Черно и Бяло, 81/2013

#81/2013

Новият стар Китай

СЪДЪРЖАНИЕ Eдна жена на 33. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2 Няма страшно. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 3 Какво е „Зодия петел”?. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 5 Да вземат хубавото от нас и да родят нещо още по-хубаво. . . . . . . 7 Проф. Д-р Румена Георгиева: Целта не е да обезокуражим, а да окуражим децата музиканти . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 10 Арх. Георги Бакалов: Грижата за НДК е грижа на цялото общество. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 12 За монументите и хората. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 16 „Витоша” на режисьора Любомир Младенов е за планината-оазис и за „човекът от Орлов мост” . . . . . . . . . . . . . . 18 По-силно партньорство между Китай и ЕС е от взаимна полза . . 19 По-силните икономически връзки между САЩ и Китай ще улеснят работата на Обама. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 20 Задръжте платежоспособните китайци в страната. . . . . . . . . . . . . . . 22 Китай търси нови конкурентни предимства за износа. . . . . . . . . . . 23 Удвояването на доходите е лесна работа, намаляването на разликата между регионите е нещо различно. . . . . . . . . . . . . . . . . 25 Съвременното изкуство в България: Пърформанс, Аутсайдерско, Дигитално, Еволюционно изкуство.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28 Арт Афиш. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 31 Мексико – пленяващ и загадъчен. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 32 До Ксанти и назад . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37 Кой спестява в България. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40 Циганският град. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43 Не филантропия, а коренни реформи. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 44 Достоевски за руската неприязън към българите: Най-лакейският възможен случай . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 46

19 „Новият стар Китай”: снимка на корицата – Джонатан Кос-Рийд, http://www.flickr.com/photos/jonathankosread/

12

Арх. Георги Бакалов: Грижата за НДК е грижа на цялото общество

8 1 „Витоша” на режисьора Любомир Младенов е за планината-оазис и за „човекът от Орлов мост” Мексико – пленяващ и загадъчен

С партньорството на:

32

Съюз на българските журналисти, www.sbj-bg.eu Сдружение “Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, бул. Евлоги Георгиев 169 GSM 0888 33 65 19, www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорен редактор: Снежана Тодорова Международни връзки: проф. Мими Дичева PR и реклама: Красимир Петков Редактори: Момка Спасова, Росена Иванова Художник: Иво Милчев Предпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков Редколегия: Веселин Сейков, Венцислав Удев, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов, ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013 Николай Пиперов

4

3

Циганският град

Не филантропия, а коренни реформи

44 1

АЛ УРН ИС Ж

ЧЕРНО

ФО Р

и БЯЛО

БЪЛ Г

СКИ АР

3 3 А Н А Н Е Ж А EДН

*

УМ

ПОЗИЦИЯ

Т

призивът на ждународен план бе ме в а ат ин год на на Северна съобщения от началото ви Пилай за международно разследване ситуация е ит им ач зн йна от На Едно ава ната“ ООН за човешките пр и сведения за „плачев ипомни, че е пр върховния комисар на откъслечните, но за съжаление, постоянн я, ни ше ру и на на се извършват сериозн само един провален и един о ит ко Корея. Тя се позова в , ия ет ил яната е омня десет в КНДР. Пилай прип идването на власт на Ким Чен-ун, а пром на спорната ядрена програма на то от но който стои в дъ минала вече година релване на сателит, ст из за ит оп н ле те н призив за съмни евожен и настоятеле туации с тр ва чу се да . а ет та св на си на стра й-високата трибуна е, но и най-малко разбирани“ и осветени -голямото на от ва уч сл се о дк Ря о по ит на една от „най-лош вността и на възможн задълбочено проучване а. Какво знаем ние? В името на обекти кия полуостров, ще се опитаме да йс ет за многочовешките права в св та за живота в северната част на Коре откъслечните сведения успелите на От ти с. ис на у до о не от ва ян жа ив ли еж на пр ие приб единствено благодарен известно и спомена от съпоставим малкото тически затворници, достигнали до света 0 души. В световната организация ли 00 бройните лагери за по че там в момента са затворени над 200 иминална действителност си спомкр а, За се момичето да избягат, се смят ия, мъчения, екзекуции и робски труд. казваше. Наказваше на се ан лв о“ си от на тв из мс за ду и но ор ол „в се гов лкова отдавна, когато на жените да няме и ние. Не бе то о с дълга коса. Това е ясно. със закон разрешиха ет и, мч ен мо ож и е ил се ла Ун по н са Че с къ и време, когато Ким която приФакт е, че там пред носят обувки с високи токове.

33-годишна корейка, своя воля. на да а , но ят ве ри ст то ен ис -ж на по не т ра ходя Но тя не започнала по та мрежа бе разпрост Неотдавна в световна от забавни еротични програми в чужбина.итала да избяга от натрапената оп еме печелвала известно вр е хубаво и умно момиче... Когато обаче , чевръсто я прибрали в родината. би да уж сл но с малко поТя имала съдбата на специализираните севернокорейски друго хубаво момиче, с уверения, че и иц на дн а ру аз зк сът ра , ез та чр бо с ра на `и си до ООН и от там до идружавала разказа Историята `и стига и разказала, като през цялото време пр лагер и превъзпитание. ва ла добра съдба – избяга сметка на семейството `и , което го очак може да зависи от усърдието му да за я е ре ка в Северна Ко нейната постъпка ал, че съдбата на чове е истината. рв вя по би ес дн й ко а ва Т вропейския блок на Ким Чен Ир. Но тослед демократичните промени в източное та ре рт по ед пр е ач пл рлинската стена и След падането на Бе нностната система на обществата. нарувашане на це следват случаите на били болезнени в из и се а ян да ом ай пр ил и П ъп ст ви на ем за призива на На истории, които биха Защо днес почти неха ?! Тези толкова лични и неправдоподобни стави. Те не са просто места за ед ия човешките права в Аз ът за живота в лагерите кой да си го пр ли защо? Защото, когато успелият аз зк те ра ае да е истина. ма истории и зн дори за филм. А дуалността. Там ня зказва, хората казват, че това не може ени листа, а ви ди ин на е ан пв ечу ра пр зел избяга, започне да ги деното си бебе в ... по някакъв начин да се за една майка, която увивала новоро е си чорапи. Това е само част от ва ит Съдете сами. Разказ завивка, като зашила един за друг стар ческите затвори в Северна Корея. ти а ли ил по ав в н по-късно му напр на правата на човека новани неща изнася данни за 23-годише то ие ян то със за ай ос ил – об П е не ви на и не ор а ид ад гов ек кл вс до труд бил не просто когото не е присъщо да Висшият комисар, на в лагер. За него измъчването и робският бил заставен да гледа екзекуцията ещ и младеж, роден и живе е в реда на нещата. Когато на 14 годин че те са сбъркали и затова са били л, ва би то той смятал, че , коментарът му и, никой никога -късно и на своя брат и колко би искал животът му да се промен по а, йк ма та оя св на в. ен, колко е нещастен наказани. Колко е искр 23-годишният младеж иска само да е жибавлявала богатите корейци не зато за и що за а се молела за е била красив няма да научи, шната жена, която лагер в родината си и И разказът за 33-годи а да избяга, била хваната и отведена в итал че успели да се вършва. Когато се оп лкото е възможно пове намери истико е. на ни е за ан ка ир на ек о от тн рт ър ка см етелстват, за да се които искат спешно Затова има гласове, но какво още имат да кажат или да свид яс спасят, за да стане и правосъдие. Мая Димитрова ри до би же мо а , та на

2

КУЛТУРА

Няма страшно Културно-просветното дружество „Св.Св. Кирил и Методий” е патрон на спектакъла “Няма страшно”, с автор Анна Петрова и моноспектакъл на Лина Гладойска-Георгиева. Представлението е реализирано с финансовата помощ на Австрийско-българското дружество с президент д-р Карл Блеха и приятелската подкрепа на Българския културен институт „Дом Витгенщайн”, в лицето на г-н Борислав Петранов.

В

началото на тази година, в камерната зала на дом Витгенщайн, се състоя премиерата на моноспектакъра на Лина Гладийска-Георгиева по пиесата на Анна Петрова „Няма страшно”. Докато съпреживявах заедно с пълната зала вълненията на създателите на спектакъла, си мислех колко често се дразним от дребните недостатъци на хората, които обичаме и как едва когато ги загубим, разбираме колко ни липсват. Трябва ли да помъдряваме чрез болката... Пет жени са свързани с един мъж. Харесвани, презирани, обичани. Техните съдби приличат на нашите. Пиесата на Анна Петрова „Няма страшно” е доказателство, че българската драматургия е търсеща и жива. Силно впечатление прави играта на актрисата Лина Гладийска-Георгиева. Остро характерна, с много нюанси и неочаквани обрати, тя плете тънките нишки, които обединяват петте героини. Без мелодрама и без самосъжаление, изпълнението ѝ ни разсмива и разплаква, замисля и вдъхновява. С невероятна лекота актрисата влиза в образите на възрастна дама и млада рускиня, на любопитна съседка, отчаяна съпруга и жадна за любов циганка. Героините ѝ пеят, правят фитнес, мечтаят за мускулестите тела на популярни футболисти. Както в живота духът и битът са неделими, така и на сцената героините ѝ се борят с низките си страсти, а сърцата им са устремени към високи пориви и мечти. Находчивото решение с плазмения телевизор ни дава усещането, че сме в хола на приятел и той ни доверява тайните си. На финала ни ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

се иска спектакълът да продължава още, за да разкаже и нашите истории. Да пожелаем на представлението дълъг живот и много срещи с хората, които обичат театъра. След края на спектакъла се срещнахме автора и режисьор на пиесата, Анна Петрова и главната актриса, Лина Гладийска-Георгиева, а те любезно ни отговориха на няколко въпроса: ЧиБ: Защо избрахте Лина Гладийска-Георгиева да играе в „Няма страшно”? АП: Познавам я като актриса. Имам ѝ доверие. Написах този текст специално за нея. ЧиБ: Лесно ли се прави моноспектакъл? АП: Психиката на актьора при моноспектаклите е от решаващо значение. За моя радост, Лина вярва в себе си и в тези, с които работи. ЧиБ: Как премина репетицион-

ния период? Имаше ли напрежение и конфликти? АП: Не. Гледахме в една цел. ЧиБ: Обмисляте ли нови проекти заедно? АП: Да. Лина ме провокира за още един съвместен проект. ЧиБ: Моноспектакъл? АП: Не. Но засега ще го пазим в тайна. ЧиБ: Какво искате да кажете с представлението? АП: Надявам се зрителя да изпие полупълната чаша, която животът му предлага, с удоволствие, а не мрънкайки. ЧиБ: Как се чувствате във Виена? АП: След като приех красотата на града, започнах да се вглеждам в лицата на жителите му – те не са по-различни от хората, които срещам другаде. ЧиБ: Г-жо Гладийска – Георгиева, разкажете ни за себе си.

3

ЛГ: Предпочитам да разказвам за другите. Може би затова станах актриса. Още четири – пет годишна, видех ли сцена, започвах да пея и рецитирам, а когато нямаше такава, сама си я импровизирах – на портала между двете стаи вкъщи, върху бюрото в службата на майка

ми, край морето през ваканциите или при баба. На седемнайсет години ме приеха в Театралната академия и под мъдрото и търпеливо ръководство на проф. Надежда Сейкова, поех пътя на професионална актриса. ЧиБ: Защо приехте да участвате

в „Няма страшно”? ЛГ: Много ми хареса. Пиесата беше написана специално за мен от Анна Петрова. ЧиБ: Лесно ли се прави моноспектакъл? ЛГ: Който е играл – знае, а който иска да разбере – да опита. ЧиБ: Беше ли ви страх от провал? ЛГ: Ако „провал” означава липсата на публика и нейните аплодисменти, поздравления и много цветя – да. Беше ме страх, но напразно. ЧиБ: Кой момент беше най-хубав и кой – най-лош по време на репетициите? ЛГ: Началото на репетициите беше най-хубавият. Когато свършиха – най-лошият. ЧиБ: Коя от петте героини ви е най-любима? ЛГ: Ще избегна клишето „всички обичам еднакво”. Определено найлюбима ми е „отчаяната съпруга”. Там положих най-много усилия с гиричките. Бисера Димитрова

4

КУЛТУРА

Какво е „Зодия петел”? Той е български художник-живописец, съчетал сюрреализма, експресионизма и магическия реализъм. Роден през 1958г в Стара Загора, завършва художествена гимназия в Казанлък, а през 1983г „Живопис” във ВТУ „Кирил и Методий“. От млад проявява интерес към духовните учения на Петър Дънов и Рудолф Щайнер. Има много самостоятелни изложби както у нас, така и в чужбина. Негови творби са включени в частни колекции из целия свят, отличен е с редица награди. „Зодия петел” – така се казва последната му изложба, състояла се през месец март на „Шипка 6”. Посветена е на необикновените хора в един рутинен свят – особняците, чудатите хора, носещи в себе си частица от божественото. Нищожни и велики едновременно, напомнящи на Йовкови герои. Съчетания от фотографии и черги. ЧиБ: Защо избрахте именно така да озаглавите изложбата си? ВД: Нарича се „Зодия Петел”, тъй като през последните години прерасна в един голям цикъл от картини. Главният герой е нестандартният човек, чудатият. Това е една реална личност – Димитър Чонов от Стара Загора, който ходи с един петел на рамо. Много богат образ, чрез който могат да бъдат защитавани най-различни авторови тези. ЧиБ: Как се роди идеята за симбиозата между фотография и българска тъкана черга? ВД: Започнах да правя експерименти и да уголемявам тези фотографии, а след това да ги съчетавам така, както си правя картините. В основата на моите картини са българският плет и българската черга. Точно в тези колажи, чергите са правени ръчно. Идеята е да няма нищо индустриално в картините. Всичко да бъде плод на творчество. ЧиБ: Използвате етно мотиви в творбите си. С какво Ви вдъхновява фолклора? ВД: Той е универсална естетика, тъй като тъканите, които се вграждат в бита на българина, са едновременно красиви и прагматични. Идеята ми е чрез универсалността на българския фолклор да правя контакт с всички други страни по света. ЧиБ: Петелът във Вашата изложба символ на какво е? ВД: „Зодия петел” няма нищо общо с китайските зодии. По-скоро е алегория – за тези хора, които чуват Петела. Някои хора чуват петела от страна на своето его, а други откъм духовните послания. ЧиБ: Свързано е с пробуждането? ВД: Да. Искам да покажа този зигзаг между доброто и злото, между любовта и лъжелюбовта. Животът и смъртта като основна тема. Тъй като наскоро изгубихме близък човек – майката на моята съпруга – чието село Раздел, преди много години пробуди в мен ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

Намираме се далеч от света на астрологията. Тук хоризонтите са широки, действията – значими, а фикцията е реалност. И докато се окопитим, наоколо светът се ражда наново с цялото си величие и падение, а творците претворяват всичко, до най-малките детайли. Именно тук, между Небето и Земята, между Доброто и Злото, между Любовта и Лъже-любовта, откриваме Валентин Дончевски. абсолютното влечение именно към тези теми. Реших за себе си, че това е моят път към изкуството. И всъщност част от нейните черги са въплътени в тези картини. ЧиБ: Как по-точно бихте определили стила на картините? Може би една борба между красивото и грозното в българската действителност? ВД: Един художник заявява своята гражданска позиция с картините, които е направил. Самият аз откривам тази социална тема. Все пак са в основата на документалното. ЧиБ: Говорим за социална тема и гражданска позиция. Виждате промяната, която настъпва в момента. Какво смятате? ВД: Смятам, че аз като художник имам гражданска позиция на художник и силно се надявам политиците да имат гражданска позиция на политици. На държавници. В края на краищата трябва да се държим като хора. ЧиБ: В изложбата Ви е заложена темата за различните хора, за нестандартните. Бихте ли обяснили защо хората на изкуството се вдъхновяват от различните. ВД: Една от задачите на изкуството е това , на кое-

5

то хората мимоходом не обръщат внимание, да стане важно. Художникът гледа с очите на човек, който търси интересното, чудатото – това, което може да предизвика въображението. То убягва от погледа на другите. В най-малкото нещо да може да открие разковничето и всеобщия космичен универсал. Като един положителен импулс. ЧиБ: А какво е за Вас красотата? ВД: Рембранд например рисува грозни , стари хора, но с такъв похват, че показва съдържанието. Целта на изкуството е да покаже невидимия свят. Чувствата, които художника умее да улавя, това е красотата. ЧиБ: А мисията на художника? ВД: Удовлетворението. Няколкото секунди радост, която виждам в лицата на хората, както и тези, които са занесли вкъщи част от нещата, които аз правя. ЧиБ: Бъдещи планове? ВД: Искам след изложбата да направя една малка книга. Имам доста рисунки, които са със специфична техника, желанието ми е да ги събера в една книга. Имах и идея за изложба в Брюксел, но покрай тази правителствена криза, не се знае кога ще се осъществи. ЧиБ: Кажете къде смятате, че сте ценен повече – в България или в чужбина? ВД: Нещата, които правя, се приемат добре навсякъде. Съжалявам, че в България няма все още изграден пазар на изкуството. Липсва тази система, която е в другите страни, липсват мениджъри, които да налагат художници на пазара. Има опити, но този проблем не е решен. За съжаление има да се работи още много в тази сфера. ЧиБ: Имате ли други интереси, освен рисуването? ВД: Пиша поезия, издал съм няколко стихосбирки.

