Черно и Бяло 85/2014

ISSN 2367-5055

#85/2014

СЪДЪРЖАНИЕ Снежана Тодорова: Призванието на журналиста е да служи на истината. . . . . . . . . . . . . 2 Ирина Бокова: Където и да отида, никой не забравя, че съм българка. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6 „Българите трябва да имаме по-голямо самочувствие и увереност” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6 Нашият дом. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9 Към началото... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 11 Първий съборъ на журналисти и списователи. . . . . . . . . . . . . . . . . . . 12 Из „Голяма тетрадка”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 14 Из „Дневници”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 15 Из „Политически и философско-религиозни размисли”. . . . . . . . . 16 Вчера, днес и утре – из спомените и бележките на един публицист. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 18 Из „История на радиото в България”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 20 За вестникарското дружество . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 22 Писател и журналист в България имат еднакво звучене. . . . . . . . . . 23 Спор за... спора. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24 Бим-бам-бум!. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 26 Литература и публицистика. Проблемът за граничността. . . . . . . . 28 Държавност преди държавата. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 Днешната журналистика не е моята журналистика. . . . . . . . . . . . . . 32 Защо искам да стана журналист?. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 33 Качествените журналисти не употребяват клишета. . . . . . . . . . . . . . 34 Татяна Ваксберг: Има ли бивш журналист? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 35 Дишай, народе мой, на никого не му пука за теб!. . . . . . . . . . . . . . . . 36 Иво Хаджимишев: „Известността е опасно нещо”. . . . . . . . . . . . . . .38 Любомир Пеевски: Вярвам в българския „парламент на духа” . . . 41 Разследващата журналистика и обществената телевизия. . . . . . . . . 45 40 години предавания на български език в Радио Китай за чужбина. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 47 Посланикът на Република Армения в София връчи медали на Министерството на диаспората. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 48 Крикор Азарян – алхимията на играта. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 49 Идеализмът е единствен, правещ ни по-добри . . . . . . . . . . . . . . . . . . 50 Земя на кръстопът . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 53 Самоотбрана с химикалка. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 56

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение “Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани

18

Вчера, днес и утре – из спомените и бележките на един публицист

4 2

Спор за... спора

45

Разследващата журналистика и обществената телевизия

Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, бул. Евлоги Георгиев 169 GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорен редактор: Снежана Тодорова, Розита Попова Международни връзки: проф. Мими Дичева PR и реклама: Красимир Петков Редактори: Момка Спасова, Росена Иванова Предпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков Редколегия: Венцислав Удев, Борислав Петранов, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов, ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014 Николай Пиперов

Идеализмът е единствен, правещ ни по-добри

50

56 Самоотбрана с химикалка

1

Снежана Тодорова: Тази година СБЖ ще отбележи 120-годишнината от организираното журналистическо движение. Какво да очакваме през тази юбилейна година, трудно ли се ръководи такава организация в това напрегнато време, за морала и каузата на журналиста, споделя за читателите на сп. „Черно и бяло” и.д. председателят на СБЖ Снежана Тодорова. РЕ: Много или малко са 120 години организирано журналистическо движение, госпожо Тодорова? СТ: Сто и двадесет години съвсем не са малко, това е много важен период за развитието на българската журналистика. Като имам предвид, че през тази година отбелязахме 136 години от възстановяването на българската държавност, съществуването на 120 години организирано журналистическо движение заслужава особено уважително отношение. През 1894г по инициатива на Юрдан Иванов, известен общественик, историк и библиограф на българската журналистика, се свиква събор на журналисти и писатели. Поводът е честването на 50-годишнината на сп. „Любословие” на Константин Фотинов, „а наравно с юбилейното тържество да стане в столицата един събор от живи стари и млади български журналисти, които биха могли да промислят как да се повдигне материално и нравствено нашата журналистика (сп.”Български преглед”, 1894, кн.11-12). На 12 юли 1894 година в салона на „Славянска беседа” се събират около 170 изтъкнати журналисти и писатели, сред които са Юрдан Иванов, Тодор Влайков, д-р Кръстю Кръстев, Александър Теодоров Балан, Иван Андрейчин, Марко Балабанов, Алеко Константинов, Янко Сакъзов, Димитър Благоев, Гаврил Георгиев, Стоян Заимов, Иван Вазов, Георги Бакалов, Вера Благоева, Михалаки Георгиев, Цани Гинчев, Любомир Милетич, Христо Максимов, Иван Шишманов, С.С. Бобчев, Т. Постомпиров и други. Д-р Кръстю Кръстев коментира по повода: „Щастлива бе идеята, щастлив – случая да се направи първият опит за едно сближаване между българските литературни сили, за едно сплотяване между тях, в името ако не на някоя литературна идея, то поне в името на техните интереси и техното възпитател-

2

Призванието

на журналиста е да служи на истината

Снежана Тодорова, и. д. председател и главен секретар на СБЖ, на среща-разговор с д-р Достена Ангелова-Лаверн, журналист и преподавател по политическа антропология в Страсбургския университет, кандидат за Европейския парламент ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

3

но въздействие върху обществото” (сп.”Мисъл”,1894, кн. 5). Да си спомним с признателност за тези големи личности на българската духовност! Дължим им нашата огромна благодарност и искрено уважение. РЕ: В това толкова динамично време трудно ли се ръководи организация като СБЖ? СТ: Проблемите и предизвикателствата пред ръководството на СБЖ са огромни. Особено тревожна е нарастващата безработица сред колегите. Както знаете, СБЖ е творчески съюз със синдикални функции. Моите усилия и тези на колегите от УС са насочени към осъществяване на действия, които да отговарят на целите на нашата организация, както и на задачите, които времето поставя пред нас. През последните години, когато повечето медии в България са частни, особено остро стои въпросът за защита на журналистическия труд, правото на журналистите свободно и безпрепятствено да изпълняват своите професионални задължения. Подготвяме нормативен документ за защита на журналистите и журналистическия труд. След като приключим, ще организираме широко обсъждане. Много се надявам през тази юбилейна година да финализираме работата в тази насока. Българската журналистика е в криза, тя изживява труден период и съвсем разбираемо е желанието на колегите да получат защита от своя съюз. Когато помощта ни е навременна и успешна – няма пощастлива от мен! РЕ: Срещу какво се бунтувате? СТ: Срещу внушението, че парите са най-висшата ценност. Срещу поръчковата журналистика. Срещу продажността. Дълбоко съм убедена, че не всичко се продава и не всичко може да се купи. Над парите и материалния интерес са призванието на журналиста да служи на истината, неговите съвест и достойнство, убеждението, че словото може да направи животът ни по-добър и красив. РЕ: Казвате, че журналистите се

4

поддават на манипулации? Какво имате предвид с тези ваши думи? СТ: За съжаление през последните години станахме свидетели на бързо променящи се позиции, когато журналистът е в зависимост от волята на своя работодател. Страшно е, когато съблазънта от „златния телец” се оказва по-силна от журналистическата съвест и призванието да служиш на истината. Изумена съм с каква лекота се сменят позиции и убеждения! Това е пагубно за журналиста. Читателите, слушателите и зрителите усещат фалша и това е една от причините за ниската степен на доверие към медиите. РЕ: А има ли кауза, на която журналистът днес може да се посвети изцяло? СТ: Има много достойни каузи, на които можеш да се посветиш, но най-важната е да отстояваш истината. Това в повечето случаи е трудна задача – на силните на деня съвсем не се харесва, но ако журналистът иска да си запази достойнството и уважението на обществото, трябва да е готов да се бори за истината. Нали само по този начин можем да сме сигурни, че Доброто ще надделее над Злото и животът ще бъде по-справедлив?! РЕ: За журналистиката казват, че не е професия, а занаят. Кое в него Ви кара да се чувствате огорчена или пък Ви дава оптимизъм? СТ: Огорчена съм от „опростачването” на журналисти, които считат себе си за „законодатели” в професията, от ниското ниво на професионализъм и обща култура на репортери, редактори. Страшно е, когато незнанието не притеснява, а се превръща в норма. Възмущава ме агресивната посредственост. Оптимизъм ми дават интелигентните и умни млади хора, чисти и светли души, на които се крепи светът и България не е изключение в това отношение. Прекрасно е, че са с нас и ни вярват.Убедени са, че истинската журналистика е за силни хора. За личности. Заедно ще успеем! РЕ: Свободни и независими ли са българските медии и каква е

ролята на СБЖ да се спазват установените норми, професионални стандарти и правила на професионална етика? СТ: Не можем да говорим за свободни и независими медии, когато все още не е изяснена собствеността на капитала на издателя. Поговорката „Който плаща, той поръчва музиката” много точно подхожда на българския медиен пейзаж. СБЖ прие Правила на журналистическата етика през 1994г и стриктно следи за тяхното спазване. Наши представители участваха в изработването на Етичния кодекс на българските медии. Саморегулацията е от изключителна важност за журналистиката, това е норма на самоконтрол, но тя се спазва от етични колеги. Другите, техните антиподи, нямат такава потребност. Освен морални санкции на нарушителите, СБЖ съвместно с Европейската федерация на журналистите и Международната федерация на журналистите организира семинари за професионалните стандарти и етични норми в журналистиката. РЕ: СБЖ поддържа ли контакти с български медии зад граница? Знаем, че в много страни нашата диаспора има свои медии. И за какво най-често Ви търсят колегите от чужбина? СТ: Ние поддържаме контакти с български медии в Балканските страни, Европа, Канада, САЩ, Австралия. Нашите колеги найчесто ни търсят, за да отбележим съвместно юбилейни годишнини, да организираме изложби, посветени на журналистически събития, представяния на книги на български журналисти. Искрено благодаря на всички, които въпреки разстоянията продължават да следят и участват в живота на нашия съюз. РЕ: В сградата на СБЖ има великолепно пано, на което са изписани и думите на големия журналист Йосиф Хербст: „Никому в угода, на никого напук!” Какво е посланието, което виждате в тях? СТ: Това верую на Йосиф Хербст е най-важното и силно завещание, което той оставя на българските

журналисти. Няма нищо по-високо от призванието на журналиста да служи на истината. Журналистическата съвест е висшият съдник на всеки от нас. Истински свободният журналист винаги е в опозиция на властта. Ласкателствата на властимащите не могат да купят неговата съвест и чест! РЕ: Какво Ви даде и какво загубихте в личен план през дългогодишната си работа в СБЖ? СТ: Най-хубавото нещо в моята работа са срещите ми с интересни хора – български и чуждестранни журналисти от близо 50 страни. Имала съм щастието да придружавам много от тях при гостуването им у нас. Общуването с творчески личности винаги вдъхновява, зарежда и обогатява. Благодарна съм на съдбата за възможността да пътувам из нашата красива родина, да участвам в различни международни прояви у нас и по света и да изпитам чувство на гордост, че съм българка. РЕ: Как СБЖ ще отбележи 120-годишния си юбилей? СТ: УС на СБЖ прие обширна програма за честването на 120-годишния юбилей. Ще спомена само най-важните, които ще се проведат под патронажа на ЮНЕСКО: Международна журналистическа конференция на тема: „Медии и издателски политики” в МДЖ Варна през май т.г. и Научна конференция: „120 години българска журналистика, свобода на словото и култура в журналистиката” в София през септември т.г., провеждането на Журналистически събор в София, отслужването на молебен в памет на загиналите журналисти, издаването на Алманах на българската журналистика (част 3), фотоизложби, валидиране на марка и печат и др. Това са само част от нашите инициативи. Колегите от страната също ще посрещнат юбилея с разнообразни прояви. Разбира се, за осъществяването на програмата ще разчитаме на подкрепата на спонсори. Разговора води Розалина Евдокимова ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

Уважаема г-жо Тодорова, Благодаря Ви за писмото от 23 септември 2013 година, в което молите за патронаж на ЮНЕСКО по повод поредица от събития по случай 120 годишнината от създаването на организирано журналистическо движение в България, които ще се проведат в България през май и септември 2014 година. Тъй като само ООН има мандат да промотира свободата на печата и свободата на изразяване, ЮНЕСКО продължава да изтъква важността на свободата на размяна на идеи и знания. Успехите на нашата организация в това направление зависят от продължаващото партниране с такива институции като СБЖ, които през последните 120 години винаги са били в челните редици сред тези, които полагат усилия за укрепване на демократичното управление. ЮНЕСКО желае да поздрави Съюза с постигането на този важен етап в своето развитие и се надява, че юбилеят ще позволи на Съюза да задълбочи всеотдайността си към свободата на изразяване. Оценявайки важността на юбилея в пропагандирането на свободата на медиите и свободата на изразяването, имам удоволствието да предоставя патронажа на ЮНЕСКО за този юбилей и да ауторизирам използването на логото на ЮНЕСКО в съответствие с приложените общи положения. Желая Ви успех в отбелязването на юбилея и се надявам на укрепване на отношенията между ЮНЕСКО и СБЖ. Искрено Ваша, Сърдечно, Ирина Бокова

5

Ирина Бокова:

Където и да отида, никой не забравя, че съм българка „Където и да отида, никой не забравя, че съм българка!“ – това каза днес Ирина Бокова, генерален директор на ЮНЕСКО, по време на официалната церемония по повод награждаването на „Личност в Новините“ за 2013г. Ирина Бокова взе приза в категория „Политика“ в независим онлайн вот. Чрез независимо онлайн гласуване, провело се в периода декември 2013 – февруари 2014г, над 15 000 читатели на Novinite.bg и Novinite.com гласуваха за „Личност в Новините“. Тази година класацията беше разделена в категориите „Политика“, „Бизнес“, „Благотворителност“, „Дипломация“, „Култура“ и „Спорт“. За всяка категория бяха номинирани по трима забележителни представители на политическия, икономическия и обществения живот в България. Читателите на Novinite Media Group избраха дядо Добри за „Личност в Новините“ в категория „Благотворителност“ – човекът, който покори хората с добротата си и успя да превърне каузата си в пример за цяла България. В класацията на Novinite Media Group в категорията „Бизнес“ първото място си по-

делят Еккехард Нойрайтер – директор за България на световната компания АBB, и Ивайло Пенчев – собственик на Walltopia, най-голямата компания в света за производство на изкуствени стени за катерене. Н. Пр. Такаши Коизуми, посланик на Япония в България, взе приза в категория „Дипломация“. Известният български цигулар Веско Ешкенази беше избран в категория „Култура“, а тенисистът Григор Димитров – в категория „Спорт“. На награждаването в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ присъстваха наградените в отделните категории, представители на правителството, на дипломатическите мисии в София, партньори и приятели на Novinite Media Group и колеги журналисти. Класацията за личности, оставили следа в българския политически, икономически и обществен живот се провежда за тринадесета поредна година. През март 2014г Novinite Media Group получи отличието „Медия на бъдещето“ на Световния комуникационен форум в Давос.

„Българите трябва да имаме по-голямо самочувствие и увереност” РЕ: Разрешете ни да Ви поздравим с избора Ви за втори мандат като генерален директор на ЮНЕСКО и да Ви пожелаем успех, г-жо Бокова! Поемате за втори мандат ЮНЕСКО. Какво направихте и какво не успяхте да свършите през първите години и какви ще са приоритетите Ви през втория мандат? ИБ: Благодаря Ви. Сега на въпроса. Мисля, че през първите четири години на първия ми мандат ЮНЕСКО стана по-видима, поблизко до останалите организации в системата на ООН. Има много примери за това, тъй като ние сме лидери в новата ини-

6

циатива на генералния секретар на ООН „Образование преди всичко“. Също така ще бъдем домакин на научен съвет по въпросите на връзката между политиката и науката, който създаде г-н Бан Ки Мун. Ние сме домакините на този съвет, което също е едно признание за организацията. През тези години, също така в много голяма степен укрепихме юридическата си база в областта на културата. Имаме 6 важни конвенции. Моите основни усилия бяха насочени към работата по приетата през 1970г конвенция за незаконния трафик на предмети на култу-

рата и на ценности – много важен въпрос и за България, и за страните от Югоизточна Европа. Създадохме комитет, който да наблюдава изпълнението на конвенцията. В повече от 70 страни в света направихме специални курсове за създаването на капацитет сред експерти, митнически органи, прокуратура – една много широка кампания. Част от всичките тези неща бяха направени в условията на много тежка финансова криза. Преди две години САЩ прекратиха плащанията на вноската в редовния ни бюджет. Това за нас е загуба на 22% от бюджета. Какво не направих? Сигурно

много неща, но ако имахме това финансиране от страна на Щатите, можехме да направих още много програми, свързани с образованието, ограмотяването, можехме да направим много повече в областта на науката, където също така нашият мандат е много важен, в управлението на водите, биоразнообразието, създаването на национални политики в областта на науката. РЕ: Какво е усещането българка, наследник на древна култура, да ръководи тази престижна световна институция? ИБ: Сигурно звучи много шаблонно, но съм много горда. Спомням си когато за първи път се кандидатирах, един от първите въпроси който ми задаваха много хора в България, приятели, включително и ваши колеги журналисти, беше: „Как така се осмелявате и мислите, че можете да се кандидатирате за този пост?” Този въпрос ми се стори още тогава, а и сега, много странен, защото България е част от света. Ние наистина сме наследници на една древна култура и сме дали много на света и би трябвало да имаме самочувствието и пълното право да искаме да участваме в управлението на този свят, особено когато се отнася до една организация пазителката на световното културно наследство. Това се приема спокойно и бих казала нормално. На много места, когато пътувам по света, фактът, че България е известна с древната си култура често се споменава. И това ме кара да правя така, че когато свърша своя втори мандат, да кажат: Да една българка направи това, да, това беше една жена от България! РЕ: През 2014г ще отбележим 120-годишнината на организираното журналистическо движение в България. Кое накара ЮНЕЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

СКО и Вас да поемете патронажа над юбилея? ИБ: Наистина това е много хубава дата и тя има дълбока връзка с ЮНЕСКО, тъй като тя е организацията, която още от първия си момент е записала в устава си, че трябва да съдейства със слово и с образ за разпространяването на свободата на словото и информацията колкото се може по-широко. И затова в момента ЮНЕСКО е тясно свързана със създаването на законодателство за свободата на словото в пресата. Там, където е необходимо, с обучението на журналисти. В десетки страни по света сме създали местни радиостанции. Беше ми много приятно, когато миналата година бяхме инициатори на Международния ден на радиото, тъй като все още това е едно от най-разпространените средства за масова комуникация в света. Така че всичкото това ме накара и ми даде голямото удовлетворение на дам патронажа на ЮНЕСКО над юбилея. РЕ: Какво правите в ЮНЕСКО

за младите хора, за да не бъдат „роби” на масовата ерзац култура, включваща евтините продукти на интернет, жълтата и чалга култура? В днешно време имат ли място по-масови програми за естетическото им възпитание? ИБ: По начало въпросът за възпитанието и образованието на младите наистина е много важен, защото глобализацията и взаимосвързаността дават възможност на всякакво качество култура, на всичко, което минава под този знак да бъде разпространявано. И от наша гледна точка бих казала, че има две страни на този въпрос. На първо място да не допуснем униформизацията на културата, да запазим многообразието на различните ѝ форми на изява. През 2005г ЮНЕСКО прие конвенция, която е свързана с развитието на културните и креативни индустрии. Тя е тази организация, която се бори да бъде запазено многоезичието. Едно от първите споразумения, които подписах, беше с

7

американска фирма, за да се разпространява в интернет информация на различни езици. Другата част на въпроса Ви, според мен, е свързана с ценностите. И тук е голямата трудност и голямата задача, тъй като за ЮНЕСКО е важно младите хора не просто да получават образование, но и то да е качествено от гледна точка на придобиването на умения и по-нататъшна възможност за развитие. Но също така е важно какви граждани и какви ценности създава образованието у тях. Имаме специална програма, свързана с образование в областта на изкуствата, защото смятаме, че е една позабравена тема, а тя е свързана тясно с креативността. Третият стълб в рамките на новата инициатива на генералния секретар на ООН „Образование преди всичко”, който ние разработихме, е свързан с образованието и подготовката на младите хора за глобалния свят, с глобалното гражданство, както ние го наричаме. А това е свързано с ценностите и културната грамотност. Бих казала, че това са нови теми. Те са проблем в целия свят и е абсолютно необходимо да се обсъждат и да се намерят различни начини, за да станат те част от образователните програми. РЕ: А какво е мястото на България във вашата дейност като генерален директор на ЮНЕСКО? Кои елементи на материалната и духовната култура ще намерят място в програмите и в списъка за опазване на културното и духовно наследство на институцията? ИБ: Разбира се, България заема място. Всички знаят, че аз съм българка и винаги когато пътувам или тук в Париж, се срещам с държавни и правителствени ръководители, интелектуалци, те винаги намират време и възможност да кажат някоя добра дума за България, да споделят какво познават и ценят. А това, което на мен ми се иска е България все повече да използва тази възможност, за да можем да впишем повече паметници в Списъка на културното наследство. Много отдавна не сме правили

8

това. Бихме могли да предложим много повече в Списъка с нематериално наследство. Иска ми се регионалният център под егидата на ЮНЕСКО в областта на нематериалното наследство, който преди две години открих в България, да заработи с пълна сила и да може наистина да се превърне в център на духовността, за да запазим това, което имаме. Да си сътрудничим със съседните държави, да извлечем общото, което е между нас и да може то да се превърне в мост на сближаване и сътрудничество. ЮНЕСКО е тази платформа, която може да създаде точно такива условия за извличане на общото. Мисля, че в Югоизточна Европа имаме нуждае все още от такива усилия и ние даваме такава възможност. РЕ: Добре ли е представена днес българската култура по света? ИБ: Трудно ми е да кажа. Не съм удовлетворена, защото смятам, че българската култура би могла да бъде представена много по-широко, макар че днес в света е трудно да се даде еднозначен отговор, тъй като срещам български музиканти, художници, творци, които живеят и работят в много различни места по света. Културата е вече много интернационализирана и глобализирана. Иска ми се да слушам много повече Панчо Владигеров, когато ходя на концерти, или да виждам много повече български художници. Все пак никога не може да се каже „да, ние сме постигнали всичко и сме представили българската култура така, както трябва да бъде.“ РЕ: Париж, в който живеете и работите, е най-красивият град в Европа. Липсва ли Ви българската Ясна поляна? И за кое най-често се сещате за България? ИБ: Париж е много красив град, вероятно е най-красивият в Европа. Той е космополитен, но всеки от нас у себе си носи по нещо от семейството, историята, от страната си. Не мога да си представя, че ще живея тук, без да се връщам и в България или където и да било другаде. Питате ме за българската Ясна

