Черно и Бяло 100/2018

ISSN 2367-5055 #100 / 2018

от редактора

black and white mag.bg ii

#100/ 2018

Тодор Радев „отвътре“ за голямата китайска инициатива

2

Съдържание 2 6 13 16 19 22 24

9 1 Празникът на Киното“ в Рим

28 32 33 34 37

24 Да поговорим за резбата...

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани

8 2 Китайски културен институт в София

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3, GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков

34

Редколегия: проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова 1 #100/ 2018

Знаме на българската журналистика

Тодор Радев „отвътре“ за голямата китайска инициатива. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . Какво стои зад шеметния скок на Виетнам към бъдещето. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . Красота от Мароко и България. . . . . . . . . . . . . . . Стефан Продев пак е тук... и ще бъде с нас. . . . . . „Празникът на Киното“ в Рим. . . . . . . . . . . . . . . . Нов живот за монумента Камбаните. . . . . . . . . . . Да поговорим за резбата. . . . . . . . . . . . . . . . . . . Китайски културен институт отвори врати в София. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . Настъпването на Китайската Нова година беше отпразнувано и в София . . . . . . . . . . . . . . . . . . . „Зимен Китай“, фотоизложба на Мария и Велин Паскови. . . . . . . . . . . . . . . . . . Знаме на българската журналистика. . . . . . . . . . . . Татуировки и шевици на Балканите от дълбока древност, част 2. . . . . . . . . . . . . . . .

представяме ви

Книгата „Един пояс, един път – китайската перспектива“ може да намерите в книжарниците в страната.

Тодор Радев „отвътре“ за голямата китайска инициатива Журналистът Тодор Радев е първият българин, написал книга за инициативата „Един пояс, един път”

Д

Днес Тодор Радев е водещ журналист и редактор в Радио Китай за чужбина. Автор е на книгата „Китайците“, преводач и редактор на „Китайската мечта за велико национално възраждане. Избрани откъси от речи и изказвания на Си Дзинпин“, на мултимедийния културен поглед в 100 теми „Здравей, Китай!“, „Китайско-български тематичен речник“, редактор на съдържанието на сп. „Обектив Китай“ и на много публикации, свързани със съвременното политическо и идеологическо развитие на съвременен Китай, както и автор на книгата „Един пояс, един път“.

• Кое те накара да посветиш поредната си книга на „Един пояс, един път“, Тошко? Какво искаш да кажеш с нея по повод тази инициатива? Зад тази книга стоят няколко мотива. На първо място това е чисто професионалният интерес, който имам към съвременното китайско развитие. Китай е страна, която вече представлява ключов фактор в много глобални процеси, страна, чиято дума ще бъде все по-важна за разрешаване на проблемите и предизвикателствата, пред които е изправен днешният свят и това трябва да се отчита. За Китай трябва да се пише, да се говори, неговите действия на световната сцена трябва да бъдат наблюдавани и анализирани, особено, когато става дума за такива мащабни ходо2 #100/ 2018

ве като инициативата „Един пояс, един път“. По един или друг начин, независимо дали ни харесва или не, те ще оформят в немалка степен контурите на новия световен ред, в който ние също трябва да намерим своето място. Вторият мотив се вижда още от заглавието на книгата и той е да представи китайската гледна точка – официалната и тази на някои от най-влиятелните местни учени и анализатори – към „Един пояс, един път“. По чисто лингвистични причини – огромната част от анализите и коментарите по темата са на китайски – те остават практически недостъпни за чуждата аудитория, включително за хора, които следят и се интересуват от Китай и китайското развитие. В този смисъл книгата представлява скромен опит да се запълни отчасти тази празнина, като съм напълно наясно, че подобна задача изисква огромни изследователски усилия и се надявам читателите є да проявят снизхождение, ако по някакъв начин не отговори на очакванията им. За мен е важно чрез тази книга да повдигна завесата пред автентичната китайска визия за инициативата „Един пояс, един път“, да провокирам читателите да обърнат по-голямо внимание към тема, която е изключително важна част от дневния ред на китайското развитие и отношенията на Пекин със света.

Оттук и третият мотив, а именно значимостта на самата инициатива. Още с обявяването є в края на 2013 г. тя се превърна в ключов елемент от китайския политически, икономически и социален дискурс, също толкова важен, колкото например изграждането на социализма с китайска специфика или реализирането на китайската мечта за национално възраждане. „Един пояс, един път“ е първото и най-значимо усилие на съвременен Китай за утвърждаването му като ключов играч на глобалната сцена, първата категорична заявка за активно участие в международните икономически, търговски и политически отношения – нещо, към което Пекин досега не се стремеше, тъй като бе фокусиран върху вътрешното си развитие. Това обаче се променя и ясното разбиране за това какво представлява „Един пояс, един път“, как виждат от Пекин реализацията на инициативата и какво

влияние би могла да окаже тя върху световните процеси, е задължително, за да се добие представа за намеренията и целите на Китай. Реалностите са такива, че Китай вече е тук – на Балканите, в Източна Европа, и то не, както досега, с евтини и нискокачествени продукти, а с мащабни проекти, намерения и инвестиции в инфраструктура, логистика, индустриално производство, видимо се засилва и китайското културно влияние. И смятам, че осмислянето на инициативата „Един пояс, един път“, съотнасянето є с местните и регионални реалности – в нашия случай български, балкански и в по-широк план европейски – за да видим с какво тя би била полезна за нас, няма как да се случи единствено чрез коментари и публикации, които отразяват гледната точка на големите западни медии или тези на Вашингтон и Брюксел и често или я омаловажават, или я описват като поредната „китайска заплаха“, за това как чрез нея Китай се опитва да изнася остарял производствен капацитет или да стане търговски, а оттам и геополитически хегемон в Евразия. Освен подобни тези, трябва да чуем какво мислят по въпроса и самите китайци.

• Какъв е смисълът в днешното ни толкова разбъркано и противоречиво време да бъде реанимиран Пътят на коприната и кои са плюсовете и минусите на тази идея? Настрана от повече или помалко очевидните търговски и икономически цели, за китайците дълбокият смисъл на „Един пояс, един път“ е да бъде намерена нова нормалност, алтернатива на сегашния глобален геополитически и икономически ред, довел до разбъркаността. Така че за Пекин инициативата е колкото реанимиране и разширяване на физическия Път на коприната,

толкова и възраждане на неговата философия, обяснявана в Китай като откритост, приобщаване, споделяне на опит и приемане на културните различия. В почти всички китайски анализи и коментари, свързани с историческата обосновка на „Един пояс, един път“, се сочи, че тя е „наследник и продължител на духа на Пътя на коприната“ и една от целите є е създаването на „общност на споделена съдба“. Как точно китайците си представят тази „общност на споделена съдба“ все още не е ясно, а подобна ценностна мотивация на такава мащабна икономическа и геополитическа инициатива със сигурност звучи доста необичайно, дори нелепо, в очите на рационално мислещия западен човек, но зад нея се вижда ясно конфуцианското разбиране, че за да бъде устойчиво и резултатно, всяко политическо действие трябва да бъде ценностно мотивирано. Ако разглеждаме инициативата „Един пояс, един път“ като ново течение в теорията на международните отношения, защото вече има и подобно виждане, то тя е поредното, но за първи път идващо от Изтока предизвикателство към реалистската школа. Интересният момент тук е, че също като реалистите, Китай смята, че върховенството на националната държава трябва да бъде запазено, разликата обаче е в това как се гледа на интересите. Докато за привържениците на реализма под интерес се разбира този на националната държава, „Един пояс, един път“ акцентира върху търсенето на общи интереси в името на съвместното развитие. За китайците отдаването на приоритет на националния интерес не противоречи на глобализацията, тъкмо обратното – глобализацията би помогнала на различните страни да напаснат

своите интереси в името на по-големи цели, например устойчивото развитие или справянето с климатичните промени, но без да се чувстват обезличени като субекти на международните отношения. В китайските анализи се говори често за това как функционирането на древния Път на коприната е зависело от политическата ситуация в страните, през които е преминавал и за дълги периоди той е бил нарушаван от въстания и нестабилност. Според китайското виждане „Един пояс, един път“ трябва да преодолее тази нестабилност чрез изграждането на устойчив модел на взаимосвързаност, който в крайна сметка да доведе до оформяне контурите на един нов глобален икономически и политически ред, който китайците описват с термина „общност на споделена съдба“. А колкото до минусите, или по-скоро слабите страни на инициативата, мисля, че те са основно две – първо, това е нейната прекалена амбициозност да бъде преоформен съществуващият глобален ред и второ, ключови за реализацията є са страни и региони – Централна Азия, Близкият изток, Югоизточна Азия, които или са твърде нестабилни, или са рискови от гледна точка на вътрешната им среда и способности да гарантират дългосрочното, прозрачно и коректно изпълнение на проектите от „Един пояс, един път“, или са в сферата на непосредствените интереси на други големи държави. За реализацията на инициативата по начина, по който я виждат от Пекин, е нужна мирна и спокойна среда – нещо, което засега е мираж в ключови за нея региони.

• Идеята да се възроди Пътят на коприната е по икономически, а може би и по политически причини. Има ли 3 #100/ 2018

почва тя днес и имаш ли наблюдение дали се приема от другите страни, или е едностранен акт от страна на Китай, който вече се отваря към света? Отварянето към света е едно от ключовите политически решения след „културната революция“ в края на 70-те години на миналия век. Благодарение на него Китай се превърна в предпочитано място за чужди инвестиции, те на свой ред бяха основният двигател за бързия икономически растеж, който разчиташе на износа на евтина и нискокачествена продукция. След глобалната финансова криза от 2007–2008 г. нещата обаче се промениха, китайската икономика се забави и двуцифреният ръст остана в историята. В същото време трудностите на Запада, който бе основният търговски партньор на Китай, засилиха протекционистките тенденции там и Пекин се видя принуден да търси нов, по-устойчив модел за своето развитие. В този процес се наложи разбирането, че развитието няма как да продължи без по-дълбока интеграция в глобалната икономика, т.е. по-голямо отваряне. Така че за Китай инициативата „Един пояс, един път“ представлява също нов кръг в политиката на отваряне към външния свят. Това отваряне е политическо решение, но то не е и никога не е било едностранен процес. Тук обаче мисля, че нещо друго е по-важно. „Един пояс, един път“ обединява повече от шейсет страни в Азия, Европа и Африка на базата на принципи, разглеждани традиционно от западната интелектуална традиция и особено в теорията на международните отношения като алтруистични, а оттам и практически непостижими. В същото време обаче кризата на западния свят постави под въпрос своите собствени 4 #100/ 2018

ценности и модел за развитие, а това води след себе си повишен интерес и внимание към „китайския път“ и предложенията за глобално развитие, които идват от Пекин. Интегрираността на Китай в световната икономика, вътрешната му кохерентност, способността и опитът на китайския управляващ елит да се справя с проблемите в развитието, да поддържа социалната стабилност и предвидимостта, както и нарастващото влияние на страната в международните отношения не само превръщат Китай в незаобиколим фактор в бъдещото глобално развитие, но са също така и силни аргументи за това „китайският път“ да бъде осмислян, анализиран, да бъде използван опитът на Пекин там, където това е възможно и полезно. Традиционно – поради мащаба и продължилата хилядолетия икономическа и културна доминация на Китай в Източна Азия, той винаги си е бил самодостатъчен и почти не е се е интересувал от външния свят. Днес обаче и „Един пояс, един път“ е ярко доказателство за това, че в Пекин разбират, че китайското развитие минава през все по-голямата включеност на страната във всички глобални процеси.

• Преди повече от месец в Пекин бе учреден и Световен журналистически форум „Един пояс, един път“. Как на практика журналистите могат да участват в тази инициатива? Журналистите могат да участват с това, което са призвани да правят – да информират. Мащабът и амбициите на „Един пояс, един път“ са огромни, вниманието към тази инициатива също нараства, но в същото време китайската гледна точка не винаги присъства. Това е основният мотив на Пекин

да инициира създаването на този форум, чрез който от една страна да търси по-голяма публичност на инициативата, а от друга – представяне именно на неговата визия по въпросите, свързани с изграждането є. Китайската медийна среда, включително медийната култура и хигиена, е доста по-различна от тази на Запад и в този смисъл форумът е една добра възможност за журналисти от други държави да се запознаят от първа ръка с развитието на страната и проектите по линия на „Един пояс, един път“. От друга страна, той се вписва и в китайската визия за засилване на културния обмен с външния свят, на който Пекин отделя огромно внимание, защото, както казах, инициативата „Един пояс, един път“ има много силен ценностен акцент.

• Какво предлага „Един пояс, един път“? На официално ниво се сочи, че инициативата има три главни цели: да намери пътища за световния икономически растеж след финансовата криза, да осъществи глобално ребалансиране и да създаде нов модел за регионално сътрудничество. Според китайските анализатори глобализацията по американски и западен образец губи привлекателността си и Пекин – новият двигател на световния икономически растеж, може да помогне за трансформиране на преимуществата си в производството, технологиите, финансирането, опита и развитието във възможности за сътрудничество и пазарни предимства. Официален Пекин твърди, че чрез „Един пояс, един път“ ще споделя дивидентите от реформите и развитието си и ще даде възможност на другите страни да се възползват от опита и уроците, които той извлече при собственото си развитие. В това се заклю-

чава и новият тип глобално партньорство, за което говорят китайците.

• Какви ще са ползите за икономиките и обществата в страните от нейния обхват? Както и за културите в различните страни? Основните проекти по линия на „Един пояс, един път“ са фокусирани в момента в няколко направления – изграждане и модернизиране на транспортна инфраструктура, логистика, икономически, технологични зони и зони за свободна търговия. Съществуват обаче и такива в сферите на културата, туризма, образованието, дори в литературата, киното и спорта, така че ползите от инициативата са в много направления. В пообщ план, така както я представят от Пекин, „Един пояс, един път“ предвижда споделяне на китайските предимства в индустриалния капацитет, технологии, инвестиции, на опита и моделите за развитие и в крайна сметка продължаване на глобалния икономически растеж. Вероятно звучи иронично, но социалистически Китай в момента се е нагърбил с ролята на найактивен защитник на либералната търговия и инвестиции, докато в отсрещния лагер са развитите западни демокрации, някога флагмани на свободния пазар. Настрана от непосредствените икономически ползи, които всяка страна се опитва да види в инициативата и които се фокусират основно върху китайските инвестиции в сектори като транспортна и логистична инфраструктура, зони за икономическо развитие, за свободна търговия, иновации и нови технологии, като цяло „Един пояс, един път“ цели постигането на взаимосвързаност, която да стане основа за нов, различен и по-справедлив от досегашния западноцентричен модел

на глобализация. Китай дължи икономическия си растеж в огромна степен именно на глобализацията, но сегашната глобализация, в която правилата се определят от Запада, не отрежда на Пекин тежестта, която той реално би трябвало да има в световното управление. Справедливо или не, китайски компании постоянно биват разследвани в САЩ и ЕС за дъмпинг, нелоялна конкуренция, техни инвестиции биват стопирани с мотиви като заплаха за националната сигурност. И в сегашната структура Пекин не може да направи почти нищо, за да защити интересите си, така че е напълно нормално да се стреми към промяната є.