6

Интерпретирам с китара, записвам песни. Разтоварвам се по този начин. Интерпретираме по различни джаз теми… ЧиБ: Какъв поглед имате върху образованието на младите творци? ВД: Предимството на младостта е в това, че тя търси новото, има идеи. Всеки сякаш си мисли, че преди е било по-добре – гледам, че нивото пада. Навремето имаше ужасно строги критерии, за да пробиеш по изложби, трябваше да се положат много усилия. Беше успех, ако на национална изложба ти влязат три картини, но това гарантираше, че една картина задължително ще ти бъде откупена. Всяко време си изисква своето… Мисля, че всичко е в реда на нещата. Мога да кажа, че времето сега не е по-лошо от преди. Просто има да научаваме – различни уроци за престоя ни тук, на Земята. За това смятам, че времето винаги е било едно и също. Зависи от избора на човека на кой влак да се качи. Дали ще избере песимизма и самосъжалението или ще избере волята и стремежа, за да осъществи себе си. Да създаде душевен комфорт, пък ако може да даде и на останалите хора, ще бъде още по-хубаво. Всичко се променя в Космоса, само грешките на хората остават едни и същи. ЧиБ: И забравят да се учат от тях… ВД: Важна е борбата с личните демони – това е, което спира човек да осъществи мечтите си. В момента, в който се откажеш от тях и направиш това, което те води по пътя, тогава може да се каже, че си ги победил. И че нищо не може да те спре да осъществиш мечтите си. Мария Караджова

КУЛТУРА 90 години от рождението на Алексаандър Райчев: „Вашето присъствие” – радиоопера

Да вземат хубавото от нас и да родят нещо още по-хубаво „Една голяма любов”

Сценичният дебют на Александър Райчев – син, пианист и композитор, син на именития и изтъкнат български композитор Александър Райчев, е на 11-годишна възраст. Скоро той се превръща в сензация. Неговата артистична кариера го отвежда в Германия. Завършва образованието си при проф. Арие Варди в Хановер, постоянно живее и работи в Хамбург. Разностранните му интереси се проявяват в изнасянето на солови мултимедийни концерти за хамбургския Планетариум, главен гостуващ солист на Българския държавен филхармоничен оркестър /от 2004г/, солист на концерти от Рахманинов, член на различни по състав ансамбли за камерна музика с певци от Хановерската държавна опера и музиканти от Хамбургския симфоничен оркестър, колекция от награди като „Музикант на годината” в България, преподавателска дейност. Гастролира в Германия, Италия, Люксембург, Норвегия, САЩ, Бразилия, Испания, с поредица от концерти с различни надслови „Музиката разказва” и др, редовен гост на фестивал в Япония. „Идеята да опазваме човешкия живот с всички сили, умори и отегчи. Радиооперата създава възможност за да го опазим с нашето присъствие е замисълът на ра- една по-голяма достъпност, експресия и въздействие диооперата „Вашето присъствие” – споделя Алексан- върху слушателя. дър Райчев. Едно от 300-та произведения и 700 детски песни Из „Спомени от петолинието... ”, Ал. Райчев: на Александър Райчев, запис на първата радиоопера „Моята учителка, която и до днес помня, г-жа Ботусъздадена в България „Вашето присъствие”, създаде- шарова, се оказа много интересна жена – напреднина през1968г прозвуча по повод 90-годишнината от чава, с модерни разбирания за обучението на деца в рождението му в залата на Съюза на българските ком- тази възраст. Това, което изигра голяма роля за по-напозитори като ярко вдъхновение на международния татъшното ми музикално оринетиране, е въвеждането фестивал „Софийски музикални седмици”. През из- от нея на „Нотно букварче”, издадено тогава от знамеминалата година на талантливия тонов майстор с ин- нития музикален деец Борис Тричков. В тази книжка тензивна дейност в много сфери на музикалния живот имаше записани леснодостъпни песнички по ноти, беше посветен камерен концерт. научаваше се и петолинието... Направило е естествено Един от състудентите на Александър Райчев от класа впечатление, че музикалното обучение аз усвоявах и на Панчо Владигеров, чл. кор., проф. Васил Казанджи- запомнях лесно и г-жа Ботушарова посъветвала родиев представи радиооперата. През 1981г е концертно- телите ми да ми осигурят по някакъв начин занимато изпълнение на тази творба от Симфоничния ор- ния със специални уроци по музика.... кестър на Българското радио под диригентството на ...Панчо Владигеров /бях на 12 г./ след като ги проВасил Казанджиев в зала „България“. Радиооперата е слуша, главно песните върху текстове на Кирил Хрисъздадена в годината, в която Райчев губи един добър стов, ме помоли да му изсвиря нещо по-простичко. приятел и талантлив съавтор – поета Владимир Ба- Бах написал един „Гавот”. Като го чу той се обърна шев, загинал при нещастен инцидент. Преди смъртта към мен и каза „Ето, това очаквах да ми изпълниш. си Владимир Башев е написал либретото. Това вече е признак, че у теб има талант...” Вл. Башев и Ал. Райчев творят по поръчка на Ра...По това време най-големият ми брат Ромео подио „София“. И либретистът и композиторът нямат стъпи в Музикалната академия и донесе в къщи циникакъв опит в този съвсем рядък музикален жанр и гулка, с която ние с другия ми по-голям брат Виктор за европейската и световна музика. Изграждат го по започнахме да се занимаваме – т.е. мъчехме се да наинтуиция, водени от вътрешното си чувство за худо- лучкваме и да свирим някои мелодии... Г-н Белчев – жествената му специфика. След като творбата ще зву- един прекрасен учител по музика, беше ръководител чи по радиото, в нея отсъстват визуалните театрални на духовия оркестър в Четвърта прогимназия. Той атрибути на операта и публиката ще я възприема чрез хареса моя първи марш „Цар Калоян”, взе нотите и слушане. Въздействието ѝ трябва да разчита само на след няколко дни оркестрира мелодията. След това художествената субстанция на текста и музиката. Спе- съобщи на учениците, че съм написал марш, който ще цификата налага да е монолитна, с преливащи един в изпълняваме. Така в цялата прогимназия се разчу, че друг епизоди – „картини”, да е кратка, за да се вмести един техен съученик – т.е. аз, е написал „Марш за дув ограничените от самата човешка психика възмож- хов оркестър”/1933г/... ности на слушателя да поеме по слухов път, без да се ...В къщи се появи отново Саша Попов и ме помоли, ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

7

ако съм завършил концерта, да му дам партитурата и клавирната партия. Катя Казанджиева, племенница на Дора Габе ми съобщи, че разучава моя концерт, много ѝ допаднал и ще бъде изпълнен със Софийската филхармония, под диригентството на Саша Попов. Концертът беше изпълнен и се прие с овации от публиката. Разговаряхме с Панчо и тогава той ми каза: „Виж какво, да намериш собствен път като композитор и въобще като творец не може да стане преднамерено и с решение. То идва от самосебе си и ти, ако имаш талант, в което не се съмнявам, ще си извоюваш това право – на собствен път и собствен стил.” Владигеров, гениален импровизатор, ми помогна и аз да науча да разкривам тайната на развитието на всяка тема, на всяка музикална мисъл. В един от следващите ни разговори той ми каза: „Ти ми беше подхвърлил нещо за специализация, която ти предлагат. Защо не отидеш в Унгария. Там имам един познат – Золтан Кодай, известен композитор. Ще ти напиша писмо и като отидеш там, той ще те приеме и ще ти помогне. В това не се съмнявам.” Имаше познанства и с други велики личности. Един от тях беше Айнщайн. Чел ми е негови писма. Моите колеги от Унгария , по времето, когато бях там, направо боготворяха Кодай. Всичко, което научих в Унгария, в България нямаше да мога да направя – малка страна, а тогава беше и съвсем изолирана, затворена за световния поток от информация. Когато се обяви първия Преглед на българската музика, Саша Попов предложи да бъде включена и първата ми симфония – оратория „Той не умира”. Вече имаше и хор от самодейци – домакини, адвокати, лекари. На прегледа присъстваха и гости от чужбина – от Германия, Унгария, Австрия, Румъния, Русия. Около моя балет „Хайдушка песен” се вдигна много шум. И до сега си спомням премиерата, която премина при голям успех. В Москва, където цялата опера беше поканена на гастрол с три опери и моя балет, от театъра до хотела безброй млади хора, предимно студенти, ми поднасяха програмата, на която аз се подписвах с особена гордост. Преди заминаването ми за Унгария с Петър Ступел бяхме музикални ръководители на детски предавания в Радио София. Всеки ден трябваше да представяме по една нова песен. И се редувахме – един ден той, един ден – аз. Тогава написах над 500 детски песни. Песничката „Тихо се сипе първият сняг, галено щипе бузките пак…” я написах върху листа с текста, докато се блъскахме един друг в претъпкания трамвай. Нарекох втората си симфония „Новият Прометей” – древноелинският герой-полубог е достатъчно познат, вълнувах се от идеята за Новия Човек, най-вече от героя, който жертва своя живот за щастието на другите Четвърта симфония посветих на новосъздадения ансамбъл „Софийски солисти” и диригента му Васил Казанджиев. След това я изпълни талантливо, като я дирижира наизуст Емил Табаков.” През 1990г Александър Райчев е провъзгласен за член на Белгийската кралска академия, а по-късно – за почетен член на Международната асоциация за музи-

8

ка. Творбите на Ал. Райчев са талантливо пресъздаден образ на съвремие и изживяване, създават отличителна представа за формираната звукова среда в залите, по радиото и телевизията. В „Спомените...”, М. Попова /съставител/ споменава и започва да изяснява проблемите на българските композитори от третото поколение на „два от главните и важни проблема през годините на творчеството му: изкуственото противопоставяне на прословутата „достъпност” и тъй ужасната „елитарност” и соцреализмът – в най-добрия случай като индулгенция чрез задължителното му упоменаване по какъв ли не повод или – в най-благородния, като опит да взриви догматичната му същност. И „академици” и „авангардисти” го вмъкваха в говоренето и писането, т.е. в думите. При нотите въпросът стоеше по-сложно. Поставянето на „защитно” заглавие върху партитурата беше известен и твърде елементарен похват. Затова и бързо се изчерпа. Естествено по това време и процесите в културата ни, колкото и затворена да бе тя, вече надмогваха най-схоластичните разбирания и санкции. Дилемата „талант или правилно политическо отношение” ако не напълно отхвърлена, бе поне омекотена. Друг е въпросът, какви лични взаимоотношения бе създала в най-закостенелия си вид. Личната преценка на Ал. Райчев за таланта, посилен от партийните догми”:.. „ Може музиката на Л. Николов да е за по-ограничен кръг слушатели, но той във всяко свое произведение е бил безупречен като професионалист и музикант”. Дистанцията на времето благоприятства чрез натрупани нови дали дадености, дали условия и знания по-отчетливо да се разберат и звучат творбите. „Моето послание – казва Александър Райчев – освен четирите опери „Мост”, „Вашето присъствие”, „Тревога”, „Хан Аспарух”, „Хайдушка песен”, като „Изворът на белоногата” – премиерата с дир. М. Ангелов и още две творби посветих на моята съпруга, актрисата Милена Райчева, Концерта за оркестър, Соната поема, Концерти за цигулка и песни /над 700/, „Детски албум” за пиано. Моето послание към бъдещите поколения са и моите 6 симфонии. „Литургична симфония” – 6-та симфония посветих на сина ми. Виждам, че мисли по друг начин. Но така е, едни си отиват, други идват. Дано тези, които идват, да вземат хубавото от нас и да родят нещо още по-хубаво.” „Илия Темков, с когото заедно ходихме на училище от първо отделение, и заедно си играехме остава и до днес един от най-добрите възпитатели на музикалната ни аудитория. Той е създател на много начинания, от които най-голямо е „Мартенски музикални дни” в Русе. Само едно ме интересуваше – възприема ли се музиката от слушателите ми. Дали те уважават и почитат моето творчество. Разбира се, имаше и такива, които намираха произведенията ми за модерни и неразбираеми и други, които пък ги възприемаха без резерви. Това ме постави в затруднено положение – да се съмнявам и да обмислям дълго какво да правя. Най-на-

края реших, че сърцето – това е истинският път. Това, което измислях и ме вълнуваше, и ми харесваше, това и написвах. Трябва да се разбере, че националният облик не е спънка за творческата волност. Той я окриля. Освен това националният облик не може да се измери на такт. Националният облик, това е ароматът на характерните особености на българския ритъм и българската мелодика, който трябва да лъха от едно произведение. С този аромат трябва да напоим даденото съдържание, за да го разкрием по-ярко и достъпно до слушателите. Националният израз, близък на народните маси, прави нашето изкуство близко и разбираемо до тях. През своята музикална история човечеството е създало музикален смисъл и музикална логика на музикалното изказване. Майсторство е в техните рамки композиторът да покаже своята оригиналност и да даде нещо ново. За да има истински реалистична стойност една обработена народна песен „трябва да е оплодила в себе си първичната сила и оригиналност на народната песен с творческата индивидуалност на композитора, оформила се под влиянието на времето, в което живее той. Основата за обработката си остава хармоничният език. Смятам, че моето поколение ще остане единствено, което е имало толкова лутания, но наградени действително с богати плодове. За да могат младите да не търсят толкова в неизвестното.” През юбилейната за баща му година, от Германия за Международния фестивал „Софийски музикални седмици”, Александър Райчев – син участва в рубриката „Симфонични вдъхновения”. Като солист на Софийската филхармония с диригент Борян Цанев на красивия Концерт за пиано в си бемол мажор от Моцарт, с формирания и развиващ се изпълнителски стил той създаде незабравимо музикално преживяване на публиката. А с изпълнението си на свежия концерт за пиано /1997/ от Джон Адамс, със Симфоничния оркестър на БНР и диригент Алексей Измерлиев, в програма от съвременни творби пътувал от Германия за този концерт, заплени публиката с очарователното си артистично пресъздаване на различни стилове в музиката. В родната къща на великия български бас Борис Христов, сега Музикален център „Борис Христов”, искрящия, с много жизнена енергия тенор Живко Желев, дарител на музикалния център на името на неговия учител, беше инициатор на концерт-фестивала на изкуствата „Борис Христов”. Този концерт с надслов по популярната песен на Джузепе Ферили „Un amore cosi grande” събра почитателите на въздействащата класическа музика. Всички бяха обгърнати и заредени с излъчената бляскава красота на яркостта на талантливо, с много доброта, изявени чувства от арии от най-известните опери от Верди, Чилеа, Масне, Леонкавало, Лехар, на песни от Лучо Далла и Дж. Ферили и на творби за пиано от Шопен – Ноктюрно №2, Ф. Лист – Любовни мечти, Елдо ди Ладзаро – Китара романа ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

и Григ – Zug Der Zwerge. Равностойната изява на двамата солисти с великолепен, изискан професионализъм, в приятната топла юнска вечер беше незабравимо изживяване. Лекотата на звукоизвличането, на свежата звукова емисия на Живко Желев с израза на всяко чувство възхищаваше публиката. Разказът му преди всяко изпълнение завладяваше с непринудената си артистичност, намери отклик в партията на пианото. С индивидуалното си звучене, в съпровода и в соловата си изява, характерният за Александър Райчев страстен поток от звуци, наситено с много артистичност, сякаш импулсивен замах в цялостна творба, възхити публиката. След концерта бяха прожектирани документални кадри от 24 и 25 май 1989г с участието на ученици на Борис Христов – Петър Даалийски, Мария Стойчева, Антон Керемедчиев и Бойка Василева в присъствието на маестрото и именитата Елена Николай. Разговаряхме с Александър Райчев по телефона, тъй като той веднага замина за Хамбург. АР: Имам над 10 концерта за сезон в Планетариума в Хамбург. Замислил съм концерти с класическа музика и мое творчество със синтезатори и компютри и мултимедия, като се ползват снимки – т.нар. „секвенции” от паметта на компютъра в Планетариума. До сега съчетавам картините с музика в мое изпълнение „на живо” от Дебюси, Шопен, Моцарт. С Живко Желев изнасяме от 11 години концерти в градове в Германия и на кораб, на ексклузивни 5+ звездни ваканционни круизи на лайнери. Разбираме се добре – правим музика. В Хамбург имам частно музикално училище „Pavilion Ependorf “ на името на кваратал в Хамбург, където е училището. ЧиБ: Интересувате ли се какво се случва в България? АР: Интересувам се от България, най-вече за развитието на музиката. А самият Живко Желев сподели: ЖЖ: Сашо е един прекрасен музикант. Допълваме се взаимно. Преди първия ни концерт и след това първото ни пътуване на най-красивия и елегантен, луксозен кораб „МС Европа” от Барбадос до Хамбург, той много бързо научи репертоара, защото е възприемчив, талантлив. А след това, когато пътувахме до Антарктика през януари имаше буря, няколко дни бяхме „на свещ”, молихме се да оживеем. Той си има своите странности, аз – своите, не се бях излъгал, че той е най-подходящия когато ме поканиха за концерти. На корабите са т.нар. „достатъчно богати“. Те знаят, че има класическа музика, че е скъпо нещо. Някои ни познават от концертите ни „на земя”. На едно пътуване изнасяме по два самостоятелни концерта и един общ. Залата за концерти е на 10-ия дек. Вижда се само морето, а местата са престижни. За концерта в дома на моя учител Борис Христов, след като ме поканиха, взех за пример концертите, които прави Сашо. Боряна Статкова

9

КУЛТУРА

Проф. д-р Румена Георгиева:

Целта не е да обезокуражим, а да окуражим децата музиканти

Проф. д-р Румена Георгиевае удостоена с много звания и научни степени от НМА „П. Владигеров”, Georgia State University, НМУ „Л. Пипков, а от 2005г е директор на Симфоничния оркестър на Университетския център в Атланта, където от години преподава цигулка, виола и камерна музика. Изпълнителската ѝ дейност е много интензивна – като артист-оркестрант в оркестъра на БНР от 23-годишна възраст, в турнета с Дамския камерен ансамбъл, Струнен квартет на БНР, Струнен квартет в Нео одио – Солун, концертмайстор на 7 от известните симфонични оркестри в САЩ , до ден днешен с участия в камерни формации, дуа и солови рецитали с пиано в Lake Forest College, Chicago, Georgia State University, Emory University, Spelman College and Reinhardt College, Atlanta. Преподавателската ѝ кариера започва от 1990г в Солун, и продължава в САЩ в Elmhurst College, Chicago. От 2003г вече и в Университетския център в Атланта, като навсякъде внедрява и ползва новаторската „Александър техника“. През 2007г на български език публикува „Метод и методика на цигулковото обучение в началото на ХХІ в”. Разговаряхме с Румена Георгиева при едно от пътуванията ѝ от САЩ до България: ЧиБ: Всяка година ли пътувате концерти през лятото или пиша телското изкуство, така и преподадо България? във връзка с проучванията, които ването в различните епохи се разРГ: Обикновено се връщам в сме задължени всеки семестър да личават. Известен факт е, че бащата България през края на май и юни, правим в Атланта. Това е нашият на В. А. Моцарт, Леополд Моцарт за да мога да слушам фестивала начин да добием впечатление за е бил изключителен педагог за „Софийски музикални седмици”. най-добрите постижения в музи- своето време, но ако преподаваме Ходя на концертите и всеки път калното ни изкуство и в педаго- по неговия учебник днес, няма да се уверявам, че навсякъде по света гическата наука по света. Така на- постигнем голям резултат. Цигулима изключителни музиканти. пример, проучването ми за края на ковото преподаване е комплекс от Аз съм изпълнител по душа, а за академичната 2010 – 11г беше на изкуство и наука. Тази наука се разда преподавам мисля, че трябва да тема „Децата /4-5-годишни/ вир- вива като всички останали. съм и добър изпълнител. Веднъж в туози – изпълнители и тяхното ЧиБ: И този ли Ваш интерес Ви годината правя концерт от творби влияние върху цигулковата педаго- доведе в България да защитите на български композитори, а мои гика и психика“. Многобройните докторат? студенти желаят да ги изпълняват. изследвания показват, че децата РГ: Защитата беше през декемАл. Йосифов ми предостави двата виртуози получават органични из- ври 2008г на тема „Метод и метоси концерта за цигулка и така заин- менения на телата си – поражение дология на цигулковото преподатересовам американската публика. на китките, на гръбначния стълб, ване в началото на ХХІ век”. Част Интересна им е. Интересуват се от на нервната система, като лоша по- от доктората, по-скоро е отракомпозиторите на ХХ век. Афри- следица от свиренето в най-ранна жение на моята дейност като изканските композитори и мои ко- възраст. Пораженията на по-го- пълнител и преподавател. Моите леги и приятели музиканти /цвет- лемите и не толкова талантливи наблюдения започнаха когато бях нокожи/ ми посвещават творби, студенти, са много тежки. Много преподавател в няколко града в както и американския композитор от тях се отказват защото мислят, Гърция, с много от моите ученици Роберт Коен, който е бил в Бъл- че след като едно 8-годишно дете и студенти в Нова консерватория в гария, ми посвети 5 миниатюри свири по-добре от тях, те никога Солун, в Катерини, Кавала, Драма за цигулка и пиано „Пет нощти в няма да постигнат нещо по-добро. и Атина, както и в американските София” с чудесни български рит- Нашата цел не е да обезкуражим, а университети и колежи Elmhurst ми и мелодии. Направих световна да окуражим.

College, Clark Atlanta University, премиера на творбата в залата на Една от важните точки на наше- Spelman College и Morehouse ColАмериканската федерация на му- то изпълнение е интерпретацията lege, а и 20 години в националния зикантите в Атланта на 5 февруари на творбите на различните ком- професионален радиооркестър.

