INTERNATIONAL SCIENTIFIC JOURNAL „PERSPECTIVES“ № 1 (7) / 2016 by Vtu PhilosophyClub

МЕЖДУНАРОДЕН НАУЧЕН ЖУРНАЛ „ПЕРСПЕКТИВИ“ Бр. 1 (7) / 2016

INTERNATIONAL SCIENTIFIC JOURNAL „PERSPECTIVES“ № 1 (7) / 2016

ИЗДАНИЕ НА:

СОФИЯ МАРТ 2016

МЕЖДУНАРОДЕН НАУЧЕН ЖУРНАЛ „ПЕРСПЕКТИВИ“ Бр. 1 (7) / 2016 Съставител: Ахмед КУЙТОВ Редакционна Колегия: д-р Светла Йорданова, Никола Живков, Стефина Георгиева, Деян Нуцулов, Силвия Витанова Рецензенти: Проф. дфн Димитър Цацов Проф. д-р Вихрен Бузов Доц. д-р Николай Живков Корици: Салим Куйтов ПЕЧАТ: Дейликонт ИЗАТЕЛТВО: Пропелер ISSN 2367-7708 INTERNATIONAL SCIENTIFIC JOURNAL „PERSPECTIVES“ № 1 (7) / 2016 Chief editor: Ahmed KUYTOV Board of editors: Dr.Svetla Yordanova, Nikola Zhivkov, Stefina Georgieva, Deqn Nutsulov, Silvia Vitanova Covers: Salim Kuytov Reviewers: Prof. Dr. habil. Dimitar Tsatsov Prof. Dr. Vihren Bouzov Prof. Dr. Nikolay Zhivkov Press house: Deylikont Publishing house: Propeller ISSN 2367-7708

Sofia March 2016

МЕЖДУНАРОДЕН НАУЧЕН ЖУРНАЛ „ПЕРСПЕКТИВИ“ Бр. 1 (7) / 2016 ВЪВЕДЕНИЕ

7 --- БЪЛГАРИЯ И ЕВРОПА ---

МААСТРИХТСКИ ДОГОВОР И СЪЗДАВАНЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ Стефина Георгиева

ПАРЛАМЕНТАРЕН КОНТРОЛ ПО ЕВРОПЕЙСКИТЕ ВЪПРОСИ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ Илиан Точев 18 ДИНАМИЧНО ПРОМИШЛЕНО КООПЕРИРАЕ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И ФРГ ПРЕЗ 80—ТЕ ГОД. НА ХХ В. Мирена Митова 25 ПЕРСПЕКТИВИТЕ ЗА РАЗВИТИЕ НА МЛАДЕЖКИЯ ПОТЕНЦИАЛ В БЪЛГАРИЯ Ахмед Куйтов 32

--- ПРАВНИ АСПЕКТИ --ПРОБЛЕМНИ АСПЕКТИ НА МЕДИЦИНСКОТО ОСИГУРЯВАНЕ ПРИ БЕДСТВИЯ И ПОДГОТОВКА НА КАДРИ Деян Нуцулов, Ваня Колчагова 39 ОСНОВНИ ПРАВА НА ЧОВЕКА И КОНСТИТУЦИОННАТА ИМ ЗАЩИТА Никола Н. Живков, Мариета Н. Живкова

ПРАВНИ И ЖИТЕЙСКИ АСПЕКТИ НА „ЮМРУЧНОТО ПРАВО“ НА ПЪТЯ Антония Аговска, Борислав Георгиев

--- ИКОНОМИЧЕСКИ ПЕРСПЕКТИВИ --ПРИРОДА И ПРОЯВЛЕНИЯ НА ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВОТО В ПУБЛИЧНИЯ СЕКТОР Петя Георгиева

СЧЕТОВОДСТВОТО И СЧЕТОВОДНАТА ИНФОРМАЦИЯ – НЕОБХОДИМОСТ ЗА ЕФЕКТИВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ПРЕДПРИЯТИЯТА Доц. д-р Станислав Александров Ас. д-р Галя Георгиева 84

ПОЛИТИКАТА НА ЦЕНТРАЛНИТЕ БАНКИ ПО ОТРИЦАТЕЛНИ ЛИХВЕНИ РАВНИЩА: СЪЩНОСТ, ПЕРСПЕКТИВИ, ПОСЛЕДИЦИ Габриела Кръстева

--- ОТ ТРАДИЦИОННИТЕ МЕДИИ КЪМ МОДЕРНИТЕ ОНЛАЙН КОМУНИКАЦИИ --ОБЩУВАНЕТО - СЪЩНОСТ, МИСИЯ И ФОРМИ Доц. д-р Николай Живков

102

ПОТРЕБИТЕЛСКО ПОВЕДЕНИЕ В ОНЛАЙН СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ И ВИРТУАЛНИТЕ ОБЩНОСТИ Теодора Христова

110

ПРИСТРАСТЯВАНЕТО КЪМ ИНТЕРНЕТ И НАРУШЕНАТА КОМУНИКАЦИЯ В РЕАЛНИЯТ ЖИВОТ Екатерина Цонева 122 ЕВОЛЮЦИЯ НА RANSOMWARE АТАКИТЕ Антонио Хаджиколев

126

ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЗАРАЖДАНЕТО НА ПЛАКАТНОТО ИЗКУСТВО И ПОЯВАТА МУ В БЪЛГАРИЯ Настасия Драгнева 136

---ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ--ДИАЛЕКТИЧЕСКОТО РАЗБИРАНЕ НА ТРИЕДИНСТВОТО В БОЖЕСТВЕНАТА ПРИРОДА С ОГЛЕД ФИЛОСОФИЯТА НА ХЕГЕЛ Борис Николов 145 НЕВЕРБАЛНАТА КОМУНИКАЦИЯ КОНСУЛТИРАНЕ Мариела Русева

ПРОЦЕСА

НА

ПСИХОЛОГИЧНОТО 152

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ДЕМАРКАЦИЯТА – НАУКА – НЕ НАУКА Дейвид Цанев

162

ОБРАЗ КЛЕОПАТРЫ В ПОЭТИЧЕСКОМ ВОСПРИЯТИИ В.Я. БРЮСОВА Гохар Абовян

170

ПРИЛОЖЕНИЯ Автори Условия за публикуване

175 178

INTRODUCTION

---- BULGARIA AND EUROPE --THE MAASTRICHT TREATY AND THE TREATY ESTABLISHING THE EUROPEAN UNION Stefina Georgieva 11 PARLAMENTAL CONTROL OF EUROPEAN AFAIRS IN BULGARIA Ilian Tochev

DYNAMIC INDUSTRIAL COOPERATION BETWEEN BULGARIA AND THE FEDERAL REPUBLIC OF GERMANY IN 1980s OF THE XXth CENTURY Mirena Mitova

FUTURE PERSPECTIVES OF YOUTH POTENTIAL IN BULGARIA Ahmed Kuytov

---LEGAL ASPECTS --PROBLEMATIC ASPECTS OF MEDICAL INSURANCE DISASTER AND TRAINING OF STUFF Deyan Nutsulov, Vania Kolchagova 39 FUNDAMENTAL HUMAN RIGHTS AND THEIR CONSTITUTIONAL PROTECTION Nikola N. Jivkov, Marieta N. Jivkova 61 LEGAL AND LIFE ASPECTS OF "FIST LAW" ON THE ROAD Antoniya Agovska, Borislav Georgiev

--- ECONOMIC PROSPECTS -NATURE AND MANIFESTATIONS OF ENTREPRENEURSHIP IN THE PUBLIC SECTOR Petya Georgieva 74 ACCOUNTING AND ACCOUNTING INFORMATION - NEED FOR EFFECTIVE MANAGEMENT OF BUSINESS Assoc. Prof. Stanislav Alexandrov,Ph.D. Assist.Prof. Galya Georgieva, Ph.D. 84 POLICY OF CENTRAL BANKS IN NEGATIVE INTEREST RATES: ESSENCE, PROSPECTS, CONSEQUENCES PhD Candidate Gabriela Krasteva 94

--- FROM THE TRADITIONAL MEDIA TO THE MODERN ONLINE COMMUNICATIONS--COMMUNICATION - ESSENCE, MISSION AND FORMS Associate Professor Nikolai Tsekov Jivkov, PhD

102

USER’S BEHAVIOUR IN THE ONLINE SOCIAL NETWORKS AND VIRTUAL COMMUNITIES Teodora Hristova

110

INTERNET ADDICTION AND THE BROKEN COMMUNICATION IN THE REAL LIFE Ekaterina Tsoneva 122 EVOLUTION OF THE RANSOMWARE ATTACKS Antonio Hadzhikolev

126

EXAMINATION OF THE NASCENCY OF THE POSTER ART AND ITS APPEARANCE IN BULGARIA Nastasiya Dragneva 136

---PHILOSOPHICAL ATTEMPTS--DYALECTICAL UNDERSTANDING OF THE TRINITY IN THE DIVINE NATURE IN VIEW OF THE HEGEL’S PHILOSOPHY Boris Nikolov 145 NON-VERBAL COMMUNICATION AND PSYCHOLOGY Mariela Ruseva

ITS ROLE

IN THE CONSULTING 152

THE DEMARCATION PROBLEM – SCIENCE - NONSCIENCE Deivid Tsanev

162

CLEOPATRA’S CHARACTER IN V. BRUSOV’S POETIC PERCEPTION Gohar Abovyan

170

---APPENDIX--Authors Call for papers

175 179

ВЪВЕДЕНИЕ В ръцете си държите новият седми брой от поредицата „Перспективи“. По страниците на книжката, ще намерите разработки на 23 автори от 11 различни висши учебни заведения от Армения и България. Авторите в това издание са магистри, докторанти и преподаватели във висши учебни заведения. Разработките на студенти в бакалавърски програми са само пет. Друг интересен факт от „кухнята” на редакцията е, че в този брой своят първи текст публикуват двама автори - Екатерина Цонева и Дейвид Цанев. За сравнение, в първият брой на списание „Перспективи” от 2013г., всички разработки бяха първи стъпки за авторите (с изключение на една). Към настоящия момент всички статии са подготвени от автори, експерти в своите научни области. Първоначалният замисъл, който имаше поредицата – да дава шанс на младите хора да публикуват своя първи текст и да трупат опит и увереност в собствените си способности, постепенно бе изместен от далеч по-мащабни амбиции и цели. Като съставител изпитвам смесени чувства при подготвянето на текущия брой. От една страна съм удовлетворен, че все повече докторанти и преподаватели желаят да публикуват своите разработки в нашия журнал, но от друга съм разочарован, че броят на разработките на младите хора намалява с всеки следващ брой. Текущият брой на „Перспективи“ се състои от пет раздела, които структурират одобрените текстове тематично. В раздел „БЪЛГАРИЯ И ЕВРОПА“ текстовете са посветени на различните взаимодействия, които се случват между България и Европейския съюз. Той е първи, защото всички събития в ЕС пряко рефлектират върху нашата държава. Във втория раздел се съдържат текстове, които разглеждат правни въпроси, актуални за нашето съвремие и географски ширини. В раздел „ИКОНОМИЧЕСКИ ПЕРСПЕКТИВИ“ са поместени трудове, разглеждащи специфични области, засягащи цялото общество. В четвърти раздел се разглеждат теми свързани с общуването и широката гама от негови проявления. Чрез развитието на интернет технологиите се появява все по-голяма нужда от осмислянето на феномените, произтичащи от онлайн комуникацията. В раздел „ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ“ са поместени текстове от лоното на психологията и литературата, които имат философско значение.

С издаването на този брой, редакционната колегия и управителният съвет на Сдружение „Институт Перспективи“, даваме заявка за все потрайно и дейно участие в научния живот на България и Европа. В началото на април 2016г. ще проведем първият младежки обмен по КД1 на програма Еразъм+ в град Свищов, на тема „Младите хора от безработицата към заетостта”, съвместно с партньорски организации от Чехия, Естония, Полша, Италия, Турция и Литва. Част от съпътстващите дейности на обмена са подготвянето на наръчник, кръгла маса и среща с успели предприемачи. Сред бъдещите ни инициативи можем да споменем предстоящата Национална Конференция „България през 20-те години на XXI век. Аспекти за стратегическо развитие”, която ще проведем в края на месец април във Велико Търново. Заслужава внимание участието на наши доброволци в 20 младежки обмени в различни държави от Португалия до Армения през 2015г. и още по-активно през 2016г. Организираните от нас три обучителни курса по „Увод в разработването на ЕС проекти“ във Велико Търново и Варна можем да определим като изключително успешни. Многобройните публични лекции и дискусии посветени на различни теми, насочени към развитието на младежкия потенциал също имат своето значение. И накрая, но не на последно място, към днешна дата Сдружение „Институт Перспективи“ има свои клубове във Велико Търново, Варна, Русе, Свищов и София. На всяко едно събитие ние споделяме с присъстващите информация за нашия научен журнал, защото той е нашата запазена марка. Има други организации подобна на нашата, които изпращат младежи на международни обмени, организират и публични лекции, но ние сме единствената успяла да съчетае мъдростта на доказани учени с младежкия ентусиазъм, който е в основата на международния научен журнал „Перспективи“. Този брой, както и всички останали е предназначен за широка гама от читатели, които мислят стратегически и имат визионерски визии за бъдещето на обществото. Ахмед Куйтов /Председател на УС на Сдружение „Институт Перспективи“/

10 Март 2016 Лион, Франция

INTRODUCTION You have the new 7th issue of the “Perspectives” series. On the pages of the journal you will find 23 authors developments from 11 different universities in Armenia and Bulgaria. Authors in the issue are masters, doctorates and high school teachers. 5 authors are bachelor students. Another interesting fact from our back office is that in the issue you will find only two authors who are published for the first time – Ekaterina Tsoneva and David Tsanev. For comparisons, in the first issue of the “Perspectives” in 2013, all of the articles were the first ones for their authors with one exception. Now, however, all papers are prepared by experts. The original spirit of the Perspectives - to encourage young people to write and publish their first articles, to gain experience and confidence, has been gradually removed by far-reaching ambitions and purposes. As a compiler, I have mixed feelings by the preparation of the current issue. On the one hand, I am satisfied, that increasing number of doctoral candidates and university teachers wish to publish their developments in our journal, on the other hand, however, I am disappointed, since the number of developments of young authors is significantly reduced. The current issue of Perspectives is divided into 5 sections, which structure the approved articles thematically. In the first section “Bulgaria and Europe”, all of the articles are devoted to different interactions between Bulgaria and Europe. All events in the EU are directly related to our country. In the second section you will find articles related to actual legal issues. Next section “Economic prospects” contains developments on the specific social areas. The fourth section proposes articles related to communications and online network contacts. In the section “Philosophical attempts” can be found articles in the fields of psychology and literature, which have philosophical importance, too. By this issue, the Editorial Board of the journal and the Governing Board of the Association “Institute Perspectives” are giving notion for growing and active involvement in the scientific life of Bulgaria and Europe. In the beginning of the April 2016 we will be having the first youth exchange under Erasmus+ program (KA1), in Svishtov, Bulgaria, together with our partners from the Czech Republic, Estonia, Poland, Italy, Turkey and Lithuania. The exchange topic is “Young people from unemployment to employment”.

Among our future initiatives we will mention the forthcoming National Conference “Bulgaria in the 2020s of the 21st century. Aspects for a strategic development.” The national scientific forum will be held in the end of April 2016 in Veliko Turnovo, Bulgaria. Remarkably, a significant number of our volunteers have been participated in more than 20 youth exchanges in different states from Portugal to Armenia. We have organized three trainings in “Introduction to the development of the EU projects” in Veliko Turnovo and Varna, which we could consider as a success. The numerous public lectures and discussions devoted to various topics in relation to the development of youth potential have also their importance. Last, but not least, to date Institute Perspectives has its own clubs in Veliko Turnovo, Varna, Rousse, Svishtov and Sofia. During each event, we share with all participants information about our scientific journal, for it is our brand. There are some other organizations like ours, which organize public lectures and youth exchanges, but Institute Perspectives is the only organization that combines successfully the wisdom of proved scientists with the youth enthusiasm – the basis line of our scientific international journal “Perspectives”. The whole series of the “Perspectives” are aimed at a wide range of readers, critically thinking and involved into the future of the society.

Ahmed Kuytov /Chair of the Governing Board of the Association „Institute Perspectives“/

10 March 2016 Lion, France

----------------------БЪЛГАРИЯ И ЕВРОПА-------------------МААСТРИХИТСКИ ДОГОВОР И СЪЗДАВАНЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ Стефина Георгиева THE MAASTRICHT TREATY AND THE TREATY ESTABLISHING THE EUROPEAN UNION Stefina Georgieva Abstract: After the end of the World War II, due to the need for lasting peace arises the idea of European unification. At the center of this alliance stands general economic interest far from any political history of the past. Gradually, over the years the idea becomes a reality, evolves and it is accepted and integrated in European countries. Maastricht Treaty sets the course towards a strong and lasting unification of Europe, laying the foundations for closer convergence in the different areas, making the European community more cohesive and united, and thus guaranteeing Europe's future. This article aims to make the overview of the nature and the structure of the European Parliament. To outline the current structure, functions and tasks it goes through a brief historical review of the foundation and the development of the European Parliament as a leading institution of the European Union on the basis of the rights derived from the Treaties. As the only institution that is directly elected by the citizens of the Member States, the European Parliament is the guarantor of the European future and development of the Union. Keywords: Maastricht Treaty, Europe, unification, cooperation, EU След края на Втората световна война мечтата за мир се превръща в най-голямата европейска мечта. Европа е разрушена, обезкървена и отчаяно уморена от войните. Принудена е да осъзнае, че ако не установи траен мир и не намери начин за разбирателство, не я чака нищо добро. И макар разделена идеологически на „капиталистически Запад” и „комунистически Изток”, макар въвлечена в продължителна и скъпо струваща „Студена война” десетилетия наред, Европа инстинктивно – или напълно съзнателно – се стреми да избегне една нова война и дори да я направи невъзможна. Идеята за европейско обединение съвсем не е нова, а е претърпявала своите промени с течение на времето. Едни от най-ярките от тях са тези на великия френски общественик и писател Виктор Юго, който през 1869 г. говори пред Конгреса на мира в Лозана за „Европейска федерация, 11

основана на правото”, която предлага да се нарича „Европейски съединени щати”. През 1923 г. граф Куденхоф-Калерги създава „Пан–европейско движение”, което да съдейства за обединяването на европейските държави и народи. През 1929 г. френският президент Аристид Бриан предлага европейското обединяване да започне от икономическите отношения и то на първо място между Германия и Франция. Тази идея се оказва в основата на бъдещата уникална интеграционна структура. Има още много подобни идеи, целящи европейско обединение, но поради различни причини, те не са ставали реалност. В крайна сметка Европа успява да дочака своята обединителна идея в лицето на големия французин Жан Моне, по това време политически секретар на министерството на промишлеността на Франция, той ясно разбира, че политическото и особено военното сближаване, на доскоро воювали по между си страни, е трудно постижимо. И че старите идеи за създаване на „голяма европейска федерация” или „Европейски съединени щати” са твърде мегаломански, твърде амбициозни и твърде наивни, за да се осъществят отведнъж. Жан Моне разбира, че подходът трябва да е друг, обединението трябва да е постепенно и еволютивно, което да започне от икономиката. И тази област да бъде далеч от всякаква политика и обремененост от миналото и да зависи само от общ икономически интерес. Идеята е възприета възторжено от френския министър на външните работи по това време - Робер Шуман. На 9 май 1950 г. Шуман прочита декларацията за бъдещето на Европа. Разработената идея е проста и гениална: добивът и преработката на въглища и стомана на Франция, Германия и другите присъединили се страни да се постави под общо наднационално ръководство, така се поставят основите на икономическото сближаване между тях, а една нова война става практически невъзможна: никоя от участващите държави вече не може да произвежда оръжия без решението на Върховен орган, а от въглищата и стоманата на практика зависят и цялото машиностроене, енергетика и военна промишленост. Това е първата стъпка към идеята за създаване на една цялостна икономическа общност. От предложението на Шуман започва икономическо сближаване между Франция, Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург. В резултат на това сближаване на 2.06.1950 г. в Париж шестте държави започват преговори, а на 20.06.1950 г. подписват исторически документ - Договор за създаване на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС). В последствие през 1957 г. в Рим са подписани Договорът за създаване на Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия. Тези договори дават основите на бъдещия Европейски съюз създаден с договора от Маастрихт.

Договорът от Маастрихт изменя предишните европейски договори и създава Европейския съюз, основан на три стълба: европейските общности, общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) и сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи (ПВР). Този договор увеличава значително правомощията на Европейския парламент. Чрез въвеждането на процедурата на съвместно вземане на решения, Парламентът се превръща в равностоен партньор в законодателния процес. Той придобива и право на вето върху важните области от законодателството на Европейския съюз. Договорът от Маастрихт преименува Европейската икономическа общност на Европейска общност. Той задълбочава интеграцията, както в икономическата, така и в политическата и валутната сфера. Договорът за Европейския съюз, подписан в Маастрихт на 7 февруари 1992 г., влиза в сила на 1 ноември 1993 г. С учредяването на Европейския съюз Договорът от Маастрихт отбеляза нов етап в процеса на създаване на „все по-тесен съюз между народите на Европа“. В основата на ЕС залягат Европейските общности, допълнени от политиките и формите на сътрудничество, създадени с Договора за Европейския съюз. Съюзът разполага с единна институционална рамка, състояща се от Съвета, Европейския парламент, Европейската комисия, Съда на Европейските общности и Сметната палата, които да упражняват правомощията си в съответствие с разпоредбите на Договорите в качеството си на единствените в тесен смисъл „институции“ на Съюза по това време. Договорът създава Икономически и социален комитет и Комитет на регионите, които да упражняват консултативни функции. В съответствие с предвидените в договора процедури се създава Европейска система на централните банки и Европейска централна банка, които се прибавят към вече съществуващите финансови институции от групата ЕИБ, включваща Европейската инвестиционна банка и Европейския инвестиционен фонд. Маастрихтският договор се състои от преамбюл и осем раздела. Първият раздел съдържа общи разпоредби, които определят структурата на ЕС (чл. 1) целите, задачите му и ценностите, на които се основава. Вторият, третият и четвъртият раздел съдържат измененията и допълненията в учредителните договори на ЕИО, ЕОВС и ЕВРАТОМ. Най-съществени са измененията при ЕИО, която е натоварена с по-широк кръг дейности и е преименувана на Европейска общност. Дял пети регламентира общата политика в областта на външните отношения и сигурността, а дял шести – тези, които регулират сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи.

Седмият дял съдържа разпоредби относно "засилено сътрудничество", позволяващо на определен кръг от държави членки да влязат в по-тясно сътрудничество в определени области, по отношение на които не всички държави имат готовност или желание да участват. Последният осми раздел съдържа "заключителните разпоредби", които целят да гарантират единство на институциите на Съюза и неговия неделим характер. В този раздел са включени разпоредби, третиращи материи, като ревизията на договорите, процедурата за присъединяване към ЕС, обхвата на правораздавателната компетентност на Съда на ЕО и др. Важно е да се отбележат и целите на Маастрихтския договор, които са посочени в чл. 2 ДЕС, в който Съюзът си поставя следните цели: - да допринася за икономическия и социалния прогрес и високата степен на заетост и да постигне равномерно и устойчиво развитие, по-специално чрез създаване на пространство без вътрешни граници, чрез засилено икономическо и социално сближаване и чрез създаване на икономически и валутен съюз, включващ и единна валута; - да утвърждава своята идентичност на международната сцена, поспециално чрез осъществяването на обща политика по външните работи и сигурността, включваща постепенно определяне на обща отбранителна политика, която би могла да доведе до обща отбрана; - да усили защитата на правата и интересите на гражданите на държавитечленки чрез установяване на гражданство на Съюза; - да поддържа и развива Съюза като пространство на свобода, сигурност и справедливост, в което е осигурено свободно движение на лицата, съвместно с подходящи мерки по контрола на външните граници, убежището и имиграцията, както и превенция на престъпността и борбата с нея; Сфери на компетентност на Съюза Съюзът, създаден с Договора от Маастрихт, има правомощия, разпределени в три големи групи, обикновено наричани „стълбове“: - първият „стълб“ се състои от европейските общности, в рамките на които общностните институции упражняват правомощия в области, в които по силата на Договора компетентността е предмет на прехвърляне на суверенитет от държавите- членки; - вторият „стълб“ се формира от общата външна политика и политика на сигурност, предвидена в дял V от Договора; - третият „стълб“ се състои от сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи, предвидено в дял VІ от Договора.

Разпоредбите на дял V и VІ организират сътрудничество от междуправителствен характер, което използва общите институции и се характеризира с някои наддържавни елементи, по-конкретно асоциирането на Европейската комисия и консултирането с Европейския парламент. Европейската общност (първи стълб) Предвидена е мисията на Общността да гарантира доброто функциониране на единния пазар и наред с другото хармонично, балансирано и устойчиво развитие на икономическите дейности, високо равнище на заетост и социална закрила и равнопоставеност между мъжете и жените. В рамките на поверените правомощия Общността трябва да преследва тези цели посредством създаването на общ пазар и на свързаните с това мерки, посочени в член 3 от Договора за ЕО, както и чрез създаването на единна икономическа политика и единна валута, посочени в член 4. Обща външна политика и политика на сигурност (ОВППС) (втори стълб) Предвидена е мисията на Съюза да определя и прилага, въз основа на междуправителствен метод, външна политика и политика на сигурност. Държавите членки следва да подкрепят тази политика активно и безрезервно, в дух на лоялност и взаимна солидарност. Нейните цели са: защита на общите ценности, основните интереси, независимостта и целостта на Съюза в съответствие с принципите, залегнали в Хартата на Организацията на обединените нации; укрепване на сигурността на Съюза във всички аспекти; насърчаване на международното сътрудничество; развитие и укрепване на демокрацията и принципите на правовата държава, както и на зачитането на правата на човека и на основните свободи. Постигането на целите на Съюза се гарантира от: определя принципите и общите насоки на общата политика по външните работи и сигурността; приема общи стратегии; приема общи действия; приема общи позиции; укрепва системното сътрудничество между държавите-членки при осъществяването на тяхната политика. Общата политика по външните работи и сигурността включва всички въпроси, отнасящи се до сигурността на Съюза, включително както бе посочено по-горе до определяне на обща отбранителна политика, ако Европейският съвет вземе такова решение. В такъв случай той препоръчва на държавите-членки да приемат решение в същия смисъл, съгласно техните конституционни разпоредби. Важно е да се отбележи, че политиката на Съюза по този стълб не засяга специфичния характер на политиката по сигурността и отбраната на

някои държави-членки, като зачита задълженията, произтичащи от Северноатлантическия договор (НАТО) и е съобразена с общата политика по отбраната и сигурността, определена в тези рамки. Сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи (трети стълб) Съюзът получи за задача да изработи общи действия в тези области в съответствие с метод от междуправителствен тип, така че да постигне целта да предостави на гражданите високо равнище на закрила в пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Това сътрудничество се отнася до следните области: правила, уреждащи преминаването на външните граници на Общността и засилване на граничния контрол; борба с тероризма, тежките форми на престъпна дейност, трафика на наркотици и измамите в международен мащаб; съдебно сътрудничество по наказателноправни и гражданскоправни въпроси; създаване на Европейска полицейска служба (Европол), разполагаща със система за обмен на информация между националните полиции; борба с незаконната имиграция; обща политика на предоставяне на убежище. Без да се засягат компетенциите на Европейската общност, Съюзът се стреми да предостави на гражданите висока степен на защита в пространство на свобода, сигурност и правосъдие, чрез осъществяването на съвместни действия между държавите-членки. Тази цел се постига чрез превенция и борба с организираната и друга престъпност и по-специално с тероризма, трафика на оръжие, трафика на хора и престъпленията срещу деца, корупцията и измамата, посредством по тясното сътрудничество между полицейските, митническите и другите компетентни органи в държавите-членки. Задължителни са и общите действия по съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, които се предприемат от държавите-членки. Тези действия предвиждат:  улесняване и ускоряване на сътрудничеството между министерствата и съдебните и еквивалентни органи в държавите-членки, включително, когато е необходимо с помощта на Евроюс по отношение на производството и изпълнението на решенията;  улесняване на екстрадицията между държавите-членки;  осигуряване на съвместимост на приложимите в държавите-членки разпоредби, доколкото е необходимо за подобряването на това сътрудничество;  предотвратяване на спорове за компетентност между държавитечленки;

 постепенно приемане на мерки за създаване на минимални правила относно престъпните състави и наказанията, приложими спрямо организираната престъпност, тероризма и наркотрафика; Значението на Маастрихтския договор и неговите последици са от съществено значение и повратна точка за европейското обединение. Той не само постига така търсеното сближаване между странитечленки, но задава и курса към по-силното и трайно обединение на Европа. Последващите договори след този от Маастрихт, не само ще го допълват и променят, но също така и ще продължат курса му към все по-тясно сближаване в отделните сфери, правейки европейската общност все посплотена и единна и по този начин гарантираща бъдещето на обединена Европа. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: Жаке, Жан Пол, Институционно право на Европейския съюз, София, 2007. Семов, Атанас, Какво трябва да знаем за Европейския съюз, София, 2010. Семов, Атанас, Учредителни договори на ЕО и ЕС, Конституция на Европа, София, 2005. Европейския парламент, В миналото, извлечен от: www.europarl.europa.eu, достъпен на: 10.02.2016 г. Европейска комисия, Правосъдие и основни права, извлечен от: http://ec.europa.eu/priorities/justice-and-fundamental-rights_bg, достъпен на: 10.02.2016 г. Право на Европейския съюз, извлечен от: www.eulaw.egov.bg, достъпен на: 05.02.2016 г. EUR-lex, Договори, Договор за създаване на Европейската общност за атомна енергия, извлечен от: http://eur-lex.europa.eu/collection/eu-law/treaties.html, достъпен на: 01.02.2016 г.

ПАРЛАМЕНТАРЕН КОНТРОЛ ПО ЕВРОПЕЙСКИТЕ ВЪПРОСИ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ Докторант Илиан Точев PARLAMENTAL CONTROL OF EUROPEAN AFAIRS IN BULGARIA Ilian Tonchev, PhD student Abstract: The article provides the potential to influence and implement parliamentary scrutiny of national parliaments of the Member States on the European political process in the European Union. The possibilities for influence at national level are discussed. New powers of national parliaments are referred according to the Lisbon Treaty, the role of the Committee on European Affairs and Oversight of the European Funds in the Bulgarian Parliament. Measures for improving the interaction between the Commission and the Bulgarian representatives in the European Parliament are being proposed as well as the work of the Commission itself on improving the system of EU funds absorption. Keywords: power, subsidiarity, union, parliament, committee, national, сontrol. Според Конституцията на Република България, Народното събрание осъществява законодателна дейност и упражнява парламентарен контрол върху дейността на Министерския съвет, който провежда външната и вътрешната политика на държавата. Важен елемент в тези отношения е ролята на парламентарното мнозинство от една партия или коалиция от партии, които всъщност формират правителството. Отговорността на правителството спрямо парламента е политическа и колективна, като парламентарният контрол върху неговата дейност започва от образуването му и приключва с неговата оставка. Контролът е насочен към Министерския съвет, министър-председателя или отделни министри. Министрите носят лична отговорност пред правителството (чл. 107, чл. 108 от Конституцията). Правителството носи политическа отговорност пред парламента и административна спрямо съда по отношение на своите актове и действия. Доверието между парламента и правителството е основният елемент при функционирането на парламентарната демокрация, при загуба на доверие пред парламента, правителството подава оставка. Контролът се осъществява от Народното събрание или от неговите постоянни и временни комисии. Парламентарните комисии упражняват контрол върху министрите, както и върху други длъжностни лица по въпроси свързани с тяхната компетентност, като изслушват доклади,

становища, и съответните длъжностни лица са задължени да ги предоставят. Парламентарният контрол по европейските въпроси в Република България се осъществява от българския парламент, като специална роля има постоянната Комисия по европейските въпроси и контрол на европейските фондове. В някои държави, като Ирландия, Италия и Испания правомощията на този вид комисии са регламентирани в специални закони, а в други държави, като Белгия, Германия, Дания в техните конституции (Калайджиев, Хаджиниколов 2006). В България правомощията на комисията са уредени в глава десета от Правилника за организацията и дейността на 43-то Народно събрание. Министерският съвет внася в Народното събрание приета от него годишна програма за участие на Република България в процеса на вземане на решения на Европейския съюз. Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове, вземайки предвид предложенията на другите постоянни комисии, изработва проект на Годишна работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз. Програмата съдържа списък на проектите на актове на институциите на Европейския съюз, по които Народното събрание осъществява наблюдение и контрол. Програмата е съобразена с Годишната и работна, и законодателна програма на Европейската комисия и Работната програма на Председателството на Европейския съвет. Проектът на програмата се обсъжда и приема от Народното събрание. Председателят на Народното събрание изпраща на Министерския съвет приетата Годишна работна програма. При нововъзникнали обстоятелства Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове може да предлага по своя инициатива или по предложение на другите постоянни комисии допълнения в програмата. Министерският съвет внася в Народното събрание рамкова позиция по проект на акт на институциите на Европейския съюз, в триседмичен срок от решението на Съвета по европейските въпроси към Министерския съвет, за одобряване на разпределението на акта. При настъпване на обстоятелства, които налагат промени в първоначалната позиция на правителството то своевременно информира Народното събрание, за тези обстоятелства и за промените в позицията. Съвета по европейските въпроси е създаден с постановление на Министерския съвет, като постоянно действащ консултативен орган въз основа на Закона за администрацията и има следните функции: - одобрява проекти на рамкови позиции на Република България по въпросите, които се разглеждат от Европейския съвет, Съвета на

Европейския съюз и подготвителните му органи, както и в процеса на вземане на решения по чл. 290 и чл. 291 от Договора за функционирането на Европейския съюз; - одобрява проекти за изменение и допълнение на рамкови позиции; - одобрява проектите на позиции за неформални заседания на Европейския съвет и на Съвета на Европейския съюз преди тяхното разглеждане от Министерския съвет; - одобрява проектите на позиции за заседанията на Европейския съвет и на Съвета на Европейския съюз преди тяхното разглеждане от Министерския съвет; - одобрява проекта на Годишна програма за участие на Република България в процеса на вземане на решения на Европейския съюз; - одобрява шестмесечна програма с приоритетните за Република България теми и законодателни проекти (досиета) по време на всяко Председателство на Съвета на Европейския съюз; - решава въпроси от координационен характер, които са от компетентността на повече от едно министерство или ведомство, и по които не е постигнато съгласие в съответната работна група; - анализира информацията за изпълнението на задълженията, произтичащи от членството на Република България в Европейския съюз, и предлага на отговорните министерства и ведомства предприемането на приоритетни действия в тази насока; - одобрява разпределението на получените чрез системата "EUnet" проекти на актове на Европейския съюз (досиета), Бели и Зелени книги на Европейската комисия, както и други документи, които се разглеждат в рамките на процеса на вземане на решения в Европейския съюз; Съветът по европейските въпроси не разглежда въпроси, отнасящи се до Общата външна политика и политика за сигурност и до Общата политика за сигурност и отбрана, и до политиката на развитие. Една от основните роли на Съвета по европейските въпроси е да осъществява хоризонтална координация и взаимодействие между отделните министерства чрез техните представители в съвета и създадените работни групи. Председателят на Народното събрание предоставя на Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове и на компетентните постоянни комисии, внесената от Министерския съвет рамкова позиция и проекта на акта на институциите на Европейския съюз. Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове по своя инициатива или по предложение на постоянна комисия може да наложи парламентарна резерва по проект на акт на институция на Европейския съюз, включен в Годишната работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз. Парламентарната резерва задължава правителството да не изразява становище по проекта на акт в

Съвета на Европейския съюз до произнасянето на Народното събрание, но не по-късно от третото заседание на подготвителния орган на Съвета, разглеждащ проекта на акта. Комисията обсъжда проектите на актове на институциите на Европейския съюз и рамковите позиции по тях, като взема предвид докладите на постоянните комисии, ако са постъпили, след което изготвя доклад по проекта на акт. Постоянните комисии разглеждат проекта на акт на европейските институции - за спазване на принципите за субсидиарност и пропорционалност при спазване на срока, определен в чл. 6 от Протокол №2 към Договора за функционирането на Европейския съюз. В случай, че Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове открие неспазване на принципа на субсидиарност в проект на акт на институция на Европейския съюз, то тя изготвя мотивирано становище. Мотивираното становище или доклада се предоставят на председателя на Народното събрание, който го изпраща на Министерския съвет и на председателите на Европейския парламент, на Съвета на Европейския съюз и на Европейската комисия в срока, определен в чл. 6 от Протокол №2 към Договора за функционирането на Европейския съюз. Народното събрание може да направи мотивирано искане до Министерския съвет за внасяне в Съда на Европейския съюз на иск за неспазване на принципа на субсидиарност на актове и други документи на Европейския съюз. Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове изслушва кандидатите за длъжности в институциите на Европейския съюз, предложени от Министерския съвет. Народното събрание участва в механизмите за оценка на изпълнението на политиките на Европейския съюз в рамките на пространството на свобода, сигурност и правосъдие, в политическия контрол на Европол и в оценка на дейностите на Евроюс. Народното събрание разглежда молбите за присъединяване към Европейския Съюз, то участва в процеса на междупарламентарното сътрудничество в Европейския съюз, то може да провежда изслушване на министър-председателя относно позицията на България в предстоящи заседания на Европейския съюз. Министерският съвет, съгласно чл. 105, ал. 4 от Конституцията, в началото на всеки шестмесечен период на председателството на Съвета на Европейския съюз, внася в Народното събрание доклад за участието на България в процеса на вземане на решения на Европейския съюз през предходното председателство и за приоритетите на Република България по време на текущото председателство. Народното събрание изслушва доклада. В заседанията на Народното събрание, при провеждане на изслушване на министър-председателя или изслушване на доклада за

шестмесечния период, могат да участват без право на гласуване членовете на Европейския парламент. На практика много рядко се случва да участват българските членове на Европейския парламент, като не са длъжни да се изказват или да дават становище. Необходим е регламент за ролята и участието на членовете на Европейския парламент при тези процедури. Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове осъществява парламентарен контрол на управлението на средствата от фондовете и програмите на Европейския съюз. Комисията подготвя на всеки шест месеца Доклад за усвояването на средствата от Европейския съюз. Тя поддържа контакти с държавни институции, общини, неправителствени организации и други организации свързани с усвояването на средствата от Европейския съюз, изслушва на свои заседания длъжностни лица, експерти и граждани. Комисията може да провежда съвместни заседания с други постоянни комисии. В заседанията на комисията, без право да гласуват, могат да участват и членовете на Европейския парламент от Република България. До голяма степен ролята на българските евродепутати в този процес е незначителна, а всъщност те са най-тясно свързани с европейските въпроси, отнасящи се до нашата държава. За да се използва капацитета на българските евродепутати, е необходима по-детайлна регламентация в ПОДНС относно взаимодействие между тях и Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове, чрез която евродепутатите да изразяват своето становище по Годишната работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз, както и по проекти на актове на европейските институции и при наличие на такива становища те да се обсъждат в Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове. Заседанията на комисията са редовни, ако на тях присъстват повече от половината членове, решенията се вземат с обикновено мнозинство от присъстващите членове. Комисията се подпомага в своята дейност от Съвет за обществени консултации със съвещателни функции. Съветът е създаден на основание Правилника за организацията и дейността на Народното събрание. Работата на Съвета е до голяма степен формална, необходимо е да се преосмисли неговото съществуване или да се промени начинът му на работа. Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове може да образува работни групи, които в определен срок проучват и разработват становища, доклади и предложения по конкретни проблеми. По своя преценка Комисията предлага на съответните институции да предприемат мерки за отстраняване на установени нередности или за установяване на по-ефективна работа.

Контролът се разпределя в две посоки: едната актовете на ЕС, а другата контрол по управление на средствата от фондовете и програмите на ЕС, израз на това разделение е Подкомисията по усвояване на средствата от Европейския съюз към Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове. Подкомисията следи за правилното и навременно усвояване на средствата от фондовете и програмите на Европейския съюз, заседанията й са открити. Подкомисията поддържа контакти с държавните институции и други организации и лица свързани с усвояването на средствата от Европейския съюз и изисква от тях съответната информация, изслушва на свои заседания длъжностни лица, експерти и граждани. Подкомисията изготвя доклади за усвояването на средствата от Европейския съюз, които предлага за обсъждане и приемане от Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове. Докладите на Подкомисията са до голяма степен статистически и рядко съдържат конкретен анализ на причините за недостатъчно усвояване на европейските средства, и най-вече липсват решения и предложения за подобряване на дейността на държавните органи в тази дейност. Необходимо е да се създаде ритмичност на срещи с всички управляващи органи по европейски програми, с цел анализ на дейността им и изготвяне на предложения за усъвършенстване на дейността на администрацията по усвояване на европейските средства. Необходимо е Подкомисията да извършва периодичен преглед на режимите за кандидатстване, одобряване, одитиране, верифициране на разходи и приключване на проектите, който да завършва с конкретен аналитичен годишен доклад, с цел да се премахнат ограничаващи и създаващи корупция норми. Редът за усвояване на европейските средства по различните програми, поставя във взаимна свързаност и зависимост различни субекти и институции, като министерства, общини, предприемачи и засяга стопанската дейност в различни отрасли на икономиката. Забавянето на едно звено от държавната администрация води до комулативен ефект на забавяне при другите участници в процеса и до забавяне или невъзможност за усвояване на европейските средства. Всеки национален парламент има по 6 представители в Конференцията на парламентарните органи на държавите членки, специализирани по въпросите на ЕС /COSAC/, която заседава два пъти годишно (Попова 2011). Членове от Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове участват редовно в заседанията на COSAC, имат възможност за обмен на мнения и информация за парламентарния контрол по европейските въпроси в различните европейски национални парламенти и за възможностите за повишаване на неговата ефективност.

Процедурите на парламентарен контрол по европейските въпроси в страните членки в Европейския съюз са основно два вида:„ контрол върху документи” (document-based system), при която се проучват законодателните предложения и документи, които се получават от Европейския съюз като се изразяват становища, които не задължават правителството и „мандатна система” (mandating system), при която Комисията по европейските въпроси изготвя становище, което е задължително за правителството. При първия вид процедура, обикновено се регламентира института на „парламентарната резерва”, българската процедура се определя към този вид. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: 1. Близнашки, Г. Парламентарно право. София, 2015. 2. Илиев, П. Компетенцията на народното събрание. София, 2015. 3. Калайджиев, А., Хаджиниколов, Д. Анализ, 2006. 4. Неновски, Н., Танчев, Евг., Близнашки, Г., Киров, Пл. Конституциите по света Швейцария, Австрия, Япония, Холандия, Португалия. София, 1994. 5. Попова, Ж. Право на Европейския съюз. София, 2011. 6. Вътрешни правила за организацията и дейността на комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове (КЕВКЕФ). 7. Договор за функциониране на Европейския съюз. 8. Договор за Европейския съюз. 9. Правилник за организацията и дейността на 43-то Народно събрание. 10. Правила за организацията и дейността на постоянно действащата подкомисия по усвояване на средствата от ЕС към КЕВКЕФ. 11. Протокол №1 към Договора за функциониране на ЕС. 12. Протокол №13 за ролята на националните парламенти в ЕС.

ДИНАМИЧНО ПРОМИШЛЕНО КООПЕРИРАНЕ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И ФРГ ПРЕЗ 80—ТЕ ГОД. НА ХХ В. Мирена Митова DYNAMIC INDUSTRIAL COOPERATION BETWEEN BULGARIA AND THE FEDERAL REPUBLIC OF GERMANY IN THE 1980s OF THE XXth CENTURY Mirena Mitova Abstract: Despite their appurtenance to two opposing military-political and economic blocs in the 1970s and 1980s of the XXth century, between Bulgaria and Germany is implemented a dynamic economic cooperation. Through the development of priority sectors Bulgaria determined mainly and leading role for West Germany in the industrialization and modernization of the country. The industrial cooperation, which in the 1980s of the XXth century is particularly dynamic, it is determined as a major role and as a tool for economic exchanges between the two countries. Thanks to that, Bulgaria receives a capital for the modernization of the Bulgarian economy, counter-export for Bulgarian goods and access to so important for the country licenses and "know-how". Разведряването в международната обстановка през 70-те год. на XX в., става причина на 21 декември 1973 г. между България и Федерална република Германия (ФРГ) да се установяват дипломатически отношения. Това премахва границите за осъществяване на трайно сътрудничество между двете страни. Ударението във взаимоотношенията е поставено върху бързото развитие на икономическите им контакти. От страна на България и ФРГ се предприемат съвместни действия за развитие на стокообмена между двете страни. На 14 май 1975 г. е учредена Смесена българо-западногерманска комисия за икономическо, промишлено и научно-техническо сътрудничество, с председател от българската страна външнотърговският министър Иван Недев (ЦДА, Ф. 1244, оп. 1, а.е. 8084, л. 2.). В деня на учредяването й е подписана и Спогодба за развитие на икономическо, промишлено и техническо сътрудничество между двете страни за период от 10 години1. Така се поставя началото на динамични икономически връзки между двете страни. Разбирайки важността на икономическото сътрудничеството с една добре развита икономически и индустриална държава, каквато е ФРГ, България организира силите на политическия и стопански елит на страната за осъществяване на все потясно сътрудничество със Западна Германия. На нея се определя основно, водещо място в индустриализацията и модернизацията на страната чрез развиването на приоритетните отрасли. Така ФРГ заема първо място сред Спогодбата за развитие на икономическо, промишлено и техническо сътрудничество е подновена след изтичане на десетгодишния й срок през 1985 г. 1

капиталистическите страни в икономическото сътрудничество с България до края на 70-те години на XX век. Сътрудничеството с големите западногермански фирми и създаването на български и смесени дружества създават благоприятни условия за развитие на стокообмена между двете страни. Чрез тях България си осигурява капитали за модернизирането на българската икономика, насрещен износ на български стоки, достъп до така важните за страната лицензи и „ноу-хау”. Основен проблем пред българския износ обаче е отчитането на пасивно салдо. Това е следствие от една страна от ембарговите ограничения на ФРГ като част от Европейската икономическа общност (ЕИО), а от друга - от невъзможността на България да произвежда качествени стоки, които да отговорят на капризния, силно конкурентен западногермански пазар. Недобре подготвените кадри в областта на търговските сделки, които трябва да се реализират в пазарни услови, забавят преговорите с големите фирми от ФРГ. Липсата на дисциплина при производството и забавянето на договорените за износ стоки, както и системните проблеми с качеството на българските стоки, обуславят нереализираните планови стойности на българския износ и колебанията на западногерманските инвеститори за осъществяване на сътрудничество с българските организации. Въпреки това обаче след установяването на дипломатическите отношения между България и ФРГ се наблюдава бързо развитие на техните отношения и постепенното увеличение на обхвата на сътрудничество. Икономическите отношения между България и ФРГ бележат динамичен период на развитие и през 80-те години. Сключената междуправителствена спогодба за освобождаване на данъци и такси за превозни средства по международния транспорт по шосе (ЦДА, Ф. 259, оп. 45, а.е. 1095, л. 9.), Спогодбата за избягване на двойното данъчно облагане, ратифицирана през 1988 г. (ЦДА, Ф. 259, оп. 45, а.е. 1097, л. 92.) и приетият от България Указ 535 през 1980 г2. задълбочават сътрудничеството между двете страни в областта на икономиката. Стокообменът между България и ФРГ обаче продължава да се развива в полза на вноса от Западна Германия. До края на 80-те години България не успява да промени дисбаланса в търговския обмен със Западна Германия. Този акт дава възможност за осъществяване на сътрудничество на ниво юридически и физически лица. Според Указа западните фирми могат да инвестират капитали в България като сключват договори за промишлено коопериране и създават сдружения, а техните активи се гарантират не само от българските икономически партньори, но и от държавата и БНБ (Марчева 2003, 687). Създава се изключително благоприятен и либерален режим за чужди инвестиции в почти всички отрасли (с изключение на банковата и застрахователна сфера, комуникациите и др.) Указът предвижда и освобождаване от мито на внесени машини, съоръжения и обратни средства за производство на стоки за износ, възможност за изнасяне на печалбата от България и др. (Кандиларов 2009, 247 – 248) 2

Основна причина за този проблем, както и в предходните десет години, остава външният фактор. Строгата политика, налагана от ЕИО, застрашава традиционни експортни български стоки. И въпреки че ФРГ проявява гъвкавост при някои от наложените ограничения, тя следва политиката на Общността. За да се регулират отношенията между България и ФРГ като членка на ЕИО, българската страна започва процедура за членство в ГАТТ3, чрез което се стреми да постигне облекчаване на прилагания режим. Фактор, който оказва влияние върху експорта на български стоки от средата на 80-те години е и аварията в Атомната централа в Чернобил. През 1986 г. в списъка със забранените стоки поради опасност от радиация попадат селскостопанските продукти, които България традиционно изнася за западногерманския пазар. Ситуацията се усложнява още повече поради невъзможността на България да повиши качеството на предлагана стока. Неспазването на срочните договорености за доставка на българска продукция, липсата на производствена дисциплина и качество, което не отговаря на изискванията на западногерманските потребители, стават причината за големи загуби на България. Вътрешните фактори застрашават някои от традиционните български стоки, намерили място в западногерманския пазар да бъдат отхвърлени. Решение на проблема се търси в по-ефективното сътрудничество с големите западногермански фирми чрез промишлено коопериране, които да предадат опита си на българските специалисти за реализиране на новите мениджърски похвати и организация на промишлените предприятия, които да отговарят на международните изисквания. *** Важен дял в икономическото сътрудничество между ФРГ и България както и през 70-те години, така и през 80-те години заема промишленото коопериране. До 1986 г. действат 17 генерални и рамкови съглашения с водещи фирми във ФРГ на ниво технология и ефективност на производството в областта на машиностроенето, металургията и химията. От общо действащите през 1984 г. около 200 договора за промишлено коопериране с фирми от капиталистическите страни най-много договори са подписани с ФРГ – 90 договора с големи западногермански фирми (ЦДА, Ф. 259, оп 45, а.е. 1107, л. 11.). Предметът на дейност на договорите третира проекти в областта на: машиностроенето, леката промишленост, селското стопанство и хранително вкусовата промишленост. Въз основа на тези договори в България е усвоено производството на дървообработващи машини, Общо споразумение за митата и търговията (General Agreement of Tariffs and Trade). Организацията е учредена през 1947 г. 3

ленторезни машини, ръчни електроинструменти, хидравлични устройства, плоски релета, спортни облекла, обувки и др. Внедрени са технологии за пълен цикъл на производство на поливинилхлорид, бензол, полиетилен, бои, лакове, полиестерна коприна, фитинги и др. (ЦДА, Ф. 259, оп 45, а.е. 1107, л. 11.). Чрез западногерманските фирми България развива и сферата на услугите чрез създаването на вериги от специализираните магазини от вида „Направи си сам”. Основният партньор на ВТО „Машиноекспорт” за създаване на верига магазини от този тип е западногерманската фирма „Емил Лукс”. Между тези две предприятия на 11 февруари 1982 г. се сключват два договора, чиито предмет е предоставянето на „ноу-хау” и доставка на стоки (ЦДА, Ф. 1244, оп. 1, а.е. 7323, л. 355.). Чрез тези договори България си осигурява доставка на стоки от западногерманските фирми по максимално ниски цени. От своя страна „Емил Лукс” се задължава да закупува български стоки, за да се постигне стойностното изравнение на доставките (ЦДА, Ф. 1244, оп. 1, а.е. 7323, л. 356.). Направените договори обаче се оказват неизгодни за България, защото пораждат възможност за компенсирането на българските плащания с насрещна доставка, което обременява българската страна. През 1982 г. България осигурява закупуването на Щос-машини чрез подписване на договор за сътрудничество между ИВДТ „Техноимпорт” и фирмата „Равенсбург” – ФРГ (ЦДА, Ф. 1244, оп. 1, а.е. 7323, л. 374.). Найголеми партньори обаче остават големите западногермански фирми като „Круп”, „Манесман-Рексрот”, „БАСФ”, „Байер”, „Хьохст”, „ДаймлерБенц”, „Сименс” и „АЕГ”. Пример за това е западногерманската фирма „Сименс”, която е най-големият вносител на електроника и електротехника в България. През 1981 г. е създаден Координационен комитет за съгласуване, ръководене и контролиране на цялостното сътрудничество между фирмата и българските стопански и външнотърговски организации. Към него се създават 5 работни групи, обхващащи основните области на сътрудничество: съобщителна техника и офис системи; електронноцифрово управление на металообработващи машини; машини центри и роботи; електронни градивни елементи и микроелектроника; енергетично оборудване; автоматизация на производствената продукция; електромедицинска техника (ЦДА, Ф. 259, оп. 45, а.е. 1107, л. 58.). Трайно сътрудничество е установено и с фирмата „Дойче Бабкок Веркс АГ” в областта на енергетиката. Договорена е доставка на специална арматура за атомна енергия. Благодарение на това за блоковете № 5 и 6 на АЕЦ „Козлодуй” е доставена арматура на обща стойност около 30 000 германски марки. Отношенията с фирмата предвижда и подписването на договор за насрещен износ на метални конструкции за топлоелектроцентрали на стойност от 720 хил. германски марки с възможност за износ на допълнителни количества (ЦДА, Ф. 259, оп. 45, а.

