Черно и Бяло by Enthropy 1

За

КУБА със симпатия

ъюзът на българските журналисти организира среща – разговор с посланичката на Куба в България Терасита Капоте Камачо и свои членове – журналисти от столичните клубове. Когато човек има възможност да чуе емоционално заредените слова за родната й страна на чист български език, няма как да не остане очарован, трогнат и развълнуван. Не е често явление, поне у нас, да се говори с такава любов за родината, за лидерите, за идеите. Може би архаично звучат думите за революция, блокада, национална гордост, безплатно образование и здравеопазване, но сме рекспектирани от вярата на Н.Пр.Терасита Камачо в правотата на кубинската политика, в принципите на кубинската революция и нейните постижения. Реформите, които предприема страната следствие разпада на СССР и днешната световна икономическа криза, се представят по начин, който звучи мотивиращо и обещаващо. Да, Куба има своята купонна система, има своите тежки периоди, има десетилетната блокада на САЩ, има своите затворници в американски затвори, има Гуантанамо... Но според посланичката, Куба успява не само да издържи, но и да се развива, защото вярва в това, което прави и още повече вярва на лидерите си – „Те никога не ни предадоха, не допуснаха корупция и не забогатяха за сметка на измъчения кубински народ”. В своите думи пред членове на СБЖ, тя сподели, че кубинците са издържали и издържат на американската блокада, защото никога не са загубили надеждите си, защото не са забравили безмилостността на капитализма и все още са живи хората, които помнят липсата на права за жените, невероятно високата детска смъртност

тогава, масовата неграмотност, расовата дискриминация. Вече повече от петдесет години това е непознато явление в страната. Галещо слуха звучат думите за безплатно здравеопазване и световни успехи в областта на медицината. За наличието на 70 000 лекари, от които 20 000 помагат на развиващите се страни. Това тя нарича „солидарност основно качество на кубинския народ, което му е дало възможност да издържи в трудните години след падането на Берлинската стена“. Оптимизмът на Фидел Кастро, стратегическото му мислене и факта, че остана верен на народа си, тя определя като една от основните причини за издръжливостта на кубинците. Да се глобализира не икономиката, а солидарността, това е пътят за оцеляване на човечеството според нея. Днес Куба се радва на своите 3 млн. туристи годиш-

но, на големия интерес на западния човек да види обновените хотели на „Варадеро” и да чуе глъчката на „Тропикана”. Кубинците се надяват, че реформите в икономиката, новият Закон за инвестициите, правото да се обработва пустееща земя, разрешаването на частната практика в някои сфери, освобождаването на 1 млн. души от набъбналата администрация и насочването й към частния сектор, новата данъчна система и актуализацията на ред закони ще дадат възможност на страната да

намери изход от ситуацията на постоянна криза и живот на ръба. За нас остава красивото чувство на симпатия към този малък, толкова колоритен народ, който сякаш на шега живее и се радва, но само той си знае какво му струва това. Черно и Бяло, 5-6/ 2011

текст: Зорница Илиева снимки: Веселин Велев

СЪДЪРЖАНИЕ За Куба със симпатия. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 1 Аз убих българската култура . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 4 Избори и при големия съсед . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 5 България 2020 - визия, цели и приоритети. . . . . . . . . . . . . 7 Кубинската петица. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 8 Антонио Герреро . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9 Проф. Николай Василев: "150 български учени са напуснали страната от началото на годината...". . . . . . . . 10 “Кецове” се запътва към Русия и Карлови Вари. . . . . . . . . 12 Красимира Колдамова - галеничката на Терпсихора . . . . 14 Иглика Трифонова: Хората искат постижения в духовността. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 17 Портрет и разговор със знаменития грузински режисьор Отар Йоселиани. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 19 Рисуването на икони е свещенодействие. . . . . . . . . . . . . . . 21 „ До 2020-а имам още четвърт век...” . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24 д-р Пиер Дюкан: Удоволствието да помагаш. . . . . . . . . . . 25 Ботевите празници в културната столица на Европа. . . . 26 Журналистика на кръстопът. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28 Американски колеж в София. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 България - Русия: вчера, днес, утре. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 31 Битката за Кремъл . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 33 Сто места, които трябва да видиш преди.... . . . . . . . . . . . . 34 Петата струна е Душата. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 35 Маарата. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37 Национален празник на Република Азербайджан . . . . . . 39 София като Виена ама не съвсем. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40 Бизнес-дамите на годината. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42 Защо сме “българи”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43 Гостуване на туристите ветерани в Ямбол . . . . . . . . . . . . . 44 Никола Вапцаров . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 46

Снимка на корицата: Веселин Велев

Медиен партньор: www.pinks.bg Издание на “Ентропи 1” ЕООД София, бул. Евлоги Георгиев 169 GSM 0888 33 65 19, e-mail cernoibialo@mail.bg www.sbj-bg.eu Главен редактор: Станислава Пекова Зам.главен редактор: Петър Красимиров Отговорен редактор: Снежана Тодорова Международни връзки: проф. Мими Дичева PR и реклама: Красимир Петков Редактори: Момка Спасова, Росена Иванова Художник: Иво Милчев Предпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков Редколегия: Веселин Сейков, Венцислав Удев, проф. Миглена Иванова, Милен Черно Здравко и Бяло, 5-6/Райков, 2011 Гетов, Николай Пиперов

България 2020

2 1 “Кецове” се запътва към Русия и Карлови Вари

1 2

С партньорството на: Съюз на българските журналисти Федерация “Приятели на Русия и на народите на ОНД Сдружение “Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани

черно и бяло

Рисуването на икони

28 Журналистика на кръстопът

Защо сме “българи”

43 3

Аз убих българската култура И

АЛ УРН ИС

скам да се изповядам. Сега съм затворник, в плен на мейнстрийм Холивуд, виновен за смъртта на българската култура, а утре е денят на изпълнението на смъртната ми присъда – прекратяването на договорните ми отношения със сп. „Черно и Бяло”, списанието за свободна журналистика, култура и обществен живот. „Черно и Бело” е списание за култура – ще каже редактора – а култура вече нема. Следователно, не ни требват и хора, които да пишат за нея. Но ако в бъдеще напишете нещо интересно, заповедайте.” Черно и Бяло – друг път. Най-много По-тъмно и По-светло Сиво. Как стигнах до тук, Господи... Да, искам да се изповядам. Имахме прекрасен романс, аз и българската култура. Тя беше красива и мъдра, и с невероятно чувство за хумор. Аз бях готов на всичко за нея. Когато ми се явяваше под формата на филм, винаги ми показваше цици. Аз давах и последната си стотинка за нея. Дали с Шопската полифония, дали с „Баш майстора” или просто с мелбата на Балкантурист – тя винаги намираше пътя към моето сърце. С нея животът изглеждаше чудесен. И наистина, освен секса, богатството, доброто здраве и националното благополучие, има ли нещо по-приятно от добра компания и парче хубава българска култура в прохладна лятна вечер. Изглеждаше, че нищо не може да застане между нас. Никога. Завинаги. И тогава се случи немислимото. Комунизмът падна и внезапно българската култура бе принудена да се подчинява на законите на Физиката като всички останали. Не беше честно спрямо нея. Появиха се други култури. По-млади, по-привлекателни култури. Появи се и друг „Аз”. По-претенциозен и взискателен. По-лесно отегчим. По-зает. До тук – нищо, с което да не се е сблъсквала всяка средностатистическа двойка. Нищо, което една брачна консултация не би могла да разреши. Но в уравнението предстоеше да бъде представено още едно неизвестно. Интернет. Макар и изобретен от екипа на ЧиБ за нуждите на разпространението, Интернет не бе домислен да бъде съвместим с българската операционна система за създаване на култура. Доскоро Бела Яна платно белеше на Охридското езеро и там измисляше песни за любов, воеводи и горди стари планини. Сега й се налагаше да го прави от зад компютъра, докато блее във Фейсбук, в мрачен и негостоприемен офис в грозна София. Неуспехът беше гарантиран. Когато на сцената се появи и Сашка Васева, вече не можех да отричам горчивата истина. Тая между мен и българската култура, нямаше да я бъде. „Писна ми! – казах й. От „Стъклен дом” ми писна и от шоата на Слави с гост – тон-режисьора ми писна, и „Българе” дори не ми харесват – твърде са комерсиални. Ти не ми харесваш! Не изпълняваш задълженията си на култура. Не ме разсмиваш, не ме разплакваш, не ми казваш нищо ново, не ме правиш по-добър човек. Ти просто не ме забавляваш! Искам развод.” „Какво?“ – ядоса се не на шега българската култура. „Не можеш да се разведеш с мен – аз съм част от теб!” „Част, която бих отрязал и оставил да изгние на пода на монтажната...” – казах й на перфектен режисьорски жаргон. Е, може би с малко музикантски акцент – все пак никой не се ражда завършен режисьор. „Но аз съм толкова повече от едната чалга или в-к Труд. Ти просто не знаеш къде да гледаш.” „Виж, знам че звучи грубо, но аз съм просто твой потребител.“ – щом й казах това, тя прихълца. „Не мога да се ровя надълго и нашироко, да търся кое става за четене и кое не става за слушане. Не мога и да те обичам само от единия патриотизъм. Надявам се да разбереш.Искам да се виждам и с други култури.” Мисля, че това беше, което я уби. Не след дълго спряха хубавите български филми. После, поради отмяната на Наредбата за доброволния абонамент, фалираха и списанията. Художниците ги блъсна кола. Ъпсурт подписаха с Nescaffé. Накрая я довърших с избирането на ГЕРБ: „Ага ефенди, – обърнах се веднъж към Вежди Рашид, Велик Везир в Министерството на културата по това време – научи ме да играя право хоро.” „Много смешно, няма що.“ – ми отговори. „Сам ли го измисли или Лютфи Местан ти помогна, бре келеш?! Заради 8млн. будали като теб, Доган и сам ще управлява, ако поиска. Аман! – демек „сиктир”. Сега съжалявам, разбира се, но това няма да върне българската култура. Моята българска култура... Понякога ми идва до гуша от тъпи екшъни на тъп английски и тогава си спомням за „Оркестър без име” или двудетния модел и тихичко хлипам или просто ридая. Предадох я, а тя ми даде толкова много. Какво да правиш... От утре съм на хонорар, вместо на щат – това е моето наказание. Петър Красимиров * Т ЧЕРНО

ФО Р

и БЯЛО

политическа култура тическите процеси и все по-често заявява своите претенции и интереси по всеки повод, който предоставят световните проблеми и събития. Тя е повече от активна във връзка с „арабската пролет”, особено по отношение на Сирия и Либия. Тя не се поколеба да изостри отношенията си с Израел, с който имаха добри военно-търговски връзки и това стана точно по време на арабските събития. Тя е в състояние да разгневи Австрия, защото налага вето върху кандидатурата на бившата австрийска външна министърка Урсула Пласник за генерален секретар на ОССЕ, защото тя била против започването на преговори на Турция за членство в ЕС. Избора на нов

Избори и при големия съсед

2011

УМ

БЪЛ Г

-а е година на избори в част от балканските страни. В току-що приключилите предсрочни избори в Македония, очаквано спечели управляващата до момента ВМРО – ДПМНЕ на българомразеца Груевски. Това се случи независимо от икономическата криза, високата безработица и нерешения въпрос с името на републиката в дългогодишния спор по темата с Гърция. Избори имаше и в Гърция, която се тресе от стачки и протести. На 12 юни, гласува и Турция. Изборите там са от значение не само за големия ни съсед, но и за целия балкански и черноморски регион. Защото Турция е държава, която икономическата криза някак подмина и даде възможност на лидера на управляващата Партия на справедливостта и развитието /ПСР/ Ердоган да натрупа самочувствие на „световен играч“. Победата на Ердоган бе очаквана и безапелационна. Тя му осигурява възможността директно да инициира в Меджлиса /турския парламент/ конституционни поправки. Премиерът Реджеб Ердоган многократно е изказвал мнение, че Турция трябва да стане президентска република с двупартийна система. Това предизвиква реакция сред световните анализатори, които се опасяват от установяване на религиозна диктатура, постигната по демократичен път. Те следят внимателно процесите на противопоставяне между хората на Ердоган и „кемалистите” – последователи на светския характер на държавата. Водещи издания като „Монд”, „Икономист”, „Ню Йорк Таймс”, „Файненшъл Таймс” публикуваха критични спрямо управляващите в Турция материали. В-к „Икономист” дори призова да се гласува за опозицията. Ердоган, от своя страна, реагира остро с мотива, че „това е посегателство и конспирация срещу турската демокрация”. В същото време Турция играе водеща роля в геополиЧерно и Бяло, 5-6/ 2011

генерален секретар към момента е замразен. Сега, в предизборните си речи, Ердоган за първи път смени посланията си към турските граждани като ги изпълни с етническо и конфесионално съдържание. Резултатите от изборите показаха, че предвижданата победа е реалност и то точно с очакваните около 50% за партията на Ердоган /326 места – с 4 по-малко, отколкото в миналия Меджлис /. 26% отидоха при „кемалистите” – Народнорепубликанската партия с лидер Камал Киличдаоглу, и 135 места в парламента, т.е. с 6% повече от миналите избори. 13 % си извоюва Партията на националистическото действие, която има по-нисък резултат от преди с 1 % и 53 места. В новия парламент ще има и 36 независими депутати – представители на кюрдското население, които поради 10% бариера за влизане на партии в Меджлиса, участват като независими и имат вече 10 депутати повече от преди. Невероятна е активността на турските 50 милиона избиратели – 87% достигна активността в тези избори. По региони разпределението на гласовете и влиянието на партиите е познато. „Кемалистите” традиционно турския Меджлис

Политическа култура

Реджеб Ердоган

печелят в Одринска Тракия – градовете Одрин, Такирдаа, Къркларели/Лозенград/ и района около Измир/ Смирна/- Измир, Айдън, Мугла, но само в един район на Анадола – Тунджели. Представителите на кюрдското население печелят, разбира се, в Диарбекир, Муш, Ван, Мардин, Шърнак, Батман, Хаккяри. В останалите региони партията на премиера Ердоган печели безапелационно. На този етап победата няма да даде възможност за безпрепятствена промяна на конституцията и преминаване към режим на президентска република с евентуален президент Реджеб Ердоган. В същото време Турция остава важен играч на сцената на глобализирания свят. В тази връзка Европа, САЩ, Русия и други се вълнуват от основния въпрос – съчетанието на ислям и демократизация. И преди се е случвало недемократични сили /като ХАМАС/ да печелят по демократичен начин в свободни избори. Това поставя нови въпроси пред Запада, защото демократизацията е не само смяна на идеологията, но и на мисленето на обществото. В Турция промените след идването на Ердоган на власт са чувствителни и то не само в икономиката, което е в основата и на избора на турския народ. Турските военни поддържаха страната в прозападно влияние десетки години и се противопоставяха на крайния ислямски фундаментализъм. Част от тях сега са в затвора с обвинения за участие в подготовка на преврат. Те напускат турската политика, но на тяхно място идват нови млади хора. Повече от половината турци са около тридесетгодишни. За първи път на тези избори се състезават кандидати под 30 години. За първи път в предизборните кампании бяха използвани методи, характерни за демократичните страни. Например фотоси от скандални разкрития за партийни противници, замесени в секс-скандали. Интересното е, че има промяна и на отношението на Ердоган към кюрдския проблем. При своите предизборни срещи в отдалечените кюрдски райони в югоизточна Турция Ердоган беше охраняван от десетки бронирани коли на специалните полицейски части, въоражени до зъби, които имаха за задача да го опазят от евентуални засади. Въпреки това, на 24 май близо до град Батман, неговият кортеж бе посрещнат с камъни. В Сарнак силите на реда откриха бомба от 32 кг скрита под мост,