2011г. позитори. Всеки композитор е За създаването на този учебник Не се връщам всяка година в Бъл- отражение на епохата, в която тво- тръгнах от разбирането, че масово гария защото доста често имам ри. Ето защо разглеждаме не само ползваме остаряла методология. ангажименти в САЩ – майстор- живота на композиторите, но и в Като възпитаници на Музикалнаски класове, не само в Атланта, в каква епоха творят. Ние живеем в та академия в София, ние имахме Чарлстън, Чикаго или свиря на определена епоха. Както изпълни- вдъхновение и основа да развием

10

до най-големи предели знанието, което сме придобили, да се дообогати, да добавим нещо ново в процеса на развитие. В България, в Софийското музикално училище, бях ученичка на Райна Манолова, в Музикалната академия – на прочутия Георги Бадев, после завърших майсторски клас на Йехуди Менухин. Той не само беше великолепен музикант, но и имаше невероятен успех в преподаването. Й. Менухин е първият професор, внедрил в преподаването си „Александър техник“, специална техника, която прави хармония между базовата кинестетика на тялото и всеки един активитет – свирене, ходене, тичане. Тази техника се изучава отделно. Много съм му благодарна, че ме насочи към изучаването ѝ в Alexander Technique School в Лондон. Прибавянето на Александър техника в нашата преподавателска дейност, не само прави изпълнението дълголетно, здравословно, но и помага на студентите да менажират свиренето си. Такова изпълнение е различно и много се харесва на публиката. Учениците и студентите, които съм обучила, излизат на сцената, усмихват се, нямат страх, сигурни са, че ще свирят отлично. Значителният труд се превръща в едно радостно преживяване. Кой обича болката, кой обича изключителните усилия, които не довеждат до достатъчно добър резултат от неправилно хващане на цигулката, от постановката?! Аз имах щастието да спася няколко такива талантливи деца и студенти, които завършиха през 2010г докторат за изпълнение в университета „Колумбия“ в Ню Йорк. Няколко от гръцките ми студенти, след като завършиха при мен бакалавър, завършиха магистратура в университета „Къртис“ във Филаделфия. Те продължават щафетата, обясняват защо трябва в ХХІ век да използваме силата на всяка една наука, която може да ни помогне да се запазим здрави, да свирим дълголетно, да изпитваме радост от нашето изпълнение и да привличаме нови, млади хора и публиката да ги слуша. Това е важното. ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

ЧиБ: Как така не могат две чувства да се пресъздадат наведнъж на сцената при този мозъчен контрол? РГ: На сцената изпитваме силни емоции и химичните процесите в тялото са различни. Ние не можем едновременно да сме тъжни и щастливи. Еврейският учен Моше Фелденкрайс – биолог, е доказал, че човек не може да изпита две чувства едновременно. Винаги има доза страх, че най-тежките части от музикалния текст може да не са добре изработени. Вместо да си повтаряш, което увеличава възможността да сгрешиш, ще си преместиш вниманието към друг обект, което автоматично премества и чувството ти към друг обект. И учебникът и докторският ми труд бяха написани на базата на многогодишна изпълнителска и преподавателска дейност. Преподавам цигулка и виола в Atlanta University Center – найголемия център за цветнокожи в света, който е съставен от три институции, Spelman College – за момичета, Morehouse College – за момчета и Clark Atlanta University – смесен университет. Подготвям самостоятелно ученици от гимназията с цел да ги привлека за студенти в майсторски клас и докторат. Всички са цветнокожи, а препопадавателите са от различни националности и аз съм много доволна, че моите колеги са много добре подбрани, независимо дали идват от Индия, от азиатските държави или славянските държави, като мен. Най-добрият ми студент е и математик, избрал е музиката като втора специалност, с изключителни резултати в Александър техниката, които го доведоха до солови изпълнения с университетския оркестър. Тези програми дават възможност за изучаване на различни специалности или избор между специалности и обучение на поразличен тип студенти, които са високо образовани и са прекрасни музиканти, с широки интереси и в другите научни полета. Целта ми е да науча моите студенти да използват всяка наука, която може да е от

полза за нашето изкуство. Мисля и вярвам, че музикантите са граждани на света. Музиката е интернационален език и никога не съм имала предубеждение към нации или раси. Има талантливи, средно талантли и не особено талантливи хора.Такава е човешката природа. Преди да бъдем музиканти, ние сме хора, участниците в ХХ и ХХІ век в нашия политически, ежедневен и професионален живот. ЧиБ: Интересувате ли се от политиката? РГ: Не се интересувам от политика и смятам, че музикалното изкуство се отнася до най-базовата същност на човека. Като музикант, мога да кажа, че съм много заета: преподавам и имам много богата концертна дейност, която изисква много време и усилия. Музикантите не могат да бъдат привличани, „отвличани” към друга сфера, която не е посветена на обогатяването на нашето изкуство или преподаването. Не смятам, че музикантите някога са били изключително активни в политиката и не биха и могли, защото ние градим нашето изкуство върху базата на науката и на абстрактното мислене едновременно и това не би създало един добър политик, който твърдо би стъпил на реалността. Това са мои убеждения. За това не съм се интересувала толкова от политика, колкото дали хората живеят добре. Вярвам, че aко всеки се обърне към развитието, всички можем да изградим едно вискообразовано поколение, чувствителни хора, които искат да направят възможно най-доброто от таланта и способностите си. Имам студенти, които учат със жажда, други, посъветвани и накарани от родителите си, трети продължават по инерция, има и хора, които са положили много труд, но не са талантливи. През годината освен преподавателска дейност, повишавам лично и моите умения, за да ги предам на студентите. Студентите оценяват добрия пример и го следват с благодарност. Боряна Статкова

11

КУЛТУРА

Арх. ГЕОРГИ БАКАЛОВ: Грижата за НДК е грижа на цялото общество Арх. Георги Бакалов е роден в София през 1957г. Председател на „Съюз на архитектите в България“ (САБ) от 2010г. Председател на Форум на архитектите от Черноморския регион (ФАЧР) от 2011г. Съпредседател на Черноморски координационен съвет (ЧКС) между Съвета на деловите среди за Черноморско икономическо сътрудничество (СДС на ЧИС) и ФАЧР от 2012г. Работил в Софпроект, дирекция Генплан на София (1981-1990). Автор на изобретение за изграждане на метро с едно и повече подземни пространства над него в градски условия, реализирано в Дюселдорф (1989г). Главен проектант на значителен брой туристически комплекси, обслужващи и транспортни обекти, Общи устройствени и подробни планове, участвал в интегрирани планове за градско развитие по Европейски програми. Участвал в редица международни форуми, включително и икономически, като експерт и представител на архитектурния бранш. Участник в асоцииране на творческите съюзи в България.

ЧиБ

: В дебатите стана въпрос за визията и функционалността на двореца, в този аспект, какво трябва да се направи според Вас? Необходимо ли е да се променя и реконструира сградата, за да се впише в градската среда? Как трябва де се поддържа? ГБ: Визията на Националния дворец на културата, напълно съответства на функцията, за която е създаден. Двореца е построен през 1981г, послучай 1300г. България за конгресен център. Той е със съответства-

12

щите представителност и респект към националните институции и културни организации, които са негови активни ползватели от десетки години. НДК и околната среда са неразривно свързани. Единството на комплекса е очевидно с едновременното ползване на градските функции – метро, трамвай, автомобил, подземни и наземни паркинги, пешеходни и площадни пространства, търговия и обслужване. НДК се знае не само у нас с многобройните концерти на именити световни изпълнители и е носител на най-големите све-

товни призове с тези си функции. Интериора, всъщност е храм на културата с пластични оформления и дизайн и с многобройните художествени пана, някои от тях с ликовете на именити културни дейци, останали в историята на България. Безпорно, за да може успешно да функционира комплекса е нужен добър менъджмънт, ориентиран към предназначението на комплекса. Конгресния туризъм, по принцип е много печеливш. Необходимо е също усилие на държава и община, ако искаме да има култура у нас. Ако нещо е необходимо да се реконструира, то при всички случаи следва да е подчинено на подобряване на основната функция, за която е създаден комплекса. На конференцията към представянето на „Архитекчъръл уийк“ в НДК, с тема за бъдещето на Двореца, предложих, когато се построят допълнителни сгради в околното пространство с европейски средства, придобитото от експлоатация от тях да служи за културните мероприятия в НДК. Една такава много важна инициатива на Столична община напълно би съответствала на културния ни кмет. ЧиБ: НДК е строен като конгресен и културен център. Добре ли е да се преустроят помещенията за други цели? ГБ: Не виждам причина. Ако нещо трябва да се преустрои, то следва да бъде подчинено на основната функция и допълване в посока на подобряване на акустични качества, вътрешна ориентация и достъп. В НДК, някак си, няма как да се играе голф или да се правят конни състезания. Между впрочем, направи ми впечатление, че от известно време не работят някои от часовниците. Не ми се иска да вярвам, че след смяна на управлението на НДК, времето е спряло. България има нужда от такава сграда. Многобройните културни изяви и световни награди, извоювани в годините, просто трябва да се доразвият. За други градски изяви има не малко места в София. Пълно е с отворени сгради и пространства, където може да има поле за дейности на „специалисти“ на свободния градски дизайн, модерни инсталации, често стигащи до парцалена или с изрезки от вестници псевдоархитектура. Нямам предвид рисуването по стени, при това по фасади с исторически качества. В крайна сметка за всичко има место, стига да не е в противоречие с общия интерес на развитие на обществото и отделни негови групи, било то на професионален или неформален принцип. Случките с бозата по Витошка показа, че е изпуснат момента от Столична община за открит конкурс за идеи, такъв какъвто сега Съюза на архитектите в България организира на тема „София и Витоша и Витоша и София“. Между впрочем, не споделям идеята за организиране на международен конкурс за пространството около НДК, който ще нагнети допълнително напрежение. У нас има немалко способни архитекти и специалисти, при това повечето от тях без работа. Ще дам пример с провала от недовеждане на резултата до край от межЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

дународния конкурс за Вторичния градски център на четвърти километър, до зала „Армеец“. Там върху 600 000кв.м, преди две години се пробваха с идеи, световни имена в архитектурата. Сега се отива в другата крайност. Територията ще се изгражда без архитектурен конкурс. Главния въпрос е как НДК и националната култура в него, на която комплекса е символ, да се издържат. Продажбата на подземните пространства обезкърви до голяма степен възможностите за допълваща доходност на двореца. Спасението е в мениджмънт за самоиздръжка с построяване на нови обеми и функции по европрограмите. Само с обединените усилия на държава и община може да се компенсират грешките от последните години. Това не изключва дарения, спонсори и други, ползвани успешно формули. За културата трябват средства и то много. ЧиБ: Според Вас кой трябва да се грижи и да стопанисва Двореца на културата? Какво мислите за евентуална приватизация на обекта? Какви ще са последствията според Вас, ако премине в частни ръце? ГБ: Според мен сградата трябва да бъде към Министерски съвет. Самото име Национален дворец говори за това. В управлението ѝ е необходимо да участват установените на национално ниво творчески съюзи. Форма може да се намери. Въпрос на воля на управляващите. Творческите съюзи са готови за това. По повод на евентуалната приватизация на НДК, преди година, асоциираните творчески съюзи се противопоставихме най-категорично и Министерския съвет прие решение за включване на НДК в забранителния списък на обектите за приватизация, а вече беше издаден акт за частна държавна собственост. За нас този опит е посегателство върху културата на България. Само искам да отбележа, че предишния ръководител на НДК Христо Друмев е избран за такъв, именно с гласовете на творческите съюзи в България. Това са национално прадставените журналисти, архитекти, писатели, артисти, художници, музикални и танцови дейци, композитори, филмови дейци, ландшафтни архитекти, преводачи, библиотекари и информационни специалисти. Той е организатор също така на „Произведено в България“, именно в тази сграда. Ако тя се приватизира, това ще е удар в сърцето не само на София, но и на страната и пример как държавата би абдикирала от културата, т. е. от националните си интереси. ЧиБ: Чуха се изказвания в дискусията, че е по-лесно е да се построи нова сграда със средства от структурните фондове, отколкото да се реновира НДК. Какво е Вашето мнение? ГБ: Не ми се иска да вярвам, че това отново е опит за провокация, свързан с обработка на мнения и стъпки към приватизация. Оценката на НДК, подготвен за приватизация беше десетократно по-малка от чисто строителната ѝ стойност. При всички случаи, е по-лесно да се построи нова сграда, но на друго място. Тази

13

сграда е много скъпа, тъй като е изградена с изключителни мерки за сигурност и специални конструкции, а и местоположението е носител на главния ефектив. Транспортните възли и подземни пространства са уникални за София и същевременно много скъпи. Спомням си изкопа с дълбочина повече от пет етажа, който беше укрепен с пилот до пилот. Стойността само на един такъв сега надхвърля 50 000лв., а те бяха

14

стотици. На това място имаше и немалко жилищни кооперации, които в сегашните условия не биха могли да бъдат съборени и обезщетени. Металната покривна конструкция също е уникална в световната практика и като изпълнение и като постижение на технологиите за времето си. Но тя в момента не се ревизира, а това е важно за дългосрочността ѝ. Ако някой може да си въобрази, че на същото място може да се построи дру-

га сграда, то това означава, че той няма представа за реалностите. През тези години на прехода достатъчно се нагледахме и наслушахме на разрушители. Учудващо е, че все още има млади хора, които в естествения стремеж за новаторство, се носят на вълната на отрицанието, вместо да надграждат. ЧиБ: Как се решава съдбата на подобни сгради на запад? Имате ли наблюдения?

ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

ГБ: На запад се надгражда и отношението към историята е като към нещо, от което можем само да се учим. Никой не руши. Нещо повече представителните сгради, подобни на НДК са грижа на цялото общество и най-вече на управленците. Културата е визитната картичка на всяка държава. Еми Мариянска

15

КУЛТУРА

ЗА МОНУМЕНТИТЕ И ХОРАТА В галерия „Васка Емануилова“ се проведе публичен дебат на тема „За монументите и хората след 1989г“. В него взеха участие философите проф. Георги Каприев и проф. Димитър Зашев, историка доц. Веселина Вачкова, сценографът и художник Венелин Шурелов, както и скулпторът Илия Иванов и председателят на фондация „Аз обичам България“ Илиян Матеев. Дебатът се фокусира около темата за конфликта между човека и монументите след промените настъпили в страната ни след 1989г. В обсега на разговор са „Света София“ на скулптора Георги Чапкънов и проектът за изграждането на Мемориален комплекс „Васил Левски“ край Свиленград. Една дискусия, поставена в контекста на разположената в галерията експозиция „За монументите и хората. Повод за разговор“. В експозицията бяха включени снимки от архива на мащабния международен проект АТРИУМ (“Архитектура на тоталитарните режими на ХХ век в градското управление”), в който участва Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКH), както и от документалния архив на вестник „24 часа“, личен архив на Никола Михов и др. „За монументите и хората“ не може да се нарече изложба, или поне не в онзи смисъл, който традиционно сме свикнали да влагаме в тази дума. В пространството на галерия „Васка Емануилова“ е предоставена възможност за опознаване на историята на четири от най-обсъжданите в страната ни през новото хилядолетие скулптурни монументи – една история, която продължава да бъде дописвана чрез стотиците коментари (често анонимни) във виртуалното пространство, множеството репортажи в електронните медии, десетките публикации в печатните издания. От друга страна са разкрити и фрагменти от разговорите – монологични вопли за тези монументи, отекнали/заглъхнали в общественото пространство през последното десетилетие. Тъкмо по тази причина „За монументите и хората“ би могло да се определи като разказ за конфликта между съвременния индивид и скулптурните ваяния на творците. Още в средата на миналия век американският писател Доналд Бартелми отбелязва находчиво, че всяка, дори неугледна малка четвъртокласна декласирана европейска страна е покрита навсякъде с паметници и човек не може да свие на ъгъла, без да се удари в някоя петметрова бронзова статуя. Всъщност този феномен на „опаметняването“ на средата, която населява европеецът, разкрива ярко проявеното отношение към миналото. Миналото – онзи предхождащ насто-

16

ящето наратив, който се афишира като неотделима част от бъдещето; необходим конструкт на времето и мисълта, осигуряващ устоите на европейската цивилизация. В това отношение българските градове и в частност София не са изключение от общия пейзаж на континента – профилът им е прорязан от силуетите на скулптурни монументи, често мислени като своеобразни репери на истината и морала. Монументите разкрасяват не само града, а самото минало и историята, като оживяват една представа за великолепието на дадена епоха, за силата или гениалността на някоя личност, за някакво уникално по рода си събитие. В романтичните представи на ХІХ и ХХ век тези градски „реликви“ често се определят като исторически документ, като средство за нравственоназидателно поучение, универсален вектор на субективни емоции. Включените в настоящата експозиция монументи обаче разкриват и една нова тяхна черта, а именно – живи монументи, които продължават да участват активно в новия ден, но не просто като творчески прояви, пораждащи поклоннически туризъм и фотографска маниакалност, а като пулсиращи части, носещи белезите на днешния социален ред. От друга страна, представените четири монумента разкриват различни, специфични конфликти между тези жалони на паметта и човека в съвременната културна ситуация на глобалното село. През последното десетилетие паметникът на Съветската армия се обособи като един от най-оживените топоси в града. Своеобразно място за срещи на множество млади хора – пространството около паметника, а и самият паметник се превърна в „беседка“ за разговори, каране на ролери, скейтборд състезания и др. Монументът, като идеологическо послание на тоталитарната мисъл, сякаш остава чужд на съвременния индивид, поел първата си глътка въздух след 1989г. Вероятно тъкмо по тази причина се появява и стремежът за превръщането (съзнато или несъзнато) на тази отдалечена „другост“ в нова – близка на глобалния човек родност. А този процес на трансформация бе заявен категорично чрез „изрисуването“ на паметника и преобразяването на „социалистическия човек“ в герой от съвременен американски филм – акция, която породи неистово, но бързо заглъхнало обществено брожение. Още преди този акт, части от монумента често бяха предефинирани в смислово отношение – като например появата през 2010г на надписа „Тайната вечеря“ върху южната плоскост на паметника.

