Черно и Бяло 95/2016 by Enthropy 1

ISSN 2367-5055 #95/ 2016

За журналистиката в Палестина

black and white mag.bg ii

На палестинските журналисти е забранено да посещават Ерусалим

Съдържание Проф.Здравко Райков: В цял свят има движение на мозъци. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2 На палестинските журналисти е забранено да посещават Ерусалим. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 4 Журналистика в Мрежата. . . . . . . . . . . . . . . . . . 8 Христо Христов представя в Москва „Китай днес“ в снимки. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9 Международният дом на журналистите откри сезон Лято 2016. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 11 Езикът на медиите: еманципацията възможна?. . . . . 12 „Град на капитала” срещу „Град за хората”. . . . . . . 14 Преди четири години душата на писателката Свобода Бъчварова намери покой в Бразилия. . . . . . . . . . . . 17 Парченца от душата – Театро Тасо в Соренто ги сглобява в незабравим спектакъл. . . . . . . . . . . . . . 18 А Люлин можеше да изглежда така… . . . . . . . . . . . 20 Южнокитайско море: как се стигна до настоящата ситуация?. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 23 Експлозия от вкусове. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 Свещените свитъци в Златния храм. . . . . . . . . . . 32 Интервю с Хан Сю – секретар на тибетско село, за обичаите. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 34 Естеството на войната. . . . . . . . . . . . . . . . . . . 35 Чорбаджиите. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 39 АртАфиш. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40

Христо Христов представя в Москва „Китай днес“ в снимки

9 20 А Люлин можеше да изглежда така…

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио

23 Южнокитайско море: как се стигна до настоящата ситуация?

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3, GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков Редколегия: Венцислав Удев, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

Естеството на войната

Проф.Здравко Райков: В цял свят има движение на мозъци Проф.Здравко Райков е социолог, професор по ПР, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на много книги, сред които „Публична комуникация“, „Креативната комуникация“, „Как да печелим по време на криза“, „Креативният бизнес“ и др.

Процесът, известен като „изтичане на мозъци”, не е чисто български, а глобален. В цял свят има движение на мозъци. Ако погледнете списъка с ръководния състав на най-големите компании на планетата, ще видите, че от 10 човека 7 са чужденци, т.е. не са родени в държавата, която консумира техния интелект. Причината за всичко това не е само финансова, в заплащането на труда на тези хора, а преди всичко във възможността да работят в среда от съмишленици, която е толерантна към рисковете, които те поемат, преследвайки високите идеи, които искат да реализират. Такива примери има навсякъде – и в областта на науката, в бизнеса, но и в полето на спорта. Спортистите се ориентират към онези региони на планетата, където има много креативни спортни отбори и където

могат да доразвият природните си дадености, да напреднат до известни, пълноценни звезди. Наистина не е оправдано да свързваме всичко с финансовия ресурс. Към добрата среда, от която младите надежди се нуждаят, ще добавя и липсата на чиновническия дух и бюрокрация. Не мястото ти в йерархията определя твоята значимост, защото там всички са равни – без значение дали си мюсюлманин или славянин, дали си от малко градче или голяма държава, примерно. Важно е да имаш качествата и амбицията да се докажеш. Обаче, доказването не е в битката с другите, а найвече в битката със себе си. И затова другите ще те уважават, защото ти се състезаваш със себе си. Каква е тук ролята на доброто образование, на формирания манталитет да се учиш цял живот, да попиваш най-добрите модели на усвояване на знания и умения? Един известен български интелектуалец беше казал преди години, че не се плаши от министъра на културата, а от културата на министъра. Мисля си тук за министъра на образованието, който събира свой екип, но когато този лидер не съответства на класическите представи за добро управление и живее в плен на догми и идеологеми, резултатите са плачевни. Нека бъдем справедливи, обаче, имало е и има страни с огромни проблеми в образованието. Сещам се за една Финландия. Но днес, благодарение на култа към знанието в тази малка страна с ограничени природни ресурси, държавата съумява да постигне своите цели и да се наложи в света на големите. Така финландците осъзнават, че качественото образование е това, което ще ги изведе на този път и инвестират упорито в тази сфера. Разбира се, в тази система влизат хора, високообразовани като учители, като преподаватели, защото е невъзможно без тях тя да функционира. Има хора, които са силни в други области, но просто не стават за двигатели в образованието. Публична тайна е, че по върховете на управление на българското образование попаднаха хора, които не са могли другаде да се реализират. И

започваме да наблюдаваме един омагьосан кръг, в който те произвеждат себеподобни. Един от критериите за това е битката на родителите, които интуитивно усещат, че има добри и недобри гимназии. Те отлично знаят, че ако запишат детето си в престижните гимназии, то ще получи адекватни знания и добра подготовка за следващото ниво на образованост, ще бъде конкурентоспособно и на трудовия пазар, и в живота. Същият е и подходът към университетите. Фактът, че имаме 50–60 висши учебни заведения не е никакво доказателство, че страната върви напред в областта на знанието. За една част от собствениците на тези университети, защото тук става въпрос за корпоративни интереси и търговия, всичко е пари. За тях е без значение какъв е крайният резултат за успеваемостта на студента – при тях той се третира като клиент. Наблюдавам, че редица анализи са пропити от краен скептицизъм за младите хора с високо образование, които не могат да намерят реализация в България. И заминават. Веднага признавам, че не съм от тези, които се отнасят крайно критично към т.нар. „износ на мозъци“ от страната. Защо? Просто, защото за мнозина от младите хора е полезно да попаднат в друга среда, където да открият и развият своите компетентности, да трупат опит и да обменят идеи. Това никак не е лошо. Не са малко и случаите, когато такива амбициозни хора в един момент осъзнават, преоткриват, че България е от малкото страни в света, които имат толкова богати природни дадености. И тя би могла да им предложи един пълноценен живот – с природата, с добрия жилищен фонд. А с контактите, които те вече са спечелили и с новите технологии, за които няма разстояния, такива ентусиасти преценяват, че в родната страна има немалък и неизползван потенциал за развитие. Ако човек е възпитан и формиран с философията сам да се бори за постигане на целите си, той в крайна сметка успява, независимо каква е средата около него. За съжаление, посредствеността властва навсякъде, а и добре се възпроизвежда. От 100 човека, примерно, едва 5 са креативни и предприемчиви, докато огромна част от останалите имитират съществуване. В тази посока ще е един от шоковете, които предстоят при Четвъртата индустриална революция, включително и у нас. Тези хора, които удобно са обхванати от безгрижната нега на посредствеността могат да бъдат буквално отвяти от тази бурна вълна, която ще отсее и възнагради тези, които са готови, които са се подготвили за този етап от живота. В България също има възможности и страната ни не е някакъв остров на експериментите или на ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

консервативния традиционализъм. Не бива да се разчита на властта, защото тя за мнозина е само ресурс, който максимализира печалбите. По тази причина към нея се ориентира един специфичен контингент от хора, които другаде не биха могли да се реализират, но те знаят, че попадайки там, ще получат всички известни блага. Такива хора се възпроизвеждат във властта, защото получават характер и импулс, който ги държи там. Каквито и избори да се правят – електронни, задължителни, силно се съмнявам, че тази картина ще се промени. Просто у нас се оформи един политически елит, който се възпроизвежда. Но на едно интуитивно равнище той е достатъчно мъдър, за да прецени, че без да се заобиколи с кадърни хора, той не би могъл да преследва целите си. И в някаква степен създава условия и за реализация на качествени хора. А в останалите, креативните ниши, високообразованите, можещи и мотивирани хора сами пробиват. Ще кажа и за един от големите недостатъци на средата в България – огромната бюрокрация. Тя съсипва много работещи идеи, само защото вижда, че в резултат на тяхната реализация, ще се формират независими от системата хора. А знаем, че независимите хора са опасни за системата. Но в България има процеси, които медиите – за мен по обясними причини – пренебрегват. Защото в тях няма пикантерии, сензации, няма атракции, убийства, кражби и корупция. И затова остават в периферията на интереса. Въпреки всичко имаме сектори в икономиката, които са постигнали успехи, независимо от пречките на властта и които работят на глобалните пазари. Известно е, че в сектора на информационните технологии сме много силни. В някои направления малка България конкурира дори колоси в този бизнес – примерно при приложенията за таблети, смартфони и др. У нас се създават такива продукти, които се търсят в цял свят. Практически, целият този сектор е назависим от властта. Ако ти си на „ти” с технологиите на 2016г., а още по-добре с технологиите на 2030г. и се готвиш за тях, ти ще бъдеш на вълната, както се казва, независимо кой е на власт. Дори няма да знаеш кой е на власт. Не ми дреме кой управлява държавата, ако аз съм част от глобалния свят. Ако човек владее тези дадености и се съобразява с тях, няма да има никакви проблеми. При това, ползвайки всички блага, които се намират в България, а държавата ни е рай. Всичко това у нас съществува и днес, независимо от изтичането на мозъци. Но, ако забележите, те се и вливат – в много български компании работят и чужденци, които са дошли у нас, защото са оценили преимуществата на България.

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

На палестинските журналисти е забранено да посещават Ерусалим Как се живее и се упражнява професията ни под окупация – за това разказа в интервю председателката на СБЖ Снежана Тодорова, наскоро завърнала се от посещение в Палестина. По време на гостуването, осъществено по покана на Синдиката на палестинските журналисти, бе подписано споразумение за двустранно сътрудничество между двете журналистически организации, за което вече бе съобщено на сайта на СБЖ. Освен чисто деловите контакти, това посещение даде възможност и за опознаване „отвътре” на действителността, в която живеят и работят палестинските ни колеги, както и целият палестински народ. Именно тези непосредствени човешки впечатления станаха водеща тема на интервюто ни със Снежана Тодорова. Как се озовахте в Палестина, г-жо Тодорова? СБЖ над 40 години поддържа отношения с палестински писатели и журналисти. По-ра-

но те бяха обединени в общ съюз. От 1994 г. вече съществува самостоятелен Синдикат на палестинските журналисти (СПЖ). Невероятната възможност да посетя Палестина дължа на президента на СПЖ г-н Насър Абу Бакр, който ми изпрати поканата, както и на г-н Набан Крайши, ръководител програма на СПЖ и шеф на центъра към Международната федерация на журналистите. Дължа това пътуване и на активното съдействие на посланика на Палестина у нас Н. Пр. Ахмед Ал Мадбух. Какви бяха първите Ви впечатления? Шокираха ме стените. Не съм предполагала, че толкова много бетонни стени са набраздили, нарязали палестинската земя. Израелските власти съвсем целенасочено изпращат заселници в палестинските територии. Техните новопос-

Откъм палестинската страна бетонните разделителни стени са изрисувани с графити и лозунги за Палестина и против израелската окупация.

троенни къщи са оградени с огромнни бетонни прегради, които ги отделят от земите и домовете на палестинците. Гледката е покъртителна навсякъде. Пътувах през Тел Авив, откъдето се насочих към Ерусалим, за да стигна до Палестина. По-късно разбрах, че председателят на СПЖ не можа да ме посрещне, защото на него му е забранено да посещава Ерусалим. Така е с всички палестински журналисти и семействата им. Дори съпругата на Насър Абу Бакр, която е родена в Ерусалим, от 16 години не е стъпвала в родния си град заради тази забрана. Какво Ви разказаха палестинските колеги за организацията си, за проблемите си, за страната си? Обкръжена бях от изключително сърдечни колеги. Искаха да видя колкото се може повече от красотите на тяхната земя, но не ми спестиха и подробности за проблемите, с които се сблъскват. СПЖ наброява над 2000 души. Повечето от тях са на Западния бряг на р. Йордан, но има и в Газа, където ситуацията е тежка и тревожна. Дори самите наши палестински колеги имат проблеми с „Хамас”, която управлява в Газа. Вие кои градове посетихте? Аз все пак видях Ерусалим. Благодарение на любезните ни домакини посетих още Рамала, Витлеем, Ерихон, Хеброн, Наблус. Забележителни градове. Рамала е много красива,

построена е от бял камък. Това е модерен град с интересна архитектура и светски настроени хора. На пръсти се броят жените със забрадки. Заведоха ме на гроба на Ясер Арафат. Както и всичко друго наоколо, мемориалът също е в бяло. Съгласно мюсюлманската традиция няма паметник, а само плоча. Всичко изразява огромна почит към паметта на покойния палестински лидер. Сравнително наблизо е и новият музей на големия палестински поет и журналист Махмуд Даруиш. Там, в двора на музея, е неговото гробно място. Останките му са пренесени от САЩ, където умира през 2008 г. В музейната сбирка има книги на Даруиш на много езици и ми беше особено приятно да видя и едно от българските му издания. Имах възможност да посетя също и палестинското президентство. Домакините ми много държаха да ме приеме техният президент Махмуд Абас. Но точно в дните на престоя ми Абас беше в ЮАР. Затова срещата ми бе с г-н Тайеб Абдел Рахим – генерален секретар на президентството на Държавата Палестина. Той благодари на СБЖ за последователната подкрепа спрямо палестинските журналисти в отстояване на правото им на свободно слово. Какво чувстват хората там, в условията на този несвършващ конфликт с Израел? Те се държат стоически. Но много страдат, че Палестина е разделена, че са под окупация. Проверките са на всеки метър. Къде ли няма КПП-та. Проверяващите обикновено са съвсем млади хора, момчета и момичета. Голяма част от тях са млади евреи изселници от Русия, от бившите съветски републики. Към нас не са били груби или лоши. Но самият факт, че на всяка крачка могат да те спрат ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

и проверят, действа много стресиращо. Има ли палестинска армия? Палестинците нямат армия, а национална гвардия. Със същинска армия там разполага само израелската държава. Евреи има навскякъде. Много добро впечатление ми направи, че нашите колеги палестински журналисти постоянно повтаряха, как те не са против евреите, с които живеят в разбирателство, а са против антипалестинската политика на Израел. Мнозина от събеседниците ми изказваха сериозни опасения от „фашистската”, както те я наричаха, политика на израелския министър на отбраната Либерман. Повтаряха ми, че има сериозни рискове да бъдат нападнати под предводителството на този „ястреб”, ако израелският премиер Нетаняху се вслуша в препоръките му. Как се усеща окупацията? Най-покъртително е в бежанските лагери. Видяхме такива лагери във Витлеем, в Хеброн. Това са скромни къщи тип общежития, където са настанени изгонените от родните си места преди десетки години палестинци. Те не могат да се примирят с тази своя съдба. Навсякъде – по стените на къщите, по стълбове – пъстреят надписи и графити с призив за свобода на палестинците, с възвания за мир, с много гълъби. Останах с впечатление, че гълъбът е националният символ на Палестина, защото те не спират да повтарят, че искат мир на земите си. А в израелските заселнически къщи кой идва да живее? Откъде? И аз питах откъде са заселниците, защото те се виждат зад оградите. Излизат, влизат, личи, че са млади хора. Отговориха ми, че са американци от Бруклин. За мен беше странно. Трудно мога да си представя причини, поради

които млади хора от Бруклин да дойдат и да се заселят в тези току-що построени къщи или в отнети от палестинците. Те не могат да не разбират, че на тази земя не са желани. Край техните къщи обикновено винаги има представител на армията на Израел и той е с пълно военно снаряжение, придружен от бронетранспортьор. Стоят там с техните каски, с автомати, с жилетки, с пълна военна екипировка, готови всеки един момент да действат, включително да стрелят при нужда. Видяхте ли и военни палестинци? Единственото място, където видях палестинци във военни униформи, беше един университет, много близко до Ерихон. Там се срещнахме с някогашния шеф на охраната на Ясер Арафат отпреди години – генерал Тофик Терауи. В момента той е почетен президент на този университет. Беше почивен ден – петък, съгласно мюсюлманската традиция. Учебното заведение беше много модерно, но студентите отсъстваха, бяха в почивка. Разведе ни главният администратор, полковник. Това е заведение, което подготвя военни кадри за палестинската държава. По-късно в Наблус посетихме университет с над 12 факултета. Беше учебен ден. Там имаше над 15 000 студента, огромната част от тях – млади жени. Срещнахме се с декана на факултета по изкуствата професор А. Гауи. Той е и директор на Медийния център към университета в Наблус. За огромна моя изненада той проговори на добър български. Каза, че преди повече от 20 години е бил в България и една година е преподавал арабски в СУ „Св. Кл. Охридски”. Не беше забравил езика ни, говореше с любов за България, разказваше колко би

„Правете хумус, а не стени” – така палестинците са модернизирали прочутия лозунг „Правете любов, а не война”.