е. 1107, л. 24.). Основната цел е да се актуализира износът на българска промишлена продукция за обекти, изграждани във ФРГ или трети страни, в рамките на 10 – 15 млн. германски марки годишно. Модернизация на АЕЦ „Козлодуй” България осигурява и чрез фирмата „РЕА-ЕСТ” с доставка на инсталации на кондензираните тръби и филтри за техническа вода на атомната централа. Подписан е и рамков договор за доставка на оборудване на металургия и енергетика, части и компоненти за подобни инсталации в трети страни (ЦДА, Ф. 259, оп. 45, а.е. 1107, л. 24.). От фирмата „Кльокнер – Бекорит” е доставен въглищен комплекс за рудник „Бобов дол” на стойност 18 000 германски марки и дизелмонорелсова система. Предвижда се чрез съвместно сътрудничество да се осъществи производство в България на крепежни елементи по документация на доставката (ЦДА, Ф. 259, оп 45, а.е. 1107, л. 25.). С фирмите „Манесман – Демаг”, „Круп – Индустриалтехник” и „Шьоман Зимаг” се предвижда сътрудничество в областта на металургията. С тяхно участие се очаква реконструкция на стан „250” в МП „ Л. Брежнев” на стойност от 40 млн. лв. Реконструкцията включва доставка на машини за непрекъснато леене на заготовки-сортови в завода и моталки за стан „1700” на обща стойност 60 млн. лв. (ЦДА, Ф. 259, оп 45, а.е. 1107, л. 25.). България очаква от фирмите „Манесман – Демаг” и „Шьоман – Зимаг” инвестиции на стойност около 3 млн. лв ( ЦДА, Ф. 259, оп 45, а.е. 1107, л. 26.). В отрасъла биотехнологии и химическа промишленост също се очакват сериозни западногермански постъпления. С фирмата „Залцгатер” се подписва договор за инсталации на производство на мравчена киселина в ХК-Враца. Фирмата е потвърдила възможността за осъществяване на 100% компенсационна сделка ( ЦДА, Ф. 259, оп 45, а.е. 1107, л. 26). Заводът ХК „Д. Димов„ в Ямбол се предвижда да бъде модернизиран с инвестиции за водно регулиране на стопилки от полиестер от фирма „Аутоматик”. Доставка на инсталация за почистване на въздуха, осигуряваща модернизация на цеха за подови настилки в Русе – ХК „П. (И.) Караманчев”, се осъществява от западногерманските фирми „Нукем” и „Делбаг”. Инсталация за диафрагмена електронизация е осигурена за завода в Девня от фирмата „Уде”. С „Уде” и фирмите „Хьохст” и „КХД” се водят още преговори за възстановяване на винилхлорид, поливинилхлорид (суспензионен) и поливинилхлорид (емулсионен) отново за завода в Девня (ЦДА, Ф. 259, оп 45, а.е. 1107,л. 27.). От фирмите „Бюгер – Миаг” и „Зегер” се очаква доставка на пивоварен малц на стойност около 40 млн. германски марки. В отрасъла машиностроене за разширяване на леярна „Перкинс” се водят преговори с фирмите „Будерос” и „Бадише Машинен Фабрик”.

Очакваната доставка е на стойност около 18 млн. лв. (ЦДА, Ф. 259, оп 45, а.е. 1107, л. 28.). Между СО „Балканкар” и „Кльокнер Хомбулт Дойч” се осъществява сътрудничество за доставка на дизелови двигатели на фирмата за производство на мотокари в стоящия се български завод в Алжир. По отношение на битовата техника и електроинструментите основен партньор е западногерманската фирма „АЕГ”, благодарение на която са внедрени лицензи за корабни генератори и битова електротехника. В областта на гъвкавите автоматизирани системи, роботиката, хидравликата, съобщителната техника, леенето с противоналягане и управлението на металорежещи машини се водят преговори с голямата западногерманска фирма „Бош”. Разговори се водят и със „СЕЛ” за дългосрочен проект в областта на телефонните мрежи и съобщения (ЦДА, Ф. 259, оп 45, а.е. 1107, л.29.). До 1989 г. се очаква доставка на стойност около 650 хил. германски марки на линия за студено обемно изтичане за завода „Динамо” в Сливен от фирмата „Шулер”. Проучват се възможностите срещу покупка на български стоки фирмата „Фолксваген” да достави леки коли и възможностите за сътрудничество за производство на товарни коли от типа „Пикап”. Като организационна форма на сътрудничество с фирмата се очертава съдружие по Указ 535 (ЦДА, Ф. 259, оп 45, а.е. 1107, л. 29.). В областта на отрасъла строителна промишленост е договорен завод за газобетон с фирмата „Хебел”. Договорът възлиза на обща стойност от 23 600 германски марки. Обектът е предвиден да се реализира чрез банков кредит . На кредит е предвидено да се реализира още керамичен завод в Ботевград заедно с фирмата „Келер – Ритерберк” на стойност 8 млн. марки. Благодарение на промишленото коопериране между български заводи и западногермански фирми се договарят производството на известни марки облекла и обувки като: „Саламандър”, „Ромика”, „Адидас”, „Пума” и „Райнбергер” (ЦДА, Ф. 259, оп 45, а.е. 1107, л.38.). През 80-те години списъкът на големи западногермански фирми, с които България сключва договори или е в процес на преговори, се увеличава. Благодарение на осъществените контакти България успява да модернизира и реконструира съществуващите индустриални мощности с новите тенденции в областта на машиностроенето, химията, електрониката, електротехниката, съобщителната техника, ядрената енергетика, опазване на околната среда, корабоплаването и др. Осъществяването на постоянните контакти с едни от най-големите западногермански фирми, доказали се като сериозни дългогодишни търговски партньори на международните пазари, предоставя възможност на българските стопански специалисти да заимстват опит от тях и да се

информират за нови световните тенденции в мениджърските похвати при управление на предприятията и развитието на съвременните постижения на науката и технологиите. Стратегическата важност на големите западногерманските фирми за българската икономика мотивират нуждата българската икономическа система да бъде либерализирана и модернизирана, така че да позволи осъществяването на успешни сделки на международния конкурентен пазар. Отчетените трудности пред българската икономика, станали традиционни от 70-те години, като липсата на конвертируема валута, ниското качество на българската продукция и липсата на производствена дисциплина стимулират България да развие сътрудничество със западногерманските фирми на основата на малките и средни предприятия, смесените фирми и българските дружества, чрез които част от проблемите на българската икономика трябва да бъдат преодолени. Все по-засилващите се икономически контакти със Западна Германия поставят изискването за разширяване на обхвата на сътрудничество. Превърналото се в традиционно пасивно салдо в стокообмена със Западна Германия инспирира редица мерки от българската страна за улеснение на търговията, както и за развитие на транспортните връзки между двете страни и туризма (Митова 2015, 81-87). Така през 80-те години на XX в. ФРГ и България изграждат добро икономическо сътрудничество, въпреки принадлежността им към два противопоставящи се икономически и военнополитически блока. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: I.Документи 1. Централен държавен архив на Република България (ЦДА): Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ) - фонд 1244: оп. 1, а.е. 7323; оп. 1, а.е. 8084; Министерството на Външната търговия – фонд 259 : оп. 45, а.е. 1095; оп. 45, а.е. 1097; оп. 45, а.е. 1107; II Статии 1. Марчева 2003, 687: Марчева, И. Българската икономика през 80-те години на XX век между Изтока и Запада. – В: Проблемът Изтока и Запада. Исторически перспективи. С., 2003, с. 687. 2. Митова 2015, 81 – 87: Митова, М. Сътрудничество между България и ФРГ в областта на транспорта, туризма и науката през 80-те години на XX в. – Studenckie Zeszyty Naukowe instytutu Filologii Slowianskiej UJ, 2015, nr 1 (7). 3. Кандиларов 2009, 247 – 248: Кандиларов, Е. България и Япония от Студената война към XXI в. С., 2009, 247 – 248.

ПЕРСПЕКТИВИТЕ ЗА РАЗВИТИЕ НА МЛАДЕЖКИЯ ПОТЕНЦИАЛ В БЪЛГАРИЯ Ахмед Куйтов FUTURE PERSPECTIVES OF YOUTH POTENTIAL IN BULGARIA Ahmed Kuytov Abstract: My main objective by this article is to discuss future perspectives of the youth potential in Bulgaria. I shall consider the basic National Strategy Papers, indicating the purposes to be achieved up to 2020. By this text I shall draw the readers attention towards summary information, the essence of five Strategy Papers. Eventually, I shall propose my own personal observations and recommendations of improving the implementations for those specific targets to be met as they are outlined in the Strategy Papers. Key Words: youth policy, Erasmus+, Bulgaria, strategy development

За текста и неговите цели Чрез текущия текст си поставям за цел да разгледам перспективите за развитието на младежкия потенциал в България. В текста ще разгледам основните стратегически документи на национално ниво, посочващи целите, които трябва да бъдат постигнати до 2020 г. Представям на читателското внимание обобщена информация, която е есенцията на пет стратегически документа. В края на текста ще представя личните си наблюдения и препоръки за подобряването изпълнението на посочените целеви стойности в стратегическите документи. Стратегии за работа с младежта на национално ниво Достатъчно е само да се отварят сайтовете на МОН4 и ММС5 за да добие човек, представа за стратегическите цели и мерките, които предприемат държавните институции. От сайта на МОН се вижда, че има Стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства (2015-2020). Нейните основни цели са: 1. Пълноценна социализация на деца и ученици от етническите малцинства. 2. Гарантиране на равен достъп до качествено образование за децата и учениците 4 5

http://www.mon.bg/?go=page&pageId=74&subpageId=143 http://mpes.government.bg/Pages/Documents/Strategies/default.aspx

от етническите малцинства. 3. Утвърждаване на интеркултурното образование като неотменна част от процеса на модернизация на българската образователна система. 4. Съхраняване и развиване на културната идентичност на децата и учениците от етническите малцинства. От посочените стратегически цели, се очаква да се постигнат определени резултати. Индикаторите са 14, които трябва да бъдат постигнати до 2020 г. Обобщено, до тогава трябва да има участие на всички заинтересовани страни в процеса на образователната интеграция. Да се подкрепи нормативната уредба, подкрепяща обучението в мултикултурна среда. Да се повиши обхватът на децата, подлежащи на задължително образование в детските градини и училища. Да се намали делът на преждевременно напусналите младежи на възраст 18-24 г. под 11%. Намаляване броя на отпадналите в задължителна училищна възраст6. Успешно да се интегрират деца и ученици в образователни институции извън ромските квартали. Да се повиши делът на учениците от етническите малцинства, завършили основно и средно образование. Да се разработят и утвърдят учебни програми за изучаване на майчини езици до завършване на средно образование. Да се създадат условия за осигуряване на учебни помагала по история и култура на отделните етнически общности. Бъдещите педагогически специалисти да придобият знания, умения и компетентности за работа в мултикултурна среда7. От всичките посочени индикатори, чрез които в края на 2020 г. ще се направи анализ за напредъка в България за интеграцията на децата от етническите малцинства, само при един от тях са посочени конкретни целеви стойности. Всички останали звучат „пожелателно“. От което следва, че за да може да се подобри процесът на интеграция и да могат реално да се отчетат първоначалните стойности и след това постигнатият напредък, е необходимо да се посочат резултатите, които трябва да бъдат постигнати до 2020 г. Приета е Национална стратегия за насърчаване и повишаване на грамотността (2014 – 2020). Нейната основна цел е: „Постигане на равнище на функционална грамотност, което ще осигури възможност за личностно и обществено развитие и ще спомогне за постигането на 6

Задължителната училищна възраст е до 16г. СТРАТЕГИЯ ЗА ОБРАЗОВАТЕЛНА ИНТЕГРАЦИЯ НА ДЕЦА И УЧЕНИЦИ ОТ ЕТНИЧЕСКИТЕ МАЛЦИНСТВА (2015 – 2020) 7

интелигентен, приобщаващ и устойчив растеж на икономиката.” За да се постигне целта, ще бъдат предприети следните дейности: - Създаване на благоприятна среда, чрез привличане на общественото внимание за повишаване на грамотността и популяризиране на четенето. Подпомагане на родителите да насърчават децата си към четене и към развитие на езиковите им умения. - Повишаване на равнището на грамотност, чрез оптимизиране на стандартите за учебно съдържание и на учебните програми. Както и чрез квалификация на учителите. - Увеличаване на участието и приобщаването, чрез преодоляване на социално-икономическата неравнопоставеност. Преодоляване на неравнопоставеността при билингвите. Както и намаляване на дигиталната пропаст. Резултатите, които трябва да бъдат постигнати до 2020 г. са: 90 % от децата на възраст от 4 години до постъпването им в първи клас да бъдат обхванати в предучилищно възпитание и подготовка; 80% от децата в края на задължителната подготовка за училище да достигат училищна готовност; Достигане на 80 % постижимост на държавните образователни изисквания за учебно съдържание по български език и литература в началния етап, измерена чрез националното външно оценяване в края на IV клас до 2020 г.; Достигане на 65 % постижимост на очакваните резултати от обучението по български език и литература, измерена чрез националното външно оценяване в края на VII клас.; Намален дял на 15-годишните ученици с постижения под критичния праг PISA до 30 % ; Достигане на 60 % постижимост на очакваните резултати от обучението по български език и литература, измерена чрез държавните зрелостни изпити по български език и литература; 80 % от включените в курсове за ограмотяване и за усвояване на учебно съдържание от класовете в прогимназиалния етап възрастни да са завършили успешно обучението си.8 Положителното в текущата стратегия е че са посочени конкретни резултати до които трябва да се достигне до 2020 г. За периода 2014-2020 г. за сферата на висшето образование е актуална: Стратегия за развитието на висшето образование в Република България. Дългосрочната стратегическа цел е създаването на модерна, ефективна и постоянно развиваща се система за висше образование, в центъра на която е човекът с неговите личностни качества и интелектуален 8

НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ ЗА НАСЪРЧАВАНЕ И ПОВИШАВАНЕ НА ГРАМОТНОСТТА (2014 – 2020)

потенциал и която осигурява качествено, достъпно, почиващо на научни резултати и пазарно ориентирано висше образование. За да бъде постигната целта е нужно да се подобри достъпа до висше образование, както и да се увеличи дела на завършилите ВО до 36% на възраст между 30 и 34 години през 2020 г.; Нужно е да се повиши качеството на висшето образование и на съвместимостта му с европейските системи за ВО с цел заемане на достойно място в ЕПВО; Предприемане на мерки за изграждане на устойчива и ефективна връзка между висшите училища и пазара на труда. За постигане на динамично съответствие между търсенето и предлагането на специалисти с висше образование.; Стимулиране на научноизследователската дейност във ВУ и на развитието на иновации, ориентирани към пазарната икономика; Модернизация на системата за управление на висшите училища и ясно определяне на видовете ВУ и образователно-квалификационните степени; Повишаване на средствата за финансиране на висшето образование и науката и на ефективността на използването им чрез усъвършенстван модел на финансиране; Преодоляване на негативните тенденции в кариерното израстване на преподавателите във ВУ и стимулиране на най-добрите преподаватели; Разширяване и укрепване на мрежата за учене през целия живот; Широко приложение на различни електронни форми за дистанционно обучение9. От тук насетне, читателят, ако е имал въпросителни защо в България има толкова много университети и продължават да се разкриват нови, то би трябвало да си даде обяснение. Приета е Стратегия за младежта10, чрез която се цели създаването на благоприятна, насърчаваща и подкрепяща среда за качествена професионална реализация на младите хора в България. В основния приоритет на стратегията за младежта са заложени 3 оперативни цели (Улесняване на прехода от образование към заетост; Насърчаване на икономическата активност на младите хора; Успешно съвместяване на професионалния и личния живот на младите хора) и 20 задачи, чрез които се очаква да бъдат постигнати следните резултати: Намаляване дела на преждевременно напусналите училище под 11 %.; Увеличаване дела на младите хора със завършено висше образование на 36 %.; Увеличаване на коефициента на заетост на младите хора на възраст 15‐29 години; Намаляване на коефициента на безработица сред младите хора на възраст 15‐29; Увеличаване на относителния дял на самонаетите сред икономически активните млади хора на възраст 25‐29 години; Към всички 9

СТРАТЕГИЯ ЗА РАЗВИТИЕ НА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ЗА ПЕРИОДА 2014-2020г. НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ ЗА МЛАДЕЖТА (2012 – 2020)

посочени индикатори са включени младите хора с увреждания. Освен това се цели разширяване на мрежата от бизнес центрове и бизнес инкубатори, предлагащи услуги в подкрепа на млади предприемачи; Увеличаване на дела на успешно реализиралите се млади предприемачи; Увеличаване на участието на младежите в инициативите за професионално ориентиране и реализация. Приета е Стратегия за учене през целия живот11, където основните показатели за напредъка са: Повишаване на дела на обхванатите в предучилищното възпитание и подготовка деца на възраст от 4 г. до постъпване в първи клас от 87.8% през 2012 г. на 90 % през 2020 г.; Намаляване на дела на преждевременно напусналите образователната система на възраст от 18 до 24 г. от 12.5% през 2012 г. под 11% през 2020 г.; Намаляване на дела на 15 годишните със слаби постижения по: - четене от 39.4% през 2012 г. на 30% през 2020 г.; - математика от 43.8% през 2012 г. на 35% през 2020 г.; - природни науки от 36.9% през 2012 г. на 30.0% през 2020 г.; Повишаване на дела на придобилите степен на професионална квалификация в широките области „Информатика”, „Техника”, „Производство и преработка” и „Архитектура и строителство” най-малко на 60% през 2020 г.; Повишаване на дела на завършилите висше образование на възраст от 30 до 34 г. от 26.9% през 2012 г. на 36% през 2020 г.; Повишаване заетостта на населението на възраст от 20 до 64 г. от 63 % през 2012 г. на 76%32 през 2020 г.; Повишаване на участието на населението на 25-64 навършени години в образование и обучение от 1.5% през 2012 г. на повече от 5% през 2020 г. (4 седмичен референтен период); Намаляване на дела на неграмотните: - сред лицата на възраст 15-19 г. от 2.0% през 2011 г. на 1.5% през 2020 г.; - сред 20-29 годишните – от 2.3% през 2011 г. на 1.5% през 2020 г. Приоритетите на Стратегията са обособени в 4 области: Крачка към нов образователен подход и иновации в образованието и обучението; Повишаване на качеството на образованието и обучението; Осигуряване на образователна среда за равноправен достъп до учене през целия живот, за активно социално включване и активно гражданско участие; Стимулиране на образование и обучение, съобразено с потребностите на икономиката и промените на пазара на труда.;

НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ ЗА УЧЕНЕ ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ЖИВОТ ЗА ПЕРИОДА 2014 – 2020 ГОДИНА

Препоръки за подобряването на работата с младежта Забравете за проектите, работете заради младите хора! Като студент в магистърска програма „Европейски проекти“, може би не съм най-подходящия човек, който трябва да казва на хората да не кандидатстват с проекти. Замисълът ми е малко по-различен. Тъй като, за да може група от хора или организация да спечели проект, било на национално или европейско ниво, то трябва много добре да познават методите за работа с млади хора, да имат търпението да си взаимодействат с администрацията и най-важното, да познават добре европейските и националните политики в областта на младежта. Всичко това се усвоява с времето. Ако група от хора, които имат желание да помогнат за решаването на даден проблем, който засяга младите хора, чрез изпълнение на проект по национална или европейска програма, то много възможно е идеята им да не бъде финансирана. Поради това, моят съвет към новите групи и обединения е първо да се опитат да организират няколко инициативи със собствени налични средства. Да видят, да почувстват как се работи за младите хора. Едва след като натрупат опит да работят безвъзмездно, е редно да предприемат стъпки по подготвянето на проектни предложения по голямата гама от програми които съществуват на национално и европейско ниво. Младите да информират по-младите! Последните няколко години, благодарение на програми на Европейската комисия като „Младежта в действие“ и „Еразъм+“ се предоставя възможност на младежите да участват в международни младежки обмени в цяла Европа12. Негативна тенденция, която забелязвам при работата си по тези програми е, че младите хора участват в обмените, но когато се приберат в България, малка част от тях споделят натрупаният опит. По време на всеки един проект се придобиват знания по определена тема, споделя се опитът от няколко държави и т.н. В България, изпращащите НПО по младежки обмени по КД1 на „Еразъм+” на този етап нямат изградена практика да организират популяризиращи събития след участието на техни членове и доброволци в международни обмени и обучителни курсове. Единственото, което се предприема и то не от всички организации се ограничава до публикация в местна медия. Малцина са

Виж Куйтов, А., ЕРАЗЪМ +, КАТО ГАРАНТ ЗА СТАБИЛНО РАЗВИТИЕ ИЛИ ПРОВАЛ НА ЕС? В Международен научен журнал „Перспективи“ Бр. 2 (6) / 2015.

примерите за организиране на информационно събитие след даден младежки проект. Препоръката ми към, ръководителите на НПО и самите участници в проекти да предприемат инициативата, след всяко свое участие да организират публично събитие, под формата на лекция, симулация, ролева игра, дебат, дискусия или др., чрез които да споделят „лице в лице“, натрупаният позитив от участието им в международен проект. Тези събития, би било добре да се организират в училища, университети и младежки центрове. Чрез тези събития, ще се популяризира от една страна финансиращата програма и от друга ще бъдат включвани все повече млади хора в инициативи за личностно ориентиране и развитие. Улеснено кандидатстване и строг мониторинг при изпълнението на младежки проекти. На този етап единствено в програма „Еразъм+“ и в проекта на „Националната програма за младежта 2016-2020 г.“ е допустимо да кандидатстват неформални младежки групи. При останалата широка гама от програми на ЕС са допустими юридически лица, местни и държавни институции. За да се ускори постигането на заложените цели в изброените стратегически документи, трябва да се улеснят самите процедури по кандидатстване. Като в същото време се засили мониторингът при изпълнението на проектите в областта на младежите. Негативна тенденция, която все по-често забелязвам при участието си в младежки обмени по КД1 на „Еразъм+” в цяла Европа е липсата на мониторинг по време на изпълнението на обмени. Това е предпоставка за неспазване на предварително заложената програма и дейности. В България на този етап мониторингът е на достатъчно високо ниво. Препоръката ми е, длъжностните лица, работещи във финансиращите институции, да са по-скоро съветници и ментори, отколкото лица, търсещи недостатъци и създаващи допълнителни административни пречки. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: 1.СТРАТЕГИЯ ЗА ОБРАЗОВАТЕЛНА ИНТЕГРАЦИЯ НА ДЕЦА И УЧЕНИЦИ ОТ ЕТНИЧЕСКИТЕ МАЛЦИНСТВА (2015 – 2020) 2. НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ ЗА НАСЪРЧАВАНЕ И ПОВИШАВАНЕ НА ГРАМОТНОСТТА (2014 – 2020) 3. СТРАТЕГИЯ ЗА РАЗВИТИЕ НА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ЗА ПЕРИОДА 2014-2020г. 4.НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ ЗА МЛАДЕЖТА (2012 – 2020) 5.НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ ЗА УЧЕНЕ ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ЖИВОТ ЗА ПЕРИОДА 2014 – 2020 ГОДИНА

------------ПРАВНИ АСПЕКТИ-----------ПРОБЛЕМНИ АСПЕКТИ НА МЕДИЦИНСКОТО ОСИГУРЯВАНЕ ПРИ БЕДСТВИЯ И ПОДГОТОВКАТА НА КАДРИ Деян Нуцулов, Ваня Колчагова PROBLEMATIC ASPECTS OF MEDICAL INSURANCE DISASTER AND TRAINING OF STAFF Deyan Nutsulov, Vania Kolchagova Abstract: The United Nations decade to prevent and mitigate the consequences of natural disasters, which is a conscious expression of the threat they pose to humanity. Protection of life and public health disaster is a priority activity in civilized countries, resulting from the state's obligation to ensure the security of citizens. It can be achieved only in the presence of clearly defined rules established obligations imperative and harmonized national legislation. This report presents the problematic aspects in the legal regulation of medical support in disasters, in terms of legislation in the field of health and enacted in Bulgaria. Keywords: disaster, regulations, security

УВОД Глобалните заплахи на 21 век включват широк спектър от събития, които представляват опасност за здравето и живота на хората, материалните ценности на обществото и околната среда. Към тях се отнасят бедствията. ООН обяви десетилетието за предотвратяване и намаляване на последствията от стихийни бедствия. Това е осъзнат израз на заплахата, която те представляват за човечеството. Защитата на живота и здравето на населението при бедствия е приоритетна дейност в цивилизованите страни, произтичаща от задължението на държавата да гарантира сигурността на гражданите. Тя може да бъде осъществена само при наличие на ясно разписани правила, императивно установени задължения и хармонизирано национално законодателство. Настоящият доклад представя проблемни аспекти в правната регламентация на медицинското осигуряване при бедствия, от гледна точка на нормативната уредба в сферата на здравеопазването и действащата такава в Република България. Темата е актуална, с оглед на

това, че бедствията нанасят значителни поражения върху икономиката, критичната инфраструктура и върху населението. Независимо от характера и произхода си, те водят до тежка обща и медицинска обстановка. Това поставя пред голямо изпитание ангажираните с медицинското осигуряване на населението. В този ред на мисли, е необходима солидна нормативна база, на която да стъпят органите и субектите в системата на здравеопазването, ангажирани пряко с медицинското осигуряване, държавните институции, с регламентирани функции и задачи при бедствия, юридическите лица и едноличните търговци. Значение за създаването и́ има нормотворческата активност не само на администрацията на МЗ, но и на други органи на изпълнителната власт. Фактът, че нормотворческата дейност играе огромна роля за ефективното и адекватно регулиране на обществените отношения, я прави необходимо звено в опосредяването на законовите правни норми по пътя на тяхното конкретизиране и изпълнение. Разбира се, измененията, както в законовата, така и в подзаконовата нормативна уредба, свързана с медицинското осигуряване при бедствия, трябва да бъдат извършвани само при обоснована необходимост, подчинена на изискванията на съвременното планиране на нормативни актове. В противен случай може да се стигне до самоцелни изменения на законови актове или издаване на подзаконови актове, които не само че не могат да помогнат за прилагането на законите, но и значително ще ги затруднят. В дългосрочен план националната сигурност ще зависи от образованието и здравеопазването. От изключително значение е и ще бъде способността на органите и институциите от системата за национална сигурност и здравната система да обезпечат сигурността, живота и здравето на хората. По тази причина е наложително и преосмисляне на структурата на ЕСС, като елемент на Националната система за сигурност. Предвид изложеното и отчитайки обстоятелствата в средата за сигурност, правното регулиране и регламентиране на медицинското осигуряване при бедствия трябва да бъде насочено към създаване и гарантиране на национална здравна сигурност за нацията. ГЛАВА ПЪРВА 1.1 Пропуски и несъвършенства на медицинското законодателството и действащото в областта на медицинското осигуряване при бедствия. Нормативната уредба на медицинското осигуряване включва комплекс от правни норми от общото и специалното законоделство на Република България, установени в различни законови и подзаконови

нормативни актове. Сред тях са Закона за здравето; Закона за лечебните заведения; Закона за здравното осигуряване; Закона за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането; Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина. От подзаконовата нормативна уредба, обект на анализ са Наредба № 25/25.04.1999 г. за спешната медицинска помощ, Наредба № 34 от 2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, Устройствения правилник на МЗ, Устройствения правилник на Регионалните здравни инспекции и Правилника за устройството и дейноста на ВМА и др. Наред с посочените нормативни актове, чийто анализ обосновава формулираните пропуски и несъвършенства в правната регулация, са анализирани Закона за БЧК, Закона за защита при бедствия, като единствен действащ закон, даващ обща регламентация на бедствията, ЗОВС на РБ, Закона за държавните резерви и военновременните запаси и редица постановления на МС. Законодателството не дава легална дефиниция на понятието „медицинско осигуряване”. За целите на настоящата разработка, последното може да бъде дефинирано, като комплекс от органиационни, лечебни, евакуационни, санитарно-хигиенни и противоепидемични мероприятия за запазване живота и здравето на населението в условията на екстремна ситуация. Анализът на действащите разпоредби в областта на медицинското осигуряване при бедствия показва, че нормативната уредба за управление на здравната система при бедствия, аварии и катастрофи, и след преструктурирането и́ с промените в Закона за здравето и ПМС № 1 от 06.01.2011 г., е разпръсната в три раздела на закона, без да има необходимата последователност и обвързаност в отделните текстове. Съгласно чл. 114. (1) (Изм. - ДВ, бр. 98 от 2010 г., в сила от 1.01.2011 г.) Управлението, организацията и ресурсното осигуряване на здравната помощ при бедствия, аварии и катастрофи се осъществяват от министъра на здравеопазването, главния държавен здравен инспектор, директора на НЦРРЗ, директорите на регионалните здравни инспекции, лечебните и здравните заведения. Липсва отчетливо разграничаване на функциите на различните нива в йерархията. Така, например, ако главният държавен здравен инспектор, в изпълнение на разпоредбата на чл. 14, ал. 1, т. 5 от ЗЗ, организира и ръководи профилактичните и противоепидемичните дейности при бедствия, аварии и катастрофи, то възниква въпроса относно действията на министъра на здравеопазването. Функциите на Регионалните здравни инспекции, макар и детайлно разписани в чл. 115, ал. 2, т. 1-6 от закона, не са детайлизирани по отношение на взаимните връзки с областните управители, кметовете на областните градове и кметовете на останалите общини в областта. Текстовете на посочения член се отнасят равностойно 41

и по отношение на лечебните и здравните заведения /по смисъла на Закона за здравето и Закона за лечебните заведения/, което на практика размива отговорности. И при така действащата нормативна уредба остават неизяснени и функциите на Съветите към директорите на РЗИ. Координационни функции на различните нива в системата липсват, а контролните се подразбират. Съгласно чл. 5 ал. 2, т.7, т. 13 от Устройствения правилник на МЗ, приет с ПМС № 67 от 23 март 2015 г., Министърът на здравеопазването управлява, организира и осигурява ресурсно здравната помощ при бедствия, аварии и катастрофи и разработва планове за медицинското им осигуряване, които се утвърждават от Министерския съвет; отговаря за разработването и поддържането на готовността за изпълнението на военновременния план и комуникационноинформационната система за управление при бедствия. Контролът и координацията не са сред задълженията и на Главния секретер на МЗ. Дирекция "Медицински дейности" (чл. 29) участва в разработването на планове за медицинско осигуряване при бедствия, аварии и катастрофи; подпомага министъра по осигуряване на готовността за работа в условия на кризи от военен и невоенен характер и осъществява координация на медицинската помощ при спешни състояния; разработва плана на Министерството за действия при бедствия; разработва плана на Министерството за управление при кризи вследствие на терористична дейност. На останалите специализирани дирекции на министерството, не са възложени задачи при бедствия аварии и катастрофи. Нормативно необвързани остават и дирекциите от общата администрация. При така разписаните правомощия не става ясно, в чия компетентност е цялостната отговорност по организацията и координирането на дейността по управление при бедствия и кризи. С разпоредбата на чл.115 от Закона за здравето, на Министъра на здравеопазването е вменено задължението за разработване на планове за медицинско осигуряване при бедствия, аварии и катастрофи, които се утвърждават от Министерския съвет. Въз основа на утвърдените от Министерския съвет планове за действие при БАК, органите по чл. 114, ал. 1 от ЗЗ са задължени да:  създават необходимите условия за медицинска сортировка, първична обработка, лечение, рехабилитация и медицинска експертиза на пострадалите; • формират и подготвят органи за управление и екипи за медицинска помощ; • осигуряват защитата на стационарно болните и медицинския персонал от външни фактори; • организират и осъществяват противоепидемични и хигиенни дейности и санитарен контрол в засегнатата територия.

•

формират запаси за ресурсно осигуряване на медицинските дейности; • организират продължаващото обучение на медицинските специалисти и населението по оказване на медицинска помощ при бедствия, аварии и катастрофи. В изпълнение на нормата на чл.116, ал.1 от ЗЗ за осъществяване на медицинското осигуряване при БАК към директора на РЗИ се създава Съвет за медицинско осигуряване при бедствия, аварии и катастрофи. Той включва представител на РЗИ, директорите на лечебните заведения за болнична помощ, на центъра за спешна медицинска помощ и представители на областната администрация и на общините в съответния регион. Съветът приема регионалните планове за действие и програмите за обучение на медицинските екипи, работещи в условията на бедствия, аварии и катастрофи (чл. 116, ал. 3). Задължението на съветът към РЗИ за изготвяне на планове на областно ниво, конкретизира установеното такова в общия нормативен акт ЗЗБ. Планирането на регионално ниво продължава да се осъществява, освен на предвиденото в ЗЗ основание, и на базата на Методиката за управление при кризи и защита при бедствия от 2008г. на МЗ. Тя е основен документ, който определя дългосрочните цели и приоритети за разработване и съгласуване на плановите документи в структурните звена на МЗ. Методиката постановява като основна идея при разработване на плановете за управлението при кризисни ситуации, планирането да е съобразено с политиките и ресурсното осигуряване на МЗ, здравните и лечебни заведения на регионално и на общинско ниво. С методиката се определят изискванията за извършването на съответното планиране, подготовката и обучението на медицинския, административния и помощен персонал в здравните /лечебните заведения за действия при възникване на кризисни ситуации. Съгласно нея, директорите/управителите на здравни/лечебни заведения под ръководството на МЗ разработват: - план за управление при кризи - разработва се от РЗИ/ и годишен план за управление при кризи; - план за защита при бедствия - разработва се от НЦ, РЗИ, ЦСМП, МБАЛ, МБАЛ, СБАЛ; - програма /стратегия/ за защита на критичната инфраструктура разработва се от РЗИ, регионални МБАЛ и здравни и лечебни заведения на пряко подчинение на МЗ в гр. София по списък; - годишен план за дейността по подготовката на здравните/лечебни заведения за управление при кризи и отбранително - мобилизационна подготовка - разработва се от НЦ, РЦЗ, ЦСМП, УМБАЛ, МБАЛ, СБАЛ.

Регионалните планове за защита при бедствия се актуализират ежегодно, утвърждават се от директора на РЗИ и се съгласуват от областния управител. В тази връзка, липсата на законово определено задължително съдържание, конкретно на плановете за медицинско осигуряване при бедствия, би могло да се тълкува като недостатък. В така действащите норми на ЗЗ и подзаконовите нормативни актове по прилагането му, не се посочват минимален обхвата на силите за реакция при бедствия /брой медицински екипи и специалисти, брой лечебни заведения/ и размера на необходимите средства и количествата лекарствени продукти, консумативи и др., от които да започне плануването на медицинското осигуряване. Практиката показва, че този пропуск, налага въпросите да бъдат разрешавани със заповеди на Министъра на здравеопазването за създаване на Специализирани медицински екипи, на директорите на РЗИ за създаване на Специализирани групи и на ЦСМП, и лечебните заведение за болнична помощ, като се вземе предвид наличния личен състав, медицинска апаратура и транспортна техника на ЦСМП. Съществен пропуск на нормативната уредба е липсата на законоустановени санкции за неизпълнение на разпоредбите на глава пета „Медицинско осигуряване при бедствия, аварии и катастрофи” на Закона за здравето. На практика задължените да изпълняват дейности по медицинско осигуряване субекти по чл. 114 от ЗЗ не са обвързани с административно наказателна отговорност при неизпълнение на възложените задачи. От юридическа гледна точка липсва санкцията като израз на държавна принуда за изпълнение на законоустановени задължения. Действащата нормативна уредба определя кръга от лечебни заведения с вменени функции и задачи при бедствия. Това са Центровете за спешна медицинска помощ, лечебните заведения за болнична помощ с 51% държавно участие и ВМА. От гледна точка на системата на здравеопазването, на първо място защитата на населението в случай на заплаха или възникване на бедствия се състои в оказване на медицинска помощ при спешни състояния от ЦСМП 11. Тази дейност е регламентирана с Правилника за устройството и дейността на ЦСМП (ПУДЦСМП), Наредба № 25/25.04.1999 г. за оказване на спешна медицинска помощ 12, Правилника за организацията и дейността на ЦСМ към ЕЕНСП 112 и други документи, в които са приети текстове, свързани с координацията и взаимодействието на дейността по СМП. Съгласно чл. 9, т.5 от Наредба № 25/25.04.1999 г., /изм.,ДВ бр. 18 от 4.03.2014 г. /центровете за спешна медицинска помощ организират и осигуряват оказването на спешна медицинска помощ при бедствия, аварии и катастрофи, осъществявайки взаимодействие с органите на полицията, пожарната и гражданската защита. Организацията за изпълнение на

дейността по СМП се извършва в съответствие с изискванията на ПУДЦСМП 13. Дейността на ЦСМП се осъществява от екип в Районната координационна централа, която осигурява координацията и оперативното ръководство при оказване на спешна медицинска помощ. По силата на чл. 9, ал. 2 лекарят, завеждащ смяна в РКЦ е задължен да: 1. осигурява взаимодействието между екипите на центъра и органите на полицията, пожарната и гражданската защита при оказване спешна помощ на пострадали при масови бедствия, аварии и катастрофи; 2. при масови бедствия, аварии и катастрофи координира помощта със съседни центрове, като незабавно уведомява директора на РЦЗ и Министерството на здравеопазването. Тук следва да се отбележи, че вертикална координация и взаимодействие с несъществуващият от 06.01.2011г. Регионален център по здравеопазване е трудно осъществима, но не са внесени съответните законодателни изменения. Като съставна част на единната спасителна система, ЦСМП, изпълнява задачи и мероприятия, по медицинско осигуряване при бедствия като:  Оценяване на обстановката и уточняване на необходимите дейности.  Проверка на средствата за оповестяване /радио-комуникационната система и телефонни връзки/.  Проверка на наличните лекарствени средства, медицински консумативи, апаратура и санитарните автомобили.  Проверка и подготовка за раздаване на индивидуалните средства за защита на ръководния и личен състав на Центъра. ______________________________________________________ 11. По смисъла на чл. 24 от ЗЛЗ „Център за спешна медицинска помощ е лечебно заведение, в което медицински специалисти с помощта на друг персонал оказват спешна помощ на заболели и пострадали лица в дома, на местопроизшествието и по време на транспортирането до евентуалната им хоспитализация”./Обн., ДВ, бр. 62 от 9.07.1999 г., изм. и доп., бр. 59 от 31.07.2010 г., в сила от 31.07.2010 г., бр. 98 от 14.12.2010 г., в сила от 1.01.2011 г./ 12. /Обн. ДВ. бр.98 от 12 Ноември 1999г., изм. ДВ. бр.13 от 11 Февруари 2011г./  Организиране на отговорно дежурство от ръководния състав и усилване на дежурните в ЦСМП с допълнителните медицински екипи.  Проверка и при необходимост зареждане с гориво и смазочни материали, продоволствия и вода.  Оказване на спешна медицинска помощ на пострадали;  Транспортиране на пострадалите след извършаве на медицинска сортировка до болнични заведения/полеви или такива извън зоната на бедствието/;

 Осигуряване на допълнителни екипи;  Медицинска взаймопомощ и съгласуване на медицинските дейности с други здравни/лечебни заведения;  Пренасочване на медицински екипи в други райони за действие Доклад от Председателя на ЩК при ЦСМП пред висшестоящите органи за управление и координиране на действията с органите за взаимодействие, като се уточни следното: мероприятия за незабавно изпълнение; редът за действие; задачите пред ЦСМП; редът за обмяна на информация; Предвид липсата на изрична правна уредба, горецитираните задачи са формулирани в утвърдените от директорите на РЗИ регионални планове за действие при бедствия, с оглед спецификата на дейността осъществявана от ЦСМП и структурите по места - ФСМП . С оглед изпълнение на директивите за членство в ЕС, през 2008 г. се създава, съвместно със всички министерства и ведомства Национална система за спешни повиквания, с единен телефонен номер – 112. На основание чл. 4 от приетия закон 14, ЦСМП се включва в Националната система за спешни повиквания към ЕЕН 112, като една от националните служби за спешно реагиране.15 Наред с анализираните задължения, законодателят възлага на ЦСМП немалък брой дейности, които не кореспондират с основната цел и характеристиката на СМП, отнемат значителен материален, финансов и човешки ресурс, оказват негативно влияние върху нейната ефективност и ефикасност. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от Наредба № 25/25.04.1999 г., всички лечебни заведения, регистрирани по реда и условията посочени в Закона за лечебните заведения са задължени да оказват Спешна медицинска помощ. Съпоставена и анализирана, в контекста на дейността по оказване на медицинската помощ при бедствия, горецитираната норма се оказва неприложима, предвид стеснителното й тълкуване от физическите и юридическите лица, регистрирани като лечебни заведения за ИМП. Последните не се считат задължени да участват, в оказване на медицинска помощ при възникване на бедствие. С ограничителен характер е разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от същата наредба, която изрично посочва кръга на субектите, от който дежурният екип в ЦСМП може да търси помощ за диагностика и лечение на спешно болен пациент, а именно от дежурния лекар или специалист на държавно или общинско лечебно заведение за болнична помощ. Последните са длъжни да се отзоват. В този случай изследванията и консултациите са за сметка на лечебното заведение. На практика се оказва, че нормативно с изрични правни норми, пряко с дейности по медицинското осигуряване при бедствия са ангажирани само ЦСМП и лечебните заведения за болнична помощ с повече от 51% държавно или общинско участие. 46

Извън правната логика е факта, че разпоредбите на едни от основните закони в здравеопазването ЗЛЗ и ЗЛПХМ, не съдържат правни норми, свързани с дейността по медицинско осигуряване при бедствия, което е още по нелогично по отношение на друг законов акт Закона за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането (ЗККК). В чл.1, ал.2, ЗККК установява общото задължение за лечебните заведения да планират количества кръв и кръвни съставки за задоволяване на нуждите им. Съгласно чл. 24, ал.1 директорите на центровете за трансфузионна хематология ежегодно анализират и планират за нуждите на обслужвания от тях район количествата кръв и кръвни съставки за задоволяване на плановите и спешните нужди и разпределението им по области. Така разписаните задължения не отчитат характера и мащабите на нуждите и спешността при бедствия. Освен тази липса на диференцираност, поддържането на резерви от кръв и кръвни съставки за реакция при бедствия остава нерегламентирана. Проблемите с медицинското осигуряване и управлението на медицинска помощ на пострадало население при бедствия и катастрофи се усложнява и от факта, че през 2009 г. 40-то Народно събрание, с приемането на нов Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България, __________________________________________________________ 14. ЗНССПЕЕН Обн. ДВ. бр.102 от 28 Ноември 2008г.,., изм. ДВ. бр.88 от 9 Ноември 2010г. 15. Чл. 19. (1) (Изм. - ДВ, бр. 93 от 2009 г., в сила от 25.12.2009 г.) Национални служби за спешно реагиране са Националният медицински координационен център /закрит с ПМС № 168 от 6 август 2010 г. / , центровете за спешна медицинска помощ, главните и областните дирекции на Министерството на вътрешните работи, Изпълнителна агенция "Морска администрация" и Планинската спасителна служба към Българския Червен кръст отмени Закона за управление на кризи, а 41-то Народно събрание утвърди нова структура на Министерския съвет и закри Министерството на извънредните ситуации. Освен разгледаните проблеми на здравното законодателство и устройствените правилници, управлението на медицинското осигуряване се усложнява и от Закона за защита при бедствия, който към момента е единственият нормативен акт, определящ правната рамка на: планирането; същността и дейностите на единната спасителна система в страната и ресурсното осигуряване на системата за защитата на населението при бедствия. В областта на планирането законът в чл. 63, чл. 64 и чл. 65 не излиза извън добре известните постановки на теорията и натрупания практически опит. Те определят управленските нива на планиране - общинско, областно и национално и тяхното съдържание. Извън общата правна регламентация

остават плановете на различните по вид лечебни и здравни заведения, които имат пряко отношение към защитата на населението. Съдържанието на плановете е много общо и включва:  анализ на възможните бедствия и прогноза за последиците от тях;  мерки за предотвратяване или намаляване на последиците от бедствията;  мерки за защита на населението;  разпределение на задълженията и отговорните органи и лица за изпълнение на предвидените мерки;  средства и ресурси, предвидени за ликвидиране на последиците от бедствия;  начини на взаимодействие между органите на изпълнителната власт;  ред за навременно уведомяване на органите на изпълнителната власт и населението при заплаха или възникване на бедствия. В тях отсъства една съществена дейност каквато е медицинската. Интерес представляват нормите, уреждащи същността и дейностите на Единната спасителна система: по защитата на населението в случай на възникване на бедствия, които се състоят в оказване на медицинска помощ при спешни състояния; оказване на първа психологична помощ на пострадалите и на спасителните екипи; радиационна, химическа и биологична защита при инциденти и аварии с опасни вещества и материали и срещу ядрени, химически и биологични оръжия; ограничаване на разпространението и ликвидиране на възникнали епидемични взривове, епидемии и епизоотии от заразни и паразитни болести. Прави впечатление, че една комплексна, съществена дейност, каквато е медицинската помощ на пострадалите, неточно и непълно е формулирана като медицинска помощ при спешни състояния. В тази връзка трябва да се отбележи, че в глава трета от Закона за защита при бедствия, озаглавена “Единна спасителна система”, в чл. 19, ал. 5 е отбелязано “оказване на медицинска помощ при спешни състояния”. Понятието е дефинирано в чл. 99, ал. 2 от Закона за здравето: ”Спешно състояние е остро или внезапно възникнала промяна в здравето на човека, която изисква незабавна медицинска помощ”. Тази формулировка е недостатъчна, защото не обхваща цялостния процес на осъществяване на първичната и вторична медицинска помощ в полеви условия при бедствия. Също така е необходимо да се направи уточнение, че се касае за пострадали в резултат на бедствена ситуация, които се нуждаят от спешна медицинска помощ в условия, различни от рутинната ежедневна спешна помощ. При паралелен анализ, цитираният порок се установява и в Наредба № 25 за оказване на спешна медицинска помощ, която от своя

страна не внася яснота за разликата между СМП и неотложната медицинска помощ и СМП при БАК. В чл. 20 на Закона за защита при бедствия са изброени звената, службите и структурите, които реагират при бедствие. В ал. 4 на чл. 20 текстът, в който са отбелязани “центрове за спешна медицинска помощ, други лечебни и здравни заведения” не определя точно и ясно кои са тези заведения и на практика не задължава нито едно от тях да поддържа определен вид готовност за реагиране при екстремни ситуации, с изключение на ЦСМП. С отмяната на чл. 21 от ЗЗБ се оказва, че в закона липсва формулирана дефиниция за “Единна спасителна система”. В чл. 22 основните съставни части на единната спасителна система са представени неточно и не са изброени всички потенциални участници в спасителните, лечебните и евакуационни дейности. От медицинските сили и средства са отбелязани само центровете за СМП, които нямат капацитета да решат проблемите на пострадалото население самостоятелно. Като съставни части на единната спасителна система са дефинирани звена, служби и други оперативни структури на министерства и ведомства; общини; търговски дружества и еднолични търговци; центрове за спешна медицинска помощ; юридически лица с нестопанска цел; въоръжените сили, които запазват институционалната или организационната си принадлежност и определените им функции или предмет на дейност. Нито в този, нито в предходния член са направени уточнения кое ведомство (министерство, звено, структура) какви сили и средства трябва да подготви, да планира техните действия и да осъществява координация и контрол. Не подлежи на логично обяснение включването в групата на основните съставни части на Единната спасителна система само на центровете за спешна медицинска помощ. Добре известно е, че на този етап те имат отношение единствено към лекарската помощ и евакуацията на пострадали от зоната на бедствието, като елемент на първичната медицинска помощ. В този смисъл от медицинска гледна точка, единния процес на лечение на пострадали се разкъсва, което е неправилно. Съществува неяснота и в правната норма по управлението. Като се изключи, че термините взаимодействие и координация са синоними, то тази дейност относно участниците се възлага на лице наречено "ръководител на място" (чл. 31 от ЗЗБ). Оказва се, че в едни случаи това може да бъде ръководителят на териториалното звено на Главна дирекция "Пожарна безопасност и защита на населението" – МВР или оправомощено от него длъжностно лице, а в случаите на пожари, епидемии или епизоотии ръководител на място е ръководителят на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, съответно на Регионалната здравна инспекция или на областната дирекция по безопасност на храните.

