежка плесница върху тези самоотвержени привърженици на "сладката несвобода", върху тези яростни противници и врагове на толкова неизгодната им свобода. От тази наистина тежка плесница те едва ли скоро ще се съвземат, но това съвсем не означава, че този човешки тип мигновено ще се преобрази и по магически начин ще се влюби в свободата. ▓ 12.11.Защо не бива да вярваме в нови утопии? ▓ Затова и след краха на комунизма не видяхме несметни тълпи, благославящи свободата, индивидуалната предприемчивост, пазарната икономика, либерализма, консерватизма, традиционните ценности на човечеството и пр. Да, не забелязахме, нямахме щастието да видим такива тълпи в разгърналите се пред очите ни исторически събития, съпровождащи краха на бесовщината, наречена комунизъм. Ако е вярно, че на утопиите са подрязани корените, то това съвсем не ни позволява да започнем да вярваме в нови утопии – само защото те били с обратен знак. Трябва да се примирим с това, че хората никога няма да станат равни или още по-малко пък "еднакви". От това следва, че никога няма да настъпи утопичната ера на "всеобщото щастие", в която хората вкупом да искат все едно и също нещо – да живеят според изискванията на "свободата като осъзната необходимост". Щом като несвободата не можа да си устрои "абсолют-

но солидарна държава" и някаква призрачна "общност на блажените", то за свободата това е съвсем невъзможно. Нещо повече, тъкмо според свободата "царството на абсолютно съгласните поданици" е и съвсем нежелано: възникването му е равносилно на унищожение на самата свобода. Човечеството не е доближило предела на ползване от великите предимства на свободата, хоризонтите на свободата (и тези на съпровождащата я винаги несвобода!) не са достигнати, те се отдалечават с приближаването ни към тях – именно защото откриват безкрайни перспективи. Свободата не е друго, а образ на безкрайното, символ на неограничените шансове на човека да бъде себе си по най-добрия начин. Човешкото съвършенство е, изглежда, прекалено скучна работа, то в някакъв смисъл е непоносимо за живота – такъв, какъвто е той за човека. "Съвършеният", "стерилният" живот, бидейки само блян на разсъдъка, е несъвместим с естеството на живота, с неговата неизразимост, с неизчерпаемостта на мощните му потенции. В този смисъл ние не сме стигнали до състоянието "да уловим с ръка небето", безсмислено е да искаме това. Именно затова традиционните ценности са от такова естество, че не закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за човека. Така че наистина г-н Фукояма може да спи спокойно: историята не е дошла до своя край. Може да се прибави и това: в някакъв смисъл историческото чувство подсказва, че историята като израз на човешката екзистенция в нейната страст по автентичното едва сега започва, тя винаги е в началото. Пътят пред сега съществуващите индивиди никога не е извървян, той само предстои. Животът е склонен да се възобновява, да започва отначало, вечно да се възвръща – обогатявайки се все повече и повече. Затова именно "модерност" и "традиционност" съвпадат, стремейки се към вечното – не като идеал, а като пътуване… ▓ 13.ЗАЩО СЪЩЕСТВУВА ВЛАСТТА? ▓ Феноменът власт се нуждае от грижливо осмисляне, от вникване с цел постигане на неговия автентичен човешки смисъл. Властта не е изобретение, от което са се възползвали "лошите" в ущърб на "добрите" – както на мнозина им се струва – нито пък е бреме, несъвместимо със свободата, или хомот, който трябва да бъде отхвърлен, както изглежда на анархистично настроените празни индивиди. Властта е значимо измерение на човешките отношения, тя по необходимост израства от екзистенциалните условия на съществуването, и затова е безсмислено да бъде укорявана или отричана. Властта трябва бъде схваната пълноценно, а не еднолинейно и ограничено, както обикновено става в разпространената представа – властта била "нещо, свързано с политиците", "нещо, обслужващо стремежите на користните", "нещо, благодарение на което държавата упражнява своята хегемония" и пр. Ако вникнем по-дълбоко във феномена на властта, едва тогава ще открием, че тя пронизва всички без никакво изключение човешки отношения, че тя е градиво на човешкото съществуване, негов значим модус, че властта е неотделима от свободата и като такава присъства във всички жизнени прояви на човека, опитващ се да отстоява индивидуалността си.

Показателно е и това, че противници на властта са тъкмо неразбиращите свободата, ония, които страдат от едно объркано съзнание за човешките отговорности на съществуването, които са обременени от прекалено разсъдъчна представа за естеството на живота и "механиката", дори "техниката" на съществуване сред другите, също като нас държащи на достойнството си индивиди. Ако точно на тези отрицатели феноменът на властта им изглежда "зло, подлежащо на изкореняване", то това означава, че зад този феномен са скрити недостижими за тях загадки, правещи именно съществуването-визмеренията-на-властта прекалено човешко, истински значимо за човека, а също така в някакъв смисъл съдбовно, неотделимо от съдбата на индивида, опитващ се да се овладее от свободата си. Накратко казано, нуждаем се от уточняване на разбиранията с цел проясняване на онова, което справедливо може да бъде наречено тайнство на властта – тайнство, съизмеримо с онова на живота за човека, с тайнството на неговата свобода. ▓ 13.1.А какво е волята за власт? ▓ Изразът принадлежи на Фридрих Ницше, философът, който прояви изключителна чувствителност и прозорливост както по отношение на живота, така и на достойнството, така и спрямо неотделимата от тях свобода. Ницше проницателно откри, че животът за човека по естеството си е акумулиране на сила и здраве, че автентичното съществуване е непримиримо спрямо слабостта и умирането: ние не живеем за да страдаме, а за да изпитваме наслада от живота. (Великите истини са прости и ясни, този е критерия за действителна истинност; объркаността и сложността са признак за интелектуална нечистоплътност и за безчестие!) Симптом за израждането на човешкото и за упадък на морала и културата е приемането, че болезненото, слабото, онова, което изпитва недостатък на жизненост и затова се измъчва от неудовлетвореност, подвластното на нагона към смъртта – а не отдаденото на светлия и чист порив на живота – е "висшето", "предназначеното" за човека, "достойното" и "справедливото". Тази фатална подмяна на ценностите, която Ницше открива като сърцевина на духовната история, обозначава все по-засилващия се упадък на жизнеността, довел до това, че жалкият, слаб, безпомощен, страдащ и разчитащ на състраданието човек се представя за "венец на мирозданието" и "носител на прогреса". Културата според Ницше се оказва болна в същата степен, в която създаващият я човек е с болезнена конституция и изродена чувствителност, а двете се дължат на безразделното господство на разсъдъка над живота, на интелекта над волята, на социалното над свободата и усещането за власт. Робът, нещастният и слаб човечец, станал идеал на духа, морала и културата, не е Човекът според замислите на своя Велик Създател. Затова тази подмяна, опитваща се да зарази и битието на човека в неговия корен, трябва да бъде кардинално пресечена чрез безкомпромисна преоценка на всички ценности, към която съществуването зове.

▓ 13.2.В какво се изразява болестта на културата? ▓ Всъщност Ницше апелира към това да се ликвидира склонността към извращаване на автентичния строй на съществуването, другояче казано, той търси начина, по който всяко нещо да заеме отреденото му от самото естество на живота място, към подреждане на съществуващото съобразно едни здрави и жизнеспособни ценности. Например моралистите ни учат на това да презираме тялото и "сладострастната плът" – за да сме могли да се отдадем на несравнимите с нищо удоволствия на чистия дух. Това звучи познато и привлекателно, но какво всъщност означава? "Презиращите" плътта и тялото – здравото, силно, красиво и преизпълнено с живот тяло, което се стреми да се възползва от радостта на съществуването – какво всъщност презират, и, респективно, какво тогава харесват, на какво се прекланят? На духа, но какъв, кой дух е заветното за тях? Дали здравият, силен, и богат с преизобилието на жизненост дух, обитаващ едно също такова тяло, или слабият, измъчващ се, страдащ, окайващ се и окаян дух, извратен дотам, че смятащ за достойнство варварската си зависимост от едно изцяло неудовлетворено, болно и не признаващо удоволствията на живота тяло? Казано е: "Здрав дух в здраво тяло" – но дали здравината на духа сам по себе си трябва да има като непременно условие слабостта, враждебността на тялото към живота? Каква е тази изопаченост, стремяща се да внася раздор между двете велики сили на човека, които по дефиниция и най-вече по естеството си трябва да се намират в найпрекрасна хармония, в здраво и непринудено единение? Откъде накъде "трябва" и "длъжен си" се налагало непременно да са несъвместими с "аз искам" и с "желаното" както от тялото, така, да признаем, и от неизвратената душа? Защо си позволяват да учат човека на това, че той трябвало да ненавижда удоволствието и удовлетворението, а също и да се привлича от страданието, от телесната и душевна болка? "Грозно" и "позорно" било да се стремиш към превъзходство и господство, но достойно ли е да си слаб, немощен, разчитащ на "солидарността" и подкрепата на другите, на зависимостта от тях? Нима не е за предпочитане това да можеш да разчиташ на себе си, да умееш да се справяш сам, самостоятелно да побеждаваш слабостта и, презрял жалостивото хленчене и по просешки протегнатата ръка за милостиня, да се преизпълваш все повече със сила, с усещане за власт? ▓ 13.3.Какво става когато слабаците вземат надмощие? ▓ Ницше превъзходно доказва – ако тук изобщо има нещо за доказване – че в историята са взели превес мнозинствата на слабите пред немногочисления елит на прекрасните и силни индивиди. Слабите са изтълкували всички ценности в своя полза, и са успели да представят своето тълкуване за "единствено възможното", "дължимото", "подобаващото за човека", "автентичното". Удало им се е това просто защото са много, защото са споени от придаващата им монолитност стадна солидарност, а кухото единство е взело превес пред удивителното многообразие и богатство на различните. "Стадото" не търпи различността, стадният инстинкт не понася личността и не мирясва докато не я принизи поне до своето

ниво или не я унищожи. Всичко е станало наопаки – и точно това е основанието на Ницше за ново тълкуване, за преоценка на ценностите, за разбиране съобразно естеството на живота. Всъщност Ницше казва нещо твърде близко и не нуждаещо се от обосноваване: животът сам по себе си се стреми към сила, определя се от усещането за мощ и превъзходство, той отхвърля болестта и слабостта и се основава на здравето, на преизобилието от възможности, наречено при човека свобода, а иначе – спонтанност, порив, страст, влечение, воля за власт. Ницше, презрял изцяло "моралът на слабите", се отдава на "аморализма на силните", на благородните и прекрасни индивиди, на аристократите (власт на найдобрите в буквалния превод от гръцки) – и този човешки тип е наречен от него тип на свръхчовека, тъй като човешкото вече е омърсено от злоупотребите с него от страна на по просешки скромните тълпи, които са безпощадни спрямо индивидуалността, всеотдайно я мразят. ▓ 13.4.Какво е животът за свръхчовека? ▓ По времето, когато Ницше изобличава фалшивия морал на слабите и като че ли го прави идейно невъзможен (понеже го демаскира, сваля маските му), широко разпространената стадна психология, изразяваща единствено болезненост и извратеност на човешкото, достига своя разцвет и в лицето на комунизма си създава и "идеология". Свръхчовекът, явявайки се опозиция и антитеза на комуната, поема в себе си човешкото в неговия автентичен потенциал и дори го поставя на единствено достойния пиедестал: свръхчовекът е "човекобог", а не отрепка, не презряно и само себе си презиращо слабо същество. Ясно е, че комуната ("обществото-мравуняк" на Достоевски, който по свой начин води борба с набиращия тогава сила комунизъм, наричайки го нихилизъм) съвсем не държи на човека и човешкото, сама се отказва от него, превъзнасяйки "еднаквото", "общото", неличното, дезиндивидуализираното, социалното. Комуната е комуна доколкото поглъща подобно на доменна пещ раз-личността, "стопява" я и от нея произвежда аморфната маса на безличните, на абсолютно зависимите от стадото, на несвободните. Ако същност на съществуването за човека е свободата, то колективът и комуната са възможни само като концентрация на анти-човешкото, анти-индивидуалността, т.е. като вместилище на несвободата и пълната безличностност. Комуната поражда – по-скоро "произвежда", "прави", "изобретява" – съществуване, несъвместимо с човечността (като раз-личност) и свободата, тя е "страна на сенките" и "държава на всеобщата печал", "всеобщото щастие" на комунизираните всъщност не е друго, а непресекващо страдание и крещяща непълноценност, неудовлетвореност от живота, което обаче те никога няма да разберат – за тях автентичното съществуване на свободни индивиди с неизброимите му предимства е тайна, запечатана със сто печата. Свръхчовекът презира комуната и не жали за нейното акумулиращо само слабост жалко "щастие", той сам на себе си е тотална самодостатъчност – свободата е тъкмо в това! – неговата сила му дава правото да бъде истински господар на своя живот, на бъдещето си. Свръх-човекът – той е "свръх" само от отношение на жалкия и презрян човечец от комуната, а иначе е човек в пълния обем на тази дума, той е подобен на Адам преди гре-

хопадението! – е роден господар на битието, той е идеалът за човека, за който всъщност живеем, разполагаме с живота си. В този смисъл той е властелин на своята съдба, който не се нуждае от "патерици" ("солидарност", "състрадание", комунистическа "взаимопомощ", лакейско "братство" и равенство на просяците и лумпените!) за да се движи свободно в пространството, отредено на човека. Свръхчовекът е прекрасен телесно и душевно, може да се каже, че здравето – като богатство от жизненост и потенции – е неговия modus vivendi, той не познава дисонансите, които едноизмерният разсъдък всекидневно произвежда до забрава, той е превърнал живота в наслаждение и непресекваща удовлетвореност, а не в мъка и самоизмъчваща се непълноценност. Той действа свободно и спонтанно, без изкуствени и фалшиви задръжки – в този смисъл е над морала, извън границите на доброто и злото на слабаците! Той е признал, че добро е само онова, което съкровено иска, всеотдайно желае с неизродената си душа и с пълноценно отдаденото на живота тяло. Свръхчовекът е именно богоподобен, достоен за своя Велик Създател, а не е карикатура на Бога, какъвто е станал "средният" (посредствен) и "масов" човек от времето на упадъка на жизнеността. ▓ 13.5.Как се ражда волята за власт? ▓ Следователно битието на свръхчовека се определя не от безсилието спрямо живота, а от непресекваща, коренно свързана с изворите на съществуването воля за власт. Властта и волята е онова, което не позволява на човека да се отпуска и да проявява малодушие, онова, което го прави твърд, винаги готов да приеме предизвикателствата, спокоен спрямо неизвестното и бъдното, открит спрямо изпитанията и отдаден на борбата, не на жалкото хленчене, искащо другите да те носят на гърба си или на ръце. Властта поражда гордото съперничество на свободните индивиди, нейният импулс кара хората да се стремят към превъзходство, тя е ядрото на истинското доверие, на действителния авторитет, на здравото сътрудничество и на автентичната справедливост – всекиму трябва да се отдаде неговото, но само ако той самият си го извоюва и спечели. В този смисъл човешка е общността, свързваща с невидими нишки суверенните индивиди (различностите, свръх-човеците, достойните за живота същества), и тази общност, не потискаща индивидуалността, се конституира чрез властта. Признанието на достойнството да властваш се корени в това, че вече си станал господар на собствения си живот, на себе си. Общността на недостойните (комуната) познава само външния контрол, принудата, насилието от страна на безсилните спрямо живота, тиранията на "самозванковците", на робските души, която е най-страшната тирания. Затова в царството на свободата – спонтанно самоорганизиращия се социум на заетите със собствения си живот достойни и силни индивиди – единствено може да се породи онова, което наричаме със съвсем неудачния термин демокрация – защото не "всички заедно", не безличният "демос", а индивидът е неговият единствен властелин. Ето че въз основа на анализите на Ницше – за съжаление тук не мога повече да се разпростирам – стъпихме върху здравата почва, необходима ни за решаването на нелекия въпрос за властта – към което и пристъпвам.