• Ще засегне ли Китай чрез инициативата ключови интереси на други големи държави? Един от най-влиятелните китайски изследователи на инициативата – проф. Уан Иуей, я разглежда като двигател на т.нар. „глобализация 3.0“, която – по думите му – трябва да замени изчерпалия се западноцентричен модел в международните отношения, чиито правила са установени от развитите държави и отразяват в по-голяма степен техните интереси, докато на тези на развиващите се страни, сред които и Китай, не се отделя особено внимание. Действително, след края на финансовата криза от 2007–2008 г. и последвалата я икономическа – тук ще добавя само, че според китайски анализатори те се дължат на структурни проблеми в западния свят – политическото влияние на Китай в глобален план се повиши значително и за всички е ясно, че в много отношения той е вече незаобиколим фактор. И макар китайците да се пазят изключително много от това да им бъде вменена ролята на хегемон или дори на регионална доминираща сила

и твърдят, че ключов принцип в реализирането на „Един пояс, един път“ е равнопоставеността между страните, самият мащаб на инициативата и районите, които обхваща, предполага рано или късно сблъсък на интереси. Във Вашингтон съществуват сериозни опасения, че инициативата има за цел да пресече политическото влияние на САЩ в Източна Азия, която бе фокус в дипломацията на Обама. Вероятно по тази причина администрацията на Тръмп отново обърна поглед към инициативата „Нов път на коприната“ на бившия държавен секретар Хилари Клинтън, в която Индия, с която Китай има сложни отношения, трябва да играе ключова роля. Противопоставянето между Русия и Запада пък накара Москва да търси близки отношения с Пекин, който по мое мнение играе много важна роля за това руската икономика да успява да се справя с проблемите в условията на санкции и това няма как да се харесва на санкциониращите страни. Макар и не толкова афиширана, Китай играе важна роля за икономическото възстановяване на Афганистан и Ирак, за развитието на Африка, разглеждана традиционно като запазена територия на влияние за европейските държави. „Един пояс, един път“ идва също така със собствени механизми за финансиране като Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции и Банката за ново развитие на БРИКС, в които решаващата дума има Китай. Пекин упорито се движи и към налагането на юана като реална и предпочитана международна валута. Така че сблъсък на интереси има и ще има, но това е нещо нормално в международните отношения. Разговора води Розалина Евдокимова 5 #100/ 2018

форум български журналист

Какво стои зад шеметния скок на Виетнам към бъдещето Впечатления на Къдринка Къдринова от вече петото є пътуване до найбързоразвиващата се страна в Югоизточна Азия и от състоялата се по същото време във виетнамския град Да Нанг годишна среща на върха на държавите от Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество.

П

Предизвикателство за всеки журналист е да се окаже на голям световен форум, събрал водачите на най-влиятелните страни в света. Точно такова преживяване имах, когато благодарение на покана от виетнамското външно министерство получих възможност да се акредитирам като кореспондент на сайта на СБЖ и на сайта „Барикада” за отразяване на годишната среща на върха на страните от Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество, състояла се през ноември 2017 г. в град Да Нанг, Виетнам. Тази организация, известна с английската си абревиатура АРЕС, обединява 21 държави, включително САЩ, Китай, Русия, Япония, Канада и т.н. Страните-членки произвеждат 54% от световния БВП, осъществя-

ват 44% от световната търговия и разполагат с 40% от световното население. Отразяването на това изключително световно събитие в красивия град Да Нанг даде повод за вече петото ми пътуване до Виетнам – страна с прекрасен, героичен и работлив народ, съумял не само да въздигне родината си от руините след най-жестоката война от втората половина на ХХ век, но и да я превърне днес в най-бързоразвиващата се икономика в Югоизточна Азия. Разказвала съм много пъти и в много медии за магията на Виетнам. Автор съм и на книгата „Виетнам – феникс и дракон”, излязла на български през 2009 г. и на английски през 2010 г. Тук ще споделя с читателите на „Черно и

Поглед към Да Нанг. По-високият и по-футуристичният от двата небостъргача на преден план е сградата на градската управа. Съседният е хотел.

6 #100/ 2018

бяло” впечатленията си от сегашното, найновото ми пътуване до тази процъфтяваща страна. Веднага признавам, че бях напълно омаяна от красивия град Да Нанг, през който при други мои виетнамски гостувания само бях минавала. Да Нанг е главният град на Централен Виетнам – така, както столицата Ханой е сърцето на Севера, а град Хо Ши Мин (бившият Сайгон) олицетворява Юга. Въздействащ е контрастът между архивните снимки от времената на жестоката Виетнамска война и днешния ден на разположения едновременно на река Хан и на морския бряг Да Нанг. Дългата и широка плажна ивица край града е смятана в съвременните туристически класации за една от най-добрите в света. Точно на нея през 1965 г. е извършен първият американски десант, който спуска силите на САЩ на виетнамска територия за сухопътни операции. В Да Нанг, който в онези времена административно се е водил към Южен Виетнам, се е намирала и голяма военно-въздушна база. По време на Виетнамската война загиват 58 000 американци и над 2 милиона виетнамци. Върху земята на Виетнам са изсипани 7 млн. тона бомби – 3 пъти повече от бомбите през цялата Втора световна война. 9000 от 15-те хиляди села в Южен Виетнам са разрушени. Цели горски масиви в планините са унищожени от разпръсквани от американците

отровни химикали. И до днес още се раждат виетнамчета с малформации заради отровите. САЩ прекратяват преките бойни действия след Парижките споразумения от 1973 г. Войната за обединение на Виетнам продължава до превземането на Сайгон от Народноосвободителната армия (НОА) на 30 април 1975 г. В похода на юг е освободен и Да Нанг, чиито жители посрещат частите на НОА на 29 март 1975 г. Героизмът на виетнамския народ се проявява както по време на войната, така и в усилията за възстановяване на обединилата се през 1976 г. страна. През 1986 г. управляващата ВКП приема стратегическата програма за държавно развитие „Дой Мой” („Обновление”), която внася пазарни елементи в социалистическия курс. Даден е простор на частната иницатива. Виетнам се отваря за чужди инвестиции, като същевременно държавата запазва за себе си по 51% от всяка смесена компания. Приходите се влагат в развитие на местни производства, в изграждане на мащабни инфраструктурни проекти, в образование и модернизация. С бързи темпове се разрастват индустрията, селското стопанство, услугите. Тази продължаваща вече над 30 г. политика превръща Виетнам в най-бързоразвиващата се икономика в Югоизточна Азия. След като години наред тя бележи по 7–8% растеж, ефектът от световната финансово-икономическа криза през 2008 г. за известно време сваля този рас-

Прочутият мост-дракон на Да Нанг.

7 #100/ 2018

Виетнамскят министър на информацията Чуонг Мин Туан (вляво) дава интервю на авторката Къдринка Къдринова в пресцентъра на срещата на върха на АРЕС в Да Нанг. В средата е виетнамският журналист и български възпитаник Нгуен Ву Кан.

Виетнамският президент Чан Дай Куанг (вторият отдясно по средната линия) бе щастливият домакин на форума на АРЕС. Той съдейства активно за успешното му и конструктивно протичане, включително и за ефективното общуване на световни лидери като Доналд Тръмп и Владимир Путив (вляво), както и Си Дзинпин (вдясно).

8 #100/ 2018

теж до около 5–6%, но в последните години показателят отново тръгва нагоре и за тази година вече се доближава до 7%. Успоредно с това Виетнам се позиционира успешно и на международната сцена – става член на АСЕАН, Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АРЕС), Световната търговска организация и много други. Сключва над 90 търговски споразумения, повечето от които са двустранни и многостранни договори за свободна търговия. Такъв договор има и с ЕС и той ще влезе в сила точно по време на българското председателство догодина. Признание за успехите на Виетнам е и домакинството му на срещата на върха на АРЕС през ноември 2017-а. То е вече второ за страната, след като през 2006 г. Ханой посрещна тогавашния такъв форум. Сега тази мисия се падна на Да Нанг – красив, модерен, чист и благоустроен едномилионен пристанищен град, смятан от виетнамците за най-добър за живеене в страната. Модерната архитектура, елегантно съчетана и със старинната, прави силно впечатление на всеки гост. Градската управа например е разположена във футуристичен небостъргач. Спира

дъха и уникалният мост над река Хан във формата на дракон, чиято фигура вечерно време прелива в различни цветове – жълто, зелено, синьо, червено. Градът е известен и с първия във Виетнам мост, който се „отваря”, за да пропусне поголеми кораби. Но това не става чрез вдигане на конструкцията нагоре, както се прави другаде по света, а със завъртане на централната част на моста около оста му. Жителите на Да Нанг се гордеят и с моста си „Платноходка”, чийто елегантен силует наистина напомня този плавателен съд. Що се отнася до самото провеждане на форума на АРЕС в Да Нанг, домакините осигуриха отлични условия за работата на около 3000-те акредитирани журналиста. Беше ни предоставен впечатляващ пресцентър. В сградата му наред с голямата зала за пряко ретранслиране на работата на форума и за пресконференции, имаше и други, по-малки зали, за изявления на делегациите. Предвидени бяха и зони за отдих на журналистите, изложбени кътове, маси за кафе и вода, както и цял етаж, на който за обед и за вечеря се предлагаше широко многообразие от виетнамска и световна кухня. Още преди началото на форума успях да взема интервю „на крак” с министъра на информацията на Виетнам Чуонг Мин Туан, който дойде с помощниците си, за да провери готовността на пресцентъра да отговори на всички журналистически потребности. За интервюто ми съдейства Нгуен Ву Кан, виетнамски журналист и български възпитаник. Министър Чуонг Мин Туан заяви, че с опита си от предишния подобен форум отпреди 9 години, Виетнам сега е решен и настоящата среща на върха на АРЕС в Да Нанг да премине много успешно. „Надяваме се да затвърдим изградения вече авторитет на Виетнам не само като бързоразвиваща се икономика, но и като достоен за доверие международен партньор, допринасящ за устойчивото развитие и разбирателството в света”, каза министър Чуонг Мин Туан. Като ротационен председател на АРЕС, Виетнам организира над 200-те подготвителни срещи на експертни и министерски нива в течение на цялата 2017-а. Самият град Да Нанг също положи големи старания да посрещне гостите на големия форум в най-перфектния си вид. За съжаление, природата се опита в самото навечерие на срещата да съсипе усилията на организаторите. На 4 и 5 ноември се развихри мощният тайфун „Дамри”, който нанесе тежки поражения в цял Централен Виетнам и особено в зоните южно от Да Нанг. Прекъснати бяха основните магистрала и железопътна ли-

ния, свързващи Северен и Южен Виетнам, много селища бяха наводнени, ураганните ветрове разрушиха много сгради, над 30 000 души бяха евакуирани, имаше над 100 човешки жертви... В самия Да Нанг липсваха тежки поражения, но все пак силните ветрове и дъждове отнесоха някои билбордове и съсипаха част от празничната украса на града. Въпреки стихията обаче, доброволци и специализирани звена положиха големи усилия за бързото разчистване на щетите и възстановяване на приветливия облик на града, така че Да Нанг все пак посрещна гостите си в изряден вид, въпреки дъждовното време в първите дни на форума. Солидарни и добре организирани, виетнамците се мобилизираха да преодолеят бедствието и в по-сериозно пострадалите зони. Държавата отдели и средства, и техника за целта, военни части се включиха в спасителните и отводнителните дейности. Хората в Да Нанг бяха много трогнати от обявеното още преди началото на форума на АРЕС решение на руския президент Владимир Путин да пристигне на срещата с 5 млн. долара в подкрепа на пострадалите от тайфуна „Дамри” и с 40 тона хуманитарна помощ от Русия. Призивът му бе и другите държавни глави на членките на АРЕС да помогнат на Виетнам с колкото могат, но всъщност никой, освен него, не направи нищо по въпроса... Към срещата в Да Нанг бе съсредоточено цялото световно внимание, защото там пристигнаха също и президентите на другите две световни свърхсили САЩ и Китай – Доналд Тръмп и Си Дзинпин. И то непосредствено след посещението на Тръмп в Пекин. За света най-интригуващото бе ще има ли или няма да има среща между Тръмп и Путин в Да Нанг, защото форумът на АРЕС се провеждаше навръх поредния пик в антируската истерия в САЩ. Формална среща така и не бе организирана, като екипът на Белия дом даде обяснението, че за нея не могло да се намери място в претрупания график на Тръмп в Да Нанг. С деликатното дипломатическо съдействие на Виетнам обаче Тръмп и Путин имаха възможност за преки разговори многократно по време на форума, тъй като се оказваха един до друг на общите снимки или при неформалните движения на делегациите в луксозния курортен комплекс край Да Нанг, в който бяха настанени всички държавни и правителствени глави. Любезният домакин – виетнамският президент Чан Дай Куанг, активно улесни контактите им. В крайна сметка Тръмп и Путин дори подписаха в Да Нанг споразумение за политическо решение на кризата в Сирия. За самия Виетнам това първо стъпване на 9 #100/ 2018

горе вляво: Прочутият покрит мост в историческия град Хой Ан. горе вдясно: Цитаделата в старата виетнамска столица Хюе. долу вляво: Ми Шон – останки в джунглата от древното кралство Чампа.

Тръмп на негова територия в качеството му на президент бе от особено значение. То трябваше да изясни дали ще продължат в позитивен план активно развиващите се след 1995-а и доста приятелски вече виетнамскоамерикански отношения. В същото време бе много важно да не се допусне изолационистските настроения на Тръмп да провалят усилията на виетнамската дипломация за изграждане на солидарна стратегия в развитието на АРЕС. Основните четири иницативи на Виетнам, откроени като водещи на форума в Да Нанг, бяха формулирани от виетнамския президент Чан Дай Куанг още във встъпителното му слово, в което той наред с другото провъзгласи, че „XXI век ще е Азиатско-Тихоокеански” – защото страните от АРЕС до 2050 г. ще произвеждат вече 70% от световния БВП и в региона са базирани над половината от 20-те най-големи икономики в света. А ето и четирите виетнамски инициативи, произтичащи от разбирането, че развитието на икономиката не може да е самоцел, а трябва да върви ръка за ръка със социалните гаранции и устойчивото развитие. Първата инициатива е бизнесът да поеме ангажимент за обучение и преквалификация на 10 #100/ 2018

онези работници, които ще се окажат „излишни” при вече масовата дигитализация на индустрията. Втората инициатива е за разширяване на дигиталната трансгранична търговия и изграждане на Азиатско-Тихоокеанска зона за свободна търговия. Третата инициатива е в подкрепа на малкия и среден бизнес с акцент върху иновациите, а също постигане на сигурност в производството на храни и търсене на ефективен отговор на климатичните промени. Четвъртата инициатива е да се гради широко общо развитие на икономиките от АРЕС под мотото „споделено бъдеще”, за добруването на всички нации и държави. Всички тези цели залегнаха в крайна сметка в заключителната обща декларация на форума в Да Нанг, въпреки че до последно не бе ясно дали такава декларация изобщо ще има. И то най-вече заради многократно декларираното нежелание на Тръмп да влиза в каквито и да е многостранни договорки. Американският президент заяви това и в речта си в Да Нанг, която съдържаше послание в следния дух: както аз ще направя отново велика Америка, така и вие направете велики държавите си, всеки да гледа себе си, без да тежи на другите и така да вървим напред. Виетнамската дипломация обаче все пак успя да го склони да подпише заключителната декларация – и това бе наистина важен пробив. След края на форума на АРЕС Тръмп остана и на официално посещение във Виетнам, по време на което показа подчертана добронаме-