поляна. Опитвам се да прекарвам там всяка година поне една седмица. Това лято също бях там. Тя е свързана с българската история, с много хубави моменти от българската духовност. А за какво се сещам за България? За много неща. За моите близки, които са там, без съмнение и за Ясна поляна. Много често се сещам за Витоша и дори наскоро си казвах, че като дете съм си прекарвала съботите и неделите там. Даже сме забравили колко е красива тази планина, колко са красиви морените, поляните, тъй като сме свикнали с тях и ги приемаме за даденост. Пътувам по света и виждам много красоти, но когато се сещам за Витоша, винаги си казвам, че българите имаме една невероятно красива страна и природа. Имаме четири сезона, планини, сняг, караме ски и великолепни плажове... Като че ли това го приемаме за даденост и не го ценим достатъчно. Затова дори и от тази гледна точка трябва да имаме много по-голямо самочувствие и увереност. РЕ: А какво ще посъветвате българските журналисти и дейците на изкуството и културата? ИБ: Знам, че времената са трудни, знам, че с този преход последните 25 години бяха много трудни за всички ни. Има и много хубави неща, свобода за творчество, възможност за развитие. Знам, че в икономически и социален план трудностите в България са все още доста сериозни, но това, което виждам с български творци, е нещото, с което можем наистина да се гордеем. И това не е някаква шаблонна фраза, защото когато се сравняваме с другите, си мисля, че сме много талантливи и стойностни хора. Някак като че ли принизяваме собствените си възможности и това, което сме постигнали. Може би заради трудностите в този преход, но трябва да го преодолеем и да можем да дадем всичко, което имаме като талант. Разговора води Розалина Едокимова, снимки: Иво Хаджимишев

МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

Нашият дом В далечната 1905г група столични журналисти от следосвобожденска България, правят опит да основат свое дружество. В пивница „Сан Стефано” на площад „Трапезица”, на 27 ноември с.г. е приет Устав и е избрано Ръководство с председател Лазар Пулиев – Дядката. През 1908г в столичната сладкарница „Охрид” се събират около петнадесетина журналисти, сред които е и първата българска жена - журналистка – Христина Антонова. Събранието се ръководи от Мишел Гирджиков, а за председател на Дружеството на столичните журналисти (ДСЖ) е избран Петър Завоев. В различните периоди, председатели на ДСЖ са били Йосиф Хербст, Спас Икономов, Васил Пасков, Петко Пенчев, Стефан Танев, Йордан Мечкаров, Христо Силянов, Георги Кулишев, Никола Милев, Димо Казасов. На 18 септември 1920г ДСЖ открива своя първи клуб на ул. „Аксаков”. Заедно с Настоятелството на сдружението „Дом на изкуствата и печата”, купуват сградата на ъгъла на „Раковска” и „Граф Игнатиев”. Инициативният секретар-касиер Георги Белчев умело ръководи финансовите дела на ДСЖ. Създадено е командитно дружество „Стрела” за разпространение на вестниците, закупена е сградата на ул. „Граф Игнатиев” №4, която днес е собственост на СБЖ. Това дава възможност да се развива и стопанска дейност. Част от сградата се давала под наем на Столичната общинска банка, а горните етажи – на по-заможни семейства. Освен професионална и творческа организация, ДСЖ бил вече и икономически субект, който си позволявал да инвестира в социално строителство. През 1936г в Банкя е построена журналистическа почивна станция. Закупено е и зданието на бившия театър „Одеон”, което се намира на тогавашната ул. „Цар Симеон” и е прилепено за бившия „Модерен театър”. ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

С набраните средства, ДСЖ издава своя „Вестик на вестниците”, основава Пенсионен, Социален и Медицински фондове и става не само професионален, но и икономически гарант на своите членове. Званието „журналист” в тези времена е звучало гордо. През май 1924г се формира още едно журналистическо сдружение – Съюз на провинциалните професионални журналисти в България. Негов първи

9

председател е Стоян Никифоров. Дейността на Съюза е предимно взаимоспомагателна и просветна. В продължение на две години издава първото у нас професионално списание „Български журналист”, под редакцията на Лука Говедаров. Още в първите си дни след Освобождението, българската държава се изправя пред трудно решим проблем – липсата на грамотни хора, които да постави в управленската структура на държавата. Според официални данни от 1879г грамотното население в България не надхвърля 3,3%. Така необходимата администрация на средно и ниско ниво е съставена от полуграмотни селски и занаятчийски среди, които след загубата на огромния пазар на разпадналата се Османска империя, търсят своето място на държавната софра. Това предопределя до голяма степен и безпринципните партизански борби през следващите десетилетия. Тогава се появява и вездесъщия Алеков „Бай Ганьо”, но не само като литературен, но и социален типаж. Този процес, не е можел да не засегне и българската журналистика.За двете следосвобожденски десетилетия до края на ХХ в., основните партии, които съставят Учредителното събрание – либерали и консерватори, се разпадат и прегрупират в няколко политически формации, които се разпознават предимно по лидерите си. Започва масово издаване на вестници – повечето мимолетни, в редакцийките на които навлизат партийни функционери. По-късно вестниците изчезват, заедно с партиите си. Ето как българският приятел Иречек описва тогавашната атмосфера: „Водачите на партиите не рядко имат лична омраза. Непредубедена оценка за местен талант, особено за политически противник – е изключение. Особено зловредна за обществената атмосфера е завистта. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни издания, защото му създаваш врагове…“ Едва ли някой се съмнява, че голяма роля за тази атмосфера имат и вестниците. Българските журналисти работят при изключително трудни условия, в периоди на еуфория (Сръбско – българската и Балканската война, обявяването на Съединението, Независимостта) и разочарованието (двете Национални катастрофи след Междусъюзническата и Първата световна война). В края на 30-те и началото на 40-те години, икономическият подем стабилизира страната. В този период българската жуналистика формира и своите принципи. „Никому в угода, никому напук” – декларира Йосиф Хербст първия принцип – обективността. Големият български журналист Стефан Танев пише: „В своята професия се срещаме с много събития и проблеми и получаваме една повърхностна култура, която прави впечатление със своята всестранност, но е плитка, много плитка.” Така Танев определя втория принцип в нашата журналистика – професионализмът. И не на последно място журналистически принцип е патриотизмът, който ни завещава Хилендарският монах Паисий със своята „История славянобългарска”. Впоследствие, в журналистиката навлизат много млади и подготвени творци.

10

Появява се и първата капиталистическа, журналистическа корпорация на Атанас Дамянов – собственик на вестниците „Утро”, „Заря”, „Дневник”, където се изявява талантливият журналист Стефан Танев. Не по-малко популярен е и в „Зора”, на Данаил Крапчев. „Българският „Таймс”,както наричат в-к „Мир” с последният си главен редактор Петър Тасев, излиза до края на септември 1944г. И сега, като прелистваме страниците на тези вестници, особено в периода на присъединяването на Южна Добруджа или посрещането на българските войски и администрация в новоосвободените български земи в Тракия, Македония, Западните покрайнини и Поморавието – усещаме възторга, емоцията, таланта и любовта към Родината на авторите на тези репортажи. Дружеството на столичните журналисти и Съюзът на провинциалните журналисти продължават да съществуват като самостоятелни организации до 24 декември 1944г. На този ден се провеждат общи събрпания на двете организации, които решават да се обединят в Съюз на журналистите в България. На съвместното събрание е приет Устав на Съюза и е избран УС с председател Петко Пенчев. За почетен председател е избран регента Тодор Павлов. На 26 май 1948г Съюзът на журналистите и Съюзът на периодичния печат се обединяват в единен Съюз на журналистите в България, с председател Енчо Стайков. В края на 1950г Съюзът на журналистите в България преустановява своето съществуване и се включва в профсъюза на работниците от просветата, печата и политико-обществените учреждения. На мястото на Съюзът на журналистите се създава Централен дом на журналистите. На 12 юни 1955г е възстановен Съюзът на журналистите, под наименованието „Съюз на българските журналисти”, с което продължава да съществува и досега. Първият председател на УС на съюза е проф. Владимир Топенчаров. До падането на Берлинската стена СБЖ е сред групата на Творческо-професионалните съюзи на страните от Варшавския договор. След началото на прехода, който обезличи дейността на творческите професионални съюзи и компроментира идеята и надеждата за една „нова, социално справедлива, съвременна България” в границите на Европейската общност, СБЖ има трудната задача да възстанови доверието към българската журналистика. В този изключително труден момент на глобализация, в който трябва да се отстояват не само материалното съществуване, но и моралните и етически принципи и да се запази националното самосъзнание, ролята на СБЖ става изключително отговорна, независимо от невероятно трудните условия на неговото съществуване. Тази година СБЖ чества 120-годишнината от организираното журналистическо движение в България и стои открито пред предизвикателствата на нашето съвремие. Милен Гетов

КНИЖОВНИ ВЕСТИ

Към началото...

К

азват, че най-големият урок на историята е, че тя никого на нищо не е научила. Може би... Сигурно има и доказателства... Защо обаче се втурваме към едно честване или една годишнина с най-силните чувства, на които сме способни? Защо с такъв ентусиазъм търсим все нови и нови подробности в събитието, горди сме с фактите, които приемаме едва ли не за свои, ако сме успели да изровим нещо от прашасалите архиви? Защо при целия ни национален скепсис и вечната подозрителност, че някой нещо е скрил или скроил по свой образ и подобие, историческите събития раздвижват емоционалния ни мир, подхранват надеждата, че възрожденското усърдие не е угаснало и с всеки нов актуален повод то се доказва, преоткривайки съвременните си измерения? Едва ли всичко това може да се ограничи само до определения като равносметка или почит, или дори преклонение. Да се докоснеш до първите, до Началото, е повече от възпоменание. Особено за тези, чието цялостно битие и присъствие е белязано от времето, чийто свидетели и изследователи са именно те, Журналистите. „Силно да любим и мразим“ – сякаш прокоба беше изрекъл един велик българин – поет, но и страстен журналист. Така през годините българската журналистиЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

ка премина през своите върхове и спадове, през страшни изпитания и възторжени възвисявания, търсеща, противоречива, самодоказваща се. Нека ни е простено това самочувствие и волността да перифразираме древната мъдрост и да кажем: времената се менят, журналистиката е вечна. Още в първите стъпки на новоутвърждаващата се българска литература, с първите опити да се даде смисъл на фактите отвъд буквалното описание и географските подробности българските писатели стъпват на полето на журналистиката. Проклятието „да живееш в интересно време“ – сред вихъра и във фокуса на националния устрем към свобода, самоосъзнаване и духовен подем – ражда и онези силни, разтърсващи страници, към които днес се обръщаме като към най-чистите извори на културната ни идентичност. Българската журналистика гради своя образ, обединявайки най-талантливите и най-ангажирани творци и общественици. С техния неповторим ентусиазъм се появява цялата онази многолика, разнообразна, страстна и изключително талантлива особена територия, която с днешен език доста безлично назоваваме „медии“. Първите вестници и списания, по-късно радиото, телевизията – всяко от тези средства много бързо изживява времето на техническия феномен, навлизайки и утвърждавайки се в огромните си възможности да свързват хората в единна духовна общност, в която журналистиката и нейните читатели, зрители и слушатели са двете страни на една гражданска съпричастност. Преди 120 години едни от найизтъкнатите люде на българския културен елит показват как тази обвързаност прераства в усещането за лична отговорност и лично съучастие, в разбирането, че об-

щественият живот е не само прицел или тема на авторските им изяви, но и най-висш дълг към народа. Че заедно с блестящите образци на публицистичното слово, професията Журналист очертава и своите правила и отговорности и само така тя може да заеме и да защити своето собствено място в живота на нацията. Как да става това и как да се върви по-нататък към развитие и себеутвърждаване на професионалното поприще – това е идеята на едно от най-вълнуващите и интересни събития в българския обществен живот, а и в културната ни история – „Първи събор на журналисти и списователи“ – 12 юли 1894 година. Свиква се по случай честването 50-годишнината от излизането на сп. „Любословие“ на Константин Фотинов, което се счита за начало на българската журналистика. В следващите страници ще видите как е протекло това изключително събитие, как за пръв път журналистическата гилдия прави опит да заяви себе си кат организирана сила, която тъкмо в единството си открива пътя към по-отчетливото си присъствие в обществото. Участниците в този събор са имена, които и до ден днешен носят на поколенията вдъхновението на обществената ангажираност и силното художествено въздействие. А това ги подрежда сред онези уроци на историята, които все не научаваме, но пък всеки път ни напомнят къде е мястото ни и с какви огромни усилия е отвоювано то. И всеки път откриваме онази повтаряемост, която ни доказва и преоткрива във времето неотменен нравствен императив – истината е мерилото за професионалната всеотдайност и само спрямо нея може да се носи честно и открито моралния товар да бъдеш Журналист. Розита Попова

11

КНИЖОВНИ ВЕСТИ

Първий съборъ на журналисти и списователи – 12 юлий 1894 година Колко ли възхита трябва носи в душата си човек, за да нарече едно събитие „национален празник“! Какви надежди и сбъднати мечти са се утаили в битието му, за да изрази по този начин единението си с подобно начинание! Ето и отговорът: Татаръ-Пазарджикъ, 10 Юлий 1894 г. София, Министру на Просвещението Радославову Днесъ Пазарджикските граждани, като празднуватъ петдесетъ-годишнината на българската журналистика и памятьта на основателя й Константинъ Фотиновъ, ме натовариха да Ви поздравя с праздника, като се надяваме, че Вий заедно с другарите си ще бъдете истински пазители на свободата на печатното слово и пр. Председателъ на Град. Ком. : Ст. Консуловъ Шуменъ, 10 Юлий 1894 г. София, Г-ну Радославову, М-ръ на Просвещението От своя страна и отъ страна на поверените ми училища, поздравлявам Ви, Г-не М-ре, съ днешния национален праздник, по случай 50-годишний юбилей на българската журналистика за проявявание общественото самосъзнание у Българский народъ. Живейте, Г-не Министре, и направлявайте самосъзнанието у Българина към благото на Отечеството ни. Директор: Стателовъ.

12

ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

13

ВЕЧНИТЕ УРОЦИ

Из „Голяма тетрадка” Захари Стоянов – Русе, 2-ри Априлий 1882г Дезорганизираната и дискредитирана отвън България наместо да се организира и акредитира, наместо да потече мед и масло, както си въобразяваха много заблудени, някои от властолюбие, някои от инат и черна злоба, а някои от невежество хорица, преди знаменития 27-ий Априлий, от ден на ден, от час на час, стъпва с гигантски крачки към анархия. И дали ще има някой неверник Тома, който да издигне глас в защита на противното? Ние не вярваме, не вярват и ония, без разлика на партии, които имат на сърцето си доброто на своето отечество. Още един поразителен пример, още един блестящ факт се прилага в страниците на историята, че в никое време, никой народ не е можал да напредне, да се ощастливи от неограничени господа, от високи учреждения, от гръмогласни закони с разнообразни статии и параграфи. Ех, майко История, мащеха за мнозина, които горят твойте страници из публичните места, защо не вразумиш заслепените, че Китайската небесна Империя има 40 тома закони, които в разстояние на много години не са можали нито иглен връх да помогнат и потикнат народното благосъстояние. Вижда се работата, че и нашата освободителка е разбрала, като каква песен се пее в злочестата дезорганизирана страна,в следствие на което е последвало известният на читателите Височайши указ, чрез който са строго забранява на Рускоподаниците в България офицери, чиновници и търговци, да са намисат в предстоящите борби, които има да стават в България. Днес в България стават чудни неща, които не са ставали и при Султан Махмуда,днес всеки чиновник с продадена съвест може да върши онова, което му скимне. Свищовският прокурор, за да угоди по-добре на своето началство, направил по своя кеф постановление, чрез което не позволява на в. „Братство“ да влязва в негова държава, като че „Братство“ се издава в Патагония, а г. Прокурорът, премудрий Юркевич, се намира в царството на Зулусците, в столицата чиновниците подават оставки, агитират между населението да протестува против варварщината на софийската полиция, правят събрания за примирие и пр. безнаказано, въпреки законът за чиновниците. А в провинциите, ако някой чиновник яде в петък и не чете „Български Глас“, са отчислява. Идете после това и кажете, че Държавний съвет, който роди недоносчето, законът за събранията, няма да възроди България. Министърът на вътрешните дела г. Начович, макар да лъжи официално, че калфичките и момчетията, вирнали глави из България, на който органът му сочеше Черната джамия, излязъл е по окръга да помирява ду-

14

ховете или по-добре да упражнява стария си занаят. Но сполучи ли той в мисията си? Известията, които приемаме от градовете, през които е минал, съвсем противното говорят. В Оряхово, гдето администрацията се била разпоредила чрез кметовете да събере населението, уж да посрещне високия гост, когато тоя последният започнал да увещава събравшите се да не правят митинги, то всички извикали гръмогласно, че кръвта си да пролеят са готови за конституцията. Г. Министърът без време бил принуден да остави града и да тръгне за Русчук. Но и тука той претърпя същото фиаско в градския съвет, гдето беше се събрал народът и гдето се готвеше нещо. Но не е само г. Начович, който е излязъл да агитира повън. Сичките министри от столицата – ако не са още излезли, то скоро имат това намерение. Само г. Теохаров е останал засега. Председателят на Държавний съвет тоже се намира повън. Законът за събранията, който имаше за единствена цел ограничението на митингите, задушаването на народната воля, при всичката си строгост, остава безсилен срещу народния натиск. Митингите втори път, по цяла България, много по-буйни, пламваха вече: депутации и от села, и от градове, пъплят вече към София. Трябва да проумеят вече високопоставените лица, от които зависи съдбата на България, че тоя народ не желае допотопни наредби, турски закони за печата и Аксаковски „самобитности“, но иска свобода, самоуправление, конституция.

ВЕЧНИТЕ УРОЦИ

Из „Дневници” на Кирил Христов

И

стински великите дела – ония, върху които се съзижда културната история на народите – нямат никаква обща точка на съприкосновение с гръмките обществени събития, що всяка минута създават и погребват тълпи от жалки герои. Такива събития, които дневната преса моментално прави известни на тълпите по всичките краища на света, каквото историческо значение и да имат, се преценяват почти изведнъж и после бързо-бързо се заравят или остават като безформени исторически окаменелости – в най-щастлив случай. Не е така обаче с творенията на духа. Те не се излупват по стъгди и сборища под непосредствено съединените топлини на тълпите, а в скромната и покойна стая на един избраник, когото съдбата от люлка е освободила от стадните инстинкти. Тия творения се раждат без топовни гърмежи (както и техните автори). И ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

остават дълги години известни само на един твърде ограничен кръг хора. И тогава, когато роденото едновременно с едно безшумно велико дело грандиозно събитие на далечния живот бъде забравено и от най-добрата памет на вестникарския репортьор – видялата божий свят в някоя неприветна килия идея едвам почва да дава признаци на живот за очите на ония, на които всяко значително дело трябва да се възвестява именно с топовни гърмежи. Трябват години, за да бъде забелязано нейното безмълвно, но сигурно шествие, заглушавано от шумните колесници на всекидневните събития на живота – колесници, що се мяркат една след друга пред жадните за зрелища очи на сганта и се скриват завинаги в тежки облаци прах. Да илюстрирам мисълта си с пример. На държавния глава, да речем, му се дощяло да се пошегува с някой свой министър и улавя, че му залепва една хубава плесница посред бял ден. Това чудо наистина още не е ставало у нас, но нима би било парадокс, ако се каже, че не е ставало само защото на Фердинанда не му е дохождало наум да си направи подобно удоволствие? Като че да ти кажа „мръсна свиня“ и да ти лепна плесница не е все то. Както и да е, да речем, че плесницата е дадена. Представете си какво гръмко събитие! Появяването на сто гениални хора в България не би обърнало вниманието на толкова свят. Информационните вестници гърмят, дават най-подробни сведения за това как големецът погледнал, какво издумал на немски или маджарски, как замахнал, как министърът свил опаш между краката и – дим да го няма. После подаване оставка на кабинета, ми-

нистерска криза, безконечни съобщения де кой мръднал в двореца, с коя политическа буболечка са правени преговори и пр. Цял народ е в напрегнато очакване, падането на правителството е узнато и почувствувано дори и в най-затънтените селца на България. Но ето, когато напрегнатото очакване е измъчило хиляди и хиляди хора, когато историческото нетърпение на някой от множеството кандидати за министри ги е накарало да сторят за няколко дена стотини подлости, когато информационните вестници са събрали цели вагони мазни гологани като парса за скандала и кризата, г. Фердинанд изкарва на сцената някоя държавна муха или паяк, или просто – подобно на баварския безумец Фридриха – натоварва камердинера си да състави кабинет. И виж че известията за тия „първостепенни исторически събития“ – които ти с небивала лакомия си гълтал като цариградски рахат-локум преди две – три седмици – захващат да бледнеят в паметта ти, затрупват се от други, изчезват. Броевете на сензационните вестници, които са правили капитал от тия събития, също отдавна са изпълнили някоя висша служба. Подробностите по тия „велики“ събития не се помнят хубаво вече дори от ревностните редактори на някаква „Вечерна поща“ или „Дневник“, които най-много са били табан, за да дадат най-подробно сведения по „чудото“. Излиза, че тия „исторически“ събития са толкова важни, колкото и старите броеве на един информационен вестник. Единствената следа, която случайно може да се съхрани от подобно гръмко събитие, би се съхранила пак със следата, която оставя един лист за дневни новини: ако у нас се пишеха сензационни романи – техните автори си биха хабили понякога ножиците по броевете на подобни вестници.