Монументалната композиция „1300 години България“ е свидетелство за втори вид проблем, който може да бъде дефиниран като феномен на невидимостта. Макар този монумент на паметта да е замислен като припомнящ многовековната история на българския род, при това натоварена с „нормативната идеологическа мисъл“ на вождовете на Българската комунистическа партия, скулптурата се радва на положително внимание единствено в деня на своето тържествено откриване на 20 октомври 1981г, когато другарят Тодор Живков радостно прерязва лентата в присъствието не само на видни политически дейци, но и на висши духовници. Разиграният водевил бързо отшумява, а кратките срокове на изпълнение на монументалната композиция (8 месеца) се оказват пагубни за конструкцията. Скулптурата започва да се разпада пред очите на „отговорния“ социалистически човек. След навлизането в периода на Преход в последното десетилетие на ХХ век, никой не предприема действия за консервацията и реставрацията на паметника, който вече се е превърнал в руина. Проблемът е потопен в десетки „дебати“, които преминават под надслов „Какво да се прави?“ А паметникът се дави в обществените крамоли – времето отмива безвъзвратно силуета му. Третият основен проблем, който разкрива монументалната скулптура на Света София в центъра на столицата, е този за новата иконоборска криза в съвременния свят и в частност в България. Борбата с образите, която разтърсва обществото на Византия през VІІІ – ІХ век, сякаш най-адекватно отразява конфликта между скулптурното ваяние на Георги Чапкънов и духовенството. Дали това е Света София, чиято памет се отбелязва на 17 септември заедно с тази на нейните дъщери – Вяра, Надежда и Любов, или това е Премъдростта Божия, или алегоричен образ на града? Дали това е езически паметник или християнски символ са все въпроси, които обособиха като проблем извисената женска фигура с „развята“ дреха. От друга страна, трябва да се отбележи, че този монумент е изграден сякаш за да заличи един спомен. Става дума за издигалата се на същото място 24-метрова скулптура на Владимир Илич Ленин, която през 1991г по иконоборски маниер е демонтирана. Това своеобразно наслояване на смисли и подмени всъщност като че ли изостря проблема с търсенето на отговора на въпроса: Какво представлява тази скулптура? Проблемът за проекта като такъв прозира в Света София, но още по-ясно се изявява в четвъртия, включен в експозицията обект – монументалния комплекс „Васил Левски”. Но ако при скулптурното решение на Георги Чапкънов сме свидетели на една непрозрачна процедура по избора на проект с конкретни художествени качества, издигнат с обществени средства в обществено пространство, то в проекта за монументалния комплекс край Свиленград, посветен на Апостола на свободата, се проявява друг нюанс. Проектът за издигането на комплекса е частна инициатива. Той ще бъде изграден с частни средства върху терен, който е дарен от община Свиленград, след гласуване на решеЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

нието от Общинския съвет. След провеждането на вътрешен конкурс на сдружение „Аз обичам България“ е направен избор на проектно решение с конкретни художествени качества – решение за издигането на монумент на историческа личност. Кои са регулаторните механизми, които могат да окажат контрол върху подобна частна инициатива? Кои са правните лостове, които да налагат определени естетически рамки, без да бъдат ограничени човешките права и свободи? Все въпроси, чиито отговори са изключително сложни и сякаш нееднозначни. Тъкмо тези проблеми, тяхното експониране и поставянето им като предложение за разговор разкрива „За монументите и хората“. Пламен Петров

17

КУЛТУРА

„Витоша” на режисьора Любомир Младенов е за планината-оазис и за „Човекът от Орлов мост” „Витоша” е филм за планината-оазис, разположена в покрайнините на София; филм за планината, която прави хората свободни, но също и филм за планината-ценност, без която животът в столицата би бил съвсем различен. Народният парк Витоша е в опасна близост до непрекъснатото разширяване на столицата и това е причина статутът му на защитена зона да бъде застрашен от тайни споразумения между олигарси и управляващи политици. „Идеята за филм за Витоша ми дойде именно като провокация към собствените ми стереотипи – признава режисьорът Любомир Младенов. – Просто в един хубав момент повярвах, че там е различно, че хората, които тачат и обитават Витоша са различни, и че това за мен ще е необикновена

18

среща. Същевременно протестите в подкрепа на парка, които започнаха преди около 3 години (тогава започнахме и снимките), ми се сториха важни, макар да се събираха по 30 души и никой да не очакваше, че ще се стигне до Орлов мост от лятото на 2012.” Дългият път на този филм дава шанс на малкия му екип (авторът на идеята – Иван Попйорданов, режисьорът и монтажист Любомир Младенов, операторът Орлин Руевски и продуцентите Галина Тонева и Кирил Кирилов) да стане едно цяло с героите му, да позволи на витошкия вятър да влезе във филма – вятърът, завихрен от именно тези герои, оказали се част от гражданското общество, готово да затвори Орлов мост с телата си. В чувствителния документален разказ на Любомир Младенов, Ви-

тоша е представена като символ, като място от основно значение в ценностната система на хора като Тома Белев (изпълнителен директор на парка от 2000 до 2012 година), като младите природозащитници, като председателя на Българската асоциация за алтернативен туризъм Любомир Попйорданов, чиито усилия са насочени в една, единствена посока – да опазят планината от безумната приватизация, да я съхранят „дива”, а не застроена. „Иска ми се да вярвам, че „Витоша” е филм за пробуждането на гражданското общество в България. Това със сигурност не е специализиран еко-филм, предназначен за суровоядци – споделя още Любомир Младенов. – Както вече казах, зад казуса със ски зона „Алеко” •продължава на стр.27

КИТАЙСКОТО ЧУДО

По-силно партньорство между Китай и ЕС е от взаимна полза По-силното и по-близко партчерна дупка, със сигурност ще ньорство между Китай и Европовлече икономическото възпейския съюз би могло да бъде становяване на Европа и дори от огромна полза за мъчително ще застраши инерцията на свеборещия се със своя хроничен товния икономически растеж. дълг европейски регион, както и Бидейки един от ключовите за усилията, полагани в световен партньори на Европа и отгомащаб, за започване на по-енерворен член на международнагично възстановяване на световта общност, Пекин е напълно ната икономика. наясно, че в съвременния икоКитайският премиер Уън Дзяномически глобализиран свят бао посети Брюксел, за да присправянето с дълга не е работа съства на годишната среща с само на Европа. лидерите на ЕС, като и двете Спазвайки обещанието си, страни би трябвало да възприеКитай ще продължи да играе мат срещата като уникална възположителна роля за успокояможност за уреждане на търговването на тревогите за европейските спорове и работят заедно ския дълг, чрез разширяването за активизирането на всестранна своя принос към МеждунаМинистър на Китай – Wikimediacommons ното си сътрудничество. родния валутен фонд, закупуПрез последните десет години, заедно с осъществя- ването на европейски облигации и увеличаването на ването на чести контакти между държавните си ръко- инвестициите си в региона. водства и растящия обмен между народите във всички В същото време, и двете страни не могат да си позвосфери на живота, Китай и страните от ЕС подготвиха лят тяхното взаимноизгодно сътрудничество да бъде почвата за забележително разширяване на търговско- подкопано от търговски спорове, каквито обичайно то си сътрудничество. се случват при почти всички двустранни търговски Сега ЕС се е превърнал във водещ търговски парт- партньорства по света. ньор на Китай и е неговият най-голям експортен паТе също трябва да работят заедно в противопоставязар. Като се обърнем към статистиката, ще видим, че нето на всички форми на търговски протекционизъм през миналата година двустранната търговия между и да вземат мерки тези спорове да не ескалират в разКитай и ЕС, сравнена с тази отпреди 10 години, на- рушителни търговски войни. расна четирикратно, като достигна 567.2 милиарда Затова, най-добрата реална възможност както за Кищатски долара. тай, така и за ЕС, е да разрешават търговските спорове За Китай, този регионален блок е и ключов достав- помежду си чрез откровени преговори, включително чик на технологии, както и важен източник на чуждес- неотдавнашните твърдения за дъмпинг на китайските транни инвестиции. соларни продукти, като срещата на високо равнище Тази бързо растяща търговия обаче вече понесе си- между Китай и ЕС представлява ценна платформа лен удар, поради усилващите се дългови проблеми в това да се случи. региона, които започнаха в Гърция преди почти три Окуражаващо е, че германският канцлер Ангела години. Меркел заяви в понеделник, че всички страни-членки Скорошното изкупуване на облигации на European на ЕС искат да решат въпроса за слънчевите панели Central Bank, както и одобрения от германския съд чрез политически диалог. Европейски механизъм за стабилност (ЕМС) са все След като световната икономика се надява да види още далеч от това да внесат успокоение по въпроса за насоки за бъдещето в един от най-критичните моменшироко разпространените страхове за окончателното ти в историята, от най-голям интерес е както за Китай, разпадане на блока, а да не говорим за покачване на така и за страните-членки на ЕС, да се справят адекдоверието на пазара в бъдещо енергично икономиче- ватно с различията си и да се обединят, за да укрепят ско възраждане на региона в дългосрочен план. такова партньорство, което носи полза и за двете страАко не бъдат предприети по-нататъшни съществени ни. действия, надвисналият дългов проблем, като огромна КИА „Синхуа“ ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

19

Барак Обама

По-силните икономически връзки между САЩ и Китай ще улеснят работата на Обама Както се очакваше, в годишната си реч „За състоянието на съюза“ президентът на САЩ Барак Обама наблегна на това как да бъде стимулиран ръста на най-голямата икономика в света, който може би е най-големият единичен проблем по време на целия му мандат. Както вече стана ясно от резултатите от първия мандат на президента, овладяването на проблемите в американския фискален, финансов и икономически сектор е много по-лесно на думи, отколкото чрез действия. Чрез изграждането на по-силни икономически връзки с Китай в следващите четири години обаче, шансовете му да изпълни успешно своите обещания към нацията ще нараснат.

20

Логиката тук е проста и ясна, тъй като САЩ и Китай са толкова икономически обвързани една с друга страни, че икономическото благоденствие на която и да е от двете неизбежно ще се отрази и на другата. Тъй като и двете са вторият по големина търговски партньор на другата страна, нито една от двете икономики не може да остане непокътната, ако другата е в дълбока криза. Докато насърчаването на растежа е приоритет и за двете страни, силните и здравословни двустранни икономически отношения ще направят тази задача по-лесна, като икономическите им връзки последните десетилетия доказват това.

Очевидно е, че успехът на втория мандат на Обама до голяма степен ще зависи от темпа на икономическия растеж, за който вече допринесе все по-разрастващата се търговия с Китай. Докато САЩ изпревари Европейския съюз и се превърна в найголемия експортен пазар на Китай през 2012г, Китай е сред най-бързо развиващите се пазари за износ на САЩ през последното десетилетие и полага постоянни усилия да купува повече американски стоки. Това са добри новини за Обама, чиято търговска програма включва удвояване на американския износ през следващите пет години и създаване на два милиона работни места.

Уън Дзябао

Според проучване на Американско-китайския бизнес съвет (USCBC), евтините и качествени стоки, внасяни от Китай, държат потребителските цени в САЩ на сравнително ниско ниво и увеличиха покупателната способност на американските семейства, стимулирайки по този начин нетния растеж на американската икономика. Вместо да обвиняват другите за високата безработица в САЩ, някои американски политици трябва да признаят факта, че засилената търговия с Китай всъщност спомогна за създаването на работни места в САЩ. Същото проучване на USCBC показва, че между 2001г и 2010г са били създадени три милиона американски работни места в резултат ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

на увеличаването на американския износ към Китай. Освен това, продължаващата промяна на модела на растеж на китайската икономика и многократното обещание за по-голямо отваряне на пазара на страната откриват нови възможности за двустранно сътрудничество в нови области като чистата енергия – също приоритет в икономическата програма на Обама. Бидейки другата облагодетелствана страна в двустранните икономически връзки и най-голям чуждестранен притежател на американски държавен дълг, Китай държи огромен дял в икономическата мощ на Съединените щати – най-големият експортен пазар на Китай и бързо развиваща се дести-

нация за китайски инвестиции в чужбина. В този смисъл, възстановяването на американската икономика е не само желание на Обама и неговите американски събратя, но също така е и в интерес на Китай и на света като цяло. От години Китай се стреми активно към по-силно икономическо партньорство със САЩ и продължава да бъде отдаден на тази кауза. В същото време Обама и неговата първа администрация осъзнаха значението на икономическите отношения между САЩ и Китай, и предприеха стъпки за задълбочаване на тези връзки. Но създаването на устойчив модел на силни и здравословни икономически отношения между двете страни изисква много повече усилия. За тази цел, американските политици трябва да избягват поставянето на различни прегради, например търговския протекционизъм, ксенофобията срещу инвестициите, подстрекаването към валутна война и манталитета от времето на Студената война, които прозират от скорошното решение на Вашингтон да наложи санкции на китайски фирми. САЩ трябва също така да се откажат от навика да обвиняват другите за собствените си грешки и да действат по по-отговорен начин, за да разрешат своите финансови и фискални неволи. И нещо, което е по-важно – Вашингтон трябва да гледа в дългосрочен план на своите икономически връзки с Китай и да стои далеч от клопката да измени на толкова важни взаимоотношения с цел краткосрочни политически ползи. Просперитетът на света, включително на Китай и САЩ, изисква по-силни връзки между двете найголеми икономики. Поради това, надграждането на положените усилия и още по-нататъшното развитие на тези отношения ще бъде мъдър избор за Обама за изпълнението на неговата програма по време на втория му мандат. Ян Цинчуан

21

Задръжте платежоспособните китайци в страната Снимка: Джонатан Кос-Рийд, http://www.flickr.com/photos/jonathankosread/

По време на празниците за Китайската Лунна Нова година, бутиците в Европа бяха препълнени с китайски купувачи, които разграбваха стоките, по-евтини тук, отколкото у дома. Нормотворците в Китай реагираха бавно на нарастващата платежоспособност на китайските потребители. Според публикации в медиите, през 2012г китайците са изхарчили в чужбина приблизително 85 милиарда щатски долара, като сериозна част от парите са отишли за луксозни стоки като часовници, чанти, бижута и дрехи. Степента на растежа на пазара за луксозни стоки в Китай обаче спадна от 30% през 2011г до едва 7% през 2012г, според оценките на Bain Capital, една от водещите световни фирми за дялови инвестиции, която смята също така, че през същия период разходите на китайските потребители в чужбина са нараснали с 31%. Разходите на китайските потребители за луксозни стоки ще продължават да растат, дори и не в страната, твърди консултантската компания McKinsey. Към 2015г Китай ще държи една трета от световния пазар за луксозни стоки, чиято обща стойност тогава ще възлиза на 175 милиарда щатски долара, докато през

22

2012г, когато пазарът за луксозни стоки възлезе на 145 милиарда щатски долара, делът на Китай бе 27%, съобщи McKinsey. Това са числа, които не може да бъдат пренебрегнати от нито едно правителство. Търговските обекти по целия свят, включително универсалните магазини в Банкок и безмитните магазини на летището във Ванкувър, наемат повече продавачи говорещи китайски език, и превеждат на китайски рекламните си табели. В Китай обаче не е намерено решение за това, как да задържат купувачите в страната. Китай налага 60% данък върху стоките от висок клас. Мнозина вярват, че такива данъци правят луксозните стоки твърде скъпи и карат купувачите да харчат парите си далеч от универсалните магазини в Китай. Около юни 2011г се появи дебат, когато говорител на китайското Министерство на търговията заяви, че производителите на луксозни стоки биха могли да очакват намаляване на митата за внос. По-късно Министерството на финансите съобщи на своя уебсайт, че вносните мита всъщност трябва да бъдат увеличени, за да бъдат защитени обществените интереси. Подобно на министерствата, в обществото има различни виждания за митата. Опонентите на намаляването на митата се безпокоят, че съкращаването на митата ще доведе до загуба на данъчни приходи от държавата и ще застраши местния бизнес, докато привържениците смятат, че това намаляване ще създаде по-голямо търсене, водещо до по-голям внос и в крайна сметка до повече данъчни приходи. Мнозина твърдят също, че намаляването на данъците може да увеличи съществуващата в страната пропаст в разликата в благосъстоянието, тъй като намаляване на данъците върху луксозните стоки е изгодно само за богатите и за притежателите на маркови стоки. Онези, които поддържат намаляването на данъците, казват, че ако хората така или иначе купуват продуктите, задържането на купувачите в страната ще създаде повече работни места и ще генерира повече приходи от данъци и наеми. Въпреки че потребителите искат намаляване на данъците, тази мярка сама по себе си не би могла да реши проблемите на страната, свързани с вътрешното потребление. Китай трябва да развие свои собствени марки, за да съперничи на чуждестранните продукти и да захранва пазара със собствени стоки. КИА „Синхуа“

Китай търси нови конкурентни предимства за износа Стоките с етикет „Произведено в Китай“ отдавна господстват на световния пазар, но нарастващите разходи отслабват атрактивността на китайските цени и затвърждават решимостта на страната да създава „нови конкурентни предимства“, казват анализатори. Призиви за създаване на нови конкурентни предимства в областта на технологиите, марките, качеството и услугите се появиха в доклада за работата на правителството, изнесен от премиера Уън Дзябао на текущата годишна сесия

на Националния народен конгрес, парламента на Китай. В правителствения доклад се казва, че Китай трябва да повиши качеството и рентабилността на външната търговия, а не просто да увеличи обема на външната търговия. Вместо да разчита единствено на предимства като разходи и цени, страната трябва още да повиши цялостните си конкурентни предимства. Анализатори твърдят, че всичко това е знак за промяна в експортната политика на Китай, като на-

деждите са да се изнасят повече висококачествени стоки и такива с по-голям марж на печалбата. Промяната е и навременен отговор на драматичните промени както на вътрешния, така и на външния пазар. Данните сочат, че през февруари износът на Китай е скочил с 20.6% на годишна база, далеч надхвърляйки очакванията на анализаторите за едноцифрен растеж, тъй като компаниите спряха работа по време на Пролетния фестивал, който тази година се падна точно Снимка: Таро Тайлър, http://www.flickr.com/photos/tjt195/

ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

23

тогава. Министърът на търговията Чън Дъмин също обяви миналата седмица, че обемът на износа на страната през 2012г се очаква да заеме 11% от общия световен обем. Увеличаването на общия обем на износа и очевидната тенденция към възстановяване през февруари обаче, не дават представа за цялостната ситуация. Годишният Източно-китайски панаир, основен барометър за състоянието на търговията в Китай, приключи в Шанхай преди седмица. Броят на чуждестранните клиенти и сделки са спаднали съответно с 5.3% и 9.9% на годишна база. Уан Тингъ, президент на търговска компания в източната китайска провинция Джъдзян, отдава затрудненията в търговията на слабото външно търсене и на спада в конкурентноспособността на китайските стоки по отношение на цената. Той каза, че месечният доход на средностатистическия текстилен работник в Джъдзян е около 600 щатски долара, четири пъти по-голям от този на работник в Камбоджа. Цай Хунбин, директор на Училището по мениджмънт Гуанхуа към Пекинския университет, заяви, че през последното десетилетие износът на Китай е нараснал със среден годишен темп над 20%, което отразява конкурентноспособността на китайската промишленост, но уточнява, че тази конкурентноспособност избледнява бързо. Това се доказва от факта, че през

24

миналата година износът е нараснал само с 6.2%, добави той. През втората половина на 2012г Генералната митническа администрация направи проучване сред 2,000 експортни фирми. То установи, че поръчките на 50% от компаниите са намалели, а общите производствени разходи на 70% от тях са се увеличили спрямо първото полугодие. Джан Сяодзи, икономист в Центъра за изследване на развитието към Държавния съвет, заяви, че факторът „разход“ като основа за конкурентноспособността на китайския износ все повече избледнява и компаниите трябва да създават нови конкурентни предимства чрез технологии, оборудване и маркетинг. Външната търговия на Китай ще продължи да изпитва трудности през 2013г, като вялото търсене в чужбина, количественото облекчаване на валутата и търговския протекционизъм поставят бариери, предупреди Министерството на търговията. Цай Хунбин предупреди, че износът може да намалее, ако компаниите не успеят да повишат своята конкурентноспособност в областта на технологиите и иновациите и да произвеждат стоки с по-висока добавена стойност. Министерството на търговията прие насърчаването на новите конкурентни предимства за приоритет. Специфичните мерки включват интернационализацията на стратегически нововъзникващи

индустрии, създаването на мрежи за продажби в чужбина и подкрепа на фирмите за създаване на марки и изграждане на научноизследователски и развойни центрове. В крайбрежната провинция Дзянсу, която е база за износ, някои компании жънат плодовете от усилията си за създаване на нови конкурентни предимства. Поръчките за облекла, които бяха насочени към държави от Югоизточна Азия, предлагащи по-ниски производствени разходи, се върнаха обратно, тъй като китайските работници превъзхождат своите колеги от Югоизточна Азия по умения и работни стандарти. По време пресконференция наскоро Ли Инин, виден икономист, заяви, че Китай трябва да ускори модернизацията на индустрията, за да продава по-висококачествени стоки, както и да даде тласък на преструктурирането на икономиката си, за да управлява заплахите за китайския износ, предизвикани от обезценяването на чуждестранните валути. Китайската икономика в момента променя своя баланс, като се планира растежът да бъде движен не от търговията и инвестициите, а от вътрешното потребление. Въпреки това, търговията ще продължи да играе важна роля за икономиката на Китай. Миналата година министърът на търговията Чън заяви, че над 80 милиона работници са били заети в сектора на външната търговия на Китай, като над 60% от тях са били от селските райони. Стабилният износ е от съществено значение за подкрепа на растежа и заетостта, както и за балансиране развитието на градските и селските райони и поддържане на вътрешното потребление. Все пак, Ли Цинюн, икономист от Пекинския университет, твърди, че Китай вече не трябва да преследва прекалено високи цели за износ, като добави, че големият търговски излишък няма да помогне на усилията на Китай да стимулира вътрешното потребление. Моу Сю