реност и желание за разширяване на Американско-Виетнамското сътрудничество, включително и във военната област. Сключени бяха двустранни търговски договори на стойност 12 млрд. долара, договорена бе и покупката от Виетнам на американски катери за брегова охрана и на американски вертолети. Тръмп дори се предложи пред домакините си за посредник в териториалния спор между Китай и Виетнам за стратегическите острови в Южнокитайско море, наричано от виетнамците Източно. Темата за островите е много деликатна и виетнамската дипломация подхожда към нея много внимателно В разговори по този въпрос мои виетнамски приятели ми споделиха, че страната им твърдо ще отстоява своя суверенитет над островите, следвайки международното право. Но няма да влиза в договорки с никоя свръхсила по казуса, защото опитът сочи, че свърхсилите винаги следват само собствените си интереси. Виетнам е съвсем наясно, че готовността на САЩ да го подкрепи по островния проблем е продиктувана от американската амбиция за противопоставяне срещу растящата тежест на Китай като цяло и особено в геостратегическата зона на Южнокитайско (Източно) море, откъдето минават важни търговски пътища. На Виетнам му се налага да осъществява сложен баланс в отношенията си с Китай, в които исторически са натрупани и много тежки периоди. Във виетнамското минало е записано и 1000-годишно китайско владичество с много въстания и борби срещу него. В днешно време най-голямата сянка в иначе много динамично развиващите се виетнамско-китайски отношения е спорът около двете островни групи – Парасели (намиращи се административно в района на Да Нанг) и Спратли. Този въпрос не бе повдигнат по време на форума на АРЕС, а речта пред него на китайския лидер Си Дзинпин бе пълен антипод на изказването на Тръмп. Ако посланието на Тръмп бе всяка държава да гледа само себе си, то Си Дзинпин се изяви като апологет на глобализацията в полза на всички и дори поучи: „Отвореността тласка към развитие, затвореността – към самоизолация”. Също като Тръмп, Си Дцинпин остана след форума в Да Нанг на официално посещение във Виетнам. Лидерите на САЩ и Китай в един и същи ден проведоха един след друг официалните си разговори в различните институции в Ханой и цялата столица бе с повишени мерки за сигурност. В заключителната декларация за визитата на Си Дзинпин бе подчертан стремежът на Китай

и Виетнам към задълбочаване на всеобхватното стратегическо сътрудничество между двете страни. Тук вече въпросът за островите в Източно море не бе пропуснат. Ето какво е посочено по него: „Страните се договарят да продължат да изпълняват в пълен обем Декларацията за правилата за поведение на страните в Източно море, да утвърдят в най-близко време Кодекс за поведението на страните в Източно море в името на запазването на мира и стабилността в този морски район”. Срещата на АРЕС в Да Нанг даде възможност на всички участници в нея и отразяващи я журналисти освен до голямата политика и икономика, да се докоснат и до природните красоти на града домакин и неговите околности. Особен чар носи разположеното край Да Нанг село Нгу Хан Сон, известно и като Мраморното село. То се намира край планини, от които се добива мрамор. Силно развитие там е получило производството на скулптурни изображения на Буда, на животни и птици, на дракони и други митични същества, характерни за местния будизъм и за също разпространения в района индуизъм. Истинско удоволствие бе посещението ми в красив храмов комплекс, живописно сраснат с природата сред една от тези мраморни планини. До него може да се стигне както по стълби, издялани в планинската твърд, така и със специално играден асансьор. Разходих се и до намиращия се под закрилата на ЮНЕСКО град Хой Ан, разположен на около 30 км южно от Да Нанг, в който вече бях гостувала 11 години по-рано. Два-три дни преди тръгването натам, гледах телевизионни репортажи за Хой Ан, който бе наводнен от тайфуна „Дамри”. Улиците му наподобяваха каналите във Венеция. Само два дни след разразяването на стихията обаче всичко вече бе отводнено и почистено, а многобройните магазинчета, храмове и старинни къщи музеи, с които се слави градът, вече бяха отворили врати за туристите. Един от патентите Хой Ан е следната предлагана в магазините за копринени платове услуга – на желаещите клиентки се взимат мерки и само час по-късно (колкото трае една бърза разходка из града), съответната туристка вече получава готовата си рокля от избрания от нея плат. В магазинчето, в което предложиха това и на мен, младата собственичка ми разказва как само преди два дни се е спасявала със семейството си и с топовете с платове на покрива на къщата, а нивото на водата, заляла целия приземен етаж, стигало до два метра. За това обаче вече напомняха само още несменените тапети. Също като Да Нанг, Хой Ан е разположен 11 #100/ 2018

едновременно и на река, и на море. Река Тху Бон носи водите си успоредно на морското крайбрежие, от което я делят буквално метри, а старинният град се е разстлал по двата є бряга и досами морските вълни. През XVI–XIX век това е било най-оживеното търговско пристанище на Азия, ключов пункт от легендарния Път на коприната. Изпълвали са го търговци от Китай, които са оставили доминиращите днес в облика на града старинни домове в китайски стил и конфуциански храмове. Японското влияние пък е увековечено в уникалния покрит мост, издигнат през 1593 г. Легендата гласи, че някога тук живеел гигантски дракон – главата му била в Индия, а опашката в Япония. Мостът бил нещо като седло върху дракона. И когато го оседлали, чудовището се предало и умряло. Но духът му е жив – в посветения му храм, изграден вътре, насред самия мост. Хой Ан помни и първите европейски търговци, стигнали до земите на днешен Виетнам през XVI век – холандци, португалци, французи, англичани. Днес още по-голямо многообразие от нации е понесено от туристическата индустрия да кръстосва романтичните улички и магазинчета, окичени с разноцветни фенери и предлагащи пъстри творения на народните занаяти. В Да Нанг посетих и музей на индуистското кралство Чампа, съществувало на територията на Централен и Южен Виетнам между VII и XVII век и достигнало разцвета си в IX–X век. Всъщност още при първото ми пътуване до Виетнам през 2006 г. успях да стигна до потъналия в джунглите край Хой Ан комплекс от индуистски храмове на кралство Чампа, наречен Мишон. Той също е внесен в списъка на ЮНЕСКО. За съжаление, над две трети от уникалните постройки са били разрушени от американски „бомбен килим” по време на Виетнамската война. В кралство Чампа са се прекланяли пред плодовитостта, хармонията и символиките на мъжкия и женския полов орган. Те фигурират в много от съхранените до днес скулптурни изображения. Също недалеч от Да Нанг, в северна посока, се намира и столицата на виетнамските императори град Хюе, който също е в списъка на ЮНЕСКО. Но и той, уви, е понесъл сериозни щети от Виетнамската война. Съхранени са все пак внушителната цитадела, дворцовият комплекс, осемте мавзолея на някогаашни владетели, пагодата Тен Му, до която се стига с корабче по Ароматната река. Хюе е прочут и като родина на класическите виатнамски рокли ао-зай, както и на най-красивите виетнамски островърхи шапки, в които 12 #100/ 2018

само там вплитат особени силуетни нишки. Разбира се и това мое виетнамско пътуване не мина без спирка в красивата виетнамска столица Ханой, която през 2010-а отбеляза своята хилядна годишнина – вълнуващ и фееричен празник, на който също имах щастието да присъствам и който съм описала в тогавашните си репортажи. Сега имах по-малко време в Ханой, но се насладих на прекрасна разходка около легендарното Езеро на върнатия меч в историческия център на столицата. Името на водоема идва от стара легенда. Тя разказва как героя Ле Лой, борил се през Средновековието срещу китайското владичество, получил всепобеждаващ меч, връчен му от изплувала от дъното на езерото костенурка. Когато врагът бил надвит, костенурката пак изплувала и си поискала меча обратно, за да не се изкуши Ле Лой да стане тиранин. Той го хвърлил в езерото и оттогава то получило името си. Днес в почивните дни всички улици около езерото стават пешеходни, там вървят многобройни културни програми, концерти, състезания, игри за децата, рисуване на тематични пана и т.н. Любимо място за празнуване на абсолвенти пък е разположеният до езерото паметник на основателя на Ханой – император Ли Тхай То. В заключение пак ще повторя, че големите успехи на съвременен Виетнам се дължат преди всичко на неговия работлив, предприемчив и неуниващ народ, съумял да възроди родината си след съсипващата Виетнамска война и да я тласне напред, във впечатляващия є скок към бъдещето. Разбира се, много е важна и държавната визия и стратегия за развитие на страната, изграждана за десетилетия напред, както и рационалното инвестиране на приходите в перспективни отрасли и производства. Уви, България не е съумяла досега да оцени и да развие потенциала, който има, благодарение на над 30-те хиляди български възпитаници във Виетнам, много от които са на ключови позиции в тази ухажвана днес от всички свърхсили динамична страна. Крайно късогледо е България да държи на сегашното ниво споразумението си за сътрудничество в образованието с Виетнам, което дава възможност за обмена само на по един-единствен студент годишно. Докато в същото време Унгария осигурява по 100 стипендии за виетнамски студенти на година. Ако тази тенденция у нас се запази, то след пенсионирането на „нашите” виетнамци, което вече е в ход по възрастови причини, скоро там няма да има кой да ни помни... Вече сме си разменили ролите. Сега е време България да се поучи от Виетнам на отговорност, устойчиво развитие и стратегическо мислене.

форум български журналист

Красота от Мароко и България

Н

По повод 62-годишнината на Трите славни дати – Завръщането на Крал Мохамед V от изгнание, Празникът на Възраждането и на Независимостта на Кралство Мароко, както и 10-ата годишнина на сдружение „Спектър XXI век“, Н. Пр. г-жа Закиа Ел Мидауи, извънреден и пълномощен посланик на Кралство Мароко в Република България, Сдружение „Спектър XXI век“ и Съюза на българските журналисти организираха поредното тържество под мотото „Покажи традицията! Подари празник!

На 16 ноември м.г., в елегантната резиденция на посланика на Кралство Мароко в Република България, бяха представени националните женски костюми от Мароко и България. Сред многобройните гости на събитието бяха посланиците на Азербайджан, Алжир, Аржентина, Босна и Херцеговина, Бразилия, Виетнам, Индонезия, Йемен, Кипър, Палестина, Пакистан, Саудитска Арабия, Судан, Сърбия, Франция, дипломати от десетки чуждестранни мисии у нас, видни обществени деятели, представители на българската администрация, културни дейци и журналисти. Всички те бяха посрещнати по стар български обичай с питка, мед и сол, и по марокански – с чаша чай с мента. „Настоящото събитие без съмнение ще допринесе за разпространението на богатството на българската култура и ще ни запознае с наследството на мароканското културно многообразие, подчерта в приветствието си към гостите Н. Пр. г-жа Закиа Ел Мидауи. – Аз съм особено благодарна на Сдружение „Спектър XXI век“, чиито съпредседатели са г-жа Екатерина Павлова и г-н Христо Паскалев. Благодаря също и на г-жа Снежана Тодорова, председател на Съюза на българските журналисти и на г-жа Росица Бакалова, дизайнер на гоблени и председател на клуб

Н. Пр. г-жа Закиа Ел Мидауи приветства гостите.

„Приятелите на гоблена, българската шевица и други приложни изкуства“, както и на професора по етнология Николай Ников, доктор по музикално и танцово изкуство. Днес показваме марокански и български традиционни костюми, занаятчийски продукти, фотографии, гоблени и бродерии. Може би не винаги си даваме сметка за това, но артистите са често най-добрите ни посланици. Те създават сред нациите взаимното разбирателство, защото изкуството ни напомня, че ценностите нямат само парично измерение...“ С „Добре дошли“ приветства гостите и г-жа Екатерина Павлова, която сподели пред тях: „Сдружение „Спектър XXI век“ бе създадено през 2007 г. През тези 10 години

ние израснахме и реализирахме много проекти. Тази вечер сме се събрали по повод една друга наша инициатива – „Покажи традицията! Подари празник!“ Вече доста време, съвместно с различни дипломатически мисии у нас и със Съюза на българските журналисти показваме красотата и разнообразието на българските празници и традиции пред представителите на чуждите мисии у нас, както обратното – на чуждите празници и традиции пред българската аудитория. Проведохме редица тържества под това мото. На тях бяха представени различни празници или традиционни занаяти: Коледуване, Баба Марта, Новруз, Лазаруване, Великден, грънчарството... Осъществени бяха с посолствата на Беларус, Русия, Франция, Казахстан, Азер13 #100/ 2018

байджан, Иран... Тази вечер със специалната подкрепа на проф. д-р Николай Ников ще ви представим експлозия на цветове и фантазия с националните костюми от Мароко и от България“. Г-жа Снежана Тодорова, председател на УС на СБЖ, с обичайната си сърдечност поздрави присъстващите. „Много се радвам, че днешната хубава вечер ни е събрала тук, в този гостоприемен дом на Мароко, за да разкажем отново за общото, за това, което обединява – фолклора, културата, традициите на България и на Мароко. Много съм щастлива, че Съюзът на българските журналисти вече няколко години е партньор в тази прекрасна инициатива на 14 #100/ 2018

Сдружение „Спектър XXI век” и разбира се, с удоволствие се отзовахме на поканата и този път. За мен е голяма привилегия и чест да ви кажа, че в дейността си Съюзът на българските журналисти винаги се е стремил да гради, а не да руши. Ние създаваме мостове и възможности за взаимно опознаване и позволявам си да благодаря още веднъж на уважаемата посланичка на Кралство Мароко за гостоприемството тази вечер, както и да поканя известната наша гобленистка, г-жа Росица Бакалова, лауреат на много национални и международни награди, лауреат на почетното звание „Будител на годината”, което є беше присъдено съвсем скоро, лауреат на международна

значка, международно отличие за културен принос и взаимно опознаване между народите, за да направи една изненада, надявам се приятна, на нашата домакиня.“ Росица Бакалова изненада мароканската посланичка с подарък – гоблен, изработен по картина от марокански художник, която украсява една от залите на резиденцията. Паралелно с това, изложба от фотоси пък представяше забележителностите на Мароко. Н.Пр. г-жа Закиа Ел Мидауи от своя страна представи мароканския кафтан. „Етнологичното разнообразие на мароканския кафтан се дължи отчасти на климатичните различия, каза тя. – Тенденцията му към осъвременяване се основава на императивите на времето, без да губи своя характер, разкош и красота. Мароканският кафтан е претърпял различни влияния от финикийското облекло, от римските и гръцки драперии: дълги, широки и с плисета, които обгръщат тялото с много класа. Тъй като Мароко е географски на кръстопътя на световете и спира на Атлантическия океан, кафтанът е бил повлиян и от търговските маршрути, а именно – арабските морски маршрути, керваните, пресичащи Пътя на коприната и търговията през река Волга, в Русия. Това обяснява различния произход на кафтана, който има за цел да подчертае красотата на жената.“ Кафтаните обикновено са ръчно изработени с копринен конец, сребърна или златна нишка, от специалисти-шивачи. Те се носят през всички сезони на всяка възраст и цената им варира в зависимост от качеството на плата, дизайна и работата на занаятчията-шивач. Бродериите върху ръкавите, яката, предната част и отстрани на кафта-

ните струват скъпо, защото изискват най-много работа и време за реализирането им от дизайнера- шивач. Простият кафтан се носи ежедневно от жените у дома, а най-разкошните се носят по време на сватби и други подобни поводи. Мароканските принцеси ги носят по време на официалните церемонии, а жените посланици са облечени в кафтан, когато Н.В. кралят на Мароко ги приема по случай назначаването им и по време на представянето на акредитивните им писма от държавния глава на държавата, в която са акредитирани. Последва дефиле, искрящо от красота и експлозия на цветове. Първо под марокански напеви и ритми момичета демонстрираха кафтаните от кръстопътя на световете – Мароко, с изящество сякаш винаги са носели тези творения на изкуството. Проф. д-р Николай Ников, с нетърпение изчакващ своя ред, представи българската женска носия. Невероятното му чувство за хумор и артистичността, която носи, развълнуваха присъстващите в залата. Авторът на прекрасната книга „Празниците на българите. Какво да или не правим“ заедно с момичетата от фолклорния състав към Народно читалище „Светлина 1940“ завладяха сърцата на всички. „Структурата на българските народни носии е сложна, сподели професорът. – Променя се в зависимост от конкретните условия на труд и начин на живот в патриархалното българско село. В редица български носии се поддържат белези и елементи, разкриващи конкретни особености на битуване. Те са символичен знак за възраст, за семейно положение, за участие в обреди. Най-изразителна в този смисъл е украсата на костюма, а именно: съдържанието, композицията, колоритът на