15

ВЕЧНИТЕ УРОЦИ

Из „Политически и философско-религиозни размисли” Стоян Михайловски

М

ожем по един най-категоричен начин да твърдим, че новите поколения в България – в последните три-четири десетилетия – бидоха заразени от една грозна, от една людоядна психопатия, която на друго място в това съчинение назовахме прослободнелост. И няма свестяване. И няма опомване. Колкото по-жестоки са уроците, които българството получава от събитията, колкото по-тежки са жалейките, които постоянно отрупват новата българска история, толкова по-силни биват безсмислените и пагубни писъци на политикантите: - Искаме радикални политически реформи! Искаме пълна обнова! Искаме коренно пресъздаване! Искаме да възсияй нов ред у възродено общество! Българската обществена и държавна задача е една от най-страшните, които намираме в историята. Тая задача стои така: - Или крайните елементи ще погазят България, или България ще погази крайните елементи! Или - или! Представете си една голяма кутия от чист и светъл кристал. В нея стои затворена една дребна буболечица. На едната страна на кутията се намира малка дупчица. Ако буболечката улучи тая дупка и смогне да се препъхне през нея, тя ще избяга от своя затвор; ако ли не – тя ще си остане за всегда пленница и ще погине в кутията. Такова е положението на България. Тя е пленница на лъжовни политически учения, на софистическа доктрина. Ако тя смогне да сгази тези учения, да се изтръгне от тази доктрина - и да постави здрави идеи в основите на своите уредби - тя ще бъде спасена; иначе тя ще погине! Свободата тряба да расте успоредно с развоя на нравите, думат западноевропейските мислители. А нравите еволюират, но не могат да бъдат предмет на повеления и постановления. Доктрината на търновските учредители-конституционалисти може да се съкрати така:

16

- С мъдрувания човек не става добър плувец. Който иска да се научи да плува – тряба да се хвърли във водата! Да, това е много вярно! Действувай – и само като действуваш, ще придобиеш умение и опитност! Но не по-малко е вярно, че действието не тряба да се отличава с безумна смелост – че действието не тряба да отива дотам, щото живот и съдба да бъдат играни на зар. Търновските учредители-конституционалисти се мамят, когато си въображават, че са хвърлили възмъжалия българин в реката, за да се научи да плава. Не. Те извършиха иначе тая работа. Те не хвърлиха във водата възмъжал човек, а дете бозайниче! Те повериха дете бозайниче на морските вълни, за да стане то мореплавател! То стана плячка на акулите! Авторите на търновската Magna Charta не смогнаха никога да разберат тези суверенни социологически твърдения: • Че преди да пресъздадем сферата, където еволюира човешкото същество, тряба да пресъздадем самото това същество, понеже това същество си устроява среда по свой образ и подобие, и понеже ролите на това същество в една среда са равносилни с неговата духовна стойност.

• Че демократизмът върви от демократизиране на нравите към демократизиране на законите, а не от демократизиране на законите към демократизиране на нравите, понеже превратите в начина на живеяне са реални и смислени само когато отражават преврати в духосложението.

• Че функциите на човешкото същество, взето като зоон политикон, струват толкова, колкото струва това същество; че следователно режимът, формата на управлението не зачитат нищо и публичният строй отражава само качеството на хората, както се доказва от многочислените южноамерикански държавици, които са надарени с републикански уредби, но чийто републиканизъм е една грозна

смес от разбойничества, метежи, съзаклятия, междуособици и кръвнини.

• Че както психическото възмъжаване не дохожда изведнъж, исто така свободата, която е ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

израз на това възмъжаване, не тряба да дохожда изведнъж; че само постепенното установяване на свободните наредби ги прави трайни, понеже само то хармонира с прогресивното

превъзпитаване на духовете; че пълна, цялостна, интегрална еманципация при липса на превъзпитание е научна ерес, най-пагубната и народоубийствена ерес.

• Че между тези две работи, свобода и идея за свобода, няма нищо общо; че политическата свобода е плод на етическата свобода, че никаква политическа свобода, никакво народовластие не са възможни без освобождение от гнета на пороците, понеже найжалък роб е онзи, който е заробен от своите хищни инстинкти – онзи самозаробеник, който не е способен да насажда наоколо си друго освен робски начала; че еднъж установено каква свобода няма там, гдето няма морал – установява се тоже, че идеята за свобода – какъвто силен научен развой да е добила тя – обитава в интелекта, съставлява едно просто гиздило за ума и не се намира във връзка с никакви морални понятия; че подобна идея за свобода не влияе върху поведението на човека, понеже само онези идеи, които се превръщат от сухи абстрактни понятия на благородни страсти и мощни чувства тласкат човек към действие и подвиг; че само така може да се обясни това странно явление –гдето хора, обладаващи висока научна култура, хора, у които правовите идеи и социалните доктрини достигат до най-пълно процъфтеване, таят в душата си най-отвратителни робски влечения, най-подли ратайски пощръклявания.

17

ВЕЧНИТЕ УРОЦИ

Вчера, днес и утре из спомените и бележките на един публицист Йосиф Хербст

Йосиф Хербст, 1923г Читателят на вестниците не подозира, колко интелигентен труд трябва да се влага и се влага и колко материални пречки, присъщи и непредвидими, трябва да се преодоляват всяки ден, до като му се втикне в ръцете този малък печатен лист, който му е станал необходимост. Читателю, преди да псуваш вестника и вестникаря – аз те познавам, ти всякога си готов да напсуваш и единия, и другия – знай, че зодията на вестникарството е бързината. Вестникарят е бърз, трябва да бъде бърз, защото ти, читателю, си станал много нервозен и бърз. Аз помня баща ти, който имаше търпение да чака само три пъти в седмицата вестник, а ти го искаш два пъти в деня. Не ти се моля да бъдеш снизходителен към вестникът, не. Бъди, колкото е възможно, по-строг и по-придирчив, за твое добро и за доброто на вестника. Но бъди справедлив: знай, че вестникът не се пише, печати и разпространява в безвъздушно пространство, а в нервно и нервозно време и в пространство, обсеяно с всевъзможни веществени пречки. Ако мислиш, че трябва да продължаваш да псуваш вестникът, заеми си псувателен речник от някой опитен вестникар, той поне ще знае кога, кого и какво, защо и как да напсува. Не е добър вестникар, който не познава психологията на тълпата въобще и частно народната психология. Тези знания не се добиват из книгите. Вестникарят трябва да наблюдава с „фотографски“ очи и да слуша добре, да се вслушва още по-добре, но никога да не подслушва. Ако и подслушва, по-добре ще стори веднага, без заобикалки, да стане детектив, без да омърсява по-напред някоя редакция. За да окачествя „чистоплътността“ на един вестник, трябват ми данни за ония събития, които премълчава, а не за ония, които описва. Има премълчаване, което наистина е рицарски подвиг, а пък има и премълчаване, което е адска подлост. Най-голямо значение и най-голямо влияние придобиват вестниците в страни, гдето парламентът не заседава постоянно. У нас, според конституцията, камарата заседава два

18

пъти по два месеца в годината. Осемтех безкамарни месеца с каква голяма нравствена отговорност товарят вестникарите и вестниците. На всеки вестникар може да се случи да напише някоя глупост. Нека го утеша: не всеки читател ще забележи глупостта. Пък и мнозина от читателите, особено ако са и противници, ще изтълкуват и претълкуват глупостта като особена хитрина или демонично лукавство. Вестникар, който се е убедил сам или когото са убедили в сторена от него грешка и не я поправи веднага, по собствена инициатива, сам се заличава от списъка на почтените хора. Вестник, който гощава читателите си само с „най-интересното“, скоро се убеждава, че разваля читателите си. Тем много скоро обръгва „най-интересното“. И очакват невъзможното: по-интересното още от „найинтересното“ Но пред такава опасност не трябва пък от вестникът да пролъхва скука. Скучни партийни органи не трябва да обвиняват читателите си – съмишленици в липса на твърдост в убежденията. Липсата е последствие, а не причина на скуката. Вестникът не може и не бива да се превръща в венцеплетаческо заведение. Има много общественици, които се самооблащават, че са осите на вселената. Именно такива общественици трябва справедливо и безогледно да бъдат премервани и претегляни от вестникарите. Безогледно и към това, че са или могат да станат „източници на новини“. Ами ако са покрай това и източници на злини на обществото?... Древните атиняни са решавали в народното събрание всяка година, дали трябва да бъде остракизиран някой. И ако при участието на поне 6000 граждани, мнозинството е вдълбавало върху остракон (чиреп) името на този някой, тежко му и горко: трябвало е да напусне Атина за един срок от 5 до 10 години. Остракизмът е бил съдебно средство, а наказателната санкция – изгнанието. Някои наши вестникари забръщолевиха напоследък за остракизъм. И в този, както и в много други случаи, забъркали причината с последствието. Защо? Защото в редакциите им „библиотеката“ се състои само от партийните календари и предпоследния телефонен указател. Строга цензура няма. Има невежествена, има свестна и има глупава цензура. Свестна трябва да бъде преди всичко военната цензура, едничката, която признавам и то само през военно време. Цензурата не е ефикасно средство за влияние върху общественото мнение, доколкото то се изразява от периодическия печат. Най-гламавото средство е предварителната цензура. В борбата между образования и независим вестникар и цензурата, най-накрая всякога ще победи вестникаря и то още преди да бъде вдигната цензурата. Без цензурата и баба знае да се бори за идеи. Майсторство се иска, под режим на цензура да се разбереш с читателите си. Добриянов с своята приказка „за гвоздеят“ в началото на 1918г показва и доказва какво може един остроумен вестникар против най-строгата цензура. Приказката му теглеше толкова, колкото една дузина ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

силни опозиционни статии. Цензурата затуй се нарежда, за да можем да се гаврим с нея. Не бих си позволил гавра само със свестната военна цензура, защото я считам за неумолимо необходима, до тогава, до когато бъдат възможни войните. И военната цензура може да се избиколи. Ето един много назидателен пример. През цензурата на един военнопленнишки лагер се промъкнало веднаж следното кратко писъмце: „Мили родители, храната ни е прекрасна, облеклото чудесно, обноските на надзирателите и на пазачите най-любезни, с една дума: нищо не ми липсва, не берете грижи за мен. Но оня хубостник, моят другар и съселянин Н. Н. увисна на въжето, защото беше съобщил тъкмо противното“. „Милите родители“, които добре са познавали своята рожба, веднага разбрали какво е истинското положение в оня военнопленнишки лагер. При всяка цензура всяки доблестен публицист, стига по-рано да си е създал необходимия за това контакт с читателите си, може да напише по всеки въпрос една „приказка за гвоздея“. Две официални опровержения за едно и също нещо са равни на едно потвърждение. Има вестникари и „новинари“. Бягай от последните, защото за тях „новината“ е по-важна, отколкото самото събитие. „Новинарите“ бяха помислили, последнята война се обяви и води три години само, за да могат вестниците де печатат ежедневно бюлетин за военните действия. „На бойния фронт нищо ново за отбелязване“ - „какъв е този бюлетин, какво прави тази главна квартира?“ се провиква „новинарят“, а вестникарят се замислюва над такъв „постен“ бюлетин и рони сълзи заедно с вдовиците и сираците, които всякога остават след такова „нищо ново“. Някои „новинари“ правят следнята крива сметка: днешната лъжа е една новина, утрешното ѝ опровержение – втора новина, значи занасям в редакцията две новини.Това на вестникарски език се нарича многостранна и разнообразна информация. Да, наистина много странна информация. Вестник ли е това – какви и колко вести може да ми вести – когато Георги Гламавов чрез обявление ми отсича възможността да го поздравя за именния му ден, Рашел Леви ми пресича надеждата да я сватосам с един добър мой приятел, понеже се сгодила с Буко Барух, Въса Пъцова и Ганю Балкански не ме канят лично на сватбата си, понеже „настоящето заместя отделните покани“. Скрита между разни обявления, най-сетне откриваш уводната статия, след като си се убедил, че заглавието ѝ не е фирмата на някой новооткрит хотел или запазената марка на някой универсален цяр. Обърнеш листът, кошмар отново те гнете. Узнаваш, че си най-голямото диване, защото още не си се застраховал при „Ястреб“, че лишаваш децата си от наследство, понеже си вложил парите си в банка „Сполука“, а не в Банка Шмекерски и С-ие, хонолуло-българско дружество с неограничена отговорност. Няма що: едничка утеха ти дават некролозите. Някои от тях са толкоз гротеск, че можеш сълзи да порониш от ... смях.

19

ВЕЧНИТЕ УРОЦИ

Из „История на радиото в България” Проф. дфн Веселин Димитров От годината на одържавяването на радиото българският печат системно следи развитието на радиопрограмата и я коментира от различни гледни точки. През 1935г в сп. „Научна трибуна” журналистът Стефан Б. Станчев (първи ръководител на специалността „Журналистика” в СУ) под заглавие „Радиото свързва народите” пише статия по повод спазаряването и строежа на националния предавател при Вакарел. Там той дава израз не само на разбиранията си за радиото, но и на политическото си кредо като човек с леви убеждения: „Излишно е да се спираме подробно върху ролята, която може и трябва да изиграе един мощен и правилно ръководен радиопредавател. Културни, политически, стопански, идейни и други съобщения и представления биха могли да подпомогнат историческия ход на прогресивната част от населението на България. Разбира се, тая огромна мощ не иде от простия факт на съществуването на стокиловатова станция: дори по-важен от техниката е въпросът за ръководството и идеологията на радиопрограмата.” През 1936г Георги Крънзов под заглавие „За нашето радио” пише във „Вестник на жената”: „Днес вече службата по радиопредаването е в ръцете на държавата. Дано нейните грижи не бъдат такива, каквито са често пъти за културните нужди на страната ни. Дано всички, от които зависи успеха на нашето радио, се проникнат от съзнанието за неговата значимост”. През 1938г в сп. „Радиосвят” редакторът му Жак Навон под заглавие „Ръководни начала и тенденции на радиопрограмата” изтъква: „В България... радиото като културно-просветен и народополезен институт не е придобило такава голяма общественост като пресата, а причината се крие не в организацията на предаванията, а в други обективни условия. България, сравнително другите европейски държави, е слабо радиофицирана. На Запад радио-

20

приемникът се счита като домашен предмет от първа необходимост, а у нас има още много хора, кото го намират за лукс ...” Тук е любопитно да се забележи, че статията е написана в същата тоналност, както са писани статиите на Ас. Златаров, инж. Г.М. Георгиев, инж. Д. Бунев, на други техни съратници още през края на 20-те години, по времето на „Родно Радио”. Седем-осем години по-късно темата „радио – лукс”, темата за недостъпното радио, а това значи – и на радиопрограмата продължава да бъде актуална. Ако погледнем малко по-горе и видим приоритетите в дейността на Радио София, посочени от Е. Везнеков, ще видим, че на трето място сред тях поставен въпросът за радиослушателите, т.е. въпросът за тяхното създаване и организиране в аудитории. На този проблем през 1939г посвещава вниманието си Матвей Вълев. Още тук да кажем, че това е първият наш автор, който уверено и напълно вярно твърди, че аудитория на радиото априори не може да съществува, че ако е имало аудитории, създадени от прост интерес към „говорещата кутия”, сега на такива неща не може да се разчита и че факторът, който създава аудитории, е програмата. Тези възгледи са основополагащи и в борбата срещу несолидните, дълго време пазени в радиото ни, схващания за т. нар. „слушано и неслушано време“, без да се разбира, че такава субстанция сама по себе си не може да съществува, че радиопрограма се слуша и усвоява само тогава, когато има защо да бъде слушана в един или друг неин дял. Ето какво казва М. Велев: „Въпросът за слушателите не може да бъде разгледан сам за себе си, а във връзка главно с програмата на радиото. Една програма има силата да привлече, когато е ръководена умело, с оглед условията в страната ни и живота на българския гражданин и селянин, но тя може и да отблъсне радиослушателите, когато

не съумее да запази у тях интерес към радиото, този тъй многостранен и сложен институт, в който се кръстосват най-различни прояви и въздействия.” По-нататък М. Вълев се спира на важния винаги проблем за взаимовлиянията между аудиторията и средството. Тук може да се предположи, че той е в съгласие и с бележитата „Радиотеория” на Бертолд Брехт, с която като немски възпитаник по журналистика, вероятно е бил запознат. Интерпретацията на М. Вълев на този сложен възел от проблеми е самобитна, оргинална и с редица собствени и точно формулирани съждения. Той казва: „Постепенно между слушателите и радиото се създадоха нови неподозирани допреди отношения. Може би след време учени люде ще се занимаят с тях и ще установят размера на влиянието на радиото върху човека и живота му, за днес това е рано. От досегашните опити и наблюдения обаче спокойто могат да се изтеглят редица констатации и предположения и всепак, винаги със съзнанието, че те непременно ще бъдат надхвърлени от бъдещото развитие на радиото. При неподготвените радиослушатели държавното радиоразпръскване в първите си дни очерта скромни задачи, както в областта на музиката, така и в другите свои отдели. Заедно със закрепването и разширяването на влиянието му, то постепенно вдигна и вдълбочи и по време, и по качество, и по разнообразие своята програма и успя да си създаде слушатели, които вникнаха в истинската ѝ стойност. След войните народната песен бе изместена в българското село от градската кръчмарска и площадна песен. Една от големите си задачи радиото видя в запазването на истинската българска народна песен и музика.” След като очертава възможностите на сериозната музика, ползата от просветните беседи, четени пред микрофона, Вълев в един частен

пример ни показва значително поширока мисъл, възлизаща в обобщение: „Няколко беседи годишно, които столичната дама и жителката на по-големите провинциални градове посещаваше, едно четене за деца в пет години в провинциалните градове и най-големите села, когато писателят тръгва да обикаля страната и всичко онова, което училището и читалището можеше да поднесе на учениците – такова бе цялото богатство, при което отраснаха не само родителите ни, но и ние.” След всичко, прочетено дотук, можем само с тъга да си помислим за ранната гибел на фронта на човека, който би могъл наистина да напише една теория на българската радиожурналистика. А той и опоетизира радиото във великолепния си разказ „Граждани на света”. Ако се върнем пак към трите проблема, поставени от Е. Везенков, ще забележим как на първо място застава в представите на тогавашните автори на радиопрограмата въпросът за сътрудниците. За тях той е на първо място финансов въпрос, защото ясно е било, че след романтичния период на „Родно Радио” една държавна радиостанция не би могла да разчита на любители или на филантропски настроени сериозни творци и изпълнители, склонни до безкрай да предоставят труда си безплатно за нуждите на радиопрограмата. Още преди 50 – 60 години е било ясно, че не може в програмата постоянно да се четат само или предимно приказки, стихове, разкази, публицистика, издадени в книгите на българските писатели или в периодичния печат. Първите български програматори ясно са съзнавали необходимостта от оригинално радиотворчество. Нека не са били познати добре и развити както трябва радиоинформацията, радиоинтервюто, радиорепортажът, но дори онова, което е било водещо в словесната част от програмата – беседите, малките сценки, диалози или адаптации на литературни произведения е трябвало да бъде радиофонично, като за радио писано и направено и т.н. Това първостроителите на радиото ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

ни са разбирали добре. И ако далеч не винаги са можели да се радват на радиофоничен материал, то блазнела ги е поне мисълта да имат текст, написан специално за радиопрограмата или поне това, че едно Име се е съгласило да работи за радиото. Този стремеж на нашето радио към търсене на оригиналност, на свое лице е свързан и с възгледа за персонификацията, възгледа за радиото, което е средство на личността за общуване с личности. Още тук ще насочим читателя към факта, че в цялата радиопрограма – от 1935 до 1944г методът на псевдонимната персонификация се използува само веднъж – в предаване за децата с радиогероя „Дядо Всезнайко”. Всички останали автори, автор-изпълнители или само изпълнители се явяват пред микрофона със собствените си имена. И тъй както се каза вече, че въпросът опира преди всичко до пари, ето и ранно свидетелствокоментар. То е на сп. „Ново Радио София”, едно от сериозните български радиосписания, което през 1936г пише: „ ... не прилича на едно държавно учреждение да моли този или онзи безплатно да му върши работа. После, една системна, разнообразна радиопрограма, каквато днес има радио София, не се реди от случайно предложен труд на съмнителни сказчици или артисти. Сигурно затова и чуждите радиостанции харчат милиони месечно за програмата си. Малката Швейцария харчи три милиона месечно за програмата си. През миналата година, за седем месеца, за програмата на Радио София, с издръжката на камерен оркестър, е похарчено около триста и петдесет хиляди лева. Срещу три милиона шестотин седемдесет и седем хиляди шестотин и тридесет лева, които миналата година са постъпили от абонаментни такси. Това е нищожен разход за издръжката на радиопрограмата. Тая година са постъпили от 1 януари до днес (публ. е от 6. ІІ. 36) около 1 400 000 лева от абонаментни такси.” Едно от съществените ограничения, налагани на радиото още в самото начало е, че то е можело

да хонорува само материали или музика, които са поръчани от него. На автори или изпълнители, чийто труд е реализиран в програмата, но не е поръчан от радиото, хонорар не се е плащал. Ясно става какви компромиси с качеството е правело радиото само и само да има нещо, още нещо за своята програма... Сп. „Ново Радио София” се опитва да „спаси положението”: „Редът е на обществениците – организациите им и на носителите на духовните ценности, годни за проявление пред микрофона, да дадат своята дан пред българския микрофон. Да очакват последните да бъдат подканвани от радиослужбата не е необходимо, нито пък ще им бъде простено, ако ще искат да бъдат платени винаги за положения от тях труд за обществено благо. Понастоящем държавата ни е в затруднение и дълг се налага на всеки да ѝ се притече на помощ... Истината е, че нашите артисти са бедни и че всеки труд трябва да бъде възнаграден, както е верно, че добрият виртуоз, който цени своето изкуство, никога не е достатъчно възнаграден за положения от него труд в студиото. Слушат го милиони, възхищават се от изкуството му, радват му се и го аплодират в душата си, без да може артистът, както на сцената, да види и изпита удоволствие от своите постижения... Досега ние не сме чели нито един отзив в преса – изразителка на общественото мнение за проявилите се пред микрофона наши добри сили, освен много рядко – с малки изключения. Редакциите на големите наши ежедневници трябва да имат присърце радиослужбата като обществена проява и отделят някоя колона от вестника на изпълнителите на радиопрограмите.” Този финал пък ни говори и за една ранна подкана за създаване на специализирана медиакритика. Ако тази подкана беше чута навреме, сега по-лесно щяхме да разказваме историята на нашето радио, а така също – нямаше медиакритиката със специалност „радио” тъй късно да се яви по-системно и нямаше тя ту да блясва, ту да се крие в културния ни небосклон.