Удвояването на доходите е лесна работа, намаляването на разликата между регионите е нещо различно Законодателите, присъстващи на провеждащата се годишна законодателна сесия, обсъждат едно от найголемите предизвикателства за Китай: преодоляването на съществуващата разлика в благосъстоянието между регионите на страната. Според законодателите от изостаналите региони, удвояването на средния доход е лесна работа, но стесняването на разликата в благосъстоянието е нещо съвсем различно. Сиа Цинфън, кмет на град Тунжън, от югозападната китайска провинция Гуейджоу, смята, че неговата провинция е най-слабото звено в стремежа на Китай до 2020г да изгради умерено проспериращо общество. Общият БВП на Гуейджоу през 2012г е 680.2 милиарда юана – най-ниският от всички 31 региона със статут на провинции. През 2011г, жителите от градовете на провинцията имаха годишен доход на глава от населението 16,495 юана, докато, жителите от селските региони имаха нетен доход едва по 4,145 юана. През 2012г жителите от китайските градове имаха годишен доход на глава от населението 24,565 юана, докато жителите от селските региони имаха нетен доход по 7,917 юана, показват официални статистически данни. „Едва когато Гуейджоу изпълни мечтата си да се отърве от бедността, Китай може да постигне своята мечта за обновление“, заяви Сиа. Уан Чан, директор на Бюрото за промишленост и информация на севернокитайската провинция Хъбей и депутат в Националния народен конгрес, призова правителството да положи всички усилия за премахване на разликата в благосъстоянието. В хъбейския град Баодин има 1.38 милиона души в девет бедни окръга, които се мъчат да свържат двата края. През 2011г, домакинствата с най-ниските доходи в града имаха доход на глава от населението само по 4,742 юана. В Пекин това число беше 8,880 юана. Когато през 1978г Китай започна своята икономическа реформа и отварянето си към света, дохода на жителите от градовете на глава от населението беше само по 343 юана. Даването на възможност на някои хора първи да забогатеят и след това да помагат на другите за постигането на общо благоденствие, бе смятано за приЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

Снимка: Чи Кинг, http://www.flickr.com/photos/davelau/

ложима стратегия за Китай, която да измъкне хората от бедността. Когато обаче в средата на януари 2000г Китай оповести своя първи официален индекс „богати-бедни“, той показа не много розова картина на това, което страната трябва да направи, за да преодолее разликата в благосъстоянието. Данни от Националното статистическо бюро показват, че през 2012г, Джини коефициента на страната е достигнал 0.474, и е по-висок от предупредителното ниво от 0.4, установено от Организацията на обединените нации. Индексът постепенно е намалял, след като през 2008г достигна върхова точка от 0.491, през 2009г спадна до 0.49, през 2010г – до 0.481 и през 2011г – до 0.477, заяви шефът на НСБ Ма Дзянтан. Ду Ин, заместник-началник на Националната комисия за развитие и реформи, обаче заяви, че несъответствието в благосъстоянието между китайските региони е много голямо. През 2000г средният БВП на глава от населението по източното крайбрежие на Китай беше със 7,200 юана повече от този в западните вътрешни региони. Миналата година, заяви Ду, разликата се разшири до

25

Снимка: Джонатан Кос-Рийд, http://www.flickr.com/photos/jonathankosread/

26,000 юана. ЗНАЧИМА ПРОМЯНА На своя 18-ти Национален конгрес, който се проведе в средата на ноември, Китайската комунистическа партия (ККП) обяви плановете си до 2020г да бъдат удвоени спрямо 2010г и БВП, и доходите на глава от населението както в града, така и на село. Тъй като остават само осем години за постигането на тази цел, законодателите от изостаналите региони се надпреварват да дават предложения пред Държавния съвет или правителството на Китай за премахването на бедността. Жон Миан, заместник-губернатор на югозападната китайска провинция Съчуан, възрази срещу използването на средните данни като мярка за оценяване подобряването на стандарта на живот на хората – „Повишаването на средните доходи не означава непременно значително подобряване качеството на живот в изостаналите региони“, заяви Жон. Той призова Държавния съвет да отпусне повече пари на изостаналите региони и да намали регионалните различия, свързани с обществената инфраструктура и услугите. Ма Юфън, кмет на Баодин заяви, че не смята целта за 2020г като твърде отдалечен мост, по който да се премине. „В използването на средните стойности като мярка ние не виждаме значителен проблем, що се касае до изпълнението на целта за удвояване на дохо-

26

дите. Действителното предизвикателство за нас представлява крайно бедното население. Да помогнем на нуждаещите се е въпрос на коректност и справедливост“, заяви депутатът. „Монолитните макро-управленски политики, които не вземат предвид регионалните различия, ще поставят бедните региони в неравностойно положение,“ заяви Уан Хайлин, депутат и директор на Комисията за икономика и информация на провинция Съчуан. „Държавният съвет трябва да създаде специфични стимули за подпомагане развитието на изостаналите региони,“ заяви Уан. В началото на февруари, Държавният съвет издаде насоки за реформата за преразпределение на доходите, но подробностите по прилагането им все още не са оповестени. Описвайки регионалните различия като въпрос, който е от съществено значение за цялостното здравословно състояние и ефективност на китайската икономика, Ду заяви, че подпомагането на изостаналите вътрешни региони ще създаде благоприятни производства и ще помогне за намаляването на различията. „Един по-ефективен начин е да се улесни свободното движение на производствените фактори между вътрешността и източното крайбрежие, с цел по-координираното развитие“, заяви Ду. Чън Юндзие и Джан Яо

КУЛТУРА

•продължава от стр.18 прозира по-сериозен конфликт. „Витоша” е филм за всеки, който има самочувствието на гражданин.” Галина Тонева и Кирил Кирилов от „Гала филм” разказват, че шансът да има такъв документален поглед, фокусиран около дефицитни събития в България, каквито са тези на Орлов мост от лятото на 2012, е толкова малък, че почти не им се вярва, че продукцията наистина се е случила. „Неслучайно Българският хелзинкски комитет направи „Човекът от Орлов мост” Герой на 2012 година – споделят продуцентите. – За нас филмът е важен с това, че показва на обикновените хора как могат да отстояват правата си, че те са важните, че правителствата и общините съществуват, за да осигуряват на гражданите условия за добър жи-

вот в тяхната държава. Както казва един от героите на филма – да се държим като граждани, които знаят своите права по конституция – това е демокрацията!” Филмът е важен, защото смисълът, на който се е посветил, е именно искрата на чистата любов към природата, която разпалва пожарът „Орлов мост” и цялото движение на млади хора към промяна в обществото ни. Самият Любомир Младенов признава, че за него „Витоша е остров, разположен в столица. Много малко хора си дават сметка какъв лукс е това. Не става дума само за красивия пейзаж или че можеш да караш ски съвсем наблизо. Въпросът е, че в тоя криво застроен, мръсен и с малки изключения не особено уютен, макар и любим наш роден град София, има едно място, което остава празно. Не в смисъл на пусто,

а на непретоварено с въжделенията и безчинствата на хората. Витоша си стои там, надвесена над нас, каквато си е била винаги. Такава трябва и да остане.” Любомир Младенов е роден на 7 януари 1972г в Свищов. Завършва художествената гимназия в София. След неуспешно кандидатстване в Художествената академия, почти на шега опитва късмета си в НАТФИЗ и е приет да учи Филмова и телевизионна режисура в класа на Георги Дюлгеров. През този период снима четири късометражни филма, които участват на фестивали в Анже, Киев, Клермон-Феран, Котбус, Мюнхен. Завършва НАТФИЗ през 1997г и известно време работи като оператор и монтажист на филми за армията. След това реализира и четири пиеси като театрален сценограф; работи като режисъор и телевизионен оператор, автор е на музикални клипове. В продължение на четири години, снима документален филм за Театрална работилница Сфумато, чиято премиера е през 2005г. А през 2006 се завръща на територията на киното с късометражните си проекти „34” и „Картинг”, представени в предишни издания на СФФ. Пълнометражният му игрален дебют „Ловен парк” (2009) е удостоен с наградата „Златен витяз”. Светлана Дамянова

ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

27

КУЛТУРА

Съвременното изкуство в България: ПЪРФОРМАНС, АУТСАЙДЕРСКО, ДИГИТАЛНО, ЕВОЛЮЦИОННО ИЗКУСТВО. Дали българската публика е вече узряла за съвременното изкуство? Събрали сме се няколко седмици след Международната пърформанс вечер, организирана в УАСГ и малко преди откриването на изложба Outsider Art в галерия Байер, Стара Загора, с Даниел Нечев и Илина Консулова. Той е докторант в СУ „Св. Климент Охридски, завършил магистратура по „Педагогика и семиотика на изобразителното изкуство“. Тя е бакалавър в същия университет по „Изобразително изкуство“ Двамата се занимават както с теориката в съвременното изкуство, така и с практическата му част – творейки самостоятелно и участвайки в различни артистични колаборации. Според тях можем да обобщим интересите им и творческите им изяви в областта на новите медии и дигитални изкуства: видео, софтуер и гейм арт, приложението им в образователната система и теория на изкуството и дигиталната култура. Говорим си с тях за съвременното изкуство в България и неговите различни, непознати и неизследвани форми и прояви. Даниел Нечев: Пърформанса е доста позната артистична форма на изкуство и се експлоатира от 60-те години на миналия век, независимо че тепърва навлиза в България. Той минава за нещо много авангардно, но съвесем не е така. В България доста хора го правят, но няма гласност. Едно от мероприятията, в които може да се гледат пърформанси е фестивалът „Underground“. Неговият бивш организатор почина и сега мисля, че с Underground се занимава Йово Панчев. С две думи – има фестивал, има много хора, които го правят, но не е популярно, а стои в тесни среди. Илина Консулова: Sofia Contemporary също правят пърформанси постоянно, в рамките на фестивала Водната кула също се случват такива неща, но публиката е ограничена, това е моята мисъл. ДН: Ако хванеш някой живущ от квартала и го заведеш на някоя традиционна изложба, ще каже – „Страшно“, но ако го заведеш на пърформанс, ще те погледне странно и ще пита: „Какво е това?“ ИК: Може би причините за непопулярността на перформънса като форма на изкуство в България са няколко – първото е че публиката не ни е възпитана, а второто е, че тя не е свикнала да реагира на случващото се около нея. Вие питате какви реакции

28

е имало по време на Международната пърформанс вечер, състояла се в УАСГ. Реакциите често са нелепи и детински. С една дума – българска работа. Хората не са онази ангажирана публика, която може да се види по видеохрониките на пърформанси изнасяни в Западна Европа и САЩ. Нашата публика не е свикнала да се ангажира, тя все още стои и не реагира по време на акта. Дори да е запозната с пърформанса и да го гледа, тя все още го възприема, като нещо, което се случва извън нея, нещо, което трябва да наблюдава, да съзерцава, а не такова, в което тя самата участва. ДН: В пърформанса публиката трябва да знае, че тя във всеки един момент може да бъде въвлечена в изпълнението, да стане част от него, понеже е в непосредствен контакт с изпълнителите. Това е цялата идея на този похват в изкуството – изпълняваш го за първи и последен път на живо, без предварителни репетиции; то е уникално, сред хората и ти кореспондираш с тях, за да им покажеш своята собствена естетика и философия. А в България... ИК: Хората не искат... Искат, но не чак толкова. ДН: Идва им като някаква екзотика и гледат отдалече, държат да има дистанция, а от дистанция се гледа са класическа традиционна изложба. ЧиБ: Може би е така понеже сме свикнали на класиката и не сме възпитани за новото, което отдавна вече е остаряло. ИК: Това е най-голямата ни болка. ЧиБ: Значи можем да обобщим, че пърформанса като форма на изкуство се развива в България, но в строго затворен кръг, а широката публика не познава и не разбира смисъла и естетиката му. ДН: Да, може да се каже – много хора се занимават с това и правят хубави неща, но масовата публика, не го разбира и то не е достъпно за нея. Получава се така, че пърформанса е за вътрешна консумация, за пред приятели и съмишленици. ИК: А другата болка е, че показано и пред хора, които имат понятие и художествено образование, също може да не се възприеме добре. На Международната вечер на пърформанса, наши приятели и колеги, дойдоха, гледаха, но реагираха по същия начин, както и останала част от публиката. Оказва се, че на теория са учили, за да си вземат изпитите, те знаят – да,

такова нещо съществува, но... когато го видят Международна перформанс вечер „Измиване на ръцете“ в действителност, не знаят как да реагират, даже смятам, че са се почувствали неловко. Това говори за ниска художествена култура и неразбиране на похватите в съвременното изкуство. ЧиБ: Има ли хора от артистичните среди, които реагират адекватно, когато гледат едно такова изпълнение? ДН: Да в художествените среди има, правят се такива изпълнения, гледат се и се оценяват. Голяма част от тези хора са възпитаници на академията. Общо взето, по-старото поколение не реагира много адекватно, но има хора, като нас, които го възприемат и развиват. ЧиБ: Може би според тях това не е изкуство. ДН: Да, но пък има артисти, които се занимават предимно с перформанс. В нашата специалност този похват се изучава в курса „Неконвенционални форми“. Което е парадокс – няма такъв термин, той е измислен в началото на ‚90-те, има го само в България и се отнася за всичко, технологиите и компютрите са неизменна част от което е извън рамките на традиционното. живота им. Всичко е похват когато става въпрос за ИК: Да не говорим, че то е изключително изкуство. От 80-те години, когато Apple създават разпространено и конвенционално. В западна първия графичен интерфейс, вече всичко е образ Европа и САЩ се организират специализирани и е глупаво, че не го използваме. Не мога просто изложби и съзтезания само за инсталации и анализи да загърбя пренасищането от изображения и да на пърформанси, станало е направо комерсиално. продължавам с моливите. Все едно да кажеш, че обикновенния видео клип по ИК: Нека обаче да направим разликата. Дигиталтелевизията е неконвенционална форма. Това, с което но изкуство ли е това, да направим една рисунка на се занимава Даниел – дигиталното изкуство също Photoshop или ретуш на фотографии. Не, това отново е конвенционално за останалия свят. То е станало е симулация, мимезис на класическата естетика. нормална форма на себеизява навсякъде, влязло е в Това е същността на изследването и изкуството, за естетическите и филосовски категории, описано е от което Даниел говори. Той не иска старата естетика, изкуствоведите и е разбрано, но не и при нас. изградена с нови средства, а новата позната ни от ЧиБ: Разкажете ни за него. Г-н Нечев, какво електронните игри: суровите цветове, ръбатостта, предствалява вашето дигитално изкуство, с каква пикселите, това всъщност е компютърният език и проблематика се занимава? Как решихте да се неговите похвати. Това е начина, по който нещата занимавате с него? изглеждат на монитора. А ние, хората винаги правим ДН: Прецених, че това трябва да е моето изку- една и съща грешка – искаме с подобрения в софтуера ство поради няколко причини. Едната от тях е че аз да наподобим класическата красота и естетика. Това съм израстнал с него, с видео игрите. Аз попивам обаче не е идеята на дигиталното изкуство. Сега много от естетиката на електронните игри и осмислям и хора правят старите познати неща, но с различно преценявам как те могат да се използват в изкуството. подобрено седство, без да разглеждат възможностите Правя разграничение – трябва да се разбере медията на средата. Защо да рисуваш във Photoshop с четка, и нейната естетиката, след като изходиш от нея наподобяваща маслени бои, като можеш да го да я използваш, а не да употребяваш клишета, да направиш с истински. Това не е същостта на Digital симулираш или да наподобяваш нещо. Идеята е да го arts. използваш по хитър начин, да разбереш принципа. ДН: Едно е да мислиш в контекста на тази специфичМожем да започнем анализа с най-простите неща – от на среда, да я изследваш и да се опитваш да извлечеш какво е изградено изображението, какво предствалява специфичните и характерни нейни черти, да се пиксела и какво седи зад екрана и как може да пригодиш към нея, а съвсем различно е да я използваш експериментираш с него. Всички традиционни като средство, за да наподобяваш класиката. форми на изкуство, като започнем от платното и ЧиБ: Вече няколко години в НХА се организира четката, са много по-далечни за младите, отколкото Digital Art Fest, но според мен голяма част от нещапикселните изображения на компютъра. Намирам та там са имитиращи и познати. Проектирането на традиционните похвати на изкуство за вече остарели, цветове и звуци лично за мен не е ново и не ни казва втълпени, според дори мен не се разбират, а са просто нищо различно. присвоени, докато младите на практика дишат чрез ИК: Лично аз съм била на две издания на фестивала. ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

29

„CS 1:6 – Return to me, and I will return to you...(Malachi 3:7)”, автор Даниел Нечев

за дигиталните изкуства, програмата сама по себе си и продуктът, който произтича от нея не се занимават пряко с философията и естетиката на Digital arts, но слава богу че го има и че тези млади хора правят различни неща и дълбаят към същината на проблемите. Това е пътя. Лошото е че експлоатира дадената техника максимално, без да се видоизменя. Хората не разбират защо се правят тези неща, не мислят за философската страна на Има хора, които се „CS 1:6 – Sin is lawlessness (1 John 3:4)”, автор Даниел Нечев опитват, правят интересни инсталации, работят в тази непозната част от изкуството в България, но все още сме много изостанали и креативност липсва. ДН: Просто хората не се потапят в средата. Наскоро открих една двойка, мъж и жена. Те правят синтентичен перформанс. Използват бъговете на графичния интерфейс на програмите. Синтентичният им перформанс представлява видео клипове, в които те проектират собствени 3D аватари. Двойката със странно и дълго име (представляващо огромен ред от 0 и 1, който аз не тази част от изкуството. Трябва да се изчете повече мога да запомня) заснема падания на аватарите си. литература и да се навлезе по-дълбоко в естетиката. В тези падания на 3D изображенията се забелязват ЧиБ: Трудно можем да наваксаме 50г застой, затостранности, произтичащи от бъговете на програмите ва и не можем да разберем докрай съвременното из– части от аватарите прозират, фигурите проникват куство като понятие и да го възприемем в чистия му една в друга, доста неестествени неща, които в реални вид. Изкуството е не само познаване на стиловете, ситуации не можат да се случат, но те са забелязали представителите и произведенията от дадена епоха, това в особеностите на софтуера и са го използвали опознаване на галериите и колекционерската стойност в собственото си изкуство. Влезли са в средата, на платната, но и много четене на изследователска анализирали са я и са я претворили. Видяли са някаква литература и вникване в действителността и реалната характерна черта на средата и са я експлоатирали. среда, която създава изкуството. Също така ние трябва Това е същността на дигиталното изкуство. да се стремим към разбиране на емоционалната и В академията има магистърска програма свързана философска настройка на поколенията, които творят с дигиталните изкуства, в която студентите се дадено изкуство. Само по себе си едно произведение занимават и с изучаването на една графична програма, е наразбираемо, ако не познаваме средата, която го е преобразуваща аналогов сигнал в цифров. С нейна създала, твореца и личната провокация и философия, помощ се изпълняват перформанси, които по своята която задвижва творческия му процес. същност са еднакви. Ще дам обикновен пример – пляскаш с ръце и лампата светва или удряш по масата Андриана Коцева и лампата светва. Това по скоро е способ, средство снимки Личен архив

30

Т

азгодишния май месец е изпълнен с празнично настроение посредством големите християнски празници Великден и Гергьовден, много почивни дни и лятно горещо време. И след пролетното почистване и раззеленилата се природа, в момента столицата ни е едно прекрасно място за разходки – тиха и спокойна. И освен парковете и градинките в София, ние от списание Черно и Бяло, ви каним да посетите и някои от изложбите в столичните галерии: 1. „Изход“, Слав Бакалов – живопис, галерия „Ракурси“, 08.05 – 25.05.2013г; 2. „Превъплъщенията на хартията“ – Международен хартиен арт фест, галерия „Академия“, 09.05 – 20.05.2013г.