искал да дойде отново на гости в страната ти. Има ли много палестинци, които някога са учили у нас? Много са наистина. Сред тях е например и депутатът в палестинския парламент Азам Ал Ахмед, който сега е председател на групата за приятелство с България. С него и съпругата му разговаряхме на български, те ни поканиха на вечеря. Той сподели, че със съпругата му са били студенти в АОНСУ. Според г-н Ал Ахмед всички палестинци, учили у нас, имат сега добра професионална реализация и изпитват голяма обич към България за обучението, за перспективите в живота, които им е дала. Точно по време на престоя ми в Палестина те бяха подготвили гастрол на българската фолклорна група от Бургас „Странджа”, който имаше голям успех. Искам да отбележа също, че и при подписването на споразумението за сътрудничество бежду СБЖ и СПЖ, което премина в много тържествена, но и приятелска обстановка, в присъствието на над 20 члена на ръководството на СПЖ, беше отправена специална благодарност към България, обучила много палестински журналисти. Кои моменти от това ваше посещение концентрираха най-ярко сложната обстановка в онези земи? Покъртително беше посещението в Хеброн. Това е много

емблематично място в Палестина, тъй като там се намира джамията, в която са погребани Ибрахим и Сара, както ги наричат мюсюлманите. Или Авраам и Сара според евреите. Светците и на единия, и на другия народ са едни и същи. Което е още един древен знак, че това противопоставяне между тях, налагано в нови времена от вредна и за двата народа агресивна политика, е противоестествено. Да стигнем до джамията беше изпитание, защото се минава през една малка тясна улица, която завършва с въртяща се врата с шипове. Там има КПП, разпитват защо отиваш натам, каква е целта ти. За мен нямаше проблеми, но палестинските ни приятели бяха забавени 15–20 минути с такива разпити. Особено един от тях, който водеше със себе си и 12-годишния си син – много държаха да обясни защо е взел и детето... Но по-страшното беше, че след като влязохме, след като посетихме тази джамия, имах чувството, че сме в мъртъв град – затворени прозорци, спуснати кепенци, почти няма хора. Само на едно място попаднахме на магазин за сувенири. Възрастните араби, които го държат, казаха, че еврейските власти им предлагат стотици милиони, за да продадат това магазинче и да се махнат. Да не останат никакакви палестинци в Хеброн. Но те казват, че не са съгласни и ни-

кога няма да се съгласят. Там се разминахме с група немци. И те като нас гледаха стреснато, защото там няма никой, всичко е затворено. А в Ерусалим – град, който обединява представители на най-различни религии, бях потресена как изглежда прочутата Стена на плача. Не бях ходила по-рано там и я видях само отдалеч, от палестинската страна. Стигнахме до едно високо място, откъдето се виждаше Стената – тя се пада в еврейската част на града. Пред нея, на входовете, има много автомати за проверка от онзи тип, който се ползва в метрото. А по самата Стена има нещо като дървена стълба, за да се влиза без да се минава през арабската част... За нас, християните, Ерусалим е свято място, защото там е църквата, издигната на мястото, където е бил погребан и е възкръснал Исус Христос. Тя е голяма, на различни нива. Вътре има нещо като отделни църкви – арменска, гръцка, католическа. Беше пълно и с вярващи, и с туристи. Видях поклонници от Русия, които се придвижваха на колене... Случи ли Ви се да попаднете и в еврейски квартал? Както се разхождаш из улиците в арабската част на Ерусалим, така неусетно попадаш в район, където вече преобладават евреите. Така се случи и с мен. Изведнъж се видях наобиколена от ортодоксални евреи с характерните им черни бомбета и масури. Вързаха ми един червен конец и веднага започнаха да ме убеждават да даря нещо за синагогата им. А наоколо не се виждаше никаква синагога... Не помня в кой друг град бяхме, но пак така, докато ни караха с колата, се оказахме в еврейската му част. И аз с изненада видях, че тези грозни бетонни стени всъщност

откъм еврейската им страна са много красиви – с архитектурни орнаменти, с украшения. Голяма разлика с потискащата сива гледка откъм палестинската страна. Как приемат палестинските колеги журналистическата солидарност с тях? Със силна признателност. Специално към СБЖ беше изразена искрена и дълбока благодарност за позицията, която заехме спрямо ареста на известния палестински журналист Омар Назал. Той беше задържан на път за европейски журналистически форум в Сараево – по обвинение в „административно нарушение”, традиционната израелска формулировка при арести на журналисти, която предопределя и 6 месеца затвор. Годишната европейска журналистическа среща излезе с декларация, осъждаща незаконното задържане на Омар Назал и приета по инициатива на СБЖ. Палестинските колеги ми осигуриха и възможност да се срещна със съпругата на Омар Назал. Бях в дома им, запознах се със съпругата и с двете им дъщери – едната гимназистка, другата студентка. Жена му е християнка, също от Ерусалим. С много достойнство приема случилото се. Тя ми каза, че не за първи път арестуват мъжа є и е подготвена за всякакви действия от страна на израелските власти. Но ме увери, че журналистите в Палестина по принцип са хора непокорни и не се плашат лесно, наясно е, че за свободата на словото често се налага да плащат със своята лична свобода. Тя също благодари много сърдечно за солидарността и подкрепата. Какви международни изяви имат палестинските журналисти? Председателят на СПЖ се представи и като кореспондент на АФП. Каза, че много негови колеги са фоторепортери на АФП. Франция е досЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

та приятелски настроена към Палестина. Същото бих казала и за целия годишен конгрес на Международната федерация на журналистите, който се състоя тази година в град Анже, Франция. Там беше отбелязан и 90-годишният юбилей на МФЖ. За мен беше много радостно, че за член на Изпълнителния комитет на МФЖ бе избран председателят на Синдиката на палестинските журналисти Насър Абу Бакр. А представителят на Мароко стана първи вицепрезидент на МФЖ. Какви други вълнуващи моменти имахте при гостуването си в Палестина? Докато се връщахме от Ерихон към Рамала, съпровождащите ме колеги предложиха да се отбием и да видим как се чувства един техен колега, който наскоро бил катастрофирал. Разбира се, веднага приех. След половин час спряхме в тясна уличка, където беше домът на пострадалия колега журналист, който е и депутат в палестинския парламент. Операцията му вече беше преминала и пострадалият му крак, счупен на две места, беше със съответната превръзка. Човекът много се трогна от вниманието и че му водят гостенка чак от България. Отново чух топли, прветствени, благодарствени думи към страната ни и към народа ни. Друга интересна среща имах в един сравнително малък предимно християнски град с около 150 000 жители и с християнски църкви. Един палестинец, дошъл от Америка, е направил там съвместно със свои роднини с приятели от Гърция винзавод, който произвежда бяло и червено вино. Известно е, че мюсюлманите почти не пият алкохол, но понеже градът е предимно християнски, оказва се, че този бизнес върви добре. Разбира се, гощаваха ме с

типични палестински ястия. Най-прочут сред тях е сладкишът кнафа. Прави се с царевично брашно, между което се поставя бяло сирене, нещо средно между нашето и топено сирене. Всичко са запича и сиропира. Нявсякъде ми казваха, че точно там, на мястото, където ме черпеха, кнафа е най-вкусна. Как се живее в Палестина? Направи ми впечатление, че животът в Палестина е скъп. Цените са като в Израел, защото израелската държава не разрешава тук да са пониски. Но за заплатите това не важи – палестинците получават значително по-ниско заплащане, отколкото израелците. Въпреки това хората запазват достойнството си, не се оплакват, помагат си на един друг. И още нещо – никъде не видях просяци, независимо от трудния живот. Солидарността помежду им явно помага и за това да няма изпаднали хора. Хората са много сърдечни и добронамерени, интелигентни, коректни. Не усетих нищо войнствено у тях. Те просто искат да са свободни в своята страна, да се свърши окупацията. Но на мой въпрос дали вярват, че това ще се случи, чух отговор, че то ще се случи само в мечтите им... Това пътуване отново ме убеди, че в този конфликтен район продължава да доминира не силата на правото, а правото на силата. Волята си налагат онези, които имат пари и военна техника и с цената на всичко искат да изолират своя живот от палестинците. А палестинците също от стотици хиляди години са на тези земи. Спорът кои първи са били там не може да продължава да стои и в ХХI век. Време е за истински мир между палестинци и израелци. разговора води Къдринка Къдринова

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Журналистика в Мрежата Случаят с гимнастичката Цветелина Стоянова отново постави редица не само морални, но и професионални въпроси. И докато Съветът за електронни медии твърде експедитивно се самосезира и дори излезе с решение, че две телевизии са преекспонирали случая, то за нас, журналистите, останаха въпросите. А те не са малко. Особено по отношение на индентичността на медиите и личностите на журналистите, срещу които все по-агресивно се натрапват фейсбукарите и туитъристите, които с лека ръка се самоопределят едва ли не като журналисти. Защото стана твърде популярно социалните мрежи да бъдат определяни като новия вид медии. А дали това е точно така? И дали фейсбук, туитър и прочие интернет групи могат да играят и ролята на медии? Време е ясно и публично да кажем отговора. Интервю от преди дни с един от най-известните живи теоретици в световната социология проф. Зигмунд Бауман предизвика изключителен интерес. Ще се позова на част от казаното от професора за същността на социалните мрежи. Защото тук можем да намерим и част от квинтесенцията на отговора, който търсим. Ето какво казва проф. Бауман: „Социалните мрежи не ни учат на диалог, защото е твърде лесно да избягваме противоречията...“ Повечето хора не използват социалните мрежи, за да се обединят, за да разширят мирогледа си, а обратното – да се отделят в зоната си на комфорт, където единственото, което чуват, е ехото на собствения си глас. И единственото, което виждат, е отражението на собствения си образ. Социалните мрежи са много удобни и доставят удоволствие, но са капан.“ Капан, в който влязоха не само повечето хора, но и който се опитва да щракне за журналистите. И че е редно да се прави ясната разлика между интернет медиите и социалните мрежи. Отвъд всяко съмнение е, че социалните мрежи са изключително бързи, що се касае до информация. В тях „новината“ се разпространява светкавично. За разлика от бързината обаче степента на достоверност на тези „новини“

в повечето случаи е твърде малка или граничи с нулата. Така публиката получава повече или по-малко псевдоновини и информации от „първа“ ръка за разлика от новините в медиите, за които професионалните критерии изисват, ако не три, поне два източника, които да потвърдят фактите. Съвсем не е така в социалните мрежи, пък и не можем да изискваме това от хора, които не разбират от журналистика. Затова и във Фейсбук се тиражира всичко – истини, полуистини, полулъжи до абсолютни лъжи. Така пространството се замърсява до степен, че човек трудно може да определи какво точно се е случило и на какво да вярва. Вести оттук-оттам се тиражират като псевдоинформационен поток и затлачват публичното пространство. Ефектът, разбира се, достига и до степен на дезинформация, като по този начин вместо да е по-информирана, публиката става все по-объркана и това я кара все помалко да вярва и на традиционните информационни източници и медии. Тук няма да навлизаме в подробности – като тези, че по законите на журналистическия професионализъм една новина винаги трябва да бъде поставена в съответния контекст, как-

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ то и да се търси мястото є като част от цялата мозайка на даден проблем или дадена област. Тези тънкости – това е редно да си го призанем – не се ползват понякога и от някои наши братя по перо и по компютър, каквато е днешната реалност. Но все пак преобладаващата част от колегите никога не пренебрегват изискванията. Защото това са неписаните закони на нашата професия, на занаята ни. В същото време със скоростта на светлината хейтове и лайкове подемат една или друга тема, тиражират в повечето случаи по системата на „разваления телефон“ и така от „една жена ми каза“ се стига понякога до първа страница или топ-новина в ефира. И както се казва, журналистиката влиза в мрежата на... социалните мрежи. Но не и без наша помощ. Защото дори и в последния значим инцидент с гимнастичката Цветелина Стоянова медиите се плъзнаха по реакциите от социалните мрежи. И се започнаха едни предавания, едни анализи, канене на спортисти до степен на истерия. Дори професионални колеги се подведоха и започнаха да търсят анализите от спортисти, които са имена, но в индивидуалните спортове. А в случая става дума за отборен спорт. И едва ли е добре както за аудиторията, така и за медията, а и за поканения да се опитва да анализира ситуации, далеч от неговата компетентност и познания. В надпреварата с Мрежата нямаме право да забравяме нито моралните, нито професионалните постулати. Иначе наистина Мрежата така ще ни оплете в мрежите си, че в скоро време няма да се различаваме нито от хейтърите, нито от троловете. Нали...

Христо Христов представя в Москва „Китай днес“ в снимки В една от залите на Българския културен институт в Москва беше открита фотоизложбата на фотожурналиста Христо Христов „Китай днес“, в която той споделя своите впечатления от посещението си в Поднебесната империя като член на делегация на Съюза на българските журналисти. В повече от 20 фотографии Христо Христов споделя своите впечатления от Китай, живота там и това, към което се стремят жителите на страната. При откриването, на което присъстваха и представители от руските медии, освен фотосите бяха показани видео-сюжети, свързани с темата. Снимките на Христо предизвикаха голям интерес сред присъстващите и те пожелаха от автора подробно да разкаже за всяка една своя фотография, като най-голямо любопитство те отделиха на неговата презентация на едно от най-солените езера в света Цинхай и Тибет. „В Китай усещаш дъха на една древна нация, устремена към бъдеще-

Майя Любомирска ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

Яхтено пристанище на езерото Цинхай

то, техните планове с десетки години напред, те знаят какво правят и какво искат“, сподели за сайта на СБЖ Христо Христов. „Докосваш се до нация, дала на света хартията, книгопечатането, компаса и барута. Навсякъде ни посрещаха топло и сърдечно. А на снимките съм запечатал местата, където сме били и срещите с хората. Разликата е огромна. Едно е да гледаш снимки, а съвсем друго е да се докоснеш на място до хората и забележителностите на страната. Нашата делегация беше единствената от Европа, която беше в Тибет и посети уникални места. Някои от снимките съм правил от автобуса и самолета по време на пътуването ни.“ За интересните кътчета, които са разкрили не само историята, но и сегашното битие в страната, Христо споделя: „Освен че гостувахме в редакцията на един от най-големите вестници – „Женмин жибао“ и в редакцията на вестник „Нун“, което в превод ще рече „Селянин“, посетихме и Великата китайска стена. От Пекин пътувахме 3 часа до град Синин

в провинция Цинхай. Докоснахме се до найголемия будистки храм „Та‘ър“. И разбира се, посетихме и най-соленото и най-голямо езеро в Китай – Цинхай, което при смяна на светлината променя и цвета си. То е заобиколено от снежни планини. Българската делегация беше на посещение по покана на Китайската асоциация на журналистите. В нея имаше представители на БНТ, БНР, вестник „Дума“ и СБЖ, а ръководител беше членът на УС на СБЖ Борислав Костурков. Представителите на българските медии гостуваха на официоза „Женмин жибао“ и на няколко тибетски издания. След големия интерес, който предизвика подредената в Българския културен институт в Москва фотоизложба на Христо Христов, същата ще бъде показана през септември и у нас в салон „Журналист“ в СБЖ. В софийската експозиция той предвижда да включи 50 фотографии, които да разкажат за Поднебесната. Розалина Евдокимова

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Международният дом на журналистите откри сезон Лято 2016 Председателят на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти г-жа Снежана Тодорова откри сезон ЛЯТО 2016 в Международния дом на журналистите (МДЖ), Варна.