откъдето е трябвало да премине колоната на премиера. Серията от срещи, които Ердоган направи на кюрдска територия, му дадоха възможност да констатира своята непопулярност в региона и краха на неговата политика на отваряне към кюрдското малцинство, обещана по време на неговото стъпване в длъжност преди години. Пред по-малко от 500 души в град Хакари, Ердоган заявява в националистически дух, че „Ние имаме едно знаме с цвета на кръвта на нашите мъченици” последвана от яростна атака срещу про-кюрдската партия – Партията на мира и демокрацията, която нарече „банда от мошеници, които вдигат оръжие срещу турските полицаи и войници“. В знак на протест, гражданите на Хакари пускат кепенците на магазините си и парализират града. В същото време при посещението на Кемал Киличдаоглу се чуват овации. Спокойният тон на този турски политик се посреща със симпатия за сметка на силно емоционалния, звучащ ново и на моменти кресливо, тон на премиера Ердоган. Кюрдите изпратиха повече свои представители в новия парламент на страната, но не е ясно дали тези избори не са сигнал за промяна в поведенческия модел на премиера. А на предишните избори през 2007 г. неговата партия обеща значителни успехи в намирането на политическо решение на конфликта. Сега той заяви, че „кюрдски проблем не съществува“. По този начин и исканията на кюрдската партия се радикализират. Проведената кампания за гражданско неподчинение и бойкот на администрацията, държавните служители и на изпратените от Анкара имами дават резултати. Стига се и до мобилизация на ПКК с цел да се осигуряват имами, които да водят проповеди на кюрдски език. Явно пускането на телевизионен канал за предавания на кюрдски език не е достатъчно. Разбира се, проблемите с кюрдите от Югоизточна Турция не са от вчера и не повлияха на изборната победа на г-н Ердоган. Въпросът е какво следва оттук нататък. Бъдещото положение и поведение на Турция в много отношения остава загадка. Външната й политика с повей на „нео-османизъм” и без това предизвика тревога, основно на Балканите и страните в Черноморския регион. Въпросът с членството й в ЕС не само не е решен, но и се обвива във все по-голяма дипломатическа мъгла. Някои анализатори дори намекват, че естественото състояние на тази страна е да бъде част от средиземноморската цивилизация, на не напълно европейска страна, т.е. на която й е добре да бъде между два свята, без да влиза в нито един от тях. Събитията в Близкия изток и последвалата „арабска пролет” направиха Турция водеща страна и за този регион. Тя намери свой път и към страни като Русия, Иран, Бразилия, Индия, Казахстан и т.н., а това привлече погледа на старите й съюзници – САЩ и Западна Европа. Остана да поздравим г-н Ердоган за победата и внимателно да следим следващите му стъпки с надеждата, че изкушенията на ислямизацията няма да върнат Турция, а и целия балкански регион назад. Зорница Илиева

България 2020

Политическа култура

визия, цели и приоритети

Томислав Дончев

ръгла маса по въпросите „Визия, цели и приоритети: България 2020”, се проведе на 23 юни 2011 г., от 10:00 ч., в Гранитна зала на Министерския съвет. Дискусията се състоя в рамките на процеса по подготовка на Националната програма за развитие: България 2020 и в съответствие с утвърдената от министър-председателя Концепция за програмиране на развитието на Република България. Настоящата Кръгла маса е част от третия етап в процеса по подготовка на Национален план за развитие. Тя е насочена към неправителствените организации, академичните среди и широката общественост с цел максимално информиране на всички заинтересовани страни. Кръглата маса се откри от г-н Томислав Дончев, министър по управление средствата от Европейския съюз. Министърът поясни, че се работи в посока растеж на едно социално-икономическо бъдеще. Очертава се макрорамката на един планов документ, който сам по себе си представлява процес – дизайн Черно и Бяло, 5-6/ 2011

на целите, каскада от програмни документи, осигуряващи: устойчиво развитие, растеж и благосъстояние. Темите, които бяха във фокуса на дебатите, са следните: Представяне проекта на „Визия, цели и приоритети за Националната програма за развитие: България 2020” г-н Антон Гладнишки, началник на отдел „Национални стратегически програми за развитие” – Секретариат на Междуведомствената работна група за подготовка на Националната програма за развитие: България 2020... Технологично обновление, иновации и енергийна ефективност – повишаване на конкурентоспособността на българския бизнес - г-н Камен Колев, заместникпредседател на Българската стопанска камара. В Европа ние сме на последно място по брутен вътрешен продукт на глава от населението и това налага политика на догонване икономическите показатели в ЕС. Доброто управление и развитието на публичния сектор и на обществените услуги (образование, здравеопазване, социални услуги) –

основен фактор на икономическото развитие - г-н Боян Захариев, програмен Институт „Отворено общество”. Любопитен факт си остава, какви да бъдат механизмите, така че тези приоритети да не си останат само благопожелания... Икономика, основана на знанието, и интелигентен растеж - проф. д.ик.н. Гарабед Минасян, Икономически институт на Българската академия на науките. Като тъжен факт, проф. Минасян сподели ниското самочувствие на свои студенти, които на въпроса – могат ли да влияят на социално-икономическия растеж, отговарят отрицателно – изключено, не... Европа 2020: Очаквания и предизвикателства на българските общини - г-жа Гинка Чавдарова, Националното сдружение - изпълнителен директор на на общините в Република България. Надеждите, които тя сподели, са свързани с по-голямата самостоятелност на общините и ако не им се помага, то поне да не се пречи, защото сега има пропаст между нужди и удовлетворяване, има криза на финансирането по общини. Социални измерения на догонващото икономическо развитие – необходимост от правителствена намеса за преразпределяне на доходите и ограничаване на социалното изключване е становището на Конфедерацията на независимите синдикати в България. В тяхното експозе се отчетоха – монетарна бедност, висока поляризация по доходи. Никой не е застрахован срещу бедността – от наетите до частния дребен бизнес. Необходим е механизъм за координация между държавата и синдикатите. Станислава Пекова

Кубинската петица политическа култура

ЕВРОПЕЙСКА КАМПАНИЯ –

МИЛИОН ПОДПИСА ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА ПЕТИМАТА ДО ПРЕЗИДЕНТА НА САЩ Г-Н БАРАК ОБАМА

а 12 септември 1998 г. бяха задържани и затворени в САЩ петима кубински граждани – Рене, Херардо, Фернандо, Рамон и Антонио. Процесът срещу петимата се провежда в Маями, Флорида - място, където не може да се очаква никаква справедливост и милосърдие към тях. Повече от 12 години тези героични момчета гният неоснователно в пет различни американски затвора при суров, тежък режим. Куба и честните хора по света не спират да настояват за тяхното освобождаване. Третирането им като “шпиони” е гавра с истината. Те не са “подкопавали националната сигурност на САЩ”, както ги обвиняват, а са я укрепвали – ако се приеме, че най-важното за нея е да пребори тероризма. Всъщност Петимата са се занимавали точно с това – опитвали са се да неутрализират терористичните попълзновения на най-радикалните кръгове от кубинската емиграция в САЩ. Целта, разбира се, е била да се предотвратяват преди всичко диверсионни действия и заговори срещу Куба. Те са защитавали родината си. От арестуването на Петимата са били наложени специални строги затворнически мерки, като например: задържане в изолатор, наречен „дупката”, постоянен отказ на правителството на САЩ за свиждания със семействата им, в много случаи са нарушавани самите закони на САЩ и най-основните човешки права. Президентът на САЩ може и трябва да разпореди освобождаването на Петимата. От името на народите на Европа долуподписаните настояваме за справедливост и призоваваме за незабавното им освобождаване. За информация за подписване на петицията: СБЖ, гр. София, бул. „Граф Игнатиев”4, ет.2, Снежана Тодорова или cernoibialo@mail.bg

политическа култура

Антонио Гереро «Престоят ми във Федералния Център за временно настаняване в Оклахома бе дълъг. Осемнадесет дни изолиран в килията, наречена «дупка», осемнадесет дни, които ми се сториха цяла вечност. Разполагах с малко хартия и парченца молив и описвах в дневник тези дни, пишех и лични, много специални писма, родени в самотата, за които, ако перифразирам Хуан Рамон Хименес, бих казал: «Ти си бог на гърдите си, ти си една вселена, ти си един в сърцето си.» Само част от този дневник и едно от деветте писма стигнаха до получателя си. Много ме заболя, че това се случи, и прибягнах до поезията, за да преживея тази изолация и по някакъв начин да поправя необратимата загуба. От 3 до 16 март, вече в затвора във Флорънс, се родиха тези стихове под формата на дневник, който ви предлагам да прочетете като едно стихотворение (както се твърди, че трябва да бъдат четени известните Шекспирови сонети, като разбира се вземете под внимание огромната разлика между това класическо произведение и моето скромно творение). За тази стихосбирка реших да напиша десетстишия в бял стих във формата на сонет. Нямам за цел да търся красотата на ритъма, нито съвършенството на строфата, а най-малко да създавам нещо ново. Аз просто искам да заведа читателя до кътчетата на моята душа в онези дни на несправедлива и тотална изолация и както казва Рубен Дарио: «Моят протест е написан срещу отношението и срещу необичайната загуба.» Това споделя Антонио Гереро Родригес, един от петимата кубинци несправедливо затворени в САЩ за изпълнената с много болка своя стихосбирка. Става въпрос за „Място за почивка», която беше издадена миналата година благодарение на инициативата на Издателство «Vigía» («Наблюдател») от град Матансас, Куба. Тони пише в своята килия–изолатор. Приятели и симпатизанти превеждат и публикуват творбите му в интернет. Черно и Бяло, 5-6/ 2011

културен свят Кой е по-опасният противник на клуб “Първи ноември” – българската простащина или интелигенщината, многознайков-щината? И двете явления имат сериозен принос върху “медиязатъмнението”, за което говорите. Простащината действа в много по-широки мащаби. Тя притежава реална власт. От нея до голяма степен зависи развитието на България. Затова е по-опасна. Настанила се е по т.н. високи етажи на властта. Съжалявам, че трябва да го кажа, но българският народ е позволил простащината да атакува всички обществени слоеве. Като цяло всеки народ в мнозинството си се състои от хора, които отиват на работа и се връщат, за да си пият ракията вкъщи. Няма смисъл да търсим при тях ерудиция, духовни интереси, възвишеност. Според Вас - всички по високите етажи са “маскари”, така ли? Познавам добре голяма част от народните избраници през последните 22 години. Не съм провеждал изследвания как е в други държави, но у нас закономерността е неизменна. Добереш ли се до властта, се променяш. Развращава те. Единици са тези, които не се поддават на изкушенията. Овластената простащина не се нуждае от наука. Ликвидира я. Уж тонът се смекчава от време на време. Но в крайна сметка 150 български учени са напуснали страната от началото на годината. Симеон Дянков каза преди около година, че като им спрат парите, те сами ще си тръгнат. 40 процента от субсидията за БАН е отрязана. Младите хора работят

ПРОФ. НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ: "150 БЪЛГАРСКИ УЧЕНИ СА НАПУСНАЛИ СТРАНАТА ОТ НАЧАЛОТО НА ГОДИНАТА..." Проф. Николай Василев е председател на клуб “Първи ноември”. В него членуват политолози, литературоведи, адвокати, музиканти, режисьори, преводачи, журналисти, поети, философи, свещеници, историци, общественици. Основната цел е защитаването на традиционните ценности и постиженията на духовната култура в България. “Първи ноември” се обявява против простащината и опитите българинът да бъде превърнат в безволеви консуматор. Конкретен повод за създаването на клуба е правителствената политика спрямо БАН. Проф. Василев е известен дисидент, преподаветл по философия. След като СДС печели изборите през 1991 г., става вицепремиер и министър на образованието и културата.

там за 300-400 лв на месец. БАН се разпада пред очите ни. Като се има предвид, че в повечето държави парите за култура, наука и образование са последните, към които се посяга... Да. Това е реален приоритет на “белите” държави. Знанието е културната памет на народа, еманация на всички традиции, обичаи, мъдрост... Цялото духовно наследство от 13 века, през които българите са живяли по тези земи. Това е простащината. Спомням си куплет от химна на Михайловски:

“Напред! Народността не пада Там, дето знаньето живей” не е писал

културен свят “Напред! Народността не пада Там, магистрала де белей...”

На мускула мозък не му трябва. Това са спортисти, пожарникари, мутри, засрахователи... За съжаление днес са окупирали горните пластове на българския политически “елит”. Мускулът ли оскърби, уплаши и прогони българската култура? Да. Е, простащината се явява и с по-меки мускули. Често е и с обратна резба. Интелигенщината, за която стана въпрос в началото, също е опасна. Но нейните действия понижават авторитета, стойността на интелекта, докато произволът на простащината се отразява зле върху развитието на цялото общество. Интелигенщината действа по свой начин. Компрометира знанието, интелекта. България е развъдник за интелектуални “въшки”. Има стотици интелектуалци, начело с Лили Иванова. Какви функции трябва да изпълнява българският интелектуалец? През последните години се забелязва, че вместо да прави културен анализ на политиката, прави политически анализ на културата. Първо, смятам, че в България има не повече от 10-15 интелектуалци. Аз самият не се считам за такъв, въпреки че животът доста ме е поочукал. От интелектуалеца се очаква да изпълнява професионалните си задължения, да произвежда духовна продукция на високо равнище. Друга функция на интелектуалеца е да следи социалната еволюция и да реагира на всяка несправедливост, да се обявява срещу грешките на всяка власт. Независимо дали има опасност за здравето, кариерата или живота му. Интелектуалецът не може да бъде поръчков. По критерия гражданска позиция доста световни интелектуалци би трябвало да отпаднат от списъка. Да вземем например Габриел Гарсия Маркес. Поживя в Куба известно време. И... възхвали режима на Кастро. И у нас си имаме такива. Ивайло Петров – класик на българската литература – като член на НСРТ се обяви против стачката на БНР. В интерес на благините и на депутатската заплата забрави, че е интелектуалец. Така участва в похода срещу свободата на медиите. Гениалният Радичков пък беше добре с всички власти. В ловната дружинка на Живков, винаги ласкан, награждаван. През 1982 г. написа по повод смъртта на Людмила Живкова “Дете, дете, ти пак ни изпревари...”. Ще рече, че тя е летяла като бяла гълъбица пред цялата българска духовност, водила е обществото, изпреварвала е всички цял живот. По времето на социализма културата беше в услуга на идеологията. Сега кого обслужва? Тук трябва да започнем от самото начало. През първите години на демокрацията се появиха “теоретици”, които говориха за деидеологизация. Такова нещо не може да има. Идеологията представлява знание за света, пречупено през призмата на определени интереси. Тя не отразява истинското положение. Ясно е, че не може просто така да изчезне. Истинският процес, който се наблюдаваше след 10.11.1989 г. е идеологическа демонополизация. Т.е. беше сринат монополът на една Черно и Бяло, 5-6/ 2011

идея и се появиха нови идеологии. В мнозинството си, хората служат не на идеология, а на конкретни интереси – християндемократически, комунистически, класови, аграрни и т.н.. Разбира се, не говорим само за политически интереси. Далавераджийството също си има своя идеология. Докато съществува човекът, ще има и интереси – корпоративни, семейни, лични. Както казах, идеологията не отразява адекватно действителността, а я изкривява според удобството на тези, които я произвеждат. По онова време тя учеше, че в социалистическия лагер живее един щастлив човек, човек от нов тип, т.нар. документален човек... А чии интереси доведоха до културното обезобразяване на българския народ? Стигна се до там, че нашият облик стана културно неразпознаваем. Личните, разбира се. Искам да направя едно уточнение. При пазарните механизми се разчита на това, че при сблъсъка на много гледища и идеологии се получава своеобразен баланс. Когато някой фалшифицира действителността в една крайност, а друг – в друга, би трябвало да се получи нещо средно. Това е тезата на теоретиците на демокрацията. За съжаление, не се получава така. Медийното пространство се състои от обособени, фрагментирани интереси. Всеки дърпа към своето. И се получава един контролиран хаос... Точно така. Ние ще се опитаме да направим каквото можем като част от гражданското общество. Нашето оръжие е словото. А бойното поле? Цялото общество. На една пресконференция ме питаха какво ще е нашето оръжие. Отговорих, че от позицията на редови гражданин, непретендиращ да бъде интелектуалец и председател на клуба, мога да посоча една тежка картечница, 9-милиметрова. Но в качеството си на член на “Първи Ноември” ще заложа на словото. Да, словото е по-силно от картечницата... Но пък можем да си припомним въпроса на Сталин “Колко танка има папата?” Много се надявам думите да свършат работа. Разпознавате ли сред настоящите членове на клуб “Първи Ноември” фигури от бъдещия управленски елит? Когато създавахме клуба, първата ми теза беше, че това не е трамплин за политическа кариера. За себе си бях сигурен, но предупредих другите. Е, ако има човек, който е почтен, достоен и компетентен, защо не? Дано не се разврати... (смее се). Защо действа така тази власт, не знам. Има ли надежда, че ще се подаде отнякъде нишката на Ариадна, която да изведе българина от мрачния лабиринт на прехода... в който вместо Минотавъра откриваме Мускула? Има, има. Пак започваме всичко от начало. Ще сваляме демократичния тоталитаризъм. разговора води Мария Цветкова

“КЕЦОВЕ” се запътва културен свят

която желаят да се захванат и да я вършат не по принуда. В тази надпревара идва момент, в който младежите се изморяват и всеки намира своето островче. Без значение дали е безлюден плаж, както във филма, или музика, рисуване, танци и т.н. Убеден съм, че не съществува човек, който да не се нуждае от глътка въздух, свързана по някакъв начин с изкуство. Всеки иска да избяга от реалността... Наскоро гледах един документален филм за затворници, които правеха театър. Няма човек, който да не изпитва потребност да избяга от “тук” и “сега”, без значение какво е направил и какво му се е случило. В “Кецове” ще видите шестима младежи, всеки от които е в различен етап от живота си и се опитва по свой начин да усети, оцени и запази преживяното. А после иска ли да се върне и, ако се връща, същият ли е? Няма да говоря конкретно за филма. По принцип рано или късно човек трябва да се върне към реалността. Можеш да избягаш от нея само чрез смъртта. На кой зрител малко ще стягат “кецовете” и на

към Русия и Карлови Вари Режисьорският дебют на актьора Валери Йорданов “Кецове” е избран за участие в основната конкурсна програма на международния фестивал в Москва и в конкурсната програма на секцията “На изток от запад” на фестивала в Карлови Вари. Филип Аврамов, Иван Бърнев, дебютантите Иво Аръков и Ина Николова, Васил Драгнев и самият Валери разказват историята на шестима младежи, осмелили се да бъдат свободни. Иван Владимиров е другият режисьор. Сценарият също е дело на Валери Йорданов. В началото, когато кандидатства в България, проектът е отхвърлен с девет на нула гласа. Същият сценарий е избран по европейската програма “Медиа плюс” сред 150 проекта от цяла Европа.