▓ 13.6.Защо властта е асиметрия на свободата? ▓ Общо взето хората биват два човешки типа (ако е позволено раз-личностите да бъдат подлагани на типологизиране): властни и подвластни. Макар че всички обичат да властват, дори и най-слабите не се отказват от опитите си да господстват, то все пак не на всички се удава това; някои надделяват и умеят да се възползват от винаги откритата възможност на властта, а на други това не се случва, не е по силите им. "Властността" и "подвластността" са по-скоро тенденции в личностното себеосъществяване, които по различен начин се проявяват при отделния индивид, т.е. или едната, или другата се налага в съответната степен. Щом като "властността" не е природно качество, а е заслуга или достижение на индивида, постигнато в избрания от него начин на съществуване, то е оправдано да се говори за "зараждане" на властта и за факторите, от които то зависи. Ще разгледаме властта като значимо измерение на човешкото съществуване, ще търсим нейния смисъл за живота на човека. Властта не трябва да се разбира грубо, т.е. единствено в политическия й смисъл, като прояви на държавно управление – то е само една форма, при това не най-изразителната, на съществуване на "универсума на властта", който в някакъв смисъл е съотносим с универсума на свободата. Щом като свободата задава съществуването и същността на човека, то и властта се намира в някакво отношение към смисъла на живота за човека, тя е неотделима от него. Ето защо се нуждаем от пълноценно разбиране на властта в същата степен, в която се стремим към такова и по отношение на свободата. Не можем да се задоволим с абстрактната дефиниция на властта като "отрицание на свободата" – "асиметрия на свободата" – тъй като и самата свобода е твърде властна, в някакъв смисъл дава и носи на човека най-изтънчената власт. Ето защо Спиноза например с основание пише: "Безсилието на човека да овладява и да сдържа афектите наричам робство. Защото завладеният от афектите човек не е господар на себе си, а е подчинен на случая, чиято власт така господства над него, че той често бива принуден да следва по-лошото, макар и да вижда по-доброто." Николай Бердяев твърде категорично отбелязва: "Свободата е свобода не само без господари, но и без роби. Господарят е обвързан отвън, той не е личност, както робът не е личност, само свободният е личност и целият свят иска да го пороби. Най-силен израз на падението на човека е, че той е тиранин. Има една вечна тенденция към тирания. Човекът е тиранин, ако не в голямото – в малкото, ако не в държавата, ако не по пътищата на световната история – в семейството си, в своето магазинче, в канцеларията, в бюрократичното учреждение, където заема и най-малкия пост. Човек има непреодолима склонност да играе някаква роля и да си придава особено значение в тази роля, да тиранизира околните…". Властта обхваща човешката екзистенция, тя не е "инцидент", на който не трябва да обръщаме особено внимание. Ерих Фром също разбира изключителното място на властта в човешките отношения, в съществуването на човешките същества:

"Най-важният момент се състои в разликата между "да притежавам власт" и "да бъда власт". В крайна сметка почти на всички ни се налага на някакъв етап от живота да упражняваме власт. Като възпитават децата си хората, искат или не искат това, осъществяват власт; за да ги защитят от грозящите ги опасности и да им дадат някакви съвети по повод на това как би трябвало да постъпват в съответните ситуации." А Фр. А. фон Хайек посочва и може би главното основание за това, че човекът не може да се отърве от властта, че тя е неотделима от съществуването: "Недоволството на човека от неговата участ нараства многократно от съзнанието, че неговата съдба зависи от действията на другите.", а още по-точен е Еманюел Муние: "Щом другият веднъж ме е уловил, за мен вече няма надежда. Аз повече не съм свобода, която прави себе си и която се проецира. Мен ме заплашва робство, подхвърлен съм на чуждите преценки, които ми се изплъзват… Имам само едно средство за спасение: да отвърна на удара. Трябва да взема отново своята свобода, да стана отново субект и за тази цел да въдворя другия в обект. Но той ще е обект, с който ще е опасно да се борави, защото във всеки момент отново може да възвърне спонтанността си на субект… Ето защо постоянна грижа на отношенията ми с него ще бъде да поставям достатъчно много клопки, за да го удържа като обект за колкото е възможно по-дълго време. Достатъчен е обаче само един от неговите победоносни погледи и цялата ми защита за миг ще рухне. … За да съм сигурен в триумфа, аз трябва не само да стигна до свободата на другия, но и да я пленя. Аз искам другият сам да дойде и да се потопи в моята свобода, като при това да направи това съвсем свободно, тъй като аз искам да го притежавам свободен. Следователно аз искам той да е обект, но го желая като субект. Освен това аз трябва да стана за него един пленяващ го обект." Надявам се, че тези мнения вече достатъчно ясно показват, че властта като човешки феномен се нуждае от най-прецизно вникване. Ще направим опита да постигнем това по свой начин. ▓ 13.7.Кой е смисълът, произтичащ от властта? ▓ В средата на признатата раз-личност, т.е. в пространството на свободата, в което никой не е безразличен към нея (на свободата си дължим всичките си предимства, самата възможност за постижения!), по непринуден и спонтанен начин става така, че някои се открояват и налагат, показват в някакъв смисъл по-голяма ценност. На такива думата им започва да тежи, другите се виждат принудени да се вслушват в казаното и, убедили се в основателността и твърдостта, в безспорността на аргументацията им, им се налага да се съгласят, да приемат чуждата воля без особена съпротива – вероятно защото и на тях е изгодно това, което им се предлага. Явно тези, чиито мнение бива прието, постигат това не толкова заради логичността, заради разсъдливостта или умственото превъзходство (макар и това да има някакво значение), но най-вече заради естеството на цялостната личност, която стои зад предложенията, влага от силата си в тях, излъчва от себе си нещо непреодолимо, нещо, по безупречен начин налагащо се. Т.е. предизвикващо такъв резонанс в

душите на другите, че те без замисляне се подчиняват, оставят се да бъдат водени от друг – превърнал се именно в субект на една подчиняваща чрез свобода воля. Оказва се, че зад инициативите на излъчващата властност личност стои тъкмо една силна личност и воля, която по естествен начин упражнява мощно влияние, ангажира и приобщава към себе си други воли – оставили се на нейната власт, примирили се с неоспоримите личностни качества и превъзходства на домогналия се до такава власт. Изключителното човешко качество, което лежи в основата на властовите импулси, е харизматичността (от "харизма", т.е. "вътрешен огън", "горене", което "пали" и другите, увлича ги, подчинява ги по незабележим начин на себе си). Харизматични са лидерите, чиято власт е постигната по един естествен начин, т.е. се е наложила спонтанно и непринудено, без ползване на груба сила, натиск или измама. Такива личности, откроили се от морето, състоящо се от свободни раз-личности, постигат това в резултат на превъзходство, на някаква реалност, която е "движещата пружина"; тяхното налагане в никакъв начин не е случайно, напротив, съдържа непреодолима необходимост в себе си, която "няма как" да не се прояви, да не предизвика съответните ефекти. В този смисъл се е смятало, че един вид провидението направлява тяхното издигане и налагане, считало се е, че техния успех е израз на тяхната съдба, дори самите те са имали усещането, че някаква "невидима ръка" ги е поставила на такова високо място, свързано с извънредни отговорности. (Например Наполеон е говорил за себе си, че "не е нищо друго освен изпълнител на желаното от природата на нещата"). Следователно в основата на видимите ефекти на властта стои съответното натрупване на личностно-властен ресурс, който в даден момент непреодолимо "избива" на повърхността. В резултат другите се виждат принудени да се примирят и да приемат станалото, т.е. да се окажат в зависимо положение спрямо властващия изключителен индивид. Дотук щрихирах ставащото в едната "половина", страната на носителя на власт, нека сега да погледнем и на другата "половина", тази на приемащите неговата власт. ▓ 13.8.Защо другите приемат превъзходството на родения да властва? ▓ Тук нямаме работа с фалшивите колективи, с обезличностената аморфна "маса" на комунистическите общества – податливи, впрочем, не на фините механизми на автентичното властово отношение, а само на грубата сила, на страха и на безпардонния външен натиск. Занимава ни ситуацията със зараждането на естествените, пълноценни властови отношения в общностите, които се базират на свободната индивидуалност – защото нали там, където няма свобода, най-разбираемото е как става така, че всички стават безропотни изпълнители на волята на една арогантна власт?! В нашия случай властта на единия трябва да пробие и да се наложи, като това стане чрез непринуденото преодоляване на съответната "аура на свободата", съставена от определено множество съгласуващи се индивидуални свободи. Тук, разбира се, не става дума за демократичния избор, в който се състезават политически лидери, стремящи се към държавната власт; говорим за властта като аспект на всекидневните отношения, като страна на чисто човешките и личностни прояви. Изумителното многообразие на тези отношения предпоставя изключителната трудност на неговото проясняване в един принципен план;

затова ни се налага опростяване, в което да изпъкнат някои конституиращи властта компоненти. Власт се печели или губи само в резултат на спечелено или загубено доверие: сред свободните доверието е единственото, което по пътя на "самопринудата" може да ги накара да приемат нечия власт. Доверието е тъкмо нещото, което (излъчвано от "претендента" за власт) предразполага обречените да му бъдат подвластни към една непринудена, естествена "самопринуда", на която те с желание се отдават. От една страна имаме самобитно, индивидуално проявено влияние, отличаващо се с личностна "подкладка", сила и интензивност, с непреодолимост на ефекта върху душите на другите. От другата страна, страната на "подложените" на това влияние, възниква подобаващия душевен резонанс, който в крайна сметка придобива измеренията на все по-засилващо се доверие. Единството на двете, "влиянието-доверие", споделеното влияние и признатостта на една личност от друга, също така свободна личност, се нарича авторитет (респект, уважение, емоционална привързаност, приобщеност, своеобразна обвързваща отдаденост, спонтанна среща на две индивидуалности, в която те се припознават, откриват своето родство, авторитетът също може да се нарече "ангажираща ангажираност" и пр.). Свободата на индивидите предполага взаимност, основана на техните различия, откритост на индивидуалностите една към друга, при която те съотнасят своите различия, откриват родството си, а в крайна сметка и действителните си превъзходства, предимствата, изпъкващи на основата на споменатата съотнесеност. Тук именно се зараждат доверието, авторитетът и разбирателството, тази е основата на специфичното, но също и универсално човешко отношение, наречено власт. ▓ 13.9.Защо властта не измества, а допълва свободата? ▓ Властта затова не е инцидент в човешкото съществуване, а негова най-значима проява, аспект на естеството му: неизбежните различия сред свободните индивидуалности постигат в своето развитие необходимата санкция на властта, която посочва на всеки индивид мястото, съответстващо на неговите заслуги, на раз-личността му, на неговата ангажираност с тайнството на съществуването, на отдадеността му на свободата. Затова изглежда именно най-близките на свободата, т.е. най-свободните неизбежно (при наличието на съответните личностни качества) постигат превъзходството на властта. Онези, които не са си доизяснили „сметките” със своята свобода – а оттук и себе си, защото човек съвпада със свободата си! – тъкмо поради това нямат автентичното основание да властват, те не могат да получат доверието, което се иска за да се признае една воля за властна. Да властваш над други, също обаче като теб свободни, се иска, изглежда, найнапред да си станал господар на самия себе си, т.е. да си проникнал в дълбините на човешкото и на свободата. Без тази основа един вид нямаш моралното право да претендираш за власт. Истинските господари на себе си, постигналите власт над собствения живот и над бъдещето си. Едва на тази основа получават и правото да упражняват известно влияние и върху живота на другите, да постигнат своята власт над човешката общност, ала не просто "ей-така", а най-вече с оглед на издигането й до нещо по-добро и по-висше. Да бъдеш господар е поемане на тежка отговорност, тъй като тук индивидът вече отговаря не

само за себе си, но и за други хора. Неговите решения не касаят единствено частния живот на отделно взет индивид, а съдбата на много, при това различни и също така достойни хора. Ето защо правото на властване трябва да се съпровожда с известни гаранции за моралната чистота на искащия да има влияние над други хора. Впрочем моралът на склонните да се подчиняват и моралът на техния властелин или идол точно си съответстват ("Кажи ми на кой или на какъв се доверяваш и аз ще ти кажа ти самият кой или какъв си"). Подвластните обаче най-вече трябва да внимават на кой се доверяват, тъй като доверието в известен смисъл е и примирение. В примиреността си човек е отстъпил част от свободата си, доброволно я е предал на своите признати лидери, към които изпитва единствено доверие. Какво става или какво може да стане в условията, при които мнозина се отказват частично от свободата си (а някои направо са склонни да я "подарят"!) в полза на някой или на малцина, е друга страна на въпросите, които тук само поставих; тя заслужава поспециално изследване. ▓ 14.КОГА НЯКОЙ СТАВА ЛИДЕР? ▓ Казаното в един принципен и философски план – ние дотук се интересувахме преди всичко от идеята за власт – може да бъде илюстрирано единствено в опитите за разбиране на конкретни властови ситуации. Коя да бъде тази изразителна ситуация, в която може да изпъкне принципното разбиране в неговата "нагледна истинност", в неговата самоочевидност, в неговата убедителна и безспорна правота? Става дума за конкретни ситуации, в които се появяват лидери, постигащи засилващо се влияние, доверие и власт. Става дума за анализ на отношения в конкретни групи с цел постигане на властния компонент в тези отношения. Става дума за междуличностни, чисто човешки отношения, в които дадена личност неумолимо налага себе си, а другите се виждат принудени да признаят превъзходството й и т.н. Наличното и безкрайно многообразие на тези отношения предполага една почти непреодолима трудност за изнамирането на най-показателното, на най-изразителното и пр. Почти винаги непосредствената действителност на живота превъзхожда категорично всяка теоретична конструкция не само по изразителност, пластичност и пълнота, но и по смислова натовареност; казано е, че "теорията, братко мой, е суха, дървото на живота зеленее" (Гьоте). Ала в анализите, занимаващи се с човешки въпроси и реалности, тази трудност не е нещо ново, тя непрекъснато трябва да се съзнава; важното е да се загуби ориентирът, посоката, а тя е една: животът. ▓ 14.1.Защо не можем да сме равни във всяко отношение? ▓ В свободните общности индивидите притежават, извоювали са си самостоятелност. Нормите на групите, към които принадлежат, налагат известни рамки на свободата им, приети доброволно от индивида и явяващи се условия на груповия живот. В този последния индивидът, съотнасяйки се с другите от групата, може едва на тази основа да се убеди в своята раз-личност (преди това мержелееща се само като чувство!), в своята изключи-

телност и най-вече в самоценността си. Едва на тази основа по естествен път се заражда конкретното властово отношение, което се разгръща в една поредица от живи властови актове. Актът, конституиращ властта в нейната конкретност, нарушава динамичното равновесие (абстрактната равнопоставеност) между индивидите в групата, явяващо се по естеството си крехък баланс на сили, зад които стоят различните по своя все още скрит потенциал индивидуалности. Оказва се, че появата на власт вътре в някоя група е неизбежно. Защото властта регулира силите и по този начин структурира съответната група, преодолява аморфността й, внася живот в нея, поражда жизнено необходимата за нейното съществуване динамика и подвижност, която всъщност е израз именно на живот. Нека разгледаме последователността във възникващите ситуации в една нова група, например групата на асоцииращи се (по повод на някаква дейност – книгоиздателска, търговска, индустриална и пр.), на опитващи се да постигнат чрез обединяване на силите си една съвместна дейност индивиди. Такава асоциация (кооперация) възниква в отговор на ясно изразена или скрита пазарна потребност. По-чувствителните към тази потребност индивиди, съзнавайки и нуждата от асоцииране (сам по себе си, без сътрудничество с други хора човек може да направи много, но не всичко!), от обединяване на своите сили в една нова жизнена цялост, първи узряват за съответната дейност, преизпълват се с готовност за осъществяването й, предвкусвайки и изгодите от това за себе си. ▓ 14.2.Какво става в една нова група? ▓ Разбира се, че първоначалната идея и инициатива идва от един, при това най-деен индивид, който, споделяйки със свои най-близки съдружници, придава гласност на предприетото дело (кооперация, фирма от съдружници). Възможно е, разбира се, той в качеството си на едноличен собственик да е учредил своя фирма, за която след това ще му е необходим персонал. Но във всички случаи винаги се появява неструктурирана начална (нова) група, пред която е открито бъдещето, което индивидите в нея успеят да й придадат. Неструктурираната, без ясна регламентация на отношенията между индивидите група е изкуствен конгломерат, който може във всеки миг да се разпадне. В нея трябва да бъде внесен живот не просто чрез излъчването на жизненост от страна на съставящите я индивиди (това е само желание за участие). А и чрез пораждането на собствена активност на групата чрез ангажирането на жизнеността на ядро от индивиди, на което останалите (или "шефът") делегират правото да се разпореждат, да вземат решения и да изпълняват тези необходими за дейността на групата инициативи (касаещи конкретните стъпки, практическата реализация на замисъла). Не може всичко да се прави от всички, не може и да се запази абстрактната равнопоставеност, не може групата да си остане еднородна, в нея неизбежно трябва да се породят различия, благодарение на които някои индивиди изпъкват и се налагат над другите, а тези последните се примиряват с това да поемат отредената им роля. Приемаме, че на някои е възложено да се ангажират повече с груповата дейност – те стават ръководители, вземащи решения и бдящи за провеждането им в действие. На тази основа останалите индивиди заемат съответното място и се ангажират със своя дял

от дейността и отговорността, който е по-малък от този на първите, на избраниците на шефа (или на случая). Налице е първичната структура на една нова група: в нея поинициативните са приели ролята на властващ елит, а на останалите се отрежда ролята на подчинени, на изпълняващи решенията, на управлявани. Но тази първична структура е все още твърде формална, изкуствена, в този смисъл още нежизнеспособна – всичко в нея трябва да бъде проверено на дело, необходимо е време, в което по естествен път да се внасят корекции в отношенията, индивидите доказват себе си чрез и в действията. Възможно е да се окаже, че първоначално някои са били незаслужено надценени, а други – също така подценени; но другояче не е могло и да бъде, тъй като заслугите ще се видят едва впоследствие, единствено в практиката. Но така и така появилата се групова динамика (симптом на живот) неизбежно ще постави всичко на мястото му, стига да е налице свободата на личностните изяви. ▓ 14.3.Лошо ли е да искаш да се изявиш? ▓ Ясно е, че водещото в тези отношения е индивидуалният стремеж към себедоказване или себеизява, обособяващ един частен интерес, и груповият интерес, който от своя страна е резултантна на множеството индивидуални интереси. Но ето ги неизбежните противоречия: надценените индивиди са заинтересовани от запазването на началното статукво – нищо че това противоречи на груповия интерес. Т.е. вреди на работата, макар че облагодетелства тях самите – стига да не разбират действителния, дълготрайния си интерес! В същото време подценените индивиди, чиито способности са по-големи от отредената им роля, желаят промени в статуквото – което съответства на дълготрайния групов интерес и съвпада и с действителния личен интерес на поспособните, т.е. е полезно за работата. То е в интерес и на надценените индивиди, но те си мислят, че техния интерес е да заемат място, което всъщност не им се полага, поради което и вредят на работата; но нали ако губи фирмата, то губят и всички в нея! Но щом назрява конфликт, то всички индивиди в групата съобразно самите себе си и според разбирането им за бъдещето на фирмата са принудени да вземат страна. Възникват два съперничещи си центъра, борещи се за надмощие. От изхода на тази борба зависи и бъдещето на групата, преуспяването или провала както на организацията, така и на индивидите в нея. Тези вътрешни борби стават движеща сила, те са симптом на живот, от непринудения изход в съперничествата зависи и жизнеността на организацията. ▓ 14.4.Защо послушността не е добродетел? ▓ Възможно е властващите в групата да се опитат да потискат инициативата на подчинените, от което организацията като цяло губи прекалено много чрез разпиляването без смисъл на неизползван личностен ресурс. Непослушните и нестандартните в групата са онези, които предизвикват промените, ако пък послушните са мнозинство, то и цялото нищо особено няма да постигне. Главното за изхода на тези борби е спечелването на своя страна на лидера, на властовия фактор: от неговата благосклонност към едните или другите зависи какво ще