21

ПИСАТЕЛИ-ЖУРНАЛИСТИ

За вестникарското дружество Йосиф Хербст, 1923г В едно вестникарско дружество, особено когато то поддържа и клуб, членовете не могат и не бива да представляват и вестниците си. Членовете представляват само себе си, всяки един по отделно себе си, а всички заедно могат да де застъпват за общо-културни или частно-професионални интереси. Помъчат ли се, да представляват в дружеството и вестниците, в които пишат, те се излагат на опасността да направят клубът си необитаем и да отслабят мощта на дружеството си. Нали не е възможно, което и да било вестникарско дружество да налага на членовете си, макар и въз основа на едно решение, прието с болшинство на гласувалите, да пишат всички членове само едно и също по един въпрос? Невъзможно е. Така също е невъзможно, едно вестникарско дружество да наложи на членовете си, да не пишат нищо по някой въпрос, да реши, като дружество, и да наложи една conspirasion de silence (завера на премълчаването). Едно вестникарско дружество не само има право, но то има като върховен нравствен дълг, да се опълчи против всякакво угнетяване на мисълта. То още повече има право и дълг, с зъби и нокти да се бори против физическите насилия, упражняване против всяки вестникар, бил той в или вън от дружеството. Но едно вестникарско дружество няма право да налага на членовете си бойкотиране на някой законно установен институт, държавен или обществен, без съгласието на обществото, на читателите. Без това съгласие, вестникарското дружество не налага бойкот, а обявява стачка на читателите и на политическите ръководители на тези читатели. Да кажем, че съм член на едно вестникарско дружество. По една зла сполука, върна се пребит от мястото, гдето съм бил изпратен да си изпълня дълга, пребит за срам не мой, а за

22

срам на някой повилнял властник. Аз никога не бих дигнал, а общото събрание на дружеството, ръка за бойкотирането на властника, защото читателите ми не са ме освободили от доброволно поетото от мен задължение, да им разправям какво е вършил, какво върши и какво смята да върши този властник. Още по-малко бих дигнал ръка , ако преди „злополуката“ съм беседвал приятелски с властника или съм пътувал „по негова покана“ във вагон-салонът му. Мога да си представя, че мога да бъда пребит като вестникар – кое изкуство, кой занаят няма присъщите си рискове? – но никога не мога да си представя, че като опозиционен вестникар бих могъл да бъда до толкоз пренебрегнат, щото да бъда удостоен с покана да пътувам във властнически вагон-салон. Добре, тъй или инак, върнах се пребит. (Амин! - ще възкликнат мнозина. – Благодаря, да ви се връща!) Тогава сам бих си търсил колая. Нито издателя на вестника ми (частно лице или партийно бюро), нито читателите ми трябва да понесат наказанието, което се пада на виновникът на моята „злополука“. Бих прекъснал, без позволението или благословията на моето дружество, всякакво сношение с повилнялия властник, без да раз-

тръбявам това прекъсване на всякъде и пред всекиго. Но вестникът – вестникът, в който аз бих заемал отговорно място, трябва да бъде осигурен, читателите му трябва да бъдат уверени, че по други начини ще узнаят плановете и мерките на „бойкотираният“ от мен повилнял властник. Бих казал: осакатиха ми ръката, но главата ми е още глава на вестникар – обществен служител. Едно вестникарско дружество, като налага бойкот против властник, стреля над целта, защото забравя теорията на стрелбата: прицелвай се в гърдите, ако искаш да умериш главата. Па и не трябва да се забравя: не трябва противника да се улеснява. Да прощаваш, повилнялий властнико, аз няма да ти дам мира: каквото и да не кажеш, каквото и да не вършиш, аз ще предам на хилядоглавата хидра, която се нарича читающа публика и ще те принудя всеки ден да се огледваш в моето огледало – вестник. А пък ако повилнялият властник свръх всичко си изгуби умът, нека реагира на „бойкота“ на едно вестникарско дружество. „Бойкот“, разпореден с „указ“ от вестникарско дружество за съзнателния и гордия вестникар е най-малко едно унизително опекунство, ако не нещо понетърпимо: угнетяване свободната мисъл на независимия вестникар.

ПИСАТЕЛИ-ЖУРНАЛИСТИ

Писател и журналист в България имат еднакво звучене Взаимовръзката между писатели и журналисти в България е била и е изключително силна. Още от зараждането на нашия възрожденски печат се очертава симбиозата на писателския и журналистически труд. От създаденото през 1844г в Смирна първо родно списание „Любословие” на Константин Фотинов до Браилското „Периодическо списание” и Цариградското „Читалище”, и до възрожденските вестници „България”, „Македония”, „Съветник”, „Знаме”, „Свобода”, „Независимост”, „Ден”, „Стара планина”, „Секидневний новинар” издателите и авторите им са били едновременно журналисти, писатели и публицисти. Невъзможно би било Христо Ботев, Любен Каравелов, Петко Р. Славейков, Нешо Бончев, Захари Стоянов и много други да бъдат определени само като писатели или само като журналисти и публицисти. Затова естествено възниква идеята българските писатели и журналисти да създадат свое обединение и петдесетгодишнината от първия брой на списание „Любословие” става повод за свикване в София на Първи събор на българските журналисти и писатели. Инициатор е Юрдан Иванов, издател на вестник „Югозападна България”, а идеята е приета с интерес от водещи имена от българския интелектуален елит. Съборът се провежда в салона на столичното читалище „Славянска беседа” и продължава от 12 до 17 юли 1894 година. Присъстват повече от 140 журналисти и писатели, макар че в официалната преса се появили публикации за незадоволително участие на „първенствуващи писатели”. И тъй като времето си остава най-верния оценител за значимостта на писателския труд, аз не бих могъл да правя оценка кои са били най-значимите за онова време хора на перото, но в работата на този Събор активно участие взимат д-р Иван Шишманов, Стоян Заимов, Михалаки Георгиев, Алеко Константинов, д-р Кръстьо Кръстев. В заседанията на Събора се включва и Марко Балабанов, първият главен редактор на възрожденското списание „Читалище”, а след Освобождението – пръв български министър на външните работи. За подпредседател на Събора бил избран двадесет и осем годишният доктор по философия от Лайпцигския университет Кръстьо Кръстев, който е сред основоположниците на модерната българска естетика. Създаденото от него списание „Мисъл” и литературният кръг около това списание, състоящ се от Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Петко Ю.Тодоров и д-р Кръстев, имат незаменима роля за развитието на българската изящна словесност за десетилетия напред. През следващите десетилетия свои естетически концепции защитават и други литературни и журналистически издания като „Златорог”, „Пламък”, „Хиперион”, „Наковалня”, „РЛФ”… Макар и да не е получил очакваната популярност, ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

този Първи събор на журналистите и писателите в България взима редица решения, които са в полза за консолидацията на младата Българска държава. Писатели и журналисти констатират с болка, че осем години след Съединението значителна част от чуждата преса дава изопачена информация за обществения и политически живот в Отечеството, но съществуват и европейски вестници и списания, които държат „високо знамето на правдата и на хуманността”. Съборът завършва с избор на комитет от 12 члена, натоварени с подготовката на Втори събор на писателите и журналистите. След цели осем години, през 1902г е създадено Дружество на българските публицисти и писатели”, които приемат свой Устав, утвърден от Министерството на просвещението със заповед №355 от 11 април 1903г. След учредителите на това Дружество са Иван Вазов, Стефан С. Бобчев, Михалаки Георгиев, Йосиф Хербст… Връзката между журналистическия и писателския труд и днес е особено силна. Значителна част от членовете на Съюза на българските писатели са членове и на Съюза на българските журналисти. Стотици български писатели са били и все още са редактори и репортери в печатни и електронни медии. Трябва да се споменат имена на писатели, които по никакъв начин не могат да бъдат отделени от тяхната журналистическа кариера. Не бих си позволил да изготвя такъв списък, защото при всички случаи ще бъде прекомерно дълъг и със сигурност ще бъдат изпуснати много имена. Лично аз съм горд, че първият ми работен ден след завършването на Университета беше в редакцията на най-стародавното българско списание – „Читалище”, което, по волята на съдбата, продължаваме да издаваме чрез фондация „Читалище-1870” трима писателижурналисти – аз, Петър Динчев и Димитър Милов. Списанието, захвърлено от Министерството на културата като „ненужно” още през 1992г, продължава своето съществуване и през 2015г ще отбележи своята 150 годишнина. А то е нужно на България като съхранител на една непрекъсваема възрожденска традиция, защото през периода 1870 – 1875 година в него са работили знаменити личности: Лазар Йовчев, Драган Цанков, Марко Балабанов, Петко Славейков, Стефан С. Бобчев, а сътрудници са били Иван Вазов и Марин Дринов, Гавраил Кръстевич и Нешо Бончев, Райко Жинзифов и Григор Пърличев… И писателят и журналистът са хора на словото, което е по-силно от смъртта, тъй като преодолява преходното битие и съгражда историята на всеки народ и на всяка нация. Боян Ангелов, Директор на издателство „Български писател“

23

ПИСАТЕЛИ-ЖУРНАЛИСТИ

СПОР ЗА... СПОРА

О

ще не сме започнали да спорим както трябва, а ето че някои измежду нас вече се безпокоят за характера на споровете, които ни очакват. Все почесто чувам да се говори за „култура на спора“, за „чистота на спора“, за „естетика на спора“ и дори за „екология на спора“. Тази едва ли не превантивна грижа твърде много ме безпокои, тъй като в нейните предупредителни сигнали има нещо колкото добронамерено на пръв поглед, толкова и притесня-

24

Стефан Продев

ващо. Тя ми прилича на червен светофар сред полето, забит там не защото има път, а защото всички трябва да знаем, че път няма и не може да има. От времената на култа и на застоя знам, че в подобна предварителна тревога винаги има нещо съмнително. Тя не отпуска нервите на обществото, а ги опъва и волно или неволно води до напрежение и стагнация. Неестествено е да мислиш за добрия тон, преди да си отворил устата си, да потиснеш искреността си,

заради отдавна остаряло официозно възпитание. В края на краищата всеки спор е вид обществена буря, в която мисълта и чувствата са неделими. Не мога да си представя спор без страсти и без силни думи, без крайности и закачки, без онзи огън, в който човек изгаря, за да се докаже. Неслучайно, когато искаме да се отнесем снизходително към някоя добре дирижирана дискусия, ние я назоваваме „академична“. В случая под „академична“ не разбираме мъдра, а хитра дискусия, една учтива размяна на шамарчета между богове и амурчета, от която всички са доволни като на банкет. Излишно е да се доказва, че от подобни словесни банкети няма никаква полза. Те наистина демонстрират добро възпитание, но не и гражданско вълнение, което ги изпълва с нещо анекдотично. Ето защо всяка тревога за екологията на спора не е нищо повече от открито проявена тревога от самия спор. Тук добрите намерения са последна грижа. Зад тях се крие един познат страх, който не амбицира духа, а го усмирява. За разлика от псевдоспоровете, които така добре познаваме,истинският спор е битка между възгледи и позиции, в който няма прошка. В него всеки защищава своето верую и затова никой няма право да се притеснява заради етикецията. Истината не страда от пламъците на словото, а от сивотата му и в този смисъл тя не губи нищо, когато е защитена с необходимата страст. Дори нещо повече. Истината печели стократно, когато нейните опоненти са изпепелени не само чрез мисълта, но и чрез чувството. Тук сантиментът или снизхождението не са проява на „бон тон“, а на слабост. Представете си, че Ботев пишеше своите полемични статии с учтиво премерени фрази и поанти, с една „културна“ търпимост към този или онзи, с познатата ни мърмореща „обективност“. Какво би останало от тях във времето? Нищо!

Ботев е Ботев, защото спори с бога не като ангел, а като демон, защото не мисли за болката, а за делото, защото знае, че дори и груба, вярната мисъл е по-полезна от възпитаната дума. Между впрочем в историята не е останал нито един „елегантен“ спор, нито един сблъсък на идеи, при който обуздаването на нервите се е смятало за по-важна цел от свободната изява на душата. При големите дискусии хигиената на езика не е мярка за нравственост. Спорът е нравствен, когато е освободен от всичко, което пречи на съвестта да се разкрие докрай, когато за добро или зло личността вкарва в него цялата си природа. Само в такъв случай той е искрен и носи в себе си нещо съдбовно. Без подобно себеизгаряне чрез словото спорът се превръща в обикновена караница или в нещо средно между размяна на учтиви реплики и неучтиви подритвания. От такива театрализирани двубои никой няма нужда. Те са някаква шумна игра с истината, която се играе за публиката, а не за идеята. Затова нека не страдаме, когато дискусионната битка е по-грохотна и по-страстна от предварително съчинения модел за нея. Щом се води в името на почтени цели, децибелите и огънят не могат да я компрометират. Обратното – те я правят не само по-индивидуализирана, но и поживописна, което в края на краищата увеличава човешката ѝ цена и я превръща в изкуство. Обикновено подменянето на спора със съмнителната грижа за неговата култура се извършва в името на... обективността. „Обективността над всичко“ – викат мъдрите наставници на обществото и с това поставят бурята под корито. Не ще и съмнение, че това е един от опитите за безболезнено раждане на всевъзможни полуистини и удобни истини, които пълнят разни идеологически сборници, но не хранят живота. Един от сигурните начини за скопяване на опонентите, след който гласовете им звучат толкова познато и толкова еднакво, че на човек му се иска да изпищи от болка. Какво значи на дело обективността при един ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

спор? В най-добрия случай – хитро обхождане на проблемите, а в най-лошия – пълното им догматизиране и човешко обезличаване. Щат не щат, личностите застават една срещу друга, не за да се самодокажат, а за да докажат трета сила, нещо извън себе си. Тяхната индивидуалност се обективизира дотам, че лицата им се превръщат в еднакво безстрастни маски, които цитират или рецитират един и същи текст с внимателно разместени епитети. Тук вече няма спор. Има имитация на спор, чиято показна обективност е израз на нравствена перфидност или на социален дезангажимент. Спомнете си многобройните „дискусии“ по някои предварително решени въпроси в нашия обществен живот и ще ме разберете. Наскоро чух една мисъл от Волтер, която ме впечатли. Философът обичал да казва, че ненавижда собственото си мнение, но още повече ненавижда онези, които му пречат да го изрази. Под това „изрази“ той разбирал не обективистичния патос на официалните тези, а дълбоко субективното им разглеждане и противопоставяне. Мисля, че тази Волтерова фраза поставя нещата на мястото им. Спорът не е работа на обекта, а на субекта. Затова той е най-спонтанната изява на личното у човека, на трудната война, която води със света и себе си. Разбира се, това не освобождава опонентите от етиката и точността на доказателствата, от задължението им да се борят с достойни средства. Но тези изисквания са априорни и нямат нищо общо с камуфлажа на така наречената „обективност“. В сблъсъка между възгледи и идеи прокламирането на обективитета като изначална нравствена категория е примитивен сигнал. Този сигнал не възпитава, а пречи, държи мисълта под прицел. Той принуждава опонентите да говорят тихо, да се държат мирно и дори когато ги боли за истината, да говорят на „ви“ с лъжата. Историята на нашата обществена мисъл е пълна със забележителни спорове. Нека си припомним как воюваха за своите позиции таки-

ва национални авторитети като Захари Стоянов, Благоев, Пенчо Славейков, Вазов, Балан, Гео Милев, Хербст, Страшимиров, Александър Балабанов, Шейтанов, Хаджийски, Тодор Павлов, Михалчев и редица други мъже, които вярваха в своята правота. Колко огън изхвърляха перата им, ангажирани с една или друга истина, с една или друга заблуда. Нима някой днешен моралист би дръзнал да ги обвини в грубост или безкултурие, в неспазване на общоприетото възпитание? Трудно е да дръзне, а ако се опита – тежко му! Техните мисли и страсти, хвърлени в една или друга посока, са най-великото училище за всички нас. Те – доказателството, че спорът е преди всичко съдържание, а после поведение, че чистотата му не зависи от етикецията. Затова, ако искаме да бъдем верни на примера им, нека не се дуелираме красиво, но на ужким, както правят филмовите мускетари. Дуелът е тежка работа и оставя рани. Който е готов да вдигне шпагата, не бива да се страхува от кръвта по ризата. Кръвта не е храчка. При истинските двубои спорещите не бива да мислят дали ще направят лошо впечатление. Впечатлението е без значение, ако истината е в тях. Тя, истината, амнистира всички слабости и недостатъци на характера, дори и грубостта. В този смисъл съветите за вежливост и добронамереност при пламването на един спор са маневри на непримиримото. Това са съвети на статуквото, на онова, което се страхува да се промени или не иска да се променя. Днес, в условията на преустройството, няма нищо по-морално от един страстен и пречистващ спор, който разкрива човека и неговата драма. От един спор с неправдата или с миналото, в който силната дума, макар и неприятна, измества мирното съвместно бълбукане. Вярвам, че времето иска от нас тази дума. Стига галантни двубои в това негалантно време, когато всеки от нас е отговорен за съдбата на всички. Стефан Продев, 1990г

25

ПИСАТЕЛИ-ЖУРНАЛИСТИ

БИМ-БАМ-БУМ! Умират вестници. Бавно, но сигурно. Едни – защото нямат достатъчно пари, а други – защото пропиляха безразсъдно много пари. Едни от сиромашия, а други от финансово опиянение. А някои се хлъзгат към гибелта си просто защото изневериха на себе си. Намериха им нови „художествени ръководители“ и те ги префасонираха до неузнаваемост. Оказа се, че вестникът е деликатно създание. Може да пострада от всичко. От прекомерно самочувствие, но и от прекомерна всеядност. Дори от грубия си нрав. Преди пет - шест години някои редакции решиха, че всичко зависи от парите. И го удариха през просото. Обявиха се за независими и станаха жертва на собствената си лакомия. Всевъзможни господа, банки и мафии ги сложиха в джоба си. Сега ги закриват, продават или променят в зависимост от интересите си. Това също убива. Какво от това, че се правиш на богат или на важен, когато словото ти е поръчано по чужда мярка. Пазарът превърна вестниците в стока и това доведе много от тях до противоречие със себе си. Тръгнали уж да променят обществото, те станаха най-обикновени перачници на пари. И на съвести. Сензацията се оказа необходимата им храна. Това ги накара да измислят скандали, за да трупат тираж и да печелят читатели. Но всичко е до време. Обществото видимо се умори от наглите лъжи и шумните полуистини. То престана да им вярва и да уважава професията. Това доведе едни вестници до фалит, а други до нравствена кома. Всички, които залагаха на уличния тон или на компроматната информация, започнаха да се олюляват. Някои се сгромолясаха, а някои се сгромолясват в момента. Читателят ги осъди. Така пазарът излъга мнозина. За съжаление смъртта на отделни вестници (независимо от причините) или предсмъртното състояние на други, като че ли не стряска вестникарската гилдия. Някои редакции и издатели вярват наивно, че това е добре дошло за тях. И водят войната срещу себеподобните си по най-безскрупулен начин. Ще хапнем тиражите им, ще откраднем читателите им, мислят те и слагат крак на всеки, който се е задъхал. Жаждата за пари, за повече пари, унищожава и последните им добродетели. Това ни напомня времето на Балзак, който наричаше редакциите „вертепи на мисълта“. Но в случая не става въпрос за мисъл. Нашето време създаде други вертепи, които се ругаят и самоизяждат един друг, за да убедят публиката, че са „най“ във всяко отношение. Това вече не е война, а блудство. За щастие публиката не е добитък. Отделни вестници, които все още са на върха, продават открито страниците си на всевъзможни сили,

26

кланове и групировки. Те вярват, че така най-лесно ще прескочат трапа. Независимостта им се изпарява за една нощ, ако получат нещо голямо. То невинаги се брои в пари. Има неща, по-скъпи и от парите. В едно и също време те са и леви, и десни, и центристки, и всякакви. Една супа от позиции, мнения и възгледи, която може да обърка и най-добрия гастроном. Някои господа наричат тази словесна смесица плурализъм, а всъщност това е най-непочтена игра с платената политическа поръчка. Но какво да се прави, когато ловенето на души и пари е по-важно от личния морал на изданието. Който иска да живее дълго и богато, не бива да се интересува от това какво пише и как изглежда. Вестникът не е жена, та да се взира в огледалото. Особено когато се прави на независим. Да, умират вестници и ще продължават да умират. А обществото е направо безучастно. То нехае и наблюдава спокойно надигащата се катастрофа. Данъците на държавата върху печата и отказът ѝ от хартиения монопол оставят повечето вестници на произвола на съдбата. Така е при пазарната икономика, казват депутати, министри и чиновници, без да се интересуват, че нещо живо се гърчи в ръцете им. Някои вестникари са готови да видят в тази позиция опит за диктат или скрита цензура, но това не е вярно. Обществото и държавата ни просто са се дезангажирали от вестникарския свят. Не че не им харесва или ги плаши, а защото този свят произвежда стока, която не ги задължава с нищо. Логично е, но надали е достатъчно разумно. Един облекчен данъчен режим и един поносим контрол върху търговията с хартия може да спаси редица издъхващи издания. Това няма да нахрани народа, но ще даде хляб на много журналисти. И което е особено важно – ще ни убеди, че въпреки всички, демократичната държава не жертва обществения глас заради свои интереси и антипатии. Цените на вестниците растат непрекъснато и това приближава много от тях към края. Лошото е, че в такъв момент редакциите не са солидарни и си правят номера една на друга. По-богатите, зад чийто гръб стоят мощни спонсори, съзнателно си играят с цените, за да ударят по-бедните. Това не се прави с тираж, а със скрити резерви. Ето как парите отново застават над професията и над морала. Но читателят не знае това и се радва, че някой му предлага вестника си за 10 или 13 лева. Всъщност това е една психологическа манипулация, която бърка в джоба му. Той получава подостъпен вестник от другите, но не по-богат от тях. В случая и съдържанието става жертва на спекулацията. Единственото, което издателят преследва, е да подкупи читателското доверие с един търговски трик и да го задържи към себе си. Разбира се, в пазарното обще-

ство това не е порок, но не е етично от гледна точка на колегията. Докато вестниците си разменят подобни „любезности“, едва ли някой ще се навие да излезе в тяхна защита. Щом те са вълци помежду си, какво остава за другите. Още много може да се говори за вестникарската драма, но не е необходимо. Нещо от казаното сигурно ще предизвика снизходителни усмивки и подмятания, но това няма значение. Важното е, че смъртта на един вестник вече не се смята за събитие. Дори се посреща с радост от конкурентите му. Колко малко време ѝ трябваше на българската журналистика, за да се деформира като съзнание и морал. Парите, многото пари, които се изсипаха по неведоми пътища в някои редакции, я доведоха до дълбоко професионално и нравствено