Искаме да избягаме от “тук” и “сега”, скачаме в “кецовете”... и тръгваме. Накъде? Не искам да издавам подробности около сюжета. Мога да кажа какво не включва. Филмът не се занимава с “екология”, нито с така наречените “хипари”, нито с бохемски проблеми. Не може да се нарече и roаd movie. Нарекохме го на шега “философски екшън”, защото има по малко от всичко в него. Показва онова, което се случва с младежите днес, в търсене на себе си, на хора, с които да бъдат близки, на някаква идея, на работа, с

кого ще са по мярка? Историята не е разказана така, че да засегне някого. Това не е филм, който размахва пръст и казва “направете така” или “ не правете онова”. Мисля, че всеки има или е имал подобни моменти в живота си – когато е влюбен. Влюбеният човек е всеможещ. Прескача. Побеждава. Или прави компромиси със себе си и заобикаля. Но няма как да не се справи. Градът ли е метафора на това, което потиска влюбената, свободна душа? Потискащият град го правим ние самите. Изнервяме

Културен свят

се от натоварения трафик, от лошото време, от това, че закъсняваме за работа. В резултат ставаме груби към хората около нас. Те отвръщат със същото... Градът сам по себе си не е проблем. Потискащата цивилизация е в самите нас. Случвало ли се е след дълги часове работа, да останеш на онзи безлюден бряг, при твоя персонаж и да си въобразиш, че той е реалният... а Валери е герой от филм? Нямаше време да се случи. С Иван Владимиров имахме много работа около подготовката на снимките за следващия ден... декори, костюми, осветление, разкадровка – с оператора Рали Ралчев. Но, когато акт орите имаха възможност да си починат, не искаха да си тръгват от плажа. След последния снимачен ден им се оставаше още. Имаше сълзи. И до ден днешен се събират за рождени дни, за рождените дни на децата им... “Кецове” много ги сближи. От сега чувам уговорки за следващото лято. Те ли те избраха или ти тях? Мисля, че се избрахме взаимно. Кастингите бяха доста успешни. Имахме щастието да видим много добри актьори. С Иван не сме имали разногласия за някой от тях. Искахме на тези, които не успяха да се преборят за главни роли, да предложим второстепенни. Интересно е, че никой от актьорите не прилича на прототипа си, така както съм си го представял визуално, докато съм писал сценария. Говоря за шестимата основни персонажи. Изключение е, може би, само момичето. Приличат си по-скоро по своята емоционалност, по това, че не се отказват, че могат да бъдат опасни до крайност, без значение какво ще им коства това после.

Разкажи за вечерта, в която гората се запали. Актьорите бяха решили да спят на плажа. Аз останах с тях да ги “вардя” (смее се) да няма нощни къпания. Държах се като майка-квачка, която бди над тях. Е, стараех се да не го усещат. През нощта една жена се приближи. Крещеше, че гората над плажа гори. И... цяла нощ с актьорите гасихме огън. Носехме вода в пластмасови шишета нагоре по склона. Сред хората по палатките наоколо имаше и една жена с малко бебе. Сама. И тя гасеше заедно с нас. По едно време пристигнаха от пожарната. Пожарникарите ни казаха, че не могат да стигнат до там и да ни помогнат. Справихме се сами. На следващата сутрин огледаха мястото. По всичко личало, че е умишлен палеж. Накрая се оказа, че някакъв местен, не съвсем нормален човек, не искал да има хора около

тази гора. Твърдял, че земите били на дядо му. Има ли автобиографични елементи във филма? Според мен зад почти всяка история се крие автобиографичен момент. Не мисля, че някой би решил да пише нещо, без да го е почувсвал. Понякога се подбират биографични фрагменти, сглобяват се и се получава една нова история. В други случаи се разказва нещо преживяно едно към едно. Филмът “Кецове” принадлежи към първия вариант. Исках да разкажа историята на хора, които познавам. “Черно и Бяло” Черно и Бяло, 5-6/ 2011

Културен свят народните читалища „Д-р Петър Берон - 1926”, „Цанко Церковски” и „Възраждане”, както и артисти от балета на Софийската опера и примабалерината на Софийската опера и балет Диляна Никифорова – ученици на Красимира Колдамова.

Красимира Колдамова

Жертвите на изкуството остават скрити за публиката. Какво Ви отне на Вас талантът? За да се получи нещо много хубаво, то неизменно взема своите жертви. Отдаваш се изцяло на това, което обичаш. Болен, здрав, счупен – трябва да си на сцената и да танцуваш. И публиката не трябва да разбира. Аз мога да кажа, че на мен изкуството повече ми е дало, отколкото ми е взело. На какви правила се подчинявате когато преподавате класически образи? Започвам да мисля всичко отначало. Нямам за задача нито да повторя нещо видяно, нито нещо вече направено от мен. Опитвам се да вникна в същността на артистката, да разкрия нейната душевност. Аз не мога да я науча. Мога само да й помогна. Т.е. образът трябва да “прилепне” към нейното найинтимно Аз. Точно така. Не е ли истинско, няма как да стигне до публиката. Коя отговорност “тежи” повече – да имаш “златни глезени” или “много влюбени души”, както сама се изразявате? “Златните глезени” е хиперболизирана похвала. В танца участва цялото тяло. Не само глезените, но и ръцете, главата, очите, ушите, за

галеничката на Терпсихора “Нахално гениална” - това е оценката за нея на балетмайстора Асен Гаврилов при постъпването й в Софийската опера. Движенията на “момичето със златните глезени” отказват да изглеждат възможни, тялото отказва да бъде плътско. Това 14

е Красимира Колдамова. На 10 май балетна школа «Красимира Колдамова» отпразнува 20тата си годишнина с юбилейния концерт-спектакъл “Феерия на танца”. Участваха танцьори от 4годишна възраст, над 80 деца от

да чуваш музиката. И най-важното – душата. Така че когато танцувам, участвам с цялото си същество. Идва един момент на сцената, в който усещаш, че публиката ти е повярвала, поела те е с погледа си и изпраща определени сигнали, които

Културен свят са много силни. Помагат много на изпълнителя. Ще запазят ли следващите поколения Жизел, Хлое, Одета – Одилия, Кармен... или ще ги “гримират”, така че да бъдат потехни, по-модерни? Всеки изпълнител добавя нещо свое, влага себе си в интерпретацията на произведение от Моцарт, Бетовен... Вярно е, че нашето изкуство е класика. Но това е живо изкуство. Не е картина, която стои в музея и просто й бършат праха. Когато нямаше Интернет, дори телевизия, как балетният артист можеше да си свери часовника с други изпълнители? Тогава се разчиташе само на въображение и талант... Някога имаше оскъдна информация. Разчиташе се само на написаните книжки. Оставяхме всичко на фантазията си. От една страна е по-добре днес, защото можеш да видиш някой друг преди теб как е изпълнил дадена роля. Когато подготвях ролята на Селфида и разчитах до по-голяма степен на новите технологии, вече можех да видя как е изиграна от различни балерини. Убедих се, че всяка артистка я изпълнява като се води от

Черно и Бяло, 5-6/ 2011

собственото си усещане. Видях, че не съм задължена да приличам на някого, че трябва да изградя образа, както аз го почувствам. Има помлади артистки, които си харесват фрагменти от различни движения. Не винаги се получава много убедително. Е, по този начин все пак се обучават, израстват. В крайна сметка на който му е дадено да е артист, да мисли, да е чувствителен, да е умен, ще си намери пътя. Сблъсквала ли сте се със завистта? Една балерина беше намерила бръснарски ножчета в палците си непосредствено преди спектакъл... Нямам навика да помня неприятни неща. Бързо се освобождавам. Разбира се че е имало истории. Е, чак бръснарски ножчета – не. Старая се да забравя. А как се забравя? Като оправдаеш нещастника, който е направил зло. Той със сигурност е нещастник, щом е предприел нещо такова. Какво научихте от ученичките си? Основното е търпение. Аз започвам да работя с тях от 10 годишна възраст. Сега в студиото взимаме и дечица от 4-5 годишна възраст. Те тепърва чуват музика и успяват да преброят ритъма. Тепърва осъзнават, че имат лява ръчичка, дясно краче, че е важно накъде ще погледнат. Учат се как да бъдат в синхрон с другите деца. Да не забравяме, че рядко може да се чуе хубава музика по радиото или по телевизията. Има деца, които проявяват таланта си

от съвсем ранна възраст. Започват да фантазират, искат да учат посложни движения. Аз ги оставям, разбира се... Има ли нужда класическото изкуство от “напластяване” на съвременност? Необходимо ли е да бъде “преведено” на езика на препускащата постмодернистична мисъл? Ние го правим без да искаме. Дори да си казваме, че не трябва, но в крайна сметка е неизбежно. Найясно се забелязва при конкурсите. Един конкурс вече не е съвсем изкуство. Превръща се по-скоро в състезание. Хвърлят се до такава степен в технически щуротии, че забравят за какво са излезли на сцената. Получават се хибридни форми... Да. Е, публиката се радва и на акробатика. Но не това е истинското изкуство. Още с писмата на ЖанЖорж Новер (бел. а. „Писма за танца и балетите“) се поставя началото на възприятието за изкуство, останало до ден днешен – изкуството трябва да има образи, драматургия, съдържания, състояния. Всичко това все още го има и вълнува публиката. И ще продължи да го има. Това е най-краткият път до душата на хората. А ако не я завладееш, няма какво да им предадеш. Има ли нещо, за което съжалявате? Не съжалявам за нищо. Нито за радостите, нито за болките. интервюто взе Мария Цветкова

Културен свят

ИГЛИКА

“ХОРАТА И

В ДУХ

одена е на 17 февруари 1957 г. в София. Завършва кинорежисура в НАТФИЗ в класа на Георги Дюлгеров. Автор е на десетина документални филма, както и на „Разкази за убийства”, „Писмо до Америка”, „Разследване”. Филмът „Писмо до Америка” спечели пет международни и петнадесет национални награди и е показван на 70 кинофестивала. На 64-то издание на кинофестивала в Кан с „Лъжесиведетел” Иглика Трифонова спечели наградата на конкурса Script East за най-добър сценарий на страните от Централна и Източна Европа. Режисьорката получи специалната статуетка на името на легендарния полски кинорежисьор Кшищоф Кешловски. „Лъжесвидетел” е победител сред още 11 заглавия, предварително избрани измежду стотици кандидатстващи сценарии. Иглика Трифонова е щастливо омъжена за популярния актьор Христо Гърбов. С какво обогати творческата ти биография наградата на тазгодишния кинофестивал в Кан ? Това е награда на най-високо ниво за сценарий. Неминуемо те поставя в друга професионална категория. Кан е най-престижният фестивал за кино в света и цитирам проф. Вера Найденова, най-добирят български познавач на този фестивал, „Кан не забравя своите награде-

ни”. В случая това е много добре, защото става въпрос за сценарий, за проект. Надявам се, че с тази награда ще се фокусира интерес към филма предварително, което е много важно условие. Остава и филмът да стане добър. По време на фестивала в Кан и по повод на твоята награда се заговори за българска вълна в киното. Това така ли е и какво означава на практика този факт ? Когато ми връчваха наградата, ми казаха, че е симптоматично, че тя отива в България, че идва българска вълна в киното. Буквално казаха, вие следвате румънците. Ние всички знаем, че те получиха „Златната палма”, най-високото отличие в Кан. Определено интересът е насочен към България и има очаквания. Те са следствие на натрупвания. Тази година беше много успешна за българското кино в Кан, защото имаше два много хубави филма в програмите, които минаха много добре на търговски прожекции в рамките на пазара в Кан. Иначе тази оценка е работа на критиците и теоритиците, аз го казвам само като свидетел на интереса към нашето кино в Кан, особено към „Островът” на Камен Калев и „Аве” на Константин Божанов. Те, наистина, бяха много добре приети. Българското кино е едно от най-добрите неща, които се случват на тази държава в момента. Никак не беше лесно, то да оцелее, защото кино не се прави с много малко пари, то навсякъде е едно скъпо изкуство. За сметка на това събира страшно много публика и е много мощно съвременно изкуство. Шапка свалям на колегите си, че преодоляха кризите, правеха собствените си филми. В българското кино има най-различни филми и комерсиални, които събират много публика, и екзистенциални, интелектуални филми, които имат своята макар и по-малка, но важна публика. Ти отговори до голяма степен и на следващия ми въпрос, и все пак, как се прави кино по време на криза и напук на орзяния държавен бюджет ? Много трудно. По целия свят младите хора правят филмите си с по-малко пари, тоест с помощта на приятели. Не за всички обаче това е възможно. И това, че те не плащат на приятелите си, може да се случи веднъж, не и повече. Филмите, които сега се появяват, тези, за които говорихме, са следствие на това, че Законът за българско кино работи. Сега е много страшно, защото светът има

ТРИФОНОВА:

Културен свят

СКАТ ПОСТИЖЕНИЯ ОВНОСТТА” очаквания от нас, а може би ни предстои голяма дупка. Защото в последните пет години на практика за игрален филм пари не са давани. Единственият филм, за който държавата даде пари, за дебют, е „Сбогом, мамо” така скандалния филм от фестивала във Венеция, което е тъжно. Има голямо разминаване между това, което се състоя в киното и отношението на политиците към киното и въобще към културата. Това е недопустимо, наймеката дума, която мога да използвам сега. Ти беше начело на протестите на кинотворците неотдавна. Възможен ли е диалог с правителството и постигнаха ли тези протести необходимия резултат ? Ние бяхме оптимисти след първите срещи с правителството, аз лично бях убедена, че може да се постигне диалог. Но колегите ми се оказаха прави, че не повярваха. Нищо от това, което говорехме с правителството не се случи. Въпрос на подробности е, ние говорехме в много посоки, в различни планове, бяхме готови да работим и върху концепция за култура, което не е наша работа. Има доста чиновници в Министерството на културата, на които им се плаща за това. Ние бяхме готови да компенсираме проблемите, но попаднахме в едно чиновническо безвремие. Страшно е това, защото си даваш сметка, че това се случва не само с киното, а и с много неща в тази държава. Единствената грижа на властващите е да запазят постовете си. Има страх от решаване на проблеми на принпица „траеш си и проблемът отминава”... Това е страшно, това е едно блато, от което не виждам измъкване. Мисля си, че наесен ние отново ще излезем на улицата. Това може и да съвпадне с изборите и никак няма да е приятно на политиците, които са в момента на власт. Филмите ти, особено „Писмо до Америка” и „Разследване”, са окичени с много престижни награди. Каква е рецептата за добър, успешен филм ? Не зная, само да я бях научила... Още повече, че двата ми филма са много различни. Не вярвам във възможността да изчислиш нещата така, че да знаеш резултата предварително. Публиката е велико нещо, тя преценява. Освен това има и стечение на обстоятелствата, на неща във въздуха, на очаквания... „Писмо до Америка” имаше голям зрителски успех. Пълнеха се киносалоните, невероятен брой кинофестиЧерно и Бяло, 5-6/ 2011

вали, много престижни. Беше продаден на много телевизии. Нещо, което не съм очаквала, трябва да призная. Единственото нещо, което ме движи мен, когато правя филмите си е вярата в това, което правя. Правя филми, които дълбоко, истински ме вълнуват, темата ме вълнува, животът на героите ме вълнува. Това трябва да предам на актьорите. Киното е колективно изкуство и е стечение на много енергии и е Божа работа ... А късметлийка ли си това, което правиш, с професията си ? Определено! Безкрайно съм щастлива от моята професия. Това е страхотна житейска привилегия. Да създаваш нещо, което много прилича на самия живот. Киното прилича на живота. Ти си известен режисьор с доказани качества и утвърдено име. Как понасяш славата, радва ли те тя ? Това са много кратки мигове. Сега, след наградата в Кан това ми донесе нещо, наистина, близко до славата. Аз винаги съм имала хора, които ме разпознават. Покрай известността на мъжа ми, защото за режисьора не е характерно толкова да го хвалят, той е все пак от другата страна на камерата. И все пак, хората винаги са ме спирали по улицата да ми казват неща за филмите ми. Това е прекрасно. След Кан имаше няколко седмици, през които се чувствах като звезда на улицата. Не съм очаквала такава радост. Давам се сметка, че това е, защото на хората им се искат постижения в областта на духовността. Това изживяване е много особено, не е толкова гордост.