стане и докъде ще се стигне. Лидерът, бдящ за перспективите на организацията и цялото, не може да бъде безразличен към ставащото. От неговата реакция зависи бъдещето на организацията. Ако лидерът реши да пази статуквото, то съдбата на организацията с това вече е предопределена; също може да се каже и за това ако той разбере инициативите на недоволните и реши да заложи на промяната. Но накърняването на свободата от страна на временно властващите не остава безнаказано, потискането на динамиката в групата и затварянето й за промени непременно поражда апатия. В резултат на което жизнеността на групата като цяло неумолимо намалява. Ясно е, че добре разбраният интерес на властващите е да не държат властта като самоцел, а да са готови във всеки момент да я отстъпят на по-добрите, на по-способните от тях. Гибелта на организацията във всеки случай на никой от намиращите се в нея не е изгодна, но много често властващите държат на принципа "след мен и потоп", т.е. не разбират интереса си. Понякога само – колкото и да е чудно това – пропитите с автентично разбиране на свободата ръководители са готови да отстъпят властта, но да запазят организацията. Но в повечето от случаите това не е по силите им – което е потвърждение, че по начало не са били на нивото на автентичния властелин и господар. Добрият властник – аристократът като личност – се обкръжава със способни сътрудници и никога не престава да се надява, че може да се появи и по-добър, по-способен от тях. Той не престава да търси нов личностен ресурс и ако намери индивиди, които показват превъзходство, веднага ги приобщава към себе си, предоставяйки им всички необходими условия за успешна изява. ▓ 14.5.Как властта концентрира силата? ▓ Властта като човешко отношение е толкова по-силна, колкото по-силни човешки индивидуалности включва в себе си – или поне се опира на тях. Властта не е друго освен концентриране на сила и боравене с човешка енергия, с човешки потенциал. Затова и лошите властници са лоши най-вече и затова, защото разпиляват и опропастяват човешка енергия, поради което и властта им става все по-слаба. Властта, която потиска човешката инициатива и енергия, по начало не може да е автентично силна: тя неумолимо отслабва до мига, в който неизбежно ще се срути. Властта, опираща се на грубата сила (на нахалството, на безпардонния кариеризъм, на тъпата корист, на неуважението на индивидуалността и личността, на "котерийните интереси", на пренебрежението спрямо управляваните и т.н.) и съответно подценяваща фината човешка енергия, е обречена на неминуем провал. Истинската сила у човека не е грубата физическа сила или пък изродената, користната душевност, а само духовното превъзходство и автентичния личностен потенциал, които нищо друго не може да замени. Доказателство за това – при това проверено практически, в историята, е съдбата на комунизма: той влезе в света на човешкото като слон в стъкларски магазин, не направи нищо друго освен да изпотроши всичко, след което не му оставаше друго освен безжизнен да се сгромоляса, да се задуши в собствената си бесовщина. Комунизмът се задържа десетилетия – не векове! – само защото беше абсолютно неадекватен спрямо фината материя на човешкото, само защото органично не разбираше човека, само защото ненавижда-

ше свободата и духа. Комунизмът е варварска система на античовечността, която сама изправи срещу себе си могъщи сили: животът, свободата, личността, духът, истината, доброто и дори красотата още от неговия генезис не бяха на негова страна и така го осъдиха на неотвратим провал. Последователно възникващите властови ситуации се разрешават с позитивен ефект само на почвата на свободата, само чрез признаването на неограничените от нищо хоризонти на индивидуалната инициатива, само чрез уважението към личността и нейното непокорство. В такива ситуации властта по право принадлежи (дава се!) на силните индивиди, отличаващи се с неоспоримо превъзходство, с прекрасно развити личностни, човешки и духовни качества. Групите, организациите и общностите, които искат да постигнат нещо значимо, с желание приемат такава власт. Наполеон например е постигнал чудеса не само заради личния си гений, но и заради това, че винаги се е опирал на талантите. Негови приятели и сътрудници са били хора, на които може да се заложи, от които могат да се очакват дръзновени дела и подвизи. Но за да бъдеш такъв лидер се иска самият ти да си личност, която не се бои да бъде засенчена от някой подчинен, която вярва в неоспоримото си превъзходство. Затова по-скромно скроените души, които по начало не стават за лидери, винаги се обкръжават най-вече с бездария! ▓ 14.6.Кога волята на най-добрите ще бъде водеща? ▓ Властта на всяко друго основание по принцип е нездрава. Такава власт съществува само в нездравите общности – комуни, "колективи", безлични "маси" – обединяващи в себе си също толкова болни и непълноценно съществуващи "индивиди". Условието, позволяващо на родените да властват да постигнат своята задача или дори мисия, е същото, което конституира здравите общности, и то се нарича свобода. Свободата единствена по спонтанен начин установява естествени и човешки отношения в групите, стремящи се към позитивна ефективност, към успех, задоволство от съществуването, прояви на личностна "себестност", на "неукротимата" активност и на градивната енергия. При което непринудено възникват и отношения на власт – структуриращи, обединяващи и дори спояващи индивидите в групата, запазвайки раз-личността им като извор на самата енергия. Властта подчертава различията, насърчава ги и така ги санкционира. Властта, разбрана автентично, преодолява аморфността в групите и разпределя ролите, изхождайки от индивидуалните дадености, от реалността на личностното, която единствена е водещото, основателното и необходимото, смислозадаващото. Накратко казано, властта трябва да служи на доброто в живота на една общност – група, асоциация, съсловие, дори многоликата общност на цялото общество, социума с държавата. Тя трябва да бъде поемана именно от най-добрите, при това по признанието не "на всички" (такова не може да има!), а тъкмо на добрите. Случайното "пробиване" към властта на случайни или опорочени индивиди, носители на една личностна непълноценност (на нездрава нравственост, например тази на комунизма) е преизпълнено с непредставими беди за общността, която е допуснала това. Зато-

ва се оказва, че властта не отнема никому свободата, а само поставя пречки пред произвола на този или онзи. Тя, бидейки в някакъв смисъл противоположна на свободата, по чуден начин я съхранява и гарантира. Естествено, това важи не за всяка, а само за властта в правовата и демократична държава – то е валидно само за царството на свободата. ▓ 14.7.Защо свободата ни ентусиазира за постижения? ▓ Но наистина, как да стане така, че господари да са не най-лошите, а най-добрите? Това е основен въпрос, особено след като се видя до какво води диктатурата на слабите и лошите, каквато беше по същество държавата в условията на комунизъм. Традиционната западна демокрация, устроена на вековни принципи на здравото човешко съществуване, упорито търси механизмите, чрез които властта да принадлежи не на лошите, а на добрите, на най-добрите. Това обаче е, изглежда, само един идеал, рядко реализиращ се в историята. Решението на загадката е аристократичното чувство за свобода, за което говори Реймон Арон. С израз е казано всичко, казано е онова, което се опитва да поясни цялата моя книга. Става дума не толкова за вроденото, а най-вече за придобитото в живота благородство – думата е прекрасна: благородство, т.е. раждащо блага! Негова същност е непосилната за другите отдаденост на свободата. В душите на такива хора даже думата свобода, волното или неволно нейно произнасяне, предизвиква ентусиазъм, на който вече нищо не може да устои. Личността се чувства окрилена от усещането за мисия, свързано с поемането на велики и тежки отговорности. (В душите на мнозинството от другите произнасянето на думата свобода предизвиква единствено тъпо безразличие!) Неописуемият прилив на сила и енергия у избраниците на свободата – аристократите на духа и делото – под действието на субстанцията на човешкото, наречена свобода, е в състояние да твори чудеса: превъзходството е нещо, което не може да се скрие, тук просешката скромност е изцяло неуместна. Затова и онези, които изпитват тих бяс при споменаването на думи като свобода, благородство, аристократичност, доблест, чест и пр., са обречени в съпротивата си, свеждаща се до това да воюват срещу различията, срещу естественото неравенство, поставящо всеки на мястото му. Зад тях стои разрушителната енергия на непълноценно съществуващите малцинства, на които никога не трябва да се дава простор за разгръщането на тяхната бесовщина, на неукротимата им злоба срещу свободата и свободния живот. Комунизмът е твърде пресен пример за това докъде може да стигне едно общество, ако в него успеят да узурпират властта не най-добрите – аристократите на свободата – а тъкмо най-лошите, обзетите от дива омраза към свободата, овладените от една сляпа мизантропия. Този пример точно затова никога не трябва да бъде забравян – за да не се повтори вече. Отношението към свободата затова е тест за човечност и човешко достойнство, показател за принадлежност към автентично човешкото, богоподобното. Но и Сатана не е останал без приятели. В ХХ век те бяха, уви, прекалено много.

▓ 15.КАК НАДИНДИВИДУАЛНАТА ВОЛЯ СТАВА ДЪРЖАВНА? ▓ Навлизайки в темата за държавата, нека се опрем на две показателни твърдения на английския историк Пол Джонсън: Първото: "Както А. Смит осъзнава, понятието за индивидуална собственост е въплъщение на политическата и на икономическата свобода – в основата си те са неделими. Политическата свобода да гласуваш както искаш е почти безсмислена без икономическата свобода да работиш където желаеш. Щом човек получи свободата да сключва договор за собствената си работна сила, той скоро ще пожелае да сключва договори и с политическите си ръководители. Не е случайно, че промишлената революция и изграждането на капиталистическата икономика, основана на свободно наемане на работна сила, скоро довеждат до развитието на демокрацията на Запад." ▓ 15.1.Защо капитализмът е истински хуманно общество? ▓ А второто изказване на Пол Джонсън е още по-показателно. Ето го и него: "Може да се каже, че капитализмът не само не дехуманизира човека, но дори му позволява да изгради онази пълна индивидуалност, която християнството винаги му е приписвало като на притежател на определено морално съзнание и на безсмъртна душа. Също както понятието за собственост се подразбира в понятието за свободна воля, така и трудовият договор се подразбира в Божествения договор. Установяването на капитализма отразява и ускорява появата на индивидуалната човешка личност. На Запад сме толкова свикнали да бъдем възпитавани и третирани като индивиди, че сме склонни да приемаме идеята за индивидуалността като разбираща се от само себе си. Обаче тя е сравнително модерна идея, не по-стара от капитализма и малко по-стара от промишлената революция. През по-голямата част от историята огромното мнозинство обикновени хора са третирани от властите като хомогенна маса, без личностни различия, да не говорим за индивидуални права и стремежи. За да се развие демокрацията, първо е необходимо обществото да признае, че се състои от милиони индивиди, а не от хомогенни групи, характеризирани единствено от вида занятие и обществения статус." По своето понятие държавата е въплъщение на реалната ситуация, в която индивидите, групите и "общността като цяло" се намират – или са постигнали в своето историческо развитие и разгръщане. Още Хегел с основание е изтъквал, че "всеки народ е достоен за своето правителство", за държавата си. От което следва, че политическият живот и държавната организация в едно общество точно съответстват на нивото на самоосъзнатост, преобладаващо сред индивидите в него. Това съзнание, пораждащо своето външно налично битие в лицето на държавата, институциите и разделението на властта, включва като свои неделими компоненти разбирането за индивидуална свобода и собственост, точната преценка за ненакърнимите права на човека, за разпределянето на отговорностите в спонтанния жизнен процес, отношението към договорността, към договорната основа на многообразните човешки отношения и т.н. Развитата форма на съвременната държава – демокрацията – е резултат на многовековното утвърждаване в съзнанията на ценностите на християнското отношение към човека,

на обхващащата всички форми на живот култура на индивидуалността и на свободата като същност на човешкото съществуване. Модерната демократична държава е точен израз на живата различност, явяваща се център на саморазвиващия се универсум на свободата, тя е явление, дълбоко свързано с опитващата се да постигне своята автентичност човешка екзистенция. Ето защо вглъбяването в естеството на модерната държавност е насъщна задача пред стремящите се към разбиране, пред човешките същества, изпълнени с чист порив към смисъла на своята свобода. ▓ 15.2.А съществува ли всеобщ човешки интерес? ▓ Обществото е цялост и реалност, "изтъкана" от интереси – интереси на индивидите, групите и корпорациите, които го съставят. Следователно разбирането на държавната организация, създадена за постигане на баланс на интересите, се свежда до разгадаване на "конституиращата сърцевина" на многоликата и динамична система от интереси, които се изразяват в сферата на т.н. политически живот. Впрочем, а съществува ли всеобщ човешки интерес? За интерес на "обществото като цяло" трудно може да се говори – обществото не е "персона" (личност), то няма съзнание за да може да има интереси. "Общественият интерес" следователно е абстракция, опитваща се да схване и изрази "общото" в изключителното многообразие от индивидуални интереси. Такива абстракции (от рода на тази, например, че "всички искат спокойствие или сигурност" и пр.) винаги влизат в противоречие с особените интереси на някои отделни групи, поставящи се в такъв случай "извън обществото". Например комунистическата мафия си позволява да прави всичко онова, което е вредно за дълбокия и коренен човешки интереси на цялата общност, в нашия пример за всички престъпни групировки съвсем е неизгодна стабилността. Съществува групиране на индивидуалните интереси в зависимост от принадлежността на индивидите към съответните групи, с което ще се заемем по-късно. Тук мога само да отбележа във връзка с дискутирания въпрос (има ли всеобщ обществен интерес?), че съществува следната интуитивно долавяна зависимост: онова, което е полезно – истински полезно обаче! – за индивида, е полезно и за общността, съставена тъкмо от индивиди. Обратното обаче не е вярно, трудно могат да се открият индивиди, чиито интерес точно да съответства на безотносителен спрямо индивидите "обществен интерес". Когато се сметне, че обществото има свой особен и различен (от този на индивидите) интерес, т.е. когато обществото бъде превърнато в "голяма личност" или в някакъв "свръхиндивид", то това е израз на неоправдано хипостазиране на обществената цялост, откъсната от индивидите и противопоставена на техните действителни интереси. Подобно откъсване и обособяване на общество, противопоставено на съставящите го индивиди, всъщност не е друго, а превръщане на нечий частен или групов интерес в интерес на самостоятелната обществена цялост. Това означава, че някаква част от обществото си присвоява правото да олицетворява "цялото общество", т.е. да представя своя особен интерес за интерес на "цялото", на "нацията", държавата" и пр. Ясно е, че това не може да стане другояче освен чрез потискането и пренебрегването (стъпкването, елими-

нирането) на всички останали интереси – както индивидуалните, така и груповите. Описаното преобразяване на един особен интерес в "обществен интерес", е същност на комунистическите, национал-социалистическите и фашистките политически режими. То обаче е аномалия и дори хипертрофия на естествената и саморегулираща се система на интересите, която е характерна за нормалното общество с неговото изключително многообразие на действителни интереси. Става дума за незаконно присвояване или узурпиране на "обществения интерес" от някаква самозабравила се група в обществото, опитваща се да наложи свой политически монопол. Затова за да се отреже завинаги възможността за установяване на подобни вредни за индивидите и техния живот режими, опиращи се на един фалшив "обществен интерес", трябва окончателно да се развенчае спекулацията и фикцията за "всеобщите интереси". Защото те, понеже реално не съществуват, се монополизират чрез измамата от групи и групировки, бясно ненавиждащи демокрацията, свободата и правата на човека. ▓ 15.3.Как се постига хармонията на действителните интереси? ▓ Трябва да се признае, че съществуват единствено безкрайно разноликите и динамични индивидуални интереси. Всички други интереси – групови, корпоративни, съсловни, държавни, политически, национални и пр. – не са нещо самостоятелно и откъснато от интересите на индивидите. Те са само съчетание, баланс, спонтанно равновесие и дори трудно постижима хармония на действителните интереси на индивидите, съставящи общностите и "обществото като цялост". Следователно ония политици, които са склонни да апелират към "общите интереси" и към "обществения идеал", да говорят за абстрактната "солидарност" и за "спойката" ни в "общностния живот", постигана чрез налагане тъкмо на тяхната претенциозна воля, с това само показват нечиста съвест, намерението си да лъжат и мамят колкото се може повече неразбиращи коренните си интереси индивиди. Наистина политическите предложения са от такъв характер, че те трябва да са "интересни" или да съответстват на интересите на колкото се може повече хора или индивиди. Но все пак трябва да се признава и това, че няма политическо предложение, което да е полезно в еднаква степен на "всички". Защото дори ако то наистина съответства на интересите – дълбоките, коренните, същинските! – на преобладаващи мнозинства, то и тогава някои части от тях не съзнават това и, следователно, не искат да го признаят. Шарлатаните в политиката обаче никога не разграничават индивидуалния интерес като основа на всеки друг – освен може би своя собствен! Те са винаги "отдадени" на "всеобщите интереси" и на "хората като цяло", което само е свидетелство за скрити користни подбуди и за морална нечистоплътност. Щом като основа на всичко е индивидът с неговата свобода, с неговия индивидуален и особен частен интерес, то това признание вече е автентичната "ос", около която всичко друго се върти. Индивидите, преследващи интересите си, по непринуден начин съставят групите, които пък на основата на поощрявани вътре в тях самите различия обособяват особения си групов интерес. "Корпоративен интерес", следователно, е онзи, който изразява стремежите на корпорациите – групите, сдруженията, асоциациите от всякакъв род и пр. като "приватна", частна общност. Различните индивиди, опиращи се тъкмо на

различията си, формират групи, изразяващи и защищаващи тяхната раз-личност. Интересът пък не е нищо друго освен осъзнатост и дори усет към различността; интересът всъщност е различността, сама изразяваща себе си като раз-личност. На основата на индивидуалните различия по естествен начин и непринудено се пораждат различни групи, т.е. групите, насърчаващи индивидуалната различност на съставящите ги индивиди. Оттук-нататък многообразните групови интереси (тъй като и групите като такива биват подложени на "групиране", т.е. малките групи влизат в по-големи и т.н.) се нуждаят от балансиране и регулиране. То именно е същността на политическия, а също и на държавния живот. Как изобщо става това, т.е. какви са възможните подходи при решаването на задачата за балансирането на индивидуалните и "социалните" потребности и интереси? Защото всяка група като част от обществото е носител на своеобразен социален интерес. Групите сами по себе си и вътре в себе си правят само това: да регулират отношенията и интересите, благодарение на които изобщо съществуват. В резултат на това изкристализира и се прояснява особения частен интерес на групата. Той по-нататък се представя на арената на реалния сблъсък на групови интереси, каквато всъщност е самото общество. Огромна част от синхронизиращите се групови интереси се регулира непринудено и всекидневно заради "същината на самата работа", т.е. по силата на необходимостта да се живее и общува съвместно. Групите в зависимост от спецификата на дейността, която осъществяват, влизат в многообразни отношения помежду си и така постигат една саморазвиваща се "свързаност" (структура), даваща профила и лицето на оная част от общността, която те въплъщават. Синхронизирането на индивидуалните, груповите и междугруповите интереси чрез спазването на предварително зададени правила – все повече усъвършенстващи се, бидейки необходимост на съвместното съществуване на много индивиди – е същност на обществения живот в нормалните общества. На обществата, основани на принципа на спонтанната саморегулация, а също и на договарянето, на обществения договор. ▓ 15.4.Защо теорията за класите изопачава реалността? ▓ Тук възниква въпросът: кои са основанията, които водят до разделяне на "единното общество" (съставено, впрочем, все от самодейни и свободни индивиди!) на мнозинства и малцинства – в чисто политическия смисъл на тези думи? Този въпрос неизбежно трябва да бъде допълнен и от един друг: как става промяната в съотношението мнозинствомалцинства, как малцинството се "преобръща" в мнозинство? Разбира се, могат да бъдат дадени различни обяснения. Най-разпространеното може би е това, че "в зависимост от мястото, което индивидът заема в икономическия и изобщо общностен живот", се определят по необходимост неговите интереси. Което пък в крайна сметка довежда до "поляризиране" на обществената структура на "класи" – или на мнозинство и малцинства. Даденото обяснение, лежащо в основата на марксисткокомунистическата доктрина, страда обаче от неизлечим механистицизъм, а значи от крайна опростеност и повърхностност на интерпретацията. Икономическият фактор, който в никакъв случай не бива да се подценява, тук съвсем неоснователно е изведен на преден план, а в същото време са елиминирани всички