В противоречие с теорията за подготовка на органите за управление в прекризисния период, ръководителят на място има право при провеждане на спасителни и неотложни аварийно-възстановителни работи да:  създава собствен щаб с представители на участващите екипи от единната спасителна система;  разделя мястото за действие на сектори или на участъци, да определя техни ръководители, да им възлага задачи;  разпределя наличните сили и средства и т.н. Международната практика показват, че подобна норма по-скоро създава хаос, отколкото порядък и така затруднява ефективността на предприеманите действия. В закона са разписани и проблемите на финансовото и материалнотехническото осигуряване на защитата при бедствия. Прави впечатление, че в кръга на това осигуряване не са включени медицински структури, които не са държавна или общинска собственост. Евентуална дейност от тяхна страна попада в т. 10 “други дейности”, което поставя под съмнение финансирането им. В тази връзка, можем да заключим, че законът не облекчава, а напротив затруднява управлението на системата за кризисно реагиране, включително и по отношение на медицинското направление. 2.1 Понятиен апарат, класификация, уеднаквяване нормативната уредба в посока на единен понятиен апарат.

на

В Българското законодателство разгледано в предходната глава се използват едновременно понятията бедствие, авария, катастрофа, инцидент и криза. По своята същност някой от тях са близки и дори идентични по значение. Това припокриване на понятия е сериозен недостатък, препятстващ адекватното правно регулиране, координиране и управление на дейности свързани с бедствията. От юридическа гледна точка е необходимо създаване на единен понятиен апарат, приложим за всички нормативни актове, с оглед на това да се постигне консолидиране на нормативната база, което от своя страна да спомогне за преодоляване на противоречията в нея и да улесни правоприлагането. По смисъла на чл. 2 от ЗЗБ, бедствие е значително нарушаване на нормалното функциониране на обществото, предизвикано от природни явления и/или от човешка дейност и водещо до негативни последици за живота или здравето на населението, имуществото, икономиката и за околната среда, предотвратяването, овладяването и преодоляването на което надхвърля капацитета на системата за обслужване на обичайните дейности по защита на обществото. Допълнителната разпоредба на закона в § 1, дефинира смисъла на използваните в него понятия: 1. "Природни явления" са явления с геологичен (геофизичен, геоложки), хидрометеорологичен и биологичен произход, като земетресения, наводнения, движения на маси (свлачища, потоци от 50

отломки, лавини), бури, градушки, големи снежни натрупвания, замръзвания, суши, горски пожари, масови заболявания от епидемичен и епизоотичен характер, нашествия на вредители и други подобни, причинени от природни сили. 2. "Инцидент" е непредвидимо или трудно прогнозируемо, ограничено по време и пространство действие, с висока интензивност на сили или в следствие на човешка дейност, застрашаващо живота или здравето на хора, имуществото или околната среда. 3. "Авария" е инцидент от голям мащаб, включващ пътища, магистрали и въздушен трафик, пожар, разрушаване на хидротехнически съоръжения, инциденти, причинени от дейности в морето, ядрени инциденти и други екологични и промишлени аварии, причинени от дейности или действия на човека. 4. "Промишлена авария" е внезапна технологична повреда на машини, съоръжения и агрегати или извършване на дейности с рискови вещества и материали в производството, обработката, използването, съхраняването, натоварването, транспорта или продажбата, когато това води до опасност за живота или здравето на хора, животни, имущество или околната среда. Американските изследователи считат, че авариите и опасните природни явления се превръщат в извънредна ситуация в случаите , когато предизвиканите от тях негативни събития и последици заплашват съществуването на социалната структура на обществото.1 За разлика от ЗЗБ нормативната уредба в областта на здравеопазването, а именно ЗЗ не дава легална дефиниция на използваните в чл. 115 понятия бедствия, аварии и катастрофи. __________________________________________________________ 1. Макеев В., Михайлов А.,Стражиц Д. Классификация черезвыичайных ситуаций/ Гражданская защита.1996. №1.с .86-89. Правилникът за устройството и дейността на центъра за спешна медицинска помощ повтаря същата постановка при използваните понятия, като допълнително въвежда категорията „масови бедствия”.

Устройственият правилник на МЗ използва понятието криза, което не дефинира. Единственият действащ нормативен документ, съдържащ, в известен смисъл, дефиниция на последното, е Законът за държавните резерви и военновременните запаси в § 1, т.9 на ДР. Кризисната ситуация по своя характер се доближава до същността на извънредната ситуация, като разликата следва да се търси в начина на възникване и развитие, както и във факторите и явленията, които я определят. Въпреки че терминът е използван в десетки нормативни актове, определение за него намираме отново само в Закона за държавните резерви

и военновременните запаси, като съгласно него: "Кризисна ситуация възниква в следствие действието на разрушителни или агресивни сили при бедствия, аварии и катастрофи, епидемии или други събития." Бедствието, по своя социален смисъл и съдържание, се приближава значително до съдържанието на понятието катастрофа, свързано преди всичко с природни явления. Използваното в ЗЗ понятие катастрофа е дефинирано в Закона за държавните резерви и военновременните запаси (Обн. ДВ. бр. 9/2003 г.), като "събитие, явление или процес на действието на разрушителни сили, довели до мащабни тежки или унищожителни последствия, жертви, наранявания, разрушения и повреди, изискващи незабавни и възстановителни интервенции". Катастрофата е резултат от негативни социални или природни катаклизми, тя е ситуация на колективен стрес в общността, представлява противоречие между способностите за справяне с деструктивните фактори и тяхното негативно влияние. В българския език с понятието катастрофа се означава "неочаквано нещастие, бедствие, събитие с трагични последици". Според Световната здравна организация бедствията (катастрофите) са природни явления или резултати от човешката дейност, представляващи заплаха за живота и здравето на хората, в степен, изискваща получаването на медицинска помощ извън дадения район. ГЛАВА ВТОРА 2.3 Подготовка на кадри за действия при бедствия. Националното законодателство, действащо в областта на Медицинско осигуряване при бедствия, има предимно декларативен характер по отношение на обучението на медицинските специалисти. Същевременно от тях се очакват адекватни действия, основани на компетентност и висока професионална подготовка, с оглед гарантиране живота и здравето на пострадалите при бедствия, което е една от основните задачи на системата за сигурност. Различните видове бедствени ситуации показват необходимостта от предварителна подготовка на медицинския състав, полиция, армия, пожарникари и др. и разкриване на складова база със специфична екипировка. Предварителната подготовка на хората и материалната база стоят в основата на своевременната и адекватна медицинска помощ, която се явява решаваща за преживяемостта на пострадалите. Основният нормативен акт в здравеопазването – Законът за здравето, в чл. 115, ал. 2, т. 6, възлага на министъра на здравеопазването, главния държавен здравен инспектор, директора на НЦРРЗ, директорите на регионалните здравни инспекции, лечебните и здравните заведения да

организират продължаващото обучение на медицинските специалисти и населението по оказване на медицинска помощ при БАК. По същество, дейността по подготовка на кадри за действие при бедствия представлява навлизане в периметъра на други институции – образователни, хуманитарни (БЧК) и др. В Закона за здравето параметрите на тази дейност се поставят в зависимост от разработените от министъра на здравеопазването планове за медицинско осигуряване при БАК, които се утвърждават от Министерския съвет. Нормата е обща, съдържа широк кръг от адресати и не обвързва медицинските специалисти от лечебните и здравни заведения със задължение за квалификация в областта на медицинска помощ при бедствия. Законът не дава яснота, по въпросите свързани с организиране на обучението, а именно:  възможностите за ангажиране на обучителни институции за целта /медицински университети и колежи, БЧК, неправителствени организации и др./;  формата, в която да бъде осъществено /квалификационни курсове за населението, следдипломна квалификация на магистрите и бакалаврите по медицина/;  отграничаване на обучението по отношение на ЦСМП и лечебните заведения за болнична помощ и здравните заведения; Последното е наложително предвид факта, че ЦСМП участва в първата фаза на медицинското осигуряване, на мястото на инцидента или по друг начин казано в зоната на бедствието, при което оказваната медицинска помощ е от спешно естество.  финансовото обезпечаване. Съгласно чл. 178, ал. 3 от ЗЗ министърът на здравеопазването ежегодно определя броя на местата за следдипломно обучение по специалности, субсидирани от държавата в съответствие с целите и приоритетите на националната здравна стратегия. То включва обучение за придобиване на специалност в здравеопазването. В тази връзка и на основание ал. 1, т. 1, за всички лица с образователно-квалификационна степен "доктор", "магистър" и "бакалавър", които работят в националната система за здравеопазване се установява право, а не задължение за следдипломно обучение. С изменението на ЗЗ през 2005 г. (Обн.ДВ. бр. 85 от 2005 г.), немотивирано е премахната разпоредбата, установяваща продължаващо медицинско обучение. На подзаконово ниво, на основание Наредба № 34 от 2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, министърът на здравеопазването ежегодно утвърждава План – програма за специализации, с цел повишаване на квалификацията на специалистите от ЦСМП, лечебните заведения за болнична помощ и

здравните заведения. Сред включените специалности е „Медицина на бедствените ситуации”, което на практика доказва постановката на чл. 16, ал. 1 от ЗЗБ, че в системата на народната просвета и във висшите училища се провежда обучение за защита при бедствия и за оказване на първа долекарска помощ. Императивно с нормата на чл. 14, ал. 1 от ЗЗБ, законодателят задължава органите на изпълнителната власт, другите държавни органи и населението, да се обучават за защита при бедствия. По отношение на населението в тази насока разпоредбите на закона нямат задължителен характер. На практика с доказана подготовка на кадри в медицинското осигуряване при бедствия може да се отличи само ВМА. Лечебното заведение подготвя медицински и немедицински кадри за предотвратяване и ликвидиране на последици от бедствия и поддържа в готовност за незабавно действие военномедицински отряд за бързо реагиране (ВМОБР) за оказване на медицинска помощ и лечение при бедствия, извънредно и военно положение и положение на война. Извършва и медицинско осигуряване на бойната и физическата подготовка на военнослужещите от структурите на Министерството на отбраната –чл. 5, ал. 1, т. 4 и т. 14 от Правилника за устройството и дейността на ВМА. Значителна в това направление е и ролята на Българския червен кръст, който за постигане на своите цели, съгласно чл. 4, т. 2, б. „е” и „в” от ЗБЧК, работи активно за подготовката и квалификацията на кадрите и обучението на населението за оказване на първа помощ включително при бедствия. Посредством програми за обучение и дейности в полза на обществото, БЧК квалифицира доброволци и професионалисти за оказване и на първа психологична помощ. Създадените към БЧК регионални екипи за действия при бедствия имат обучени действащи членове, които ежегодно опресняват своите знания, свързани с работата на терен. Следва да се отбележи, че необходимостта да бъдат положени усилия в насока въвеждане на обучение по оказване на първа помощ за всички, които участват в Единната спасителна система, както и за доброволни организации е отчетена от Националната здравна стратегия (2014–2020). Необходимо е да бъдат подкрепени мерки за въвеждане на обучение по оказване на първа помощ за всички, които участват в Единната спасителна система, както и за доброволни организации. Обучението може да бъде надградено с професионално обучение за парамедици на част от служителите в службите за противопожарна безопасност и защита на населението.

И З В О Д И И ПРЕПОРЪКИ: 1. Действащата нормативна уредба в лицето на ЗЗ, Устройственият правилник на МЗ и Устройственият правилник на РЗИ, възлагат правомощия по организация, управлявление и координация на медицинската помощ при БАК на различни структурни нива в системата на здравеопазването, с припокриване и недостатъчна регламентация на функции и задачи. Въпреки високата степен на обществена опасност, ЗЗ не установява административно-наказателна отговорност за лечебните и здравни заведения за неизпълнение на задълженията, произтичащи от глава пета „Медицинско осигуряване при бедствия, аварии и катастрофи”. Липсата на изрично формулирани санкционни последици за неизпълнение или лошо изпълнение на произтичащите от закона задачи, преклудира възможността за осъществяване на контрол върху задължените, по смисъла на чл. 114 от ЗЗ, субекти. Посочените пропуски и несъвършенства в медицинското законодателство и необходимостта от синхронизирането му с действащите в националното законодателство нормативни актове, налагат вътрешна реорганизация на звената в структурата на МЗ и възлагане на правомощията по координация на дейностите във връзка с медицинското осигуряване при бедствия на конкретна структура. Това изисква преосмисляне на текста на чл. 114, ал.1 от Закона за здравето и чл. 20, чл. 31, ал.1, чл. 32, т. 6 от ЗЗБ и формулиране на точни и ясни задачи на органите в системата на здравеопазването. Медицинските загуби, както и всички останали проблеми, възникващи в резултат на кризи, поставят пред здравеопазването необходимостта от разработване и въвеждане на нови административно-организационни форми на управление и координация на дейностите по медицинското осигуряване на пострадалото население. Една от целите на Национална здравна стратегия (2014–2020) е изграждане на национален координационен център, който да осъществява организация, координация и управление на интегрираната система за спешна медицинска помощ и интеграцията с останалите структури на националната система за спешни повиквания, което би решило гореочертаните проблеми паралелно с реформирането на системата за спешна помощ. 2. Липсата на единен понятиен апарат, различния смисъл, който се влага в съществуващите понятия, затрудняват правоприлагането и създават предпоставки за неадекватност в действията по медицинско осигуряване на здравната система и на органите, с които си взаимодейства. В тази насока е

целесъобразно българското законодателство да се ревизира, с оглед уеднаквяване на използваните понятия. 3. За подобряване ефективността и ефикасността на оказваната СМП, при бедствия е необходимо да се извършат промени/актуализация в нормативната уредба за приемането на конкретни регламенти, които да осигурят единен подход при разбирането и изпълнението на СМП и нейното разграничаване от неотложната медицинска помощ, и СМП при БАК., както и еднозначно да се посочат задълженията на медицинските специалисти от ЦСМП и тези от доболничната/извънболничната медицинска помощ. Възможните решения в тази насока са: 1/ Създаване на нова нормативна рамка на спешната медицинска помощ, в контекста на заложеното в Концепцията на МЗ , нова наредба, Правилник за устройството и дейността на Центровете за спешна медицинска помощ или друг нормативен акт. 2/ Синхронизация с действащата нормативна уредба в областта на медицинското осигуряване при бедствия и актуализация на последната. 3/ Публично обсъждане и предприемане на съответната законодателна инициатива за преразглеждане участието на ЦСМП в Единната спасителна система за реагиране при бедствия, с цел включване и на други ЛЗ за БП. Целесъобразно е нормативно да се регламентира съдържанието на плановете за действие при бедствия на различните по вид лечебни и здравни заведения, да се формулират задачите, които са задължени да изпълняват, при възникване на бедствия, предвид факта, че последните не са уредени изрично с правни норми. Плановете трябва да имат законоустановени параметри по отношение на минималния обхват на силите за реакция при бедствия, количества лекарствени продукти, консумативи, апаратура и др., от които да започне плануването на медицинското осигуряване. В тази насока е желателно да се инициират дискусии от МЗ, да се изискат становища от всички лечебни и здравни заведения и след задълбочен анализ да се предприемат действия по изготвяне на подзаконов нормативен акт, който да отстрани пропуска в нормативната уредба. 4. Законодателен пропуск е участието, като основна съставна част на Единната спасителна система, само на ЦСМП, предвид факта, че СМП се оказва и от Спешните приемни отделения на ЛЗ за БП. В нея не са изброени всички потенциални участници в спасителните, лечебните и евакуационни дейности, което на практика не поражда за последните изрични задължения. Въпреки наличието на правни норми в ЗЗ, Наредба № 25 за оказване на СМП и отделни разпоредби на ЗЗБ, ЛЗ за ИМП не се считат за изрично нормативно обвързани със задължения по медицинско осигуряване при бедствия. Превратното тълкуване на специалното законодателство и общия

ЗЗБ от ЛЗ за ИМП, се обективира в неангажирането им с дейности по медицинско осигуряване при бедствия. Разпоредбите на ЗЛЗ, ЗЛПХМ и Закона за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането, поставят в нормативен вакуум дейността по медицинско осигуряване при бедствия на тези структури от системата на здравеопазването. Последната се организира и осъществява на основание утвърдените от директора на РЗИ планове за защита при бедствия Предвид необходимостта да се гарантира гражданската сигурност, всяко лечебно заведение за ИМП, при наличие на ясно дефинирани законови предпоставки, трябва да бъде задължено и да участва със способности в дейности по медицинско осигуряване при бедствия. Законово следва да бъдат регламентирани задачите и ролята на ИМП в организационни, лечебни, евакуационни, санитарно-хигиенни и противоепидемични мероприятия за запазване живота и здравето на населението при бедствия, като тази значителна част от структурата на здравната система да намери място в координирането на плановете в системата за сигурност. Това е наложително предвид факта, че все повече сигурността на „държавата” и „нацията” се измества от сигурността на отделния гражданин като висша и конкретна ценност. В новите реалности значителна част от функциите на държавата, включително и осигуряването на защитата на здравето, се прехвърлят на частния сектор. Възможно решение на тези проблемни аспекти на медицинското осигуряване е нормативното регулиране на права и задължения, чрез наредба или друг подзаконов нормативен акт на министъра на здравеопазването, с оглед на това да бъде регламентирано участието на частните лечебни заведения за ИМП в дейностите по медицинското осигуряване на населението при бедствия, инциденти или кризи от невоенен характер, независимо от използваните към момента в законодателството понятия за описване на бедствията. Включване на лечебните заведения за ИМП в разчетите за финансовото осигуряване на здравната помощ при бедствия осъществявано от републиканския бюджет, съгласно чл. 115, ал. 3 и ЗЗБ; 5. Правната регламентация на обучението на кадрите, работещи в системата на СМП, ЛЗ за БП, здравните заведения и органите с вменени функции по защита живота и здравето на населението при бедствия, както и на самото население е разпокъсана в различни нормативни актове. Възложените функции и задачи на различни нива в структурите на органите на изпълнителната власт, води до липса на координираност, организационен хаос, безконтролност и прехвърляне на отговорности, което в крайна сметка способства за неизпълнение на задълженията по подготовка и обучение за реакция при бедствия и в частност неосъществяване на адекватно медицинско осигуряване. Съгласно ЗЗ, квалификацията в областта на медицинската помощ при

бедствия няма задължителен характер за медицинските специалисти. Диаметрално противоположна е постановката на ЗЗБ, чийто норми задължават органите на изпълнителната власт, другите държавни органи и населението да се обучават за защита при бедствия. И в двата закона въпросите, свързани с организацията на обучението не са регламентирани. Констатираната разпокъсаност на правната уредба, свързана с обучението и подготовката на кадри за реакция при бедствия, пораждат необходимостта нормативно да се регламентира и изгради система за специализирано обучение и оценка на квалификацията, която да осигури непрекъснато поддържане и повишаване на знанията и уменията на персонала за действия при спешни състояния и критични ситуации, породени от бедствия. Стартирането на подобна система може да стане чрез целенасочена политика от страна на Министерство на здравеопазването, която да доведе до: Изграждане на национален център за продължаващо обучение за реакция при бедствия на работещите в системата на СМП, ЛЗ за БП, здравните заведения и органите с вменени функции по защита живота и здравето на населението при бедствия, с тренажорна зала за практическо обучение и оценка на знанията и уменията; Разработване и поддържане на електронна страница за продължаващо дистанционно обучение на работещите в системата за СМП; Разработване на програми за продължаващо обучение за всички категории персонал (лекари; медицински специалисти, парамедицински персонал) ; Въвеждане на задължително първоначално и периодично обучение на работещите в системата за спешна медицинска помощ; Въвеждане на система за периодична оценка на квалификацията и професионалните умения. С оглед преодоляване недостатъците и пропуските в нормативната база, следва да се определят две основни образователни направления в подготовка на персонал за реакция при бедствия:  осигуряване на основна парамедицинска подготовка на всички, потенциални участници в оказването на първата помощ в зоната на бедствието – охранителна полиция, пътна полиция, жандармерия, сили за борба с тероризма, противопожарна защита, отряди на Гражданска защита, военни формирования, декларирани за участие в ликвидиране на последствията от кризи и доброволци на БЧК, което е заложено в Националната здравна стратегия 2014-2020, като цел;  популяризиране и развитие на професията “парамедик” за нуждите на ЦСМП и за нуждите на лекарско-сестринските общомедицински и специализирани медицински екипи на звената за първична и вторична медицинска помощ, независимо от това дали са полеви или стационарни.

С оглед тясната специализация и необходимостта от точно определен набор от умения за оказване на първа помощ при БАК, подготовката на парамедици е наложителна, имайки предвид и състоянието и негативните тенденции по отношение на личния състав на ЦСМП през следващите години. Утвърждаването на професията ще допринесе за допълване и обновяване на кадрите, работещи в системата на СМП, а доказаната й полезност в някои от най-развитите икономически страни с висококачествено здравеопазване, е гаранция за правилността на подобен подход. Това ще осигури допълнителен капацитет за оказване на своевременен медицински отговор в случаите на бедствия или други критични ситуации, в които капацитетът на системата за спешна медицинска помощ е недостатъчен. Конкретните мерки, могат да бъдат очертани в три направления: 1/ актуализиране на Държавните образователни изисквания за парамедици, определяне на длъжностите в националната и ведомствените здравни системи, които могат да бъдат заети от парамедици; 2/ осъвременяване на длъжностната квалификация (какво трябва да могат да правят) и на длъжностна спецификация (образователноквалификационни, физически, здравословни и психологични изисквания към кандидатите за обучение като парамедици); 3/ разработка на учебно-планова документация, определяне на базите за обучение, предварителна подготовка на инструктори и създаване необходими материално-технически условия, като се отчита добрата европейска практика. Към днешна дата, в хода на започналите реформи в системата на здравеопазването, тези проблемни аспекти са дефинирани в Националната здравна стратегия 2014-2020 и Концепцията за развитие на системата за спешна медицинска помощ, посредством поставените цели и начертаните мерки. Последните логично предпоставят приемане не само на нова нормативна рамка, но и актуализация и синхронизация на действащата.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: 1. Конституция на Р България (Обн. ДВ. бр. 56 от 13 юли 1991г., изм. ДВ. бр.12 от 6 февруари 2007г.). 2. ЗАКОН за здравето (Обн. ДВ, бр. 70 от 10 август 2004 г., в сила от 1 януари 2005 г. изм. ДВ. бр.9 от 28 януари 2011г.) 3. ЗАКОН за лечебните заведения (Обн., ДВ, бр. 62 от 09.07.1999 г., доп., бр. 88 от 8.10.1999 г., изм., ДВ. бр.100 от 21.12.2010 г. ) 4. ЗАКОН за здравното осигуряване (Обн., ДВ, бр. 70 от 19.06.1998 г., изм. изм. ДВ. бр. 9 от 28 януари 2011г. ) 5. ЗАКОН за защита при бедствия (обн. ДВ бр.102/19.12.2006 г., изм. бр.41/22.05.2007 г. изм., бр. 98 от 14.12.2010 г., в сила от 1.01.2011 г., бр. 8 от 25.01.2011 г., в сила от 25.01.2011 г.). 7. ЗАКОН за Българския Червен кръст (Обн., ДВ, бр. 87 от 29.09.1995 г., доп., бр. 44 от 12.05.1999 г., изм., бр. 54 от 31.05.2002 г., бр. 108 от 29.12.2006 г., в сила от 1.01.2007 г., доп., бр. 41 от 22.05.2007 г., в сила от 22.05.2007г. );

ОСНОВНИ ПРАВА НА ЧОВЕКА И КОНСТИТУЦИОННАТА ИМ ЗАЩИТА Никола Н. Живков, Мариета Н. Живкова FUNDAMENTAL HUMAN RIGHTS AND THEIR

CONSTITUTIONAL PROTECTION Nikola N. Jivkov & Marieta N. Jivkova Abstract: In the theoretical development is considered the issue of the content that is moisture in the legal concepts human rights of citizens and the rights of individuals. In this connection are addressed the issue of constitutional protection, labor, social and civil rights of individuals. placed is accent and the issue of the role of cultural institutions and public authorities in the formation of the national consciousness of the citizens and the rights which the Constitution provides them. Key words: civil rights, human rights, personal rights, cultural institutions 1.Уводни бележки В съвременното демократично и правово общество правата на човека пораждат не само теоретичен интерес, но те предизвикват и доста практически въпроси. Признаването им е фактор както за устойчивото развитие на структурите на обществото, така и за индивидуалния просперитет на неговите граждани. През последните десетилетия постоянно променящият се свят и динамиката на живота доведоха не само до разширяване правата на човека,но до поява и на нови или изменение на стари, за да могат да отговарят на потребностите на постоянно променящото се общество. Полагат се усилия, предприемат се политически и юридически мерки за тяхното правно институционализиране. В тази връзка нараства интереса на правната наука към теоретизиране, институционализиране и защита на човешките права. В настоящата теоретична разработка се разглежда въпросът за връзката между правата на човека с тези на неговата личност и тяхната правна защита. 2. Понятието права на човека и свързаните с него права на гражданите и права на личността В правната литература, а и в нормативните актове се използва както понятието права на човека, така също и понятията права на личността и права на гражданите. Всяко едно от тях се прилага за обозначаване на различни аспекти от гражданско-правния статут на човека.

Правата на човека се определят като „естествено и екзистенциално присъщи на човешкия индивид, те са неотчуждаеми и неотменими”(1, с.25). Извеждането им от естествената и екзистенциална природа на човека, означава че исторически те възникват най - напред като чисто социално и едва по- късно се конституират и като правно явление (3, с.52 ). В условията на държавно-организираното общество правата на човека „започват да се осмислят от правната доктрина преди всичко като „права на гражданите” и така логично естествено-правната доктрина достига до класическото разделение на правата като права на човека и права на гражданина(3, с.55-56 ). Правата на гражданите, според проф. Д. Милкова, са качествено ново битие на правата на човека. „Те са резултат не само на тяхното институционализиране в новото битие на правото – писаното право, но и от привръзката им с политико-юридическата принадлежност на личността към държавата, с гражданството” (3, с.56 ) В българското законодателство правата на гражданите по съдържание и цел „са това, което са и съответните права на човека, но по форма те са част от българското конституционно право, намират се в системни връзки с останалите разпоредби на Конституцията” (1, с.25-26 ) . В правната литература се разграничават и понятията права на човека и права на личността. Правата на човека се разглеждат като права на социално същество, защото ”природата на човека е не само биологична – с присъщата й анатомия и физиология, с възможността и да мисли и чувства. Тя е преди всичко социална” (6, с.95 ) .Направено е уточнение, че човешката биология не е просто „животинска”, а е и „социализирана”. Ето защо може да се каже, че „правата на човека произтичат от био-социалната природа на човека, свързани са с нея”(6, с.98 ). Правата на човека, утвърждава и проф. Милкова, „Като израз на потребности и интереси, произтичащи от био- социалната природа на човешкия индивид, те представляват онази най- важна част от фактическото , с което държавата не може да не се съобрази” (3, с.51 ). Понятието права на личността обозначава „същите права на човека, но видени от определен ъгъл – човекът не просто като биологичен вид, а като личност, обществено същество, като същество, разположено и проявяващо се в променящите се социални връзки и отношения” (3, с.103 ). По съдържанието на двете понятия ще добавим и следното. Понятието човек включва както биологическата, така и социалната му природа. За неговата биологична природа, социализирана в обществени условия, използваме понятието човешки индивид, а за обозначаване на социалната му природа – понятието личност.

В духа на изказаната идея е тезата, че правата на човека имат два източника и две определяеми – „природата на човека и природата на обществото” (4, с.7 ) . Природата на човека е биологична и социална и в това няма съмнение. Биологичната му природа е социализирана. От нея произтичат определени права на човека като индивид - право на живот, на физическо и психическо здраве, на здравословна екологична среда и др., които се закрилят от обществото и са обект на конституционна защита. Социалната природа на човека като личност изцяло се определя от „природата на обществото”, от неговите структури, чрез включването в които обезпечава своето съществуване. Именно за успешното реализиране на човешката личност в тях, обществото й предоставя права. 3. Човекът като личност и неговите права Понятието личност е свързано с древногръцката дума „person” и е използвана за обозначаване на маската, която си е поставял актьорът за участието си в дадена театрална постановка. По-късно с нея се назовава самият актьор в неговата театрална роля. При римляните тази дума вече е употребявана при посочване на определена социална роля, извършвана от човека – например личността на баща, личността на обвинителя в съда и др. Образът на човека, като актьор, който играе възложените му, в зависимост от възрастта и социалното положение роли, е представен и в художествената литература. Така Уилям Шекспир през различните етапи на възрастовото му развитие му отрежда седем роли (5, с.12 ). Идеята за ролите, които изпълнява човешката личност в структурите на обществото, се споделя от Нено Неновски. „Всеки човек, казва той, изпълнява определена роля и получава различна характеристика чрез участието си в множество общности, каквито са семейството, икономическите, социалните и политическите организации, деноминациите и т.н.” (1, с.47 ) Радклиф-Браун ни представя не само факторите, предопределящи ролите на човешката личност, но и самите роли. Според него „Човекът като личност е съвкупност от социални взаимоотношения. Той е гражданин на Англия, съпруг и баща, зидар, член на конкретна методиста конгрегация, гласоподавател в даден избирателен район, член на професионалното си обединение, привърженик на лейбъристката партия и т.н. Всички тези описания се отнасят до социални взаимодействия или до мястото в социалната структура” (8, с.217 ) Въз основа на цитираните, тези изпълнявани от личността роли в структурите на съвременното общество (семейството, разделението на труда, политическото и гражданското общество) са: социална (съпруг и съпруга, баща и майка,син и дъщеря), трудова (носител на придобита чрез

образованието професия) и гражданска (като гражданин с отговорно участие в живота на политическото и гражданското общество). За целта по конституционен път на човешката личност се предоставят права. Тя се ползва от тях в процеса на общуването при преследване целите на своя живот. 4. Основни права на човешката личност, според Конституцията на Република България и тяхната защита В правната литература основните права на човека се обособяват на отбранителни и съпричастни (2, с.63). Отбранителните права са свързани с личните права на човека, като индивид и като личност. Личните отбранителни права на човешкия индивид са правото на живот, както и на физическа неприкосновеност. Тук влизат и правата на здравословна и екологично чиста околна среда, на физическо и психично здраве и контрол над репродуктивната способност и раждаемостта при човешкия индивид. Правата върху външността, образът и гласът на човека, също са защитени по конституционен път (10, с.66). Личните отбранителни права на човешката личност са правото на свобода, като най-ценно благо на личността. Затова българският законодател й е уредил изключително важно място. В чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Р България е прокламирано, че „всеки има право на лична свобода и неприкосновеност“. Конституцията е закрепила още правото на чест, достойнство и добро име, както и правото на личен живот (10, с.68-69). Съпричастни в правната литература се разглеждат онези права на гражданите във връзка с условията, които създава държавата за реализиране просперитета на обществото и изисква съпричастност на гражданите в постиженията на обществото и държавата (2, с.63). От тази позиция съпричастен характер имат не само трудовите права, а така също свързаните със създаването на семейство и грижата за ново поколение, както и за участието в публичното политическо ръководство на обществото. С други думи, съпричастните права са свързани с основните функции или роли, които изпълнява личността в структурите на обществото. За трудовата реализация на човешката личност с фундаментално значение са прокламираните от конституцията права на труд, заложено в чл. 48 от КРБ, където се казва, че „Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право.“ В ал. 3 е разширено това права, като се казва, че „Всеки гражданин свободно избира своята професия и място на работа“. Законът защитава неприкосновеността на придобитото с честен труд имущество и на наследяването му (9, чл.32/1; ч32/1,2;чл.35/1.).

Относно защитата на социалната роля и права на двата пола при създаване на семейство и грижата за поколението, Конституцията в чл. 46, ал. 1 постановява брака за доброволен съюз. Съпрузите имат равни права и задължения в брака и семейството. Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетие е тяхно право и задължение, което получава подкрепа от държавата (9, чл. 46/1; чл. 47/1; чл. 51/3.). За участие в упражняването на публичната власт и защитата на политическите интереси на българските граждани Конституцията предоставя политически права и отговорности. Те имат право да избират и да бъдат избирани в държавните и местните органи на власт; имат право да участват в допитване; да се събират на събрания и манифестации (чл. 43 от КРБ); свободно да се сдружават (чл. 44, ал. 1 от КРБ) и да изразяват мнението си и да го разпространяват чрез слово (чл. 39, ал. 1 от КРБ). При нарушени права имат право на жалби, предложения, петиции до държавните органи (чл. 45 от КРБ) . Реализирането на обусловените от структурата на обществото роли на човешката личност се определят от възможностите и потребностите на националната общност. 5. Права на човека, свързани с формиране чертите на неговата личност за участие в изпълнение на обществените му роли. Активното участие на човешката личност в изпълнение на обществените й роли се определя, както от възрастта, в която навлиза, за да се подготви за тяхното изпълнение, така и от правата, които обществото по конституционен път й осигурява за формирането й в нейното индивидуално-личностното израстване. Във връзка с подготовката за участие в системата на разделението на труда, човешката личност от определена възраст се включва в системата на образованието. Подготовката й за труд преминава през основно, средно и висше училище. Конституцията гарантира на всеки български гражданин правото на образование, като основното и средното в държавните и общинските училища е безплатно (9, чл.53/1, 3/.). Обучението във висшите училища се споделя между държавата и гражданите й. В съвременните условия се поставя и въпросът за самообразованието на поколенията в зрялата възраст, което има периодичен характер и трябва също да бъде организирано, защото то е свързано с повишаването на квалификацията им. Дълг на обществото е не само подготовката на подрастващите поколения за труд, но да организира и води възпитителната работа с тях и останалите възрастови групи, с цел формирането на тяхното национално самосъзнание. То има водеща роля за осъзнаване от гражданите на нормите му и спазването им в процеса на общуването при постигане на

целите, които си поставят. Възпитателната работа в съвременното българско общество е перманентен процес, който включва дейности от просветен характер, естетическо и нравствено естество и се осъществява основно от културните институти и държаните органи и институции. В просветната работа с гражданите участват, със свои форми и средства, печатните и електронните медии, читалищата и сдруженията на гражданското общество. За целта Конституцията прокламира „свободата на мисълта“, всеки „да изразява мнение и да го разпространява чрез слово“. “Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура“. Освен това всеки „има право да търси и получава и разпространява информация“ (9, чл.37 /1/,чл.39/1/,чл. 40/1/,чл. 41/1/). За естетическото възпитание, направляваща е ролята на художествената култура, създавана от професионално ангажирани творци и институти, както и на художествената самодейност, водена от читалищата. Те формират естетическите и нравствени идеали на личността, на уважение към себе си и хората от общностите, в които се труди и живее, като хуманизъм, толерантност и родолюбие. Ето защо, на всеки български гражданин Конституцията предоставя „право да се ползва от националните и общочовешките културни ценности, както и да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност” (9, чл.54/1/.) Според Радклиф-Браун „законът, моралът и религията, са трите начина за контролиране на човешкото поведение, които взаимно се допълват в различните общества и се съчетават по различен начин”(8, с. 218.). Свързаните с тях институции на държавата и културни институти със спецефичните си средства участват във формирането правната и морална култура на личността, не само в процеса на нейното израстване, но и през зрелата й възраст. В тази връзка са предоставените конституционни права, на свободата на съвестта, на мисълта и избора на вероизповедание и други (9, чл.37/1/). Водеща роля за прилагане на правните норми и контрол над поведението на гражданите по тяхното спазване имат административните и съдебните органи на държавата. Що се отнася до регулирането на отношенията между гражданите чрез етични норми, водеща е ролята но електротнните, печатните медии и институти на културата, а за внушаването на каноничните норми отговорностите са на институтите на съответните вероизповедания. 6. Заключение Правата на личността и успешното реализиране на свързаните с тях роли са фактор не само за индивидуалния просперитет на гражданите, но и за развитието на всяка страна. За тази цел законодателят трябва да има ясен поглед върху нейните потребности. Нужно е умело да съчетава

интересите на личността с тези на разделението на труда, решаването на демографските проблеми и участието в живота на политическото и гражданското общество. Формирането на съзнанието на гражданите за спазване на нормите на общностите, в които се трудят, също дава отражение върху облика и стабилността на една страна. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: 1. Основни права на човека. С.,2002 2. Друмева, Ем. Трудовите права са основни права(конституционно-правни аспекти)В:Юбилеен сборник посветен на 80 годишнина на проф.В. Мръчков С.2014 с.63. 3. Милкова, Д. Обща теория на правото. С.,2009. 4. Михайлова, М. Правата на човека и тяхната справедливост. В:Съвременно право, 1999, кн.1, 7. 5. Кон, И. Социология на личността. С., 1969. 6. Неновски, Н. Правата на човека. С., 1994. 7. Семейните отношения в променящия се свят. С., 2014. 8. Радклив Браун, А. Р. Структура и функции на примитивното общество. С., 1997 9. Конституция на Р България 10. Павлова, М. Гражданскоправна защита на личността. В: Правна мисъл, 1995, кн.2.

ПРАВНИ И ЖИТЕЙСКИ АСПЕКТИ НА „ЮМРУЧНОТО ПРАВО“ НА ПЪТЯ Антония Аговска и Борислав Георгиев LEGAL AND LIFE ASPECTS OF "FIST LAW" ON THE ROAD Antoniya Agovska, Borislav Georgiev Abstract: In connection with the frequent cases of assault between the participants in road traffic and the now modern "fist law", this article aims to clarify to the reader some of the legal aspects and terms, related to these phenomena. Subjects of examination are: the legal nature of civil arrest, the institute of inevitable defense, the legal admissibility of videos, shot by civilians and cameras as evidence in the trial and their role as a means of proof. Proposed are several legal ways of coping and prevention of antisocial behavior of this type. В последно време в България ставаме свидетели на потресаващи случаи на агресия и жестока саморазправа между гражданите, които получават широк обществен отзвук. Пишем в Гугъл ключовата дума „агресия“ и в секция новини излизат следните скорошни заглавия от онлайн новинарски сайтове: „Агресия на пътя - шофьори се биха с дървени пръти“, „Агресия на пътя в област Добрич - шофьор намля с метална тръба Ауди“, „Поредна агресия със стрелба срещу ученик“, „Пак агресия на пътя! Шофьор на градски автобус псува водач на лека кола“. Това са само малка част от най-новите резултати, които дори не включват придобилите изключително широк обществен отзвук случаи с „биячите от Околовръстното“ и с Тодор от Враца, който почина след свада на пътя при доста противоречиви обстоятелства. Определено прави впечатление завишеното ниво на агресия у българите и склонността към решаване на споровете с метода на „юмручното право“, като това важи с особена сила за споровете на пътя. На какво се дължи това и какво представлява от правна гледна точка, ще разгледаме в настоящата статия. Гореизброените деяния осъществяват съставите на престъпления и обикновено биха могли да се квалифицират като „хулиганство“, понякога с нанасяне на телесна повреда. Наказателният кодекс (НК) определя изпълнителното деяние на хулиганството като „извършване на непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото“. Често „раздавачите на улично правосъдие“ оправдават действията си, като заявяват, че са извършвали или искали да извършат граждански арест. Гражданският арест е често употребявана, но рядко разбирана

фраза. Кой може да извършва граждански арест и в какви случаи? Дава ли този институт право на всеки, по свое усмотрение, да се бори с престъпността? И дали не се използва от неразбиращите, като лост за оправдано насилие над другите? Терминът не е легално определен, но същността му се извлича от чл. 12а от Наказателния кодекс: "Не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление при неговото задържане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки." Алинея втора пък добавя: "Необходимите мерки за задържане на лице, извършило престъпление, се превишават тогава, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното престъпление и обстоятелствата по задържането, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда. В тези случаи наказателна отговорност се носи само в случаите на умишлено причиняване на вредата." Следователно, Наказателният кодекс предвижда задържане само при кумулативно наличие на законовите предпоставки: 1) Задържаният да е извършил престъпление. Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо (чл. 9, ал.1 НК). Съставите на всички престъпления се намират в Наказателния кодекс. За да ви спестим търсенето, ще ви кажем, че свиренето с клаксон не осъществява състава на престъпление. 2) Задържането се прави само с две определени цели - да се предаде задържаният на органите на властта, или да му се попречи да извърши друго престъпление. 3) Не е било възможно престъпникът да бъде задържан по друг начин. 4) При задържането не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки. Тук е мястото да разгледаме и института на неизбежната отбрана. Той е регламентиран в чл. 12 от НК: „(1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана - за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. (2) Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението.“ Неизбежната отбрана е обстоятелство, изключващо обществената опасност и противоправността на деянието, то е ненаказуемо. За да може 69

да се позове лицето на неизбежна отбрана, противоправното нападение трябва да е непосредствено – да се извършва в момента, а не да е вече приключило и опасността за засягане на права и интереси вече да не е налице. По тази причина, застрелването в гръб, докато бяга лице, което преди това се е опитало да извърши кражба, не представлява неизбежна отбрана, защото вещите вече не ги грози опасност. „Биячите от Околовръстното“ опитаха да се защитят, като казаха, че пострадалият ги е провокирал, натискал е клаксона и ги е замерял с пласмасови бутилки. Тези твърдения няма как да се приемат за оневиняващи, защото е налице многократно превишаване на пределите на неизбежната отбрана – на гореизброените действия те са отговорили с безмилостен побой и нанасяне на средна телесна повреда, извършени с особена жестокост и явно незачитане на обществения ред, същевременно създавайки опасност за останалите участници в движението. Друг аспект, свързан с проявите на агресия на пътя, е наличието на видеозаписи на извършеното деяние, въпреки което извършителите не винаги биват привлечени към наказателна отговорност. Живеем във време на изключително развити технологии – почти всеки разполага с камера в джоба си, която прави снимки и записва видео с висока резолюция. В същото време в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) все още липсва разпоредба, която изрично допуска като доказателство в съда видеозаписите, направени от граждани или охранителни камери (допуска такива доказателства, само ако са събрани по законоустановения ред със специални разузнавателни средства – СРС-та). Така се стига до абсурдната ситуация, в която на видеозапис се вижда ясно кой е извършителя, какво е престъплението, как и с какви средства е извършено, но деецът в крайна сметка не бива осъден. По този начин не само престъпникът не изтърпява наказание, каквото би трябвало, но и в обществото се затвърждава чувството за безнаказаност, че каквото и да извършат правонарушителите, ръката на правосъдието няма да ги достигне. Очевидни правонарушения, които са лесно доказуеми житейски и логически на пръв поглед, остават несанкционирани от правораздавателните органи. Постепенно потърпевшите и възмутени граждани, които стават свидетели на въпиющите неправди, губят вяра в институциите, държавата, съда и полицията. От едната страна стоят очевидността, чисто житейският усет за справедливост и желанието за съответстващо на престъплението наказание, а от другата – тромавите процедури, неадекватната и остаряла законова уредба и корупцията. За да не си помислите, че направените видеозаписи са абсолютно безполезни, следва да отбележим, че те могат да послужат за започване на досъдебно производство. Според НПК, разследване на престъпление може да започне при наличие на законен повод и достатъчно данни за

извършването му. Така наличието на видеозапис може да послужи именно като достатъчно данни за започване на досъдебно производство. Освен това, някои съдилища в своята практика приемат, че цифровите носители, съдържащи видеозаписи от охранителни камери имат качеството на предмети, върху които има следи от престъплението (според НПК веществени доказателства са предметите, послужили за извършване на престъпление, както и тези върху, които има следи от такова) и ги приемат като веществени доказателства, при положение, че същите, разбира се, не са манипулирани. Поради актуалността на проблема и зачестилите случаи на саморазправа на пътя, си позволяваме да посочим няколко правни възможности за превенцията и противодействието им. 1. Предвиждане на по-строги наказания в НК за хулиганство на пътя. По време на писането на тази статия, такова предложение за поправка в Наказателния кодекс е внесено в Народното събрание от депутатите от РБ Мартин Димитров и Петър Славов. Внесеният от тях текст предвижда до 3 години затвор за такова хулиганство на пътя, когато то е извършено с палка, бухалка, бокс или други подобни. За сравнение, предвиденото наказание в общия състав на хулиганството е до 2 години лишаване от свобода. В изменението се предвижда наказанието да важи и когато виновният водач принуди нерегламентирано друг участник в движението да спре. 2. Поправка в НПК, с която се регламентира използването на снимки и видеозаписи, направени от граждани (а не единствено СРС-та), като доказателство в съдебния процес. Това би довело до по-бързи и лесни съдебни процеси с по-справедливи присъди. По-нататък, под страх от възможността да бъдат заснети навсякъде, от всеки друг гражданин, при извършване на престъпление и това да има съответните строги наказателни последици, голяма част от потенциалните правонарушители биха се отказали или поне поколебали да извършат престъпление. Би се повишила превантивната функция на наказателното право по отношение на хулиганските прояви. 3. Изрично предвиждане на възможност за провеждане на незабавно производство по смисъла на НПК за хулигански прояви на пътя, каквато съществува, като обща хипотеза (чл. 362, ал.1 НПК: Незабавно производство се провежда, когато лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението и е посочено от очевидец като извършител на престъплението), но рядко бива прилагана на практика. 4. Застраховка или застрахователна компонента „Правна помощ“. Пострадало лице от агресия на пътя понастоящем има две възможности да защити своите интереси в рамките на съдебния процес: да се конституира