2. За втори път Национална художествена академия е поканена да участва в Международния хартиен арт фест, организиран от Фондация „Аматерас“. Студенти и преподаватели от различни специалности на НХА – „Сценография“, „Текстил – изкуство и дизайн“, „Плакат и визуална комуникация“, „Книга и печатна графика“, „Скулптура“, „Живопис“, „Графика“ и „Мода“ ще представят свои произведения на изложбата „Превъплъщенията на хартията“ в галерия „Академия“. Творбите са създадени специално за това престижно международно арт събитие. Хартията е изключително вълнуващ материал, който носи в себе си духовно послание и художествена провокация, затова интереса на студентите към този проект е толкова голям. С творчески ентусиазъм и умения участниците успяват да използват хартията като изключително комуникативен и експресивен материал. В изложбата могат да се видят триизмерни модели на всички букви от славянската азбука (специалност „Плакат и визуална комуникация“), пластики, вдъхновени от Ренесансовата епоха и изработени основно от хартия (специалност „Мода“), творби, инсталации от всички участващи специалности. Хартията е изключително вълнуващ материал, който носи в себе си духовно послание и художествена провокация, затова интереса на студентите към този проект е голям. ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

1. Усилието да бъдеш себе си или нуждата от едно фенерче, голямо колкото една малка светулка... Слав Бакалов е енергичен, остроумен, неспокоен, шеметен дух, обсебен от идеи, визии, невероятности – той рисува, пише, дразни се, сглобява, извайва, дере, млати, стреля, плаче, стене, пак рисува, моделира... Създава дървени пластики, в платната му цъкат часовници с механичен механизъм, в еврейската му кръв кипи и българска руйна течност, патриот и космополит, душа готова да създава, душа готова да руши... Луд бе и лупингът, чрез който този майстор на анимацията, увековечен с наградата „Златна палма” от Кан, се превъртя и кацна завинаги в майсторията на живописта, на пастела, на протобългарския терен от козли и голи баири големи като цици... Но и на Слав му прилича понякога да стои стаен в градското здрачаване или да съзерцава с часове пламъците на селското слънце. Той няма заблуди, нито спрямо разстреляния Христос, нито към възкръсналия Дявол. Затова тази изложба Слав Бакалов е нарекъл Изход. Защо ли? Защото вече знае къде е Изхода... При толкова излишна енергия Слав не може отново да не посегне към забранения плод. Към еретичното. Той самият е ерес, несъгласие и протест. Той самият е носач на своята тежка непоносимост към посредствеността, сред която продължава диша, защото тя е изпълнила околната ни среда. Но Слав не само не се предава, но и в новите си картини продължава да упорства в усилието си да бъде себе си. Продължавай, приятелю, продължавай да осветяваш светостта на дарбата си, за която не ти трябва прожектор, а само едно фенерче, голямо колкото една малка светулка. Бъди!

31

АТЛАС

МЕКСИКО – пленяващ и загадъчен Мексико остава в сърцата на хората, които са го посетили. На едни – заради величествените археологически свидетелства на миналото му или заради загадките, на които засега науката не дава отговор. На други – заради църквите му или красивите градове. На трети – заради тръпката, че наблизо може да избухне вулкан, заради изисканите световно известни курорти или заради пикантната кухня. Или просто заради страхотните хора – весели, кипящи от енергия, танцуващи по площадите, пазарите, корабите, ресторантите, танцуващи навсякъде. Необикновени хора с южна кръв – просто мексиканци! Пристигнахме в гр. Мексико. Огромен град с повече от 22 мил. души население, Съществува като град и дори като столица на ацтеките от 1325г под името Теночтитлан. Разположен е на 2240м н.в. всред планини и вулкани. Близостта на това място до двата океана е благоприятствало развитието на търговията и затова тук веднага израства град, който става все по-голям. Когато през 1821г Мексико постига независимост от испанската корона и през 1824г се обявява за република, гр. Мексико става столица. И въпреки че езерото, над което е построен градът, отдавна е пресушено, мястото не е подходящо за строежи. Сградите потъват бавно в земята. Видяхме такива, които са потънали с 2м. Опитват се да спрат този процес с бетонни инжекции, но засега неуспешно. Град Мексико е не само огромен, но и интересен с многото си паметници – скулптури и барелефи по улиците, с 244-те си музея, с картинните си галерии, с парковете, с мариачите, с Пирамидата на Кукулкан в Чичен Ица.

32

Астрономическата обсерватория в Чичен Ица.

индианските танци по улиците, с подлютените такос и царевица и още много други неща. Ние обаче само за един ден разгледахме Националния дворец със стенописите на Диего Ривера, най-големия катедрален храм в Мексико, парка на Чапултепек със замъка, картинната галерия с личната колекция на Карлос Слим, базиликата на Девата от Гуаделупе. И най-вече – антропологическия музей, един от най-големите и най-богати такива музеи в света. Това беше първия ни сблъсък с индианската култура и изкуство. Разбира се разгледахме и построения през 1487г храмов комплекс с Голямата пирамида в рамките на гр. Мексико. Този комплекс е бил действащ при идването на испанците. Те са построили църква непосредствено до него. Всъщност така наречените мексикански пирамиди не са пирамиди, а са съвкупности от няколко пресечени четиристенни пирамиди една върху друга. На втория ден се отправихме на 48км на север от гр. Мексико, където се намира Теотиуакан (град на боговете), изоставен около 700 -750г. Бил е опожарен. Счита се, че е напуснат поради жестока суша. Строежът му е започнат още I в. пр.н.е., но учените не са стигнали до единно мнение по въпроса за това кой го е строил. По някое време той е бил населяван от тотонаките и толтеките. По време на разцвета си градът е бил с 200 хилядно население и е имал голямо религиозно и политическо влияние в почти цяла Централна Америка. Заема голяма площ. Религиозните и жилищни сгради са разположени около булевард с ширина 40м и дължина 2,3км, наречен от ацтеките, които никога не са живели в него, „Пътят на мъртвите”. В единия му край е пирамидата на Слънцето, строена през II в., а в другия – тази на Луната, строена от I в. пр.н.е. до IV в. Наблизо са и пирамидата на Кетцалкоатъл (пернатата змия), още няколко пирамиди и жилищни сгради. Ето ни вече в Теотиуакан пред пирамидата на Слънцето. И... Ами бяхме изненадани, много изненадани!

Тази пирамида е огромно съоръжение, изградено от камъни с големина колкото футболна топка – някои малко по-големи, други – малко по-малки, но всички абсолютно необработени и слепени с хоросан. Бяхме виждали пирамидите в Гиза и тази тук ни учуди. Особено като ни казаха, че вътре няма никакви помещения – само пръст, пясък, камъни. Най-отгоре на пирамидата е имало дървена постройка, но не е оцеляла. Размерите на основата на пирамидата са почти като на Хеопсовата пирамида, а височината ѝ е два пъти помалка. Пирамидата на Луната е посветена на богинята на водата. Многократно е била разширявана, като старата пирамида е оставала вътре в новопостроената. Сега е втора по големина. Пирамидата на Кетцалкоатъл е трета по големина. По нея има множество изображения на пернатата змия и на други богове. В комплекса има и дворци, и жилища на обикновени хора. Конфигурацията на трите основни пирамиди тук е почти идентична с тази на трите пирамиди в Гиза, а значи и на тази на трите най-ярки звезди на съзвездието Орион. Това едва ли е случайно съвпадение. Вероятно има пренесено знание от Египет тук или обратно. Всъщност за египетските пирамиди и досега не е ясно как и от кого са построени – изисква се високо техническо ниво на строителите и особено на архитектите. Тук няма съмнение, че са ги строили индианците. Не е ясно само как са налучкали размерите на основата на пирамидата на Слънцето да съвпадат с тези на Хеопсовата. Същото се отнася и за конфигурацията на трите най-големи пирамиди. Или някой им е казал къде да строят, или е имало остатъци от стари пирамиди, върху които те са издигнали своите. По-вероятно е второто. Още повече, че ниско, близо до основата има вградени изгладени каменни блокове. При това обработката им не би могла да бъде изпълнена с каменни сечива, с каквито са разполагали индианците. Такива блокове има разхвърляни и около пирамидата. Нещо любопитно – тези пирамиди не са ориентирани точно север-юг, а с отклонение на изток малко повече от 15 градуса. Дали пък това не са били допотопни съоръжения, ориентирани по старото положение на северния полюс – някъде около Гренландия? И още нещо. В Теотиуакан има малка сграда, наречена „слюдената пирамида”. Ние не можахме да я разгледаме, защото ни заваля силен дъжд. Тя не е пирамида. В нея има малко помещение с канал за оттичане на течност. Стените на това помещение са облицовани със слюда, донесена от 200-300км. Каква е тази сграда и защо е било необходимо да се изолира със слюда? За разлика от египетските пирамиди, на които и досега не е ясно предназначението, за мексиканските пирамиди е известно. Те са храмове. Храмове, в които богослужението не се извършва вътре, а отвън и върху пирамидата, където индианците извършвали човешки жертвоприношения за умилостивяване на боговете. На следващия ден отидохме в Тула, намираща се близо до гр. Мексико. След упадъка на Теотиуакан около 700г започва възходът на толтеките. Град Толан (така се е наричал тогава) е станал столица на толтекската ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

империя около 1050г. Според преданието той бил основан от Кетцалкоатъл, почитан от тях като бог на Венера. Толан е бил по-малък от Теотиуакан и по площ, и по население. От града са запазени 3 пирамиди и останки от дворец. Най-голямата пирамида е реставрирана. Върху нея има няколко колони с барелефи. Четири от тях са стилизирани човешки фигури, наречени от археолозите атланти. Те са с височина около 4.5м. Имат високи шапки на главите си и държат нещо в ръцете си, което има размер и вид на инструмент или оръжие. Облеклата им също са много странни. Изобщо нямат вид на индианци. Ако скулпторът е бил индианец, кого е видял, за да създаде тези фигури? Основата на пирамидата е украсена с барелефи на ягуари, орли и змии, които разкъсват човешки сърца. Но жертвоприношенията били само на змии и птици. Толтеките били най-артистични измежду всички индианци. През XII в. започва упадъкът им. Толан е бил разрушен от ацтеките. Толтеките са се оттеглили на юг и са се смесили с маите. Видяхме и Монте Албан – столицата на сапотеките. Намира се на 9км от гр. Оахака, столица на едноименен щат. Сапотеките създават една от най-ранните индиански цивилизации – още около 1500г пр.н.е. Те са населявали голямата плодородна равнина под Монте Албан и са най-добрите земеделци сред индианците. Поради зачестили нападения от други индианци, те са създали този град върху един от околните хълмове, за да се отбраняват по-лесно. Буквално са отрязали върха на хълма и са направили на 400 м над нивото на долината голяма площадка 300 м на 200 м, на която са построили своите пирамиди-храмове и жилища. Тази цивилизация просъществувала от около V в. пр.н.е. до малко след XI в. До VI в. градът е в апогея си. После постепенно запада и е изоставен. В Монте Албан, в пластовете от пр.н.е. са открити много плочи с барелефи на голи мъже в необичайно изкривени пози. Счита се, че изобразяват пленници, които са били измъчвани и принасяни в жертва на боговете. Такива барелефи видяхме в местния музей. Посетихме и още един град на сапотеките – Митла. Основан е от около началото на нашата ера до към III в. Когато Монте Албан е загубил своето значение на главен град, тогава Митла става най-важния град на сапотеките за цялата долина. Архитектурата му е в традицията на Монте Албан, но сградите са украсени с каменни орнаменти като дантели. Сега науката приема, че Америка е била заселена още преди 50 хил. години през провлака, който е бил на мястото на сегашния Берингов проток. Има още много хипотези – че първите американци са дошли от Африка, Индия, Шумер, Акад, Египет, Вавилон, Китай, Шри Ланка или др. И все пак кои са олмеките? Въпросните каменни глави имат широки в основата си носове и едри устни. Този факт насочва към африканската хипотеза за произхода им. Но пък тези глави са изобразени с каски. Кога и къде ги е видял скулптурът им? А как са пренесени тези многотонни каменни блокове от местонахождението им на хиляди километри до мястото на изработката, като индианците не позна-

33

Индиански танц пред катедралата в гр. Мексико.

Пирамидата на Слънцето в Теотиуакан.

Тулум -град на маите на брега на Карибско море.

34

ват колелото и не използват животинска тяга? След Ла Вента вече започнахме да разглеждаме археологически обекти от културата на маите. Те са живели в южната част на Мексико и в съседните му страни. Сега има около 6 мил. души мая, от които 800 хил. живеят в Мексико. Появили са се в началото на нашата ера в югозападно Мексико. Погрешно се носи славата им на миролюбиви. Тъй като ацтеките са известни като най-добри воини, просто това качество на маите не се е подчертавало. Те са известни като най-умни, с най-големи постижения сред индианците в математиката и астрономията. Почитали са гърбавите, кривогледите и сакатите като отличени от боговете. Затова родителите, които искали да дадат добър старт на детето си, са му закачали тежка топка на главата, висяща между очите му. По този начин с голяма вероятност то ставало кривогледо. Моделирали са и черепите. Целта била да станат продълговати. Жреците са се осакатявали сами. Маите също правят човешки жертвоприношения – дори и на млади жени, които били хвърляни живи в кладенец. Главният бог е Кукулкан, което е превод на ацтекското Кетцалкоатъл, т.е. пернатата змия. През X в. маите се съсредоточават на полуостров Юкатан и създават силни градове-държави. Маите са изградили в Чолула най-голямата пирамида в света със страна на основата с дължина 440м. Посетихме и Паленке, Ушмал, Чичен Ица и Тулум. Паленке е най-добре запазения архитектурен комплекс на маите. Намира се в щата Чиапас в тропическа гора. От 1987г е включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Открит е в средата на XVIII в. в джунглата. Заемал е голяма площ. Сега е разкрита само малка част от него. Разцветът му е бил през VII в. Строежът му е започнат още през I в. пр.н.е. Около 800г е изоставен. Тук камъните за градеж на пирамидите са подбирани по-гладки. Най-интересен обект в Паленке е така нареченият храм на надписите. Този храм представлява пирамида с размери на основата 60м на 42,5м и с височина 27,20м. Предполага се, че е построена през 675г. Външно тя не привлича погледа с нищо, освен че е най-голямата в комплекса. Но през 1952г откриват, че от най-горната площадка на пирамидата във вътрешността ѝ се спуска стълба, достигаща чак до основата ѝ. Там са намерили саркофаг с тленните останки на Пакал Велики („пакал“ не е име, а длъжност – управител). Вече не пускат вътре хора, дори не ни пуснаха да се качим до горната площадка. Но после в музея видяхме копие на саркофага. Огромен е. Изработен изцяло от камък. С барелефи по всичките му повърхности. На покривната плоча е изобразен вероятно починалия пред нещо, което учените интерпретират като свещено дърво. На нас този барелеф ни изглежда повече като космонавт пред пулт за управление на космически кораб. Колко тежи долната част на саркофага не знаем, но покривната плоча тежи 8т. Когато са намерили саркофага, за да го отворят, се наложило да разбият пирамидата. Така успели да вкарат необходимото оборудване за отместването на покривната плоча. А как маите са я преместили

Теотиуакан - общ изглед.

не е ясно. По стените около саркофага има барелефи с йероглифи, описващи 180 години от историята на маите. Ето това я прави най-ценна за археолозите. Освен храма на надписите, в Паленке има още няколко интересни обекта. В групата храмове на кръста влизат три храма. Понятието „кръст” няма нищо общо с християнския кръст. Така са ги нарекли археолозите. Всъщност подобието на кръст идва от изображението на бога на царевицата, в поза като тази на Христос на паметника му в Рио де Жанейро. Интересен е и дворецът на управителя. Близо до основата му има едри блокове вместо обичайните дребни камъни. В дворовете на двореца също има такива особености. Към всяка от четирите им страни има стълбища. В единия двор двете стълбища са направени от дребни камъни, каквито се намират в околността. Но другите две са изградени от големи обработени не с каменни сечива блокове с голямо тегло. Разликата е очевидна. Кой ги е изработил? След това посетихме Ушмал. Той е бил церемониален център на маите. Предполага се, че е основан около 500г. До 1100г е бил дострояван. Запазен е много добре и е най-красивият стар индиански град, поне измежду тези, които ние видяхме. Най-голямата постройка тук е пирамидата на Мага. Интересни са и дворецът, и „Храмът на костенурките”. Всички сгради в Ушмал са украсени с каменни орнаменти – по-богати и разнообразни от тези в Митла. После посетихме Чичен Ица. Обявен е за паметник на културното наследство от ЮНЕСКО през 1988г. Този град е бил основан, както се предполага, през VIII – IX в. и е най-важният град за маите по това време. През X в. е превзет от толтеките и скоро става тяхна столица. Разрушен е през 1178г. Така че тук се преплитат две култури – на маите и толтеките. Най-голямата пирамида тук носи името „Храм на Кукулкан“. Тя не е голяма. Дължината на едната страна от основата ѝ е 55,5м, височината – 25м. На 9 нива е. На всичките 4 страни на пирамидата има стълбища с по 91 стъпала. Тя е своебразен календар. И наистина 4х91=364. Като се прибави 1 заради стъпалото към постройката на върха на пирамидата, стават 365, т.е. броя на дните в една земна година. А дните на пролетното и есенното равноденствие се отбелязват, като всяка година в един и същи час на тези дни на северното стълбище на пирамидата слънцето моделира от светлина и сенки огромна фигура на змия, която в протежение на няколко часа се спуска надолу към основата. Наблизо е храмът-пирамида на воините, а до нея – площадка с 4 реда колони с височина 3м. Там е и статуята на толтекския бог на дъжда Чак Моол – символът на Чичен Ица. Почти във всички индиански градове има игрища. Това в Чичен Ица е най-голямо. То е с размери 83м на 27м. На подългите му страни има високи стени, на всяка от които – по един каменен обръч, намиращ се на височина поне 6-7м. Обръчите са поставени не хоризонтално, както е в баскетбола, а вертикално. Топката е била каучукова, но не куха. Тя трябвало да бъде хвърляна успоредно на стената. Правилата изисквали тя да бъде удряна само с тяло и лакти. Изглежда почти невъзможЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

Дворецът в Ушмал.

Игрището в Ушмал.