текстилната орнаментика. Показателен е и начинът на обличане на отделните дрехи и аксесоари. Например косите на момите винаги са открити, а на невестите – покрити. За младата невеста е задължителна бялата връхна дреха, а за момите това е забранено... Символиката на социалните отношения е ярко изразена в обредните костюми на лазарките, на еньовата буля, на пеперудата за дъжд, на коледарите, русалките и кукерите...” Под звуците на кръшни български хора от различни региони на страната: Тракийски, Варненски, Северняшки, Пирински и Шопски, бяха представени традиционните български носии, мъжки, женски,

момкови и момински. Живописните обяснения за значението на елементите на тези носии, заедно с виртуозното изпълнение на родопска кабагайда, очароваха зрителите, а за да е вечерта незабравима, „манекените” – юноши и девойки от читалището, ги допълниха и с танци: празничен танц „Васильовден“, което още повече приповдигна настроението. Накрая проф. д-р Ников поръси ритуално със сол пода с пожелание за бъдещи съвместни успехи, след което гостите се насладиха на прекрасните марокански сладки и български солени хапки, както и на прекрасните вина на „Даробас“. текст и снимки: Красимир Пеков 15 #100/ 2018

форум български журналист

Стефан Продев пак е тук... и ще бъде с нас За него и враг, и свой без да се замисли казва, че той е изключителна личност, истински демократ, патриарх на думите! И това е така, защото Стефан Продев, както самият той признава, цял живот е писал по поръчка, но поръчката винаги си е задавал само той. В свой девиз той превърна „Свободата на печата е майка на всички свободи!“

И

И може би затова Продевото слово беше – и си остана – актуално, смело,безпощадно, защото публицистиката е талант да си безпощаден. Тези размисли бяха вплетени във вечерта, посветена на 90-годишнината от рождението на мъдреца и магьосника на словото Стефан Продев, която събра в Централния военен клуб не само негови близки, приятели, журналисти, но и ученици, израснали под неговото крило на майстор. Големият български журналист е обречен да не се говори за него в минало време, защото той винаги ще е сред нас не само с оставените след себе си публикации и книги, но и със спомените за един честен и достоен човек „готов да се пържи във всички видове адове и във всички техни кръгове за своята идея и за своята мечта“ (Ст. Продев). И вечерта показа, че той „пак е тук“, сред нас, чрез своето живо слово и пример. И тъй като Стефан Продев освен достоен майстор на думите, създател и „баща“ на в. „Дума“, беше и председател на Съюза на българските журналисти, то вечерта беше поверена в ръцете на неговия наследник

на този пост Снежана Тодорова, която с много вълнение припомняше изречени от него слова и канеше негови приятели и колеги да разкажат за другия, непознатия Стефан Продев. Сред дошлите бяха и внуците на Фред, както го наричаха по заглавието на една от книгите му, „Фред или пролетта“ – Невена и Стефан Продев-младши, който е поел по пътя на дядо си, както и тяхната майка Елена. С болка ще кажа, че сред нас не беше синът му Иван, един изключително скромен и същевременно талантлив скулптор, заминал си без време. И когато гледах светлите лица на потомците на фамилията Продеви, си мислех, че те двамата – баща и син, сигурно седят и гледат отвисоко какво се случва. И може би Стефан Продев малко се гневи, че чак толкова много се говори за него. Та нали освен с големия си талант, той беше известен и с пословичната си скромност. В началото на вечерта бе излъчена документалната лента на режисьора Петко Горанов, посветена на Продев. За своята работа с главния редактор на „Дума“ си припомни Тодор Коруев, за когото

в ляво: Калоян Паргов; в дясно: Документалната лента на режисьора Петко Горанов, посветена на Продев, беше посрещната с вълнение от залата.

16 #100/ 2018

Стефан Продев - внук поема пътя на дядо си; долу: Председателят на СБП Боян Ангелов.

съдбата отреди да работи с него повече от десетилетие като първи заместник в левия вестник. „През 1974 г. Стефан Продев прочита заповедите на Хемингуей, които съдържат мъдри съвети, като „Не губи времето си!“, „Чети до смъртта си!“, „Пиши до припадък!“, припомни Тодор Коруев. – Но нашият човек решава да преосмисли „скрижалите“ на Папа Хем с отрицание на заповедите и се ражда неговата десетка: 1. Не създавай заповеди!; 2. Не уважавай онези, които създават заповеди; 3. Не изпълнявай глупави заповеди!; 4. Не вярвай на онези, които изпълняват глупави заповеди! 5. Твори без заповеди! 6. Не люби по заповед! 7. Не ликувай, защото е заповядано!

8. Не страдай, защото е заповядано! 9. Подчинявай се само на заповедите на съвестта си!

10. Изпълнявай само заповедите на природата! Запомнете заповедта за съвестта. Продев не искаше да прави и не правеше партиен вестник, наричаше вестника си „ляв“ и „червен“. Той искаше „Дума“ да е вестник на истината и се отдаваше изцяло на това. Знае се, че трудно се достига до истината в нейния рожден вид. А безсъвестникът не се стреми към нея, тя не му е потребна. За да се добереш до истината, трябва талант, но и характер. Продев имаше и двете и много друго отгоре.“ Сред дошлите да уважат вечерта на Стефан Продев беше и Калоян Паргов, чиято е идеята за документалния филм за главния редактор на „Дума“. Според него във Военния клуб ни е събрало тържеството на словото, за един човек, за когото казват, че си е отишъл в самота и забрава, но днешния празник показва,че това не е така. Защото Продев е личност, белязала с яркото си присъствие българската журналистика, политика и литература. Според него той е оставил траен отпечатък в културната

история на България. Паргов не пропусна да отбележи,че Стефан Продев днес пак е тук в очите и сърцата на хората, които работиха с него, бяха негови съмишленици в идеите или му опонираха и в това трудно време изпълняват неговата заповед да се подчиняват само на заповедите на съвестта. В заключение Калоян Паргов цитира блестящото перо на Продев: „Днес мнозина се опитват да ни разпъват отново на кръст, забравяйки или незнаещи, че кръстът е наш. Та ние не сме слизали от него. За разлика от тях, нашата памет е жива!“ Едни думи, които звучат и днес актуално и разкриват нашата действителност. За своите срещи с големия български журналист сподели и председателят на СБП Боян Ангелов. Той си припомни за своята работа със Стефан Продев и за незабравените и до днес добрини, които той е сторил в името на оцеляването на списание „Читалище“. Боян Ангелов каза ,че днес са малко съвременниците, за които може да се пише във възхитителна степен, а сред тях особено място заема Продев, защото с биографията си и с поведението си на граждански трибун заслужи обичта не само на своите колеги, но и на всички честни българи. А проф. Здравка Константинова, преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации при СУ „Св. Климент Охридски“, каза развълнувана, че не може да се говори за Стефан Продев, без да се започне с Христо Ботев. Тя нарече журналиста „вулканичен талант, рядък талант, който съчетава таланта на публицист, на журналист, но и на концептуалист на знакови издания“. По един интересен начин проф. Константинова преплете уроците на Ботев в творчеството на Продев, цитирайки негови размисли. Четирите урока на Ботев, според Продев, са уроците на таланта и 17 #100/ 2018

Проф. Здравка Константинова

съвестта, за стила на публицистичното творчество, емоционалните богатства и интелектуалните възможности и четвъртият урок е за изпреварването на времето. За това какво е мястото на Стефан Продев в днешната журналистика и как хората и колегите журналисти са го оценили припомни Снежана Тодорова. През миналия век той е бил избран за публицист №1 на България. „Спомням си с какво вълнение, дори бих казала неудобство, научи той резултата от организираната от СБЖ анкета, която бе направена в цялата страна, каза Снежана Тодорова. – И неслучайно за него казват, че той е патриархът на думите.“ За своето приятелство и работата с него разказа и Румян Георгиев, бил през всичките години редом със Стефан Продев и чиято подкрепа той винаги е чувствал. „Неговият талант, доблест, искреност, почтеност, неговото рицарство, неговата гражданска позиция докараха до истерия всичко бездарно, подло и безчестно. Защото който може, може всякога, а който не може – не може никога. Тези думи на Велислава Дърева, изречени преди десет лета по време на 80-годишнината на Продев, припомни Снежана Тодорова. – Леви и десни, свои и чужди се надпреварваха в своята омраза и нетърпимост към него.“ Ученичката и последователка в качеството си на главен редактор на в. „Дума“ Таня Джаджева беше повече от развълнувана,защото да говориш за личност като Продев никак не е лесно. „Думаджиите днес, като че ли отново преживяваме младостта си, своята младост в тази професия – каза тя. – Явно сме щастливи хора, защото по пътя си в журналистиката сме имали такова мерило за професионализъм, но и за нравственост, като Стефан Продев. Той упорито и неотклонно следваше тази своя най-голяма мечта – „Дума“ да бъде големият, силният, сложният глас на социалистическата идея. Така наричаше той вестника. Действително той превърна вестника в едно от силните и мощни оръжия. Авторитетът, силата и влиянието на вестника във времената на Стефан Продев няма как да отрече никой и като че ли 18 #100/ 2018

никой не си го позволява, независимо дали му харесва или не.“ Според Таня годините, в които Стефан Продев е ръководил „Дума“, журналистката Велиана Христова нарича родилното петно, което не може да бъде заличено. Вярно, че днес вестникът не е Продевата „Дума“ и не може да бъде, но родилното петно като че ли всеки от журналистите си го носи у себе си и с чест. „За съжаление, моят опит показва, че по някакъв начин нашата национална памет е сравнително кратка, така се обърна към хората в залата Стефан Продев - внук, също поел по стъпките на своя славен дядо. – Всеки път, когато се натъквам на неща, в които се вижда как едно минало живее и се преражда в настояще, ми доставя удоволствие. Казват, че в голяма степен това, което е писал дядо ми, има нещо пророческо в него и то се е случило в настоящето. Аз не вярвам в тези неща и не смятам, че един човек може да предвиди пророчески какво ще се случи в бъдещето. По-скоро смятам, че когато той изключително добре е опознал и е оценил проблема на собственото си време, докосва универсалното, което важи за всяка епоха.“ И какво по-прекрасно място и точно време от вечерта, в която върнахме сред нас големия Стефан Продев, е да узнаем, че вече има взето решение за учредяване на награда на негово име, гласувано от Изпълнителното бюро на БСП. С нея ще бъдат отличавани млади журналисти и публицисти до 35 години. Това предложение беше направено от носители на връчваната повече от 10 години награда на НС на БСП за публицистика „Георги Кирков - Майстора“. И в края на моя разказ за Продевата вечер нека, както започнахме с негови думи, да свършим с написано от големия майстор на словото: „И до днес не мога да забравя един дъб, поразен от светкавица. Имаше дънер и клон, но нямаше листа. Беше мъртъв. Около него природата цъфтеше и макар огромен, гигантът не радваше окото. Дано с нашата култура не се случи същото. Дано грубостта, която се е надигнала, не я овъгли. Дано всеки, който милее и твори за нея, остане верен на себе си. Животът, колкото и да е сложен, не трябва да пречупва никого. Дървото на духа ни ще бъде богато и живо само тогава, когато огънят е по-слаб от характерите, които го създават. Цветовете им не са важни. Важен е плодът им. Онзи златен жълъд, който въпреки бурите и червеите не бива да се превърне в суха шишарка…“ Розалина Евдокимова, снимки Иван Василев

културен свят

Някъде, отвъд Кан, Берлин, Локарно и Венеция:

„Празникът на Киното“ в Рим Всяка есен, в дните между октомври и ноември, когато и Торонто филм фестивал, и Мострата на киното във Венеция, последните за годината значими кинофестивали, са вече приключили, едно културно събитие завладява Вечния град. „La Festa del Cinema“, най-младият кинофестивал на Италия, датира от 2006 г. и се провежда всяка година в Аудиториум „Паркът на музиката“ – средище на найважните национални и международни музикални и културни събития.

Н

Не мога да не спомена, че тогава, през 2006-а, когато слушахме лекции като студенти по „Кино” първа година в Рим, ни бяха връчени и покани за достъп на всички прожекции в рамките на събитието. Покани, продължили през целия курс на обучението ни там, а и в годините след това. Това е и една от причините, поради които този фестивал за мен винаги ще бъде особено скъп. Още с появата си обаче, в страната възникнаха полемики: има ли място в Италия за втори значим кинофестивал след вече утвърдената „Мостра д‘Арте Чинематографика“ във Венеция. Полемики, които за един страничен наблюдател биха могли да звучат неоснователно, особено за страна с мащабите и с културната традиция на Италия. Но нека не забравяме, че има динамики във всички държави по света, които не са нито леки за разбиране, нито основателни, но именно те решават съдбите на множество прояви във всички сфери на живота и изкуството. След няколко изключително успешни първи издания, които буквално събираха целия елит на световното кино, последваха години на умишлено и целенасочено приглушаване на устрема и блясъка. Години, съпроводени със смени на артистични директори и на официалното наименование на събитието, на търсене на своята собствена идентичност. Именно затова днес, през 2017 г. с удовлетворение мога да заявя, че въпросът, има ли в Италия място за втори фестивал със световно значение вече не е на дневен ред. И че „Festa del Cinema“ е една от най-значимите културни институции на съвременна Италия. Но нека използваме термините, с които борави артистичният директор, вече трета поредна година, Антонио Монда, чийто мандат наскоро бе потвърден до 2020 г.: „Това не е кино-

фестивал. Това е римският Празник на киното” (от ит. – феста (празник) и фестивал споделят идентичен корен ). „През последните години станахме свидетели на неконтролируемо увеличаване на кинофестивалите в света, които се подредиха, понякога по напълно неуместен начин до известни световни форуми с вече изградени облик и традиция, отбеляза той. – Съществуват фестивали от всеки вид и на всякакви артистични нива. Когато ми предложиха да заема длъжността на артистичен директор, си обещах, че няма да поощря тази тенденция, която в моите очи е погрешна и безплодна.“ В синхрон с това решение още през първата година, под артистичното ръководство на Монда, бива заменена съществуващата до 2014 г. формулировка „Международен фестивал на киното в Рим‘‘. На пръв поглед игра на думи, но в действителност тя носи съществени промени в облика на събитието и обуславя отличителните му характеристики днес. „Тук блясъкът не идва от пищните тоалети, по-подходящи за модния подиум, изтъква той. – Блясъкът се създава от самите филми. Това е празник на киното в найчистата му форма.” И за да се превърне събитието в празник за целия град, прожекциите напускат пределите на комплекса „Аудиториум“ и ангажират всички големи киносалони в Рим, включително и пространството на Музея за модерно изкуство на XXl век „MAXXI”, няколко помещения в една от най-големите столични поликлиники „Джемели“ и приземния етаж на затвора „Ребибиа“. Дори социалните протести, които за Вечния град са ежедневие, също стихват в десетте дни между октомври и ноември, за да може Рим наистина 19 #100/ 2018