На събитието, което започна точно в 12:00 ч. на 12 юни, присъстваха журналисти, представители на партньорски организации, туроператори. Снежана Тодорова запозна присъстващите с възможностите за почивка, създадените условия и услугите, които ще предлага хотелският комплекс за членовете на СБЖ и външни гости. „Ръководството на СБЖ предприе всички необходими оперативни мерки, за да бъдат преодолени успешно възникналите пречки и натрупалите се обстоятелства и днес можем да си пожелаем успешен летен сезон“, заяви Снежана Тодорова. ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

„Още при създаването си МДЖ е замислен не само като база за отдих, но и като творчески и идеен център на Международната федерация на журналистите и СБЖ. През годините Съюзът успя да удържи на натиска на времето, както и на различни външни бизнес и частни интереси. Щастлива съм, че запазихме своите имоти и днес Домът е в готовност да приеме всички желаещи да почиват през това лято“, каза Снежана Тодорова. „В месеците до есента ще бъдат проведени различни форуми и конгреси в Черноморския медиен център, който се намира в МДЖ, като кулмина-

цията традиционно ще бъде през септември, когато ще се състои поредното издание на Международната журналистическа среща на страните от Черноморския и Балканския регион. През годините в базата на СБЖ са почивали колеги от над 50 страни от цял свят. Ръководството на СБЖ ще продължи да управлява комплекса с грижата за неговото отлично стопанисване, за развиване на качеството на туристическите услуги и опазване на това съюзно богатство“, посочи Снежана Тодорова и вдигна тост с думите: „На добър час!“. Иван Върбанов

ПОЗИЦИЯ

Езикът на медиите: еманципацията възможна? Писането за бежанците в българските медии е пряко свързано с политиката на думите. Такава безусловно има, особено когато иде реч за чувствителни въпроси като миграцията, имигрантите, границите… Някъде сред всичко това – бежанците. Доколкото думите са в медиите, налице е и журналистическа повествователна нишка, която може да бъде копринена юзда на нетолерантното и ксенофобско говорене. Но при възход на десните партии, икономическа криза и криза на ЕС има и фиксация върху чужденците, която няма как да не преминава всекидневно в медиите. Особено при наличието на миграционен натиск. Спомням си, че преди десетина години самото словосъчетание „миграционен натиск“ можеше да бъде разглеждано като политически некоректно, доколкото съдържа идеята за опасност. Днес то попада сред „безобидните думи“. Втвърдяването на езика на медиите прогресира по най-малкото три взаимно свързани причини. Първата вече беше подсказана – медийните репрезентации по чувствителни въпроси, като този за бежанците, в общия случай се развиват в кореспонденция с политическите очаквания към медиите в съответната страна. Виждаме сходства в тези очаквания и това е валидно включително за държавите, водещи ЕС. Втората е свързана с обстоятелството, че обликът на разказаните от медията истории зависи от състоянието на дебата по съответния проблем – от съотношенията на сили в обществото, свързани с по-дълбоки смислови линии и съответни техни обосновки. Огромното количество институционални източници, които участват в дебата за бежанците, говорят политически коректен, но дървен и често лицемерен език, който изглежда слаб съперник на страстните националистически и популистки слова. Между тези участници в обсъждането медията следва да проговори човешки. И точно тук идва третата причина за втвърдяването на медийния език: българските медии заявяват предпочитание към всекидневното говорене и изказвания на езика на така наречения „здрав разум“, който всъщност подкрепя националистическия дискурс, макар и със своите средства. Истинското човешко говорене по проблемите на бежанците остава в

сянката на „властните дискурси“. Иначе силата на добре разказаната истинска бежанска история не е непозната. Преди години няколко български медии предадоха невероятния разказ на италианския журналист Паоло Мартино за пътя на афганистанските бежанци към Европа, с който авторът спечели през 2010 година европейския конкурс за журналистика „Заедно срещу дискриминацията“. Неговият събирателен герой, афганистанец, е назован Муса Хан, а маршрутът му от 5000 километра до Европа е проследен в 14 репортажа. Важно ми се струва да отбележа, че дълги години, включително в началото на XXI век, конкретното журналистическо писане за бежанци се разглеждаше от специализираните институции в България (Националното бюро за териториалното убежище и бежанците – НБТУБ, създадено през 1992 г.; Агенцията за бежанците, от 2002 г. – Държавна агенция за бежанците – ДАБ) като заплаха за сигурността на тези хора и на членовете на техните семейства. На журналистите настойчиво се препоръчваше по никакъв начин да не разкриват самоличността на бежанец и трябва да се каже, това указание се спазваше. Същевременно всяко усилие за по-конкретно писане показваше достойнствата на подобно журналистическо начинание: човешката история, разказана правдиво, иска и поражда толерантност. Българските медии, естествено, не са единно цяло и обобщенията за тях рядко са коректни. При все това дълги години ги обединяваше разказването за анонимни бежанци, съгласувано с политически линии и конюнктури. В това постоянство се очерта и треакторията на медийното говорене за бежанците в България. Можем само да припомним стартовата точка – в началото на демократизацията у нас бежанци все още са главно българите извън страната ни, нашите сънародници – „бежанци“ бе дума, отнесена към близки хора. В семантичното преобръщане на „бежанец“ участват ред процеси. Ще споменем три от тях, които се пресичат и взаимно се усилват през година, очертавайки я като „преломна“ за бежанската тема в българските медии. Наглед парадоксално – интересът на мигранти към страната ни през тази именно година е направо скромен. Усещането за европейска сигур-

ност и общностност обаче осезателно се смалява. Бурните процеси в страните от Северна Африка и Близкия изток, започнали в самото начало на годината, се съпровождат от първите идеи за строеж на гранична стена – между Гърция и Турция, по Марица/Еврос. В реакциите на развити европейски демокрации се гушат сигнали за двойни стандарти. Развиване на политически изказвания към враждебно говорене Речта на политици в медиите държи първенството по агресивност. Още повече при наличие на партийни медии, които говорят необезпокоявано, макар да изглеждат маргинални в медийното поле. Ред политически изказвания от началото на 2011г. набелязват радикализиране на политическото публично говорене за бежанците на фона на оповестения от Дейвид Камерън и Ангела Меркел провал на мултикултурализма. Само до средата на годината: Волен Сидеров говори за „нашествието на агресивното мюсюлманство“; експерти по сигурността изказват мнение, че Ал Кайда влиза в България чрез емигранти от Либия; арабисти описват мигрантите от арабски държави като „мътна вълна“; Константин Тренчев говори за „сган“ и призовава българските политици да проявят куража на Саркози. Укрепва стилът да се подчертава различието (назовавания и етикети, обезличаващи обобщения), да се помпат представите за бежанците като „чужди“, да се варваризират чужденци в образа на терористи. Размиване на категоризации Този процес може да се разглежда и чрез позитивните му страни, доколкото насърчава размишлението и е движение встрани от клишето. Така наречената „Арабска пролет“ предизвика сближаване във възприемането на икономическата и политическата миграция чрез идеята за насилието на бедността и глада. Като цяло въпросът за неравенствата стана все по-труден за заобикаляне в медиите. Девалоризиране на българската емиграция Чрез препечатки и коментари в медиите влизат образи на съотечественици, огледални на образите на чужденци в България. Основният е на български роми – частично внесен от чужда преса (Франция, Германия), но доработен в България по посока на описанията или в плана на съпоставките в контекста на европейския трудов пазар. Цветистите описания на ромските „подвизи“ са предпочетени от много издания – този подход безпрепятствено се съединява с определени стилове на писане за бежанците-чужденци на територията на ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

страната ни. Все по-често се обезценява и трудовата българска емиграция, характеризирана като готова да приеме каква да е работа. Така образът на българите извън страната, който е много важен за начина, по който се показват чужденци вътре в нея, е категорично позитивен само в частта си „образователна емиграция“, свързана с младост, перспектива и – като гаранция за успешна интеграция – еднопосочен билет. Споменатите процеси, сплели се най-ясно през 2011 г. и продължили след това, преобърнаха представите за бежанец и това всъщност е най-големият провал в медийното говорене по тази болезнено важна тема. За открояването на бежанеца сред мигриращите хора на медията беше необходимо цяло десетилетие. Достатъчно се оказа съвсем малко време, за да бъдат всички фундаментални оразличавания забравени. Днес бежанците отново потънаха сред чужденците, бегълците, „нелегалните“, подпомагани от трафикантите и каналджиите. Отново ли трябва да чакат да бъде отчетена специфичността на тяхното страдание? „Бежанец“ последва съдбата на други названия, свързани с други медийни и социални провали – „циганин“, „лице с увреждания“… Става дума за „закотвяне“ на интерпретацията в самото назоваване, при което дори споменаването на групата е внушение към обществото на отношение спрямо въпросните хора – обгрижване, оразличаване, разграничаване. И колкото повече говорят медиите за въпросната група, толкова повече укрепват стереотипите и обобщенията, от които всяко нормално общуване страда. Укрепва скритият разказ: Бежанците искат и получават (искат–търсят–получават, т.е. приемаме–даваме–отпускаме). Този разказ е дори по-ефективен от плашилата с тероризма, защото е типичен рефрен на т.нар. „здрав разум“. Но случи се и голямото постижение на медията в писането за бежанци – завръщането към „личната история“, към журналистическите форми и похвати с доказан ресурс. Проговарянето на бежанеца авторизира описанията и въвежда размишленията в диалог. От постоянен обект на разкази, анонимните афганистанци, иракчани, тунизийци и т.н. се превръщат в разказващи хора. Възможно ли е въплъщаването на бежанците да изличи бедите, причинени от рутинното обобщено говорене за другостта? Едва ли. Но появата на Homo narrans, собственик на своята история, която следва да бъде разказана, предизвиква журналистическото говорене в нови посоки – встрани от политическите клишета и чиновническите формулировки. Снежана Попова

ПОЗИЦИЯ

„Град на капитала” срещу „Град за хората” „Град на капитала” и „град за хората” са клишета от речника на всеки ляв активист (дори и ако се нарича „десен“). За целите на тази статия обаче ни вършат добра работа и ще ги ползваме без ирония. В края на юни по медиите изгря мащабен проект на турската компания „Гаранти Коза”, която в момента усилено се труди да превърне изгорелите от слънцето стърнища в Младост (около бившето Аско Деница) в райски комплекс от сънищата на дубайски шейх. Та придобила апетит след грандиозното младостско начинание (което вече се строи), компанията закупува терените на бившия завод „Балканкар” в София и прави проект за още по-голям комплекс, този път на един хвърлей от Пирогов и Руски паметник. Инвестицията ще е на стойност 1 млрд. евро, които ще осигурят 4 небостъргача (3

жилищни и един офисен), хотел, мол и редица забавления около централно разположена изкуствена лагуна. Лагуната ще има и плаж. Проектантите от Benoy (мултинационално архитектурно студио с офиси от Лондон през Абу Даби до Сингапур) обясняват, че всеки елемент от комплекса е с уникален дизайн – именно, за да се подчертае органичната еволюция на София като град. Така... Ако всичко по-горе ви звучи и изглежда смешно до абсурдност, грубо като намеса и толкова в стила на 2008-а, прави сте. Но ако си мислите, че е незаконно и че има причина да не се изпълни, грешите.

Проектът на Гаранти Коза в Младост или т.нар. „Гранд Каньон”

Общият устройствен план на София или „Градът на капитала” (една вметка за неархитекти) Сега действащият Общ устройствен план на София беше приет през 2009г. и представлява карта с цветни петна, която се зумва бавно и изисква Flash и много търпение. Тези цветни петна са кодирани със съкращения, които всъщност обозначават типа градска зона (център, жилищна, промишлена) и какво може да се строи там. Има едно ключово съкращение СМФ или „смесена многофункционална зона”. Любознателните, проследили линка от по-горе, вече са видели, че „чистото” СМФ е зона, в коя-

то ограничения за кота корниз няма, а строителните показатели са много високи (с две думи може да се построи много на малка площ и да, може да има небостъргачи). Още по-любознателните може би са преодолели отвращението си към Flash-а, върнали са се на онази карта и са осъзнали, че тези СМФ зони, оцветени в бледолилаво, фланкират всички по-големи булеварди в София, включително и в широкия градски център, обхващат всички бивши промишлени райони, местата около гарите, старите трамвайни релси и депа. В тази връзка проектът на Гаранти Коза е напълно логичен и законен и представлява нормална частна инвестиция на частен терен в зона, която не нарушава стария градски център. Сега искаме хубаво да се вгледате в картата и да осъзнаете на колко още места това може да се случи. И да няма учудени, когато районът около Гара Пионер например започне драстично да се променя. Или най-накрая вдигнат онзи небостъргач на мястото на тенис-кортовете на Кемпински. И нали вече ви е ясно кой и как разреши онези чудовища до НДК. Обяснено кратко и просто: Общият устройствен план на София е заченат и роден в годините на строителен бум с презумпцията, че (високо) строителство, офиси, молове и небостъргачи покрай големите софийски булеварди са добро нещо за хората. Че развиват града и икономиката и повишават качеството на живот. Това е общият устройствен план на един бъдещ „град на капитала”. Ян Гел и „градът за хората” В края на май пък стана ясно, че датският архитект и общественик Ян Гел ще идва в София, ще изнесе лекция, ще ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

Така изглеждат СМФ зоните в груба извадка от Общия устройствен план на София.

се срещне с новата софийска градска администрация и ще представи книгата си „Град за хората” (Cities for People, 2013). Защо е важен Ян Гел? Защото е говорител на една нова позиция за развитието на градовете, а именно поставянето на нуждите на хората в центъра на решенията за бъдещето (нова, нова, колко да е нова, поне от средата на миналия век е, но е добре, че достига вече и до нас). Тази позиция, ясно ви е, защитава малкия мащаб, пешеходното и велосипедното движение, местния колорит, човешката среда, зеленината и изобщо малките неща, които правят един град различен и уникален отвъд крупните, централно планирани строителни проекти, транспортни артерии, кръстовища и небостъргачи. Майката на тази позиция е американската активистка Джейн Джейкъбс и отново по-любознателните могат да хвърлят око на полезен текст за тези двама градски герои. Градът на капитала и градът за хората Тук се сблъскваме с логичния въпрос дали проекти като гореописания на Гаранти Коза влизат в противоречие с

омайните слова на градските активисти, които казват, че ние, хората, сме най-важни в един съвременен град. Може и трябва ли да бъде регулирана законната частна инвестиция само защото е голяма и грозна и нарушава завинаги характера на града? Не опира ли пак всичко до морал и… просто до по-добра архитектура? Докато се чудите как да отговорите на горните въпроси (а лявото и дясното у вас влизат в ръкопашен бой), ще ви разкажем една история от Белград. Ne da(vi)mo Beograd Районът около жп-гарата в Белград (помпозна неокласицистична сграда от края на XIX век) е позападнало място, видяло и по-добри дни. Има изоставени сгради, сергии с гаден фаст фуд и до миналото лято — тълпи бежанци, които спяха в градинките. На един хвърлей обаче са брегът на река Сава и най-якото място в Белград в момента — кварталът Савамала, събрал в постиндустриалната разруха най-добрите барове, клубове и дизайн точки в града. Като цяло районът преживява класически bottom-up

Протест през април, 2016. Снимка: Ne da(vi)mo Beograd

development като заведенията, културните фестивали и галериите около Бранковия мост постепенно го възраждат и водят след себе си активен културен и нощен живот, нови дизайн хотели, ко-уъркинг пространства и все повече готини хора. С две думи, супер място е Савамала. През 2012г. Александър Вучич, днес министър-председател, а тогава вицепрезидент на Сърбия, обявява грандиозен план за въстановяване на точно този крайречен район, преместване на гарата и мащабно строителство на офиси жилища, небостъргачи, променади и всякакви екстри на цивилизацията.