като частен обвинител (да осъществява функцията на обвинението наред с прокурора) или да заведе граждански иск в наказателния процес (за възстановяване на претърпените вреди) и да се конституира като граждански ищец. Гражданският иск може да се заведе и след приключване на наказателното производство, като постановената от наказателния съд и влязла в сила осъдителна присъда има силата на пресъдено нещо и е задължителна за гражданския съд по отношение на следните елементи - дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца - чл. 222 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). В много от случаите обаче, сложността и разходите, свързани със завеждането на едно дело, както и неинформираността на пострадалите, ги спират от търсене на законните им права по съдебен ред. Застраховката „Правна помощ“ би могла да бъде сключена отделно или да бъде предвидена като част от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и да предлага поемане на разноските на застрахования във връзка с участието му в съдебни, досъдебни, административни и други производства, както и юридически консултации. В гражданския процес не е предвидена служебна защита, така че такъв вид застраховка би имала добър ефект в защитата на законните права на пострадалия в едно евентуално гражданско дело, водено срещу по-силна финансово страна с опитна защита. Конкретните характеристики и параметри на застраховката биха могли да бъдат подложени на широко обществено обсъждане, както и въведени за пробен период, с цел оценка на въздействието им. В заключение призоваваме към повече търпимост и толерантност при движение по пътищата и съобразяване с ролята на държавата в правораздаването, осъществявано с помощта на нейните полицейски органи, следователи, прокурори и съдии. Правовата държава предполага спазване на законодателството и използване на юридическите лостове, в по-голямата си част скрепени с държавна принуда, за регулиране на обществените отношения, възникващи между гражданите, включително и в случаите на хулиганство на пътя. Уреденият в закона способ за противодействие при констатация на извършено нарушение на пътя е записването на регистрационния номер на автомобила на правонарушителя, събиране на данни за извършеното нарушение и присъстващите свидетели, както и незабавно уведомяване на компетентните органи, които имат едновременно правомощието и задължението да разследват случая.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: Иванова 2016: А. Иванова. Агресия на пътя - шофьори се биха с дървени пръти. Dnes.bg, 2016. http://www.dnes.bg/obshtestvo/2016/02/27/agresiia-na-pytia-shofiori-se-biha-s-dyrvenipryti.294459 Кръстева 2016: С. Кръстева. Агресия на пътя в област Добрич - шофьор намля с метална тръба Ауди. Dobrich.topnovini.bg, 2016. http://dobrich.topnovini.bg/node/660047 Иванова 2016: К. Иванова. Поредна агресия със стрелба срещу ученик. Blitz.bg, 2016. http://www.blitz.bg/news/article/396109 2016: Пак агресия на пътя! Шофьор на градски автобус псува водач на лека кола. Frognews.bg, 2016. https://frognews.bg/news_107582/Pak-agresiia-na-patia!-SHofjor-na-gradski-avtobus-psuvavodach-na-leka-kola/ Заркова 2014: А. Заркова. Гражданският арест и юмручното право. Trud.bg, 2014. http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=3890843 Наказателен кодекс, в сила от 01.05.1968 г. Наказателно-процесуален кодекс, в сила от 29.04.2006 г. Димитров, 2014: Адв. Р. Димитров. Доказателство пред съд ли са записите от охранителни видеокамери? Trafficnews.bg, 2014. http://trafficnews.bg/news.php?id=7029 Александрова, 2016: В. Александрова. Поправка "Бияч": Затвор за бухалка и палка на пътя. Dnes.bg, 2016. http://www.dnes.bg/obshtestvo/2016/02/29/popravka-biiach-zatvor-za-buhalka-i-palka-napytia.294629 https://www.wikipedia.org/

------------ ИКОНОМИЧЕСКИ ПЕРСПЕКТИВИ----------ПРИРОДА И ПРОЯВЛЕНИЯ НА ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВОТО В ПУБЛИЧНИЯ СЕКТОР Петя Георгиева NATURE AND MANIFESTATIONS OF ENTREPRENEURSHIP IN THE PUBLIC SECTOR Petq Georgieva Abstract: Entrepreneurship is a factor in the production of private and public wealth. This article studies the manifestations of entrepreneurship - both in the business activities of public sector companies whose nature is closest to private entrepreneurship, and in all other public organisations, governing bodies, institutions and authorities which provide public services and goods to the general public. The entrepreneurial factor can be analysed on all levels of the public sector - cabinet, municipality, organisation, manager. It is a distinct type of behaviour that is a specific trait of an individual or an organisation that combines the public resources provided to it for the purpose of producing a product that would be beneficial for the public. Keywords: entrepreneurship, public sector, enterprises, public organizations

innovations, state

owned

В икономическата литература предприемачеството в публичния сектор много често се свързва само с дейността на държавните предприятия. Ф. Шамхалов например дефинира държавното предприемачество като „особен вид предприемаческа дейност, която се осъществява в рамките на държавния сектор, и е свързана с участието на държавните предприятия в производството и продажбата на стоки и услуги.13 От своя страна, държавно предприятие е „търговско, финансово, индустриално, селскостопанско или производствено предприятие, изцяло или частично публична собственост, което е ангажирано с продажба на стоки и услуги и чиито дейности могат да се записват във финансови отчети и отчет за приходи и разходи.”14 В тази посока е и дефиницията на Световната банка за държавни предприятия, според която това са 13

Шамхалов, Ф. Государство и экономика основы взаимодействия. Москва, 2005. с. 300. 14 Определението е на експертните групи от ICPE - Международен център за държавни предприятия в Любляна, създаден под опеката на ООН с участието на правителствата-членки. Вж http://www.icpe.si/ /последно посещение 15.01.2015г./

„притежавани и контролирани от правителството търговски лица, които генерират по-голямата част от приходите си от продажба на продукти и услуги”15. Тълкуването на тези определения оставя извън категорията на предприемачите правителствените организации, които осигуряват стоки и услуги основно чрез бюджетни средства. Такива са например държавните агенции, училищата, университетите, органите на правосъдието и отбраната и др. Тъй като благата, които тези организации произвеждат, най-често са безплатни за потребителя, не е възможно те да бъдат на самостоятелна стопанска издръжка. От друга страна, тяхната дейност се характеризира по-скоро като обществена или социална, което отново често ги изключва от категорията на предприемачите. Изследвайки структурата на публичния сектор, можем да отбележим, че организациите в него са разнородни. Той включва както държавните стопански предприятия, които функционират на пазарна основа и се самоиздържат, така и тези, които изразходват за дейността си основно бюджетни средства. Общото за всички тях е, че са подчинени на определени обществени цели. Обикновено в икономическата литература, когато се класифицират организациите в публичния сектор, това става въз основа на благата, които произвеждат. (Вж Фиг. 1)

Организации в

Организации, предлагащи смесени и частни блага

публичния сектор Организации, предлагащи публични блага

Публични стопански предприятия с държавно имущество

Публични стопански предприятия с общинско имущество

Фигура 1. Класификация на организациите в публичния сектор

World Bank, Bureaucrats in Business: The Economics and Politics of Government Ownership, New York: Oxford University Press, 1995.

Стопанските предприятия в публичния сектор произвеждат блага, които по своя характер са частни или смесени (неконкуриращи и изключващи). Тъй като тези блага имат цени, организациите, които ги произвеждат, реализират приходи и могат да осъществяват самостоятелна стопанска дейност. Това означава, че тези блага могат да бъдат осигурявани и от частни предприятия. Следователно възниква въпросът за причините, поради които държавата замества частната инициатива в производството на частни блага и изпълнява функциите на предприемач. В тази връзка могат да бъдат обособени няколко групи причини: На първо място това са националният манталитет и националните традиции. Макар и неотделими от особеностите на политическото и икономическото развитие на всяка страна, те не са тъждествени с тях. Във Франция например държавният сектор по традиция е голям, което най-често се обяснява с влиянието на колбертизма върху провежданата национална политика. Във Великобритания една от специфичните характеристики на държавната собственост върху определени стопански отрасли е „нейният противоречив, цикличен и политически детерминиран характер.”16 Стоманодобивът, например, е национализиран от лейбъристите непосредствено след Втората световна война, денационализиран от консервативната партия през 1951 година и отново национализиран през 1966 година при повторното следвоенно управление на лейбъристите. В Швеция голяма част от държавните предприятия изпълняват социални функции. Те са част от шведската трудова политика, където преобладават активните елементи, за разлика от политиката на повечето развити страни, акцентираща основно на изплащането на помощи. Например държавната компания „Самхол” (Samhall), която произвежда мебели, пластмасови изделия, дрехи и др. осигурява заетост на много инвалиди. В края на 90-те години „Самхол” ангажира около 28 000 души в 800 поделения в 320 населени места.17 Друга група причини, обясняващи прякото участие на държавата в производството на частни блага, са свързани с невъзможността при определени условия да се организира необходимото производство на частна основа. Това са ситуациите на дезорганизация на икономическия живот, недостиг на производствени фактори, висок риск и др., които се появяват в периоди на мащабни социални трансформации, възстановяване на стопанството след кризи, войни и др.

Якимова, И. Пазарен универсализъм и пазарно разнообразие. Варна, 2006. с.

Якимова, И. Пак там с. 171.

82.

Характерно е, че в Западна Европа голяма част от държавните предприятия възникват непосредствено след Втората световна война и именно те изиграват основна роля при възстановяването на опустошените европейски държави. Например, в началото на 50-те години във Великобритания най-значителен е делът на държавата във въгледобива, стоманодобива и транспорта - отрасли, които са сериозно пострадали от войната и се нуждаят от обновление, а крупните инвестиции и ниската норма на печалба правят тези икономически дейности непривлекателни за частния капитал.18 В тази група причини могат да бъдат отнесени и случаите, когато производството е с дълъг цикъл на възвръщаемост или когато е налице остра необходимост от защита на националното производство от външна конкуренция. Например, в началото на 80-те години, отслабването на позициите на редица френски компании на вътрешните и международните пазари води до тяхното преминаване под държавен контрол. В теоретично отношение най-разработен е анализът на третата група причини за предприемаческа дейност от страна на държавата в сферата на частните блага – тези, които са свързани с несъвършенствата на пазара. В качеството на такива се разглеждат отклоненията от състоянието на съвършена конкуренция и естествените монополи, непълната информация на икономическите агенти, високите транзакционни разходи и др. Тук се отнася и неудовлетворителното от обществена гледна точка разпределение на доходите. Частната организация на производството е неефективна в условията на монополизъм, затова държавата основателно присъства в тези икономически отрасли, където монополизмът е за предпочитане пред конкуренцията. Става дума преди всичко за естествените монополи, където само един производител може да обслужва даден пазар поефективно, отколкото ако това се извършва от няколко конкурентни фирми. Пример за естествени монополи са такива части от националната инфраструктура като железопътен транспорт, електропреносна мрежа, водоснабдяване и др. В някои от развитите страни естествените монополи са собственост на държавата. Това е необходимо за защита на потребителите от монополно високи цени при едновременно запазване на самия монопол в интерес на икономическата ефективност. Резултат на такова несъвършенство на пазара, като непълната информация и конфликт на интереси между сътрудничещите си субекти, се явяват транзакционните разходи. Когато интересите на икономическите агенти са противопоставени, е възможна проявата на недобросъвестно (опортюнистично) поведение, т.е. страните на договорните отношения не спазват приетите или подразбираните 18

Якимова, И. Пак там, с. 82.

задължения. Така възниква необходимостта от предвиждане на разходи за принуждаване към спазване на договорните задължения. Разходите на държавата за определяне, доколко произвежданите по нейна поръчка от частна компания стоки и услуги съответстват на съгласуваните изисквания, могат да бъдат толкова високи, а загубите, в резултат на неспазване на договорните условия, толкова големи, че по-евтино и посигурно би било да се организира тяхното непосредствено производство от държавата. Тук става дума за сектори, които са стратегически за териториалния, икономическия или политическия суверенитет на нацията. Например, по отношение на авиацията, държави със собствени национални авиолинии се считат за независими, без оглед на икономическата жизнеспособност, практичността или качеството на въздушните превозвачи. От гледна точка на пазарните несъвършенства, като недобросъвестно поведение би могло да се разглежда и противоречащото на обществените интереси използване на доходите от собствеността. Ако печалбата, рентата, дивидентите и другите доходи в по-голямата си част се използват или превеждат зад граница, преминаването към държавна собственост може да осигури както тяхното реинвестиране в страната, така и по-приемливо разпределение на доходите в социален план. В тази посока е и виждането на британския икономист С. Литлчайлд, който твърди, че основната цел на национализацията не е повишаването на ефективността, а преразпределението на доходите.19 Л. Де Алеси нарича стопанските предприятия в публичния сектор политически, като има предвид, че те или директно възникват, или по-късно се използват за реализирането на социално-политически цели – преразпределение на доходите и богатствата. Следователно, освен общият размер на ползите, от значение е и тяхното разпределение, което е свързано с една или друга форма на собственост върху дадено предприятие. На практика в края на ХХ век постепенно се формира съвкупност от фактори, които обуславят свиването на икономическите и социални ползи от стопански предприятия в публичния сектор. Отварянето на националните икономики засилва действието на пазарните механизми и снижава ролята на държавното регулиране. От друга страна, в резултат на увеличаващите се дефицити, на правителствата все по-често не им достигат средства, необходими за развиването на държавни предприятия. Ако преди именно държавната хазна е най-големият източник на инвестиционни средства, то понастоящем тази роля изпълняват националните фондови пазари и международният пазар на капитали. В 19

Вж Littlechild, S. Electricity: Regulatory developmentst from Around the World. London, IEA/LBS, 2001.

известна степен ползите от държавните предприятия са намалени и поради усъвършенстване на регулирането в частния сектор. В последните години обаче сме свидетели и на обратната тенденция – своеобразно възраждане на предприемаческата дейност на държавата в производството на частни блага. В резултат на световната икономическа криза все повече правителства прибягват до образуването на държавни предприятия, които постепенно се превръщат в сериозни глобални конкуренти. Според Дебора Макарти20 „държавният капитализъм се превръща в ново предизвикателство за съвременната икономика, използвайки предимствата на откритите свободни пазари и, в същото време, „затваряйки” за останалите ключови сектори на националната индустрия”.21 Възходът на държавните корпорации се потвърждава и от източници като "Forbes". През 2005 г. сред 500-те най-големи корпорации на планетата в списъка на списание "Forbes" присъстват 67 държавни компании, а през 2011 г. броят им достига до 106. През 2012 г. в списъка на двайсетте водещи глобални компании на същото списание има 6 държавни корпорации, докато през 2008 г. няма нито една. Следователно тенденцията на намаляване предприятията, собственост на държавата, за сметка на частното предприемачество няма окончателен характер и предприемачеството от страна на държавата може да бъде сериозна алтернатива на частната инициатива. Освен държавните предприятия в структурата на публичния сектор, както беше отбелязано, се включват и организациите, които не са на самостоятелна стопанска издръжка. Такива са например органите на държавното управление, на реда и отбраната, органите на правосъдието, социалното осигуряване, организациите за социални грижи, всички държавни и общински училища, организациите в областта на културата музеи, читалища, библиотеки и много други. Общото за всички тях е, че произвеждат и предлагат на обществото специфичен продукт – публичните блага. Тъй като в по-голямата си част тези блага нямат цени, организациите, които ги произвеждат, не могат да реализират собствени приходи. Това налага тяхната дейност да бъде финансирана изцяло или в по-голямата си част със средства от бюджета. Следователно механизмът на търсене и предлагане на публични блага, както и потокът на доходи и на разходи в публичните организации, са различни в сравнение с пазарните. Тази функционална особеност кара повечето автори да не разглеждат бюджетните организации като независими пазарни субекти, 20

Дебора Макарти е секретар на Азиатско тихоокеанския съвет на американските търговски камари /АРСАС/ 21 Are State-Owned Enterprises Emerging to Become Serious Competitors? Newsblaze March 17, 2012.

които са в състояние да извършват самостоятелна стопанска дейност. Освен това, те не преследват печалба, насочени са към социални цели, което също често ги изключва от категорията на предприемачите. На практика обаче всяка от тези организации в своята дейност използва ресурси, за да „произведе” определен продукт – здраве, образование, ред, сигурност и т.н. Както и в частното производство, тези ресурси могат да бъдат обособени в няколко групи – земя, труд и капитал. Предприемачеството е този фактор на производството, който комбинира останалите производствени фактори и организира производството на определени блага. Следователно присъства и в частната, и в публичната сфера. „Ресурсите за всички социални дейности на човешките същества – пише Дракър - са едни и същи и са икономически: капитал / тоест ресурсите, отнети от текущото потребление и насочени към бъдещи очаквания/, физически ресурси, независимо дали става дума за земя, семена за посев, мед, класната стая или болничното легло; труд, управление и време. Ето защо предприемачеството не се ограничава с икономическата сфера, въпреки че произходът на термина е свързан с нея.”22 Необходимостта от иновации и предприемачество в публичния сектор се анализира и от други автори. Стивън Коен и Уилям Еймике например отбелязват, че „проявата на иновации е точно толкова подходяща за държавния сектор, колкото и за частния”. Тъй като обаче в публичния сектор значителна част от променящата се среда се формира от подхода и разбиранията на политическите фигури, инициативността на персонала трябва да бъде съобразена с по-голям брой външни променливи, отколкото в частния сектор. Това, от своя страна, прави иновацията посложна, но не и по-малко необходима.23 С. Белоун и Г. Гоуел считат, че иновациите в публичния сектор са предизвикани именно от наличието на външни ограничения – ограничения, свързани с данъчното прехвърляне, намаляване на правителствените субсидии от правителството за областните и общинските центрове и др. В следствие на това публичната администрация, действаща като предприемач, започва да търси нови ресурси за формиране на приходи.24

Дракър, П. Иновации и предприемачество. София, 2002. с. 33.

Коен, Ст., Еймике, У. Новият ефективен мениджър в държавния сектор. София, 2000. с. 138. 24 Bellone, C. J., Goerl, G.F. Reconciling Public Entrepreneurship and Democracy. // Public Adminstration Review, 1992, Mart/April, Vol. 52, №2, p. 130.

Н. Робъртс и П. Кинг от своя страна свързват иновациите в публичния сектор със създаването на нов закон, нова политика, нова административна структура, нова процедура или процес.25 За да опишат по-добре предприемачеството в публичния сектор, някои автори го съпоставят с това в частния сектор. М. Морис и Ф. Джоунс например извеждат различията по следния начин: - предприемачите в публичния сектор много рядко са водени от мотив за получаване на печалба. В повечето случаи те преследват разнообразни политически и социални цели, които не могат да се метрифицират количествено; - публичните организации са по-малко зависими от пазара и тяхната основна цел е намаление на разходите, оперативно въвеждане на икономии и ефективно преразпределение на ресурсите под политически натиск.; - не е ясно за всеки сегмент от обществото каква стойност ще донесат осъществените иновации; - публичните организации често оказват услуги, чиито резултати се проявяват по-нататък във времето; - публичната администрация работи в среда, която предполага стандартизирано поведение и елиминира възможностите за предприемачество; - към факторите, влияещи негативно върху предприемачеството в публичната администрация, могат да бъдат добавени и правилата, процедурите и политиките, които трябва да бъдат спазвани прецизно, ограниченията относно управлението на човешките ресурси, незначителните стимули и високата вътрешна конкуренция, липсата на свобода при вземането на решения.26 В разгледаното изследване едновременно са посочени част от личните характеристики на предприемача и тези на организацията, в която той действа. В тази връзка можем да отбележим, че в икономическата литература предприемачеството се разглежда като характерна особеност, независимо дали става дума за отделен човек или за институция. „Всеки, който може да се изправи лице срещу лице с вземането на решения, – пише Дракър - би могъл да се научи да бъде предприемач и да се държи по „предприемачески”. Следователно предприемачеството е поведение, не личностна черта. Неговата основа е по-скоро концепцията и теорията, отколкото интуицията.”27 25

Roberts, N., King, P. Public Entrepreneurship: A Typology. 1989, http:// calhoun.nps.edu/public/bitstream/handle/10945/29055/publicentreprene00robe.pdf?s equence=1-07.10.2013. 26 Morris, M., Jones, F. Entrepreneurship in Established Organizations: The case of the Public Sector. // Entrepreneurship: Theory and Practice, 1999, Vol. 24, № 1, р. 77-78. 27 Дракър, П. Иновации и предприемачество, София, 2002. с. 31.

С. Боринс28 разглежда инициаторите на иновации в публичния сектор – това са политиците, ръководителите на публични агенции, други обществени служители, мениджъри на средно ниво, персонал, директно работещ с гражданите, неправителствените организации и други. Тези инициатори са групирани на три нива: правителствено, областно и общинско, което означава, че предприемачеството също може да бъде разглеждано на всяко от тези равнища. Предприемачеството на общинско ниво се анализира задълбочено от С. Йонън.29 Според него, то се изразява в търсенето на отговор на въпросите какво и как да се направи, за да се подобри икономическото развитие на общините. Подобно на предприемачите в частния сектор, местните управляващи трябва да определят нужните за бизнеса предпоставки и да изградят свои стратегии, които да ги развият. По този начин се подобрява конкурентоспособността на региона и като следствие от това се привличат хора, инвестиции и кредитори. А. Линк и Дж. Линк в своите изследвания разглеждат ролята на правителството като предприемач30, когато участието му в пазарните дейности е едновременно иновативно и се характеризира с поемането на предприемачески риск. Анализира се формулирането на научна и технологична политика, възможностите за провеждане на иновативна фискална политика и като цяло готовността на правителствата да предприемат политически действия, имащи несигурни икономически и социални резултати. Въз основа на посочените изследвания и направените разсъждения можем да формулираме следните изводи: Предприемачеството е фактор в производството на частни и на публични блага. От гледна точка на това, неговите проявления са, както в дейността на стопанските предприятия в публичния сектор, чиято природа е най-близка до частното предприемачество, така и във всички останали публични организации, органи на управление, институции и ведомства, които осигуряват публични блага на обществото. Предприемаческият фактор може да бъде анализиран на всяко равнище в публичния сектор – правителство, община, организация, мениджър. То е особен вид поведение, характерна особеност на лице или 28

Borins, S. Loose Cannons and Rule Breakers, or Enterprising Leaders? Some Evidence About Innovative Public Managers.//Public Administration Review, 2000, November/December, Vol. 60, №6, p.498-507. 29 Iaione, C. Local public entrepreneurship and judicial intervention in Euro-American and global perspective. // Washington University Global Studies Law Review, 2008, vol. 7, p. 219. 30

Link, A., Link, J. Government as Entrepreneur. Oxford, 2009.

организация, която комбинира предоставените й обществени ресурси с цел получаване на полезен за обществото продукт. Природата на предприемачеството в публичния сектор е близка до тази в частния сектор. Дейността и на двата сектора в крайна сметка е насочена към задоволяването на обществените потребности, които непрекъснато се променят. Това обуславя еднакви източници и симптоми на иновационни възможности, използването на които неизменно е свързано с поемането на предприемачески риск. Едновременно с това предприемачеството в публичния сектор има своя специфика, която в известна степен го отличава от частното предприемачество. Тя се изразява в двете характерни негови особености: ограниченията в публичния сектор и специфичната дейност на публичните организации. Първите произтичат от тромавата система от правила и процедури, характерни за публичния сектор, която в значителна степен затруднява предприемаческите решения там. Особената дейност на публичните организации, от своя страна, модифицира предприемаческата дейност в създаването на нови закони и политики, нови административни структури, нови процедури или процеси, които създават условия за по-ефективно задоволяване на обществените потребности. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: 1. Дракър, П. Иновации и предприемачество. София, 2002. 2. Коен, Ст., Еймике, У. Новият ефективен мениджър в държавния сектор. София, 2000. 3. Шамхалов, Ф. Государство и экономика основы взаимодействия. Москва, 2005. 4. Якимова, И. Пазарен универсализъм и пазарно разнообразие. Варна, 2006. 5. Bellone, C. J., Goerl, G.F. Reconciling Public Entrepreneurship and Democracy. // Public Adminstration Review, 1992, Mart/April, Vol. 52, №2. 6. Borins, S. Loose Cannons and Rule Breakers, or Enterprising Leaders? Some Evidence About Innovative Public Managers.//Public Administration Review, 2000, November/December, Vol. 60, №6. 7. Iaione, C. Local public entrepreneurship and judicial intervention in Euro-American and global perspective. // Washington University Global Studies Law Review, 2008, vol. 7. 8. Link, A., Link, J. Government as Entrepreneur. Oxford, 2009. Littlechild, S. Electricity: Regulatory developmentst from Around the World. London, IEA/LBS, 2001. 9. Morris, M., Jones, F. Entrepreneurship in Established Organizations: The case of the Public Sector. // Entrepreneurship: Theory and Practice, 1999, Vol. 24, № 1. 10. Roberts, N., King, P. Public Entrepreneurship: A Typology. 1989, http:// calhoun.nps.edu/public/bitstream/handle/ 11. http://www.icpe.si

СЧЕТОВОДСТВОТО И СЧЕТОВОДНАТА ИНФОРМАЦИЯ – НЕОБХОДИМОСТ ЗА ЕФЕКТИВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ПРЕДПРИЯТИЯТА31 Доц. д-р Станислав Александров Ас. д-р Галя Георгиева ACCOUNTING AND ACCOUNTING INFORMATION - NEED FOR EFFECTIVE MANAGEMENT OF BUSINESS Assoc. Prof. Stanislav Alexandrov, PhD Assist.Prof. Galya Georgieva, PhD Abstract: Accounting as a branch of business accountability, provides a large volume of reporting and the entire economic information needed for management. It is an important element of the accounting information system for users of information received by him are managing bodies of the enterprise and external users – related legislation: the tax authorities, auditors, statistics and more and contractors on: suppliers, customers, tenants, investors and others. Keywords: accounting, accounting information, accounting policies Успешното функциониране на предприятията е резултат от тяхното ефективно управление. За целта е необходима разнообразна информация – предимно икономическа. Управлението е „целенасочено въздействие върху определена система, за да може нейното поведение, съобразно с обективните условия да отговаря на предварително поставените цели“ (Петров 2008, 7). Икономическата информация е свързана със стопанската дейност на предприятието. Голяма част от тази информация е отчетна. Тя е продукт на стопанската отчетност и се движи от обекта към субекта на управление. Счетоводната отчетност, като клон на стопанската, осигурява голяма част от обема на отчетната и на цялата икономическа информация, необходима за управлението на предприятието. *** I. Същността на счетоводството, като информационна система, се описва по различен начин в литературата. Иван Душанов го определя, като „самостоятелна и завършена подсистема за получаване, обработка, преработка и анализ на отчетно-икономическа информация с присъщите й способи и средства“ (Йорданов 1975, 9). К. Караиванова дефинира счетоводната отчетност, като „научно обоснована система за събиране, обработване и предаване на информация, характеризираща Участието на авторите е както следва: доц. д-р Станислав Александров – част II, ас. д-р Галя Георгиева – част I 31

икономическите явления и процеси на стопанските предприятия, организации и комплекси, количествено обобщени според икономическите и финансово-икономическите им връзки и зависимости с паричен измерител за 1 отчетна година“ (Караиванова 1979, 20). Д. Дамянов определя счетоводството като „важна съставна част на информационната система и инструмент на ръководството на предприятието в условията на пазарна икономика“ (Дамянов 2006, 5). Според М. Димитров, „Счетоводството е специфичен вид обществена дейност и създава специфичен продукт на труда – счетоводна информация, която в управлението става предмет на труда за извеждане на управленски решения и за контролиране на тяхното изпълнение.“ (Душанов 2011, 39). М. Дочев характеризира счетоводната отчетност, като „една практическа дейност и една научно изградена система за информация“ (Дочев 2013, 34), която „служи за изследване и отразяване на имущественото и финансовото състояние на предприятието, на цялостната му дейност и на резултатите от нея“ (Дочев 2009, 89). Счетоводната отчетност е човешка дейност. Тя се осъществява и ръководи от хора, а там, където те участват, трудно може да се твърди, че нещата протичат напълно обективно. Затова счетоводството може да се характеризира още като „субективно създадена от хората система за събиране, обработка, съхранение и използване на икономическата информация за обектите на пазарното стопанство.“ (Георгиев 2004, 13). Описва се още като „"езикът на бизнеса", тъй като е средството за представяне на отчетна финансова информация за активите, пасивите, капитала, приходите и разходите и паричните потоци на дадено предприятие, която информация може да се използва от различни групи от хора – потребители на информация, за вземане на икономически решения.“ (http://bg.wikipedia.org). В съвременните условия „счетоводството, от обикновен регистратор на вече реализираните стопански операции, се превръща все повече в инструмент за подпомагане управлението на бизнеса“ (Арсова 2008, 106). Определя се още като „своеобразен феномен и основа на управленския процес“ (Георгиев 2004, 13). Счетоводната отчетност е научнообоснована система, притежаваща собствени методи и способи. Тази система е относително самостоятелна, не функционира самоцелно, а е в тясна връзка и взаимодействие с другите управленски системи. В счетоводния отдел се набира, преработва, обобщава и т.н. информацията получена от други отдели на предприятието. Следователно счетоводството, като информационна система, може да се определи като научнообоснована практическа дейност, отразяваща фактите, явленията и процесите от дейността на предприятието и произвеждаща икономическа счетоводно-отчетна информация, отразяваща имущественото и финансовото състояние

на предприятието, процесът на осъществяване и резултатите от дейността му, която е необходима на вътрешните и външните потребители на информация за вземане на ефективни решения. Благодарение на счетоводната информация е възможно да се изучава, анализира, следи, контролира, планира и регулира стопанската дейност на предприятията, т.е. тя подпомага ефективното им управление. Получава се в хода на стопанската дейност и обхваща извършените в миналото и в настоящето стопански операции и процеси. Тя „отразява икономическото съдържание на стопанските явления и процеси във връзка с финансовата им страна. …отразява икономическите явления и процеси двустранно: от една страна, според икономическите им свойства, връзки и зависимости, а от друга, според финансовите (организационно-икономическите) им свойства и зависимости.“ (Караиванова 1979, 9-10). Счетоводната информация задоволява информационните потребности на отделни групи потребители, които имат различни изисквания към нейното качество и обхват. Поради това, счетоводството в предприятието трябва така да се организира и води, че да се осигури неутралност на информацията получавана от нея, т.е. да се предотврати едностранчивото задоволяване на интересите на определени групи потребители. В наши дни дейността на всяко предприятие е немислима без счетоводството, респективно и без счетоводната информация. Тя съпътства целия управленски процес – осигурява данни за контрол и анализ, от една страна, и за формиране на управленски въздействия, от друга страна. Особено важна е и за бизнес партньорите на предприятието. От нея те добиват представа за икономическото му състояние, въз основа на което определят своите бизнес-отношения. Счетоводната информация, като икономическа категория „може да се разглежда и като предмет на труда, и като продукт на труда“ (Нейков 1993, 33). Споделяме мнението, че „Основната отчетно-информационна система в предприятието е счетоводната, чиято роля в съвременността – освен чисто информационна, е свързана и с анализа и прогнозирането на бъдещото развитие на стопанските единици с цел повишаване на ефективността от постигнатите стопански резултати.“ (Рупска 2010, 81). Като общи качествени характеристики на счетоводната информация могат да се посочат – своевременност, точност, годност, обективност, пълнота, вярност и реалност. За да притежава тези качества, тя следва да е създадена при съблюдаване изискванията на счетоводната нормативна уредба. Създаването на счетоводна информация в съответствие с изискванията на счетоводното законодателство не е нейна качествена характеристика, а предпоставка за нейното високо качество. За създаването на законосъобразна счетоводна информация, притежаваща посочените качества е необходимо: да се спазват изискванията на Закона за

счетоводството и приложимите счетоводни стандарти (национални, международни); стопанските операции да са документално обосновани; счетоводните операции да са хронологично регистрирани; да се водят систематични счетоводни регистри; приключване на счетоводните регистри, съставяне на оборотна ведомост; съставяне на коригиращи счетоводни статии за отразяване на изменения в счетоводните записвания; прилагане на индивидуален сметкоплан; извършване на инвентаризация в предвидените срокове; съставяне на годишен финансов отчет от лица, отговарящи на изискванията, съгласно Закона за счетоводството и в регламентираните срокове; съхраняване на счетоводната информация в предвидените срокове. Качествената счетоводна информация може да се определи като основно средство за осъществяване на управленските функции и саморегулирането на предприятието при прогнозиране и моделиране на различните дейности. Тя е „предпоставка и основа за упражняване на ефективен предварителен, текущ и последващ вътрешен финансов контрол върху финансовата дейност и резултати“ (Любенова 2006, 12). Тук бихме добавили, че качествената и нормативно обоснована счетоводна информация е основа не само за вътрешния, а и за външния финансов и данъчен контрол. II. Предпоставка за „производство“ на качествена счетоводна информация е, както спазването на изискванията на счетоводната нормативна уредба, така и счетоводната политика на предприятието. Тя е вътрешен, специфичен за счетоводството нормативен документ и е основата, върху която се организира счетоводното отчитане на дейността му и неговото управление. Разработването й трябва да е съобразено с предмета на дейността на предприятието, с фазата на възпроизводствения процес и на икономическия цикъл, в които се намира предприятието, с икономическата и социалната среда, в която то работи. Наред с това, трябва да се има предвид и методологията, методиката, технологията и организацията на счетоводното отчитане на дейността, действащото законодателство, приложимите счетоводни стандарти и вътрешните нормативни актове на предприятието, специфични за дейността му. Въпреки фундаменталното значение на счетоводната политика за отчетния процес в предприятието, в практиката обикновено се подхожда формално при разработването й, като задължително изискване за оповестяването й към приложението в годишния финансов отчет. Не само в практиката, а и в приложимите счетоводни стандарти не се отделя необходимото внимание на счетоводната политика, като „инструментариум за моделирането на счетоводния отчетен процес през различните отчетни периоди“ (Желязков 2009, 222). Може да се каже, че тя е съвкупност от елементи, представляващи счетоводните политики по отношение на отделни

счетоводни обекти. Разработването й е важен момент от управленската дейност на предприятията. Нейната същност е определена в МСС 8 Счетоводна политика, промени в счетоводните приблизителни оценки и грешки (Свраков 2012, 134) и в СС 8 Нетни печалби или загуби за периода, фундаментални грешки и промени в счетоводната политика като съвкупност от конкретни принципи, изходни положения (бази), конвенции, правила и практики, прилагани от предприятието при изготвянето и представянето на финансовите отчети. В т.25.1 на СС 1 Представяне на финансови отчети същността й е представена като съвкупност от принципи, изходни предположения, концепции, правила, бази и процедури, възприети от предприятието за отчитане на неговата дейност и за представяне на информацията във финансовите отчети. Следователно тя трябва да обхваща както текущата, така и периодичната счетоводна отчетност и може да се дефинира като възприетия „модел на счетоводния процес в конкретното предприятие“ (Аверкович 2012, 153). Димитър Желязков не приема за изчерпателни определенията за счетоводна политика, дадени в счетоводните стандарти, тъй като в тях основно се акцентира, че изборът на счетоводна политика цели представяне на счетоводната информация в статика, посредством финансовите отчети (Желязков 2009, 223). Напълно споделяме изразеното мнение. Дейността на предприятието счетоводно се отчита в статика и в динамика, т.е. чрез периодичното и текущото счетоводно отчитане. От дадените в стандартите определения не става ясно, че счетоводната политика моделира тези два вида отчетност. Вниманието е насочено върху периодичното счетоводно отчитане. В дадените определения не се акцентира върху обстоятелството, че счетоводната отчетност във всяко предприятие се основава на общоприета, теоретично издържана методология и методика, технология, нормативна регламентация, социално-икономическите условия и предмета на дейността на предприятието. Наред с това, необходимо е счетоводната политика да се разработва в съответствие с приложимото за даден отчетен период счетоводно законодателство. То несъмнено предопределя част от нейните параметри. Тук става въпрос не само за Закона за счетоводството, а и за останалите законодателни актове, имащи отношение към счетоводната отчетност на предприятието. Като такива могат да се посочат Законът за корпоративното подоходно облагане, Законът за данък върху добавената стойност, Законът за облагане доходите на физическите лица, Търговският закон и др. В определени аспекти тези данъчни закони оказват съществено влияние върху счетоводната отчетност на предприятието. Не без значение за счетоводната политика са и фазите на възпроизводствения процес и на икономическия цикъл, в които се намира предприятието. Те несъмнено трябва да се имат предвид при разработването на счетоводната политика, т.е. тя подлежи на промяна през отчетните периоди и част от нейните параметри трябва да се коригират в зависимост от настъпилите

промени в развитието и дейността на предприятието. Управлението на предприятието също оказва влияние върху обхвата и съдържанието на счетоводната политика. Към всичко това, бихме допълнили и необходимостта разработването й, като съвкупност от счетоводни политики по отношение отчитането на отделни счетоводни обекти, да е съобразено с изискванията, заложени в прилаганите от предприятието счетоводни стандарти (международни и национални), и спецификата на дейността му. В резултат на това Димитър Желязков предлага следното определение за счетоводна политика: „Тя е преднамерено избрана и утвърдена от ръководството на предприятието, съвкупност от общо признати и утвърдени методологични принципи, счетоводни методики и правила за текущото и периодичното счетоводно отчитане на предприятието през отчетния период, обусловени от конкретна нормативна база, касаеща счетоводството и конкретни социално-икономически условия и отношения.“ (Желязков 2009, 225). Разработена в началото на отчетния период, счетоводната политика се прилага през целия този период. Тя е основата, върху която се гради счетоводната дейност в предприятието. В съвременните условия е необходимо счетоводната система да се осъвременява непрекъснато. Удачно е тя да се структурира в две подсистеми – финансово счетоводство и счетоводство на управлението. По този начин в по-голяма степен ще се задоволят информационните потребности както на външните, така и на вътрешните потребители на информация. Финансовото счетоводство осигурява необходимата информация основно за външните потребители, т.е. резултатите от него имат публичен характер. Според някои автори „Финансовото отчитане осигурява контрол върху използването на ресурсите в процеса на стопанската дейност, обобщава информацията по сметките и регистрите, използва получената информация за съставянето на баланса и отчетността, осигурява информация за външните и вътрешни потребители.“ (Пушкар 1996, 61). Управленското счетоводство основно осигурява необходимата за управленските органи информация, която им помага за вземане на правилни и ефективни управленски решения. То „обработва информация за формирането на себестойността, осигурява данни за отклоненията на фактическите показатели от прогнозните стойности в оперативен порядък, използва отчетната (счетоводната) информация за отчитане себестойността на продукцията и вземане на решения, осигурява на мениджърите разнообразни данни, отнасящи се за използването на ресурсите, ефективността на производството и т.н.“ (Пушкар 1996, 61-62). За да са ефективни и двете счетоводни подсистеми е необходимо те да са добре структурирани в кадрови, технически, технологичен и организационен аспект. Въпреки различията, съществуващи между тях „те имат твърде тесни и близки граници. Първо, и двете представляват

отчетно-информационни системи, използващи най-вече паричен израз на величините. Второ, и двете счетоводства третират отговорността и задълженията на конкретните субекти. Това ги прави взаимнодопълващи се информационни системи на предприятието.“ (Аверкович 1996, 66). За да се гарантира достоверността на информацията, между двете подсистеми е нужно да е налице непрекъснат информационен обмен. Както вече бе споменато, финансовото счетоводство удовлетворява информационните потребности на външните потребители на информация, докато счетоводството на управлението – потребностите на вътрешните потребители и по-конкретно на управляващите като им помага при вземане на финансово-икономически решения. Тези решения се подпомагат чрез прилагане на съвременни модели и способи за анализ на информацията от финансовите отчети. В условията на пазарна икономика получаването на текуща информация относно дейността на предприятието има важно значение за правилното му управление. В наши дни осигуряването й се осъществява чрез съвременни средства за пренос на данни. Счетоводната информация е важен ресурс за предприятието и е основен фактор за ефикасното използване на останалите ресурси в производствения процес. За ефективното и устойчивото развитие на предприятията е необходимо счетоводната информация да се получава, обработва, съхранява, обобщава, анализира и предоставя на ползвателите точно и своевременно. Това се постига чрез „внедряването на новите информационни технологии в три главни направления: бизнес операции; електронна обработка на данни и управленски информационни системи; комуникации“ (Краева 1996, 23-24). В съвременните условия информационното осигуряване може да е успешно, при положение, че проблемите се решават комплексно като една система. Изхождайки от високата степен на развитие на техниката, това не е проблем. Решението се състои в използване на компютърни информационни системи, които са базирани на съвременна компютърна техника и информационни технологии. Последните „обединяват по оптимален начин новата комуникационна технология на база на мрежи от ЕИМ и Интернет, новата технология за обработване на управленска информация, основаваща се на персонални компютри, новата технология на вземане на управленски решения, използваща средствата на изкуствения интелект“ (Шишманов 2004, 9-10). Информационната система най-общо може да се определи като „съвкупност от съвременни методи и форми за определяне състава на необходимата информация, информационната техника и технологиите за реализиране на всички функции по нейното събиране, предаване, обработка и съхраняване с цел ефективно управление“ (Шишманов 2000, 14). Тя движи информацията между управляващата и управляваната подсистема.

Разработени са много продукти за автоматизирана обработка на счетоводната информация (наричани счетоводни програми), програмни продукти за управление на персонала, складови програми, програмни продукти за фактуриране, за попълване на банкови документи, за дълготрайни активи, за бюджетиране, планиране и маркетинг, ДДС програми, електронни подписи, електронно фактуриране и др. Предприятията се нуждаят от интегрирана инфраструктура, която да съдейства за бързо разгръщане на нови бизнес решения, за да отговорят в реално време на промените в заобикалящата ги среда. Това изисква комуникациите между хората, системите и бизнес обектите по възможност да са в реално време. През последните години се наблюдава тенденция към изграждане и предлагане на пазара на интегрирани системи за управление на бизнеса, които включват в себе си няколко отделни програмни продукта, наричани модули, между които се извършва непрекъснат обмен на информация. В основата на тези системи стои счетоводството. Чрез тях се автоматизират операциите по събиране, измерване, регистриране, предаване, обработка, използване и съхранение на отчетната информация. Те допринасят „за снижаване на трудоемкостта и увеличаване на оперативността при реализацията на различни операции над информационните съвкупности“ (Арсова 2008, 38). Нерядко се налага, една и съща информация да се въвежда или обработва от няколко отдела или да се прехвърля чрез електронни носители, както между отделите, така и към външните потребители. Всичко това води до загуба на време и средства, създава предпоставки за технически грешки, забавя обработването на информацията и предоставянето й на потребителите. Поради това се наблюдава тенденция, предприятията все по-често да внедряват автоматизирани (интегрирани) счетоводни информационни системи, които позволяват еднократно въведените данни да са достъпни за всички заинтересовани потребители, имащи право на достъп до тях. В динамичните съвременни условия не е достатъчно само автоматизирано да се обработва информацията, а и нейният пренос към потребителите да става автоматично и бързо. „Бъдещето е в развитие на ново поколение интегрирани ИС, които се градят върху информационна инфраструктура създадена, както в рамките на отделните фирми, така и сред бизнес партньорите.“ (Попов 2008, 13). Преносът на данни може да се осъществи директно чрез Интернет технологиите, които оказват съществено влияние върху организацията, производителността, икономическия ръст и т.н. на предприятието. Използването им се разглежда „като революционен процес, който за разлика от традиционното внедряване на ИТ, надхвърля усъвършенстванията, свързани само с автоматизацията и комуникацията на процеси“ (Попов 2008, 14).

Автоматизираната счетоводна информационна система спомага да се преодолеят редица трудности и недостатъци в управленската и счетоводната дейност на предприятията. Тя може да се определи като съвкупност от взаимно обусловени информационни единици (модули), отразяващи адекватно цялата стопанска дейност на предприятието, която дава възможност „всички въведени, актуализирани или изчислени данни да са достъпни веднага и навсякъде, където са необходими“ (Димова 2009, 120). Позволява създаването на автоматична връзка и подаване на необходимата информация както между отделите на фирмата, така и към външните потребители на информация – държавните органи и контрагентите. Това пести време и средства и „спомага за съвременен поглед над случващото се в дадена организация, автоматизира бизнес процесите, регламентира условията по упражняване на дейността“ (http://www.erp.bg). ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: 1. Аверкович 1996: Аверкович, Екатерина. Нови аспекти на счетоводноинформационното осигуряване на управлението на разходите. // Счетоводството в пазарни условия: доклади за юбилейна научна конференция – Свищов, 1996. 2. Аверкович 2012: Аверкович, Е., Александров, Ст. Счетоводна политика на нефинансовите предприятия, 6. изд. Свищов, 2012. 3. Арсова 2004: Арсова, Р., Хубанова, А., Василев, Ю. Компютърни счетоводни системи. Варна, 2008. 4. Георгиев 2004: Георгиев, Георги. Счетоводна отчетност. Основа на управленския процес в условията на пазарното стопанство. Функции и задачи. //Счетоводство ХХI, София, 2004, №12. 5. Дамянов 2006: Дамянов, Дамян. Финансово счетоводство. Свищов, 2006. 6. Димова 2009: Димова, Весела. Интегрирани информационни системи за малкия и среден бизнес. // Международна научна конференция „ Унитех’09“. Габрово, 3, 2009. 7. Дочев 2009: Дочев, Михаил. Счетоводството в условията на информационна глобализация. //Счетоводството и одита в условията на информационна глобализация: Международна научно-практическа конференция. – Свищов, 4-5 ноември 2009. 8. Дочев 2013: Дочев, М., Атанасов, А., Андреев, И. и др. Счетоводство. Фабер, 2013. 9. Душанов 2011: Душанов, И., Димитров, М. Курс по счетоводство на предприятието. 7. Осн. прераб. и доп. изд. София, 2011. 10. Желязков 2009: Желязков, Димитър. Счетоводната политика на предприятието в условията на финансово-икономическа криза. //Годишник на ИДЕС. София, 2009. 11. Желязков 2009: Желязков, Димитър. Счетоводната политика на предприятието в условията на финансово-икономическа криза. //Годишник на ИДЕС, София, 2009. 12. Йорданов 1975: Йорданов, Д., Душанов, И., Градев, Н. и др. Теория на счетоводството и счетоводство на стопанските организации. Варна, 1975. 13. Караиванова 1979: Караиванова, К., Гачева, Е. Обща теория на счетоводната отчетност. София, 1979.

14. Краева 1996: Краева, В., Шишманов, К. Компютризацията на управлението на малкото предприятие. Свищов, 1996. 15. Любенова 2006: Любенова, Анелия. Усъвършенстване на счетоводната информационна система на предприятията за целите на вътрешния финансов контрол. //Български счетоводител, 2006, №21. 16. Нейков 1993: Нейков, М., Николаев, Й. Икономическа информатика и компютърно счетоводство. Свищов, 1993. 17. Петров 2008: Петров, Любен. Основи на счетоводството. София, 2008. 18. Попов 2008: Попов, Веселин. Web услугите като основа на системната интеграция. Велико Търново, 2008. 19. Пушкар 1996: Пушкар, Михаил. Системата на счетоводството в Украйна. //Счетоводството в пазарни условия: доклади за юбилейна научна конференция – Свищов, 1996. 20. Рупска 2010: Рупска, Т. Акценти в проявлението на информационната функция на съвременното счетоводство. //Икономически алтернативи, 2010, №3. 21. Свраков 2012: Свраков, А., Брезоева, Б. Международни счетоводни стандарти приети за приложение от Европейския съюз. София, 2012, посл. изм. Официален вестник на ЕС, L 360 / 29.12.2012 г. // <http://eur-lex.europa.eu> 22. Счетоводен стандарт 1 – Представяне на финансови отчети, обн. ДВ, бр. 30 от 07.04.2005 г., изм. ДВ, бр.86 от 26.10.2007 г. 23. Счетоводен стандарт 8 - Нетни печалби или загуби за периода, фундаментални грешки и промени в счетоводната политика. Обн.ДВ, бр.30/2005 г., посл. изм. ДВ, бр.86/2007 г. 24. Шишманов 2000: Шишманов, Красимир. Информационни технологии в банковото дело. Велико Търново, 2000. 25. Шишманов 2004: Шишманов, Красимир. Електронна търговия и електронни разплащания. Велико Търново, 2004. 26. < http://bg.wikipedia.org>, посещение към 29. 07.2014 г. 27. < http://www.erp.bg>, посещение към 07.08.2014 г.