Културен свят

Иглика Трифонова и продуцентката Росица Вълканова по време на награждаването в Кан

Прилича на някакво смирение, че си имал възможността да зарадваш толкова много хора...! Иначе не мога дажа, че живея в някаква слава. По-скоро живея до човек, който е много известен и виждам какво е това. Това понякога е бреме, защото винаги си наблюдаван. Понякога това е неприятно навлизане в личното ти пространство. Иначе Христо го обичат и с обич го разпознават навсякъде. Какво мислиш за учителите и кои са твоите учители в живота ? Супер важно нещо, те също са дар Божи и късмет. Защото това е нещо, което се случва извън теб, съдбата те среща с тези хора и ти отрежда възможност да учиш от тях. Големите учители в живота ми са първо баба ми, която ме отгледа. От нея съм научила най-важните неща – кое е добро и кое е зло. Както и много песни, защото тя беше самороден талант. Освен мелодиите, които са ми запечатани на предмисловно ниво, тестовете на някои от тези песни са висша поезия. Много съм се учила от родителите си. На познаване на българската и световната литература още от дома ми ме научи баща ми, който е лекар, но страшно четящ човек, познавач на Яворов. После срещите ми с Георги Дюлгеров и Младен Киселов. Те ме разпознаха и ме избраха още на приемните изпити. След това дадоха страшно много на целия ми клас, в който завърших. Късметът да бъда в този клас ми е също съдбоносен. С личности като Иван Черкелов, Росица Вълканова, Милена Андонова, Светослав Овчаров, Марио Кръстев, Людмил Тодоров. Бяхме група и някак си съм попивала от всеки един от тях, надявам се и те от мен. Бяха ми критерий. Това означава дар Божи, да не си самотен, да не загубиш пусулата си, ориентирите си. Хората в киното, от които съм се учила без да знаят те за това са Тарковски. Режисьорът, който ми е найблизък като светоусещане и ме е карал да се задъхвам е Кешловски. Затова сега съм безумно щастлива, че имам награда на негово име в Кан. Харесвам много Бергман, Фелини, Куросава, страшни артисти. Сега харесвам много Ларс фон Триер, с всичките скандали около него, голям талант и мислител. Това по някакъв начин са ми задочни учители, защото се уча от тях. Гледаш ли български телевизионни сериали и какво мислиш за тях ? Гледам ги, макар и не цялостно, но имам професиона-

лен поглед, чела съм сценариите на някои от тях, защото съм била в комисиите, които са ги пускали. Много ме радва бумът на българските сериали, те стават все попрофесионални по-сръчно направени. Това е тенденция и по света. Доброто кино се състои и в сериалите. Радвам се на българските сериали. Ти си режисьор и на театралния спектакъл „Фенове”, който взе много награди и се играе още при пълни салони. С какво те изкуши театърът и имаме ли достоен театър днес у нас ? Аз съм преди всичко зрител на театъра. Не мога да кажа, че след „Фенове” се чувствам като театрален режисьор. Това беше по-скоро забежка и случайност. Моето мислене е по-скоро на кинорежисьор. Въпреки че този много труден текст на Елин Рахнев се хареса много на публиката и се играе наистина, при пълни салони девети или десети сезон. Гледам театър и заради българските актьори, нещо много важно за мен като професия. Българският театър е на много добро европейско ниво. Безпокои ме напоследък тенденцията да се поставят само смешни неща, защото те се гледат. Мъчно ми е, че някои театрали, кадърни иначе, не идват да гледат българско кино. Може би им се струва, че не е на достатъчно добро ниво. А това не е вярно. Българското кино е по оригинални български текстове, докато театърът борави с чужда драматургия, с много редки изключения. Новите реформи в театъра го принуждават да става комерсиален по икономически причини. Иначе имаме забележителни актьори ! С какво те изкуши политиката и защо застана зад кандидатурата на Меглена Кунева? Никога не съм се занимавала с политика и тя не ме е изкушила по никакъв начин. Не съм го правила по важни причини. Зрители и фенове на моите филми са хора от различни политически партии и с различни предпочитания. Винаги съм мислела, че правя кино над злободневните неща. Но подкрепям Меглена Кунева по две причини. Първо нещата от така наречения бунт в киното ме ужасиха от хаоса, в който се намира българската политика и второ тя ми е приятел. Аз имам общ филм с нея, „Разкази за убийства” е по неин сценарий. Близки сме, това е вид фронтовашка дружба. Кога проектът ти „Лъжесвидетел”, спечелил наградата „Кшищоф Кешловски” в Кан, ще види бял свят ? Догодина ще се снима, вероятно в началото на 2013 година ще е готов. Дай Боже ! Ще се снима извън България с участието на чуждестранни актьори, това е една голяма крачка. Би ли станала един ден педагог? Не, не бих станала педагог. Имам много срещи с млади колеги и по неформален начин те ме зареждат. Не съм типа педагог-творец, защото за да си педагог, трябва малко или много да се повтаряш. С почти всеки випуск на студентите на Жоро Дюлгеров имам срещи, но става дума за една среща, за една лекция. разговора води Лилия Динова

културен свят

Фестивални отблясъци:

Отар Йоселиани

Портрет и разговор със знаменития грузински режисьор Един от специалните гости на юбилейния 15-ти София Филм Фест бе знаменитият грузински режисьор Отар Йоселиани, който получи Наградата на София за своя принос към седмото изкуство. Според кинодейци и критици този невероятен творчески дух се характеризира преди всичко с ексцентризма, с ироничния поглед към света, но и със симпатия към човешкия род. Отар Йоселиани е роден преди 77 години в Тбилиси, Грузия. Първоначално учи пиано в музикалното училище в родния си Черно и Бяло, 5-6/ 2011

град, а през 1953 г. е приет да следва в механо-математическия факултет на Московския държавен университет. Две години по-късно се прехвърля във ВГИК, престижният московски университет за кинематография, в майсторския клас на Александър Довженко. Снима първия си късометражен филм „Акварел” през 1958 г/, а „Април” /1961 г/, е забранен в СССР до началото на 70-те. В следващите две години Йоселиани се прехранва като рибар и металург, докато през 1966 г. най-сетне успява да завърши дебютния си пълнометражен

филм „Листопад”, смятан за отличителен белег на оригиналния му авторския почерк. Пропит с лек хумор, филмът е прелестен поетичен етюд за съзряването, майсторски изпълнен, наситен с размисъл и добросърдечност. „Листопад” е удостоен с наградата на ФИПРЕССИ за най-добър дебют на кинофестивала в Кан, но отново е забранен от съветската цензура. Същото сполетява и документалния „Стари грузински песни” /1969 г/. „Птица безгрижна”, създаден през 1971 г, е една от най-емблематичните творби на Йоселиани, в която

културен свят историята за чаровен тромпетист е разказана с много симпатия и дискретен хумор. Показът на филма е ограничен – само за киноклубовете. И въпреки че през 1979 г. режисьорът е отличен като заслужил артист на Грузия, това десетилетие си остава най-мрачното в творческата му кариера, с един единствен филм – „Пасторал” /1975/, носител на наградата на ФИПРЕССИ. Възхитително заснета чернобяла хроника, уловила същината на живота в едно грузинско кътче, „Пасторал” разказва за градски струнен квартет, който започва репетиции в малко грузинско селце. Настанени във ферма, музикантите се оказват в центъра на интензивния местен живот – работа на полето, флиртове, банкети, но си тръгват, без почти нищо да се е променило – освен спомена, който оставят у едно младо момиче, пробудило се за любовта. За съжаление, Отар Йоселиани още веднъж трябва да преглътне посегателството върху артистичната си свобода и това става

причина през 1982 г да емигрира във Франция, където живее и работи до днес. През 80-те години той снима няколко документални филми за телевизията, а през 1984 г. режисира „Любимците на луната” /Специалната награда на журито във Венеция 1984г/ - история за стари предмети, които преминават от ръка на ръка, и за страстта към притежание, която замъглява съзнанието на различни персонажи, чиито съдби се преплитат в сюжета. През 1986 г. Отар Йоселиани е член на Международното жури в Берлин, a в следващите няколко години филмите му печелят награди на престижни световни кинофоруми /„И стана пожар” и „Разбойници, глава VII” – Специална наградата на журито във Венеция, „Лов на пеперуди” – Наградата „Андрей Тарковски” в Москва, „Сбогом, роден дом” – Наградата на ФИПРЕССИ на Европейските филмови награди/. През 2002 г. самият режисьор е удостоен със Сребърна мечка за „Понеделник сутрин” – филм, който лично представи на българските зрители още на 7-то издание на София Филм Фест през 2003 г. Едновременно ексцентричен и комичен, филмът е разказ за мъж, който иска да избяга от досадното ежедневие и да се наслади на собствената си свобода, но когато най-после успява да осъществи мечтаното бягство, се оказва, че семейството изобщо не е забелязало отсъствието му. Комедията „Есенни градини” бе включена в програмата на София Филм Фест 2007, а по повод 15-тото юбилейно издание на фестивала Отар Йоселиани отново ни удостои с присъствието си, за да ни запознае лично с драмата „Изгнаници” – деликатна, но унищожителна сатира, изпълнена с много автобиографични моменти. Филмът е разказ за пътя на кинотворец, който не се стреми към нищо друго, освен възможността да се изразява свободно, но открива, че тази свобода не е достъпна в родината му и заминава за чужбина... И, разбира

се, художествено обобщава личните творчески премеждия на самия прочут режисьор. Г-н Йоселиани, свободата на творческия дух е Вашия забележителен кинематографичен почерк от първия до последния филм. Може би завършвате един екранен цикъл? Моят последен филм никога не се е наричал “Изгнаници”, а “Шантрапа”- не знам защо така е преведен. “Шантрапа” буквално означава негодни, ненужни, непотребни, безполезни. Това е човек, който весело прекарва живота и не обръща внимание на всякакви беди и нещастия. Относно свободата ще ви кажа, аз мисля- който и да е на този свят не може да бъде свободен от каквото и да е. Даже от онова, което искаш да правиш- това вече е робство. Ако желаете да говорим за свободата по-широко, може би има понятие свобода от властите, свобода от социалния гнет. Обществото ни страда от липса на свобода, от несвобода. Хората страдат, защото са зависими, трябва да се подчиняват. Това е номенклатура. Но свобода от дружбата също няма, защото дружбата това е плен. А от любовта? По моему и там няма свобода... Споменавате неведнъж, че живото, мислещото кино изчезва. Отдавна започна нахлуването на американското кино на екрана. Може ли да каже, че някой колега от Холивуд е свободен. Една група “разбойници” са измислили схема, по която да се прави киното. Ако няма хепи енд, значи филмът не е американски. На този свят навсякъде съществува публика. Публиката е възпитана с Холивуд. Ето защо, отнасяйте се с нея много внимателно. Тя възприе всички безобразия, дошли от Америка! Затова какво да правим с тях? Да им показваме истински авторски филми – творчески и без клишета. Моят филм е адресиран към тези хора, на които сърцето е на своето място, а главата на раменете. Мариана Енева

културен свят

РИСУВАНЕТО НА ИКОНИ Е СВЕЩЕНОДЕЙСТВИЕ от небезизвестния Дебър, Македония, дарил България с най-добрите майстори резбари, създателите на прекрасните олтари в черквите. „Дядо ми бил човек с многостранни интереси - занимавал се с фотография, отглеждал пчели, създал фабрика за мебели, като сам правил проектите им. И трите му деца, сред които и майка ми, имали талант да рисуват. Само че дядо ми не им разрешил да станат художници, защото по онова време съществуването им било изключително тежко. Прадядо ми по бащина линия пък бил златар. Правел златните кубета на църквите и затова фамилията на баща ми е Кубетски. Може би от него съм взела умението да изписвам детайлите на иконите, много важно за иконописта. Моят баща забелязал у мен нещо от техния талант. Насърчаваше ме да рисувам, купуваше ми бои, четки, моливи. Ако не беше той, нямаше да завърша нито Художествената гимназия в София, нито после живопис във Великотърновския университет.”