да се превърне в празник за своите жители. Тази година в рамките на събитието бяха представени 106 филма от 27 държави. Анализирайки темите на произведенията в официалната селекция, в съзнанието ми спонтанно се върна мотото на фестивала през 2008 г., когато официален гост беше Ал Пачино: „Ако играем, то е само в живота, защото в изкуството се учим на истината.“ В синхрон с търсенето на истината, за проблемите на съвременния свят и човешките отношения, са голяма част от представените тук заглавия. Бих искала да започна този анализ по малко нестандартен начин – с филм, участващ в селекцията Специални събития – „NYsferatu. Симфония на века.“ Творбата представлява модерен прочит на шедьовъра на Мурнау „Носферату“ от 1922 г., запазил стилистиката на немския експресионизъм, с оригинална музика и акомпанимент на пиано на живо. Филмът е изцяло нарисуван с молив и подписан от италианския режисьор Андреа Мастровито, живеещ в Америка. Тук мистерията на лентата на Мурнау придобива далеч по-конкретни и познати на съвременния зрител измерения, връщайки ни към една от най-болезнените теми на модерния свят – войната в Сирия. Сюжетната линия се припокрива с тази в оригинала, но при Мастровито действието се развива между неестествено безлюдния Ню Йорк и напълно опустошения Алепо, където американският агент за недвижими имоти Хътър среща събирателния образ на абсолютното зло на нашето време – войната. В последствие злото проследява младия човек до завръщането му в Америка, за да достигне и завладее и неговия свят. Една талантлива интерпретация на класиката, отнела 3 години на режисьора и ангажирала 12 художника за общо 35 000 рисунки, необходими за проекта, която ни напомня, че независимо къде е локализиран един военен конфликт, светът е едно неделимо цяло. Ако не осъзнаем навреме това, глобалните проблеми рано или късно ще прекосят разстоянията и ще достигнат домовете ни, за да разберем, че всеки световен проблем всъщност е и наш. Друга творба с категорична социална насоченост е „Prendre le large‘’ на Гаел Морел, с участието на Сандрин Бонер. Темата тук е миграцията, но не от страните в процес на развитие към Запада, а онази, която върви в противоположна посока. Едит, французойка на средна възраст, с вече израснал син, работи във фабрика за платове. Когато фирмата, на която е посветила целия си живот, премества дейността си в Мароко, тя предпочита да приеме предложението да замине за Тангер пред унизителната за нея алтернатива да получава социална помощ като безработна. „Процесът на релокализацията е изключително мощен както в Испания, така 20 #100/ 2018

и във Франция, коментира на пресконференцията режисьорът Гаел Морел. – Самият президент Макрон в изявление наскоро обвини нацията ни, че прекалено малко е склонна към „мобилност”. Затова и реших да направя филм на тази тема.” Завладява ни един искрен и интимен портрет на французойка, прекарала целия си живот на Запад, с реалните трудности, които среща в процеса на интеграция в новото за нея общество. Благодарение на смелия си избор обаче, тя преоткрива себе си, намирайки перспектива за едно по-щастливо бъдеще в Северна Африка. Разглеждайки по-малко социално ангажираните и по-леки жанрове, не мога да не спомена новия филм на Оливиер Накаш и Ерик Толедано (вече режисирали съвместно „Недосегаемите” през 2011 г.), „C’est la Vie”, който месец по-рано закри Торонто Филм Фестивал. Това е умело режисирана комедия във френски стил, почти изцяло заснета в замък от XVII век, където Макс – ресторантьор, специализиран в организирането на партита за клиенти от висшата класа, се опитва да осъществи перфектното сватбено тържество. Всичко обаче постепенно се срива, когато целият персонал се оказва далеч под очакванията на изтънчените гости. „Филмът ни е като самолет, споделя Е. Толеадано. – Той може само да се изкачи във въздуха и постепенно да намери правилната скорост на летене.” Така режисьорът метафорично обяснява, че изграждането на френетичния ритъм е представлявал 90% от цялостната работа над творбата. Тук е и мястото на изключително поетичното най-ново произведение на бразилския режисьор Селтън Мело „Филмът на моя живот“. В него двайсет годишният Тони, току що завърнал се в родния си град, мечтае да види отново баща си. А баща му (в ролята – Венсан Касел), от самото раждане на сина, пътува непрестанно. Този път обаче учудващо не се завръща. Един деликатен разказ за душевните преживявания на младото момче и за първата му любов, за да стигнем до неочакваното разкритие, че баща му се е преместил на едва стотина километра разстояние в съседен град, след като му се е родил втори син от по-голямата сестра на любимата на сина му. С ярки кинематографични средства, този брилянтно заснет разказ (чиeто стилистично ниво няма аналог в рамките на тазгодишния кинофорум) се стреми не просто да покаже персонажите, а чрез всеки кадър да проникне в истинската им същност. „Не зная дали традиционното показване на филми в кинозалите умира... Може би да. Сред толкова много стрийминг-възможности около нас. Този филм обаче е моят поклон пред мощта на седмото изкуство: такова, каквото може да бъде изживяно само в тъмния киносалон“, сподели режисьорът на официалната пресконференция.

И за да останем в контекста на най-запомнящите се заглавия, бих искала да отбележа три забележителни документални филма. Брилянтният разказ за най-голямата оперна певица на всички времена Мария Калас в „Maria by Callas: In Her Own Words“ е конструиран чрез собствените є думи в писма, адресирани към близки приятели и популярни личности на нейното време. В продължение на три години младият режисьор Том Уолф събира огромно количество автентични материали между неофициални фотографии, видеа, реализирани на Супер8- и 16-милиметрови камери, нелегални записи, направени от нейни почитатели, забравени интервюта. Всички те се обединяват в една иновативна документална творба, която връща дивата в човешкото є измерение, но след която, мистериозно, представата за нея се изкачва още по-високо в съзнанието на зрителя. Вторият документален филм – „Състезание към Безсмъртието“ на английския режисьор Дарил Гуудрич е за дуалистичната фигура на Енцо Ферари, създател на империята „Ферари“, загърбил чисто човешките отношения, отдавайки цялата си любов на своето автомобилно творение. Филмът е изграден с акцент върху свидетелствата на съпругите на загиналите пилоти, с които те споделили щастлив, но твърде кратък семеен живот. Егоцентрик, който сред многобройните инциденти се е вълнувал повече от състоянието на колите, отколкото от починалите състезатели, или личност, на която животът твърде рано е отнел най-близките му хора, принуждавайки го да обикне „Ферари“ повече от всичко човешко? Въпрос на интерпретация от страна на зрителя. Но така, в търсене на достоверност, Гуудрич изгражда многопластовия образ на създателя на най-популярния символ на Италия в света. На трето място ще отбележа филма „Спилбърг“ на американката Сюзан Лейси: едно дълбоко потапяне в психиката на режисьора за израстването му от силно комерсиалните проекти до реализацията на „Списъкът на Шиндлер“ и родилите се след него творби. По думи на самия Спилбърг, „този филм е своеобразна терапия“ за него, макар че никога не е посещавал психолог. Два часа и половина, разкриващи неподозирания облик на един от най-успешните творци на нашето време. Изключително силно застъпена тази година бе и тематиката, свързана със спорта. От биографията на легендарния треньор по тенис Ник Болетиери в „Любовта не значи нищо‘‘ на американеца Джейсън Койн, до получилия единствената награда в рамките на фестивала – тази на публиката, „Борг Макенроу“ на датския режисьор Йанус Мес. Драма с биографични елементи, с която беше открит по-рано тази година То-

ронто Филм Фестивал, тук фабулата ни връща към епохалната среща на Уимбълдън между Бьорн Борг и Джон Макенроу през 1980 г. По моя преценка обаче, ако има произведение в тази тематика, което заслужава специално внимание, то това е последната творба на американския режисьор Крег Гиллеспи, „I, Tonya”. Посветена на една от най-успешните състезателки по фигурно пързаляне в историята на Америка, Тоня Хардинг (в ролята – Марго Роби), която в разцвета на силите си и артистичната си зрялост e обвинена в организирането на нападение и травма над нейната съперница Нанси Кериган. Филмът, освен че изгражда дълбок и сложен психологически портрет (отразявайки последиците, които едно грешно и лишено от любов семейно възпитание носи), е изграден по виртуозен, макар и привидно ординарен начин. Драматургията му е безкомпромисна, монтажът ескалира в кресчендо, достойно за световните турнири, които отразява, а конструкцията на разказа прилича на учебник по режисура, но написан през 2017а. Публиката реши друго, присъждайки голямата награда на „Борг Макенроу“, но нека не забравяме, че изкуството все пак се прави не за специалистите, а за обикновения зрител, дори когато подлагаме на съмнение решенията му. Извън официалната програма видяхме една богата ретроспекция на италианското кино, датиращо от края на Втората световна война до 1975 г., където отново се върнахме към златното време на Пазолини, Моничели, Рози и Фелини. А специална изложба бе посветена на гения на италианската комедия, Тото. Наградата за цялостно творчество тази година беше връчена на Дейвид Линч в последния ден на фестивала. На официалната пресконференция, между многото въпроси за току-що появилия се римейк на „Туин Пийкс“, с необичайно развълнуван за него глас, Линч отправи силно послание към творците на бъдещето: „Огромна част от филмовата индустрия днес се базира на парите. Ето защо масово се снима онова, от което се печелят пари. А истината е, че хората на изкуството, за да бъдат щастливи, трябва да правят само онова, което обичат истински. Без да се вълнуват как светът ще посрещне творбата им.” И за да приключа този репортаж за „Римския Празник на Киното”, бих искала да цитирам Марчело Мастояни от добре познатия на всички ни шедьовър на Фелини „8 ½“: „Животът е празник! Нека го изживеем!“ А когато този празник се случва точно в Рим, максимата сякаш придобива още по-истински смисъл, защото Вечният град е един наистина достоен декор за празник на Киното. Както и за празник на всяко друго изкуство! Милва Цветкова 21 #100/ 2018

културен свят

Нов живот за монумента „Камбаните“ Може би все още няма човек, който да не знае какво представлява монументът „Камбаните“. Днес обаче той е в окаяно състояние... Преди една година ентусиастите от гражданска инициатива „Спаси София“ се заеха с неговото облагородяване. Представяме ви авторския текст на Христо Илиев за свършеното до момента.

Е

Екипът ни винаги се е стремял не просто да критикува неподходящите политики и действия, но и да предлага решения на проблемите. Убедени сме, че добрият пример е заразителен и само разбирането от всички, че споделената от всички нас градска среда трябва да бъде пазена и развивана, би било достатъчно, за да превърнем София в прекрасен за живот град. Именно тази мотивация беше в основата на решението ни през есента на 2016 г. да се заемем с една благородна инициатива – популяризирането и облагородяването на архитектурния паметник „Камбаните“ и околното парково пространство. Това направихме чрез нашия проект #СподелиКамбаните, финансиран по Програма Европа 2017 на Столичната община и в партньорство с Италианския лицей, Чешкия културен институт и район Панчарево на обща стойност 13 277 лв., от които 11 934 лв. безвъзмездно съфинансиране. След година усилена работа, проектът приключи успешно през есента на 2017 г. Ето и какво постигнахме: Осветлението Тъй като паркът се намира над Околовръстния път и немалко хора дори не знаят за неговото съществуване, за нас беше важно неговото присъствие да се забелязва не само през деня, 22 #100/ 2018

но и през нощта. Това е причината важна част от проекта да включва възстановяване на декоративното осветление на високия монумент. Беше наета вишка, бяха закупени и монтирани 16 прожектора – осем 50-ватови и осем 100-ватови. 8 от тях осветяват сферата горе, 4 прожектора са закачени от външната страна на сферата и сочат надолу, а останалите 4 прожектора са монтирани в шахтите в долната част на монумента, създадени именно за тази цел, и осветяват целия паметник. Използвахме старите захранващи кабели, тъй като бяха изправни, а старите и отдавна неработещи прожектори премахнахме. Благодарение на тази инвестиция, днес монументът може да бъде осветяван нощно време и да се превърне в символ на града ни. Сякаш току-що построен Друга ключова дейност от нашия проект беше почистване-

то на бетонните постаменти на паметника. Десетилетията на недостатъчна поддръжка, атмосферно замърсяване и влиянието на дъждовете несъмнено бяха оставили своя отпечатък и ние трябваше да се справим с това. Избраната и съгласувана с Националния институт за недвижимо културно наследство технология е почистване с песъкоструйка, с което се връща оригиналният вид на бетона. Резултатите от изпълнението на тази дейност са доста впечатляващи, като паметникът възвърна оригиналния си блясък, въпреки че в първия етап от проект #СподелиКамбаните финанирането беше достатъчно за почистването само на 1/4 от целия монумент. Що е то „Камбаните“? Преди реализацията на нашия проект, всеки, които искаше да узнае повече за паметника и неговата история, нямаше как да направи това на място, тъй

като всякакви табели с туристическа информация липсваха. Ние изработихме и монтирахме две нови информационни табели, които съдържат основни данни за парка и организираните тук асамблеи, както и кратка история на монумента. Важна част от поднесената информация е и картата на района, която стилизирано показва къде се намира пикник-поляната, къде – ботаническата експозиция и къде – „Камбаните“. Двете табели са поставени на двата входа на монумента, за да могат посетителите да се запознаят с историята на местността, от който и вход да влезнат. Тук кошче, там кошче Доскоро паркът беше осеян със сини метални кошчета за отпадъци, включително и наскоро поставени. Те обаче са в лошо състояние, от материал и с цветове, неподхождащи на архитектурната стилистика на парка. Затова и с тази дейност се закупиха нови и по-здрави кошчета за отпадъци, изградени от бетон, което ще отива стилистично на бетонния монумент. Кошчетата са здраво закрепени за земята с желязо, за да се предотврати вандализирането, открадването или събарянето им. Бетонните кошчета са по-издръжливи от металните, по-качествени, по-стилни, поустойчиви и няма опасност да бъдат подпалени. Сините кошчета бяха премахнати. Знамена В близост до монумента са разположени и три пилона, на които към момента има само две и то малки знамена – българското и европейското, с размери 90 на 150 см. Като част от проекта, изработихме 3 нови знамена със значително по-голям размер – 150 на 350 см. Освен вече съществуващите знамена на България и Европейския съюз, скоро на „Камбани-

те“ ще се развее и знамето на Асамеблеята „Знаме на мира”, заради която всъщност целият монумент е построен. Преди да се инсталират знамената на пролет, се предвижда боядисване на стълбовете, както и смяна на кордите. „Камбаните тур“ – само началото Освен чисто физическото освежаване на паметника, в проекта предвидихме и дейности за неговото популяризиране. Така бяха организирани няколко обиколки на парка и монумента с гид. Организирането на т.нар. „Камбаните тур“ се проведе общо три пъти през октомври и ноември 2017 г., като всеки присъстващ имаше възможност да чуе интересна информация за историята на парка и провежданите там детски асамблеи. На трите събития дойдоха общо над 110 души, като често и случайни посетители на парка също се присъединяваха любопитни да научат нещо ново. На всички присъстващи бяха раздавани информационни брошури. Запознаването с интересни факти за парка и монумента е ключово за това повече хора да опознаят това място и да се повиши както интересът за посещения, така и нетърпимостта към вандализирането му – важна част за устойчивото опазване на облагородителните дейности, изпълнени по този проект. Продължаваме и тази година! Освен всичко изброено до момента, проектът ни включваше още три дейности: ортофото заснемане на монумента – важно за изготвянето на всякакви архитектурни проекти за мястото; провеждане на дискусия за парка и паметника – наложителна с оглед на липсата на достатъчно обсъждания за паметниците на културата на територията на града; из-

готвяне на пътна карта – документ, описващ историята на мястото, точните дейности, изпълнени по проекта по Програма Европа 2017, както и от какво още има нужда Международният парк на децата от света. Щастливи сме да съобщим, че екипът ни отново спечели финансиране по общинската Програма Европа за втория етап от #СподелиКамбаните. Предвидените дейности включват изчистване на оставащите 3/4 от бетонните постаменти, както и монтирането на нови, модерни, унифицирани информационни табели под всяка камбана. Предвидени са също и културни мероприятия, като още обиколки Камбаните тур, нова дискусия за монумента, организиране на празник за децата на първи юни, пролетно почистване и др. На събитията ще бъдат поканени и гости покрай европредседателството на България, като едната от обиколките Камбаните тур ще бъде на английски именно за тяхно удобство. В момента полагаме усилия също така да се възстанови водоснабдяването на района и електричеството по алейните стълбове. В контакт сме и с автора на монумента – скулптора Крум Дамянов, за да съберем неговите спомени за мястото и реализацията на проекта. Най-голямото предизвикателство за 2018 г. ще бъде реализиране на желанието ни за истински концерт със самите камбани, които всъщност представляват най-големият перкусионен инструмент в цяла Европа. Проектът #СподелиКамбаните е прелюдия към 2019 г., когато ще се опитаме да организираме първата голяма международна детска асамблея от десетилетия насам, която да популяризира страната ни и да донесе щастие, забавления и незабравими спомени на стотици деца.