разлагане. Ето кое е страшното. Някои вестници, които лежат един до друг по будките и масите, сигурно биха вдигнали голяма крамола, ако можеха да говорят. Техните издатели и редактори не могат да се гледат. Всеки ден те се оплюват като гамени пред очите на обществото. Не изпитват нито милост, нито срам, нито снизхождение към ближния. От изданията им непрекъснато се раздава ръмжене. И защо е всичко това? За парите, разбира се! За печалбата! За владеенето на пазара! А и те са смъртни. Защото един малък или голям вестник никога не умира сам. Той повлича крак. Вчера се разделихме с „Поглед“, а утре? Чувате ли погребалния звън, колеги? Нека Бог да прости следващия. Стефан Продев, 1996г

black and white mag.bg ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

27

ПИСАТЕЛИ-ЖУРНАЛИСТИ

Литература и публицистика Проблемът за граничността Съотношението публицистикалитература актуализира поне още две важни съозначения: журналистика-литература и публицистикажурналистика, чрез полемиките за тяхната същност и функции, за тяхната граничност и себеоглеждане. В положеността си между литературата и журналистиката, публицистиката е трудна за дефиниране. Много често определенията за нея включват представите за литература: според Пушкин публицистиката „е политическа проза”, а според Гогол – „журнална литература”, „жива, свежа, приказлива, будна литература”, за Матю Арнолд тя е „бърза литература”, а за Съмърсет Моъм – „делнична проза”, според Пенчо Славейков публицистът е „лирически поет”. Интересна е метафората на Георги Марков: „Публицистиката е хронометърът на времето. Ако сравняват литературата с часовниковия механизъм, то на мен ми се иска такива жанрове като романа, пиесата, поемата да оприлича на часовата стрелка, бавно движеща се по кръга; разказът, стихотворението – на минутната. Публицистиката е секундната стрелка на часовника... Публицистиката подготвя раждането на големите жанрове на литературата така, както от секундите се образуват минутите и часовете.” Публицистиката е и не е литература, е и не е журналистика. Тя е обособено текстово поле между журналистиката и литературата, между науката и изкуството, между хуманитарното и социалното. Публицистиката си служи със средствата на документалното и художественото и често се определя като журналистика, превърнала се в литература. Нейни определящи характеристики са творческият елемент, силната авторова позиция, призивността на словото. Впечатляващо е определението

28

на Емил Довифат: „През ХІХ век публицистът е изискана личност. Той, може да се каже, пише с ръкавици. Интелигенцията на страната се вслушва в него, защото само онзи, който пише критично и полемично на избрани теми, е минавал за публицист. Стилът му е блестящ и много личен”. За разлика от поета и художника, публицистът не преследва прекрасна самоцел, а актуално действие с близък ефект. Той е „писател на деня”, както казва Бено фон Визе. Т. Абазов проследява теорията и практиките на българската публицистика и обобщава нейното специфично значение чрез наблюденията на П. Зарев: „Предосвобожденската ни литература започва с публицистика и публицистиката пронизва по-късно всяко по-значително произведение. Според Г. Д. Гачев публицистиката става „моноформата” на новата ни литература. Неслучайно най-добрите ни публицисти са известни писатели и критици: Л. Каравелов, Хр. Ботев, Захари Стоянов, Ив. Вазов, К. Величков, Д. Кьорчев, В. Пундев, Димо Казасов, Симеон Радев, който изследва и поетиката на публицистичния текст. След периоди на догматизъм интересът към публицистиката е продължен през 1965 – 1966г по страниците на сп. „Септември”. Ще цитираме някои тези на авторите, отнасящи се до съотношението литература-публицистика: Владимир Башев: „Публицистиката е творчество... публицист означава политически писател. Той трябва да събира у себе си и поетичното чувство за детайл, и усета за епичен мащаб, и склонността на драматурга към конфликтуване, и аналитичния поглед на критика. Той трябва да бъде по-доблестен от всеки друг майстор на перото. Той е осъден да се мята в грамадна-

та амплитуда от полета на фактологията до върховете на мисленето.” Алберт Коен: „Има един съществен елемент, чрез който публицистиката се родее с литературата, изкуството изобщо. Този елемент е личният изказ и творческата индивидуалност”. По-късно Богомил Нонев в статията си „Словото на публициста” (1969) определя публицистиката като „своеобразна социална лирика”, а през 1973 – 1974г в сп. „Български журналист” се провежда втори разговор за публицистиката със засилени теоретизации. Ще отбележим ефектното определение на Вл. Топенчаров за публицистиката като „мускулесто художествено слово” и „колоритна графика на словото”, но особено важни са тезите на Светлозар Игов за връзката между публицистика и художествена литература: „...последните петнадесетина години бяха за нашето литературно развитие период на жанрово „смешение”... Това се отнася до взаимоотношението между художествената литература и публицистиката. От една страна... в нашата публицистика се засили тенденцията към „художественост”... В същото време в самата художествена литература се забелязва една тенденция към публицистична актуалност...” Т. Абазов проследява подробно българския теоретичен дискурс за публицистиката до наши дни, но ние ще откроим още няколко интересуващи ни определения за публицистиката: Весела Табакова: „Синорът” между художествената литература и обществените науки” (сп. „Съвременна журналистика”, 1985); Милко Петров: „елемент на творчеството, междинен жанр между литературата и журналистиката...”; Никола Инджов: „В литературата наличието на публицистика се

смята за художествена слабост, в журналистиката – за достойнство”. (сп. „Съвременна журналистика”, 1985); Стефан Продев: „... страст, фантазия и личен почерк, т.е. стил” (сп. „Съвременна журналистика”, 1985); Марко Семов: „Това е журналистика, изведена до равнището на литературата”. В развитието на публицистичната рефлексия се достига и до класификации, като тази на Филип Панайотов. Според знаковата система той разграничава литературна (писмовна) публицистика, която си служи с писмен текст (статия, есе, фейлетон, памфлет, пасквил и т.н.) (Панайотов 1979: 308). Практическите реализации на съозначаването литература-публицистика отвеждат към проблема за синкретизма. Обръщаме се към наблюденията на Светлозар Игов: „... поради синкретичния си характер старобългарската книжнина, като че не поставя въпроса за диференциация – едни и същи творби от този период с еднакво основание могат да участват и в историята на литературата, и в историята на публицистиката... В по-новите периоди от развитието и на публицистиката, и на литературата въпросът за тяхната професионална, стилово-изразителна и функционална неразчленимост е също един от важните въпроси”. В студията си „Особености на старобългарската публицистика през ІХ – ХІІ в. П. Динеков излага категоричната теза за зараждане, развитие и разцвет на публицистичния жанр в старата българска литература. За начало той обявява сказанието на Черноризец Храбър „За буквите”, а към него прибавя диспута на Кирил срещу триезичниците в Пространното житие, моменти от Солунската легенда и Българския апокрифен летопис, от кратките жития на Кирил и Методий, похвалните слова, предисловията към „Учително евангелие”, „Небеса” и т.н. Развитието на възрожденската ни публицистика се обвързва с началото на периодичния ни печат през ХІХ век. Той закъснява с два века спрямо западноевропейския ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

и за разлика от него не се развива като „печат на факта”, а като „печат на мнението”, т.е. на публицистиката, създавана от най-талантливите български творци. Петко Р. Славейков пише „Десет заповеди на писателите” („Гайда”, 1.ІХ.1866г), които могат да се използват като наръчник по публицистика, и неслучайно Т. Абазов ги сравнява със „сто и десет правила” за работа на журналиста, издадени от американския вестник „Стар” в началото на ХХ век и използвани от Ърнест Хемингуей. В прехода от Възраждането към Модерността българската литература и публицистика се самоопределят. Създават се нови, типично художествени прозаически жанрове като повест, разказ, роман, но и се „охудожествяват” публицистич-

ните жанрове фейлетон, пътепис, мемоари, документална проза. Движението от публицистичност към художественост и естетизъм в литературата е видимо в периода от 90-те години на ХІХ век до 20те години на ХХ век. В следващите десетилетия отново се наблюдава симбиоза на художествени и публицистични форми, но на друго ниво – в модернизирането на публицистичната поетика, в предпоставената актуалност на литературата. Проф. дфн Калина Лукова, Бургаски свободен университет Откъс със съкращения от монографията „Литература и медии“ , (изд. ЛИБРА СКОРП, Бургас, 2014г)

29

ПИСАТЕЛИ-ЖУРНАЛИСТИ

Държавност преди държавата Свръхфункции на българската възрожденска журналистика Здравка Константинова е дългогодишна журналистка във в-к „Поглед“, издание на Съюза на българските журналисти. Доктор по история (1994г), доцент по история на българската журналистика (2000г) във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на монографиите „Бунтът на „анархолибералите“. Бакалов срещу Благоев“ (Университетско издателство “Св. Климент Охридски“, 1995) и на „Държавност преди държавата“, която бе отличена от СБЖ през 2001г с годишната награда за книга. Има многобройни публикации в пресата и научни статии. Съставител и научен редактор на сборници. Ръководител на международни проекти, включително за практическо обучение по журналистика. Журналистиката мени своите функции под тласъка най-малкото на две причини: модела на обществото и модернизацията в аспекта на новите технологии. Своеобразните пулсации в ролята на журналистиката са твърде интересни не само в историческия им контекст, но и заради прогностиката, която би трябвало да търси параметрите на посредника, хармонизиращ гражданското общество. Българското възраждане демонстрира как „четвъртата власт“ напуска обичайната си ниша, устремява се към третата, втората, дори първата власт. За да се окаже в завършващата му фаза в челото на институционните форми на неофициална политическа власт. Това е случаят, при който подобен стремеж към журналистиката към властта не я деформира, не я превръща в деструкция, а напротив, придава ѝ извънредни, но конструктивни функции (свръхфункции). Като ги реализира, възрожденският ни печат се стреми към комуникативно изграждане на легитимна власт. Следователно още при нормативното възстановяване на българската държавност журналистиката ни съдейства за нейното строителство. При липсата на трите национални власти, „четвъртата власт“ – възрожденската преса, надхвърля обичайните си функции: да дава познание (да информира), да социализира, да убеждава, да контролира и да забавлява. Джон Гълбрайт посочва инструментите на властта в

30

аспектите на принуждаваща, компенсаторна и условна власт (упражнявана чрез промяна в мисленето). Мястото на медиите, заедно с религията, е отредено в условната власт, която функционира на равнището на идеите, на убеждението, на светогледа. Гълбрайт акцентира върху светогледното въздействие като източник на власт в гражданското общество. Това е едно от възможните обяснения за доминантата на периодиката на идеята в стремежа на възрожденците към изграждане на българско гражданско общество. Друго обяснение може да се търси в опозицонното положение спрямо нежеланата власт. При липсата на национална държавна структура, на която принудата (принуждаващата власт) е абсолютен монопол, условната власт (в двете си форми – религия и журналистика) увеличава своето въздействие, следователно и своя дял в опозиционното властово положение. Тя, условната власт, поема някои от елементите и на принуждаващата, и на компенсаторната власт. Може да търсим връзка между модела на Джон Гълбрайт и триадата на Алвин Тофлър (сила, богатство, знание) в теорията му на цивилизациите на трите вълни. Компенсаторната, а защо не и принуждаващата функция на знанието по отношение на силата и богатството, е в основата си идея на Просвещението. В тази триада мястото на периодиката е в знанието – лайтмотив отново на същата епоха, която „по спиралата“ доминира в цивилизацията на Третата вълна.

Преобладаващата тема на програмните статии (и основен акцент на културната проблематика) във възрожденския ни печат, са мястото и ролята на журналистиката, нейните свръхфункции – осъзнавани, моделирани, афиширани от цяла плеяда водачи на нацията ни, които са публицисти, или по-точно – публицисти, които са водачи. Те изтъкват ролята на печата като: • върховна власт • парламент • страж (защитник) • върховен съдия • референдум • и пр. Благодарение главно на възрожденската ни периодика става възможно без наличието на българска държава да се води вътрешна и външна национална политика. Фактически се дава приоритет на „медийната революция“, тъй като цел и на революцията с оръжие е пропагандният ефект. Остояват се началата на теорията за печата на свободната воля. Това става във века, в който се шири либералната илюзия за всесилието на общественото мнение. А сред аудиторията на журналистиката ни доминира безусловно доверие в печатното слово. По време на Възраждането българският елит както в Османската империя, така и в емиграция получава власт главно от периодиката (сред националните ни институции), която изгражда и представа за него. Свръхфункциите на възрожденската ни журналистика се стимулират от явления, които действат еднопосочно, взаимно си влияят в усилване на ефектите. Всички те са „под шапката“ на модернизацията: европеизацията, национализма, „ускореното развитие“, „културата и взрива“. Всички те се засичат в точките на интензитета на комуникациите, в амбицията за изграждане на национално самосъзнание, за масирано въздействие върху него. Всички те се засичат в точката на етатизацията. Още повече – това става в култура, която по традция е в пряка връзка с държавността. ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

Идеята за нацията, за националната държавност е изковавана с помощта на възрожденската ни преса. Още Алексис дьо Токвил (на когото се позовават и Ботев, и Каравелов) пише за посреднически власти в смисъл на съзиждане на държавност. Затова няма нищо изненадващо в ролята на журналистиката в модернизационния процес – като участник в институциализирането на политическата публичност. Българските държавни доктрини виждат бял свят от страниците на нашата периодика. Българинът е приучван от пресата ни към държавност в различни тематично-проблемни полета, което говори за тънко премислена и осъществена работа. Здравка Константинова

31

СБЖ СЪВРЕМИЕ

Днешната журналистика не е моята журналистика Разговор с Тотка Полякова РП: Като журналист, който е работил в малкото радио – Радиовъзел Габрово до национален ефир – радио Шумен, от заводски вестник до кореспондент на вестниците „Кооперативно село”, „Новинар” и Земя”, какво мислиш за журналистиката днес? ТП: Днешната журналистика не е моята журналистика, дори само за това, че по природа съм позитивен човек и ми е страшно трудно да търся и ровя само в човешкия боклук. Всяка сутрин „споря“ с колегите от телевизиите и прехвърлям каналите, но като заклет холик слушам и се взирам, докато не седна на компютъра и не започна същия диалог с колегите от вестниците. Бивш журналист няма, както и пенсиониран. В това съм напълно убедена не само защото ни засърбяват ръцете и ни пламват ушите докато не грабнем химикалката, но и за това, че хората с които живеем и с които сме градили името си не ни оставят. Ако не всеки ден, то поне един път в седмицата някой ме спира да ми „нареди” какво да напиша, на кого какво да кажа, къде да се обадя… Преди години се дразнех, че на три метра от блока ни има изкоп, който вече месец никой не запълва и всички комшии се надпреварват да ми сигнализират, да ми обърнат внимание, сякаш това е само мое гражданско задължение. Особено днес, когато наистина няма на кого да се оплачеш или начин да потърсиш сметка, да напишеш цяла вестникарска страница е още по ангажиращо. И добре, че съм запомнила, че журналистът е агитатор, пропагандатор и организатор, та с целия си опит и авторитет тръгвам по инстанции и когато „нещото” е оправено, се

32

чувствам полезна и сигурна в призванието си на „действащ” журналист. Колкото до най-съвременната журналистика компютърното общуване, скептична съм, че ще ми замести тръпката по микрофона и мириса на печатарско мастило. Колкото по-дълго удържим на този натиск, толкова по дълго ще сме онези човеци, които са очите, ушите и дай боже, съвестта на обществото. РП: Вече 27 години си неизменен председател на Габровското журналистическо дружество и наскоро беше отново преизбрана. Естествен е въпросът какво е за теб тази обществена длъжност? ТП: Не знам как ще прозвучи, но не си представям своя живот без тази част от него. Чувствам се дълбоко сраснала с организационния живот на нашия съюз. В подредбата на личностните ми приоритети ангажимента ми като председател е бил винаги изключително важен и колкото други обществени предизвикателства да са ми се случвали, той е с предимство. И го казвам не защото поводът го изисква, а защото колкото и да се раздавах през годините, толкова и получавах от една общност на съмишленици, на хора, увличащи се и предани на каузи, хора, вярващи в едно обединение на вярата и духовността, хора, гонещи миража на правдата и справедливостта и оценяващи нашето единство. Габровското дружество оцеля през тежкия преход и запази своя авторитет пред всички властимащи. Повече от 10 години по времето на съществуването на ООД „Журналист” имаше и свой клуб.

Габровци кандидатствахме от името на СБЖ пред Американското посолство и спечелихме проекта „Медиен мост срещу корупцията” за 28 000 долара. Вътрешният живот на дружеството никога не е секвал. Много от нещата вече са спомен, като тържественото раздаване на журналистическите награди на червения килим в Ритуалната зала пред габровската публика, тримесечните срещи с изтъкнати представители на българската журналистика, оживените дискусии за стила, брифинговата журналистика и вътрешната цензура… От традиционните общи тържества и събития останаха отбелязването на годишнините на габровските журналисти и отпразнуването на Деня на будителите и Нова година. Фактът, че 52 души все още са заедно, че се събират да споделят и спорят, да се вглеждат един в друг показва, че имат нужда от това да са една общност и че от Съюза на българските журналисти има нужда повече от всякога. РП: Как виждаш бъдещето? Сподели нещо и за преподавателската си дейност в Националната Априловска гимназия. ТП: Аз не отделям тази си 24-годишна преподавателска дейност от същинската журналистика, защото когато застанеш пред 25 чифта очи вперени в теб, ти си като пред екран и си задължен да мислиш за всичко, което изричаш. Защото всяка твоя дума е семенце в разорана нива и то само чака да покълне. Когато професор Веселин Димитров създаде първата програма за обучение в средно училище и ме поканиха за преподавател, не съм допускала, че това ще се превърне част от съдбата ми и днес с

радост ще следя 30-те работещи журналисти в най-различни медии и институции, които са завършили журналистическите паралелки на Националната Априловска гимназия. За жалост в Габрово вихърът на прехода отнесе Ефирното радио, Габрово кабел, Регионалното Дарик радио, вестниците „Габровски новинар”, „Днес+”, „Ден”… Ежедневникът „Габрово днес” е

седмичник и само частният вестник „Сто вести” е събрал под покрива си 10 журналисти и излиза редовно. Останалите колеги се превърнаха в пиари, създадоха рекламни агенции, електронни вестници или се преквалифицираха. В родния ми град професията журналист става все по дефицитна и трудно реализуема, но нуждата от общност, съпреживяване и обединяване нараства. Този извод се

налага след всяка организирана среща на габровското дружество, когато много след закриването на събранието, никой не бърза да си тръгва. Разговорите продължават по площада и улиците, някой продължават в близкото заведение и се раждат идеи за рубрики, сайтове, за споделяне на позиции и т.н. Разговора води Розита Попова

Защо искам да стана журналист? Моята майка е журналист. Работила е като водещ в радиото и е била управител на вестник. От малка познавам нейната професия. Прекарала съм не малко часове в редакцията й като дете. Още от тогава харесвам работата й и това е причината, поради която съм избрала да уча журналистика. До някаква степен приличам на мама - мога да пиша добре, да се изразявам красиво, да подреждам мислите си в истории... Но ми харесва и факта, че журналистиката дава възможност да имаш собствена позиция и да я споделяш пред другите. Смятам, че тази професия освен да отразява събитията, може да възпитава хората като им посочва добрите примери. Може да ги води в това да бъдат граждани, които изразяват свободно своите идеи, подкрепят добрите инициативи и участват активно в обществения живот, а не само пасивно гледат отстрани и негодуват срещу всеки и всичко. Разбира се журналистиката носи нови контакти, познанства, приятелства, досег до хора, които не би срещнал в други професии или обикновения живот, а това е предизвикателство, което определено ме вълнува. Все пак всяко нещо има и добри и лоши страни. Ето какво е отрицателното на журналистическия свят в моите очи... В последните години по медиите се споделят повече лоши, отколкото добри новини. Това създава някакъв негативизъм в хората. Би било добре повече да се говори за хубавите неща, които се случват. Днес новините са изпълнени с политика и малко други истински неща, които директно касаят живота на хората. А понякога една обикновенна история за ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

един обикновен човек или някакъв добър пример от живота, биха могли да кажат много повече неща, отколкото речите на всички политици взети заедно. В малките градове журналистиката не привлича младите хора, тъй като заплащането е ниско. Друга причина е липсата на свобода в пълния смисъл на думата, тъй като често редакторите забраняват писането по определени теми. Все пак журналистиката зависи от рекламата, а тя в малките населени места се осигурява от малък кръг платежоспособни хора. Съзнавам напълно тези недостатъци, но смятам да стана журналист, който не се страхува да изрази собствената си позиция, да изградя името си на добър професионалист с качествата на своята работа, с изслушване на гледните точки на всички страни и със собствена позиция. Надявам се моята работа да помогне за това хората да бъдат по-добри, да живеят с достойнство, да търсят и намират хубавото в живота и да вярват, че могат да постигнат всичко... А всички заедно можем много повече! Ванеса Вълова, 10 „а” клас, Национална Априловска гимназия – Габрово

33

СБЖ СЪВРЕМИЕ

Качествените журналисти не употребяват клишета „Голямото зло е, че стотици хиляди, ако не и милиони българи, живеят в един медиен свят от криви огледала”, каза в предаването „120 минути” журналистът Александър Андреев от „Дойче веле”

Според Александър Андреев, българският медиен пазар е много ограничен, а пък качествената журналистика струва пари: „Част от издателите и журналистите се продават на едро или на дребно, други пък се самоцензурират от страх пред могъщите икономически или политически покровители, рекламодатели и поръчители”, коментира Андреев. Според него българският пазар е тесен и в него се подвизават абсурдно огромен брой медии, на които им трябва работна ръка. Страдат милиони българи „Тя често пъти идва направо от улицата, така да се каже. Косата ми се изправя от неграмотностите, на които се натъквам. Омразата, агресията, национализмът, черното-бялото мислене са много по-лесни и достъпни, те са по-вкусни и по-смилаеми и ако няма свястна журналистика, която да предлага алтернативни обяснения на света, хората пак един ден се хващат гуша за гуша”, обясни още Андреев. Той разтълкува стотното мястото на България в последната класация на „Репортери без граници” като сигнал към чуждестранните политици, който те разчитат като „Тази страна е просто катастрофа!“ „Слава Богу, че България влезе в ЕС, защото иначе щеше да изпадне в тежка международна изолация и всички български граждани щяха болезнено да го усетят на гърба си. За мене даже не е толкова важно как Берлин, Париж или Брюксел се дивят на медийната ситуация в България, важно е, че от нея страдат мили-

34

они българи”, коментира още журналистът. Журналистика, политика и шоу Александър Андреев определи като „блатна, в смисъл на мръсна, лепкава, непрозрачна” ситуацията, при която журналисти стават политици и използват ефира си, за да го обявят. „Първо, съвестният журналист е длъжен да спазва санитарна дистанция спрямо политиката. Второ, ако реши да влиза в нея, което се случва и другаде по света, трябва първо да излезе от журналистиката, а не да я използва като политически трамплин”, посочи Андреев. „Фатално грешат онези журналисти, или псевдожурналисти, които смятат, че да управляваш една държава е същото, като да правиш някакво шоу на екрана. Вярно, хората ти гледат масово шоуто, заливат се от смях на 3 ракии, тупат те по рамото на улицата и те взимат за „народен човек“, но това още далеч не означава, че ти ще си способен да ги управляваш, а не само да ги забавляваш. За съжаление обаче и другаде по света все по-често се размиват границите между политика и шоу – вижте Берлускони, вижте Уго Чавес, че дори Путин”, изреди той. Българските африкански медии Андреев призна, че е скептичен за бъдещето на журналистиката в България и връщането на доверието в гилдията. „Много трудна работа. Може би е банално, но ще кажа, че доверие се печели бавно, а се губи много бързо. Българските медии се срутиха за 7-8 години до африканско равнище – да ме простят африканските колеги. Теоретичните отговори са лесни и звучат красиво: медиите трябва да се отърват от нечистите икономически зависимости и партизанщината”, коментира той. „Нужен е консенсус между самите собственици и издатели – против поръчковата журналистика, против популизма, против неграмотността. Но всичко това няма как да стане бързо”, препоръча Андреев и добави: „И най-важното: каузата е обречена, ако самите потребители на медиите не разберат, че без качествена журналистика са обречени да живеят в блатото от лъжи и корупция, сред кривите огледала на популизма и завистта. Уви, мисля, че задачата не е решима, защото трябват пари, трябват образовани и честни журналисти, трябва гражданско общество и осъзната публика – все дефицитни фактори в България”, завърши коментара си Андреев.