Художничката Илиана Бецинска е един от найдобрите иконописци у нас. Тя създава своите икони по технологията на старите майстори, нещо рядко в наши дни, защото изисква и време, и много труд и умения. Благодарение на тази технология българските икони са оцелели от XIII век досега. Благодарение на нея и иконите на художничката са харесвани и търсени. Нейните „Св. Иван Рилски“, „Св. Георги“, „Богородица“, „Св. Никола“, „Св. Илия“ са особено ценени. Генетичният потенциал от Дебър Някои казват, че талантът на художника е божи дар. Други, че е изблик на генетичен потенциал. Със сигурност Илиана носи частица от дарбата на предците си Черно и Бяло, 5-6/ 2011

културен свят върху дъска, която предварително обработвали с лепило от животинска кожа (туткал). Върху нея залепвали парче памучен плат, което покривали с грунд. Той се състоял от различни креди – винервайс, цинквайс, втвърден, начукан и пресят през сито гипс, и туткал в строго определени пропорции. За спойка използвали жълтък от яйце, а за еластичност – ленено масло. Грундът се варял на водна баня и се нанасял горещ, пет или шест пъти през няколко часа на кръст. Това бяло покритие те изглаждали до блясък с обла кост. Иконата се покривала с „варак“ – символизиращ „предвечната светлина“ на Божията слава. Боите се нанасяли също в определена последователност, като се фиксирали с яйчена емулсия. Готовата икона се покривала с лак. Илиана спазва почти всичко от тази технология. Обича да работи върху стари дъски /някои на по сто години/, често в нестандартна форма, върху камъни, върху керамични плочи. Канонът днес Иконата се изписвала с помощта на специални образци, ръководства, наречени „Ерминии“. Те съдържат подробно описание на начина, по който трябва да се изобрази всяка света личност и събитие. Според кано-

Божи дар През студентските си години, а и по-късно, Илиана рисува натюрморти, пейзажи, портрети. Забележително е платното й „Човекът с кафето” - обобщен образ на отрудения човек у нас. „Неслучайно е в сивата гама, - казва художничката. Това е действителен човек, който видях в едно кафене и много ме впечатли. В излъчването му имаше интелект, благородство, сила, които се давеха в околната сивота, в килията на безизхоздицата.” В „Бар” пък виждаме животът, който върти се около парите. В средата на композицията е истината - гола жена, а край нея са различните човешки пороци, предадени чрез образите на сладострастен старец, алкохолик, развратник...” Икони Илиана започва да рисува след смъртта на баща си. „Неговата загуба бе шок за мен. Истинско успокоение на духа намерих, едва когато започнах да рисувам икони и да влагам много чувство и старание в тях. В тези моменти изпитвам усещането, че съм между небето и земята. Сякаш извършвам свещенодействие.” Технологията на старите майстори Иконите на Илиана са забележителни с талантливото си изпълнение. Изпълнени са с технологията на старите майстори, почти забравена днес, защото изпълнението й е дълга и трудна задача. «Древните зографи рисували

Културен свят на иконата е трябвало да бъде двуизмерна, линеарна и да предаде духовната същност на портретувания, а не външността му. „Българският иконописец се е справил блестящо с това предизвикателство. Останал анонимен, защото църковният канон забранявал художникът да подписва творението си. Смятало се, че не човекът рисува иконата, а светият дух чрез неговата ръка. Затова иконата се прави с „чисти ръце“, което символизира смиреността, кроткостта и праведността на автора. Така той декларира, че е изпълнен с дълбока почит, с добра душа и поведение, с истинско религиозно чувство, което се постига само при съединяването на артистичните му умения с Христовия начин на живот. Затова днес много от творбите на старите майстори се смятат за чудотворни, а красиво и живописно изписаните им образи правят България прочута по цял свят.” Що се отнася до отношението между канона и твореца днес, Илиана споделя: „Канонът спъва само меркантилния художник. Когато във всяка икона влагаш нещо от себе си, тя става различна, има излъчване и носи естетическо удоволствие. Тогава правиш изкуство. Канонът е техническата част.

Талантът кара иконата да оживява.” Иконите на Илиана са пръснати из софийските галерии и църковни магазини. Те са по стените в домовете на учители, лекари, архитекти, министри, артисти... „Обичам и да дарявам икони. На духовни средища, които софиянци обичат и ценят – църквата „Света Петка”, „Св. Иван Рилски” /в Семинарията/, и на хора - мои колеги и приятели, които ценят хубавото и имат нужда от него.” Добро и красота Илиана се опитва да предава на хората не само чрез иконите си, но и като преподавател по изобразително изкуство в 8 СОУ „Васил Левски“, София. „Да се възпитат днешните деца в християнските ценности никак не е лесно. Опитвам се да уча моите ученици не само да рисуват, но и да правят добро като участват със свои творби - стъклописи, рисувани яйца, пана, на Благотворителни базари. В такива моменти се радвам и за себе си, и за тях. Защото те не използват енергията си за агресия, а за създаване на красота и естетическо удоволствие на хората около тях. Така напомнят и на възрастните, че благотворителността е основна християнска ценност.” Екатерина Павлова Черно и Бяло, 5-6/ 2011

културен свят

„ До 2020-а имам още четвърт век...”

На ул. „Цар Иван Асен II” Асен Марчевски с дарителят Огнян Медаров възкресяват паметта за Драган Тенев

аметна плоча на писателя Драган Тенев бе поставена на дома му на столичната улица „Цар Иван Асен Втори“. Заслугата е на известния преводач от италиански език и писател Асен Марчевски и на фармацевта Огнян Медаров, който спонсорира начинанието. Така името на култовия автор, когото поколения помнят от книгите и разказите за стара София, стои редом с паметния знак за дъщеря му – актрисата Северина Тенева, която почина много млада от тежка болест. Драган Тенев е роден през 1919 г. Възпитан в ренесансовия дух на Италия, на италианската литература и култура, той следва юридически науки на Апенините. Изявява се като белетрист и изкуствовед, журналист и писател. С право може да бъде наречен един от последните български енциклопедисти. Мнозина го наричат българския Кенет Кларк, тъй като в книгите си той проследява историята на изкуството, като особено набляга на влиянието на италианския ренесанс върху развитието на световната култура. Автор е на книги като „Стари моментални снимки без ретуш“,,“Спомени за стара София“, на фантастичните разкази „През гори и пустини“, „Вечно зеленото клонче“, „Чудната история на изкуството“. По негова идея и с негово участие българска-

та телевизия излъчва незабравимото предаване „Минаха години“,където Тенев разказваше, пееше, танцуваше, веселеше и натъжаваше стотици хиляди зрители. Драган Тенев напусна публиката и читателите си през 1999 година. Мечтата му беше да завещае апартамента си на Съюза на артистите в България и така да почете паметта на дъщеря си Северина, която беше актриса. Асен Марчевски си спомня, че на няколко пъти го е подканял „Драгане, напиши завещанието за апартамента, нека да има документ черно на бяло“. Но Тенев, с вечното си чувство за хумор, отговарял: „ Не бързайте да ме погребвате, до 2020 година имам още четвърт век, не съм дописал всичко което съм замислил“. След неочакваната му смърт през 1999 г, уютният апартамент на Драган Тенев бе ограбен. Бяха изнесени всички произведения на изкуството, които той беше събирал през годините, включително книги и негови ръкописи. Така жилището на писателя и до днес седи пусто, покрито с праха на забравата, вместо да бъде преобразено в библиотека на Съюза на артистите в България. Приятели на покойния писател са готови да дадат свидетелски показания за неговото желание – жилището му да стане библиотека на Съюза на артистите. Мари Каналян

гостува ни

д-р Пиер Дюкан Удоволствието да помагаш

Доктор Пиер Дюкан, специалист по въпросите на здравословното хранене, автор на бестселъра «Не зная как да отслабна», отговаря на нашите въпроси, специално за сп. „Черно и бяло”.

Първа на вашата книга откликна eдна канадка. Защо, мислите, всичко тръгна от Канада ? Тази читателка от първия форум на aufeminin.com, която писа за моята книга носеше един интересен псевдоним: sopranos (по едноименния сериал на HBO). По онова време, в 2000-та, форумите не бяха толкова активни, а блоговете не съществуваха. За всичко това научих от една пациентка тук. На въпроса ми как е узнала за мене, тя отговори: “Намерих ви чрез интернет”. И тя ми обясни за съществусането на въпросния форум, където sopranos е била водеща. Като характер тя била доста темпераментна и убедителна. За да отговоря на въпроса Ви, не мисля, че всичко това почива на случайност. Да, мисля, че нейната канадска жилка би трябвало да е

Черно и Бяло, 5-6/ 2011

изиграла определена роля. Първо, защото тогава Канада беше една от най-активните в интернет страни. Второ, има голяма вероятност канадците да са по-малко себични в сравнение с французите... Имате ли обяснение за големия интерес към Вашия метод в България ? Вижте, тук всичко е благоприятно... И аз съм толкова щастлив с такoва едно развитие на издаването на моята книга в тази страна... Тогава боготворях този приповдигнат ентусиазъм в България. И ако има някакво обяснение за всичко това, то е, че и тази страна, както и другите, които познават Желязната завеса, не бяха завладяни от фалшиви търговци и недоизработени методи. Не бяха завладяни от крайностите на европейските и още - на американските медии, които губят всякаква мярка. Впускат се във всякакви приказки и се съгласяват все повече и повече с повърхностния блясък и рекламата. България, както и Полша, е отворена към консумация. Затова хората тук напълняха. И така откриха моя метод, усвоиха го и го прокараха. Всичко това е истинско щастие за мене! Кои са най-силните моменти от срещите Ви с читателите ?

Това са директните чатове, в които влизам четири или пет пъти в седмицата. Донякъде, това е къртовска работа, която отнема много време почивни дни, празници и дори годишния отпуск… Но това за мен е голямо изживяване. Навярно ще ви изненада, но понякога изпитвам поголямо удоволствие да отговарям и общувам с един непознат, отколкото с някого, когото познавам. Преди време пътувах за Тунис, където бях поканен със семейството си. Бяхме закъснели и рискувахме да изпуснем самолета. Придружителката ни, която вече беше пристигнала на летището, се беше обезпокоила също и ми се обади да разбере на какво разстояние сме. “Така далече! – възкликна тя - Ще изпуснете полета! Ще се опитам да задържа самолета.” Няколко секунди по-късно ми се обади отново, за да каже : “Не се притеснявайте, всичко е уредено.” Когато пристигнахме на летището и ние, заварихме придружителката ни в компания на една млада жена в униформа. Това беше Директорката на регистрациите на Air France. Тя беше отслабнала със 6 кг с моята книга и имаше желание да ми го каже лично и да ме представи на всички стюардеси от екипа си, които прилагаха моя режим. Не можете да си представите колко радост изпитвах. Прегърнах я и ще запазя за дълго спомена от нейното лице и нейната вежливост. Oткрих, за съжаление малко късно в моя живот, че най-голямото удовлетворение е удоволствието да помагаш. И че този, който допринася получава много повече в сравнение с този, който ползува услугата. Кой е ключа на успеха според Вас ? Ключът на успеха е да се даде удоволствие на хората. И да се прибави полезното към приятния вкус. Да им се помогне да отслабнат ефикасно, по естествен път, със съпричастност и с повече удоволствие. Отслабването и стабилизирането на теглото не е просто. Това е една система, която се гради продължително. разговора води Ирина Павлова

форум български журналист

Ботевите празници Под патронажа на Съюза на българските журналисти

в културната столица на Европа

а 6 юни 2011 г. (петък) от 19.00 часа в Българския културен институт „Дом Витгенщайн” – Виена, се състоя тържествена вечер, посветена на Ботев и загиналите за свободата на България. Тя бе организирана от Българското културно-просветно

дружество „Кирил и Методий”, с помощта на Посолството на Република България в Австрия и БКИ „Дом Витгенщайн”. Празвичната вечер откриха проф. Мими Дичева – председател на дружество „Кирил и Методи” и Николина Ангелова, която изпълни

стихотворениято„Моята молитва” от Христо Ботев. В Поздравителен адрес от патрона на събитието – Съюз на българските журналисти, специална благодарност беше изразена към г-жа Мими Дичева. По желание на главния секретар на СБЖ – г-жа Снежана Тодорова, актрисата Лина Гладийска прочете фейлетона на Христо Ботев – „Длъжностите на писателите и журналистите”. Със специално участие в празничния концерт бе и австрийската пианистка Барбара Затлер, под чийто пръсти прозвучаха Хайдн, Дебюси и Шопен. На събитието присъстваха български и австрийски гости. На следващия ден (7 юни 2011 г., събота) в 15.00 часа бяха поднесени цветя пред паметника на Христо Ботев във ВИП–парк в град Голс, провинция Бургенланд. Паметникът е издигнат през 1999 г. по повод 120-годишнината от установяването на дипломатически отношения между Австрия и България. От тогава до днес българи от Австрия, Унгария и Словакия се събират всяка година в първата събота от месец юни, за да отдадат почит към Ботев. Идеята за организиране на тези тържества се ражда от приятелството между проф. Ник Тиц и проф. Мими Дичева. Гости на тържеството тази година бяха Борислав Петранов – директор на БКИ „Дом Витгенщайн” и съветник при посолството на България в Австрия, Ханс Шрамъл – кмет на град Голс, а от България – екип на БНТ и сп. „Черно и бяло”, което е медиен партньор на СБЖ.

форум български журналист

Българският културен институт «Дом Витгенщайн»

Организатори и тази година бяха община Голс, Българското културно-просветно дружество „Кирил и Методи”, Посолството на Република България в Австрия. В тържествения ден участва и групата за български народни танци „Китка”. Българите от Австрия и Словакия отпразнуваха тържествено деня на Христо Ботев и падналите за свободата на България герои. Това се случи пред паметника на Ботев в парка на ЮНЕСКО единствен в цяла Западна Европа. Според проф. Мими Дичева председател на българската културно-просветна организация «Св. Св. Кирил и Методий» – Виена, този паметник за българите, е символ на България. Емилия Хрушикова от Братислава, почетен член на виенската БКПО Черно и Бяло, 5-6/ 2011

– „Кирил и Методий”, сподели : «Този празник се превърна в ритуал, който подчертава, че българите, макар и в чужбина от дълги години, се стремят да запазят културата и традициите на България.» Интересно е, че основният инициатор за ежегодно честване на Ботев във ВИП-парка на гр. Голс е австриец – проф. Ник Титц. Той дълги години е работил в ЮНЕСКО и именно тогава бива изкушен от самобитната българска история и култура. Освен това докато следвал, се запознава с българи, от които научил за подвига на Ботев. «Започнахме всичко това заедно с проф. Дичева, за да популяризираме делото на Христо Ботев и на австрийския капитан на кораба «Радецки» Дагоберт Енглендер. Важно е да не

забравяме, че целта на ботевата чета е била да се бори за свободата на България, а не, както някои изопъчават истината и я определят, едва ли не, като група терористи.” Ханс Шраммел - кмет на гр. Голс, заяви пред камерата на БНТ: «Много се гордея, че този паметник е в моя град, от 16 години идвам тук и имам толкова много приятели от България. Ние, австрийците, се радваме, че именно тук при нас се събират всички българи, който живеят наблизо.» Ботевите празници приключиха с коктейл на открито и буйни български хора, водени от ансамбъл „Китка”, заедно с гостите - българи и австрийци. Станислава Пекова

орката „стара журналистика”! Тя, остана само в спомените на съвремениците и трудовете на историците! Техническата революция непрекъснато сменяше ”бельото” й, докато най-после, заедно с радиото и телевизията, я направи... медия! След това цифровизацията отново смени „бельото” на медиите и се появи властелинът ИНТЕРНЕТ! И той стана „дясната ръка” на ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА ! Защо с такъв страх и неувереност говорим за това състояние, търсено с векове от човечеството? Мечтата за свят без граници, за глобална икономика и глобален пазар, за глобален просперитет на човечеството. И осъществяването на тази мечта я смятахме за една закономерност. Днес, ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА и ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ са вече факт ! Изключително сложния и многостранен процес на глобализация обхваща всяка една страна на човешкия живот. Високите технологии позволяват на хората да научават за събития, секунди след като са се случили или да присъстват виртуално при техното провеждане. Стига се до парадокса, че ако не се пише и показва дадено събитие - сякаш то

ява социалното време, но ни прави съпричастни и на промените които стават в него, принуждават ни да търсим в настоящето пътищата към бъдещето. Ако се вгледаме в глобалното огледало, ние откриваме една друга странна закономерност – „глобалното село”, в което е превърнат ЕС, започва да ерозира „съселяните” си! И не само това – глобализацията започна да дели света на „паралели и мередиани”, богати и бедни. Сравнително малък брой хора с огромни доходи и с влияние върху световните ресурси и капитали - се изолират на върха на пирамидата, а другите, по-голямата част от населението - отиват към ръба на нищетата. В това разделение липсва много важна част от тези „географски ширини”– средната класа! Тя става жертва на неконтролираната глобализация. И на този фон се изправя „четвъртата власт” - ЖУРНАЛИСТИКАТА!