23 #100/ 2018

културен свят

Да поговорим за резбата През последните двайсет и няколко години се наблюдава застой в почти всички звена на българската култура и изкуство. Системата е тромава и липсата на адекватна стратегия ограничава и спъва всички участници по веригата – от творците и публиката до институциите, обвързани с тях. В тази статия ще разгледам някои от основните проблеми, които възпрепятстват нормалното развитие на художествената резба в тенденциите на съвременното изкуство.

П

Проблемите Темата е щекотлива и ще навлезем в мътни води, но за да сме абсолютно обективни, трябва да започнем от самото начало – обучението в приложните гимназии по изкуство и резба, последващото – в Национална художествена академия, работата на приложните майстори и самоуките, липсата на пазар на изкуството в страната, неадекватното поведение на институциите, липсата на познания и интерес в публиката. Историята Преди да започнем да разглеждаме всеки един от проблеми по отделно, трябва да изясним какво е художествена резба в България. За разлика от останалите държави в Европа, резбата в България, не е просто способ за битова декорация и дело на майсторски школи. Можем да кажем, че разликата започва да се усеща с появата на високия дървен иконостас в българските православни църкви, който изминава целия път на развитие в битовата декорация, докато стигне до индивидуалния поглед на художника и премине през всички похвати на приложното изкуство в дърво. Художествения резбар е скулптур, работещ в дърво, дизайнер на артистични и функционални мебели, художник, чието платно са таблата от дъб, бук, липа. Причината, поради която в Националната художествена академия се открива специалност „Резба” преди 118 години е именно прерастването на българската резба от декоративен занаят в приложно изкуство. Тя се развива като такова в късното Средновековие и по време на Възраждането в майсторските школи, разпръснати в няколко области на страната, като една от основните им области е изработката на висок резбен иконостас. И както художниците в италианския ренесанс, след перфектно изучаване на технологията и техниката, започват да изобразяват света по свой модел и възприятие, така и българските резбари разчупват каноните и изпод длетата им излизат не просто перфектно издялани детайли, а свят, дело на тяхното въображение.

24 #100/ 2018

Резбарското ателие в НХА от миналия век

Те следват развитието на изкуството, използват видяни техники в чужбина, но умело ги пречупват през призмата на фолклора, традициите и канона и правят от обикновенната декоративна преграда в църковното пространство произведение на изкуството. Така можем да заключим, че основите на българската резба произтичат от следните няколко направления – църковен иконостас, художествена мебел и декоративни пана и колони, които по-късно ще се развият в скулптори. Какво обаче различава художника-резбар от занаятчията? Веригата Нека започнем с обучението в приложните гимназии. Резба се изучава в Приложната гимназия в София и тази в Трявна. Какво се прави там – на учениците им се показват основни техники по резба, създаване на композиция, рисуване, скулптура, опознаване на материалите, усещане за обем, форма, пространство и др. На теория звучи перфектно – младежите се запознават с всички предмети, които по-късно трябва да доразвият и дообогатят в академията, но на практика нещата не винаги се случват по правилния начин. Проблемите в образователната ни система не са подминали и училищата по изкуства и вместо жадни за знания и развитие млади хора, от там излизат объркани младежи, голяма част от които не са усвоили докрай материята, но за това пък имат самочувствието, че я владеят. Какво трябва да умее един човек, за да е добър ху-

дожник? Тук изтърканата фраза „10% талант и 90% работа” важи на максимум. Освен усета към форма, обем и цвят, художникът се нуждае от техника, богата обща култура, познаване на историческите слоеве в развитието на изкуството и умението да прилага наученото по неповторим начин, подходящ за съвремието му. В повечето случаи обаче, учениците нямат трайни знания, освен това обучението им в приложните гимназии не е успяло да зароди искрата – желание за надграждане, а ги е обезверило и объркало. Нещо радикално трябва да се промени в начина на преподаване там. Общата идея е следната – гимназиите трябва да изваждат подготвени кадри за Академията, които след още 4 до 5 години, да са напълно готови за суровия свят на изкуството в България. В последно време се наблюдава обаче спад на кандидатстващите в специалност „Резба” в Национална художествена академия, като в повечето случаи процентът между завършилите в гимназиите и тези, които изобщо не са учили изкуства, е равен. От това Академията както печели, така и губи. Защо? Подготвените кадри са готови за надграждане на знанията си, от тях се очаква голямо развитие и положителни резултати, те обаче имат малък недостатък – школовката ги е уеднаквила и много малка част от тях се различават по художествен похват. Освен това, понякога непълните знания им дават увереност, която обаче е неоправдана и търсенията им достигат тези на преподавателите им – а именно до преди около 30–40 години. Студентите без художествено образование са друг противоречив случай. Те имат желание за прогрес, което се засилва и от конкуренцията им в курса – трябва да догонват с около 5 години останалите, за да придобият техника и маниер на работа. Не е лесно обаче да вървиш в крак със задачите в такъв случай, понеже, както всички знаем, повечето студенти в България работят, за да се издържат, което отнема от свободното им време за самоусъвършенстване и то трябва да се гони като цел само и единствено в часовете. Необременени обаче от школовката, те са свободни да експериментират със способи, непознати за тях, но и времето за тези търсения е двойно по-голямо, поради липсата на знания. И така ние наблюдаваме един разнороден процес, в който професорът на курса трябва да работи по различен начин с всеки един от студентите си. Но вместо само да ги провокира в сферите им на търсене като ментор, той трябва да бъде и начален учител за някои от тях. Независимо от това, постижения има и специалността се бори срещу своето

горе: Изложбен щанд на НГПИ „Тревненска школа“ с представителни творби на ученици. долу: Детайл от дипломна работа на ученик.

загиване всяка година. Ако оставим на страна взаимоотношенията преподавател–студент и процеса на изграждане на студента в художник, трябва да разгледаме и проблема с финансите. В Национална художествена академия пари никога няма. Материалната база е остаряла и недостатъчна. Катедра „Резба” трябва непрестанно да търси финансиране. Сградата на Приложния факултет, в който се помещава катедрата, наскоро бе ремонтирана по програмата за развитие на регионалните ресурси. Ремонтът обаче бе предимно външен – изолация на сградата, дограма, смяна на осветлението. Крайният резултат – незадоволителен. Ателиетата, в които работят студентите са в лошо състояние, козметичните ремонтни дейности се извършват от студентите и техните преподаватели. Освен това преди 2 години бе разбита и ограбена работилницата на специалността, като от там бяха отмъкнати всички ръчни машини. С една дума – инструментариум, събиран последните 10 години от преподавателите с малкия бюджет, който имат отиде на вятъра. Естествено, никой няма да поеме отговорност, а полицията – няма и да разбере кой е извършителят. Известно време след кражбата Академията отпусна 5000 лв. за закупуване на нов инструментариум и всичко започва отначало. През това време, студентите ще работят кой с каквото има на амортизирани тезгяси, счупени столчета и стативи от преди 50 години. Междувременно преподавателите търсят начин за финаннсира25 #100/ 2018

горе: Студенти работят по време на летния симпозиум в Пампорово; долу: Едно от резбарските ателиета в НХА.

не на новата им идея, която трябва да улесни и обогати учебния процес – закупуване на CNCфреза и намиране на учител, който да обучава младежите за работа с нея. Специалността бавно, но целенасочено върви към обновяване и усъвременяване, благодарение на факта, че всичко това е съпроводено с много желание и усилие на всички участници по веригата. Промяна е нужна, но трябва да е бърза, за да се догонят тенденциите. Студентите имат нужда от учебни практики, участия в симпозиуми и всякакви мероприятия, които ще ги сблъскат с реалността. Как да направим скулптура за един ден, каква е нейната стойност, как да промотираме и реализираме изкуството си, как да решаваме проблеми в полеви условия, как да се изхранваме от изкуство, трябва ли да сме занаятчии и работници, за да правим в свободното си време изкуство?! Реализацията на специалността е огромна на теория и нищожна на практика, понеже фирмите не наемат художници. Ако ги наемат, то те искат „дизайнери”, работещи на компютър, като задължителното условие е владеенето на 5–6 графични програми, но не и да си завършил художник. Индустрията за ръчно изработени сувенири бълва безумни декоративни предмети, всеки от които с първо име „арт”. Арт обаче е опасна дума и тя се наложи с времето като марка. Магазините за битова декорация вече са арт, занаятчиите – също, самоуките – и те, само арт-истите ги няма. Питаме се, някой може ли да ми каже какво е арт-галерия, в която се продават набързо скалъпени 26 #100/ 2018

в работилничката полуфабрикати? Публиката е объркана и вече двайсет години лъгана, че купува някаква форма на изкуство, а не сувенир. Тя не прави разлика между малка пластика и декорация за дома, нито пък между битова декоративна живопис и платно, подходящо и за Националната галерия. Трябва да се научим да правим разлика между изкуство и декорация, трябва да се научим да посещаваме галерии, културни събития и пространства, трябва да жадуваме за култура. Но, уви, все още не го правим. И докато сме на темата за изкуството и артистите, трябва да обърнем и поглед назад към поколенията. Мръсният, гаден комунизъм, тоталитарно налагаше волята си и ограничаваше свободата на художника. Да, така е, въпреки, че правилото винаги има изключения. За сметка на това, обаче, държавата подкрепяше развитието на изкуството, макар и ограничено и даваше работа на художниците. Приложните специалности просперираха – нямаше обществена сграда без художествена намеса – тя бе задължителна, нямаше изложба, която да не е разпродадена. Всяко звено на иначе замръзналата тогава реалност и държавност си имаше художник. Всичко подлежеше на комисия от експерти. Работата на художника и съществуването му като артист в културното пространство, не бе леко, но го имаше, кипеше от живот. Сега нашите преподаватели правят кухни за мутри, а в изложби почти не участват. Тук-там някой инициира по някой симпозиум. Техните колеги, били те успешни или не толкова, взимат безумно ниски пенсии и едвам връзват двата края – художници, излагали по галерии, най-много да заработят в някоя рамкаджийница или да седнат на площада да порисуват и ако някой им хвърли монета-две – пак ще е добре. Гилдията не подкрепя своите – защо – защото е оскотяла, пари няма; държавата отглежда простаци, овчо племе, на което не му е потребно изкуство и в което всеки се спасява самосиндикално. Да си кажем направо – щом си бутаме старите паметници, тогава за какво са ни нови? Но и тук има светлина в тунела. От годинадве в културното пространство на столицата се появи галерия, работеща и излагаща предимно художници-резбари. И докато катедра „Резба” на СБХ е направила една-единствена изложба за последните 10–15 години, посветена на годишнината си, тази малка галерия, годишните изложби на Академията на Шипка 6 и още няколко други бутикови галерии показват на публиката творенията на новите поколения резбари. Дали успяват и да са комерсиални, да реализират продукция и да засилят интереса – все още е рано да се каже. А и в България

Пано в НДК на Ангел Готфрид Стефанов, един от добрите и известни художник-резбари от близкото минало. Днес все по-рядко се случва да излага и продава свои творби. Пазара на изкуството в България не предлага стабилна среда и много успешни автори споделят неговата съдба.

няма развит пазар на изкуството, галериите работят без ясна стратегия и все още не знаят как се правят нещата в западния свят. А пазарът на изкуството, дори и във времена на криза е един от най-стабилните и бързо проспериращи. Уви, тук все още не сме го разбрали! След като обсъдихме обучението и реализацията в индустриалния ни капитализъм, дойде време и за още едно звено по веригата. Художника-резбар може да изработва пана и скулптури, предназначени както за интериорното галерийно пространство, така и за екстериора на града. Може да майстори художествени мебели с практическа или не насоченост. Може и трябва да прави иконостаси. Но прави ли ги? Отговорът е – рядко и с много компромиси. Защо? Едно от основните полета за изява на художника резбар е именно направата на резбен иконостас. Опасност работата да свърши няма, понеже иконостаси се подменят сравнително често, а и се правят както нови църкви, така и параклиси и домашни иконостаси. Църквата като институция, обаче не се интересува особено от изкуство. Колкото и напредничава да е била в годните на Възраждането и Следосвобожденска България, толкова по назадничева е сега. Нека първо кажем какво е иконостасът – декоративна преграда с основна функция съхранение на иконите, прикриване на сакралното църковно пространство – олтара. Той трябва да съдържа по канон следните компоненти – подиконни табли, ред с царски икони, ред с апостолски икони, дяконски и царски двери, венчилка, пазители и кръст. Какво трябва да е изобразено на него е без ограничения. Историята обаче показва следното – поради нуждите на Църквата и неграмотното население, иконостасът дълги години служи за обучаване на народа и изграждане на един неповторим знатен образ на църквата. Той трябва да е пищен, за да всява страхопочитание и да внушава значимостта и

великолепието на църквата и Бог. Освен това той разказва Библията за всички онези, които не могат да я прочетат – цялото интериорно пространство на църквата го прави чрез иконостаса и стенописите си – разказ в картини от Стария и Новия завет, за да просветли невежите. С течение на времето обаче, освен буквални сцени от Библията в българския иконостас навлизат и такива от бита, фолклора и личния живот на резбарите. Иконостасът, както всичко останало, трябва да следва естествения път на развитие и да е в крак със съвременните тенденции в изкуството. Защо да е хоризонтален, като може да е вертикален – все пак носещата конструкция е вертикална – нека я покажем. Защо да изобразява буквални архаични библейски сцени или просто флорални мотиви, като може да е резбован с картини, които да носят същото свято усещане, но да нямат конкретика – композиции, чисто съвременни, с различен художествен похват, носещи само духа и усещането за святост, но не и страхопочитание. Представителите на Църквата, които отговарят за това кой и как да изработва иконостасите нямат нито интереса, нито желанието да погледнат напред. Те искат барокова репродукция, стара стилистики и никакво „значение”, евтино (и то не винаги), бързо, макар и некачествено, без никакво уважение към материалите и материята. Мутренски фирми, гръцки бизнесмени, руски репродукции – това са основните играчи. Хора, без художествено образование, без знания, без скрупули правят днешните църкви. Иконостаси от МДФ с изрязани на машини флорални и животински елементи, смъкнати директно от интернет, с руския двуглав орел и гръцките принтирани икони и тапети. Парадокс! И колкото и неизчерпаема да е темата, трябва да се знае едно – изход и спасение има.

• продължава в следващия брой Андриана Коцева 27 #100/ 2018

китай – известен и непознат

Китайски културен институт отвори врати в София Първият културен център на азиатска държава, не само в България, но и в региона на Централна и Източна Европа отвори врати на 23 ноември м.г. в столицата. Дни преди официалното събитие, съветникът по културните въпроси към посолството на КНР в София Гу Хонсин бе любезен да отговори на няколко въпроса на журналистката от СБЖ Ивета Балевска.