СБЖ СЪВРЕМИЕ

Татяна Ваксберг: Има ли бивш журналист? Няма нужда някой телевизионен водещ да става политик „на живо”, за да започнем да го наричаме „бивш журналист”. Как така бивш? А бил ли е настоящ? И защо някои бъркат журналистиката с маскарад? Българската публичност е твърде богата на журналистика-менте и твърде пострадала от журналистика-менте. Толкова често е страдала, че не е ясно защо продължава да смята ментето за оригинал. Сигурно, за да има от какво да се разочарова непрекъснато. Първият белег на журналистиката е никога да не влиза в кръвосмешение с други професии. Независимо дали това са професиите на инженера, тракториста или политика. Политиката изкушава много журналисти навсякъде по света, но в България положението е буквално бедствено. Надали ще се намери друга страна, в която броят на останалите в журналистиката да е по-малък от броя на онези, които са я напуснали в името на политиката. Този проблем е достатъчно популярен, но той не е основният. Основният е как един журналист гледа на собствената си професия още докато я упражнява. Какво точно беше журналистиката? Първо, журналистиката не е дете на политиката, нито родител на политиката. Тя не е обвързана с послушание, нито с покровителство. Второ, журналистиката не е пазител на националната сигурност. Тя не може да скрива информация, която да навреди на „имиджа“ на страната и не описва чуждите държави според това какво мисли за тях разузнаването. Уточнението се налага заради подозрителната многолюдност на хора от службите в журналистиката. Включително и на такива, които твърдят, че се гордеят, че са „разузнавачи“. И че наученото в разузнаването много им помагало в журналистиката, двете професии много си били приличали. Не само ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

че не си приличат, ами са антагонистични една на друга. Едната е призвана да крие информация, другата – да предоставя. Трето, журналистиката не е платформа за платени услуги. Журналистическият труд се плаща единствено от работодателя и от крайния потребител, не и от героя на историята. Уточнението се налага заради една публична тайна – че множество български медии взимат пари от бизнесмени и политици, за да предоставят дадена информация или за да не я предоставят. Мълчанието по темата доведе до популярния днес израз „медиибухалки“, но този израз нито е изчерпателен, нито достатъчно ясен. Съществуват и медии, чийто шантаж е изразяван по-фино от този на „медиите-бухалки“. Това не го прави по-малко шантаж. Четвърто, истинската журналистика съществува, тя не е мираж и не е продукт на наивно бръщолевене. Тя съществува дори и в България – страна, в която толкова много е вече направено за размиване на границите между редно и нередно. Колкото повече я открояваме, толкова по-малко шанс ще има заместването на журналистиката с шантаж, шпионаж и политика.

Два примера от Европа Как е в двете най-развити европейски страни. Във Франция журналистическата карта се издава при едно условие (сред много останали): кандидатът трябва да докаже, че над 50 процента от дохода му е продукт на журналистическа дейност (изискване, което много български журналисти не биха покрили). В абсолютни числа този доход трябва да е по-висок от половината минимална работна заплата (изискване, което в България би било смехотворно предвид ниските нива на минималната заплата). Картата се издава от специална комисия и се подновява ежегодно. Няма значение дали кандидатът е на щат в някоя медия или не. Последното условие важи и за Германия. Там картата се издава от творческо-синдикални съюзи при условие, че кандидатът плаща членски внос и спазва етичния кодекс на съответната организация. Основните принципи на тези кодекси са добре известни, сред тях са непременните изисквания за достоверност, точност и независимост на поднасяната информация – всичко това, което по-масовата журналистика в България не притежава.

35

СБЖ СЪВРЕМИЕ

Дишай, народе мой, на никого не му пука за теб! Нужно е да си поговорим честно и открито за доктрината на национализма. Тя не заслужава да се въргаля в медиите и в публичното пространство като горещ картоф, който никой не иска да поеме в ръце. Особено днес, когато патриотичната идея е единствената, която може да обедини болното и разкъсано национално тяло, поставено на изкуствено дишане в реанимацията на историческото време-пространство. Нито политическото и социално инженерство в Брюкселските лаборатории, нито острият взор на американския страж, нито носталгичните погледи към руския имперски лазарет могат да ни спасят от болестта, която ни постави на колене пред собствената ни съдба. А се случи така, защото никой не можа да ни спаси от самите нас. Не е виновен Луканов. Не е виновен Виденов. Не е виновен Костов. Не е виновен Доган. Не е виновно Величеството. Не е виновен Станишев. Не е виновен Бойко. Виновни сме ние. Те просто бяха в точното време и на точното място и се възползваха от нашето съгласие. Ние им позволихме да превърнат най-красивата земя на света в пустиня. Политическа, икономическа, социална и духовна пустиня, населена от обеднял и обезверен народ, в който малкото мислещи хора са разпънати на кръст от драматичните противоречия на живата си памет, агонизираща в отчуждения от живителните си корени български космос. Защо им го позволихме ли? Защото в историческата си съдба, в повечето случаи все сме чакали някой друг да свърши работата ни вместо нас. Защото почти никога не сме вярвали, че можем да бъдем активни строители на собствения си живот. Винаги някой друг, стоящ извън нас, е еманирал въжделенията ни за собственото ни бъдеще. Независимо дали това ще бъде Русия, която ще ни освободи от турско робство, а после и от фашизма, независимо дали това ще е вносен цар с европейска кръв, за да ни накара да забравим свинските си цървули, независимо дали ще бъде Брюксел, от който вечно ще очакваме да потекат реки от мляко и мед, или хегемонът на съвременния свят – САЩ, който ще пази границите ни и ще ни охранява от световния тероризъм. Няма значение кой. В новата ни история този Някой винаги е бил извън самите нас.

36

Само че… …има една малка подробност. На никого не му пука за нас, народе мой. Всуе ще чакаш и очакваш своя пореден Спасител. Няма такъв. Колкото и да си малък, колкото и незначителна пешка да си върху шахматната дъска на Големите – никой няма да ти помогне, ако ти самият не поискаш да направиш това. Проблемът е, че ти не искаш. Не ми се сърди. Наистина не искаш. Не вярваш в себе си. Не вярваш, че нещо изобщо може да зависи от теб и от собствените ти сили. Затова и лидерите, които избираше през тези 24 години на „преход“, бяха функция на съгласието ти те да свършат работата вместо теб. И те се възползваха. Никой не им държеше сметка какво правят. И тъй като всички ги гледахме със съучастие и понеже вместо да бъдем коректив, доброволно станахме част от техните схеми, те се развилняха като побеснели кучета в разградения ни двор и пометоха всичко. Което не успяха да заграбят, продадоха. Включително и теб. Направиха сделка. И джобовете на повечето от тях сега са пълни с цената, която им беше платена за теб. Ще ти припомня. Всички те с нашето мълчаливо съгласие раздадоха и затриха българската армия и я нарязаха за скрап. Хиляди военни, които носеха с доблест в сърцата си честта на пагона, гледаха безсилни и унижени как всичко, което са градили до вчера, рухва пред очите им. За да бъде поверена цялата ни военна отбрана с васалско раболепие на хегемона САЩ. Вместо да защитиш своя национален суверенитет, ти позволи гръбнакът на твоята армия да бъде пречупен. Вместо да спреш това, ти изпадна в умиление от сълзите на Паси, който ритуално подписа смъртната присъда на твоето войнско достойнство и чест. Всички те с нашето мълчаливо съгласие разпродадоха за няколко сребърника на чужди европейски, американски и т.н. компании почти цялата работеща българска индустрия, промишленост и енергетика, изградени от нашите майки и бащи и ни превърнаха в обезкървена колония от третия свят, а тебе те изхвърлиха на улицата без препитание. И те превърнаха в роб. Вместо слънцето да къпе плодородната българска земя, вихровете гонят тръни в полето. 24 години над тебе беше извършван системен и последователен геноцид, за да те модифицират до безсъзнателен, умиращ скот, изгубил всякаква обществена ориентация. Лишиха те от реалната представа какво и защо ти се

случва. Всички те с нашето мълчаливо съгласие унищожиха българското здравеопазване, разболяха те до смърт и цинично те оставиха в безпомощно, вегетативно състояние, без средства за лекарства и медицински грижи. Касите им са пълни с пари, докато невинни деца умират пред очите им без средства и надежда за лечение. Превърнаха те в просяк, който отчаяно събира левчета от есемеси, за да търси шанс за живота на болните си деца. За възрастните хора дори е излишно да споменавам, защото за властта те дори не бяха хора. Тя не се посвени да изхвърли извън борда на историята собствените си бащи и деди, остави ги забравени и изоставени в пустеещите села и градчета, без болници и аптеки, с мизерни пенсии, които не биха стигнали на управляващите за храна на собствените им кучета. Всички те с нашето мълчаливо съгласие доведоха България до пълна демографска катастрофа, прогонвайки половината от работещото население в принудителна емиграция, дискриминирайки българското етническо население и принуждавайки го да издържа циганското население, което в голямата си част отказа да се образова, да се труди и да се интегрира. Под маската на толерантността беше позволено на същото това население безнаказано да обезкостява фабрики и железници, да стигне дори до тероризъм и до заплаха за националната сигурност, да безчинства и да вандалства в полуизоставените села, да посяга дори на паметника на Апостола. В същото време бяха източени и откраднати милиони левове от всякакви европейски програми под благовидната форма на една несъстояла се интеграция. Всички те с нашето мълчаливо съгласие унищожиха българското образование и култура. Физически оцелелите трябваше да бъдат пречупени духовно и насила да бъде приспана паметта им, в която беше стаен споменът за изгубените ценности. Поколенията трябваше да растат неграмотни. Чалгата беше финансирана мощно и внедрена като масово психотронно оръжие за промиване на мозъци, докато хайдушката песен на Балкана беше забравена. Учители, учени и творци бяха натикани унизително в ъгъла на общественото пространство и бяха превърнати в маргинали. През това време останалата България, новият елит на нацията – от кифлите, ходещи като подвижни закачалки на скъпите си чанти из моловете, през европейски облечените снобари и снобарки в заведенията, та чак до шофьорите в такситата – всички те се затръскаха в ритмите на долнопробното подобие на музика, унижаващо и принизяващо остатъците от нацията до нивото на маса от сънуващи силикон примитиви. Ти беше съгласен с всичко това. Затова сега се гърчиш в агония. Затова пълната политическа, икономическа, социална и духовна кома е единственият изход от непосилната тежест на битието ти и от болката по изгубеното. ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

Затова днес националната психея плаче в душите на тези, които все още имат сили да слушат гласа ѝ. И бият камбаната с всички сили, за да чуеш този плач, за да надвиеш отчаянието, за да погледнеш с ясен поглед в бездната пред себе си. Виж! Виж какво става не само у нас, но и по широкия свят! Провалът на либералния капиталистически модел в Европа и САЩ вече е факт. В повечето европейски държави центробежните сили към собствените им национални устои се задвижиха необратимо. Санкциониращият и все по-компенсаторен напън на Брюксел, който се опита неуспешно да копира на нашия континент американския икономически олигархичен и банков модел, вече е разклатен. Нормите и догмите на толерантността присадиха едно патологично чуждо тяло в тъканта на европейската цивилизация и я откъснаха от нейните вековни традиции и идентификации. Мъжете и жените трябваше да преглътнат десакрализирането на своята свещена сексуалност и да сведат глави пред един изпаднал в транс световен хомосексуален парад, който преобърна наопаки всички фундаменти на европейските семейни ценности. По подобие на САЩ, Европа се превърна и в едно мултиетническо глобално село, неподготвено за неизбежната конфронтация на коренно различни култури и религии, които се сблъскват на всички нива в обществения живот като две противоположни вселени. Не само в България, но и в Европа, възраждането на националната идея е единственият начин сформираният вече глобален свят да бъде разгърнат в многополюсен модел, в който всяка нация отстоява своя политически, икономически и културен суверенитет. Сегашният еднополюсен модел означава пълна и безусловна хегемония на САЩ над съвременния свят и превръщането на Европа в негова колония. Шансът на България е да се обърне към самата себе си и да се осмели да отстоява своите национални приоритети, като пребори апатията, отчуждението и отчаянието и като повери кормилото на потъващия си кораб в ръцете на национално отговорно и социално насочено управление, поставящо нуждите на България над тези на Брюксел, САЩ или Русия. И това ще бъде нашият принос не само в собствената ни, но и в общата европейска съдба. Да, ние пострадахме най-много. Позволихме и допуснахме да познаем най-жестокото и античовешко лице на съвременния неолиберален модел. Позволихме на неговите алчни и ненаситни български слуги да опустошат тази красива и природно богата страна, да превърнат това кътче от рай в пустиня. Затова, мои братя и сестри, повече от всякога се нуждаем от обединение. Все още има един химн, на който всички ставаме на крака. Щом все още го има този химн, щом все още той може да ни обедини, значи в нас шава онова, заради което можем да се наречем „народ“. Христина Христова

37

СБЖ СЪВРЕМИЕ

Иво Хаджимишев: „Известността е опасно нещо”

Н

ачалото Когато бил съвсем младо момче, както всички, опитвал много неща, минал през найразлични увлечения: моделизъм, рисуване, музика... Докато един ден в ръцете му не попада фотоапарат. „Видях един резултат, който е много конкретен и който идва веднага. Това някак си ме подхлъзна в тази сфера. Разбрах, че фотографията е нещо много конкретно и много бързо. Разбрах и още нещо – колкото и странно да звучи, във фотографията ти вземаш сам решенията. Трябва да имаш инстинкт да виждаш бързо, да забелязваш

38

много неща. От цялото многообразие, което те заобикаля и в което е поставен обектът на твоето внимание, да можеш за кратко време да се съсредоточиш и извадиш най-важното – онова, в което е скрит образът. Много често нещата, които аз виждам, остават скрити за хората. Фотографията е от мъничките пространства, в които човек не губи своята самостоятелност. Тя е поемане на лична отговорност.“ Портретите Първите фотографии на Иво Хаджимишев са опити да съхрани образите на близките хора. Най-сполучливите му портрети тогава били на приятелите на семейството му. „Най-трудно съм правил портрет на баща ми и майка ми. Те са най-ощетени от моето бродене във фотографията.“ Портретът като че ли е голямата сила на Иво Хаджимишев. Според него гаранцията за успешната портретна фотография е умението да общуваш с хората. Да можеш

независимо от ранга на човека, който застава пред камерата, да осъществиш контакт. Дори студиен фотограф трябва да може да чете човешкото лице, за да извади най-важното от него. А само за секунди то изказва толкова много неща! „Питат ме – как разбираш кога да спреш да снимаш? Ами когато видя, че в три последователни кадъра няма развитие – време е да се спре.“ Социалната фотография Тя вълнува Иво Хаджимишев през целия му творчески път. „Това е нещо, което вече почти изчезна от страниците на българския печат. Всичко е „лайфстайл“, всичко е уеднаквено. Затова с по-голяма сила отвсякога моето любопитство към социалната тема е много, много голямо. Неслучайно в конкурсите, в които мога да влияя с мнение, има отдел за социалната фотография.“ Културните съкровища Иво Хаджимишев ги открива и показва на хората чрез своя обектив още от основаването на някогашното списание „Отечество“ (1975). Според него то е гордостта на българската периодика от онова време. Събрало съзвездие от български интелектуалци, много голяма част от неговите страници са посветени на българското културно-историческо наследство. Когато България организира международна кампания за отбелязване на 1300-годишнината от основаването на българската държава, Хаджимишев илюстрира целия блок за страната ни на страниците на „Илюстрейтед Лондон нюз“. Общува с видни наши и английски историци. Между тях е Стивън Рънсиман – близък приятел на три генерации Хаджимишеви още от 1925г, който го допуска до своята библиотека. И без да е професио-

снимка от серия “Сливарово”

нален историк, професионалният фотограф развива усет и любопитство към огромната тема за културно-историческото ни наследство. С България по света Изложбите на Иво Хаджимишев винаги са подчинени на една тема, на една идея. Винаги носят информация за България, създават топло чувство към нея. Първата му самостоятелна изложба е в салоните на Кралската фотографска асоциация в Англия през 1975г. Показва портрети на личности, които в момента са емблематични за България. Между първата и последната изложба минават повече от трийсет години, в които Иво Хаджимишев се занимава много интензивно с журналистика и фотожурналистика. До средата на 90-те години работи като кореспондент на Асошиейтед прес. Той е и един от основателите на сп. „Сега“. „Направих всичко възможно в него освен политическата интрига да се вплитат и човешки истории. Всяка седмица създавахме репортаж от „невидимата“ България. Сега, ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

като погледна в архива си, виждам галерия от образи на незнайни и невидими българи, които обаче съществуват и за които политиците се сещат само при избори. Но те са канавата, те са хората, които правят нацията. Много съм щастлив, че имах възможност на найразлични места из България да се докосна до тях. След това, когато дойде първото относително стабилизиране и от фоторепортерите почнаха да искат само протоколни фотографии при ръкостискане, посрещане на летище и др., реших, че аз повече нямам място в „оперативната“ журналистика. Известността е много опасно нещо. Ако човек се подлъже да стъпи на това летящо килимче, той е в опасност и като личност, и като творец. „В момента съм концентрирал вниманието си върху нещо, което не е свързано с всекидневния български или чуждестранен печат. Просто съм решил да посветя остатъка от живота си на едни по-качествени и по-всеобхватни проекти и книги. Тук

включвам създаването на Отдела за артистична фотография към Националната художествена галерия, организирането на ежегодната изложба „Преглед на българската фотография“, гостуването ѝ в четири галерии из България, организирането на чужди изложби у нас. Стоим в сградата на Националната художествена галерия, а в момента в нея има три фотографски изложби: Националният преглед на фотографията, в който участват над двеста автори и с който се гордея, че имам нещо общо, на един прекрасен израелски фотограф и на пет гръцки автори, работили в периода 1940 – 1980г. Това беше немислимо през 60-те години. Някога наши големи изкуствоведи ми казваха, че фотографията ще влезе „само през трупа им“ в залите на галерията. В сравнение със света, в това отношение се движим със 70-годишно закъснение. Сега нещата се промениха. Щастие е, че директорът на галерията, моят стар познайник Борис Данаилов, има съвременното виждане, че художествената фотография трябва да фигурира в колекциите.“ Известността не прави нещата лесни. Дори за Иво Хаджимишев: „Когато създадохме колекцията за средновековните паметници на българската култура, идеята беше тя да се разпространява в Европа като една от предсъединителните ни прояви там. Обаче имах възможност да я покажа в САЩ. Трябваха само още малко пари да се направи още един тираж. Тогава администраторите ми казаха: „САЩ не са ни приоритет тази година, както и Русия.“ Наложи се да намеря частна фондация да финансира проекта. Да не говоря пък за престъпното занемаряване на културните ни връзки с Русия.“ Мисли за бъдещето Тази година Иво Хаджимишев приключва голям международен проект със заглавие „Цивилизациите на Балканите“. Той обхваща седем държави. „В този проект търся не това, което в последния век е обтягало отношенията ни, а отивам по-надълбоко и стъпвам върху

39

1963г е успял да се отскубне от България и да отиде в Куба, виждам как едва там избягва от академичния си стил. Виждам как се отваря нещо, отприщва се и почва да снима като свободен човек. България има изключително даровити хора, за които трябва просто добра почва, за да се развие семенцето. Но съвременното поколение фотографи е виртуално. То още не може да разбере, че е едно да създадеш изображение, което може да бъде видяно веднага от целия свят, друго е да имаш куража да го извадиш от „виртуалния компот“ и да го поставиш на стените на художествена галерия. Накъде отива фотографията? „Според мен бъдеще в артистичната фотография имат само онези, които успеят да устоят на „Бар-

снимка горе: от серия “Oil Production”, снимка долу: от серия “Working class”

цивилизационните пластове, върху които сега всички заедно живеем. Те са общи. Изграждам всичко върху намирането на паралелите. В проекта ще участват учени от тези страни и те ще коментират предметите и артефактите, предложени на вниманието на хората.“ Успоредно с това Иво Хаджимишев продължава да се занимава с организирането на изложби. „Фотографията е пъзел, който се реди непрекъснато. Правиш нещо, което хармонично трябва да добавиш към друго нещо, което вече

40

имаш готово. Лошото в професията е, че всичко е направено от нашите предшественици. Ние вървим по утъпканите от тях пътеки и често дори неволно ги цитираме в стилово отношение. В момента малцина са тези, които могат да кажат: „Аз имам свой стил.“ Или по една фотография да се познае кой е нейният автор. Това не може вече да се случи, защото фотографията е толкова развита и мисленето на хората се оказва толкова паралелно. Като изследвам работата на арх. Николай Попов, който през

би-индустрията“ във визуалното изкуство. Тези хора ще бъдат все по-редки, може би луди, може би много по-бедни. Но ако те имат куража да не се поддадат на конюнктурата, модата и индустриалното производство на „приемливи и политически коректни изображения“, може би ще могат да ни кажат какво става в действителност в нашия свят.“ Катерина Павлова снимки Личен архив Иво Хадимишев