други реални и дори възможни фактори, особено пък ония, които са свързани с дълбинната, екзистенциално-психологическа страна на изключително многоликите човешки отношения. Другояче казано, тук се прилага един чисто разсъдъчен подход, който по-нататък поражда неотстраними дефекти на тази наивна и в същото време груба обяснителна схема. Подобен схематизъм е склонен да елиминира всичко онова, което не се вмества в неговата елементарност. Той си затваря очите за всичко онова, което интерпретиращият не си дава труда да разбере. Такъв подход е лишен от основателност и затова е неприложим при опитите да бъде разбрана реалност от толкова сложен тип, каквато е човешката реалност, "образуваща" обществото. Тази интерпретация, впрочем, е изобретена от Маркс в зората на парните локомотиви и затова е толкова по-остаряла и неприложима за епохата на компютърните технологии и космическите совалки! На посоченото основание, ясно е, такъв един подход трябва да бъде изоставен – тъй като е показал своята неефективност, своята негодност за прецизна научна употреба. При това – да добавя поне още едно съображение, тъй като тук не бива да се разпростирам – механистично-разсъдъчната методология на марксизма води до далеч отиващи следствия, които самият обществен живот в ХХ век най-категорично опроверга. Имам предвид волунтаристичната практика на марксовия комунизъм. ▓ 15.5.Животът на общностите – как да го проумея? ▓ В основата на общностните движения, промени, ориентации и преориентации лежи цял комплекс от фактори, които трябва внимателно да се изследват. Тук имаме неразкъсваема свързаност както на "фактически", сиреч произлизащи от "непосредствената действителност" фактори, така и на духовни, т.е. екзистенциално-психологически фактори, чиято значимост нямаме никакво право да пренебрегваме. Та нали тук става дума за човешка реалност? Как тогава можем да я разберем ако елиминираме – както прави това стерилният марксизъм! – тъкмо нейната човешка страна и същина? Следователно трябва да бъде приложен един по-ефикасен синтетично-философски подход, който, безспорно, превъзхожда всички разсъдъчно-аналитични, т.е. само наукообразни и затова съвсем непълноценни подходи. Това е така, тъй като ако по аналитичен маниер вземем който и да е отделен момент или компонент, то тогава върху негова основа можем да "произведем" каквито си искаме "теории". Влагайки при това в тях цялата си пристрастност, субективна настроеност и лична ограниченост. Такъв подход предопределя една лоша "обяснителност", която фабрикува всякакви кухи, изцяло незначителни "схематизми". В резултат на подобна аналитична припряност, облегната единствено на претенциозния разсъдък, ни се изплъзва тъкмо смисленото и значимото, онова, което има изключителна ценност за човека – който, разбира се, не е просто "кълбо от разсъдливост", а много повече от това. Щом като пред нас е една многолика и прекалено подвижна реалност – реалността на човешкото – то към нея трябва да пристъпим с подходящ "инструментариум". Който да е съотносим с финия характер, с изключително "деликатното" – Платон го е наричал даже "хвъркато"! – естество на автентичната човечност. На човешките реалии, "правещи" общностния и политически живот.

Затова в тази връзка всеки, който се е занимавал със "знаменитите анализи" на Маркс, не може да се отърве от усещането си, че този последният подхожда към своята "материя" по същия начин, по който си представя сложната хирургическа операция… касапинът. ("Инструментите" на който са, впрочем, тъкмо касапските ножове, сатъра и дори триона, докато "сечивата" на хирурга са съвсем различни!). Общо взето примерът на Маркс е показателен поне с това, че той съвсем ясно демонстрира в своите анализи как не трябва да се третира реалността на човешкото. По същия начин както основаният от него комунизъм също така ясно показа как не следва да се отнасяме към човека, към неговия свят и живот. Ето защо вече не може да се следват такива примери, техните далеч отиващи негативни последици забраняват това на изследователите, имащи все още респект поне към човешкото достойнство. Казвам това, защото не трябва никога да се забравя как марксовите последователи – комунистите, "гробокопачите" на капитализма – десетилетия наред не правеха нищо друго освен да разкъсват и секат със съвсем груби сечива живата пулсираща тъкан на индивидуално-общностната цялост на цели нации. Те, впрочем, сами себе си наричайки се "гробокопачи", те наистина изкопаха прекалено много гробове… ▓ 15.6.Каква е пълноценната идея за държавата? ▓ И така, в корена на общностните явления и на политическия процес лежат същите ония детерминиращи фактори, които ние открихме като сърцевина на смисленото индивидуално съществуване – което, от своя страна, се оказва по необходимост техен здрав фундамент. Ако пълноценно сме разбрали "пружините" на индивидуално-човешката инициатива и съобразно това сме посочили същностните форми, в които тя се разгръща, то от това следва, че вече имаме автентичната основа и на "масовите", груповите и общностни реминисценции (отблясъци) на същите тези индивидуално-човешки действия, инициации и инициативи. Обществото не е нещо "добавено" към живата човешка реалност на индивидите, значи не е нещо самостойно и "над" индивидите съществуващо, а е дума, от друг ъгъл гледаща и затова по друг начин обозначаваща същата тази реалност. Това, което изобщо съществува, не са "примислените" от разсъдъка абстракции и думи, а реалността на човека, реалността на неговия живот и свобода. По същия начин държавата не е самостойна и противопоставена на индивидите (гражданите) сила, същност или пък "битие в себе си", а само особено проявление и израз на единствената реалност на опитващите се да постигнат истината на своето битие човешки същества, на отдадените на тайнството на съществуването и затова устремени към съкровения призив на битието индивиди. Държавата в този смисъл не е изобретение на разсъдъка и отчуждена от човека мистериозна сила, а е творение на самия живот, създание на дълбоката вътрешна необходимост, пораждаща се от съвместното съществуване на цели поколения и на милиони човешки същества, упорито опитващи се да надмогнат природната, доисторична същност на човека. За да облекчат съзнанието си, излишно теоретизиращите мислители (опрени главно на схематизиращия разсъдък!) се изобретили единствено поредица от думи, с чиято употреба вместо да прояснят още повече затъмняват и заплитат съзнанието, още повече пък разбирането си. В резултат реалността е загубена, тя е подменена от думите, които

само обременяват и дори правят невъзможно пълноценното разбиране. Та нали си имаме толкова много кухи думи – "социалност", "социум", безкрайно много производни от тях, "маси", "класи", "база" и "надстройка", "обществено-икономически формации", "държавата като антитеза на гражданското общество", "социално-политическо единство" и пр. Ето че заради тях нищо реално и действително не остана, а "социолозите", говорейки непрекъснато за "общите човешки неща", забравиха за самия човек. Ясно е обаче, че автентичното разбиране не се нуждае от подобни "патерици", а също и че то изхожда от несъмнената реалност на съществуващото, която (без да бъде обвивана в "паяжината" на изкуствени конструкции) просто трябва да бъде постигната в нейната чистота и "първозданност", в нейния корен. Казаното вече напълно подпомогна решаването на конкретните въпроси, които си бяхме поставили. Нека да приложим така очертания синтетичен подход, който единствен може да ни даде пълнотата на ставащото. ▓ 15.7.Идеите или интересите движат света? ▓ Индивидите са инициирани за действия от определен род (групиране в мнозинства и малцинства, образуване на партии, политическа активност, граждански движения и т.н.) най-вече на основата на базови ценности, определяни от насоката на свободно приетата от тях екзистенция. В корена на ценностите, а също така и на поражданите от тях действия може да се открие определена екзистенциално-човешка ориентация, изразяваща се като "отношение-към…", което, впрочем, съвсем не е само съзнателно-целеполагащо, а в огромната си част е тъкмо несъзнавано, спонтанно и намиращо се най-вече в дълбока връзка с жизнената основа на съществуването. Става дума за това, че импулсите за човешката духовна и практическа дейност, пораждаща в крайна сметка действителността на човешкото, културното и социалното битие, могат да се открият в една "екзистенциална сплав", която в своето саморазвитие приема определена насока; в тази "сплав" наистина има всичко, най-вече ония прекалено човешки неща, каквито са емоциите, интимният усет, пълноценните жизнени интуиции, настроености от различен род, страстите, копнежите, илюзиите, предразсъдъците, отломките от предишни мирогледи, рудименти на "култура", накрая (а не най-вече, както на мнозина се е струвало!) и съзнателни, разсъдъчни и интелектуални продукти от типа на "планове", "цели", "задачи", "искания", "платформи", "програми" и пр. Казвам "най-накрая", защото съзнателните образувания са немислими извън онзи екзистенциално-душевен контекст, който ги прави възможни, който ги поражда, бидейки скрит зад тях, подмолно действащ, налагащ се обаче безусловно. Този първичен екзистенциално-душевен комплекс, детерминиращ по-нататък всички форми на активност (в това число и политическата) и на практичност на съответните човешки същества (споделящи го като живот), може да бъде подложен само на приблизителна деструкция с оглед открояване на определени "смисловозадаващи ядра", които са ни потребни за вникването в конкретните измерения и в "повърхностните прояви", в проявите, личащи на "повърхността". Обикновено сме склонни да казваме (и с основание!), че хората

действали под неумолимото въздействие на идеи, при това различните групи били подвластни на различни, несъвместими (понякога или много често) идеи. Идеята обаче не е последното, на което трябва да се опре интерпретацията, а се налага да се прозре екзистенциалната основа, правеща възможна тази или някоя друга идея, налага се да се открие корена, почвата и "хранителната среда" на съответната идея. Тук не става дума за това да се проследи източника – в исторически и културен план – на съответната идея, т.е. "онзи, който пръв я е изказал" или "измислил"; идеите не само се "мислят" или "измислят", а се улавят с цялата душа (с идеите се живее!), която, от своя страна, е станала възприемчива към тях в съответствие с екзистенциалната ориентация на човека, в съответствие с насоката на неговия живот. Тъй като за идеите и особено за политическите идеи и нагласи ще говорим малко по-нататък, то нека да уточня поне това: идеята е човешка, екзистенциална и духовна цялост, която се ражда в недрата на пълноценно съществуващата и индивидуално самоопределяща се човешка субективност, за този корен тук става дума. Остана ни само – за да завършим подетото разсъждение – да направим опит за деструкция на фундаменталната "екзистенциална сплав", явяваща се корен на специфичните активности на индивидите. Сега вече можем да направим подобно приближение към "анализа", тъй като синтезът или по-скоро дедукцията, която приложихме, ни даде потребната за това основа – целостта на разбирането при това няма да бъде загубена. ▓ 15.8.От какво зависи разбирането на смисъла на случващото се? ▓ Могат да се обособят следните относително еднородни пластове в споменатата "екзистенциална сплав": ● Обща жизненост, степен на отдаденост на живота, на "въвлеченост" в него. Индивидите се различават по начало според жизнеността си, която лежи в основата на тяхната екзистенциално определена индивидуалност. Става дума за конкретната виталност и сила на живота ("воля за живот"), която може да бъде открита като корен на по-нататък разгръщащата се екзистенция. Ек-зистирайки, човек може да отиде отвъд заложената си "по природа" жизненост, да я акумулира и натрупва, но може и да я пропилее без особен смисъл. В дълбините на субекта жизнеността и "отношението-към…" – проявяващо се като жизнелюбие, енергия или енергичност, "страстност", самородна активност и пр. – се обособяват като екзистенциален център и като "ос, около която всичко се завърта". Това, че не сме еднакви според отдадеността си към живота, според въвлечеността си в неговото велико тайнство, едва ли може да бъде оспорено от някой – макар че за мнозина това е изцяло неизгодно, т.е. е истина, изобличаваща ги в екзистенциална непълноценност; ● Преданост към свободата. Струва ми се, че този пласт на първичната екзистенциална настроеност едва ли се нуждае от коментар; той е "предмет" на цялата тази книга; ● Раз-личност, степен на индивидуализация, яснота на индивидуалната проявеност, суверенна самобитност, самобитие. Ясно е, че първите две смислозадаващи ядра по необходимост пораждат третото, т.е. то е тяхна проекция; ● "Вписаност в потока на времето". Ние сме времеви същества, съществуваме исторично, нашият живот е история, чиито автор е самият живеещ, той също е и "главното действащо лице", около което се "завързва жизнената интрига. Съобразно този пласт хора-

та биват или вдъхновени "преследвачи на времето", съществуващи в модуса на бъдещето, или "романтици", вгледани в миналото, или пък "хедонисти", оставили се на ефимерното настояще. Това измерение на първичната екзистенциална цялост е разгледано подробно в книгата ми "Преследване на времето, или изкуството на свободата", и затова тук ще се задоволя само с казаното; ● Зависимост от "заедността", съпротива или оставеност на "стадния порив", на "размиващата" индивидуалностите колективност. Съобразно това ядро хората биват или здрави индивидуалисти (в широкия смисъл, т.е. като личности, привързани към различността си, и затова усещащи я като богатство) или пък "обществени същества", чиято пряка зависимост от "колективното" ги прави неспособни да се отдадат на стихията на свободната индивидуалност. Във втория случай става дума обхванатост от екзистенциален страх, а в първия – за изпълненост с екзистенциално мъжество. Нима някой не е разбрал, че хората общо взето биват страхливи и безстрашни, т.е. закрити или открити спрямо дръзновеността и дързостта, потребна на индивида в неговата отдаденост на живота? Ясно е също, че страхливите именно заради страха си стават колективисти (понеже си мислят, че когато са много, тогава "не е страшно"; нашите комунисти затова крещяха по площадите: "Много сме, силни сме!"!), докато истински дръзките съвсем не се боят от мисията да бъдеш индивидуалност – и затова просто презират аморфността на безликия колектив (маса, тълпа, стадо и пр.); ● Спонтанност и "принуденост", интуитивна чувственост и "разсъдлива интелектуалност". Тези два дълбоко свързани екзистенциални пласта – разбира се, връзката е тази: спонтанност–интуитивност–чувственост и принуденост–разсъдливост–интелектуалност – вече "пробиват" на повърхността, те са изяви, илюстриращи и показващи навън дълбинното, за което дотук ставаше дума. Ние ще ги проследяваме и по-нататък, техните ефекти върху действията са особено изразителни, затова казаното тук е достатъчно; ● Останалите екзистенциални ядра могат да бъдат изразени общо: "самодейност" или "контролируемост", податливост на контрол; властност и "подвластност"; склонност към своето или пък ламтеж към чуждото, към "общото" ("отношение-към…", свързвано със собствеността); конформност и неконформност; практичност и "вятърничавост", не-практичност; идеализъм и материализъм в техния нравствен смисъл; и т.н. – тъй като подобно изброяване на прояви, намиращи се в "най-горния" слой на екзистенциалната цялост, не представлява вече никаква трудност, а и те са безкрайно много. Важното е да се разбере свързаността на двата рода прояви, тяхната неделимост, своеобразната приемственост, пораждаща екзистенциално-смислови линии, върху които се разполагат в последователност проявите от съответния род. ▓ 15.9.Какво подсилва здравето на социалния организъм? ▓ Така например едната "линия" така или иначе пронизва прояви от "едната страна" на изброените опозиции, които органично се допълват, образувайки екзистенциалния тип на суверенната и здрава, на силната индивидуалност: мощна жизненост, самоотвержена пре-

даност към свободата, ярко изразена и държаща на себе си индивидуалност, своеобразна и горда раз-личност, отдаденост на бъдещето или поне на смисленото настояще, презрение към "колективизма" и т.н. Линията на противоположната тенденция може да бъде изразена в своя най-чист тип на комуниста, който е пълно въплъщение на екзистенциална непълноценност, на "отхвърленост" от пиршеството на живота, поради което този екзистенциален тип се опитва чрез заместители отчасти да компенсира фаталната липса – като вреди на другите да живеят, като се меси в чуждия живот, като по друг начин изразява озлобеността си и т.н. Това са двете полярни опозиции или диаметрални разминаващи се линии, които никога не могат да се примирят: тази е основата на тяхната борба, на тяхната екзистенциална несъвместимост. Между тях се разполагат типовете и линиите на различните "половинчатости" (често използвана от М. Хайдегер дума), т.е. на екзистенциално непроявилите се докрай човешки същества, или съществата, намиращи се "на път към самите себе си", по пътя, водещ до тях самите. Алтернативите на тяхното възможно бъдеще са очертани, в зависимост от действието на изброените фактори всеки от тях или постига екзистенциална пълнота, или пък се "свлича" до нивото на екзистенциалната непълноценност, въплъщавана от комунизма. (Ето едно от основанията да смятам, че комунизмът въпреки пораженията си е непрекъсната възможност, срещу която никое общество не е застраховано. "Имунизацията" обаче срещу комунизъм е само непреодолимото разпространение на идеята за свобода в колкото се може повече съзнания и души, което засилва здравоспособността на обществения организъм. Например по тази причина в САЩ, Англия и пр. няма никаква почва за комунизъм, там комунизмът не може да вирее в атмосферата на вкоренената дълбоко в душите идея за свобода.) А що се отнася до "малцинствата" и "мнозинствата", с които започнахме, то те се основават на крехки и податливи на "обстоятелствата" колебания в екзистенциалния статус на индивидите, които накланят везните било на едната, било на другата страна. Неизразимата динамика на живота в свободните общества непрекъснато променя "екзистенциалния баланс", и тук само традицията на индивидуалността (и антитрадицията на "заедността") са факторите, които придават известна устойчивост на социалния интегритет. Тези фактори са с исторически генезис, което се илюстрира с факта, че страни като САЩ и Великобритания са абсолютно неподатливи на комунизъм (заради ярко проявената традиция на свободната индивидуалност в тях), докато страна като Русия например (и отчасти България) дълго преди появата на болшевиките-комунисти е била "бременна" с комунизъм – заради доминираща тенденция на тотализиращо мислене, възникнало на почвата на "заедността" като несвобода. Как стоят работите по отношение на България в тази насока ще имаме възможността да разберем на съответното място. ▓ 16.ДАЛИ ДЪРЖАВАТА Е "ГРИЖОВНА МАЙКА"? ▓ Няма значение дали я мислят като такава "майка" или пък като "суров баща", дори като "бащица", от волята на който всичко зависи. Независимо от насоката на представата, въпросът си стои: дали и доколко държавата "покровителствува", "насочва", "ръководи",