ПОЛИТИКАТА НА ЦЕНТРАЛНИТЕ БАНКИ ПО ОТРИЦАТЕЛНИ ЛИХВЕНИ РАВНИЩА: СЪЩНОСТ, ПЕРСПЕКТИВИ, ПОСЛЕДИЦИ Докт. Габриела Кръстева POLICY OF CENTRAL BANKS IN NEGATIVE INTEREST RATES: ESSENCE, PROSPECTS, CONSEQUENCES PhD Candidate Gabriela Krasteva Abstract: In conditions of instability of the European economy and financial system the European Central Bank introduces a new innovation – NIRP (Negative Interest Rate Policy). This new policy is accepted by some of the national central banks in Europe in order to revive the weak cash flows and to catalyze economic growth. The perspectives and the possible consequences of this decision are researched in this article in the context of developed and developing countries. Key words: Central Bank, Interest rate, NIRP. 1.Увод Централните банки представляват институции, които управляват валутата на дадена държава, паричното предлагане и лихвените проценти. Те също упражняват надзор върху системата от търговски банки, опериращи в национален мащаб. За разлика от търговските банки, централната банка е с установен монопол върху увеличаване на паричната база в страната и е единствен емитент на националната валута. 32 Монетарната политика, която упражнява централната банка, е свързана с определяне на размера и скоростта на растеж на паричното предлагане, което от своя страна влияе върху основните лихвени проценти. Банката поддържа тази политика чрез действия, като промяна на лихвените проценти, покупка или продажба на държавни облигации, както и промяна в условията по задължителните резерви на търговските банки. Всички търговски банки и клоновете на чуждестранни банки със седалище в страната са задължени да поддържат задължителни резерви 33 при централната банка, по които тя може да реши да изплаща лихви в Labonte М., Monetary Policy and the Federal Reserve:Current Policy and Issues for Congress, 2015 33 Наредба № 21 за задължителните минимални резерви, които банките поддържат при Българската народна банка (Приета от Българската народна банка на 19 февруари 1998 г., обнародвана в „Държавен вестник“, бр. 28 от 11 март 1998 г., изм. и доп., бр. 118 от 1998 г.; попр., бр. 124 от 1998 г.; изм., бр. 50 от 2000 г.; бр. 68 от 2002 г.; бр. 110 от 2003 г.; изм. и доп., бр. 48 от 2004 г., изм., бр. 103 от 2004 г.; изм. и доп., бр. 20, 37, 62 и 93 от 2005 г.; бр. 19, 48 и 94 от 2006 г.;бр. 62 от 2007 г.; бр. 94 и 104 от 2008 г.; изм., бр. 10 от 2010 г.) 32

определен размер. В условията на финансови кризи, изискуемият процент към банките расте, което от своя страна увеличава размера на тези резерви с цел да се гарантира ликвидността им и да не се излагат на кредитен риск. Тази централна парична политика води търговските банки към преориентация: те поддържат свръхрезерви, поради непоносимост към рисково изложение, тъй като алтернативните разходи по поддържане на тези резерви са по–приемливи, отколкото отдаването на нестабилни кредити, ниска възвращаемост от финансови активи и оперирането на пазари, засегнати от лошата икономическа обстановка. Отдръпването на банките от активни операции забавя развитието на икономическия растеж, създава инфлационни очаквания и дефлация, спира естествения ритъм на валутните разплащания и потоци. Tова стагнационно положение поражда нуждата от нова парична политика и намеса от страна на централните банки. 2.Политиката по отрицателни лихвени равнища – съдържание и начало. Теоретичните основи на концепцията за отрицателните лихвени равнища са положени от Силвио Гезел в края на XIX в.34, който описва отрицателните лихви, като „ данък върху съхранинието на пари“. Неговото предложение се заключава в издаването на пари с определен матуритет, след което те трябва да бъдат разменени с нова емисия и така спестителите, държащи пари в брой, ще извлекат нулева доходност. Загубите им биха довели до един процес на потребление и засилване циркулирането на парични потоци в икомомиката, както и до снижаване на лихвените проценти. През 1936 г. Джон Менърд Кейнс също изтъква необходимостта от данък върху парите, с цел растеж на националното богатство и стимулиране на ниски нива на инфлация чрез държавна монетарна политика.35 В края на 90-те години на XX в. Марвин Гудфренд, член на Федералния Щатски резерв предлага данък върху валутните депозити в съответствие с продължителността на държането на валутните средства по сметка. Политиката по отрицателни лихвени равнища (NIRP) се превръща в иновационен инструмент на паричната политика, при която номинални целеви лихвени проценти се определят с отрицателна стойност, по-ниска от теоретичната долна граница на нула процента,36 облагайки свръхрезервите на банковите институции, държани при централата. Ако 34

Gessel S., Die Freiwirtschaft vor Gericht. Mit einer Einleitung von Richard Hoffmann. Freiland-Freigeld-Verlag, Erfurt/Bern 1920 35 Keynes J.M., The General Theory of Employment, Interest and Money, Palgrave Mcmillan, 1936 36 Negative Interest Rate Policy (NIRP) Definition, Investopedia.com, 2015

традиционната политиката по нулеви лихвени проценти (ZIPR) не редуцира дефлацията и стагнацията, и съвкупното спестяване в банкови авоари продължава да расте, вместо да се увеличат размера на потреблението и инвестициите, това резултира в срив на съвкупното търсене, спад на производствените цени, забавяне на реалното производство и продукция, увеличение на безработицата. Началото на тази нова парична политика е поставено през юни 2014 г.37 от Европейската Централна Банка по отношение на банковите депозити от страна на централните банки в Еврозоната, с цел предотвратяване на дефлационната спирала. През септември 2014 г. нейните отрицателни лихвени равнища достигат до -0,2 %. През февруари 2015 г. Шведската централна банка също намалява лихвените си равнища по депозити под нулата, въпреки че тя има предишен опит с негативни лихвени равнища по овърнайт депозити при -0.25%,38 което не рефлектира върху стабилността на националните финансови пазари.39 Швейцарската и Датската централни банки също са предприемали подобни действия в близкото минало, свързани с придържане на националните си валути в съответсвие с еврото, с цел привличане на чуждестранни капитали в страните си.40 В синхрон с решението на Европейската Централна Банка те също предприемат въвеждането на отрицателни лихвени проценти по банковите резерви. В световен мащаб през януари 2016г. Японската централна банка предприема „количествено и качествено смекчаване на паричната политика (QQE) с отрицателен лихвен процент“ по примера на европейските страни и въвежда отрицателен лихвен процент -0,1% към вложенията на финансовите институции, държащи авоарите си в нея, с тенденция към бъдещо понижаване след определен период от време. Използвайки модела на Швейцарската централна банка, Япония приема една съвкупна система от три нива с различни лихвени проценти по отношение на салдата по текущата сметка на банково-финансовите институции, оформяйки трикомпонентен баланс:41  Съществуващите салда запазват положителни нива от 0.1% и са определени като „основен баланс“.  Нулево лихвено равнище (ZIRP) се прилага към задължителните минимални резерви, които институциите са длъжни да 37

DECISION OF THE EUROPEAN CENTRAL BANK of 5 June 2014on the remuneration of deposits, balances and holdings of excess reserves (ECB/2014/23) 38 http://www.riksbank.se/en/Interest-and-exchange-rates/Repo-rate-table/ 39 Beechey М., Elmér H.,The lower limit of the Riksbank’s repo rate, Sveriges Riksbank, 2009 40 Отнася се за периода 2010- 2012 41 Kuroda H., Introduction of "Quantitative and Qualitative Monetary Easing with a Negative Interest Rate",2016

съхраняват в Централната банка, а също и на резервите, свързани с програми за предоставяне на подкрепа на банката. Тази част на баланса се характеризира с термина „ Macro Add-On Balance“.  Отрицателно лихвено равнище (NIRP) в размер на - 0.1% се прилага за всички резерви, които не са включени в първите две нива. Този компонент се нарича Policy-Rate баланс. Обобщвайки теоретичните модели и практическите аспекти, можем да определим тази монетарна политика като експанзионен и неконвенционален способ, насочен срещу натрупването на свръхрезерви от страна на търговските банки и целящ провокиране на инвестиционни процеси. 3. Ефекти, перспективи и последствия. Ефектът, породен от негативните лихвени проценти на Европейската Централна банка, се изразява в доходността на държавните ценни книжа на развитите европейски държави, която също пада под нулеви равнища. Това се обяснява с цялостната за Европа ниска инфлация, както и недостигът им на финансовите пазари, поради програмата на ЕЦБ за изкупуване на този вид активи (Public Sector Purchase Programme).42 Този спад влияе индиректно и на други страни извън Еврозоната, но в границите на Европейския съюз. Инвеститорите в краткосрочни и дългосрочни държавни облигации по презумция не би трябвало да задържат тези финансови инструменти при негативната доходност, но „по различни причини, като например за спекула и арбитраж, институционални и регулаторни изисквания, липса на алтернативни активи“ .43 Те също могат и субективно да поемат риск, с цел реализиране на възвращаемост при промяна на политиката на централните банки. Отрицателните лихвени проценти, въведени от централните банки, а може би и последващи такива от страна на частни банки по потребителски депозити, биха провокирали масата на съвкупното спестяване, което вече ще трябва да плаща за депозиране и пазене на авоарите си, вместо да извлича фиксирани сигурни доходи и да се предпазва от същесвуващи рискове. Положителните перспективи, които се очакват в резултат на отрицателните лихвени проценти са:  Стимулиране на кредитната динамика – търговските банки при оттеглянето си на свръхрезервите от централата да пренасочат своите средства в отпускане на кредити с по-реални лихвени проценти и при по добри условия на фирми и физически лица, които от своя страна да 42

Altavilla C., Carboni G., Motto R.,Working Paper Series Asset purchase programmes and financial markets: lessons from the euro area, 2015 43 World National Bank Negative interest rates in Europe: A Glance at Their Causes and Implications, GLOBAL ECONOMIC PROSPECT, JUNE 2015 p.5

инвестират, заемат и изразходват тези средства в производство, закупуване на имущество и потребление. Тук можем да заключим, че перспективата е кредитиране на реалната икономика.  Подобряване на междубанковия пазар – стимулиране на банките да търгуват на междубанковите пазари, с което се осигурява нормално функциониране на пазара, установяване на цени, определени от него и се налага ефективна пазарна дисциплина.  Стабилизиране на средно- и дългосрочните инфлационни очаквания в съответствие с установяване на ценова стабилност, както и преодоляване значителните и засилващи се различия в цикъла на паричната политика между големите развити икономики и развиващите се такива.  Стимулиране към инвестиционни алтернативи търговските банки би трябвало да изтеглят част от своите свръх резерви и да ги насочат към финансови активи и валутни сделки, повишавайки цените и ликвидността им. Така, тези финансови алтернативи биха били обект на по-голям инвестиционен интерес, за разлика от държавните ценни книжа и депозитите с фиксирани разходи.44  Увеличаване на експорта и чуждестранните преки инвестиции.  Засилване позициите на националните валути и еврото спрямо други валути (щатския долар). За държавите в условията на валутен борд и неприели за своя парична единица еврото, ефектът би трябвало да е синхронен с този на Европейския съюз. Всяка една парична политика, приложима към текущото икономическо състояние, за бъдещ период може да доведе до негативни ефекти. Политиката на централните банки да интегрират един реален лихвен процент в съответствие с инфлационните очаквания може да породи проблеми както за развитите, така и за развиващите се страни, което да засегне финансовата им стабилност и нормалното функциониране на финансовите им пазари. Такива отрицателни ефекти върху икономиката могат да бъдат:  Влошаване на банковата рентабилност – Маржът на търговските банки между приетите депозити и отдадените кредити може да намалее, поради това, че те са подложени на отрицателни лихвени равнища от страна на централната банка, но не желаят да загубят своите позиции пред икономическите агенти, влагащи спестяванията си в тях, налагайки им аналогично негативни такси за обслужване на вложенията. Това може да бъде избегнато, ако банката се освободи от определени 44

World National Bank Negative interest rates in Europe: A Glance at Their Causes and Implications, GLOBAL ECONOMIC PROSPECT, JUNE 2015 p.3

финансови активи и ги продаде на централната банка (държавни ценни книжа) или на фондовата борса, и балансира своята ликвидност и платежоспособност.45  Неплатежоспособност на нефинансови институции – нефинансовите институции като пенсионно-осигурителни и застрахователни дружества, които обикновено инвестират в държавни ценни книжа и други финансови инструменти, могат в даден момент да бъдат изложени на ликвиден и кредитен риск и да не могат да посрещнат текущите си задължения към осигурени лица.  Загуба за инвестиционни и взаимни фондове – определени инвестиционни компании, съсредоточили дейността си в краткосрочни ценни книжа на паричния пазар с висок рейтинг, могат да загубят средствата си при обезценяването и спада в лихвените проценти на държавните ценни книжа и търговските облигации.  Излишно поемане на риск от страна на инвеститорите – в търсене на добра възвращаемост банковите и небанкови инвеститори и посредници могат да включат в портфейла си нестабилни финансови инструменти, които от своя страна са подложени на пазарен риск и са пряко обвързани с промените в лихвените равнища.  Повишаване на транзакционните разходи – Банките и финансовите пазари, в резултат на ниска доходност, могат да повишат процентните удръжки по транзакционни сделки, свързани с парични потоци във валута, междубанкови транзакции и финансови сделки. 4. Политиката по алтернатива за България

отрицателните

лихвени

проценти

–

За развиващите се страни като България, които все още не са приели еврото за своя национална парична единица, негативните ефекти се съсредоточават около обезценяване на националната валута спрямо други (долар, йена, британски паунд). В условията на фиксирани валутни котировки спрямо еврото, за дадена страна този ефект е редуциран, но не и напълно преодолим. От друга страна, развиващите се страни се отличават с развиващи се финансови пазари, които могат да привлекат чуждестранни инвеститори в търсене на позитивна доходност и да подпомогнат цялостното икономическо състояние и развитие на националните компании и да повишат макроикономическите индикатори (БВП, експорт, чуждестранни преки инвестиции).

Genay H., Podjasek R., What Is the Impact of a Low Interest Rate Environment on Bank Profitability, Federal reserve bank of Chicago, 2014 45

В България отрицателните лихвени равнища на Европейската централна банка и спадът на чуждестранните държавни ценни книжа, както и свръхрезервите на търговските банки в размер над 50% от задължителните минимални такива изправя Българската народна банка пред загуби и изборът дали да се присъедини към европейската монетарна политика е много консенсусен.46 Кризата с Кооперативна търговска банка се превърна в допълнителен разход, а чуждестранните банки чрез клоновете си в страната резервират своите авоари. Българската народна банка обяви в края на ноември намерението си да базира своите лихвени проценти на отрицателно равнище в началото на 2016г., чрез приемането на нова Наредба № 21 за задължителните минимални резерви, които банките поддържат при нея (Наредба № 21 на БНБ), която влиза в сила от 4 януари същата година. Промените, заложени в новото постановление, са:  въвеждане на определение и размер за „свръхрезерви” на банките в БНБ;  въвеждане на прилагане на отрицателен лихвен процент за свръхрезерви, когато лихвеният процент по депозити на Европейската централна банка е отрицателен и запазване на нулев лихвен процент за свръхрезерви, когато лихвеният процент на Европейската централна банка е положителен или нулев;  отпадане признаването за резерви на търговско-банковите средства по сметки в системния компонент TARGET2-BNB.47 Тези промени в основните лихвени равнища могат да бъдат синтезирани като санкция за неизпълнение от страна на търговските банки на изискванията за задължителни минимални резерви. Решенията на БНБ по отношение на използването на отрицателните лихвени равнища и интеграцията на България с тенденциите, характерни за Европейската банкова система, изтъкват държавата, като конкурентоспособен член на Европейския съюз, отличаващ се с индивидуална за колебливите национални икономически условия монетарна политика.

http://www.capital.bg/, Добре дошли под нулата, 27.11.2015 Виж bnb.bg – “Tрансевропейска автоматизирана система за брутен сетълмент на експресни преводи в реално време (TARGET) – TARGET2, която стартира успешно на 19 ноември 2007 г. Основната цел на TARGET2 е ефективно да обслужва паричната политика на Евросистемата, като осигури надежден и сигурен механизъм за сетълмент на плащания в евро на базата на принципа RTGS. Системата е пригодена към нуждите на банките, осигурява сетълмент на спомагателните системи и взема под внимание текущото развитие на Единната зона за плащания в евро (SEPA), като повишава ефективността на вътрешноевропейските плащания.” 46

100

В резултат на тези действия, текущото икономическо състояние и проблемите при преразпределението на излишната ликвидност се очаква да бъдат преодолени. България запазва своите ниски инфлационни равнища, а търговските банки в резултат на инновационната парична политика би трябвало да снижат лихвените си равнища по кредитите, което би довело до ръст на ипотечните и потребителски продукти, както и да улеснят достъпа на българските предприятия до рефинансиране и големи инфраструктурни проекти. 5.Заключение Политиката на централните банки по отрицателни лихвени равнища е не само иновационен способ за насърчаване на икономическия растеж, но и средство за преразпределение на свръхликвидността от съхранение в банковите институции към потребление от страна на национални и външни компании и нови инвестиционни алтернативи. Тази политика носи в себе си както положителни ефекти, така и потенциални рискове, главно засягащи правилното функциониране и стабилността на търговската банкова система и финансовите пазари, посредници и инвеститори. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: Ward A., Oakley D., Bankers watch as Sweden goes negative, Financial Times London 2009 Altavilla C., Carboni G., Motto R.,Working Paper Series Asset purchase programmes and financial markets: lessons from the euro area, 2015 DECISION OF THE EUROPEAN CENTRAL BANK of 5 June 2014on the remuneration of deposits, balances and holdings of excess reserves (ECB/2014/23) Moore E., Jones Cl. , Europe’s negative rates considered to have further to fall, , Financial Times London, 2015 Genay H., Podjasek R., What Is the Impact of a Low Interest Rate Environment on Bank Profitability, Federal reserve bank of Chicago, 2014 https://www.ecb.europa.eu/ Labonte M., Monetary Policy and the Federal Reserve:Current Policy and Issues for Congress, 2015 Homer S., Sylla R., A History of Interest Rates, Rutgers University Press, 1996 World National Bank Negative interest rates in Europe: A Glance at Their Causes and Implications, GLOBAL ECONOMIC PROSPECT, JUNE 2015 Beechey М., Elmér H., The lower limit of the Riksbank’s repo rate, Sveriges Riksbank,2009 Наредба № 21 за задължителните минимални резерви, които банките поддържат при Българската народна банка ПРЕССЪОБЩЕНИЕ от 26 ноември 2015 г. на БНБ, постановяващо приемането на нова Наредба № 21 на БНБ, която влиза в сила от 4 януари 2016 г. McCullagh, D., Cash and the 'Carry Tax,WIRED, 1999 Годишен доклад на Европейската централна банка от 2014 г.

101

------ОТ ТРАДИЦИОННИТЕ МЕДИИ КЪМ МОДЕРНИТЕ ОНЛАЙН КОМУНИКАЦИИ-----ОБЩУВАНЕТО - СЪЩНОСТ, МИСИЯ И ФОРМИ Доц. Д-р. Николай Живков COMMUNICATION - ESSENCE, MISSION AND FORMS Associate Pofessor Nikolai Tsekov Jivkov Abstract: Communication plays an important role in the people-to-people relations and management of the joint life of the people. This is why the article is placed on the issues of the nature of the communication, the position between the subjects of communication and the role of the speech and the language in the process of communicating. It is characterized forms of language and draws attention to the issue that the communication from the antiquity is perceived as art. Knowledge of all these its aspects is the necessity of all persons dealing with public activity. Moreover the ability to speak a beautiful and convincing becomes an integral part of the culture of every citizen. Key words: communication, art of communication, speech, language Общуването играе важна роля в междуличностните отношения. Както формирането на личността на човека, така и функционирането на всяка дейност, която той осъществява съвместно с другите хора, е невъзможна без общуването. Ето защо, то отдавна привлича вниманието на науките, които имат отношение към неговата същност, обществена значимост и мисия. Особено актуален става въпросът за междуличностното общуване през втората половина на ХХ век. 1. Същност и мисия на междуличностното общуване От психологична гледна точка Л. Виготски определя общуването като “процес, основан на разумно разбиране и на предаване на мисли и преживявания, изискващи известна система от средства” (1, с. 71). В духа на тази негова теза е и мнението за общуването на Б. Паригин. Той също го разглежда “не само като акт на осъзнат, рационално оформен речеви обмен на информация, но и в качеството на непосредствен емоционален контакт между хората” (1, с. 73). Според посочените определения, процесът на общуването е двустранен процес, в който участват най-малко две лица. При осъществяването му водеща е ролята на предаването на някакъв опит

102

(информация) от едно лице на друго и заедно с него и определени емоционални преживявания. Предаването на опита в процеса на общуването не е самоцел. Той служи за изработване на решение или поведенческа стратегия от страна на лицето, което я получава. В този смисъл, Д. Гърдев разглежда общуването “като ценен механизъм за предаване и усвояване на „готов натрупан и вече проверен” в практиката социален опит, ценен за изработване на оптимална поведенческа стратегия в редица проблемни ситуации” (1, с. 73). Същността на общуването, разглеждано като междуличностен процес, се заключава в предаването на определена информация или социален опит (знание) от едно лице на друго, с цел използването му за изработване на решение или модел на поведение. Този процес на предаване и приемане на опита (информацията) е съпроводен с определени преживявания и от двете страни. В междуличностните отношения с общуването се подпомага приемащата страна да реши някаква задача или да и се внуши едно или друго поведение, т.е. общуването е двустранен процес, който се осъществява с участието и на двете страни. Изказаните мнения за общуването и коментарът към тях се доуточняват и от тезите за неговите функции. Според Б. Ломов общуването изпълнява три функции, които се проявяват в единство: информационно-комуникативна, регулативно комуникативна и афективно-комуникативна (1, с. 75). Информационно-комуникативната функция обхваща всички процеси, свързани с предаването и приемането на информация (опит) между две лица или страни. Тя е обусловена от речевото общуване и поспециално, нейната мисия е осъществяване на познавателна дейност за обмен на придобити знания или систематизиран обществен опит. Регулативно-комуникативната функция е свързана с човешкото поведение. Предаването на дадено съобщение или знание има за задача да внуши определено поведение на приемащата го страна. Афективно-комуникативната функция на общуването се изразява във влиянието, което оказва обмяната на опит (информация) върху емоционалното състояние на страните, участващи в общуването. Посочените от Ломов функции на общуването съответстват на трите проявления на човешкия психичен живот от познавателен, емоционален и волеви (поведенчески) характер. Или в процеса на общуването двете страни участват с мобилизиране на психичните си сили. На всяка една от функциите на общуването може да се придаде поголяма или по-малка тежест в междуличностните отношения. Ако целта на общуването е предаването на определено знание на слушателската аудитория или на отделни лица, то акцентът пада върху информационно-комуникативната (речевата) функция. Тя е водеща например в учебния процес.

103

Регулативно-комуникативната функция е водеща, когато целта на междуличностното общуване е да се внуши на другата страна определено поведение. Предаваното съобщение може да има характер и на заповед. С други думи за всяка една от посочените функции на междуличностното общуване се подбират подходящи форми на речево общуване и средства за тяхното внушаване на слушателите. Общуването е не само явление между две или повече лица, които си взаимодействат. Неговата мисия е с по-голяма значимост. Например М. Лисина определя следните функции на общуването: “1. организиране съвместната дейност на хората; 2. формиране и развитие на междуличностните отношения; 3. взаимно опознаване на хората” (1, с. 75). Б. Поршин от своя страна разграничава междуличностното общуване на “съобщение, убеждение и внушение” (1, с. 74). Тези уточнения на мисията на общуването го представят във връзка с дейността на институциите за ръководене на съвместния живот на хората в общности – било то общественото мнение или представителни органи. Общуването на лицата, представляващи институциите за ръководство е необходимо, както при определяне целите за общи действия, така и при избора на пътищата и средствата за тяхното постигане. Ето защо, от позицията на органите за ръководство на обществото, общуването действително има характер на внушение чрез предаване на съобщение и убеждаване в правотата му. Чрез общуването органите за ръководство установяват диалог с гражданите за осъзнаване на общите им интереси, тяхното материализиране в цели за действие и норми на поведение. Ето защо общуването е необходимо на хората не само взаимно да се опознават и изразяват какво желаят, но и за направляване поведението и действията им в посока на общите цели, произтичащи от техния съвместен живот. В този смисъл водеща е ролята на езика, на който се осъществява общуването между тях и на институциите, които чрез него ги ръководят. 2.Позиции между субектите на общуване От гледна точка на направените уточнения, общуването има характер на говорене или комуникация и се осъществява между два субекта – личности или институция и личност, или институция и институция. Отношенията между тях се определят от позициите, в които се намират помежду си. Първата позиция на субектите е на йерархия. Това отношение на общуване между субектите в исторически аспект е най-старо. То на практика действително има характер на говорене и се осъществява в устна форма. Определя се от авторитета на една от страните с натрупан опит или възраст. В този случай, страната с по–малък опит се вслушва и в процеса на говоренето на доверие възприема опита на другата страна, която е

104

авторитет. По принцип общуването между поколенията има йерархичен характер и влиянието основно е върху поведението на по-младите чрез авторитета на по-старите. В традиционните роднинско-съседски общности от миналото, ръководенето на отношенията между живеещите в тях, се осъществява чрез устното общуване, опосредствано от обичаите и свързаното с тях общестнено мнение. Втората позиция на субектите е на асиметрия. Едната страна притежава ресурс, който може да бъде не само придобит опит, но и от друго естество, например финансов. Тя е в състояние да диктува отношенията на общуване. От този тип са например бизнес организациите. Именно в тях регулирането на отношенията има характер на въдействие на едната страна върху съзнанието на другата. В този смисъл се определя и комуникацията.Тя има характер на „Субектно-обектна връзка, при която субектът предава информация, а обектът встъпва в качеството на пасивен неин приемник”.(2, с. 11). Най-добре този характер на общуване се проявява между работодател и работник. Съвременната пазарна среда поставя бизнес-партньорите в условията на конкуренция. Грижата за преуспяване на собствения бизнес или на организацията, в която работи мениджърът, влияе върху отношенията и начина на общуване с партньорите или клиентите. Общуването между тях е продиктувано от интереса да получат определени предимства за себе си. В името на индивидуалния си успех, всеки отстоява своята истина и се стреми да я защитава с всички средства, не само морално оправдани, но и с манипулативните средства, като укриване на информация и използване на полуистини. Съгласието за общи действия, се постига чрез акцетирането върху доводите на разума и прагматизма и се оформя в писмена форма, чрез различни по характер актове. В политическите общности общуването между субектите гражданите, партиите и държавата, също има асиметричен характер. То се проявява, както в устна, така и в писмена форма. Взаимоотношенията между субектите се регулират посредством правните норми. Тяхната мисия е да събуждат интерес от подчинение на изискванията им. Това се постига посредством прилагания метод на демокрацията, при създаването им от участниците в политическия процес. Третата позиция на общуване е на равнопоставеността между двата субекта или партньори. Свободно обменят опит и идеи. Говоренето има за цел да се разреши определен проблем според вътрешните убеждения на двете страни. Въз основа на обменения опит и идеи, всеки сам по свое убеждение достига до правилното за двете страни решение. В този случай може да се приеме, че общуването има характер на взаимно влияние или внушение. То се проявява в ръководенето на общности, изградени върху принципите на взаимно сътрудничество и съгласие. Общуването е продиктувано не само от грижата за защита на индивидуалните интереси

105

на всеки от партньорите, но и от желанието да се подкрепят взаимно за постигане и на общите цели. За различните форми на граждански сдружения, където равнопоставеността е основополагаща, ръководенето на съвместните инициативи между партньорите почива върху човечността и споделените убеждения. За тяхното внушаване играе водеща роля общественото мнение и свързаните с него средства и форми на художествената култура (2, с. 8691). 3.Ролята на речта и езикът в процеса на общуването. Форми на общуване. Във връзка с ръководенето на съвместния живот в общностите, възникват различни реторически форми на общуване. Необходимостта от тях се налага при мобилизиране усилията на хората за съвмести действия по посока на определена обща цел, в защита правотата на дадена идея или норма на живот. Това ни дава основание да твърдим, че умението да се говори логично, красиво и етично, е необходимо на всеки гражданин, когато в някаква форма участва в публичния живот - в сферата на ръководството му, в образованието или културата. Речта е форма на общуване, при която човек не само предава нещо на другите под формата на съобщение, но тя изразява и емоционалното му състояние. В някои случай, много по-добре ще се разбере какво казва човекът не по съдържанието на съобщението, а по чувствата и емоциите, с които то е изказано. Доколкото по начина на изказването на съобщението разбираме как човек мисли, то по начина на изразяването му добиваме впечатление и за това с какви преживявания е съпроводено изказването, т. е. какво е отношението на говорещия към съобщението. Освен това, чрез речта си човек може да предаде желанието си на друг да свърши нещо в негова полза. В този смисъл, речта не само носи информация за съдържанието на съобщението, но още за отношението на изказващия към съобщението и за желанията му към другите. Речевото общуване е свързано с употребата на думи. Всяка дума трябва да се използва по предназначение, за да не се създава двусмислие при предаване на съобщението. В тази връзка е необходимо да се познават специфичните особености на езика. Езикът е обществено установена форма на общуване. Формира се от речта на говорещите хора, но не се покрива с нея. Докато основната функция на речта е познавателното говорене, т.е. предаването на опит между две лица, изразен с думи, то езикът изпълнява много по-съществени функции. Той свързва най-непосредствено членовете на едно общество. Чрез него се формират, изразяват и обменят мисли, предават се идеи и опит от едно поколение на друго. Явява се основно средство за познаване

106

на действителността, на реалностите от непосредствения живот, чрез него е възможно научното познание, както и ограмотяването и образованието на подрастващите поколения. Наред с тази много важна функция, езикът е и средство, чрез което се формира едно или друго поведение и съзнание на хората, т. е. участва в ръководенето на съвместния им живот. Ето защо изисква, първо, за него да се полагат грижи, и второ, общуващите да познават закономерностите му. Особено важно значение за всеки народ има книжовният език. Той е свързан с различни сфери от живота, които надрастват народния традиционен бит и се обслужва от местните говори. Затова има много посложен състав и функции. Характерно за книжовния език е високата му обработеност. Тя се проявява в богатството на неговите речникови, словообразователни и стилни средства, в сложното функциониране на граматическата му система и в по-голямата изисканост на звуковата му страна. Не по-малко съществен белег на книжовния език е единството на правилата на изговора, формите, смисловото съдържание и синтактичната употреба на думите. Това единство се установява постепенно и е неизбежно в практическото общуване на всеки народ. Нормативността на книжовния език, произтича от самата му природа – той трябва да бъде еднакъв за тези, които общуват чрез него. Явява се над диалектна форма, която осигурява необходимата лекота в общуването между неговите носители. Ако не се спазват правилата му, ще се наруши взаимното разбиране, съобщението няма да бъде възприето от слушателите, така, както желае говорителят. Нормативността на езика осигурява неговото правилно функциониране и възприемане. Езикът има и естетическа характеристика, когато се спазва неговата нормативност. Диалектно употребените или жаргонни думи, неправилно съставени изречения в изказа на говорещия предизвикват неприятни чувства у слушателите. Ето защо, езикът е първа предпоставка за културата на общуването. Той дава възможност да изразим чрез словото своите знания правилно и красиво, ако познаваме материята, която е обект на общуване. Уважението към правилата и нормите на книжовния език – фонетични, морфологични, граматични и синтактични, чрез спазването им при делово общуване, е характерна черта на всеки човек, уважаващ себе си и опонента или слушателя. Следователно, културата на речта изисква от участниците в устното общуване умение правилно, точно и изразително да предават съобщения за намерения и цели на сътрудничество със средствата на езика, като се спазват езиковите норми и правила. А това означава литературно писане, според нормите на фонетиката и граматиката на българския книжовен език: точност и богатство на речника (на използваните изразни средства),

107

интонационна изразителност, динамичност и експресивност, стилистична удачност и уместност и разбира се логичност и смислова точност. На различните форуми и делови срещи представители на организации и сдружения се налага да защитават интересите им, да изказват мнения, да докладват решения, да участват в делови беседи и дискусии, да произнасят речи и прочее. На тях могат да бъдат преследвани различни цели, в зависимост от поводите, които ги пораждат. Умението те да се формулира точно е от съществено значение за успешния резултат от срещата. Добре премислените и уточнени цели на организацията предопределят както формата на общуване, така и реторичните средства, с помощта на които ще бъде отстоявана. Формите на общуване са вербална (диалогична и монологична), епистоларна и невербална. Към диалогичното вербално общуване се отнасят спорът, беседата, деловият разговор, преговорите, дискусията и диспутът, а към монологичното са речите, лекциите, приветствените слова и др. Епистоларни форми са писането на молба, докладна записка, мотивационно писмо. Невербалните форми на общуване са свързани с външното изражение на лицето на говорещия, интонацията на неговия глас, облеклото, позата на тялото, движението на ръцете и др. За всяка една от позициите на отношения между субектите на общуването в практиката се прилагат най-подходящите форми на говорене, използването на които е истинско изкуство. 4.Изкуството да се общува Общуването се превръща в изкуство, чрез прилагане на реторическите средства на аргументация при устното говорене и писмената реч. Голямото значение на общуването, както за опознаването и разбирането между хората, така и за организиране на съвместния им живот, е добре осъзнато още в древна Гърция и Рим. Умението да се общува и по-точно умението да се говори с разбиране, красиво и убедително е заставило древните гърци и римляни да изпращат своите деца да се обучават при ретори. Те ги подготвят за бъдещи политици, съдии, военни и дипломати, които трябва да бъдат добри оратори. В този смисъл, реториката е ценена не по-малко от математиката и философията. Умението да се влияе върху поведението на хората със силата на словото е било дори по-високо оценено, отколкото умението да се върти меча. За откриване закономерностите на ораторското майсторство допринасят със своите трудове Протагор и Сократ, Платон и Аристотел, Цицерон и Квинтилиан и други.

108

През Средновековието християнството и църквата също подготвят добри проповедници, с умения не само добре и нравоучително да говорят пред вярващите, но и в спорове с противниците на вярата да защитават умело ценностите на християнството. Новото време също преоткрива необходимостта от общуването и майсторството да се аргументира или защити дадена теза или идея(2, с.83140). 5.Заключение Общуването в съвременните условия на живот и познаването на неговите правила и спецефични особености е потребност не само на лицата, които се занимават с политика или защитават интересите на своите клиенти в съда, но и на хората, занимаващи се с търговия, упражняващите преподавателска дейност или дипломация. Умението да се говори красиво и убедително е необходимо в междуличностното общуване и на всеки образован гражданин. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: Иванов, С., М. Иванов. Социална психология. Шумен, 2006. Личева, К., Н. Живков. Бизнес комуникации. Свищов, 2013. Ченешев, Д. Бизнес комуникации. Връзки с обществеността. С., 2009. Стойков, Л. Фирмена култура и комуникация. С., 1995.

109

ПОТРЕБИТЕЛСКОТО ПОВЕДЕНИЕ В ОНЛАЙН СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ И ВИРТУАЛНИТЕ ОБЩНОСТИ Теодора Христова USERS’ BEHAVIOUR IN ONLINE SOCIAL NETWORKS AND VIRTUAL COMMUNITIES Teodora Hristova Abstract: Internet social networks are an indispensable part of our daily life. Our life is transferred into the virtual world. This virtual world affects our real world life and our behavior. Social networks are a place in which different virtual communities are created like those of everyday life. Different interaction patterns and behavior are observed among social networks users and virtual communities. In this article we will look at different studies and types of user behavior and will outline new opportunities for research. Key words: social networks, virtual communities, behaviour, social capital, videoblog. В началото интернет е смятан за място на магьосници и зубъри, днес той е неизменна част от нашето ежедневие. Хората редовно го интегрират в начините, по които общуват помежду си, движейки се между срещи чрез телефон, компютър и лице-в-лице. Като не малка заслуга за това имат и интернет социалните мрежи. Изключително популярни по целия свят, те са важна част от ежедневието ни. Онлайн социалните мрежи представляват портали, които позволяват на хората да създадат система от отношения с другите. Мрежите са определени като специфични видове връзки, свързващи определени групи от хора, обекти или събития (Кнок и Куклински, 1982). Въпреки това, малко се знае за това, как влияят на процесите на социализация на хората, чувствата, комуникационните навици и социалното изместване. Разбирането на това как потребителите се държат, когато участват в онлайн социалните мрежи и онлайн общностите, създава възможности за по-богати проучвания на социалните взаимодействия и спомага за разбирането на изграждането на онлайн идентичността на индивидите и отражението й във всекидневния живот (офлайн). Това поставя интересен проблем за начина, по който се характеризират различните видове потребителско поведение. Различни модели на взаимодействие могат да се наблюдават при различни групи потребители и в различни онлайн общности. Онлайн общностите се характеризират с по-сложно припокриване и "гнездова"

110

структура. Потребителите са обединени от общи интереси, като всеки може да участва в множество онлайн общности. Социалните мрежи са едновременно пространствено конструирани чрез мрежовите технологии и въображаем колектив. Социалните мрежи не са общности, но функционират като среда, която позволява създаването на множество общности. Виртуалните общности са резултат от тези социални мрежи, позволяващи на потребителите да общуват с хора, с които биха искали да се запознаят по различни причини. Това, което е уникално за онлайн социалните мрежи, е възможността да се дефинира собствено виртуално пространство и да се взаимодейства по нови начини. Онлайн социалните мрежи и виртуалните общности През 1993 г. Рейнголд улавя духа на времето на зараждащия се интернет в своята книга „Виртуални общности: чифликчийството на електронната граница”48. Метафората на Общността продължава да оказва влияние върху начина, по който мислим за и проучваме интернет. Никъде това не е по-очевидно от съвременните социални мрежи като MySpace и Facebook. Те не са общности в единствен смисъл, а по-скоро функционират като социални образования, в които различни общности съществуват. Социалните мрежи днес са преки наследници на метафората на Общността на Рейнголд. Те трябва да отговорят на очакванията за общността, смислена връзка с другите, може би дори съпричастност и подкрепа. Дали действително взаимодействието достига нивото на виртуална общност, зависи от гледната точка и определението, но не може да има съмнение, че „Общността” с всички емоционални и исторически усложнения, ще продължава да оформя популярното разбиране за MySpace, Facebook, QQ и други социални мрежи. Съществува разбирането, че социалните мрежи могат да засилят общността чрез увеличаване на участниците на „социалния капитал”. Концепцията за общността има неуредена интелектуална история, датираща от близо 200 години. Вниманието се променя заедно с промените в научната мода, политическите условия, както и технологията, но терминът продължава да отеква в живота ни. В класическите трактати на Тъонис и по-късно на Вирт традиционните, гъсто-свързани общности се подкопават от урбанизацията и индустриализацията, така че повечето хора вече изпитват техните социални връзки като преходни, изключени и безлични. Социалните мрежови теоретици са склонни да се доближат до концепцията за Общността описателно, очертавайки характера на социалните връзки в рамките на физическите и посредствени настройки. 48

Rheingold, H., (2000)., The virtual community: Homesteading on the electronic frontier (rev. ed.). Cambridge, MA: MIT Press

111

Но, както Уилсън отбелязва, другите очертават „строги очертания на това, което една общност е и как трябва да се държи”. Онези, които подкрепят „силната” концептуализация, обикновено ограничават термина до групи от хора, които споделят едно физическо пространство и са относително самостоятелни в това пространство и които са свързани чрез връзки, които включват родство. С течение на времето, обаче теоретиците се отдалечават от концептуализирането на общността като географско образувание, а го концептуализират в психологически план или като качество на социалността. В този слаб смисъл, общността се разглежда като култура, набор от идеи и междуличностни настроения, а не като физическо място. В тази рамка виртуалните общности се определят като социални групи, които показват психологически и културни качества на силна общност без физическа близост. Бърнард заявява, че: "Разпределението на хора в разпръснати социални системи е не само пространствено, но и умствено. Някои хора са в планетарна общност; някои от тях са в национална общност; други все още са в общност, ограничена от ограничените си интереси. Райнголд осигурява по-емоционално определение. Според него "виртуалните общности са социални съвкупности, които се появяват от мрежата, когато достатъчно хора поддържат тези обществени обсъждания достатъчно дълго, с достатъчно човешки чувства, за да се образува мрежа от личните взаимоотношения в киберпространството. Според Рейнолд има предсказуема връзка между технологията и поведението на хората. Учените отбелязват, че членовете на виртуалните общности могат да изпитват чувство на виртуална общност (SOVC), което е онлайн еквивалент на чувството за общност (SOC), характерно за традиционните лице в лице срещи. То се отразява върху усещането за принадлежност към определена онлайн социална група, която е фокусен конструкт, обясняващ динамиката на общността и улесняващ жизнеността на виртуалната общност (Blanchard, 2008). Човешките същества действат под влияние на света и по точно на смисъла и значенията, които той създава за тях. Значението на света е социално конструирано на база на взаимодействията на индивида с общността. WWW е захранена чрез насърчаване на социалното виртуално взаимодействие като алтернатива на лице в лице (F2F) взаимодействието. Човешките социални дейности, поведение и социални структури и процеси са се преместили от реалния свят във виртуалния. Наблюдаването и изучаването на хората и поведението им в реалния свят пряко и косвено, както и Web mining-а (подробно разглеждане на потребителските потоци на кликове) е полезно, за да се разбере човешкото поведение в реалния и виртуалния свят. Показателите във виртуално ниво са: прегледи, брой посетени уникални потребители, кликнете - честота, скорост на преобразуване и т.н.

112

Потребителско поведение Най-влиятелната теория в научните изследвания върху използването на технологиите и приемането им е типологията на Роджърс за разпространение на иновационния модел (Rogers, 1962, 2003). Този модел обяснява процеса, чрез който нововъведенията се приемат и предлага следната категоризация на потребителите, въз основа на техните темпове на усвояване на иновации с течение на времето: 1) иноватори (около 2.5%); 2) ранни потребители (13.5%); 3) ранно мнозинство (34%); 4) късно мнозинство (34%) и 5) закъснелите (16%). Трябва да се има предвид, че тази теория разглежда приемането на иновациите в технологията, а не поведението. Някои медийни проучвания прилагат тази типология, за да разберат разликите в медийното поведение като цяло. В изследване на ЙонсонСмарагди (2001) се идентифицират четири основни типа потребители в девет европейски страни: 1) слаби медийни потребители; 2) традиционни медийни потребители; 3) специалисти и 4) фенове на екранните развлечения. Когато става въпрос за онлайн общностите или социалните мрежи, опитите са по-малко. Неформално, но влиятелно, проучване на Nielsen (2006) предлага правилото 90-9-1, което се отнася до небалансирания характер на участието в социалните медии с потребителско генерирано съдържание (UGC). Грубо обяснение на правилото за 90-9-1 е, както следва: 1) таящите/криещите се (90%) (четат или наблюдават, но не допринасят за социалните медии); 2) периодични (9%) (допринасят от време на време, но други приоритети доминират времето им); 3) тежки допринасящи потребители (1%) (активни потребители). OFCOM (2008) предлага типология на потребителите на социалните мрежи въз основа на по-задълбочени интервюта с 39 потребители. Идентифицирани са пет типа: 1) алфа социализиращи се - редовни потребители, които посещават социалните мрежи често, но за кратко, за да се срещнат с нови хора; 2) търсещи внимание - жадуват внимание и коментари от други, често чрез публикуване на фотографии; 3) последователи - присъединяват се към мрежите, за да са в крак с това, което връстниците им правят; 4) вярващи - възкресяват стари приятелства (училище или университета); 5) функционални - влизат за определена цел, например, търсене на музика. Тази потребителска типология не е въз основа на количествена информация, а по-скоро върху оскъдни качествени данни и теоретични решения. Типология, свързана с онлайн общностите и поведението на индивидите, е предложена от Козинетц (1999). Тя се основава на теоретични предположения. В теоретичен план той описва различните

113

видове членове на общността в съответствие с два фактора: степента на активност и интензивността на връзките с други членове на виртуалната общност. Тези два фактора разграничават четири отделни вида членове на общността: 1) туристи - те са потребители, които просто посещават от време на време общността само с повърхностен интерес и няколко социални връзки; 2) общителни - те са потребители, които поддържат силни социални връзки, докато незначително се интересуват от потреблението като дейност; 3) поклонници– те са потребители, които поддържат силен интерес към потреблението, но имат няколко социални връзки; 4) вътрешни - те са потребители, които имат силни социални връзки и силен интерес към потреблението като дейност. Както се вижда, между типологията на Козинетц и тази на OFCOM има няколко допирни точки. В основата на типологиите стоят следните типове поведение: потребители, чиято цел е комуникацията; потребители, които имат ясна цел за посещението си и потребители, които имат силен интерес да участват чрез всички възможни дейности, допринасяйки за създаването на съдържание. Но типологията на Козинетц разграничава типовете поведение, които имат отношение към участието на потребителите във виртуални общности и тяхното участие в тези общности. Трябва да се отбележи, че социалните мрежи са нов тип общност, която играе роля, различна от тази, описана в началото на литературата върху виртуалните общности (Елисън и др., 2007). Авторите са фокусирани върху това, как участниците в общността, които са географски разпръснати, са мотивирани за "среща" с нови хора онлайн (Уелман и Гулия, 1999). Новите социални мрежи от друга страна са "всичко на едно място, разтвор", който обединява няколко интерактивни услуги и приложения, свързани с работата, свободното време, както и информацията (Brandtzæg & Haim, 2008). Брандтзаек (2010) разработва типология, основаваща се на емпиричен материал (на основата на онлайн въпросник, който се разпространява сред потребителите на различни социални мрежи). Потребителите на социалните мрежи се класифицират според честотата на употреба, вид дейност и социален капитал, както следва: (1) Спорадични (посещават социалните мрежи от време на време); 2) Спотайващи се (използват социалните мрежи, но не допринасят или взаимодействат); 3) Социализиращи се (използват социалните мрежи главно за социално взаимодействие с приятели и семейството); 4) Дебатиращи (използват социалните мрежи главно за обсъждане и дискусия) и 5) Напреднали (използват социалните мрежи често за почти всички цели, като например общуване, обсъждане и допринасяне за съдържанието). Тези видове се различават драстично по отношение на активността на потребителя и социалните роли в социалните мрежи.