35

но да се вкара топката в обръча. И все пак са успявали. Ако играта е била част от спортно състезание, капитанът на победения отбор е бивал принасян в жертва на боговете. Ако играта е била по някакъв религиозен повод, капитанът на победилия отбор е бил жертвата. Една от най-интересните сгради в Чичен Ица е неголяма цилиндрична кула със сферичен купол с 4 малки прозорчета по посоките на света. Според учените тя е служела за астрономически наблюдения. Че прилича на съвременна астрономическа обсерватория, прилича. Но най-интересното в нея е това, че не би могла да се използва за наблюдения на звездите. За какви наблюдения може да става дума без телескопи и без хронометър или поне часовник. Та те са мерели времето със слънчев часовник, а вечер и с такъв не са разполагали. Но според астрономите те имат изключително точни таблици за движението на Луната, Марс, Венера и имат календар, по-точен от нашия. А защо след като разполагаме сега с много мощни телескопи и прецизни хронометри, нашият календар е по-неточен от този на маите? Астрономите казват, че за тази цел е необходимо много дълго време да се водят наблюдения, хиляди години, даже 10 хил. години. Същото е положението и в математиката. Маите са въвели нулата преди нашия свят. Те, например, нямат отделни думи за време и пространство. Ние едва след създаването на теорията на относителността обединяваме тези понятия. Излиза, че маите не са могли да водят астрономически наблюдения, но имат резултати, дори превъзхождащи нашите. Маите имат, а и са дали на другите индианци, два календара. Единият има 365 дни с 18 интервала (месеци) с по 20 дни и отделно още 5 дни в края на годината. Другият календар (религиозен) има 260 дни с 20 интервала с по 13 дни. Но Мексико е интересно не само с археологическите останки от времето преди испанската инвазия. Разгледахме толкова много градове с прекрасна колониална архитектура, каквито са Пуебла, Оахака, Гуернавака, Мерида, Таско. Видяхме и невероятни църкви. Една от тях е катедралата на гр. Мексико. Тя е в стила на испанските църкви. Отличава се само с това, че покривите на камбанариите изглеждат като камбани. Другата църква е в Гуернавака. Тук е живял Ернан Кортес. В центъра на това малко градче се намира неговият дворец. Близо до него е църквата, издигната през средата на XVI в. за нуждите на покръстените индианци. Те обаче се страхували да влязат в нея – нали индианските религиозни ритуали са били извършвани навън. Тогава възложили на индиански художници да изрисуват църквата отвътре с цел да престанат да се плашат да стоят в нея. Като видели, че нищо лошо не им се случва на тях, всички се престрашили. Художниците са разказали чрез стенописите си за живота на индианците. В последствие те са били покрити с обичайните за една църква стенописи. Наскоро са започнали почистване на стените на църквата. Така се е появило нарисуваното от индианците. Посетихме и построената също през XVI в. от доминиканци църква в гр. Пуебла (наричан още град на ангелите). В нея се намира кра-

36

Таско

сив позлатен параклис на Архангел Михаил, обявен за едно от новите чудеса на света. Влязохме и в старата и нова църкви, посветени на Девата от Гуаделупе. Те са една до друга. Новата е била построена по препоръка на папа Йоан II, тъй като старата потъва бавно и даже се е наклонила, застрашавайки богомолците. Новата църква е в модернистичен стил. Покривът ѝ е във вид на мексиканска пирамида. Тъй като е имало опит за покушение над оригиналната икона на св. Богородица, сега тя е окачена високо. Минахме край нея с ескалатор. За тази икона преданието казва, че не е рисувана от художник. Девата завила в това парче зебло без нищо нарисувано по него розите, които дала на един овчар, за да му повярват хората, че тя иска да ѝ построят храм на това място. Когато той развил зеблото, за да даде розите, на зеблото бил изрисуван неин портрет. Така всички повярвали и построили старата църква. Из цяла Централна Америка има много църкви, посветени на Девата от Гуаделупе. Отделихме няколко часа и да се полюбуваме на водопадите „Агуа азул” с тяхната синя вода. Пътьом, движейки се на 3300м н.в., видяхме и най-високия връх-вулкан в Мексико – Орисаба. Освен това прекарахме по един фантастичен ден в световно известните курорти Акапулко на Тихия океан и Канкун на Карибско море. Донка Янева

ТУРИСТИ ВЕТЕРАНИ

До Ксанти и назад

Отдавна туристите ветерани от ТД „Шипка” – Пловдив, имахме идея да участваме със свои оригинални състави и изпълнения на карнавали или други подобни форуми. Удачният повод беше провеждането на двата традиционни паралелни карнавала, осъществявани ежегодно в първите дни на пролетта от двете страни на българо-гръцката граница – в Златоград и в Ксанти, Република Гърция. На пръв поглед трудна и отговорна задача, но за кратко време желаещите за пътуване и участие станаха 80, нощувката по дългия път до Златоград не е някаква трудност, а преминаването на границата е чиста форЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

малност. Та нали е вътрешна на Европейския съюз, а съседските недоразумения между двата народа са вече в миналото. В мартенския петък, преди Сирни заговезни, колоната от три буса пое на юг, през източните Родопи. Зад нас останаха равна Тракия, ридовете Мечковец и Драгойна, Хасковските минерални бани, Кърджали, Джебел и Бенковски и в ранния предобед се озовахме в очарователния със своята самобитна архитектура родопски град Златоград. Последва „команда” от главния ръководител на проявата, госпожа Анна Камчева, за бързо настаняване в трите страноприемници и об-

37

личане на карнавалните дрехи. Поради дъждовното родопско време организаторите на карнавалното шествие го бяха пренасочили вместо по улиците и централния площад към огромната актова зала „Александър”. Нашето участие беше предварително заявено и очаквано, затова представителните ни групи бяха веднага включени в програмата. Трудно е да се опише невероятната шарения на карнавалните групи – представители на училища, на граждански организации, квартали, гостуващи състави. Залата буквално се „пукаше по шевовете” от участници и зрители. Стотици камери и фотоапарати запечатваха пъстрата картина, за да отнесат със себе си това невероятно шоу. Дефилирането на групите продължи близо два часа, а нашите участници излязоха на подиума към края. Това не ни лиши обаче от заслужени аплодисменти и справедлива оценка на журито. Ветеранският състав „мажоретки”, дамската група за гръцки танц „Сиртаки” и особено представителният бален танц „кадрил”, приковаха вниманието на всички. Последваха бурни възгласи, а след тях и компетентната дума на оценява-

38

щите: една специална и една първа награди, плюс поощрителна премия от 100лв. След успешното представяне и заслужения отдих в късния следобед предприехме опознавателна разходка из ареалния архитектурен комплекс, музейните сбирки, паметника на Делю хайдутин и другите забележителности на града. Тържествената другарска вечеря за всички в страноприемницата „Енчеви” се превърна отново в голямо шоу, което силно впечатли другите гости – отново наши изпълнения на песни, танц „сиртаки” и танц „кадрил” и отново бурни аплодисменти... Рано в съботната утрин поехме към ГКПП Златоград и след формалния поглед върху нашите лични карти от дежурния граничен служител, бусовете „запъплиха” по високия път из планината Руен – дял от Източните Родопи. Явно много и дълго са се трудили нашите и гръцките строители, за да превърнат древния римски път в съвременно асфалтово трасе. След около час и половина се озовахме на една голяма високопланинска площадка, в чието подножие се очертаваше гр. Ксанти, а по-нататък на хоризонта блестеше

лагуна и едва се долавяше брега на Бяло море... Още с влизането в града се усети празничната нагласа на тукашните хора. Улиците бяха пълни с местни жители и гости от всички краища на Северна Гърция, та дори от Тесалия и някои острови. Това е така, защото местният карнавал е традиционен и има характер на национално събитие. Настроението навсякъде беше такова, че за нас беше много трудно да проумеем къде се крие тази прословута гръцка криза. Пробивайки си път из множеството, нашата група използва отрязъка от време до започването на офицалния карнавален спектакъл за опознавателна разходка из стария град. Разгледахме големите православни храмове, часовниковата кула в центъра на града, която е построена в средата на Х1Х век от виден майстор – българомохамеданин. И днес присъствието на българомохамедани в Ксанти /особено в старата му част/ и в повечето родпски селища е очевидно. До началото на карнавалното шествие ние успяхме да посетим някои заведения за обществено хранене и да опитаме от местните специалитети. Когато шествието започна вече се бяхме снимали с най-екзотичните ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

групи и заели удобни за съзерцаване места по дългата близо 3 километра централна улица на града, съзерцавахме зрелището, което беше зашеметяващо. Дефилираха над 180 групи с общо около 9000 участника. Невероятно е само да си представим колко фирми са се ангажирали в изработването на карнавалните костюми и атрибути, колко средства изисква това! И пак въпроса – къде е тази тотална гръцка криза? Изпълнени с впечатления и още нестихващи емоции поемаме в късния следобед по обратния път, към България. Пътьом, в малко гръцко гранично градче, правим последните си покупки на „Узо” и сувенири. И тук – приятна изненада – продавачите ни обслужват на чист български език! Мъчно ни става, това ни напомня, че този край, населен навремето предимно с българско население, на два пъти и бил в пределите на Родината ни... В ранните часове на нощта сме отново в Пловдив и си казваме „До нови срещи!“ на раздяла. Димитър Луканов ТД „Шипка” - Пловдив

39

ФИНАНСИСТ

Кой спестява в България Около 60% от българите нямат спестявания. От тези които имат, 9,2 млн. депозита са със среден размер 114 лв., а 625 депозита – със среден размер 2 410 658 лв.

Най-високопоставени български политици често се хвалят, че благодарение на тяхната мъдра политика народът ни живеел добре, въпреки най-голямата световна криза. Другите страни от Европейския съюз трябвало да се учат от нашата политика на финансова дисциплина и стабилност и тогава нямало да има криза. Доказателство за подобряването на живота на хората били огромните спестявания в банките, които растели ежегодно. Българите живеели все по-добре и спестявали все повече. Вярно ли е това? Аз се прекланям пред езика на числата, а не пред думите на политиците. Нека чуем какво говорят числата. Предварителни бележки Общият размер на спестяванията е един от показателите за добро качество на живота и предпоставка за успешно развитие само в нормални условия. В България обаче няма такива, защото: Първо, в кризисна ситуация и несигурно бъдеще открай време хората заделят „бели пари за черни дни”. Те пестят не от благоденствие и пресищане, а от страх за утрешния ден. Това са отложени покупки за неотложни бъдещи потреб-

40

ности, когато животът може да е още по-труден от днешния. Така е навсякъде по света в условия на несигурност. Така е сега и у нас. Второ, в такива тежки условия около 1,8-2,0 млн. български пенсионери късат от залъка си да спестяват за погребение, за да не тежат на своите мизерстващи близки (безработни и/или работещи бедни), когато настъпи фаталното събитие. Озъбената реставрация на бандитския балкански капитализъм принуди възрастните хора дори към края на техния изстрадан жизнен път, да продължават да се грижат за децата си – вече в зряла възраст, вместо да е обратното – младите да се грижат за възрастните, според вековните български и общочовешки традиции. Моите ограничени анкети показват, че това е един от главните мотиви на много спестители в най-ниската депозитна група. Трето, обобщените и осреднените статистически величини трябва винаги да се приемат предпазливо, защото подвеждат. Това е известно на всички, които притежават макар и елементарни знания по статистика. При големите контрасти в доходите и спестяванията зад такива величини съжителстват оско-

тяваща бедност на стотици хиляди и дори на милиони хора и неописуем разкош на няколко хиляди преситени от охолство богаташи. То, изглежда, не е известно на нашите министри и на придворните икономисти, които не се уморяват да жонглират с обобщени и осреднени числа. Четвърто, след няколкогодишна стагнация и на границата на рецесия, десетки хиляди малки и средни фирми фалират или са пред прага на фалит. Те търсят по-сигурно убежище за останалите си неизпепелени от кризата пари. Други продават имоти и също търсят сигурно убежище за парите си, защото знаят, че е много рисковано да започват днес бизнес с тях. Трети – предприемчиви хора с финансови възможности биха започнали свой бизнес при нормални условия, но не го правят сега поради несигурния икономически климат и още по-несигурно бъдеще и също търсят надеждно убежище за парите си. Четвърти – еднолични търговци, самонаети и други подобни влагат временно свободните си налични пари в разплащателни или други банкови сметки и при нужда ползват от тях. Част от средните и особено от големите спестявания се дължат и на това. Никой обаче не може да докаже какъв е техният дял. Най-правилното решение е депозитите на физически лица от домакинствата да се обособят в еднородна група и то да стане колкото е възможно по-скоро. Това ще улесни техния анализ и ще позволи да се правят по-категорични и поточни изводи. Пето, в тукашните търговски банки спестяват не само български граждани, но и чужденци, работе-

щи у нас или от чужбина. Те получават тук над два пъти по-висока лихва по депозитите си, отколкото в своите страни. Статистиката обаче не публикува данни за техния брой, нито за валутата, в която спестяват. Това изкривява допълнително картината за спестяванията на българските домакинства и деформира връзката между доходи и спестявания у нас. И още по-важно, банките тук са свръхликвидни – техните привлечени средства не се използват пълноценно за кредитиране на българската икономика поради слабо търсене на заеми от нефинансовия сектор и оправдана предпазливост на банките да кредитират вследствие на кризисната ситуация. Чужденците получават над два пъти по-голям доход от депозираните тук почти мъртви (спящи) капитали, с което изтощават допълнително банковата система и икономиката ни. Лихвата, която те получават е по-

дарък, защото не е „заработена” от използването на техните пари в българската икономика. Обект на анализа Българските граждани трябва да знаят истината за спестяванията и да не се поддават на некомпетентни или демагогски изказвания за „големите спестявания” на домакинствата. Обект на настоящия анализ са депозитите на физически лица от домакинствата и други вложители, за които стана дума по-горе. Анализът би бил още поточен, ако тази статистическа величина съдържаше само български физически лица от домакинствата, но я използвам, поради липса на по-еднородна статистическа групировка на спестителите. Това, естествено, внася известна условност в изводите, но алтернативата е да не се прави нищо, което е още по-лошо. Всички данни в настоящия анализ са от сайта на БНБ. За

краткост ги наричам депозити на домакинствата, понеже те преобладават. Таблицата дава най-обща представа за техните спестявания. Пояснение: Сектор Домакинства и НТООД включва физически лица, самостоятелни предприемачи (в т.ч. еднолични търговци и самонаети лица) и нетърговски организации, обслужващи домакинствата (НТООД). Това са най-новите публикувани данни за размера и структурата на спестяванията в лева и други валути в търговски банки в България в края на септември. Анализ на размера и структурата на спестяванията Какви изводи могат да се направят от анализа на общия размер и структурата на спестяванията на домакинствата в края на септември 2012г? Първо, Общият брой на депозитите им е бил 12,2 млн. с 33,3

Депозити на домакинствата в хил. лв Депозитни групи

Септември 2011 г.

Септември 2012 г.

2012/2011 в %

Домакинства и НТООД-общо

29460560

33272015

112,9

до 1000 лв.

1049572

1046683

99,7

над 1000 до 2500 лв.

1686005

1707829

101,3

над 2500 до 5000 лв.

2383356

2497844

104,8

над 5000 до 10000 лв.

3904716

4226235

108,2

над 10000 до 20000 лв.

4822671

5331836

110,6

над 20000 до 30000 лв.

2833718

3177152

112,1

над 30000 до 40000 лв.

1904743

2173871

114,1

над 40000 до 50000 лв.

1466004

1658709

113,1

над 50000 до 100000 лв.

3973919

4587840

115,4

над 100000 до 200000 лв.

2259593

3052340

135,1

над 200000 до 500000 лв.

1184750

1502699

126,8

над 500000 до 1000000 лв.

714565

802316

112,3

над 1000000 лв.

1276948

1506661

118,0

Източник: Интернет сайт на БНБ, раздел Статистика. ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

41

млрд. лв. или средно по 2775 лв. на депозит. Очевидно, спестовният потенциал на нашите домакинства (дори и с участието на нетипични физически лица от домакинствата и на неизвестен брой чужденци) е повече от скромен, поради мизерните доходи от заплати, пенсии и други източници. Това е още потрагично като се има предвид, че за разлика от западноевропейските страни, традиционните банкови влогове са преобладаваща форма на спестявания у нас. Поради ниската финансова култура спестяването в различни форми на ценни книжа (в инвестиционни, договорни, взаимни, пенсионни и други фондове) все още не е развито и е въпрос на бъдещето. За покупка на имоти пък е нужен солиден критичен минимум от пари, с какъвто преобладаващата част от хората у нас не разполагат. За спестяване в злато е необходима още по-висока финансова и спестовна култура, брокери, а и този пазар не е развит в България. Следователно, българите почти нямат избор и продължават да спестяват в банки, което е най-сигурно за тях. То е подсигурено допълнително и от специалния гаранционен фонд за депозити до около 200 хил. лв. Няма как да броя тези, които по примитивен стар навик съхраняват парите си в буркани или под дюшеците. Те, обаче едва ли влияят осезателно на общата картина, а и поемат голям риск. При общ брой на населението ни около 7 млн. души, домакинските депозити са над 12 млн. Така е, защото някои спестители притежават по два-три и повече депозита, а участват и неизвестен брой чужденци. Това са предимно хора със средни и големи доходи. Причините са много, но тук не е мястото да ги анализирам. Второ, много важно е разпределението на спестяванията според размера на депозитите. Около 9,2 милиона депозита (75,3% от общия им брой) в най-ниската депозитна група (до 1000 лв.) съдържат 1,05 млрд. лева или 3,1% от общия им размер. На другия полюс са 625 депозита (0,00...% от общия им брой) в най-високата депозит-

42

на група (над 1 млн. лв.) съдържат 1,50 млрд. лв. или 4,5% от всички спестявания. Средният размер на един депозит в първата група е 114 лв., а във втората 2 410 658 лв. Това е зашеметяваща поляризация на спестителите, неподлежаща на изчисляване. Някой може да възрази, че подбирам двете крайности, за да докажа тезата си за екстремна поляризация. Това не е вярно, защото обхващам над 75% от общия брой на депозитите, а не произволно избрана малка група и прилагам общоприетите правила за анализ. Такова възражение обаче може да има частични основания, защото първата група се състои изцяло от бедни хора – физически лица от домакинствата, а втората е разнородна – частично от богати физически лица от домакинствата и частично от еднолични търговци, самонаети и други подобни, които печелят от стопанска дейност. Няма публикувани данни за съотношението между тях и по него може само да се гадае. За да отговоря на възможни основателни съмнения за надеждността от сравнения между двете депозитни групи (първата и последната в таблицата), обединявам четирите групи на единия и на другия полюс на спестителите, които обхващат почти 50% от всички спестявания. В ниските четири групи (до 10 хил. лв.) са 94,2% от всички депозити, които съдържат 9,5 млрд. лв. или 28,5% от спестяванията. Средният размер на един депозит в тази група е 870 лв. На другия полюс в последните четири депозитни групи (над 100 хил. лв.) са 0,24% от общия брой на депозитите, които съдържат 6,9 млрд. лв. или 20,7% от спестяванията. Средният размер на един депозит в тази група е 232,2 хил. лв. и превишава средния размер на депозитите в първата окрупнена група 267 пъти. Това е чудовищна поляризация. Правя и още една корекция, за да отстраня евентуални остатъци от съпоставяне на недостатъчно еднородни окрупнени депозитни групи – първата само от физически лица, а втората от физически и остатъци от други лица. За целта приспа-

дам още 100 единици (37,5%) от разликата и получавам разлика от 167 пъти между средните депозити във втората и първата окрупнени групи. Макар и в намален размер, поляризацията продължава да е повече от тревожна и навярно е все по-близка до действителната. Трето, разделям общия размер на спестяванията на две равни групи. Оказва се, че 97,8% от депозитните сметки в ниските спестовни групи притежават 50% от спестяванията. Останалите 50% принадлежат на 2,2% от депозитите във високите групи. И тук установявам страхотна поляризация. Като имам предвид, че почти всеки реален спестител във високите депозитни групи има по няколко влога, а някои – по 5-10, може да се предполага, че около 1% от вложителите в тази група притежават 50% от всички спестявания. Забележете, един процент от спестителите притежават толкова, колкото останалите 99%. Това прави поляризацията още по-тревожна и по-опасна. И ако тук направим още една смекчаваща корекция – макар че никой не може да докаже каква част от този 1,0% от вложителите не са типични физически лица от домакинствата, увеличим 10-15 пъти броя на тези вложители, за да ги приближим по тежест още повече до физическите лица. Оказва се, че 10-15% от вложителите притежават толкова, колкото 85-90% от останалите вложители. Така, макар и няколкократно смекчена, поляризацията продължава да е много тревожна и заплашва с опасни последици. Освен острата поляризация, с анализа до тук опровергавам твърденията на най-високо поставените политици, че българите живеят все по-добре и затова спестяват все повече. Нищо подобно – активни участници в спестовния процес са само заможните и богатите българи – не повече от 8-10% от населението. Този извод дава основания за големи тревоги по бъдещето на България. Проф. Иван Ангелов Член-кор. на БАН

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

ЦИГАНСКИЯТ ГРАД

ХРИСТО БРЪЗИЦОВ (1901-1980 г.) Христо Бръзицов е автор на хумористични разкази, фейлетони, пътеписи и Хумористична история на България (1928 г.). Дебютира в сатиричния в-к „Кво да е“, а по-късно участва в издаването на „Смях и сълзи“ с Хр. Смирненски, „Палячо“, в-к „Мир“. Откъсът, който следва е от книгата „Някога в София“.