не се е случило! Характеризирането на медиите като четвъртата власт, определя задължението им да бдят над останалите три. Медиите имат трудната задача едновременно променяйки себе си, да променят и мисленето на хората, да правят достояние на всички новите идеи, да популяризират новите възможности. Техническата революция и новите средства за масова комуникация увеличават извънредно много възможностите на „четвъртата власт”, но същевременно и нейната отговорност Журналистиката е метроном на всяко общество. Тя не само отбро-

Накъде ! И с кого? Този въпрос го задаваме не само ние, но и цялото „голямо село”- ЕС! Ако се обърнем към историята на нашата журналистика, ще прочетем, че тя имала строги правила и принципи, колкото и несъвършенни да са те! В началото на миналия век, първият председател на СБЖ - Йосиф Хербст ги е формулирал – „никому в угода - никому на пук”! Това е първото правило обективност ! Един от най-добрите жур-

ЖУРНАЛИСТИКА

форум български журналист

налисти в Царство България - Стефан Танев беше характеризирал родната журналистика по онова време така: „Боси сме си, боси..! Професията ни е такава, че всеки ден се сблъскваме с различни въпроси и събития. И така придобиваме една повръхностна култура, която прави впечетление, защото е всестранна, но плитка, много плитка..”! Второто правило - професионализъм ! И на края, като че ли имайки предвид идващата глобализация, хилендарският монах пише в своята „История славянобългарска”: „О, неразумни юроде, защо се срамиш да се наречеш българин ? Нима българите не са имали царство и господарство?”. И това е третото правило – патриотизъм! Българската журналистика е призвана да защити и съхрани своята нация и своя народ. Днес ние питаме: ”Кой ще ни защити от съвременната

НА К Р Ъ Т О П

българска журналистика?” Новините започват с убийства, катастрофи и наводнения, цените се сравняват с ЕС, но заплатите – не, стандартът на българина се измерва в пътища и магистрали. В спорта, класирането в двадесетицата се приема за голям успех, а забравяме, че на Олимпиади и световни първенства сме били сред първата тройка или петица, че „златните ни момичета” и щангисти бяха на върховете на своите спортове! Българските ученици печелеха златните медали

форум български журналист по световните олимпиади, а компютърът носи българската марка! От вестниците, ефира, големия и малкият екран изчезна богатата българска реч. Пазарната икономика се изяви като меценат и сложи на кантара родното слово и започна да определя „кое върви и кое не”! Къде българинът проявява своя талант? Във фалшифицирането на банкноти, източване на банкомати, производство и пренасяне на дрога, проституция и корупция... Това не е носталгия към миналото, а вяра, надежда и любов в качествата, възможностите и таланта на българина! Той е вдъхвал респект не само с храбростта и силата си, но и със своето любознание, изобретателност и умения! В световната културна съкровищница, българите имат своя голям дял! Да не говорим за мястото ни в историята! Както пише журналиста Стефан Танев : „Когато великите сили още ги нямаше - българите имаха държава”! Къде са днес тези български журналисти? Професията, таланта и морала – нямат партийна принадлежност. Отговорната журналистика не се прави на пазарен принцип !

ПЪТ !

Авторитетът на един журналист, на една медия се гради върху тяхната обективност, професионализъм и родолюбие. А това предполага култура, талант и... смелост! Професията журналист по-целия свят се нарежда в категория „найотговорна, трудна и опасна”! У нас е сред последните категории. Може би, защото такава е журналистиката ни – безопасна и безотговорна. Как да направим българската журналистика професионална, независима и неподкупна? Да й върнем креслото на „четвъртата власт”? Няма правни и етични закони, които да определят правата и задълЧерно и Бяло, 5-6/ 2011

женията на журналиста, колективно-трудови договори, които да го правят икономически независим и морално свободен, както е в другите страни на Европейската общност. Журналистиката е принудена да се профилира в рзличните медии, според техническите средства за реализация, но това не променя основните принципи на професията. Цензура в различните й вариантивинаги е имало, но „автоцензурата” е най-непреодолима! Особенно когато е свързана с борбата за оцеляване! Проблемът с подготовката на бъдещите журналисти, от дълги години остава открит! Професията не се продава - тя се усвоява! Много качества се изискват както от кандидатите, така и от преподавателите. И личности в професията! В деня на свободния печат 3 май т. г. , в сайта на разследващата журналистика „Биволъ” бе публикуван част от поверителния доклад на посланник Нанси Макелдауни до Държавния департамент на САЩ, в който тя характеризира „хроничното заболяване” на българската журналистика така: ”продажност, корупция и политически слугинаж, заплащан с мръсните пари на сивия сектор”! По този повод, във в.”Култура”, Р. Маркова задава въпроса: ”И какво следва от тази публикация?” И си отговаря: ”На първо време, ще се промени нашето отношение към получаваната информация. Докато гледаме на нея с рефлекса на закоравели любители на сензации и на жълтата преса - тя ще си остане без-

полезна!” Съгласен съм с нея! У нас, сега процъфтяват отдавна изхвърлени от „репертоара” на западната журналистика и компроментирани приьоми. Нали се борим за авангардна журналистика, отговорна и патриотична! Къде е тя ? Кои са нейните носитнели - медии и персонажи? Българската журналистика вече 20 г. като че ли е без глас - говори шепнешком, прави пируети ту на ляво, ту на дясно, старателно заобикаля проблеми и теми, които биха я конфронтирали с издатели и властници. Нещо по-лошо - според данни на Сметната палата, тиражни медии охотно приемат подкупи, формирани в различни документи с парите на данъкоплатците. Разбира се, има и отделни островчета на сериозна, професионална и отговорна журналистика, но те са капка в морето. И все пак – има! Икономическият натиск, ежедневния страх да не останеш без работа, липсата на чуството за мисия, на професионална солидарност и колегиална етика – са основната причина за подмяна на обществения договор на журналиста с читатели, зрители и слушатели.. И тогава настъпва времето на преоценка. Няма кръстопът - има видима посока, път - независимо дали е трънлив или асфалтиран, но при всички случаи труден! И той трябва да бъде изминат така, както са го направили нашите предци. Затова я има България ! Милен Гетов

Американски колеж в София децата и вие

Банкерът Левон Хампарцумян поздрави абитуриентите Американският колеж е наи-старото американско училище извьн Сьединените щати, сьздадено през 1860 год. Основния език, на който се преподава е английският. Американския колеж се затваря през 1942 г., а през 1992 г. отново отваря врати. При успешно завършване на пьлния курс всички зрелостници, които са български граждани, получават две дипломи българска и американска. Левон Хампарцумян, главен изпълнителен директор и председател на управителния съвет на Уни Кредит Булбанк, произнесе тържествено слово на церемонията по дипломирането на випуск 2011 на Американския

колеж в София, която се проведе на 20 май т. г. На прекрасен английски език видният банкер сподели най-ценните изводи от своя житейски и професионален опит и гордостта си, че е наследил традициите на Каракин Хампарцумян - един от последните възпитаници на колежа, преди училището да затвори врати заради Втората световна война. Абитуриентите получиха своите американски дипломи и хвърлиха шапки във въздуха в присъствието на заместник-посланичката на САЩ Сюзън Сатън, на президента на колежа д-р Пол Джонсън и председателя на Борда на настоятелите Уилям Дж. Уилямс младши. Г-н Хампарцумян е обявяван два пъти за „Банкер на годината” от списание Finance Central Europe през 2005 г., както и от вестник „Банкеръ“ през 2007 г. През 2006 г. пък списание „Мениджър” му връчва приза за „Мениджър на годината“, а през 2007 г. фондация „Атанас Буров” му присъжда приза „Буров” за банково управление. Той е носител на” Орден на Звездата на италианската солидарност” и получава титлата Комендаторе от Президента на Република Италия Джорджо Наполитано през 2008 г. В периода 1999 г – 2001 г той беше, последователно, заместник-министър на икономиката и изпълнителен директор на Агенцията за приватизация. Мари Каналян

българия - русия

България - Русия: вчера, днес, утре

рез юни в Руския културен институт в София се проведе тържествено връчване на наградите на отличилите се участници в Националния конкурс за ученици и студенти „София Москва; България - Русия - вчера, днес, утре”. Тазгодишното издание Черно и Бяло, 5-6/ 2011

на церемонията бе посветено на 50 годишнината от постижението на Юри Гагарин – първия полет на човек в космоса и протече под мотото „Космическа фантазия”. Националният конкурс за ученици и студенти „София - Москва; България - Русия - вчера, днес, утре” с

международно участие е организиран от Фондация „Устойчиво развитие за България”, Синдиката на българските учители, Централния съвет на Българския антифашистки съюз, Националния дворец на децата, Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, Со-

българия - русия

Станка Шопова връчва награди за първи места

фийското сдружение за приятелство с Русия „Александър Невски”, Национално движение „Русофили”, Федерация „Съюз на съотечествениците”, МКДЦ „Дом на Москва в София”, Руския културен институт с подкрепата на Министерството на образованието, младежта и науката и Посолството на Руската Федерация в Република България. В него се включиха хиляди участници от България и стотици деца от Руската федерация, Беларус, Казахстан и Украйна. За да получат лично наградите си, много от децата пропътуваха стотици километри от градовете Провадия, Девин, Кърждали, Варна, Русе и др. Тържеството в Руския културно-информационен център почетоха Сергей Фошкин – съветник в Посолството на Русия в България, който поздрави всички победители и организатори от името на Посланика на Русия Н. Пр. Юрий Исаков. Г-жа Станка Шопова, председател на Фондация „Устойчиво развитие за България” и организационния комитет на конкурса, поздрави всички участници в конкурса и награди децата спечелили 1-во място в различ-

ните раздели и възрастови групи на конкурса с наградата на Фондация „Устойчиво развитие за България” – екскурзия в Москва, а спечелилите 2-ро място получиха почивка в Международния детски санаторнооздравителен комплекс „Камчия” на българското черноморие. Победителите в конкурса от другите страни са наградени с почивка в международната смяна в СОК „Камчия”, където ще получат грамотите си на церемония в компанията на българските деца. Космонавта Георги Иванов връчи на първенците Дипломи на научноизследователския център за подготовка на космонавти „Ю. А. Гагарин” в Звездното градче край Москва. Освен това всички деца получиха паметни картички от полета му с руския космонавт Николай Рукавишников с личния автограф на първия българския космонавт. Наградените деца получиха дипломи и предметни награди, осигурени от Фондация „Устойчиво развитие за България”, Синдикат на българските учители, МКДЦ „Дом на Москва в София”, Федерация „Съюз на съотечествениците”, „Федерация за

приятелство с народите на Русия и ОНД“, НД „Русофили” и Национален дворец на децата. Отличени за активен принос в подготовката на учениците станаха и учителите, които освен грамоти и предметни награди получиха покана от г-жа Станка Шопова за участие в тридневен семинар в СОК „Камчия”, на който, заедно с руските си колеги-педагози, да обсъдят актуални въпроси от областта на съвременната педагогическа практика. Тържеството продължи с награждаване на децата, победители в Националният конкурс „Зелената планета 2011”, който е част от международен детски екологичен форум със същото име. Организатори на национално ниво бяха Фондация „Устойчиво развитие за България” и Руския културен институт. Независимо че конкурсът се провежда в България за първи път, към него беше проявен изключително голям интерес. Творбите на отличените деца в националния конкурс „Зелена планета” – близо 50 деца, вече са изпратени в Москва за участие в международния му етап. Директорът на РКИ Владимир Иванов лично връчи на всички победители наградите, които бяха осигурени от поверения му институт, от Фондация „Устойчиво развитие за България” и от фирма „Екопак”. На тържеството в РКИ бяха наградени общо 88 ученика, 7 колектива и 46 учители. С емоционалното си встъпление водещата Красимира Събева успя да развълнува многобройната публика. В художествената програма на тържеството се изявиха талантливите деца от клуба по спортни танци „Стил” и балетно студио „Макове”,а също и чаровната Биляна от ДВГ „Сладки пуканки”. За празничното настроение допринесе и Грета Ганчева. Във фоайето на РКИЦ беше експонирана живописна изложба от детски рисунки, участващи в конкурса. Голям интерес предизвика представеният макет на фантастичен космически кораб, направен от петокласничката Галя Яковлева от София. Лили Бозукова

БИТКАТА ЗА КРЕМЪЛ

българия - русия

Броени месеци преди президентските избори в Русия все още не е ясно кой ще се кандидатира за държавен глава. Основният въпрос, който мъчи руснаците и света, е дали Дмитрий Медведев ще поиска втори мандат или Владимир Путин ще си върне триумфално управленското кормило на най-голямата държава в света. Настоящият президент на Русия Дмитрий Медведев има зад гърба си три успешни години на управление в много тежка ситуация – световна икономическа криза, която разтърси Русия. Като глава на най–голямата и могъща страна в света, Дмитрий Медведев показа качества на силен лидер, с точно изразени цели и планове. До този момент Путин и Медведев работиха добре в тандем, но дали това ще продължи. За трите години управление Медведев не успя да се справи с едно – да излезе от сянката на ментора си и да се утвърди като самостоятелен лидер на руснаците. Ако политическата класа застане зад Медведев на предстоящите президентски избори, шансовете са, че той ще ги спечели с лекота. Но ако това не се случи, Медведев бързо ще бъде забравен. Коз в ръцете на Медведев е факта, че голяма част от руския бизнес елит никак не желае да вижда Владимир Путин начело на държавата. Вторият по богатство човек в Русия, Михаил Прохоров, потвърди желанието си да оглави руската партия «Правое дело”, която подкрепя кандидатурата на Дмитрий Медведев за втори президентски мандат. По официални данни Михаил Прохоров разполага със състояние от $22.7 милиарда. Именно тези хора виждат в лицето на Дмитрий Медведев човек, който може да вдъхне живот на зомбираната руска демокрация. В този дух са и изказванията на Медведев, които фино, но ясно критикуват Путин. Например разбирането за модернизацията. Според настоящия премиер тя трябва да бъде умерена - бавна и премерена. Медведев пък, иска обратното – повече скорост, динамика, акуратност, смели и бързи действия. Тишината говори... До този момент Владимир Путин се обгражда с мълчание – поне що се отнася до бъдещите му планове. В Русия обаче мълчанието означава много повече и от най-тежките думи. Въпреки че според последните социологически проучвания популярността му спада, той все още се радва на одобрението на 53% от руснаците. Това го прави най-популярния политик в държавата. Любопитен факт e, че руснаците не крият своето недоволство от корупцията, ниските пенсии, своеволията на богатите олигарси, високите цени на петрола, лошото образование. При все това никой не обвинява правителството или персонално Путин или Медведев за това. И двамата лидери остават на безопасна дистанция от „лошата система”, която ръководят. До голяма степен, образът на „добрия цар” на Владимир Путин се дължи на контрола му над медиите – власт, с която Дмитрий Медведев не може да се похвали. А това, от своя страна, наклонява везните в полза на сегашния премиер, ако двамата решат да се изправят един срещу друг. Дамяна Лютакова Черно и Бяло, 5-6/ 2011

преди печат

глава от книгата под печат «МОЯТА ЕВРОПА»:

СТО МЕСТА, КОИТО ТРЯБВА ДА ВИДИШ ПРЕДИ...