СБЖ СЪВРЕМИЕ

Любомир Пеевски: Вярвам в българския „парламент на духа” Този майстор на перото, който ни е радвал с книги, посветени на научната фантастика, на красивото и тайнственото, пиеси, за които далеч преди тяхното представяне билетите се свършваха, а неговите сатирични предавания по радиото, Националната телевизия, като култовото „Клуб НЛО”, буфо операта му „Цар и водопроводчик” или пък кабаретата на сцената на Сатиричния театър, все още продължава като журналист в БНР да рови и търси късчета от миналото ни, които ревниво да пази за бъдещето, защото е подвластен не само на надеждата, че има извънземни, които един ден ще дойдат и ще ни покажат верния път, а е и убеден, че българите трябва да знаят за своите велики личности и своето минало, което да ги води успешно в бъдещето. Любомир Пеевски е няколко мандата член на Управителния съвет на СБЖ. РЕ: Случвало ли Ви се е да дадете „на късо”? ЛП: Всеки човек има в живота си сблъсък с неща, които не може да разреши, защото животът е измислил закони, които противоречат на човека. РЕ: Къде намирате спасение от късите съединения в живота? ЛП: Голяма част от творчеството ми е хумор и фантастика. Обикновено моето спасение е като застана, по-рано пред пишещата машина, а сега – пред компютъра. Вляза в страната на фантазията и там се спасявам. Иначе така, както се движи България, скоро за въпроса как и къде да намерим спасение ще ни трябват извънземни. РЕ: По случай юбилея съпругата ви Евелина ви е подарила картичка с 11 бухала. Не са ли малко множко и коя е най-важната мъдрост, която сте научили от нея? ЛП: Мъдростите, които съм научил от живота, са много. Полският писател хуморист Станислав Йежи Лец е казал, че всеки век си има своето средновековие. На мен ми се падна щастието да съм в средновековието на ХХ век и за това, че прекарах по-голямата част от живота си в него, нямам вина. Мисля, че тези, които ме изпратиха там, трябва да ми се извинят. Иначе бухалите са нощни птици, които са останали символ на мъдростта. Много харесвам казаното някога от Аристотел: „Пред възможното, което не ни убеждава, предпочитам невъзможното, което звучи убедително”. РЕ: А аз пък ще ви припомня мисъл на един друг вечен – Ярослав Хашек, която виси на стената в дома му и гласи: „Има много неща в света, които не бива да се правят, но могат да се правят. Главното е всеки да се опитва да прави това, което не бива да прави, за да успее да го направи”. За 70 години вие кое успяЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

хте да направите от нещата, които „не бива”? ЛП: Май непрекъснато правех неща, които не трябваше да се правят. Така се случи, че първото ми поголямо произведение беше една буфо опера „Цар и водопроводчик”, която направих с композитора Димитър Вълчев и двама мои колеги Георги Ивчев и Георги Христов. След това заедно с режисьорите Маргарита Младенова и Младен Киселов направих в Сатиричния театър първото в по-ново време кабаре в България. Тогава го спряха, а след като размислиха, решиха, че да спреш в центъра на София една пиеса е по-страшно, отколкото да я пуснеш. В нея имаше едни куплети, които намерих и които са били пети в България през 1911 година. В едната песен се пееше: „От известно време тука/ не се чувства вече скука./Гости идват, заминават/ и банкети сал им дават!/ Добре дошли, мили гости,/може да сме хора прости,/ но пък нашата държава/ тя за вас е дойна крава”. Оттогава почти нищо не се е променило. Нещото, което започнах още като студент, е да намирам зачеркнати хора в България. Успях да запиша дъщерята на Димитър Подвързвачов – голям поет и сатирик. Обединявал е около себе си Димчо Дебелянов, Георги Райчев, художника Георги Машов. Та Подвързвачов има един девиз: „Не търся, не намирам и следователно нищо не губя”. Аз реших, че е по-добре да намирам и да губя. И още нещо запомних от този голям български поет – един куплет от негово стихотворение за България. В него той казва: „Обичам те като жена, която шепне обещания./ О, малка, хубава страна: на общогражданско мълчание”. Мисля, че това мълчание страшно много пречи на страната ни, защото тези, които трябва да говорят, не го правят, а тези, които не трябва да говорят – говорят. И така над България виси едно страшно мълчание. РЕ: Споменахте за буфо операта и кабарето. Кое е най-трагикомичното днес в нашето време и какъв сюжет бихте избрали за тема на едно ново кабаре или нова буфо опера? ЛП: Във времето, в което живеем, има много трагични неща. Бях един от сценаристите на телевизионното предаване „Клуб НЛО” и литературен баща на Каракочев и на тримата в кухнята, както на много герои и песни в това шоу. Между тримата герои, които седяха и си говореха в кухнята, бяха артистите Велко Кънев, Георги Мамалев и Антон Радичев. Та Радичев правеше един герой, който винаги започваше всяко свое изпълнение с репликата: „Къса ми се сърцето!” - и българите се смееха много на това. Оказа се, че носим в себе си една много странна черта – кога-

41

то на някой му е тежко или му се е случило нещо лошо, се смеем. Намираме някаква опора с много трагични неща. А това, което сега за мен е най-заплашително, е, че като че ли нещата в тази страна са поставени на абсолютно детинска основа. Някои хора просто си играят със страшно сериозни неща, като парламент, държавен бюджет, институции, а времето тече. Едно от най-сериозните неща, с които човек не се е справил и може би няма да се справи, това е времето. Всички сме подвластни на него, въпреки, че един руски доцент откри, че то е физична величина и се движи с 800 км в секунда, вече толкова хилядолетия човекът не е успял да направи машина, с която да движим във времето напред и назад. Така че нито можем да поправим грешките си, нито пък да си вземем пари от преди хиляда години и сега да ги включим в държавния бюджет. Нито можем оттам да си доведем хората, които ни трябват. Трябва от това, което сега живее в България и от това, което става с него, да градим нова България. РЕ: Днес вестниците са пълни с наставления как

42

да живеем здравословно, да сме жизнени и щастливи. Вашата тайна рецепта за оцеляване? ЛП: Ако се върнем далеч в миналото, учителят на Леонардо да Винчи му е рецитирал непрекъснато едно стихотворение: „Младостта е тъй прекрасна, но изчезва като дим./Бъдещето е неясно./ Дайте да се веселим”. Така че мисля, че чувството ни за хумор и умението ни да извличаме от всяка ситуация повод, за да се веселим, е единственото, което може да ни спаси. РЕ: Мълвата говори, че работите над пиеса за големия журналист, убит от властите, Йосиф Хербст. Каква е връзката между журналистиката и хумора? И кое призвание е по-силно при вас? ЛП: Аржентинският карикатурист Мурильо казва, че хуморът е единственият достоен начин човек да бъде тъжен. Мисля, че връзката между хумора и тъгата е много близка и всички мои пиеси, които съм правил, винаги ги завършвам с по един тъжен монолог. Имам си своя теория за емоционалната гума и смятам, че след като два часа зрителят се е смял в салона, трябва накрая да се появи един герой, който да каже такъв монолог и да ги отрезви. Такъв е монологът, който написах специално за Георги Калоянчев в последното „Кукер кабаре”, посветен на времето и на тъгата в живота ни. Наистина пиша пиеса за Йосиф Хербст. Той е бил първият председател на журналистическо дружество в България. Поводът да направя тази пиеса е, че се натъкнах на един запис на един монах от Рилския манастир, който е бил библиотекар там и в същото време съученик на Хербст. В продължение на 8 минути той разказва историята на Йосиф Хербст такава, каквато никой в България не я знае. Тя е абсолютно различна от това, което се пише. Нямам предвид неговия край, който е неизвестен. Знае се, че е убит, но как и от кого? Историята, която разказва този монах, е като древногръцка трагедия. Тя се сбъдва в рамките на живота на големия публицист и дори 10 – 15 години след неговата смърт. Няма да ви разказвам това, което е казал този монах, но ще ви кажа само едно изречение, с което завършва записът. Монахът споделя, че Хербст и неговата първа жена, която е австрийка, са първите хора, донесли ски в България и първите, които са карали ски на Витоша. Става реч за 1908 – 1910 година.

„Тези ски са у мен – казва монахът, – и аз не знам какво да правя с тях. Дали да ги дам на музея на спорта, или да ги дам на бъдещия музей на доброто и злото, където злото винаги побеждава.” Звучи много страшно. Той разказва цялата история с абсолютно безстрастен тон и без да прави каквато и да било оценка. Трябва да ви кажа, че няколко дни не можах да спя след като чух разказа му. РЕ: Кога да очакваме тази ваша пиеса? Някой от театрите прояви ли вече интерес към нея? ЛП: През 2014г СБЖ чества своята 120-годишнина. Тази пиеса ще я поставим тогава. Идеята е да направим театър в Съюза. Има пространство и с много малко усилия може да бъде осъществена. РЕ: Какво освен хумора Ви занимава? ЛП: Успоредно с това, което пиша, непрекъснато се мъча да откривам неща, които не бива да си отиват от нашия живот. Преди пет години успях да намеря нещо интересно, свързано с независимостта на страната ни. На 8 септември 1908г командирът на полка в Бургас вика капелмайстора и му казва след час да построи оркестъра на плаца и да свирят „Шуми Марица”. Капелмайсторът пита какво се е случило и разбира, че е обявена Независимостта. Като Панайот Пипков този капелмайстор сяда и за един час написва текста и музиката на „Марш на независимостта”, който се свири и става известен в цяла България. Капелмайсторът се казва Георги Шогунов и е автор на една друга велика българска песен: „Един завет”. При абдикирането на Фердинанд се случва нещо и този марш изчезва. Музикантът умира, а всичките му наследници и роднини са в Гърция. Той оставя на общината в Бургас всичките си нотни ръкописи. За съжаление голяма част от тях изчезват, но съдбата се е погрижила това, което не бива да изчезне, да остане. Успяхме да намерим точно листа, който той е написал. Беше възстановено и записано. С Гвардейския оркестър направихме голям концерт в зала 1 в НДК, в който участва и Райна Кабаиванска. Този марш заживя нов живот. Преди седмица ми се случи да запиша внучката на големия български актьор Сава Огнянов. Бях приятно изненадан, защото се оказа, че за майката на актьора, Мина Тодорова, Христо Ботев е написал стихотворенията „До моето първо либе”, „Пристанала” и „На прощаване”. Оказа се, че единият брат на Сава Огнянов е бил професор гинеколог, основал „Майчин дом” в София, а другият, Александър Огнянов, е участвал в процеса срещу Яворов след смъртта на Лора. Около нас непрекъснато има неща, които стоят просто ей така. Имах шанса да намеря доста неизвестни произведения на Дико Илиев. Оказва се, че той понякога за една щайга домати с лекота е писал своите творби. Когато говорим за неговото „Дунавско хоро”, всички си представяме, че той е гледал Дунав и така се е вдъхновил. Оказва се , че има записани негови изказвания, в които споделя, че е написал това прекрасно хоро като е гледал цъфнала царевична нива. Малко знаем за това, че братът на Иван Вазов – ВлаЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

димир, е бил през 1932 – 1933г кмет на София. И като такъв научава испански език и заедно с брат си Борис Вазов, който е бил посланик в Прага, отиват при испанския крал. Владимир Вазов произнася такава реч на испански език, че кралят се развълнува дълбоко и подарява безвъзмездно на кмета на София една огромна сума, с която той построява всички квартали от Руски паметник до Княжево. Мисля, че ако човек съчетава работата си с действителни стойности, които лежат заровени в духовната история на България, ще му бъде интересно да се занимава с нови и нови неща. РЕ: Наивник ли сте, г-н Пеевски, като предлагате „парламент на духа”? Кой може да влезе в него и останаха ли хора за тази работа? ЛП: Вярвам, че ще направим такъв парламент. Подготовката му върви и вече разговаряхме със съюзите на художниците, писателите и композиторите. Искам в него да влязат и всички останали в България даровити и талантливи хора, които са в състояние да извадят нещо толкова красиво, огнено и дъхаво, че след тях да тръгнат много. Срещам непрекъснато такива личности и смятам, че има достатъчно българи, които, като заговориш за духовното, да не попитат първо колко пари ще получат и откъде, а да тръгнат да възстановяват. Така че съм абсолютно сигурен, че този парламент на духа ще съумее да съхрани неща, които не бива да изчезват. Има червени книги за птици, за животни, но няма за хора. А такава трябва да има, защото талантите, които България е родила и някои подарила на света, по някакъв начин трябва да си ги приберем като спомен за тях. Непрекъснато давам един пример. На международния ден на театъра, 27 март, закриха театъра в Силистра. Ако толкова е било наложително да се закрие този театър, макар да съм убеден, че не е нужно, защо ще го правиш на самия ден на неговия празник? Ние връчваме наградите на журналистите на 1 ноември – Денят на народните будители. Това е и ден на св.св. Дамян и Кузма безсребреници. Това са светци, свързани с правене на чудеса и то не за пари, не за някакви материални облаги, и затова имената им са останали в историята на християнската религия. Та всяка година връчваме нашите журналистически награди и се мъчим да извадим на преден план действително постижение и журналисти, които са оставили и ще оставят имената си в българската журналистика. През тези 70 години животът ме е срещнал с много интересни хора по много краища на света. Познавах се лично с Висоцки, с по-голямата част от руските хумористи. Последните постановки на мои пиеси са в чужбина. Във Виена поставиха „Черни очи за случайни срещи”, пиеса, която се игра над 10 години в Театър 199, в Чикаго също играха моя пиеса. Работил съм с най-големите български актьори, а „Черни очи за случайни срещи” е написана специално за Стоянка Мутафова. Така се случи, че аз написах и последната роля на Невена Коканова в пиесата ми „Преди последния спектакъл”.

43

На бюрото ми вкъщи има донесени от Ерусалим едни малки фигурки, издялани от маслиново дърво – Исус на магарето, когато влиза в Ерусалим, трите влъхви и яслата, в която се е родил Исус. Подарък са ми от Татяна Лолова и Георги Парцалев след тяхно турне в Израел. Не знам дали много хора знаят, но Витлеем в превод на български е хляб. А българският хляб е нещо, без което не можем. Не мога да разбера защо след като всички коментират, че цените на зърното и брашното намаляват, българският хляб си остава толкова скъп колкото си беше. Оправданието е, че в световен мащаб чуждите земеделци получавали по-големи субсидии. Нашите също получават, но когато изчисляват цената на хляба, забравят за това. Мисля, че всеки, който си позволява да не забелязва какво е количеството хляб около него и който смята че щом той е сит, другите нямат значение, то рано или късно времето ще го постави на място. РЕ: Вие сте драматург, писател, журналист. Какъв се чувствате най-много. А и сте един от малкото български писатели-фантасти. Днес има ли място за фантастика? ЛП: Човечеството винаги е гледало нагоре към небето и е вярвало, че има извънземни и че рано или късно ще се появи извънземна цивилизация, която ще ни даде лекарства срещу всички болести, които не можем да лекуваме, която ще ни покаже пътищата, по които трябва да вървим в различните науки. Вероятно защото много обичам математиката и съм завършил електроинженерство, се захванах и с фантастиката. Имам един роман, „Очите на професор Самберг”. Преведен е на много езици, дори на естонски. Естонците са около 500 хиляди, а го издадоха в огромен тираж – 50 хиляди. Имам една книга фантастика „Да разплачеш плачеща върба”. В нея има новела за шаха. Открих в играта разстоянието до Слънцето, Луната, до всички планети. Открих числото Пи до точност до 38-ия знак, химичните елементи и още какви ли не други чудесии. Но след това реших да не публикувам всичко в тази новела, защото щеше да заприлича на научна статия. Но аз твърдо вярвам, че шахът ни е подарен от извънземни и че там я няма най-важната фигура и кода как се движи тя. Може би шахът е една огромна всемирна библиотека, в която има всичко, само че играчите, които да тръгнат по тези 64 полета, все още не са се родили, а и тези, които могат да ни дадат ключа към разчитането, все още ги няма. Вярвам, че всеки човек носи у себе си усещането за нещо фантастично. Като се обърнем назад във времето, ни се струва, че не сме направили нещо както трябва, че сме се разминали. Това подсказва, че човекът все още не е разбрал своето предназначение. В края на ХІХ в. един философ в Западна Европа казва: „За съжаление и в наши дни човековъдството изостава от животновъдството”. Мисля, че и днес това е така и никой не знае точно какво е предназначението

44

на човека. Някой посадил ли е човек в саксия и да го полива? Може да се окаже, че ние можем да разцъфнем с някакви прекрасни цветове. Ами ако погледнем растителния свет, ще видим, че той събира плодовете, които узряват наесен. Листата стават жълти, червени кафяви. Но те могат да се видят само от Космоса. Само оттам може да се види Земята и този цветен килим от листа и плодове и може би дърветата дават сигнал на някого, че вече плодовете са готови и вече те са на ход. Ако всеки един от нас вярва по малко във фантастиката и не започва деня си със съобщенията за катастрофи, убийства, грабежи, които ни заливат от телевизиите, печатните медии и радиото, ще бъдем много по-позитивни, ще работим по-добре, ще се държим по-добре както с децата си, така и с родителите си и със самите себе си. Искам да завършва с една моя среща в Египет с племе бедуини. В историята на египетските фараони е известно, че 200 години бедуините са владели страната, след което напускат цивилизацията и отиват в пустинята. Те не умеят да четат и пишат. Те не четат вестници, не гледат телевизия. Сблъсъкът им с цивилизацията е, че те произвеждат сирене и нещо като кашкавал, тъкат някакви неща, правят лекарства. Имат един шейх, който ходи една година на училище, за да може да търгува. Бях безкрайно изненадан, че в рамките на всяко бедуинско племе имат така наречения „човек-история“, който води със себе си една група от 8 – 10 малки бедуинчета и им разказва историята на племето. Без да имат писменост това се предава нататък. Когато се опитах да го попитам как се чувства с тази професия, човекът-история не ми отговори, а ме заведе сред пустинята и ми показа едно почти незабележимо малко цвете и каза: „Когато в пустинята видите такова цвете, под него има вода.” И когато племето изчерпа ресурсите на мястото, където живее, тръгва отново през пустинята и се установяват там, където видят такова цвете. Изкопават кладенец и построяват своите палатки, за да живеят там. Той ми даде това цвете и ми каза: „Когато намериш това цвете в България, отдолу ще има вода и вие ще се оправите”. За съжаление все още не съм го намерил, но се надявам, че някой българин, който действително обича страната ни, който действително иска да я има България, ще намери това цвете и ние ще имаме жива вода, която ще ни направи по-добри и ще спре омразата, която непрекъснато се появява от какви ли не кътчета, партии и новосъздадени обществени образования, които се опитват да ни убедят, че може да се живее без пари, без морал, чест и взаимоотношения, почиващи на честност и на тези неща, с които човек е надарен от природата и с които трябва да се съобразява. Разговора води Розалина Евдокимова Снимки: Иван Василев

СБЖ СЪВРЕМИЕ

Разследващата журналистика и обществената телевизия Има два подхода при осъществяване на журналистическите разследвания в БНТ. При първия подход репортерите работят самостоятелно, като за това информират единствено главния продуцент на новините. Този тип проучвания обикновено се реализират на два етапа – при първия авторите на разследването работят сами на терен, а след заснемането на първия етап пристъпват към втория – събирането на допълнителна информация, която е задължителна, за да може разследването да бъде излъчено в новините или актуалните предавания. На втория етап се събират документи, заснемат се допълнителни интервюта. При този тип работа има риск разкритието да бъде заснето, а след това, то да не може да бъде подплатено и доказано с допълнителна информация. Обикновено подобен тип разследвания са рискови и заради това, че само един журналист събира голям обем от информация, което може да доведе до пропуски, които да дискредитират разследването. Именно заради това предпочитан е вторият подход, при който се сформират малки екипи, които да работят по отделни теми. Екипът се води от продуцент и в него обикновено влизат един или двама репортери и оператор. Продуцентът изготвя план на разследването, като знае за всяка среща и всяка уговорка за интервю. Наред с това през цялото време на разследването той направлява процеса на събиране на документи и фактите и отговаря за сигурността на екипите. Не на последно място продуцентът предлага най-добрия подход при излъчване на отделните части на разследването в новини и актуални предавания. Пример за подобна работа е внедряването на репортер под прикритие в една морска община на поЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

Разследващата журналистика има своето място в новините и предаванията на БНТ. Обществената телевизия не налага тематични ограничения на авторите на разследвания, но задължително условие е спазването на стандартите и качеството на работата в БНТ, позоваването и ако това е възможно, точно цитиране на източниците и показването на документи. Използването на скрита камера е позволено ако разследването налага това. следните местни избори с идеята на избрания от нас адрес. Целият да покажем как може да се опоро- този процес беше заснет със скричи принципа на уседналост, който та камера, като продуцентът от Содава право да се гласува. Работата фия координираше работата и найна екипа на БНТ отне повече от важното се грижеше за това нито 10 месеца. Намирайки пропуск един детайл от разследването да в Изборния кодекс, като проду- не излезе наяве. Пропускаме мноцент предложих да регистрираме го от детайлите в работата, като репортер на БНТ като жител на стигаме до изборния ден. Голямата Свети Влас. Сформирахме екип от цел на екипа беше репортерът под трима души – продуцент, репортер прикритие да продаде гласа си и да и на по-късен етап от работата и разкрие схемата за изборна търгооператор. Репортерът ни замина вия в община Несебър. В последза Бургас и адресно се регистрира ните дни към екипа беше включен в община Несебър. Междувремен- оператор, който се движеше също но в новините на БНТ показвахме под прикритие и заснемаше дейсткак масово избиратели се регис- вията на репортера. В деня на вота, трират в общини, където получа- репортерът продаде гласа си за 60 ват материални облаги, срещу обе- лева на емисари на партията, която щанието да гласуват за определени в края на изборния ден се оказа, че кандидати и партии. Провокиран печели най-много гласове не само в от репортажите на БНТ и публи- тази община. кациите в пресата, законодателят През цялото време на разследпромени разпоредби в два закона. ването и в деня на вота за органиВъпреки, че Народното събрание зацията, сигурността на екипа и въведе ограничения за регистра- връзката с редакцията се грижеше ция, БНТ успя да намери други продуцента. Излъчването на разпропуски в законите и така – три следването беше организирано от месеца преди изборите репортерът него и реализирано от репортера, ни се оказа с адресна регистрация, който показа лицето и разкри ракоято му позволяваше да гласува ботата си в емисия на БНТ един

