според Кант “ не бе правило нищо друго, освен да строи въздушни замъци.“ Истината за Кант е някъде по средата и търсенето на тази истина го извежда на пътя, който води до критическата му философия, чиято задача е да преодолее от една страна догматизма във философията, прозиращ в рационалистическите схващания, а от друга- неудовлетворяващия го скептицизъм на емпиристите и да ги обедини в едно висше единство. Изглежда по- съществена, за формулиране на изводите, до които стига Кант, е първата част на „Критика на чистия разум“„Трансценденталната естетика“ и „Трансценденталната аналитика“, отнасящи се до “metaphysica generalis”, чиито предмети на обсъждане са сетивността, мисленето и техните априорни форми- от една страна пространство и време, от другакатегориите. Те са основа на целия му проект, който съществено е развит в „Трансценденталната диалектика“, в която е обсъдена „най-висшата познавателна инстанция‘‘-разумът. Антиномиите, които Кант разглежда в „Трансценденталната диалектика“ , отнасяща се до “metaphysica specialis”, са пряко препращащи към първата част на книга, защото разкриват зависимостта на найвисшата познавателна инстанция от разсъдъка и сетивността и невъзможността за това, метафизиката да бъде наука. При употребата на основните положения на разсъдъка (категориите) трябва да ограничим разума си само до предмети на опита, иначе биха възникнали софистически, догматични положения, които в опита нито могат да се докажат , нито биха могли да бъдат потвърдени, а съответно и отречени. Разумът сам съди себе си, над него няма друга инстанция в познавателен смисъл, която би имала право да се „упражнява като съдия“, затова му се налага рефлексивно да се обърне към себе си, да провери своите познавателни възможности и ако се наложи да си самоналожи ограничения . Разумът спори със себе си и изглежда, че дава основателни аргументи и за тезата, и за антитезата на всяка една от антиномиите, което показват доказателствата. Точно този опит за разрешение на антиномиите ни показва, че Кант наистина се е събудил от неговата догматична дрямка. В природата на човешкия разум е заложена склонността все да преминава отвъд
147