Г

Господин Гу, бихте ли разказали как се стигна до идеята за откриването на културно-информационен център на Китай в София? Според мен идеята за взаимното установяване на културни центрове разкрива отправения далеч напред и нагоре далновиден поглед на ръководителите на двете държави, като се има предвид позицията за дългосрочно развитие на двустранните отношения. Създаването на културно-информационни центрове на двете страни е предизвикано от необходимостта за по-нататъшното развитие на китайско-българските отношения. България е втората държава, която установява дипломатически отношения с Нов Китай. Китайско-българското приятелство е с дълбоки корени и дълга история. През тези 68 години от установяването на дипломатически отношения, двете страни взаимно се уважават и се отнасят равностойно една към друга, взаимното политическо доверие непрестанно се задълбочава, а резултатите от сътрудничеството във всяка една област стават все поплодотворни. През последните години, България вече стана важна опора в различни 28 #100/ 2018

механизими на сътрудничество като инициатавата „Един пояс, един път”, рамката „16+1” и други. Следвайки постепенното задълбочаване на китайскобългарските отношения, желанието за по-дълбоко взаимно опознаване традициите и културите на двата народа расте непрестанно. Председателят Си Дзинпин казва: „Общуването между народите се основава на близостта на народите, a близостта на народите се основава на духовната връзка между тях”. Дългосрочното развитие на китайско-българските отношения се нуждае от взаимното разбиране на двата народа, от връзката между сърцата им. Китайският културен център в София е официално открит на 23 ноември, надявам се, българският културен център в Пекин също да бъде открит скоро. Какви инициативи ще се провеждат, какво предвиждате като предстоящо и най-скорошно събитие от дейността на културния център? След официалното откриване на Китайския културен център, ще последва кратък период на строително-ремонтни дейности за улесняване на предвидените дейности – изграждане на обучителна зала, библиотека, изложбена зала и други вътрешни многофункционални пространства. Целта е да се даде възможност за по-пълно разгръщане дейностите на центъра, за да можем да предоставим на българската общественост културно обслужване от високо качество и на високо ниво. Първото голямо събитие след откриването на центъра е през м. февруари 2018 г., когато се отбелязва настъпването на празника на пролетта по китайския лунен календар. Празникът на пролетта 29 #100/ 2018

е най-важният традиционен китайски празник. Той показва най-автентичните ценности на китайците, свързани със семейството, приятелството, контактите с роднини и близки. Празникът отправя пожелание за прекрасен живот в настъпващата година, той е весел и хармоничен празник. Под формата на посещения на артистични трупи на изкуствата от Китай, културният център в София и Посланикът на Китай в България ще дадат възможност на българската публика да се докосне до празнуването на китайската Нова година. Как – според Вас – ще се отрази създаването на културно-информационен център на Китай в София върху българо-китайските отношения? Създаването на културноинформационни центрове в двете страни – в България и в Китай – има емблематично значение за задълбочаване на двустранните отношения. Официалното откриване на китайския културен център 30 #100/ 2018

в София е изключително събитие за засилването на двустранния културен обмен в нов етап, носещ емблематичен смисъл за историята на китайско-българските културни отношения. При изпълнение на дейностите, които предвиждаме, китайският културен център в София ще се придържа към идеите на приятелството и сътрудничеството. Наш приоритет е да дадем възможност на българския народ да се докосне и опознае по отблизо историческата и културна традиция на Китай, да разбере постиженията в областта на икономиката, политиката, културата, обществото, екологията и други аспекти на Китай в периода на реформи и отваряне към света. А от позицията на стимулирането на взаимното разбиране и приятелството между двата народа – да поощрява продължаването на здравословното развитие на двустранните ни отношения. В кои други страни Китай има създадени такива културни центрове? Към момента Китай има общо 32 културни центъра, дванадесет от които са в Европа (Франция, Германия, Испания, Македония, Русия, Дания, Белгия, Швеция, Гърция, Холандия, Беларус, България), единадесет са в Азия (Япония, Корея, Монголия, Шри Ланка, Лаос, Непал, Пакистан, Сингапур, Камбоджа, Виетнам), пет са в Африка (Мавриций, Бенин, Египет, Нигерия, Танзания), три са в Океания (Австралия, Нова Зеландия, Фиджи) и един център в Латинска Америка (Мексико). Изтока среща Запада в новият културен институт в София, ул. „Раковски“ №77. Запишете се за бюлетина на Китайския културен център на cccsofia2017@gmail.com.

31 #100/ 2018

китай – известен и непознат

Настъпването на Китайската Нова година беше отпразнувано и в София Настъпи Годината на жълтото куче – според китайския Лунен календар На 11 и 12 февруари т. г. жителите и гостите на столицата имаха възможност да се насладят на цяла поредица от събития по повод празника, с който се посреща настъпването на пролетта. Те бяха организирани от Китайския културен център в София в партньорство със Столична община.

П

„Пролетният празник (Китайската Нова година) е най-важният празник за китайския народ, той носи в себе си най-ценните традиции: красивия обичай за събиране на семейството, сбогуване със старото и посрещане на новото, пожелания за бъдещето. За Китайския културен център в София е чест заедно със Столична община да разкрият пред българската общественост празничната атмосфера на благополучие и късмет”, казва по този повод директорът на Китайския културен център в София г-н Ту Сюе-сон. Според китайския календар „Годината на Кучето” настъпва в нощта на 15 срещу 16 февруари 2018 година. За да могат жителите и гостите на София да опознаят по-добре и да се почувстват съпричастни с китайските традиции и обичаи, на 11 и 12 февруари, бяха организирани няколко публични събития. В неделя, 11 февруари, от 13:00 до 16:00 ч. гостуващи китайски изпълнители представиха в Античния комплекс „Сердика” (под стъкления купол на „Ларгото”), атрактивна и разнообразна шоу-програма, включваща песни, танци и музика. Интерактивни арт-работилници дадоха възможност да се опознаят традиционни китайски занаяти като изрязване на силуети от хартия, китайска бродерия, изработване на фигурки от тесто, оформяне на плетеници с палмови листа и много други китайски традиционни празнични предмети. В понеделник, 12 февруари, от 17:00 до 20:00 ч. голям столичен мол посрещна посетителите си с поредица от изненади и забавления, които показаха нагледно как китайците посрещат „Веселата нова година”. От името на Столична община, партньор на Китайския културен център в организирането на тържествата, директорът на Дирекция „Култура” г-жа Биляна Генова, отправи следното приветствие: „Скъпи приятели, за мен е 32 #100/ 2018

2018 удоволствие да Ви поздравя с настъпването на Китайската нова година! Радвам се, че скоро след своето окриване Китайският културен център в София стартира с инициатива, която показва на българската публика традиции от китайската култура, разкрива ни магията и чара на източните изкуства, които са все поинтригуващи за европейците. За нас от дирекция „Култура” на Столична община е радост да бъдем партньори в реализирането на празничните събития в сърцето на града ни, сред останките от българската история. Вярвам, че ще реализираме много съвместни проекти в областта на културата и ще се радваме на активно партньорство с Китайският културен център, за да покажем на столичани и гостите на града ни красотата на китайската култура. Здрава и щастлива Нова година!” Ивета Балевска

китай – известен и непознат

„Зимен Китай“, фотоизложба на Мария и Велин Паскови

В

Още един повод да се потопите в необятния Китай е новата фотоизложба в галерия-книжарница „София Прес“. Тя представя творби на двама запалени пътешественика.

В Галерия-книжарница на Агенция „София прес“ двама автори от Варна разказват във фотографии за далечен Китай. Изложбата „Зимен Китай” се откри на 12 февруари от Председателя на Съюза на българските журналисти и ротационен председател на Управителния съвет на Агенция София-прес г-жа Снежана Тодорова. Представяйки двамата автори, Мария и Велин Паскови, тя подчерта, че датата 12 февруари не е избрана случайно и съвпада с наближаващата Китайска Нова година – „Това е годината на Жълтото куче, по китайския календар и затова във фотографиите преобладава червеният, който е любим цвят на китайците и жълтият, който е цветът на светлината.“ Всъщност това са цветовете, в които преобладаващо е построено осветлението на фигурите и макетите на сгради и дворци, които са изложени в най-големия парк за скулптори на открито, направени от сняг в китайския северен град Харбин, където температурата на открито по време на фестивала достига до –20°C през деня, а нощем когато паркът също е отворен и до –35°C. Снимките са реализирани през миналата година, „Годината на Петела“ и са провокирани от това, че през 2022 г. Пекин ще бъде столица на Зимните олимпийски игри, сподели Велин Пасков, с което градът

ще стане първият в света, организирал както лятна, така и зимна Олимпиада. Може би затова един от фотосите представя Летния олимпийски стадион „Гнездото”, но в неговото зимно измерение – като място, изпълнено с живот, зимни забавления, сняг, кънки и много атракции, на които се радват жителите и гостите на китайската столица. Като запалени и верни пътешественици Мария и Велин Паскови промотират тези чудесни маршрути с вещина и загриженост за своите бъдещи последователи фотографи – да внимават и да не влизат с фотографската си техника в затоплените заведения в Снежния парк на Харбин, защото веднага ще последва „изпотяване“ и след това неизбежно замръзване на лещите на обектива и снимането ще бъде вече невъзможно. Но тези трудности са преодолими, когато „екипът” е най-малко от двама, особено ако са семейство. Велин Пасков познава страната и от своята работа в Радио Китай за чужбина, където е работил преди години. Затова и споделените впечатления за китайците като хора са топли и сърдечни. Пред заинтересуваните гости Мария също разказа за характера на хората, за местата, които ще бъдат обект на други изложби като стъкления мост в провинция Си Ян и „висящите“ пътеки в планината... Тя обясни как са изготвени ледните скулптури и снежните фигури. Канят се художнци от цял свят, на всеки от които се дава леден блок с размери около 3/3 метра и му се дава пълна свобода да извае каквото иска. Няма зададена тема, което поражда изключителното многообразие на творбите, причудливи фигури, митични животни, сгради от сняг и лед. Според сполучливото сравнение самата Мария Паскова разказва не по-малко убедително и живописно от своите снимки. Красимир Пеков, снимки: Мари Къналян 33 #100/ 2018

забравените текстове

Знаме на българската журналистика Преди 170 години се роди геният на българската свобода, поезия и журналистика Христо Ботев. Да се говори за него – думите не стигат. Ботев трябва да се чете и помни. А за българската журналистика той даде най-ценните и недостижими уроци. Написаното от него не се нуждае от коментар, защото то само казва всичко.

П

Примерът и уроците на Ботев ни задължават винаги да имаме пред очи болките и потребностите на своето си време, за да можем достойно да му служим. Защото сега, заслепени от непостижимо бляскавия живот на родния елит, стъписани от ширещото се беззаконие, ужасяваща престъпност и смазваща беднотия, живеещи с надеждата за по-добри дни по европейския ни път и достойно място в голямото семейство, като че ли забравихме тази 170-годишнина от рождението на огнения калоферец, без когото нашата съдба и самочувствие са немислими. И тя не се нуждае от някакви организирани набързо чествания, които да ни отчетат, а силна привързаност към същността на неговия живот и дело. Важното е, че геният на България – „той не умира”. И неговото присъствие в нашия живот не зависи от дежурни тържества и думи. Затова си позволих да припомня негови думи за ролята и призванието на журналистическото слово – думи, написани с кръв и защитени с живота. Защото днес Ботев ни е по-необходим от всякога. Длъжностите на писателите и на журналистите в. „Независимост”, г. IV, бр. 52, 12 октомври 1874 г. Послушайте, мои мили гъ34 #100/ 2018

лъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане „благороден” просяк и да живее по-лесно от „неблагородните” просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, за-

щото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците. Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го „шпионин” и „народопродавец”, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците – това е се едно – и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: „сахарчица”, „халвица”, „високоблагородия” и пр. Слушайте, братя врабци и

цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана. Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестника си и да го не срамите пред ония, които познават неговите „несъществующи” благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията. „Кроткото агне от две майки суче” - говори българската пословица, а в пословиците се заключават стари истини. Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя граж-

данин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие. Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езика, а ако не премълчите, то няма кой да ви каже „аферим”. Секи човек има свои грехове и сяка душа се бои от адските духове, следователно мълчанието е една от ония добродетели, които се похваляват от сяко пъповъзвишение и от сяко щастливо миропомазание. „Ох, агне мое, мълчанието е голяма добродетел” - говорят калугерите на своите неопитни почитатели, които се приготовляват да бъдат техни ублажители. „Ах, чедо мое, мълчанието е Христова добродетел” - говорят духовниците на елеокожите вдовици, които се приготовляват да живеят „о господе”. „Ех, мой синко, мълчанието е една от най-главните комерчески добродетели” - говори пъповъзвишеното величество на своите подчинени, които му помагат да се кълне пред купувачите си и да лъже и с ушите си. Идете после това и не говорете, че мълчанието е голяма добродетел! После мълчанието върви смирението. Ако желаете да ви хвалят хората и ако ви се иска да живеете наготово,

то свивайте полите си даже и пред ония свои благодетели, които ви хранят само с мазни обещания. Пословицата, която казва, че „по-добре днес попарник, нежели до неделя тутманик”, няма никакво значение за журналистите. Кой знае из коя дупка ще да изскокне заец? С една дума, вие сте длъжни в това отношение да бъдете много по-чисти и много по-кротки христиени, нежели Дорчо ефенди. „Ако някой (богат човек) ви удари плесница по едната страна, то вие му обърнете и другата”; а ако някой (богат човек) ви каже, че сте глупави и че не знаете какво бръщолевите, то идете на другия ден и помолете го да ви даде добър и умен съвет за това или за онова ваше предприятие. Ако направите така, то бъдете уверени, че след няколко недели вашето име ще да се прослави по сичкия град и вие ще да бъдете наречени благонадежден и разумен човек. Третята длъжност на писателите и на журналистите е да просят деликатно и да подмамят своите благодетели с особено изкуство. Ако имате намерение да издавате „Напредок” или „Хитър Петър”, то отваряйте ушите си и не лапайте мухите. Когато чуете, че някой базергянин е получил наследство или че е спечелил 20–30 хиляди гроша с някоя леснина, то идете на другия ден при него (в това време той тряба да има кеф), разкажете му своето незавидно положение, обвинете времето и скъпията (и скъпията е богоугодна на пъпестите базергяни) и явете му умилително и сладкозвучно, че вашата найголяма дъщеря е порасла вече и че възрастта є ви задава големи грижи (N.B. Даже и женените сърца биват нежни към порасналите дъщери). Когато извършите сичкото това, то повдигнете малко страните си, захлупете отчасти очите 35 #100/ 2018

си, поухилнете се кисело и помолете великия патриотин да запише няколко екземпляра от вестника ви и да ги хариже на сиромашките деца. Слушайте и това: ако тоя благодетел на човеческия род ви каже, че той няма време да чете и че вашият вестник му се не харесва, то и в такъв случай не губете куража си. „Не четете, а сичко знаете” - му кажете вие и вашият успех ще да влезе сам в джеба ви. А какво трябва да пишете в своите книги и вестници и какви идеи сте длъжни да проповядате? О, за това не трябва ни да мислите. Земете пример от „Хитър Петър”, поучете се из „Гражданин”, възползувайте се от програмата на „Напредок”, приемете направлението на „Източно време”, усвойте клисурските идеи на отец „Век”, изучете премъдростите на „Дунав”, оженете се за „Училището”, нахрапайте се из „Читалището” и вашата работа е свършена. Ние не живеем вече в оние темни времена, когато нашите писатели и журналисти ходеха да търсят душевна храна по гръцките купища и по турските кавенета. Днес царува XIX век. Разбира се, че ние говорим тук не за Балабановия „Век”. Тоя „Век” не прилича даже и на своя брат „Напредок”, когото самата природа е създала отличително от сичките други живи същества. В нашия деветнайсети век българската литература се е обогатила даже и с такива съчинения, които ще да научат Паничката да слуша, г-на Ангелаки Савича да мисли, Найденова да блее, г-на Геновича да сънува, отца Балабанова да преде, а дяда Блъскова да плете чорапи. И така, падайте на колене и поблагодарете, мои мили врабци и цанцугери, бача си Добря Войникова, който се е постарал да ви напише „Теория на словесността” и който се е 36 #100/ 2018

завзел да ви направи хора. Нам отдавна вече е нужен такъв човек и такава книга. Същото говори и остроумният критик във в. „Напредок”. Досега хората са се учили в различни училища и изучавали са всевъзможни книги и науки, а отсега работите ще да се опростят и улеснят. Земете книгата на Войникова, прекръстете се, прочетете я и станете разумен човек и остроумен писател. Разбира се, че ако отец Марко Балабанов да би се родил после г-на Войникова, той не би ходил в Париж да изучава Ламартина и не би се върнал без мозък. Но историческите съдби са необясними. Боже мой, кой дявол се е надеял, че из главата на г-на Войникова ще да се роди такава нравствена сила, която ще да захлупи под калпака си даже и г-на Оджакова и неговата „Наука за песнотворството”! Както щете, а на г-на Войникова тряба да се окачи голямото петало. (Букурещките чорбаджии завиждат.) Ако г-на Оджаков ни учи само да пеем „Чам-чам дибинде”, то Войников ще да ни научи да мислиме (радвай се, г. Сапунов!), да пишеме (радвай се, г. Найденов!), да разсъждаваме (радвай се г. Савич!), да философствуваме (радвай се, Мемиш паша!), да дипломатизираме (радвай се, дядо Блъсков!) и да мъдрословиме (радвай се, г. Войников!). Из последния брой на „Хитър Петър” се види, че влиянието на г-на Войникова се разпространява необикновено бързо. Боже мой, и г. Паничков е захванал вече да блее, а ние сме имали слабост да мислиме, че това словесно животинче е способно само за клисарин или за „червочист” по касапниците. Идете после това и не радвайте се г-ну Войникову! Но г. Паничков си има и врожден талант. Секи от вас знае, че зимно време в Калофер остават само жените, селските терзии, копачите и попове-

те, защото мъжкото население отива в Цариград да шие на Амбарът. В това време в Калофер дошел нов ага. А кой ще да го посрещне? Жените и поповете решили да изпроводят г-на Паничкова да се поклони на забитина и да му каже „добре дошел”, защото г. Паничкова още в онова време се считал за „окумушин”. Г. Паничков отишел в конака, поклонил се на агата и рекъл му смирено: „Сен сън пезевенк, аго!” Разбира се, че на агата се не харесало това приветствие и той захванал да бие калоферския „окумушин”. Тряба да ви кажа и това, че из къщата на г-на Паничкова се видел конашкият двор, а сестрата на окумушина стояла на прозореца и гледала как ще да бъде посрещнат брат є от агата. Когато тя видяла, че бият „окумушина”, то извикала: „Мамо, а, мамо, бият Димитърча!”. „А защо го бият?”