града е променен, за да отговори на нуждите му, а строителството на първа фаза започва през 2015 година. 2016 година. Графитите на Савамала постепенно отстъпват на новото строителство, а знамената на Belgrade Waterfront се веят навсякъде в квартала. Междувременно жителите на Белград се самоорганизират и създават независимата организация „Ne da(vi)mo Beograd“, която ясно обявява целта си: „да се спре деградацията и разграбването на Белград от името на мегаломански градски и архитектурни проекти, особено такива като Belgrade Waterfront”.

Проектът е наречен Belgrade Waterfront Инвестицията е в размер на 3 млрд. евро, инвеститорът е леко сенчестата компания Eagle Hills, регистрирана в Абу Даби, а сръбското правителство осигурява терените, формалностите и пълната подрепа за осъществяването на този проект „от национално значение”, който „ще възроди западналите части на града, ще доведе пресни капитали и ще отвори нови работни места”. Проектът е наречен Belgrade Waterfront, общият устройствен план на

Чий град? Наш град! Сърбите са емоционални хора, знаете и не си поплюват. Ne da(vi)mo Beograd пишат, говорят, правят акции, а напоследък и изключително активни протести, събиращи много хиляди хора, които протестират пред Народното събрание, по улиците на Белград, блокират кръстовища и тунели и навсякъде носят със себе си гигантска жълта надуваема патка, която се е превърнала в символ на съпротивата срещу Belgrade Waterfront (на сръбски „патка”, освен водоплаваща птица, значи също-

то неприлично нещо, както и на български). Когато бяхме в Белград в началото на юни попаднахме на един от тези протести. Събота следобед, започваше да вали, а хиляди хора се трупаха пред белградската Скупщина. Имаше млади (от т.нар. „умни и красиви”), имаше възрастни архитекти и градостроители, които обясняваха на микрофона как такива проекти завинаги прецакват силуета на града, имаше тук-там дори националисти и антиглобалисти. Имаха много як и лесен за скандиране лозунг: „Чий град? Наш град!”. В крайна сметка, гледаме, протестите ескалират, набират все повече хора и изумителното е, че започнали като чисто архитектурни, са на път да се превърнат в политически (викове „Оставка!” по адрес на Александър Вучич се чуваха и в началото на юни). За капитала, морала и добрата архитектура Тук се връщаме обратно на въпроса: имаме ли право да регулираме и протестираме срещу законни частни инвестиции, на частни терени, разрешени от Общия устройствен план, само защото са големи като мащаб, лоши като архитектура и далеч от представата ни за „град за хората”? Ами всъщност, да. И не защото частните инвестициите трябва да бъдат контролирани, а походът на капитала спрян (ние вярваме в съзидателната сила на частната инвестиция от все сърце). А защото всичко опира до качество на предложената архитектура, до чувствителност на урбанистичната намеса към заварената среда, до прост, демодиран професионализъм. До една по-добра архитектура. Анета Василева, WhATA

КУЛТУРА

Преди четири години душата на писателката Свобода Бъчварова намери покой в Бразилия

а 27 юни, през 2012 година, в Бразилия издъхва писателката Свобода Бъчварова, автор на „Великденска ваканция“, „Литургия за Илинден“, „Жребият“, „Гонитбата“, „Наследникът“, „Приключенията на Фильо и Макензен“, „Телеграма с много неизвестни“, „Опасен чар“, „Земя за прицел“ и „По особено мъчителен начин“. Свобода Тодорова Бъчварова се ражда на 11 януари 1925 г. в град Горна Джумая (Благоевград). С подчертано леви убеждения, семейството е принудено да напусне страната след Септемврийското въстание и Деветоюнския преврат през 1925 г. и да се установи първо във Виена, а после във Франция. В последствие всички от фамилия Бъчварови са екстрадирани в Белгия, а в България бащата на писателката получава задочно смъртна присъда. Тъй като малката Свобода често боледува, майка є се възползва от амнистията за жените-емигрантки и се завръща в България заедно с нея, а бащата на бъдещата писателка остава в Белгия. Когато заминава да следва естетика в Ленинград след 9 септември 1944-а, бързо осъзнава, че действителността в СССР е съвсем различна от тази, която си представя татко є. С нови познания и мироглед тя се завръща в България и през 50-те вече е на работа в културния отдел на „Работническо дело“. Използвайки вестника като платформа за прокламиране на своите идеи, ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

Бъчварова попада в интелектуалния кръг, който споделят Панчо Панчев, Иван Кирилов, Васил Джерекаров, Владимир Найденов, Радой Ралин, Добри Жотев, Блага Димитрова и Иван Радоев. През 70-те и 80-те, златните години на българското кино, Свобода Бъчварова интензивно се занимава с филмова редакторска работа и става ръководител на творческия колектив „Хемус“. Ще запомним работата є с режисьора Георги Дюлгеров и Руси Чанев във филма „Мера според мера“ по неин сценарий, направен по романа є „Литургия за Илинден“. Ще я запомним и със сценариите на „Между релсите“ с режисьор Вили Цанков (получил международна награда „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция), с „Жребият“, „Опасен чар“, „Не знам, не чух, не видях“, „Фильо и Макензен“, „Бой последен“, „Спомен“, „На всеки километър“ – все филми по неин сценарий или по нейни книги. Редактор е на филмите „Авантаж“, „Лачените обувки на незнайния воин“, „Мъжки времена“, „Козият рог“, „Господин за един ден“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ и „Таралежите се раждат без бодли“. След като е уволнена от Българската кинематография,

Свобода Бъчварова заминава при дъщеря си Елица в Бразилия. Там и довършва започнатия през 70-те роман от три части „По особено мъчителен начин“, посветен на нейните родители. За книгата самата писателка споделя: „Събирах материали за книгата още през 50-те години, изхождайки от позицията, че народ, който не познава миналото си, е принуден да го преживее отново. Миналото е едно органическо присъствие по пътя към истината.“ По случай 80-годишнината на писателката, през 2005 г. президентът Георги Първанов є връчва най-високото държавно отличие Орден „Стара планина“. Борис Белев

КУЛТУРА

Парченца от душата Театро Тасо в Соренто ги сглобява в незабравим спектакъл Който е видял залива на Соренто остава завинаги негов пленник. Там, на 50-метровите скали, сред възхитителните стари сгради е и Театро Тасо. Входът е откъм малко площадче, незабележим в ъгъла между църква, ресторант, стръмна тясна уличка, магазинчета. Откроява го само афишът за представлението. А то е едно-единствено, играе се повече от 20 години на сцената на този театър! Театърът носи името на Торквато Тасо – роден през 1544 г. в аристократично семейство в Соренто, автор на много сонети, стихотворения, драми, класик на италианската литература. „Любовта е, когато той ти дава парченце от душата си, за което никога не си знаела, че липсва“ – това са думи на Тасо... Сякаш се отнасят и за Соренто, където намираш частици от себе си. А Театро Тасо ги сглобява в един незабравим спектакъл. Коридорът с театрален реквизит извежда на открита тераса, откъдето с питие в ръка можеш да се любуваш на залива и околните сгради, „кацнали“ върху скалите. Неслучайно Со-

ренто е било любимо място на много известни творци – Гьоте, Вагнер, Ницше, Стендал, Росини, Менделсон, Карузо... Списъкът продължава до наши дни. Публиката е интернационална, а езикът е прекрасната неаполитанска музика, родена тук през XIII век. Обединила страстта към поезията и груповото вокално пеене, тя е обръщение към слънцето: защо светът е толкова красив, а животът – толкова труден... В следващите векове народните песни преминават в композирани балади, в канцонети и в XVI век неаполитанската музика става популярна в цяла Европа. През 70-те години на миналия век се утвърждава театрално-музикалният жанр на песента, a през 80-те в неаполитанската музика навлиза съвременният поп. Най-великите тенори на света включват в репертоара си класически неаполитански песни. Вековните традиции оживяват на сцената на Театро Тасо в исторически достоверни и живописни декори, костюми, танци... Пред очите на зрителите се открива възхитителната

панорама на Неаполитанския залив, малките улички и кафенета се изпълват с хора, пазарът – с глъч, пристига и кукленият театър, а рибарите приготвят мрежите си. Младежите се задяват, пеят и танцуват, ражда се любовта с мъката, ревността, серенадите, срещите. Увлекателният мюзикъл, който продължава 75 минути, представя в четири части живота на хората от Южна Италия. Именно песните и танците са го облекчавали, давайки надежда и смелост за следващия ден. Според някои, „Санта Лучия“ е първата популярна неаполитанска песен (светицата е много тачена тук, покровителка на тези места), пеели са я емигрантите в чужди страни. Измръзнали, далече от родната топла земя, те се утешавали с „О, соле мио“ и „Върни се в Соренто“. Тези и много други песни звучат в прекрасно изпълнение на сцената на Театро Тасо, съпроводени от пеенето на публиката и „взривове“ от аплодисменти. Джазовите импровизации на характерните за неаполитанската музика мандолина, тамбура, китара, акордеон, на саксофона стигат до екстаз. Игривата тарантела на танцовите двойки се пренася в залата, увЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

лича зрителите, отвежда ги на сцената, преминава в рок, а германецът пред мен вече е част от оркестъра. Но, най-въодушевени и активни са хората на балкона. Там има маси, сервитьори, вечерята е започнала още преди представлението. Това е място, където животът на Соренто може не само да се види и чуе, а и да се „вкуси“. Типичните ястия и питиета, неповторимата атмосфера, веселбата правят спектакъла уникален. Исках да избегна споменаването на Везувий. Но, той е там, част от красивата гледка на Неаполитанския залив, част от декорите на спектакъла в Театро Тасо. Хората пак живеят в подножието му, строят домовете си, обработват земята, хвалят се с вулкана и го показват на гостите като забележителност. Няма го само фуникулярът (въжена линия на релси от Неапол до Везувий), но е останала жизнерадостната песен „Фуникули, фуникула“, композирана в чест на откриването му през 1880 г. „Горе да вървим, да вървим, да вървим!“ И всички се забавляват с нея! Петя Пейчева

КУЛТУРА

А Люлин можеше да изглежда така… Проектът „Прага 13“ – един панелен комплекс от друго измерение Мащабното национално саниране беше прието с голям скептицизъм. И с право. Здравият разум някак те възпира да повярваш на държава, която те е лъгала за какво ли не, че ще оправи най-ценното – дома ти. И резултатите са налице: примерите за „санировката“ в Благоевград и Севлиево показват, че не се спазват елементарни технически изисквания, няма решение за остъклените тераси, използват се едни и същи тонове цвят и евтина боя. Към това прибавяме и ну-

лева композиция, правена от хора, лишени от какъвто и да бил художествен талант. А оперираните от естетика жители на блока няма и да се сетят, че ремонтът им е трагичен, защото никога не им е пукало особено за това какво се случва извън апартамента им. Наскоро си говорих с един комшия пред блока. Той ми каза нещо, което обяснява парадокса с кошмарния вид на по-голямата част от града ни: „Абе, к’во ти пука как е на-

вън, важното е вкъщи да ти е хубаво“. Градските пространства са изключително важни за социалното и културно развитие на едно общество. Когато навън е неприветливо, ти бързаш да се прибереш вкъщи, не общуваш с хората около теб, и започваш да се превръщаш в дебил. Популярният руски блогър Иля Варламов, който се бори с дебилите в родината си, (които не са никак малко) често обикаля света и показва как биха могли да изглеждат

Поглед отстрани: всичко е подредено. Може би прекалено много за балканската ни душа. Но вторият и по-важен момент – за автомобилите има просторни паркинги и не се налага да се запушват естествените пешеходни пространства.

От тази гледна точка виждаме една стандартна „соц-спалня“, изградена в полето. Но колкото повече се вглеждаме в детайла, толкова повече виждаме разликите в манталитета между жителите на „Прага 13“ и тези на Люлин 6. Зелени коридори. Пространства за рекреация. Широки тревни площи. Три цивилизационни фактора, които ни отличават от чехите.

Време е да слезем на земята… Обикновена детска площадка пред един от малкото несанирани блокове. Поглед отблизо (долу вляво): Един блок от типа „Китайската стена“ – култовата жилищна сграда в софийския квартал „Зона Б5“. Широки пространства, които не пустеят като пасище, а са запълнени по същество. Как да адаптираш полянката пред блока за човешки същества, а не автомобили. А ето как чехите остъкляват своите тераси...

ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

Правите ли вече асоциации с езерото в Дружба? А това пък можеше да бъде „червеят“ на метрото в Обеля Чакай, ама не мога ли да паркирам на пешеходната пътека?

Санирана VS несанирана панелка. Колкото повече спокойствие за очите – толкова по-малко агресия в обществото.

руските градове – запуснати и мърляви досущ като нашите. Репортажът този път е от Прага, чиито крайни квартали напомнят софийските – бетонни спални в полето, строени в края на 60-те години. И приликите не спират дотук… Разликата обаче е в отношението към своя квар-

тал – както на живущи, така и на управляващи. Така изглежда Прага 13 Напомня леко на Люлин, но… чешкият квартал заема по-голяма площ – 2848ха, в сравнение с 2222ха за родния бетонен район. Като население обаче ситуацията е проти-

воположна. Ако софийската джунгла от блокове е приютила между 125 и 250 хил. души (по неофициални данни), то в панелните кутийки на снимката има не повече от 60 000 обитатели. Кирил Беспалов, КлинКлин

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Южнокитайско море: как се стигна до настоящата ситуация? • продължение от предишния брой 94/2016г.

Десетилетие на тлеещо под повърхността напрежение За период от почти десет години от въвеждането на Декларацията за поведението на страните в Южнокитайско море, Китай е единствената държава, която стриктно го спазва. Китай се въздържа от предприемането на действия, които могат да ескалират напрежението в Южнокитайско море и продължава да се придържа към своята политика за мир, сътрудничество и съвместно развитие в спорните райони. В контраст, Виетнам, Малайзия, Филипините и някои други страни от АСЕАН са половинчати в поддръжката си към Декларацията. Те продължават да трансформират и разширяват дейността си на окупираните острови, да укрепват административното си управление над тях и да ускоряват развитието на залежите от нефт и газ в околните води. Те също така извършват спорадични арести на китайски рибари, работещи в тези води. Общото за тези страни е усилието да се утвърди незаконната окупация и да се разшири териториалният спор и до околните води. Това, което те се опитват да направят е повече отричане на съществуването на споровете, отколкото тяхното отлагане. Това продължава да възмущава китайската общественост и медии и предизвиква постоянното им внимание. Виетнам е най-активният нарушител на Декларацията. ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

Така например, през април 2003г., там се провежда честване за отбелязване на XXVIII годишнина от „Освобождението на островите Нанша“. През юни, Виетнам подписва таен пакт с Индонезия относно определянето на границите на континенталния шелф в рамките на Южнокитайско море. През април 2004г. той организира първата търговска обиколка на островите Нанша. В началото на 2005г. е публикувана преработена карта на Виетнам, която включва китайските острови Сиша и Нанша във виетнамската провинция Кхан Хоа. В началото на 2006г., Виетнам и Малайзия създават флотска гореща телефонна линия, за да координират развитието на ресурсите и да уреждат споровете си около китайските острови. През април Виетнам започва нов кръг на наддаване за петролни блокове в околните води и обявява сътрудничество с трета страна за изграждане на преносни газопроводи за природен газ на островите Нанша. През май 2007г. Виетнам провежда мащабно геоложко проучване на околните води с помощта на чуждестранен геодезически кораб; месец по-късно, той провежда избори за „представители в Народното събрание“ на някои от окупираните

острови Нанша. През април 2003г., Малайзия изпраща четири флотилии с общо 11 наблюдателни съда във водите около риф Нантон (риф Луиза) за извършване на проучване; през май тя организира международно морско състезание във водите около риф Дануан и одобрява за първи път организирани от туристически агенции търговски екскурзии до плитчината Юя. През ноември 2004г. тя публикува пощенски марки, показващи малайзийската карта с включени островите Нанша. През август 2008г., министърът на отбраната на Малайзия дебаркира на риф Дануан с около 80 журналиста, за да обяви „суверенитет“. През април 2003г., Филипините честват 25-годишнината от създаването на община Калаяан на о-в Жонгие. През юни 2006г., те започват да обновяват и модернизират летището и други съоръжения на острова. През март 2008г. те