"организира", "изисква", "дава и взема" и т.н.? И трябва ли да бъде оставяна да прави това? Коренните екзистенциални основания и базисните ценности, които разгледахме, предопределят нееднозначни виждания и очаквания на човешките същества, на индивидите и гражданите. Нека се вгледаме в тях. ▓ 16.1.Кои са екзистенциалните корени на пристрастеността към свободата? ▓ Ако "привързаността към живота" е водеща ценност, то тогава индивидите, които я споделят, разчитат най-вече на себе си – не на някой друг, не на "обществото", не на държавата, разглеждана като "любеща" и "грижовна" майка. Вече знаем какво произлиза от тази базисна настроеност – пристрастеност към свободата, инициативност на основата на самоопределянето, уважение спрямо принципа на собствеността, въвлеченост в жизнена (спонтанна, но също и рационално определяна) дейност, в "реалистично правене" на собственото съществуване и т.н. Когато се изисква нещо в човешкия свят да бъде обяснено или, по-добре, разбрано, то тук не помагат схеми от типа, че "това било така" защото "тези хора така искали" или пък "така им харесвало" – защото едно такова привидно облягане на принципа на свободата всъщност е залагане на случайността и на произвола. (Нищо не пречи на "тези хора" да искат "всичко друго", стига "да им скимне това", а че искат, следователно, "точно това" е моментно хрумване, чиста случайност!) Работата тук е да се вникне в основанията, тъй като автентичната свобода, бидейки чиста спонтанност, не е абсолютно "безпочвена", напротив, тя има своите непреодолими екзистенциални корени. Значи важното е да се разбере защо все пак "това искат" тези или някои други хора, какъв смисъл носи в себе си тяхното искане – а това е смисъл, синхронизиращ се с тяхната дълбинна екзистенциална нагласа, със смисловото поле, благодарение на което е могъл да се роди този своеобразен и конкретен смисъл. Оказва се, че в човешките действия царува истинска смислова определеност, която не е строга детерминация, отнемаща или задушаваща свободата, а е тъкмо израз на свобода. Например не може в своя бизнес човек да се заеме с "всичко" или дори с "много неща", той може само да се заеме с някои неща, и то най-вече с ония, които умее, които може да прави най-добре; само тогава инициативата му е смислена и ще по-роди желания ефект. Който си мисли, че може "всичко" – както това правеха комунистическите "номенклатурчици", "способни да ръководят всичко, за което Партията разпореди" – всъщност едва ли нещо може, т.е. той прави всичко, но еднакво лошо, значи не допринася, а само разваля и обърква. Разбира се, свободният човек съвсем не си мисли, че може всичко, той просто се стреми да постигне съвършенство в онова, което умее най-добре – т.е. да постигне предела на своите способности и възможности и само така да преуспее, да "улови" смисъла на живота си. Ето в рамките на тези главни определености се движи настроеността, наречена тук "привързаност към живота", или, другояче казано, вярност, преданост към свободата (което, впрочем, е все същото!). Ония, за които държавата е "грижовна майка", правят това не просто защото "така им харесва", а защото не са способни на самостоятелен и отговорен живот – и поради това се опитват да прехвърлят на някой друг грижата за своя живот. Такива хора се плашат от свободата затова, защото не са в състояние да разберат нейните предимства, те не умеят

100

да се възползват от това, което свободата предлага на разбиращите я. Оказва се, че слабостта е корена на тяхното недоумение пред свободата, а човек е слаб не просто когато е ощетен от природата (дала му "мизерна" жизненост), но когато сам непрекъснато насърчава не силата си, а своята слабост. За да правят това, такива хора са поели по невярна посока на живот, което е израз на подвластността им от безжизнени ценности, лежащи в основата на тенденцията към провал, която все повече се засилва при тях – вместо да търсят поврат към истинното, към екзистенциално значимото. ▓ 16.2.Как започва „бягството от свободата”? ▓ Подобна екзистенциална непълноценност, лежаща в корена на исканията за "социална държава", от която трябвало да се чака всичко наготово, е израз на бягство от свободата, е предчувствие за провал в решаването на задачата на живота – мнимо избягван чрез опитите да се легне под крилото на "майката-държава". Залагането на общото е категоричен отказ от индивидуалното, то е показател за екзистенциално безсилие и на личностна непълноценност. Тази е основата на натрапчивите политически искания държавата да се разпорежда даже с частния живот на индивидите, да "указва" какво да се прави, да "благоволява" и да "дава" по нещичко на всеки, (а най-много на най-послушните!), централизирано да определя – чрез строги команди! – всички действия в това "рационално организирано" обществокомуна и т.н. В най-чист вид тези искания са сърцевина на комунистическата доктрина, която не само лишава индивида от всякакви възможности за саморазвитие, но и го освобождава от всякаква отговорност – мнозина точно затова така обичат живота в комуна. Доколко подобно съзнание – съвсем изкривено, неавтентично, безжизнено, непълноценно – е разпространено в някои среди на посткомунистическото пространство свидетелствува, подобно на барометър, политическата подкрепа, получавана от неокомунистическите партии в свободни избори. (В България на два пъти – през 1990 и през 1994 г. – носталгията по "майката-държава" осигури пълна победа на БСП, и двата пъти довела до страшен провал и до нови страдания за цялото население – което иначе, впрочем, би трябвало да е преситено от комунистическите "грижи за човека".) Ето един прекалено показателен пример за това до какви абсурди може да стигне абсолютно непълноценното и извратено комунистическо съзнание. На погребението на "вечно веселия диктатор" Тодор Живков една възрастна женица, горчиво плачейки, извика думите, идещи сякаш от "дълбините" на сърцето й: "Другарю Живков, вечно ще помним как добре ни хранеше и поеше!". При тези думи (чути и видени благодарение на телевизионните камери и микрофони от цялата страна) и дошлите на погребението се обляха в сълзи, изпитвайки също така силна сърдечна болка при спомена за това как "незабравимият" хубаво ги хранел и даже "поил"; предполагам също, че голяма част от българския народ също е плакала в този момент пред телевизорите си. Вместо здрав смях думите на старицата предизвикаха в изкривената чувствителност на овладените от носталгия по комунизма хора сълзи; нима това не безкрайно изразително и извратено?! Сърцераздирателната сценка от погребението на Т.Живков, предавана по телевизията, разсмя също така до сълзи другата част на многострадална България – тази част, на

101

която ще се опре едно по-достойно бъдеще на нашия народ. Интересно е обаче и друго: как така в мътното съзнание на плачещите динозаври на комунизма не проблесна мисълта, плод на здравия смисъл и разсъдък (изглежда смазан от бетонните блокове на комунистическата извратеност!), а именно защо не се запитаха за нещо просто: по какъв начин Т.Живков е успявал да "храни" и "пои" цял народ, дали е могъл заедно с престъпната си партия да създаде тези "провизии", кой всъщност е създал благата, които "другарите" великодушно "даваха", "подхвърляха" и пр., отделяйки, впрочем, по-голямата част за себе си?! Накратко здравото съзнание неизбежно би се запитало: комунистическата държава "разпределя" благата, но кой ги е създал? Вероятно не тя, не "Партията", не и Т.Живков, създал ги е същият този унизен народ, тогава на кой "трябва да целува ръка"?! Същият този народ има поговорката: "с чужда пита помен прави" – тогава чия е била питата в живковите ръце? Защо тогава плачещите лицемери (защото те плачеха най-вече не за "хранене и поене", а за много други позначими благини, от които бяха лишени заради…демокрацията!) или просто болни хора не се посвениха да целуват ръката му и защо без смущение изнесоха на показ подлия си морал, предполагам, вече е съвсем ясно… ▓ 16.3.Коя е основата за появата на политическите доктрини? ▓ Спрях се на описанието на една абсурдна "мисловност" (абсурдна дотам, че направо е тъждествена на немисленето, на пълното бездушие!) не за друго, а за да покажа, че последствията от това, че "нещо е повредено" в екзистенциалните корени на индивидите винаги са небезобидни, напротив, прекалено са коварни, т.е. водят до загуба или поне "замъгляване" на здравия усет, до страшна деформация на човешкото. Политическите програми и "идеи" за централизираното направляване на живота на милиони индивиди (което се явявало израз на "висша рационалност"!) независимо от абсурдността си, се приемат с възторг от "обществените същества", в чиито недра зее абсолютна екзистенциална празнота; кой в такъв случай ще се осмели да твърди, че "хората били мислещи същества" щом явно не се справят със задачата на мисленето?! Загубил своята човечност, човек наистина е способен на удивителна деградация – нима това не е страшно?! Приемането, че ролята на държавата е да бъде "майка за своите деца" обаче не е резултат на болен разсъдък (както би трябвало да бъде ако не се осъзнае изтъкваното в тези страници) или пък на "случаен каприз" или дори "екстравагантност" на някакви хора, но то е израз на екзистенциална непълноценност, свеждаща се до отказ от самобитността на индивида и отхвърляне на отговорностите на свободата. На основата на добитото в нашия анализ, а пред това в осъществената дедукция, може да се разбере какво наистина означават и опитите както за засилване, така и за ограничаване на ролята на държавата спрямо съществуването на индивидите, на какво се основават подобни тенденции в политическите доктрини, на какви ценности и преди това на какви "екзистенциални ядра" са израз било комунистическите, било "центристко-социалдемократическите", било "дясно-центристките" или пък либералните политически разбирания. Но най-вече могат да се проумеят поривите, въжделенията, исканията и екзистенциалните подбуди на техните привърженици, явяващи се "двигателната сила" на политичес-

102

ките елити. Главното е да се разсеят окончателно илюзиите, да бъдат изобличени спекулациите и шарлатанствата, да бъдат отсечени корените масови психози от типа на комунизма, чиято същност досега умело беше прикривана и затова все още докрай не е разбрана. Ако това последното не бъде постигнато, то "социалната проказа" (израз на крещяща екзистенциална непълноценност!), каквато по същината си е комунизмът, никога няма да бъде ограничена до безопасни за обществото размери. ▓ 16.4.Как се конституира държавната воля? ▓ Тази роля произтича от същността на държавата, която е постигната в резултат на едно постъпателно историческо развитие и усъвършенстване на държавните форми. Действителността, наричана държава, се дължи на действията, които държавата "има право" да предприема спрямо свободния живот на самодейните индивиди; това право (същност на т.н. "държавно право") е изкристализирало в съответната народностна традиция. В съвременния свят съществуват различни държавни форми, но съвременни са тези от тях, които дават възможността за естествено и свободно формиране на държавната воля чрез непринудено "снемане" на особените воли на групите, а също и на индивидите. Какво означава това? Съвременната държава е правова, т.е. тя се основава на силата на закона като рамка на политическия и държавния живот. Същност на правовия ред в съвременната държава е договорността. По същия начин както в общуването на свободните индивиди смислено и значимо е само онова, което свободно е договорено (чрез "примиряването" на волите, чрез непринудено снемане на различията), така и основа на правовата държава е същият този принцип на договарянето, чрез който се конституира държавната воля на почвата на свободно изявяваните групови и индивидуални воли и интереси. Държавната воля е "обща воля", но не априорно, а само постигната чрез примиряването на различните групови и индивидуални воли, т.е. чрез налагане на волята на мнозинството – при запазване на значимостта на малцинствените виждания, въвлечени в "общата" държавна воля чрез правото им да бъдат опозиция на тази последната. Така всяка особена воля заема подобаващо място в една органична система от интереси, която е "огледало" на обществените настроения, воли и разбирания в цялата им групово представена пъстрота. Следователно т.н. "обща" воля в съвременната нормална (демократична) държава не е волята на едно узурпирало властта малцинство (както е например ситуацията в комунистическата държава), а е воля, притежаваща даже момент на всеобщност, тъй като съдържа в себе си волята на мнозинството и опониращата й воля на малцинствата (опозицията) – съотнасящи се и хармонизиращи се в пределите на всички държавни институции. Най-удачният механизъм за определяне на държавната воля чрез сключване на обществен договор по повод на властта са демократичните и свободни избори. Но относно процеса на определяне на конституиращата държавността воля на мнозинството (поемащо отговорностите на управлението и властта) ще поговорим отделно на съответното място. Веднъж формирана (като квинтесенция на доминиращите интереси) държавната воля заема спрямо общността на индивидите – гражданското общество – активна позиция:

103

държавата, сама израз на договарянето на същите тези индивиди и групи, вече става посредник и "регламентатор" на отношенията между тях, тя започва да определя и задава новите правила, законите. Това, че държавата поема "общите дела" (управлението, грижите за сигурността, обществения ред и пр.) е безспорно, това е главната й отговорност, тя един вид най-вече за това съществува. Държавата осигурява "законовите рамки" и обществените условия на съществуване на индивидите – условия, които са равни за всички, т.е. са граници на тяхната свобода; равенството в този смисъл е тъкмо равенство на възможността за свобода, на "обществената даденост" на свободата като възможност. Но ето тук възниква един коренен въпрос, по който липсва единодушие: доколко държавата може да се меси във всички други отношения, докъде свършва сферата на индивидуалното и частното и откъде започва областта на "общото", "социалното", държавното? Този въпрос е небезспорен, това е главният въпрос на философията на политиката и на политическата наука (доколкото съществува такава): има ли предел в домогванията на държавата да "организира", "контролира", "ръководи", "направлява" живота на индивидите, доколко и "докъде" намесата на държавата е оправдана и благотворна и кога тя вече влияе крайно отрицателно и води до "израждане" на живота в обществото, до поставянето му на нездрава основа? ▓ 16.5. Коя е действителната роля на съвременната държава? ▓ Било е време, в което държавата е могла да се разпорежда с всичко, в това число и с живота (да отнема и пък да "благоволява" живот!), свободата, имуществото на индивидите. Волята на държавата (на "господаря", на държавния глава, владетеля) е била закон на цялостното съществуване на поданиците. Разбира се, този абсолютизъм също не е бил безпределен, държавната воля сама е ограничавала себе си, изхождайки от изискванията на необходимостта и целесъобразността, от нуждата да се защищава общественото благо, от повелите на разума и на традицията. Немногочислените изключения от това правило (Нерон и Калигула, опитали се да подместят границите на произвола, да го направят безпределен) само потвърждават факта, че не такава трябва да бъде ролята на държавата, че такава крайност трябва да бъде отречена: защото тя е по-неприемлива от другата крайност, а именно индивидите изцяло да бъдат оставени на самите себе си. (Впрочем, това, което Нерон и пр. само опитаха, успешно беше постигнато от дейците на марксисткокомунистическия волунтаризъм; за тези последните невъзможно не съществуваше, те посегнаха даже и на душите на "поданиците", изкривявайки чрез мощна пропаганда съзнанията и даже чувствителността на огромни мнозинства от хора; затова произволът на комунизма си остава ненадминат в цялата човешка история.) Следователно работата опира до изнамирането на мярата на "допустимата намеса" на държавата в съществуването и дейността на индивидите. Ако индивидите са признати за свободни, ако свободата стане условие на съществуването на човешките същества, то значи държавата трябва да се предпазва от намеса в определянето на целите и подходите на тяхната жизнена дейност. В такъв случай за държавата остава ролята да бди за спазването на правила, осигуряващи всички възможности за "ползването" от свободата – в степента, в която всеки индивид е достоен за нея. Ако пък

104

държавата остави на индивидите и възможността сами да определят – според "случая" – и самите правила без задължението да се съобразяват с някакви "общи предписания" на закона, то тогава се стига до "пълна свобода", която може да се обърне срещу всеки индивид в частност – тъй като тогава всичко става възможно, в това число и неблагоприятното за някои или за повечето. По-точно казано, държавата не бива да предписва "какво точно трябва да се прави" и "как да се прави" – това е сфера на индивидуалната предприемчивост – т.е. тя се отказва от задачата да определя конкретните правила на "играта" и я предоставя на индивидите, а в същото време запазва за себе си ролята да задава само "общите правила", "рамките" и "нормите", във формата на които индивидите могат да "вместват" каквито си искат съдържания. ▓ 16.6.Защо държавата трябва да остави хората сами да уреждат живота си? ▓ Такова разграничаване на сферите на индивида и на държавата може да бъде открито в т. н. принцип "laisser-faire", лежащ в основата на класическите либерални теории за ролята на държавата и за границите на независимостта на индивидите в гражданското общество. Известно е, че произходът на тази фраза иде от казаното от министъра на финансите на Луи ХІV Батист Колбер; той произнася прочутата фраза "Laissez faire, laissez passer", която може да се преведе като "позволи", "допусни", "не пречи", "махни с ръка", "не оказвай съпротива", "остани пасивен", "остави събитията на техния естествен ход", "остави ги на самотек" – в първата си част – и "остави да минат", "пропусни", "отстъпи пътя", "остави без внимание", "не препятствай" – във втората си част, а двете заедно означават "нека да бъде така", "да става каквото ще става", "не е ли едно и също". (Забележително е, че съветът е даден във времето на "абсолютната монархия", и то на краля, изрекъл думите "Държавата – това съм аз"!) Този така наречен "лесеферизъм" днес се разбира като "политика на държавата, позволяваща на хората да действат без намеса или указания; ненамеса" и като "политика, позволяваща на собствениците в промишлеността и търговията да определят правилата на конкуренцията, условията за труд и т.н., както им е изгодно, без държавно регулиране и контрол" (по Webster,s New World Dictionary, 3 rd. College Edition, Prentice Hall, 1991). Ясно е, че в конкретното общество сферите на разграничение са предмет на договаряне и на традицията, но съществен е принципът: държавата оставя на индивидите "пространство на свободата" и на тяхната суверенност (автономия, независимост, възможности за инициатива), не го "иззема" или "стеснява", а, изпълнена с доверие в техните способности да се справят сами, го разширява, запазвайки за себе си само задаването на общи правила и "рамки" – които гарантират ползването от свободата, равните възможности за "съобразяване" с нея. Държавата има собствени задължения, и затова не трябва да се нагърбва с неща, които "не са й работа", които са област на индивидуалната и гражданска инициатива. (Например комунистическата държава, освен че се разпореждаше безразделно с производството, търговията, услугите и пр., си беше присвоила и монопола сама да определя "каква трябва да бъде" науката, културата, философията, изкуството и пр., какви организации трябва да има, дори как трябва да се мисли!)