- попитала майката. – „Димитърчо наддума агата” - отговорила дъщерята. Из сичкото това вие видите твърде ясно, че редакторът на „Хитър Петър” е бил знаменит още в онова време, когато е мислил с мозъка си, когато е слушал с ушите си и когато е говорил с устата си. Но както и да е, българската журналистика напредва. Ние сме твърдо уверени, че ако се появят още един „Хитър Петър”, още един „Гражданин” и още един „Напредок”, то българският народ ще да отнеме „Баламук” и лудите ще да останат без столнина. Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове! Розалина Едокимова

автор Славян Стонов, История в шевици (http://istoryavshevici.blogspot.bg)

фолклор и традиции

Татуировки и шевици на Балканите от дълбока древност

Т

В няколко броя на списанието ще Ви представим разработката на Славян Стоянов за взаимовръзката между татуировките и шевиците по нашите земи.

• продължава от миналия брой

Типичен пример е керамиката от Орсоя през късната бронзова епоха, където имаме всички белези, които могат да бъдат асоциирани с дрехи и конкретно с типичните характеристики на българската носия. В своето изследване относно типa шевица от Софийска област „Богинята и рогатите глави“ Юлия Боева добре представя връзката на българската носия с представите на неолитно-халколитното земеделско общество и заключава следното: „А това означава, че българите са едни от преките потомци и наследници на неолитната култура по нашите земи“.

Тракийска епоха В „Праисторията“ засегнахме значението и предназначението, сиреч ползата както на татуировките, така и на шевиците. Можем да съдим единствено от идолните пластики, които се откриват от праисторически времена, кое предхожда другото. Татуировките – шевиците или обратното. Но все пак вероятно това са татуировките. Едно със сигурност може да се заяви категорично – те са тясно свързани и с общ произход. През 1991 г. туристи на италиано-австрийската граница в алпийския район Йоцтал правят случайно откритие. Те намират естествено мумифициран човек, живял преди 5300 години. По името на региона в който е открит, учените го наричат Йоци.

45-годишният мъж е един от най-древните примери в света за нанасянето на черни линии по тялото, като символични знаци или с друго предназначение. Татуировките са разделени в 19 групи, обхващащи цялото му тяло. За разлика от съвременните татуировки, правени с игли, древните са втривали въглен във фини разрези по кожата. Много от черните линии на мъжа са на места, на които вероятно той е изпитвал болка поради заболявания, което насочва учените към тезата, че те са поста-

Изображения на Богинята-жаба от неолита и халколита: 1. Юнаците, халколит (сб. Археологически открития в България 2005); 2. Сескло, Гърция, ранен неолит, ок. 6300 г. пр.н.е. (Гимбутас 2006, с. 268); 3. Италия, I пол. на VI хил. пр.н.е.; 4 и 5. Германия, нач. на V хил. пр. н .е.; 6. Бохемия, нач. На V хил. пр.н.е.; (3–6 Gimbutas 2006, p. 255).

вени с лечебна цел. Подобен метод на лечение е познат в Азия, използван хиляди години след Йоци. Как древните са лекували по този начин остава мистерия за съвременната наука. Изследвайки мотивите, които се използват при татуирането и при шевиците и не само там, става напълно ясно, че те дублират предназначението си на различна повърхност. В единия случай те са постоянен маркер-белег, нанесен директно върху човешката кожа посредством острие и багрила, а в другия – те се вшиват като везба върху дрехата, своеобразна „втора кожа“, която може да се слага и маха според случая. Това по-рядко е върху дрехи за ежеднев37 #100/ 2018

на употреба, освен ако лицето което ги носи няма жречески или владетелски функции в обществото. Те най-вече са с ритуално предназначение. Това може да бъде сватбена дреха или дори дреха за някакъв друг вид празнични или ритуални практики – шествия, процесии, мистерии, свещенодействия. Времето, в което траките са вече ясно изразена етнокултурна общност, се регистрира пълна приемственост от праисторическите епохи на всички древни практики, включително и татуирането. Това тайнство е свидетелство на знатност. Ето какво пише Херодот за траките по този въпрос: „Да бъдеш нашарен се счита за благородно. Който няма тези белези не е благороден“. Невероятно е как нещо, считано за белег на най-елитните и благородни хора, може да бъде покрито и буквално заличено като познание и разбиране в последващи епохи. Благодарение на египетски фризове, днес имаме възможност да видим как са изглеждали някои представители на така наречените „морски народи“, сиреч хората, които владеят мореплаването. Траките са именно такива. В египетските сведения народът, наречен „мешвеш-мизи“, се описва със следните характерни черти: На мъжете част от косата им е избръсната. Връзват я на прическа, наречена „кика“ и телата им са покрити с татуировки. Такива свидетелства са запазени не само при античните автори, но и в античното изкуство. По керамиката обикновено биват изобразявани персонажи от пантеона, благородническата, войнската и жреческата касти. Има няколко версии за смъртта на Орфей. Според най-популярната той е убит от тракийски менади, жрици от кортежа на Дионис. Според друга легенда смъртта му се приписва като дело на Зевс, който го убива за това, че дава писмеността на хората. На всички сцени с убийството на Орфей по античните съдове са изобразени тракийските менади – вакханки. Използваните мотиви за татуировки, които могат да бъдат видяни по античните вази, са обикновено от зооморфни (на животни) изображения, слънчеви символи и други геометрични фигури. В сборника „Народна култура на Балканите“ том девети, продукт на Архитектурно-етногравски комплекс „Етър“, чийто съставител и редактор е доц.д-р Ангел Гоев, в „Средновековния болярски костюм – прототип на габровската женска носия“ Мая Джамбазова пише следното: „Българската везбена орнаментика през Средновековието е силно повлияна от византийските тенденции в шивашкото изкуство. Голяма част от флоралните и тератоло38 #100/ 2018

гичните мотиви са инспирирани от културата в Римската империя. Единствените образци, чиято употреба е наслоявана през вековете са геометричните. Те са считани за старинни, произлизащи от изкуството на неолита. Изобразявани са върху телата на антропоморфни фигурки. Врязаните знаци се тълкуват като татуировки и (или) нашивки по дрехите. Тълкуването им дава сведения за различните инфилтрациии в изкуството по нашите земи. При споменатите средновековни артефакти везбата е именно с геометричен характер.“ от горе на долу: 1. Пленени представители на морските народи; 2. Чернофигурна керамика. Тракийска жрица 480–450 г. пр.Хр. от музея в Мюнхен; 3. На тези фрагменти добре се вижда как елементи от татуировките са и върху дрехите на тракийските менади. Между тях се открояват елен, слънчеви символи и зигзагообразни повтарящи се линии.

В книгата си „Българска народна митология“ Иваничка Георгиева пише следното: „Изображенията на елен са разпространени на огромна територия на Евразия още в пещерната живопис. Еленът е една от главните теми на зверилния стил на евразийското изкуство. Маскирането като елен е засвидетелствано още през палеолита в Западна Европа. Еленът е атрибут на Аполон, Артемида и Дионис. Ловна сцена с елени е изобразена върху амфора от Винча, а татуировка на елен – в гръцката вазова живопис, например върху сцената на вахканките, разкъсващи Орфей ... Често се среща в българското средновековие и европейското изкуство от XI–XIV век – до началото на XX в. сред българи, сърби и румънци в новогодишните и пролетните карнавали е засвидетелствувано маскирането с маските на елен. Еленът е семантичен еквивалент и на космическото дърво, като разклонените рога се асоциират с небесното пространство, от където вероятно произхожда и вярата в тяхната свръхестествена сила.“ Мотивът с елен (сур-елен) в българската шевица може да бъде срещнат под формата на елбетици. За този елемент говорят Юлия Боева и Тачо Танев. „Идеята, че Слънцето е елен или е носено от елен, е достигнала до наши дни чрез традиционната словесност. В коледарска песен от Софийско се пее:

Замъчи се Божа майка

от Игнажден до Коледа,

че си роди Боже чедо,

Боже чедо – Сур елена,

Сур елена – златни рога“ Тук можем да видим, че раждането на християнското Боже чедо съвпада с астрономическото „раждане” на „новото слънце” на Коледа – веднага след зимното слънцестоене, по време на което Божа майка се „мъчи”. Сурият елен е зооморфната хипостаза на Слънцето и на Бога-Син, а християнската Бого-родица, раждаща слънце-елен, се оказва тъждествена с фолк-лорната Слънчова майка. Можем да направим връзка и с позлатените (слънчеви) части от изображенията на елени в тракийската култура и да се опитаме да осмислим ролята им – да бъдат знаци за божественост и синовност. Освен всичко можем да обърнем внимание на прилагателното сур, което се свързва със Сурья – името на Слънцето и на Бога-слънце в санскритската традиция. Но и българското название на празника на раждащото се Слънце е от същия корен – Сурва, Сурваки. В Граово той се празнува от мъже с рогати маски и кожени дрехи. А в един от вариантите на думата сурвакар – сурвискар, могат дори да се видят корените сур – слънце, вис – високо и

кар – карам, които може би пряко обясняват целта на празника: „карам Слънцето да се извисява“ – из книгата „Елбетица, кръстато пиле и сур елен“ на Юлия Боева. Изображение елбетица: 1. Елбетица от шопски ръкав с рогато същество, Сур-елен 2. Елбетица с рогати същества в полупосоките. В следващата сравнителна илюстрация са представени мотиви от българските шевици, съпоставени с мотиви от татуировки от идолна пластика и тракийки, изобразени върху чернофигурна керамика от елинистичния период.

Древните елини, които са имали привилегията да станат свидетели на Дионисиевите празници, в които менадите били едни от главните действащи лица, са отнесли със себе си впечатления и ги пресъздали в разкази, от където вероятно произлиза и названието на менадите (от старогръцки: μαινάδες – беснеещи). Поведението на тракийските жени било коренно различно от това на жените в Елада. Трудно можело да се обясни свободата, с която разполагали тракийките. В очите на един грък те били дръзки, дори войнствени. Изключително красиви, но и опасни. Те танцували по време на процесиите с разпуснати коси и сякаш владе39 #100/ 2018

ели стихиите. Природата танцувала заедно с тях, животни кръжели около им, сякаш заедно участвали във велико магично хоро. Феерия от цветове изпъстряла и дрехите и телата им. Както вече споменахме в частта „Праистория“ причината за появяването на татуирането е същата като тази и на везбата. Тя е част от самото раждане на писмеността, закодирана от дълбока древност в татуировки, символиката в декорираната керамика посредством пиктограми, идолна пластика, шевиците по дрехите, изкуството в своето многообразие. Това е средство за комуникация с видимия и невидимия свят. Изразяване на позиция. Нейната полза може да бъде от здравен характер и да има целебни свойства. Може да бъде от защитен характер. Може да работи в посока плодовитост и прочие и прочие – все ползи за битието на човека. Всички споменати аспекти са похвати на образното слово. Това е най-ранната форма на писменост. За науката е добре известно, че човешките възприятия и памет се влияят положително, когато бъдат провокирани чрез картинни образи, цветове и форми. Това което виждаме може да отключва определени реакции и мозъчни импулси към нервната система на целия ни организъм. От дълбока древност е съществувало разбирането, че определени графични символи и изображения могат да играят възпиращ и предпазващ ефект от негативни влияния, идващи от невидимия и видимия свят. Други символи пък могат да показват принадлежност. Когато говорим за шевици, те се вшиват или втъкават на текстилна повърхност. Думата текстил вероятно произлиза от латинската дума textura, която се превежда, като нещо вплетено, вшито, кодирано, вписано. Самата дума има и български прочит, да сложиш текст, да вложиш, да вкараш. В този смисъл българската дума текст е повече от ясна като обяснение каква е същността на шевиците. Вписване – вшиване, сиреч кодиране на образни слово-думи. За любителите на историята не е безизвестено, че писмеността на инките, с която съхранявали информация, се извършвала посредством възли. Кипу или Кхипу (на кечуа – езикът на инките – quipu означава възел) използван като средство за записване на информация. Обикновено кипуто се състои от цветни нишки от козината на лама или алпака, с разположени върху тях възли. Древна предписмена форма на комуникация. И при татуирането, и при бродерията начинът на изобразяване става чрез пробождане на тъканта. Това символизира оплождане, което трябва да произведе резултата, добре познат ни от духовния закон – „Каквото посееш, това 40 #100/ 2018

ще пожънеш.“ Едно от най-големите тайнства за древните траки било оплождането на Земята-майка от Слънчевия бог. Оплождането като проникване в тъканта, сиреч в утроба, където семето на живота ще бъде посято чрез словото, идващо от бащата под формата на генетична информация, ще се зачене и възпроизведе в чудото на живота, взимайки информацията, която му дава тъканта (яйцеклетката в утробата) и ще изяви от невидимия свят във видимия волята на бащата и повелята на майката. Богинята-майка в праисторията често е представяна с татуировки. Тази изобразителна традиция се е запазила и в елинистичната епоха при траките и илирите на балканите. Наколенник от Могиланската могила.

Наколенникът от Могиланската могила е с височина от 46 сантиметра, изработен е от сребро с позлата и е датиран от третата четвърт на IV век преди Христа. Горната част на наколенника е оформена като женско лице с бадемови очи. Челото на жената е покрито с бръшлянов венец. Косата є е предадена в спираловидни къдрици, а на челото се образува хоризонтална плитка. От ушите є висят обеци във форма на птици. Широките ленти по лицето, според специалистите, бележат татуировка. Представен е образът на Великата богиня.

• в следващия брой: Ранно средновековие