създават сателитни комуникационни съоръжения на някои от окупираните острови и плитчини. Но трябва да се признае, че въпреки продължаващото „теглене на въже“ в Южнокитайско море, общата ситуация бе под контрол до 2009г. Скоро след това, нещата стават по-сложни, най-вече поради официално поставения срок, определен от Комисията на ООН за границите на континенталния шелф (КГКШ), според който съответните държави трябва да подадат искове за континенталния шелф на 200 морски мили от своите териториални води до 15 май 2009г. Още по-голям фактор е въвеждането на американската стратегия за ребалансиране на Азиатскотихоокеанския регион. Малко след встъпването си в длъжност през януари 2009г., администрацията на Обама сигнализира, че ще коригира неуместната външна политика на администрацията на Буш, чрез пренасочване на стратегическия приоритет на САЩ към региона на Азия и Тихия океан, което очевидно допринася за увереността на претендентите в Южнокитайско море да предизвикват Китай. Между януари и февруари 2009г., филипинските Камара на представителите и Сенат приемат законопроект за основните положения по териториалните води, който определя китайските о-в Хуангиан и някои острови и рифове в състава на островите Нанша като филипинска територия. На 6 май, избирайки да не обръщат внимание на нерешените териториални и морски гранични спорове в тези води, Виетнам и Малайзия съвместно подават в КГКШ информация за външните граници на континенталния шелф отвъд 200-те морски мили в Южнокитайско море. На 7

май, Виетнам самостоятелно представя в КГКШ информация за външните граници на континенталния шелф отвъд 200-те морски мили, като претендира за суверенитет над китайските острови Сиша и Нанша. При такива обстоятелства, Китай няма друг избор, освен да представи на КГКШ констатациите от предварителните проучвания на външните граници на континенталния шелф отвъд 200-те морски мили, за да се предотврати по-нататъшно подкопаване на собствените му интереси. Междувременно, започват търкания между САЩ и Китай в Южнокитайско море. Само през 2009г. се случват наймалко пет инцидента между американски и китайски кораби, като инцидентът с USNS „Impeccable“ е най-открояващ се. През 2010г. ставаме свидетели на бързо преместване на центъра на тежестта в политиката на САЩ по въпроса за Южнокитайско море, показваща склонност да се „взима страна“. По време на министерската среща на Регионалния форум на АСЕАН, проведена в Ханой, Виетнам, на 23 юли 2010г., държавният секретар на САЩ Хилъри Клинтън говори по въпроса за Южнокитайско море, като посочва, че Съединените щати „имат национален интерес в областта на свободата на корабоплаването, отворения достъп до международните води на Азия и зачитане на международното право в Южнокитайско море“ и подчертава, че претендентите следва да преследват своите териториални претенции и придружаващите права върху морското пространство в съответствие с конвенцията. По-късно Клинтън пише в своите мемоари: „Това бяха внимателно подбрани фрази, отговарящи на по-ранното

китайско твърдение, че нейните експанзивни териториални претенции в областта представлявали техен „основен интерес“. Клинтън продължава да отправя серия от забележки по въпроса за политиката на администрацията на Обама за Азиатско-тихоокеанския регион и по въпроса за Южнокитайско море и по други поводи. Междувременно, САЩ засилва присъствието си, зачестяват и военните упражнения в региона. От друга страна, китайската страна продължава дипломатическите си усилия за запазване на стабилността в Южнокитайско море и за намаляване на напрежението със страните от АСЕАН. Китай успява да постигне известен напредък в усилията си да търси разрешаване на споровете чрез мирни преговори. На Министерската среща на АСЕАН и Китай (10+1), проведена в Бали, Индонезия през юли 2011г., са приети Насоките за изпълнение на Декларацията за поведението от Китай и страните от АСЕАН. Китай успява да постигне някакво разбиране с Филипините и Виетнам чрез двустранни преговори. Въпреки това, тези усилия не са достатъчни, за да компенсират стратегията на САЩ за ребалансиране на Азиатско-тихоокеанския регион, а претенденти като Филипините и Виетнам, от своя страна, не показват много сдържаност. Те започват да засилват дейността си на заграбените острови и рифове и често провеждат военни учения със САЩ близо до Южнокитайско море. Някои страни дори демонстрират намерение да се групират срещу Китай, предприемайки серия от провокативни действия, пренебрегвайки загрижеността на Китай. През март 2011г. филипинските военни разкриват планове да инвестират 230

милиона долара в ремонта на казармите и летищата на островите в Южнокитайско море. През юни и юли, Филипините и Виетнам провеждат поредица от съвместни учения с други чужди сили в спорните води. Търсейки укрепване на териториалните и морски претенции на Филипините в тази област, Акино III нарежда официалното използване на термина „Западно филипинско море“ да замени международно стандартизираното географско наименование „Южнокитайско море“, като този ход, макар и временно, получава признание от някои американски представители. През март 2012г., Филипините и Виетнам постигат споразумение за провеждане на съвместно военно учение и граничен патрул в Южнокитайско море. През април, Виетнам изпраща няколко монаха в някои от храмовете на островите в Южнокитайско море. Тези провокативни дейности от страна на някои държавичленки на АСЕАН и намесата на САЩ са следени внимателно и широко отразявани в Китай, предизвиквайки силни ответни реакции сред обществеността. В условията на удвояване на натиска от устойчивостта на политиката и общественото мнение, политиката на въздържане на Китай се приближава към своята точка на пречупване. Напрежението като резултат на борбите между множество играчи През април 2012г., филипинските ВМС ивършват провокативен арест на китайски рибари, работещи във водите на остров Хуангиан, което по-късно става известно като „Инцидента от остров Хуангиан“. Може да се каже, че това се превръща в „последната капка“ в ситуацията с крехката стабилност в ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

Южнокитайско море и в един своеобразен тест за китайските политика и търпение. На 10-и април 2012г., филипинските военни кораби започват изненадваща акция на дванадесет китайски риболовни кораба, работещи в лагуната, смущавайки техните операции, като филипински военни дори насилствено се качват на един кораб и арестуват рибарите. Почти веднага, снимки на арестуваните китайски рибари, голи до кръста и изложени на жаркото слънце на палубата, влизат в заглавията на печатни и дигитални медии в Китай, предизвиквайки протести сред китайската широка общественост. Така Китай е принуден да предприеме мерки за противодействие, като спешни дипломатически постъпки към Филипините и изпращане на кораби за наблюдение, както и кораби на риболовната администрация във водите около о-в Хуангиан. И двете страни остават ангажирани в напрегнато противопоставяне до 3 юни, когато всички филипински кораби напускат лагуната на острова. За да се предотвратят по-нататъшни постъпки от страна на Филипините, Китай изпраща кораби за наблюдение за дългосрочно разполагане във водите около о-в Хуангиан, поставяйки го под свой контрол. И сякаш Инцидентът от о-в Хуангиан не покачва напрежението достатъчно, Виетнам приема своето вътрешно Морско право на 21 юни, в опит да узакони своите териториални претенции в Южнокитайско море. В деня на приемането му, китайският тогавашен заместник-министър на външните работи Джан Джъдзюн призовава виетнамския посланик в Китай Нгуен Ван Тхо, за да протестира срещу тези действия. На същия ден, Китай обявява отдавна планираното създа-

ване на Санша, град на ниво префектура, на остров Йонсин (о-в Уди) от островите Сиша. Неговата юрисдикция обхваща островите Сиша, Жонша и Нанша и околните води. Съответните административни, правораздавателни и военни приготовления са направени през следващите месеци. На 22 януари 2013г., Филипините инициират арбитражни производства срещу Китай в Международния трибунал за морско право. Малко след това, китайското Външно министерство на няколко пъти реагира официално: „Филипините и Арбитражният трибунал са злоупотребили със съответните процедури и придвижиха напред арбитража, пренебрегвайки факта, че предметът на арбитража включва териториален суверенитет и определяне на морска граница и свързани с това въпроси, умишлено отбягвайки Декларацията за възможни изключения, направена от Китай през 2006г., по силата на член 298 от „Женевските конвенции по морско право“. Посочва се и че: „Китай не приема арбитража, иницииран от Филипините“ и следователно „няма да участва в производствата“. Очевидно е, че Китай не е съгласен с Филипините, които предприемат стъпки за възбуждането на арбитраж на базата на това, че техните консултации и преговори с Китай са достигнали до задънена улица. Факт е, че от Инцидента Хуангиан, Филипините отказват да имат какъвто и да е сериозен диалог с Китай, да не говорим за преговори, нито пък се консултират с другите страни от Декларацията за поведение. Що се отнася до арбитража, Китай вече е направил Декларацията за възможните изключения през 2006г. по силата на член 298 от Женевските конвенции по

морско право. Тъй като компетентността на Арбитражния съд се отнася до суверенитета, историческите права и правото на ползване, Китай е освободен от арбитража. В Конвенцията не се предвижда налагането на неблагоприятна присъда на Китай. Последвалите инциденти от плитчината Рен‘ай и Сондажна платформа 981 допълнително утежняват ситуацията. Тъй като десантният кораб, заседнал в плитчината Рен‘ай, се разпада, Филипините непрекъснато търсят възможности да започнат строителство, за да поставят плитчината под свой контрол. Китай следи зорко тези дейности. През март 2014г. Китай открива, че някои филипински бойни кораби превозват доставки до плитчината Рен‘ай и веднага ги пресича, което довежда до конфронтация между двете страни. Филипините предизвикват буря от медийно отразяване на инцидента, като се опитват да предизвикат световното внимание и намесата на САЩ. През май 2014 г. са извършени сондажни дейности от платформата HYSY 981 в прилежащата зона на китайските острови Сиша. Сондажът е извършен на 17 морски мили от южната част на остров Жонджиан (о-в Тритон) от май 2 до 15 август, по време на което е бил възпрепятстван от стотици морски съдове, изпратени от виетнамското правителство, което води до засилено напрежение с множество преследвания и дори сблъсъци между флотилията на Китайската брегова охрана и виетнамските съдове на правоохранителните органи. През 2013г., с оглед на променящата се ситуация в Южнокитайско море и за да се отговори на гражданските и отбранителни нужди на островите и за защита на своя суверенитет, Китай старти-

ра проекти за рекултивация на контролираните от него острови Нанша. Тъй като всички тези острови са далеч от международните навигационни маршрути, не е и ставало въпрос дали тези проекти имат влияние върху свободата на корабоплаване. Но САЩ и Филипините продължават да винят Китай и да изострят въпроса. В отговор на това, говорителят на Външното министерство на Китай Ся Чуньин прави подробно обяснение на пресконференция, проведена на 09 април, 2015г.: Китайското правителство провежда поддръжка и строителни дейности на някои от островите Нанша с основна цел оптимизиране на техните функции, подобряване на условията на живот и работа на персонала, разположен там, подоброто опазване на териториалния суверенитет и морски права и интереси, както и по-доброто изпълнение на международната отговорност и задължение на Китай в морското търсене и спасяване, предотвратяването и смекчаването на последиците от бедствия, морската наука и изследвания, метеорологичните наблюдения, опазването на околната среда, безопасността на навигацията, обслужването на рибната продукция и други области. Съответното строителство е изцяло в рамките на отговорностите, свързани със суверенитета на Китай. Това не оказва влияние или набелязване на която и да е страна. Наскоро бе съобщено, че редица проекти са в ход за изграждане на съоръжения, които могат да предоставят обществени услуги, като фарове, автоматични метеорологични станции, центрове за морски наблюдения и морски изследователски институти. Пет фара за безопасност на навигацията са били построени, като четири от тях са били пуснати в употреба.

Действията на Китай не са напълно разбрани от неговите съседи, които изразяват своите опасения. САЩ също засилват своята намеса, като се суетят над проектите за рекултивация на островите на Китай, използвайки реторика като „стига се твърде далеч и твърде бързо“ и „милитаризация на островите“, за да увеличат натиска върху Китай и дори изпращат кораби да плават близо до островите Нанша и Сиша. Всички те са били възприемани в Китай като сериозни предизвикателства пред сигурността. От гледна точка на много китайци, САЩ е невидимата ръка зад нарастването на напрежението в Южнокитайско море. Първо, САЩ все повече се фокусира върху Китай, със засилването на своята стратегия за ребалансиране на Азиатско-тихоокеанския регион. През 2013г., САЩ обявяват засилване на военното си присъствие в региона на Азия и Тихия океан чрез ангажиране на 60% от флота си и 60% от своите задморски въздушни сили в региона до 2020г. Също така, американската армия претендира, че е заплашена от „усилията на Китай за отказ на достъп“ и активно насърчава някои оперативни концепции като битка Въздух – Вода, с Китай като основна цел. Тези ходове несъмнено са усложнили и напрегнали ситуацията в Южнокитайско море и в Азиатско-тихоокеанския регион като цяло. Много китайски учени започват да подозират, че САЩ създават илюзорни заплахи и кризи в региона, които могат да се превърнат в самоизпълняващо се пророчество. От 2014г. САЩ прави все по-ясни отговори на Китай в Южнокитайско море, в посока на пряката намеса в споровете и често в полза на други претенденти, особено на собствените си съюзници.

На 5 февруари 2014г., американският помощник-държавен секретар за Източна Азия и Тихоокеанския въпрос Даниел Ръсел заявява по време на изслушване в Конгреса, че Китай с „липсата на яснота по отношение на своите претенции в Южнокитайско море е създал несигурност и нестабилност в региона.“ Той също така призовава Китай да изясни своята претенция за 9-точковата линия. Това е първият изричен и официален коментар, направен от страна на САЩ, за да се оспори Китай по въпроса за Южнокитайско море. И е очевидно, че САЩ са наясно, че тъй като спорът за островите Нанша все още е неуреден, всеки опит да се изясни 9-точковата линия или морските претенции биха довели само до ескалация на напрежението. През същия месец, американският Началник на военноморските операции (НВО), адмирал Джонатан Грийнърт съобщава, че САЩ подкрепя Филипините в случай на конфликт между Китай и Филипините. Това е най-острата позиция, изразена от страна на САЩ в спора между Китай и Филипините. На Последващата министерска конференция на срещата на външните министри на АСЕАН в Найпидо през август 2014г., Държавният секретар на САЩ Джон Кери директно призовава за мораториум върху възстановяването на земята, строителството на спорните острови, както и действия, които биха могли допълнително да ескалират напрежението. САЩ започва да прокарва своята стратегия за налагане на разходи срещу Китай, което означава, че за Китай става все по-скъпо да предприеме каквито и да е действия в Южнокитайско море, като се прибягва до политически, дипломатически, от сферата на общественото мнение и военни средства, така че да се ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

принуди Китай да се изтегли без подбуждане на въоръжена конфронтация. През 2015г. САЩ публикува три стратегически документа за сигурност, озаглавени „Напред“, „Ангажирани“ и „Готови“: Кооперативна стратегия за XXI век Морска сила, Стратегия за национална сигурност, Национална военна стратегия и Азиатско-тихоокеанска стратегия за морска сигурност, съответно, всички от които обсъждат проблема в Южнокитайско море в доста голям обхват и в които се твърди, че САЩ ще накарат Китай да си плати. От китайска гледна точка, както подкопаване на доверието в САЩ като потенциален посредник, драстично променената политика на САЩ в Южнокитайско море засилва страховете му, че неговите интереси ще бъдат допълнително подкопавани, като по този начин се вдъхновява неговата решителност да се вземат мерки, които да ги защитават. Повтаряйки своите политически корекции, САЩ ускорява провокативни и принудителни действия, които са ясно насочени срещу Китай. Например, наблюдението на САЩ на островите Нанша и заобикалящите ги води са се засилили. Броят на пролетените от самолетите на САЩ полети за провеждане на близко разузнаване в Южнокитайско море се е увеличил от около 260 през 2009г. до над 1200 през 2014г. Също така, като начин да покаже мускули и да отстоява свободата на навигация, САЩ продължава да изпраща кораби да плават в рамките на 12 морски мили от островите Нанша и дори неоспорваните острови Сиша. На 27 октомври 2015г., USS Lassen се движи в рамките на 12 морски мили от риф Жуби (риф Суби). На 30 януари 2016г. USS Curtis Wilbur извършва нарушение на