105

Ако държавата се меси там, където само индивиди могат да се справят – разчитайки на спонтанността, гъвкавостта, инициативата и свободата си – то тя само обърква и разваля, а в резултат всички губят и са потърпевши. Нещо повече, индивидът има правото да се меси в "работите на държавата", защото държавата по идея трябва да му служи, а и той я е "упълномощил" да се занимава по определен начин с "общите дела", докато държавата обаче не трябва да пристъпва, водена от идеята за "всевластие", границите на индивидуалната свобода, които позволяват на индивидите да бъдат самодейни, активни, самоопределящи се, инициативни, предприемчиви, грижещи се за своя успех и съпротивляващи се на възможностите за провал. "Обществото" и държавата са производни на живата реалност на индивидите и не бива да се опитват да я заменят, противното – "сбъднало" се в лицето на комунизма, който винаги е "тоталитарен"! – е равносилно на игнориране и елиминиране на свободата, то поражда несигурност, произвол, диктат, непредвидими злини както за индивидите, така и за "обществото", включително и за самозабравилите се управници. Ето една поука от историята и един принцип на разбирането, който никога не трябва да се забравя. ▓ 16.7.Как една държава става "държава на благоденствието"? ▓ Такава държава е винаги държавата, която "си знае мястото" и не се опитва да пристъпва границите на пълномощията си, т.е. държавата на гарантираната и реалната свобода на индивидите. Оставени на свободата си и разчитайки на себе си, индивидите са в състояние да творят чудеса – животът не е нещо, което се "прави" по предписания или указания, животът за човека е благодатен само като спонтанност и свобода. Тайнството на успеха, богатството и просперитета (които са същност на т.н. благоденствие) се определя от тайнството на свободата, а двете заедно не са друго, освен разгадаване на тайната на живота – такъв, какъвто е той за човека. Свободните общества са общества на преуспяващи индивиди, разчитащи на себе си и на своята свобода: "грижата за човека" (помните ли тези думи?!) трябва да бъде оставена на самия човек. Това не значи, че богати и доволни от себе си са само обществата, в които държавата е сведена до минимум – с усложняването на отношенията в нашата съвременност се усложняват и увеличават и отговорностите на държавата. Богати и доволни от себе си само обществата, които черпят ресурс и жизнени сили от грандиозната стихия на индивидуалната дързост, от страстта на индивидите да постигнат всички възможности, които свободата непрекъснато ражда. Всъщност, здрави и богати са само обществата, съставени от също такива индивиди – и нашата задача тук беше да посоча условията, които ги правят именно здрави и богати, които правят невъзможно болното съществуване на несвободния човек (на човека, от който не зависи нищо, в това число и собствения му живот). Колкото повече държавата си позволява да потиска инициативата на индивидите и да се меси в съществуването им, изразявайки само недоверие към способността им да се справят сами, толкова повече такова общество става нездраво и бедно – защото са били "замърсени" източниците на здраве и богатство, защото са станали "мътни" изворите на благоденствието. До такива резултати води обикновено прилагането на социалистическите и особено на комунистическите прог-

106

рами за управление и за "засилената" роля на държавата спрямо свободата на индивидите. За щастие, в демократичните общества подобен тип управление, след като изчерпи натрупаните ресурси и резерви, бързо се проваля и не може повече да се задържи – стига да не е било посегнато и на самата демокрация. Противно на това, просперитета се задълбочава с осигуряването на "посилната за човека" свобода, което е същност на либералните политически искания и програми: когато се управлява либерално, се постига подем на силите и разцвет на инициативата, пораждаща всички богатства, ресурси, успехи и самото благоденствие. ▓ 16.8.Кои политически програми разхищават човешката и обществена енергия? ▓ Обществото, оказало се жертва на нездрав морал при другия тип управление, прилагащ "социалистически-разпределящи" (не създаващи или не натрупващи потенциал!) политически програми, се оздравява и застава на автентичната си почва при поемането по пътя на консервативно-либертарианския политически курс, изразяван от партиите на автентичната десница. Накратко казано, социалистическите програми се основават на разхищаването на онова, което е било натрупано по времето на здравото дясно управление. Уви, човешката "същност" е двойнствена, в нас са "заложени" инстинкти с противоположна насоченост; съобразно с това има и два типа хора: едните създават, а другите предпочитат да получават създаваното от другите, от първите, включително и да си го "присвоят" по нечестен начин: комунизмът израсна на този екзистенциален корен и затова през цялата си история така силно ламтеше за чуждото. Надеждата е само в свободата и в оздравяването на съзнанията на нейна почва: разпространението на свободата, на нейната идея и завладяването на съзнанията от нейния незаменим с нищо друго патос, ще въвлече в царството на свободата все нови и нови самоотвержени поданици. Това е особено значимо за общества като нашето, в които свободата е била прокудена, в които поради това е станала било загадка, било нещо непочувствано, било нещо, всяващо само страх и ужас – защото наистина без свобода по-лесно се живее. Но "лесното" се заплаща прекалено скъпо – независимо дали сме склонни да признаем това… ▓ 17.КОЕ ОБЩЕСТВО Е ДОБРЕ УРЕДЕНО? ▓ След като разрешихме принципните въпроси, свързани с държавата, сега ни предстои да разгледаме държавното устройство, формите на държавата, "политическия режим" и т.н., а също така и да направим опит да осветлим темата за "най-добрата", "идеалната" държава, която след Платон не може да бъде заобикаляна от никой. За много хора сложната "държавната машина" е непроницаема тайна, което обаче не им пречи да имат "мнения" – изцяло объркани, впрочем, в обществата, в които държавата все още се "митологизира". Ако не сме наясно с идеята на държавата, то по никой начин няма да разберем и това как държавата функционира, а също и защо така е устроена. И тогава са възможни

107

всякакви произволни мнения, издаващи само обърканост и безпомощност, недоумение пред реалността, наричана държава. ▓ 17.1.Как може да бъде разбулено политическото тайнство? ▓ Същевременно "позитивната наука" за политиката е направила достатъчно много за да заплете още повече проблемите на държавния живот, т.е. да отдалечи хората от ясното, смислено разбиране. "Политологическите" виждания и теории, особено пък в страните, в които днешните "политолози" са не друго, а довчерашни "научни комунисти"(!) – т.е. хора, на които плащаха за това да доказват, че политология не съществува! – в наше време обикновено зависят от това кой плаща за съответния "политологически анализ", което означава, че такива анализи трябва да бъдат приемани с недоверие: защото наистина са "политически", но в никакъв случай не и научни. Това, че "науката за политиката" трябва да се прави независимо от политическите интереси, е голямата трудност пред политолозите, чиято добросъвестност трябва да бъде на недостижима за тях висота – особено в регионите, за които стана дума. От друга страна пък ако научност трябва да означава "обективност", то тогава каква трябва да бъде последната в една област на човешката реалност, чиято субективност или субективно естество са несъмнени? Как "субективното" да се преобрази в "обективно", "пристрастното" в пълна "безпристрастност", а произвола – в една неподражаемо здрава, твърдо установена необходимост, срещу която нищо не може да се каже? Защото пред истината трябва да заставаме с дължимото смирение… Обикновено политолозите, не правейки даже опит да се вглъбят в посочените (решаващи всичко!) трудности, се държат така, сякаш съществуват "много истини", толкова много, че за всеки ще има по една или даже по две – важното е да плащат добре тези, които са си поръчали съответната "истина". Щом като стимул за политологическите изследвания не е "едната свещена истина", а само желанието за "социален просперитет" от страна на самите политолози (търсещи само на кой да "услужат", предвиждайки "дивидентите" от това когато той дойде на власт!), то ясно е, че недоверието към подобна самокомпрометираща се "наука" непрекъснато ще расте, то няма как да бъде спряно, а престижът й – възстановен. Политологията, разглеждана единствено като "изгоден бизнес" (както мнозина от тези, които се наричат "политолози", я възприеха; старите стереотипи от времето, в което нямаше политология, а имаше само "научен комунизъм", не са забравени!), е също толкова вредна, колкото вредна е и политиката, разглеждана само като "изгоден бизнес" от страна на някои, да не кажа от мнозинството политици. Това че е възможно извращаването както на естеството на политиката, така и на обслужващата я политология, е симптом за това, че е дошло времето философията да се намеси, да постави всяко нещо на мястото му, да демистифицира политическото "тайнство" и така да разобличи шарлатаните, които всекидневно нанасят страшни поражения на съзнанията: когато се открие нещо нездраво, то само философията, интересуваща се единствено от истината, може да поправи нещата и така да възстанови здравето – както това прави медицината по отношение на други нездрави организми. Защото извратеността, за която тук става дума, няма как да не предизвика разочарованието на обикновените хора

108

не само от политиката, но и от демокрацията, така даже и от свободата, а това не трябва да се допуска. Защото ясно е, че както всеки друг организъм, така и "социалният организъм" може да бъде нападнат от "вируси" и "паразити", което пък води до необходимостта да се възстановят неговите жизнени сили – за да се справи сам чрез активиране. В нашия случай това може да стане само чрез разпространяването на истината и на едно здраво съзнание от страна на философията; това е най-добрия "имунитет" и гаранция срещу всякакви възможни зарази. ▓ 17.2.Защо хората се „занимават” с политика? ▓ Затова нека да започнем с определянето на автентичния смисъл на заниманията с политика, смисъла, от който – уверен съм в това! – ще се изненадат и политиците – независимо от фразите, които те често си позволяват, представяйки се за "радетели на общото благо" или пък за "борци за справедливост", или пък за нещо друго, но също така високопарно. Тук искам да отбележа и това, че не е особено важно какво казват политиците (макар че и това е все пак важно!), а какво правят, а също и как го казват или правят, какви чувства в резултат възбуждат у слушателите и наблюдателите или пък какви страсти разпалват. Нужно е да се развие "сетиво" у индивидите и гражданите, чрез което те безпогрешно да разграничават и разпознават користта от безкористността, лъжата от истината, злото от доброто. Философията е тази, която ни помага да не се оставяме да ни мамят, да не се оставяме да бъдем жертви на политическите спекуланти. Едва на тази основа – презрели нечистите съвести в политиката – ще можем да разпознаем и така потребните ни нови и действителни политици, които заслужават истинско уважение и дори благодарност. Другояче казано, ще можем да открием, че не "всички политици са маскари: и едните, и другите…", а че такива са само някои от тях, но от нас се иска да разберем кои са те, т.е. да ги демаскираме, да свалим маските от лицата им. С политика не бива да се занимават лица, несполучили в частния си живот – който не може да открие значим смисъл и да постигне нещо определено в своя живот, такъв няма право да се опитва да устройва, урежда и управлява "общия живот"и "общите дела" в обществото, в държавата. Индивиди, доказали единствено неспособността си да "вземат в своите ръце собствения си живот", сами себе си са лишили от възможността да претендират, че политиката е тяхното "призвание", възможност или отговорност: такива хора не могат да създават и уреждат, те само рушат и разстройват, объркват и вредят. Това е ясно само по себе си, политиката не е компенсация или заместител на личностна непълноценност – или поне не трябва да бъде това, макар че много често се оказва точно това. Следователно, по начало политическата дейност трябва да е резултат на излишък , а не на недостиг на жизнена сила или човешка енергия; също така е ясно, че само ония, които са преуспели в частния си живот, могат с право да се нагърбят с отговорностите на общия, на държавния живот – иначе да не чакаме добро (известно е, че Ленин например е изцяло провалил се правист, а Сталин е бил изгонен от семинарията заради некадърност!). Накратко казано, с политика могат да се занимават само силни личности индивиди с ярко своеобразие, с ясно изразена индивидуалност – само такива могат да родят жизнени идеи,

109

в които прозира здраво съзнание за коренни човешки интереси и ценности. Защото, както вече беше казано и доказано, здравите идеи са израз на екзистенциална пълнота, опитваща се да се добере до самите основи на съществуването, до неговия изчерпателен смисъл. Без разбиране на дълбокия екзистенциален смисъл на съществуването, без досег с вътрешното естество на човешкото битие заниманията с политика се оказват само каприз и своеволие, в които не може да се открие нещо значимо, субстанциално. Изкривеното "разбиране" на базисните ценности на живота, човека и свободата по-ражда само "измъчена" и насилническа политика, която прахосва, а не концентрира човешката енергия, т.е. политика, която обрича хората на това да губят, а не да придобиват в съществуването си. Комунизмът е пример за политика, водеща неумолимо до коварни екзистенциални загуби на човешките същества, "въвлечени" така брутално в нея, докато либерализмът като политика, създаваща необходимите условия на натрупващото, на придобиващото съществуване, на концентрирането на жизнена и човешка енергия, е тъкмо политиката, от която всички печелят – дори и тези, които не разбират или пък не искат такава политика поради недоосъзнаване на собствените интереси. ▓ 17.3.Каква е мисията на автентичния политик? ▓ Автентичният политик е жизнеутвърждаващ лидер, символ и дори "оръдие" на ония групи и слоеве, които са го упълномощили да ги представлява, да бъде техен "глас" или пък "говорител". Обикновено се смята, че политиците на носители на "групово съзнание" или на "групови интереси", приели формата на политическа платформа, на партийна програма. Това е така, но не трябва да се забравя, че здравата политика не е израз само на групова "своекористност", а е и защита на коренни човешки интереси, на дълбоки екзистенциални основания и ценности на съществуването, които трябва – при наличието на съответната проясненост, яснота на разбирането, касаещо корените на съществуването – да се споделят от всички. Политикът апелира към колкото е възможно повече избиратели, опитвайки се да докосне "чувствителни струни" на съзнанието и на съществуването, да активира "екзистенциалната прозорливост", проницателността на хората именно като човешки същества, застанали в такава позиция спрямо тайната на живота, която ясно разбират и съзнават. (Все пак хората някога трябва да постигнат своите коренни, дълбоки и действителни интереси – и тук ролята на самата политика е незаменима!) Политикът се стреми да "примами" или "привлече" към своята идея колкото се може повече човешки същества (а не само "присъдружници" на едно своекористно групово съзнание!), а това може да стане само като разпространява фундаменталните определености на свободата, като "насажда" или разширява съзнанието за свобода в душите на човешките същества извън партията си. "Партия" значи "част", но партиите са много не просто съобразно с "груповите интереси", а най-вече според степените на доближаване към автентичната идея за свобода, които са разпространени и живеят в душите на хората. В този смисъл "политическото пространство" не е нещо друго, а "скала" на отдадеността към свободата, битуваща в душите на хората, "политическият спектър" е тъкмо политически израз на екзистенциалния "спек-

110

тър на свободата", градация на съществуващите сред човешките същества "приближения" към истината на свободата и т.н. Следователно партиите се различават по степен на отдаденост на истината на свободата, на въвлеченост в нейното велико тайнство: "левите" затова са най-отдалечените, дори откъснатите (в случая на комунизма!) от тайнството на живота и свободата, докато "десните" индивиди и партии ("дясно" и "право" в много езици съвпадат!) са ориентирани именно към средоточието на това тайнство, те се опитват да го постигнат в неговия изчерпателен екзистенциален смисъл. Това е така, защото "левите" се отличават с недоверие към индивидуалната свобода и затова залагат на "груповата", на "класовата" солидарност (на солидарността на "обидените" и "отритнатите" от "пиршеството на живота"!), докато "десните" изхождат тъкмо от величавата екзистенциална ценност на свободата – и затова са преизпълнени с доверие към силите на индивида да се справи сам и отговорно със задачата на съществуването, да постигне без "настойничество" (контрол, "напътствия", "организиране", "сплотяване" и пр.) неговата съкровена тайна. Съобразно с това съществуват две категории политици: едните могат смело да признаят ценността на свободата (независимо от рисковете, че няма да бъдат разбрани и подкрепени от ония, които не я обичат!), докато другите се страхуват от подобна "пределна откритост", която може да ги откъсне от "масата на несвободните", на неразбралите свободата (а тези последните винаги са много!), и затова се виждат принудени чрез "словесни салтоморталета" да объркват, подвеждат и в крайна сметка да лъжат хората. Оказва се, че за тези политици е "неизгодно" човекът да бъде силен и свободен до степента да е независим от властта (онзи, който има власт и е свободен по отношение на себе си, не се нуждае от външна власт и контрол!), тази истина се налага от да бъде крита от своекористност (та нали ако преобладаващото мнозинство от хората бъдат свободни и доволни от свободата си, то и политиците ще съществуват само "pro forma"!), поради което "левите" свързват своите водещи цели не с индивида, а с държавата; това е една голяма лъжа в основата на лявото мислене. Нещата стават още по-разбираеми ако се изхожда от психологията, наследена в резултат на продължителна доминация на ляво управление (в страните, пострадали от комунизма): на "властниците" в такива страни и на претендентите за власт се струва за нормално да употребяват властта за свое лично облагодетелстване, т.е. да "уреждат" себе си, не "обществото", не и непознатите им "други" – с изключение на "другарите" им по партия. ▓ 17.4.Кои политици са „маскари” – и кои не са? ▓ Разбира се, "тези неща" не могат да бъдат признати публично, поради което в корена на "лявото" лъжата е най-необходима съставка. Автентичните "десни" обаче, признавайки индивида и свободата за базови ценности, не се нуждаят от лъжи: "десни" политици са ония, които сами са преуспели благодарение на свободата в частния си живот, поради което се стремят да разпростират нейната благодат и върху "общите дела", върху човешката общност. Двете категории политици са разпръснати обаче из целия политически спектър (съществуват и "неавтентични десни"!), ние трябва да се научим да ги разпознаваме, зад ду-