Сигурно има още сто по сто места. Но всеки си има своите. По света. И в България. Достатъчно е да тръгнеш по пътеките на времето. През пространството. «Докато, както казва Оскар Уайлд, очите ти все още могат да докосват красотата...» ЧИНКУЕ ТЕРИ БОЖИЯТА ЗЕМЯ До ЧИНКУЕ ТЕРИ се стига лесно. И трудно... Защото трябва да си докоснат от магията, наречена Италия. Да си «ритнат» от страстта към Ботуша... Защото на картата тази- според Габриеле д’Анунцио «докосната от Бога земя» - наистина прилича на ботуш, ритащ малкото

«камъче», наречено остров Сицилия... И защото само - докоснат от магията, наречена Италия, можеш да преминеш през морета като Лигурско или Адриатическо, да се спуснеш по течението на реки като По, «майката» на реките на Италия или Тибър, «обгръщаща» нежно седемте хълма на Рим, да се изкачиш на планини като Алпите - «покрива на Европа» или Апенините, дали името на полуострова, да преплуваш или преплаваш кристалните води на езера като Лаго ди Гарда или Лаго Маджоре, да се «загубиш» в градове символи на човешката цивилизация като Венеция или Флоренция... Или да стигнеш до божията земя - Чинкуе Тери, всъщност петте божии земи, затворили пространството и времето в собствената си невероятност. До Чинкуе Тери се стига лесно. И трудно... Ако извървиш пътя, ще стигнеш - навярно и до тези пет малки селца - пет божии земи, на брега на Лигурско море, недалече от Генуа. До скоро далече от света. До които - пак до скоро, за радост на ценителите на изисканото усамотение с красотата, се стигаше само... по море. И въпреки че през последния четвърт век цивилизацията донесе и пътищата след себе си - безсънното очарование на тези пет малки късчета земя, хвърлени по волята на Бога и Дявола върху непристъпните скали на Лигурската ривиера - е все още безсънно очароващо, а и времето - между тези отвесни зъбери, маслинови горички и изумрудени лозя - сякаш все още е спряло. Погледнати от морето те изглеждат толкова непристъпни, колкото и през Средновековието, а погледнато от горе - морето - със закътаните си

плажове, малките заливи и прозрачна синьо-зелена вода - е все още толкова безсънно, колкото не ти се иска да повярваш че е... Тези пет перлички в короната на Лигурия - колкото и да си приличат, имат собствено очарование и неподражаемост. Ако стигнеш до Чинкуе Тери, тръгни от Манарола. Премини през Вернаца. Отбий се в Монтеросо. Отдъхни в Рио Маджоре. Спри се в Корниля. И - ако се изгубиш в този магически бермудски петоъгълник от петте селца на брега на Лигурско море, «бродиращи» по невероятен начин чудото, наречено Чинкуе Тери, започни отначало. Някои предпочитат Манарола заради закътания залив. Други – Вернаца- опиващо с красотата на знойните си моми. Трети - Монтеросо със златистия пясък. Четвърти - Рио Маджоре с невероятните гостоприемници. Пети - Корниля, «хвърлено» най-високо и където - в малките тратории – нещо като ресторантчета, нещо като нищо на света, можеш да опиташ какво ли не - от... та чак до «ел класико» - гозбата ли, изкушението Фрути ди маре - плодовете на морето петте плода на Лигурия - миди, раци, скариди, октоподи и калмари, «сътворени» по петте - единствено възможни способа на кулинарията - варене, пържене, готвене, печене и паниране и сервирани на огромно плато... голямо, колкото малката голяма - земя. Божията земя, наречена Чинкуе Тери... Пет селца, «изплели Брюкселската дантела» на този удивителен свят, разпръснат над скалите на Лигурската ривиера. Под Генуа. В Италия... До които се стига лесно. И трудно... Венелин Сапунджиев

преди печат

Петата струна е Душата Х

артията бе с онзи бледожълт цвят на крем „Брюле” прозиращ под поръсената с кафяв крокан коричка. Мъжат гледаше съсредоточено в листа, дори не вдигна глава, когато Посетителят отвори безшумно вратата, влезе тихо, още по тихо затвори, заобиколи по ивицата тиков паркет и застана до огромното махагоново бюро. Сивият английски котарак усети присъствието му и започна бавно да движи опашката си наляво, надясно и пак наляво по огледално полираната повърхност. Освен котарака и жълтият лист, върху плота, до свободната ръка на Мъжа, тази с която не докосваше копринената козина, имаше стилен поднос от алжирска алпака, с една единствена, нахапана круша – яркожълта, сорт Фуджи. По нея блестеше гирлянд от седефена слюнка. Посетителят стоеше с прибрани до тялото ръце, неподвижен, застинал. Погледът му бе вперен в съдържанието на жълтия лист - някаква графика с текст под нея. Почеркът бе ъгловат и наклонен решително. Женски почерк. Може би нечетлив, а може би – не. ... Черно и Бяло, 5-6/ 2011

„Боса” се размърда - трябваха му около три часа време за да фокусира жабешките си очи и смаже с примляскване пантите на провисналата си долна челюст – в ъгълчетата на устните му изби бяла пяна. После рязко се изправи в целия си титаничен ръст от метър четиридесет и осем. В устрема си събори коженият стол „Президент”, в който допреди миг бе седял, прескочи го и хукна нанякъде, газейки напряко през дебелия килим „Алтоно Боско”. Посетителят не се колеба нито миг – грабна листа и трескаво го заразглежда. Графиката изобразява момиче, обвило крехка фигура около струнен инструмент, неясно какъв – прилича на чело, но грифа е много издължен. Главата на момичето е сведена по такъв начин, че продължава изящната линия на раменете и шията, ръцете й галят грифа. „Може би само преди миг, отдадена на мечтите си, е докосвала невидимата пета струна в страстно пицикато.” – мисли си Посетителят. Но сега гледа листа от правилната страна и може да се обзаложи, че познава този почерк, както й жената изписала прекрасните стиховете на Жак Превер под собствената си рисунка. Вратата, която някой е отворил, вратата, която някой е затворил, столът, на който някой е седнал, котката, която някой е погалил, крушата, която някой е захапал, ...писмото, което някой е прочел, столът който някой е съборил, вратата, която някой е отворил, пътят, по който някой е тичал, гората, която някой е стигнал,

преди печат чудеше какво пише на бялата емайлирана табела, провесена на далечната, недобре осветена стена в дъното на помещението. От тук можеше да види, че е някакъв израз съдържащ две главни букви, а емайла е доста пожълтял и олюпен. Може би димът му пречеше. Бе доста гъст, плътен и не се разнасяше. Неговите цигари бяха свършили и бе взел тази от пакета, който намери в джоба на пациента. Не беше виждал такива, трябва да бяха нещо специално. Като бившият им собственик, сега проснат гол на циментовия плот. Парамедиците го бяха открили мъртъв в коритото на реката, до коленете залят от мътната вода. Бе скочил от близкия небостъргач, предполагаха от невисок етаж, тъй като тялото нямаше почти никакви видими поражения. Почти никакви - половината му физиономия бе размазана от удара в бетонения ръб на парапета. Другата половина бе незасегната и в този ракурс мъртвият приличаше на Хъмфри Богарт. „На половин Хъмфри Богарт.” – каза си доктора и засмука ожесточено загасналата цигара, вгледан в трупа. На рамото му имаше прецизна татуировка на младо момиче, което държи някакъв струнен инструмент, навела е глава, изглежда крехка и замечтана. А може би тъжна. Всъщност нещо не бе наред с тази рисунка, но Докторът още не схващаше какво точно. От малък Докторът, който тогава, разбира се, не беше доктор, а обикновено момче, бе свирил на различни инструменти. Ако не броим пианото – все струнни. На края се спря на контрабаса. Имаше нещо особенно в него - не само неподражаемият звук. Обичаше да чувства вибрациите му дълбоко в себе си. Някъде в юношеството откри, че от тях получава страховита възбуда. Считаше това за своя най-срамна тайна, но след години, вече професионален музикант, се престраши да я сподели с една колежка. „Петата струна е душата.” – беше му казала в края на разговора, намигайки. Той кимна съучастнически, с нелепо извинителна полуусмивка, но съвсем не бе сигурен, че я разбра. Днес бе първият му работен ден в моргата. Гледаше татуировката и спомените завибрираха. Разтрепера се, физиономията му, осветена от студената луминисцентна светлина имаше жълтият цвят на крем „Брюле”. Татуировката. Изведнъж разбра кое в нея му се бе видяло необичайно – грифът беше с пет струни. Не точно необичайно, правеха се по изключение инструменти с пет, Жоро Томов подготвя новата си книга сборник разкази ” Бадири и други истории” дори със шест струни. Но този не беше такъв – имаше само четири ключа. Пет струни и четири ключа. Трудно разчита нелогично полегналия назад почерк, В този миг Докторът осъзна, какво бе на път да направи по-скоро спомня думите, ритъма, чувството... Шепти с живота си. С тази част от него, която му бе останала. последните два реда от стиха: За съжаление моргата бе няколко етажа под земята и нямаше прозорци. Пристъпи напред, към далечната стена реката, в която някой е скочил, с емайлираната табела, привлечен като нощна пеперуморгата, в която някой лежи. да от самотна електрическа крушка. На нея, със странен наклонен наляво готически шрифт бе изписано: „Няма Бавно сгъва листа на четири - внимателно, нежно. С ключ за петата струна! Петата струна е душата!” плавен жест го поставя във вътрешният джоб на сакото си, приближава до прозореца, отваря го и скача. (със съкращения) ... Доктора присвиваше уморените си очи - цял ден се Жоро Томов

МААРАТА

бели петна

застинало величие

“В България върху една невероятна география е “струпана” толкова много история, че и след сто години ще има “бели петна”, непознати кътчета, които идните поколения ще преоткриват с удивление...” - Богдан Филов-един от най-значимите археолози на XX век, министър на просвещението и министър-председател на България, “изключителен почитател на прелестите български”, както сам е обичал да се нарича.

Събрала e в едно величието и на историята, и на географията. Известна повече с Крушунския водопад и р. Маарата, която извира от пещера Водопада. Продължавайки своя път надолу, водопада се провира през уникална бигорна решетка, промушва се и красиво се спуска в поредица от водоскоци, прагове, езерца. За да се превърне накрая в най-голямата травертинова каскада в България. А трасираните с мостове и стълЧерно и Бяло, 5-6/ 2011

бички екопътеки се провират покрай каскадата и ни правят очевидци на още едно от чудесата на Маара – Пръскалото. Тук, като в музей под откритото небе, са събрани всички възможни карстови форми, които ръката на природата би могла да извае. Кари, въртопи, валози, сляпа, полусляпа и суха долина, ждрело, пропасти. И едно невероятно богатство от пещери. Само в района на местността Маарата те са четири. Всяка една уникална и неповторимa. Бонинската е създала най-дългото /около 800 метра/ подземно езеро у нас. Невероятните натечни образования, наподобяващи “лунно мляко”, са шедьовъра на пещера “Водопада”. Впечатляващо е и съвършенството на най-високия – двадесетметров водопад, дело на карстовите води на друга пещера - Урушката. Появата на сокола “Коршун” по тези земи дава и името на селото – Крушуна. Но не само животните, а и хората са привлечени от невероят-

ната география на това място, притаено между Старопанинските възвишения и Дунавската равнина. Там, в средното течение на река Осъм, високите скали са изваяли огромна подкова на ръба на Деветашкото плато, украсено с най-голямата измежду 60-те на брой пещери в района – Деветашката. Известна с най-голямата привходна куполна зала в Европа, Деветашката пещера е обявена за обект под закрилата на ЮНЕСКО. Освен с огромните си размери, пещерата впечатлява и със седемте отвора, сякаш “зейнали” по тавана, за да облеят с естествената си светлина централната зала. Благоприятните условия, които пещерата предлага – защита, обем, естествено осветление и течаща малка река, стават причина пещерата да бъде не само обитавана в продължение на хилядолетия, но и превърната в светилище. За живота на първите обитатели на древното селище Върбица – тракийското племе усдикензи - говорят от-

българия и светът

критата през 1908 г тракийска гробница в местността Серодяк. Открити са множество монети както и находка от 23 сребърно-златни предмета, предназначени за конски амуници, известна в историята като Летнишкото съкровище. Датирано към първата половина на IV век пр. Хр., днес то се експонира и съхранява в НИМ-София. Но изглежда, че това е едва началото на археологическите открития. Все още много непроучени тракийски могили очакват своите откриватели... От тук са минавали римските легиони на Гай Юлий Цезар, които за пръв път проникват на север от Стара планина и оставят своето трайно присъствие в историята с новообразуваната провинция Мизия. На около 500 м от с. Крушуна те

построяват две крепости - “Калето” и “Даран-баран”, за защита от нахлуващите от север племена на готи, карпи, сармати, вандали. Непосредствено след разбиването на войските на византийския император Константин IV Погонат ”Брадати” през 680 г, тези земи стават част от Аспарухова България. Тук естествено са оставили своите следи славяни и прабългари, езичници и християни, дори исихасти. Разположена далеч от светския живот, пещера “Маарата” дава убежище на последователите на първия български исихаст Теодосий Търновски. По-късно, подобно на Иван Рилски, живота на исихастите се измества от пещерата в основания от тях Крушунски средновековен манастир. Манастира постепено

се издига в Крушунски исихастки духовен център. Освен обичайните за тях послушание, въздържание, търпение и съзерцание с природата, стремеж към Бога, исихастите са имали и определени, макар и емпирични, геоложки познания. Спускайки се по течението на река Осъм, образувана от сливането на Черни и Бели Осъм, под Деветашката пещера, човешкия дъх замира пред гръмкото величие на един уникален каньон- любимо място за рафтинг. Или просто разходка с лодка. В “Маарата” е струпано невероятно разнообразие от флора и фауна. Тук подслон намират представители на няколко фитографски и зоографски зони. Редки и изчезващи видове, включени в Червената книга на България, ендемити и реликти, дори и множество лечебни растения. Все още се срещат както диви прасета, сърни и елени лопатари, така и бухала, скалният бял орел /змияр/, големият ястреб. Но списъкът не свършва дотук. Водата в “Маарата” е не само наслада за очите, но и търсен лек за кожни, неврологични и на опорно-двигателния апарат заболявания. И всичко това, сякаш е застиналото величие на“Маарата”. Въпреки че не фигурира в „100-те национални туристически обекта” или “Атлас на патриота”, Маарата е една от найкрасивите местности в България и определено си заслужава да се посети. Леонора Ангелова

българия и светът

Национален празник на Република Азербайджан В хотел „Шератон” се състоя прием по повод Националния празник на Република Азербайджан – Деня на Републиката 28 май. На него присъстваха над 300 гости, между които представители на президентската администрация, на министерски съвет, всички министерства, на Народното събрание, депутати, дипломатическия корпус, международни организации, деловите кръгове, членове на неправителствени организации, учени, общественици, журналисти и дейци на културата. Особен интерес предизвика присъствието на Д-р Желю Желев, Президент на Република България от 1990 до 1997 г., който каза много топли думи за Азербайджан, а също така сподели своите най-добри впечатления от визитите си в страната. Поздравителни писма по случай Националния празник на страната, адресирани до Извънредния и пълномощен посланик на Република Азербайджан в Република България Н. Пр. г-н Емил Каримов, постъпиха от Заместник-председателя на Народното събрание на България г-н Анастас Анастасов, Министъра на правосъдието г-жа Маргарита Попова, Министъра на физическото възпитание и спорта г-н Свилен Нейков, Министъра на околната среда и водите г-жа Нона Караджова, Министъра на земеделието и храните г-н Мирослав Найденов, също така от председатели на парламентарни комисии, български евродепутати, представители на посолствата на чуждестранни държави у нас и много други. Диди Чолакова Черно и Бяло, 5-6/ 2011

София като Виена

българия и светът

яха казали, че София ще стане като Виена. Сигурно, но не днес. Много българи живеят в този град, от отдавна или напоследък, други често отскачат до столицата на Австрия по работа, а трети са просто туристи. Всички с възхита се наслаждават на чистите улици, радват се като деца на поддържаните градинки и паркове и се чудят кой и кога успява да подреже дърветата в този град по начин, който ги превръща в произведения на изкуството. В случая не става дума за облика на Виена, която по брой жители и площ е съпоставима със София. Става въпрос, че дори и в период на криза този град се подържа в безупречно състояние. Това се харесва и на туриста, наливащ в австрийската хазна не малко пари, и на жителите на Виена, които остават в града си в почивните дни, независимо дали са австрийци или имигранти. Докато в София текат Софийските музикални седмици, във Виена са Виенските. Само дето Виенските са изнесени почти изцяло на улицата и човек може да слуша и гледа на живо, безплатно, каквото предпочита-класическа музика, рок концерт, духова музика или виенските градски песни. Винаги наблизо има тента, където жадните могат да се разхладят със студена бира, сервирана в

ама не съвсем

българия и светът

София

стъклени халби. Бирата е австрийска, но разнообразието от марки и видове е огромно. Спектаклите на Щатсопера, които привличат в този сезон повече японски туристи, се прожектират на екран на открито. И някак между другото, на същите места са отделени кътчета за деца, където се спортува с предоставени топки, стикове, тепих за борби и какво ли не. Раздават балони с логото на спонсорите. Та в тези дни и Църквата е обявила Нощ на черквите – всички катедрали ще работят до малките часове на нощта като програмата на всяка от тях е обявена предварително и с красиви афиши. Катедралата „Св. Стефан” е обсипана със светлини, които карат хората да вдигат глави, да правят фотографии. Средствата са осигурени от спонсор, който скромно е отбелязан в раздаваните на кило брошури за Нощта на черквите. Там, освен програмата, са публикувани и молитви, част от речи на религиозни лидери, телефони за контакти. Започват катедралните концерти. Песните са с религиозен текст, пеят ги млади хора в бели дрехи, дори и бременна жена, а ритъмът е по-близо до съвременниВиена