В

печатницата на вестник „Мир“ един циганин, Демир, се въртеше около ротативната машина. Веднъж го бяха обвинили в нещо и аз така го защитих в съда, че го оправ-даха. От благодарност Демир ме покани да му гостувам в махалата и ме запозна с церибашията Шакир Пашов. Циганската махала се намираше в западна София, започваше от булевард „Константин Величков“ и свършваше на улица „Чавдар Войвода“. Улица „Татарлий“ е една дълга ивица земя, заварена от циганите такава, откак е създаден светът. И покрай тая ивица – ниски къщички с малки дворчета, из които са нахвърляни в безпорядък корита, ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

кошници, вехтории. Стъклата на прозорците са налепени с вестници, къщите са без мазилка или с ярки цветове. При това „Татарлий“ е главна улица, „нашият булевард „Цар Освободител“, както се изрази церибашията. И наистина главна: тук е циганският клуб, тук са ресторантите, прочутото кабаре с Кева. Казвам „е“, като имам пред вид 1932 година. Влизам в клуба – кафене най-ниска степен. Тук е клубът „Египет“. Циганският град има около – това „около“ много улеснява – 4000 души в 700 семейства, кажи го, по 6 души в семейство. Почти всички – мохамедани. Има техници, шивачи, музиканти, коритари, кошничари, ковачи, всичко 26 занаятчийски дружества. Циганите си имат и ходжа. Да те запознаем – предлага ми церибашията. Защо не? Пред кафенето са насядали първенците, начело с белобрадия ходжа, дошъл от джамията на булевард „Мария-Луиза“ нарочно за едно погребение. Иска турски училища за циганите, джамия, турски клубове... Хубаво бе, джанъм, ама каква файда за циганите, ако се потурчат? Не е ли по-добре да изучават езика на страната, в която живеят? Церибашията е съгласен с мене: Така, така... Моето момче ходи на българско училище и ще го направя български адвокат. А другите – коритари. Не може всички цигани да станем адвокати. Наоколо се смеят. Един от тях взима думата, гърбавичък, хитричък: – Ние сме добри граждани. Чуло ли се е за циганин шпионин? Циганин дезертьор? А в Америка има и един циганин философ!

– Всички цигани сте философи!

- отсичам аз. – Мохамедани, а на Богородица ходите в Драгалевския манастир.

– Мешана ни е религията, чорбаджи. И ходжата ни ходи на манастира! Ние сме хора „либерте“! И затова пием ракия „мешана“. Хайде да идем! Кръчма „Мадара“. На цигански значело „Не бой се“.

– Абе, не може ли, господин Христо, да издадем един цигански вестник? Ще искаме: „Мангаз ману сликане права!“ Демек: човешки права! Айде: тоса стипе! Наздраве! Възможно ли е неделен ден без сватба в циганската махала? Всички стаи на младоженката са обкичени с рокли, шалвари, чорапи, шамии, кърпи – богат чеиз, трупан дълги години. Червени, жълти, пембени шалвари се вият в буйни кючеци. Вечерта новите приятели ме изпращат до границата на циганската държава: – Хайде, мангаз ману сликане права! - викат ми на изпроводяк.

– Мадара! - отвръщам им аз. А една циганка, излязла рано от квартала и пристигаща късно, като узнава какъв келепир е изпуснала, пъшка и охка: – Язък, язък! Голям язък!

43

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

снимка: www.lostbulgaria.com

НЕ ФИЛАНТРОПИЯ, А КОРЕННИ РЕФОРМИ

44

Христо Ботев /в-к „Знаме“, бр.18/ Филантропия! Благотворителность! Колко души шарлатани покриватъ своитѣ мръсни дѣла чрезъ тия благозвучни думи, които не принасятъ почти никаква сѫществена полза на мѣстото, дето се тѣ практикуватъ, ако полето на тѣхната деятелность и да е твърде обширно. Благотворителностьта не може да изкорени злото, тя не обяснява причинитѣ на безбройнитѣ страдания на човѣчеството, не унищожава тия причини, а лѣкува само следствията. Тя само затуля устата на гладния, приспива страдащия и ириучва недоволния на робство и на търпение. Вземете, напримѣръ, Англия, дето благотворителностьта е достигнала до такива широки размѣри, въ каквито тя нe сѫществува нито въ една държава. Нема тамъ сѫ могли филантропитѣ да изцѣрятъ язвата на тѣлото на английския народъ, която отъ день-на-день се уголѣмява се повече и повече и която рано или късно ще преобърне всичкия общественъ строй въ тая страна? Думата ми е за английския пролетариатъ, който при всичката благотворителность на аристократитѣ, расте не съ години, а съ часове и съ минути. Освенъ това, думата благотворителность е унизителна за човѣшкото достоинство, защото тя предполага, че сѫществуватъ на свѣта такива създания, които сѫ направени по образу и подобию божаго, но които сѫ осѫдени да мратъ отъ гладъ и отъ мизерия. Нийде благотворителностьта не е принасяла полза, нито въ старото, нито въ новото общество. Припомнете си ония тъмни картини изъ римската история, когато цѣли хиляди нещастнн хора сѫ крещѣли „хлѣбъ и циркь” и когато тиранитѣ отъ страхъ и изъ милосърдие сѫ удовлетворявали желанието на своитѣ робове. Има ли по-гнусно и по-отвратително зрелище отъ това? Но разумнитѣ и образованитѣ хора отдавна вече сѫ разбрали лошитѣ последствия на благотворителностьта и всичкото свое внимание сѫ обърнали на корена на злото, т. е. — на онзи анормаленъ общественъ редъ, който създава безмѣрно богати и безмѣрно сиромаси люде. Трѣбва по-напредъ да се изкорени злото и тогава не ще вече да има нужда да се занимаваме съ лѣкуването на неговитѣ последствия, което не само че е безполезно, но е даже и вредително, защото дава възможность да се развие въ друго направление болестьта. Извинете ме, че азъ се така разфилософствувахъ за нѣща, които отдавна вече сѫ раздъвкани и обяснени отъ новото човѣчество, но азъ направихъ тоза, за да ми послужатъ горнитѣ редове като критериумъ за иззестията, които азъ ида да ви съобща. Азъ съмъ ви писалъ и другъ пѫть за глада, който опустоши преди малко Мала Азия

и който заплаши даже нашето съ богата природа отечество и, струва ми се, споменахъ, че нѣкои си благотворители се притекоха съ своитѣ привременни помощи на анадолцитѣ. Днесъ имамъ предъ очитѣ си отчета на цариградския благотворителенъ комитетъ, основанъ близо до английското консулство, който, заедно съ други подобни комитети, е подалъ помощь на 200,000 гладни души. Ако смѣтнемъ, че на тия хора се е дало, както казва отчетътъ, отъ 10 до 15 гроша, то ще да дойдемъ до една твърде значителна сума; но за единъ човѣкъ или за едно семейство, което нѣма нищо, което мре отъ гладъ и което трѣбва да проживѣе отъ жетва до жетва, какво значатъ тия нещастни 10—15 гроша? Не сѫ ли тѣ единъ залъкъ, който не дава нито здраве, нито животъ на умиращия, а само продължава неговитѣ страдания? Той сè ще да мре: а не е ли по-справедливо и по-човѣшки да се прекратятъ страданията му единъ часъ по-напредъ? Ето що говори отчетътъ по-нататъкъ: нашитѣ статистически сведения показватъ горчивата истина, че гладътъ въ Мала Азия не ще може да се унищожи даже и подиръ жетвата на 1875 г. Въ най-плодороднитѣ страни на Мала Азия една трета часть отъ народонаселението не е сѣло нищо; а тритѣ четвъртини, които сѫ сѣли, сѫ обвезани съ такива условия, щото, като приключатъ смѣткитѣ си съ своитѣ заимодавци, неще да имъ остане, като-речи, нищо за прехрана. Какъ ще преживѣятъ тѣ до жетвата на идущата година. Да имъ се помогне е невъзможно, защото нещастнитѣ ще бѫдатъ твърде много... После тия отчаяни, но справедливи възгласи, благотворителитѣ предлагатъ на правителството да захване нѣкоя обществена сграда, за да даде работа и прехрана на народонаселението. Добри и човѣколюбиви планове, но кажете ми, ще могатъ ли тѣ да се осѫществятъ при диешното критическа положение на турскитѣ финанси? Отде ще вземе правителството пари, за да захване обществени сгради и да даде прехрана на гладнитѣ? Не отъ раята ли пакъ? Но това не е лѣкъ, не е благотворителность. Ако да би попитали гладнитѣ мене, то моя рецептъ е въстание противъ днешния общественъ срой. Съсипете тая иерархия въ човѣчеството и вие ще видите, че ще да се унищожатъ причинитѣ на нашитѣ страдания. Но, стига за това. Да ви кажа сега нѣщо и за агитѣ. Отъ 1 януарий на идущата година пощитѣ и телеграфитѣ въ Турция ще влѣзатъ вече подъ пънко управление въ рѫцетѣ на турцитѣ. Отъ тая дата иностраннитѣ пощенски тимбри нѣма да иматъ никакво значение въ Турция. Ще да видимъ, какъ ще се приеме това високо решение отъ европейцитѣ, които сѫ се убедили вече въ турската неспособность. Разпрята, която бѣше произлѣзла между семитическия крадецъ баронъ Хиршъ и н. в. султана на разбойницитѣ, е зела вече полюбовно решение; крадцитѣ сѫ се условили относително раздѣлата на плячката, която ще да смъкнатъ чрезъ направата на желѣзнитѣ пѫтища. Съ една дума, между царьтъ израилски и банкрутина Азиса сѫществува вече пълно съгласие и любовь. Известието, че Занзибарскиятъ султанъ е тръгналъ за Англия и че е приетъ твърде търѫествено въ Лисабонъ, е ударило като съ дърво турската журналистика. Тя крещи за панислямизма, а неговитѣ синове се разхождатъ по гяурскитѣ земи, безъ да се яватъ предъ наследника на пророка!

ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

45

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

ДОСТОЕВСКИ ЗА РУСКАТА НЕПРИЯЗЪН КЪМ БЪЛГАРИТЕ: Най-лакейският възможен случай

С

помняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове. Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях – в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове, искрени, пълни с най-добродетелно негодувание... Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните

46

и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население“. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък,

обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!“ — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!...“ И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рrо quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му... А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.“ А други покъсно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени“ богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят. Казвам всичко това само от тая гледна точка, че ние все пак умеем да компенсираме „деликатността“ си пред Европа и просветения си европеизъм, когато сме си у дома, щом Европа не ни гледа, пък и да гледа — не разбира руски. А България — ами че то си е у дома. Ние сме тръгнали да ги освобождаваме, значи все едно сме си вкъщи, те са наши. Той си има там градинка, имотец, та тоя имот е все едно мой; естествено нищо няма да му взема, понеже съм благороден човек, пък впрочем нямам и нужната власт, но той все пак трябва да го усеща и да ми бъде вечно признателен, защото след като вече съм там, всичко, което той има, все едно, че съм му го подарил аз. Отнел съм го от угнетителя турчин и съм му го върнал. Той трябва да е наясно... Пък да излезе, че никой не го потискал – обидно, нали? Какво лакейство вместо просветената деликатност, а? И за какъв смешен случай! Това е най-комичното от компенсацията у дома за тегобите от тоя неудобен ЧЕРНО И БЯЛО, #81/ 2013

мундир на европейска деликатност, с който се перчим пред Европа. Такава лакейска история да се случи с тия разпалени господа и завари мнозина от нас неподготвени. Това е вече по-сериозно, отколкото изненадан да подадеш палтото на англичанина. По-късно всичко се разкри и мнозина от възнегодувалите съзряха истината, макар и не всички, дори и до днес не всички. Видя се, първо, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земята му се отплаща стократно! Второ, не е виновен и за това, че бил „гледал накриво“. Вземете само това обстоятелство, че той от четири века е роб и посрещайки новите господари не вярва, че те са му братя, той вижда в тях само нови владетели и отгоре на това се страхува от старите и с натежало сърце си мисли: „Ами ако пак се върнат ония и научат, че съм поднасял хляб и сол?“. Ето такива вътрешни въпроси са го карали да гледа накриво — и е бил прав сиромахът, познал е напълно: след като ние извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме, при тях наистина се завърнаха турците и какво са си патили от тях, вече е достояние на световната история! Всички тия красиви къщички, посеви, градинки, добитък – всичко е било разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земята. Не десетки, не стотици, а хиляди и десетки хиляди българи са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете — същите, които са посрещали русите, а пък и ония, дето никога не са ги посрещали, но при които русите биха могли да дойдат — всички те са платили за нас с бесилки и клади. Изтезаващите ги зверове са ги приковавали за цяла нощ с гвоздеи за стобора, а на сутринта са бесели всички до последния човек, като са карали един от тях да беси останалите и той, обесил двайсетина души, бил принуждаван накрая да се обеси сам сред гръмкия смях на мъчителите, сладострастно садистични скотове, наричани „турска нация“, от които впоследствие толкова се възхитиха някои от нашите деликатни дами...

NВ (Между другото съвсем наскоро, към средата на ноември, от Пиргос писаха за нови зверства на тия изверги. По време на станалата там люта битка турците успели временно да изтикат нашите, така че те не смогнали да приберат ранените си войници и офицери и когато по-късно вечерта на същия ден нашите отново се завърнали на същото място, те намерили своите войници и офицери обрани, голи, с отрязани носове, уши, устни, с разпрани кореми и накрая обгорени в подпалените от турците купи сено и жито, където те предварително пренесли все още живите ранени. Репресиите, разбира се, са нещо жестоко, още повече, че всъщност не водят доникъде, както вече казах в един от предишните броеве на „Дневника“, но добре би било да се държим по-строго с началството на тия скотове. Би могло просто да се обяви открито пред цяла Европа (прусаците найвероятно биха постъпили точно тъй, понеже точно

47

тъй са постъпвали с французите, без да имат и една десета от уважителните причини, каквито имаме ние по отношение на воюващите срещу нас чудовища), че ако установят зверства, непосредствените началници на извършителите им, в случай на залавяне в плен, ще бъдат съдени на място от военен съд и подлагани на смъртно наказание чрез разстрел. Това може да окаже някакво въздействие върху преките офицери и паши. (NВ. Смятам, че винаги може да се научи, веднага или впоследствие, кой от турските военачалници е командвал, да речем, атаката при Пиргос.) Такъв сюрприз вместо каляските с ресори може и да вразуми мнозина от тях. А сега тоя „началник“, като падне в плен и види как го посрещат след неговите зверства, си въобразява веднага, че стои неизмеримо по-високо от „руския поганец“. Повярвайте, тоя турчин никога няма да повярва, пък няма и да разбере нашата европейска деликатност и нашия страх от Европа, през ум дори няма да му мине тая причина. Деликатният страх от Европа е чисто руско изобретение и чисто руско дело и никой никога не би могъл да го разбере. Следователно, разсъждава турският военачалник, „щом толкова ми се кланяш, след като аз вчера може би съм позволил да отрежат носа на брат ти, значи сам усещаш твоето нищожество пред мен и моето величие пред теб. Но точно така трябва да бъде според волята на аллаха и в това няма нищо чудно!“ Ето какво би трябвало да си мисли плененият турски паша и той без съмнение мисли точно тъй.) Тъй стана, че когато негодуващите срещу българите заради хубавия им живот дочакаха печалния им край, те волю-неволю разбраха, че животът на българите всъщност е само един декор, че всички тия къщички и градинки, и жени, и деца, и непълнолетните момчета и момичета в тия къщички – всичко това всъщност принадлежи на турчина, който си го взема, щом пожелае. И той го взема, взема го и в мирно време, взема и в моменти на процъфтяване, взема и пари, и добитък, и жени, и девойки и ако въпреки всичко нещата изглеждаха цветущи, то е само защото турчинът не иска да разорява окончателно една тъй плодородна нива – та нали и занапред ще жъне от нея. Напротив, той разрешава понякога тук-там да има и пълно процъфтяване именно за да може, когато дойде времето, да взема и да взема... А сега естествено турците са разярени и сриват България със земята. И съжаляват, че не са я сринали цялата! Ако ние след превземането на Плевен се забавим да продължим, турците, виждайки, че може да се наложи навеки да се простят с България, ще използват момента да разорят всичко, което може да се разори. Има две интересни мнения: умниците у нас твърдят и досега, че без намесата на русите българинът щеше да си живее царски и че Русия е причината за всички негови нещастия. А пък известният с прекрасните си и задълбочени статии от бойното поле англичанин Форбс, кореспондент на вестник “Daily News”, в края на краищата изказва откровено цялата си английска истина. Той искрено призна-

48

ва, че турците имали „пълното право“ да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминала Дунава. Форбс почти съжалява, че нещата не са се развили така, и прави извода, че българите следва да бъдат вечно признателни на турците, задето ония не ги изклали поголовно като овце. Тъй че, припомняйки си руското мнение за „царския живот на българите“ и съпоставяйки го с мнението на Форбс, можем направо да се обърнем към българите с въпроса: „Защо не си живееш царски, щом като не са те изклали поголовно?“ Но има и още нещо странно, което отсега бие на очи и ще остане в историята: „Нима наистина тъй образован човек като Форбс, член на толкова велика и просветена нация, каквато е Англия, може така спокойно и хладнокръвно да признава подобни права на турците? Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация?“ Обърнете внимание обаче, той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или за италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви си славяни българи. Виждате ли родовото, кръвното презрение на Европа към славяните и славянското племе. Те ги имат все едно за кучета! Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, с жените и децата. Забележете още (това е много важно), че не го казва граф Биконсфилд: него политиката, „английските интереси“ го принуждават да изразява такива бандитски, зверски убеждения, докато Форбс е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена, а и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, личи си от предишните му писания. Причината в случая е именно в това западноевропейско презрение към всичко, което носи името „славяни”. Тъй че българите можеш да ги попарваш с вряла вода като гнездата на дървеници по старческите одри! Та няма ли в това някакъв инстинкт, предчувствие някакво, че ако тия източни славянски племена се освободят, ще играят един ден огромна роля в новото бъдеще на човечеството вместо заблудената стара цивилизация, че ще заемат нейното място? Хората на Запада естествено не могат съзнателно да си представят и да допуснат това — също както не могат да си представят гнездата на дървениците за нещо висше, идващо да ги смени. Но ето я Русия, тук явно се издига една съвсем нова идея за изкушение, гняв и почуда на всички, тук вече се издига знамето на бъдещето, а тъй като Русия не е „гнездо на дървеница”, каквото представляват за тях българите, а е гигант и сила, която не може да не се признае, и тъй като Русия също е славянска нация — как ли я мразят сега на Запад, ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда! Да, тук играе именно инстинктът, именно предчувствието за бъдещето! „Дневник на писателя”, 1877г