териториалните води на Китай близо до о-в Жонджиан. Съвсем различно от обичайната си практика, американските медии създават медийна буря около тези събития. Американският командир на тихоокеанския щаб Хари Харис дори открито заявява, че ще предприеме по-сложни и широкообхватни дейности в бъдеще и ще изпраща военни кораби в Южнокитайско море около два пъти на тримесечие. Други действия за възпиране, предприети от САЩ, включват следните: През юли 2015г., новият Командващ на тихоокеанския флот на САЩ адмирал Скот Суифт се присъединява към наблюдателната мисия на борда на ASW P-8A Poseidon за провеждане на близко разузнаване в Южнокитайско море; на 5 ноември, секретарят по отбраната на САЩ Аштън Картър пътува с USS Roosevelt и когато започва да изнася реч на борда, превозвачът се движи през спорните води на около 150–200 морски мили южно от островите Нанша и на около 70 морски мили северно от Малайзия; на 8-и и 9-и ноември, два американски стратегически бомбардировача B-52 летят близо до китайските острови в процес на застрояване; по време на посещението си във Филипините на 15 април, 2016г., Картър каца на борда на самолетоносача USS John C.Stennis и се присъединява към патрул в Южнокитайско море. Американските военни кораби и самолети също често провеждат „невинно преминаване“ през териториалните води и въздушното пространство на Китай. САЩ също се стремят да укрепят своята мрежа от съюзници и система на силите в района на Южнокитайско море. От прилагането на стратегията за ребалансиране на Азиатско-тихоокеанския

регион, САЩ засилват разполагането на сили по границите на Южнокитайско море, включително австралийското пристанище Дарвин, военноморската база Чанги в Сингапур, Филипините и Малайзия. САЩ също така засилват сътрудничеството си с Малайзия, Индонезия и Виетнам за провеждане на събирането на разузнавателна информация и повишаване на осведомеността за морските владения в региона, както и разширяване на обема на военната помощ за някои претенденти в спора като Филипините и Виетнам, за да се помогне за подобряването на тяхното разузнаване, контрол на патрулирането и възможности за отказ за достъп. През март 2016г., САЩ и Филипините обявяват в своя шести годишен двустранен диалог за сигурност, че на военните сили на САЩ е било позволено да използват пет филипински военни бази. През април 2016г., САЩ и Филипините отново провеждат упражнения „рамо до рамо“ в Южнокитайско море, с поцеленасочени елементи, като повторното завземане на острови, отбраната на петролни платформи и т.н. – действия, очевидно насочени към споровете в Южнокитайско море. Разполагането на военни сили на САЩ в Южнокитайско море допълнително разгорещява напрежението в региона, като придава на споровете в Южнокитайско море посъществена от реалната им роля на международната стратегическа шахматна дъска. Очевидното съперничество между Китай и САЩ изглежда, че превзема и други спорове в района и започва да заема централно място. Поглеждайки назад към ерата след Студената война, можем да видим, че в почти всички препирни и конфликти участват или дори са проектирани от САЩ, ня-

кои от които са с усложнения, усещащи се и до днес. Така китайците са подтикнати да зададат един въпрос: Какво замисля САЩ в Южнокитайско море този път? Заключение Може да се види от горния разказ, че ситуацията с това, как Южнокитайско море стигна до положението, в което е днес, е резултат от спираловидния ефект от действия и реакции по множество линии. Налице е също така и влиянието на промените в международната и регионалната среда за сигурност. Елементите, които движат напред непрестанните обрати, включват не само проблеми от областта на суверенитета, ресурсите и стратегическите съображения за сигурност, а също така и материални интереси. Съществува и проблемът с прекъсването на информационния поток и историческата и институционална загуба на памет. Нещо повече, гадаенето за взаимните стратегически намерения и цели на политиката също играе роля. САЩ, като сила извън региона, играе важна роля, като се меси в проблема и регулира своите политики по отношение на региона от 2009г. Така че, какво следва сега? Какво ще се случи в Южнокитайско море? САЩ се опитва да разбере каква ще бъде следващата стъпка на Китай. От страна на Китай, подозренията към намеренията на САЩ се увеличават. Очевидно е, че има риск от ескалиране на напрежението и опасност от правенето на грешки в сметките на стратегическо ниво. Преследването на целта на Китай в Южнокитайско море е постоянно поддържано. Става въпрос да се гарантира националната териториална цялост и поддържането на регионалния мир и спокойствие.

Наблюдавайки Китай, човек никога не трябва да изпуска от поглед историческите предпоставки. Въпреки, че Китай се превръща в силна страна, болезненият спомен от историята не е избледнял. Китайският народ не е забравил, че страната влезе в XX век с капитала си под окупацията на армиите на империалисти и за повече от век преди и след това, Китай търпи унижението от чужда инвазия и агресия. Ето защо китайският народ и правителство са много чувствителни към всичко, което е свързано с териториалната цялост и никога не биха позволили повторение на тези събития, дори ако става въпрос за само инч от земята. Това е нещо, което външният свят трябва да има предвид, когато гледа към Китай и се опитва да разбере поведението му. Вярно е, че не съществува сериозна външна заплаха, която може да застраши оцеляването или развитието на Китай в днешния свят. Китай се придържа към пътя на мирното развитие и се посвещава на насърчаването на световния мир, развитие и сътрудничество. Неговата вяра и отдаденост са твърди и непроменени. В речта си на церемонията по откриването на Петата среща на министрите на външните работи на Конференцията за взаимодействие и изграждане на доверие от 28 април 2016г., китайския президент Си Дзинпин заявява: „Позволете ми да подчертая, че Китай се ангажира да поддържа мира и стабилността в Южнокитайско море. Ние твърдо подкрепяме нашия суверенитет и права и интереси в Южнокитайско море и оставаме ангажирани с разрешаването на споровете по мирен път чрез приятелски консултации и преговори с пряко засегнатите държави.” От консултациите,

които китайският външен министър Уанг Йи провежда през последните месеци с колегите си сред страните от АСЕАН, човек може да види, че китайското предложение за подход на „двойна насоченост“, което означава споровете да се решават по мирен път, чрез преговори между пряко засегнатите страни и Китай и страните от АСЕАН да работят заедно, за да се запази мирът и стабилността в Южнокитайско море, е добре прието и подкрепено. Страните от АСЕАН започват да осъзнават важността на държането на ситуацията под контрол и връщането към пътя на диалога. Така че, по-конкретно, целите на политиката на Китай в Южнокитайско море могат да се разглеждат от следните ъгли: На първо място, основна цел на политиката на Китай за Южнокитайско море е да се защити сигурността на неговия суверенитет и морски права. Тактически, Китай се справя с всички постъпки, като се въздържа от активни действия, което означава да се действа със сдържаност и при провокация, да се вземат мерки за противодействие. Китайският народ няма да позволи по-нататъшното нарушаване на суверенитета и правата, отнасящи се до териториите в Южнокитайско море и има сериозни очаквания към правителството да защити националните му интереси. Що се отнася до сегашното статукво на някои от островите и рифове Нанша под окупация на други страни, Китай няма да се откаже от позицията си по суверенитета. Въпреки това, като се има предвид, че Китай значително е увеличил капацитета си да контролира ситуацията и да ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

предотврати по-нататъшни загуби, силно е препоръчително, че дотолкова, доколкото няма нова сериозна заплаха, Китай трябва да продължи да подкрепя политиката на „слагане на споровете настрана и преследването на съвместно развитие“. Резултатът от арбитража, иницииран от Филипините не трябва да разклаща основните политически линии на Китай. Второ, политиката на Китай за Южнокитайско море също се отнася до свободата и безопасността на корабоплаването. Като международен път от стратегическо значение, Южнокитайско море е с найнатоварените маршрути за търговско корабоплаване, които позволяват 40 процента от презокеанския транспорт в света да преминава оттук. Свободата и безопасността на корабоплаването в района са абсолютно необходими за всички големи икономики, включително Китай. Като най-голям благодетел на маршрута, Китай разчита на тези маршрути за 70 до 80 на сто от своите търговски и енергийни доставки. Маршрута също така служи като важен пасаж за китайския флот да плава към световния океан. Трето, общият знаменател на Китай и неговите съседи в Южнокитайско море е регионалният мир и стабилност. Китай няма задни помисли или мотив да търси хегемония в региона. Самата причина, Китай да упражнява сдържаност и да държи споровете и различията под контрол е точно в името на запазването на мира в общата среда. В тази връзка, Китай трябва да продължи да полага усилия в следните аспекти: да осигури и да споделя повече информация с останалите участници в спора за по-добро разбиране; да предложи повече обществени блага за благосъстоянието и безопасността на всички; да

завърши „кодекса на поведение“ с членовете на АСЕАН за регионален ред, основан на базата на правото. В дългосрочна перспектива, като най-голямата крайбрежна държава в Южнокитайско море, Китай трябва да запази способността не само да се защитава, но и да поддържа мира в Южнокитайско море и да намери по-добра позиция за намиране на договорено уреждане на споровете. Четвърто, Китай и САЩ споделят общи стратегически интереси в поддържането на свободата и безопасността на корабоплаването, както и насърчаването на стабилността и просперитета в района на Южнокитайско море. Китай и САЩ не са оспорващи се страни. Поради това, те трябва да избягват капана на дилемата по сигурността и недоразуменията, като се ангажират в диалог и изясняване на своите намерения помежду си. Китай и САЩ се нуждаят от и трябва да работят за сътрудничество. Докато Китай се разраства в морска сила, световните морета и океани са все по-важни за неговото развитие, както и за неговото глобално сътрудничество. Китайската визия със сигурност ще надхвърли ситуацията в Южнокитайско море. Следователно, всякакви спекулации по неговите намерения на базата на мислене, като за конвенционални земни сили, може да не са точни. Бъдещата посока на политиката много би зависила от възприятията и изборите на участващите страни. Ако решат да си сътрудничат, всички те могат да спечелят. Ако решат да се противопоставят една на друга, те могат да се отправят единствено към безизходица или дори конфликт и никой няма да може да се възползва напълно. Фу Ин и Ву Шицун

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Експлозия от вкусове Дневника за Пекин и Тибет подготви Петя Пейчева, член на екипа журналисти, посетили КНР по повод поканата на Общокитайската асоциация на журналистите тази година. Пазарите са сред най-интересните места навсякъде по света. В тeзи шарени въртопи се смесват цветове, миризми, звуци... Вкусваш със сетивата си традициите, културата, душевността на народите. Научаваш за историята, икономиката и бита им повече, отколкото е написано в учебниците. Пазарът в Пекин се оказа случайно на пътя ни. Не беше нито известен, нито голям. Беше покрит, много чист, без никакъв лош дъх. Плодовете и зеленчуците бяха изсипани на огромни купчини, нямаше развалени и смачкани. Познатите камби, зелен боб, тиквички бяха с поголеми размери и много видове. Плодовете на хинапа, който расте и по нашите географски ширини, бяха двойно по-едри. Неслучайно ги наричат „китайски фурми“. На следващия ден ги опитахме в едно магазинче в град Синин,

провинция Цинхай, пълнени с цяла орехова ядка. Легенди се разказват за това, че в Китай се яде всичко. Е, не видяхме птичи гнезда на масата и на пазара. Но имаше змиорки, октоподи, охлюви, жива риба. А ягодите, освен големи, бяха продълговати и островърхи. Според една китайска поговорка „Оризът през повечето време расте в ръцете на земеделеца“. Ясно е, че цялата реколта тук се радва на добрите грижи на своите стопани. Продавачите не викаха, за да рекламират стоката си, не подканяха купувачите, не бяха настоятелни и агресивни, както в България. В Китай можеш да опитваш и да се пазариш. Трудно се сравняват цени в страни с различен стандарт. Табелките на пазара показваха от 3 до 5 юана (около 1–1,5 лева) за килограм. Храната в Китай е много люта. Не е като

тази, която ядем в китайските ресторанти у нас. Има многобройни салати – с женшен, бамбук и какво ли не, но не сурови, а след топлинна обработка. Популярни са пелмените (колкото юмрук и малки в бульон). На изпроводяк, за добър път, в супата трябва да има 6 малки пелмени. Тибетският будизъм допуска консумация на месо – овче, говеждо, от як. Изсушеното месо от як е деликатес, както и патицата по пекински, продават се в представителните магазини на хотелите и летищата. Сосовете са изобилни, едновременно сладки, кисели, горчиви, люти – експлозия от вкусове. Оризът се сервира отделно в малка купичка. Другите ястия се поднасят без ориз. Подреждат се върху въртяща се кръгла табла в средата на масата, също кръгла. Преминават покрай всеки около масата, а той може да спре движението с ръка и да си вземе в чинията. Най-напред се поднася зелен чай, като чашата с цели листенца се долива с гореща вода постоянно по време на храненето. Пиенето на зелен чай е част от китайската култура, от ритуалите за духовно усъвършенстване. Някои описват 16 правила за кипване на вода за чая ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

– от скоро паднал сняг до роса, събрана от бамбук. Когато тръгвахме, ни казаха, че в Китай не пият алкохол и не могат да се похвалят с такива напитки. Там ни предложиха ракия от лимец – силна, но без да усещаме това, много ни хареса, опитахме и чудесни червени вина. Виното винаги е присъствало в китайските медицински рецепти и в ритуалите. Древните лекари са приготвяли много отвари с него, като в техните справочници са посочени 70 вида вино. В големите супермаркети в Пекин се продава кисело мляко от Момчиловци. Родопският деликатес се произвежда в Китай с българска закваска. Но, нашите домакини в Тибет изобщо не знаеха за бацилус булгарикус и не разбираха националната ни гордост, а поднасяха още и още от невероятното си кисело и прясно мляко от як. Виж, българската роза е известна навсякъде в Китай и продуктите с розово масло предизвикват искрен и нескрит възторг. Така, между другото, храната се оказа найдобрият екскурзовод, преводач и създател на приятелства в нашето пътуване из Китай.

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Свещените свитъци в Златния храм Тибет е територия на будизма от векове. Това е найпочитаната религия тук, неотменна част от всекидневието, историята, политическия живот. Деветнайсети век бележи духовното възраждане на тибетския будизъм и обединяване на всички негови школи. Възстановени са много манастири и религиозни средища. В Тибет има около 1700 будистки манастира, в това число и женски. Монашеството е важен обичай на будизма, като монасите са отговорни за неговото запазване и разпространяване. Китайското правителство позволява на тибетците да изповядват свободно будизма

и дава възможност на монасите в манастирите да изучават будистките сутри и да организират религиозни прояви. Вярващите имат олтари и стаи за почитане на Буда в домовете си. Храмовете и днес посвещават последователи в древните знания и умения. А поклонниците и туристите от цял свят стават все повече, поддържайки свещените традиции. Тибетският будизъм изобилства от мистични практики, които го отличават от другите форми на будизма. Той въвежда ламаизма (участието на ламите в обществения живот) и формира самобитна и уникална култура.