114

Типологията се основава на различното потребителско поведение, вместо на техните явни цели и мотивация. Типовете ползватели, приети в тази типология, се основават на серия от логически аргументи и емпирични наблюдения, които идентифицират цялата типологията (Доти и Глик, 1994). Най-интересното заключение е, че има по-голяма вариация в периферията, отколкото в средата. Групите с най-значимите резултати са малко ангажирани (спорадичните) и с най-голямо участие (напреднали). Потребителската типология би могла да помогне за изследвания в областта на социалните последици от различните социални мрежи и по този начин е важно да се разберат различните форми на участие. Социалният капитал може да се използва за изследване на социалните последици от социалните мрежи. Концепцията има два взаимно допълващи се аспекта: 1) социален контакт, който обхваща модели на междуличностна комуникация, включително честотата на социални контакти и социални събития и 2) гражданска ангажираност, която обхваща степента, в която хората участват в своята общност както активно, така и пасивно включително политически и общи организационни дейности. Повечето проучвания върху социалните ефекти и социалния капитал (Елисън и др., 2007) не са фокусирани върху конкретни форми на употреба, а по-скоро върху времето, прекарано онлайн, както и честотата на онлайн посещенията. В изследване на Шах и др. (2001) се разглеждат четири вида схеми на използване на интернет и различни аспекти на социалния капитал се установява, че потреблението на "социалeн отдих" (напр. участие в чат и игри) е постоянно отрицателно, свързано с граждански дейности, доверие в другите хора и задоволство от живота. За разлика от него моделът на "обмен на информация" оказва положително въздействие върху същите социални променливи. Тези резултати предполагат връзка между различните типове потребители и различни социални резултати. Активните потребители съответно са най-активни в социалната сфера, както и социализиращите се и дискутиращите: те често имат ежедневен контакт с приятелите си. Социализиращите се и активните също така са по-често в контакт със семейството ежедневно. Освен това, дискутиращите и активните по-често съобщават, че политическото изразяване в рамките на социалните мрежи е "много важно" за тях. Тези типове потребители смятат социалните мрежи като значимо място за участие на общността по отношение на политическата дейност. От друга страна, спотайващите се и спорадичните потребители по-малко се интересуват от този вид дейност. Това означава, че най-високото ниво на социален капитал вътре в социалните мрежи е свързан с активните, социализиращите се и дискутиращите потребители. Различните типове и нива на участие могат да отразяват различни нива на умения и напредък в това как потребителите използват социалните

115

мрежи. Може да се предположи, че с течение на времето, хората развиват по-напреднали комуникационни умения или модели потребителското поведение в социалните мрежи, тъй като повечето хора стартират като спорадични, когато се запознават със социалните мрежи, и във времето достигат по-високо ниво на използване. Социалните медии разчитат на обратната връзка и механизмите на определяне на рейтинг за персонализацията, ранкирането и създаването на съдържание. Способността на потребителите да оценят съдържанието и обратната връзка е определяща характеристика на днешните системи на социалните медии. Когато тези оценки се отнасят до съдържание, генерирано от други потребители – оценка на услужливост, коментари, харесване на Facebook постове или положителен вот на новинарски коментари, те също могат да се превърнат в средство за социално общуване. Това може да създаде вериги от социална обратна връзка, които влияят върху поведението на автора, чието съдържание се оценява, както и на цялата общност. В идеалния случай обратната връзка ще накара потребителя да се държи по начин, който ще е в полза на общността. Какво правят хората в социалните мрежи като Facebook например? Социално мрежовите предоставят възможността на потребителите да създадат списък на своите "приятели", актуализиране на "статус", възможност да се коментират статуси и съдържанието на други потребители, изпращане на лични съобщения. Доминиращият подход при изследване на потребителското поведение е да се разглежда използването на само една такава услуга с уточнението, че констатациите относно тяхната употреба са взаимнозаменяеми. Въпреки това изследванията показват, че тези сайтове привличат различни общности, освен това са с различен дизайн, даващ възможност за разнообразна функционалност и взаимодействия и така обобщаващите заключения могат да са проблематични. За да се прецизират научните подходи относно използването на социалните мрежи и да се разграничи различните типове поведение във виртуалните общности, трябва да се вземат под внимание честотата, с която потребителите посещават такива сайтове и броят на социалните мрежи, с които хората се ангажират редовно. Този подход води до получаване на матрица от социални мрежи. Тези, които използват един сайт само понякога, са дилетанти. Тези, които посещават повече от една социална мрежа, но никоя често, са търсачи. Потребителите, които са активни често в един сайт, са поклонници. Накрая, тези, които са посетителите на повече от един сайт и използват повече от един често са всеядни. Дилетантите са най-малко ангажираната група. В изследване сред разнообразна група от предимно 18 - 19-годишни студенти, в Университета на Илинойс, Чикаго са включени шест социални мрежи: Bebo, Facebook, Friendster, MySpace, Orkut и Xanga. 88% от

116

анкетираните са потребители на социалните мрежи. Facebook е найпопулярната мрежа сред тези ученици (78.8%), следвана от MySpace (54.6%). Почти две трети от общата извадка използват Facebook често, но малко над една трета MySpace. Студентите, които използват само една от шестте мрежи, се категоризират като „дилетанти”. Само 9.2% отговаря на това описание. Студентите, които в момента на изследването посещават повече от един от тези сайтове, но никой от тях често, се категоризират като "търсачи". Това е най-малката категория при групата с едва 4,4%. Студентите, които в момента използват само един от шестте сайта, но не толкова често, се категоризират като „поклонници”. И накрая тези, които посещават повече от един от тези шест сайта и най-малко един от тях посещават често са "всеядни." Студентите, които прекарват повече време онлайн седмично е повероятно да бъдат всеядни в сравнение с потребители и любителите, отколкото тези, които прекарват по-малко време онлайн. Освен това тези, които прекарват повече време онлайн, е по-вероятно да са поклонници и търсачи, отколкото тези, които прекарват по-малко време онлайн. Времето, прекарано онлайн по отношение вида използване на социалните мрежи и годините на използване на интернет, не е свързано с промяна в интензивността на използването на социалните мрежи. В изследване на IAB относно поведението и нагласите на потребителите на YouTube и Facebook в Англия, Франция и Германия през 2010 се установява, че въпреки широко приетото твърдение, че всеки използва YouTube и Facebook, припокриването е по-малко, отколкото бихте очаквали. По-голяма част от потребителите използват Facebook в сравнение с YouTube, изключение прави само Германия, където потребителите на YouTube са повече 40% срещу 34% в полза на Facebook. Само една трета от респондентите използват едновременно Facebook и YouTube. Средният престой за едно посещение е 30 мин. YouTube и Facebook са напълно интегрирани в живота на потребителите - те консумират и други медии и общуват онлайн, докато са в някоя от мрежите. Докато са в YouTube на компютъра: 49% от потребителите са в друг сайт в интернет; 27% гледат телевизия; 27% са с приятели; 21% се хранят. Докато са във Facebook на компютъра: 55% са в друг сайт в интернет; 40% гледат телевизия; 24% се хранят; 20% са с приятели. Същото се отнася и за мобилните телефони. Употребата на YouTube е социално мотивирана. Сред основните дейности в YouTube, извършвани от потребителите са: гледане на видео, препоръчано от приятелите и семейството; гледане на видеоклипове с приятели/семейство; гледане на най-гледаните клипове; споделяне на видеоклипове от YouTube чрез Facebook; изпращане на връзки към приятели; писане на коментари под клипове; посещение на партньорски канали.

117

Във Facebook социалните дейности са водещи. Основните дейности са: четене на коментарите, от други потребители на личната стена; информираност за това, което приятелите правят; разглеждане на чужди снимки; изпращане на съобщения до приятелите/семейството; писане на коментари на приятелските стени; гледане на неща, които приятелите препоръчват; гледане на YT видео клипове, които познатите са споделили на техния Facebook профил; използване на приложения; търсене на клипове в YouTube, за да се публикуват в личния Facebook профил; разглеждане на страници на различни марки.Чувството за общност е силно както в YouTube, така и в Facebook. YouTube позволява създаването на видеоблоговете49. В проучването, проведено от Ротман и Прийс, се разглеждат клиповете, публикувани в YouTube, тъй като те конструират реалността в YouTube. Тези клипове са символи на смисъла (Kozinets, 2002), даден им от потребителите; отразяват техните мисли, чувства, модели на поведение и нормите, които ги управляват, и като такива създават база, позволяваща да се вникне в околната среда на YouTube потребителите. Потребителите пренасят идеята, че една общност е сложна структура, която води до общителност: не само един-на-един връзки, а по-скоро център от взаимодействия, в които даден потребител се свързва с друг/и потребител/и. Най-много потребители споделят идеята, че "хората са пулсът на обществото. Без тях не съществува общност" (Прийс, 2000) и според тях връстниците действията им са най-важният фактор в съществуването за една общност. Някои от потребителите посочват разнообразието от потребители като източник на силата на общността. Възможността да се запознаят с различни хора от различни среди, които живеят в различни географски места, според потребителите, е една от най-важните характеристики на YouTube. Разнообразието е от съществено значение за създаването на общност и за улесняване на взаимното ангажиране. Потребителите правят ясно разграничение между "нас" и "тях" (търговските канали) разграничение между "жители" - постоянните потребители, които са неизменна част от YouTube, и го третират като "виртуален дом" и "туристите" - посещават YouTube главно, за да гледат забавни клипчета и почти никога не си взаимодействат. Въпреки че и двата вида са добре дошли в общността, жителите се считат за силни участници в общността. Това означава, че потребителите имат чувство за общност. Те са част от група, разбират се помежду си и споделят съдържание по между си. Споделената цел е централният обект или идея, около които общността се събира. В случая на YouTube има една споделена цел и множество относително очевидни. Въпреки това, потребителите 49

Блоговете са предимно текстови, въпреки че някои са фокусирани върху снимки (фото блогове), видео ( видео блогове или "Vlogs"), музика (MP3 блогове) и аудио (подкасти).

118

отбелязват, че съществуват подгрупи с по - фокусирани цели. Степента на взаимодействие между потребителите, както и средствата, които се използват, за да комуникират един с друг, получават много внимание в клипове на потребителите. Възможността за лично взаимодействие променя възприятието на YouTube потребителите от излъчване, инструмент на едно място, когато могат да бъдат построени лични взаимоотношения. Потребителското качване на съдържание, в което се съсредоточават толкова общи интереси, създава групи. В тези групи потребителите показват едно лице, което не е много добре познато в реалния живот. В действителност има различни канали и един потребител може да бъде част от различни групи. Чрез подобни видео клипове потребители могат да изразят своето мнение по различни проблеми и различни свои лица, удовлетворяващи изискванията на различни общности. Каналите в YouTube насърчават взаимодействието и комуникацията чрез предоставяне на вътрешни комуникационни пътища (например коментари и лични съобщения). Най-разпространеният начин за комуникация е чрез публикуване на коментари или видеоклипове в отговор на видео, което създава признаване и емоционална привързаност между потребителите, въз основа на честотата и обема на лично взаимодействие. Потребителите подчертават техните взаимодействия като инструмент за циментиране на взаимоотношенията чрез споделяне на чувства, нужди и подкрепа. Концепцията за подкрепата има две форми в коментарите на потребителите: 1) Емоционална - в случай на нужда; 2) Практическа - видове взаимна препоръка – проявява се, когато потребителят се сблъсква с технически трудности или се опитва да насърчи себе си. Конкретните срокове и съвместният репертоар са част от описанието на общността от YouTube потребителите. Те са културни символи, които подпомагат създаването на смислена и уникална култура, оформяща общността. Тези символи са последователни в очите на членовете на общността. Например, когато потребителят използва термина "YouTuber", ще знае инстинктивно, че той означава постоянен и специален потребител (Lange, 2007), подобно на "Haters"50 - термин, отнасящи се до онлайн хулигани. Споделените преживявания (събития, ритуали и практики) насърчават по-силно чувство за общност. В YouTube споделените преживявания могат да варират от положителни събития, като срещи лице в лице, до разногласията и конфликтите, които възникват между потребителите, в резултат на взаимни "видео-битки". Личните отношения в рамките на по-голяма среда на една общност не са рядкост, дори и в онлайн среда, където основното място за среща е виртуално. 50

Човек, който не може да изпитва щастие заради успеха на друг.

119

Виртуалните общности обещават на своите потребители отворени, демократични, алтернативни пространства, в които могат да намерят хора със сходни интереси и становища, и в които хората са свободни да споделят и обсъждат идеи в безопасна среда. Скритото в обсъждането в тези общности по интереси е идеята, че тези отношения се развиват сред хората, които са географски разпръснати. Разбира се, хората са по-склонни да открият други, които споделят високо специализирани интереси, когато могат да търсят в по-широка популация. Въпреки това е възможно хората да могат да открият такива, които споделят техния специализиран интерес във физически базирана виртуална общност (Майкълсън, 1996). Дискусия Виртуалният свят оказва влияние върху реалния, освен това поведението ни в реалния свят е повлияно от това във виртуалния. Потребителското поведение трябва да се изучава в движение. Картината се променя ежедневно, всеки ден хиляди нови потребители се присъединяват към социалните мрежи. Това може да се преодолее чрез измерването и следенето на кликовете на потребителите, задълбоченото изследване на виртуалните общности в социалните мрежи и моделите на поведение на потребителите. Благодатна почва за подобно изследване са YouTube и Facebook.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: Anderson, B., Imagined communities: Reflections on the origin and spread of nationalism (rev. ed.). London: Verso, 1991 Bernard, J., The sociology of community. Glenview, IL: Scott Foresman, 1973 Brandtzæg, P.B., ‘Towards a unified media-user typology (MUT): a meta-analysis andreview of the research literature on media-user typologies’, Computers in Human Behavior ,Vol. 26. No. 5, pp.940–956., 2010 Brandtzæg, P.B., Heim, J. and Kaare, B.H., ‘Bridging and bonding in social network sites – investigating family-based capital’, Int. J. Web Based Communities Brandtzæg, P.B., Heim, J., Karahasanović, A., Skjetne, J., Dahl, H., Warholm, L.,Vanattenhoven, J., Nielsen, T.K., Vermeir, L., Pierson, J., Lievens, B. and Jacobs, A., (2009), Non-professional Users as Co-creators of Media Content , P6-2005-IST-41 (038312), D1.1.3., 2010 Blanchard, A. L. Developing a sense of virtual community measure.Cyber Psychology & Behavior, 10, 827–830., 2007 Blanchard, A. L. Testing a model of sense of virtual community. Computers in Human Behavior, 24, 2107–2123, 2008 Boyd, D. and Ellison, N.E., ‘Social network sites: definition, history and scholarship’, Journal of Computer-Mediated Communication, Vol. 13, No. 1, article 11, available athttp://www.jcmc.indiana.edu/vol13/issue1/boyd.ellison.html, 2007

120

Ellison, N. B., Steinfield, C., & Lampe, C., The benefits of Facebook “friends”: Social capital and college students’ use of online social network sites. Journal of Computer-Mediated Communication, 12(4), 1143–1168., 2007 Ellison, N. B., Steinfield, C., & Lampe, C., Connection strategies: Relationship formation and maintenance on social network sites. International Communication Association. Chicago, IL, 2009 IAB, Social: A closer look at behaviour on YouTube & Facebook, https://static.googleusercontent.com, 2010 FCOM, ‘Social networking. a quantitative and qualitative research report into attitudes, behaviours and use’, Office of Communication, London, 2008 Kang, I., Lee, K. Lee S., & Choi J., Investigation of online community voluntary behavior using cognitive map. Computers in Human Behavior, 23, 111-1269., 2007 Katz, D., The motivational basis of organizational behavior, Behavioral Science, 9, 131-146 Knoke, David and James H. Kuklinski, (1982), Network Analysis. Newbury Park, CA: Sage, 1964 Kozinets, R., ‘E-tribalized marketing? The strategic implications of virtual communities of consumption’, European Management Journal , Vol. 17, No. 3, pp.252–264, 1999 Mogallapu A., Social network analysis of the video bloggers' community in YouTube, http://scholars mine.mst.edu/masters_theses, 2011 Papacharissi Z. A., А Networked Self: Identity, Community, and Culture on Social Network Sites, Routledge, 2011 Papacharissi Z. and GriffithM. Looking for you: An analysis of video blogs, First Monday, 2010 Preece, J., Online Communities: Designing Usability, Supporting Sociability, Wiley, Chichester, 2000 Preece, J. and Rotman D., The ‘WeTube’ in YouTube– creating an online community through video sharing, Int. J. Web Based Communities, Vol. 6, No. 3, 2000 Rheingold, H., The virtual community: Homesteading on the electronic frontier (rev. ed.). Cambridge, MA: MIT Press, 2000 Rogers, Everett M. Diffusion of Innovations, Fifth Edition, The Free Press, 2003 Shah, D., Kwak, N. and Holbert, R., ‘‘Connecting’ and ‘disconnecting’ with civic life: patterns of internet use and the production of social capital’, Political Communication,Vol. 18, No. 2, pp.141–162, 2001 Tоnnies, F. Community & society (Gemeinschaft und Gesellschaft) (C. P. Loomis, Trans.). East Lansing, MI: Michigan State University Press, 1887/1957 Willson, M. A., Technically together: Rethinking community within techno-society. New York, NY: Peter Lang, 2006 Wirth, L., Urbanism as a way of life. American Journal of Sociology, 44, 3–24, 1938

121

ПРИСТРАСТЯВАНЕТО КЪМ ИНТЕРНЕТ И НАРУШЕНАТА КОМУНИКАЦИЯ В РЕАЛНИЯ ЖИВОТ Екатерина Цонева INTERNET ADDICTION AND THE BROKEN COMMUNICATION IN THE REAL WORLD Ekaterina Tsoneva Abstract: The report seeks to answer the questions that are directly related to the change of a real and normal life in the world of relationships in cyberspace and its real threats. The main arguments in the report are that the Internet is filled with countless risks and once you get into it any harder would pluck from virtuality. Keywords: Internet, addiction, dependence, virtuality, reality, risk, safety. 1. Увод Акцентът в изследването е поставен на влиянието на Интернет върху човешкото общество и промяната му, защото животът, който доста хора водят в Мрежата, крие много опасности, които засягат не само личностното развитие на човека, но и нарушават реалната комуникация. 1. Влиянието на Интернет върху отрицателни аспекти на Интернет.

нас.

Положителни

Продължителното стоене пред монитора прави човек пристрастен към Интернет, което води до загърбване на дом, семейство, реалност. Много от разводите по света стават именно поради тази причина, защото в този случай човек не се интересува от другия, а прекарва часове в Интернет пространството, загърбвайки реалността. Интерес за мен представляват хората, които са попаднали под въздействието на разговор с непознат в мрежата, в следствие на което се променят и забравят, че имат семейства, които впоследствие губят и в много случаи остават сами. Ще ви разкажа един случай на моя приятелка, която пострада онлайн, заради доверието си. Случаят е следният: писаха и два пъти в Интернет, а тя дори не осъзнаваше, че този от отсрещната страна не е същия човек, с който тя мислеше, че си пише. Човекът от отсрещната страна явно е бил хакер, който е целял получаване на лична информация, с цел използване в своя изгода или просто такъв човек, който е искал да навреди на друг, който е влязъл и разгадал паролата в скайпа и във Фейсбук, който е проследил дадена хронология и общувайки с нея й е внушил, че уж си пише със своя познат, а всъщност не е осъзнавала една 122

предстояща атака с последици. Например, в този случай непознатият е навредил на психическото й състояние. Тя се затвори в себе си и не говореше с никого, но дойде момент, в който нейните роднини и близки й помогнаха. ,,К.Боянов повдига два въпроса: доколко създаденият виртуален свят замества реалното общуване между хората и доколко придобивките от общуването в мрежата преобладава над отрицателните последствия?’’51 Интернет обаче в някои случаи може и да е полезен - човек може да срещне любовта на живота си. Мрежата е като лекарствата: ползването й в умерени дози е полезна, но прекаляването с нея е вредно и опасно. Живеем в динамичен свят и всеки е забързан в ежедневието си. Много хора са подвластни на Интернет пристрастяването. В следствие на това сайтовете ограбват личния живот и комуникацията между хората се нарушава. „Това е състояние, което за пръв път се описва в средата на 90-те години от нюйоркския психиатър доктор Айвън Голдбърг.“ (Енев, 2014:10) „Това да си пристрастен към Интернет е голям проблем, защото засяга психическото и физическото здраве. През 2008 година в Китай зависимостта към Интернет е официално призната за психично разстройство.“(Енев, 2014:12). Емоциите, които са част от психиката на човек, също съпътстват хората, които използват сайтовете за общуване, но тези хора никога не знаят дали няма да попаднат отново в капан. Психичните драми нарушават баланса на реалността и така хората, които седят с часове пред монитора попадат под заплаха. Усещането, което изпитват при разговор с непознат в мрежата ги кара да летят от щастие. Човек не бива да се доверява на непознати във виртуалността, както и да дава лични данни. Затова е хубаво да има центрове, които да помагат на хората да се отдръпнат от компютъра. Чрез компютъра човек живее в два свята: реален и въображаем. Човек, ако е разумен, може да си спести всеки вид заболяване, а едно от тях е зависимостта към Интернет. Все повече хора използват Интернет с найразлични цели. Това едва ли ще се промени. Той има плюсове и минуси. Например уеб камерите позволяват да видим човека от другата страна. Пристрастяването към Интернет се превръща във все по-сериозен проблем с всяка изминала година. Както при всяко друго нещо, и прекаляването с ползването на мрежата е вредно. Интернет кара човек да се чувства като гражданин на света, но в същото време не се налага да пътува никъде. „Интересни данни излизат от проучване на Дружеството на Психолозите от 2011 година, според което една трета от децата между 13 и 15 години активно общуват през Интернет и почти няма тийнейджър, който да няма профил във Фейсбук.’’(Енев, 2014:30). Тяхната комуникация също се нарушава. „Изследователи като Ричард Тайрър обобщават, че 51. http://bulfund2012.blogspot.bg/2013/01/blog-

post_8.html.

123

,,зависимостта е субективна загуба на контрол, причинена от повтарящо се излагане на обект, субект или поведение, при което зависимото лице използва зависимостта, за да задоволи психологически липси като социално взаимодействие, стрес или натоварване и тази зависимост е толкова силна, че преобладава в неговия живот и е в ущърб на всичко останало, включително приятели, семейство, работа и здраве.’’ (Енев,2014:32). Въпреки че не ми е известно да има изследване за това, колко процента от сключилите брак са се запознали в мрежата, техният брой нараства. Това е логично следствие от ползването на мрежата. Интернет може да се окаже и полезен в този случай, защото много хора нямат смелостта да заговорят противоположния пол и използват интернет пространството за тази цел. 2. Заключение И така стигаме до заключението, че Интернет има две страни, в зависимост от това, как човек прекарва времето си пред компютъра и дали прави паузи, когато сяда пред монитора, защото продължителното стоене във виртуалния свят изменя мозъка. Смятам, че е много важно родителите на децата да отделят време за тях, защото много деца попадат под въздействието на мрежата и се доверяват на непознати, защото родителите нямат време за тях. Децата казват всичко за себе си в мрежата, а и не само. В следствие на това те попадат под заплаха. Знакът е реалността и нереалността в мрежата, която е една илюзия. Много често хората се прикриват под някаква маска и се представят за това, което не са. Играят роли и по този начин печелят доверието на този от другата страна. Трябва да наблюдаваш своето поведение непрекъснато и да се контролираш, когато използваш сайтовете за общуване, защото никога не е сигурно кой седи от другата страна. Следователно този вид работа съдържа един вид проверка на личността. Интернет пристрастените са склонни да лъжат, да доизменят истината и да живеят в свой измислен свят. Много хора изкарват парите си, именно като работят чрез компютъра. Те правят анализи, когато се позовават на мнението на хората чрез мрежата: описват, съхраняват и представят своето наблюдение. Ние всички до голяма степен сме зависими от интернет, но трябва да осъзваем, че използвайки сайтовете за общуване нашата комуникация се нарушава в реалния живот. Ние често попадаме в примката на мрежата. Казваме си, че ще седнем за малко да си попишем, но се забравяме. Моят съвет е да се пазим и много да внимаваме какво и как говорим във виртуалното пространство, защото този от другата страна може да използва получената информация с престъпни намерения. Ако сме родители, нека да отделяме внимание на децата си, защото те използват мрежата да споделят проблемите си с непознати, които им объркват мозъка. 124

Аз, като родител на две малки деца, никога няма да позволя да нямам време за синовете си и да допусна грешката да говорят с непознати, било то в мрежата или в истинския живот, а вместо това, ще ги науча да споделят всичко с мен. Виртуалният свят може да навреди на състоянието ти. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: Енев С. Зависимост към Интернет и компютърните игри. ИК. ,,Стено”, Варна, 2014г. Боянов К. Влияние на интернет върху поведението на човека.,http://bulfund2012.blogspot.bg/2013/01/blog- post_8.html. Статията е качена на 8.01.2013г. Последен достъп на 2.11.2015г

125

ЕВОЛЮЦИЯ НА RANSOMWARE АТАКИТЕ Антонио Хаджиколев EVOLUTION OF THE RANSOMWARE ATTACKS Antonio Hadzhikolev Abstract: This paper is focussed on the ransomware attacks and it follows their evolution from their creation to our days. The two main types of ransomware – locker ransomware and crypto-ransomware - are explained in details. The paper also reveals their methods of distribution and the trends connected with their development in the future. In the final part, there are given some security measures that users should follow in order to prevent their devices from infecting with these types of malware. Keywords: security, privacy, ransomware, attacks, computer lockers, cryptoransomware. 1. Въведение

Процент на използване на Интернет

През последните десетилетия сме свидетели на бурното развитие на информационните технологии и свързаната с това поява на Световната глобална мрежа (World Wide Web). Статистиките сочат, че през 2000 г. 5,8% от населението на Земята е използвало Интернет, докато през 2015 година – този процент нараства на 46,4% или малко над 3 милиарда и 300 хиляди души (фиг. 1) [1]. Може да се направи заключението, че те се явяват своеобразен катализатор на фундаментални промени във всички сфери на човешкия живот, дейност и мислене.

50 40 30 20 10

5.8 7.9

12.7 9.4 11.1

15.7 16.7

23.5

26.6 28.8

32.7

35.7

42.4

46.4

2000 2001 2002 2003 2004 2005 2006 2007 2008 2009 2010 2011 2012 2013 2014 2015

Години

Фиг. 1. Ръст на използване на Интернет за периода 2000 – 2015 г.

126

Новото хилядолетие е свързано с понятия като “глобализация”, “дигитална революция” и преход към икономики, базирани на информация и знания. Информационните технологии са навсякъде около нас и едно от предназначенията, за които ги използваме, е да обработваме, записваме и обменяме важни файлове, съдържащи различен по характер информация. С увеличаване на броя на потребителите, използващи тези технологии, нарастват и атаките, насочени към тях. Този доклад не цели изчерпването на всички типове рискове и уязвимости, които съществуват, тъй като това надали е възможно, особено в такъв кратък обем. Целта му е да разгледа подробно един тип малуер (malware), а именно – ransomware, проследявайки неговата еволюция. Информационната култура на средностатистическия ползвател на информационни технологии не е на достатъчно високо ниво, ето защо от съществено значение е потребителите (както индивидуални, така и корпоративни лица) да бъдат запознати с него с цел предпазване на своите лични или фирмени данни. Конкретният мотив за написване на този доклад е свързан с все поголямото разпространение на този вид заплаха в последната година. 2. Определение на заплаха от тип “ransomware” и видове Ransomware е вид зловреден софтуер (malware), ограничаващ достъпа до дадена компютърна система и/или файловете и изискващ определена сума като откуп, изплатен към създателя му, за да бъде премахната въпросната рестрикция [2]. Концептуално съществуват два типа ransomware: locker ransomware и crypto ransomware. Първият ограничава достъпа на потребителя до съответното устройство, а вторият – до данните на него, най-често чрез криптиране [3]. Въпреки единството на своите цели, двата типа се различават по механизма на своето действие и пораженията, които нанасят. Locker ransomware, наричан още computer locker, е проектиран така, че да ограничава достъпа на потребителя до цялата компютърна система (или друго устройство). Това се осъществява чрез блокиране на достъпа до графичния потребителски интерфейс (GUI). Файловете на съответния компютър и самата операционна система не са засегнати. В повечето случаи се забраняват периферните устройства, като мишка, а функционалността на клавиатурата се ограничава, като се оставя единствено възможността да се въвеждат цифри. Този вид ransomware не е така ефективен, тъй като няма пагубни действия и потребителите имат възможност да възстановят достъпа до своята система чрез използване на различни приложения и методи. Евентуална насока за развитие на подобен тип зловреден софтуер е неговата потенциална атака на устройства, които имат ограничени възможности за взаимодействие с потребителите. Такива

127

например са умните часовници, както и Internet of Things (IoT) [4] устройствата, при които милиони свързани такива биха били изложени на риск от подобна атака. Най-често този тип малуер се дегизира, като съобщение от държавна институция, свързано с глоба, която потребителят трябва да плати, наложена му поради извършване на киберпрестъпление. Такъв екран е представен на фиг. 2.

Фиг. 2. Locker ransomware прозорец, призоваващ потребителя да заплати глоба Вторият тип – crypto-ransomware – е значително по-интересен от изследователска гледна точка. Неговата задача е да криптира файловете на съответния компютър, което прави тяхното използване без наличието на декриптиращ ключ невъзможно. Този зловреден софтуер се възползва от факта, че много малка част от потребителите правят бекъп (backup) на информацията, намираща се на техните твърди дискове или често не оценяват нейната стойност преди тя да бъде загубена. След като се инсталира, този тип crypto-ransomware претърсва информацията на компютъра, филтрирайки файлове, които могат да имат стойност за съответния потребител. Такива например могат да бъдат .jpg, .png, .doc/.docx, .ppt, .pdf и други файлове [5]. По време на криптиране на тези файлове, системата забавя своята работа, тъй като за този процес се изискват значителни ресурси. След криптиране, се визуализира съобщение, че компютърът е заразен, като са предоставени инструкции какво може да бъде направено, за да се възстановят файловете (фиг. 3).

128

Фиг. 3. Екран, визуализиращ съобщение, че файловете на съответната компютърна система са криптирани Този тип малуер е изключително опасен, тъй като се разпространява и на други свързани устройства – напр. USB памети, компютри в мрежата и т.н. Разликата с първия вид е, че при crypto-ransomware, достъпът до операционната система не е ограничен и тя може да продължи да се използва от потребителя. 3. Еволюция на ransomware атаките За първи зловреден софтуер от такъв тип се сочи AIDS Trojan, появил се през 1989 г. [6]. За разлика от днес, когато вирусът се разпространява чрез електронна поща, тогава е била използвана обикновена такава. През декември 1989 г. са разпратени 20 000 флопи диска в 90 страни от фиктивната компания PC Cyborg Corporation, маскирани като софтуер за установяване на риска от зараза със СПИН на база на попълване на интерактивна анкета. Такова приложение наистина е имало, но заедно с него, чрез дискетата се е инсталирал и зловредният софтуер, който след няколко дена се е активирал, криптирайки файловете на заразения компютър. За да се плати, е било необходимо да се изпрати паричен превод до панамска пощенска кутия – еквивалент на сегашните bitcoins.

129

Фиг. 4. Инсталация на Trojan AIDS (вляво) и съобщение, че файловете са криптирани, изискващо да се заплати (вдясно) Разбира се, този зловреден софтуер не е могъл да добие тези мащаби, които притежават crypto-ransomware днес, поради ограниченото използване на информационни технологии тогава. Въпреки че е считан за един от първите такива злонамерени софтуери, подобни типове ransomware започват да се появяват активно едва през 2005 г. На фиг. 5 са показани дяловете в проценти на четири типа заплахи – заблуждаващи реклами (Misleading Apps), фалшив антивирусен софтуер (FakeAV – напр. SpySheriff, PerformanceOptimizer, RegistryCare), Lockers и Cryptoransomware за периода от 2005 до 2015 г. На нея нагледно е представен преходът от един тип ransomware към друг през годините. От представените на фигурата данни става ясно, че в последните няколко години най-голям ръст бележи crypto-ransomware.

Фиг. 5. Относителен дял на новосъздадени ransomware софтуер по категории (Фигурата е заимствана от Symantec, The Evolution of ransomware [3])

130

През 2005 г. се появява Trojan.Gpcoder, който няма голям успех, тъй като използва симетрично криптиране на данни, което означава, че ключът, с който се криптират данните, се използва и за декриптиране. През 2006 г. се появява Trojan.Cryzip, който копира информацията на потребителя в архив, защитен с парола. Той също няма голям успех, тъй като самата парола се пази в кода на злонамерения софтуер. През 2008 и 2009 година е пикът на поява на т.нар. фалшиви антивирусни (FakeAV), които се представят за легитимни антивирусни програми, открили заплахи и проблеми със сигурността. Потребителите биват приканвани да заплатят цена за такъв продукт между 40 и 100 долара, но поради факта, че много от тях не обръщат сериозно внимание на тези предупреждения, фалшивите антивирусни също не се указват успешен ход. През 2008 г. се появява и първият locker ransomware – Trojan.Randsom.C. Той се дегизира като съобщение на Windows Security Center, който призовава потребителя да се обади на номер с добавена стойност, за да реактивира своя лиценз за защитния софтуер. През това време компютърът не може да бъде използван за други цели. Тези типове ransomware прерастват в на пръв поглед легитимни съобщения от ФБР, които информират потребителя, че му е наложена глоба, която трябва да плати, заради извършване на киберпрестъпление. Този тип ransomware достига своя пик през 2012 г. Потребителите са готови да платят, тъй като считат фалшивите съобщения от институциите за легитимни. Стига се до случай, в който мъж в САЩ се предава в полицията заради съобщение от такъв ransomware, че трябва да плати глоба, тъй като е преглеждал порнографско съдържание с деца. Оказва се, че въпросният човек наистина е имал такова съдържание на компютъра си и тъй като счита съобщението за истинско, сам се предава на властите [7]. От 2013 г. насам се наблюдава увеличение на атаките от тип crypto locker. С течение на времето, използваното симетрично криптиране на данни се превръща в асиметрично, с генериране на индивидуален ключ за всяка атака. В първите варианти на този софтуер ключът се е пазел на заразения компютър, което е давало възможност данните да бъдат декриптирани със специален софтуер (напр. Kaspersky Ransomware Decryptor [8]). Успехът на този тип ransomware се дължи на многото имитатори (copycats), които създават свои собствени версии. Асиметричното криптиране на файлове и използването на индивидуален ключ, който се изтрива от паметта след криптиране, правят възстановяването на файловете невъзможно на този етап. Към момента различните типове ransomware се срещат на персонални компютри, мобилни устройства, сървъри и др.

131

4. Метод на дистрибуция За да избегне заразяването с такъв malware, е необходимо да се знаят каналите, чрез които той се разпространява. Основните начини са няколко: - злонамерена реклама (malvertisement) ; - spam електронни писма – в последните години се наблюдават злонамерени писма, които са написани от името на енергийни доставчици, държавни институции, доставчици на пощенски услуги и др. Въпреки че писмата изглеждат легитимни, те съдържат линк, който препраща към злонамерен сайт или към изтегляне на злонамерен файл; - downloaders – след като този софтуер зарази даден компютър, той изтегля втори malware, който впоследствие се инсталира; - social engineering – някои типове ransomware притежават възможността да се разпространяват. Такъв е примерът с ransomware за мобилната операционна система Android, който след като зарази съответното устройство, подобно на червеите, се разпространява, изпращайки съобщения на контактите, записани в адресната книга на ползвателя, съдържащи злонамерени линкове; - ransomware като услуга (RaaS) – широкото разпространение на такъв тип злонамерен софтуер се дължи също на предлагането му като услуга (RaaS – ransomware-as-a-service). Пример за това е Torlocker. Неговият автор маркетира злонамерения софтуер като услуга в средите на други киберпрестъпници, които имат възможността да се включат в сътрудническа програма. Чрез нея те получават достъп до злонамерения софтуер и до контролен панел на цена от 300 долара, като за всеки заразен компютър те получават 70% от “откупа”, докато авторът на софтуера получава останалите 30%. Този метод е подходящ за лица, притежаващи достъп до голям брой инфектирани компютри. Не трябва да се пренебрегва и чисто психологическото влияние, което умишлено се указва върху потребителя. Това се постига чрез използване на образа на различни държавни институции (напр. ФБР). Съобщенията на ransomware заплахите в голяма част от случаите са обвързани с времеви лимит, който има за цел допълнително да въздейства върху вземането на решение от страна на потребителя. За да създаде допълнително доверие у заразените жертви, голяма част от тях позволяват безплатно декриптиране на един или няколко файла. Интересен факт е, че цената им е динамична, на база местоположението на заразеното устройство. Докато крайните потребители трябва да платят цена от средно 300 долара, за да получат достъп до своите файлове, то цената за бизнес организации достига 10 000 долара.

132

Такъв тип ransomware са разпространени из целия свят. Десетте страни, които отбелязват най-голям процент на такива атаки са: САЩ (38%), Япония (26%), Обединеното кралство (11%), Италия (7%), Австралия (4%) и Холандия, Русия, Канада и Индия с по 3%. 5. Бъдеще на ransomware заплахите ФБР предлага награда от 3 милиона щатски долара за предоставяне на информация, която би помогнала за залавянето или повдигане на обвинения срещу Евгени Богачев – създател на един от найразпространените malware от този тип – Cryptolocker [3]. Този факт, както и повишените опити на компетентните органи да накажат хората, отговорни за създаването на ransomware от тези типове, карат техните създатели да усъвършенстват начините, които използват за осъществяване на връзка с техните жертви. Така например, много от тях използват Tor и Invisible Internet Protocol (I2P), които гарантират анонимността и противодействат на опитите за проследяването им. Също така, киберпрестъпниците използват криптовалути като Bitcoin и Litecoin. В бъдеще се предвижда развието на ransomware атаките да бъде изключително повлияно от навлизане на wearable устройствата и от реализиране на концепцията The Internet of Things (IoT). Освен версии за десктоп операционните системи Windows и Mac OS, са създадени версии на малуер от този вид и за мобилната операционна система Android. Google има разработена специална версия на своята ОС, предназначена за т.нар. “умни” часовници, наречена watchOS. Според фирмата Canalys през 2014 г. са продадени 720 000 умни часовници [3]. Предвид големия брой ползватели на такива устройства и очакванията той да расте през следващите години, те биха били апетатни за ransomware атаки. Няма причина да не се смята, че такъв тип malware няма да може да работи на умните часовници, защото голяма част от тях, както беше отбелязано погоре, използват олекотена версия на Android. Най-подходящи биха били ransomware от тип screen-locker, които биха блокирали достъпа на потребителите до устройството, правейки го неизползваемо. Инсталацията би могла да се осъществява чрез изтегляне и стартиране на нежелано приложение (свалено например от заразен сайт). Според Cisco Интернетът на нещата ще се състои от 50 милиарда свързани помежду си устройства до 2020 г. [9]. Увеличаването на мащабите води със себе си и големи възможни за такъв тип атаки. Разликата е, че ако до този момент такива атаки не застрашаваха живота на хората, с развитието на IoT нещата не стоят точно така. Така например, наскоро изследователи осъществиха достъп до движещ се автомобил и успяха да превземат управлението му от шофьор, имайки контрол върху всички негови функционалности – светлини, волан, скоростна кутия,

133

спирачки и др. [10]. Това поставя много високи изисквания към сигурността на устройствата през следващите години. Не на последно място по важност, често срещани са случаите, в които софтуер от тип ransomware се предлага като франчайз или за съвместна работа дори и на хора, които нямат достатъчно познания, за да създадат такъв. Така например, Trojan.Ransomlock.K се е предлагал дори и на хора, които не са технически грамотни в сферата на кибератаките, с всичко необходимо за цената от 2500 WBZ (Web Money). Въпреки че първоначално въпросното продаване е ставало в underground форуми, днес някои от тези инструменти могат да бъдат намерени и изтеглени безплатно. 6. Мерки за защита и предпазване от такъв тип атаки За предпазване на атаки от такъв тип, изключително важни са превантивните действия, които трябва да бъдат предприети от потребителите. Те могат да бъдат обобщени по следния начин [2]: - редовно архивиране (backup) – от най-важно значение е да се прави редовно архивиране на файловете на съответния компютър на надеждно място (едно или няколко) през сравнително малък интервал от време. Ако става въпрос за организации, то те непременно трябва да имат разработен backup план, така че да могат да възстановят информацията, ако тя бъде изгубена; - инсталиране, конфигуриране и поддържане на антивирусно решение, като то не трябва да включва само защита срещу файлово-базираните атаки, а също и защита при изтегляне, защита на браузъра, защитна стена и др.; - редовно обновяване на операционната система и всички приложения – това отстранява уязвимости, които те притежават; - инсталиране и конфигуриране на Host Intrusion Prevention; - сканиране и филтриране на имейли от мейл сървъра според тяхното съдържание (приложимо главно за корпоративни клиенти); - ограничаване на крайните права на потребителите и тяхното обучение – ефективното обучение на потребителите, как правилно да реагират на непознати мейли и подозрителни файлове, може да се окаже решаващо (то е приложимо по-скоро за корпоративни клиенти). От важно значение са правата, които те притежават, тъй като съответните забрани биха могли да противодействат на малуер от този тип да бъдат изтеглени, изпълнени и т.н. При заразяване с crypto-ransomware не е възможно възстановяването на файловете, тъй като текущите му версии използват криптиране с RSA2048 ключ, който е невъзможен за разбиване. След като криптират

134

файловете, те изтриват ключа от системата. Също така те премахват и Shadow Copies, които Windows автоматично прави през определен период от време с цел файловете да не могат да бъдат върнати към предишно тяхно състояние. В случай че потребителският акаунт няма администраторски права, тяхното изтриване не е възможно. 7. Заключение В следващите години все повече мобилни устройства ще бъдат свързани помежду си, осъществявайки достъп до Интернет. Наред с редицата предимства, това ги излага на риск от потенциални заплахи. За своята история, ransomware aтаките еволюират, търсейки ефективни начини за заблуда на потребителите и нанасяне на най-големи щети с цел получаване на печалба от плащания от страна на засегнатите хора. С цел предпазване от такъв тип малуер, е необходимо да се съблюдават определени правила и да се вземат превантивни действия. Какъв ще е следващият етап от развитието на ransomware атаките и в какъв обем ще се разпространят те, предстои да разберем в следващите години. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: 1. 2. 3. 4. 5. 6. 7. 8. 9. 10.

http://www.internetworldstats.com/stats.htm, достъпен: 22.02.2016 г. http://geakom.net/index.php/25-news/18-ransomware, достъпен: 22.02.2016 г. http://www.symantec.com/content/en/us/enterprise/media/security_response/whitepaper s/the-evolution-of-ransomware.pdf, достъпен: 24.02.2016 г. http://www.cisco.com/c/en/us/solutions/internet-of-things/overview.html, достъпен: 24.02.2016 г. https://blog.malwarebytes.org/intelligence/2013/10/cryptolocker-ransomware-what-youneed-to-know/, достъпен: 24.02.2016 г. https://medium.com/un-hackable/the-bizarre-pre-internet-history-of-ransomwarebb480a652b4b#.pc90ybc7z, достъпен: 24.02.2016 г. http://mashable.com/2013/07/28/virus-child-pornography/#2lKTB8ArkGq, достъпен: 26.02.2016 г. https://noransom.kaspersky.com, достъпен: 26.02.2016 г. http://www.cisco.com/c/dam/en_us/about/ac79/docs/innov/IoT_IBSG_0411FINAL.pdf, достъпен: 28.02.2016 г. http://www.wired.com/2015/07/hackers-remotely-kill-jeep-highway, достъпен: 28.02.2016 г.