111

мите им да откриваме смисъла, да "отсяваме" фалша от искреността, от страстта за истината, т.е. да не се оставяме да ни мамят, което значи да се опитваме да бъдем поне малко по-мъдри. По начало – заради вече изтъкнатото – в партиите "гъмжи" от спекуланти и шарлатани, които са безкрайно настъпателни в своя кариеризъм, които няма да се спрат пред нищо за да задоволят ламтежите си (с цената дори и на това да провалят своята партия), политиката, от която те уж изхождали: такива политици водят "частна политика", те работят единствено за себе си, техните действителни (реални) интереси и "ценности" не са "за пред хората", те се опират само на "далаверата". Тази настъпателна паплач на политическите шарлатани прави всичко за да откаже призваните за автентична политика (политиците от първата категория, истинският политически елит) и също да всява колкото се може повече разочарование от политиката в средата на свободните индивиди. Този слой на безскрупулните политици, чиято паразитна същност е извън всякакво съмнение, обаче не трябва да ни пречи да видим високия смисъл на отговорната политическа дейност, чиято мисия едва ли може да бъде надценена. Ясно е и това, че не "всички са маскари" в сферата на реалната политика, но ако "маскарите" са мнозинство, то това е показателно и за степента на самоосъзнатост на ония, които се оставят така грубо да ги мамят. В едно развито и традиционно свободно общество именно свободата поставя всеки на мястото му, там дори и най-умелите шарлатани едва ли могат да постигнат нещо особено: свободата отхвърля самонадеяното своеволие и спекулациите с нея, тя има силата да налага само екзистенциално значимото. Факт е обаче, че там "тонът" в политиката се задава не от бруталната своекористност, а от политиците с високо съзнание за автентичните и тежки отговорности на управлението, "построено" върху свободата, израсло на нейната почва. ▓ 17.5.Как се управлява? ▓ Философията в някакъв смисъл не е нищо друго освен "изтънченост" в "боравенето" с езика, вникване в носения от него смисъл. Ето и тук думата подсказва: "у-правление"-то е онова, което е "у" или "до" правото, което защищава и прилага правилата или закона, а също и определя чрез своята санкция нови правила според потребното за човешкото съществуване. С това е казано почти всичко относно идеята на управлението, сега на тази основа ни предстои да вникнем в неговата "механика", в проблема за това как се управлява. Желаещите да управляват – политиците – всъщност са носители на съзнание, в което в концентриран вид се съдържа "потребното" за индивидите и общността от индивиди в конкретния момент. Политикът се представя като знаещ или "сведущ" за това какво е потребно, а също и като "можещ", "умеещ" да го приведе в действие, да го направи, реализирайки програмата си. Политиците – за да постигнат желаното от много хора – са длъжни да обединяват силите на тези хора чрез изразяването на разбираеми и "мобилизиращи" идеи: едно управление ще бъде толкова по-успешно, колкото повече качествени личности съу-

112

мее да включи в своя апарат, на колкото по-голям човешки потенциал намери начин да се опре. Добрите политици (които са добри тъкмо защото са способни и развити личности, защото са силни индивидуалности) не се страхуват от това да привличат около себе си талантливи раз-личности, те са разбрали, че "единомислието", еднаквостта са пагубни за просперитета на човешките общности и реалности. Затова и партиите, които по същество са обединения на индивиди и групи за постигане на общи цели на основата на споделяни ценности, не са нищо друго освен концентрация на личностен потенциал, добиван на основата на отчитане на различията и чрез свободно съгласуване на волите с оглед откриване на най-ефективните средства за постигане на програмата. Макар че т.н. "партийна дисциплина" (която е израз на потребността от регламентиране на отношенията според правилата на "устави") формално е ограниченост на свободата – влизайки в дадена партия, индивидът частично се отказва от свободата си, за сметка на което получава усещането за сила – то съответно партиите, които насърчават свободното разгръщане на силите в своите "редици", са по-адаптивни към условията, а значи са носители на по-перспективна и действена политика. Всъщност в крайна сметка партиите са политически организации на гражданското общество, които се опитват чрез получаване на доверието на колкото се може повече "електорални единици" да вземат в ръцете си държавната власт, а значи, опирайки се на силата на държавата, да приведат в действие и да реализират в живота своята програма, проекта си за едно бъдещо и желано състояние на страната или нацията. Партията, която се постигнала мнозинство в одобрението от страна на нацията на своята политика чрез свободни избори, е вече управляваща партия, в това си качество тя има възможността да превърне своята воля в държавна воля. Всичко значи опира до това какво иска дадена партия и как се опитва да насочва "държавния кораб" в избраната от нея посока. Ние вече можем да отговорим задоволително на тези въпроси: партиите искат различни неща, политиците не са еднакви в своите виждания и в стратегията си на управление, а всичкото това е така на основата на различните екзистенциално-мирогледни (философски) разбирания и ценности. Възможни са, в принципен план, две алтернативни политически програми: дясната, консервативната (партиите, които се ангажират с нея, могат да носят различни "имена", но важна е същината на исканията им!) и лявата или "социалноориентираната", т.е. социалистическата или пък социалдемократическата програмна линия. (Във втория случай наименованието на съответните партии също не е от особено значение, важни са програмните цели и особено практическите стъпки, действията по реализирането им.) Управлението, съобразено с едната или с другата политическа програма, се различава по водещите акценти на съответната програма, които е добре да се съзнават (нали затова гласуваме или за "едните", или за "другите", при това съвсем не е едно и също или "без значение" за кой гласуваш – както на мнозина им се струва!).

113

▓ 17.6.Каква е дясно-консервативната политическа философия и програма? ▓ Дясното управление прилага ценностите и програмните искания на консервативната политика, определяна от ясна либертарианска политическа философия. Ясно е каква е "нишката", пронизваща и трите нива на идейно-практическата същност на либертарианството (наричано у нас понякога, но съвсем неточно, и „либерализъм”), но нека още веднъж да я припомним. Първо, индивидът с неговата свобода е истински значимото, той превъзхожда абстрактния социум – и затова ефективна е политиката, определяна от доверие към способностите на индивидите да се справят сами, да проявяват инициатива и без "ръководство отгоре" да "правят" живота си. Следователно дясно-консервативната политика не пречи за разгръщането на индивидуалната свободна инициатива и на предприемчивостта, напротив, най-целеустремено ги насърчава и стимулира. Второ, индивидите са раз-личности, те са различни, което е жизнена неизбежност, получаваща свой най-значим израз в "различието в собствеността" (Хайек). Дясната политика и управление затова правят необходимото за растеж на индивидуалната собственост въз основа на реалния принос на отделния индивид: никой не може да се облагодетелствува незаконно, за "чужда сметка", т.е. извън или покрай валидните за всички правила (законите). Трето, тъй като държавата по възможност не трябва да се меси с бюрократичната си машина в ред жизнено важни сфери на съществуването – икономика, търговия, услуги, образование и др., в които е добре държавата да не е "пряк субект" – в които спонтанната активност на индивидите е по-продуктивна, то ролята на държавата се свежда до установяването на предварително зададени правила, дотолкова общи, че да оставят място за свободата и инициативата на индивидите. Оказва се, че либертарианската политическа философия се грижи за осигуряването на потребните условия и гаранции за успех на индивидите, които, изхождайки от свободата и ползвайки се от предимствата на собствеността, могат да постигнат много повече от "дирижирания живот" , при който държавата пряко се меси в техните дела. Богатството във всеки един смисъл (личностно, материално-практическо, социално, духовно) е център на либералната стратегия на живот в общностите, която смята, че богато и доволно общество може да има само ако индивидите бъдат оставени на самите себе си, само ако имат законовите условия сами да постигнат личния си успех, само ако разчитат на своята инициатива, т.е., накратко казано, ако богати и доволни са индивидите, съставящи това общество. Смята се, че само по този начин може да се освободи човешката енергия, която е в състояние да твори чудеса – и действително, импулсите към постижения са безкрайни ако индивидите сами са почувствали необятните хоризонти на своя живот. Дясната консервативна политика разчита и залага на здравия индивидуализъм и отхвърля най-решително изкушенията на колективизма, който насърчава хората единствено да обичат паразитирането в безотговорните общности, да очакват наготово получаването на блага, които са създадени от други, на които те нямат право. Накрая, управляваната според десните принципи държава защищава свободата на индивидите, а също и тяхното достойнство, т.е. на основата на натрупания ресурс (благо-

114

дарение на успеха на най-активните слоеве и чрез ефективна данъчна система) прилага социални и граждански програми за подпомагане на ония индивиди, които не са успели все още да се интегрират пълноценно в "обществото на благоденствието" . Това е така наречената разгърната сфера на чисто социални грижи и дейности, на което либералното управление най-напред обръща внимание (напр. политиката на Аденауер). Трябва също да се отбележи, че социалната политика на дясното управление притежава потребния за това ресурс: чрез гъвкава система на подоходно данъчно облагане, която не потиска излишно най-активните и предприемчиви слоеве (носители на найголямата тежест, която обаче трябва да е поносима; в противен случай биха се убили импулсите за растеж на икономиката!), либералното управление натрупва нужните за социални грижи средства в достатъчен за тяхната действена ефективност обем. Всички тези няколко "кита" на либералното управление се реализират с нужната последователност и твърдост, независимо от рисковете, които могат да произлязат от това, че либералното съзнание в определени страни и периоди не е достатъчно разпространено или пък развито. Пример за такава автентична либерална политика може да бъде Германия на Аденауер и Ерхард, също и на Хелмут Кол; във Великобритания дясната либерална политика на консервативната партия също многократно е демонстрирала своята жизненост и ефективност; да не говорим за САЩ, където и двете основни партии, сменящи се в управлението, изхождат от все едни и същи либерални ценности. У нас автентичнодесни са партиите СДС и ДСБ, които осъществиха една по същество дясна политика по време на управлението на правителството на Иван Костов (1997-2001). ▓ 17.7.Как мислят и какво правят „ляво-ориентираните” партии и политици? ▓ "Социално-ориентираното" управление се основава на коренно различни философски и ценностни предпоставки, които са антитеза на дясно-консервативното и либертарианско мислене. (Тук изключвам комунистическата "програма" за управление, която е доведена до крайност псевдосоциална ориентираност, погубила изцяло индивидуалната заинтересованост, свободата и инициативността на човешките същества.) Социалистите виждат не в индивида, а в социума, в общността водеща ценност, а на мястото на свободата поставят опитите за изравняване на индивидите чрез превратно разбираната солидарност. Общо взето социалистическото мислене се отличава с неизкоренимия си дефект да смесва последици и причини, резултатите да смята за действащи фактори, т. е. социалистите са свикнали да "впрягат коня зад каруцата", а след това да се чудят защо впрягът не действа, защо каруцата не върви. Това е така, тъй като социалистическото управление засилва държавната намеса в сферите на индивидуалната инициатива, с това се погасяват импулсите за самостоятелно развитие и за личен просперитет, в резултат на което тъкмо обществото като цяло губи (не може общността да печели когато индивидите губят!), а всичкото това се предприема с оглед на една прекалено лицемерна загриженост за "социално слабите" и неактивни слоеве. Впрочем, за тези последните, както се оказва, социалистическото управление не може да осигури потребния ресурс – поради предизвикания спад в производството, тъй като от него индивидите се чувстват застрашени толкова повече, колкото са по-активни,

115

производителни и инициативни. Заради някаква фалшива "социална справедливост", която тъкмо доколкото е "социална", не е справедливост, социалистическите управници засилват данъчното бреме на най-активните и предприемчиви слоеве (разглеждани като… "не наши"!), поради което предизвикват спад в инициативността и загуба на интереса, от което пък намаляват приходите за осъществяване на техните излишно "амбициозни" социални програми, а значи ефектът на това управление е единствено бумерангов, т.е. постигат точно обратното на онова, което искат. В резултат социалистическата разпределяща програма за управление (дясноконсервативната политика обаче е създаваща и натрупваща!) стига дотам да няма какво да разпределя: когато спадне индивидуалната активност на най-предприемчивите слоеве (като израз на съпротива срещу опитите да бъде ограничавана "отвън" и "отгоре" свободата), то обществото неумолимо става все по-бедно, макар и "равно" в бедността си. Това обяснява защо "социалистическите експерименти" в нормалните общества не могат да имат дълготраен ефект, а също и защо там, където социалисти са управлявали по-дълго, връщането към либералната ценностна ориентация се възприема като "живителна глътка въздух" в един достатъчно изнемощял и задушаващ се организъм. (С основание един известен анекдот от времето на комунизма твърдеше следното: ако в Сахара се установи социализъм, то скоро на тамошните държави ще се налага да внасят от чужбина даже и пясък!) ▓ 17.8.Защо не е едно и също за кой гласуваш? ▓ Ето че се оказа, че съвсем не е едно и също за кой гласуваш – както си позволяват да умуват и заключават някои политически дървени "философи". За дясно-консервативното управление традиционно и устойчиво гласуват индивидите, които са твърдо за свободата, а значи именно тези, които не се страхуват от рисковете на самостоятелното отговорно съществуване, от трудностите на свободната индивидуална предприемчивост. Десният електорат не се оставя да бъде подвеждан от приказките за "социална справедливост", за "всеобщо равенство" и за една толкова фалшива "солидарност" на страхуващите се от свободата. Зад дясната ориентация на съзнанието и мисленето стои екзистенциалноличностната пълноценност на отдадените на свободата (като същност на живота за човека). Докато същото съвсем не може да се каже за привържениците на "социалистическия рай", на които е трудно да постигнат прилично съществуване със собствени сили и затова разчитат на "инжекции" отвън, от страна на размекналия се от състрадание социум (или по-скоро от "нашата власт", която на социалистите винаги се вижда неизчерпаем източник на "благини" и на средства за незаслужен социален просперитет!). Но ако вместо да работим за бъдещето си се оставим на едно безсилно и безвкусно взаимно "състрадание", то тогава наистина страданието ще бъде поисканата от нас жизнена перспектива. Комунизмът доказа абсурдния край на една последователна чисто социалистическа политическа програма, чието налагане нанесе незаздравяващи лесно рани върху телата на цели нации. На дясно-либертарианската философия и политика предстои да внесе в такива общества живителната стратегия на свободата, която единствена може да гарантира не само

116

оцеляването им, но и бъдещите им постижения по пътищата на автентичната свобода, в полето на достойния за човека живот. ▓ 18.КОИ СА ДЪРЖАВНИТЕ ИНСТИТУЦИИ НА КОНСТИТУЦИОННИЯ СТРОЙ? ▓ Принципът за разделение на властите, според който отделни държавни институции реализират единната власт, осъществявайки баланс и взаимен контрол, е основа на "добре устроената" съвременна държава. Предложен от Ш. Монтескьо, този принцип лежи в основата на конституционния строй, който извежда властта от последователното провеждане на свободата – разбирана като смисъл на демокрацията. ▓ 18.1.Какъв е смисълът на демокрацията? ▓ Демокрацията, или "властта на народа", управлението, осъществявано (чрез делегиране на права и отговорности) от самия народ, може да бъде приведена в действие чрез механизмите на конституционното устройство на държавата. Според тези демократични механизми институциите на властта се избират чрез прилагането на всеобщото избирателно право и в свободни избори. В основата на "пирамидата на властта" стоят свободните индивиди, които в своята съвкупност и като граждани, образуващи единна нация, имат свое политическо представителство в лицето на отделните партии. Така единното – народът, нацията – се "разпада" на "части" (партиите), които обединяват в себе си отделните раз-личности, гражданите като носители на различните екзистенциално-мирогледни и жизнени интереси. В конституиращата се държавна власт, която отразява преобладаващата воля (волята на мнозинството, уточнявана периодично на изборите, която едва чрез тяхната санкция се трансформира в държавна воля), единството на нацията трябва да бъде възстановено, възсъздадено; това е условие за просперитета на цялото. По същия начин и единната власт (волята на държавата) се "разпада" на три съотнасящи се власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – които в лицето на държавния глава отново постигат единството си: за да не се стигне до ситуация, в която те взаимно да се блокират и обезсилят. Ето тези зависимости подлежат на внимателно "разделяне" и след това на възстановяване на единството, което е залог за ефективното действие на "държавната машина". ▓ 18.2.Кои конституции са лоши и кои – добри? ▓ Лоши са конституциите, които предлагат възможности за "засечки" или "търкане" на механизмите на властта или пък не предвиждат противотежести на своеволието на партиите в налагането на тяхната партийна воля за държавна воля. В такъв "буксуващ" конституционен строй са заложени възможности за неадекватно отразяване на "волята на електората", за подмяна на тази последната от "партизански боричкания", които обезсилват държавата и я превръщат в играчка в ръцете на партиите.