Та‘ър е свещено място за тибетския будизъм. Намира се на 25км от град Синин – административният център на провинция Цинхай. Това е найголемият храм в северозападната част на Китай за т.нар. Жълто направление (заради жълтите шапки) в будизма. Изграждането му започва през 1577г. Тук се е родил създателят на Жълтото направление – най-младото, но най-бързо развиващо се, най-разпространено и влиятелно. Храмовият комплекс има величествени мащаби – площ от 660 хиляди кв.м. В периода на своя разцвет е наброявал повече от 800 зали. Архитектурата му съчетава елементи от китай-

ски и тибетски стилове. Името Та‘ър означава „след кулата“. Най-напред тук е била издигната кулата в Златния храм, а после – всичко наоколо. С кулата са свързани легенди. Тя е на мястото на дървото, където е роден основателят. Вярващите правят 100 хиляди поклона, колкото са били листата на дървото, високо 200м. Младите могат да ги направят за 3–4 месеца, а възрастните – за половин година. Някои живеят в храма, около тях има скромен багаж, вода. Виждаме как хората се просват с цялото си тяло на земята за поклон, коленете и дланите им са омотани, за да ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

ги предпазят от нараняване. В храма има 4 духовни училища, 800 монаха и 19 учителя. Обучението продължава 19 години. Има специално помещение за четене на канони. В многобройните пагоди посетителите се молят за здраве и дълголетие на Далай лама и на своя род. Правят нечетен брой обиколки около пагодите (колкото повече, толкова поголяма е изразената почит), като въртят с ръка десетките метални цилиндри по стените им. Носят със себе си личните си молитвени цилиндри, които също въртят. Това символизира четене на будистките сутри (свещени

текстове), навити на руло и поместени в цилиндрите. Въртенето разнася посланието в пространството, умножава силата на действието му и спомага за просвещението на всички живи хора. Та‘ър е известен не само в Китай, а и в цяла Югоизточна Азия. Тук редовно се извършват религиозни церемонии, обреди, срещи и дискусии на лами. Отворен е за посетители. Като всички будистки храмове, той е важен не само за духовното образование, а и за изучаването и разбирането на културата и живота на тибетците.

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Интервю с Хан Сю – секретар на тибетско село, за обичаите Бихте ли се представили за читателите на списание „Черно и Бяло“! В Тибет живеят четири малцинства. Това са тибетци, малцинството хан, или ханци, малцинството ту и монголци. Аз се казвам Хан Сю и съм секретар на селото. Колко души живеят в селото и кога е основано? В селото живеят 56 семейства или 836 души. Селото е влязло в Програмата за развитие през 2015 година. Има ли празник на селото и кога се прави? По Лунния календар се празнува китайската Нова година. Това е първият ден и след това се празнуват 3-ти, 4-и и 5-и ден от Лунния календар на първия месец – това са три дни празници на селото, при което четирите малцинства идват тук, има състезания по стрелба с лък и много танци. Тъй като малцинствата са четири и всяко от тях има различни традиции и обичаи, когато се събират заедно, танцуват характерните си танци, пеят характерните си песни, след което има награждаване. Има жури, което оценява и най-добрите участници биват награждавани. Какво означава за селото да се включи в тази програма? Как се финансира, за какво се харчат парите? Селото се е намирало на друго място. Тази територия, на която е построено в сегашния вид е предоставена безвъзмездно за новото село. То е построено от седем държавни институции, които са го спонсорирали. Хората как са реагирали на това преместване и всички

ли са се преместили от старото място? Всъщност хората са се преместили тук доста по-отдавна, още през 1999г., но преди къщите им са били от пръст. Това което е построено сега започва през 2014г., а официалното включване в Програмата е от 2015г., когато на практика държавата отпуска помощи за построяването на нови домове. С какво се променило селото след влизането в тази програма? Хората са много щастливи защото за тях това е огромна промяна. Разликата от преди е като разликата от земята до небето. Преди къщите са били от пръст, каквито сега вече не могат да се видят никъде в селото и всяка вечер има по 80–90 души, които танцуват тук на площада. Има ли училище и колко деца го посещават? Има 15 деца в селото и това,

което виждате тук е построено като детска градина. Има и училище, което се намира на 1км и не е в самото село. В него се учат и деца от други села. Има също така и старчески дом. Всяка вечер хората си прибират децата от детската градина и ги отвеждат вкъщи за вечеря. На какъв език се комуникира тук извън езика на малцинството? На тибетски и на мандарин. Това са двата езика, на които общуват помежду си отделните малцинства. Разкажете по-подробно за някои от характерните тибетски обичаи! На първо място това е бродерията. След това е изработването на гоблени, като този, който видяхте в музея – той е типично тибетски, този вид рисуване. Също така съществуват типични дрехи – специфични тибетски облекла. След това може да се посочи

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Естеството на войната храната. Макар, че са едно от малцинствата, то е едно от най-големите в Китай – в Цинхай, Тибет, Ганзу, Съчуан, Юнан – във всички тях има тибетци. Техните обичаи като цяло са еднакви, но има някои различия, например в дрехите. Тези които са на високо, например в Цинхай, трябва да имат разлика от тези, които са в Юнан, защото Юнан е много по-ниско. Също така съществуват и диалекти. Този специфичен диалект се казва „ан туа“. Тук се говори на този диалект. Тъй като това е скотовъден район, има ли празник на животновъда и как се празнува? Тук половината от хората са земеделци, а другата – скотовъдци. Съществува такъв празник – той е през четвъртия месец от Лунния календар, един път в годината и по принцип на този празник не се яде месо, защото в основата на самата будистска традиция е вегетарианството. Но тибетският будизъм е единственият от петте направления на будизма, който позволява да се яде месо и затова на празника това се отбелязва, като не се яде месо. Може да се изведат животните до Жълтата река, за да се почетат рибите, а останалите животни се водят до планината. интервюто взе Анна Мельова ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

Борис Дрангов, из „Помни Войната“ Войната е неизбежна. Докато един не тегли, друг не добрува. За да може някой да укрепва, потребно е друг да слабее. Сгази, за да не бъдеш сгазен – върховен закон на земята. Помни войната! Значи: помни, че си обречена кървава жертва за благото на родината. Помни и се ръководи от тази основа: отречи се от себе си. Помни и учи тая добродетел: самоотверженост! Само тази основа е възвишена. Само тая добродетел е всесилна. Всичко друго е лицемерно, безнравствено, недостойно, пагубно. Помни войната, значи бъди силен, много силен, посилен отколкото трябва. Винаги прави са силните. Живеят достойните. Господстват победителите. Помни войната, честно работи, усърдно готви се, непрестанно възвишавай сърцето, изостряй ума, закалявай тялото, за да посрещнеш със спокойна съвест ония страшни изпитания, за които си предназначен. Помни войната, облегнат на бляскаво заточен меч, будно следи: дните са лукави. Времето не чака човека, човек чака времето. Който слуша, спасена му душа. Войната е безгранично насилство. Война — смърт: убивай колкото можеш повече. Убивай, не щади; умри, но победи! Тя иска краен напън на духовни и телесни сили, проява на всички свойства човешки, от най-възвишени до най-низки, защото основната цел е на всяка цена да победим, а не да победим по определен начин. Дето сила владее, там се закон люлее. Да бъдем честни, ако ни понася и измамници, ако не ни понася. Да бъдем честни: „Низост! Голяма работа! Аз не бих се замислил да прибягна до нея, ако би била полезна”. „Ако бихме вършили за себе си онова що правихме за родната земя, бихме били големи негодници“. Тя е работа важна и опасна, най-пагубни грешки са ония, що произтичат от добродушност. Дотогава, докато не повалим врага, сами сме в опасност, че той ще ни повали. Не бъди милостив, за да бъдеш жив. *** С вълците вълк бъди. Кой става овца, изяжда го вълка. Който падне е всякога виновен! Войната е толкова по-лека, колкото е по-къса, сиреч по-кръвожадна, по-безпощадна. Подчини се, наведи врат: ще те изтребим до крак! Царю и роду служи и за себе си не мисли! Работейки не за себе, а за народа, нямаш право, чрез проява на лична добродетел, да облекчаваш участта на врага и да усилваш теглилата на своята войска. Колкото за врага е по-зле, толкова за нас е по-добре! Войната е област на непрекъснати, неминуеми, грозни опасности: човек излага и жертва живота си. Тоя подвиг е най-труден, най-висок, най-свят. Главното сечиво на войната е човека с до-

бродетели, слабости, страсти. Военното изкуство ни учи, как да побеждаваме човеци: най-силните началници са човеководци. Човек не иска да мре. Той се ужасява от смъртта. Той се изхитрява да убива, избягвайки да бъде сам убит. Той отива на бой не за борба, а за победа. Той се бие до тогава, докато вярва, че ще победи. Много малко са ония, що са готови да се бият за дело, изгубено безвъзвратно. Вековете не измениха човешкото сърце — изходна точка за всички военни работи; за да знаеш тях, изучи него. Побеждава врага не оръжието и даже не ръката, що го държи, а сърцето, що тупти в юначни гърди. Господството на човека възраства: по-съвършените сечива искат и по-съвършени човеци. На бойното поле човек се показва такъв, какъвто може да бъде. Бойните дни са дни на истината. В бой човек има само един истински враг – страха. Не числото на убитите, а ужасът, що овладява останалите живи, води към загуба на битките. Работата е не толкова да изтребим неприятелските войници, колкото да унищожим тяхното мъжество. Изплашеният е полуразбит. Страх възниква, когато човек мисли или очаква някакво зло. Колкото неизвестността е по-голяма, толкова страхът е по-силен. Причинява страх: внезапна, неминуема опасност, която човек узнава по необясним силен шум; неочаквана вест за опасност, която го заплашва. Предразполагат към страх: непрогледният мрак, черните предмети, странните на вид лица и особено тъмните места; усамотеността; зловещата тишина; прекомерната умора; дългия глад; телесната слабост. Страхът сковава ум и воля, преувеличава и даже създава опасност там, дето я няма. А въображаемата опасност действа също, както истинската: От страх и умния изгубва ума си.—На страха очите са четири.—Страх лозе пази. *** Да усещаш страх, не е срамно, защото е естествено: срамно е да не го надделееш. Страхливец е, който показва страх; юнак е, който го надвива! „Скелето ти трепери, но аз ще те закарам на още по-опасно място!“ ... И тоя трепет слагай в основа на всяко устройство, дисциплина, тактика — във всичко що има за цел да отслаби това чувство, да го залъже, да го отклони от себе и да го усили у неприятеля. Човек е крайно променлив: грижите за челядта, състоянието на здравето, силният студ и пек, умората, глада, жаждата непреодолимо влияят върху настроението, с което влиза в бой: днес юнак, утре се колебай. И никой не може да твърди, че е юначен, а може да каже само, че е бил юначен. Скромността е първа добродетел на война. Кой се

хвали, той не пали; Сама хвала — добра хула. С всички сили залягай да овладееш себе си в първите мигове на боя. Съзнанието, че стотина войнишки очи следят първите ни стъпки, ще ни подържа силно. Издържим ли първата проба, сетне е все по-леко и по-леко. Честолюбието поддържа простите смъртни в опасност. „Не от смърт, а от позор се боят.“ „За срам глава гине.“ *** Мнозинството е равнодушно. То не действа по своя вътрешна потреба, а се нуждае от външна подбуда. Който не забравя това, той ще воюва най-добре, когато трябва ще прибегне към верни средства. Но незабравяйки да въздействаш върху лошите страни на човека, основи успеха на добрите. Побеждават не ония, що трябва да подкарваш, а ония що е необходимо да удържаш. Не всекиму на сърцето по един лъв лежи: властелин е, който умее да го събуди. Войник, който, наблюдаван се държи добре, няма да изпълни дълга си, ако бъде изгубен от поглед. Офицер, който чувства окото на началника върху себе, върши чудеса. Групата от хора има притегателна сила: човек не обича да се бие сам; иска да има зрители на подвига му: Един юнак не е юнак. — Без дружина няма юначина. — Пред очите на света красна е и смъртта. Силата на самосъхранението е, безспорно, най-мощна и найпостоянно действа във всяко живо същество: ако не беше тя, живот нямаше да има. Но жизнените условия са такива от векове, за да запазим живота си, да удовлетворим самосъхранението, необходима е самоотверженост. Само оня е достоен да живее, който всякога е готов да умре. За да запази себе си, народът отделя своите честни и здрави синове в особено воинско братство, от което иска самоотверженост до смърт, сиреч безгранична. Самоотвержеността на единиците е необходима за запазване на народите. Отечество се създава само чрез себеотричане. Спасението на личността е в спасението на обществото. Ако умре целия свят, ти за какво си? Военното дело се издига изцяло на самоотверженост, себезабрава. Който не може да отмести своята личност в името на делото, той никога няма да бъде честен войник и достоен офицер. Единствена и всемощна добродетел е самоотвержеността, способността спокойно да умираме; търпеливо да страдаме; никога и от нищо да не се отчайваме; истината открито да изповядваме; грешките си първи да признаваме; смело сами да се решаваме; отговорност за подчинените и за себе си радостно да поемаме; личността си в службата да не месим; без гордост да началстваме; без раболепство да се подчиняваме; всякога усърдно да

работим; всички закони честно и безукорно да изпълняваме; каквито сме, такива да се показваме; за всичко способни да не се смятаме; ако е полезно за делото и младшия да слушаме. Самоотверженост всякога и във всичко! Нищо за себе си, всичко в името на дълга. Личното АЗ е най-омразно. АЗ е нищожно; НИЕ — всесилно. „Искам безмълвно да вървите напред, а не да ламтите за лични облаги“. — Човешкото самопоклонство е едничка причина за обща гибел. — Най-зъл враг на офицерското достойнство е себелюбието. Безвъзвратно обрекъл се на смърт, самоотверженият е спокоен, упорен, страшен: пречки няма, за което е готов да плати с кожата си. Побеждава само оня, който не се бои да погине: да свикнем с мисълта да мрем с чест е основа на велики подвизи. Без тая решимост и най-бляскавите способности на разума са безполезни. Да умреш добре е първото и най-полезното между човешките изкуства. Учи се на това, що е еднакво годно против всяко оръжие, против всеки враг: да презираш смъртта. Повече от всичко е необходимо да се подготвяш за смъртта, защото подготовката за всичко друго може да излезе излишна. Неизбежно ще настъпи ден, в който ще трябва да употребиш на дело подготовката си за смъртта. За смъртта цяр няма – две смърти няма, без една не бива. Мотика и лопата, най-последна заплата. Възможно по-често спомняй си, че си назначен да убиваш и да гинеш и че никой даже за миг не знае, къде го дебне смъртта; значи няма защо да се замисляш над това. Престанеш ли да се страхуваш от смъртта, леко ще понесеш и всичко останало. И така, изтръгни от себе си желанието да живееш. Животът не се мери по дължина, а по съдържание. Благ е не самият живот, а честният живот... По добре честна смърт, отколкото безчестен живот. По-добре гроб отколкото роб. *** Обичай делото, обичай войника, не злобствувай, бъди добър пастир, а не наемник и ще бъде добре. Който много обича, той ще съумее и много да направи. Обичаш ли – искаш; искаш ли – можеш! Обичта е всесилна. Обичта е заразителна. Искаш ли войниците да те обичат, сам обикни ги искрено и чистосърдечно. Искаш ли да завладееш чуждите сърца, дай своето. Сърце подир сърце върви. Всеки началник, който не умее да внуши почит към себе си и да придобие любовта на подчинените си, не може да се надява на успех. Любовта е основа на послушността. Безуморната грижа за войника, любовта към него, показана с дела, е най-добрият залог за победа. Войник, който знае, че го пазим, сам не се пази, той знае, че е скъп и неговата самоотверженост в боя става безЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