135

ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЗАРАЖДАНЕТО НА ПЛАКАТНОТО ИЗКУСТВО И ПОЯВАТА МУ В БЪЛГАРИЯ Настасия Драгнева EXAMINATION OF THE NASCENCY OF THE POSTER ART AND ITS APPEARANCE IN BULGARIA Nastasiya Dragneva Abstract: Examination of the appearance of poster art and its importance as a manifestation of the time itself and becoming a mirror of the society. Its development into an advertising weapon. The perception of the poster as a part of the art in the Bulgarian culture and its development in a period of lack of creative freedom. The gradual growth of the poster art to the beginning of democracy. The establishment of the joke in the composition and the double entendre in the perception. Key Words: poster, Art Nouveau, perception, examination, political poster, advertising, show-bill. Плакатът представлява сам по себе си композиция от изображения и думи – или само думи, които често са с отделен графичен израз. Интересът към това, което плакатът има да каже, трябва да се задейства, като или разсейва минувачите или ги „стряска“ със своята образност. Поради тази причина плакат, проектиран само и единствено с текст се нуждае от „чужда“ помощ, за да се компенсира липсата на привлекателен изобразителен елемент – в такъв случай се използва типографията (дял от графичния дизайн, третиращ уместната и естетически издържана употреба на различните шрифтове). Това е често срещан случай, при който дизайнерите използват най-различни стилове в един текст, само за да може плакатът да „хване окото“ на зрителя. Вариациите в шрифта е важно да бъдат направени, като най-често се поставят дълги блокове текст, по този начин той става по-лесно разчетим. Една от отличителните черти на постари плакати е, че те могат да се оприличат на "стенни вестници." Илюстрираните плакати често са имали художествен израз, като не е ясно дали това е било умишлено и преднамерено желан ефект, но едно нещо е сигурно - времето, в което един плакат е създаден, говори за самия него. Най-ранните плакати напомнят уголемени реклами във вестниците, съдържащи текст и илюстрации, определени в колони. Според някои източници, първият печатан екземпляр, доближаващ се до плакат е бил публикуван в Англия през 1477г. от господин на име Уилям Какстън – в този случай говорим за полица. Това твърдение е под въпрос, тъй като функцията на плаката, като носещ съобщение, е определено толкова стара,

136

колкото изкуството на печата, или дори по-стара - защо да не са съществували плакати много по-рано? Няма закон, нито конкретно определение, които да гласят, че плакатът, за да бъде наречен плакат, би следвало да е отпечатан. Ако разглеждаме нещата от тази гледна точка, то още в древен Рим може да се говори за плаката, като носещ съобщение. Наблюдавало се наличието на специални площи за обявяването на съобщения, имало е забрана за изписването им на случайни места. Съществували са и обяви за циркови и театрални спектакли, за народни увеселения, известявало се е дори появяването на нови творби. Пример за друг познат илюстративен плакат е отпечатания във Франция, реализиран на 17 октомври 1482 от Жан дьо Пре, печатар, с религиозен характер. (Olof Halldin 2001). За да бъдем по-точни, когато говорим за поява на модерният плакат, би следвало да отбележим, че това се е случило през втората половина на 19 век - 1866. Жюл Шере поставил началото на първите плакати в Париж, които са били произведени чрез използване на цветна литография. Шере и Тулуз-Лотрек създават във Франция „La Belle Epoque“ (от френски: Красива епоха. Отбелязва се с културно развитие в областта на изкуствата и литературата. Появяват се импресионистите, които повлияват на плакатното изкуство). Най-характерен за този период е стилът „Ар Нуво“. Обособява се като авангардно движение, противоречащо на историческите академичните правила. Проявява се веднага след импресионизма и преди експресионизма. Стилът се отличава с изобразяване на плоски декоративни форми, преплетени форми на камшиковидната крива, асиметрия, изтъкване на ръчно изработените предмети, като опозиция на фабричното производство, широка употреба на нови и често скъпи материали, внимание към детайла и изработката, отхвърляне на предишните стилове в изкуството. Особено характерни за „ар нуво“ са всевъзможните вълнообразни форми – ластари, пламъци, вълни, буйни, развяващи се стилизирани женски коси. Засилено е присъствието на пълзящите флорални мотиви. Много архитекти, като Гауди, утвърждават този стил на пренаситената украса в архитектурния пластичен декор и вдъхновяват творците, което води до развитието на художествения изказ на плаката. Художници от „Ар Нуво“ са се стремили да неутрализират различията между известни и безизвестни творци, да обединяват всички изкуства и да свържат изкуството и ежедневния живот. (д-р Димитър Димитров 2014г., 12-15) Изкуството от периода „Ар Нуво“ се свързва и с големите рекламни плакати на Анри Тулуз Лотрек, Алфонс Муха и Жюл Шере - считан за бащата на рекламния плакат и е бил наричан още и „баща на женската независимост“. Освен, че бил художник и дерокоратор на театрални сцени, той открил свой малък литографичен офис в Париж през 1866г. Шере създава и нова литографна техника, която отговаряла по-добре на нуждите на рекламодателите: той прибавил много повече цвят, който в комбинация

137

с иновативната типография, придал на плаката доста по-голяма стойност и изразителност. Шере се определя, като човекът, въвел идеята за секса в рекламата, или поне като този, който пръв експлоатирал женските образи, като рекламен трик с така наричаните „Шеретки“. Може да се види как повечето от неговите произведения са изпълнени с женски образи, които прекрачвали табутата на тогавашното общество със своята провокативност. За разлика от плакатите на Лотрек, смеещите се и провокативни жени на Шере създали нова концепция за изкуството изкуството в услуга на рекламата. (Аврамов, Д. 1994) По същото време шведски творци са били повлияни от този стил и през 1890 г. формират сдружение с кратък жизнен цикъл - "Артистични плакати", което създава ценна серия от плакати с някои от най-големите художници на Швейцария. Някои от най-забележителните творци, които са работили в сдружението са Оле Хойстберг, Рагнар Остберг, Нилс Крюгер, Артур Сьогрен, и Алберт Енгстром. През 1893 г. Калеб Алтин, като част от сдружението, прави артистичен рекламен плакат за пивоварна, „Stora bryggeriet“, на който се промотира, че "Бира Stora bryggeriet е най-добрата". Все по-често плакати са правени под формата на големи цветни изображения. Идеята била да се покаже качеството на художествената стойност в рекламата, с цел по-ефективна комуникация и предаване на съобщение и по този начин да се постигне продажба на продукта. В тези случаи, текстовият елемент обикновено е доста кратък и не толкова забележим. (Olof Halldin 2001) У нас обаче нещата винаги опират до липса на пари и всичко се реализира в доста по-скромни граници. Културните процеси в България текат със значително закъснение, те по-скоро са огледални реплики на културните явления, които еволюитивно протичат в останалия свят. Въпреки че елементите на обява и съобщение могат да бъдат открити още в старобългарската култура, за появата и зараждането на българския плакат се говори едва през епохата на Българското възраждане. За негови първообрази се смятат българските възрожденски щампи. Те представляват творби с религиозно-просветително съдържание, но щампите не само разясняват религиозни догми и представят образи на популярни светци, но имат и основно предназначение да привличат богомолци към светите места. Един от първите примери за форма на плакатно изкуство е самоковска гравюра върху дърво на Сотир Карастоянов, която показва своеобразно зараждане на българския плакат в някои прояви на възрожденската графика. Тази гравюра най-ярко очертава характера на българския плакат в ранния стадий на неговото зараждане той не само информира, но прави това с целенасочена патриотична насоченост. Хенрих Дембицки е създателят на българската политическа карикатура и възрожденската графика. Първите литографии на наши народни дейци са

138

изработени от поляка емигрант в Румъния - Х.Дембицки. Той е бил другар на нашите революционери и хъшове, и тясно свързан чрез приятелски връзки с поета-революционер Христо Ботев. Неговите литографии, пръснати из българските градове и села, култивирали почитта към смелите духове на бунтуваща се България и чрез това не малко са допринесли за повдигане на народното самосъзнание. Неговите литографии заемат важно място в развитието на българския плакат, някой от които са: „Сладко е да умре човек за отечеството“ - табло с медалионите на Г. С. Раковски, Ангел Кънчев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър и др. национални герои, „Второ сражение на българските въстанници“ - под предводителството на Х. Димитър и Ст. Караджа. По-ярки прояви през Възраждането има мемориалният жанр на плаката. Появява се и туристическият плакат, но той не създаден с търговска цел, а е изцяло подчинен на националното осъзнаване на българския народ, на освободителните борби. Това става в пределите на възрожденската щампа, която се определя като гравюра с религиозно съдържание. По същото време някои изследователи сочат, че плакатът на Запад е бил използван като реклама, която подканя вярващите да си купят индулгенции за опрощаване на греховете, докато българските възрожденски щампи са в услуга на светски задачи. Те се създават, за да разпалват и подкрепят възрожденския дух. Това обстоятелство, в още поголяма степен, подчертава революционния характер в зараждането на българския плакат. Формирането на българския плакат става след 1878г., оповестяваща края на Възражденето и официалното Освобождение на България. Цялото историческо развитие на страната след това е скокообразно и конвулсивно в стремежа си да се настигнат другите страни и да се превъзмогне вечното ни изоставане по политически и географски причини. Поради огромната времева пропаст от петстотин години робство след Освобожденинето, нямаме реална представа за плавна еволюция в интелектуалното и културното ни развитие, а сме принудени да повтаряме и копираме вече утъпканите пътища на утвърдените образци. Но благодарение на утвърдения стремеж към знания и копнеж по новото, съумяваме да заличим големите културни загуби. Още няколко течения в изкуството повлияват на българските творци, поради факта, че някои от тях се обучават в чужбина, предимно Австрия и Германия. Експрисионизмът е един от тези стилове. Всъщност, като явление, е вид протест срещу съществуващия тогава обществен ред. Проявата му би следвало да се разглежда в тясна връзка с желанието за промяна на начина на живот на големите социални впечатления на обществото. Друг стил, който повлиява на графиците и плакатистите, е сюрреализмът. В България, като цяло, по това време различните стилове в изкуството навлизат доста по-късно от останалите части на Европа, поради

139

причини от политически и икономически характер. Въпреки наличието на на някои очевидни елементи на диктатура и силови методи на управление, най-вече през периодите 1923-1925г. и 1934-1935г., въпреки липсата на многопартиен живот през втората половина на 30-те години, сред българската интелигенция се открива силна вълна на културен подем. В България, да говорим за развитие на плакатното изкуство в този период е доста относително. Съществува по-скоро копиране на европейски образци и реплики. В този период е по-важно съдържанието, а не опаковката. Вместо плакати, така както ги разбираме днес, се печатат по-скоро афиши – шрифтово изписани със съответните големини на буквите. В края на 19 век, когато в Западна Европа плакатът се появява като ново художествено явление, то в България говорим за политически плакати. През 30-те години и до Девети септември 1944г. - свалянето на правителството, творчеството на художниците се съсредоточава за осъществяване на връзката между началните стъпки на революционния плакат през 20-те години и неговия подем в първите години след установяването на народно–демократичната власт в страната. В България да говорим за развитие на плакатното изкуство в този период е доста относително. Съществува по-скоро копиране на европейски образци и реплики. В този период е по-важно съдържанието, а не опаковката. Вместо плакати, така както ги разбираме днес, се печатат по-скоро афиши – шрифтово изписани със съответните големини на буквите. Образният строй на плаката продължава да се формира и да се изявява с ярки творби в областта на периодичния печат, но тези изяви вече нямат качествата на предвестници. Това е и периодът на Втората световна война (1939г. 1945г.). Масово се разпространяват и агитационните плакати. Тук се появяват и едни от най-известните по това време - Американският плакат за набиране на войници с лозунга „Ние искаме ТЕБ за американската армия“. Създател на серия от подобни пропагандни плакати е Джеймс Монтгомари Флаг. По същото време, подобни плакати, вдъхновени от този, се появяват и във Франция и Русия. В навечерието на Втората световна война в културно отношение българският народ вече се е отърсил от ориенталските си комплекси и участва равностойно в европейските културни процеси. Българската култура, макар и трудно, се конкурира с развитите европейски държави и върви по същия път, като доказва своята принадлежност към Европа. Между периода 1944-1989г. се наблюдава тотален контрол и власт върху културата и изкуството в страната. Настъпва един период на тотална деградация на обществото, на чийто връх изплуват хора без всякаква култура, знания и морални ценности. Започва едно налагане на културни образци от Съветския съюз, нямащи нищо общо с културните традиции в България и българската интелегенция. Толерира се простащината и

140

ограничеността във всички аспекти на духовния живот. Руските традиции и културни виждания се налагат изцяло в българското общество. „Съветския фактор“ е в силата си, а обществото линее в културен аспект. Правят се промени навсякъде в образованието, въвежда се задължително изучаване на руски език. Партията е движещото колело в механизма. Заслужили партийци получават висше образование при по-леки условия. При кандидатскването за висше образование е въведен „класово-партиен подход“. Целта е в университетите да не се допускат младежи и девойки с „фашистки“ и „кулашки“ произход. Процъфтява култът към личността на „Вожда“ – партийният лидер. Натрапва се виждането, че той е полубожество, от което зависи всичко. Типично плакатни решения имат по това време много от политическите рисунки на Александър Жендов. Не случайно неговата рисунка „Вождът” става първообраз на редица плакати непосредствено след Девети септември, а и самата тя е използвана за плакат във връзка с 80-годишнината от Бузлуджанския конгрес. Тази рисунка утвърждава образа на Димитър Благоев като предводител и знаме на борбите на революционизирания пролетариат. В цялата тази атмосфера на комунистическо влияние, да правиш нещо смислено и дизайнерско, изглежда просто нелепо. Да рисуваш портрети на вождове, да правиш агитационнни табла, композициите в изображенията да са като откъс от самата „перфектна действителност“, отразяващи самия живот на работническите обединения, които трябва да изглеждат щастливи, че имат „избор“, да пишеш безкрайни и фрапиращи със своята наивност лозунги се смята за правилния път на развитие. „В период около 20 години в България нищо съществено не се прави освен да се проектират шизофренични украси за поредния партиен конгрес или конференция, или да се изработват инфантилни проекти за манифестациите за 1-ви май, 9-ти септември или 7-ми ноември, да се рисуват до безкрай портретите на партийните ръководители, или да се копират съветски плакати с Ленин и Сталин.“ – д-р Димитър Димитров. И твърдението е съвсем вярно до началото на 60-те години, когато е почти невъзможно да се говори за смислен графичен дизайн, камо ли за свобода на творческия изказ. Като цяло, художниците нямат голяма творческа свобода в изграждането на плакатите. Те са силно повлияни от социалистическото влияние от това време. 9-ти септември е фактор, който остава да влияе на плакатното изкуство и неговите прояви, дори през комунистическия период. След освобождението, СССР също се явява един водещ фактор в развитието на това изкуство и силно повлиява неговите изяви, част от които са и плакати, свързани с октомврийската революция. Един от примерите за ограничаване на културното развитие и изказ на творците е романът на Димитър Димов „Тютюн“, който е остро критикуван от привържениците на така наречените „социалистически реализъм“. Романът е забранен и принуждават автора да го преработи.

141

Друг пример за репресия е художникът Александър Жендов, който е обвинен в пристрастие към упадъчната школа „изкуство, заради самото изкуство“. Масово са забранявани филми и книги. Печатът е поставен в услуга на пропагандната дейност на партията-държава. От друга страна, за рекламни плакати е трудно да се говори, защото реклама не съществува. Няма изобщо никакво място за нея. В плаката преобладава изображението на жената, като символичен носител на различни функции и прояви, но тя не се използва по същия начин, като в творбите на Шере, не носи символика за разбиване на табутата в обществото. Имаме краен консерватизъм, тя се появява облечена в народна носия или в модерен тоалет, представяна като обикновена жена или неземно същество, тя самата изразява идеята на илюстрацията или се явява помощна фигура, която придържа допълнителни други символи или табела с надпис, но нищо повече от това. Не може да се говори за провокативност с цел да се въвлече сексът, като средство за реклама. Тук изобщо не става въпрос за подобна проява на изкуство, въведена още през 1890 г. Иван Славов е един от българските художници, изградили плакатите си, използвайки женската фигура, като основа за тях. Междувременно изчезва текстовото многословие, само името на фирмата или предприятието остава. В повечето случаи то има смислова връзка с нагледното изображение, понякога е придружено с рекламен текст, но кратък. Илюстративността намалява, появяват се опити и за въвеждането на илюстрацията като метафора. Всичко това се дължи на обстоятелството, че се навлизат в тази област на художници с творческо отношение към проблемите. Тези художници нямат творческа свобода, подчинени са на вкуса на дребни производители и търговци, и поради това не могат да променят потока на безвкусицата, но все пак появяват се отделни творби, които имат място в ранния стадий на обособения вече български плакат. В рекламния, основно на почит са вкусът и изискването на поръчителя, художникът се съобразява с тях, неговите творчески предпочитания не се вземат под внимание и не са ключов фактор при създаването на плаката. Един от пионерите в областта на рекламните плакати е Пенчо Георгиев. Някои негови творби днес могат да се наредят между постиженията на българския рекламен плакат през 30-те: плакатът, който рекламира боите „Indanthen” и плакатът на цигари „Ракета“. Плакатите на Георгиев не са най-ранните, „чисти” от страна на фигурно представяне, рекламни плакати. Какво има за рекламиране реално, като има една партия, един вожд, един вид сирене, един вид хляб. По отношение на самия печат нещата не са поцветущи, техниката е остаряла, останала от 30-те години. Плакатът, като отделна художествена форма, почти не съществува, освен във вариант на агитационни материали с пропагандна цел, насочени против враговете на

142

„Новия“ обществен строй. Изкуството се намира в клетка, но въпреки това много български творци съумяват на развият творчеството дори и сред тази неблагоприятна среда. Васил Йончев е един от хората, който дори и до днес вдъхновяват много плакатисти и графични дизайнери, Александър Жендон става жертва на партията, но неговия почерк заема едно от важните места в българската културна идентичност. За последните години на комунисическата епоха е характерна пословичната метафоричност в изказа. Наблюдава се силна символика с цел да не се стигне до директен изказ и внушения, поради опасността от репресии към авторите. Автори като Пекарев използват сюрреализма, като художествен похват за създаване на двусмисленост на изказа, с цел да се покаже мнението по дадена тема и събитие. Въвежда се вицът и брилянтното чувство за хумор. Пример за такива творби са тези на Чехларов, които са изчистени и енциклопедични, като повод за анализ. „Все пак според мен за един плакатист е най-добре да бъде и талантлив, и интелигентен, защото плакатното изкуство е нещо повече от обикновено наподобяване на натурата. Плакатът трябва да бъде осмислен от горе до долу - създаването му изисква разнородни познания, висока обка култура, ерудиция. (професор Тасив – сайт на списание „ProGRAFICA“-2012г.) Плакатите, в своята същност, са изключително ясни отражения на ценностите, тенденции и важните събития на времето, към което принадлежат. Те действат като индикатор, оформящ и показващ отношението в обществото, като по този начин се явяват превъзходно огледало на времето. Плакатът трябва да бъде разглеждан като елемент, който пресъздава историческите настройки, докато рекламният играе значителна роля със своите манипулативни презентации на съобщения. Текстът и изображението са носители на посланието. Картината илюстрира текста. Взаимодействието в графичен израз между картина и текст е това, което мнозина смятат, че представлява съвременния смисъл на думата плакат и съдържа уникалната му характеристика. Плакатът дава възможност да се възбудят въображението и емоциите на зрителя. Той трябва да се конкурира с факта, че зрителят често е в движение, на разстояние, или може би се разсейва от контекста (обстановката), в който е поставен. Целта е да грабне вниманието бързо и да направи впечатление само за един миг, а изображението е най-бързия начин за постигане на тази цел. Работата на плаката е да информира. Зрителите трябва да се чувстват, че са научили нещо, че те са били уведомени. Това изисква различни хитрости или форми на артистизъм като съблазняване, възбуда, или манипулация. Привличане, изненада, шок, и напомняне, са централни правила в реториката на плаката. Един ефективен плакат използва комбинации от стилистичните ресурси, които акцентират помежду си. Въвеждането на хумора в българския плакат допринася много за неговото

143

развитие. Развитието му е трудно и бавно, подтискано от обстановката, в която се намира, но все пак съумява да намира пролуки по свой начин и да изяви себе си чрез двусмисления „виц“. Благодарение на своите творци, българския плакат бавно, но сигурно пише своята история, която дава основата за развитието на много съвременни плакатисти. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: https://bg.wikipedia.org/wiki/Типография д-р Димитър Димитров 2014г.: Българският графичен дизайн – история, тендинции и развитие,Нов Български университет 2014г., с. 12-15 Босилков, С. (1973).: Българският плакат: Предвестници. Ранни прояви. Съвременно развитие, изд. Български художник Аврамов, Д. (1994).: Летопис на едно драматично десетилетие, изд. Наука и изкуство, http://kultura.bg/web/летопис-на-едно-драматично-десетилетие Професор Тасив: сайт на списание „ProGRAFICA“- 2012г. Olof Halldin 2001: The History of Posters, National Library of Sweden

144

------ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ-----ДИАЛЕКТИЧЕСКОТО РАЗБИРАНЕ НА ТРИЕДИНСТВОТО В БОЖЕСТВЕНАТА ПРИРОДА, С ОГЛЕД ФИЛОСОФИЯТА НА ХЕГЕЛ Борис Николов DIALECTIC UNDERSTANDING OF THE TRINITY OF THE DIVINE NATURE IN THE LIGHT OF THE HEGELIAN PHILOSOPHY Boris Nikolov Abstract: Hegel defines the term ,,God’’ as an absolute, eternal idea. This idea represents the eternal existence of God in and for itself. The ever present idea is subdued by the being created by it, realizing as an universal spirit, which embeds itself as a trinity in the form of the universal divine nature. This divine nature functions in three forms: universal, uncommon and single, in which the idea passes from the form of the spirit in itself, denying itself as nature, in the form of the spirit for itself. In the first moment God exists as an abstract universality, then in the second moment he multiplies in himself, and finally the specified universality returns to itself as an absolute subjectiveness, absolute presence in itself or an absolute spirit. Those are the three forms, in which the divine reality expresses itself. This movement is entirely in itself, which passes from an absolute substance in absolute subject. Key words: Absolute subject, Absolute spirit, Absolute idea, God, Trinity В „Лекции по Философия на религията“ Хегел определя понятието „Бог“ като абсолютна, вечна идея. Тази идея представя вечно съществуването на Бога в себе си и за себе си. Бог е създател на света и природата, която се разделя в себе си на две: физическа природа и краен дух. Светът и природата се разбират като образи на нещо друго (инобитие), отличаващо се от вечното божествено битие и отначало полагащо се в Бога. От една страна Бог е длъжен по своята същност да примири със себе си тази обособена от своето битие природа, тъй като вечната идея съществува в природата под формата на отпаднало единство със себе си. Вечната божествена идея се примирява със създаденото от нея налично битие, осъществяващо се у Хегел като всеобщ дух, който полага себе си в три определени изхода от базовата догма на християнството за Бога, като троица във вида на триединствена божествена природа. Трите форми, в които се осъществява божествената природа, Хегел ги смята за основополагащите момента, отнасящи се към понятията: 143

всеобщо, особено и единично, в които идеята преминава от форма на духа в себе си, отричаща себе си като природа, във форма на духа за себе си: „вечное в себе и у себя бытие, форма всеобщности; форма явления, партикуляризации, бытие для другого; форма возвращения из явления в самого себя, абсолютная единичность.“ (Гегель 1997, 224). От гледна точка на субективното съзнание, те могат да се разгледат: „Первая форма есть элемент мысли. В чистой мысли бог выступает так, как он есть в себе и для себя, как он есть в откровении, но он еще не проявился. Бог в своей вечной сущности у самого себя, но - открывающий себя. Вторая форма состоит в том, что бог существует в элементе представления, в элементе партикуляризации, что сознание связано отношением к другому, это проявление. Третьим элементом является субъективность как таковая. Эта субъективность отчасти непосредственна - чувство, представление, ощущение; отчасти же она есть понятие, мыслящий разум, мышление свободного духа, который только благодаря возвращению свободен в себе.“ (Пак там, 224). В първия момент Бог съществува абстрактно универсално, след това във втората той се множи в себе, т.е се явява като определен, краен, единичен, диференциран; накрая конкретизираната универсалност се връща в себе си, като абсолютна субективност, абсолютно присъствие-в-себе-си или абсолютен дух. Това са трите форми, в които божествената реалност експлицира себе си. "Spirit is the divine history, the process of self-differentiation, of diremption and return into self" (Hodgson 2005, 127). Това движение е изцяло в себе си, при което преминава от абсолютна субстанция Бог в абсолютен субект. "Subjectivity is ‘the infinite elasticity of substance that enables it to dirempt itself inwardly and make itself its own object’. God as spirit is ‘infinite substantial subjectivity’"(Пак там, 127). Богът, мислен в своята вечна идея в себе си и за себе си, представлява първото лице в троицата „Бог-Отец“: „Рассмотренный, таким образом, в элементе мышления бог существует, так сказать, до или вне сотворения мира. Поскольку он, таким образом, есть в себе, он есть вечная идея, еще не положенная в ее реальности, еще только абстрактная идея. Бог в своей вечной идее выступает, таким образом, еще в абстрактном элементе мышления, а не постижения в понятиях. Эта чистая идея есть то, что мы уже знаем.“ (Гегель 1997, 227) Бог е битие в себе си и за себе си, той е независим от останалите свят и крайния дух. Той е абстрактно понятие, което не може да се обхване автентично в понятие, а се реализира в действителността: „Бог в своей вечной идее выступает, таким образом, еще в абстрактном элементе мышления, а не постижения в понятиях. Эта чистая идея есть то, что мы уже знаем. Это элемент мысли, идея в ее вечном настоящем, как она есть для свободной мысли, чье основное определение состоит в том, чтобы быть неомраченным светом, тождеством с собой, - элемент, еще не отягощенный инобытием“ (Пак там, 227).

144

Бог, като дух във всичко, полага себе си в своето реално битие чрез отрицание на себе си в природата. „Spirit is a process of being brought forth, or of bringing itself forth. It brings itself forth out of nature, out of God’s created otherness, which it ecessarily presupposes since spirit entails consciousness or cognition, and consciousness is always embodied. The self-cognition of absolute spirit rises up out of the multiple consciousnesses of finite spirit“ ( Hodgson 2005, 128). Като абсолютен дух, Бог е длъжен да определи себе си чрез своето отрицание и да се съотноси със самия себе си, като друго свое собствено за себе си битие. Именно от това произлиза, чрез реализация неговото триединство: „Бог есть дух, в абстрактном определении он, таким образом, определен как всеобщий дух, который обособляет себя; это абсолютная истина, и истинной религией является та, которая имеет это содержание. Дух есть этот процесс, движение, жизнь; он различает, определяет себя, и первое различие состоит в том, что он выступает как сама эта всеобщая идея.“ (Пак там, 229). Това, което прави духа абсолютен и безкраен е, че всички негови отношения възникват в границите на божественото, т.е. в себе си. Докато крайният дух има външни отношения, които имат значение като крайни, заради своето крайно съществуване във времето и пространството. Абсолютният дух включва този външен фактор, но тези отношения са вътрешни спрямо него, тъй като те са само моменти или измерения от цялата интерсубективност, те са вътрешно диференцирани на цялото. Като Абсолютен дух, Бог е цяло (das Ganze): „Universal spirit—the whole [das Ganze] that it is—posits itself in its three determinations, i.e. it develops itself, realizes itself; and it is complete only at the end, which is at the same time its presupposition(Пак там, 129). Първоначално Бог е „всеобщее содержит всю идею, но лишь содержит ее; есть лишь идея в себе“ (Гегель 1997, 229-230). Бог в първия акт действа като друго/инобитие, противопоставяща се всеобщност на особеното. Така Бог се представя като отличително от него, но така че това отличително има цялата негова идея в себе си и за себе си, така „эти два определения и друг для друга выступают как одно и то же, как тождество, как Одно суть то, что это различие снято не только в себе; мы это не только знаем, но и положено, что они суть одно и то же и, поскольку эти различия снимаются, это различие состоит также в том, что не полагается никакого различия, и, таким образом, одно в другом находится у самого себя. Это сам дух, или, выражаясь языком чувства, вечная любовь. Святой дух есть вечная любовь“ (Пак там, стр 229-230). Бог, като Свети Дух, е пълно осъществяване на всеобщата божествена природа в своето единство и абсолютно единство на всеобщото и особеното във вида на две лица. Тези две лица са различни, но това различие не е действително, а в идеален план. Тези три момента, според Хегел, представляват самата вечна идея за Бога. Тя е изразена в християнството във вида на триединствена божествена природа: Бог е

145

вечно в себе си и за себе си битие, вечно поражда себе си като свой Син. Последният отличава себе си от себе си-абсолютно определен, но така че, този образ се отличава от себе си не във формата на инобитие, „а отличенное непосредственно есть лишь то, от чего оно отделено. Бог есть дух“ (Пак там, 231). В „Лекции по Философия на религията“ Хегел, следвайки общото християнско понятие, което определя божествената природа като Дух, говори за Бог като Дух, но по-скоро като вечна действителност, която самопоражда божествената действителност, така че тя остава единна със самата себе си в своето отличие от себе си: „Когда мы говорим, что бог вечно порождает своего Сына, что бог отличает себя от себя, то мы начинаем говорить о боге, что он делает это и в положенном им другом, целиком оставаясь у самого себя (форма любви), но ведь мы должны знать, что бог есть сама эта деятельность в целом. Бог есть начало, он совершает это, но он есть точно так же и конец, тотальность; таким образом, в качестве тотальности бог есть дух“ (Пак там, 231). По този начин божественият дух, като чисто отрицателно понятие, полага себе си в своето битие, като отличително от самото себе си и в това саморазделение тази отрицателност преминава в противоречие със самото себе си, като отличително от себе си в другото и в това време, като тъждествено в себе си. Но понеже в другото духът изцяло пребива в себе си, то той снема това противоречие в себе си и се възвръща в себе си като абсолютно отрицателно единство на тъждество и различие със себе си в Духа: „Абстрактный бог, Отец, есть всеобщее, вечная всеобъемлющая, тотальная особенность. Мы находимся на ступени Духа, всеобщее здесь включает в себя все; другое, Сын, есть бесконечная особенность, явление; третье, Дух, есть единичность как таковая, но всеобщее как тотальность само есть Дух; все трое суть Дух. В третьем, как мы утверждаем, бог есть Дух, но последний является также предпосылкой, третье есть также первое. Это необходимо помнить. А именно, поскольку мы говорим: бог сам по себе, по своему понятию есть непосредственная, разделяющая себя и возвращающаяся в себя сила, он является таковым только в качестве непосредственно к самой себе относящейся отрицательности, то есть абсолютной рефлексии в себя, что уже есть определение Духа“(Пак там, 231). Бог-Отец има чисто всеобщо, което има безусловно самобитие, което само по себе е нищо, бездна като чиста абсолютна отрицателност, която е прост образ, съотнасящ се със себе си. Един път тя вече присъства за себе си във формата на чисто логическото мислене или, както я определя Хегел, като „самосъзерцание“. По-нататък Хегел преминава към вечната идея за Бога в елементите на съзнанието и представите или към различието във вечната идея, която се изразява в Царството на Сина „Здесь следует

146

рассмотреть эту идею, как она выходит из своей всеобщности, бесконечности в определение конечности. Бог вездесущ, присутствие бога есть именно более абстрактное должно предшествовать в науке, в научном способе рассмотрения, оно есть первое, но на самом деле оно есть более позднее в существовании, это-в-себе-бытие, но такое, которое позднее выступает в знании, позднее приходит к сознанию и знанию“ (Пак там, 246-247). Тази идея, според Хегел, следва да се разгледа във втория елемент, в елемента за явлението изобщо. Като обективност, като някакво битие в себе си, абсолютната идея е завършена, но тя не се явява като такава, ако се разгледа субективно, „ни в ней самой как таковой, ни как субъективность в божественной идее, как бытие для нее“ (Пак там, 247). Този процес може да се разгледа от две страни. В първата субектът, за който има тази идея – това е мислещият субект. Дори формата на представата, в която се представя на човека божествената идея в религията, не възпрепятства това, че тази основна форма съществува за човека като мислима. Субектът въобще постъпва като мислещ; той мисли тази идея, но идеята е длъжна да говори/действа за субекта като конкретно самосъзнание или действителен субект, чрез единство, с което тя се реализира в своята собствена субективност: „идея должна не только быть истиной, субъект должен обладать также достоверностью идеи, то есть достоверностью, которая принадлежит этому субъекту как таковому, как конечному, эмпирически-конкретному, чувственному субъекту. Эта идея имеет для субъекта достоверность, субъект уверен в ней лишь постольку, поскольку она воспринята, поскольку она есть для субъекта“ (Пак там). Това осъществяване на божествената субстанция в нейната субективност или самосъзнание произхожда от полагането на нейното действително различие със самата себе си. Вечното „в себе си и за-себе-си“ битие открива и определя чрез „полагание себя от себя отличным, но различие это также вечно снимается, в себе и для себя сущее вечно возвращается в нем в себя, и лишь постольку оно есть дух“ (Пак там, 248). По такъв начин, различието в самото божествено непосредствено изчезва, понеже то има единствено израз на божественото отношение в самото себе си. Това различие е само привидно, в което не се достига до действителна другост/инобитие, не възниква разрив и раздвоение. Божественото битие като такова в своето чисто триединство се оказва само мислимо битие, което още не е осъществено в своето битие на съзнаващия себе си абсолютен субект. Последното става възможно единствено чрез отрицанието на себе си в това свое просто единство със себе си. Различните моменти на божествена идея всеобщост, особеност и единичност само се мислят в триединство, като различие в тъждественото битие, т.е. те трябва да бъдат действителни различния в това битие от само себе си. „The whole Trinity comprises the three elements or spheres of the

147

divine life, and it is confusing to speak of two Trinities along with three elements“ (Hodgson 2005, 130). От тази страна определена идеята, смята Хегел, следва да се разбере Бог-Син, като другост/инобитие, но като такава, коята има нещо свободно/собствено, съществуващ за него самия. „…он выступает как нечто действительное вне бога, без бога, как нечто, что есть“(Гегель 1997, 248). За да стане действително различието, трябва „требуется инобытие, так чтобы различное было инобытием как сущим” (Пак там). В този вид на другост абсолютната идея преминава посредством сътворената природа, говореща от своето в своето битие, което в даден случай се отнася също към понятието за чисто триедиство, и преминава в битие външно на себе си, в реална природата. Обръщайките се към понятието за триединство в неговата реалност, Хегел възпроизвежда основните моменти в развитието на дух в своята системна цялост, съгласно които духът отрицава себе си в своето абстрактно битие при създаването на природата, след това потвърждава отрицанието на себе си в това реално инобитие/другост, полага себе си в своето конкретно за себе си. Абсолютната свободна идея се състои в това, че тя изявява себе си като друго. Това друго, определено като независимо и самостоятелно, има свят изобщо, в който абсолютната идея съществува като в свое друго, отрицание на самата себе си. Но именно затова Бог в своето изначално в себе си битие, както утвърждава Хегел в „Феноменология на духа“, не разполага с автентична противоположност вътре в себе си, като мислещ себе си дух или чиста самостоятелност и се оказва неосъществен още в самия себе си в своята действителност: „Самият дух, който е изказан в елемента на чистото мислене, е всъщност това, че не е само в мисленето, а е действителен, защото в самото негово понятие се съдържа инобитието, т.е снемане на чистото, само мислено понятие“ (Хегел 2011, 578). Бог e като чисто понятие или идея в нейното(на идеята) вечно в себе си и за себе си битие, въпреки че съществува в себе си, но придобива самостоятелна действителност единствено чрез прехода в друго, създадено от него налично битие. Вечен и единствен, абстрактният дух се превръща чрез творението на света за себе си в някакво действително съществуващо друго и става в непосредствено налично битие. Битието на света се състои в това, че в него има отрицателен момент на образуване на самата божествена идея, затова светът снема този свой разрив и раздвоение с бога и се възвръща към единство с божествената природа във форма на непостредствено единство с абсолютния дух. Ставането на Бога в неговото действително битие, в което той открива и свое собствено самосъзнание, произлиза не чрез създадена природа, а чрез негово собствено въплъщение в тази природа във вида на човек. Това че Христос като Син Божи се нарича „богочовек“, според Хегел, е невярно противоречие на разсъдъка, но в него човек би осъзнал и то би станало

148

достоверно, чрез единството между божествената и човешката природа, т.е. да се осъзнае, че това инобитие е крайна и слаба човешка природа, която не се явява несъвместима с това единство, подобно на инобитието във вечната идея, което не противоречи на единство, каквото има Бог. Божествената и човешката природа в себе си не са различни, защото в Сина Божи „Бог принял человеческий образ“(Геель 1997, 279). При този момент, непосредственото съществуване се съдържа в самия дух. Природата – не е просто външна необходимост, но дух като субект в своето безкрайно отношение към себе си има в себе си определение като непосредственост. Хегел смята, че под метафизическото понятие за Бога трябва да се разбира това, че ние сме длъжни да говорим за чисто понятие, което се явява реално чрез самото себе си. Следователно определението на Бог се състои в това, че щом той има абсолютна идея, то той има и дух. „Но дух, абсолютная идея, есть единство понятия и реальности, так что понятие есть в себе самом тотальность, а тем самым и реальность. Но эта реальность есть откровение, для себя сущее проявление“ (Пак там, 215). Понеже това проявление на себе си има в себе си същия момент на различие, то в него се намира и определението за краен дух, човешка природа, която в качеството си на крайна природа противостои на това понятие. Но понеже ние наричаме абсолютното понятие божествена природа, то в единството на божествената и човешката природа се съдържа идея за духа. „Но божественная природа сама состоит лишь в том, чтобы быть абсолютным духом, следовательно, единство божественной и человеческой природы само и есть абсолютный дух. Однако в одном предложении невозможно высказать истину. Оба момента – абсолютное понятие и идея как абсолютное единство их реальности – различны. Поэтому дух есть живой процесс, в коем в-себесущее единство божественной и человеческой природы порождается и становится для себя“(Пак там, 215-216). Все пак съзнание за абсолютната идея, като единствена божествена и човешка природа, която ние имаме в мисленето, е длъжна да възникне не просто от гледна точка на спекулативното мислене, а във форма на непосредствена истина за хората изобщо. За да стане тази идея за единственото на божествената и човешката природа достоверна, е необходимо тя да придобие за тях форма на непосредствено сетивно съзерцание или външно налично битие. С други думи, необходимо е тази идея да се появи за всеки един отделен човек, като видима и осезаема в света. По този начин това единствено трябва да бъде дадено на съзнание, както смята Хегел, в съвършено обикновено явление в битието, при това за този човек, който в това време признава като божествена идея, като Син Божи. Субстанциалното единство на божествената и човешката природа се състои това, че човек действа в нея като бог, а бог – като човек.

149

Проблемът се състои също така и в това, че непосредствената човешката природа, в която е длъжна да се въплъщава в божествената, действа като преминаване от Бога в зло. Хегел е уверен, че човек по своята природа е зло, но това зло не е съвсем нещо противоположно на разумната човешка природа, а напротив, то е действие на принцип и същност на неговото познание и негова възможност за себе си, от тази страна той третира и християнската догма за грехопадението като: „Ближайшим образом дело представляется так, что человек стал злым благодаря познанию“ (Пак там, 260). В Библията това е изобразено с „вкусването“ на човека от познанието. Според Хегел, злото се изразява от конкретното, откъде може да се смята, че познанието действително е източник на всяко зло, или „знание, сознание есть тот акт, благодаря которому полагается разрыв, отрицательное, перво-деление, раздвоение в ближайшем определении для-себя-бытия вообще“ (Пак там, 260). По този начин именно в своята самостоятелност, в която човек е абсолютен образ на съществуване за себе си, понеже тя отрицава своето единство с изначалната висша божествена същност и със самата себе си, като непосредствено същество, човек познава себе си. Следователно „познание имеет к злу не внешнее отношение - познание само есть зло. К этой противоположности относится то, что человек, поскольку он дух, должен становиться для себя бытием вообще, так что он имеет своим объектом свой предмет, то, что есть для него добро, всеобщее, его определение. Дух свободен, и свобода содержит в себе существенный момент этого разрыва. В этом разрыве положено для-себя-бытие и имеет свое местопребывание зло, здесь - источник дурного, но также и та точка, в коей находятся последние истоки примирения“ (Пак там, 261). Битие за себе си, в което човек съзнава и съществува за самия себе си – тази същност е зла, която представя него в пълно нищожество във вида на произвола, направено против всеобщото, но също така и самостоятелно битие, в което се осъществи висшата божествена добродетел. Въплъщавайки се в човешката природа, Бог не просто я спасява, но много по-важно, открива своето собствено действително битие и става абсолютен субект. От страна на представения възглед, като добродетел на самата божествена същност, която се обединява с човешката природа, се отнася за нейната смърт; когато Бог става човек, той отначало умира, но единствено по своята човешка същност, а след това възкръсва в нея отново. Въпреки това, действителната реализация на божествената същност произлиза именно чрез нейната собствена смърт и самоотрицание в абстрактност и недействителност. В действителност, както смята Хегел, необходимостта от такова самоотрицание се съдържа в самото понятие на божествената същност, определена като „битие-в-себе-си“ (Пак там, 392). Въпреки това самата смърт тук се разглежда двояко. Божествената същност, вече в своето въплъщение в човешка природа, в която тя превръща своето

150

действително самосъзнание, отрицава себе си в своето висше, но единствено като мислено битие, но именно затова тя в своето въплътено битие се оказва отчуждена от самата себе си: „абстрактная сущность отчуждена от себя, она обладает природным наличным бытием и действительностью, наделённой самостью; это её инобытие или её чувственная наличность возвращается обратно посредством второго иностановления и устанавливается как снятая, как всеобщая“(Пак там). Единствено благодарение на тази своя двойствена отрицателната божествена същност, самата се превръща в битие за себе си, което тя сама по себе си не е била, не притежава действително битие за себе си и самосъзнание. Нейното непосредствено налично битие е външно на нея, ще се снеме и издигне във висша мислена реалност, затова в тази двояка смърт на божествената същност има възкресение в качеството на духа. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: 1. Хегел 2011: .Г.Хегел. Феноменология на духа. Изток-Запад, 2011 2. Гегель: Г.Гегель. Философия религии: в 2-х т. М.: Мысль, 1977. Т. 2 3. Hodgson: P.Hodgson. Hegel and Christian Theology. OXFORD, 2005

151

НЕВЕРБАЛНАТА КОМУНИКАЦИЯ В ПРОЦЕСА НА ПСИХОЛОГИЧНОТО КОНСУЛТИРАНЕ Мариела Русева NON-VERBAL COMMUNICATION AND ITS ROLE IN THE CONSULTING PSYCHOLOGY Mariela Ruseva Abstract. Non-verbal communication between people is an interaction through sending and receiving wordless cues, such as facial expressions, gestures, the tone and pitch of the voice and so on. Consulting psychology is a meeting between two people (when it's an individual one) who play roles - one of them helps the other to help himself. This process happens on the basis of verbal and non-verbal communication for a particular period of time in a special place. Non-verbal communication has a close relationship with our emotions, it is more uncontrolled and unpredictable and can pass information quicker. However, it might be used unconsciously, therefore sometimes the information generated from it might be useless. By studying and experimenting with this type of communication, we make it more useful and easier to be controlled. In this way interaction between humans is improved. Key words: non-verbal communication, consulting psychology, signs, contact, feelings and thoughts Защо невербалната комуникация? В настоящата разработка разглеждаме комуникацията, като взаимоотношение между двама (клиент и консултант) в конкретна ситуация и среда (в сферата на психологичното консултиране) и концентрираме вниманието си върху три аспекта на проблематиката. Първо. Ако в разговора си с някого, човек мислено „запуши” ушите си, има шанса да „чуе” още, друга информация, която чрез вербализирането остава неизказана, модифицирана, изопачена, обратно симетрична. Ако владее умението да получава едновременно информация и от двата информационни канала – вербалния и невербалния, би могъл да извлече от общуването повече достоверност или поне повече хипотези за такава. Второ. Ако познава невербалната комуникация, като инструмент на въздействие, човек може да постигне в по-висока степен целите, които си поставя в общуването и да постигне по-удовлетворяващо взаимоотношение.

152

Трето. Осъзнаването на собствения стил на невербална комуникация и познаването на собствения поведенчески модел, между които съществува кореспонденция, може да даде яснота по въпроса за хората, ситуациите и повтарящите се сценарии в живота. Разбира се, при този вид интерпретация не трябва да се подценяват и редица други фактори – личностови характеристики, заучени модели на поведение, ценности и нагласи, автоматични мисли, културни традиции и пр.

Какво представлява невербалната комуникация? Невербалната комуникация е процесът, в който хората, чрез разменяни телесно-пластични сигнали (неустни) и конкретно организиране на пространството, осъществяват връзка помежду си, предават си сведения, чувства и мисли, или казано накратко - общуват и се разбират без думи - само с помощта на знаците и фигурите. Невербалните послания съставляват 80 % от първите впечатления за човека. Те са ясни знаци за вътрешното му състояние и за неизказаните му мисли и чувства. Редица изследвания показват, че несловесните сигнали и знаци носят пет пъти повече информация, отколкото протича по канала на словесно общуване. Когато словесното и несловесното послание не си съответстват, хората обикновено се доверяват на несловесното и почти напълно пренебрегват словесното послание. Част от невербалните знаци и сигнали са вродени, а други се придобиват чрез етнокултурните особености на средата, в която израства човек. Невербалната комуникация има по-директен и спонтанен израз, често несъзнателен, поради пряката си връзка с чувствата и емоциите. Декодирането и реагирането на невербалните послания също става много по-автоматично и сякаш безсъзнателно, отколкото обмислянето на вербалните реакции. Като изключим случаите на учене, контрол и използването и́ като социално-психически механизъм, тя дава изпреварваща или допълваща информация към речевия израз. Изпреварваща, защото поради импулсивния си характер, се реализира без да преминава през сложни когнитивни процеси, като осъзнаване, анализ, синхронизиране и пр. И допълваща, поради невъзможността на вербалния изказ да предаде пълно и точно преживяването. Можем да обобщим, че невербалните форми на комукация, поради тясната си връзка с емоциите и тяхната индикация, по-бързо, лесно и директно достигат своята цел – предаване на информация. По-голямата част от този поток, обаче, протича на несъзнавано ниво, затова и част от него може да остане неизползваем. Изучаването на естеството, 153

проявлението и резултатите от невербалната комуникация, прави нейното използване по- контролирано и целенасочено. По този начин се подобравя нивото на човешките взаимоотношения във всички сфери на живота. Невербалната комуникация, като източник на информация и инструмент в психологичното консултиране Трите сценария Психологичното консултиране е начин за оказване на помощ на хората в различни ситуации, свързани с проблеми, които не могат или не знаят как да решат. Тези проблеми винаги изглеждат големи и невъзможни, предизвикват траен психически дискомфорт, психични и соматични разстройства, правят хората неефективни, а животът им объркан и нещастен. Най-простичко и обобщено казано, психологичното консултиране е среща между двама души /в индивидуалното консултиране/, които временно влизат в роли – единият човек помага на другия да си помогне сам. Този контакт се осъществява на вербално и невербално ниво, в определо по продължителност време, на определено за целта място. В различни етапи, това взаимоотношение може да се сравни с „бягство”, „борба” или „танц”. Това са, от една страна, естествени стадии на развитие в общуването „консултант” – „клиент”, от друга зависят от личностовите и културни особености на клиента и професионалните качества на неговия консултант. Това означава, че сценариите по време на сеансите се променят и във всеки един момент консултантът трябва да е гъвкав в използването на методи, похвати и инструменти на психологичното консултиране. Особено важно е специалистът да може да отсява сигналите, които получава от другия човек, да се съсредоточава върху тези, които са свързани с конкретния проблем, но едновременно с това да не отхвърля останалите като маловажни или несвързани с работата. Да не забравяме, че не са отделни случаите, в които чрез „отпадъчния материал” от информацията е достигнато до важни открития /прословутият експеримент на Павлов/. Независимо от инструкциите от страна на консултанта, клиентът проявява склонност да се връща към миналия си опит, да използва стари когнитивни карти, наготово получени поведенчески модели от детството или да рисува в съзнанието си фантазии за бъдещето. И двата варианта са форма на избягване, на „бягство”. Желанието да се избегне текущият опит, освен чрез мисли, фантазии и въображение, намира израз и в телесните движения и паралингвистичните изяви. Клиентът закъснява за сеансите, намира си причини да саботира предварително уговорени сеанси, гледа си често часовника, тръгва си по-рано от срещата, стои в заключена поза, избягва очен контакт с консултанта, мълчи или отговаря кратко, предимно с „Да” и „Не”, може да поставя длан като козирка на челото си, 154

все едно се опитва да се скрие или на брадичката или устните си, все едно иска да премълчи нещо. Следейки всичко това, консултантът може да насочва осъзнаването към различни части на тялото или паралингвистични изяви, които изразяват преживяването. Целта е преживяването на подтиснатото или неосъзнато чувство. Ако клиентът се затруднява в откриването на чувствата зад жестове, мимики и интонация, му се предлага да ги види като странично лице или да ги усили и повтаря, докато усещането стане достатъчно, за да може да се види и преживее без подтискане. Вторият сценарий, за който споменахме, е разиграване на сцена на противопоставяне и борба. Най-често за такива взаимоотношения са предразположени клиенти, които са принудени от свои близки или органи на реда да ползват услугите на консултанта. Те са скептично настроени към смисъла на психологичното консултиране или не смятат, че имат нужда от такова. Невербалните характеристики на такъв клиент са мълчание, прехапване на устни, заключена поза, нервно потропване с пръсти или непрекъснато мърдане с крака, избягване на очен контакт или втренчване в очите на консултанта, демонстриращо арогантност, превъзходство или липса на уважение и др. Каквато и хипотеза да си изгради консултантът за стратегията и поведението на клиента, не трябва да се изключва и вероятността да има и други. Третият вид игра между участниците в психологичното консултиране е танцът. Това е взаимоотношение, в което има усет към ритъма и партньора, заучаване на комбинации от стъпки, има ограничено пространство на изява, определена времева продължителност. Освен това единият партньор води другия, те са съзависими в общото действие, но всеки има свои собствени действия. Осъществяването на цялостния процес зависи от доверието в двойката, синхрона в движенията, съчетан обаче със свобода в действията, поставянето на обща цел и осъществяването на поредица от последователни задачи за нейното постигане. Психологичното консултиране, като процес, се превръща в танц, благодарение на създаването на отношение, което предполага искреност, информираност, доверие и взаимна отговорност. Важно условие е създаването на емпатийна връзка. Това е способността за искрено съпреживяване състоянията на клиента. Често се изразява в по- разговорното качество сърдечност. Невербалният израз на емпатийността може да бъде открит в отворената поза на тялото, наклонено тяло към събеседника, открит очен контакт, дружелюбен тембър на гласа, интонация, ритъм на говорене и смях, готовност за изслушване, имитация на пози, мимики, движения, скъсяване на разстоянието и др.