117

Добрите конституции съдържат гаранции срещу партийния произвол: държавата съществува за индивидите и нацията, а не за партиите и техните самозабравили се лидери. Добра е конституцията, която съответства на изкристализиралата в традицията съдба на народния живот, на израслата от недрата на нацията обичайна и субстанциално обусловена практика на регулиране на отношенията и на съответстващото на тях управление. Затова добрата конституция не е "изобретение" на "политическата класа", а е творение на народния живот, постижение на реалното битие на неговите традиционни ценности. Честите промени в конституционното устройство на държавата и властта са признак на слабата държава, в която "политическата класа" е успяла да постигне необезпокоявана от нищо хегемония – и така да си играе с бъдещето и със съдбата на народа, позволявайки се всякакви злоупотреби. В такива конституции липсва придаващият трайност и устойчивост фактор на държавния живот, затова те и пораждат само нестабилност, заплащана скъпо от допусналите да бъдат управлявани така лошо и на почвата на партийния произвол. Ето част от въпросите, които трябва да реши философията на държавата – и които съзнателно и старателно се заобикалят от приближената на политическата класа политология. Ясно е защо: защото държавните кризи са "благодат" на иначе нямащите с какво да се занимават политолози, загрижени най-вече за своето препитание (ако държавната машина работи добре, то за политолозите настъпва страшна "суша"!). ▓ 18.3.Монархия или република? ▓ Ето един основен въпрос на държавното устройство, който е от принципно значение и който пряко е свързан с народностната традиция, идеща от вековете. Нека затова накратко да опишем държавните форми, които животът и историята са ни дали – и между които само частично можем да избираме, търсейки най-добрата, най-подходящата за съответната страна (защото за дадената традиционно вкоренена държавна форма са дали своя глас и живелите преди нас, поколенията, които са създавали и живели в държава много преди нас изобщо да ни има!). Това е особено важно за разбирането в страните, в които държавният живот е объркан заради своеволията било на комунистическия тоталитаризъм, било на една корумпирана и самозабравила се политическа класа: България пък е страната, в която и двата фактора на слабата, неефективно действащата държавна власт са налице. Държавата може да бъде или монархия, или република, тези две държавни форми притежават основни различия, които в повечето случаи са решаващи за състоянието на държавния живот, а също и за нравствеността на политиците. ▓ 18.4.Коя е идеята и какъв е принципа на монархията? ▓ Монархията се опира на принципа на трайното единство, на континюитета (непрекъснатостта) да държавността и този на надпартийността: монархът не е политическо лице, неговата власт е пряко дадена и завещана от народа като цялост и независимо от партийните разслоения, той символизира нацията и е персонификация на народностния дух,

118

който не може да бъде оставян на ограничеността и пристрастността (капризите) на партиите. Властта на държавният глава – кралят, царят – се предава по наследство в неговото семейство (династията) и не зависи от колизиите на партийното "приемане" и "предаване" на законодателната, изпълнителната и дори съдебната власт, т.е. предполага трайност, стабилност, непоклатимост и дори достолепие на държавата, която според понятието си, трябва да бъде "държана" от едни и същи ръце. (Многото ръце, посягащи периодично към висшата власт в държавата, при това чрез "наддаването", "гъделичкането" на политическите страсти, чрез безпардонната демагогия, внасят момент на крайна нестабилност на "държавния кораб", периодично сменящ своя курс според приумиците на случайни политически лица, а това е фактор, на който не всяка нация може да издържи!) Монархът (а това наименование иде от гръцкия израз за едно начало!) подобно на бащата в семейството, има един единствен интерес: в неговия дом (държавата като цяло) да царува мир, спокойствие, просперитет и благоденствие на поданиците, което е предпоставка наследникът да получи стабилно наследство. Тук благоденствието на цялата нация се обвързва органично с благото на едно семейство (династията), което означава доминиране на единен интерес. Още Тома от Аквино е забелязал най-важното: "Многото по никакъв начин не могат да съхранят обществото, ако то е напълно разделено. Така, за да може да се управлява по някакъв начин, сред многото се търси някакво единство. Понеже няколко не могат да водят кораба в една посока, ако не са единни. Но единни се наричат тези неща, които са сходни на едно… Така че, подобре е да управлява един, отколкото много, сходни на един.". Партиите, съзнавайки временния характер на "царуването" си, преходния характер на тяхната власт, не могат да имат подобно съзнание: за тях властта е нещо, което трябва да бъде употребено и "изконсумирано", т. е. принципът тук е "след мен и потоп…". Монархиите, според конституцията, биват парламентарни и конституционни, като това означава, че или парламентът "държи цялата власт" (включително и контрола върху правителството) – при парламентарната монархия – или пък че монархът притежава конституционно уредени пълномощия по отношение и на трите власти, олицетворявайки върховното единство на държавната власт – при конституционната монархия. (Абсолютната монархия е отживяла времето си, тъй като съдържа несъвършенство и предполага сериозни рискове за нацията.) Накратко казано, при парламентарната монархия кралят (царят) е само символ и персонификация на нацията, на народностния дух, гарант на традицията и морален авторитет, който единствено с факта на съществуването си "озаптява" склонните към самозабравяне политици. При конституционната монархия кралят (царят) освен всичкото това е и носител на реални пълномощия по функционирането на властта и държавността, които в определени моменти могат да се окажат решаващо средство за поставяне на бариера пред партийния монопол върху властта, пред домогванията на партиите към безразделно господство. (Това, че след заграбването на властта от комунистите – винаги по неконституционен път! – първата им грижа беше да ликвидират монархията като главна пречка пред тяхното всесилие, е показателно: монархията, особено конституционната, никога няма да допусне накърняване на общия народен интерес в угода на партизанските апетити за хегемония.)

119

Монархът като живо въплъщение на народния суверенитет – царят е суверен – слага преграда пред опитите на партиите да говорят от името на народа, стремейки се да надскочат, винаги неуспешно, впрочем, партийната си ограниченост; партия, повтарям, означава "част", тя никога не може да олицетворява цялото, докато царят може, нещо повече, това е основният смисъл на съществуването на монархията. Накрая, царят е подготвен за своята мисия да бъде обединител на нацията, държавното ръководство е особен "занаят", който не може да се осъществява от всеки: това, че встъпването на престола на наследника е неизбежност, за която той трябва да е на длъжното ниво, го предопределя за мисията да бъде държавен глава със съответната професионална годност. Най-важното и незаменимото е това съзнание за мисия, с което живее и се подготвя наследникът, и което, по обясними причини, не може да съществува при политическите лица, овладени от амбицията да станат "президенти на републиката" (но бидейки все пак белязани с белега на случайността: ако един бъдещ президент още преди това заяви, че искал да стане президент и се е подготвял за това от "най-ранна възраст", то това би било възприето просто като… психиатричен феномен!). Не трябва да се подценява този момент, държавното ръководство не е нещо, което всеки може да прави, за което не се иска найсериозна подготовка: не може да си се подготвял, например, за… адвокат по бракоразводните дела (или пък за най-скромен философ-марксист!), и в един момент да се почувстваш готов да правиш всичко, в това число и най-трудното, ръководството на една нация. Държавният глава по дефиниция е върховен главнокомандващ на войската (и гарант за нейната надпартийност): бъдещият цар получава военно образование, което спасява професионалния престиж на военните, на генералите (за които би било най-сериозно унижение един профан във военните дела да е техен най-висш началник!). Държавният глава представя страната пред света, в отношенията с другите държави: царят е подготвен и за тази длъжност, докато е наследник той – знаейки за отговорностите, които след време ще поеме – получава най-солидна подготовка по дипломация, по международно право и междудържавни отношения, история и пр. Царят има отговорности във вътрешната политика, в отношенията с партиите, той е подготвен и в тази област (икономика, политика, право, психология и пр.); царят има отговорности и по съдебната власт, той е подготвен и за това. Всичкото това означава, че царят не може да е сляпо зависим от "съветници": да бъде съветван един невежа (както често се случва при президентската институция!) е неблагодарна и неблагонадеждна работа и т.н. Оказва се, че държавен глава при монархията в никакъв случай не може да стане случайно политическо лице, това, че царят е независим от партиите, е решаващото в национално отговорното изпълнение на неговите задължения. Следователно монархията не е "отживяла" времето си държавна форма, напротив, тя има ред безспорни предимства, които трябва да се вземат предвид особено в страните, които са в перманентна държавна криза – България е в такава криза повече от 50 години, съвпадащи точно с установяването на "републиката" от комунистите през 1946 г. ▓ 18.5.Защо при републиката изпъкват най-ясно недостатъците на демокрацията? ▓ Републиката (Левски през миналия век е употребявал думата като синоним на демокрация, не като държавна форма!) се отличава от монархията по това, че държавният

120

глава е периодично избиран (пряко или непряко от народа) докато пък монархът е избиран от народа непрекъснато. Президентът губи доверието на избирателите си обикновено за един-два мандата (през които обаче властта му е гарантирана, независимо от промененото становище на нацията!), докато монархът може да го загуби всеки ден, и затова е длъжен да го пази като нещо най-скъпо. За "висшия чиновнически пост" в републиката се състезават партийно подкрепени кандидати, и то лица, които (за да достигнат до положението все по-ясно пред очите им да се… "замержелее" възможността да стават "олицетворение на нацията"!) е трябвало да направят толкова много сделки със своята съвест, че в края на краищата са загубили правото да се ползват с особено уважение. Политикът, който за себе си уверено твърди (преди кандидатурата му да е подкрепена от неговата партия) че ще става президент, е не нещо друго, а отново "психиатричен феномен": за да е сигурен в това, то това означава, че е направил толкова много сделки с влиятелните лица в неговата партия, че вече просто не заслужава никакво доверие – заради "разиграването" на "политически покер" по повод на самата държава. (Общо взето в партиите политиците се учат на това да бъдат… велики интриганти!) Когато такъв заеме най-висшия пост, предмет на потайните им мечти, те са така обременени с дефектите на доскорошното си партийно битие, че никой не трябва да вярва в способността им магически да се преобразяват (вероятно за една нощ!) в… "надпартийни обединители на нацията". Поради всичкото това президентите на републиката обикновено са неподготвени за беззаветно служене на държавата и нацията, поради което се обкръжават със "съветници" и "експерти" (за които никой избирател не е гласувал, но които обикновено имат решаващо влияние върху решенията на президента, при това отново… партийно обусловени!) и това е предпоставка за безкрайно много игри със съдбата на народа. Така "предимството" на републиката (избираемостта на президента!) се превръща в своята пряка противоположност, в непоправим недостатък: случайни и нелегитимни лица започват да влияят върху решенията на държавния глава, което в никакъв случай не бива да бъде допускано (а интересът на нацията и държавата става нещо, за което никой не мисли!). На всичкото отгоре семейството на президента, неговия род, приятелите му, ония, на които държавният глава е безкрайно задължен за услуги в доскорошното му битие на "амбициозен политик", партийните му "другари" и пр. се превръщат мигом в жадна за облаги "свита", която бърза да задоволи ламтежите си докато президентът е на власт (знае се, че той е президент "до време", а това време трябва да се… "оползотвори"!). Когато мандатът на президента е изтекъл (тук отново, видяхме, действа принципа "а след мен и потоп…"!), на мястото на тази вече позаситила се "свита" идва нова гладна компания от обкръжението на новия "избраник на случая", която също така лакомо се намества на "държавната трапеза", считайки се за длъжна да се възползва от "късмета" на своя човек – докато е нейното време. По този начин републиката – това историята прекрасно е потвърдила, а действителността всекидневно препотвърждава! – носи в себе си неотстраними дефекти , тя развращава "политическата класа", която не вижда предел във властническите си домогвания, във възможностите си за безразделна хегемония в държавата, за своеволия, които могат да съсипят живота на нацията – ако не са спирачките на демократичната традиция и култура (но в някои страни – като нашата – такива липсват!).

121

Оказва се, че републиката по начало е морално дискредитирана, тя зависи от чисто субективни основания в много по-голяма степен от монархията, възможностите за произвол и злоупотреба са безкрайно много, а отделните изключения (напр. ген. Де Гол, отличаващ се с високо национално съзнание почти като монарх, и… кой друг?!) само потвърждават верността на тази констатация. Републиката бива президентска и парламентарна, и е спорно само това коя от двете е по-лоша от другата. Президентска република е тази, в която президентът има значителна власт (главно като шеф на правителството наред с министър-председателя), тя концентрира прекалено много власт в ръцете на случайни "щастливци на… случая" с всичките рискове от това (добрите демагози обикновено са най-лошите управници!). Парламентарната република пък предава прекалено много власт в ръцете на "многоглавата ламя" (партийно определена) на парламента, това нарушава принципа на разделение на властите (той само формално се запазва!), стъпква другия принцип на единството (президентът е само позьор!), а най-вече оставя държавата на произвола на мнозинството, на управляващата партия. (Ако пък и президентът е "неин", както е обикновено, то тогава злоупотребите са всекидневие, а опозицията смирено чака своя час, когато и тя ще започне да прави същото!). Властта бива подхвърляна от мнозинство на мнозинство, всички си позволяват гръмогласно да говорят от "името на народа", партийните сметки стават водещото в държавата, а изборите се превръщат в подигравка на политиците с избирателите: свободата е изправена пред сериозно изпитание особено в страните без демократична традиция и култура (като нашата). Ето че след като е спорно коя от двете форми на републиката е по-лоша, в коя "найдобре" изпъкват несъвършенствата на демокрацията, то България категорично избра все пак по-лошата – парламентарната република – тъй като комунистите през 1991 г. ни подариха конституция, която е изгодна единствено на техния произвол със съдбата на нацията. Впрочем, всичко това стана на фона на нерешен конституционен въпрос (Търновската конституция, според която България е конституционна монархия, е незаконно елиминирана от същите тези комунисти през 1946 г., чрез нелегитимен "референдум" и чрез безброй фалшификации на народния вот, при това в условията на чужда окупация на страната!) и при положение, че законният владетел на страната, Цар Симеон ІІ, е жив и здрав. ▓ 18.6.Има ли държавна форма, еднакво добра за всички страни и народи? ▓ Парламентът е носител на законодателната власт, правителството – на изпълнителната, а съдът – на съдебната, която чрез институцията на Конституционния съд и по начало е над другите две. Така "разкъсани" и разграничени, трите власти все пак трябва да бъдат примирявани в единството на висшата държавна власт. Затова държавният глава е институцията, която трябва да хармонизира трите власти и да им придава потребната цялост, единството на държавата като "стожер" на живота на нацията. Доколко с това може да се справи президентът като институция на републиканския режим съобразно с казаното всеки вече може да реши и прецени: вместо единство президентите (особено в страни като нашата!) непрекъснато внасят раздор в тялото и душата на нацията. Да си спомним П. Младенов с неговата фраза "нека танковете тогава да дойдат!",

122

който си подаде оставка едва след като предизвика недоволството на нацията заради антидемократичния си манталитет. Или човекът от село Веселиново Ж. Желев като подставено лице на "партията-кърмилница", който получаваше овации главно от тия, които бяха гласували срещу него, т.е. грубо излъга избирателите си и така доказа подставеността си. Или пък П. Стоянов със смешните си "абсолютистки мераци" и с непосилната за неговите възможности като личност роля да бъде символ на цяла една нация, поради което той си остана най-обикновен позьор. А какво да кажем за Георги Първанов (агент от ДС с псевдоним „Гоце”!), който ще остане в историята ни с това, че опозори президентската институция, понеже не се посвени многократно да лъже, а също и да прави какви ли не злоупотреби, а нима не е позорно доказан лъжец да бъде държавен глава на една нация?! И т.н. – бъдещето ни под тази форма на държавата е непредвидимо или пък направо жалко (Бойко Борисов, Сидеров, Яне Янев, Алексей Петров-Трактора – кой ли ще бъде следващия ни държавен глава-пародия на самата институция?!). Въпросите тук са много, нека да се ограничим с казаното, което, надявам се, ще предизвика по-задълбочени размисли у читателя, който не робува на предразсъдъци, а се стреми да мисли със своя ум. Обърнах внимание на онова, което старателно се заобикаля от "прислужващата политология", която не знае друг интерес от верността спрямо ония, които плащат или пък скоро ще дойдат на власт. Посочените зависимости действат различно в държавите с различна политическа и държавна традиция, в страните с различно ниво на демократична култура на гражданите и на самите политици. Но принципните дефекти и съответно предимства не могат да бъдат подминавани безкрайно, а при кризисни ситуации могат да изпъкнат и в най-развитите демокрации. Няма държавна форма, която да е "най-добра" за всички до един народи, но онова, което е добро за някои, може да бъде добро и за други; лошото пък за едни може да стане безкрайно по-лошо за други. Водещото и тук не са изобретенията и разсъдливото премерване на "минусите и плюсовете", а е единствено националната традиция, приемствеността и историческия път, които отдавна са се произнесли за това какво трябва да бъде. Затова и отклоненията от този исторически път на традиционната приемственост поради фатални обстоятелства, довели до ужасно объркване и забравяне на своите корени, непременно трябва да се преодоляват: за да спрат бедите на народите, които са изневерили на своето национално битие. За това, че духът на България отдавна ни зове да се върнем при корените на автентичната си държавност – конституционната монархия, коронованата демокрация! – но благодарение на единодушните старания на политиците този повик не се чува или е приглушен, ще стане дума отново на съответното място. Уверен съм, че краят на произволите с българската държавност иде, този край е неминуем, непредотвратим, тук напразни са всички старания. Всъщност в недрата на народната душа този избор отдавна е направен, което означава, че формалното признание е въпрос на време; часът на така чаканото тържество на народната воля неизбежно ще дойде…

123

Ангел Грънчаров е роден на 28 март 1959 г. в гр. Долна баня, Софийска област. Завършва с пълно отличие средното си образование в гимназията "Неофит Рилски" в родния си град. През 1979 г. (след отбиване на военна служба в периода 1977-1979 г.) е студент в СУ “Св. Климент Охридски”, Философски факултет. През 1980 г. заминава да продължи образованието си в Русия по специалността философия и през 1983 г. се дипломира в Държавния Университет в Санкт-Петербург. През 1985 г. след конкурс е избран за асистент по философия в Пловдивския университет “П. Хилендарски”, където работи до 1992 г. От 1992 г. завежда създадения от него Център за развитие на личността HUMANUS, в който група философи, психолози и социолози провеждат изследвания върху проблеми, свързани с човека. През 2009 г. с група ентусиасти създава философското списание ИДЕИ, на което е главен редактор. Работи предимно в областта на психологията и философията. От 2006 г. е един от най-активните български блогъри. Ангел Грънчаров е автор на много книги, между които: ►Животът на душата: психология (1997, изд. ЛИК; прераб. изд. - 1999 г., изд. ЛИК и 2001 г., изд. A&G); ►Универсумът на свободата (2001, изд. АНИМА); ►Изкуството на мисълта: класическа логика (2001, изд. АНИМА); ►Преследване на времето: изкуството на свободата (2002, изд. ИЗТОК-ЗАПАД); ►Тайнството на живота (с подзаглавие: Въведение в практическата философия), 2006, изд. Изток-Запад; ►Изкуството да се живее: етика на достойнството (1998, изд. A&G); ►Лаборатория по философия (Книга за опитващите се да разбират) (2002 г., изд. A&G); ►Еротика и свобода (Практическа психология на пола, секса и любовта), 2007 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД; ►Българската душа и съдба (Идеи към нашата философия на живота, история и съвременността), 2007 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД; ►Страстите и бесовете български (Кратка психологическа история на съвременна България), 2008 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД; ►Изворите на живота (Вечното в класическата и модерната философия), 2009 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД и др. ►Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България, Изд. A&G, 2010 г. и други. През годините е публикувал много свои публицистични статии във вестници като “Култура”, “Искра”, “Глас”, “Пловдивски Новини”, “Демокрация”, “Век-21″, “Свобода”, “Про и анти”, “Стандарт”, “Подкрепа”, “Капитал”, “Седем”, “Гласове” и др.

124

ЗА КОНТАКТИ: ТЕЛ. 032-28-17-28 GSM: 0878269488 E-MAIL: angeligdb@abv.bg