гранична. Залагай на храната! Създавай чудовища чрез корема! Здравата телесна сила е сама по себе извор на безстрашие и смелост: в здраво тяло – здрав дух. Войниците да бъдат сити при всички условия; да не мине ден без да получат топла храна. Юначни и разпоредителни началници нахранват ги даже след най-жестокия бой. Яж и спи навреме. На война спи и яж всеки път, когато ти се предостави случай за това. От умението навреме да нахраниш частта, често зависи изхода на боя. Ако войника е сит, всичката работа е добра. От глад по-лоша болест няма: Страшно без брашно. — Гладен не отбира, а както намира. — Гладен човек лошо гледа. —Глад глава затрива. — Глад от баене не взима. — Глад с думи не се пълни. Моите момчета нямат хлебета; няма хлебета, няма момчета; няма момчета, няма победа! Колкото и да се грижиш за ранените, все ще бъде малко. Дай им бърза помощ, насърчи ги, скоро назад препрати ги. Залагай за болните; често ги посещавай и ги насърчавай. Нищо тъй не възстановява силите на болния, както участието на любими началници. Всичко върши навреме, основателно и без да бързаш. Не прибързай никъде и не закъснявай никога. Точно до минута пресмятай времето. Искай от войника усилия, даже и тежки, но само в името на делото, а не за лични прищевки. Навикни да опазваш силите на войника при всички обстоятелства, за да ги използваш за най-големия напън. Безполезният разход на сили подравя вярата в началника. Всяка излишна стъпка е престъпление спрямо успеха! Сближи се с войника. Бъди му верен другар. Дели с него радост, скръб и тегла. Без друго беседвай често с него. Не пропускай случайните срещи без да го попиташ за нещо или без да му кажеш 2–3 слова. Чрез това присъединяваш го към великото войнско братство, навикваш го да говори спокойно и да се държи вежливо; изучаваш го основателно и обсебваш оная къса, мъжествена, ясна и проста реч, която е тъй необходима в бой и на маневри. С умен да седиш, умен да станеш. Колкото по-близо се държиш, толкова по-дълбока привързаност ще придобиеш; толкова по-голяма и по неотразима власт ще имаш над сърцата в минути на опасност. Във всички бойни войски, във всички времена любовта, доверието, взаимната преданост на началници към войници и на войници към началници твориха безсмъртни дела. Имай мъжеството, бидейки началник на служба, да бъдеш другар вън от служба. Да се сближиш с войника, не значи да го галиш. Той цени и почита силата толкова, колкото презира безхарактерността и каприза. Популярниченето е недостойно; излишната суровост отдалечава; излишната достъпност се обръща

в мекушавост, от което и до престъплението не е далеко. Началник, който не държи войниците си в ръце и не ги движи като един човек, не е достоен за положението си. Давай личен пример с толкова по-голяма твърдост, колкото положението е по-тежко. Хората работят при оня, който сам не избягва работата. Вие знаете добре, когато генералът води, кой не иска да умре? Никога не забравяй, ако искаш да успееш, с пълно самообладание води частта си в бой, а не я изпращай. Изисквай от себе си всичко, що дълга ти заповядва да изискваш от подчинените, в поход върви на своето място; не яж, когато юнаците гладуват: не пий, когато жадуват; не се грей, когато мръзнат. Дойде ли ред за почивка, изпърво настани ги добре; достави им достатъчно и добра храна; набави им за пиене прясна и незаразена вода; намери им суха и сгодна постилка, тогава помисли за себе си. Сам устроявай се просто; живей скромно, задоволявай се от малко. По всичко живей живота на войника. Много ще се повдигне родната войска, ако всички се храним от казана. Инак „Ситият гладному вяра не хваща“. Работи повече от подчинените. Не брой часовете. Идвай на учение по-рано; отивай си по-късно, повече ще видиш, повече ще научиш. Не спи когато подчинените спят — въпросът засяга твоята чест! Само служейки тъй, ще добиеш пълно, искрено, безотчетно доверие, което ще ги кара да казват: той е тук — това стига. И тогава за нашия войник няма да има нищо невъзможно. Войска, в която войника вярва в началника, има такова предимство, което с нищо не може да се навакса. Всяка част от тая войска е семейство, способно да върши чудеса. Дисциплината е плод на доверието ни към другари и началници. Повдигай духа непрестанно. Работи така, че да гледа весело, смело, даже дръзко: „Делото си зная и от никого не се боя!” Следи непрестанно, щото никой, никога, пред никого да не трепва. Уплаши ли се някой не го осмивай, а със знак, поглед, сърдечна реч, личен пример ободри го; стопли сърцето му; възпламени силите му. Вяра в себе си, основа на юначеството. Възможно по-дълбоко внушавай на войника, че той е юнак, какъвто няма друг на света. Юначеството е най-необходимо качество на воина. То решава боя. Във всичко предимство има по-юначният. Най-юначният в боя е обикновено и най-умният. В цялата си дейност усърдно отстранявай всичко, що макар и наймалко може да подрови увереността в себе си, спокойствието, решителността. С явна благосклонност, а не с обидни укори, посочвайки грешките и с показ назидавай, що и как да се направи. Единствените грешки, що заслужават укор, са безидейността и страха пред отго-

ворността. Сам не бой се от грешки. Който се бои, никога няма да се научи. В нашето дело не може да не се греши. Няма по-лоша грешка от нерешителността. Напред дръзко и упорито — и всякога ще добиеш своето! Да приучиш да не се бои от грешки е толкова важно, щото понякога сам греши, за да те поправи; ако не забележи грешката, сам искрено я посочи. Преди да тръгнеш на война, прости се с челядта си у дома. Плачът и сълзите на изпращачите подравят духа на войниците. Те неминуемо почват да мислят, че работата е страшна, щом челядта на самите началници тъй горко плачат и тъгуват. *** Работи спокойно, отчетливо, разумно и толкова по-спокойно, колкото опасността е поблизо. Бързата работа – два пъти работа. Да не се слисваш, да не падаш духом в тежки условия е много важно качество. Ако началника е спокоен в трудни мигове, то и частта е спокойна и за всичко способна. Тогава войникът не гледа вече ни неприятел, ни опасност, а гледа началника и си казва: може би да бъде опасно, но той ще ни води добре. Не помръдва, стои спокойно: работата ни е наред! Усмихва се, ще ги научим ние тях! Повдига духа: нападението, победата, наградата, похвалата, началническата увереност в успеха, приятната вест, изгледа на пленници, прекарани пред строя, надеждната свръзка с добре гледаните войнишки деца, спомена за минали славни подвизи. Първите впечатления са извънредно важни, особено за войски, млади и неопитни, не жали нищо, за да победиш при първата среща. *** Никога не питай, колко са, а къде са. Ако почнеш да ги броиш, всякога ще ги изкараш повече и няма да нападнеш. Съзнанието на силата е всичко. Нападай толкова по-дръзко, колкото числено си по-слаб, работата е по-заплетена, появата на врага – по-неочаквана. Черпи сила от твърдата решимост да победиш или да загинеш. Който мисли за последствията, юнак не става! Никъде човек не взема тъй често въображаемото за истинско, както на война и особено в боя. И затова в основата на всеки бой слагай беззаветната дързост: 98 процента тя обещава несъмнен успех. „Трябва да е посилен от мен, щом е тъй смел“ ще помисли врага за тебе и ще бъде разбит. Ако в деня на боя не знаеш, що да правиш: нападай! Нападай първи, всякога! Нападай неочаквано: изненадата ужасява даже най-юначните. Изненаданият трябва да има миг, за да се огледа и приготви за отпор: в тоя миг той загива, ако не се спаси с бягство. Тайна, бързина, изненада! Не-

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ приятелят мисли, че си далеч, а ти удвои юначната си крачка, налети бързо, неочаквано, като гръм от ясно небе! Ще му се завие свят. И тогава не му давай да се опомни, нападай с какво дал Бог! Сечи, мушкай, гони, отрязвай, не го изпускай. Пази тайна до мига за изпълнение. Да криеш целта в боя, значи да караш овце на клане. Три човека в тила на неприятеля са по-ценни от 50 пред него. Силата на отпора слабee, когато нападнеш врага от две страни. Гледайки да нападнеш неочаквано, сам усърдно пази се от изненада. Може да бъдеш разбит, но никога не бива да бъдеш изненадан! Постоянно действай сръчно и упорито. Дейността разгорещява кръвта, увеличава силата, отвлича вниманието, подържа бодростта, убива страха. Всякога побеждава подейният. Само дейният събира плодове от случайностите. Дейност, дейност, бързина! *** На война няма празници. Войникът трябва да е зает всякога. В свободното време обучавай частта си основателно; беседвай с нея често; устройвай игри, забави, разходки. Приучвай себе и подчинените към безуморна дейност. Трудът е по-здрав от покоя. Без труд почивката не е сладка. Залудо работи, залудо не седи. Празнотата е майка на всички злини. Всичко неподвижно се сплува. Войната е дейност: не дращи, а работи... *** Проявявай предприемчивост, що сковава свободната дейност на врага. Предприемчивост – способност да действаш самостоятелно, когато нямаш заповеди, съгласно с целта и обстановката. Военната служба в едно и също време изисква: „не смей да разсъждаваш“ и „не смей да не разсъждаваш“. Това значи: не смей да разсъждаваш върху съществото на заповедта, но напъни всичките си сили на ум, воля и тяло, за да я изпълниш свястно, по духа на сърцето на началника. Едностранната дисциплина, основана или само на разсъждение или само на неразсъждение, това е верен залог да бъдеш бит: умуването ще превърне предприемчивостта в своеволие и ще подрови единството, без което успехът е немислим. А услужливият глупак е по-опасен от враг. ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

Чорбаджиите Иван Богоров, в-к „Народност“, г.I, бр.10, 16.XII.1867г. Дума „чорбаджи“ в турский език има две значения: „господин“ и „началник“. Негде я употребяват и вместо „богат“. Тя има свое коренно произхождение от еничарите, на които началниците се наричаха „чорбаджии“, зачто тия носеха на рамо, както войскарский пряпорец, котлите, в които ся готвеше чорбата за всичката им войска. Когато еничарите бяха неблагодарни за нечто от падишаха, то тий отиваха обкръжени скупом в сарая на султана и го принудяваха да им даде правда на исканията. В едно такова время чорбаджиите нарамваха котлите, след тях вървяха няколко други, които носяха благоговейно поварейките, и наподире следваше всичката еничерска войска. Султанът, като видяше празни котлите, разумяваше, че еничарите не са приели своите месячни заплати, те са изгладнели, и той им удовлетворяваше исканията ще не ще. Тая дума е еднозначителна и с представител. Турците я употребяват само кога ся отнасят към христиена вместо „господин“, когато между тях си употребяват „ага“ и „ефенди“, както и изключителното „селямалеким“, то ще рече, че и в разговора няма равенство между християнин и турчин. Накъсо да речем: турците имат христиените по-ниски същества и от тях си. Чорбаджи ся наричат и ониз българи, които, обличени с оглозгани дрехи, миткат всякой ден в конака, за да издадат нечто на турците, от което да ся възползуват и тии или поне да приемат някое влияние с предателство. В Турско всякой град, всяко село си има своите чорбаджии и тии са определени от народа да го представляват в конака, съдилището; тии чорбаджии събират и данта от селяните и я предават на управлението, като налагат върху народа и друга една заради труда си, и посредством това стават много богати: ето третието значение на думата „чорбаджии“. Кога дойде в някой град или село нов управител или съдник турчин, то чорбаджиите, които знаят твърде добре, че той не иде да управлява, ал да си пълни пазухата с пари, отиват да го посрещат, стават приятели с него и го научават от де и как може да извади повече пари. По някогаж тии стават и сътрудници с управителя на плента, както го прави обикновено това Гюмюш Гердан в Пловдив,

АРТАФИШ

Карагйозоглу в Търново и Хаджи Иванче в Русе. Тъй като турците притесняват, обиждат и унеправдават българския народ, то не са по-малко криви и нашите чорбаджии, които слугуват на турците, както посредници върху всяка неправда, като им дават най-потребните познания върху подобни работи и държат лицемерието между народа и турците, т.е. гледат пак да бъдат и с едната, и с другата страна добре. Колкото за любопитство на нашите читатели, щем кажем следните два примера: Едного чорбаджия го доядява за нечто си на учителя. Първий, като е всякой ден на конака, кога намери прилика, пощопнува на управителя заради лошите постъпки на учителя. Завчас учителя се повиква на мездличя, дето и чорбаджия стои там смирено и ся прави уж как не знае ничто. Турците започват да съдят учителя за някакви кривди, които той горкий и не е сънувал, и начнуват да го нахокат и сплашеват, понякогаж и да го запратят да

го сторят, да ся изговорим с истите чорбаджийски думи. Тогава чорбаджията, като види, че работата отива зле, обажда се тутакси и става посредник заради учителя и моли ся да го простят. И тъй учителят намира милост пред управителя посредством чорбаджията, последний като даде свидетелство, че друг път няма да ся случват такива престъпления между учителите. Заминалата пролет хаджи Атанас Гьоката ходил в Ловеч и Търново по търговията си. Турското управление го зима в подозрение за размирник, улавя го и го затваря в Търново. Кога седява няколко месеца в затвор, дохожда при него Карагйозоглу, един от търновските чорбаджии, и му предлага, че ако даде двеста лири заради Мидхат паша, ще бъде освободен. Гьоката казал: бели пари за черни дни, и поръчал на приятелите си да наброят на Карагйозоглу тях лири. След три дена, види ся, като ся пристигнали парите от Търново до Мидхат паша, дохожда

един телеграф от главно управление, та закарват Гьоката в Русе. Там самси Мидхат паша го посреща приятелски и казва на каймакамина: – Дайте на тояз человека тескере да си върви по работата, аз съм кефил за него, той е добър человек. Тъй Гьоката си отивал, като благодарил за избавлението си на Мидхат паша и най-вече на негови посредник Карагйозоглу. Подобни беззаконни хитрости са безчетни у всякой град и село, ал кой е крив на това? Турците или нашите чорбаджии? – Същото турско управление е криво на това, че остава управители да управляват по своя воля, без да знаят что е правда и закон, и съдници да съдят, както си искат. То е самий закон и неговото изпълнение, които държат в добър ред всичките человеци, и това не може ся сбъдне в Турско, докле не стане равно споделение на днешното управление между христиени и турци или съвършена независимостта на единий народ от другий.

Лятото е в разгара си и всички са в отпуска. Докато чакаме да дойде краят на септември и културните учреждения да отворят врати за новия сезон, ви представяме коментара на нашия колега Иван Върбанов във връзка с летната инициатива на Софийска опера и балет „Опера на площада”. Тази година, в последната седмица на юли, екип на Операта изгради пред храм-паметника „Ал. Невски” сцена, на която в продължение на седем дена граждани и гости на столицата имаха възможност да се насладят на операта „Набуко”: лагодарни сме за уникалното преживяване, което ни направи щастливи – царските покои на Вавилон оживяха пред храм-паметника „Ал. Невски”, в центъра на София, с музиката на Верди. Пренесохме се на крилете на словото на поемата и сюжетите от Библията в магичния свят на древен Йерусалим, през 586 г. пр.н.е., за да разберем „Пророчеството” и „Рухналият идол”. Аплодисменти за таланта и достойното силно представяне на певците, които сътвориха цялата галерия от образи на сцената: Кирчо Манолов (Набуко), Зарко Рангелов (Захария), Радостина Николаева (Абигаил), Цвета Сарамбелиева (Фенена), Ангел Христов (Жрец), Даниел Дамянов (Измаел). Оркестърът на Софийската опера и хорът на първия ни оперен театър са неповторими. Героизъм е да отговориш на предизвикателството и да поемеш риска да правиш високо изкуство на площада, пред храма. Пламен Карталов и неговият екип успяват винаги. Защото Софийската опера и продуктът, който представят моите приятели и бивши колеги е запазена марка за световен професионализъм. Така е било десетилетия и така ще бъде

занапред. Защото българската певческа школа и майсторството на българските музиканти са един от даровете, с които е белязана България. Мисля си, че наличието на микрофони за певците би улеснило тяхната задача да покрият звуково оркестровата завеса, в контекста на отвореното пространство под небето и нарушената традиционна звукова театрална среда. Разбира се, че сигурно има аргументи и логика в решението на академик Карталов за отсъствието на електроника и опазване на звуковата оригинална идентичност. Но, от гледната точка на певците, това би ги подпомогнало, а и не би било прецедент в оперната традиция на представянето на спектакли на открито. Комплименти за маестро Паликаров, режисурата и сценографията, костюмите и цялата организация и ситуиране на суперпродукцията „Набуко”. Формулата „Опера пред храма” е уникално зрелище, което възпитава, респектира, поставя нови оперни стандарти и оставя траен отпечатък в съзнанието на публиката и родната музикална култура. Спектакълът е част от мисията да бъде представено, съхранено и популяризирано оперното изкуство, като прави каузата ВИВА ЛА ОПЕРА успешна. На добър час на всички спектакли от проекта „Набуко”, колеги! ЧЕРНО И БЯЛО, #95/ 2016

xli