155

„По дрехите посрещат, а по ума изпращат” Взаимоотношението „клиент” - „консултант” и обменът на информация се активират още в момента на влизането в кабинета – облеклото, часът на пристигане, интериорът на помещението, ръкостискането, очният контакт. За консултанта дори не е необходимо да започне разговор с клиента, за да разбере някои особености за него. Същото е в сила и за клиента, стига той да осъзнава въздействието на невербалното отношение върху себе си. Срещата за психологично консултиране винаги е насрочена по място, ден и час. Вече споменахме на какво може да се дължи закъснението от страна на клиента – съпротиви, противопоставяне, нежелание. Подраняването пък точно обратното – демонстриране на желано поведение, осъзнаване на неотложност на проблема и потребност от помощ. Закъснение от страна на консултанта би понижило доверието в него, а фактът, че очаква своя клиент, би завишил усещането му за значимост и отговорност към проблема. Времетраенето трябва да се фиксира в началото на срещата – признак за взаимно уважение. Пресрочването му не е желателно, тъй като се тълкува, като неспазване на основно правило във взаимоотношенията, като компромис, неуважение, злоупотреба, несеризно приемане на поставените условия, манипулация от страна на клиента или неспособност от страна на консултанта да удържи контрола и да опази границите си. Мястото за осъществяване на срещата е желателно да е едно и също, да предоставя уют и достатъчно физическо пространство – нито да е много голямо, за да не възпрепятства психичния контакт, нито твърде тясно, за да не се допуска нарушаване на личното пространство. Ако помещението е по-голямо от необходимото, е желателно да се обособи кът за работа с клиент. Необходимо условие е добрата звукоизолация, която внушава на клиента чувство за спокойствие, изолираност от външния свят и конфиденциалност. Цветовете на стените и обзавеждането, осветлението, мебелировката, разположението на местата за сядане, също влияят върху психичното взаимодействие. Добре е да няма прекалено много и прекалено лични предмети на консултанта, които сами по себе си да разказват неговия живот, интереси, предпочитания и хобита. В къта, който е обособен за работа, най-често има оскъдна мебелировка – два стола и малка масичка, като трите обекта са разположени сякаш по ъглите на триъгълник и столовете са с лице към масичката. В тази конфигурация имат значение, както физическото отстояние между клиента и консултанта, така и възможностите за осъществяване на очен контакт. Физическото отстояние между хората зависи от степента на тяхната интимност. В специфичната терапевтична среда на консултативния кабинет то трябва нито да е много голямо, за да не се губи връзката между контрагентите, нито прекалено малка и да се

156

навлиза в личното пространство на другия. Тези отстояния се различават при хора от различна култура, различен пол, територия, която обитават и личностови характеристики. Но все пак в консултативната практика е прието това да е разстянието, когато клиентът и консултантът протегнат ръка един към друг. Такава дистанция е достатъчна да се запази личното пространство в сферата на личната зона (0.46м – 1.22м), но е и лесна за преодоляване в случай, че консултантът трябва да докосне клиента, като жест на успокоение, окуражаване или подкрепа, да му подаде кърпичка или чаша вода. Смисълът на масичката, която споменахме, или друг обект на третия ъгъл на триъгълника, е също тясно свързан с невербалното общуване по време на психологично консултиране. Разположението на учстниците е такова, че във всеки един момент те могат да поддържат добър очен контакт, но ако се наложи по някаква причина, той може да бъде прекратен за известно време и е изключително удобно да има предмет, към който да бъде насочен. Когато клиентът говори по по-деликатна тема, заради неудобство, лъжа, изблик на емоции, които иска да овладее и пр., търси начин да не поддържа очен контакт със своя консултант. Когато консултантът иска да даде по-голямо психично пространство на клиента си, понеже реално е в личната зона на пространството му, отмества поглед от него и го държи в периферната зона на зрението си. Тъй като невербалните компоненти действат в специален контекст и жестови снопове, това е начин да се компенсира засиленото въздействие на един аспект на невербална комуникация чрез намаляване на въздействието на един или повече други аспекти. Друг важен момент, който е носител на невербална информация, е ръкостискането. В консултирането, обаче, не само актът на ръкостискане е носител на важна информация, а и това дали изобщо ще се стигне до него. Ето защо, за предпочитане е, консултантът да не е инициатор за ръкостискане, инициативата да бъде оставена на клиента. При някои видове неврози, психични състояния, психотравми и заболявания подаването на ръка от страна на консултанта би могло да предизвика притеснение, смут, дори паника у клиента и не е предпоставка за създаването на емпатийна връзка, дори може да доведе до преждевременно прикючване на взаимоотношенията. Смисълът на ръкостискането е да се „каже” чрез жест „Добре дошъл” и „Добре заварил”. Ако клиентът не е в кабинета по собствено желание, не е убеден, че мястото му е тук или не се чувства комфортно, едно ръкостискане може да го настрои недоброжелателно и дори враждебно. Ако се осъществи актът на ръкостискане, това също носи много информация. Макар че не винаги го приемаме като нещо повече от форма на поздрав, то е акт, внушаващ сила или слабост, увереност или ниско самочувствие, интерес или

157

незаинтересованост. Ръкуването трябва да е сърдечно, умерено по сила и продължителност. Облеклото в контекста на консултирането също е носител на невербална информация. Добре е облеклото на консултанта да бъде изискано, но семпло, да не привлича нито с крещящи цветове, нито с подтискащи тоналности, нито с драстичност в стила, нито с безвкусица. Моментното настроение, минали или последващи срещи, не трябва да оказват влияние върху начина му на обличане по време на консултацията. Като във всичко останало във взаимоотношенията, и тук консултантът трябва да открие баланса и дозата. Дали клиентът е помислил предварително за облеклото си /дрехите са изгладени или измачкани, чисти или изцапани, работни или официални/, какъв е неговият стил на обличане /спортен, елегантен, официален, кичозен, старомоден, предизвикателен и др./ може да провокира у консултанта хипотези за качества на клиента – отговорност, педантичност, неглежиране, демонстриране на значимост, пренебрежение, чувство за естетичност и др. Изборът на цветовете може да се интерпретира двупосочно – настроението влияе върху цветовете и цветовете влияят върху настроението – имат арт-терапевтично въздействие и освен това се възприемат като вид „етикетиране” – поведението се подчинява на очакването на околните, респ. върху поведенчески актове. Възможно е да се направят и предположения за хистерионни или депресивни елементи на поведението. Към първите насочват ярките тонове и странното им съчетаване, а към второто – тъмните тоналности. От казаното дотук става ясно, че всеки детайл от невербалното посрещане говори много за това, кой е клиентът, каква е себеоценката му, дори каква е заявката му. За да се възползва от тази информация, консултантът трябва да развива своята наблюдателност и умение правилно да интерпретира предоставените му наготово знаци. Лъжа и манипулация Важен за консултативната практика е въпросът: „Може ли човек да лъже с езика на тялото си?“. Общо взето, отговорът е „не“, тъй като едва ли е възможно да се постигне пълно съгласуване между използваните основни жестове, микросигналите на тялото и изричаните думи. Един от найважните микросигнали в междуличностното общуване са човешките очи. Неволево, чрез движението на очните ябълки и особено на зениците, те излъчват най-показателните и точни сигнали на вътрешната нагласа и широка гама от преживявания и послания. Зениците се разширяват и свиват рефлекторно и този процес не подлежи на съзнателен контрол. Когато някой се развълнува, зениците му се разширяват. Размерът им може да стане до четири пъти по-голям от нормалния. Гневът и отрицателните

158

емоции карат зениците да се свиват. Консултантът трябва да е достатъчно наблюдателен и да използва тази зависимост от мислите и възприятията и породените чувства и емоции. Като част от процеса на консултиране, консултантът също има мисли, възприятия, чувства и емоции, т.е. неговите зеници също издава моментното му състояние. Ето защо, е добре, той да отмести поглед встрани, ако прецени, че зениците му ще го издадат. В зависимост от вида на лъжата, има два вида ситуации – такива, в които клиентът съзнателно лъже (например на въпрос на консултанта за брачния живот, клиентка отговаря, че е прекрасен, а през цялото време нервно вади и слага халката на пръста си) и такива, в които клиентът казва истината за своята психична реалност. Особено важно в изграждането на емпатийната връзка между клиент и консултант е консултантът да приеме истината на своя клиент, да не изразява вербално или невербално скептицизъм, недоверие, ирония, насмешка, оценка. Неприемането на истината лесно и бързо се улавя от клиента. Това разрушава емпатийната връзка, вдига и засилва защитните механизми, което възпрепятства консултанта в опознаването на психичната реалност на човека срещу себе си. Интересен модел на несъответствие между преживяване, вербализация и език на тялото е спонтанният „acting out”. Acting out не е лъжа, а защитен механизъм. Той може да се изразява в неуместен плач, смях, шегуване, агресия и дори хистериозен припадък. За правилната преценка трябва да се види, дали не е реакция на реални обстоятелства или е по-сериозно конверсионно разстройство. Acting out е защитен механизъм и като такъв, върши работа на използващия го в определени ситуации, в които не желае да изразява и споделя преживяванията си. Но, тъй като е парадоксална реакция, улавянето и́ като лъжлива е лесно. Има клиенти, които виждат в лицето на консултанта човек, когото трябва да превърнат в свой съюзник, да заблудят с определена цел, да придобият в неговите очи желан облик. Това те правят не само вербализирайки, но и чрез езика на тялото. Опитват се, както се казва, „да му влязат под кожата”, да го манипулират. Манипулацията е като хамелеон, проявява се под различни форми на поведение, мимики, жестове, паралингвистика. Понякога е с черти на съблазнителка, друг път на доброжелател, който е готов да съдейства, на словоохотливец, преживяващ се като добър съсед, човек, опитващ се да отдаде управлението и контрола другиму и т.н. Двата пола си служат с различни техники на манипулация. Ето защо, полът на клиента, половите стереотипи и половото поведение трябва да се взимат под сериозно внимание от страна на консултанта по време на комуникацията. Прието е, че жените са по-големи манипулаторки от мъжете, но дали е точно така? Причините за това твърдение са две – първо, женското тяло излъчва много повече сигнали, които въздействат на невербално ниво от мъжкото тяло и второ –

159

мозъчни изследвания показват, че жената има между 14 и 16 ключови места в двете мозъчни полукълба за декодиране на думи, промени в интонацията и сигнали на тялото. Тази особеност в голяма степен е отговорна за така наречената „женска интуиция”. Мъжът обикновено има от 4 до 7 такива места, защото мъжкият мозък е еволюирал за пространствени задачи, а не за комуникативни. По-добрата способност за индикиране на елементите на невербалната комуникация дава на жените познание върху по-голям арсенал от техники, които да използват във взаимоотношенията си. Друго различие между двата пола е причината за прибягване към манипулация. Мъжете го правят, за да не се изложат, да се представят по-добре пред околните, а жените – за да завладеят, контролират, да се сдобият със съюзник. В терапевтична среда задачата на консултанта не се изчерпва само с идентифициране на акта на манипулация, а и с използването и́ в терапевтичния процес. Имитация на поведение Имитацията е поведение, наподобаващо в голяма степен поведението на друг човек – мимики, жестове, интонация на гласа, думи от речта, изрази, поза на тялото. То може дабъде несъзнавано (поради постоянен контакт с някого) или съзнавано (поради силна симпатия, желание да бъдеш като другия). Имитирането е характерна особеност за всички човешки същества, обуславящо съществуването им заедно. Една от базовите потребности на всеки човек е да бъде приет и приобщен от другите. Човек не може да съществува извън групата, не само заради несамодостатъчността си за задоволяване на базови потребности – храна, секс, сигурност, продължение на рода, но и заради необходимостта от общуване, взаимоотношения и съпреживяване. Тъй като човек е не само биологично, но и социално същество, имитацията е основен начин за приобщаване в група и учене на социално желано поведение. В консултативната практика се използва ефекта от имитацията върху мислите и възприятието – човекът, който има подобно поведение, се възприема като по-близък, човек от „същата порода”. Особено внимание заслужават т. нар. жестове, пози и мимики „копия”. Те представляват огледално копиране на това, което характерно прави клиента. Показват еднаквост, съгласие и приемане. Смята се, че уеднаквяването на очнодвигателните и кинестетичните аспекти са сигурен начин за показване на близост и приемане, а оттам и за създаване на доверие и емпатия. За целта консултантът трябва внимателно да наблюдава клиента за характерни жестове и движения и да не ги повтаря натрапливо и гротексно, ако последното не е целенасочено във връзка с използването на специална терапевтична техника. Същото може да се приложи спрямо интонации, характерни думи и изрази, но не и спрямо говорни и други дефекти на клиента. Случва се при твърде плах клиент, с цел сближаване и

160

емпатия, консултантът неволно да преправи гласа си изтънен. Това се дължи на вроденото ни или придобито чувство, което ни кара с детето да се държим по детски, но е неправилно и следва да се контролира.

Заключение Невербалната комуникация може да бъде и оръжие, и защита за двете страни на взаимоотношението. Понякога има допълваща функция, понякога първостепенна, дори игнорираща значението и смисъла на думите. Важен за адекватното и́ анализиране и преработка на сигналите е „правилният прочит”, който включва в себе си както интуицията към сигналите, идващи от партньора (човек трябва да познава своето тяло и да разпознава усещанията в него, да разграничава усещанията, които идват от взаимоотношението с другия човек от останалите сигнали и усещания), така и ученето, свързано с опознаване езика на тялото. Във всеки един момент е добре човек да си дава сметка за невербалните сигнали, които получава, но и тези, които дава. Така не само може да подобри взаимоотношенията си, но и да ги контролира. За да се разчете сравнително правилно езикът на тялото, е необходино да се чете не на отделни елементи – почесване, поглед, смъркане, прокашляне, и пр., а като цял жестов сноп – комбинация от мимики, жестове и поза и в контекста на конкретна ситуация. Промените на жестовете са също толкова важни, колкото и самите жестове. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: М. Хаджийски, Теория и практика на психологическото консултилане, Издателство Фабер, 2014 Носрат Песешкиан,Позитивна фамилна терапия, Издателство Славена Варна, 1999 А. Пийз, А. Гарнън, Езикът на тялото, Издателство Сиела, 2000 Алън и Барбара Пийз, Защо мъжете лъжат, а жените плачат, Издателство Сиела, 2003 Ханс и Майкъл Айзенк, Наблюдение на психиката, ИК София, 2005

161

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ДЕМАРКАЦИЯТА – НАУКА – НЕ НАУКА Дейвид Цанев THE PROBLEM OF THE DEMARCATION SCIENCE-NONSCIENCE Deivid Canev Abstract: In English, the term 'demarcation' appeared in 1816, but the problem dates back even further - namely, the distinction between science and scientific knowledge. The boundaries between science and pseudoscience is not insurmountable. "Non-science" is a collective term used to encompass both mathematics, logic and metaphysics and astrology, phrenology (from the Greek 'phren'-mind awareness and' logos'- science) - whereby the shape of the skull can be used to judge the occurrence of complex mental qualities and alchemy - in other words, any pseudo, false, para-, quasi-scientific beliefs and theories that "pretend to be scientific, but are not because they imitate science." (Stefanov 2007: 9). The origins of the terms episteme and scientia, which is Greek and Latin respectively, supposedly shows that in ancient times philosophers have dealt with the problem of demarcation. The ancients named this scientific knowledge. Why is science so important? In the history of science and philosophy the differentiation of scientific knowledge is done differently: for example the ontological status of the objects of knowledge or characteristics of knowledge itself. Plato and Aristotle distinguished episteme, i.e. scientific knowledge, as opposed to it techne, i.e. knowing how and doxa, i.e. popular belief, common belief. (Translated from Parry 2007). Keywords: demarcation; science; pseudoscience; non-science; theories; episteme; scientia.

Въвеждането на демаркацията, според известен речник, има сложен произход. Среща се на испански, италиански и немски, което означава от ‘demarcaton’- „разграничавам, полагам граница (между)”. В английския език терминът ‘demarcation’ се появява през 1816 година, но проблемът, който назовава е по-стар, а именно - разграничението между научно и не научно знание. Границата между наука и псевдонаука не е непреодолима. „Не-наука” е събирателен термин, с който обхващаме, както математика, логика и метафизика, така и астрология, френология (от гръцки ‘френ’ум,съзнание и ‘логос’- наука) – според която по формата на черепните кости, може да се съди за проявата на сложни психически качества и алхимия – с други думи, всякакви псевдо-, лъже-, пара-, квази- научни възгледи и теории, които „претендират да са научни, но не са, защото имитират науката". (Стефанов 2007: 9).

162

Интересът към знанието е дълбоко свързан с философските питания и традиции още от античността.Те винаги са се интересували не само от знанието само по себе си, но от това дали то е истинно, достоверно и вярно. За философията на науката проблемът винаги е на дневен ред и дискусиите по него продължават и днес. Карл Попър има ключова роля във формулирането и анализирането на проблема за демаркацията, който през двайсети век най-много е допринесъл за решаването на демаркационния проблем. Решението на Попър е в основата на неговата философия на науката, но също и на неговата социална философия (Лозев 2000). Името на австрийския философ определено се свързва с осмислянето и въвеждането на проблема ‘демаркация’ в областта на философията на науката. В биографията си „Безкрайното търсене” Попър ни е оставил интересно описание на ситуацията, в която за първи път осъзнава значението на проблема. В младините си, когато присъства на изнесената от Айнщайн лекция във Виенския университет през 1919 г., младежът излиза от лекцията зашеметен, защото по думите му тя „далеч надминаваше моите разбирания” (Попър 1998:38), но е най-силно впечатлен от „недвусмисленото твърдение на Айнщайн, че би сметнал теорията си за несъстоятелна, ако тя не издържи на определена проверка" (Попър 1998: 39). Самият Попър първоначално е смятал, че този проблем е ясен и дефиниран, но след излизането на Логико-философски трактат на Витгенщайн, променя становището си. Работата, в която представя идеите си за демаркацията е „Предположения и опровержения” (Попър 1962). - „Според моята теория обаче науката не е индуктивна, индукцията е мит, взривен от Хюм.” Карл Попър (Попър 1996: 81) Произходът на термините episteme и scientia, съответно от гръцки и латински, предполагаемо показва, че още в древността философите са решавали демаркационния проблем. С тези думи древните са назовавали именно научното знание. Защо е важна науката? В историята на науката и философията разграничаването на научното знание става по различен начин: например с оглед онтологическия статут на обектите на познание или характерните черти на самото знание. Платон и Аристотел разграничават episteme, т.е научното знание, като го противопоставят на techne, т.е знанието как и doxa, т.е популярното мнение, обичайното вярване. (превод от Parry 2007). За Платон и Аристотел научното знание е знание за общото, универсалното, то е сигурното знание, знанието по необходимост. Изказано в съвременни термини, това е знанието в резултат на „непредубедено и системно изследване на света, домогващо се до установяване на закономерности за него" (Стефанов 2007: 29). За Платон научно е знанието, което душата трупа чрез припомняне, за вечните, непроменливи Форми или Идеи, чужд на сетивата свят. Земният свят със

163

своите обекти е само бледо копие, несъвършено, загниващо във времето подобие на идеалния свят на идеалните Форми (Попър 1993: 41) Проявява се аналогия и при Аристотел, но той смята Платоновите „идеи” – същности (essential), които не обитават отделен свят, както е при Платон , а съществува в самите неща и ги правят онова, което са. Съгласно Аристотел, освен сигурно, научното знание е и демонстративно, то е знание за първите причини, принципи или начала и това е в основата на неговата обяснителна сила. За Платон спецификата на научното знание и онова, което го отличава и разграничава от всеки друг тип знание, идва от факта, че е знание за особените обекти - вечните, непроменящи се форми. Според Аристотел, спецификата на научното знание е самото познание, като такова. Това е едно ‘общо, универсално; абсолютно сигурно; демонстративно; каузално – обяснително.’ Схващането на Стагирит е изложено в неговата „Втора Аналитика” и в продължение на много векове функционира като идеал за научното знание. Идеалът за научно знание доминира почти до седемнадесети век: и Галилей, и Декарт, и Нютон търсят сигурно знание с причинно-обяснителна сила. Роджър Бейкън преди тях донякъде разтърсва Аристотеловия идеал, настоявайки върху значението на опита при добиването на знание, но Аристотеловите изисквания за обяснение от първите причини са изоставени едва при Нютон. Създадената от него класическа механика е в състояние да демонстрира движенията на планетите, като се позовава на законите на движение и на гравитацията, но не успява да разкрие „първопричината", „същността" на гравитацията. В това отношение тя не удовлетворява идеала на Аристотел за episteme и макар да търпи критика, с времето търсенето на „същностите" и „първопричините" е изоставено. Според Попър основният критерий, който прокарва демаркация между наука и не-наука е верификацията, т.е. потвърждаването на дадена теория с примери. Но аргументирането на теориите чрез верификация е признак за псевдонаучност. Той представя как един факт може да се интерпретира успешно, както от гледна точка на теорията на Фройд, така и от тази на Адлер. Това според него е слабост, а не сила на научните теории. Философите на Модерната епоха, започнала с делото на Кеплер, Галилей и Декарт (Тулмин 1993) се съсредоточават върху приложимия (експерименталния) характер на научното знание. Сър Франсис Бейкън налага идеята за важността на индуктивния подход, като характерен за науката. От тук научният метод гарантира и легитимира научността на полученото чрез него знание. Очевидно е, при прилагането на новия метод, да се загърбят Платон и Аристотел. Смята се, че научното е преди всичко емпиричното знание, опиращо се на експерименти и строго прилагане на „научния метод”.

164

Осемнадесети век свидетелства за възхода на Английския емпиризъм. От тримата най-важни представители: Джон Лок; Бъркли и Дейвид Хюм, за философията на науката най-важните идеи идват от Хюм – най-вече. Той настоява науката да е изцяло емпирична. Произходът на всяко твърдение (смислено), трябва да може да се проследи до опита. Хюм е най-плодотворният скептик в историята на философията. Един от обектите на скептицизма става т.н. индуктивен метод. Той смята, че поради огромното влияние на повторенията върху нашите вярвания, виждаме причинни връзки там, където такива няма или поне не могат да се обосноват с индуктивния метод – като демаркационен критерий. От своя страна Кант е привърженик на идеята, че философията е тази или нейната задача е да разграничи наука от не-наука и да уголеми кръгозора между науките. Всичко това го постига в своята критическа философия, на априорната (apriori - преди опита) основа. Попър, който е скрит привърженик на Кант, нарича проблема на демаркацията „проблем на Кант”, но също смята, че Кант не успява да го реши напълно. В „Логиката на научното изследване”(1935), Попър пише: „Този проблем бил известен на Хюм, който прави опит да го реши. От времето на Кант той става централен проблем на теорията на познанието. Ако, следвайки Кант, наречем проблема за индукцията „проблем на Хюм”, то проблемът на демаркацията напълно оправдано можем да неречем „проблем на Кант”. (Попър 1983:55) През 19 век е даден нов тласък на философията на науката от Мил и Хюъл. Мил е известен със своята социална и политическа философия и най-вече с подкрепата си за либерализма, но във философията на науката остава на „консервативни” позиции, опитвайки се да обоснове индукцията. Хюъл от своя страна е еднакво критичен и към английския сенсуализъм, и към априоризма на Кант, в опита му да обоснове науката върху априорни идеи. Двете му забележителни творби : „История на индуктивната наука от най-ранни времена до наши дни„ (1827) и „Философията на индуктивните науки, основана върху тяхната история„(1840), показва колко недостатъчен е индуктивният метод за обосноваване на научното откритие. С това той става основател на „хипотетико-дедуктивния” подход в методологията на науката. Формулирането на този метод във философията на науката води до осъзнаването на две важни особености на науката, а именно, чрез опит да проверяваме научните теории, да ги отхвърляме от една страна и ролята на предсказанията на научната теория, съответно сбъдването им. Тези особености стават част от критериите за демаркация. А сега нека разгледаме решението на Карл Попър относно демаркационния проблем, а именно верификационизъм и фалсификационизъм. Едно от първите усилия на Виенския кръг беше да се анализира смилената функция на езика. (Виктор Крафт 1999:83)

165

В началото на двадесети век философията на науката се отделя като самостоятелна дисциплина. Логическият позитивизъм на Виенския кръг и критическият рационализъм на Карл Попър най-много допринасят за поставянето и решаването на този проблем. В логическия позитивизъм се разграничава метафизиката от науката. Лудвиг Витгенщайн, един от бащите на кръга, съгласно Манифеста на Виенския кръг, създава своята първа философия, за да реши типичен демаркационен проблем. Стремежът на трактата е „да се очертае границата на мисленето”. Тази граница „може да се постави само в езика, а онова, което лежи отвъд границата, ще бъде просто безсмислица”. (Витгенщайн 2003: 179 -180) Проблемът е решен, като са очертани границите на смисления език. (Лозев 2009) Съгласно философските изводи на ранния Витгенщайн, смислени са само пропозициите на науката, но не и пропозициите на метафизиката, етиката, естетиката, теологията. Според Виенския кръг, Витгенщайн е формулирал критерий за демаркация, изцяло базиран на верифицируемостта. В своите спомени за идейните търсения на кръга Виктор Крафт обобщава: „Значението на едно изречение се определя от метода на неговата верификация. При това не става дума за извършена верификация на едно изказване, а за възможна, за принципната верифицируемост, не за фактическата му верификация. Последната е необходима за неговата истинност, но не и за неговия смисъл." (Крафт, В. 1998: 84) И още: „За нейните изречения [на метафизиката] изобщо не може да се посочи процедура на верификация, те не са сводими до възможен опит. Затова те не притежават смисъл, който може да се посочи. Те са просто съчетания от думи, които изглеждат, като че ли са смислени изречения, те са просто псевдоизречения." (Крафт, В. 1998: 85-6) Рудолф Карнап играе главна роля в процеса на изобличаване на метафизиката като безсмислена. Виенският кръг напълно възприема отношението му към метафизиката, развито в редица статии в общия орган на кръга сп. „Еркентнис". Това отношение е еднозначно ясно: „Следователно логическият анализ произнася присъда за безсмисленост над всяко мнимо познание, което се опитва да се разпростре над или зад опита. Тази присъда засяга най-напред всяка спекулативна метафизика и всяко мнимо познание от чисто мислене или чиста интуиция, които си мислят, че не се нуждаят от опита." (Карнап 2008: 25) При решаването на демаркационния проблем, Попър тръгва от идеята, че емпирическата проверка, проверяемостта в/или чрез опита е важен белег за научността. За разлика от философите на Виенския кръг обаче Попър акцентира не върху „позитивната” проверяемост, а върху фалсификацируемостта, т.е. върху „негативната” проверяемост, за това, че опитът логически само опровергава, а не потвърждава истинността на дадена теория.

166

Според Попър „..колкото повече забранява една теория, толкова повече тя ни съобщава” (Попър 1998:42) Съгласно фалсификационисткия критерий, за да е научна, теорията трябва да забранява определени събития да се случат. „През зимата на 1919-20 - пише Попър - тези разсъждения ме доведоха до изводи, които сега мога да формулирам така: 1. Лесно е да се получат потвърждения или верификации почти за всяка теория, ако търсим потвърждения. 2. Потвържденията трябва да се вземат под внимание само в случай, че са резултат от рискови предсказания, т.е. когато ние, без да сме осведомени за някаква теория, очакваме събитие, несъвместимо с тази теория, - събитие, опровергаващо дадената теория. 3. Всяка "добра" научна теория е някаква забрана - тя забранява появата на определени събития. Колкото повече теорията забранява, толкова по-добра е тя. 4. Теорията, която не е опровержима от нито едно мислимо събитие, е ненаучна. Неопровержимостта не е достойнство на теорията (както често смятат), а неин порок. 5. Всяка истинска проверка на теорията е опит за нейното фалсифициране, т.е. опровергаване. Проверяемостта е фалсифицируемост, при това съществуват степени на проверяемост..., едни теории могат да се подложат, така да се каже, на по-голям риск от други. 6. Потвърждаващото свидетелство не трябва да се приема, при изключение на онези случаи, когато то е резултат от истинска проверка на теорията. Това означава, че то следва да се разбира като резултат от сериозен, но безуспешен опит да се фалшифицира теорията. (В такива случаи се говори за "подкрепящо свидетелство".)" Всичко казано може да се обобщи от следното твърдение: критерият за научния статус на теорията е нейната фалшифицируемост, опровержимост или проверяемост." (Поппер 1983: 244 - 245) В критика на Попър: Лакатош, който е един от най-талантливите последователи и критици на Попър, предприема опит да „реформира" фалсификационисткия критерий. В духа на критиката на Попър, от гледна точка на тезата на Дюем-Куайн, Лакатош развива собствена методология на научните изследователски програми. Прогресира изследователската програма, когато прави нови теоретични предсказания по евристичен начин, когато тези предсказания се сбъдват и когато се появяват теории, способни да обобщят и преодолеят предходните теории. Когато това не се случва, а се въвеждат ad hoc хипотези, за да се „имунизират" наличните теории, това е сигурен белег, че изследователските програми дегенерират и скоро ще изчезнат.

167

Оспорване на фалсификационисткия критерий за демаркация идва и от страна на Томас Кун, един от най-известните философи на науката на 20 век. Кун създава понятието „нормална наука", от гледна точка на което, белег за научност е установената, работеща научна парадигма за определен период от време. Онова, което Попър би нарекъл „фалсификатори" на наложената теория, Кун нарича „аномалии". Според него обаче те не отхвърлят автоматично наложената парадигма. Съгласно Кун една теория е възможна, когато е в състояние да създаде традиция на откриване и решаване на проблеми по начин, наподобяващ решаването на главоблъсканици. Именно това (а не липсата на възможни фалсификатори, както Попър твърди) е причината да смятаме астрологията за псевдо-наука за разлика от астрономията. (Nickles 2006: 194) Споменава се за американския социолог Робърт Мертън, чийто поглед върху феномена наука е фиксиран върху ценностите. Именно те според Мертън са в основата на разграничителна линия, която можем да прокараме между науката и не-науката. В науката съгласно Мертън живее характерен „етос", дух, който се проявява в няколко императива: универсализмът: съгласно него, научните твърдения не трябва да зависят от личността или социалните качества на своите създатели; комуналността: съгласно него, плодовете на науката са резултат от социално сътрудничество и затова принадлежат по-скоро на общността, отколкото на отделни лица или групи; незаинтересоваността: изисква наличието на институционален контрол, чиято цел е да обуздава и слага преграда пред личностните или идеологически мотиви, които отделни учени или групи учени може да имат; организираният скептицизъм: предполага възможността науката да изследва непредубедено, безпристрастно споделяните от други институции убеждения и вярвания; В заключение и огромна жалост, проблемът за Демаркацията все още остава без окончателно решение, т.е. въпросът остава открит, а дали е така наистина? Много въпроси са решени, но и много чакат да бъдат. Естествено това не трябва да ни кара да гледаме без надежда за нещата, точно обратното, трябва да се мотивираме да бъдем по обстойни в изследванията и да упорстваме пред трудностите на съдбата.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: Витгенщайн, Л., 2003. Логико-философски трактат, прев. Евгени Латинов, В: Полименов, Т., Бешкова, А., Моллов, Б., Латинов, Е. (съст.), 2003. Философия на логиката. Ранна аналитична философия, сс. 179 – 241;

168

Карнап, Р., 2008. Преодоляване на метафизиката чрез логически анализ на езика, В: Полименов, Т., Бешкова, А., Моллов, Б., Латинов, Е. (съст.), Философия на логиката, II, С.: Изток - Запад, сс. 9 - 33.; Крафт, В., 1999. Виенският кръг. Възникването на неопозитивизма, В: Янакиев, К., Герджиков, С., (съст.), 1999: Философия на науката. Антология. сс. 83 - 89.; Лозев, К. (2000): Социалната философия на Карл Попър, С.: КАЛЪС; Лозев, К. (2009): Ранният Витгенщайн - живот и философия, С.; Полименов, Т., Бешкова, А., Моллов, Б., Латинов, Е. (съст.), 2003. Философия на логиката. Ранна аналитична философия, С.: УИ „Св. Климент Охридски"; Полименов, Т., Бешкова, А., Моллов, Б., Латинов, Е. (съст.), 2008. Философия на логиката, II, С.: Изток - Запад, Полименов, Т., 2013, Субстанции, универсалии, пропозиции, С.: Вулкан 4).; Попър, К. 1993. Отвореното общество и неговите врагове. Том 1: Магията на Платон, С.: Златорогъ и Фондация „Отворено общество"; Попър, К., 1998. Безкрайното търсене, прев. Т. Петков, С.: Златорогъ; Попър, К., 2003 a. За така наречените източници на знание, В: Попър, К. 2003. В търсене на по-добър свят. Лекции и есета от трийсет години, сс. 59 - 67.; Попър, К., 2003 b. Имануел Кант: философът на Просвещението (Лекция по случай 150 години от смъртта на Кант), В: Попър, К. (2003): В търсене на по-добър свят, сс. 140 152.; Попър, К. 2003. В търсене на по-добър свят. Лекции и есета от трийсет години. прев. К. Лозев, С.: КАЛЪС и КОСМОПОЛИТ; Попър, К., (2005). Целият живот е решаване на проблеми, прев. К. Лозев, С.: КАЛЪС; Стефанов, А., 2007. Знание, наука, псевдонаука. С.: Изд. „Парадигма"; Тулмин, С., 1993. Космополис. Скритата програма на модерността, прев. К. Лозев, С.: КАЛЪС; Янакиев, К., Герджиков, С., (съст.), 1999: Философия на науката. Антология. С.: Лик.; Notturno, M., 2003. On Popper, USA: Thomson – Wadsworth; Richard Parry, 2007. Epistheme and Techne; http://notabene-bg.org/index.php?issue=25 Списание „ NotaBene “ брой 24 (2013);

169

ОБРАЗ КЛЕОПАТРЫ В ПОЭТИЧЕСКОМ ВОСПРИЯТИИ В.Я. БРЮСОВА Гохар Абовян CLEOPATRA’S CHARACTER IN V. BRUSOV’S POETIC PERCEPTION Gohar Abovyan Abstract: In this article successively are represented all the cycles of poems of the russian poet Brusov, in which the character of the Egyptian queen undergoes a lot of changes. He manages to achieve a tragic theme of the rebirth of the character of Cleopatra. Key-words: Cleopatra, love poem, cycle of poems, passion, Egyptian queen, perception В цикл “Любимцы веков” включено первое в поэзии Брюсова стихотворение, посвященное легендарной египетской царице Клеопатре. Поэт вводит героиню в современный ему мир, и образ Клеопатры словно становится своеобразным связующим звеном между мирами, отдаленными друг от друга веками: Я — Клеопатра, я была царица, В Египте правила восьмнадцать лет. Погиб и вечный Рим, Лагидов нет, Мой прах несчастный не хранит гробница. В деяньях мира мой ничтожен след, Все дни мои — то празднеств вереница, Я смерть нашла, как буйная блудница... Но над тобой я властвую, поэт! Бессмертен ты искусства дивной властью, А я бессмертна прелестью и страстью: Вся жизнь моя — в веках звенящий стих. (I, 153) Это стихотворение имеет в черновой рукописи помету “Rider Haggard” (Райдер Хаггард); известно, что подобные пометы Брюсов делал в том случае, когда стихотворение было навеяно тем или иным литературным произведением (Ордуханян 1996, 170). Роман Р. Хаггарда знакомил читателя с Клеопатрой, словно “сотканной из пламени”, показал, как красота ее, пышущая страстью, играла судьбами царств. Как говорил

170

писатель, “в ней был блеск, данный женщине для ее славы, гения мужчины, дарованный небом… Она походила на духа бури, сиянье света, она была жестока, как чума”.(Хаггард 1915, 73-74) Такой же предстает Клеопатра в стихотворении Брюсова, именно такая трактовка образа легендарной царицы Древного Египта импонировала ему в этот период. По точному замечанию Д. Максимова, “Страсть была для него тем героическим началом в любви, которое с точки зрения Брюсова, только и можно было измерять наивысшим масштабом: жизнью и смертью” (Максимов 1940, 114). В дальнейшем этот образ терпит множество изменений. О времени, когда создавался “Stephanos” (“Венок”) (1904-1905), Брюсов вспоминал: “Для меня это был год бури, водоворота. Никогда не переживал я таких страстей, таких мучительтсв, таких радостей. Большая часть переживаний воплощена в стихах моей книги “Stephanos”” (I, 619). Основным направлением любовной лирики этого сборника становится воспевание освобожденной от пут моральных запретов любви-страсти, и было бы странно, если бы в этой книге не оказалось стихов о Клеопатре. В цикле “Правда вечная кумиров” одно из стихотворений, посвященных египетской царице, так и называется – “Клеопатра”, а вслед за ним идет стихотворение “Антоний”, названное именем влюбленного в египетскую царицу одного из триумвиров, разделивших после смерти Цезаря управление всей римской державой, который, по преданию, из любви к ней пренебрег своим государственным долгом. Клеопатра показана безумно привлекательной женщиной, чарующей всех мужчин. Примером проявления высокой страсти к ней служит герой стихотворения “Антойний”, восклицавший: Клеопатра! – Верный аспид – Наша общая судьба. (I, 392) В этом стихотворении поэт приходит к выводу, что любовь – оправдание всему, можно даже ставить знак равенства между любовью и жизнью; герой его стихотворения готов даже погибнуть ради всепобеждающей и всеопределяющей любви к женщине: Как нимб, Любовь, твое сиянье Над всеми, кто погиб, любя! Блажен, кто ведал посмеянье, И стыд, и гибель— за тебя! О, дай мне жребий тот же вынуть, И в час, когда не кончен бой, Как беглецу, корабль свой кинуть

171

Вслед за египетской кормой! (I, 393) Поэта продолжает манить образ восточной царицы-любовницы Клеопатры. Он возвращается к нему в цикле “Завес веков” в стиховорении “Цезарь Клеопатре”, где “разочаровавшись в хитрых ласках” столичных гетер и погрязший в “любовных излишествах, Цезарь отдался ”высшей страсти”, внушенной ему Клеопатрой” (Максимов 1940, 110). Основной темой, выраженной в этом стихотворении, становится страсть, возведенная до трагической высоты: яркая победа героической воли над стихией изнурительной страсти и расслабляющей неги: Нет, египтянка, в изгибе строгом Губ твоих, в огне холодном глаз Понял я призыв к иным дорогам, К большей глуби, соблазнившей нас. ……………………………………….. Так гори, согласно пламенея, Огонь любви спеши со мной вздохнуть, Чтоб с тебя он сжег клеймо Помпея, Чтоб к клинку мне подготовил грудь. (III, 77-78) Брюсов сумел подойти к теме любви не только как к явлению индивидуальной жизни, но и как явлению, раскрывающему связь человека со всей вселенной. Поэтому тема Клеопатры, жрицы любви, преобретала обобщающее, мировое значение. И это уже намечается в стихотворении “День за днем” из цикла “А здесь, в уме” того же сборника: По мечтам, по путям, по орбите Пред огнем мы кометы метнем. Что во сне на земле, - повторится В голубых и пурпурных краях. Пей жемчужину в уксус, царица, Клеопатра, Марго, Таиах! (III, 94) *** Поэма “Египетские ночи” никогда не была Брюсовым включена в свои сборники стихов. Она представляла собой осуществление Брюсовым слишком смелого по замыслу завершения одноименной поэмы А.С. Пушкина. В предисловии к своим “Египетским ночам” он писал: “Почти излишне говорить, что ни на миг не мечтал я сравниться с Пушкиным и своими стихами заменить написанные части поэмы, я желал только помочь читателям по намекам, оставленным самим Пушкиным, полнее представить себе одно из его глубочайших созданий” (III, 621).

172

По сюжету поэмы во время одного из пиров на “вызов наслаждений”, брошенный Клеопатрой, выходят трое. Эти трое олицетворяют три рода отношений к страсти. В своей интерпретации этой поэмы Т. Ордуханян проводит определенную градацию в изображении Брюсовым картин “трех ночей, трех мировоззрений, трех смертей”. Первый – Флавий – олицетворение Рима и его высшей доблести, храбрости. Он соглашается на условие Клеопатры – заплатить жизнью за проведенную с ней ночь любви, потому что готов окрыто смотреть в глаза как страсти, так и смерти. Вторым избранником был эпикуреец Критон. Он принимает вызов Клеопатры вполне сознательно, потому что в мире он не знает ничего прекаснее наслаждения. Наслаждение есть цель его жизни, его святыня, его божество, и этому божеству он охотно приносит в дар свою жизнь. Третий – безымянный Юноша – принимает вызов потому, что любит Клеопатру исинной любовью. Он принимает условие Клеопатры птпму, что для него любить – значит отдаваться страсти, птому, что утолить свою любовь он может только сойдя “на ложе страстный искушений, хотя оно в то же время было и “ложем смерти””. В большинстве стихов Брюсова о Клеопатре египетская царица выступала как воплощение страсти, несущей смерть. Именно для того, чотбы избежать показа “художественной картины пагубной страсти”, как считает Т. Ордуханян, Брюсов вводит в свою поэму “подлинно трагическую тему перерождения Клеопатры” (Ордуханян 1992, 176). Действительно, поэт дает широкую палитру удивительно тонких переживаний героини, связанных с юношей, которого она решается спасти от неминуемой гибели, составляющей ее же условие. Трактовка образа Клеопатры, как верно отмечает исследователь, поднимается здесь Брюсовым до “подлинно трагедийной темы осознанного проивоборства гармонической и цельной личности и жестокого, своекорыстного деспоточеского общества, столкновения между сильным человеческим чувством и жестокими нормами действительности” (Ордуханян 1992, 177). Вполне естественно, что появление “Египетских ночей” Брюсова вызвало множество противоречивых откликов. С одной стороны, его обвиняли в заимствовании в Пушкина, с друго, - в чрезмерной эротичности. Но, когда она в конце 1916 года была напечатана в альманахе “Стремнины”16, маститый и авторитетный писатель М. Горький восторженно отозвался об этом произведении Брюсова и о нем как поэтот вообще: “Прочитал “Египетские ночи”. Если Вам интересно мнение профана в поэзии – эта вещ мне страшно понравилась! Читал и радостно улыбался. Вы – смелый, и Вы – поэт божией милостию, что бы ни говорили и не писали люди “умственные””1.

173

Письмо М. Горького к Брюсову от 23 февраля (8 марта) 1917г. // Горький М. Собр. соч. В 30 т. М. 1955. Т. 29 С. 380 1

ЛИТЕРАТУРА: Брюсов В.Я. Собр. соч. В 7 т. М. 1973-1975. Т.I-III Горький 1955: Горький М. Собр. соч. В 30 т. М. 1955. Т. 29 С. 380 Максимов 1940: Поэзия В. Брюсова. 1940. С.110 Максимов 1949: Максимов Д.Е Поэзия Валерия Брюсова Л. 1940. С.114 Ордуханян 1988: Ордуханян Т. Е. Тема Клеопатры в поэзии В.Я.Брюсова// Брюсовские чтения 1986 года. Ереван, 1992. С.176, 177 Ордуханян 1996: Ордуханян Т. Е. Тема Клеопатры в поэзии В.Я.Брюсова// Брюсовские чтения 1986 года. Ереван, 1996. С.170 Хаггард 1915: Хаггард Р. Клеопатра. М. 1915. С.73-74

174

ПРИЛОЖЕНИЯ APPENDIX АВТОРИ / AUTHORS Стефина Георгиева е завършила бакалавърска програма по печатни комуникации в Университет по библиотекознание и информационни технологии – гр. София. В момента се обучава в магистърска програма „Европейски проекти“ на СУ „Св. Климент Охридски“. E-mail: st.georgieva03@gmail.com Илиан Точев е докторант в Югозападен университет „Неофит Рилски”, Катедра: „Международно право и международни отношения”. E-mail: iliantotchev@yahoo.com Мирена Митова е завършила бакалавърска програма „История“ в ПУ „Паисий Хилендарски” през 2012 г. и магистърска програма История („ Модерна България- държава и общество (кр. на XIX нач. на XXI в. ) през 2013 г. Е-mail : mirena_mitova@mail.bg Ахмед Куйтов е председател на УС на Сдружение „Институт Перспективи“ мандат (2015-2019). Понастоящем се обучава в магистърска програма „Европейски проекти“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2015г. завършва бакалавърската си степен по „Философия“ във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. От 2011 г. до момента е участвал в повече от 170 научни конференции, неформални обучения, дебати, младежки обмени и публични лекции в Румъния, Полша, Италия, Турция, Франция, Армения и др. E-mail: Chairman@institute-perspectives.com Деян Нуцулов, е Медиатор 20150910008 Министерство на Правосъдието; Завършил е „Студентската програма за законодателни проучвания“ на Народното събрание. Автор на 3 законодателни прочувания, 4 статии и доклади. Към настоящия момент е студент специалност „Право“, V курс при ВСУ „Черноризец Храбър”. E-mail: varna@institute-perspectives.com Ваня Колчагова, е Магистър по Национална сигурност и отбрана от ВА „Г.С Раковски“ гр. София, магистър по право от Югозападен университет „Неофит Рилски“ в гр. Благоевград. В периода 2006 г. – 2014 г. заемала длъжностите юрисконсулт, Главен експерт, Началник отдел “Административно-правен“ и Главен секретар в РЦЗ/РЗИ-Благоевград –

175

второстепенни разпоредители в системата на МЗ. Юридически консултант на лечебни заведения за болнична и извънболнична помощ. Никола Н. Живков, е директор на отдел „Правни въпроси“ при Сдружение „Институт Перспективи“ гр. Свищов; Студент във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“ спец. Право, V курс. E-mail: nikolanz16@abv.bg Мариета Н. Живкова, е част от отдел „Правни въпроси“ при Сдружение „Институт Перспективи“ гр. Свищов; Студентка във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“ спец. Право, V курс. Антония Аговска е завършила Нов български университет, специалност „Право“, e-mail: antonia_agovska@abv.bg Борислав Георгиев е завършил Нов български университет, специалност „Право“, e-mail: b.georgiev@nbu.bg Петя Георгиева е преподавател в катедра „Обща теория на икономиката" при СА „Д. А. Ценов", гр. Свищов. Преподава дисциплините Микроикономика, Макроикономика, Икономически теории и Глобален икономикс. Работи в областта на предприемачеството и проблемите на ефективността в публичния сектор. Е-mail: petyadb@abv.bg Доц. д-р Станислав Александров е преподавател към катедра „Счетоводна отчетност“ при Стопанска академия „Д. А. Ценов“ – гр. Свищов, E-mail: salexandrov@uni-svishtov.bg Ас. д-р Галя Георгиева е преподавател към катедра „Счетоводна отчетност“ при Стопанска академия „Д. А. Ценов“ – гр. Свищов, E-mail: ggeorgieva@uni-svishtov.bg Габриела Кръстева е докторант в Стопанска академия „Д. А. Ценов“ – гр. Свищов, E-mail: goldllion@abv.bg Доц. д-р. Николай Живков е сред учредителите на Сдружение „Институт Перспективи “. Преподавател по политология в СА "Д. А. Ценов", Свищов. Автор е на над 50 студии, монографии, сред които е „Демократизмът в управлението на българските общини през Възраждането”. Свищов, АИ Ценов, 2008. Наред с това има редица учебници по дисциплините – Политология, История на кооперациите в България и Бизнес комуникации. Теодора Христова е докторант по „Социология” в Нов български университет. E-mail: teodoraxristova@abv.bg

176

Екатерина Цонева e студентка първи курс специалност „Социология на правото, икономиката и иновациите“ в ПУ. ,,П. Хилендарски”. Е-mail: ekaterina.ivanova.tsoneva@abv.bg Антонио Хаджиколев е студент в Икономически университет – Варна, спец. Бизнес информационни системи, 4-ти курс, E-mail: antonio.antoniev@gmail.com маг.инж.диз. Настасия Драгнева e докторант първа година към катедра „Инженерен дизайн“ при Технически университет – София, e-mail: nastasiyadragneva@gmail.com Борис Николов e студент във Великотърновски университет „Св.св.Кирил и Методий“, специалност Философия, IV-ти курс, e-mail: borki493@abv.bg Мариела Русева е завършила магистърска програма „Психология и психопатология на развитието”; Следдипломна квалификация „Психологично консултиране на възрастни” при ВСУ „Черноризец Храбър”. В момента се обучава в „Когнитивно – поведенческа школа за психотерапия“. Е-mail: rumelina_73@abv.bg Дейвид Цанев e студент във Великотърновски университет „Св.св.Кирил и Методий“, специалност Философия, III-ти курс, e-mail: davidof1994@abv.bg Гохар Абовян e преподавател в Еревански държавен университет за езици и социални науки В.Я. Брюсов, Армения. E-mail: goar@mail.bg

177

УСЛОВИЯ ЗА ПУБЛИКУВАНЕ В ПЕРСПЕКТИВИ За журнала: „Перспективи“ има за цел да даде възможност за изява на студенти, докторанти и млади изследователи от цял свят. Като няма ограничения спрямо темите, по които може да се пише. Препоръчително е предоставените ръкописи да предлагат алтернативи и решения. В журнала могат да публикуват студенти, преподаватели и учени от всички специалности. Желателно е авторите да предложат на достъпен език проблем от тяхната област и да предизвикат интерес към съответната проблематика. Каква е формата на ПЕРСПЕКТИВИ? До момента са издадени шест броя, в които общо са публикували повече от 170 студенти, докторанти, преподаватели и изследователи от 15 български и 11 чуждестранни научни институции. През 2016г. ще бъдат издадени още два броя, всеки от които ще е с обем до 300 страници А5. Какви са изискванията за текстовете? 1. Разработката да е в обем до 10 страници (основен текст, списък на използваната литература). 2. Резюме на английски език и ключови думи (7-8 изречения). 2. Текстът да е оформен в съответствие със следните изисквания: - Шрифт: Times New Roman, Размер: 14 (Regular), Разстояние между редовете (Line spacing): Single; - Заглавие: 14, Главни букви (All caps), Одебелен (Bold), Центриран (Centered); 3. Цитирането в текста е по т.нар. Оксфордска система: - пример за цитиране в текста: (Иванов 1999, 61-63) В списъка с използвана литература, след основния текст, се изписва цялото наименование на източника. Пример: Иванов 1999: Р. Иванов. Долнодунавската отбранителна система между Дортикум и Дуросторум от Август до Маврикий. София, 1999. 4. Име и фамилия на автора (12, Italic) 5. След използваната литература е необходимо да се предостави кратка информация за автора (университет, специалност, курс, е-mail адрес). 6. Страниците не трябва да бъдат номерирани. Изпращане на материалите:На електронната поща на редакцията на следният имейл адрес: philosophiclub@abv.bg За повече информация и въпроси, пишете ни! До 48 часа ще получите отговор. От редакционната колегия на „Перспективи”

178

Publish your impressions, attitudes and ideas, so that we can have a better society in: International Scientific Journal „PERSPECTIVES” Our journal enables mostly young people to propose their impressions, observations and viewpoints on their surroundings. There is no thematic constraints. We welcome texts, which are not just informative or critically oriented, but which propose new solutions in areas where problems have been identified. The official languages of our journal are Bulgarian, English and Russian. Terms and deadlines: Please submit your manuscripts throughout the year electronically at: Philosophiclub@abv.bg. You will receive an e-mail confirming the submission. All authors will receive also the Editorial board decision for approving or rejecting of their manuscripts within seven days time limit. Manuscripts accepted for publication will be published in the order of which they are received and they will appear as soon as possible. Authors of the accepted manuscripts will receive one copy of the issue containing their papers with a charge to recover the mail costs. About the form of the journal: Six issues have appeared so far, where more than 170 students, doctoral candidates and young reseachers from 15 Bulgarian and 11 foreign universities have been published. In 2016, another two issues will be produced, and for each of the two, the total volume of pages shall be up to 300 pages in A5 format. Technical instructions: 1. Manuscripts should not exceed 10 pages (abstract, main texts, footnotes and references). 2. Manuscripts should contain a short abstract and key words. 3. Manuscripts must be prepared in the following style: - Times New Roman, letter size: 14 (Regular), line spacing: Single; - Title: All caps, Bold, Centered, letter size:14. 4. Author’s name - letter size: 12, Centered, Italic

179

5. Authors must use the Oxford style for all quotations. - in the main text, for example: (Ivanov 1999, 61-63) All references must be found in the list with works cited at the end of the articles. For example: Ivanov 1999: P.Ivanov. The street of dreams. Sofia, 1999. 6. Finally, authors must provide short information for themselves: university, university town, major, year of studying and a valid e-mail address). 7. Pages must not be numbered. Editorial Board Veliko Turnovo, 2016

Contacts: For more information and about the technical conditions write us an e-mail at: Philosophiclub@abv.bg.

УТОЧНЕНИЕ Всички изложени тези, идеи и мнения принадлежат на авторите. Те не отразяват официалните позиции на Сдружение „Институт Перспективи“.

180