те музикални звучения, без да се забравят характерните за черковното песнопение похвати. След кратък отдих следва проповед на митрополита, а след това – още един концерт. Вече в изпълнение на симфоничен оркестър и известни оперни певци, защото е посветен на 200-годишнината на Лист. Изпълнява се „Унгарска кралска меса.” Навън вали като в София през май, но катедралата е не само пълна, а направо се задъхва от местни граждани и туристи, които не пропускат възможността да послушат класическа музика. И то Лист, в годината на Лист, в най-музикалния град на света. Вратите са отворени така, че да не позволяват струпвания, служители напътстват всеки влязъл, а на излизане – всеки получава малък сладкиш от известна фирма за шоколади. Отново следва проповед, а после вече е достатъчно късно, за да се чака следващия концерт и под люшканите от виенския вятър чадъри, бързаме към метрото, защото и то работи цяла нощ. Защо го правят? Защо висшият църковен служител лично посрещаше всеки влязъл в Катедралата и не пропусна никой. Стигнахме до заключението, че всички в този град, са обединили усилия да направят за себе си нещо приятно, отморяващо, смислено и да помогнат на производителите си да „вдишат въздух” в период на криза. Кметство, черковни деятели, производители и бизнес среди, разни организации и ентусиасти са решили, че могат взаимно да си помогнат, да осигурят на съгражданите си смислена отмора и повече емоции на гостите на Виена. Да укрепват вярата си и то на фона на музикална, художествена среда, да поддържат високото ниво на собствената си култура като възпитават и децата си в тези ценности. В същото време не само рекламират страната си чрез традиционните „австрийски емблеми”, но и подкрепят икономиката си, която, както навсякъде в Европа, изпитва затруднения. Зорница Илиева

Черно и Бяло, 5-6/ 2011

жените днес

Инциаторката на конкурса Мариана Печеян, Зорка Първанова и Йорданка Фъндъкова заедно с носителкате на двете най-големи награди, бизнес дамите Стефка Капанова и Жанет Попова

БИЗНЕС-ДАМИТЕ НА ГОДИНАТА Зала Роял на хотел Шератон стана домакин на едно от най-лъскавите събития на годината – избора на Женапредприемач и Жена-мениджър на годината. Жените в бизнеса по нищо не отстъпват на мъжете, а понякога дори ги превъзхождат. Доказателство за това твърдение са единадесетте дами, които си тръгнаха с отличия от конкурса. Зад желязната организация на това уникално събитие застана една наистина желязна лейди – госпожа Мариана Печеян, преуспяла в собствения си бизнес, по традиция смятан за мъжка територия – производството на металорежещи инструменти и части. На поканата на Марияна Печеян, председател на Клуба на жените предприемачи, се бяха отзовали патронът на конкурса от осем години насам, Зорка Първанова, членовете на журито Йорданка Фандъкова, Цветан Симеонов - председател на БТПП, Иван Искров – управител на БНБ, бившите министри Емилия Масларова, Меглена Плугчиева, Христина Христова, Ивайло Калфин, както и шефката на БНТ Вяра Анкова. Жена предприемач на 2010 година стана Жанет Попова, собственик и управител на АМЕТ ООД-София. Дамата получи уникалната пластика на министъра

на културата, скулптора Вежди Рашидов. С отличието за Жена-мениджър на годината, сътворено от Ставри Калинов, бе наградена Стефка Капанова, управител на Лукс инвест. Фирмата, която управлява, специализира в строителство и ремонт на обществени и промишлени сгради. Председателят на УС на БТПП Цветан Симеонов връчи Диплом на директора и едноличен собственик на АВЛ-София ЕООД госпожа Йорданка Виячка за изключително успешна стопанска дейност през 2010 г. Доц. Дешка Маркова, ректор на Техническия университет в Габрово, получи специална награда на Министерството на труда и социалната политика в категорията Жена-мениджър на държавна структура. Награда от посолството на САЩ получи бизнес дамата Силвия Колева, мениджър на завод Динамика в Дряново. Сред наградените беше и генералният директор на БНТ Вяра Анкова за инициативността й да започне реформите в телевизията. Бизнес-дамите обединени в сдружението, ръководено от Мариана Печеян, уверено приемат всяко предизвикателство дори и в условията на икономическа криза. Мари Къналян

Защо сме “българи” Още през ХIХ век чуждите историци, главно в Русия, моделират едно тяло на българската история съобразно похватите, изискванията и методите на съвременната историческа наука, но не по-малко и с оглед на съответните им държавни интереси. Руската версия на българската история е изцяло израдена върху идеята, че от край време съществува единна велика Славянска общност, от която българите са се отделили отдавна. Според тази философия, относително малката група от южни славяни, нарекли се „българи“, следва да се възвърне и приобщи към великата Славянска страна – Русия. Проводник на тази руска версия на българската история в България по време на Освобождението, и то облечен с мантията на висшата историческа наука, се явява проф. Марин Дринов. Той налага в новородената българска историческа наука руската версия. Почти всички наши историци, кога по-послушно, кога

по-непослушно, я следват за повече от век. Едва в последните две десетилетия се извършва коренна промяна в тенденциите на нашата историческа наука – търсят се и излизат на бял свят факти, които обективно разкриват древния произход на българите, както и че сме оказали значително влияние в развитието на общочовешката история. Но чуждите учени от другите страни нямат някакъв особен интерес да изобразяват и изтъкват значителното и голямото в Българската история. Така например още преди повече от 100 години големият австромаджарски учен, чех по народност, проф. В. Томашек «научно» обяснява името БЪЛГАРИ – че то означава «боклук», с което име били наречени «останките от разбойническия боклук, побягнал и събрал се около бреговете на Азовско море след приключването на Великото преселение на народите». Това презрително-унизително «на-

забравената история учно» твърдение на чеха Томашек представлява напълно погрешно тълкуване на нашето народностно име. Погрешността му произтича от това, че Томашек изхожда от погрешния за нашето име корен БУЛГ – (в «булгари»), който наистина е означавал, а и днес означава «боклук», «разбойник» и още цяло множество отрицателни понятия, а не изхожда от верния за името корен ПАЛК и БЪЛГ – (от «БАлкари» и «БЪлгари»), който, като име на народ, означава «светлите», «силните», «сияйните». Да си припомним наименованието на една от републиките в Руската федерация – «Кабардино- Балкария». Нашите учени, начело с проф. Стефан Младенов, възприемат за «научно-достоверно» Томашевското опозоряващо българщината тълкуване, като се мъчат да му придадат малко по-инакъв смисъл: от «долнопробен и мръсен разбойник» те превръщат отрицателното понятие за «разбойник» в «метежник», т.е. «революционер» (без да поясняват «революционер» срещу какво). По този начин те се мъчат да облагородят грозния смисъл на Томашевското тълкуване, поне пред нашите собствени очи, ако не можем да залъжем другите. Но всъщност Младеновото тълкуване ни най-малко не отхвърля, а само приглася на погрешната етимология на Томашек. Слава Богу, през последните двадесет години се чувства възраждане на нашата историческа наука. Чуждата историческа мисъл по лични причини или премълчава, или заличава истината за извънредната историческа международна културна значимост на древните българи. И с това премълчаване и заличаване се укрива историческата истина от съзнанието на българския народ за неговата собствена същина и се прекършва вярата на днешния българин в народното му достойнство, в самосъзнание му и в устрема му към бъдещото постигане на националните идеали. Венцеслав Видински

Черно и Бяло, 5-6/ 2011

всред останките на римския военен лагер

туристи ветерани останките на римския военен лагер

ГОСТУВАНЕ НА ТУРИ В ЯМ На 10.06.2011 г. Ямболският клуб на ветераните туристи беше поканил гости от цяла България. На поканата се отзоваха представители на десет клуба от цялата страна. Програмата започна с посещение на манастира «Св. Йоаким и Св. Анна». Влязохме в църквата, пихме и се михме с лековитата вода от аязмото на манастира, разговаряхме с монахините, обядвахме. После ни закараха да разгледаме останките от тракийския град Кабиле, възникнал през II хил. пр. н. е. около съществуващо много преди това светилище. Като всички тракийски светилища и това е разположено на скали - в случая на Зайчи връх, най-източния край

разказа за светилището на фона на барелефа на богинята Кибела

на Средна гора. Посветено е на богинята-майка Кибела. Изкачихме се до върха и видяхме барелефа на богинята, възседнала лъв. Освен за религиозни цели, това място се е използвало и като древна астрономическа обсерватория - барелефът се осветява от слънцето само от пролетното до есенното равноденствие. Било е и място за лечение със своето по-голямо геомагнитно излъчване. Градът е разположен на повече от 500 дка. Някога река Тунджа непосредствено го е ограждала в един свой завой. Поради някакъв природен катаклизъм тя е изместила коритото си и сега минава на 1,5 км от развалините на древния град. Първите достигнали до нас сведения за града са от 341 г пр. н. е., когато е бил завзет от Филип Македонски. Градът е бил в състава на империята на Александър Македонски. Тогава селището добива вид на гръцки град - с крепостни стени и всички други характерни сгради. През първата половина на III в. пр. н. е., след смъртта на Севт III, Кабиле става столица на Одриската държава по време на царуването на Спарток. През I в. пр. н. е. е превзет от римляните. През II-III в. постига разцвета си като важен военен, търговски и транспортен център. От тогава е укрепеният римски военен лагер в крепостта. През IV в. по тези земи е прието християнството и Кабиле се превръща в епископски център. С археологически разкопки са разкрити останки от две църкви. По-голямата е епископска. На пода й е имало красива мозайка - каменен килим, намиращ се сега в музея. Поради стратегическото положение на града, той става обект на чести атаки. Разрушен е от аварите

туристи ветерани местността «Скалите»

ИСТИТЕ ВЕТЕРАНИ БОЛ през VI в., но е бил населяван от малобройно население чак до превземането на тези места от турците през ХIV в. Първите разкопки на Кабиле са направени от проф. Богдан Филов през 1912 г. и подновени през 1972 г. През последните години разкопките вървят бавно, защото се разчита само на едномесечния стаж на студентите по археология. Но какво да кажем, особено като си спомним, че добре запазеният Севтополис се намира на дъното на язовир «Копринка»?! Явно страната ни е толкова богата на старини, че може да си позволи да не ги цени… Домакините от Ямбол ни заведоха да посетим един от Бакаджиците - резерват за насекоми - в х. «Индже войвода», току-що ремонтирана. Хижата е разположена в красива местност сред високи кедри и борове. На втория ден посетихме храм-паметника «Александър Невски» в близкия до хижата манастир, където бе отслужена панихида, тъй като беше Задушница. Тази църква е построена веднага след Руско-турската война по замисъл на ген. Скобелев в памет на загиналите в боевете руски воини и български опълченци. В нея се пазят подарените от него евангелие и кръст. След това посетихме местността «Скалите». Това е идеално място за оглеждане на околността - вижда се цялото поле, чак до Сакар. От тук четата на легендарния Индже войвода е съзирала от далеко богатите кервани и като орел се е спускала над плячката си. И до сега иманяри копаят тук-там с надеждата да намерят скритото богатство на Индже. Въпреки не дотам благоприятното за туризъм време, програмата-максимум на домакините беше изпълнена. Черно и Бяло, 5-6/ 2011

обща снимка пред хижата

Вечерите бяха чудесни! Ямболци се оказаха не само гостоприемни, но и музикални, артистични и пластични - на огнените им танци биха завидели и най-добрите цигански танцьорки. Чудесните домакини ни подариха два прекрасни дена сред приятели и красива природа. Благодарим им и се надяваме пак да ни поканят. Дано тогава остане време да посетим и с. Бояджик, където е роден бащата на създателя на първия компютър - Джон Атанасов. Донка Янева

момиче в “черно и бяло”

Никола Вапцаров

07.12.1909 - 23.07.1942

Реч, произнесена при завършване на морското училище Господин капитан, господа офицери и преподаватели. Изминаха шест години и ние си отиваме. От онзи детински ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е останала нито следа. Всичко е рухнало. Ние си отиваме и една голяма част ще мине под безрадостния пряпорец на безработните, останалите ще си наложат компромиси, които ще имат съдбоносно значение за целия им живот, но не може да се избира - те ще бъдат компромиси за хляб. .. За първи път аз ще мога да се явя от името на моите другари, от името на това свещено «ние», което ще ни свърже навеки, от името на шестте години, от името на взаимното тегло, от името на взаимната радост. Аз искам да ги оправдая тогава, когато бяха обвинени, защото наистина не бяхме само ние виновни. Искам да разбия предубеждения, искам да докажа, че с формули не се управлява една душа; искам да ви разясня защо ние сме толкова далече от вас и защо ще бъдат още по-далече тези, които ще дойдат подире ни. ..Ние не можехме да бъдеме това, което вие сте били, не от някаква индивидуална особеност, а по чисто атавистични причини. Вие ни сочехте вашите лишения в миналото и с тях искахте да ни дадете импулс. Вие ни сочехте условията, при които сте работили, и се удивлявахте на някаква наша капризна претенциозност. Не се удивлявайте! У вас небето беше по-светло. Вие вярвахте в неща, които нам днес се виждат смешни. Ние едва ли вярваме в нещо. И не сме виновни за това. У всеки един ту по-плитко, ту по-дълбоко има страх. В своя сън ние дори чуваме кошмарния грохот на стъпки от безработни върволици. Това не са поетически форми, това е една действителност, която не търпи никаква илюстрация, защото излиза фалшива, малко хилава. Вие ни учехте на безпартийност: вие ни сочехте единствен стимул - България, --но ние знаем, че този стимул, колкото и да е мил, не облекчава суровите закони в борбата за хляба. Ние знаем, че ще трябва да затънем в блатото на една гибелна партизанщина, за да могат да ни подхвърлят ока-лян залък хляб. Та можеме ли да бъдеме като вас, когато сме рожби на съвсем друга епоха, на съвсем друг нравствен мироглед? Та можете ли да сравните съвременната болезнена чувствителност с вашата? ... Дисциплината ни не беше като вашата, защото за това имаше причини. Защото вашите пагони не се окачваха и снемаха така лесно, както нашите, защото вие създавахте нашето положение. Защото във флота бяха проверявани от дежурния офицер билети само на кандидатите, а не на подофицерите, защото кандидатът е бил командуван в строя от подофицер. Защото, когато срещнехме някой от вас, ние повече се страхувахме, отколкото уважавахме. Ние ли сме виновни? Ние ли създадохме сами това положение? Не! Все същата неопределеност. Вие ни укорявахте, че се движим в лошо общество, а помислил ли е някой за причините? Какви бяхме ние навсякъде? И в миноносците, и във ведетите, и тук, и там? Не бяхме ли наравно с всички моряци? Ще кажете, че пред дисциплината всички сме равни? И все пак ние сме друго от тях, всичко се отражава много по-контрастно, много по-осезателно. Именно този пункт трябва да се вземе под внимание, за да не се учудвате после... Ние напуснахме теорията с разцъфнали души, а сега има тъмнина, има и протест... Господин капитан, господа офицери и преподаватели, ние се разделяме. Нека се разделим простени. Ние не искахме днес да огорчаваме, искахме да поправяме. Защото действително е необходимо, защото иначе с грядущите ще имате конфликти, конфликти, непроявени в реален смисъл, но вътрешни, дълбоки, трагични. (със съкращения)

ЗДРАВЕ

СТОУН АРТ ГРУП ООД

Стремим се към съвършенство! ... даваме и по малко от себе си! Дейности, които извършваме: Облицовка на сгради, стълбища, бар-плотове, подпрозоръчни плотове, настилки, камини, паметници, архитектурни детайли, балустради.

Черно и Бяло, 5-6/ 2011

Илиан Игнатов 0888 45 21 04, Григор Игнатов 0886 86 06 02, тел./факс: 00 3592 956 25 40, http://kamuk.hit.bg

Миропа Кьосева собственик на агенция MSA Агенцията е на българския пазар от 22 години. Работи за откриване, обучение и реализиране на модели пo eвропейски изисквания. Към агенцията има и школа за подготовка на модели, фотомодели, водещи шоу програми и екипи за промоции. Организира събития, сватбени тържества, кетеринг и конкурси за малки и големи, има подписани договори с три световни вериги и изпраща своите победителки по цял свят. Работи с много модни агенции в България, Гърция, Китай, Чехия, Македония и Дубай. Агенцията има и импресанска дейност , ПР на личности и заведения.

тел. за контакт с агенцията: 0888 77 57 96, 0878 77 62 96, офис Благоевград: 073 88 02 30