45

час преди края на изборния ден. Разказваме толкова подробно за това разследване, за да отбележим колко важно е продуцентската работа да бъде отделена от конкретната работата на екипа на терен. Така от една страна репортерите и операторите се концентрират върху творческата си работа, а от друга имат пълната организационна и логистична подкрепа от продуцента, който има отговорността да проучва и предлага как да бъде осъществено разследването. Няма как да пропуснем и един основен проблем, който съпътства разследваща журналистика в България. Това са последствията от излъчване на репортажите и филмите, които разкриват престъпления и нарушения на законите. По конкретния повод за купения глас на репортер на БНТ беше образувано полицейско разследване, което завърши с повдигане на обвинение срещу купувачите на гласове. След 10-месечна работа, прокуратурата в Несебър прекрати разследването с мотива, че липсват доказателства. След бурния протест на БНТ, разследването беше възобновено. Въпреки медийното огласяване, делото беше прекратено за втори път. БНТ отново успя да го възобнови като сезира за това лично главния прокурор на България. До момента няма информация делото да е внесено в съда и виновните лица да са осъдени. Не е изненадващ изводът, че тази липса на справедливост демотивира не един и двама журналисти и отново поставя на преден план въпроса за качеството на работата на съдебната система. Могат да бъдат дадени десетки подобни примери. Когато съдебната система се прави, че не чува журналистите и се крие зад своята независимост, това е сигнал, че поскоро опитва да запази статуквото, отколкото да се бори с престъпността и беззаконието. Качествената разследваща журналистика се нуждае от силна съдебна власт. Липсата ѝ е по-скоро сигнал за криза. Именно кризата поражда и многото сигнали и теми, по които работят разследващите журналисти. Търсенето и подборът на теми за

46

журналистически разследвания е друг проблем не само на обществената телевизия. Умората от хаотичните движения на политическия терен, стресът, породен от икономическата криза, непрестанните скандали и липсата на истински ваканционни месеци в последните години, правят работата на журналистите много трудна. Все по-малко репортери се захващат с разследвания и ако това все пак става, то е по теми, които по-лесно се разработват и не изискват много усилия. Телевизионните журналисти са привилегировани от това, че могат да облекат една вестникарска новина в картина и да ѝ дадат нов живот. Тази тенденция се забелязва в последните години и набира скорост в периодите, в които самите телевизии не вадят свои разследвания. Политическите скандали, в които все по-често се появяват стенограми от записи на телефонни разговори, по форма приличат на част от журналистическо разследване, в което липсват доказателствата и фактите. Тези записи, извадени като текстове в печатни и интернет издания задоволяват любопитството на публиката, която започна да приема тези неофициални разговори като истина, която се възприема безрезервно, без да се взима под внимание кой и с каква цел разпространява тези записи. Органите на реда на практика не могат да овладеят този процес и по този начин медиите често се превръщат в пощенски кутии. Липсата на единна медийна политика по отношение на тези компромати, поставя отделните медии в позицията, дори и да не желаят, да публикуват тези материали, защото другите медии ще го направят. Появата на социалните медии, интернет порталите и мрежите за споделяне на информация, изместиха етапа, при който зрители търсеха конкретен журналисти или медия, за да съобщят за проблем или нерешен случай. Нерядко от тези сигнали са се раждали добри журналистически разследвания. Днес тези сигнали се пренесоха в интернет, където имат съвсем различен живот. Споделени веднъж,

те стават обект на коментари на десетки и стотици потребители, което рядко води до възможността историята да бъде разказана по телевизията. Въпреки това, именно в интернет могат да бъдат открити и проследени голяма част от детайлите по едно журналистическо разследване. Разследванията се правят трудно, изискват дълго време и опитни и смели журналисти. Обикновено това не са много хора и БНТ инвестира в тях под формата на обучение, продуцентска работа при реализацията на разследването и правна помощ от страна на юридическия отдел на БНТ. В момента се сформира звено от няколко репортери и един продуцент, които да работят по теми, за които е необходимо по-задълбочено проучване и по-дълга работа. Финансиране на разследванията от страна на медията е немаловажен въпрос. По-дългата и трудоемка работа по една тема изисква период на проучване, неофициални срещи, търсене на подходящи събеседници. Всичко това е свързано с разходи, които трябва да са заложени в бюджетите на всяка редакция. Много трудно на мен като продуцент ми беше осчетоводяването на средства, с които екипа ни се сдоби със списък с гласоподаватели, обещали гласа за определяна партия на последните парламентарни избори. Както може да предположите, той беше купен от репортер под прикритие, който не получи никакъв документ срещу това. Нуждата от по-гъвкави бюджети в подобни случаи е наложителна. Аз успях да изляза от ситуацията с много въображение, но въпросът за купуване на информация остава да виси с пълна сила още повече, че той е съчетан и с моралния въпрос докъде може да се стигне по този начин при събирането на факти и данни. БНТ продължава да се бори упорито на полето на разследващата журналистика. Доказателство за това са редицата отличия и награди за наши екипи и отделни журналисти. Надя Обретенова

МЕЖДУНАРОДНИ ВРЪЗКИ

40 години предавания на български език в Радио Китай за чужбина Поздравителен адрес до Радио Китай за чужбина Уважаеми колеги и приятели, Най-сърдечно Ви приветствам от името на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти по случай юбилейната годишнина! Щастлива съм, че през 2014 година, когато честваме 120 години организирано журналистическо движение в България, Вие отбелязвате 40 години предавания на български език на Радио Китай за чужбина Радио Китай за чужбина /CRI/ е основано на 3-ти декември 1941 година. Като единственото международно радио в Китай, CRI излъчва предавания за цял свят. В началото CRI излъчва само 15 минутна програма на японски език. Днес предаванията на Радиото се излъчват на 38 езика и на 4 китайски диалекта. Тези предавания са съставени от информационната емисия „новини“ и рубриките за икономика, култура, наука и техника и т.н. и се излъчват в много страни.

CRI откри 27 кореспондентски бюра в цял свят и изпраща репортери във всички провинции, градове и автономни райони, както и в специалните административни райони на Китай Хонконг и Макао, което представлява грандиозна информационна мрежа.

CRI получава 900 хиляди писма годишно от слушатели в различни страни по света. Те наричат CRI „мост за обмен между Китай и другите страни“ и „най-ефективния начин да се запознаят с Китай“. През 1998 година е официално открита уебстраницата на CRI, на която се разпространяват информации на китайски, английски, немски, испански, корейски, френски, руски, португалски, японски, български, румънски, виетнамски, италиански и други езици. През 1999 година Радио Китай за чужбина започна да доставя международни новини и на местните телевизии. Скъпи колеги и приятели,

Особено приятно ми е да отбележа, че сътрудничеството между Съюза на българските журналисти, списание „Черно и бяло” и Асоциацията на Общокитайските журналисти и Радио Китай за чужбина – предавания на български език, успешно се развива. Дълбоко съм убедена, че това е от полза не само за българските и китайските журналисти, но и за нашите страни, тъй като предоставя нови възможности за взаимното опознаване на народите на България и КНР. Позволете ми да изразя дълбока благодарност за обичта Ви към България, високия професионализъм и отговорност в работата! Бъдете все така устремени в покоряването на нови професионални върхове! За много години! Снежана Тодорова И.д. Председател на УС и Главен секретар на Съюза на българските журналисти

Среща на китайски журналисти от българския отдел на радио Китай за чужбина с български колеги, Пекин

ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

47

МЕЖДУНАРОДНИ ВРЪЗКИ

Посланикът на Република Армения в София връчи медали на Министерството на диаспората На 11 април в посолството на Република Армения се състоя церемония по връчването на отличията на Министерството на диаспората на Република Армения. Посланик Арсен Схоян връчи златни медали на Министерството на диаспората на председателя на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти Снежана Тодорова, на члена на Общинския съвет на Пловдив Спас Гърневски и на председателя на Националния съвет на религиозните общности в България проф. Рупен Крикорян. Медали „Хагоб Мехапарт” бяха връчени на проф. Агоп Гарабедян и на съпредседателя на Комитета за арменски изследвания „Хай тад” – България и главен редактор на в. „Ереван” Вартануш Топакбашян. С медал „Уилям Сароян” бе отличена Соня Авакян, председател на Софийския клон на Общоарменския благотворителен съюз „Парекордзаган”. Медал „Аршил Горки” получи авторът на проекта на софийския храм „Света Богородица Мария” архитект Агоп Каракашян. Посланикът на Република Армения Арсен Схоян поздрави наградените и им благодари за тяхната дейност за издигането на авторитета на Армения и нейното популяризиране, за приноса им в запазването на арменското самосъзнание и разпространението на арменската култура, както и за укрепване на междуобщностните връзки в диаспората и сътрудничеството с посолството.

48

КУЛТУРА

Крикор Азарян – алхимията на играта На 15 март от 16 часа във фоайето на Народния театър „Иван Вазов“ се състоя премиера на книгата „Крикор Азарян – алхимията на играта“. В нея са включени спо-

мени за Коко от изтъкнати наши творци – писатели, художници, артисти, режисьори, музиканти, приятели и близки. Съставител на книгата е Валентина Радинска.

Към книгата има и приложен диск с документалния филм „45 градуса по Азарян“. Премиерата се откри от Иван Гранитски, който даде думата на съпругата на Коко Азарян Валентина. „Аз не съм била студентка на Коко Азарян, но бях негова ученичка. Той беше моят учител в живота – сподели тя. – Повече от всичко бих искала да посрещнем този юбилей заедно. Но съдбата реши друго. Коко по някакъв начин се завръща при всички нас, които продължаваме да го обичаме и за които той, въпреки отсъствието си от физическия ни свят, продължава да бъде с нас и завинаги ще остане висок образец и мярка за човечност.“ Откъси от книгата четоха артистите Стефан Вълдобрев, Стефка Янорова, Деян Донков, Койна Русева, Стоян Алексиев и Камен Донев. Същата вечер от 19 часа близки, приятели и ученици на великия Коко Азарян гледаха в театър Народна армия откъси от неговите постановки „Чайка“, „Три сестри“ и „Вишнева градина“. Бяха и прожектирани откъси от филма „45 градуса по Азарян“ и „умно село“. Мари Каналян

ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

49

КУЛТУРА

ИДЕАЛИЗМЪТ Е ЕДИНСТВЕН, ПРАВЕЩ НИ ПО-ДОБРИ

В

Боряна Петрова – прима-балерина в Софийската опера и балет, в “Дон Кихот”

50

изкуството на балета има всичко. Всичко, от което се нуждае неспирно търсещата природа на човешкото съзнание. Твърде елементарни ще са всякакви опити за формулиране на понятието „балет“, защото в него и чрез него откриваме необятност, превръщаща ни едновременно в изследователи, творци и откриватели. Целият този процес се обяснява чрез сложността на фактора тяло, при това човешко тяло, участващо в процеса на причинно-следственото свързване . В месеца, в който всички танцуващи хора по света празнуват рожденната дата на балета, ние имаме основание да покажем, че сме съпричастни с търсещата творческа мисъл. Заявяваме, че в България това изкуство има своите последователи, продължаващи да носят неуморният дух на създатели, чиято креативност ни радва и ни дава основание за оптимизъм. В тях са и отговорите на бъдещите ни въпроси. И дано всичко, в което се вричат да ни направи по-знаещи, по-можещи, по-съвършени.

29-и Април е избран за Международен ден на балета. На този ден е роден французинът Жан Жорж Новер, считан за баща на балетното изкуство. Тъкмо в София, през 1982г, на състоялата се сесия на ЮНЕСКО по инициатива на Международния театрален институт е взето решение на тази дата да се чества Международния ден на балета. Случайност или не, този факт ни определя като един от центровете на балетната магия. Още повече,че тук, във Варна е учреден и проведен първият по рода си Международен балетен конкурс, дал през

сцена от „Копелия“ ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

51

на снимката горе – Боряна Петрова в сцена от „Лешникотрошачката“; на снимката в ляво – сцена от „Копелия“

годините тласък на стотици балетни таланти по цял свят. „Дон Кихот“ е заглавието на тазгодишният спектакъл в афиша на софийската опера, чрез който артистите ще направят своя реверанс към богинята на танца Терпсихора, а зрителите още веднъж ще се опитат да повярват, че идеализмът е единственото състояние, което ни прави по-добри. В битката с вятърните мелници ще видим Боряна Петрова, Александър Александров, Росен Канев, Катерина Петрова, Натали Братанова, Александра Дрангажова, Иванка Касабова, Лора Бошнакова, Цецо Иванов, Дойчин Дочев, Елица Луканова, Трифон Митев, Кирил Иванов, Георги Аспарухов, Еленко Иванов. Боряна Петрова е новата Китри! През тази година я видяхме в „Лешникотрошачката“ като Маша, в „Копелия“ като Сванилда, а скоро ще танцува и в „Дон Кихот“ – сложна роля, изпълнена с предизвикателство. Ние от екипа на „Черно и бяло“ пожелаваме дързост на новата прима! На добър час и на целия творчески екип! Даниела Владимирова Христова

52

ТУРИСТИ ВЕТЕРАНИ

Земя на кръстопът Пролетта дойде, а с настъпването ѝ се засилиха желанията ни за походи и пътешествия. Ние – това сме членовете на софийските клубове на Българската федерация на туристите - ветерани. През 2014г сме решили да посетим Североизточна България, за да се върнем назад във вековете, да си припомним колко племена и народи са живели по нашите земи, колко битки са се водили за това кътче, наречено от поета „земя, като една човешка длан“. Да видим мястото където през 1333г хан Аспарух е забил своето копие в земята и е изрекъл пророческите думи: „Тази земя ще е родината ни и ще се нарича България!“ Тези мисли ни занимаваха и при определянето на маршрута ни:

ЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

София – Русе – Исперих – Разград – Плиска – Шумен – Велики Преслав – Търговище – София – маршрут, дълъг и натоварен, който изискваше време и доста финансови средства. Време ние, хората в пенсионна възраст, имахме, а за финансовата част ни помогна Софийска община, която направи цената на начинанието ни поносима. И така, на 26-и март потеглихме за Русе. Посрещна ни Клубът на ветераните - туристи от Русе, като главен гид ни беше Искра Венкова – председател на клуба. Посетихме „Пантеона на възрожденците“, построен през 1978г. Това е национален паметник - костница, където са погребани тридесет и девет видни възрожденци. Сред тях са Л. Каравелов, Захари Стоянов,

Стефан Караджа, Панайот Хитов, Панайот Волов, Баба Тонка, Ангел Кънчев, Никола Обретенов и др. посетихме и Музея на градския бит. Сградата е строена от Мидхад паша и е известна като „Къщата на Калиопа“. Поради сгъстената програма, направихме една автообиколка на града, като Искра ни показваше сградите на Съдебната палата, Доходното здание, Регионалния исторически музей, Русенската опера и т.н. Русенските ни приятели за пореден път се доказаха като прекрасни домакини – настаниха в разположената на Дунава туристическа х. „Приста“, посрещнаха ни с хляб и сол, поздравиха ни с мелодични туристически песни, които пяхме заедно. На другата сутрин дойдоха с

53

нас, показаха ни красивата си природа и ни разказаха за богатата си история. Заедно посетихме с. Писанец. В информационния център на селото – старо селско училище, превърнато в красива сграда – се срещнахме с кмета на селото г-жа Виолета Неделчева, уредниците на музея, както и с г-н Паско Христов – автор на книгата „Писанец“ за историята на селото. Беше ни прожектиран филм за историята и позабележителните места на това русенско село. Г-н Христов допълни видяното. Писанчени ни показаха как човек трябва да обича родното си място и ние със съжаление се разделихме с тях. На излизане от селото, разположено по долината на р. Бели Лом, с възхищение гледахме разноцветните селски къщи с красиви и цветни градини – село, което достойно носеше името си

54

Писанец. Пътувайки към Исперих, очите ни с наслада се взираха в красивата местност – разцъфтели овощки, храсти, цветя и раззеленила се земеделска продукция. Пристигнахме в Исперих и се отправихме към центъра на града и там засадихме цветя на паметника на хан Аспарух. Тъй като времето ни притискаше, продължихме към Историческия археологически резерват „Сборяново“ – уникален комплекс, състоящ се от селища, светилища и некрополи, очертаващи облика на един внушителен религиозен и политически център на гетските племена. Освен това, Сборяново е съхранил редица животински и растителни видове, като скалния орел и унгарския карамфил. От беседата, която чухме в инфор-

мационния център на Сборяново научихме, че резерватът обхваща територия от 647 хектара в забележителния каньон на р. Крапинец, между селата Малък Поровец и Свещари. Най значимият обект, който посетихме бе Тракийската царска гробница в Свещари. Тя е открита през 1982г и е включена в листата на световното културно наследство на Юнеско. На Югоизток от нея се намират още две помалки гробници. Западно от тях минава древен римски път, който води до най-свещеното място в резервата – Демир Баба тепе. Това е гробница - храм на Демир Баба, която е построена през XVI век върху останките на древно тракийско светилище от IV - I век пр.н.е. Историко-археологическият резерват „Сборяново“ е не само древна история и паметници. Той е кътче от природата, което привлича с прохладни пътеки, зелени поляни и студена изворна вода, на които се любувахме по целия път към Разград и Исторически резерват „Абритос“. Придружаващите ни до резервата наши приятели от Русе ни повериха на Павлинка Йорданова – председател на клуба в Разград. Под нейно водачество разгледахме музея, изслушахме беседата, разгледахме част от разкритите разкопки на тракийско селище и научихме за многовековната история на града. В района са намерени много находки от времето на траките – предмети и оръжия, отливани от бронз. Освен известния златен Пегас, тук е намерено и най-голямото в страната златно късноантично монетно съкровище. То тежи 4кг и се състои от 835 единици, сечени от 10 императора и императрици на Източната Римска империя. Впечатлени от наученото, продължихме към Разград. Там имахме удоволствието да се срещнем с колегите от града. На третия ден поехме към Плиска – първата столица на Българската държава. Освен столица, Плиска е бил и един от най-големите и богати градове в Европа. Разположен е на площ от 23 кв.км. С града са свързани имената на осемнадесет

български владетели. Продължихме към Шумен. Основан преди 3200 години, Шумен наистина е люлка на богата духовна и материална култура. Разгледахме града, като отделихме повече време на историко-археологическия резерват „Шуменска крепост“, който се намира в парка „Шуменско плато“, на 3км от центъра на града. Посетихме и джамията Шериф Халил паша. Тя е известна с името Томбул джамия, заради тумбестата форма на купола ѝ. Днес тя е паметник на културата и много посещаван туристически обект. Често сме чували израза „От тук започва България“. Това е причината над Шумен да бъде изграден забележителният паметник „Създатели на българската държава“, открит през 1981г в чест на 1300-годишнината от създаването на нашата държава. Мястото на архитектурния комплекс не е избрано случайно – това е най-висоЧЕРНО И БЯЛО, #85/ 2014

ката част на Дунавската равнина – Шуменското плато. В неговото подножие, само на 15км от града и на 2км от днешното с. Мадара се намира едно от най-загадъчните и сакрални места в България. Това е Националният историко-археологически резерват, в който основен акцент е Мадарският конник, обявен от Юнеско за културен паметник със световно значение. Доста поуморени, потърсихме разтуха в х. „Мадарски конник“. На следващия ден поехме към друг историко-археологически резерват – „Велики Преслав“, отстоящ на 20км от Шумен. От беседата и прожектирания ни в музея филм, научихме много. Преслав е втората българска столица, съществувала като такава от 893г до 969г. За столица я провъзгласява цар Симеон Велики. Разгледахме находките от Дворцовия град, Преславското златно съкровище и Златната църква и се

убедихме в правотата на термина, който най-добре описва онези години – „Златен век“ за българската култура. Скоро потеглихме и за последния град от нашия маршрут – Търговище – само на 110км от Черно море и на 100км от Дунав, в полите на Стара планина. Търговище – кръстопът на 8000-годишни търговски пътища… Това е вратата между морето и планината в Североизточна България. Разгледахме града и Историческия музей - училище „Св. Седмочисленици“ и пренощувахме в красивата х. „Младост“, предложена ни от приятелите ни от Клуба на туристите - ветерани от Търговище. Удовлетворени, поехме обратно към София. Нека още веднъж благодарим на Софийска община, че направи това невероятно пътуване възможно! Момка Спасова Веселина Тенева

55

САТИРА

Самоотбрана с химикалка

В

ъв връзка със зачестилите нападения над журналисти и тяхната собственост, ние от екипа на ЧиБ – списанието, което вярва, че защитата е най-добрата форма на атака – стартираме кампания по самоотбрана за журналисти. Ето и няколко съвета: Забравете старите трикове. Новите престъпници изискват нов подход. Осмиването в колонката на редактора напоследък позагуби не само своя чар, но и стабилна хапка от своята ефективност. Все пак, в случай на атака срещу личността Ви не забравяйте, че найдоброто оръжие на журналиста си остава неговото перо (дн. „молив“) – извадете го и го забийте в окото на опонента си. Не въртете – няма нужда да ставаме гадни. Друг добър избор са ключовете от редакцията – две кила железо са си две кила железо. Бихте могли да ги наредите между пръстите си или просто да ги закачите на шнура на служебната си карта. Находчиви журналисти пък сами трошат автомобилите си, за да лишат потенциалните си нападатели от потенциалния им кеф. Целейки пълното объркване на нападателя, други се впускат в продължителни разисквания на тема „Какво точно прави продуцентът“. Опитът показва, че за мразещия свободата на словото няма нищо по-неприятно от това да бръкне за скрит диктофон, а да намери сополива кърпичка. Хитър трик е и носенето на същите грим, прическа и костюм, с които сме гостували в студиото на нечий сутрешен блок – това, което само плаши от телевизора, истински ужасява на

56

живо. Журналисти, бъдете креативни! Да вземем за пример, например, един пример от самата кухня на ЧиБ – списанието, което стреля първо, стреля второ и пита чак за десерта. След разобличаващ двуличието на правителството материал върху нормативната уредба на смесените гей бракове, асистент-кореспондентът ни от Торбалъжи, Вълчетрънско, се прибира в дома си, само за да завари шпионката си зашхурена, а пощенската си кутия – обезчестена. Все още в ступор от преживения ужас, вниманието му бива привлечено от неизвестно лице с лопата „Бел“, захождащо от зад гърба му. Без много-много да му мисли, асистент-кореспондентът ни грабва една тухла „4-ка“ и нанася удар, който ефективно елиминира заплахата. Впоследствие се оказва, че това бил просто съседът, който връщал взетата назаем лопата, но случаят все пак осветява не само уязвимостта на журналиста – неговата гола охлювост, но и достойнствата на още един прийом от нашия арсенал – превантивният удар. Не можем да не споменем с умиление и опитите на наши колеги да потърсят правата си по законен път. Въпреки че усилията им се увенчават с провал, тези колеги печелят нашата награда „Евалла“ – III степен за вяра в доброто или поне в по-малкото зло. Шарена Сол

Боряна Петрова – прима-балерина в Софийската опера и балет